glasove_2009_47

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

Цена 1.00 лв.

Излиза в петък

www.glasove.com

А. МИХНИК В. ХАВЕЛ

РАЗГОВОРЪТ

стр. 8 ­ 9

Време е за нова революция

БЪЛГАРСКИ

стр. 6

Теодора МУСЕВА

Лоша родилка! Марш в ъгъла!

Димитрина ЧЕРНЕВА

ИНТЕРВЮ

Румяна Коларова

Георги ДИМИТРОВ Аве ИВАНОВА

КНИГИ

Вежди Рашидов ­ 2 декември 2009 г., пресконференция “Може би и вие ни дължите, но и ние ви дължим някаква информация. Мисля, че културата и медиите сме едно и също нещо ­ един и същи духовен хляб носим в себе си. Културните отдели биха били добре, ако наистина отразяват и се интересуват много повече. Навремето имаше журналисти, с които заедно

пиехме, заедно повръщахме, заедно ставахме от масата. Бяхме като едно цяло тяло. Неслучайно в Париж Дора Валие, сестрата на Петър Увалиев, лека є пръст... Ми тя беше печатът на всеки художник в Париж. Ми тя беше и интимна приятелка на Пикасо, и на Матис. Живя в ателиетата им, споделяше

съдбата си с тях. И тя беше най-голямата изкуствоведка във Франция. Съдбовна изкуствоведка!” “Ще седнем заедно като мъдри мъже да го измъдруваме как да го направим, как да не боли. Ако аз бях един диктатор, утре да ви направя това ­ голям праз какво ще стане с мен, вие ще излезете на улицата. Продължава на стр. 3

стр. 14 ­ 15

Да опознаваш през стъкло

НА НОВ ГЛАС

Андрей ЛУКАНОВ

Т

ова са цитати от пресконференция на министъра на културата на България. Вежди Рашидов срещна премиера Бойко Борисов с Любомир Левчев, Антон Дончев и други феодални старци, след което си развърза езика пред журналистите. Оставяме на вас да направите своите изводи за културата на министъра. За нас неговото назначение беше скандал от самото начало. Този човек е обида за всички ни.

стр. 4 ­ 5

стр. 16

За демократичен и хуманен социализъм

2

НАШИТЕ

Н

а 1 декември пресцентъ рът на ГЕРБ излезе с офи циално съобщение, което предизвика интереса на широката публика. От него разбрахме, че вече се е появил първият поет, възпял на сериозно Бойко Борисов. Това е Венета Бакалова от Русе. Вероятно нямаше да обърнем внимание на стихотворението, озаглавено “Премиер, избран от народа”, ако не разбрахме за съществуването му от официалния сайт на ГЕРБ. Публикуваме дословно това, което медийните експерти на управляващата партия са написали, защото то говори за манталитета на апарата на тази партия. Ден след като съобщението беше разпространено, във Фейсбук се появи група, която се нарече “Небесна лъчезария” и веднага преведе творбата на английски, немски и френски език. В превода духът и поетиката на оригинала са запазени:

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

Небесна лъчезария

О, достолепни Генерале, поведи ни! Ний вярваме във твоя свят обет! От враговете ­ Де Пе Се /ДПС/ пази ни! Проправяй бъдния ни път напред, За да застане нашата България Във Европейския съюз със чест, Да заблести като небесна лъчезария Да я приветстват всички! Светла вест! Премъдри Господи Иисусе, благослови Ти Генерала. Английски: Lead us on, ye stately general!

In thy holy pledge we trust!

Protect us from that bitter enemy, the MRF

(Movement for Rights and Freedoms)!

And pave the way: So that Bulgaria may prosper In EU’s fields of glory, And glimmer like a radiance in Heaven, And everyone may hail her! Great word!

Oh Lord almighty, Jesus Christ, Give thy blessing to the General ­ and to Bulgaria! Френски: Premier ministre èlu par le peuple Oh, digne Gènèral, soit notre guide!

Dans ta sainte vocation nous croyons!

Sauve-nous de nos ennemis de DPS*!

Et deblaye notre chemin en avant, Afin que notre Bulgarie se dresse Dans l'Union Europèenne avec honneur Qu'elle brille tel un ciel clair bleu Que tout le monde la salue!

Radieuse nouvelle!

Sage, notre Dieu Jèsus bènit le Gènèral et le Pays Немски: Führen Sie uns, Herr General!

Auf Ihre heilige Versprechung verlassen wir uns!

Verteidigen Sie uns geg'n unsr'ren Feind, die BRF (Bewegung für Rechte und Freiheiten), Und ebnen Sie den Weg: So da? Bulgarien mit Stolz In der EU gedeihen kann!

So da? Bulgarien stark glänzen kann Und jeder jubeln darf! Großes Wort!

Allweiser Jesu Christe, gib Deine Segen dem General und uns'rem Statt!

ПОКАНА

“Дупка в светлината” ­ спектакъл в Склада Н Неда СОКОЛОВСКА

арекохме нашия спектакъл “сценично упражнение за затворени очи”, защото както е рекла мъдрата лисица на Екзюпери, “същественото е невидимо за очите”. Нарекохме го упражнение и защото трупата се стреми да съчетае разнородни елементи в театрална сплав извън постулатите на конвенционалното. Актьорите говорят на различни езици не в преносния, а в

прекия смисъл на думата ­ на български и финландски, истински художници рисуват жив модел, професионален музикант свири на китара, прожектират се кинокадри в стил “инсталация”, движи се асансьор, зрителите пият зимен коктейл в порцеланова посуда... и дано не само той ги задържи в залата. По-точно ­ в склада. Защото мястото на действие е бетонен хангар в бившата печатница на ул. “Бенковска”.

Хрумването за “упражнението” дойде от самата драматургия. “Дупка в светлината” е първи опит на финландския автор Партюли да облече една семиотична текстуалност в театрална форма. Темата ­ послание, е за атавистичния страх от чуждия взор, ужаса от наблюдението. За светлината като заплаха, за мрака като убежище, за загубата на идентичност и възвръщането є. Режисьор на упражнението в склада съм аз, Неда Соколовска.

Сценографията и костюмите са дело на Деница Аргиропулос, която тази година беше номинирана за театралната награда “Икар”. Актьори на сцената са Пламен Великов и Анна Розедал, а на екрана ­ Димитър Досев и Вера Иванова. Музиката е на Борис Чангъров, а художници са студенти от модул “Изящни изкуства” в НБУ. Искам да благодаря на Финландското посолство в София, на

НБУ, на “Водка Финландия” и за приятелската подкрепа на организацията за съвременно и алтернативно изкуство “36 маймуни”, които дадоха възможност този алтернативен проект да се състои. Можете да посетите представлението ни в “Склада” на ул. “Бенковски” 11, ет. 3 (до чайната) всяка вечер от 9 до 18 декември от 19 часа. На 11 декември представлението ще бъде от 16,00 ч.

Главен редактор: Явор Дачков (yavor.dachkov@gmaIl.com) Редакционен екип: Мария Дерменджиева, Тома Биков Коректор: Евгения Борисова Дизайн: Николай Киров-Харо, Чавдар Гюзелев-Чочо Отговорен секретар: Стефан Кръстев Страниране: Людмила Думева Телефон на редакцията: 988 14 98 e-maIl: glasove@gmaiI.com Издател: “Гласове” EООД Печат: Мултипринт Каталожен номер: 177 Ръкописи не се приемат, ползвайте e-maIl. Тел. 988 14 98 ­ оставете съобщение.

Редакционното приключване на броя е в сряда.

www.dverIbg.net

НА ФОКУС 3

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

Въпросът е как да го направим мъдро ­ като хора, които се себеуважаваме”. Въпрос от залата: “Извинете, нещо конкретно решихте ли?”. “Да, решихме, почваме реформа. Как се прави реформа? Дълго, умно, продължително, със смяна на закони. Уверението на министър-председателя е, че след 4­5 месеца ще отмине кризата и ние ще започнем да работим с пълна сила. Театрите ще излязат на пазара. Малко ли е това? 54 театъра в цяла България. Решихме да започнем да правим българския Лувър. Много неща решихме”.

Срам!

“България има нужда от култура, защото единственото, което можем да изнесем, е това. Ясно и точно казвам ­ не, не работи нито едно производство”. “За съжаление кризата не е прищявка нито на нас, хората на културата, нито на държавата. Тя дойде отвънка. Тука малко сме поизточили, малко през просото сме карали и се случила една беда. Просто в касата в момента няма ги тези пари.. “Трябва оттук нататък материалът, както казва колегата Борисов, живите ни творци, духовният ни мате-

“И затова още в началото, докато всички се оплакваха колко нарушения има, как така беемвета се показваха. Аз тука имаше един джип конфискуван не ви го показвах. Що? Дадох го на Народния театър да го джиткат, поне файда да прави, да вършат нещо”. “Дълго ли говоря? Спирайте ме, че аз малко се насосах горе, малко... ме хвана така...”

“Като мъдри хора трябва да излезем от кризата по един елегантен начин и да правим култура и вие всеки ден да сте на театър”. “Без пари успех трудно се прави. Премиерът Борисов често обяснява, че ако ги има парите, що да не ги дадем на хората. Може би тази фраза му е точна и правилна, защото и тука е така. Аз съм артист човек, ако имахме 150 млн. лева бюджет, щяхме да направим големи дейности. За радост или съжаление нашият бюджет не е безкрайно недостатъчен, но не и достатъчен. Той е малък бюджет”.

има. Целта е да мине тази чумава година и дай Боже да излезем на някакъв по-нормален път и да продължим”.

риал ­ думата нито е обидна, нито е... Този материал е много важен за духовния продукт. И аз докато съм министър, ще работя творците да се почувстват добре”. “Премиерът беше много отворен, той е много диалогичен човек. Ние с него сме имали добро и лошо. Помните. Дори ме арестува един път, стиснахме си ръцете в името на по-големите цели”. “Говорили сме дълго за културата и Дянков не е лош. Ситуацията е лоша. Е така е, от Америка идва, пиперлия, пука му на шапката, и той като мен. Готов е да си отиде. На такива хора им е по-лесно да говорят”. “Има проблеми, разказвам ви едно по едно. Значи имаме проблеми... единствено театрите не са ни реформирани. Не значи, че ще убиваме театрите, напротив да ги направим

оптимални, работещи. Да, хората да боравят с парите си и като са спечелили с труд 1000 лева, да вземат 1000. Защо трябва да му взема 1000, за да му дам 100 лева заплата. Ако не си е изкарал, да натисне малко педалите да изкара. И днес казах и пред колегите, и пред вас ще кажа... Бяхме снощи на Калин Донев, (б.р. ­ след подсказване от залата)... Камен Донев. Ами аз просто изумен бях ­ зала номер 1, 5000 човека, сам човек прави един спектакъл. Трябва просто да събудим провинциите, айде софийските театри правят ­ пълни са им залите. Варна, Бургас, това ясно, поголемите градове работят, имат. Понеже Людмила Живкова ги нацвъка навремето, за да правим втори Златен век ­ във всяко градче по една театърче, да има много култура, но капиталист бе държавата, нали. Всички равни, и в София, и там равни. Лошо няма, аз не

намирам нищо лошо”. “Ще се предложа срещу дребно заплащане театрите да ме вземат, така, да се коригират по мене дали е скучна пиесата или не, защото ми се доспива по някое време. Ако не ми се доспи, значи пиесата е много готина. Разбира се, в рамките на шегата”. “Нищо няма да закрива Министерството на културата, това трябва да е ясно”.

“Първото министерство, което вкарахме най-тежкия законопроект за културното наследство. От Чилова до нас ­ четири години. Що го е въртял министърът в ръката, та не го е вкарал закона? Защото е горещ. Да не го псуват на майка. Аз имах дупето да седнем с екипа и да го вкараме този закон. Какво стана с този закон? Светът ли гръмна? Сега няма да трепем ни Черепа, нито Чилова. Да, ама аз имам нужда да имам колекционери, защото моите колеги трябва да живеят. Не искам да изгоня колекционерите, а напротив. Това са хората, които инвестират в консервация и реставрация. Искам те да имат отношение и свободно да легитимират хобитата си, парите си, инвестициите си. Така е и по света. Само че някой трябва да е походил по света”.

“Колкото повече средства имаме, толкова по-добре за развитието на киното. Всички знаете напоследък, българското кино се размърда, носи награди, носи ни самочувствие. Сега отново знам, че пак някаква награда сме спечелили, което е престиж и е много добре. Слава Богу, че най-после и кинаджиите раз“Така че много положителни браха, че няма да ги трепем, неща има направени в култу- да ги колим и погребем, напрората, целта е още повече да тив”. “Да, ще излезем от социализма. Ламбо не го е направил, не знам защо. Най се полагаше на него, той беше артистът, не да се падне на мене ­ художника. Да, без консултации, без разговор с творческите съюзи нищо няма да се прави. Всеки добре знае и най-добре какво му трябва, за да живее добре”.

Десет месеца по-рано Вежди Рашидов ­ 7 януари 2009, пред obshtestvo.net Соня СИРОМАХОВА ­ Какво мислите за Станишев-Борисов? ­ Сергей Станишев не е от най-лошите министър-председатели, които сме имали. Умен, млад, образован, но за съжаление картите се разпределиха лошо. Коалицията стана един миш-маш. ГЕРБ е личностна партия, 20% от българите са влюбени в бате Бойко и на хоризонта никой друг. С какво Бойко е по-голям от мене, че ще ми казва аз да ходя в Турция. Кой турчин ще гласува за него, а имаше малка част,

която му симпатизираше. В момента Станишев е законният премиер и кметът, поне протоколно, трябва да се държи уважително. Не може безпардонно да се държиш и към президент, и към министър-председател, към институциите. Каква държава ще ръководи Бойко Борисов утре с това пренебрежително държание към институциите. Как ще иска да бъде уважаван, когато с него сме научили точно обратното. Каквото посее човек, това ще пожъне. ­ Какво мислите за културата, за изкуството днес?

­ Отдавна съм спрял да говоря на тази тема, толкова е обидно да си човек на изкуството, просто няма смисъл това да се коментира. ­ Да, но политиците казват, че културата е нашата визитка в Европа? ­ Миличките те! Освен това, че са чули, че има Тракийско съкровище, едва ли знаят нещо друго. Щом министър обърка художника Златю Бояджиев с композитор... Политиците ни говорят с клишета и журналистите ги повтарят. Попитайте някой от тях кой е Константин Ки-

симов. Никой освен Коста Цонев няма да ви отговори. Забавна би била такава анкета. Тогава за какво да говорим? Предпочитам да си правя склуптури и да изнасям навън, да показвам, да продавам там, където има нужда от изкуство. Тук с кюфтеджии, кебапчии, крадци тази тема не искам да цапам. Ако аз съм министър, за 24 часа ще ги изхвърля на жълтите павета, ще им дам по една хармоника и по едно знаме и ще ги пратя към “Марица-Изток” на бригада. Култура не е икономика, та законът да се про-

меня всяка сутрин. За културата у нас е необходимо да се приложи добре работещата схема на европейските страни. Оттам нататък талантът прави културата. Културата всички я смятат за последна дупка на кавала и затова днес берем плодове, които са резултат от избори, от чалгата, която води, от кражбите и от корупцията, липсата на морал, на хигиена, деца, които умират пред дискотеките, разпад на обществото, започването на историята от Азис насам.

4

ИНТЕРВЮ

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

Мартин Димитров е силен в парламента и нескопосан пред медиите Критерият за това дали една партия е авторитарна е в загубата на електорална подкрепа при злоупотреба с публични средства Димитрина ЧЕРНЕВА разговаря с Румяна Коларова ­ Г-жо Коларова, партийните членове на СДС за втори път отидоха до урните, за да изберат своя лидер. Тази найдемократична процедура отново бе съпроводена с вътрешни обвинения за апаратни игри и интриги. Как оценявате качеството на предизборния дебат и начина, по който беше проведен вътрешнопартийният избор? ­ Трябва да подчертая, че тази процедура става все попопулярна сред европейските партии. По аналогичен начин бе избран заместникът на Караманлис в гръцката партия “Нова демокрация”. Процедурата може да изглежда необичайна и уникална в България, но със сигурност е в крак с най-високите изисквания в европейските партии, както вляво, така и вдясно. Важно е да се подчертае също, че макар да се говори за избори, в случая едва ли става дума за предизборен дебат и за предизборна кампания. Изискването за избор на ръководството на една партия е фиксирано еднозначно в устава, затова е малко неестествено да се говори за предизборна кампания. В случая по-скоро става дума за оценка на резултатите от дейността на предишното ръководство, и то за доста краткия период на неговото функциониране. Би било много странно, ако някой е очаквал, че членовете на СДС ще се ориентират от някакъв дебат. ­ Така или иначе бяха продуцирани някакви опити за подобен дебат в медийното пространство. ­ Що се отнася до тези опити, бих искала да кажа, че именно хората, които бяха

Румяна Коларова е завършила социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Специализирала е история на политическите учения и сравнителна политология в Лондон и Ню Йорк. Преподава методи на сравнителен анализ на европейските политически процеси. Автор е на множество публикации у нас и в чужбина. най-активни в продуцирането им, очевидно са чувствали съществен дефицит по отношение на резултатите от своята дейност или са искали да компенсират онова, което е било регистрирано като резултати от дейността им. Според мен при подобни гласувания вътре в рамките на партията е много странно да се говори за дебат. Разбира се, в този случай, ако има страна или субект, който трябва да инициира подобни дебати, това в никакъв случай не са кандидатите, а организациите. Доколкото имам впечатления, имаше организации, които поканиха много симптоматично само някои от кандидатиралите се за лидер. ­ В тази връзка предизвестен ли беше изборът на Мартин Димитров? ­ Това може да се каже, ако се анализира колко големи са организациите, които са поканили за дебат определен кандидат или кандидати за лидер. Според мен моментът за про-

В брой 42 четете: 100 години Никола Вапцаров. Един поет извън канона на революцията Да оцеляваш в задминаващо те време. Разговор-разходка с Димитър Йончев по терените на Прехода Тоталитаризмите на XX век. Картини от една научна конференция Гаргойлите на Андрю Дейвидсън В следващия брой: Застененият Китай

веждане на този избор не беше подходящ, защото в традиционното дясно естествено в момента се наблюдава отлив от страна на симпатизантите и спад на ентусиазма. ­ Казвате, че отливът е естествен. Защо? ­ Имам предвид, че когато една дясна партия спечели такава убедителна победа, както е в случая... ­ Говорите за убедителна победа на СДС и Синята коалиция? ­ Имам предвид победата на ГЕРБ. След като беше спечелена такава убедителна победа, съвсем естествено е в останалите десни партии да се наблюдава отлив. Ние обикновено го наричаме с техническия термин “дренаж”. Този процес трае 10 месеца или една година, след което се възстановяват предишните нива на подкрепа. Напълно съм убедена, че тези избори щяха да бъдат пореалистични, ако бяха насрочени през месец май следващата година. ­ По-сериозният проблем не е ли свързан с липсата на убедителни кандидатури? ­ Да, нямаше кандидат, който да е убедителна алтернатива на Мартин Димитров. Със сигурност това е проблем. ­ Аз имах предвид всички кандидати, включително Мартин Димитров. Съществуват коментари дори от страна на представители на ДСБ, че до този момент той не се е доказал като лидер. ­ Аз не съм чувала такива коментари. Според моята оценка представителите на коалиционните партньори, като изключим Венци Върбанов, напълно целенасочено се въздържат да правят оценки. Разбира се, със сигурност има хора, които са особено активни и искат да направят публично впечатление. Иначе всички активно работещи политици

вдясно се въздържаха да правят коментари по протеклия избор в СДС. Те подчертаваха, че този избор трябва да бъде решен изцяло вътрешно и без намеса отвън. По-скоро въпросът беше кой се кандидатира като алтернатива на лидера. Според мен неубедителността на всички тези кандидатури, големите негативи, които носят те, както, разбира се, и териториалната подкрепа, която получиха, на практика възпроизведоха още един дубъл на избора на Мартин Димитров преди една година. ­ А как коментирате убедителността на неговата кандидатура? ­ В какъв смисъл да коментирам убедителността на неговата кандидатура? Той в момента е лидер на СДС и е такъв от няколко месеца. От гледна точка на ангажиментите, които е поел, е постигнал тройно по-големи резултати от обвиненията, които му отправят. Не знам дали си спомняте, че основната критика беше във връзка със съотношението при реденето на депутатските листи. Всички критици на Мартин Димитров искаха това съотношение да бъде две към едно. В момента съотношението на депутатите в Синята коалиция е именно две към едно. Той постигна именно този резултат, който искаха неговите критици. Резултатите, които бяха постигнати от Мартин Димитров за тези няколко стресови месеца на ръководство, надхвърлиха и най-високите изисквания на неговите опоненти. От тази гледна точка не само персонално техните кандидатури бяха неубедителни, но и аргументите, които те имаха срещу него, също бяха неубедителни. ­ Вие говорите за закономерен отлив след изборите, но тенденцията за стопяване на членската маса на СДС е от години. Във все по-голяма степен партията губи влияние и присъствие. Множат се коментарите, че вече никой не се интересува от това какво се случва в СДС или в т.нар. “стара” десница. ­ Подобни коментари според мен са изключително неадекватни. Виждаме, че присъствието на Синята коалиция в парламента и особено това на Мартин Димитров е свързано с най-ключовите компромиси, които прави ГЕРБ. Това също не е въпрос на предизборна кампания. Просто се получи така, че основни искания и позиции на Мартин Димитров

бяха защитени от останалите депутати вдясно. Имам предвид, че депутатите от ГЕРБ направиха отстъпки, след като веднъж вече волята им беше изразена. От тази гледна точка е доста неудачно да се твърди, че СДС става все поневидим или изчезва. ­ СДС беше съвсем невидим на последните избори в София. ­ Нека да подчертаем, че отговорността за представянето на СДС в София е на софийската организация. Трябва да спрем да си говорим пристрастно и да оценяваме резултатите пристрастно. Резултатите на СДС в София се дължат на работата на софийската организация. Мисля, че всички знаем какъв е профилът на тази организация. Виждате, че една трета от гласовете ­ ако действително останалите две трети са реални гласове ­ активно са се противопоставили на линията на ръководство на СДС ­ София. Дори в рамките на толкова агресивната анти-Мартин Димитров кампания членовете на СДС в София са подкрепили и неговата кандидатура. Мартин Димитров се справя неочаквано добре. Неговите критици са неестествено злостни в медийното пространство. Това са фактите. ­ За втори път Мартин Димитров беше избран за лидер на СДС. Как преценявате неговите умения и възможности да се справи с интригите и апаратните игри? ­ Нито един лидер на СДС не е успявал да се справи с апаратните игри. Аз не знам демократична партия, в която лидерът да може да се справи с такива игри. Рационалността им е пълна декапитализация на партията. Апаратните игри имат паразитна функция, независимо дали става дума за българска или европейска, за лява или дясна партия. Ако те продължат, разбира се, че и ерозията в СДС ще продължи. Едва ли може да се очаква, че качествата на лидера ще гарантират спиране на апаратните игри. ­ Как виждате развитието на десните политически формации, трансформациите и отношенията между т.нар. “стара” и “нова” десница? ­ От това, което наблюдаваме до момента, очевидно има заявка да се постигне нормализация и многосубектност вдясно, десен блок, в който влизат поне три или четири партии. Като казвам партии,

ИНТЕРВЮ 5

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

имам предвид партийни листи или парламентарни групи. От тази гледна точка тепърва ще видим как ще се развият нещата. Не бих казала, че в момента има ясен изход, очевидно обаче има активно сътрудничество и координация. ­ Доколко реалистично е формирането на такъв блок? В него ще трябва да се съчетаят, от една страна, демократичната процедура в СДС, а от друга, авторитарният стил и модел на новата десница. ­ Дали и доколко ще се покаже като авторитарна новата десница, тепърва ще видим. Личните отношения и това, че има несъизмеримост в авторитета на политиците, не означава авторитарност при функциониране на партията. Очевидно в ГЕРБ има силна централизация и много силен контрол от горе на долу, но дали това ще доведе до авторитарна партия ­ това са две абсолютно различни неща. Авторитарна е партията на Ахмед Доган, която разчита на подкрепата на гласоподаватели, които дори не гласуват. Поне засега мисля, че трябва да се въздържим да използваме този етикет спрямо ГЕРБ, защото тепърва ще видим какъв е моделът на електорална подкрепа и как ръководството на ГЕРБ си взаимодейства със своите избиратели, с партийните активисти и с редовите депутати. В авторитарните

партии на втори план има много силни непублични интереси, които са несъвместими с представителната демокрация. Дори когато обслужват определени социални групи, те ги обслужват на принципа на клиентелизма, на принципа на личната зависимост. ­ Този втори план е характерен за всички български партии. Едва ли само за ДПС. ­ Не мисля че е така, защото всеки път, когато останалите партии тръгнат към подобен тип деформация на своите

структури, те губят подкрепа. ­ Както се случи и със сините. ­ Или както се случи с НДСВ, както се случи и с БСП. Абсолютно всички партии в България, с изключение на ДПС, губят електорална подкрепа и подкрепата на своите редови членове, когато тръгнат към злоупотреба с публични средства, към обслужване на бизнес интереси и налагане отгоре на определени хора в листите. Това е критерий дали една партия е авторитарна

или не, а не услужливото или слугинско посвещаване на текстове, на интервюта, на поезия дори, което българите правят по рефлекс към своите лидери. Не кръгът от приближени определя дали една партия е авторитарна, а връзката с избирателите. ­ Има ли живот в старата десница? Ще бъде ли погребана тя от формации като ГЕРБ и РЗС? ­ Винаги са ме учудвали такива драматични сценарии ­ погребва, убива и т.н. В никакъв случай не бива да схващаме отношенията между Синята коалиция и ГЕРБ по този начин. ­ Обезличаването е също вид погребване. ­ Отношенията между Синята коалиция и ГЕРБ в никакъв случай не трябва да се интерпретират като отношения между личности или между някакви въображаеми субекти. Тези отношения са натоварени с много голям прагматизъм. Става дума за конкретни неща като бюджет на текущата година. Виждате, че ГЕРБ се съобразява с позициите на своя партньор и това не става защото ГЕРБ иска или не иска да се съобразява със СДС, а защото реалните параметри на управлението изискват оценка от много страни. Понякога зрелостта на тази оценка не е в зависимост от тежестта на съответната партия в парламента.

­ В случая става дума поскоро за липса на политически и професионален ресурс в ГЕРБ. ­ От тази гледна точка в Синята коалиция има хора, които имат много голям опит и политическа зрелост, има и хора, които имат точно око и креативност, какъвто безспорно е Мартин Димитров. Аз наблюдавам парламентарния актив на Мартин Димитров от 4 години насам и мога да кажа колко удивително точни са неговите позиции в рамките на парламентарния процес и същевременно колко неловки и нескопосани са неговите публични изяви. ­ Убедителното присъствие в публичното пространство обаче е изключително важно за един лидер. ­ Разбира се, че един партиен лидер се оценява с оглед и на двете. В края на краищата на Синята коалиция є предстоят още, надявам се, четири години партньорство с ГЕРБ в парламента, и то партньорство, което е свързано с активен ангажимент в управлението, с предлагане на конструктивен изход от трудни ситуации. Аз мисля, че ресурсът на Синята коалиция да предлага конструктивен изход от трудни ситуации е по-голям от този на “Атака” или на РЗС. И това е потенциалът за продуктивно сътрудничество и за постепенно конституиране на устойчив десен блок.

“Добрите” ченгета на Бойко Борисов Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА

К

райно време е да разберем кога премиерът Борисов е искрен в отношението си към Държавна сигурност и нейните служители и сътрудници. И какво в крайна сметка ръководи и определя това негово отношение. Когато миналата седмица стана ясно, че в правителството му извън министъра без портфейл с ханските имена има още двама заместник-министри в МВР и МВнР, свързани с ДС, това не беше изненада. Не беше изненада и реакцията на Борисов, който беше лаконичен: “И за Павлин Димитров, и за Красимир Костов знам, че те не са били агенти, а офицери от службите. Има разлика между агент и служители и това го знаем всички от много години”. Не знам какво точно има предвид българският премиер, като казва, че “всички” ние (кои всички ние?!) от години знаем разликата между агентите и щатните служители на ДС. Сега обаче ще разкажа за липсата на тази разлика, за която, сигурна съм, някои от нас знаем. Игнорирам грешката на премиера в твърдението, че Красимир Костов е бил щатен служител на ДС. Явно му е била недостатъчна информацията или просто така му се е искало, за да не се наложи да натисне К. Костов да си подава оставкатал.

Красимир Костов е бил секретен сътрудник (СС) на отдел 03 на ПГУ-ДС. Това се разбира дори само от решението на комисията. Запазеното му агентурно дело обаче заслужава специално внимание. Брониран е още през 1984 г., а е регистриран като СС “Норис” на 27 април 1989 г. От справка за него се установява, че е завършил международни отношения в държавния институт в Москва и от 1983 г. е на работа в МВнР. Когато ст. лейт. Кирил Димитров го вербува, е референт за Испания и Португалия. А иначе е полиглот ­ “ползва” свободно 6 езика. Има много добра идейно-политическа подготовка, контактен, дружелюбен, добър компаньон, сочен за пример от колегите си. Накратко, “притежава необходимите политически, делови и лични качества за изпълнение на задачи на СС на ПГУ-ДС не само на територията на НРБ, но и при евентуално заминаване в чужбина”. И приема с желание оказаното му голямо доверие да стане СС на ПГУ. Основната задача, за която го вербуват, е “да се насочи за активна работа по ДОП “Ричи” ­ дипломат от испанското посолство в София. Красимир Костов действително се оказва повече от качествен СС. За 15 месеца от април 1989 до юли 1990 г. с него са проведени 21 срещи! В сладкарницата в подлеза на “Плиска” най-често, но и в конспиратив-

Красимир Костов ната квартира “Боряна” в района на “Лагера”, където му е проведено обучение по оперативни въпроси. За този кратък период други “агенти” едва събират 30­40 страници документи, докато неговата папка съдържа повече от 130 листа сведения. “Благодарение на придобитите от него данни възникват сериозни съмнения за принадлежността на “Ричи” към противниковите специални служби”. Това най-вероятно отговаря на истината. Но най-гадното е, че чрез въпросният “Ричи” Красимир Костов всъщност шпионира... СДС. Испанският дипломат поддържа тесни връзки с голяма част от лидерите на СДС, дори присъства на някои техни заседания. Информацията, която дава “Ричи” за Дертлиев, Ф. Димитров, Желев,

Берон, П. Симеонов, Тренчев и др., мнението му за тях и за капацитета на СДС като цяло, начаса достигат до ДС. И това не е всичко. От водещия си офицер К. Костов е получил легендирано пропуск за Екофорума и задачи да слухти кой с кого какво. Проявява инициативност и обобщава цялата налична информация в МВнР и я предава на ДС. Материалът е озаглавен “Западна Европа, САЩ и Канада за Екофорума в София”. А на 19.10. докладва по собствено желание за впечатлилите го контакти на непознат мъж от нашите “неформали” ­ с брадичка, закръглен, нисък, с кръгло лице, син пуловер, около 40-годишен и сякаш с дефектна походка”, с посланици и членове на чуждите делегации. Това сведение на “Норис” е предадено на “др. Чуков” (сещате се кой е) за вземане на отношение... Междувременно заради “подчертано положителното отношение към органите на МВР” водещият офицер разговаря с К. Костов за перспективата да започне работа в ПГУ-ДС като офицер, като остане на постоянно прикритие в МВнР. “Норис” е съгласен и заявява, че “счита предложението за голямо доверие към него”. Впоследствие обаче през март 1990 г. Л. Предов от отдел “Кадри” съобщава на ОР Димитров, че “Норис” няма да бъде назначен като офицер. И да му бъде съобщено “в по-умекотен вид”.

Аз лично съм много благодарна за това решение на отдел “Кадри” на ПГУ, защото в противен случай Красимир Костов щеше да продължава да бъде заместник-министър на външните работи на Р България въпреки всичките доноси, които е писал вече в демократични времена! Защото щеше да попадне в графата на “добрите” щатни служители на ДС по Бойко Борисов. За една бройка... Та затова питам г-н премиера каква е разликата между агентите и щатните служители на ДС, която всички така добре знаем отдавна. И кога е искрен, когато призова дипломатите от ПГУ “да се ометат” от МВнР? Когато каза: “Неслучайно виждате, че агентите на ДС са във всеки скандал, във всяка една институция. Ще видите, когато мине проверката във външно министерство за досиетата, какво чудо е там. А тези хора са формирали и формират външната политика на България. Става въпрос за 90% от състава на външно министерство ­ говоря за последните 20 години, говоря за сега”? Или когато защитава поради приятелство или други скрити причини хора като депутата Павел Димитров или вътрешния заместник-министър Павлин Димитров, който впрочем неочаквано дори за министъра си се оказа офицер по щата на ДС. Но пък е бил на 3-месечен курс за ръководни кадри във ВКШ- КГБСССР...

6

БЪЛГАРСКИ

Теодора МУСЕВА

И

сках да пиша за протеста срещу насилието в родилните домове, който се състоя на 25 ноември. Мислех да преразкажа няколко фрапантни случая, но попаднах на изповедта на една потребителка във форума BG-Mamma*, която обобщава всичко, което може да се каже. Този разказ не е изключение, голяма част от българските родилки могат да се припознаят в думите на тази жена. В текста ясно се вижда, че авторката е високоинтелигентна и грамотна, по време на раждането се е държала възпитано и адекватно и не е предизвикала персонала по никакъв начин. Това е разказ, който мислех никога да не разказвам. Който отчаяно се опитвам да забравя вече... година. (...) Аз го наричам изнасилване. Изнасилване от лекарски екип. (...) Разказ, който бременните за първи път може би е добре да не четат. А може би е точно обратното. Не е лошо човек да знае какво го очаква, да е подготвен. Така шокът ще е помалък. (...) Докато чакахме на опашка пред кабинета в родилния дом, болките ми вече бяха на около 2 минути, когато ме вързаха на леглото, акушерката ми се скара: “Ама ти раждаш бе, момиче! (...) Хайде, качвай се тука на стола да те прегледа докторката и ще те качваме”. Ма къде ще ме качвате бе, хора, как на стола ­ в този кабинет е върволица от народ. Нима трябва да се разкрача пред всички? Не искам. “Как не искаш ­ ще родиш пред вратата?” (...) Преглътнах стъргането с ръждясалия бръснач (не че имаше много какво да изстържат, но това е ­ такива са правилата ­ стърже се и точка по въпроса). Преглътнах и клизмата със студена вода. (...) С голяма неохота започнах да се събличам, тъй като междувременно в кабинета продължаваха да влизат и излизат бременни, доктори, акушерки и който се сетите, даже и татковци надничаха от време на време, на кого му пука тук за някакво си лично пространство, родилките нямат право на такова. Опитът ми да си облека нощницата беше придружен от дружен смях от страна на присъстващия персонал: “Ха-ха-ха, вижте я тая, ще ражда с гащи и сутиен”. И така, ето ме “подготвена” по всички правила на изкуството, а иначе със сълзи в очите, уплашена до смърт и мечтаеща единствено да си плюя на петите и да избягам далеч от това място, в което всички се държат все едно съм полуфабрикат на поточната линия във фабриката за бебета. Не знам защо, но болничната нощница още повече усилваше паниката, която внезапно ме обхвана. Когато се сбогувах с мъжа си под строгия поглед на една акушерка, имах чувството, че са ми облекли затворнически дрехи и ме водят към килията И така, ето ме в килията. (...) Долетяха поредните сърдити инструкции, последвани от: “Дай си ръката”. Послушно подадох ръка, в която моментално бе забучена някаква игла. “Ама чакайте, какво ще ми правите? Аз искам да раждам нормално, какво ще ми слагате?”. “Няма значение, тука така се прави. И каквото каже докторът, това ще ти слагаме”,

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

Лоша родилка! Марш в ъгъла! беше милото обяснение. Появи се и Негово Величество Моят Доктор. Прегледа ме, причинявайки ми поредната буря от травмиращи усещания, и обяви, че имал съмнение за “едно нещо”. На фона на всичко преживяно до момента тази недомлъвка буквално ме довърши, още повече, че той отказа да ми обясни по-подробно. (...) На съседното легло се гърчеше друга жена, която от време на време беше “поощрявана” с изказвания от рода на: “Като не ти харесва да те боли, защо толкоз бързо направи второ, а?!”. (...) Молех се да ме пуснат до тоалетната (също ужасно унизително нещо, и в училище не ми се е налагало), докато накрая една акушерка се смили над мен и ми откачи системата за малко. Това ми спечели 5 минути спокойствие, преди да започнат да чукат по вратата на тоалетната. (...) Обратно в леглото се наложи отново да се моля на тези, които по стечение на обстоятелствата в този момент имаха пълна власт над мен ­ умирах от жажда до степен, в която устните ми бяха пресъхнали и болезнено напукани. Вода така и не получих, но същата мила акушерка (единствената там) се съгласи да ми намокри устните с малко вода, колкото да ме раздразни още повече ­ бях готова да изям марлята, с която ме мокреше... (...) Качиха ме на магарето, а там... там изтезанията достигнаха своята кулминация. Кулминация, която превърна деня, който трябваше да е един от найщастливите в живота ми, в един от най-кошмарните ми спомени. Около мен се събраха много хора и всички крещяха “Напъваааааййй”, “Нищо не правиш”, “Ще си убиеш бебето”, и какво ли още не. Чух, че “моят” доктор се обърна за помощ към свой колега, защото бил по-едър. Скоро разбрах и какво е имал предвид. Въпросният колега

без никакво предупреждение се метна върху корема ми. Изплаших се, че ще ми убие бебето, и не знам и аз откъде намерих сили, надигнах се и се опитах да го отблъсна от мен. Тогава останалите от екипа му се притекоха на помощ ­ някои ме натискаха към леглото, други ми държаха ръцете. Вече не знаех на кой свят съм ­ започнах да се моля да ме срежат и да извадят бебето. По едно време изгубих съзнание за малко. Миг след това над мен седеше поредната анонимна персона в престилка, държеше спринцовка и питаше останалите: “Да я отнасям ли?”. Събудих се от дълбок сън със смътни спомени за миговете преди да заспя. Огледах се. Нямаше никого. Незнайно защо, явно подсъзнателна асоциация, залата ми заприлича на току-що почистена касапница... Бебе не се чуваше, не се и виждаше. В главата ми се блъскаха мисли ­ коя от коя поужасяващи. По едно време се появи жена в престилка. “Какво стана?”, попитах. “Не виждаш ли, че имаш бебе? ­ сопна се тя. ­ Имаш гривна с номер”. Сигурно се е очаквало да се досетя... “Извадиха го с форцепс”. “Искам да го видя”. “Сега?!” ­ все едно исках най-неестественото и невъзможно нещо на земята... Не знаех къде е детето ми и какво става с него, не знаех какво е станало с мен ­ само знаех, че съм буквално изкормена отдолу ­ това го усещах... В следващите дни униженията продължаваха... Молбите пред Детско да си видя бебето и да ми дадат сведения за него. “Наддало е 5 грама ­ това беше максимумът, който успявах да измъкна, ­ но не е добре и не можем да ви го дадем”. “Да го кърмите?! Абсурд!” Гърдите ми бяха твърди като камък и ужасно болезнени, вдигнах температура ­ “Нормално, ходи се помоли на някоя майка да ти покаже какво да правиш с помпата”.

... “Едното нещо” ­ неправилно предлежание на плода. Проучванията ми впоследствие показаха, че е имало сериозни причини да се подозира такова по време на първия преглед, а дори и преди това. Това, което се случи ­ заклещване на бебето в родилния канал, оток на главата му и варварско “животоспасяващо” (застрашения от самите лекари живот) изваждане с форцепс. Последствията Бебето: АПГАР 5, огромен кефалохематом, гърчове и кръвоизлив, системи фенобарбитал, антибиотици и други хубости, тежка жълтеница. ТФЕ 20 дни след раждането ­ разширен вентрикул, кисти, които трябва да се следят. Спастичност на едната страна на тялото, оттам ­ подозрения за ДЦП, една година ходене по мъките и неизвестност (докато проходи и проговори), препоръки да се следи поне до училищна възраст за късни последствия. Майката: Разкъсвания четвърта степен, зашити анблок и както дошло (цитирам лекар). Това е без нелицеприятните подробности от рода на фистули, смъквания, недобре функциониращи мускули и т.н., както и всички неудобства, свързани с тях. Необходимост от сериозна операция за корекция на последствията, ако въобще такава е възможна. Този разказ събуди в мен някаква подсъзнателна асоциация ­ осъзнах, че става съпрос за марлята, с която акушерката мокри устните на родилката. Да ви напомня нещо? Да, точно така ­ и Исус Христос се е молел за вода, а са му намокрили устните с гъба, напоена с оцет. Защо родилката се третира като Спасителя на кръста? В отговор мога само да цитирам коментар на друга майка: “Наистина си заслужаваме да се затрием като нация, след

като толкова просташки, грубо и жестоко посрещаме новия живот!”. В що за страна живеем? Как е възможно тези средновековни мъчители да не са осъдени, а болницата да не е изплатила милиони обезщетение на жертвите? Във форума се включват много майки от чужбина, които казват, че подобно нещо не може и да се сънува на Запад: Не мога да повярвам, че може да има такова отношение към жената в една европейска държава през ХХI век. Клизми, бръснене, скачане на корема. Че тук ще осъдя и доктора, и болницата, ако някой си позволи такова отношение към мен. И отнемането на детето след раждане... Имах прекрасно раждане, никой не ме подложи на някакви ненормални процедури, държаха се с мен все едно съм най-великата родилка на света, всеки ме окуражаваше, мъжът ми беше с мен през цялото време, той пое сина ни, той преряза пъпната връв. Детето не го отделиха на повече от 2 метра от мен, в стаята имаше педиатър и малък кът, който съдържаше всичко необходимо за бебето ­ някаква лампа, кантар, разни инструменти, ако нещо се наложи. Сложиха го веднага върху мен, така, както си беше ­ мокър и топъл, насърчиха ме да го сложа на гърдата си веднага... Толкова прекрасни спомени. Чувствах се прекрасно. Ето това е нормално раждане. В средновековната касапница, описана в началото, няма нищо естествено и нормално. Толкова много ли се иска? Очевидно, да. Много хора казват, че става въпрос за пари. Според мен не това е определящото. Определящи са годините робска психика и натрупани комплекси в нещастната душица на българина. Робска психика, защото гореописаният филм на ужасите се случва на много жени и до този момент никой дори не се е досетил, че това не е “нормално” и че на теория може да осъди болницата. Хората търпят и си мълчат. Така са ни учили по време на турското робство, така сме оцелели по време на комунизма, ние не знаем друго. Комплекси, защото това е наградата на малкия човек. Да има някаква, макар и малка власт. Да покаже (най-вече на себе си), че и от него зависи нещо, че и той има значение. Затова акушерките се държат така, защото това са техните мигове на “абсолютна власт”, затова и сервитьорите, и продавачите, дори и лекарите се държат с пациентите като с по-низши същества. Въпреки всичко бих искала да подчертая, че познавам много български родилки, които са имали приятно раждане. Самата аз съм изключително доволна от персонала в родилния дом, който най-вероятно е същият като описания в началото на текста. Не мисля, че има причина отношението към мен да се различава от това към цитираната авторка. Раждането е най-важният емоционален момент в живота на една жена ­ момент, в който тя е изключително лабилна и податлива на всякакви влияния. Иска ми се тези влияния да са възможно най-положителни въпреки проблемите в българското здравеопазване (и възпитание). * Благодаря на Бу за идеята за заглавието.

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

МЕДИЙНИ 7

8

РАЗГОВОРЪТ

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

Време е за нова революция Интервю на Адам МИХНИК с бившия чешки президент Вацлав ХАВЕЛ ­ Бих искал да започнем, като ви върна 40 години назад, когато армиите на Варшавския договор нахлуха в Чехословакия ­ 1968 г. Смятате ли, че тази инвазия нямаше да се случи, ако Чехословакия провеждаше различна политика? ­ Както тогава, така и днес вярвам, че имаше начин да предотвратим тази заплаха, но лидерите на страната дори и не подозираха за нея. Разбира се, нямам предвид военна съпротива, а по-скоро някаква “морална мобилизация”. Нашата страна беше преживяла нещо подобно след Споразумението от Мюнхен през 1938 г. Тогава Чехословакия показа, че е готова да се защитава. През 1968 г. беше очевидно, че решението да се нахлуе в Чехословакия беше прието от съветското политбюро само с един глас мнозинство. Може би последствията биха били различни, ако нашата страна имаше навика да нарушава съветската партийна линия и ако е необходимо, да удря по масата. Но това е само предположение. Фактът е, че тази възможност беше отвъд менталния хоризонт на нашите лидери по това време. Ръководството на държавата се състоеше от комунисти, които просто бяха изпреварени от събитията и имаха проблем с овладяването им. Ако те се бяха опитали да овладеят събитията и да ги ръководят, заплахата от интервенция би била по-малка, но на мен ми се струва, че такъв сценарий също нямаше да свърши добре. Може би един “чешки” Ярузелски би взел инициативата и би заявил, че ще се справим сами със ситуацията. Това е една от възможностите, въпреки че не познавам чешки генерал, който би взел самостоятелно такова решение. ­ Какво си мислехте тогава? Очаквахте ли тази инвазия? ­ През цялото лято преди инвазията бях много напрегнат. От една страна, беше възможно да се говори свободно и да се провеждат събрания, освобождаваха се затворници, накратко ­ имахме хиляди причини да се чувстваме еуфорично. Възможности, каквито нямахме преди това. Но от друга страна, повечето от нас чувстваха, че не можем да сме сигурни дали това ще ни се размине. Успокоявахме се, смятайки, че те не биха изпратили танковете срещу нас. Все пак това беше сърцето на Европа във времена на “разведряване” и ядрени оръжия. Когато танковете все пак дойдоха, първоначалната изненада се превърна в национална съпротива, която не беше военна, а по скоро представляваше вид градски фолклор. Градовете бяха пълни с протестни плакати, хората си помагаха един на друг, дори затворниците обявиха, че ще спрат да крадат. Пре-

Адам Михник карах първите дни от инвазията в град Либерец и видях как местните хипита, които бяха смятани за заплаха, дойдоха в кметството и си предложиха услугите на председателя на местния съвет. Тяхната задача беше да свалят уличните знаци, тъй като на полицията не є подхождаше да го прави. Задачата беше изпълнена през нощта и на следващата сутрин всички знаци бяха складирани по коридорите на кметството. Лидерът им искаше нова задача. Беше чудесен период, но аз знаех, че няма да продължи дълго. Така и стана. После бързо настъпи апатия и деморализация. По-скоро, отколкото аз очаквах. ­ Каква е вашата информация за противоречията в Кремъл относно интервенцията? ­ Според моите източници руското политбюро наистина е обсъждало този въпрос и решението е взето с мнозинство от само един глас. Дори чух, че Хрушчов, който по това време вече не заемаше политически пост, отишъл в Кремъл и се опитал да влезе при другарите си с цел да ги разубеди. Той смятал, че тази идея ще навреди на световното комунистическо движение, което действително се случи. Ако тази интервенция имаше някакъв дългосрочен позитивен ефект, то това беше, че отвори очите на западните леви. Агресията срещу Чехословакия ги лиши от техните илюзии. ­ Всички знаем какво представляваше т.нар. “нормализация”. Какво морално и социално въздействие имаше тя върху обществото? ­ Обществото бързо осъзна какво се очаква от него. Предложението беше: ако подкрепяте инвазията или поне мълчите и не протестирате, ние ще ви оставим живи, ще ви позволим да строите летни вили и да отглеждате зеленчуци на земята си. Но само при условие че няма да протестирате. Ще сложите на фасадата на къщата си комунистически лозунги, възхваляващи комунистическата партия, и ще изпращате поздравителни телеграми за поредния комунистически конгрес. Накратко: ако оставиш

режима на спокойствие, и той няма да те закача. Беше вълнуващо и болезнено време, когато се чупеха гръбнаци. И беше удивително кратко. Само в този контекст можем да разберем Ян Палах и неговата саможертва. Това беше необикновен израз на натрупаното напрежение в момент, когато се провеждаше чистка и хората бяха подложени на странни трансформации. Някой, който до скоро е подкрепял Пражката пролет, се превръща в “нормализатор”, който уволнява хората от работа. Виждахме как правителството се движи назад стъпка по стъпка, одобрявайки все повече отстъпки. Все пак за няколко месеца беше възможно да се дискутира и пише публично за случващото се, тъй като свободата на медиите беше ограничавана постепенно. ­ През 1978 г., когато се срещнахме в планините на чешко-полската граница, ние нямахме ясна визия за края на комунизма. По същото време написахте вашето есе “Силата на безсилните”, отговаряйки на въпроса как свободата и достойнството могат да се развиват под комунистическо потисничество. Това есе се превърна в манифест на демократичната опозиция във всички страни от комунистическия блок. Когато дойдохме в Прага през 1989 г. и ви посетихме на вилата в Храдечек, вие все още бяхте скептично настроен. Присмяхте се на моите предвиждания за края на комунизма, които се базираха на видените от мен четирима чуждестранни китаристи на Карловия мост. По това време всички мислеха като вас и никой не вярваше, че системата се пропуква и скоро ще се срути. Какво спомогна Кадифената революция да се случи толкова скоро след нашата среща? ­ Към края на периода на “нормализация” аз говорех и нещо друго. След “Харта 77” продължиха да ни казват: вие сте малка група интелектуалци, които се борят помежду си, работниците и милиони други хора не ви подкрепят. Само си “трошите главите”. Аз свикнах да отговарям, че в една тота-

литарна система никога няма да можем да покажем истината, която се крие под повърхността, защото не може да бъде проверена. Нямахме социологически проучвания и свободни медии, но знаехме, че нещо се мъти в общественото подсъзнание. Все по- силно усещах, че рано или късно нещо ще се взриви. Нямаше как тази ситуация да продължи вечно, защото всеки виждаше как всичко се пръска по шевовете. Очевидно беше, че дори случайно събитие може да провокира големи промени и снежната топка ще се превърне в лавина. Тогава често казвах, че при тоталитарните режими един глас като този на Солженицин например тежи много повече от милиони други и не можем да предвидим кога снежната топка ще стане лавина. Аз също не знаех и бях изненадан, когато това стана. И то беше свързано с екологичната и социална криза на системата и нейната страхлива природа. Управляващите имаха всички силови инструменти на свое разположение и можеха да предизвикат някаква конфронтация, за да ни победят. Но вече нямаха енергия. ­ Споменахте Солженицин. Той премина през странна еволюция. През последните години на своя живот възхваляваше царисткия режим отпреди Октомврийската революция, искаше възстановяване на смъртното наказание и подкрепяше Путин. Какво се случи с него? ­ Той не е единственият. Много хора в Русия, които бяха част от демократичната опозиция и с които се виждахме по

Александър Солженицин различни поводи, преживяха известна еволюция. Това ти става ясно веднага щом повдигнеш въпрос за Чечения или Грузия. Руското общество е заразено със скрита несигурност, страх, че няма да бъде взето на сериозно от Запада. Най-голямата страна в света се чувства малка и затова продължава да гледа накриво съседите си. Сякаш не знае къде започва и къде свършва. Когато някой започне да използва националистическата карта, обществото го възприема като лек за тази неси-

гурност. Очевидно това е фалшив лек. Ако бях егоист, бих казал: слава Богу, иначе нямаше да има Толстой или Достоевски. Защото всичко е заради едно и също нещо. И дали е останало място за Бог. Въпреки всичко ситуацията там се влошава и аз се притеснявам, че ЕС не знае достатъчно за това. Икономическите интереси се поставят над спазването на човешките права. Действията им понякога са на ръба на допустимото. Наскоро прочетох три шокиращи книги ­ на Литвиненко, на Анна Политковская и на Александър Яковлев. Докато ги четях, направо ми се изправи косата. А системата, която установи Путин, дори няма име. ­ Как така няма име? Това е путинизъм. Но нейният създател не е Путин, а Лукашенко. Путин просто плагиатства. ­ Член на руската опозиция каза наскоро, че Путин не понася Лукашенко, защото го вижда като своя карикатура. ­ Забелязвам известен парадокс. От една страна, вървиш ли по улиците на Прага, Бърно, Варшава или Краков, забелязваш положителни промени ­ хубави къщи, по-добра пътна настилка, страхотни магазини и книжарници, пълни с хора. От друга страна, нашите страни показват знаци на прогресивна деградация, ако не и израждане на политическия елит. В действителност би било трудно да намериш политици, които да предизвикват възхищение или да са готови да поемат задачата да водят Европа или света. Ставаме все по-цивилизовани и вместо диктатура имаме демокрация. В същото време има процес на влошаване на състоянието на политическия елит, последвано от влошаване на състоянието на демократичните институции. Как бихте обяснили това противоречие? В Русия плурализмът беше елиминиран, но в Полша или Чехия хората все още имат избор. Като изключим това, че понякога изборът е между путинизъм и берлусконизъм. Как виждате вие политическия, идеологическия и духовен пейзаж в постсъветските страни днес? ­ От една страна, всичко става все по-добро ­ ново поколение мобилни телефони излиза всяка седмица. Но за да ги ползваш, имаш нужда от нови указания. В края на деня човек е ангажиран с тяхното четене вместо с книги или пък гледа телевизия, където щастливи и красиви момчета с изкуствен тен рекламират новите бански гащета на нечия модна къща.Това развитие на световното консуматорско общество е придружено от нарастващ брой хора, които не създават нищо стойностно. Те са просто посредници, консултан-

РАЗГОВОРЪТ 9

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

ти и PR агенти. Оказва се, че имаме голям избор в супермаркетите, но в действителност това разнообразие е фалшиво. Губим центрове на социално самоуправление като малките магазини и пивниците. Всичко това върви ръка за ръка с унищожаването на природата. За мен всичко това е много опасно и се съмнявам, че обществото би се вразумило, освен ако не се случи някакъв огромен катаклизъм или цунами. Във всеки случай чувствам нуждата от някакъв вид екзистенциална революция. Нещо трябва да се промени в чувството за осведоменост на хората. Тази поразия не може да се поправи от нито една технократична хитрина. Политическите личности губят своята релевантност в днешния свят. Брои се единствено краткосрочният план. Идеология на растеж и култът към новото властва и вляво, и вдясно. Това е като прах за пране с етикет “Ново”, а на другия ден си взимаш още по-нов и пак нямаш представа каква е разликата. Амбициозни политици не могат да устоят на този култ към новост, промяна, прогрес и растеж. Рано или късно те стават отражение на собствените си общества. Не виждам много големи морални или духовни авторитети в света днес. Но не си мислете, че съм тотален скептик. Вярвам, че гражданските организации, асоциации и инициативи правят нещо полезно. В Чехия има хиляди фондации от всякакъв вид, много от тях са малки и местни, почти неизвестни, но вършат важна работа в техните микрообщности. Вярвам, че разнообразното гражданско общество е един от начините да се справим със заплашителното развитие на нашата цивилизация. ­ От една страна, Европа става все по-интегрирана, имаме евро и Шенген. От друга страна, има дезинтеграция ­ баските, Корсика, Белгия. Когато Чехословакия се раздели, аз бях разтревожен. Но днес всеки ми казва, че отношенията между чехи и словаци никога не са били по-добри. Поглеждайки назад, вие как оценявате това? ­ Национализмът отчасти е средство за защита от натиска към еднообразие, упражняван от глобалната цивилизация. Когато кацаш на летището в Токио или Москва, не можеш да разбереш къде се намираш. Колкото по-малка е килията със затворници, толкова по-вероятно е те да се сбият. Чешко-словашкият случай обаче илюстрира друга теза. Често една нация трябва да премине през действителна независимост, преди да може да оцени интеграцията. Само тогава самоопределящите се групи могат да се интегрират. Без самоидентификация процесът става много по-труден. Това поне е моята интерпретация на случая с Чехословакия. ­ Обама каза на американците: трябва да избирате между надежда и цинизъм. Очевидно това беше изборен лозунг. Когато мисля за това, ми се струва, че политиката в постсъветските страни е пропита от цинизъм и този лозунг е уместен и тук ­ би могъл да

означава, че ние не сме обречени на цинизъм и бихме могли да опитаме да изберем надеждата. Какво мислите? ­ През последните двадесет години бяхме свидетели на много опити за промяна и внедряване на някакъв морален ред. Всички те се провалиха. Обществото трябва да е дорасло за нещо подобно. В нашата страна това обикновено се случва на двадесетгодишни цикли ­ 1918, 1938, 1968, и пропускайки една година ­ 1989. Нуждата от промяна не може да е просто нещо, за което мечтаят интелектуалците. Тя трябва да е желана от обществото. Един ден, когато нови поколения, неразглезени от комунизъм и нормализация, пораснат, цинизмът ще изгуби своята сила и практикуващите го ще бъдат изхвърлени от обществения живот. Надявам се, че в това е шансът за истинска промяна. ­ Няма да ви питам какво мислите за “лустрацията”, защото сме дискутирали многократно този въпрос и преди. Не мога обаче да пропусна случая Милан Кундера. Четох позицията ви около дебата и съм напълно съгласен с вашето мнение. В нашите посткомунистически страни имаме “склад с наркотици”, каквито са архивите на тайната полиция. Имаме и пристрастени към наркотиците, които се предполага, че наглеждат този склад, но вместо това те не спират да се дрогират и да се появяват публично, изобличавайки още един доносник. Как работи този механизъм: някой намира лист хартия, който няма подпис на Кундера, и изведнъж чешките вестници

Милан Кундера казват: “Кундера вече не е Бог!”. Той никога не е бил Бог, а просто писател. Какво означава всичко това? ­ Този въпрос не е решен както трябва в нито една посткомунистическа страна. Някои се справиха по-добре, някои по-лошо, но никой не се справи изцяло. Ясно е, че нещо трябва да се направи. Не можем просто да забравим и да кажем, че не ни интересува вече, защото това засяга нашето минало. След Кадифената революция аз предложих група от пет интелигентни и надеждни човека от дисидентското движение да се съберат и за срок от една година да измислят решение. Вместо това се взеха необмислени решения. Първо се появи законът за лустрацията, след това негов преработен вариант и т.н. В резултат на това имаме абсурдна ситуация, в която лист с имена се чете по телевизията и милиони хора го гледат, разбирайки, че никой не знае дали имената са на жертви или на доносници. След това хората бяха посъветвани да отидат до архивите и да проверят сами. Но кой от всички тези, които са гледали, ще отиде и ще про-

вери? Това е абсолютно безотговорен начин за решаване на този въпрос, защото поставя всички под един знаменател и разрушава нечий живот. Това означава също, че обществото има нужда от такъв тип неща. Този въпрос е свързан също и с прогреса на нашата цивилизация. Медиите трябва да печелят. Както знаем, “малко земетресение в Чили, малко жертви” не е новина. Ако обаче те могат да кажат, че еди-кой си е бил доносник или е развел или изнасилил някого, ще го направят, защото им носи приходи. А за някои медии приходите са по-важни от истината. ­ Ако някой 20-годишен прочете днес вашето есе “Силата на безсилните”, какво би научил? Ако млад човек ви попита днес как да живее, какво бихте го посъветвали? ­ Основният императив, “Живей в истина”, има своята традиция в чешката философия, но основно има библейски корени. Той не означава само притежанието или разпространяването на информация. Защото тя е като вирус. Циркулира в пространството и някой поема повече, друг по-малко. Истината обаче е различна материя, защото я гарантираме със себе си. Истината се базира на отговорността. Това е императив, който е валиден във всяка възраст. Очевидно днес има малко по-различна форма. За щастие сега не трябва да слагаш портрети на Хавел, Клаус или Качински по стените на магазините и вече не живеем под тоталитарен натиск, но това не означава, че сме победили. Все още се нуждаем от, както аз го наричам, “екзис-

тенциална революция”, въпреки че тя може да изглежда различно на различните места. В общи линии важното е, че трябва да отстояваш това, което вярваш, че е истината. Това направи Анна Политковская. Тя гарантира истината със собствения си живот. Нейният случай е типичен поскоро за държавата на Путин, но същото важи и за други места като Америка. Като споменахте “Силата на безсилните”, нека ви напомня, че също имате вина, защото, когато се срещнахме на границата през

Анна Политковская 1978 г., се споразумяхме да издадем заедно полско-чешка колекция с есета. Именно вие ме помолихте аз да напиша първия текст, който се превърна в споменатото есе. ­ Значи сега, 30 години покъсно, би трябвало и аз да напиша отговор, нали? Благодаря, Вашек! Превод: Славчо Гаврилов www.salon.eu.sk

Вацлав Хавел

10

ПОРЕДИЦА

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

Краят на Студената война ­ 2 Писмо от Хелмут Кол до Джордж Буш-старши 28 ноември 1989 г. Уважаеми Джордж, Благодаря Ви, че по телефона ми поискахте информация за ситуацията в Германия във връзка с предстоящата Ви среща с генералния секретар Горбачов в Малта. Приветствам това, защото е знак за германо-американското приятелство и партньорство. Същевременно съм Ви признателен и за любезните думи във Вашето телевизионно обръщение по случай Деня на благодарността. За да се възползвам изцяло от вашето предложение, моля Ви да разберете, че срещата Ви с генералния секретар Горбачов вероятно ще засегне теми, които са свързани с интересите на Федерална република Германия и всички германци.

1. Философията за срещата в Малта Много съм ви задължен, уважаеми Джордж, за категоричността, с която отхвърлихте всякакви паралели между Ялта и Малта. Споменавам това не от гледна точка на положението в Германия или Европа. Моята позиция по-скоро е, че историческият процес на реформи, който преживяваме в момента в Източна и Централна Европа, не само е насочен към нашите западни ценности ­ свобода на волята, демокрация, частна инициатива, но и се осъществява от самите хора. Лех Валенса по впечатляващ начин подчерта това неотдавна в разговора с Вас и в речта си пред Конгреса на САЩ. Точно това е причината, поради която опитите да се направлява развитието на реформите “от горе” или да се канализира или ограничава движението на хората не биха съответствали на изискванията на тази историческа епоха. Разбира се, това е преценка, която важи и за нас и нашите европейски съседи. В такъв смисъл разговорите в Малта не трябва да изглеждат като среща на найвисоко равнище на статуквото.

2. Стабилност на процеса на реформите Въпросите, които със сигурност ще засегне генералният секретар Горбачов ­ предотвратяването на каквато и да било дестабилизация, укрепването на стабилността чрез реформи, трябва да се обсъждат от тази гледна точка. С тези цели бих Ви препоръчал изцяло и напълно да се съгласите, включително и от мое име. Същото се отнася и за Вашето уверение, че Америка приветства тези реформи ­ при това не като противник, търсещ изгода, а като държава, която предлага подкрепа. Именно затова е важно съвместно с генералния секретар Горбачов да се утвърди дефиницията на двете понятия:

Представяме забележителното писмо на канцлера Кол до президента Буш-старши, което пристига в Белия дом точно когато Кол изненадва всички свои съюзници и СССР със своите „10 точки“ в речта си пред Бундестага, излагайки идеята си за германското обединение. Писмото е написано в отговор на настойчивите молби на Буш (например в телефонните разговори от 10 и 17 ноември) да получи неговото мнение преди срещата му с Горбачов в Малта. На практика Буш иска да се види с Кол лично, но канцлерът възпитано отказва предложението, извинявайки се с политическата ситуация в двете Германии. А всъщност прозира и желанието му да не се наложи предварително да оповести своя план за обединението им. Стилът на писмото е много по-официален, отколкото телефонните разговори между двамата политици. Това вероятно се дължи на редакторската намеса на сътрудниците на Кол.

­ Обратно на това, което някои източни пропагандатори продължават да твърдят, дестабилизацията не е резултат от влияние или намеса от страна на Запада. Нейният източник по-скоро е пробуждането след много десетилетия на насилствено потискани конфликти (например между отделните националности) или отхвърлянето на реформите и произтичащата от него реакция ­ или бягство ­ на населението. ГДР и ЧССР са последните примери в това отношение, а съдбата на Румъния е повод за сериозна тревога. ­ Стабилността означава устойчиво развитие на реформите, което гарантира свободната воля и самоопределение на народите ­ по думите на генералния секретар Горбачов “сво-

бода на избора”, която позволява на гражданите демократично участие във формирането на политическата воля в техните държави и открива пред хората конкретни перспективи за бъдеще в отечествата им. Накратко казано: както през 1776 г., и днес става дума за правото на живот, свобода и стремеж към щастие! [в писмото си Кол е използвал английските думи life, liberty and the pursuit of happiness ­ б.пр.] Не на последно мястор стабилност означава и благоприятна външнополитическа среда, най-вече динамичен напредък по отношение на разоръжаването и контрола над въоръжаването. Ако тези дефиниции са правилни, резултатът ще е, че найважните решения относно стабилността, респективно деста-

билизацията, ще бъдат взимани от самите държави в Централна и Източна Европа. А задачата на Запада трябва да бъде да подкрепи отвън започналите реформи. Конкретните форми и условия на тази подкрепа биха могли да бъдат основна тема за обсъждане по време на разговорите ви с генералния секретар Горбачов.

3. Ситуацията в Съветския съюз Съгласно нашите анализи генералният секретар Горбачов ще застане пред Вас като мъж, който иска да провежда своята политика решително, последователно и динамично, но среща вътрешен отпор и в голяма степен трябва да разчита на външна подкрепа. Днес икономическото положение в Съветския съюз според оценката на нашите експерти е по-лошо от всякога, откакто Горбачов е на власт. Затрудненото вече снабдяване през идващата зима може допълнително да се влоши от евентуална енергийна криза. Нашите анализатори казват, че засега позицията на генералния секретар Горбачов не е застрашена и че той продължава да се въприема като Номер 1 дори от колеги в ръководството, които гледат критично на посоката или темпото на перестройката. Не трябва обаче да се пренебрегва, че популярността му сред населението намалява заради липсата на реални материални резултати. Следователно, както тържествено обявихме на срещата на върха на НАТО в края на май, след като е в наш интерес перестройката в СССР и реформите в Централна и Източна Европа да вървят успешно, теоретичният въпрос “Да помогнем на Горбачов?” може съвсем скоро да стане сериозен както по отношение на конкретните искания на СССР, така и на нашите реални възможности да помогнем, които са сравнително ограничени.

4. Разоръжаване и контрол над въоръжаването Освен това можем съвместно с генералния секретар Горбачов да работим за напредък във външната политика. Дневният ред, който държавният секретар Бейкър и външният министър Шеварднадзе разработиха в Уайоминг, има значение, излизащо далеч отвъд американо-съветските отношения. Надявам се, че Вашата среща с генералния секретар Горбачов ще даде силен тласък на текущите преговори по контрола над въоръжаването, дори и там да не се стигне до сключване на конкретни споразумения. Бих приветствал, ако заложеният в Уайоминг напредък по преговорите СТАРТ се утвърди. Това ще засили надеждите, че догодина може да се постигне споразумение в тази важна и за

нас, европейците, сфера, или поне че решително се приближава този момент. Специален интерес за Федералната република представляват бързите съществени резултати от преговорите във Виена за конвенционалните оръжия в Европа. За това сме на едно мнение с нашите партньори от НАТО и особено с Вас. Защото става дума за основен проблем на европейската сигурност. С оглед числеността на съветските въоръжени сили в страните от Централна и Източна Европа, динамичното развитие на събитията в държавите, членки на Варшавския пакт, допълнително засили значението на тези преговори. Мисля, че е особено важно напредъкът във Виенските преговори да върви успоредно с политическите, най-общо казано, промени в тази част на Европа. Затова бих се зарадвал, ако можете да разясните на генералния секретар Горбачов решимостта на Запада да постигнем един първи резултат във Виена във времевите рамки, които Вие очертахте на срещата на върха на НАТО през май. Според мен и СССР се стреми към тази цел. Той трябва да бъде подкрепен в този интерес, който не на последно място беше изразен в предложението на генералния секретар Горбачов за среща на държавните и правителствени ръководители през втората половина на 1990 г. за сключване на споразумение за конвенционалните оръжия. САЩ и СССР постигнаха споразумение в Уайоминг за химическите оръжия, които приветстваме, защото те пораждат надежда за възможността скоро да се стигне до глобална, обхватна и ефективно удостоверима забрана на химическите оръжия в Женева. Бих приветствал, ако отново ангажирате Горбачов с тази цел и по този начин накарате и него да се включи активно в кампанията за всестранно участие. С оглед на общия план за контрол над въоръжаването и разоръжаването на срещата на НАТО приехме ясна позиция във връзка с въпроса за ядреното въздържане и наземните ядрени системи с малък обсег. Записахме точно дефинирани преговорни рамки в тази сфера. На генералния секретар Горбачов трябва непрекъснато да му бъде напомняно, че едностранното премахване от негова страна на голямото военно превъзходство на Изток по-късно ще улесни преговорите. Нека бъде ясна моята позиция: чух с радост и задоволство в телевизионното Ви обръщение по случай Деня на благодарността повтореното отново уверение, че Вие ще оставите американските войски в Европа дотогава, докато Вашите европейски приятели ги желаят и имат нужда от тях. И аз Ви уверявам: както и досега, ние приемаме присъствието на Вашите войски като жизненоваж-

ПОРЕДИЦА 11

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

но за европейската сигурност.

5. Събитията в други държави от Варшавския договор Относно реформите в Полша, Унгария, България, ЧССР и не на последно място, в ГДР, ние трябва да бъдем благодарни на политическия курс на генералния секретар Горбачов. Неговата перестройка освободи, улесни или ускори тези реформи. Той подтикна правителства, които не искаха да осъществяват реформи, към откритост и към приемане на исканията на хората; и допусна да се случат неща, които в голяма степен надминаха стандартите на самия СССР. Генералният секретар Горбачов малко или много обяви края на Брежневата доктрина и вместо нея санкционира правото на всяка държава и народ на “свобода на избора” в своята политическа и социална система (в съвместната декларация, която подписа заедно с мен през юни, както и в последното комюнике на външните министри на Варшавския договор и другаде). Ще зависи от генералния секретар Горбачов да спази собствените си обещания и в частност да наблегне, че забраната за намеса важи за всички и особено за СССР там, където има разположени съветски войски. Що се отнася до ситуацията в Полша и Унгария, посещението ми във Варшава и един разговор в последната минута с Немет твърдо ме убедиха, че през идващата зима и двете страни ще се изправят пред сериозни проблеми, свързани със снабдяването на населението, заради намаляването на съветските енергийни доставки и ликвидната криза. В двете страни не са изключени “социални изблици”, особено ако “ортодоксалните” партии биха имали изгода от тях. На фона на тази критична ситуация трябва да подчертая, че помощта на Запада идва прекалено бавно. В частност нито разговорите с Международния валутен фонд, нито в случая с Полша ­ с Парижкия клуб, са приключени, нито е осигурен стабилизационният фонд в размер на 1 милиард долара, както предложихте в началото на октомври. С изключение на САЩ и ФРГ, нито една друга западна държава не е обещала помощи. Ще използвам нашата съюзническа среща на 4 декември, за да подтикна към бързо приемане на резолюция от страна на международните финансови институции, да се обърна с молба за още средства за стабилизационния фонд.

6. Ситуацията в ГДР Това, което казах за значението на “свободата на избора” и зачитането на този избор, е изключително важно за ГДР. Според наши източници и особено след разговори с ръководителя на службата на федералния канцлер в Източен Берлин, министър Зайтерс, ние стигнахме до оценката, че положението на ръководството вече не е стабилно и хората са неспокойни. Въпреки отварянето на границата и на Стената, въпреки промените в правителството и перспективите да се осъществят предложените реформи, масовите демон-

20 година по-късно страции продължават и голям брой германци бягат от ГДР във ФРГ. Предстоящият партиен конгрес в средата на декември ще отговори на ключови въпроси: ­ Комунистическата партия готова ли е да се откаже от своя монопол върху властта и да промени съответстващата конституция? ­ Комунистическата партия готова ли е да разреши свободни избори в близко бъдеще, да разреши нови и несоциалистически партии и съюзи и да инициира незабавно икономически реформи? Положителните отговори на тези въпроси зависят от това дали ФРГ може да изпълни своето предложение да помогне на ГДР в новите финансови измерения. В случай че генералният секретар Горбачов критикува това намерение на ФРГ като намеса, аз ще ви бъда признателен, ако можете да разясните, че както според нас, така и според Запада не може да става дума за стабилизиране на едно дискредитирано ръководство и на една нетърпима ситуация; трябва да говорим за политически, икономически и социални промени с трайни последици, които да бъдат подкрепени отвън ­ с грижа и без да се забравят желанията на населението.

7. Германското обединение Нека Ви благодаря от името на всички германци за Вашата ясна позиция, че САЩ приветства германското обединение и че това е въпрос, който трябва да бъде решен от германците или по-точно ­ от двете държави. Генералният секретар Горбачов може да разглежда този въпрос в смисъл, че ние трябва да продължим да зачитаме следвоенните реалности и че по тази причина реформите в ГДР на никаква цена не могат да отидат толкова далеч, че да се променят съществуващите граници между Изтока и Запада и да се възстанови единството на Германия под каквато и да е форма. Особено настоятелно Ви моля

­ именно в духа на моята позиция в началото ­ не се съгласявайте с никакви ангажименти, които биха могли да бъдат тълкувани като ограничения [в писмото си Кол използва английската дума containment в смисъл на политика на ограничаване] върху политически курс, “водещ към състояние на мир в Европа, в което германският народ би могъл да постигне отново своето единство чрез свободно самоопределение”. Тази цел повторно беше изложена от държавните глави на страните ­ членки на НАТО, в тяхната декларация от 30 май 1989 г., а ние вече демонстрирахме това на СССР в заключителната част на Московския договор от 1970 г. Същността на въпроса обаче е и остава свободното самоопределение на германците в ГДР. Те доказаха в събитията от лятото насам, че не чувстват и не мислят като представители на отделна нация. Откакто са отворени Стената и границата, повече от половината от гражданите на ГДР ­ до момента повече от 9 милиона души! ­ са посетили Федерална република Германия и са посрещнати със сърдечност и чувство за солидарност. На масовите демонстрации в ГДР призивите за свобода, свободни избори и независими профсъюзи все повече се допълват от призива за единство. Той ще стане по-силен, когато обещаните реформи не се осъществят в пълен обем. Естествено, в общ интерес на Запада и Изтока и на всички германци е да не се стигне до “хаотична ситуация” ­ такава, от каквато явно се страхува генералният секретар Горбачов в посланието си до Вас от 10 ноември. Германците в ГДР действително проявиха респектиращо внимание, разум и умереност дори по отношение на извършените още в началото на октомври репресии. Федералното правителство по никакъв начин не използва едностранно настоящата ситуация в ГДР, за да постигне националната цел на германците чрез самостоятелен ход. Напротив, ние потвърдихме нашата нерушима преданост

към Алианса и засилихме активното си сътрудничество в рамките на европейската интеграция. Това беше признато от Вас и от нашите европейски приятели и съюзници, за което на това място отново Ви благодаря. Дори генералният секретар Горбачов в телефонния си разговор с мен изказа признанието си по отношение на проявената от федералното правителство сдържаност. Много се надявам, че той няма да Ви каже нещо различно. Уверих го, че федералното правителство стои твърдо зад Московския договор и задълженията, записани в Заключителния акт от Хелзинки, като това, разбира се, трябва да важи за всички. Сега е важно да хармонизираме в дългосрочен план легитимните интереси в сферата на сигурността на всички европейци и оправданите интереси на германския народ и особено на населението на ГДР. Това, което възнамерява да направи федералното правителство за постигането на тази цел, обобщих пред германския Бундестаг в 10 точки: Първо: Незабавна конкретна помощ за германците в ГДР в хуманитарната и медицинската сфера и чрез финансиране на тяхната неотдавна спечелена свобода на пътуване. Второ: Засилено сътрудничество с ГДР във всички области, които носят непосредствена полза за хората: икономика, наука и технологии, култура, околна среда, комуникации. Трето: Разширяване на нашата помощ и сътрудничество в други области, ако се осъществи фундаментална промяна на политическата и обществената система. Четвърто: Положително отношение към предложението от министърпредседателя Модров за сключване на поредица от договори:

например за създаване на съвместни институции в сферата на икономиката, транспорта, околната среда, технологиите, науката, здравеопазването, културата. Пълноценното включване на Берлин в този процес. Пето: В момента, в който отсреща имаме налице един демократично легитимиран партньор, развиване на конфедеративни структури. Шесто: Вграждане на бъдещата архитектура на Германия в бъдещата общоевропейска архитектура, за което Западът е проправил пътя с концепцията си за траен, справедлив и мирен обществен ред в Европа. Точно както сме описали елементите на тази архитектура със СССР: неограничавано зачитане на интегритета и сигурността на всяка една държава, правото на всяка държава свободно да избира своята собствена политическа и икономическа система, зачитане на принципите и нормите на международното право, в частност правото на самоопределение на народите и не на последно място, реализиране на човешките права. Седмо: Откритост и гъвкавост на Европейската общност по отношение на всички рефорирани държави в Централна, Източна и Югоизточна Европа, естествено, включително и ГДР: бързо сключване на споразумения за търговия и сътрудничество; в дългосрочен план форми на асоцииране, които ще помогнат да се премахнат икономическите и социалните различия на континента. Осмо: Енергичен тласък на процеса, свързан със заключителния акт на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа (КССЕ), чрез използване на предстоящите форми. Девето: Бързи стъпки с трайни последици в разоръжаването и контрола над въоръжаването (сравни с част 4 по-горе). Десето: Цялостно развитие към състояние, в което германският народ чрез своето свободно самоопределение ще си възвърне единството, като при това се вземат предвид интересите на всички участници и се гарантира мирното съвместно съществуване в Европа. Уважаеми Джордж, Особено ще съм Ви задължен, ако когато се срещнете с генералния секретар Горбачов, Вие подкрепите политиките в тези 10 точки и му разясните, че в интерес на страната му не е придържането към отживели табута, а този насочен към бъдещето курс. За това Ви благодаря предварително. С приятелски поздрав, Ваш Хелмут Кол Източник: Deutsche Einheit: Sonderedition aus den Akten des Bundeskanzleramtes 1989/90. Eds. Hanns Jurgen Kusters and Daniel Hofmann. R. Oldenbourg Verlag, Munich, 1998.

Превод от немски език: Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА

12

РУСКИ

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

Срам за Русия! От блога на La RUSSOPHOBE Нямаше какво да направим, за да помогнем на ранените. Нямаше нито доктор, нито аптечка за първа помощ във влака. Нямаше нищо, с което да окажем елементарна помощ на пострадалите. Липсваха фенери, с които да търсим ранените пътници. Много ценно време беше изгубено. Време, през което можеше да спасим нечий живот. Липсата на аптечки на такъв влак е просто невероятна, имайки предвид експлозията през 2007 г. На никого не му е минавало през ума, че трябва да си носи бинт, споделя Станислав Арановски. Когато миналата събота през нощта терористична бомба избухна във влака “Невски eкспрес” на път от Санкт Петербург за Москва, за пореден път видяхме, че всъщност голямата трагедия е не сама-

та смърт на пътниците (колкото и ужасно да е това), а лъсналoтo за пореден път унизителнo безразличие на Русия спрямо собствените є граждани. Въпреки че такива случaи е имало и преди, в събота отново се видя, че

руската държава е абсолютно неподготвена да се справя адекватно в критични ситуации Един от пътниците във влака разказа как жп служителите са търсили медикаменти от тях и не са били способни да дадат основна информация за евакуационните процедури. Тези служители са фактически роби, на които се плаща малко, не се обучават професионално и нямат екипировка за справяне в такива ситуации. Защо? Отговорът е много лесен.

В Кремъл не се интересуват от индивидуалния човешки живот Никога не са се интересували и никога няма да се интересуват, защото страхливите граждани на Русия не изискват от тях нещо по-добро. Хората избират бивши служители на КГБ, службата, избила наймного руснаци, да заемат ръководни правителствени постове и след това си затварят очите, когато виждат как всеки опит за обществен контрол над властта (от местна власт до медиите) е ликвидиран. Когато една нация се държи по този начин, трагедии като тази с “Невски експрес” са лесно предсказуеми. Така всичко се повтаря. Въпреки че всички са свидетели на този ужас и следващия път всеки от тях може да е в този влак, самолет или пък да пътува по разбитите магистрали,

страхливите руснаци ще си кротуват лениво не правейки нищо, за да има промяна и реформи в Русия. Ще позволят на управляващите в Кремъл да заметат поредната трагедия под килима и следващия път, когато отново потече кръв по руските жп релси, то тя ще бъде и по техните ръце.

Именно това безсърдечно безразличие за благополучието на отделния гражданин доведе до колапса на СССР. Никой народ не може да преживее такова презрение към гражданите си от едно некомпетентно правителство и собствената си апатия към случващото се. Превод от английски Славчо Гаврилов

Тандемът на Слънцето и Луната

Виталий ПОРТНИКОВ

К

огато президентът на Руската федерация Дмитрий Анатолиевич Медведев направи революционното си предложение за необходимостта да се обсъди възможността за промяна на часовите пояси на територията на поверената му държава, на мене ми се стори, че дискусията ще се сведе до полемика върху страниците на официалните издания, до спорове на учените в специализираните телеви-

зионни предавания. С една дума, все още вярвах в благоразумието. Мислех си, че в Русия има знаещи хора, че Слънцето изгрява не защото петелът кукурига, а точно обратното. Мислех си, че повечето от политиците, чиновниците и обществениците в Русия подозират, че в Камчатка е тъмно не защото така са решили от политбюро, а защото там по това време е просто тъмно. Мислех си... Но има ли значение какво съм си мислел, след като съм грешал! И ето, депутати-

те вече внасят съответните законопроекти ­ макар че никаква обществена дискусия не се е състояла. И ето, държавните телевизионни канали вече правят токшоу, на което хората, напомнящи за невъзможността да се отменят изгрева и залезът, изглеждат като пълни идиоти, затова пък като най-големи съвременни герои изглеждат другите, които твърдят, че ще се приспособят дори ако съмването е в 3 часа през нощта. Пардон, в 3 часа сутринта. И разбирам, че

моментът на истината е близо, че ако за половината държава денят се замени с нощта, никой няма и да забележи това. Щом като на президента му е удобно така да управлява държавата ­ да бъде! Ние ще се приспособим! Настана моето време да спася последните лъчи на залязващото слънце ­ но разбира се, така, че ръководството на държавата да може да изпълнява всички възложени му задължения и да не се преуморява. Аз също не съм жесток, аз също съм готов да се приспособя към държавните интереси. Но все пак искам да дам своите предложения в рамките на предложената дискусия. Според мен не трябва изобщо да се променят часовите пояси. Точно сега, в рамките на съществуващия ефективен тандем, има великолепна възможност на Русия да се осигури безспирно ръководство на държавата, без да се нарушават задълженията на Слънцето и Луната. Според мен от 8,00 ч. сутринта до 8,00 ч. вечерта държавата може да се ръководи от министър-председателя на Руската федерация Владимир Владимирович Путин. А от 8,00 ч. вечерта до 8,00 ч. сутринта държавата може да се ръководи от президента на Руската федерация Дмитрий Анатолиевич Медведев. При това дневният сън на президента може да се разглежда като време, през което той не изпълнява задълженията си поради почивка. И президентът може да издаде съответен указ, че предава правомощията си на

премиера по време на дневния си сън, а когато се събуди, ще може да провежда заседания на Съвета за безопасност, на правителството и на другите управленски органи на държавата. Чиновниците могат да се редуват съобразно дневното и нощното управление на държавата. И самият процес на управление няма да зависи от времето на часовника. Освен това при по-изобретателен подход биха могли да се създадат нощни и дневни министерства и ведомства. На нощното министерство на външните работи ще му бъде къде полесно да осъществява контакти със САЩ, а на нощния президент ­ да общува с Барак Обама. Затова пък дневното министерство на външните работи може да обезпечава контактите на премиера с европейските държави и техните лидери. И така за всички периметри на държавните задачи. Струва ми се, че такова решение ще позволи да се избегне преместването на временните граници и да се запази ефективното ръководство на държавата. При това искам да подчертая: предложеният от мене график за заетост на Путин и Медведев е УСЛОВЕН. Ръководителите на Русия, както те неведнъж са подчертавали, могат да се разберат помежду си, в това число и за временния график. Това е много по-просто, отколкото да се мести Слънцето. Грани.ру, 20.11.2009 г Превод от руски Веселина Гюлева

МЕДИЙНИ 13

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

КИЧ НА СЕДМИЦАТА

Р

умяна Желева е изключително дейна жена. Проблемът е, че при нея желанието е по-голямо от възможностите, а при това положение след назначаването є за еврокомисар този проблем вече не е само национален, но и общоевропейски. Политическите є противници вече цяла седмица тръбят, че България е била шамаросана от ЕС с незначителния ресор, който получи Желева, а именно “Международно сътрудничество, хуманитарна помощ и управление при кризи”. Ресорът наистина е проблемен, но не защото е незначителен, а защото сама по себе си Желева е криза. Това ни дава основание да предположим, че в близките пет години битката є с кризите, международното сътрудничество и хуманитарната помощ може да се превърне в ураган за невзрачните еврочиновници, които в момента дори не предполагат каква стихия лети към тях. Скромна заявка за възможностите си бъдещият еврокомисар даде веднага след като Жозе Барозу обяви името є наред с имената на останалите членове на Европейската комисия. На специална пресконференция, след като разкритикува опозицията за невъзпитаното є отношение и обяви, че следващият министър на вън-

шните работи ще бъде умен и красив мъж, в типичния си приповдигнат и забързан стил Желева отговори и на журналистически въпроси. Още с първите си отговори тя загатна за

неограничените си възможности, както и за неограничените възможности на България, в която всеки може да стане всичко. Ето кратката географска беседа между Румяна Желе-

ва и журналист от сп. “Тема”: Въпрос от сп. “Тема”: Тъй като в новия ви ресор в Еврокомисията влиза и кризата, предвиждате ли някакво обучение за реакция в условия на война? Румяна Желева: Не предвиждам такова обучение, аз съм била в доста горещи точки, уверявам ви, като евродепутат. Сп. “Тема”: Например, само един пример? Р. Ж.: Ами била съм в Близкия изток... Сп. “Тема”: В коя страна? Р. Ж.: Била съм във... и в Грузия, била съм и в Египет. Ние не сме били нито в Грузия, нито в Египет, но от уроците по география за пети клас знаем, че тези две държави се намират близо до Европа и на изток от нея. В този смисъл, ако Желева е имала предвид близостта и източното разположение на двете страни, отговорът є е правилен. Боим се обаче, че е имала предвид друго. В отговор на думите на бъдещия еврокомисар опозицията, състояща се от Сергей Станишев и няколко депутати със свален имунитет, продължи да тръби, че ресорът е унизително малък за България, и да посочва за пример други държави, които са взели далеч по-голям ресор. Опозицията обаче отново е в дълбока греш-

Всички сме в батака Само че някои гледаме към звездите

Виктор АНКОВ

С

ам нарича себе си “средна ръка”, въпреки че помни времена, когато е правил и големи удари. Смята бандитизма за професия като всички останали. Дали е почтена или не, зависи от начина, по който я практикуваш. Може да си професор в университет и да си по-голям престъпник от онзи в затвора, осъден доживот. В родословното му дърво няма членове на ЦК на БКП, нито борци против фашизма и капитализма. Родителите му са обикновени хора ­ баща му е техник, майка му и до днес е счетоводителка в предприятие. Отличен шахматист, можел е да стане знаменитост при подходящи условия. Не по-лош математик, известно време учил ядрена енергетика, има завидни познания по компютри. Ако съжалява за нещо, то е, че не се е сетил навреме да отпраши за Силиконовата долина. Там също

имало бандити, но на друго ниво, щели да намерят общ език и да се потрудят за спасяването на планетата. Досега никой не се е сетил да му даде куфарче. Те не даваха куфарчета на такива като мен. Трябваше да си човек от “наблюдаваните фамилии”, казва. Всъщност и той бил наблюдаван, но по други критерии ­ от кого купува и на кого продава злато и валута. Виждали сме се инцидентно през последните години, но сега го потърсих съвсем умишлено. Имах конкретен повод ­ публикувано в пресата изказване на прокурор, според когото българските мафиоти заемали високи места в йерархията на групите в Западна Европа, но той и колегите му от Върховната касационна прокуратура щели да стигнат до корена на злото и да разкрият кой пере скришно парите си в България. Юнашко изказване, натопорчено досущ по български. Не можах обаче да схвана бавноразвиваща се ли е тази прокуратура, че досега не е разбрала кои са перачите в България. И как поточно смята да стигне до корена на злото. Затова реших да се допитам до моя човек; видял е немалко прокурори и съдии в живота си. ­ Всичко знаят, но се правят на снощни. Нали са в същата иг-

ра. Полиция, прокуратура и съд ­ там са се заврели едни от найголемите нехранимайковци на държавата. Тия трябва някой яко да ги раздрънка и чак сетне да се занимава с обикновените гангстери. Защото обикновените, като видят, че на големите им падат главите, ще се позамислят. А иначе си викат, щом ония муцуни в прокуратурата и полицията се гушат безнаказано, аз да не съм по-прост. Там е истинската престъпност ­ на върха: полиция, прокуратура и прочие. Резни им сметанките и ще видиш как държавата ще се оправи. В Норвегия също има лоши момчета, но са под контрол и си знаят мястото. Борис Велчев да вземе да се самосезира и да подкара цялата тая паплач към затвора ­ съдии, прокурори и полицаи. Истинската мафия. И себе си найотпред. Затворите са пълни с цигани кокошкари и тук-таме някой бял педофил за кадем. Нито един министър. Нито един прокурор. Мечтая за деня, в който София ще осъмне с едри надписи: ВИСШ МАГИСТРАТ ОСЪДЕН НА 20 ГОДИНИ, БЕЗ ПРАВО НА ОБЖАЛВАНЕ! Малките бандити се учат от големите бандити. В България големите бандити са във власт-

та. А кой стои зад тях, вече е друга работа ­ там са брюкселските тупалки с бели якички. Дали става дума за световна конспирация? Естествено! Както и за световни кинти. Нашите ганьовци са също част от тази конспирация. Без значение леви ли са, десни ли са. Гледам във вестника шкембест фатмак, извил зад гърба ръката на една жена. Тя му стига до половината, обаче оня направил физиономия, сякаш е хванал Ал Капоне. Що не дойде да извие моята? Щото са страхливци, повечето. Те затова са на работа в полицията. У нас на когото не му стиска да е бандит, става полицай. Така хем си взима държавна заплата, хем прибира комисиони от дилърите и сутеньорите. Най-мърлявата и неефективна полиция е нашата. Факт. Обиколил съм Европа на кръст, като тукашната полиция никъде не видях. Трябва специална мая, за да замесиш такова чудо. Омотали са се на кълбо от найсмотания сержант до генерала. Вътре в далаверата са всички. Който отказва да участва, бият му шута и вън. “Серпико” с Ал Пачино гледал ли си? Умножи го по сто и ето ти я ситуацията тук. Ако някой иска да бори престъпността в България, нека тръгне от горе, от големите

ка. Ресорът не само не е малък, а направо е гигантски, съпоставен с възможностите на Румяна Желева. Вероятно единственият човек, който в тази ситуация би могъл да конкурира бъдещия еврокомисар, е Емел Етем, която на родна почва демонстрира какво означава борба с кризи, бедствия и аварии. Неслучайно дори самият премиер, след като стана ясен ресорът на Желева, заяви: “Ресорът на Желева е много добър. Ако беше лош, Доган нямаше да го даде на Емел Етем, най близкия си човек”. Тук няма как да не се съгласим с Бойко Борисов. Ресорът наистина е много добър, но така и не разбрахме подготвен ли е човекът, който ще го заема. Все пак оставаме с утехата, че след повишението на Желева ще имаме нов външен министър, който ще бъде мъж, а това при всички случаи ще му попречи да танцува румба с Наско Месечков от “Вип денс”. Дали... Надяваме се, че съпротивителните сили на евробюрократите ще бъдат достатъчно големи, за да обуздаят урагана Желева, и ако не друго, поне да спомогнат щетите след кризата, хуманитарната помощ и международното є сътрудничество да бъдат по-малки.

крадци и мошеници ­ прокурори, съдии, полицаи. Да започне наказателни производства, без да пресмята кой на кого бил роднина. И постепенно да слиза надолу. Тогава и моята работа ще се улесни. Защото сега, ако щеш вярвай, много ми е трудно. Разбирай го така: има бандити и бандити. За да си истински бандит, трябва да имаш ум, сърце и морал. Да спазваш правила. Да уважаваш родителите си и да не се заиграваш с ченгета ­ това не съм го измислил аз. А иначе с два грама акъл и сърце на мишка освен за милиционер за друго не ставаш. Еди-кой си имал медийна империя, защото от малък бил дете чудо, вундеркиндче бил. Тия иди да ги разправяш на Барозу, не на мен. А бе кажи си, така и така, обслужвам едни хора и те ми се отплащат. Бъди мъж. Бъди истински бандит. Но това не са мъже. Това са селски потурковци с претенции. Хич да не се изненадват тия от Европейския съюз, че сме били крадливо племе; с тяхна помощ сме такива. Изгодно им е да сме такива, ако беше обратното, щяха да ни окупират и да ни превъзпитат. Сега обаче и на тях им дойде нанагорно. Хванаха се за главата: “Леле, какво направихме, тия българи били по-голяма беля, отколкото ги мислехме”. Хак да ви e, лицемери! Имам оръжие, за да защитавам имота и живота си, като се наложи. Иначе кой да се погрижи за мен. Човек обаче не съм убивал. Всички сме в батака. Само че някои гледаме към звездите. Това е.

14

КНИГИ

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

Да опознаваш през стъкло Или за цяра на вуду магията по повод “Апостолов” от Сибиле Левичаров Аве ИВАНОВА

Д

али някой пише добре, става ясно от първата страница. Дали някой е Писател ­ след последната. Това си мисля, като затварям “Апостолов”. “Не съм искала да пиша конкретно за България. Това се получи повече случайно, защото разбрах, че фондацията “Роберт Бош” финансира литературни проекти, свързани с Източна Европа. Реших, че мога да попътувам из България и да събера повече информация за българските ми корени” ­ в интервю пред в. “Капитал”. Левичароф (защото тя е германка, каквато и кръв да тече във вените є) притежава перо, остри го акуратно и регулярно. Избраният за декор български ландшафт я захранва с безброй възможности ­ подострящи плоскости. (Възмущението тип “Как си позволява да плюе родината ни!?” ­ масова реакция, се съизмерва по нелепост с обидата от акцията на Дейвид Черни. И дотук със “засегнатото родолюбие”.) Освен надарена с перо, Левичароф е заредена и с много думи,

много и сочни, сочни, месести и ароматни, тя самоопиващо лее с тях куршуми и ние, аз, с наслада събираме гилзите им. (За ефекта от леенето ­ по-нататък.) В някакъв миг обаче ­ не помня къде точно, някъде доста преди да преполовим книгата ­ наблюдаваме, наблюдавам, едно зацикляне ­ сецесионното боравене с езика и фигурите продължава да влива във вените ни сладост (мед ли, глюкоза...), но ни превзема чувство за глад в сгъстен темп. “Стилът ­ това съм аз” спира да работи. Неизползван по предназначение ­ мост за общуване, съобщаване, проблематизиране, променяне ­ стилът се завърта около собствената си ос и след бесния си танц изтощено се свлича. Предсказуем финал на стратегия, в която “как” описваш е в пъти по-важно от “какво” казваш. Защото “каквото” се изчерпва бързичко. Още след няколко сеанса ­ няколко глави. Възможен ли е друг развой? Едва ли. Когато за партньор в терапевтичния диалог е избран не човек, система от хора или идеи, а ландшафт. Пейзажът, видян през стъклото на автомобила ­ независимо дали през задното, където вгадява лирическата ге-

Сибиле Левичаров роиня, или през шофьорското, откъдето го гледа пътуващата Сибиле, не удържа ролята си на провокатор терапевт. Никой ландшафт не може да го стори ­ той не задава въпроси, не разкрива дълбочини, той е лишен и от разум, и от сърце. Като ненаселен декор (човешките силуети, които се мярват при тази скорост на пътуването, са нищожен обект на авторов интерес; колко ли пъти е употребено прилагателното “грозен”, струва си бъдещ читател да преброи, аз късно си дадох сметка...), пейзажът може да предложи само естетика, не и етос. Той е само боксова круша, в която две детски юмручета се блъскат с надежда да изтръгнат тленните останки на миналото от нощните кошмари и да ги прене-

сат към ритуалното им погребване ­ където им е мястото. Така куршумите, които лее Левичароф, са за страх, не за външен враг. Както простичко заковава читател: “Авторката не мрази нас, тя мрази живота си”. Бих добавила ­ тя и не се интересува от нас, нито от света извън себе си. Не е и длъжна. Стига вътрешният є свят да напусне пределите си ­ и да стане и наш. Или да е така фикционално конструиран, че да ни засмуче в своя си вихър. При всякакъв случай, за да прекрачи изповедното от дневника в литературата, това общение трябва да се състои. В тъмния килер на Левичароф всички фенерчета осветяват един-единствен скелет. Бащата, който със самоубийстото си е предал малката си дъщеря. И предавайки я ­ оставяйки я без себе си ­ я е разполовил на две. Двете сестри ­ лошата, злъчна кучка, от чието име се води разказът и която мрази, мрази, мрази!, и сестра є, тази “романтична дрисла”, която приема, ласкае, харесва и дори ще се влюби. Този предложен свят е тъй свръхдоминиран от преработваща се в момента травма (поради чия-

то кървяща раненост за самоирония не може и дума да става), тъй обсесивно и монохронно самовзрян, че оставя читателя, мен, отвън. Наблюдател ­ да, съучастник ­ не. Дълбоко се надявам, че упражнението по екзорсизъм, в което тя нас, мен, не кани, е помогнало на Левичароф да извърши това откъсване на езиците на собствените є демони ­ полза не по-маловажна от литературната ­ да ги накара веднъж завинаги да замлъкнат и да спрат вампирското източване на силите є. Да ре-постигнеш радостта от живота, обичта към родителите си (първи демони във всеки таен списък), любовта към съдбата си, мира към родината и упованието в Бог ­ след всичко, което са ти сторили ­ какво по-добро и красиво? Дано “Апостолов” е помогнал на Левичароф в пътя є. Моите демони, за искрено съжаление, не трепнаха от куршумната каскада. Но и една спасена душа стига. П.П. Идва Коледа и дългото четене ­ ще си подаря една протяжна Ан Райнд, предвкусвам богатствата, положени в “Атлас изправи рамене”.

Никола Вапцаров в света на постмодерната комуникация С

лед като беше министър на образованието и посланик в Словения, Владимир Атанасов застана пред публиката с монографичен труд за Вапцаров. Премиерата ще бъде на 7 декември 2009 г. в кино “Одеон”, съорганизатори са издателят на книгата, “Просвета”, и Българската национална филмотека. Сред поканените са личности от различен цвят, бизнес, интереси. Ще ги побере ли “Одеон”, или ще остане празен този знаков за българската култура киносалон? Но въпросите са много повече. Доказва ли тази книга, че в поезията на Вапцаров образите от религията и от идеологията образуват (пост)модерен разказ за “простата човешка драма” и “ненаписаната мъка” на един, на всеки, “отхвърлен син на живота”. Показва ли тя езиковите изрази на вярата и страха, на високия смисъл и безсмислието на “този див, объркан свят”, разкрива ли “скритото ядро” на хармонията и дисхармонията, в

която живеем? Авторът е критичен към дописванията и изкуствените митологии на соцреализма и дава висока оценка на българската литературна наука, която започва да преоценява творчеството на поета още от 80-години на миналия век. Но критичен ли е към себе си? Може би, защото в книгата има нещо лично, което не може да се сбърка. Тук са изследвани конфликтните точки в поезията на Вапцаров като език, структура на текстовете, образност. За да се достигне до обобщението, че между действителния живот и живота възможност стои вярата на човека, просветленото очакване за чудо и спасение, за силата на духа да открива и променя хоризонтите на живота. С тази книга се разчитат секретните кодове на Вапцаровата лирика като образец за европейски гражданска поезия. Поетът сякаш е надградил стиховете на Ботев и “Септември” Гео Милев в българската, Волкер и Броневски в славянските литератури с

метафорите на болестта и възстановяването, на разрушението и съграждането. Това академично изследване разказва с разбираем и откровен език и ни кара да се замислим за онези образи и гласове в българската култура, към които отдавна не сме се връщали. Защото за тях се сещаме, когато навършат години, в случая 100. ГЛАСОВЕ

ПОЛЕМИКА 15

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

Литературен спор или донос Асен ГЕОРГИЕВ

К

ато преводач, прочетох с интерес статията на колегата г-жа Мелнишка в последния брой на ГЛАСОВЕ по повод мнението, изразено от г-жа Аве Иванова за романа на Ружа Стоянова, излязъл на български с подкрепата на Френския културен институт. Следя този род литература не само от личен, но и от професионален интерес, като се започне от спомените на Ангелика Шробсдорф, мине се през Илия Троянов, чийто роман имах удоволствието веднага след излизането му в тогавашната ФРГ да поръчам за Народната библиотека, и се стигне до споменатите от г-жа Иванова Ружа Стоянова, Сибиле Левичаров и Капка Касабова. Удивих се на странната, неприкрита злоба, дребните заяждания и едрите манипулации в текста на г-жа Мелнишка. Доколкото съм чел Аве Иванова, а и от това, което ми е известно за нея, най-малко тя би трябвало да бъде обвинявана в носталгия по Живков, соца, мавзолея и т.н.

Авторката просто е изказала мнението си за литературните качества

телен живот са живели в странство, трудно могат да изразят целия ужас на оловната комунистическа диктатура. Малцина са известните оцелели български интелектуалци, които са се осмелили да напишат спомените си за следдеветосептемврийския погром на България и избиването на всички неугодни. Дори онези, които са писали по покана или за чекмеджето ­ сега ми хрумват Муравиев и Мушанов ­ не споменават и дума за случилото се в действителност след “повторното освобождение”. Чувал съм, че единствено в спомените на К. Константинов (неиздадени) се описват комунистическите зверства веднага след 9.IХ.1944 г. Но да не се отклонявам. Всеки има право да харесва или да не харесва едно литературно произведение, но това не го прави враг на народа. Нито на писателите като личности. Не разбрах защо г-жа Мелнишка твърди: “три авторки, които Иванова оплюва”, като ясно е казано, че с “Апостолов” Аве Иванова тепърва ще се запознае, а обектът на критическата є реакция ­ две конкретни творби на Капка Касабова и Ружа Лазарова, е също тъй ясен. И защо критикът трябва да “чете в Интернет” колко награди и колко издания има една книга, преди да се осмели да я интерпретира самостоятелно? Нали правим разлика между журналистически задължения и критически поглед? Запитах се защо са тази злоба, този георгимарковски патос, тези сини шутове. И си отговорих:

на романите на Ружа Стоянова и Капка Касабова: че те не са кой знае колко големи и че е трудно да се повярва на книги, които описват социализма, а не го анализират и прекарват през души и съдби ­ “инвентарни книги на социализма”, въпреки че тази на Г. Господинов & Со ми достави голямо удоволработата е в ствие (помня и че именно г-жа „поминъка“, разбира се Иванова я представи в ГЛАСОЗащо Аве Иванова била споВЕ). Аз също мисля, че трийсети- менала Гьоте институт и нагодишни хора, които през по- Френския център? Ами защото голямата част от своя съзна- и те правят политика, субсиди-

райки издания на чужди автори в България. За тях това е удобен повод да покажат на света, че има и успешно интегрирали се чужденци, които дори пишат. Че има и такива хора, а не само продавачи в бакалници и “производители на малки забрадени момиченца”, както наскоро каза г-н Сарацин, член на УС на Бундесбанката. Не искам да бъда разбран погрешно ­ издаването на тези наши сънародници е нещо чудесно, но харесването или не на тяхната литература е съвсем друга работа. Две думи за това, че комунистическата държава била субсидирала издания на български автори, а сега големи чужди издателства по своя воля издават българските емигранти, които искат да се сдобият с литературна слава:

нашата държава и днес подпомага преводи чрез Министерството на културата, например на А. Попов или Г. Господинов, което е прекрасно. Обаче един от найголемите издатели на български автори на чужди езици, но в България, е странната конфигурация “Фондация Български бестселър и Музей на българската книга” (на английски или френски звучи зашеметяващо), която издава титани като Николай Овчаров, Левчев-старши и т.н. (сигурно няма нужда от повече обяснения), интересно с какви пари. Тя е собственост на дългогодишния директор на Университетското издателство и/или на съпругата му, но това няма особено значение. Тази фондация е доказателство, че и подобни организации, и големите чужди издателства твърде често не търсят качествена литература, а определен политически ефект. Затова тазгодишният “Гонкур” беше

спечелен от Мари Ндийе, а Ор- дичен”, също няма информация хан Памук стана нобелист. Но за придвижването на изданието. Той е получил само едно да се върна на поминъка. писмо на немски със забележки Проблемите на превода- по превода, на което отговорил чите у нас не са малко с логичната молба да му бъде Един от тях е свързан със изпратено на български. И масубсидираното издаване на чуж- кар от “Традуки” да твърдят, ди автори в България. Много че имат специалисти, които са в състояние да оценяват превоиздателства съществуват сади на български, отговор от мо благодарение на субсидии. тях няма до ден днешен. Но коНапоследък обаче все по-често гато в сайта http:// чувам оплаквания за нечестна bulgarian.traduki.eu/ открих игра от страна на български из- следното изречение на съвърдатели. Чуждата организация шен български: “С помощта на дава пари за авторските права една програма, целяща преводи и за хонорар на преводача. Ес- на белетристика, на актуални тествено той е в пъти по-го- специализирани книги, както лям от това, което плащат в и на книги за деца и юноши, България. Разходите по печата обменът между участниците и т.н. са за сметка на българ- бива съдействан”, естествеския издател, който почти без ното ми раздразнение от произключения се изхитрява и “щи- точилата се сага и свързаното пе” от хонорара на преводача, а с нея финансово ужилване попобяснението, ако въобще го ремина. Остана само нездравоима, е: “Това е положението, то любопитство кой точно каако искаш”. И човекът, естес- пацитет оценява работата ми твено, се примирява ­ в проти- за “Традуки” и къде е моето вен случай едва ли ще му възло- място в тази мрежа, в която ­ пак според същия сайт: “Внижат следващ проект. И други проблеми има, но за манието е насочено особено един не бях и чувал, докато не към преводачите, чието дейссе случи на мен. Ще си позволя твие като значими културни да посоча и него ­ не само като посредници е озаглавило този аргумент на моята теза, а и за проект”... Та това е поминъкът на преда предпазя колегите. През проводача в България. летта работих по договор с Вероятно г-жа Мелнишка не е фондация “Традуки”, получих изпадала в подобно положение с 30% от хонорара в аванс, превеГьоте институт, една солидна дох книгата, изпратих я в края фирма, и затова реагира толкона април и зачаках. Изгубил ва несдържано. Всеки си пази търпение, през август се свър- хляба, но би могъл да го прави зах с лице от фондацията, кое- по-елегантно, не на чужд гръб и то се извини за забавянето и с повече уважение към другоми съобщи, че текстът тепър- мислещия. Особено когото друва ще бъде изпратен на лекто- гомислещ се явява художествен ра по български език за провер- критик, чиято работа е да прака на превода. И отново ви това ­ да изказва позиции за напразно зачаках някакъв знак. “художествените параметри”, В края на октомври писах до из- както споменава г-жа Мелнишпълнителната директорка на ка. А ние да вършим нашата “Традуки”, но имейлът ми ос- част от културното посреднитана без отговор. Бъдещият чество. Или казано другояче, издател на книгата, българска- “Обущарю, не по-горе от обувта фондация “Покров Богоро- ката”.

Четете в новия брой на списанието: • За и против еволюционната теория: 200 години след Дарвин Дарвиновата теория е една от найнепоклатимите теории ­ разговор с проф. Златозар Боев Когато атеистите се превърнат в пророци ­ Волфганг Хубер Еволюцията като догма: Установяването на натурализма ­ Филип Джонсън Дарвин и “различието” ­ Джоузеф Собран Вярна ли е Библията? ­ о. Стивън Фрийман • Съвременно богословие Църква и Царство Божие: история и есхатология ­ Никос Мацукас

• Християнство и история Държавна сигурност и посещението на патриарх Максим в Америка ­ Момчил Методиев • Християнска публицистика Същността на православието ­ Николай Глубоковскии • Култура Не свирят ръцете .... ­ Людмила Димова Разрушената хармония на Едемската градина през светогледа на Хуго ван дер Гус ­ Васил Макаринов • Галерия Чавдар Гюзелев Да заговориш художник ­ Георги Лозанов

16

НА НОВ ГЛАС

4 ­ 10 декември 2009 №47 (Година IV)

Предлагаме програма за изграждане на демократичен и хуманен социализъм Нашата партия няма никакви основания да чувства синдром на тотална вина Андрей ЛУКАНОВ

С

поред нас главният резултат, който постигнахме след 10 ноември, и ние тук не си приписваме монополни заслуги ­ това е заслуга на цялото общество, на всички обществени сили ­ главният резултат е политизацията, разкрепостяването и активизирането на българския народ. Той е капитален резултат според нас, резултат, който гарантира всичко по-нататък. Мисля, че можем да говорим за бързо формиране на ново обществено съзнание в страната, демократично обществено съзнание, непримиримост с всички прояви на несправедливост, на ограничаване на демокрацията, на половинчатост, на нарушения на законността. Бяха извършени реални законодателни и административни крачки. Тук, без да съм изчерпателен, ще посоча още веднъж отмяната на ал. 2 и 3 от чл. I, други законодателни актове на Народното събрание, декларацията му по въпросите на националното съгласие, мерките, приети на 29 декември от Държавния и Министерския съвет на страната, предприеманите мерки за реформа на органите на Министерството на вътрешните работи, и редица други реални стъпки и мероприятия. В страната се създаде и постоянно се задълбочава и разширява реалният политически и обществен плурализъм. Самата тази маса според мен е най-доброто потвърждение на наличието и бързото развитие на плуралистичните начала в нашето общество. Без да сме изцяло удовлетворени, има още много какво да се желае, има много грешки, които извършваме всички, но все пак налице е реална свобода на мнение, свобода на печата, на дискусията, на митингите, на демонстрациите. Рязко променен е духовният климат в нашата страна. Ние виждаме в това изключително насърчаваща предпоставка за възраждане на способността на нашата нация да твори и да се саморазвива. Самата “кръгла маса” е потвърждение за промените, които настъпиха и настъпват в Народна република България в краткия период след 10 ноември. Не мога да пропусна, разбира се, и партията, която изживява процес на собствено радикално обновление, прави сериозна, понякога мъчителна преоценка на своя собствен ис-

торически път и приема като основна повеля за себе си демократизацията на партията, превръщането на партията във важен фактор на демократизацията на българския обществено-политически живот въобще. Подобни процеси според нас протичат и в други партии и обществени движения в страната. Така че без да твърдим, че сме направили всичко, което е могло да бъде направено, че не сме проявявали мудност и нерешителност в отделни моменти, че не сме грешили ­ всичко това би могло с основание да бъде отправено към нас като критика. Все пак искаме да подчертаем, че направеното не само никак не е малко, направеното според нас е внушително. И радостното е, че то е направено в условията на относителна стабилност на обществото. Желю Желев вчера каза, че нашето изоставане накърнява или би трябвало да накърни и нашето национално достойнство и самочувствие. Аз бих развил обратната теза ­ че стабилността, върху която ние осъществяваме радикалните промени в България, може да бъде и основание за национална гордост. Защото драматичните събития са много ефектни, но те са и много болезнени, носят със себе си и

много неприятности и рискове на народа като цяло. Така че аз не виждам основание нашето национално самочувствие да бъде принизено и между впрочем искам да отбележа, че напоследък и световната общественост, и световният печат, и то сериозният световен печат, отбелязват това, че безусловно революционните промени в България се осъществяват в условия на стабилност като плюс на нашите промени, а не като техен минус. Рушенето, разбира се, е един лесен и бърз процес. Цивилизованият път изглежда по-бавен, но ние сме убедени, че по този път се постигат найстабилни резултати при найниска цена, която обществото трябва да заплати за тях. За да стане обаче така, за да бъде този преход мирен и цивилизован и в същото време ускорен ­ ние сме съгласни, че никакви основания за бавене не бива да се приемат, когато има реални предпоставки да се върви напред ­ трябва да сме в съгласие не само по съществените въпроси, по най-съществените въпроси на преустройството, но и по методите, по стила, бих казал, на отношения между управляващите партии и опозицията, между управляващите партии и другите обществени сили, между всички обществени сили в страната ­ традиционни и но-

вовъзникнали или нововъзникващи. За да има такъв стил на отношение, са нужни честност, откритост, доброжелателност, отсъствие на задни мисли и взаимни подозрения. Усилия за изграждане на конструктивен климат както тук, в залата, така и извън залата. Във връзка с това искам откровено да споделя нещо за вчерашните изявления. Някои от тях съдържаха, бих го нарекъл, умерено признание за ролята на БКП в извършените и извършващите се промени, но все пак главното, което ги характеризираше според нас, беше един опит за тотално злепоставяне ­ не ми се сърдете за силните думи ­ на Българската комунистическа партия, основано на фалшивата според нас теза, която прокарва знак на равенство между тоталитаризма и БКП. В тези моменти аз имах чувството, че се намирам на предизборен митинг повече, отколкото на преговори между партньори, заинтересовани от постигане на краен положителен резултат. И тук се прояви едно противоречие. От една страна, ние сме упреквани, че не бързаме достатъчно, че проявяваме мудност, а от друга страна, се казва: дайте да изчакаме със свободните избори, с новата конституция. Ако ние направим това, това ще бъде най-голямото забавяне на процеса на демократизация. Трябва да сме наясно по този въпрос. И накрая, бих искал да подчертая, че Българската комунистическа партия има съзнание за своите отговорности, в това число за негативните явления, за деформациите в нашия обществен живот в периода преди 10 ноември. Тя го е казала, потвърждава го, ще го каже още по-ясно и конкретно на Четиринадесетия си конгрес и след него. Ние не бягаме и от конкретни въпроси, засягащи едни или други страни от дейността на партията, примерно, тук беше повдигнат въпросът за партийните имущества или за доходите на партийните ръководители и техните имущества. Смятаме обаче, че това са въпроси, по които сега не дискутираме тук. Ние дискутираме за прехода към демократично общество, но в същото време подчертавам, че партията ще намери и намира начин да информира обществеността по тези въпроси. Тя абсолютно не е заинтересована да крие каквото и да било, тя е заинтересована от пълна публич-

ност и гласност по всички въпроси, които засягат нейната дейност, както и дейността на другите партии в България. В същото време искам да подчертая, че нашата партия няма никакви основания да чувствува синдром на тотална вина, които някои искат да є внушат. Тя има основание да се чувствува силна, влиятелна и авторитетна партия, преди всичко защото в днешния, съвременния български политически живот тя е една от малкото партии със 100-годишна история и със 100-годишен принос в нашата противоречива, сложна, но все пак наша, българска политическа история. Второ, защото тя има особено място и особен принос, и това никой не е в състояние да го отрече, в борбата срещу фашизма, срещу антидемократичните режими в България преди 9 септември. Трето, защото тази партия, като ръководна сила през последните 45 години, е свързана не само с грешките, но и с всичко, което Народна република България реално е постигнала, което е създадено в нашата страна с труда на българския народ. Четвърто, защото партията има своята заслуга, смятам, че това също никой не е в състояние да отрече, за излизане от порочния кръг на тоталитарния режим и живковизма. Именно тя намери в себе си онези вътрешни сили да извърши една безусловно трудна промяна, рискована за цялото общество промяна, и да я извърши по начин, който заслужава обществената оценка, и то положителната обществена оценка. И пето, защото Българската комунистическа партия предлага на нашето общество реална програма за по-нататъшно развитие ­ програма за изграждане на демократичен и хуманен социализъм в Народна република България. Така че ние сме готови да разговаряме конструктивно, да изслушваме критики по свой адрес и да критикуваме, но ние не сме готови да участваме в организиране на общонационален лов на вещици, който като че ли някои ни предлагат. Нито да позволим да бъде накърнявана честта, достойнството и законното самочувствие на стотици хиляди честни български комунисти. Изказване по време на второто заседание на Националната кръгла маса, състояло се на 23 януари 1990 г.