ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ
Брой 1, Год. 6, 2014, 1 Януари, Сряда, Цена 2 лв.
Снимка: В.Гарнизов Героите на протеста: Юлия Берберян е от истинските герои на нашия протест. Вече 200 дни е на площада. Всяка вечер, почти без изключение. С голямо знаме. С голяма усмивка. Енергична. Оптимист. С любов за България. Юлия, огромен респект и обич! СПРАВКА: Юлия Манук Берберян е българска тенисистка от арменски произход. След успешната кариера като тенисист тя продължава да постига много добри световни резултати вече като треньор на трите си дъщери – Мануела Малеева (р. 1967), Катерина Малеева (р. 1969) и Магдалена Малеева (р. 1975), които достигат съответно до трето, шесто и четвърто място в световната ранглиста за жени – безпрецедентен случай за три деца от едно семейство. Юлия Берберян е 9-кратна държавна шампионка поединично (1962-1964, 1968, 1970, 1972, 1973, 1975,
ГЕРОИТЕ НА ПРОТЕСТА: ЮЛИЯ (От 1-ва стр.) … 1976) и на двойки (1962-1964, 1968-1975). През цялата си състезателна кариера печели 31 държавни титли. Четири пъти печели Балкански игри с отбора на България (1966 г. – Загреб, 1968 г. – София, 1972 г. – Букурещ, 1974 г. – Анкара). Дълги години е капитан на отбора на България за Фед Къп, достигнал два пъти до 3-то място в света (1985 г. в Нагоя, след отборите на САЩ и Чехословакия и през 1987 г. във Ванкувър след отборите на САЩ и Западна Германия). ЖИВОТЪТ Е ЧУДО, ЗАСЛУЖАВА СИ ДА СЕ ЖИВЕЕ... 30 декември 2013, понеделник
Изповедта на един клошар, накарала всички ни да замълчим Колко ли пъти, срещайки погледа на някой бездомник, сте се питали какъв ли е бил животът му, дали е имал семейство, професия... живял ли е някога другояче? В едно стихотворение се казваше, че очите, дори и в умората, говорят на всички езици. В тях се крие отпечатъкът на преживяното минало. Какво ли е онова нещо, която може да ни накара да продължим, след като отпечатъкът избледнее, покрит от болката от смазани мечти, безпътица и самота? Вижте изповедта на един клошар, която ни даде всички отговори и ни накара да се усмихнем... уж без причина: „Отивам да си купя кафе. Пред мен човечец, леко потрепващ, леко прегърбен, около 70-годишен или толкова изглеждащ. Изсипва от шепата си стотинки и тихо казва: „Едно кафе.” Продавачката изсумтява, броейки ги: „По-жълти нямате ли? Освен това 2 стотинки не ви достигат.” Човекът си ги прибира обратно и понечва да тръгне. „Не ви ли е срам?” – изкрещявам на продавачката – „Аз ще платя кафето”. Поканих човекът на масичката, подадох му кафето и седнах до него. Стори ми се разстроен. Той ми благодари и изсипа шепата стотинки пред мен. Каза: „Вземете ги. Нека Господ ви дава здраве и дано вина-
ги да имате да давате!” Понечих да му кажа, че и само 2 стотинки да имам – пак ще ги дам, но замълчах. Вгледах се в топлите му очи и още преди да попитам каквото и да било, той започна да разказва: „Клошар съм. Не ме е срам. Не исках да излъжа продавачката. Не бях преброил правилно. Не винаги съм бил клошар. Бях пианист. Много пътувах. Имах всичко. Имах пари. Никога не ми беше хрумнало, че ще остарея, че животът ми ще се преобърне. Пострадах при катастрофа. Вече не можех да свиря и животът ми тръгна назад. Взех пенсия по болест, работех където каквото мога. Семейство и деца нямам. Сега съм с малка пенсия. Тя никога за нищо не ми стига. Много обичам животните и един ден до една кофа за боклук стоеше едно гладно куче. Не беше от квартала. Огледах се, почудих се какво да му дам. Пари нямах да му купя. Без да се осъзная как, надникнах в кофата за да му потърся нещо за ядене. Намерих един хляб. Толкова ме беше срам от минаващите хора, но погледът на гладното куче впит в мен ме отрезви. Извадих хляба, взех една филия и му дадох. То го налапа сякаш никога не е яло. Започнах да му чупя, за да яде по-бавно. Паднаха няколко трохи и веднага долетяха гладни гълъби. Започнах да храня и тях. Изведнъж осъзнах, колко ми е леко на сърцето и колко съм щастлив, че все пак успях да ги нахраня. На другата сутрин, кучето седеше до кофата и гледаше към блока ми. Но аз бях подготвен. Носех хляб, натопен в манджа от вкъщи. Нещо в сърцето ми се беше преобърнало. Започнах да забелязвам всички гладни животни в квартала ми. Преди ги подминавах без да се замислям. Реших, че няма нищо лошо да търся в кофите храна. Реших, че в името на животните не ме е срам. Така започнаха да минават дните ми. Сутрин излизах, набавях храна от кофите и ходех да храня животните. Верният пазач до кофата за боклук, онзи първият дето нахраних, го прибрах в къщи. Той ме научи, че животът не свършва с парите. Така станах клошар. Освен храна, събирам вестници, кутии и ги връщам. Припечелвам стотинки и заедно с моята пенсия се оправяме някак си с моя верен другар!” Усмивка озари лицето му, усмивка искрена и топла, такава, каквато не съм виждала в нито един богаташ. Очите ми се напълниха със сълзи. „Вие току-що ми предадохте урок от живота, господине! Благодаря Ви! Нека кафето е от мен!” – казах. А той отвърна: „Благодаря, че ме изслушахте госпожо! Благодаря за кафето и знайте – Животът е Чудо! Струва си да се живее!”“ ЗАБЕЛЕЖКА: Този текст го препоръчвам за часовете по гражданско образование, примерно по т.н. предмет "Свят и личност" в училищата (в 12-ти клас). Или по Етика. Аз лично ще го включа в своите часове. Има смисъл младите да опитат да разговарят по такава една тема...
АБЕ, ТОЯ КАТИЛ ОЛИГАРСКИ МАЙ СЕ ДОВЛЕЧЕ И ОЦЕЛЯ ДО КРАЯ НА ГОДИНАТА, А, КАК МУ ПОЗВОЛИХМЕ БЕ, ХОРА?! 31 декември 2013, вторник
ВИЖТЕ най-доброто видео, което направи Орешарски за смях пред цяла България! Клипът е толкова разбиващ, че трябва да се гледа на всяка цена! Интернет полудя! Фейсбук буквално е нажежен до червено! България се подиграва на премиера си, който, вместо да подаде оставка и да се оттегли с достойнство, предпочита да понася гаври и хули от всички страни. Както обича да казва народът: „Ти го плюеш – а то мисли, че дъжд го вали!”. Източник ДУШЕСПАСИТЕЛНИЯТ ПРОБЛЕМ: КАК ДА СТИГНЕМ ДО ТОЗИ ТАКА ЖИЗНЕНО НЕОБХОДИМ НИ ПОВРАТ В СЪЗНАНИЯТА, В ДУШИТЕ?
Иска ми се да завърша някак започнатото, именно да приведа в някаква цялост своите разсъждения за нравствената ситуация, в която пребивава съвременният българин, и то именно на основата на примери, взети от реалния, ала доста странен живот, течащ в едно образователно, възпитателно и културно учреждение, в едно училище. Правя това понеже мен лично не ме задоволяват общите приказки, теоретизирането и прочие, истински значимото според мен е онова, което се изявява конкретно, в постъпките, в делата; за него си заслужава да се замислим повече, щото именно то ни показва какви наистина сме. А не за какви се мислим. Или как сами се представяме. Истината, повтарям, е важното и същественото. Заради нея, заради постигането й, се налага да понесем известни неудобства. Примерно - да пострада нечия суетност. Вчера написах текст под заглавие Пиша каквото мисля, не умея да
3 си кривя душата: нима това е толкова непростим недъг?!, сега ми се ще да продължа разсъждението си. Темата, разбира се, е безкрайна, към нея си заслужава да се връщаме много пъти, но ето, аз с тия свои писания всъщност отправям покана за разговор, да видим дали някой ще откликне, това също ми е много интересно. И неоткликването все нещо показва, нещо говори. Тъй че – да продължавам напред. Моята основна мисъл до този момент е тази: правим някакви неща, примерно, казваме нещо, държим се по определен начин, позволяваме си някакво действие, реакция и прочие, а не си даваме сметка какво именно това наше действие, постъпка, дума показва, какво то ни говори, какъв смисъл носи в себе си. Обикновени си мислим, че то носи такъв или онакъв смисъл, а всъщност се оказва, че това не е така, че смисълът на нашето действие е коренно различен. Накратко казано – излагаме се. Оказва се, че не умеем да схващаме и да осъзнаваме най-важни, базисни, принципни неща. Или лекомислено си позволяваме да ги нарушаваме. Примерно, не ни пука, че с едно или друго свое поведение обиждаме дадена личност. Не зачитаме правата й, напротив, позволяваме си да ги тъпчем най-арогантно. И при това, дето се казва, не ни пука – или слабо ни вълнува. Накърняваме личното достойнство на даден човек, проявяваме неуважение към него – и в същото време съвсем не си даваме сметка за това, напротив, вманиачили сме си, че е допустимо да се държим по такъв екстравагантен, обиждащ и нас самите начин. Другояче казано, сами себе си обиждаме, а не съзнаваме това. Щото когато човек обижда друга личност, той в нейно лице обижда по-преди и най-вече самия себе си. Ала е, както казваме, "обръгнал" и не го усеща. И без да му мигне окото се излага. Пък ако някой дръзне да му рече: "Чакай бе, ало, поспри се малко, сфащаш ли какво правиш?!", ако някой изобличи постъпката му и покаже точния й смисъл, тогава същият оня почва да крещи: "Как така той ще ми да мене дума това или онова?! Откъде-накъде ще ми се меси?! Та той ме обижда! Ще се оплача на нравствената полиция!". И ако на такъв му речеш: "Ти сам си си виновен. Да си мислил когато си предприел укоримото, излагащото те действие, сега вече е късно. Сам да се беше възпрял овреме. След като се се изложил, налага ти се да поемеш пълната отговорност. И, дето се казва, да изпиеш горчивата чаша. То обаче е за твое добро. Ако поне това разбереш, все има смисъл. Имаш шанс да се поправиш, осъзнавайки грешката си. Ако искаш се поправи. Ако искаш, мрази ме, че направих опит да ти помогна. Като те изобличих. Като ти показах какво всъщност си направил. Би следвало да си ми благодарен за това. Но ти ако искаш си ме мрази. Твой избор!".
Описах тази нравствена ситуация неслучайно. То е във връзка с вчерашното разсъждение, въртящо се около този казус: как да затворим устата на Ангел Грънчаров, който, наглецът, си позволява комай всеки ден да изобличава разни случки в нашата училищна общност, с това показва крещяща "неколегиалност", нарушава също така и Правилника, щото обижда разни хора, в това число и ученици, тия въпроси трябва да се обсъждат не публично, не в медиите, а в "тесен домашен кръг", щото иначе, видите ли, "бива уронван" престижа на институцията. Трябвало било да мълчим за това, което се случва, щото ако не мълчим, ще се самодискредитираме, ще се самоизобличим, а това е глупаво. И излишно. Аз обаче бих си позволил да задам ето този неудобен въпрос: а вий, драги, защо сами допускате действия, от които явно се срамувате, щом все пак усещате, че медийното им представяне било "вредно" и "неуместно"? Не е ли по-вярната позиция ето тази: просто да не допускаш да правиш унизителни, недостойни постъпки и действия? Ако се пазиш да не правиш такива неща, които изискват запазването им в тайна, ако правиш само неща, за които изобщо няма как да се срамуваш, то тогава щеше ли да има някакъв проблем? Значи защо допускаш да правиш неща, изнасянето на които в публичността ти се вижда "излагация"? Та нали първичното е именно това твое действие или постъпка, за които ти би предпочел да се мълчи? Ако я няма лошата, дискредитираща те постъпка, то тогава нима някой би могъл с нещо да ти навреди като изнесе информация за това, което си сторил, в публичното пространство? Не може, нали така? Е? Мисли малко де. Опитай, не е толкова трудно. Защо всичко в нашия живот трябва да бъде изкривено и наопаки? Защо не мислим предварително, ами се излагаме, пък после врещим, че някой бил изобличил недостойното ни поведение. Ето, примерно, тоя Орешарски, да, същия, премиерът, първо сам предложи Делян Пеевски на високия пост в ДАНС, а като възмутеният народ скочи да му иска сметка, че предлага една мутра на такъв отговорен пост, се нацупи, че народът не го бил разбрал, не го бил оценил и почнал бил да му иска оставката! Ами ти къде беше бе, мерзавецо, що не мисли когато се излагаше, а постфактум се пениш, сега, когато вече се видя, че излагацията ти е невероятна?! Ето, същите работи прави обаче не само този или онзи политик, ами ги правим всички ние, без особено да се замисляме, правим укорителни постъпки, пък когато някой ни рече, че така не бива и така не става, почваме да врещим и да крещим: "Я, той няма право да ни уронва престижа?! Да ни излага публично! Сакън, за тия неща требе да се мълчи! Не е, видите ли, "колегиално"! Ще уроним и престижа на институцията! Мълчанието е злато!". Да, ама трябвало навреме на мис-
лиш, като си се изложил, бъди поне достоен да поемеш пълната отговорност за направеното, иначе продължаваш да затъваш в тресавището на недостойнството. Така обаче не бива да се живее. Грозно е даже. Аз тук не ща да се връщам изцяло към тълкуване на ония богати и пребогати на смисъл истории, които ми се случиха в разстояние точно на месец след моето завръщане на работа след 8-месечен отпуск по болест (и преживяна тежка операция). Аз, слава Богу, писах редовно по тия чудати истории, които са една пълна картина на нравствения живот в една общност от хора, при това не каква да е, ами една човешка общност, която е по-специфична, носеща още по-многозначителен смисъл. Става дума за живота в едно културно, образователно, възпитателно, личностно-формиращо, дори духовно учреждение – каквото е училището, в което работя. Щом такива неща се случват точно на такова място, правете си сметката какви още по-обезпокоителни неща се случват в другите сфери на българския живот, които не са така специализирани – и то тъкмо в посока на възпитанието на младите, на подрастващите. Ето защо, по моята преценка, има смисъл да се дълбае в тия теми, да се човърка в тия рани, нещо повече, налага се дори да се сипва... сол в тия рани, та да заболи така, че всички да се сепнат – и поне малко да се замислят. Да осъзнаят, че работата е сериозна. Че проблемът не е в някаква си там "неприятна личност", каквато е, да допуснем, моята персона - както искат да изкарат тази история някои дървени "философи", опитващи се всичко да извратят. Та в тази връзка се налага още много да се мисли и обсъжда. Аз съвсем отговорно предлагам този належащ и в някакъв смисъл дори душеспасителен разговор. Да, налага се да направим нещо за да спасим душите си. Позволете ми де се обърна и с един такъв апел. При това, надявам се, в тия търсения като във фокус се пречупват ония обезпокоителни процеси, които текат в обществото ни като цяло. Да, в отделната капчица вода може да се открие заразата, която разлага цялото, примерно, цяло едно езеро, река, море или океан. В морето – а аз бих си позволил да употребя друга дума: в блатото – на съвременния български живот, да, в блатото на съвременния български живот са се завъдили какви ли не зарази, уродливи чудовища, грозни влечуги, змии, жаби и какво ли не още; те се чувстват превъзходно в тази смрад и гнилоч, но така повече не може да продължи, така повече не може да се живее. Някои хора, представете си, се задушаваме в тая отровна атмосфера. Други, и то немалко, за да се спасят, бягат надалече от излъчващото смрад и отрови българско блато, блатото, тресавището на съвременния български живот. Аз настоявам в този именно контекст да се разглеждат тия историйки, които тук описвам. Само
4 в този контекст може да се постигне верният смисъл. Който е така обезпокоителен. А някои си се чувстват, изглежда, найпревъзходно в тинята, в блатото, в смрадта, в гнусотията. И дори крещят: - Какво като не ви харесва на вас тука бре?! Нам пък си ни харесва! Като не ви харесва, бягайте, махайте се! Напуснете България, няма да жалим за вас! Ний пък ще си продължим да си "живеем" в гнусотията! Нам така ни харесва! Нам так нравится! Майната ви на вас като не ви харесва! Ще ми се правят те на особени! На "чисти" те ще ми се правят?! Я ги виж ти, на важни, на културни те ще ми се правят?! Айде де! И прочие, и тъй нататък, и так далее, и ала-бала. Така говори комуноидната безличност, протестирайки срещу ония, които пък протестират срещу мизерията и мръсотията, имащи преди всичко нравствен смисъл, в които ний, съвременните българи, сме принудени да пребиваваме. Да, у нас само се протестира срещу... протестиращите! Е, и в някои други комуноидни страни се прави така де, в Русия примерно. Давате ли си сметка колко сме загазили, щом сме способни на подобни извратености? На подобни "нравствени", с извинение за думата, перверзии! Гнус, пълна гнус, отврат и погнуса! Срам! Ала къде е срамът, а, таваришчи, колцина сме тия, дето умеем да се срамуваме? На огромната част от природопопулацията ни сякаш е непознато туй чувство. Това е най-опасното: че като живеем сред такива срамотии, не можем вече да се срамуваме. Една толкова проста и душеспасителна емоция е срамът. Да, ала ето, има безсрамни хора, на които не им се удава, представяте ли си, да се засрамят. Правят срамни неща, а не могат да изпитат толкова естествената емоция срам. Тъжна работа. Щото засрамил и се човекът, направил нещо срамно, то той вече е поел уверено по пътя на промяната към по-добро. Найважната част от цялата работа вече е свършена. Както и когато ако глупакът осъзнае, че постоянно прави само глупости, той фактически вече не е глупак. Да, но до този душевен поврат мнозина още не са стигнали. Правят глупости, ала не съзнават какво правят. Държат се срамно, ала не съзнават, че е наистина срамно това, що правят. Ето го проблемът в неприкрит вид. В гол, бих казал даже, вид. Озъбен е този проблем, иска се да бъде осъзнат като проблем. Като един най-съдбовен, да, съдбовно важен проблем. Душеспасителен проблем. Как да стигнем до този така жизнено необходим ни поврат? Не е ли това същинският проблем? Много трябва да се разговаря с хората, които са попаднали в капана на такова ужасно неосъзнаване на проблематичността на тяхната собствена ситуация. На тяхната собствена нравствена и житейска ситуация. Да се опроблематизира такава една ситуация, да се осъзнае нейната проблематичност - ето това е най-важното, оттук
почва всичко. Тук е началото на всички начала. Тук е коренът, тук е разковничето. Трябва, повтарям, много да се разговаря с тия клети същества, които не осъзнават какво правят, които не осъзнават собствените си проблеми именно като проблеми, които си живеят с измамното, бих казал дори извратено усещане, че "при нас, видите ли, всичко си ни е наред!". Да, неосъзнаването на проблемите се дължи на илюзията, че нямаш проблеми! Че си станал, тъй да се рече, безпроблемен! Или че си... непогрешим! Че всичко, що се мотае в съзнанието ти, било "самата истина". Че както ти си представяш нещата, то, видите ли, било "единствено вярното". И като живееш с това измамно усещане, когато някой темерут като Ангел Грънчаров дръзне да каже, че не мисли като теб, че вижда нещата в съвсем друга светлина, тогава да почнеш френетично да крещиш: - Я го виж ти, той ще ми каже на мене?! кой си ти бре? ти за какъв се мислиш бре?! кой те упълномощи теб да казваш какво мислиш бре?! На учен ще ми се прави той?! На личност ще ми се прави?! на особен ще ми се прави?! На важен ще ми се прави?! Ти на мен ли ще кажеш бе?! Нещастник неден, ще ни разваля той рахатя! Ще ни разваля той идилията?! Ще ни смущава той сънят?! Така стават тия работи. Сфанахте ли всъщност за какво става дума? И за какво говоря? И за какво се боря? И какво искам да постигна? Искам, бидейки философ, да помогна на дадени хора да попаднат в ситуация, в която да се опитат да видят нещата в съвсем различна светлина. Искам просто да си изпълня своя дълг като философ. И като учител. Като възпитател на младежта. Това искам. Нищо друго. Е, искам и да проуча тия проблеми на дело, на практика, в реалния живот, така, както там текат, а не на теория, не на книга. Правя си аз някакви изследвания. За науката, така да се каже, всички жертви са допустими. И за истината де, щото мен като философ не ме вълнува чак толкова науката, а ме вълнува само истината. Има истини, които не са по силите на научното третиране. Има истини, които са значително по-богати по смисъл от т.н. научни истини. Ето, и на тази база се пораждат ред недоразумения. Или разминавания. Не само моите ученици, но и голяма част от колегите ми – сега ще си позволя да кажа нещо крайно силно, крайно "обидно", силно възмутително! – и дори не само от колегите, не само от учителите и възпитателите, но и от родителите, и дори от целокупната ни природна и социална популация, са нещо като жертви на така модерния позитивистичен, сиреч, наукообразен модел на мислене и на представяне на нещата, на който не му се удава да схване и постигне именно истински важното: човешката страна на нещата. Да, тоталната човешка страна, всеобхватния човешки сми-
съл на нещата. Само философията, само философската нагласа може да постигне този смисъл. Или поне да намекне за него. Ето, тия т.н. мои "конфликти" не само с дадена категория ученици, но и с дадена категория учители (родители и пр.) имат и една такава културна основа: става дума за разминаване на култури, на принципно различни видове тълкувания и интерпретации. Става дума за сериозни мирогледни и духовни разминавания. Които са нещо съвсем естествено в нормалните човешки общества и общности. Там е обаче работата, че нашата българска общност не е нормална, не е също така и здрава, тя е ненормална и нездрава, тя е една болна общност. Тук също се крие разковничето. Тук няма да развивам по-нашироко това, което само подхвърлих, но ако се наложи, в процеса на една евентуална дискусия, съм готов да развия становището си значително поубедително. Но тия, които искат да разберат, убеден съм, вече разбират какво подхвърлих, какво дръзнах да кажа. Другите нека да ми се "обиждат". Сега да мина към по-конкретен анализ. Пък и ми се налага да завършвам, с оглед да не стане много дълъг този текст. Ето с какво смятам да приключа този път.
Знаете, че един клас на втория час след моето завръщане категорично заяви, че повече не иска аз да съм техен преподавател по философия. Това е един прелюбопитен казус. Аз описах, доколкото ми стигат силите, случилото се, щото, признавам си, нямам таланта на художник, за да мога да възсъздам цялата картина. Да се изразява нещо с думи пак се иска художествен талант, не схващайте думата "художник" в тесния й смисъл. Та по този великолепен казус аз още много ще се наложи да пиша, но сега искам да кажа нещичко. Първо, в този клас не съм преподавал от 2 години, този клас ми беше отнет от директорката преди две години - щото те тогава се били "пожалвали" от мен, били написали жалба. Без да обсъди с мен и с учениците тази жалба, тя реши проблема по възможно най-неверения начин: отне ми от преподаване класа. И така заложи една страшна бомба със закъснител. Която сега избухна. Чудесно е, че избухна. Тия избухвания имат превъзходен освобождаващ смисъл и ефект. И ни дават шанса да проу-
5 мее много неща, които преди това не сме разбирали. Ето че и един такъв "скандал" има превъзходен позитивен смисъл. Цялата работа е да можем да се възползваме от него. Да можем да го открием и постигнем. Казусът наистина е сложен. Рискът от грешки е голям. Аз за себе си добре знам, че претенция за непогрешимост нямам. Философската ми ерудиция не го позволява. Греша много, няма лошо да се греши. Не съм така ограничен, че да почна да си мисля, че съм непогрешим. Понякога, трябва да се отчете и това, си позволявам да блъфирам, т.е. да "греша", ала не истински, а наужким. По-сложничко е поведението на един философ като мен. Философското ми призвание ме тласка да не бъда толкова плосък, както на някои им се струва. Просто щото те, горките, не могат да осъзнаят какво точно става. Но това е отделна тема. Аз и по нея ще пиша, но не сега. Тя е благодатна тема за философско осмисляне. За същинския смисъл на поведението на философа. За многозначния неплосък смисъл на това поведение – в разните ситуации на живота. Ще пиша за това скоро. Но не сега. Та тия ученици си позволиха да отправят към мен разни претенции. За моя необичаен "стил на (не)преподаване", на изпитване, за "манталитета" ми даже, за това, че съм си бил позволил някакви "незаконни" иновации (то иновациите са винаги "незаконни", щото ако чакаме законът да ни предпише някакви иновации, и то творчески най-вече, ще има много да чакаме!), като примерно видеозаснемането на учебни часове, които аз после качих в интернет, в този блог, не за да навредя на учениците, не за да им нанеса някакви щети или вреди, а с оглед повишаване на качеството на тяхното образование, и прочие, даже моята личност била за тия ученици "дразнеща", щото, като капак на всичко, си имам блог и в него пиша за всичко, което ме вълнува, за което мисля, и ето, писах и за случката в техния клас, пък това тях, видите ли, ги било "обидило", аз по този начин съм бил "обидил" класа и пр. Да, забравих да кажа най-куриозното: когато преди две години си позволих на тия същите ученици да прожектирам в клас филма на Ф.Фелини "Амаркорд", то тогава тия ученици и дори някои техни родители се били възмутили дотам, щото били открили, че този филм бил... дръжте се за стола да не паднете... бил, представяте ли си... "порнографски", ох, горкият Фелини, дойде моментът той найсетне да бъде разконспириран като създател на "порнографски филми". То и най-вече заради тоя филм явно ме освободи от преподаване в този клас любезната моя директорка, така предполагам де, щото и тя не обича, вероятно, "порнографското творчество" на великия италиански режисьор, наричан "Маестрото" от мнозина също така велики кинодейци, дейци на киноизкуството на ХХ век. А, и има още нещо: аз съм учи-
тел, който преподава по свои оригинални учебни помагала, е, аз не преподавам де, ами оставям учениците сами да четат помагалата, е, и за това се сетиха да протестират тия ученици, щото моите помагала, видите ли, или "лоши", при това не били - о, какъв ужас! - не били одобрени от Министерството. Много любопитен момент във всички тия "обвинения" е този, че учениците повториха, сякаш повтарят един добре заучен урок, всичките ония "обвинения", които ми повтарят като латерни разните му там директорки и инспекторки, и то не от вчера. Да приемем, че това е съвсем случайно съвпадение, за нищо не намеквам, щото всеки с що-годе развит разсъдък сам може да схване за какво говори едно такова пълно съвпадение. Щеше все пак да е подобре учениците да не бяха така добре научили урока си, но както и да е, да не придиряме чак толкоз. Аз искам в тази връзка, първо, да благодаря на учениците че ми казаха всичко това и то по един превъзходен начин, увличайки се, патетично, някои дори бяха силно възмутени, с червени от възмущение лица ми повтаряха тия обвинения, невероятен спектакъл беше по време на тия обсъждания! Аз участвах в 3 учебни часа обсъждания, в едно от обсъжданията участваше и самата така любезна директорка, в другото пък участваха три от нейните помощнички (едната от тях е също така и синдикален лидер!). Аз лично съм много доволен от тия обсъждания и изобщо не смятам, че времето, отделено за тях, е загубено. Не, напротив, спечелено е! Учениците се държаха, повтарям, великолепно, много ценни бяха тия техни изказвания, що синтезирано приведох по-горе, аз съм готов дори да им пиша по една шестица, имам предвид на тия, на най-активните ученици, що участваха така старателно в този, тъй да се рече, линч над преподавател. Останалата част от класа се радваше от все сърце на чудесния сеир: ученици нападат по всички линии един преподавател, началствата изобщо не му подават ръка, напротив, личи си че и те не го обичат изобщо, а пък той, горкият, се опитва нещичко да каже в своя защита, но ний не му позволяваме, ний му се подиграваме, прекъсваме го, за малко да го докараме до положение да се разплаче заради обидите, които му нанесохме! Шоуто беше на висота, няма що! Спектакъл от класа. Ех, защо не предложих да го заснемем туй шоу на видео, знаете ли сега какъв безценен матр`ьял щяхме да имаме?! Като едното нищо щяхме да бием Холивуд, да, сериозно говоря, с малко монтаж щеше да се получи превъзходен филм, да, филм, и то значително по-хубав от филмите на оня нещастник Фелини, дето само за някаква порнография мисли, извратенякът му с извратеняк.! Е, можеше да получим и някаква международна награда за тоя филм за съвременните български нрави, ала ето, понеже
не се сетих да предложа, понеже не го заснехме, изпуснахме всичко, и наградата, и славата, и парите дори! Нека! Щом не ме слушате, така е! :-) Тъй. Малка шегичка си позволих да кажа. Този израз "малка шегичка" принадлежи на знаменития учител от това същото училище, сега вече пенсионер, именно г-н Жак Асса; вечно усмихнат, интелигентен, духовит, е, той също като мен си беше и малко чешит, но то без това не може, та г-н Асса, инженер по образование (и също така имащ и второ "вишо", да, представете си, във ВИТИЗ е учил, да, е завършил академията за театрално и кино изкуство!), беше също учителят, от когото учениците наймного се жалваха, щото имаше обичая да оставя цели класове на... поправителен изпит! Е, жалваха се, но ако сега разтворите фейсбук-страницата на училището и се разровите в нея, ще видите, че същите тия, дето са се жалвали от него навремето, след години пишат, че са му признателни, щото именно той ги бил научил най-много, бил ги научил на някакви незабравими за цял живот неща. Те били осъзнали това значително по-късно, а не когато са се жалвали от него. Та аз имам честта, след пенсионирането на г-н Асса, да съм учителят от туй наше знаменито училище, дето се зове "ПГЕЕ" (засега си няма патрон, Стив Джобс не стана, засега, но то още не се знае!), та аз именно да съм учителят с най-много жалби, което е изключително голям комплимент за мен! Както и да е, да не се хваля толкова. Че иначе съм скромен човек, но ето, допуснах да се похваля малко. Малка шегичка де, не се ядосвайте толкова! Г-н Асса ми е добър приятел и сега, често си говорим в скайпа, той живее в София, с бодър и непокорен дух е, пак си е същият, независимо от годините (той е преподавал кажи-речи 50 години в това наше училище, това е рекорд, той справедливо е негов доайен, щото и самото училище съществува от 50-тина години!), та г-н Асса също така следи с интерес тия истории, които сега текат в неговото любимо училище, за което е направил толкова много. Той преди три години беше също така най-активен участник в сбирките на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, който заедно с него основахме в училището. Но това са подробности, мисълта ми е, че имам честта да съм учител с не по-малко жалби отколкото е имал и великият г-н Асса; а той е нещо като емблема на нашето наистина знаменито училище, чиито престиж аз така сериозно "уронвам" комай всеки ден като си позволявам да пиша за случващото се в него. Или все пак не "уронвам" все пак толкова престижа му, а, какво ще кажете? Дали пък един ден няма да се признае, че в ерата, в която преподавател по философия в това училище е била моя милост, това училище е имало честта да се превърне в нещо като "практическа лаборатория" за проверка на всички ония най-
6 съвременни, дори бих си позволил да кажа авангардни, новаторски, творчески идеи за коренен поврат и за същностна реформа в българското образование, идеи, които моя скромна милост е имала добрината да развие в своите книги за образованието? Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България - мале-мале, каква чест ще бъде това да се признае един ден, независимо от всичко, независимо от сегашните ми ядове, проблеми, главоболия!? Леле, каква чест само, а?! И дали това няма да вдигне още повече престижа на моето наистина любимо училище, в което ето вече преподавам философия омай половината от своя творчески път?! Значи за никакво "уронване" на престижа на ПГЕЕ не може да става дума, а, какво ще кажете в светлината на току-що написаното?! Та това наше училище, благодарение на моите писания, вече е на път да стане нещо като национална знаменитост, нима е малко това? То лоша реклама няма, нали така? Леле, дали ще ми признаят един ден и тия мои приноси? Е, награда не чакам, аз наградата, по нашия роден обичай, вече си я получих, това са ругатните, обидите, наказанията, оплюването, нали така ний награждаваме обикновено най-светлите си умове?! Спокойно бе, не съм се побъркал да пиша така, спокойно, успокойте душите си, моля ви се! Та това беше просто още една малка шегичка?! :-) Чао, да спра дотук, че както съм почнал да пиша, току-виж за награда може и в психиатрия да ме пратят, колко му е, а? :-) Хубав ден ви желая! Бъдете здрави, весели, радостни, шегувайте се, бъдете свободни, щото само свободният човек може да се шегува истински, само здравата личност може да се шегува подобаващо. А ония, ограничените, злобните, нещастните хора – те не могат да се шегуват. Те само се самоизмъчват. От своите злоби, от своята завист, от своята непълноценност. Това го казвам по принцип, не намеквам за нищо. Пак се шегувам. Нека никой да не ми се обижда. Пиша това с най-чисти и добри чувства в навечерието на новата година, ето, днес е утрото на последния ден на 2013 г. Утре е вече 2014 година: да е по-добра от 2013-та! Дай Боже! Това да си пожелаем. Но новата година ще бъде такава, каквато ний си е направим. Ний трябва да станем поне малко по-нови, щото ако сме си същите как тогава новата година да може да е нова, а? Какво, питам аз, ще й е тогава новото? Размишлявайте и вий за това. Наздраве! Весело посрещане!!!
Мислите са само сенки на чувствата
Мислите са само сенки на нашите чувства – винаги по-тъмни, по-смътни, покухи и по-прости от тях. Фридрих Ницше, из За човека и свръхчовека, стр. 108 Цит. по Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога НЕЩО, КОЕТО ЗАСЛУЖАВА ДА СЕ ВИДИ И ДА СЕ ЧУЕ – И ДА СЕ ПРОУМЕЕ
Окупирани души, едно интервю на проф. Калин Янакиев Препоръчвам и това: Улицата днес, с Теди Москов РЕАКЦИЯ ПО ПОВОД НА НАПИСАНОТО В СТАТИЯ ЗА НРАВСТВЕНОТО ПОЛОЖЕНИЕ НА СЪВРЕМЕННИЯ БЪЛГАРИН По подетата от мен тема за нравственото състояние на съвременния българин, в това число и в средите на младежта виж Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализацията ѐ - се получи интересен коментар, по-скоро известно акцентиране, заостряне на вниманието; с оглед все пак да се опитам да предизвикам дискусия по тези проблеми, публикувам на отделно място тази реакция
по повод на написаното, която започва с привеждането под формата на цитати на три сравнително обособени акцента:
"В корена на целия проблем според мен е това: "обръгване", "притъпяване" на емоционалността на много хора, феноменът безчувственост се е разраснал в опасни мащаби в съзнанията, в душите. Безчувственият, сиреч, бездушният човек не умее да реагира спонтанно, естествено, по един здрав начин; неговата чувствителност е извратена, на тази база извратена е и нравствеността му; криви са понятията, по-скоро представите му за добро и зло, за позволено и непозволено. Това вече е сериозно. И е много опасно." "Това изобщо и съвсем не е случайно, те не са икономически емигранти, както обикновено си го представяме, те са най-вече духовни емигранти, бих казал тяхната емиграция е екзистенциалнокултурна. Тия хора не могат да съществуват в нашата доморасла антиличностно настроена "култура", не могат да понасят тържествуващата у нас "култура на простащината". Затова бягат." "Щото и тук, в тази фина духовна сфера, е възникнало едно презрено удобно статукво, което задоволява всички, найвече висшестоящите началства." Изключително точно описание на нравственото положение България, особено в горните три цитата. За съжаление обаче, мнозинството от хората няма да го разберат, а и да го разберат, няма да го признаят, защото веднага ще влязат в конфликт точно с огромната маса от доволни, безчувствени и безхаберни еснафи, описани по-горе. Никола СЪДБАТА НА БЪЛГАРИЯ Е РОДСТВЕНА НА СЪДБАТА НА МНОГОСТРАДАЛНИЯ УКРАИНСКИ НАРОД
7 30 декември 2013, понеделник Публикувам (сега-засега само на руски, на езика, на който отговорих на въпросите) пълния вариант на моето интервю за сайта «Третя Українська Республіка»; тия дни, живот и здраве да е, ще го преведа на български, та този текст да може да бъде ползван и от по-млади хора, които не са учили и не владеят руския език; в сайта интервюто излезе с незначителни съкращения, с подобаваща редакция на места, там грешките ми в падежите са проправени, но ето, аз държа да го има това интервю и в пълния му вариант, независимо от някои грешки и пр.; като го преведа на български, пак в пълния му вариант, тия грешки ще отпаднат от само себе си:
Философ и публицист Ангел Гранчаров родился в городе Долна баня, Софийская область, Болгария. Окончил в 1983 году философский факультет СанктПетербургского (тогда Ленинградского) университета. Работал преподавателем философии в Пловдивском университете имени Паисия Хилендарского. В 1992 году создал и руководит до сих пор Центром развития личности HUMANUS, который разработал концепцию и воплотил ряд инициатив полной реформы болгарского образования, в частности философского. Автор многих философских и психологических книг, а также книг, рассматривающих проблемы философии истории и политики в болгарском и европейском контексте. Некоторые из его книг: «Жизнь души: психология», «Универсум свободы», «Искусство мысли», «Таинство жизни», «Искусство жить: этика достоинства», «Эротика и свобода», «Искусство свободы», «Курс лекции по философии», «Болгарская душа и судьба». Ангел Гранчаров в последние годы – активный блогер, ведущий образовательные и политические блоги и блоги для дискуссии. С 2009 года он руководит в качестве главного редактора философский журнал ИДЕИ, который издается для стимулирования личностного, идейного и духовного развития болгарской молодежи. Господин Гранчаров, ситуация в Украине и Болгарии за многими параметрами похожие между собой. Но Еврореволюция показала, что украинцы готовы сменить систему власти. Как вам видится ситуация в Украине с Болгарии?
Во-первых хочу поздравить так смелые и твердые украинские борцы за свободу и демократии, за европейский путь развития братского украинского народа! Я вами, дорогие друзья, восхищен, я вас уважаю, я за вами радуюсь, потому что вы дали вдохновляющий пример всем нам, для которых такие вещи как свобода, демократия и достойнство личности и нации что-то означают! Свободолюбие украинских борцов за новую европейскую Украину удивило весь свободный мир – все симпатий за вами, ваша борьба нас вдохновляет, нас, болгарских борцов за европейскую Болгарию, за европейский путь развития Болгарии. Спасибо вам, вы для нас так многое сделали – вашим примером, вашим мужеством, вашей так благородной борьбой, вашим стоицизмом. А иначе Вы правильно рассуждаете, ситуации в Украине и в Болгарию очень похожие, почти идентичные. Хотя Болгария уже вошла в Европейский союз, это не по вкусу „Большого брата”, имею ввиду Кремль и таваришч Путин. Путинская имперская Россия сделала все, что в ее силах, предотвратить вступление Болгарии в Европейский союз и НАТО, она активизировала и дала бешеные деньги своей агентуре чтобы оторвать Болгарий от западното мира свободы и демократии, но все таки не успела этого постичь. Конечно, она не отказалась с потерей Болгарии и начала действия чтобы ее снова отвоевать себе. У нас для этого создали кучу промосковских партий, финансированные директно с Москвы, это прежде всего ксенофобских, националистических, национал-социалистических, антиевропейских партий. Много денег было брошено для того чтобы еллиминировать с политической жизни традиционные проевропейские и правые партий, партий с правой политической ориентации, такие как Союз демократических сил и Демократы для сильной Болгарии. Эта акция увенчалось наконец с удачей: ни одна из этих партий не вошла в Парламент, а естественный лидер правых сил в Болгарий, премьер-реформатор Болгарии Иван Костов, который именно имеет решающий вклад для перемены геостратегической ориентации Болгарии к Западному миру, был вынужден отказаться от дальнейшего участия в политической жизни Болгарии. Мне кажется, что и в Украине тот же самый процесс, хотя и в более ранной фазе: Москва также делает все чтобы не потерять Украину, чтобы не допустит повторения „плохого болгарского примера”, именно, не допустить чтобы и Украина вошла в Европейский союз и в дальнейшем и в НАТО. Именно эти аспирации Моквы делают ситуацию в обоих странах идентичной: и в Украину, и в Болгарии идет борьба за европейский путь развития, за приобщения к
западному миру свободы, демократии, личностного и национального просперитета. И здесь я хочу сказать что-то, что по моему очень важное. У нас, в Болгарии, управляющая кагебистская руско-болгарская олигархия и мафия, которая владеет ключевые секторы экономики, все медии, теперь уже и Парламент, сделала все что в ее силах чтобы дискредитировать демократию, сделать так, чтобы слова „демократия”, „демократ” и даже „свобода” стали что-то вроде ругательными словами; возникла мифология, что все страдания, вся наша бедность, все испытания являются следствием, результатом и продуктом „плохой демократии” и „плохими демократами”. Конечно, спасительный путь в этой мировозренческой системе видится в путинисткой авторитарной модели, именно в кардинальный отказ от ценностями свободы и демократии. Для этого сделали, успели сделать следующее: то подобие демократии, что они успели создать, имеет крайне аморальный облик, потому что ложь, кража, преступление связываются уже с демократии и с демократами. У нас „смена системы” воспринимается теперь со стороны широких народных масс как отказ от демократии, понимаете ли вы как ужасно это? Да, не отказ от фальшивой, извращенной и антидемократической по свое сути оллигархичной и мафиотской системы, а отказ от демократии как таковой, которая представляется как „изначально порочной” и „неподходящей” для нашего уникального „православно-славянского мира”, именно для постсоветского мира, мира, принадлежащего имперской России. И спасение в этих условиях одно: отказатся от „гнилого западного мира” и вернутся под крылом путинской имперской России, где „твердая рука” самодержца воздаст добро всем, исправит все неправды, востановить справедливост и так далее. Идея простая: для „уникального славянско-православного мира” демократия противоестественна, она негодная, нам свобода не нужна, мы счастливы только если все мы рабы, а властвует только один, мудрый, строгий, но справедливый автократор и диктатор вроде Сталина-Путина. Вот каким образом коммунистическая и кагебисткая олигархия идеологически обосновала претензии на свое вечное господство. Мне кажется, че аналогичные „идейные” процессы идут и в Украине, и в Болгарии, а все мы знаем, что в конечном счете идеи движут мир. Так в настоящем моменте важно то: осознать эту подмену, эту фальшификацию, понять тоже, что вырожденная демократия не есть демократия, а отрицание демократии, что задача не отказатся от свободы и от демократии, а сделать все, чтобы воспитывать автентичное демократическое сознание и свободолюбивый менталитет, создать все условия
8 чтобы родилась автентичная и хорошо функционирующая демократическая система. Если надо менят систему это означает что надо менят абсурдную, анахроничную, вырожденную, антидемократическую олигархичную систему путинисткого толка и работать для создания и порождения автентичной, подлинной и хорошо функционирующей демократии. Я думаю, что люди, которые стоически протестируют на вашем киевском Майдане, на Евромайдане, и наши болгарские борьцы для сохранения и углубления евроепейского пути Болгарии, которые вот уже более 190 дней каждый день на улицах Софии и больших болгарских городов, хорошо понимают все это, это именно и их вдохновляет. Они работают для рождения новой Украины, свободной от имперской опеки России, а также и за рождения новой Болгарии, тоже свободной от унизительной зависимости со стороны имперской России. Это сама внутренная суть произходящего, на мой взгляд, в Украине и в Болгарии. Может ли украинский опыт быть полезным для болгар? Очень полезный ваш украинской опыт для нас, болгарских европейцев, которые твердо решили не допустить восхождение коммунистической и имперской путинисткой диковизны в своей стране. Мы друг друга так или иначе поддерживаем и своей борьбой вдохновляем, потому что наша борьба общая, за одни и те же идеалы и ценности. Пример Болгарии для украинцев показывает следующее: никогда народ не надо сидеть, сложа руки, и только наблюдать своеволия управляющих, потому что в какое-то время окажется, что под вопросом оказываются самые базисные постижения и плоды демократии и свободы; за свою свободу человек и народ должен бороться каждый день. Если этого не делаем, если допустить чтобы успокоится, если аппатия овладеет нас, то все начинает быстро дегенерировать, потом надо снова и снова бороться даже и за то, что давно уже отвоевали, но из-за своей пассивности потеряли. Пример свободолюбивых европейских украинцев для нас, болгар, показывает по моему следующее: надо боротся изо всех сил за свое будущее, надо быть единными, надо не жалеть ничего для этой так благородной борьбы за свободу и человеческого достойнства! Наша общая борьба всущности за это, что оченя простое, но зато сама истина: наша борьба именно за достойной человеческой жизни – потому что достойная для человека жизни это свободная жизнь. Мы хотим жить как живут европейские народы потому что хорошо знаем и верим, что такая жизнь и для нас возможна: такую жизнь можно иметь только если быть верными всех тех принципов и ценностей, что лежат в основания европейской, эвро-
атлантической или западной цивилизации свободы и демократии. Вот этого по моему вы нам показали, дали нам вдохновляющий пример, за это вам спасибо, дорогие украинские братья и сестры, что показали такой героизм и стоицизм на вашем Евромайдане! Мы не хотим руско-путинисткий среднеазиатский путь развития, для нас органически неприемлем евро-азиатский „славянофильский” путь господина кагебиста Путина, который он не просто предлагает, но и хочет наложить его нам силой, шантажем и взятками; так не пройдет, этого не будет! Как бы вы могли охарактеризовать политическую жизнь в Болгарии? Болгарская политическая жизнь в последных лет и особено в последных месяцев показывает слишком обеспокоителных явлений. Я постараюсь представит все как есть, то есть постараяюсь сказать правду о произодшедшем. Во первых, демократия стала лишь видимость, лишенная смыслом процедура, она ушла к черту. Управляющая до мае месяце „правая” партия ГЕРБ во главе с Б. Борисова (однако она потеряла власть на последных выборов, что состоялись 12 мая 2013 года), которая специально было создана для так желаемой олигархии политической модели, произходит из среды так называемой организованной преступности, иначе говоря, из среды мафии, из среды бандитов. Сам Бойко Борисов вел себя как глава мафии, мафия овладела государство: в других государствах есть мафия, у нас сама мафия имеет себе государство. Они, эти мафиоты (или мафиозо?), иначе говоря, бандиты без капели смущения показывают и демонстрируют свой антидемократический манталитет во всех, что они делают. Другие две партий олигархичномафиотского политического статукво в Болгарии это БСП (бывших нереформированных коммунистов), партия турецкого меньшества ДПС (созданная агентов коммунистической Государственной безопасности Ахмед Доганом) и националистическая ксенофобская партия АТАКА, которая директно финансируется Москвой, она существует наподобие партии господина Жириновского в путинской России. Сами убеждаетесь, что у нас, в Болгарии, наконец кагебисты успели создать точно такой же как и в путинской России олигархичный модель. Наш родной Путин – это господин Бойко Борисов, глава партий ГЕРБ, что означает „граждане за европейское развитие Болгарии”, но это придумано для заблуждения немыслещей, слабоумной части эллектората. Главная их цель тружеников этой оллигархично-мафиотской модели, как и положено, грабить государство и народ, обогащатся. Говорят, что несколько месяцев назад сам Бойко Борисов отметил в
кругу своих ближайших друзей свой первый "честно заработаный" 1 000 000 000 евро. У нас широко распространено эта "демократическая практика": покупать за деньги голоса малообразованных выбирателей на выборах, прежде всего среди цыганского населения страны. Б. Борисов однако начал покупать себе директно даже недостающих ему народных представителей, именно депутатов в Парламенте, начал также покупать за деньги целые парламентские группы! Таким образом он мог управлять страной более чем 3,5 года, хотя на выборах он не имел парламентское большинство. Коммунисты с БСП также мафиоты, но с другого, „левого” крыла иначе единной в своих поползновений чекисткой руско-болгарской мафии. То же самое можно сказать и о агентов, что правят ДПС и пророссийской партии АТАКА, чей лидер Сидеров, бывший журналист-самоучка, очень любить дорогое шампанское и дорогие сигары, а также любить спать и гулять в самых дорогих парижских отелей и пляжах экзотических странах, хотя иначе большой „друг” самых бедных и самых малоумных граждан Болгарии. Но то, что самое обеспокоительное, ето следующее: власть, управляющие, начали симулировать и дирижировать "протесты на улице", чтобы показать "что хочет" народ, а народ, таким образом, "хочет" всегда то, что выгодно именно им. Так например правительство Бойко Борисова симулировало и организовало в более чем 10 крупных болгарских городов, отметьте, одновременно, "демонстрации" с требованием запретить исследования есть ли на болгарской територии так называемый "шистовый газ"! Наблюдатели тогда отмечали с основанием, что эти "спонтанные демонстрации" были организованные не без участия и российской "пятой коллоны" у нас, потому что они слишком удобные для российского интереса, именно держать Болгарии в полной энергийной зависимости, в робстве, что касается энергийных природных ресурсов, которые Россия продает нам на самых высоких, на самых дорогих ценах во всем Европейском союзе. Значит просто покупают среди криминалов, среди фенов футбольных команд люди, которые потом симулируют "народный гнев", кричая громко на улице то, что за что им заплатили. Правительство удобно воспользовалось этих "народных демонстрации" и запретило поиски так называемого шистового газа! В один момент, снова в связи с интересами России – а цель России сделать так, чтобы Болгария вышла с Европейского союза и НАТО! – начался процесс полной дестабилизации страны, потому что решили, что пришло время изменить ее гео-стратегическую ориентации,
9 вернуть ее в орбиту имперско-путинской России. Чтобы реализовать эту заветную цель несколько раз пробовали провоцировать конфликт между болгарским населением и цыганском меньшиством, т.е. провоцировать слишком опасный етнический, наподобающий югословенских конфликтов в конце, в последном десятилетии ХХ века. А когда сам Бойко Борисов сделал шаг против коренных интересов России, именно запретил строительство ЯЕЦ "Белене" (ядренной централы), тогда пророссийские силы организовали ему "спонтанные народные протесты" и успели свергнуть его самого с власти: на проведенных досрочных выборов пророссийские силы воглаве с нереформированной коммунистической партии получили полное большинство и теперь в Болгарии началась великая борьба за сохранения ее прозападной ориентации страны. Получилось однако так, что в Парламенте не попали автентичные и традиционные прозападные и демократические партий, теперь там только пророссийские силы и популист и демагог Бойко Борисов, который, хотя и потерял власть, имеет самую крупную парламентскую группу. Он имеет много депутатов, хотя и не имеет идей, кроме одна, самая сокровенная: обогащатся за счет государства, за счет народа. Мафиозо остается мафиозо до конца своих дней. Слишком глупо выбирать за управника "бывшего" мафиозо, потому что, оказывается, "бывших" мафиозо, кажется, нет... Это угрожает молодой болгарской демократии? Молодая болгарская демократия прервала свой полет, она теперь переживает страшную агонию. С ней погаврились, ее унизили. Народ ни к чему уже не верит, имею ввиду болшинство народа. Его манипулируют, давая ему только хлеба и зрелищ. Медии, средства массовой информации полностю под контролем правящей российско-болгарской и кагебисткой мафии и олигархии, которая, всущности, и не теряла власть за все годы болгарского перехода от коммунизма к демократии, исключая период, когда на два раза управляли прозападные правые силы, именно период 19911992 г. и 1997-2001 года. Которые именно сделали так, чтобы Болгария вошла в западный мир, стала членом Эвропейского союза и НАТО. Теперь в конечном счете у нас кагебисткая мафия соумела постич невероятный триумф: Болгария под полном ее контролем, в Парламенте на 100% только их верных слуг! Остается осуществить и реализовать самую дорогую, заветную цель: оторвать Болгарию от западного мира свободы и демократии и вернуть ее в российс-
кой орбите, именно превратить ее в Задунайскую губернию Российской империи. Демократические силы однако, хотя и не имеют подобающего влияния среди одурманенного народа, будут боротся со всех сил чтобы этого не случилось. Эта и настоящая трагедия болгарского народа уже второго века: его полет к свободе и демократии, к европейском ценностном космосе и к просперитету встречает самый сильный и коварный враг в лицо деспотичной России, которая считает, что имеет право распоряжатся с судьбой болгарского народа. Судьба Болгарии родственна, мне кажется, судьбе многострадального украинского народа. Надо отметить что-то очень важное: с июне месяце у нас каждодневные протесты проевропейски настроенных сил и граждан, да, каждый день, вот уже более 190 дней эти болгарские свободолюбцы протестируют, иногда на улице не так много людей, иногда по улицах Софии выходят детятки тысяч людей, но каждый день у нас есть протестов, это тоже очень вдохновляет. Каждый день! Очень активные так называемых ранобудных студентов, которые оккупировали свои университеты, которые в первых рядах претестирующих, это молодые люди, которые хотят морали в политике, хотят, что Болгария стало хорошее место для достойной человеческой жизни. Для жизни, достойной для болгарского европейца. Увы, у нас до сих пор не вышел на улице так называемый „массовый болгарин”, который всущности не выходит на улице потому что его сознание опорочено тех нигилистических представлений, которые внедряют там оллигархические медий, именно, что ничего нет смысла, что „демократия – зло”, что „Европа нам ничего особое не дала, а вот, таваришч Путин дал нам даже свое доброе средце!” и прочие скудоумия. Господин Гранчаров, чтобы вы хотели пожелать в канун Нового 2014 года украинскому народу и нашей Еврореволюции? Хочу пожелать братскому украинскому народу и украинской Еврореволюции ПОБЕДЫ в вашей и нашей – и именно в нашей общей! – так благородной и вдохновляющей борьбе за человеческой жизни и человеческого достойнства! Борьба за свободу – самая вдохновляющая борьба. Я уверен, что мы будем победить – потому что правда самой жизни подкрепляет нас. И потому и нельзя не победить. Всущности, то, за что мы боримся, для него и единственно стоит жить. Так и подобает жить человеку, все остальное не заслуживает считать его жизнью. Истина, добро, свобода, разцвет личности – все это взаимосвязанное и именно оно одухотворяет нашу жизнь, заслуживающей называть ее человеческой. Я уверен, что нет на земле
силы, что может противостоят человеческому стремлению к свободе и достойной жизни, потому что сам Бог создал нас такими – и сам Он хочет чтобы мы остались такими. Силы зла и мракобесия не имеют онтологическое превозходство над самим Богом, это и незыблемая гарантия, что ничто не может удержать наше стремление к свободе – даже ракеты господина Путина ничто в сравнений с непомерной мощи самого Бога, нашего Создателя! У нас теперь праздник Рождество Христово, желаю Вам встретить того же праздника по вашем религиозном календаре с верой в своей правоте, в правильность того пути, по котором идете вы, дорогие украинские борьцы за свободы! Удачи, личного счастья, любви вам желаю наконец, потому что «если вы любви не имеете, ничего не имеете»… ПИША КАКВОТО МИСЛЯ, НЕ УМЕЯ ДА СИ КРИВЯ ДУШАТА: НИМА ТОВА Е ТОЛКОВА НЕПРОСТИМ НЕДЪГ?! 30 декември 2013, понеделник
В тия предпразнични, предновогодишни дни продължавам да работя по една силно заинтригувала ме тема, свързана с нравственото възпитание на младите хора; вчера написах и публикувах текст под следното заглавие: Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализацията ѐ. Излишно е да споменавам, че нарочно пиша крайно предизвикателно и провокативно, с оглед да спомогна за пораждането на една дискусия по тия сериозни и важни проблеми; на места пиша така, че да заболи – белким някой възопие и се захване поне да описва гнева си, което все пак е нещичко. Е някакво начало на дебат. Разбира се, до този момент пиша в обстановка на пълно мълчание: което според мен е добър знак. Забелязал съм, че колкото посериозна и важна е дадена тема, толкова по-малко хора се захващат да коментират, толкова по-малко хора се включват в дискусия; щом никой не се включва, това за мен е знак, че темата е изключително важна, а пък написаното си струва. Ако обаче човек напише някаква простотия, тогава мигом тълпи коментиращи се включват, радват се, ръкопляскат и мило му говорят: "Браво, ти
10 си като нас, ти не каза нищо особено, нищо умно, ти ни удиви с така възхитителната си простотия, аплаузи! Дайте да го понесем тоя таваришч на ръце, той е от наште, той като нас изобщо не мисли и пр.!". Тук цитирам и префразирам Хегел, един велик немски философ, който е все пак от поизвестните, да не си помисли някой, че аз сам току-що изобретих тази еретична мисъл? Темата, по която съм се захванал да пиша в тия предновогодишни дни, е безкрайна по своите измерения – личностни, нравствени, духовни, възпитателни, идейни и какви ли не още. Много може да се пише, но е все пак необходимо човек да се концентрира по най-важното, по истински същественото. И да не се "разлива" в детайли, в маловажни подробности. Е, ако само почна да пиша по истински важното и същественото, текстът ми ще стане прекалено философски и тогава съвсем няма да бъде изчетен. От четенето на философски текстове боли глава – щото се налага да се мисли. Затуй те са така непопулярни. Ако така напиша текста си, току-виж някой би ме дал под съд за нанасяне на непоправими вреди върху съзнанието му: щото се е изморил и изтощил да мисли. До гуша ми дойде от съдебни процеси напоследък, дето ме съдят или ме заплашват да ме съдят, та затова да внимавам. Ще опитам да пиша поясно, по-нефилософски, по-популярно, почовешки та да не нанеса някому тежки вреди – от прекалено замисляне и възникнало на тази основа умствено изтощение. Аз вчера дадох пример за това, че често, без да си даваме сметка какво правим, нарушаваме базисни принципи на морала, примерно този, че не е морално или нравствено да бъде обсъждана една личност в нейно отсъствие, един вид "зад гърба ѐ", без да ѐ се даде възможност да се защити, да се оправдае; естественото, нормалното е да привикваме да не клюкарим по чужд адрес, а смело да казваме каквото мислим право в очите на оня, който по наше възприятие нещо е съгрешил, е направил нещо нередно и пр. Признак за крещяща личностна непълноценност и за душевна мизерия е да се говори по чужд адрес, зад гърба на въпросната личност, ала ето, мнозина си позволяват да правят това – и то без да им трепне окото. Найлошото е, че си го позволяват хора, които са упълномощени с възпитателни и образователни функции, примерно са учители или директори на училища дори. Това вече е съвсем недопустимо: възпитателят трябва сам да е възпитан. Не можеш да възпитаваш ефективно и смислено ако си позволяваш да погазваш такива базисни принципи на човешкия морал; това води до развращаване на младите, а такъв лукс един възпитател не може да си го позволи. Щото то удостоверява, че такъв не става за възпитател – и следва да си намери друго занима-
ние. И препитание. Трябва да сме особено взискателни спрямо възпитателите на своите деца – ако държим на тяхното възпитание де, имам предвид на децата си. Ако си затваряме очите пред това какви са възпитателите на нашите деца, ако не забелязваме подобни сериозни деформации в туй възпитание, дето те им предлагат, значи нещо не е наред и с нашето собствено възпитание. Ето, аз ви дадох крещящ пример в тази посока: една "възпитателка" простодушно сподели пред цял учителски съвет, че е допуснала да клюкари цял един учебен час по адрес на свой колега, и това, представете си, не предизвика вопъл на възмущение у нито един неин колега, представяте ли си това пък какво значи – и какво показва?! Значи и показва нещо страшно, но да не казвам в момента какво значи и какво показва. Да приемем, че липсата на реакция се дължи на сложната психологическа ситуация в този "колектив", която е довела дотам, че дадени сетива у тия колеги явно са били "запушени", поради което те не са почувствали скандалността на случилото се. Това е известно оправдание: и ний, учителите, сме хора, сме човеци, човешко е да се греши. Като си учител или пък, опази Боже, директор, това не значи, че си получил атестат за пълна непогрешимост – какъвто има, да речем, римският папа, Божият наместник на земята! Е, всички грешим, но като грешим по-честичко и допускаме все едни и същи досадни грешки, в един момент все пак се налага да почнем да отрезвяваме. Особено ако има такива идиоти като мен, които постоянно алармират, че някой някъде, по моето възприятие, греши, допуска все едни и същи досадни грешки. И не само алармира, пише в блога си, но и също така известява за случилото се и по-висшите отговорни инстанции, които се видяха в чудо напоследък от моите жалби. А защо се държи моя милост така ли? Ето защо. Тук също така искам да поставя за обсъждане е един друг нравствен проблем, който не е помаловажен от този, който обсъдихме попредния път. Ето за какво става дума. Ами става дума за това: дали аз, критикът, имам моралното право така открито и публично да обсъждам случки, проблеми и преживелици, които се случват в учреждението, в което аз работя? Това е проблем, който сериозно терзае много души, в това число и директорски, и началнически, и какви ли не. Дали аз не нарушавам тук някакви други базисни принципи не само на морала, но и на правото дори, на закона, щото, видите ли, човек все пак трябва да е лоялен към институцията, в която работи – и трябва да щади доброто ѐ име? Не трябва да разваля имиджа ѐ – ако трябва да се изразя по-културно. И ето, дали не се оказва така, че аз самият, дето така усърдно морализаторствам тука, сам
си позволявам да се държа аморално, издавайки някакви строго секретни тайни и дискредитирайки не само своето учреждение, но и достойнството, доброто име и престижа на моите колеги? Това, сами виждате, са сериозни обвинения. Този проблем наистина терзае много от хората, които по някакъв начин са причастни към случващото се. Аз вече писах, че напоследък сериозно се обсъжда на най-различни нива следното: какво следва да бъде направено, че "тоя там Ангел Грънчаров" найсетне да млъкне, да му бъде запушена устата – или да му бъдат поне вързани ръцете, че да не може да пише в проклетия си блог?! Откъде се намери туй чудо невиждано, че всеки ден да пише и да ни злепоставя, а, таваришчи? Защо само нас ни сполетя тази беда? Що тоя човек не вземе да миряса, ето, той разваля прекрасния нравствен облик на нашата така свята институция! Аз съм писал по тия въпроси, но сега също се налага да отговоря нещичко на тия резонни, признавам, въпроси. И сложни, трудни въпроси са тия, признавам и това. Изисква се голяма проницателност за да може да се отговори смислено или убедително на подобни обвинения. Току-виж някакъв адвокат радостно ще намери някакъв член или параграф в закона и аз като едното нищо ще изхвърча като тапа от туй учреждение, примерно, за "уронване" (да употребя пак тази така умилителна съветска думичка, останала от славните комунистически времена!) на престижа на институцията. Аз съм привеждал вече този аргумент: не бива да бъдат отъждествявани институция и лица, които временно я оглавяват; институцията не може да бъде с нещо поклатена ако се критикуват неправомерни действия или бездействия на дадени длъжностни лица, които всъщност уронват престижа на институцията – и затова критиката на такива действия или бездействия е здравословна, тя помага за укрепването на моралния имидж и достолепието на институцията. Даже може да се наложи в един момент да бъде пожертвано въпросното длъжностно лице, щом се установи, че то се е държало неподобаващо спрямо високото си задължение да работи за заякчаване на институцията. Тия въпросните длъжностни лица са нещо като "бушони", които изгърмяват, с оглед институцията да бъде съхранена. Идват нови лица, които пак трябва доста да внимават да не вредят на институцията, която временно оглавяват и ръководят. Така е при демокрацията. Отъждествяване на лице и институция е признак на тоталитарно мислене. При комунизма се правеше така и тогава се смяташе, че, примерно, един Тодор Живков е точен образ на дадената институция, че той съвпада с нея, сиреч, че той ще управлява вечно – и с него ще си отиде и самата институция. Бай Тодар го нема вече, а институциите обаче още
11 ги има. Това за нещо да ви говори? Но това е само от една страна. Другата е, че критиките на неправомерни действия на длъжностни лица, позорящи институцията, са нещо позитивно, щото спомагат за заякчаване на институцията, за изчистване на нейното име и достойнство. Ето, примерно, може да дойде времето да се осъзнае и признае, че критиките на въпросния Ангел Грънчаров са допринесли с нещичко за съхраняване на доброто име на институцията "ПГЕЕ" (тъй се зове училището, в което аз имам честта да работя) в период, в който тя е била застрашена – заради някакви неправомерни действия на въпросните длъжности лица. Стига толкова по този момент. Мисля, че бях пределно ясен. Да минем обаче на още посъществения, именно на нравствения момент – в неговата чистота. Аз като публично, съвсем открито, ето, в блога си, описвам разни прояви на въпросните длъжностни лица, дали не нарушавам някакви базисни принципи на морала, примерно и моето да бъде възприето като недостойно поведение, като "клюкарене", и то пак зад гърба на въпросните длъжностни лица? Това не "уронва" ли техния личностен престиж и достойнство! – ето тук е според мен разковничето. Не се ли оказва, че аз, дори и да действам по някакви вътрешни и, да допуснем, благородни подбуди, все пак в крайна сметка на практика съм стигнал дотам да правя разни там мръсотийчици, примерно, да пиша, да допуснем, неща, текстове, които да се възприемат също като "публични доноси", като недостойно изобличаване, като накърняване (ето тази е българската дума за онова, което комуноидите наричат "уронване", думата ни е прекрасна, какво повече искат от нея та я избягват?!) на тяхното лично достойнство и пр. Аз, признавам си, много съм мислил по тези въпроси, впускайки се в такава една авантюра, именно всекидневно, кажи-речи, да пиша за своите преживелици, за действията на въпросните длъжностни лица, ето, с тях дори стигнахме до съд, това са най-малкото "щекотливи" проблеми, заслужаващи повнимателно осмисляне и длъжната преценка. Ето какво съм измислил в тази посока досега. Първо, всеки от критикуваните и "изобличавани" от мен лица има пълната възможност да защити доброто си име като напише "опровержение", като напише нещо, с което да изрази своята позиция, своето разбиране. Да, той, представете си, може да не мълчи като олимпийско божество или като оракул, нито пък да крещи или да реве като... ощипана мома, а може съвсем спокойно да отговори на критиките, да изяви своята позиция, а пък аз, разбира се, непременно ще дам публичен израз на мнението му, ще публикувам в блога си теста му. И така ще почне една ползотворна и полезна дискусия, един дебат, който е органична
част от демократичния публичен (обществен) живот. Аз не се занимавам, на второ място, с някакви там личностни особености на критикуваните от мен длъжностни лица, това какви са те като емпирични личности мен изобщо не ме вълнува, това си е техен личен проблем, нека да си бъдат каквито искат, аз обаче се осмелявам да кажа открито как аз възприемам техните действия именно като публични, като обществени фигури, като фигури, които имат власт, респективно носят и големи отговорности, а пък аз като техен работодател (ний, данъкоплатците, наистина сме работодатели на управляващите ни, на разните му там началства, чиновници, министри, директори и пр., ний не сме техни слуги - според разбиранията на толкова коварната демокрация, проклета да е!). Следите ли внимателно мисълта ми, сфащате ли вече накъде бия, за какво намеквам?
Няма длъжностно лице, което да е изведено извън полето на всякаква възможна критика, щом си решил да се посветиш на обществена работа или длъжност, щом си решил да ставаш властник, независимо на какво ниво, ти си поел риска постоянно да бъдеш критикуван от какви ли не хора, дори и от своите "подчинени", който все пак не са бездушни, да речем, "тухли в стената", а са живи човешки същества, имащи съзнание, имащи и право на мнение, на преценка и пр. Тъй че, дето го казва народът, "който се страхува от мечки, да не ходи в гората", ако приемем, че страшните мечкистръвници са такива като мен "злобни критици", дето нищичко не прощават, то ако не си искал да бъдеш дъвкан в зъбките им, е могло изобщо да не се зафащаш с такава една обществена, публична, управленска работа. И тогава никой е нямало да те критикува, щял си да си живуркаш най-спокойно и преспокойно. Но щом си решил да ставаш обществена фигура, тогава вече ще имаш добрината да понасяш всякакви ръфания от този или онзи, тия пусти критикари могат да бъдат уподобени и на зли кучета, дето постоянно ръфат добрите ни управници; ала при това трябва да имаме достойнството да признаем, че ако ги няма тия пусти критикари, то е много възможно тогава даденият въпросен управник да почне да си мисли, че е непогрешим – щом всички му се подмазват, щом никой не го критикува, щом
всички само го хвалят. И виждате ли какво се получава в туй отношение? Получава се нещо прелюбопитно. Ето какво се получава на практика, в реалния живот. Тия, дето само хвалят управника, дето му се подмазват, с оглед да печелят някакви дивиденти и ползи заради послушанието си, всъщност му помагат да се провали, те го подтикват да върви към своя провал! Щото го предразполагат да почне да си мисли, че е непогрешим. И го насърчават в грешките му. А тия, дето критикуват управника, му помагат да се ориентира в обстановката, да почне по-трезво да възприема случващото се, помагат му да се пази от манията, че е велик и непогрешим, а всичко това, както и да го погледнем, е от интерес на самата работа, на бъдещето на самата институция. Значи трябва да си доста задръстен (да употребя тази все пак по-индиферентна дума!) като властник или като управник, щом почнеш да харесваш само да те хвалят – и същевременно да почваш да мразиш ония, които имат добрината да те предпазват от грешки, именно да почнеш да ненавиждаш критиците си. Е, знам, психологически погледнато е много приятно всяка сутрин бодри подлизурковци да те посрещат рано-рано пред кабинета и да мило ти говорят: "Колко си красив днес в тоз костюм, любими ми г-н директоре, колко си снажен, колко си умен, колко си велик, колко си мъдър, колко си проницателен и так далее, и прочие, и ала-бала!". Знам също, че е крайно неприятно всяка сутрин със свито сърце да отваряш блога на "този там Грънчаров" и да дебнеш дали пак не е написал нещо крайно скандално и критично по твой адрес, но ето, такъв е животът в условията на проклетата демокрация, да иде тя на майната си най-после, поне на кино да иде, та да гледа един съветски филм от ония, от прекрасните и незабравими комунистически времена; говоря за демокрацията да иде на кино, а не тоя проклетник Грънчаров (щото той съветски филми много-много не обича). Знам, така е, неприятно е да те критикуват, приятно е да те хвалят, но ако си управник, ако искаш да си добър или поне що-годе умен управник, трябва да си много благодарен най-вече на критиците си, а пък старателно подмазващите ти се подлизурковци да ги държиш подалеч, или поне да не надаваш ухо на приказките им, щото тая сган е доста коварна: като един ден те махнат от началническия пост, те мигновено ще забравят за теб и ще се захванат да хвалят новия властелин. Комуто пак тогава всяка сутрин ще говорят ето как: "Колко си красив днес в тоз костюм, любими и мили ми г-н директоре, колко си снажен, колко си умен, колко си велик, колко си мъдър, колко си проницателен и так далее, и прочие, и ала-бала!". Понятно что я вам здесь написал, а, умные мои таваришчи, панимаете меня? (Неслучайно пиша на
12 развален руски, то е заради стила, а не поради неграмотност, понимаете меня?) Но ето, нравственият момент пак си стои: дали пък не е по-добре всички тия проблеми да ги обсъждате с въпросното властващо лице на четири очи, е, може и на повече от четири очи, примерно като се правят най-демократични дебати вътре в самата институция, а не пред широката публика на един блог като моя, който, както е известно, се чете в цял свят, и, дето се казва, работата почва да става дебела, щото служебни тайни почват да изхвръкват в публичното пространство, а там не им е мястото, нали така? Не е ли трябвало аз първом да споделям всичко с началството си, а до писане в блога по същите тия проблеми да не се стига, щото, разбира се, началството би желало да не става дъвка в устата на толкова много хора по цял свят? Не се ли оказва, че моето поведение е крайно неморално, безнравствено и укоримо от гледна точка на етиката, щом като съм дръзнал да изнеса дебата в широкото обществено пространство, а съм се отказал, неизвестно за какво, от нормална демократична дискусия вътре в самата организация? Ето какво ще отвърна по този съвсем резонен въпрос. Аз при предишния директор наистина не съм писал по такива "вътрешни" проблеми, а ако съм писал, то е било в съвсем друга тоналност: писал съм тогава апологетични статии било за нашето училище, било за самия директор, г-н Венелин Паунов, който наистина беше изключително интересна личност, която, признавам си, ме ентусиазираше да работя с всички сили на благородното си поприще – и умееше това да го постига не само за мен, а за всички. Имало е и тогава какви ли не тежки проблеми, но г-н Паунов беше човек, който на найчовечна основа разговаряше с всички, и с ученици, и с учители, и дори с висшестоящите началства, и успяваше в движение да решава всякакви, даже и най-тежки проблеми. И тогава е имало беснеещи, хулиганстващи ученици, но той и с тях се разправяше за пет минути, като прегърне през рамо провинилия се ученик, поговори му някакви думи и ето, този ученик по магически начин сякаш се променяше, работите потръгваха, до следващата му издънка пак де. И пак наново. Този човек имаше талант и дарба и като ръководител, като мениджър, и като човек, и като личност, и като всякакъв. И това се признава и от най-лютите му врагове – оказва се, че и такива той бил имал, ето, това се разбра сега, когато той вече падна от власт. Тоест – пенсионира се, след дълги години работа на благородното възпитателско и образователно поприще. Е, добре, аз тогава не пишех критики в блога си, е, веднъж-два пъти и него съм го критикувал, даже той сякаш в един момент за нещо ми се беше обидил, но после ми прости – и пак станахме дори приятели. Сега
какво се случи, защо при новия директор работите приеха съвсем друга посока? Аз бях в прекрасни отношения с двете директорки, главната, самата директорка и първата ѐ помощница, да, тази същата, която сега ме съди за "обида". Стана така, че в един момент аз станах първи критик на тяхното управление. Мога да обясня и по-подробно защо стана така, аз всъщност това съм го правил вече в свои предишни текстове, даже книги написах но тия проблеми, цялата работа е принципна, а не щото, видите ли, те не ми били харесвали – или щото ме били обидили и пр. Такива интерпретации са доста елементарни, елементаризиращи и не спомагат за разбирането на същината на проблема. На цялата работа. Тук ще си позволя да кажа найглавното, като ще се съсредоточа по темата си, нравствените аспекти, щото проблемът иначе е голям и сложен. Цялата работа е до подхода на въпросната администраторка. Аз не приемам нейния подход. И стил на ръководство, както се казваше едно време. Аз съм горещ привърженик на демократичния, на личностно проявения, на човечния стил и подход. Не мога да се примиря към рецидиви на авторитарен стил, пък макар тази авторитарност да се проявява в кадифяна форма. Пък макар този авторитаризъм да е мек, сякаш е завит в кадифе. Даже бих приел по-скоро твърд, строг, принципен авторитаризъм, стига той да е и на повисоко мисловно ниво, стига зад него да стои личност с някакви що-годе приемливи ценности (да речем, авторитаризъм от "пиночетов" вид, по името на диктатора на Чили), но съм твърд противник на популистичния кадифян и дори лицемерен авторитаризъм, който така жестоко развращава природонаселението. Нещо такова се случи и в страната като цяло по времето на управлението на Боко Борисов, чието правителство, чиито образователен министър Игнатов назначи въпросната администрация в нашето училище. Както и да е, у нас, в нашето училище демократичен, свободен, открит дебат по реалните, тежки, горещи и прочие проблеми няма, това започна да се възприема като "демократично излишество", като някаква "западна приумица", като някаква, простете за думата, "изгъзица" или измишльотина, у нас се установи режим, при който на оперативки просто се свеждат директивите на така мъдрото ни ръководство, тия директиви почти съвсем не се обсъждат, няма потребната атмосфера за истинско, в това число и критично обсъждане, а после от всички се иска изпълнението им. Точка. Не рассуждать! Който разсъждава, който си позволява лукса да разсъждава като "оня там Грънчаров", той мигновено става ненавистен, става враг, да, става "враг народа", "враг на народа", това става. Той почва да руши идилията. А училището трябва да се оглася само от ръкопляскания
пред мъдростта на директорката. Е, простете, но аз в такива водевилни театрални постановки не мога да участвам. Мерси, не ща! Благодаря много! Дръжте си ги за вас. Е, вярно, опитвах се да дебатирам с новото ръководство, предлагах, настоявах, спорих. В един момент се разбра, че това му е крайно неприятно. Вместо да бъда насърчен да изразявам свободно позицията си, както подобава за едно съвременно ръководство, на мен почнаха да ми отговарят с... банални административни игрички за отмъщение: пиши "писмени обяснения" защо така си направил, защо не си направил онака, я, ти сгафи, дай да те накажем, дай да ти идваме на проверка в часовете всеки ден, по пет пъти на ден и прочие, я да напишем протоколче, че "неправилно работиш", че не си добър учител, че имаш "лош характер", че не се спогаждаш с учениците, я да те накажем дисциплинарно, какво повече да изброявам, вий ги знаете тия номерца, те са така изтъркани, че повече и не може да бъдат. Почнах да се занимавам само с глупости, принудиха ме да се занимавам предимно с глупости все от този административен регистър. Творческата атмосфера в училището биде съсипана. Без свобода и демокрация не може да се живее в съвременни условия, особено пък в една такава фина сфера на духовен живот, каквото е едно училище, едно възпитателно учреждение. Приятелството ни с директорките отиде по дяволите. Колегиалността също. "Колективът" се раздели на "партии", "наште" и "ваште", както и подобава в типичните български условия. Приближени и отдалечени от всевластната административна особа. Аз пък съм философ, и философията ме задължава да обичам само истината. Опитах се в училище да казвам гласно какво мисля, думите ми почнаха да ги приемат с крясъци на несъгласие, с вой и с оплюване, особено се престараха в тази посока две-три верни и най-приближени клакьорки на директорката. Те със зачервени от възмущение лица почнаха да ме хулят сякаш са търговки на пазара, а пък аз съм имал неблагоразумието да кажа, че яйцата, които се опитват да ми пробутат, са развалени. Думите ми в един момент почнаха да ги приемат с освиркване. Думата изобщо не ми се даваше повече. А си отворя устата да кажа нещо по-така, и моментално няколко кресли се намесваха и ми отнемаха думата! Е, аз по този начин бях принуден да спра да се изказвам на вътрешните обсъждания. Пък и тия вътрешни обсъждания намаляха толкоз, че я ги има един-два пъти в годината, я ги няма. Повечето хора почнаха стоически да мълчат. В това число и аз. Да, ама в един момент се разбра, че ако мълча, работите съвсем ще отидат на поразия. И тогава именно се видях принуден да пиша за всичко в блога си. Зер съм блогър, що да мълча като съм свидетел на
13 такива поучителни и любопитни феномени на живота? Аз също така съм и изследовател, почнах да пиша "дневниче", но от написаните есета по проблемите на образованието се появиха няколко книги. Така се разви цялата история. Не крия, че се увлякох, поради изследователския си рефлекс почнах да си провеждам разни изследвания, да си устройвам разни експерименти, с оглед да разбера реакциите на този или онзи. И така нататък, цялата работа ескалира подобно на някаква лавина. Е, платих си жестока цена за лукса открито да пиша каквото мисля. От напрежението, от терора на администрацията, от преживените гаври и унижения (аз съм доста емоционален, чувствителен, импулсивен човек), които преживявах дълбоко, се разболях, влизах много пъти в болница, в един момент бях дори инвалидизиран, а пък когато стресът стана нетърпим, една сутрин, бързайки за работа и страхувайки се да не закъснея (та пак да пиша "писмени обяснения" на директоркаталитераторка!) се подхлъзнах, паднах така, че си ударих главата, получи се сътресение на мозъка, голям вътрешно-черепен кръвоизлив, да, вътре в черепа ми се появи т.н. хематом, после се наложи тежка операция, от която едва оцелях и така. Добрият Бог обаче се смили и ми даде още малко живот. Виждате ли докъде довеждат, докъде могат да доведат такива уж безобидни нещица, а? Могат да доведат до убиването, до унищожението на един човек, до съсипването на живота на една личност. Да, явно те не са съвсем безобидни, а, какво ще кажете? Искам да завърша с две-три максими, две-три изречения, които често повтарям като папагал и пред учениците си, и тук, в блога си; но нищо, нека да бъда и папагал, важното е повече хора да осъзнаят тяхната мъдрост. Първата е мисъл на Христос, тя ми е любима, и има пряко отношение към това, което писах дотук. Известна ви е тази мисъл, тя е девиз на моя блог: "Познайте истината и истината ще ви направи свободни!". Аз си позволих да преформулирам тази мисъл ето как: "Истината ни прави свободни!" и турих туй изречение за девиз на блога си. Втората мисъл, която ми е любима не по-малко е тази, тя е мое философско верую: "Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!", това са думи, разбира се, на Аристотел. Amicus Plato, sed magis amica veritas. Третата мисъл е всъщност древно-римска максима: "Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели!". Или: Veritas odium parit obsequim amicos – така е на латински тази чудесна мисъл. Понеже едва ли мога да измисля нещо по-вдъхновяващо, позволете ми това есе да го завърша с приведените по-горе изречения. Чао. Бъдете здрави! И прощавайте ако има нещо! Дано не съм ви изморил прекалено с мислене, дано не съм ви нанесъл някакви непоправими вреди на "мозъч-
ното вещество", на "сивите клетки", дано! Прощавайте! Написах каквото мисля – не умея да си кривя душата. Това нима е толкова непростим недъг?!
МОЕ ИНТЕРВЮ ИЗЛЕЗЕ НА САЙТА НА ЕВРОМАЙДАНОВЦИТЕ В УКРАЙНА, НА САЙТА «ТРЕТЯ УКРАЇНСЬКА РЕСПУБЛІКА»
УКРАИНСКИЯТ ПАТРИАРХ ПОДКРЕПИ ПРОТЕСТИРАЩИТЕ, А НАШИЯТ ЗАЩО ТАКА ПОДЛО МЪЛЧИ?!
декември 29, 2013
декември 30, 2013
Украинският патриарх призова за протести до победа Патриархът на Украйна се обяви в подкрепа на европейската интеграция на страната и призова народа да остане на площада до победа. „Какво ни дава Европа? Преди всичко запазва държавността. Всички страни членки на ЕС са независими. Ако Украйна бъде в Европейския съюз, тя ще запази своята държавност и суверенитет. Ако влезе в митническия съюз, в евразийското пространство – ще ги загуби“, каза предстоятелят на Украинската православна църква и киевски патриарх Филарет. „Русия има имперски намерения; тя отново иска да присъедини към себе си Украйна, Беларус, Молдова, Казахстан и Армения и да създаде империя. Украинците не искат там”, заяви патриархът и добави: „Това обаче не значи, че украинците са врагове на Русия.“ „Народът трябва да остане на площада до край. Той ще победи. Ако обществото не иска нещо, със сила не може да го удържиш”, предупреди украинският патриарх. OFFNews КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Ето какъв бил украинският патриарх – на светлинни години по-високо в ценностно и личностно отношение от някои други висши „духовници“ у нас, повечето от които са все ченгета от ДС-КГБ и затова никога не биха се осмелили да кажат нещо, което не би се понравило на господарите им от „Матушката“. Каквито са духовниците на един народ, такъв е и самият народ, щом са ни такива духовниците и това с нищичко не ни смущава, правете си тогава изводите какви сме пък ний самите…
Току-що откривам, че имам писмо от журналиста от Украйна Виктор Каспрук, на когото преди няколко дни дадох интервю около ситуацията в Украйна и в България – в светлината на украинската революция, а също така и в светлината на българските събития от последните месеци на непрекъснати протести срещу комуно-мафиоточенгесаро-олигархичното правителство на Орешарски. Той ме уведомява, че въпросното интервю вече е излязло на сайта на евромайдановците, на сайта «Третя Українська Республіка». Ето какво ми пише г-н Каспрук и ето също какво аз в тази връзка му отговорих: Добрый день, уважаемый господин Грънчаров! Интервью уже не сайте «Третя Українська Республіка»: Інтерв’ю, Виктор Каспрук, Евромайдан: украинцы показали болгарам вдохновляющий пример Большое спасибо Вам за Вашу дружественную помощь нам. Благодаря Вам мы лучше стали понимать ситуацию не только в Болгарии, но и в Украине. Очень надеюсь на продолжение сотрудничества с Вами. С уважением, Виктор Каспрук Здравствуйте, уважаемый господин Каспрук, спасибо за сообщение, за информацию что интервью, которое я Вам дал, вышло на сайте. Я рад, что в моем интервью Вы и читатели сайта «Третя Українська Республіка» находите полезный смысл. Конечно, я готов чем могу сотрудничать с вами, с украинскиими борьцами за свободу и демократию, за европейский путь развития Украины. Еще раз спасибо всем вам за тот вдохновляющий пример, что вы нам даете! Надеюсь, теперь после тога как интерью вышло на вашем сайте, я смогу его опубликовать в своем блоге? Я хотел бы перевести его на болгарском языке, потому что мне хочется использовать его в целях
14 гражданского образования болгарской молодежи, я, как Вам известно, работая в этой области. Всего Вам доброго и удачи! С уважением: Ангел Грънчаров Преди малко г-н Каспрук ми отговори на писмото, пишейки ми ето какво: Добрый день, уважаемый господин Грънчаров! Конечно, Вы можете напечатать интервью у себя на сайте. Я также напечатаю его на «Политикантропе» и у себя на блоге. Для нас, украинцев, очень важно знать в действительности, что происходит в братской Болгарии. И вместе с Вами искать пути для освобождения от неоколониализма России. Еще раз большое спасибо Вам за такое содержательное и аналитическое интервью. С уважением, Виктор Каспрук КАК ВЪЗПИТАТЕЛИТЕ РАЗВРАЩАВАТ МЛАДЕЖТА, ЗАЩО РАБОТЯТ ЗА НЕЙНОТО НРАВСТВЕНО ИЗРАЖДАНЕ, ЗА ДЕМОРАЛИЗАЦИЯТА ѐ 29 декември 2013, неделя
Вчера написах текст по важни според мен проблеми и го публикувах в блога си под заглавие Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни, искате ли заедно да помислим по тия проблеми?. Никой, разбира се, не откликна на поканата. Сега искам да продължа в поетата посока. Ще разсъждавам по тия нравствени проблеми, независимо от това, че те явно не са приятни на никой. Или пък точно затова се налага да разсъждавам за неща, за които на никой не се мисли. Имам и други подобни текстове, в крайна сметка ще ги събера на едно място и ще ги издам като брошура под заглавието Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: НРАВСТВЕНОСТТА (примерно). Предишните две брошурки от тази поредица бяха за преподаването и за дисциплината. Така, тъй да се рече, ще закръгля разработването на въпросната проблематика и ще мога да издам всичко написано като самостоятелна
книга от моята поредица за съвременното състояние на образованието у нас. Значи моят извод дотук е: отчайващ дефицит на здрава, естествено развита нравственост на всички нива и то в масови мащаби; реакциите на мнозинството от хората показват това, те носят този смисъл. В корена на целия проблем според мен е това: "обръгване", "притъпяване" на емоционалността на много хора, феноменът безчувственост се е разраснал в опасни мащаби в съзнанията, в душите. Безчувственият, сиреч, бездушният човек не умее да реагира спонтанно, естествено, по един здрав начин; неговата чувствителност е извратена, на тази база извратена е и нравствеността му; криви са понятията, по-скоро представите му за добро и зло, за позволено и непозволено. Това вече е сериозно. И е много опасно. Ще се опитам да задълбоча своята теза, да я развия по-пълно и основателно. Безчувствеността поражда нравствена изроденост, а тази последната е сърцевина на бездушието. Бездушният човек е на път да загуби човечността си, щото това, което ни прави човеци, е нашата душевност: човечната душевност. Тече процес на обезчовечаване на много индивиди едновременно, тече процес, при който цяла една нация е на път да загуби човешкия си облик. Външни симптоми на същия този процес са масовите мащаби на простотията у нас, на малоумието, на безволието, да, вакханалията на простотията у нас по категоричен начин потвърждава моите изводи. Пълно е у нас с безличностни "личности", с обезличностени същества, които точно на това основание няма как да ценят личностното начало и у другите: не можеш да цениш това, което сам нямаш, от което си лишен – или си се самолишил. На тази основа у нас личността е нещо като прокоба: тия, които са личности и държат на личността си, биват без капка жал тормозени, мачкани, в крайна сметка унищожавани. Или прогонвани. Принуждаваме ги сами да се махат: за да не развалят с присъствието си презрения комфорт на кочинката ни. Неслучайно два милиона от 8 милионната ни нация напуснаха страната. Това изобщо и съвсем не е случайно, те не са икономически емигранти, както обикновено си го представяме, те са най-вече духовни емигранти, бих казал тяхната емиграция е екзистенциално-културна. Тия хора не могат да съществуват в нашата доморасла антиличностно настроена "култура", не могат да понасят тържествуващата у нас "култура на простащината". Затова бягат. И затова всичко свястно у нас, всичко, що има някакъв личностен потенциал, в скоро време също ще избяга. Тук ще останат само простаците. Давате ли си сметка как тази грозна психологическа атмосфера в страната ни влияе на възпитанието на младежта, на нашите деца?
Това в основни линии ми е тезата. Много съм мислил и писал по тия проблеми, не изстрелвам всичко това ненадейно, сякаш съм получил някакво "прозрение"; не, много за тия неща съм мислил, аз най-вече тъкмо за това мисля. И за това работя – не от вчера. Аз съм възпитател на младежта – една крайно неблагодарна и непрестижна в нашите условия "професия". Ако човек иска да си гледа съвестно работата в тази сфера, неминуемо ще бъде обявен за враг. За най-лош и зъл враг. Щото и тук, в тази фина духовна сфера, е възникнало едно презрено удобно статукво, което задоволява всички, най-вече висшестоящите началства. На които изобщо не им пука какво става и какво има да става; важното за тях е да не се шуми по реалните и тежки проблеми. Тишината и идилията са нещото, което за тия дейци трябва на всяка цена да бъде съхранено. По дяволите цялата нация, голяма работа, че нацията ни щяла да иде на поразия, та нали найважното е ний да сме на власт?! Най-страшното е, че т.н. възпитателски корпус е обезверен, че нещо може да се промени; всички знаят, че ситуацията е повече от плачевна, ала също така знаят още по-добре, че е глупаво да се опитваш нещичко да промениш. Важното е поне себе си да съхраниш: да доживуркаш, да се довлечеш до пенсия, ето това е идеалът. Нещо повече бих се осмелил да кажа: самите възпитатели в огромната си част нямат така потребното ни ново съзнание, те самите са се превърнали в "обслужващ персонал" на системата, нейни безропотни оръдия. Те я обслужват без да имат особени скрупули, казахме, важното е да издържиш до пенсия. Всичко друго няма значение. Особено пък това да си навличаш някакви главоболия. И знаете ли как в такава една ситуация реагира един "образцов възпитател"? Ще ви кажа как. Той гледа да не излиза срещу течащите процеси, цялото му внимание е насочено към това как да се излегне "върху тях", с оглед да бъде носен по течението. Срещу течение е същинско безумие да се изправиш, щото то ще те отнесе. Но ви, да се плъзгаш по течението – това може, това е "добре". Например, с буйстващите, с хулигантстващите ученици – държа да отбележа, че точно тия некомформистично държащи се млади хора са основния ресурс на бъдещите промени – подобни капитулирали от мисията си възпитатели ще гледат да се договорят и то така, че никоя от страните да си няма излишни главоболия; ще сключат взаимно-изгодна сделка. На такива ученици, ако примерно са по-силни, капитулиралият от мисията си възпитател ще се подмазва, той ще им угажда, той ще флиртува с тях. И на дело ще ги насърчава да продължат с безобразията си. Той добре знае, че е глупаво да поведе безнадеждна битка за поставянето на тия отношения на нравствени
15 основи, според някакви исконни нравствени принципи. Затуй се е примирил и гледа поне някак да оцеляваме в лудницата. И да не даваме израз на случващото се, щото началството може да ни обяви за виновни. Началството пък, понеже изнемогва от скука, не желае да бъде занимавано с нищо, важното е скуката му да бъде на висота. Ако има шум, това е опасно, за да не би шумът да стигне до по-висшестоящите началства. Затова всички се стараят да мълчат. Тишината е признак, че вегетирането може да продължи. Мълчанието обслужва агонията на системата. Всички са доволни. На празниците можем дори да ударим по един кючек – за да отпразнуваме идилията. Всичко ни е наред, проблеми, таваришчи, няма! Да бъде възпитателят проводник на строги нравствени принципи в тази ситуация е същинско безумие. Е нещо като лудост. Забележете добре: да бъдеш възпитател в истинското понятие, в истинския смисъл на тази дума, е абсурдно, е недопустимо, давате ли си сметка какво означава това? Това именно е страшно. Възпитателите не само че са капитулирали от отговорността си, нещо повече: огромната част от тях са станали примерни слуги на аморалната в същината си система. Дори са станали нещо като нейни жреци. Те са станали проводници и крепители на разяждащия системата аморализъм. В едно културно и възпитателно учреждение вместо да се работи за възпитанието на младежта, се работи фактически за нейната по-нататъшна деморализация. Работи се за израждането й. За доопорочаването й. Онова, което не е успяло да стори семейството, ще го довършат "възпитателите". Прочее, и семейното възпитание у нас едва ли е на висота – като вземем предвид какъв е, колко струва господстващият манталитет. Аз не смея да си представя как дадена категория родители "възпитават" децата си. Имам чувството, че в тази абсурдна атмосфера е напълно допустимо баща да "възпитава" сина си ето как: - Недей да бъдеш мекушав! Удряй пръв – за да не те удрят! Не бъди милостив – това е слабост! Нахалството води до прогрес – нахалствай здравата! Какво, култура ли? Никаква култура, никакво възпитание, бъди простак – за да те харесват всички! Каквоо, личност ли?! Никаква личност, бъди наглец, бъди използвач, лъжи без почивка - и едва тогава ще успееш. Сине, такъв е животът, животът е това: пътят не е постлан с рози, а предимно с тръни. Трябва да имаш яки пети, за да не убодеш. Това се иска от теб. Един ден ще ми бъдеш благодарен ако станеш такъв, какъвто те искам. Трябва да бъдеш мъжкар, пич, никакво размекване, никакви чувства, бъди диво и хищно животно, любими мой сине! Туй ти завещавам. Точка. Изпълнявай! Няма да спорим! Това е истината! Аз добре знам и най-доброто ти давам.
Нещо такова изглежда е "възпитанието", което внедряват в душите на децата си съвременните родни еснафи. Е, може малко да преувеличавам, но същината, сигурен съм, е тази. Е, може всичко да не е в така гол, неприкрит вид, всичко е забулено в лицемерие, обвито е и е опаковано, може и панделчици да са му турили. Гарнирана е тази горчива истина с някакви по-съедобни нещица, подсладена е, захаросана е, сигурно е така. Но същината, повтарям, е все тази. Нека да имаме достойнството да погледнем истината право в очите. Да се лъжем няма смисъл. Истината е винаги целебна. Аз така мисля де, то не е задължително за всички. Няма как всички да виждат нещата като мен. Дано аз да греша. Ще се радвам много ако това, което тук пиша, не е така, ако истината е съвсем друга. Има ли нещо по-хубаво от това да съм се заблудил, да съм станал "черногледец", а пък истината да е съвсем друга?! Няма, разбира се. Аз най-много ще се радвам, ако истината е съвсем друга. Дано, ама надали... И ето, аз ви дадох вчера пример: една особа с възпитателски функции без капчица смущение чистосърдечно си призна пред цял учителски съвет, че цял час била клюкарствала с цял един клас по адрес на свой колега. Вярно, клюкарствала е с "благороден мотив": ученическият народ бил силно възмутен по адрес на този учител, а пък ний винаги трябва да уважаваме народните чувства. Тя имала добросърдечието да подкрепи тез възмутени ученици, да сподели, предполагам, възмущението им. Друга една особа пък открито пред учениците си позволила (аз писах за това: виж Една импровизирана философска "проповед" в деня на Рождество Христово) да подиграва същия този "колега", да му се присмива подигравателно, и прочие, както си му е редът. Предполагам, щом подобни ексцесии са възможни, то те са и още поразпространени. Няма никакво значение значение това, че "колегата", подложен на такъв безпощаден остракизъм, съм аз, е моя милост. Мен ме интересува явлението, не незначителните подробности. Няма значение и в кое точно училище се случват тия неща. Това пак са незначителни подробности: същината обаче е важна. Добре де, ще каже някой, а как според вас е трябвало да реагират тия възпитатели, и то така, че реакцията им да има нравствен смисъл. Тоест да не противоречи на базисни принципи на морала. Ето как. Тук се иска поне малко съвест. Иска се и уважение към самите устои на морала. Ето това обаче не се съзнава. Задачата ми е трудна, но ще се опитам да бъда полезен за проумяването на всичко това. Моралът се крепи върху нещо много просто, примерно, върху т.н. "златно правило": отнасяй се към другия човек така, както искаш той да се отнася към теб. Или: уважавай другата личност – ако
искаш да бъдеш уважаван. Кант пък го казва другояче, но то по същество е все същото: "Действай само според онази максима, която би искал да се превърне в световен закон!". Горното "златно правило" го има във всички световни религии: Не прави на другите онова, което не желаеш да ти направят... Това е цялата дхарма. Запомни го добре. (Махабхарата) Не прави на съседа си онова, което е омразно за теб; това е цялата Тора; останалото са коментари; отиди да ги научиш. (Вавилонски Талмуд) Не постъпвай лошо с другите по начини, които намираш лоши за самия себе си. (Тибетска Джамапада) Не прави на другите онова, което не искаш да правят на теб. (Конфуцианство) Никой от вас не е вярващ ако не желае на другия онова, което желае на себе си. (Ислам, Суна от Хадит) И така нататък. Това е истината, която всеки човек би следвало да знае, ако иска да е човек. Това е основата на моралния закон. Взех тия пределно ясни и прости формулировки от книгата на Т.Каткарт и Д.Клайн "Платон и птицечовката влизат в бара..."; там те са допълнили и с едно правило от XXI век: Пречукай другия със същото уважение, с което би искал да пречукат и теб... (По телевизионната серия "Семейство Сопрано") А ето сега моето тълкуване за това как би следвало достойно да се държи един възпитател, не изневеряващ на функцията си, в ситуация като горната: възмутен от един свой учител клас иска да изрази възмущението си, а негов колега е принуден да слуша какво младите хора казват. Как да реагира, наистина? Кое е достойното, не "уронващо" (да употребя тая любима на някои хора съветска думичка) престижа му на възпитател поведение? Първо, има един такъв момент: трябва ли да позволи на младите да изразят емоцията си? Или трябва да направи нужното да ги възпре от действия (и думи), за които, при по-близко разглеждане, в един момент може и да съжаляват? Аз смятам, че не бива младите да бъдат възпирани да говорят, но смятам също, че от първата минута възпитателят, който не иска да изневери на функцията си, следва да заяви твърдо, че на него един такъв разговор не му е приятен. И дори да се опита да каже
16 защо не му е приятен. Примерно да каже следното: - Добре, ученици, доколкото разбирам, много сте възмутени от поведението на колегата Грънчаров, но защо не кажете всичко това на него самия в очите? Нали знаете, че не е добре да се говори за който и да било човек в негово отсъствие? Ако такъв възпитател има добрината да заяви още в самото начало тия думи, мисля, че ще постави въпроса на здрава нравствена основа. И би могъл да продължи така, с оглед да опита да убеди учениците, че така е правилно и разумно: - Ако имате нещо да кажете на г-н Грънчаров, мен защо ме занимавате с това?! Аз какво отношение имам към неговите изяви? Кажете всичко на него, и то право в очите му, а мен имайте добрината да не ме занимавате. Аз също така не обичам да се говори по мой адрес в мое отсъствие, та затуй в случая ви предлагам да сдържите гнева си и да го излеете пред г-н Грънчаров. Искате ли да постъпим така? И по този начин и мен няма да ме поставяте в неудобно положение, щото той все пак ми е колега. Ще се чувствам ужасно че участвам в разговор по адрес на мой колега в негово отсъствие. А ако държите да чуете моето мнение по вълнуващите ви въпроси, моля, готов(а) съм, ако ме поканите, и ако г-н Грънчаров е съгласен, да присъствам и аз на вашия разговор, едва тогава бих могъл (могла) да кажа аз какво мисля. Но в негово отсъствие не бих желал(а) да обсъждам тия всичките неща. Дано ме разбирате. Моля да се възпрете сега-засега, разбирам, че имате какво да кажете, но мястото не е подходящо. Пък и не аз съм този (тази), пред когото (която) следва да излеете емоцията си. Опитайте да я сдържите до появата на г-н Грънчаров и нему кажете всичко. Искате ли да постъпим така? ОК, хайде сега да си почнем да си се занимаваме с туй, дето ни е работа, именно с математика, съгласни ли сте? Аз така мисля, че би следвало да постъпи в оня момент възпитателят, който не иска да дезертира от функцията и мисията си. Да, разбирам, че не е лека тази функция и мисия. Но щом си се захванал с нея, не бива да допускаш унизително и за теб самия поведение, а именно, да клюкариш по адрес на свой колега както това правят селските или махленските клюкарки. Казвам това по принцип, от тоя принцип няма да отстъпя, независимо дали думите ми се харесват или не се харесват на този или онзи. А това, че в случая аз съм "обсъжданата личност", че аз лично съм укоряваният, охуленият, дискутираният и пр., няма никакво, абсолютно никакво значение. Точка. За жалост, стана така, че не само въпросните колеги, но и дори самата уважаема г-жа директорка многократно си позволи да разговаря за въпросната одиозна личност, да разговаря с ученици, и то именно в
отсъствие на обсъжданата личност, т.е. допусна да наруши такива базисни принципи на морала. Да, за жалост, тя допусна подобно поведение, което, както и да го погледнем, способства за деморализацията на тия млади хора – независимо от всичко, което можем да измислим за оправдание на подобни грешки. Да, тия истории водят до развращаването на младите, а такова нещо не трябва да бъде допускано от един възпитател, който иска да заслужава своето име. И да бъде на висотата на задачата си. Въпросната уважаема г-жа директорка си позволи да прави "анкети" с ученици, в които им предложи да отговарят на повече от 30 (!!!) въпроси, касаещи личността, поведението, разбиранията, методите на преподаване и пр. на един преподавател, т.е. си позволи да им предложи да напишат нещо като масов анонимен донос по негов адрес! Това вече е съвсем деморализиращо! Да оставим настрана това, че тук дори беше сътворен нов литературен жанр: колективно писане на масов анонимен донос, това също трябва да се признае като "постижение". Да оставим настрана също и това, че подобни действия на администрацията могат да бъдат възприети като кампания по дискредитирането на един преподавател, което като капак на всичко е укоримо, също така и незаконно поведение на един властник, на един администратор. Най-отчайващото обаче според мен е това, че въпросният администратор сякаш все още не успява да осъзнае какво точно е допуснал да направи, ето това според мен е съвсем отчайващото. Ако беше осъзнал - а аз направих нужното да му помогна да осъзнае какво точно все пак е допуснал да направи - ако беше успял да открие грешката си, то това вече би било голям нравствен прогрес, ала не би. Всеки може да сгреши, всички ние сме човеци и грешим. Даже, представете си, ще кажа и нещо кощунствено направо: и началството може да сгреши! Да, може да греши, този принцип, а именно, че началството никога не греши, е доста вехт, пък и е казармен принцип, той не действа в условията на едно съвременно възпитателно-образователно учреждение. Щом всички грешим, няма нищо лошо като осъзнаеш грешката си, да изпиташ известен срам, пък и дори да поискаш прошка. Това са съвсем човешки, сиреч, необходими за нравственото състояние на света положения и моменти. Не казвам нещо кой знае колко ново или авангардно. Ако някой си мисли, че си мисля така, горчиво се лъже. Казвам и пиша найпрости и очевидно разбираеми истини. Ала ето докъде сме а докарали, че те, видите ли, ни звучат "скандално". Или "прекалено новаторски". Давате ли си изобщо сметка докъде сме я докарали щом тия простички истини ни звучат по такъв начин? Май взе да ми писва да пиша по тая тема в днешното ранно утро. Ще се
наложи тук да спра, за да не стане дългичко. Спирам, друг път ще продължа. Имам още много неща да кажа. Искам, както виждате, да провокирам разговор по тия проблеми. Това, че никой не ми обръща внимание, изобщо не ме вълнува. Аз да си кажа каквото мисля, аз открито да споделя как аз виждам нещата, аз да си успокоя съвестта, че не съм мълчал, пък другите нека да правят каквото искат. И да мислят както искат. Има свобода. Аз никого не мога да накарам да мисли като мен. И това изобщо не ми влиза в сметките. Аз като заявявам открито какво мисля просто отправям покана към другите да кажат или да напишат и те какво мислят. Само това правя, нищо друго. Не ща да уча никого как да мисли. Не бива да ми се приписва такъв един грях – както така често правят критиците ми с клеветнически наклонности. Според тях "този там Ангел Грънчаров" бил проклет човек и учител, който бил, видите ли, задължавал учениците си да мислят като него – и ги дори, злодеят, ги бил наказвал ако мислят като него – като им бил пишел... двойки! Проклет човек е той, нали?! Страшен човек бил той! Мръсник от класа, няма що! Ето така се произнасят често за мен. Сиреч, дръзват открито да ми вменяват грехове, които са органично чужди на моя философски характер и дух. Така един философ никога не би допуснал да стори, щото тогава не е никакъв философ. Като ми приписват такива "вини", искат да намекнат, разбира се, че аз явно не съм никакъв философ, щото подобно антифилософско поведение наистина говори за коренно разминаване със същината и смисъла на философстването. Е, набеждават ме в нещо, което ми е органично чуждо. Не е често така, но проблемът обаче си е техен. Нека обаче да имат добрината да не се занимават толкова с мен, аз ще си бъда какъвто искам, нека да се опитат да се заемат със самите себе си. Нищо че се мислят за съвършени и за непогрешими. Това тяхното пък може, представете си, да е илюзия. Истината, повтарям, е важна, само тя има значение. Та който от засегнатите по-горе иска нека да ми отговори по същество - веднага ще публикувам отговора му в блога си. Аз съм крайно диалогичен човек. Е, вярно, често диалогизирам в обстановка на пълно дружно мълчание, но то е щото живеем в България. Тук някаква мръсотийка да ти спретнат могат, ох, как могат, ала честно и открито да излязат срещу твоите разбирания, това го отбягват - ох, как добре го отбягват! Та за какво свидетелства подобно гузно мълчание, а, уважаеми дами и господа? Помислете сами. Аз ви оставям на себе си. Приятни мисли ви пожелавам да имате в своята компания! Бъдете също така и здрави! Хубав, прекрасен неделен ден ви желая!
17 ХОРА СМЕ, ЧОВЕЦИ СМЕ: ТРЯБВА ДА БДИМ ЗА ЧОВЕЩИНАТА СИ, НЕ БИВА ДА Я ГУБИМ! декември 29, 2013
Украинският сайт ПОЛИТИКАНТРОП (името му иде от гръцки, в превод „политически човек“; нашата дума „политикант“, макар да е с отрицателни нюанси, дали пък също не иде от този корен?!) е публикувал обръщението на проф. Константин Райда в моя защита, което е озаглавено Руководителям системы государственного образования г.Пловдив, Болгария; тази публикация е от 27 дек. 2013 г. Вчера получих известие, че г-н Райчо Радев е внесъл в хартиен вид своето обръщение по същия проблем, внесъл го бил дори в Президентството (освен до другите адресати). Разбира се, трогнат съм от тази прояви на човешка съпричастност, искам тук най-искрено да благодаря и на проф. Райда, и на колегата Радев, и на г-жа Василева, която също реагира в тази посока – благодаря ви, приятели! Ето, колегата Радев се е вдигнал вчера да бие път до София и да разнася своя документ – виж ДА СПАСИМ УЧИТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ ОТ ПЛОВДИВ – това за какво ви говори? Има човечност у нас, има и хора, които са способни на такива алтруистични прояви, това е много радващо! А има също така и най-висша справедливост, ето, тъкмо на най-светлия празник Рождество Христово аз получих решението на Окръжния съд в Пловдив, той също се произнесе, че наказанието, което администраторката ми беше наложила, е несправедливо – и постанови отмяната му. Това за мен е един найвълнуващ знак, че не е напразно човек да се бори за справедливостта и за истината – ако го прави, ще бъде подкрепен, тъй да се рече, и онтологически, от страна на найвисшия строй на битието, от самата Божия справедливост! Което е нещо знаменателно и велико, не знам на вас как това ви звучи, но на мен ми звучи точно така! Че в Украйна дори, както виждаме, реагират – проблемът, шеговито казано, заплашва да стане международен! – но нашите висшестоящи администрации и началства упорито мълчат, сякаш са оракули, а ако все пак реагират някак, ний не знаем това, техните реакции се пазят в тайна. Ще видим де, аз държа да получа и то в надлежния писмен вид техните отговори, щото такъв е законът, такива са законовите разпоредби. Не може в една европейс-
ка страна така да се постъпва с един човек, а пък административните началства с бездействието си да толерират едно такова отношение. Това, че в случая става дума за мен е несъществена подробност: важен е принципът. Ако за съвсем друг човек ставаше дума, аз пак така щях да реагирам, и това не е само декларация, а съм го показал на дело. Много пъти. Така съм устроен, че силно се възмущавам когато някой някъде си търси правата, а пък дадени властнически органи се гаврят с него, аз в такива случаи не мога да стоя безучастно и да мълча, викайки си: „Мен пък какво ме засяга това?! Нали то не се случва на мен?!“. Така не бива. Не е човешко. Грозно е даже. Хора сме. Човеци сме! Трябва да бдим за човещината си. Не бива да допускаме да я губим. Аз така мисля. На това аз държа. За това работя. В това и вярвам. Нека да съм „опак човек“. От тия свои „особености“ няма да се откажа. Пък и имам пълното право да бъде себе си. Независимо дали някому това се харесва или не се харесва. Това последното съвсем и изобщо не ме вълнува. То е незначителна подробност, нямаща никакво отношение към същината на работата. Съвсем друго е истински важното и значимото, на което аз обръщам внимание. Тия дни заповядайте на моя семинар за нравственото израждане на индивидите и на цели нации, ще продължим разговора там. Чао засега! ПРЕДЛАГАМ СЕМИНАР ЗА НРАВСТВЕНОТО ИЗРАЖДАНЕ НА ИНДИВИДИТЕ И НА НАЦИЯТА НИ, ИСКАТЕ ЛИ ЗАЕДНО ДА ПОМИСЛИМ ПО ТИЯ ПРОБЛЕМИ? 29 декември 2013, неделя
От вчера съм в Долна баня. Докарах брат ми тук понеже го пуснаха в отпуск от болницата заради посрещането на нова година – за осем дни. Като го заведох в ледения ни апартамент, той поседя малко и рече: "Искам в Долна баня! Хайде да тръгваме!" и не отстъпи на никакви увещания. В Долна баня той знае, че има камина и локално парно, което постоянно работи, навсякъде е топличко. Има и много дърва, тъй че проблем с отоплението няма. Е, наложи се да го докарам, нищо че е само за малко повече от седмица. След нова година ще се наложи да дойда, да го взема, за да го закарам пак в болницата, лекарката иска още малко да постои. След това, живот и здраве
да е, ще следва изписване – и пак идване в Долна баня. И аз малко ще си сгрея кокалите тук, в Долна баня, щото в Пловдив се настудувах: няма начин да се отоплява апартамента, много е скъпо това удоволствие. Ето докъде ни докараха калпави управници: да живеем на студено, само и само да имаме поне какво да ядем. А уж сме граждани на Европейския съюз! Е, става дума за един интелектуалец като мен, който единствен работи, за да издържа семейството си; съпругата и синът ми са без работа. Голяма беда е тази безработица, не само моето семейство страда от нея, но това не прави проблема ни по-малък. Както и да е, ето, сега, тази сутрин, аз съм на топло: на два пъти през нощта се наложи да слизам и да пълня камината с дърва. Да, обаче парното работи на пълна сила, в стаите е чудесно! Котката се излежава като мързелана, излегната на най-топлото място и щастливо се прозява, а като я погледнеш само, като й обърнеш поне малко внимание, почва да мърка от възторг. Голяма работа са животните, спор няма! Доста пощастливи са от нас, човеците, това поне е сигурно. Както и да е. Не за това рекох да пиша този текст. Това дотук е само прелюдия. Искам да засегна една по-важна тема. Ето каква. Вчера по време на пътуването брат ми изказа една доста интересна мисъл. Той обикновено ми се оплаква от лошото заболяване, казва ми, например: "Лежа си аз в леглото и изведнъж усещам, че нямам никакви мисли в главата! Ужасявам се: един човек, ако няма никакви мисли в главата, все едно че не е жив! Какво да правя, че в главата ми да не е празно? Кажи ми, братко, така не се търпи?!". Ето как ми говори, а пък аз му отвръщам: "Е, братле, не се притеснявай толкова, знаеш ли колко много народ си живее преспокойно без да има никакви мисли в главата?! А ти си се уплашил от това, че за миг си забелязал, че нямаш никакви мисли. Спокойно, повечето хора общо взето съвсем не мислят, нямат кой знае какви мисли, и пак си съществуват. Даже преспокойно си съществуват, щото човек като има мисли в главата си, изпитва безпокойства, терзае се от нещо. А нали всички все искат да са спокойни, безметежни - и това го наричат "щастие". Такива ми ти работи. Не се притеснявай, почивай си когато нямаш мисли, аз не виждам лошо в това.". Ето така си философствахме с брат ми по време на пътуването, и други все негови си теми засягахме, но сега всичко не мога да опиша. Той, брат ми, е много интелигентен и въпреки страшната болест, се държи стоически, не се предава на болестта, а се бори с нея и удържа. Все ме разпитва за това-онова, търси истината и той, любознателен е, само дето няма настройка да чете. Обкръжен е все с книги, ала като отвори книга, се замисля нещо в своите си
18 мисли и оставя книгата. Има доброто намерение да чете, да се разсее малко от мислите си, но не успява. Терзаят го какви ли не мисли. Той с мен споделя голяма част от тях и ги обсъждаме. Но сега ми е за друго думата. Ще ми се да поразсъждавам не за интелектуалния, не за мисловния живот на сънародника ни, а за нещо съвсем друго, за което и преди съм писал: за безчувствеността на толкова много хора. Не зная дали сте го забелязали, аз обаче постоянно се сблъсквам с такъв един феномен. Ужасен, много страшен феномен е този. Тук вече е същинското обезчовечаване. Оттук, по моето разбиране, произтичат и страшните нравствени деформации, на които сме свидетели. Ето за какво става дума. Не зная дали сте го изпитали, ще се опитам да ви обясня какво имам предвид. Забелязали ли сте, че понякога говорите на уж близък човек за нещо, което изключително много ви вълнува, а той сякаш не може да откликне – и си стои безчувствен? Примерно, говорите му за някаква несправедливост, той обаче не успява да се вживее в ситуацията и се произнася така вяло, че от думите му проличава, че съвсем не е почувствал това, което вас специално много ви вълнува. Примерно, говорите му, да речем, за това, че ви възмущава страшно арогантното поведение на тоя същия Орешарски, искат му толкова много хора оставката, 80% от българите искат да се маха, а той се хили насреща им като разварена овча глава и казва: "Ще ви управлявам цял мандат, нищо че не ме щете! Ще видите вий какви изненади съм ви приготвил, ще увелича пенсиите с цели 3 лева!". И прочие, гаври се с хората, а някои хора това даже и не го усещат – и не могат да се възмутят истински. Така да се възмутят, че възмущението им да ги изведе на площада, на протеста. Това за какво ви говори? Че повечето хора у нас са си загубили способността да се възмущават истински, ето затова все пак доста малко хора излизат на протестите. Да си загубиш способността да се вълнуваш истински, да преживяваш, да се възмущаваш, означава, че си се обезчувствил. Станал си безчувствен. Безчувственият човек е загубил голямата част от човечността си. Защото чувството най-вече е онова, което ни прави човеци. Е, някои хора явно изпитват все едно и също чувство: на досада, преситени от всичко, разочаровани от всичко, с притъпени сетива, с "захиряла", с атрофирала чувствителност. Това според мен съвсем не е безобидно. Искам да дам още два примера за това нещо, което много ме безпокои напоследък. Аз, знаете, имам проблеми на работата си, подложен съм на разни преследвания, на тормоз от страна на администрацията и пр. Старая се да реагирам, с оглед да запазя достойнството си. Пиша за всичко случващо се в блога. Смятам, че тия неща
не са само лични, а имат обществен смисъл, тъй да се рече. Щото показват реалната ситуация в българското училище. Щом са възможни, явно нещо съвсем не е наред. А ето сега в тази връзка какво силно ме впечатлява. То е направо кошмарно. Ще карам поред. Блогът ми се чете от много хора, пръснати по цял свят. От всичките тия хора, които знаят за моите главоболия, а това са стотици хора, да не кажа хиляди (във Фейсбук пък приятелите ми са 5000, това е максимално позволеното, повече не мога да имам, за да си сложа нов приятел, трябва да изтрия някое име от списъка!), та значи от всички тия хора знаете ли колцина реагираха някак по-активно, както подобава ако не си човек с атрофирала чувствителност? Само 3-4-ма, да, даже зная имената им: колегите Райчо Радев, г-жа Мария Василева, Бачо Колю, мой спътник по блог и основен коментиращ от години, с когото много сме се джафкали на политическа основа, но ето, той показа, че все пак е способен да реагира като човек, още 1-2-ма и толкоз! Всичко друго стоически мълчи. Е, има и още неколцина други, които реагираха, примерно, г-н Трашов от Варна. Но сами виждате, броят се на пръсти. Давате ли си сметка какво означава това? Някого го разкъсват, мачкат някаква личност, опитват се да я съсипят, жертвата се съпротивлява с последни сили, разклатено й е здравето, а ти гледаш бездушно сеир и си мълчиш. Или люпиш семки. Мълчиш сякаш си безсловесно животно. А сред тия хора, дето мълчат, има мнозина, които ги познавам лично, с някои от тях в различни периоди на живота си сме били приятели, ето, и те си мълчат. Аз, например, не мога така да гледам сеир когато се върши някаква несправедливост и да си мълча, сякаш туй нещо мен лично не ме засяга. Засяга ме и още как, ох, как ме засяга: щото жертвата е човек като мен, в нейно лице обидчиците й обиждат и мен, като тъпчат един човек, една личност, в нейно лице тъпчат и самата човещина, как това мен да не ме засяга?! И как така ще си мълча?! Не, не мога да мълча. А някои хора преспокойно си мълчат. Това, простете, не е човешко. Аз така разбирам нещата. Нека да ми се смеят, но казвам каквото мисля. В интерес на истината един мой приятел, състудент, който в момента е на висок пост в една западна компания, която купи едно водещо българско предприятие (нямам право да казвам името му, щото не съм го питал за това), та той като разбра, че съм имал такива главоболия, ми звънна по телефона и ми каза, че е готов да зареже цялата си работа, да пропътува половин България и да дойде в Пловдив лично да разговаря с обиждащите ме! Едва го спрях да не идва! Каза, че не може да търпи такива неща, че е готов да дойде тук и на дело да ми помогне. И да води преговори, да посредничи, та да се намали напрежението.
Каза, че е абсурд да се случват такива неща. И прочие. Ето, той реагира човешки. Пак ми звъни отвреме-навреме да се интересува как вървят нещата. В същото време тук, наоколо, се намират десетки хора, които със собствените си очи виждат какво става и никой, повтарям, никой, да, абсолютно никой, не се нае да посредничи, да поведе диалог с двете страни, да опита с нещичко да помогне, не, няма такова нещо, всички упорито мълчат и се наслаждават на великолепния сеир – това пък за какво ви говори?! Да оставим това, че случаят касае тъкмо мен. Както касае мен, може да касае и всеки друг. Но ето, въпреки всичко, явно има хора, способни и на човешки реакции. Като оня мой приятел-философ, който сега на ръководна позиция в някаква западна компания и сам ми предложи да дойде в Пловдив да посредничи да се намали, да се спре абсурдния конфликт. Но, за жалост, тия хора, способни на човешки реакции, са крайно малко, съвсем недостатъчно са. А това, че повечето от нас не са способни да се вчувстват в положението, да усетят човешката страна на проблема и съобразно с това не успяват да реагират както подобава за човек, според мен е страшно. Затова ний, българите, не успяваме да си уредим общия живот: безчувственост и на тази основа обезчовеченост е моята диагноза за страшната болест, която тресе нацията ни. Ще дам още примери. Но е важно да се осъзнае това: безчувствеността, неспособността за емоционално реагиране води до "обръгване" на мнозина хора, това пък вече поражда апатия и пасивност, дезангажираност, то води също до капсулиране и атомизиране на индивидите, които са заети само със своята суетна субективност, те почват да стават на тази почва идиоти в оня древно-гръцки и първоначален смисъл на тая дума, да, видиотяват се (древните гърци наричали "идиоти" ония, които не се интересували от политика, от общите работи, които не участвали в публичния живот), и ето, виждате ли докъде я докарваме в крайна сметка: станали сме нация, съставена предимно от идиоти – и от полуидиоти де; понеже съм великодушен, да допуснем, че повечето не са кръгли идиоти, а са само полуидиоти. То полуидиотите са още поопасни май, но да не задълбавам в този проблем. Да кажа още нещичко, пак по конкретния случай. Има нещо, което може да се определи като изкривяване, като извращаване на чувствителността, като невярна посока на нейното развитие, което пак е опасен симптом. Няма как, отново се налага да дам конкретен пример, нищо че някои може да се почувстват крайно обидени, но няма как, да са мислили когато са говорили, когато са правили това, което сега, като го изнеса в публичността, щяло било да ги дискредитира. Ами ти къде беше тогава, когато се
19 излагаше, що не усети овреме това, че се излагаш, а? А сега е късно, байно, късничко е, да си мислил тогава, да си се пазил, да не си се излагал, сега няма що мен да виниш – проблемът си е изцяло твой. Става една персона (даже полът й нама да кажа, за да е пълно инкогнитото й, щото аз съм все пак хуманист!) на заседание на учителския съвет и казва следното: "Абе, драги колеги, да ви кажа какво се случи: оня ден влизам аз в един клас, а класът възбуден и веднага почнаха да ми говорят учениците какъв лош човек бил Ангел Грънчаров, как бил могъл да пише такива работи в блога си, цял час ми се наложи да ги слушам, да изслушвам упреците им, представяте ли си? Явно този човек е крайно особен, да не кажа лош, но сами виждате докъде води държането му! Трябва да се вземат мерки, така повече не може да продължава, и прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала!". Така се произнесе въпросната персона, а пък някои хора се престориха на силно възмутени, не не от това, от което би следвало да се възмутят ако имаха здрава чувствителност, а от нещо съвсем друго. От какво ли? Ето от какво. Те, разбира се, не се възмутиха от това, че някаква персона, подвизаваща се в българско училище, си позволява цял час да клюкарства с учениците по адрес на един свой колега, не, това изобщо не възмути тия невинни и така чисти души, а знаете ли какво ги възмути?! Възмути ги, като съдя по реакциите им, това, че "оня там Грънчаров", видите ли, си бил позволил да пише някакви си "толкова възмутителни неща", които така били ядосали някакви ученици, че тия ученици, ето, видите ли, цял един час се наложило да изразяват яда си пред въпросната персона с възпитателни функции, която, разбира се, понеже е с добро сърце, откликнала на народните терзания и цял час била клюкарила с тия ученици по адрес на свой колега, ето, именно това било "възмутителното нещо", което си заслужава да се осмисли и осъзнае. Сфащате ли сега в какво е проблемът? Проблемът е нравствен, да, безчувствеността поражда сериозни нравствени деформации и такъв човек след това не се усеща какво прави, примерно, за такъв човек е съвсем естествено да бърза и той да хвърли своя наръч съчки в огъня, на който се пържи въпросната личност, и на такъв човек изобщо не му хрумва, че е нормално да проявиш известно съчувствие към тази същата жертва, щото, видите ли, може някога, в някой хипотетичен момент, и на теб да ти се случи нещо подобно, а тогава ти как ще се чувстваш, а? Или, да речем, да използвам друга метафора: някакъв човек е подгонен от глутница бесни кучета, примерно казвам, тоя човек се брани, кучетата обаче са го обкръжили и с озъбени усти го дебнат, за да могат да го захапят и да си гризнат живо месо от жертвата; ти наблюдаваш случва-
щото се и не те вълнува изобщо това как се чувства тази въпросна жертва или това, че кучетата са зли, че искат да си гризнат живо месо от нея, не, това на теб не е интересно, ти, представи си, се възмущаваш от това, че тази жертва, да речем, е взела една тояга и е шибнала някое куче, с надежда да се уплашат другите и да се разбягат; и ти в този момент почваш да произнасяш патетична реч за... "човешките права на хапещите бесни кучета", ето това теб те вълнува, представяте ли си за каква извратеност става дума? Говоря по принцип, метафората ми е принципна, нека някои хора да не я възприемат прекалено лично - за да ме дадат пак под съд, и то пак за обида. Това е нещо като научен, да го наречем дори художествен текст, това е нещо като есе, което аз, графоманът, тази сутрин пиша, щото съм се развълнувал от някакъв проблем, важен според мен. Тъй че спокойно, не говорим за вас лично, успокойте душите си. Пък и да сте мислили все пак като сте реагирали така извратено, ще ме прощавате, но човек затова има акъл, да мисли, а не да прави някакви поразии, пък после да се оплаква, че не бил разбран правилно и прочие. Щом такива неща са възможни на подобно ниво, то тогава давате ли се сметка какви страшни нравствени деформации, какви ужасни извратености се получават в сферата на нравственото възпитание на подрастващата младеж? Давате ли си сметка за това, а? Пък после се оплакваме всички в един глас, че младите били не знам си какви - ами какви да са щом вие, възпитателите им, сте такива?! Ето, всички ний в единен фронт работим за нравственото развращаване на подрастващата младеж, а пък после се оплакваме, че тя била такава или онакава - имаме ли морално право да се държим така? Да, ние носим отговорност за това, че младежта ни, да допуснем, е развратена, е деморализирана, че политиците ни са също толкова, а дори и много повече развратени и деморализирани, че управниците ни са също такива, виждате ли докъде се разпростира тази същата аморална проказа?! И забелязвате ли откъде тя почва? Ами почва от семейството, почва и от училището. Възпитателите трябва да най-напред да са подобаващо възпитани, да не правят подобни непростими гафове като оня по-горе, за който само ви намекнах. Аз още много такива примери мога да дам, в които си личи как здравото и така човечно нравствено чувство е атрофирало, е извратено, което е и корен на нравствената деградация в обществото ни. В резултат на която сме станали като хищници, като кучета, като... не знам като какво вече, щото сами виждате, че тия сравнения изобщо не ми помагат, понеже ний, каквито сме, сме несравними с нищо, ний сме направо съвсем уникални.
Та ми хрумва сега в този миг не само да пиша повече по тия проблеми в близките дни, ами и да започна нещо като семинар по тия предимно нравствени проблеми. Тук, в тази сфера, в сферата на нравствената деградация на масата от индивиди и на съвъкупната ни нация, дето се казва, е "заровено кучето", мама му стара, откъде път тия пусти кучета са се наместили в главата ми, все примери с кучета давам тая сутрин. Може би е било защото през тази нощ кучетата в махалата се налаяха донасита, явно тази е причината да са ми влезли в главата, та да ги давам непрекъснато като пример в този мой текст. Та ми идва идеята в тия следпразнични, предпразнични и пак следпразнични дни да организирам нещо като семинар по въпросите, свързани с това ужасно нравствено израждане, което се наблюдава сред нас, и като индивиди, и като нация, който иска, да заповяда на него, да се включи, да каже какво мисли, а аз може и клипчета да направя, ще ми се посериозно да поговорим по тия проблеми. Разбира се, ще се наложи и да пиша повече по тия проблеми; щото преди време бях почнал да работя по тях, написах някои неща, пък после изоставих работата – щото се разболях. Но сега, да е живот и здраве, имам сили и понеже не мога да стоя така, напълно бездеен, ето, ще се захвана с този семинар: за няколко дена ще обсъдим тия въпроси, а, искате ли? Аз ще направя каквото трябва, пък вие ако искате се включете. Ако не искате, сложете ми клеймо "Побъркан!" и идете да си легнете - или се отдайте на лапане на празничната трапеза! Блазе ви, че не ви терзаят никакви въпроси, вий сте същински щастливци! Наздраве! Хайде хубав ден на всички! Пък прощавайте ако обидих някого, то не е било умишлено, не е било и за да му навредя, а е било за да му помогна с нещичко. Поне с каквото мога де. Дали обаче ще ме разбере? Или ще си помисли нещо съвсем друго? Ще видим, то ще се разбере. Чао засега... УКРАИНСКИ ЖУРНАЛИСТ ОТ МЕДИЯ НА ЕВРОМАЙДАНА ПОИСКА ИНТЕРВЮ ОТ МЕН декември 29, 2013 Украинският журналист Виктор Каспрук ме помоли да дам интервю за ситуацията в България и в Украйна; ето неговото писмо: Добрый день, уважаемый господин Грънчаров! Если помните, Вы давали мне свои комментарии о ситуации в Болгарии. Но тогда, по независящим от меня причинам, они не были опубликованы. Мне очень неловко, что тогда так получилось. И я бы
20 очень хотел, чтобы мы могли исправить ситуацию. Я посылаю Вам комментарии в виде интервью. К ним я дописал еще три дополнительных вопроса. Очень буду Вам благодарен, если Вы найдете время и поможете мне в этом.
Очень надеюсь на Вашу дружественную помощь. Мы напечатаем Ваше интервью в Интернет-издании «Третя Українська Республіка» – главном медиаресурсе нашего Эвромайдана. С уважением, Виктор Каспрук Това ми пише г-н Каспрук. Реченосторено, ето, цялата тази сутрин отговарям писмено на въпросите му. Изпратих му своите отговори, ще чакам да излезе туй интервю, пък тогава ще го предложа и на вас, читателите на моя блог. Съжалявам, но преди това не е коректно, щото то е по поръчката на друга медия. Имайте търпение, скоро и вие ще разберете какво съм казал и написал във въпросното интервю. Пиша това нещо за да обясня странното си мълчание в блога тази сутрин: причината е че бях зает да отговарям на въпросите на гн Каспрук. Хубав ден засега! П.П. Ето малък откъс от интервюто за да не останете все пак без нищо тази сутрин; ето моите пожелания към украинските своодолюбци, които протестират на Евромайдана в Киев: - Господин Гранчаров, чтобы вы хотели пожелать в канун Нового 2014 года украинскому народу и нашей Эврореволюции? Хочу пожелать братскому украинскому народу и украинской Эврореволюции ПОБЕДЫ в вашей и нашей – и именно в нашей общей! – так благородной и вдохновляющей борьбе за человеческой жизни и человеческого достойнства! Борьба за свободы – самая вдохновляющая борьба. Я уверен, что мы будем победить – потому что правда самой жизни подкрепляет нас. И потому и нельзя не победить.
Всущности, то, за что мы боримся, для него и единственно стоит жить. Так и подобает жить человеку, все остальное не заслуживает считать его жизнью. Истина, добро, свобода, разцвет личности – все это взаимосвязанное и именно оно одухотворяет нашей жизни, заслуживающей считать ее человеческой. Я уверен, что нет на земле силы, что может противостоят человеческому стремлению к свободе и достойной жизни, потому что сам Бог создал нас такими – и сам Он хочет чтобы мы остались такими. Силы зла и мракобесия не имеют онтологическое превозходство над самим Богом, это и незыблемая гарантия, что ничего не может удержать наше стремление к свободе – даже ракеты господина Путина ничего в сравнений с непомерной мощи самого Бога, нашего Создателя! У нас теперь праздник Рождество Христово, желаю Вам встретить того же праздника по вашем религиозном календаре с верой в своей правоте, в правильность того пути, по котором идете вы, дорогие украинские борьцы за свободы! Удачи, личного счастья, любви вам желаю наконец, потому что «если вы любви не имеете, ничего не имеете»…
Снимката е на Justine Toms
Снимката е на Спасов
АМЕРИКАНСКИЯТ ВОЙНИК УМИРА ЗА ТВОЯТА СВОБОДА
На снимката: Navy Seal, подразделението на US Army, което изпълнява най-тежките задачи (SEAL Of Honor's) "Only two defining forces have ever offered to die for you; Jesus Christ and the American Soldier. One died for your soul; the other for your freedom." Само две защитни сили някога предлагат да умрат за теб: Исус Христос и американският войник. Единият умря за твоята душа, а другият – за твоята свобода. От коментар на Alexandar Iotzov ОТ И ЗА КОЛЕДНИЯ ПРОТЕСТ ОТ ДНЕС, 26 ДЕКЕМВРИ 2013 Г. 26 декември 2013, четвъртък
Justine Toms: Чета за протеста и гледам снимки в градове из целия свят и съм благодарна и усмихната, истински празник! София – бяхме поне 10 000, Стара Загора, Лондон, Копенхаген, Будапеща, Силистра, Варна, Бургас, Хасково, Плевен, Русе, Шумен, Кюстендил, Сливен, Благоевград, Добрич, Велико Търново, Пловдив, Ямбол,
21 Смолян, Атина, Хамбург, Мюнхен, Монреал, Барселона... вероятно изпускам някои... грандиозно! Всички българи ЗАЕДНО за ОСТАВКА!!!
по-къса памет) какво "благоденствие" е било!
#оставка #избори #за1
Dimitar Kolev: Това беше зрелия социализъм! Спомням си по това време в найголемия хранителен магазин Хасково, във витрините за месо имаше само пилешки крака, повтарям – ПИЛЕШКИ КРАКА!!! СПЕЧЕЛИХ ДЕЛОТО ЗА ОТМЯНА НА НЕСПРАВЕДЛИВА ЗАПОВЕД ЗА НАКАЗАНИЕ И НА ВТОРА ИНСТАНЦИЯ! 26 декември 2013, четвъртък
Снимки: Константин Павлов-Комитата
Снимка: Асен Генов СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО "ИЗОБИЛИЕ" ОТ ЕРАТА НА РАЗЦВЕТА НА "ЗРЕЛИЯ СОЦИАЛИЗЪМ"
Веселин Драков: Добре, че е имало хора, които са рискували живота си снимайки тези кадри, за да видят сега младите (и тези с
Днес получих чудесна новина около едното мое съдебно дяло, дялото, което аз заведох за отмяна от съда на заповед за дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", издадена от директорката на ПГЕЕ-Пловдив на 29 септ. 2012 г.; та аз спечелих туй дяло, Районният съд отмени заповедта на директорката. Това стана на 5 юли 2013 г. После, както е известно (аз съм писал за тази любопитна история в този блог) директорката обжалва това решение на Районния съд, заведе т.н. "въззивно дело" в Окръжния съд, искайки той да отмени решението на Районния съд. Та това второ дяло мина, от разглеждането му изтече срок от повече от 1 месец, и ето, днес разсилният на съда ми донесе решението на Окръжния съд. И това дългочакано от мен решение на Окръжния съд е: Окръжният съд потвърждава изцяло решението на Районния съд, т.е. потвърждава отмяната на заповедта на директорката! Сега ръководителката на ПГЕЕПловдив има възможност да обжалва решението на Окръжния съд във Върховния касационен съд, да видим дали ще се реши на един такъв ход, именно да занимава Върховния съд с подобен каприз, именно, да иска Върховния съд да удостовери непогрешимостта й, но ще видим. Да се надяваме, че здравият смисъл ще възтържест-
вува и че на този казус ще бъде сложен най-сетне разумен край. Аз от доста време не смеех да отида в съда да проверя какво решение е взел, чаках да ми бъде доставено по надлежния ред и в писмен вид самото решение, ето, днес се случи най-сетне това, което от толкова време очаквах. Това за мен е един много хубав коледен подарък ако мога да се изразя така. Но най-вече искам тук да благодаря на така справедливия и добър Бог, щото, да си призная, съвсем и изобщо не вярвам, че в български условия истината и справедливостта могат да възтържествуват без намесата на "НайВисшите Сили". Дано това мое изявление не бъде възприето като обидно за българския съд, не, напротив, справедливостта изисква тук изрично да призная, че същевременно съм изключително много удовлетворен и дори възхитен от състава на Окръжния съд, който гледа въпросното "въззивно" дяло; този състав се състоеше от един съвсем млад съдия и от две госпожи или дами съдии; всичките бяха много внимателни, търпеливи и учтиви към мен. Вземете предвид и това, че аз и на двете инстанции се защищавах сам, без адвокат, това е доста необичайна практика; е, слава Богу, успях да доведа тия дела до така желания край, именно, до един справедлив край. Сякаш камък ми падна днес от сърцето като разбрах за този толкова благоприятен изход от едното мое съдебно дяло. Остава обаче другото съдебно дяло, заведено от помощник-директорката срещу мен, то е още по-интересен казус: става дума за наказателно дяло от частен характер, именно за обида, имат се предвид някои "неправилни мисли" по мнението на въпросната администраторка (тя, между другото, е също така и моя синдикална лидерка, лидерка е на синдиката, в който моя милост членува, и то не от вчера, а от 1990 г.!), да, не се шегувам, става дума за "неправилни и обидни мисли", които тя откри по свой адрес в една моя философска книга, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование). Та туй дяло е насрочено за 16 януари 2014 г., до този момент съдията ни предложи още веднъж да опитаме да се споразумеем извънсъдебно; ще видим какво ще стане, времето тече, аз съм опитвал много пъти да давам свои предложения, ефект особен не постигнах, сега вече не ща повече да се унижавам и да моля; ще чакам да видя дали другата страна ще предложи нещо, ако те не проявят такава една добра воля за споразумение, ще се наложи да отиваме на съд, пък там каквото сабя покаже. Там, за това дяло вече си имам назначен от съда служебен адвокат, той също ще опита да води такива едни преговори за споразумение; цялата работа е до размера на исканото от обидената страна
22 парично обезщетение. Но тепърва ще видим как ще се развият събитията по туй дяло, което аз разглеждам като опит да ми бъде затворена устата, да бъде посегнато на моето конституционно право да казвам и да пиша свободно каквото мисля. В името на защитата на тия свещени за един философ принципи съм готов да отида на съд, нещо повече, готов съм да поема всички други рискове. Не крия, много ми е интересно дали българският съд ще има достойнството да защити конституционното право на една личност на свободно изразяване, именно правото да говори и да пише това, което мисли. Без това фундаментално човешко право един философ по-специално няма как да съществува, то е подобно на въздуха (или на водата), съдбовно необходими за всяко живо същество. ОТКРОВЕНИЯТА-ИЗЛИЯНИЯТА НА ВЕЖДИ В ЗВУК – СВИДЕТЕЛСТВО ЗА НАШИТЕ ПОЛИТИЧЕСКО-МЕДИЙНИ "НРАВИ", С ИЗВИНЕНИЕ
Псува като хамалин… не сте изпуснали много ако не сте чули как псува… тоя „пръв мултак на республиката ни… ПО ПОВОД „ВАНДАЛИЗМА“, СВЪРЗВАН С БОЯДИСВАНЕТО НА ПАМЕТНИКА НА СЪЗДАТЕЛЯ НА БКП ДИМИТЪР БЛАГОЕВ декември 26, 2013
Стига лицемерие!!! Димитър Благоев – обявил се официално в българското Народно Събрание през 1917 година за НЕбългарин, а за „македонски славянин“, обявил българите за завоеватели на Балканския полуостров и работещ срещу обе-
динението на българската нация. За него милеят така наречените сега социалисти. Милеят още за Георги Димитров и за Вела Пеева, за съветската армия и за руския ботуш. Докато не се обединим около един обективен прочит на близката ни история няма как да вървим напред. Нека да четем историческите документи и оставим всякакви интерпретации на историята от след 1944 година. Те са просто идеологически натоварени – най-меко казано. В България има стотици паметници на идолите на комунистите, десетки наименования, които ако не беше черната дата 9 септември, никога нямаше да ги има като имена на улици, градове и площади. Имаме Димитровград, Благоевград, Велинград??? И поради фалшификацията на историята от БКП, а сега и поддържането на тази фалшификация и от БСП и незаинтересованост на много хора се оказва, че на никой не му прави впечатление това. Свикнали сме били. Много са си хубави имената им. На повечето жители на тези места даже и нищо не им говорят. Просто някакви имена. Ако някой нещо каже или направи го обругават като вандал и хулиган, не зачитащ историята и твореца, който е създал паметника??? Аз призовавам за дебат и по тази тема. Колкото и да изглежда не актуална, ако се замислите е много важна. От тук идва идеологическата закалка на комунистите и цялата им пропаганда. Един пример: подолу е позива на комунистите от 1941 година, подписан от Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков и Чочооглу!!! По време на т.н. „народен съд“ през 1945 година същите съдят и осъждат на смърт голяма част от елита на Царството за присъединяването на България към Тристранния Пакт, присъединяване, за което те са работили и апелирали активно, по заповед от Москва, само няколко години по-рано. С какви очи искаме обективен прочит на историята от Македония, (нека си спомним днес на Коледа за Кървавия Божик от 1945 с десетки хиляди българи погубени в Титова Югославия, за тях никой не говори…) с какви очи искаме от Сърбия да върне името на Цариброд от Димитровград, когато този дебат не можем или не искаме да водим тук в България?! Това даже не е дебат, а настояване за ИСТОРИЧЕСКА ИСТИНА, базирана САМО на автентични документи и на НИЩО друго. Никакви идеологически интерпретации от ляво или от дясно. Историята не е лява или дясна, тя е академична наука, базирана на обективните факти. Стига манипулации и лицемерие! Написа: Andrey Kovatchev
ЛЪЖЛИВИТЕ ПОЛИТИЦИ ВИРЕЯТ САМО СРЕД ДЕМОРАЛИЗИРАН, РАЗВРАТЕН НАРОД 26 декември 2013, четвъртък Председателят на ДСБ Радан Кънев – аз не го наричам "лидер", щото за да стане същински, не формален лидер един политик се иска много време! – е благоволил да напише нещо като коледно обръщение във Фейсбук; ето какво пише той, а ето по-долу как аз реагирах на думите му; наложи се отново да си покажа "долния характер", но няма как, някой все трябва да каже или да напише и това, което аз се наложи да кажа или да напиша:
Радан Кънев каза: Честито Рождество, приятели! От мен, по стара традиция, празнични SMS-и няма да получите. Този празник е колкото весел, толкова личен. Аз не държа на ритуалите и съм по-скоро съмняващ се, отколкото вярващ. Затова и Коледа е ден за размисъл и ден, в който се съмнявам в правотата си, която трябва яростно да защитавам останалите 364 дена... Честито на всички вярващи приятели, на всички именници, а на тези като мен, на които егото е често по-силно от вярата – смирение и доброта. Християнството е било преди нас и ще бъде след нас, неслучайно. Защото за всеки важи да обича ближните си и да не прави другиму, каквото не иска да бъде направено на него. Светли празници! Ангел Грънчаров каза: Много сложно е политик да говори или пише според истината – щото сред това съсловие манията да не "отблъснеш електорат" е изключително силна. Това е и предпоставка за лъжливостта, която е така разпространена сред същото въпросно съсловие. Затуй и такива като мен не могат да станат политици – щото сме привързани за истината, щото тя за нас е по-важна от всичко друго. От мен лицемер не става. Аз никога няма да говоря или да пиша "огладени отвсякъде" и така добре премерени приказки като тия, които ниже Р.Кънев по-долу. "Сбалансираните" изказвания са чужди на темперамента ми, в който страстта към истината е водещото... Напоследък у нас често се говори и пише, че трябва морал в политиката – ами
23 ето, оттук почва туй нещо: когато се изказва даден политик да не се старае така внимателно да мери приказките си, с оглед да се хареса на колкото се може повече хора. Понеже, видите ли, не било трябвало да засегнеш нито едните, нито другите, нито вярващите, нито безбожниците. А пък безбожниците в днешно време са толкова много, как да им угодим – без да наскърбим вярващите?! Сложен казус... И Р.Кънев, виждате, балансира "по острието на бръснача", бравос! Ще стане политик от туй момче! Аз пък, да си призная, харесвам истинолюбивите политици, като Костов, които смело заявяват каквото мислят, без да се стараят с приказките си да угодят на колкото се може повече хора, в това число, разбира се, "и на едните, и на другите". На всички човек не може да угоди, колкото и да се старае. Политикът трябва да бъде себе си, да има смелостта и достойнството да бъде себе си, без да е аморфен като пихтия. Така правят добрите политици, политиците с характер: те има дързостта да са себе си независимо от всичко. Никому не се мазнят. Такъв е бил Чърчил. Такъв беше Рейгън. Такава беше Тачър. Такъв беше Дьо Гол. Такъв беше Костов. Такъв е бил Стамболов... С беззъби огладени и премерени изказвания може да си въобразяваш, че печелиш повече хора и хорски симпатии, но има нещо, което куца и което опорочава всичко, подобно на капката катран в кацата с меда: неискреността е туй нещо. Неискреността е предпоставка за лъженето, то пък е сърцевина на аморализма в политиката. Десните политици, ама истинските, не ментетата, са длъжни да поведат битката за очовечаването на българската политика, т.е. за внасянето на човешка нравственост в нея. Или за спирането на политическата деморализация – то е все същото. Аз съветвам нашите политици да почнат да залагат на най-солидното, на непоклатимо сигурното нещо: на истината. И така няма да си имат проблеми с морала. И така ще почнат да съдействат за намаляване на аморализма и сред целокупната народна природодопопулация. Щото лъжливи политици виреят само сред деморализиран, развратен народ. Това исках да кажа. Дано не съм обидил някого. За негово добро написах тия думи, ако ме разбере, хубаво, ако не, здраве да е. На мен съвестта ми е чиста, че казах каквото мисля. При това без да се старая никому да угаждам... КАЗУС ЗА ТАНЦУВАЩИТЕ ЗВЕЗДИ ПО ФРИДРИХ НИЦШЕ Любопитен психологически и философски (човешки) казус около "танцуващите звезди" на Фридрих Ницше, възникнал във Фейсбук:
Pepi Petrova: "Имаш нужда от хаос в своята душа, за да дадеш живот на танцуваща звезда" (Фридрих Ницше) Весела Коледа!
живей свободна България – европейска, демократична, просперираща, достойна! Виж ОСТАВКА по Коледа РУСКИЯТ САМОДЪРЖЕЦ ПУТИН РЕШИ ДА ПОМИЛВА БЪЛГАРИТЕ И ДА ГИ ПРАТИ В… ГЕРМАНИЯ! декември 26, 2013
Ангел Грънчаров: Абе мисля си аз следното: толкова много са сред нас ония, които имат такъв превъзходен хаос в главите си, ала що ли в България не се раждат в изобилие танцуващи звезди?! :-) Щяхме да сме рекордьори в света по танцуващи звезди на глава от природонаселението, ама ето, не сме... или сме все пак?! Те дали тия "танцуващи звезди" не са вътре, в полупразните им глави, а? :-) Дали пък това не е имал предвид Ницше?! Не знам, в силно затруднение съм да проумея този нелек казус... помогнете ми! НЕКА ВСИЧКИ ЗАГРИЖЕНИ ЗА ДОСТОЙНОТО БЪДЕЩЕ НА БЪЛГАРИЯ ДА БЪДЕМ ДНЕС НА ПРОТЕСТИТЕ!
Всички, който обичат България и са загрижени за нейното бъдеще, за бъдещия й просперитет – да излезем да протестираме по улиците и по площадите! Позор ще бъде в днешния ден да се излежаваш като идиот на дивана – когато български граждани, загрижени за България, протестират и се борят за нейното достойно бъдеще! Днес имаме прекрасна възможност да изброим колко са достойните и свободолюбиви българи сред нас – и колко са нещастните, безволеви, примирени, малоумни и оригващи се на шкембе-чорба и на чесън ганювци... Долу ченгесарско-кагебистката мафия, която изсмуква жизнените сили на нацията и на страната ни! Долу крадливото мафиотско правителство на Орешарски! Да
Путин помилва и българите Във връзка с олимпийските игри в Сочи руският президент Путин реши да помилва българите и да ги прати в Германия. „Този път освобождението е истинско, а не като през 1878 и 1944 година” – се казва в декрета на самодържеца. „Присъдата на България бе до построяването на „Южен поток” и АЕЦ Белене, но малката държава изтърпя много и заслужава предсрочно освобождаване. Толкова послушни затворници не сме имали в цялата история на империята и те заслужават поощрение” – завършва документът. Новината свари българите неподготвени, а слухът, че на летищата в големите градове чакат немски самолети, готови да извозят всички желаещи за Германия, направо разгневи 80% от населението. „Бах го, тъкмо съм седнал да ям свински уши и някой ми разваля празника с това освобождение! Как ли пък не ще тръгна за Германия. Аз такива чисти и подредени държави не харесвам” – обобщи народните тежнения пълен господин на средна възраст. Все още не е ясно дали Путин ще закрие БТА, но усилено се говори, че Светлана Шаренкова е в шоково състояние, а Волен Сидеров е прекъснал почивката си на Карибите и е заминал спешно за Москва в опит „да спаси ситуацията”. Както е известно, г-н Сидеров има не само лош опит с немските авиолинии, но и онтологичен проблем с Германия като цяло. Най-доволни от промяната са членовете на Светия синод, които наскоро получиха дипломатически паспорти от министър Вигенин. По наша вътрешна информация почти всички представители на висшия клир са готови веднага да приемат протестантството или католицизма, ако в замяна получат жилище в Германия и луксозна немска кола. Vasko Bog
24 БЕЗ АМЕРИКА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ЕКСПАНЗИЯ ЩЕШЕ ДА ЗАВЛАДЕЕ ЦЕЛИЯ СВЯТ декември 26, 2013
Моята публикация под заглавие Истината и доброто винаги в крайна сметка тържествуват и постигат реванш над лъжата и злото!, в която казах няколко добри думи за американците (и няколко справедливи думи за руснаците и за богоговеенето пред тях от страна на комуноидите), във Фейсбук предизвика доста коментари; то това беше и моят цел де, да изследвам реакциите на дадена категория хора, която по моето разбиране принадлежи към човешкия тип на „имащите резерви“ спрямо свободата; заради тази категория хора и ний, българите, и руснаците си патим, щото те комай преобладават у нас и в Русия, поради което тия две нации са осъдени на вървене по най-странични и задънени пътища в историята, осъдени са на застой и гниене в тресавището на комунизма и посткомунизма от ченгесарско-кагебистки (путинистки) тип. Ето един фрагмент от въпросната дискусия, който ми се вижда особено изразителен:
щото Русия е нещо като въплъщение на несвободата, на тиранията, на деспотизма. Забелязал съм, че мразят Америка, американците и всичко американско ония, чието съзнание за свобода или липсва, или е в зачатъчно състояние. Безспорно е, че Америка е наймощен, несъкрушим бастион на свободата, въплъщение на човешката идея за свобода, американците са най-свободолюбива нация, чиито велики постижения са именно плод на отдадеността на американците на свободата. Никой също така не може да отрече световно-историческата роля, която Америка има за съкрушаването на комунизма; без Америка комунистическата експанзия щеше да завладее целия свят. Америка счупи зъбките на комунистите. Ето това на Америка комуноидите и комунистите никога няма да й го простят: че унищожи най-голямото зло в историята, именно комунизма, тая страшна проказа. Ония пък, който са приятели на свободата, вечно ще бъдат благодарни на Америка заради това, че унищожи комунизма – найзлия враг на човешката свобода в историята на многострадалното човечество. Точка. Това е моето разбиране, от което няма да отстъпя никога. Защото истината ми е драга, защото обичам истината, защото няма да допусна комуноиди да се гаврят с историческата истина, ето заради това… НИЦШЕ ЗА ЧОВЕКА 25 декември 2013, сряда
Elka Tarasheva каза: Пропусна факта, че „добрите“ американци изтребиха една цяла човешка раса – за да завладеят земята й. Да не говорим, че във всеки военен конфликт са на първа линия. Пропусна и факта, че целия свят работи за тази преситена и изчерпана нация. Впрочем има ли такава нация? Не са ли сбирщина престъпници – измета на света? Иначе компютъра е българско изобретение, дело на български мозък. Веселин Драков каза: Тарашева, ами то и руснаците… тарашеха у нас 45 г. ама ти за това мълчиш! Ангел Грънчаров каза: Антиамериканизмът от вида, който владее съзнанието на другарката Тарашева, е болест, чиято диагноза според мен е една: неудържима ненавист към свободата. Любовта към Русия пък се определя от безпределната любов към несвободата у същите тия индивиди,
"The world is beautiful, but has a disease called man." Friedrich Nietzsche
АУЛАТА НА УНИВЕРСИТЕТА СЕ ОБРЪЩА КЪМ ВСИЧКИ декември 25, 2013
Публикувано в 24.12.2013 г. Здравейте. Как сте? Благодаря, че Ви има. За нас това е много важно. Спомняте ли си как преди време окупирахме най-голямата аудитория в Университета? Тогава започна освобождаването на узурпирана България. Тогава изградихме независима територия в университета, а оттам независима територия вътре в самите нас. В действията си търсихме възможност, надежда не само за държавата ни, но и за човечеството. А Вашите очаквания ни дадоха отговорност. Тя изискваше от нас да кажем нещо повече от „оставка“. И затова дойде нашият ред, на нашето поколение.. да проговори… да иска… да демонстрира. Това са децата на прехода. Видяхме много. Учеха ни с примери от улицата и медиите. Налагаха ни за авторитети мутри и мутреси, тарикати и престъпници. За нас се говореше, че сме провалени. Че нямаме общи идеали, нямаме кауза. Че сме хипериндивидуалисти, че сме се атомизирали, самозатворили и че не умеем да усещаме другите. За нас, се говореше, в повечето случаи, отрицателно. Но ние не се лъжем, защото знаем, че всички бяха прави за отделни неща. Но и животът ни се променя. Окупацията създава общност. Настояваме за човещина, солидарност, отговорност и морал. Не искаме лъжи, безпринципност, корупция, безотговорност, липса на прозрачност, нисшо говорене, празнословене, липса на мерки, на реакция. Така не може. За всички ни. Това трябва да спре. Аулата на Университета се обръща към всички. Битката се води от векове и ще продължи да се води. Добро и зло – това е. Можещите, мислещите… срещу подстрекателите, авантюристите, продажниците, абсурдните. Хората срещу мафията.
25 На Коледа ви казваме, че шансът да победим не е малък.
най-възвишеното. За най-прекрасното. Днес е празникът Рождество Христово! Дали ще мога да представя поне отчасти чувствата, които ме вълнуват в този ден? Едва ли – но какво ми пречи да опитам?
Побеждаваме вътре в нас. Всеки ден, в който мислим за това. Всеки ден, в който сме заедно, в който се обичаме, в който се подкрепяме и в който мислим малко по-позитивно. Но не само на Коледа. А всеки… един… ден… от нашия живот. Ние поехме щафетата. Защото… това е нашето време. Може би избързахме. Но сме наясно, че промяната изисква време и участие. Нямаме напразни илюзии. Вярваме в нас, вярваме във вас. Имаме много кураж и много доза търпение. И няма да се предадем, и няма да спрем, и ще стискаме, и ще се борим, и… така. Причината ни е, че настояваме за настоящето. Защото всички искаме бъдеще в България. Заедно. Весела Коледа и Честита нова година! Нека е Велика.
Родил се е на този ден нашият Спасител, Богочовекът Иисус Христос. Христос наистина е и Бог, и човек. Да, Оня Същият, когото човеци по-късно ще разпънат на кръста. Но преди това той ще създаде най-възвишеното Учение, което самият Бог ни е подарил, е подарил на нас, човеците. Дал ни е Истината, без която не си струва да се живее. Без която животът ни става жалък и мизерен. Ако тая най-възвишена Истина не спазваме, няма как да изпълним своята човешка мисия в живота си. Да си човек не е проста работа - както някои си го представят. Човекът, за да е човек, трябва да е верен на Божията Истина, т.е. не трябва да погасява Божията искра, която свети вътре в нас. Божията искрица у човека е неговата душа. А пък съвестта е Божият глас в душите ни. Тя е именно истински важното у нас - останалото са само мускули, сухожилия, плът. Останалото е така тленно, че не си струва да се залага на него. Това, че мнозина залагат тъкмо на него, нищо не означава. Означава само, че такива просто не знаят за какво живеят. И за какво си струва да живее човекът. Именно като човек. Да си човек означава да си нещо много повече от едно животно. Пък дори и силно, пък дори и хищно. Означава също, че мнозинството винаги греши. Самонадеяното множество. Тълпата. "Вечно правите". Непознаващите съмненията. Но това е друга тема. Да не се отклонявам. Потънали били в заблуди и грехове, в долни страсти били потънали човеците – и тоя път Бог не им праща потоп, за да ги унищожи, а им праща Своя Син, за да се пожертва за тях. За да умре за тях. И за да им покаже Пътят. Посоката на този спасителен за нас, човеците, път е една: истината, доброто, красотата. "Аз съм Истината, и Пътят, и Животът". Думи на Христос, нашият Учител. Ето за какво си струва да живее човекът. Стига да иска да бъде човек де, то не е задължително. Човек всичко може да направи със себе си и с живота си, Бог го е оставил да решава сам. Абсолютно сам, без никаква принуда. За всичко сам решавай – и имай добрината да поемеш пълната отговорност за това, което си сторил. Без никакво шикалкавене. Пълната
ЕДНА УЧУДВАЩО МЪДРА И ДЪЛБОКА ЗА ЕДИН КОМИК МИСЪЛ...
Никога не отмъщавайте на подлите хора. Просто станете щастливи. И това те няма да го преживеят... ЕДНА ИМПРОВИЗИРАНА ФИЛОСОФСКА "ПРОПОВЕД" В ДЕНЯ НА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО 25 декември 2013, сряда Днес е ден, в който подобава да мислим, да разговаряме и да пишем само за истински великото. За истински същественото. За най-значимото. За най-важното. За
отговорност! Няма "Ама аз..." или "Някой друг ме подведе и излъга...". Тази е така простата и толкова възвишена истина, на която се покои нашият християнски свят. Нашата цивилизация на свободата, чиито основи постави Той, Божият Син, така човечният Бог Иисус Христос. Европейската, западната, евро-атлантическата цивилизация на свободата. Да, западният човек разбра Христос най-истински и пълноценно. Постигна в целия й блясък неговата истина. И затова постигна такива удивителни неща, направи толкова велики дела, постижения, творения. Казвам това, щото има краища на света, които още пребивават в тъмнина – и се противят на светлината на духа. И на свободата. Върху тези прости, ала найвъзвишени истини се крепят всички невероятни постижения на Христовата цивилизация на свободата. Тия истина разкрепостяват творческия дух на човека и му дават криле. Няма невъзможни неща за ония, които повярват в тия истини. И ги пазят като нещо най-скъпоценно и съкровено – в сърцата си. И при това вървят по този спасителен път. Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни! – е мълвял нашият така човечен Бог. Колцина ли са го разбрали тогава? Да, но ето, върху тази истина израсна цяла една цивилизация. Една хуманна, човечна цивилизация. Цивилизация на свободата. На Доброто. И на Истината. Христос, знайно е, е наблягал на едно: да бъдем човеци. Това не значи, че сме съвършени, напротив, много слаби и несигурни сме. Изпълнени сме с безпокойства от такъв ли не вид и род. Загрижени сме най-вече за своето бъдеще. Което е в нашите ръце. И в наша власт. "Блажени искащите невъзможното..." Да правиш добро – нима е толкова трудно това? Да правиш добро – да бъдеш добродетелен. Да цениш някои добродетели, без които не може. Да ги спазваш. Да живееш според тях. Да залагаш на силата у себе си, в своя дух, не на слабостта си. Да ме прощава Ницше, но тук той бърка. Християнинът не е слаб човек, професоре! Да имаш много здраве от мен! Слабаците са други, те са антихристияни. Те са потънали в долни страсти. Те в нищо не вярват. Не знаят какво си заслужава да искаш. Те са маниаци на плътта. Духът обаче е истински значимото у човека, на което си струва да се заложи. Объркан човек си на моменти, професор Ницше, нищо че си доста талантлив човек. Да беше чел по-внимателно Новия Завет, може би щеше да си промениш оптиката. Както и да е. Христос го е казал великолепно: "По делата им ще ги познаете...". Не се отнася за Ницше, а важи по принцип. Прави добро. Колко е просто това! Просто, но трудно. Или не е трудно? Когато ти ударят едната буза, обърни и другата. Като те ударят по едната страна, обърни
26 и другата. Това малцина го могат, но така трябва да бъде. Свърхчовешко е, но се налага така да постъпваме. Малцина го могат. Иска се колосална вътрешна сила за да го можеш. Оня, който се е обрекъл на доброто, е длъжен да го прави. Длъжен е да постъпва така. В някакъв смисъл да се откаже от законите на този низменен и пошъл материален свят – и с постъпката си да покаже, че има един друг, възвишен, нравствен, чист духовен свят, на когото християнинът е представител тук, на земята. Да, християнинът е представител на земята на този висш духовен, Божий свят. Щом има хора, способни на чисти нравствени постъпки, да, на изцяло чисти, незапетнени с нищо материално, с никакъв пошъл интерес добри дела, то това е найкатегоричното доказателство, че има такъв висш духовен, Божий свят. Също така ако са възможни актове на автентична свобода, то това пак доказва, че има един такъв свят, нищо че не се вижда с очите. Защо ли доказва това наличието на такъв един духовен свят? Ами просто е: законите на материалния свят, ако той е единствен, не го позволяват. Да, по законите на този тукашния свят всичко следва да е пошло, според интереси, никак не безкористно. Има ли чиста нраственост тук, в този свят, който е невъзможно да бъде нейно основание, значи има друг духовен свят, който е нейното основание. Толкова е просто това? Но това само малцина могат да го разберат. Тия, дето са причастни на този духовен свят. С духа си. За другите е трудничко. Те смятат, че този наш свят е единственият. Затуй за тях свобода няма и не може да има. И автентично добро не може да има. И автентичен морал също. Вижте такива нравствени, антидуховни уроди като Станишев, Доган, Орешарски и вся остальная сволочь. Те са доказателство, че човек неминуемо става нравствен урод когато повярва, че този наш тукашен свят е единствен. Пълно е с такива хора. Те се надсмиват на ония, които вярват, че има нещо повече от това, което виждаме с очите си. И което може да бъде пипнато с пръсти. Те били, видите ли, "реалисти". Те били вярвали "само в реалното". На духовни "фантасмагории" тия роби на животинското и на външно-световото не вярвали. Те и в свободата не вярват. За тях и морал не съществува. Те могат да си позволят всичко. Да убият човек за тях е най-лесното. Да убиеш човек може и дори само когато го обидиш. Или унизиш. Или не му повярваш. Или го наскърбиш. Това пак са убийства. От друг род само. Още по-жестоки са обаче... Освен християните представители на един по-висш свят са и... философите. Аз поне така се схващам, а се старая да живея като философ. Като заслужаващ да се нарича с това име човек. Философът е човек, който иска да живее както подобава
за човека. Иска да бъде човек в истинския смисъл. Това е. Затуй най-дълбоките философски истини и идеи се родеят с истините на християнството. По два различни пътя се стига до едни и същи по същество истини. Което и доказва, че са неоспорими истини. На това нещо аз се старая да уча учениците си. Такава ми е идеята. Заради това и живея. Такава, дето се казва, ми била ориста. Участта. Съдбата. Глупости, аз този път съм си го избрал! Аз също можех да живея иначе, по законите на този свят, и тогава всички щяха да ме прегръщат. А сега предимно ме ругаят. Да, но аз този път съм си го избрал. С всичките неудобства. Знам това и си нося, дето се казва, кръста. На който чатпат ме разпъват. Оплюват ме. Боцват ме с копия право в сърцето. Няма начин да е иначе. Така се постъпва с всеки представител на оня, на истинския свят. Каквото са сторили с Христос, същото правят и на последователите му. Няма как да е иначе. А за философите работата е пък тази: каквото са сторили на Сократ, това ще сторят и с всички ония, за които Сократ е пример и вдъхновение. Той е нещо като "философски Христос". Сократ имам предвид. Както и да е, да спирам, че някой пак може да ме обяви за луд... Прости им, Господи, те не знаят какво правят! Тия думи промълвил Христос към мъчителите си на Кръста. Миг преди да издъхне... Искам да завърша по необичаен начин. Дано ми прости този млад човек, че публикувам писъмцето му до мен. Каза ми, че не е желателно да бъде публикувано, за да си бил нямал разправии, но ето, дръзвам да го публикувам, на моя отговорност, пък и той, налага се, ще трябва да приеме известен риск. Прочее, запазвам пълна анонимност, но това е съвсем истинско писмо. Което много показва. И ще бъде много на място тук, в светлината на горните разсъждения. В името на истината и, дето се казва, на науката, правя тази малка жертва, публикувайки това писъмце: Здравейте господин Грънчаров! Днес станах свидетел отново на "хвалби" и "приказки" по Ваш адрес. Реших да Ви го, споделя просто ей-така, защото може би ще Ви е интересно как ученици от моя клас реагират и възприемат нещата, които пишете в блога си и нещата, които говорите. Моите съученици първоначално доста силно се присмиваха, четейки последните неща, написани от Вас в блога Ви (за "бунта" на оня същия 11-ти клас). (Виж Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели и също Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II), бел. моя, А.Г.) Всеки се смееше и цитираше нещата, които бяхте написали относно Сократ и по повод на използваните от Вас изразни средства. Просто
беше такава веселба – сякаш найголемите комици им разказваха вицове! Изкараха Ви луд, че харесвате Сократ и дори казаха, че се "филмирате" че сте самия него... при което си помислих да им кажа какво всъщност имате предвид, но то такива хора просто няма как да разберат - и се отказах. Както и да е, часът почна, влезна учителката по математика и още при влизането съучениците ми се засилиха да й говорят за Вас и започнаха да й четат от текста в блога Ви. Тя, млада жена, беше толкова възмутена от начина, по който се изразявате и от нещата, които пишете и постоянно възклицаваше: "Ужас!", "Как може да се пишат такива работи?!" и т.н., сещате се сам. След което последва подигравателен смях и от нейна страна. Аз седях и искрено се забавлявах. Започна и другия час по така наречения предмет "Свят и личност", отново се цитираха неща от блога Ви и т.н., възрастната госпожа отново се подсмя малко, но нещо си личеше, че мисли другояче. Започна да говори, че нямаме право да съдим определен човек за неговото слово, че всеки е такъв какъвто е, но на съучениците това мислене явно не им хареса и започнаха да Ви изкарват пред нея какъв ли не, дори ме е срам да напиша някои от думите, които използваха. Те фактически се смееха и подиграваха на себе си, на собственото си неразбиране, на ниския си интелект. Аз съм запознат горе-долу с нещата, които пишете, за свободата в образованието и т.н. и напълно Ви подкрепям и разбирам действията Ви. Спомням си когато ни оставяхте свободно да излизаме от класната стая без да Ви питаме и наистина същите тези ученици, които сега Ви се подиграват, моментално напускаха стаята, за което им бях дълбоко благодарен – защото се получаваха интересни дискусии. Това ми е написал един млад човек; прочее, и други мои ученици ми писаха за подобни сценки в същия и в други класове. Имам, дето се казва, пълна информация за това какво се върши по повод на тия мои провокации, които ги правя обаче неслучайно. Моята идея е проста: да помогна с нещичко за нравственото очистване на ония, които се нуждаят от подсилване на тяхната "душевна хигиена". А че има много хора около нас, които се нуждаят от такава процедура, има. Все пак ний не сме ангелчета, нали така?! И аз не съм ангел, нищо че името ми е такова. Нямам претенции да съм непогрешим. Христос в Учението си показва изключително човеколюбие; Той разбира, че човекът е слаб и винаги е склонен да прости. Стига да осъзнаеш греха си. Да си прощаваме недъзите, да обичаме ближния, дори и своя враг – ето това са други положения в тази така човеколюбива християнска и Христова филосо-
27 фия на живота. И на човека. На живота за човека. Освен че е религия на свободата Христовата религия е и религия на любовта. Това е истинското и най-възвишеното: да имаш силата да обикнеш дори оня, който те мрази. И с любовта си да съкрушиш неговата ненавист. Това също така малцина го могат. Опитайте обаче, при вас може да се получи. Докато не опитаме няма как да узнаем дали не го пък можем... Завършвам с това. Честито Рождество Христово! Да се надявам, че с горните си думи съм помогнал на някои лутащи се да разберат нищичко, което може да им помогне да си подредят вътрешния свят. И да внесат известна чистота в него. Боклуците, душевните отпадъци трябва чатпат да ги изхвърляме. Да почистваме и да подреждаме онова, което таят душите ни. Налага се. Те са нещо като наш дом. Кой търпи в дома си разни боклуци и гниещи, разлагащи се, смърдящи отпадъци? А в душите си търпим толкова много нечистотии. За онова, което е най-важното, за него най-напред следва да се погрижим. Това пак е една истина, в която би следвало да вярваме. И да се опитваме да живеем според нея. Между думи и дела трябва да постигаме пълен синхрон. Не трябва да лъжем – нито дори себе си, да не говорим за другите. И не бива да сме лицемерни. С това завършвам своята философска "проповед" в деня на Рождество Христово! Един свят ден. Един велик празник. Ден, блестящ от белота! Тук, при мен, в Пловдив, също няма сняг, но всичко блести от скрежта, която гъстата студена мъгла оставя по дърветата. Всичко е като в приказка! Бяла феерия! Бяло, бяло – до немай къде бяло! Това за нещо да ви намеква? HAPPY HOLIDAYS! С РОЖДЕСТВОМ! ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО!
СОЛИДАРНОСТ И ПОДКРЕПА ОТ УКРАИНСКИ ФИЛОСОФИ 25 декември 2013, сряда 24 декабря 2013 года, г.Киев, Украина Руководителям системы государственного образования г.Пловдив, Болгария
Данное обращение продиктовано нашим глубоким беспокойством сложившейся ситуацией вокруг известного болгарского философа, блоггера, автора индивидуальных монографий и книг по философской и педагогической проблематике Ангела Иванова Грънчарова. Та информация, которая доступна нам в Украине, вызывает у нас чувства крайнего недоумения и глубокого беспокойства, поскольку один из самых ярких и талантливых исследователей и преподавателей современности в самое последнее время подвергается в Пловдивской гимназии по электротехнике и электронике тщательно спланированной обструкции, преследованиям и гонению за его научные оценки, прогнозирование и рекомендации в отношении состояния и возможных перспектив развития системы образования в современном мире, и в Вашей стране, в частности.
ренне не хотелось быть свидетелями и участниками международного судебного и иных возможных способов разрешения данного конфликта, тем более, что в этом случае он бы уже приобрел более острый, нежелательный характер и широкое освещение в европейской и мировой прессе. Поэтому мы надеемся на мудрость и справедливость решений руководителей Ваших образовательных организаций и верим в возможность преодоления сложившейся ситуации без ущемления конституционных прав всех сторон, участвующих в данном конфликте. По поручению группы авторов Научно-теоретического Приложения к журналу «ИДЕИ. Философско списание» и философской общественности г. Киева, доктор философских наук, профессор К.Ю.Райда ГОСПОДИ, ПОМОГНИ НИ И НИЕ ДА СЕ РОДИМ ДУХОВНО!
Ангел Иванов Грънчаров является уникальным человеком с богатым жизненным и педагогическим опытом, гуманистическим мировоззрением и моралью. Его устремления сконцентрированы на проблемах улучшения и демократизации современной жизни. Благодаря его усилиям в самое последнее время между Украиной и Болгарией возникла и такая форма международного научного сотрудничества как издание научно-теоретического «Приложения» к известному и популярному журналу «ИДЕИ. Философско списание». Результатом этого великолепного опыта научной деятельности является повсеместное углубление научного общения между нашими странами, ознакомление широкого круга интеллектуалов, учителей и преподавателей наших стран с новейшими достижениями в области гуманитарных наук и философии. Мы убеждены в том, что ситуация, сложившаяся в настоящее время вокруг профессора А.Грънчарова, является по своей сути недоразумением, которое, несомненно, следует разрешить возможными для руководства системой образования г. Пловдив методами. В свою очередь, мы ни в коем случае не предполагаем оставаться в дальнейшем безучастными наблюдателями всех тех событий в целой цепи несуразиц и несправедливости, допущенной по отношению к нашему другу и коллеге. Но нам бы иск-
В този месец, в двадесет и петия ден празнуваме Рождеството по плът на Господа Бога и наш спасител Иисус Христос. Господи, помогни ни и ние да се родим духовно! Tihomir Yurukov ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО НА ВСИЧКИ!
ИСТИНАТА И ДОБРОТО ВИНАГИ В КРАЙНА СМЕТКА ТЪРЖЕСТВУВАТ И
28 ПОСТИГАТ И ЗЛОТО!
РЕВАНШ
НАД
ЛЪЖАТА
декември 25, 2013
Да кажа нещичко на тия, дето сега се така умиляват от нежни чувства щото, видите ли, бил умрял създателя на „найвеликия автомат Калашников“: „Добрите“ руснаци създадоха… автомат „Калашников“, който е найпопулярното руско изобретение, донесло толкова много смърт и изпитания на съвременното човечество, а пък „лошите“ американци изобретиха компютъра, дал толкова много и също така най-прекрасни възможности на същото това съвременно човечество! „Добрите“ руснаци също така изобретиха и наложиха на човечеството варварския комунизъм, пролял толкова много човешка кръв, „лошите“ американци пък, използвайки цялата си икономическа мощ, успяха да съкрушат комунистическата бесовщина и да спасят човечеството от комунизма! За което огромна част от малоумното човечество благоговее пред „добрите“ руснаци и респективно мрази „лошите“ американци! Дето се казва: прави добро, за да те мразят, прави зло, за да те обичат. На това аз му викам историческа неблагодарност, също така и неблагодарност на самия живот. Но въпреки това, убеден съм, в крайна сметка всичко ще си отиде на своето място и всеки ще си получи заслуженото: истината може дълго време да бъде преследвана, изкривявана, обезобразявана и крита, но тя винаги в крайна сметка тържествува и постига реванш! В това аз вярвам така, както вярвам, че има абсолютно добро, а също че доброто и истината са за предпочитане пред злото и лъжата! И накрая да поздравя всички с една песен на „лошите американци“: НАСТОЯВАМ ЗА ПРОМЕНИ В ИЗНЕМОГВАЩАТА И ЗАТЪНАЛА В БЛАТОТО НА СТАТУКВОТО СИСТЕМА НА СЕГАШНОТО БЪЛГАРСКО ОБРАЗОВАНИЕ!
24 декември 2013, вторник В блога на г-н Райчо Радев, под публикацията със заглавие ДА СПАСИМ УЧИТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ ОТ ПЛОВДИВ г-жа Мария Василева, учителка, е написала свой коментар и отзив, който публикувам и тук, с оглед да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; правя това, понеже то носи в себе си смисъл, който излиза извън тесните рамки на конкретния случай, т.е. касае в принципен план проблемите на българското образование и училище изобщо:
Следя от една година преживяното от Ангел Грънчаров, споделено в неговия блог. Спонтанно и искрено той разказа в хронологичен ред събития в училището, в което работи. Става въпрос за системен безпричинен психически тормоз от страна на директорката г-жа Анастасова, подкрепяна от заместник-директорката на техникума по електротехника и електроника в Пловдив. Отношението към него е позорно, бих казала порочно. Те не се свенят да прилагат ежедневно всякакви начини да го унижават чрез многократно искане на писмени обяснения, изненадващи проверки, атаки, обиди, водене на дела и много други начини на злоупотреба с дадената им власт. Това че той отразява грозните им дела, интриги и компромати в блога си явно ги прави много уязвими пред обществото и оттам произтича една нечувана жестокост. Едва ли някой би издържал при тези условия на работа. Всеки би напуснал. Но не и Грънчаров. Чувството му за справедливост и лична свобода го крепят в тази ужасяваща драма на ХХI век. Крепи го мисълта че е нужен на своите ученици и добронамерената вяра че ще може да убеди своите инквизиторки в правотата си. Те не желаят да се вслушат в критиките му по отношение на българското образование, които са така градивни и необходими точно в настоящия момент. Г-н Грънчаров е на своето място в това училище. Той не прави нищо нередно, напротив, трябва да бъде награждаван за извънредния си принос, всеотдайността и новаторството в работата си. Той е сред най-рядко срещаните и ценни кадри в изнемогващата и затънала в блатото на статуквото система на сегашното образование.
Всички виждат че пътят, по който вървим с възпитанието и образованието не води там, където трябва. Ето една от причините: недооценяването, прогонването, унищожаването на тези, които милеят за нашите деца и могат да променят нещата. Моля да спрем да убиваме кадърните си специалисти! Умолявам да престанем да завиждаме на хора с по-богат интелект и ерудиция от нашия! Настоявам за промени в управлението на училищата, мандатност за директорските постове и наказания за директори, приели българското училище за своя бащиния! Стоп на безчинствата над напредничави с неоспорим принос за цялото общество преподаватели! Хора, изтрийте това срамно петно, тези нечистоплътни дела, тази гавра на провъзгласилите се за безгрешни и ненаказуеми директори! Историята на Грънчаров е история на всеки талантлив по призвание учител. Тези, които в момента се чувстват комфортно в едно българско училище, са само безгласни букви, слугинаж, учители, които не вярват в собствените си възможности. Помислете! На какво ще научат те вашите деца? Написа: Мария Василева НА ТОЗИ ДЕН ПРЕЗ 1989 Г. Е ОТВОРЕНА БРАНДЕНБУРГСКАТА ВРАТА 23 декември 2013, понеделник
Да си спомним! На 22 декември 1989 г., в Берлин след почти 30 години е отворена Бранденбургската врата, което слага край на разделението на Източна и Западна Германия и носи надежда на целия Източен блок; която, за жалост, не се оправда у нас! Здраво Кулев НЕ СМЕ МАЛКО ТИЯ, ДЕТО ИСКРЕНО СТРАДАМЕ ЗА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ И СЕ ОПИТВАМЕ НЕЩИЧКО ДА
29 НАПРАВИМ ЗА ТАКА ДЪЛГОЖЕЛАНАТА СЪЩНОСТНА ПРОМЯНА 23 декември 2013, понеделник
Картината "Тримата философи", художник Giorgione (Джорджоне), намираща се в Kunsthistorisches Museum, Wien По повод на публикацията в блога на г-н Райчо Радев в моя подкрепа – виж ДА СПАСИМ УЧИТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ ОТ ПЛОВДИВ – написах нещо като "благодарствено писмо" до своя колега, което публикувах като коментар в блога му; ето текста на това мое писмо до колегата Радев: Здравей, Райчо, Прочетох текста на твоето обръщение. Изпитвам неудобство на места, че са употребени силни похвални думи по мой адрес – аз къде-къде повече съм свикнал предимно да ме ругаят! – да, наистина се чувствам чоглаво и необичайно, но моите чувства не са изобщо интересни. Знам, че го правиш най-вече заради ония идеи, за които ние с теб сме работили цял живот, затова съм готов да преглътна всичко. Сега остава текстът да бъде разпратен по институциите и евентуално до различни организации (НПО за образование и пр.), до някои медии. С оглед да видим дали ще има някакъв ефект, отглас, жестове на подкрепа и на солидарност. Щото всъщност, както казах, в тази история не аз съм интересният, а нещо съвсем друго: става дума за една крайно тежка и направо катастрофална ситуация в образователната система на България, за която моята история е само един твърде показателен симптом, белег, знак. За това най-вече става дума, а не за това, че аз, видите ли, съм бил еди-какво си или еди-що си, както, страхувам се, много хора ще го разберат. И ще свият презрително устни. Нашият български манталитет, така много разпространен, ни е добре известен. Заради него обаче наникъде не вървим, той е нещото, което така много ни пречи. По моя преценка де. Ама карай... Та това дали ще има някаква реакция на написаното от теб както от страна на
институциите, така и на хората, за мен лично, не крия, е твърде интересно, щото моят изследователски рефлекс в случая е задействан в такава посока – по повод на твоята доста полезна инициатива. Но за мен лично жестът ти означава много – и искам тук да ти благодаря, да, благодаря ти, приятелю, щото ти си един от немногото колеги у нас, които изцяло и напълно могат да ме разберат – защото си преживял съвсем същото в твоя нелек професионален път; ние с теб много си приличаме и неслучайно се знаем от толкова години (аз зная за твоя философски клуб СОКРАТ в Перник още отпреди 1989 г.!). Благодаря ти сърдечно за така благородния и така алтруистичен колегиален жест! Това, което направи, за мен лично много означава! Щото в обстановката, в която се намирам, ако никой, съвсем никой не ми беше подал ръка като едното нищо за малко щях вече да си помисля, да речем, че "скверният ми характер" е единствената причина за всичките ми беди – както опонентите ми искат да го изкарат, крещейки това в един глас, съвсем хорово! А ето, ти ми показваш, че не е точно така, както те искат да го представят. И за което всеобщото хладно мълчание, в което съм обгърнат, ми намеква. В България живеем, как да е иначе у нас, та у нас е така приятно народът да гледа сеир и да се радва, че разкъсват "някаква си там личност"! Даже само двамата с теб, Райчо, да мислим иначе, то това вече е много! То и един човек да мисли иначе, иначе да вижда нещата, е вече достатъчно, но двама вече е съвсем много – за нашите български условия. Аз знам, че има и други, че не сме малко тия, дето искрено страдаме за българското образование и се опитваме нещичко да направим за толкова дългожеланата същностна промяна. Това усещане, че не съм съвсем сам, ми дава кураж и увереност, че вървя по верния път. Това е нещото, което ме крепи – за да издържам все още. Благодаря ти и за това, че ми вдъхна още повече кураж и сила! Това исках да ти кажа! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров АЛТРУИСТИЧЕН И КОЛЕГИАЛЕН ЖЕСТ НА СОЛИДАРНОСТ И ПОДКРЕПА 22 декември 2013, неделя Препубликувам ОБРЪЩЕНИЕТОПРИЗИВ на г-н Райчо Радев единствено с оглед да влезе в печатното издание на моя блог, именно в-к ГРАЖДАНИНЪ, а също така и като факт на живота, който заслужава да бъде регистриран. Разбира се, това, което той пише, е свързано с ония истории от моето житие-битие в последните две
години, които най-внимателно съм описал в своя дневник - на когото предстои издаването в хартиен вариант, като книга. И с които читателите на този блог са добре запознати. Затова текстът на г-н Радев заслужава да влезе и в тази бъдеща книга за реалните и така нелеки проблеми на българското образование и училище. С оглед на това читателите на моя блог заслужават да се запознаят и с реакцията на гн Радев. Не крия, че ми се ще повече хора да прочетат неговия текст, полезно е; това е една допълнителна причина да го публикувам и тук: ОБРЪЩЕНИЕ-ПРИЗИВ: ДА СПАСИМ УЧИТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ ОТ ПЛОВДИВ, НЕОБХОДИМ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ
Обръщам се към МОН и персонално към министъра на образованието и науката, към НПО–та, свързани с образованието и персонално към техните председатели, към Омбудсмана на Република България, към гражданите и медиите в страната ни и ги призовавам: 1. Предприемете действия за спасяването на учителя, човека, професионалиста, новатора, твореца Ангел Грънчаров от Пловдив; 2. Направете нужното, според пълномощията и влиянието си, да бъде преустановена кампанията на директора на ПГЕЕ-Пловдив за дискредитирането и уволнението на Ангел Грънчаров, да спре недостойния административен тормоз спрямо него, провеждан в последните две години; 3. Узаконете творческата и иновативна работа на Ангел Грънчаров под формата на преподавателски експеримент. Защо трябва да защитим Ангел Грънчаров и да го съхраним за образованието в България? 1. Предан е до себеотрицание на работата си като преподавател по философия; 2. Подчинява работата си като учител и живота си на безкористни мотиви в полза на прогресивното, отговарящото на нуждите на съвременността образование и възпитание,
30 на духовния и личностния напредък на българската младеж - бъдещето на България; 3. Той е непреклонен борец за утвърждаването на нова философия и стратегия на образованието в България и на нова нормативна база на неговото функциониране, с оглед разгръщане на личностния потенциал на младежта; 4. Педагогическото му взаимодействие не е формализирано единствено в рамките на училищното образование, а се мотивира и осмисля от по-дълбоки ценностни, идейни и духовни предпоставки, с оглед да предизвиква у учениците мотивация и осмисляне на живота и на процесите също така и извън училището; 5. Не само теоретично и идейно разработва и заявява необходимостта от нова философия на образованието, от нова стратегия и от нова организация и методика, както го правят много НПО-та и техни активисти, но подчинява конкретната си работа на действителното, на практическото налагане на основните и съществени принципи на тази философия, стратегия и методика; прилагайки на практика тези нови методи, той обаче влиза в неизбежно противоречие със старата, ретроградна и несъвременна нормативна база на МОН, поради което е уязвим за тесногръдото и късогледо управленско-административно и бюрократично войнство в България; 6. Изработва, прилага и теоретично обосновава нови, иновативни и перспективни методи на обучение, отговарящи на коренните образователни и личностно-духовни нужди на съвременните млади хора; 7. Изработва и творчески прилага свои учебни помагала по преподаваните в гимназиалната степен философски дисциплини, съобразени с ДОИ, създадени на основата на прекия му и дългогодишен преподавателски опит, някои от тях одобрени, други неодобрени от МОН, но винаги влизащи в дълбоко противоречие с официално налаганите стереотипи и с господстващия анахроничен манталитет в рамките на бюрократично-административната, командна образователна система, което именно и поражда конфликти; 8. Неговата борба съвпада с формално декларираните идеи и цели на образователните чиновници (вж. министерската Концепция за нов закон за образованието), но за разлика от тях той ги е приел и ги реализира като свое вътрешно верую, като своя практическа и действена кауза; 9. Осмисля социалните, политическите, икономическите, педагогическите, образо-
вателните и други подобни проблеми на България и опредметява своето мислене в поредица от книги за проблемите на образованието, които остават неоценим източник за бъдещите изследователи на нашето съвремие, а именно книгите: Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България (пълен вариант), съществува и съкратен, издаден на хартия вариант в две издания вече; Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование) Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (виж и ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ - 2 (Приложения), издадени и в две хартиени издания
точно те да бъдат мачкани, гонени, дори убивани; 14. Готов е да пожертва приятелството, любимата си работа, здравето си, а дори и живота си в името на истината, което определя крайната му неотстъпчивост - когато е убеден в правотата си, в потребността от защита на ония свещени принципи, за разпространението на които в съзнанията на съвременниците философът е длъжен да работи неуморно; 15. Участва активно в осмислянето на социалните събития и процеси в страната ни, в осмислянето на националните, европейските и световните цивилизационни процеси, с което допринася за гражданското образование и пробуждане – и то не само на младите хора, на учещите, но и на всички останали; 16. Доказано е личностното му присъствие в духовното пространство на образованието, политическия анализ и коментар, културата; той е един от най-активно пишещите блогъри на страната – неговият блог HUMANUS е един от най-посещаваните в страната;
VERITAS ODIUM PARIT... Автор е и на много други учебни, методични, теоретични, практическоприложни и прочие материали, книги, лекционни курсове, семинари, учебни помагала по философските предмети, монографии и т.н., съвсем свободно достъпни в интернет, в неговите образователни блогове, за ползване от ученици, студенти, млади хора и от всички интересуващи се. Всичкото това богатство може да се намери ЕТО ТУК. 10. Внася съществена дан като обем и като съдържание в критичното осмисляне в книгите си и най-вече в блога си и така стимулира активността на много граждани и млади хора както в страната, така и по света; 11. Готов е да приема аргументирана и неголословна критика и да коригира грешките си, стига да е убеден че греши; особено в случаите на прибързана и импулсивна емоционална реакция; 12. Той е един от малкото хора, които са готови да следват примера на Сократ, именно да изпива ежедневно по горчива глътка от чашата с антидуховна отрова на болния обществен организъм; 13. Вярва в Бога, в Неговата справедливост, Истина и Свобода и то с една дълбоко осмислена, проникновена до основанията, философска, човечна и разумна вяра; не са много духовните учители в посттоталитарна България, не са много и хората с такава искрена и чиста вяра, не бива да допускаме
17. С присъствието си стимулира гражданската активност на своите ученици и колеги, на блогърите, на граждански ангажираните българи, на критично мислещите българи в страната и по света; Нека да подкрепим един човек, който милее, влага ум и сърце и работи всеотдайно за образованието и доброто бъдеще на страната ни – чрез активиране на нейния човешки, духовен и личностен потенциал! Призовавам да подкрепят това мое обръщение за солидарност и подкрепа всички ония, които искрено вярват във възможностите за утвърждаване на ново образование и перспективно бъдеще на младите в България! Моля, който споделя моята позиция и иска да се присъедини към моя призив, нека да подкрепи апела ми институциите да се намесят и да спрат административното преследване и психически тормоз спрямо този учител! Нека всеки, ако желае и ако съвестта му го налага, да се подпише под този текст, под формата на коментар или по друг начин, като разпространи това обръщение сред своите съмишленици, приятели, познати и колеги. ДА СЪХРАНИМ ТВОРЧЕСКОТО НАЧАЛО В БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ! 22 декември 2013 г. РАЙЧО РАДЕВ, учител по философия, пенсиониран директор на Спортно училище „Олимпиец“ в Перник
31 ПЪРВОТО ИНТЕРВЮ НА МИХАИЛ ХОДОРКОВСКИЙ
Кои са основните аргументи на конспиративния българин?
ПЪЛЗЯЩ КОМУНИЗЪМ ПОД ФОРМАТА НА ПУТИНИЗЪМ
От Интервью The New Times с Михаилом Ходорковским. Часть первая. Освобождение
1. Руснаците, американците и китайците
декември 23, 2013
Конспиративният българин е убеден, че проблемите на България задължително идват отвън. Според него правителствата на Русия, САЩ и Китай денонощно кроят планове как да прецакат KLETATA MAJKA BALGARIQ. Ако не бяха тия три злонамерени държави, България щеше да е земен рай. Мисли, читателю, мисли! 2. Филмът „Цайтгайст“ Михаил Ходорковский встретился с родителями после интервью, 21 декабря 2013 года ОПИСАНИЕ НА КОНСПИРАТИВИСТКОТО МАЛОУМИЕ декември 23, 2013
Концепцията на филма е, че хората по принцип са добрички и невинни и се стремят към щастие, обаче има шепа корпоративни злодеи, които постоянно ги прецакват, като им повреждат колите, заразяват ги с птичи грип, сипват психотропни вещества на кучето им, изяждат им лютеницата и спят с жените им. Филмът казва всичко, но само посветените могат да го разберат. Не е за простаци. Мисли, читателю, мисли! 3. Планът „Ран-Ът“ Една от любимите теми на конспиративния българин. Идеята е, че всички беди, които се случват сега на българите, не са плод на глупаците в парламента, а са методично провеждан зловещ план за съсипване на България. Автори на този план са американците Ричард Ран и Роналд Ът (вероятно са евреи, или поне масони, ебаси). Според „строго секретни“! документи, които се въртят в интернет, през 1990 г. тия двамата са измислили как да ликвидират селското стопанство, енергетиката и военнопромишления комплекс на България. Направили са го, подклаждани от митичния шеф на ЦРУ Дълес, който е покойник от 1969 г., но това не му пречи от гроба да съсипва родината ни мила.
Из Конспиративният българин и неговият свят Автор: ИВО СИРОМАХОВ КАТО всеки природно интелигентен и свръхначетен човек, конспиративният българин е особено мнителен. Животът го е научил да се пази от всичко и да подозира, че всички искат да го преебат. Девизът му е „Не ми ги пробутвайте на мен тия, аз не съм вчерашен.“ Той винаги разполага с информация, че нещата не са така, както изглеждат, и че всичко е плод на световен заговор, чиято зловеща цел е точно той да бъде унищожен.
Според конспиративните българи в доклада на Ран и Ът има една злокобна 117-а страница, на която пише, че българската икономика не може да изхранва 8 милиона души, колкото бяхме през 1990 г., а само 5 милиона. Какъв е изводът? Ран и Ът искат другите 3 милиона да бъдат избити. Още повече настръхваме от ужас, когато става ясно, че точно тая 117-а страница от доклада липсва. Няма я. Защо са я скрили, а? Мисли, читателю, мисли! (Прочети ДО КРАЯ >>>)
Из Путин възстанови паметната плоча на Брежнев и сравни Сталин с Кромуел След проучване на общественото мнение в Русия, проведено от независимия институт по сициология Левада, бе възстановена възпоменателната плоча за Брежнев, която бе махната миналата година. Въпреки че според политическите коментатори Брежнев е управлявал СССР в период на политически репресии и икономическа стагнация, голяма част от анкетираните руснаци смятат тези години като времена на стабилност. Припомняме, че Брежнев е бил начело на СССР от 1964 до 1982 година – повече от който и да било съветски лидер, с изключение на Сталин. Резултатите от проучването показват, че повече от половината граждани на страната имат положително мнение за Леонид Илич. Според проучването, Брежнев има по-висок рейтинг от който и да било друг лидер на страната, включително и от последния руски цар, Николай Втори. Плочата бе възстановена с благословията на руския президент Владимир Путин, който не крие стремежа си към възстановяване на руско-съветските символи, които според думите му насърчават патриотизма на руснаците. По време на годишната си пресконференция пред местни и чуждестранни журналисти, той бе попитан за отношението му към идеите за възстановяване на паметниците на Сталин. „Никой не е съборил до сега паметниците на водача на Английската революция от 17-и век – Оливър Кромуел в Англия. А какво прави Кромуел по-различен от Сталин? Той е същия тип кървав диктатор, който е изиграл много двусмислена роля в британската история. Неговите паметници си стоят, никой не ги събаря“, отговори лаконично Путин.
32 НИЦШЕ ЗА БЛЮДОЛИЗЦИТЕ НА ДУХА – НЕВИННИ КАТО ВСИЧКИ ДРЕБНИ ГРЕШНИЦИ И МИКРОБИ
допуснали Сатана да ни е премиер, това не са работи за подценяване!
международен отзвук: украинският философ Константин Райда е написал кратък, ала доста многозначителен отзив, както и подобава за един философ; той с тия думи поставя един изключително важен за осмисляне проблем; та ето какво той пише, а пък по-долу ето и някои мои думи в тази връзка:
Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: "Най-голямо отвращение до този момент у мен са предизвиквали блюдолизците на духа; те вече могат да бъдат намерени навсякъде в нашата загубена Европа; и то с най-добрата съвест на света. Те може би са малко мрачни, имат малко air pessimisme (песимистичен вид (фр.) - бел. пр.), но в главното са лакоми, омърсяващи, прокрадващи се, шмекеруващи, крадливи и крастави - и невинни като всички дребни грешници и микроби. Те живеят за сметка на хората с дух, които раздават с пълни шепи; те знаят, че богатите духом безгрижно и пренебрегвайки дребнавата предпазливост, ден след ден разточително раздават себе си и своето. - Защото духът е лош стопанин и не забелязва, че всичко живее и се храни за негова сметка."
Затуй – давайте да излизаме на протеста, че за смях даже на кокошките станахме – че не можем да свалим тоя нещастник, тоя презрян мафиотски слуга от поста, на който незаслужено стои. Опозорихме се – ако не успеем да го махнем оттам! ОСТАВКА!!! Венелин Андреев каза: Точно така усетих усмивката на този плъх, като на сатана! Наистина не е смешно!
Фридрих Ницше, из "Воля за власт", стр. 79/80 И още нещо, ненадминато също; Ницше наистина е ненадминат майстор на афоризмите: "... защо само човекът се смее: само той страда толкова дълбоко, че е бил принуден да изобрети смеха..." Ф. Ницше, из "Воля за власт", стр. 86/87, ти. по Георги Хаджийски УСМИВКАТА НА ТОЯ ПЛЪХ ОРЕШАРСКИ ВСЕ ПОВЕЧЕ НАПОДОБЯВА УСМИВКАТА НА... САТАНА! ТОВА СЪВСЕМ НЕ Е СМЕШНО, НАПРОТИВ, СЕРИОЗНО Е! Таваришч Орешарски все повече ми прилича на... Мефистотел, на оня с рогцата и копитцата, по лице ми прилича, особено пък когато се усмихне със своята невинна, сякаш е на девица, усмивчица, не зная на вас дали ви е направило впечатление. Ей, хора, това е сериозно, ако сме
КАКВО ДА ПРАВИМ В СИТУАЦИЯТА НА ПОГОЛОВНА СВИНЩИНА? – НИМА ТОВА НЕ Е ЕДИН НАЙ-АКТУАЛЕН БЪЛГАРСКИ ВЪПРОС? 23 декември 2013, понеделник Моята публикация под заглавие Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II), както установявам едва сега, е предизвикала нещо като
Constantine Raida каза: По всей видимости усредненное свинство в стадии своей активности предполагает и восхваление своего состояния как вещи весьма достойной и общезначимой. И это делать намного легче, приятнее и безопаснее, чем завоевывать вершины общечеловеческой морали и духовных ценностей. К моему великому сожалению наш век и наше время – еще один из вариантов доказательства тому, что технологический прогресс – это далеко не достаточное и далеко не определяющие условие морального и духовного совершенства человеческой личности. Получается, что Центр развития Личности – для самой Личности в реальной жизни – почти как передовая для солдата на фронте. И в вопросе что-же делать дальше в ситуации поголовного свинства – ответ может быть только один – либо самому превратиться в свинью, либо продолжать бороться за высокие идеалы... Това е написал г-н Райда. Да, чудесно е! Ще трябва да го преведа и да го публикувам та да се прочете и проумее от повече хора! Г-н Райда е подел хубава тема за СВИНСТВОТО и в светлината на думите на Христос да не се хвърлят бисери на свине може да се проведе една хубава дискусия. При това свинете в тия предколедни дни присъстват така активно в общобългарския пантеон, в пантеона на найсветите български чувства. От тая тема може да стане едно чудесно есе. Ако имам време и настроение тия дни ще седна да попиша по така и така подхвърлената вече тема. Голяма грешка е да опитваш да храниш свине с... бисери! Чупят си зъбите свинете от тях – и затова няма начин да не те мразят. Да, въпросът е точно този: что-же делать дальше в ситуации поголовного свинства?! Какво да правим по-нататък в ситуацията на поголовно свинство (свинщи-
33 на)? – нима това не е един най-актуален български въпрос? АНГЛИЙСКАТА КРАЛИЦА И ХЕРЦОГЪТ НА ЕДИНБУРГ ПЪТУВАТ С ОБЩЕСТВЕН ВЛАК!
Daily Express: The Queen and the Duke of Edinburgh surprise commuters as they travel on a public train to the Sandringham estate, where the Royal family plan to spend Prince George's first Christmas КРАТЪК КОМЕНТАР: Страшно симпатична е Нейно Величество, във възторг съм! ВЪЛНУВА МЕ ТОВА ДАЛИ СМЕ СПОСОБНИ ПОНЕ МАЛКО ДА СЕ ПРОМЕНИМ. ПОНЕ МЪНИЧКО. ЩЕ ВИДИМ... 22 декември 2013, неделя Мои приятели от Фейсбук ме информираха, че са попаднали на интересен документ, касаещ моята скромна персона, а именно: ОБРЪЩЕНИЕ-ПРИЗИВ: ДА СПАСИМ УЧИТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ ОТ ПЛОВДИВ, НЕОБХОДИМ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ който са намерили в блога на колегата Райчо Радев от Перник. Да си призная, не съм очаквал, че може да има хора, способни на такъв един алтруистичен жест... но ето, имало! Което, както и да го погледне
човек, е радващо – на фона на царящата общо взето пълна апатия и дезангажираност. И на фона на господстващия позорен сеирджилък.
Особено пък спрямо тежката ситуация и проблемите в българските училища. Спрямо проблемите, касаещи бъдещето на собствените си деца, да, дори и спрямо тия проблеми масовият българин стоически мълчи. Големи мълчаливци се извъдихме. Няма що! Но ето, че имало хора, способни на съпричастност – и на подкрепа. Благодаря ти, Райчо – драги колега и приятелю! Цял живот сме работили все на една и съща нива – българското образование – и сме се борили все за една и съща кауза, тъй че оценявам жеста ти! Публикувам писмения израз на тази своя реакция по една причина: много ми е интересна най-вече реакцията на тия 5000 човека, дето се водят мои приятели във Фейсбук, а сред тях има много такива, с които наистина сме били и сме приятели дори в истинския смисъл на тази дума. И на читателите на моя блог ми е интересна реакцията. Обикновено българинът стоически мълчи, когато гледа някакъв интригуващ сеир. Та ми е интересно, не крия, сега каква ще е реакцията. Вълнува ме това дали сме способни поне малко да се променим. Поне мъничко. Ще видим. Щото ние, в своите реакции спрямо нещата от живота, просто показваме какви сме. Не за какви се мислим, а какви наистина сме. С оглед на това ми е интересна въпросната реакция. НЯКОИ ИСТИНИ ЗА ЖЕНИТЕ, КОИТО НИ КАЗВА ВЕЛИКИЯТ ШОПЕНХАУЕР 22 декември 2013, неделя За новата книжка на сп. ИДЕИ – която ще трябва да излезе от печат до края на тази година, сиреч, след няколко дена –
преведох от руски първата част на един чудесен автобиографичен очерк за един от моите най-любими философи, именно за Артур Шопенхауер, писан от философа от Санкт Петербург А.В.Перцев; в следващите книжки на нашето списание, живот и здраве да е, ще преведа и останалите части на този наистина превъзходен и много поучителен текст. За мен беше много вълнуващо да узная, че моят философски учител и наставник Шопенхауер (аз четох с огромна страст книгите му като студент в Санкт Петербург в далечните 1980-1983 г.) също като мен е бил съден от една жена за... обида, но при него обидата била не само с думи, а и дори с действие! Тази сутрин ми хрумва да публикувам тук един откъс от същия този текст, касаещ отношението на Шопенхауер към жените; знаете, че Шопенхауер не прощава на никой, ето, дръзнал е да напише някои истини, които така често, по съвсем глупави съображения, биват премълчавани; моля, почетете, проумейте, премислете тази истина за жените, която ни дава този толкова знаменит философ:
... Тъжният юноша, на свой ред много скептично гледал на майчиния салон, не без основания виждайки в него начин начин да бъдат хвърлени на вятъра унаследените от баща му пари, а още по-скептично гледал на литературните опити на майка си. Биографите на Шопенхауер описват сблъсък на майката и сина по този повод. В 1813 година Шопенхауер издал на своя сметка своя първи философски труд „За четиризначния корен на закона за достатъчното основание“. Него възторжено го оценили някои професори, но да бъде продаден не се удало – в тази военно-политическа ситуация, която се намирала тогава Германия, темата на книгата се сторила на публиката не най-актуална. Шопенхауер понесъл значителни загуби, но толкова по-трепетно се
34 отнасял към своето първо философско „дете“. Когато той приподнесъл един екземпляр от книгата на своята майка, тя, прочитайки заглавието, имела несъобразителността да се пошегува: „О, да, но тук има нещо за корени! Изглежда, книгата е фармацевтична!“. Докаран да излезе извън себе си от тази насмешка Артур заявил, че неговите съчинения ще бъдат изучавани и тогава, когато за белетристичните опити на Анна Шопенхауер светът отдавна ще е забравил. Тази оценка съответствала на общата представа на Шопенхауер за жените. От времето, в което той несполучливо ухажвал известната актриса Ягеман, за която бил готов да се ожени, отношенията му със слабия пол при него принципно не се получавали. Като всеки философ той леко намерил за това теоретично обосновка. Жената според него притежава умствено късогледство. Тя е способна да различава само близките предмети и цели, но да погледне в бъдещето и в миналото е неспособна. Видимостта на нещата тя приема за същина на цялата работа. Затова пък нейното късогледство й позволява повече от мъжете да се наслаждава на радостите на днешния ден, да бъде жизнерадостна и разточителна. За жената Шопенхауер пише така: „Тя инстинктивно е лукава, но заедно с това, поради неразбиране и малка съобразителност, е глупава, капризна, тщеславна, пада си по блясъка, пишността и фалша; в отношенията една към друга тя проявява по-голяма принуденост, потайност и враждебност отколкото мъжете в отношенията помежду си. На жените е чуждо истинското призвание към музиката, поезията и въобще към изкуството; даже найбляскавите представителки на женския пол никога не са създавали нещо действително велико и самобитно в художествената област; още по-малко са способни да удивят света с научно творение с непреходни достойнства. Обяснява се туй нещо с това, че жената винаги и във всичко е обречена само на опосредствано господство чрез този мъж, когото с едно нещо тя владее непосредствено… Жените във всички отношения са втори, по-ниско от мъжете стоящ слаб пол… По самата си природа жените несъмнено са обречени на подчинение; видно е това даже от факта, че всяка от тях – стига да попадне в независимо положение – доброволно се отдава под опеката на любовника или на духовника, само и само поне някой мъж да властва над нея.” Окончателен „мизогин”, както наричали в ония времена женоненавистниците, Шопенхауер бил направен от някоя си Каролина Маркет, позната на неговата берлинска квартирна стопанка по времето на неговото кратковременно професорство. През август 1821 година тя призовала автора на „Светът като воля и представа” на съд
за оскърбление с думи и действие. Писменият отговор на Шопенхауер на жалбата на жалбоподателката изглежда така: „Издигнатото за мен обвинение представлява чудовищно преплитане на лъжа с истина… Аз вече шестнадесет месеца наемам у вдовицата Бекер мебелирана квартира, състояща се от кабинет и спалня; към спалнята е залепена малка стаичка, от която аз отначало използвах, но после, поради това, че не ми трябваше, отстъпих на стопанката. Последните пет месеца тази стаичка беше заемана от сегашната моя обвинителка. Холът пък в тази квартира беше изключително в мое и на другия квартирант ползване и освен нас двамата и нашите случайни гости в него никой друг не следваше да се показва… Но две седмици до 12 август аз, връщайки се у дома, заварих в хола три непознати; по много причини това на мен не ми хареса и аз, повиквайки стопанката, я попитах: позволила ли е тя на госпожа Маркет да стои в моя хол? Тя ми отговори, че не е позволила, че Маркет въобще от своята стаичка в други стаи не ходи и че въобще Маркет в моя хол няма какво да прави… На 12 август, идвайки в дома си, аз отново заварих в хола си три жени. Разбирайки, че стопанката не е в къщи, аз сам и заповядах да излязат от хола. Двете от жените се подчиниха безпрекословно, обвинителката обаче това не направи, заявявайки, че тя била „прилична особа”. Потвърдих на госпожа Маркет заповедта си да се маха, аз си влязох в моите стаи. Като постоях там известно време, аз, приготвяйки се отново да излизам от къщи, отново влязох в хола с шапка на глава и с тояга в ръка. Виждайки, че г-жа Маркет все още се намира в хола, аз повторих поканата си да се маха; но тя упорито желаеше да остане в хола; тогава аз я заплаших да я изхвърля навън, и тъй като тя си стоеше на своето, то аз наистина изгоних зад вратата. Тя започна да крещи, почна да ме заплашва със съд и искаше своите вещи, които аз й ги изхвърлих; тогава, под предлог, че в хола е останал някакъв незабелязан от мен парцал, тя отново нахълта в моите стаи; аз отново я изхвърлих, независимо от това, че тя с всички сили се противеше на това и също така гръмко крещеше, опитвайки се да докара другите наематели. Когато аз вторично я избутвах, тя падна, най-вероятно умишлено; но нейните обвинения, че съм бил бутнал нейното боне (нощна шапчица) и че съм го тъпкал с крака е най-чиста лъжа: подобна дива разправа не се връзва нито с моя характер, нито с моето обществено положение и възпитание; изгонвайки Маркет зад вратата, аз повече не съм я докосвал, а само й изпратих пътьом една ругатня. За това аз, разбира се, се провиних и подлежа на наказание; във всичко останало аз само се възползвах от неоспоримото право на охрана на моето жилище от нахални посегателства. Ако тя е получила натъртвания и
синини, то аз си позволявам да се усъмня, че те са получени при въпросното стълкновение, но даже и ако е станало така тя следва да вини за това самата себе си: на такива незначителни повреди рискува да се изложи всеки, който се опитва да бута чужди врати…” На първа инстанция делото спечелил Шопенхауер. Но то се протакало още пет години и свършило с това, че Шопенхауер бил осъден да изплаща на Маркет пожизнена пенсия от 60 талера на година. Това продължило 20 години. В 1846 година философът получил свидетелство за смъртта, върху което написал на латински: "Obit anus, abit onus" ("Отиде си старицата, отпадна бремето") ВЪПРОС ЗА ДИСКУСИЯ: Е, ТРЯБВА ИЛИ НЕ ТРЯБВА ДА СЕ СЪПРОТИВЛЯВАМЕ НА ЗЛОТО – И ДА ВЪРВИМ СРЕЩУ НЕГО? 22 декември 2013, неделя
Не сме нито ангели, нито дяволи, а човеци... – другояче си позволявам да изкажа тази сутрин прочутата мисъл мисъл на Блез Паскал: "Не ангел, и не дявол, а човек...". А ето по-долу едно писмо от мой приятел, в което той поставя важен по моя преценка нравствен въпрос, твърде подходящ за осмисляне в тия предпразнични дни; та затова решавам да публикувам в блога си както неговото писмо, така и моя отговор; ето какво всъщност си казахме: Здравей, Ангеле, Видях от блога ти, че ИДЕИ е пред издаване и затова ти изпращам 40 лв. Пиши като ги получиш, за да зная, че всичко е наред. Преди доста време ми дойде една спонтанна мисъл, мисля, че я споделих с теб, но не съм сигурен дали съм го направил. Мисълта е следната: "Да се съпротивляваме на злото и да тръгнем срещу него е ненужно, даже вредно. Ако искаме да го обезсилим и да го преодолеем, по-добре е да вървим успоредно с него. А какво е това "успоредно с него" – все още не зная. А вие знаете ли?" На път съм да открия моят отговор на този въпрос, но все още не съм си изяснил подробностите. Ако имаш време и сметнеш за нужно, моля те напиши нещо по
35 тази моя така странна на пръв поглед, дори невъзможна мисъл. Бъди здрав, ти и семейството ти! Пожелавам ти да посрещнеш празниците в хармония със себе си и с околния свят; и ако можеш – намали темпото, поне през празниците. С приятелски поздрав: Томи Здравей, Томи, мой драги приятелю, Благодаря ти за подкрепата за списание ИДЕИ, благодарение най-вече на неколцина като теб скромни дарители списанието все още съществува – и няма намерение да се отказва от съществуването си. За отбелязване е също така, че нито един, повтарям, нито един по-състоятелен, заможен и с възможности човек (даже от кръга на моите някогашни познати и приятели, които после забогатяха и също така добре знаят, че се мъча да издавам едно списание за идейното, духовното и личностното въздигане на младежта) не благоволи да даде и едно левче за да подкрепи списанието, което все нещо говори. Явно е съвсем вярно популярното библейско изказване, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богат финансово човек – в Царството Божие. За жалост, така е. Както и да е. Що се отнася до мисълта, която се била явила в съзнанието ти и по която си бил мислил така, че си на път да откриеш своя отговор, смятам, че мога да ти кажа следното: Да не се противим, да не се съпротивляваме на злото е една доста мъдра мисъл: на злото да се отговоря със зло изобщо не води до прекратяването на злото, напротив, засилва общия баланс на зло и добро на тази земя – в полза на злото. В този смисъл, безспорно, дори е вредно да отвръщаме на злото със зло, аз също споделям такава една теза. Друг е въпросът, че да се прави така не е по силите на всеки, ний сме човеци, живеем в този тукашен свят, поради което обикновено, водейки се от неговите закони, сме склонни да отвръщаме на злото не с добро, а със зло. За хора, чиято душа съзнава, че принадлежи на един друг, по-добър свят, е възможно обаче да отвръщат на злото с добро, ето, например, така е постъпвал Учителят Христос. Който, както знаем, е съветвал: "Като те ударят по едната страна, обърни и другата!". И го е правил. Дал е пример, че може да се прави така дори и тук, на тази земя. Е, той е Бог, Свръхсвято, Свръхчовешко, Абсолютно Съвършено Същество, ний обаче не сме нито светци, нито богове, нито дори ангелчета. И затова често се увличаме и правим обратното на това, което трябва. И затуй дори и да се борим за добро, но като използваме недотам добри средства, поскоро вредим, отколкото да разчистваме пътя на доброто. Та значи никак не обез-
силваме експанзията на злото тук, на земята, напротив, засилваме я, допринасяме да се засили. Знам това, по пък има и нещо друго: има опасност човек да стане съвсем неадекватен (несъответстващ" на тукашните реалности и на законите, по които функционира тукашният, земният материален свят, та затова, в някакъв смисъл, сме принудени да отвръщаме на ширещото се тука зло с недотам добри средства. Това обаче съвсем не ни оправдава. Злото в общия баланс нараства. А що означава твоето допускане, че трябвало да не се изправяме срещу злото, а да вървим успоредно с него, това за мен е интересно допускане, по което си заслужава да помисля повече. Мога тук да разсъждавам импровизирано, мога нещичко да напиша, но ми се ще да помисля малко повечко. И искам да ти поставя е един допълнителен въпрос: като трябва да вървим успоредно на злото, а каква следва да е посоката на нашето вървене? В същата посока, в която върви злото ли следва да вървим? Или в противоположната? Щото самата успоредност не е достатъчна, важна е все пак посоката. Дай ми пояснение по този въпрос и тогава ще помисля още повече. Разбира се, налага се да се осмислят и двата варианта. Интересен проблем поставяш, ще ми се да предизвикаме повече хора да се изкажат, та затуй нека сега-засега аз да помълча, пък после, ако се изкажат други в една дискусия, ще взема думата пак, но тогава. Разбира се, много ми е любопитно ти как мислиш. За мен поставеният от теб проблем е важен и в този смисъл, щото, както знаеш, напоследък, в последните две години, ми се наложи да водя една битка със сили на злото, която доведе дотам, че почти изчерпах силите си и бях на косъм даже от смъртта. Като оживях, като добрият Бог ми даде още малко живот, оказа се, че съм бил чакан с още по-голяма охота за разправа от своите, да ги наречем така, опоненти, не дори врагове. За жалост, така се оказа. Не мога да твърдя, че в тази битка съм отвръщал винаги с премерено добро, напротив, увличах се, най-вероятно съм постъпвал и зле, причинявал съм зло, нямам претенции че съм безгрешен или пък "перфектно добър", опази Боже! Та и в личен план за мен този въпрос е доста важен. Тъй че, бъди спокоен, ще помисля повече по него. Аз и така мисля де, и то всеки ден, по аналогични въпроси, имам си своите съмнения, ето, ти ме подтикна да помисля повечко. За което ти благодаря! Постъпваш като добър и деликатен приятел! Благодаря ти също за хубавите пожелания по повод на идещите празници! Нека и за теб и за твоите най-близки хора идещите празници да дадат така потребната на душите ни благодат и хармония! Бъдете живи и здрави!
С поздрави от сърце: Ангел Грънчаров П.П. Понеже стана дума, че е добре и други хора да се включат в обсъждания от нас проблем, се налага да публикувам писмата ни в блога. Надявам се нямаш нищо против, но ако имаш, кажи ми, ще сваля публикацията. Примерно, ако и ти като мен криеш от жена си това, че даваш пари за списанието, и има опасност, ако жена ти разбере че си дал тия пари за такава една работа, т.е. ако има опасност да си имаш неприятности, кажи ми, ще махна публикацията. Всичко добро! И АЗ НЕ ПАЗАРУВАМ ОТ МАФИЯТА: #OSTAFKA! 21 декември 2013, събота
Иво Божков: "Не пазарувам от мафията" #Ostafka О, ВИЙ, ПРЕЗРЕНИ КОМУНИСТИЧЕСКИ ЧАДА НА ДЯВОЛА, ЗАЩО ПОНЕ СЕ МОРИТЕ ДА ЛЪЖЕТЕ И ШИКАЛКАВИТЕ?! декември 22, 2013
Публикувах в блога си призив за участие в протеста, обявен за 26 декември от 14.00 часа в София, пред Народното Събрание: виж На 26 декември от 14:00 часа на Орлов Мост! Заедно за страната ни! Нали по Коледа стават чудеса! И хоп, веднага един другар вижте какво благоволи да ми напише:
36 Анонимен рече: Поне Коледа не замесвайте в политиката. Поне на този празник успокойте бесовете си. Отвърнах му ето как: Другарю Таваришч, много „религиозни“ сте били станали напоследък вий, комунисто-сатанистите? И дори за „бесове“ сте почнали да говорите, бравос, бравос! На какви ли не салтоморталета сте готови, таваришчи, само и само да си опазите властчицата – и да продължите да цоцате благинки! Апропо, Достоевски като е писал романа „Бесове“ е имал предвид вас, комунисто-нихилистите. Думата „бесове“ във вашите усти е все едно дяволът да каже, че развенчава… дявола! Грешка нямате обаче, лъжци от висока класа сте! Вий, дето до вчера забранявахте на хората да влизат в черквите, сега празнувайте Коледа, бийте метани и чела в църквите, ний пък ще стачкуваме и ще протестираме. Против вас ще протестираме, драги „религиозни“ разбойници! Даже ако щете устройвайте метани, даже скъпи дарове давайте Богу, белким ви остави на власт, драги безсрамни гниди! Няма гавра, на който Вий, безсрамници, не сте способни. Иде обаче краят на вашето лъжливо и крадливо царство. Нищо не може да ви спаси, и то по една простичка причина: обречени сте. Обречени сте, щото истината ви е обърнала гръб, драги безсрамни лъжци. Ето затова е свършено с вас. Да, нищо няма да ви спаси. Отивате скоро на боклука. На боклука на историята. Завинаги. Там ви е мястото. Никакви усуквания, лъжи и увъртания няма да ви помогнат. Даже и флиртчета с Бога, дето си позволявате, няма да Ви спасят. Та такива номерца при Него не минават. Те, видите ли, били много „религиозни“ – до вчера бяха атеисти, сега, видите ли, били вече „православни“. Довчера комунистическият сатанизъм и беше идеология, сега светото православие, видите ли, им било „духовната опора“. О, вий, чада на Дявола, защо поне се морите да лъжете?! Та нима си мислите, че можете да излъжете безкрайно мъдрия и всички виждащ Бог? Чието име още го пишете с малка буква, показвайки сатанизма си… ЕДНА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ИЗЯВА НА МЛАДИ ХОРА, КОИТО УМЕЯТ ДА МИСЛЯТ И ДА ПИШАТ декември 22, 2013 НАЦИОНАЛЕН АЛИАНС ЗА РАБОТА С ДОБРОВОЛЦИ КЛУБ „МЛАДИ ЛИДЕРИ“
ВИ КАНИ ДА СЕ ВКЛЮЧИТЕ В ЧЕСТВАНЕТО НА СВЕТОВНИЯ ДЕН НА ДУМАТА „БЛАГОДАРЯ“
определените дата и час няма да бъдат приемани! С уважение: Клуб „Млади лидери” (на този адрес във Фейсбук можете да се информирате повече за Клуба и неговите идеи, дейност и инициативи) КОРИЦАТА НА НОВАТА КНИЖКА НА СПИСАНИЕ ИДЕИ, КОЯТО ЩЕ ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ СЪВСЕМ СКОРО, ЩЕ БЪДЕ ТОЗИ ПЪТ С ПОРТРЕТ НА АРТУР ШОПЕНХАУЕР
11 януари може да се нарече „найучтивата“ дата в годината, защото е Световен ден на думата „Благодаря“. Навярно няма човек, който да не познава стойността на добрата дума. Повечето благодарности обаче изразяваме сякаш случайно, без да мислим за тяхното значение. Все пак тези думи имат магически свойства – с тяхна помощ хората си доставят радост един на друг, изразяват своето внимание и разменят положителни емоции – неща, без които животът ни би бил скучен, мрачен и безсмислен. Думите на благодарност са „словесни ласки“, които топлят душата – найважното за тях е, че те трябва да са искрени! За да се включите в нашата инициатива, трябва да напишете есе на тема: „Истинското и фалшивото благодаря” и да го изпратите на e-mail
след всяко изпратено есе от вас, ще ви връщаме отговор, за да сте сигурни че сме го получили. Написаното ще бъде проверено от специално жури – журналисти, писатели, учители по български език, редактори и други дейци на град Пловдив. Към всяко есе ще бъде включен коментар от всеки един член на журито. Десетте най-добри творби ще бъдат публикувани в кратък сборник, придружени с коментарите от официалното жури, за първите трима сме подготвили допълнителни награди, които ще бъдат раздадени в Народна Библиотека „Иван Вазов”. Регламент: Право на участие имат всички ученици от професионалните гимназии, които са заявили желание за участие. Всеки участник има право да се конкурира в конкурса с едно есе. Важно е в email-a да присъстват освен есето, трите имена на участника, телефон за връзка и имейл, името на професионалната гимназия, в която учи. Есетата трябва да бъдат написани на “Microsoft Word”, задължително на кирилица със шрифт „Times new roman”, 12. Максимален размер на есето до 3 печатни страници. Есетата се предават до 10.00 часа на 10.01.2014г. Всички получени есета след
НЕЩО КАТО ПРЕДРОЖДЕСТВЕНСКА КАРТИЧКА С ПОЖЕЛАНИЯ КЪМ ПРИЯТЕЛИТЕ НА МОЯ БЛОГ
На всички приятели на моя блог и също така на хората, с които сме в една и съща мислеща и търсеща истината човешка общност във Фейсбук – там в моя списък се числят 5 000 човека! – желая весело и щастливо посрещане на празника Рождество Христово!
37 ИДЕ, НАБЛИЖАВА ПРАЗНИКЪТ РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО... 19 декември 2013, четвъртък
защото искат бъдеще, перспективи и добър живот в родината си. Каним ви отново, всички заедно. Млади, възрастни, студенти, работещи, пенсионери, всички ние и завърналите се у дома емигранти, да се съберем на площада, на голяма "семейна" среща в името на общото ни бъдеще, в единственото място, което наричаме "Родина". Защото семействата трябва да бъдат заедно в добро и лошо, в битки и успехи. Защото обичаме България. На 26 декември от 14:00 часа на Орлов Мост! Заедно за страната ни! Нали по Коледа стават чудеса?! :-) Организирайте протест във вашия град или се присъедините към едно от събитията, ако вече има организиран такъв. Свържете се с нас за помощ при организацията и координирането. ОСТАВКА! ЗАБЕЛЕЖКА: А тук пък е страницата на протеста в Пловдив МЕЧТАНАТА ПРОМЯНА КЪМ ПО-ДОБРО ЩЕ СЕ СЛУЧИ, БЪЛГАРИЯ Я ЧАКА ПОДОБРА СЪДБА ОТ ТАЗИ, КОЯТО В МОМЕНТИ НА ОТЧАЯНИЕ НИ СЕ СТРУВА НАЙ-ВЕРОЯТНА
НА 26 ДЕКЕМВРИ ОТ 14:00 ЧАСА НА ОРЛОВ МОСТ! ЗАЕДНО ЗА СТРАНАТА НИ! НАЛИ ПО КОЛЕДА СТАВАТ ЧУДЕСА!
Прочетох една покана за протест – виж страницата във Фейсбук ОСТАВКА ПО КОЛЕДА – и се присъединих към нея. Ще пътувам ДО София и ще бъда на протеста указаното място и час. Заповядайте и вие! Нека направим още нещо за по-доброто бъдеще на България! Длъжни сме! България на нас разчита. Ето какво пише във въпросната покана: Където и да ходим, винаги се връщаме. Защото сме граждани на света, но сме родени в България. Само тази страна наричаме "Родина". Сега, по Коледа, се връщат нашите деца, родители, роднини, приятелите ни от чужбина. Прибират се у дома. Сега, по Коледа, празнуваме със семействата си. България е общия ни дом. Сънародниците ни са нашето голямо семейство. През лятото площадът беше много малък за всички, които излязоха навън от любов към дома и семейството. Излязоха,
декември 19, 2013
По публикацията от вчера със заглавие Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II) получих интересен и важен за мен отзив от мой ученик, който публикувам отделно заедно с моя отговор до него и също така коментара на един друг човек, чието мнение много ценя, моя приятел Т.Томев; ето какво си казахме там: Анонимен каза: Добър вечер господин Грънчаров, прочетох за Вашите така да ги нарека „приключения“ с 11Д клас и искам да Ви изразя своето мнение по въпроса. Да спомена – аз също съм Ваш ученик от 11 клас, но ще запазя своята анонимност поради някои лични причини. Първо искам да ви кажа, че не трябва да се напрягате толкова заради този клас и премеждията Ви с директорката ни, знам, че имате проблеми със здравето в частност сърцето, от малкия си житейски опит до сега разбрах, че по-важно от това да си здрав няма. Знам че съм малък и
изобщо не съм на Вашата интелигентност, но все пак приемете този съвет от мен: пазете си здравето, не го хабете за безсмислени опити да вкарате малко мозък в празните глави на някои хора, разбира се, че няма да искат да учат философия, това е наука, изучаваща душата на човек, а как да бъде тя разбрана от хора без души? Не мисля, че е възможно, просто българите станахме такива хора без ценности, хора без морал, хора без душа, роби ако мога така да се изразя, хора без идеи, мечти и цели в този живот и колкото и да се опитвате няма да промените това – ние вече сме безнадеждни. Това е което исках да споделя с Вас, благодаря ви за отделеното време! Томи Томев каза: Не съм съгласен със следното изречение на „… българите станахме такива хора без ценности, хора без морал, хора без душа, роби, ако мога така да се изразя, хора без идеи, мечти и цели в този живот и колкото и да се опитвате няма да промените това – ние вече сме безнадеждни.“ Не всички българи сме такива, даже си мисля, че повечето сме от другата категория, но нали знаете приказката за кацата с меда и капката катран. Вие вероятно сте млад човек и затова ще Ви помоля да не обобщавате така свободно. Общия знаменател е валиден само в математиката. Но сте прав/а/ за това, че има ограничени хора, с които не си заслужава човек да си губи времето да ги ограмотява. Томи Томев Ангел Грънчаров каза: Здравейте, млади човече, Много Ви благодаря за това писмо, наистина в този момент Вашите думи и Вашата подкрепа за мен са изключително ценни! Дори са безценни, щото реакцията Ви показва, че има хора, които разбират смисъла на това, което се опитвам да правя, а за мен това е свидетелство, че вървя по верния път. Е, не претендирам, че съм безгрешен, но всичко правя по идеални, по духовни, сиреч, по дълбоки вътрешни подбуди. Разбира се, повечето хора едва ли могат да осъзнаят това, а пък да го признаеш се иска известен личностен и душевен потенциал. Благодаря Ви и за съвета да се щадя, да пазя здравето си, напълно сте прав, споделям. Но искам да Ви кажа, че аз съм така устроен, че ако не реагирам, ако си премълча, то напрежението в мен се засилва, а когато излея „мъката“ си когато изразходвам емоцията си, тогава пък ми олеква, тогава пък съвестта ми е чиста – и се чувствам по-добре. А ако премълча пред някаква неправда, ако си затрая, тогава има опасност да се пръсна от напрежение. Това е въпрос на вид психика, тъй че аз се чувствам по-добре когато не си мълча, а тъкмо
38 когато кажа открито каквото мисля. И, да се надяваме, здравето ми се подобрява когато съм ангажиран с проблемите, когато към активен, когато не изневерявам на себе си. А иначе как да Ви кажа, аз смятам, че това, което пишете, а именно „… просто българите станахме такива хора без ценности, хора без морал, хора без душа, роби ако мога така да се изразя, хора без идеи мечти и цели в този живот и колкото и да се опитвате няма да промените това, ние вече сме безнадеждни“, ще ми се да вярвам, че то не е все пак точно така, че надежда има, че ако повече хора бъдат на ниво, ако повече хора успеят да победят малодушието си, ако повече хора у нас почнат да се съзнават като свободни и достойни, то работите у нас няма как да не почнат да се променят към по-добро. Аз в това вярвам и за това се боря – доколкото ми стигат силите. Последните събития у нас, именно историческите всекидневни протести на свободолюбивите хора у нас, на ранобудните студенти също, са нещото, което ме вдъхновява и ми дава увереност, че мечтаната промяна към по-добро все пак може да се случи, че България я чака по-добра съдба от тази, която в моменти на отчаяние ни се струва най-вероятна. Ето, аз примерно на 26 ще ида на планирания протест в София, дано и повече други хора като мен отидат, та да се помръднат нещата от мъртвата точка, да се задвижат във вярната посока. Иска се да работим за това, иначе нищо добро не ни чака. Това исках да Ви кажа. Благодаря Ви още веднъж за подкрепата! Желая Ви хубави празници! С поздрав: Ангел Грънчаров ПОЖЕЛАНИЕ ЗА ДЕНЯ С ПОКАНА ЗА УЧАСТИЕ В ЛЕКЦИЯ С ДИСКУСИЯ ПО ПРЕДРОЖДЕСТВЕНСКА ТЕМА 19 декември 2013, четвъртък
Идат празници! Да ги посрещнем подобаващо: с радост в сърцата! И с чисти, свободни от злоба сърца! Помнете: истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели. Един философ, именно великият Аристотел пък е написал нещо също така не по-малко знаменито: "Платон може да ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!". За нас, философите, истината стои на най-високо място, ние сме нещо като служители в Храма, чийто бог е Истината. За нея и приятелството, както се вижда, сме способни да пожертваме. Какво може да значат за нас някакви "приятели" – щом истината за тях била, представете си, "неугодна"!? А пък за истината нека да помним завета на Великия Учител Христос, дето е изрекъл: "Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни!". Да, Той, Същият, дето скоро ще празнуваме Светото Му Рождество, е изрекъл тия свети думи, един завет към нас, човеците. А ний така често пренебрегваме истината, нали? Затова и си страдаме. И затова сме така отчайващо несвободни, бедни и мизерни. Затова сме така унизително несвободни. Затова продължаваме да сме нещо като роби. Роби поне на своите страсти и капризи ако не на нещо друго. Роби на своите предразсъдъци и на своята ограниченост. На каквото си искате,у на каквото ви харесва сме роби, ала че сме роби, трябва да имаме добрината да го признае. За жалост, така е... Да, време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем, ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешките?! Всички сме надменни и всички се мислим за непогрешими. Ето тук ни е проблемът. Но това вече е тема за друг разговор. Днес, в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, от 13.40 часа, в каб. 1403, на 4-тия етаж в нашето училище, именно Професионалната гимназия по електротехника и електроника в Пловдив, училището, което аз така редовно съм бил "очернял" в писанията си, ще изнеса лекция по тая теми, по тия въпроси. Заповядайте в Клуба! Вашето мнение има значение! ВРЕМЕ Е ДА ОСЪЗНАЕМ КАКВО ПРАВИМ И Е ВРЕМЕ ДА СЕ ПОКАЕМ – АЛА КОЙ ЛИ ПЪК ОТ НАС Е СКЛОНЕН ДА СИ ПРИЗНАЕ ГРЕШКИТЕ?!
Хубав ден ти желая, простодушни ми читателю, дето има търпението на дочетеш тоя дълъг и предълъг текст – виж Време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем – ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешките?! Писан от философ-графоман – Боже, има ли по-голяма извратеност на този свят?! Както и да е: нека да е хубав за теб денят!
19 декември 2013, четвъртък Налага се и тази сутрин да продължа записките си по най-новите случки и преживелици в моето училище. Това, което сега ще напиша, е продължение на истории, които вчера се постарах да опиша ето къде: Истината ражда ненавист, а угодничест-
вото - приятели и също така Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели (част II). Много още има какво да се пише, но емпирията, конкретните събития, не са най-важното. Истински важното е смисълът. Тълкуването е важно. Стремежът да разберем на какво са симптоми тия събития е истински важното. Те говорят за една невероятно интересна ситуация. И аз като изследовател съм, тъй да се рече, "прелъстен" от нея.
А не защото съм бил искал, представяте ли си, да "очерням" нашата девствено бяла, пресвета институция. А не защото искам да "плюя" по институцията. Институцията е нещо вечно, а ний, хората, дето сме в нея, сме временни. Тя обаче трудно може да бъде "омерзена", "очернена", "оплюта", щото е нещо в някакъв смисъл възвишено, нематериално, духовно. Тя, институцията, има духовен смисъл. Нея, по тази причина, "плюнки" не я ловят. Пък и аз не плюя де. Аз разсъждавам. Аз съм търсач на истината. Аз съм изследовател. Нищо повече. Пред истината всички други интереси трябва да погаснат. Тя е свята. Не ме вълнува това, че, видите ли, за някои хора истината била, тъй да се рече, "лично неудобна". Или "лично неизгодна". Проблемът си е изцяло техен. Та като употребих тази дума истина, ми се ще да поразсъждавам повечко в тази посока. Аз неслучайно дадох такова общо заглавие на предишните две части на тия записки в моето дневниче. В случая, който описвам, аз съм ненавистният. Аз съм ненавижданият. Аз съм, тъй да се рече, "грешният". Аз съм, така да се каже, "сам срещу всички". Всичките били правите, аз - грешният. Аз съм, тъй да се рече, "проблемът". Мен да ме няма, всичко ще бъде бляскаво. Точно така си представят работите някои хора. Така явно на тях им е изгодно да си представят цялата тази работа. Или тази история. Идилията без мен щяла да бъде на висота. Но е факт, че аз съм обектът на ненавистта. Мразеният съм аз. "Виновният" съм аз. Бил съм не знам си какъв: лош преподавател, опак човек, "неумеещ да се спогоди с народа", "куцала ми била психологическата подготовка" ("А той, видите ли, нахалникът, се смята за психолог и дори за философ, каква наглост само, а?!"), бил съм дори "неетичен човек", който, по един пара-
39 докс на природата, дори преподава тъкмо етика, имал съм бил "изцяло сгрешени методики и подходи", мислел съм се бил за "иноватор" и "творец", ала това били само "голи претенции", едва ли не съм бил "маниак", който, като капак на всичко, много пише, пише и издава книги, списания, вестник, какво ли не, той, горкият, се смята за "писател", а си е чисто и просто "суетен графоман"; абе много дразнещ човек съм аз, няма що. Е, разбира се, аз пък стоя на позицията, че ще си бъда какъвто искам, щото се смятам за свободен човек. Това, че съм учител, не ме задължава да бъда безличен. Къде, моля ви се, е доказано, че "добрият учител" следва да е безличен. И сивичък. Аз пък не ща тогава да съм "добър учител". По ми харесва да съм лош. Да съм какъвто съм. Няма да стана друг за да угодя някому. На никому не ща да угаждам. Цял живот не съм го правил, та сега ли, когато съм вече на стари години, ще се опозоря? Тая няма да стане. Голям инат съм де, това поне трябва да ми се признае. Да, но ето го капанът, който щракна вече, не го ли усетихте? Какъв капан ли? Как щракна ли? Защо щракна капанът ли? Ето защо, как, какво. Ами според древните римляни истината раждала била ненавист – усещате ли накъде бия? Усещате ли за какво намеква тази максима на мъдрия римски народ? Ами ненавистни са ония, с които е истината, не някои други. Сфащате ли? Тия, дето изпитват ненавистта, не са правите, поняли меня, таваришчи? Те може да се пенят колкото си искат, но истината им е обърнала гръб. Тя мене гледа право в очите, а към тях стои с гръб. Такава е жестоката ирония на живота, няма как да е иначе. От истината боли – пък казваме ний, българските дървени "философи". Защо да боли, питам аз? Колко извратен трябва да си че да те заболи от това, че някой ти бил казал истината право в очите? Ами че нормалното е истината да е балзам за душата ти. Ама не, ний се инатим, ето, от истината боляло. Ще боли, ама така истината лекува бе, тутманици недни?! То и хирургът като лекува и спасява със своето сечиво целия организъм, причинява болка, ала ето, иначе ще погине цялото. И циреят, като го изстискваме, боли, ама нищо, това е предпоставка за оздравяване на болното място. Какво има повече да се инатим и да не признаваме реалностите? Та сфанахте ли за какво става дума: ония, дето казват истината, са ненавистните. Тия, дето ни се умилкват, дето са така популистично настроени, дето флиртуват с нас, дето лицемерят, дето ни се подмазват, с тях истината е недружелюбна, тя на тях е обърнала гръб. Такива живеят не с истината, а с така превъзходно сладката лъжа. Те от лъжата печелят съответните дивиденти. Печелят, да речем, "приятели". Радват се на овациите на тълпата. Приемат поздрави и подаръци. Те стават "народни кумири". Тях
за известно време ги носят на ръце. Тям се кланят. Тях ги благославят. Тях ги турят на властнически тронове. Е, като направят поразиите си, ги бутат от власт – и ги освиркват, ама какво от това? Злото вече е направено. Късно е, байно, за... какво беше? Да речем – за китка. Или за каквото и да е там. Аз говоря дотук по принцип. Да не вземе някой да приеме прекалено лично тия мои мисли и да полудее от ненавист. И от обида. Та да ме даде под съд, примерно. Аз пиша това като философ. Принципно. По същество. Отделните персони, дето олицетворяват или персонифицират това или онова, да си призная, съвсем слабо ме интересуват и вълнуват. Нека да си бъдат каквито щат. Мен ме интересуват явленията. И туй, дето стои зад тях. Смисълът ме вълнува. Аз затова съм философ. С простотии и глупости съвсем не ща да се занимавам. Ама понякога се налага. И с човешки илюзии и заблуди ми се налага да се боря. Кажи-речи всеки ден. Такава пък е мисията на философа. Той е нещо като "осветител" на недъзите на човешката природа. И също така е лечител на душите. Ето затова философите ни са съдбовно нужни. Иначе, без тях, рискуваме да загубим духа и душите си. Без дух душата е пълна мизерия. Запомнете поне това от мен. Но да спра дотук, щото мога да философствам така цял ден. Темата е благодатна. Ама трябва да пиша и за други неща. Към което пристъпвам ето сега. Вчера по време на един мой "прозорец" (така ний, учителите, наричаме празнината, луфта в програмата си, т.е. когато нямаме часове) аз кротко си пишех на лаптопа втората част на вчерашните ми записки в дневничето си и хоп, дойде педагогическият съветник да ме извика при... директорката. загасих си лаптопчето и отивам. Вътре в директорския кабинет гледам шарена компания: двама шефа от инспектората, самата директорка, една нейна помощничка, въпросният съветник, неколцина ученика, от оня същия клас, дето са разбунтува срещу моята скромна милост, дето не ме ще за преподавател по философия де, после, след мен, дойде класната ръководителка на този клас, а накрая, като капак на всичко, някой, както си му редът, беше се погрижил да докара и две "възмутени родителки", няма майтап, всичко си беше както се полага да бъде според древните административни пинизи. Които ний знаем чудесно. И които не ни изненадват де. Но ни изненадва само ето какво: че не се постараха тия въпросните администратори да измислят нещо ново. Нещо по-свежичко. Все същия калъп ни поднасят. Все същите притоплени, ала прокиснали административни буламачи. Както и да е де. Та началството от Инспектората тържествено обяви целта на таз сбирка и се даде думата, както се полага, на "онеправдания народ". Зер, ний сме демокрация, няма да се излагаме сега я?!
Учениците старателно, като добре подготвени, добре научили си урока, си повториха все ония същите "обвинения" спрямо мен. Биеше на очи, че доста старателно се бяха подготвили, имаха, да речем, принтирани мои текстове от блога, дори мернах и едно мое помагало по логика, нарича се ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА, явно го бяха донесли за да докажат нагледно колко лоши са моите помагала. Аз, признавам си, много се надявах да кажат нещо подобно, щото щеше да се получи сюблимна картинка: моето помагало всъщност е адаптация за ученици на учебник по логика на великия Кант! Та на учениците щеше да наложат да докажат колко "лошо" е разработил логиката великият Кант. Е, те без замисляне, увличайки се - за младите е присъщо да се увличат, те затова са млади, в това няма нищо лошо! - без замисляне вчера пък обявиха филм на великия Фелини за "порнографски", за "неподходящ" за ученици, за "лош", та на Кант ли ще цепят басма?! Интересно е, че когато ученик, увличайки се, обяви филма на Фелини АМАРКОРД (който аз съм им прожектирал в час, и това е едно от моите най-страшни престъпления!) именно за "порнографски", забелязах, че никой от благочинно слушащата публика не прихна да се смее. Обяснявам си го с това, че министерските чиновници не са почитатели на Фелини. Нашата директорка пък, чини ми се, има зъб нещо на Фелини специално, но както и да е. Факт е, че никой не се изсмя. Това все нещо говори. И на други твърдения на тия увличащи се млади хора би следвало здравомислещата публика да се усмихне поне, но това не се случи. Аз, разбира се, се усмихвах донасита. Ама бях доста очебийно самотен в емоцията си. Както и да е. Опитвах се да встъпя на места в диалог и задавах кратки въпросчета. Височайшето началство на няколко пъти ме прекъсна, зер, нарушавах дисциплината. Или сценарият, не зная точно. Даже в един момент, когато аз възнахалничко пак казах нещо, това началство ме прекъсна и рече, че "било трябвало да уважаваме мнението на болшинството". Аз, понеже съм наглец, не се стърпях да кажа: "налагането на мнението на болшинството се нарича болшевизъм, г-н Началник!". Другият експерт, историк по образование, леко се усмихна в този миг. Много леко се усмихна. Тръпка на нервност обаче мина през останалата публика, щото, явно, аз демонстрирах "невъзпитаността" си да мисля така екстравагантно-различно. Както и да е. Като учениците си изпяха урока – а те, повтарям, се бяха добре подготвили, нищичко не пропуснаха, трябва да им пиша, ако остана техен учител, по една шестица за старанието та малко да им се подмажа! - думата биде дадена на уважаемите "възмутени родителки", които единодушно, няма как, декларираха, че "лошият г-н Грънчаров" немедлено
40 трябвало да бъде отстранен от преподавателския си пост, тоест да бъде, тъй да се рече, уволнен от справедливата и милостива директорка. Било невъзможно толкова пропаднал човек като тоя Грънчаров да преподава на децата им, нещо такова казаха представителките на възмутеното родителско тяло. Забелязах, че многоуважаемата г-жа директорка в този миг се разнежи така, че за малко ми се приплака от силната емоция. Ала се сдържах стоически. Удържах емоцията си. Другата родителка пък каза, че то, тази работа между мен и класа, била същата както в едно семейство: като не вървят работите – развод! Какво има повече да му мислим я? И да го усукваме?! Аз си позволих да вметна, че ний с учениците "бракосъчетание" не сме сключвали, за да има какво да разтрогваме. Забелязах обаче, или по-скоро усетих, че и учениците, и техните родители, сякаш се опитваха да демонстрират едно "приповдигнато възмущение" от моя милост, но това сякаш не им се удаваше. Малка театралност аз усетих в цялата тази работа, което ме кара да си мисля, че има режисура, има постановка, има сценарий, ала актьорите, чини ми се, на моменти се издъниха. Просто споделям чувството си. Така аз усетих нещата. Честно си казвам какво усетих. Правдолюбец съм. Това нима е грях? Понеже ми дойде време да влизам в час аз попитах какво да правя и ми се отвърна, че следва да си ида да си гледам часа. Какво се е говорило по мой адрес понататък аз не мога да кажа. То това да се карат ученици и родители да говорят разни неща зад гърба на един преподавател не е много нравствена работа, ама да не търсим сега кусури. Съвършени не можем да бъдем я?! Като излязох от час пак ме повикаха, ала този път учениците и родителките им бяха освободени. Биде дадена думата и на мен. Това, че моята гледна точка не биде чута от опонентите ми, разбира се, не смути никой. Никой. Абсолютно никой. На това ний му викаме "демократична равнопоставеност на страните". Нашата директорка е много демократична, в това спор няма. Проблемът е дето аз имам "по-извратена" представа за това що е демокрация. И що е уважение на личността. Стълб на автентичната демокрация по моите разбирания е тъкмо уважението и почитането на отделната личност, не на "колективите". Колективите ги почитат и им отдават приоритет тъкмо болшевиците. Комуно-болшевишкият манталитет обаче в нашите условия е неотстраним. И е доста разпространен. У нас вилнее също така и ето това, дето е стълб на комунизистическото презрение към личността: "Какво там значи някаква си личност?!". Мачкайте личностите, погубвайте ги, таваришчи, не им прощавайте, ще видят те една личност, ще им дадем да разберат те що е личност!
Какво казах на камерния състав на въпросното съвещание сега, признавам си, ме домързя да пиша. Безброй пъти съм го писал, та затова. Казах каквото аз мисля. И как аз виждам нещата. И сложилата се ситуация. Изказах дълбокото си желание, че ако администрацията беше на висотата на мисията си, конфликт никакъв нямаше да има. И сега, вече възникнал, конфликтът за миг може да бъде потушен и отстранен – стига администрацията да има доброто желание да се държи както подобава, именно да работи в интерес на институцията и на учениците, на техните коренни интереси. Но понеже нашата своеволна администрация не прояви добрата воля да си изпълни дълга, ето, конфликтът ескалира. И това е изцяло заслуга на самата администрация. Учениците нямат никаква вина и аз с тях мога да се споразумея за пет минути. Стига администрацията, потретвам, да си изпълни добронамерено функцията и ролята. Но докато администрацията се старае да подклажда конфликта, той, разбира се, не може да спре. Пък да изкара администрацията мен, жертвата на нейния произвол, виновник за всичко, както тя отчаяно се мъчи, е, дето се казва, мисия невъзможна. В мое лице същата тази администрация си намери, тъй да се рече, "майстора". Щото, да повторя, съм, първо, стар боец, второ, съм правдолюбец, трето съм много ангажиран гражданин и дори блогър, трето, съм опак човек, дето не може да бъде сплашен, голям инат съм също, още, не знаем кое поред е, съм свободолюбец, също така съм философ, психолог, тъй че, дето се казва, трудно ще бъда прекършен. Всички опити в тази посока са напразни. Това отдавна някои хора трябваше да го разберат, ала, за жалост, не успяват. Или не искат. Проблемът си е изцяло техен. Аз каквото мога да им помогна го правя и то с най-добри подбуди. Но изборът, повтарям, е техен. Когато се изказах, г-жа директорката все пак взе думата – тя благочинно мълча до този момент и се наслаждаваше на целия спектакъл! – но почна да говори в смисъл, че "защо само срещу А.Грънчаров има жалби" и прочие, и ала-бала, и тъй нататък, и тра-ля-ля. Дори почна да чете избрани места от някаква нова поредна жалба срещу мен. Това прозвуча така грозно, че проверяващият от инспектората не издържа и закри съвещанието. Интересен момент е също, че в другите два от бунтовните класове (те бяха общо взето три, след връщането ми на работа в три класа имаше аналогични проблеми) си тече съвсем нормален учебен процес. Да не говорим за останалите повече от десет класа, на които водя разни предмети. Всичко си тече нормално. Да, знам, че дърпам сега "дявола за опашката", но умишлено го правя. За да изследвам по-нататъшния ход на нещата. И особено много ме интересува реакцията и по-нататъшното поведение на администра-
цията. Ще ви информирам непременно за случилото се, няма как, вече знаете случая и вероятно, предполагам, искате да знаете и развръзката. Всичко е в ръцете на многоуважаемата и така милосърдна наша г-жа директорка. Чао засега! Хубав ден ти желая, простодушни ми читателю, дето има търпението на дочетеш тоя дълъг и предълъг текст. Писан от философ-графоман - Боже, има ли по-голяма извратеност на този свят?! Както и да е: нека да е хубав за теб денят! Идат празници! Да ги посрещнем подобаващо: с радост в сърцата! И с чисти, свободни от злоба сърца! Помнете: истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели. Един философ, именно великият Аристотел пък е написал нещо също така знаменито: "Платон може да ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!". За нас, философите, истината стои на най-високо място, ние сме нещо като служители в Храма, чийто бог е Истината. За нея и приятелството, както се вижда, сме способни да жертваме. Какво може да значат за нас някакви "приятели", щом истината за тях е неугодна? А пък за истината нека да помним завета на Великия Учител Христос, дето е изрекъл: "Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни!". Да, Той, Същият, дето скоро ще празнуваме Светото Му Рождество, е изрекъл тия свети думи, един завет към нас, човеците. А ний така често пренебрегваме истината, нали? Затова и си страдаме. И затова сме така отчайващо несвободни, бедни и мизерни. Да, време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем, ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешките?! Всички сме надменни и всички се мислим за непогрешими. Ето тук ни е проблемът. Но това вече е тема за друг разговор. Днес, в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, от 13.40 часа, в каб. 1403, на 4-тия етаж в нашето училище, което аз така редовно "очерням" в писанията си, ще изнеса лекция по тая теми, по тия въпроси. Заповядайте в Клуба! Вашето мнение има значение! НЕВЕРОЯТНО ОБЪРКАНОТО И ТЕЖКО СТАТУКВО В БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ Е СПОСОБНО ДА РАЖДА КАКВИ ЛИ НЕ ЕКСЦЕСИИ, КАКВИ ЛИ НЕ АНОМАЛИИ, КАКВИ ЛИ НЕ ЧУДОВИЩА 19 декември 2013, четвъртък
Попадам тази сутрин на публикация със заглавие Преподавател от СУ почина пред студенти, в която чета: Преподавател от Софийския университет почина внезапно пред първокурсници от ВТУ "Св.Св. Кирил и Методий". Теодор Пиперков изнасял лекция по римско
41 частно право в старата столица. Докато асистентът говорел пред пълна с над 50 студенти аудитория, ненадейно се хванал за сърдечната област, превил се и след секунди се строполил на земята. Присъстващите в залата се обадили на тел.112. Пристигнала линейка, но лекарите успели единствено да констатират смъртта му, предаде "Труд".
"По принцип Пиперков е преподавател от Софийски университет, но води дисциплината римско частно право като титуляр и във ВТУ. Получил е масиран инфаркт и издъхнал на място", потвърди ректорът на висшето учебно заведение проф. Пламен Легкоступ. Искам и аз да кажа, да напиша нещичко по този повод. Във Фейсбук найнапред написах ето тази кратка реплика: "Бог да прости починалия, а ето, оказва се, как тъжно умират някои преподаватели...". Че се е случила тази трагедия – това все нещо показва. Все нещо говори. Примерно показва, че работата на преподавателите изобщо не е лесна, както някои си мислят, напротив, доста тежка и стресираща е. Дваж и триж по-тежка и стресираща е обаче работата на учителите, щото, да признаем, студентите са многократно полесна и благодатна за преподаване и за въздействия от страна на преподавателя аудитория. Да го кажа другояче, та да бъда разбран: значително по-кротка публика (да употребя една такава не съвсем уместна дума) са студентите, докато при учениците е съвсем друго. Много добре зная това, тъй като съм работил и със студенти, и с ученици. И ето, покосен от инфаркт по време на своя лекция е преподавател в СУ. Давате ли си сметка колко по-тежко е на учителите, дето работят с какви ли не ученици, сред тях пък има какви ли не, има и някои направо "неуправляеми"?! И значи работата на учителите е многократно по-тежка и инфарктна от тази на професорите и на асистентпрофесорите; правете си сметка колко поголяма е вероятността те да се изхабяват повече, в крайна сметка също така да бъдат покосявани от инфаркти, инсулти и пр. За пет-шест да са седем години в училището, в което работя, към 6-7 учители починаха скоропостижно, преди да са достигнали до
пенсионна възраст (или малко, година след като я достигнаха). Аз самият наскоро бях на косъм от смъртта, добрият Бог обаче ми даде още малко време и живот. Пиша това не за друго, а защото имам чувството, че тези неща не се дооценяват изобщо. И то от много хора. Разбира се, особена благодарност от страна на неблагодарното общество ний, учителите, дето си даваме живота в своята толкова тежка "професия", не чакаме. И не за това става дума. Ние апелираме поне за известно разбиране – и дори за малко съчувствие. А постоянно, за жалост, отвсякъде срещаме само тъпо бездушие, безразличие и дори презрение. И много, прекалено много безсърдечност и дори жестокост срещаме. Учителите по начало и по презумпция са духовни, интелигентни хора – а точно този човешки тип в нашите условия изобщо и съвсем не се цени и уважава. Вярно, и сред учителите има всякакви, и те са живи хора, но щом един човек в тежките съвременни условия си е посветил живота на тази работа (да не я наричам "мисия" и пр.), то отсреща би следвало да получава поне малко и то съвсем човешко разбиране. И поне малко, много малко уважение. Да не говорим за признание. Само известно разбиране е достатъчно. Ала и него го няма. А учителите на нашите деца са така презирани, подценявани и обиждани от всички. Да, от всички. Най-напред от държавата и нейните чиновници – заради хилавите, заради мизерните заплати. И заради обидното недоверие: съвременния учител го разглеждат като сляп и прост изпълнител на държавната чиновническа воля. Той, днешният учител, няма право на никаква инициатива, на никакво творчество, на никаква свобода, на никакви иновации – той просто бива принуждаван да бъде "типов", сиреч, първом самият да бъде натикан в калъпа, а пък след това сам старателно да тика душите на учениците си в подобаващите калъпи. "В унификацията е спасението на нацията!" – това бих казал ако ми разрешите да използвам думите на Ст.Цанев. Тази е същината на нашето безчовечно образование, на нашата така безчовечна образователна система. Която толкова години след "промяната" все още е крещящо недемократична, авторитарна, командно-директивна, дори тоталитарна. В която директорският произвол е центърът, около който всичко се върти. Тази система е устроена на казармен принцип. Е, така нещата изобщо не вървят. Това поне вече го разбират всички. Системата агонизира не от вчера, а жертвите са нашите ученици. Нашите деца. На карта е поставено тяхното бъдеще, а оттук – и бъдещето на страната. Всички обаче нехаят. На никого не му пука. Тия, дето се притесняваме, тия, дето роптаем, тия, дето се борим за промяна, дето искаме реформи, дори нещо повече, дето искаме революция, се броим на
пръсти. Имам предвид сред дейците на образованието. Останалите сякаш се примириха. Особено след провала на историческата учителска стачка от 2007-ма година. Когато същият този човек, дето сега е премиер, се подигра и погаври така грозно с учителите, наричайки ги "седенкаджии". За това, че успя така ехидно да прекърши устрема на учителството към едно по-добро бъдеще на българското образование и на българската духовност, той беше възнаграден – ето, направиха го премиер. За да дозакопае държавата. И той така усърдно, виждаме, го прави. Народът тъпо мълчи. Аз отидох надалеч от "частния случай" на една смърт на преподавател, но нарочно го сторих. Нещата изобщо не са прости, не са и за подценяваме. Трябва да се мисли и да се постига цялостния контекст, в който те се намират. Освен това моята "частна ситуация", в която се намирам - и за която така старателно пиша всеки ден: виж поне Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели и също така Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II) – та значи освен това моята "частна ситуация" е интересна с това, че показва точните, реалните, действителните, но също така изцяло абсурдните процеси, които текат в сферата на българското училище и образование. След малко пак ще пиша по тия въпроси, щото мен лично казусът ме интересува не толкова като участник, като "жертва" или като страна, а най-вече като изследовател , като търсач на истината, а също така и на изхода от така и така сложилото се невероятно объркано и тежко статукво. Което е способно да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища. Ето затова аз така активно пиша - за науката, за истината, дето се казва, се искат известни жертви! – с оглед да изследвам реалната ситуация и начините за нейното преодоляване, за промяната към по-добро. С ясното съзнание, че все някой трябва да се "самопожертва" с оглед постигането на истината аз успях да предизвикам срещу себе си наймогъщи сили – защитници на презряното статукво. Дето се казва, направих нужното за да разбера чрез собствената си кожа дали Сатана има зъби – по думите на един приятел на блога ми, живеещ в Америка. Е, усетих зъбите му, има зъби, и са при това доста острички... Та това е. Едно разсъждение във връзка с една смърт. Смърт на преподавател. Аз също съм такъв. Никой нас обаче не ни жали – и не ни съчувства. Напротив, всички са безжалостни. И имат претенции. И клеймят, и негодуват. Оказва се, че аз самият съм бил "единствената пречка" пред пълното процъфтяване на институцията! И трябвало, видите ли, да бъда елиминиран. Е оглед да настъпи пълният рахат. Да настъпи презряната идилия. Аз, оказва се, съм бил "най-злият враг" на "народното добру-
42 ване". Такива басни чуват напоследък ушите ми. Както и да е. Да спирам, че ме чака писането на моето дневниче, където като съвестен архивар описвам преживелиците си. Чао засега и доскоро! А иначе: Бог да прости горкия г-н Теодор Пиперков, дето си е отишъл така скоропостижно! Тъжно е, че така умират преподаватели и учители, а пък нам сякаш съвсем не ни пука. Да мрат като се налага! Майната им. Пука ни: ний нали сме живи?! А не е, а изобщо не бива да бъде така...
ИСТИНАТА РАЖДА НЕНАВИСТ, А УГОДНИЧЕСТВОТО – ПРИЯТЕЛИ (ЧАСТ II) Снимки: Константин Павлов-Комитата
ПРЕДСТАВАТА ЗА ПРЕДКОЛЕДНО ЩАСТИЕ НА БЪЛГАРИНА... 18 декември 2013, сряда
18 декември 2013, сряда ПО КНИЖАРНИЦИТЕ ВЕЧЕ Е II-РОТО РАЗШИРЕНО И АКТУАЛИЗИРАНО ИЗДАНИЕ НА "АТОН. ПЪТЕВОДИТЕЛ"
На сбогуване Та значи тъй: реши и си отиваш!... На добър час! Аз няма да те спра! Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво, ала от скръб едва ли ще умра! Инж. Здравко Зафиров ОТ ТАЗВЕЧЕРНИЯ ПРОТЕСТ
ЗАПОВЯДАЙТЕ И ВИЕ НА ЕДНО КУЛТУРНО СЪБИТИЕ, СВЪРЗАНО С НАШАТА ИСТОРИЯ!
Тази сутрин, преди работа, успях да попиша в дневничето си, публикувах написаното под заглавието Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели; защо съм турил такова заглавие е отделна работа, не е случайно, това да кажа поне. Сега съм на работа, ала имам два свободни часа, ний, учителите, наричаме такова време "прозорец", ето, сега в тоя мой "прозорец" ми се ще да попиша още малко, щото държа написаното да е под най-пресните, под най-свежите ми впечатления. Разбира се, има такъв един момент: може да бъда повикан от някое началство, по някакъв въпрос, мен често ме викат, така че напълно възможно изобщо да не довърша започнатото; но ще видим, това ще се разбере. Между нас казано, в училището има проверяващи от инспектората, доста е напрегнато, нищо че идат светли празници, нищо че обстановката също така е и предпразнична. Аз пък, като "виновник", предполагам, за тия проверки, все пак се чувствам доста чоглаво; но това са лични, субективни преживявания, то не касае други хора и затова нека да замълча по тоя пункт. Ще опитам да се съсредоточа по истински важното, по "обществено-значимото". Та вчера, писах вече, се получи крайно интересен случай: един клас протестира срещу своя преподавател по философия и заяви категорично, че не ме иска за такъв; трябвало било да бъда сменен; писах също, че се получи чудесен диспут, в който участваха някои по-активни и изявили се ученици, подкрепяни горещо от своите съученици. Аз пък, тъй да се рече, се почувствах отново като обект на всеобща нена-
43 вист. Като написах думата "ненавист", погледнете заглавието на този и на предишния коментар, което всъщност е повторение на една древно-римска поговорка или максима: Истината ражда ненавист, а угодничеството (подлизурството) – приятели. Veritas odium parit obsequim amicos. Аз много харесвам тази поговорка, ето, имам случай да я използвам и тук. Апропо, аз нарекох и една своя нова книга по този начин, но само половината от горното изречение, в латинския й вариант, именно, книгата ми носи заглавието Veritas odium parit. Та значи в тази връзка дължа да река, че пак се почувствах сякаш над мен се провежда някакъв извънреден "съдебен трибунал", нещо като "народен съд" или, ако щете, "другарски съд". Държа да уточня, че три, да, цели три (!) помощник-директорки присъстваха на туй мероприятие. Аз почнах да го описвам, ала понеже нямам таланта на Шекспир, Данте или поне нашия Алеко не мога да представя случилото се в цялата му живост; но моля да ми простите, че по своя несръчен начин все пак ще се опитам да намекна за грандиозността на събитието. Да, сериозно говоря, това беше едно събитие в нашия иначе така съдържателен общоучилищен живот, напълно сериозно определям случилото се така. Дори няма да е пресилено да се каже, че това беше нещо като историческо събитие, което е за приветстване. Аз лично досега в своя 30годишен професионален път не съм имал щастието да присъствам на нещо подобно. А знаем, че в живата история остават само ония истински, действителни, при това съвсем уникални събития, които нямат аналог. Затуй с пълно право така аз схващам и определям значимостта на събитието. Та ето някои епизоди от получилия се твърде съдържателен дебат. Аз бях, според обичая си, доста активен, аз твърде много обичам дебатите, дискусиите, споровете, чувствам се в тях, дето се казва, като "риба във вода", е, за да има патос в един хубав спор, трябва чат-пат да се налива масълце в неговия огън, това засилва пламъка и топлината му. Аз това и правих де, постарах се огънят на спора да пламти както и подобава. Каквото можах, тъй да се рече, го направих, и то от сърце. В тази връзка държа да отбележа, че макар в този час да не говорихме за философия, то той може да се приеме и оцени като един доста ползотворен час, в никакъв случай не е загубен час, както някой може да си помисли. Напротив, спечелен час беше според мен: философията не бяга от реалните проблеми на толкова причудливия понякога живот. Поне в моето разбиране е така. И тъй, най-напред възниква въпросът: а защо учениците се бяха така силно развълнували, дотам, че чак да се разбунтуват срещу преподавателя си по философия? Законо-
мерен и логичен въпрос. Ето за какво се било случило според техните думи. Причината, според думите на изказалите се ученици, били моите "репортажи", били моите писания по казуса, които си позволих да напиша и също така да публикувам в блога си. Учениците, дето се изказаха, бяха наистина силно развълнувани, дори обидени заради това, което съм написал; както разбрах, имало много "неверни" и "неправилни" според тях мои думи и мисли в тия мои текстове, истината била съвсем друга, аз съм бил изопачил нещата, бил съм ги представил в невярна светлина и пр. Бил съм ги силно възмутил и, тъй да се рече, съм се бил "компрометирал" в техните очи, което именно и ги накарало да стигнат до убеждението, че моя милост повече не заслужавал да бъде техен преподавател по философия. Искали администрацията да ме махне от тоя тъй престижен пост. Аз в общи линии така възприех всичко, разбира се, опитах се да заявя, че аз като личност имам пълното право да кажа как аз съм възприел нещата, изразил съм своето възприятие, своята гледна точка, описал и представил съм как аз мисля и пр. Питах ги: имам ли право като човек и личност да заявя гласно какво мисля, това престъпление ли е? Да, ама не съм бил виждал нещата "правилно", ми възразиха. Не съм бил виждал нещата като тях и затова следвало да бъда наказан, именно като бъда лишен от правото да им преподавам и пр. "Самодискретидирал" съм се бил в техните очи, щото, предполагам, един достоен учител по философия било трябвало да не смее да казва как той вижда нещата щом усети, че те няма да се харесат на учениците му; вероятно, предполагам, по тази логика, учителите по философия трябва да говорят и да пишат само неща, дето ще срещат всеобщото одобрение и аплаузите на ученическите "народни маси" и пр. Аз в тази връзка силно се озадачих в какво, собствено, е проблемът, щото, първо, е съвсем естествено хората да не мислят еднакво, второ, след като неизбежно мислим по различен начин, то какво пречи ония, които не са съгласни с нечий начин на виждане на нещата (и на мислене) също да изразят своята позиция по подобаващия начин, а аз пък, като собственик на блог, непременно ще им дам възможност също да публикуват своята трактовка на събитията. Да, но ми биде отвърнато, че за разлика от мен учениците били уважавали своето училище и никога нямало да си позволят да пишат "лоши неща" за нашето училище, щото читателите, бидейки всякакви хора, като прочетат какво се било случвало в нашето училище, щели да си развалят мнението за него; затуй правилната позиция била всички ний дружно да мълчим и да не съобщаваме нищичко за това какво реално се случва в училището ни, да не би, не дай Боже, да се стане така, че народът да разбере истината; аз така възприех тази
теза, но тя изобщо не ме задоволи и поисках разяснения. Стана ми просто чудно следното: не е ли правилно по-напред ние да внимаваме да не се случват такива "лоши неща" или позорящи ни събития, а не, когато те вече са се случили, да ги крием и да се преструваме, сякаш те изобщо не са се случили; да се държат в "строго пазена държавна тайна" реално случващите се и действителни процеси и събития не е чак толкова умна стратегия според мен. А истинското е: да внимаваме какво правим, да внимаваме да не се излагаме и пр. Такива странни тези се опитах да развия, ала публиката много-много не пожела да вниква в тях, щото си знаеше своето. Виждате обаче, че темата на дебата и тук, както на онуй историческо и епохално заседание на педагогическия съвет – какво чудно съвпадение?! – беше изместена и акцентът биде турен върху моите "неправилни изяви" като пишещ човек, който при това има достойнството открито да защищава някаква гражданска или обществена позиция по тия процеси, дето реално текат в нашето училище, което при това, знайно е, се издържа от парите на данъкоплатеца, имащ пълното право да бъде осведомен какво реално става в училищата, издържани от парите му. Както и да е. Този въпрос, така да се каже, си остана висящ, но аз ето и сега заявявам своята готовност да публикувам становището на почувствалите се уязвени, обидени и пр. ученици; те обаче твърдо възразиха, че не биха "паднали на такова ниско ниво", на каквото бил паднал преподавателят по философия. Едно момиче беше особено активно да изразява своето силно негодувание срещу преподавателя по философия, при това куриозното беше, че същото това момиче до преди два-три часа изобщо не го било познавало, то било новопридошла ученичка, на която никога досега не съм бил преподавал; да, но тя, по думите й, била ужасно разочарована от мен, което ми стана чудно, щото човек за да може да се разочарова първо би следвало да е бил очарован и пр. Казах й също, че тъй като не ме познава изобщо, би следвало да си помълчи, да почака да види какво ще кажат другите, което обаче силно възмути, кой знае защо, туй момиче; тя просто едва се сдържаше от нещо като ненавист спрямо моята скромна персона и дори се изчерви от гняв. И други ученици се отличиха, примерно един, който заяви, че най-възмутителното било, че съм бил нарекъл класа с обидната дума... "циреи"; тази дума аз я чух, както вече писах, от една благовъзпитана учителка, която има добрината пред целия Педагогически съвет да съобщи, че съм бил употребил подобна дума по адрес на учениците си; аз тогава казах, че това са глупости, такива дума не бих употребил в такъв един контекст. Същото казах и сега, учениците обаче скочиха и казаха, че било истина, че съм я бил упот-
44 ребил, ето, веднага взеха едно устройство и почнаха да дирят текста ми в блога; намериха го бързо, същият ученик прочете въпросния откъс, аз го помолих да прочете повечко, за да схванем именно контекста; оказа се, че думата "цирей" действително е употребена, но не по адрес на самия клас, а в смисъла, че когато се появи някакъв цирей, той, както е обичайно, трябва да бъде изстискан, и то до корен, до кръв, иначе е възможно да се влошат работите; става дума за това как се лекуват циреи, но това е съвсем друга работа, никой не е употребил думата в такъв един грозен и обиден смисъл. Когато се разбра това, ученикът сконфузено млъкна, ала после се сети друго, а именно, че аз съм бил излъгал, като съм бил писал, че по мой спомен изобщо не съм бил слагал двойки в този клас; това не било истина, той бил проверил в старите дневници, класната му била съдействала за това, най-вероятно с още по-усърдното съдействие на г-жа помощник-директорката, която пък съхранява старите дневници, а в случая става дума за дневник от преди близо три години; та справката показала, че десетина ученици били имали двойки. Аз признах, че в случая, понеже не съм правил такива справки, явно съм казал една неистина, но пък добавих, че работата съвсем не се свежда до това дали изобщо съм писал или не двойки, а за това дали съм бил писал двойки само на ония ученици, които не били гласували за това патрон на училището да бъде Стив Джобс; аз бях обвинен в такъв един грях, отхвърлих, че това изобщо е възможно, щото не съм чак такъв дребнав, тесногръд и зъл човек; ний, философите, сме доста благородни и великодушни хора, а пък оценките, както е известно, се пишат за съвсем други неща, за знания, за изяви, за постижения в полето на познанието и пр. При това в онуй паметно време в този клас действаше измислената от мен "точкова система", според която всеки ученик сам решаваше кога да бъде изпитан и каква оценка иска да защити; тъй че е невъзможно някой да е бил ощетен от мен и то по такива глупави съображения. Така. Имаше още доста други интересни моменти от диспута ни, които сега не мога да си спомня. Интересно беше поведението и на трите помощникдиректорки през цялото време, в което течеше така вълнуващия дебат; едната помощник-директорка на няколко пъти "помоли" учениците все пак да започнат учебен процес по философия с мен, което предизвика дружен отпор на възмутените ученици. Другата помощник-директорка в един момент се опита да говори срещу мен, в смисъл, че съм щял бил да опиша в блога си какво се е случило в този час, което предизвика от моя страна възражението, че не бива все пак дори и в мое присъствие да се опитва да насажда негативни настроения по
адрес на един колега, на един друг преподавател. Тя силно се изненада от реакцията ми, но сякаш се усети какво все пак е опитала да стори. Общо взето от тях, и от трите помощник-директорки, струеше нескривана неприязън към преподавателя, това си личеше не само по израженията на лицата им, но и по някои подхвърлени реплики, които те все пак не се удържаха да изрекат. За отбелязване е, че никоя от тях даже не направи опит да се изкаже в един попозитивен смисъл, понеже ние с тях, така или иначе, сме представители на едната страна, на преподавателския състав - и да си подливаме взаимно вода не е съвсем в реда на нещата, напротив, може да се изтълкува като опит за злепоставяне, за водене на негативна кампания срещу даден преподавател, който по някакви причини е бил възприет за неудобен, за "враг" на "общото корпоративно благо" и т.н. Аз лично смятам, че едно училище не може да е някаква корпорация, имаща интерес, различен от интереса на училището, на учениците, на обществото, щото училището не е нечия собственост или бащиния, а е обществено, сиреч, общо учреждение. И така нататък. Спирам дотук, щото времето ми пак изтича. Та цялата история дотук е, че все пак дойде решаващия момент администрацията, в лицето на властващата директорка, да изпълни все пак своя дълг. Какъв е нейния дълг е въпрос, който аз тук няма да коментирам, ще ми се администрацията сама да отговори разумно и задоволително на същия този неизбежен въпрос. От нея се иска да направи нужното за да ми осигури потребните условия за пълноценно изпълняване на моите служебни задължения на преподавател. До този момент администрацията не направи нищо за да изпълни своите задължения по закон, а ако пък нещичко е правила все пак, то обаче имаше ефект, обратен на очаквания, на желания. Имаше бумерангов ефект, което показва, че тя не пожелала най-отговорно да застане на висотата на мисията си, на висотата на своята толкова трудна задача на арбитър, на помирител, не обаче на подстрекател, на сеяч на негативизми и на подобни коварни настроения. Сиреч, не съумя да използва властовия ресурс, с който разполага, в посока, отговаряща както на коренните интереси на самите ученици, така и на самата институция. Употребиха обаче ресурса на властта в посока, обратна на изискванията на закона, т.е. направиха нужното за разгарянето на настроения, които са несъвместими с интереса на една такава образователно-възпитаваща и личностно формираща институция – каквато е едно училище. Използваха властта си, дадена им от държавата, за да проведат една доста ефикасна кампания по дискредитирането на една личност, на един преподавател, който в
един момент възприеха като опасна заплаха за статуквото. Статукво, което, както изглежда, им е толкова изгодно. Така обаче не стават тия работи. Поне така не стават тия работи в демократичните, в съществуващите според принципите на демокрацията и на правовия ред общности. На мен съвестта ми е чиста че успях да направя всичко, което е по силите ми да въздействам на това ръководство да коригира действията си във вярната посока. Не успях да постигна кой знае какво, но е факт, че направих всичко, което ми е по силите – и то все в тази същата посока. Спирам дотук, щото в този момент ме викат в директорския кабинет; зарязвам писането; а какво ще стане там, ще ми се наложи да пиша отново и отделно. Животът, както виждате, при нас е все по-интересен и вълнуващ... ИСТИНАТА РАЖДА НЕНАВИСТ, А УГОДНИЧЕСТВОТО – ПРИЯТЕЛИ 18 декември 2013, сряда
Станах тази сутрин твърде рано, по причина на това, че се наспах: вчера при мен, както става обикновено, беше интензивен, изпълнен с динамика и преживелици ден, снощи към 8 часа вечерта аз изцяло грохнах и... заспах на топлия диван – както обичат да правят повечето мои толкова любезни сънародници; е, спах този път дълбоко, към 3-3.30 сутринта се събудих напълно наспан и отпочинал. И, както става обикновено, станах и пуснах компютъра, да видя какво е станало в страната и по света докато аз съм спал. Понаписах няколко "матр`ьяла" в блога си, реагирах по найострите граждански и политически въпроси, дето терзаят нацията в този исторически момент, а сега вече имам, дето се казва, моралното право да обърна известно внимание и на личното, на моите преживелици, дето ги описвам стриктно всеки ден, щото, както е известно, с най-благородна изследователска цел пиша от доста време книга с работно заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ, в която ми се ще да дам една напълно достоверна картина на процесите, които текат в моето училище, а на тази основа – и в българското образование
45 изобщо. Ето какво ми се ще да впиша в изследователското си дневниче тази сутрин. Вчера се случиха знаменателни, без преувеличение казано исторически за бъдещето на нашето училище събития! Да, не преувеличавам, напротив, мисля, че тия думи даже са слаби, ето, ще ги подкрепя с още нещичко в тази посока: вчера се очертаха първите признаци на очаквания от дълго време душевен поврат, който вещае дългочаканата промяна към по-добро. Ще опиша като добросъвестен хроникьор или репортер всички събития, а пък защо така тълкувам техния смисъл, вярвам, в крайна сметка всеки ще разбере и ще се убеди. Та ето какво стана. Вчера секретарката на многоуважаваната наша директорка ме извика и ми предложи да подпиша... новата си длъжностна характеристика. Понеже моя милост привикна да не е доверчив и наивен човек, поисках копие от тази своя променена характеристика – за да се консултирам с адвоката си преди да реша да я подпиша. Щото имам опасение, че е напълно възможно администрацията да се опитва по този банален начин, дето се казва, "да ми скрои шапката". Щото имаме прецедент: през лятото по такава една процедура многоуважаемата г-жа директорка уволни инж. Калин Христов, заедно с още неколцина други учители (!). Е, разбира се, г-н Христов обжалва нейната заповед за уволнение по съдебен път, предстои да научим какво е станало на делото; аз пък, като добросъвестен служител, искам да предпазя своята многоуважаема директорка от повторение на все същата грешка. Имам чувството, че когато бях назначен на работа от предишния директор, обявената длъжност беше "учител по психология", щото тогава длъжността "учител по философия" се заемаше от друг човек; как съм бил преназначаван по-късно, през годините, не зная и не мога да помня. Но ето, сега някой се е разровил, предполагам, и е намерил "вратичка" за дълголелеяното ми уволнение; нищо чудно и моята специалност – аз имам квалификация на преподавател по философия и гражданско образование – да я изкарат "неподходяща" за преподаваните предмети, или пък за длъжността, която заемам както това сториха с инж. Калин Христов. Но това, тъй да се рече, е нещо несъществено (засега). Да кажа обаче най-важното, найвълнуващото, най-интересното; пристъпвам към описанието, о, богове, подкрепете немощното ми перо! Вчера оня същият бунтовен XI Д клас наистина направи същински бунт и нещо като стачка! Представяте ли си радостта, която аз, старият бунтар, имах удоволствието да преживея: тези ученици наистина се разбунтуваха, няма никакво значение срещу кого, в тяхната представа, се разбунтуваха, важното е, че излязоха да протестират, да се бунтуват срещу нещо, а
срещу какво всъщност се бунтуват, то тепърва предстои да се уточни и проумее. Оказа се, че развитието на случая придоби една дългочакана от мен екстремна форма: същински бунт, нещо, наподобяващо революция! Това само по себе си е похвално, аз направо съм очарован от тия ученици! Бях вчера в необичайно вдъхновено настроение, щото, дето се казва, развитието на нещата придоби една чудесна и чиста форма. Малка, несъществена подробност е тази, че сега-засега учениците си мислят, че са се разбунтували... срещу мен! Да, оказа се, че причината за бунта съм бил, няма как, аз, техният преподавател по философия! Представяте ли си каква голяма чест пък е това за мен?! Дали и аз няма да се увековеча заради този случай подобно на самия Сократ? Дали, представяте ли си какво чест е това, аз да стане нещо като "втори Сократ" в аналите на световната духовна история, в аналите на световната история на философията?! Майчице, каква чест само, питам се: дали съм заслужил такава една чест?! Е, имам навярно някакви заслуги, няма как съвсем да нямам никакви заслуги! Но да се върна на описанието на самите случки, пък тълкуването ще оставя за попосле. Или да кажа все пак нещичко за този същия Сократ, понеже аз на тия ученици, така или иначе, съм все още техен законен преподавател по философия, та ми се ще да научат от мен поне един урок. Да, нека да си изпълня дълга. Ще кажа нещо за Сократ, което в светлината на гореказаното съм длъжен да кажа. Става дума за същия онзи Сократ, за когото моят (и на голяма част от учениците в този същия клас, а пък и в цялата гимназия) любимец Стив Джобс е казал така знаменателните думи: "Бих изтъргувал цялата си технология за един следобед със Сократ". Прочее, тези са думите на Стив Джобс, които така впечатлиха преди няколко години мен, почитателя на Сократ, че аз тогава без замисляне предложих нашето училище да бъде "кръстено" на името на Стив Джобс, щото той хем, види се, е почитал така много Сократ, хем пък, знайно е, има безспорни заслуги за развитието на технологията, по която нашето училище е специализирано, имам предвид компютърните технологии. Предложих аз тази идея, тогава медиите доста пошумяха по нея, но в крайна сметка станах пишман заради иновацията си: навлякох си гнева на нашата тъй напредничава директорка. Както и да е. Та ето какво ми се ще да кажа за Сократ; радващо е, че вчера същите тия бунтуващи се ученици ми признаха, че четели всичко, що пишело в моя блог, явно и това ще прочетат, е, нека тогава да прочетат и нещичко за Сократ, щото историята на Сократ така дълбоко се родее с нашата, течаща пред очите ни история, ще ще е голям грях да не спомена нищичко за "случая Сократ". Ето какво станало със Сократ.
Той бил знаменит философ в Атина, бил нещо подобно на това каквото съм аз сега в Пловдив! :-) И каквото, безспорно, съм ако не в цял Пловдив, то поне в нашата гимназия де! :-) Шегувам се де, нека да не припадат от възмущение заради наглостта ми някои госпожи с по-чувствителни души, които добре знам също са редовни читателки на "гнусотиите", които Ангел Грънчаров пише в своя блог. Както и да е, Сократ в Атина бил знаменитост, не помалка от мен самия :-) - пак се базикам де, не се ядосвайте толкова, дръжте се здраво за стола и продължавайте да четете! Ето какво бил Сократ, драги ученици, учителки, директорки. Сократ бил истински философ. И живял както подобава за истински философ. При Сократ нямало разминаване между думи и дела, той живял според нравствените повели на своята велика философия, на своите безсмъртни философски идеи. Девиз на Сократ, знайно е, било изречението "Аз знам, че нищо не знам!" (следва продължение: "... а вие даже и това не знаете!"), също така той много се покланял на изречението, което било изсечено в камъка на фронтона на Делфийския храм, именно изречението "Познай самия себе си!". Сократ също така смятал, че не друго, а именно човекът е главната тема на философията. Ето защо не само философията на Сократ е безкрайно човечна, но дори и самият Сократ е не по-малко човечен от философията си, от идеите си. Човечност – ето това е попрището на истинските философи и на философията като такава. Имам честта да принадлежа към тази велика гилдия. Затуй смея да се нарека, да се самоопределя като ученик на Сократ, като негов последовател, нищо че е живял преди толкова много векове. Това, което обаче е безспорно, то е: Сократ ме е вдъхновявал винаги! Няма да спре да ме вдъхновява докато съм жив. Безкрайно вдъхновяваща е съдбата на Сократ. Знаете ли каква е съдбата на Сократ, драги ученици? Едва ли. Или ако знаете, не сте я доосмислили. Ето, ще ви помогна да вникнете поне отчасти в нейния смисъл. Сократ, както подобава за философите, си имал свои ученици. Те вървели като свита след него и се вслушвали в разговорите му – а какви невероятно вдъхновяващи разговори водел Сократ! Да, не мога да опиша с думи колко вдъхновяващи разговори водел Сократ! Ученикът на Сократ, великият Платон, описал и представил в своите книги разговорите на Сократ, който иска, нека да се зачете, нека да почувства омаята на сократовата мисъл, нека сам да почувства онова, което всички ние, занимаващите се усърдно с философия, сме изпитали когато сме се захванали да бродим из така вдъхновяващите дебри на сократовата философия. Аз тук нищичко няма да ви кажа за учението на Сократ, щото това е голяма
46 тема. Пък и всеки сам може много да постигне, ако се зачете в "Диалозите" на Платон. За Сократ е толкова много писано, че повече за някой друг едва ли е писано. Ако не броим един друг велик учител – Учителят Христос. Да, само Христос заслужава да бъде писан като "Учител", сиреч, с главна буква. Сократ също е учител, ала с помалка буква "у". Би трябвало да се пише Сократ със средна по големина буква "у" – стига да имаше такава буква. Ала няма. Най-интересното и вдъхновящото е че тия двама най-велики духовни учители на западното човечество, именно Сократ и Христос, имали една и съща съдба. Били, представяте ли си, осъдени на смърт. И смъртната им присъда била изпълнена. При това Сократ бил осъден на заведено от част от неговите ученици... съдебно дело! (Усещате ли вече накъде бия?! Щото и срещу мен има вече заведено съдебно дяло, е, сега-засега не от част от моите ученици, аз все пак не съм обезумял да се меря със самия Сократ, срещу мен сега-засега има заведено съдебно дяло от една от моите шефки, но и това е нещо все пак, нали така? Не е без нищо де, това ми е мисълта!). Както и да е. Да кажа две думи за делото на част от учениците на Сократ, заведено срещу техния велик учител. Разбира се, след като тия същите ученици получили исканото, именно смъртта на учителя си Сократ, да, Сократ умрял, изпивайки онази всеизвестна чаша с отрова, с отвара от билката бучиниш, както тогава били изпълнявани смъртните присъди, та значи след като Сократ умрял, минало известно време, и дори най-заклетите врагове на Сократ осъзнали каква голяма грешка, каква голяма глупост, нещо повече, какво голямо престъпление били сторили. Атина, да, демократичната, толкова издигната в културно и философско отношение Атина се опозорила за вечни времена: убила най-знаменития си философ, "наймъдрият от всички гърци", по думите на самия оракул, убила великия Сократ. Е, аз също, така да се рече, от известно време съм смъртник, имам тежки здравословни проблеми, ето, 8 месеца бях в отпуск по болест, здравето ми рухна в последните две години, тъй че нищо чудно и аз да бъда убит, това винаги с един жив все още човек може да се случи. Да бъде убит един човек, особено ако е по-кадърен, в нашите, в родните български условия не е безпрецедентно нещо, то, за жалост, у нас се случва всеки ден. Ний, българите много обичаме да убиваме личностите сред нас, по-изявените, най-малкото – не можем да ги търпим, не можем да ги гледаме. Те са изключително дразнещи за мнозинството, непоносими даже! Но да не се отклонявам, а да карам по същината на въпроса, че както съм я подкарал, едва ли някога ще мога да свърша този текст. Но ми се ще да го напиша така, както душа ми иска, пък ако ще да го пиша с про-
дължения, какво пък ми пречи да го пиша с продължения? Важното е да успея да кажа всичко онова, което заслужава да бъде казано. Вярно, пришпорва ме времето, имам първи час, след около 40 минути ми се налага да ставам и да почвам да се приготвям за училище. Но нищо де, да карам както съм я подкарал, пък да видим докъде ще стигна. Та ученици на Сократ дали учителя си под съд, завели съдебно дяло срещу него. (Думата "дяло" неслучайно я пиша така, не е поради неграмотност, има смисъл да я пиша така, обяснил съм го това на друго място!) Завели дяло срещу учителя си, щото, видите ли, преценили, че общуването им със Сократ, разговорите им със Сократ, им били донесли, видите ли, някакви "вреди". Две обвинения издигнали обвинителите на Сократ: че не почитал съществуващите богове и си измислял нови, това е първото, и, второ, че бил "развращавал" младежта! Да, развращавал бил младежта "нравствено", пък и "умствено", щото, вероятно, измъчвал учениците си да мислят поусърдно, а това, особено в нашите родни условия, е доста голямо престъпление, е твърде вредно нещо: да не се мисли изобщо е къде-къде по-добро нещо. То и аз правя същото де, т.е. и аз съм заслужил да бъда даден под съд. Защо тия умници, обвинителите на Сократ, измислили тия така очебийно тъпи обвинения аз тук, разбира се, няма да обяснявам, и го правя, щото именно съм лош и също така съм подъл: предизвиквам по този начин учениците си сами да се поровят, да се зачетат, а да се четат философски книги и статии за философията, в нашите, в родните български условия също е нещо като престъпление: то е ужасен, нетърпим тормоз, на който аз подлагам учениците си. Да подтикваш ученици да четат философски книги е крайно осъдително своеволие, за което и аз трябва да бъда наказан справедливо. Щото то води до ужасни щети: може да почнеш да се замисляш, а тогава, кажете ми, тогава какво ще правиш? И тъй, Сократ бил осъден на смърт, независимо че пред съда се "оправдал" бляскаво – стига изобщо е имало за какво да се оправдава! И изпил отварата от бучиниш. И умрял. Най-добрите му ученици, да, Сократ също така имал и добри ученици, които много го обичали и уважавали, сред тях и Платон (той тогава бил съвсем млад), били до последната му минута с учителя си, също така и плакали за него. А пък Сократ много се радвал, че ще умре, сиреч, щото съдбата му приготвила такъв подарък – да може по-скоро да види дали теорията му за безсмъртието на душа, сиреч, че душата не може да умре, е истина, дали отговаря на истината; затова Сократ не се дърпал като магаре на мост пред смъртта, ами отишъл съвсем спокойно в нея. Какво е видял там, в смъртта, аз лично още не мога да ви кажа, по причина, че сам още не съм умрял. Но
това и мен предстои, това всички все някога ще го разберем. Както и да е: който иска да научи нещо повече за живота, учението и многозначителната съдба на Сократ нека да намери игралния, художествения филм за него, това може да стане като напише в търсачката Socrat и се порови, пък и в моя блог, чини ме се, аз слагах навремето плейърче за него, не помня вече. Та това е в общи линии. А пък вчера на мен част от моите ученици, именно от този клас, ми устроиха... бунт, да, и твърдо заявиха, че не ме щат, че не щат аз да им преподавам философия, щото, предполагам, се опасяват и аз като Сократ да не им нанеса някакви вреди. Или аз съм им вече нанесъл тия вреди, непростими при това, това засега не го знам точно. Та ето вчера как се развиха тия знаменателни събития. Аз имах вчера час при тия същите ученици. Като се връщах с дневника от предходния час, видях група шумни ученици пред директорския кабинет, но да ви кажа правичката не обърнах много внимание на това, пък и не осъзнах, че това са именно ученици от този същия клас; после разбрах, че били те. Като би звънеца, аз си се запътих към кабинета, пак без да обръщам внимание на шумната група ученици пред директорския кабинет. Нали знаете сега какво е, идат празници, учениците се вълнуват, имат радостно настроение, аз, признавам си, го отдадох на предпразничното настроение, което е на път да обхване всички. Като отидох пред кабинета установих, че вратата е заключена. Реших, че класът може да закъснее, може да и избягал, всичко се случва в тия предпразнични дни. Реших да почакам, да видя какво ще стане, ний, учителите, като ги няма учениците, сме длъжни да почакаме малко, поне 15 минутки. Минаха не минаха пет минути и ето, класът се зададе, воден от една от помощникдиректорките. Отключиха, влязоха, понечих да вляза и аз, приветливо канен от, както ми се стори, зарадваната от нещо, кой знае от какво, помощник-шефка, същата, дето ме съди заради "направилни мисли" в една моя философска книга. Както и да. И като влязох, се почна една, която... не е за описване, ех, защо нямах перото на Шекспир или поне на Данте, та да мога да ви приобщя към това, дето се случи?! Да, ама нямам такова перо и ще се наложи да се мъча с нескопосаните си думи да описвам тази фиеста, този празник за духа, който после се разрази. Великолепни изпълнения имах щастието да чуя! Невероятен дебат! Аз ви казвам, че този клас е на ниво, вие не ме слушахте, ето сега излиза, че съм прав. Аз наистина, не иронизирам, имам чудесни впечатления от този клас, от времето преди близо 2 години, когато им преподавах. Пък после те се пожалваха от мен, а пък народолюбивата ни директорка, без да разговаря изобщо с мен, отне тоя
47 клас от мен и го даде на някакъв външен лектор. Тя направи тогава една грешка, аз направих нужното за да й покажа, че това нейно решение е било грешка, ето, оказа се, минаха две години, и дойде момента администрацията да обере обилните плодове от тази своя грешка. Или, както се казва, да изпие докрай чашата. Аз дори вчера си позволих да заявя, че тия, дето са имали добрината да надробят тази превъзходна попара (или супа), сега трябва да имат добрината и да я изсърбат. Тъй че като учениците сега роптаят уж срещу мен, то всъщност те срещу нещо съвсем друго роптаят, но още не е дошъл момента да осъзнаят това. Ще дойде този момент. Той вече наближи. Ето затова толкова много се радвах вчера. Тия ученици оправдават изцяло доверието ми. Във възторг съм от тях! Искрено заявявам това. А ето сега няколко думи за дебата, който имахме възможността да проведем, това беше един наистина чудесен и много полезен дебат. Първо една ученичка или ученик, не помня точно, категорично заяви, че повече класът не искал "г-н Грънчаров" да бъде техен учител по философия. Затова протестирали и нямало да се примирят той да им преподава философия. Причината: ами защото той бил "охулил" в блога си доброто име на класа, позволявайки си да даде гласност на случилото се в предишния час. И защото бил написал доста "неправилни" неща в своя репортаж, а също и в документите до Педагогическия съвет, които написал. Таман казаха това учениците и нетърпеливата г-жа Стоянова взе думата и добродушно рече: - Ученици, а сега ако обичате кажете, някой от администрацията подбуждал ли ви е да протестирате, да се държите така в часовете на г-н Грънчаров, а, кажете де?! Учениците, разбира се, на този подсказващ, бих казал дори риторичен въпрос в един глас, в хор отвърнаха: - Не, разбира се, не, ний сами си решихме да се държим така, никой не ни е подтиквал, г-н Грънчаров не е прав да мисли така!!! И тук аз вече се включих в толкова милия дебат, но какво казах и как протече дебата трябва да отложа да друг път, щото ако продължа да пиша още, ще закъснея за работа, и ще видя тогава едни дебати. Както и да е, ще продължа скоро. Приятен ден сега-засега! Бъдете здрави и се радвайте на толкова интересния живот, който бълбука около нас във всеки един момент. Идат празници, отпуснете сърцата си, почувствайте духовна лекота: скоро ще дойде великият празник Рождество Христово! Е, съжалявам, че в тия предпразнични дни се налага да описвам подобни събития, но няма начин, щом са се случили, ще трябва да им отдадем подобаващото, длъжното внимание. Да мълчим малодушно, да се престор-
ваме, че нищо не е станало, е унизително. Така аз мисля. Чао засега! (Следва продължение) ЦЯЛАТА РАБОТА Е ОБАЧЕ ДОКОЛКОТО ИМАМЕ СИЛА И ЕНЕРГИЯ, ДА НЕ ГИ РАЗПИЛЯВАМЕ, ДА НЕ СЕ ДЕЛИМ, А ДА СЕ ОБЕДИНЯВАМЕ – С ОГЛЕД ДОБРОТО НА СТРАНАТА, НА НАЦИЯТА!
Току-що публикувах в блога си „матр`ьял“ под заглавие Браво на всички уморени, но не спиращи да излизат всеки ден на протест! Респект! и един ранобуден като мен гражданин – сега е 4.36 минути в ранната утрин, а защо съм станал токова рано след малко ще обясня писмено – написа нещо, което ми даде повод да изразя една своя позиция; държа тя да стигне до повече хора, ето, публикувам нашата обмяна на реплики по важен по моя преценка въпрос в съвсем отделен постинг: Мартин Сечков каза: Г-н Грънчаров, отново сме на кръстопът. Кого да подкрепим? Движение 22 септември, където са личности като д-р Канов, Евгений Михайлов, Теодора Димова, Методи Андреев, Александър Кипров, Едвин Сугарев и прочие – все хора, които нито имат комунистически произход, нито някога са колаборирали с БКП/БСП или реформатоския блок, където е бившият заместник на Станишев в първата Тройна коалиция, Даниел Вълчев, снахата на Пръмов, синът на Величко Минеков, казионен скулптор и народен представител в последните два комунистически парламента? Ангел Грънчаров каза: Г-н Сечков, моля обаче да не се спекулира: и повечето от тия, дето си ги представяте съвършени и непорочни като ангелчета или като девици, не са цветя за мирисане, изпълняваха доста мръсни поръчки навремето, но да не си дирим кусури – щото безгрешни хора на тази земя няма. Или Вие смятате, че има, че трябва да ни управляват светци – или непорочни девици?! Е, няма да стане, няма как да стане, такива свръхизисквания са неприложими. Цялата работа е обаче ние, гражданите, дясномислещите хора, да сме си на мястото и да си изпълняваме ролята: да не позволяваме на властващите, които и да са те, да правят зулуми и злоупотреби с власт, в ущърб на народния и човешкия интерес. А това, че на някого било „вината“, че бил носил фамилията „Пръмова“, че еди кой си
бил „виновен“ за това, че баща му бил знаменит скулптор, поради което бил включен в театралния „парламент“ преди 1989 г., или трети, че бил човек на Царя, и затова бил преди време част от едно небезгрешно правителство, това да са „греховете“ на тия хора. Повтарям, няма как да ни управляват непорочни ангелчета, „девици“ и „безгрешници“ като Сугарев, мисля, че и Вие ще се съгласите с това, нали все пак не бива да разправяте приказки за деца, нека да се държим сериозно. Цялата работа е обаче доколкото имаме сила и енергия, да не ги разпиляваме, да не се делим, а да се обединяваме. С оглед доброто на страната, на нацията! Всичко, що е проевропейско в този момент, следва да се обедини! Всичко, що е антипутинско, антиимперско, имам предвид що е против попълзновенията на кагебистката Империя, намираща се на североизток от нас, следва да се обедини! Даже ще кажа още нещо, аз, безпощадният критик на недъзите на управлението и грешките на Бойко Борисов: даже и Б.Борисов следва да бъде подкрепен, стига да се окаже, че е проевропейски настроен, стига да сме сигурни, че е готов тепърва да работи за дългосрочните интереси на страната и на нацията! Всички, що сме проевропейски и антикагебистки настроени, следва да си подадем ръка, разбирате ли ме? Стига да се делим, щото доникъде няма да стигнем! И тия, дето ни делят, дето се мъчат да ни противопоставят, без да искат правят услуга на ония сили, що са за ново поробване на страната, за превръщането й в протекторат на имперска Русия. В това аз виждам смисъла и потребния ни начин на мислене, отговарящ на духа на времето, в което живеем. Дано ме разбрахте! Пардон, че се наложи да се изкажа по-дългичко! Мартин Сечков каза: Чудесен отговор на моя провокативен въпрос. Показахте висока класа! Наистина. Да бъдем заедно – това е! Ангел Грънчаров каза: Споделям, че трябва да сме заедно, без да се взираме в кусурите си, щото имат и добри черти ония хора и политици, които споделят с нас общи ценности, нищо че били не знам си какви си някога; това, което е истински същественото, са ценностите, които ни обединяват в една мислеща и търсеща благотворен изход за страната дясна общност, а всичко друго са подробности. Да не зацикляме на дреболиите и подробностите, а де се обединяваме на основа на главното – това иска от нас настоящия исторически момент. Да бъдем на висотата на ония исторически повели, които времето ни поставя – за да не се издъним в този решаващ бъдещето на страната и нацията момент – ето това се
48 иска според мен. Радвам се, че и Вие го разбирате и споделяте! БРАВО НА ВСИЧКИ УМОРЕНИ, НО НЕ СПИРАЩИ ДА ИЗЛИЗАТ ВСЕКИ ДЕН НА ПРОТЕСТ! РЕСПЕКТ!
Snezhana Milanova-Gurov: Браво на всички уморени, но не спиращи да излизат всеки ден на протест!!! Респект! Изображение: Протестна мрежа, Ден 186 КРАТЪК КОМЕНТАР: И от мен – респект и дълбок поклон! НЕЗАБАВНА И БЕЗУСЛОВНА ОСТАВКА! ЧЕСТНИ ИЗБОРИ! ЧЕСТНО УПРАВЛЕНИЕ НА СТРАНАТА! декември 18, 2013
Съм с вас. Подкрепям ви, гордея се, че ви има. Съгласен съм с всяка ваша оценка и дума! Що за морал, съвест и що за ненормални разуми имат Цветлин Йовчев, Чобанов и останалите министри, щом игнорират и не се съобразяват с мнението, оценките, исканията на най-светлите, на най-съвестните и на най-силните умове на страната – и настояват тяхното лично, тясно-партийно И ЛИЧНО ЗАИНТЕРЕСУВАНО мнение да е меродавното и законното, подкрепяно от най-слабоумните и от найретроградните интелекти на същата ни страна, да не споменавам името, културата и умственото ниво на онези хорица, докарани като добичета в София да правят контрапротеста под строй. Позор за такива наемници на битата и пребита социалистическа кауза! Наемници на небитата, непребита и недоубита ченгесарско-комунна, родово-общинна и свинско-чревна олигархия у нас. Незабавна и безусловна ОСТАВКА! Честни избори! Честно управление на страната! 2013.12.17г. Владимир Петков-Трашов ЗАБЕЛЕЖКА: Изображението Протестна мрежа
е
Vladimir Dulov каза: Нещо пак Костов ги уплаши и всички дружно започнаха да лаят. От името му се будят в студена пот. 12 години не е на власт, но всява ужас сред цялата червена сган!
на
ПО РЕАКЦИИТЕ НА ЧЕНГЕТАТА И НА ТЕХНИТЕ МЕДИЙНИ МЕРЗАВЦИ АЗ СИ СВЕРЯВАМ „ЧАСОВНИКА“, ТОВА ЗА МЕН Е НАЙ-ТОЧНИЯТ И БЕЗПОГРЕШЕН ОРИЕНТИР 17 декември 2013, вторник
По публикацията Пак питаме: хей, управляващите, хей, мафиоти – нима съвсем не ви е срам?!, в която всъщност моя милост публикува дума по дума т.н. Отворено писмо от Ранобудните студенти до управляващата клика, се е получил през тази нощ коментар от редовния читател на моя блог г-н Петков-Трашов, с когото изцяло съм съгласен – подобно на това както съм съгласен изцяло с всички до едно твърдения във въпросното писмо на ранобудните студенти; ето какво пише г-н Петков-Трашов: Браво, колеги! С цялата си душа, със сърцето и с разума си – съм при вас!
чивост; той има заглавието „Голямата тайна на Костов! Командира баш шеф на агентите от ДС!“ и е публикуван в милиционерския сайт razkritia.com. Няма няма и хоп, ето ти, ти навират в очите тая публикация. Дори и сега, когато Костов се оттегли от активната политика и се захвана с научни изследвания върху ситуацията в България, той пак е трън в очите на ченгетата и на техните платени медийни и интернетни пачаври. Та по повод на това тия дни реших да хвърля едно камъче в блатото, та да изследвам какви ще бъдат реакциите на вечно бодрата, будно стояща на поста си и винаги дежурна, готова да прави какви ли не мерзости ченгесарско-оплюваческа антикостовистка гнус. Написах ето какво, написах нещо непоносимо по предизвикателността си, а пък после го допълних ето как, с оглед спектакълът да е на висота: Ченгесариатът не се умори да плюе по Костов… явно има за какво! Да живей Костов, нашият нов Стамболов!
От доста време сред щатните оплювачи на Костов един пасквил обикаля и се препоръчва да се чете с особена настой-
Ангел Грънчаров каза: Явно има за какво да ги тресе таваришчите! Което е найчудесния атестат за Костов, по-добър от този – сполай му кажи! Апропо, за мен критерият е този: кого мразят и плюят ченгетата от ДС и техните медийни пачаври. Ако някой е много плют от тях, а Костов е най-плютият, той мигновено ми се издига в очите. Ако тия същите почнат да хвалят някого, да го лансират, мило да му гледат в очите когато го разпитват, примерно както агент Димитър (Кеворкян) гледа събеседниците си когато ги е докарал със задача да оплюят Костов, то същия този на мен мигом ми става отвратителен. Послушайте ме, този е най-точният и сигурен критерий, по реакциите на ченгетата и на техните медийни мерзавци аз си сверявам, както се казва, „часовника“, това за мен е най-точният и безпогрешен ориентир. По тази именно скала Костов, който е най-плютият от медийните мерзавци и от техните ченгесарски господари, дето им дърпат каишката и верижката, Костов заема най-високо място в класацията ми на добрите български политици и държавници. Щото е издържал проверката на самия живот: него именно го разкостиха именно тия медийно-ченгесарски мерзавци, които, разбира се, изпълняваха платени от Москва поръчки, щото Костов, подобно на друг велик български държавник, именно Стамболов, беше и още е трън в очите на североизточната Империя, от която той ни освободи за сетен път.
49 И това, разбира се, е неговият найголям „грях“, който кагебисто-ченгесарите никога няма да му го простят. Това е положението, този е критерият, тази е истината. Така виждам нещата аз…
Семейство Иванови: Не си въобразявайте нищо повече от това, което виждате... ЗА ТРЪНИТЕ, ЗАБИТИ В КЪРВЯЩИТЕ НИ СЪРЦА...
ПАЗЕТЕ СЕ ОТ "МАЛКИТЕ ХОРА", ОТ ХОРАТА С ДРЕБНИ ДУШИ – И ОТ ХОРАТА С МИЗЕРНИ СТРЕМЕЖИ
„Онзи, който няма какво да губи, може да спечели всичко, а човек без чувства не може да бъде наранен.“ „Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние – когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.“ Колин Маккълоу, „Птиците умират сами“ „Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите на пътя.“ Колин Маккълоу, „Птиците умират сами“
"Пазете се от хора, които се опитват да омаловажат вашите стремежи. Малките хора винаги правят това, а истинските великите хора ви карат да се чувствате така, сякаш вие също можете да станете велики." Марк Твен КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Пазете се от "малките хора", от хората с дребни души. Човекът е такъв, каквато е душата му. Малки са душите на хората, които имат нищожни и мизерни стремежи. По това какво искаш може да се измери "големината" на един човек. Истински великите хора искат онова, което си заслужава да искаме... ЕДНА МИСЪЛ НА САРТР, ПОДБУЖДАЩА НИ КЪМ ДИСКУСИЯ 16 декември 2013, понеделник
ПАК ПИТАМЕ: ХЕЙ, УПРАВЛЯВАЩИТЕ, ХЕЙ, МАФИОТИ – НИМА СЪВСЕМ НЕ ВИ Е СРАМ?! „Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме и това е. Като в старата келтска легенда за птичката с трън, забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе – нещо отвътре я тласка. А ние, хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че попрекрасна светът не е чувал. Нали виждаш? Сами си забиваме тръните и даже не се питаме защо. Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава.“ Колин Маккълоу, „Птиците умират сами“ Цитат от страницата УЧИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРИЯ И ОЩЕ:
"Нещата са изцяло такива каквито изглеждат и отвъд тях… не съществува нищо." Жан-Пол Сартр ДОБАВКА С ОГЛЕД ЕВЕНТУАЛНО НАЧАЛО НА ДИСКУСИЯ ПО ВИЗИРАНИЯ ПРОБЛЕМ:
“Той е просто мъж. Ти си същият – огромни мъхнати нощни пеперуди, които се блъскат до полуда за някакъв си пламък зад стъклото, толкова прозрачно, че очите ви не го и забелязват. А когато най-сетне налучкате пътя и влетите в пламъка, изгаряте и падате мъртви. А през цялото това врене в нощната прохлада е имало и храна, и любов, и нежни пеперуди за вас. Но виждате ли ги вие, искате ли ги? Не! Все за този огън – втурнали сте се като обезумели, докато изгорите в него!” Колин Маккълоу, „Птиците умират сами“
декември 18, 2013
Отворено писмо от Ранобудните студенти до управляващата клика Шест месеца протести и два месеца окупация. Може ли някой да каже, че не сме пробвали по демократичния път? Ние ритахме и дърпахме загражденията. Не носим маски и не бягаме от отговорност. На НАС ни писна от вашето безобразие. От снощния сблъсък с полицията направихме един извод – нейните действия стават все по-неадекватни и понеадекватни. Имаше удряни, имаше задържани. Няма да се изкарваме жертви, а ще бъдем обективни. Освен тези, които си позволиха да посегнат с палки имаше и полицаи, които проявяваха разум. При сблъсъците се позадържаха и казваха „извадете момичетата назад”. Но до там. Полицията била толерантна с протестиращите? Бихме искали да напомним, гледайки събития преди тези протести, че ние сме толерантите в случая. Неадекватно беше да ни избутват в тясна уличка, пълна с паркирани по тротоара коли. Улицата крещеше „коли по тротоара може, хора по пътя не може”. Показателно. Неадекватно беше да ни правят на кайма, за да може Цветлин да
50 си допие виното. И там имаше бити, бяхме смазани, но не бяхме пребити. Там, в тясната уличка, се случи нещо далеч по-страшно. Бяха нарушени всичките ни граждански права (по българското и европейското право) от хората, които трябва да ги защитават и осигуряват. Толкова за снощи. Обръщаме се към т.нар. политици. Пак питаме: Не ви ли е срам?! Не ви ли е срам, че превърнахте държавата в една болезнено тъжна пародия? Излязохте ли веднъж да видите на какво е заприличала фасадата на Парламента? Домати, яйца, зеле, маруля, боя – салата. Давате ли си сметка, че за шест месеца, пред българския Парламент: се пи кафе, стоя летяща чиния на извънземни, чакаща да си ви отведе; имаше картонени танкове, бели автобуси и линейки; имаше болен „Волен“; Мая беше пусната да се поразходи от кашон; човек си донесе тоалетната чиния; имаше плаж, на който хората бяха по бански, чехли и хавлии, а децата се къпеха и какво ли още не. Пред БЪЛГАРСКИЯ ПАРЛАМЕНТ. Погребахме „Свободата“, погребахме „Парламента“, върнахме ви „Прехода“, Некрошарски подаде оставка и изгоря пред новоизградената „Берлинска стена“. Шест месеца на задни входове и задни изходи, на бели автобуси и черни коли, на полицейски кордони и железни ограждения, на лъжи по медиите и нелепи обяснения. За шест месеца станахте за смях пред целия свят. България стана за смях пред целия свят – заради вас.
дъната и единственото, което правите е да дълбаете още по-надълбоко? Цветлине, Чобанов – всеки път ще е така! Няма да имате мира. За всички се отнася това. Пацо, ОСТАВКА! Писна ни. Писна ни да ни игнорирате, защото сме мирни. Писна ни да говорите глупости по медиите. Писна ни да ви слушаме идиотиите в пленарната зала. Писна ни да гледаме как едната клика се кара с другата кой да вземе залъка на народа. Вие не сте политици. Вие нямате език на политици. Нямате държание и съзнание на политици. Вие сте просто елементарни селски бейове. Нищо друго. Мястото ви не е там и ние НЕ ВИ ИСКАМЕ. Махайте се! Оставете ни да дишаме! Махайте се! Пречите на светлината в края на тунела! Долната лъжа, че българската държава ще се разпадне ако си дадете оставката замазва единствено и само вашите и без това окаляни очи. Тази държава я е имало и ще я има далеч преди и след вас! И тя няма нужда от вас. Ходете си!
ПРОТЕСТИТЕ ЗА ИСКАНЕ НА ОСТАВКАТА НА НАЙ-АМОРАЛНОТО И БЕЗСРАМНО БЪЛГАРСКО ПРАВИТЕЛСТВО ПРОДЪЛЖАВАТ
Ранобудните студенти РАДВАЩО Е, ЧЕ РАЗУМНО МИСЛЕЩИТЕ БЪЛГАРИ В ТОЗИ ИСТОРИЧЕСКИ МОМЕНТ ВСЕ ПАК СА МНОЗИНСТВО, И ТО НЕМАЛКО!
НЕ ВИ ЛИ Е СРАМ?! И за какво? За какво работите вие? Имате ли обединяваща национална кауза, която да защитавате и която да легитимира упоритото стискане на властта? Чувствате ли „подкрепата на народа”, изнизвайки се всеки път отзад и то благодарение на дебели полицейски кордони? Дойде ли някой по свое желание да ви покаже подкрепа? Въобще – има ли някой, който би излязъл във ваша подкрепа, ако не е заплашен/извикан/платен? За кого продължавате да стоите там, когато никой не ви иска? Докога ще използвате българската полиция за лична охрана? Не ви ли е срам, че тези хора от шест месеца не могат да се приберат, не са карали нормална смяна? Не ви ли е срам, че както нас и тези хора няма да карат празници, единствено и само защото вие сте решили да стискате властта на всяка цена? Или извинението ви е „това им е работата”? Не, не е! Работата им е да пазят обществения ред. Питаме – кой е обществото? Ние или вие? Давате ли си сметка, че пратихте България в дъното на
41% от българите желаят бърза, незабавна оставка на правителството, а още 39% искат оставката му най-късно до март (евроизборите са през май). Общо това прави 80% които желаят оставката на правителството. Само 19% желаят правителството да изкара мандата си. Източник: "Алфа рисърч". Кирил Кирилов КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Радващо е, че разумно мислещите българи в този исторически момент все пак са мнозинство, и то немалко! Само като мислеха разумно ако и да действаха разумно, т.е. всички да излизаха на протеста, цена нямаше да имат! :-) Щото досега отдавна правителството на Орешарски-Олигарски щеше да бъде забравено, ала не би...
Точно шест месеца: ден 184-ти!!! КРАТЪК КОМЕНТАР: Браво, юнаци! Браво, свободолюбиви българи-европейци! Поклон! Истината е с вас, а тя винаги
51 тържествува! Ще победим! България ще я има! А мерзавците, дето сега ни управляват, ще си отидат опозорени! Снимка: Stoyan Pavlov с Бебо Халваджиян НЕКА В НАВЕЧЕРИЕТО НА ПРАЗНИКА ДА ПОМИСЛИМ И ПОГОВОРИМ ЗА НАЙВАЖНОТО И ЗНАЧИМОТО: ЗА ОНОВА, КОЕТО УКРЕПВА И ДАВА ЗДРАВИНАТА НА НАШИЯ ДУХ!
твен и необятен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не помалко тайнствена вселена, предизвикваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия.
Заповядайте и вие, пловдивчани, на събитието! Брой 24 на в-к ГРАЖДАНИНЪ, последен за 2013 година, излезе от печат и утре ще бъде в ръцете на абонатите си 15 декември 2013, неделя
Книги с отстъпка и с АВТОГРАФ
От живия човек се иска найвече това: да не допусне душата му да се превърне в пустиня, в която всички извори са пресъхнали. Напротив, той е длъжен да създава и поддържа великолепието, многообразието, растежа, цъфтежа, плодоносността и въобще живота на ефирната духовна субстанция, каквато представлява човешката душа. И особено душата на развития, на достигналия до себе си човек, душата на здравата и богата личност. Изкуството на живота, което единствено може да ни въведе в неговата пълнота, пряко зависи от изкуството на самопознанието, в чиито тайни са посветени най-вече философията и разбиращата съвременна психология, пронизана изцяло от философски дух. Моята съзнателно избрана задача е да помагам на опитващия се да разбере себе си човек...
Подкрепа: Познай самия себе си! Душата на човека е свят и дори вселена, в която пътешествията са не по-малко вълнуващи от междузвездните галактически одисеи с космически кораб – стига тези последните да бяха възможни. И ако извън нас съществува един величес-
городен жест, но и РЕАЛЕН, действен принос за бъдещето на България.
Ако по някакви свои подбуди желаете да подпомогнете този блог и издаването на новото списание ИДЕИ можете да изпратите дарение на следната банкова сметка. Инвестиция от този род в културата и образованието на младото поколение e не само бла-
Можете да придобиете всяка от моите книги, излезли през последните години, с автограф от автора и с отстъпка 20% ако дадете заявка за това на имейла angeligdb от abv.bg Ще получите поръчаната книга с наложен платеж по пощата. Разходите по доставката са за моя сметка. Вашите пари ще отидат за издаването на следващата книжка на списание ИДЕИ. По този начин ще станете техен спомоществувател – и ще подпомогнете духовната култура и образованието на българската младеж.
52 моя Channel в YouTube. Каналът HUMANUS в blip.tv Линк за онлайн гледане на Пловдивска обществена телевизия
●ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТ HUMANUS (консултации, психотренинг, психоанализа, курсове) ●Дневникът на един ГРАЖДАНИНЪ (онлайн-изданието на в-к ГРАЖДАНИНЪ) ●ГРАЖДАНСКА TV СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ (моят резервен видеоблог) ●ДНЕВНИК ФИЛОСОФА (моят рускоезичен блог) ●Учебният блог на философа Ангел Грънчаров (първи вариант) ●АКАДЕМИЯТА (първи вариант)
Посетете според интересите си и другите ми блогове:
Персоналната телевизия на бъдещето:
Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник ●Angel.G-TV – видеоблогът на Ангел Грънчаров (първият български видеоблог) ●HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров (основен текстови блог)
Свободното избиране на клипчета, музикални или авторски, съдържащи коментари или лекции, включени в програмата, може да става ТУК. Гледай също и
Център за развитие на личността:
●СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ (учебен блог за студенти и ученици)
Издава: Център за развитие на личността HUMANUS, основан през 1994 г. Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488