THRACIA XX
Политикът и държавникът Филип II в първите години на своето управление (359 - 357 г. пр. Хр.) Кирил Йорданов Според традицията Филип ІІ поел властта на 23 години през архонтството в Атина на Калимед, което съответства на първата година от 105-та олимпиада, сиреч 360/359 г. пр. Хр. (Бикерман 1975: 1 68, 205). Късният епитомист на Помпей Трог – Юстин (7, 5, 10) в кратък текст, който създава известни проблеми на историците, обяснява, че Филип взел царската власт “под натиска на народа”. Тук основният проблем всъщност е какво е искал да съобщи авторът. Дали това е било събранието на войниците или приближеният до царския дом на Аргеадите аристократически елит. Последните наистина са имали силно влияние и власт дори и над царя. Достатъчно е да се напомни един фрагмент на Теопомп (FGH 115 F 217), в който изрично е отбелязано, че още в началото на управлението на Филип 800 хетайри, ядрото и на неговата армия, притежавали земя и средства на повече от 10 000 заможни атиняни (Кацаров 1922: 91-94). Може да се предположи, че изборът на нов владетел, особено при екстраординерни обстоятелства, било традиционен акт, но и с елементи на институционалност. Въпреки някои уговорки, може да се приеме, че наследяването на трона било по права агнатична (багренородна) линия, с изключение, когато прекият наследник бил непълнолетен, какъвто е бил Аминта ІV, синът на Пердика ІІІ – тогава на около 6 години. При утвърждаването на Филип във властта този принцип бил безусловно спазен. Въпрос на детайли е дали Филип ІІ поел властта в качеството си на епитроп – попечител/настойник на своя племенник, както предполага Бенгтсон (Bengtson 1969: 309-310). Властта на царя, при всички уговорки, не е била абсолютна и повече или по-малко е зависела от функциониращите магистрати и широкото градско самоуправление, което допринасяло и за обединението, особено при външна опасност, на Горна и Долна Македония. Тези институции дори можели да детронират съответния владетел при обвинения в предателство или измяна, съчетано с нарушение на традициите. Още преди Филип ІІ тези институции функционирали достатъчно ефикасно (Hammоnd 1989: 58-67). Все пак крайните решения, като дипломатическите и военно-политическите, а отчасти и административните, били вземани от владетеля. При Филип ІІ това може да се твърди с висока степен на сигурност. Той е 87
Кирил Йорданов
разполагал с достатъчно време, средства и влияние, за да усъвършенства административната и институционалната система, т.е. държавния апарат в своя полза (Corvisier 2002: 66-67). Все пак принципът на агнатичността бил стриктно спазван (Hatzopoulos 1986: 279-292). Вече поел властта, Филип ІІ се изявил и като отличен психолог и демагог. Ако се вярва на късния Юстин, който като ексцерпирал малко произволно Помпей Трог, но с първоизвор Ефор, имало уникално предсказание за управлението на Аргеадите. Според неговия текст (Just. 7, 6, 2-4) при царуването на един от синовете на Аминта ІІІ Македония щяла да достигне своя най-велик разцвет. В случая единственият син, останал жив, бил именно Филип ІІ. Всичко това, твърди авторът, му дало допълнителен кураж да се справи с претендентите за престола, както и с всички вътрешни и външни врагове (Кацаров 1922: 108). Другият умел вътрешен ход на Филип ІІ бил да остави племенника си Аминта ІV в царския дворец с идеята да бъде използван в перспектива за дипломатически операции. Впоследствие Филип ІІ му дал за съпруга Кинана, една от дъщерите си от брака с илирийската принцеса Аудата. Едва ли има смисъл да се припомнят безкрайните преди това заговори и дори убийства в македонския царски дом тридесетина години преди интронизацията на Филип. Все пак трябва да се оцени по достойнство тънко пресметнатият външно и вътрешнополитически ход на владетеля. Не трябва да се забравя, че към края на 360 и пролетта на 359 г. пр. Хр. пред Филип ІІ стояли за разрешение почти невъзможни, но изключително важни военно-политически и дипломатически проблеми. Достатъчно е да се припомни преодоляването на външния натиск на илирите, предвождани от Бардилис, на царския дом на пеоните или на западнотракийските владетели, включително на одриския суверен Котис І. Към това трябвало да се прибавят икономическите и политическите проблеми в Халкидика с Термейския залив и, естествено, политическите интереси на Атина (Кацаров 1922: 109). Владетелят имал и други трудно решими проблеми, свързани с многобройните претенции за престола, умело подкрепени от вече споменатите външнополитически фактори. Така например един от неговите полубратя, роден от брака на Пердика ІІІ с Гитея, бил премахнат, но останали другите двама – Аридей и Менелай, получили политическо убежище в близкия Олинт (Just. 8, 3, 10). Към тях се присъединили Павзаний, подкрепян от тракийския цар – вероятно одриския владетел Котис І, и в добавка Аргей – издънка на Аргеадите, най-вероятно внук на цар Аминта ІІ (394-393 г. пр. Хр.), поддържан от Атина по военно-политически причини. Атиняните дори изпратили 3000 хоплити и малък флот под командването на стратега Мантий. Основният извор на събитията – Диодор (16, 2, 6; 16, 3, 4; 16, 4, 1) е имал за информатори съвременниците Ефор и Теопомп, което дава 88
Политикът и държавникът Филип II в първите години на...
солидни основания на модерните изследователи да приемат за достоверни последвалите събития (Hammond 1994: 12-13, 15, 22-24). Филип ІІ имал късмет поради неумелите и неразчетени действия на Аргей, който се опитал да привлече за своята кауза жителите на старата столица Еге. Възстановката на събитията може да бъде само в едри щрихи, но и те показват голямото му дипломатическо и стратегическо умение. По всичко личи, че пеони и траки пасивно изчаквали как ще се развият събитията около претендента Аргей. От своя страна атиняните също били недостатъчно настойчиви, доволни, че си възвърнали позициите в жизненоважния за тях Амфиполис. Разумно Филип ІІ се отказал от всякакви претенции към този град. От своя страна Мантий сметнал, че основната му мисия в района е изпълнена, и се отдал на безделие и забавления в Метоне. Аргей получил малка подкрепа от наемниците и опитът му да влезе в Еге предварително бил обречен на стратегически провал. С наличните си сили Филип ІІ обкръжил претендента и го принудил да капитулира. Аргей безславно слязъл от политическата сцена. Диодор отбелязва, че Филип ІІ бил почти ненадминат в красноречието си, като знаел кога и как да убеди събранието на воините да бъдат неустрашими пред врага (Diod. 16, 12, 5; Ellis 1976: 47-48). Тук ще цитирам Юстин: “Той (Филип) се договорил с едни (в случая илири и пеони), откупил мирът от други и атакувал само най-слабите.” (Just. 7, 6, 4-5). По този начин успял да вдъхне чрез победа смелост на разколебаните воини и същевременно да респектира неприятеля. През 359 г. пр. Хр. Филип ІІ сключил и първия си дипломатически брак по военно-политически причини. Престарелият цар на илирите Бардилис му дал за съпруга принцеса Аудата. По този начин поне частично бил неутрализиран най-сериозният политически противник на север, вероятно и с цената на откуп и териториални отстъпки. По-важното в случая било, че бил “успокоен” най-могъщият враг и запазена, макар относително, целостта на държавата (Corvisier 2002: 78). Тук е мястото да се отбележат многобройните бракове на Филип ІІ, които играли съществена роля в дипломацията и политиката на владетеля през цялото му управление. Става дума за прочутия откъс от Сатир, запазен у Атеней (13, 557b-e), където са описани неговите политически бракове. Те са подробно коментирани у Гринуълт (Greenwalt 1989: 19-43). Вън от всякакво съмнение е, че владетелят е практикувал полигамията по дипломатически и политически причини. В случай, че бракът вече губел своето значение, той бил анулиран или оставен на заден план. Става дума за сватбите с илирийката Аудата, с Фила, дъщерята на царя на еламитите Дердас, и Филина, изглежда от рода на Алевадите в Лариса, родила му бъдещия цар Филип ІV Аридей. Те относително бързо били оставени в забвение. 89
Кирил Йорданов
За пълнота напомням друг кратък текст у същия Атеней, който този път цитира “Истории” на цар Птолемей ІV Филопатор (222-205 г. пр. Хр.). Според него Филина била от нисък произход, танцьорка, но с необикновена красота. Тя “омагьосала” Филип ІІ, който я взел за жена. Информацията според повечето модерни изследователи изглежда доста съмнителна с аргумента, че роденият от този брак Филип ІV Аридей, въпреки всички вътрешнополитически интриги, бил избран за наследник на покорителя на тогавашното ойкумене Александър ІІІ. Филип ІV Аридей бил интронизиран след 10 юни 323 г. пр. Хр. въпреки интелектуалната му немощ, съчетана с епилепсия, причинена според клюката от билките, които му давала Олимпиада още като невръстно дете (Athen. 13, 578a; Corvisier 2002: 91). Съвсем по друг начин стояли нещата с Олимпиада, наричана преди това Поликсена, дъщеря на царя на молосите Неоптолем (Heckel 1981: 79-86). Като отличен дипломат и политик, владетелят положил особено голяма грижа след сключения през 357 г. пр. Хр. брак да обучи първородния си син, роден през лятото (юли) на 356 г. пр. Хр. и кръстен на чичо си Александър ІІ. Бъдещият Александър ІІІ бил обучаван и наставляван първоначално от Леонид, роднина на Олимпиада, а впоследствие от опитния педагог Лизимах от Акарнания. Това се сторило крайно недостатъчно на Филип ІІ, който поканил за учител великия философ, политик и естествоизпитател Аристотел, чийто баща навремето бил придворен лекар в Пела. Аристотел с готовност приел поканата и в продължение на три години от лятото на 342 г. пр. Хр. насетне преподавал история, поезия, естествознание, философия, реторика и медицина на младия принц в парка до храма на нимфите в Миеза (Plut., Alex. 7-8). Хронологията на това обучение изглежда достатъчно сигурна (Ashley 2004: 399). Ако се върнем към първите месеци на настойничеството на Филип ІІ до към пролетта и лятото на 359 г. пр. Хр., ситуацията на Изток също била неясна. В случая стратегически важният Термейски залив с Халкидика, Терме и Метоне били на практика спорни. Долното течение на Стримон, важна политико-географска и демографска граница, също застрашавала сигурността на Македония. И тук очевидно Филип ІІ трябвало да положи невероятно ловки, предимно дипломатически, усилия, за да разреши проблема не само с границите на изток, но и да отстрани много опасен претендент – Павзаний, също от рода на Аргеадите. Според доста общите и непрецизирани текстове у Диодор тракийският цар подкрепил претендента Павзаний в създадената критична ситуация за властта в Пела (Diod. 16, 2, 6; 16, 3,4). Изглежда Павзаний бил сериозен претендент за властта, още повече че бил поне страничен представител на Аргеадите, най-вероятно пряк роднина на Птолемей I Алорит (Hammond 1994: 23-24.) 90
Политикът и държавникът Филип II в първите години на...
В съвременната историография “пропускът” на Диодор да назове името на тракийския владетел продължава да предизвиква полемика. По пътя на логиката някои изследователи предполагат, че става дума за Берисад поради близостта на владението му в контактната зона с Македония, в района на долен Стримон, както смята например Хемънд (Хаммонд 2008: 568). Прочее, тази хипотеза не е нова и в българската историография е застъпена от Мл. Тонев (Тонев 1942: 200) с аргумента, че убийството на одриския владетел Котис І било извършено през есента на 360 г. пр. Хр., т.е. преди Филип ІІ да поеме властта като регент в Пела. Става дума за кратък текст към схолия у Есхин (Schol. Aeschin. 3, 51) и несигурния като информатор Демостен (Dem. 23, 163), който винаги е поставял на първо място политическите интереси на Атина, както естествено своите пред историческата обективност. Не случайно именно реторът и политикът Демостен е търсел достатъчно аргументи, за да представи образа на Котис І в доста негативен план. Всъщност той е имал достатъчни основания за това, тъй като одрисецът, известен с политическите и дипломатическите поврати в собствена полза, повече от десетилетие създавал достатъчно сериозни проблеми на Атина в икономически, дипломатически и военно-политически план в Пропонтида и в Тракийския Херсонес с всичките негативни последици от това. Ако се приеме дословно информацията в писмената традиция и особено у Демостен, Котис І бил зъл, капризен, разпуснат, коварен, жесток, изменник и пияница, на когото не бивало да се разчита. Как обаче атинската дипломация го е била признала за почетен гражданин няколко години преди, това трудно може да се обясни, въпреки всички “съображения” за държавен, стратегически интерес и от двете страни” (Попов 2009: 107-108). Информацията в писмената традиция, колкото и да е непълна, дори оскъдна, дава други възможности за интерпретация на събитията към пролетта на 359 г. пр. Хр. Един кратък пасаж от “Гощавка на софисти” у Атеней, който цитира своя първоизвор Хегесандър, дава интересна подробност: споменава за дипломатическа кореспонденция между опитния одриски владетел Котис І, вече с 23-годишно царуване, и младия настойник, точно навършил 23 години, в Пела (Athen. 6, 248e). Подобна кореспонденция изглежда напълно реална или поне достатъчно достоверна, тъй като при одрисите със сигурност е функционирала царска канцелария (Йорданов 2000: 14) и особено активна при македоните (Hammond 1994: 23-24). След тази размяна на дипломатически ноти се стигнало и до среща между двамата владетели – царя на одрисите и регента/попечителя на Македония, заемал тази длъжност поне до 356 г. пр. Хр. (Хаммонд 2008: 568). Без съмнение, Котис І е имал своите сериозни дипломатически и воен91
Кирил Йорданов
но-политически причини да подкрепи “неуспешния” впоследствие претендент за властта в Пела Павзаний преди при Пердика ІІІ, а сега отново през пролетта на 359 г. пр. Хр. Просто Павзаний бил удобна “разменна” фигура в сложната борба за върховната власт, в която всеки отстоявал своите интереси. За младия, но вече превъзходно подготвен за управление Филип ІІ това бил благоприятен шанс, тъй като не било тайна, че най-силният и опасен претендент бил Аргей. Според Атеней (12, 531e–532а = FGH 115 F 31), с извор първа книга от “История на Филип” от Теопомп, разговорите между двамата се провели в един от многобройните дворци-резиденции на одрисеца Мокарсос, разположен, изглежда, на изток от устието на Хеброс. Информацията у Теопомп вероятно е достоверна, тъй като са били използвани данни от царската канцелария в Пела, стриктно контролирана повреме на управлението на Филип ІІ. Мястото на срещата е препотвърдено у късния лексикограф от VІ в. Стефан Византийски, който цитира същия пасаж у Теопомп (Steph. Byz. s.v. Mokarsos = FGH 115 F 32). Тук дори са описани природните красоти в района на резиденцията, характерни за късната пролет. Най-вероятно става дума за по-късната римска Мокасура при днешния Чорлу (Йорданов 2000: 14-15). По-важното в случая е, че почти сигурното споразумение между одриския цар Котис I и Филип II е застрашавало жизненоважните интереси на Атина както в Пропонтида, така и в Термейския залив с Халкидика, което вече било твърде опасно за хегемона на Второто архе. В специализираната книжнина съществува предположение, че информацията за срещата в Мокарсос е принадлежала не към първа, а към единадесета книга от “История на Филип” поради грешка (?!) на по-късните преписвачи (Badian 1983: 53). Идеята, която сама по себе си е интересна, обаче няма необходимите аргументи (Corvisier 2002: 180-181). Ако тезата бе сигурна, то срещата между Филип ІІ и тракийския владетел би трябвало да се отнесе хронологически към архонтската 353/2 г. пр. Хр., което изглежда на практика безпредметно. Котис І отдавна е бил покойник, а Филип ІІ вече бил достатъчно могъщ военно-политически, за да търси подкрепа от който и да е тракийски владетел (Йорданов, 2000: 15). Aтинската дипломация се решила на драстичен ход – политическото убийство на одриския цар Котис І. Физическите извършители на този политически акт били братята от Енос – Питон и Хераклид по сведенията на Демостен и Аристотел – съвременници на събитията, като вторият е и пообстоятелствен (Demosth. in Arist. 119, 163; Arist. Pol. 1311b). Аристотел дава за пример поредица от политически убийства на тирани и владетели, предимно с цел лично отмъщение или поради посегателство, незачитане/ пренебрегване от суверена жалба за унижение и дори сексуални причини. В този “списък” влизал и Филип ІІ с физическия му убиец Павзаний, тъй 92
Политикът и държавникът Филип II в първите години на...
като царят не реагирал на молбата на телохранителя за нанесената му обида от Атал и неговите приятели. Котис І пък бил “премахнат” поради неясно отмъщение за несправедливото му отношение към бащата на двамата братя с произход от Енос. Специално в убийството на Котис І, според един малко накъсан фрагмент у Теопомп (FGH 115 F 307), взел участие и бунтовният одриски аристократ Милтокид. Разбира се, подобна възможност не бива да се изключва, още повече че фрагментът трябва да се отнесе към първа книга на Теопомп, т.е. към 359 г. пр. Хр. (Heskel 1997: 171). Този Милтокид действал и чрез наемници – неясно какви, а бащата на убийците бил някой си Архелай (?!) – име доста често срещано и в династията на Аргеадите (Цветкова 2008: 202). След като през първите месеци на своето управление Филип ІІ успял да реши жизненоважни дипломатически и политически проблеми, които позволили на Македония не само да оцелее, но и да запази целостта си и да излезе от тежката ситуация. Едва тогава можело да се пристъпи и към военно административна реформа. Прочее, тези първи стъпки със сигурност били започнати при Архелай (413-399 г. пр. Хр.), за да бъдат продължени след прекъсвания поради политическите кризи в дома на Аргеадите при големия му брат Александър ІІ (369/8 г. пр. Хр.). Вън от съмнение е, че пряката връзка между владетеля и армията била жизнено необходима за управлението (Corvisier 2002: 99). За специалистите е очевидно, че още при Александър ІІ вече функционирал елитният корпус на пезетайрите – гръбнакът на пехотата, голяма а част от който са привилегировани приближени на царския двор и найтясно негово обкръжение. Всичко това било пределно ясно на Филип ІІ още по времето на заложничеството му в Тива между 368/7 и 365 г. пр. Хр. Младият тогава Филип, макар и още далеч от властта, трупал търпеливо опит и знания. За него не били тайна военната организация с тактическите новости в беотийската армия, особено след извършените реформи от Пелопид и Епаминонд (Fuller 1998: 40). Всъщност първите военни построения, които наподобявали фалангата, са били въведени в Аргос в далечната 675 г. пр. Хр., но това бил прототип в начален етап на развитие, който на практика бил без реално приложение. Големият историк и познавач на военната стратегия и тактика в древна Елада, Македония и Рим Полибий е доста подробен в описанието на положителните качества, но и слабостите на македонската фаланга от времето на Филип ІІ до последния владетел Персей, ясно проличали в битката при Пидна в 168 г. пр. Хр. Историкът се връща далеч назад във времето, чак до Омир (Hom. Il. 13. 131-134) като паралел към особеностите на фалангата с нейните специфики, гъстота и взаимна подкрепа. Те били сходни с тези на героите под Троя: “щит върху щита, шлем редом с шлема, човек до човек. 93
Кирил Йорданов
Гривести щитове плътно докосваха медни, когато в строй се повеждаха само: тъй гъсто стояха бойците.” Впечатляващо, поетично, но и реално. Но да се върнем към реализацията на военната реформа, продължена и завършена от Филип ІІ. Без да се градира важността на промените, може би трябва да се започне със съвършено и прецизно налаганата дисциплина, съчетани с пословична издръжливост. Всичко това позволявало да се водят активни военни действия на практика през цялата година, а не според традицията от пролетта до есента. Реорганизацията, естествено, засегнала обоза и снабдяването. Всеки воин бил длъжен да носи със себе си запас от храна за 30 дни (!). Именно това правело армията високомобилна. Неслучайно Диодор потвърждава, че именно Филип ІІ създал нов порядък в македонската армия (Diod. 16, 3, 2). Още по-важна част от реформата била различната дължина на прочутата сариса, която според изчисленията на военните специалисти достигала до 5,5 м и варирала според това за кой ред от фалангата била предназначена. По-задните редици, естествено, използвали по-дълги от тези на предните. По този начин се повишавала ефективността на първоначалния натиск/удар над противника, а и възпирала голяма част от обстрелваните предни редици, все едно дали със стрели, копия или прашки. Сарисата била изключително здрава и гъвкава, тъй като била изработвана от дрян, който се намирал в изобилие в македонските гори, поне според твърдението на Ариан (Anab. 1, 15, 5). Още по-важно обаче било, че краят на сарисата бил заострен и чрез здраво опиране в земята осигурявал сигурна защита срещу евентуална конна атака на противника и на тичащи насреща пехотинци. Тя можела да се използва дори ако металният връх се счупел или изхвръкнел в разгара на битката според изричното твърдение на Полибий (6, 25, 9). Много важна била и физическата издръжливост на войниците, тъй като тежката сариса тежала около 6 килограма (Momigliano 1934: 44-45). Плътното построение на фалангата в сравнение с елинските хоплити й давала голяма пробивна сила, която на практика не можела да бъде спряна, сиреч нямала ефективно противодействие. Плътните редици на фалангата, покрита с щитове и гората от сариси били неудържими, особено в равнинен терен (Polyb. 18, 29-30). Слабите места на това построяване всъщност били тилът и флангът, тъй като не позволявали бързи и резки маневри (Андерсен, Шауб 2008: 23-26). Другата голяма тактическа “новина” в действията на македонската армия в сравнение с тези на елинската била синхронизацията между пехота и конница. Последната рационално се използвала за нанасяне на решителни тактически удари съобразно ситуацията и условията на терена, а не само за прикриване на фланговете на пехотата или сблъсък с конни отряди на противника. Филип ІІ доразвил на практика и идеята на Епаминонд 94
Политикът и държавникът Филип II в първите години на...
за клиновидното построение на конницата по време на сражение. Така например елините практикували построяването на пехота и конница във формата на квадрат, а тесалите на ромб. Построената в клиновиден строй македонска конница, част от която въоръжена с дълги копия тип сариса, можела относително лесно да се справи с основната задача – пробив в построението на вражеската пехота. Може би добър пример затова е и поради равновесието в числеността на двете армии – на македоните и илирите, по около 10 000 пехота и 600 конници. Тук решаващ момент бил тактическият удар. Филип ІІ забелязал, че илирите на Бардилис, старият страшен противник на Македония, построили пехотата си в каре със силен център, но слаби флангове (Front. Strat. 2, 3, 2). Македонската дясна част на пехотата атакувала лявото крило на противника, а конницата допълнително я ударила във фланг и тил. Последвалият пълен разгром на илирите бил напълно логичен. Както изрично отбелязва Шахермайр, с тези реформи Филип ІІ постигнал успехи, които надминали и най-големите мечти на предшествениците му. Големият австрийски учен нарича метафорично Филип ІІ един от найблестящите “шахматисти” в световната история, който смятал, че няма “нерешимо” подготвен успех, естествено, с цената и на многобройни хитрини и уловки. Помагал му и фактът, че младият владетел бил блестящ познавач на елинските дела, включително и без свян да нарушава постигнатите договорености с партньорите. Именно блестящите му военнополитически и дипломатически успехи му осигурили царската власт за сметка на малолетния му племенник Аминта ІV най-късно през 357 г. пр. Хр. (Шахермайр 1984: 23-24). Така или иначе, разгромът над илирите вероятно в района на Лихнида (дн. Орхидско езеро) бил блестящо потвърждение на ефективността на филиповата военно-административна реформа (Errington 1986: 45). И така, още през първите месеци на своето управление Филип ІІ вече прекрасно осъзнал непрекъснатата връзка с армията, която се оказала гръбнакът на неоспоримата му власт. Неслучайно тези особени грижи постепенно увеличавали потенциала на вече полупрофесионалната му армия, която в началото не надхвърляла 10 000 бойци. Само двадесет години по-късно в битката при Херонея (август 338 г. пр. Хр.) армията надхвърляла 30 000 чудесно подготвени воини (Corvisier 2002: 99). Показателен е примерът с един пределно ясен текст на всепризнатия познавач на военната тактика и “хитрости”, сиреч стратегеми, Полиен. Той подробно обяснява: “Филип имаше навика да поддържа духа и силата на македоните преди битките. Те винаги бяха с цялото си въоръжение и прекосяваха до 300 стадия, включително с провизии и всичко необходимо за всекидневния военен живот.” (Polyaen. Strat. 4, 2, 10) Казано по друг начин, поне част от македонската армия още в началото 95
Кирил Йорданов
на филиповото управление е била на професионално основа, за разлика от бойците в елинския полисен свят, естествено, извън прочутите наемници, които обаче воювали предимно за платата и не били особено сигурни. Диодор (16, 4, 5; 16, 8, 6) изрично отбелязва, че при Филип бойците били най-добри и дори избрани. Същото можело да се каже и за лековъоръжените пелтасти, стрелци с лъкове, прашкари и копиехвъргачи. В елинския свят кавалерията била предимно тактически фактор, но не и решителната военна сила, с изключение на прочутия “свещен” отряд при тиванците. В македонската армия леко въоръжената пехота имала своята стратегическа роля. В “Трета филипика” Демостен отбелязва: “Когато научите, че Филип се е появил тук и там, където му харесва, той не е с фаланга от хоплити. Не, а с лековъоръжена войска, кавалерия, стрелци и наемници. Това е армията, която го следва навсякъде.” (Dem. Philip., 3, 49) По всичко личи, че това са били лекоразузнавателни части, които царят лично предвождал преди решителни сражения, за да подготви поредната тактическа изненада на противника (Corvisier 2002: 108). В друг любопитен анекдот, споменат у Полиен (Strat. 4, 2, 3), Филип водил война срещу тиванците. Двама от неговите офицери (хегемонес), поименно споменати Аероп и Демасип, довели в лагера без разрешение една арфистка за забавление. Царят силно се разгневил и ги прогонил, тъй като разваляли дисциплината от простия войник до стратега. Очевидно в случай на опасност или съмнение във верността на войниците си Филип ІІ не се спирал пред драстични мерки. Другият любител на “военни хитрости” Фронтин (Strat. 2, 8, 14) изрично отбелязва, че по време на битката срещу скитите на Атей през лятото на 339 г. пр. Хр. Филип ІІ поставил най-верните си части от конницата зад бойния строй, за да се възпират евентуалните дезертьори. Естествено, почти всички предпочели да загинат в битката с неприятеля, отколкото позорната смърт от своите! Не съм сигурен, че това действие е било нов метод във воденето на сражение, както твърди Корвизие (Corvisier 2002: 123), но очевидно ефектът е бил поразителен. Прочее, тактическите умения на Филип ІІ проличали почти веднага, след като поел властта. При вече споменатата битка с илирите царят командвал десния фланг. Фронтин твърди (Strat. 2, 3, 2), че Филип “не по правилата” атакувал левия фланг на противника, т.е. приложил “клиновидния строй и съответната атака”, известна от Епаминонд, но в обратен ред. Засилено било не лявото, а дясното крило, като илирийското каре било ударено под ъгъл в една точка, докато кавалерията ги атакувала в тила. Паниката сред противника била пълна и довела до погром (Diod. 16, 4, 3-7). Допълнителна причина за победата била ефикасната употреба на сарисата в сражението, включително и от конницата. Както изрично отбелязват експертите по военна стратегия и тактика, 96
Политикът и държавникът Филип II в първите години на...
Филип ІІ бил сред първите, които в Европейския Югоизток дават нова насока в начина на воюване. Тук не става дума само за синхронните маневри преди и по време на сражението, но и за максималното използване на възможностите не само да се обкръжи и победи противник, да бъде демобилизиран до такава степен, че да капитулира и дълго да не помисля за евентуални реванши (Fuller 1998: 43-44). Филип ІІ силно се интересувал от нововъведенията както в обсадната техника, така и от миньорско-подривната дейност, особено ефективни при големи и трудно преодолими крепостни стени. Той не скъпял пари за да привлече прочутия тесалийски инженер Полиейдос, най-добрия според всички в региона специалист по обсадна техника и поддръжка (Clochè 1955: 32-33). Именно той и неговите специалисти, строго контролирани и наблюдавани от царя, приели за важно стратегическо и особено военно-инженерно постижение тежките катапулти, добре познати от войните на тирана Дионисий І от Сиракуза (430-367 г. пр. Хр.) при сблъсъците с картагените пред крепостите в Сицилия. Филип ІІ с възхита приел това нововъведение в обсадното дело в района на Егеида (Fuller 1998: 45). Той не се отказвал и от общоприетите стратегеми, с които се “нарушавали” неписаните закони на конфликтите със съседите. Дори големият му критик Демостен, възмутен от начина му на воюване, почти се възхищавал от изключителната му находчивост и умение във военните операции. Прочее, това е било възприето в елинските военни сблъсъци: всички, почти без изключение, може би само без спартанците, използвали подобни “нечестни” прийоми, въпреки че тяхната “неморалност” била приета (Wheеler 1988: 9-11). И като дипломат Филип ІІ бил много ловък, а понякога дори безскрупулен. Може би добър пример за подобни “царски дела” е случаят със стратегическия за всички в района Амфиполис, твърде важен и за Атина. Владетелят, по-скоро настойник на Аминта ІV, отстъпил “доброволно” града на атиняните през 359 г. пр. Хр., което се оказва критично за неговото управление. Остава дискусионно дали е имало неофициално секретно споразумение между него и атиняните, въпреки “неясните” по политически съображения намеци у съвременниците Демостен и Теопомп, очевидно негативно и то с основание настроени към македона (Demosth. 2 (Olynth.) 6-7; (Arist.) 121; FGH 115 F 30a-b.; Сarlier 1995: 82-83). В същата реч Демостен упреква съгражданите си, че се отказали от споразумение с Олинт, тъй като Филип ІІ чрез таен договор им обещал Амфиполис, възползвайки се от тяхната наивност. Години след това, отбелязва Демостен, той (Филип ІІ), за да спечели приятелството на олинтийците и след като завладя Потидея, която ви принадлежи (sic!), им я предаде, а вие на всичко отгоре му бяхте съюзници! Фрагментите, запазени у Теопомп чрез Харпократион, цитирани по97
Кирил Йорданов
горе, още веднъж потвърждават голямото дипломатическо умение на македона, който се възползвал от голямата политико-икономическа алчност на атиняните. Не бива да се изключва и възможността, ако изобщо е имало подобно споразумение с Атина да е било пропаганден трик на владетеля, с който да оправдае пред приближените си контрола над Амфиполис и Пидна. По този начин той поставял атинското народно събрание пред свършен факт, като се възползвал от мудността на техните дипломатически реакции. Такъв вариант изглежда напълно реален, тъй като мнозинство в атинското народно събрание трудно се постигало бързо, докато Филип ІІ на практика еднолично, почти светкавично можел да вземе правилни според него дипломатически и военно-политически решения още през първите години на своето управление (Corvisier 2002: 137-138). Същевременно Филип ІІ винаги полагал специални усилия и много старание да има верни дипломатически и политически поддръжници в съседните Тесалия, Беотия с център Тива, Халкидическия полуостров със стратегическия Олинт, Коринт, Мегара и дори Спарта. Особено стабилни били неговите позиции във “вечния” противник Атина, като се възползвал умело и от популярните в този исторически момент идеи на Исократ за филелинизма. Всъщност великият философ и ретор Исократ сочел за пример още баща му Аминта ІІІ и бил убеден, че дори и през 357/6 г. пр. Хр. синът нямал особени експанзионистични стремежи спрямо атиняните. Дори и по-късно, вече 90-годишен, Исократ в края на Третата свещена война е убеден, че единствено Филип ІІ е бил длъжен да поведе елините срещу изпадналата в тежка криза Ахеменидска империя и дори да завладее поне западната й част като акт на отмъщение за светотатствата над елините по време на Персийските войни, особено през 480-478 г. пр. Хр. от Ксерск (Isocr. 5 (ad Phil.) 33-39, 111-115; Corvisier 2002: 149-150). Очевидно Исократ е бил наясно и за умелата вътрешна политика на Филип ІІ, който успешно лавирал между династическите родове с неизменните им амбиции. Ставало дума за династическите домове на линкести, орести, елимеи, тимфеи и еорди, които ловко били привличани като хетайри, пезетайри или соматофилакси в отделните родове войска. Съвсем ясен бил не само дипломатическият, но и чисто психологическият подход, който водел до ефективни държавнически решения (Кацаров 1922: 118). Напомням, че Хемънд е убеден, че още в началото на управлението си, Филип ІІ разчитал на пезетайрите, които съставлявали гръбнака на елитната му гвардия пехотинци (Hammond 1994: 37). Същото може да се каже и за реорганизацията на тежката и леката конници, включително и хетайрите, извършена на регионален и етнически принцип (Heskel 1997: 180). И така, дипломатическият и военно-политическият регистър на владетеля още през първите две-три години от управлението бил пъстър, но и поучителен за страничните наблюдатели. Изключително гъвкав и съобра98
Политикът и държавникът Филип II в първите години на...
зителен, той прекрасно съзнавал, че за да има ефективност във военните действия, те трябвало предварително да бъдат подготвени чрез взаимоизгодни съюзи или споразумения. Твърде ловък в пропагандата, той много успешно се представял за изключително почтен, като се съобразявал дори с местните обичаи и традиции. Поради тези причини Клоше отбелязва (Clochè 1955: 35-36), че са неоснователни всички обвинения към Филип ІІ за неговата плеонексия (pleonexia) – елинският термин за завладяване и контрол на чужди територии. Нима всичко това не е било естественият стремеж, познат и в елинския полисен свят? Най-добрият пример е насилствено създаденият Втори атински морски съюз през 377/6 г. пр. Хр., разпаднал се през 355 г. пр. Хр. вследствие сблъсъците между членовете му. Прочутото Атинско архе, окончателно престанало да съществува през 355 г. пр. Хр., дало нови шансове на Филип ІІ в нарастващата му военнополитическа и дипломатическа агресия, особено след осъществяването на контрол над Амфиполис (Bengtson 1969: 311) и нарастващото му влияние в района на устието на Стримон и Термейския залив (Sakellariou 1980: 113). Към всичко това трябва да се прибави контролът над комуникациите в Югозападна Тракия и реалната възможност за завладяване на рудниците около Пангей – силни удари върху политическия и икономическия авторитет на Атина в региона (Clochè 1955: 57- 60). Към края на 358 и пролетта на 357 г. пр. Хр. Филип ІІ видял много ясно своите реални шансове в така очертания регион. Информацията за последвалите събития е относително стабилна, особено у Диодор, който е използвал подробните сведения на съвременници на събитията и то доста прилежно ексцерпирани. В случая това са Теопомп, по-специално трета книга от неговата “История на Филип”, и Марсиас от Пела (Йорданов 1995: 9). Трябва да се вземат предвид и “царските дневници”, стриктно водени в столичната канцелария още в началото на филиповото управление, които вероятно са съдържали важни дипломатически и военно-стратегически “тайни”. Към всичко това трябва да се добавят и сведенията на Исократовия ученик Ефор с неговата “История”, стриктно проследил събитията в Елада и особено Македония със Северна Егеида до към 340 г. пр. Хр. (Hammond 1994: 14-15). Когато през 359/8 г. пр. Хр. илирите на Бардилис били разгромени, като античните извори съобщават за 7000 убити воини (Diod. 16, 4-7; 8, 1; Just. 7, 6, 8; Polyaen. Strat. 4, 2, 17), границите на Македонската държава на север-северозапад преминават отвъд езерото Лихнида (Охридското езеро) (Pajakowski 2000: 150). Доколко обаче Филип ІІ е успял да контролира всички “сепаратистично” настроени княжески домове на съседните линкести, еорди и пелагони 99
Кирил Йорданов
остава отворен въпрос. Все пак линкестите продължавали да играят важна външнополитическа роля, макар и с регионално значение. Част от техния аристократичен елит Филип ІІ разумно привлякъл в обкръжението на хетайрите. Изглежда тогава македонският владетел положил основите на Хераклея Линкестис с цел за по-сигурен контрол над долината на Еригон (Hammond 1994: 25-26). Другият потенциално силен противник на север и североизток – пеоните на Агис също били сломени, въпреки че запазили своята автономия. Но може да се приеме, че те били достатъчно респектирани, за да представляват реална заплаха (Diod. 16, 4, 1-2; Йорданов 2003: 107). В ранната пролет на 357 г. пр. Хр. Филип ІІ с основание преценил, че дипломатическите усилия биха могли да се реализират и чрез военни операции. Халкидският съюз трябвало да бъде убеден, че срещу себе си има сериозен противник. Същото трябвало да се случи и с Атина, която обаче смятала, че поради нейните дипломатически и военно-морски операции Филип ІІ ще бъде плах или поне недостатъчно агресивен. На практика се получило точно обратното. След умела, достатъчно прикрита стратегическа и техническа подготовка, македонската армия пристъпила към обсадата на Амфиполис. Градът, изключително важен търговско-икономически и политически център в района, бил с много солидни крепостни стени, разположен над устието на Стримон, можел да получи помощ и по море, особено от Атина – неговата основателка. През лятото на 357 г. пр. Хр. македоните блокирали града по класическите канони на обсадната стратегия и тактика. Информацията у Диодор (16, 8, 2-3) е достатъчно подробна. Били използвани за пръв път обсадни машини, включително тарани, инженерно-сапьорски части в съчетание с чести атаки, които били сменяни с цел да омаломощят съпротивата на обсадените. Според специалистката по обсадна техника и стратегия при атаките на големи градове И. Гарлан (Garlan 1974: 202-203, 236) Филип ІІ бил един от първите, който приложил в цялост стратегически похвати, познати в района на Северна Егеида. След три месеца ожесточени сблъсъци голяма част от крепостните стени била срината и нахлулите македони сломили съпротивата на изтощените граждани. Дори атиняните, които уж трябвало да помогнат на града, били впечатлени от дипломатичноста на победителя – Филип ІІ не проявил жестокост към гражданите, които указали в крайна сметка безсмислена съпротива. След превземането на Анфиполис липсвала реална сила която да възпре Филип II. Не могли да го спрат дипломатическите и политическите усилия за съюз между Халкидската лига и Грабос ІІ, царя на илирите, още повече, че атиняните загубили войната със съюзния Хиос през лятото на същата 357 г. пр. Хр. Успешно били регулирани отношенията с наследниците на Берисад в Югозападна Тракия (Ashley 2004: 393; Белох 2009: 206-207). 100
Политикът и държавникът Филип II в първите години на...
Превземането на Амфиполис в края на лятото или ранната есен на 357 г. пр. Хр. силно разколебало доверието на всички атински съюзници в региона. Последвал логическият натиск на македоните над Пидна в самия край на лятото или есента на същата 357 г. пр. Хр. (Doid. 16, 8, 3-4; Hammond 1994: 33). Използвана литература Ashley, J. R. 2004: The Macedonian Empire. The Era of Warfare under Philip II and Alexander the Great. 359-323 BC. Jefferson, North Carolina and London Bengtson, H. 1969: Griechische Geschichte von den Anfangen bis in die Römische Kaiserzeit. München Carlier, P. 1995: Le IV siècle jusqu’à la mort d’Alexandre. Paris Clochè, P. 1955: Un fondateur d’Empire. Philipp II, roi de Macèdoine (383/2 – 336/5). Saint-Etienne Corvisier, J.-N. 2002: Philip II du Macèdoine. Paris Ellis, J. R. 1976: Philip II and Macedonian Imperialism. London Errington, R. M. 1986: Geschichte Makedoniens: Von den Anfängen bis zum Untergang des Königreiches. Munchen Fuller, J. F. C. 1998: The Generalship of Alexander the Great. London Garlan, Yv. 1974: Recherches de Poliorcètique Grecque. Paris Greenwalt, W. 1989: Polygamy and succession in Argead Macedonia. – Arethusa 22, 19-43 Hammond, N. G. L. 1989: The Macedonian State. Oxford Hammond, N. G. L. 1994: Philip of Macedon. Baltimor–London Hatzopoulos, M. B. 1986: Succession and Regency in Classical Macedonia. – Ancient Macedonia 4, 279-292 Heckel, W. 1981: Polyxena, the Mother of Alexander the Great. – Chiron 11, 7986 Heskel, J. 1997: Macedonia and the North. 400 – 336. – In: The Greek World in the Fourth Century: from the fall of the Athenian Empire to the successor of Alexander. London, 167-188 Momigliano, A. 1934: Filippo il macedone. Saggio sulla storia graeca del IV secolo a. C. Firenze Pająkowski, W. 2000: Die Illyrier. Illyrii proprie dicti: Geschichte und Siedlungsgebiete: Versuch einer Rekonstruktion. Poznan Sakellariou, M. 1980: Philip and the Southern Greeks: strength and weakness. – In: Philip of Macedon. Athens, 112-127 Wheeler, E. 1988: Stratagem and the vocabulary of military trickery. – Mnemosyne 108, 1-24 Андерсен, Вл., И. Шауб2008: Македонцы в бою. Москва Белох, Ю. 2009: Греческая история, т. 1-2. Москва Бикерман, Э. 1975: Хронология древнего мира. Ближний Восток и античность. Москва Йорданов, К. 1995: Филип ІІ в Егеида и Тракия (357-353 г. пр. Хр.). – Минало
101
Кирил Йорданов 4, 9-20 Йорданов, К. 2000: Политическите отношения между Македония и тракийските държави (359-281 г. пр. Хр.). (= Studia Thracica 7), София Йорданов, К. 2003: Thraco-Paeonica: историческа панорама според писмената традиция. – В: Пираjхме, 2. Куманово, 63-118 Кацаров, Г. 1922: Царъ Филипъ ІІ Македонски. История на Македония до 336 г. пр. Христа. София Попов, Д. 2009: Древна Тракия. История и култура. София Тонев, Мл. 1942: Приноси към историята на траките. – Беломорски преглед 1, 179-226 Хаммонд, Н. 2008: История древней Греции. Москва Цветкова, Ю. 2008: История на тракийския Херсонес (от Троянската война до времето на римското завоевание). София Шахермайер, Ф. 1984: Александр Македонский. Москва
THE POLITICIAN AND STATESMAN PHILIP II DURING HIS FIRST YEARS OF GOVERNMENT (359 - 357 BC) Kiril Jordanov Summary During his first three years of government Philip II proved his exceptional talents as statesman, politician, diplomat and administrator. He met no challenge to get the supreme power after the decision voted by the general assembly made of warriors and the aristocratic elite – he even left his underage nephew, Amyntas IV, close to the government of the state. Gradually, by smart diplomatic maneuvers he got rid of all real and imaginary pretenders to the Argeades’ throne. He entertained delicate diplomatic relations with Athens and even more so with Amphipolis and the Odrysian king Cotys I, and played astute political games with the neighboring Paeonian and Illyrian tribes. The latter suffered a heavy defeat on the battlefield where their old king Bardylis was also killed. At that time Philip II contracted his first dynastic and political marriages in order to legitimize incontestably his position as well at home as in the eyes of his foreign counterparts. His military and administrative reforms were particularly important and made him a political factor in the European Southeast and the Hellenic world, especially after the fall of the strategically important Amphipolis.
102