Disciplinata by Ангел Грънчаров

Тезиси за предизвикване на дискусия по проблема за дисциплината ............... 3 Духовността и простащината в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка.................................................................................................. 10 Защо учениците ни са непослушни, защо младите сякаш са пощръклели?.... 18 Нравственото възпитание на младите: не забравяме ли нещо най-важно?.... 25 Една не просто реформаторска по дух, а направо революционна книга ......... 30 Кога училището ще престане да е вредно за учещите? .................................... 34 Опит за разгадаване на една проклета загадка, тровеща най-много училищния живот....................................................................................................................... 37 Идея за спасяването на поне някои млади, но осквернени вече души .......................... 41 От записките на един смахнат, крайно смахнат... учител, съвсем незаслужаващ да носи таз горда "титла"............................................................. 47 Налага се коренна промяна на собствените ни представи и съзнания ............ 53 Един прелюбопитен казус ..................................................................................... 61 Противоречието води напред - и новото се ражда в борба и мъки................... 75 Казус: дали ние, българите, не сме нация, съставена предимно от страхливци, от слабаци, от подлеци? ....................................................................................... 89 Дисциплината в училище .................................................................................... 103 „Митът за дисциплината“ – Алфи Кон................................................................ 106

ТЕЗИСИ ЗА ПРЕДИЗВИКВАНЕ НА ДИСКУСИЯ ПО ПРОБЛЕМА ЗА ДИСЦИПЛИНАТА Искам тук да изложа в тезисен порядък някои "съображения" по наистина тежкия проблем за дисциплината в класа и в училището. Много съм мислил, изследвал и писал по този възлов проблем, но ми се ще сега да синтезирам постигнатото в една пределно ясна, кратка и практически ориентирана платформа, чиято цел е да провокира, да инициира започването на един реален и творчески процес на търсене на наистина работещите решения. Да чакаме държавата, правителството, министърът, образователната бюрокрация да се загрижат сериозно за решаването на този проблем и отгоре да "спуснат" готовите "директивни решения" е една напразна и изцяло безпочвена илюзия. Безусловно и близко до ума е, че тия, които реално са въвлечени в самата ситуация и са жизнено заинтересовани от разнищването й – учениците, учителите, родителите – трябва сами да се потрудят и сами да открият работещите и полезните решения. В написаното по-долу изхождам от следните основни предпоставки или аксиоматични положения: ● Търсенето и изнамирането на рационални, ефективни и работещи идеи за практическото решаване на проблема за дисциплината в училище може да стане само в резултат на цялостното осмисляне на възникналата, на реално съществуващата ситуация – и чрез включването в този процес не само на всички учители, но също така и на самите ученици, а и на техните родители (как да стане това обаче също е нелек проблем). ● Необходимо е да се проведе поредица от дискусии (работни съвещания, семинари или както искате го наречете), на които в спокойна обстановка и най-свободно да бъдат обсъдени всички предложения, а в резултат да се изработи и съответната общоучилищна концепция ("философия", стратегия, политика) за решаването на проблема.

● Преподавателите в едно училище могат да подобрят дисциплината само ако имат обща политика с ясни и точни правила, които се спазват от всички; ● Досегашната "стратегия" в тази област, явяваща се един от факторите за влошаването на положението с дисциплината – чиито опорни точки са "Всеки да се спасява както може!", "Спасението на давещите е дело на самите давещи се!", "Отделният учител, поставен на "дулото на топа", трябва сам да изнамери някакви магически средства за да оцелява в тежката ситуация!", "Отделният учител носи пълната отговорност за състоянието на дисциплината в класа!" и т.н. – трябва да бъде отхвърлена като абсурдна и допринасяща за хаоса; ● Проблемът с дисциплината не е проблем на този или онзи учител, а е проблем на самата образователно-възпитателна институция, е проблем на училището, на училищната общност като цяло, от което произлиза, че само тя може да го реши – стига да има подобаваща нагласа и воля за поемане на предизвикателство и за справянето с него. А ето сега и някои водещи принципи, които ми се ще да формулирам ясно още преди предлагането на някакъв алгоритъм от мерки за търсене на изход от тежката ситуация: ● проблемът за дисциплината е дълбоко свързан с проблема за прилагането на съвременни, отговарящи на промененото съзнание на младите методики и подходи в преподаването; ● без включването, без съобразяването с мощния ефект на нравственото регулиране на отношенията проблемът за дисциплината не може да бъде решен; възпитателният момент в цялостната дейност на образователната институция не трябва да стои в сянка, не бива да се възприема като "допълнителен" или "второстепенен", а трябва да бъде изнесен на по-преден план, трябва да намери подобаващото място; ● образование (познание) и прилично поведение (възпитаност) са двете страни на една и съща монета, които взаимно се предполагат; ученикът, който иска да учи и разбира смисъла на ученето, по необходимост спазва нормите за приличие и възпитание; в противен случай сам вреди на основния си интерес: да бъде пълноценна, цялостно развита личност;

● без включването, без съобразяването със съответните механизми на психологическото регулиране на отношенията проблемът за дисциплината няма как да бъде решен; ● трябва да имаме готовността да се откажем, да освободим съзнанията си от някои "очевидни" и "саморазбиращи" се догми, стереотипи, "общоприети разбирания", които са си отживели времето, които вече не действат в променената социо-културна, психологическа и нравствена ситуация; ● необходимо е прецизно, фино дозиране на моментите на свобода и принуда в решенията, които предлагаме – и които искаме да заработят; не може да се залага само на едното или само на другото; ● всяко предложено решение трябва да бъде обсъдено с учениците с оглед да осъзнаят на дело и сами да допринесат за изявяването на неговата полезност за тях самите; ако всички участници в процеса не са дълбоко убедени, че това са наистина разумните и полезните, отговарящите на всеобщия интерес решения и мерки, то тези решения и мерки няма как да постигнат целта си; ● проблемът с дисциплината във всяка една конкретна група (клас) е проблем на самата група, той не е само проблем на класния ръководител или само на преподаващите в този клас учители, а е проблем на самите ученици като общност; общността, класът по демократичен начин трябва да изнамери действените мерки за овладяване на ситуацията с оглед постигането на общите цели, задоволяването на общия действителен интерес; ролята в този процес на класния ръководител е в някакъв смисъл решаваща; ● администрацията на училището като носител на ресурса на властта трябва да е изцяло в разположение на търсещите изход от ситуацията ученици, класни ръководители, учители – и да е активен участник в решаването на проблемите; една индиферентна спрямо проблема с дисциплината администрация, която се е самоотстранила от процеса на търсенето и прилагането на ефективните решения, може със самото това да блокира всички усилия по решаването му; ● изработването на прости и ясни правила, съвместно с безусловното им спазване, е главният фактор за рационалното урегулиране на отношенията в училищната общност; всяко нарушаване на правилата трябва бъде неотвратимо санкционирано – за да се преодолее пагубното и съдействащото на разпространението на анархията съзнание за безнаказаност; когато всички участници в процеса осъзнаят, че действа безпощаден механизъм за неотвра5

тимо наказание при нарушаване на правилата, то това ще изиграе силно оздравително влияние - и ще помогне за предпазването, за въздържането от нови нарушения; ● свободата без правила, пренебрегването на законността в името на "свещената безпределна свобода" неумолимо води до анархия, от която страдат всички - и при която самата свобода отива по дяволите, превръща се в своята противоположност: произволът, анархията и своеволията са неизбежна последица от подценяването на разбирането, че единствено законът е гаранция за действителната, за реалната свобода; ● приемането на строги правила, задължителни за всички, съвсем не означава, че се посяга на творческата свобода и на правото на индивидуалност на учителите; в рамките на общата норма учителите могат да проявяват своята оригиналност, да индивидуализират подхода си; безусловна обаче следва да е солидарността на учителите в името на гарантирането на действителния интерес на всички, на първо място с оглед доброто на учениците; ● и още принципи могат да се откроят, този списък няма как да не е отворен за нови предложения. А ето че сега дойде най-трудното: конкретните предложения относно това какво трябва да се прави. Ще подхвърля някои идеи и предложения, без претенцията, че съм намерил "разковничето" или "ключа" за решаването на проблема; целта ми е само да провокирам съответните обсъждания и търсения. Ето върху какво ми се ще да акцентирам в случая: ● трябва да се изнамери разумен алгоритъм, регламентиращ отношенията, според който да е крайно неизгодно за всеки един ученик да нарушава установените правила; ● всички учители безусловно спазват установените правила и бдят за прилагането им, способствайки непрекъснато за осъзнаването от страна на учениците на тяхната полезност за тях самите; ● примерно: по всяка тема (учебен час) ученикът трябва да изпълни съответните изисквания, в противен случай часът (темата) не му се зачита; в края на часа учителят съобщава на кой ученик (ученици) не зачита часа (темата), което пък води до това, че ученикът, подобаващо подготвен по темата, трябва да се яви на самостоятелна консултация при учителя, където да покаже, че е усвоил учебния материал поне на задоволително ниво; 6

● добре е да се обмисли дали такова едно правило (за зачитане на пропуснат по различни причини учебен час чрез допълнително консултиране от преподавателите) не трябва да важи както за учениците, които не са изпълнили подобаващо изискванията по време на часа, така и за ония ученици, които по различни причини, уважителни или неуважителни, са отсъствали от този час; ● ако се възприеме такова едно правило, тогава ще се парира склонността на учениците да "бягат" от час, осигурявайки си след това фалшиви "извинителни бележки от лекар"; даже ученикът да е бил в "болнични", това съвсем не го освобождава от потребността да усвои пропуснатия учебен материал, т.е. в съответния срок след това трябва да се яви при преподавателя в час за консултация и да покаже поне задоволително ниво на усвояването му (чел съм, че подобно изискване имало в Германия); ● вписването от страна на преподавателя на забележка за "лошо поведение или разваляне на обстановката, подходяща за пълноценен учебен процес" на даден ученик да води до серия от последици, които решително да парират склонността на някои ученици да допускат такова държание/поведение в час; - примерно: за всяка такава забележка ученикът автоматично да бъде наказван с два часа "обществено-полезен труд" веднага след завършването на учебните занятия в същия този ден; - и/или: класният ръководител да изисква писмено обяснение от ученика по инцидента, което да бъде приложено в неговото "досие" - и да има значение при изготвянето на характеристиката му в края на учебната година; - и/или: поведението на ученика непременно и то най-внимателно да се обсъди в първия час на класа, където поведението му да бъде порицано не само от страна на класния ръководител и на повикания за случая педагогически съветник, но и от страна на самите ученици; - при по-тежък инцидент (крайно неуважително, драстично арогантно отношение към учител и пр.) провинилият се ученик да бъде извикан да дава обяснения пред комисията за противообществени прояви в присъствието на негов родител, на класния ръководител и на съученици; комисията да издава съответното постановление, което да се огласява пред целия състав на училището чрез специална заповед на директора, налагаща и подобаващите наказания; 7

● да се въведе "Дневник на класа по дисциплината", в който група "отговорници по дисциплината" от класа стриктно да документират всяка една проява на ония ученици, които са допуснали укоримо поведение в час или спрямо учител; в този дневник да се документират поотделно за всеки ученик проявите, несъвместими с представата за добро, за дължимо поведение в час, пък и в междучасията; ● в тежките, проблемни по отношение на дисциплината (и ученето) класове различните инциденти следва да бъдат обсъждани най-внимателно с участието на психолог и на представител на училищната администрация (директор или помощник на директора) – защото ако класният ръководител не бъде подпомогнат и подкрепен от авторитета на самата властна институция той, разбира се, няма да може, няма как да се справи сам; ● за такива класове е необходимо да бъде определен и "втори класен ръководител", пък макар и временно, до подобряване на състоянието на класа; ● за лошо държание и поведение, за прояви, несъвместими с правилника, за разваляне на дисциплината в час на съответните ученици да бъдат налагани подобаващите, съизмерими с деянието дисциплинарни наказания, имащи съответните неблагоприятни последици, включително и наказанието "преместване в друго училище"; ● само един такъв безукорно действащ механизъм, при който нарушението ("престъплението") неумолимо и непреодолимо води до наказание, ще има превантивна (възпираща) и оздравителна роля по отношение на решаването на разглеждания проблем за дисциплината на учениците; ● всеки проблем в класа следва да бъде обсъждан най-демократично от самия клас, трябва да се осъзнае, че търсенето на предложени от самите ученици решения не е загуба на време, а е изключително полезен процес, имащ отношение към дълбочинната промяна на нагласите и осъзнаване на тежестта, на коварствата на реалната ситуация; ● провинилите се ученици следва да бъдат принуждавани да дават обяснения защо си позволяват такова едно поведение и да бъдат изслушвани най-внимателно, също така би следвало да им се задават най-различни въпроси не с оглед съдене, а разбиране на случилото се; ● изискването за човечност, за човешко отношение спрямо съгрешилия трябва да бъде безусловно спазвано; тук трябва да се включат (не 8

трябва да бъдат игнорирани!) традиционните, доказали ефикасността си механизми за дълбинна нравствена регулация, като покаянието, осъзнаването на греха, моленето за прошка, опрощаването и пр.; ● ако административният подход не бъде подкрепен с ресурса на нравственото и психологическо въздействие, рискуваме да постигнем резултат, обратен на желания, а също така сами да блокираме възможността за поефективен достъп до съзнанията на младите хора с оглед тяхното възпитание и личностно израстване; ● учителите следва да се въздържат от самоцелното, дидактично и разсъдъчно морализаторстване, което изобщо не навлиза в същината на действителния процес на взаимодействие със съзнанията на младите хора; ● модерното средство, което следва да замени "чистата морална проповед", следва да бъде дискусията, свободното и непринудено обсъждане на проблемите, самостоятелното търсене на изход от тях; ● истинските, наистина работещите и ефективни решения могат да се изнамерят и изобретят само в практиката, в съвместното им търсене и от учителите, и от учениците; те трябва да са продукт на живота, а не на едноизмерния и самонадеян разсъдък. Спирам дотук. Още много може да си пише, предлага, мисли, обсъжда. Но даденото по-горе, да се надяваме, е една добра основа за тези необходими дискусии и търсения. Иска се известен първоначален тласък, иска се доброто желание за самоотвержено търсене и намиране на изход, иска се да преодолеем склонността си да капитулираме "без бой" пред трудностите и изпитанията, иска се готовността да се борим и също така се иска да е налице откритостта към това сами да се променяме, понеже наистина животът се мени, а ние да искаме да си стоим все същите е лукс, който не можем да си позволим. Тъй че нека да правим онова, което можем и което смятаме, че сме длъжни, пък да става каквото ще; нищо обаче да не правим съвсем не е разумното поведение; както и това да се преструваме, че проблем няма. Неосъзнаването на проблемите и бягството от тях е вече същинският, най-съдбовният проблем, с който най-напред трябва да се преборим; а пък след това работите, убеден съм, ще потръгнат. Няма начин да не потръгнат...

ДУХОВНОСТТА И ПРОСТАЩИНАТА В НАШЕ ВРЕМЕ СА СЕ ВКОПЧИЛИ В СТРАШНА, БЕЗПОЩАДНА БИТКА 28 ЯНУАРИ 2013, ПОНЕДЕЛНИК

Докога в страна ни бащина ще вилней таз страшна простащина?! (Радой Ралин) Майчице, налага ми се да пиша днес цял един доклад! Или нещо като „доклад” де, щото моите доклади обикновено се превръщат във философски есета. А темата ми е по един крайно щекотлив и сложен въпрос: как да се реши проблема с дисциплината в училище. Много имам да казвам по този въпрос, много наблюдения, изследвания, анализи имам, а сега трябва всичко да обобщя и да сведа всичко в един кратичък, за предпочитане, доклад, който искам да изпратя до институциите от различни нива. И ми се ще той да бъде в помощ на всички, които са заети с решаването на този въпрос: учителите в училищата, администраторите в образованието, родителите, дори самите ученици, защото, колкото и да ви изглежда чудно, оказва се, че без съдействие от страна на самите заинтересовани – учениците, младите хора – този проблем никога няма да бъде решен. Както и да е, и така, запретвам ръкави и започвам; Бог да ми е на помощ! Предпочитам да се предпазя от общо говорене и писане и ще се постарая да бъда съвършено лаконичен и аналитичен; ситуацията е ясно каква: тежка, пределно тежка, катастрофална даже. Най-големият проблем по моя преценка обаче са напълно неверните, погрешни представи, с които са обременени всички до един участници в този процес; тази е причината да няма и да не може да има някакъв съществен напредък в търсенето на ефективните решения. Всички са объркани, стискат зъби, мъчат се, а работите не вървят и не вървят; възниква усещането, че се копае нещо като тунел под земята с оглед да стигнем и открием… Америка – като прокопаем на ръка, с кирки и лопати, съвсем по социалистически, цялото земно кълбо! Най-опасното е обаче, че всички се стараят да държат в тайна случващото се: тъкмо заради неверните представи, на които се робува. Ако един учител даде подобаваща гласност за това, което се случва в часовете му, 10

рискува да бъде обявен за... негоден, за неспособен да се справи с проблема! Затова всички крият реалните проблеми и всеки се старае да се представя за "добър учител", който сякаш владее някакво "секретно магическо разковниче", тайнствен ключ, отключващ всички ключалки, благодарение на който е успял да реши, в частност, и проблема с дисциплината. Вероятно всеки си има някакви инструменти, на които разчита, в това няма нищо лошо. Но има и дотам извратени – да, не се боя да употребя тази дума! – учители, които без капчица неудобство заявяват: "Аз пък нямам никакви проблеми с дисциплината на учениците! Абсолютно никакви! При мен всичко тече по мед и масло! Аз съм велик(а) майстор (майсторица) във владеенето на класа и в справянето с всички проблеми, дори и с простотията!". Има и такива учители. Не са малко дори. Сами си правете сметка какво означава да се държиш така. Аз ще си спестя анализа. Лесно е да се проумее същината на едно такова пъчене и самохвалство... Във връзка с казаното се налагат следните изводи: 1.) Глупаво е да се държат проблемите "под похлупак" с оглед да не би, не дай Боже, администрацията да си помисли нещо лошо за мен като учител! Страхът някой да си помисли "този е слаб като учител щом не умее да владее положението в класа" е крайно неразумен и вреден; показният бабаитлък на учители пък е твърде неуместен; 2.) Винаги трябва да се дава пълна откритост и гласност на онова, което се случва реално в часовете – за да се очертае точната картина на положението; това означава, че всеки учител е длъжен да документира всяка, абсолютно всяка проява на ученик, разминаваща се с нормите за добро, за приемливо поведение; веднъж документирана, тази реална негативна проява в никакъв случай не бива да остава без никакви последствия; 3.) Когато е налице системно арогантно поведение на даден ученик или на група от хулиганстващи в клас ученици, с поведението си правещи невъзможно провеждането на нормален учебен процес, трябва да се вземат неотложни ефективни мерки за озаптяването на тия ученици; трябва да се възприеме, че лошото, грозното поведение на дадени ученици в дадени часове не е проблем на съответния учител, който преподава в този клас, то е проблем на самата институция; ако институцията не прояви непримиримост в решаването на проблема, ако покаже безсилие или подценяване на проблема, ако в лицето на администрацията възприеме удобната теория "Всеки да се оправя както може!" или "Делото по спасяването на давещите се е дело на самите давещи се!", то това неизбежно води до възникване на ситуация на безвластие, на анархия, на безнаказаност, на всепозволеност; 11

4.) В решаването на всеки конкретен случай на недисциплинирано и грозно поведение на ученик или на група ученици трябва да се осъществи действено взаимодействие и смислена координация на усилията на всички реални участници в училищния живот: на първо място класът като цяло (решаващ всичко фактор в едни демократични отношения), класният ръководител, администрацията (факторът, разполагащ с реалната власт), педагогическият съветник (психологът), общността на родителите; не се ли осъществи такова едно действено взаимодействие, остане ли се на удобната теория всеки да се оправя сам и както може, проблемите с дисциплината никога няма да се решат, напротив, ще се влошават с всеки изминал ден; 5.) Недопустими са: престъпното безразличие и безхаберие, търпенето на издевателствата, преструването, че "проблеми всъщност няма", а ако има, те са проблеми на "лошите, на неспособните учители", насърчаването проблемите да се крият и търпят до безкрайност, "замитането на проблемите под чергата или под килима", държането им под похлупак, за да не би, не дай Боже, да разбере за тях администрацията и да си направи "лоши изводи" за съответния учител, показният бабаитлък на "героичните и самоотвержени майстори" в авторитарното справяне със ситуацията; "подливането на вода" от страна на учител спрямо друг учител, от страна на администрация (директор) спрямо учител(и) и пр.; за жалост, такива абсурдни прецеденти се случват в живота, което е симптом за ширещата се анархия; 6.) Трябва да се осъзнае, че когато ученик си позволи да се държи грозно и арогантно с учител, той отправя страшно предизвикателство спрямо самата институция, която бива олицетворявана от учителя; проблемът следователно не е "личен проблем" на съответния учител, а на цялата институция; ако институцията не подкрепи с цялата си власт учителя, ако го остави да се справя и да търси изход сам, това означава, че институцията дезертира от своята същностна възпитателна роля и функция; за жалост, това е честа практика: различните нива на институцията са склонни да си прехвърлят "горещия картоф" или "топката", позволяват си да играят нещо като тенис, а това за сетен път насърчава безотговорните ученици, усетили безсилието на институцията, да продължат да се гаврят с нея – в лицето да учителите най-вече, на кой друг, особено пък на по-човечните, на по-либералните, на понеавторитарните сред тях; 7.) Недопустимо е представители на администрацията да говорят (както често се случва), че било имало "лични" или "личностни" конфликти между еди-кой си учител и еди-кои си ученици; такова едно говорене е израз на скандално невежество и показва крещящо неразбиране на сложността на 12

ситуацията в съвременни условия; "лични" по характер конфликти между учител и ученик по принцип не може да има, понеже учителят като учител се изявява не в лично качество, а като лице на самата институция, ученикът като ученик – също; "личното" и "личностното" в едни такива строго специализирани отношения няма как да е водещ момент, то винаги е на заден план и е пречупено през призмата на педагогическото взаимодействие, което именно е водещото; педагогическото отношение винаги е личностно обагрено, но този момент е подчинен и стои на заден план, той не и не може да е водещ; учителите, които не съзнават това и си позволяват да флиртуват с учениците с оглед на собствения, личния комфорт, рушат естественото отношение педагог-ученик и по този начин неизбежно започват "да подливат вода" на другите учители, което е крайно неколегиално; 8.) Ако не е налице пълно единство и цялостно единно взаимодействие от страна на всички участници от страна на институцията в т.н. "конфликтни ситуации", именно между учителя, в чиито час се е случило произшествието, другите учители, които преподават в същия клас, класния ръководител, педагогическия съветник (психолога), директора или представителя на администрацията, класът като цяло, по-специално групата на отговорните, съзнаващите интереса си ученици, то в такъв случай реалните участници в процеса сами си отрязват шансовете за справяне със ситуацията; 9.) Тежките реални проблеми с дисциплината и с арогантното поведение на хулиганстващи и недисциплинирани ученици на практика се дължат на липсата на взаимодействие и координация на изброените участници и звена в рамките на институцията, т.е. на практика се стига до абсурдното положение самата институция (организация), заради бездействието и неорганизираността си, не само да провокира затягането на проблема, но и на дело да насърчава вилнеещите хулиганстващи и недисциплинирани ученици; от което следва, че осъществи ли се на практика препоръчваното взаимодействие и координация на усилията, проблемът ще бъде решен – или намален, притъпен в поносима степен; 10.) Безспорна истина и аксиома е, че правилата на самата организация (представени в т.н. „Правилник на училището”) трябва да се изпълняват безпрекословно от самата нея, в противен случай организацията сама слага динамит под своите основания, под своите темели; ако организацията сама дава пример в неспазването на собствените си правила, то с това тя сама провокира неспазването на същите тия правила и от самите ученици; респективно, ако организацията или институцията се захване с това безпрекословно да спазва собствените си правила, това неминуемо ще доведе дотам, че всички участници в процеса ще се видят принудени да започнат да спазват прави13

лата; законът, законността са гаранция за спазването на правата на всички – и за уреждане на отношенията на приемлива, човечна, съвременна основа; 11.) Не бива да се залага на нито един отделно взет метод за т.н. „педагогическо въздействие”, а само на всичките в тяхната цялост; т.н. „метод на убеждаването” може да бъде ефективен само ако е подкрепен от метода за налагане на справедливи и строги наказания на провинилите се; всеки трябва да знае, че ако си позволи лукса да не спазва някое правило, го грози незабавната санкция на закона; а законът не бива да е милостив, а справедлив, пък и макар да е хуманен; когато се установи неотвратимо действащ механизъм провинение-наказание, тогава именно съблазънта (изкушението) да се нарушава закона ще бъде притъпена или направо попарена; 12.) Огромна е ролята на властващото звено в организацията, нейната „глава”, именно ролята на администрацията в лицето на директора; това звено трябва да излъчва аурата на строгост и справедливост, на безкомпромисно защищаване на коренния интерес на всички участници в процесите и на самата образователно-възпитателна институция; липсата на яснота, на добре осмислена и разумна, при това действена, именно ефективна стратегия и политика за решаването на проблемите във всички области на училищния живот води до дезорганизация и деморализация на самата организация, т.е. е предпоставка за развалата й; 13.) Разумно е към директора да съществува овластен от него чрез делегирането на права помощен орган по решаването на визираните проблеми около дисциплината на учениците; т.н. „комисия за борба с противообществените прояви” би могла да изпълнява тази функция, стига да преосмисли идеята и инструментариума си; тя трябва да играе ролята на нещо като „върховен трибунал”, който да съди и да решава най-тежките конфликтни ситуации, чрез призоваването на провинилите се, даването на възможност да се защитят и пр.; от само себе си се разбира, че е добре да се промени и актуализира наименованието на самата комисия; нейният председател следва да бъде с ранг на помощник-директор, комуто директорът е делегирал властта си по решаването на проблемите в тази сфера; 14.) Административният метод обаче не е панацея в съвременни условия; той трябва да бъде подпомогнат чрез включването на ресурса на нравственото въздействие, нравственото проповедничество, наставничество, възпитаване и убеждаване; учителите като цяло спешно следва да преминат вътрешен курс по ефективно нравствено наставничество с оглед да осъзнаят най-често срещаните грешки (имащи злокобен бумерангов ефект) в тази фина духовна област, по която просто няма как всички да сме „природно 14

надарени” и вещи, а по която не само можем, а сме длъжни да се развиваме и доусъвършенстваме постоянно; ресурсът на психологическото въздействие също следва да бъде използван в пълна мяра; тук също се правят безчет недопустими грешки, резултат на усвояването на неверни и дискредитирани остарели представи и стереотипи; нуждаем се спешно от усвояването на новостите на световната и авангардна съвременна психология, без което сме осъдени на неминуем провал в усилията си да овладеем кризисната, направо катастрофалната ситуация; 15.) Разбира се, няма рецепти, които да са ефективни за лечението на всяка болест и на всеки един заболял организъм; основните принципи в търсенето на ефективни решения във всеки един конкретен случай са: конкретност, съобразяване с индивидуалностите и на учителите и на учениците, творчески и иновативен подход, свещено право на новаторство, свободолюбие, толерантност; човечност, безусловно уважение към човешкия морал, законността, ценностите на традицията, на завета на предците и т.н. Ще спра дотук. Горното нека да се схваща като предизвикателство или просто като покана за разговор по тия проблеми. Това са нелеки проблеми, нека да имаме благоразумието да не ги подценяваме. Някои, убеден съм, ще кажат: от тия проблеми нека да се интересуват ония, които имат проблеми с дисциплината, ала ний, понеже сме се справили и се справяме бляскаво с тия проблеми, понеже съвсем нямаме проблеми в тази област, няма смисъл да се интересуваме от тях, за нас тук няма загадка! Добре, нека да си мислят така. Но аз бих си позволил все пак да поставя въпроса ето как: щом сте така напреднали, щом сте разгадали всички тайни, защо тогава не благоволите да ги споделите с нас, търсещите, с нас, лутащите се, с нас, дето не сме облагодетелствани от Създателя с такива велики таланти като вашите?! А, мили ми щастливци, дето нямате "абсолютно никакви проблеми", защо не благоволите да споделите частици от безценния си опит с нас, несведущите, с нас, нещастните?! И още нещо бих дръзнал да кажа, понеже, знайно е, съм със скверен характер, чут-прочут съм с това, че умея да настройвам хората срещу себе си чрез казването в очите им на "неудобните истини": хей, хора, опитайте се да се вразумите поне малко, замислете се дали вашият проблем не е точно този, а именно, че си въобразявате, че нямате проблеми?! Крайно опасна е една такава самонадеяност: да си мислиш, че нямаш проблеми; тя означава, че просто не съзнаваш проблемите си! Да, голям, най-тежък, фатален направо проблем е да се поддадеш на илюзията, че нямаш, представете си, никакви проблеми! Живият живот е преизпълнен с какви ли не проблеми. Имайте благоразумието да ги забележите, имайте доблестта да ги признаете. Не се самозаблуждавайте, че нямате ни15

какви проблеми. По-специално в тази област, именно в областта на нравственото възпитание на съвременната младеж – щото този е фокусът, в който се пречупва анализирания проблем с дисциплината – да каже някой, че е преуспял и няма никакви проблеми е, позволете ми да отбележа, твърде тъпичко… И много ви моля още нещо: не се мислете за непогрешими! Няма поглупаво нещо от това, имайте го предвид, ето, казвам ви го пределно ясно и категорично. Ето аз, примерно, не крия, че постоянно греша. Даже умишлено се старая да греша с оглед да бъда гъвкав, да провокирам, да дразня. Това се определя от призванието и мисията ми на философ. И да ви кажа: не се срамувам от това; да, съвсем човешко е да се греши. Даже това, че ви пиша този доклад, може да е грешка, но какво от това?! Аз нали казах какво мисля, на мен нали ми олекна на душата, пък вий ме обявете пак за "грешник", какво от това?! Оня, който не мисли, който не търси, който не работи, само той е застрахован от грешки, ала аз светец да съм не ща. Мерси, не ми отива на главата аурата. И ангелче да бъда не ща. Срамувам се от крилцата, пък имам и алергия от перушината... И още нещо да добавя: няма такива неща като "индулгенции за непогрешимост", които се определят от мястото на тоя или оня в йерархията; стигнало се е дотам, че у нас се смята, че "старшият учител" мисли винаги "подобре" от "младшия", "главния" от "старшия", а пък г-н директорът, естествено, е винаги и за всичко прав; да не говорим за г-н Инспектора и за г-н Министъра, които, естествено, са непогрешими директно като римския папа или като аятолаха на Иран. Простотии са това, моля ви се, имайте предвид и този фин детайл, който е обаче така вреден. Мислете със собствените си умове и никога не се оставяйте да бъдете жертва на тая абсурдна казармена или унификационна представа за училището. Съвременното училище не е и не може да бъде казарма, ерго, залагането на казармените методи е анахронизъм - и ефектът от това е изцяло бумерангов. А е факт, че категорията на "непогрешимите" учители, ония, дето били нямали "абсолютно никакви проблеми", е обременена обикновено с такива дози казармен авторитаризъм, че повече от това не може да бъде. Толкоз. Спирам дотук, да не кажа нещо излишно. Битката за решаването, за търсенето на верни и работещи решения по изнамирането на изход и справяне с т.н. проблем с дисциплината в училище е частен случай на по-общия проблем за търсенето на някакви противодействия и оказването на съпротива срещу ширещата се арогантна простотия, която в социо-културен план ни залива отвсякъде. Учениците, няма как, са носители на разпространените в обществото като цяло, господстващи „културни” модели на поведение, а пък училището е арена, където се сблъскват две култури: исконната духовна и традиционна нравствена култура на човечеството и съвременната мутренска и менте култура на чалгата и на простащината, която, за жалост, е твърде влиятелна и дори господстваща у нас. Нещата трябва да се схващат в подобаващия общ контекст. Когато един 16

ученик си позволява просташко държане или грозни изцепки в час спрямо съучениците си и по-специално спрямо учител, той всъщност оказва грубо предизвикателство спрямо оня културен модел, на който от векове е олицетворение учителят, а и училището като цялост. Духовността и бездуховността в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка. Ако училището като институция дезертира от призванието си да бъде люлка на духовността и страж на морала, ако прояви малодушие и не изпълнява упорито ролята си да озаптява простащината, ако е безсилно спрямо арогантното поведение на някои самозабравили се типични представители на господстващата в обществото чалга-„култура” на нравствения нихилизъм, аморализма, безсрамието и безпардонността, та значи, ако училището, а в негово лице и общността като цяло се примирят с тия така нагли предизвикателства, то това означава, че в един момент обществения организъм ще загуби изцяло съпротивителните си сили, имунитета си спрямо грозното, лъжливото, злото и пр.; това пък в своята съвкупност ще означава пълна капитулация на духовността пред простащината, на човечността пред обезчовечаването, пред израждането и пред подивяването… Ще си позволим ли лукса да се затрием като човешки същества и като нация чрез оставянето си на една такава духовна смърт, чиито конвулсии вече все по-зримо се усещат?!

ЗАЩО УЧЕНИЦИТЕ НИ СА НЕПОСЛУШНИ, ЗАЩО МЛАДИТЕ СЯКАШ СА ПОЩРЪКЛЕЛИ?

25 януари 2010, понеделник Проблемът с лошата дисциплина на мнозинството от учениците в съвременните училища е всеизвестен – до степента да сме се примирили че нищо не може да се направи за подобряване на ситуацията. Децата ни днес са други – непокорни, опърничави, непослушни, не знаещи какво точно искат, безотговорни спрямо собственото си бъдеще; всякакви приказки на тая тема човек може да чуе ако стане разговор. Заради това ужасно състояние с дисциплината – днешните училища са нещо като лудници – все по-малко са младите специалисти, които биха дръзнали на тази отчаяна постъпка – да станеш учител или възпитател (опази Боже!). Ниската престижност на учителската професия се дължи и на това, че всекидневната битка между ученици и учители не пресеква. Разбира се, за да ни изглежда точно така картината, явно основанието е, че ние самите сме жертва на някакви остарели стереотипи за "примерния ученик": той трябвало да е послушен, изпълнителен, кротък и не знам си какъв още. Е, не са такива децата ни – и слава Богу че е така. Да ни опази Бог да имаме младеж, която е съвсем покорна, с немладежко поведение, с пенсионерски манталитет. Явно проблемът не е в "лошавината" на младите, а другаде. Защото те трябва да си се държат по младежки, което е обичайно за тяхната възраст. За възпитанието на младежта все още не говоря. За да е така лоша дисциплината в часовете основната причина е друга – или са много тия причини. Те обаче трябва да се осъзнаят и да се направи нужното и възможното нещата да тръгнат към поправяне, към добро. Понеже бие на очи, че са съвсем изтървани – и образователната институция от години немее пред страшния проблем, който, както и да го погледнем, води до некачествено образование: просто няма потребните условия даже и тия ученици, колкото и да са малко, които искат да учат, да учат; за какво тогава ни е такова училище, в което не се учи, или което същинското учене и образование е последна грижа?! В последните години си поставих специалната изследователска задача да вникна по-дълбоко в проблема с лошата дисциплина на съвременните ученици, за това защо липсва мотивация за учене, защо общо взето на младите им е безинтересно това, което учителите им предлагат, къде са грешките и на едната и на другата страна, понеже, предполагам, никой не може да отрече, че и учителите носят отговорност за ставащото; понеже, разбира се, вината не трябва да бъде хвърляна само върху едната страна – за всичко са виновни 18

невъзпитаните и не искащите да учат ученици, които сякаш са пощръклели; такива плоски обяснения не вършат работа. Това, че преподавам философия и психология в гимназиалната степен, и то в едно най-елитно пловдивско училище – Професионалната гимназия по електротехника и електроника – Пловдив, където учениците се подбират с изпит и конкурс – ми даваше възможност непосредствено и всекидневно да експериментирам, да наблюдавам, да анализирам и да търся. Наложи ми се да подложа своите ученици на ред изпитания, понеже се опитах да разбера проблема през призмата на потребностите, които има едно съвременно училище и образование, което заслужава това име – а всеизвестно е, че се налагат много промени както в стила и подходите на преподаване, така и на отношенията ученик-учител, училище-общество, държава-образование и прочие. Опитах се да вникна по-цялостно в проблема, и то на почвата на преподаването на една твърде необичайна и сложна хуманитарна дисциплина, каквато е философията (и психологията) – където трудностите от всякакво естество са в екстремна степен. Защото тук, по тези предмети, основното е целенасоченото взаимодействие с личността на ученика, с нейните обичайни нагласи и стереотипи, защото тук основното изискване е да бъде съхранена свободата на младите, защото тук остарели авторитарни подходи са съвсем абсурдни и неприложими, защото тук, в при тия предмети на хуманитарната област, промяната към добро трябва да тръгне и да стане нещо като "влекач" на промените към по-добро и във всички останали области. В тази връзка ще кажа тук най-основното като резултати и обобщения, до които съм достигнал до този етап. Не претендирам, че съм намерил някакви окончателни решения, които, подобно на рецепта, могат да се прилагат от всеки. Защото тук, тази интимна и деликатна област – образованието, възпитанието, корекциите в ценностите на младите и пр. – всичко в крайна степен зависи от личността, от личността както на учителя (възпитателя), така и от личностите на самите ученици. Основна грешка в изучаването на такива проблеми е подвеждането на всички младежи под общата категория "ученици"; учениците били такива, учениците били онакива; забравя се, че те са различни, че индивидуалността, уникалността, различността на личностите тук е неизбежна, нещо повече, е желана. Щом учениците са различни, следователно и подходите към различните категории ученици трябва да бъдат различни, от което пък следва, че проблемите, пред които се изправя съвременния учител, съвсем не са за завиждане. Нека тия, които преди немного време, по времето на учителската стачка, тъпо и глухо роптаеха – "Какво искат тия учители бе, какви заплати бе, та те нищо не работят, клатят си краката само!" – се позамислят поне малко. Проблемът наистина е комплексен, но аз ще се постарая да обходя поне няколко взаимно свързани проблеми; нямам претенцията, че мога да кажа всичко. 19

В клас повечето ученици не щат да слушат, не им било интересно; това, което учителите им предлагат, им се виждало излишно, не им се учи на днешните младежи – това е така, същинско изключение са учениците у нас, които разбират защо ходят на училище, които обичат и искат да учат. Неслучайно се е изпарил интереса на младите към ученето – и вероятно трябва да се вникне и в тяхната гледна точка. Никой няма да отрече, че днешното българско училище се опира на отдавна демодирани подходи и методики, че се робува на анахронични стереотипи и представи, че не се прави почти нищо за това щото българското училище най-после да закрачи в крак с новото, с модерната епоха, в която живеем. От тази гледна точка учениците са съвсем прави, че не щат да учат по този начин, по който им се предлага; и е близко до ума, че ако се промени начина, нищо чудно и да открият смисъла. Като не им е интересно, като не виждат смисъл защо трябва да стоят в класните стаи, учениците "шумят", занимават се с каквото дойде, приказват, решават тъпи кръстословици, чудят се как да убият времето, и за да не умрат от скука често по най-изобретателен начин, за да не види учителят, си слушат музика от слушалките в ушите. След като нещата са в такава степен влошени, трябва да се отчете и това, че влиянията се разпространяват, че все повече млади хора постепенно биват обхващани и обзети от стелещата се навсякъде апатия към ученето, особено пък когато и спрямо най-фрапиращите примери на лошо поведение училищната институция не намира адекватния начин на противодействие. Да вземе поне този пример: защо учениците "бягат" от часове, защо правят всякакви фокуси за да си извиняват отсъствията, защо трупат неизвинени отсъствия – и то без страх, че може да бъдат наказани. Не е случайно това, правят го, защото имат всички необходими предпоставки, за да бъдат насърчавани да го правят – и ще е цяло чудо да не го правят. Понеже не им се учи, понеже не могат да намерят сили да издържат в час, предпочитат да са някъде другаде, в кафенето, на улицата, където и да е, само не в училище, където сякаш е станало нетърпимо. Не всички ученици правят така, но да погледнем какво става с ония, които са най-активни в това отношение. Когато някой ученик почне да трупа неизвинени отсъствия (повечето отсъствия си ги е извинил с фалшива бележка, и знае, че класният ръководител знае, че тя е фалшива, ала пак му извинява отсъствията; има добре развит и проспериращ пазар за купуване и продаване на медицински извинителни бележки за ученици, и това се знае от всички), когато мине допустимия лимит за неизвинени отсъствия (друг един абсурд: самата институция ти разрешава поне малко да нарушаваш правилата, прощава ти, да речем, съвсем "законно" да избягаш от час, поне пет пъти в годината!), тогава ученикът, според правилника, трябва да бъде наказан със "забележка"; я го накажат, я не го накажат, а най-често не го наказват, понеже ако почнат системно да го наказват, бързо ще дойде моментът, в който ученикът трябва да бъде наказан с 20

най-тежкото наказание: изключване от училище, преместване в друго училище. Да, обаче самите ученици знаят, че учителите ще се въздържат да се стигне дотам, понеже пък ако почнат да намаляват учениците, учителите и училището ще си вкарат неща като "таралеж в гащите": ще им бъде намалена субсидията, която се дава на "глава"; значи те нямат интерес да спазват правилата, щото това бие срещу техния интерес, и най-лошото е, че учениците добре знаят това. И ето че възниква омагьосан кръг, в който, трябва да признаем това, класните допускат основните грешки, т.е. трябва да имат доблестта да си признаят вината. Правилата са затова, за да се изпълняват и спазват; даже лошите правила са по-добри от анархията, от безредието, от хаоса, от липсата на правила. Но у нашата страна нима законността изобщо е цъфнала и вързала; нима е възможно никъде другаде да няма законност и спазване на правилата, а само в училището да има?! И ето какво става обикновено, което води до това, че самите учители (класните ръководители) в един момент сами почват да насърчават това, срещу което уж се борят, и то само "про форма". Някой си ученик системно "бяга" от час. Почва да трупа отсъствия. За кратко време достига до степента, в която трябва да бъде наказан най-сурово. Разбира се, не го наказват. Почват да го "убеждават", да го мъмрят, да викат родителите му, но нещата са вече изпуснати, той добре знае, че няма да го накажат. А ето че ненаказаното провинение създава прецедент: щом него не го наказват, аз да не съм идиот да спазвам правилата?! Разсъждавайки по този начин, заразата почва да се разпространява, в един момент учениците масово почват да "бягат" от час; и нищо не може да се направи. Защо се е стигнало дотук ли? Кой е виновен за това ли? Ще ви кажа. Ами виновни са учителите и директорите, които сякаш с всичко, което правят, сами ги подтикват да правят това, срещу което уж после ще ги наказват, ама не съвсем, не истински, наужким. А наказанията имат превантивно въздействие. Ненаказаното зло, ненаказаното престъпление е насърчаване и на другите да правят същото. Ако някой ученик бъде наказан навреме според правилата, това негово наказание ще накара другите да се позамислят дали да правят същото. Тук прецедентът вече играе позитивна и оздравителна роля. Иначе всичко отива по дяволите. Ето как виновни за този проблем са най-вече учителите, самата институция в тяхно лице. Защото тогава се оплакват така театрално и сърцераздирателно от "лошите ученици"?! Кой ги подтиква по пътя на нарушенията, по пътя на злото? Вятърът, който клати клоните на дърветата ли? Ще поставя още един въпрос: за лошото поведение в час, за арогантното поведение на някои ученици, които пречат на учебния процес. Нещата тук се развиват по изложената по-горе схема или модел: някой почва да се държи невъзпитано; учителят му прави забележки, опитва се да го вкара в 21

"правия път", нещата обаче се влошават. Пише му забележки в дневника – и нищо. При три забележки за арогантно (според правилника) поведение ученикът трябва да получи официално наказание. Ще получи ли? Вятър работа, няма да получи! И като неговото поведение не бъде наказано, това вече влияе на другите ученици: сякаш самият техен класен ръководител им казва: дръжте се неприлично в час, беснейте, лудейте, нищо няма да ви направим! Щото вие сте ни потребни, защото от вас зависят нашите заплати – ако изключим някой, ще ни намалят заплатите! Ето затуй ние нищо няма да ви направим! Лудницата трябва да бъде пълна. Ето това става. Кой е виновен ли? Ще ви кажа: виновен е погрешният стереотип на безнаказаността, който вилнее в нашето общество. В конкретния случай цялата вина трябва да поеме класният ръководител (наставник). Защото ако навреме бъде наказан, и то безкомпромисно, някакъв ученик, позволил си арогантно поведение в час, защото ако той, пък и останалите, усетят непримиримост срещу такъв род прояви, тия прояви ще пресекнат още в зародиш. Всякаква милост и жалостивост тук са просто неуместни. Защото един клас е нещо като жив организъм; жив организъм е и самото училище. Когато някъде по тялото се появи рана или цирей, чакането, увещаването, помадите и мехлемите, компромисите не помагат, те влошават положението; трябва да се действа безжалостно, както прави това хирургът, който изрязва болното място; жертва се частта, за да бъде опазено цялото; циреят трябва да бъде без жалост изрязан, за да изтече гнойта, за да бъде изтръгнато коренчето, предизвикващо гноенето – и тогава мястото ще бъде оздравено, а и целият организъм няма да пострада. В противния случай е застрашено здравето на целия организъм заради някаква си част, която си е наумила да се прави на интересна. Същото е и с общностни организми като класовете и училищата. Те са болни, защото не е било реагирано навреме, защото болестта е била оставена да се разраства, защото не й е било противодействано овреме и най-решително. Като не се направи нужното навреме, всичко после няма как да не отиде по дяволите; цяло чудо ще е да не отиде по дяволите. И завършвам с това, което е според мен най-важно. Учителите са основен фактор, наред с учениците, и те носят основна отговорност за случващото се. Всякакви опити за оневиняване са неуместни и са опити за бягане от отговорност. Но запитвали ли сте се какво става в "учителското тяло", какви процеси се развиват сред него? Ще ви кажа нещичко, а за останалото можете да се сетите сами. И учителите са всякакви, то така и трябва да бъде, ала в един позитивен, а не в един деструктивен смисъл. Ала у нас общо взето нещата все повече се влошават в това отношение. Не става дума за квалификация. Не става дума за това, че да си успешен учител (а учителстването е тази найсложна и деликатна професия!) се искат ред качества от всякакво естество, а най-вече личностни, духовни. Да си учител е майсторство, то не е обикновен 22

занаят, нещо повече, то е цяло изкуство. А са малцина учителите, които разбират това – или пък са призвани за високата длъжност да си български учител днес. Но приемаме, че всички учители са добри, искат да са учители, не са там, защото за друго не стават. Да, обаче човешката психология и тук е водещото. Едни учители искат да са "добри" за учениците, и на тази основа допускат цяла лавина от грешки, с които подливат вода на останалите учители, на колегите си. Запитайте се какво значи "добър учител" за всички ученици, възможно ли е изобщо това? Да угодиш на всички ученици, а те са така различни, означава да си едно мекотело; да угодиш пък на най-лошите ученици, да угодиш на посредственото мнозинство, означава да дезертираш, заради собственото си спокойствие, от високата мисия да си учител. Да правиш "добро" на такива, които не го заслужават, и просто няма да оценят жеста ти, е постъпка, родствена на глупостта – или направо си е глупост. Ето как самите учители взаимно си подливат вода, защото едни искат да са "добри" и то за всичките ученици, особено пък за лошите (щото те са мнозинство, а мнозинството не трябва да бъде дразнено!), а пък други учители са "лоши", защото няма да се примирят с това мнозинствената разлагаща и деморализираща психология на калпавите ученици да доведе дотам те да им се качат на главите – защото просто искат да си вършат работа както трябва. И в резултат учителското тяло не е единно, което води дотам, че анархията бива насърчавана, а нещата продължават да стават от плачевни още по-плачевни. Ще завърша с нещо любопитно. В нашето училище беше обявен конкурс за главни учители. В изискванията за длъжността наред с нормалните има нещо сюблимно: да няма проблеми с учениците, да няма проблем с никой клас! Опитайте се да си представите какъв е този учител, щом като магьосник няма проблеми изобщо, с никой ученик и с никой клас даже! Защото, знайно е, и Иисус Христос, който е Учител с главна буква, да дойде в днешното училище, и той едва ли ще може да постигне това щастие: да няма никакви проблеми. Какъв е този учител, който няма никакви проблеми, той да не е учител в някакво миражно ангелско училище?! Това е положението. Не мога да кажа всичко, което имам, не мога да съобщя всички резултати от изследванията си. Много интересни казуси имам в своята практика, в които съм се мъчил да решавам най-сложни ситуации било с дадена категория ученици, било с цели класове. И понеже съм изследовател, е трябвало да провокирам учениците по такъв начин, че да изпъкне в найизразителна форма същината на случващото се. Учителската работа е творческа, и ето, всеки ден експериментирам и търся, провокирам, изследвам. В резултат си добих славата, кажи-речи, на много странен, направо "луд" учител, на човек, който с никой не може да се разбере, станах нещо като лунатик, поради което даже някои ученици, подтикнати от класните си ръководителки, заявиха на директора, че повече не могат да издържат от своеволията на този 23

учител, че той трябва да бъде уволнен, а ако не бъде уволнен, щели да извикат... "Господари на ефира". И ето, сега аз чакам "господарите" да ме научат какво трябва да правя в клас, за да угодя на всички ученици. Аз пък не ща никому да угаждам. Аз искам да върша работата си както трябва. И да се уча. Защото нямам претенцията, че всичко знам. За мен е равносилно на смърт да почна да си оставам все същия, да не се развивам, да се "вдаскаля"; свободата си никога няма да пожертвам. Ето на това основание съм "най-лош" и непоносим направо. И имам наглостта въпреки това да заявя, че друго и не очаквам, защото това, което ми се случва, е най-голям комплимент за мен. Непоносимо гаден съм, нали?! Така и трябва. Учител съм... уча и се уча.

НРАВСТВЕНОТО ВЪЗПИТАНИЕ НА МЛАДИТЕ: НЕ ЗАБРАВЯМЕ ЛИ НЕЩО НАЙ-ВАЖНО? 11 ДЕКЕМВРИ 2008, ЧЕТВЪРТЪК

Една млада учителка в началния курс (преподава в 3-ти клас) дойде в моя кабинет в ЦЕНТЪРА ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА, като пожела консултация по проблем с дисциплината в нейния клас. Обсъдихме проблема, ситуацията наистина е сложна (има и усложняващи фактори, примерно ролята на директора, който, оказва се, се държи съвсем неадекватно не само от педагогична, но и от психологическа гледна точка), но аз за това ще пиша отделно. Като момент от нашия разговор учителката ме помоли да й помогна да развие в писмен вид нещо като "доклад" за пред родителска среща. И заедно с нея написахме ето това изложение, което може, предполагам, да помогне и на други учители: Уважаеми родители! Предлагам днес да обсъдим заедно един много важен въпрос, който не бива да бъде отлаган, както често изглежда сме склонни да правим. Защото това е наистина въпрос от първостепенна важност, по който трябва всеки път най-настойчиво да се разговаря. Става дума за възпитанието на младите, на нашите деца, на учениците. Училището е преди всичко образователна институция, но от години е станало така, че възпитателния момент, именно засилената грижа за нравственото, за личностното израстване на младежта сякаш е оставено на по-заден план. Преди всичко се грижим за това децата ни да получават повече знания и умения, а за това доколко са възпитани, доколко са наставлявани в нормите на морала, доколко са добри, учтиви, доколко уважават по-възрастните, е оставено на по-заден план, а не бива да е така. Защото, както и да го погледнем, личността с нейните нравствени качества е най-първото и водещото.

Понеже от това зависи всичко останало: какво от това че децата ни са знаещи, ако допуснем да ги направим лоши, зли, опорочени и невъзпитани?! За решаването на тази най-важна задача родителите и учителите трябва в най-тясно взаимодействие и единодействие да си сътрудничат, и то не епизодично, а всекидневно. Не трябва да се проявява примиреност, вярно е, че тази област е твърде сложна и деликатна, а пък най-лошото е, че понякога става така, че взаимно си прехвърляме топката. Родителите явно, след като децата им ходят на училище, разчитат върху тяхното личностно и нравствено формиране да влияят преди всичко учителите. И това води до пренебрегване в много от случаите на техните основни задължения в тази насока. Вярно е, никой не отрича, че родителите си имат твърде много други грижи, но по никой начин не трябва да обръщат гръб на своята незаменима роля и функция по отношение на възпитанието на своите деца. Учителите пък, които са обременени от провеждането на един тежък познавателен и образователен процес, понякога даже нямат физическата възможност да отделят повече време за борба и противодействие на отрицателните явления, като недисциплинираност, проявление на неуважително отношение към по-възрастните, към самите учители, към образователната институция изобщо и особено пък във взаимоотношенията помежду им, имам предвид отношенията между самите ученици. А не бива така, т.е. всяка от двете страни – родители и учители – да разчита на другата и да пренебрегва собствените си задължения. Трябва да си подадем ръка и всекидневно да водим тежка битка срещу отрицателните прояви, да работим за нравственото възпитание на младите, на децата ни. Особено пък най-важно е какво става в този ранен етап, в началната училищна възраст, защото пропуснатото сега след време изобщо не може да се коригира или компенсира. По тази причина предлагам сериозно да се замислим какво правим. Имам предвид и двете страни, и учителите, и родителите. Длъжни сме да разговаряме, да обменим мисли за това какво трябва да променим, какво сме трябва да сторим, та работата ни по възпитанието и нравственото формиране на учениците да стане по-ефективна. Аз искам да изразя една позиция, която според мен е най-естествена. Просто трябва да уточним функциите и отговорностите. Не бива да си прехвърляме взаимно задължения и отговорности. Всяка от двете стани си има свои незаменими от никой друг отговорности, които съзнателно и упорито трябва да изпълнява. Работата на родителя е да упражнява всекидневен контрол върху поведението на своето 26

дете в училище, на улицата, пък и в дома. Всяка некоректна проява на невъзпитаност, на лоша дисциплина в класа, на неизпълнение на разпорежданията на учителя, на неподобаващо отношение към съучениците от страна на вашето дете трябва да предизвика незабавна, строга и адекватна реакция от вас, родителите. Трябва да направите така, че вашите мерки да доведат до положителен ефект, а това ще стане ако осъществяваме всекидневна обратна връзка. В това отношение трябва да почнем от най-простото: да се използва в пълна степен ролята на училищния бележник като посредник между учителя и родителя. В никакъв случай не трябва да се допуска учениците да си губят бележника, да го крият, да драскат по него и пр. Всеки ден родителят трябва да изисква да види бележника на своето дете и да провери какви вписвания по успеха и по дисциплината има в него. И съответно да вземе незабавни строги мерки особено пък във връзка с непристойно или недисциплинирано поведение на ученика. Аз специално започвам оттук-нататък всеки ден да вписвам в бележника ония прояви, които заслужават и родителска санкция или наказание. Искам да обърна вниманието ви върху това, че без наказание, без детето да разбере, че такива прояви са недопустими и че подлежат на незабавна строга реакция от страна на родителя, възпитателната ни работа неизбежно ще се провали или просто няма да има ефект. Ако се овладеят и използват в пълна степен възможностите на ученическия бележник като посредник между учителя и родителя, то ефект непременно ще има, но за това вие, родителите, трябва да положите известни усилия и грижи. А именно да изисквате всекидневна проверка на бележника, да държите той да бъде в наличност и изправност, да наказвате ученика ако си позволява да го крие и пр., да вземате възпитателни мерки ако в бележника има вписване за лоша дисциплина и некоректно поведението на ученика в училище. Разбира се, няма да има всеки ден вписвания от моя страна, но контрол в тази насока от вас трябва да има всеки ден. Защото ако поглеждате бележника само, както се казва, от дъжд на вятър, ефект никакъв няма да има. Много често отделни ученици идват в училище без тетрадки, учебници, химикали и пр. Това е обяснимо, те са деца, нямат нужните навици, и ето, че 27

липсата на контрол от страна на родителя и в това отношение води до неблагоприятни резултати. Не може учителката да се грижи за тия неща, да носи и да раздава тетрадки и химикали на ония ученици, които са без пособия, да прави ксерокопия на уроците, когато даден ученик се е загубил учебна тетрадка или учебник. Затова апелирам в един период да упражнявате в тази насока всекидневен контрол, да проверявате дали има в чантата си всичко необходимо, та да се формират нужните навици в тази насока от ония ученици, които проявяват безхаберие и небрежност. Учебната и възпитателната работа на учителя е изключително трудна и деликатна. Той трябва да обръща внимание на много ученици, родителят обаче се грижи само за едно дете, на своето дете. Понякога става така, че проява на един ученик може да развали атмосферата за работа, за учебен процес на целия клас. А пък отделни прояви на недисциплинираност влияят отрицателно на всички останали, било като една част от учениците се повлияват отрицателно, било като добрите ученици биват ощетени, страдат и губят заради непристойно поведение на недисциплинираните съученици. Затова апелирам особено към родителите на Христо, Кирил, Ангел С., Ангел А. да обърнат внимание на децата си върху нещо основно, което такива недисциплинирани ученици постоянно забравят или нарушават. А именно: А.) На учителя ученикът дължи уважение за полаганите грижи; неуважителното отношение на ученик спрямо учител трябва да бъде най-строго санкционирано не само от образователната институция, но особено от родителя; Б.) Ученикът е длъжен да изпълнява незабавно и най-старателно всички разпореждания на учителя. Това е изискване на правилника, което обаче понякога не се спазва от недисциплинираните ученици. Наказанията в тази насока трябва да са такива, че ученикът в един, и то колкото се може поранен момент да разбере, че неизпълнение на разпореждания на учител води до най-строги санкции. Ролята на родителя тук също е много голяма, да не кажа решаваща. Не бива да се допуска родителите да се надяват само чрез наказания от страна на училището да се реши този проблем. Защото той е проблем на възпитание и дисциплина, а по никой начин родителят не бива да се отказва, да дезертира от своята отговорност в тази насока. В.) Ако не се реагира единно, твърдо и упорито от страна на родители и учители, ако не се прояви нетърпимост срещу отрицателните явления и пропуските във възпитанието, това ще доведе до засилване на нравствения упадък в страната, което е крайно опасно. Разбира се, може още много неща да се кажат, аз се постарах да щрихирам главното, най-важното. Много ме интересува вашата реакция. Трябва да се осъзнае, че родителят не може да делегира своята възпитателна роля на училището, да смята, че той е освободен от отговорности в тази насока щом като детето му ходи на училище. С право ние, учителите, очакваме от 28

родителите всекидневни грижи и контрол върху поведението на техните деца в училище, на улицата и в дома. От моя страна правя всичко необходимо за да се решат назрелите въпроси на възпитанието, но в тази насока усилията ми трябва да бъдат подкрепени от вас, родителите. Ако си взаимодействаме, ако сме единни, само тогава ще постигнем успех. А сме длъжни да успеем, понеже залогът е прекалено голям: бъдещето на нашите деца. А и бъдещето на България. Трябва като общество да не дезертираме от високата си мисия и от отговорността си за бъдещето на родината. А тъкмо младите са бъдещето на нашата България.

ЕДНА НЕ ПРОСТО РЕФОРМАТОРСКА ПО ДУХ, А НАПРАВО РЕВОЛЮЦИОННА КНИГА 19 МАЙ 2012, СЪБОТА Прочетох наскоро една забележителна и крайно полезна книга, която според мен трябва да се прочете не само от учителите и възпитателите на младите (това се разбира от само себе си), но и от техните родители; това е книгата със заглавие МИТЪТ ЗА ДИСЦИПЛИНАТА, написана от американеца Алфи Кон – и издадена от изд. ИЗТОК-ЗАПАД. Нейно подзаглавие е От послушание към сътрудничество и то показва сърцевината на великолепната идея на тази наистина необходима книга. Моля, не се подвеждайте, не подхождайте в случая с предубеденост: представяната книга не е от рода на онези лековати конфекционни четива от сферата на т.н. "популярна практическа психология", които ви дават съвети "как безболезнено да решите проблема си"; тази книга е съвсем сериозно изследване на съществуващия нелек проблем, предлагащо чудесни идеи за решаването му - и подтикващо ви да започнете да ги предлагате сами, в процеса на непосредствения живот, опирайки се на порива си за творчество. В т.н. "сфера на образованието" нищо смислено не може да се роди без творчество, без вдъхновение. Щом на мен, човек, занимаващ се вече 30 години с образование и възпитание, книгата на моменти ми звучи като същинско откровение, понеже подкопава толкова много вкоренили се в съзнанията ни изцяло погрешни представи за това какво всъщност става в училище, представете си в такъв случай колко тя ще е полезна за по-младите колеги, които не са толкова навътре в тия проблеми и затова така съдбовно се нуждаят от изнамирането на собствен, при това работещ подход за решаването им. Родителите пък, които често са изцяло безпомощни пред ужасно коварната ситуация с т.н. "недисциплинираност" на техните деца, убеден съм, като прочетат книгата, вече няма да се отчайват изобщо, защото ще повярват в собствените сили и шансове за справяне с проблема. Е, говоря за родители, които не са изпаднали в престъпно безразличие относно това какво става с децата им в училище, щото се самоуспокояват, че училището е нещо като "занималня", по повод на която те нямат особени задължения. Защото разковничето е в това, че не само трябва да възникне пълноценно сътрудничество между учители и ученици по решаването на общите им проблеми в класа, но същото сътрудничество е необходимо да възникне и между родители и учители, и между родители и деца – ако изобщо искаме да почнем да разплитаме кълбото, в което общите ни проблеми са се оплели. В тази наистина забележителна книга има не готови за прилагане "рецепти", а са описани съвършено 30

нови и модерни подходи за отношение към младите, опирайки се на които възпитателите и родителите могат да се справят с всяка трудност, с всеки конфликт, с всяка мъчителна, изтощаваща силите ни ситуация. Искаше ми се, за да ви провокирам да се позамислите над съществуващите проблеми, да извадя от книгата под формата на "цитати" няколко попоказателни, няколко особено забележителни момента; почнах да търся да подбирам сред подчертаните от мен в моя екземпляр места, ала се оказа, че ми е крайно трудно да подбера, защото особено значимите възлови моменти в тази книга са твърде много; в един момент реших да си поставя свръхзадачата да извлека ако не всички важни според мен места, то поне повечето, ала и това се оказа съвсем невъзможно! Затруднението ми се го биваше, което говори, че текстът е твърде богат на идеи, на смисъл, на разумност бих си позволил да река. Сега решавам, че не е и необходимо: книгата на Алфи Кон е от ония редки книги, които не могат да бъдат представяни с "цитати", а човек трябва свободно да се потопи в нейната органика, та да се овладее от разпиляната в самата цялост на текста мисловност и смисловост. Другояче казано, ако човек реши да цитира, текстът е толкова концентриран, че трябва да цитира всичко, а понеже това е невъзможно, то изходът е един: моля, четете и ползвайте книгата, в нея ще намерите всичко, което ви е необходимо, особено ако сте учител, особено ако сте родител. Е, ще се поровя още малко и ще ви подбера един-два момента, за да разберете за какво става дума; ето примерно няколко подбрани от мен показателни откъсчета: ... Този модел е ориентиран главно към учителя; в него върху учениците се възлагат очаквания, налагат се правила и последствия. Той се основава на някои изключително негативни убеждения за природата на децата. Когато нещо в тези класни стаи се обърка – а това става често – вината рядко се търси в подхода. Вместо това децата биват набеждавани за непоправими, или пък учителите - за недостатъчно твърди или недобри професионалисти. „Погледнете на какво приличат училищата!” надигат вой критиците в областта на образованието. „Трябва да…” засилим мерките – т.е. да продължим още по-упорито в същия дух. Става така, че колкото повече дисциплинираме децата, толкова повече се налага да ги дисциплинираме. Колкото повече се разочароваме от методите за мениджмънт на ученическия клас, толкова повече нараства търсенето за такива методи.

ххх

С това е свързано и търсенето на инструкции от рода на „Как да:…” „Кажете ми ако някой ученик направи еди-какво си, къде да застана, как да погледна и какво да кажа." Това е търсенето, благодарение на което си изкарват хляба консултантите по мениджмънт на ученическия клас. Тези лесни за изпълнение рецепти са направо обидни за учителите, точно както и опитите да се създаде метод, „устойчив на учители” – т.е. който да върши работа независимо кой учител го прилага. Това са краткосрочни решения, инструменти за контрол, чиято цел в най-добрия случай е да се възпре лошото поведение, вместо по позитивен начин да се помогне на децата да станат добри хора.

ххх След като повдигна тези въпроси относно съществуващите методи за поддържане на дисциплина и за самото понятие „дисциплина”, ще ви предложа алтернативен подход, осъществен в изключителните класни стаи, които посетих. Тази алтернатива не е нито рецепта, нито поредната техника за постигане на празноглаво подчинение. Тя изисква трансформация на класната стая, отказване от някои претенции за власт и преосмисляне на начина, по който дефинираме и възприемаме лошото поведение. Независимо от тези неща обаче - или по-скоро именно поради тях – вярвам, че е изключително практична. Тя всъщност може би е единственият начин да помогнем на децата да пораснат и да се превърнат в грижовни и отговорни възрастни.

ххх Тезата ми е, че първите въпроси, които трябва да си зададем, са „От какво се нуждаят децата?" и след това „Как можем да задоволим тези нужди?”. Ако изходим оттук, ще стигнем до съвсем различни изводи, отколкото ако се запитаме: „Как да накарам децата да правят това, което искам?” Тезата ми е, че начинът, по който се държат учениците в училище, е толкова силно продиктуван от това, което ги караме да учат, че трябва сериозно да се замислим дали има достатъчно основания да гледаме на мениджмънта на ученическия клас като на самостоятелно направление. Твърдя, че желанието да накараме учениците да се държат „възпитано” странно напомня опитите да ги накараме да дават правилни отговори в час. Логиката на конструктивизма, че ударението върху правилните отговори не помага на децата да развият мисленето си, предполага, 32

че ударението върху правилното поведение също не помага на децата да станат добри хора. Е, стига толкова, дотук с "цитатите". Засега толкова. Аз тепърва още ще пиша по повдигнатите от тази книга проблеми. Защото - излишно е да споменавам това – господстващите по отношение на нашето училище представи, и на учениците, и на учителите, и на родителите, да не говорим пък за представителите на администрацията-бюрокрацията, са на едно съвсем архаично, анахронично, отдавна демодирало и крайно догматично ниво, което е именно главната пречка в нашите училища да "задуха" все някога "вятърът на промяната". На това основание смея да твърдя, че всичко в "системата на образованието и възпитанието" ни е задушно и мухлясало, т.е. съдбовно се нуждаем от отваряне на прозорците и от всекидневна упорита борба с мухъла. Тъй че книгата на А.Кон в този смисъл е една не само реформаторска по дух, а направо революционна книга, а според мен точно такъв род идеи са ни нужни, щото нещата са забатачени дотам, че вече не могат да бъдат поправяни "на парче" и "предпазливо", а се иска коренна промяна, сиреч, иска се не просто метла, иска се най-напред чук – ако ми позволите да се изразя по един ницшеански маниер. Да, иска се чук, който първом трябва да удари здраво по нечии дървени глави, по главите на дървените "философи" в администрацията на образованието, които държат властта така яко, че не допускат никакъв повей на промяна. Но така вече не може да продължава, следователно, повтарям, иска се чук...

КОГА УЧИЛИЩЕТО ЩЕ ПРЕСТАНЕ ДА Е ВРЕДНО ЗА УЧЕЩИТЕ?

05 АПРИЛ 2012, ЧЕТВЪРТЪК

Напоследък чета усилено и почти постоянно, което за мен е същинско блаженство; нямам сили да пиша, но пък за сметка на това всичките ми сили отиват за четене. Чета от купа книги, които съм събрал от години за четете, ала все не намирах време да чета – както аз искам. Но ето, сега имам това време. Наистина раят не може да е друго, освен една хубава библиотека, разположена в приказна градина. Прочетох и две книги, които имат отношение към моето, така да се рече, професионално поле: ученето, "преподаването", образованието. Става дума за книгите Митът за дисциплината от Алфи Кон и Как децата учат, написана от Джон Холт. За първата книга ще пиша отделно и съвсем скоро, понеже искам да и отделя подобаващо внимание, а за втората искам ето сега да напиша нещичко. На мен ми се струва, че тази книга трябва да бъде прочетена от всички, които имат отношение към образованието на младите, най-вече от родителите и учителите. И също, струва ми се, книгата трябва да бъде найвнимателно изчетена и изучена от бюрократите в сферата на образованието, от министерските чиновници, които чертаят "магистралните линии", кроят програмите, подходите, държавните стандарти и пр. Другояче казано, от тия, които нямат друга работа освен да вредят, сиреч да объркват всичко, което се случва с образованието на нашите деца. Защото, оказва се, за жалост, в нашите училища не се случва друго освен (най-вече у малките ученици) да бъде убит естествения порив към ученето, да бъде попарено тяхното детско любопитство, да получат отвращение към познанието, което по-късно само ще се засилва на по-високите образователни степени, но никога няма да бъде надмогнато. Ето няколко мисли от книгата в тази посока, които ще очертаят визи34

рания проблем; на мен лично те ми звучат до болка познато; интуитивно винаги съм смятал, че причината за погрешно направеното ни образование е тъкмо тази: ... Децата учат най-добре именно във възрастта преди да започнат училище... повечето малки деца участ по-добре от възрастните именно защото използват ума си по-специфично. Накратко казано, децата имат стил на учене, който съответства на тяхното състояние и го използват непринудено и успешно дотогава, докато не ги обучим да престанат да го правят. Обичаме да казваме, че изпращаме децата на училище, за да ги научим да мислят. Това, което постигаме обаче е да ги научим да мислят лошо, като се откажат от естествения си и ефективен начин на мислене в полза на друг, който не им е достатъчно полезен и който самите ние рядко използваме. Нещо по-лошо ние убеждаваме повечето деца, че изобщо не могат да мислят, най-малкото в училище или в ситуации, свързани с думи, символи или абстрактно мислене. Те започват да се възприемат като "глупави" и неспособни да учат и разбират сложни, трудни или дори просто нови неща. До какво води това? Съвсем малко от децата в училище съумяват да се придържат към начина, по който се опитваме да ги принудим да учат. Той кара повечето от тях да се чувстват компрометирани, сплашени и обезверени. Тогава те започват да използват ума си не за да учат, а за да изобретят как да се измъкнат от нещата, които ги принуждаваме да правят с цел да учат. В краткосрочен план тези образователни стратегии като че вършат работа. Чрез тях много деца изкарват образованието си, макар и да научават съвсем малко. В дългосрочен план обаче те ги обучават да ограничават способностите сии да прибягват до съзнателен неуспех като съсипват и характера, и умствения си потенциал. Тези стратегии възпират развитието на децата, които се придържат към тях, и ги превръщат в бледо подобие на човешките същества, които иначе биха могли да станат. Именно това е истинският провал на училището и никое дете не успява да го избегне. Голяма част от този провал може да бъде предотвратена ако разберем по-добре начините, условията и атмосферата, в които децата учат найдобре, и успеем да превърнем училището в място, където те използват и развиват присъщия си начин на мислене и учене. В такъв случай всички деца в училище ще могат да израстват не само на ръст, не дори на знания, а откъм любопитство, смелост, увереност, независимост, изобретателност, жилавост, търпение, вещина и схватливост. И така нататък; спирам цитата си дотук, понеже идеята на книгата е вече ясна. И по-нататък в нея авторът дава безценни по смисъла си примери за това как функционира детският ум и как той следва да се оставя да работи по своите си вътрешни закони, та децата да разгръщат свободно и непринудено, а също така и най-ефективно своя интелектуален потенциал. 35

Много е важно да се разбере какво следва да се направи, та училището от институция, която пречи и ощетява младите да стане институция, която им помага да разгърнат огромния си личностен потенциал. Не училището да е вредно за учещите, както е досега, особено пък в нашето "пост-комуносоциалистическо" училище за масово обезличаване и затъпяване, а да е полезно, не да пречи, а да насърчава, да благоприятства и стимулира непринудената дейност на младия ум, на младата душа, а пък, защо не, и на младото сърце. Защото другият непростим дефект, който досегашното образование нанася на младите е че разкъсва по недопустим начин техните душевни сили и способности една от друга, насочва ги една против друга, подпалва страшен конфликт между тях, в резултат на което в един момент те всичките блокират и се обезсилват, а пък детето не просто е ощетено, ами и направо осакатено. Това исках да кажа, за да подтикна поне някои български учители да се зачетат в тази безкрайно ценна книга, а защо не и родители, от тия особено, на които не им е безразлично бъдещето на техните деца - и това какво прави днешното училище с бъдещето на техните собствени деца. Образователни бюрократи едва ли ще мога да подтикна да се зачетат, щото те имат самочувствието, че всички си знаят без изобщо да са чели. И точно поради тази причина така ефективно вредят на всички, и на учители, и на ученици, и на родители, и на цялата общност като цяло. Те са си полезни единствено на себе си, не на някой друг...

ОПИТ ЗА РАЗГАДАВАНЕ НА ЕДНА ПРОКЛЕТА ЗАГАДКА, ТРОВЕЩА НАЙ-МНОГО УЧИЛИЩНИЯ ЖИВОТ 29 НОЕМВРИ 2012, ЧЕТВЪРТЪК

Не зная дали ще имам дали ще ми стигне времето, необходимо ми да развия една мисъл, която напоследък все по-често ме спохожда, но ще опитам, въпреки че разполагам с по-малко от час за писане (след това трябва да бързам да не закъснея за работа). Но пък този дефицит на време си има и добра страна: ще ме принуди да бъда пределно кратък. Ето за какво става дума. Понеже съм учител, понеже съм преподавател по философия, та проблемът, по който ми се ще да изкажа мнението си, е свързан с училището. Осъзнавам тия дни нещо пределно просто, което обаче преди не ми беше идвало на ума. Странно нещо е това: много години наред, цели десетилетия съм работил тази работа, но ето, едва сега осъзнавам това. А най-вероятно мнозина учители също като мен не са го още осъзнали. Затова се чувствам длъжен да пиша. Оказва се, че понеже имаме погрешни, недокрай осмислени, несъвременни възгледи, то точно по тази причина не умеем да въздействаме на изцяло променения "матрьял", именно учениците, младите хора, с които работим. Та става дума за прословутия проблем с дисциплината. Излиза, че и тук положението е досущ същото, каквото е и в много други сфери на живота ни: правим точно обратното на онова, което трябва, за да се реши този проблем. Другояче казано, доливаме масло в огъня, опитвайки се да го загасим. Е, няма да бъде загасен по този начин огънят. И така: на учениците не им се учи, в часовете не слушат, дисциплината обикновено е лоша, учителят трябва да се мъчи постоянно да решава този проклет проблем. Има си ученици от разреда на "непослушните", които постоянно пречат на работата, на учебния процес; каквото и да се опитва да се направи с тях, обикновено ефектът е нищожен. Води се страшна битка за вразумяването и за "пречупването" им, обикновено съвсем неефективна. Е, разбира се, има строги, авторитарни учители, които сякаш владеят класовете пита се: за сметка на какво обаче? И допустима ли е една такава жертва? Т.н. "либерални учители" обаче, особено пък като са поставени в една такава изцяло нелиберална среда, каквато е средата в нашето свидно отечество, са в 37

най-тежко положение. Те, горките, се опитват да щадят личността (свободата, достойнството) на учениците си и се мъчат да им въздействат по коренно различен начин. Не успяват обикновено. Такива учители си имат проблем с дисциплината. Пита се обаче: чий всъщност е този проблем? Защо да е проблем на учителя? Не е ли нечий чужд проблем, не е ли всъщност проблем на някой друг? Примерно, не е ли проблем на самия клас? Това, че има ученици, които се държат арогантно и развалят атмосферата в класа, не е ли всъщност проблем на самия клас като група, като малка общност, която е образувана с оглед реализацията на някакви индивидуални и групови цели? Защо трябва да се мисли, че учителят е този, който трябвало да овладее класа и да реши (по някакъв магически начин) проблема с дисциплината? Не трябва ли самият клас, с помощта на своя класен наставник, да реши този проблем, създавайки на всеки преподавател всички ония необходими условия за най-ефикасно изпълнение на задачата му? Е, разбира се, учителят може да подпомага решаването на този проблем, не казвам, че трябва да е напълно индиферентен това, прочее, няма и как да стане. Но основната тежест за решаването на този проблем на самия клас трябва да падне върху самия него. Учениците трябва да изнамерят начин да осигурят потребните условия за ефикасно изпълнение на задачата им, именно да учат, да напредват по пътя на познанието - и на своето личностно израстване. А не учителите да водят една предварително обречена битка, а пък класът (мнозинството от учениците) да бъдат нещо като сеирджии, пасивни наблюдатели. Учителят, преподавателят, не бива да е вардянин, пазач, страж и прочие, неговата задача и мисия е съвсем друга. Предполага се, че той пред себе си трябва да има искащи да постигнат нещо в знанието млади хора, и тогава вече, при това необходимо условие, може да си изпълнява нелеката познавателна задача. Всичко друго, всичко различно е робуване на остарели, анахронични представи и норми. Всичко друго е някакъв абсурд. Обикновено администрацията, за да се избави от участие в решаването на този невероятно тежък проблем, прехвърля цялата тежест около решаването му на самите учители, което означава едно: оставя ги да се занимават предимно с неприсъщи им задачи или цели. Не е тази работата на преподавателя, да речем, по английски, или немски, или философия, или по който и да е друг предмет най-напред да усмирява класа, та да може да си върши специфичната работа и задача. Тази работа е на самия клас, на родителите на тия същите ученици, на класния наставник, на администрацията, която трябва да вземе мерки за да озапти ония ученици, които са се самозабравили и не се влияят от всички опити за групово въздействие върху поведението им. А учителят има за задача да помага на младите да учат, да напредват по пътя на познанието. Толкоз. 38

Задачата и мисията на учителя е така фина, че не бива изобщо да се смесва с други, неприсъщи елементи, какъвто, безспорно, е прословутото "озаптяване" на т.н. "недисциплинирани ученици". Тази задача трябва да я реши самият клас като малка общност, ако съставящите този клас изобщо искат да учат и да постигнат нещо. Ако пък мнозинството от класа не иска това, то работите тогава са съвсем неверни и погрешни, са съвсем объркани, което изисква още по-трудни мерки и решения, та да бъдат поставени на вярната основа. Но ако всичко се поставя на неверната основа, тогава, близко до ума е, няма как да се реши някога. А за жалост т.н. командно-дидактична административна система, възцарила се в българското образование преди десетилетия, е поставила всичко на абсолютно неверна основа. Затуй ще бъде цяло чудо ако в рамките на формираните от нея представи и подходи изобщо някакъв проблем може да се реши. То затова и никакъв проблем тази анахронична система не може да реши. И затова положението става все по-тежко и нетърпимо. А трябва да се търси изход. Ето, аз предлагам такъв. Един алогизъм, един анахронизъм трябва да се отстрани. И съм убеден, че работите ще потръгнат. Влизам в клас тия дни. Бях в болнични, замества ме друг учител, дори двама са ме замествали. Учениците в наше време са доста шумни, това, че е влязъл учителят, и при това е влязъл както и подобава, примерно, без да им натрапва присъствието си, без, примерно, още с влизането си да почне гръмогласно да крещи, то класът даже и може да не го забележи. И след това учителят трябва да почне "да взема мерки" да се възцари някакъв ред, някаква атмосфера, та да започне часът. И аз съм допускал тази грешка да се опитвам, да се мъча да въвеждам ред – сякаш аз съм заинтересованият да започне часът. Пита се обаче: кой наистина трябва да е заинтересованият? Защо аз да въдворявам ред? Защо да се натрапвам? Нима не се подразбира, че аз съм там, за да ги обучавам, примерно, във философия. А не за да бъда пазач, вардянин, нещо като милиционер и прочие? Милиционерската представа за ролята на учителя трябва да си отиде в архивите. И тъй, вместо да се намесвам, за да овладея положението, аз започвам да чакам класът да миряса, поне някои негови особено усърдни във вдигането на шум представители да осъзнаят, че учителят вече е тук и че трябва да млъкнат. Чакам пет минути, ефект почти няма. В един момент някой ученик се провиква: "Айде стига де, спрете малко, господинът е тук, хайде да започваме!". Понякога го подкрепят и други, понякога никой не му обръща внимание. А трябва да се проработи ефективен механизъм самият клас да решава найефективно този проблем със създаването на най-благоприятни условия за учене, на атмосфера, която да предразположи учениците да се настроят за успешни занимания. Това със създаването на настроение за учене е особено важно да става по присъщия му, вътрешен, интимен начин, не грубо, не отвън, 39

не по принуда, насилствено и прочие. Насила хубост не става - казал го е народът. Учителят може да помага, но съвсем не да е главното действащо лице. Ученикът, респективно класът трябва да е главното действащо лице - и да привикне да носи пълната отговорност за своето положение и също така за бъдещето си. Никой друг не може да замести младите в тази основна тяхна задача и цел. Тъй че, загатнах ви, работите стоят съвсем иначе в сравнение с това както си ги представя мнозинството, да не кажа всички. Затова толкова са объркани работите в българското училище, затова то е станало нещо като лудница. Защото живеем с неверни представи. Всички робуват на тия неверни представи. И затова в резултат животът ни е кошмар. Няма как да е иначе. Щом сме толкова неадекватни, това и заслужаваме...

ИДЕЯ ЗА СПАСЯВАНЕТО НА ПОНЕ НЯКОИ МЛАДИ, НО ОСКВЕРНЕНИ ВЕЧЕ ДУШИ декември 1, 2012

Искам да разкажа тази сутрин за една идея, която съдържа важна и интересна според мен иновация, имаща пряко отношение, най-общо казано, към ситуацията в училищния живот. А по-конкретно казано: искам да разкажа каква мисъл ме осени, с оглед да спомогна за решаването на един найостър проблем в този училищен живот – проблема с т.н. “дисциплина”. Знайно е, че сред днешните ученици има и доста вироглави, непослушни, невъзпитани, с арогантно поведение, незачитащи никакви авторитети, които са насърчавани в това свое поведение от администрацията, понеже тази администрация способства да се появи у тях усещането и дори съзнанието за безнаказаност; такива ученици тероризират съучениците си и дори учителите. Само твърдо авторитарните и властни учители успяват някак да озаптяват такива ученици, но често и те се виждат в чудо, понеже в най-тежките случаи нищо не помага; разлагащото, деморализиращото усещане и дори съзнание за безнаказаност не помага да се постигне зрим, видим ефект. Много често, да не кажа винаги администрацията следва такава една ирационална, абсурдна политика, която изобщо не помага за решаването на проблема: цялата тежест за решаването му нека да пада върху нещастните учители, нека те да се мъчат и да си блъскат главата, дори и най-недисциплинираните ученици няма да бъдат изключвани и гонени от училище, понеже “за всяка една глава ученик държавата плаща 1300 или колкото там лева в бюджета на училището”, а “ний няма за допуснем сами да режем клона, върху който седим” и прочие. Както и да е, вижда се, че проблемът е доста сложен и объркан, но така или иначе от него трябва да се търси някакъв изход. Та в тази връзка ми се ще да разкажа каква идея ме осени тия дни; чини ми се, че тя би могла да помогне за постигането на известен ефект и напредък в решаването на наистина тежкия проблем – един от най-тежките в съвременните български училища. 41

Аз преподавам психология, етика и философия на учениците в една елитна пловдивска гимназия. Учениците ни са общо взето добри, но има и класове, в които положението с дисциплината е отчайващо тежко, а дори и в най-добрите класове има ученици, които си позволяват крайно арогантно, грозно поведение, пречат на работата, има лигльовци и простаци, които, понеже се чувстват безнаказани, си правят каквото им скимне, един вид за да се забавляват – щото лигльовците и простаците у нас, представете си, винаги са и големи веселяци, няма що! И аз преподавам в такива класове, в които проблемът с дисциплината не е лек, напротив. Разбира се, има учители, които умеят така да поставят нещата, че лигльовците и простаците при тях спазват известно приличие, но най-вече защото са принудени пред тия учители да се подмазват, да правят “мили очи” и т.н. За сметка на това отпушват агресията си при ония учители, при които подмазването (с оглед за някаква тройчица) не помага – и затова в такива случаи между тия ученици и по-либералните учители се води същинска война. Разбира се, учителят, оставен на самия себе си, без никаква подкрепа от страна на безхаберната администрация, която бди за съвсем други, но не за истински важните неща, е твърде слаб и много често губи не само отделните сражения, но и войната като цяло и по принцип: в крайна сметка общо взето всички ученици преминават в по-горните класове, а чувството им за безнаказаност придобива хипертрофирани размери. Такава, уви, е ситуацията не само в нашето, а и в българските училища по принцип, а на някои места, чувам, положението е вече направо трагично: не се води никакъв учебен процес, учителите са се принудили да правят какви ли не унизителни сделки с учениците само що-годе да има поне някаква видимост за такъв; на други места, както говорят вездесъщите “зли езици”, просто на всички ученици гарантирано им подаряват дипломите, само и само да имат ученици, само и само да съществува училището, т.е. само с оглед на това да се ползват с тоя така привлекателен в рекламно отношение имидж. При нас, разбира се, не е така, при нас училището има славата на “лошо училище”, а е “лошо” това наше училище понеже в него, представете си, все още се държи да се учи, т.е. учителите изискват да се учи, независимо от всичко. Така, очертах приблизително и най-общо контекста на проблема, а сега искам вече да пристъпя към описанието на своята необичайна, както ми се струва, иновация. Ето за какво става дума; хрумна ми, и аз казах вчера на учениците в един от класовете, в които лошите, недисциплинираните ученици са най-много, ето какво; ще дам точните думи, с които се обърнах към тях, понеже ми се иска максимално да помогна на ония учители, на ония колеги, които евентуално дръзнат да използват в работата си същата иновация: Ученици, искам да ви кажа нещо твърде важно, моля да се вслушате най-внимателно в думите ми. Това, което ще ви кажа, има пряко отношение към това как и дали изобщо ще завършите успешно обучението си по моя 42

предмет, именно обучението си по психология. Реших да ви дам една практическа задача, която ще има решаващо значение за това как и дали ще успеете или тотално ще се провалите по този предмет. Вече всички трябва да сте разбрали поне това: оня, който учи постарателно психология, ще може да изпита един твърде благотворен ефект върху личността си, а пък това има пряко отношение към собственото му бъдеще. Психологията може да ви помогне много за да разберете истината за самите себе си, да откриете силните и слабите си страни и в личността си, и в поведението си, в отношенията си към другите хора, т.е. да започнете да умеете да анализирате самите себе си, та да се отървете от илюзиите относно себе си, а в крайна сметка и да започнете да се променяте в положителна посока. Защото оня, който, примерно, е осъзнал за себе си, че си позволява да се държи грозно, неподобаващо спрямо други хора, примерно в класа, спрямо съучениците си, дори да си позволява арогантно отношение спрямо учители, такъв ученик може благодарение на заниманията си с психология да преосмисли своето държане, примерно, да се отврати в един момент от самия себе си, а на тази основа вече да пожелае да започне да се променя в положителна посока. Казвам това несслучайно, ето по-конкретно какво имам предвид, ето каква е задачата, която реших да ви поставя. Сред вас има немалко ученици, които наистина си позволяват да се държат грозно в часовете, ала някои от тях, предполагам, продължават да си живеят със съзнанието, че са много интересни, че едва ли не се държат “пичовски”, извратени са дотам, че си въобразяват, че са изключително специални, че имат правото да тормозят другите, да развалят обстановката в класа, да занимават преподавателите и съучениците си с своите простотии и прочие. Е, най-вече на тия ученици, но и на всички останали искам да задам следната практическа задача, изпълнението на която ще има огромно, бих казал даже съдбовно значение върху това дали тия ученици изобщо ще завършат успешно обучението си по психология – или тотално ще се провалят. Ето, остава около месец и половина до края на първия срок, когато всеки от вас ще трябва да получи срочна оценка по психология; който се провали, който получи двойка за срока, такъв директно отива на поправителен изпит по психология. Задачата, която ще ви поставя сега, ще има пряко отношение към това каква оценка всеки ще получи за срока. Това, което обсъждаме и учим по психология, трябва да има ефект върху собственото ви поведение; който напредва в изучаването на психология, такъв в един момент ще почне да се замисля за своята личност, за осъзнаването на своите качества, проблеми, недъзи, такъв ще започне в един момент също така и да работи за поправянето си, за промяната си към подобро. Т.е. ще изпита един благотворен ефект – и този ефект трябва да бъде забелязан от околните. И от учителите, които ви преподават. В това число и от мен. Но понеже при мен е възможно някои от най-недисциплинираните учени43

ци само да се преструват, че са започнали да се променят, да внимават, да се стараят да държат и спазват известно приличие, то аз, като наближи края на срока, ще поискам информация от всички учители, които ви преподават, относно това при кои ученици се забелязва истинска, зрима промяна към подобро. Та практическата ви задача, нещо като психологически текст или експеримент, който ви задавам сега, е тази: да се постараете да приложите найефективно познанията си, които получавате по психология, върху собственото си поведение, и ония от вас, които успеят да коригират поведението си в положителна посока, в посока към по-добро, аз на такива ученици ще призная личностния им прогрес и в края на срока ще ги стимулирам, заради изпълнението на практическата задача, като ще им завиша крайната оценка за срока с една единица. Ония обаче, които си останат все същите, т.е. продължават да си позволяват арогантно, грозно поведение, т.е. при тях никаква промяна не се забележи, на такива ученици ще отнема една единица от оформилата се към края на срока оценка, което означава, че те най-вероятно ще отидат на поправителен изпит по психология, който, уверявам ви, не се “взема” лесно. Дори, за да поставя задачата в една екстремна форма, ви заявявам следното: оня, който решително се провали в тази практическа задача, т.е. продължи да си позволява в часовете да се държи арогантно, грозно, нагло и прочие, такъв гарантирано ще ходи на поправителен изпит независимо каква оценка му се е оформила към края на срока по теоретичната част от предмета. Надявам се, ме разбрахте: в края на срока аз ще попитам своите колеги има ли някаква значима, зрима, видима промяна при дадени ученици, при които ученици колегите ми заявят единодушно, че са наблюдавали някаква такава чудна промяна, на тия ученици аз ще завиша оценката с единица, защото са се справили отлично с практическата задача по психология, която сега ви поставям. Ония, които са се провалили в тази задача и са си останали все същите, на тях ще отнема една единица от крайната оценка, т.е. ще ги оставя на поправителен изпит. Това е. Има ли някакви въпроси към мен, иска ли някой разяснения ако нещо не му е ясно? Забелязах, че докато разказвах всичко това, всички ученици много внимателно ме слушаха, а някои дори, учудващо е, дори сякаш се замислиха. Поне така изглеждаше, така можеше да се изтълкува изражението на лицата им. В този клас, в който разказах най-напред всичко това, има ужасна обстановка, по-голямата част от учениците се държат отвратително, безцеремонно, крайно арогантно, почти няма условия за нормален учебен процес, а учителите се занимават предимно с тях, губи се безценно време и прочие. Е, при някои учители, предполагам, тия същите наглеци се подмазват, щото, знам ли, им е дадено да разберат, че ако не пазят приличие, няма, дето се казва, “да изкласят”. Както и да е. Като разказах за поставената им задача ми беше много интересна реакцията им. Помислиха малко и един възрази с ето тия думи: 44

- Господине, но при някои учители ние се държим нормално, само при други учители се дължим, както Вие казвате, грозно, отвратително, арогантно и пр. Вие кои по-точно учители ще питате за това има ли промяна в поведението ни? Едните или другите? Това за нас има значение, отговорете ми. Отвърнах, че ще държа за мнението най-вече на ония учители, при които дадената категория ученици се държи най-грозно, най-арогантно, найнедисциплинирано. Казах, че изобщо не ме интересува мнението на ония учители, при които тая категория ученици се държи що-годе прилично, ама само защото при тях те лицемерят, подмазват се и прочие. (Апропо, изпуснах се да кажа и това: не може да ми е много ласкаво мнението за ония учители, които биват уважавани от ученици, явяващи се представители на типа “простеещи арогантни наглеци”!) Интересува ме само мнението на ония учители, при които тази категория ученици се държи най-нагло и грозно. Ако при тях има промяна, това означава, че обучението по психология, което се води в моите часове, е имало очаквания, желания ефект. Ако няма такъв ефект при дадени ученици това обучение, да се сърдят на самите себе си: провалът в изпълнението на тази практическа задача води, влече след себе си и тоталния провал в обучението по психология, т.е. води до това, че този ученик ще получи двойка по психология и ще му се наложи да учи психология през лятната ваканция, та да се яви есента на поправителен изпит. Това отвърнах на този ученик. Забелязах, че това, което казвам, не се хареса и на други ученици, които започнаха глухо да роптаят. Други обаче от най-недисциплинираните сякаш се бяха замислили и мълчаха. Не знам, ще видим какво ще се получи, много е възможно нищо да не се получи, възможно е да забравят какво съм им казал и да продължат да се държат все така арогантно. Но и душата на единединствен ученик да бъде спасена, пак е полза, пак има смисъл да се опита. Ето, аз ще опитам и така. Като поставих проблема по този начин в този клас, след това повторих всичко и в един друг клас. И там работите също са тежки, от тежки по-тежки. После се замислих, и реших да кажа същото и във всички класове, които учат етика, това са учениците от Х-тите класове. Там експериментът (или тестът, или задачата, или казусът) ще бъде не психологически, а нравствен. Пак може да се постави по абсолютно същия начин. Пак надеждата е че ще има известен благотворен ефект. Защо да не се опита, длъжен съм да опитам. Току-виж, нещо проработи. А пък тия дни, стига да намеря време, ще се постарая да опиша една своя отколешна идея, която касае ефективността на нравствените въздействия върху душите на младите хора. Един много сериозен проблем. Понеже учителите, на които се налага да играят ролята на нещо като нравствени проповедници, много често са съвсем неподготвени за тази задача и я карат аматьорски, т.е. допускат безброй, и то най-груби, непростими грешки. За да им помогна в това отношение даже съм заявил една своя лекция по същия проб45

лем в методическото обединение на преподавателите по хуманитарните предмети в нашето училище. Идеята ми е в главата и много съм мислил по нея, просто не намирам време да седна и да я изложа на хартия. Дано успея да намеря такова време тия дни. Въпреки че съм безкрайно много зает, ще опитам да спазя обещанието си. Хайде чао засега; простете, че и тоя път ви занимавах с толкова скучна, т.е. важна и сериозна тема! Весел уикенд ви желая!

ОТ ЗАПИСКИТЕ НА ЕДИН СМАХНАТ, КРАЙНО СМАХНАТ... УЧИТЕЛ, СЪВСЕМ НЕЗАСЛУЖАВАЩ ДА НОСИ ТАЗ ГОРДА "ТИТЛА" 22 ЯНУАРИ 2013, ВТОРНИК

Имам да пиша тия дни голям анализ (може да приеми и формата на доклад, който да връча на заинтересованите властнически институции) около проблема за дисциплината в нашето, в българското училище. Той е свързан с моите отдавнашни изследвания около темата за това дали, доколко и как изобщо противодействаме на простотията, на ширещата се наоколо простащина. Свързан е също с това доколко в съвременното българско училище се използват съвременни подходи в обучението и преподаването. Голямо кълбо от проблеми ми предстои да разнищвам. Направих доста практически, емпирични изследвания по всички тия проблеми, особено интензивни през последните няколко месеца. Скоро трябва да кажа какво открих. И какво разбрах. Крайно любопитно е, ще видите. Заслужава си... Аз съм действащ учител по философия и гражданско образование в едно училище, който при това се старае да не се вмества в модела на "добрия, примерния учител", а си е позволил лукса да бъде най-малкото необичаен, да не кажа нестандартен, щото някои хора ще се засегнат. Както и да е. Поех и доста рискове, дето се казва, наложи се да заложа много неща, но нали знаете как е: науката иска жертви, истината – още в по-голяма степен; неслучайно е казано така, казано е, защото си е точно така. Исках в тия мои изследвания да разбера точната, реалната ситуация, в която се намират нещата или проблемите. Най-вече ме вълнуваха разпространените, господстващите представи на участващите в тия процеси, именно учители, ученици, администратори, психолози ("педагогически съветници"), родители. Априори, предварително знаех, че се робува, включително и неосъзнато, на доста демодирани представи, че се действа според стереотипи, отдавна отречени от потребностите на самия живот, ала доста жилави - и, тъй да се рече, все още "ефективно действащи". Един такъв модел на отношения47

та е онзи, който се свежда до представата, че училището е нещо като казарма, учителят е, тъй да се рече, фелдфебел (старшина), чиито заповеди учениците ("войниците") трябва да изпълняват безпрекословно. Има "устав" (правилник), в който всичко е разписано, и правилата там следва да се спазват безпрекословно. Като не се спазват, се налагат незабавни наказания, ако пък не се налагат строги наказания, ако се появи съзнанието за безнаказаност, ще настъпи ужасна анархия. Ето, да речем, този стереотип, тази система от представи, е доста разпространена не само сред учителите, тя си има своите крепители в лицето на по-голямата част от администраторите. Особено се нрави на администрацията това положение, че от учителя зависи всичко. Пълната отговорност за всичко ляга върху крехките рамене на учителя (в повечето случаи: учителката). Има лоши учители, които "не стават", които не се справят, при тях дисциплината не е на ниво, има добри учители, които по някакъв чудодеен начин умеят да се справят, при тях децата (учениците) са изпълнителни, кротки, послушни, разбрани дори. Логиката е проста: щом при различните учители едни и същи ученици се държат различно, то значи, че решаващият фактор е учителят. От само себе си се разбира, че учителят сам трябва да изнамери своя подход за справяне с проблема с дисциплината; е, вярно, в наше време някак си не върви чистата авторитарност, при която "учениковата личност" бива превръщана в прост изпълнителен обект на разпорежданията на властното лице, но трябва да се търсят, предполагам, някакви варианти на "кадифян авторитаризъм" ("авторитаризъм, обвит в кадифе"), при който действа цяла изкусно направена система от наказания и награди (според модела за "моркова и тоягата"), от сделки и компромиси, от съглашения, при които целта е една: "взаимно да си нямаме главоболия". Използва се и ресурса на родителското въздействие, като учителите търсят подкрепа от страна на по-загрижените за децата си родители, щото, за жалост, има родители, които са с съвсем неподходяща за системата либерална ориентация, при което възниква реалната опасност някои "ученикови индивиди" да бъдат изпуснати от клещите на системата. И така нататък. Още много може да се пише ако искаме да представим чистия вид на действащите отношения в тази сфера. Опорните точки на която са, че учителят, тъй да се рече, е поставен "на дулото на топа", а пък канещият се да гръмне във всеки миг топ това са именно сложните отношения вътре в "учениковите колективи" (класовете, групите), които обаче трябва да се държат, един вид, под похлупак - с оглед един ден, като се стигне до гърмеж, гръмотевицата да е колкото се може по-мощна и разрушителна. Аз много съм мислил и писал по тия въпроси, ето, и книги за образованието издадох, в които тази проблематика, разбира се, присъства. Но реших да не теоретизирам повече, а да проверя всичко, така да се рече, експериментално, на дело, практически. В лаборатория един вид, тъй да се рече. Изследванията съвсем не бива да бъдат игнорирани от позицията на убеждението, че 48

"ний всичко си знаем", щото, разбирате ли, "много сме видели, преживели, препатили". Силно ме вълнуваше да разбера следното: при възникването на конкретни "конфликтни ситуации" между ученици и учител (а такива възникват всеки ден, не е като да се оплачеш, че рядко възникват) как си взаимодействат отделните властнически фактори, които имат отношение към търсенето на приемлив, разумен и ефективно, дълготрайно действащ изход, а именно как (и дали изобщо) си взаимодействат рационално фактори като учител, класен ръководител, администрация, педагогически съветник или психолог (който си е чисто и просто "патерица на директора" и обикновено спазва найизпълнително неговата воля), родители. Крайно много ме вълнуваше да разбера на дело кои са най-типичните грешки на всички участници в тия сложни взаимодействия, дължащи се на неверни или на несъвместими представи за нещата, дължащи се на следването на коренно различни принципи. Примерно, директорът има този интерес: всичко да е спокойно, вулканът лекичко да си дими, ала да не избухва. Виновник за всичко е, разбира се, учителят. Съгласно разпространения популизъм тази теза се подкрепя от една друга: ученикът винаги има право, как така да няма, та ученикът е... народът, нали, таваришчи, вече сме демокрация, нека да бъдем демократи?! Мнозинството никога не греши. Началството – тоже. По-висшестоящият винаги е по-прав. Примерно, мнението на главния учител е значително по-меродавно от това на старшия, да не говорим за обикновения или за младшия (да, има и младши учители у нашите училища, казармата трябва да е на висота!). Естествено е, че г-н Директорът, да не говорим пък за г-н Инспектора, никога, ама абсолютно никога не греши, те са нещо като оракули, устата им бълва само неподправената неръкотворна истина, т.е. те са непогрешими като римския папа и като аятолаха на Иран. Г-н Министърът, излишно е да казваме това, ала да го речем все пак, си е чисто и просто... бог! Точка. За да се убедя в опорочеността на най-типичните подходи и представи ми се наложи да устроя ярки провокации, т.е. един вид да се държа като човек "извън системата", по-проще казано, като... смахнат? Като шантав, така да се рече. Като "оня там, дето нещо не е наред" или се "прави на интересен". Я го виж ти, ще ми се прави на интересен?! Наоколо е пълно с "точни другари", движещи се с гордо вдигнат нос от съзнанието за примерно и образцово изпълнен дълг - такива без капчица неудобство заявяват "Аз пък нямам абсолютно, повтарям,абсолютно никакви, повтарям, никакви проблеми, повтарям, проблеми с учениците, при мен всичко върви по мед и масло, ох, колко съм велик(а)?!", а изведнъж в идилията се появява "някакъв си там", който – ах, той уж е мъж, а пък се държи като същи... женчо?! – който изобщо не може да се справя с учениците, който постоянно "се конфронтира" с тях, който явно съвсем не умее да общува с днешната младеж, който, вместо да тушира проблемите, напротив, сякаш сипва масло в техния огън, за разгарянето им, който вместо да гаси, продължава да... пали, да ни пали главите, щото, ох, 49

колко е хубаво да нямаме проблеми, да цари наоколо умиротворяваща идилия, колективът да пращи от здраве, нали така?! Е, аз поех риска да разваля идилията, презреното спокойствие да отиде, тъй да се рече, по дяволите, почнах да се държа като "сумасшедший" (така руснаците викат на побъркания!), почнах да споря с учениците, особено с най-хулиганстващите и простеещите, с най-наглите, вместо да сключвам сделки с тях, направих нужното да ги настроя решително срещу себе си, почнах да пиша доклади до "абсолютно непогрешимата администрация", да я вадя от илюзорния властнически комфорт, при който всичко е спокойно, абе направих нужното моите класове да зажужат като ритнат кошер, а пък аз преподавам в цели 16 класа! Позволих си да направя екстравагантни изказвания, примерно това, че не учителят, не преподавателят, представете си, трябва да се грижи за реда и дисциплината, а за това трябвало – каква наглост, представяте ли си, таваришчи?! – за това трябвало да се грижи, представяте ли си, самият клас, самите ученици, при подкрепата, разбира се, на класния ръководител и – о, богове, това вече е нетърпимо, представяте ли си?! – и на самия блажено царствующ г-н Директор!!! Я го гледай тоа пък колко е нагъл: не му се работи нищо и прехвърля своята работа на другите, айде де, ще ми се прави той на интересен?! Аман от либерални идиоти, ама ще види той, всичко той ще си получи, така няма да му се размине?! Та той, другари, по тоя начин застрашава... социалния мир?! Той, представете си, дори нарушава... Конституцията! Нарушава най-нагло конституционните права на учениците да си правят каквито искат простотии в час, айде де, ама ще види той?! Доклади ще ми пише, ще види той?! И така нататък, все в тоя дух. Какво точно се случи аз отчасти съм писал в този блог, отчасти не съм, понеже напоследък много от своите текстове адресирам само до съответните длъжностни лица. С оглед малко от малко нещата, тъй да се рече, да се поуспокоят и "канализират". Все пак уязвих системата като никой друг и с оглед да не ме сдъвка и изплюе хептен преждевременно, малко от малко взех да се съобразявам с нейните зорко пазени табута. За малко де. И с оглед на някаква цел, на някаква по-висша и заслужаваща жертвите си цел. Каква е тя ли? Ами вече следва да се е разбрала, ама ще видим. И така, моя милост в хода на 30-тата си юбилейна година от неспирната ми и самоотвержена дейност като български учител – в далечната 1983 година моя милост за първи път прекрачи прага на класна стая с дневник в ръка като учител в Политехническа гимназия в Своге, на ненавършени 24 години бях тогава! – та значи на 30-тата година от работата ми като учител (е, доста години бях и университетски преподавател де, бях асистент по философия, но то почти същото!) бях категорично определен напоследък от властващите лица за некадърен, за неспособен, за недобросъвестен, за неизвестно какъв, но е ясно поне това, че съм крайно лош, долен, ужасно нагъл, направо 50

непоносим човек?! Който изобщо, ама изобщо не заслужава да носи високата титла български учител! Айде де, ще ми се прави той на интересен? Откъденакъде? Кой на теб ти разреши, драги, да ми се правиш на интересен, ти взе ли позволение от началството за това?! За свобода ще ми говори, представяте ли си, точно той?! Ти пита ли началството за разрешение да си свободен, даде ли ти началството такова разрешение? За философ ще ми се пише?! Кой на теб ти чете празнословните книги бе, алоооо?! Уууу, откъде пък се намери тая напаст?! Това е положението. Обруган съм като никой друг път. Всеки ден съм руган от възмутените. Администрацията се видя в чудо. Позволих си да отправя - повтарям, с изследователска, с благородна научна цел! - крайно тежки, направо жестоки предизвикателства към системата и към сложилото се така удобно за всички статукво. И, дето се казва, ще трябва да си платя за тоя лукс. Е, щом требе, ще си платя, няма как. Не обичам да имам вересии. Днес имам лекция в своя Семинар към ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ. Интересно е какво ми се каза вчера от едно най-височайшо длъжностно лице, претендиращо да е твърде модерно, с най-разкрепостено държавническо мислене, нещо като бойкоборисовото, ако не се сещате какво имам предвид; та туй длъжностно лице, което обича да се поувлича, благоволи да ми рече следното: - Абе ти, Грънчаров, как очакваш някой от колегите да ти дойде на семинара след като показа, че даже и за прост учител не ставаш?! Ще ми претендира да чете той лекции за не знам си какви висши теми, а се издъни най-решително като преподавател! Няма да ти дойдат съвестните, достойните учители на глупавия семинар, разбираш ли?! Щото ти нямат доверие, тази е причината! Ти си изцяло дискредитирана личност! За философ ще ми се мисли той?! Никакъв философ не си! Нищо не си! Махай ми се от главата че ми губиш само времето! Разбира се, слагам тук не само думите, които този разпален администратор фактически ми каза, но и думите, които самото му сърце искаше да ми ги каже, ала не намери сили да ги каже, но понеже толкова му се искаше да ги каже, аз, като психолог, му правя тази услуга и ето, пиша ги сякаш ги е казал. За да му олекне на сърцето един вид. Аз, може да съм лош, крайно лош, но иначе съм милостив човек. Имам съвест. Там ми е и проблемът. Ще завърша със следното. Преди години, е, не са преди толкова много години, може пет годинки да са минали оттогава, имахме в училището една невероятно силна личност, жена, учителка, която е била дори за известно време директорка на училището. Преподавателка по математика. Една достолепна дама с невероятно силно излъчване. Такива учители вече няма. Или аз не съм срещал наскоро, не вярвам да има, е, и да има, ще са изключение. Тази велика жена носеше името Йорданка Господинова, Бог да я прости! Тя беше учителката, на която тогавашният директор даваше най-лошите класове, 51

тя ги поемаше и след няколко месеца ги преобразяваше в най-добрите класове. Как го правеше това, милата, само тя си знаеше. Аз й се възхищавах тихо. Е, общувал съм с нея, щото в една стаичка заедно си пушехме цигарите. Тя пушеше фини дамски тънки цигари. Имам, казваше, милата, една слабост, щото не ща да съм хептен перфектна: пуша цигари! Ако и тая слабост нямам, вече ще е пълна деградация, нещо такова казваше, не помня вече. Невероятен човек! Бог да я прости! Тя почина, тя си замина неусетно, като гръм от ясно небе дойде сгромолясването на тази толкова силна жена! Сякаш грозен гръм удари една твърда скала и я откърти, та се сгромоляса скалата в пропастта на небитието. Две-три години преди да излезе в пенсия, не зная точно, г-жа Йорданка Господинова получи инсулт, да, вечерта, в петък вечер, след работната седмица, както си седяла пред телевизора рекла, милата, хващайки се за главата: "Ох, нещо ми стана лошо, много лошо, ох!" и... толкоз. След три-четири дена в кома тя почина. Няколко дни след погребението й почина и нейният съпруг, също работещ в образованието. Явно много я е обичал. Да, той също умря дни след погребението на великата си съпруга... Това е. Спирам дотук. Който разбира, ще разбере и без повече. Думите са излишни... Хубав ден на всички!

НАЛАГА СЕ КОРЕННА ПРОМЯНА НА СОБСТВЕНИТЕ НИ ПРЕДСТАВИ И СЪЗНАНИЯ 10 ЮНИ 2012, НЕДЕЛЯ

Текстът, който е по-долу, овреме да предупредя, засяга съвсем безинтересни образователни, възпитателни, психологически и пр. проблеми на живота в съвременното българско училище. Казвам това, за да не вземе някой случайно да се зачете и после да осъзнае, че си е загубил безценното време. Но който все пак се заинтересува, ако изобщо има такива, ако иска може да прочете нижеследующото; то е нещо като чернова на мой доклад; смятам да го изнеса пред предстоящия педагогически съвет на училището, в което имам честта да работя. Един вид съм си наумил да пиша "алтернативен" доклад, в който да развия друга гледна точка към проблемите, различна от директорската. Не мога да кажа какво ще излезе от една такава иновация; нищо чудно пак да бъда най-грубо обруган; ще видим; но аз съм длъжен да кажа как аз виждам нещата – и как аз мисля. Това е мое право. Ето какво написах дотук; ще се наложат и продължения, щото темата е голяма - и доста благодатна: Всяко училище е учреждение, занимаващо се с възпитание и образование. Училището е културна институция, занимаваща се с духовна по естеството и същината си дейност. Възпитанието и образованието са водещото в дейността на всяко едно училище, в това число и на нашето¹. Искам да анализирам реалната ситуация, в която се намира образователно-възпитателния процес в него. Ще се опитам да изявя в достъпна за възприемане форма ония вътрешни, скрити напрежения и конфликти, които са налице, които тровят атмосферата, но на които ръководството съвсем не обръща и капчица внимание. Човек има чувството, че всичко друго е във фокуса на неговото внимание, но не и онова, което е истински значимо, съществено, имащо отношение към смисъла, оправданието на нашето съществуване – като учители, като възпитатели, като институция. Ще се постарая да не бъда абстрактен, въпреки че ми се иска да разгледам нещата на едно принципно ниво. Съществува следното противоречие: ако се опитаме да се задълбочим до корените, предпоставките на случващото се, ще трябва да стъпим на едно високо научно ниво, в което се преплитат 53

много науки, примерно психология, антропология, социология, история, философия дори. Което ще обремени анализа и ще породи риска да не се доберем, да не успеем да изявим в достъпна форма истински важното, същественото, определящото. Ако пък се опитаме да мислим на едно по-конкретно, един вид "практично" ниво, нивото на непосредственото преживяване на събитията във всекидневието, тогава пък рискуваме да се разпилеем в подробности, което пак ще ни отведе встрани от същината на нещата. Явно се налага да се балансира, да се търси оптималното отношение на теоретично и конкретно, практическо. Обикновено чиновническите доклади за даден "отчетен период" ето, съвсем скоро ще отчитаме "резултатите от учебно-възпитателния процес" в изминалата учебна година - със завидно майсторство успяват да нивелират, да скрият истински значимото и сериозното, тикайки мисълта ни в лабиринта на досадните и нищо не значещи подробности. На такова едно ниво, така любимо на администраторите, не е възможно да се води смислена дискусия, затова и обикновено след изслушването на подобен доклад всички упорито мълчат: никой не дръзва да заговори за онова, което обаче терзае душите на всички. И всичко след подобни церемонии продължава да си тече по старому, нещата са натикани в обичайния административен коловоз. Важното е повисшестоящите институции да са доволни, майната му, че работите съвсем не вървят: отчетността е панацеята! Може дейността ни да е без всякакъв ефект, но ако отчетността е на ниво, ако пишем хубави доклади без "остри ръбове", в които проблемите са подходящо "фризирани" и напомадени, тогава всичко е наред. Вегетирането, агонията ще продължат, но поне най-милото - властта! ще си остане в нашите ръце. Така разсъждава мениджърът-бюрократ, найвредното същество, което извратената "социална природа", характерна за посткомунизма, е могла да създаде, за да опорочи всичко случващо се в сферата на т.н. възпитание и образование на младежта. А безразличието на ръководените по този начин "народни маси" ще доубие живота в подобни общности, които могат да бъдат уподобени на разлагащи се, безжизнени трупове. За да се замислим за истински важното обаче се иска да се пренастроим на подходящата вълна. За да потърсим изход от нелеките проблеми, в които сме се оплели, преди това трябва да имаме добрината най-внимателно да ги обсъдим. Трябва да бъдем пределно откровени, ако искаме разговора ни да има смисъл и ефект. Налага се да преосмислим, и то най-критично, собствената си позиция, а това трудно се удава. Не бива да се боим от рисковете на "прекалена демокрация", нищо че уютът на немисленето, на безинициативността, на покорното изпълнение на разпоредбите на управляващите е така мил на властниците – и на пасивното мнозинство, които не иска да си има "излишни главоболия". Прочее, дори само от мислене, знайно е, "боли глава", тъй че защо да си разваляме рахатя: не сме ние тия, които ще оправим света! 54

Нека да му мислят ония, които са на власт, а ние, подобно на стадо, само ще блеем когато ни сръчкат. И толкова. Да живей европейска България! Това дотук бяха уводни думи, целящи донякъде да ни подготвят за това, което ще последва. Трябва да бъда хем кратък, хем да изявя вътрешното, интимното на огромно кълбо от крайно объркани проблеми, за които и устоялите ни представи са съвсем неверни. Налага се коренна промяна на собствените ни съзнания и представи. Защото ако ние самите сме неадекватни на реалността, това означава, че в един момент ще станем съвсем смешни, абсурдни, жалки - и излишни. Животът не търпи застоя, животът обича динамиката. А ние, за жалост, се плашим от промените, обичаме, привързали сме се към покоя, към привичното, неплашещото; промяната винаги плаши. Страхливците пред свободата малодушно се оправдават с "опасните рискове". Ала най-страшният риск се корени в измамното съзнание, че с бягане от рисковете ще можем да се спасим. Най-тежък проблем е скрит в убедеността, че няма проблеми - или че проблемите, дори и да ги има, могат да търпят безкрайно отлагане. Не така обаче се държи пред предизвикателствата на живота една демократична общност, съставена предимно от свободни и отговорни индивиди. Правете си сметката какви сме щом сме допуснали риска да изпаднем в подобно коварно малодушие – и в подобно безхаберие. Другата дума за обозначаване на безхаберието е думата безотговорност. Сега да мина вече към по-конкретния анализ. Всички знаем, че ситуацията с т.н. "проблем с дисциплината на учениците" е крайно тежка; това наистина е един от най-тежките проблеми, с който сме се примирили. Другият възлов проблем на училищния живот е масовото отвращение на учениците от ученето. Училище е мястото, в което се учи, да, именно учи, учи в същинския смисъл на думата, а не където се имитира нещо като учене. Щом като не виждат особен смисъл от пребиваването си в класната стая, учениците, за да не измрат от скука, почват да се... забавляват по един изроден начин: да създават проблеми с дисциплината. Те нищо особено не правят: играят си, бъбрят си, не слушат. Понякога съвсем им писва и правят сериозни скандали. Изобщо не зачитат учителския авторитет. И прочие. Т.н. "лоши ученици", тия, дето създават проблеми "с дисциплината", го правят, предполагам, като защитна реакция - за да избегнат риска да се пръснат от скука. Такава е връзката на проблемите: поради това, че се учи неподобаващо, сиреч, не се учи, а само се имитира учене, и то на съвсем неверна методологическа основа (мъчат се да им набиват главите с някакви си там съвсем излишни знания, които трябвало да ги усвояват папагалски!), много от учениците, които вече – щом не учат, не обичат да учат, не щат да учат - не са ученици, почват да се държат като... всичко друго, но само не като ученици. Включително и, в най-тежките случаи, като хулигани. А пък, от друга страна, изглежда, е крайно сбъркана и нашата представа за това как следва да се държи един ученик в клас: "добрият" ученик нима 55

е оня, който си мълчи и покорно изпълнява глупави изисквания? Изпълнителните били "добрите", а неизпълнителните – "лошите", нима е така? Но ето че, надявам се, всички вече разбират, че коренът на проблема с "лошата дисциплина" е не че учениците, кой знае защо, са "пощръклели", а че изнемогват от скука в училище, понеже не им се учи. Близко е до ума, че може би не им се учи по този начин, по начина, по който им предлагаме, а не изобщо. Значи нещо е сбъркано в нашата представа за какво изобщо съществува училището: за учене съществува, но може да се учи по много начини, възможно е да има и привлекателен за учениците начин на учене. Кой ли пък е той? За тия неща изобщо не се разговаря. Общо взето се смята, че учителят е нещо като "черноработник" – някога, в началото на ерата на така паметния комунизъм, наричали учителя "умствен пролетарий" – който носи абсолютно всички тежести на толкова отговорната и деликатната си мисия; на крехките рамене на учителя безжалостните институции стоварват всички тежести, особено пък тежестите на безброя, на пороя от безсмислени бюрократични инструкции, изисквания, правилници, разпоредби. Но животът, за щастие, не може да бъде окован в нашите тъпи разсъдъчни правила... Като капак на всичко учителите трябва да търпят произвола на всевластни директори – има ли изобщо по-страшна тирания от тиранията на родените да слугуват?! А обикновено директори – в рамките на съществуващата административна система – стават предимно същества с ярко изразен слугински характер; "добрият директор" според представите на тая система е не оня, който може да генерира своя собствена политика, не, такъв е тъкмо "лошият", а лош е самостоятелният директор, той е дваж по-лош ако е лидер, е с ярко изразени лидерски качества; но "добрият директор" е тоя, който хем слугува с усърдие на висшестоящите, хем умее най-ефективно да тормози и да мачка нисшестоящите. И понеже такива директори много се страхуват от съпротивата на учениците, те само тях не ги подлагат на мачкане, напротив, флиртуват с тях, но за сметка на това без жалост мачкат и смазват достойнството на "подчинените си", именно на горките учители. Съвременният "добър директор" е тиранин спрямо учителите и върл популист в отношението си към учениците. Представете си Бойко Борисов в рокля и като директорка на училище и ще разберете какво имам предвид. И така, съвременният учител се пържи на два огъня: терора на директорите и терора на отмъщаващите си, на озлобените заради обидите ученици. Захванал съм се, вижда се, с крайно трудна и неблагодарна работа, но трябва да продължа. Изглежда проблемите, които ми се ще да разнищя, са така преплетени, че не се поддават на анализ на едно принципно, теоретично ниво. Или ако се поддават, човек трябва да напише цяла една книга. Аз вече съм писал такива книги. Сега обаче ми се иска да опитам нещо друго. Явно ще ми се наложи да опитам нещо друго: да подложа на тълкуване няколко конкретни ситуации, случващи се в живота, в ежедневието на едно училище, и на 56

тази плоскост да формулирам подобаващите изводи. Нека да тръгнем оттукнататък по този път. Добрият учител пък кой е? В рамките на съществуващата в неизменен вид още от ерата на ранния комунизъм парадоксална команднопедагогическа система "добрият" учител, първо, е конформист, умее да се нагажда към всеки и всичко, той също така е изпълнителен, а като капак на всичко притежава едно безценно качество: умее безцеремонно да тъпче учениците, и то така, че в главите им да не хрумне и повей на съпротива. От "добрия учител" учениците трябва да ги е страх, той им е взел така страха, че те, скърцайки със зъби, търпят капризите, произвола му. Е, трябва да постъпва хитро "добрия учител", той трябва да има цял арсенал от най-разновидни шантажи спрямо "учениковата личност"; той при това трябва да е добър демагог, да омайва учениците, да ги води, да вселява, да налага ред, да прави учениците покорни и изпълнителни. Разбира се, "добрият учител" доминира над учениците, нищо че те са много, а той е само един; добър в рамките на анализираната система е авторитарният тип учител. Е, той може да е "обогатил" авторитаризма си с порядъчни дози популизъм и демагогия, но нему всичко трябва да прощаваме, понеже умее да поддържа ред – и да не създава проблеми. "Добрият учител" умее със завидно майсторство да тушира всички проблеми, а пък е довел до недостижими върхове изкуството да се подмазва на директора и, особено, на по-висшите представители на институцията – инспектори, шефове, проверяващи и пр. Мисля, че не се налага да описвам какъв по-специално е "лошият" учител - или се налага, какво ще кажете? Хайде да кажа няколко думи и за това. Говорим за представи, битуващи в рамките на господстващата авторитарно-административна педагогическа система, която до ден днешен си съществува в непокътнат вид в българското училище. Е, вярно, изродила се е, вярно, намира се в стадия на гниенето, но още удържа положението - в костеливите си ръце. Имам чувството, че тази сталинистка по дух система у нас специално сякаш е вампирясала и вече е постигнала безсмъртие. И така, какъв е "лошият" учител? А какъв ли пък е "лошият" директор? За да мина вече към емпирията, тук ще си помогна като дам конкретни примери. Когато искате да си представите "лошия" учител, имайте предвид мен, Ангел Грънчаров. Когато пък речете да си представите "лошия" директор, имайте предвид инж. Венелин Паунов, който доскоро беше директор на нашето училище. Вярвам, вече стана ясно какъв е "лошият" учител – и какъв е "лошият" директор. Но все пак нека да кажа по няколко думи и за двамата представители на "лошия" учител и "лошия" директор, понеже пиша този текст в интернет и, разбира се, има много хора, които не познават лицата, стоящи зад двата примера. "Лошият" директор на училище в съвременни условия е демократичен, свободолюбив, толерантен, съобразява се с човешката природа, с инди57

видуалността и на учители, и на ученици, много прощава недостатъците на всички, не ги занимава с глупостите на бюрократичната система, щади ги и им е осигурил потребния комфорт за творческа работа и изява. "Лошият" директор е човечен, той е нещо като "баща" на учениците – и приятел на учителите; той умее с всеки, и учител, и ученик, да намери общ език, да намери потребния подход; крайно е внимателен, е, понякога може да избухне, да се скара някому, но го прави в една незлоблива форма, а и скоро сам съжалява – дотам, че непременно ще се реваншира и ще възстанови дружеската обстановка. "Лошият" директор умее да бъде нещо като "боксова круша" спрямо ударите на административната система, идещи от вън, той е буфер, тъй че успява да съхрани, повтарям, духа на разбирателство и творчество, и то до степен, че в подобни училища, без преувеличение, витае един направо академичен, сократов дух. Излишно е да споменавам това колко добре се чувства "лошият" учител в условията на управление на "лошия" директор. Даже и на "добрите" учители не им е зле в рамките на един такъв тип управление, който, за жалост, е така рядък, че имам чувството, че случая, за който говоря, именно случая на инж. В.Паунов, е нещо като прецедент, нещо като тих остров в безбрежния административно-лудешки педагогически океан на затъналото в абсурди българско образование и училище. Е, не знам, може да има и други такива директори, аз, примерно, познавам още един, г-н Райчо Райков, директора на Спортното училище в Перник, колега-философ, да, същия, когото церберите сега искат да уволняват; явно този тип директори, "лошите", е съвсем на изчезване. Разбира се, в светлината на казаното ми е неудобно тъкмо себе си да описвам като "образцово-лош" учител, но няма как, хванах се на това хоро. При това, нека още сега уточня, аз самият достатъчно съм увреден от комунизма, нося в себе си много пороци и дефекти, съвсем не се мисля за много важен или, опази Боже, "съвършен", тъй че не вземайте чак толкова присърце това, което ще напиша по-надолу. Ще дам примери за това какво прави един наистина "лош" учител като мен. Той се мъчи да разговаря най-свободно с учениците си по време на часовете, не ги тормози да четат тъпи казионни учебници (първо непростимо нарушение!), а сам е написал по-човечни, разбираеми помагала по всички предмети, по които преподава, сам е издал на свои разноски тия помагала и ги предлага на учениците си (второ и трето непростимо нарушение!); вярно, понеже не може изцяло да им ги подарява, имам предвид хартиения вариант (иначе могат съвсем свободно да си ги свалят от интернет!), "лошият" учител наполовина подарява на учениците тия помагала, т.е. им ги продава с 50% отстъпка, за символични цени (3 лева), което, разбира се, е най-крещящо нарушение и дори "конфликт на интереси" (за това вече му е малко уволнението, какво още го търпите тоя бе?!). "Лошият" учител постоянно експериментира с учениците си, т.е. опитва най-различни неща, учениците му играят игри, 58

обсъждания, дискусии, правят си изводи, които после се четат и обсъждат, също така и доклади, часовете минават по тертипа на "научната сесия" или конференция, дори на "симпозиум", т.е. по типа на сократо-платоновите пирове (пиршества), е, вярно, в часовете на тоя "лош" учител не се пие разредено вино, прочее, и неразредено не се пие, никакво вино не се пие, да не си помислите че и това си позволява да прави "лошият" учител! Е, "лошият" учител се намира под постоянния зорък и навъсен поглед на инспекторите, които го дебнат като цербери, щото той, явно, развращава учениците и е заплаха за съществуването на самата система. Поради което "лошият" учител бива постоянно дебнат да бъде уловен в нарушения; това изобщо не е трудно, примерно, той е склонен "да нарушава държавните образователни изисквания" – той, наглецът, преподава по свои оригинални програми! - и дори допуска "скандални" неща като, да речем, видеозаснемане на учебни часове и поместване на клипчетата в интернет, с което "по недопустим начин най-системно нарушава човешките права на учениците" (неизвестно кое поред нарушение на тоя самозабравил се, както сами забелязвате, "лош" учител!). "Лошият" учител също така има обичая да дразни и разни "възмутени родители", които немедлено почват да пишат жалби до инспектората примерно за това, че в часовете по психология на "лошия" учител много се говори, представете си, за... секс! И така нататък, неизброими и крещящи по наглостта им са нарушенията на "лошия" учител, който се самообявява за "свободолюбец" и не търпи никаква критика, а при това дори, другари и другарки, "изобщо не зачита мнението на учениците си"! Позволява си да ги обижда, нарича ги "немислещи", "глупави", мисли себе си за "най-умен" и има претенцията, че е "възпитан" и "етичен", при това "лошият" учител, няма как, е много зъл, той е с подъл характер, той, представете си, без никаква причина "постоянно" крещи, стресирайки учениците, а най-нетърпима е манията му да ги тормози всеки ден като ги кара да мислят; при това изпитва само доброволно, не пише оценки, а някакви си там "точки", поради което е довел работите дотам повечето ученици да имат в крайна сметка двойки; той, наглецът му с наглец, не мирясва, докато не ги накара нещичко все пак да научат. Да спра за днес дотук. Текстът стана прекалено дълъг. Ще се наложи да пиша продължения. Няма лошо, проблемите, виждате, са сложни. Искам тук да завърша (засега) със следното. Хубавото е, че в последните две години в нашето училище вече, найсетне, си имаме "добър" директор, който има волята да тури на длъжното място "лошите" учители. Щото доста си пострадахме в миналото от "анархията", причинена от управлението на "лошия" директор, при когото сякаш манна небесна падаше право в устата на такива "лоши" учители като проклетия Грънчаров. 59

Ама на, свърши това време, и сега вече "лоши" учители повече няма да имаме, всички до един ще станат "добри"! Край, конец, финито! Ще има вече ред и дисциплина! Ще видят те! А пък при това "лоши" ученици, дами и господа, изобщо няма: има само "лоши" учители! Факт. Като изгоним "лошите" учители, като направим живота им невъзможен, училището ни ще цъфне и върже. Ще просперираме истински най-сетне. Ще им дам аз един Стив Джобс², ще видят те!

-----¹ ПГЕЕ-Пловдив ² През октомври-ноември 2011 година наглецът Грънчаров предложи, и то по най-подъл начин, чрез медиите, нашето училище, именно ПГЕЕ-Пловдив, да почне да се нарича ПГЕЕ "Стив Джобс", като с тази "интрига" навреди на имиджа на училището така, както никой друг досега не е успял! Но ще види той, тая няма да му се размине току-така! Ще си плати непременно!

ЕДИН ПРЕЛЮБОПИТЕН КАЗУС До Директора на ПГЕЕ-Пловдив

ДОКЛАД от Ангел Иванов Грънчаров преподавател по философия и гражданско образование Уважаема госпожо Директор, Считам се за длъжен да обърна вниманието Ви върху следните въпроси, касаещи важни педагогически, психологически и възпитателни проблеми, имащи пряко отношение върху същината на нашата нелека работа на учители и възпитатели на младежта. Мина доста време от инцидента-провокация с политически характер на група ученици от Х Б клас. Тогава Вие направихте анкета с целия клас, с която аз все още нямам възможността да се запозная – въпреки настояванията ми (и в писмен вид) да получа обобщената справка върху нейните резултати. Днес ми предстои влизане в този клас след триседмично мое отсъствие поради отпуск по болест. Интересува ме следното: какво смята да направи по разрешаването на така и така възникналия конфликт между преподавател и група ученици ръководството на училището във Ваше лице, тъй като липсата на каквато и да било реакция от Ваша страна означава и може да бъде възприета единствено като насърчаване на същите тия ученици да продължат неподобаващото си, рязко разминаващо се с нормите на правилника на училището поведение в час? Бие на очи, че в състоялата се среща между класния ръководител, моя милост като преподавател, учениците от целия клас и други преподаватели в същия този клас Вие тогава не благоволихте да отправите някакви, каквито и да било претенции спрямо „бунтуващите” се ученици, позволили си във Ваше присъствие да използват доста дързък език по мой адрес, а това, смея да заявя, е крайно непедагогично и невъзпитателно отношение и поведение от Ваша страна. Тогава Вие допуснахте по мое мнение груба грешка: цялата среща протече под формата на „обвинителен съдебен процес” срещу моя милост като преподавател, Вие насърчавахте учениците „да си изплачат болката”, но на всички направи впечатление личната Ви неприязън към мен, което, няма как, също е имало насърчаващ ефект върху същата тази групичка ученици, позволяваща си да атакува по толкова неподобаващ, недопустим начин един преподавател. 61

Та във връзка с тази доста сложна ситуация крайно много ме интересува следното: смятате ли все пак за необходимо да направите някакъв опит да спомогнете за решаването на конфликта? Или имате желание той да продължи и да ескалира, което пък влиза в остро противоречие с Вашата задача като директор и работодател, именно да създавате на преподавателите всички ония необходими условия за най-ефикасно изпълнение на служебните им задължения? Не мога да скрия озадачеността си, че до този момент явно нищо не е направено за решаването на упоменатия конфликт, от което пък мога да си направя извода, че явно Вие лично считате, че имате някаква полза от него, което пак влиза в остро противоречие с функцията Ви на директор, да оставим настрана това, че такова едно отношение спрямо ученици, позволяващи си във Ваше присъствие такива груби нападки срещу авторитета и достойнството на един преподавател, е крайно непедагогично и невъзпитателно. Аз бих предложил все пак днес да влезете заедно с мен в класа и да поговорите найсетне с учениците с оглед „бунта” им да престане, та с този клас най-после да може да започне нормален учебен процес по етика. Така аз виждам нещата, не зная как ги виждате Вие, но ми е любопитно да разбера, та затова с този мой доклад се мъча да Ви предразположа към подобаващата реакция. Връщайки се на работа преди два дни след продължителния отпуск по болест установих (самите ученици от всички класове сами ми съобщиха това без изобщо да съм ги питал), че педагогическият съветник на училището, която ме е замествала в началото на отсъствието ми, била си позволила да заяви на учениците, че помагалото по психология, което повечето от тях ползват, било „незаконно”, „не било одобрено от Министерството”, поради което тя забранявала ползването му; заявила също, че учениците трябвало да си купят нов учебник по психология и пр. В тази връзка искам да Ви запитам: това поведение на педагогическия съветник по негов личен почин ли е – или тя е получила съответните инструкции за това от Вас? Оценявам едно такова отношение също така като крайно непедагогично, неколегиално, невъзпитателно, понеже е атака, удряща директно срещу моя имидж да преподавател, влияе деморализиращо на учениците, уронва моето лично и професионално достойнство и влиза в остро противоречие с най-елементарните изисквания на човешкия морал. При това трябва да отбележа, че педагогическата съветничка си е позволила да се изказва по въпроси, по които съвсем не и информирана, т.е. позволила си е злоумишлено да лъже учениците, тъй като истината е, че моето помагало по психология всъщност е одобрено от Министерството още в далечната 1997 година, когато тази млада жена е била все още момиченце в детската градинка. Смятам, че Вие в случая като работодател сте длъжна непременно да реагирате, да направите остра забележка на престаралата се да Ви угоди съветничка, която, за да очисти омърсения от нея самата мой имидж е длъжна да се появи във всички тия класове, в които е излъга62

ла учениците, да каже каква е истината по отношение на помагалото по психология и да се извини на учениците, а ако иска, и на мен самия. Аз смятам, че след като ние самите играем ролята на възпитатели би следвало също така да сме що-годе възпитани и да не допускаме чак такива гафове в бъдеще. Понеже се излагаме пред учениците, простете ме, като кифладжии… На трето място искам да Ви уведомя за една чудесна инициатива по предложение на ръководителя на Пловдивската обществена телевизия г-н Евгений Тодоров, който именно ми съобщи поканата към мен и към ученици от Дискусионния клуб към ПГЕЕ да участваме в една поредица от предавания по актуални, вълнуващи младите хора проблеми; неговата идея е в обществото ни благодарение на тия предавания да се разбере, че сред толкова упрекваната българска младеж има и мислещи млади хора, които са ангажирани и не са изпълнени с безразличие към ставащото. Възнамерявам да предложа на гжа Стоянка Костова да проведем нещо като „кастинг” за определяне на ония ученици, които ще участват в тази поредица от телевизионни предавания. Счетох се за длъжен да Ви уведомя за инициативата, реализацията на която предстои в най-скоро време. Вярвам, че няма да има някакви пречки в тази посока, създадени от администрацията. На последно място държа пак да отбележа, че въведената от началото на тази учебна година т.н. „класна система” продължава да води до крайно неблагоприятни за качеството на обучението на учениците ефекти. Да оставим настрана това, че ние, учителите, сме лишени от възможността да използваме каквито и да било технически и други дидактически средства в обучението, като компютри, мултимедии и пр. Ето, примерно, в обучението по философия ми се налага да използвам куп книги по философия, психология, етика, необходимо ми е също така Евангелието и пр., които книги и пособия, като имах кабинет по философия, бяха на разположение на учениците по време на часа, та да могат да се зачетат, да потърсят информация по дискутираните казуси и пр.; аз сега обаче не мога да разнасям всичките тия книги от кабинет в кабинет, просто книгите са много тежки, необходима ми е специална количка за разнасянето им, която обаче не ми е осигурена. И много други крайно безсмислени и вредни за обучението на учениците ефекти има тази т.н. „класна система”, която на това основание е крайно време да бъде отменена. Не е вярно, че благодарение на новата система в кабинетите материалната база се била опазвала по-добре, напротив, вярно е тъкмо обратното. Вчера например минах през бившия кабинет по философия да видя в какво състояние се намира. Установих, че е започнал разгрома на този кабинет; стигнало се е дотам, че ламинираните портрети на философи, с които той беше украсен (за което бяха дадени доста служебни пари по Ваше нареждане при устройването на кабинета), вече са започнали да бъдат сваляни от стените, да бъдат мачкани и унищожавани; ако не се направи нещо, ако не бъде спряна тази тенденция, предвиждам, че до месец-два от приятната, стимули63

ращо обучението по философия обстановка в кабинета, която създадохме с толкова усилия, няма да остане нищо. Дочувам подобни отзиви от множество други преподаватели, същото се случва и в другите кабинети, превърнати сега в класни стаи. Смятам, че е разумно да се отмени колкото се може по-скоро тази така необмислено въведена „класна система” и да се върнем към кабинетната. Това исках да ви съобщя в този свой доклад. Моля да погледнете на повдигнатите проблеми сериозно и отговорно, както и подобава за един съвременен ръководител. 28 ноември 2012 г. ПЛОВДИВ

С УВАЖЕНИЕ:

Послепис: Въздържам се да публикувам този свой доклад в блога си, но държа да отбележа, че ще го сторя в мига, в който разбера, че по поставените от мен и този път въпроси Вие не благоволявате да изразите каквато и да било реакция…

До Директорката на ПГЕЕ-Пловдив ДОКЛАД от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

Уважаема госпожо Директор, Преди известно време Ви писах доклад, в който поставих отново проблема с Х Б клас, чакащ своето решение. Тогава заявих, че администрацията във Ваше лице, след като е известена по надлежния ред за съществуването на проблема, е длъжна да предприеме всички ония мерки, които са в нейна власт, за срочното му решаване в положителна посока. Вие, доколкото ми е известно, правихте някакви анкети по случая с класа, с чиито резултати моя милост все още няма възможност да се запознае, въпреки неколкократните настоявания от моя страна. Удивителното е – длъжен съм да споделя тази констатация – че проблем и конфликт, който може да бъде решен от директора за няколко минути, продължава да тлее вече месеци, без Вие все още 64

(доколкото ми е известно) да сте предприели надлежните стъпки за неговото разумно решаване. Вчера, 12 декември 2012 г. имах възможността нагледно да се убедя, че ако все пак сте предприели някакви стъпки в тази посока, те явно са били напълно погрешни, тъй като техният ефект е коренно противоположен на оня, който разумният човек може да очаква. Ето какво се случи в този клас вчера, което илюстрира верността на тази констатация. Но преди това искам да кажа следното: аз не зная дали Вие изобщо сте разговаряли с класа по решаването на инцидента; най-естественото е такъв един разговор да се проведе и с мое участие, но понеже такъв все още не е проведен, аз предполагам, че Вие най-вероятно сте разговаряла с класа без да сте счела за необходимо да ме поканите на разговора. Аз имах няколко часа вече с този клас, въпреки че съм в пълна неизвестност относно Вашите мероприятия в тази посока, счетох за нужно да заявя на класа, че очаквам Вашите реакции и действия – и че разчитам на намесата на директора за решаването на проблема. Класният ръководител също не прояви инициатива да разговаря с мен по проблема, тъй че аз наистина съм в пълна неизвестност относно това какви мерки администрацията предприема, за да реши конфликта. Аз за възниквалата и усложняващата се ситуация мога да съдя само по реакциите, по поведението на учениците. Интересното е, че няколкото часа, които проведох след инцидента, минаха сравнително добре, въпросните ученици, които най-активно участваха в по-раншния инцидент, не предприеха кой знае какви инициативи за провокиране на скандали и конфликти, сиреч, се държаха приемливо. Но това съвсем не може да се каже за вчерашното им поведение; прочее, случи се следното, по което именно съдя, че евентуални Ваши действия са насърчили и дори провокирали едно такова недопустимо поведение на същите тия ученици. Влизайки в час, забелязах, че класът ме посреща с необичайна възбуда: неколцина ученици взеха да реват с цяло гърло, както, предполагам, реват африканските слонове в периода на половото размножение; изчаках да се нареват донасита, или поне докато издържат гласните им струни на необичайното напрежение; с просто око се забелязваше, че в такова едно посрещане на преподавателя някои ученици проявяваха специално и необичайно усърдие и старание. Аз с нескривано любопитство изчаках въпросните ученици да се нареват колкото им душа иска и след като сякаш поутихнаха, дори им предложих, че ако имат още сили, да опитат пак; част от публиката със сияещи от удоволствие лица очакваха моята реакция на така и така организираното специално посрещане на преподавателя този път. Опитах се все пак, независимо от всичко, да започна часа; оказа се, че класът е невероятно дезорганизиран и възбуден от нещо, т.е. моите усилия останаха напразни. Някакъв ученик подхвърли нещо за някакъв "доклад", който учениците били написали, както разбрах, по мой адрес; други ученици почнаха да го мъмрят че издава "тайната", трети старателно се хилеха, с оглед да се вдига колкото се 65

може повече шум, та часа да не може да започне. При това положение предложих класният отговорник, ако обича, да иде да повика директора или негов помощник; минаха няколко минути, в които се разбра, че това мое разпореждане няма да бъде изпълнено; някои ученици предложиха сам да ида да си повикам директора и пр. Опитах да разговарям с ония ученици, които се бяха подготвили по темата, но тъй като нямах възможност и условия, поради извънредния шум, да разговарям с тях, поради което в един момент ми се наложи наистина да заявя, че излизам за няколко минути, за да повикам сам директора или негов помощник. Това беше четвърти час, сиреч, някъде към 10.50-10.55 ч. аз съм бил при канцеларията на директора; оказа се, както ме извести секретарката, че Вие сте в час; всички кабинети на помощник-директорите бяха заключени, не можах да намеря нито един от тях; веднага се върнах в класната стая на Х Б клас, т.е. бавил съм се не повече от 2-3 минутки. Когато влязох в класната стая, оказа се, че по-голямата част от учениците вече са я напуснали, останали бяха 7-8 човека. Проведох часа по-нататък с тях; прочее, неколцина от излезлите ученици се върнаха. Дадох възможност на учениците, които се бяха подготвили по темата, да се изкажат, и ги оцених. Зададен ми беше един въпрос по темата от ученик, на който отговорих по-подробно. Поставих и един нравствен казус (по нашумелия в медиите случай с т.н. пияна учителка) и си позволих да изразя своето тълкуване с надежда да се появи дискусия. Няколко минути преди края на часа се опитах да поговоря по случилото се началото на часа. И тогава именно един ученик с нескриван враждебен тон ми заяви, че "не трябвало да си мисля, че е толкова трудно директор да уволни един учител". Проявих любопитство към това изказване (което не се връзваше много с контекста на разговора) и дори, с оглед да провокирам мисълта на учениците, си позволих да заявя "вероятно е доста трудно директор да уволни учител, явно не е по-малко трудно от това учител да уволни директор". Явно на учениците обаче им се говореше по тази тема, което ми даде основание да си помисля, че неочакваното от мен скандално поведение на въпросните ученици в началото на часа, с което Ви запознах в този свой доклад, е добре обяснимо, ако на учениците по някакъв начин им е дадено да разберат, че моето собствено уволнение предстои, дори, тъй да се рече, е вече "на дневен ред". В тази връзка ми се ще да кажа още нещо. Вчерашният ми ден беше особено напрегнат и по лични причини. Аз още във вторник (когато Ви помолих да ми разрешите да тръгна по-рано, без да изчакам и да проведа часа за консултациите си, понеже се наложи спешно да пътувам до Долна баня, за да взема с колата майка си за преглед в неврологично отделение на пловдивска болница, където тя се лекува от преживян инсулт) пътувах за родния си град, а пък вчера, в сряда, в ранната утрин, я закарах в болницата, с надежда тя да мине прегледите колкото се може порано, та след това аз да смогна да си взема часовете (имах 3 часа след голя66

мото междучасие, с един "прозорец"); стана така, че лекарката се забави до 10 часа, чакахме я с голямо напрежение, успя да я прегледа за 10-тина минути, след което, слава Богу, успях да се придвижа до училището; наложи се възрастната ми и болна майка да ме изчака в учителската стая докато си взема часовете, след което трябваше да я заведа отново в дома й в град Долна баня. Та както и да е, пиша това, за да Ви уведомя, в тази напрегната за мен ситуация вчерашната провокация в Х Б клас доведе до рязко влошаване на здравословното ми състояние: сърцето ми достигна шеметен и крайно неравномерен (прескачащ) пулс, при което на мен лекарите са ми заявили, че когато се случи това или трябва да викам бърза помощ, или поне да лягам на диван и да стоя докато сърцето не се поуспокои; разбира се, вчера нямах тази възможност, нещо повече, наложи се да крия здравословното си състояние от майка си, сама тежко болна, да шофирам с часове до Долна баня без да се издам, че не ми е добре, а след това да се върна обратно до Пловдив; както и да е, слава Богу, преживях някак изпитанието. Длъжен съм обаче да Ви уведомя, че сърцето ми все още не се е успокоило, прекарах почти безсънна нощ, а ето, сега, в ранната утрин, пиша този доклад до Вас с надеждата най-сетне да разберете, че ни бива така лекомислено да си играете със съдбата на Вашите подчинени, защото ето, оказва се, Ваши грешки по отношение ескалиращия, вместо да затихне, инцидент на Х Б клас, току-виж, могат да доведат и до трагичен изход, предвид в случая моето недобро здравословно състояние. Но това не е всичко – както се казва в известната телевизионна реклама. Вчера загрижени колеги ме известиха, че в училището протичала… подписка срещу мен с неизвестни искания (най-вероятно с искането „народният враг А.Грънчаров” да бъде отстранен немедлено от „колектива”!), не зная кои са организаторите, но подозирам, че това са Вашите усърдни две-три фенки (едната от които на пенсионна възраст), които вече успяха да сторят умопомрачителни глупости на проведеното преди време Общо събрание и Педагогически съвет, когато предложиха, с оглед "злодеят Ангел Грънчаров" някак да бъде озаптен, да се внесат нарочни промени в правилника и в Етичния кодекс относно използването от учителите на интернет и прочие, вярвам, се сещате за този скандал, организиран от Вашите горещи почитателки. Както и да е, нека да правят каквото си искат, но тук съм длъжен да посоча, че Вие лично, като директор, носите ПЪЛНАТА ОТГОВОРНОСТ за всичко, което се случва в училището. Факт е, че психологическата атмосфера, породена от Ваши неадекватни действия, се влоши рязко през последната учебна година, в този процес, което е недопустимо, са въвлечени, както виждаме, не само учители, но и ученици, опитите Ви за разправа с такива като мен влияят злотворно върху училищния живот, длъжен съм да Ви предупредя: това е игра с огъня, а Вие лично носите, повтарям, ПЪЛНАТА ОТГОВОРНОСТ за всичко. Това сама трябва да го знаете, но явно не го дооценявате, а, предполагам, упоени67

ето Ви от властта е довело дотам да си въобразите, че можете да правите всичко, което Ви хрумне; не е така. Ето, сега се оказва, че Вие поемате пълната отговорност за поведението на тия ученици от Х Б клас, които си позволиха, насърчени от Вас, да погазят всички норми на отношенията ученик-учител. Не зная дали си давате сметка, че поведението на тия ученици не може да бъде изтълкувано другояче освен ето как: щом директорката им е показала, че така люто мрази Ангел Грънчаров, то явно всичко, което води до злепоставянето на това лице, е добре дошло и ще бъде оценено ласкаво от самата директорка. Това именно и показва, че сте допуснала да си играете с огъня, понеже директор да стои зад такива действия на ученици срещу действащ учител е недопустим абсурд, е пълна аномалия, е нещо, което здравият разсъдък не може да го побере. Но ето, то се случва. С поредица от грешки Вие доведохте един лесен за решаване казус до ужасяваща сложност, до невъобразим абсурд; сега Вие самата сте длъжна да разнищите казуса, в който сама така неблагоразумно се заплетохте. С интерес очаквам Вашите нови инициативи в тази посока. Предлагам Ви обаче СПЕШНО да се проведе диалог в мое и Ваше присъствие с класа с оглед все пак да бъде спасено онова, което още не е погубено. Не вярвам да се държите така алогично понеже сте повярвала, че след седмица е... краят на света! 13 декември 2012 г. Пловдив

С УВАЖЕНИЕ:

До Директора на ПГЕЕ-Пловдив ТУК ДОКЛАД

от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

Уважаема госпожо Директор, Не мога да скрия: силно съм обезпокоен от случващото се в нашето училище. Признавам си, на моменти се питам, изхождайки от това, което наблюдавам около себе си: дали пък хората не се държат така неадекватно понеже явно има нещо вярно в приказките за т.н. „край на света”? Изглежда така 68

следва да се държат ония, които съвсем са се отчаяли, понеже са предусетили, че вече нищо няма значение, щом като съвсем скоро светът ще се сгромоляса в пламъци?! В такава една ситуация някои хора без замисляне жертват достойнството си, градено с години и десетилетия. Иначе как мога да си обясня това, че главна учителка, преподавателка по история, вчера цял ден в учителската стая дори и в мое присъствие без смущение убеждаваше колегите ми, че „тоя Ангел Грънчаров явно прекали, щом като в доклада си за нравственото възпитание на младежта обяви учителите от нашето училище за… луди!”. Да, невероятно, но факт, от тоя сорт разговори се състояха вчера; престорих се на разсеян, макар да се наложи да се ощипя, за да се убедя, че не сънувам. Г-жа Костова била получила, както сама ми каза, специални инструкции от Вас по повод на упоменатия ми доклад, явно затова така е усърдна в действията си по подкопаването на моя собствен нравствен имидж. Значи, оказва се, е едва ли не престъпление да си загрижен за пропуските и грешките в нравственото възпитание на младите, което осъществяваме – без да се интересуваме особено от напредъка на човечеството в тая така деликатна сфера? Не мога да повярвам че е истина и това, което сам видях с очите си по повод историята с Х Б клас. ОК, Вие заедно с мен влязохте в този клас, за да разнищите случая. Но какво всъщност се случи? Какъв е ефектът от случилото се? – задавате ли си тези въпроси? Имам предвид ефекта върху съзнанието на провинилите се ученици, на които Вие така и така не счетохте за нужно да направите някаква най-елементарна забележка, в смисъл, че така не се прави по време на час! Не, Вие пак се постарахте да подведете случая към явно толкова приятната Ви страна и посока: за това колко е странен тоя г-н Грънчаров, колко той е лош и пр. – и с упоение разпитвахте учениците какво тоя изверг Грънчаров си позволява да прави с тях. Учениците дълго време мълчаха, явно и на тях им е крайно неудобно да се плъзгат по плоскостта, по която Вие ги подтиквате. Е, някои се осмелиха. Казаха си мъката. Вие пак се престорихте на разсеяна и никой от Вас не чу и най-малък упрек към учениците, които дръзнаха за втори път да устроят скандал и да провалят часа. Давате ли си сметка какво означава това? Ако не си давате сметка, аз ще Ви кажа какво означава: това означава, че пристъп на някаква коварна емоция Вие си позволихте на дело да подтиквате, да насърчавате тия същите ученици да правят каквото им скимне в часовете! Те вече знаят, че каквото и да направят, укор от Вас няма да получат, напротив, Вие съучастнически ще им се отблагодарите, като пак ще се постараете всичко да прехвърлите върху гърба на „оня там Грънчаров”. Повтарям, понеже случаят е уникален даже и за историята на многострадалното българско образование и училище: директор застава зад недисциплинирани, хайде, да не ги нарека хулиганстващи ученици, на дело директно насърчавайки ги да продължават да правят обструкции на действащ учител! 69

И какво излиза, какво може да постигне в такава една ситуация този учител, в случая моя милост – позволете да запитам?! Нищо. Понеже институцията – а училището е едно образователно, духовно, възпитателно учреждение – в случая застава, във Ваше лице, с целия си авторитет зад буйстващите ученици, които си позволяват обструкциите спрямо един мъчещ се да наведе порядък и да си гледа съвестно работата учител! Ето това е нещо, което нормалният човешки разсъдък не може да го побере. Аз затова, както казах в началото, на моменти наистина имам чувството, че краят на света иде – ако вече не е дошъл. Не може по такъв начин да се държи един действащ директор. Така не подобава. Азбучна истина е, че директорът, в сътрудничество с учителите, провежда единна политика с оглед доброто (ползата, успеха) на учениците. Вие смятате ли, че е за доброто на учениците това, което дръзнахте да направите?! Поемате ли отговорността в този клас нататък да не се води нормален учебен процес? Аз Ви писах в един свой предишен доклад: от момента, в който сте запозната със случая и поради бездействие или погрешни действия на дело започнахте да насърчавате дадената категория ученици в тяхното обструкционистко поведение, Вие фактически поехте пълната отговорност за тяхното поведение! Удивлявам се на смелостта Ви, честно говоря. Умът ми обаче немее пред абсурдността на случващото се пред очите ми. По-късно вече разговаряхме няколко пъти, опитвахме се да си уясним позициите. Никакъв видим напредък не се получава. Вие, като капак на всичко, се опитахте да си измиете ръцете по следния крайно обиден преди всичко за Вас начин, възприемайки удобната теза: за всичко е виновен Ангел Грънчаров, който „явно не умее да се справя с работата си на учител” (!). Една крайно удобна теза, която Вие сте длъжна да приемете, за да се оневините – понеже, както по-горе заявих, след случилото се, Вие, не някой друг, носи вече пълната отговорност за случващото се, понеже проиграхте шанса да овладеете ситуацията и да излезете достойно от нея. А ето, така прехвърляте отговорността върху мен. Е, аз не съм малодушник, който ще позволи да му приписват чужди вини. Държа да Ви обърна внимание върху следното, белким проумеете все пак какво става и какво си позволявате да твърдите, опитвайки се да убиете съвсем моето достойнство, моето себелюбие. Да, държа да подчертая: всяка личност трябва да бъде щадена, понеже всяка личност има частици себелюбие, ако щете, наречете го самоуважение, без което не може да съществува. А Вие, без да Ви мигне окото, си позволихте да ме наречете пълен некадърник! Значи аз 30 години съм преподавател, живота си дадох за тая неблагодарна професия, а съм бил абсолютен некадърник, който съвсем не умее да си гледа работата?! Чувате ли се какво приказвате, уважаема госпожо Директор?! Кой Ви дава право по този грозен начин да тъпчете моята личност?! А аз, държа да го знаете, съм личност, която държи на достойнството си. Гаври над личността си не съм позволил никога, няма да позволя и Вам. 70

Нищо че сте директор. Длъжен съм обаче да Ви уведомя, че това, че сте директор, не Ви освобождава от дълга Ви преди всичко друго да сте човек. Безчовечно е Вашето отношение към мен, уважаема госпожо Директор, поне малко от малко чувствате ли това?! Ако не го чувствате, нещата наистина са вече крайно ужасни. Краят на света дали вече не е дошъл? Оказа се, че Вие сте наредила на педагогическия съветник (психолога) на училището отново да направи анкета Х Б клас, и отново само ми показахте „дискредитиращите” ме резултати, които били доказвали Вашата правота, правотата на Вашата теза, а именно, че „за всичко е виновен злодеят Грънчаров”. Пак заявихте, че няма да ми дадете копие от справката, съдържаща резултатите от анкетата. Една анкета се прави, за да даде информация на заинтересованите лица относно случилото се, с оглед да намерят позитивен изход от сложилата се ситуация. Вие за какво правите тия анкети, след като систематично криете техните резултати от мен, главният заинтересован? Или главният „заподозрян”? Ако за Вас анкетата е поредният „компромат” спрямо моята личност, държа да Ви уведомя, че вървите в съвсем грешната посока. Аз съм учител със стаж 30 години, от повече от 20 години имам найвисшата квалификация – т.н. „първи клас”. Автор съм на много книги и учебни помагала. Никога до този момент в дългата ми кариера длъжностно лице не се е осмелявало по такъв драстичен начин да ме унизява, да не зачита постиженията и квалификацията ми. Във Вашите очи, по Вашите думи излиза, че аз съм пълен некадърник. ОК, мислете си каквото искате за мен. Проблемът е, че Вие не мен, а само себе си можете да дискредитирате по този начин – щом изобщо Ви е минала такава една идея в главата. Срамно е да се мисли и да се говори така, уважаема госпожо Директор! Позволете съвсем човешки да Ви кажа това: хора сме, нека да бъдем поне малко човечни! Нищо че Вие сте Директор, а аз – само учител, преди всичко сме хора. Това е най-важното. Нека да се уважаваме. Драстичното Ви неуважение към моята личност, нежеланието Ви да вникнете и да оцените моите преподавателски инициативи и иновации, стремежа Ви да насъсквате ученици срещу мен, техния преподавател, т.е. да си разчиствате сметките с неудобните Ви преподаватели, използвайки за целта ученици, е нещо, което е крайно недостойно, нещо повече, то е недопустимо дори и за нашите условия поведение, понеже се разминава с най-базисни изисквания на човешкия морал, да не говорим пък за правото, за закона. Аз продължавам да се чудя дали не сънувам, дали това е истина, или пък е сън, предвещаващ края на света. Абсурдно е, никога не съм вярвал, че ще доживея някой ден такива дни. Е, доживях ги… Не зная дали си давате сметка, но тия събития рефлектираха в цялата училищна общност. Носят се какви ли не слухове – и сред учениците, и сред учителите. Напрежението ескалира. Всички са подложени на потребност71

та от следния избор: дали, в името на собствения комфорт да пожертват достойнството си, или, с оглед съхраняването му, да се осмелят да заемат твърда, ала рискована позиция. Другояче казано, изборът е: да продължавам ли да мълча и да се опозорявам, или да направя нещо, та тровещото отношенията ни напрежение белким някак намалее. Ситуацията наистина е уникална. Уникално е и Вашето нежелание нещо да предприемете с оглед да се намери естествен отдушник на напрежението. Примерно, да предизвикате оздравителни спрямо атмосферата в училище дебати. Да, трябва много да се разговаря за да се освободи напрежението, тровещо отношенията ни в училище. За да си уясним позициите. Всеки в една такава ситуация е принуден да заеме позиция. Всеки може нещо да каже, да изрази емоцията си. Вие обаче не ни давате възможност да го сторим. Продължавате да управлявате чрез „оперативки”, на които спускате директиви и заповеди. Крайно време е да се проведе поне извънреден учителски съвет. Или дори извънредно Общо събрание. С участието, повтарям, и на ученици. Не, няма такова нещо. Легалните, нормални за демокрацията механизми не действат, за сметка на това продължават да се ширят клюките, интригите, слуховете, в които мълвата и „злите езици” се вихрят както си искат. Това продължава да трови още повече атмосферата в училище. На фона на всичко ексцесиите на повярвалите в своята безнаказаност ученици продължават. Уважаема госпожо Директор, нима само Вие още не сте разбрала, че анархията отдавна се е възцарила в ръководеното от Вас образователновъзпитателно учреждение? На фона на всичко това се провежда „подписка”, събираща подписи върху един списък с постиженията на Вашата администрация и Вам лично, които някакъв си „неидентифициран философски субект” не уважавал достатъчно (!). Нещо такова пише в тази подписка. Давате ли си сметка какво означава полагането на подпис под един такъв текст? Осъзнавате ли си, че подобен начин за разправа с личности е характерен за отдавна отминала епоха? Наистина, някои хора явно живеят в други времена, щом в главите им е хрумнала идеята за една такава подписка. Нима не се намериха хора със здрав разсъдък, който да възпрат провеждането на такова едно глупаво мероприятие? Защо поне Вие не се възпротивихте? Интересно е с каква цел подготвяте тази подписка? „Народния враг” Грънчаров е осъден чрез подписка далеч преди всеки съд, „народния съд” действа необезпокояван и в нашите нови, демократични времена. Франц Кафка ряпа да яде пред абсурдите на нашето всекидневие! Докъде я докарахме обаче, да, нищо чудно краят на света вече да иде, да е наближил, аз осезаемо чувствам диханието на идещия пожар… Вече няколко дни г-жа Лили Попова кажи-речи всяко междучасие ме умолява повече да не пиша в блога по тия случки, понеже това вредяло на имиджа на училището. Разговорите с нея ме убедиха, че тя наистина силно е разтревожена. И с други хора, предполагам, е така. Апелира към моята съ72

вест, говори ми за това, че ето, идат светли празници, нека да се смирим, нека да проявим човечност, нека да се покаем поне малко. Вярно, съзнавам, с моите публикации в блога по най-горещите проблеми на училищния живот аз отправих много силна провокация, явяваща се по същество апел и покана за разговор, за дискусия по същите тия проблеми с оглед търсенето на разумните решения. Тази е моята цел, а не да руша нечий имидж. Изобщо нямаше да се стига до тия писания в блога ако в училището имаше условия за нормален и ползотворен диалог. Но такъв няма. Всички мълчат, а интригантите се вихрят както подобава за „последните времена”, за времената преди края на света. Ако някой се обади да каже нещо „по така”, клакьорите мигом ще го освиркат – за да му запушат устата. И ето, понеже няма условия за нормален човешки диалог, на мен ми се наложи да пиша в блога си, където на спокойствие мога да заявя какво мисля. Тази е единствената причина. Друга причина няма. Е, зная, можеше да не стигаме дотам. Още с първите ми публикации Вие можехте да направите нужното напрежението да се излее в нормални дебати с участието на всички, които имат какво да кажат. Не пожелахте да направите това. Е, в резултат се получи това, което се получи. Аз продължавам да смятам обаче, че гласността, публичността в условията, в които в една общност няма потребните условия за пълноценен дебат, е единственото законно средство за предизвикването му. За провокирането, за пораждането му – употребете каквато искате дума. Всеки от нас има конституционното право на свободно изразяване на мислите си. Няма закон, съображение или норма, която да може да посегне на това фундаментално човешко право. От един такъв дебат ще спечелят всички. Демокрацията е благо, от което не бива да се отказваме заради фелдфебелския принцип „Няма да мислиш – щото началството всичко знае!”. Уви, сред нас явно има хора, които продължават да изпитват недоверие към демокрацията и носталгия по блажените времена, в които началството и „партията” всичко знаеха – и при това бяха непогрешими. Е, няма да се върне това блажено време, уверявам ви. Няма да допуснем връщането му. Ще се борим тази злокобна участ да не ни сполети отново. Така виждам аз нещата. Как ги виждате Вие ми е неизвестно, но мога да се досещам. Потребен обаче е диалог. Трябва много да се говори, трябва на всички, които имат какво да кажат, които се вълнуват, да се даде възможност свободно и спокойно да заявят това, което мислят. Аз съм убеден, че едни такива дебати ще имат крайно оздравяващ ефект. И ще помогнат да открием работещи решения за излизане от тежката криза, в която ръководеното от Вас учреждение изпадна особено в последната година. Преди няколко дни публикувах един текст в блога си, който, вярвам, сте чела. Но въпреки това сега решавам да Ви го предложа и в официален порядък, като възнамерявам да го прикача към този мой доклад. Засега ще се 73

въздържа настоящия доклад да го публикувам в блога си, давайки Ви шанс преди това да обсъдим ситуацията „на живо”. Моля Ви да вникнете в това, което по-горе написах – и в това, което се съдържа в прикачения към доклада текст. Моля, не приемайте всичко, както се казва, „на нож”! Ако нещо допълнително Ви интересува, питайте ме, ще Ви отговоря. Много ми се иска диалогът между нас да стане значително по-конструктивен. И пълноценен. Факт е, че засега това не се получава. Аз съм открит към един такъв смислен диалог. Убеден съм обаче, че не само ние, на „четири очи”, трябва да разговаряме, а е потребно да се проведат разговори в по-широк състав, с участието на умни, мъдри, опитни хора, каквито в нашия колектив, за щастие, има. Аз съм готов да предложа неколцина такива. И Вие предложете. Подхвърлих идеята да се проведе нещо като „кръгла маса” по най-горещите проблеми на училищния живот. Ето, сега най-официално правя това предложение и в доклада си. По-долу, в прикачения текст, съм го обосновал. Помислете и решете сама. Една такава „кръгла маса” може много да спомогне позициите да се изяснят и атмосферата в училището да се подобри. Сега-засега нека да не занимаваме висшестоящите инстанции. Нека да си дадем още един шанс. Аз така мисля, ето, предлагам го. Вие решавайте какво да правите. Имам доброто чувство и намерение, а също и надеждата, че всичко, при добра воля, може да бъде решено в положителна посока, за доброто на цялата училищна общност. Аз само предлагам, Вие решавайте. Очаквам с нетърпение решението Ви. 18 декември 2012 г. Пловдив УВАЖЕНИЕ:

ПРИЛОЖЕНИЕ КЪМ ДОКЛАДА: Като част и органично допълнение към този доклад нека да се разглежда текстът, писан на 15 декември 2012, събота, който публикувах в блога си под заглавието:

ПРОТИВОРЕЧИЕТО ВОДИ НАПРЕД – И НОВОТО СЕ РАЖДА В БОРБА И МЪКИ... Думите в заглавието ("Противоречието води напред") са фрагмент от една мисъл на Хегел, а пък дори Аристотел е писал, че "Всичко в живота произлиза от борба". Затуй илюзорната "пълна хармония", "абсолютното съгласие" без никакви различия и противоречия всъщност е подобно на мъртвило. Това са най-прости, азбучни истини на философията, пък и дори не толкова на нея, а на обикновения здрав разсъдък. За щастие ние, хората, няма как да започнем да мислим еднакво, да виждаме нещата по един и същ начин, всичко да оценяваме отново еднакво, да имаме съвсем еднакви разбирания, убеждения, вкусове и пр. Различията между нас, хората, са найестественото нещо на този свят – и в този живот. Затова от тях не бива да се плашим, напротив, трябва да ги приветстваме. Затова да се правим на скандализирани, че някой си мисли различно от нас е твърде глупава работа; трябва да се радваме когато по един и същ въпрос се появят различни мнения и разбирания, понеже едва тогава, на тази основа, може да се появи смислена дискусия или диалог, в който да се открои най-доброто решение на проблемите. Наопаки на това, а именно когато в една общност цари "единомислието", което, няма как, обикновено се основава на фелдфебелското правило "Началството никога не греши!", то тогава рискът от вземането все на погрешни решения е огромен, непрекъснато съществуващ. Когато си член на някаква общност, склонна към "пълното съгласие" и "липсата на съществени противоречия", тогава си поставен в коварна ситуация: даже и да имаш някакви съмнения в правилността на предлаганите решения, си изкушен да ги потиснеш, само и само да не се окаже, че ако дръзнеш да спориш и да критикуваш, ще се превърнеш в "критикар", в "черна овца", в "трън в очите" най-вече на началството и т.н. Заразата на конформизма е подобна на смърт за общностите, застрашени от проказата на единомислието. Такива общности са нежизнеспособни, в тях цари авторитаризъм, "единоначалие", подлизурство, в тях преуспяват в кариерата най-посредствените и направо некадърните, щото отколе се знае, че кадърният човек трудно може да бъде удържан да не мисли различно, да не критикува, сиреч, да бъде заставен да си мълчи, да се подмазва, да угодничи и пр. Ето затова е така решаваща и дори съдбовна ролята на мениджъра, на ръководителя, на управителя или собственика на дадена фирма или организация. Неоспорим факт е, че у нас съзнанията са оковани във веригите на твърде стари, демодирали представи, плод на преживяното унизително време на комунизма, които са във фундаментално противоречие с изискванията на съвременния живот. В който стожерът, около който всичко се върти, е сво75

бодната, суверенна личност и нейната инициатива, правото й на иновации, на различност, дори правото й на грешки. По моя преценка ние, българите, затова все още нямаме видими, значими, сериозни постижения по пътя на свободния живот и на инициативата на суверенните собственици: понеже не сме повярвали в самите себе си, понеже в мнозинството си сме предимно малодушни страхливци и бездейни мърморковци. Да не говорим за това каква е атмосферата в организациите, които пък са под монополната власт и разпореждането на държавата, сиреч, на държавната бюрокрация. Такава една изцяло капсулирана и мухлясала от комунизъм сфера е сферата на държавното образование, е сферата на българското училище (включително и университетът). Тук никаква съществена, принципна реформа не беше направена; нашите училища са нещо като резерват на комунизъм, в който всичко е подчинено на принципите на т.н. "демократически централизъм": министърът и чиновническата напаст около него имат абсолютната власт (те олицетворяват догмата "Партията никога не греши!"), а пък във всяка отделна образователна структура, във всяко учреждение, във всяко училище директорът (с кохортата си от верни подлизурковци) е абсолютен властелин или диктатор, който си прави каквото му скимне. Ден първи на демокрацията, именно 10 ноември 1989 година още не е дошъл за българско образование и училище – и няма надежда скоро да дойде, в светлината на новия, пореден "суперреформаторски" закон за образованието, който Парламентът тия дни приема. Този закон е направен по вкуса на всевластната бюрокрация и с приемането му ще бъде погребана всяка надежда за някаква съществена промяна, камо ли пък за поврат в тази най-важна сфера от живота на обществото, където се "кове" интелектуалният, човешкият, личностният ресурс и потенциал на нацията и страната. Аз от 30 години работя с сферата на българското образование, работил съм и в гимназиалната, и в университетска му степен, поради това имам богати наблюдения за истинската, за действителната ситуация в нея, която оценявам като катастрофална, уподобявам я на агония, на предсмъртни мъки и терзания. Много съм писал и говорил за абсурдите на българската образователна система, на българското училище, за злотворния дух на разложение в него, за това, че допускаме нещо непростимо: погубваме силите, дарбите, потенциала на младежта, бъдещето на нацията ни. Три книги написах напоследък за образованието, за катастрофата в него и за все още съществуващите шансове нещата да се променят, но не козметично, а истински, та да излезем най-после от тресавището, та да стъпим на здрава почва, та да тръгнем напред, влизайки в синхрон с потребностите на времето и на съвременния свят. Първата ми книга носи заглавието ИДЕИ за една нова философия и стратегия на образованието в България и в нея, както показва заглавието, разглеждам най-фундаменталните и съдбовни въпроси на българското образование; втората е посветена на университетското образование и носи заглавието 76

ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, с подзаглавие Що е академичност и доколко тя вирее у нас?, а третата разглежда проблеми на българското училище и е озаглавена НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (подзаглавието й е Есета за освобождаващото образование. Сега подготвям четвърта книга все по тия проблеми, която се нарича (засега и условно) ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ФИЛОСОФ-БУНТАР и в нея описвам превратностите на борбата, която водя за демократизацията на училищния живот в едно конкретно училище, училището, в което работя, именно ПГЕЕ в Пловдив. Но да се върна на подетото вече разсъждение, да опитам да го продължа и доведа до мисълта, която искам непременно да изразя тази сутрин. Ще бъда директен. Идеята ми е тази: добрият училищен мениджър (директор), който обаче не е продукт на командно-административната система, който не е сляпа жертва на господстващите стереотипи и манталитет, който е ръководител от либерален, демократичен, неавторитарен тип, е същинска рядкост в нашите условия – и е обречен, поради действащия безжалостен механизъм на системата (т.н. "порядки") на неминуем провал, на низвергване; такива директори, ако (и доколкото) ги има, са нещо като "бели лястовици" в сговорното директорско ято, състоящо се все от хищни птици, именно ястреби, соколи, орли, кондори и не знам си какви още от жестоки по-жестоки пернати. Аз познавам един такъв директор, който през цялото лято на 2012 г. водихме тежка борба за неуволнението му, понеже той беше предизвикал гнева на висшестоящото началство: става дума за директора на Спортното училище "Олимпиец" в Перник г-н Райчо Радев, философ по образование и призвание. Познавам, и то добре, още един такъв ръководител – и това е доскорошният директор на училището, в което все още работя, именно инж. Венелин Паунов. Аз много съм писал за този без преувеличение велик човек, отдал целия си живот на българското образование – и на преуспяването на бившия, но така знаменит "Техникум по електроника и електротехника" в Пловдив, сега наричащ се с безизразното "ПГЕЕ". Г-н Паунов вече не е ръководител на нашето елитно училище, той биде пенсиониран. Този човек, владеещ до съвършенство изкуството на управлението на такива фини човешки общности, беше успял да създаде такава човечна атмосфера в училището, че всички, и учители, и ученици, и целия персонал работеха с вдъхновение - отдавайки всичките си сили на нелекото си занимание, свързано, без преувеличение, с нещо непостижимо трудно: с ваятелството на човешките души, на човешки личности. Тогава всички успявахме да се сработим по великолепен начин - и всеки се изявяваше с най-доброто, което личността му разполага и таи. Аз лично преживях в тия години невероятен подем на творческите си сили, предполагам, така е било и с останалите ми колеги – като съдя по отзивите им и за тях е било точно така. От това знаменито училище излизаха генерация след генерация способни, добре подготвени ученици и възпитаници, които се пръснаха по целия свят, разнасяйки славата му. Нашето образователно учрежде77

ние беше доведено до невероятни висоти, а задържането на този бляскав имидж на гимназията задължава всички нас в новите условия, в които вече имаме ново и то, трябва да признаем, твърде неопитно в така сложната дейност ръководство. Ето в тази връзка ми се ще да кажа нещо важно. Аз от доста време, вече втора учебна година, имам проблеми, дори конфликти с това ръководство. Не крия това, напротив, дадох пълна гласност на случващото се. Дълбоко съм убеден, че правя голяма услуга на ръководството, изтъквайки негови грешки или принципно погрешни виждания или подходи. Смятам, че мой дълг е да не си затварям очите когато виждам грешките, защото един загрижен за бъдещето на организацията служител би следвало да рискува и да приеме някои (временни) неудобства, щом съзнава, че ръководството, ако не бъде възпряно, би могло да донесе какви ли не, и то найразнообразни поражения заради погрешните си разбирания. От друга страна добре съзнавам, че претенциите към ръководството, предвид неопитността му, не трябва да са прекомерни, при това трябва да са съвсем доброжелателни; за жалост, това не се получи винаги, ние често влизахме в прекалено остри спорове, аз бях наказан дисциплинарно, изобщо "сработването" ни сега-засега не провървя. Висшестоящите институции, трябва да признаем, не допринесоха с нищо за изглаждането на противоречията, които се засилиха. В резултат отиде по дяволите прекрасната атмосфера, която цареше в училището преди години; изпълзяха отнейде, неизвестно откъде, змиите на недоверието, на злобата, на завистта, на интригантството, на страха, на лукавостта, на подлизурството, на ласкателството, на самоунижението и т.н. Ситуацията, както се казва, стана "сложна", прекалено даже. Вместо проблемите да се опростяват и решават, те се усложняваха – и напрежението ескалираше. В такава обстановка даже най-простото става невъобразимо сложно, сложно до абсурдност. Психологическият климат в училището се отрови – сякаш тръбите на всички мръсни изпарения на Комбината за цветни метали, който е в Пловдивското поле, бяха докарани и инсталирани в кабинетите и коридорите на нашето училище. Всеки ден разговарям с какви ли не хора в нашата общност, а наймного разговарям с учениците. Разбира се, с учениците по проблеми на училищния живот разговарям само в случаите, в които те поставят нещо, което ги вълнува. Старая се в учебно време да си върша работата добре, а не да занимавам учениците с това, което лично мен ме вълнува. Чувам какви ли не реакции, понякога и чудати. Примерно тази: вашите отношения с директорката са "лични", конфликтът ви е "личностен", постарайте се да го решите без да занимавате човечеството и обществеността с него! Аз, признавам си, не мога да разбера, нищо че съм философ, какъв смисъл има това изказване; явно много хора съвсем не разбират що е личност щом като употребяват думата в такъв един смисъл. "Личностното" съдържа в себе си всичко значимо за този човек: неговите принципи, убеждения, виждания, ценности; как тогава едни 78

такива противоречия да са "личностни" в смисъл, че касаят нашите "суетни субективности", нашите капризи – това ли се има предвид под "личностно"?! Истински значимото за нас, човеците, винаги има една личностна форма на съществуване и изявяване. Трябва да отхвърлим марксисткокомунистическата догма, че "личностното" е несъщественото у човека, а пък социалното било "най-същественото"; да имат много здраве от мен комунистомарксистите, но истината точно обратна на това, което им се чини: личностното е истински значимото, а социалното е просто негова функция, то е производно, а не модел или калъп, по който трябва да се нагаждат самите личности. Здрава и жизнеспособна е тъкмо онази човешка общност, която е съставена от свободни, самодейни и суверенни личности, а не от сенките и призраците на комуноидната "социална монолитност" и единство. Толкова по този пункт, въпреки че може още много да се пише. Прочее, трябва книги да се четат от ония, които искат все нещо да разберат, а не всичко да си го "знаят" ей-така, без мислене и осмисляне, т.е. да си стоят под властта на разпространените догми. Тия най-основни, фундаментални и прости зависимости, които е крайно време да се осъзнаят от всеки, съм ги описал най-внимателно в книгите си. Факт е обаче, че много хора около мен ги е страх да кажат какво мислят, особено много пък ги е страх да демонстрират съпричастност с моята позиция: щото рискуват да бъдат обявени за "подривен елемент", за какъвто е обявена моята скромна персона. Това според мен не е нормално, имам предвид не е нормално толкова да ги е страх хората, щото все пак живеем в ХХI век, и то в условията на демокрация, а не живеем в средата на ХХ-я, не живеем все пак в ерата на цветущия, руменобузест комунизъм. Да, ала ето, повечето хора ги е страх. На пръсти се броят ония, които не ги е страх. Което и показва, че дегенерирахме до нивото на толкова идиотската психологическа атмосфера, която беше характерна за най-дивите времена на комунизма. Това не е добър атестат за нашия ръководител, имам предвид новата директорка на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Аз вчера писах, че в момента в училището се провежда "подписка", предполагам, инициирана от самото ръководство, в която се осъжда "някакъв злостен неидентифициран философски субект" (наистина нещо такова е написано за моя милост, без да се споменава името ми, имах възможността вчера да го зърна за миг в самата подписка, която вече е събрала доста подписи!), крайно вреден за училището, който всеки ден "плюе" и "храчи" по него и "уронва" престижа му. Подписката има за цел да декларира постиженията на новото ръководство и дава шанс на всеки служител да покаже верноподаническите си чувства към директорката, което, няма как, един ден ще даде благотворно влияние върху повишаването на цифровото изражение на сумата, която съответният индивид, да речем, ще получи от т.н. "диференцирано заплащане". Вчера дори имах неочаквания шанс да получа разяснение за позицията на инициаторите на подписката директно от устата на една от главните й 79

инициаторки. Разбрах, че тия хора били твърде загрижени за бъдещето на училището, страхуват се да не би да падне неговото реноме; установих съществуването на близост с тях, щото аз също много се боя от това и крайно съм загрижен за съхраняването на наистина високия имидж на нашето знаменито училище. Те се борели за това, и аз се боря за това, всеки, разбира се, по своя си начин. Да, ама моя начин бил вреден, аз пък не мисля така: като придавам обществена гласност на съществуващите проблеми и като пиша всеки ден за перипетиите на борбата за демократизация на училищния живот аз смятам, че нашето училище със самото това застава в авангарда на общонационалната битка за коренни промени в българското образование, т.е. по този начин ние утвърждаваме толкова високия престиж и имидж на знаменитото ни училище. Не е шега: да сме едни от първите, които на дело, съвсем практически, са успели да се демократизират, да заживеят един пълноценен живот, да решат тежките проблеми с немотивираността на учениците за учене, лошата дисциплина и пр., което неминуемо още повече ще повиши качеството на образователната услуга, която оказваме на младите, а най-вече ще даде мощен тласък върху тяхното автентично личностно израстване и укрепване. Така мисля аз, опонентите ми мислят иначе: сакън, да не се разбере в обществото, че имаме проблеми, щото тогава хората кой знае какво ще си помислят - и току-виж, "сами ще отрежем клона, на който седим"! Аз пък мисля иначе, а именно, че ний не сме маймуни, та толкова да мислим за някакъв си презрян клон, на който сме били седели; аз си мисля, че ний сме хора, а като хора и човеци би следвало да не мислим за клоните, а за това как да стъпим здраво с краката си на грешната земя и да поведем люта битка за собственото си поправяне, щото не вярвам някой да вземе да твърди, че сме едва ли не перфектни, че сме нещо като светци, че нямаме кусури, недостатъци, дефекти и пр. Вижда се, че имаме сериозни различия, но щом като имаме и общи осъзнати интереси, именно да запазим високия имидж на гимназията, и не само, ами да го направим още по-бляскав, а училището ни още по-привлекателно, то аз на това основание смятам, че имаме огромната възможност да се споразумеем за всичко, именно с оглед да постигнем целите, които като общност имаме или си поставяме. В тази връзка предлагам следното, което още в понеделник ще предложа на вниманието на училищното ръководство и на цялата училищна общност (най-лесния начин за това е като публикувам всичко още сега в блога си, което именно и правя): 1.) В първите дни след празниците да се обяви нещо като "кръгла маса", на която представители на различните разбирания и виждания (нека засега да не ги наричаме "училищни партии", но те са тъкмо нещо такова, понеже латинската дума "партия" значи на български "част"!) да проведат съвсем свободни дебати, дискусии и чисто и просто разговори по крайно спорните и конфликтни въпроси, да направят нужното да сближат позициите, с оглед 80

изнамирането на ефективни решения, които после да предложат на вниманието на Педагогическия съвет, а и на цялата училищна общност (т.н. "Общо събрание", което обаче не е много общо, щото в него до този момент аз лично не съм забелязал представител на учениците, най-голямата група в общността ни!); 2.) За арбитър на тази "кръгла маса по изглаждане на различията и решаването на конфликтите" да бъде поканен инж. Венелин Паунов, бивш славен директор на училището, който, предвид несъмнените му умения да помирява и умиротворява хората, би бил незаменим и безкрайно полезен за такава една важна роля; 3.) Да се обсъдят на тази "кръгла маса" всички ония най-горещи училищни проблеми, свързани с битката ни за осъвременяване, хуманизиране и демократизиране на цялостните отношения, които съм поставил в своето ОБРЪЩЕНИЕ ДО ЦЯЛАТА УЧИЛИЩНА ОБЩНОСТ, на което до този момент директорката все още не е обърнала никакво внимание (и държи заключено някъде в чекмеджето или дори в коша за боклук); 4.) Т.н. "кръгла маса", вярвам в това, може много да допринесе за възцаряването на така потребния ни дух на колегиалност, разбирателство, сътрудничество, взаимна помощ и прочие, който напоследък взе да ни изневерява нещо, предвид засилването на нервозността и мнителността, тровеща цялостната атмосфера в училище; готов съм да допринеса с каквото мога за постигането на така потребните ни нормални човешки и дори приятелски отношения в общността, на които сме се радвали толкова години в славната ера на Венелин Паунов. Това е моето предложение. ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ на гимназията, който има традиции в организирането и провеждането на какви ли не дискусии, може да стане домакин на тази "кръгла маса"; готови сме да окажем гостоприемството си. Смятам, че всяка група, имаща по-особени разбирания, трябва във вътрешен порядък да излъчи своите представители, които да участват в пълноценния диалог, в така потребните ни преговори. Аз лично смятам, че ученическото съсловие също трябва да излъчи своите достойни представители на "кръглата маса" - в противен случай тя няма да има нужната представителност и няма да изиграе ролята си в начеващия се демократичен и оздравителен процес. Така аз мисля, не зная как други хора виждат предложението ми. Държа да уточня, че директорката г-жа Анастасова би следвало да играе най-основна роля в процеса на сближение на позициите ни на "кръглата маса", защото, както и да го погледнем, тя, въпреки положението си на рабо81

тодател, сиреч, на арбитър, в изминалите месеци, де факто и за жалост, се превърна просто в лидер на една от училищните групировки; на тия преговори, надявам се, тя ще се възползва от шанса да си възвърне ролята на "надпартиен арбитър", на стожер на единството, на хармонията на общоучилищния и същностен образователен интерес на институцията и най-вече на учещите, на учениците, чийто интерес наистина трябва да стои над всичко друго: училището съществува за учениците, а не учениците – за него. Това исках да напиша този път. Стана прекалено дълго и отегчително на места. За което моля за извинение! Моля ви, повярвайте ми, написах всичко с искрено и добро чувство. Дано сте доловили това. Ако и вие подходите с чисто сърце, няма как да не сте го вече усетили...

До Директора ПГЕЕ-Пловдив ТУК

ДОКЛАД от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование Уважаема госпожо Директор, Длъжен съм да Ви уведомя, че твърде интересният административен, психологически и нравствен казус около Х Б клас придоби очакван от мен, но крайно нежелателен обрат. Искам накратко да Ви представя актуалната към момента обстановка и също така да Ви препоръчам неотложните по моя преценка мерки, които следва да се предприемат с оглед решаването му – тъй като, независимо от предприетите от Ваша страна мерки до този момент (анкети, по определен начин водени и будещи недоумение от моя страна разговори с класа, в мое присъствие и в мое отсъствие и пр.) ситуацията вместо да се подобрява фактически се влошава, т.е. приложените мерки, оказва се, имат обратен, бумерангов ефект. Вчера, 9 януари имах първи час с този клас след ваканцията. Г-жа Лавчева, класният ръководител, ме беше уведомила, че сред класа имало обнадеждаващо желание в часовете по етика и право да се започне едно „ново начало”, тъй че аз, признавам си, с любопитство влязох в класната стая. За жалост се оказа, че „новото начало”, което се разгърна пред очите ми, беше добре познатото старо или досегашно положение, което сякаш обаче беше 82

„умножено на квадрат”, т.е. наглостта на някои ученици, които от доста време бойкотират часовете и правят невъзможно осъществяването на нормален учебен процес в този клас, беше ескалирала до нетърпимост. Накратко казано, тази група ученици се постара на преподавателят да не му се даде думата (въпреки опитите и усилията ми почти не успях да довърша до края нито една започнато от мен изречение!), имаше интересни, бих казал твърде симптоматични прояви на ученици, насочени към обиждане, към унижение на личността на самия преподавател (тук заслужава да се спомене подвикването на един очевидно престарал се „ученик”, който зададе на преподавателя си по етика въпросът „Господине, а Вие омъжен ли сте?”, като този въпрос беше съпроводен с многозначително намигване към класа и дори с подобаващите за случая „разяснения”, давани на глас без капчица неудобство!). В общи линии тия неколцина държащи се крайно арогантно ученици, които сякаш се чувстваха насърчени да демонстрират по този екстравагантен начин потъпкването на всички принципи на общуването учител-ученик, не позволиха да се проведе някакъв смислен разговор, камо ли пък да започне учебен процес. През цялото време въпреки всичко правех отчаяни опити да разговарям с класа, но отсреща получавах само обиди и грозни подхвърляния, накърняващи личното и професионалното ми достойнство, подхилкване на радостната от разгръщащия се сеир публика (разбира се, имаше и ученици, които безмълвно се възмущаваха от случващото се, т.е. реагираха адекватно). Признавам си, никога до този момент в многогодишната ми учителска кариера не ми се е случвало да присъствам на подобен час, никога към мен ученици не са си позволявали да се отнасят по такъв начин, нещо повече, не съм си даже представял, че такова нещо дори е възможно да се случи някога в българско училище! Не вярвам постигането тъкмо на такъв ефект да са целели Вашите така усърдни административни инициативи и процедури, проведени след моите предишни доклади относно ситуацията в този клас. Държа да отбележа, че часа присъстваше ученик от 11-ти Ж клас, който не удовлетвори моята молба още в началото на часа да напусне класната стая, имам чувството, че той присъстваше не само за да се наслади на замисленото „шоу”, но нищо чудно да е имал известен дял и в организацията му. Във връзка с гореизложеното държа да предложа следните констатации и също така идеи за решаването на наистина прелюбопитния (а иначе съвсем не чак толкова труден за решаване казус, за който, ако беше реагирано адекватно и навреме, отдавна да бяхме забравили!), в който администрацията по превъзходен начин успя да се заплете като „петел в кълчища”: 1.)Трябва да признаете, че провалът на досегашните мерки изисква прилагането на нови, значително по-решителни и ефикасни мерки, които следва да бъдат обсъдени и на Педагогически съвет, щото случващото се в Х Б клас е опасен прецедент, вещаещ скорошното настъпване на ситуация на 83

пълно безвластие и анархия в повереното Ви училище (някои „зли езици” вече вещаят, че тази ситуация вече отдавна е настъпила, не мога да кажа дали са напълно прави, но си имат своите основания!) 2.)За поведението си по бойкотирането на учебния процес по етика и право, за провеждането на непристойни акции по уязвяване, обиждане, накърняване на личното и на професионалното достойнство и на престижа на преподавателя, т.е. за крещящото нарушаване на предписанията на училищния правилник от тия ученици на главните инициатори, подбудители и изпълнители на съответните акции би следвало да се наложат адекватните на деянията им наказания, включително (поради извънредния и крайно недопустим характер на деянието) и прилагане на най-строгата санкция, именно отстраняване от училище. Ако не се реагира в тази посока, това означава, че се създават предпоставки в един момент в училището изобщо да не може да се води учебен процес, т.е. за настъпването на ситуация на пълна анархия и на безсилие на училищните власти да овладеят положението. 3.)Смятам, че поради случилото се вчера фактически пропуснатият за учебни занимания час следва да бъде взет в извънучебно време, за което аз лично, с оглед това, че наближава края на срока и в интерес на учениците съм готов да пожертвам от личното си време. 4.)Ситуацията в класа би следвало да се обсъди най-внимателно в класа и самият клас да набележи мерки за озаптяването на тази групичка ученици, които с поведението си застрашават истинските, коренните интереси на учениците и на класа като цяло. Готов съм да участвам в тия обсъждания и да допринеса за решаването на прелюбопитния казус. 5.)Случаят трябва да бъде анализиран най-внимателно на Педагогически съвет по темата за търсенето на адекватни мерки за справянето с проблемите около дисциплината на учениците, той говори и показва много. В тази връзка съм готов да напиша доклад до Съвета, в която да изложа своята гледна точка. Много ми е любопитно да чуя също така гледната точка на администрацията във Ваше лице и тази на класния ръководител. В това обсъждане, струва ми се, би следвало, в духа на демократичност, да участват и представители както на класа, така и на ученическата общност изобщо. 6.)Въздържам се от публикуване в блога си на този доклад понеже смятам, че за момента такава една публичност може да бъде възприета неадекватно от външния наблюдател, който би могъл да си направи погрешни изводи за ситуацията в нашето училище по принцип, но в зависимост от понататъшното развитие на събитията не изключвам възможността да се наложи 84

и привличането на вниманието към случая както на обществеността като цяло, така и на висшестоящите в административно отношение власти на образователната институция, т.е. на Министерството и Инспектората. Пиша този доклад след една безсънна нощ след преживяното унижение в часа при Х Б клас вчера и понеже бързам да не закъснея за работа (имам първи час пак със същия този клас!), та затова моля за снизхождение за допуснатите стилистични или някакви други грешки. 10 януари 2013 г. Пловдив

С УВАЖЕНИЕ:

До г-жа Директора на ПГЕЕ-Пловдив ТУК ДОКЛАД от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование Уважаема госпожо Директор, Чувствам се длъжен да изкажа „некои съображения” във връзка с проточилия се казус с Х Б клас, а също така и с някои други проблеми от училищния живот, които считам за неотложни. Ето главното, като ще се постарая да пиша кратко, понеже ми остава съвсем малко време до тръгване на работа (пиша това в ранната утрин на понеделник). Аз в предишния си доклад по същата тема (за Х Б клас) представих подробно виждането си, също така предложих по-ефективни според мен средства за окончателното, за трайното решаване на казуса. Продължавам да отстоявам позицията си: на провинилите се за многократното проваляне на часовете по Етика и право ученици следва да се наложат подобаващи наказания, ако това не бъде направено, то ще означава, че всъщност администрацията застава зад тях, насърчава ги да продължават все в този дух, което пък ще доведе в един момент до пълното възцаряване на анархията и на безвластието в нашето училище (понеже имам убеждението, че и по начало, при сродни случаи, администрацията действа все по този модел; принципът явно е „Ученикът винаги има право, а учителят винаги е виновен и трябва да понесе цялата вина!”, ала такъв един популистичен принцип, съгласете се, е доста коварен). Аз смекчих позицията си и дадох алтернатива на същите тия ученици, 85

които се държаха крайно арогантно в моите часове, обиждаха преподавателя, нахвърляха се неоснователно към него, правеха нужното за да накърнят дори личното му достойнство, които системно проваляха часовете, създавайки непоносима за учебен процес атмосфера в часа; та аз предложих на същите тия ученици да се даде шанс: ако някой от тях все пак осъзнае, че се е държал крайно грозно в тия часове, признае искрено вината си, разкае се убедително, помоли за извинение, то на такъв ученик може да се направи компромис и да избегне наказанието, стига, разбира се, разкаянието му да не е фалшиво, неискрено, лицемерно, принудително. Трябва, разбира се, да се разкае и извини пред класа, по същия начин, по който пред класа е безобразничил, по същия начин, по който пред класа се е излагал. Това е моето мнение, смятам, че този е пътят за решаването, както Вие се изразявате, на „конфликта”. Смятам, че и класната ръководителка г-жа Лавчева осъзнава комплицираността на създалата се ситуация: разбира се, близко до ума е, че ако и този път администрацията допусне грешка и реагира неадекватно, това означава, че „конфликтът” никога няма да бъде решен. Ето, сега от Вас пак зависи всичко, Вие решавайте, Вие имате властта, Ваше право е да решите както прецените че е разумно. Да, обаче когато ние с г-жа Лавчева разговаряхме оня ден с класа и тя заяви твърдата си позиция, аз също се изказах, тъкмо си излязох, понеже имах час с друг клас, и дойдохте Вие; върнах се; тогава Вие знаете какво се случи, и понеже Вие не бяхте в течение на предишния разговор, Вашето изказване, в смисъл, че „и двете страни трябва да извървят своите стъпки към помирението”, има крайно отрицателен върху психиката на въпросните ученици ефект: оказа се, че Вие, вероятно, допускам, без да искате, приравнихте по отношение на вината за случилото се мен, преподавателят, който се мъчи да реши проблема възможно най-човечно и с траен възпитателен ефект за учениците и за класа, приравнихте ме с хулиганстващите, с безобразно държащите се ученици! Не зная давате ли си сметка до какво води такава една позиция. Моля Ви да преоцените позицията си, която до този момент, по моето възприятие, доведе дотам, че въпросните ученици на дело и фактически бяха насърчени от администрацията да продължават все в този дух, понеже тезата Ви е: „Ангел Грънчаров е не знам какъв си, той има един какви си грешки, той е най-малкото особен и пр.”, т.е. стигна се до опасен прецедент директор на училище, в името на негативизма си към един преподавател, да застане срещу него и да угоди на вилнеещите, на съсипващите атмосферата в класа и така безобразно държащи се ученици! Този ефект имаха Вашите анкети срещу мен (които все още не са ми предоставени, с които аз все още не мога да се запозная!), които не спомогнаха да се фиксира „истината”, а бяха нещо като контролиран и насърчен от администрацията колективен и анонимен донос срещу един преподавател! Както и да е, да не ровим прекалено в миналото, грешките, сторени в тази наистина нелека ситуация, са все още поправими, но 86

е дошъл моментът, в който ако се допуснат и нови грешки в тази посока, положението ще стане неудържимо, и то не само в този клас, но и в училището като цяло. Длъжен съм да Ви предупредя за това, понеже имам известна квалификация в областта на философията, психологията, нравственото възпитание, човешките отношения, гражданското възпитание и личностното израстване на младите. Ваша работа е дали ще се възползвате от моите съвети или ще ги игнорирате. С оглед да Ви помогна да осъзнаете контекста, в който се развива горният „конфликт”, Ви препращам като приложение към този доклад една моя публикация в блога, която представя нещата в една по-цялостна, чини ми се, картина. Смятам, че по тия въпроси трябва да се разговаря в по-подходяща обстановка, а не индиректно, в интернет, и то не чрез доклади, а в живи обсъждания пред една по-голяма училищна аудитория. Аз лично смятам, че мястото за такива обсъждания, касаещи базисни въпроси на училищната политика, е Педагогическия съвет и дори Общото събрание на училището. Ала, за жалост, тези органи не се използват в тази посока, отдавна не сме имали Педагогически съвет, на който в спокойна обстановка да могат да се разгледат наистина важните въпроси, да могат повече хора да се изкажат, не зная защо, но в нашето училище се наложи управлението чрез оперативки, на които администрацията просто свежда някакви задачи за изпълнение, а за демократично обсъждане просто няма време и условия. В тази връзка аз предлагам в училището да се създаде постоянно действащ семинар под надслов ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА УЧИЛИЩНИЯ ЖИВОТ или ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ. Предложих идеята си в блога и получих широка подкрепа, идеята ми е този семинар да може да бъде посещаван и от „външни хора”, най-вече от загрижени родители, от ученици (включително и от други училища), от граждани, от експерти в тия области; ето, например, г-жа Гаяне Минасян, преводачка от английски към издателство ИЗТОК-ЗАПАД, превела най-ценни книги от западни автори в областта на съвременните тенденции в образованието, психологията и пр., като научи за семинара, сама предложи да дойде и да представи в него най-новата книга, която е превела, и която предстои да излезе, доколкото разбрах, тази книга е в областта на демократизацията на училищния живот, в превод от английски е, с американски автор. Г-жа Минасян е от основателите на Движението за либерализация на образованието в България, смятам, че нейно посещение в нашия семинар ще бъде много полезно за всички колеги, за училищния живот изобщо, затова си позволявам да Ви призова да подкрепите инициативата за откриване на такъв семинар, официално да известите колегите за него, да ги насърчите да го посещават и да участват в работата му, т.е. да се опитате да избегнете тоя път предубеждението си спрямо моите инициативи, което от известно време така настойчиво проявявате. Не зная дали Ви хрумва, но Ангел Грънчаров не е чак толкова „лош човек” и дори „слаб 87

преподавател”, както, предполагам, на моменти кой знае защо Ви се чини, и то дотам, че дори на моменти се опитахте и мен да убедете в това (имам предвид злополучната история с поредицата от Ваши проверки на мои часове, предвзети, най-малкото странни „констативни протоколи”, това, че ме принудихте да пиша безброй „обяснения”, многото дисциплинарни наказания, които ми наложихте, дори отнемането на цели класове и прочие, и така нататък, все в този дух). Това исках да Ви пиша, вече времето напредна, нямам време да проверя текста, но го пускам по имейла, понеже ми се струва, че трябва навреме да се реагира по поставените проблеми. Моля за снизхождение ако на места изразите са чепати, и ако някъде съм допуснал от бързане какви ли не грешки. Желая Ви приятна работна седмица и много мъдри решения, които да вземете в нея! Казвам го съвсем искрено, не за да се подмажа, а защото от цялото си сърце ми се ще да е така. Животът ни е даден за това, дори и в нашите години ден след ден да поумняваме и помъдряваме, да се учим непрестанно, нищо че сме учители; най-добрите учители са тия, които сами постоянно се учат, не се срамуват да учат, да напредват, които с лекота осъзнават и признават грешките си, така ми се струва на мен, не зная дали съм прав… 14 януари 2013 г. Пловдив

С УВАЖЕНИЕ:

П.П. А ето и въпросният текст; заглавието му не е много удачно, но се абстрахирайте от него:

КАЗУС: ДАЛИ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, НЕ СМЕ НАЦИЯ, СЪСТАВЕНА ПРЕДИМНО ОТ СТРАХЛИВЦИ, ОТ СЛАБАЦИ, ОТ ПОДЛЕЦИ? 13 ЯНУАРИ 2013, НЕДЕЛЯ

Пак е неделя. Ранната неделна утрин за мен е найплодотворното време за работа, т.е. за писане. Понеже е минала съботата и съм си отпочинал поне малко от напрежението на нелекото всекидневие на един български гимназиален учител по философия, т.е. на един (по презумпция) борец с ширещата се наоколо простотия. И който, като капак на всичко друго, по характер е бунтар и свободолюбец, т.е. води безпощадна битка за реформирането "изотвътре" на отношенията в училищната, в образователната общност – поради което е станал твърде ненавистен на доста хора, предимно администратори, тъй като разваля комфорта на покорното, на безметежното, на унизеното, на примиряващото се с всичко, сиреч, на презираното от достойния човек съществуване. Простете, ако ви звучат прекалено високопарно тия думи, но неслучайно започвам така предизвикателно и дразнещо: моята мисия като философ е да дразня, да не оставям съвестите да бъдат приспивани под леещия се ромон на "прагматичните съображения", каращи ни да се примиряваме, дори да се самоунижаваме непрекъснато, но поне да си съхраняваме спокойствието. Да съхраняваме спокойствието, жертвайки достойнството си. Не, не бива така, затова разбирам задачата си така: да "ровя" в раните, даже понякога да сипвам сол в тях, та да болят – белким повече хора усетят нетърпимата болка. Убеден съм, че мехлемите не помагат, а често се иска хирургическо сечиво за да оздравее болният организъм. Нашата образователна система е тежко болна не от вчера, болникът според мен вече е на смъртен одър - ала на никому сякаш особено не му пука за нищо. Агонията е удобна за мнозина. Чакаме чудото, което всички вкупом да спаси. За жалост, такива сме. Аз обаче се чувствам призван да правя нещичко, понеже призванието ми на философ не ми дава мира: не подобава за човека да живее примирено; обидно е да търпим, сякаш сме не човеци, а дебелокожи говеда; животът на нас, човеците, ни е даден за борба! Борба за автентичен, сиреч свободен и достоен живот, борба за съвършенство, борба за личен и обществен просперитет. Борба с 89

недъзите, но най-вече борба със собствената склонност към примиряване, борба със собствената инертност и дезангажираност. Непреклонна борба хуманизиране, за очовечаване, за демократизиране и за европеизиране на нашето наистина тежко болно общество – този е призивът, на който трябва да бъдем верни независимо от цената, която ни предстои да платим. Нека да ми се смеят, нека да ме подиграват мерзавците: вижте го пък тоа бе, за кой се мисли тоа бе, па тоя се е побъркал бе, ало, спри се бе! Ще бъда какъвто моята собствена съвест повелява. Никога няма да предам принципите, във вярност към които ме е възпитала философията. Ще дам пример, че е възможно да се живее и в наше време по един философски, т.е. достоен за свободата ни начин. Понеже философията не е друго, а обучение в свобода. И в достойнство. Аз така я разбирам. И за това работя. Работя неуморно вече 30 години - като учител по философия и като преподавател (работил съм доста години и в университет). За тази своя мисия съм работил и преди това, когато съм се подготвял за нея: като ученик, като студент. Откакто се помня все за това работя. Както е потръгнало, докато дишам, все за това ще работя. Такава явно ми е била съдбата. Както и да е, дано горното не е подразнило евентуалния приличен читател така, че вече да е захвърлил четенето. Но считам, че бях длъжен да започна така. Не че не можех да започна и иначе. Днес обаче ми е ден, в който мога да пиша, така да се каже, от сърце – а сърцето ми на философ ме зове да пиша по истински важните, най-съдбовно важните теми и проблеми. То кое ли не е важно де, но ще избера най-важното. И за да не се плъзна по плоскостта на общите, на принципните, на чистите разсъждения по найфундаменталните въпроси – както безброй пъти съм го правил, това не е и толкова лошо, както може да изглежда някому – ще се опитам този път да се придържам плътно до жизнената достоверност. До онова, което лично ме вълнува, което обзема съзнанието ми напоследък. Смятам, че имам за споделяне доста интересни и любопитни неща. Откъде ли да започна? С битката с простотията, с неразумността, с наклонността ни да подивяваме вместо да се очовечаваме – с това трябва да започна, разбира се! Аз напоследък осъзнавам все по-ясно, че всичко, което правя, е всъщност пряк израз на моята исконна философска мисия – тя всъщност е не само моя, тя на всеки, който се самосъзнава за философ, ала и сред философите у нас, както и подобава, понеже все пак живеем в България (където всичко е наопаки!) е пълно с философски конформисти, които заради личното си уреждане в социалното жертват духа, същината на философската призваност – та значи все повече осъзнавам, че всичко, което правя, прекрасно се синхронизира с мисията на философа да бичува, да се издевателства с простащината, с ширещата се глупост, с неразумността, с идиотизмите, които, като потоп, ни заливат отвсякъде, опитвайки се да ни удавят. Простотията е немирна, тя мирно не стои, тя е постоянно дръзка и нахална. Ще дам няколко примера за 90

такава една простотия, които обаче са сякаш по-безобидни. Доколко са безобидни ще ви оставя да прецените сами. Ето двата примера, взети от училищния живот. Тия, които не от вчера четат този блог, вече прекрасно знаят до какво се свежда моята философия и стратегия на обучението и образованието - по принцип и в частност по философия. И книги съм писал и издавал, в които всичко съм обяснил пределно понятно и категорично. За тия, които изобщо не знаят, ще кажа, че се мъча да провеждам в условията на неразградена тоталитарно-авторитарна образователна система, каквато е системата на българското образование, едни съвсем модерни и свободолюбиви образователни технологии (в това число и на общуването на учител и ученик), които се възприемат крайно специфично, тъй като, не трябва да забравяме, и господстващите представи на всички участници в процеса все още са моделирани от стереотипите на същата тази неразградена тоталитарно-авторитарна система. Предприемал съм безчет иновации и инициативи, някои от които твърде рисковани, предвид не само господстващите стереотипи, но и атмосферата, която цари, в която всички участници в живота на едно днешно българско училище са потопени. Да, предприемал съм и продължавам да предприемам такива рисковани иновации и инициативи – и въпреки страшния административен натиск от страна на бюрократите смея да декларирам, че няма да се откажа от тях! Та ето до какви интересни резултати стигам. Завърза се поредица от безкрайно любопитни и показателни административни, психологически, нравствени и какви ли не още казуси. Аз вече много съм писал по някои от тях, тепърва още много ще пиша, сега ми се ще да кажа нещичко, което и така изразително, че повече едва ли може да бъде. В един от 11-тите класове, в който проблемът с дисциплината не е от вчера, се заформи този казус. Има групичка в този клас от 2-3-ма ученици, които не от вчера се държат безотговорно, арогантно и просташки в часовете; интересен нюанс е този, че един от тях е спортист, футболист, имащ някакви заслуги към отбора на училището, към когото, както е известно, администрацията има някакво по-специално отношение – и на когото много е било прощавано. В моите часове се държат така: капчица внимание не обръщат на това, което се обсъжда, а най-нагличко постоянно си дърдорят, дебнейки преподавателя, за да видят как той ще реагира. В предишна година този същият, спортистът, за да изследва реакцията ми, стигна дотам, че хвърли... пиратка в мой час, да, пиратката изгърмя в класната стая при затворени прозорци и трясъкът щеше да пукне тъпанчетата на всички! Но понеже е спортист, един вид "наше момче", администрацията, както се казва, успя да "замете под килима" това произшествие, "ученикът" оцеля – и, респективно, стана значително по-нагъл, понеже се почувства недосегаем. Няма по-деморализиращо нещо от чувство за безнаказаност, което, щом почне да се шири сред една училищна общност, пиши я тази общност за загинала: анархията, безотговорността и безсилието 91

на властта ще доведат дотам, че общността съвсем скоро ще бъде съсипана и обезсилена. И училището ще заприлича на лудница - Боже, ето, оказва се, че на нещо много по-лошо ще заприлича такова едно училище, но няма дума в речника ни, за да кажем по-точно на какво ще заприлича едно такова училище, в което деморализацията, породена от чувството за безнаказаност, се развилнее, щом като самата власт де факто и на дело почне да я насърчава. Както и да е, това са ясни, очевидни неща, за които на моменти вече ми е неудобно да говоря и да пиша. Писал съм безброй доклади, в които съм обяснявал как следва да се реагира, за да се предпазим от грозното лице на анархията, ала администраторите, за жалост, изобщо не се постараха да вникнат в сериозността на положението. Тяхната теория е ясна: горкият учител според тази теория бива поставен на "дулото на топа", той трябва сам да се бори, имало било "добри учители", които творят същински чудеса (на авторитаризма предимно!), овладявайки донякъде плачевната ситуация, но има и "лоши", либерални учители, които, естествено, не могат да овладеят ситуацията, и затова такива "лоши" учители биват обявявани за "главната причина" нещата да са такива, тям се приписва и (съвсем неоснователно, впрочем!) пълната отговорност за бушуващата в часовете им анархия. Разбира се, администрацията, за да си измие ръцете, хвърля цялата тежест върху нещастните учители – и всеки от тях, изплезил език, се бори както и доколкото може в ужасните условия, които съзнанието за пълна безнаказаност и ненаказуемост може да породи. На моя милост, понеже не съм склонен да приема така удобната административна "теория", ми се наложи да предприеме нещичко, за да демонстрирам, че нещата съвсем не стоят така, както на някои самонадеяни администратори им се чини. Ето какво направих. Ето моят "експеримент" слагам тази дума в кавички, щото администраторите смятат, че такива експерименти били крайно нежелателни, дори... незаконни (!), те били "игра с огъня", те, представете си, били нарушавали... "исконните човешки права на учениците" (!!!). Аз пък смятам, че по тази "логика" излиза, че и самият порив към творчество и новаторство е "осъдителен" и "незаконен", но да не спорим тук; този въпрос може да бъде осветлен на друго, на подобаващото място. Щом като по изцяло погрешната според мен административна теория учителят е нещо като "жертвеното агне", щом като той е нещо като "козел отпущения" (ако можем да използваме този старобългарски израз), тогава моя милост реши да обърне нещата в другата посока: имах наглостта да заявя на учениците във всички класове, че осигуряването на нормални, на подходящи условия за провеждане на учебен процес не е задача на преподавателя, а е проблем на самия клас, който, в сътрудничество с класния ръководител (и, ако се наложи, с администрацията, с директора), трябва да изнамери верните решения – с оглед на това щото във всеки час, при всеки преподавател, да има нормални условия за провеждане на пълноценен учебен процес. Т.е. когато дежурните недисциплинирани ученици почнат да "шумят", не препода92

вателят трябва да предприема "мерки", а той трябва да спре преподаването и обучението, да заяви, че така не може да се работи, а пък самият клас да направи нужното за озаптяването на ония, които пречат на работата. За да внеса момент на екстремност заявих, че в моите часове, когато вляза в час и се окаже, че почти никой не е забелязал моята поява, т.е. всички продължават сладко да си приказват, аз ще чакам класът да предприеме някакви инициативи за възцаряване на ред и на спокойствие, примерно, дежурният ученик да се сети да изпълни задълженията си, други ученици да му съдействат, да го подкрепят, в резултат на което в един момент вече да се появят потребните условия за нормален учебен процес. Заявих също, че аз повече няма да правя нищо в тази посока и ще чакам нещо да се случи, та да може да започне часът. Нито ще моля, нито ще викам, нито ще призовавам да ме чуят или да започнем. Казах, че се възприемам не за пазач, не и за "умиротворител" на... маймуни, моята работа е друга: да помагам на учениците да изучават философия. За което трябва да има най-приятни условия, в които всеки да може спокойно и свободно да заяви какво мисли и т.н. Казах тия неща, заложих, тъй да се рече, "експеримента", и зачаках с интерес да видя какво ще се случи. За да си, както казва народът, "вържа гащите", написах специален текст, разясняващ идеята ми, който не само че го връчих на администрацията, но и го сложих за всеобщо запознаване в учителската стая. Никакъв отзвук, както и може да се очаква, не получих отникъде. Явно всички възприеха това като поредната "екстравагантност" на "тоя там Грънчаров", който явно няма скоро да миряса, горкият. Почнах да наблюдавам реакциите на учениците в часовете. Обикновено в началото на часа повечето с любопитство очакват развръзката на очертаващото се "шоу"; ний, българите, сме такива: обичаме сеира. По-голямата част от учениците мълчат и чакат. Групичката на недисциплинираните ученици обаче се чувства в апогея си. Аз, преподавателят, чакам някой нещо да предприеме, та да започне часът. Чакам пет минути, нищо. Дежурните изобщо не се сещат какво трябва да направят. Е, има момент, в който някой ученик се обръща и казва на дърдорковците: "Хайде стига де, дайте да започнем часа, господинът е тук и чака!". Ако някой го подкрепи, току-виж, в един момент сякаш се появяват нормални условия и часът започва. Но зависи от класа. В други класове никога няма да дойде този момент. Интересни наблюдения имам, ако стане дума, ако има интерес, мога да ги представя. А сега да се върна на онзи клас, с футболиста, за който започнах примера си. Ами стана много интересно. Оказа се, че един-двамата ученици, които по-специално желаят да се провеждат обсъждания в часовете по философия и биха участвали в тях, също като мен сякаш започнаха да чакат да се види дали някой от наглеците, дето традиционно шумят от последните чинове, ще се сети да млъкне, да призове за ред, да направи нещичко с оглед часа да започне. Разбира се, никой от тях не се сети да спомогне за започването на 93

часа, напротив, нагличко гледаха под очи преподавателя, очаквайки реакцията му. Надяваха се, предполагам, в един момент да не издържа и да се намеся, и то решително. Да, ама не. Аз реших също да чакам, интересно ми стана да видя какво ще се случи. Наближаваха празници. Реших да пожертвам един, след това друг час. Чакам упорито. Тия отзад се чувстват окрилени. Пасивното мнозинство в класа също се отдава на сладки приказки, чакайки нещо да се случи. Чакайки, дето се казва, Михаля! Ония ученици, които вътрешно се възмущават от протичащия спектакъл, демонстративно слагат глава на чиновете и се преструват, че спят. Дежурните изобщо не се сещат да изпълнят задълженията си. Аз пък се инатя и чакам. Всички ме гледат с любопитство. Чат-пат, ако някой ученик нещо ме запита по темата, вметвам някакви думи. Но шумът е такъв, че почти не се чуваме. Иначе си чакам. Голямо чакане се случи да чакаме преди нова година. Вярно, по философия за 11-ти клас има само един час седмично. Чакали сме общо, да речем, три-четири часа. Е, понякога в тия часове аз съм произнасял, доколкото това е възможно, все пак някакви философски речи. Спомням си, че един ден, как стана, въпреки шума, някой нещо ме запита, аз се вдъхнових и им разказах нещичко за Шопенхауер. На моменти в този час сякаш всички се вслушаха в речта ми. Но, дето се казва, "насила хубост не става". Условия за обсъждане обаче нямаше. Аз заявих категорично, че щом няма от страна на класа желание за провеждане на учебен процес, аз няма да им се натрапвам. Казах, че ми е обидно да се натрапвам, сякаш аз, а не те, съм заинтересованият да се учи и да се прави нещо в часовете по философия. Казах, че това се техните, не моите часове. За да налея "масълце в огъня" казах, че в техния клас още от първите минути ми се убива настроението и желанието да философствам, а без настроение и желание няма как човек да философства, поради което обявих, че докато не се появят условия за пораждане на подобаващото настроение не само у мен, но и в техните души, просто няма как да се водят тия часове. На моменти някои от учениците сякаш се замисляха. Изрично съм длъжен да подчертая, че в други 11-ти класове, в които преподавам, и аз, и самите ученици имат чудесно настроение и по моя преценка при тях текат интересни часове. Аз, преподавателят, съм все същият, а ето, оказва се, че от класа зависи всичко. От учениците в класа зависи, от човеците, които съставят този клас зависи всичко. Аксиома. Каквито си направи часовете съответния клас, такива ще бъдат. Това са си техните часове, не моите. И така нататък. Проблемът е голям. Да, знам, че е дискусионна позицията ми. Знам, че съм "уязвим". Нещо повече ще кажа: аз може би точно това сам целя. Толкоз. И ето че сега стигнахме до сюблимния момент. В миналия понеделник в този същия клас се случи следното. Аз взех думата още в началото на часа и рекох горе-долу следното:

- Моля за внимание! Искам за няколко минути да ми отделите капчица внимание, може ли? Ако обичате! Може ли да кажа нещо? Апелирам за внимание! И т.н., говорих доста време в този дух. Моите "приятели" от последния чин в един момент взеха да мълвят: "Я го па виж тоя бе, що иска тоа бе?! Кво му става на тоа бе?!" И т.н., все в този дух взеха да роптаят тия "герои на нашето време", а пък някои от тия, дето най-активно се подмазват и подражават на най-главните простеещи, взеха мило да се хилят, чувайки толкова любезните думи на тарторите си – и гледайки ги влюбено право в очите! Аз се опитах все пак да взема думата, молих, какво ли не правих, накрая в един момент сякаш успях да взема думата и продължих ето как: - Виждате, че от известно време във вашия клас почти не се води никакъв учебен процес. В други 11-ти класове текат някъде интересни часове, другаде не чак толкова, но все пак часовете си текат. При вас решително нищо не се случва. Много интересна ситуация възниква. Губи се обаче ценно време. Не зная дали сте се обезпокоили, но по този предмет вие всичките трябва да имате някакви оценки, вярно, срочна оценка няма, но ако не се предприеме нещо, в един момент ще стане късно, работите ще бъдат изпуснати. Аз предлагам вашият клас да обсъди възникналата ситуация в часовете по философия и да предприеме някакви мерки. Ето, за съм на ваше разположение, готов съм да ви съдействам, моята работа е да ви помагам да учите философия, ала, за жалост, мнозинството от вас сякаш изобщо не желае това. Но оценки всички трябва да имате. Аз никому няма да сложа фиктивна, а само заслужена оценка. И за тройката трябва доста да се поработи. Кажете какво да се прави. Има ли някакъв изход според вас? Кажете, къде е проблемът? И дори искам да ви предложа: ако сметнете, че аз, преподавателят, съм проблемът, ето, направете нещо, примерно, напишете жалба до директора, ако сметнете, че това ще помогне, предложете му да ме смени. Стига работите да потръгнат при друг преподавател, нека, аз не горя от желание непременно да съм ви преподавател. Сами решавайте! Говорейки в тоя дух, в един момент усетих, че лицата на дадени ученици сякаш светнаха от радост. Алтернативата мен повече да ме няма сякаш им се видя доста съблазнителна. Докато бях в болнични (3 седмици) ме заместваше някакъв млад преподавател (лектор), от който, както чух, имало чудесни отзиви. Момчето им говорил някакви неща и им пишел някакви оценки, като гледам в дневника, предимно доста щедри. Някои ученици дори ми го похвалиха така, че пряко ми заявиха: защо, г-не, не станете като него, защо правите други неща, защо усложнявате всичко, ето, при него всичко беше толкова хубаво и лесно?! Но да оставим това. В един момент един ученик взе думата и промълви: - Абе, господине, не го приемайте много лично, но да ви кажа правичката: Вие сте проблемът за лошите ни часове. И за лошото държане на някои. 95

Ако Вие се махнете, смятам, работите ще потръгнат. Тъй че аз мисля, че трябва да напишем жалба и да поискаме да Ви сменят. Ей, кво ще кажете бе, бива ли така да постъпим? Други подкрепиха, давайки да се разбере, че този говори вярно. Така било. Съгласни били. Такава била истината. Е, имаше един ученик, който дръзна да каже друго, привличайки кажи-речи всеобща антипатия; той каза горе-долу следното (не мога да възсъздам точните думи, но смисълът беше този): - Абе глупости, откъде-накъде господинът да ни е проблемът?! Не е господинът проблемът, ето това ще заявя. Някакви си там лигльовци се държат отвратително, просто в техните села никога не е ставало дума за философия, правят простотии, а учителят им бил виновен, че се държат така?! Откъде-накъде?! Абе, господине, вземете им пишете двойките, що сте ги оставили сами да решават кога да бъдат изпитвани, кога точки да печелят, фраскайте им двойките, те от това разбират, а не от някаква си там свобода! На свине бисери ще давате, не става така! Айде де, ще ми се правят те на интересни. Нещо такова каза това момче. Има достойнството да го каже, което за мен означава, че не всичко в този клас е загубено, че има шансове нещата да се поправят. Това, че се осмели да го каже е добър симптом; интересно е също така, че тия от задните чинове дори не го охулиха като чуха думите му, както обикновено подобава да стане в нашенските родни условия, което също е добър признак и симптом. Та аз им оставих време да решават какво да правят. Утре, в понеделник, отново имам час с този клас, ще разбера има ли някакъв напредък. Също така смятам утре аз също да кажа нещичко пред класа. Ще им кажа нещо, което едва ли са очаквали. Сега-засега ще си замълча тук, няма да съобщя какво ще им кажа, но скоро пак ще пиша по проблема. Сега ми хрумва и това: вместо да пиша доклад до директорката по проблема на този същия клас, ще й изпратя ето този, току-що написания текст, да го прочете, интересна ми е нейната реакция. Да, непременно ще й го изпратя. Със съпроводителни думички, под формата на доклад, в които искам нещичко да предложа. Прочее, мога да кажа и тук какво ще й предложа: по повдигнатите в този текст – пък и в други мои текстове, било в блога, било като доклади, касаещи проблеми на училищния живот – проблеми решавам да обявя постоянно действащ семинар под надслов ПРОБЛЕМИ НА УЧИЛИЩНИЯ ЖИВОТ, който в рамките и под егидата на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ трябва да заработи в съвсем скоро време. На този семинар ще каня всички интересуващи се от най-горещите проблеми на училищния живот учители и ученици, пък и, защо не, родители; нещо повече, родителите, обезпокоените родители трябва да са на първо място, ето, каня най-вече тях! Зная, че много родители четат блога ми, ето, каня ви, заповядайте на семинара ми, за да се запознаем лично! Интересно ми е да видя обаче колко хора ще дойдат в крайна сметка. 96

Да, много ми е интересно това. Хората у нас се страхуват. Дали няма да излезе, че ние, българите, сме все още нация, съставена предимно от страхливци? И от малодушници, от подлеци, а, какво ще кажете? Да, още в другата седмица ще обявя първата сбирка на семинара. Ето, тази тема, за която писах по-горе, например, е чудесна. Има и други, направо страхотни теми, по които загрижените учители и ученици следва да говорят, ала не само на четири очи, както досега ставаше; мнозинството се страхува, нищо че всички тихичко така или иначе роптаят и недоволстват, но така не бива. Трябва да се говори съвсем открито и публично, та белким демокрацията в нашето училище един ден проработи. Тази е моята идея. За това се боря, за това работя. Все пак е крайно време да се разбере, че в съвременна, демократична, европейска България не бива да допускаме повече образователната ни система да продължава да е в клещите на тоталитаризма, антидемократизма, бюрократизма, ретроградността и т.н., а също и на породената в резултат анархия. Спирам дотук. Желая ви хубав неделен ден, дано не съм ви развалил прекалено настроението с горното писание! Ако пък съм ви го развалил, то е за добро. Бъдете здрави!

До Директора на ПГЕЕ-Пловдив ТУК ДОКЛАД от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование

Уважаема госпожо Директор, По Ваше разпореждане г-жа Ганка Лавчева, преподавател по физика, класен ръководител на Х б клас и главен учител на направление „Естествени науки” в училището ме посети в час по психология и, както разбрах, й е било разпоредено също така да напише доклад за впечатленията си за това доколко моя милост се справя в преподаването на психология (?!). На моя милост също беше наредено от Вас да посети час на г-жа Лавчева, с оглед, предполагам, да се поучи от нейното педагогическо майсторство, което аз и сторих. Аз получих копие от доклада на г-жа Лавчева (аз обаче няма да напиша доклад 97

относно впечатленията ми от начина на преподаване на г-жа Лавчева) и в тази връзка искам да изкажа „некои съображения”, както навремето се изразяваше нашият любим пръв партиен и държавен ръководител другарят Тодор Живков. Вашата инициатива колеги да се посещават взаимно и, тъй да се рече, да се „топят” писмено пред директора относно това кой как преподава, длъжен съм да започна с това, буди безчет недоумения и възражения – от всякакво естество, но преди всичко от нравствено естество. Такъв един подход е крайно неколегиален и безнравствен. Може по тоя пункт много да се говори и пише. Ще се огранича обаче само със следното. Не зная дали си давате сметка какво именно правите, понеже, ако си давахте сметка, щяхте сама да се въздържате от такива крайно съмнителни „иновации”. Искам да Ви помогна вкратце да разберете какво направихте, надеждата ми е по-нататък да се въздържате от повтарянето на такава една груба грешка. Изглежда Вие сте привърженичка на бюрократичната теза, че „началството никога не греши”, на това основание, предполагам, си мислите, че становището на г-жа Лавчева в качеството й на главен учител е значително по-тежко и меродавно, тъй като моя милост е само „старши учител”. Според същата бюрократично-военизирана представа главният началник в училището, т.е. директорът, предполагам, никога не греши, сякаш не е човек, а оракул, а какво пък остава да кажем за мненията на г-н Инспектора и на г-н Министъра, които, вероятно, заслужават да бъдат обявени за вечно непогрешими, подобно на римския папа и на аятолаха на Иран. Държа обаче да Ви съобщя, че училището не е казарма и такава една строга военизирана представа за професионалната субординация на компетентностите е доста куриозна, особено ако се вземе предвид, че живеем все пак в ХХI век. Ако пък по този начин се опитвате да сеете раздори между колеги, т.е. да насаждате неколегиалност между нас, работещите в училището, смятам, че това е съвсем недостойно, понеже влиза в остро противоречие с най-прости нравствени принципи. Разбира се, в конкретния случай между нас с г-жа Лавчева няма как да се породят някакви отрицателни чувства помежду ни, понеже и двамата добре разбираме, че сме поставени в доста странна ситуация, от която трябва да излезем с чест. Г-жа Лавчева е представила в доклада си своето впечатление от моя стил на преподаване и дори ми е дала някои интересни препоръки. Та обаче не е философ, тъй че в моите очи нейните препоръки изглеждат доста поразлично – отколкото, да речем, във Вашите. Както и да е. Аз в случая предпочитам да спазя мъдрия принцип „Като ти дадат лимон, направи си лимонада!”; и ето, по повод на доклада на г-жа Лавчева реших да поставя в блога си за обсъждане изключително важната тема за коренните различия и за вътрешната несъвместимост в методологиите на преподаване на естественонаучното и хуманитарното знание. Вече имам две публикации в блога в тази посока от последните дни, съвсем скоро ще излезе трета, а пък по повод на 98

написаното вече се появи и интересна дискусия. Реших също този наистина важен проблем, който, за жалост, у нас съвсем не се съзнава като проблем, т.е. е налице склонност да се игнорират същностните различия в преподаването на природни и хуманитарни науки (между науките за природата и науките за духа), да го поставя и в своя постоянно действащ семинар под надслов ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, който, както е известно, започна да функционира в училището наскоро. В този смисъл искам тук специално да Ви благодаря: Вашите инициативи силно ме импулсират за нови творчески търсения и постижения! Благодарение на Вашите миналогодишни инициативи Вие ме импулсирахте така, че през лятото моя милост написа книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование), в която разказвам всякакви интересни истории за нашето училище, празнувало през същата година 50-годишния юбилей от създаването си. Апропо, аз Ви предложих в нарочен доклад отпечатването на тази книга за нашата гимназия да бъде спонсорирано от училището; за жалост, все още не съм получил никакъв отзив от Ваша страна по повод на толкова полезната ми инициатива, която ще увековечи нашата гимназия, влязла благодарение на книгата ми в историята на борбите за реформа на българското образование, изострили се особено много в първото и второто десетилетие на нашия век. През настоящата учебна година пък Вашите инициативи спрямо мен ме ентусиазираха така, че от доста време вече подготвям за печат нова своя книга, която носи (условно засега) заглавието ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ФИЛОСОФ-БУНТАР; тази книга вече достигна обем от повече от 550 страници, т.е. съществува съвсем реална опасност да бъде… многотомна (понеже аз не обичам дебелите книги; „Голямата книга е голямо зло!”, е писал Ницше, който също стои на моята гледна точка). В този смисъл наистина искам съвсем искрено да Ви благодаря за ония мощни импулси, които упражнявате върху моето развитие като професионалист-изследовател в сферата на философията, психологията и пр. Искам също тук специално да Ви поканя да присъствате на моя семинар по така визираната тема – и да участвате в дискусията. Предвиждам той да се състои във вторник, 22 януари т.г., след часовете, стига в този момент да не насрочите педагогически съвет. Аз Ви предложих също да призовете колегията да участва в семинара, тъй като една такава форма би могла много да даде относно търсенето на изход от ония нелеки проблеми, в които животът ни поставя. Не зная защо Вие обаче се въздържахте от подкрепата си за една такава полезна инициатива от моя страна. Аз тогава Ви писах, че г-жа Гаяне Минасян, преводачка от английски на много книги за най-съвременните подходи в образованието, написани от западни, предимно американски автори, която също така е и един от учредителите на Движението за либерали99

зация на образованието в България, изрази желание да представи пред участниците в семинара нова преведена от нея книга (на тема демократизацията на училищния живот, една крайно интересна и важна тема!), която тя е подготвила за печат в издателство ИЗТОК-ЗАПАД. До този момент, разбира се, също нямам реакция от Ваша страна на тази твърде полезна инициатива. В завършек искам да кажа следното: г-жо Анастасова, Вашите опити да ме унизите, да ме изкарате най-некадърен и недобросъвестен преподавател, да подготвите с набирането на най-разнообразни компромати моето уволнение и изгонване от гимназията, които Вие провеждате с настървение вече цяла година, са на път да се провалят изцяло. Но да оставим това, те изначално са крайно порочни. Забележете нещо просто, което Вие, явно, не доосъзнавате: оценката на професионалната компетентност на преподавателите не е от прерогативите на директора, т.е. това дали са те са годни или негодни да преподават, няма как Вие като директор да го решавате! Моята годност да бъде преподавател е гарантирана от дипломата ми, която е издадена от престижен университет със световна слава – Санкт-Петербургския. Вие лично не можете да промените нищо. Напразни са всички усилия в тази посока. Аз отдавна съм се доказал в средите на философската общност какво мога, моите достижения са в тази посока не могат да бъдат игнорирани. Вие обаче се опитахте да направите нещо недопустимо: използвахте ученици с оглед да събирате „компрометиращ материал” против преподавателя им! Сега, явно Ви се видя недостатъчно да използвате само ученици, решихте да използвате и колеги, което е вече съвсем скандално! Моля Ви, опитайте се да осъзнаете какво правите; допускате ужасни гафове и грешки, така не се правят тия работи! Моля Ви, спрете се, тъй като капак на всичко има и някакви нравствени принципи, които, ако се игнорират, водят до крайно нежелателни резултати! Крайно съм обезпокоен от случващото се, това, че се опитахте мен да превърнете в изкупителна жертва, че ми сторихте много зло, че ме подложихте на недопустим тормоз, подкопал дори здравето ми, е твърде грозно, но то не е най-важното; има и по-важни неща от това. А най-важното е, че училището, в което заедно работим, няма начин да не пострада от една такава крайно волунтаристична политика, която си позволявате. Ето къде е проблемът. Ето и едно от най-сериозните ми основания на моята борба: интересите на учениците и на училището са водещите, са неоспорим приоритет както за нас, учителите, така и за особено за Вас, директорът. Вместо да се опитате да се сработим, Вие поведохте война с кой ли не, а най-вече с мен, явно защото си позволявам да критикувам, т.е. да се ползвам от едно от предимствата на демокрацията. Времената сега са други, уважаема госпожо Директор, тъй че едва ли ще можете да постигнете онова, което си мислите, че следва да правите. Аз съм Ви го казвал в очи, ето, сега го повтарям: най-главния проблем, който се очерта в изминалите две години Ваше директорстване, е в коре100

на сгрешеният Ви подход. Работите с хора, с човешки същества, ерго, следва да се отнасяте към тях човешки – това е най-главното, което следва да осъзнаете, в противен случай неминуемо ще се провалите като директор! Казвам Ви го най-отговорно, понеже съм силно обезпокоен от случващото се в нашето училище в последните две години. Не бюрократично следва да се отнасяте към нас, а човешки, разликата е огромна, чак до небесата. Вие обаче заложихте на командно-директивния, авторитарен и бюрократичен подход, игнорирахте предимствата на демократичния, либерален и хуманен подход, което води до невероятни ексцесии в общоучилищния живот. Аз и по тия теми ще се изкажа скоро в своя семинар. Но първом ги казвам Вам, с крехката надежда да осъзнаете, че така работите няма да провървят. Ето, дори и в най-прости неща, като правенето на учебното разписание, налагането на „класна система” и пр. Вие постъпвате крайно недемократично и нерационално, което води до безчет противоречия, рефлектиращи в крайна сметка до интересите на учениците. А техният коренен интерес е алфата и омегата на едно училище. Ние сме, простете че Ви напомням, едно културно и образователно учреждение, не нещо друго, най-малкото пък казарма… Пиша този доклад с болка в ранната утрин на понеделник, в началото на новата учебна седмица. Отново решавам да не публикувам доклада си в своя блог, понеже наистина нещата са крайно комплицирани. Имам, повтарям, крехката надежда, че Вашата диалогичност благодарение на тия мои доклади ще бъде провокирана и насърчена, от което ще спечелите Вие като ръководител – а и училището като цяло. От Вас обаче зависи всичко. Във Вашите ръце е всичко. И цялата отговорност, разбира се, е Ваша. Аз само предлагам, Вие решавайте. Работата на един добър ръководител е не да воюва с персонала и с отделни личностно по-изявени негови членове, не постоянно да дразни и обижда екипа, с който работи, не да настройва едни негови членове срещу други, а да съумее да мобилизира целия творчески потенциал на фирмата с оглед бляскавото изпълнение на нейните съществени задачи. Този е пътят. Противното доникъде не води. Историята, практиката, отдавна са доказали тия така прости аксиоми. Желая Ви много здраве и успехи в нелеката Ви работа! 21 януари 2013 г. ПЛОВДИВ

С УВАЖЕНИЕ:

П.П. От мои предишни доклади съм поставил важни въпроси и предложения, на които до този момент не само че не сте дали ход, но и, предполагам, сте ги игнорирала. Моля Ви, погледнете, има няколко особено важни проблеми в 101

моите доклади – примерно поставените в моето Обръщение към училищната общност – които е добре да не бъдат замитани под килима, а да им се отдаде все пак длъжното, примерно, да бъдат подложени на обсъждане в Педагогически съвет. От което ще спечели училището, понеже ситуацията наистина е твърде сложна. И се налагат спешни мерки за нормализирането на отношенията. Благодаря Ви за вниманието! ДОБАВКА: Дисциплинирането в училище ● Акцентът върху дисциплината игнорира истинския проблем: никога няма да можем да накараме учениците да спазват реда, ако постоянно ги принуждаваме да правят неща, които не им носят удовлетворение! — Алфи Кон, из "Митът за дисциплината" ● Главната причина за "проблемите с дисциплината" в училищата е фактът, … че ударението се поставя върху това да се стои мирно и кротко, да се пази тишина, всички да се движат и стоят по един и същи начин, да симулират минимален интелектуален интерес. Работата на учителите е да внимават учениците да спазват тези изисквания и да наказват неизбежно проявяващите се отклонения от нормата. — Джон Дюи, из "Демокрация и образование" ● … Имам големи резерви към самата дума "дисциплина" - вероятно поради близостта й с "робство". — Алфи Кон, из "Митът за дисциплината" ● Целта на дисциплината или мениджмънта на ученическия клас е почти винаги следната: децата да съблюдават изискванията на възрастните. — Алфи Кон, из "Митът за дисциплината"

102

ДИСЦИПЛИНАТА В УЧИЛИЩЕ август 24, 2012 Дисциплина или контрол!? Термините “дисциплина” и “контрол” често се използват като взаимно заменяеми, като определено се предпочита първия – дисциплина (Wragg, 1992; 1993, 1994; Fontana, 1994; Marland, 1993 ). Но тези термини не са заменими. Ние можем да говорим за загуба на контрол над автомобил, но не можем да кажем: “загуба на дисциплината на колата” или “дисциплиниране на механично устройство” (Wilson, J., 1975; Wilson, P.S., 1971; Slee, 1995). От това разграничение произлизат две различни концепции за това какво включва добрата дисциплина, т.е. две противоположни концепции за образователния ред. Първата е широко разпространена и почти повсеместно прилагана в класната стая. Тя се основава предимно на Контрола. Втората концепция е абсолютно различна от тази. При нея централно място има Дисциплината. Авторът показва, защо втората концепция е по-добра от първата. Също така показва защо тези две противоположни концепции не могат да бъдат съчетани в една, без да бъдат изменени по някакъв начин. Концепции за Образователния Ред (Educational Order) Ред чрез контрол (Order by Control) Ред чрез Дисциплина (Order by Discipline) Децата по дефиниция са необразовани. Основна Децата могат сами да разсъждават. цел на учителите е да “попра- Тази способност “превръща” живота им в вят това”. разказ, който те конструират. Изборите на децата могат да бъдат пренебрегвани по причини, известни само на учителите и на възрастните.

Детската свобода в “създаването на този разказ” е ненарушима. Този статус и първата детска общност, която възниква, когато хората си взаимодействат свободно и се уважават, е това на което децата трябва да бъдат научени.

Учебният план трябва Няма такова нещо като “баланс” в да бъде “балансиран” и със- учебната програма и няма модели, които да 103

тавен от хора, които имат необходимите познания и които не е задължително да участват в учебния процес.

ограничават логическата последователност на предметите и тяхната връзка с живота на детето. Тук целта е да се помогне на децата да се задълбочат и усъвършенстват в дейностите, с които те вече са ангажирани.

Децата се занимават с дейности, които те са избрали или поне – одобрили. Следователно децата имат възможност и да отхвърлят инициативата на учителя. Учителят се държи като консултанта (съветник) на Редът трябва да бъде децата, а не като режисьор (директор) на установен преди да е въз- детските дейности. Тук децата не трябва да можно каквото и да е било променят своя избор, само за да отговорят обучение. на очакванията на обществото. Учителите получават Детето е непосредствен източник на професионални указания не- професионални указания за учителя (като посредствено от родителите тези указания не изключват учителските наили от по-големи общности. пътствия за доброто на детето). В идеалния случай у учениците се появява самоконтрол. Това се разглежда като процес на интернализация (възприемане) на контролните процеси в системата.

Самодисциплината е проява на вътрешни ценности, а не на интернализация. Това води до различна представа за автономност. “Новото допускане на грешка” на учащия се, а не рефлективните му способности са сърцевината на собствената му личност, от която произтича автономността.

Въпреки че вътрешната мотивация на учениците е за предпочитане, външната мотивация – награди, изпитни резултати, състезания – е достатъчна за този подход. Именно външните ценности управляват системата.

Вътрешната мотивация – стремеж към вътрешни ценности – е необходима и достатъчна. Външните стимули (напр. похвала) никога няма да изместят вътрешната удовлетвореност, но тук те имат ролята на признание за реално постижение, идващо отвън. 104

Учебният ред “възтържествува” там където има съвпадение на желанията на учителя и това което правят децата. Основна ценност тук е покорството (подчинението). Чрез манипулирането с различни външни стимули – награди и санкции, от учителя се очаква да запази властта си.

Учебният ред се осъществява на базата на взаимно “вслушване” и следване (и на децата и на учителя) в изискванията на учебните практики. Учебният ред не може да бъде установен преди да започне учебния процес.

Критерият за успех е тази част от наученото, което може да бъде директно преписано на усилията на учителя.

Критерият за успех включва : наученото, развитие на способност за приоритетно следване на вътрешните ценности, поемане на отговорността за решението, кои ценности си заслужават да бъдат следвани.

Разработил: Светлана Велкова ОЩЕ: http://psiholog.momchilov.bg/za_uchiteli/distsiplina/prezentatsii_po_temata_distsipli na/ Презентазии по темата „Дисциплина“ Политики за дисциплиниране Управление на дисциплината Създаване на система за управление на поведението в класната стая

105

„МИТЪТ ЗА ДИСЦИПЛИНАТА“ – АЛФИ КОН 30 Ноември 2011 Кои са новите методи за дисциплина? Алфи Кон – известен преподавател и автор на повече от десет книги на тема образование, родителско и човешко поведение, разглежда въпроса за дисциплината в училище в своя бестселър „Митът за дисциплината“ (ИК „Изток-Запад“). Целта на книгата е да предложи някои алтернативи на традиционните цели и методи на дисциплината в училище като опровергае всеобщото схващане, че строгият ред, като традиционен подход към учението, е начинът да се възпитават подрастващите. Строгият ред по време на учебния процес не винаги води до желаните от учениците и техните родители резултати. Дисциплината (поне в общоприетия смисъл на думата) може да бъде сериозна пречка пред целите, които учителите поставят на нашите деца. Стилът на обучение от типа „слушай какво говори учителят“, „запомни тези факти“ и „всеки да си гледа в собствената тетрадка“ вече е остарял и се счита за погрешен. Целта на дисциплината почти винаги е децата да съблюдават изискванията на възрастните. Отговорността за установяване на контрол в класната стая обикновено се пада изцяло на учителя. Стремежът към контрол го принуждава да се концентрира върху поведението на учениците и да се стреми да го променя, когато го счита за неприемливо. За целта учителят възлага на учениците задължения, налага им правила и последствия. Този модел се основава на някои изключително негативни убеждения за природата на децата. Вместо да набеждава учениците за непоправими, или пък учителите за недостатъчно добри професионалисти, „Митът за дисциплината“ предлага по-съвременни алтернативи. Тези „нови методи за дисциплина“ са изпълнени с приказки за мотивация, отговорност, достойнство, сътрудничество и самоуважение, които в голяма степен напомнят на стандартната едновремешна дисциплина. Целта на автора не е само да критикува статуквото, да тълкува и анализира, а да предложи рамка, която да помогне на учители и администратори да променят начина си на работа. „Митът за дисциплината“ предлага 106

дългосрочни резултати, а не краткосрочни решения като инструменти за контрол. Книгата показва позитивен начин да се помогне на децата да станат добри хора. Ето откъс от книгата: … Преди няколко години реших да започна да наблюдавам как изключителните учители работят в клас. Когато по време на някое пътуване ми оставаше свободно време, издирвах местни преподаватели, за които се говореше, че правят интересни неща, и ги молех да присъствам в часовете им. Особено ме вълнуваше начинът, по който поддържаха дисциплината. Предполагах, че от надарените практици ще науча повече за справянето с лошото поведение, отколкото от четене на книги. Както се оказа обаче, почти не можах да видя как тези учители правят чудеса с учениците, които създават проблеми, защото в техните часове децата като че никога не се държаха зле. Очевидно все попадах на дни, в които цареше необикновена хармония или пък просто не оставах достатъчно дълго. Скоро обаче ми просветна, че това явление не може да се отдаде просто на случайността. Тези класни стаи се характеризираха с хронично отсъствие на проблеми. Дори в училищата, където дисциплината се налага чрез изпращане на учениците при директора, директорите са наясно, че някои учители почти никога не се нуждаят от подобна намеса. Защо? Сигурно е въпрос на късмет – всяка година спойката на класа, специфичните особености на групата и начинът, по който членовете си взаимодействат, са различни. Как така обаче всеки септември класовете-мечта се падат все на едни и същи учители? Явно трябва да се замислим за самите учители, а не за класа, който им се е паднал. Те сякаш правят нещо, което намалява вероятността учениците им да изпитват желание или необходимост да безпокоят околните с поведението си. По време на посещенията си бях силно впечатлен не само от това, което учителите правеха и постигаха, а и от това, което те не правеха. Те не съсредоточаваха усилията си върху поддържането на строга дисциплина. Това се дължеше отчасти на факта, че бяха заети с нещо подобро и то осуетяваше появата на проблеми. Имаше обаче и още една причина: дисциплината (поне в общоприетия смисъл на думата) бе сериозна пречка пред целите, които тези учители си поставяха. Беше ми необходимо известно време, за да стигна до този извод и да обясня защо. Именно това е целта на настоящата книга. Тя може не само да влезе в конфликт с убежденията ви, но и силно да ви разстрои. В нея поставям пред мениджмънта на ученическия клас същото предизвикателство, което други книги са поставяли пред стария стил на обучение от типа „слушай какво говори учителя“, „запомни тези факти“, „попълни точките“ и „всеки да си гледа в собствената тетрадка“ (Иронията е, че въпреки острата критика, която отправят към традиционния подход към ученето, мнозина продължават да приемат по подразбиране начина, по който се гледа на учебната част.) 107

Целта на дисциплината или мениджмънта на ученическия клас е почти винаги следната: децата да съблюдават изискванията на възрастните. Приема се за даденост, че учителят носи отговорност да установи контрол в класната стая и да не го изпуска. Стремежът към контрол го принуждава да се концентрира върху поведението на учениците и да се стреми да го променя, ако го счита за неприемливо. За да постигне тази промяна, учителят обикновено прибягва до някакъв външен стимул, т. е. определен вид награда или наказание. Този модел е ориентиран главно към учителя; в него върху учениците се възлагат очаквания, налагат се правила и последствия. Той се основава на някои изключително негативни убеждения за природата на децата. Когато нещо в тези класни стаи се обърка – а това става често – вината рядко се търси в подхода. Вместо това децата биват набеждавани за непоправими, или пък учителите – за недостатъчно твърди или недобри професионалисти. „Погледнете на какво приличат училищата!“ надигат вой критиците в областта на образованието. „Трябва да“... затегнем контрола – т. е. да продължим още поупорито в същия дух. Става така, че колкото повече дисциплинираме децата, толкова повече се налага да ги дисциплинираме. Колкото повече се разочароваме от методите за мениджмънт на ученическия клас, толкова повече нараства търсенето за такива методи. Можете да бъдете сигурни, че книгата, която държите, няма да предложи поредния метод за налагане на дисциплина, който да прилагаме ведно с вече съществуващите такива. Не мисля, че ни трябват още подобни методи – не и след като вече разполагаме със „Строга дисциплина“, „Последователно управление и дисциплина чрез сътрудничество“, „Дисциплината на XXI в“. и няколко метода, наречени „Позитивна дисциплина“, „Дисциплина с достойнство“, „Дисциплина с любов и логика“, както и подходи, които описват дисциплината като разумна, внимателна, ефективна, новаторска, израз на сътрудничество или здрав разум, нестресираща и творческа (изредени по азбучен ред). Някои от тези методи са изключително деспотични и подтикват учителите да създават строги правила и да принуждават децата да се съобразяват с тях. Най-доброто, което може да се каже в случая, е, че те поне са недвусмислени: човек знае точно какво ще го сполети. Това обаче не винаги важи за така наречените от мен „нови методи за дисциплина“. Те са изпълнени с приказки за мотивация, отговорност, достойнство, сътрудничество и самоуважение. Вгледайте се внимателно в предписанията на книгите и видеоматериалите, които представят тези методи, и ще откриете изумителна прилика със стандартната едновремешна дисциплина. Необходимостта от внимателен анализ на тези подходи и на неформалните практики за мениджмънт на ученическия клас, използвани от учителите, е причината, поради която написах тази книга. 108