Няколко встъпителни думи:
iv
es .n
et
Андрей Павлович Мешчерски (1915-1992) – създателят на ръкописа „Библиография трудов профессора Петра Михайловича Бицилли с материалами для его биографии” (София, 1954) преди повече от две десетилетия се съгласи да бъде записано живото му слово, днес този текст вече е архивен източник. Разговорите бяха проведени през 1990 година от Емил Ив. Димитров, Галина Петкова и Таня Галчева. Благодарим за полученото разрешение от дъщерята на АПМ – Н. А. Гал. Редакторските намеси са сведени до минимум – те се отнасят единствено до някои биографични подробности за членовете на семейство Бицили и са отбелязани като пропуск в текста – с многоточие, заградено в квадратни скоби – […]. Там, където това е било възможно, без да сме изчерпателни, сме коментирали личностите, пространствените обозначения или други факти. Публикацията е направена по стенограми, водени и разшифровани от Т. Галчева
w
w w
.s
av
ed
ar
ch
09. 01. 2013 г., София
1
„ТОЙ БЕШЕ ПОТРЕСАЮЩ ЧОВЕК...” Разговори с А.П.Мешчерски (А. П. Мещерски)
et
А.П.М. – Андрей Павлович Мешчерски; Е.Д. – Емил Димитров; Т.Г. – Таня Галчева
w
w w
.s
av
ed
ar
ch
iv
es .n
Е.Д.: - Как влязохте в кръга на Марья Петровна? Бяха ли близки вашите семейства? А.П.М.: - Не. Когато Бицили дойдоха в София, те нямаха приятели от моето семейство, познаващи професора от Одеския университет. Те се погрижиха по-голямата дъщеря – Анна Петровна – да създаде свой кръг приятели, а по-малката – Мария Петровна – в това отношение беше почти безпомощна. Затова Бицили много съдейства да се създаде една хубава компания около по-малката дъщеря. От младите хора вероятно аз бях един от първите. Имаше един много мил човек – Сашкó Бакунин – от прочутото семейство Бакунини. Това семейство е било известно време в София и то се състоеше от бащата и майката – една културна, но със своеобразен характер, жена и двама сина – Альоша и Сашко (ударение на „о”). Алексей завърши Руската гимназия в София и замина за Белгия, завърши университет и работи дълги години там. Почина в Брюксел1. Сашкó също завърши Руската гимназия. После, към самия края на 30-те години замина за Белгия. Е.Д.: - А тогава къде живееше семейството на Бицили и по какъв начин работеше професорът? А.П.М: - Аз не помня първо къде живееха – главно живяха на „Мусала”2. Това е една малка уличка между „Чепино”3 и „Евлоги Георгиев”. Те живееха на „Мусала” под наем – в една стара къща, която принадлежеше на семейство Ахтарови4. Тя и досега стои къщата, по-близо към канала – стара къща, на втория етаж бяха хазяите, те бяха еснафи хора и просто се чудеха на този начин на живот на семейство Бицили. Е.Д.: - Те живееха там под наем? А.П.М.: - Разбира се, цял живот под наем. И след много години аз се срещнах с един от наследниците на Ахтарови. Той ми каза: тези Бицили са невероятни: по цял ден у тях гъмжи от хора, кучета. Проф. Бицили хранеше всички котки в двора зад къщата – за един еснафски манталитет това беше необяснимо, непонятно. Веднъж те бяха поразени от един такъв случай: проф. Бицили отиде на един концерт на прочут френски пианист и не забеляза, че тяхното куче върви зад него от къщата. Искаше да влезе с него в залата на Военния клуб, но не са му позволили. Тогава професорът седя целия концерт на отворената врата на стъпалата на стълбата и кучето стоеше до него. 1
За сем. Бакунин вж. и: Вернадский, В. И. Дневники. 31 января 1919 г. – 4 апреля 1920 г. М.: Директ-Медиа, 2010, с.2.600-2.601. М. А. Бакунин (1880-1962) емигрира първо в България, след което заминава за Бeлгия, а семейството му остава в София. Неговата съпруга е С. М. Бакунина (Любошчинска)(1889-1979), единият син е А. М. Бакунин (19101982) а за втория – Александър – не можахме да установим повече сведения, но неговото присъствие е фиксирано на фотография, публикувана и разчетена от Г. Петкова през 2004 г.: http://liternet.bg/publish6/pbicilli/salimbene/fotoarhiv.htm (09. 01. 2012) 2 Днес ул. “Анжело Ронкали” 3 Днес ул. “Асен Златаров” 4 Възможно е фамилията да е неточно записана 2
w
w w
.s
av
ed
ar
ch
iv
es .n
et
Междувременно Анна Петровна се омъжи за българин […]. От този брак има една дъщеря – Елисавета Петрова. […].Пьотр Михайлович много обичаше това дете. Още преди да се роди. Е.Д.: - Нека се върнем към проф. Бицили. Как успяваше да работи той? А.П.М: - Той беше потресающ човек – по начина си на живот, по претенциите си към хората и живота. Не съм срещал такъв човек. Та: той имаше своя стая. Тази стая изглеждаше като монашеска килия. Тя се състоеше от едно канапе, легло, имаше една масичка, малка масичка до леглото, на която стоеше пепелника и лампа с един пършив абажур. Имаше и едно бюро, на което не е седял, защото е писал и чел винаги лежешком. Имаше пършиви лавици с много ценни книги. Той се е затварял и никой не е посягал към стаята му. До края на живота си сам си застилаше леглото. Той малко пушеше. Той счупваше цигарата на две, слагаше я в цигарето и пушеше половинката. Той обичаше да похапва и с видима външна наслада си пийваше една малка чашка ракия и една чаша бокал-вино. И той смучеше глътка по глътка и лицето му изразяваше удоволствие. Е.Д.: - Вие нали знаете думата „табиет”. Беше ли Пьотр Михайлович, може ли да се каже, че той беше „табиетлия”? А обичаше ли компаниите? А.П.М: - Вижте, той не беше саможив. Но той не понасяше някои неща – човешката глупост, например. Когато в дома му се появяваха такива хора, той стоеше малко, пушеше мълчаливо и след това ставаше и излизаше. Когато му беше неприятна компанията. Имаше един малък кръг от най-верни, постоянни посетители – предимно негови сънародници и тогава той оживяваше. Той беше остроумен човек, а и малко ироничен. Та... Е.Д. /прекъсва го/: - Кои точно са идвали тогава? А.П.М: - Много малко хора. Идваха от професората. Аз помня проф. Демостенов5 от Юридическия факултет. Той преподаваше политическа икономия. Семьон Сергеевич Демостенов ...... един умен, язвителен и интересен човек. Той беше вероятно един от найзначителните и любими ученици на покойния акад. Струве6. По-късно замина при своята доведена дъщеря в Англия, където и почина. Той ми остави някои документи – малко преди да го изселят от София. Е.Д.: - Защо го изселиха? А.П.М: - Беше антимарксист. По убеждения. Проф. Демостенов чудесно познаваше всички свои студенти. Един от тях – Матеев7, след 9 септември, това го знам лично от професор Демостенов, направи някои сондажи да постъпи в Университета лично като асистент на проф. Демостенов. Но професорът имаше предпочитания към един млад български учен – Иван Ранков8. И той отказа на Матеев, който тогава започна публикации 5
С. С. Демостенов (1886 - 1968) – дългогодишен преподавател в Софийския университет, АПМ е бил негов студент в Свободния университет. В средата на 50-те години на ХХ век проф. Демостенов е изселен принудително в с. Шумата, област Габрово. В личното дело на АПМ. в архива на Комисията по досиетата са запазени две писма на проф. Демостенов, които ще бъдат публикувани на сайта. 6 П. Б. Струве (1870 - 1944) – философ, икономист, историк, публицист, академик на РАН. 7 Е. Г. Матеев (1920-1997) – завършва право в Софийския университет, икономист, академик. 8 Ив.-Ас. В. Ранков (1913-1968) – доброволен асистент в Юридическия факултет на 3
.s
av
ed
ar
ch
iv
es .n
et
срещу Демостенов. След това на Демостенов му предложиха да чете курс: „Пари, банки, борси”, но без лекции, посветени на неговите тези, защото в тях той винаги доказваше предимствата на капиталистическата система пред социалистическата. Тогава станал скандал в Университета и Демостенов казал: „Вижте, аз съм антимарксист и не сменям убежденията си”. И подаде оставка по болест. Когато отиде в Шумата, ние водихме преписка с него. Някои от тези писма – поинтересните, аз изпратих в Пушкинския дом – с архива на проф. Бицили. (Показва останалата част от неговия архив на проф.Демостенов)... Ако аз остана тук, след смъртта ми, това ще отиде в Държавен архив – дано се запази. (Върху показания плик – надпис на пишеща машина: Из архива русских ученых в Болгарии. Проф. С.С. Демосфенов). Своите ръкописи проф. Демостенов е взел със себе си в Англия. Той почина през юни 1966 година. Ето, вижте, това е интересно. Много ценно. Тук беше професор по държавно право Константин Соколов9 до 1927. Той почина от слонова болест. Ето това е подписа на Контантин Соколов – върху молба– в Руската гимназия – 30 юни 1921 година. Ето декларация за представения труд на Кинкел10, за да бъде назначен за професор в Университета. Така Демостенов е давал рецензии на Кинкел, който е голям русофоб. Ето, исках да ви покажа това удостоверение за самия Демостенов. Подписано е от Струве – това е препоръка за Демостенов. Подпечатана от ръководството на Университета. Ето и подписа на Александър Цанков11. Е.Д.: - Андрей Павлович, да се върнем към компанията на проф. Бицили. Кои бяха другите негови близки? А.П.М: - Друга една изключителна личност, човек, когото Пьотр Михайлович много харесваше, е Иван Петрович Нилов12. При всички свои усилия, той не можа да влезе в Университета. Той преподаваше в Руската гимназия така наречената „Философска пропедевтика”. Преподаваше с любов и увлечение и ни заразяваше. В горните класове преподаваше руска литература. Преподаваше великолепно и ние всичките, - с много малки изключения – много го обичахме и зачитахме. Едновременно с това преподаваше и руски език в Свободния университет. И Свободният университет беше основан със съдействието на руски и български учени – С. С. Бобчев13, Васил Златарски14. Та той, Нилов, беше назначен там като преподавател по руски език. Но имаше една
w
w w
Софийския университет по това време, по-късно преподавател във Варненския държавен университет. 9 К. Н. Соколов (1882-1927) – юрист, професор в Юридическия факултет на Софийския университет, през 1921 г. в София издава книгата си „Правление генерала Деникина”, редактор е, заедно с Э. Д. Грим на „Русские сборники”. 10 И. Г. Кинкел (1883-1945) – професор по социология и стопанска история в Софийския и Свободния университети. 11 Ал. Ц. Цанков (1879-1959) – професор в Софийския университет, политик 12 И. П. Нилов (1892-1933) – журналист и педагог, преподавател в Руската гимназия. Автор на изследването: „Русский падеж: Очерк современного склонения”. София, тип. „Витоша”, 1930 13 С. С. Бобчев (1853-1940) – професор в Юридическия факултет на Софийския университет, дългогодишен председател на Славянското дружество в България 14 В. Н. Златарски (1866-1935) – професор по история в Софийския университет 4
w
w w
.s
av
ed
ar
ch
iv
es .n
et
интрига от проф. Попруженко15 – за Иван Раев ..па-па-па-па16. Иван Петрович умря през 1933-1934 година. Той издаде едно изследване, което се казваше „Русский падеж”. В посвещението на книгата, която той подари на проф. П. М. Бицили се казваше: „П. М. Бицили как вдохновителю моего труда”. Е.Д.: - Андрей Павлович, на мен като философ ми е интересно: какво съдържаше курса „Философская пропедевтика”? А.П.М: - Логика, елементарни начала на философията и начало на педагогиката. Е.Д.: - А по какви учебници учехте? А.П.М: - По никакви. По лекции. За съжаление, аз не владеех тази премъдрост, стенографията, но аз записвах много подробно, а в къщи преписвах начисто. За съжаление, тези записки аз ги дадох на следващото поколение в училище и те се затриха. Следващият човек беше Юрий Константинович Рапопорт17. Е.Д.: - Той дали няма нещо общо със знаменитата медицинска фамилия Рапопорт? А.П.М: - Не, няма нищо общо. Ю.К.Рапопорт е завършил Московския Университет. Но се занимаваше с политика и встъпи в Кадетската партия на Милюков18. Предполагам19, той беше известно време секретар на Корней Чуковски20, когато той е бил редактор на известния орган на Кадетската партия „Речь”. Когато веднъж водихме разговор с Юрий Константинович, аз го попитах за Корней Чуковски. Той каза: „Много страдащ човек, но съвършено непоносим кучешки характер. Той търсеше за секретари-студенти от горния курс и никой не се задържаше повече от 2-3 месеца при него.” Юрий Константинович Рапопорт в България работи в Итало-търговската банка. Тук, на „Леге”. Там работеха и доста други наши сънародници. Със своите способности Юрий Константинович стана секретар на банката. За душата той беше кореспондент на в. „Парижките новости” на Милюков. След 9 септември Юрий Константинович отиде като доброволец на фронта21. Той беше над 50 години. Него го взеха като преводач в Щаба на Първа българска армия. Той говореше отлично български и немски. След година от връщането си от фронта той излезе в пенсия и написа една книга – „Освобождението”. Тя е издадена тук, в България, под името Георгий Рапопорт. Т.Г.: - Андрей Павлович, доста различни хора са се събирали около Пьотр Михайлович – и като интереси, и като занимания. Какво ги обединяваше, за какво си говореха, имаха ли спорове, различия? А.П.М: - Това бяха и хора със съвършено различни политически убеждения Е.Д./прекъсва го/: - А какви бяха политическите убеждения на проф.Бицили? А.П.М: - Пьотр Михайлович беше есер и щом искате да го запишете, десен есер, не от левите терористи и екстремисти. Руските обичаи, пренесени от Русия, бяха непоклатими. За Великден ние правехме визити. 15
М. Г. Попруженко (1866-1944) – историк и филолог, професор в Софийския университет, академик. 16 А. Павлович отвеждаше така разговора, когато не искаше да довърши историята. 17 Ю. К. Раппопорт (1893-1972) – журналист и обществен деец. доброволец в Първа българска армия. 18 П. Н. Милюков (1859-1943) – историк и политик. 19 Подчертава „предполагам”. 20 К. И. Чуковски (псевдоним) (1882-1969) – поет и публицист. 21 АПМ също участва като доброволец в Първа българска армия. 5
w
w w
.s
av
ed
ar
ch
iv
es .n
et
Веднъж, на такъв един Великден, аз бях у Пьотр Михайлович и там беше хазаинът, който живееше на горния етаж. Ние се заговорихме, заспорихме. Пьотр Михайлович, като разбра, че другият е малко пийнал, за да не стане спор, той остана съвсем до края на разговора, макар че той съвършено не му беше интересен. И накрая аз казах: „Може би този разговор става отегчителен”. Тогава Пьотр Михайлович стана, потупа ме по рамото и влезе в съседната стая. Той се пазеше от излишната резкост на този човек. Да се върна към Вашия въпрос: Разговорите у Пьотр Михайлович, разбира се, бяха на високи теми. Ние, „младите” не взимахме участие в тези разговори. Ние си знаехме мястото. Ние само седяхме в стаята и обикновено само слушахме и попивахме. Тези разговори бяха за нас Откровения. Като след лекциите на Пьотр Михайлович – даже агрономи идваха на тях. Така и ние по време на тези беседи запомняхме и после търсехме да прочетем нещо повече по тези въпроси. А въпросите бяха философски, от културата и политиката и, разбира се, събитията в Русия. А Пьотр Михайлович беше много сдържан в оценките си за събитията в Русия – в началото майка му живееше в Русия22. И след 9 септември старите професори много го зачитаха. Аз даже знам, че когато ставаха разискванията за ордени, към които Пьотр Михайлович се отнасяше много отвисоко, никой никога не е възразявал нищо за награждаването на проф. Бицили. След 9 септември всички, които имаха гръб, се втурнаха към Университета и изтласкваха другите и им заемаха местата – местата на кадърните. И те заеха едно непримиримо отношение към Пьотр Михайлович. От 1944 до 1949 те го тровеха бавно, макар че той беше сменил основни проблеми в своя курс. Много грубо и безцеремонно се отнесоха с Пьотр Михайлович. По време на смъртта му ректор беше Владимир Георгиев23. Когато Бицили умря, ние тогава живеехме на ул. „Алеко Константинов”, на съседната улица живееше проф. Христо Данов24 – по древна история. Проф. Данов има куража, а това искаше кураж, да дойде в квартирата, да изкаже съболезнованията си и да попита дали Университетът е реагирал по някакъв начин на смъртта на Пьотр Михайлович – с некролог за Бицили или с черен флаг, или с нещо друго. Като разбрал, че до този момент никой друг не се е обадил, Данов отива при Владимир Георгиев и води приблизително следния разговор: - Знаете ли, че умря проф. Бицили, той е бил ръководител на катедра па-па-па.. Георгиев му рекъл: - И какво от това? - Ами Университетът няма ли да сложи черно знаме, да издаде некролог, да отидат хора на погребението? - Не, това не ни интересува. Бицили е бил пенсиониран – му отвърнал Владимир Георгиев. Тогава Данов станал възмутен и си тръгнал без повече да настоява. На погребението всъщност той прочете надгробното слово от името на Университета. Т.Г.:- Андрей Павлович, имаше ли нещо, което Пьотр Михайлович не можа дотпечата през живота си, нещо, което не му позволиха да издаде? 22
Майката на проф. Бицили пристига в България през 1925 г и остава тук до края на живота си. 23 В. И. Георгиев (1908-1986) – езиковед, академик, ректор на Софийския университет в периода 1951-1956 г. Проф. П. М. Бицили почива през 1953 г. 24 Хр. М. Данов (1908-1999) – професор в Историческия факултет на Софийския университет. 6
ch
iv
es .n
et
А.П.М.: - Не. Имаше само една статия, която му струваше много усилия. Съвсем в края на живота му. Проф. Бицили я беше дал да се печата в Годишника25. Минават месец, два, три, половин година – никакъв отговор. Един ден Пьотр Михайлович случайно научава, че статията му е спряна от Георги Цанев26, защото не отговаряла на съвременните научни концепции. Тогава той ме помоли да се срещна с Цанев. Цанев обаче неколкократно ми отказа среща. Най-накрая, един ден Пьотр Михайлович успя да се срещне с него, аз го придружавах до вратата на кабинета и останах да го чакам. Разговорът беше не повече от пет минути. Проф. Бицили го запитал: - Колега, защо по Ваше нареждане толкова време вече не се пуска моята статия? Проф. Цанев отговорил, че има много неща, които не са съзвучни със сегашния курс в езикознанието27, препоръчал на Пьотр Михайлович да се запознае с труда на другаря Сталин, да преработи работата си и да я донесе. Когато проф. Бицили излезе от кабинета, аз се стреснах, аз рядко помня да съм го виждал в такова състояние – устните му бяха побелели, ръцете му трепереха, той не беше на себе си. Видът му подсказваше какво се е случило в кабинета на този недостоен човек. Разказът му само потвърди впечатленията ми. В крайна сметка, тази статия излезе, но проф. Бицили беше принуден в края, в една бележка, да спомене, че същите въпроси па-па-па-па, са разгледани в труда на другаря Сталин...
ar
Събота, 04.08.1990 г.,
w
w w
.s
av
ed
ПУБЛИКАЦИЯ: ЕМИЛ ИВ. ДИМИТРОВ, ГАЛИНА ПЕТКОВА, ТАНЯ ГАЛЧЕВА
25
Става дума за следната студия: Бицилли, П. М. Заметки о некоторых особенностях развития русского литературного языка. В: Годишник на СУ. Историко-филологич.ф-тет. Том XLVII/1950-1951 и 1951/1952, с. 201-285. 26 Г. Ц. Цанев (1895-1986) – професор във Факултета по славянски филологии на Софийский университет 27 Към този момент, въпросът за съгласуване на позициите на академичната общност със зададения на политическо ниво курс, стои с особена острота – в Българската академия на науките на 25 декември 1950 г. е организирана специална тържествена научна сесия, по случай 71-вата годишнина от рождението на Й. В. Сталин и посветена на труда му „Марксизмът и въпросите на езикознанието”. 7