Софийска носия by Sibil Ramkin

Из книгата „Селски бит и изкуство в Софийско“, автори Ст. Л. Костов, Е. Петева, София 1935 г.

Старитѣ славяни още преди да се разселятъ отъ общата си прародина сѫ имали свое, макаръ просто и несложно облѣкло, различно отъ облѣклото на тѣxнитѣ източи и западни съседи. Кожата, вълната, конопътъ и ленътъ, чиято обработка е била позната на всички славяни, сѫ били и главниятъ материалъ на тѣхното облѣкло. Основниятъ бѣлъ цвѣтъ на този материалъ — бѣлъ, сивъ, суръ — обуславя и бѣлиятъ цвѣтъ въобще на старото славянско облѣкло.1 Съ разселваване на славянитѣ тѣхното облѣкло се подчинява на най-различни влияния на чужди народи и култури, резултатъ на които е днешното му голѣмо разнообразие. Всрѣдъ това разнообразие по днешната площь нa славянството се срѣщатъ много останки отъ старото славянско облѣкло — бѣлодрешковската носия въ западна България и Македония, Югославия, Чехословашко, Полша, Бѣлa Русия, Украйна, а сѫщо така между чуждитѣ по произходъ албанци и ромъни. Наистина, пакъ подъ чуждо влияние тѣзи останки сѫ много промѣнени, но си запазватъ първоначалния бѣлъ цвѣтъ и видъ. Най-старото известие за облѣклото на славянитѣ принадлежи на византийския историкъ Прокопий (VI в.), който, като описва, какъ встѫпватъ славянитѣ въ бой, казва: „нѣкой нѣматъ нито дреха (χιτώνα), нито плащъ (τριβώνιον), а само едни гащи, които достигатъ до срамнитѣ части, така именно влизатъ въ бой съ неприятелитѣ”2 Отъ тѣзи думи се разбира, че други пъкъ отъ славянитѣ сѫ имали и сѫ носили такива дрехи и той по външна прилика ги уподобява на съответнитѣ гръцки χιτών — кѫса, бѣла, съ или безъ рѣкави дреха отъ ленъ или вълна, която мѫже и жени обличали направо по тѣлoтo и пристѣгали о кръста съ коланъ, и τριβώνιον — грубъ плащъ, какъвто само беднитѣ носили. Подъ името χιτών не е трудно да се види най-стария видъ дреха на славянитѣ, известна съ общославянското старинно название стб. (отъ което новоб. р у б а), сръб. р у б и н а, хърв. r u b a č a, чеш. r u b а š, рус. р у б а х а, р у б а ш к а, р у б и щ е, луж. r u b ě k, r u b i š k o, пол. r ą b e k, основна часть на мѫжкото и женско облѣкло отъ конопъ или вълна, която се е навличала направо на тѣлото презъ глава като риза. По всѣка вѣроятностъ тя ще да е била дълга до кoлѣнe, съ разрѣзи отъ страни за свободно ходене, безъ разрѣзъ на гърдитѣ за по-топло, съ достатъченъ отворъ за главата, съ дълги рѫкави и стегната съ ремъкъ о кръста, както би могло да се заключи по аналогия съ примитивнотo облекло на изобразенитѣ по Траяновитѣ паметници въ Римъ и Адамклисе (Добруджа) варвари, за които не би могло да се каже, че сѫ славяни, но въ всѣки случай тѣхни съвременници.3 Не ще и

дума, сѫщата дреха се е правила отъ по-лека материя и по-кѫса за лѣтнитѣ горещини. Втората дреха, която Прокопий означава съ гр. τριβώνιον е стариятъ славянски плащъ — стб. , сръб. п л а ш т, слов. p 1 a š č, p l a j č, чеш. p l á š t, пол. p l a s z c z, p l a s z c z n i c a, луж. p l a š é, pyc. п л а щ. Плащътъ е обикновено голѣмъ четвъртитъ кѫсъ бѣлъ, дебелъ вълненъ платъ, който се намѣта на плещитѣ, когато вали дъждъ, cнѣгъ или е много студено. Не щe съмнение, първоначалниятъ плащъ на славянитѣ е билъ кожа отъ диви звѣрове. Но съ развитие на тъкането, тъканиятъ плащъ е изместилъ кожения. Съ разселването си славянитѣ сѫ възприели и чужди видове.4 Гащитѣ, за които Прокопий изрично казва, че достигатъ до срамнитѣ части (μέχρι ἐς τὰ αἰδοῖα), сѫ тъкмо старитѣ славянски н о г а в и ц и — крачоли, добре известнитѣ на южнитѣ и западнитѣ славяни (стб. , новоб. н о г а в и ц и, сръб. н о г а в и ц а, чеш. n o h a v i c e, пол. n o g a w i c a), които сѫ се навличали поотдѣлно на краката, прикачвали сѫ ce съ връвъ или ремъкъ о пояса и се стѣгали надъ глезенитѣ, а ризата или връхната дреха се е спускала надъ тѣхъ. Такива ги изобразяватъ миниатюритѣ отъ Х—ХI в. съ повече или по-малко гънки въ зависимостъ отъ ширината имъ или дебелината и твърдостьта на плата.5 Такива ногавици сѫ носили и други варварски народи — траки, даки, германци, гали, както се вижда и отъ гopeспoмeнатитѣ Траянови паметници, но нѣма основание да се мисли, че славянитѣ сѫ ги възприели по-късно отъ нѣкои отъ тѣxъ или пъкъ обратното. Очевидно, това първобитно облѣкло за защита на краката отъ студа е наследство отъ общата арийска епоха и пo-късно естествено е попаднало подъ влиянието на римската или западната мода.6 Сѫщитѣ ногавици, добре прилепнали о краката, отъ разноцвѣтенъ вълненъ платъ, безъ стѫпала или съ стѫпала като чоpaпи сѫ се носили въ цѣла западна Европа дo ХII—ХIII в.7, a на Балк. п-овъ и днесъ ги носятъ гърци и куцовласи подъ широка фустанела. Въ по-нататъшното си развитие тия европейски ногавици се съшиватъ подъ таза, като се придава постепенно повече платъ въ горната имъ часть, за да се закрие предната и задната долна часть на туловището, безъ никакъвъ отворъ, и ставатъ сѫщински гащи. Сѫщото става и съ югославянскитѣ ногавици, възможно подъ западно влияние, само че тѣ, както е типично за нашитѣ бѣлодрешковци, въ новия си видъ запазватъ почти първоначалната си предна дължина, т. е. отпредъ до подъ корема, безъ да го покриятъ, а отзадъ до началото на тазовитѣ кости, безъ да покриятъ кръста, а вмѣсто отворъ отпредъ две странични цепки. Съ новия си видъ тѣ получаватъ ново название б е н е в р е ц и, а старото название си остава въ български и сръбски съ първото значение на крачоли. Новото име е известно навредъ, кѫдето се носятъ тия гащи, а именно по цѣлата северна половина на Балк. полуостровъ — отъ Родопитѣ до далматинскитѣ брѣгове, сѫщо въ Албания —

СОФИЙСКА НОСИЯ

L. N i e d e r l e , Slovanské starožitnosti D.I., Sv II, 411, 418 Praha, 1913 Procop. ΙΙΙ, 14: τινές δέ οὐδέ χιτῶνα ουδέ τριβώνιον ἔχουσιν, ἀλλά μονάς τάς ἀναξυρίδας ἐναρμοσάμενοι μέχρι ἐς τὰ αἰδοῖα οὕτω δή ἐς ξυμβολήν τοῖς έναντίοις καθίστανται (ed. Comparetti, L. Ν i e d e r l e, op, cit. D. Ι, Sv. 1, 26). 3 L. N i e d e r l e, цит. съч 444

L. N i e d e r l e, цит. съч 470 L. N i e d e r l e, цит. съч 439

L. N i e d e r l e, цит. съч 442

C a r l K ö h l e r, Die Trachten der Völker in Bild und Schnitt, Dresden, 1873, II,86,113.

1|стр а ни ца

b r е n d e v e k, въ Ромъния — b е r n е v е с i.8 Произхода на това название е доста тъмно. Въ втората часть на думата ясно личи италиянската дума b r а с a, мн. ч. b r а c h e — гащи, новогръцки β ρ α κ ί . Ако е вѣрно, както нѣкои предполагатъ, че първата часть на думата е въ връзка съ старото славянско название на Венеция , тогава беневреци би значило венециански гащи9. И това е много правдоподобно. Презъ XIV—XV в. Венеция е на върха на своята мощъ, богатство и луксъ. Влиянието и модата на венецианскитѣ патриции и богати търговци владѣятъ по адриатическото крайбрѣжие на Балк. полуостровъ. Въ това време венецианцитѣ сѫ носили вече вмѣсто ногавици плътно прилепнали гащи отъ разноцвѣтни скѫпи платове.10 Модата е разпространила тия венециански b r а c h e и всрѣдъ богатата класа на съседнитѣ славяни. А и народната славянска маса започнала да прави своитѣ ногавици по новата мода и да ги нарича вече съ ново име. За означение на тази часть отъ облѣклото славянитѣ иматъ и друга дума — стб. , новоб. г а щ и, сръб. г а ћ е , слов. g a č a, ст. чеш. h á č e, пол. g a c i e, малор. г а ч а, г а т и, рус. г а ч и.11 Какви сѫ били тѣзи гащи, не може да се каже. Днесъ съ тази дума означаватъ долни платнени гащи. А възможно е и въ древностьта да е значила сѫщото, толкозъ повече, че и въ западна Европа сѫ носили платнени гащи подъ ногавицитѣ. Облѣклото на старитѣ славяни не е било така несложно, както го представя Прокопий. То се е състояло отъ повече части, които той не е знаялъ. Той не споменава за кожухъ, поясъ, цървули, които славянитѣ сѫ познавали и носили, още преди да се раздѣлятъ. Въ всѣки случай неговото кратко известие все пакъ дава една представа за основата на това облѣкло. Въ съседство съ западнитѣ и южнитѣ по-културни народи славянитѣ скоро се повеждатъ по чуждата мода въ облѣклото си. Наредъ съ тѣхната стара дреха, спомената отъ Прокопия, се явява у по-висшата и по-богата класа кѫсата и лека с р а к а, с р а ч и ц а (лат. s а r с а) съ отворъ за главата, безъ разрѣзъ отпредъ и съ дълги рѫкави, която се носи вече не само като долна риза, но и като горна дреха, разкошно украсена съ шевове и нашивки до вратния отворъ, рѫкавитѣ и долу до политѣ по византийска мода. За такава срака на княза, съ бисеръ обсипана и съ златни нишки изшита, говори Йоанъ Екзархъ въ своя Шестодневъ.12 Заедно съ кѫсата с р а к а е била възприета и дългата д а л м а т и к a (tunica dalmatica), която се облича пакъ презъ глава и сѫщо безъ разрѣзъ отпредъ.13 Тия две дрехи славянитѣ cи набавяли или готови отъ чужбина, или сѫ си ги правили отъ чужди леки, хубави и скѫпи платове, проникнали у тѣхъ по пѫтя на търговията или като плячка. Край чуждото име срака славянитѣ сѫ имали и свое название отъ с у к н о — стб. , новоб. с у к н о и с у к м а н ъ, сръб. с у к њ a, рус. с у к н о, с у к м а н, чеш. s u k n ě, пол. s u k m а n а. Тази дреха, както самото

ѝ име показва, е била направена отъ домашенъ, дебелъ, вълненъ платъ — сукно. Първоначално може би като стария рѫбъ, по-после тя се крои и шие по-дълга или по-кѫса и се украсява сѫщо като сраката по вратния отворъ, рѫкавитѣ и политѣ Разпространението на нейното славянско име между нѣмци, маджари, гърци и ромъни показва, че тази дреха е била типична за славянитѣ. Тази дреха е оцѣлѣла до наши дни особено у южнитѣ славяни съ сѫщото си название, съ сѫщата си кройка — отворъ за главата съ малка извивка на гърдитѣ (пазви), безъ разрѣзъ отпредъ до долу, безъ рѫкави, съ цвѣтни нашивки по пазвитѣ и политѣ, но като женска дреха. Само у поляцитѣ се е запазила като мѫжка дреха и то съ разрѣзъ отпредъ до долу. Подъ влиянието на сраката и римовизантийската култура старата първобитна дреха — рѫбъ — почва да отстѫпва, като се запазва въ първоначалния си видъ у народната маса. Богатитѣ, по-близки до чуждото влияние, започватъ да я носятъ като днешна риза, върху която обличатъ лека срака или тежъкъ и дълъгъ сукманъ. Заедно съ това се разпространява и новото ѝ име к о ш у л я (отъ простонародно латински casula), което име започва да се срѣща по славянскитѣ паметницн отъ XI в. Насамъ.14 Кошулята постепенно минава и въ народната маса и си остава и до днесъ долна дреха. Разгледанитѣ до тука костюмни части за горната часть на тѣлото сѫ всѫщностъ долни дрехи — затворени отпредъ, съ отворъ за главата, обличали са се презъ глава, както въобще се облича риза, направо на тѣлото, съ други думи били сѫ ризи по наши понятия, независимо отъ материята. Нѣкои отъ тѣхъ, като сраката и сукмана, сѫ служили и като горни дрехи, т. е. обличали сѫ се върху по-тънка подобна на тѣxъ дреха. Ала славянитѣ сѫ имали и сѫщинска горна дреха съ отличителния белегъ цѣлъ разрѣзъ отпредъ и съ рѫкави, която сѫ обличали, както се облича горна дреха. Тя е тъй наречената стб. , , срб. с в и т а, слов. s v i t k е, s v i t i с е, пол. ś w i t а, рус. с в и т а.15 Въ новобългарски това значение на думата е забравено и днесъ с в и т а означава вълнена тъкань, валяна и съ мъхъ отгоре, сукно, чоха,16 а за означение на самата дреха има име клашникъ, клашеникъ, стб. (навуща), сръб. к л а ш њ а. За сѫщата дреха у насъ се срѣща и името г у н я, г у н и ц а, г у н ч е пакъ отъ общослав. произходъ – сръб. г у њ, г у њ а, г у њ а ц, хърв. g u n j а, чеш. h o u ň e, h u ň a, пол. g u n i a. Днешната малоруска и великоруска свита17 и нашиятъ клашникъ сѫ една и сѫща горна дреха отъ бѣло домашно бало до колѣне съ дълги рѫкави.18 Такава ще да е била тази дреха и въ древностьта и съ течение на времето подъ разни влияния, най-вече източни, сѫ се получи.ли нѣкои нови видове — кѫса до поясъ или до надъ колѣнeтѣ, съ рѫкави до лактитѣ или безъ рѫкави, за мѫже или за жени съ съответни нови мѣстни названия — кѫсаче, дорамче, долактеникъ и др. Друга горна дреха е била р и з а т а (староб. , ).

Д - р ъ К. И р е ч е к ъ, Кн. България, ч. 1, 81

A. de C i h a c, Dictionnaire d'etymologie dacoroumaine, 12. Frankfurt, 1879

L. N i e d e r l e, цит. съч 453

L. N i e d e r l e, цит. съч 450

K ö h l e r, цит. съч. 267, 269, 87.

Н. Г е р о в ъ, Рѣчникъ на Бълг. язикъ, ч. V, стр. 135.

L. N i e d e r l e, цит. съч 440

D i m i t r i j Z e l e n i n, Russische (ostslavische) Volkskunde, Abb. 152, 153. Berlin und Leipzig, 1927.

Ю р д. Т р и ф о н о в ъ, Сведения изъ старобългарския животъ въ Шестоднева на Йоана Екзарха, Сп. Б А. Н. кн. XXXV, 10, София, 1926. 13 L. N i e d e r l e, цит. съч 447

С т. Л. К o c т о в ъ, Бѣлодрешковци въ северо-западна България. Изв. на Нар. етно- графски музей, год. X—XI, 80, 1932 г.

2|стр а ни ца

Отъ стари надписи се вижда, че тя е била широка, дълга дреха и се e носила надъ сраката. Тя е била и черковна дреха — филонъ, и се е обличала надъ подрасника — стихаръ. Съ името на тази дреха днесъ се нарича кошулята въ източна България. 3а женското облѣкло има още по-малко сведения. То се е развивало паралелно съ мѫжкото и е било подчинено на сѫщитѣ чужди влияния. Първата женска дреха е била безъ съмнение все сѫщиятъ старославянски рѫбъ, който скоро добива вида на кошулята. Върху нея по необходимость за предпазване отъ студа сѫ обличали горна дреха, която не се е отличавала по нищо отъ мѫжкия клашникъ или свита, както и днесъ на много мѣста женската горна дреха не се различава отъ тѣхъ, освенъ по нѣкои украшения. За долната часть на тѣлото специално като женска дреха се явява престилката, било да пази кошулята отъ замърсяване, било да предпазва тѣлото отъ студа. Престилката се срѣща въ три вида: широка престилка, която обвива изцѣло долната часть на тѣлото подъ кръста, предна престилка, която покрива само отпредъ, и две престилки – предна и задна (вълненикъ, завеска). Останки отъ този старъ типъ женски костюмъ се срѣщатъ у насъ и другитѣ славяни. Вторъ старъ типъ женски костюмъ е съ сукманъ. Когато последниятъ става женска горна дреха, той измѣстя широката престилка и дветѣ престилки, носи се съ него само предната престилка по традиция, но въ Софийско и тя изчезва. Женското облѣкло като мѫжкото е било бѣло. Кошулята и клашникътъ въ всичкитѣ му видове и до днесъ си оставатъ бѣли, а бѣлиятъ сукманъ подъ чуждо влияние е потъмнѣлъ. Престилкитѣ, които отъ край време сѫ били предметъ на особена грижлива украса, още въ древностьта сѫ били разкоцвѣтни. Известна е днесъ голѣмата любовь на славянката да краси съ разноцвѣтно везмо и нашивки както своето облѣкло, така и облѣклото на мѫжа си. Старо указание на това нейно влѣчение къмъ рѫкодѣлието може би съдържатъ думитѣ на Приска, който предава следната сцена отъ двореца на Атила — млади слугини седятъ около неговата жена и везатъ разноцвѣтни шарки на тъкань, която после се употрѣбя за украса на дрехи. Това известие се отнася къмъ 448 г., когато, както се вижда понататъкъ въ текста на сѫщия авторъ, славянитѣ сѫ били подъ владичеството на хунитѣ.19 По-после южната славянка въ новото си отечество подъ влияние главно отъ югъ и изтокъ е развила и убогати.ла въ техническо и ориаментално отношение своето шевично изкуство, отъ което до наши дни сѫ оцѣлѣли прекрасни образци. Освенъ това, подъ сѫщитѣ влияния тя е убогатила и разнообразила своето облѣкло. Като най-горна дреха мѫжетѣ и женитѣ зимно време носили к о ж у х ъ най-вече отъ овча кожа или вълненъ платъ, а дрехитѣ стѣгали съ коженъ или вълненъ п о я с ъ, тъканъ или плетенъ. Мѫжетѣ сѫ носили на главитѣ си кожени шапки, а жененитѣ жени — забрадки. На краката си носили цървули, мѫжетѣ съ навуща. И така възъ основа на славянската дрешна номенклатура и случайнитѣ оскѫдни сведения по паметницитѣ налага се заключението, че облѣклото на старитѣ славяни и славянки се е състояло главно отъ

гореизброенитѣ костюмни части съ основенъ бѣлъ цвѣтъ. Значи, българскитѣ славяни, заседнали въ земитѣ оттатъкъ Дунава и отсамъ Дунава — Мизия, Тракия и Македония, сѫ били, както днесъ бѣлодрешковци. Доказателство за това представятъ не само запазената днесь въ Влашко, Западна България и Македония старинна бѣла носия, но и живитѣ спомени на населението за тази носия тукъ-тамъ въ източна, южна България и Тракия. Българскитѣ славяни иасово нашествуватъ въ предѣлитѣ на византийската империя, настаняватъ се въ земитѣ на старитѣ даки и траки, богати съ традиции и паметници на високо развитата по полуострова гръцко-римска култура. Въ новото си отечество за пръвъ пѫть тѣ се подчиняватъ на едно по-силно културно влияние. Отъ новитѣ си съжители и съседи заематъ много нѣщо въ домашния си животъ, занятия и облѣклото. Когато Византия започнала да счита нашественицитѣ славяни за надежденъ елементъ въ защита на севернитѣ ѝ граници противъ нашествието на други нарвари отъ изтокъ и вече доброволно е долускала тѣхната колонизация, отъ тогава започва и нейното голѣмо влияние върху тѣхната първобитна духовна и материална култура. Особено силно ще да е било това влияние въ югозападнитѣ области отъ населенага съ славяни площь — Македония, близо до Солунъ, голѣмъ търговски и воененъ центъръ, втора европейска столица на Византия. Тукъ най-напредъ и най-много проникнала визаитийската мода съ своитѣ пурпурни платове, везани туники и хитони, изящни копринени и вълнени платове, тъкани съ златна и сребърна сърма, скѫпи накити и др. произведения на високо развитата тогава художествена индустрия въ Византия. Естествено, богатитѣ само сѫ могли да се ползуватъ съ лукса на новата мода. По-беднитѣ пъкъ, народната маса, сѫ. подражавали и то главно въ украсата на дрехитѣ. Хубаво извезанитѣ сраки, па въобще и изящното византийско везмо сѫ оказали голѣмо влияние върху везмото на женската кошуля. Отъ тъмното, дори черно везмо на многоразпространената тогава въ Византия коптска туника е оцѣлѣло до наши дни черното везмо по женскитѣ кошули изъ Скопско и западна България. Днешната женска горна дреха с а я с а й ч е въ Македония и западна България дължи несъмнено името си на византийското σάγιον (лат. sagum), което първоначално означавало императорска мантия, после женска патрицианска мантия и най-после може би обикновена женска дреха, прототипъ на нашата. Обикновено нашата сая е бѣла платнена или черна вълнена, но има зелени и червени платнени саи, а тъкмо тия цвѣтове, както е известно, отличавали знаменититѣ византийски циркови партии.20 Пакъ на това влияние се дължатъ имената на хубаво извезания конопенъ манофилъ (гр. μανόφυλλος), изчезналъ въ Софийско, до скоро се запазилъ въ Граховско, софийското менте (гр. μάντιον), зунка (гр. ζώνη), фекелъ (гр. φάκελος). Византийцитѣ не сѫ имали своя горна дреха като славянската клашникъ или свита. Тѣхнитѣ разнообразни дрехи за горната часть на тѣлото сѫ били като сгарогръцкия хитонъ — съ отворъ за главата безъ разрѣзъ отпреде, съ рѫкави или безъ рѫкави или сѫ се навличали презъ глава. Тепърва презъ IX в. императорътъ и високитѣ сановници и военни започ-

L. N i e d e r l e, цит. съч 514

Н. П. К о н д а к о в ъ, Македонiя, археологическое путешествiе, 44, 48, 49. Санктпетербургъ. 1900.

3|стр а ни ца

ватъ да обличатъ тъй наречения σκαραμάγγιον — горна дреха, произходяща направо отъ източния кафтанъ,21 но измѣнена и украсена по вкуса и обичаитѣ на византийцитѣ. Такива скарамангии императорътъ е подарявалъ и на варваритѣ, между които и славянитѣ. Ала между последнитѣ се разпространява сѫщински източенъ кафтанъ отъ старитѣ българи, съ които историческата сѫдба ги свързва въ новообразуваната българославянска държава. Завоевателитѣ българи дохождатъ съ високо развита култура, която се проявява най-вече въ тѣхното държавно и военно устройство, монументално строителство и въ тѣхното оригинално източно облѣкло. За това облѣкло се знаеше нѣщо отъ пръснати тукъ-тамъ известия у стари хронисти, отъ нѣкои писмени и каменни паметници и изобщо се мислѣше, че старитѣ българи още съ дохождането си отсамъ Дунава сѫ възприели отъ византийцитѣ между другото и облѣклото, поне въ крѫга на висшата класа — ханове, военоначалници и войници. Обаче, отъ подробното изучване на всички източници — срѣдновѣковни текстове, скулптурни паметници и византийски миниатюри — досежно облѣклото на старитѣ българи отъ времето на първото българско царство, т. е. отъ VII до ХI в. се вижда, че българит сѫ си имали свой оригиналенъ костюмъ по азиятска мода, който се е различаиалъ oтъ този на съседитѣ византийци.22 Какво е било, обаче, облѣклото на народната българска маса, по липса на каквито и да е сведения, не може да се знае. То е било източно азиятско, разбира се, но само съ поблизки и по-далечни сравнения можемъ да се догаждаме за него. Естествено, и висшата класа на славянитѣ въ непродължително време на мирно съжителство съ българитѣ е възприела нѣщо отъ тѣхното облѣкло. И когато това облѣкло започва да отстѫпва предъ византйското, особено следъ падането на България подъ Византия, когато то престава да бѫде привилигировано облѣкло за висшата класа, то постепенно, както винаги става, влиза на мода въ народната маса било изцѣло, било съ отдѣлни костюмни части и влияе на народното облѣкло. И днесъ дори могатъ да се посочатъ въ нашата народна носия нѣкои следи и влияния на това старобългарско облѣкло. Старитѣ българи сѫ носили източни кафтани съ дълги рѫкави, а сигурно и кафтани съ кѫcи рѫкави, каквито и днесъ още се срѣщатъ въ Кавказъ и другаде на изтокъ. Подъ влияние на тозн кафтанъ и нашиятъ клашникъ се явява съ кѫси рѫкави до лактитѣ — долактеникъ, както се срѣща въ западна България, Македония и по на западъ. Краятъ на рѫкавитѣ на женския долактеникъ е обшитъ съ разноцвѣтни нашивки и везма, та изглежда като гривна на рѫката. Тѣзи нашивки напомнятъ гривнитѣ, които иматъ на рѫцетѣ си облѣченитѣ въ бѣли кафтани съ дълги рѫкави български боляри, прострѣни на земята предъ Василия II, изобразени въ псалтира на последния.23 Сигурно и въ онази епоха кѫситѣ рѫкави така сѫ се украсявали, както и днесъ още се украсяватъ въ Азия.24 Освенъ това, женскиятъ клашникъ

се украсява съ червени шевове и нашивки oтъ червенъ платъ по пазвитѣ и клиноветѣ подъ мищницитѣ, както е още обичай у башкирцитѣ, черемиситѣ, мордвинитѣ, финландцитѣ и пр.25 Ясно личи, прочее, влиянето на предноазиятскиятъ кафтанъ, който старитѣ българи сѫ донесли. Червенитѣ подкапници въ Софийско и западна България ясно издаватъ източния си произходъ. Но поради вродения консерватизъмъ на народната маса и поради мѣстнитѣ икономически условия чуждото влияние презъ времето на дветѣ български царства малко се с отразило върху народната носия. Промѣнитѣ засѣгатъ повече украсата и кроежа на отдѣлни костюмни части, иначе народното облѣкло презъ тази епоха си остава, както е било първоначално, отъ здравъ и грубъ домашенъ бѣлъ конопенъ или вълненъ платъ, приспособено къмъ тежкия земедѣлски трудъ и климатическитѣ условия. Съ нашествнето си на Балканския полуостровъ турцитѣ донасятъ едно ново източно влияние. Това влияние въ България е много по-силно и подълготрайно отъ източното влияние на старитѣ българи. Това влияние особено силно се отразява на носията. Постепенно бѣлото облѣкло отстѫпва по посока отъ югоизточна България къмъ западна България и Македония, кѫдето се задържа до наши дни. По-податливи на новата турска мода сѫ мѫжетѣ, особено въ градоветѣ. Сигурно и страхътъ предъ новитѣ господари ще да е благоприятствувалъ. Заедно съ турското облѣкло се разпространява и нова дрешна терминология — потури, елекъ, джамаданъ, антерия, джубе, кюркъ, аба, опанджакъ, еминии, катъри и др. Женското облѣкло изобщо помалко се е подало на това турско влияние. Едно отъ първитѣ последици на това влияние ще да е потъмняването нa сукмана. Подъ това влияние сѫщо така се явяватъ нѣкои нови части отъ женското облѣкло — аладжа, антерия, забунъ, търлъци и др. Но турското влияние силно се проявява въ металическия накитъ. Като всички славяни и българитѣ сѫ обичали скѫпоценнитѣ накити. Малко сведения, обаче, има по това. Йоанъ Екзархъ въ своя Шестодневъ говори само за нѣкои скѫпи накити на княза и боляритѣ. Малкото до сега намѣрени пари накити, сребърни и златни пръстени, обеци, гривни въ нѣкои гробници, показватъ, че тѣзи накити сѫ били повече достояние на висшата и богата класа. По старитѣ фрески се виждатъ накити и скѫпоценни камъне и бисери. Естествено тѣзи скѫпи накити не сѫ били достѫпни за простата маса, която се е задоволявала съ по-прости по-груби и по-евтини накити, каквито търговцитѣ пренасяли отъ Византия или пъкъ изработвали мѣстни златари. Следъ падането на България голѣма часть отъ болярството намира спасение и се укрива въ народната маса дори и чрезъ женитба. Така ммого болярски накити, носени преди това за отличие на произходъ, санъ и богатство, минаватъ у народа н оставятъ трайна следа въ простонародния накитъ съ имитация отъ простъ и евтинъ материалъ26. Отъ друга страна турцитѣ внасятъ въ византийскобалканската бижутерия една

N. Р. К o n d a k o v, Les costumes orientaux à la cour byzantine, въ Byzantion, Т. I, 10. Bruxelles, 1924.

J. 1 v a n o v, Le costume des anciens bulgares, въ изданието въ честь на Т. Успенски L'art byzantin chez 1es Slaves, 11, 332, Paris, 1932. 23 J. I v а n о v, цит. съч. табл. XL VII. 24

М. Т i l k е, Osteuropäische Volkstrachten in Schnitt und Farbe. Tf. 73, 74, 76, 92. Berlin, 1925. — А х е 1 О. Н е i k е 1, Trachten und Muster der Mordvincn, Tf. 111, IV, Helsingfors, 1889. 26 С т. Л. К о с т о в ъ, Сокай, Изв. Нар-етногр. музей. Год. I, кн. I, 5, 1921 г.

N. Р. K o n d a k o v, цит. съч. fig. 10.

4|стр а ни ца

нова ориенталска, чийто произходъ е въ Персия и Индия. Tѣзи ориенталски накити се отличаватъ съ своята подвижность, звънливъ шумъ и голѣми размери и тѣ оставятъ въ езика ни нова турско-източна терминология — герданъ, герданлъкъ, чапрази, коланъ, тепелъкъ, мингюшъ, седефъ, мерджанъ, канташъ и др. Софийската носия съ бѣлитѣ беневреци и сини долектенци на мѫжетѣ и синитѣ сукмани, богато извезанитѣ съ разноцвтна коприна ризи, бѣлитѣ забрадки и многото сребърни накити на женитѣ, каквато е била преди войнитѣ заема едно отъ първитѣ мѣста между оцѣлитѣ следъ освобождението народни носии. Въ миналото, когато синиятъ цвѣтъ не е билъ още на мода, когато синитѣ долактeници и сукмани сѫ били съвършено бѣли, тази носия съ бѣлия си цвѣтъ и богата орнаментика е правила силно впечатление на чужденцитѣ. Много отъ известнитѣ намъ пѫтешественици презъ България въ XVI и XVII в. въ своитѣ пѫтеписи описватъ съ повече или по-малко подробности тази носия, която впрочемъ отъ тогава до освобождението не се е много измѣнила. Така напримѣръ В. Курипешичъ следъ цитираното пo-горе отъ неговия пѫтописъ пише следното зa носията въ Софийско: „женитѣ, мѫжетѣ и децата — всичкитѣ иматъ дрехи и ризи, извезани съ коприна; (женитѣ) носятъ и на врата и въ ушитѣ пръстени отъ сребро, жълта медь (пиринчъ) и олово, та и плетени коси долу до земята и много украшения по тѣхъ“ (1530 година).27 Бенедето Рамберти28 пише презъ 1534 год. следното за българкитѣ: “Женитѣ въ тази страна, до дето не сѫ женени, всички носятъ косми, стрижени до подъ yшитѣ като малкитѣ деца, а когато се оженятъ, носятъ ги дълги презъ плещитѣ или ги плетатъ по славянски обичай въ плетеници или по единъ начинъ, който изглежда, като че иматъ една чиния върху главата си на коститѣ привързватъ сребърни пapи, aспpи, стъкленца, кехлибари и жълтици, които висятъ, и колкото висятъ повече такива дрънкалки, толкозъ мислятъ, че сѫ по-хубави и пo-приятни”. Бусбекъ пише зa женитѣ въ Софийско:”Обличатъ се почти само въ едни ризи, направени отъ ленено платно не много по-тънко отъ онова, отъ което се шиятъ по насъ човалитѣ, но украсени съ разнообразно шарено шиене по единъ първобитенъ смѣшенъ начинъ, който обаче много имъ харесва, така щото когато гледаха нашитѣ ризи, макаръ направени отъ найхубаво платно, тѣ се чудѣха на нашата преголѣма скромностъ, че носимъ ризи тъй скромни безъ никаква боя или шиене. Но нищо не ни бѣше тъй ново, както кулитѣ върху главитѣ имъ и съвсемъ необикновения видъ на капитѣ, ако могатъ въобще така да се нарекатъ. Tѣ сѫ направени отъ слама и обшити съ платно, видътъ имъ е съвсемъ противоположенъ на оня, който употрѣбяватъ селенкитѣ по насъ. Нашенскиятъ женски клабукъ (шапка) се спуща до плещитѣ и най-долу е най-широкъ, а по-горе свършва съ една пирамида а тука на най-долното мѣсто е най-тѣсенъ и после върху главата се издига въ видъ на хуния, до една педя висока. Горе къмъ небето е най-широкъ

и отворенъ щото се види, като че е направенъ за приемане дъжда и слънчевата топлина, когато нашиятъ за отклоняването имъ. По външната страна между долния и горния рѫбъ сѫ окачени парици, играчки и стъкленца отъ разни бои и други украшения, макаръ прости, само да лъщятъ Такивато капи спомагатъ на представителностьта и на сериозна вънкашность, макаръ че при едно малко потресение лесно сѫ готови да паднатъ Ходятъ съ тѣхъ така, щото си мислишъ, че нѣкоя Клитемнестра или Хекуба (още преди падането на Троя) излиза на сцена.”(1533 г.)29. Герлахъ пише презъ 1573 г., че християнитѣ въ Нишъ носели голѣми кърпи или вала на главата си, разновидни сребърни и куршумени аспри на ушитѣ облѣчени били почти само въ една дълга риза съ единъ поясъ, която на предната страна и на рѫкавитѣ е била шита съ червени, черни и съ жълтеникави конци. Въ селото Куручешме (сега Бѣла-Паланка) между Нишъ и Пиротъ християнкитѣ имали дълги плетеници и въ тѣхъ пълно съ пари и други сребърни украшения на ушитѣ, голѣми като ластури (сколки, миди) отъ олово, тенекия или сребро и хубаво украсени ризи. Пo-нататъкъ Герлахъ казва, че жителитѣ на страната се наричали българи и описва тѣхното тежко положение и несносенъ животь подъ турцитѣ. Мѫжетѣ били съ дълги косми до плещитѣ и съ калпаци съ четири висулки (Zipfel) почти пo турски обичай. Той се случилъ въ това село тъкмо на Петровдень и описва литургията. „Черквата се казва св. Георги и лежи на единъ връхъ между дървеса. Предъ вратитѣ ѝ стоятъ, както предъ всичкитѣ други гръцки и български черкви, много чинове (пейки) и дълги трапези. Черквата e тѣсна и пpи литургията бѣха вѫтре само нѣколко стари мѫже, а женитѣ вънка предъ вратата, еднитѣ и другитѣ безъ внимание или набожность, приказваха по между си, както се прави на всѣко мѣсто. Свещеникътъ въ олтара, който малко се види, и дяконътъ предъ него вънка, който му отговаря, служеха литургия Когато всичко бѣ свършено, захвана веселието. Принасяха хлѣбъ, вино и прѣсни овощия въ паници и стомни и свещеникътъ ги благославяше. Хлѣбътъ разрѣзваха въ грънчени паници, поливаха вино отгоре и тъй го ядѣха, нѣкои вѫтре въ черквата, а другитѣ се разположиха вънка около черквата, та ядѣха а пиеха заедно. Свещеникътъ не живѣе въ това село, но дохожда отъ едно друго. И когато искаше да си отива, дойдоха при него, цѣлуваха му рѫката и му даваха хлѣбове (и на мене дадоха два хлѣба). Видѣхъ сѫщо, че нѣкои му даваха аспри при причастието. До осемъ книги на илирски (български) езикъ като библията, псалтирътъ и други имаше въ тази черква, която е сѫщо украсена съ изображения. Свещеникътъ имаше една бѣла одежда отгоре си и една друга подъ нея той има космитѣ стригани по гръцки, както въобще българитѣ по гръцки обичай оставятъ отзадъ на главата единъ дълъгъ и голѣмъ перчинъ (Schopf), a отпредъ съвсемъ си остригватъ космитѣ, а вънъ отъ литургията се облича, както другитѣ българи, само че носи едно попско калпаче. Следъ яденето момитѣ играха въ единъ редъ наредени и пѣяха въ хоръ, всѣкога две по две ходиха непрестанно въ единъ крѫгъ наоколо (хоро), та казватъ, че това го правятъ цѣлъ половинъ день. Женитѣ иматъ едно чудно украшение, като

Д - р ъ К. И р е ч е к ъ, Стари пѫтешествия по България, Пер. сп. кн. IV, 90 и 98.

Д - р ъ К. И р.е ч е к ъ, цит.съч. Пер. сп. кн.V, 12.

5|стр а ни ца

една широка паница, шита въ сукно, та наоколо малки сколки (миди), сребърин тенекийчета, пера и други чудни работи“.30 Соломонъ Швайгеръ, като е пренощувалъ на 9 декемврий 1578 г.въ сѫщото село Куручешме, пише следното: „Българскитѣ жени иматъ обичай да окачатъ на ушитѣ си всѣкакви гривни отъ пиринчъ, медь и др. и прoдупчвать цѣлото си ухо околовръстъ и дотолкова го нараняватъ, особено съ калцедони (полускѫпоценъ камъкъ като канташъ), кристали и пр., че трѣбва съ кукички да закачатъ ушитѣ о косата си, за да не се раздератъ отъ тоя товаръ. Тъй сѫщо се кичатъ и мѫжетѣ, но не толкозъ излишно. Гръцкитѣ и турскитѣ жени имать тъй сѫщо обичай да кичатъ ушитѣ си по такъвъ начинъ съ злато и скѫпоценни камъне, както въобще това е било въ пo-предишни времена и у еврейскитѣ народи, за което на много мѣста се съобщава въ св. Писание. Тѣ кичатъ, обаче, така не само ушитѣ си, но и нозетѣ надъ глезенитѣ. Сѫщо и нocoвeтѣ си. Азъ видѣхъ едно време въ Цариградъ една българка и дъщеря ѝ, всѣка една отъ тѣхъ носѣше на носа си единъ хубавъ златенъ пръстенъ. Несъмнено тоя накитъ трѣбва да е билъ нѣкогажъ въ употрѣбление, както се вижда отъ следното изречение — „Хубавата жена е мѫжу си като златенъ пръстенъ въ носа (Притчи, 10)“. И нѣщо съвсемъ рѣдко за тогавашнитѣ пѫтописци, Швайгеръ придружава горната си бележка съ две изображения — мѫжъ и жена отъ с. Куручешме и младо момиче съ пръстенъ въ носа.31 Вратиславъ отъ Митровица пише презъ 1591 год. за българкитѣ отъ Ихтиманъ:“Забележителни сѫ облѣклото и хубостьта на селянкитѣ по тѣзи мѣста. Тѣ сѫ облѣчени съ бѣли ризи, на които плата е дебело платно, но изпъстрени по края съ коприна отъ всѣкаква краска. Въ това облѣкло тѣ ся много хубави и напети; дрехитѣ въ Чехско сѫ по-малко хубави, ако и да сѫ по-тънки. Главата на женитѣ е покрита съ една шапка като кула, твърде смѣшна; тя е направена отъ слама и отъ вѫтре задънена. Тѣ носятъ и огърлици и обеци на ушитѣ си отъ стъкло, които висятъ отъ ушитѣ до раменетѣ като броеници съ paзлични краски; въ тѣзи труфила тѣ не се съмвяватъ да сѫ български царици и съ тѣзи премѣни ходятъ на гости близо наоколо“32. Въ цитирания пo-горе пѫтописъ на де Курмененъ отъ 1621 г. четемъ зa българкитѣ: „Лесно можемъ да си представимъ, колко е било богато облѣклото на жителитѣ, когато тази страна е била свободна, защото и днесъ, макаръ тypцитѣ да не имъ оставятъ нищо, женитѣ сѫ много хубаво облѣчени. Тѣ окачватъ по главитѣ си всички монети, сребърни или медни, които могатъ да намерятъ, така че, които намерятъ най-много се смѣтатъ за най-нагиздени. Тѣ сѫщо плетатъ коситѣ си съ такава грижа, че мѫчно може да се разбере, какъ сѫ ги плѣли. Плиткитѣ висятъ отзадъ до пояса имъ. Тѣxнитѣ ризи сѫ бродирани наоколо съ paзноцвѣтни конци. И като гледаха нашитѣ ризи, тѣ

се очyдваха на нашата скромность, че не сме ги украсили като тѣхнитѣ. Мѫжетѣ носять една cмѣшна шапка и понеже облѣклото на мѫжетѣ, както и на женитѣ, е найчудното, което видѣхъ въ тия страни, давамъ тукъ приложената рисунка“33 Въ допълнение на публикуванитѣ вече въ нашата литература изображения на Швейгера, Брауна и Фериола даваме и това на Курменена — обр. 99. Последното представя българинъ и българка навѣрно отъ София или околностьта. Обаче костюмитѣ, особено мѫжкиятъ, ако и съ достатъчни подробности , сѫ рисувани може би на паметь, както предполага Иречекъ, та не може да Обр. 99 — Старо изображение на се получи една по-точна представа българинъ и българка. за сѫщинския имъ изгледъ. Англичанинътъ Едуардъ Браунъ въ своя пѫтописъ отъ 1673 год. пише за българкитѣ: „Тѣ носятъ единъ видъ сѣнникъ на главитѣ си, който е отрупанъ, както и челата имъ, съ всички видове пари, които тѣ могатъ да получатъ отъ чужденци. Ние имъ оставихме малко дребни монети, за да ги прибавятъ къмъ този интересенъ накитъ“34. Авторътъ дава и едно изображение на българка съ такава шапка, безъ да означава отъ кое мѣсто. Савиюръ Люзинянъ презъ 1786 г. пише въ писмата си отъ своето пѫтуване на изтокъ: по пѫтя отъ Пловдивъ (къмъ София) срещнахъ тумбитумби момичета (отъ по 20-40), повечето отъ Софийско — жътварки. Тѣ носѣха платнени фустани до нозетѣ съ шити рѫкави и павти. На ризата отгоре има нѣщо като халатъ (Schlafrock), който стига до колѣнетѣ. Кръстътъ е пристегнатъ съ коланъ. Коситѣ, оплетени на нѣколко косички и приплетени съ вълнени нишки, висятъ до раменетѣ. Нѣкои отъ жетваркитѣ носѣха шапки съ малки сребърни пари, други бѣха гологлави“35. Австриецътъ Герардъ Корнелиусъ Дришъ въ своя пѫтописъ отъ 1721 г. описва облѣклото на българитѣ въ Ихтиманъ. Коситѣ на мѫжетѣ били стригани всѫде наоколо, а само на темето била оставена дълга плетенка. Калпацитѣ били отъ овча кожа. Женитѣ били облѣчени съ дълъгъ сукманъ, който въ видъ на риза стигалъ до петитѣ. Лѣтно време, освенъ тоя сукманъ,

Д - р ъ К. И р е ч е к ъ, цит. съч. Пер. сп. кн. VI, 22, кн. VII, 122

Д - р ъ И в. Д. Ш и ш м а н о в ъ, Стари пѫтувания презъ България. Cб. Н. У. кн.IV, 430.

VI, 12) обеща да пише върху изображенията на бълг. носии въ нѣкои чужди пѫтешествия отъ 16 и 17 в., както и върху това на Курменена. Единъ екземпляръ отъ тази ценна и рѣдка книга притежава днешниятъ министъръ на Външнитѣ работи и изповѣданията г. К. Батоловъ и благодарение на неговата любезность можахме да го използуваме. 34 Д - р ъ В. Ш а р e н к о в ъ, Българска женска носия отъ ХVII в. Изв. на нар. етногр. музей, год. VI1, 30, 1927 35 Д - p ъ И в. Д. Ш и ш м а н о в ъ, Стари пѫтувания. Сб. Н. У. кн. I V, 473.

Д - р ъ И в. Д. Ш и ш м а н о в ъ, Къмъ статията „Стари пѫтувания презъ България“. Cб. Н. У. кн. VI, 174 33 Voyage de Levant par 1е соmmеndement du Roi en 1'аnne 1621 раr Sr D. С. (Des Hays de Соurmеnin), Раris, 1624. За това пѫтешествие споменава Иречекъ въ своите Пѫтувания, стр. 94, а въ Пер. списание (1883,

6|стр а ни ца

женитѣ нищо друго не носѣли. Препасвали се съ широкъ поясъ, който билъ необикновено оплетенъ отъ вълна или камилска козина. Кичили се съ тежки сребърни или позлатени обеци, сѫщо такива пръстени, различни стари пари, камъчета, шарени стъкла, картинки и цвѣтя. До като сѫ още моми, не излазяли твърде предъ хора, коситѣ имъ били сплетени и висѣли предъ раменетѣ. Щомъ нѣкоя се оженѣла, свързвала коситѣ нагоре. Много отъ тѣхъ носѣли на главата си извънредно голѣма шапка: тази била толкова широка, щото крайщата ѝ падали надъ рамената, а височината ѝ достигала до единъ аршинъ надъ главата. Необикновено било у тия шапки, че тъкмо горната часть, сир. тая що гледала въ небето, била най-широка и така устроена, като че ли е направена не да защищава отъ дъждъ и слънце, а да събира дъждница. Когато нѣкой искалъ да се жени, трѣбвало да купи момата отъ родителитѣ ѝ, а зa това трѣбвало да се погажда. Тѣзи пари сетне младитѣ булки носѣли първата година като накитъ, а при това туряли на себе си още по главитѣ подаръци, та изглеждали като натоварени“36. Все така оскѫдни и повръхни сѫ бележкитѣ за носията и на попослешни пѫтешественици отъ пo-ново време, XVIII—XIX в. Отъ еднитѣ и дpyгитѣ, обаче, ясно личи, че народната носия, като се започне отъ Нишъ презъ цѣло Софийско до Ихтиманъ, а и малко по-нататъкъ е била една и сѫща — бѣла носия. Мѫжетѣ сѫ носии бѣли, тѣсни гащи, бѣли дорамчета, долактеници, последнитѣ по-късно въ Софийско се правятъ отъ синьо, черно или суро бало, и конопени ризи, извезани съ разноцвѣтна, предимно червена коприна. На главитѣ си носили калпаци отъ овча кожа. Герлахъ споменава за нѣкакви особени калпаци съ четири висулки (Zipfel) почти по турски обичай. Петь години по-късно Швайгеръ дава рисунка на такава шапка, отъ която се вижда, че този българинъ носи на главата си нѣкаква шапка съ кърпа наоколо по турски обичай. Шапка съ четири крайща дава и Курмененъ въ своята рисунка, но тя по-скоро напомня на една шапка, която сѫ носили тогазъ ерменцитѣ въ Цариградъ. Па и цѣлиятъ костюмъ., въпрѣки везаната риза и тѣснитѣ гащи, не изглежда да е български, както ни го представятъ дpyгитѣ автори и както ний си го представяме днесъ. Най-точно изображение на кожена шапка и облѣкло на българинъ — бѣлодрешковецъ намираме въ албума на Фериола, 1714 г.37 Колкото и да е свободна рисунката на Швайгера, остритѣ цървули и тѣснитѣ гащи отъ бѣло бало на мѫжа сѫ доста вѣрно предадени. Горната дреха изглежда да е кожухъ или кѫсъ клашникъ съ дълги рѫкави, каквито до скоро се срѣщаха въ северо-западна България. Женитѣ сѫ носили конопени ризи като днешнитѣ, но по-дълги и много по-вече украсени съ копринено везмо, което е правило най-голѣмо впечатление на пѫтешественицитѣ. Лѣтно време върху ризата обличали така наречения манофилъ пакъ отъ конопено платно и сѫщо така много извезанъ съ разноцвѣтна коприна, който пѫтешественицитѣ смѣсватъ съ ризата. Тази дреха, отдавна изчезнала отъ Софийско, се е запазила до следъ осво-

бождението само въ Трънско.38 Зимно време върху ризата обличали сукманъ, сѫщо така извезанъ, който пристѣгали о кръста съ коланъ. Никой не споменава за цвѣта на сукмана, но той по всѣка вѣроятхость е билъ бѣлъ като мѫжкитѣ дрехи и по-късно е влѣзло въ мода да се боядисва синьо или черно. Женитѣ сѫ обичали да се кичатъ съ множество и разнообразни металически и стъклени накити — пръстени, гривни, верижки, гердани, обеци, косичници, монети, бѣли раковинки (Cypraea moneta, Cypraea voluta и др.) разноцвѣтни мониста и др. както до скоро се кичеха въ Софийско. Жената въ рисунката на Швайгера е облѣчена въ дреха, подобна на сукманъ, съ клинове отстрани, обаче, отъ драскулкитѣ по него не може нищо да се заключи за везмото. Подъ рѫцетѣ отстрани се виждатъ заостренитѣ предници на менте. На главата има нѣщо като шапка, но така произволно и несрѫчно нарисувана, че не може да се разбере, дали това е малка шапчица отъ конопено платно, обшита съ дребни сребърни монети, каквато е видѣлъ Савиюръ Люзинянъ върху главитѣ на жътварки отъ Софийско и каквито сѫ се запазили до следъ освобождението, или пъкъ по-голѣма, крѫгла, плоска шапка „като широка паница, та наоколо малки сколки (раковинки), сребърни тенекийчета, пера и др. чудни работи“, както я описва Герлахъ. Такава шапка ще да се е носила и въ Софийско, тъй като съ такава шапка е изобразена жената на ктитора Радивоя въ фреската на Кремиковския монастиръ отъ 1493 г.39 Тази крѫгла, плоска и широка шапка се е задържала по нѣкои мѣста до следъ освобождението. Дори въ нѣкои села изъ Свищовско и Никополско се носѣше до преди войнитѣ. Отъ направата на запазената до наши дни шапка можемъ да заключимъ за направата и на старинната, а именно тя се е състояла отъ тънка крѫгла букова дъска, обшита и драпирана съ бѣло платно и цвѣтно сукно и украсена съ металически накити, бѣли раковинки и пр. Съ голѣми подробности пѫтешественицитѣ описватъ високата женска шапка — горе по-широка, долу по-тѣсна, окичена съ дребни сребърни монети, разноцвѣтни стъклени мониста, раковинки и др., а крайщата, които падатъ на раменетѣ, както пише Дришъ, ще да сѫ кърпи — забрадки.Англичанинътъ Браунъ дава изображеине на тази шапка, безъ да посочва, отъ кое мѣсто. Рисунката е даже подробна, обаче, по кройката и везмото на горната дреха, по обувкитѣ, ключоветѣ и шапката тази жена изглежда повече гражданка, облѣчена по градска мода, отколкото селянка. Въ това отношение Курмененъ е по-точенъ. Въ неговото изображение на българката ясно се различаватъ една отъ друга плиткитѣ на косата безъ вплетени монети. Сѫщо така поточно е дадена дългата до пети риза съ тѣcнo везмо по рѫкавитѣ, пазвитѣ и яката, стегната съ тѣсенъ поясъ. Изобщо изображението на жената е по правдоподобно отъ това на мѫжа. Въ всѣки случай тази шапка се е носила не само въ Софийско, но и въ северната область на бѣлодрешковци — северозападна България. Явни следи отъ нея се виждатъ въ запаената до следъ освобождението женска вѣнчална шапка — л у б ъ — въ Ломско.40 Името

С т. Л. К о с т о в ъ, Трънска носия, Изв. Нар-етногр. музей. Год. VIII—IX, 135, 1929 г.

Д - р ъ Б Ф и л о в ъ. Старобългарско изкуство, табл. LV, 1924.

Л. М и л е т и ч ъ, Стари пѫтyвания презъ България. Сб. Н. У. VI, 129.

Recueil de cent estampes representant différentes nations du Levant, tirées sur les tableaux peints d'après nature en 1707 et 1708 par les ordres de M. de Ferriol, ambassadeur du Roi à la Porte. Paris, 1714 (Bиж. Изв. Hap. eтногр. музей, год. VIII—IX, 139, 1829 г.

С т. Л. К о с т о в ъ, Бѣлодрешковци въ северозападна България, Изв. на Hap. eтногp. музей, год. Х— Х1, стр. 97. София, 1932 г.

7|стр а ни ца

лубъ показва, че околната часть е тънъкъ широкъ буковъ обрѫчъ като на сито, а не изплетена отъ слама както въ миналото. Все така произволно Швайгеръ съ нѣколко драскулки дава едно съвсемъ непълно и неясно изображение на косичника, едно отъ най-любимитѣ женски украшения, особемо въ западна България, доста подробно описано отъ други пѫтешественици. Отъ друга страна той вѣрно забелязва претрупаностьта на металическитѣ накити, особено на yшитѣ. Голѣмитѣ обеци съ голѣми халки (обр. 144), въ които на изтокъ слагали благовонни вещества за парфюмиране и които съ тежестьта си просто раздивали ухото той погрѣшно смѣта за нѣкакви гривни. Малко е вѣроятно неговото съобщение, че въ Цариградъ видѣлъ две българки — майка и дъщеря — съ по единъ златенъ пръстенъ на носа, отъ което би се извадило погрѣшно заключение, че между българитѣ е било обичай да се носи пръстенъ и на носа, както е било обичай у древнитѣ източни народи, па и днесъ още между инднйцитѣ и примитивнитѣ народи. Ако, наистина, е имало такъвъ обичай у насъ, другитѣ пѫтешественици, на които голѣмо впечатление сѫ правили женскитѣ накити, безъ друго сѫ щѣли да го отбележатъ. Пръстенътъ и като свмволъ на съпружеска любовь и вѣрность, и като украшение има важна и голѣма служба въ нашитѣ обичаи и въ фолклора, но никѫде нѣма нито следа отъ употрѣбата му като накитъ на носа. Сѫщо така и гривнитѣ не сѫ се употрѣбявали у насъ като украшение на краката по източенъ обичай. И така ясно е, че нѣма голѣма и сѫществена разлика между народната носия въ Софийско презъ 16 и 17 в. и носията въ ново време — следъ освобождението, каквато я описватъ поОбр. 100 – Мѫжка носия, с. нови автори.41 Бояна. Мѫжкото облѣкло се състои отъ к о ш у л я, ч е ш и р е или б е н е в р е ц и, д о л а к т е н и к ъ, д о р а м ч е или м е н т е, п о я с ъ, к о л а н ъ, а н т е р и я, к о ж у х ъ, я п у н д ж а к ъ, к а п а, п о д к а п н и к ъ, ч о р а п е, н а в о и, о п и н ц и или о б у щ а (обр. 100). Кошулата се прави отъ конопено, мелезно или чисто памучно платно съ кенари, гърбътъ и предницата се кроятъ отъ единъ прегънатъ на две платъ, кѫси до надъ колѣнетѣ, съ хоризонталенъ разрѣзъ нa врата и отвесенъ разрѣзъ за п а з в и т ѣ, съ по единъ клинъ, бучникъ отстрани за ширина. Следъ като се пришие зa здравина едно полукрѫгло п а р ч е отзадъ на вратния отворъ, 41

Д - р ъ К. И р е ч е к ъ, Княжество България, ч. II, 94.

C т. Л. К о с т о в ъ. Софийска носия, Изв. на Нap. етногр. музей кн. VII, 15. 1927 г.

последния се вшива въ високо до 5 — 6 см. подплатено o г ъ р л е, яка, по дветѣ пазви се пришива пакъ за здравина друго парче отъ сѫщия платъ (12 х 35 см.). Яката и тази пришивка сѫ украсени съ тънъкъ разноцвѣтенъ коприненъ или памученъ шевъ. Рѫкавитѣ сѫ широки или стегнати надъ китката на рѫката и се пришиватъ направо о рамото, краятъ на рѫкава завършва съ бѣлъ памученъ шевъ и забримченъ рѫбъ. Вѣнчалната кошуля е много повече украсена отъ всѣкидневната. Високата яка е обточена съ дребна памучна дантела — ò п л и т ъ, после е и з к ѝ д е н а, т. е. по нея е направенъ и з к и д à ч ъ (ажуръ) и нишкитѣ cѫ обвити и стегнати съ червена и синя коприна, та се образуватъ геометрични мотиви — к р и в у л и ц и, най-после по долната часть на яката сѫ извезани съ разноцвѣтна коприна растителни мотиви. Сѫщиятъ оплитъ, изкидачъ и везъ продължаватъ надолу по пришивката на пазвитѣ, която така украсена се казва ò ш в и ц а, м у ш а м б à к ъ. Обр. 101 — Чешири. По рѫкава отъ лакета съ червена коприна сѫ извезани линеарни мотиви, краятъ завършва съ изкидачъ и оплитъ.42 Вѣнчалната риза е даръ отъ невѣстата и тя като мома я шие и украсява; нѣкога тази риза и въобще мѫжката риза ще да е била много повече украсена съ везмо, а сѫщо така и детската, за да добие впечатление В. Курипешичъ и да отбележи тъкмо, че женитѣ, мѫжетѣ и децата — всичкитѣ иматъ дрехи и ризи, извезани съ коприна. Такива вѣнчални ризи днесъ вече не се правятъ, сѫщо така на изчезване сѫ и всѣкидневнитѣ ризи съ високи яки. Все повече си пробива пѫть обикновената памучма pизa съ низка яка и стегнати надъ китката рѫкави. Чеширитѣ — това ново турско название по-често се срѣща отъ старото беневреци — сѫ тѣсни, плътно прилепнали о краката гащи отъ бѣло четворно бало (обр. 101). Отъ тѣзи опънати гащи произхожда прозвището на софийскитѣ шопи о п е т а н ц и. Гащитѣ отпредъ въ срѣдата иматъ единъ разрѣзъ — п р о ц а п ъ, отъ страни два по-малки разрѣзи — р а з ц а п ц и, а на колѣнетѣ отъ сѫщия платъ нашивки — к о л ч а ц и, обточени съ шевъ отъ бѣлъ или черенъ памукъ. Долу к р а ч о л и т ѣ сѫ малко цепнати и често

8|стр а ни ца

сѫ обточени сѫщо така съ черенъ шевъ. Чеширитѣ се стѣгатъ не около кръста, а на тазовитѣ кости, безъ да покриватъ съвсемъ корема и кръста, съ връвъ или ремъкъ — г а щ н и к ъ. Отъ това и прозвището на шопитѣ — гащници. Ергенитѣ украсяватъ края на гащника съ войнишки п у л о в е , овиватъ го около лѣвия си кракъ надолу и го закачатъ съ кука надъ колѣното. С е д л о т о — задната седалищна часть на чеширитѣ не прилѣга плътно о тѣлото. Турскитѣ имена чешире и колчаци се длъжатъ на по-новото турско влияние. Долактеникътъ е връхна дреха отъ бѣло четворно бало, боядисано тъмносиньо, дълга до подъ пояса (обр. 102), отворена отпредъ, съ съвсемъ низка яка и съ кѫси до лактитѣ рѫкави и джебъ на дѣсната предница. Крои се оти три плата — гръбъ и две поли — предници. Два клина — ѝ з ц а л к и отзадъ отъ дветѣ страни допълватъ гърба и даватъ по-голѣма ширина доле. Отъ дветѣ страни по рѫбоветѣ между предницитѣ и гърба долу се оставятъ два малки разрѣза — ц à п к и. Кѫситѣ рѫкави се пришиватъ о рамото съ помощьта на Обр. 102 — Долактеникъ. едно четириѫгълно парче отъ сѫщия платъ — п о д м и ш л е н и к ъ, а л т и ц а. Тѣсната яка се пришива и се обточва съ черенъ вълненъ гайтанъ, чиито крайща достигатъ до края на предницитѣ и по пазвитѣ правятъ извивки като петлици — о й л и, в а д е м и (обр. 100). Следъ черния гайтанъ о б т о к а отъ бѣлъ гайтанъ, до края на пазвитѣ, после п р а в ъ б ѣ л ъ т е г е л ъ — широкъ памученъ шевъ, който отъ началото до края на пазвитѣ образува малки дѫги — вежди, после ш а р е н а обтока отъ осуканъ бѣлъ и черенъ гайтанъ и правъ бѣлъ тегелъ и най-после ш и п о в е отъ бѣлъ тегелъ, който отъ края на пазвитѣ като правъ тегелъ обточва прединцитѣ и гърба отъ долу. Раменетѣ и рѫкавитѣ отпредъ и отзадъ сѫ сѫщо така украсени съ прави бѣли тегели, к у к и и шипове, рѫкавитѣ завършватъ съ ойли отъ черенъ гайтанъ. Д ж е б ъ т ъ е обточенъ съ бѣлъ или шаренъ гайтанъ. Зимно време се облича върху ментето, а лѣте направо върху ризата. Първоначално долактеникътъ е билъ съвършено бѣлъ като долактеника въ северо-западна България, а после, не много преди освобождението, въ близкитѣ около града села започватъ да го боядисватъ тъмносиньо въ западно Софийско и на изтокъ до с. Казичене и Враждебна, а по-нататъкъ отъ тѣзи села — черно. Следъ като е потъмнѣлъ,

ще да сѫ се явили вече бѣлитѣ тегели по него подъ влияние на гайтанитѣ по турскитѣ дрехи. Дорамчето или ментето е кѫса като долактеника дреха, отпредъ отворена, но е безъ рѫкави и безъ бѣли тегели. Прави се отъ суро или черно бало, т. е. тъкано отъ вълна самочерка. Крои се пакъ отъ три плата — две предници и гръбъ съ два клина — и з ц а л к и, два разрѣза — цапки, и джебъ на дсната предница. Цѣлата дреха е обточена съ черенъ гайтанъ, а нѣкога сѫ я украсявали главно отзадъ съ бѣли тегели — два по гърба и два по клиноветѣ отстрани — к. у ч е т ѝ я (обр. 103). Поясъ, широкъ до 15-18 см., дълъгъ до 2-2,50 м., на бѣли и тъмносини кръстосани ивици, основа и вѫтъкъ препредена бѣла памучна и тъмносиня вълнена прежда, тъкани лито (обр. 100). Коланъ, широкъ до 3-7 см., дълъгъ до 2-3 м., тъканъ на кори съ препредена бѣла памучна и разноцвѣтна вълнена прежда, предимно червена, съвсемъ малко черна и синя, геометрични мотиви — прави и пречупени линии, меандри, кръстове, правоѫгълни и ромбични фигури. Съ време тази несложна и еднообразна откъмъ мотиви и цвѣтъ Обр. 103. — Старо орнаментика се оказва недостатъчна за дорамче, с. Мировяне. окото и започватъ да я усилватъ съ нови мотиви, като бродиратъ по едната страна на колана съ бѣли, червени, сини, зелени, жълти, оранжеви, розови и др. памучни и вълнени конци нови геометрични и растителни, силно стилизирани орнаменти. Съ това наистина се постига по-голѣмо разнообразие и живость. Последнитѣ четири колана на табл. ХХХIII сѫ само тъкани съ типичнитѣ за тѣзи колани орнаменти, еднакви и отъ дветѣ страни, к р ъ с т ѐ в е, п ѐ р я, к р и в ỳ л ь к и, ò ч и, ч е н г ѐ л е (меандри). Първиятъ коланъ на сѫщата таблица и всички други на табл. XXVI—ХХХII и XXXIV сѫ обшити повече съ бѣли и разноцвѣтни конци. Нѣкога женитѣ сѫ носили само бѣли колани, а мѫжетѣ само пoшаренитѣ. Невѣстата дарява съ такъвъ коланъ младоженика, кума, стария сватъ, деверитѣ и др. близки сватбари. Въ деня на сватбата мѫжетѣ носятъ тия колани презъ рамо, а после го опасватъ надъ широкия поясъ, за да го престегнатъ. Въ пояса се държи кърпа, кожена п у н г и я съ огнило, кремъкъ и праханъ, лула, тютюнъ въ кутия, пари въ кожена кисия и ножче, завързано съ ремичка. Антерия (памуклия), купешка, до поясъ, съ дълги рѫкави, низка яка, дветѣ предници се кръстосватъ и се закопчаватъ на дѣсно. Обикновено 9|стр а ни ца

антериитѣ се обличатъ подъ долактеника или дорамчето, а много пѫти въ кѫщи или изъ село носятъ само антерия, безъ друга дреха отгоре. Кожухъ отъ овча кожа до подъ пояса съ дълги рѫкави, съ кожени копчета и петлици, облича се надъ долактеника или дорамчето. К о ж у ш ѐ кѫсо до пояса безъ рѫкави или по-тѣсни рѫкави, закопчава се на дѣсна страна съ кожени копчета и петлици, украсено отпреде на гърдитѣ съ нашивки — д à л о в е отъ тънки червени, зелени, сини и др кожички. Облича се подъ долактеника или дорамчето. Голѣмъ кожухъ — б о й л ѝ я до подъ колѣнетѣ съ дълги рѫкави. Отъ две части — горнище съ две предници и гръбъ и долнище съ клинове отстрани и широка пола, малко набрана въ гърба. О п а н д ж а к ъ, я п у н д ж а к ъ — дълга до подъ колѣнетѣ намѣтка съ качулка и безъ рѫкави отъ четворно бало на бѣли и черни или cypи ивици отъ чиста вълна или вълна и козина. Крои се отъ петь плата и два клина (обр. 134). Капа отъ черна или тъмнокафява овча кожа съ плоско или остро дъно, полплатена отвѫтре съ низко остригана бѣла кожа. Днесъ младитѣ предпочитатъ каскети, а лѣте сламени шапки. Нѣкога сѫ носили подъ шапката подкапникъ отъ червенъ вълненъ платъ. Лѣте въ голѣми горещини сѫ носили само подкапникъ, зиме пъкъ въ голѣми студове — подкапника на едното ухо, а капата на другото. Този подкапникъ сега съвсемъ рѣдко се срѣща и по главитѣ на стари хора. Въ Софийско носятъ повече о п ѝ н ц и — ед. ч. о п ѝ н я к ъ, по-малко обуща. Опинцитѣ правятъ въ кѫщи отъ щавена или нещавена говежда, биволска или по-рѣдко свинска кожа и то само за лѣтно време като по-леки. Нещавевата кожа се обработва въ кѫщи съвсемъ примитивно като остъргватъ отъ нея останалитѣ при одирането тукъ-тамъ мyскулни Обр. 104 – Кожа Обр. 105 – Кожа или тлъстинни останки, следъ за тѫпъ цървулъ. за заостренъ това я солятъ съ пепель или цървулъ. соль и я сушатъ обтегната на дъска, нѣкоя врата или пъкъ въ рамка, прикрепена на високо дърво. Изсушената кожа рѣжатъ на широки до 15 см. ивици, споредъ ширината на цървулитѣ. Отъ тѣхъ пъкъ нарѣзватъ чифтове продълговати парчета, споредъ дължината на стѫпалото. Щавената кожа купуватъ отъ пазара вече нарѣзана на такива парчета. Когато ще се правятъ опинцитѣ, нарѣзанитѣ парчета се накисватъ въ вода, за да омекнатъ малко.

Въ Софийско обикновено се носятъ заострени опинци съ носъ, кожата се изрѣзва и надупчва, както е показано на обр. 104. Презъ преднитѣ дупки се прекарва тѣсна ремичка или конопена връвъ, която стѣга предната часть и прави носа на цървула. Презъ околнитѣ дупки се прекарва сѫщо ремичка или връвъ, която стѣга кожата и дава формата на цървула. Една или две напрѣчни ремички въ предната часть стѣгатъ странитѣ. Краятъ на носната връвъ се скача съ една отъ тѣзи ремички. Често този край е поширока ремичка, наречена е з и к ъ. Крайщата на напрѣчнитѣ ремички сѫ дълги и се овиватъ нагоре по крака, за да крепятъ цървула. Често такива ремички излизатъ и отъ задната часть на цървула. Такива цървули се продаватъ и готови на пазаря, правени на калъпъ. Въ селата по Искърското дефиле се носятъ и по-просто направени цървули, които населението нарича з а г о р с к и, понеже се носятъ отвѫдъ Балкана. Тѣ сѫ тѫпи, безъ носъ и кожата за тѣxъ се изрѣзва, както е показано на обр. 105. Презъ дупкитѣ се прекарва конопена връвъ, която свива кожата, та образува цървула. Друга връвъ се нанизва надъ пръститѣ на крака, та лѫкатуши между срещуположнитѣ дупки и стѣга странитѣ на цървула. Другиятъ край на тази връвъ, когато сс обуе цървулътъ, се навива около глезена и нагоре по крака.43 Съ опинцитѣ се носятъ лѣте бѣли вълнени чорапи, а зиме и бѣли вълнени н а в о и, овити надъ чеширитѣ: Овчаритѣ и козаритѣ, за да запазятъ чеширитѣ, покриватъ краката си откъмъ колѣнeтѣ съ н о г а в и ц и отъ нещавена козя кожа. По-заможнитѣ носятъ о б у щ а. Следъ освобождението били на мода чизмитѣ, подковани съ н а л ц и и к а б ъ р е, a по-после половини к о н д у р е съ к а п а к ъ и съ ремичка отпредъ за стѣгане или съ ластикъ отстрани, подковани като чизмитѣ съ обущата се носятъ бѣли чорапи. Следъ войната, поради поскѫпване на кожата, много се носятъ по-евтини, но нехигиенични бѣли и черни гумени цървули. Костюмътъ на младоженика по нищо не се отличава отъ всѣкидневния костюмъ, освненъ съ повече извезаната вѣнчална кошуля и съ свадбарскня коланъ, който до като трае свадбата, се носи завитъ презъ Обр. 106 — Мѫжка рамо и се нарича п р е з р а м н и к ъ. Въ повѣнчална шапка, с. старо време младоженикътъ е носилъ Пожарево. особено вѣнчално к а п ѐ отъ конопено платно, обкрѫжено отъ изправени стръкове босилякъ, долу стегнати съ вѣнче отъ живи цвѣтя и жълть телъ (обр. 106). Не дълго следъ освобождението тази шапка изчезва.

С т. Л. К о с т о в ъ. Балканскитѣ цървули. въ сборника въ честь на професоръ А. Иширковъ, София, 1933 г.

10 | с т р а н и ц а

Женското облѣкло се състои отъ к о ш у л я, с у к м а н ъ, м е н т е, б р ъ ч е н и к ъ, п о я с ъ, к о л а н ъ, ф е к е л ъ, к о с ѝ т н и к ъ, к о ж у х ъ, ч о р а п и, о п и н ц и или о б у щ а (обр. 107). И женската кошуля се прави отъ конопено, памучно или мелезно платно, но яката, рѫкавитѣ и политѣ въ по-ново време винаги отъ памучно платно, на което по-добре се бродира. Крои се като мѫжката отъ единъ прегънатъ платъ съ два широки клина, бучници отстрани, само че стига на дължина до подъ колѣнетѣ. Яката е висока и подплатена, рѫкавитѣ сѫ. винаги широки и направо пришити о рамото, една по-тѣсна или по-широка ивица платъ отъ подмишницата до края на рѫкава дава ширината на последния. Ризитѣ на момитѣ сѫ безъ везмо, а тѣзи на жененитѣ жени сѫ везани. Яката, пазвитѣ, рѫкавитѣ и политѣ, т. е. тѣзи части, които се виждать, сѫ украсени съ разноцвѣтно, предимно червено копринено или памучно везмо. Тѣзи части се бродиратъ, преди да се пришиятъ на ризата. Яката, пазвитѣ и политѣ се украсяватъ съ бѣли памучни шевове, геометрични мотиви и съ разноцвѣтно везмо, тънки геометрични или силно стилизирани растителни мотиви. Последнитѣ много се срѣщатъ по политѣ. Крайнитѣ рѫбове на сѫщитѣ части завършватъ съ оплитъ. Но особено много сѫ извезани рѫкавитѣ. Везмото започва отъ самото рамо и се свършва малко преди края на рѫкава, който се запретва нагоре, така че то държи едно пространство около 35х30 см. и се казва с м ѣ с а. Споредъ писаното отъ пѫтешественицитѣ, 110 запазенитѣ отпреди освобождеинето везани рѫкави, па и споредъ разкази на постари хора, трѣбва да се заключи, че презъ по-старата епоха везмото е било Обр. 107 – Женска носия, копринено и то предимно червено съ с. Слатина. ммого малъкъ примѣсъ разноцвѣтна прежда. Това старо везмо е плътно, пълно, на широки петна, между които се виждатъ съвсемъ тѣсни бѣли ивици невезано платно, които именно очертаватъ контуритѣ на орнамента (табл. IV, V, VI). Има два вида везани рѫкави — с в и л е н и ц и и с р ъ б к и. Старитѣ свиленици сѫ съ п ъ л н а cмѣca, т. е. рѫкавътъ е плътно извезанъ съ предимно червена коприна и много малко разноцвѣтна вълна (табл. IV, V, ХХ), геометрически и силно стилизирани растителыи мотиви и рѣдко животниски. Тия свиленици се отличаватъ съ своята тънка, изящна изработка и меко хармонично съчетание на боитѣ. Запазенитѣ въ Народния етнографски музей и частни колекции рѣдки екзем- пляри сѫ ценни образци

на най-хубавото везмо преди освобождението. По-новитѣ свиленици, предъ и следъ освобождението, сѫ съ н е п ъ л н а смѣса, т. е. рѫкавътъ не е плътно извезанъ, а по него сѫ извезани отдѣлни еднообразни геометрически фигури или просто линейни мотиви пакъ съ червена коприна (табл. I, II, ХХI, ХХII). Везмото нa тѣзи свиленици е просто и леко и прави впечатление само съ правилното разпредѣление на фигуритѣ въ смѣсата. Коприната за везмото на тѣзи свиленици се боядисва въ кѫщи съ естествени бои кърмъзъ, орѣхови черупки, кукурякъ, смрадлика и др. Най-новитѣ свиленици, които се явяватъ късно следъ освобождението и се губятъ следъ голѣмата война, продължаватъ традицията на пълната смѣса, само че сѫ извезани съ памучни конци, боядисанп съ купешки анилинови бои, които се разтварятъ въ вода (табл. VII, XI, ХII). Има такива свиленици и съ непълна смѣса, но не съ геометрически мотиви, а съ по-нови силно стилизирани растителни мотиви (табл. XVI). Тѣзи най-нови памучни свиленици представятъ пъленъ упадъкъ на шевичното изкуство и вкуса. Старитѣ и новитѣ свиленици сѫ се носили изъ подвитошкитѣ и полскитѣ села, главно на западъ отъ София. Сръбкитѣ сѫ сѫщо така стари шевици, везани съ коприна и малко вълна, но се отличаватъ отъ свиленицитѣ по орнаментъ и колоритъ (табл. XIII, XVIII, XIX). Тѣзи шевици сѫ били разпространени северно отъ София, въ Челопечене, Бутунецъ, Желява, Бухово, Сеславци, Кремиковци, Яна и др. по балкана. Трудно е да се установи положително значението и произхода на името сръбки, сега почти забравено по тѣзи села. Старитѣ свиленици и сръбкитѣ Обр. 108 – предница на сукман. днесъ сѫ съвсемъ изчезнали. Останки отъ новитѣ свиленици, които сѫщо не се бродиратъ, вече рѣдко се намиратъ. Вѣнчалната женска риза е мого повече украсена (обр. 117). Широката пола е разкошно извезана съ червена коприна и дребни бѣли и сини мониста, обточена съ бѣла дантела съ флутурки. Подъ широкитѣ рѫкави надъ киткитѣ се надѣватъ бѣли н а р ѫ к в и ц и съ нѣколко реда изкидачъ и бѣла тѣсна дантела съ флутурки и дребни бѣли и сини мониста, Синилото е много обикнато и се синьоснатъ най-вече рх,кавитѣ и политѣ на обикновенитѣ Обр. 109 – гръбъ на сукман. и вѣнчалнитѣ ризи, за да не се цапатъ 11 | с т р а н и ц а

лесно, т. е. оцапаното да не личи, а по-после синката се схваща като особена красота. За да не се цапа рѫкавътъ на везаната риза — долната часть надъ китката, влѣзло е въ мода да се пришива тѣсна ивица отъ другъ платъ надъ рѫкава, най-често обикновена червена или синя басма — п л а т и ц а попосле това се смѣта като особено украшение, безъ което не може. Но везаната риза — вѣнчална и обикновена — вече е изчезнала. Тя започна да изчезва още преди войнитѣ заедно съ сукмана. днесъ тукъ-тамъ изъ селата нѣкои по-стари жени носятъ везани ризи, останали имъ отъ млади години. Днесъ носятъ обикновена бѣла риза съ тѣсни, закопчани надъ китката или широки рѫкави, безъ никакви везма и украшения. Сукманътъ или сукното се прави отъ тъмносиньо или черно бало, безъ яка и рѫкави, отворенъ на гърдитѣ, долу по-широкъ и стига малко до подъ колѣнетѣ. Крои се като кошулята отъ едипъ прегънатъ на две платъ — предница и гръбъ, съ бучници отстрани, алтици подъ рѫкавнитѣ отвори (обр. 108 и 109). Като мѫжкиятъ долактеникъ сукманътъ е украсенъ отпредъ и отзадъ съ прави бѣли шевове-тегели отъ бѣлъ дебелъ памученъ конецъ (обр. 107). Тѣзи тегели се спускатъ по два, единъ до други, отъ подмишницата до долу отпредъ и отзадъ по шевоветѣ между предницата, бучницитѣ и гърба. Отъ заднитѣ тегели се спускатъ наклонно страничии тегели — к у ч е т ѝ я — съ спирални завивки — к у к и — въ началото (обр. 109). Джебътъ, който е на предната дѣсна страна, е обграденъ и украсенъ съ такива бѣли шевове и ш а р е н а обтока — осуканъ бѣлъ и черъ гайтанъ. Полата на сукмана е обточена околовръстъ съ два прави бѣли тегела, отъ които излизатъ нагоре куки и шипове, сѫщия шевъ, а подъ тегелитѣ обтока отъ черъ и червенъ гайтанъ съ петлици — о й л и. Яката и пазвата сѫ обточени съ черъ и червенъ гайтанъ, по пазвата ойли отъ сѫщия гайтанъ. Около пазвата с пришита бѣла домашна т а н т е л а, широка до 4-5 см. Често пазвата е украсена околовръстъ съ бѣли порцеланови конически или жълти металически п у л ч è т а. Съ сѫщия гайтанъ и по-тѣсна бѣла дантела cѫ обшити и рѫкавнитѣ отвори подъ раменетѣ. Цвѣтниятъ гайтнъ и бѣлата дантсла сѫ украшение на сукмани за моми и невѣсти, а сукманитѣ на постари жени сѫ съ черенъ гайтанъ н безъ дантела, но бѣлитѣ тегели сѫ необходимо украшение за еднитѣ и другитѣ.

Обр. 110 – Рѫкавци.

Нѣкога на сукманитѣ отзадъ сѫ пришивали дълги до 50-60 см., долу широки до 5-6 см., а горе по-тѣсни ивици отъ сѫщото бало, наречени р ѫ к а в ц и. Tѣ сѫ обточени съ черенъ и бѣлъ гайтанъ, а долната по-широка часть е извезана съ бѣлъ памученъ конецъ, дребии бѣли и сини мониста, флутурки, геометрични и растителни мотиви (обр. 110). Както самото имъ име показва, това сѫ останки отъ нѣкогашнитѣ рѫкави на сукмана, каквито сѫ опашкитѣ на сукмана въ южна България и тия на миячкия женски клашеникъ въ Македония. Ментето е връхна дреха, облича се надъ сукмана. То се прави отъ черно бало съ много низка яка, безъ рѫкави, отворено отпредъ, дълго до надъ колѣнетѣ, съ два малки разрѣза отстрани. Крои се отъ три плата — две пред- ници и гръбъ, между тѣхъ по два бучника и алтици подъ рѫкавнитѣ отвори (обр. 111). Яката, предницитѣ и отворитѣ подъ раменетѣ сѫ обточени съ Обр. 111 – Менте. червенъ и черенъ гайтанъ, а гърбътъ е украсенъ съ бѣли прави тегели, наклонни тегели — кучетия съ куки и шипове, бѣли и червени п е к л и — пискюлчета по рѫба на бучницитѣ при върховетѣ на последнитѣ талията е украсена отпредъ и отзадъ съ разноцвѣтно везмо и нашивки — м у л и и отзадъ и м р е ж а отпредъ (обр. 112). Често предиицитѣ и рѫкавнитѣ отвори сѫ обточени съ бѣли и черни агнешки кожички. Така украсено и обточено ментето се смѣта за празднична п р à в е н а д р е а. Обикновеното менте, освенъ тегелитѣ, има по-малко шарки отзадъ. Б р ъ ч е н и к ъ или к о н д о м е н а е пакъ връхна дреха, която помладитѣ обличатъ върху сукмана намѣсто менте, но не е разпространено като ментето. Прави се отъ черно бало съ низка яка, безъ рѫкави, отворена отпредъ, до надъ колѣнетѣ. Крои се отъ три. плата — две дълги предници,

Обр. 113 – Бръчникъ – гръб и предница. 12 | с т р а н и ц а

колкото е дълга дрехата, и гръбъ до кръста. О гърба и между предницитѣ се пришиватъ 13 клина — бучници, п о л к и, горе широки до 4 см., а долу до 35 см., така че, като се облѣче, долната ѝ часть виси надолу набрана. Иначе, тази дреха не е много украсена. Яката и рѫкавнитѣ отвори сѫ обточени съ черенъ вълненъ гайтанъ, а предницитѣ и политѣ още съ сърменъ гайтанъ и цвѣтенъ ширитъ, най-често зеленъ. Тази дреха е нова за Софийско и както самото латинско име показва, тя е заета отъ влахинитѣ, които носятъ бѣла кондомена. Надъ сукмана се опасва вълненъ поясъ сѫщо като мѫжкия и се пристѣга съ коланъ (табл. XXIV— XXVI). Често коланътъ е скаченъ съ п а ф т и, сребърни ковани, лѣти или пиринчени лѣти. Отъ сребърнитѣ найтипични за Софийско сѫ продълговати, четвъртити, съ ковани растителни мотиви и лѣта крѫгла сребърна тока — п а ф т è, или пъкъ крѫгли листообразни (обр 152157), а отъ пиринченитѣ пакъ продълговати, четвъртити, двуставни, по-тѣсни, лѣти, съ геометрически крѫгли мотиви съ имитация на синь, Обр. 112 – червенъ и жълтъ емайлъ. Носи се само и обикновенъ Женско менте, бѣлъ сватбарски коланъ. Много рѣдко и сребъренъ с. Мировяне. коланъ отъ 30-40 четвъртити, продълговати, въ срѣдата изпѫкнали и орнаментирани сребърни лѣти прешлени, нанизани на коженъ ремикъ, чиито крайща завършватъ отпредъ съ крѫгли сребърни лѣти павти. Ф е к è л ъ или ф а к è л ъ е бѣла тънка дълга кърпа, съ която само жененитѣ жени се забраждатъ. Единиятъ край, сгънатъ по диагоналъ, покрива темето и челото надъ ушитѣ, а другиятъ край виси отзадъ на гърба до надъ колѣнетѣ. Тази часть, която покрива темето, се издига малко нагоре и образува ч уч у л ь (обр. 107, 115). По-рано фекелътъ се е забождалъ съ дълги сребърни игли — ч о м а л ỳ ш к и, които на края завършватъ съ доста голѣми заоблени или шестоѫгълни Обр. 115 – Обр. 114 – тѣла съ гранулирани (зърнести) Бръченикъ отъ Контошъ отъ стени и дребни сребърни монети с. Връбница. с. Дръмша. (обр. 135). 44

Подъ фекела се носи к о с ѝ т н и к ъ, п o к ò с н я к ъ, множество тънки плитки своя или чужда коса съ вплетени въ тѣхъ дребни сребърни монети р у б è т а, едри бѣли и сини мониста. Окачва се отзадъ на главата и виси надолу. Чссто плиткитѣ коси се замѣнятъ съ черни гайтани, които се спускатъ разперено по гърба и се събиратъ долу надъ колѣнетѣ. Между гайтанитѣ се спуска ивица платно, широка до 5-6 см., — ш е в , по която сѫ нашити дребни рубета и по-едри сребърни монети — ц à л и, у л ѝ т к и — дребни бѣли раковинки (Сурrаеа moneta) и по-едри раковинки (Сурrаеа voluta). Такива косатници носятъ и момитѣ, но безъ фекелъ (обр. 112, 114).

Обр. 116 — Невѣста отъ с. Горна-Баня Сребърнитѣ монети, които иматъ голѣмо участие въ софийския женски накитъ, не сѫ много стари, отъ XVI—XVII в. насамъ, и биватъ найвече турски, австроунгарски, венециянски и руски. Монетитѣ сѫ служили не само за украшения, но и да се покаже богатството на тази, която ги носи.44 Зимно време носятъ кожухъ като горна дреха надъ сукмана и ментето. Женскиятъ кожухъ е като мѫжкия обикновенъ кожухъ до подъ

Ст. Л. K o c т о в ъ. Паритѣ като накитъ, Изв. Наp. етногр. музей, год. III, кн. III--IV, 130, 1923 г.

13 | с т р а н и ц а

пояса съ дълги рѫкави. Носятъ сѫщо и к о ж у ш è п р а м а н а г л ѝ я безъ рѫкави и украсено съ разноцвѣтни кожички, което обличатъ подъ ментето или пъкъ к о н т о ш ъ, по-кѫсо менте, подплатено съ агнешка кожа, а често обточено съ по-скѫпа лисича кожа (обр. 115). Женскитѣ чорапи сѫ вълнени бѣли, шарени съ тъмна или разноцвѣтна вълна, обикновено растителни мотиви въ ивици. Има и черни чорапи съ сѫщо такива шарки. Носятъ направо върху чорапитѣ опинци сѫщо като мѫжкитѣ или пъкъ низки обуща или по-дълбоки кондуре. Напоследъкъ и гумени плитки обувки, а младитѣ — и градски чорапи съ леки разноцвѣтни чепици. Невѣстинското облѣкло се отличава отъ обикновеното съ вѣнчалната риза, вѣнчалнитѣ накити за главата и гърдитѣ и сватбарскитѣ колани. Стариятъ невѣстински накитъ за глава въ Софийско се състои отъ малка конопена шапчица — п р о ч è л н и к ъ, обшита съ сребърни монети, иизове монети се спускатъ надолу по лицето, надъ шапката се издига околовръстъ широкъ вѣнецъ — п е р я н ѝ к ъ (диам. 65 см.) отъ различни градински цвѣтя, босилякъ и чемширъ или изкуствени цвѣтя (обр. 116). Отзадъ се спуска вече фекелъ, украсенъ съ цвѣтя, разноцвѣтни ширити, мониста и п у л ч е т а (копчета). Невѣстата носи на главата си този вѣнецъ, особенно отъ изкуственитѣ цвѣтя, до една седмица следъ свадбата. Преди 35-40 г. този голѣмъ перяникъ изчезва и шапката става много по-малко вѣнче съ една по-голѣма китка естествени и изкуствени цвѣтя (обр. 117). Освенъ сребърнитѣ гердани и накити отъ сребърни монети по врата, по гърдитѣ се окачва г р ъ д н и к ъ отъ конопено платно, обшитъ съ разнообразни по голѣмина сребърни монети. Отъ обшития пакъ съ Обр. 117 – Невѣста отъ с. такива монети сватбарски коланъ се Пожарево. спускатъ до края на сукмана к р а й ц и, съшити въ видъ на престилка или две по-тѣсни ивици за дветѣ страни сватбарски колани, украсени пакъ съ сребърни монети (обр. 117). Като изчезва и шапката, сребърнитѣ монети започватъ да се носятъ като гердани. Тѣзи пари монети постепенно се замѣнятъ съ български сребърни монети, та се явяватъ гердани отъ петолевки, двулевки и пр. Съ икомомическото подигане среброто полека-лека изчезва и като накитъ се явяватъ все по-често 45

златнитѣ пендари. Младоженикътъ е длъженъ да подари на невѣстата герданъ съ една, две или повече, споредъ състоянието си пендари. Този герданъ ѝ остава като украшение за цѣлъ животъ и тя се стреми да увеличава пендаритѣ. Въ най-ново време лицето на невѣстата се покрива съ бѣло или червено було, което се спуска до гърдитѣ. Вѣнчалниятъ косичнякъ се състои отъ едно по-широко и две потѣсни шевета, отпрани съ множество рубета и цали и достига до надъ, а често и до подъ колѣнетѣ и много тежи. Моминското облѣкло е сѫщо като на жененитѣ жени съ тази само разлика, че момитѣ не носятъ фекелъ и рѫкавитѣ на ризитѣ имъ не сѫ везани (обр. 112, 113). Момитѣ сватбарки носятъ сѫщо така сватбарски колани, крайци, босилякови китки и коило по главата. Облѣклото на момчета и момичета отъ 6-7 год. нагоре е сѫщо като на възрастнитѣ (обр. 27), а за най-малкитѣ характерна е шапката отъ памучно или конопено платно, а още по-рано червено подкапниче, украсено съ кръстче, малки висулки отъ разноцвѣтни мониста, дребни сребърни монети, скилидка чесновъ лукъ, кракъ отъ къртица и др. противъ уроки.45 Материалътъ за облѣклото се приготовлява въ кѫщи, но самото облѣкло мѫжко и женско, освенъ ризитѣ, кроятъ и шиятъ селскитѣ шивачи и тѣ сѫ единъ видъ законодателитѣ въ народната носия, като спазватъ традицията и като се съобразяватъ съ вкусоветѣ на населението. Сложната украса съ бѣли тегели на долактеника, сукмана и ментето изисква много време и работа. И ако преди освобождението времето и трудътъ не сѫ

Обр. 118 – Коледари отъ с. Суходолъ. стрували много и изкуството на шивача се е заплащало сравнително евтино, следъ освобождението при новонастѫпилитѣ икономически условия, когато времето и рѫчниятъ трудъ започватъ да се ценятъ по-високо, разкошната

С т. Л. К о с т о в ъ. Амулети противъ уроки. Изв. на Hаp. етногр. музей. год. I. кн. II.92, 1921 г.

14 | с т р а н и ц а

украса на облѣклото поскѫпва и започва да тежи по-чувствително върху населението. Вследствие на това както навредъ по България, така и въ Софийско, при новитѣ икономически условия и подъ влиянието на града традицията къмъ народната носия започна да отслабва. Едно практическо съображение — лесна изработка и евтинъ материалъ, направлява вече естетическия вкусъ въ облѣклото и неговата украса. Така най-напредъ, почти веднага следъ освобождението, изчезва старата хубава, плътна копринена шевица, а на нейно мѣсто по рѫкавитѣ на женскитѣ ризи се явява рѣдката шевица съ лесното си везмо първо копринено, а после съ памучни купешки конци, боядисани съ нови анилинови бои, която сѫщо постепенно се губи. Изчезватъ хубавитѣ вѣнчални ризи, дори и всѣкидневнитѣ шопски ризи, и се замѣстватъ съ най-обикновени ризи безъ никакви украшения. Съвършено изчезватъ хубавитѣ свадбарски колани и косатницитѣ, а сѫщо така значително се намалява и украсата съ бѣли тегели и разноцвѣтни нашивки по облѣклото. Но все пакъ носията въ главнитѣ си части както мѫжката, така и женската се държи до голѣмата война, когато едно силно увлѣчение по градската мода съвсемъ унищожи мѫжката и съвсемъ измѣни женската. Днесъ по софийскитѣ села само нѣкои по-възрастни мѫже и старци ходятъ още съ бѣли чешири и сини или черни долактеници. Първи изчезватъ бѣлитѣ чешири главно поради това, че лесно се зацапватъ и трѣбва често да се ператъ, та ги замѣнятъ съ по-практични панталони, скроени по градски, пакъ отъ домашно бѣло бало, боядисано черно (обр. 80, 82, 87). Зимно време върху тѣхъ навиватъ и навуща. Съ тѣзи панталони все по- често се срѣщатъ, вмѣсто долактеници и дорамчета, палта и жилетки, съшити по градски, отъ домашно черно бало и най-обикновени ризи. Кожени шапки носятъ постаритѣ, младитѣ носятъ каскети. Цървулитѣ се замѣнятъ отъ обуща и гумени цървули. Като изчезна хубавата везана женска риза и гиздавиятъ фекелъ, още преди последната война, черниятъ литакъ отъ Трънско и Брѣзнишко съ сърмени обшивки по пазвитѣ и политѣ започна да прониква въ западнитѣ софийски села, като нѣщо по-модно отъ синия сукманъ. Последната война като че ли даде предимство на брѣзнишкия литакъ съ поевтино сърмено везмо и той е проникналъ по политѣ на Витоша дори до с. Бистрица. Ала икономическата криза и градската мода наложиха навредъ по Софийско черенъ литакъ отъ лито тъкано домашно бало безъ никакви сърмени нашивки. Този литакъ съвършено измѣсти много хубавия тъмносинь сукманъ съ бѣли тегели, при това много по-здравъ и дълготраенъ (обр. 10, 15, 89). Днесъ само стари жени износватъ сини сукмани и везани ризи. Литака стѣгатъ съ тѣсенъ на разноцвѣтни ивици памученъ коланъ — з у н к а, з у н и ц а, тъканъ на станъ. На главитѣ си носятъ разноцвѣтни памучни или копринени фабричии забрадки, на краката домашни вълнени чорапи, не толкова шарени като старитѣ, цървули, черни каучукови пантофи или леки разноцвѣтни половинъ обуща. Въпрѣки икономическитѣ съображения, които влияятъ за опростяване на носията, градската мода налага на по-младитѣ и по-богатитѣ единъ силно биещъ въ очи луксъ — копринени рѫкави на ризитѣ и градски плюшени или по-скѫпи, дори кожени 46

палта и плетени жакети, разноцвѣтни каучукови шошони и ботуши, пудри, червила и др. Момитѣ носятъ сѫщото облѣкло и сѫщитѣ модни труфила, споредъ материалното си състояние, но безъ забрадка. Tѣ се забраждатъ съ обикновена бѣла кърпа, когато работятъ на полето (обр. 89). Овчиятъ кожухъ въ всичкитѣ си видове остава непромѣненъ. До като преди войнитѣ имаше кожухари само въ града, сега има и по селата и тѣхната работа не е намалѣла като тази на селскитѣ шивачи. Сѫщо така не се е промѣнилъ и стариятъ опанджакъ.

Обр. 119 — Лазарки, с. Слатина Така по икономически причини и по силно увлѣлечение къмъ градското, т. е. силно желание за погражданяване, изчезва въ наши дни найхубавата най-спретната и най-удобна за работа българска носия. Днесъ старитѣ дрехи обличатъ само коледари и лазарки срещу Коледа и Връбница. Привлѣчени отъ по-щедри дарове, отскоро започнаха да коледаруватъ въ столицата и момци отъ околнитѣ села, облѣчени въ софийска стара носия и за по-голѣмъ ефектъ единъ облѣченъ като невѣста и съ гайда начело (обр 118). Сѫщо така млади момичета — лазарки, облѣчени сѫщо въ стара носия съ типичното софийско коило и сребърни накити, идватъ отъ околнитѣ села въ града да лазаруватъ (обр. 119).46 По този начинъ тия два стари обичая за сега ни показватъ хубостьта на старата носия.

Х р. В а к а pe л c к и. Лазарици въ Софийско, Изв. на Нар. етногр музей, год. Х—Х1, 176, 1932 г.

15 | с т р а н и ц а