Vestnik GRAJDANIN br. 11 2013 by Ангел Грънчаров

ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 11, ГОД. 5, 2013, 1 ЮНИ, СЪБОТА, Ц.2 ЛВ.

Из Юрген Рот: Новата българска трагедия Случващото се сега е трагедия не само за българите. Това е трагедия за цяла Европа. Новото правителство може да води страната само в една посока – към Кремъл на Путин. Това заявява пред Дойче веле в четвъртък германският разследващ журналист Юрген Рот. Според германския журналист, на този фон европейската членка България може да върви само в една посока – към Кремъл на Путин. "За което има достатъчно признаци. За съжаление от това най-много ще страда българският народ, нагледал се на корупция и шуробаджанащини", казва Рот. Той подчертава, че новото правителство с мандата на социалистите е звездният час на Кремъл: "Сега, когато неговите подставени лица вече имат думата в България, можем да очакваме да бъдат реанимирани проектите "Южен поток" и АЕЦ-Белене – в полза на "Газпром"." (Следва на 2 стр.)

(Грешката в изписването на фамилията на премиера Орешарски е умишлена, неслучайна!) Блазе ви, българи, намерихте си пак майстора, умници! Продължавайте все така да гласувате тъпоумно – или изобщо да не гласувате... От медиите: „Няма непредставен олигарх в предложеното правителство, коментираха неофициално социалисти след като номинираният за премиер Пламен Орешарски обяви списъка с министрите, договорени между БСП и ДПС.”, се казва в коментар на Полина Паунова в сайта Медиапул, а пък един анонимен коментатор нарече новата тройна коалиция между БСП, ДПС и АТАКА ето как: ТРАЙНАТА КОАЛИЦИЯ. Дано не е прав, че тръпки ме побиват какво може да стане ако се окаже прав! (Следва на 2 стр.)

2 БЪЛГАРИ, ЧЕСТИТ ДА ВИ Е КАБИНЕТЪТ “ОЛИГАРСКИ”! (От 1-ва стр.)

Чудна работа: за първи път от много години съм съгласен изцяло със статия на другарката Велислава Дърева, ето с тая статия: Елегия за бистришкия тигър.

Твърдят, че първото, което ще направи кабинетът по предложение на новия министър на външните работи щяло да бъде да върнат на служба хората на ДС в дипломатическите представителства. Ако ГЕРБ изобщо махна някой де, което е доста съмнително според мен... НОВОТО ПРАВИТЕЛСТВО В СОФИЯ ЩЕ ВОДИ СТРАНАТА САМО В ЕДНА ПОСОКА – КЪМ КРЕМЪЛ НА ПУТИН (От стр. 1) Юрген Рот изтъква, че българските социалисти представляват една корумпирана и мафиотска политическа клика, която не мисли за интересите на българските граждани, а само за това как да задоволи своите собствени егоистични властови амбиции.

... България е парализирана от апатия, а онези, които ще прекарат следващите няколко години във властта, ще печелят от това. "Случващото се сега не е само национална българска трагедия, това е трагедия за цяла Европа", заключава Рот пред Дойче веле. ПОРАЗИТЕЛНА БЛИЗОСТ С ВЪЗПРИЯТИЯТА НА ДРУГАРКАТА ВЕЛИСЛАВА ДЪРЕВА! май 30, 2013 Попадам тая сутрин на някаква статия и без да видя името на автора й я прочетох. Добра статия, верни мисли, добре написана. Поинтересувах се кой ли пък е авторът. Гледам и не вярвам на очите си: Велислава Дърева я е написала!!! Удивен от тази съвместимост на мислите и на оценките, която за мен е голяма загадка, бързо написах във фейсбук следните думи, които могат да бъдат унизителни за мен, но предпочитам честно да си призная за тоя крайно любопитен феномен:

Какво ли е станало? Да не сме се върнали в годините преди 1989-та?! Има нещо, което да обясни тая “перверзна близост” между комунист и антикомунист като мен, какво ли е то? От 1989-та насам не е имало случай с другарката Велислава да мислим по един и същ начин за нещо, а ето, сега се оказа възможно! Не мисля като Сугарев или като Методи Андреев, а мисля като Дърева – как е възможно това, какво се случи, та да произлезе от него тоя невероятен за мен самия факт?! А ето сега един откъс от тази така поразила ме статия, написана наистина от правоверна комунистка, но – внимание! – мислеща; дали това, прочее, не ни сродява с другарката Дърева (?): „Аз моята история съм я написал, та написал. Не могат да ме уязвят с нищо. От мен зависи да направя председател на парламента, премиер. Под нулата съм тръгнал. Това никой не може да ми го вземе. Гледах днес от балкона на парламента и отчетох, че самичък съм направил толкова много. Самичък. Цяла партия. Апарат огромен…” Тъй промишляваше Той, надвесен от парламентарния балкон, който в оня блажен, исторически момент наподобяваше златна колесница, понесла Него – Триумфаторът. Тази невидима триумфална колесница се носеше над кипналите овации на преторианците, предвождани от магистрати и сенатори, подир тях – каруци, натежали от електорални трофеи, най-накрая – три синджира знатни партийни военнопленници, които вече чуваха властния глас „Понеже сте истински престъпници – на колене!”. Такава божественост струеше откъм парламентарния балкон, стенещ под тежестта на Демиурга, на Създателя, на Твореца, който сам-самичък, ей тъй, бръкна в нищото и от всемирния хаос сътвори една желязна, непобедима гвардия, която помете всичко по пътя си. А наоколо пърхаха възбудено една орда ласкатели, лакеи и медийни мажоретки, които обожествиха неговия десен глезен, сакрализираха неговия ляв менискус, и в

пристъп на обилно дитирамбене викаха като едни весталки „Грабвай секирата!”. Беше славното лято на 2009-а. Обаче дойде горчивата пролет на 2013-а. „Те (Станишев и Местан) дори не се обадиха да ни поздравят като първа политическа сила. Ако те го бяха направили, аз щях да им гласувам един глас да направят правителство, само да не се излагаме пред Европа. Така почва статията на Дърева. Останалото си прочете сами. Доживях и до тоя срам: да цитирам в блога си статия на комунистка! Какво да се прави: болни времена живеем, всичко се е объркало… ЕТО ГО НОВИЯТ "НРАВСТВЕН" СИМВОЛ НА БЪЛГАРСКИЯ МУТРО-ПАРЛАМЕНТ

Из От мутрьошката изскочи неваляшка, Автор ИВО ИНДЖЕВ ... Българските медии имат шанса да изкупят донякъде вината си за това, че с действията и бездействието си допринесоха през годините за това днес да се намираме в срамната ситуация на точно такъв състав на народно представителство. За целта просто трябва по-често да показват Делян Пеевски – особено в акция, когато крещи (каквото и да било). Това е начин да изтрезнеят всички, които си мислят, че са гласували за нормално управление. (Иво Инджев) ЗАБЕЛЕЖКА: Заслужава си да се прочете цялата статия. Заглавието обаче на тази публикация изобретих аз, А.Г. Ето и мнението на един коментатор: "Делян Пеевски олицетворява създадените от политическо-олигархичната мафия орки, чрез които задкулисието държи за гърлото българското общество." (SARDANAPAL). Моя милост се въздържа засега от повече коментари, щото казаното е предостатъчно...

3 ИДИОТСКИ ЧАЛГА ИЗСТЪПЛЕНИЯ У ПАРЛАМЕНТО

Поради заболяване на главния редактор и на издателя си (в оня период, началото и до средата на април) с голямо закъснение излязоха бр. 8 и бр. 9 на в-к ГРАЖДАНИНЪ, които тия дни ще бъдат отпечатани, та да бъдат разпратени по библиотеките и също така на абонатите си...

тено ми от Лондон, и по-долу е моят отговор; от само себе си се разбира, че бях длъжен да запазя анонимността на този човек, тъй като той няма как да знае какво съм замислил – а и защо съм го замислил така; но вярвам, няма да възрази като узнае, щото има неща, за които следва да сме способни да направим всичко:

ДОПИТВАНЕ ДО ПРИЯТЕЛИТЕ НА СПИСАНИЕ ИДЕИ ОТНОСНО ОФОРМЯНЕТО НА КОРИЦАТА НА НОВИЯ МУ БРОЙ 29 май 2013, сряда ИЗЛЯЗОХА БР. 8 И БР. 9 НА В-К ГРАЖДАНИНЪ, КОИТО ТИЯ ДНИ ЩЕ БЪДАТ ОТПЕЧАТАНИ, ТА ДА БЪДАТ РАЗПРАТЕНИ ПО БИБЛИОТЕКИТЕ И СЪЩО ТАКА НА АБОНАТИТЕ СИ 29 май 2013, сряда

Марк Аврелий, императорът-философ, който разви така бляскаво идеите на стоицизма. Как смятате, дали да не сложим неговото изображение на корицата на новия брой на списание ИДЕИ, който подготвяме в момента? ДА ПАЗИ ГОСПОД В НАШЕНСКИТЕ УСЛОВИЯ ДА СИ ЛИЧНОСТ, ТО СИ Е СЪЩИНСКА ПРОКОБА: ДОКАТО НЕ ТЕ РАЗКЪСАТ И ЛИКВИДИРАТ НЕ МИРЯСВАТ! 30 май 2013, четвъртък Вчера получих писмо от мой бивш ученик. Отговорих му обаче твърде провокиращо, интересна ми е реакцията му на моя отговор, искам нещо да науча относно нашия прословут "български характер"; позволих си да си направя един интересен според мен тест. Ето сега началото, "постановката" на това изследване, а пък публикацията му тук, в блога, е оправдана, както се казва, за науката се искат някои жертви. И не само за науката де, щото този тест касае нещо много по-голямо и значимо: нашите ценности, отношението ни към морала, към свободата, личността, духовното и прочие все такива базисни, кардинално важни неща. Ето сега самото писмо, изпра-

Здравейте, с интерес изгледах едно от видеа-та Ви в YouTube и със задоволство си спомних, че такъв умен и талантлив човек ми е преподавал по философия в ТЕТ-а в Пловдив. Мисля че беше между 9ти и 10-ти клас. Аз съм от випуск 2006 – Съобщителна техника! И след като изгледах няколко от видеата с Вашите размисли, много от тях много ми допаднаха и презрях моментите, в които сме бягали от часовете по Философия, а сега съжалявам за това – но всеки плаща грешките си на младостта. Сега с удоволствие бих заплатил дори за да присъствам на някоя от Вашите лекции. В момента работя като програмист в Лондон и само мога да се гордея, че преди години съм бил обучаван от личност като Вашата! :-) Нямам нищо специфично за казване – просто исках да изкажа уважението си към Вас. Все още ли преподавате в ТЕТ-а? Това е личния ми сайт - ... Отвърнах му ето как: Здравейте, драги г-н К., Не мога да скрия, че Вашето писмо ме накара да се почувствам изключително приятно; всъщност ние, хората, които сме се отдали на образованието, на личностното изграждане на младите хора, разбираме, че сме полезни и че правим нещо добро едва в минути като току-що преживяната, в която някой човек ето като Вас изказва благодарността и признателността си; такива минути показват, че ненапразно работим, че има някакъв ефект от усилията ни, които иначе нашето неблагодарно общество сякаш съвсем не цени. Както и да е, исках просто да кажа, че ми стана много приятно, че сте ми написал това писмо, благодаря Ви за добрите думи и за доставената радост! Да, аз все още работя в гимназията, в която Вие сте учил – да видим докога ще е, защото напоследък хем съм доста често болен, хем, от друга страна, оказа се,

4 новото ръководство на гимназията, кой знае защо, в последните години сякаш видя като своя основна задача по всякакви, дори и най-недостойни начини или да ме уволни, или да ме принуди сам да си взема шапката и да си тръгна. Или пък да ме разболее, да ме доведе до състояние да не съм годен да изпълнявам служебните си задължения. Да, знам, невероятно е, знам, че Ви звучи крайно чудато, но наистина аз в последните две години бях подложен на невиждан тормоз от това ново ръководство; то не можа да оцени нито една от моите иновации, насочени към това щото обучението по философия, което провеждам, да бъде на нивото на найсъвременните и също така световни изисквания и постижения. Бях наказван с дисциплинарни наказания, бях принуден да пиша безброй обяснения, бях подложен на такъв административен тормоз и дори терор, какъвто не съм си представял, че е възможен в наше време; ала ето, уви, това било възможно. В резултат така рязко се влоши моето здраве, че много пъти постъпвах в болница, а пък в последните месеци даже преживях тежка, черепно-мозъчна операция (аз съм писал за това в блога си, а скоро ще излезе като книжка и моят БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, в който съм събрал записките си в болницата), слава Богу, тъй да се рече, засега "прескочих трапа", но тепърва ще бъда в продължителен отпуск по болест за възстановяване от операцията. Извинявайте, че Ви занимавам с това, но наистина съм много обиден от едно такова отношение на това ново ръководство (директорка стана една бивша колежка, преподавателка по български език, която няма начин да не познавате, тя е много възможно и да Ви е преподавала навремето!), затова и, тъй да се рече, си "изплаках" мъката пред Вас. Разбира се, аз съм борбен човек, целият ми живот мина в борба с такива самозабравили се администратори и смятам, че особено в днешни условия едно такова волунтаристично и антихуманно поведение по никакъв начин не трябва да бъде оставяно без противодействие. Да пази Господ в нашенските условия човек да е личност, това е същинска прокоба: докато не го разкъсат и ликвидират не мирясват! Както и да е, много е жалко, че се получи така, но това са, явно, явления на нашето болно време – и също така са феномени на нашето болно общество, което все още не е овладяно от толкова потребното ни съзнание за безбрежните хоризонти на свободата, поради което и все още толкова си страдаме. Чудесно сте направил, че работите и живеете в Англия, желая Ви да постигнете там мечтите си! Ситуацията в нашето училище и в образованието в страната като цяло е твърде тежка, но това е отделна голяма тема, по която също много пиша в блога си. Заповядайте, идвайте в него, коментирайте, вярвам, че ще можем да сме си взаимно полез-

ни! За мен, като жертва на административния произвол, за който Ви писах по-горе, в момента само гласността, пълната публичност е единственото оръжие, от което без никакви скрупули се възползвам; понеже, знайно е, само истината ще ни направи свободни – по думите на Спасителя. Желая Ви много успехи не само в живота като цяло, но и във Вашата професионална и личностна реализация! Бъдете все така дързък в битката за пълноценен живот! С поздрав: Ангел Грънчаров НОВИЯТ НИ СПАСИТЕЛ И ОПРАВИТЕЛ: ГОРКО НИ, НЯМА ПРОКОПСИЯ ОТ ТИЯ ЧЕРВЕНИ ДЯВОЛИ!

ВОЖДОВЕТЕ НА УПРАВЛЯВАЩА НИ КРАДЛИВА ТАЙФА: ДУПЕ ДА НИ E ЯКО ТОЯ ПЪТ!

АКО ВИНАГИ ИЗБИРАХМЕ ЛЕСНИЯ ПЪТ КАК БИХМЕ СЕ НАСЛАЖДАВАЛИ НА ПОБЕДИТЕ? май 28, 2013 Отдавна не бях посещавал сайта на Центъра за развитие на личността, ето днес ми се удаде такъв повод. Открих сред коментарите там два твърде интересни: една госпожа първо под темата 2.Как се става “психолог”? (от онлайн-публикацията на моята книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ) и след това под темата 5.Как се прави психоанализа? е написала своите отговори на формулирани от самата нея въпроси; ето какво се е получило, то, прочее, е добра основа за дискусия по тия въпроси, в която, ако има желаещи, с удоволствие бих участвал:

2.Как се става “психолог”? 1. Дръзките идеи са част от нашето желание да си обясним нещата за себе си. Все още няма ясно и точно обяснение дали мозъка отделя секрет, които да влияе на психиката ни. В живота има много загадки без отговор дали ние сме най-голямата никои не би могъл да каже с точност. 2.За себе си мога да кажа, че човека и неговата психика са една необятна вселена, в която намираш все нови и нови звезди. Това позволява на хора като мен постоянно да търсят и да се развиват, обогатявайки себе си и хората, с които работя.

3. Много често слушаме за минали животи на различни хора. Склона съм да вярвам, че душата наистина не е материална. Какво обаче се случва след раздялата и с материалното тяло не бих могла да кажа. Логиката е тя да се прероди под различна форма, но това не е доказано, а е само хипотеза. Една от многото, в които сме склонни да вярваме. 4. Мястото на душата за мен предстои да бъде открито. И като имаме предвид, че не я свързваме с материалното предполагам, че тя е в цялото тяло. Смятам, че някои от болестните състояния се дължат именно на това. Дисхармония на вътрешния аз – душата. 5. Разбира се, че психологията трябва да съществува като наука дори и да приемем, че нейния предмет на дейност не е така видим като при останалите науки. Нуждата от нея нараства с всяка една година. Опознаването на вътрешното аз ще спомогне за баланса на личността. Без това повечето неща в живота биха изгубили смисъла си. 6. Не мисля, че трудността е пречка. Желанието на човека да се занимава с тази сложна наука обаче е важен фактор и може да е силна мотивация. Ако винаги избирахме лесния път как бихме се наслаждавали на победите? 7. За мен психологията е нов начин да погледнеш на живота. Отваряш очи и

5 малко по малко започваш да виждаш очертания, да допълваш с цветове, да контролираш яркостта. Помага ми да опознавам подобре себе си и да се приема. Показва ми как другите се възприемат и ми помага по лесно да общувам с различни хора, как да мога да помагам и на тях, а не само на себе си.

ВИНОВНИ ЛИ СА “ОБРАТНИТЕ” ЧЕ НЕ СА С “ПРАВИЛНА” СЕКСУАЛНОСТ? май 28, 2013

5.Как се прави психоанализа? 1. Множеството от хората се движат по повърхността защото това им се вижда безопасно. Дали обаче наистина е така – предполагам, че бихме могли да поспорим. По вероятно това да е погрешно създадена илюзия, която ни устройва в определен момент. Само въпрос на време и осъзнаване за отделния индивид е да стигне до момент в които това не би ни било достатъчно. И следващата стъпка е да пробваме водата, да се оставим да почустваме у себе си скритото желание, да се гмурнем по надълбоко в езерото на душевния си живот на стремежите си и жаждата за знания. 2. Правила съм и продължавам да правя различни упражнения за опознаване на себе си. Всяко едно от тях ни позволява след като сме го пробвали на самите нас да използваме наученото за да се усъвършенстваме. Мога да каже, че оценки като “вярно” и “невярно” звучат прекалено крайно. Всеки един от нас ще приеме нещата спрямо субективната си действителност, което от своя страна ще промени възприятията и вероятно ще ги промени според нуждата на индивида. 3. Да бих се подложила на психоанализа и съм го правила. Именно това ме накара да искам да се задълбоча и да се занимавам с психология. Не мисля че нещо е в състояние да ме спре. Опознаването на себе си не винаги можем да направим самостоятелно и тогава можем да поискаме помощ. Страховете ни са тези, които ни спират, преодолеем ли ги можем да постигнем всичко, което желаем. 4. Чела съм доста неща за Фройд и неговите теории, смятам че всеки, които иска да се занимава с психология, трябва първо да се запознае с неговите трудове. Това ще ви даде по ясен поглед и ще ви обогати. Психоанализата у нас все още се ползва с една противоречива слава. Нуждата обаче от нея расте показват статистиката. 5. Да, интересувам се и от сексуалните теории на д-р Фройд. Чела съм само отделни части от тях. Те изискват позадълбочено проучване, някои биха могли да се определят като доста противоречиви.

Пак щяло да има гей-парад в София, и пак загрижените за нашето “правилно мислене и възпитание” започнаха да ни убеждават и да ни сервират наготово “найпоследните научни доказателства за това колко вреден и неправилен” е хомосексуализмът. Аз винаги се включвам в тия дискусии, щото те са благодатна почва за такива като мен, които много се интересуват от мисленето, особено от нескопосаните опити на някои хора да мислят и да схващат; а да се схване цялостно проблемите около хомосексуалните, се иска доста високо ниво на умственото и морално развитие на човека; разбира се, някои тук предпочитат да се държат като… слон в стъкларски магазин, или като говедо в… железница. Попаднах току-що във Фейсбук на публикация, в която някой е сложил една “отвратително-скандална снимка” на “обратни”, а пък по-долу е копирал найвероятно един текст, в който ни обяснява как е правилно да мислим по тия въпроси; аз подбрах “гвоздеят” на туй изказване и го коментирах, та, дето се казва, да налея масълце в огъня, имам предвид огъня на дискусията; ето фразата, която ме заинтригува, а също така и моя кратък коментар по повод на нея: „Човек в крайна сметка става хомосексуалист, като сам избира да бъде или да не бъде такъв и сам въвлича себе си в такъв начин на живот.” Такава една теза е неоснователна: щом като има много фактори, които влияят върху това дали някой човек е станал или не е станал “хомосексуалист” и при това голямата част от тях съвсем не зависят от нас, сиреч, не са под наш контрол, как тогава сами да избираме какви да бъдем в сексуално отношение? Нелепост е да се твърди това, че сексуалната ориентация е плод на “съзнателния избор на индивида”, това са глупости. Както оня, който е станал хетеросексуален, едва ли има особена заслуга за това, по същия начин и хомосексуалният е станал хомосексуален. Толкова

е близко това до ума, че трябва да си безкрайно нещастен човек та да не го осъзнаеш, схванеш и признаеш. Никой не бива да бъде винен и държан отговорен за това каква е неговата сексуална ориентация. Понеже в крайна сметка сексуалността на човека е сфера на БЕЗСЪЗНАТЕЛНИЯ ЖИВОТ, тя е извън сферата на съзнанието, тя е инстинкт и влечение, намиращо извън съзнанието, ума, разума, сиреч, е сфера на ирационалния живот. Тъй че адептите на “борбата срещу обратните” нека да имат предвид тия прости, азбучни истини на съвременната психология, понеже иначе се излагат като кифладжии. А пък, от друга страна погледнато, има едно нещо, наречено ИНДИВИДУАЛНА СВОБОДА, и като се вземе предвид то, тогава нещата стават съвсем ясни: кой с кого ще си ляга в леглото и какво предпочита да прави там си е изцяло НЕГОВА РАБОТА и тия, дето обичат да си врат носа там, в чуждия сексуален живот, нека да имат благоразумието да се погрижат за собствения си сексуален живот, щото явно нещата там не са толкова бляскави – щом като толкова си се загрижил какво другите, именно “обратните” и пр. правят в леглото… ЩОМ ДАЖЕ "ТИТАНЪТ" СЕ УМОРИ ДА НИ ОПРАВЯ, ЗНАЧИ ХЕПТЕН НЯМА ОПРАВИЯ У БУГАРИЯ ВЕКЕ...

Из текущия репертоар на чалгаформацията ГЕРБ тия дни, който се синтезира в ето в тоз сълзливо-прочувствен вопъл: "Бащице, не ни оставяй! Молим ти се, спаси ни! По-достоен от теб – няма! Ти си!" и прочие пошли мелодраматизми в блудкав чалга-стил... ОЩЕ ЕДНА ПРОВОКИРАЩА МИСЪЛ ЗА ЖЕНИТЕ И... МЪЖЕТЕ 27 май 2013, понеделник ЗАБЕЛЕЖКА: Разпространявайте текста, намиращ се в линка по-долу и скандалното видео в него навсякъде, където това е възможно! Трябва да го видят и прочетат кол-

6 кото се може повече българи; аз сторих това в блога си, та информацията да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ ето под това заглавие: Настоящото управление има една задача: да подари България на имперска Русия, да я направи нейна колония!

НАСТОЯЩОТО УПРАВЛЕНИЕ ИМА ЕДНА ЗАДАЧА: ДА ПОДАРИ БЪЛГАРИЯ НА ИМПЕРСКА РУСИЯ, ДА Я НАПРАВИ НЕЙНА КОЛОНИЯ! Posted: май 27, 2013 Ето едно скандално видео, а подолу е коментара на г-н Иво Инджев по този повод и то във връзка с актуалната политическа обстановка в България в момента; моя милост за момента се въздържа от коментар, понеже наистина нямам думи; ето, гледайте и четете: (С)помен за българския патриотизъм Не знам колко по-очевидно трябва да стане руското настъпление в (и срещу) България чрез сегашното проруско представителство в 42-то Народно събрание, за да прогледнат за този факт българите. Ние сме със сигурност единствената държава в света, в която има (не)скрита форма на отказ от своето национално АЗ в полза на дружа държава и нация. Най-потресаващото е, че това се постига от български „националисти” в комбина с български турци и социалисти след управление на популисти, допринесло за нахлуването на тази тенденция до нива, подготвили благодатната почва за разгула на откровеното подчинение на националното ни его на чужда държава. И ви го казвам не аз и не моето его. Съобщава ви го в аванс официално назначеното за целите на проникването на това влияние лице Светлана Шаренкова, която на 10 октомври 2012 г. призовава на русофилския събор край язовир „Копринка” приятелите от ВМРО и „Атака”, начело с БСП, да спечелят изборите през 2013 г. не за друго, а за да спечели… Русия! Думите на Шаренкова са документирани в новините на БНТ.

НАЧАЛО НА ДИСКУСИЯТА ПО ЛОГИКОНРАВСТВЕНИЯ КАЗУС ПО НАПОЛЕОН 27 май 2013, понеделник

Вчера ми хрумна и поставих своя прекалено екстравагантен и крайно провокиращ казус по Наполеон – виж Нравствен, психологически и логически казус по Наполеон – а днес вече има първите отзиви, които са добра основа за една дискусия; ето най-показателното и изразителното от нея: Пламен Балчев: Ако директорът преди години е бил г-н Паунов, не се съмнявам, че се е посмял. Той си беше веселяк! На въпроса, дали да се използва думата с "к" в училище – в частност за часовете по философия и психология (които аз посещавах при Вас), не мисля, че е лошо. Все пак в ума се въртят достатъчно "мръсотии" и не пречи, след като съответният час е насочен към тях да се използва необходимата лексика. Но аз, ако съм поставен пред този избор, не бих я ползвал, не бих поставил и въпроса изобщо. Не за друго, а защото винаги ще има някой неразбрал и "обиден", някой, заради когото може да ми увисне поста. А и хора на и под 18 години надали имат достатъчно жизнен опит, за да разберат идеята на тая сентенция (въпреки че пък си има поука, която е ценна). Според мен, по-добре не. Крепко здраве и успехи! Ангел Грънчаров: Благодаря за пожеланието и за коментара! Да, с Паунов тогава се посмяхме над човешката глупост, познахте! А иначе тезата Ви ми се вижда спорна, щото училището би следвало, по принцип, да е част от живота, да не е оградено със стени от т.н. "жив живот", следователно в него трябва да има всичко, което съдържа самият живот; нали училището подготвя младите за живота, нали следва да служи на живота, как ще стане това ако го оградим със стени от самия живот? Тъй че някои думички (разбира се, не непременно цинични или вулгарни, съвсем мръсни, а по-поносими!) би следвало да се произнасят в училище, да да придават един по-житейски аромат в него, иначе всички става стерилно, кухо, скучно, отблъскващо. Ето, примерно, същият този Паунов беше именно факторът,

който внасяше в училището ни такъв един жизнено-достоверен и ЧОВЕШКИ (личностен) момент, благодарение на който животът в него беше значително по-непринуден, жизнен, свободен, весел, дори, бих казал, академичен, оксфордски дори. Което сега, след оттеглянето на Паунов, вече го няма, вместо него обаче се настани една найотвратителна атмосфера на казионност, бюрократичност, педантичност, стерилност и т.н. И на Вас желая всичко добро и успехи в живота! Пламен Балчев: Тезата е спорна, и точно там се корени проблемът. Миналата година имах педагогическа практика в ПГЕЕ. Всички преподаватели, с които говорих ми казаха едно: говори с тях като с равни, без границата учител/ученик (аз разбира се и не съм учител). И точно тази граница е размита. Ако за мен и вас "курвата" е интересен модел, стереотип и пр. за обсъждане, то за други акъли тя би преминала отвратителната грница, щото училището трябва да проповядва морал. Идеята в основата си е хубава и полезна, но за които успеят да я разберат. А голяма част определено няма... просто не я виждат. Neli Dimitrova: Аз работя много години в училище и съм убедена, че такива думи битуват в речника на децата от невръстна възраст. Едно обаче е неясно какъв смисъл влагат в нея и други подобни, доколко разговарят по това значение и ако не - има ли смисъл да се напъват да творят логически глупотевини? G. G.: Станах неволен читател на дискусията ви относно фразата на Наполеон, тъй като наш общ фейсбук-приятел – доц. Лазаров, я беше отметнал с "лайк". Тъй като нямам възможност да се включа директно с коментар, Ви пиша на съобщение. Вие сте философ. И като такъв вярвам можете да сменяте опцията и да разгледате с лекота различни гледни точки. Представете си тогава гледната точка на вашите ученички. Как бихте се почувствали ако някой обсъжда свободно фразата "Всички жени са курви." Дали този някой не я приема като даденост, очевидна истина, крилата фраза на известна личност. Давате ли си сметка как въздействат фрази, хвърлени леко за "логическо разсъждение" на неукрепнали умове, които приемат учителите си за авторитети и напълно прави? Дали в умовете на вашите ученици и ученички няма да остане фразата, изречена от великия Наполеон: "Всички жени са курви." Обърнахте ли внимание, че разглеждате жените основно като обект. Знам, че ще определите мнението ми като вопъл на истерична феминистка. Но не смятам, че е така. Омръзна ми от този мъжки свят, в който мъжката гледна точка е основната, а жените са само безмълвни обекти, които могат да бъдат дефинирани

7 по всякакъв начин и не трябва да се обиждат на това. Поздрави, Г. Ангел Грънчаров: Ето какво написах по казуса като отговор на едно съобщение, в което друга дама възразява категорично на идеята ми да обсъждам с ученици мисълта на Наполеон; поствам го тук, предполагам, може да помогне на други хора, които са се забъркали като "петел в кълчища" в различните аспекти – нравствен, психологически, логически – на обсъждания проблем: Здравейте! По принцип сте напълно права. Само има една подробност, която аз наистина пропуснах да отбележа: класовете в училището, в което аз преподавам, основно са съставени от момчета, да има по едно, най-много две момичета в клас. Тъй че тази особеност има значение. Но иначе сте права. Освен това афоризмът на Наполеон го обсъждаме в час само от логическа, не от етическа гледна точка. Щото намеси ли се и тази втората гледна точка, тогава всичко отива по дяволите, стига се до хаос. Не зная представяте ли си какво по-точно означава това, мисълта на Наполеон да се обсъжда от логическа гледна точка, но в такова едно обсъждане моментът на "унизителност за жените" на тази мисъл съвсем няма значение, не се обсъжда, той е встрани от същината на работата. В този смисъл и мисълта съвсем не е обидна за жените. Но понеже "възмутените родители" не са в състояние да схванат това, се е получила тяхната реакция, което е съвсем естествено... А иначе Ви благодаря за становището и за позицията, приемете и моите поздрави! Димитър Вълков: Г- н Грънчаров, това е публично място и за подобно изказване че всички жени са... да не повтарям думата, то някой може да го каже същото и за мъжете – не дай Боже! Но някой тук може да ви осъди! Ако имате проблеми с жените, то те са ваши, но не са за тук мисля! И не са поднесени мислите ви нито са в добър тон, нито са изискани ако това са изобщо мисли! Ангел Грънчаров: :-) На такова нещо като последния коментар се отговаря било така "Нерде Ямбол, нерде Стамбул!", било пък така: "Где го удряш, где се пука!"! :-) Защо мен да съди, да заповяда да съди императора Наполеон! :-) Не аз, а той е казал това. Все съм смятал, че у нас малоумието не е чак толкова напреднало, но се оказва, уви, че е... :-) Г-н Вълков, Вие обрахте точките! :-) Сфанахте ли изобщо за какво разговаряме?! :-) НРАВСТВЕН, ПСИХОЛОГИЧЕСКИ И ЛОГИЧЕСКИ КАЗУС ПО НАПОЛЕОН Всички жени, с изключение на майка ми, са курви – но да не забравяме, че и майка ми е жена.

(Наполеон Бонапарт) Преди години, в прилив на вдъхновение и на творчески полет, дадох на учениците си, изучаващи логика, тази мисъл на Наполеон – за да й направят логически анализ, да я изтълкуват от гледна точка на логиката, да покажат съдържа ли тя в себе си някакво противоречие, на какво се дължи парадоксалността и остроумието й. Учениците ми извънредно се развълнуваха, спориха, обсъждаха, часът мина чудесно според мен, щото нали знаете науката логиката колко е скучна иначе.

Пък се питам и нещо друго: а се върна от началото на юни на училище, няма начин, сега, като се сетих за тази история, положително пак ще дам на учениците си за анализ тая знаменита и толкова мъдра наполеонова мисъл. И ако този път пак се появи жалба на "възмутени родители", дали и този път ще се отърва от гнева на администрацията толкова леко – както по-преди? Щото времената се менят, и нравите също, особено когато се менят и директорите, нали така? П.П.Прочее, пропуснах да отбележа: аз въпросната дума, почваща с "к", не я произнесох, казах само "к...", щото учениците веднага се сетиха за коя дума става въпрос; е, после те с удоволствие произнасяха многократно тази дума, аз няколко пъти, в интерес на истината, им казвах да я избягват, щото това все пак е училище, но те не ме слушаха; а вий как обаче мислите, може ли такава и подобни думи да се говорят в нашите училища, и то в учебен час, а, интересно ми е да разбера какво мислите? ЕДНА ЖИТЕЙСКА АКСИОМА

Като видях, че тази мисъл на Наполеон е в състояние да събуди и найзаспалите ученици, реших да я пусна за обсъждане във всички паралелки, които учат логика, пък и на тия, които учеха и философия, и етика. Да, ама седмица след това ме викна директорът и ме информира, че имало постъпила жалба в инспектората срещу мен от "възмутени родители": бил съм занимавал учениците с глупости, "карал съм ги бил да говорят цинични думи, явно, сам съм бил много развратен и опорочен", "получавал съм бил удоволствие да слушам мръсотии", какви ли не простотии имаше написани в тази историческа жалба. Директорът ми тогава беше много свестен човек, посмяхме се с него и с това "инцидентът" приключи. Сетих се тия дни за тази история, понеже ето вече трети месец не съм на работа, в болнични съм, често се питам какво ли учат учениците ми, кой ли ме замества, дали нещичко изобщо ще научат за логиката, пък се и чудя, макар че още не съм добре, дали да не прекратя отпуската си по болест и да се завърна, ето, има още един месец учене, мога да си завърша тия класове, дето съм ги почнал?! Този въпрос решавам сега, виждате колко наистина съм опорочен и професионално деформиран щом това ме вълнува и щом такива безпокойства ме терзаят.

И КОГАТО НАРОДЪТ ОСЪЗНАЕ ТАЗИ ПРОСТА МИСЪЛ, ТОГАВА ЩО ЩЕ ПРАВИТЕ, А, ДРАГИ МИ ГОСПОДА МУТРИ, ЧЕНГЕТА, КОМУНИСТИ, МЕКЕРЕТА И ПРОЧИЕ НАПАСТ?

Олигархията ни, след като чрез своите доверени лица – Царо, Дмитрич, Гоце, Доган, Боко, Сидерчо, "Янета разни" пет броя и пр. – успя да натика страната в нова криза, сега разиграва следният сценарий: "човек на Костов", именно Орешарски, щял да прави "силни реформи" и той, по подобие на Костов, щял да извлече страната от тресавището, от кризата. Нека да е Орешарски, ако требе Лещников ще домъкнем, ако требе некой Царевичарски ще намерим, ако требе Бадемов или Фастъков ще изобретим, само и само да не е Костов,

8 за който, прочее, се знае от всички, че единствен може да надмогне кризата, тепърва пък Орешарски щял да ни извлича от нея! И не се сещат, че когато и Орешарски се издъни – а че ще се издъни е без съмнение, щото дори и да беше кадърен и свестен, какъвто не е, ръцете му ще бъдат порядъчно вързани от повелителите му! – тогава дори и най-малоумните в тази страна ще си направят следното фатално за олигархията ни умозаключение: "Викайте най-после Костов да ни извлича и от тая криза, че ни писна вече!" И тогава що ще правите, когато народът направи този извод, сиреч, когато осъзнае това, а, драги ми господа мутри, ченгета, комунисти, мекерета и прочие напаст?! СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ДЕГРАДАЦИЯТА НА Т.Н. “СЕРИОЗНА ЖУРНАЛИСТИКА” У НАС: ЧАЛГА-”ЖУРНАЛИСТИКАТА” ОБАЧЕ Е ДОСТА НАПРЕДНАЛА май 26, 2013

Собственикът на Електронен вестник Иван Бакалов е написал полемичен матр`ял срещу теза на политолога Огнян Минчев и го е публикувал под заглавие Бива, бива, ама т. нар. политолог Огнян Минчев мина границата. Не му е харесала ето тази теза на Минчев: “През 2001 г. ключов съюзник на задкулисната олигархия по отстраняването на управлението на Костов беше Симеон Сакскобургготски. Тази година нямаше цар под ръка, поради което това отстраняване (на Борисов – б. а.) беше осъществено с неочакван съюзник – интернет класата, интернет интелигенцията.” Да, обаче контратезата и най-вече “аргументацията” на Бакалов не струват, ето те са все от този нискокачествен сорт, свидетелстващ, че чалга-”журналистиката” у нас е доста напреднала: Преди изборите пък той дълго обясняваше, че “анонимни милиционерски шайки” работят ГЕРБ да загуби изборите. Минчев мина границата. По същество

това са клевети срещу хората, които не са гласували за ГЕРБ. По логиката на Минчев, ако си против Борисов, значи си от олигархията, ДС, руската мафия и т. н. Това е истинско нахалство! Това свидетелства за деградацията на т.н. “сериозна журналистика” у нас, карат се като търговките на пазара, а така не стават тия работи. Няма да се включвам в препирнята, но ще сложа тук своята кратка реплика по повод на случката, която написах току-що във Фейсбук: Тоя Бакалов критикува Минчев, ала сам издиша твърде много в претенциите си да е “анализатор”; хваща се за нещо и го раздува, а не съзнава, че в казаното от Минчев има истина, но то е само детайл от общата картина, а нещата инак са значително по-сложни… Това, че интернет помогна много да се свали Боко, е безспорно, но от него съвсем не следва, че интернет е станал “съюзник” на “злите сили”, сиреч, на ченгесаро-кагебистката руско-българска олигархия, нито пък – опази Боже! – че Боко е станал много хубав и добър – щом го били свалили руснаците! Самият Боко си е свидно отроче на същата тази мафия и нему е отредено да играе ролята на “наш`та доверена “десница”", за разлика от “лошата десница” на Костов. Верно, наложи се да му дръпнат ушенцето на Боко, че се подведе по акъла на Костов и спря АЕЦ-Белене, но той остава резерв на олигархията и ще бъде активиран и повикан да помага в момента, в който това се наложи. Олигархията най-сетне си направи политическо статукво, което й е безкрайно полезно: у който и да мине топката, и у “десните”, и у “левите”, те все са наши, все са си наши довереници, пък и самият Парламент е все наш, нали така, скъпи другарю Путин?

рокултурата, социалистическите многострадални обещания, а фашизоидните лозунги го водят до лудост.

Маргинал означава 3.0 % на изборите. Чувствам се предадена от необразования, некъпан и глуповат народ. И не искам да знам как се чувства той, защото заради него аз не живея добре. Чувствам се предадена от всички, които се гнусяха от политиката, а сега охкат как в Парламента има само ненормалници. Ненормалниците са там заради вас! И аз нямам нищо общо с това. Стоянка Йовчева, студентка по право в Софийския университет, написано в деня след изборите ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА НАГРАЖДАВАНЕ НА ЕЛИТНИТЕ ВЪЗПИТАНИЦИ НА ПГЕЕПЛОВДИВ С КНИГИ И СПИСАНИЯ 25 май 2013, събота

"ЧУВСТВАМ СЕ ПРЕДАДЕНА ОТ ВСИЧКИ, КОИТО СЕ ГНУСЯХА ОТ ПОЛИТИКАТА, А СЕГА ОХКАТ ЧЕ В ПАРЛАМЕНТА ИМА САМО НЕНОРМАЛНИЦИ!" Та така – в българския парламент влизат мутри, фашисти и социалисти, които не са се разграничили от комунизма. В тази държава властва кичът, който иска и успя да задуши всеки разум. Тази държава иска да убие, унижи и стъпче елитите си. Да ги псува и като Бойко Борисов от Банкя да им вика, че са педали. Станах тази сутрин и се разревах. Разревах се, защото мен ме няма в цялата схема, както се пееше в една песен. Няма ме. Аз съм 3.0 %. Аз съм маргинал. А маргинал в България означава – под 30 години, образован, с добра професия. Маргинал в България означава човек, който иска само едно нещо от държавата си – не да му помага, да не му пречи. Маргинал означава, човек, който не понася кича, мут-

До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив До г-жа Директора на ПГЕЕ-Пловдив ДОКЛАД от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Директор, Уважаеми колеги,

9 Във връзка с дипломирането на випуск 2013 г. предлагам на завършилите средното си образование с оценка над 5.50 или на отличниците от този випуск да подаря свои авторски книги и също така книжки от списание ИДЕИ, на което имам честта да съм главен редактор и издател. Тази инициатива се роди навремето, когато директор на училището беше инж. Венелин Паунов и беше неколкократно реализирана, другояче казано, предлагам традицията да бъде възобновена. Моля, тъй като съм в болнични, да ми бъде съобщено писмено становището на Педагогическия съвет и на ръководството на училището относно моето предложение. Ако подкрепяте инициативата, моля също да ми съобщите бройката на завършващите отличници, та комплектите от книги и списания да бъдат подготвени. Интересува ме също на коя дата подаръците да бъдат доставени в училището, та да могат да бъдат връчени на наградените елитни възпитаници на нашето престижно училище. С уважение: Ангел Грънчаров 25 май 2013 г. Пловдив ЩО НЕ ТУРЯТ БАЯ ВИ ВУЧКОВА ЗА МИНИСТЪР НА КУЛТУРАТА ИЛИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО, ТА ЛУДНИЦАТА И В ПРАВИТЕЛСТВОТО ДА Е НА ВИСОТА? 24 май 2013, петък

За бая ви Вучкова след 1989 г. всичко е пропаднало – виж туй словоизлияние на тая неспирна мелница, на туй кречетало, на туй неуморно мелещо чене – свободата е вредна, демокрацията – еще хуже чем свободы, всичко е било найбляскаво при комунизма, а пък без комунизъм всичко пропадало, без комунизъм животът человечески ставал същински кошмар – това е в резюме цялата мъдрост на туй смахнато червено плямпало, в думите на което все повече се вслушват наймалоумните слоеве на целокупната българска природопопулация... Що не турят бай ви Вучков за министър на културата, примерно, та лудницата и в Министерския съвет да е на ниво?! :-) Няма само всеотдайното куку Сидерчо да се грижи за душевното настроение на българи-

те, требе да бъде подпомогнат от мощния талант на бая ви Вучкова... РОДИ СЕ ИДЕЯ МОИТЕ КНИГИ И СБИРКА С ИЗЛЕЗЛИТЕ БРОЕВЕ НА СП. ИДЕИ ДА ОТПЪТУВАТ ЗА АМЕРИКА КАТО ДАРЕНИЕ НА БИБЛИОТЕКАТА НА SALT LAKE CITY 24 май 2013, петък

Kristina Krysteva: Българите, които се изселиха в "европейските държави", вече не учат децата си на родния език. И при това са "образовани" родители! Linda Nikolova: Права сте! Ние говорим само на български, четем книги на български и си учим дъщерята на български. Тя може да чете и пише. Но познавам много българи, които нехаят и си оставят децата да си говорят помежду си на английски, а са 100% българчета. Между другото, в градската библиотека на Salt Lake City, където живеем, има български книги. Мисля че са донесени от мормоните които са били на мисия в България. Ангел Грънчаров: Аз бих изпратил свои книги и броевете на списание ИДЕИ на библиотеката в Salt Lake City ако ми помогнете да осъществя връзка с нея...

На моята тазсутрешна публикация по случай 24 май – виж Да живей духовната България, която изнемогва под оловните пластове на триумфиращата българска бездуховност, безкултурност и простащина! – първа откликна във Фейсбук една сънародничка от... Америка, от град Солт Лейк Сити. Стана така, че си поговорихме с нея, възникна идеята да изпратя на градската библиотека в този град свои книги и сбирка от всички досега излезли броеве на философското списание ИДЕИ; ето какво си поговорихме, иска ми се да запазя този разговор между двама българи, живеещи на два континента и в блога си; пък и, защо не, е много възможно благодарение на него и други българи, живеещи по света, да проявят интерес към книгите ми и към списание ИДЕИ, готов съм да ги изпратя като дарение и на други места: Linda Nikolova: Много добре написано! Много искам да си купя ваши книги, Ангел, не само по случай празника а и по принцип, но ще стане при следващото ми идване в България. За много 24-ти Май годишнини ще има да компенсирам. Не че не чета и сега, но всичко е онлайн, а друго си е да държиш книгата в ръцете си: усещането е различно! Честит празник на писмеността! Kristina Krysteva: Любомир Левчев имаше едно заглавие "Убий българина"! Така и не схванах лайт-мотива му в тая книга... Linda Nikolova: Като му отнемеш образованието и навика да чете, ето българина вече е убит! Питате ли се колко млади хора четат и по колко часа на ден прекарват с книга? Май не са много за съжаление.

Linda Nikolova: С голямо удоволствие! Имам приятелка-американка, която е с висока позиция в Университетската ни библиотека. Още сега ще и изпратя едно запитване за това как може да изпратите книги дотук. Аз имам приятели, които пътуват от София до Salt Lake City през месец Юли и те могат да ги донесат – за да спестим пощенски разходи и на вас и на библиотеката. Ангел, изпращам ви линк на библиотеката. Ангел Грънчаров: Да, благодаря, ако можем да уредим да ги изпратим по българи, пътуващи дотам, ще е голямо облекчение. Да поддържаме връзка, да осъществим заедно едно добро дело. Заслужава си! Linda Nikolova: Много сте прав! Заслужава си, защото има много българи в града ни и те посещават библиотеката и наемат книги. От друга страна, има мормони, които са били на мисия в България и са с прекрасни впечатления от страната ни. Възхитени са от хората и тяхното гостоприемство. Надявам се че ми казват истината, а не ме заблуждават с изказванията си от уважение. Тези същи момчета искат да си поддържат българския език и ни търсят за да поддържат контакти с нас. От друга страна имаме две жени в самодейната ни група по български танци, които пеят на български и танцуват хора и ръченица и са толкова възхитени от танците ни. Ангел, ще помоля моите приятели, които са в София, те ще ви се обадят и ще вземат книгите и списанията от Вас за да ги донесат. От библиотеката ще се свържа с управлението, което от своя страна ще контактува с Вас по повод получаването на книгите. Ще ви пиша веднага след като получа информация от тях.

10 Ангел Грънчаров: Много се радвам, Линда, за това, че приехте присърце подхвърлената идея и така тя става съвсем реализуема! Предварително Ви благодаря за всички усилия, които ще положите в тази посока! Също така ми е много интересно и приятно, че България има толкова приятели в града, в който живеете, ето, оказва се, че български книги и списания в градската библиотека ще са от полза и за американците, които са идвали и живели в България, и за българите, които в момента живеят в града.

чава, вярно, моите книги са философски, психологически, философско-исторически, но аз съм ги писал така, че да не са строго научни, а да могат да се четат от всички, които искат да се приобщят към ценностите на философията. Много съм Ви задължен, че се ангажирахте да помогнете книгите ми да стигнат до Америка, всъщност, моите книги съм ги пращал до Канада и също и в Чикаго съм пращал, ето, сега и до Salt Lake City ще стигнат, което за мен е много вълнуващо! Благодаря Ви! Linda Nikolova: Сърдечно ви благодаря, Ангел! Ще осъществим връзката по пренасяне на книгите Ви до Salt Lake City. Познавам много хора които ще ги прочетат защото те се интересуват от тематиката по която сте експерт и пишете. Сега се сещам за майката на моята приятелка, живееща тук, жената се казва Светломира Бинева и е от Пловдив, но живее в София и често пътува до родния си град. Тя е съпруга на покойният поет и драматург Радко Радков. Идеята ми е, да я помоля при следващото си пътуване да се свържи с Вас и да пренесе книгите до София - и ги предаде на моите приятели. Тя е изключителен и интелигентен човек, на който ще разчитам да ни помогне. Това е много вълнуващо и за нас. Ние също Ви благодарим!

Linda Nikolova: Аз също много ще се радвам да помогна с каквото мога за да има възможност българите, живеещи в Salt Lake City и американците, интересуващи се от България, да имат възможност да се срещнат с Вас и Вашите трудове. А може и един ден да ни посетите и да имате възможност да разговаряте лично с тях. Ще Ви информирам през следващите 5-6 дни за резултата от разговорът ми с тази жена, служител на Университетската библиотека. Моите приятели ще ви пишат на Фейсбук и ще се уговорите как да получат книгите. Ние ще Ви изпратим парично възнаграждение за трудовете Ви. Тази литература за нас ще е от голяма полза, тя е богатство! Сигурна съм, че когато популяризираме за наличието на книгите и списанията Ви в градската библиотека, много българи и американци ще се възползват за да ги четат. Имаме страница на българите в Salt Lake City и там поставяме информация за тях, от друга страна това е начина да ги организираме и събираме по различни поводи. Много се радвам, че идеята Ви ще бъде реализирана! Ангел Грънчаров: Не, аз желая книгите ми да бъдат дарение за библиотеката, за мен като автор е важно да стигнат до читателите си, моля, за възнаграждение да не говорим! За мен е важно тия книги да попаднат в ръце на хора, за които България нещо озна-

Ангел Грънчаров: Да, и така може, пренасянето на книгите до София обаче не е голям проблем; но с благодарност ще приема съдействие и в това отношение. Сега се сещам, и искам да Ви помоля за разрешение да публикувам този наш разговор в блога си, идеята ми е повече хора да научат за него, пък и, защо не, и други българи в Америка, в други американски градове, да се заинтересуват, ако се свържат с мен, бих изпратил книги и списания и до тях. Грехота е книгите ми да стоят тук, в България, непипнати от ръка на читател по складове и книжни борси, а пък ето, в Америка, българите да изпитват глад за българска книжнина. Затова правя това. Нали не възразявате с оглед на това да публикувам нашия разговор в блога си, като ще превърна Вашите изказвания на кирилица, та всичко да е както си му е редът? Linda Nikolova: Ангел, благодаря Ви че ми отговорихте. Поради 9 часовата разлика с България Ви отговарям със закъснение. И Ви давам моето съгласие да публикувате разговора ни. Нека Вашите произведения достигнат тези далечни краища на планетата и станат достъпни за четене не само от българите в Salt Lake City, но и от американските читатели. Радваме се да имаме творчеството, което създавате. И смятам, че ще получите висока оценка от тукашните читатели. Ще се свържем допълнително за да се договорим как да стане предаването на книгите и списанията Ви. Още веднъж

сърдечни благодарности! С уважение от всички нас тук! Ангел Грънчаров: Благодаря Ви, Линда, за съгласието да публикувам разговора ни в блога си! За мен е голяма чест книгите ми да се четат и на американския континент; също така ще ми е много приятно да общувам с вас, техните читатели от Salt Lake City, тъй като много ме интересува как сте възприели книгите ми, т.е. идеите, които съм се постарал да изложа в тях. За всички подробности и проблеми около изпращането на книгите и списанията ще се уговаряме тук, във Фейсбук или на имейла ми, който може да се намери в КОНТАКТИ на блога. С уважение и благодарност: Ангел Грънчаров ДА ЖИВЕЙ ДУХОВНАТА БЪЛГАРИЯ, КОЯТО ИЗНЕМОГВА ПОД ОЛОВНИТЕ ПЛАСТОВЕ НА ТРИУМФИРАЩАТА БЪЛГАРСКА БЕЗДУХОВНОСТ, БЕЗКУЛТУРНОСТ И ПРОСТАЩИНА! 24 май 2013, петък

Да кажа и аз, да напиша все пак няколко думи, зер, 24 май е, грехота е нищо да не бъде казано. Вярно, днес много думи ще се изговорят, ала има риск да са все фалшиви и лицемерни. Затуй нека да се опитам да кажа ония думи, които идат от сърцето – и в които не личи никаква следа от фалш. И тия, и такива думи трябва да бъдат казани, написани в този ден. Ето, ще опитам да кажа нещичко в този смисъл, а именно, кои са най-необходимите думи и мисли, които трябва да бъдат изговорени в този светъл ден: У нас какво общо взето се получава: 364 дена всеотдайно празнуваме апотеозите на триумфиращата наоколо и във всичко бездуховност, и само в един ден – 24 май – се сещаме за духовността?! Сещаме

11 се за кратичко и то само колкото за да забравим за нея, щото тя, духовността, е нещо твърде досадно за човека, който съществува в заливащото го всеки ден море на бездуховността. Забравяме и си отдъхваме. Още утре ще забравим за духовността, таз сила мощна. То, що да си кривим душата, някои от нас ще забравят за нея още днес. А някои няма и да се сетят за нея, та да има нужда да забравят. Щото щом се сетят, мигом ще изгонят таз досадна мисъл от девственото им, от неоскверненото им откъм духовност съзнание... Бездуховният човек, човекът, отдаден на бездуховното, като чуе за дух и за духовност, го обхваща тих бяс – такъв човек е способен на всичко, само и само да унижи, да потъпче, да смаже, да ликвидира всеки повей на духовност, на дух, на красота, на истина, на добро, на благородство, на автентична човечност. У нас е пълно с "рицари" на бездуховността, с нейни всеотдайни труженици, а рицари на духа изобщо имаме ли? Имаме, да, как да нямаме, ала се броят на пръсти – и знаем ли ги кои са изобщо? О, разбира се, и тук си имаме куп фалшиви идоли и величия, които гордо, вирнали нос, ходят и подрънкват с ордените си. Те са официално произведени да олицетворяват културата ни. Те са нещо като наши културни тотеми. Ала истинските ни рицари и жреци на духа – и на българската култура – си съществуват нейде съвсем тихо, непризнати от никой, щото те и поначало съществуват в една съвсем друга вселена, коренно различна от този свят, прояден от всеобщата хегемония на бездуховното. Така е било, така и ще бъде. Всичко у нас общо взето е все менте, е все ерзац, е все чалга. Истинското не ценим, или го "ценим" само на думи, ей-така, за да се покажем каквито не сме, но на дело – никога! Някой от вас купи ли си книга от български автор в знак на това, че днес е 24 май? Купил си е, ама дръжки! Няма и да си купи. Да не е луд да подкрепи свой сънародник, при това такъв, който да е отдаден на автентичния дух, на автентичната духовност, да не е превъртял, че да подкрепя не друго, а българската култура и българската духовност – която е исконен враг на целия утвърден материалистически манталитет на съвременния и целокупен български народ?! Това исках да ви кажа като за начало в този иначе толкова хубав ден: ден тъкмо на това, което особено, да не кажа изобщо не ценим, а не го ценим защото сме допуснали в сферата на духовността и на културата ни, на образованието, на възпитанието, на личностното изграждане на младежта всичко да е така объркано, всичко да е поставено на толкова неверни, на толкова погрешни основи, всичко да е толкова неистинско, фалшиво, умъртвено,

агонизиращо. И нам съвсем да не ни пука, че е такова. Живеем си със заблудата, че всичко ни е наред, че всичко е както трябвало да бъде. Спокойни сме, не знаем що е безпокойство, а без безпокойство, дами и господа, няма нито свобода, нито дух, нито духовност, нито култура, нищо няма... Нехаем за най-важното, за найзначимото, от което зависи всичко останало. Това е непростимо. Това е престъпление спрямо бъдещето на децата ни, на нацията ни като цяло! Срамота е да търпим, че са така нещата, все наопаки на както трябва да са. Родителите, например, нехаят за качеството на образованието на собствените си деца, кажете ми това какво е?! Кажете де? Защо мълчите? Не ви пука, а? Що ще се затрудняваме да мислим какво става с децата ни и как образованието, което се осъществява насилствено над тях, да стане истинско, съвременно, отговарящо на съществените потребности на българската младеж? Не, майната му, нима нещо у нас е истинско, та ще вземем да се терзаем и грижим за културата, за духовността, за духовното укрепване на младежта, на младите личности?! Та тия неща са си по начало "последната дупка на кавала", "деветата дупка на кавала", те са си изобщо излишни, те са лукс, от който нямаме нужда! Ний имаме нужда главно от ядене и от пиене, нали така? И от зрелища имаме нужда, е, имаме донасита и зрелища особено, пък и хлебец се намира, какво друго да искаме?! Ами не се било живяло с единия хляб – и какво от това? Ама може да се живее, разбира се, ний самите сме потвърждение, че може. Е, но то нашето пък живот ли е? Да де, ама пък защо да се затрудняваме да мислим и да си разваляме рахатя?! Най-много мразим да мислим, щото една патка мислила, мислила, пък взела че умрела, нъл тъй? Ха-ха-ха, ще ми се правят те на културни, на духовни ще ми се правят, на префърцунени едни такива ще ми се правят, а пък ний сме били прости? Прости сме, ама ето, целата власт е у нас, и ножът, и сиренето е у нас, сфанахте ли сега как стоят работите? Прости сме, ама сме мнозинство, ний сме силата, що всичко решава – и от която всичко зависи! Понимаете? Конграчулейшънс! Да живей културата! Да живей духовността! Да живей България! Уррраааа! Колко сме горди, че сме така духовни и извисени в безбрежните пространства на духа! Други кат нас няма! Ний, ний, господа, сме... върхът! Ний, българите, сме наследници на една велика, ала... агонизираща култура. Ний самите сме агонията, която ни терзае. Толкоз. Да живей 24 май! Ден на българската азбука, просвета, култура и духовност!

Да живей духовната България, така изнемогваща под тежките оловни пластове на триумфиращата повсеместно, навсякъде и във всичко, българска бездуховност, българска безкултурност, българска простащина! ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ДУХОВНОСТТА! 24 май 2013, петък

ПОКАНА ЗА РАЗГОВОР В НАВЕЧЕРИЕТО НА 24 МАЙ Един мой бивш ученик ми изпрати две интересни според него клипчета и ме помоли да ги коментирам, да кажа становището си по идеите, които се съдържат в тях; ето ги самите клипчета, а по-долу скоро ще можете да чуете (или прочетете) и моя коментар, все още не съм решил в текст или слово да го направя; но докато реша това и докато подготвя коментара си, ще ми е интересно да прочета и вашите коментари по тия същите проблеми; все пак утре е 24 май, ден на просветата и културата, добре ще бъде да го отбележим подобаващо. Прочее, аз ако бях министър на образованието и младежта, щях с писмена заповед да задължа всички учители и ученици в республиката ни да слушат тия две клипчета до момента, до който не ги проумеят, разберат и възприемат като свое верую; ето сега и самите клипчета, наистина заслужават да се прослушат най-внимателно: Кен Робинсън: Как да се измъкнем от долината на смъртта в образованието Стийв Кейл: Един манифест на забавлението, за България и отвъд КАГЕБИСТКАЯ МАФИЯ И ОЛИГАРХИЯ СУМЕЛА ПОСТИЧЬ ПОЛНЫЙ ТРИУМФ: БОЛГАРИЯ УЖЕ ПОД ЕЕ ПОЛНОМ КОНТРОЛЕ! Один украинский журнал попросил меня написать коментарий от последных событий в Болгарии; вот что я написал как первый варинт ответа на вопрос укроинской медии; прошу педантов не волноватся так много из-за допущеных мною ошибок в этом

12 тексте, который я написал сразу по русски, потому что мне будет очень грустно если кто-то из них переживет инфаркт примерно из-за какого-то никчемного запутанного падежа:

Болгарская политическая жизнь в последных лет и особенно в последных месяцев показывает слишком обеспокоителных явлений. Я постараюсь представит все как есть, то есть правду о произодшедшем. Во первых, демократия стала лишь видимость, лишенная смыслом процедура, она ушла к черту. Управляющая партия ГЕРБ во главе с Б.Борисова (однако она потеряла власть на последных выборов, что состоялись 12 мая настоящего года) произходит из среды так называемой организованной преступности, иначе говоря, из среды мафии, из среды бандитов. Сам Бойко Борисов ведет себя как глава мафии, мафия овладела государство: в других государствах есть мафия, у нас сама мафия имеет себе государство. Они, эти мафиоты (или мафиозо?), иначе говоря, бандиты без капели смущения показывают и демонстрируют свой антидемократический манталитет во всех, что они делают. Главная их цел, как и положено, грабит государство, обогащатся. Говорят, что несколько месяцев назад сам Бойко Борисов отметил в кругу своих ближайших друзей свой первый "честно заработаный" 1 000 000 000 евро. У нас широко распространено эта "демократическая практика": покупать за деньги голоса малообразованных выбирателей на выборах, прежде всего среди цыганского населения страны. Б.Борисов однако начал покупать себе директно даже недостающих ему народных представителей, именно депутатов в Парламенте, начал также покупать за деньги целые парламентские группы! Таким образом он мог управлять страну более чем 3 с половину лет, хотя на выборах он не имел парламентское большинство. Но то, что самое обеспокоительное, ето следующее: власть, управляющие, начали симулировать и дирижировать "протесты на улице", чтобы показать "что хочет" народ, а народ, таким образом, "хочет" всегда то, что выгодно именно им. Так например правительство Бойко Борисова симулировало и организовало в более чем 10 крупных болгарских городов, отметьте, одновременно, "демонстрации" с требова-

нием запретить исседования есть ли на болгарской територии так называемый "шистовый газ". Наблюдатели отмечают с основанием, что эти "спонтанные демонстрации" были организованные не без участия и российской "пятой коллоны" у нас, потому что они слишком удобные для российского интереса, именно держать Болгарии в полной энергийной зависимости, в робстве, что касается энергийных природных ресурсов, которые Россия продает нам на самых высоких, на самых дорогих ценах во всем Европейском союзе. Значит просто покупают среди криминалов, среди фенов футбольных команд люди, которые потом симулируют "народный гнев", кричая громко на улице то, что за что им заплатили. Правительство удобно воспользовалось этих "народных демонстрации" и запретило поиски так называемого шистового газа! В один момент, снова в связи с интересами России – а цель России сделать так, чтобы Болгария вышла с Европейского союза и НАТО! – начался процесс полной дестабилизации страны, потому что решили, что пришло время изменить ее геостратегическую ориентации, вернуть ее в орбиту имперско-путинской России. Чтобы реализовать эту заветную цель несколько раз пробовали провоцировать конфликт между болгарским населением и цыганском меньшиством, т.е. провоцировать слишком опасный етнический, наподобающий югословенских конфликтов в конце, в последном десятилетии ХХ века. А когда сам Бойко Борисов сделал шаг против коренных интересов России, именно запретил строительство ЯЕЦ "Белене" (ядренной централы), тогда пророссийские силы организовали ему "спонтанные народные протесты" и успели свергнуть его самого с власти: на проведенных досрочных выборов пророссийские силы воглаве с нереформированной коммунистической партии получили полное большинство и теперь в Болгарии началась великая борьба за сохранения ее прозападной ориентации. Получилось однако так, что в Парламенте не попали автентичные и традиционные прозападные и демократические партий, теперь там только пророссийские силы и популист и демагог Бойко Борисов, который, хотя и потерял власть, имеет самую крупную парламентскую группу. Он имеет много депутатов, хотя и не имеет идей, кроме одна, самая сокровенная: обогащатся за счет государства, за счет народа. Мафиозо остается мафиозо до конца своих дней. Слишком глупо выбирать за управника "бывшего" преступника и бандита, потому что, оказывается, "бывших" преступников, кажется, нет... Молодая болгарская демократия прервала свой полет, она теперь переживает страшную агонию. С ней погаврились, ее унизили. Народ ни к чему уже не верит, имею ввиду болшинство народа. Его мани-

пулируют, давая ему только хлеба и зрелищ. Медии, средства массовой информации полностю под контроле правящей российско-болгарской и кагебисткой мафии и олигархии, которая, всущности, и не теряла власть за все годы болгарского перехода от коммунизма к демократии, исключая период, когда на два раза управляли прозападные правые силы, именно период 19911992 г. и 1997-2001 года. Которые именно сделали так, чтобы Болгария вошла в западный мир, стала членом Европейского союза и НАТО. Теперь в конечном счете у нас кагебисткая мафия соумела постич невероятный триумф: Болгария под полном ее контроле, в Парламенте на 100% только их верных слуг. Остается осуществить и реализовать самую дорогую, заветную цель: оторвать Болгарию от западного мира свободы и демократии и вернуть ее в российской орбите, именно превратить ее в Задунайскую губернию Российской империи. Демократические силы однако, хотя и не имеют подобающего влияния среди одурманенного народа, будут боротся со всех сил чтобы этого не случилось. Эта и настоящая трагедия болгарского народа уже второго века: ее полет к свободе и демократии, к европейском ценностном космосе и к просперитету встречает самый сильный и коварный враг в лицо деспотичной России, которая считает, что имеет право распоряжатся с судьбой болгарского народа. Судьба Болгарии родственной, мне кажется, с судьбой многострадального украинского народа. ОЧАКВА НИ ВЛАСТ НА ПРОРУСКО ЩУРМОВАШКО НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИСТИЧЕСКО ОФ ЗА “НАЦИОНАЛНО СПАСЕНИЕ” ОТ… ДЕМОКРАЦИЯТА! май 23, 2013 Следващите редове са коментар към мой коментар в блога, публикуван под заглавието България се управлява от Руска Национал-социалистическа коалиция за… права и свободи, резилът е пълен!: Вече би трябвало да е ясно на всички хора в тази държава, но ако все пак не е, ще повторя това, което много хора в малкото свободни медии в страната отбелязаха: най-вероятно скоро ще бъде съставена широка коалиция “в името на народното спасение”, или по-точно казано правителство от тип ОФ, като вариантите за нейното име са следните:

13 1.) Българско национал-социалистическо движение за права и свободи “Атака” 2.) Движение за национал-социалистическа атака 3.) Българска национал-социалистическа атака за права и свободи. Тази велика сОветскаЯ националлиберал-социалистическа (ЦОЦОлистическа) (анти)народна русСкаЯ ко(К)алиция (тук си позволих да се заиграя малко с името на Либия при Кадафи) ще се потруди да пребъде вечната българо-руска, или по-точно (по думите на автора от негов по-стар пост в блога) ченгесаро-кагебистка дружба.

демократична революция, подкрепена от цялото общество, а не само от управляващата върхушка. Да се стигне дотам всъщност е неизбежно, тъй като новото правителство ще е псевдодемократично по характер и няма да има никакъв шанс да се легитимира пред народа (избирателите си). БИТКАТА ЗА БЪЛГАРИЯ ЗАПОЧНА: ТЕПЪРВА ЩЕ СЕ РЕШАВА ДАЛИ ОТНОВО ЩЕ СТАВАМЕ “ЗАДУНАЙСКАЯ ГУБЕРНИЯ” НА РУСКАТА ИМПЕРИЯ – ИЛИ ЩЕ СЪХРАНИМ ВИСОКОТО СИ ЕВРОПЕЙСКО ДОСТОЛЕПИЕ май 23, 2013

Всички участващи в коалицията партии идват със специална гаранция за успешно предвождане на държавата по пътя към светлото комунистическо бъдеще (да се чете: задълбочаване докъдето е възможно на сегашното състояние на всеобхватна криза, в която се намира страната: икономическа, политическа, социална, парламентарна и т.н., т.е. повтаряне на сценария от 1995-97 г.), тъй като са произведени във фабриките на ДС по поръчка и със средства на БКП, и са проектирани да вършат единствено това. Иначе като цяло аналогията, представена в постнатото от г-н Грънчаров изображение, е много добра, особено сравнението с тримата печално известни в историята психопати и масови убийци. А сега сериозно: срещу това абсурдно и предателско управление, което има най-големи изгледи да бъде съставено като “програмен”, “експертен” и още не знам си какъв си кабинет (още по-безотговорен от колективната безотговорност на тройната коалиция), трябва да се противостои със всички сили и със всички възможни демократични средства: аргументирана критика, протест, бойкот (гражданско неподчинение); с цел да се достигне до една своеобразна

Иво Инджев е написал коментар под заглавие Симеон “воскресе“ с версия за вересиите си, в който пише: “Всеки ще се досети, че няма как прогоненият наследник на Царство България да е бил в СССР през 1975-та като турист с документи, подписани с добре известния негов псевдоним „Рилски”, без това да е било договорено с „когото трябва” в Кремъл.” – а аз бих добавил и в КГБ. В тази връзка реших да напиша там свой коментар, ето го и тук, с оглед да стигне и до в-к ГРАЖДАНИНЪ: “Граф Рилски” или Симеон Сакскобурготский е на служба в КГБ отдавна, да, директно си е на подчинение на КГБ, той няма да си играе с някакви си там ДС-та – и това изобщо не може да е тайна за оня, който не е хептен тъпоумен или малоумен. Той беше активиран от господарите си от КГБ в 2001 г. с една-единствена цел: да предотврати втори мандат на “чудовището Иван Костов”; само Симеон можеше в оня момент да предотврати толкова грозната за КГБ и за подчинената му рускобългарска ченгесаро-кагебистка мафия евентуалност Иман Костов за втори мандат да управлява България – което би означавало окончателното и безвъзвратното й откъсване от “Матушката”… толкова е просто да се разбере това, че на човек му е неудобно да го изтъква даже!

Е, Симеон се провали в изпълнението на най-важната си задача, именно да осуети приемането на България в ЕС и в НАТО и обръщането й, връщането й отново в обятията на свирепата руска мечка – толкова мощен беше повратът към Запада, който й беше придал “извергът Костов”. Тогава именно КГБ и Русия решиха да играят малко “по-ентелегентно”, както се казва, именно, да превърнат България в руски троянски кон в ЕС и в НАТО. Това Симеончо успя да го постигне, съвместно с усилията на другият голям приятел на Русия и на СССР, именно президента Гоце Пырвановый. Тия неща все пак трябва да се знаят от всички, щото ето сега отново сме в съдбовни времена: сега вече Парламентът ни е на 100% проруски и на 100% БКП, да, на същата БКП, която преди няколко десетилетия на два пъти се опита да направи България 16-та республика на СССР! Сега именно ще се разиграе окончателния епизод от историческата и съдбовна битка за запазването на проевропейската, на евроамериканската ориентация на съвременна България. Всички ние сме призвани да участваме в тази наистина съдбовна битка, кой както може, кой с каквото може. Или ще я има България на картата на Европа като една суверенна, демократична, културна, просперираща и силна държава, населявана с достоен, неунизен народ, или отново ще станем протекторат на злокобната имперска и анахронична сила, именно на путинска Русия, ще станем отново Задунайская губерния на Руската империя, за която руснаците подигравателно казват: “Курица не птица, Болгария не заграница!”… Това е положението. Мислете, работите съвсем не са безобидни, съвсем не са за подценяване. Напротив, много сериозни са…

БЪЛГАРИЯ СЕ УПРАВЛЯВА ОТ РУСКА НАЦИОНАЛ-СОЦИАЛИСТИЧЕСКА КОАЛИЦИЯ ЗА... ПРАВА И СВОБОДИ, РЕЗИЛЪТ Е ПЪЛЕН!

14 ВЪРХОВЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ КИЧ`2013 ГОДИНА

Пускам телевизора и какво да видя: председателства новоизбраното Народно събрание не кой да е, а майор Деянов от филма "На всеки километър", виден офицер от ДС, вярно, понаедрял, побелял, остарял, но е той, същият, да, грешка няма! Става дума за... европейска България от 2013 година, не за България от 60те години на ХХ век примерно! Остава Щирлиц от "18 мига от пролетта" да е президент на България, но то и това може да стане, хич няма да се учудя ако и то стане тепърва, както е тръгнало! Това ако не е кич, сполай му кажи! В кои времена, в кой свят живеят тия комунисти бе, те нима наистина не са способни на капчица развитие и промяна?! Гледам и друго нещо: иска думата представителят на "десницата", вглеждам се, да, грешка няма: това е бившият личен бодигард на комунистическия вожд на България Тодор Живков, да, това е Боко Борисов! Егати кича, аз лично по-голям кич и по-голяма безвкусица не мога да си представя, вий ако можете, представяйте си! И тъй нататък, може още много да се пише все в тоя дух. Представителят на "левите" е синчето на Димитър Станишев, да, същият, който седеше от дясната страна на Тодор Живков в Политбюрото на БКП, именно малкият Дмитрич, съветски гражданин, пък е представител на "левицата". Сюрия агенти от ДС пък са представители на другите партии, ДПС, руската партия АТАКА и пр. Кич, кич, кич до смърт, спасение няма, отникъде не се види в туй кагебисткопутинистко тресавище, в което попаднахме! ОБЯСНЕНИЕ НА КАКВО ОТЧАСТИ СЕ ДЪЛЖАТ ТОЛКОВА ЩУРИТЕ СЕИРИЩА, ДЕТО СЕ РАЗИГРАВАТ В ПАРЛАМЕНТА 22 май 2013, сряда Най-щастлив в новата ситуация в Парламента е Воленчо, щото сега вече има възможност да бозае от две цицки – и от "дясното", и от "лявото". Който плаща повече, това и ще прави Воленчо, ще гласува според това кой как плаща и наддава; дано сега и кьоравите видят за какво най-вече

стои тоя мошеник в Парламента: ами прави парички от лъжите си, осребрява лъжите си, ето затова той стои там! Да, пълни си банковите сметки, затова е там, вие за какво си мислехте че е там? Всяко гласуване Воленчо ще го продава според това кой даде повече пари, ето, това ще прави тоя мошеник, а пък за плиткоумните, които са го пратили там, ще разиграва пошли сценки и театрални скечове, ще лъже, ще се прави на "народен трибун", белким малоумните не разберат, че главната цел на пребиваването му в Парламента е да направи парички за старините си на Сейшелските или Бахамските острови.

Доган когато беше "балансьор", направи хубави парички от продажби на гласувания, сега Сидерчо повтаря неговите подвизи. Радвайте се, патриоти, ето, намери се един сред вас, който да осребри "патриотизма" си! И то тлъсто, с много пачки красиво сдиплени евра и доларчета! И още нещо да подхвърля, щото сеирищата в Парламента, дето се откриха и тепърва ще ескалират – всичко в тоз Парламент е театро, всичко е с цел баламосване на наивния и тъпоглав народец! – заслужават да получат своето обяснение; ето един важен щрих в това обяснение, който трябва най-напред да се има в ума: Видяхте ли сега какво стана като Костов го няма в Парламента? По причина, че го няма Костов там, в Парламента вече няма няма смисъл и разум, да, всичко се изпразни откъм смисъл. И всичко е сеирища, всичко е шоу, всичко е чалга, всичко е менте... Разбрахте ли сега до какво доведе това, че Костов го няма в Парламента вече? ЗА БЕЗСЪРДЕЧНОТО СЪРЦЕ, ИЛИ ЗА БЕЗЧУВСТВЕНОСТТА КАТО ИЗТОЧНИК НА ЧОВЕШКАТА ОПОРОЧЕНОСТ 23 май 2013, четвъртък Г-н Йордан Гайдаров във Фейсбук приведе тази мисъл на Свети Евангелист

Марк(о) – Защото отвътре, от сърцето на човеците, излизат зли помисли, блудства, кражби, убийства, прелюбодейства, користолюбие, нечестие, коварство, сладострастие, лукаво око, хулене, гордост, безумство. Всички тия зли неща излизат отвътре и оскверняват човека... – а аз се заинтересувах, понеже ми се стори твърде странно едно такова твърдение; според моите представи и разбирания да се твърди, че източник на злото и на човешката опороченост е тъкмо сърцето, е крайно чудно и непредставимо; затова тогава аз написах следното възражение:

Аз бих си позволил да подхвърля друга теза: тия неща, които изброява Свети Евангелист Марк(о), дали не са произлезли от сметките на ума, на разсъдъка, той да е техният извор, щото, чини ми се, сърцето никога не учи човека да прави такива неща, а умът може, ох, как той може да подвежда човека?! А сърцето, дето се помещава човешката съвест – Божи глас в душата на човека – никога не би подвело човека към опорочаване, тъй на мен ми се чини, това и съответства на моята философска концепция, не знам как мислите вие, кажете, с интерес ще изслушам всяко изказване... Да, обаче ето че същият този човек, г-н Гайдаров, ми приведе още изказвания от Библията, който поддържат тезата, че сърцето е източник на човешката опороченост: “И видя Господ, че се умножава злината на човека по земята, и че всичките въображения на сърдечните му промишления бяха само зло всеки ден.” (Битие 6;5); “… промишлението на човешкото сърце е зло от младостта му.” (Битие 8;21); “Сърцето е измамливо повече от всичко. И твърде растленно: кой може да го познае?” (Йеремия 17;9); “Защото от сърцето излизат помисли лукави, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжливи свидетелства, хули.” (Матея 15;19).

15 Та в тази връзка ми се ще да поразсъждавам малко. Сърцето традиционно се смята за обител на чувствата, там са локализирани нашите чувства; там е поместена човешката чувствителност като част на душата, или чувстващата душа. Умът пък, разсъдъкът, "разумът", интелектът, съзнанието и пр. - тази част на душата има много имена и е доста привилегирована! - го свързваме с мозъка, тя е един вид "разположена" в главата. Чувствата са един вид ирационални, а пък разумната, рационалната част на душата се намира в конфликт с нея, ирационално и рационално са извечни антагонисти. Та моя милост, като мислител, който се е опитвал да противостои на хегемонията на рационализиращата наука и на позитивната философия (според които умът, рациото, имат изначално предимство над ирационалното, безсъзнателното!), съм свързвал именно с чувствата, с чувствителността корените на нашата човечност, в този смисъл съм приемал, че сърцето по принцип не може да ни учи на нещо лошо, а съм свързвал корена на опорочеността ни със сметките на ума, с умствената извратеност. Така съм разсъждавал в принципен план, следвайки традицията на т.н. "философия на живота", която реабилитира "ирационалното" – и се опитва да детронира разума от този прекомерно висок пиедестал, на който той е поставен от цялата рационалистическа традиция. Свързвал съм даже и човешката съвест с тайнството на сърцето, с "дълбините на душата", и съм приемал, че съвестта като "Божи глас в сърцето на човека" никога не може да учи човека на зло; напротив, злото, по тази логика, се дължи на извратеностите на ума, на неговите криворазбрани сметки и пр. Затуй ми се е струвало, че ония, "които нямат сърце", а имат единствено един "пораздут" ум, т.е. при тях умът е станал тиранин, са, на първо място, безчувствени, и, на тази основа, също така и опорочени. Безчувствеността е източник на опорочеността, т.е. когато сърцето "не си е на мястото" се стига до това опорочаване. Ето че сега научавам, благодарение на тези цитати от Светото Писание, че нещата стоят посложно, а именно, че и самото сърце може да се обезчувстви, да се опорочи, а на тази база да се опорочи и човекът като цяло. Това за мен е откритие, макар че, както сега го възприемам, е твърдение от рода на ония, които са "съвсем близко до ума", щото т.н. "безчувствено сърце" е именно опороченото сърце, което пък вече няма как да не е извор на всички човешки недъзи, пороци, похоти, злини и т.н. Аз в много свои други изследвания, по-голямата част ок които са свързани с моите търсения около ситуацията в съвременното образование, съм констатирал, че е налице страшна тенденция сред съвременните хора, особено и сред по-младите, а именно едно обезчувствяване, сиреч, ста-

нали са безчувствени, което, иначе погледнато, означава, че сърцата им "не са си на мястото", или, казано иначе, са найвероятно твърде опорочени – щом не могат да си вършат работата, именно, да чувстват, да постигат тая страна на съществуващото, която именно ни дава дълбината на смисъла. Защото ония, които пък са запознати с моята теория за чистите и коренни човешки отношения – познавателното, ценностното и практическото – конституиращи човешката душа и лягащи по-нататък в основанията на човешкия дух като такъв, добре знаят, че ценностното отношение, което именно ни дава смисъла на нещата, се базира на чувстването, на чувствата. Тъй че оня, който се е, един вид, обезчувствил, той със самото това се е и опорочил, т.е. едно такова опорочено сърце вече е предпоставката да се правят всякакви злини, извратености, гнусотии от какъвто си искате порядък и т.н. Даже и при опитите ни да разберем такива патологии, примерно, когато баща убива децата си и съпругата си, а после убива и самия себе си (нали се случиха такива едни непонятни истории, за които медиите пошумяха-пошумяха, пък млъкнаха в недоумение?!), то без допускането, че такъв човек се е обезчувствил дотам, че един вид няма сърце, щом може да посегне на живота на децата си, които сам е създал, та подобни прояви едва ли могат да се проумеят, докато вече щом е без сърце постъпката му вече е съвсем понятна и обяснима. А има ли "хора без сърца", това вече е нещо, което явно можем с пълно съзнание да отговорим: да, има такива хора и, за жалост, съвсем не са малко; сами си правете сметката на какво е способен един такъв човек без сърце, т.е. човек с крайно опорочено, безчувствено сърце, със сърце, което не си върши работата, именно, да чувства, да разграничава човешкото от безчовечното. Примерно, един Сталин, който подписва, да речем, списък с 3000 имена, и пише, че е съгласен тия хора да бъдат екзекутирани, подписва го без да му трепне окото, нима е възможно това да се случи, ако тоя урод имаше сърце?! А нима не сте забелязали, че е пълно във всекидневието ни с хора, които показват безчувственост, "дебелокожие", както ний, българите, наричаме безчувствеността, непроницаемостта за чувствата, а на тази основа такива хора вече са способни на всичко, нямат, дето се казва, "задръжки", отдават се на всякакви пороци и пр. Нима когато едно момче, един младеж, който, сам нямайки никакви чувства към дадено момиче, което е имало неблагоразумието да се влюби в него, се възползва от момичето сексуално, само за да задоволи похотта си, и същевременно го лъже, мами и пр., а в един момент безпощадно го захвърля, нимо това не е пример, и то доста разпространен, в тази посока?

На мен пък тия дни ми се случи друг един пример, който искам тук да изтъква – заради показателността му. Знаете, една дама, синдикално-образователна шефка, ме съди за "обидни мисли", написани от мен в една моя нова философска книга; е, и ние уж водим тия дни преговори за "извънсъдебно споразумение"; е, и ми поиска другата страна "обезщетение" в пари, еди-колко си стотачки, които аз трябвало да й дам, та да възмездя нейните "морално-душевни неимуществени щети". Да, обаче моя милост сега е в болнични, ще бъда в болнични още доста време, и ще се наложи да й плащам, както е според предложеното от противната страна споразумение, доста месеци вноски от по 100 лева, и то тъкмо от болничните, от парите, които държавата, или здравната ми каса, ми дава, за да преживявам някак докато се възстановявам от тежка операция! На мен лично ми е много интересно как става така, че някои хора, изглежда, съвсем не чувстват – ако го чувстваха, нима щяха да си го позволят?! – колко е грозно да искаш за себе си точно от такива пари, един вид да се възползваш и да се обогатяваш от парите на един болен човек; не само че е грозно, но е и грехота да искаш за себе си точно от такива пари; то е все едно, примерно, да бръкнеш в паничката на просещия на улицата и да му вземеш някоя по-едра пара, оставена му там от състрадателен човек! На мен така ми изглежда, на вас не знам как ви изглежда. Но ми е интересно да науча. Има неща, като понятие за грях, усет за добро, за позволено, за приемливо и т.н., които директно произлизат от чувствителността на сърцето; но ако сърцето, дето се казва, "не си е на мястото", представяте ли си тогава какво се получава при такъв човек? Страшна и жалка картинка става той, пленен от някакви болни страсти, такъв човек не чувства, че пристъпва някакви граници, на него всичко му изглежда иначе, такъв човек, примерно, без да му трепне, ще ти заяви: "Е, Грънчаров, убеди ли се най-сетне, че аз, твоето началство, съм, един вид, изцяло безгрешен (безгрешна), че аз никога не греша – докато ти постоянно грешиш?! Слушай ме и няма да съжаляваш...", да, и такива думи са ми казвани в моя некратък вече живот, представяте ли си? Нима и вий не знаете тази българска максима "Началството никога не греши!", нима и вий не се водите в своите отношения с началството си? Е, има темерути като мен, които не я спазваме – поради което си и патим, поради което си и плащаме, както виждате... Та има всякакви човешки и нравствени феномени в този наш живот, има какви ли не казуси, но ето, виждаме как мъдростта на Великата Книга, Библията, ни помага да вникнем значително по-дълбоко в тия човешки прояви, и тогава тяхната привидна чудатост, странност и необяснимост в един

16 момент ще изчезне, мъглата ще се вдигне, всичко ще се проясни, обляно от светлината на разбирането. Та изводът ми в крайна сметка е този: опороченото сърце, като се обедини с един опорочен, страдащ от коварни илюзии ум, са онова, което е най-дълбокият корен на злото по тази наша земя. Затова с основание е казано в една древна източна книга "Пази се най-много от умен, но зъл човек!", сиреч, от човек с опорочено, със зло сърце. От тази гледна точка хората със зли сърца, но с по-посредствен ум, сякаш са по-малко опасни, дали е така? Да не се окаже, че глупавостта в някакъв смисъл е нещо добро, щото може да насърчи незлобливостта на сърцето? Нещата се оплетоха. Умът може да служи както на злото, така и на доброто, глупавостта, предполагам, също. Зависи обаче всичко, в крайна сметка, от чувствителността на сърцето; имаме ли сърце, всичко имаме. От което следва, че трябва най-много от всичко друго да пазим сърцето си: в него са изворите на живота. С тази мисъл, взета пак от Библията – откъде другаде да е взета?! – която е била любима мисъл на Мартин Хайдегер, която той поръчал да издълбаят на една дъска, която сложил на входната врата на дома си, ще завърша това импровизирано есе, което кой знае защо написах тази сутрин, написах го ей-така, вероятно от нямане какво да правя, щото съм станал един паразит, лекувам се, безделнича, чета, пописвам по малко, търкалям се по леглото по цял ден и всеки ден – дотам, че вече сам не мога да се понасям. Но трябва да издържа тия дни, дай Боже по-скоро да се възстановя, та да тръгна на работа, нетърпимо е безделничеството за мен, пък ме и сърби езика пак да си философствам пред учениците, това е моята професионална деформация, а принудителното ми мълчание тук, у дома, ме изморява много, но както и да е, това са вече подробности... несъществени при това и прекалено лични за да си заслужава да пиша за тях, пък макар и в един дневник, какъвто е този блог... КАКВО НАПРАВИ ЗА БЪЛГАРИЯ ИВАН КОСТОВ 20 май 2013, понеделник Тия дни Иван Костов сякаш "завинаги излезе от политиката" – и в тази връзка по медиите започнаха да се пишат какви ли не анализи за "най-мразения български политик"; за други пък той е най-големият, най-великият български политик. Сбъднаха се мечтите на медийните мерзавци, които от 12 години участваха, срещу заплащане, разбира се, в лютата пропагандна война срещу Иван Костов, която именно имаше за цел да го направи "най-мразения български политик"; даже Кеворкян вчера, в своето

предаване, не покани хора, които да похулят Костов, ами беше поканил един, който сякаш го похвали, което е нечувано.

Както и да е, понеже, вярвам, много ще се говори тепърва за Костов, аз решавам тази вечер да публикувам откъс от своята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България"), в който именно разглеждам периода на управлението на премиера-реформатор; правя го, защото добре зная, че единственото, на което следва да се заложи, е истината; тя винаги, в крайна сметка, тържествува, излиза наяве, не може да бъде скрита, въпреки усилията. Ето по-долу в тия редове ще разберете как аз съм видял нещата, като в моите описания единственият импулс, който ме е водил, е именно този да бъда изцяло верен на истина; писал съм своята книга с една-единствена мисъл: младите, които почти нищичко не знаят за тия събития, да бъдат приобщени към истината, милата; ето сега тия откъси, които въвеждат в темата, а при интерес, ще публикувам и продължението им: РАЗДЕЛ ПЕТИ: НАЙ-ТРУДНАТА РЕФОРМА Е ТАЗИ В ДУШИТЕ 28.Истинският поврат в развитието на България Няколко най-решаващи месеци на 1997 г., до изборите, управляваше служебното правителство на Софиянски. Това правителство трябваше да стабилизира обстановката и затова предприе някои спешни мерки, в резултат на които курсът на долара беше намален от 3000 на 1000 лева. Трябваше също така да се възстановят доходите на хората, като се индексират заплатите, защото БСП, “социално-загрижената и отговорна партия” остави властта когато средната пенсия беше 2-3 долара, а пък учителските заплати бяха от… 6 долара! Десницата обаче направи така, че хората отново да забележат известна възможност да се живее и оцелява в онази разруха, която им завеща толкова некадърната и крадлива левица. Че СДС (ОДС, защото към СДС в коалиция влязоха БЗНС на Мозер и Демократическата партия, а също и ВМРО) ще вземе властта на предстоящите избори, в

това никой не се съмняваше. Въпросът беше доколко обаче тази власт ще бъде упражнявана достатъчно твърдо и в интерес на обществото и държавата. СДС като гръбнак на коалицията трябваше да се реорганизира и да стане монолитна партия, та да не загуби властта в резултат на коалиционни разпри и ежби. Това беше страшно трудна, но съдбовна задача, която реформаторът Костов успя да реши в трудните месеци на 1997 година, в месеците до изборите. Защото ако субектът на властта се раздираше от противоречия – а точно това беше коалицията СДС дълги години преди 1997-ма, то тази власт нямаше да бъде упражнявана ефективно, а и за дълго. Понеже – това събитията в периода 19891997 го бяха показали достатъчно ясно – СДС щеше както и преди неминуемо да се разцепи и да загуби властта по най-глупав начин. Това вече се беше случвало и Костов направи нужното повече да не се повтори. Е, то ще се повтори, но едва след като СДС вече не е на власт, през 2001 година, и когато Костов вече няма да е лидер на СДС. Но преди това СДС ще управлява най-действено цял един мандат от 4 години, ще осъществи най-тежките реформи в историята на страната, ще постави цялата икономика на здрави пазарни основи, ще стабилизира финансите, ще осъществи историческата по своята значимост задача по гео-стратегическата преориентация на страната от руско-азиатската ос към западната цивилизация на свободата. И ще ни привърже към западния жизнен свят – НАТО и Европейския съюз – така твърдо и здраво, че след мандата на СДС никой, дори царят-ченге, дори антинатовецът агент Гоце начело на държавата, нито Сава Доганов, нито недоразумението Дмитриевич Станишев, нито дори титанът дон Бойко Борисов няма да може да разклати или промени. Никой повече няма да може да побутне тази съдбовна обвързаност на страната ни към Запада – независимо от това колко му е неприятен този наш геостратегически избор, направен от държавата ни по времето на управлението на премиера Иван Костов. Това са фактите около оня съдбовен исторически поврат на страната, който беше осъществен от правителството на СДС начело с Иван Костов, за който комунистическата олигархия никога няма да му прости: защото нейна мечта беше обвързването на страната ни навеки с Русия и дори с Китай, но съвсем не с Европа. Ако някой се чуди защо цялата ченгесарска преса, всички партии и лидери, като се почне от руски мекерета като Дмитриевич и Сидеров, та се стигне чак до дон Педро Борисович Мафиотский, така единодушно мразят тъкмо Иван Костов, то нека повече не се чуди: този наш държавник така им разбърка картите и сметките, че те никога няма да му простят. По същият начин както

17 великият Стамболов, който спаси независимостта на България от руската мечка, някога е бил най-силно мразен не само приживе, ами и след като руските шпиони са го убили, така и Иван Костов е най-мразен сега, защото окончателно съсипа всички планове за превръщането на България в Задунайская губерния, откъсна я от орбитата на Русия и я тласна по пътя на просперитета в пределите на западния, на евро-американския жизнен, ценностен и културен космос. И това трябва да бъде признато, понеже едно такова тълкуване се основава на неопровержими факти – и по тази причина не зависи от ничия субективна пристрастност. Казвам това, защото някои ще подскочат като ужилени когато прочетат тия справедливи мои думи и ще се опитат да обезценят смисъла им, като великодушно обявят моя милост за… “костовист”. А аз съм си чисто и просто само един найбезпристрастен летописец и философ на историята – и нищо повече от това. А пък ако някой по тази причина ме нарича "костовист", то с това без да иска признава, че историческата необходимост по найтайнствен начин съвпада с това, което Костов направи за България. И което тепърва ще прави: защото той остана комай единствения загрижен за България и сериозен политик. Шоумени като бат ви Бойко не ги броя, защото те не стават за нищо – освен за наш и за собствен резил... И скоро ще разберете – ако упорствате в дочитането на тази моя лична, народна и психологическа история на съвременна България – че през всички години на управлението на Иван Костов аз лично бях нещо като “антикостовист”. И то понеже започнах едни дълги и безнадеждни борби срещу някои тогавашни галеници на Костов в пловдивското СДС, които успяха да дискредитират неговата кауза и историческа мисия, понеже бяха в политиката не за друго, а, както е обичайно по нашите земи, за да поработят единствено за личното си замогване и устройване. И затова такива безскрупулни кариеристи срещнаха моя личностен и философски протест още в първите дни на Костовото управление. Но за това ще пиша после, да караме поред. И така, СДС за няколко месеца стана партия. Аз все още си бях член на Демократическата партия (а пък членовете на партиите в СДС автоматично ставаха негови членове) и по тази причина не счетох за нужно да проявя някаква активност по време на трансформацията на СДС от коалиция в партия. Когато наближиха изборите аз обаче се поинтересувах къде е клубът на СДС в квартала, разбрах къде е и отидох да се запиша, та да го подпомогна с нещо в предизборната кампания. Отидох там, и заварих една крайно любопитна ситуация, за която, понеже съм правдолюбец, съм длъжен да кажа самата истина. Защото така, предполагам, е било из цялата страна,

да не говорим как пък е било в центъра, в София, където, разбира се, е истинският келепир. (Продължава в блога и в самата книга) ЧУДЕСИИТЕ НА ЗАПОЧНАХА!

МИНИСТРОМАНИЯТА

Айде, почна се пак развихрянето, вакханалиите и апотеозите на нашенските министромании, почна се добре познатият фурор от самопредлагания, платени "журналистически" номинации, спекулации, пазарлъци, наддавания, циркове, сеирища, стълпотворения от лакомия, от потайни и явни мераци, от точене на лиги заради сладостни предчувствия за предстоящото, за идещото лапане; почна се натискането с лакти, с колене, рамене и пр. за министерски постове; започна се безумната битка за власт, дръж се, народе! Яка да ти душицата, слабоумни народе, дето си избра тая напаст за управници и властелини! ДОСЕГ С ЧАРОДЕЙСТВОТО НА БЪЛГАРСКОТО СЛОВО 20 май 2013, понеделник Петър Увалиев: Похвално слово за българския език Простете ми. Пръв аз съзнавам – и признавам, че съм донякъде натрапник в този дом на духа, закрилял и окрилял рой мислители, ревнители за културния възход на България – странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра. Но кой съм аз да си въобразявам, че очилатото ми късогледство ще види подалече от втренчения им поглед? Българското не ми е занаят, то ми е инат. Но точно поради това упорство цял живот съм гледал на България от упор, па било то понявга и с укор. Така е било в софийската ми младост, така е и в лондонската ми самост. Затова ви моля да вярвате, че не заговарям в пристъп на най-всекидневно,

неоправдано и необуздано самомнение, което никне под път и над път и е толкова жилаво, че дори и на камък вирее. Изправям се тук с някакъв особен примес от смирение и задоволство, отлика на длъжник, комуто честта да бъде сред вас позволява да се отплати поне малко от малко за най-многото и най-милото, което род и родители са ми дали: езика, на който ви говоря. Защото не аз говоря език на който сега ви говоря, а езикът, на който сега ви говоря, ме говори!

Тази усукана игрословица не е трикратен словесен смъртен скок, зрелищно филологическо потомче на нявгашното постижение на Лазар Добрич – главозамайващо, но все пак цирково. Вярно е, че хитрините на неуките науки край нямат. Но не по-малко вярно е, че тази предизвикателна прогласа на предимството на езика ствол пред мисълта вейка е честен стремеж на обичайно самодоволния разсъдък да прекоси самоналожените си граници, за да признае и правата на отвъдразсъдъчното и едва ли не да насили съзнанието да изповяда, че подсъзнанието му е рода. А и това подсъзнание, което постоянно подозираме, а рядко прозираме, и то самото е устроено като своеобразен език, който търпеливо очаква да бъде проговорен, за да стане достояние на все поразведряното и затова все по-отзивчиво съзнание. И българският говор се зачева като предговор, после прераства в отчетлив преговор със слушателя и най-сетне се установява като договор и едва ли не като заговор с онзи, който е посветен в паролата на неговите потайности. И тогава, вдъхновено и проникновено, из пашкула на езика излита пеперудата на мисълта. Това преображение повлича крак. Друго чудо очаква българският род, домашно и вселенско: чутото се превръща във видяно, звукът става знак. Букви хукват през

18 страниците, духовни бранници, които напредват във строен строй и провалят прокобата на времето, брава на всяка забрава. Така се ражда книгата, паметник на паметта. А ето че ние, нехайни наследници на този победоносен поход от минало към бъдеще, почти не си даваме сметка за него и дори не се вълнуваме че тук, сега, сме окръжени от величави хартиени тухли, с които се гради вечността, която е българска, защото ваши и мои са буквите, в които тя е въплътена. А всяка книга, която се издава, ни издава тайната на тази вечност: тя е вечност на езика, който никога не се застоява и с един и същ дьх ни отграничава от другите и ни приобщава към другите. Това е така, защото отекне ли гласът ни, той от само себе си се наглася към желания отглас на онзи, който го слуша. С тази нагласка езикът така се урежда и подрежда, че повежда слушателя-послушник към благодатта на съмислието, а запрашва непослушника в мъртвилото на безмислието и без-смислието. И Философският трактат в Симеоновия сборник, и Шестодневът на Йоан Екзарх са преноси от подсъзнанието до съзнанието още преди да бъдат приноси към езикознанието. Още навремето нашите предци са прозрели, че който назовава, па било то и вещественото, той призовава същественото, което прави човека човек. И защо един техен невзрачен потомък да не се съблазни да покаже, че е научил някоя и друга тежка дума, и да каже, че щом на старогръцки мета значи и „отвъд", очовеченият от езика човек може да бъде наречен мета-човек, проводник на Отвъдното. И грях да ни е на душата, че днес ние само преживяме онова прозрение, което прародителите ни са преживяли и преживявали: езикът е отвор на съществото към същественото. Затова не е ли чинно и редно, поне за изкупление грехов, да се запитаме какво точно значи за този мета-човек да говори български? То значи: да осъществяваш найсвоето си. Езикът, който ни говори, е глас на тази наша съдбовна сьщественост. И нека ми простят многоуките филолози, които са изучили от игла до конец где-що има да се научи за езика, обект на познанието. Аз съм само словоохотлив самоук, за когото самият език е субект на особено по знание, което се отнася към знанието, както по-доброто надвишава доброто. Меракът по това по знание ме увлича и повлича и превръща в иманярсамец, тръгнал да се рови из езиковите ни подмоли, пришпорван от налудничавата надежда, че може пък да му се случи в тъмна доба да изрови нашенско съкровище, зарито някъде по мъгловитата бразда от моето ограничено съзнание до българското

неограничено подсъзнание: от Стефан Младенов до Карл Густав Юнг, побратимени в еднаква посмъртна почит. И така тихомълком аз крача ли крача все по синора на това двулико единство, може би защото на езиковия мета-човек, който се замисля, е писано да обмисля и премисля все една и съща темелна мисъл. И навярно затова като бедния наивен Дон Кихот, който мечтал за подвиг цял живот, че дори вятърни мелници му се сторили кралимарковски исполини, и на мене май се е сторило, че и самият Философски трактат в Симеоновия сборник е донякъде своеобразен иманярски докладен дневник, който изважда на бял свят заровени дотогава скъпоценни философски означения и определения – какво е например същност и какво е естество. Мислил е езикьт ни и още мисли, макар и който драговолно му се отдава, често се озадачава. Който си заговори, невинаги е готов веднага да си отговори. Но макар и тромав, този отговор го спуска до глъбината на глъбините: до прозрението не че човек е такъв или онакъв, а просто че е. Друга такава иманярска находка е смисълът, скътан в звука. И който се е зарекъл да слуша езика, той понявга чува чудеса. Например: безобразният, безизразният звук ,,'ЬТ", орисан да остане навеки глухоням в романските езици, изригва със страшна сила – и то не у друг, а у най-изтънчения, най-паяжинено изнежения Николай Лилиев: На страшен съд вървят тълпи. А в мощна гръд там мрът мечти. Не спи – кипи Градът. Ът, ът, ът, ът. ът. Не е ли този громол ек от конски тропот, който може би кънтял е из крайдунавските равнини? Ние сме го забравили. Езикът го помни. В лабиринта на тази потомствена езикова памет, стигнала един Бог знае как до прековременния слух на поети прорицатели, дебне потулен и друг самопродвижен, ритмичен и метричен подтик, който изтласква изпосталелия потребително-осведомителен брътвеж на всекидневието ни: С враг врагувам – мяра според мяра. С благ благувам – вяра според вяра. Като пищните двери на олтара на Свети Йоан Кръстител в Арбанаси, набъбнали от златогрейни резби, тържествено се разтваря този симетричен изказ. Изведнъж тази правна обрядна съразмерност, осъществена сякаш по образ и подобие на двукрили митични мостове, в които уста майстори са вграждали най-милото си, неочаквано се разтърсва, разсечена от внезапен вик и повик, без следа от последователността, предписана от какъвто и да било логичен канон: Леле моя, сабя халосия! Море люта одринска

ракия! Избуял в първичната си подсъзнателна стихия, езикът се е отърсил от игото на опитомената граматика и е лумнал напук на благовьзпитаната логика. Пред този вулканичен взрив е безсилно дори и найвзискателното лабораторно раздвоение на езика на знак и значение. Тук знакът се самоозначава. Съдържанието се самосъдържа. Формата се самооформя. И при все това съдържанието се сдържа във формата и формата се дооформя в съдържанието. С тази категориална ерес нашият размирен език би смутил не един окъснял позитивист. Но затова пък би възхитил подранилия Хайдегер, който обича да чопли думите, за да сцежда из тях смислов сок, сгъстен в отделни срички или разместени ударения. За най-далновидния съвременен рентгенолог на езика би било радост велика да се наслади на познавателната ценност на познание и по знание, завет и завет, лек и лек. Най-вече за него би могло да се повтори казаното отколе за Симеон: „Той извади на показ мислите, скътани в дълбочината на трудно прозримите книги". А да извадиш наяве, значи да осветиш повърхностното различие, което не противоречи на дълбинното единоречие на езика – да възкресиш стародавната аллотрион фос – загадъчното сияние на Другото, което озарява Същото. А това е така, защото дори и строгият рационалист Лайбниц, ако би заговорил на езика, който сега ви говоря, положително би казал: „Език е онова, поради което съществува нещо, а не нищо". Но къде се таи това нещо, без което всичко би било нищо? Не в съсухрените речници и още по-малко в заимствани чуждици-етикети, лепнати на празни буркани. То е в самите нас. И ако е така, къде сме ние? Ние сме в единственото си езиково месторождение. А где е то? – тревожно пита Яворов и покъртително си отговаря: Къде си ти, родино моя? Във този хълм и онзи дол, които днес един, друг утре ще насели ? Не, ти си в мен, родино моя. И радостта е скръб. Скръб е, защото ние весден усещаме, че около нас все повече се разраства гибелна езикова пустиня. Преди век и повече Ницше бе предугадил угрозата от такава грозна духовна суша. И затова сега посред горди книги, които не търпят вериги, из едно гърло бликват два гласа: неговото негодувание и нашето порицание: Проклет да е онзи, който полива пустинята. Слово на Петър Увалиев, произнесено на тържество в аулата на Софийския уни-

19 верситет „Свети Климент Охридски" на 24.05.1995 г.

ДРУГАРЯТ КИМ БО БУДА, НАШИЯТ ВЕЛИК ВОЖД И УЧИТЕЛ

ЗАПОВЯДАЙТЕ, ПОГРИЖЕТЕ СЕ ЗА СЕБЕ СИ, ОБОГАТЕТЕ ЛИЧНОСТТА СИ!

20 май 2013, понеделник

БЛАГОДАРЯ ЗА ВСИЧКО, БОЖИЯ МАЙКО, БЛАГОДАРЯ НАЙ-ВЕЧЕ ЗА МИЛОСТТА НА ТВОЯ СИН, КОЙТО МИ ПОДАРИ НАСКОРО ОЩЕ ЖИВОТ!

ТОЙ... КАСТРИРА НЕ САМО ИЗБОРИТЕ, НО И ДЕМОКРАЦИЯТА НИ!

НЕТЪРПИМОСТТА КЪМ МОЖЕЩИЯ И КАДЪРНИЯ, ЛИПСАТА НА ТОЛЕРАНТНОСТ СА НАЙ- ЛОШИТЕ НИ ЧЕРТИ 19 май 2013, неделя

Пресвета Богородице – Божия Майко, благодаря ти, че бдиш над мен и моето семейство! Благодаря ти, че сме живи и здрави! Благодаря ти, че ме закриляш! Амин! Петър Увалиев за магическата мощ, за прокобата на словото 19 май 2013, неделя

А ето това трябва непременно да се прочете: Петър Увалиев: Похвално слово за българския език

Една фейсбук-приятелка ми е писала преди време, едва сега го откривам и решавам да го публикувам. Става дума за ситуацията в "Кирковската" гимназия, именно в Хуманитарната гимназия в Пловдив, чиито несменяем директор е въпросната гжа Киркова. Ето как вижда нещата дамата, която ми е написала това писмо; според мен казва принципно-важни неща, които са характерни не само за това училище, а и по начало: Здравейте, надявам се да сте подобре. Добре е излязъл разговорът ни на страницата Ви, както и един мой коментар

от друг сайт, който сте копирал с автор "анонимен". Не знам дали сте се сетил, че е от мен, публикувах мнението си на доста места, не помня вече къде другаде, освен към коментарите БТВ и БНТ по случая. Още не знам как да направя достояние на повече хора положението в това училище. Обезсърчава ме това, че хората не четат, не коментират и най-страшното – не действат. Междувременно се свързах с мои бивши ученици от 12-ти клас, с някои колеги, които понастоящем работят в кирковската гимназия и с помощник-директор Желязко Събев. Разговорът с последния във ФБ ще запаметя и изпратя най-долу. Учениците ми защитават Данев, но при всеки от тях долавям едно малко "но"... Сигурни са, че отношенията учител-ученик трябва да се променят, не одобряват Киркова, харесват Данев като личност, но на конкретния въпрос сигурни ли са, че не е сбъркан, както го квалифицират в много от коментарите след статиите, започват леко да се колебаят. Не им се вярва да е сбъркан, но са смутени все пак от това, че той инициира танците. Ако забавленията в училище са започнали самите ученици, според тези, с които разговарях, Данев не носи отговорност, защото нямало да го послушат, дори ако е искал да ги вразумява. Това не ми се връзва на мен, как няма да го послушат, след като им е приятел?! Лично аз одобрявам харлем-учителя като знаещ отлично езици и можещ да научи на това учениците си, което за мен е найважно. Малко учители съумяват да го направят. Прецедентите, за които говорят колегите напоследък, именно обиди към директора, надменно отношение към колегите, не ме притесняват, защото последните сигурно са си ги заслужили, познавам обстановката там нищо различно и кадърно не може да вирее, никакви промени не искат, вероятно защото на фона на всеобщия мързел, затъпяване и ограничен мироглед това ги злепоставя. От друга страна Христо е разглезен, от заможно семейство, самотен (това обяснява факта, че посвещава цялото си време на учениците), леко инфантилен, думата е силна, просто разсъждава неадекватно за възрастта си, малко тарикат и много разсеян. На него не му прави впечатление да пусне силно музика от компютъра си в учителската стая, да пие в повече енергийни напитки, да се напие и бъзика с ученици по време на екскурзия, да носи червени обувки или да не си закопчава старателно ризата. Намирам го за малко комплексиран, сякаш затова търси силна подкрепа от ученици. Но е умен и с широка култура, затова му се удава да бъде и приятел на учениците. В края ще ви пейстна и мъдрите думи на другарката Соня за приятелството с ученици. Така че според мен за случилото

20 се трябваше просто да му направят забележка. Колегите ми, кой повече, кой помалко развълнуван от събитията, твърдят, че за срещата между Министъра и педагогическия колектив не били задължени да отидат. Явно ръководството е разчитало на среща само с тези, готови самоотвержено да бранят Киркова. Иначе през целия месец непрекъснато ги е събирала, дори в почивни дни, говорили са си нежно, по роднински, сплотени в страховете си, била е много кротка и изплашена, изгладила си отношенията дори с малкото учители, които някога са се репчили по някакъв въпрос. Местното РИО дигнало голям шум и ги плашело с предстоящата проверка и те, както са си послушни и страхливи, решили да помогнат с едно изявление, в което името на Киркова не съществува, уж не се сетили, че неприемайки Христо й вършат услуга. Така е формулирано, че само да са възмутени от Христо и евентуално да отърват предстоящите проверки. Не може да се каже, че всички там я обичат, но може да се каже, че им е удобна - в това училище се получават повече пари отколкото в другите, лично Милен Велчев, министър от НДСВ, подари 60 компютъра, по един за всеки учител. Министърът на образованието НДСВ също бе дошъл да ни моли да не стачкуваме. Нищо че на всеки патронен празник идваха разни млади социалисти да ни поздравяват и награждавахме хора отвън, които не беше ясно с какво са заслужили, нищо, че има злоупотреби и с пари, нищо, че нито един ученик не е изключен, а ако го изключим случайно, след време пак си го прибираме... Как във всеобщия хаос на чалгаджийската ни държава, държава на крадци и убийци, искат само Христо да е безгрешен, Христос да е Христо?! В Оксфорд или във Финландия, където друга музика освен класическа не звучи по ефирите, нека уволняват за Харлем шейк, ще имат пълното право. На нашите абитуриентски балове обаче звучи чалга и се играе кючек със сексуални намеци. За мен тревожното в случая е нетърпимостта към можещия и кадърния, липсата на толерантност – една от найлошите ни черти. ИЗТОЧНИКЪТ НА ПОРОЦИТЕ, НА ПОХОТИТЕ, НА ГРЕХОВЕТЕ... Аз бих си позволил да подхвърля друга теза: тия неща, които изброява Свети Евангелист Марк(о), дали не са произлезли от сметките на ума, на разсъдъка, той да е техният извор, щото, чини ми се, сърцето никога не учи човека да прави такива неща, а умът може, ох, как той може да подвежда човека?! А сърцето, дето се помещава човешката съвест – Божи глас в душата на

човека – никога не би подвело човека към опорочаване, тъй на мен ми се чини, това и съответства на моята философска концепция, не знам как мислите вие, кажете, с интерес ще изслушам всяко изказване...

НЯКОИ РАЗМИСЛИ И ЕМОЦИИ, КАСАЕЩИ ВСЕКИДНЕВИЕТО НА ЕДИН "ВЪЗСТАНОВЯВАЩ" СЕ, НА ЕДИН НАМИРАЩ СЕ НА КРЪСТОПЪТ ЧОВЕК 19 май 2013, неделя

Вчера се навърши един месец от операцията ми, от деня, в който тя беше извършена; и от деня, в който за малко се разминах със смъртта. Лекарят, кардиологът, който лекува сърцето ми от 20 години и добре ме познава, ми каза оня ден, че консултирал хирурзите за сърцето ми, за това какви упойки да приложат и пр., с оглед сърцето да издържи; като каза тая дума "издържи" аз го попитах ето това: "Как ли изобщо сърцето ми е издържало?", а той ми отвърна философски: "Е, имало е да издържа още, отредено му е било да издържи, издържало е, няма какво да се чудиш?!", един вид писано му е било да издържи, но си личеше по думите му, че сам се чуди как това мое сърце издържа операцията. В този един месец след операцията аз се чувствам много странно: сякаш Някой много великодушен ми е подарил незаслужено нещо найдрагоценно, в случая – самият живот. Чувствам дълг във времето, отредено ми да поживея още, да направя нещо много сериозно и добро, та да се отплатя някак за тая незаслужена милост. После, няколко дни след операцията ми, или седмица по-късно, стана така, че се чу новината за нелепата смърт на Чочо Попйорданов, артиста, Бог да го прости! Аз специално се почувствах като чух как е станало всичко крайно чоглаво: ето, и с мен можеше да се случи същото, аз също

си разбих главата, е, малко по-слабо, но горе-долу по същия нелеп начин, един вид "без причина", но, кой знае защо, на мен смъртта се размина, а на него - не. Някак си ми стана много близък този човек, заради близката ни съдба, що се касае поне до кажи-речи все същия инцидент, който преживяхме; той, горкият, не го преживя обаче. Голяма трагедия, тъкмо защото е могла да бъде предотвратена, могла е по една чиста случайност да не се случи, а Чочо сега да можеше да се радва на новороденото си дете (съобщиха тия дни, че му се родило било дете, но него вече го няма). Като влизам сега в същата баня, в която за малко съвсем да си счупя главата, се чудя как е могло да стане така, че да се подхлъзна така страшно, че да падна само на главата си, да, главата ми се удари найнапред в стената и сякаш пое цялата тежест на тялото! Здравата се шибнах по главата, имах чувството, че още малко остава, за да се пръсне или сцепи. Сега много се пазя в банята, то остана още веднъж да се подхлъзна и да падна пак, а пък на моменти, като гледам хората, които са си опазили главите здрави, не мога да скрия, че изпитвам известна завист: ето, и тоя си е опазил главата, най-важното, здрава, аз обаче не можах да опазя главата си; едно нещо – "от най-важните" де, макар че в човешкия организъм всеки орган е важен, и заради всеки може да се мре! – здраво имах, главата, и нея успях да си разбия, а огромната част от хората са успели да си запазят главите здрави, ето, сякаш им завиждам за това. Е, ако всичко мине добре, и моята глава ще заздравее, ще бъде пак здрава, ала сега е рязана, шита, ясно си личи белегът, ще чакаме косата да порасте и да го скрие; вече няма да мога да се подстригвам "нула номер", щото белегът ще личи, както и да е, това са подробности, важното е че тоя път ми се размина. Да, обаче ще трябва да издържа карантината на възстановителния период, в която ми е препоръчано да се пазя от всякакво емоционално и физическо напрежение, препоръчан ми е илюзорният "пълен релакс", "щадящ режим" и пр. Оня ден дойде на гости мой роднина, пенсионер, "бивш" лекар (то "бивши лекари" май няма, както няма и "бивши философи"!), та си поговорихме с него, и той, представете си, когато рекох да подместя един тежичък фотьойл, скочи и ме хвана, крещейки "Недей!"; питам го защо, а той каза: "От усилието ще ти се вдигне напрежението във вените и артериите, ще се издуят, и някоя току-виж, може да не издържи, или някой капиляр да не издържи, и то пак в главата може да стане това, и ето ти нов кръвоизлив; дълго време трябва да се пазиш от такива усилия!". А аз за това нещо изобщо не си давах сметка, иначе по темперамент съм деен човек, и в предишните дни съм носил какво ли не; ето,

21 сега вече имам едно наум какво значи "пълен релакс". А що се отнася до пълната липса на каквото и да е било емоционално напрежение, ето, знаете, аз понесох доста тежко тия избори, доста се кахърих заради тях, такъв съм си, емоционален, като видя някой наглец, примерно политик като Боко или Дмитрич, или Сидерович как сладко лъже, ми кипва и не мога да спра, да потисна емоцията. Изводът е да не гледам изобщо телевизия, даже новините. Да не ползвам интернет. Да избягам от всички проблеми на този свят. Да подивея и да затъпея. Това се иска. Дали пък да не избягам изцяло в света на книгите и на философията, дали тази случка, която ми се случи, операцията и връщането ми към живота, да не се е случила само заради това: от всичко да се откажа, и да се съсредоточа на найглавното, на книгите, четене и писане, и на заниманията с чиста философия. Ех, блажени времена ще бъдат тогава, стига да мога да го направя и постигна, аз си мечтая сам за идването, за настъпването на такива времена, ала ето, дали при мен те изобщо ще могат да настъпят? Ако е този знакът, даден ми от Провидението, трябва да се подчиня. Трябва да оставя всякаквите активности, които ме бяха така обладали – блог, политика, граждански активности, битки с образователната бюрокрация, с администраторите-душмани и пр. – да се откъсна от всичко това и да се отдам изцяло на най-любимото ми, именно философията, книгите, духовните неща. Дали ще мога да постигна това, дали ще мога да се освободя от властта на сатанинските неща над душата ми – ето това е въпросът, който трябва да реша в най-скоро време. Приятелите ми, които ме познават отдавна, ме съветват в един глас да направя точно това: остави всичко излишно, което ти тежи и те отклонява от най-важното, и се съсредоточи именно на истински важното и значимото, а остави всичко, що ти тежи по пътя, "без тежките окови по-леко се върви"! Така ми говорят те, приятелите. Които ми казват, че може би ще постигна много във философията ако се съсредоточа само върху нея. В тия месеци или годинка-две, които ми остават, да работя интензивно само в сферата на духовното, на философията – и тогава може нещо и да постигна, нещо по-значимо, истинско. Щото е факт, че аз най-много да съм се откъсвал от "мирското" за месец-два, и да съм се отдавал на работа в сферата на философията, т.е. съм писал, общо взето, книгите все "покрай всичко друго", а не с цялостно отдаване. А дали това цялостно отдаване е една непостижима химера, илюзия, блян? Как да избягам съвсем от света, след като съм част от него? В манастир ли да се скрия? И в тия дни, в които лекарите ми предписват пълно спокойствие, аз всекидневно съм тормозен, и то по най-перфиден

начин, от администраторките, които, за да не ме изпуснат от клещите на властта си дори докато съм в болнични, т.е. за да ме държат пак под контрол и да се гаврят с мен, измислиха това: дадоха ме под съд! И аз вместо да почивам ми се налага да ида по адвокати, да мисля, да пиша, да се боря пак, т.е. възстановяването ми отиде по дяволите, тоя тормоз пак няма начин да не се отрази на здравето ми. Всичките ми опити за помиряване, многократни, найнастойчиви, до този момент нямат никакъв ефект; ехидно се мълчи, и се измислят найнови и нови опити за гаври, за насилие върху психиката ми, за отмъщение; не мога да разбера какво толкова съм им направил, че да постъпват така жестоко с мен?! И даже не съзнават жестокостта и несправедливостта си, ето, това, изглежда, е истинската жестокост и отмъстителност. Е, не им се подмазвам, казвам каквото мисля, позволявам си да критикувам, явно това е нетърпимо за такива. Което и показва, че са на светлинни години далеч от изискванията за един модерен, демократичен, толерантен към различията, диалогичен ръководител. Страшна работа е, не зная дали изобщо си представяте до какво водят тия уж "безобидни неща". Защото става дума за администрацията и господстващите сред нея подходи, и то именно в най-фината духовна сфера, тази на образованието и възпитанието на младежта. Положението тук е направо трагично. Надежда никаква за момента не се види. Причината е: сгрешен изцяло административно-команден и тоталитарен модел на ръководство на тази "система", която стои консервирана и непокътната от тоталитарно време, а пък подходите са изцяло съхранени. Личността тук е нищо, а всичко е тотализиращият "колектив". Той диктува, сиреч, диктува всичко началството, а пък всички от "колектива", поне мнозинството, му се подмазва. Началството е суверен, диктатор, господар, тиранин, всичко. Тия дни явно, ако нямам никакъв отговор от администрацията на своите призиви за помиряване, ще ми се наложи да пиша ново изложение до бъдещия министър на образованието. Аз така тия неща няма да ги оставя. Ще се боря до последен дъх. Явно такава ми е била прокобата. Неслучайно съм такъв. Примирен не мога да бъда. Подобре да умра, отколкото да живея примирен – и несвободен! Ще бъда личност до последно, пък дори да умра много по-скоро, отколкото би могло да се живее ако се примириш. За какво ми е обаче такъв живот? Той, прочее, заслужава ли да се нарече живот? Но все пак ми се ще да опитвам да поведа някакъв диалог с администраторите. Ей-така, заради изясняването на казусите, които съм почнал да прояснявам. С изследователска цел най-вече го правя. Имам надежда, че у тях, у администраторите,

може да проговори човешкото. Искам да разбера: там, където се настани илюзията за всемогъщество на властта, може ли да остане нещо човешко, или човешкото винаги отива по дяволите? Дали не съм непоправим идеалист щом имам такива надежди? Ще видим. Трябва да се провери това. Каквото трябва ще го направя, пък да става каквото ще... ТЕКСТОВИЯТ ЗАПИС НА ЕДИН БЕЗСЛЕДНО ОТЗВУЧАЛ АПЕЛ КЪМ ПОМИРЯВАНЕ 18 май 2013, събота

Апел към вразумяване и помиряване (Видео) Ето текстовия запис на казаното в това клипче: Добър вечер! Часът сега е 23.45. Намирам се в болницата, в Хирургиите, Пещерско шосе, Пловдив, 12-ия етаж. Вече съм тук пети ден, в четвъртък ми направиха операция, петък, събота, неделя, понеделник, пети ден. Завърши вече петия ден, утре, живот и здраве, шестия ден.

22 Така. Искам да направя нещо като призив, бих казал призив за вразумяване, тъй като попадането ми в болница тоя път съвпадна със, знаете, с навечерието на един най-трагичен, хем трагичен, хем не, празник на възраждането, възкресението и т.н. Да, възраждането на живота, възкресението и пр. Все още, разбира се, има доста време до светлия, трагичен също така християнски празник Възкресение Христово. Та искам в тази връзка да кажа няколко думи. Стана така че попадането ми в болница също така съвпадна с достигането до мен на известието, значи бях известен, че помощник-директорката на училището, в което работя, която също така е и лидер на синдиката, в който членувам, ме е дала под съд за няколко пасажа, за няколко мои мисли, в които съм изказал някакви критични мнения за нейното поведение, за нейните преценки за нещата и т.н.; тя се била почувствала дълбоко обидена, бил съм я обидил. Аз сега няма да търся точните цитати, аз ще ги публикувам в блога, от които най-много са я обидили, днес дадох в блога си линк към есето, което най-много я е възмутило; то е посветено в някакъв смисъл на нея, по-скоро на държането й на едно синдикално събрание, на което моя милост беше обругана по недопустим начин, а пък събранието беше превърнато в нещо като „трибунал” или „народен съд” над „злостния народен враг Ангел Грънчаров”, да, и такива неща се случват в нашето болно време. Това е есе от една моя нова книга за образованието, която се нарича НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!, а пък подзаглавието на тази книга е „Есета за освобождаващото образование”. Та аз до скоро не знаех че съм даден под съд, за първи път в живота ми се случва такова нещо, за мисли в моя книга да бъда даден под съд. Разбира се, може човек да се обиди, книгата ми не е издадена в някакъв грамаден тираж, и ето сега, след като съм вече даден заради нея под съд, се получава една значително по-голяма гласност, явно обидената или засегнатата персона смята, че това няма да й навреди, напротив, предполагам, ще й вдигне по-високо нивото, тя иска чрез съда да си даде един свой реванш на попрището на умствената активност, на умственото превъзходство и т.н. Само наистина е малко интересно и странно все пак възпитатели на младежта, каквито сме ние, тя е инженер, преподава специални предмети, аз съм философ, значи ние да доказваме един другиму или кой до каква степен е напреднал, казахме, на попрището на интелектуалното развитие. Между другото, да кажа в скобки, аз в момента изглеждам много странно, тъй като заради операцията, която ми беше направена, сега на петия ден след операцията се появиха едни отоци около очите и аз вече в момента, виждате, имам известна китайска специфика на изражението, лицето

ми има изражението на древен китайски философ, на Конфуций, примерно; аз не се срамувам от това; това само в скоби казано. Операцията ми, аз не съм писал още за нея, по една единствена причина, не че се срамувам нещо, срамно заболяване не знам да има, но сега ще кажа с няколко думи, така или иначе, вече като ме виждате в един такъв вид, ще призная, да, беше ми направена черепно-мозъчна операция. Преди около месец, може би вече станаха пет седмици, доста време мина, една сутрин, бързайки за работа, се подхлъзнах в банята, паднах и понеже в момента на падането си помислих да не стане така, че да си счупя нещо, крайник, крак и пр., инстинктивно някак си, стана така, че целият удар, цялата тежест падна ето тук, отзад, на главата ми, ударих се здравата с главата о стената на банята. Изгубих за известно време съзнание тогава, стоях в неподвижност, не изцяло съзнание да съм изгубил, но най-вероятно е станало сътресение на мозъка. Спомням си, имам едно усещане, че чаках да видя дали ще… то силно ме заболя, изкънтя ми главата, изчаквах да видя дали ще се съвзема, в края на краищата се съвзех. Може би пет минути стоях на пода, по едно време се разшавах, станах, облякох се, бях се току-що изкъпал и отидох на работа. Разбира се, чувствах се недобре на работата, имах някакво кънтене в ушите, виках си на акъла, че ще изчакам да мине ден, два, да видим ако нещо се появят някакви опасни там симптоми и проявления, и тогава ще се наложи да отида в болница. Минаха два, три, четири дни, нищо, аз си викам: „Слава Богу, малкият дявол!”, дето се казва, да, обаче се оказа „да, ама не”. Минаха може би две, три седмици, през цялото това време ето така като си разклатех главата (както хората по света, с изключение на българите, клатят глава в знак на съгласие) имах чувството, че сякаш мозъкът ми се движи, мърда, някакво много смътно чувство, някак си много крехко беше станало. Вътре в мозъка ми се е бил образувал в това време хематом, аз така си го представям, това е нещо като съсирек от кръвоизлива, започнал по време на мозъчното сътресение при падането; сериозна работа, и тоя хематом е нараствал и е притискал жизнено-важни мозъчни центрове. Аз в един момент започнах да чувствам някак си много странно своето тяло, усещах някакви неприятни болки в ставите, ето тук, в седалищните части, сякаш седях върху някакви шипове, като иглички ме бодяха, значи силни ставни болки, от които едва ходех на работа и се чувствах ужасно. В един момент тия усещания се засилваха, стоях на работата и постоянно усещах някакъв дискомфорт. В един момент, като наближи ваканцията, аз вече реших, един вторник беше, отидох при джипито, моят личен лекар и му казах как се чувствам; той ми каза, че няма проблеми, някаква млечна киселина се била

появила в ставите, нещо вирусно било и т.н. Даде ми хапчета, пих ги една седмица, никакъв ефект, никаква промяна към добро; напротив, сякаш се усилиха още повече болките. Отидох в края на тази седмица, обясних му, че няма промяна, биха ми някакви инжекции, вероятно витамини или против „вируса”, не знам, никакъв смисъл, никаква полза. В понеделника отидох при джипито, казах му това, той вика ще те пратя на невролог; отидох при невролога, там тя ме прегледа, направи си там своите анализи и ми каза ето, давам ти тези хапчета, почвай да ги пиеш, болките ще почнат да изчезват. Знаете ли, оказа се, че не болките ми не само че не изчезнаха, но още повече се усложниха тия усещания, появиха се също страшни болки в главата и аз тогава реших, понеже един, два, три дни минават няма промяна към по-добро, нали човек като пие хапчета се надява нещо да повлияят, да се почувства по-добре, да усети промяна към положителното; не, няма. Спомням си тази кошмарна седмица, невроложката ми каза до петък ще пиеш хапчетата, ще дойдеш в петък непременно да те видя; да, обаче нещата ставаха сложни, тежки и накъде към сряда вече нетърпими; в един момент аз започнах да соя само на леглото, абсолютно нетрудоспособен, не мога даже да прочета нещо в блога си, и стоях в ужасен дискомфорт. Понеже съм много стриктен, обичам да изпълнявам разпорежданията на лекарите, имам им доверие, изчаках някак петъка, отидох при нея и… представяте ли си какво било станало, а то още повече усложни ситуацията?! Аптекарката наименованието на едно от лекарствата, които ми бяха предписани, го разчела невярно, и ми дала лекарство с близко наименование, което всъщност било изцяло излишно и заради него съм пил същото химическо вещество в друга доза, понеже то повтаряло вече предписано лекарство! И невроложката изтълкува това нещо като причинител на моето страшно главоболие; нареди ми да спра тези лекарства изцяло два дена, събота и неделя и в понеделник ми каза да дойда пак. Като ги спрях и се надявах – тя ми каза, че ще отмине това главоболие – ала болките в главата не отминаха, нищо не отмина, и в понеделника вече се чувствах ужасно, аз вече наистина не можех да стана, и знаете ли кое беше най-интересното? И на невролога, и на джипито аз казах, че съм имал такъв инцидент, че съм паднал в банята и че съм си ударил силно главата; и двамата ме изслушаха, ала ми казаха: „Не, не се безпокой, тия неща не могат да се причинят от удар в областта на главата, не могат да се причинят от удар в главата такива усещания, няма връзка между тези неща!”, и аз като отново повтарях, че все пак може би има някаква връзка, те ме гледаха с известна доза съжаление и си казваха, личеше по

23 изражението им, че този човек много се е уплашил, много се е паникьосал, внушил си е, но няма страшно и т.н. В понеделник или вторник, значи, отидох, обясних, че нямам промяна, че се чувствам ужасно, тогава невроложката ми предписа други хапчета. Почнах да ги пия, надеждата беше да се оправя най-сетне от тях, абсолютно никакво оправяне нямаше, и тогава вече, между другото, в последните два дни преди операцията аз нямам спомен какво точно се е случвало. Синът ми ме водеше при разни специалисти, лекари и т.н., най-накрая ме заведоха на скенер (найпосле някой се сети за това!), на скенера установиха, че има такъв хематом в главата ми, и веднага са предложили (аз вече нямам спомен, когато са ме питали искаш ли, разрешаваш ли, съгласен ли си да ти направим операция аз вероятно нещо съм отговорил тогава, но нямам никакъв спомен за това). Синът ми също дава съгласието си, и в четвъртък, 18 април, ми направиха операцията, отстранили са го този хематом, предполагам. Интересното беше – благодаря на Бога, благодаря на Бога, че мина всичко благополучно! – след операцията аз се чувствах като нов човек, разбирате ли, всички оплаквания, болки, бяха изчезнали, Значи това образование, този съсирек, какво е бил, там, до мозъка, аз не знам, не съм справил още справки какво точно ми е станало, явно някакво образование е било отстранено, не от самия мозък, а знам ли какво? Казвайки тия неща мога да се изложа на риска да бъда подиграван, „ето, на него му отрязаха част от мозъка”, да, отваряха ми черепа и са отстранили някакъв хематом, както и да е! Съжалявам, че ми се наложи да разкажа всичко това, пак ако мълчи човек, знаете ли защо аз мълчах до този момент? Мълчах най-вече защото не искам моята майка, която е възрастна, да разбере това нещо по някакъв начин; ето, ако сложа сега това клипче в блога, още не съм решил дали да го сложа, ако записът се е получил, може и да го сложа, тя, майка ми, все някога ще разбере, но искам да не й дойде внезапно, много е неприятно това, да й дойде като „гръм от ясно небе”, затова не съм давал много информация за случилото се. С нея, разбира се, говорих още веднага след операцията, обясних й че съм в болница, но по други причини, аз имам проблеми със сърцето, така й казах. Един вид, дето учим за истината, учениците ми винаги казваха, като сме обсъждали този въпрос, за истина и лъжата, аз преподавам философски предмети, и те са ми казвали „Има благородна лъжа!”, аз винаги съм казвал, че някак си не ми звучи добре, че има „благородна лъжа”. Те обикновено казват, че има, аз казвах, че няма, та да възникне спор, моята работа като преподавател по философия е никога да не се съгласявам с учениците за да ги провокирам да защитят позицията си. Както

и да е, ето, оказа се, че на мен сега ми се наложи да прибягна до т.н. „благородна лъжа”, т.е. по-малко безпокойство на майка ми да причиня, излъгах, да, все още не съм й казал какво точно ми се е случило. Искам да й го кажа когато, дай Боже, тия дни, казаха ми, че още няколко дни ще ме държат, зависи как ще върви възстановителния процес, и ще ме изпишат от болница, тогава ще мога да отида при майка си и да си поговорим с нея; другояче е когато на живо стане това, съвсем иначе е да й го изтърся по телефона, да се ужаси, да си изкара акъла и т.н., нали знаете докъде води нашето фантазиране. Аз, всъщност, изобщо не исках да говоря за тия неща, но след като ме видяхте на клипчето така, наложи се да дам едно такова разяснение, относно заболяването и премеждията си. А сега всъщност минавам към това, заради което започнах да правя това клипче. А именно искам да отправя нещо като възвание към моята колежка, преподавателка по компютърни науки Камелия Стоянова, която ме е дала тия дни под съд: Госпожо Стоянова, наближават светли християнски празници, които не са толкова… те са преизпълнени с огромен смисъл, в това число не само светъл, защото ние, хората, човеците, сме разпънали на кръста Христос, Богочовекът, Спасителят. И сега да казваме това е много светъл празник, разбира се, Възкресението, е тържество на живота над смъртта, и Богочовекът, който не може всъщност да умре, той е вечно съществуващ в едната си ипостаса, Христос, се е пожертвал за нашите грехове, за човешките грехове. Ние не сме съвършени, г-жо Стоянова, Вие сте християнка, много сме говорили, ние имаме много спорове с Вас, имаме разминавания във вижданията, но аз не съм очаквал, че ще стигнем до съда. Между другото аз съм завел дело също така, срещу ръководството на училището, тъй като бях наказан дисциплинарно със заповед „предупреждение за уволнение”, след това пък ме наказаха с още едно дисциплинарно наказание, което, странно е, то би трябвало да има някаква градация, но мен ме наказаха след това с по-малката степен, именно само с предупреждение, или, как се казва, да, със „забележка”, не знам как точно се казва. Та в момента аз имам пълната колекция от наказания, явно това ръководство иска нещо да ми покаже, аз имам доста различия с тях, имам спорове, много съм спорил, писал съм доклади и т.н., а всичко започна преди около година и половина когато аз предложих патрон на гимназията, в която работя, да бъде Стив Джобс. До този момент имахме прекрасни отношения с това ръководство, може би защото не бях съгласувал с тях тази инициатива, написах за идеята си в блога си, заинтересуваха се тогава медиите, почнаха нещата да ескалират, почнаха

да се появяват репортери, изостриха се отношенията ни с директорката (щото тя зае друга позиция, а именно, че нямаме нужда от патрон!), и т.н., глупости, и в крайна сметка след това бях наказван по какви ли не параграфи, линии, ученици може би почнаха да получават внушения да пишат жалби срещу мен и т.н., знаете какъв е инструментариума на администраторите и т.н., абе недостойна история. Писал съм за всички тия неща в блога си, аз не се страхувам от гласността, ето, аз не се страхувам толкова и от съдебния процес, но искам сега да направя една стъпка към помирение. Г-жо Стоянова, г-жо Анастасова (Стоянова е пом.-директорка и синдикална лидерка, а Анастасова е директорката на училището), смятам, че самият Бог ви дава сега шанса, ето в този момент, в навечерието на Възкресение Христово, да преосмислите позицията си и, ако желаете, бихте могли да дойдете тук в болницата при мен, да поговорим, защото смятам, че зрели, разумни хора, и особено пък възпитатели на младежта, каквито сме ние, е крайно глупаво (не се страхувам да употребя тази дума!) да се съдят и да чакат районният съд да урежда отношенията ни, да оценява кой е прав и кой е крив в тази ситуация. Ние можем, сядайки за няколко минути, да обсъдим всичко и да стигнем до консенсус, до решение, защото съдебен процес в тази наша ситуация съдържа в себе си доста унизителен, комичен, абсурден момент. Значи Бог ви дава шанса да преосмислите позицията си, да си оттеглите иска, за обида и както сте си го формулирали, аз, налага се сега, като стана дума за това, за да има пълна информираност, да публикувам в блога и тази Ваша искова молба. Не си спомням публикувал ли съм моята искова молба, моето дело е заведено значително по-рано, но много пъти ми го връщаха, понеже аз без адвокат действам, ще се защищавам сам, нямам възможност да си поръчвам адвокат, нито пък синдиката, в който членувам, именно „Подкрепа”, ми е осигурил адвокат; никаква подкрепа нямам от синдикат „Подкрепа”; при това, виждате, синдикалната лидерка ме съди, представяте ли си?! Както и да е, това е положението; длъжен бях да кажа всичко това. Моето предложение е: нека да си подадем ръка, да се възползваме от тази ситуация за добро. Бог ни дава понякога едни чудесни, мъдри знаци; ако ги разчетем, ние можем да стигнем до доброто, да тръгнем по един подобър път, ако не ги разчетем, ще продължаваме да затъваме, да се съдим, да си вредим един-друг и пр. Но аз смятам, че… между другото да сложа в едни скоби, това да се съдят помежду си хора съвсем не е, от друга страна погледнато, толкова лошо; това е съвсем естествена, нормална процедура в обществото. Стига се до съд когато двете страни не могат да се споразумеят за

24 нещо, имат някакви различни интереси и т.н. Ние, безспорно – аз преподавам философия на правото – сме различни, по различен начин виждаме нещата, това е съвсем естествено; това, че мислим различно, това че, примерно, ето аз като Ваш „подчинен”, аз съм служител в учреждението, което Вие управлявате, но, от друга страна, аз съм автономно същество, аз съм индивид, лице пред закона и т.н. Затова имам пълното суверенно право да мисля по различен начин, да оспорвам някакви решения, да влизам в диалог, в критика, в опити за сътрудничество, и по този начин моето критично отношение не е нещо като аномалия, не е нещо непременно вредно и деструктивно, напротив, то много пъти помага, защо ако аз, примерно, бъда такъв, че да ръкопляскам на всичко казано от ръководството, да казвам „Браво, колко сте прави, колко сте мъдри, точно така е, наистина е така, така трябва да бъде всичко!”, тогава нещата не са хубави, не са зрели, не толкова зрели, но, как да го кажа, не са истински, не са хубави, не са зрели, да, и така може да се каже и т.н. Ами това е в основни линии. Значи имаме шанс в навечерието на празника да се помирим; вие сами решавайте, аз няма да се меся повече. Ето, аз направих възвание към вас, с това възвание, ако искате, съобразете се с него, заповядайте, аз след няколко дни, да се надяваме, ще бъда изписан от болницата, ще се възстановявам, пак ще бъда в болнични, и тогава можем да се срещнем. Както искате, но делото е след два дни, на 25 април, сега днес поръчах на сина ми да занесе в районния съд моя молба, в която обяснявам, че тъй като съм в болница, не мога да присъствам на откриването на делото, да организирам защитата си и т.н. и на това основание моля районния съдия да отложи откриването на това дело. Има два дни и от отсрещната страна, ищцата, може да се яви в районния съд и ако иска, би могла, както иска, да преосмисли позицията си, да оттегли молбата си, аз бих могъл също да я оттегля, ако не пък няма, казах, нищо лошо в това хората да защищават разбиранията си и пред съда; съдът да реши спора им. Разбира се, има моменти, понеже ние не сме юристи, можем да стигнем дотам да се излагаме пред съда, да губим времето в някакъв смисъл на съда, след като можем сами да решим всички тези въпроси. Та моят апел към помиряване го направих, не мога да правя всичко това в писмен вид, не съм добре, виждате, с очите, ето, изморих се дори и така. Благодаря за вниманието, а пък уважаемата публика в блога, надявам се, като изслуша това клипче, ако има търпението, може да се информира за цялостната ситуация. Между другото, с това и ще завърша малко иронично. Знаете, има и друг философи, който е бил съден, съден е обаче от част от учениците си, не от колеги-

те си, не от други философи или пък от началниците си (тогава философите нямали началници, техен началник, знайно е, е била само истината!). Сократ си има ученици, той е учител на Платон, който пък от своя страна е учител на Аристотел. Та ето сега аз също ще бъда философ, който бива съден за това, че има „неправилни мисли”. Аз, между другото, съм един, не бих казал, екстравагантен човек, а съм човек, който обича да приема предизвикателствата, виждате дори и в това състояние, дори и, намирайки се в хирургията, в мозъчната неврохирургия, разказвам всичкото това и оправям това свое предизвикателство; правя го защото истината не ми е безразлична, готов съм да си защитя позицията, нека никой да не си мисли, че моите позиции са голословни, аз много съм мислил, не ме е страх, не се чувствам уплашен, не ми е познато такова нещо като малодушие, даже понякога минавам в другата крайност, изглежда външно, че съм много горд, дразня дадени хора, но пък смятам, че да бъдеш човек, човек в истинския смисъл, това означава да имаш и едно такова съзнание, че си способен да съдействаш, да способстваш да бъде постигната истината по всякакви въпроси. И мнението на всеки човек е ценно, но пътят към постигане на истина е диалогът, консенсусът и т.н. Ние, разбира се няма никога да почнем да мислим еднакво, но можем много да сближим позицията си и да си сътрудничим в това дело, в това жизнено дело, едно от най-важните, а именно, да постигаме истината. За това дело дал живота си Сократ, ето, сега и аз имам шанса да покажа, че истината и за съвременните хора все нещо значи. Благодаря за вниманието, всичко добро, до нови срещи! ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ МОЯ БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, КОЙТО СКОРО ПРЕДСТОИ ДА ИЗЛЕЗЕ КАТО САМОСТОЯТЕЛНА КНИЖКА 18 май 2013, събота

Преди около месец, в болнична обстановка, три дни след операцията ми, отправих следния Апел към вразумяване и помиряване към ищцата, която заведе дело за "обидни мисли" по неин адрес в моя философска книга, книга за образованието. Сега подготвям сборник от есета, наречен (условно) БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, в който

подреждам всичко, което написах по време на пребиваването ми в болницата. Решавам да включа към нея и коментари, които са писани под есетата в блога от това време; ето коментарите към публикацията, за която става дума, за която има линк погоре: Анонимен каза: Хематоми не са образувания, а кръвоизливи, които в зависимост от мястото и размера може да са повече или по-малко безопасни и да се разнесат от само себе си, но може да са и много опасни и понякога, какво виждаме, да налагат дори оперативно лечение. Те обаче не са вътре в мозъка, а между мозъка и черепната кутия, затова самия мозък не се подлага на интервенция. Хематоми в резултат на удари по главата съвсем не са рядкост, затова много се учудвам, че лекарите отначало не са направили тази връзка. За това даже не е необходимо специално медицинско образование. Не забравяйте обаче, че и при лекарите, както във всички професии, включително и при философите, има по-способни и по-малко способни. Сега трябва да се наблюдава още няколко дни състоянието Ви, за да няма рецидив и всичко ще бъде наред, все едно никога нищо не е било. Все пак да благодарим на съвременната медицина, в минали епохи такива неща можеха да свършат позле. Оздравявайте! Колкото до обърканото лекарство: лекарите са прочути с нечетливия си почерк, който често може да бъде разшифрован само от фармацевти, но виждаме, че понякога и аптекарите грешат. Иначе от философска гледна точка сте били в интересна „гранична ситуация”, както би се изразил Карл Ясперс. Колкото ди болестта и болката, откъс от интервю с френската пианистка Helene Grimaud (род. 1969): Гримо беше отказала концертите си и беше изчезнала за половин година от обществеността. - Г-жа Гримо, каква беше причината за Вашето изчезване? - Беше ми установен коремен тумор. Постоянно ми беше лошо, имах непоносими болки и нищо не можех да направя против тях. - Заболяването дали ви изхвърли извън релси? - Намирах се в странен поток, в свят от болки, в който нищо вече нямаше смисъл. - Любовта не помага ли? - Разбира се, радвах се, че моят приятел е до мен. Но ако трябва да съм честна, това всъщност не помага, когато вече не си в състояние да допуснеш тази любов, защото се занимаваш само с тялото си. Винаги съм си мислела, че духът ми е

25 по-силен от тялото. Но когато си рухнал физически, това за съжаление не е вярно. Едва в укрепващото тяло и духът може да е отново силен. - А музиката? - Има моменти в живота, когато не можеш вече да допуснеш нищо – включително музиката. Не може да я глътнеш като хапче. - Мислехте ли за смъртта? - Да. Не исках да умра. Това също беше дълбоко изживяване. Най-голямото ми желание е да умра на пианото, не в болницата. В един момент, насред отворена, разгръщата се музикална фраза. - Грижите ли се специално за ръцете си? - Не, но може би ги използвам посъзнателно от други. Анонимен каза: За пръв път присъединявайки се с удоволствие, с удовлетворение и със задоволство към коментар от т.н. от мен Хлопаща дъска, наистина към медицинскохуманния му аспект, защото правният в него учудващо и много странно - липсва, бих желал и бих се присъединил и в призива от Ангел Грънчаров към същото упорито не желаещо да излезе на светло с името си тук, а също и затова силно Хлопащо за мен същество -:) и към съотборника му Тотю за диспут на тема: Съществува ли Бог, има ли Той почва у всеки от нас и при какви условия? Що се отнася по съществото на предложението ти г-н Грънчаров, към г-жа Анастасова и г-жа Стоянова да се вразумят и дойдат вкупом двете при теб на посещение в болницата, да ти пожелаят оздравяване – ти луд ли си бе, чоджум, да го очакваш сериозно това да се случи? Че пък и да си простите взаимно греховете и прегрешенията! Личностен и правен абсурд! По който неслучайно дори г-н Цитат не е взел отношение -:). Щото е много непредвидим... все пак са женски същества (я да си оставя и аз една вратичка, а, за всеки случай, да не попадна "впросак" -:). Тъй де. Може и да се вразумят. Ако са личности, а не патки и гъски, па макар и с по две висши специализации...-:). Да спра смеешком, че иначе мога и вулканично... Радвам се за теб Лъчо, че си попаднал на хирурзи, че си жив и, че се подобряваш и, че оздравявяваш. Смени си джи-пи-то, човече, а когато ходиш при невролог се увери, от достоверни отзиви за него - бива ли го в професията, или без да му (й, в жалкия случай!) мигне окото ще ти дава хапчета, вместо на мига да те изпрати на скенер. 23.04.2013г. Владимир Петков-Трашов 23.04.13, 17:47 Анонимен каза: Ангеле, пожелавам ти да оздравееш, Господ да ти дава здраве и

живот в истина! Говори директно с жената, която иска да те съди, помоли я от сърце да ти прости написаното и зареже идеята да влачене по съдилища, пък каквото тя реши. Знаеш какво пише в Библията за съдилищата: че трябва силно да търсиш помирение с тъжителя. Господ наистина дава знаци, имаш втори шанс днес да започнеш всичко отначало: остави типичната си критика към отделни личности и партии и прочие, и насочи философския си ум изцяло към метафизични проблеми и идеи. Започни наново: не мисли за Бойко, Костов, Гоце, този и онзи, а се обърни към себе си и към света на идеите... Господ ти дава втори шанс, човеко! Виж го! Използвай го докато споменът и чувството са горещи! Това ти го пиша като лично съобщение, тъй като нямам имейла ти. Не искам да публикуваш този пост. Сърдечен християнски поздрав: Доброжелател

ваме като общност, заради което пък пропиляваме силите си. Така не бива. Така едно общество доникъде не може да стигне. А не умеем да разговаряме найвече затова, защото не умеем да слушаме когато другият ни говори; даже съвсем не чувстваме потребност да слушаме когато другият ни говори и иска нещо да ни каже; особено много пък не го слушаме ако усетим, че говори нещо, което се разминава с нашето мнение, тогава съвсем не чувстваме потребност да го слушаме... Значи всичко ще почне да се оправя когато започнем да привикваме да се вслушваме в мислите на другия човек; тук е разковничето на всичко, оттук тръгва пътя към разбирателството... ЕДИН КОНЦЕРТ НА МОЯ ЛЮБИМЕЦ ОТ МЛАДЕЖКИТЕ МИ ГОДИНИ: ЕДИН КОНЦЕРТ НА ВОЛОДЯ ВЫСОЦКИЙ

ЗАЩО НЕ УМЕЕМ ДА РАЗГОВАРЯМЕ – И ЗАЩО СЪВСЕМ НЕ СЕ РАЗБИРАМЕ? 18 май 2013, събота

На моменти като слушам тия песни, признавам си чистосърдечно, очите ми се пълнят със сълзи и си говоря тихичко: Ех, Володя, приятелю, виждаш ли докъде я докарахме ние, руснаците и българите, оказахме се неспособни да живеем в условията на свобода, оказа се, че в мнозинството си сме едно тъпо мучащо "човешко" стадо, което се поддава на какви ли не лъжи и манипулации, а за достоен човешки живот и за свободата - негов източник - се оказахме недостойни... Позволих си да напиша във Фейсбук следната мисъл, иска ми се да видя какви реакции ще срещна по неин повод; ето я и тук, в блога, та да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ: Най-голям наш проблем според мен, проблем на нас, на българите, е този: не се вслушваме в това, което другата страна - или другият човек - мисли и иска да ни каже, не вникваме в смисъла, който той иска да ни предаде, т.е. не умеем да разговаряме. Поради което и не можем да се сработ-

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ЗА ОБЩЕСТВЕНА ДИСКУСИЯ ПО ВАЖЕН ПРОБЛЕМ, СВЪРЗАН С ТОВА ДОКОЛКО СМЕ ЧОВЕЦИ 18 май 2013, събота Преди два дена написах поместеното по-долу писмо – до ищцата, която ме съди за "неправилни мисли", написани в моя философска книга, а именно книгата

26 НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), а също и до нейния адвокат; тия дни се опитах да преговарям с тях за "извънсъдебно споразумение", но както ще видите, преговорите ни съвсем не вървят. В знак на добра воля не публикувах това писмо тогава, а реших да изчакам два дена, изрично указах, че ако реагират, това означава за мен знак, че желаят да водят преговорите за споразумение, ако замълчат, това означава, че не желаят, т.е. искат да ми наложат своята гледна точка без да се съобразят с моята. Минаха два дни, отговор, разбира се, нямам, което ми дава правото да публикувам това писмо (заедно с предназначената за блога "прелюдия" към него); държа да дам пълна гласност на този съдебен процес, за първи път в живота съм подсъдим, и то, както вече казах, за "неправилни", за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга (публикувана в същия този блог); такъв един съдебен процес е многозначителен знак на времето, в което живеем, което и оправдава това, че му давам такава гласност; та ето какво именно написах преди два дни и надлежно изпратих на уважаемата ищца и на нейния адвокат:

Вчера, след като, крайно разстроен и немигнал цяла нощ ("спах" в ужасна просъница!) написах и публикувах ето този текст В навечерието на съдебния процес за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга, тръгнах малко преди обед да търся и да се консултирам с адвокат, когото да наемам за свой защитник; за зла участ в автобуса се ударих в една тръба, от тия, дето са сложени горе за да се държат пътниците, ударих се по главата, таман на мястото, където ми беше правена операцията; аз не знам каква е тази прокоба, но ето, и това се случи; заболя ме доста, още ме боли, дано е само външно, дано няма сътресение; та в един момент ми се отщя да ида да търся адвокат; ще се защищавам сам, лошото е, че не съм здрав, а ето с какви тревоги и безпокойства ми се налага да се занимавам на четвъртата седмица след операцията! Нямам минута спокойствие заради тия дела, даже и когато съм в болнични, терорът върху мен, съсипал здравето ми, продължава. Какво искат още – да ме убият ли?! Какъв кошмар?! Но няма как, ако не реагирам, ще се пръсна от

напрежение; и ето, тази сутрин решавам да пиша писмо до адвоката и до ищцата; ето го: Драга г-жо Стоянова, драги г-н Пантов, Запознах се с текста на предложеното от вас "споразумение". Впечатлението ми е, че изглежда не сте си дали отчет за смисъла на думата "споразумение", защото в предложените от вас клаузи са отразени единствено интересите на едната страна – и по най-груб начин са игнорирани интересите на другата страна, на моята страна. В този смисъл това, което сте ми предложили, прилича на диктат, на шантаж, на хегемония и на насилствено налагане на едната гледна точка – и тоталното пренебрегване на другата. Държа да ви уведомя, че аз също съм личност със съответните права – и никъде не съм осъден по надлежния ред от управомощен за това съд. Ако едно споразумение трябва наистина да е споразумение, в него трябва да има момент на компромис, с оглед да се отчетат интересите и човешкото достойнство и на другата страна, щото, абстрактно погледнато, личностите на този свят би следвало да са равнопоставени. Пак искам да ви изтъкна, че аз не съм осъден, нито пък признат за виновен и пр., та с мен да се процедира по този начин. Призовавам ви най-добронамерено: нека да бъдем по-толерантни един към друг, с тази враждебност доникъде не може да се стигне. Ето как аз виждам нещата. До този момент не съм се изказвал за "обидата", за същината на обвинението спрямо мен, ето, сега искам да кажа нещо в принципен план. Аз не съм тръгнал да "обиждам" г-жа Стоянова ей-така, за нищо, от нямане какво да правя вероятно, аз съм реагирал спрямо нея също така не като към частно емпирическо лице, а в качеството й на обществена фигура – тя е лидер на синдикална организация, на която моя милост е член. В този общ контекст, който непременно трябва да се схване (и от който случилото се, историята не може в никакъв случай да се откъсне!), трябва да се мисли цялата работа, иначе рискуваме всичко да бъде изкривено, изопачено, рискуваме да погубим точния смисъл. Ето, помислете малко, опитайте се да видите нещата в този същностен контекст, пораждащ смисъла. Г-жа Стоянова като лидер на синдикална организация (и, неизбежно, също и като помощник-директор на училището, в което работя) организира събрание, което протече едва ли не като "трибунал", като заседание на т.н. "народен съд", или поне като "другарски съд" от времето на комунизма: поне два часа спрямо мен се четоха какви ли не дискредитиращи и унизяващи ме неща, "жалби" от ученици и родители, "доказваше" се по категоричен безапелационен начин някаква моя хипотетична "вина", в смисъл че не съм си бил гледал работата,

че не съм бил „правилен” или „приемлив”, че съм си бил заслужил наказанието от директорката, призовавани бяха "свидетели", които „потвърдиха” и „илюстрираха” моята "порочност", те дори се опитаха да посочат свидетелства и "факти" за това колко съм лош, некадърен и какъв ли не още; ето в този тон протече това епично заседание, което аз се опитах да увековеча в есето си, а моя милост там, на самото събрание-трибунал, се опита да посочи абсурдността на един такъв "другарсконароден съд", след като все пак синдикатът съществува за да помага и да защищава интересите на членовете си, а не да ги дискредитира, да ги унизява, да ги обижда и пр. Както и да е, станалото – станало. Г-жа Стоянова още тогава знаеше, че аз съм човек с болно сърце, че не бива да бъда подлаган на такъв тормоз, на такива гаври, на подобни издевателства. Крайно възмутен от случващото се, моя милост напусна онова заседание, понеже наистина го възприех и схванах като абсурдно и недопустимо. На другия ден, под влияние на преживяната емоция, моя милост се захвана да пише есе, в което да представи случилото се и неговата недопустимост и абсурдност (абсурдност значи "безсмислие", непостижимост от разума). Есето, което написах, и в което г-жа Стоянова е открила въпросните "обидни мисли", изтъквам още веднъж, не е персонално насочено срещу нея, то не разглежда нейната конкретна емпирическа личност, а тълкува нейни прояви като синдикален лидер, сиреч, като обществена фигура, то в някакъв смисъл е незлоблива и шеговита критика на нейното поведение именно като обществена фигура, като синдикалист и едновременно като помощник на работодателя. При това още в самото начало на есето казвам, че това есе ще бъде написано в един сократов маниер, т.е. в него ще заложа на иронията; аз сега няма да се разпростирам каква е същината на сократовата ирония и какъв е нейния дълбок смисъл, защото това би ме отвело далеч. Но искам да посоча, че буквалистичното възприемане на някакви откъснати от общия контекст фрази съвсем не може да установи техния автентичен смисъл; за жалост, г-жа Стоянова точно по този начин е възприела тия фрази, което я е подвело, първо ги е отнесла единствено към своята емпирическа персона, на второ място се е почувствала обидена, понеже си е помислила, че аз, един вид, съм бил поставил под съмнение, както се казва, величината на нейния "умствен багаж"; мен, прочее, съвсем не ме вълнува този проблем и нищичко не съм казал по такъв един въпрос. Всеки има толкова ум, колкото Бог му е отредил – и колкото сам е успял да придобие. Значи същината на проблема е, че г-жа Стоянова не е успяла да се настрои подобаващо, за да изтълкува адекватно смисъла на един

27 такъв, повтарям, специфично и специализирано философски текст. А подобаващата нагласа при възприемането на смисъла на философските разговори и текстове е от решаващо значение. Аз добре зная, че тя има известни увлечения по философията, идвала е в мои часове, тъй че ако прояви интерес, съм готов да й помогна за да запълни с моя помощ някои празнини в своята философска подготовка. Човек, в крайна сметка, не може да бъде специалист по всичко и от всичко да разбира; тя, доколкото ми е известно, е специалист в областта на компютрите. Спирам дотук по този въпрос, който имаше за цел да ви помогне да се опитате да се доближите до общия контекст на цялата работа. Защото откъсването на даден момент или елемент от контекста неминуемо води до изкривяването на цялата картина – и до възникването на една превратна, на една неверна представа. Смея да заявя, че точно това се е получило в случая. Тия въпроси са гносеологически, аксеологически (оценъчни), чисто философски и пр. и на мен ми се струва, че не съдът е мястото, където трябва да бъдат разисквани; затова и предлагам да не занимаваме съда с тях, а при интерес да ги обсъдим с гжа Стоянова, и то, ако тя желае, в една поширока аудитория, например, в основания от мен ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в гимназията, или пък в мои часове, където тя винаги може да се чувства поканена, предвид интересите й в тази преподавана от мен философска област, която наистина е интересна за всеки човек. А изводът, който тук се набива в очи е: получило се е сериозно недоразумение, именно г-жа Стоянова не е успяла да подбуди в съзнанието си подобаваща нагласа за възприемането на един толкова специализиран философски текст, написан по сократовия иронически маниер, възприела е някои откъснати от цялото моменти или фрази пределно буквалистично, което е породило у нея, в душата й, илюзорното усещане, че моя милост я "обижда", на това основание си е направила подвеждащия извод, че моя милост подценява нейния "умствен багаж", изказва съмнения в учеността и в образоваността й и т.н., за което изобщо не е ставало дума. Това, разбира се, не е така, и се дължи, както вече обосновах, на една неверна изходна методологическа настройка на четящия, на рецепиента, именно на съзнанието на г-жа Стоянова. От друга страна, безспорно е, че в този текст г-жа Стоянова наистина е критикувана от мен, но не в качеството и на емпирическо лице и личност, със съответните душевни особености (този момент съвсем не може да ме вълнува, щото аз като философ прекрасно зная, че във всяко едно отношение ние, индивидите, човешките същества, сме различни и еднакви, слава Богу, не можем да бъдем!), а единствено

като обществена фигура, като синдикален лидер и същевременно – като помощник на директора на учреждението, в което и моя милост работи. Този именно е същностният и същественият момент в моята критика, а пък аз при това съм написал есето си не в качеството ми на учител, на служител на учреждението, в което работя, а пак в качеството ми на обществена фигура, на философ и на блогър, на аналитик, на писател и на изследовател на феномените на нашия толкова причудлив и странен на моменти обществен живот. За такова нещо да бъда съден, да ми бъде търсена отговорност, да бъда държан под отчет какво съм казал, да ми бъде забранявано да се произнасям на такова едно такова принципно и обществено значимо ниво, простете, е нарушение на най-базисни принципи на демокрацията – и аз, разбира се, като убеден демократ, няма да допусна тази моя свобода да ми бъде ограничавана от никой. Тия неща се разбират от само себе си, но, за жалост, ми се налага тук да ги изтъквам, защото очевидно в опита за организиране на един съдебен процес над мен по найочебиен начин се прави и опит за изопачаване на смисъла на случилото се – и отпращането му в една крайно неподходяща за разбирането посока. Това от една страна. Като се видят нещата в такава една светлина, вярвам, ще се съгласите, че всичко вече изглежда иначе; превратността се разсейва, а блясва точният, автентичният смисъл. Вярвам, ако сте честни, ще признаете, че на тази основа да се говори за "лични обиди", за "обиденост" и пр., за някакви "влошени лични отношения" и пр. е съвсем подвеждащо и ощетяващо верния смисъл на случилото се. Аз затова, разбира се, не мога да се призная за виновен и съм готов да споря, а пък вината ми, както пролича, трудно може да бъде доказана, тъй като просто не съществува. Ето защо, във връзка с вашия проект за "споразумение", съм длъжен да кажа следното: Аз вече декларирах, че въпреки току-що казаното, моя милост е готова да се извини на г-жа Стоянова, щом тя субективно се е почувствала обидена. Но в същото време аз бих искал да поставя и респективния въпрос: дали г-жа Стоянова сама няма да счете за нужно, в светлината на казаното, да се извини на мен – както за преживените в последните две години крайно тежки и изтощителни за мен конфликти, в които бях въвлечен от това ръководство на училището, в което тя най-активно участва, така и за преживените от мен унижения, примерно, на онова епохално синдикално събрание, на което аз бях представен едва ли не за "злодей" и "народен враг", който заслужава едва ли не смърт (апропо, аз бях на косъм от смъртта съвсем наскоро, и благодаря на толкова милостивия и благ Бог, който ме върна в живота; все пак не

ние, а единствено Бог решава кой колко и дали да живее; г-жа Стоянова, като вярващ човек, явно знае това)? Та питам: г-жо Стоянова, аз също съм личност, също имам емоции, също преживявам крайно тежко такива обиди и грубото нарушаване на съкровения и суверенен характер на моята личностна автономия, Вие бихте ли се опитала да си дадете сметка как пък аз съм се чувствал в тия две изтощителни за мен години на изпитания, които така тежко се отразиха на здравето ми? И бихте ли счела за нужно, предвид това, че и аз като Вас също съм човешко същество, да ми се извините, и то публично – както искате това от мен? На второ място, за исканото от Вас сваляне на всички обидни за Вас лично публикации от блога ми. Тук проблемът също е крайно щекотлив, както се казва. Има едно фундаментално човешко право, именно правото на свободно изразяване на мисли, което е и конституционно гарантирано. Да искате от мен, като пишещ човек, да премахвам от моята медия, именно от блога ми, публикации, които Вие лично не харесвате по някакви свои лични субективни мотиви, е равностойно на искането за налагане на цензура на моята персонална медия. По тази същата логика в един момент, ако аз се поддам на каприза Ви, ще се наложи при всяка една нова моя публикация аз да трябва да искам Вашето разрешение дали може или не може да я публикувам, дали Вие разрешавате или не разрешавате да пиша или да кажа това или онова. Т.е. да искате да Ви назнача за свой персонален цензор. Съгласете се, че няма как нещо, дори и съдът, съдебната институция на България, да може да ми наложи да Ви приема за мой личен цензор, който да казва какво мога или какво не мога да мисля, да пиша или да публикувам. Не стават така тия работи. А истинското ето какво е: всеки човек, особено пък обществена фигура като Вас (синдикалист, синдикален лидер и администратор в едно обществено училище) много трябва да внимава какво казва и какво прави, как се държи, какви неща си позволява, какви подходи на отношение има към хората около себе си, щото са възможни крайно порочни подходи, които заслужават критика и гражданска реакция, щото ние все пак живеем все още в едно демократично, а не в едно авторитарно или тоталитарно общество. Вкратце казано, ако една обществена фигура като Вас не си позволява поведение, което я дискредитира, тя няма какво да се бои от отразяването на такова едно поведение в медиите, напротив, достойното поведение ще предизвика, неминуемо, един позитивен медиен резонанс. Първичното е това, което правим, за него трябва да внимаваме, а медийното отразяване, да речем, в моя блог, е нещо вторично. Нямаме право да се сърдим за

28 отражението в "огледалото" (медията), а трябва да внимаваме какво лице показваме пред него. Аз като медиатор съм длъжен да пиша самата истина и не мога да крия когато около себе си виждам осъдителни по моя преценка неща и факти за поведението на обществени фигури като Вас. Напротив, смятам че аз като анализатор и коментатор със своите критични отзиви спомагам за отстраняването на недостатъците, за избягването на погрешните стъпки на ръководството и пр. За което следва да ми благодарите, щото по този начин допринасям за прогреса на общността, а не да се опитвате да ми затворите устата, да ме цензурирате, да ме давате под съд и пр. Така аз виждам нещата. Тъй че не виждам начин, съжалявам, в нашето споразумение да има една такава клауза, за премахването на дадени публикации от блога ми. Относно исканата от Вас парична компенсация. Не скривам, че много съм смутен и фрапиран от исканата от Вас сума за "възмездяване" на Вашите "неимуществени щети" от предполагаемата "обида". Ако вземем предвид, че и моя милост за тия две години терор и всекидневен тормоз над личността ми, и като човек, и като професионалист, като преподавател, на които бях подложен от ръководството на училището, към което Вие принадлежите, също се е чувствала и обиждана, и унизявана, и потискана, и стресирана, което се отрази на здравето ми (за което свидетелстват многократните ми постъпвания в болница за лечение!), то тогава работата става крайно дебела, както би се изразил народът ни. На мен кой ще ми възмезди тия огромни щети, които аз платих със здравето си, г-жо Стоянова? А Вие искате от мен еди-каква си сума за емоцията, която сте изпитала при четенето на откъси от едно мое философско есе?! Аз каква сума би трябвало да поискам, след като в резултат на гоненията, на тормоза, на терора, на който бях подложен, здравето ми биде разбито дотам, че в момента съм вече пенсионер по инвалидност, че преживях тежка черепно-мозъчна операция, че бях на косъм от смъртта? Вие си искате своите пари за възмездие, как възприемате това в светлината на току-що казаното и написаното? Аз обаче смятам, че елементарните изисквания на човешкия морал ни налагат, че в тази ситуация е твърде фрапиращо и дори аморално, направо срамно да искате пари, да поставяте изобщо тази претенция, моралната гледна точка изисква, да речем, да поискате символичната сума от 1 лев, като разходите за адвокат и за такса за съда (ако има такава), да ги поемете Вие, просто защото завеждайки това дело, така да се рече, сте си доставили удоволствието отново да си поиграете със здравето и спокойствието на своя колега Ангел Грънчаров.

Г-жо Стоянова, в знак на добра воля аз днес и утре няма да публикувам този текст днес в блога си. Пращам Ви го на имейла. В момента, Вие знаете прекрасно това, съм в процес на възстановяване от тежка операция. Всекидневното напрежение около заведеното от Вас дело изсмуква неголемите ми жизнени сили и ме изтощава. Аз предлагам така: ако наистина не желаете да ме доубиете с този тормоз, който продължава и в такава една ситуация, даже и след тежката операция, която преживях, то преценете трезво и, надмогвайки неприязънта си към мен, по хуманни и хуманитарни подбуди прекратете това дело – което ще бъде един жест на великодушие, на душевна щедрост, милосърдие, на човещина. Бихте могла да информирате за такова едно свое евентуално желание адвоката си и той да прекрати делото, да го изтегли. Споразумението, което е взаимно приемливо, може да бъде кратко, да, съвсем кратичко – от един-два-три реда само. Понеже наистина не съм добре със здравето си, тия главоболия със заведеното от Вас дело ме изтощават и съсипват, моля да размислите и да преоцените по коренен начин позицията си. Няма нищо лошо хората да се променят и да показват способността си за благородство, за духовна извисеност, надмогвайки суетността, капризите си, склонността си към дребнавост. Няма нищо по-ценно на този свят от такива прости неща като здравето, добротата, разбирателството, човещината. Заложете на тях – Вие и г-жа Анастасова, давам ви този безценен съвет! – и ще спечелите много, щото засега като обществени фигури, като ръководители, се движите по опасна плоскост. Всичко друго е суета – и лишен от смисъл каприз. Така мисля аз. Наскоро видях в лице смъртта и доста помъдрях донякъде навярно. А и трябва да си даваме сметка, че когато даден човек не усеща като грях греха, който си позволява да допуска спрямо ближния си, то това не означава, че Висшият и Най-справедлив Съдия, че Господ, няма да му го зачете; да, Той всичко вижда... Изпращам това писмо до канцеларията на училището понеже Ви нямам имейла. На г-н адвоката също нямам имейла, надявам се, Вие ще му го препратите. Понеже се установи традиция: аз пиша до Вас или до г-жа Анастасова, предлагам това или онова, а вие изобщо не реагирате по никакъв начин, т.е. гордо мълчите, подобно на олимпийски божества, то специално в този случай, по повод на това писмо, си позволявам да ви поставя срок, в който ще очаквам реакцията ви; а срокът, в който до мен трябва да пристигне сигнал, показващ Вашата реакция, г-жо Стоянова, е непълни два дни, до петък вечерта, 18.00 часа. Ако до този час нямам никакъв сигнал от Вас, ще публикувам настоящето си писмо в

блога. Т.е. ще Ви призова към една поширока обществена дискусия. Обществените фигури като Вас, ако не искат да рискуват да се покрият с позор, не трябва да мълчат, а трябва свободно и с желание да приемат всяко предизвикателство за дискусия и спорове по актуални и жизнено важни обществени проблеми, по проблеми, имащи обществен характер. Такъв е и обсъжданият от нас проблем. Той може да бъде решен само между нас, но заради Вашето мълчание и неготовност за дискутиране се принудих да Ви призова към разговор на едно по-високо, обществено ниво, чрез блога си. В което няма нищо лошо, напротив, достойно е. Никой не трябва да се срамува от позицията, която си е позволил по който и да е въпрос, ако се срамува, нещо нездраво има в позицията му. Вие пък месеци наред мълчите – и често действате подмолно, задкулисно. Така не стават тия работи в едно съвременно и демократично общество. Давам Ви този съвет. Щом сте приела да бъдете обществена фигура – синдикален лидер и администратор в едно обществено учебно заведение – Вие с това сте се обрекла да участвате непрекъснато в свободни дискусии по всички проблеми, които управляваните от Вас, или общността, поставя. Бягането, криенето от тия проблеми в зоната на мълчанието и на интригите е позиция, която не е достойна – и е осъдителна. Тя не решава проблемите, а създава все нови и нови – в един момент се разбира, че излизане от тях няма. Това исках да ви кажа. Извинете, че ми се наложи да бъда така обстоятелствен и многословен, но държа да бъда адекватно възприет, според точния смисъл, който искам да ви предам. Най-голям проблем според мен на нас, българите, е този: не се вслушваме в това, което другата страна мисли и иска да ни каже, не вникваме в смисъла, който тя иска да ни предаде, т.е. не умеем да разговаряме. Поради което и не можем да се сработваме, заради което пък пропиляваме силите си. Така не бива. Така едно общество доникъде не може да стигне. Ако един ръководител не умее да се сработва с всички членове на „колектива”, на екипа, с който работи, това е найкатегоричното доказателство, че той не става за ръководител, камо ли пък за съвременен такъв. Очаквам с нетърпение отговора на това свое писмо или надлежната реакция. Казахме, ще чакам до 18.00 часа на петък, 17 май т.г. Всичко добро ви желая! ПОДПИС: (Ангел Грънчаров) Пловдив, 16 май, 7.58 ч. сутринта

29 С ДЕМОКРАЦИЯТА У НАС БЕШЕ “ПОКОНЧЕНО” НАЙ-СЕТНЕ, ДРУГОЯЧЕ ИЛИ НА БЪЛГАРСКИ КАЗАНО, ДЕМОКРАЦИЯТА У НАС БЕШЕ ЛИКВИДИРАНА! май 17, 2013

Съвсем не ми се пише някакъв обобщаващ коментар за резултатите от изборите и за откриващите се “перспективи” пред страната. Ясно защо: защото всичко е ясно. По-ясно от това, което е, не може да бъде. Е, ще кажа нещичко, колкото да не е без нищо… Попаднахме в дупка, от която излизане няма. Демокрацията – младата и крехка българска демокрация, доколко я имахме – блокира и доведе до резултати, които я отричат изцяло, които са подигравка за нея: в Парламента влязоха найнедемократичните, авторитарни, изцяло ченгесарски и милиционерски, проруски, пропутинистки партии. Явно е, че у нас върви целенасочено направляван от Москва процес на дестабилизация на страната с оглед да бъде променена нейната геостратегическа ориентация. Т.е. повратът, зададен от “тоя проклетник” Иван Костов, който ни натика в орбитата на западния свят, на евроамериканската цивилизация на свободата и демокрацията, най-после се удава възможност да бъде променен на 180 градуса, т.е. България отново да бъде запратена в азиатско-сибирската имперска орбита на Русия, на путинска Русия. Сиреч, процесът на путинизация на България, за който моя милост писа още преди толкова години, даде най-накрая своите отровни плодове. С демокрацията у нас биде “покончено” найсетне, другояче казано, на български казано, демокрацията у нас беше ликвидирана. Припомняйте си руския език, скоро ще ни се наложи отново да проговаряме на руски. Ето затова не ми се пише коментар по актуалната политическа ситуация. Мътна и кървава е ситуацията, която се задава. Като българин на моменти се улавям че си мисля ето как: всяко зло за добро, нека, нека ченгетата, нека комунягите да се зада-

вят от власт, нека, та да си счупят найнакрая сами главата! Нека да управляват, нека да се продължават да крадат, та на този наш народ най-накрая истината да му просветне – и с шутове и ритници да изгони тая комунистическа напаст най-накрая не само от Парламента, но и от страната. Предстои ни период на невероятни сеирища и излагации, ето, Боко вече почна да се развихря пак: хем бил спечелил изборите, и то “съвсем честно”, хем заяви, че иска касирането им; хем можел да управлява, бил “най-големио експерт сред премиерите в целокупната история на България”, хем го е страх да управлява и да поема отговорности, щото сам най-добре съзнава, че не е нищо друго освен въздух под налягане. То и затова се фали така де, свестният, истински кадърният човек няма да вземе да се хвали, щото кадърността му си личи, а само на въздуха под налягане му се налага да се фали. Такива работи. Какво да коментира повече човек? Нима всичко не е ясно? Има и една друга голяма тема, и тя може да се сведе до въпроса: а сега накъде? Какво да се прави, имам предвид какво да правим ние, нормалните хора (след Кунева, която открадна тоя лозунг за “нормалността” от Филип Димитров – той именно искаше да прави България “нормална страна”, тя, тази Кунева, иначе е много крадлива, всичко краде! – човек не да не смее да употреби тая дума), дето виждаме нещата в тази светлина и сме на път да се отчаем? Наистина, какво може да се прави в една такава ситуация? Какво е разумното поведение? Някои, дето все още имаха някакви надежди и стояха тук, сега вече ще им се наложи да тръгнат в емиграция, ще им се наложи да бягат по света да си търсят късмета по места, където няма такъв вилнеещ комунизъм както у нас. А тия, дето сме инатлии, и ще останем тука, ще ни се наложи да се размърдаме, да си вдигнем задниците от меките кресла, дето седим и така хубаво си “философстваме”, и също ще ни се наложи да излезем на улиците да протестираме, да се борим, да покажем, че ни има. Този е пътят – пътят се свежда до една дума: борба! Съпротива. По всякакви начини. Не трябва да се мълчи. Не трябва да допускаме олигархичната пропаганда и проруските сили да присвояват и улицата и да я манипулират, както това стана в началото на тази години – и няколко пъти преди това. За да дестабилизират страната и за да променят гео-стратегическата й ориентация тези сили успяха да овладеят и улицата – единственото място, където народът имаше възможността да покаже какво мисли. И улицата “приватизираха” другарите и я манипулират както си искат. Е, трябва да си върнем първо улицата, а след това, като овладеем това мощно средство, ще почнем да си връщаме една по една загубе-

ните позиции. Лозето не иска молитва, иска мотика. Трябва да се работи. Трябва да се действа. По пътя на борбата истински проевропейските, прозапно-ориентираните, автентичните десни сили неминуемо ще намерят формите на ефективно организационно взаимодействие и няма начин да не се обединят. Излезе ли на сцената една мощна дясна сила и организация, тогава работите ще почнат да се оправят. Ще прогоним “дясното” менте Боко, който няма нищо дясно в мисленето и поведението си, който си е чисто и просто една мутра, един бандит. И лека-полека работите ще почнат да си идват на мястото. Не трябва да допуснем да се провали или да бъде превзета нито една вече завоювана позиция. Ще видите как сега се се опитат за кратко време, ползвайки антидемократичните настроения, дето се ширят в дезориентирания електорат, да направят промени, които да обозначат един завой, за да ни натикат в старите проруски азиатски коловози. Ще почнат да ни казват: защо на нас ни е НАТО, хайде да си се върнем към “братството” с Русия? Мекерето Сидеров пръв ще го каже, ако не го е казал вече. Също така ще кажат: другари, а за какво ни е тоя Европейски съюз бе, какъв ни е келепирецът от него, я да се си прегърнем пак с Матушката, а, и тя ще ни позлати, сакате ли? Ето такива умилителни за всяко българско сърце призиви ще почнем да чуваме съвсем скоро. И тогава трябва да излезем на улицата. Аз, примерно, ще изляза, вие ако искате. Ще си направя един плакат, ще си го туря на тялото и ще си стоя пред Парламента, а пък вий си седете на меките кресла и си се занимавайте с дървена “философия”. И в Пловдив ще си стоя с тоя плакат, щот ми е далече София, ама и в София ще ида когато трябва. Няма да се помиря да съсипят онова, което България постигна. Ето, и Белене сега ще почнат да си строят, ще видите. Първо АЕЦ-ът ще построят, а после и концлагерът ще възобновят. Толкова им е акълът на комунягите, те друго не знаят. Може лагерниците направо да ги турят да горят в атомния реактор, нищо чудно вече да е изобретена такава нова руска технология, знам ли? Всичко може да се очаква от такива, при тях лабаво нема. Нали така викаше твоя кумир, а, Боко, кажи де, що мълчиш като ощипана мома? Това исках да ви кажа. Уж нямаше да правя коментар, ала ето, направих го. Не може да се мълчи в тия времена. Казах: трябва все нещо да се прави. Трябва да показваме, че ни има. И извън Парламента ний, хората, дето не сме съгласни мекеретата да погубят България, можем да се борим и да противодействаме, даже в някакъв смисъл отвън ще сме по-силни. Демокрацията е там, където е народът. Измамиха тоя наш лековерен народ, успяха да го преметнат, ето, наместиха се вътре само

30 мекерета, ала допуснаха фатална грешка: сега срещу тях са всички, целият народ, ония, които мълчат и глухо роптаят, ония, които не гласуват, ония, които са от всичко недоволни, всички. Да оставим подлизурковците и платените гласове, що ги туриха в парламента, те в сметките не се броят. Народът срещу комунистическата мафия – това е разположението на силите. Аз съм с народа. А вий продължавайте да се гнусите от “тоя народ”, да се правите на “аристократи”, на “учени”, на хитряги, дремете, правете се на “специални”, стойте си величаво на пиедесталчетата, дето сте си съоръжили… В БЪЛГАРИЯ НЯМА ДЕМОКРАЦИЯ, У НАС НЕ СЕ Е ОСЪЩЕСТВИЛ ПРЕХОДЪТ ОТ КОМУНИЗЪМ, СТРАНАТА ПРОДЪЛЖАВА ДА ЖИВЕЕ В ПОСТКОМУНИЗЪМ май 17, 2013

За „Атака” се знае, че бяха създадени и получиха финансиране от кръгове, близки до съветското КГБ, а също и от секретните служби на режима на Асад в Сирия. За него се знае, че е най-верният режим до Москва. Накрая стигаме и до ГЕРБ. Ръководството на тази партия всъщност е обслужващият персонал на комунистическата номенклатура – бодигардът, шофьорите и т.н. Тоест и четирите партии, под една или друга форма са свързани с миналото и с БКП. Трябва да признаем, че в ГЕРБ все пак има някаква част от депутати и привърженици, които са антикомунисти, но очевидно тяхното влияние не е кой знае колко силно. Още след като дойде на власт преди 4 години Бойко Борисов беше твърдо зад проекта АЕЦ ”Белене”, който е проект на Путин, но после смени позиции. Именно ГЕРБ направиха всичко възможно да разбият автентичната десница в България и успяха. И не на последно място реабилитираха Тодор Живков и комунизма в различни измерения. Тоест, този бъдещ парламент си е една комунистическа структура. Ние се върнахме на изходните позиции от 1989 г. и сега имаме четири фракции на БКП. Общото между тях е, че са единни в смачкването на дребния и средния бизнес. А именно средният и дребният бизнес е единственият, който няма комунистическо потекло и е по-свободен от червено присъствие. ПЪТЯТ НА СПАСЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ Е: ДА НЕ ДОПУСКАМЕ ГЛУПОВАТИТЕ И ПРОСТАЦИТЕ ДА НИ НАЛАГАТ СВОЯ ИЗБОР НА УПРАВНИЦИ!

Из Проф. Пламен Цветков: Три фракции на БКП ще направят правителство, подчинено на Москва Тези избори показаха нещо много зловещо: че в България няма демокрация, че у нас не се е осъществил преход от комунизъм към демокрация, а страната продължава да се намира в посткомунизъм. Нека погледнем победилите четири политически сили. Те всъщност са части от една структура, останала непокътната в следствие на комунистическия режим. БСП е ясна, а тя и не крие, че е наследник на БКП. ДПС е продукт на Държавна сигурност. Главната фигура, която стоеше зад формирането й е Андрей Луканов, главният човек на Москва в България. Ако погледнем и самото ръководство на ДПС, то винаги е било пълно с агенти на службите на комунизма. Дълги години лидер на партията беше човек контролиран от службите. Сега властта е в ръцете на Лютви Местан, но и той е свързан с ДС. Даже остава усещането, че в тази партия властта се предава по линия на ДС.

май 17, 2013

Препубликувам по-долу извадки от коментар, написан от журналиста Иво Беров и публикуван в една авторитетна медия – Дойче Веле – цялата статия може да се прочете ето тук: Да си спомним за България преди Борисов. А за читателите на този блог и на в-к ГРАЖДАНИНЪ предоставям възможността да прочетат най-силните, сиреч, най-истинните, съдържащите голяма истина, моменти от нея; ето ги: Можете ли да си представите, че България би могла да бъде управлявана от възпитан, умен, честен, почтен, добър, образован, изискан и уравновесен политик?

Политик, който е пълна противоположност на Бойко Борисов? Политик, с който всяка напреднала страна би могла да се гордее? Най-вероятно – не. А можете ли да си представите България като страна, в която профсъюзите всяка година искат 12 процента увеличение на заплатите и заплашват с бунтове и стачки, ако увеличението е не 12 , а само 9 процента? И още: можете ли да си представите България като страна, в която за четири години пенсиите са се увеличили четири пъти? Или България с най-висок икономически ръст в цяла Европа? Или с най-голям прираст на раждаемостта? Най-вероятно не можете да си го представите. С никакъв напън на въображението. Само че това не е въпрос на въображение, а на памет. Защото всичко това вече се е случвало… … В началото стана дума и за това дали можете да си представите България като страна, в която профсъюзите всяка година искат 12% увеличение на заплатите и заплашват с бунтове и стачки, ако това увеличение не е 12, а само 9 процента. И страна, в която за четири години пенсиите са се увеличили четири пъти. Отново няма нужда да си представяме, достатъчно е да си спомним. Профсъюзите искаха 12процентно увеличение на заплатите всяка пролет и всяка есен при управлението на СДС, когато министър-председател на България беше Иван Костов. Е, не получаваха 12 процента, а само 9 – заради проклетията и злобата на лошия Костов, разбира се. Нека сега всички, които си обясняват българското битие, българската съдба и българските превратности с проклетията и злобата на лошия Костов да си спомнят с колко процента увеличаваше той заплатите всяка година. И с колко увеличи пенсиите. За четири години те бяха увеличени четирикратно… … Голяма част от онези, които гласуваха за ГЕРБ, знаеха, че това е последният им юруш. И затова бяха сплотени и решителни. Затова техните гласове бяха най-много. А и защото останалата България беше като вцепенена. Разколебана, объркана, обезверена. Да си припомним думите на един американски философ, който беше казал, че двадесет процента от което и да било природонаселение, племе, народ, общество или държава са глуповати. Разликата между България и развитите страни е, че този процент в ония страни не е на власт. В развитите страни той си знае мястото. Не сочи пътя, не води, не поучава, не казва кое е добро и кое лошо, не създава образци, не се дава за пример, не наглее, не вилнее, не тормози останалите, а си трае и си слуша чалгата. В България е обратното – властва, наглее, смята себе си за пример и образец, сочи пътя. Пътя за никъде, разбира се.

31 Затова в близките години основната задача на обществото ни е да се отърве от властта на тези хора. И от всичко онова, което създава, предопределя, обуславя и поставя на власт хора като Бойко Борисов. Чак тогава ще тръгнем напред. Както направихме през 1997 година. Автор: И. Беров БЪДЕТЕ ЗДРАВИ – И СТОЙТЕ ПО-ДАЛЕЧ ОТ ГАДОСТИТЕ НА ГАДОВЕТЕ!

да предизвикам известна дискусия – или да заостря вниманието на приятелите си към даден сериозен по моето възприятие проблем. Ето какво написах и ето твърде интересната реакция: оказва се, че нещо твърде важно изобщо не се осъзнава от хората; та значи написах там следното, а пък по-долу можете да прочете безкрайно интересната реакция, по повод на която ми се наложи тази сутрин да дам още едно важно според мен разяснение:

16 май 2013, четвъртък

Един човек вчера като се срещнахме и се информира за здравето ми реагира ето как: каза ми следната мъдра мисъл, която аз до този момент, кой знае защо, не бях чувал, ала тя силно ме впечатли; пиша тази мъдра мисъл с големи букви, щото твърдението в нея е крайно важно и изцяло истинно: Болестите идат от ядове, а ядовете – от гадове! Много е вярна тази мисъл, нали така? Мъдър е нашият народ, но защо не умеем да си правим подобаващите изводи от такива мъдри мисли на нашите предци? Изводът е: отбягвайте гадостите на гадовете, не се оставяйте да се въвличате в тях – и ще бъдете здрави! Което и ви го желая – в това прекрасно, обляно със светлина утро, което блести през прозореца ми! Бъдете здрави – и по-далеч от гадостите на гадовете! Ех, де да можеше спрямо техните гадости изобщо да сме "непромокаеми", де да можеше да стане това...

И какво излиза сега? ГЕРБ получи 30,74% от гласовете. Оказва се обаче, че също 30,74% (какво съвпадение?!) пропаднаха – това бяха гласове за малките партии, които не минаха 4% бариера. Тия гласове по закон се преразпределят за влезлите, от тях ГЕРБ ще получи най-много. И в крайна сметка какво излиза: “победата” на ГЕРБ е мародерска, той ще получи даром (със “законна кражба”) голяма част от депутатските си места! Нима това не е едно “законно мошеничество” – и една “законна измама”? То мутрите нали и само това знаят де, какво друго да очакваме от тях?! Това написах вчера. Под него пише: Димитър Вълков, Elena Ignatova Kostadinova, Neviana Eugenieva и 12 други харесват това. А ето и коментарите, те са само два, което показва много:

В НАВЕЧЕРИЕТО НА СЪДЕБНИЯ ПРОЦЕС ЗА "ОБИДНИ МИСЛИ", СЪДЪРЖАЩИ СЕ В МОЯ ФИЛОСОФСКА КНИГА 17 май 2013, петък

Toly Uzunova каза: “Законът” си го написаха ГЕРБ за собствена употреба.

май 17, 2013

Yavor Savov каза: Я, това за разпределение на гласовете по закон ми звучи като мит! Ще може ли да се цитира тази част от закона, че да се види как тия, които са гласували примерно за ППБ, им преразпределят гласовете, отивайки за парламентарно представените партии?

Вчера във Фейсбук, по своя си обичай, публикувах кратка реплика, колкото

Ангел Грънчаров каза: Така е, не е никакъв мит, гласовете, подадени за невлизащи-

КРЕЩЯЩО НАРУШЕНИЕ НА НАРОДНИЯ ВОТ, НА ПРИНЦИПИТЕ НА ПРАВОТО – И НА ЕЛЕМЕНТАРНАТА СПРАВЕДЛИВОСТ!

те в Парламента партии, се преразпределят по специална схема за влезлите в Парламента партии. Най-много от тях се дават на партията, която е получила наймного гласове. В случая това е ГЕРБ. Той е получил, грубо пресметнато, гласовете не по-малко на половината от гласувалите за невлезлите в Парламента партии, т.е., пак грубо пресметнато, около една трета от получените от ГЕРБ депутати са му “подарък” от гласовете на гласувалите за невлезлите в Парламента партии! И при БСП е горе-долу същото. И АТАКА и ДПС са се облажили с некой и друг депутатец по същия начин, като подарък от гласовете на гласувалите за невлезлите в Парламента партии. Ето само този момент в закона би трябвало да предизвика масови протести на всички нас, които гласувахме за съвсем други партии, а с нашите гласове се облажиха влезлите в Парламента – и получиха като “подарък” голям брой депутатски кресла! Аз се чудя защо не бъде сезиран и Конституционният съд та да отмени изборите на това основание: крещящо нарушение на народния вот по повод на този пункт с “подаряването” на едро на депутатски кресла на влезлите в Парламента партии – заради гласовете на хора като нас, които изобщо не сме гласували за тях! Това трябва да бъде направено, защото този път за “малките”, за невлезлите в Парламента партии бяха дадени значително повече от друг път гласове – повече, отколкото е получила “победилата” партия, именно мутрягите от ГЕРБ! Сфащате ли сега за какво става дума?! Продължавайте да си мълчите… мълчете си, сякаш сте… говеда, а не хора!

Блогът ми е нещо като медия; да, персонална, лична медия е моят дневник. Чете се в целия свят обаче, чрез него моите мисли и моите преживелици стигат до хиляди хора, надявам се, в написаното от мен те да намират известен смисъл, който да им помогне на тях самите. По този именно

32 начин в личностното се съдържа "общочовешки значимото", в преживелиците на човека, на отделно взетия човек се съдържа именно човешкото или дори човечеството. Защото всеки от нас е образ на човека, е носител на човешкото, на човещината, на човечеството дори. Погубим ли човешкото у себе си, сме го погубили в някакъв смисъл изобщо... Индивидът е мястото, фокусът, в който се пречупват прекалено много лъчи, той е средоточие, където можем да открием богатство от смисъл. А чрез вникването в проблемите на другия човек, в съпричастността си към него, ние се идентифицираме, сиреч, разпознаваме по-добре самите себе си. В това аз виждам смисъла на писането в моя блог, писане, което се старая да е на едно по-високо, философско ниво. За мен като философ това писане е израз на всекидневната ми душевна потребност от занимания с философия; да, затова аз пиша всеки ден, не за нещо друго. Моят живот е моята философия, животът ми е философия, а философията ми е животът. Пишейки, аз живея – удостоверявам, че съм жив... Днес ще пиша по една сага, която обещава да е епична: става дума за насрочения вече (за 22 май 2013 г.) съдебен процес срещу мен, на който аз съм подсъдим – заради "обидни мисли", които една образователна шефка е намерила между редовете на една моя философска книга, посветена на съдбините на българското образование! Читателите на този блог вече знаят за този съдебен процес, за това дело, информирани са, което ме задължава да описвам, да ги информирам по-нататък, щото иначе ще излезе, че не съм честен с тях. За мен като философ това дело е безкрайно интересен експеримент, в който с удоволствие участвам. От него смятам, че ще науча много - и за съвременните нрави, и за актуалната човешка ситуация, в която като народ се намираме. Разбира се, мой дълг като философ е да споделям тези резултати, тези важни изводи с моите читатели. Затова и пиша по този казус, не за друго. Не за да се правя на интересен. Поскоро понеже на мен ми е много интересно и любопитно, затова, казах, с удоволствие участвам в тия... практически изследвания, от които се надявам да науча много. Уча се, да, уча се, а наученото споделям с всички. Смятам, че за науката се изискват известни жертви. Истината за мен стои на най-висок пиедестал. Та да кажа най-сетне онова, заради което тази сутрин реших да пиша по този наистина прелюбопитен казус. Аз предприех стъпки към "досъдебно урегулиране на конфликта", написвайки преди известно време едно Помирително писмо до началничката ми и до ищцата, която ме съди за обидни мисли в моя книга. Все в тази посока се срещнах на живо с ищцата и разговаряхме; тя по време на този разговор изтъкна, че била готова за

преговори, но ме насочи към адвоката си, с който да обсъдим всичко. Аз съм в болнични, възстановявам се от тежка операция, препоръчан ми е от лекарите "пълен релакс" (едно непонятно за мен състояние?!), както и да е, трябва обаче да се щадя, да не натоварвам организма и мозъка си, затова едва вчера реших да направя визита на г-н адвоката, понеже, не крия, много ме интересуваше какви условия той ще постави за евентуално прекратяване на делото чрез досъдебно споразумение между страните. И ето, вчера, отидох бавничко до "квартала на адвокатите" - той, същевременно, както и става обикновено, е и квартал на съдилищата! - в Пловдив, намерих офиса на въпросния адвокат и почуках на вратата. Г-н Пантов - той, прочее, е адвокат на другата страна и в двете дела, в които моя милост участва, щото аз пък, от своя страна, съм завел друго дело срещу директорката на ПГЕЕ, заради една заповед за дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение", което тя ми наложи - та г-н Пантов ме прие любезно, и веднага ми връчи текста на едно споразумение, написано на цяла страница; аз там при него не четох споразумението, даже не си извадих очилата да му хвърля един поглед, щото реших, че този документ заслужава по-внимателно прочитане и осмисляне; и за да не губя времето на адвоката, след като си поговорихме няколко минути, си тръгнах. Долу, на улицата, на една пейка, седнах и се зачетох в текста на предлагането от ищцата "споразумение". И щях да... падна на земята, аз такова нещо не съм очаквал! Сюблимно е! Няма как, длъжен съм да ви информирам за съдържанието на това "споразумение". То, прочее, съдържа само някакви претенции и задължения за мен, нали съм подсъдим; по време на разговора ми с г-н Пантов той каза, че понеже съм бил имал "чисто съдебно минало" (не съм бил досега в живота си съден и осъждан), нямало съм бил да бъда... вкарван в затвора, т.е. присъдата ми, като първа в живота ми, щяла да бъде "условна", щял съм бил, евентуално, да бъда осъден да платя глоба, та в тази връзка моя милост му каза, че аз по начало не съм престъпник; както и да е, да не задълбавам в тази тема, щото, между другото, аз, като капак на всичко, съм човек, който преподава на младежта предмета "Философия на правото", сиреч ги обучавам да уважават законите, да схващат техния величав смисъл, да се прекланят пред величавостта на правосъдието и пр., т.е. ако се окаже, че съм съм, един вид, "престъпник", тогава, разбира се, няма да имам моралното право да преподавам такъв един предмет. Ето защо за мен това дело е жизнено, дори бих казал съдбовно важно. Та все пак да мина на съдържащото се в този прелюбопитен, както сами ще се убедите, проект за "споразумение".

На първо място ищцата, която се е възприела като обидена от мои мисли, съдържащи се в моя философска книга, публикувана както в този блог, така и в две книжни (хартиени) издания, вярно, в неголям, в бутиков тираж, иска моя милост "да изрази съжалението си за случилото се" и в срок до 22 май 2013 г., т.е. до откриването на делото, "да свали от блога си всички публикации, съдържащи обидни квалификации по адрес на тъжителката". Тук възниква въпросът: а кои именно са тия "обидни публикации", щото е възможно, да речем, в някои публикации да няма обидни квалификации; то туй нещо, чувството за обида, е доста тънка работа, и ако се окаже, че тъжителката има една твърде възприемчива и чувствителна душа, може да се наложи да махна от блога си кажи-речи всичко. Пък има и един друг момент: а какво ще правим с "обидните текстове", които вече са отпечатани в хартиените издания на тази моя книга? Дали няма да се наложи да организираме аутодафе, т.е. публично изгаряне на тия мои книги, та тогава тъжителката да бъде удовлетворена в по-пълна степен и мяра?! Аз само предлагам де, не се заяждам, искам, заинтересован съм всичко да бъде поставено на съвсем чиста основа... На второ място моя милост, "подсъдимият" (както мило ме величаят в текста на тоз проект за "споразумение"), се предлага "да се извини в учителската стая пред педагогическия персонал на ПГЕЕ на тъжителката К.Стоянова за отправените й публично обиди". Тук пак възниква този неприятен момент, че мислите, които моя милост е развила в книгата си, все още не е доказано никъде, че са "обиди", дадени хора с почувствителни души може да ги възприемат като такива, ала те да не са такива, нали знаете, в тази, в емоционалната област, нещата са прекалено субективни и индивидуални, а нещо, за да се нарече "обида", трябва някак си да бъде доказано, че наистина е обида; то, например, ако е наистина обидно, няма начин да не бъде възприето като такова и от мен самия, и от всеки друг човек, а това е трудна работа, имам предвид организирането на мероприятие, на което цялото човечество да съумее да възприеме тия мисли непременно като "обидни". Както и да е де, да не философствам много, щото по-надолу в туй "споразумение" има къде-къде по-сюблимни и достойни за философско-психологически и дори правни анализи моменти. Да бързам към тях, ето ги. Третият пункт съм длъжен да го препиша изцяло, за да не се получи недоосмисляне на величавия смисъл, съдържащ се в него; аз в първия момент, като го прочетох, ми се стори, че сънувам, но след като се ощипах, установих, че съм тук, в този наш прекрасен свят; та ето какво точно пише в този момент:

33 Подсъдимият Ангел Иванов Грънчаров се задължава да заплати на тъжителката Камелия ... Стоянова (умишлено пропускам второто й име, щото, както надлежно бях уведомен, ако публикувам и трите й имена, това било "издаване на лични данни", което било подсъдно, т.е. ако тя заведе второ дело срещу мен за издаване на лични данни, тогава наистина вече мога да отида и в затвора, стига надлежно да бъда осъден по първото, и тогава вече присъдата ми няма да бъде "условна". Бел. моя, А.Г.) сума в общ размер от 915 лева, включваща 600 лева – обезщетение за претърпяните (запазвам и оригиналния правопис на документа, бел. моя, А.Г.) от нея неимуществени вреди от деянието и 315 лева – разноски по производството. Посочената сума ще бъде изплатена на 8 (осем) равни месечни вноски, от по 100 (сто) лева и една изравнителна от 115 лв., считано от 01.06.2013 г. Плащането ще се извърши по банков път, до 30-то число на текущия месец, по приложената към настоящото споразумение банкова сметка на тъжителката. Това е този "член" от "споразумението". Вярно, че в това споразумение се съдържа момент на диктат от страна на тъжителката, т.е. отчита се единствено нейния интерес, моят интерес е отишъл по дяволите, но това е едно на ръка. Излиза един вид също, че моя милост сякаш вече е осъден от... несъстоялото се съдебно дело, сякаш някъде е доказано, че тия претендирани обиди наистина са обиди и прочие. Аз след малко ще напиша писмо до адвоката и тъжителката, за да представя и своята гледна точка, щото, чини ми се, едно споразумение в истинския смисъл трябва да е нещо като компромис, в който се отчитат и разбиранията на двете страни, а не само на едната; в противен случай това няма да бъде споразумение, а ще бъде диктат, терор над скромната ми особа и прочие, както искате го наречете. Можеше, за поголяма пикантност, да включат в текста на споразумението и искане моя милост да застане на главния площад на гр. Пловдив, публично да си сдере ризата, да си посипе главата със специално донесена за целта пепел, да си продере кожата с нокти, и да вопие пред народа за милост, за пощада, за снизхождение; е, не мога да имам чак претенцията да бъда разпънат на кръст за страшното си деяние, щото това вече, чини ми се, е прекалено даже и в очите на толкова строгата и взискателна тъжителка, която, както казахме, вероятно има една твърде чувствителна душа. Мисля, че не е прекалено лошо това, че изтъквам чувствителността на душата на тъжителката, това е ценно и положително според мен качество, щото, признавам, ме е страх след това мое писание да не се състави ново дело, в което

предмет вече ще бъде обсъждането вече не на ума, а на чувствителността на душата й. И, накрая, на четвърто място в "споразумението", в замяна на горните претенции към моята скромна милост тъжителката се задължава да оттегли тъжбата си и да поиска прекратяване на наказателното производство. Аз бих посъветвал тъжителката да не бъде чак толкова благородна, ами да поиска все пак, в отплата на великодушието й, моя милост да й плаща пожизнен доживотен данък, да речем, в размер на 5% от заплата ми, щото все пак едно такова величаво благородство изисква и някаква материално-финансова компенсация. Това е. Ще се въздържа от понататъшен коментар, тъй като страшно много се изморих, пишейки всичко това. Аз съм в болнични и ми е забранено от лекарите да се натоварвам толкова, дори и само емоционално. Няма да скрия, че не можах да мигна от напрежение през тази нощ, разнищен съм от безсънието тази сутрин, като пиша това писмо. Аз апелирах в своето обръщение към тъжителката към християнско великодушие, към милост, към милосърдие, към пощада, предвид тежкото ми състояние, но ето, виждате, тия мои думи не са били възприети, или са били възприети като "лигавене" от строгата и безпощадна тъжителка, която, независимо от това, че е с толкова чувствителна и обидчива душа, явно в нея надделява едно крайно позитивно мислене, за което не съществуват тия човешки, субективни "лигавщини" като способност за състрадание към човека, към ближния, на когото му е тежко, който страда, който се мъчи и пр. Поставям този въпрос неслучайно, той е свързан и с начина, по който се е обидила уважаемата г-жа тъжителка, в него има принципни моменти, които аз претендирам да разбирам, тъй като от години се занимавам с философия, с логика, с изкуството на мисълта и пр. И които ще развия непременно в своята реч пред съда, защото, както сами забелязвате, така написаното "споразумение", от което тъжителката нямало да отстъпи и на "йота", е директно препращане на делото към съда, каквато, допускам, е и целта на толкова строгото и безпощадно "споразумение". Е, щом трябва да има дело, щом другата страна толкова желае това дело, щом не е склонна към компромис, ще го има това дело, важното е, че аз правя каквото мога все пак да стигнем до приемлив и за двете страни компромис; диктат обаче няма да приема в никой случай; някой се е заблудил, че мога да приема такъв диктат. Е, вярно, пак плащам с цената на толкова крехкото си в момента здраве, но ето, излиза, за някои хора този момент явно няма съвсем никакво значение. Ако имаше, нямаше да процедират по този начин, нали така?!

В български условия явно важи максимата: "Нека да възтържествува моята суетност и моят интерес, пък ако ще след това да дойде потоп, пък ако ще целият свят да отиде на поразия, пък ако ще другият човек да мре - майната му, важният съм само аз!". Имам чувството, че, за жалост, въпреки хиперболата, има нещо вярно в тия думи. Даже, не крия, на моменти се питам дали те изобщо са хипербола... СЛАБАЦИТЕ И МЕКУШАВИТЕ СЕ ВАЙКАТ, МЪРМОРЯТ И РЕВАТ, А ИСТИНСКИ СИЛНИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ БОРБАТА – И ДОСТИГАТ ДО ПОБЕДА!

Успехът не е окончателен, провалът не е фатален: най-важен е куражът да продължиш. Уинстън Чърчил

Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник; Издава:

Център за развитие на личността

HUMANUS, основан през 1994 г. Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488

Истината ни прави свободни!

БРОЙ 10 НА В-К ГРАЖДАНИНЪ ЗА 2013 Г. ЗАМИНА ЗА ПЕЧАТНИЦАТА С ОГЛЕД УТРЕ, НА 15 МАЙ, ДА БЪДЕ В РЪЦЕТЕ НА АБОНАТИТЕ СИ