Subcultures of Reading by Milena Tsvetkova

SUBCULTURES

READING

СУБКУЛТУРИ НА ЧЕТЕНЕТО Milena Tsvetkova milenaic@uni-sofia.bg Sofia University "St. Kliment Ohridski" Faculty of Journalism and Mass Communication Department of Press Journalism and Book Publishing Публикувано в: Цветкова, Милена. Не съществува сблъсък между „субкултурите на четене” // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2014, №20. Available from: http://media-journal.info/?p=item&aid=254

За един университетски преподавател е важно да узнае в първите си контакти със студентите какви читатели са, как и какви текстове четат. А за да разбереш какъв читател е някой, накарай го да пише. Нашите неграмотности На същия принцип колегите от Великотърновския университет вече легитимираха една слабост след средното образование – грамотността по български език, по български правопис и решиха да въведат в учебните планове на всички специалности задължително „поправително“ обучение. В приемния изпит за специалностите от направлението на обществените комуникации в Софийския университет – журналистика, връзки с обществеността и книгоиздаване, един от критериите за оценяване е показаната обща култура. Но вече 13 години не съм установила кандидатстудент да знае какво е обща култура. Системната ми работа по академични задачи със студентите ме убеждава, че пропуските в средното образование са много повече от посочените дотук. Имам предвид основни за високо технологичния ХХІ век социални и граждански грамотности. В зависимост от завършеното средно училище мнозинството студенти са частично ограмотени или съвсем неграмотни в няколко сфери. Първата е компютърна грамотност за писане в текстообработващи програми и създаване на грамотен печатен текст, за мултимедия и създаване на интерактивен продукт с цитиране на графични материали и видеоцитиране, за имейл кореспонденция и електронен обмен на документи. Втората е административна грамотност за писане на делово писмо, на мотивационно писмо, на молба, жалба, писане на автобиография, различна от стандартното CV върху бланка.

Третата е правна грамотност, където става дума както за познаване на основните закони на държавата и на интернет, така и за знания за правата на ученика, студента, гражданина, потребителя, автора, читателя. Четвъртата е финансова грамотност с минимални умения за съставяне на бюджет или план сметка. Петата е научна и изследователска грамотност. Научната грамотност на младеж със средно образование би била достатъчна, ако познава класификацията на науките, спецификата на всяка една наука и нейните методи и примерно същността на Нобеловите награди, приносът и имената на нобеловите лауреати. Да си изследователски грамотен означава да знаеш как се пише като откривател, какво е аргумент и доказателство, какви са изследователските методи и инструменти. И не на последно място – да притежаваш библиотечно-библиографска и информационнотърсеща култура и да си обучен в технологията на цитирането. Училището сякаш внушава маргиналност на природонаучното и научнотехническото знание и обществознанието, а фаворизира художественото, естетическото, емоционалното, развлекателното и фикционалното. С малко повече проучвания и емпирични доказателства бихме могли да потвърдим хипотезата, че масовото училище култивира емоционалната ни интелигентност, а изоставя рационалната ни интелигентност. Пълнолетието си българинът посреща с дисбаланс между литературната и общонаучната си грамотност. Неслучайно един ядрен физик реагира остро срещу тази образователна политика: защо да е задължително да знаем кой е нарисувал „Мона Лиза“ и кой е написал „Ромео и Жулиета“, а да не знаем, например, защо небето е синьо?!

Клишето „книга = литература“ Асиметрията между нашата литературна и общонаучна грамотност е негативен ефект от едно своеобразно социалистическо клише (типично за „болните“ общества и обществата в „розови“ режими). И това е клишето „книга = литература“. Уточнявам проблема. Научните категории „книга“ и „литература“ са в отношение „общо – частно“, тъй като става дума за субординация. Книгата в общотеоретичен ракурс е триединство от код, носител и съдържание, а литературата е само един от видовете съдържание. Къде виждам връзката между нашите неграмотности и приравняването на категорията „книга“ само с литература? Има връзка с и намира отражение в дебатираното у нас разделяне на предмета „Български език“ от предмета „Литература“ в училищното образование. Има връзка с основните знания на българите – губят разликата между „факт“

и „фикция“, между „познание“ и „въображение“, между „информация“ и „мнение“, между „термин“ и „метафора“, между „знание“ и „гледна точка“, между „истина“ и „версия“. Науката е средище на първото, а литературата е средището на второто в посочените опозиции. Литературата е платформата за летеж, за неограниченост, за чувственост, за мечтателност и от нея никой не иска да покрива критериите за доказателственост в науката и да служи за икономическия растеж на държавата. Литературата е надстройката. Но става страшно, ако липсва базата – науката. Има връзка със информационната и техническата грамотност за писане на българите:  Неумение за цитиране и като цяло неразбиране на механиката на цитирането – знак, че не четем текстове с цитиране (научни, доказателствени, аргументативни, изследователски).  Неумение да пишем предговор, план-концепция – знак, че не четем инструктивни, методични текстове, ръководства и учебни помагала.  Неумение да пишем заключение – знак, че не четем синтезиращи, резюмиращи, вторичноинформационни текстове. Учат ни как да пишем свободно, литературно, есеистично, но сме изпуснали ключови умения – да озаглавяваме, да дефинираме, да цитираме, да подреждаме, да изреждаме, да визуализираме знания в графики, схеми, таблици, диаграми и т.н. Учат ни как да правим анализ, но не и как да правим синтез. Това личи при неумението на студентите да правят междинни обобщения, да оформят изводи на глави и рекапитулации на цяло изследване. Учат ни как да разказваме, но не и как да пишем по правила и с дисциплина – автобиография, делова кореспонденция. Не сме научени как да пишем проекти, как да печелим пари с писмено изложение и аргументация. Масово е невежеството ни относно различните стилове на писане – литературен и научен стил, разговорен и специализиран стил не са идентични. Масово е невежеството ни и спрямо разликите в жанровете в отделните научни области – едни са литературните жанрове, други са научно-теоретичните и академичните жанрове, съвсем други са информационните жанрове (анотация, резюме, реферат, обзор, отзив, рецензия). Например наблюдаваме идентична „функционална неграмотност“ и при учениците до 15 г. възраст (според PISA), и при възрастните – неумение да се чете технически, икономически и друг нелинеен текст; неумение да разберат стандартите за библиографски описания на източници (разказват в свободен стил, вместо да следват стриктно препинателни знаци, съкращения, ред и структура).

„Младите не четат“ е нискоинтелигентно твърдение Въпреки описаните пропуски в средното образование, убеждението ми е, че

„нечетене“ не съществува. Негативните социологически резултати от допитвания за четенето идват от различните ни разбирания за акта „четене“ и от стесненото понятие „книга“ само до художествена литература. От първосигналното синонимизиране между „книга“ и „литература“ получаваме необективни отговори от респондентите. Имам предвид следните констатации: днес младите не четат; все помалко се чете в библиотеките; бележим спад в четенето; отдавна не съм чел нещо; последно четох книга на плажа; книгата е измествана от компютрите, интернет и технологиите… А поради негативните им конотации именно тези твърдения са найтиражирани от медиите. Според мен генерализираните социологически изводи за „нечетенето“ са производни на четири нерелевантни условия в методиките. Социологическите допитвания се интересуват само от:  четенето в свободното време (не и в работно или учебно време);  четенето на книги (не и на други материали за четене);  четенето на литература (не и на наука или всякакви нелитературни текстове);  четенето за удоволствие (не и за други основни функции). Ще се спра на последното обстоятелство. Ако четенето трябва да е само удоволствие, би означавало да четем изключително с цел развлечение. Но четенето е комуникация. А комуникацията и на практика, и на теория има не една, а четири функции: информиране, образование, убеждаване и едва накрая – развлечение. Достойна мотивация за читателите е ако четат, за да са в крак със събитията, ако четат, за да правят проучване по тема, ако четат за бизнес или за кариера. Водещите причини за четенето, поне така си мисля, трябва да са потребността от информация, професионалните и учебните нужди, а удоволствието нека остане за почивките и свободното време. Несъгласието ми с твърдението, че младите не четат, визира и невежеството спрямо променената медийна рецепция на новото поколение читатели. „Аналоговият” читател е изследван задълбочено още преди индустриалната ера. Опознати са всички негови навици, предпочитания и маниери. Но той е различен от „дигиталния” читател. Актуалният за ХХІ в. интензивен читател е номад, разтоварващ се от разстоянията и обемите. Недопустимо е да се твърди, че дигиталното поколение е неграмотно или невежо, некачествено или нечетящо. Писмените форми на комуникация при него не могат да съществуват самостоятелно. Това е мултимодално поколение и то комуникира чрез оркестър от познавателни канали. Тези млади хора виждат отпечатаната морфема в електронна форма. Те обитават акселеративно развиваща се виртуална реалност, холистична медийна среда, в която „изживяват” събитията вместо сепарирано да ги виждат, да слушат и да четат за тях. Човешкият рецептивен апарат днес мутира, книгите се възприемат по съвършено нов начин. Ако едно дете изобщо не обича хартиените книги, но е

ерудирано и говори и пише грамотно и красиво, най-погрешно би било да го заставяш да поглъща информация чрез противоестествени способи.

Социологическите методи не могат да покажат реалната читателска ситуация Причината е липса на знания за природата и технологията на процеса „четене“. Първо, социалните аспекти на потреблението все още не са четене. Статистици и маркетолози не проучват, а и нямат инструментариума да проучат реалното „четене”, а само купуването и притежаването на книги или други обекти за четене. Второ, четенето е изключително умствен процес. За всяко интелектуално действие, а най-вече за задълбоченото четене, е характерно „спиране на поведението“, забавяне, отлагане на реакциите. Ако умееше да се погледне отстрани, четящият би регистрирал отчуждаване между съзнанието и собственото си тяло. В ситуация тук и сега всеки негов наблюдател обаче реално отчита външната му пасивност и „отсъствие“. Трето, четенето е асоциална дейност, при която протича алиенация, откъсване от действителността. Извършва се усамотено, реализира се невидимо (в черепната кутия) и поради това е неконтролируемо. Четвърто, читателят е почти невидим за социологическия поглед и поради обстоятелството, че задълбоченото пълноценно четене е процес на самообщуване. А важно условие за самообщуването е „социалната изолация“. При него се ограничава количественото участие на субекта в социалния живот и се забавя темпа на усвояване на социалните факти. Пето, усамотеното четене е загуба на социално време и на интелектуална енергия на обществото. Следователно е социално неефективно. Шесто, статистическите класации по отделяно време за четене и съревнованието между „четящи” и „нечетящи” нации в света отдавна изгубиха смисъл. Хората от слаборазвитите страни с висок процент неграмотност са политически мотивирани да обявяват гръмко, че много четат. Точно обратното е валидно за икономически напредналите държави, където с грамотност никого няма да впечатлиш. Едва ли човекът в развития свят ще си придава важност с времето, употребено в рутинно четене на технически и научни текстове, на справочници, учебници и ръководства. Трудно ще калкулира като специално отделяно време това, което получава чрез печатните медии, което поглъща целодневно и мълчаливо. Ангажираният човек дори не брои четенето от монитора и уебсърфирането, за които все още се твърди, че не са четене. Подсъзнателно модерният човек изхвърля всичко изброено като „текстови шум”, а на въпроса „колко четеш” отсява само времето, което целево е откъснал за четене на „престижни жанрове”, за наложените му от

традицията или от класациите с бестселъри четива. С други думи, движението надолу по стълбицата на статистическите проучвания – върху количеството четене, е всъщност „издигане” до нивото на клуба на целеустремените, където четенето не е куртоазия, а има културно и икономическо покритие.

Рационално за четенето и манипулациите Четенето е антиманипулативен филтър срещу манипулации, инсинуации и индоктринации от всякакъв източник – писмен, устен, аудиовизуален. Най-общо основните антиманипулативни филтри при процеса четене са два – богатият читателски опит и интелектът като постоянен „генератор за разбираемост”. Но и при тези обстоятелства не всеки от нас може да чете антиманипулативно. Грамотното, възпитаното четене е бавен и лично контролиран процес. Подготвеният читател може да реши да влезе в режим на съзнателна невъзприемчивост, характерна за четене на „слаби” или „съмнителни“ творби. Появата на тази полезна пасивност е своеобразен защитен механизъм, отказ да ставаш мишена на автора, изхождайки от натрупания у теб предварителен опит и вътрешен информационен излишък. „Активната“ пасивност е добра тактика за отпор срещу манипулативни въздействия. Антиманипулативността при четенето е възможна и когато отделим достатъчно време да разрязваме, разглеждаме, проверяваме влизащите през очите ни съобщения. Филтрирането протича на фази, по алгоритъма на четенето като комуникация. С което искам да кажа, че трябва да се чете именно по алгоритъм. За да не допуснеш текстът да те манипулира, е необходимо да минеш последователно през 5 фази – възприемане, разбиране, осмисляне, интерпретиране, проверка с действителността. Поетапното движение по стълбицата на четенето гарантира и поетапно филтриране на манипулациите. Четенето обаче е и автоманипулативен филтър. Библиопсихологията има постулат, който гласи: колкото са читателите, толкова са и съдържанията на една книга. Съдържанието действа като реактив или дразнител спрямо рецептивния апарат на читателя. Всеки от нас вижда в изреченията това, което иска или което успява да извлече. Благодарение на свойството „селективност“ човешкото възприятие отсява субективно значимите сигнали от общия информационен фон, прокарва ги през „филтъра на аперцепцията“ и ги превръща в информация „само за мен“. Филтрите на автоманипулацията при четенето са няколко и всички са с индивидуален пропускателен праг: окото, нервната система, полът на мозъка, хормоналното и емоционалното състояние, лингвистичната компетентност, семиотичната компетентност, социалната матрица – навици, предразсъдъци и стереотипи, професионалната принадлежност – тип образование, ниво на професионализма и актуалност на знанията (с настройка за непрекъснато учене или

отказ от доучване). Книгите са ателие за уникати – извайват абсолютно различни читатели и несъвпадащи си прочити. Нещо повече. Всеки читател чете едно и също произведение по един начин в даден период и по съвсем различен начин 2 или 20 години по-късно. Читателят подрежда творбата (и нейният автор) върху онова място в скалата на ценностите си, което й е отредил той и само той, а едновременно с това в скалата на времето се изменя и неговата индивидуалност като читател. Резултатът от четенето – споменът за съдържанието на книгата у читателя – е филтриран от личната му психосоциална матрица, схематизиран от личната му памет, идеологизиран от личните му кумири и редактиран от личната му забрава. Днес в социалните мрежи можем да разпознаем уникалните типове читатели, оформили се в практиката на манипулативното четене: безкритично четене (предоверяващи се на писаното слово), късогледо четене (неразбиращи или недовиждащи значенията на думите и смисъла на изреченията), свръхинтерпретиращо четене (влагащи несъществуващ смисъл в посланията), симптоматично четене (symptomatic reading – целящо да открои недостъците на текста) или спекулативно четене (търсещи само несъвършенствата, само фактологичните, печатните и правописните грешки), хейтърско четене и т.н.

Рационално за опасното четене и за вредата от четенето Когато казваме, че книгата е могъща сила, трябва да знаем, че това включва и опасна сила. Книгата е класическо средство за манипулация на грамотните тълпи. Читатели-манипуланти има премного, дори само сред литературните герои. Като започнем от класическия пример за Дон Кихот, преминем през душевните състояния на Пушкиновата Татяна („Евгений Онегин”), мадам Бовари или Том Сойер и се спрем на буквализма в поведението на съвременните „сапунени” домакини, „чиклит” дами, „екшън” полицаи и супергерои. Важно е да знаем, че вредите от четенето идват от самия начин на четене. И тези вреди може да са както душевни, така и телесни. На първо място са когнитивните девиации сред читателите, изследвани активно с идеологическа цел в социалистическите страни през ХХ век. Тези отклонения произтичат от разрива между книга и живот, между теория и практика. Зависимостта от четенето и откъсването от действителността ражда такива типове като „книжно мислещи“ и „празно говорещи“. Лошото четене, циничното четене, невъзпитаното четене формира други два девиантни типа: фразьор и човек „с каша в главата“. На второ място са физическите и психическите вреди от четенето. Медиците констатират, че навикът да „гълташ“ книги може да предизвика главоболие. Може да провокира развитие на неврози или неврастения, а би могло да стане и една от причините за

телесни заболявания, производни на нарушенията в дейността на нервната система. Лошият начин на четене може да препятства нормалното развитие на познавателните способности и дори да ги повреди. Примери за това са свръхактивиране на въображението, отслабване на вниманието, на паметта, на волята и на способността да разсъждаваш. А през 2013 г. изследване на екип от Университета в Бристол с помощта на инструмента Google Ngram [1] наля допълнително „масло в огъня“. Установи се, че за последните 100 години емоционалните думи в книгите са намалели с 14%, от което следва, че четенето все по-рядко влияе на настроението ни. За сметка на това в днешните книги се е настанила параноидалността – увеличило се е съдържанието с разрушаващо влияние върху психиката като хранителна среда за психиатрични заболявания у лабилните читатели. Книгата е най-предпочитаното средство за манипулация от интелигентните манипулатори, защото по презумпция човекът има доверие в писаното слово. Но тези манипулатори знаят, че ефектът ще е по-голям, ако дублират манипулацията върху алтернативни канали – в радио, в телевизия, в кино и в компютърна игра. Това е тема във филма „В устата на лудостта”. Главният герой – автор на обладаващи масовата психика и зомбиращи книги има стратегия за глобално манипулиране с добавена стойност. Той не се задоволява само с четящата си аудитория, а разчита и на екранизациите на книгите си: „– Искам да залея целия свят с книгите си. – А онези, които не четат книги? – контрира го издателят му. – За тях ще са филмите”. Книгата може да е опасна и в ролята си на „подривна” медия, по израза на Алвин Тофлър. Подривните медии са нелегалните канали за обмен на конфиденциална информация и се използват от хора и организации, които извършват нерегламентирана или престъпна дейност или искат да „заобиколят системата“. Подривните медии са най-трудно контролируеми от официалната власт. На тези условия отговарят немасовите канали, намиращи се в двата края на медийния спектър – най-старите медии и най-новите медии, каналите, излезли от всеобща употреба, и все още непопулярните свръхмодерни канали. Подривните медии се ползват с особен афинитет сред терористичните групировки. Книгата влиза във функцията на подривна медия основно в обем 30-40 страници, т.е. като брошура, защото така е бързо произвеждана и бързо разпространяема. Днес на брошури разчитат предимно сектантските организации.

Четенето мутира: четене от компютър, таблет, четец и смартфон Науката до момента няма отговор на въпроса за дълготрайните ефекти от четенето от екран или дисплей. Но е факт, че четенето мутира. Четенето от монитор или дисплей създава проблеми за окото и отдавна е доказана диагнозата „компютърен зрителен синдром“. Четенето от компютър може

да създава пречки на читателя и ако е онлайн, ако е включен в интернет. Това влияе неблагоприятно върху паметта и разсейва вниманието. Системните изследвания засега се обединяват около два извода: първо, носителят на информация не влияе върху времето на прочитане на даден текст, особено ако е кратък, и второ, запаметяването и възпроизвеждането на материала е по-лесно, ако четенето е било от печатен носител, вместо от таблет. Но четенето от компютър, таблет или устройство за е-книги с електронно мастило в офлайн режим и при добра хигиена на четенето не пречи нито на усвояването, нито на мисленето, нито на разбирането. Дори и да има разлики от конвенционалното четене, те са в полза на е-четенето. Имам предвид първото в света изследване, търсещо истината за четенето от 3 медианосителя: хартия, четец с електронно мастило и таблет с LCD екран. Проведено е в Университета "Йоханес Гутенберг" в Майнц през 2011 г. и очерта три извода [2]. Първо, разколебава се доверието в масовото твърдение, че само хартиената книга носи „удоволствие от четенето“ и че четенето от таблет или четец е непълноценно. Второ, макар почти всички участници в изследването да заявяват, че най-много им харесва да четат печатна книга, това не съвпада с получените данни. А те показват предимство на таблетите, тъй като информацията от техния екран се усвоява най-лесно. Иначе, от гледна точка на производителността, не съществува разлика между четене от хартия и от електронна книга. И третият извод – за пръв път се доказа емпирично, че субективните предпочитания към печатната книга не са индикатор за ефективността на самото четене – колко бързо и колко добре се обработва информацията. Оказва се, че напрежението между привърженици и противници на е-четенето е на първосигнална основа – въпрос на навик. Компютърът обаче разшири комфорта и капацитета на научното четене, на четенето за академични и изследователски цели. За пръв път в историята ученият може да работи по основния закон в природата – да разполага с максимум информация при минимум разход на енергия и време. Професионалните читатели и изследователите първи усетиха новата модалност на четенето чрез компютъра – многоканалност на източниците, мултимодалност на производството и разпространението на текстовете, безграничност на когнитивните операции с документи и обсъждането с живи хора и всичко останало, което наричаме епистемологичен скок в научния дискурс. Можем да сравним многоканалността в поведението на съвременния читател с практикуването на много спортове едновременно. Едва ли упражняването на един вид спорт може да нанесе вреда на постиженията ни в друг вид спорт. Не съществува сблъсък между „субкултурите на четене” – важно е четенето да остане най-важната културна технология.

Дематериализацията на книгата и пурификация на пазара

Ако един формат на книга започне да измества друг неин формат, това е военно положение. Макар на пръв поглед да се е наложило устойчиво съжителство на стари и нови формати, в световен мащаб назрява дематериализация на книгата. В което няма нищо неестествено. Хартиената книга е само един от форматите на книгата като медия. От своя страна хартията е основа за други три медийни формата – хартиена книга във вид на свитък (източноазиатски), хартиена книга във вид на концертина или хармоника (кодексите на маите) и хартиена книга във вид на листов кодекс (печатната книга от ерата на Гутенберг). Печатната хартиена книга – господарката на последните пет века четене и писане, днес е само един от разпространяващите се формати – другите са говорещи книги, аудиокниги, фотокниги, визуални книги, електронни книги, хибридни книги, книги с допълнена реалност и т.н. Още преди 2000 години е имало война на форматите. И ако искаме да разберем кой ще е утрешният господстващ формат книга, трябва да имаме предвид закономерността – винаги побеждава не най-безвредният, а най-удобният формат. Така е било в спора между папируса и пергамента. Дълго време се е смятало, че пергаментът е по-контрастен, затова за четене трябва да се използва папирусът – побезвреден е. Но папирусът, както знаем, е завит на свитък, докато пергаментът можел да се крои по мярка на читателя и да се подрежда лист по лист в кодекс, т.е. изглеждал е като съвременната книга. Спорът между папируса и пергамента всъщност бил спор между свитък и кодекса. Побеждава кодексът. А разговорът за вредата за зрението или за недостигът на кожи приключил от самосебе си. От друга страна форматът на масовата книга трябва да е удобен и за амбициите на новата власт или на новата религия, което значи удобен за експанзия спрямо самите потребители. Точно така в древността е отстранен от тепиха свитъкът и е възтържествувала книгата с кодексов формат – с него е било по-лесно и безпрепятствено разпространението на християнството. И утре ще победи не побезвредният за очите и по-изисканият формат книга, а по-удобният. Как ще се отрази войната на медийните формати на книгата върху пазара? За мен е интересно кой от днешните формати на книгата ще се разпространява на пазарен принцип и кой – на принципа на безплатността (споделянето, обмена, натуралната замяна, подаръка). Имам две предположения. Първото ми предположение е, че на пазара ще останат само печатните книги, а електронните книги ще са достъпни без заплащане. Това ще се случи, когато електронните книги разиграят три модела: да станат безплатно приложение към купуваните печатни книги, или да станат само инструмент на рекламата – когато се разпространяват месеци преди печатната книга, но с акцент върху съдържанието, а не върху дизайна и физическите съвършенства, или авторите сами да произвеждат книгите си и ги публикуват в интернет без имуществени претенции, без очакване за

материални приходи, с единствено желание да бъдат четени. С това ще настъпи и своеобразна пурификация на пазара от свръхпредлагане. Второто ми предположение е свързано с наглед утопичен държавен модел. Електронните книги ще се произвеждат и разпространяват по четири вектора – безплатни като субсидирани от държавата, безплатни като финансирани от авторите, платени като финансирани от издателства и платени като финансирани от самите автори. Знам, че тук ще последва реакция – как държавата ще избира кои книги да субсидира? На оценъчен принцип, разбира се, но това вече е друга тема. Печатните книги ще останат функция на традиционния книгоиздател. Но при много важно обстоятелство – с прибавена стойност, превъзхождаща по качество електронните книги. Печатната книга ще трябва да напусне рутината на конвейрното, конфекционното производство. Ще се наложи да се проектира всяка за себе си, като неповторимо произведение – с иновативен подход, с внедряване на научни разработки и научноприложни експерименти, с екстри, луксозна и бутикова. И сега вече можем да дефинираме бъдещия статут на печатната книга. Безплатна печатна книга не бива да съществува. Тя трябва да е задължително пазарен продукт, и то много скъп пазарен продукт.

Бележки: [1] Acerbi, A., V. Lampos, P. Garnett, R.A. Bentley. The Expression of Emotions in 20th Century Books. // PLoS ONE, Vol. 8, 2013, №3, e59030. doi:10.1371/journal.pone.0059030 [2] Unterschiedliche Lesegeräte, unterschiedliches Lesen? Forschungsschwerpunkt Medienkonvergenz legt weltweit einmalige Lesestudie mit neurowissenschaftlichen Ergebnissen zum Lesen auf E-Readern vor. Johannes Gutenberg-Universität Mainz. 12.10.2011. 6 S. * Версия на материала в АкадемикаБГ от 23 април 2014 г.

Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation): Цветкова, Милена. Не съществува сблъсък между „субкултурите на четене”. // Медии и обществени комуникации. Изд. УНСС; Алма комуникация. 2014, №20. Available from: http://mediajournal.info/?p=item&aid=254 Quoting from or reproduction of this paper is permitted when accompanied by the foregoing citation.