ЧАСТ II Пловдив 2016 г.
Ангел Грънчаров
ЛИЧНОСТНО РАЗВИТИЕ И ГРАЖДАНСКО СЪЗНАНИЕ (Учебно помагало) ЧАСТ II Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.
Приложение на списание HUMANUS ISSN 2367-6027 (Print) ISSN 2367-6078 (Online) © Ангел Грънчаров Януари, 2016 г. 2
Няма никакви „държавни” пари. Има само пари на данъкоплатците. Маргарет Тачър
3
СЪДЪРЖАНИЕ: Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде……………….………...…..…...5 Политическата лидеромания………………………………………………………………………………10 Съвременни нашенски нрави: дискусия между “вътрешните” и “външните” българи……………………………………………………………………………………………..………………….14 Да бъдеш гражданин, да имаш позиция не е престъпление……………………17 Дописка за една незначителна човешка и екзистенциална драма…….….21 Емоционални инвалиди ли сме вече?!....................................................................................25 Какво тук, у нас – и за нас – значи някаква си личност?!......................................28 Кошмарът е вътре в душите ни……………………………………………………………..……………33 Една чисто нашенска поучителна история……………………………………….…………....40 Съвсем реалистичен разговор между философ и катаджия……………………44 Кои обичат и кои презират “духовния титан” Слави Трифонов?...................48 За добрите закони……………………………………………………………….…………………………………..52 Честито, господа мутри, победихте: разбихте мечтите ни както се разбива човешка глава!………………………………………………………………………………………...……..56 Лечение на душите чрез философия………………………………………..……………………...60
4
Хората жадуват за смисъл, а няма кой да им го даде Съзнанието за ценностна идентичност и политическият избор Исках да пиша за дясната идентичност, но нека разсъждението ми бъде поставено в по-широк контекст: как става така, че човек осъзнава причастността си към определени идеи и ценности? И какво представлява личността, която не е преживяла този поврат? Изглежда по тази причина такъв човек се чувства крайно объркан: не знае в какво да вярва. Мнозинството от хората не са "теоретици" и затова не се и опитват да схванат как става така, че нещо им "звучи" приемливо или съблазнително – а пък към друго, неизвестно защо, се отнасят с враждебност, с неприемане. С някои неща, които ни говорят, се съгласяваме, приемаме ги, обаче други ни дразнят и по никой начин не бихме ги подкрепили – на какво се дължи това? Дали зависи само от хората, които ни поднасят дадени, примерно, политически програми? Дали съвпадението на ценностите се определя найвече от някаква странна "личностна поносимост", която всъщност се изразява в това, че към този човек изпитвам доверие, а пък към другия съм съвсем недоверчив?! Принципът "подобното се привлича от подобно" ако действа навсякъде, т.е. също и в сферата на личностните и ценностни идентификации, то това означава, че на даден тип личностност съответства строго определен тип "ценностност". Ако е така, то се оказва, че нашите идеи зависят от конституцията на нашата личност, а пък тази последната има своите както душевни (психични), така и, защо не, своите телесни измерения и проявления. На мен ми се струва, че една такава причинна зависимост не е съвсем оправдана тъкмо заради "механичността" й, заради този детерминизъм, който изравнява индивидите, поставяйки ги в аналогични ситуации и изисквайки еднакви реакции. А това означава, че се отрича решаващата роля на този най-важен фактор в сферата на "човешките неща", а именно – свободата. За да не се отплесна в някои пространни философски и психологически анализи, принуден съм да дам примери. Ето, да речем, чувал съм, че на някои хора им ставало лошо, избивало ги на нерви, изпотявали се от неприятно вълнение, когато, примерно, слушали говоренето на Иван Костов. Аз пък, чистосърдечно си признавам, се чувствам крайно неприятно, когато, да речем, говори Гоце Първанов – или Сидеров, или Ахмед Доган. Чудя се на акъла на хората, които се разтапят от умиление, когато слушат някой от тия индивиди. В същото време на мен самия приказките на Иван Костов ми се виждат смислени, разумни, възхищава ме това, че този човек добре разбира за какво говори, изказва се кратко, по същината на проблема. Признавам, че лично аз считам Иван Костов за човек, който не си хвърля думите на вятъра, а също и че се изказва по неща, от които разбира, а и спор няма, че умее и да привежда в действие своята политическа програма. Същото, разбира се, не мога да кажа за говоренето на Първанов, на Б.Борисов или на Сидеров, да речем, които за 5
мен са, няма да скрия, високомерни, но кухи личности, които говорят найдилетантски по неща, от които съвсем не разбират. И по тази причина бълват все най-банални и скучни "словоизлияния". Разбира се, такъв никога не бих го подкрепил с гласа си на избори: защо е така, на какво се дължат тия толкова различни субективни реакции?! Които, всъщност, са в основата на нашите политически различия, спорове, несъгласия и конфликти дори. Поставеният проблем опира до същината на нещо крайно значимо: личностно-ценностната идентификация, която стои в основата на политическия избор. Изпитваш доверие към даден лидер, и на тази основа му даваш гласа си: защото си сигурен, че той там, в парламента, ще говори това, което ти лично би казал ако можеше да бъдеш там – и ако можеше да говориш по този начин, разбира се. Моят избраник, уверен съм, ще защищава моите "интереси", защото аз виждам в негово лице човека, носител на ония същите ценности, в името на които и заради които аз съм готов на всичко – и от които никога няма да отстъпя. Аз, примерно, като философ, мога да си дам сметка за ценностите, които ме сродяват, примерно, с Иван Костов, и за които, възможно е, и самият Костов да не си дава достатъчно ясно сметка. Но как да си обясним доверието на един неизкушен във философията човек, който съвсем несъзнавано, воден от смътен, неясен импулс в душата си, изпитва пълно доверие към този или онзи политик? И това за него е достатъчно силен мотив в деня на изборите да стане от дивана, да отиде до урната и да даде гласа и доверието си за него. А в същото време други хора, и у нас те са едно мнозинство, не намират смисъл да идат да гласуват, т.е. в душите им не се ражда същия този импулс. Те не изпитват доверие към никого, нищо не е в състояние да ги "отлепи" от дивана в деня на изборите – как е възможно това?! Нашата демокрация е в ужасна криза и все повече хора не виждат смисъла от участието си в едно такова, по мнението им, "тъпо шоу". Някакви си там говорят, плямпат нещо, други крещят като "фюрери", трети лицемерят и лъжат, четвърти пък се преструват на "народни чиляци" и искат да ме подкупят: не, няма да стане, баста! Та аз не мога да схвана защо е всичко това, аз не мога никому да се доверя, пък и ми убягва най-вече смисъла на цялото това "занятие". Ето така, предполагам, се чувства човекът, който не гласува и няма да гласува докато нещо не се промени в съзнанието му: а как ще стане това? Когато развитието на нещата в една страна се определя не от мнозинството от хората (демокрация), а от едно малцинство, то тогава демокрацията е потъпкана и имаме всичко друго – охлокрация, плутокрация, олигархия и пр. – но само не демокрация. Ала има и нещо друго, не по-малко загадъчно: ние по коренно различен начин оценяваме случващото се. Каквото и да стане, налице са винаги най-различни оценки и тълкувания. Уж има "факти", уж сме "информирани", а нееднакво виждаме събитията, откриваме в тях най-различен смисъл. Което е добро за едни, е съвсем лошо за други, което трябва да стане и е полезно за 6
дадени групи от хора, е недопустимо и е вредно от гледната точка на други – как е възможно такова разногласие и такава несъвместимост? Не е ли възможно оценките ни да се синхронизират по някакъв начин, защото този субективизъм и ценностен релативизъм подсказва, че едва ли някой може да претендира за "валидност" и "задължителност" на своите оценки? А пък и как изобщо можем да съотнасяме толкова несъвместими "виждания" на случващото се?! Оказва се, че на тази почва е затруднена не само комуникацията, ами и разбирането помежду ни, което пък предпоставя и други още понеприятни затруднения. Ето че в крайна сметка се стига до констатацията, че това, на което дължим нашата човечност – способността за преживяване, за "вживяване" в случващото се, за субективни реакции, за оценяване и постигане на смисъла – е нещото, което и ни разделя по един най-коварен начин. Можем ли при това положение да си влияем взаимно на оценките, можем ли да сближаваме позициите си в търсенето на "общозадължителност"? Може ли така да се въздейства на даден човек, та да му помогнеш да разбере, че твоята преценка не е твой каприз? А е нещо, с което е добре и той самият да се съобрази, пък дори и не да възприеме изцяло. Разбира се, не бива да се насаждат утопии: някои неща едва ли са възможни, пък дори и да са постижими, едва ли ще ни донесат желания благотворен и оздравителен ефект: нещата неслучайно са така и изглежда е подобре да си останат такива. Защото нашата намеса в тях, решавайки уж някакви проблеми, създава други, още по-опасни. Но ето, да речем, как е възможно в рамките на една ценностна система или поне нагласа – тази на дясното мислене – се стигна до проблематизирания, които доведоха до крайно различни и противоборстващи помежду си виждания? Даже “единомишленици” спорят, и то често крайно разпалено, единството при това положение се оказва химера – как е възможно това? И докъде ще се стигне ако заразата на несъгласията и разногласията не бъде неутрализирана? Между нас като мислещи, оценяващи и действащи свободни същества съществуват някакви невидими “нишки”, които въпреки всичко ни свързват в една, макар и разнолика, но човешка общност. Това са нашите ценности, за които често не си даваме изобщо сметка: те обаче си действат най-подмолно, но точно затова и така мощно. Ценностните групирания, благодарение на които вътре в една ценностна група или общност разбирането и солидарността са възможни – но в същото време точно те и ни противопоставят на всички останали ценностни общности! – са факт на живота, който трябва да приемем със смирение. Дискусиите, диалогът, най-свободните разговори при зачитане на правото на другия да бъде различен и при уважението на позицията му, са единствения начин за постигане на “истината”, за доближаване до “обективността”, за някакво що-годе сближаване на позициите и на тази основа за постигане на единодействие. Всичко казано дотук ме подготви да поставя своята диагноза: обществото ни като цяло, пък и десницата в частност, страдат от недостатъчно ясна 7
ценностна идентичност. Това означава, че липсва развито съзнание за найсъщностните измерения и фактори, които ни правят такива, какви сме. И които ни правят личности и граждани в най-възвишения смисъл на тия думи. Хората у нас са поразени от вируса на безсмислието, който е крайно опасен и срещу който трябва да се борим най-решително. По повърхността това се изявява именно като усещане за обърканост, за загуба на ориентирите и на опорните точки, като чувство за невероятна абсурдност на случващото се. Такъв човек се чувства оставен на произвола, лъган, окраден, подигран, насилван от найтъпи гаври. А под повърхността, в основата на подобни феномени на масовото съзнание, стои именно този така коварен ценностен релативизъм или загубата на субстанциалните ни опори – ценностни, нравствени, духовни – които ни правят свободни човешки същества и граждани. Обществото ни като цяло, а и десницата в частност, ще тръгнат към оздравяване и ще повярват в силата си едва когато осъзнаят, че именно ясната и същностна идентичност – дълбокото убеждение за собствените ти ценности – е нещото, което носи здравина и сила. Когато си объркан, когато не знаеш какво точно искаш, когато си се поддал на безнравствени подбуди, когато си се подхлъзнал в най-пошъл прагматизъм, когато си изневерил на най-базисни ценности, когато си станал двуличен, тогава никой няма да ти се довери. Изглежда точно това се случи на десницата, на десните лидери - и именно то е в основата на нейната криза. Кризата на десницата се дължи на ценностната неизявеност на дясното съзнание, на недостигнатата все още ясна ценностна идентичност на хората, които определят себе си за десни – било то политици и лидери, било най-обикновени граждани, симпатизанти и “гласоподаватели”. Завинаги с усет само не може да се живее, иска се и съзнание: дотук десните ги сродяваше само и единствено усета за свобода. Но това вече не стига, иска се съзнание за целостта от ценности, които правят "склонния към дясното" човек гражданин, ясно съзнаващ своята принадлежност към дясната философия. Затова доверието към десницата ще расте успоредно с нейното ценностно укрепване, с постигането и демонстрирането на ясно съзнание за ония ценности в тяхната необходима връзка, които дават огромните предимства на дясномислещия човек. И които съвпадат с една съвсем човечна и нормална чувствителност, с едно най-естествено светоусещане и с една така практична житейска философия. Това, че десницата най-болезнено преживява своята ценностна неизявеност, пък и самото усещане за “провал” и “крах” на дясното показва, че десните хора, отличаващи се с една по-изтънчена и мобилна чувствителност и мисловност, най-напред и доста болезнено усетиха този коварен ценностен дефицит. Същото, но не в така остра форма, е налице и при лявата ценностна парадигма, която обаче винаги се е отличавала със съвсем закъснели реакции. А пък възходът на популизма, на политическия нихилизъм, на найразюзданата демагогия и на аморализма в сферата на политическото всъщност е външния израз и “черпенето на дивидентите” именно на ценностния 8
вакуум, в който се оказахме: колкото сме по-объркани, толкова повече ще просперират пишман-политиците и ментетата. Нашата обърканост е извора, който подхранва тяхната арогантност. Успоредно пък с ценностното оздравяване и с развитието на все по-ясната ценностна идентичност на нашите десни партии, с изкристализирането на дясната ценностна ориентация, ще намалява и “социалната основа” на популистите и на политическите шарлатани. И точно този е търсения ефект на все по-разрастващо се доверие и на увеличаваща се подкрепа към автентичното дясно. Ако това не стане, току-виж Б.Борисов ще успее по най-левичарски начин да открадне дясното под носа на дясномислещите хора и техните лидери, което, както и да го погледнем, си е същински резил... Наистина хората жадуват за смисъл, а пък няма кой да им го даде: десните са призвани да постигнат и да изявят този животворен и спасителен смисъл. Иска се твърда борба за ценностна идентичност, която е постижима в най-откровени, свободни и оживени дискусии, дебати, спорове, в найнастойчиво мислене и взиране в самите себе си: друг път за това няма. Трябва да се изобличат и отхвърлят най-решително ония коварни стереотипи и оня манталитет на пълната ценностна безпринципност, които доведоха до моралната дискредитация на десните политици и десните партии, а пък покрай тях и на политическото изобщо. А и не разполагаме с прекалено много време за това: колкото по-скоро доживеем този поврат, толкова по-добре. Защото изнемощялото от ценностна обърканост и от всички издевателства българско общество отдавна копнее за спасителния бряг, за въодушевяващия и така съдбовен хоризонт на ясната ценностна идентичност. Винаги идеите и ценностите са движили света: дойде моментът да се разделим както с материализма, наложен ни от комунизма и впит като проказа в толкова много души, така и с нихилизма, а също и с цялата онази съпровождаща го и толкова аморална политическа свита. Защото едва на тази основа ще изгрее ясното слънце на толкова страстно жадувания от душите ни величав ценностен космос, към който е крайно време да се приобщим истински, с целите си души - и със сърцата си дори. Защото едва тогава всяко нещо ще си отиде на своето място... (Предвид приближаването на годината на изборите и на самите избори сметнах за уместно да препечатам тази моя статия, писана преди доста време. Пък и е интересна за младите, които учат гражданско образование. Първият път е била публикувана ТУК.)
9
Политическата лидеромания Свидетели сме на крайно интересни феномени именно в сферата на политическото лидерство у нас. По-миналата година блесна като комета възходът на Волен Сидеров. Сега вече блясъкът му се поизхаби и поизмърси, за което най-активно работи самият той. В същото време бавно, както изгрява слънцето, тече възходът на Бойко Борисов. Той уверено върви към своя апогей и зенит, след което, както са убедени едва ли не всички, ще започне неизбежният му заник, а, възможно е, и най-бързия решителен провал. Както бързо изсекнаха илюзиите на софиянци около кметуването му, така ще стане, сигурен съм, и с “държавническите способности” на този наш така самонадеян пожарникар-генерал-пазвантин. Симеон пък изгоря като метеор или ракетаносител – за разлика от баща си, който ще остане в пантеона на най-великите и заслужили държавници на България. От пет-шест години с доста сив цвят свети звездата на Гоце Първанов, който никога не е и сънувал, че ще стане от историк (и ченге) едва ли не “историческа личност”. Вече и слепите забелязват, че този човек хептен не е за мястото си, но поради липса на други ще си стои там докогато може. Възходът на това чудо Гоце и на не по-малкото чудо Симеон съвпадна със заника на Иван Костов и особено на Петър Стоянов. Докато Костов, както всички признават – за което свидетелства неувяхващата омраза към него – все още има голям потенциал, Петър Стоянов е изцяло изхабен и спасението за него е бягството, за да не се срещне очи в очи с пълния резил. Също като него бързо за посмешище стана Стефан Софиянски, преди няколко години минаващ все още за “надежден политик”. Неувяхваща обаче е славата на Ахмед Доган, “най-успешният политик на прехода”, най-хваленият от пресата “държавен кадровик”, и, естествено, също ченге от ДС. Него именно Костов пръв нарече преди много време “проклятието на България”, а пък едва сега всички се убедиха колко вярна е била подобна констатация. Сергей Дмитриевич пък уж е личността с най-голяма власт у нас, обаче едва ли ще бъде запомнен с нещо: освен ако не повтори участта на Жан Виденов, за което момчето кански се старае. Ето тия са личностите, които заслужават да бъдат споменати в моя анализ, а пък цялата останала гмеж от хора с политически амбиции не е интересна, защото тя не прави друго освен да се присламчва ту към тоя, ту към оня, естествено към по-силния за момента. Пример за такова безперспективно поведение са индивиди като Д. Абаджиев, Д. Цонев или Н. Младенов, на които едва ли някой вече има доверие. Които обаче само за това съществуват: да се облажат колкото се може повече от властчицата. Нашата специфична балканска демокрация с руски оттенъци се крепи на неразбирането ни за това какво представлява автентичният политически лидер. И особено за това как някои политици заслужено дорастват до нивото на уважавани държавници. Като се обърнем назад в историята си и погледнем по-внимателно ще открием, че именно най-охулваните приживе политици като 10
Ст. Стамболов примерно са признати едва десетилетия след смъртта си за първи държавници на България. В същото време безличността и некадърността на най-хвалените докато са били на власт обикновено е блясвала с пределна яснота веднага след като са били изтиквани от нея. Ето защо си заслужава да се позамислим над тия въпроси, в които има и много психология, и немалко морал, особено във връзка с така дългоочакваното от някои среди оттегляне на П.Стоянов и на И.Костов особено. Трябва най-напред да разделим политическото съсловие на два слоя. Принадлежащите към първия слой са тия, които угаждат и неприкрито се подмазват на установилите се “обществени вкусове” и настроения – и те го правят, естествено, за да печелят временни дивиденти и облаги. Тези политици най-сладко говорят за “народа”, за “милите хора”, за “народните чаяния”, за “страдащите низини”, на които те ще дадат заслужен реванш и пр. – стига да им подарят властта. Най-хвалени от медиите са именно тези политици, защото и те, горките, гонят тиражи, рейтинги. Пример за такова политическо нагаждачество, наричано днес с внушително звучащата дума “популизъм”, са нашите херои Волен Сидеров и, естествено, Бойко Борисов. Крайна патологична форма на също толкова безскрупулното нагаждачество са и фигури като Гоце Първанов, Ахмед Доган, Симеон и пр. Тия лица нямат мъжеството да посочат съществуващите обществени язви и тумори, те никога не биха възприели себе си като “хирурзи”, те просто са се разплули от подмазване с едничката цел да приспят и да прецакат наивната “широка публика”, та да почерпят дивиденти и облаги от временното си пребиваване във властта. Лъжата е неотменната спътница на този тип политическо говорене, а пък измамата и далаверата са оста, около която се въртят амбициите им в сферата на политическото действие. Ето че се оказа, че “най-надеждните” ни политици в момента безспорно принадлежат към слоя на тези най-откровени политически спекуланти, от който, разбира се, просто няма как да израсте значима политическа фигура, достигнала нивото на държавник с неоценими заслуги за развитието и просперитета на нацията и страната. Вторият, при това твърде тънък и все повече изтъняващ слой на съвременната ни политическа класа се представя от немногочислената група политици, които със слово и действие са показали, че служат на човешката общност – независимо дали общността изобщо си дава сметка за това. Такива политици са крайно неприятни на публиката, защото вместо да обещават порой от благинки за всички, са все недоволни и говорят за недъзите и сериозните проблеми, и то с пределна откритост. Тяхното “негативно говорене” стига дотам, че те едва ли не най-садистично разкриват обществените недостатъци, дефектите на държавния живот, говорят за промени, но такива, за които се искат жертви и чиито ефект ще се усети зримо след години. Докато класата на политиците-нагаждачи у нас триумфира, тия политици, имащи дързостта и мъжеството да показват язвите и да чертаят перспективи – вместо да обещават реки от мед и масло – естествено са крайно ненавиждани от 11
“демоса”, от мнозинството. А също така и от медиите, които именно заради рейтинги и тиражи са склонни най-малко от всичко да мислят за реалните проблеми на хората. Такива политици печелят властта едва когато кастата на политическите нагаждачи е довела страната до пълен крах и крайно опоскване, а пък народът е стигнал положение да усеща “ножа опрян до кокала”. Тъкмо на политиците от този род се пада неблагодарната задача да провеждат най-тежки, болезнени и непопулярни реформи. Те именно имат и мисията да оздравяват обществения и държавен живот и да съдействат за засилване на съзнанието за свобода и достойнство на гражданите. Докато кастата на нагаждачите има за свое призвание да развращава и деморализира нацията, да отслабва жизнените й сили. Защото тя по начало съществува само за да паразитира за сметка на цялото и в личен користен интерес, а не да гради, твори и създава. Докато, по сполучливия израз на С.Радев, строителите на съвременна България с неоспорим исторически принос към държавния и националния живот са политиците от разреда на “неприятните”, на “циничните” политици, на люто мразените, на ония, към които общността е крайно неблагодарна. Но по ирония на самия живот точно тези политици дорастват до нивото на държавници, имащи неоценима роля за бъдещето и просперитета на нацията. Точно на тях не съвременниците, а самата история и бъдните поколения са признателни, докато приживе към тях се проявява най-грозна неблагодарност. В другите, в нормалните страни, разбира се, е обратно: там ценят и уважават политиците, показващи достоен характер, смелост, твърдост в отстояването на определени ценности, в провеждането на крайно непопулярна, но спасителна политика. Англичаните например ценят за велик държавник своя Чърчил, независимо че им е обещавал само “кръв, пот и сълзи”. Там презират политиците от кастата на нагаждачите и дразнителите на найниските обществени страсти. Такива политици, общо взето, не виреят в страните с демократична култура. Докато у нас, както забелязваме, точно политиците-ментета са на почит, точно те задават тона на политическия живот, точно тях ги харесват и избират. Странно е, но точно маскарите и ментетата в политиката, от които уж всички единодушно се оплакваме, точно те у нас просперират и дирижират положението. А в същото време, отвратени от действията и лицемерието на тия действителни маскари, общественото мнение найнеобмислено прави съвсем обобщението, че “всички политици са маскари, и едните, и другите, пък и… третите”. Накрая пристъпвам и към примерите. Симеон е отчайващ в показателността си пример. Този човек, бивш цар и усърден посетител на казината, най-хазартно пропиля целия блясък на така значимата за образа на България историческа институция. Неговата поява в политиката деморализира невероятно политическия и граждански живот, разби политическата система на младата ни демокрация и разврати до крайна степен политическата класа. След възхода и пълното морално падение на Симеон кастата на политиците12
еднодневки и на политическите шарлатани получи монопол в държавния живот. Съответно на това злоупотребите с власт за користни цели станаха “нормална практика”. Политици от ранга на Иван Костов, т.е. тия, които се отличават с държавническо мислене и поведение, а също и с неоспорими заслуги за изправянето на крака и за възземането на страната в периода 1997-2001 г., изпаднаха, естествено, в нищожно малцинство, в немилост и бяха обругани по най-недопустим начин. От тях са “разочаровани”, тях ги ненавиждат, срещу тях се говорят небивалици, тях ги обвиняват и провъзгласяват за “бащи на корупцията” и дори на мафията. Принципът тук е добре известен и прекалено изтъркан, но, уви, все още работи: “Крадецът вика: дръжте крадеца!”. Намират се наивници, които дори им вярват… И ето, сега си отдъхнаха и безкрайно ликуват заради “отстраняването завинаги” на политици като Костов. Неприкритата надежда е най-после заедно с тях завинаги да бъде убито и осквернено и всяко държавническо мислене и самата възможност за “обществено полезна политика”. В лицето на Б.Борисов разпасалата се и опорочена до крайна степен олигархия вижда едва ли не гаранции за вечно господство, а на хоризонта започна да се мержелее и идеалът за вечни злоупотреби и кражби. Дали наистина това ще се случи, дали държавническият подход в българската политика ще бъде сразен окончателно и безвъзвратно, дали ще настъпи ерата на тоталната безнравственост в политиката и ще дойде така желаното безразделно господство на политическите спекуланти зависи от нас, гражданите. И по-точно казано зависи от това доколко ние, гражданите, ще се научим да разграничаваме по-ясно кои лидери у нас най-усърдно работят единствено за себе си и за приближените си, а кои са способни да направят нещо смислено и полезно за държавата и обществото. И, разбира се, на тази основа да привикнем да подкрепяме единствено вторите, а пък лакомата паплач на политическите спекуланти да отпратим точно на мястото, което заслужава – в небитието.
13
Съвременни нашенски нрави: дискусия между “вътрешните” и “външните” българи Историята със сестрите-либийки даде повод да се замислим за много неща, а пък и да разберем по-ясно какви сме, да се идентифицираме, да се самоосъзнаем, да заемем позиция. Мнозина не схващат още гигантската манипулация, на която бяхме подложени. Малцина са мислещите по казуса, защото той беше употребен така натрапчиво, че вече предизвиква само досада. Но както и да е, в този случай все пак изпъкнаха и се разкриха найневероятни страни от нашите собствени нрави, битуващи в съзнанията ни. И разговорите не стихват. В тази връзка някой си, нарекъл се chinuk, отправи предизвикателство срещу Р.Братанова, която има принос да видим либийската история в друга, по-реалистична светлина – чрез поредица от публикации в моя блог, пък и на други места. Оказа се, че Братанова е била права, и все повече ще се убеждаваме в правотата й. Тя от самото начало наблягаше на нравствения момент, което всъщност ме накара да обърна внимание на писанията й. Тия дни научихме, пак от нея, че сънародниците ни в Либия, които още работят там, са били лишени от допълнителни заплати за всяка отработена година, и това са много пари, които ще им бъдат отнети, вероятно пак като откуп за ония, “специалните” сестри. Та ето във връзка с този случай се започна една дискусия, която ми се чини, че трябва да бъде обособена на отделно място, защото проблемът е доста важен. Първо публикувам репликата на chinuk, а след това отговора на Р.Братанова. “Абе на когото не му понася – да се изнася. Тук медицински сестри също се търсят. Вярно, заплащането сигурно не е същото, но извинявайте предпочели сте да работите в чужбина, защото така ви е по-добре, тъй че ако вече не ви е по-добре се прибирайте и стига ни занимавайте. Тук хората срещат достатъчно трудности на собствените си работни места, но не се тръшкат нон-стоп из интернет-пространството. Застанахме зад българи, заплашвани със смърт, които не могат да се върнат по всяко време в страната си. Г-жа Братанова ще умира ли и какви са пречките пред завръщането й тук?” Застанали сте зад българи заплашени със смърт!? Браво, брависимо! Няма да ви питам ако същите тези българи бяха направили това, което сториха тук в Бенгази, дали щяхте пак да сте толкова солидарни с тях само защото са българи и са заплашени със смърт. Всъщност няма нужда дори да се коментира. В България те не са заплашени със смърт по простата причина, че смъртното наказание е отменено. Много интересно защо не застанахте зад онкоболните в България, които са ви под носа и за които години няма лекарства, зад децата, за които вечно няма пари за животоспасяващи операции, зад клошарите, пенсионерите, българските лекари и сестри, българските учители с мижавите заплати? Зад либийските семейства на заразените деца, а си изб14
рахте точно тази кауза, която просто нямаше нужда от вашата защита, а само и единствено от вашите и нашите пари!? Защо смятате, че аз съм длъжна да приемам търпеливо мизерните условия, в които ни принуждават да живеем в Родината си само защото вие сте приели да живеете в унижение и мерзост? Всеки умен и кадърен българин отдавна се е омел оттам. Това, че Вие не можете да поемете по трудният път на гурбетчията, неспособни да се адаптирате в друг чужд свят или пък си имате маица от родителите никак не е правило. Всеки според зора си. Аз съм излязла от България от дървена общинска барака, която бе съборена заради строеж на бензиностанция, а заплатата, която получавах, беше точно колкото цената на един свободен наем. Може би трябваше да остана на хранилка край контейнера, а синът ми да краде, за да преживяваме? Защо се правите на ударени и непрекъснато дрънкате глупости от рода, че всеки сам е хукнал на печалбарство, когато отлично знаете, че всеки, който е напуснал държавата ни, го е направил не по волята на своя избор, а именно поради липса на избор и като единствена алтернатива да запази себе си от морално и материално падение и осигури на себе си и децата си нормален начин на живот: без контейнери, без проституция, без дрога и кражби, а с образование и диплома, валидна за цял свят, а не с нелегитимна диплома от наличните нелегитимни български висши училища. Защото опитахме и от този български мед да станем жертва на нелегитимен български университет и докато се усетим ни окрадоха с 5 000 долара и изгубиха две години от живота на сина ми. Не, драги, тия приказки от общ характер тука не вървят. Госпожа Братанова няма да умира в Либия защото никой не застрашава живота й. Застрашени са само отработените й с труд пари, които най-вероятно ще отидат при вашите. Здравко по-добре от теб и мен познава живота и него не го съдиш, него го подкрепяш. Продава алкохол и получава чисти пари, без данък и направо в джоба. Хванаха го. Осъдиха го. Глобиха го, обаче не си плати масрафа, нали? На теб Здравко ти харесва, защото е майстор над майсторите, но не забравяй, че зад тоя майстор не стоеше ти със яловата ти солидарност, а управниците ни с действията си. Ти беше ангажиран само за парламата и най-вече за крайният момент – плащането на масрафа! Е, “да му имам на българина акъла, дето му иде после” – рекъл турчина. В България българите срещали трудности, но не се тръшкали в интернет-пространствата!? Не ви видях вчера да се тръшкате и пред президентството! Видях няколко голобради момчета, на които евалла! Дано издържат да кибичат пред Президентството и да събират подписи от българите с гражданска позиция. И защо не се тръшкате, бе? Защо се оставяте да ви тръшкат? Защо не сте на улицата, а ми се гордееш с търпението си към всичко пошло, което се случва в държавата ни? Според теб да търпиш и да приемаш всичко, каквото ти дадат или не ти дадат е геройство, така ли? Че ти си бил голям ербап, бе чоджум, на умряло куче нож вадиш. На г-жа Братанова? 15
Защо не отиде вчера да протестираш пред президентството заради президента-доносник, ами роптаеш срещу един честен човек, който има доблестта да те информира? Или си от същото котило? Че нещо се пробваш да ме убеждаваш видиш ли какъв си герой, защото си търпял. Ами не търпи. Промени нещо. Опитай. Може и да успееш, но знай, че докато не опиташ ще търпиш. И ти,и аз знаем,че това е чуждо решение, но търпението никога не е било и няма да бъде моят избор. И аз теб лично никак не те занимавам със себе си. Аз пиша за себе си, за другите българи в Либия, които са на работа тук и както се вижда ти се занимаваш на дребно с Братанова, а не с проблема на всички засегнати българи, които са в стотици пъти повече от двама агенти на ДС и четири употребени сестри, които както виждаш продължават да ги употребяват. Заради такива умници като теб.
16
Да бъдеш гражданин, да имаш позиция не е престъпление Отправна точка ми дава един коментар в блога, именно на Влади: “Историята започва около едно благородно дело – опазването на българската природа, и по-точно Националния парк Странджа. Българите може би никога нямаше да се сетят, че това е истинско национално богатство, с неповторима флора, призната в цял свят – от ЕС им го напомниха, датска фирма извърши екологичната оценка, и за българите остана да определят границите на парка, и да го узаконят. След приключването на проекта, Върховния съд отхвърли предложението за установяване на Парк Странджа поради цитирам “недефинирани юридически граници и собственост, поради приватизационни искове”. Т.е., единственото, което българите трябваше да направят, не е направено!” Така, значи държавната бюрокрация, т.е. тези, на които ние с данъците си плащаме заплатите, не си е свършила работата. Съдът установи нередностите, което автоматически доведе до това Странджа да загуби статута си на национален парк. Това провокира недоволството преди всичко на млади хора и те излязоха на улицата за да изразят протеста си. Да заявят гражданската си позиция. Аз, признавам си, вече не вярвах, че такова нещо може да се случи, но ето че младите хора излязоха. Обаче били “в нарушение на закона”, така не се протестирало. Значи дори и да се възмутиш, се иска да спазиш определена процедура. 48 часа сдържаш възмущението си, докато тече предупреждението до кметството, ами ако за тия 48 часа възмущението ти мине?! Всякакви хора има: дали това пък не е измислено точно с цел да понамалеят възмутените граждани в тия принудителни и “законови” 48 часа за размисъл? Както и да е, продължавам разсъждението си, и то именно с цел да съзрем ония парадокси, странности и дори абсурди, с които случващото се у нас обикновено е преизпълнено. Следващият момент е този: как протестиращите трябва да протестират, да изразяват протеста си? Другояче казано: как законът ти предписва как да се възмущаваш?! Защото, оказва се, трябва да се възмущаваме стереотипно, някак си унифицирано – нищо че сме различни, законът предписва да сме еднакви. ОК, както и да е, протестирайки, не трябва да нарушаваме “обществения ред”. Забранени са блокади на кръстовища и други такива граждански прояви, израз, впрочем, на гражданско отчаяние: защото ако не предприемат гражданите в някои случаи отчаяни действия никой няма и да им обърне внимание. Могат да протестират, ама ей там, нейде в парка, далеч от хорските очи, където никой, абсолютно никой няма да им обърне внимание, сиреч където гласът им ще си остане глас в пустиня. Та понеже, както казва г-н Румен Петков, полицейският (пардон: милиционерският, защото този човек възражда тъкмо милиционерския побойнически манталитет!) министър, “законът трябва да се спазва”. Сиреч на полицията, за да възстанови “обществения ред”, й се налага, няма как, често да използва палките, шибайки по главите ония граждани, 17
които са се осмелили да заявят протеста си “нерегламентирано”, дори “нецивилизовано”. Видяхме по телевизията как полицаи (пардон: милиционери!) хванаха за ръцете възрастен гражданин-миньор, техен работодател (защото на полицията ние, гражданите, сме работодателите, бидейки данъкоплатци!), как го натиснаха да падне на асфалта, но да падне тъкмо на главата си, как той падна, а от главата му рукна поток кръв. Пък после министърът заяви, че човекът сам си се бил ударил в асфалта, представяш ли си?! Така, в името на “реда” полицията започна да чупи глави на граждани, да пердаши фоторепортери: наистина е “превъзходен” този ваш ред, таварищ Петков!!! Полицията посдърпа и защитниците на Странджа, но до пукнати глави не се стигна: явно миньорите имат по-крехки глави от младежите-еколози, пък са и, очевидно, по-инатливи, или пък са с по-тежки глави, та падат тъкмо на главите си. Както и да е, защитниците на Странджа съвсем нерегламентирано и “незаконно” успяха да заявят гражданска позиция, бяха подкрепени и от опозиционни партии, Парламентът се разбърза и прие клауза, която като че ли ще реши този казус. Протестът, макар и “незаконен”, доведе до нещо позитивно и полезно за обществото, схващаш ли това, таварищ Петков? Да наистина, да мислиш, бъдеш гражданин, да имаш позиция и да я изразяваш както намираш за добре не е и не може да е престъпление… Затова аз на този Петков, дето по едно недоразумение е министър на вътрешните работи в страна, член на Европейския съюз, искам да му кажа нещо друго. Той дава ли си сметка, че тъкмо по един такъв съвсем нерегламентиран, “противозаконен”, дори “екстремистки”, както тогава го наричаха другарите на министъра, начин, а именно чрез блокади на кръстовища, на ж.п. прелези, на входовете и изходите на цели градове, чрез барикади, демонстрации, чрез “уличен натиск” и пр., все спонтанни, нерегламентирани, диви дори прояви на гражданско неподчинение, в студените януарски дни на 1997 г. българските граждани заявиха най-категорично волята си за промени, именно за ония промени, заради които ние сега сме страна-член на ЕС! Тогава партията на същия този “влюбен в закона” министър беше изритана от властта, а пък сегашния президент Г(оце) Първанов тогава се криеше като мишок от “побеснялата тълпа” и ронеше сълзи от безсилие пред президентството, понеже гражданите и народът по най-нецивилизован и варварски начин го освиркваха. Тогава Гоце ходеше по терлици из София и се оглеждаше някой да не го води, а сега се кипри като президент: български странности са това! Да, но сега той е президент на европейска държава, а пък Р.Петков е министър на полицията също на европейска държава! Макар и двамата да нямат нищо общо с европейския манталитет и с европейския респект пред личността: защото личността в някакъв смисъл е над всеки закон – законите съществуват за човека, а не той за тях. Пиша тия неща, защото младежите и девойките, които сега протестираха, и се показаха достойни и свободни граждани, в далечната вече 1997 година са били деца, а пък ние, техните родители, тогава също като тях “на18
рушавахме закона”, та да извадим България от мъртвата точка, в която я бяха натикали другарите на сегашния министър на полицията. Г-н министре, трудно ще удържите гражданската енергия на едно общество с полицейски палки, щом вече и нашите деца успяхте да настроите срещу вас. И по тази причина скоро на улиците и площадите ще излязат хиляди възмутени от безобразията на управляващите граждани! Ще излязат съвсем “нерегламентирано” и “незаконно”, защото възмутеният гражданин има човешкото право да изрази възмущението и гражданския си гняв по всеки възможен начин, по който той реши за нужно. Ако полицията започне да въвежда “правила”, по които гражданите трябва да се възмущават, и ако гражданите почнат да се възмущават точно по предписания начин, горко на тази страна! Затова само вие, управниците, г-н Петков, гледайте да не доведете този иначе търпелив гражданин до нежелани ексцесии, понеже май натам вървят работите след като сте станали така цинично нагли и арогантни. И така стигаме до сюблимния момент: ГДБОП се сеща, че един блогър бил “нарушил закона”, като “подтиквал”, “настройвал” и дори “провокирал” гражданите да нарушават “обществения ред” – като се възмущават по съвсем “нерегламентиран” начин. Аз обаче съветвам ГДБОП да заведе дело срещу министъра на околната среда и на водите, който всъщност има най-голямата заслуга за това гражданите да бъдат провокирани да излязат на улицата и да протестират по такъв “нерегламентиран” начин. Ето че всъщност вината се пренася “от болната глава на здравата” или как там беше. Но отговорността трябва да се носи от действителния “възмутител”, оня, който е предизвикал гражданския гняв. А не от онези, които, представете си, се били възмутили – както става у нас. Или пък, най-малкото, от ония, които пък в интернет “подклаждали” възмущението – пълни глупости! Аз като данъкоплатец не искам полицията, на която от моите данъци плащат заплатите, да се занимава с глупости. Ето защо призовавам да се посочат истинските виновници, и те да понесат цялата дължима отговорност. А такива виновници са, повтарям за кой ли път: министърът на околната среда и на водите, който трябва да си подаде оставката заради несвършената работа от ведомството му, провокирала напрежението и протестите, а пък ако той не си я подаде, ние сме длъжни да му я искаме докато си я подаде; министърът на вътрешните работи също и то за това, че напоследък позволява груб полицейски произвол, насилие и арогантност в отношението на полицията към мирно протестиращи граждани, по тази причина той също трябва да си иде; още повече, че в живеем в страна, в която всеки ден кажиречи стават показни убийства, а нито един извършител не е хванат и наказан; оставка също трябва да си даде и куриозният ни министър-председател, защото той, колкото и мило да се усмихва, носи все пак цялата отговорност за ставащото в страната и за провокациите, които ръководената от него власт всеки ден отправя към гражданите, та да ги принуждава и провокира към все19
кидневни протести. Това е, правителството трябва да си иде, и ние, гражданите, имаме пълното право да го кажем и да настояваме, защото ние сме го турили там това правителство. Като си отиде правителството, нещата ще си отидат на мястото и абсурдите ще понамалеят. А понеже правителството току-така няма да си иде, от нас, като граждани, се иска още по-твърдо да заявим позицията си. Ако властите си втълпят, че сме се уплашили, те утре ще станат още по-арогантни когато излезем отново да протестираме: защото ще ни мислят вече за страхливци. Ако проявим съзнание за достойнство и будно гражданско чувство, те ще се позамислят може би. А достойнството се завоюва на улиците след като преди това сме го загубили пред урните. А ще си го върнем пак когато застанем пред избирателните урни. При демокрацията оттам започва всичко – и всичко там свършва. Ние почти погубихме демокрацията си като мнозинството от нас не считаха за нужно изобщо да гласуват. Затова сега ни се налага да протестираме. И да пишем всеки ден по блоговете, възмущавайки се от безобразията на властта. Ето защо нашите протести се дължат на това, че не сме мислили когато сме си избирали управниците. Ако си бяхме избрали умни и свестни управници, нещата щяха да вървят – както вървят в другите страни на Европа. Ама ние, българите, все гледаме да се “оригинални” и да шашваме света – Симеончо щял да ни оправи, Сидеров щял да ни разкатае душиците, бат Бойко щял “да им натакова онаковата на ония там”, Дмитриевич щял поне да ни “вози на рокерски мотоциклет ако друго не може”! Абе това е положението, тъпотия до шия е в тази наша България, дами и господа!!! Затуй моят съвет, като многовидял философ и патил-препатил гражданин е един: абе опичайте си акъла малко де, стига сме правили чак толкова глупости, стига наивност де!
20
Дописка за една незначителна човешка и екзистенциална драма Понеже едва ли нещо ни е наред, та и капитализмът ни е найсвоеобразен. Всъщност съвсем е изроден, и то до степен, че е пряка противоположност на капитализма като такъв, в неговата идея. Защото капитализъм не е нищо друго, освен пазарно общество, в което всичко, в това число и работната сила, е стока, но затова пък отношенията се уреждат винаги на принципа на свободното договаряне. И при автентичния капитализъм личността и нейната свобода и достойнство са свещени, а пък който се опитва да й нанася някакви оскърбления, непременно ще си плати, и то твърде голяма цена. Ще ви дам обаче един конкретен пример за това как нашенецът-капиталист тълкува и уважението към личността, и свободното договаряне, и пазарния строй изобщо. Наричам обаче този наш своеобразен вид капитализъм "бандитскокомунистически" неслучайно. За бандитите няма никакъв закон или морал, в такъв случай е ясно защо наричам нашия капитализъм бандитски: защото огромното мнозинство от нашенските капиталисти не зачитат никакви правила и закони, ерго, са бандити. А пък комунистически го наричам нашия капитализъм не просто и само защото повечето капиталисти у нас са си бивши комунисти, ами защото техният манталитет все още най-нагло демонстрира нескривано и най-брутално неуважение и потискане на личността. За комуниста тъкмо личността нищо не значи, и той изпитва някакво перфидно удоволствие от унизяването й. А ето и моя пример, който е съвсем действителен и се развива ето в тия наши дни, в които вече уж сме в Европейския съюз. Невероятен и абсурден е моя пример, но не се учудвайте. Това е така защото невероятно абсурдна е и цялата ни действителност. Моята позната Д.А.Г., безработна учителка, е принудена, за да оцелява, да си търси каквато и да е работа. Непосредствено дни преди Коледа е назначена за камериерка в хотел "Евро", който се намира в Пловдив, наблизо до Панаира, на бул. България-144. Започва работа, дежури по времето на всички празници, обещано й е трудовият й договор да й бъде даден веднага след празниците, понеже сега "администрацията почива". И така управителят на хотела си намира една жертва, която да му работи безплатно тъкмо по празниците! Жертвата работи 10 предпразнични, празнични и следпразнични дни. И когато след празниците попитала какво става с договора, управителят й отговаря, че вече не му е нужен персонал и е свободна да си ходи. Не дава никакво обяснение, просто й посочва вратата. Не мога да кажа, че я уволнява, понеже никакъв договор няма. На въпроса ще й плати ли, казва: да, разбира се, дай си телефона, ще ти звъннем да дойдеш да си вземеш парите за отработените надници. 21
И какво става ли? Нима не се сещате? Ами ясно какво става: не й плаща изобщо. Тази жена ходи всеки ден да го моли да й плати, той я залъгва най-безсрамно, и в крайна сметка й заявява, че няма да й плати. Ей-така, няма да й плати. И посърналата от унижението жена се примирява. Да, обаче след като ми разказа случая, аз до такава степен се възмутих, че отидох да видя що представлява този наглец и да го поразпитам чувал ли е нещо за човешките права. Казах си, добре де, всички ние в такива случаи все се възмущаваме, ала никой и пръста не си мръдва, за да защите някоя личност от обидите и униженията. А така не бива. И ето че аз отидох да говоря с управителя. Казах му, че ме интересува случая, подискутирах с него, обясних му някои неща. Бях убедителен, той поддакваше, и в един момент ми изтърси: от мен нищо не зависи, собственикът не разрешава да й платим парите. Така ли, рекох, я ми дай телефона на собственика, че искам и с него да разговарям. Не могло, понеже светиня му не трябвало да бъде обезпокоявана. Той щял сам да ми се обади. Дадох си телефона и ме рекох, че ако в срок до една седмица не ми се обади, ще направя така, че ще информирам всички медии за фрапантния случай. Оня наглец ми се изсмя в лицето: не му пукало. Щяло да бъде реклама за хотела, при това безплатна. Невероятен наглец, аз, дето съм уж някакъв познавач на човешката природа, не можех да повярвам, че разговарям с нещо, което уж е човешко същество. Мина не една, а две седмици. Разбира се, собственикът не ми се обади. И ето аз сега пиша своята дописка по случая. Ще я изпратя до всички медии. Ще ходя с тази отчаяна жена навсякъде, в прокуратура, в съдилища, в инспекция по труда, по синдикати, защото не мога да се примиря, че в наше време, когато страната е член на Европейския съюз, някакви наглеци си позволяват да тъпчат толкова арогантно и безнаказано достойнството на човешки същества. Защото да изнудиш някой да ти работи без договор и след това да не му платиш, означава, че си превърнал този някой в свой роб: а това е недопустимо в наше време! Никой няма право да ограбва по този грозен начин човешки същества! И такива наглеци, които си мислят, че всичко за тях е позволено и че няма закон в тази страна, трябва непременно да получат някакъв отпор. Знам, че все някой може ще ми каже, че случаят бил "дребен". Че никой няма да ми обърне внимание, понеже случаят нямал обществена значимост. Виж, да речем, ако тази учителка от безсилие вземе, та се самозапали, тогава медиите ще й обърнат внимание за ден-два, ама така не става. Поне да се беше самозапалила, а така не може: да ти обърнат внимание медиите докато още си жив. Няма я сензацията, няма я "солта". Много банален е този случай. Няма нищо скандално, не е пиперлия. Виж, ако умреш, или ако скочиш от 20-я етаж, бива, ама така не става. Ако се самозапалиш, може и да ти обърнат внимание с един-два реда журналистите, ала така не може. Ще си каже това журналистът или репортерът, и със свежа и чиста съвест ще тръгне 22
да гони своите си тъпи и "горещи" сензацийки. Или пък ще си легне да си поспи с невинна като на младенец съвест... Ей, хора, освестете се малко бе! Абе журналисти, какво става с вас бе: болни ли сте, мъртви ли сте вече, какви сте?! Какво е това безсрамие, каква е тази безчовечна апатия, дето ни е обзела всички?! Че тук и там, а често и повсеместно страдат човешки същества, на никой не му пука. Че унижават твоя ближен ей-тука, съвсем наблизо, изобщо не ти пука, понеже вероятно той ти не е никакъв, така ли? Аз пък ще ти кажа, че случилото се на тази учителка не е друго, а плюнка в лицето на всички нас. В лицето на хората, на съвременните българи, дето сме преизпълнени с такава непростима апатия не към друго, ами към самата човечност. Оня нагъл нещастник от пловдивския хотел "Евро" обижда всъщност не само тази жена, ами всички нас, най-нагло се хили срещу ни, гаднярски плюе и обижда всички нас. Нормалните хора знаете ли как реагират в случаи като този? Сигурен съм, че не знаете, затова ще ви кажа. Та да се изненадате поне малко. Ами казват си така: не мога да остана безразличен, защото това, което сега са направили срещу онова там човешко същество, утре може да се случи и на мен. Затова всъщност аз се чувствам също толкова засегнат, оскърбен, застрашен и обиден, колкото и този човек, с когото са се отнесли по този начин. Ето защо аз нещо трябва да направя, та да му помогна. Та да не допусна такъв оскърбителен за нашето морално чувство прецедент. Защото не е незначителен факт това да мачкат тук или там човешки същества: престъпно е такова безразличие, именно ако си позволим да не реагираме с нищо! Така че аз ще направя всичко възможно, за да помогна на този човек и за да направя така, че справедливостта да бъде възстановена. Защото даже ако само в този конкретен случая справедливостта и човечността бъдат елиминирани, то от този момент нататък вече всичко е възможно. А пък едно такова общество, което се примирява с такива неща, да не чака добро. Ето затова аз ще направя всичко, което ми е по силите та на този обиден и унизен човек да му бъде върнато достойнството. А пък в негово лице да бъде възстановено и самото понятие за достойнство. Няма да мирясам и да отстъпя докато не се случи това. За едната чест живее най-после човекът. Не сме хора ако не си помагаме и ако не сме поне малко съпричастни към неправдите, на които е подложен човека до нас. Обезчовечили сме се, щом не ни пука когато наблизо до нас или пред очите ни някой страда или го унижават… Ето такива "банални" мисли ще минат в главата на нормалния човек, на човека, който не е загубил своята човечност. Обаче други хора като четат това просто се прозяват. Скучно им е, кви са тия глупости бре: я кажете нещо за Азиса!!! Но аз въпреки всичко ще изпратя тази дописка до всички наши медии. Та да открия и да разбера дали в някоя от тях има хора и журналисти, които са способни на минимална човешка съпричастност. Много ми е интересен този 23
казус. Уж случаят е съвсем дребен, а в действителност съвсем не е така. Той ни дава да разберем какви сме ние самите, днешните българи, които допуснахме да живеем в такава тотално абсурдна действителност, в която е възможно да се случват такива случаи. И то не кога да е, ами сега, в първото десетилетие на 21-я век! Ще се зарадвам много, ако примерно хора, които прочетат това, главни редактори, мастити журналисти, репортери и репортерки, вземат, та поне малко се възмутят и рекат: тия наглеци от пловдивския хотел "Евро" няма да ги оставя така! И направят нещо, което е по силите им, което може да е малко, но да има голям ефект. Например да изпратят репортерка, която да вземе интервю от този наглец. Ще бъде сензация, повярвайте ми. Ще се зарадвам ако примерно някой журналист вземе, та реагира с нещичко на този мой апел да помогнем на тази унизена жена. Ще се зарадвам, ако нещо като обществено мнение се породи по случая. Например ако разгневени пловдивчани до такава степен са решили да не оставят случая без последствия, че отидат да протестират пред хотела. Или пък че някой адвокат рече да подкрепи тази наша съгражданка, като от нейно име реши да заваде дело срещу нарушителите на закона от хотел "Евро". Ех, мечти, мечти... Сигурен съм, че нищо няма да стане, че никакъв ефект няма да има тази дописка, или тази моя акция. Пълно безразличие ни е обзело. Всеки се е свил и не му пука, че наблизо се гаврят с човешки същества. Важното е, че не на мен се случва това. А това вече е страшно. То е и много жалко. Не вещае добро. И то за нас самите. Не за някой друг!
24
Емоционални инвалиди ли сме вече?! В последните дни ме е овладяла изследователска треска: изследвам, както е обичайно за мен, човешката природа. Една малка история провокира моя интерес: Дописка за една незначителна човешка и екзистенциална драма. Ето вчера реших да направя изследване с ученици от 12 клас в едно пловдивско училище. Поставих им следния казус и открих ужасяващи неща, за които ще спомена най-накрая: Представете си, че седите сам в кафене. В един момент идва някаква жена на около 40 годишна възраст, видимо крайно разстроена, която, поради липса на празна маса сяда при вас, след като пита може ли. Забелязвате, че жената е наистина развълнувана силно, плаче, пали нервно една цигара, веднага я гаси. Неудобно ви е, но я питате все пак: "Извинете, госпожо, мога ли да помогна с нещо?". Тя малко по малко се отпуска пред вас, явно й печелите доверието, и през сълзи ви разказва следната своя история: Непосредствено преди коледните празници, два-три дни преди започването им, започнах работа ей в онзи хотел като камериерка. (Жената сочи към намиращия се съвсем наблизо хотел "Евро" в Пловдив.) Иначе по професия съм учителка, но понеже дълго време съм безработна, се принудих да започна каквото и да е работа. Управителят ми каза, че мога да започна, но понеже е предпразнично време, трудовия си договор съм щяла да получа след празниците. Започнах работа, оказа се, че трябва да дежуря всеки ден тъкмо по времето на всички големи празници – Рождество и Нова година – но аз даже се радвах, защото щях да изкарам повече пари. След Нова година отидох при управителя да го попитам какво става с договора, а той ми каза, че ситуацията се е променила, повече нямат нужда от допълнителен персонал и че ме освобождава от работа. Попитах какво ще стане със заплащането, той ми отвърна да не се безпокояла, към края на месеца когато стане готова заповедта щели да ми позвънят да ида да си взема парите. Дойде и отмина края на месеца, но никой не ми позвъня. Отидох в хотела, управителят ми се извини, понеже била станала грешка, пропуснали името ми във ведомостта, но през следващия месец непременно щели да ми платят, лично той щял да се погрижи за това. Изчаках още един месец, пак никой не ме повика, отново отидох в хотела. Управителят този път взе да увърта и обещава пак да плати, но беше крайно неубедителен. Това стана онзи ден. Вчера отново, изпълнена с подозрения, идвах в хотела да питам, пак ми обеща, ето днес пак дойдох. И той днес взе че ми се разкрещя че съм била много нахална, че му било омръзнало да ме вижда, каза, че съм явно много глупава, щом не разбирам, че няма да ми плати, каза ми да се махна и повече очите му да не ме виждат. Отнесе се с мен все едно не съм човек, а мръсно куче. И ето непосредствено след тази случка дойдох тук, в кафенето. Точно тази история, представете си, ви разказва крайно разстроената и обидена жена. И въпросът е: каква ще бъде вашата реакция, какво ще каже25
те, какво ще направите, какво следва да направи един човек в такава една необичайна ситуация? Поставих казуса, разделих класа на групи от по пет човека, казах им да обсъдят ситуацията, и всяка група за около пет минути да опита да стигне до най-естественото по тяхно общо мнение предложение за реакция. Обсъжданията по групите в различните класове (направих изследването в шест паралелки 12 клас) бяха не много оживени, но понякога и имаше известни спорове. След това оторизиран представител на всяка група трябваше да съобщи тяхното решение за реакция на думите на жената. До това се свеждаше самия експеримент. И установих следното. Ужасих се, защото младите хора с най-незначителни изключения, се оказаха неспособни да се вживеят в ситуацията, сиреч оказаха се съвсем безчувствени спрямо човешката болка и страдание. Масово се разсъждаваше и се предлагаше да се каже на жената нещо такова: "Вижте какво, госпожо, учудвам се, че така наивно сте влезли в капана. Това, което ви се е случило, не е изолиран случай. Но трябва да преглътнете случката, радвайте се, че животът продължава: жива сте, здрава сте, можете отново да почнете работа. Но да ви върне парите този управител забравете, нямате договор, нищо няма на хартия, безсмислено е да се опитвате да получите парите си. Не можете да го съдите, просто пийте една чаша студена вода и се успокойте: животът продължава..." Ей такива банални думи говореха младежите, сиреч говореха думи, които издаваха пълното им безразличие, даже досадата им, че тази жена с нейната история е смутила душевния им покой. Просто личеше си, че само търсят начин как да се отърват от тази натрапница, която им разказва някакви си там сълзливи истории. Мнозина от младите нарекоха обидената жена глупачка. Правилно са я уволнявали от училище щом е толкова глупава. Тръгнала да работи без договор, тая пък на кой свят живее?! С право е наказана за глупостта си. Малко й е даже, но е за нейно добро, та да разбере, че не бива да е толкова наивна. Стигнала на тия години, а не разбира, че живее в един жесток свят, в който оцеляват само най-силните и най-нахалните. И така нататък... В излиянията на младежите, които слушах шест часа, долавях освен пълно безразличие, освен досада и една ужасила ме пълна безчувственост и неспособност за човешка съпричастност. Те не можеха да откликнат на мъката на човека до тях, на ближния. Мнозина по време на обсъжданията гаднярски се хилеха, други пък предположиха дали тази жена не е измамница, която им разказва блудкави истории та да ги изнуди да й дадат пари. Имах чувството, че тези млади хора са направо емоционални инвалиди. Ужасно е да не можеш да откликнеш с една най-естествена човешка съпричастност на болката на човека до теб. Не им се удаваше да постигнат една чиста и спонтанна човешка емоция. Някак чувствителността им е закоравяла, и то на тази съвсем млада възраст: това е ужасно! Никой например не се възмути на постъпката на из26
нудвача-управител. Имах чувството, че някои даже му се възхищаваха: баси пича е тоя, как хубаво я е разкарал! Признавам си, наистина ме овладя страх че живея в такова общество, в което мнозинството от младите са съвсем безчувствени спрямо човешката болка. И че нямат никакъв усет за справедливост, за достойнство на човека, никакво съзнание за това, че човешката личност е свещена и никой не може да си позволява да я тъпче така грозно и брутално. Имах чувството, че тия млади хора наистина са душевни и емоционални инвалиди: има ли какво да се чудим тогава защо агресията, бруталността, безчовечността у нас вилнеят така повсеместно и масово?! В един момент за да провокирам известна съпричастност у тях, им казах: добре бе, я сега си представете, че тази там жена не ви е неизвестна, ами е собствената ви майка! И на нея може да се случи същото: как тогава ще реагирате? Е, това е друго, господине, що не казахте в началото! Какво ще направя ли? Ами ще ида да му отскубна гръкляна на онзи там управител. Това ще направя. Или ще му взривя хотела, но ще му отмъстя ако се погаври така с моята собствена майка или сестра. Това е главното около моя експеримент. Мога още дълго да анализирам случилото се вчера, което ме потресе до дъното на душата ми. Сега не ми се прави, може би като се успокоя, тия дни ще го направя. Тази нощ, признавам си, не можах да спя, не мигнах. Та искам сега да ви запитам, скъпи ми читатели: а вие как бихте реагирали ако на вас се случи същото? Какво вие ще й кажете на непознатата женица, с която са се погаврили така? Вчера описах случая в блога, няма никаква реакция. И вие ли, скъпи ми читатели, сте с захиряла, със съвсем притъпена чувствителност?! Никакъв отклик, пълно мълчание: тоя пък за кой се мисли та ще ни смущава тук духовния покой като ни разказва тъпите си истории?! Така ли си мислите, признайте си?! Пратих историята до всички медии: пълно мълчание, никакъв отклик до момента, а предполагам така ще е и по принцип. Само BG WATCH гледам е публикувало дописката ми. Една-две от другите медии обещаха да го направят скоро. И толкоз. Пълна апатия ни владее към всичко. Пълна погнуса. Мързи ни даже пръста си да помръднем та да помогнем на човека до нас, на който му се е случило нещо ужасно. Гледаме само как да го разкараме. Пълна отврат. Не сме хора вече явно. Не само че не сме народ, ами и хора май вече не сме. Кошмар!
27
Какво тук, у нас – и за нас – значи някаква си личност?! (Или нови наблюдения и размисли, свързани с онази крайно незначителна човешка и екзистенциална драма) Става дума за онази, за “крайно незначителната” драма, за човешката драма, на която почти никой не обърна никакво внимание. Или по-вярно: обърнаха и внимание неколцина странни почти колкото мен самия индивиди и българи. Пръснати главно по широкия свят, примерно в Германия (виж коментарите). Но от нашите свободолюбиви медии нито една – пак със съвсем малки и незначителни изключения – не се трогна и не реагира поне с половин уста: не, онова, вапцаровото, комунистическото "Какво тук значи някаква си личност?!" отново си вилнее необезпокоявано в душите на съвременниците, на нацията. Обаче ето как такива именно "дребни" реакции около "съвсем незначителни факти" ни показват страшната истина за нас самите. Не общите разсъждения, не фалшивите откровения, а в малките детайли се крие тази страшна и озъбена като мъртвешка глава истина. Която именно и ще се опитам отново да анализирам. Ще дам основанията на моите окончателни изводи и твърдения, но в момента искам да започна именно с тези последните. Нацията ни, или душата на нацията ни все още е поразена от вируса на комунизма – и най-лошото е, че този вирус сякаш се предава от поколение на поколение. Сиреч е прихватлива тази болест, и във всеки момент – подобно на приливи и отливи – ту приема формата на епидемия, ту пък леко отстъпва, за да се върне отново със страшна сила. Щом като онова вапцарово "Какво тук значи някаква си личност?!", щом като комунистическото "Индивидът е нищо" си вилнеят в душите ни, то оня озъбен брутален комунизъм, който го живяхме някога, на милиметър още не е отстъпил, а само е мутирал в още по-уродливи форми. И има ли смисъл тогава да се чудим и вайкаме защо ни било сполетяло това или онова, или защо не сме способни на гражданска реакция и отпор на безобразията, от които сме обръжени – и от които изнемогваме във всекидневието си?! Съвсем случайно съвпадна поставянето на тази незначителна история за онази унизена и обидена жена със скандала "Куйович, Муйович, Уйович...", който разтресе държавата и в резултат на който най-вероятно вътрешнитя министър съвсем скоро ще се прости с поста си. Удивителното е, че и по скандалните и шокиращи изказвания и действия на Румен Петков "обществената реакция" е съвсем вяла и е сведена до "буря в чаша вода", именно като реакции тук-там в интернетните форуми и блогове. А иначе нищо: някой да се е възмутил, някой да е показал гражданска ярост и непримиримост?! Не, няма такова нещо: даже вечно дежурните "интелектуалци" на нацията от рода на Гранитски, Пантев, Дърева, Недялко, Веждито и пр. са млъкнали в необяснима почуда! Ето защо аз смея да твърдя, че тази неспособност за изразяване на нормална човешка реакция и емоция е страшен дефект, широко разпростра28
нен в мнозинството от душите на сънародниците ни – и на младите, и на старите – и че именно нему се дължат всички останали прояви и симптоми, водещи в крайна сметка дотам, че няма противодействие. Или на това, че сме неспособни да акумулираме и противопоставим поне известна минимална гражданска сила на безобразията, с които е изпълнен животът ни. Българинът по принцип бил търпелив, и това някои извратеняци даже го тълкуват, представете си, като "национална добродетел"! А всъщност истината е съвсем друга: тази търпеливост означава притъпена способност за вживяване и чувстване, потисната способност за емоционална човешка реакция. Българинът често мълчи и мучи като говедо и това е единственото, на което е способен. Ние в мозинството си не умеем да даваме израз на емоциите си, даже и когато може би сме гневни, не умеем да дадем външен израз на гнева си. Това е ужасен дефект, който стои в основата и в корена на много други наши недостатъци. Оня, който постоянно потиска изявата на реакциите си, става все по безчувствен и все повече и повече губи човечността си. Защото тъкмо способността за емоционално реагиране е факторът, който може да даде начален тласък на всички останали човешки реакции: осмисляне, съзнание, действие. Парализираната ни способност за гражданско действие се дължи в крайна сметка на неспособността ни спонтанно и свободно да даваме израз на емоциите си, дължи се на толкова силно разпространената безчувственост, овладяла душите на мнозинството от нас. Това пък, че не обичаме или не ни се удава да се замислим, за да проумеем какво наистина и всъщност става с нас, също в корена си се дължи на неспособността да активираме душата си за умствена дейност или активност. Това, че често сякаш сме заспали непробудно и си похъркваме, и то в обстоятелства, при които други народи скачат възмутени и излизат на улиците, пак се дължи на посочената вече причина за емоционална "запушеност". Ето затова ми се струва, че ако намерим начин да пробудим заспалата способност за емоционални реакции в мнозинството от нацията ни, то това ще доведе до отпушването на блокираната в недрата на душите ни енергия, която после по естествен начин ще се излее във външни действия, в гражданска активност. А пък, знайно е, точно на тази основа можем стъпка по стъпка и да станем един ден и действително, сиреч истински свободни. Та затова, приятели, и Румен Петков, и Доган, и Дмитриевич, и Гоце, и останалите техни следовници си позволяват да се държат така арогантно и безочливо с нас и пред нас: ами защото усещат, че сме такива, че не сме способни истински да се възмутим, да скочим и да им поискаме найрешително всички вересии. Всеки ден ни скубат и крадат, всеки ден се гаврят с нас, а ние нищо: прозяваме се, мълчим, най-много глухо да роптаем и мърморим, но нищо повече. Ето корена и причината за това, че сме ги допуснали да си правят каквото им скимне: не те толкова са виновни, а ние сме виновните за тяхната нечувана и невиждана арогантщина! А в основата на всичко стои 29
по мое мнение тази неспособност да даваме човешки, човечен, естествен, спонтанен, свободен и пр. емоционален израз на ония вътрешни реакции, които все пак, няма как, се пораждат, а пък после остават блокирани вътре в душите. И затова българинът е по-склонен сякаш вътрешно да се пръсне, а не да избухне, да реагира съвсем човешки, да се възмути, ама не с половин уста, ами истински, да скочи да иска сметка на безобразниците, да се постарае да направи така, че те да се разтреперат пред неговия гняв, предусетили неотстъпчивостта и непримиримостта ни. Не, няма такова нещо, ние в мнозинството си мълчим, поради което и управниците ни са се разгащили до крайна степен. И поради което обществото ни все повече се обезчовечава. А това, повтарям, е страшно и ужасно, то вещае и идването на истинския кошмар ако не намерим сила да променим ситуацията, в която живеем. А всичко идва с вътрешния поврат, с поврата в емоциите и в душите ни, а после също и в мислите, и в действията ни. Съжалявам, че ми се наложи по-детайлно да обяснявам това, в което се убедих на основата на моите изследвания около незначителната история на онази жена. Всъщност за сетен път се убедих, че нещо вътре в нас се налага да променим, иначе сме обречени да живеем най-недостоен и унизителен живот. И няма да ни спаси и това че сме страна от Европейския съюз – никой тук не може да ни помогне ако не намерим решимост да си помогнем сами. Ето че стигнах до описание на новите си наблюдения и констатации. В интернет ето най-показателната реакция, вижте, прочетете тия коментари. Оня ден се случи и една по-различна реакция, която също е многозначителна: един ученик щом като чу за историята, каза съвсем спонтанно, че щял да иде, да хване онзи управител за гушата, и нямало да го пуска, докато не даде парите не жената и не й се извини. Попитах го ще направи ли такова нещо за абсолютно непознат човек, каза, че ще го направи. Попитах класа дали това момче е способен на такова нещо, казаха ми: да, този е достатъчно луд, за да го направи, сигурно е, че е способен да го направи. Забележете, ключовата дума е думата "луд"! Останах като втрещен: нали си спомняте кой обесват накрая в романа "Под игото"? Ами обесват градският луд Мунчо, който единствен в градчето се осмелил да протестира при разгрома на Априлското въстание. Ето и в наши дни само един луд се оказа, че е способен да протестира – или поне да реагира. Другите стоят отстрани и предпочитат да гледат сеир. Впрочем, открих и още нещо: това момче се оказа, че е спортист от "силовите спортове". Когато го попитах а не го ли е малко страх, щото оня от хотела може да се окаже че е мутра, момчето каза нещо крайно интересно: не, не може да е мутра или да е свързан с мутри, защото ако беше мутра, аз щях да го зная кой е! Оказа се, че това момче познавало истинските мутри, а пък този от хотела, щом правел така, явно е някакъв нещастник: истинската мутра била неспособна на такова кокошкарство! Облещих очи, защото момчето се увлече и добави: да, истинските мутри са пичове, и имат понятие за достойнство, и са способни да се възмущават от несправедливостите и да наказват 30
мърлячите, които си позволявали да се гаврят тук-там с човешки същества! Наказвали, понеже у нас нямало държава, та затова мутрите често даже и раздават "правосъдие": ето, на тия, дето им режат ушите, това било проява на възмутеното и поруганото мутренско чувство за справедливост! Ей такива интересни приказки ми изприказва това момче, а аз, уж дето съм възрастен и многоопитен, стоях с облещени очи! Обръщам внимание на този фрагмент, защото той настина е многозначителен за това докъде сме я докарали: оказва се, че най-човечни у нас са.. мутрите! Борците, биячите, може би даже и изпълнителите на "мокри поръчки" са ония, дето са способни да се възмущават, и понеже нещата са така объркани и абсурдни, се възмущават дотам, че в непримиримостта си стигат дотам да режат уши или направо глави! Раздават "правосъдие" защото няма власт, няма правосъдие, няма, следователно и справедливост у нас! А няма власт на място, няма справедливост и правосъдие тъкмо защото ние, мнозинството, сме прекалено "благоразумни" и по тази причина даже не умеем да се възмущаваме, камо ли пък още по-сериозно да реагираме: като зрели граждани. Обезчовечили сме се до степен да се окаже, че сред нас най-човечни са вече тъкмо мутрите! Срещу които уж всички се възмущаваме: а разбирате ли в такъв случай срещу какво всъщност се възмущаваме?! Възмущаваме се срещу това, че мутрата, каквато и да е, може би не си е загубила инстинкта да се ядосва. Нещо съвсем просто, което ние, "изтънчените", "интелектуалните", "префинените", "умниците" и пр. сме го загубили! Мутрата била "проста", и затуй реагирала тъй емоционално, и ние, от висотата на пиедестала си, даже им се надсмиваме! Мутрата не мислела и дори не могла да мисли, а пък ние, уж мислещите, няма пък за какво да мислим, защото щом като сме вече емоционални инвалиди, той всяка друга душевна активност е блокирана. Което и показва колко сме добри и в "мисленето". Аз си позволявам да твърдя, че и там също сме инвалиди. Ето докъде я докарахме... Мога още дълго да пиша, имам още доста наблюдения, но спирам дотук, понеже по случая явно и още много ще ми се наложи да пиша. Аз лично няма да мирясам и ще го поставям навсякъде, докато не се получи поне известна публична реакция. Вчера се случи и една обнадеждаваща реакция: двама ученика от 12 клас ме намериха и ми казаха, че мислили по случая с "онази жена" и им дошла идея: дали не може поне няколко човека, дето сме възмутени, да идем всеки ден по час-два пред хотела и да протестираме! Ейтака, като си сложим надписи, обясняващи на гражданството, на забързаните граждани по улицата смисъла на нашето действие. Попитах ги: а вие лично бихте ли пожертвали малко от времето си за да протестираме? Казаха, че били готови, само да се намерят поне още двама-трима. Попитах ги а те лично биха ли намерили и други, казаха ми, че не познавали такива, ама щели да опитат. Тази случка, имам предвид последната, внася малко поне оптимизъм в отчайващата за съжаление ситуация, която ми се наложи да опиша. А иначе 31
медиите, разбира се, не се принизяват да откликнат на случая с онази унизена жена. Не, няма такова нещо: те са велики, а какво си там значи някаква страдаща женица?! Нема да се унизяваме да реагираме я?! Ами майната й, да мре тази наивница ако иска, важното е ний да покажем колко сме велики; а пък като умре, ще й отделим два-три реда, защото иначе сме и великодушни и състрадателни. На хартия де, не иначе: не ни подценявайте бре!!! Аре бегайте да дишате: и не забравяйте да си купите нашия вестник. Или да гледате нашата телевизия. Непременно го направете: ще показваме превъзходни цици! Ний се грижим за народо, за зрелищата и доброто разположение на духа; а пък за хлебеца ви се грижи Дмитриевич. Айде разкарайте се: и не слушайте ония, дето ви мътят мозъците! Те са за трепане, не някой друг – оти рушат идилията ни! Тяхната сърцераздирателна идилия. Идилия на кочината… (Забележка: И трите публикации в блога по случая, описан в Дописка за една съвсем незначителна човешка и екзистенциална драма и в статията Емоционални инвалиди ли сме вече?! плюс настоящата бяха пратени в почти всички наши медии – печатни и електронни. Никакъв отлик, с малки изключения, нямаше, те не бяха и публикувани в нито един вестник – независимо дали е ляв или пък десен. Това е безкрайно показателно. Ето по тази причина – и понеже случаят, макар и съвсем незначителен, няма да бъде оставен така – отново публикувам настоящата, трета по ред статия. Със съвсем слабата надежда поне някой да се трогне – и евентуално да даде някаква идея как да помогнем на тази жена.)
32
Кошмарът е вътре в душите ни Нали чухте по новините за оня страшен случай, в който ученик в самотния дом на починалата си баба убива приятеля си, а след това разчленява с хирургически инструменти трупа му, пък после слага частите на тялото в хладилник, накрая ги хвърля в контейнера за боклук?! Хващат го, признава си за убийството, разказва подробно за направеното, а пък майка му вчера дала кратко изявление пред медиите с думите: "Много съжалявам!" Да, точно тия думи казала, а пък синът й нищо не казал, а през цялото време си криел лицето. Убитият и убиецът трябвало да бъдат абитуриенти, но няма да отидат вече на бала. На мен ми е интересно обаче схващаме ли ние, съвременниците, за какво говори този страшен случай, какво той ни казва?! Имам чувството, че не се схваща, пък и никой не прави и най-малък опит да изтълкува случилото се, та да се добере до неговия смисъл. Разбира се, обществеността, "общественото мнение" посреща поредната информация за необичайното зверство с пълно безразличие, понеже си има успокоителна версия: "Ами убил го е, понеже е превъртял, това е патология, извратеност, това не е нормално!". Такова едно разбиране наистина успокоява, нищо че то всъщност и де факто нищо не казва, а издава само една най-коварна примиреност и нежелание поне да се доближиш до същността на проблема, който прави възможни такива ексцесии. А те съвсем не са изолирани: ето, оня ден пък съобщиха за някакъв развратен поп-пияница (!), който отишъл на гости при някакво момче-алкохолик на 17 години (!), какво са правили в апартамента не се знае, но в крайна сметка момчето заклало попа, а пък после мъкнало трупа и го хвърлило наблизо в тревата. И него го хванали, защото кървавата диря водела право в апартамента на момчето. Нима като се случват такива неща, и като те са вече кажи-речи ежедневие, никой няма поне малко да се уплаши, пък и току-виж да се позамисли?! Разбира се, сигурно много от хората са уплашени, но пък, знайно е, всяко чудо за два-три дни, и после пак всичко се забравя. Преди време някакъв закла таксиметров шофьор, и то защото нямал 8 лева да му плати возенето, после се върнал у дома си, майка му, без да го пита за нищо, му изпрала кървавите дрехи, а на сутринта той неизвестно защо отишъл, та се предал в полицията. Спомняте ли си за този случай, заради който таксиметраджиите, бакшишите де, щяха за малко да свалят правителството, като блокираха с колите си Парламента на заранта след убийството? Ето, голям шум беше, а се забрави и за него. А се забравя, защото не се прави и най-малък опит да се вникне в нравствената ситуация, в която са възможни такива прояви на безчовечност и жестокост, а също и на най-крещящ релативизъм и нихилизъм спрямо самата човечност. Казвам тия думи, защото, първо, за да убиеш за едното нищо, и то най-жестоко, говори поне това, че спрямо човешкия живот у нас битува една 33
представа, според която той, животът, съвсем не е най-свята ценност, напротив, може да се убие именно за едното нищо, за 8 лева, или само защото, представете си, убиецът е бил ядосан за нещо на убития! А отношението към живота е най-базисна ценност, върху която се крепи всичко останало. Щом като към живота не се таи едно преклонение, щом масовото съзнание съвсем не опитва да схване какво нещо е животът за човека, щом в общността няма усет за светостта на живота, то на тази основа вече всичко е възможно. Нещата са много свързани и преплетени, но не чак толкова сложно, както обикновено се твърди. Аз ще се опитам да изтълкувам тия зависимости, които пък, когато връзките между разните базисни ценности са прекъснати, водят наистина до най-страшни ексцесии около нас. А пък ние немеем, потънали в коварно неразбиране, изобщо не опитвайки се обаче да вникнем в проблема, в нравствената ситуация, която благоприятства такива прояви. Това е така, защото човекът, дори и да е крайно деградирал в нравствено отношение, е все пак човек, и защото той не прави нещо, без да влага някакъв, поне минимален смисъл. Ето, да речем, убиецът на онзи поп, с деянието си нещо иска да ни каже, деянието му в някакъв смисъл е протест, вопъл към изпадналото в пълно безразличие и безчувственост общество. Същото може да се каже и за случая, в който младеж, който искал да учи за медик и хирург – сиреч за професия, в която се спасява животът! – решил внезапно да използва купените предварително, за следването си, хирургически инструменти, за да нареже на парчета собствения си приятел. И това действие не е токутака, извършителят с направеното, което наистина е ужасно, и то ужасно е най-вече за извършителя, сякаш иска нещо да ни каже, сякаш крещи нещо на нас, на хората около него, които с престъпното си безразличие сме довели нещата дотам да стават такива неща, а ние пак нищо не схващаме, понеже все едно сме си запушили ушите и затворили очите. Да, убиецът винаги даже и по най-безсъзнателен начин иска нещо да каже на общността когато върши страшното си дело. А най-страшно за обществото е когато убиецът е съвсем млад човек, ето, виждате, напоследък взеха да убива кажи-речи и деца (спомняте ли си случая в Пловдив преди време, когато момиченце уби приятелката си, понеже тя била по-красива от нея?!). Ако възрастен и достатъчно опорочен от живота човек убие, това в някакъв смисъл е по-разбираемо: за него животът кажи-речи си е отминал, а този човек може да е крайно озлобен на живота, и по тази причина някому и за нещо да иска да си отмъсти. Но когато убиват съвсем млади хора, младежи и дори деца, които се намират в заревото на живота си, тогава нещата са съвсем непонятни, и са безкрайно по-симптоматични в кошмарността си. Ето за такива случаи обществото трябва да се замисли най-старателно и да се опита да схване и разбере какво тези жестокости всъщност ни казват, за какво те говорят. Нищо не е лишено от смисъл в човешкия свят, работата е да постигнем този смисъл. 34
Ето, убиха преди време Георги Стоев, писателят-мутра, изобличителят на нашата родна мафия. Този случай е съвсем ясен и не се нуждае от особено тълкуване, смисълът в него е съвсем прост, нищо че и за него някой едва ли ще се запита и замисли особено. Например да се запита и да поиска да ни каже защо Г.Стоев е искал така настойчиво да дърпа дявола за опашката? Вместо да си мълчи, както всички ние благоразумно си мълчим: и си мълчим не само ние, обикновените граждани, ами си мълчат най-старателно и избраните от нас лица и институции, мълчи си президентът, мълчи си предложеният от него Главен прокурор, дори министърът на полицията си мълчи!!! И дори се стигна дотам по много от кошмарните случаи дори властта да не направи нищо смислено, та да намери и улови поне убийците (случаят със убитите сестри Белнейски от Пазарджик). Ето затова казвам, че е особено страшно в тия кошмарни убийства не друго, ами нашето собствено безразличие, мълчание, страшна е нашата безчувственост. Поради която ние така свикнахме и претръпнахме, че вече нищо не може дори да ни учуди, камо ли пък развълнува... Някакъв пишман-психолог и дори "психоаналитик" (!) беше поканен от репортерките да изтълкува последния случай, и той каза няколко претенциозни нелепости, които имаха за цел да ни удивят колко този психолог е учен, но не че и нещо изобщо разбира. То и нашите психолози в мнозинството си са такива празнословци, че няма и смисъл нещо да ги питаме. И така, след като и психолозите не ни помагат, трябва ние самите да направим нещо, та да разберем и поне малко от малко да се ужасим на тия ужасни неща. Най-ужасното е че вече изобщо не се ужасяваме когато стават такива ужасни неща около нас... Аз самият си имам свое обяснение и диагноза дори за такива случаи, и искам да кажа какво мисля, как аз разбирам такива кошмарни случаи, които все по-често стават в нашето ежедневие. И които ще стават още по-често ако не почнем малко от малко да схващаме и да се вразумяваме. Защото щом такива неща стават в едно общество, то това значи, че самото общество не може съвсем да е индиферентно и да не носи никаква отговорност за случващото се. Напротив, носи огромна отговорност, особено пък когато убийците са млади хора или почти деца. За да поясня каква е моята интерпретация ще започна оттук. Представете си, че това момче, което е замислило да убие приятеля си, и за целта дори си е подготвило сатър и хирургически инструменти (!), защото така ни казаха в информацията по случая, казаха, че "имало елементи на замисъл", макар че сатърът и по начало може да си е стоял в апартамента на бабата, наличността му там не значи, че момчето е замисляло да убие приятеля си, та представете си, дали то щеше да убие, ако, да речем, приятелят му, на който му е предстояло да бъде убит, малко преди това, дори да речем от съвсем неясно предчувствие за участта си, беше започнал да разговаря най-човечно и най-приятелски с него? Аз смятам, че нямаше да убие, че нямаше това момче 35
да бъде убито, ако с него било отреденият за убиване младеж, било някой друг, било безчувствената му майка, която счете за нужно да каже след убийството, че "много съжалявала", било някоя учителка на тия двамата младежи, било дори случаен човек на улицата даже по някакъв съвсем невинен повод им беше казал някакви сърдечни, вълнуващи, най-човечни, най-доброжелателни думички! Разбира се, че едно такова жестоко убийство е взрив, избликване на агресия, но тази агресия се е натрупвала преди това дълго време, до момента, в който избива по такъв ирационален начин. И е могло поне част от нейната енергия да беше неутрализирана някак си преди това, което означава, че убийството нямаше да стане, защото понякога в такива случаи е нужна и една капчица, за да не прелее чашата. Но тази капка е капнала и чашата е преляла. Не искам да кажа, че убиецът по този начин трябва да бъде оправдан или поне разбран на основата на един такъв вопъл за повече човечност в нашето общество. Ние, хората, се влияем страшно много от това, което става около нас, във всеки от нас се пречупват страшно много въздействия, идещи от социума около нас. Понякога се иска съвсем малка промяна на направлението на някое въздействие и резултантната ще бъде съвсем друга. Но щом като няма никакъв шанс за такава промяна, щом като всички фактори действат все в една и съща посока, то резултатът няма как да е друг. И затова фактът, че се случват толкова често и натрапчиво такива ужасни неща около нас, а е възможно и с нас самите, е достатъчно основание да се запитаме какво толкова не е наред, та такива ексцесии са изобщо възможни. И за да бъда по-кратък ще спра дотук с търсенето на основания за моята обяснителна версия или концепция. Ще кажа директно как аз тълкувам ситуацията, която прави възможни такива кошмарни случаи. Обществото ни се е обезчовечило до крайна степен, дотам, че повече от това не може да бъде. Десетки години по времето на комунизманихилизма обществото ни е било систематично и всекидневно обезчовечавано – и ето, сега дойде времето да берем страшните плодове. Около нас щъкат обзети от апатия към всичко обезчовечени, безразлични и безчувствени хора – масовият човек е точно такъв. Той е разсеян, той е потънал в най-дребнави проблеми, той не може да се вживее в болката на човека до себе си, понеже е твърде себичен, и то в най-пошлия вариант на една такава дребнава себичност, криеща ужасна дезиндивидуализираност на този наш масов безчувствен човек. Сигурен съм, че когато убият някой, то дори и съседите му си викат: "Слава Богу, че поне на нас не се случи това! Добре че се случи на съседа!" и облекчено въздъхват, а после се обръщат на другата страна и скоро захъркват в блажен сън като новородените. Ето това е истински страшното. Винаги ще има агресия, убийства, жестокост, патология около нас, но са важни нашите реакции спрямо случващото се, а също и превантивните ни реакции, които у нас изобщо липсват. Поради ширещата се така масово безчувственост, при която всеки е потънал в собствената си себична дребнавост и няма вече дори 36
и порив към усет за смисъла на ставащото, не само че са възможни найпатологични убийства, но сякаш и самото общество насърчава убийците. Защото щом не сме направили нищичко за да ги предпазим от вълната на оформящите се в душите им грозни емоции, щом никой от хората около тях, от познатите им, не е поговорил никога с бъдещите убийци и не им е казал нито една човечна, сърдечна, топла дума, то убиецът сякаш е подтикнат да убива тъкмо от това наше безчувствено и жестоко общество. Обществото ни е пропито освен от безразличие и безчувственост също така и от една ужасна жестокост, защото наистина е жестоко да си така безразличен към това, че около теб има страдащи, мъчещи се хора, а на всички около тях съвсем не им пука, че е така. Или щом като никой не се опитва да облекчи поне малко болката от тяхната лична трагедия. И идва моментът, в който така дълго трупаната енергия от негативни емоции избликва по такъв ужасен начин, че младеж удря много пъти със сатъра по главата най-близкия си приятел, после с хирургически инструменти разчленява трупа, увива и опакова най-старателно и поотделно краката, ръцете, главата, торса (торсът, понеже е най-голям, сигурно го е разфасовал поне на три части, заедно с червата, дробовете, сърцето!), слага всичките пакети в хладилника, държи ги там два дни, а пък после преспокойно решава да ги хвърли на кучетата в контейнера. Голяма работа, ще речете, че е станало така, та той е луд, този нещастник трябва да изгние в затвора. Да, ама представете си как една сутрин излизате на работа и виждате улично куче, което мъкне човешка ръка или крак! И дори оглозгана човешка глава може да мъкне кучето! Може малко детенце да види това куче с главата или ръката. И след като такива неща стават около нас, това, че още не сме ги видели, е въпрос на време. Аз често като ходя по паркове и сред природата имам усещане, че току-виж някъде съм намерил някоя човешка глава, оглозгана от кучетата. Това е: кошмарът е около нас, защото той преди това е бил вътре в нас, защото той си е най-вече там, в душите ни... И когато едно обезчовечено, потънало в най-глупава пошла себичност общество с фалшиви идоли и кумири (Гоце, Боце, бат Бойко, таварищите Сидеров и Вучков, Слави Учиндолски, Азис, Глория и... Петрана и пр. и т.н.), когато едно деградиращо най-усилено в нравствено отношение общество, в което човешкият живот даже не се цени изобщо, а какво пък остава за човешката чест, когато дори сме стигнали дотам, че не умеем най-човешки да разговаряме, когато около нас е пълно с намръщени, злобни, завистливи, високомерни и отчуждени хора, как тогава в такова общество да не убиват, да не разчленяват приятелите си, да не колят попове, да не изнасилват и убиват две родни сестри и т.н, и пр.?! Разбира се, че ще убиват, защото тези убийства са просто продължение на нравствената ситуация, която ги прави възможни: винаги ще се намерят слаби индивиди, при които потенциалната злоба и жестокост, пропила отвсякъде това обезчовечено и безчувствено общество, неу37
молимо ще избликне и ще доведе до ексцесиите, които се случват напоследък особено често около нас. И дори толкова често се случват, че вече не им обръщаме почти никакво внимание. Ето например, изгоряха девет наши сънародници в навечерието на "националния ни празник", ала властта не се трогна и не обяви траур по загиналите. Никой от гражданството не се възмути когато президентът обясни, че девет изгорели са нищо, щото пък за свободата ни били умрели хиляди!!! Обясни това, перчи се сияещ на тържествата, приемите и парадите, а пък когато все пак след няколко дни се обяви траура, взе че отиде да се разведри на лов, отиде да убива вълци и лисици из планината! И когато и това се разбра къде е ходил да разведрява тъгата си по изгорелите, президентът не се извини, глупости, не, напротив, обвини тия, дето са ни информирали за страстта му към лова в "дезинформация"! Какво очаквате от един доказан лъжльо: но някой от българите да се разчувства от тази колосална наглост на държавния глава?! Някой да е тръгнал от възмущение да протестира?! Някой да се е засрамил че такъв кух човек ни е президент? Не, няма такова нещо: само аз и още неколцина други само се разгневихме, а мнозинството си се прозяваше в най-сладостни душераздирателни прозявки... Друг идиот от нашия елит, от публичните ни личности пък отишъл да убие бяла мечка в Канада и за да се похвали за това свое геройство взе че се снима с окървавената й кожа! И това беше прието като проява на добър вкус и пичовщина, на които мнозина завидяха: има си човекът парици, що да не ги харчи и пилее както си иска! Да не продължавам още, понеже ми става гадно. Всеки ден се случват отвратителни неща, а публиката изобщо не схваща тяхната отвратителност, прозява се безчувствена и сякаш съвсем обезчовечено мълчи. Ето затова е така страшно да се живее у нас, ето затова и стават такива страшни и жестоки "битови историйки", както ще кажат утре нашите умни и проницателни управници по тия "криминални случаи". У нас, нали чухте, нямало друга престъпност освен битовата и "леко организираната", някакви групички само имало, а пък мафия хептен няма: единствената страна без мафия в света сме ние: това поне нещо да ви говори?! И народът като чуе това ще въздъхне с въздишка на облекчение и ще отиде с вяла походка към леглото да си поспи. И да сънува сладки сънища. Ще спи, понеже много е зает със своята дребнавост и дори няма време да поговори поне пет минути най-човешки със сина или с дъщерята. Няма такъв един масов нашенец половин час да иде да пита учителката как е детето му – и затова, заради тази родителска незаинтересованост, по училищата ни вече има толкова много вандали. Никой у нас също не протестира когато се сблъска с някаква крещяща несправедливост, която обаче пряко не го касаела. Никой и не подкрепя протестиращите, които пък са се сблъскали с несправедливост, която пряко ги касае. Когато забележим на улицата, че някой страда или му е мъчно, се обръщаме на другата страна, щото смятаме, че е унизително да подадеш ръка на изпаднал в беда човек, стоящ "по-долу" от теб. Ще го напра38
виш само ако има камери наблизо, както например прави Гоце или Слави, та цяла България да научи за сълзливата им фалшива милозливост. И така нататък до безкрайност, стига толкова, станали сме страната с най-пошла народна психология, поради което и ужасът у нас все повече ще се засилва. Докато не се сепнем и не почнем да правим нещо за да го спрем. А трябва всеки да почне от себе си – като победи собствената си безчувственост и склонностите си към обезчовечаване. Просто е, оттук се тръгва, друг начин няма, тук е спасението ни...
39
Една чисто нашенска поучителна история Някъде, неизвестно къде, но сега, в тия наши дни, се случила една странна история, почти приказка, за която искам да ви разкажа. Един учител, в някакво училище, преподавал етика. Той бил много странен човек: бил си втълпил, че трябва да прави това не както и да е (както обикновено става), а истински. Години наред този странен учител размишлявал и търсел най-добрия начин, при който учениците му наистина нещо да разберат и научат, а не (както обикновено става) да умират от скука, да се прозяват и тайно в себе си да презират етиката, пък и философията. Този учител-романтик искал да им е интересно, да ги накара по някакъв начин сами и с увлечение да търсят ония истини, които са така необходими за живота им – и без които животът едва ли заслужава да се живее. Години наред този учител експериментирал и търсел, стъпка по стъпка се приближавал към желаното. Било му много трудно, понеже образователната институция точно предписвала на учителите по етика и по философия какво точно следва да преподават и дори (в общи линии) и как да го правят. Този обаче учител, за който ви говоря, все повече се убеждавал, че “общоразпространените правила и представи” за философия са съвсем неподходящи; той все повече разбирал, че му се налага решително да ги отхвърли и на тяхно място да сътвори нещо наистина свое, което обаче върши работа и е полезно за учениците му. Така нашият герой на тази приказка в един момент осъзнал, че трябва да стане нарушител на правилата и заради идеята си той го сторил. Още повече че образователните институции тъкмо били започнали да говорят за “реформа” и “поврат”. Това му дало кураж. И той, след като вече бил се доближил до търсеното от години, седнал, и написал едно помагало по етика за своите ученици. В него вложил своя подход, своите идеи, всички ония неща, които по разбирането му са крайно необходими и полезни за учениците. Дори направил невъзможното, но и издал това помагало, макар че много добре знаел, че образователните институции едва ли ще го одобрят ако го представи за одобрение. Всяка години излизали безчет помагала по философия и по етика, писани все от професори, които нито веднъж в живота си не са се били изправяли да преподават пред ученици, или пък от млади пробивни дамички, които обаче намирали свои хора в министерството и помагалата им лесно получавали заветния печат “Разрешено от МОН”. Правели го за печалба и пари, естествено, защото наистина се печелело много от такива учебници, със заветния щамп на министъра. Учебниците обаче им били съвсем негодни, те просто не са били писани да са годни (последна грижа на професорите и дамичките-авторки били учениците, които те, впрочем, и не познавали!) казахме, тези учебници били писани главно за пари. Нашият герой обаче, знаейки тези неща, и понеже бил непробивен човек, дори и не направил опит да получи този щамп на министъра, пък и в сметките му не влизало да печели пари. 40
Напротив, той взел заеми, за да издаде учебника си на свои средства. Казахме, той бил съвсем “непрактичен” в тия работи. И ето, нашият герой-наивник започнал да преподава по своя учебник. Още от първия момент се убедил, че и учениците са сащисани като разбрали какво им предлага. Но той очаквал това, и факта, че се получавало точно така, го радвал неимоверно: идеята му значи работи, значи наистина е новаторска. Всяко ново нещо се възприема у нас с бясна съпротива; когато посрещат нещо с аплодисменти, бъде сигурни, че то не е новаторско или пък истински оригинално, творческо… Той им предлагал, представете си, да мислят сами. Той нищо не им пре-по-давал, сиреч давал наготово. Задавал им някакви въпроси, по които те трябвало да мислят сами, ползвайки неговото помагало, което просто ги въвеждало в проблема и ги провокирало да търсят. То само ги насърчавало да се замислят. След това трябвало да съобщават какво са открили. Ако имали някакви трудности, в началото на всеки следващ час учителят ги питал, и едва тогава давал някакви разяснения. Значи той обърнал “методиката”: не учителят първо да казва “какво се мисли” по този въпрос, а след това да ги изпитва, а, обратното, първо сами да търсят, да навлязат в проблема със свои сили, а едва след това да питат учителя за неясните неща. Главното било да разчитат на своите собствени сили – за да изпитат радостта от откривателството. Нещата, както обикновено става в живота, тръгнали мъчно. Учениците не били привикнали така. Било им странно че не им пре-по-дават. Било им странно, че ги питат “ти какво мислиш?”. На някои им харесвало, на други обаче, и то на мнозинството, ги карало да се чувстват некомфортно. Започнали да се чуват гласове, че “така не се прави”, те искали да се върнат към старото, което, макар и неприятно, но някак си било уютно, мило, добре познато, “изпитано” години наред. Даже родители се намерили, които започнали да протестират: “Как така – крещели те – нас някога да не са ни карали да мислим?! Каквото трябва да мисли, ученикът трябва да го намира в учебника и в думите на учителя! Иначе ученикът става съвсем несигурен: какви са тези издевателства над психиката на учениците, дами и господа?! Кой ти позволява да се гавриш с тях: трябвало да мислят сами, представете си?! А на теб нали това ти е работата, да преподаваш?! Какви времена доживяхме: да мъчат учениците, защото просто не им се работи! И т.н.”. Веднага се намерили “честни граждани”, които написали донос до “г-н инспектора”. Инспекторът се хвърлил с жар да потушава скандала. Нашият учител обаче бил твърд: така смятам, че трябва, и колкото и да е трудно, ще го правя – понеже е за доброто на учениците. Може да им е мъчно, но друг начин няма. Поемам цялата отговорност. Инспекторът обявил нашия герой за луд, но го предупредил да не дразни повече учениците и техните родители. Но нашият учител решил пък да прави обратното: да ги дразни – защото така трябва. Продължавал в същия дух. Постепенно се появили ученици, които разбирали какво се иска от тях, и се включвали, търсели, питали, чете41
ли, размишлявали над прочетеното: учителят искал точно това, те се справяли, и получавали най-високи оценки. Но мнозинството не искало да чете помагалото на учителя. Те даже и не си го купували. Учителят направил така: сложил помагалото в интернет, за да е достъпно без пари. Тези пък, които го искали в книжен вариант, им го давал на цена, която точно покрива “производствените разходи”, без никаква печалба. Така се оказало, че помагалото струва точно колкото “тостер и половина с луканка и една кока-кола”. Но и това не помогнало: мнозинството от учениците не искали да си го набавят. Започнали да казват: “Щом той иска нашето мнение, защо пък да четем… тъпия му учебник?! Ще си “разтягаме локуми”, а пък той няма да може да ни пише двойки. Ако пък се опита да ни кара да четем, ще се оплачем там, където трябва!”. Учителят им казал всеки да постъпи както намира за добре, да чете откъдето иска, не непременно от неговия учебник, но да ползва и всеки друг, има се предвид учебниците на упоменатите дамички и професори, които никога не са преподавали на ученици. Ето накрая и нашата история. Заради която разказваме тази приказка. В повечето класове макар и трудно, но нещата вървели: учениците започнали да четат, да мислят кой доколкото може, учителят ги насърчавал, най-внимателно ги слушал, дори и хубави дискусии ставали. На много ученици им ставало интересно, те дори започнали да уважават своя учител. Но само в един клас учениците масово решили да бойкотират часовете. Не четели изобщо. Когато ги изпитвал, “разтягали локуми”, абсолютно неподготвени и говорещи баналности. Когато им пишел двойки, се карали с учителя си: как така, та нали искаше нашето мнение, получи го, защо ни пишеш двойка?! Появили се ученици и ученички особено, които правели всичко, за да ядосват учителя си: вдигали шум, правели се на интересни, говорели му неучтиво, опитвали се да го подиграват. Разбира се, срещнали неговия отпор. Заплашили, че ако той не отстъпи, ще го наклеветят на директора че не си върши работата. Даже говорели “Та той сам не си знае предмета, затова и не преподава! Преписал е оттук-оттам нещо в тъпия си учебник, пък сега ни кара да му четем глупостите! Той дори не знае какво иска! Няма да му позволим да се издевателства с нас! И т.н.”. Учителят им заявил, че ще прави това, което трябва, и че няма да отстъпи. Ето че дошъл критичният момент. Учителят се разболял. Той по начало си имал заболяване на сърцето. Тези “разпри” с “непокорния клас” довели дотам, че след всеки час сърцето му излизало от ритъм. А това е опасно: в един момент сърцето му можело да спре. Приятелите на учителя му казвали да не се вживява толкова, но той бил непреклонен. И ето че в един момент му се наложило да се лекува. Лекарите му казвали, че трябва да излезе в дълъг отпуск, месеци наред. Учителят отказал. Стоял в отпуск само седмица. Върнал се в училището за да продължи. 42
Когато се върнал, “доброжелатели” му казали какво се говорело по негов адрес. Една жена, родител на една ученичка от този, “непокорния клас”, която работела в същото училище, на другия ден след заболяването му публично била заявила: “Дано никога не се върне повече тоя! Ще кара учениците да учат по тъпия му учебник! Печалбар неден! Как не го е срам?! Иска да забогатява на гърба на нашите ученици! Позор! Добре че се разболя най-после та да си отдъхнат учениците от него! Етика ще ми преподава, негодникът! Ако все пак се върне, крайно време е директорът да го изгони! Това повече не може да се търпи! И т.н.”, нали знаете какво говорят у нас в такива случаи… Но учителят, казахме, се върнал. Учениците от оня клас продължавали да са нагли. Правели всичко, за да го извадят от нерви. Учителят им обаче решил да не отстъпва. Той бил човек-идеалист, и искал да доведе докрай замисленото. Той вярвал, че създаденото от него е нужно и добро за учениците. Сигурен бил, че не целият клас го мрази, знаел, че има ученици, които дори тайно му се възхищават. Но че само една групичка от “отракани”, високомерни и мързеливи ученици и ученички, която обаче задава тон в този клас, прави саботаж на часовете му. Само се молел на Бога да му даде сили, за да пречупи тяхната тъпа, обречена съпротива… Историята в нашата странна приказка продължава. Тя се развива в наши дни. Как ли ще завърши? Как смятате? Не знам как ви прозвуча тази наистина странна приказка. За едни може да звучи глупаво, за други не съвсем. Тя става ето сега, в наши дни, вчера… Каква е поуката ли? Във всяка приказка се оставя слушателят й (в случая читателят) да отсъди сам…
43
Съвсем реалистичен разговор между философ и катаджия Разговорът е съвсем истински, нищо не съм притурил от мене. Затова съм го нарекъл “реалистичен”, сиреч истински. Та преди около два часа, пътувайки за Пловдив, след едно кръстовище полицай ми вдигна палката си. Разбира се, понеже винаги съм изряден, спокойно спрях и му подадох документите. Той ги разгледа най-внимателно и рече: – Това и очаквах. Всичко е наред. – Моля? – рекох аз – не ви разбрах? – Ами казвам, че документите ви са наред… – А защо рекохте че сте го очаквали? – Ами защото си имам причина. Като ви видях че карате след тази разкрибуцана “Лада”, си рекох, че има нещо. И ето, съмненията ми се потвърдиха… – И какво като съм карал след “Ладата”? Има ограничение на скоростта, кръстовище беше, и аз си карах след нея, както си му е реда. – Именно, именно – и това е съмнителното! –???? – Вижте какво, господине, нормалното е, и всеки нормален шофьор го прави, е да изпревариш шибаната “Лада”, голяма работа, че си нарушил правилника, голяма работа, че е кръстовище и че има ограничение на скоростта. Ти обаче не го направи, и аз си рекох, че нещо не е наред. И затова те спрях. – Господин полицай, нещо не мога да Ви разбера. Значи ненормално е, според Вас, да спазваш предписанията на правилника?! И сега нима ще ме санкционирате точно за това?! – Не, нещо не ме разбирате. Аз просто се усъмних, рекох си, че не е нормално човек със западна кола да се влачи след разкрибуцаната “Лада”, и това ми се видя ненормално. Виждате, че всички я изпревариха, както си му е реда, но вие не – ето това е много съмнително и подозрително… – Добре де, вие не санкционирате нарушаващите правилника, защото според вас си е съвсем нормално той да се нарушава. Правилно ли ви разбрах? А ви се вижда страшно подозрително че някой си, представете си, рекъл да спази предписанията на правилника?! – Да, не точно, но по принцип е така. Изхождам от обичаите на шофьорите, от разпространените принципи и нрави. Виждам, че сте ентелегентен (точно така го каза!) човек, но ми е странно и това, че се преструвате, че не ме разбирате. И това още повече засилва подозренията ми. Какво криете, защо карахте така бавно? – Моля ви се, какво пък искате да кажете с това?! Как така да крия нещо?! Нищо не крия, просто си карам, какви са пък сега тези работи?! – Вижте, ще Ви обясня. Не се палете толкоз. Който кара така бавно, явно е гузен за нещо. Ще Ви го обясня най-просто, за да ме разберете. Нали знаете поговорката “Гузен негонен бяга”, ето на това основание аз прецених, 44
че сте крайно съмнителен, щом карате така предпазливо и бавно. Наркотици ли пренасяте?! – Ама какви са тези глупости? Откъде-накъде сега пък наркотици?! Каква е тази логика, нищо не разбирам? Искате да ме наречете “престъпник” само защото съм карал според закона, така ли? Какви са тези “умозаключения”?! – Ясно, всичко е верно, както очаквах, отричате. Признайте си, защото иначе ще стане тежко за вас. Значи правилно съм преценил, че сте подозрителен. Не е нормално човек да кара така предпазливо ако не е гузен. Хората, които са с чиста съвест, си карат както е прието: бързо, изпреварват “Ладите” и други такива таратайки. Аз веднага се усъмних, че работата е дебела щом като карате така предпазливо. Значи отричате? – Майчице, значи така, а? Аз карам наркотици, защото спазвам правилника?! А не е ли нормално този, който кара наркотици, да се вози в найлуксозно возило и да кара с поне 130 км. в час? – Не, не е нормално, слаб сте в логиката. Какво, впрочем, работите? – Ами преподавам логика, философ съм. Не е сигурно, че не съм добър в логиката – засегнах се аз. – Абе то се знае днес какви преподават логика. Значи припечелвате като пренасяте наркотици? Още едно основание ми давате и увереността ми, че сте подозрителен, нарасна още повече. Знае се как са днешните даскали, разбираемо е да припечелват странично, но все пак, съветвам ви, признайте си, защото специално за наркотиците няма прошка. – Не, не пренасям наркотици, и ме обиждате с тия ваши подозрения. Искам да си тръгвам, омръзна ми този разговор. – Е, щом не е наркотици, какво друго е? Все нещо има, сигурен съм. Аз ще проверя за наркотици, но засега приемам за сведение, че заподозреният отрича, че прекарва наркотици. И защо карахте така бавно? – Не съм карал бавно, а според закона! И ви моля да не ме обвинявате каквото ви дойде на акъла, защото нямате никакво основание. Вашите умозаключения са без предпоставки, или поне са с твърде несигурни предпоставки… – Добре де, признайте си, ще се вземе предвид като облекчаващо вината обстоятелство. Може би пък карате оръжие? – Глупости, никакво оръжие не карам!!! Нищо не карам, моля да ме освободите да си тръгвам, че съм изморен и нямам време за празни приказки. – Ще видим, ще видим. Аз никога не се лъжа и винаги подозренията ми се оказват верни. Имам интуиция, пък и когото да спреш, няма начин човекът да не си прави някаква далавера. Каква е Вашата? – Никаква!!! Аз просто си пътувам, прибирам се. Нищо не карам, ейтака си карам, обичам да спазвам правилника, щото знам, че той е в интерес на шофьорите. Просто искам да пристигна жив и читав накъдето съм тръгнал. 45
– Така всички говорят, но не можете за ме заблудите. Да отваряме ли багажника? – казва полицаят и почуква с пръст по калниците, явно търсейки наркотици. – Не, в калниците не съм скрил оръжие! – позволявам си да го иронизирам аз, виждайки затруднението му. – Аз все си мисля, че за да карате така внимателно, това издава, че сте пласьор на наркотици. И понеже отричате, вината Ви ще се утежни. – Ами проверете тогава, ама ако няма нищо, как ще ме компенсирате? – Никак, ще пишем “погрешен сигнал”. Нищо няма да Ви компенсираме, затова просто си признайте. Ако не са наркотици и оръжие какво тогава е? Може би… порнография? Като даскал май е нормално да припечелвате допълнително от разпространение на порнография. Доста сте съмнителен, затова няма да се учудя на нищо. – Вижте – кипна ми вече, и почти крещя – нищо не карам!!! Какви са тези глупости?! Каква порнография?! Що не спрете някоя луксозна кола, там и наркотици може да откриете, и оръжие. Защо спирате мен, с моя фиат?! – Вижте, изостанал сте в логиката, не се обиждайте, но така е. В лъскавите коли и да карат наркотици, нищо не можем да им направим. Щото ако спрем такъв, веднага ще звънне лично на министъра. И после мен да накаже че съм го спрял. Не съм такъв глупак… – Значи така, а?! Министърът щял да бъде информиран?! Божичко!!! Голяма логика, няма що! – Изостанал сте май и в политическата си подготовка. Извинявайте, ама вие не четохте ли във вестника, че министърът е личен приятел на Маджо? И на много други такива. Аз да не съм идиот та да спирам такива, та после аз без вина виновен. – Знам за Маджо. Не се притеснявайте. И аз чета вестници. И какво, преди този министър, простете за любопитството, как беше? – А, беше си ОК, тогава шеф беше бат Бойко. Тогава директно ни беше забранено да закачаме мутрите. Щото и той си е мутра, вие и това ли не знаете? Лошо беше само преди него, по времето на министър “Мимето”, оня де, на Костов… – ОК, да тръгвам вече, че се застояхме. Поне 10 човека нарушиха правилника най-грубо откакто ме разпитвате, а вие се занимавате с мен. Аз обаче съм честен данъкоплатец и настоявам да ме пуснете. – Вие не берете грижа за тия, дето са нарушили правилника. Хората нищо не крият, и като волни птички си карат, но най-съмнителни са тези, дето карат като вас – защото нещо крият. Хайде казвайте какво криете? Порнография ли? – Не, нищо не крия, искам просто да ме оставите на мира… – Тогава отворете багажника. Нареждам ви да отворите багажника! 46
Ставам и отварям багажника. Там няма нищо, само няколко топа от новата ми книга “Еротика и свобода”. Полицаят радостно възкликва: – Видяхте ли? Аз ви казах че карате порнография поне! Интуицията никога не ме лъже! Добре щеше да си бяхте признали още в самото начало, че сега си утежнихте положението… – Господин полицай, това не е порнографска книга, това е книга по сексуално образование. – Така ли? И вие припечелвате като снадбявате учениците с нея ли? – Не, аз съм авторът на тази книга. Вижте в книжката името ми и вижте името на автора на корицата. Той внимателно сверява имената. За всеки случай взема и една книжка за да види дали няма порноснимки в нея. Връща ми с неохота документите. Мисли малко и казва: – Е, този път Ви се размина, но друг път да внимавате като спазвате правилника. Някои веднага глобяват, а не са като мен. Без да те питат ще те глобят. Страшно подозрителни сме тъкмо към тези, които спазват правилника. Ние най-вече с тях се занимаваме. Те са гузни, и затова спазват правилника. Често така хващаме най-големите престъпници. – Е, то като гледам, големите ни престъпници сте ги така погнали, че вече треперят от вас. Не смеете да ги спрете дори. Поклони им сторвате. Сам признахте, че министърът бил приятел на Маджо. Срамна работа! – А сега ще ви глобя за неуважително отношение към пътен полицай и съпротива при разпит. До две години е предвидено в НК. Дайте си пак документите. Хващам се за главата. Оня гледа документите ми, стои, пристъпя от крак на крак и току добави сакралната фраза: – Какво ще правим сега? Правя се на ударен и му казвам, опитвайки се да се погавря малко: – Правете каквото законът предвижда. Аз никакъв закон не съм нарушил. Чист съм и пред закона и дори пред съвестта си. Представете си, има и такива хора в нашата страна. – Добре де, но поне загубеното време няма ли да ми компенсирате? – Вашето време било загубено?! А моето?! Вече щях да съм в Пловдив. Кой кого сега ще трябва да компенсира? Оня мисли, мисли, и изведнъж изтърси: – Е, поне една книжка ми дайте от тия в багажника. Аз, убедихте се, разбирам и от логика, и от философия. Пък ще я дам и на детето да чете щом била за ученици… Усмихвам се и му давам една книжка. Разделяме се почти като приятели. Това е. Разговорът е почти изцяло автентичен. Има всякаква куриози в наши дни. Това, което животът ни поднася, нито едно въображение не може да го измисли. Ето това е най-точното доказателство, че нищо не съм измислил в този разговор. Факт. 47
Кои обичат и кои презират “духовния титан” Слави Трифонов? Крайно се изненадах, когато прочетох доста патетични слова за двата последни концерта на Слави – в Пловдив и в София. Това, че има крайно различни, дори противоположни възприятия на даден феномен – а Слави безспорно е феномен, но не на друго, а на най-масовата простонародна психопатология – е нещо съвсем естествено. Ала този феномен трябва да бъде изтълкуван, та да се разбере какъв смисъл носи в себе си: и само така може да се проумее. Ето защо ми се налага да се захвана с тази нелека задача. Нека обаче като начало да представя гледната точка на ония, които се преизпълнени с възторзи по повод “личността, делото и гениалните заслуги” на Слави. Ето извадки от описанието на един доста красноречив и екзалтиран негов фен, чиято неудържима и, чини ми се, искрена емоция е изключителна благодатна основа за задълбочено тълкуване: Шоуто беше фантастично! Още с встъпителното изпълнение на 12годишната Николая на гайда, косите ми настръхнаха, а оттам нататък бяхме свидетели на невероятен спектакъл, довел публиката до пълен екстаз. Последното изпълнение от основната част на концерта – “Къде си вярна ти, любов народна?” – изправи цялата публика на крака да пее с изпълнителите. Разбира се, двучасовото шоу никак не беше достатъчно на екзалтираната публика, и след като Слави излезе на бис и обяви, че концертът едва сега започва, настана истинска музикална вакханалия. Слави е душата и сърцето, силата и волята на шоуто. Стожерът на цялото предприятие. Той е този, в когото всички вярват, и на когото всички се уповават и разчитат. Затова е велик. Концертът завърши с песента “Моя страна, моя България” на Емил Димитров. 20-хилядната публика пя с цялото си сърце и с това изпълнение завърши една вълшебна вечер, която сякаш ни пречисти и възроди. Слави Трифонов стърчи над всички. Той е гигант в буквалния и в преносния смисъл на думата. Все още у нас няма друг шоумен от неговия калибър. Толкова засега. Искам също да изтъкна нещо крайно важно: написалият горните редове, естествено, е “човек от народа”, сиреч е изразител на “простонародната душа”. Защото той на друго място пише ето това: “Думата “интелектуалец” е една от най-противните ми думи. Може би виновни за това са журналистите, които я използват безогледно и с това съвсем й затриха смисъла, който не е ясно дали е съществувал въобще.” Това е важно, този човек не знае и не разбира какво е това “интелектуалец”, да не говорим за това какво е “ентелектуалност”, което може би ще ни наведе до ядрото на загадката. И затова този човек, няма как, пише и това: “Затова Слави е толкова мразен. Затова сме готови да го разпънем на кръст. Всякакви дребни завистливи душици, жалки пълзящи червеи изливат тонове помия върху него. Наричат себе си философи, естети, моралисти или просто интелектуалци, а всъщ48
ност са обикновени нищожества, водени единствено от своята завист, злоба и некадърност.” Тия хора, поклонниците на Слави, наистина се възторгват от него, гледат го със светнали от любов очи, пеят с него, реват като го видят на сцената, косите им даже щръкват в този сюблимен момент, а някои, възможно е, дори постигат и някаква своеобразна… духовна ерекция (няма нищо сексуално в тази дума, тя значи “възбуда”!). Други хора пък съвсем не могат да понасят най-откровените идиотизми и така спонтанната, бликаща от всяка фибра на тялото му простотия, провлаченото му лигаво чалгашарско виене-пеене, на такива хора им се гади от пошлото грандоманско-мутренско държане и поведение на този “герой на нашето време”, от неговите така лицемернопопулистки напъни да изглежда “изразител на народните чаяния”, на народната душа и свяст дори. Едни боготворят Славчо, други го презират, има, предполагам, и безразлични хора към него, ама те не са много: защото той е доста предизвикателен било в “магнетизма” си, било в невероятната му парвенющина – или пък в тъй идващия му някак си отвътре профанизъм. Тия така различни възприятия – а кое е “изкривено” и “изопачено”, дори “патологично” тепърва ни предстои да открием – не са случайни, зад двата типа символика на образа на Слави стоят две диаметрално различни ценностни, пък дори, бих казал, и мирогледни системи. Ако вникнем в тях, ще разберем нещо изключително значимо за нас самите: именно онова, което ни прави такива, каквито сме. А да разбираме какви сме и какво означава че сме такива е може би най-важното. Принуден съм да не се разпростирам по тези така трудни въпроси, а да бъда пределно кратък и ясен: иначе за тези неща може да се напише цяла книга – и тя може би ще бъде написана един ден. Книга за метастазите на нашата нравственост и на нашата същност в тия бурни години, които изживяхме. Но ето засега какво може и трябва да се каже. Хората, които боготворят “духовния исполин” Слави, се оказват жертви тъкмо на една “медийна драматургия”, която е насочена към това да овладее най-неразвитата в духовно отношение, но затова пък така масова “народна психика”, да я лиши от трезвост, от съзнание за реалните стойности, да я опияни с “идеали” от рода на “ний, българите, сме най-велики”, да ликвидира в нея всякаква способност за самостоятелна преценка, за критичност и самокритичност, да я капсулира в тясната сфера на най-примитивни и атавистични стереотипи и комплекси и пр., та да я “работи” после както си знае – и да я използва както й е угодно. Слави е продукт и най-голямо постижение на “идеологията” на властващата в страната ни посткомунистическа олигархия, той е нейната “културна квинтесенция”, нейният “нравствен апотеоз”. В този смисъл Слави е “модерният… Ленин на нашите дни”, той е “кумирът на масите”, които нехаят за индивидуалността си, за личността си, за свободата си, за достойнството си. И които са готови да се откажат от всичките тия “измишльотини”, та да се отдадат на някаква най-дива хедонистична еуфория: това, което постига 49
Слави на концертите си, е апотеозът и идеалът на онова, което иска да постигне олигархията ни с целия народ. Нейната мечта е: когато целият народ излезе като един на концертите на Слави, когато цялата страна почне да реве в един глас “Осанна!” или “Разпни го!”, когато “отрицателите” и дори “скептичните” към “гения” на Слави бъдат разкъсани с голи ръце или бъдат ликвидирани по друг начин от тълпата негови така яростни “почитатели”, едва тогава цяла България ще бъде в краката на олигархията ни, едва тогава ще дойде часа на пълното й тържество. В този смисъл феноменът Слави е просто успешен експеримент по видиотяването на нацията ни, по нейното абсолютно отиквовяване, по пълното й опростачване. Та тия хора обичат Слави така всеотдайно и по една друга причина: той самия е най-непосредствен образ на сбъдналите се техни мечти. Слави е богат, Слави се вози в мощни лъскави коли, Слави е обкръжен с мацета, които почват да се кълчат само като си вдигне пръста, все едно че е някакъв приказен ориенталски везир, той, предполага се, си има, както подобава, и хареми, той говори на “ти” с най-изтъкнатите и “велики” хора на нацията ни, пък дори и в целия свят, той живее в разкошни сараи, но той е и едно най-просто момче от народа, което като студентче е продавало мартеници и банички пред НДК, ала сега вече е абсолютен властелин не само в туй НДК, ами дори и духовен наставник на цяла една притаила дъх от шеметния му възход нация. С две думи, Слави е сбъдната се “българска простонародна мечта”, и затова тия хора са така опиянени на концертите му: все едно че всеки от тях вижда себе си там, горе, на пиедестала, и приема овациите на народа, сигурен съм, че такива са най-съкровените и дори мокри сънища на неговите най-разпалени фенове. Слави е триумфатор, и тази тълпа, дето реве в краката му, е преизпълнена с възторг тъкмо защото той благоволява да й дава нещо по-важно и от хляба насъщен: той й дава “духовни” наслади, той й дава зрелища! Та затова ходят и тия хора по концертите му: за да видят себе си – пък макар и във фантазмите си само – там горе, на пиедестала, дето е триумфатора Слави, дето той обира народната любов, там, дето той обира и парите на диванетата, дето получават ерекция като го видят само… Слави е символ на мечтите на голяма част от българите да постигнат шеметен успех най-вече чрез късмет. И чрез далавери и подмазване на силните на деня. Такива хора нямат скрупули: Слави е личен приятел с нашите мутри, с Чьорни дори. А мита, че Слави е “изключително трудолюбив”, наистина е чисто и просто само един старателно раздухван мит: такива като него органически не понасят никакъв вид труд, никакво дори най-просто умствено усилие. Доказателство ли – ето го: ако поне малко можеше да мисли – а мисленето е вид труд – той щеше да осъзнае, че се излага постоянно. С всяка своя дума се излага, и това го разбира всеки: стига човек да възприема ставащото с трезви сетива. Казват, че възприятието на “титана Слави” достигало космични мащаби най-вече когато човек е на поне пет ракии: тогава той им изглеждал като самия Антей, държащ на раменете си Майката-Земя… 50
Радващото е, че все повече хора у нас обаче отрезвяват от медийната наркоза, на която ги подложиха последните 5-6 години, а пък самата наркоза губи все повече опияняващия си ефект, защото все повече се превръща в най-банална патока-шльокавица. Действителният възход на “титана Слави” съвпадна с триумфа на нашата родна посткомунистическа олигархия и това съвпадение съвсем не е случайно: Слави е тъкмо “духовния” триумф на тази наша разпасала се и така арогантна олигархия. Той е нейния “културен” апотеоз. Той е и най-точен показател на нейното колосално нравствено падение.
51
За добрите закони Латинската максима Dura lex, sed lex – “Лош закон, но закон”: законът винаги е по-добър от беззаконието! – е безусловно вярна и трябва да се разбира най-точно. У нас проблемите на правосъдието и законността са наистина тежки: защото явно не се разбират някои съвсем прости неща. Убягва ни същината на законодателството, не схващаме предимствата на правовия ред. Правосъдието е загубило своето достолепие и е обект на подигравки – в много от случаите съвсем справедливи. Успяхме да заблудим дори и Европейския съюз, че и в тази сфера “постигаме напредък”, ала това съвсем не е така. Законът у нас е станал безсилен или пък се е превърнал във “врата у поле”, през която само глупаците минават. За жалост, сме стигнали точно до такава ситуация. Трябва да се търси изход от нея. Първата стъпка за това е да се осъзнае идеята за право и за законност, без което промяна не може да се очаква. Формата на закона – съществуващ винаги наяве, публично – не позволява открито едни индивиди да бъдат ощетявани за сметка на други. Условието за това е всички да са признати за самостойни човешки същества – а не, например, за “плебеи”, “роби”, “пролетарии” или пък “санкюлоти” (както някои сами се определят, пледирайки за “по-особени” права!). Това обяснява факта, че дори и “законът на беззаконието” или “правото на безправието”, а именно законът и правото на реалния комунизъм като най-варварска система за унижение на индивида, така или иначе поне на думи и на хартия декларира и човешки права, и една като че ли “рационална” законност. Но оттук следва и това, че да има закони не е достатъчно постигане на “баланс на интересите”, а също и за разбиране на съществуващото в света на индивидите. Важното и определящото е какви са тези закони, доколко те са жизнени и създават ли една атмосфера на здрави отношения между индивидите. Също така е необходимо да се разбере доколко разумно е устроено съответното общество, доколко, накрая, редът в него отговаря както на естеството на индивида, така и на изискващото се от живота и дължимата свобода. Има закони, които съдържат в себе си едно зле прикрито недоверие към способността на индивидите да бъдат свободни и отговорни, т.е. сами да поемат върху плещите си своята съдба. Такива закони прокарват тенденцията индивидите да бъдат “ръководени”, “направлявани”, “командвани”. Или просто “водени” от силната ръка на държавата – т.е. от други, “малко по-специални” индивиди с власт, по-скоро от някакви особени “социални същества” (самонадеяната “каста” на избраниците на комунистическата “партия”!). Такова едно законодателство изхожда от презумпцията за господството на социума (комуната, общността, дори “стадото”) над индивида. То може да се нарече както искате: комунистическо, “социално”, “социалистическо”, централистично, държавно-монополистко, етатистко, вождистко, антииндивидуалистично, тотали52
тарно (тази дума е особено мила на милеещите за “чистотата” на “светлата комунистическа идея”!) и пр. Съответно на това индивидите необходимо биват поставяни в някаква (абсолютна или частична) зависимост от “майкатадържава”, а това винаги ги дезактивира да работят за своето бъдеще. От което следва, че такова общество неумолимо започва да губи жизнени сили и значи е обречено на застой, а в крайна сметка и на гибел. Но защо някои закони обезсилват социалния организъм? Това става, защото акцентът в такива общества започва да пада върху разпределянето на благата в името на някаква безсилна разсъдъчна “справедливост”. Индивидите в него са лишени (или, при “социалистическата” версия – ограничени) във възможността си да създават по своя инициатива и на свой риск. По тази причина всички по-нататъшни усилия на монополния собственик (държавата с целия си некадърен и неадекватно мислещ апарат от ограничени в личностния си потенциал “партийци”) да промени все покатастрофалната ситуация в производството на блага са осъдени на неуспех, на неминуем провал. “Изведнъж” в такива общества откриват, че “нещо не върви”, че “държавата е лош собственик”, че е непоносимо “всичко да е на всички”, че общото е непродуктивно и гибелно, че не съответства на естеството на живота. Накрая са принудени на признаят, че просто няма какво да се разпределя, от което пък следва краят на измислицата за “всеобщото щастие”, за “неспирния поток от блага” (комунизмът според очакването на Маркс и Ленин), течащ направо в “отворените за лапане” уста на милионите все погладни труженици в тази безчовечна система. Вижда се, че едно такова законодателство във всичките му форми най-напред посяга върху различието в собствеността (или го ограничава в помеките варианти), с което се отприщва разрушителната стихия на доктрините, които са изцяло разсъдъчни, т.е. не съдържат нищо жизнено в себе си. Когато в едно добре развито пазарно общество социалисти започват да “коригират” законодателството в “социалистически дух”, те измислят най-вече пречки пред свободната инициатива на индивидите. На тази основа започват да провеждат политика за “по-справедливо” разпределяне на доходите – данъчното бреме за най-активните слоеве се засилва крайно драстично. С което се намаляват импулсите за развитие и подготвя стагнация на производството. Такива законодатели и управници сами отрязват корена, от който могат да черпят ресурс техните фалшиво загрижени за “слабите” (”бедните”) хора “социални програми”. Разбира се, социалистическите управления в такива развити пазарни страни не успяват да провалят самия пазарен строй (тъй като не се осмеляват да посегнат на неговата основа, собствеността под формата на самодейна раз-личност), но те така натоварват иначе ефективно действащите спонтанни механизми на пазара, че провалът на техните социални обещания, на тяхната мнима “загриженост за всички” е гарантиран. Разбира се, това не се отнася за 53
комунизма, разсипващ изцяло живота в страните, в които е господствал поне десетилетие, и изсмукващ като вампир жизнените сили на цели нации в случаите, в които е господствал поне половин век. А как законът започва да служи на свободата? Разстроеното от прекалено много социализъм законодателство трябва отново да бъде вкарвано в естествения коловоз на автентичните пазарни механизми, основани на необезпокояваните от нищо различия в собствеността и на индивидуалната предприемчивост на свободните индивиди. Това по косвен път показва, че жизнени са единствено правилата на общуване и живот, основани на консервативната или дясна политическа философия. В този смисъл дясното и консервативно законодателство търси съответствие с автентичната основа на човешкото съществуване: свободата, различността на индивидите, различията в собствеността, спонтанно хармонизиращия се пазар на основата на договорността, жизнения и непринуден ред, в който държавата само създава потребните за инициативата на свободните индивиди правила и условия и пр. Ясно е, че едно такова законодателство възвръща растежа и благосъстоянието в обществото, изгодно, впрочем, и на ония, които не притежават “нищо”, т.е. разполагат само със себе си, но по неизвестни и на тях самите причини са си наумили, че това е “нищо”. Следователно законите в една страна могат както да насърчават индивидите в ефективното “правене” на техния живот, така и да ги обезсърчават, да “погасяват” всеки опит за инициатива и за поемане на отговорността за своя живот в собствените ръце. Това са двата полюса, към които клонят опитите за уреждане на живота: дясно-консервативният, изхождащ от самия живот с всичко потребно както на живота, така и на живия индивид, така и на жизнено необходимата му свобода, и ляво-социалистическият. Едно такова законодателство изхожда от едноизмерния разсъдък с немощното му морализаторстване и затова говори най-вече за някаква “социална” справедливост (а не просто за автентичната справедливост!). То също говори единствено за “социални” – а не човешки! – “права”, за “социална” държава и пр. фалшиви “социалности”. Поради това подобно законодателство е неадекватно на живота, опитва се да му вреди, да го руши и разстройва. Накратко казано, законите се опират или на индивида с цялата му свита (свобода, различност и пр.) – и затова се основават на доверие в неговите “необозрими възможности” (по израза на К. Ясперс). Или пък се опират на социума, на абстрактната “всичкост” и “еднаквост” на без-личните (не-различните), дезиндивидуализиращи се “индивиди”. Ако се възцари последното, тогава на хората в крайна сметка не остава нищо друго освен да носят тежкото бреме на една външна на техния живот и безчовечна социална система: щом са имали злия жребий да допуснат установяването й. Или пък да се родят в общество, което ненавижда свободния индивид, което е враждебно на свободата, което не разбира естеството на живота. 54
Първият тип закони, либералните, дясно-консервативните, активират човешките същества и им дават възможността сами да постигат смисъла на съществуването си в неговия неизмерим хоризонт – който точно поради това не може предварително и разсъдъчно да се задава, предопределя и пр.! Вторите, социално-комунизиращите, обезсърчават индивидите и ги поставят в един свят на безплътните сенки, който е колкото абсурден, толкова и изпълнен с безнадеждност. Преживелите комунизма – започнал, впрочем, като разсъдъчна и “интелектуална” игра на непълноценно съществуващи и празни, поради това завиждащи на чуждия живот, скучни индивиди, и свършил като “колос върху глинени крака”, стъпил върху плещите на милиони безперспективно съществуващи “социални същества”, които точно затова понесоха толкова страдания! – и разбралите неговата извратена същност, надявам се, ме разбират добре. На останалите просто не може да се помогне…
55
Честито, господа мутри, победихте: разбихте мечтите ни както се разбива човешка глава! Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам се от тази България, из която престъпниците се разхождат необезпокоявани. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, далавераджиите, крадците, убийците. И ад за почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и истински родолюбци. Защо се отричам от България? Когато на 9 юли мъжът ми изчезна от къщи. Когато на 10 юли вечерта го намерих пребит и изхвърлен на един строеж. Когато лекарят от Бърза помощ заяви, че няма да го качи в линейката, защото бил наркоман. Когато му постави тази диагноза, без въобще да го прегледа, ей така от разстояние. Когато все пак успяхме да стигнем до “Пирогов”. Когато там го държаха пет часа в коридора, прехвърляха го от кабинет на кабинет, крещяха му и не разбираха, че целият му мозък е в кръвоизливи. Когато дори твърдяха, че нищо му няма и бяха готови да не го приемат в болницата. Когато молех санитарите да не блъскат количката с болното му тяло. Когато се оказа, че не става с молби, а с пари… Когато полицията отказа да води следствие, защото мъжът ми, който беше в безсъзнание, не искал да им съдейства. Когато ги попитах, ако беше умрял, пак ли щяха да чакат неговото съдействие. Когато следователите даваха невярна информация на собствения си министър и се опитваха да прикрият случая. Когато страхът се настани сред близките ми. Когато се оказа, че никой, никой, никой не може да те защити. Когато трябваше да наема охрана като че ли сме престъпници. И най-вече когато не знаех какво да кажа на 10-годишния ни син – къде е баща му, който никога не отсъства от къщи. Когато недоумявах как да обясня на малкото дете, че сега татко месеци няма да може да се грижи за него и да го обича, както преди. Когато сърцето ми беше раздробено на парчета, защото, когато пребиват до смърт добрите хора, сърцата лесно се пръскат от мъка…Тогава реших, че се отричам от България. Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам се от тази България, из която престъпниците се разхождат необезпокоявани. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, далавераджиите, крадците, убийците. И ад за почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и истински родолюбци. Не е останала никаква чувствителност и никакво уважение към личността. Има само изтребление на таланти. И камара лъжи. Като например, че 56
престъпността е намаляла, както и емиграцията. Аз ви казвам, че не е така. Ние с мъжа ми сме част от огромната емиграционна вълна. В момента заминават при тези, които като нас преди десет години обичаха това място, наречено родина. Тези, които страдаха от идеали. Тези, които мислеха, че родината е свята и че е грях да я изоставиш. Тези, които изгубиха много самолети с приятели. Тези, които плачеха върху опустелите писти на аерогарата, но упорито си повтаряха, че човек трябва да живее там, където се е родил. И че другото се казва предателство. Тези, които тичаха по митингите на СДС и вярваха в новото бъдеще. Тези, които искаха да живеят тук и никъде другаде. Тези, които имаха илюзии и смятаха, че ако всеки прекопае своята градина, нещата ще се оправят и всички ще живеем по-добре. Тези, които десет години работиха без да се занимават с политика, без да членуват в партии и без да влизат в никакви групировки. Тези, които създадоха ценни и полезни неща и ги създадоха със собствените си ръце. Тези, които не праха пари. Тези, които бяха потенциалът на България. Тези, които в началото на 90-те взеха грешното решение! Да, в началото на 90-те години ние с мъжа ми искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Преди две години, когато подадохме документи за емиграция, ние пак искахме да живеем тук. Защото обичахме България. Сега когато заминаваме, ние отново искаме да живеем тук. Но тук не може да се живее. Всеки, които не краде и не убива, всеки които се е опитал да направи нещо в България и за България, знае истината – държавата само пречи. Държавата непрекъснато пречи. Всъщност държава няма. Няма и политика. Има само управляващи, мафия и биячите на мафията. Има чудовищна, крокодилска посредственост, която се разпростря навсякъде. Превзе цялата власт. Запрати интелигентните, мислещите, чувстващите и можещите хора в панелните им кутийки – да се чудят как да изхранват децата си! Разположи се. Унищожи всичко изградено досега. Не построи нищо ново. И вместо мисионери, които да разпръскват светлина, разпрати навсякъде безмозъчни същества, които размахват палки и гърмят с пистолети, строят къщи с басейни, трудно връзват две думи в изречение, слушат чалга и от време на време с удоволствие пребиват някой от съвсем оределите си сънародници. Честито, господа мутри! Победихте! Нанесохте се зад къщата ни, решихте, че един метър от задния ни двор бил ваш метър, подкопахте оградата ни, че даже и я поливахте всеки ден, за да падне по-бързо, рязахте кабелите на тока и телефона ни, плашихте съседите с пистолети. И докато наивно вярвахме, че се избивате само помежду си, оказа се, че избивате въобще наред. Който не ви е симпатичен. Заради един метър от задния двор! И когато се опитвахме да решим спора по общини и по някакви управления по незаконното строителство, всички вдигаха рамене 57
и казваха – “Този го изпраща депутат. За него ни звънят от Народното събрание”. Господи, това ли е България?! Всеки ден ние сме унизени, смазани, обезверени. Всеки ден напълно загубваме смисъла на нещата, защото всеки ден се случва по една история, която много да прилича на моята юлска драма. Случва се на улицата, в трамвая, в магазина, в някое от милярдите чиновнически учреждения. Навсякъде. Историята се състои от различни факти, от различни оскърбления, но всъщност това е един и същ абсурд, една и съща история, тази на пълното унищожение на човешкото достойнство. В крайна сметка в момента се пише историята на унищожението на българския дух. Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Наздраве! Подкопаната ни ограда ще падне всеки момент. И за мен тя е символ на подкопаната България, която съвсем скоро ще рухне. Моята ограда, моята България, моите надежди, моята защита, моята романтика , моите любови, моите радости и болки, моят театър, моите пиеси, моят дядо. Всичко това беше мое… Е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях! Разбихте мечтите ни, както се разбива човешка глава. Дали пък да не ви благодаря? Задето ме излекувахте от патриотизма ми. Вече не мисля за вашата България. Знаете ли, подарявам ви метъра от задния ни двор. Вземете си метъра, вземете си и цялата къща! Та вие така и така си взехте всичко. Взехте ни и силите да се борим да останем тук. Можете да ни довършите. Блъскайте бъбреците, удряйте, чупете, рушете, ритайте, размажете мозъците както направихте с идеалите ни! Така по-бързо ще останете само вие. И все пак ще има проблем. Колкото и да не ви се вярва, Ботев и Левски ще ви гледат отнякъде. Тях не можете да ги разстреляте отново. Няма как да ги обесите. Няма как да ги пребиете. Няма как да ги предадете. Те са тук. Те никога няма да емигрират! Това е, господа Мутри и тези от Депутатите, които стоите зад тях. Ние сме поредните българи, които напуснаха вашата България. Ние сме поредните, които се умориха да се опитват да направят нещо за тази страна. Напускаме, но не по финансови, а по човешки причини. Тук не можеш да се развиваш. Тук не можеш да мечтаеш. Тук не е препоръчително да следваш моралните си норми. Морал?! Губиш играта! Защото тук се играе друга игра. И тя е мръсна. Ние сме поредните българи, които заминават, въпреки че искат да живеят тук. Ние сме поредните изгонени българи. Само че идеализмът вероятно е заболяване. А в това отношение моето семейство е фамилно обременено. Ето защо отнасям със себе си една друга България. България на дедите ми. България на детството ми. България на родителите ми. България на брат ми. България на приятелите ми. България на моите илюзии! Вземам си слънцето на България. Вземам си и Родопите. Ще се връщам в тази моя България. 58
Защото в крайна сметка, господа мутри и тези от депутатите, които стоите зад тях – вашата България си е само ваша. Тя няма да е вечна. Тя все някога ще свърши. Има природни и духовни закони, господа. Има приказки, в които децата вярват. Има приказки, в които вярвам и аз. В тях вярват и всички мои близки същества – тези, които ми помагат да прекося живота си. Хората от моята кръвна група. Нашите сърца туптят в един ритъм. А нашите души говорят български. И в която и точка на света да се намираме, ще продължим да говорим все този език – Българският на Ботев и Левски. Знаете ли за какво става дума в приказките, господа? В тях доброто винаги побеждава… Автор: Яна Добрева (Яна Добрева е журналист по образование и драматург по призвание. Написала е 8 пиеси досега, поставяни в театри в цялата страна. И през този театрален сезон в София продължават да играят две нейни пиеси – “Пясъчен пъзел” в “Театър 199″ и “Да поиграем на чилик” в Държавния пътуващ театър. Най-новата и пиеса – “Боже! Крокодили”, се репетира в момента в Държавния сатиричен театър. Режисьор на постановката е бащата на Яна – Илия Добрев. Майка й Нина Стамова играе една от женските роли. Добрева има две награди от международни конкурси за драматургия – в Германия през 1994 г., във Франция през 1995 г. През 1997 г. е номинирана в международен конкурс в Лондон. Международната фондация “Гео Милев” пък я награди миналата година за принос към националната ни драматургия. На 14 септември 2000 г. Яна, съпругът й и 10-годишният им син Вихър заминаха за Канада…)
59
Лечение на душите чрез философия (Екзистенциална психоанализа) Много хора у нас днес са така объркани, че в главите им цари същински хаос, пълна бъркотия и усещане за безперспективност. Това го констатирам не само в разговорите с такива хора във всекидневния живот, не само по горчивите думи, които долитат до ушите ми в автобуса, в магазина или на опашките за парното, но и по това, което чета във вестници, което слушам по радиа и по телевизии, но и особено от това, което чета във интернетните форуми. Един изцяло объркан човек, който не знае вече на какво да вярва и какво да мисли, и който затова така мъчително живее с необуздания порой от гадни мисли в главата си, е изключително страдащ човек, на който може и трябва да се помогне. С такива хора трябва да се разговаря най-просто, разбрано и човешки. Това обаче не го правят нито “медиите” (които шумят по безкрайно досаден начин за някакви ефимерни, фалшиви и уж скандални “новини” и публикуват някакви нагли, гаднярски “коментари”, с които се издевателстват над нас!), нито пък политиците, нашите “довереници”, изпълнени с отвратително високомерие към нас самите, нито пък никой друг. А наистина може и трябва да се разговаря най-човешки с такива хора и така по особен начин да им се помага. Смятам, че в тази насока философията и психологията са незаменими. Как помага философията ли? Тя неслучайно съществува от векове. Избуялите в главите на “обикновения човек” горчиви мисли трябва да бъдат подредени, защото те – ако това не стане – съдържат в себе си една ужасна разрушителна енергия. Обърканият, невярващ вече и в собствените си сили човек, който се е отказал от потребността да разбира сам, е лесна жертва за манипулаторите, за днешните, както ги наричаме, “популисти”. Те затова са така много днес, и затова са така нагли: надушили са, подобно на лешоядите, че жертвите са много и че са съвсем лесни. Днешните манипулатори (от “Атака”, а и някои други “кандидати на славата”, които тепърва ще се появят!) започват да казват на объркания човек какво да мисли – и той като удавник се хваща за подхвърлената сламка. Обезвереният човек е податлив на какви ли не “нови вери” и на какви ли не утопии. Ето затова днес така пошло се експлоатира най-вече “националната идея”: тъй като тя съдържа в себе си огромен заряд от лесни за схващане и уж “грандиозни” и “величави” бързосмилаеми мисли. Във времена като нашето са се появили и утвърдили най-човеконенавистническите доктрини – тези на комунизма и национал-социализма (фашизма). Днес същите доктрини, независимо от историческия си провал, печелят привърженици, което е печално и много страшно. На тях трябва да се противодейства по всякакъв начин. Един такъв начин е проясняването на най60
сложните въпроси на съвременността със средствата на философията – тя има ресурса да направи това. Ето защо аз поставям тук най-различни теми – философски, психологически, нравствени, политически даже, без никакви ограничения на проблематиката. Надявам се, че статиите, които публикувам, все пак предразполагат читателя към сериозен и по-задълбочен размисъл върху най-остри и съвременни проблеми. Ще се радвам ако му помагат не само да се ориентира и да вникне със свои сили (и с моето насърчение) в ставащото, но и да почувства един своеобразен терапевтичен ефект. Един вид, казано съвсем просто и разбираемо, смисълът е да започне да му става по-леко на душата благодарение на тази философска медитация. Този тип терапия чрез… философия, размисли и съвсем свободни дискусии съществува вече в САЩ и там това е нещо най-модерно; макар че то си е съществувало от векове в заниманията с философия. Ако направим така, че философията да стане по-близка на човека, то това ще има оздравителен ефект не само върху неговия душевен живот, но и върху обществото като цяло. Защото само чрез разпространението на едни жизнеспособни идеи и на едно наистина здраво съзнание, което се бори да преодолява хаоса и да намира удовлетворение от своята способност да разбира, може да се помогне на объркания и обезверен наш съвременник. Друг начин няма. Това най-общо казано е замисъла. Но дали това не е една утопия? Обикновено мнозинството няма търпението да се задълбочи и да прочете докрай една или друга по-философска, задълбочена статия. Ние сме отвикнали от четенето, от полагането на умствени усилия, от трепета самостоятелно да вникнеш и със свои сили да разбереш сам, да откриеш значим за себе си смисъл. Предпочитаме “сдъвканата каша”, която услужливо ни предлагат амбулантните политически чалгаджии и търговците на съвест, а също така и медиите, които като че ли целят само да ни объркват още повече и да насаждат разочарования и апатия. Това е естествено, особено след като пък на “пазара” се подхвърлят толкова лесни за схващане и съвсем “нетрудоемки” готови мисли. Но първото условие на философията – и на човешкия живот изобщо – е свободата. Не е лесно да се живее с нея; без свобода наистина много полесно се живее. Затова днес мнозина мечтаят за “силната ръка”, която щяла да ги оправи. Аз решително възразявам срещу една такава гибелна утопия: защото бяхме “оправяни” десетилетия наред от една толкова силна ръка, и какво се получи тогава?! Пълна отврат, трагедия, затова сме и до днес така нещастни. А е вече крайно време да станем разумни хора – едва тогава ще заживеем нормално. Срамота е да се излагаме така, да не мислим, да се държим като стадо, което блее за пастира си, да се увличаме по “булевардни моди” от типа 61
на простотиите на Атака – след като след броени дни влизаме в семейството на европейските достойни народи. Моите статии ще подтикват читателите да тръгнат по-уверено по трудните пътища на самостоятелното разбиране и на свободната мисъл. Те ще провокират читателя с понякога твърде “крайни” и дадени в “оголен” вид идеи именно за да се пробуди у него желанието самостоятелно да разбира и да търси своята ориентация в “драмата на живота”, която не трябва да допускаме да се превърне в трагедия. Всичко тръгва от отделния човек. Затова трябва да се ориентираме към него и към неговата способност да схваща. Всеки сам трябва постигне истината, удовлетворителна за него самия – и само така може да внесе мир в душата си. Друг път няма. В това се състои “самолечението” на душите чрез философия, към което ще се опитвам да подтиквам читателите си. Всеки сам, ако е загрижен за своя душевен мир, трябва да направи нещо, за да постигне оня смисъл, който може да задоволи неговата лична способност да схваща. Този смисъл не стои на… улицата, подобно на загубена ценна монета, към която всички се юрват – и която в страхотна блъсканица се опитват да присвоят. Този единствен автентичен смисъл може да се роди само вътре, в собствената ти душа. Той не може да се “подари” някому, както уж щедро правят шмекерите от “Атака”, нито пък да бъде “присвоен”. Нашето богатство е в душите ни, в душата на всеки един поотделно. Само ти самият можеш да го откриеш и да се възползваш от него. Одисеята на духа и мисълта трябва да я преживееш сам – и едва тогава ще можеш да се възползваш в пълна мяра от техните богатства. Друг начин няма. А философията е само един най-мъдър, търпелив и смислен помощник в това най-трудно изкуство на самопознанието и разбирането, което ни е така необходимо в нашето преломно време. Синтезът на философия и психология е водеща нишка в моите анализи, които могат да бъдат наречени екзистенциална психоанализа. Такъв един синтез е най-плодотворен – защото под това последното се разбира именно самоотверженият опит да се схване животът в неговата цялост, в неговия най-пълноценен и удовлетворяващ душите ни смисъл. Което наистина е най-важното: защото е предпоставка за разумното живеене и за задоволството ни от самия живот.
62
Интересувате ли се от философия, срещали ли сте някога някъде книжка на списание ИДЕИ?
Съобщаваме на евентуалните купувачи че се продава философското списание ИДЕИ, което излиза вече осма година, три пъти в годината е излизало през цялото това време. Списанието работи за духовното възземане на българския народ и особено за личностното и духовното развитие най-вече на младите хора на България. Философията на списание ИДЕИ е в него най-вече младите хора да намират разбираеми, ясни, понятни за тях, написани на човечен език и богати на смисъл, т.е. приятни за четене и подбуждащи към размисъл текстове, писани не само от съвременни автори, но и от класици на философията (в списанието за годините на излизането му бяха представени с интересни свои текстове философи като Кант, Платон, Мераб Мамардашвили, Жан-Пол Сартр, Уилиям Джеймс, Албер Камю, Мартин Хайдегер, Йоан Златоуст и още много други). В списание ИДЕИ бяха публикувани текстове на много млади хора, ученици, студенти, докторанти, също така и на утвърдени български учени, тук просто не можем да изброим техните имена. Във всичките тия години списанието беше печатано с личните средства найвече на неговия издател и главен редактор, на неколцина негови най-близки сътрудни-
63
ци, също така и със скромната финансова подкрепа на свои читатели. Нито един състоятелен спонсор, фондация или пък българска държавна институция, занимаваща се в образование и култура, не счете за нужно да подкрепи ентусиастите, издаващи списанието, а пък книжарите, разпространителите на периодични издания най-вече направиха нужното да го осъдят на неминуема смърт като отказаха да го разпространяват – понеже го оцениха като "непазарно", "нерентабелно" или за непечелившо. И така лишиха списанието от неговите бъдещи читатели, попречиха на читателите му да достигнат до своето списание, сиреч, наложиха му специална пазарна цензура, която е не помалко жестока от онази другата, идеологическата. Очевидно у нас по павилионите за периодични издания може да се кипрят само шарени жълти издания, служещи на интензивното опростачване на публиката, но сериозни издания за духовните неща и за истинските стойности в живота, издания, които се прекланят пред ценности като истината, доброто, свободата и самоотвержено им служат, там, кой знае защо, съвсем не се допускат. Във връзка с тази тежка ситуация и с оглед хартиеното издание на списание ИДЕИ все пак да бъде спасено от неминуема смърт издателят му, вече напълно разорен заради него, реши да го предложи за продажба: да, продава се философското списание ИДЕИ, продават се правата за издаването му, търговската му марка и всичко останало, свързано с него. Единственото изискване на продавача е списанието да запази утвърдения си облик, своята издателска концепция, а това е възможно ако все пак купувачът реши да остави на длъжността му неговият главен редактор, който за труда си няма да иска никакво възнаграждение, ще работи рro bono, т.е. ще работи подобно на роб, без никакво заплащане, единствено заради идеята. (Един вид продаваното списание върви в комплект с неговия главен редактор, и той самият се продава, ама не в оня смисъл де, а в уточнения тук смисъл, т.е. той си продава само труда, но не и душата!) Ако пък това не е възможно, тогава купувачът все пак следва да се задължи да запази издателската концепция на списанието, пък нека други хора, които мислят в същата посока, да го списват, правят и издават. Между другото около списание ИДЕИ възникна група от съмишленици от България, Украйна, Чехия, Словакия, Индия, Япония, САЩ и др. страни, които издават международно многоезично научно-теоретично приложение на списанието, излизащо вече четвърта година. Статутът на това издание ще се уреди със специална клауза към договора за продажба. То си има солидна международна редакторска колегия, която, разбира се, следва да бъде запазена. За ония, които проявяват интерес към такава една необичайна за българските условия сделка, даваме нужните координати за връзка, за подаване на оферти, за преговори около покупко-продажбата и пр., тия данни се намират в раздел КОНТАКТИ на блога на списанието, намиращ се на следния адрес.
ЗА КОНТАКТИ С РЕДАКЦИЯТА: Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg 64