Reforma na neobrazovanieto 1 by Ангел Грънчаров

Част Първа

Ангел Грънчаров РЕФОРМА НА НЕОБРАЗОВАНИЕТО (Проект за незабавна промяна на гибелното статукво)

Част Първа

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.

ISBN: © Ангел Грънчаров © Издателство ПРОПЕЛЕР 2

СЪДЪРЖАНИЕ: Предговор………..……………………………………………………………………4 Българската образователна система е фабрика за безличности…….….....6 Младите хора, расли в условия на свобода, ще променят из основи нашата България…………………………………………………………………….……13 Симптом, показващ безчовечността на системата……………………..……19 Да превърнем училището в образ и модел на едно по-човечно общество………………………………………………………………………………………24 Догмите на несвободното и обезличностяващо образование…………..…33 Да бъдем човечни, добри, справедливи, честни………………………...……43 Образованието у нас е менте-образование, е НЕобразование……..…..…51 Бъдете горещи привърженици на правдата, на правото, на мъдростта!...55 Как да стана истински борец за реални промени…………………………….60 Промяната на позорящия ни манталитет на послушанието…………..…....66 Моля ви, бъдете немалодушни!.....................................................................74 Страх и малодушие вървят ръка за ръка, победиш ли страха, ще сразиш и слабостта………………………………………………………………………...…..84 България е на път да стане страна на антикултурата…………………….....93

Предговор Тази книга е писана през август, септември, октомври 2015 година. Тя има особен стил – репортажно-публицистичен, като при това трябва да се отбележи, че е писана от философ, т.е. принадлежи на жанра на т.н. философска публицистика. Това обаче не означава, че авторът ни занимава с някакви отвлечени от живота и реалностите размишления за съвсем абстрактни, принципни, фундаментални неща или същности; напротив, точно обратното, тук имаме една неотделимо близка до живота и до конкретните реалности на образователната ни система философска публицистика. Авторът детайлно разглежда непосредствените дадености на съзнанието и на живота, анализът му прояснява съвсем конкретни жизнени ситуации – и едва на тази основа съсредоточава вниманието си към главния проблем: как, по какъв начин могат да бъдат решавани натрупалите се противоречия, кой е пътят за излизане от тях, какво конкретно трябва да правят образователните дейци, учителите, учениците, родителите също, та нещата лека-полека да си отидат на точното място. Иначе казано, това е книга, зовяща за незабавни промени, които при това следва да се правят „отдолу”, без да се чакат никакви указания и напътствия от висшестоящите ръководни власти. Затова може да се каже, че пред нас е книга, която е обърната предимно към жертвите на погрешно скроената образователна система у нас – една наистина анахронична, крайно абсурдна, ретроградна система, която при това се разминава със самата идея за това що е образование; и то дори не просто с нейното съвременно разбиране, а, бих си позволил да кажа, и с нейното извечно и изконно разбиране, с разбирането, което съществува от векове. Защото по начало всяко образование е нещо, което спомага за раждането на конкретния жив образ на една пълноценно развита и жизнеустойчива, иначе казано, адекватна на изискванията на самия живот човешка личност, с подобаващите за неговите предизвикателства качества и способности. Точно това днешното българско образование съвсем не го прави, поради което е и определено като НЕобразование, схванато е като призрачен феномен, нямащ нищо общо със същинската идея за образование, със същината на образованието като такова. Книгата ми е покана за пределно честен, открит и разгорещен разговор с всички, на които не е безразлично какво става в българските училища. Тя е продължение на един такъв разговор, който всъщност от години се води в блога ми, но намерението ми сега е да направя нужното този разговор да бъде поставен на подобаващата плоскост. Именно на действената, практически ориентираната плоскост, плоскостта на конкретното правене на промени, на работата, вдъхновявана от иновации, от непосредствени творчески актове, от всекидневно експериментиране, от 4

опитване и от търсене – и то не само в сферата на съзнанието, но и найвече в сферата на истински действителния живот, сферата на делата, постъпките, действията, деянията, постиженията. Освен че, разговаряйки, се променяме в най-съкровеното мисловно и идейно отношение, успоредно с това ще трябва да променяме личностите си в измерението на своите практически подходи, на своя непосредствен живот, на своите практически изяви, т.е. налага се да започнем да изявяваме по съвършено нов начин личностите си. И ще трябва също така да допринасяме за пораждането на съвършено нов тип отношения помежду ни. Промяната започва винаги с промяна на идеите, а на тази база, след като в съзнанията ни се е запалила искрата на новото, то това неумолимо ще доведе до лумването на огъня на истинската промяна, тази в живота, в съществуването ни. Убеден съм, че тази промяна, колкото и да е плашеща за някои хора, предстои съвсем скоро, тя вече тече, но мнозина даже не я забелязват – или не искат, пък и не могат да я забележат. Или дори имат неблагоразумието да й пречат, и то на най-първично, инстинктивно ниво. Но тия техни усилия, впрочем, са напразни – и са съвсем обречени. Имам предвид усилията на образователните бюрократи, намиращи се на властващи позиции – това е ретроградната сила, която всеки ден работи срещу същностния и коренен интерес на цялата нация. А нацията ни съдбовно се нуждае от коренна промяна в качествата на прословутия човешки „матр`ьял”. Този е смисълът на всяка същностна реформа в образователната сфера: да се освободи човешкият фактор, младите хора да получат нужните им условия да разгърнат потенциала си, да развият качествата си – с оглед да отговорят на предизвикателствата на времето, в което живеем. Толкова. Ще добавя само това, че книгата ми има два варианта: пълен и кратък. Първият е издаден само онлайн. Краткото издание пък ще бъде издадено и в хартия; кратко е по понятни причини – да е удобно за ползване и да е по-икономично; никой не обича дебелите, многословни и тежки книги. Приятно четене на всички, които ще държат в ръцете си тази книга – или ще я разлистват на компютъра си! Желая ви да имате полза от написаното в нея, от смисъла, който тя ще ви даде. Книгата ми се надява да бъде малък подтик към промяната, но всичко останало вече си зависи единствено от вас самите. 1 ноември 2015 г. Пловдив

Авторът

Българската образователна система е фабрика за безличности

Наближава началото на новата учебна година. Почти кажи-речи измина най-щастливото време за младите: лятната ваканция; която, прочее, е толкова приятна и желана защото през лятото младите са свободни, отдават се на свободата в незабравимите летни месеци. С всеки изминал ден оттук-нататък ще се приближава неотвратимо идването на "училището-мъчилище". Ходенето на училище за много млади хора, за много деца може да се свърже, да се оприличи, примерно, с ходенето на зъболекар: да де, само обаче да се ходеше на училище толкова рядко колкото се ходи на зъболекар; уви, на училище се ходи всеки ден, представяте ли си да ходиш на зъболекар всеки ден – и то в продължение на много години? В училището-мъчилище се случват всеки ден доста твърде неприятни неща, в сравнение с които и ходенето на зъболекар може да бъде предпочетено. Защо е така, нима не може училището да се свързва с найприятни и забавни неща? Защо в съзнанията на всички днешното училище се свързва с принудата да правиш толкова крайно досадни, убийствено скучни, безполезни, изнервящи и пр. неща? Училището било "необходимо зло", подобно тъкмо на ходенето на зъболекар. Или на казарма – слава Богу, днешните млади не ходят поне на казарма! Не ходят ли? Ами че училището какво е? Много наподобява казарма, моделът е все един и същ, абсолютно еднакъв е. Във фейсбук тази сутрин виждам, че някакъв човек е цитирал публикация със заглавие Докога учениците ще учат безполезни неща?, 6

написана от някой си проф. Иван Т. Тодоров (да ме прощава, но името му не ми е известно). Вярно, статията се оказва, че е публикувана миналата година, пак през август. Интересни са и коментарите под нея. Зачетох се. Да, има много верни и нови неща в тази статия, само дето... верните не са нови, а новите не са верни! И в коментарите е същото. Шегувам се де, правя опит за шегуване. Работите обаче са сериозни, с тях шега не бива. Хайде по-сериозно да се позамислим. Приет беше на първо четене "реформаторският" закон за училищното образование, а гласуването на второто четене още не е започнало, чини ми се; нещо сякаш затъна и този закон. Той по същество нищо не променя. Е, има някои "новости", колкото да не е хептен без хич. И колкото да можем да се фалим, че се променяме. Уж се променяме. Да излъжем света, че се променяме. Наужким се променяме. И себе си да излъжем, че уж се променяме. Нищо обаче реално и по същество не променяме. Системата си остава недокосната. Здрава като крепост, изградена от огромни прилепнали един о друг камъни. Непоклатима. Същината на порочната система е ясна, нима не я знаете? Ето, ще ви го кажа вкратце ако не я знаете. Министерските чиновници решават всичко: програми, планове, инструкции, директиви за това кой какво и колко ще учи и прочие, по какви учебници, абе абсолютно всичко е разписано от този премъдър център на властта; от учениците, от учителите, от родителите (всички тия три съсловия са реално замесени или поне би следвало да са заинтересовани от това, което се прави в училище) абсолютно нищичко не зависи, от тях се иска просто да изпълняват. Многоучени чиновници решават какво децата трябва да учат, кои са учебните предмети, какъв трябва да е учебният матр`ьял, какви следва да са учебниците, какво трябва да пише в тях и пр. Никой учител не трябва да излиза от регламента, да кривва от "правия път", да излиза от дълбоко издълбания коловоз. Повтарям, никой не пита учещите, учениците, какво искат да учат, а най-малко питат учителите за това какво следва да учат учениците; за родителите, понеже "не са компетентни", никой даже и не се сеща да ги попита. Представяте ли си? Нашите деца са принуждавани да учат неща, за които никой изобщо не ги е питал искат ли да ги учат, интересни ли са им, полезни ли са им и т.н. Друг е решавал вместо тях. Никой не се съобразява и с това, че младите хора, децата, са индивиди с различни интереси, потребности, нужди, таланти и т.н.; не са питали Иван, Тошко, Николай..., не се интересуват те лично какво мислят, какво искат, какво им е интересно и какво оценяват за важно; не, не са ги питали – няма и да ги питат. Сега вече започна ли да ви просветва защо на повечето от младите съвсем не им е интересно това, което ги принуждават да учат в училище? Да, ама те са "некомпетентни", не може "компетентните", именно министерските чиновници-всезнайковци, да се допитват до учещите – откъденакъде, това тук да не е някаква свободия та точно тях да питаме? Или 7

пък да питаме учителите или родителите? Айде де, как така да питаме учениците, родителите, учителите какво искат и какво трябва младите да учат, какво им е интересно и т.н.?! Тая, другари, няма да стане: има кой да решава! От вас се иска само да изпълнявате! Та и този професор е седнал да изобретява нов премъдър модел какво било полезно на младите да учат и какво било излишно. Забележете, той решава от тяхно име и не се чувства изобщо неудобно. На мен пък би ми било неудобно без да съм питал младите да почна да решавам от тяхно име и вместо тях какво те трябва да учат, някак си е невъзпитано най-малкото това. Да, ама многоучените не се смущават от такива маловажни подробности. И чертаят най-грандиозни планове за най-ефективното и всестранно развитие на младежта. Някога неграмотният Тодор Живков изнасяше своите нескончаеми тезиси за развитието на науката, образованието, културата и младежта, сега безброй тодорживковци, дето са се наврели в Министерството на нàуката и на образованието, все експерти, титулувани професори и прочие, смело чертаят хоризонтите на бъдещото "всестранно" типово развитие на българската младеж. Уж сме демократична страна, принципът на демокрацията трябва да е определящ във всички сфери на живота, обаче пак някакви "избраници", взели цялата власт, без да са ни питали за нищо, от наше име решават всичко! Диктуват живота ни без капчица неудобство! Министърът също не изпитва никакво неудобство от това да се изказва меродавно по всички въпроси. Уж е реформаторски настроен нашият министър, само дето демократичността на мисленето му някак си не му личи; но, хайде, да не придиряме сега на министъра, кои сме ний, че да придиряме на толкова учен, издигнат и овластен при това човек?! Моделът трябва да се промени из основи. Образованието и ученето трябва да се схванат подобаващо. Всеки учещ, всеки образоващ се сам следва да изгради образа на своята неповторима и оригинална, а също така суверенна, инак казано, свободна личност. Правенето на всичко необходимо, полагането на известни усилия с оглед на това в един момент да се роди реално образа на твоята оригинална личност се нарича образование. "Образът" е първом в съзнанието, ражда се в сферата на съзнанието, пък след това на тази основа променя живота, битието на човека. Съзнанието при нас, човеците, поражда живота ни. И затова е толкова важно да се образоваме, т.е. да направим нужното щото нашата оригинална личност да се роди, да заживее подобаващо, сиреч отговорно живота си. Простете, но образованието не е фабрика, в която се фабрикува един и същ дефектен и негоден за живота продукт. А точно това прави въпросната наша образователна система, която е именно това: фабрика за безличия, за безличности. Тя няма нищо общо с идеята, понятието, смисъла на образованието като една крайно деликатна, фина и личностно-формираща чисто духовна дейност. 8

Фабрика за безличия е българската образователна система. Тя е изцяло несъвременна и в този смисъл е вредна за бъдещето на младежта и нацията ни. Такава една система продуцира жалко и незавидно бъдеще на нацията ни. Продуцира едно мизерно и недостойно бъдеще. Защото точно най-важното за развитието на една нация – нейният личностен капитал – тази система го съсипва и убива всеки ден. Пречи за изявата му, за раждането му. У нас се е стигнало дотам, че всеки, който е минал през месомелачката, наречена българско образование, е личност дотолкова, доколкото не се е поддал на личностно-нивелиращите, на обезличаващите личността му механизми на системата, т.е. някак със свои сили, доколкото е могъл, е противодействал на убиващия индивидуалността му неин гибелен механизъм. Това е положението. Младите са поставени в ситуацията всеки ден да се борят за да съхранят донякъде своята личност и индивидуалност. Да съхранят някак своята свобода. Щото системата е смъртен враг и на свободата, и на личността им. Тя свобода и личност изобщо не търпи. Тя е основана на диктата, на тиранията. На господството и подчинението. Такава система, простете, ражда само роби. Чудно ли ви е сега е защо толкова често говорим за кой знае защо неумиращия и така ясно осезаем робски характер на българската народна природопопулация? Затова у нас в България нямаме образование, имаме необразование. Това, което имаме, не е образование, то е необразование. То е деструкция и развала. Затова е толкова ниско качеството на "образованието" – необразованието – у нас: ами щото то е необразование, а не образование. То фабрикува дефектни продукти, скопени откъм най-важното за човека: личността, свободата. Фабрикува, казахме, безличия, безличности. Затова е толкова лошокачествено образованието у нас: ами защото е необразование, а не образование. И затуй у нас всички реформи, които държавата се напъва уж да прави, са все реформи на необразованието. От една форма на необразование минаваме към друга, вероятно още понеобразоваща. И личностно деструктираща. Взе ли да ви просветва сега защо у нас е толкова пълно с простаци? Сфащате ли сега защо България е нещо като рай за простаците, за немислещите хора? У нас образованият човек е рядкост, у нас да си личност е такава рядкост, че е направо същинско проклятие. Доколко са се образовали, хората у нас са го правили в противоречие с господстващата системата на необразованието и на обезличностяването. Ако нещичко сам за себе си не си направил за да противодействаш на гибелните за индивидуалността ти механизми на системата на необразованието и на обезличностяването, то ти просто няма как да си станал образован, т.е. да си станал личност. Камо ли пък суверенна и свободна. Станал си просто един простак. Безличник. Надут кухар си станал. Празен горделивец и фукльо без никакво покритие си станал. Станал си масов българин. Дето 9

само чака държавата и чиновниците да благоволят да му пуснат нещичко в широко зиналата беззъба уста... "Реформа на необразованието" нарече един свой спектакъл руският сатирик Задорнов, който иначе е голям подлизурко на Путин, но тук е напипал добре същината. Само че при него нещата са изцяло изопачени: болничкото му съзнание си представя, че "прекрасното съветско образование" било, видите ли, съсипано от "западното културно влияние", системата на съветското образование си била бляскава, ала пустото влияние от страна на враждебния Запад я било съсипало! Инак казано, проклетата свобода била съсипала тъй бляскавото комунистическо образование и възпитание. Пълна изродщина е тази теория на Задорнов. Но инак казано изразът "реформа на необразованието" ми харесва. Даже мислех по едно време една нова своя книга за съвременното образование да нарека така (виж: За духовните неща с българска специфика), ала се отказах в последния момент. Нещата стоят точно обратното на това как си ги представят българските министерски чиновници, които също мислят в рамките на модела, в който е заклещено и тъй нещастното съзнание на путиниста Задорнов. И на задорновците. Пълно е със задорновци у нас. Смешници, които живеят с изцяло неадекватни на живота представи за нещата. Всеки млад човек има пълния суверенитет над своята личност, над своето бъдеще, над своя живот. Никой друг не може да се разпорежда с неговата личност, бъдеще, живот. Даже, представете си, и висшите министерски чиновници нямат това право. Той единствен има суверенното право да решава какво иска да учи, какъв иска да стане, как да мисли, как да живее. Всички други, които уважават това негово суверенно право, просто могат само да му помагат, да го насърчават, да го подбуждат. Не обаче да решават вместо него, не обаче да му се месят, не обаче да му вредят. Той сам за всичко следва да привикне да решава сам. Следва сам да поеме пълната отговорност за личността, за живота, за бъдещето си. И това става още от най-ранна детска възраст. Младите трябва да привикнат живеят със свободата от най-ранна детска възраст. Ако това не стане, всичко отива по дяволите. Привикнат ли младите друг вместо тях да решава (а това значи и да поема отговорност за тяхното бъдеще!), всичко, повтарям, неминуемо отива по дяволите. Сфащате ли сега колко ви е сложна и трудна задачата, драги ми наперени даскали, учители, наставници, родители, възпитатели и прочие? Само най-благоприятни условия за развитието, за покълването, за растежа, за разцъфтяването, за плодоносността на образованието на младите трябва да създават техните учители и възпитатели, техните родители и пр. Младият човек трябва да се образова сам, трябва да учи сам, да мисли сам, да търси, трябва да привикне за всичко да решава абсолютно сам. Трябва да привикне да поема пълната отговорност за 10

себе си, за своето бъдеще, за живота си. Разбира се, той може да се сработва с други такива като него, също търсещи своя оригинален личностен образ млади хора, те могат да си помагат, да общуват, да си сътрудничат, да се насърчават взаимно и т.н. Могат, естествено, да ползват услугите на своите учители. Но учителят, разбира се, няма да им каже наготово какво следва да мислят, какво е правилното и пр.; не, просто той ще бъде един от тях, съвсем равен, само дето е по-опитен. И, предполага се, по-напреднал по пътищата, водещи към суверенната и пълноправна личност – и към тъй благодатната свобода. Учителят може да вдъхновява, да спомага за подпалването на онова духовно пламъче в душата на младия човек, до което се свежда истинското обучение, истинското образование. "Обучението е запалване на пламък, а не пълнене на съд", Сократ преди 25 века е изразил истината на същинското образование, обучение, учене и възпитание. Днешните нашенски учители обаче са заети само с едно нещо: да пълнят главите на младите с абсолютно непотребни знания. Мъчат се да ги правят многознайковци и всезнайковци. Пълна глупост е това. Първо, следва младите сами да решават какво искат да учат – всеки според потребностите на своята индивидуална, неповторима душа. Второ, в тази интимна личностно изграждаща сфера никой друг не може да им се меси. Остава пък да им бъде пълновластен ментор и господар. Всеки сам е господар на живота, на личността и на бъдещето си. Трето, свободата и личността на младите е нещо свято. Това е. Просто е. Моделът трябва да бъде сменен решително. Дирижираното от държавата образование е аномалия и анахронизъм, който следва да бъде изхвърлен на боклука. Потребно е да се роди нов модел на мисленето, на съзнанието, а на тази база следва да се роди и нов модел на организиране на отношенията в образователните общности, в общностите, занимаващи се с образование. Тоест в общностите, занимаващи се с личностен растеж. Тия неща няма да станат, няма как да се случат с ръководна премъдра директива от страна на министерските чиновници, на депутатите или дори на самия г-н Министър. Те трябва да бъдат сътворени от всички нас, гражданите. Всички ние сме или родители, или учещи – то всички, ако се замислим, докато сме живи все учим: това не сте ли го забелязали?! Е, всички се занимаваме така или иначе с учене, с образование, т.е. полагаме някакви грижи за личността си. Докато сме "ученици" и "студенти" сме във възрастов период, в който този растеж на личността следва да е значително по-интензивен. Което означава, че никой няма право да им пречи да разгръщат своя личностен потенциал както искат, както намерят за добре. Това не значи да ги оставим на "произвола". Това означава само да им дадем доверие, че могат да се справят сами. Без доверие нищо не може да се постигне. Доверим ли им се, те ще изнамерят начина и пътя. И ще сътворят чудеса! 11

Ще ми се наложи в дните, които остават до началото на новата учебна година да напиша поредица от есета, в които да изложа още поясно и определено своя възглед за това как практически може да стане промяната в образователната сфера, как аз тази промяна си я представям. Конкретно ще опиша всичко – както то се представя на съзнанието ми. Аз от години работят над такъв един проект за същинско реформиране на отношенията в образователните общности, много неща направих, и то не само на хартия, не само написах, но и ги правих на дело, в практиката си като учител, какви ли не новости съм правил, изследвал, опитвал. Е, за всичко ново, което съм правил, си получих една обичайна нашенска благодарност: "разлаях кучетата", "хвърлих камъни" в застоялото блато, наречено българско училище, по тази причина яростни защитници на пагубното статукво ме набедиха в какви ли не смъртни грехове, в резултат на което бях уволнен, бях изгонен от работа като учител по философия и гражданско образование, бях опозорен, бях лишен от преподавателски права, щото, видите ли, съм бил "негоден" и пр. Но тия неща са съвсем обичайни, повтарям, не съм шокиран, аз съм ги очаквал: новото си пробива път винаги чрез борба. Истински новото, не фалшиво, лицемерно "новото", "новото", което е само за замазване на очите. Наужким "новото", на което залагат фалшификаторите. Спирам дотук. Тия дни, живот и здраве да е, ще продължа. Налага се да пиша. Лишиха ме от правото да общувам с младите, да учителствам, макар това да е трудничко все пак: аз и в момента имам много ученици, всеки ден разговарям с тях, давам консултации, те ми сътрудничат в моите издания, в списанията, които издавам, заедно работим на нивата на образованието, на личностния растеж и т.н. Не могат да ме лишат от правото ми да правя това, което умея най-добре, а именно да мисля, да пиша, да разговарям с младите, да ги насърчавам да търсят, да правят нужното за раждането на своята суверенна и духовно богата личност. Това е моето всекидневно занимание: да помагам, да съм полезен. И това правя. Такава, дето се казва, ми е била съдбата. Хубав ден и до скоро!

Младите хора, расли в условия на свобода, ще променят из основи нашата България В статията си от преди няколко дена Българската образователна система е фабрика за безличности (тя, прочее, излезе и в сайта faktor.bg) обещах в дните до началото на новата учебна година да пиша поредица от есета, в които да се опитам да очертая как по моето разбиране е реалистично да се прави образователна реформа, т.е. ще се постарая да представя един реалистичен и работещ проект или модел за практическо правене на въпросната многострадална образователна реформа. Какви промени и в какви посоки трябва и могат да бъдат правени, кой именно следва да ги прави, как да ги прави, кои ще бъдат движещите сили на такава една реформа – по всичките тия и по много други необходими въпроси следва да се мисли най-старателно. Понеже най-главната пречка пред реформата е тази, че липсва подобаващото съзнание за нея, иначе казано, ние не си представяме как тя може да бъде задвижена и осъществена. Друг е въпросът, че липсват и подготвени обществени, човешки, личностни сили, които твърдо да стоят зад реформата, да я искат, да са всеотдайни нейни привърженици; хем липсва разпространено реформаторско съзнание у по-широки слоеве, хем няма готовност за непосредствени практически действия по отпочването на самата действителна промяна. У нас общо взето всичко ни е предимно менте, истинските неща не се ценят, а се ценят тъкмо фалшификатите. Кажете нещо да не е менте у нас и ще ме зачудите; каквото и да погледнеш, все е предимно менте. Образованието ни е менте, да, българското образование си е същинско менте, а от години се правят опити и реформата по промяната на това менте-образование също да е менте, което означава, че целта е ментеобразованието не само да остане, но и да пребъде за вечни времена. С менте-образование наникъде не може да се върви щото то произвежда менте-човеци, менте-личности, инак казано, безличности, а като куца човешкият потенциал в една страна и нация, като този човешки потенциал или "матр`ьял" (да ползвам любимата дума на нашия скъп премиер) е негоден, такава една страна или нация доникъде няма да стигне, тя е обречена да пребивава в мизерия, да тъне в бедност и в недостойнство. Болната, неизлечимо болната образователна система е нещо като инкубатор на какви ли не зарази, които обхващат целия обществен организъм, такъв заразен и постоянно заразяван обществен организъм гние от всякакви болести, които го грозят с гибел. Негодната образователна система означава, че болестта е поразила най-важното за една страна и нация: нейната душа. Болна е народната душа, болна, заразена с най-различни дефекти също така е и индивидуалната душа на всеки един от нас. Найострият симптом за тази болна душа е това, че в огромните простолюдни 13

народни маси просто липсва подобаващото съзнание и самосъзнание за свобода, което е главната предпоставка за нормално човешко общуване, взаимодействие и на тази основа за смислен, за пълноценен живот. Без съзнание за свобода човешката душа е нещо като риба, поставена на горещия пясък, щото свободата е онова, което живият човек диша – и с което се храни. Образователната ни система фабрикува негодни продукти, ощетени именно откъм живец, щото тъкмо свободата е това, което е живецът на живота за човека, за нас, човеците. Кому е изгодно ситуацията да е така плачевна е огромна тема, но очевидно има сили, които държат на това човешкият потенциал в свидното ни отечество да е дефектен, да не си изпълнява предназначението, а пък страната ни да тъне в мизерия и в недостойнство. Вероятно за тия обществени сили (мафията, олигархията, бандитите, господстващият от ерата на комунизма ченгесариат) поддържането на такова едно отчайващо статукво е предпоставка за запазване на тяхната доминация, само този може да им е интересът. Разбира се, техният интерес отдавна е влязъл в дълбоко противоречие с коренните и същностни интереси и нужди на гражданите, на народа, на човешките същества у нас; битката за едно автентично и съвременно образование всъщност е битка за защита на фундаменталните интереси и ценности на нацията ни като такава. Тя също така е и битка за човешко достойнство, за създаване на човешки условия за съществуване у нас, на пълноценни условия за човешка и личностна реализация на индивидите у нас. Тия неща съвсем не са безобидни, ето защо не бива да позволяваме на олигархията да съсипва бъдещето на нацията, а пък ние самите нищичко да не правим за защита на своите човешки и граждански интереси, на своя суверенитет, на своето достойнство. Силата, която самоотвержено обслужва олигархичното статукво у нас, е държавната образователна бюрокрация, имаща в рамките на съществуващата порочна образователна система пълно всевластие и абсолютен монопол; тя се разпорежда безконтролно със съдбините на нацията и страната, угодничейки пред въпросната олигархия и мафия, държаща под свой контрол цялата държава. Тази именно сила няма никакъв интерес от каквито и да било същински промени, щото подобни промени ще застрашат всевластието й. По тази причина тя друго не прави освен да брани монопола, всевластието си. И, респективно, да вреди да младите, на учещите, на учителите, на всички. Ето че се оказва, че интересите на въпросната бюрокрация се намират в дълбоко противоречие с коренните интереси на страната и нацията. Да се очаква пък точно тази сила да проведе някакви смислени реформи и промени е по-тъпо от това да седнем да чакаме от умрял писмо; по-скоро умрял човек от гроба си ще напише и ще изпрати някому писмо, отколкото нашата образователна бюрокрация да реши да ни ощастливи с някакви смислени промени. У нас 14

епичните реформи в образователната сфера не вървят и не са довели до никаква позитивна причина точно по тази причина: десетилетия наред опитите за реформи са под диктата на въпросната антиреформаторска сила, за която казахме, че няма никакъв интерес от промени, застрашаващи всевластието й. Образователната бюрокрация не служи на обществото, нито на данъкоплатците, тя служи само на своята себичност, на своя егоистичен интерес. Погледната грижа на тази образователна бюрокрация пък е качеството на образованието на младите; нея това изобщо не я вълнува. По тия въпроси трябва да сме напълно наясно: свързването с образователната бюрокрация на някакви надежди за промяна в намиращата се катастрофално състояние образователна сфера у нас е една найглупава и смехотворна химера. Да, но ето още един важен момент, който следва да бъде обсъден: простете, а нам реформа ли е необходима в такъв случай – или направо революция ни е потребна? Реформа означава някакви бавни промени, натрупването на ново качество в резултат на внасяни промени, тя следва да се свързва с доусъвършенстването на нещо все пак работещо, и то не как да е, а във вярната посока. Ако се налага коренна промяна на някакъв съществуващ модел с друг, същностно различен, то такава дълбока промяна се нарича обикновено революция. Първо се прави революция, променя се основно, фундаментално модела, пък после, на тази база, в новият модел, за да проработи, се внасят някакви промени за доусъвършенстването, за доизкусуряването му. Ако един модел обаче е изцяло порочен, дефектен, то какво означава в такъв случай доизкусуряването му? Ами ясно какво означава: затъване в пороците му означава, какво друго да означава? Е, точно по този тертип у нас от години се прави въпросната образователна реформа – понеже социалистическият модел на дирижирано от държавата, командно-административно образование си оставаше непокътнат, а в него се внасяха някакви козметични "промени". То е все същото безнадеждно пропил се алкохолик да почне да се "лекува" чрез поглъщането на нови и нови количества уж по-качествен алкохол. При непроменен тоталитарен или, направо казано, комунистически модел на държавното командно-директивно образование, изцяло игнориращ личността и нейната свобода, да се говори за "реформи" е същинска гавра: какво, простете, ще доизкусуряваме в него, диктата над личността ли?! Или тъпченето на човешкото достойнство? Или несамостоятелността, робският манталитет? Тъй че ето, виждате, нещата тук, дето се казва, започнаха да си идват на мястото: имаме в рамките на командната и насилническа спрямо личността и индивидуалността система не образование, а необразование, и него, представете си, ще се мъчим тепърва да го "реформираме"; ами нали реформирането на необразованието няма как да породи образова15

ние, този фокус, това чудо просто няма как да се случи?! Първо от необразование трябва да минем на почвата на образованието, следва да стъпим на тази почва, а пък на тази основа по-нататък можем да правим каквито са потребни реформи и промени. Образованието, това, което наричаме образование у нас, е скопено, ампутиран е живецът на автентичното съвременно образование, именно личностното начало, свободният избор, отговорността за собственото бъдеще и т.н., и ние на тази почва, простете, какво ще "реформираме"?! Фабриката за роби, фабриката, бълваща безличности, ще бъде "модернизирана" и "реформирана", е, какво, тази фабрика личности ли ще почне да бълва в един чудесен момент? Трудно е да се получи такъв един фокус, аз, простете, не вярвам в него. Излиза, че са нужни по-дълбоки, направо революционни промени, потребна ни е същинска революция в образователната сфера, потребен ни е преход, скок от необразование към образование. От менте-образование, санким, от необразование ни е нужен преход към същинско образование. Това е принципен момент, който не бива да се пренебрегва, щото иначе ще стъпим на нездрава основа. Потребно ни е ясно разбиране за същината на това, което ни предстои: по същество ни предстои една същинска духовна и човешка революция по посока точно на онова, което десетилетия е било игнорирано у нас: личността, свободата, автентичния живот, достоен за човека. Тия неща бяха прокудени от авторитарната и недемократична образователна система, чиито модел още не е сменен у нас; 1989 г. в сферата на образованието у нас още не е дошла. "Вятърът на промените" не докосна образователната сфера у нас, в нея нищо съществено не е променено все още. За да стане, за да се осъществи тази така дълбоко потребна ни духовна революция се иска първо да настъпи революция в представите, революция, коренна промяна в съзнанията, в начина на мислене. Революционизирането на представите е предпоставка за промяна на действителността: революционизират ли се представите, тогава действителността няма как да издържи (по теорията на Хегел). У нас всъщност дълбоката, жизнено потребна ни промяна в душите, в съзнанията, в начина на мислене все още не е настъпила; точно по тази причина няма кой знае каква промяна и в сферата на действителността. Този е главният задвижващ фактор на развитието, който в нашите условия е задържащ. "Ново вино не бива да се налива в стари мехове", е, точно тия "стари мехове" са главите ни, в които все още не е настъпила същинската промяна, липсва подобаващото съзнание на свободния и изцяло отговорен за своето бъдеще човек. А въпросната промяна в съзнанията, в душите може да бъде култивирана тъкмо в образователната, в духовната, в "личностно-произвеждащата" сфера, която у нас не си изпълнява предназначението. Точно по тази причина обществото ни тъпче на едно място 16

– или се въртим като лунатици в порочен кръг. Откъде да се вземат тия нови хора с качествено ново съзнание? – щото точно тази е главната предпоставка за каквито и да било промени. Животът ражда тия хора, не, уви, образователната сфера, която, казахме, у нас е далеч от нуждите и от предназначението си. Разбира се, ако образователната ни система си изпълняваше предназначението, този процес щеше да бъде много по-ускорен. А животът, личният опит значително по-бавно внася своите корекции върху изначално дефектните съзнания, опорочени от погрешната в корена си образователна система. И ето, въз основа на вече казаното (трябваше все пак да стъпим на здрава, непоклатима като скала основа, щото това са именно принципите) можем най-сетне да пристъпим към по-конкретния анализ. Ще се опитам да представя как конкретно си представям промените. Идеята е да се разбере как ще се инициира онази духовна революция в колкото се може повече човешки души и съзнания, която в един момент да стане движеща сила на промяната в образователната сфера. Чудеса не са възможни. Няма как с магическа пръчица да се предизвикат нужните промени. Ще трябва да имаме търпението да преживеем един процес на мъчително раждане, на покълване, на растеж на ония духовни сили, които в един момент ще придобият тъй потребната мощ, че да съкрушат пагубното статукво. За всяка революция преди това е необходим един дълъг процес на натрупване на съответните предпоставки. Това е именно процес на раждане, покълване, растеж, зреене. Процес, който се развива именно в душите. Факт е, че у нас душите, съзнанията ни не са адекватни на нуждите, на потребностите на самия живот. И на самата човечност. Преживели сме най-тежък период на откъсване от живителните извори на личностния просперитет, който е предпоставка за всеки друг. Комунизмът мразеше с най-дива, патологична ненавист и злоба едно нещо: свободната, суверенна, самостоятелно мислещата личност. Комунизмът порази нацията точно в тази посока: съсипа традиционния духовен, културен и исторически процес, раждащ пълноценни личности. Освен че избиваше най-кръвожадно де що личност беше останала, комунизмът тровеше и развращаваше съзнанията, душите и живота на живите. Затова, не за друго, сега сме страна на безличностите. И на посредствеността. И на вилнеещата простащина. На страшния духовен и личностен дефицит. У нас липсва главната предпоставка за общностното национално развитие: здравите, духовно издигнати, просветлени човешки личности. Това трябва да го прави най-вече образованието, което е вярно на своето предназначение. И на своята задача. При това положение за мен единствената надежда са младите. Новите поколения, ония свежи сили, които идат и напират там нейде, в дълбините на народното тяло. Общо взето представителите на това младо поколение аз ги възприемам и ги наричам "деца на свободата"; те 17

съвсем скоро ще поискат правата си. Вярно, и тях порочната система ги е развратила в голяма степен, но това поколение, ще ми се да вярвам, е не толкова търпеливо и послушно, напротив, значително по-бунтарско е. Тия млади хора, расли в условия на свобода, които вече искат правата си, те ще променят из основи нашата България. Онова, което ние силно искахме, ала не можахме да сторим, те ще го направят и довършат. Духовната революция, революцията в душите и в съзнанията, която ще предизвика и революция в съществуването ни, и сега тече, но симптомите й не си личат толкова отчетливо. Тя набира сила. Всеки ден животът нанася своите промени в душите, чертае своите знаци. Самата логика на живота изисква от нас да се променяме. И нашата инертност няма да издържи на този неустоим порив на живота. Но как конкретно ще стане всичко това, как ще се развие и разгърне този процес на растеж на новите сили, и то тъкмо в сферата на образованието, ще се опитам да представя по-нататък. Тия дни. За днес спирам дотук. Желая ви хубав ден! И приятен уикенд! Ще ми се да ви пожелая този път поне това: останете верни на духа на младостта, даже и да сте на почтена възраст! Духът на младостта, ако веднъж е бил пробуден, няма как да остарее. Или пък да пресекне. Той принадлежи именно към разреда на вечните неща. Всичко духовно е вечно, за него остаряване няма. То не знае що е старост, що е смърт...

Симптом, показващ безчовечността на системата Продължавам поредицата от есета за реформата на т.н. нашенско необразование, на системата на необразованието, която се е възцарила у нас, есета, чиито повод за написване е наближаващата нова учебна година; вчера написах есе, на което дадох заглавието Младите хора, расли в условия на свобода, ще променят из основи нашата България. Тази сутрин, между другото, вече успях да представя един текст, имащ пряко отношение към проблемите в тази поредица: Истината е, че училищата не преподават нищо друго освен как да се подчиняваш на заповеди. Това всъщност е прочутата реч на Джон Гатоу, американския учител, който заклейми старата безчовечна система на държавното образование като никой друг. Но това между другото. А днес, след много размисъл, решавам да продължа ето как. Аз заявих и декларирах, че искам да напиша нещо като практическо и при това съвсем конкретно изложение на "опорните точки" на един проект за реформа на необразованието. Тоест проект за възраждане на образованието според неговия смисъл, идея и понятие. Това, което се прави в нашите училища, не е образование, то е необразование. Казах, че трябва да се усъвършенства не системата на необразованието, а с поредица от революционни по същината си актове първо да се стъпи на почвата на образованието, пък след това вече, на тази основа, нещата ще може да бъдат усъвършенствани. А въпросните революционни актове са свързани с поврат най-напред в съзнанията, в представите, в мисленето на хората. И особено на ония, които са заети с образование. Всъщност, ако помислим, едва ли има човек, който да не е зает по някакъв начин с образование, с учене, с четене и пр. Даже и в най-отдалечената сфера на съвременния живот едва ли можем да си представим, че е възможно да се съществува без да се прави нещо, което по естеството си е образование. Във всяка сфера на живота се налага да се мисли, да се търсят новости, да се стремиш да бъдеш на ниво. Трябва – животът изисква това от нас – да подхождаме творчески и изследователски; а какво е това ако не израз на образование, на познание, на учене?! Учим се докато сме живи, винаги нещо можем да научим, да се променяме, да напредваме. Както и да е, значи всички все някак сме свързани с образованието, с ученето, не можем да сме извън него. Не можем да сме извън развитието. Не можем да сме извън живота. Докато сме живи е все така. Който не е, горко му. Е, пълно е наоколо с "живи мъртъвци", вие нима не сте ги забелязали?! И онова, което е най-страшно, е следното: пълно е с живи мъртъвци, които се подвизават тъкмо в самата непосредствена сфера на образованието и възпитанието на младите! Ето това е най-скандалното, което изобщо можем да си представим. А мъртъвците (за духовното, за личностното) какво могат да произвеждат и 19

създават? Пак мъртъвци, разбира се. Какво друго да създават ако не мъртъвци. Трябва да направим нужното да бъде изгонена мъртвината от сферата на образованието на младите, а в нея да нахлуе животът. Това ще я преобрази изцяло. Само живи трябва да задават тон в сферата на образованието. То следва да стане една най-жива и жизнеспособна сфера. Защото духовното е самият живот, е живецът на живота. Оживотворяване и одухотворяване на случващото се в училищата ни е потребно. Всичко, което гние, което е мъртво, което е раково образование, без пощада трябва да бъде изрязано от тялото на българското образование и училище. Как да стане това обаче? Първо следва да се предизвика поврат в мисленето, в съзнанията, в представите. Трябва да се импулсира този поврат, който, убеден съм, тлее. Нужна е искра за да се разгори пламъкът. Откъде да се вземе тази искра? Ето това е главното. А душите на хората са жадни за истинското, преситили са се от фалшификати и ментета. Как обаче да процедирам оттук-нататък? – ето това е главният мой методологически, така да се каже, проблем или въпрос. Аз съм писал много книги по темата за кризата в образованието, за една нова философия и стратегия на образованието в България. Ето ги тия книги: ● Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България; ● Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО; ● Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА; ● Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование); ● VERITAS ODIUM PARIT...; ● Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот); ●Документално допълнение на моите "Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище"; ● Изкуството да си учител; ●Експеримент по свобода; ● За НЕздравомислието; ● За духовните неща с българска специфика. Всъщност, всичко, което изобщо съм написал в живота си (а аз имам издадени още десетки книги, какви ли не, в това число и учебни помагала по личностно развитие, по философия, психология, етика и т.н.), все е свързано с образованието, с неговите проблеми и нужди. Тъй че онова, което е трябвало да кажа, аз вече съм го казал. Друг въпрос е, че образователната институция най-старателно си крие очите и ушите, не желае нито да види, нито да чуе какво съм писал, казал, заявил; очевидно, много й е неприятно това, което съм казал, написал, заявил. Нещо повече, тази институция, в лицето на някои администратори от най-ниско ниво, беше активирана да ми отмъсти за всичко, което съм направил и написал, тоест дръзна да ми обяви същинска война. И в резултат аз за момента съм, така да се каже, повален и стъпкан от властта, 20

от образователните началства: уволнен съм, опозорен съм, изгонен съм, заклеймен съм като какъв ли не, оплют съм, фактически ме лишиха от преподавателски права, осъдиха ме, както си мислят, на резигнация, превърнаха ме, така да се каже, в дисидент спрямо официалната система. Аз се боря в момента по съдебен ред да си върна отнетите права и достойнство. Ще видим как ще завършат тия съдебни процеси, които съм се нагърбил да водя. Интересно е да се разбере това. Ще видим. А сега смятам да продължа текста си (простете за това принудително отклонение!) ето как. Щом съм решил да правя нещо съвсем практично и използваемо за конкретни цели, така да бъде: ще отговоря на една поредица от въпроси, които, убеден съм, вълнуват много хора. Ще вляза в диалог с тези хора, ще се опитам да им въздействам по някакъв начин, да им помогна, да ги подтикна да видят нещата по друг начин. Ще давам консултации на млади хора, на ученици, също така на учители, родители, граждани, вълнуващи се от ситуацията в училищата, в образователната система. Ще разговарям с тях напълно открито, честно, без заобикалки. Ще им казвам самата истина, така, както тя се е открила на мен. Няма изобщо да теоретизирам. Ще мина на едно такова непосредствено житейско, ний, философите, го наричаме емпирично ниво, инак казано, ще разговарям с тях пределно човешки. За такава една възможност ме подсети едно писмо, което получих вчера, писмо от обезпокоена млада учителка (след малко ще го публикувам, запазвайки анонимността на адресата, по причина на това, че не съм я питал за разрешение за публикация). Аз, всъщност, постоянно разговарям с разни хора, предимно млади, мои бивши ученици, студенти, учещи у нас или в чужбина, млади специалисти в сферата на образованието, колеги, те ме питат за разни неща, общувам с тях, заедно мислим по разни въпроси, дискутираме. Напоследък дотолкова съм ангажиран с тия неща, че не смогвам на всички да отговоря, в имейла ми е пълно с писма от разни хора, на които не съм смогнал още да отговоря, а мой принцип е, че на всички съм длъжен да отговоря подобаващо. Тъй че ето тук моля за извинение онези, на които все още не намирам време и спокойствие да им отговоря. На всички обаче ще отговоря непременно. Никой няма да пренебрегна. И ето, че тази сутрин ми просветна, че мога да съчетая писането по сериозни теми в блога с отговорите на тия писма до мен! Вместо да ги разделям тия дейности – консултантската и другата, чисто творческата, писането на статии и на книги – ще се наложи да ги обединя (поне за определен период, като този сега). Тия три неща – общуването с разни хора, преподаването на младите хора, писането, творческите изяви във философията и психологията – за мен винаги са били по същество едно цяло, те са израз на все една и съща моя активност. Само условно съм ги разделял, а като се замисля, излиза, че те именно, в съотношението си, 21

много са ме импулсирали. Е, по този начин ще постъпя и сега. Разговаряйки с отделно взет човек, нищейки с него разни конкретни проблеми, ще осветляваме заедно ситуацията, търсейки разумен изход, ефективните решения. Ще се получи една пределно диалогична поредица от текстове, която ще образува в крайна сметка една книга. Или цяла поредица от книги. По този начин може, убеден съм в това, да се повлияе най-ефективно на съзнанията на всички, които са заети с нещото, наречено образование (или... необразование, както е у нас!). Мисля, че това е добър начин, да пробваме, пък ще видим какво се е получило. По резултата ще разберем дали е било правилно допускането ни. Но нищо не ни пречи да опитаме. И без повече да се мотая започвам днес с първия такъв текст. Ето сега и самото писмо, което получих на имейла вчера: Здравейте, уважаеми господин Грънчаров, Попаднах съвсем случайно на Вашия блог и открих, че сте писал много за образованието. Всъщност няколко дни се рових из Вашите книги и открих за себе си безкрайно интересни и важни за мен неща. Реших да вляза във връзка с Вас, защото имам голямо затруднение. Но първо да кажа нещо за себе си, да се представя. Казвам се Д.П. (ще използваме тези инициали, за да запазим инкогнитото на госпожата, бел моя, А.Г.) и съм все още млад специалист, преподавам от пет години френски език. Разбира се, не съм на постоянно място, всяка година си търся работа и работя в различни училища по заместване или за една учебна година. Обичам много своята професия, но за жалост срещам много голям проблем с овладяването на дисциплината на учениците. Много ми е трудно в това отношение. Вие сте учител и сам, убедена съм, знаете каква е ситуацията. Но аз много се питам ето за какво: много мои колеги кой знае как все пак овладяват децата и нямат проблеми с дисциплината, дето се казва "муха да бръмне, ще се чуе" в техните часове, а при мен не е така, децата шумят, каквото и да предприема няма резултат; по тази причина си имам и проблеми с директорите. Пък и родители се оплакват, страшно е! Ето наближава новата учебна година и да си призная тръпки ме побиват като си представя какво ме чака. В някои моменти съм толкова обезнадеждена, че по тази причина се замислям дали да не се откажа от учителстването? Стоиш в такъв един клас, абсолютно безсилна нещо да промениш, какво ли не опитвам, не става и това е. Децата си шумят, нямат ми страх, изпускам ги: някъде към втората или третата седмица от началото на учебната година в моите часове настъпва пълен хаос. Никой от колегите не ми помага. Как се справят не зная, но в техните класове изобщо няма шум. Те са опитни и се справят, при мен не се получава. Питала съм, разговаряла съм с колеги по тия въпроси, те са ми давали 22

съвети, пробвала съм да ги приложа, при тях работят, при мен – не! Аз ли съм неспособна, коя е причината не разбирам?! Много съм обезсърчена и по тази причина се питам дали да не изоставя професията, която толкова обичах и още обичам. Но не се справям. Каква е тази моя съдба не разбирам. Много Ви моля да ми кажете как Вие виждате нещата и може ли нещо да променя? Ще Ви бъда много благодарна ако ми дадете съвети в тази посока. Предварително се извинявам за отделеното време. С уважение: Д.П. Това ми пише тази госпожа Д.П. Разбира се, ще й отговоря непременно. Най-вероятно ще й отговоря в течение на този ден или утре сутринта, да е живот и здраве само. Сега, признавам си, се изморих и ако почна да й отговарям, ще стане сякаш по задължение, по принуда, а не бива така. Ще се постарая да й отговоря така, че да разбере точно ситуацията и какви са вариантите за изход от нея. Щото има варианти. Между другото това е една чудесна ирония на живота или на съдбата: мен самият ме уволниха по скалъпено обвинение, свеждащо се до това, че не съм бил, видите ли, "овладявал учениците"! Нямал съм бил, видите ли, качества да бъда учител, а най-важното от тях било именно това: да овладяваш учениците. Да владееш – колко показателен е този израз: показва деспотизма на системата, учителят значи, излиза, е господар, който трябва да владее, т.е. да мачка, да се гаври с душите на жертвите си! Който умее да овладява учениците бил "добър учител", който не умее (или не иска да ги владее и то по принципни подбуди!) е "лош учител"; така разсъждават церберите на системата, директорите. За тях е важно да има спокойствие, децата да слушат, в часовете да е тихо. Да е мъртвило. Е, в моите часове учениците много разговарят, спорят, има дискусии, понякога караници, абе в моите часове е както в самия живот. Мъртвило в моите часове няма и не може да има. Та както и да е, ще отговоря най-внимателно на въпросите на тази млада учителка. Съвсем скоро ще го направя. Ако иска някой от вас да й каже нещичко, моля, кажете, коментирайте преди мен. Дайте своите предложения, стига да имате какво да кажете. Зная, че моя блог се чете и от много учители. Дайте й, моля, и вие съвет. Аз ще й дам, но защо да не й дадете и вие. Нека заедно да помогнем на тази млада дама да си реши проблема и да преодолее безпокойствата си. И така, хубав ден ви желая – и приятен уикенд! До скоро!

Да превърнем училището в образ и модел на едно по-човечно общество Продължавам поредицата, посветена на практическите и "технологичните" измерения на правенето на реформа и промяна в образователната сфера; вчерашния текст беше със следното заглавие: Симптом, показващ безчовечността на системата. Там обясних как ще процедирам по-нататък, разгледах някои принципни методологически въпроси, а накрая обещах, че ще тълкувам и осмислям нещата конкретно, според зададени ми казуси. Първият значим момент, на който се налага да се спра, оказа се, е свързан с т.н. проблем за дисциплината, т.е. как учителят следва да постъпва за да "владее" съзнанията на учениците, да дирижира и контролира поведението им. Понеже темата за дисциплината е огромна, и книги са се писали по нея (има хубави книги по тази тема, примерно книгата на Алфи Кон Митът за дисциплината, с подзаглавие "От послушание към сътрудничество", а пък аз имам една книжка по същата тема, ето и нея Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА, можете да я разлистите), то ще се принудя да бъда пределно лаконичен; преди да пристъпя към своя отговор на писмото на онази млада учителка до мен, искам да кажа все пак нещо принципно и твърде важно. Джон Дюи, големият американски философ в книгата си „Демокрация и образование“ пише: "Главната причина за „проблемите с дисциплината“ в училищата е фактът, ... че ударението се поставя върху това да се стои мирно и кротко, да се пази тишина, всички да се движат и стоят по един и същи начин, да симулират машинално интелектуален интерес. Работата на учителите е да внимават учениците да спазват тези изисквания и да наказват неизбежно появяващите се отклонения от нормата.". Целият проблем с така наречената дисциплина обаче произтича от невярната представа за това що е училище, каква е неговата цел, задача и мисия. Ето как един изследовател описва разбирането на Дюи: „За да може училището да развие у децата обществено чувство и демократичен дух, то трябва според Дюи да се организира в кооперативна общност. Ако искаме образованието да подготвя за демокрацията, училището трябва да се превърне, макар и временно, в място за живот на детето, място, където то се чувства член на общността, съзнава тази своя принадлежност и е съгласно да дава своя принос. Не е лесно да се създадат в час подходящите условия за възпитанието на демократично чувство: такава нагласа на духа не може да бъде наложена от учителя; нужно е да се изгради благоприятна околна среда, която да подтиква детето да поема спонтанно отговорностите на едно демократично морално поведение. Такъв морален живот обаче, 24

според Дюи има само там, където индивидът сам преценява поставените си цели и работи с интерес и всеотдайност за постигането им.” Излиза, че проблемът с дисциплината е, така да се каже, системен дефект на един порочен тип организация на отношенията между учители и ученици и на училището по начало; при друг, именно при демократичния тип отношения, този проблем просто не съществува, няма как да се появи. Докато не се развали или разруши порочната организация или система, то нейните дефекти просто няма как да се преодолеят. Нека това нещо да го имаме в ума си непрекъснато, мислейки по неразрешимия проблем за дисциплината – неразрешим именно в рамките на господствуващия в днешните типови държавни училища команден и недемократичен принцип на организация на отношенията. Понеже повдигнатият проблем е голям, налага се да го изоставя и да пристъпя към отговора на отправеното до мен писмо. Ето какво счетох за нужно да пиша на гжа Д.П.: Здравейте, уважаема госпожо П., Трогна ме силно Вашето в някакъв смисъл отчаяно писмо. Напълно Ви разбирам, съчувствам Ви, ще се опитам, доколкото ми е по силите, да Ви помогна. Макар че чудеса в това отношение не могат да се очакват. Всичко, уважаема госпожо, опира до това как разбираме или тълкуваме нещата. Ще се постарая да Ви предложа едно друго тълкуване, което, вярвам, ще спомогне да преодолеете донякъде безпокойствата си. Значи в часовете на другите, на опитните, на "добрите", на справящите се учители децата не мърдат и не гъкват, а при Вас, във Вашите часове "шумят", мърдат, един вид стават неуправляеми. Дайте заедно да помислим и да изтълкуваме защо това е така. И какво то означава. Моля да проследите разсъждението ми и ще Ви бъда много задължен ако го коментирате, ако ми кажете честно как то Ви е прозвучало. Има две принципно различни тълкувания, два варианта за разбиране на ставащото – във Вашите и в колегите на образцовите Ви колеги. Единият вариант е ясен: при Вас "нещата не вървят", Вие, излиза, не се справяте, не постигате онова, което те някак успяват да постигнат, един вид, оказва се, проблемът е у Вас. Вас, примерно, директорите ще Ви разглеждат като "неспособна" учителка и, най-вероятно, ще се стараят да Ви отстранят от работа. Вие, така да се рече, им създавате проблеми. Вярно, не Вие, а децата създават проблемите, но се оказва, че проблемът, по тази логика, е у Вас лично. Нещо в психологическия смисъл у Вас, излиза, не е "както трябва". Примерно, нещо куца в психологията, в характера, в личността Ви. Казвам какво произтича от този тип мислене и представяне на нещата, не че го споделям. Явно сте "слаб характер", липсват Ви качества, за да "владеете" нещата, да налагате волята си, да упражнявате потребния натиск и контрол, та децата да ви слушат, да изпълняват, 25

да са покорни. При другите учители това се получава, при Вас, по указаната причина, не се получава. Ако мислим в границите, в рамките на тази парадигма, Вие наистина не сте, простете, "кадърна" за да бъдете учителка – и трябва сама да се откажете от тази професия, щом сама толкова болезнено чувствате неспособността си. Ако пък сама не се откажете, ще Ви откажат директорите. Да, но така изглеждат нещата ако се гледат и възприемат от един ъгъл; къде обаче е доказано, че този е единствено възможният ъгъл, единствено "правилната" оптика? Да погледнем нещата иначе, от друг ъгъл. Къде децата се държат по-естествено, непринудено, именно по своя така детински начин? Какво е свойствено на детето да прави именно като дете? Ами разбира се, че детето, изявявайки детското у себе си, би следвало да се държи така, както се държи във Вашите часове: да "мърдат" постоянно е свойствено за децата, да "шумят", да се разсейват с други неща, да си приказват, да се опитват да си играят; да, децата, ако сте забелязала, много обичат в своята детска възраст постоянно да си играят. Учителките, по предписанията на училищната система, следва да ги заставят по някакви начини да надмогнат, да потиснат детското у себе си, своите пориви към игра и към свободна изява на личността, те трябва да натикат поведението им в калъпа на послушанието, именно всички деца да правят едно и също, и то тъкмо онова, което иска да правят от тях учителката. Моля Ви да вникнем по внимателно по този най-важен пункт: децата трябва да бъдат заставени да се откажат от детското у себе си, сиреч, от самите себе си, за да угодят на учителките, т.е. на системата. И трябва да бъдат такива, каквито е тъкмо непривично за тях: да са тихи, мълчаливи, тъжни, вяло изпълняващи заповедите на наперените оправни даскалици. Вие това, по някакви причини, не успявате да го постигнете, но то може да е за доброто на учениците, то може да означава нещо съвършено друго. Значи, излиза, че всеки учител би следвало да прави базисния избор: на кого да служа, на системата или на младите, на децата? На кого да угаждам: на системата или на същинските, коренни, човешки интереси на децата, на младите, на учениците? По някакви причини, уважаема госпожо П., нещо у Вас се съпротивлява да станете безропотна изпълнителка на това, което системата иска от Вас: безцеремонно да мачкате личността на децата, да потискате без жал техните чисто детски пориви, да парирате всеки техен опит да бъдат себе си, да бъдат деца, да бъдат малки, вярно "неконтролируеми", но все пак човечета. Кое да пожертвам: човешкото у себе си и у децата, та да угодя на системата, или да пожертвам някои непоклатими догми на системата – за да дам пълноценен израз на човешкото и у себе си, и у децата? Този е фундаменталният избор, който всеки учител, в рамките на господстващата система, неминуемо трябва да реши. И Вие ето, също сте изправена пред него, и то в някаква екстремна форма. А човешкото, да 26

припомня, е това: свобода. Със само една дума може да се изрази същината на човешкото и на човещината: и това е думата свобода. Несвободно е равно на нечовешко. Човешко е именно свободното, свободата задава нашата човечност, ние на нея я дължим. Децата, изглежда най-вероятно, чувстват, че Вие се отнасяте към тях човешки и по тази причина Ви нямат страх, те не се страхуват от Вас, ето тук е възловият момент за да се държат така. Децата инстинктивно усещат това: във Ваше лице виждат човек, а не… звяр. Ако във Ваше лице виждаха, примерно, някакво... куче, да речем, щяха съвсем иначе да се държат в часовете си, но те, уви (или за щастие!) виждат във Ваше лице човек. А как се държи кучето с децата? Ръмжи, лае, "кара" им се, способно е във всеки момент да ги "захапе" някъде, е, не буквално, не зная дали сте забелязали, но някои учителки в нашите училища са същински... кучета от женски род, да не употребявам онази толкова лошо звучаща дума, думата кучки; е, ще я употребя, какво толкова е станало като я употребя? Значи кучето, кучката е способна да въдворява ред, разбира се, за жалост, системата е устроена така, че изисква от учителите да са по-скоро охранители на реда, отколкото учители; кучетата точно това именно правят, охраняват реда, пазят тишина, знаем по какъв начин го постигат – никой не смее да мръдне или да гъкне като насреща си има едно куче. Кучетата обикновено са много зли, е, може на дадени кучета да им спечелиш доверието, може да ги подкупиш някак, може да ги дресираш, но за тази цел трябва много да им се подмазваш, да ги подкупваш, хвърляйки им, примерно, храна, с цената на безчет унижения можеш да спечелиш благоразположението на едно куче, особено ако е в „човешки вид”, простете, това куче. Че има „човешки кучета” и кучета в учителски, простете още веднъж, вид, това се знае, нали така? Е, разбира се, има учители и учителки, които не се държат с учениците като кучета и като кучки (с извинение!), а се държат с тях, примерно, като... змии, опитайте се да си представите пък това! Една змия, да речем, кобра, която се е наежила (не намирам в момента точната дума, но Вие това, убеден съм, го усещате), настръхнала е от злоба, строго гледа през очилата си и е готова във всеки момент да те клъцне, да те клъвне, да си пусне отровата, представяте ли си?! Как децата да не се хипнотизират от страх ако пред себе си имат една такава кобра във вида на тяхна учителка?! Разбира се, че ще бъдат тихички и послушнички пред нея, ах, каква идилия ще има тогава в класната стая, каква превъзходна тишина ще има, леле, думи нямам да я опиша! Колко ли ще са доволни директорите от такива учителки-кобри, а, представяте ли си колко грамоти и награди ще получават те от признателната система? Разбира се, никой няма да посмее да каже, че те са толкова влиятелни, така добре властващи по причина единствено на това, че не са 27

човеци, а са просто кобри, държат се по същия начин, по който кобрата парализира жертвата си. Е, уважаема госпожо П., Вас децата, слава Богу, не Ви разглеждат като кобра, като кучка, като някаква друга (има много влиятелни даскалици из нашите училища, които даже външно приличат на... мечки-стръвници, не зная дали сте ги забелязали, при тях децата също се държат образцово!) и така нататък, Вас децата Ви възприемат като човек, Вие в техните очи сте човек! Това не е толкова лошо, да, зная, че може в указания контекст да Ви звучи като подигравка, зная добре, че това твърдение с нищо не Ви помага, но си го позволявам, щото нямам друг избор, не ща да съгреша пред истината. Да, оказва се, че този факт, че Вас децата Ви възприемат като човек, като личност, е нещо като престъпление – според догмите на безчовечната система. Моето разсъждение е абсолютно безполезно, защото системата и вездесъщите директори няма да се впечатлят изобщо от това, че в очите на децата Вие сте човек, поради което си позволяват във Вашите часове по френски език да се държат толкова човешки, именно по детски начин, непринудено, свободно; да, децата се чувстват свободни във Вашите часове, Вие не ги тормозите, не упражнявате постоянно някакъв натиск, не моделирате поведението им, сякаш са някакви зомбита; е, по тази причина системата Вас неизбежно ще Ви оцени като "негодна". За жалост, така е. Но това изобщо не значи, че Ви съветвам да си вземете шапката (или каквото там друго може да си вземете) и да се махнете от училище завинаги, не, това изобщо не го имам предвид. Този вариант, бягството, не помага никому, нещо повече, той е вреден за Вашите ученици, моля Ви, помислете най-вече за тях! Има два начина за упражняване на власт върху дадени човешки групи или общности, каквито са ученическите класове: авторитарният и демократичният или либералният. Тия неща сте ги учила в педагогическите специалности в университета. За авторитарният положението е ясно: постоянен, неотслабващ външен натиск и контрол, диктат върху психиката на децата, на учениците. Това е алфата и омегата на послушанието, с което толкова се хвалят учителите, които, видите ли, били нямали никакви проблеми с дисциплината в нашите училища. Да, има такива човешки уроди, които се хвалят с това, че били нямали никакви проблеми! Става дума за въпросните там кобри, кучки, мечки и т.н., пълно е с такива из нашите училища; е, вярно, в съвременни условия те, тъй да се рече, са се "модернизирали", не ръмжат толкова показателно, не хапят, държат се обаче по още по-извратен начин, щото типичната кучка, да речем, е поне по-искрена, а завоалираната, лицемерещата, преструващата се постоянно кучка е на всичкото отгоре и гнусна! Кучката, която се преструва, че не е кучка, според мен е значително по-неприятна, тя се държи хептен нечестно; навремето, когато ние, от моето поколение, бяхме ученици, кучки28

те-даскалици в училищата бяха поне истински кучки, змиите си бяха същински змии, а сега нещата са съвсем изродени. По моето възприятие де, не претендирам, че съм напълно прав. Има такива умели кучки в днешно време, които така добре, направо виртуозно са овладели изкуството да бъдеш кучка, че даже изобщо не им личи, че са кучки, но пак са кучки, иска се само по-изтънчена чувствителност за да бъде усетено кучешкото в държането, в поведението им. Както и да е, аз май прекалих с тия кучки, нищо, използваната метафора ми позволява да предам един по-богат смисъл, иначе непостижим. А възможен ли е в нашите съвременни училища и реалности либералният, демократичен подход? Трудна работа според мен е тази. Аз лично като учител с 32 годишна практика, бидейки човек и също така философ, според ценностите си съм и либерален, и демократичен, и човечен човек. (Не мога да считам, че е нескромно да наречеш себе си човечен, щото по начало най-нормалното по моето разбиране е щом си човек да си на първо място човечен.) Системата обаче изисква недемократично, нелиберално отношение към учениците. И такъв учител е поставен, дето се казва, между чука и наковалнята. Много е тежко, признавам. Но е възможно човек да бъде учител без да пострада човечността му. Да, ще плати голяма цена за това. Всичко в този живот се заплаща. Сурова е цената да бъдеш в нашите български условия човечна личност, инак казано да бъдеш свободен човек. Да бъдеш личност в истинския смисъл. Това, казвал съм го безброй пъти, пак ще го кажа и напиша, е същинско проклятие. Но човек сам все пак избира на кой господар да се кланя. Аз не избрах за тия години да се кланям на безчовечната, на обезчовечаващата административна система. Тя на мен не можа да ми стане господар, колкото и да се опитваше. Свободният човек, свободолюбивият човек има един господар: своята съвест. Е, аз не поругах съвестта си и за този лукс се наложи да платя голяма, тежка цена. Включително и със здравето си. Слава Богу обаче, още съм жив и още имам сили да продължа мисията си. Да, да си учител е мисия. Опитах се да изразя своето верую в книгата си Изкуството да си учител, писана съвсем наскоро, преди няколко месеца излезе от печат. Понеже не мога да повторя най-важното от нея тук, моля Ви да я разлистите, да се зачете тук-там в нея. И други мои книги имам, в които съм изложил ония най-съкровени истини, до които стигнах в некраткия си вече живот. Моля Ви да ги разлистите (ето тук може да се намерят, цитирал съм ги в тази публикация, ведно с линковете към техните онлайн-издания), те ще Ви помогнат много за да се роди във Вашето съзнание една нова философия, едно ново разбиране. Госпожо П., да си добър учител в днешните условия, простете, означава да си борец, а не малодушна мижитурка, чакаща оцеляването си до пенсия с цената не безброй нравствени компромиси. Не Ви съвет29

вам да измените на своя човешки и учителски дълг. А иначе и Вие можете да станете типична "справяща" се с дисциплината учителка, просто е: само се иска да пожертвате човечността и личността си и да станете каквото си искате: кучка, мечка, змия...; изборът е, дето се казва, Ваш! Ще Ви кажа нещо в заключение (темата е безкрайна, още много мога да пиша, но ще стане прекалено дълго), което ще Ви прозвучи оптимистично. Ние във всекидневието си във всеки момент избираме, постоянно избираме. Да си човек е точно това: избираш непрекъснато. И потвърждаваш свободата си. И човечността си. За ония учители, за които друг избор не съществува – освен този да бъдат верни цербери на системата – тяхната човечност е отишла вече по дяволите. Всеки учител, доколкото държи на човешкото у себе си, води непрекъсната битка за самосъхранение именно като човек и като личност. Компромисите са недопустими, особено тези с човешкото у нас самите. А пък да бъдеш учител и да вредиш на тъкмо на разгръщането на човешкото, на личностното у твоите ученици е същинско престъпление. То също така е и голям грях. Зная добре, че това Вие лично няма да си го позволите никога. Когато човек разбере, че не само не е полезен на учениците си, но и че им вреди, когато осъзнае капитулацията си именно като човек, като личност и като учител, той, ако има съвест, би следвало мигновено да напусне училището завинаги. Да си учител в истинския смисъл е найвече това: да си личност в истинския смисъл. Щото само личността е онова, което може да спомогне за запалването на огъня на личностното в душите на своите ученици. Много учители, които са капитулирали пред системата са й принесли най-свидната жертва – своята личност; те продължават да се подвизават из нашите училища, благодарение на което системата поддържа своята безчовечност, диктата, тиранията си. Това, простете, не са учители. Те са просто мародери. Или лешояди. Хиени. Както предпочитате. Вие казахте, че обичате учителстването, което значи, че в душата Ви е жива идеята за истинското, за същинското назначение на учителя. Той има една задача: да помага на младите да разгърнат своя личностен потенциал. Да изявят себе си. Ако от тази гледна точка разглеждаме случващото се в класните стаи, в един момент във Вашите часове и Вие самата, и Вашите ученици ще се чувствате превъзходно. Иска се известна рутина, опитност, умения, подход, такт, тия неща се придобиват с времето. Аз също много съм се мъчил, много съм търсил, безпокойствата остават, но в един момент ще се почувствате окрилена, дето се казва, ще полетите, щото учителстването е подобно на летенето: искат се "криле", иска се, санким, и майсторлък, и опитност, то е същинско изкуство. Както художникът ще нарисува своите шедьоври в един по-зрял етап на творчеството си, съвсем същото е и с учителстването. Не се отчайвайте, въп30

реки тежестите и трудностите. Съхранете вярата си жива до последния си дъх. Вярата в себе си, в своите таланти, в своя творчески дух. Да, разковничето е точно в това: учителстването е творчество. Ако постъпвате творчески, много ще постигнете. Ако обаче си позволявате да натрапвате на учениците по механичен начин някакви неща, ако допуснете да убиете творческия момент в изкуството на учителстването, край, тогава нещата тръгват в невярната посока, която не води доникъде. Или води до провал. Всеки Ваш час следва да е различен, този е лакмусът за това, че един учител не работи рутинно, стереотипно, "репродуциращо", а творчески, т.е. истински. Бъдете смела, дръзка, свободолюбива, да, експериментирайте, търсете, опитвайте новостите, бъдете вярна на личността и на духа си! Този е начинът. И вървейки по този път всеки ден ще изпитвате и вдъхновение, и все по-засилващ се ентусиазъм, и ще чувствате признателността на младите, на учениците. Ще виждате блясъка в техните очи, свидетелстващ за това, че вътре в душите им вече гори огънят на откривателството, на творчеството, на духа, на изследването, на свободната и пълноценна изява на личността им. Да, ще дойде и то съвсем скоро този момент, в който за глупости като "дисциплината" изобщо няма да мислите повече. По дяволите тази проклета "дисциплина", та училището не е казарма!!! Училището е нещо като храм. Храм на свободния дух. В него следва да се пристъпва с трепет. С богоговение. С благоволение. Да се усеща как там струи Божията благодат. Благодатта на духа. Училището, според неговата идея, е нещо като храм и на свободата. На свободното разгръщане на творческата, самодейна, инициативна човешка личност. На човека и на личността според Божието предназначение. Бог ни е създал и е вложил у нас нещо божествено: човешката душа. Тя е именно Богоподобното у смъртния човек. Бог ни е устроил така, че иска да ни вижда свободни. И достойни. (Спомнете си притчата за Адам.) Никой не може да си позволява да гаси пламъчето на това, което Бог е вложил в нас. Никой! Най-малко пък ония, които са се отдали на толкова великата мисия да подпомагат младите в постигането на ония истини за живота ни, без които нищо няма да е на точното си място. Без които всичко ще е наопаки. За жалост, в нашите училища предстои тепърва да въведем подобаващия ред ние самите, в дружно сътрудничество: и учителите, и учениците, и родителите. Наша е отговорността да направим училището и храм, и нещо като наш дом. Да, децата в училище следва да се чувстват уютно като в своя си дом. Нищо не трябва да тормози душите им. От нас зависи да превърнем училището в образ и модел на едно значително почовечно общество, което ни е толкова необходимо. И по което така силно страдат душите ни. Ще бъде всичко това, но от нас зависи обаче. Само от нас, от никой друг... 31

Това е което можах да Ви напиша. Не зная как са Ви прозвучали моите думи. Може в някои моменти да сте си помислили: майчице, как можах да попадна на този човек, та той е същински луд?! И това е възможно да сте си помислили, аз почти не Ви познавам. Не мога нищо да кажа, от Вас си зависи как всичко Ви е прозвучало. Аз отговарям единствено за себе си. Бях пределно честен в това, което Ви написах. Съвестта ми е чиста. Това за мен е предостатъчно. Желая Ви успех! Вярвам, че ще успеете! Важно е да знаете в каква посока вървите, уверите ли се, че вървите във вярната посока, тогава всичко ще се преобрази. И Вие ще придобиете нужната увереност. Още сте млада и бъдещето е пред Вас. Не си позволявайте мекушавост. В този живот, повтарям, от нас се иска да бъдем борци. Ще постигнат много само смелите! С най-добро чувство: А.Г. Това можах да напиша като отговор на писмото на г-жа Д.П. до мен. Даже още не съм прочел какво съм й написал, но го публикувам тук, пък после, като го прочета и редактирам тук-там, ще й го пратя. Хубав ден ви желая! Ще ви бъда много благодарен ако не мълчите като темерути, а и вие кажете как ви прозвуча това мое странно писмо. Но това вече си е ваш проблем. Да не ви се меся в него. Сами си решавайте какво ще правите. Това е въпрос на вашата съвест, не на моята...

Догмите на несвободното и обезличностяващо образование

Тази сутрин отново сядам да пиша по своята поредица за това как да правим промяната към по-добро в образователната сфера, какво можем да допринесем за нея. Тази поредица в момента смятам да я нарека "Проект за реформа на необразованието" примерно. Или, ако това звучи прекалено високопарно, ще измисля друго заглавие. Много е важно заглавието на една такава поредица, щото то ще ми помогне да центрирам разказа си около един център – за да не се разпилея. Понеже темата е огромна. Последното, което написах от тази поредица, носи заглавието От нас зависи да превърнем училището в образ и модел на едно значително по-човечно общество. Сега като го чета този текст, откривам, че не ме задоволява следното. Както съм я подкарал ще се наложи много да пиша за да очертая подробно всички ония моменти, по които може и трябва да се заработи по нов начин. Този дескриптивен и дискурсивен подход е добър, има си своите предимства, но за писане на друг тип книги, за изследване на друг тип проблеми. Аз по този начин вече съм писал и изразил разбирането си в другите мои книги за образованието. Вярно, този път реших да пиша по конкретни казуси, отправени ми от реални хора, участници в образователния и обучителен процес, изпитващи съответните трудности и прочие. Но и по този начин да се продължава, струва ми се, ще трябва да се обходят огромни територии. А моят първоначален замисъл беше друг. Ще ми се да направя нещо като "практическо ръководство" или дори "помагало" по това как и в каква посока да променяме, и то на дело, своето мислене и отношение, своето разбиране на нещата, свързани с проблемите в образователната област. Да, как да се променяме, какво да променяме, какво следва да коригираме в своето отношение и разбиране – именно като реални участници в образователното и възпитателно взаимодействие 33

между учители и ученици. За да направя това свое писание по-практично, използваемо за прагматични цели, трябва да променя своя подход, начина на изложението си. Вчера, размишлявайки отново по тия всичките проблеми, в съзнанието ми се откри следното. Ето аз миналия път отговарях на една учителка, която ми се оплака, че имала проблеми с дисциплината в класовете, на които преподава. И се опитах да й обясня колкото се може по-пълно ситуацията, в която се намира, очертавайки вариантите на поведение, на реакция спрямо проблемите. По този начин също може да се повлияе на съзнанието и на разбирането. Но изисква повече усилия, доста по-трудоемко е да се процедира така. Моят идеал е да добия една лаконичност и практичност. С оглед на това днес ще опитам да изразя позицията си по този същия проблем за дисциплината по нов начин, именно съвсем кратко и аналитично. Или, да речем, за да не стана скучен (че в две поредни есета пиша все за едно и също нещо) да разгледам тук проблема за преподаването, пък по аналитичен маниер проблема за дисциплината ще го изразя и представя по-нататък. За разнообразие може би е по-добре така. Хем ще имате възможността да сравните двата начина на изразяване и да откроите предимствата и недостатъците. Да, ще опитам да приложа този нов подход тъкмо по отношение на преподаването. Аз, прочее, имам книжка по тия същите проблеми, заглавието й е: Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО. Тук ми се ще да изразя нещо най-основно, но по друг начин. Да видим какво ще се получи този път. Старият, отживял времето си подход в преподаването се свежда до вярност на следните догми: • Учителят знае всичко, учещият, ученикът – не знае нищо; • Съзнанието на ученика е нещо като чиста дъска, tabula rasa, върху която учителят ще напише всичко най-потребно и полезно; • Учителят е субект (на ученето, познанието), т.е. активна страна, а ученикът е обект, пасивна, изпълняваща страна; • Учителят учи ученика, ученика се оставя да го учат или поучават; • Учителят дава на ученика готови "продукти", "продукти" в готов и неизменен вид (мисли, знания, информации), ученикът пасивно ги усвоява, развива способността си да ги асимилира и репродуцира; • Учителят е властна инстанция, издава заповеди, ученикът е подчинен, подопечен, от него се иска просто да е послушен; • Учителят не пита ученика какво иска да учи, как да го учи, какво му е интересно и пр., това какво интересува ученика за учителя е абсолютно безинтересно и безсмислено; 34

• Учителят също няма никакви пълномощия да решава нещичко по тия въпроси; • Всички въпроси относно ученето и преподаването са вече решени и спуснати за изпълнение от премъдрата и всичко разбираща образователна институция (министерските чиновници и експертите, имащи абсолютен монопол върху знанието); • Тази всезнаеща и премъдра образователна институция при това е непогрешима, т.е. е нещо като "божество"; • Тя също така е и суверен, абсолютен господар, притежава цялата власт, нейната воля е свещена; • Излиза, че и двете страни на реалния процес на учене и познание, учениците и учителите са съвсем обезправени по отношение на найважното: избора; • Учениците и учителите са лишени от свободата да избират и решават каквото и да било понеже за всичко си има непогрешими също така инструкции и директиви, изработени от премъдрата държавна образователна институция; • Учители и ученици заедно са безропотни изпълнители на волята на всевластната образователна институция, именно на въпросното непогрешимо "божество"; • Тази система убива всякакви пориви към творчество, търсене, изследване, тя не познава съмненията; • Забранено е да мислиш, да, и на учениците, и на учителите по същество е забранено да мислят; • Причината да няма нужда да се мисли е тази: всичко вече отдавна е измислено; • Просто е излишно да се мисли, мисленето е един вид загуба на време; • Цялата истина на съвкупното човешко знание е постигната и се съдържа в държавните учебници, подготвени и утвърдени от премъдрите и непогрешими експерти-чиновници на Министерството на истината; • Да, Министерството на образованието и науката в рамките на тази система е именно оруеловото Министерството на истината; съвпадението е поразително, макар че малцина го усещат; • Който, било учител, било ученик, кривне от изпълнението на тия догми, става "престъпник"; • Всеки акт на свобода било на учител, било на ученик, нарушаващ въпросните догми, е страшен произвол, е "престъпление"; • Такива престъпления – на мисълта или, опази Боже, на делото! – се наказват сурово и безпощадно; • Има цяла армия от цербери на системата на подчинението, на унижението и на несвободата, възцарила се в образователната сфера, които неуморно бдят някой да не кривне от "правия път"; 35

• Това са именно директори, инспектори, началства от различен ранг, министерски чиновници, които се изживяват, казахме, за нещо като "божества" или поне за господари; • Бунтуващите се, било учители, било ученици, биват възприемани или за луди, или за престъпници, за врагове, подлежащи на безжалостно унищожение – понеже застрашават тъй умилителното и идилично статукво; • На мнозина тази система на обезправеността и несвободата обаче е изключително изгодна; • Можеш да вегетираш в нея без да изпитваш никакви безпокойства, тук цари абсолютна сигурност, всичко е планирано, подредено, спокойно, сивичко; • Свободата е вредна; • Свободата е опасна; • Свободата всичко ще разруши, ще развали идилията ни, ще породи нещастия; • Свободата е робство; • Простете този плагиат по Оруел, но се наложи от същината на работата. И така нататък. Казаното, написаното е малка част от онова, което може да се каже и напише. Но е предостатъчно. Започнах с представяне на ситуацията в преподаването, но засегнах съвсем умишлено и останалите моменти (в това число, забелязвате, и този за дисциплината, по който обаче още може да се пише, на съответното място ще го сторя). Та да се очертае донякъде по-пълно цялата картина. Хубаво е да не виждаме само отделни дървета, а и гората. Е, какво в тази така и така представена ситуация могат да правят учителите и учениците? Много ясно какво: или ще се подчинят безропотно на предписанията на системата, т.е. ще се нагодят към нея или пък ще се бунтуват. Конформист или бунтар – две са възможностите, няма трета. Третата възможност, именно отчасти бунтар, отчасти конформист, наполовина бунтар, наполовина конформист, съчетаването на несъчетаемото, е нечист вариант, тя е израз на малодушие; поради което ми се вижда най-разпространена, у нас явно е така. Което е по-малодушно, се среща по-често. Което е по-чисто и истинско, е съвсем рядко срещащо се. Както и да е, нека да бъдат три вариантите. Да се кланяш на двама господари е обаче най-жалката участ. Значи всеки участник в реалния образователен процес има две принципно различни стратегии. Първата: да бъде бунтар и борец срещу една унизителна и безчовечно система, незачитаща правата и достойнството му (защото човекът по начало е суверен, господар на своя собствен живот, на своята съдба и на своето бъдеще, а пък системата се старае да го лиши от този негов първичен онтологически статус). Втората: да бъдеш 36

нагаждач, конформист, да жертваш себе си, личността си – в угода на безчовечната система. Сам избирай. Сам решавай. Третата възможност, да шикалкавиш и тарикатстваш малодушно по български аз я възприемам като измяна на своето човешко предназначение. Предназначението на човека е да бъде личност. Суверенна, сиреч свободна личност. Личност с достойнство. Или да бъдеш роб. Сам решавай. Трето не ти е дадено. Е, добре, и каква е възможността на ония, които не желаят да пожертват себе си? Какво те могат да правят в нашите реални условия. Ако не се подчиниш на системата тя ще те съсече без жалост. Ще те обяви за враг и ще те ликвидира. Предател спрямо себе си, спрямо своята личност ли ще бъдеш – или ще постъпиш достойно, както подобава за една уважаваща се личност? На чиновниците ли ще угаждаш, на тях ли ще служиш – или ще си изпълниш своя човешки дълг? Какво може да прави оня, който все пак не е съгласен да капитулира, дето се казва, без бой; ето какво може да прави той (ще разглеждам нещата едновременно и на ниво съзнание, на ниво мислене, но също така и на ниво действие; да опитам, пък да видим какво ще се получи): • Пълна глупост е, че учителят знае всичко, а учещият, ученикът – не знае нищо; да имате много здраве да е така; в съвременни условия е напълно възможно учениците да знаят много, а в някои случаи повече дори и от учителите си (в нашите родни условия, нестимулиращи развитието на учителите, има крайно изостанали в своето развитие учители, станали за посмешище в очите на учениците си); ето че тази догма отиде по дяволите, където й е мястото; • Съзнанието на ученика изобщо не е нещо като чиста дъска, tabula rasa, върху която учителят ще напише всичко най-потребно и полезно; детето на 7 години влиза в училището и вече е личност, макар и малка, с която учителите са длъжни да се съобразяват и да уважават; учителите са длъжни да възприемат малкия човек като суверенна личност с ненакърними права; учителите нямат право да пишат каквото им скимне върху въпросната "дъска", именно душата на детето; • Не учителят е единствен субект на ученето, на познанието, а ученикът е този субект; ученикът е активната страна в ученето и има всичките права да разгръща потенциала си, а учителят, бидейки също субект, е длъжен просто да го насърчава и да го подпомага; ученето е взаимодействие на свободни партниращи си субекти; • Пълна идиотщина е разбирането, че учителят учи ученика, а ученикът се оставя да го учат; ученето е съвместна дейност, главна роля в която играе тъкмо учещият, ученикът; той носи и пълната отговорност за своето образование, поради което трябва да има и съответната свобода; без свобода няма отговорност; 37

• И какво в такъв случай става с догмата, която формулирахме ето как: "Учителят дава на ученика готови "продукти", "продукти" в готов и неизменен вид (мисли, знания, информации), ученикът пасивно ги усвоява, развива способността си да ги асимилира и репродуцира"? Отива по дяволите, нали? Ами да, там й е мястото, при дяволите. Отива си на точното място. Истината е друга: учителят и ученикът, в свободно партниране заедно, взаимодействайки си, творят съответните знания, мисли, идеи и т.н.; тия знания и пр. трябва да се родят в съзнанието на ученика; учебният процес е изследователски и търсачески, решават се проблеми, всичко се поставя под въпрос, проблематизира се, нищят се разни познавателни и ценностни ситуации; главното е да бъдат създадени потребните условия щото душата на ученика да почне да става плодоносна, да почне да ражда мисли, истини и т.н.; учителят нищо не дава наготово на ученика, всичко ученикът трябва да го постигне сам, в един свободен и вдъхновен процес на търсене на истината; • Отива по дяволите и догмата, че учителят бил "властна инстанция, издаваща заповеди", а ученикът бил подчинен, подопечен и послушен; няма такова нещо, и двамата са свободни, а на почвата на свободата се раждат вече други регулатори на отношенията им, съвсем жизнеустойчиви, естествени, непринудени, като естествено уважение, авторитет, подкрепа, приятелство, сътрудничество и т.н.; • По дяволите отива и догмата, че учителят изобщо не пита ученика какво иска да учи, как смята че трябва да го учи, какво му е интересно и пр.; напротив, учителят постоянно пита най-вече за това, оттук именно се тръгва в познанието, във всеки един учебен час; това какво интересува ученика за учителя не може да абсолютно безинтересно и безсмислено за учителя, напротив, то е най-интересното и най-смисленото нещо; • Да, съгласен съм, в настоящите условия, включително и законови, учителят наистина няма никакви пълномощия да решава нещичко по тия въпроси, именно какво да се учи, как да се учи и т.н.; свободните, немалодушните хора, личностите обаче не искат позволение от някого за да се възползват от свободата си, никой друг не може да благоволява да ни разрешава да сме личности; дошло е време предписанията на глупавите бюрократи да се нарушават и то съвсем съзнателно, защото новата парадигма на едно ново свободолюбиво образование е: водещ е единствено интересът на ученика; респективно всичко, което е в негов интерес, е в интерес на повишаване на качеството на образованието на ученика, е позволено; което е в полза на учениците, учителят има право да го прави; учителят трябва да разбере на кой господар иска да служи: на началството или на коренните интереси на своите възпитаници; това е нравствената дилема, от решението на която зависи всичко; или всичко ще бъде изначално опорочено и непълноценно, или всичко ще бъде поставено на чиста нравствена основа; личността е водещото, а ако са верни на корен38

ните интереси на своите личности, и учениците, и учителите ще налучкат верния път; е, следва да знаем и това "Който не обича риска, се е отказал от свободата", това са думи на мадам Симон Дьо Бовуар; • Да, така е, всички въпроси относно ученето и преподаването и сега, в наши дни, са вече решени и спуснати за изпълнение от премъдрата и всичко разбираща образователна институция (министерските чиновници и експертите, имащи абсолютен монопол върху знанието); но от нас пък се иска да си защитим правото да се произнасяме относно правомерността на постановленията на въпросните чиновници и всичко да поставяме на осмисляне, то трябва да бъде изправено пред съда на разума; щото ние сме именно крайната инстанция, завоювали сме си вече това положение; няма да настъпи анархия, глупости, това, което привидно изглежда и се възприема като анархия, са неизбежни процеси на раждане на свободата, а без свобода, казахме, всичко отива по дяволите; да, драги учители и ученици, вие съгласни ли сте свободата ви да отиде по дяволите? Е, ако сте съгласни, ще си понесете щетите, ако не сте съгласни, ще си поемете всички рискове; точка по този въпрос, щото по него може да се говори и пише много, по-нататък пак ще го обсъждаме; • Догмата Тази всезнаеща и премъдра образователна институция при това е непогрешима, т.е. е нещо като "божество" също отива по дяволите; напротив, време е да се осъзнае от всички, че тази чиновническа инстанция не прави друго освен да греши, да вреди, да пречи; е, с нея ще се наложи да си премерим силите, нали така? Уверявам ви, ние, гражданите, ние, личностите, ние, пълноправните субекти, ние, учениците и учителите, стига да сме единни и немалодушни, сме много по-силни от нея; още повече, че по принцип не ние сме слуги на чиновниците, а те, чиновниците, са наши слуги; не ние ще изпълняваме тяхната воля, а те ще изпълняват нашата воля; и така всичко ще си отиде на точното място, а сега всичко, по нашия роден български маниер, е тъкмо наопаки на разумното, на дължимото; Да продължавам ли нататък по всичките останали точки? Нима не става ясно какво следва да се прави? Принципът вече стана съвсем ясен, нали? Хайде още малко да продължа, да ви помогна, макар че съм вече убеден, че ми разбрахте метода и подхода – убеден съм, че можете да се справите сами. Но все пак, хайде, да си довърша работата, макар че се изморих, пиша вече с часове. • Образователната администрация, разбира се, не е никакъв суверен, не е никакъв абсолютен господар, притежаващ цялата власт, нито пък нейната воля е "свещена", пълни глупости са тия догми; въпросната мистерия за всевластието на бюрокрацията следва да се разбули и разруши, щото е същинска аномалия на нашето развитие; много сме изостанали, същински идиоти сме явно щом търпим това всевластие; 39

• Излиза, че двете страни на реалния процес на учене и познание, учениците и учителите вече изобщо не са съгласни да са съвсем обезправени по отношение на най-важното: избора; е, от тази нова позиция излиза, че те си вземат правата и ще решават всичко като се допитват, ако искат, до своите родители, до властите, които просто трябва да си гледат работата, т.е. да обслужват техните нужди и т.н.; заставим ли чиновниците да си гледат работата и то да работят в наш интерес, тогава те вече може би няма да са и толкова вредни, пък и безсмисленото им съществуване по бюрата може би ще си намери най-сетне смисъла; • Учениците и учителите вече не са лишени от свободата да избират и да решават каквото и да било; никак не са непогрешими също така инструкциите и директивите, изработени от премъдрата държавна образователна институция; напротив, дълбоко порочни са; ние сами ще си създадем в свободно търсене ония норми, които отговарят на действителните ни нужди и интереси; • Ние, учители и ученици, вече не сме безропотни изпълнители на волята на всевластната образователна институция, на въпросното непогрешимо "божество"; напротив, въпросната администрация, казахме, ще служи на нашите истински, коренни и дълбоки човешки интереси; ще ги заставим да ни служат, нали така? Така е при демокрацията, ще се наложи тази бюрокрация с прискърбие да разбере, че времето на нейната безразделна тирания свърши, отиде по дяволите; от нас се изисква да установим реална и действаща демокрация в образователните общности; щом държавата ни претендира, че е демократична, това означава, че във всяка сфера на живота трябва да има съвсем реална и действена демокрация, иначе демокрацията ни е просто фикция; от нас зависи в каква страна живеем, а от случващото се в образователната сфера зависи всичко в една страна, оттук започва и тук свършва всичко; • Тази командна система на социалистическото манипулативно образование, убиваща всякакви пориви към творчество, търсене, изследване отива в миналото, т.е. при добре познатите ни дяволи; тя не познаваше съмненията, е, по тази причина ние се усъмнихме в нея и я развенчахме; ние залагаме тъкмо на това, на творчеството, на търсенето, на инициативността, на иновациите, на изследването, на съмненията, на безпокойствата, не се боим от грешки, вярваме в себе си обаче понеже се вдъхновяваме от велики идеи: личност, човечност, свобода, човешки права; • Забранено било да мислиш, а? Откъде-накъде?! Да ама не, и на учениците, и на учителите по същество вече изобщо не е забранено да мислят; ние сами си извоювахме тази свобода и точно по тази причина тя за нас е толкова драгоценна; • Хм: Причината да няма нужда да се мисли е тази: всичко вече отдавна е измислено; глупости на търкалета!!! Нищо не е измислено 40

докато ние сами не сме го осмислили и преобразили в душите си; чуждите мисли са негодни да ни служат докато не сме ги проверили в свободна критична преоценка; всичко поставяме под въпрос; всичко трябва да се оправдае пред съда на свободния ни търсещ разум! • Просто е излишно да се мисли, мисленето е един вид загуба на време; Големи майтапчии са тия бюрократи обаче, а? Било излишно да се мисли, било загуба на време мисленето?! Абе вие нас дебили ли искате да ни правите?! Тази няма да стане, няма да ви позволим да си постигнете целта по отношение на нас! Няма да мине хватката ви! Не разрешаваме да ни превърнете в скотове! Ние искаме да бъдем личности! Ние от свободата си няма да се откажем! Оставам нататък вие сами да разпердушините, дето се казва, останалите догми на системата. Мисля, че ще се справите великолепно. Давайте смело! Ето ги: • Цялата истина на съвкупното човешко знание е постигната и се съдържа в държавните учебници, подготвени и утвърдени от премъдрите и непогрешими експерти-чиновници на Министерството на истината; • Да, Министерството на образованието и науката в рамките на тази система е именно оруеловото Министерството на истината; съвпадението е поразително, макар че малцина го усещат; • Който, било учител, било ученик, кривне от изпълнението на тия догми, става "престъпник"; • Всеки акт на свобода било на учител, било на ученик, нарушаващ въпросните догми, е страшен произвол, е "престъпление"; • Такива престъпления – на мисълта или, опази Боже, на делото! – се наказват сурово и безпощадно; • Има цяла армия от цербери на системата на подчинението, на унижението и на несвободата, възцарила се в образователната сфера, които неуморно бдят някой да не кривне от "правия път"; • Това са именно директори, инспектори, началства от различен ранг, министерски чиновници, които се изживяват, казахме, за нещо като "божества" или поне за господари; • Бунтуващите се, било учители, било ученици, биват възприемани или за луди, или за престъпници, за врагове, подлежащи на безжалостно унищожение – понеже застрашават тъй умилителното и идилично статукво; • На мнозина тази система на обезправеността и несвободата обаче е изключително изгодна; • Можеш да вегетираш в нея без да изпитваш никакви безпокойства, тук цари абсолютна сигурност, всичко е планирано, подредено, спокойно; • Свободата е вредна; 41

• Свободата е опасна; • Свободата всичко ще разруши, ще развали идилията ни, ще породи нещастия; • Свободата е робство; • Простете този плагиат по Оруел, но се наложи от същината на работата. Аз спирам дотук. Има времена, в които си стига дотам, че истината е точно обратното на приетото, на действителното също. Философът Фихте, един новатор във философията, пише на едно място, че като му възложили да преподава логика, той намерил някакъв учебник и почнал да преподава по този начин: просто обръщал смисъла на всяко изречение от учебника наопаки; където пишело "това е така и така...", той казвал пред учениците си "това не е така и така..." и се оказала, че процедирайки по този начин, постигнал голям успех, а учениците посрещали думите му с ръкопляскания. И ние живеем явно в такова време, сами се убеждавате. Всичко в господстващата държавна система на образование е алогично и абсурдно, да, всичко следва да бъде изтълкувано в обратния, в коренно различния смисъл. Този е начинът да станем един ден нормални. Хубав ден ви желая! Да се поздравим с постиженията си дотук. Вярвам, че ще имаме и много нови постижения заедно. Пътят, по който тръгнахме, е верният. Това е главното.

Да бъдем човечни, добри, справедливи, честни Да си продължа и тази сутрин разсъждението (и писането) по очертаващата се поредица от есета, замисълът за която ми се яви в съзнанието по повод на наближаващото начало на учебната година. Започна да ме увлича тази поредица, което е знак, че може и нещо по-стойностно да се получи. Казах вече, че идеята ми е да представя нещо като годен за практическо използване проект за непосредствена реформа или по-скоро за коренна промяна на очерталото се плачевно статукво в разложилата се система на командно-административното държавно образование. Да, младите хора най-вече, а също така и учителите, да имат на разположение един вдъхновяващ ги за непосредствени промени текст, един текст, който зове за принципно ново отношение към случващото се в нашите училища – и за ново разбиране, за нова философия и стратегия на образованието в България. Ще ми се да покажа, че е напълно възможна такава една "пълна промяна" най-напред в съзнанията, в мирогледа на участващите в реалния процес на обучение и образование, а на тази основа след това неминуемо ще се разрази и тъй дълго чаканата промяна в сферата на живота, на действителността. Системата или сградата на ретроградното българско социалистическо и деперсонализиращо образование е толкова прогнила, че се иска малък повей на тъй дълго чакания вятър на промяната, който да я събори; или е достатъчно едно лекичко побутване, та да се сгромоляса тази толкова абсурдна постройка. Е, ще ми се подобна роля да изиграе този мой текст. Убеден съм в пълна степен, понеже го знам от личен опит, преживял съм го, и то донасита, че е достатъчен само един-единствен по новому мислещ човек и ситуацията в дадена образователна общност, в дадено училище вече няма да е същата. То така е и в живота, един поразлично, по новому мислещ човек по коренен начин променя жизнената ситуация около себе си, в общността, в която се намира. Ето, същото е и в тази сфера на живота, именно образованието. Просто са ни жизнено и съдбовно необходими такива хора с ново съзнание: тяхното променено съзнание ще изиграе ролята на нещо като искра, от която ще се разгори огъня или пламъка на промяната. И в тази посока ми се ще да помогна с нещичко. С това, с което поне мога. Затова пиша тия есета. Ще ми се те да спомогнат за заразяването на колкото се може повече хора с "вируса" на едно ново съзнание и мислене, на едно коренно различно разбиране на ситуацията, която съществува в нашата родна система на деградиращото личността образование. Ще видим какво ще се получи, но такива са ми поне намеренията. И така, предишният ми очерк беше публикуван под заглавието Догмите на командната система на несвободното и обезличностяващо образование, сега продължавам нататък. 43

Искам обаче тази сутрин да започна с нещо емпирично, също така и съвсем лично. Четящите моя блог добре знаят, че аз от година и 3 месеца вече откак съм уволнен и изритан от системата на образованието, независимо от това, че съм работил в нея цели 32 години. Уволниха ме по такъв параграф, че в момента фактически съм лишен от преподавателски права, уволниха ме по убийствения чл. 328, ал. 1, т. 5, т.е. "пълна некадърност", "липса на качества", "изцяло негоден за системата" и т.н. Разбира се, уволниха ме за отмъщение и за назидание на другите, за всяване на страх. Аз бях провъзгласен съвсем официално за "народен враг" и за "дисидент" спрямо официалната система на административно-командното държавно образование. За "много опасен човек", толкова опасен, че направо е нетърпим, непоносим ме провъзгласиха. Една престарала се администраторка (директорка на училище, именно директорката на ПГЕЕПловдив) си позволи да упражни такъв един фрапантен административен произвол и тормоз спрямо мен, по причина на което сега тази особа си има доста сериозни главоболия с правосъдието. Загуби съдебното дяло за отмяна на куриозната си заповед за уволнение и сега обжалва решението на съда чак във Върховния касационен съд. Ето между другото данните за това съдебно дяло във Върховния касационен съд: № 4375/2015, Гражданска колегия, 3-то гр. отделение. Ако някой се интересува, да може да търси информация по дялото. Сега чакам разпореждане и решение на съда по прелюбопитния правен и съдебен казус. Надеждата ми е, че справедливостта ще бъде възстановена, а грозната гавра над моята личност – възмездена. Разбира се, ако съдебната система у нас не изпълни мисията си в този конкретен случай, ще ми се наложи да се обърна в Европейския съд. Нямам никакво намерение да капитулирам или да се примиря. Ще си потърся права, ще си възстановя достойнството. Щото гаврата над личността ми беше грозна, по-голяма несправедливост, пожестоко унижение в живота си не бях преживявал – и даже не съм допускал, че някога може да преживея. Пишейки това, изведнъж в съзнанието ми хрумна скандална мисъл, е, ще я споделя с вас, аз съм привикнал да съм честен, отрит човек. Хрумна ми следното: аз фактически бях наказан по причина на това, че съм с ново, вече реформирано съзнание, че мисля по друг начин, че съм горещ привърженик на промяната в образователната сфера. Един човек като мен, според догмите на системата, е именно толкова опасен, че трябва да бъде изваден от нея – щото е способен да заразява и другите, да не говорим пък за "вредното влияние", което упражнява върху учениците. Аз ако бях безличен и сивичък, изпълнителен типов даскал, привърженик на позорната поговорка "Покорна главица сабя не я сече!" или на поговорката "Мълчанието е злато!", мен системата никога нямаше да ме забележи даже, камо ли пък да ме подложи на някакви репресии; щях да си вегетирам в нея доживотно, поне до пенсия (но някои учители умират, 44

за жалост, недочаквайки пенсия). Да, обаче аз дръзнах не само да съм с коренно различно, променено, реформаторско съзнание или мислене, но даже дръзнах да проявя това свое ново и реформаторско съзнание на дело, практически, да, аз се държах по съвършено друг начин и в поведението си, в постъпките си, в делата си. Примерно, правех нужното постоянно да предизвиквам в ПГЕЕПловдив демократичен дебат по всички най-горещи проблеми на училищния живот, на образованието и възпитанието на младите, бях организирал дискусионен клуб (съществуващ от години), този клуб беше популярен, с национална известност, издавам, както е известно, в-к ГРАЖДАНИНЪ (с оглед да подпомагам развитието на гражданското съзнание на младите). За младите хора най-вече създадох и философското списание ИДЕИ, в което излагах своите идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България. Понеже се оказа, че ръководството на ПГЕЕ-Пловдив изобщо не откликна на моите призиви за демократичен дебат по всички тия проблеми, се наложи да изнеса дебата в блога си, да придам пълна публичност на случващото се в тази училищна общност, защото смятах и продължавам да смятам, че ставащото в нея е симптоматично за състоянието на цялата система като цяло. Е, за благодарност, дето се казва, срещу мен въпросното ръководство започна същинска безогледна война с идеята да запази статуквото, да съхрани административната идилия, да огради ПГЕЕ-Пловдив със стена от самия живот, с илюзорната надежда някак да опази училищната общност от задухалия тъй опасен вятър на промяната. Та значи престъплението и грехът ми беше, че съм различен, че съм, така да се каже, авангардно мислещ, че не ща да се возя в обоза или да бъда в ариергарда на образователната ни система. Наказаха ме за това, че не просто съм с реформаторско съзнание, но и че се опитах да спомогна за реформирането на отношенията в това училище, а по този начин да спомогна и за промяната към по-добро на цялата образователна сфера. Написах сума ти книги за образованието и дори описах най-подробно цялата така поучителна и много показателна история, разразила се преди моето уволнение, а също така и след него. (Имам много приятели сред учениците и учителите в ПГЕЕ-Пловдив, които ме информират за всичко, което се случва в училището.) Но ви моля да отбележите този факт: аз се оказах "опасен човек" тъкмо защото имам ясно изразено реформаторско съзнание и поведение, не само мисля по новому, не само говоря (и пиша) смело това, което мисля, но и, представете си, дръзнах и да работя по новому, в своята непосредствена практическа работа като учител предприех много инициативи, които по замисъла си водеха до пълна промяна в отношенията, в начина на общуване между учител и ученик, установих съвсем съвременен подход в т.н. преподаване, приложих нова, напълно либерална и нерепресивна система за оценяване, по 45

проблема за дисциплината предприех цял комплекс от мерки, които промениха ситуацията из основи и т.н. Всичко това охранителите на статуквото го възприеха за страшно предизвикателство и набързо проведоха една необуздана кампания по моето дискредитиране като личност и като преподавател, съчиниха си изсмукани от пръстите "нарушения", обвинения, "основания", "мотиви" и в крайна сметка скалъпиха и смехотворната си заповед за моето уволнение, която поражда неудържими пориви към веселие у всички, които я прочетат. Цялата тази моя толкова показателна "чисто лична" – "Чисто лична" ли казах? И какво, позволете, й е "чисто личното"!? – история, забележете, показва: ретроградната система и нейните верни цербери личности с ново, с реформирано съзнание не търпят! Те ги оценяват като "врагове" и правят нужното да ги смачкат, да ги ликвидират, да ги обезоръжат, да ги изгонят и т.н. Моята "чисто лична" реформаторска история дали няма да обезкуражи всички, които имат някакви наченки на по-авангардно, на посъвременно мислене и съзнание? Моят пример дали няма да ги откаже, да ги уплаши, да ги подтикне да станат кротки и послушни? Възможно е. Но е възможно и да ги окуражи. Интересно е, че в моето училище, в ПГЕЕ-Пловдив, никой не посмя открито да ме подкрепи! Хората се уплашиха неистово и, примрели от страх, почнаха да се самоунижават, демонстрирайки горещи верноподанически чувства към авторитарната директорка. Но в други училищни общности е възможно да не стане така. Възможно е да се намерят и други хора, склонни към промяна. Мен примерно само още един-единствен човек в ПГЕЕ-Пловдив да се беше опитал да ме подкрепи с нещичко и ситуацията щеше да стане коренно различна. Щях да си отида не аз, щеше да си отиде директорката. Понеже обаче тя владееше и двата синдиката, не се намери никакво противодействие на зулумите й, никой не се осмели да реагира и да подкрепи реформаторския ми почин. Прочее, намери се един човек, който ме подкрепи: инж. Калин Христов. Него обаче директорката превантивно го уволни още преди мен. Той единствен се осмели да ме подкрепи на учителски съвет няколко пъти. И скоро беше уволнен. (Той спечели съдебното дяло против уволнението си и на трите инстанции, Върховният касационен съд го върна на работа, и директорката... пак го уволни!) Та по тия причини в ПГЕЕ-Пловдив засега реформата е успешно провалена. И осуетена. Идилията на ретроградната система временно е възцарена, ретроградните сили ликуват. И ето сега новия момент, до който ви водих с този изморителен анализ. С тази изтощителна дисекция. Пиша така, понеже съм като капак на всичко и изследовател. Много обичам да изследвам подобни чудати феномени на нашето родно съзнание. Те са моя любима тема. В тази 46

връзка искам да представя и един нов чудесен експеримент, който си устройвам тия дни. Ето за какво става дума. В Образцова Математическа гимназия "Акад. К. Попов" в Пловдив има обявено място за учител по философия. Моя милост, разбира се, реши да участва като кандидат за това учителско място. Тия дни подадох вече документите си. Не крия, че по моя преценка се поражда чудесен, направо възхитителен казус! Страхотно интересен казус се породи, дума нямам даже! Ще ви обясня защо това е така, по моето разбиране. Искам да разбера как ще реагира системата на това ново предизвикателство. Знаете, аз известих Министъра и РИО-Пловдив за интересния казус, оформил се с моето уволнение и особено сега, когато аз, вече без никакви средства за съществуване и фактически лишен от преподавателски права (с един волунтаристичен административен акт на самозабравила се директорка, оспорен при това по съдебен ред!), съм заплашен от недопустима дискриминация, която вече се прояви с кандидатстването ми в конкурса за директор на Езикова гимназия в Пловдив (тогава властите ме отрязаха от участие в конкурса на основание защото съм бил уволнен по чл. 328, ал. 1, т. 5, а пък омбудсманът на републиката писмено реагира, че това е нарушение на моите човешки права!). Та в този контекст се оформя наистина превъзходен казус. Интересно ми е как ще реши казуса директорът на ОМГ "Акад. К. Попов". По закон той може всичко да реши. Разбира се, на неговото решение могат да се опитат да повлияят и други фактори, примерно инспекторката по философия в РИОПловдив г-жа А.Кръстанова (която, апропо, има добрината да ме провъзгласи за "най-лош учител по философия в Пловдивската философска област"!) може да се опита да му повлияе. Ще видим, то всичко ще се разбере. Така нареченото "събеседване" или интервюто с кандидатите ще се проведе на 28 август, този петък, от 9.00 часа. Ще бъда, естествено, там, ще участвам с интерес, живот и здраве да е само. Сюблимничък е казусът, спор няма, нали? От една страна става дума за едно най-елитно пловдивско училище. ОМГ "Акад. К. Попов" е точно такова училище. Имам превъзходни впечатления (съвсем външни, просто само веднъж съм бил квестор на матура в това училище) от неговия директор, има излъчване на сериозен човек, на солидна личност. Д-р Ивайло Старибратов е директорът на ОМГ "Акад. К. Попов". Математик. Преподавател по математика и информатика. Не зная защо, но по някакви неведоми за мен причини се разбирам чудесно с математиците. Изглежда философи и математици по някакви онтологични причини се разбират превъзходно. Философията и математиката по принцип са много близки, родствени дисциплини, противно на това, което си мислят обикновено хората. Имам много приятели-математици. С математиците се разбирам толкова добре, колкото изобщо не мога да се разбера с филолозите. 47

Е, има и изключения, познавам и разбрани учители и учителки по български език и литература, не мога да си кривя сега душата. Но към математиците изпитвам заслужен респект. Страхотни личности познавам, които са математици. Ще спомена и няколко имена: най-напред Иван Блянтов, личност от висока проба, математик от ПГЕЕ-Пловдив, той бе един от първите, които въпросната директорка премахна – под благовидния предлог пенсиониране (сега обаче нейни протежета на пенсионна възраст още се подвизават в училището!). Или Станко Станев, Бог да го прости, той почина, превъзходен колега-математик от ПГЕЕ-Пловдив. И други математици познавам, възхищавал съм им се, уважавал съм ги и ги уважавам – Марински, Господинова – Бог да ги прости, те също починаха преди да достигнат пенсия, но бяха страхотни специалисти, велики майстори в изкуството на учителстването! Мисълта ми е, че има всички основания директорът на ОМГ "Акад. К. Попов" да реши по бляскав начин казуса с избор на нов учител по философия в това знаменито училище. Каквото и да означава това. Вчера питах някои приятели какво да правя, дали да известя читателите на блога си за това, че кандидатствам за учител по философия в ОМГ "Акад. К. Попов" – или да го запазя в тайна, поне докато мине конкурса. Повечето ме посъветваха да мълча. За да не си навредя. Щял бил да се уплаши директорът на ОМГ "Акад. К. Попов" като разбере що за личност кандидатства за учител по философия. Щели били да се опитат да му повлияят разни други фактори, разбира се, в мой ущърб. И така нататък. Ако пък съобщя за участието си в конкурса трябвало изрично да обещая, че ако случайно избере мен за учител по философия в училището си, че няма да пиша никога в блога за ОМГ "Акад. К. Попов", за директора, за колегите, за учениците, за проблемите и пр. "Направи изрична декларация в текста, че няма да пишеш за МГ, за директора й, за ученици и за колеги. Това може да балансира нещата." – така ми писа един мой доверен приятел. В контекста на вече написаното по-горе такава декларация ми се вижда излишна. Ето защо все пак, казано вкратце. Докато в ПГЕЕ-Пловдив имаше разбиращ от работата си, справедлив, мъдър, човечен директор, беше истинско удоволствие да се работи в това училище. Става дума за управлението на инж. Венелин Паунов, предишният директор на училището. Всички, и учители, и ученици идвахме на работа с вдъхновение. Обстановката беше изключително благоприятна за духовни, за интелектуални занимания, страхотно беше! Цареше един същински, автентичен, направо великолепен академизъм от рода на сократовия и платоновия. Или на академизма на един Оксфорд или Харвард, без преувеличение, просто така съм го усетил, така съм го почувствал. По всички въпроси в училището имаше най-свободни и демократични дебати. Директорът правеше нужното да импулсира хората да дадат максималното от себе си. Това е невероятен майсторлък, дарба, която не 48

се среща често. Това е същинско изкуство на управлението. Целият личностен потенциал на "ТЕТ-а" беше впрегнат за постигане на главната цел: даване на качествено образование на младите и разцвет на техните личности. Аз тогава обаче пак пишех в блога си – но съвсем друг тип есета пишех. Тогава просто се чудех как, с какви думи да изразя възхищението си от това, което се случваше в знаменитото, в славното училище. Пишех хвалебствени, така да се каже, статии, да, аз, "критикарят", се чувствах длъжен да предам някак на хората в страната безценния опит, който откривах в училището. Примерно, спомням си, че една моя статия за ПГЕЕПловдив и за нейния директор В.Паунов беше публикувана в блога, а няколко вестника, национални, я препечатаха: виж Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието. В тази своя отдавнашна статия аз се опитах да обясня защо в ПГЕЕПловдив реформата фактически вече е направена, нищо че в София министерските чиновници още тогава се туткаха да умуват как да я замислят, планират и пр. Та мисълта ми е, че аз не съм някакъв невротичен черногледец, който ей-така, от нямане какво да прави, вечно недоволства, пише разни "критикарщини", плюе, хейтърствува и т.н.; тия, дето ме възприемат като такъв, да имат много здраве от мен, но това не е така. Аз добре зная, че тия дни на директора на ОМГ "Акад. К. Попов" (искам да кажа, че искрено му съчувствам заради тежкия казус, който му се налага да решава!) ще се обадят много "доброжелатели", които ще "ходатайстват" по мой адрес така усърдно, че ще ме представят, убеден съм, за почерен дори от самия дявол. И то все властни, високопоставени хора ще му се обадят и ще се опитват да упражняват натиск да не би, сакън, да направи грешката да избере мен за учител по философия. Познавам добре родната психология, затова пиша тия неща, не защото съм вманиачен на тази тема; нека да му говорят каквото си искат тия въпросните "доброжелатели". Тяхна воля да говорят каквото си искат. Та не знам, ще видим какво ще стане, то тия дни ще се разбере. Аз имам своите хипотези или допускания по този повод, но ми позволете да ги запазя за себе си. Нека да изчакаме развитието на събитията, пък тогава всеки ще си прави своите тълкувания. С това спирам дотук. Каквото казах, казах, просто спирам да пиша, щото текстът стана голям. По своята поредица от есета за това как да правим непосредствено промяната в своята работа като учители, като ученици, като родители и пр., излиза, ще пиша друг път. Днес ми се наложи да пиша нещо, имащо отношение към нелеката работа на училищните мениджъри. Добре знам, че сред тях има и доста талантливи, съвестни хора. Работата им е наистина много трудна и деликатна. Иска се и дарба, и много други качества, чисто човешки, нравствени, психологически, всякакви. Не бива само да ги корим, аз много пиша против бюрократите и чиновниците, критикувам ги безпо49

щадно, но ето, признавам, че сред управленците в образователната сфера има и нормални, свестни хора, има личности, които отговорно са се захванали с тежката задача. А не само защото са се полакомили по властта. Като някои други. Щото и некадърници сред тях има доста. Честността иска да признаем и това. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Да бъдем човечни, добри, справедливи, честни – нима има нещо по-хубаво, което можем да си пожелаем? Няма, нали? Е, в такъв случай ви пожелавам точно това. Правете нужното да сте такива, то не е трудно. Важното е само силно да го поискате и непременно ще го постигнете. Чао и до скоро!

Образованието у нас е менте-образование, е НЕобразование Вчерашното ми есе от поредицата за това какво можем да правим за реалната промяна в образователната област в последния момент получи заглавието Да бъдем човечни, добри, справедливи, честни. Сега установявам, че на пръв поглед заглавието изобщо на съответства на проблемите, който разглеждам в него, обаче нещата изглеждат иначе – стига да се схванат в тяхната цялост. Аз там разказах една пределно лична история, която точно по тази причина е толкова показателна: оказва се, че средоточие на действителната, проявяващата се в действията реформа, е тъкмо личността. Да, отделната личност, смело поемаща отговорността за всичко, което предприема; такава една личност е с ясното съзнание, че от теб зависи всичко, ти си главния фактор на промяната. Преместването на акцента от безличното, деперсонализираното (администрация, държавни механизми, "общата воля", "Ние, другари, сплотени като юмрук, ще направим и ще разбием!", "Дайте да дадем!" и прочие) към конкретната, действаща и търсеща свободна личност е същинския център на реформаторското мислене. Само личност може да подбуди, да даде импулс за развитие на личностното у възпитаниците си. Личностното начало е движещото реформата в образованието, а оттук и в промяната на цялостния ни живот начало. За да свършим с безличното, за да преодолеем обезличностяващата система, следва да дадем пълен простор за развитие на личното, на личността – този е верният път. И въпросният принцип на разбирането следва да бъде провеждан във всички области не само на анализа, който тук ни занимава, но и на проявленията на автентичното реформаторско съзнание в реалния живот, в действията, в поведението, в постъпките и делата. От само себе си се разбира, че само личност може да оцени по достойнство една друга личност. Личността, личностното, е всъщност онова, с което следва да се "заразим" – ако искаме да се променим. И ако искаме да оцелеем в съвременни условия. И като индивиди, и като общност, като нация. Общности, в които личността е потисната, е нежелана, е игнорирана, водят най-жалко и мизерно съществуване. Сега съзнавате ли защо сме най-бедни и нещастни не само в Европейския съюз? Главната причина за това е, че у нас личността все още, за жалост, се възприема като същинско проклятие. Личностното отношение е плашещо, то дразни, неприятно е, оценява се като опасно и вредно. Става дума за масовото отношение и разбиране, за разпространеното съзнание става дума. Което пък има за своя квинтесенция отношението, което властните фактори, управляващите имат към личността и личностното. Не зная дали сте забелязали, че у нас виреят и просперират предимно или най-вече безличностите, инак казано – некадърниците. 51

Колкото си по-незабележим и сивичък, толкова си по-приятен на всички. Респективно на това, за да се харесаш на колкото се може повече хора, трябва да криеш себе си; длъжен си да се откажеш от личността си ако искаш да прогресираш, особено пък на началническо място. У нас личността не я търпят, тя бива мразена. А в крайна сметка я и убиват, ликвидират. Особено ако тази личност е по-талантлива. Колкото е поталантлива или даровита една личност, толкова по-дразнеща и неприятна е тя у нас. То личността и личностното е точно това: да изявяваш свободно талантите си. А ние по своите дарби и таланти сме най-различни. Всеки си има някакъв талантец, работата е да го открие и да се възползва от преимуществата, които той му дава. Обезличаващата образователна система води дотам, че масовият човек у нас се е отказал от талантите си и е заболял от безнадеждна лакомия да бъде "най-велик"; който си въобразява, че разбира от всичко и дори може всичко, той обикновено нищо не може. И от нищо не разбира. Затова у нас вилнее същинска диктатура на некадърниците. И на простаците. Никой не си гледа работата, а всеки си вре носа в чуждите работи. Пожарникари и телохранители стават... управници, стават премиери. Милиционери си кълчат езика да изглеждат "ентелегентни" щот са лидери на парламентарни групи или са министри. Простаци, пияници и мутропоклонници стават министри на културата. В такава една обстановка, разбира се, истински кадърният човек не може да бъде оценен изобщо, камо ли пък подобаващо. Тук у нас всичко е тъкмо наопаки на това как трябва да бъде. Рядкост е някой да си е на точното място. На мястото, което заслужава, за което е способен, сиреч може да допринася, да има реални постижения. Всеки у нас се напъва да се прави на какъвто не е. Смешни и жалки сме в тази посока. Масово хората у нас не са открили истинското си предназначение. Не са наясно с талантите си. В крайна сметка по този начин се стига до абсурда да сме талантливи само в едно: в непочитането на таланта – и на талантливите. Само талантлив човек, човек, разгърнал таланта си, може да оцени един друг талантлив човек. Може да признае постиженията му. И ще му се възхити от цялото си сърце. Ще го насърчи, ще му се радва, ще бъде окрилен от неговия успех сякаш е негов собствен. Талантът е точно това: великодушие, голяма душа. Пълно е у нас с хора с дребни, с малки, с празни, с кухи души. Не зная дали сте забелязали пък това. То да си верен на таланта си означава точно това: да разшириш хоризонта си, да разгърнеш душата си, да я направиш по-просторна. Непочитането на таланта е свиване на душата и помръкване на личността. Талантът е огънят, който гори в душата ти. Този огън не предизвиква пожарища, че да бъде гасен. Това е духовен огън, който само стопля. И спомага за раждането, за сътворяването на всичко най-ценно за нас, човеците. 52

Човекът по идея е творческо същество, същество, чиято мисия е да твори; Божественото у човека е точно това, да твориш, да умножиш онова, което Бог ти е дал или подарил. Тъй че правете си сами сметката каква вселенска, природна аномалия е нашето скапано, изцяло сгрешено, поставено на неверни основи, деперсонализиращо, обезличаващо, вредно за разгръщането на личностното у човеците образование. Аз затова го нарекох необразование. Щото смисълът на образоваността е тъкмо този: личността е търсила и е успяла да намери своя неповторим, многоизмерен, богат образ, разгърнала е своя личностен, т.е. творчески потенциал. Всичко, което не служи за тази цел, е необразование, т.е. заслужава да бъде без жалост изгонено и изхвърлено от българското образование. Аз обещах да пиша за това какво следва да променим най-напред в начина, по който се отнасяме към учениците в процеса на "преподаване" или учене, но след това се опитах да очертая проблема в един поцялостен контекст – нещата наистина са дълбоко свързани. За промените в преподаването имам специална книга, носеща заглавието Изкуството да си учител. Тук не е нужно да се повтарям, тук за мен главното е възможно най-синтезирано да кажа главното, и то в една по възможност пределно вдъхновяваща форма. Ето, ще се опитам да си изпълня обещанието. Да подхождаш творчески като учител означава да изявяваш своята неповторима творческа индивидуалност, т.е. личността си. Да изявяваш личностното в своето мислене, съзнание, в ценностите, в поведението си, в мирогледа си, в духа си. Другояче казано – да се изявяваш като свободен творчески дух. Учителстването е творческа професия, то е същинско изкуство. Учителят няма право да рецитира учебници, да разказва чужди мисли, да се отнася механично към занаята си. Лесното е точно това: и затова папагалстващият учител създава папагали; творчески да се държиш е истински трудното, особено пък за ония, които нямат нужния талант и призвание да са учители. (Между другото пълно е с такива сред българските учители, нека да бъдем честни, положението е такова; учителстването не е репродуцираща професия, то е, напротив, продуцираща професия; знам, че поставям прекалено високи изисквания към учителската работа, но нека се опитваме да се движим до точния смисъл на нещата.) Папагалстването в българските училища е същинска проказа и зараза, е подобно на епидемия. Творческото отношение в "преподаването" е тъкмо в това: душата на учителя в най-свободен творчески акт твори, ражда свои най-съкровени мисли, които споделя с учениците – и по този начин импулсира и техните души в един момент да почнат да раждат мисли (истини, знания, идеи, ценности). Това е истинското, всичко друго, простете, е менте, е фалшификат, е подмяна. Българското образование в момента е ментеобразование, е, казахме, необразование. То е противно на образование53

то, в българските училища се прави нещо, което изцяло се разминава със смисъла, с идеята за автентично, за същинско, за истинско образование. Примерно, пълнят главите на учениците с изцяло непотребни мисли и знания. Губят времето им. Потискат проявите на индивидуалността им. Мъчат се да елиминират живото, жизнеспособното, жизнеустойчивото не само в душите, но дори и в телата им. Убиване, усмъртяване – тази е възловата дума, която изразява същината на дехуманизиращата и обезличностяваща административно-командна система на дирижираното държавно образование. Тя, уви, служи не на живота, а на неговата разруха, служи на смъртта. Всичко безжизнено, чуждо на живота затова следва да бъде изгонено от българските училища. Трябва да бъде гонено без жал всеки ден от тях. Трябва да се започне нещо като война с онова, което е склонно да умира в българските училища. Да, този е централния момент в ония промени, които са ни съдбовно и жизнено необходими. Налага ми се да спра съвсем неочаквано тук. Понеже трябва да излизам. Днес ми е предаването в Пловдивската обществена телевизия, предаването, което водя вече месеци наред: предаването на "На Агората с философа Ангел Грънчаров". Аз излизам поне два часа преди началото на това предаване – за да имам време да се настроя към него. Разхождам се по улицата и мисля за предаването си. Теми имам толкова много, че до последния момент се колебая коя да избера. И докато стигна до студиото наум съм направил поне две предавания. Сега установявам, че това е вредно за самото предаване. Защото когато вече съм пред камерата един вид сякаш съм се изчерпил. Разбира се, че тогава не мога да повторя всички ония вдъхновяващи мисли, които са витаели в главата ми на път за студиото. Ето, това, смея да заявя, е творческото във всяка работа: импровизираш, твориш непосредствено, настройваш се така, че душата ти свободно да ражда мисли, идеи, истини. "Научиш ли си урока" и изрецитираш ли си го след това си загубен. Е, може да издекламираш нещо, може да впечатлиш плиткоумците, но едва ли ще спомогнеш за вдъхновяването на мислещите, на търсещите истината, на творчески настроените хора. Мен като се опитваха чиновниците да ме загащят в "нарушения" откриха следното: видите ли, не съм си бил подготвял урока! Да, личало си, че не съм си бил подготвил урока! Загащиха ме, един вид, в творчески подход и изтълкуваха това като непростим грях и дори като престъпление. Да се държиш творчески в нашите училища е тежък грях. Да се държиш свободно също е грях. Да си личност е и грях, и престъпление. Такова, дето се казва, е положението. Да спирам, че ще закъснея. Хубав ден ви желая! Ще продължа скоро, живот и здраве да е само. Бъдете здрави!

Бъдете горещи привърженици на правдата, на правото, на мъдростта! Днес, в 9.00 часа, ще се явя на интервю за работа – за първи път от много години съм безработен (е, иначе се скъсвам от работа де, но така се наричат хората като мен, които не получават заплата или пари за работата си). Наричат това интервю "събеседване", кандидатствам за учителско място по философия в Образцова математическа гимназия "Акад. К. Попов" в Пловдив. На 56 години съм, обикновено на такива интервюта за работа се явяват значително по-млади хора, това е естествено. Та се чувствам особено, понеже и мен ме сполетя тази пуста "безработица". Унизително е, разбира се, човек в моето положение и на моите години да е безработен, отхвърлен, да се чувства на моменти ненужен. Както и да е, тия неща се подразбират, след около час трябва да стана от компютъра и да почна да се приготвям за интервюто, имам около час за писане – дали изобщо да се захващам да пиша тази сутрин? Вчера захванах да пиша, но пак ми се наложи да излизам, зарязах писането съвсем внезапно: виж Образованието у нас е менте-образование, е необразование. Дали да не се опитам поне да довърша започнатото вчера? Знаете, че съм се захванал с писането на една поредица от есета по темата: как да се променяме, какво се иска да правим та в резултат, с общи усилия многострадалната реформа в българското образование да започне да се случва? Вчера и предаването, което водя в Пловдивската обществена телевизия, предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров", беше свързано с тази същата тема. Завършвайки предаването пак казах нищо такова, а именно за "случването" на промените, на реформите. Колегата, който води следващото предаване и ме чакаше в студиото за да завърша, имам предвид Людмил Попов, водещият на предаването "Глагорец", ми направи забележка относно думата или израза "еди-какво си се случва", трябвало да се казва, примерно, "да стане" или още по-добре – "да го направим", да го осъществим и т.н. Съгласих се, така е, кой знае откъде се е наместило това "случване" в езика ми. Г-н Попов е писател, поет, познавач на българския език. Той в предаването си се опитва да спомага за повишаването на езиковата култура на зрителите, примерно обяснявайки най-масовите езикови грешки в днешния употребяван език. С него често обменяме вкратце някакви мисли понеже всеки четвъртък се засичаме: той в края на предаването ми ме чака за да седне на същия стол за да поведе своето предаване. Умен и духовит човек, а и прави съвсем уместни забележки, най-вече свързани с езика. Щото нещо вкорени ли се в езика ни, трудно се изважда оттам. То по напълно същия начин стои работата и с представите за нещата, които свързваме с думите, които осмисляме с помощта на думи55

те. Вкорени ли се някаква представа в съзнанията, трудно се помръдва оттам. Мисленето е точно това: да се опитваме да въвеждаме ред в представите си. Който мисли, това прави. Повечето хора обаче са чисто и просто роби и слуги на своите представи. Не представите служат на човека, а човекът започва да им служи. И да се подчинява на властта им. Много от представите ни за нещата биват вкоренявани от училището, от времето когато сме били ученици. Наместили са се там и оттам не могат да бъдат помръднати даже. Стоят непоклатими като скала. Или като огромни камъни, които не можеш да помръднеш, камо ли да подместиш. А не бива да е така. При по-близко разглеждане се оказва, че много от представите, които са ни набили в главите са чисто и просто лъжи. Примерно лъжата за "вечната и животворна българо-руска дружба", за това, че руснаците, видите ли, били нашите "вечни освободители", наши "кръвни братя" и прочие. Или за това, че ний, българите, сме били "славяни". Това също е набито в главите ни. Оказва се, че е една голяма лъжа. Идеология или пропаганда. Истината е съвсем друга. Каква е ние не знаем. Или нехаем за нея. А става дума за истината за собствената ни история. Масово хората предпочитат да вярват в разните свои лъжливи представи, станали им драгоценни ей-така, просто защото са привикнали в тях. Даже не могат да се усъмнят във "верността" им. Оттук, от училищата, започва явно пристрастяването на толкова много българи към лъжата. Лъжите ни изглеждат толкова мили, драги, родни, скъпи. Дотам, че възприемаме като кощунство или светотатство посегателството спрямо тях. И какво излиза? Че училището вместо да ни е помогнало, ни е ощетило? Наблъскали са ни съзнанията с какви ли не представи, коя от коя посъмнителни и подозрителни. И са сторили това още когато сме били ученици. Нашите училища са изиграли ролята на нещо като пропагандни учреждения или институти. Сякаш са органи на прословутото Министерство на истината на Джордж Оруел. Сега сфащате ли (нарочно пиша така тази дума, умишлено го правя: за да ви подразня, за да ви ядосам!) защо някои толкова държат на това властта да има пълния идеологически монопол върху нашите представи, мисли и убеждения? Т.е. държавата, сиреч, държавните министерски чиновници да държат пълния контрол над нашите мисли. Да осъществяват мисловен, идеологически диктат над представите на природонаселението на страната. Сфащате ли сега защо са се толкова загрижили за "правилността" на мислите на вашите деца? Каквото има в съзнанията на младите, на учениците, на децата, ще бъде правилно само ако е било турено там по разпореждане на великите, премъдри и непогрешими министерски чиновници от образованието. Ето и тази представа, че това трябва да бъде точно така, че иначе не може да бъде, че в това отношение нищо не може да бъде променяно, също е закотвена в съзнанията ни така, че нищо не може да я помръдне. Ние даже не можем да си предста56

вим нещо друго. Как така, откъде-накъде някой друг, а не държавата, ще решава какво следва да има в главите на нашите деца? Та държавата всичко знае, тя е нашата майка-кърмилница?! Тя е наш бащица, който само мисли за нашето добро! Кой друг ако не държавата ще контролира мислите на нашите деца?! Другари, моля ви се, та това е кощунство някой да посяга върху нашите светини?! Какъв е тоа Грънчаров бе, какво се е разфилософствал толкова, я го виж ти, ти за какъв се мислиш бре?! Кой друг ако не премъдрото Министерство има право да решава какво ще има в главите на нашите деца? Филанкишията ли? Ако допуснем светотатствената мисъл, че какво ще има в моята глава трябва да решавам само аз самият, то най-вероятно от тази мисъл ще произлезе същински вселенски катаклизъм. Как така всеки сам да решава какво да има в собствената му глава, другари, ами то ще настъпи абсолютен хаос?! И тогава няма да има нищо правилно, камо ли пък "единствено-правилно"?! Хората са прости, хората не разбират, хората са неуки, ето, само държавата има ресурса правилно да пълни душите им с "най-правилните", с "единствено-правилните" мисли и представи. Ще намерим най-умните хора, експерти, професори някакви премъдри (като Божо Димитров или Вучков, да речем), те сичко знаят, те от сичко разбират, те ще решат какво да има в учебните планове и програми, какво е най-правилно да има в тях, по тия планове и програми после професорите ще напишат най-правилните и премъдри учебници, а на тази вече солидна база даскалското съсловие ще се зафане с набиването в главите на младежта на тия най-правилни, на тия всичките единствено-правилни мисли, представи и ако требе дори и чувства! Този и начинът. А не некакви си там като тоя народен изедник Грънчаров да ми се правят там на интересни, да философстват, поставяйки под съмнение нашите светини, темелите на нашия тъй правилен, тъй възхитително добре уреден народен и държавен живот! Не може всеки сам да решава какво да има в собствената му глава бе, моля ви се, другарки и другари, така не може?! Или пък даскалите да решават сами какво да преподават, откъде-накъде? Ами че то тогава ще настъпи пълен хаос, ще се възползват нашите врагове и тогава току-виж в главите на младите се промъкнат некакви неправилни мисли?! О, разбира се, че е правилно уволнението и изгонването на тоа проклетник Грънчаров от училище – ако оставим на такива като него да стоят там и да разлагат нашата младеж, да примамват младите да мислят, и то съвсем самостоятелно, докъде ще стигнем по тоя път бе, другарки и другари?! Не, край: долу мисленето, долу търсенето на истината, от мислене полза нема; една патка мислила, мислила, мислила, па зела че умрела... Мисленето е вредно. В училищата не требе да се мисли, щото мисленето поражда съмнения, безпокойства, разни там излишни трепети в душите. А ний, другарки и другари, мислим само за доброто на младите: 57

да знаят некакви непоклатими единствено-правилни мисли, пък да си живеят спокойно, да си гледат рахата, да си уреждат кефа. Животът става приказка и песен когато не ти се налага да мислиш, когато друг вече е мислил вместо теб и е успял да измисли тъй потребните ни единственоправилни и нàучни при това, мисли, да, другарки и другари, да не забравяме нашата нàука, сичко у нас е съвсем нàучно, ние много обичаме нàуката, тя ще ни даде цялата премъдрост, ей-така, наготово, и нема да има никаква нужда изобщо да мислим. А философията требе да се забрани: абе аз не мога да разбера откъде-накъде некой измисли в училищата ни да се учи некаква си там философия?! Ами че философията е найвредното нещо на тоя свят бе, другарки и другари, моля ви се?! Е, да, в училищата требе да се учи само правилната, нашата философия, държавната философия, не може да позволим на некакви си там самозванци като тоа Грънчаров, дека се мисли за "философ", да мътят душите на младите, да сеят съмнения, да разклащат нашата света комуни... пардон, нашата народностна вера! Айде те, ще ми разклащат те нашата най-правилна комуни..., извинете, нашата най-правилна народна нàука, идеология, доктрина и прочие, и так далее, и така нататък, и ала-бала, и тинтириминтири! Децата значи, излиза, трябва да мислят правилно, за това ще се погрижат изпълнителните и самоотвержени даскали, които са нещо като непоколебими войни, набиващи в главите на младите истините и представите на министерската единствено-правилна програма. Нема това-онова, нема мислене, просто нема нужда да мислим, откъде-накъде?! То всичко вече е измислено, от нас се иска само да го знаем. Има толкова чужди най-правилни мисли, защо са ни наши собствени? Абе то ако помисли човек повечко ще открие, че на нас изобщо даже и глави не са ни нужни, наистина, защо са ни глави при това положение? Да, ясно, нужни са ни глави за да има къде да си туряме капите... Като казах "глави" се сетих да направя едно отклонение. Минавам вчера покрай един магазин и се зачитам, вратата му е облепена с обяви какво продават вътре. Толкова се впечатлих, че даже извадих таблета и заснех тази врата. Врата на магазин. Минавам вчера пред него. Зачетох се. Любопитно нещо. Продават всякакви видове глави: пилешки, агнешки, свински... само човешки глави комай няма! Абе ний сме били много кръвожадни бе! Всякакви глави ядем! Нищо не пощадяваме, всичко под ножа! А главите на всички живи същества се оказва, че са нещо като "деликатеси", ммм, колко е хубаво да ядеш печена агнешка главичка... ммм... агнешко мозъче, прелест! (Не че аз ям такива неща де, но така е думата.) Ами печена свинска глава с кисело зеле?! Върхът! Думи немам. Лигите ми потекоха вече. Спирам дотук. 58

Понеже съм дръвник-философ ми мина ето тази грозна и при това небългарска мисъл: абе много обичаме да ядем всекакви глави, даже и мозъците им изсмукваме с апетит, а защо, мама му стара, от това изобщо не поумняваме? Би требвало като ядем толкова много глави и мозъци туй нещо да ни се е отразило на умственото ниво? Или то вече ни се отразило: мислим като... овце, държим се като свине, имаме мозък колкото пилета и прочие... Май трябва да спирам дотук. Времето напредна. Трябва лекаполека да се подготвям за интервюто за работа. Да се обличам и да тръгвам. Математическа гимназия е на другия край на града. Много време се пътува дотам. За да не закъснея трябва вече да ставам. Пак ще остане недовършен този текст. То както съм го подкарал свършване нема де, ама карай. Но да добавя накрая поне ето това, да изглежда донякъде текста ми завършен. Наистина страхотен казус има да решава днес директорът на Математическа гимназия, самият той, казахме, математик. Велик е този казус. Не че се мисля за кой знае какъв де, не че си въобразявам, че аз, видите ли, имам "право" върху туй преподавателско място, даже и мисъл такава не ми е минала през главата! Нямам такова самочувствие. Знам, че съм твърде "спорна фигура", меко казано. Философ може и да съм, но примерен, типов даскал по философия, който си кюти, не съм, така и така не усвоих този занаят, кютенето, свиването, треперенето, подмазването на шефовете, тия неща не са ми отръки. Тъй че мен точно някой директор да предпочете за учител по философия в повереното му училище е равносилно на нравствен подвиг. Аз съм много любопитен да разбера какво ще стане днес, ама на, човек не може да предвиди. Е, имам си своите "концепции" по въпроса, но засега се налага да мълча. Той и време нямам де, затуй ставам. Спирам да пиша по деликатния въпрос. След час-два ще се разбере всичко. Макар че в общи линии то си се знае какво ще стане де. Не сме фантазьори че да смятаме, че няма да стане това, което е "най-правилното". Хубав ден ви желая! Бъдете горещи привърженици на правото, на правилното, на правдата, на мъдрото правене на нещата! Забележете, тия думи имат все един и същ корен. Велик е нашият език, страхотно се философства с него! Думата справедливост също има същия корен. Думата управление също има този корен – у-прав-ление. Думата правила има същия корен. И прочие. Чао и до скоро че ще закъснея!

Как да стана истински борец за реални промени? Вчера сутринта, бързайки да ида на събеседване (знаете, кандидатствах за учител по философия в Математическа гимназия в Пловдив), едва успях да напиша текст със заглавие Бъдете горещи привърженици на правдата, на правото, на мъдростта! Защото дори и вчера не исках да спра писането на своята поредица от есета, в която обещах да размишлявам за това какво можем да правим всички ние, които по някакъв начин сме свързани с образователната сфера, та реалната промяна към по-добро в нея да започне. Подчертавам дебело, ако самите ние, именно учениците, учителите, родителите, не се захванем да правим непосредствено промяната, да извършваме някакви конкретни промени в своя начин на мислене, в своите съзнания, в разбиранията си, в поведението си, в реакциите си, в постъпките си, то промяната или реформата за сетен път ще си остане само едно благо пожелание, едно намерение, една химера. Тоест, ще си останат само приказките за промяна и реформа, но самата промяна и реформа просто няма да я има, няма да стане. Моята теза, следователно, е: промяната трябва да се прави отдолу, от нас самите, от "народните маси", трябва да се прави, по-точно казано, от конкретните личности (аз в абстракции като "народни маси" не вярвам изобщо!). Писането на тия есета, размислите по така очертаната тема много силно ме вълнуват, наистина се увлякох така, че ето, тази сутрин, със ставането започвам да мисля откъде да започна, с какво да продължа, сядам и отварям нова страница за писане: за нищо друго не ми се пише изобщо! Да, обаче така или иначе непосредственият живот дава своя отпечатък върху това мое писание; няма как, не мога да се абстрахирам от това, което се случва в моето всекидневие на емпирична личност. За щастие тия мои преживелици са тъкмо на човек, който, както се оказа, целия си живот свърза с образованието, хубавото е също, че тия преживелици са дълбоко свързани с темата ми, щото аз самият пък се възприемам не просто като радетел за промяната в образователната сфера, но и като борец за промени – или като деец на образователната реформа или промяна. Дори и да прозвучи някому крайно предизвикателно този израз, дори и много хора да се подразнят, съвсем умишлено пиша това, т.е. съзнателно си позволявам такава една "хвалба" да се нарека борец: ами и вие, вместо да се дразните, направете също нещо, та и вие да станете борци; какво сте седнали да се дразните че съм се бил нарекъл еди-как си, направете и вие нещо реално за промяната, почнете и вие да се борите за промени, почнете, примерно, най-напред себе си да променяте, своето отношение към нещата да променяте, своите реакции. Това е страхотно трудна, ала благодатна борба – и ето, тогава и вие реално ще станете борци: какво има тук да се дразните че съм се бил самоопределил, че съм се бил нарекъл "борец"? 60

Всеки има шанса в това наше вдъхновяващо време, в което живеем, от вечно недоволно мрънкало да се превърне в борец за промени, да стане деец на едно съвършено ново, съвсем съвременно образование, може да допринася за промяната. Това е прекрасно, да имаш толкова големи шансове да извършиш нещо голямо и съдбовно необходимо, но, уви, повечето хора, както обикновено става в историята, ще си проспят шансовете, ще си останат само наблюдатели, мърморковци, ще си останал малодушни съзерцатели, нещо повече, с пасивността, с бездейността си ще се наредят към силата, която пречи на промяната, която дърпа назад; щото нещата стоят в такива решаващи исторически моменти точно така: или работиш за промяната, или фактически си против нея, т.е. си част от силата, която пази плачевното статукво; трета възможност просто няма. Та в тази връзка искам да разкажа нещичко за съвсем реалния и конкретен казус около избора на учител по философия в Образцова математическа гимназия "Академик Кирил Попов" в Пловдив, който трябваше да се състои вчера. Ще каже някой: айде, Грънчаров започна да пише вече за Математическа гимназия, и то още преди да е отишъл в нея, ето, ще уплаши директора и той, естествено, никога няма да го назначи, щото такова "шило" нима някой разумен човек ще сложи в торбата си? (Или, дето се казва, да сложи „таралеж в гащите си”!) Да, добре съзнавам, че ще доставя голяма радост на мнозина мои "доброжелатели" като пиша за тия неща, но просто се налага, казусът наистина е превъзходен: животът, не зная дали сте забелязали това, винаги ни предоставя най-великолепните казуси, каквито нито един ум не може да измисли. По тази причина аз съм голям щастливец, на мен животът ми предоставя наистина страхотни казуси и то в изобилие, ощастливен съм много от живота в това отношение, спор няма – завиждате ли ми поне малко, а, признайте си де? То може животът да предоставя на всички вас подобни шансове и казуси, ала вие да не ги забелязвате, ето аз обаче се приучих да не изпускам шансовете си; нали знаете какво става с пилето, което каца на рамото ти и ако си се зазяпал някъде, като едното нищо ще си литне и втори път няма никога да дойде. Аз привикнах да фащам тия пилци, дето ми кацат на рамото, сума ти пилища налових напоследък, от които, отбелязвам специално за завистливците и "доброжелателите", си направих нещо като цяла ферма от пилци! Както и да е, внимавайте кога ще ви се появи шанс да се промените, да станете други, да пробудите ново отношение и съзнание в душата си, от вас самите зависи всичко това, от никой друг, никому и не се сърдете ако сте си пропилели шансовете. Ще пиша по казуса с ОМГ, който започна да се завързва, нещо повече, ще го "вградя" в текста си по моя т.н. "Проект за реформа на необразованието", щото, спор няма, това ще обогати евентуалната ми книга с подобно заглавие (която неминуемо ще се породи от поредицата есета, 61

която възнамерявам да пиша в дните до 15 септември, до началото на новата учебна година). Миналата година на самия 15 септември, когато за първи път от десетки години посрещнах първия учебен ден като уволнен, изгонен от училище, като "безработен" учител, написах първия текст, който стана начало на поредица, от която по-късно се роди книга със заглавие Изкуството да си учител; сега ще видим какво ще се роди, то скоро ще се разбере. И тъй, вкратце да разкажа какво се случи на самото "събеседване", в резултат на което трябваше да се избере учител по философия; той още не е избран, или пък ако е избран, това до момента се държи в тайна от другите участници или кандидати, което е най-малкото чудно, наистина не мога да разбера какво се случва. Но да карам поред. Имайте търпение. Всичко ще ви кажа. Познавате ме добре, пределно честен съм. Мисля, че това е възлов момент от промяната, за която говорим: ако не сме честни, ако си позволяваме да се залъгваме, да лицемерим, да се правим на каквито не сме, то тогава никаква промяна няма и не може да има, ще си останем каквито сме били винаги, т.е. реформа в образованието, пък и в живота ни изобщо няма да има. Тия неща са възлови за всяка промяна, имаща характер на нещо като промяна в духовете, в съзнанията на хората, т.е. имаща характер на нещо като духовна революция. Да, аз държа промяната тук, в това отношение да е пълна и същинска, затова думата революция в случая е напълно уместна, е изцяло подходяща. И така, ето какво стана вчера в ОМГ. Както предвидих, пътуването дотам с автобуса отне доста време, при сутрешния наплив на коли по пътищата, та уж бях предвидил време спокойно да отида, оказа се, че едва смогнах да пристигна навреме; но в 9 часа без минута-две аз вече бях във фоайето и в коридора на МГ, пред директорския кабинет. Там вече чакаха другите кандидати. Оказа се, че общо били подали документи 12 човека. Всички обаче не се явиха, явиха се 7-8 човека, не зная защо някои не се явиха. Като стана 9 часа секретарката на директора ни провери по списък кои сме се явили, а след малко дойде самият директор Старибратов, покани ни в една учебна стая в близост до дирекцията, ние седнахме на чиновете, а той ни разказа някои неща за изискванията му, за училището и пр. Какво точно каза сега не ща да възпроизвеждам. Но каза неща, които ми прозвучаха интересно, крайно любопитно. Първо, заяви, че за обявеното място се иска работа, смисълът не бил само да си вземаш часовете и да си ходиш да си почиваш, но трябвало да вършиш и много друга работа. Разказа за колегата, който освободил това място, понеже се пенсионирал, какво правил, какви инициативи провеждал и пр. Много приятно изненадан останах от информацията, че той бил водил клуб за дебати, т.е. прави нещо, което точно съответства на това, което аз повече от 10 години правих в ПГЕЕ-Пловдив, именно, ръководих Дискусионен 62

клуб. Участвал колегата в проекти около активни взаимоотношения с чужбина, с училища от други страни в ЕС, това също не е новост за ПГЕЕ, не е нещо непознато за мен. Аз не чух точно как се е казвал колегата, но имах един смътен спомен, че това е моя отколешен познайник, с когото се знаем още от славните времена в ПУ "П. Хилендарски", оказа се, че е точно така, Стоян Зайков е този колега, заедно сме работили в ПУ и сме били в онова време преди 1989 и първите години след 1898 г. асистенти по философия там. Когато аз отидох съвсем млад в ПУ (бях на 26 години, на такава възраст станах асистент по философия в ПУ след конкурс), Стоян Зайков вече беше там, оказа се, че той бил роден 1951 г., ето, достигнал е до пенсия, как бързо летят годините! Аз имах чувството, че е бил не с толкова години по-голям от мен, но ето, хем аз самият съм доста напреднал вече в годините, хем дистанцията между нас била по-голяма и се оказа, че Стоян вече е пенсионер. С него в катедрата тогава сме имали съвсем нормални колегиални отношения, разбира се, тогава бяха бурни времена, много сме спорили, нормално е, бяхме с различни политически убеждения, това са естествени неща, но те не са ни се отразили на отношенията. Когато в далечната 1987 г. се запалих по идеята на правя Философски дискусионен клуб в ПУ, тогава, в интерес на истината, Ст. Зайков не ме подкрепи кой знае как, дистанцира се, но не е работил и срещу Клуба, вярно, тогава заради този Клуб аз станах трън в очите на някои среди, между другото, в интерес на истината трябва да спомена, че колегата Ст. Зайков беше не просто член на БКП, но и беше все в някакви нейни ръководства, мисля, че беше важна клечка в Контролната й комисия. Моя милост тогава беше безпартиен, единствен от катедрата комай безпартиен бях аз в ония перестроечни времена (аз постъпих в ПУ в 1985 г.). Както и да е, това време е минало, борбите около Дискусионния клуб в ПУ бяха големи, разгорещени, Клубът обаче оцеля до 1989 г., съществува чак до 1992 г., когато моя милост беше уволнен (пръв мен уволниха другарите, аз имах тази чест, имам и съответните заслуги за това де, не могат да ми се отрекат заслугите!); пак в интерес на истината съм длъжен да кажа, че когато ме уволниха, даже и тия от катедрата, които се правеха на "модерно мислещи", на "демократични" и пр., в първия момент заявиха, че ще протестират срещу уволнението ми, уж шумно и показно се възмутиха заради съвсем несправедливото ми уволнение, но след това си замълчаха, т.е. постъпиха недостойно (по моя преценка); скоро цялата катедра беше закрита, такива работи се случиха тогава. Но е радващо, че колегата Ст. Зайков ето, в новите времена, сам е ръководил клуб по дебати, т.е. сме станали в крайна сметка, така да се рече, единомишленици. С него сме се срещали през годините докато сме били учители по философия из гимназиите крайно рядко, почти не сме общували, пътищата ни не са се засичали просто. 63

Простете за отклонението, но се наложи да кажа тия неща, с оглед очертаване на картината. Този факт, че предишният преподавател по философия ми е толкова добре познат, признавам си, някак си ме ентусиазира, въздейства ми така, че в съзнанието ми се породи идеята: съвсем справедливо е аз да наследя колегата Зайков, все пак не му отстъпвам по нищо, най-малкото сме равностойни, не съм на по-ниско ниво от него, макар че в това отношение, личностното, ние, хората, сме уникални и несравними. Признавам си, този факт ми въздейства доста силно, не мога и не искам да крия това. Разбира се, останалите кандидати също си имат своите предимства, тях, в интерес на истината, изобщо не ги познавам, имаше няколко дами, повечето бяхме мъже, повечето бяха млади, имаше и друг кандидат на моите години горе-долу, когото изобщо не познавам, виждам го за първи път. А директорът Старибратов ми създаде много добро впечатление, личи си, че е оправен мениджър, държи се естествено, излъчването му ми допадна, каза, че събеседването ще бъде кратко, всеки за две-три минути да се представи накратко, съобщи ни, че резултатите ще бъдат обявени в късния следобед на сайта на училището. Спечелилият кандидат щял да бъде назначен на "изпитателен срок" от 6 месеца. И се почна събеседването. Викаха ни по реда на подаване на документите, аз бях един от последните. Като ми дойде реда бях поканен да вляза в директорския кабинет, там вече имаше голяма комисия начело с директора. Поздравих, седнах на един стол срещу комисията и бях подканен да говоря за себе си. Представих се съвсем вкратце. Само веднъж директорът ме запита нещо. Говорих пределно открито, даже си позволих да заявя, че съм привърженик на идеята за демократичното училище. Директорът чат-пат кимаше, но си личеше, че се старае да скрие всякаква емоция. Останалите членове на комисията ме гледаха крайно строго, поне аз така усетих атмосферата. Е, не съм ги гледал всичките в лицата и в очите, по-често се обръщах към директора, но усетих, признавам си, някаква хладина, идваща от комисията. То по начало така се чувства човек на такива места. Никой от комисията (ако изключим директора) не направи и най-плах опит да "стопи леда". Както и да е, това са подробности. Можеше да ми зададат някакво въпросче, самият факт, че замълчаха, за мен говори много. Примерно никой не ме запита как е станало така, че съм бил освободен съвсем изненадващо от ПГЕЕ-Пловдив (аз споменах, че съм работил там, че съм водил там Дискусионен клуб и пр.). Това е любопитен въпрос, особено любопитно е, че съм освободен по член 328, ал. 1, т. 5, т.е. по скандалния член "пълна некадърност", "абсолютно негоден да бъде учител", "изцяло му липсват качества да бъде учител" и пр. Нормалната човешка (да не говорим колегиална реакция) е: колега, как е възможно, 32 години сте работил като преподавател по философия и изведнъж да Ви уволнят така? Никой, повтарям, никой не дръзна да се поинтересува от този прелю64

бопитен и интригуващ момент. По същия начин хората в дома на обесения най-старателно внимават да не употребят случайно думата "въже". Аз доста мислих преди да вляза в кабинета на директора дали да не спомена нещичко по любопитния казус относно моето уволнение. Реших да постъпя йезуитски, така да се рече, реших да говоря по този въпрос само ако някой ме попита; е, никой не прояви любопитство, всички, казахме, най-вероятно понеже ме възприемаха като "обесен", не дръзнаха да говорят нищо за въпросното "въже". Директорът също не ме попита нищичко. Нали знаете какво значи, какво показва това, че всички за нещо най-старателно внимават да не говорят? Това говори много де, но ми позволете да се въздържа в случая от тълкуване. Има-няма да съм стоял в кабинета 3-4 минути, учтиво ме поканиха да си тръгна, "събеседването" завърши. Аз, прочее, под събеседване разбирам и двете страни да проявят по-живо отношение към предмета на беседата, ала тук май моето си беше чист монолог. Другата страна, повтарям, студено, кой знае защо, мълчеше. Тезата ми за въжето на обесения нека да я имаме предвид, но тя не казва всичко. Апропо, заявих, позволих си да заявя в отговор на единствения въпрос на директора (дали смятам, че ще намеря общ език с техните ученици), че много обичам работата си, общуването с мислещи ученици ми носи неизразимо удоволствие, твърдо заявих, че ще направя нужното, щото учениците да имат полза от общуването с мен. Сега не мога да възпроизведа точните си думи, но нещо в този смисъл казах. И ми се предложи да си тръгна. Толкоз. Така мина всичко. Пожелах успех на колегите, които чакаха пред вратата и, кой знае защо, необичайно вдъхновен, си тръгнах пеша из квартала, разхождах се дълго. Много ми беше леко на душата, не зная защо. Може би защото ми се породи предчувствието, че е дошъл момента най-сетне да получа дължимия реванш за ужасно грозната несправедливост, извършена над мен с уволнението ми от ПГЕЕ-Пловдив. Най-вероятно тази и била причината да се чувствам така. Разбира се, аз съм човек реалист, не съм вятърничав и добре зная, че изборът на директора на ОМГ съвсем не е лек. Съчувствам му даже, защото знам, че изобщо не е лесно да се вземат такива решения. Познавам системата прекрасно и мога с пълната отговорност да заявя това. Е, знаете вече какво се случи, нали така? Не беше изпълнено обещанието на сайта на гимназията да бъдат обявени резултатите. Аз възприех г-н Старибратов като човек, който не си хвърля думите на вятъра, като човек, който е солиден и сериозен, но ето, нещо явно е станало, обява няма и до този момент – сега е вече почти 9 часа в събота, 24 часа са вече минали от началото на събеседването, обявени резултати няма и до този момент. То явно в този тук текст не мога да подемам тепърва друг въпрос, налага се да спирам. 65

Промяната на позорящия ни манталитет на послушанието Да си продължа разсъжденията по толкова важната тема за това как всеки един от нас, било образователен деец, било ученик, млад човек, било родител може да прави с оглед да промени нещичко било в съзнанието си, в разбирането си, било в поведението си, в делата си – та в резултат в крайна сметка многострадалната реформа в българското образование най-сетне да мръдне от мъртвата точка, в която е заседнала. Обещах да пиша в дните до началото на новата учебна година по такава една тема, т.е. да представя проект за една работеща промяна "отдолу" в отношенията в образователните общности, в училищата, след като промяната "отгоре" не се вижда на хоризонта, кой знае защо. Имам намерението да си изпълня обещанието. Тия дни обаче се отклоних от темата си поради това, че бях зает с кандидатстване за работно място за учител по философия в Математическа гимназия в Пловдив. След като се проведе събеседването вече трети ден, кой знае защо, се бави обявяването на резултата, което трябваше да стане още в петък в късния следобед, според заявлението на нейния директор. Вчера – понеже напрежението от това чакане в пълна неизвестност, в атмосфера на пълно мълчание от страна на институцията е голямо – ми се наложи да се обърна в писмена форма към въпросния директор и да го запитам какво става: Моето току-що изпратено писмо до директора на Математическа гимназия в Пловдив г-н Старибратов. И по повод на това мое писъмце много мои приятели ми заявиха, няма да скрия, че съм бил произвел "голям гаф" – като съм изразил обезпокоеността си от случващото се. Позволих си да реагирам, да изразя публично реакцията си, но това, видите ли, щяло да направи крайно лошо впечатление, което щяло пък да има крайно негативен за мен ефект; трябвало да си мълча и да чакам, та да направя един вид добро впечатление. Всички кандидати мълчат и чакат, само ти си позволяваш да изразяваш недоволство, така не бива, мълчи си бе, човече, затрай си, ето, сега сам си опропастяваш шансовете да те изберат! Такива и подобни съображения ми изказаха загрижени мои приятели, в чието благоразположение към мен не мога да се съмнявам. (Да не споменавам какво пък ми казаха моите критици – вижте коментарите към цитираната публикация.) Ще ми се да кажа нещичко в тази връзка. То има пряко отношение към темата ми, ще разберете какво. Системата изисква послушни хора, не парадиращи с личността си, с личностното си отношение. Знаем, че в нашите условия този лукс, именно да дръзнеш да се държиш като личност, т.е. да реагираш човешки е твърде дразнещ, неприятен за повечето хора. Трябвало да има граница в изявите на личностното, да има предел, който ни бивало да се минава. Особено силно дразнят ония, които си позволяват по-ярко личностно от66

ношение. А по-ярко, за разлика от по-сивичкото личностно отношение е онова, при което една личност си е позволила лукса да се държи свободно. Ето че опираме до фундаменталния въпрос за "позволената свобода", за онази "приемлива свобода", която системата може да понесе, може да изтърпи. У нас често се прави разлика между свобода и така наречената "свободия". Ето, мен в случая изглежда ме възприемат като човек, който си позволява да минава някои граници, т.е. моето поведение се възприема като проява на въпросната "свободия"; изглежда тя именно е дразнещото. Аз много съм писал по тия въпроси в книгите си, който иска да се задълбочи, да заповяда да чете там; тук ще кажа само следното. Няма "позволена" или "приемлива" свобода, ограничената свобода всъщност е отказ от свободата. Който постоянно се съобразява как неговата свобода ще се възприеме от този или онзи, дали ще натъжи някого и т.н. не прави друго, освен да жертва свободата си. Това е отказ от свобода. Или е страхливост. Страхливците, нагаждачите не могат да бъдат свободни. Те и достойни не могат да бъдат. Мижитурката си остава мижитурка. Или безличност. Аз лично презирам страхливците, щото страхливостта е проява на малодушие. Малодушникът не е свободен, такъв не заслужава свободата. Има нещо, което може да се нарече достойнство за свобода. Само ако е налице известен вътрешен или душевен, личностен ресурс, само тогава един човек е достоен за свободата. Свободата винаги има в себе си ирационален момент, тя е чиста спонтанност; разсъдливата, "премерената" свобода влиза в съществено противоречие със самата идея за свобода. Е, аз с това писмо до директора на МГ в Пловдив дръзнах да си направя един тест. Понеже, бидейки философ, за мен е твърде важно да разбера доколко това длъжностно лице е способно да оцени един такъв жест. Как ще изтълкувам резултатите от този тест ще ви уведомя след като ги имам. За момента нищичко не мога да кажа. Да, позволих си нещо рисковано, но пък трябва да се знае и това: "Който не обича риска се е отказал от свободата". Бидейки учител и то тъкмо по философия, бидейки възпитател на младежта аз имам известни задължения, е, позволих си, така да се каже, авансово да започна да си ги изпълнявам. Хора разни, всекиму не можеш да угодиш. Презирам подлизурското отношение към началствата. На мен просто не ми е по силите да се подмазвам някому. Привърженик съм на друг тип отношения, основани на зачитането на правата на всяка личност. Все пак началниците, в съвременните условия, не са ни нещо като господари, а пък ний не сме им слуги, нали така? Нека взаимно да се уважаваме. Аз съм привърженик на този принцип. Понеже подобни нравствени и психологически въпроси са от моята област, си позволих просто да си изпълня задължението. Учител е онзи, който има несретната съдба постоянно да изнася разни уроци. Включително и на ония, които са, така да се рече, "по-високопоставени"; 67

като капак на всичко аз също така се възприемам като демократ, горещ привърженик съм на демокрацията. Автентична демокрация без уважение и зачитане на суверенните права на личността не може да има. Усетих, преживях, почувствах тия дни неуважение към моята личност, да, дръзнах да реагирам – за да защитя нещо принципно важно. Интересно ми е да разбера следното: посочвайки грешката на този директор и правейки му по този начин ценна услуга, той дали ще се засегне – или ще оцени по достойнство жеста ми? Това нещо за мен има възлово значение. Как можех да разбера всичко това ако просто си бях замълчал просто сякаш съм нещо като дънер?! Ами ако умният директор на МГ (той е математик, т.е. априори може да бъде смятан за умен човек) по този начин, забавяйки публикуването на резултатите, от своя страна си позволява да тества кандидатите? На това нещо някой може да възрази: да бе, Грънчаров, но ти се държиш като идеалист, сиреч като изцяло непрактичен човек, откъснат от нашите реалности на живота; държиш се като пълен наивник или направо като мухльо, което е недопустимо предвид възрастта ти, язък ти и за образованието, и за опита, и за годините? Ти не научи ли, че така не подобава да се държиш с едно началство? Откъде-накъде ще си позволяваш да се държиш като "равнопоставен" пред евентуалния си бъдещ шеф, ти не разбираш ли още, че пред един шеф трябва да се държиш подобаващо, именно покорно, верноподанически, мило усмихнат, готов да услужи, нямащ нищо против да се унижи и т.н.? Това обичат у нас шефовете, ти видя ли докъде докара работите с директорката на ПГЕЕ-Пловдив – като си позволи да се държиш като равен с равен? До под кривата круша ги докара, стигнахте до същинска война, стигнахте до Върховния съд даже. Значи имаш в корена си невярна, неработеща представа за това как подчиненият следва да се държи към един шеф в типичните наши родни български условия. Поради твоите объркани представи по тия въпроси ти си навличаш разни беди. Ето, и с този шеф на МГ още предварително си отряза всички пътища за нормални бъдещи отношения като си позволи високомерието да го разглеждаш като равен, да реагираш като личност, стигна даже до дързостта да му устройваш разни тестове и пр. Искал той, видите ли, да разбере дали шефа на МГ е умен, дали по достойнство ще оцени поведението му, представяте ли си? Кой си ти бе, кой ти разреши да се държиш по този начин, ти за какъв се мислиш бе? Ето че стигнахме по необходимост – такава, изглежда, е логиката на живота, най-важната, върховно важната в сравнение с всички други логики! – до проблема за отношенията между училищен мениджър и "подчинен" учител, или представител на училищния персонал. Важна е тази тема, не е за подценяване, неслучайно изхвръкна изневиделица в тия мои изследвания или писания. Животът, дето се казва, ми я поднесе на тепсия тази толкова важна тема. Защото, знайно е, по закон училищните дирек68

тори или мениджъри (да ги наречем по-модерно) имат огромни пълномощия, толкова големи, че някои с основание определят българския училищен директор за нещо като феодален владетел или господар. Всичко може да прави училищният директор в нашите условия, в него, дето се казва, е "и ножа, и сиренето, и хляба", абе изобщо всичко. Той е пълномощник на абсолютистки разбираната държава, а държавата в образователната сфера особено у нас има пълна хегемония, монопол, има пълно всевластие. Цялата власт е у директора, всичко останало, дето има "демократична окраска", е про форма, е само за заблуда на наивниците. Една от причините нещата у нас да не вървят е тази: училищните директори имат прекалено много власт. Те преядоха с власт. Те са нещо като царе. Държавата им даде тази власт за да е сигурна, че в училищата ще цари тъй лелеяното спокойствие. Училищният директор има еднаединствена грижа: в училището, в което той царства, да има по възможност пълно спокойствие. Та да са спокойни и висшестоящите органи и началства. Никакви спорове, раздори, конфликти и пр. не трябва да има в училищните общности, те трябва да бъдат "сплотени около любимия си директор колективи", както благоволява да се изразява в блога ми една манифестираща всеки ден скудоумието си дежурна тролеща особа. А директорите, респективно, според тази представа, са "непогрешими" – как тогава някакъв си безумец ще си позволи дързостта да се усъмни в тяхната непресекваща мъдрост?! Респективно "разумното поведение" на членовете на "сплотените колективи" е следното: да прославят неуморно непресекващата мъдрост на непогрешимия по принцип директор-феодал. Друго, различно от това поведение се възприема като скандално, при това то понамирисва и на анархия: как така някой ще си позволи, моля ви се, да критикува директора, особено като знаем, че училищните директори са непогрешими?! А те безспорно са непогрешими, те са подобни на римския папа; знаем, че в католическата църква има т.н. догмат за папската непогрешимост, оказва се, че в нашите училища директорите са тъкмо като папата, са нещо като папи и пр. Как се държи и как мисли в рамките на тази система умният и глупавият училищен мениджър нека всеки сам преценява. Не мога да скрия, че в нашите училища се подвизават във функцията на непогрешими феодали и папи безчет директори, които са стигнали до пълен аморализъм благодарение на усещането за тази безпределна власт. Е, вярно, всеки ден от Министерството и от Инспектората идват безчет телеграми, изискващи безукорно изпълнение, което нарушава властовия монопол на директорите, прави ги нещо като "кукли на конци", държани от всемогъщото Министерство. Но те добре знаят: щом от тях Министерството иска безукорно подчинение и изпълнение на директивите, те самите от своя страна трябва да правят същото спрямо подчинените си, именно клетите учители (да не говорим за учениците). Да се дадат права на учителите в 69

рамките на тази мисловна, с извинение, система или структура е нещо като призив за анархия; за да има ред всички трябва само да изпълняват, а един, именно господарят-директор, ще издава заповедите. Заповеди, които не подлежат на обсъждане, на демократичен дебат. Директорът на оперативки спуща заповеди, а учителите с благочинно изражение на лицата кротичко си ги записват – и безукорно ги изпълняват. Точно такава атмосфера се възцари в ПГЕЕ-Пловдив след като старият демократичен и либерален директор излезе в пенсия и властта тури нова директорка. Моят епичен конфликт с нея, довел до уволнението ми, беше именно на тази почва: понеже си позволих лукса да възразя, да се противопоставя. Е, платих си там цялата цена за този лукс. Абе, Грънчаров, требе да си много прост човек щом не си направи съответните изводи от цялата тази история: що сега и в МГ тръгваш "с рогата напред"?! Как може да си толкова тъп бе, човече?! Каква "демокрация" бе, в нашите училища действа изпитаният принцип на единоначалието. Като в казармата. Молчать! Не рассуждать! Исполнять! И сега кой, простете, е "добрият" и кой е "лошият" учител от тази гледна точка? Аз имам славата на "много лош", като капак на всичко съответните бдителни органи ме удостоиха и със званието "пълен некадърник като учител" и пр., и то в строга документална форма, тия неща ги пише за мен в прословутата и смехотворна заповед за моето уволнение, пише ги също черно на бяло в протоколите на нагласените свидетели на администрацията на ПГЕЕ-Пловдив пред съда, в пледоариите на тяхната адвокатка и пр. Да оставим обаче всичко това, а да се опитаме да осмислим попълно ситуацията: как следва да се държи учителят в настоящите български родни условия, в рамките на господстващата авторитарна, командна, ретроградна, административна система на директорското всевластие и на пълната обезправеност на злощастния учител? Кое е разумното и кое е неразумното – в начина, по който той може да избира да се държи? Думата разум и производните й у нас се използват за щяло и нещяло. Абсолютно не се разбира що е разумно в нашите родни условия. Първо, не се прави разлика между разум и разсъдък у нас, тия неща се смесват и бъркат. Ум (акъл, разсъдък, интелект) е едно, разум е съвсем друго. Да си умен не значи, че непременно си и разумен. А да бъдеш разумен в истинския смисъл съвсем не е същото като да си разсъдлив, акъллия или умен. Разумността е нещо висше, което рядко се среща. То наподобява мъдростта. Разумността е нещо е по-ценно от златото и от диамантите даже. Но кой ли ти разбира това у нас?! Същевременно у нас е пълно с умници, с разсъдливци, с дървени "философи" и прочие, които друго не могат да вършат освен добре да си правят сметките. Да, разсъдливостта и умът в нашите родни условия е просто добре да си правиш сметката, тия неща съвпадат със сметкаджийството. Сметкаджии у нас 70

колкото щеш. Нищо разумно обаче няма в туй сметкаджийство – ако погледнем на него от една друга, по-висша, разумна позиция. Ние от толкова много сметкаджийство и от толкова много тарикатлъци сме стигнали до това плачевно състояние на нещата в свидното ни отечество. Аз, примерно, ако тия дни бях решил да се променя и да плюя на защитената с целия ми живот житейска философия, разбира се, че щях да си замълча непременно и кротичко щях да чакам резултата, т.е. момента, в който директорът на МГ щеше да благоволи да обяви височайшото си решение. Нещо повече, тъй благоразумните сметкаджии в нашите родни условия не чакат подобни назначения да се правят на съвършено честна основа, знаете какво правят въпросните сметкаджии и умници в нашите родни условия, досещате се какво правят те, нали? Ами обикновено търсят връзки, протекции на каква ли не основа, шуро-баджанашка, политическа, каквато искате още. И така се уреждат на заветните места, на спокойна държавна служба, където, веднъж докопали се, векуват блажено до пенсия. А не като теб, Грънчаров, да си опропастяват бъдещето като правят разни там тъпи "революции", "нови поврати", "реформи", циркове, скандали, сеирища и пр. Темата за това какви следва да бъдат отношенията в една модерна училищна общност за мен е изключително важна и интересна. И много ме вълнува това как следва да се трансформират сегашните актуални отношения в отношения от коренно различен, модерен, демократичен, либерален или както искате го наречете вид. Този род трансформация или реформа по моя преценка е една от най-трудните задачи на многострадалната българска образователна реформа. Защото докосва промяната на един утвърдил се вековен манталитет, според който, знайно е, "Началството никога не греши!". У нас, в училищата, никога не е имало никаква демокрация, ако изключим един кратък период веднага след 1989 г. – и времето през Възраждането, когато в условията на тираничната Османска империя българските училища са били изцяло демократични; да, парадоксално е, но само тогава, в условията на прословутото "турско робство" училищата ни са били истински демократични! Аз имам своите отговори за това как следва да се прави промяната. Възловата, движещата роля според мен имат отделно взетите и авангардно мислещи личности, било сред "учителските колективи", било сред учениците, било някакви по-опърничави люде сред родителите. Да, опърничави, сиреч свободолюбиви личности, способни да дадат първия тласък на промяната в позорящия ни манталитет на послушанието са ни съдбовно необходими, тук е разковничето според мен. Личността, държаща на себе си, т.е. на достойнството си, на правата си, не харизваща за едното нищо – или просто за да угоди на суетността и властолюбието на началството! – своите суверенни човешки права, е опорната точка, е центърът на тъй дълго и напразно чаканата реална промяна на от71

ношенията в училищните общности. Или на онова, което наричаме с вече нищо неозначаващата фраза "образователна реформа". Личности ще правят реформата, а такива личности обикновено са същинска рядкост – или просто съвсем, за жалост, ги няма у нас. Между другото, такава личност дреме там нейде вътре, в недрата, в дълбините на душата на всеки учител, просто трябва да се направи нещичко та той да придобие кураж и да почне да се държи както подобава за мисията му. Щото да си учител и възпитател на младежта е мисия. Духовна мисия при това. Неоценима по значимостта си. Велика мисия е учителската, поне за това съгласни ли сте с мен? Аз много пъти в книгите си съм употребявал известното изречение на моя любимец Стефчо Стамболов, ще си позволя да напомня думите му и тук, и с тях ще завърша, защото се изморих от писане (тия дни ще продължа разсъждението си); ето какво е казвал Стамболов на треперковците, които се е опитвал да буни, да ги вдига на революция, на въстание, говорел им за тъй сладката свобода, а пък те го гледали в смъртен уплах и мърморели: "Убаво де, ама като се вдигнем на бунт, пък сме шепа хора, какво ще правим като турците тръгнат с войската, какво ще стане тогава с имотите ни, с къщята ни, с плевните ни, с жените и с децата ни?!", повтаряли те в несвяст все това, а пък Апостолът им думал: – Лудост, лудост ви трябва, господа! Без капка лудост Отечество не се освобождава! Лудетина е бил незабравимият Стефчо, и Левски е бил лудетина като него, даже още по-голям, и Ботев също заслужава туй прозвище, и мнозина други наши апостоли на многострадалната, ала още неродила се в истинския си блясък българска свобода. Свобода без свободни личности няма и не може да има в никоя страна, даже и в опитващата се да прецака самия смисъл на живота България. Даскалиците в нашите училища дрънкат подобни празнословия пред учениците, ала сами с примера си нима показват, че сами са способни на подобно безразсъдно поведение, което да увлече и техните ученици?! Не, сакън, Грънчаров, недей така, изеднико и душманино, ти какво искаш, да ни подпалиш Родината ли бе, нещастнико?! Как учителките ще показват с поведението си пример, подобен на това, което са правили навремето Левски и Ботев, и Стамболов, и Захарий Стоянов и прочие?! Тогава са били други времена, робски, а ний сега сме си свободни, що се правиш на изоглавен че не знаеш това – ти за какъв се мислиш бре, мизернико?! Спирам дотук. Май прекалих съвсем, а? Подразних ли ви днес прекалено? Можете ли да понесете подобен род провокации?! Или са ви свръх силите? За луд ме мислите вече, нали? Познах, естествено, как няма да не позная за какъв ме мислите! (Знам ви кътните зъби, камо ли мислите ви да не знам – и това ще кажа, за да ви ядосам съвсем!) Просте72

те за нещо ако има за какво де, мислете ме за какъвто си искате, ваша воля, аз пък съм си такъв, късно ми е да се променям вече. Писна ми да пиша тази сутрин и затова се оттеглям. И ви оставям на мислите ви. Приятно мислене в неделния ден! Чао и до скоро, бъдете здрави! Не се хабете да се ядосвате толкова де, може просто да се шегувам с вас с научна цел, що се вълнувате чак толкова?! А по темата пак ще продължим щото си струва. Но тия дни. Има време. Но изтича вече. Време е да се променяме и то най-решително. Животът няма да ни чака да се туткаме безкрайно.

Моля ви, бъдете немалодушни!

Вчера в текст под заглавие Промяната в позорящия ни манталитет на послушанието започнах да разсъждавам по темата за това как можем да променим характерните, типичните, обичайните отношения между училищен мениджър (директор) и учители – като елемент от голямата промяна в образователната област, към която самото време ни зове. Чакането на законови промени, които да изменят установилия се злощастен статус в тия отношения – директорът е нещо като феодален господар, а пък учителите са нещо като покорни негови слуги – може да продължи десетилетия, но ако ние самите, дето сме включени в тия отношения, станем други, с друго съзнание, почнем да реагираме иначе, то промяната може да настъпи още сега, и то промяната към добро, към демократизиране на отношенията, към установяване на съвременни, нормални, човешки отношения. Ще каже някой, че така било трудно, било утопия по този начин да бъдат направени промените, един вид чрез съпротива спрямо статуквото от страна на отделно взети мислещи по новому и постъпващи по различен начин личности, аз пък твърдя, че е лесно, просто трябва да се освободим от страха. Мислещият по нов начин човек, държащият се като свободен гражданин учител, разбира се, рискува да си наруши кефа, спокойствието, блаженото вегетиране, рискува да си навлече на главата ред главоболия, да, но за сметка на това печели нещо безценно: ще си отвоюва достойнството, ще си спаси личността. И ще започне да съществува в съответствие с изискванията на своята велика духовна мисия. 74

Учител с манталитет на покорен слуга е противоречие със самото понятие за учител, принизеният, свикналият да го тъпчат и да го унижават учител се държи неподобаващо, а поведението му има развращаващо влияние върху съзнанията на младите, на неговите възпитаници. Учителят със слугински манталитет създава възпитаници, които се държат по същия недостоен начин, т.е. слугата създава слуги, слугинското и недостойно поведение почва да се разпространява като проказа, като епидемия. Стига се в крайна сметка до положението, до което сме стигнали: в един момент никой даже не усеща, не чувства униженията, приема ги за нещо съвсем "естествено" и "нормално", обръгнал е дотам, че почва да изпитва перверзно удоволствие от тях, приятно му е да го унижават, той да слушка, за да папка; "Слушкай за да папкаш!" е нещо като девиз на този тип отвратително поведение, което е съвсем недостойно особено за учителя, който в такъв случай изменя на мисията си. Мисля че няма защо да се чудим защо у нас непристойното поведение, когато хората сами се унижават и не усещат униженията, е толкова разпространено; този манталитет се ражда именно в училищата найвече. Щото по идея те са мястото, където трябва да се раждат достойните личности, личностите с достойно поведение. Ето че нещата съвсем не са безобидни. Това, че позволяваме да ни тъпчат, това, че си мълчим когато се издевателстват над нас, когато си позволяваме да се подмазваме на началството, да го славословим, да подлизурстваме и пр. съвсем не са безобидни явления, особено когато учители, хора с духовно призвание и с огромна роля за възпитанието на младите, дегенерират до такова едно отвратително поведение. Аз вчера си позволих да разкажа и една съвсем реална и конкретна история, която се разиграва в наши дни, ето, през изминалата седмица и в току-що изминалия уикенд се разигра тази твърде показателна история. Да, изцяло лична история си позволих да разкажа като пример, щото чисто теоретичното разсъждение не ми е по вкуса. Животът е истински важното, ако сме близо до него, няма да сгрешим, ето, животът ми поднесе на тепсия тази история – за да илюстрирам разсъждението си със съвсем актуална история, протичаща пред очите ми. Между другото, изминалата седмица и двете седмици, които предстоят до 15-ти септември, до началото на новата учебна година, са периодът, в който голяма част от учителството е подложена всяка година на невиждани унижения и издевателства: сега тече кампанията по назначаване на нови учители на овакантилите се по някакви причини учителски места. Знаете, че огромната част от учителите се радват на т.н. "постоянно място", те са успели да се доберат до това заветно място, което им гарантира спокоен живот до пенсия, стига, разбира се, да спазват желязното правило: "Който слушка, папка, който не слушка – ритник!". За директорите това е най-щастливият период и най-сладката част от упражнява75

нето на властта им; директорът сам е учител, но да се разпорежда с човешки съдби е изглежда най-сладкото в тъй мечтаното за тях директорстване; тук изглежда и нещо от нашия национален характер се проявява, ще ми се да се спра повече на този момент, да опиша как стават нещата, те, по моята преценка, имат възлово значение. Та значи вчера се разбра очаквания от мен изход на историята с моето кандидатстване за учител по философия и гражданско образование в Математическа гимназия в Пловдив: вижте Директорът на ОМГ отговори на писмото ми, естествено моята кандидатура за учител по философия е елиминирана по (не)ясни субективистки и дискриминационни подбуди. Тази история ми дава сгоден случай да осветля един проблем, по който никой не смее да пише, особено ако е учител; а другите пишещи пък не могат да схванат нещата, понеже никога не са преживели съответните унижения. Та казах, това са велики и мечтани моменти за училищните директори, в които те се наслаждават от властта си в цялата й пълнота и прелест. Изглежда им е много приятно да организират тия "конкурси", с извинение, тези събеседвания, този подбор на персонал; директорът тук има пълната власт да прави каквото иска, да си избере когото иска, ако трябва, може и някое магаре да си назначи за учител, въпросът е само да го пожелае; никой не може да се меси на директора по този въпрос, в изпълнението на неговата тъй вълнуваща прерогатива. Обявява се учителското място и нещастните кандидати, безработните учители си подават документите, чакайки със свито сърце да им се усмихне един ден щастието. Безброй пъти подават документи и ако не разчитат на солидни връзки, на препоръки от влиятелни властни лица, тогава шанса някой директор да благоволи да ги назначи заради качествата им е направо нулев; откъде-накъде директорът да има такова високо съзнание за отговорност, ние да не живеем в някакъв идеален свят?! Не, няма такова нещо, ние живеем в добре известния ни български свят, в който, както знаем, всичко е тъкмо наопаки на дължимото. По начало ако директорът мисли за това, за което следва да мисли, именно за доброто на младите, на учениците, ако мисли за високото качество на тяхното обучение, той трябва да търси под лупа най-добрия от кандидатите, оня, който най-много може да даде на учениците и на съответното училище. Да, ама не, тия неща рядко се случват в нашенските родни условия, у нас, казахме, винаги всичко е наопаки на дължимото, на правилното. Е, има и изключения, но те са толкова редки, че само потвърждават правилото, а то е: директорите обикновено не назначават ненаши хора, а само наши, кои са наши много добре знаете, не се правете на изоглавени че не знаете, прекрасно знаете, нека да си говорим и тоя път пределно честно! И тъй, понеже директорът трябва да разиграе сценка, че наистина е търсил и е намерил най-добрия от кандидатите, той е способен на 76

какви ли не фокуси, но обикновено постъпва съвсем дебелашки – понеже знае, че някой от кандидатите и да се оплаче, то гласът му ще бъде глас в пустиня; казахме, че в училищата безразделно, по абсолютистки маниер властва волята на директора, на пълновластния феодален господар. Та се играе, казахме, унизителна сценка, при която директорът ще се преструва, че наистина се интересува от качествата на кандидатите, ще ги разпитва за това-онова, ще се прави на важен, на "ентелегентен", на много оправен, за милеещ, моля ви се, за интересите на горките ученици ще се представя и преструва (не слушайки отговорите им обаче, щото той отдавна знае кого ще назначи, всичката пошла оперета-мелодрама, дето се разиграва, е само за замазване на очите!), абе театрото обикновено е на висота. Респективно милите кандидати, превити почтително отдве, също се преструват, че уж вярват, че някой се интересува от техните реални качества, те демонстрират, че вярват безрезервно на тази съвсем неоснователна илюзия, сиреч показват, че са много кротки, изпълнителни, че от тях ще излезе добри слуги, покорни пред волята на господаря, способни, разбира се, ако се наложи, "да му мият краката – и след това да изпият водата" и т.н., и прочие, и так далее. Разбира се, ако е мъж въпросният феодален господар-директор, а пък ти си красива дама, ще трябва да направиш нещичко че по незабележим начин да плениш сърцето му, копнеещо за ласки, особено ако пък директорът не е някакъв смачкан, а има, дето се казва, съвсем естествени "мъжки мераци" спрямо даскалиците, особено по-младичките; да, и това го има, нима се учудвате, че това го има, моля ви се, не се правете на изоглавени, пред мен тия неща не минават! Изглежда обществената престижност, тъй да се рече, на директорската професия, на професията на школския директор се дължи най-вече на този фактор, а именно, че той е началство на голяма свита от предани даскалици, които са способни да направят за шефа всичко, което той пожелае да му направят, с оглед да спечелят сърцето и благоразположението му. Любовните, абе да си го кажем направо, сексуалните апетити съвсем не са чужди на директорските сърца, е, разбира се, за тия неща не е прието да се говори, те са "обществена тайна", за която могат да си позволят да говорят само скандалисти като тоя там Грънчаров, а всички останали смирено мълчат, сакън, да не се разбере, че знаят нещичко. Нека този момент да го оставим дотук, да го имаме предвид обаче, разбира се, в очите на подобни директори младичките и красивичките кандидатки, гледащи го с покорни кравешки очи, както кравата гледа бика, са особено предпочитани, това, дето се казва, е човещинка, ний, бидейки психолози, няма да се преструваме, че не знаем за нея, че не я допущаме изобщо, напротив, допущаме я, даже имаме и безчет примери в туй отношение, но понеже сме възпитани, ще си замълчим благочинно (а иначе 77

сме живели дълго и много сме видели, много сме преживели, много знаем, нали така?). Разбира се, освен изтъкнатия "чисто човешки", с извинение, фактор, има и доста други, които са още по-важни, имам предвид проблема за избор на "добрия", сиреч, на "нашия" кандидат; у нас, казахме, нашият кандидат е добрият кандидат, цялата работа е как да стане така, че кандидатът да придобие статута на наш, придобие ли този статут, той вече може да е сигурен, че въпросното преподавателско или учителско място му е в кърпа вързано. Има училища, в които директорите, както подобава за същински абсолютни феодални деспоти са царували десетилетия наред, примерно, въпросната ОМГ в Пловдив е имала за директор лице, което е упражнявало властта цели 35 години! (Това е небезизвестният Кирчо Атанасов, който дорасна в един момент до депутат от БСП, от партията, която е майка-кърмилница, дорасна и дотам че да е носител на званието "Герой на социалистическия труд", не, изобщо не се шегувам, той наистина е носител на това звание, носител е също така и на орден "Стара планина" първа степен, даден от съпартиеца му Гоце Първанов, който, знайно е, раздаваше в един момент тия ордени сякаш са нещо като лимонадени капачки и т.н.) Има и други директори в Пловдив по-специално (а в страната, предполагам, положението е все същото), които също десетилетия наред са отдали на славно и блажено директорстване, примерно великият Соли Христов, директор на гимназията "Паисий Хилендарски", една колоритна личност, за която моя милост е писала, имам непосредствени, дето се казва, впечатления; даже и тук, ако не забравя, искам да разкажа една история, която има анекдотичен характер, ще я разкажа просто за да разведря тягостната обстановка, да се посмеем малко. Сега ли да я разкажа или после? Май сега й е момента, а? Само да си завърша мисълта и ще я разкажа, обещавам. И тъй, който кандидат е от "нашите", той гледа със съвсем други очички тъй величавия директор, седнал на трона си; директорът-властелин е обкръжен от "комисия", да, за да замажем очите на долните клеветници (като тоя там Грънчаров) ще си направим комисия, която съвсем "точно", "обективно" ще отсъди, ще изобретим "точкова система", зер, ний сме модерни, ний сме привърженици на нàуката, нема да се излагаме сега я! Членовете на комисията, знаейки, че участват в театър, се правят на много строги, приличат на величави безпристрастни съдии, гледат с леден поглед мухлюто, който без никакви протекции и връзки е дръзнал да им губи времето и да се явява за учителско място, демонстрирайки, че явно не живее в този свят, явно е некакъв там фантазьор или идеалист, живеещ в лудешки фантастичен свят, който никога, другари, никога нема да се появи тук, у нас, в България, помнете ми думата! Абе мухльовците биват гледани от членовете на величавата комисия като натрапници, както и подобава да бъдат гледани въпросните мухльовци, но, разбира се, всичко 78

трябва да се прави така, че ритуалът "безпристрастен избор" да бъде изигран що-годе прилично. Естествено, че директорът ще назначи който си иска на обявеното учителско място, естествено е, че ако кандидатът има протекция от "нашата партия", тоест е наш по партийна линия, то неговата кандидатура ще бъде предпочетена като желязна, щото властта на самия господар зависи, разбира се, от ръководството на управляващата партия, от кой друг да зависи – я да не се правим на мухльовци че не знаем дори и това! Ако пък случайно нема партийни връзки и протекции някой от нашите кандидати, тогава, на второ място, ще назначим оня кандидат, за когото се е обадило някое височайше лице от Инспектората, примерно, тогава този кандидат, имащ също желязна протекция, ще бъде непременно назначен, няма никакво значение какви са неговите качества, нема да се занимаваме сега с глупости, ний да не сме некакви там идиоти, нали така, другарки и другари?! Моя милост, говоря тук лично от свое име, аз, авторът, Грънчаров, съм бил също така и в такива комисии по избор на учители или други педагогически кадри, да, беше време в едно училище, когато и моя милост беше приближен до един директор, по-специално до една директорка, та тия неща ги знам отвътре, дето се казва, изобщо не говоря наизуст. Мога да посочвам и примери, по тази причина съм и доста опасен човек. Коварен направо. Но както и да е, темата е голяма, а аз се разпрострях, знаете, увличам се, като напипам някоя златна жила лесно не се отказвам. Пък е и актуална темата де, хиляди нещастници в тия дни се явяват на подобни "кастинги", на подобни нашенски шоута, на подобни циркове и театри по избор на "най-достойния кандидат за учител в нашето училище", другарки и другари, нали така? Знаем, дето се казва, и кътните зъби на директорите, освен че имаме съответните наблюдения, имаме и съответната психологическа проницателност, която именно ни дава цялата истина. Пък и сме дали обет да говорим и пишем винаги самата истина, та по тази причина именно сме станали най-зъл враг на човечеството, народен враг, абе враг на човещинката, която се вихри в нашето тъй свидно отечество и е намерила тъй топъл приют в родните ни школски учреждения. А сега да кажа нещичко за това какво се случи на един "конкурс" за учител по философия в училището на знаменития многогодишен директор Соли Христов, който наскоро беше награден със званието "найзаслужил директор за цялостната му всеотдайна дейност за благото на родното образование и училище". Тия, които го наградиха, изглежда не знаят и тази негова заслуга, ето, правя нужното да им запълня празнината; не, другарки и другари, това не е "публичен донос", това е просто една вълнуваща история, която тук разказвам за разведряване на обстановка79

та, за развеселяване, за ободряване на духовете, хора сме все пак, нали така? Признавам, г-н Соли Христов, когото познавам от много години, е велик училищен мениджър, той, разбира се, е и голям чешит, както и подобава за такъв човек, който е удържал на всички политически бури и преврати от последните 30-тина години, издържал е на всички пленуми на БКП преди 1989 г., на всички духания на нови ветрове след 1989-та, абе такива хора като него заслужават не просто грамоти, ордени и награди, но и памятници даже заслужават. Аз нямам думи за да опиша в цялата величавост този наистина титан на родното образование, но ето, понеже нямам писателския талант, ще опиша нещо съвсем кратичко, което е само малък щрих към неговата тъй богата, предполагаме, и героична биография. Представяте ли си, удържал е като скала на всички политически бури, нито кръвожадните брадати седесари са могли да го уплашат, нито всички други останали политически кръволоци, г-н Христов, предполагаме, бидейки верен на онази все същата партия, майката-кърмилница, столетницата, успя да удържи на всички бури, ветрове, земетресения, урагани, цунамита и прочие. Но да се отказвам, няма как да очертая неговия безсмъртен героичен образ, затова спирам дотук, сега ще разкажа само вълнуващата история, в която и аз, няма начин, съм замесен. Та г-н Христов – било е някъде в края на миналия век, някъде в ония паметни години на прелома между два века и две хилядолетия даже – бидейки директор на упоменатото училище (той още е негов директор, да му дава Бог сили и здраве да изкара на директорския пост още некоя и друга петилетка!) обяви, значи, учителско място по философия. Моя милост се яви, защото бях на постоянно място, ала бяха намалели часовете и аз години наред работех за непълна заплата, та се налагаше постоянно да си търся друго място, място в друго училище, било за допълване на часовете, било за някое по-престижно място, където заплатата е цяла. Имаше сума ти кандидати, но накрая останахме само двама: аз и една дама на почтена възраст (да не си помислите, че е някаква дама на прелестна възраст!). И двамата имахме прословутия първи клас-квалификация, а в онова време директорите на училища поне се преструваха, че спазват наредбите, санким, вълнуват се от качеството на образованието на учениците. (Тия дни видяхме, че г-н Старибратов, директора на МГ, даже не се престори, че се вълнува от такива подробности, елиминира ме без изобщо да обърне внимание на квалификацията ми. За което заслужава едно евала, поне не си даде труда да се преструва, това неговото, така да се рече, е мъжкарско и дори пичовско поведение!) Та г-н Соли Христов ни подбра нас двамата, след това поговори с другата кандидатка и в един момент нея я пусна и повика мен. И вътре между нас се проведе следния съдържателен диалог (г-н Христов е филолог, чини ми се, т.е. е 80

словоохотлив човек, с известни философски наклонности, та вземете предвид и това): – Г-н Грънчаров, Вашата кандидатура е солидна, сериозна, много се колебах кой кандидат от двамата да избера, но накрая реших: ще назнача госпожа Х. Благодаря Ви за участието! Съжалявам, но мястото е само едно и Вас не мога да взема, но Вие напълно го заслужавате. – Г-н Христов, а може ли все пак да попитам: как стана така, че везните, дето се казва, натежаха в полза на въпросната госпожа? Сам разбирате, човешко е да се вълнувам от този въпрос, та затова питам и Ви моля да ми отговорите. – Да, разбирам Ви, г-н Грънчаров, затова ще удовлетворя питането Ви. И при това ще бъда пределно честен с Вас: понеже във всички други отношения сте напълно равни кандидати, надделя това, че другият кандидат е жена! Тази е причината, честно казано, да предпочета нея. Виждате, пределно съм честен – каза това г-н Христов и ме погледна мило за да види как ще преглътна тази хапка. – Уважаеми г-н Христов, добре ли чуха ушите ми? Вие сериозно ли говорите? Или се шегувате? Обстоятелството, че другият кандидат е жена за Вас е изиграло решаваща роля? – Да, така е. Честно Ви признавам. Реших преподавателят по философия в моето училище да бъде жена. Мисля, че бях пределно ясен. Вие следва сам да разберете защо се принудих да взема това решение. Не съм длъжен да Ви давам повече обяснения. Пожелавам Ви и Вие да си намерите един ден мечтаното работно място. – Г-н Христов, позволете ми, аз, така да се каже, съм философ, по тази причина съм длъжен да кажа следното: как така оценихте, че жена е по-добре да бъде учител по философия в повереното Ви училище? Простете, но това не ми звучи убедително: естеството на половия му орган да има такова фундаментално значение за един философ във Вашите очи! Аз, разбира се, нямам женски полов орган, но това не ме прави по-слаб философ! Откога жените станаха по-добри философи от мъжете, това е новост за мен, която ми се ще да обсъдя с Вас. Вие давате голям принос в историята на философстването и на учителстването, бравос! – Г-н Грънчаров, зная, че сте голям софист, но Ви моля да не спекулирате с думите ми! Много Ви моля да не извращавате смисъла на думите ми! И в думите Ви съзирам грозен сексуален подтекст, моля Ви да престанете! Нямам повече време за губене в празни приказки. Довиждане! Успех! – О, не, г-н Христов, Вие няма така лесно да се отървете от мен! Повдигнахте някои силно заинтригували ме проблеми, вълнуват ме тъкмо като философ. Как разбрахте, че една жена може да е по-добра в сферата на философията от един мъж? За Вас това ли е водещото – или особеността на половия й орган за Вас има такова фундаментално значение? А 81

за сексуалния подтекст на вашето дискриминационно спрямо мъжете решение Вие сам повдигнахте въпроса. Надявам се, тази дама не я вземате за учителка по философия само защото е жена, т.е. може да бъде използвана и в прякото й сексуално значение. Вие сте мъж и във Вашите уста тия думи, именно "вземам я защото е жена", могат да бъдат, разбира се, разбрани съвсем буквално, те точно така и прозвучаха. Та чакам обяснението Ви: освен за сексуални цели как става така, че една жена може да бъде по-добра от един мъж във философстването, във философията, в обучението на младите по философия? Щом ми разкриете тази загадка, ще си тръгна, но чакам от Вас убедителен отговор. Г-н Христов в този момент, без преувеличение, започна да се поти от напрежение! Леле, тоя наглец се опитва да му поставя неудобни въпроси, на него, на директора! Ще ми философства той, я го виж ти, ще ми се прави на умен! Не мога да разкажа по-нататък как протече нашия диалог, но той продължи няколко часа. Все в този дух, диалогът си го биваше, г-н Христов, казах, е словоохотлив, като се видя притиснат, се опита да ми отговори, доста неубедително, впрочем, поставих му нови и нови въпроси, стана една, която не може да се разправи тука, много е дълъг тоз замечателний диалог; аз тогава бях млад, издръжлив на диалози, абе какво да ви разправям повече. Г-н Христов заради този диалог още ме помни и затова като ме срещне на Главната улица в Пловдив, ускорява крачка и почва да бяга по-далеч от мен; до ден днешен го прави това, е, той така си и върви де, винаги върви с бърза походка, но като си срещнем погледите, направо литва! Ох, спирам дотук, просто много писах, изморих се, а днес и започнах по-късничко да пиша, затова спирам наистина. Хубав ден ви желая! Ще продължа разсъждението си, живот и здраве да е, съвсем скоро. И тъй, мен тия дни ме отхвърлиха съвсем грубо, без даже подобаващите театри, от учителско място в МГ; аз поисках обяснения, разбира се, директорът ще си замълчи, едва ли ще ми отговори. Ще се наложи обаче да отговаря на по-висшестоящите органи, ще се наложи да се пожалвам в институциите, включително и в Комисията за защита от дискриминация. И до обмудсмана ще се пожалвам, все още е г-н Пенчев омбудсман, има смисъл да се жалва човек на него, а стане ли омбудсуомънка Майчето, тогава нема смисъл просто да й се оплакваш, но сега все още има. Ще чакам днес-утре да видя дали ще получа някакви смислени сигнали от МГ за произведения от тях гаф и ще предприема нужното. Аз, разбира се, съм доста костелив орех, г-н Старибратов може и да не знае това, е, ще му дам възможност да го научи. Край засега. До скоро! Бъдете немалодушни, скъпи кандидатстващи за учителско място безработни учители, моля ви се, не бъдете малодушни! Дръжте се достойно и се борете за правата си, не се оставяйте да ви газят, да мачкат достойнството ви, да се издевателстват над вас! Съпро82

тивлявайте се всеки ден, само този е начинът да настъпи промяна: промяната и тук зависи само от нас самите, не от някой друг. Ако се борим, ще променим непременно нещата, иначе, ако продължим да бъдем малодушни, от униженията няма отърваване. И тогава горко ни...

Страх и малодушие вървят ръка за ръка, победиш ли страха, ще сразиш и слабостта Вчера написах есе със заглавие Моля ви, бъдете немалодушни! от моята поредица за това как практически, на дело можем да осъществяваме непосредствената, реалната промяна в образователната сфера. Поставих въпроса за униженията, на които са подложени учителите, които всяка година си търсят работа, за това как директорите на училища правят конкурси, тези спектакли са още по-колоритни от това как Бай Ганю прави избори примерно. Призовах към немалодушие, към достойно поведение, т.е. към борба с безобразията. Няколко часа след като публикувах този текст на сайта на МГ обявиха резултата от шоуто "правилно назначаване на учител по философия", което директорът Старибратов разигра за няколко дена, отразих случилото се ето тук: Директорът Старибратов сгафи яко, извърши политическо назначение: бивш зам.-кмет от братската на БСП партия АТАКА е новият учител по философия в МГ! Какво да правя сега? Длъжен ли съм да противодействам някак – или да си замълча? Приятелите, най-близките ми хора постоянно ми говорят: замълчи си най-накрая бе, човече, разбери, ти сам няма как да промениш света, а само ще страдаш! Нима не ти стига това, което преживя, а искаш още? Видя ли какво стана в ПГЕЕ-Пловдив? Нима спря безобразията? Не, напротив, победиха те, другарите – и сега ликуват, радват се на бедите ти. Ако и този път почнеш борба, ще ти излезе името че не прощаваш никакво безобразие, това ще се разчуе – и тогава вече никой, абсолютно никой директор няма да те вземе на работа повече! А сега си в разцвета на силите си. Помълчи малко за да се върнеш в образованието, направи компромис: не си ти този, който нещо може да промени. Тия хора от Министъра не ги е страх, та ти ли ще ги уплашиш? Ако не спреш ще те държат завинаги извън образованието. Ще си стоиш безработен и ненужен докато си жив. Ето такива работи ми говорят най-близките ми хора всеки ден. Наистина, какво да правя ето сега, в този момент трябва да реша. Дилемата е и нравствена. Но и екзистенциална. Аз вече месеци съм без всякакви средства за съществуване и да си намеря работа е вече въпрос на оцеляване. Нещата са сериозни. Заради тия борби със самозабравилите се образователни началства аз платих тежка и страшна цена. Включително и със здравето си. Какви са тези хора обаче, нима нямат капчица съвест? Този въпрос мен лично много ме интересува. Ето сега ми е безкрайно интересно какво мисли директорът на МГ Старибратов, ще ми се да разбера има ли известни угризения заради стореното, заради гафа, който си позволи – или подобна емоция му е изцяло чужда. Забележете, това е ръководител на образователно-възпитателно учреждение, ако беше 84

някакъв друг, примерно ако беше началство в милицията, да кажем, е друго, но тук работите са сериозни, в образователно-възпитателната и личностно-формиращата сфера тия неща, нравствените, имат най-важно значение. Как разсъждават тия хора, та са стигнали до положение да нямат особени нравствени скрупули? А че създават такова впечатление, това е безспорно, не вярвам да не могат да си дават сметка за това. Или могат да не си дават сметка? Възможно ли е властта да доведе до такова заслепение? Който обаче не може да издържи на изкушенията на властта, такъв не я заслужава. Такъв не е достоен за нея. Лакмусът за силната личност е този: властта да не те деморализира. Да си запазиш човечността въпреки властта. Този е критерият за силна личност според мен. Бил съм и директор на училище, и кмет също така съм бил (вярно, за кратко време, за няколко месеца само, оттеглих се сам понеже нямам апетити към властта) и затова добре зная как властта влияе върху съзнанието и душата. Та в тази връзка ми се ще да направя нещичко за да вляза в контакт със съгрешилия. Да разговарям с него обаче ми се струва, че няма смисъл. Ще стане дълга и широка. Други хора от висшестоящите инстанции са длъжни да говорят с него за сторения гаф, за голямата излагация. Но и аз нещичко мога да допринеса, та тия хора да разберат, че така не може да продължават. Поне малко да се засрамят, примерно. Каквото мога да допринеса в това отношение аз ще го сторя. Защо ли? Ами защото това са хора на публични длъжности. И трябва да отговарят. А аз пък съм гражданин. Данъкоплатец. Имам пълното право да ги държа отговорни. Знаете ли, проблемът в тази наша злощастна страна е, че ние, гражданите, не си изпълняваме задълженията. Не се държим като граждани, а се държим като... трудно е да намеря думата, щях да напиша "льохмани" (непохватни хора са льохманите, безделници и пр.), ала се отказах, май думата балъци е по-подходяща? Държим се много глупаво, този е възловият момент. Сами си вредим като се правим на толкова щедри спрямо длъжностните лица на държавна, на обществена служба, които си позволяват какви ли не зулуми, безобразия и нарушения. Прав в този смисъл е философът Хегел, казал, че всеки народ си заслужава управниците. Или е достоен за правителството си. Всеки народ има такива управници, каквито заслужава. Оттук, от нашето безхаберие спрямо безобразията иде целият ни проблем. Ние сме отговорни за всичко. Понеже много им позволяваме и още повече търпим. Знаейки, че насреща си имат наивници и малодушници, които няма да ги държат отговорни, те си позволяват всичко. Сфащате ли сега откъде идва проблемът? Аз съм отговорен за това, че живея в такава страна. И докато не направя онова, което ми е по силите за промяната, няма да мирясам. Ето такова съзнание ни е потребно. Не да чакаш другите нещо да направят. Да чака85

ме умеем. А ти самият, като видиш неправдата, да реагираш мигновено. В един момент ще се намерят и хора, които ще те подкрепят. И злосторникът ще бъде спрян. Много може отделната личност, аз стоя на гледището, че тя може твърде много; отделната личност е в центъра на всичко по моето разбиране. Една личност, притежаваща ново съзнание, е способна да предизвика същински поврат и промяна към по-добро. Стига да не мълчи. И да не чака другите нещо да направят. Стига да има съзнание за дълг, според което ти си този, от когото всичко зависи. Появи ли се това съзнание, промяната вече е станала. Под влиянието на това съзнание личността неминуемо ще предприеме действия за реална промяна и на ситуацията. За това се иска да реагира смело. Да, трябва да победи страха. Глупавият страх е причина у нас нещата да не вървят. Пълно е наоколо със страхливци, това поне не сте ли го забелязали? Страх и малодушие вървят ръка за ръка. Взаимно се подкрепят. Победиш ли страха, ще сразиш и малодушието. И произтичащото от него безразличие. И ще почнеш да се държиш както подобава, т. е. достойно. Това са стъпките към свободата. Робското, слугинското у себе си трябва да победиш, тръгвайки от победата над страха. Треперковци у нас колкото щеш. Треперковците само мърморят (тайничко, сакън да не ги чуе някой и да донесе "там, където трябва"!), ала нищо не правят. Аз лично ако нищичко не предприемах и само си мърморех в блога, щях да бъда най-обикновено нашенско мрънкало. Пълно е с такива "бабаити" у нас, на думи са големи борци, пичове, не знам си какви. Особено бабаитлъка си го проявяват ако може анонимно, за да не разбере началството. А иначе са си съвсем послушни. Пред жена си в къщи са герои. Псуват на поразия. Внимавайки някой комшия да не чуе все пак. Презрян никаквец от този род аз не ща да бъда. Не съм бил и няма да бъда. Е добре, какво сега трябва да направя в така и така възникналата ситуация? Бяхме в Математическата гимназия общо 8 човека кандидати (5ма се отказаха предварително, дали са документи, но като са разбрали по някакъв начин за кого е мястото, са се отказали от участие), да, 8 човека, включително и победителят, атакуващият другар, който е бил зам.-кмет на район и дори експерт в РИО-Пловдив, пък е решил да се прислони на тихичко до пенсия в МГ. Значи останалите кандидати ще си замълчат, правейки се на ударени. С оглед да не се прочуят че са опърничави като мен, което ще сложи кръст на бъдещето им. Щом искаш някъде системата да благоволи да се подслониш, трябва да си кютиш. Ако не си траеш, ако тръгнеш да протестираш, ако, примерно, напишеш жалба и това се разчуе, то нито един директор след това няма да пожелае да те вземе на работа. Ще станеш като мен, дето много съм протестирал. И не само че съм протестирал срещу директорски произволи, но и публично съм обявя86

вал това. Направил съм нужното да ме знаят що за птица съм всички директори. И ето, сега в Пловдив съм дискриминиран открито от цялото директорско съсловие. (Дали не трябва да ида да се спасявам в София?) Цяло чудо ще е да се намери някой директор в Пловдив да взема на работа проклет философ като мен, дето не си мълчи. Таралеж в гащите, с извинение, но такава е поговорката, никой директор няма да иска да си тури. А би трябвало, ако нещата в свидното ни отечество бяха нормални, ако някой мислеше за интересите на учениците или за качеството на тяхното образование, личности "черни овци" като мен щяха да бъдат найтърсени. Та 6 човека от ощетените кандидати, предполагам, благоразумно ще си замълчат, но само проклетникът Грънчаров ще реагира. И то не само с писане в блога си, а и с други, още по-неприятни за директорското съсловие неща. Как обаче да реагирам, ето в това е въпросът? Да напиша жалба до г-м Министъра, до другите институции, до началничката на РИО-Пловдив е умряла работа. Добре знам, че е умряла работа, не си мислете, че не го знам. Нищичко, абсолютно нищо не постигнах като писах купища жалби за неуредиците, за ексцесиите в ПГЕЕПловдив, абсолютно нищичко! Ако изключим това, че само на себе си навредих. Нито едно висшестоящо началство не се трогна от моите апели да спрат безобразията. Най-малко от всички пък се трогнаха всички ония министри (на образованието и науката), до които писах; до един камък да бях писал, той повече щеше да се трогне, но министрите изобщо не се трогнаха. От което съдя, че министерските бюрократи просто скриха всички мои жалби от министрите, до които ги бях адресирал. Опитите ми да се срещна с "реформаторският министър" на образованието и да му обясня вкратце цялата работа се оказаха безнадеждни. Реформаторският министър се оказа досущ като всички останали: превърна се в покорен изпълнител и служител на волята и интереса на министерските чиновници. Тъй че сега да пиша нова жалба до Министъра (относно произшествието в МГ-Пловдив) май няма нужда, а, какво ще кажете? Или все пак има нужда, а? Поне за да имам документ, че съм реагирал някак? Щото и аз ако си замълча, кой друг тогава ще проговори и ще каже това, което трябва да бъде казано? Нереагирането спрямо безобразията е съучастие в тях. И също така е насърчение. Аз обаче не ща да насърчавам ония, които си позволяват да безобразничат. Те точно това чакат и на това разчитат. Затова безобразниците у нас са се разпасали толкова: щото никой не реагира на безобразията им. Или ако реагират, това са единици. Такива като мен реагират, на тях обаче никой не им обръща внимание. "Кучетата си лаят, керванът си върви". И също: "Влачи куче, диря нема". Писах, писах, реакция от отговорните органи няма. Никой не зачита гласа на граждани като мен. Мислят ни за някакви там ненормални87

ци. И натрапници. Отчайващо е. Пустош и мъртвило. Затова страната ни почна да прилича на пустиня. На духовна пустиня. На човешка пустиня. В която човечността е най-дефицитен продукт. Някои приятели пък ме критикуват че грешката ми била следната: не съм бил постъпвал по християнски. Много съм бил рязък, обиждал съм бил провинилите се другари. Трябвало да се отнасям към тях с добро и с любов. Любовта може онова, което злото и омразата не могат. Добросърдечно трябвало било да се отнасям към разпасалите се другарки и другари от ръководния и властващ елит, които си безобразничат със сладострастническо някакво удоволствие. Трябвало било да не ги обиждам с нищо, щото те били имали, предполагам, крехки, обидчиви души и моите прями думи, видите ли, ги били наранявали. И ожесточението се увеличавало. Безобразниците у нас били имали – запомнете това! – крехки и раними души. Трябвало било да ги щадим. Те също, видите ли, презирали подлостите, мерзавщините и мръсотиите, ала просто нямали душевната сила да се възпрат да ги правят. И ний с любовта си сме можели да подсилим душевната им сила. Да, любовта може това, което нищо друго не може. Дали в такъв случай да не напиша едно писмо до г-н Старибратов, което да е преизпълнено с любов? Та да го трогна така, че да осъзнае и почувства греха и грешката си. И сам, така да се рече, да се презре. И да помогна някак да се осъществи онзи така желан поврат в душата му, към който се стреми цялото му тъй страдащо същество. Още повече че той показа оптимистични податки в тази посока: виж Директорът на ОМГ отговори на писмото ми, естествено моята кандидатура за учител по философия е елиминирана по (не)ясни субективистки и дискриминационни подбуди. Там между другото той написа следното: ... Приемете моето извинение. Лично аз следя вашето списание и работата ви с учениците и споделям подобни възгледи. Пожелавам Ви лека и ползотворна учебна година! (Хубава подигравка, забелязвате ли между другото, си позволява, а, какво ще кажете, чудесна е, грешка няма: прогонвам те без обяснение, осъждам те по този начин да си останеш безработен, ала ти пожелавам лека и ползотворна учебна година!) За какво говорят тия прочувствени думи ако не за една страдаща, раздвоена между злото и доброто душа? Човекът просто са го притиснали да направи такава идиотщина, но той лично това не го желае – и копнее да бъде добър и справедлив, ала не му позволяват. Не е лесно да си директор в наше време, отвсякъде те атакуват различни сили, всяка си иска своето. Грънчаров иска справедливост, ала другарите от АТАКА и от БСП искат да назнача техен човек за учител по философия, брях, какво да правя? Амче на другарите от АТАКА и от БСП особено аз съм много задължен, мога ли да пречупя хатъра им? Абе какво 88

иска тоя Грънчаров бре, не е ли време да миряса? Трябвало било да изберем най-добрия кандидат, оня, който превъзхожда всички именно като личност и като философ, като учител и пр., майната ти, кога у нас е било всичко да е както трябва и справедливо? Кога у нас най-добрите са били избирани на каквато и да е било държавна работа или длъжност? Винаги най-лошите, безскрупулните са ни управлявали, винаги те са блаженствали на високите служби особено, ех, Грънчаров, що се правиш на такъв идиот че не разбираш поне това? А и тук става дума за едно проклето даскалско място за учител по философия, голема работа, нема да пропадне света като поставим тук един заслужил другар от братската партия АТАКА?! Е, сега пък ще се правим на големи светци, обучението по философия на учениците щяло било да пострада, глупости на търкалета?! То и учениците да не би да мислиш че искат някой да ги тормози да учат истински? И те обичат даскалите, дето не им дават много зор. Ето, другарят от АТАКА е такъв популист, че учениците ще го обикнат непременно. Ще стане най-добър и обичан даскал. А такива като теб само създават проблеми. А пък и разбери, Грънчаров, не можех да пречупя хатъра хем на политическите ми другари, хем на другарите от РИО. Господинът, когото назначавам, е вътрешен човек в инспектората, да не би да ми е изпила чавка ума та да се конфронтирам с другарите от Инспектората? И за какво, моля ти се? За теб ли? Или за проклетата ти справедливост? Ти мен за мухлю ли ме мислиш? Аз отговорих на това чистосърдечно писмо на въпросния администратор. Така му отговорих, че той се докачи и млъкна. Дали сега не е време да му напиша друго писъмце? Ей-така, заради науката да се пожертвам малко? И за демокрацията де. Що пък да не му напиша едно кратичко писъмце? Все пак първо към него трябва да се обърна. Трябва да щадим реномето му донякъде. Въпреки че той трябваше много да внимава да не сгафи. Да, ала се поддаде на натиска. Съгреши. Как ли следва да се отнасяме към грешниците? По християнски трябва да се отнасяме, нали? Или по будистки? Забелязвам, че у нас напоследък е пълно с все повече будисти. Е, ще опитам да му напиша едно писъмце и понеже вече взе да ми писва да пиша тази сутрин, то ще бъде съвсем кратичко. Ето какво писмо се получи, пиша го тук пред вас: Здравейте, г-н Старибратов, Онзи ден в неделя като ми отговорихте на писмото, аз Ви писах, а Вие след това замлъкнахте. Но диалогът между нас трябва да продължи. Държанието Ви предизвиква много недоумения и куп неизбежни въпроси. Позволихте си да сторите много грешки. Не смея да твърдя, че ме излъгахте, но такова впечатление, простете, създавате. Сгафихте така, че ще Ви се наложи да давате обяснения. И то по възможност по-убедителни. 89

Мисля че сте разбрал, че в наше време властта не Ви гарантира недосегаемост от критики. Длъжността Ви е публична и аз като гражданин имам пълното право да Ви задавам тия въпроси. Нещо повече, това е мой дълг. Привикнал съм да си изпълнявам човешкия и граждански дълг. На такива опасни неща съм учил и учениците си. Може би и затова Вие ме елиминирахте така решително, но и толкова грубо. Можеше да се опитате да го сторите с известен финес. Подозирам, че някой Ви е повлиял да заживеете с погрешното чувство за пълна безнаказаност. Такова едно съзнание е неадекватно на реалностите на съвременния живот. Време е да се събудите. Нещата днес са съвсем различни. Както и да е, решен съм да Ви изнеса един урок. Учител съм, тази ми е работата. Урок по психология, по философия на живота и по гражданско достойнство възнамерявам да Ви изнеса. Урок, който предпочетеният от Вас кандидат, другарят Казанджиев, не може да Ви изнесе. Той няма и моралното право да Ви изнесе такъв урок. Вие си позволихте да направите куп грешки, процедурни и от всякакво друго естество. Това показва, че сте си въобразил, че можете да си правите каквото Ви скимне. Насреща си обаче нямате балъци, а разбиращи човешки същества. Не зная как другите ощетени кандидати ще реагират. Сам разбирате обаче, че аз няма да си замълча. Ще Ви се наложи да отговаряте. Ще понесете пълна отговорност за произвола, който си позволихте. "Точковата система", с която се опитахте да ни хвърлите прах в очите, първо, следваше да я обявите, неясни са критериите. Ще трябва сега, постфактум, да давате обяснения. В тази точкова система влизаше ли критерий ниво на квалификация на кандидатите? Аз имам чувството, че най-важният критерий във Вашата точкова система е бил "политическа принадлежност към правилна братска партия". Колко точки давате за този признак? Как можахте да си позволите такъв гаф: да назначите ярко изразено политическо лице на длъжността учител по философия в повереното Ви училище? Излишно е да казвам, че училищата са деполитизирани. Това не Ви ли смущава поне малко? Второ, мен ме елиминирахте крайно грубо. Ще трябва да дадете обяснение колко точки съм събрал и защо не съм бил сред фаворитите. Моята кандидатура е силна. Кое по-точно Ви накара да ме елиминирате и дискриминирате по такъв един нескопосан начин? Давате ли си сметка, че не съм човек, който ще прости погазването на моите човешки и конституционни права? Аз вчера очаквах цял ден да ме поканите на разговор за да дадете подобаващите обяснения. Днес в 14 часа ще бъда в РИО-Пловдив да разговарям по прелюбопитния казус с г-жа И. Киркова. Ако желаете, можете да се присъедините към компанията ни. Веднага след разговора с нея ще предприема нужното за да известя в писмен вид и г-н Министъра 90

за тази толкова възхитителна история. Но първо Ви давам шанс да дадете убедителни обяснения. Вие не сте на нивото на един, да речем, султан на Османската империя, та никой да не може да Ви иска обяснения. У нас даже властници от много по-високо ниво им се налага да дават обяснения. Между другото, аз съм и медийно лице, имам си собствена медия, това е моят блог. Блогът ми се чете от много хора. Тези хора са запознати със стореното в тия дни от Вас и също чакат Вашия отговор. Чакат Вашите обяснения. Да, демокрацията е нещо много лошо, г-н Старибратов, ето, налага се на началствата да дават обяснения на гражданите. Вие заявихте в писмото си до мен, че сте бил горещ привърженик на демократичните възгледи – в образователната сфера най-вече. Ето, давам Ви шанс на дело да докажете това. До този момент не Ви е проличало, че сте привърженик на демократичния дебат. Криете се от него, което не говори добре. Имам много конкретни въпроси към Вас. Съветвам Ви да прочетете коментарите в блога ми по повод на цялата тази история. Примерно г-н Р.Радев, философ, пенсиониран многогодишен директор на училище, от Перник, Ви зададе чудесни въпроси. Г-жа М.Василева, учителка от Пловдив, сега пенсионерка, също Ви зададе превъзходни въпроси. Поровете се, намерете ги. Интересно е да разберем защо Протоколът, съдържащ "точките" и класирането на допуснатите за втори кръг "събеседване", е подписан едва на 31 август, а по Вашите думи е бил готов още на 28 август? Защо три дни мислихте какво да правите и накрая, след толкова много мислене, дръзнахте да сторите непростим гаф, за който много ще се говори? Съзнавате ли вече какво си позволихте да направите? Грешката Ви е голяма. Вас специално, позволете да запитам, вълнува ли Ви изобщо качеството на образованието по философия на учениците от Математическа гимназия? Как се убедихте, че най-достоен за тази функция е тъкмо въпросният функционер на партия АТАКА? Смятате ли, че ще можете да убедите в правилността на своето решение самите ученици от МГ, а също и техните родители? Сега ми хрумва: ако искате, готов съм да дебатирам с Вас и с г-н Казанджиев възникналия казус пред камерите на Пловдивската обществена телевизия. Ето, каня Ви в своето предаване "На Агората...", то се излъчва в четвъртък, от 11 часа, заповядайте в този час в сградата на ПОтв. И без това напоследък правя поредица от предавания за състоянието на образователната ни система, предвид идващата нова учебна година. Ще се радвам да бъдете мой гост. Толкова. Много съжалявам, че нещата стигнаха до такъв край. Наистина силно ме разочаровахте. Много жалко! Бъдете здрав! С поздрав: А.Г. 91

Това е. Спирам тук. Не ми се пише повече за нищо. Ще се отдам на почивка. Излизам на разходка. Хубав ден ви желая! До нови срещи! Не се страхувайте, подло е човек да се страхува, правете нужното да бъдете достойни човеци и граждани – ето това ви желая в завършек. Правете казах, т.е. на дело, практически, а не само мисловно. В делата, в действия, в постъпки показвайте, че сте такива. Тук е разковничето. Желанието за свобода е нищо, истинското е реалната, действената, действителната свобода. Дали г-н Старибратов, прочее, не ме отритна така неблагоразумно от МГ само защото го е страх да не спомогна техните ученици да станат наистина свободни и достойни личности? Дали тази не е истинската причина да ме отхвърли така решително? Наистина, не мога да разбера какъв е този негов неистов страх от мен? Голяма загадка, но ще видим, ще направя нужното да я разгадая. Ще ви известя за постиженията си в тази посока.

България е на път да стане страна на антикултурата

Последното есе от поредицата, която условно наричам "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието" (примерно), публикувах под заглавието Страх и малодушие вървят ръка за ръка, победиш ли страха, ще сразиш и слабостта. Стана така, че под въздействието на логиката на живота се наложи да дам предимство на въпроса за това как следва да се отнасяме към поведението на училищните директори, имащи самочувствието че са нещо като бейове от най-ранните времена на Османската империя – или като феодални деспоти, разполагащи с неограничена власт. Дадох конкретни примери, взети от живота, този път с поведението на директора на Математическа гимназия в Пловдив, който явно е имал шанса да обезсмърти името си, влизайки в тази поредица. Той, разбира се, все още не е реагирал никак на моето толкова любезно, но и прямо, пределно откровено писмо, което му написах; мълчи упорито, показвайки на дело, че твърдението му, че бил, видите ли, горещ привърженик на демократичния дебат, е напълно неоснователно изхвърляне; самоопровергава се по категоричен начин, независимо че като математик следва поне да не допуска толкова груби логически грешки. За да завърша подетата тема ми се налага да направя някои заключителни обобщения. За да се разпищолят толкова училищните директори сме виновни най-вече ний, учителите, образователните дейци: това, че ни липсва развито гражданско и демократично съзнание е причината за такава една 93

аномалия (все пак живеем в XXI-ия век, а не, примерно, в 1540-та година!). Това гражданско и демократично съзнание със съответстващите на него нрави е причината за вихрещия се произвол на училищните директори. Те са си втълпили, казах, че са нещо като турски бейове, макар че много се съмнявам, че оригиналните турски бейове едно време за се държали точно като тях: нашенските бабаити са значително по-нагли от служителите на турския султан по места, в санджаците и вилаетите, в учрежденията на Османската империя. Много често училищните директори у нас имат поведението на най-обикновени и банални мутри, които нямат никакъв респект и никакво приличие пред народа, пред послушните балъците, на които са се качили на главата и се чудят какви мерзости да произведат там. Най-малкото, което си позволяват, е да се гаврят с персонала както си искат, примерно, да издевателстват безсрамно над горките безработни учители, на които се налага всяка година да кандидатстват за освободилите се учителски места. Те явно имат една идея-фикс: да покажат колко са величави, колко безконтролна е тяхната власт, т.е. внимават да демонстрират непрекъснато, че могат да си правят каквото искат. (В моя екзотичен пример, случил се тия дни – не съм си го изфантазирал, наистина се случи! – въпросният директор на Образцова математическа гимназия в Пловдив си позволи да назначи за учител по философия един местен известен партиен функционер на партия АТАКА! Наистина "образцово" е това поведение, няма що, съответства на едно "образцово" за разложилите се нрави в образованието училище!) Как може да се озапти тази склонност към произвол, как могат да бъдат сложени известни граници на подобна арогантност? Ами лесно е. Стига директорите да нямаха насреща си овчици, а достойни личности и граждани. Ето, в нашия случай директорът на МГ си позволи да се погаври със седем човека, кандидати за това учителско място. Други петима предварително се отказаха, явно защото някак са узнали предварително какво ще се случи и затова са се въздържали да участват във фарса. Значи 12 човека просто си замълчаха (и себе си слагам в това число, защото освен че писах само в блога си, до този момент не съм реагирал другояче, именно на дело). Безобразието се прави пред очите им, те си замълчават. Това ако не е насърчение на разпищолилия се управник и дори съучастие в безобразието – сполай му кажи! Сега става ли ви ясно защо у нас политическите нрави са толкова долни? Ами защото сме способни да понасяме всякакви издевателства, затова е така. Не реагираме както подобава за личности и граждани, затова злосторниците са се разпасали толкова. Липсва сдържащият фактор в лицето на смели и достойни личности и граждани, които са способни да противодействат решително на произвола, на гаврите със законността и правото, на мутренската безцеремонност и безочие на нашите управници. 94

Тази държава не е бащиния на мутрите, ето това трябва да се разбере! Тази държава е на нас, гражданите. Щом допускаме управници с мутренско поведение да се гаврят с нас, заслужаваме си участта. Ако поне неколцина личности и граждани издадат открито глас в защита на правото, законността, благоприличието, ако покажат решимост да се борят, злосторниците ще се позамислят дали да продължат да се държат така арогантно. Разбира се, когато само един човек се противопостави, а всички други мълчат и гледат сеир, този отделно взет човек, показващ някакво личностно и гражданско поведение, непременно ще бъде обявен от злосторниците за "ненормален", за "луд", за "неадекватен", нищо чудно тогава и диагноза да му поставят: там, където безразличието или стадността е норма, там личностно изразеното и гражданско поведение е същинско безумие! Когато някъде у нас някой се осмели да протестира, всички други засегнати мигновено застават в поза "гледане на сеир" и не благоволяват да си мръднат и малкия пръст да го подкрепят някак, да покажат солидарност с възмущението му, не, такова нещо у нас не може да се случи. Ето причината арогантните управници, началства, чиновници да се държат толкова нагло с нас, да не уважават изобщо правата ни, да си позволяват грозно и недопустимо в нормалните страни поведение. Нали чухте какво се случи в тия летни горещини в едно нашенско село? При 35-градусова горещина всеки ден няма вода в това село. Само един човек се вдига да протестира. Не, спокойно, той даже не е българин, чужденец бил, белгиец, таман от страната, в която е столицата на Европа. Отишъл в отчаянието си при благоденстващата кметица и заявил, че докато не направи нещо да пусне водата, няма да излезе от кметския й кабинет. Другарката кметица се сащисала от „грубостта” му. Стоял с часове там докато пазачите не го изгонили. Нито един нашенец обаче не го подкрепил, напротив, лезят се и, видите ли, "му се чудели на акъла"! Много странно в техните очи се държал белгиецът, да, странно е у нас да се държиш като личност и като гражданин! Водата, разбира се, не била пусната, кметицата даде какви ли не оправдания. Овчиците мило поблейнуват около нея. Е, белгиецът тия дни заяви, че възнамерява да продаде имота си и да вложи инвестицията си в друга страна, където живеят по-нормални хора, сиреч човеци. А не овце като у нас. Да, държим се по-зле даже и от овцете – срамота! Същински позор е това! Да се върнем на положението в училищата, щото иначе темата е голяма. Когато директорът се държи като турски бей или като съвременна разгащена българска мутра целият персонал на въпросното образователно-възпитателно учреждение се държи, естествено, като най-презрени треперковци. А някой се осмели да покаже, че не богоговее пред деспота и мигом ще бъде изритан от топличкото си местенце. Затуй обикновено 95

всички всеки ден се подмазват на директора, величаят го колко е добър, мъдър, как великодушно им бил давал хляба и сиренцето, да, това му думат тия презрени мишоци! „Ах, колко сте красива днес, мила госпожо директор, и как приятно ухаете? Откъде намерихте тоя превъзходен парфюм?! И как добре Ви стои таз рокля, страхотна сте! Ех, какво щастие е да Ви гледа човек, да Ви се възхищава! Благодарим на съдбата, че Вие ни станахте директорка!” – ей-такива думи думат всеки ден в ушенцето на директорката си учители от някои съвсем реални и конкретни учебно-възпитателни учреждения, намиращи се около нас. Отвратителна атмосфера, разбира се! Забележете, говорим за отношения във възпитателно-образователни и личностно формиращи младежта ни учреждения. Ако тия отношения бяха характерни, примерно, за някакъв милиционерски участък, тогава проблемът нямаше да е толкова сериозен, но ето тук такова поведение се демонстрира без капчица неудобство именно пред очите на младите! Давате ли си сметка как влияе такава една ужасна деморализация на техните съвсем свежи съзнания? Всичко е тъкмо наопаки у нас, противно е на дължимото. И на естественото, на човешкото. В страни като нашата, в които нивото на развитост на съзнанието за свобода е в своя зачатъчен вид или даже още не е започнало да се формира "масите" са се разплули от разврат, от перверзното удоволствие сами да се унижават колкото се може повече. И в резултат отношенията се объркват до невъобразимост. Всичко, дори най-простото става безкрайно сложно. И безкрайно унизително. В крайна сметка хората стават съвсем безчувствени спрямо униженията. Те се възмущават когато не ги унижават, когато ги третират като личности, а не когато някой се гаври с тях, представяте ли си? Те протестират когато някой почне да се държи достойно, както подобава за личност и за гражданин. И са спокойни когато всички до един се държат като презрени мухльовци-мижитурки и страхливци. Да, всичко у нас е наопаки. Даже не може да бъде разпознато и възприето като такова достойното личностно и гражданско поведение. Щом някой почне да се държи като човек и гражданин с достойнство, всички се нахвърлят да го плюят, като всеки се старае да извади из гърлото си колкото се може по-голяма храчка. Това, любезни ми дами и господа българи, е положението. Да, такова е положението у нас. Изненадвам ли ви с нещо? Това, което пиша, нима е новост за вас? Нима не сте го видели с очите си? Хайде не се правете, ако обичате, на изоглавени, че тия неща не сте ги видели с очите си? За тия неща у нас не е прието да се говори, камо ли пък да се пише. Тия неща са "обществена тайна", с която всички са се вече примирили. Никой не ще да се рови в тия мръсотии – за да не се оцапа. Щот сме много чисти, та се боим да не се оцапаме! Предпочитаме мръсотията да я 96

държим вътре в душите си. Да не се вижда, да не се гледа. Това се възприема като "прилично". Да не се вижда, да, у нас обичат да замитат боклука под чергата. А скрита вътре в душата мръсотията е още по-невидима. Как може да се промени тази отчайваща ситуация ли? Ами просто е. Иска се известна промяна в съзнанията най-вече. Трябва да се осъзнаят някои най-простички истини. Трябва да се осъзнае съществуващото – каквото то е. Истината е важна, съзнанията ни са болни когато живеят в раздор с ония прости истини, които правят живота ни нормален и човешки. Ето какво следва да се осъзнае. Ще кажа какво трябва да се промени в оптиката, през която гледаме на интересуващите ни тук отношения директор-учители. Ами от само себе си се разбира, че директорът на едно училище не е турски бей, камо ли пък султан на Османската империя, че никой да не смее да му държи сметка за поведението. Той просто е човек, на когото са възложени някои отговорности по управлението на училището, нищо повече от това. Властта, която има, предполага именно отговорности, нищо повече. Стига насреща си да има, повтарям, личности и граждани, а не овце. Не мило поблейващо стадо. На директора следва да се гледа като на грешен човек, на човек, който е застрашен също да прави грешки. Формулата "Началството никога не греши!" отива по дяволите. Всичко, което директорът казва или прави, бива подлагано на свободен и демократичен дебат. В който участват не треперковци, не подлизурки, а достойно държащи се личности и граждани, загрижени не за своя презрян личен комфорт, а тъкмо за най-горещите и същински въпроси на учреждението. Осъзнава се, че личното и общото, общественото, се намират в дълбоко същностно отношение: не може всеки да се стреми да прецака другите с оглед само той да е добре, да е приближен на шефа, да им прави разни мръсотийки и пр. Всички си гледат работата както трябва, влагайки цялата си душа и сърце. С глупости изобщо не щат да се занимават. Щото обикновено в нашите училища учителите биват принуждавани да се занимават предимно с глупости, а не с това, което им е истинската работа. Само на истински важното трябва да привикнем да обръщаме внимание, а от глупостите трябва да престанем да се вълнуваме чак толкова. Всички опити за интриги и мерзостчици от страна на вечно бодрите подлизурковци, тарикати и калпазани биват пресичани безпощадно от едно оформящо се мнозинство от свободолюбиви люде, а трябва да се знае, че ако един учител не е личност-свободолюбец, той не е достоен да е учител. Този е най-първият и решаващ критерий. Илюзия е някога да стигнем до такъв "идеален ред" в нашите училища, така ли? Не вярвате, че подобно нещо може някога да настъпи у нас? Аз пък вярвам, че може. Вярата е нещо велико. Трябва да повярвате, без вяра нищо не се постига. Нещо повече, аз знам, че може да се постигне такова едно културно ниво – защото това е въпрос на култура. 97

Демократична, нравствена, психологическа, политическа, каквато искате друга, с една дума казано – човешка. Културата в противоположност на натурата е онова, което човекът е създал, променил, сътворил. Натурата е природното, докултурното, животинското състояние. Просто от животни трябва да се постараем да станем човеци. И личности. От овце, мило поблейващи в стадото, трябва да станем човешки същества. Човешкото, личностното у себе си градим самите ние, то е наше творение и постижение. Изисква постоянни грижи. Прекалено много сме "натурални" – поради което сме и толкова некултурни. Сега сфащате ли защо простотията у нас е толкова напреднала? Простотията именно е прекалено натурална, природна, "естествена". Липсата на всекидневни културни усилия, на усилия по посока формирането на нашата автентична човечност или личност водят до дегенерацията, плод на която е ширещата се у нас простотия и антикултурност. Култура у нас е на път да стане обидна дума. "Виж го па тоа бе, че ми се праи на културен. Култура, култура, ела ме фани за... (сещате се, нали?)!" Сега сфащате ли защо у нас псуващото недоразумение, носещо името Вежди, е тъкмо министър на културата? Е те точно затова. Да, таман за това. Загряхте ли? Учителите да са некултурни вече е пък същински скандал. Некултурно се държи един учител когато изневерява на своята мисия и призвание. Примерно, когато дегенерира до нивото на презрян слуга на своя директор-простак. Когато стане подлизурко на самозабравила се суетна и жадна за почести и власт директриса. Тия неща, лакомията за власт и прочие са компенсация за личностна непълноценност. Личностната празнота подобни жалки същества се опитват да запълнят с илюзията за надмощие, наричана власт. Аз винаги съм се чудил откъде Министерството успява да открие чак толкова непълноценни индивиди, които да тури за училищни директори-чешити. Чешити в най-лошия смисъл на тази дума. Сиреч, уроди. Човешки и личностни уроди. Които са антитеза на всякаква култура. Или са носители на една просташка, с извинение, "култура". България е на път да стане страна на антикултурата, санким, на културата на най-натуралната простащина. Или вече сме станали такава страна? Сфащате ли сега кои са изворите на простащината в нашите училища, които постоянно подхранват нейната вакханалия в обществото? Сега разбирате ли защо ако един учител в нашите условия се държи достойно, възпитано и културно в условията на ширещата се и в училищата ни простотия, той бива оценяван като ненормален? А мястото, където трябва да се поведе безпощадна битка с простотията са тъкмо училищата. В нашите училища обаче – те са и културни учреждения между другото! – простотията, уви, заема мястото на доминираща "култура". Много често, уви, учители-простаци, учители с несъмнен мутренски манталитет и поведение, биват възприемани за "най-добрите". 98

Те виреят като риба във вода (да не търся друга, по-изразителна метафора) в нашите училища. Докато истинските учители-личности са в пълна немилост. За тия неща ще поговорим по-нататък. Тук темата ни беше за това как по нов начин следва да възприемаме въпросните училищни директори с манталитет на османски или турски бейове. Или които отдавна са задминали турските бейове по безочие, на които по безочие турските бейове не могат да стъпят на малкото пръстче. Казах, че се иска едно ново съзнание, едно реалистично съзнание. Без никакви митологии, без лъжливи и глупави илюзии за "величавостта" на нашия мил шеф. Разбира се, трудно е да се промени ситуацията в тази посока предвид това, че въпросните бейове са направили всичко по силите си за да поддържат мита за своята изключителност. Или незаменимост. Те са се обкръжили с гнусни подлизурковци и имат пълно мнозинство. А в някои случаи успяват да потиснат всеки порив към благоразумие и здравомислие сред "учителското тяло". Тогава нещата стават особено тежки. Но се иска смелост, иска се дързост, иска се борба. Обикновено всичко започва от една личност. Някой трябва да даде пример. Трябва да намери сили открито да възроптае. Да се възмути и да даде категоричен външен израз на възмущението си. Да удари по масата и да каже, че така повече не може да продължава. Да, знам, всички ще се ококорят и в очите им ще можеш да прочетеш: "Горкият, какво му става, взе май да полудява, човечецът?!". Всичко знам, защото съм го преживял. И то неведнъж. Добре ми е познато положението когато някой се мъчи да се държи достойно в унизителните обстоятелства. Не е лека отговорността да си учител в истинския смисъл на тази дума. И да си възпитател на младите, който презира малодушието. И не си позволява и миг да се държи малодушно. Опитайте да практикувате този по-различен стил на поведение. Да, ще ви сметнат за "анархисти", за "луди", "екстремисти" ще ви нарекат, ще ви се стъжни животът, презряното спокойствие и мижитуркането ще отидат по дяволите в момента, в който дръзнете да се държите като личности. Тук е възловият момент: бъди личност. У нас масово не се разбира това. Всички били, видите ли, "личности" у нас, поголовно всички. Глупости на търкалета! Това, че си човек – де да бяхме човеци де, щото и човеци не сме! – изобщо не те прави личност. А що е личност нека всеки помисли повече сам. Аз съм писал много по тази тема, това е любимата ми тема. Тук ще ви подскажа само един признак на личностното: свободолюбие. Който обича беззаветно свободата е личност, заслужава това име, страхопъзльовците личности не могат да бъдат. А пък отдадеността на свободата е израз на мъжество. По Аристотеловия смисъл, за Аристотел 99

добродетелта мъжество е средно положение между безумната дързост и страхливостта. Мъжеството е нещо разумно, съдържа, мяра, умереност, щото пък безумно смелите често си чупят главите. Макар в нашите родни български условия, в които е пълно със страхливци, често се налага човек да прояви и безразсъдна дързост – ако иска нещо да промени. Ако иска да повлияе за промяната. Първо обаче в себе си трябва да надмогнем и сразим страха. Да победим малодушието. Да, да си личност можеш да претендираш само ако си победил малодушието. Ако си сразил слабостта. Трябва да ставам, налага се да прекъсна писането тук. Имам работа, ще излизам по работа. Още съм "безработен" де, нищо че постоянно работя какво ли не. Вчера нищичко не писах в блога защото са наложи да пътувам с кола по селата наоколо. Съпругата ми – начална учителка и втора специалност има учителка по английски – също си търси работа като мен. Опитваме да й намерим работа по честния начин, без връзки, без подкупи, без политически протекции и т.н. (Нищо че министърът на образованието и науката, така да се каже, е "наш", е от Реформаторския блог, но ний сме принципни хора, не търсим никакви протекции, пък и пак виждате даже и сега под "наши" трябва да се разбират съвсем други, ето, назначават за учители по философия партийни функционери на АТАКА – нищо че министърът бил, тъй да се рече, "реформатор"!) Трудна работа е да се живее честно в нашите родни условия. Плаща се голяма цена за този лукс. Даже и буквално. Но все пак всички не можем да бъдем мерзавци. Налага се за разнообразие да има и що-годе честни и по възможност чисти хора. Ще пиша тия дни жалба до Министъра по повод скандалния случай в МГ. И до други инстанции ще пратя жалбата си. Чакам и днес реакция на писмото ми до директора на МГ и ако, както подозирам, си замълчи, сякаш е равностоен на турския падишах, тогава ще го подгони, дето се казва, службата. Да, добре знам, тия хора не ги е страх от нищо. Не им пука от нищо. Поне известно приличие се иска обаче. Е, ще им преподадем нужния урок. А след малко ставам да се приготвям за тръгване, ще водя днес предаването си "На Агората..." по Пловдивската обществена телевизия. Темата, която искам да поставя, е тази: "Защо училището отврати младите от ученето?". За училището ще бъде темата, дали ще е точно тази или някоя друга, ще реша докато пътувам в автобуса за телевизията. До последния момент обмислям каква да бъде темата. Имам много варианти, но се колебая между тях. Може да разкажа нещичко и от тази показателна история за това как се назначават учители в МГ. За "точковата система" на класиране на кандидатите още не съм получил разяснение от тъй авангардно мислещия директор Старибратов. В която критерият "партиен функционер на братска на БСП партия" заема явно най-високото място – и дава най-много точки! Повече отколко100

то дава моя първи клас-квалификация и десетилетната ми пълна отдаденост на философията. Спирам дотук. Хубав ден! Желая ви още днес да пробвате да се държите като истински личности-свободолюбци. Пробвайте, опитайте, убеден съм, че ще ви хареса. Вчера между другото ходих в още едно училище да подавам документи за учител по философия. Срещнах един от кандидатите, с когото се познаваме от епичното кандидатстване в МГ. Обменихме мисли по скандалния случай. Човекът твърдо ми заяви, че не може да си позволи лукса да протестира или да пише жалби, защото има семейство, за което трябвало да се грижи, трябвало на живот и на смърт да си намери работа. Преглътнах да му кажа, че и при мен положението е абсолютно същото. То се подразбира. Но ето, май единствен – като оня лудия Мунчо от романа на Вазов "Под игото" – ще протестирам, такава е нашата българска работа. Призовавам ви и вие да се опитате да станете поне малко мунчовци, а, имам ли правото да имам чак толкова големи изисквания към вас? Сами решавайте.

101

Център за развитие на личността HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и подобро качество на живот? Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса. Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg 102

Търсете ето тази нова книга:

Цена 12 лв.

103

Доверете се на Центъра за развитие на личността!

• Семинари по личностен растеж и духовно просветление; •Проблемните области за консултиране в Центъра за развитие на личността HUMANUS! •Обявявам курс по творческо, продуктивно мислене - възползвайте се! •Други активности ЗА КОНТАКТИ: Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg 104