Ако си дал имам една мечта by Borislav Borisov

Иля Велчев ... д-р Мартин Лутър Кинг "Ако си дал" ... „Имам една мечта”

Иля Велчев Съвременен български поет, белетрист, драматург, сценарист и кинорежисьор. Син е на Борис Велчев - секретар и член на Политбюро на Централния комитет на БКП през 1970-те години. Завършил е кинорежисура във ВГИК, Москва през 1973 г. Автор е на над 20 книги, 10 филма и текстове на песни, по-известни от които са "Хризантеми" на Лили Иванова, "Осъдени души" на Митко Щерев, "Ако си дал" на Емил Димитров. Заради най-преследвания му филм "Завръщане от Рим" (1977), баща му, Борис Велчев, е освободен от постовете му в ЦК на БКП, макар да е считан за „втори” човек в Партията, след Тодор Живков. Това е тезата на 1

самия Иля Велчев. В същност при прожекцията на филма по телевизията се надига вълна от присмех и подигравки, като се разпространяват листовки с присмехулни стихчета, които пародират филма. ДС издирва авторите и разпространителите на листовките. Много хора са привиквани за разпити, някъде са правени и обиски (за тях разказва в мемоарната си книга Чавдар Тепешанов, служител на ДС). Тези тормозени хора си отдъхват, когато в "Литературен фронт" излиза редакционна статия срещу филма. Тя слага край на репресиите срещу невинни хора, а последвалите промени в Политбюро на ЦК имат само семейно значение - за фамилиите Живкови и Велчеви.

д-р Мартин Лутър Кинг Баптистки пастор и водач на движението за граждански права, се обръща към сърцата на милиони черни американци, в речта си на 28 август 1963

година, в столицата Вашингтон. „Имам една мечта” е надсловът на тази прочута реч, която той държи от стъпалата пред мемориала на Ейбрахам Линкълн. Повече от 250 000 души участват в Похода на протеста до Вашингтон, наречен „Марш за работни места и свобода” – демонстрация на мирно гражданското несъгласие. Шествието спира пред мемориала на Линкълн, където Мартин Лутър Кинг изповядва визията си за Свобода и Справедливост на хората, от всички раси и религии.

Имам една мечта (на английски: I Have a Dream) е 17-минутна реч на Мартин Лутър Кинг, произнесена на 28 август 1963 г., в която той

призовава към световен мир и зачитане на правата на хората от всички раси, религии и държави. Речта, произнесена на стълбите на Линкълн Мемориал пред 200 хиляди граждани, става един от символите на борбата за права на чернокожите в Съединените американски щати.

....Имам една Мечта, че моите четири деца един ден ще живеят в Нация, където няма да бъдат преценявани по цвета на кожата им, а според техния характер.

Имам една Мечта днес !....

"Ако си дал" Изгарящи стихове

След "Любовни стихове" това е една нелюбовна книга, с избрана и непубликувана поезия. Стиховете нарекох изгарящи, защото са жестоки рисунки на мъчния ни живот. Злото, много повече от Доброто, е близо до нас, дори, в дъха ни, и отхапва късове живот. Злото използва нашата нерешителност, доверчивост, равнодушие, за да ни превръща в онзи консуматив, от който то се възпроизвежда и тиражира с цялата си отвратителност, за да крепи старата си схема на разпределение на местата от Политическата система до Личните взаимоотношения. И те премества като олющена пешка с господарската си ръка. Щастието не е вълчи капан само когато не гоним след него мечтите си, подобно алчен ловец хрътките си. Капанът рано или късно щраква и обезобразява мечтите. Щастието не е просто материя, не е банкноти и клон за одрусване, не е мъртво за лъжата. То е светлина за сърцето. В този наш претълкулни-свят още, а и за дълго, ще е трудно. Този свят, който по-често не е нежен за двама, а е тесен за сам. Ала друг аз не зная да има !

Ако си дал на Гладния, дори трохица хляб от своя хляб, ако си дал на Скитника, дори Искрица огън от своя огън, 5

ако си дал на Милата, от своето сърце, ако си дал на чуждите, Живот от себе си, Ако си дал, ако си дал, Ако си дал от себе си, Не си живял, не си живял напразно. Никой не може да ти отнеме, Обичта, Обичта на хората. Никой не може да ти я вземе, Любовта, Любовта към хората. И никой и нищо не ще ти отнема, вярата в тях, вярата в тях, вярата в тях. Ти закъсняваш понякога истинно, но винаги идваш, идваш при нас. Ако си взел от славата на някой друг, дори една частица. Ако си чул от клюката, и я повториш, дори една секунда. Ако си враг на подлия, но го послушаш, дори един-единствен път. Ако си ял от залъка на свой приятел, и го забравиш ? Дали е трябвало, Изобщо да се раждаш Никой не може да ти отнеме, 6

Обичта, обичта на хората. Никой не може да ти я вземе, Любовта, любовта към хората. И никой и нищо не ще ти отнема, Вярата в тях, вярата в тях, вярата в тях. Ти закъсняваш, понякога, истинно, Но винаги идваш, идваш при нас.

Филм на Иля Велчев сваля от ЦК и Политбюро баща му, Борис Велчев Публикувано от admin1 в СКАНДАЛНО на 22.05.2012

Борис Велчев Една от най-интересните „дворцови интриги” на Зрелия социализъм е отстраняването на някогашния, „втори” човек в Партията и Държавата - Борис Велчев. Освен че е дядо на настоящия главен прокурор, Борис Велчев-старши е сред знаковите фигури в комунистическата 7

държава. В средата на 70-те той дори е спряган тайно за евентуален наследник на Живков, тъй като според мнозина притежавал посериозни качества от бившия Първи. Това била и основната причина, през 1977 година, висшият партиен функционер да се раздели с всичките си постове в БКП. Борис Велчев е роден през 1914 година в Етрополе. Получава образованието си в техническо училище в София, а от 1936 г. е член на нелегалната комунистическа партия. Заради това през 1941 година е осъден на смърт по нацисткия Закон за защита на държавата, но в последствие присъдата му е заменена с доживотна. Веднага, след 9 септември 1944 г., започва работа в различни структури на БКП, но шеметното му издигане в йерархията тръгва след знаковия Априлски пленум, по време на който, през 1956 г., с подкрепата на СССР, Тодор Живков сваля от власт сталиниста Вълко Червенков. Заради безспорните си качества и близостта си с новия диктатор за кратко време Велчев успява да се издигне до секретар на ЦК на БКП, член на най-висшия орган в Партията – Политбюро, и до още редица важни постове. В края на 60-те и началото на 70-те години Велчев е вече „вторият” човек в Държавата. Интересна подробност е, че в тези времена семейството на висшия партиен функционер винаги почивало в апартамент № 2 в Държавната резиденция в Евксиноград. Първият апартамент, който по нищо не се различавал от втория, винаги се пазел за Живков. В партийните среди започва да се шушука, че далеч по-представителният и компетентен от Живков, Велчев, трябва да поеме управлението. Самият той често изразявал позиции за либерализация на режима и повече свобода за изразяване на мнението.

XI Конгрес на БКП през 1976 г. Най отпред: Генералният секретар на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков държи реч. На втори ред (отляво надясно) - членовете на Политбюро акад. Тодор Павлов, Пенчо Кубадински, Борис Велчев и посланикът на СССР в НРБ Владимир Базовски.

В средата на 70-те години тогавашният член на Държавния съвет се противопоставил на политиката на високи държавни постове да се издигат деца на висши партийни функционери. В това число и дъщерята на Живков Людмила, която правела първите си стъпки като член на правителството и ЦК на БКП. Единият от синовете на Велчев – Иля, който е поет и сценарист, обаче станал заместник на Иван Славков в държавната телевизия. По време на първомайската манифестация, през 1977 година, Живков, който стоял до заместника си, му казал: „Не трябва безпринципно да издигаме децата си. Нека светят със собствена светлина”. Велчев приел думите на Първия като позитивен сигнал, че смята да изтегли дъщеря си от политиката. Само, че не било така. Думите на диктатора били предупреждение за самия него, а съдбата му вече била предопределена. Броени дни след манифестацията Велчев бил свален от всичките си партийни и държавни постове и обвинен лично от Живков, че е използвал високата си позиция, за да лансира филма на сина си Иля. „Завръщане от Рим”. Така лентата се превръща в официален повод Живков да се освободи от влиятелния си заместник и по този начин да гарантира оставането си начело на държавата.

Тодор Живков

Подмолната акция срещу Борис Велчев започва в началото на 1977 г., когато филмът на сина му е излъчен по държавната телевизия. Веднага, след премиерата в София, плъзват брошури, които се подиграват с фил9

ма, а съвсем изненадващо в-к „Литературен фронт” излиза с унищожителна статия срещу Иля Велчев. По високите етажи на властта настъпва объркване, защото по това време било нормално произведенията на децата на партийните величия да бъдат възхвалявани в официозите, а някой да ги критикува толкова остро било направо нечувано. След като напрежението се нагнетило достатъчно, по време на заседание на Политбюро, през май 1977 г., Живков директно обвинил Борис Велчев, че използва политическия си пост, за да защитава сина си. Той заявил, че „вторият” човек в Партията брутално налага филма „Завръщане от Рим”, който е чужд на социалистическия реализъм, и е пратил агенти на ДС по редакциите на вестниците, за да спират критичните материали срещу сина му.

Иля Велчев

Велчев обяснил, че би могъл да окаже влияние навсякъде в държавата, освен на две места – в ДС, защото службата е подчинена на Живков, и в телевизията, където Генерален директор е зетят му, Иван Славков. По време на „другарския съд” Живков предлага на Велчев да се откаже от сина си, в замяна на което да го направи председател на Народното събрание. По това време тази длъжност е маловажна, защото Парламентът е използван само формално. Велчев отказал предложението и по този начин се разделил с всичките си държавни и партийни постове, а до падането на комунизма синът му така и не снимал нов филм. Малко, след разправата с баща му, Иля Велчев написал стихотворението „Ако си дал”, което се превърнало в текст на едноименната песен на Емил Димитров.

Днешният главен прокурор Борис Велчев

С излизането си песента станала тотален хит, но веднага била забранена от властите. Стихът „Ти закъсняваш понякога, Истино, но винаги идваш при нас”, пък се превърнал в повод ДС да извика на разпит Борис и Иля Велчеви, защото в тези думи Тодор Живков видял закана за реванш. Въпреки, че разжалвал Борис Велчев от всички постове, Тодор Живков не посегнал на живота му и не възпрепятствал кариерата на другия му син – Владимир. Бащата на настоящия Главен прокурор направил добра дипломатическа кариера, като оглавявал посолствата на България във Великобритания и СССР. Бившият „втори” човек в държавата доживял да види срутването на Живков. През 70-те години той приел спокойно изхвърлянето си от политиката и това му помогнало да надживее системата, която изграждал през голяма част от живота си.

Поетът Иля Велчев, чичо на главния прокурор: ШИЗОФРЕНИКЪТ ЖИВКОВ НЕ УСПЯ ДА УБИЕ НАС, ВЕЛЧЕВИ

“Завръщане от Рим” е най-скандалният български тв филм. Друг ли щеше да е житейският ви път, ако не беше този сериал, забранен от Тодор Живков ? - За мен е мъчително връщането назад отново и отново… Но явно тази тема вълнува Обществото. Парадоксално е, че и днес едно диктаторско решение за забрана на художествено произведение, събрало таланта на много творци, продължава да бъде изпълнявано ! След черния безсрамен вятър, счупил с партийни хватки красивите послания на филма – първата тв-копродукция с Европа – се получи срив на ябълки от дървото на идеалите. Златни ябълки – защото беше спънат не само моят път към световните екрани, а и на възможностите за българското кино. - Каква е възможността филмът да бъде показан отново ? Вярно ли е, че все пак е останало неунищожено копие от него ? - След културните прояви на ДС, с помощта на доблестни хора все пак оцеля качествено копие, което се намира в БНТ. Италианската РАЙ1/М също притежава копие, като ко-продуцент на сериала. Но за да бъде показан “Завръщане от Рим”, за да стане и възможна забранената му, чрез тогавашното Външно министерство, премиера в Италия, трябва да се прояви малко добра политическа воля, трябва да се преодолее глупостта и срама от греха да се потъпква творчески факт с бруталността на държавната машина, суетното безпокойство да признаеш, че когато ти си мълчал, някой друг се е опитал да направи нещо нестандартно, докоснало толкова много хора. В петте вечери, когато се показваха сериите, улиците обезлюдяваха. Имало е и хора, които не са възприемали филма по един или друг начин, но това е нормален процес. Имаше и хора, чиято сетивност беше подложена на обработка още преди изтичането на финалните надписи на последната серия. По време на предишното ръководство на БНТ, по инициатива на големия композитор Митко Щерев, автор на прекрасната музика на филма, беше отправен апел за излъчването му, подписан от творческия екип, подкрепен от интелектуалци и журналистически статии. Сериозната преса на няколко пъти иска да помогне, за което съм й благодарен. Ето, 12

сега и 296-хилядния “Уикенд”. Зная, че основната пречка не е и в сегашното ръководство на БНТ, тъй като за показването на филма отново апелират творци, видни личности, нееднократно дори председателят на Комисията по гражданско общество и медии на Народното събрание Иво Атанасов. След повече от тридесет години тормоз и негласна, но фактическа цензура, ме съветват да се обърна за защита на авторските си права в съответната международна институция. Аз няма да обвиня България заради шепа подлеци. - Можеше ли да не се стигне до драмата с филма ? - “Завръщане от Рим” носеше мечти, катарзиса на изстрадването да се завърнеш към себе си чрез изкушенията, филмът се сблъска с догматизма на провежданата тогава партийна политика, възмути ги правото свободно да обичаш. Но не това беше истинската причина за организирания скандал, заплашително спиращ всякакви възражения с уводната, заклеймяваща филма статия в “Работническо дело”, а шизофреничният страх на Живков, че има други по-достойни, и надвишаващи го интелектуално и нравствено, личности. Все по-грозно оголено беше чорбаджийското му изживяване за собственост върху Партията и Държавата и раздаването на указателни насоки в личните пространства на хората. Живков налагаше Култ към себе си и близките си, искаше и след смъртта си България да бъде управлявана от неговото семейство. И беше готов на всякаква бруталност и инсценировки. Виждал е опасност за себе си от баща ми, като „втори” човек в Партията, а от мене – за наследниците си, които издигаше безапелационно по линия на културата и чийто път безцеремонно разчистваше. В първия ми филм “Мандолината” има документални кадри с легендарния партизански командир Чапай, загинал във Втората световна война. Живков се вбесява, че не съм сложил кадрите с неговото появяване в София. И на фестивала на авторското кино в Манхайм, където бях поканен от международната селективна комисия, пристигнаха само празни кутии. Вилата на Борис Велчев се подслушваше няколко години преди “Завръщане от Рим”. И колко още… Обвиненията, които се отправиха към баща ми, че се е намесвал в художествените инстанции за

налагането на един “западен” филм, бяха смешни – шефове на културата бяха неговите дъщеря и зет. - Кога ви беше най-трудно ? – Как се разви всичко ? - През топлия 13 май на 1977 г., Живков, с помощта на настървените си лакеи, на пленум на ЦК на БКП, отстрани баща ми, като член на Политбюро и завеждащ Секретариата на ЦК, а аз влязох в мелницата на неудобните творци. Всяко мое начинание оттук нататък беше пресирано. Живков цинично казва на татко: “Аз ще се погрижа за децата ти !”, като, че вече е мъртъв. След години, при свалянето на Живков, Петър Младенов му казва същите думи: “Аз ще се погрижа за децата на Людмила”…

- А баща ви как преживя тази драма ? - По-тежко от осъждането на смърт от фашисткия съд. Но не така мъчително, колкото когато се разграбваше България след 1989 година. Тази алчност – да грабиш и крадеш и със задните си части ! - Какво е да си син на Борис Велчев, „втория” след Живков ? Ползи и пропуснати ползи от това фамилно наследство ? - Отговорност. Самовзискателност. Смелост. Татко ме гледа от небето с ясните си очи. Дари ми огромна обич, завеща ми сила. Имот и пари той не остави. Красив човек ! Пропуснати ползи ? Най-вече поканите да снимам “Сияйна зора” по Джек Лондон, “Приваловите милиони” по Мамин Сибиряк, мои сценарии, като “Земетръс” (семейна сага във времето между Първата световна война и 1923-25 година) от германска, италианска и американска кинокомпания. Но баща ми не би понесъл да емигрирам, а аз да го оставя предаден от своите… В България се “разминах” с “Хан Аспарух”, “Поручик Бенц”, “Търновската царица”… - Кой от другите ви филми също има интересна съдба ? - “Ако те има”. Цензурата осакати филма, като изряза 30 минути “жива” тъкан от критичните епизоди. Въпреки това зрителите го посочиха за филм на годината. На заседание на Политбюро, през 1987 г., заради романа ми “Филмът на живота” предлагат на Живков да ми издаде “вълчи” билет. Ловците знаят, че това е разрешение за отстрел. Поетичната ми 14

книга “Любовта на въжето към птицата”, след дълга забрана, излиза едва през 1989 г. Аз си зная какво са ми стрували духовните покушения, мрака пред очите, обеззвучаващата се уста, отвратителният вид на фелдфебели с византийски плащове. Не мога да кажа, че и днес не се случват подобни неща. Не бива обаче да се бърка „живковизма” с наистина доброто, което го е имало тогава. - Допускали ли сте, че ще се стигне до такава метаморфоза – племенникът ви Борис Велчев да е главен прокурор на България ? - Борис Велчев е Борис Велчев. Може някой от нас да е решил, че така е редно да стане. - Като гражданин какво бихте поискали от него, или пък бихте отправили критика ? - Да помни Слънцето в голямата душа на първия Борис. Колкото и да го изгаря.

ИЛЯ ВЕЛЧЕВ: ДС УНИЩОЖИ ЧЕТИРИТЕ КОПИЯ НА "ЗАВРЪЩАНЕ ОТ РИМ"

ТОПСЕКРЕТ Италианската RAI не смее да излъчи филма без разрешение от България. Режисьорът снима и "Божи знак" с участието на звездата Моника Белучи. Иля Велчев е автор на най-преследвания филм в държавата - "Завръщане от Рим" (1977 г.). Първата българо-западна продукция отначало е предложена за престижната Димитровска награда. След това е анатемосана. Лично от Тодор Живков. Най-яко го отнася, обаче, бащата на автора. Борис Велчев е „дясната” ръка на Генсека. Свален е от всички партийни и държавни постове. Звучи невероятно, но ко-продукцията с Италия все още е забранена. От псевдодемократите в БНТ. ДС унижощава четири копия. Петото стои под ключ в трезорите на "Сан Стефано" 29. Заради стихотворението "Ако си дал" - шлагер, изпълняван от Емил Димитров, поетът е подложен на кръстосан разпит. От тогавашния сатрап и министър на вътрешните работи Димитър Стоянов. Над песента е наложено дългогодишно вето. След близо двайсетина години "слънчево затъмнение" звездата на култовия творец отново е на път да изгрее. С мащабната българо-турскоиталианска епопея "Божи знак", на която Иля е режисьор и сценарист. Но, както е известно, нищо хубаво не става лесно. Както тогава, така и сега. Докато Анкара отпуска 1,5 млн. евро извънредно за ко-продукцията, докато класикът в жанра, Бернардо Бертолучи, и звездата Моника Белучи, се включват в нея, нашето министерство на културата решава да се отсрами със ... скромните 1000 лева. - При представянето на последната си стихосбирка "Кибрит" в Кърджали споменахте, че подготвяте мащабна българо-турскоиталианска филмова продукция. Разкажете за нея ?

- Филмът ще се казва "Божи знак". Аз съм негов сценарист и режисьор. Това е една история от ХІХ век, в основата на която стои легенда за любовта между турски бей и красива българка, дъщеря на знатен търговец. И двамата са учили в Европа, в Париж. Заразени са от идеите на Френската революция. Това ги сближава. Опитват се да направят любовно, божие гнездо, където да преплетат начина си на общуване, обичаите си. Откъсват се от света. Опълчват се срещу извечното, традиционното, жестокото, което разделя двете вери и двата народа. Поробителят и поробеният. Обществото обаче не търпи различните хора. Те биха могли да послужат за пример как да се преобразува старото в ново. Всички са срещу тях. За една такава голяма любов обаче винаги се плаща. Скъпо и прескъпо.

- Чу се, че сте разговаряли с премиера на Турция ? - Осъществих няколко срещи. Две, с премиера на Турция Ердоган, с вицепремиера, с техния министър на културата, с лидерите на найголемия им синдикат, който наброява 12 млн. души. С поети, писатели, актьори. Какво ми направи най-силно впечатление, когато бях в южната ни съседка ?! Ами там са страшно доброжелателни към нас. Аз самият никога не съм бил отворен към Турция. Но какво се оказа ? Те имат много добро чувство към България. Предпочитат ни пред сърби, гърци, македонци. Искат да живеят добре с нас, да се отворят границите. Бюджетът на Турция за игрални филми е 12 млн. евро годишно. По изключение, заради голямата тема в "Божи знак", отпускат 1,5 млн. евро. Част от снимките ще бъдат в "Топкапъ" в Истанбул.

- Какво е участието на Италия ? - Включват се също с крупна сума. По-важно е друго. Ангажирали сме един от най-големите им продуценти - Марио Котона, както и великият Бертолучи, направил "ХХ век", "Последният император". В момента той снима "Първият йезуит" в Китай. Уговорили сме си среща 17

след седмица-две. Предварително се разбрахме за участието на две големи европейски звезди. Моника Белучи ще играе централната женска роля. Подходяща е за нея. Италия поема и световната премиера на филма в над 80 държави. Нещо, за което досега не сме и сънували.

- На кого ще поверите музиката към филма ? - На Горан Брегович. Поел е ангажимента да бъде композитор на филма. Както е известно, той е християнин, женен за туркиня. Предпочетох го пред Казандзакис. Смятам, че сърбинът ще направи много добра балканска музика. Той е по-навътре в материала. Предложих и на Гърция да вземе участие. В сценария има един герой, с лек гръцки корен. Можех да засиля образа му. Не се получи...

- Как реагираха на колосалната ви идея в нашето министерство на културата ? - Бившата министърка на културата Нина Чилова не успя да реагира. Предшественикът й - съвсем. Той просто изчезна. Заявиха само, че могат да отпуснат... 1000 лева. - Да върнем лентата назад, в ония години, когато изживявахте апогея си, а отзивите за вас стигаха от "Осанна" до "Разпни го !" - Това, което беше безспорно добро, е, че се даваше възможност на повече хора да работят в тази област. Сега да имаш чудесни идеи, Шекспир да си или Леонардо, ще ти кажат: "Бягай ! Няма пари !" Тогава, обаче, действаше добре организирана система за контрол върху темите, които се реализират. Доколко те са критични. С як и строг партийноидеологически контрол. Да не кажа и по-лоша дума. Лично на мен това много ми е пречело. Мои песни, книги, филми бяха забранявани, орязвани. Платих си за всичко. Министърът на вътрешните работи, тогава Димитър Стоянов, ме привика. Да му давам обяснения заради "Ако си дал". Разпитва ме и за куп други щуротии. Забрани песента. 18

- "Ако си дал" не звучеше ли и в бившия Партиен дом, на поклонението на Емил Димитров ? - Президентът ме покани да кажа няколко думи на траурната церемония. Имаше куп министри, ръководители. Повечето от тях бяха дошли за имидж, за реклама. Вляво, на два метра зад мен, лежаха тленните останки на Емил. В същото време звучеше "Ако си дал", блестящо негово изпълнение. Казах на Първанов: "Емил даде ! А вие ще дадете ли ?! Или ще чакате да дойдем в тази зала и едва тогава ще се сетите за културата ?!" "Ако си дал" е една от най-обичаните български песни. Хората я наложиха. А толкова години беше забранена...

- Не пострадахте ли най-много заради филма си "Завръщане от Рим", една от първите бели лястовици на небосклона на тоталитарната сивота ? - Бях обвинен в това, че налагам западна идеология. Не е вярно ! Да се завърнеш от Рим към себе си, трябва да имаш някаква голяма сила. Рим е символ на изкушението. Който е бил там, знае, че е доста приятно. Чрез главната си героиня, д-р Ани Милева, се опитах да направя внушенията си. Тогава имаше много лекари, които работеха на Запад срещу солидни суми. Идиотщината се състоеше в това, че 10 години се чакаше за една Лада, за 60-квадратна панелка. Един куп глупости.

- Да се завърнем към филма ви ? - "Завръщане от Рим" беше пуснат с художествена комисия. Предложен дори за Димитровска награда. Това беше първият българо-западен сериал. Опит да пробием навън. Преди него се опита с "Козият рог". Не стана. 40 страни откупиха тогава моя филм. Американци, руснаци... Имаше възможност за широко разпространение.

- Но Тодор Живков го забрани. Отнесе го и баща ви, Борис Велчев, 19

член на Политбюро, секретар на ЦК на БКП ? - Той го отнесе повече от мен. Аз си го отнасям още. Баща ми тогава беше дясната ръка на Живков. Живков използва повода да се разправи с него. Като ръководител, татко носеше европейските символи на социализма. Той бе за здрава държава, но и за развитие на частните икономически механизми. А мен ме обвиниха, че с негова подкрепа съм могъл да прокарам такава свободна тема. На цензорите тогава казах нещо простичко: "Когато Людмила Живков е председател на Комитета за култура, а зет му, Иван Славков, е шеф на телевизията и той предложи филма за Димитровска награда, единственото място, където вторият човек на държавата и партията не може да се намеси, това е семейството на Живков." Това го споделям за първи път. С баща ми трябваше да се разправят по друг начин, по други причини, а не да лишават българското кино от възможността да пробие зад граница. Парадоксите не свършват дотук. Тодор Живков нареди на Венелин Коцев, тогава той беше посланик в Рим, филмът и там да се спре. А как се спира филм в Италия ? Когато са дали пари за него, а ние не сме се бръкнали и с един лев. "Завръщане от Рим" и досега е в касата на телевизия RAI. Пет писма и покани съм получил от тях да отида и да си направя премиерата. Отговарям им, че ми трябва разрешение от държавата.

- За какво намеквате ? Че и днес, близо 30 години по-късно, анатемата на Живков все още виси върху вашата творба ? - Държавна сигурност унищожи четирите копия. Запазено е само едно, но то е под ключ в сейфовете на БНТ. Този филм и досега е забранен и едва ли скоро ще бъде показан. Няма такъв смел шеф на телевизията, който да го направи. От една страна, всеки в БНТ напомня за това, какво е било. От друга, и псевдодемократите не смеят да го направят. Въпреки всичко съм оптимист.

- Людмила Живкова не ви ли подаде ръка ? Нали тя подкрепяше инакомислещите ? - Людмила се изплаши, предпочете кариерата си. Не можеше да се очаква от нея, че ще се опълчи срещу баща си. Живков беше много влюбен в дъщеря си. Искаше тя да го наследи. - В хитовата ви творба участваше плеяда от добри артисти, между които и Милен Пенев. Имате ли версия за смъртта му ? - Не, нямам версия. Съжалявам много за него. Той беше изключително фин актьор и човек. Спомням си как се майтапехме, след като стана звезда с ролята си на Ботев. И как му лъсна ръждясалата тока на колана, когато беше на кораба "Радецки". Кърджали Едно интервю на Георги АНДОНОВ

ДОСИЕ - Иля Велчев е роден на 26 февруари 1947 г. в София. Завършил е кинорежисура във ВГИК, Москва, през 1973 г. - Автор е на импресии, влудявали ученичките през 80-те години на миналия век, на десетки стихосбирки, както и на романите "Банда", "Филмът за живота", "Краят на един съвършен любовник", "Лудата и гладиаторите". - Режисьор и сценарист е на филмите "Мандолината", "Дубльорът", "От другата страна на огледалото", "Завръщане от Рим", "Драма", "Ако те има", "Ново убийство", "Сладко и горчиво". - По негови стихотворения са създадени песните: "Осъдени души", "Ако си дал", "Стари мой приютелю", "Майчице свята", "Ако те има", "Блус за двама", "Девет кръга". 21

Велчеви

Тримата наследници на партийния функционер Борис Велчев синът Иля и внуците Борис Панкин и Борис Велчев. Иля Велчев, Борис Велчев, Борис Панкин. Първият е човекът, написал незабравимите стихове „Ако си дал... ако си дал от себе си, не си живял напразно", по които Емил Димитров създаде безсмъртната си песен. Вторият е главният прокурор на България, а третият е театрален режисьор и съветник на министъра на културата. И тримата са потомци на някогашния втори човек в държавата - членът на ЦК на Политбюро Борис Велчев. Ако по някаква ирония на съдбата се озоват семейно в Къщата, то е ясно, че ще раздават справедливост, забавления и морален пример.

Роденият, преди 66 години, Иля, освен поет, е бележит сценарист и кинорежисьор. Той е син на комуниста Борис Велчев и заради него смъкват баща му от висшите етажи на властта. Не мислете обаче, че младият Иля е имал проблемно 22

поведение. За разлика от други наследници на висши партийни функционери той не е нито алкохолен скандалджия, нито комарджия. Но е мислещ човек и режисьор на филма „Завръщане в Рим". Заснетата, през 1977-а продукция, става найпреследваната лента в държавата - защото била несъвместима със социалистическите ценности и налагала западната идеология. Освен мечтателя Иля, членът на Политбюро има и други деца и от тях са двамата му внуци, кръстени Борис. И прокурорът Велчев, и режисьорът Панкин, са възпитаници на Първа английска гимназия.

На снимката: Митко Щерев и Иля Велчев на премиерата на филма „Дубльорът”, 1974 г.

МОНИТОР, ЕЛЕНА КРЪСТЕВА, ДАНИЕЛ ФИЛИПОВ, 20.03.2010 г.

"Завръщане от Рим" се завърна 11.06.2012 Пенчо Ковачев

Милен Пенев (вляво) и Юри Ангелов във филма "Завръщане от Рим"

"ЗАВРЪЩАНЕ ОТ РИМ“ – СЕРИАЛЪТ, БЕЛЯЗАЛ СЪДБОВНО СВОИТЕ СЪЗДАТЕЛИ 25.06.2012 Текст: Красимир Кастелов

От няколко седмици, в рубриката „Лятно кино“ по БНТ-1, върви „Завръщане от Рим“ (ко-продукция на българската телевизия и италианския канал РАИ Уно). Този сериал е известен най-вече с това, че преди 35 години предизвиква грандиозен скандал, използван хитро от Тодор Живков, за да свали от поста му Борис Велчев (бащата на режисьора Иля Велчев), който тогава е секретар на ЦК на БКП и неофициално – „втори” човек в Държавата... Прегрешението му всъщност било, че се е опитвал да се противопостави на издигането на Людмила Живкова. Именно задкулисната борба по върховете е истинската причина за развихрилата се медийна кампания срещу телевизионната поредица. В противен случай едва ли някой би се осмелил да нападне творбата на сина на висш партиен функционер, дори и тя да е най-бездарната. На заседание на Политбюро, през пролетта на 1977 г., Живков открито обвинява Борис Велчев, че използва политическия си пост, не само, за да защитава сина си, но и брутално да налага „Завръщане от Рим“, който е „чужд на социалистическия реализъм“. А в последствие,, на специален Пленум на БКП, сериалът е заклеймен официално, заради пропагандиране на западния начин на живот и несъобразяване с партийните норми в културата. Премиерата му в Италия също е осуетена, а заявката за покупка от над 40 страни - отказана. След време известният писател Антон Дончев, който е сценарист на „Завръщане от Рим“, припомня как една актриса му казала, че„ще използват сина, за да ударят бащата“. ИЛЯ ВЕЛЧЕВ, който е завършил кинорежисура в Москва, среща сериозни спънки в кариерата си на режисьор след свалянето на баща му от високите

партийни постове. Дотогава всичко върви без проблеми. След летящия си старт в игралното кино през 1973 г. с „Мандолината“, снима успешните филми „Дубльорът“ (1974) и „Сладко и горчиво“ (1975). Почти едновременно със „Завръщане от Рим“(1977) излиза и „От другата страна на огледалото“ (1977). Но след скандалното охулване на сериала получава възможност да режисира самостоятелен филм чак през 1983 г., когато излиза „Ако те има“, а скоро след него и „Последна възможност“, който е награден на XXIII фестивал на тв-филми в Прага през 1986 г. Междувременно Иля Велчев се изявява като поет и автор на текстове, послужили за основа на повече от 50 песни, най-известните от които са „Ако си дал“ на Емил Димитров, „Хризантеми“ на Лили Иванова и др. Впрочем, едно от безспорните достойнства на сериала „Завръщане от Рим“ е музиката на Митко Щерев, който е композитор на музиката и за другите филми на Иля Велчев. През последните няколко години 65-годишният днес режисьор се опитва безуспешно да намери пари за осъществяването на грандиозен проект – екранизацията на собствения си исторически роман „Божи знак“ с участието на... Моника Белучи, Никита Михалков и Андрей Баташов, който междувременно напусна този свят. Книгата, а и сценарият на Велчев, са посветени на история от ХІХ век, в основата на която стои легендата за любовта между турски бей и красива българка, дъщеря на знатен търговец. Повторното излъчване на „Завръщане от Рим“ (макар и след 35 години!) е добра възможност за българските зрители да си спомнят за ранните и вече позабравени изяви на наши актьори, оставили диря в родното кино. МИЛЕН ПЕНЕВ - изпълнителят на главната мъжка роля в сериала – напуска този свят едва 41-годишен при неизяснени обстоятелства. Намерен е мъртъв и обран на пейка в столична градинка на 1 януари 1992г. 26

За причините на смъртта му се заговори отново преди две години, след мистериозната поява на паспорта му, подхвърлен незнайно от кого пред театъра в Пазарджик. Според една от версиите, разпространени в медиите, Пенев е бил убит не без съдействието на ДС. Задигнали му паспорта, за да се създаде впечатлението, че е деградирал актьор, претрепан от пияни скитници, с които се събирал. Даже в началото постановката е била „естествена смърт” – тоест сърцето му просто не издържало, въпреки, че аутопсията показала съвсем друго нещо, ако се вярва на твърденията на негов роднина, патоанатом в столичната Съдебна медицина. Доколко това отговаря на истината - никой не може да каже, но е факт, че за Милен Пенев настъпва тежък период след смъртта на Людмила Живкова, която открито го е покровителствала и дори според слуховете е бил неин любовник. Нейните врагове в ЦК и службите правят всичко възможно да го изолират и да съсипят актьорската му кариера. А той, който по природа бил много горд и честолюбив, преживява много тежко факта, че вече не е на гребена на вълната и затова, според негови познати, посяга към алкохола. Милен Пенев, който е родом от Варна, посвещава близо 20 години от краткия си живот на пазарджишката сцена, на която не само играе, но и поставя като режисьор своите оригинални тълкувания на известни класически текстове и съвременни пиеси. Пристига в този град в началото на 70-те години и става част от трупата, в която са Катя Паскалева, Северина Тенева, Георги Георгиев и др. Междувременно се прочува, с превъплъщението си в образа на Христо Ботев, във филма на Никола Корабов „Свобода или смърт“. После се снима в „Иконостасът“ на Тодор Динов и Христо Христов и в „Козият рог“ на Методи Андонов, в който играе ролята на овчаря, в когото се влюбва героинята на Катя Паскалева.

ЮРИЙ АНГЕЛОВ е другото култово име, чиято актьорска съдба е свързана със сериала „Завръщане от Рим“. В него той изпълнява ролята на спортен журналист, в когото се влюбва главната героиня, д27

р Ани Милева. Тогава е още съвсем млад – едва 27-годишен. Още докато учи актьорско майсторство във ВИТИЗ, в класа на Апостол Карамитев, се снима в дебютния филм на Иля Велчев „Мандолината“, а после и в „Дубльорът“, „Сладко и горчиво“ и др. Ролята му на мафиота Распутин, в сериала „7 часа разлика“, го връща обратно в София, която напуска изненадващо преди 20 години. Независимо, че е част от трупата на Народния театър „Ив. Вазов“, той зарязва кариерата си и се преселва в затънтеното село Фазаново, сгушено между Странджа и Китен. След известно време се завръща отново на сцената – този път в Бургаския театър „Адриана Будевска”, където играе и до днес. На всички, които и до днес недоумяват защо е напуснал столицата по средата на кариерата си, Юрий Ангелов отговоря, че имал жизнена нужда от природа, широта и свобода – неща, които му помогнали да се излекува от заболяванията си и да усети, че става полезен. „И сега като ме питат, включително хора от публиката,

къде съм изчезнал тогава, казвам, че съм бил на „специализация” в „университета на природата”, - казва актьорът в различни интервюта и във

филма на Георги Тошев „Отшелникът от Фазаново“ от поредицата „Непознатите” по bTV. По това време съпругата му, която е словачка, вече се е завърнала в родината си. „Децата ми доста пострадаха от този смесен брак между другото…“, признава той. И двамата сина на Юрий Ангелов, който вече кара 62-ата си година, живеят отдавна в чужбина. По-малкият е в Лондон и се развива в сферата на документалното кино, а по-големият е графичен дизайнер и живее на остров Ибиса, в Испания.

Освен в сериалите „Завръщане от Рим“ и „7 часа разлика“, Юрий Ангелов се е снимал в 17 български филма. Само три от тях са създадени след демократичните промени, започнали през 1989 г. За ролята на доцента в „Малки разговори” на Владимир Краев е отличен през 2009 г. с наградата на Съюза на българските филмови дейци за най-добро мъжко присъствие на екрана.

РАЙНА ВАСИЛЕВА, която играе главната роля в „Завръщане от Рим“ – тази на д-р Ани Милева, съпругата на доц. Милев, в същност е найзабравеното днес име от всички, свързани с този български сериал. Въпреки безспорната й красота, тя е може би първата актриса в киното ни, на която са направени някои корекции по лицето, за да бъде още по-ефектна на екрана, спомня си режисьорът Иля Велчев в интервю за в. „Стандарт“. Злощастната съдба на сериала обаче се отразява най-негативно именно върху понататъшната кариера в киното на Райна Василева. След появата й, пак във филм на Иля Велчев („От другата страна на огледалото“), излязъл почти едновременно със „Завръщане от Рим“, тя изчезва от българския екран и играе само на сцената на театъра на Българската армия. Но неотдавна името й отново изплува на хоризонта, при това редом с това на писателя Антон Дончев, който, както знаем, е сценаристът на „Завръщане от Рим“. Става въпрос за това, че въпреки преклонната си възраст, създателят на „Време разделно“ се ожени за Райна Василева, която е с 15 години по-млада от него. След нелепата смърт в катастрофа на първата си съпруга, писателят-академик живее сам близо 9 години, преди да (пре)открие „дамата на сърцето си“ от доброто старо време, когато работи над „Завръщане от Рим“. Това за сетен път потвърждава факта, че този сериал е изиграл и продължава 29

да играе съдбовна роля в живота на някои от най-известните наши сънародници. Но, освен за споменатите имена, той е част и от творческите биографии на още няколко (незабравени, слава богу !) актьори, като Наум Шопов, Петър Слабаков, Виолета Донева, Катя Зехирева и Никола Дадов, изпълняващи епизодични роли в него.

Мартин Лутър Кинг и изумителната му реч „Имам Една Мечта ...” „Имам една мечта ...” – една от найстойностните и увличащи речи в човешката история: 30

Радвам се да участвам днес заедно с вас в едно събитие, което ще остане в историята като най-голямата демонстрация за свобода в историята на нашата нация. Преди сто години един голям американец, под чиято символична сянка се намираме днес, подписа Прокламацията за освобождаване (на робите). Това беше като радостното начало на деня след дългата затворническа нощ. Но сто години по-късно негрите все още не са свободни. Сто години покъсно животът на негрите все още е окован от веригите на расовото разделение и оковите на дискриминацията. Сто години по-късно негрите все още изнемогват на ръба на американското общество и се намират в изгнание в собствената си страна. Затова днес се събрахме, за да драматизираме една позорна ситуация. В известен смисъл ние се събрахме в столицата на нашата страна, за да осребрим един чек. Когато архитектите на нашата република писаха силните думи на конституцията и декларацията за независимост, те подписаха документ за задлъжнялост, за чието осребряване всички американци трябваше да бъдат оправдани. Този документ съдържаше обещанието, че за всички хора – да, за чернокожите така, както за белите – се гарантират неотменните права на живот, свобода и правото на щастие. Днес е очевидно, че Америка не е изпълнила обещанието си, доколкото това се отнася за чернокожите граждани. Вместо да изпълни светите си обещания, Америка даде на негрите един чек, който е белязан от печата: „Без покритие”. Но ние отказваме да повярваме, че няма достатъчно средства в големите хазни на възможностите в тази страна.

И така, събрахме се за да осребрим този чек, чек, който ще ни даде богатствата на свободата и сигурността на справедливостта. Дойдохме на това забележително място, за да напомним на Америка неотложната необходимост на днешния ден. Сега не е времето, в което може да си позволим лукса на „период на охлаждане” или успокоителните средства да имат бавен, постепенен напредък. Сега е времето обещанията на демокрацията да се превърнат в реалност. Сега е времето да излезем от тъмната и безутешна долина на расовото разделение и да стъпим на светлия път на справедливостта за всички раси. Сега е времето да измъкнем нашата нация от тинята на расовата несправедливост и да я поведем към твърдите скали на братството. Сега е времето да превърнем справедливостта за всички божии чеда в наша истина. Разбираемо би било за тази нация, ако тя не иска да осъзнае спешността на настоящото положение. Това горещо лято на справедливо недоволство на негрите няма да свърши, докато не дойде съживяващата есен на свободата и справедливостта.

1963 не е край, а начало. Тези, които се надяват, че негрите ще се успокоят, се лъжат. Негрите ще продължават да се пробуждат, ако нацията продължава да прави това, което правеше преди. Няма да има спокойствие и почивка в Америка, докато на негрите не се признаят пълните им граждански права. Бурите на този призив ще продължават да разклащат основите на нашата нация, докато настъпи светлият ден на справедливостта. И това трябва да кажа на своя народ, който се намира пред вратата, която води към палата на справедливостта: докато ние се опитваме да си извоюваме отреденото ни място, не трябва да извършваме несправедливи действия. Нека да не пием от чашата на огорчението и омразата, за да задоволим жаждата си за свобода. Трябва постоянно да водим борбата си на високото стъпало на достойнството и дисциплината. Не трябва да превръщаме нашият мирен протест в психическо насилие. Винаги трябва да се стремим към тази величествена височина, от която на психичното насилие да отвръщаме със силата на душата си. Прекрасният, нов борбен дух, който е обзел обществото на негрите, не трябва да ни подвежда да се съмняваме във всички бели. Защото много от нашите бели братя – това доказва тяхното присъствие днес сред нас – са стигнали до убеждението, че тяхната свобода не може да бъде отделена от нашата. Не можем да бъдем сами. И когато протестираме, трябва да се задължим да продължаваме да го правим постоянно. Не можем да се върнем назад. Има хора, които питат тези, които се чувстват задължени спрямо гражданските права: „Кога найсетне ще бъдете доволни ?” Не можем да бъдем доволни, докато негри стават жертви на неописуеми ужаси на полицейска бруталност. Не можем да бъдем доволни, докато уморените ни тела след дълго пътуване не могат да отдъхнат в мотели по пътищата или в хотели в 33

големите градове. Не можем да бъдем доволни, докато гражданската свобода на негрите се състои на първо място в това, да отидат от едно малко гето в по-голямо. Не можем да бъдем доволни, докато малките ни деца са лишени от свободата и достойнството си чрез знака, на който е изписано: „Само за бели”. Не можем да бъдем доволни, докато негрите в Мисисипи нямат право на глас в изборите, а за негрите в Ню Йорк няма кандидат, който действително биха избрали. Не, няма да се задоволим дотогава, докато истината не нахлуе като водна стихия, а справедливостта като мощна буря.

Знам, че някои от вас днес са тук поради голяма тъга и потиснатост. Някои от вас току-що са излезли от затворите. Някои от вас са дошли от места, в които заради искането ви за свобода сте били подложени на преследванията и на бруталността на полицията. Вие сте ветераните на мирното страдание. Продължавайте така и се доверете на това, че страданието дава сила. Върнете се в Мисисипи, върнете се в Джорджия, върнете се в Луизиана, върнете се в Слумс и гетата на големите градове на север с убеждението,

че сегашната ситуация може и ще бъде променена. Нека не потъваме в долината на отчаянието.

Казвам Ви днес, Приятели мои, въпреки трудностите днес и утре, аз имам една Мечта. Това е една Мечта, която е дълбоко и неразривно свързана с Американската мечта.

Мечтая, Някой ден тази нация да се вдигне и да живее според истинското значение на своето Кредо: „Приемаме тази истина за даденост: че всички хора са равни.”

Мечтая, Един ден на червените хълмове на Джорджия, на една маса, да могат да стоят синовете на предишните роби и синовете на предишните поробители.

Мечтая, Някой ден, дори щатът Мисисипи, един щат, който е нагорещен от несправедливост и потисничество, да се превърне в оазис на справедливостта.

Мечтая, Четирите ми малки деца да живеят някой ден в нация, в която няма да ги преценяват според цвета на кожата им, а според характера им. Днес мечтая…

Мечтая,

Някой ден в Алабама, със своите зли расисти, със своя Губернатор, от чиито уста излизат думи като „интервенция” и „анулация на расовата интеграция”…, че един ден, именно там, в Алабама, малки черножоки момичета и момчета да си стискат ръцете, като братя и сестри, с малки белокожи момичета и момчета.

Мечтая, Някой ден всяка низина да се издигне, а всеки хълм и връх да спаднат. Грубите места да се изгладят, неравните места да се изравнят. И красотата на Твореца ще стане видна, и всичко живо ще я види. Това е нашата надежда. С тази вяра се завръщам на Юг. С тази вяра ще съм способен да издялам камък на надеждата от планината на отчаянието. С тази вяра ние ще сме способни да превърнем грешните фалшиви звуци в нашата нация в прекрасна симфония на братството. С тази вяра ще сме способни да работим заедно, да се молим заедно, да се борим заедно, да отиваме заедно в затвора, да се издигнем заедно за свободата, с убеждението, че един ден ще бъдем свободни. Това ще бъде денят, в който Божиите чеда ще могат да придадат ново значение на тази песен: „Дадената ми от теб земя, ти, земя на свободата, пея аз. Земя, в която умряха бащите ми, гордост за поклонниците, нека във всички върхове да кънти свободата.” Ако Америка иска да стане голяма нация, това трябва да стане реалност. Нека свободата кънти от мощните върхове на Ню Хемпшир. Нека свободата кънти от гордите върхове на Ню Йорк, нека свободата кънти от високите планини на Пенсилвания. Нека свободата кънти от снежните върхове на Роки Маунтийн в Колорадо. Нека свободата кънти от криволичещите склонове на Калифорния. Но не само това, нека свободата кънти от Стоун Маунтийн в Джорджия. Нека свободата кънти от Лукаут

Маунтийн в Тенеси. Нека свободата кънти от всеки хълм и възвишение в Мисисипи, от всяко високо място, нека свободата кънти. Когато оставим Свободата да кънти – когато я оставим да кънти от всеки град и всяко селце, от всеки щат и всеки голям град, тогава можем да се приветстваме с деня, в който всички Божии чеда – черни и бели хора, евреи и езичници, протестанти и католици – ще си подадат ръце и ще пеят думите на стария негърски дух:

„Най-сетне свободни ! Най-сетне свободни ! Велики, Всевишни Боже, ние сме най-сетне свободни !” Речта се представя със съкращения Снимки: motherboard.vice.com; facebook.com; 3chicspolitico.com;

..........

Най-важните дати в Живота на д-р Мартин Лутър Кинг 15.01.1929 - Ражда се Мартин Лутър Кинг37

Младши, син на учителката Алберта Кинг и на баптисткия свещеник Майкъл Лутър Кинг. 1948

Кинг завършва Morehouse College в Атланта (Джорджия).

1951

Кинг завършва следването си в Crozer Theological Seminary в Честър (Пенсилвания).

1953

Кинг се оженва за Корета Скот в Марион (Алабама). Те имат четири деца: Йоланда Денис (родена през 1955), Мартин Лутър Кинг III (род.1957), Декстър (род.1961), Бернис Албертин (род.1963).

1954

Кинг става епископ в Монтгомъри (Алабама) в Dexter Avenue Baptist Church.

1955

Кинг работи върху докторската си работа по специалността "Систематична теология". Той ръководи протестните акции в рамките на Автобусния бойкот в Монтгомъри и успява да ги превърне в акции на ненасилие.

1956

Кинг е арестуван, защото е пътувал с превишена с 5км скорост. На 30 януари върху дома му е осъществен бомбен атентат.

1957

Чернокожи свещеници основават Southern Christian Leadership Conference. Кинг е обявен за неин пръв президент. В тази изпълнена с демонстрации година, Кинг пропътува 780.000 мили и държи 208 речи.

1958

Първата книга на Кинг, "Stride Toward Freedom" е публикувана в Harper. Той 38

описва спомените си от Автобусния бойкот в Монтгомъри. 1959

Кинг посещава Индия. Той се възхищава на Махатма Ганди, чиито идеи и методи той успешно прилага в движението за граждански права.

1960

Кинг отива в Атланта, за да проповядва в църквата на баща си, Ebenezer Baptist Church.

1962

Кинг се среща с президента Джон Ф. Кенеди, за да потърси подкрепа в борбата за граждански права.

1963

Кинг води протестите в Бирмингъм срещу расовото разделение в магазините и други актове на дискриминация. През април той е арестуван, след като въпреки законова забрана продължава протеста си. В затвора той пише прочутото "Letter From Birmingham Jail", което се превръща в класически документ на движението за граждански права.

28.08. 1963

250.000 души участват в "похода към Вашингтон" (Снимка). На Lincoln Memorial Кинг държи прочутата реч "I have a dream". Кинг е обявен за мъж на годината от вестник "Time".

1964

Публикува се книгата на Кинг "Why We Can't Wait". Кинг посещава кмета на Западен Берлин Вили Брандт и Папа Йоан Павел VI.

10.12. 1964

Кинг е най-младият носител Нобеловата награда за мир (Реч - Нобелова награда).

1965

Кинг успешно се регистрира за изборите в 39

Селма (Алабама). През февруари Кинг отново попада в затвора, след като е протестирал срещу дискриминацията на чернокожите при регистрацията за изборите. Той се среща с президента Джонсън и други важни личности и говори с тях за избирателното право на чернокожите. През март Кинг се отправя на поход заедно с 3.200 души от Селма към Монтгомъри. 04.04. 1968

Кинг е застрелян в Мемфис (Тенеси) от Джеймс Ърл Рей.

20.01. 1986

За първи път рожденият ден на Кинг се чества като национален празник.

[Подписът на Мартин Лутър Кинг]

50 години след "Имам една Мечта ..." на д-р Мартин Лутър Кинг, Америка жъне плодовете

Мартин Лутър Кинг по време на речта си през 1963 година

Десетки хиляди американци се стекоха вчера пред Мемориала на Мартин Лутър Кинг, в сърцето на Вашингтон, за да отбележат 50ата годишнина от неговата реч „Имам една мечта”. Те отдадоха 41

почит на едно поколение активисти, борило се за равенство на афроамериканците, но заявиха също, че тази мечта включва и равенство за гейовете, латиносите, бедните, хората с увреждания и че мечтата още далеч не е постигната, предаде АП. „Сега не е време за носталгични спомени”, каза Мартин Лутър Кинг Трети, най-големият син на убития борец за градански права. „Нито е време за самодоволно празнуване. Работата не е свършена. Походът не приключил. Ние можем и трябва да направим повече”, заяви той. Събитието вчера изпревари действителната годишнина от Похода към Вашингтон на 28 август 1963 г., знаков момент в американската история, родил идеята за масови ненасилстевни демонстрации и спомогнал за появата на Закона за гражданските права от 1964 г. В деня на годишнината президентът Барак Обама, първият черен президент на САЩ, ще говори от стълбите на Мемориала Линкълн, същото място, където е стоял Кинг, произнасяйки речта си.

Вчера Ерик Холдър, първият афроамерикански Главен прокурор (Министър на правосъдието), благодари на хората, участвали в похода преди половин век. Той каза че не би заемал този пост, нито Обама би бил президент без тях. „Духът на похода от 63-та година сега изисква равенство за гейовете, латиносите, жените, хората с увреждания и други”, каза той, посочва БТА. Участници изразиха съжаление от някои нови според тях атаки срещу гражданските права. Конгресмен Джон Луис от Джорджия, единственият жив оратор от похода от 63-та, се възмути срещу неотдавнашно решение на Върховния съд, на практика заличаващо антидискриминационна клауза от Закона за правата за гласуване, чието приемане през 1965 г. бележи повратна точка в борбата на черните американци за равенство.

Според Върховния съд клаузата (задължава щатите с история на дискриминация при гласуване да получават федерално 43

разрешение, преди да променят начина на гласуване) се опира на стари данни отпреди 40 години, които не отговарят на напредъка в расовите отношения. Решението отприщи поредица от рестриктивни правила и закони за гласуване в няколко щата. „Мечтата далеч не е реализирана. Сълзите на майката и бащата на Трейвън Мартин ни напомнят, че твърде често цветът на кожата става разрешително за арест и дори за убийство”, каза Кинг, цитиран от АФП. Майката на чернокожия младеж, застрелян от доброволния охранител Джордж Зимерман през 2012 г. във Флорида, Сибрина Мартин, заяви от трибуната: „Трейвън Мартин не е само мой син, той е син на всички вас. Ние трябва да се борим за нашите синове”.

В събота се очаква 150 хиляди души да посетят Нешънъл мол, големия парк, който свързва Конгреса на САЩ с мемориала на Линкълн. На това място в края на лятото на 1963 г. проповедникът Кинг изрича фразата, която ще придружава борбата на афроамериканците за признаване на правата им в хаоса на 60-те години, белязани от войната във Виетнам, убийството на Джон Ф. Кенеди и на самия Мартин Лутър Кинг през април 1968 г. Четири дни по-късно, в сряда идната седмица, когато е годишнината от произнасянето на речта, часовниците на църквите в САЩ ще започнат да звънят в момента, когато Барак Обама, афроамериканският президент на страната, ще произнесе реч от стъпалата пред Мемориала на Линкълн. Различни прояви, дебати и дискусии ще позволят на американците да си зададат въпроси за състоянието на отношенията между различните групи, от които се изграждат Съединените щати. "Винаги съм казвал, че сме постигнали голям напредък в тази страна. Въпреки това, да вярваме, че работата е приключена, би било в найдобрия случай глупаво и наивно", казва Ал Шарптън, отдавнашен активист на каузата на чернокожите, един от организаторите на демонстрацията в събота. В нея ще участват и Мартин Лутър Кинг Трети, син на проповедника, министърът на правосъдието Ерик Холдър и семейството на Трейвън Мартин, афроамерикански тийнейджър, убит миналата година във Флорида от доброволец, самоназначил се за пазител на реда.