ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ
БРОЙ 18, ГОД. 5, 2013, 15 СЕПТЕМВРИ, НЕДЕЛЯ, Ц.2 ЛВ.
Един политик – имам предвид в случая по-конкретно недоразумението Орешарски-Олигарски, но казаното важи и по принцип – няма ли доверието на управляваните, е политически труп; него нищо не може да го съживи. Обречен е само на разложение. Труповете трябва бързо да се изнасят и полагат където им е мястото, щото много смърдят. И заразяват атмосферата. Държавата ни ще заприлича на изоставена морга... Нима не им стига акъла на кукловодите да проумеят тази толкова проста истина?!
Мой коментар на едно място във Фейсбук, в който се съдържа същината на днешната политическа ситуация и борба у нас: Казаното от г-жа Златанова "Живеем в про-руска диктатура с ДС от 70 години, а вече имаме и работеща политическа полиция ДАНС, честито!" е напълно вярно; рекомунизацията у нас е в пълен ход. Ето защо тия протести са съдбовно важни. Ако те не постигнат целта си, след това години наред ще бъдем досущ като в Русия, където спрямо народните недоволства властта гледа според тази наша поговорка: "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша..." (Следва на 2 стр.)
(От 1 стр.) Не бива ний, гражданите, да допускаме политиката у нас да се порусначи изцяло, сиреч, да се путинизира, допуснем ли го, горко ни! Ще я загазим здравата! Затова изводът е:
ВСИЧКИ НА ПРОТЕСТИ! ДОЛУ БКП! ДОЛУ РУСКАТА ИМПЕРСКА АЗИАТЩИНА И ЧЕНГЕСАРЩИНА, ДЕТО ТАКА НАГЛО СЕ РАЗПОРЕЖДА СЪС СЪДБАТА НА ОТЕЧЕСТВОТО НИ! ДА ЖИВЕЙ ЕВРОПЕЙСКА, СВОБОДНА И ДЕМОКРАТИЧНА БЪЛГАРИЯ! ДАЛИ НЕ СМЕ ОЩЕ ПО-ЛОШИ И ПРЕЗРЕНИ ОТ ТИЯ УБИЙЦИ-”ОСВОБОДИТЕЛИ” – ЩОМ ОЩЕ ТЪРПИМ ПАМЕТНИЦИТЕ ИМ?! септември 14, 2013
Прочетете непременно този текст, публикуван в блога на Милен Радев: „Отечествена война“? Баси отците и баси отечеството…. В него ще можете да се запознаете с потресаващите спомени от онова страшно време на един почти безименен, редови участник във войната – художника и поета Леонид Рабичев, писани от 1999–2004 година и публикувани в сп. “Знамя” през 2005 г. под заглавие „Войната ще оправдае всичко“. Нямам думи, онемях като прочетох за това комунистическо свинство, което е правено тогава в окупираната от сталиновите касапи и садисти Източна Германия. Ето малък откъс от това жестокоправдиво четиво: … Радистът пак носи заповед за настъпление. Трябва да осигурим връзките
на зенитно-артилерийска бригада. Вървим шест километра. Навлизаме в Траутенау. Свечерява се. Влизаме в крайната къща. Там са наши артилеристи, но съвсем не от нашата бригада и даже не от нашата 31-ва армия. Селцето се състои от двайсетина къщи. Пресичаме улицата. Влизаме в следващата къща. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета, полите на всички са обърнати над главите им, а между краката им с дъното навън стърчат празни винени бутилки. Вървя покрай стената на къщата, стигам до втора врата, коридор, пак врата и две свързани стаи. На всеки креват, а те са общо три лежат мъртви жени с разчекнати крака и навряни между тях бутилки… Добре, да предположим, че са изнасилили всичките, после са ги застреляли. Възглавниците са подгизнали от кръв. Но откъде това садистко желание — да ги намушкат с бутилка? И това е нашата пехота, това са наши танкисти, селски и градски момчета, всички те имат у дома семейства, майки, сестри… … Застигаме цивилното население, бягащо от напуснатите от германската армия източнопруски градове Голдап и Инстербург. На каруци, на коли, пеш, старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно пъплят на Запад, задръстват всички пътища и магистрали. Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи, свързочници са ги изтласкали от шосето, преобърнали са в канавките натоварените им каруци с покъщина, с вързопи, куфари, прогонили са настрана старците и децата и в целия този хаос от хора, коне и коли, забравили за дълг, срам и чест, не мислещи за отстъпващите без бой германски подразделения, с хиляди са връхлетели жените и момичетата. Жени, майки и техните дъщери са нахвърляни една до друга вляво и вдясно по протежение на цялото шосе, и всяка от тях е обградена от кикотеща се тълпа мъжаги със спуснати гащи. Облени в кръв, губещи съзнание ги отмъкват настрани, децата, които се хвърлят на помощ на майките си ги разстрелват на място. Кикот, квичящо хилене, смях, викове, стенания. А командирите на тези войници, майори, полковници стоят на шосето, едни се подсмиват, други даже дирижират, насочват — играят ролята на регулировчици. Явен е стремежът всичките им войници да се включат, да не остане никой, който да не е поучаствал. Този адски смъртоносен групов секс няма нищо общо с мъст над проклетите окупатори… Спирам с цитирането дотук. Можах да напиша само ето този коментар, за повече нямам сили: Какъв кошмар! Каква комунистическа гадост! Това трябва да се прочете от всички, които вярват в мита за “освободителите”. Е, освободили са тия жени от живот, децата им – също, себе си са освободили от
срам, от морал и от човечност – как да не са “освободители”!!! Да, само в тоя смисъл съм съгласен да бъдат наричани сталиновите съветски хуни “освободители”! А ние им държим тук и паметници: дали не сме още по-лоши и презрени от тия убийци щом още търпим паметниците им?! ПАРАДОКС НА ЖИВОТА: МОИТЕ УКРАИНСКИ ПРИЯТЕЛИ МИ ПРЕДЛАГАТ НА ТИЯ ГОДИНИ ДА ЗАЩИЩАВАМ ДИСЕРТАЦИЯ В КИЕВ 14 септември 2013, събота
Тази сутрин проведох във Фейсбук следния разговор с мой украински приятел, с когото съвместно работим по проекта ИЗДАВАНЕ НА МЕЖДУНАРОДНО НАУЧНО-ТЕОРЕТИЧНО ПРИЛОЖЕНИЕ на списание ИДЕИ; обсъждайки всекидневните си житейски проблеми и главоболия, се натъкнахме на една идея, както и подобава да се случва при разговорите между философи; ето този разговор, който, чини ми се, заслужава да остане в моето дневниче: Constantine Raida: Очень интересно, кто же это такая административная особа и каков материал использован для заявления в суд, в какой книге? Если не секрет, конечно... Ангел Грънчаров: Вот здесь Политически мотивиран съдебен процес срещу свободата на словото се открива тия дни в Пловдив. Я там все объяснил... в учебном заведении, в котором я работаю, эта особа заместитель директора... Constantine Raida: Здравствуйте, дорогой Ангел! Я прочел о Вашей ситуации. Она не простая (мягко сказано), но если задаться целью – Ваши недруги суд не выиграют. Если даже это получится в Пловдиве, то в Страсбурге 100% проиграют и придется им
3 компенсировать Вам... Все нужно фиксировать не эмоционально, а юридически грамотно (весь ход событий и факты, которые потом можно будет представить как доказательства в суде). На все должны быть документальные подтверждения и экспертизы. Это, конечно, время, энергия, расходы, переживания... Ангел Грънчаров: Здравствуйте! Вы правый, все надо доказывать в суд. Извините, что я занимал Вам с этим, не надо было, мне так неудобно! У Вас так много других дел и работ. Постараюсь сделать все как надо, я уважаю суд. Constantine Raida: Очень мне понравились Ваши ответы украинскому кореспонденту (виж Мое интервю пред украинска медия, касаещо интеграцията ни в европейския жизнен свят на свободата, бел. моя, А.Г.). Думаю, что Ваши соображения по поводу вступления Украины в ЕС очень нужны украинскому обществу и украинскому народу. Лично от меня Вам большое спасибо за то, что нашли время написать их с действительно дружеским теплым отношением к нашей стране и нашему народу.
но отказывался; во времени коммунизма меня объявили идеалистом, а во времени демократии – "материалистом", иначе говоря: диссертация оказалась "недостаточно идеалистической"! :-) Constantine Raida: Я сейчас в отпуске... В ноябре-декабре я попаду в Институт и обязательно поговорю с руководством о Вашей защите. Так что присылайте пока Ваш текст, посмотрим его. С уважением и пожеланиями здоровья, успехов К.Р. Ангел Грънчаров: Желаю Вам здоровья! Спасибо за все! С уважением, Ваш болгарский друг Ангел КРЪСТОВДЕН Е: БЛАГОСЛОВЕН ДА Е ДОМЪТ НА ВСЕКИ!
Ангел Грънчаров: Да, спасибо, я рад, что так восприняли эти мои ответы. Мне понадобилось спешить очень, я беспокоился, что ничего не вышло... Constantine Raida: Все получилось отлично! Вы у нас - большой молодец! И я очень рад, что подружился и познакомился с Вами! Будем Вас поддерживать и по мере возможности помогать развивать Ваши философские проекты! Может быть подумаем о защите Вашей докторской диссертации в Украине? Ангел Грънчаров: Спасибо за доброе отношение, оно мне очень помогает и окрыляет (есть такое слово на русском не знаю?); я тоже рад, что мы нашлись и познакомились, что вместо можем сделать что то доброе и полезное. А о дисертации - у меня теперь уже 54 года, кажется, нет времени думать об этом. Constantine Raida: Для Ваших недругов это было бы хорошим отрезвлением и основанием для назначения Вас на более престижныю должность. Ангел Грънчаров: Если Бог даст мне времени, посмотрим... у меня есть вариант кандидатской дисертации, который я писал когда-то, тогда мне было 27-29 лет. Я могу Вам его послать, чтобы посмотреть, я знаю, что надо все переработать, согласно требованиям и перевести на русском, надо сделать когда есть времени; мне очень дорогой этот текст. "О духовном" тема этой диссертации, я два раза пробывал ее защищить,
"общи пожелания" за бъдещето, описва "успехите", щели да имат намерение някога да правят не знам си какво и прочие. Били "предприети всички кадрови, материални и финансови мерки" и ала-бала. „Друг важен елемент от социалната политика на правителството е подпомагането на деца, които тази учебна година ще бъдат в първи клас" и так далее и прочие баналности, от които бъка и с които блика изложението й.
Кръстовден е! Честит празник! Да сте живи и здрави. Хубав ден! Румен Николов Лилиан Иванова: Кръстовден е! Благословен да е домът на всеки!!! УПРАВЛЯВАЩИТЕ НЯМАТ НИКАКВА ЩОГОДЕ ОБМИСЛЕНА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ ЗА РАЗВИТИЕТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО Ваня Добрева: Настояваме образованието и науката да бъдат приоритет в политиката на правителството Тази Ваня Добрева (световно неизвестна!) била шефката на парламентарната комисия по образование и наука. Погледнете какво казва тая особа: в изцяло стария маниер отправя "добри", но съвсем
Никаква промяна не виждам, липсва яснота и воля за нещо ново и градивно. Прочетете, вижте сами, аз само казвам своето впечатление. Ето какво друго написах по този повод, по повод тази информация на страницата си във Фейсбук: Ето как изреченото в това интервю и то от най-високо място показва, че другарите в управлението, както винаги преди и сега продължават да си "кърпят положението", и то "на парче", да "запушват дупки" с парцали, да преразпределят некакви пари, от едни да вземат, за да дават на други и прочие безсмислености! Липсва им някаква що-годе добре обмислена философия и стратегия за развитието на образованието и науката, което пък показва, че те твърдо стоят зад статуквото, че пазят вехтата система непокътната. Това пък значи, че са една консервативна ретроградна сила, която друго не прави, освен да пречи на прогреса и на просперитета. Още едно доказателство, че трябва неминуемо да си идат - понеже са вредни за страната и нацията! МОЕТО ПИСМО ДО Р.КЪНЕВ С МОЛБА ЗА ЮРИДИЧЕСКА ПОМОЩ ОКОЛО НАБЛИЖАВАЩИЯ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС СРЕЩУ СВОБОДАТА НА СЛОВОТО В ПЛОВДИВ Здравейте, уважаеми г-н Кънев, Извинявам се, че си позволявам да Ви занимавам, зная, че само аз Ви липсвам на главата в тия тежки в политическо отношение дни, които страната преживява. Но въпреки всичко дръзвам да Ви занимая с един случай. Той е "личен", но в него прозира една по-значима същностна страна. Ето линк, където можете да се информирате за какво става дума: Политически мотивиран съдебен процес срещу свободата на словото се открива тия дни в Пловдив
4 Казусът е нелек. Търсейки адвокат, който да се заеме със случая, попаднах на неколцина неудачни варианти. Молбата ми е: има ли възможност да ми съдействате в намирането на способен адвокат, който да се заеме с нелекия случай? Примерно някой адвокат от Пловдив, който да е близък до ДСБ? Просто съм на път да се отчая и затова се обръщам към Вас.
Много моля да ме извините ако молбата ми се окаже съвсем неуместна или направо прекалено нахална. Ползвам се от случая да Ви пожелая успех във Вашата тежка и отговорна работа като лидер на ДСБ – и като един от архитектите на Реформаторския блок. Дай Боже да успеете, проектът ви да заработи и да помогне да се решат проблемите пред страната и нацията. Знайте, че в мое лице имате един твърд поддръжник и симпатизант. С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров ЗАБЕЛЕЖКА: Писмото е изпратено в четвъртък, 2013, Септември 12 09:27:05 МОЕ ИНТЕРВЮ ПРЕД УКРАИНСКА МЕДИЯ, КАСАЕЩО ИНТЕГРАЦИЯТА НИ В ЕВРОПЕЙСКИЯ ЖИЗНЕН СВЯТ НА СВОБОДАТА септември 13, 2013
Украинският журналист Ihor Lubyanov, на когото и преди съм давал интервюта, днес отново се обърна към мен с няколко въпроса, свързани с процеса на интеграция на неговата страна с Европейския съюз – и рисковете от това, предвид опита на България; постави ми интересни въпроси. Той ще преведе тия дни отговорите ми и ще ги публикува в украинска медия, когато това стане, ще ми изпрати линк. Понеже в Украйна интервюто ми няма как да бъде публикувано на български, та по тази причина решавам да го публикувам в
своя блог; ето първо как ми представи контекста на въпросите и също ето и самите въпроси, а по-долу ще прочетете поредицата от мои отговори. Интересното е, че този млад човек владее доста добре български език, предполагам, че произхожда от българското малцинство в Украйна; ето сега и самото интервю: Украйна иска да подпише сега, през ноември, споразумението за асоцииране с ЕС – в което е и Споразумението за свободна търговия. Много експерти предупреждават, че сближаването с ЕС ще доведе до деиндустриализация на икономиката – упадък на машиностроенето (защото Европейският съюз не се интересува от конкуриращи се), авиостроенето, хай-тек индустрията. Второто, което изглежда страшно, е че ще умре селското стопанство и производството на храни. И трето, “работната ръка”, която в крайна сметка ще напусне Украйна към Запада. Ето моите въпроси: 1. Какво Украйна рискува в ЕС, особено в икономиката – промишленост (инженеринг – автомобили, кораби, металургията), включително обработката на селскостопанска продукция, банковия сектор? Какво веднага трябва да преговаряме с Европа за да не стане късно? Какви грешки направила е България (особено на примери от Вашата страна)? 2. Какво стана по-евтино, а какво – по-скъпо? 3. Към какво трябва да се готви Украинският малък бизнес – земеделски производители, дребни селскостопански производства, кафенета, магазини, предприятия? Какви инвестиции ще дойдат и какво влияние ще има на предприемаческата ситуация в страната? 4. А обикновеният човек, всяко семейство, че те ще се променят на три години или пет? Какви са опасностите за младите хора? По-старото поколение?Как да си направим най-полезното използване на сближаването с ЕС? Вашата осмисленост на европейската интеграция, позитивни и негативни страни от нея. Ще Ви отговоря на всичките въпроси, ще се постарая да бъда изчерпателен. Формулировката на въпросите, които ми задавате, ми показва, че преобладават по-скоро опасенията за някакви рискове, свързани с интеграцията на Украйна с ЕС, нежели да се свързват с това някакви положителни очаквания за появяване на нови възможности, шансове, перспективи. Неизвестността винаги плаши, особено когато встъпването на дадени общества в една принципно различна ситуация изисква неизбежна промяна на стереотипите, на манталитета. В новата ситуация се изисква нова настройка или нагласа, изисква се нов начин на мислене, ново, по-различно съзнание. Съзнанието хем може да изостава от развитието на реалния живот (както обикно-
вено става при по-инертните хора), хем може да го изпреварва, да го „дърпа” напред. Има различни хора, съзнанието на някои хора е по-напредничаво, то е изпреварило развитието на жизнения свят, на други обаче изостава; първите хора имат една по-позитивна нагласа, понеже виждат нови шансове, от които биха могли да се възползват, такива хора са ентусиазирани от новите възможности, които промяна им открива, другите хора обаче, тези, чието съзнание изостава, се плашат, биват обхванати от какви ли не страхове. В тази връзка искам да Ви кажа нещо, което е принципно: интеграцията на една страна, било на България, било на Украйна, в европейския жизнен свят, открива невероятни хоризонти, както пред цялата общност като цяло, така и пред отделните индивиди. Но от тия шансове и възможности трябва да се възползваме; нищо не трябва да чакаме да ни дойде наготово или като подарък; от небето няма да потече „манна небесна” с влизането в ЕС, която да пада директно в устата ни. Но постепенно се разчупват предишните екзистенциални рамки, много хора, особено по-активните, намират начини да се възползват от шансовете на свободата, разбира се, има хора, които по-трудно ще се адаптират, има, за жалост, и хора, които ще страдат, понеже трудно ще се разделят със своите стари, негодни вече представи за живота, които са възникнали у тях било по времето на комунизма, било в толкова смутното посткомунистическо и постсъветско време. Някои хора ще дърпат напред, към позитивната промяна, много хора, като в първите години усетят, че чудеса няма да станат, ще почнат да викат: „И какво толкова получихме? Нима станахме по-богати? Нима ЕС на нас лично нещо ни даде? Ние останахме пак същите, нищо не получихме!”. Ще плачат горчиво. И така нататък. Аз не съм икономист, но ще изразя своите наблюдения върху случилото се у нас, имащи и икономически измерения. Примерно, у нас, в годините преди влизането ни в ЕС беше извършена аграрна реформа, земята беше върната на собствениците й, на тези, чиято собственост тя е била преди създаването на колхозите, преди фактическата й национализация през 40-те и 50-те години на ХХ век – и на техните наследници. Но тези хора вече се бяха откъснали от земята и тя си пустееше, не беше обработвана години наред – в поголямата си част; отначало хората се радваха, че бащината или дядовата земя е върната, но с голи ръце не можеха да я обработват; въпреки това, в първите години след връщането на земята, много хора я работиха с примитивна техника, но постепенно се отказаха, земята започна да пустее. Пък и по селата са останали не много работоспособни хора. Така беше преди
5 влизането в ЕС, тъжна картина, пустеещи земи и пр. Влязохме в ЕС и под влияние на неговите програми се явиха предприемчиви хора, които почнаха да вземат чужда земя под наем (аренда), почнаха да правят проекти за европейско финансиране, почнаха да участват в разните програми, почнаха да работят активно, и ето, за няколко години стана така, че вече огромната част от българската земя вече се обработва, и то с модерна техника; вече, като пътува човек с влак, прави приятно впечатление да гледа ширналите се грижливо обработени ниви. На много такива стопанства има табели и пише, че са разработили този обект (ферма, овощни градини, лозя или каквото и друго да било) по еди-какъв си европейски проект, от него са получили финансиране и пр. Това е едно мое основно наблюдение, един вид в тази област промените след влизането ни в ЕС са благотворни, положителни, има основания за оптимизъм. Разбира се, има и трудности, държавната бюрокрация често пречи, има корупция, но истински активните и предприемчиви хора усетиха, че имат нови шансове и се възползват все повече от тях. Вярно, все още усвояваме неголяма част от определените за България европейски финансови средства, което означава, че недостатъчно хора са се активизирали, мнозинството обикновено нищо не правят и само критикуват. Те продължават, понеже са още жертва на унаследения комунистически манталитет, да чакат държавата да се грижи за тях, да им пуска по нещо в широко отворените за лапане уста. Е, така не стават тия работи; тия хора, ако още не са го разбрали, все някога ще го разберат.
Казаното принципно за земеделието, за селското стопанство, за обработката на земята и отглеждането на животни (там също у нас вече има активни хора, които получават европейски пари и създават чудесни ферми, произвеждащи съответната животинска продукция) е нещо като „матрица”, която действа и в останалите икономически области. Приобщаването на една страна към един голям и общ европейски пазар, няма как, е много благотворно за ония производства, които са жизнеспособни, които са конкурентно способни, чиито производства имат своята икономическа обоснованост и рационалност. Такива производ-
ства ще просперират, въпреки че в ЕС съюз си има своите проблеми с т.н. квоти за износ, които много напомнят на онова планиране, което навремето правеше т.н. СИВ (СЭВ) с централа в Москва (сега това е Брюксел). Сякаш принципите на свободния пазар са неприятни за бюрокрацията в Брюксел, тия неща обаче подлежат на дискусия на съответните европейски форуми, където страните-членки имат възможността да защищават различни политически и икономически философии и стратегии. Аз лично съм привърженик на гледището, че колкото по-малко държавната бюрокрация се намесва в икономическия живот, толкова по-добре този икономически живот се развива; свободата винаги ражда много и то изобилни плодове. Икономическата рационалност, основана на спонтанната активност и инициативност на милиони хора, е най-добрата рационалност – защото е естествена. Но сякаш прекалено много социализъм има и в ЕС, ето това вече е сериозен проблем. „Планирането” от страна на държавата или в още по-голяма степен на такава свръхдържава, каквато е ЕС, само създава илюзията за ред, а всъщност поражда безредие, хаос, несправедливост, разпиляване на ресурси. Ето по тия въпроси много може да се спори. И да се търси найдобрия, най-верния подход. Разбира се, всяка икономическа трансформация създава трудности и противоречия, но животът сам по себе си какво е? Нищо друго освен това: изпитания, решаване на проблеми, преодоляване на всякакви трудности. Без това животът не е интересен. Дотук говорих по принцип. Сега ще се върна на конкретните Ви въпроси. На първия Ви въпрос сякаш отговорих. Страх от грешки не бива да има, щото самият страх от грешки е голяма грешка. Всичко не може да се предвиди. Ето, у нас, в първите години на влизането ни в ЕС управляваше едно странно правителство, съставено от партията на комунистите, тази на поддръжниците на монарха (царя) Симеон (имаше и такава странна партия у нас) и още една партия на турското малцинство; тази коалиция се оказа доста крадлива; почнаха да злоупотребяват с европейски средства, особено за строеж на пътища, на магистрали. Службата за борба с измамите в ЕС разбра какво се прави и в резултат… България загуби много средства, много европейски пари, защото финансирането беше спряно. Тъй че в Украйна много внимавайте какви управляващи си избирате на власт, пазете се от крадливи управляващи, не правете нашата българска грешка. Тази ни е най-сериозната грешка. Все не можем да си изберем сериозни и щогоде честни политици за управници. Все попадаме на мошеници. Не ценим добрите си политици, а предпочитаме ония, които най-хубаво лъжат. А тия, дето лъжат, те умеят също така и да мамят, да крадат.
Сиреч, ето нещо важно в процеса на интеграция: трябва да се прави така, че гражданското общество да не изпуска от своя контрол политиците, управляващите. Трябва много да се протестира срещу злоупотребите. Политиците трябва да треперят от страх пред гнева на гражданите, на народа. Това е най-важното нещо за да заработи успешно процеса на интеграция. И съответната държава да се възползва по-пълно от предимствата, които членуването в ЕС й дава. По втория въпрос. Общо взето нищо не стана по-евтино, а сякаш повечето неща (стоки) поскъпнаха. Но трябва да се вземе предвид това, че у нас специално от 2009-та година дойде нова криза, свързана със световната конюнктура, ето тази криза породи ниския растеж и по-голямата инфлация. Пък и случихме на крайно некадърни управляващи, тези от ГЕРБ. Падащи си мафиоти, а като капак на всичко неумеещи да разпределят вярно приоритетите. В резултат кризата грози да стане крайно дълга, изход от нея не се вижда. При това цялата работа не е да се мисли за това стоките да станат с по-ниски цени, цялата работа е в това как да се осигури такъв икономически растеж, че да почнат да растат по-интензивно доходите. Ето за да се случи това, се иска да имаме кадърни управници, които при това да се ръководят от вярна политическа философия. За мен такава философия е дясната консервативна философия. Десните политици, ама истинските, казват смело истината в очите и не залъгват хората. А мнозинството от хората обичат да бъдат лъгани, да бъдат залъгвани със сладки приказки. Затова у нас добрите политици са изтикани настрана, а пък Парламента се напълни с мошеници, със слуги на олигархията, с лъжци, демагози, популисти, с какви ли не „шменти-капели” (този израз едва ли ще го разберете, значи общо взето пак мошеници). Тъй че ако искате в Украйна да избегнете българските грешки, които доведоха дотам България да е най-бедната страна в ЕС, правете това: избирайте си автентични десни политици за управници, напъдете левите лъжци по-далеч от властта. Ако си нямате такива истински десни политици, по-добре си ги внесете от чужбина (от Америка или от Англия) или сами се захванете с политика, но преди това си изработете добри, верни идеи. Загадката с високите и ниските цени, повтарям, е тази: икономическият растеж повишава доходите и тогава хората вече не се страхуват от цените. И почват да живеят по-богато и доволно. По третия въпрос. Трудно ми е да отговоря, не съм икономически експерт. Но като философ мога да Ви кажа следното: нека да оставим избора (за това с какъв бизнес да се занимават) на предприемчивите и активни, на инициативните хора. Те
6 най-добре ще се ориентират и ще проявят нужния нюх. Налага се да се експериментира. Да се опитва. Да успееш да родиш в съзнанието си идея за нещо, за което никой преди теб не се е сетил. Иска се да сме творци. Тия хоризонти на свободата, които ни се разширяват така много с влизането в ЕС, променят оптиката на хората, те почват да виждат нещата съвсем иначе, даже самият смисъл на живота започват да го възприемат по друг начин. Само не допускайте нашата българска склонност: всичко да критикуваш, от нищо да не си доволен, само да мърмориш, но същевременно да стоиш със скръстени ръце и нищо да не правиш, а при това да имаш големи претенции че някой, видите ли, трябвало да се грижи за теб, да ти дава това или онова. У нас е пълно с такива мърморковци. Ето затова сме най-бедни в ЕС. Дано вас в Украйна не ви сполети тази проклета и така коварна масова българска психология. На последния въпрос ще отговоря най-кратко – понеже аз вече всъщност отговорих на него. Обикновените хора, млади и стари, каквито и да са те, ще спечелят от сближаването на страната ви с ЕС ако са по природа ентусиасти, ако обичат предизвикателствата и трудностите на свободния живот, ако не са склонни да чакат всичко наготово. Сиреч, ако са силни личности с едно по-развито съзнание за свобода. Такива хора са нужни на една нация във времето на такава една историческа трансформация, каквато е приобщаването на страните от постсъветското и поскомунистическото пространство към европейския жизнен свят на свободата. Защото точно тези хора дърпат обществата напред. Те са нещо като „локомотив” на обществения прогрес и на просперитета. Те заслужено най-много ще спечелят от сближаването с ЕС. А мърморковците, а вечно недоволните дървени „философи” нека да чакат нещо да им падне от небесата. Като почакат по-дълго и видят, че нищо не пада ей-така, в един момент и те ще се принудят да станат и да се поразмърдат. Когато и тези хора от логиката на самия живот бъдат принудени да станат активни, едва тогава изостанали общества като нашите, като българското и украинското, ще почнат истински да се наслаждават на просперитета. Това успях да Ви отговоря този път. Може още много да се говори, но засега – толкова. Желая Ви успехи по пътя на европейската интеграция! Всичко си зависи от вас самите, от творческата и съзидателната енергия на индивидите и нациите. Ако успеете да я пробудите у себе си, много ще постигнете! Не бъдете мърморковци, вярвайте в себе си – и непременно ще станете народ от щастливци! Желая ви го!
В КИЕВ Е ОТКРИТА ИЗЛОЖБА НА МОИ КНИГИ И НА ВСИЧКИ ДОСЕГА ИЗЛЕЗЛИ БРОЕВЕ НА СПИСАНИЕ ИДЕИ 14 септември 2013, събота
Току-що получих писмо от моите приятели от Украйна, което съдържа хубави новини: екземплярите от двата броя на сп. ИДЕИ вече са пристигнали в Киев, отзивите за тяхното полиграфическо оформление са чудесни, възприемат ги като красиви, пишат също, че в сградата на Института по философия към Националната академия на науките на Украйна е открита изложба на моите книги и също така на всичко броеве на списание ИДЕИ, които аз преди време им изпратих, а най-хубавата новина е, че списъкът на редколегията на международното издание на списанието се е попълнил с имената на колеги-философи от Чехия, от САЩ и от Япония; ето, прочее, въпросното писмо от Киев, което получих, както и моя отговор до философа Константин Райда: Здравствуйте, дорогой Ангел! Сегодня Сергей забрал на почте посылку с "Приложением" и успел выдать восьмерым авторам их экземпляры, а также раздал коечто членам редакционной коллегии, заместителям директора (Колодному и Ковадло) и в билиотеку. Директор пока в командировке. Реакция очень положительная. Говорят что журналы очень красивые! Я еще пока не видел. Я Вам не писал раньше, директор Института М. В. Попович распорядился сделать выставку в библиотеке Института тех Ваших работ и журналов, которые Вы так любезно нам прислали. Так что теперь в Институте философии открыта персональная выставка работ болгарского философа Ангела Иванова Грънчарова. В редколлегии журнала дали согласие работать, кроме чешского доктора Милана Луптака, доктор философии из США Мишель Панчук и профессор из Японии Кеньо Масугата. Так что перед регистрацией в наукометрических базах нам, думаю, нужно еще выпустить один два номера с обновленной международной коалицией. Сотрудники сектора восточной философии нашего Института готовят в болгарский номер, посвященный восточной философии, свои переводы и комментарии к ним. Такие новости. С уважением, Ваш К.Р.
Здравствуйте, дорогой Константин, Спасибо за письмо и за новости, я очень рад, что экземпляры августовского номера журнала ИДЕИ, вместе с экземпляры международного научно-теоретическото приложения (сентьябрского номера), которые я вам послал, уже приехали в Киеве и уже в ваших руках; мне очень приятно, что в Института философии Украины открита выставка моих книг и также всех номеров журнала ИДЕИ; не ожидал такое признание, спасибо, очень тронутый. Также очень рад, что в редколегии журнала ИДЕИ вошли философы из Чехии, США и Японии, спасибо Вам за ету инициативу. Благодаря Вам журнал начал вырастать и находить свое место в одной более космополитной философской жизни, как и надо быть. Я только рад этому! У меня в последнее время много проблем, мне даже Вам стыдно говорить: одна административная особа дала меня в суд за "обиду" в одной моей философской книге, представляете?! Теперь меня будут судить, это глупости, но у нас, в современной болгарской жизни, много абсурдности, много чудачеств. Такова, как говарят, жизнь. Вообще у нас интересно жить! И так как это представляет акция против свободы слова и право выражатся, я готов дать свою битву, мне неудобно сказать, но я себя чувствую в ситуацию, родственную той, в который оказался в свое время Сократ. Я в некотором смысле горжусь этим, хотя эту честь не совсем заслужил. Но некоторые люди меня, повидимоу, надценили. Да, вот, теперь и меня тоже будут судить! Правда, что не хотят (пока еще) смертный приговор, но требуют с меня обезщетения (денежную компенсацию). Вот такие дела. У нас денег, кажется, главное, у нас полностью материалистическая страна и держава. Глупости сколько хочешь у нас. Простите, что сказал Вам это, но оно меня волнует в последнее время. Ничего, это пустяки. Желая всего Вам доброго, Вам и Ваших самых близких людей! С уважением, Ваш Ангел Г. ОТВОРЕНО ПИСМО ДО Г-ЖА МИНИСТЪРКАТА НА ОБРАЗОВАНИЕТО, НАПИСАНО В НАВЕЧЕРИЕТО НА НОВАТА УЧЕБНА ГОДИНА 14 септември 2013, събота Тази нощ написах и изпратих следното Открито писмо до отговорните институции, в което, бидейки силно обезпокоен от ситуацията, възникнала в ПГЕЕПловдив – и от очертаващото се несветло бъдеще на това знаменито елитно училище! – апелирам съответните органи да предприемат налагащите се спешни мерки за
7 поправяне на положението; поставям значим обществен проблем, в който, като в призма, се пречупват и проблемите на българското образование изобщо; на това основание смятам, че писмото ми не бива да бъде крито в тайна; публичността е винаги е винаги целебна, интригантстването не ми е по вкуса; аз съм демократ, за мен моралът нещо значи, точно затова постъпвам така; ето текста на въпросното писмо: До г-жа ПРОФ. Д-Р АНЕЛИЯ КЛИСАРОВА, Министър на образованието и науката, София До г-н Константин Пенчев, омбудсман на Република България, София ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, издател и главен редактор на философското списание ИДЕИ УВАЖАЕМА ГОСПОЖО МИНИСТЪР, УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ОМБУДСМАН, Искам да поставя на вниманието Ви един изключително важен проблем, който касае създалата се крайно неблагоприятна ситуация в учреждението, в което работя; ситуация, в която като в призма, се пречупват най-горещите, най-острите проблеми и недъзи на българското образование изобщо. И на съществуващата в него все още непроменена тоталитарна, сиреч недемократична, командна и авторитарна система, чиито недъзи вече е невъзможно да се търпят. Понеже всекидневно нанасят непоправими поражения върху възпитанието и образованието на младежта на България. Затварянето на очите пред сериозността на тези проблеми е равносилно на престъпление спрямо бъдещето на нацията ни. От години работя по осмислянето на тежката ситуация в образователната ни система - и търсенето на спасителен изход от нея. Написах и издадох цяла една поредица от книги в тази посока: първата ми излязла книга носи заглавието Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в българия, тя излезе преди три години; във втората си книга със заглавие Истинският университет (и подзаглавие "Що е академичност и доколко тя вирее у нас?") разглеждам критичното положение в сферата на т.н. висше образование; в една трета книга със заглавие Ние не сме тухли в стената! (и подзаглавие "Есета за освобождаващото образование") представям ония нови, модерни подходи в преподаването и в организацията на учебния процес, които е съдбовно да се възприемат – с оглед излизането ни от задълбочаваща се криза в училищните общности. Преди пет години група философи, истори-
ци, социолози и психолози създадохме философското списание ИДЕИ с оглед да популяризираме своите разбирания с оглед преодоляването на катастрофалната ситуация в българското образование; до този момент, изцяло като един възрожденски почин, успяхме да издадем на свои средства 13 книжки (броя) на списанието, които раздаваме в университетски, училищни и читалищни библиотеки; разбира се, никаква подкрепа и помощ от отговорните институции не получихме, не ни беше оказана; напротив, поставяни ни бяха безброй пречки пред тази наша инициатива. От 30 години съм преподавател по философия, работил съм както в сферата на университетското, така и в тази на средното (гимназиално) образование и имам погледа върху проблемите, за които пиша. Написах и издадох много книги в областта на философията, психологията, политологията. Автор съм също на цяла една поредица от учебници и учебни помагала, в които съм вложил своите разбирания за една съвременна методика на преподаването на хуманитарните предмети. За мен промяната в тази фина сфера на духовното и личностното въздействие върху съзнанията на младите може да изиграе ролята на "локомотив" за предизвикването на така потребната ни промяна във всички останали сфери на образователния процес. За мен ключовите думи и понятия, благодарение на които може да се получи така желания поврат в тази отношения, са: свобода, личностност, инициатива, демокрация – и демократизация. Този е спасителният за българското образование път. Разбира се, трябва да се преодолява в мъчителна битка със силите на старото един вкоренил се манталитет, цяла една съвкупност от гибелни стереотипи, които са главна пречка пред промяната към по-добро. Безхаберието към задълбочаващите се проблеми е непростимо, бездействието пък е равностойно на престъпление. Това е съзнанието, от което изхождам – и от което съм се ръководил винаги. Мисленето, говоренето и писането на едно "макрониво" е безспорно потребно, но е също така изключително важно да се проумее какво непосредствено се случва, в резултат на действието на въпросните недъзи на системата, в едно конкретно училище, в една действително съществуваща училищна общност. Общото се изявява в конкретното и единичното, двете са неразделни. Искам да ви представя, с оглед желаната пълнота, така и така възникналата крайно тежка ситуация в учебното заведение, в което моя милост работи. Не крия, че като изследовател много ми е интересна Вашата реакция, реакцията на отговорните високи институции, които Вие ръководите по повдигнатите в това открито писмо проблеми. Давам пълна публичност на написаното от мен до Вас, понеже съм дълбоко
убеден, че проблемът има крещящ до болка граждански и обществен смисъл. Възелът на проблемите, в които българското образование се е заплело, може да бъде разсечен само чрез активното участие в решаването им не само на самите училищни общности, но и на обществото ни като цяло: ангажирани граждани, ученици, родители, учители. Имам щастливият, тъй да се рече (пък макар и доста болезнен в личен план!) шанс да бъда едновременно и ангажиран гражданин, и родител, и учител, сиреч, мога да огледам проблемите от всички страни. Зная, давам си сметката колко е трудно да се очертае най-пълно ситуацията, която възнамерявам да опиша, но ще сторя всичко, което е по силите ми, за да го постигна. ПГЕЕ-Пловдив е едно бляскаво все още и елитно учебно заведение, чиито блясък обаче е на път скоро съвсем да помръкне. Наскоро в него беше чествана 50-годишнината от създаването му, но кой знае защо, голяма част от присъстващите на тържествата по ознаменуване на неговия юбилей, имахме чувството, че присъстваме на неговата панахида. Да, ПГЕЕ-Пловдив, известен и популярен сред обществеността Пловдив все още като "ТЕТ-Ленин", е учебно заведение със славна бляскава история и най-високи постижения, което в последните години преживява вероятно най-тежката криза още от създаването си. Много хора силно са обезпокоени от случващото в последните няколко години след пенсионирането на знаменития директор на това толкова реномирано училище, именно инж. Венелин Паунов, след оттеглянето на който в училището се случи история, която много ми наподобява това, което класикът на българската литература е описал в повестта "Гераците"; позволете ми, заради така потребната ми психологическа достоверност, да направя нещо необичайно, а именно, да цитирам един откъс от това великолепно литературно произведение, което носи толкова значим екзистенциално-духовен смисъл: Но на пролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред... В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище. Много пъти в тия години, бидейки свидетел на случващото се около мен, съм си спомнял този пасаж от книгата, която навремето съм чел и учил като ученик – и който, кой знае защо, ми се е забил така дълбоко в съзнанието. Училището, в което имах невероятния шанс да работя ето вече повече от 13 години, наистина дълго време съм го възприемал точно по този начин, в него грееше дълги години "любогрейната
8 топлина на общото огнище" и сгряваше душите ни, в него цареше и царуваше атмосферата именно на "мекия домашен покой", която обаче в един момент беше невъзвратимо отровена и погубена. Да, откакто преди три години в ПГЕЕ-Пловдив беше въведено във власт новото ръководство на гимназията, начело с директорката Стоянка Анастасова, "изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли", гнусни интриги, инсинуации, появиха се разни безскрупулни подлизурковци, прекрасната, вдъхновяваща ни за творческо себеотдаване, направо оксфордска по характера си училищна атмосфера, пред която съм богоговеел в предишните години, беше сякаш с един замах съсипана и от нея не остана и следа; училището сякаш се върна десетилетия назад, и то тъкмо в найважното, именно в манталитета, царящ в него – и в господстващите стереотипи. Никога не съм вярвал, че е възможно да настъпи в историята на това наистина знаменито училище така скоро един такъв един злокобен поврат, такава една ужасна дегенерация – и то с толкова опасни и неблагоприятни последици. Аз предишни пъти съм писал в свои жалби до Инспектората и до Министерството за ония причини, които доведоха до такъв един развой на нещата, изтъквал съм фаталните грешки, които по моя преценка това ръководство допусна, както и съм давал израз на огорчението си най-вече от начина, по който ръководството се отнасяше към хората, към персонала, в това число и към мен самия; не ми се ще да се повтарям, затова този път ще се постарая да бъда пределно кратък, избягвайки по възможност личния момент, това доколко аз лично съм засегнат – бидейки жертва на един недопустим административен произвол и тормоз от страна на директорката Стоянка Анастасова, направила всичко, което е по силите й, да ме унизи, да ме съсипе като личност, като преподавател, като граждански активен човек, да ме уволни и изгони от "колектива" и от училището. Рухнах за две години здравословно, щото терорът върху личността ми беше невероятно силен и недопустим, бях инвалидизиран, претърпях тежка животоспасяваща операция и вече съм "половин човек", но не за това ми е думата в това Отворено писмо. Ще се опитам тук да опиша и представя, както се казва, явлението в неговата същностна, чиста, идейна форма, ще се въздържа да проследявам проявленията му в конкретни детайли – защото тия подробности могат да бъдат установени в една крайно належаща проверка, която, вярвам в това, отговорните институции непременно ще разпоредят. Разбира се, предишните ми жалби и изложения, както и подобава в нашенските условия, си останаха нещо като глас в пустиня; дето се казва "кучетата си лаят, керванът си върви", или
още по-добре, тук още си действа прословутият принцип "Влачи куче, диря нема..." Все съм се надявал, че новото ръководство допуска толкова фатални грешки само поради неопитност, а не поради злонамереност – или поради това, че е жертва на една в корена си погрешна жизнена и управленска стратегия. Оказа се, уви, че грешките му не са резултат на неопитност, а се дължат на робуването му на напълно неверни и отречени отдавна от живота представи, които това ръководство има – и то тъкмо за начина, по който следва да се управлява и ръководи една толкова фина човешка общност, каквато е едно училище. На думи всички у нас, разбира се, са за "модерност", за "европейски дух", за "демократичност" и прочие, ала е важно какви сме, какво правим и как мислим на дело, в практиката. При това ръководство на училището се появи, зейна цяла една огромна пропаст между думи и дела. На думи се говори едно, на дело се прави диаметрално противоположното. Когато такова нещо се случва в обичайния живот му казваме "лицемерие", или, другояче казано, фалш, неискреност. В частния живот и в личностно отношение тия неща са неприятни, но не са чак толкова фатални; всеки сам поема пълната отговорност за поведението, което е избрал, за психологията, която следва в действията си, както и поема риска за всички последици. Но за обществения живот, за живота в една такава голяма общност, последиците от едно такова разминаване на думи и дела от страна на ръководството й могат да имат непростимо злотворно влияние и наистина пагубен ефект. Аз много пъти даже в лицето на това ръководство съм заявявал – надявайки се все пак някак да успея да му повлияя позитивно, понеже не съм от хората, които лесно се примиряват – че главният недостатък на отношението на директорката е това, че тя си позволява лукса да се отнася безчовечно, сиреч, грубо административно и бездушно, с живи хора и с личности; сиреч, отношението й към ръководените, към човешкия "матр`ьял" в корена си е сгрешено, неверно, недопустимо. Г-жа Стоянка Анастасова демонстрира склонност към един "кадифян авторитаризъм", който обаче е израз на склонността й към пълно всевластие от феодалнодеспотски тип. Предполагам, тя се чувства на директорския трон като английска кралица в епохата на най-ранното Средновековие – или като древноримска весталка, която признава над себе си само властта на "Императора" – сиреч, шефа на инспектората и г-н (г-жа) Министъра. Всички прекрасно разбират до какво обикновено води и може да доведе една такава изходна настройка: гжа Директорката ръководи училището само чрез спускането на директиви чрез "оперативки": демократичното, свободно и задълбочено обсъждане на проблемите на учи-
телски или училищен съвет от гледна точка на такава една ретроградна казармена управленска философия и стратегия е "излишен лукс", нещо ненужно, глезльовщина; проблемите, предполагам, се обсъждат в най-тесния кръг на лично приближените и на доверените, на облагодетелстваните от властващата особа лица – и след това се спущат за изпълнение. Който безропотно изпълнява, е "добър", тия, дето питат и поставят неудобни въпроси, мигновено стават неприятни и "лоши". Имитацията на изпълнителност става най-ценно качество, както в блажените комсомолски времена едно време, които явно са модела, от който се ръководи нашата така съвременна директорка. Разбира се, в резултат учителският екип неминуемо се разделя на "наши" и "ненаши", на протежирани от директорката и облагодетелствани щедро от нея крепители на властта й, и на "чужди", на "неблагонадеждни", а също така и на "злостни врагове", които имат наглостта да смущават душевния мир на блаженоуправлявящата директорка – и затова подлежат на смачкване, на унищожаване, на уволнение; от това произлиза факта, че г-жа Директорката се изживява като римска фурия, именно като богиня на отмъщението или поне като една ревностна и безжалостна жрица на отмъщението. Всеки, знаейки тази психология на властващата особа, трябва да мисли най-вече за това как да спечели благоразположението й. Най-облагодетелствани в това отношение са ония, които нямат особени скрупули сутрин да минат през кабинета на директорката за да й кажат няколко мили думи, примерно за това колко днес е красива или с колко модерна дреха е облечена (или как чудесно ухае парфюмът й). Да, има във всяка човешка общност и такива индивиди, това е разбираемо. Представям тия щрихи само и само да възсъздам що-годе зримо и пълно изворите на онази отровна психологическа атмосфера, срещу налагането на която в нашето училище най-решително възразявам. И то не за друго, а защото като философ и психолог добре зная колко пагубно се отразяват тия личностни особености на възприетия анахроничен и ретрограден стил на ръководство върху главната дейност в едно училище, именно възпитателната, учебната, образователната, нравствено и личностно формиращата. Ако възпитателите са били принудени да се поддадат на такива грозни психологически явления, то това нима ще остане незабелязано и непочувствано от възпитаваните? Няма ли настъпилото нравствено разложение да обхване и отношенията учители-ученици? Ще ги обхване, разбира се. По-долу ще спомена и какво се случва в тази сфера. Но нека тук всеки сам да си прави извод до какво може да доведе всичко това. Ще ви помогна: ще застраши даже самия смисъл на съществуването на
9 това училище. Едно обезсмислило се тъкмо от смисъла си училище става в днешните съвременни условия зверилник. Става лудница. Става нещо по-страшно от лудница. Отива по дяволите. Спирам дотук. Съвсем логично от гореизложеното следва, че в атмосферата на училището витае все по-нарастващ и парализиращ волята страх. Никой не смее гласно да заяви какво мисли, а ако го заяви, той, разбира се, бива мигновено обявяван за луд, за подлежащ на връзване – или за идиотскандалист. Щото нима трезвомислещ човек и учител може, заради лукса да каже какво мисли, да постави под опасност собственото си пребиваване в учреждението?! Повтарям, неудобните и неугодните на директорката подлежат на безжалостно изчистване. В един момент даже и на оня, който недостатъчно ведро и усмихнато е поздравил директорката в коридора, ще му бъде скроена набързо "шапката". Или ще му литне главата. Или поне ще бъде наказан с изпитание, което да провери предаността му. Ако не се пречупи – шут! Страхът става модус вивенди на такива авторитарнодеспотични и при това съвсем капризно управлявани общности. Г-жо Министър, сега осъзнавате ли колко рисковано е да се заложи на пълната директорска всевластност – както стои въпросът в досега действащите законови разпоредби? Давате ли си сметка, с извинение за думата, какви изгъзици се творят в нашите училища, където безразделно господстват разните му там селски дерибеи и нещастници, които, както обикновено става, по политическа линия са имали късметя да станат директори – та да царуват като тирани доживотно, пожизнено?! Страхът върви с цяла една гама от други недостойни емоции, подлости и мерзости, които аз тук, бидейки психолог, ще се въздържа да описвам – въпреки изкушението. Цъфтят в такива училищни общности явления, които са недопустими в една съвременна среда, в която възпитанието на младите е смисъл на съществуването й. Щото са ирационални, защото са израз на един неподправен средновековен волунтаризъм. Няма нещо, което в такава общност да не е възможно да се случи. Например, директорката ще си има любимо хоби: да се разправя безжалостно с ония, които имат наглостта да се държат достойно, като свободни личности. Е, ще уволнява както и когото й скимне. И ще мисли денонощно как по възможност по-гадничко трябва да бъде осъществен актът на самото уволнение. Гжа директорката има таланта да организира цели спектакли в стил а ла Кафка или а ла Йонеско в туй отношение. Примерът с уволнението на 7-8 учители това лято, сред които Милен Мошолов и Калин Христов, е най-пресен в това отношение. Изглежда някои хора получават неописуемо удоволствие от възможността да се гаврят с човеш-
ки същества, като мачкат жестоко човешки души. Това обаче, простете, е недопустимо да се прави в днешни условия. Това трябва да бъде възпряно час по-скоро. Щото последиците са изцяло деструктивни и негативни, опустошителни в крайна сметка. Разбира се, г-жа Анастасова, директорката, има тази особеност, че трудно прави разграничение между съществено и несъществено, между важно и маловажно, незначително. Тя може постоянно, предполагам, да мисли за растежа на тревата и за подрязването й с ножици в училищния двор и в специално пригодените за това саксии, но изобщо да не й пука, да речем, за такива фундаментални въпроси като този за качеството на обучението на младите, за използваните модерни или архаични методики, за състоянието на дисциплината и противодействието срещу най-отрицателните явления в тази сфера и пр. Съобразно това тя няма визия за бъдещото развитие на училището – стига да приемем, че запазването на царуването й колкото се може по-дълги години изобщо може да бъде някаква визия. За да се царува по възможност безкрайно и пожизнено в рамките на този казармен строй, г-жа директорката трябва да мачка префинено, ала безкомпромисно нисшестоящите и подчинените – и да е така мила и сърдечна с висшестоящите. Основното й внимание е насочено само по тази ос: примерно, трябва да имаме "изрядна документация", пък дори и прекомерната грижа към нея да ни лиши от възможността да изпълняваме основната си дейност. "Отчетът" и "контролът", както и подобава за един такъв бюрократичен тоталитализъм, са конституентите, около които всичко се върти; нищо друго няма значение. Най-важното е да бъде притъпен даже рефлексът на хората към свободомислие и към свободна творческа изява; свободата, ако бъде допусната и в най-минимална степен, ще доведе до рухване на цялата така грижливо градена стена в стил "Пинк Флойд", ето защо тя е най-нежелана – и прокудена во веки веков. Тя е на смърт подобна. Личността също е вредна не по-малко от свободата. Личност в тази система на безсмислието никой не може да бъде. Училище от този тип не е нищо друго освен нещо като тухларна фабрика, която натъпква човешкия "матр`ьял" в калъпи, за да произвежда сив сериен продукт – тухличките за изграждане на стената. Казаното дотук предпоставя всичко останало. Без да й мигне окото на директорката ще й хрумне да затвори и заключи с катинар, примерно, централния вход на училището, понеже, представете си, клиентите от близкото заведение се били облекчавали по малка нужда в храстите на двора! Разбира се, оградата е ниска и учениците цяла година масово ще прескачат оградата сякаш са... кенгура! Разбира се, някой може да си счупи главата в плочките, директорката безброй пъти е предупреждавана за това,
ала тя не отстъпва. Е, след година се отказва от идеята си, сякаш нищо не е било. По същия абсолютно безпочвен начин ще реши, че "кабинетната система" трябва да бъде премахната и следва да се въведе "класна система"; речено-сторено. "Малки" неудобства, че се разрушават с един замах години градени кабинети, изобщо не я смущават. Това, че учителите, превърнати в странстващи номади, са лишени от възможността да използват достиженията на техниката и технологията в преподаването, не е от значение, важна е единствено своенравната капризна воля на директрисата. Щом така реши, така ще бъде, "Държавата – това съм аз!". Всички мърморят, ала директорката е доволна: учениците щели така по-слабо да рушат материалната база. Това, че в междучасията си устройват футболни мачове между чиновете също е без значение. Ще мине време и ще се окаже, че цялата материална база е съсипана. Така е ликвидирано и звеното, което се грижи за компютрите. Въвежда се принципът "Влачи куче - диря нема!". Е, скоро няма да има свестен компютър, майната му! Някои хора, видите ли, мислели "глобално"... Всички виждат, че волунтаризмът в стила на ръководство е вреден за това елитно училище и ще го съсипе за още година-две. За да бъдат тероризирани учителите, за да знаят кой тук командва и чия воля е първенстваща, ще се направи, да речем, такава програма, която да "уплътни" изцяло работното време на учителите. Примерно, имаш първи, четвърти и осми час. Дреми в учителската стая като кон пред празна ясла. Но така ще си "на разположение". Няма да си стоят учителите в къщи да ми четат учени книжки я? Нека да тъпеят и да четат жълти вестници в учителската стая. Безпринципната, субективистка политика спрямо персонала ще доведе до това, че лично приближени и предани на директорката хора ще преподават и в пенсионна възраст, а пък млади хора ще бъдат гонени с великолепно безжалостен ритник от училището (случаят с Милен Мошолов). И с други такива. Примерно потребността от изграждане на силен инженерен екип в едно професионално училище е подценена дотам, че най-добри кадри като Калин Христов ще бъдат уволнени не за друго, а за лично отмъщение, което, както т.н. "зли езици" говорят, нищо чудно да е и на политическа основа. Аз съм склонен да приема такива интерпретации, понеже съм го изпитал на гърба си: понеже съм най-активен блогър и политически коментатор, който не крие своята политическа позиция, кампанията срещу мен от страна на директорката се води и на нескривана политическа основа: трън в очите на директорката е моят блог, моят дневник, където пиша за всичко, което ме вълнува. В това число и за образованието, и за феномените, с които ме сблъсква животът, бидейки част от тази училищна
10 общност. Висшестоящи ръководства на партията, назначила г-жа Анастасова на директорския пост, колко му е да й спуснат директивата да смаже "оня там охлюв" Грънчаров, който има, видите ли, наглостта да не стои на колене пред неръкотворния гений на партийния и държавен шеф, именно слънцеподобния Бойко Борисов?! Тежко и трудно се живее в една училищна общност, подобна на представената, която е поразена от такива регресии на миналото. Опитах да опиша по-пълно случващото се с недотам умелия си стил и език, макар да съзнавам, че това е една неизпълнима задача. Извинявам се, че ако поради не дотам умело боравене с изразните средства (описанието на подобен тип отношения наистина е много сложна задача) съм предизвикал на места асоциации, които могат да бъдат възприети превратно – или пък дори обидно. Аз лично съм изключително загрижен за случващото се, не мога да мразя личността "Стоянка Анастасова", но съм крайно възмутен от ония явления, отношения и "механизми", които тя успя да породи като публична, като обществена личност, като държавен чиновник, намиращ се на висок ръководен пост. Не мога да възприема като естествена нейната управленска философия, олицетворявания от нея тип на отношение към хората, към човешките същества. Принципно съм противник на подобни унизителни за човеци отношения. Към човека насреща винаги трябва да подхождаме с доверие и уважение - това е аксиома. Нарушаването й в брутална форма води до страшни деформации. Води до обезчовечаването на цели човешки общности. Ето срещу това аз най-вече възразявам. И срещу това ще се боря до сетния си дъх - докато имам сили. Моето призвание на философ ме задължава да не се примирявам срещу посегателствата спрямо истината, от която ние изцяло зависим, във властта на която най-вече сме. Също така не мога да приема такива груби посегателства срещу свободата и достойнството на суверенни човешки същества. Човекът е нещо свято. Там, където този принцип се потъпква най-арогантно, там работите са изцяло нездрави. Това не може да бъде търпяно. Примиреността до добро не води. Онова, в което вярваме, за него трябва да работим. За него следва да се борим до последен дъх. Трябва да го пазим, трябва да се грижим за него, трябва да му позволяваме да расте, а не да го тъпчем. Г-жо Министър, г-н Омбудсман, Пиша Ви неслучайно този текст, коренно разминаващ се с общоприетите норми за подобен род официална книжнина. Идеята ми е да породя интерес, да Ви заинтригувам, да Ви провокирам. Обикновените тривиални писания от този род отиват обикновено в архива. На мен обаче ми се ще да допринеса за предизвикването на един
толкова потребен ни обществен дебат по всичките тия проблеми. Един очистителен и отрезвяващ, пределно откровен дебат ни е нужен по тези проблеми. Към който аз от години призовавам със статиите и с книгите си за образованието и възпитанието. За да се започне подобен дебат, се иска нещо неординерно, да го наречем дори скандално. Приличието не винаги е толкова благородно, колкото изглежда. Понякога се иска дълбоко спящият да бъде разтърсен погрубо за да почне да се пробужда. Затова, не от порив към самонадеяна оригиналност написах този текст. Защо го написах ли? Освен за това и ето за какво още. Аз няма да Ви призовавам да "предприемете мерки", да се намесите, да уволните г-жа Анастасова като крещящо несправила се с поверената й тежка и отговорна задача. Г-жо Министър, направете това, което съвестта Ви повелява. Аз съм прям и открит човек, не умея да лъжа, както и да лицемеря. Нищо чудно г-жа Директорката да ме даде под съд за това Отворено писмо, както по друг един повод накара помощничката си (която е същевременно и... синдикална лидерка!) да ме даде под съд за "обидни мисли", съдържащи се в една моя философска книга за образованието, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (и подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"). Поемам съзнателно всички рискове, щом става дума за защита на престижа на институцията, в която работя. Не ми е безразлично какво ще става в това училище, което чувствам като свое, в предстоящата нова учебна година, която се очертава, според казаното, да бъде изключително тежка. ПГЕЕ-Пловдив е част от мен – и аз вече станах част от това училище. Неразделни сме – въпреки всичко. Обичам го. Няма да позволя да се гаврят с него. И да си играят с бъдещето му. Камо ли пък да го лишават от бъдеще... Онова, което е в интерес на учениците, на младите хора – то единствено има приоритет за мен; съображенията за собственото ми вегетиране и добруване под трона на господаря са ми изцяло чужди. Аз ничий шут не мога да бъда. Не може и не бива да се живее недостойно, не бива да бъдем презрени малодушници, които, треперейки за кожата си, понасят всички гаври. Мразя силно българската поговорка "Преклонена главица сабя не я сече!" и също една друга: "Срещу ръжен, мило, не се рита!". Аз съм философ и презирам малодушието тотално. Затова написах този текст. Той е един отчаян вик. Той е израз на отчаянието ми, че нещо може да се промени. Да, на път съм изцяло да се отчая. Загубих здравето си в едни тежки борби, които обаче не са безполезни. Да се бори човек за честта и достойнството – и за принципите си, заради идеите си! – си никога не е излишно.
Бях подложен на непоносим терор от една самозабравила се капризна администраторка, която си е втълпила, че може да прави с хората каквото й скимне. Е, рухнах здравословно, но духът ми е съвсем здрав. Духът за мен е най-важното, всичко друго е второстепенно и третостепенно. Стои много по-назад. Заради чисти духовни неща аз живея, щото духът е средоточието на самия живот. Достойнството е такова едно чисто духовно нещо, заради което найвече си заслужава да живее човекът. Ще дойде време да се разбере, че жертвата ми не е била съвсем напразна. Страхът за оцеляването ми е изцяло чужда емоция: щото аз наскоро видях границата на смъртта, докоснах се също до диханието на самата смърт. И добрият Бог ме върна за известно време тук, в живота. Може би ме е върнал с оглед да мога да напиша ето това писмо, знам ли? Е, написах го. Да става каквото ще. Аз направих каквото бях длъжен. Ако не го бях направил щях да се презирам докато съм жив... 13 септември 2013 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: Ангел Грънчаров ДОБРЕ КАЗАНО, Г-Н ПРЕЗИДЕНТ!
Като продължение на провелата се в София дискусия със заместникпредседателя на Европейската комисията госпожа Вивиан Рединг и българските граждани в рамките на Европейската година на гражданите 2013, президентът Росен Плевнелиев пое ангажимент да организира три дискусии на теми пазарна икономика, медийна свобода и система на правораздаване. Първата дискусия ще се фокусира върху развитието на пазарната икономика. Тя ще се проведе на 17 септември от 14:00 часа в Централния военен клуб, гр. София. Регистрация за участие в дискусията може да направите чрез регистрационната форма. Ако желаете, можете да задавате въпроси и да отправяте коментари по темата на дискусията. Вашите мнения ще бъдат отправени в дискусията от модератора. Възможност за изказване на позиции и за задаване на въпроси ще има чрез специално създадена страница във Facebook „Диалог с гражданите” и по email: dialog@president.bg от 10:00 ч. на 10 септември до 10:00 ч. на 16 септември. По време на дискусията тези въпроси и комен-
11 тари ще бъдат задавани от модератора. Подробният регламент на дискусията може да видите ТУК. КОСТОВ НА ВЛАСТ Е СМЪРТТА НА НАЙЗЛОТВОРНАТА ЗА БЪЛГАРИЯ СИЛА: РУСКО-БЪЛГАРСКАТА ЧЕНГЕСАРО-КАГЕБИСТКА МАФИЯ И ОЛИГАРХИЯ септември 13, 2013
Снощната публикация в блога – виж Историческата мисия на ДСБ е да стои до последно на страната на истината, свободата и морала – през тази нощ успя да “взриви” Фейсбук, а днес найвероятно този взрив ще продължи да ескалира. Отпочнаха се, разбира се, горещи дискусии; ето един възлов епизод от тях, на който държа да отделя специално място, щото той е в състояние, дето се казва, да сипе ново масълце за разгарянето на дискусиите; ето какво благоволи да каже един привърженик на тезата, че “всички политици са маскари” и ето какво моя милост му отговори: Николай Дренчев: Прощавайте, приятели, но тези, които твърдят че ДСБ е алтернатива на БСП (БКП) подозрително много ми приличат на тези, които твърдят че ГЕРБ са алтернатива на БСП. Ангел Грънчаров: Г-н Дренчев, между ГЕРБ и ДСБ разликата е огромна, тя стига до небесата; нищо общо няма между двете партии. Защото за ДСБ принципите нещо значат, защото ДСБ е създадена от хора, за които моралът нещо означава. ДСБ обединява хората, които са доказали, че са принципни и твърди врагове на комунистическата олигархия и мафия, а че това е така самата комунистическа мафия и олигархия непрекъснато го потвърждава и признава, и то го признава и потвърждава на дело: понеже непрекъснато, с всяко свое действие показва, че за нея тъкмо хората от ДСБ са най-големите й врагове; тя единствено от ДСБ и от Костов се и плаши тази олигархия, понеже всички други политици и партии са нейни покорни слуги, марионетки, творения и прочие. Ето коренната разлика. ГЕРБ е политически представител на едно от основните крила на комунистическата мафия и олигархия,
БСП (БКП) е другото й крило, а разните му там АТАКИ и ДПС-та са само нейни перца и прочие. Същината на политическия живот у нас затова е тази: руско-българската ченгесаро-кагебистка мафия и олигархия си има безчет свои политически представителимарионетки, които предано й служат, и само ДСБ единствена е открит и безкомпромисен враг на същата тази мафия и олигархия, за която и самата мафия и олигархия ясно си дава сметка, че тъкмо този е най-основният, най-опасният й враг. Това, от което се бои най-много същата тази мафия и олигархия е да не би в един момент мнозинството от народа, от гражданското общество, от протестиращите да припознае ДСБ за свой единствен политически представител, щото в този момент, ако това стане, то съдбата на нашата мафия и олигархия вече ще бъде решена – и то завинаги. Това е нещото, от което най-много се плашат кукловодите, затова и пръскат луди пари това да не се случи. Тази е и главната задача на поверените й медии. Костов на власт е кошмарът на властващата у нас комунистическа, ченгесарско-кагебистка и руско-българска мафия и олигархия: защото Костов на власт е смъртта на тази мафия и олигархия. И тя това прекрасно го знае. Всичко направено след 2001 година е с една-единствена цел: народът у нас да бъде разцепван, да му бъдат подхвърляни разните му там менте”месии” и менте-”спасители”, да бъде объркван, да бъде шантажиран, и то с една единствена цел: да не би, не дай Боже, Костов пак да се върне във властта, да застане пак начело на България. Костов на власт наистина е смъртта на въпросната злотворна за България сила: рускобългарската ченгесаро-кагебистка мафия и олигархия. Това е нещото, около което се върти целия политически живот у нас след 2001 г., луди пари бяха потрошени с тази една-единствена цел: Костов да не се върне на власт. Както и преди 2001 година същата тази мафия и олигархия имаше еднаединствена цел: да свали Костов от власт, щото Костов на власт е равнозначен на тоталната и абсолютна смърт на мафията и на олигархия в България. Единствен, който можеше да предотврати втория мандат на Костов беше Симеон, мадридското чучело, което се оказа верен слуга на съветскоруската кагебистка мафия; е, не се посвениха и използваха Симеон. И ще използват всеки, само и само Костов да не се върне на власт, защото добре знаят: Костов на власт, това е тяхната гибел. Тази е есенцията на политическия живот на България. Това е и опасната истина, която така старателно се крие от наивното природонаселение. Но това е съдбовната истина на нашия политически живот,
която рано или късно ще се осъзнае от всички. Часът, в който това ще се случи, неумолимо иде… ИСТОРИЧЕСКАТА МИСИЯ НА ДСБ Е ДА СТОИ ДО ПОСЛЕДНО НА СТРАНАТА НА ИСТИНАТА, СВОБОДАТА И МОРАЛА септември 13, 2013
Ето едно становище на анонимен коментатор, което, въпреки крайността му, съм склонен да приема за принципно вярно – въпреки прекомерната му идеалистичност, или по-скоро тъкмо заради нея; та ето какво пише този човек: Тук може би е мястото да кажем няколко думи за ДСБ. Какво трябва да бъде нейното поведение в сегашната ситуация? Ще изразя моето субективно мнение, което обаче смятам за добре обосновано логически. И така, какво правителство би било желателно за България? Несъмнено самостоятелно правителство на ДСБ, основаващо се на парламентарно мнозинство от 121+ депутати от ДСБ. Възможно ли е това? – Отговорът е очевидно не, защото контролираната и направлявана от Москва посткомунистическа олигархия няма да допусне това. Какво друго правителство би било тогава втората по желателност опция? – Това би било коалиционно дясно правителство с доминиращо участие на ДСБ, която да има поне едно 70-80 депутата в Народното събрание. Възможно ли е това? Също очевидно не. Тогава какво остава? Максимумът, на който ДСБ може да се надява, е да вкара няколко депутата в рамките на някакъв (Псевдо)реформаторски блок и евентуално да участва с 1-2 министри в някакво псевдодясно управление. В този случай политическото влияние на ДСБ ще клони към нула, тя ще се размие сред създадените от посткомунистическата мафия партии, ще бъде неутрализирана и така нейното съществуване ще се обезсмисли. Ето защо трябва да се примирим с факта, че в обозримо бъдеще България няма да се управлява от автентично дясна, немафиотска партия. Какво е тогава правилното поведение за ДСБ? Според мен ДСБ трябва да се
12 върне към корените си и да си спомни за какво беше създадена – а именно да бъде алтернатива на цялата политическо статукво и на всички други партии в България. Разбира се, компромиси в политиката трябва да се правят, но те имат своите граници. ДСБ трябва да остане самостоятелна и независима и да не участва в никакви псевдодесни коалиции, съюзи и блокове. Няма значение, че с това тя вероятно се обрича на вечна опозиционност. Важно е в България да се запази един остров на нормалността, на съвестта и на морала, който да е извънсистемната алтернатива на цялата политическа система. Няма значение колко души ще гласуват за ДСБ – дали 200 000, 100 000, 80 000, 20 000 или 1000. Важно е да има макар и един избирател или политик, който да стои до последно на страната на истината, свободата и правдата. Ето това е историческата мисия на ДСБ, която тя трябва да отстоява дори в безнадеждна ситуация.
В ТРУДНАТА СИТУАЦИЯ, КОЯТО СЕ НАМИРАМ, ПОЛУЧИХ НЕОЧАКВАНА ПОДКРЕПА НЕ ОТ НЯКОЙ ДРУГ, А ОТ... МАХАТМА ГАНДИ!
БЕЗ ВЯРА СМЕ ЗА НАНИКЪДЕ
ПОЛИТИЧЕСКИ МОТИВИРАН СЪДЕБЕН ПРОЦЕС СРЕЩУ СВОБОДАТА НА СЛОВОТО СЕ ОТКРИВА ТИЯ ДНИ В ПЛОВДИВ 12 септември 2013, четвъртък Вчера при адвоката на тъжителката К.Стоянова (която заведе съдебно дело срещу мен за "обидни мисли" в моя философска книга, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование") се състоя последен опит за извънсъдебно споразумение на страните. Неуспешен. Пак
ми поискаха парично "обезщетение" за неимуществени, един вид за морални вреди и щети (от 915 лева), аз казах, че ще подпиша споразумението само ако ми бъде отговорено задоволително на няколко въпроса. Най-напред поисках някакво доказателство, че такива щети и вреди наистина са "изконсумирани". "Доказателството" се сведе до това, че тъжителката била имала... рецепта за закупуване на медикамент за сваляне на кръвното! И щяла да доведе "свидетели", които с показанията си да "докажат", че тя била душевно много потисната няколко дни след като била прочела книгата ми. Казах, че за мен подобен род "доказателства" звучат несериозно. Други не ми бяха представени. Попитах тъжителката няма ли известни морални скрупули, изпитва ли известно неудобство да иска пари от болен и инвалидизиран човек като мен, който при това единствен в семейството все още е на работа (съпругата и синът ми са безработни); на въпроса ми не беше отговорено. Позволих си също, изхождайки от славата на г-жа тъжителката, че е дълбоко религиозна, да я запитам следното: като християнка дава ли си сметка, че единствено прошката е в състояние да прекрати, да прекъсне веригата на злото (сега тя ме съди, аз също бих могъл да заведа дело за реванш за щетите и вредите върху здравето ми, които упражненият от тия администраторки двугодишен тормоз ми нанесе - и така да се съдим до безкрайност); предложих взаимно да си простим и да продължим отношенията си на чисто; и на този мой нравствен въпрос не ми беше отговорено изобщо. Даже не беше направен опит да се отговори на него. Е, при това положение моя милост заяви, че не може да подпише предложеното споразумение. Понеже ако бях подписал, това щеше да създаде прецедент: като на нея платя ей-така, за едното нищо, някакви пари, утре тя или някой друг пак би могъл да поиска от мен някакви пари, е, аз не мога да плащам непрекъснато щото някакви хора имали много чувствителни, много обидчиви души. Тъй че на моите аргументи относно безсмислието да използваме съдилища за успокояване на някакви свои душевни терзания или страсти – виж Нравствен казус, касаещ ползата от съдилищата когато хората дръзнат да се съдят заради душевни травми и терзания – беше отговорено с поразителна твърдост, и то изцяло негативно. Е, аз нямам избор и приемам по неизбежност съдебната битка. Понеже много хора, като стане дума за това дело, ме питат: добре де, какво толкова си написал, с какво толкова я обиди, че тръгна да те съди, се налага да поясня, да приведа оценените като обидни думи в тази моя книга.
13 Книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! е общодостъпна и всеки може да я прелисти; ето като ползвате дадения линк, на 213 страница можете да намерите есето, което е обидило толкова тая администраторка - и за което тя ме съди. В книгата това есе е озаглавено Да си помагаме в битката с глупостите, които правим, но иначе, първоначално, съм му дал ето какво заглавие: Иронично за текущите житейски абсурди и простотии. Мога сега да променя заглавието, но предпочитам, в интерес на истината, да си остане в оригинал. А ето сега и въпросните "крайно обидни изречения", заради които стигнахме до съд; впрочем, на мен ми се налага днес-утре да напиша текст, който да предам на адвоката си, та да подготвим официалния си отговор на ТЪЖБАТА на тъжителката. Този мой настоящ текст е нещо като прелюдия и подготовка към написването на другия текст. Ако нещо можа все пак да постигне тъжителката с тази разпра, която ми натрапи, то е че успя изцяло да ме отклони от любимите ми занимания - писането на философски текстове, на статии и на книги; в тази връзка се питам: дали всъщност точно тази не е целта на цялото занятие? Щото, както ще се убедите, начеващият се съдебен процес е опит на някои сили да парират, да съсипят моята свобода на словото: щото все пак всеки ден у нас не бива съден някой пишещ и някой мислещ, някой граждански, обществено и политически активен човек като мен. Сиреч, другояче казано, всичко се прави с оглед да ми бъде наложена цензура, ако не друга, то поне цензурата на страха. Най-страшната, впрочем, цензура. Но ето въпросните или прословутите "обидни мисли": Става дума за едно философско есе, в което пиша за това, че на случващите се събития в живота ни трябва да гледаме иронично, да се отнасяме към тях иронически. Сократовата ирония е едно чудесно средство, което аз там препоръчвам на всички. Сериозно да се гледа на житейските абсурди, в които сме потопени, е глупаво така поне твърди Сократ, а аз го следвам във всичко, щото се лаская от мисълта, че съм негов ученик. Философите, прочее, ако наистина са такива, са нещо като чада на Сократ. Или на Платон. Както и да е. Мисълта ми беше, че на текстове от подобен род, на философски текстове, не бива да се гледа буквално – или буквалистки. Или от позицията на буквоеда. Щото тогава няма да бъде схванат точния смисъл. Това са посложни текстове, за възприемането на които иска известна опитност в четенето и възприемането на философски текстове изобщо. Това съм длъжен особено да подчертая. И пред съда непременно ще го изтъкна. От друга страна, разбира се, въпросните "обидни мисли" не бива да бъдат възприемани, както е сторила тъжителката (и нейния адвокат), извън връзката, която им придава общият контекст на цялото; изва-
диш ли ги от този общ смисловозадаващ контекст, ги възприемаш неизбежно съвсем превратно, изопачено, сиреч, невярно. Тъй че те трябва да се четат в целостта на целия текст, и тогава с удивление ще установиш, че тяхната "обидност" е твърде илюзорна. Тя липсва. Ето че сега аз, като по необходимост трябва да анализирам откъснато от цялото посочените в тъжбата на тъжителката "обидни мисли", рискувам пак да създам невярна представа за точния им смисъл, който, повтарям, може да се долови само в единството на цялото, на общия контекст на текста. Затуй, за да не изпаднем в това положение, моля, прочетете цялото есе. Аз тук само ще ви посоча ония мисли, които, по преценката на тъжителката и на адвоката й са се оказали "много обидни"; ето тия мисли: ПЪРВАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Вчера в ПГЕЕ-Пловдив се проведе събрание на секцията към синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа", свикано от председателката на организацията Камелия Стоянова, синдикален лидер и също така помощникдиректор на училището (!).
ВТОРАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: След случилото се вчера - а вчера ръководителката на синдиката, не затруднявайки се особено с мислене, се опита да разиграе позорна сценка, твърде много наподобяваща заседание на "народния съд", (тъжителката е прекъснала изречението дотук, но понеже то е по-дълго, ето и продължението, което тя ни е спестила, щото прекъсването по този начин на изречения води до загуба на точния им смисъл, бел моя, А.Г.) на което "възмутените народни маси" без жал громят подлия "враг на народа", именно моя милост! - решавам твърдо в тази история да заема позицията на Сократ: с весела ирония да застана над вършещото се безумие, над изстъпленията на арогантната глупост. ТРЕТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Нашата лидерка на синдиката, апропо, успя бляскаво да защити моята теза (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) - противно на намеренията си, сиреч,
ефектът от мероприятието беше изцяло бумерангов. ЧЕТВЪРТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Та значи моята теза биде бляскаво защитена от опонентката ми, която, с помощта на неколцина свои фенки, също като нея лишени от особени достойнства що се касае до развитостта на съдната им способност, (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) направи така, че на събранието, от първата до последната минута, да покаже по бляскав начин, че нашата синдикална организация в лицето на ръководството си е изцяло продиректорска, проправителствена, сиреч, е нещо като патерица на всевластната директорка. ПЕТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Сеир, на който тя без замисляне се постара да демонстрира най-убедително, че не е нищо друго освен "синдикална патерица" на всевластната директорка, (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) позволяваща си груб административен произвол и крещящо нарушение на правата на един трудещ се, именно на моя милост. Това са цитираните в тъжбата "обидни мисли". Който прочете внимателно цялото есе, ще има друго, по-различно становище относно тяхната обективна "обидност". Или ще се запита ето това: кой, всъщност, следва да бъде обиденият, аз, жертвата на въпросния административен произвол, или тия, дето са ми го устроили, и какво означава тъкмо администраторка, която си е позволила да се гаври по този начин на въпросното "синдикално събрание" с мен, да тръгне след това да се жалва чак пред съда за нанесените й "морални щети". За обозначаването на такова нещо в нравствената област си има точен термин, и той е терминът цинизъм. Слабичък е, ала става. Аз бих използвал по-силна дума, ама ще се въздържа. За момента. Както и да е. Има, разбира се, всякакви хора. Това, което за едни хора е обидно, за други не е. Едни се обиждат от даден род неща, други - от съвсем друг. Някои, вероятно, от нищо не се обиждат. Щото са с позакоравели души. Има хора с фини, чувствителни души. Има и обаче хора с извратена чувствителност. Обиждат се от нещо, от което, ако чувствителността им е нормално развита, би следвало да се възмущават. Включително и от самите себе си. Всякакви хора има на този свят. И в този наш живот. В това няма нищо лошо. Това именно прави живота ни шарен. И вълнуващ. Това го казвам в принципен план. Аз, както забелязвате, възнамерявам да превърна този съдебен процес в нещо като съвременен
14 вариант на знаменития процес навремето срещу Сократ. Мен тук също ме съдят за нанесени "щети", е, вярно, не на младежта, а на една възпитателка на тази младеж, каквато е въпросната помощник-директорка. Да, ама тия администраторки в своята политически мотивирана кампания срещу мен - с оглед да ми отмъстят за проявяваното от мен и в живота, и на страниците на този благ, свободомислие - си позволиха да ме обявят за какъв ли не, за "лош преподавател", за "лош човек", за човек, вреден за "българското образование", едва ли не за "престъпник", който съзнателно нарушава "нормите на образователната дидактична система", "правата на учениците", какво ли не друго. Сиреч, аз в техните очи съм значително по-лош от това какъв е бил Сократ навремето, при това трябва да се отчете, че съм философ досущ като Сократ (щото съм негов горещ поклонник и почитател), а пък се сравнявам със Сократ, за да ядосам завистниците - и некадърниците. Аз също така съм и български писател, написал и издал повече от двадесет книги, някои от които в много издания. Тъй че няма да позволя това съдебно дело да бъде разглеждано извън общия контекст на моята принципна политическа разпра с тия две активистки на ГЕРБ, които, с оглед да им намерят някаква службица, бяха назначени за директор и помощник-директор на едно знаменито училище, в което от първия ден започнаха поразиите си. На които ние, сериозните хора в това училище, нямаше начин да не реагираме по някакъв начин, да противодействаме. Начена са люта борба, в която администрацията използва много мръсни средства. Е, за всичко, което правим в този живот, в един момент идва възмездието. Те на мен ми съсипаха здравето, аз заради упражнения от тях терор спрямо личността ми вече официално съм "половин човек", а нищо чудно, понеже репресиите, както сами забелязвате, все още продължават, да съм станал вече "една трета човек". Или "десет процента човек". Какви са процентите ми инвалидност ще ги прецени нарочна лекарска комисия, пред която ще се явя отново съвсем скоро. Миналата година, след като в резултат на репресиите, на които бях подложен, здравето ми рухна сериозно, бях инвалидизиран с 60% инвалидност. Но оттогава насам здравето ми се влоши значително. Преживях тежка животоспасяваща хирургическа (черепно-мозъчна) операция, от която едва оцелях. Работите вече съвсем не са безобидни, те станаха, както се казва, доста дебели. Само добрият Бог, явно, ми даде отсрочка, за да мога да завърша някои от работите си на този свят. Е, ще ги довърша достойно. Няма да дезертирам. Да, втора година вече съм жертва на политически мотивирана кампания по дискредитирането ми като личност и като преподавател, която с невероятно настър-
вение водят срещу мен директорката на ПГЕЕ-Пловдив (училището, в което работя) г-жа Стоянка Анастасова, както и нейната помощница инж. Камелия Стоянова, която освен че е помощник-директор на училището също така е и лидер на синдиката, в който членувам, е лидер на учителския синдикат към КТ "Подкрепа". Директорката е кадър на ГЕРБ, назначена е през лятото на 2010 година. Изглежда в един момент тя получи от съответната партийна централа директива да "стъжни живота" на политическия блогър Ангел Грънчаров, един от най-твърдите критици на управлението на ГЕРБ; аз друга причина за упражнената върху мен ярост от тази администраторка не виждам. В резултат на тази кампания, на всекидневния властнически произвол, тормоз и терор аз рухнах здравословно, постъпвах много пъти в болница, наложи се ТЕЛК да ме инвалидизира, а в един момент се стигна дотам да ми бъде направена тежка животоспасяваща операция, при която оцелях единствено заради Божията милост – предвид сериозно болното ми сърце. Повтарям това, за да се знае до какво може да доведе яростта на политическа основа в наше време. Страшно е, тези неща изобщо не са безобидни. Така именно биват мачкани и унищожавани в наше време личностите, които държат да си останат такива. Едно време са постъпвали сякаш по-милостиво: тогава на неудобните и на "враговете" просто са им пускали куршум в тила. Или са ги пращали в концлагер. Днес ги мъчат значително по-садистично... Тежкото ми здравословно състояние обаче не възпря и не омилостиви гореупоменатите две персони, директорката и нейната първа помощница, търсещи всякаква възможност за възмездие; оказа се, че административният терор връз личността ми не им е достатъчен, в един момент те ме дадоха и под съд, заведоха наказателно дело за "обидни мисли", които се били съдържали в моя философска книга, именно в книгата Ние не сме тухли в стената! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"); тъжителка, както знаете, е именно помощник-директорката-синдикалистка. Да, чудна работа е това: вместо да бъда защищаван от лидерката на синдиката, в който членувам, вместо да получа защита от нея срещу прозвола на самозабравила се работодателка, аз съм репресиран от самата синдикалистка (!), да, странно е, но все пак трябва да отчетем това, че живеем в България, страната, в която толкова много неща са тъкмо наопаки. Оказа се, че ако бъда осъден в това дело, под въпрос изобщо става практикуването от моя милост на учителската професия, тъй като в досието ми ще влезе компрометиращият факт, че съм осъждан; как мислите, дали някой практикуващ учител ще може някога да си намери работа с гриф "ОСЪЖДАН" в досието си? А може би осъждането ми от
съда е най-прекия път към толкова бленуваното от тия така усърдни администраторки мое уволнение?! Никога до този момент не съм си имал работа с правосъдието, но ето сега месеци наред живея под стреса на заплахата да бъда осъден и дискредитиран; невероятно силно напрежение преживях в последните месеци, в които бях в болнични заради потребността от възстановяване след тежката операция; как ми се е отразило това на крехкото здраве нека всеки съди сам, според съвестта си. На няколко пъти въпросното дело беше насрочвано, аз го отлагах заради невъзможността, поради лошо здравословно състояние, да организирам защитата си; е, сега болничните ми изтичат и делото трябва да се открие на 25 септември. По съвет на адвокат се опитах да се споразумея извънсъдебно с тъжителката, ала не успях: тя ултимативно ми постави искания за овъзмездяване със значителна за моите възможности пари, без изобщо да се постарае да докаже някакви вреди или щети. Аз тия пари не мога да й ги платя ей-така, заради едното нищо - щото по мнението на адвокати никаква "персонална обида" не се съдържа в написаното от мен в книгата ми, напротив, там има само и единствено градивна критика на укорими действия на една публична личност, на една обществена фигура, администратор в държавно учреждение и също така синдикалист. Този съдебен процес, явно, е ярък симптом на извършващата се в страната рекомунизация, тъй като се свежда до битка от страна на ревностни администратори срещу свободата на словото, на която един свободомислещ човек като мен не може да не държи, не може да не я възприема като нещо най-свято; те фактически се мъчат да налагат цензура срещу един пишещ и също така обществено, граждански ангажиран човек като мен, т.е. опитват се да отрекат фундаменталното човешко право, наречено свобода на изразяването, на мисълта, на словото. Тъй че тук изобщо не става дума за незначителна "личностна свада", както нещата изглеждат на пръв поглед, а за нещо значително по-сериозно. Излишно е да споменавам, че моят блог за философия, психология, история и политика, съществуващ от 2006-та година насам, стана явление в националния медиен живот, тъй че подобни опити да ми бъде затворена устата и то на нескривана политическа основа, разбира се, няма как да бъдат оставени без противодействие. Та в тази връзка решавам днес да напиша едно много необичайно нещо: писмо до лидера на ДСБ Радан Кънев, който, между другото, е адвокат, в което да му опиша случая, да му разкажа вкратце цялата история, а накрая, евентуално, да го помоля за подкрепа и защита, понеже – и това също не се нуждае от специално изтъкване! – но аз в своите
15 политически възгледи съм изключително близо до политическата философия, която споделя партията ДСБ, т.е. съм един от нейните най-активни симпатизанти. Вие лично как мислите, да напиша ли такова писмо до Радан Кънев, или да не му напиша? Интересно ми е да зная повече мнения, ще се съобразя с всеки разумен аргумент. Когато бях в болница, а то се случи по време на избирателната кампания за последните избори, получих от г-н Иван Костов уверения, че ако ми се налага някаква помощ, той е готов да ми я окаже; аз тогава помощ никаква не поисках, но ето, сега вече се налага. Работите станаха нетърпими, натискът върху мен от тия администраторки стана непоносим. Тръпки ме побиват като си представя какво ме очаква като се върна на работа, а това ще стане на 22 септември, когато свършва отпуска ми по болест. Работите вече стигнаха дотам, те вече са, както се казва, на живот и смърт. Разбирано най-директно и буквално. Чувствам се убиван малко по малко, ден след ден, сиреч, най-жестоко. Ето че проблемът освен политически стана и хуманитарен. Няма ли някоя хуманна организация за защита на правата на човека да се съжали над мен и да ме защити? Или, както постоянно правим по нашия български обичай, ще гледаме на случващото се отстрани и ще си викаме на акъл: ами да мре тоя тогава, какво като умре, то светът с него няма да свърши я?! Спирам дотук. Много съм разстроен, затова пиша така. Не мигнах и тази нощ, спал съм в някаква кошмарна просъница. В това състояние дано не съм написал някаква очебийна глупост. Понеже въпросът е важен, публикувам написаното без даже да имам време да го прочета. Бързам да ида да търся адвокати и да подготвям документацията до съда. Ето, ще трябва да ида да моля самата тъжителка да ми даде копие от протокола на въпросното историческо синдикално събрание, който още не ми го е предоставила. Въпреки настояванията ми. Живеем в това училище в една отвратителна тоталитарна атмосфера. Така това повече не може да продължава. Страшно е. Такива ми ти работи... Въпреки всичко: хубав ден ви желая! Желая ви и всичко най-добро! Но знайте едно: доброто получава разпространение едва когато ние, добрите хора, не тъпеем малодушно пред злодеянията на не толкова добрите хора. А когато защищаваме доброто. Без нас, без нашите усилия в негова защита доброто ще загине и изчезне. Ние внасяме и творим доброто в света. Ние го правим. Без нас него няма да го има. И ще настъпи бесовска, сатанинска вакханалия на разюзданото, на тържествуващото, на триумфиращото, на вече неудължимото зло. Ето това е вече истинският кошмар, който не трябва да допускаме никога. От нас зависи всичко. Нека да вярваме безкомпро-
мисно в себе си – и в своята сила да предотвратим кошмарите на невъзпираното зло...
митинга? Например: “Граждани, бъдете внимателни! Пазете се от кон отзад, от вол отпред и от комунист отвред!”
ДА ПОМОГНЕМ НА ОБИЧАЩИЯ ЛЪСКАВИТЕ КОЛИ НАШ ДУХОВЕН ВОДАЧ ДА СИ КУПИ ОЩЕ ПО-ЛУКСОЗНА КОЛА!
Ангел Грънчаров: Не, разбира се, нямам нищо против, напротив, радвам се, че ще я използвате! Моят дядо, Бог да го прости, беше мъдър човек – ето че думите му се възприемат все още актуално… D.S.: Благодаря! Ангел Грънчаров: Няма нищо! Желая успех на протестиращите, щото това ще е успех за България! D.S.: Дай Боже! Честно да Ви кажа, ми е много криво, на 4-ти имаше десетки хиляди хора, а вчера и днес преко сили 3-4 хиляди души.
ЗНАМЕНИТА ФРАЗА НА МОЙ ДЯДО, ЗА КОЯТО СЪМ ПИСАЛ В КНИГАТА СИ “СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ”, ЩЕ СЕ ПРЕВЪРНЕ В ЛОЗУНГ НА ПРОТЕСТА септември 12, 2013
Ангел Грънчаров: Май хората се измориха, шега ли е, 90 дена протести, много стана! Нещо трябва да се измисли, че да се пречупи ината на комунистите, но какво ли? За жалост народът ни е общо взето инертен, ако се вдигнат хората масово, комунистите за два дена ще паднат от власт, но ето, това не става… D.S.: Прав сте, просто имам чувството, че в един момент ще прескоча огражденията, на път съм да примиря с идеята, че ще ми счупят главата. Отчайвам се, защото с всеки ден те ни носят злини, от които няма да можем да се отървем с години. А народът ни, поне в голямата си част, не се усеща докато не остане без хляб. Ангел Грънчаров: Въздържайте се от такива неща, щото ще Ви пребият; да се надяваме, че умните хора нещо ще измислят, ето, политиците от Реформаторския блок трябва да предложат изход от тази политическа криза. Така е, българинът скача масово само когато му вземат хлебеца – и сиренцето или сланинката.
Един млад човек, от редовно протестиращите в София, инициалите на името и на фамилията му са D.S. (не съм го питал за разрешение за тази публикация и затова ще запазя неговото инкогнито) ме запита нещо интересно; ето какво, и ето също как аз му отговорих, предавам ви диалога, който протече между нас, той добре, според мен, отразява психологическата ситуация сред протестиращите срещу правителството вече 90-ти ден:
D.S.: Отвратителна ситуация, надявам се, че след като изстрадане и това, ще поумнеем поне малко!
D.S.: Здравейте, г-н Грънчаров, в книгата си “Страстите и бесовете български” сте споменал фразата на покойния Ви дядо Васил “Да се пазиш от кон отзад, от вол отпред и от комунист отвред”. Имате ли нещо против да я напиша на плакат на
D.S.: Абсолютно! Нека плащаме, само да е за последно.
Ангел Грънчаров: Така е, ситуацията е много тежка, но като преживеем това изпитание ще помъдреем непременно; дано излезем достойно от него. Те, комунистите, ще си счупят главите, и то скоро, само дето покрай тях ние ще плащаме цената; така е било винаги.
Ангел Грънчаров: От тая червена напаст ще се отървем когато и масовият българин закрещи от болка заради злодеянията им, т.е. когато отрезвее от заблудите си.
16 D.S.: Така е, жалкото, е че заради “масовия българин” страдаме и тези, които искаме да живеем достойно! Ангел Грънчаров: Там е целият проблем. Лошо, но да се надяваме, че след лошото ни чака по-добро. D.S.: Дори и в София, на най-масовите митинги присъстваха максимум 100 хиляди души, което от 2 милиона е 5%… демек нищо.
НА УМСТВЕНАТА ИЛИ, ПО-ОБЩО КАЗАНО, НА ДУШЕВНАТА НИ ИНЕРТНОСТ И ЛЕНИВОСТ СЕ ДЪЛЖАТ ВСИЧКИТЕ НИ ПОРОЦИ КАТО ИНДИВИДИ И КАТО НАЦИЯ септември 11, 2013
Ангел Грънчаров: Достатъчно е, голямо нещо е това, че протестиращите изпълваха Цариградското шосе. Винаги граждански най-активните и най-будните хора не са много, но въпросът е останалите да са съпричастни и също така духовете да са разположени в тяхна полза. D.S.: Да, може би и аз преценявам много субективно, в смисъл, че тогава имахме надежда, че със сигурност сме ги свалили, а сега излиза, че трябват още усилия. Понеже когато изпълнихме Цариградско до Плиска, имахме чувството, че едва ли не вече сме ги свалили. Дано накрая успеем! Ангел Грънчаров: Ще успеем! Нито едно усилие не отива напразно! Успех! D.S.: Дай Боже! Ангел Грънчаров: Кураж! Снимката взаимствах от ТУК >>>. ОЩЕ ЕДИН МЛАД ЧОВЕК ОТ ПРОТЕСТИРАЩИТЕ ПРИЗОВАВА КОСТОВ ДА СПАСИ БЪЛГАРИЯ ПАК 11 септември 2013, сряда
След вчерашното писмо от един американски българин с въпрос към мен и с мой отговор до него – виж Благодатният път на България е да върви с Европа и Америка, а не с руската имперска евроазиатщина – току-що видях ответно писмо от същия този човек, където той описва реакцията си по повод на моята позиция; ето неговото писмо, заедно с нов кратък мой отговор до него, имащ известен философски и психологически смисъл, сиреч, казващ ни нещо важно и съществено: Да, и още нещо е важно, изпуснах го за малко: нашият народ в мнозинството си страда щото мрази да мисли, ето този е главният ни порок като народ. На повечето от българите просто не им се удава да мислят и затова са и американофоби, и русофили, и почитатели на комунизма, и какви ли не други шарени птици. Като не мислят, са стигнали дотам да мразят истината и да обичат лъжата. Ето този е главният ни недъг. Тъжно е, че е така, но за сметка на това е истина. Истината най-вече трябва да почитаме, не лъжата. И не илюзиите си, сладките си заблуди. Те са на смърт подобни… >>> AIG, мерси за отговора за русофилското море, не мога да кажа хареса ли ми, защото това е твоя живот и не мога аз да седна да го оценявам, но внимателно прочетох позицията ти… Мисля че е смела защото виж как преподобния отец те направи на салата… Xа-ха-ха, това отче е като болшевишки бандит, ще му прочета смехориите като имам време, мернах обаче,
че ти го постави на мястото му. Чудно той като е толкова арогантен как застава пред паството си или просто е с прегоряла съвест – болестта на комунягите, които са най-голямото постижение на Cейтън (Satan)… Hо пиша за друго – ти си втория автор за мен, който казва, че умствения мързел е в основата на лъжите, а значи и на злото, понеже лъжата е най-голямото зло, с нея почва и Библията с грехопадението. Дали е твоя идея, или си я взел от книгата на Mорган Cкот Пек – “Xора на лъжата”, която сега държа в ръцете си?? People of the Lie. The Hope for Healing Human Evil, Morgan Scott Peck, 1983. Преведена е на български при вас. 1983 National Bestseller in USA… Aко не си я взел тая мисъл за причината на злото оттам, ти си наистина талантлив философ и по-точно психолог! Мерси за което. P.S. Стига с това списание “ИДЕИ” – болеше ме да прочета как в университетска книжарница стои самотно един брой и никой от тия дето учат “вишо” не го прелиства дори… Pазбери, че твоята младеж, която “възпитаваш”, така и не си възпитал – BG младежите са жалки мекерета и мутанти, с изключение на неголяма част от тях… Ако не ми вярваш, гледай филма Kецове (2011) и ми кажи тия олигофрени в него ти ли ги възпита? А, пропуснах – да, гледах Демон Нешка, знам и тъпотиите на Демон Ванга (Xристос изгонил СВЕЩЕНИЦИТЕ от храма?!??, xa-xa-xa…)… Тия две сатанистки са опасни за някои наивни хора, щото ще ги завлечат… A. Моят отговор до българския Американец: Питаш ме дали съм взаимствал от американеца Mорган Cкот Пек разбирането за това, че умствената ленивост поражда податливостта към лъжите; не за да се правя на голям философ и психолог, но честно ти казвам, че тази книга не съм я виждал или пипал, нито пък съм чел за нея. Но обсъжданата идея не е кой знае колко велика или гениална, тя е близко до ума, тя е прост извод; аз в моите книги имам къдекъде по-гениални и велики идеи, до разбирането и признаването на които българското човечество скоро изобщо няма да дорасте! Казвам това, за да ядосам завистливците, не за друго – много ми е приятно когато докарам завистливец или некадърник до положение да беснее; апропо, и завистта се дължи на умствена или, по-общо казано, на душевна инертност и ленивост – както, което ти правилно отбелязваш, и нравствената опороченост пък се дължи също на душевния мързел. Но за това съм писал
17 много още в своите по-младежки, по-ранни мои книги, това са вече стари неща за мен… А за възпитанието на младите, на съвременната българска младеж – какво да ти кажа? Аз ги познавам сравнително добре. И от опита на общуването ти с тях знам, че те не са чак толкова лоши, колкото си ги представяме обикновено. Вярно, и тях ги мързи прекалено много, разложили са се от мързел, физически и духовен, но имам чувството, че си носят вътре в себе си някакви свои истини, на които са верни – и си вървят по свой път. Интересни са, имам потенциал, понеже живеят, да го кажем така, в условия на поне формална свобода, нищо чудно като личности да почнат да превъзхождат бащите си. Вярно, и те са много объркани, щото обществото ни като цяло страда от духовен (нравствен и личностен) дефицит, а те са част от него, но те, въпреки всичките си недъзи, са все пак найдоброто, с което разполагаме. Младите, не старите, ще оправят един ден България, аз в това вярвам. И те ще са по-добри от нас. Противно на черногледите аз смятам, че човечеството не деградира, но това все още не може да се разбере. Знам, че е рисковано да се мисли така, но поемам съзнателно риска. Ще дойде момента да почнем да берем плодовете от свободата, който, въпреки че се разбира крайно непълноценно у нас, ще роди едни нови хора, които ще заживеят значително по-пълноценно от ний, дето бяхме така ощетени от комунизма. Това е естественият прогрес на самия живот. Ние, съвременните българи, в това число и по-възрастните, много можем да направим прогресът на нацията ни да стане по-зрим – и значително по-дълбок. Стига да престанем да дремем толкова всеотдайно… Поздрави: Ангел Грънчаров СПИСАНИЕ ИДЕИ ПРЕДЛАГА ИНТЕРЕСНИ ГЛЕДИЩА И ПОЗИЦИИ, ОТВОРЕНИ ЗА РАЗВИТИЕ И ДУХОВНО ОСМИСЛЯНЕ 11 септември 2013, сряда
Получих току-що писмо от Георги Панайотов, от Габрово, писател, мислител, който е автор също и в списание ИДЕИ; ето какво ми пише той: Привет, Ангеле!
Получих новия брой на списанието (август 2013) и прочетох с интерес повечето от писанията. Поставят се нови теми и въпроси, особено във връзка с образованието и проблемите в училищата. В рубриката ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ ме впечатли очерка на Мариана Славова върху "Кант: Отвъд антиномиите". В ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ТЪРСЕНИЯ и ФИЛОСОФСКА ПСИХОЛОГИЯ предлагат интересни гледища и позиции, отворени за развитие и духовно осмисляне. И, разбира се, накрая ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННОСТТА поставят един основен и най-важен проблем – този за езика и за качеството на мисленето. Ето защо ти изпращам, освен моето последно есе, посветено на Прехода, също и части от последната книга на Багрина Кларк, които тя ми изпрати на имейла тия дни. (Да, вече си открих имейл-адрес и можеш да ми пишеш на него.) Смятам, че на списанието му трябва един по-силен духовен импулс и духовно присъствие, за да оправдае то високата си мисия на водач чрез ИДЕИ. Бъди здрав и СВЕТЛИНА! А ето и моя отговор до г-н Панайотов: Здравей, Георги, Благодаря ти за писмото, радвам се, че вече имаме връзка чрез имейл и чрез интернет. Надявам се, че по този начин твоето присъствие и участие в духовната общност, формираща се около списание ИДЕИ, ще се засили неимоверно. Сега предстои да подготвяме последната за тази година книжка на ИДЕИ, които трябва да излезе от печат през ноември. Времето съвсем не е много. Философите, които работят в областта на източната философия, от България и Украйна, предвиждат също и излизането на нова книжка от международното и многоезично научно-теоретично и академично приложение на списанието, която също трябва да излезе в найблизко време, до месец-два. Най-големият проблем за списанието ни обаче, който виси като дамоклев меч над съществуването му, е този за неговото финансиране. Вече е съдбовно потребно да направим максималното екипът, който стоим зад него, да подготвим проект за финансирането му чрез някакви програми, в това число и европейски; в противен случай има опасност работите да не свършат добре; това в никакъв случай обаче няма да го допуснем. С поздрав: Ангел Грънчаров
МОЖЕ ИЛИ НЕ МОЖЕ ДУХОВНИЦИ И СВЕЩЕНИЦИ ДА СЕ ЗАНИМАВАТ С ПОЛИТИКА И ДА ПРОИЗНАСЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ РЕЧИ? септември 11, 2013
На едно място във фйсбук – виж #ДАНСwithme ден 83 “Голямото посрещане”, речта на свещенника – намерих видео с актуална политическа реч на отец Димитър Амбарев и си позволих да напиша една безобидна реплика, за което съм на път да стана пишман; ето какво написах и как то беше възприето най-вече от самия отец Амбарев, който, въпреки сана си, се нахвърли върху мен така, както никой не си е позволявал; а написах там ето тази толкова безобидна реплика: Попове с политика не трябва да се занимават… особено пък да имат политически амбиции, които да ги показват, произнасяйки политически речи. Тоя поп Амбарев е доста одиозна фигура – вместо да си гледа духовната мисия се е захванал с неща, които не са му работа… Miroslava Simeonova: Лайкът е за коментара ти. Jeni Busarova: Той в извънработно време,нещо като хоби???? Ангел Грънчаров: Духовните лица по идея принадлежат на един друг свят: духовния. Щом се занимават с политика, щом политиканстват, това показва, че не са никакви духовни лица, а са фалшификат, ментета… Jeni Busarova: Просто хора като всички нас, направили своя избор, добър или лош??? Spasimir Ignatov: Щом Амбарев е на страната на Доброто, няма лошо. Нали политиката е най-важна от всичко? Luben Bojilov: Ангеле, когато много от Вас не знаехте накъде да вървите отец Амбарев, Христофор Събев и други духовници заедно с нас водехме непосилна битка с комунистите. Тези хора от 90-те години насам запазиха антикомунистическата си
18 позиция и не приеха съглашателството с тях. Та защо сега да не бъдем сред честно протестиращите за сваляне на политическия ренегат Орешарски и компания. Това, че не споделяме твойте оценки за Костов не ни прави по малко демократи имащи право да бъдем сред протестиращите!!! Димитър Болярски: Грънчаров, защо не си написа коментара там където намери този пост? Друг път бъди така добър, когато споделяш нещо мое да не премахваш отметката “чрез”. Явно не знаеш, че Facebook информира за това кой е споделил поста ти. Димитър Амбарев: Господин Грънчаров, плеада достойни български духовници отстояваха позициите на поробеният си народ, за да да оцелее и възкръсне от пепелта. Мнозина от тях бяха председатели на тайни революционни комитети и пр, и пр. Незная как сте чели българската история, но много неща Ви бягат. Прочетете я малко по-внимателно. В качеството Ви на голям познавач на родната ни история ли, или изобщо на историята сте така категоричен, когато определяте с какво трябва или не трябва да се занимават поповете. Моите политически амбиции никога не са се простирали по далеч от общественото благо и по тази причина съм плащал тежка дан. Вие, кой сте и защо натрапвате Вашите амбиции и виждания? От поста на Любен Божилов виждам, че сте от хората на Костов, който събра бая ченгета с раса за да “реформира” Църквата, но доколко реформира себе си и семейството си е негов личен въпрос, който не остана, обаче, без значение за цялата опозиция, а и за държава ни. Вас няма да Ви коментирам, моля само за малко скромност. В борбата срещу комунистическия режим, мое смирение, има дела и оставя незначителна следа, а Вие уважаеми сте НИКОЙ. В заключение приемете факта, че съм достатъчно възрастен, за да мога сам да контролирам действията си и да зная, кое е моя работа и кое не е – главата ми е здрава, нямам шумове и бръмчене. Ангел Грънчаров: Г-н Амбарев, не можете да ме наречете “никой”, щото и аз като Вас съм Божие чедо, а това съвсем не Ви дава основание да ме наречете “никой”; някой съм и аз; а пък грандоманията, впрочем, е съвсем неподходяща за духовни лица… прочее, повтарям гледището си: духовникът служи на един друг свят, политиканстването обслужва тукашния материален свят; знам, че вие, “духовниците” от максимовия синод, служите само на този, на материалния свят, ето, и политиканстването ви доказва за сетен път това; имайте тогава добрината да не се наричате повече духовници, щото така мамите хората…
Димитър Болярски: Грънчаров, прекрачи границата. Тръгна срещу Църквата. Има праг на търпимост на простотията. Явно упорито искаш да ни убедиш, че си елементарно малко човече. Съветско. Ангел Грънчаров: Аз отдавна съм срещу бездуховниците в нашата църква, г-н Болярски. (Апропо, г-н Амбарев не е “нашата църква”, сфащате ли поне това?) И срещу бездуховността изобщо съм, сиреч, срещу простащината, срещу арогантността, срещу арогантната простащина – независимо кой им е носителят. Вие мен не ме познавате явно. Ний, интелигентните и духовни хора лесно не можем да бъдем убедени, че трябва да търпим многоликата наглост. А Вие лично много сърдечно някак си реагирахте, може би лично се почувствахте уязвен? Съветвам си да си мерите езика когато разговаряте с мен… Krasimira Vladimirova Uzunova: Свещениците са хора, като нас. Те не са от друг свят! Живеят с нашето ежедневие, радват се или се мъчат, но като нас… “Не съдете, за да не бъдете съдени!”. Димитър Амбарев: На неграмотни “философи” нямах намерение да отговарям, но понеже “писателят и философът” ме предизвика, а той твърди, че е “Божие чадо” ще му отговоря – въшката и свинята, тоже са Божии творения. Коментара е излишен! Krasimira Vladimirova Uzunova: Отче Димитре, смирението е това, което разграничава хората, които вярват в Христа от останалите. “Там, където любов няма, нищо не ме ползва!”, простете. Димитър Амбарев: Моля проследете диалога, освен това в тази група присъствам не в качеството ми на духовник, но дори и така да е, фриволните изявления на господина не кореспондират с лицемерната му доброжелателност и просташка дидактика. Деситилетия водя активна антикомунистическа дейност, плащал съм жестока дан, за да позволя някой да ме определя като одиозна фигура и да задава тъпия и нагъл въпрос какви са били амбициите ми. Не натрапвам никому себе си и изразявам политическото си верую, което в никакъв случай не съм получил в ДСНМ, освен това позовах се на историческото ни минало, бях внимателен – отзвука беше, че съм ченге, защото този съдник осъжда покойния патриарх и Св. Синод. Ангел Грънчаров: Въшката и свинята, чини ми се, безусловно стоят в нравствено отношение значително по-високо от някои, които се представят, моля Ви се, за попове, за “свещеници” и дори за “духовници”. Бог заради въшката и заради свинята няма, предполагам, да се черви толкова заради
творението си, колкото ще се черви когато стане дума за случая на такива арогантни “духовници”. Но те, изглежда, са не толкова Божие творение, а по-скоро сатанинско, затуй и нямат срам да се държат по този начин… Димитър Амбарев: Чувствам, че не сте добре драгий, пийте си редовно хапчетата. Krasimira Vladimirova Uzunova: Разговора стана много грозен! Злобата, гордоста, липсата на уважение на никого не прощават. Дори и да си най-големия философ и писател те обезценяват като човек. А свещеника каквито и заслуги да има не бива да всява вражда и разправии. Не се дръжте като орел, рак и щука!!! С перчене и празнословие виждате докъде я докарахме. Бог да ни е на помощ! Димитър Амбарев: Имате право Красимира. С една година сте по-малка от дъщеря ми, която е в Мадрид със съпруга си от 1990 гд. За Вше сведение, когато този юнак е следвал в СССР, мое смирение съхнех, зиме или лете, върху карцерите на Пловдивския и Ст.Загорския затвори. Да е жив и здрав “новия син” антикомунист. Е, ако иска да ми прости Господ, ама такива най ги мразя. Това е чувство, което трудно се преодолява, а при мене е невъзможно. Проверете профила му, от там имам информацията. Ангел Грънчаров: Г-н Амбарев не пропуска възможността по най-банален комунистически маниер да извади “подобаващ компромат” срещу моя милост и да оплюе личността ми; това, че е уж духовно лице не му пречи да се държи по толкова дискредитиращ го нравствено начин. Както и да е. Тупкането по гърдите с думите “… когато аз съхнех, зиме или лете, върху карцерите на Пловдивския и Ст.Загорския затвори” и прочие също влиза в рязък дисонанс с повелите на християнската добродетел “смиреност”, която явно съвсем не му е присъща, нищо че се зове не просто “християнин”, но и, предполагам, е “християнски пастир”… Димитър Амбарев: Интелектуалният елит на България, както на времето така и днес с преповдигнат тон и фалшив патос пишат за неща, които нито познават, нито са преживяли и в които никога не са вярвали. Нещо повече, наглоста им стига до там, че плюят ръката която ги е хранила. Яростния русофоб изведнаж се оказва възпитаник на Ленинградския университет. Аз лично няма да попитам, по какви причини и защо – не ме интересува. Но зная, че за да си студент в СССР, е необходима стабилна протекция и ровене в миналото на семейството ти до девето коляно. И задавам си въпроса, защо 23 години след псевдо-демократичния
19 преврат на 10.11.1989 гд тези неблагодарни синове плюят така яростно срещу политическата доктрина и ценностите на бащите си? Какво ли ги кара да правят това? Място под слънцето при някаква нова конюнктура ли търсят? Отговорът е лесен, много от тях трябва да са капиталисти, десни, от потомствените антикомунисти са по големи такива, те борци когато е трябвало не са били, но и ти без тяхното благоволение няма да бъдеш. Твой е грехът, че си бит и нескромно е да го заявиш, защото виждаш ли вината ти е, че си се родил без да ги питаш. Това е моралът на тези които ще приспиват онези, на които са приготвили самарите за нова езда при нови условия, но от новата позиция на “автентични десни” до днес “некомунисти”, а от днес нататък антикомунисти. Krasimira Vladimirova Uzunova: Не знам какво да ви кажа. Ситуацията ме смущава – единият е човек философ, а другият духовник… и двамата високообразовани и интелигентни хора… Знам, че всички сме различни, всеки със своя жизнен път – със своя кръст! Нека не изпъкват различията ни, нека да се обединим около идеята да живеем добре, да свалим този омразен античовешки и анти-Божии режим, който пак се завръща. Нека ние вашите деца се завърнем от чужбина, да си раждаме децата в България, нека не се мразим, да не се разделяме…. българи и християни сме! България има нужда от всяко едно нейно дете.
щял да дойдете в Пловдив и, цитирам, “да ме смачкате като гнида”? Не съм бил знаел с кого си имам работа, тия думи също чух в слушалката. Апропо, това Ваш телефон ли е? Предварително се извинявам, ако съм се заблудил нещо, щото и аз още не мога да асимилирам, че подобни думи може да ги изрече един духовник. Един православен духовник и християнин. Но имам чувството, че гласът в слушалката беше Вашият. Скоро заплахи за живота си не бях получавал. Мисля, че си давате сметка, че такива думи са наказуеми, че човек не може да заплашва безнаказано друг човек с отнемане на живота и пр. Мой дълг като ангажиран гражданин обаче е да уведомя полицейските органи за телефонния тероризъм и за заплахата за живота ми, която някой самозабравил се “раздавач на справедливост” си позволи. Имам предвид собственика на този телефон… БЛАГОДАТНИЯТ ПЪТ НА БЪЛГАРИЯ Е ДА ВЪРВИ С ЕВРОПА И АМЕРИКА, А НЕ С РУСКАТА ИМПЕРСКА ЕВРОАЗИАТЩИНА 11 септември 2013, сряда
Ангел Грънчаров: Г-жо Узунова, благодаря Ви за коментара, позволявам си, с оглед полесно да се чете, да го преведа на кирилица: Ангел Грънчаров: Моята първоначална теза беше: не подобава свещеник или духовник да се занимава с политика и да има политически амбиции – щото тогава изневерява на духовната си мисия. Мисля, че тезата ми беше бляскаво потвърдена от самия опонент, който, кой знае защо, се почувства засегнат от нея – и се нахвърли да оплюва личността ми, щом съм бил учил в Петербург по времето на комунизма, значи явно съм бил много долен човек и прочие. Това вече е съвсем непристойно поведение, особено когато си го позволява едно духовно лице. Даже щом съм бил учил в Петербург, съм бил нямал може би “моралното право” да бъда антикомунист – ето една странна логика, която звучи твърде гротескно в устата на един духовник. Както и да е, всеки сам поема риска да се изложи, избирайки едно или друго поведение. Има Кой да ни съди, г-н Амбарев, не аз или пък Вие сте упълномощени да раздавате присъди и прочие. Апропо, само да Ви попитам: вчера в късната вечер Вие ли ми се обадихте по ето този телефон 0875151099 и си позволихте да ме заплашвате, а именно, че сте
Пак получих писмо от моя американски събеседник (българин, живеещ в САЩ), което, по моя преценка, заслужава да бъде публикувано в блога, понеже този човек (с когото, прочее, много пъти съм се счепквал) ми задава този път въпрос, който е твърде важен и труден, ала от който не мога да избягам; той ми предлага да отговоря, ако се налага, само нему, но аз нямам особени тайни в туй отношение и държа да отговоря публично, понеже и на много други хора в главите може да се въртят подобни въпроси към мен. Та ето какво ми пише този човек, ето какво ме пита – и ето как аз му отговорих: След като ти писах (виж Тоя наш овчи народ си харесваше и още си харесва комунизма..., бел. моя, А.Г.) ми мина следната мисъл: aбе, Aнгел Грънчаров, ти хубаво си против руснаците, аз те разбирам, но я ми отговори – как ще живееш щастливо и в разбирателство с хора, които са предимно русофили?! Не четеш ли форуми около войната в Сирия да видиш каква подкрепа има в BG, че чак жал ми стана за горкото NATO!!
Куп българи заявяват злобно колко са лоши "хамериканците" и какво разорение ги чакало USA като им рухне икономиката (??) и че Щатите ограбвали всички по света (??) и правели войни заради печалба (??) и още куп такива дивотии от които да плачеш ли, да се смeeш ли... Все едно че Щатите крадат петрола, а не си го купуват прескъпо от шейховете... Аз пък си пълня колата с руски безплатен бензин, който другаря Путин ми праща с DHL... Aз от тоя русофилски BG народ с малко акъл в главите и големи претенции се отървах, но какво ще правиш ти там с твойта кауза?? И ти съчувствам истински, щото през бай Tошовото аз един съмишленик не намерих в BG – всички или зли лъжцикомуноиди, или равнодушни толупи kaт Нане Стоичко... A виж BG пpесата колко топло и ласкаво пише за руснаците заселили се по Черноморието – ти знаеш ли страна на свeта която така да ги обича и иска?? Може би Чехия или Полша? Или Афганистан и Bиетнам? E и любимия ти цар кво вика. Цар Борис Трети каза в януарския брой на сп. „Тайм“ през 1941 г. c дълбока убеденост: „Моят народ е настроен русофилски, министрите ми са англофили, генералите са германофили, жена ми е италианка и само аз съм българофил.“ ------Tова беше личен въпрос към тебе, a иначе на твойте читатели предполагам ще е интересно как ти се виждаш с твойте рейгъновo-тaчърови възгледи в русофилското море BG, доминирано от Сатанаишев & Co.?? P.S. Твое Bеличество може да отговори и само на мен, ако не е за блог – просто съм любопитен, please understand! C тези проблеми живях (по-точно мъчих се) 20 години в BG... A. Моят отговор на въпроса, именно този на този въпрос: aбе, Aнгел Грънчаров, ти хубаво си против руснаците, аз те разбирам, но я ми отговори – как ще живееш щастливо и в разбирателство с хора, които са предимно русофили?! Отговарям ти на твоя добре формулиран въпрос ето как: първо, аз не съм против руснаците, а против руския империализъм, има голяма разлика. С руснаци много се разбирам, е, и сред тях, както и сред българите, има такива, с които никога няма да се разбера. Но с една Валерия Новодворская, примерно, много се разбирам. В Русия, за тяхна чест, има много Валерии Новодворски, и у нас има такива, ала са по-малко. Е, така живея в русофилското море: разбирам се с малцината, които също като мен добре разбират колко пагубен за България е руският империализъм, а с
20 огромното русофилско море от балъци, дето са овладени от коленопреклонно възхищение пред "Матушката Русия", признавам си, никога няма да се разбера. Ти чете ли как, например, уж "свободомислещата" комунистка Нешка Робева без капчица смущение, че "нашата Майка" била Русия, не България (и също не и Америка, разбира се)! Това били думи на леля Ванга, които тя предава на народа, с оглед да го доубеди още повече да прегъне колене пред руския империализъм. Как да се разбера с такива като другарката Нешка Робева? Предпочитам да умра. От друга страна даже такива "антикомунисти" като Александър Йорданов и напоследък дори "Отец Димитър Амбарев" (виж тая сплетня с него във Фейсбук) открито с пяна на устата крещят, че моя милост нямала била "моралното право" да бъде антикомунист и дори... "русофоб", щото, видите ли, щом съм бил учил философия в руски университет, то требвало, панимаете ли, докато съм жив да стоя на колене пред руснаците и да ги обичам беззаветно – както ги обича другарката ти Робева. Та значи общо взето "и едните, и другите" мен не ме признават и не пропускат случай да ме похулят, да, наистина не ми е леко; а как ще живея по-нататък? Какво, ти предлагаш да се махна като теб, да избягам, та да оставим България на милостта на русофилите, така ли трябва да направя? Прочее, тия т.н. "русофили", казах, са по-скоро приятели на руския империализъм, сиреч, са по-скоро антибългари, отколкото са "русофили". Повечето от тях, в наше време, са най-вече комуноиди, те обичат не толкова Русия, а "славния СССР", т.е. те са комунистически динозаври или са с изцяло увредени от комунизъм глави. Както и да е. С тия аз не мога да живея, т.е., предполага се, в един момент нищо чудно да ме смачкат, да ме ликвидират, щото наистина са страшно много, а противоречията помежду ни са непреодолими. Те са и силните, виждаш, аз подкрепа почти отникъде не получавам, тъй че, най-вероятно, ще си отида мърцина, както и много други български патриоти са си отишли, както, да речем, си е отишъл един Стефан Стамболов, дето са го съсекли, щото и той, горкият, много е пречел на русофилското море да залива и да дави Родината ни. Та изобщо не ми е лесно съществуването и съдбата, но какво обаче да правя, щом като мерзавец не мога да стана, щом като за едната истина съм готов да положа и главата си пред нейния олтар?! Пустата философия на това ме е научила, да, аз мерзавец не мога да стана, а знаеш ли докъде, най-вероятно, щях да стигна, ако бях могъл да стана мерзавец?! Както правят обикновено другите, нагаждачите. Трудно би могъл да си представиш колко високо можех да стигна ако можех да бъда мерза-
вец, ала ето, доникъде не стигнах, щото, повтарям и потретвам, аз мерзавец не мога да бъда. Аз съм открит западнофил, щото смятам, че българолюбието – както Цар Борис Трети аз не разделям "българофилията" от исконната европейска принадлежност на България – е неразделно от ония универсални човешки принципи и ценности, на които люлка е евро-американската цивилизация на свободата. Ние като народ никога няма да прокопсаме ако продължаваме да вървим с "ординската Русия" (така Новодворская определя същината на рускоазиатския империализъм"); ако продължаваме да вървим по пътищата на унижението на човеците, наистина доникъде няма да стигнем; а това "ординско начало" (иде от орда) не признава личността, нито пък свободата й, сиреч, то е пряка противоположност на духа на космополитната западна – евро-американска – цивилизация на свободата. Е, аз съм патриот-космополит, понеже знам, че ние като народ ще почнем да просперираме и ще излезем от униженията, от бедността и от гаврите едва когато се откъснем от орбитата на ординската Русия (заради чиито норми и ние, и руснаците, в мнозинството си сме не народ, а сме станали стадо от роби, стадо от овце в уж човешки вид!) и всецяло се отдадем на ония жизнеутвърждаващи универсални принципи и ценности на западната цивилизация, които именно са я довели до нейното днешно цветущо състояние. Този е благодатният път на България - от това свое убеждение аз няма да се откажа никога. На никаква цена. Дори и с цената на живота си. Който, прочее, почти загубих вече, воювайки почти всекидневно с комуноидите около себе си... вярвам, си чел за моите "малки войни" с тия комуноиди, вярвам, се сещаш за какво намеквам. Това е положението. Не е живот тука за такива като мен, прав си, едва ли ще оцелея дълго. Но пък в унижения няма да допусна да живея. За едното си достойнство съм готов да загубя и живота си. Защото какъв е смисъла уж да живееш, а пък да не си човек. Моята дефиниция за човека се свежда до три ключови думи: личност, достойнство и свобода; тия неща, вярвам, си ги разбрал вече, щото се познаваме отдавна... Още много мога да философствам по зададената от теб тема, но какъв е смисълът като вече казах главното? Да спра дотук, че дълги писма кой ли ги изобщо чете - да ги чете, та да се преумори от мислене откъде-накъде?! Да, и още нещо е важно, изпуснах го за малко: нашият народ в мнозинството си страда щото мрази да мисли, ето този е главният ни порок като народ. На повечето от българите просто не им се удава да мислят и затова са и американофоби, и русофили, и почитатели на комунизма, и какви ли не други шарени птици.
Като не мислят, са стигнали дотам да мразят истината и да обичат лъжата. Ето този е главният ни недъг. Аз като философ неуморно работя за поправянето му. Примерно, като издавам вече пета година списание ИДЕИ (което ти не пожела да подкрепиш финансово), като се трепя да образовам младите в личностно, духовно и гражданско отношение и прочие. Много работа върша, до гуша съм затънал в работа и в разните му там инициативи. Благодарност отникъде не получавам, но аз и не я чакам. Защото добре зная как на такива като мен гледа "обществото" и "нацията": възприемат ни като врагове. Не че такива като мен, доколкото изобщо ни има, не сме врагове на много неща: врагове сме на всичко, що ни души и не ни позволява да потръгнем уверено напред към едно по-достойно бъдеще. Тъжно е, че е така, но за сметка на това е истина. Истината най-вече трябва да почитаме, не лъжата. И не илюзиите си, сладките си заблуди. Те са на смърт подобни... Поздрави: Ангел Грънчаров ПРОТЕСТЪТ ПРОДЪЛЖАВА, ДЕРЗАЙТЕ, СТОИЦИ, БЪДЕТЕ ТВЪРДИ, ЮНАЦИ!
21 Снимки: Константин Павлов-Комитата ЗА ДРУГАРКАТА НЕШКА РОБЕВА “НАШАТА МАЙКА” БИЛА РУСИЯ, А НЕ БЪЛГАРИЯ… септември 11, 2013
стигали до такова падение – да се откажат от рождената си майка. Позор! ДАЛИ УЧЕНИЦИТЕ ОТ ПГЕЕ-ПЛОВДИВ ЩЕ ЗАПОЧНАТ УЧЕБНАТА ГОДИНА С ПРОТЕСТ СРЕЩУ УВОЛНЕНИЕТО НА ТЕХНИ УЧИТЕЛИ? 10 септември 2013, вторник
Нешка Робева направи още един чудесен гаф, ето, четете сами: Нешка Робева: Русия е нашата майка, не Америка. Баба Ванга, Бог да я прости, била казала, че Русия била “нашата майка”, а не Америка, също, предполагам, и не България; също така баба Ванга била споменала, че Албания нямало да я има и че от Париж също така нямало да остане камък върху камък. Другарката Робева явно е взела да се унася в някакъв крайно странен, направо безумен комунистически мистицизъм; в тази връзка ми се ще да отбележа, че изцяло споделям реакцията по този случай на Огнян Минчев: Нова безобразна злоупотреба с името на покойната Ванга. Нашата майка е България. Време е продажниците, които почитат чужди майки и служат на чужди отечества да си го кажат открито. Омерзително е, че тези думи идват от Нешка Робева – бивш национален треньор на българския национален отбор по художествена гимнастика. В продължение на две десетилетия тази жена бе подложена на брутална психологическа репресия от спортните и партийни величия от столицата на нейната “майка” – Москва, за да бъдат изтласкани българските гимнастички от първите места на международните състезания. Златните медали трябваше да бъдат запазени за представителките на великодържавната арогоантност – малка България нямаше право да претендира за тях. Колко на брой са тези “българи”, които подобно на Нешка Робева смятат Русия за своята майка – своята родина? Може ли един човек, един народ, една нация непрекъснато да живее под заплахата от нож в гърба, под заплахата от предателство в собствените си редици? Докога? И какво общо има тук Америка? Кой някога е твърдял, че Америка е негова “майка”? Дори българските емигранти, за които Америка е втора родина, никога не са
От "добре информирани източници" (нали така казват по медиите, по традиционните, по конвенционалните медии де, щото блогът също е медия, но е помодерна, по-нова, по-различна, един вид персонална медия и прочие е блогът!), та от доста и то наистина твърде информирани "фактори" научих, че в състава на училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив най-живо се обсъждал въпроса да има или да няма ученически протест на 16 септември, когато се открива учебната година – по повод на уволнението от страна на директорката Ст. Анастасова на неколцина учители, сред които и г-н Калин Христов. Изразявам се така предпазливо щото атмосферата на страх, която владее средите на т.н. училищна общност, е на високо ниво, което, както и да го погледне човек, не говори добре за стила на ръководство на това училище. Подочух оттук-оттам, че самата директорка била в паника и правела каквото е по силите й да предотврати протеста, примерно интензивно разговаряла с учители и ученици и ги натискала да разубедят учениците да не участват в "подобно мероприятие" срещу властта и прочие – каквото в такъв случай именно се прави от страна на директорите. Чух също така, че на откриването щяло да има делегация от Италия (!), а и г-н Кметът (на Пловдив) щял лично да присъства, което обяснява старанията на директорката протестът да бъде париран колкото се може по-сигурно и по-надеждно. Предприети са съответните демаршове и в интернет; ето един такъв опит учениците да бъдат разубедени да участват в протест против уволнение на любими техни учители; написал го е, както изглежда, един все още незавършил гимназията ученик (запазих на места по-оригиналния правопис и пунктуация, т.е. не съм редактирал или пипнал текста по някакъв друг начин):
Добър вечер хора, следя от близо, но и отскоро какво се случва с училището и искам да напиша няколко реда относно моята гледна точка. Говорих с г-жа Анастасова и чух нейната страна, все още не съм говорил с г-н Христов, за да мога да анализирам нещата и да си сформирам лично мнение и позиция, но от това което до момента ми е ясно, мога да кажа, че доста от вас, в тази група са вече завършили тетаджии и не ви интересува особено какво ще се случи с училището след протеста (ако има такъв). Моята гледна точка обаче е, че един такъв протест би уронил от части авторитета на училището. Ако се замислите, колко от настоящите ученици бихме участвали в протеста? - Един, двама, десет? Защо ли? - Според мен трябва да си запознат и с двете страни, за да може да се вземе конкретна страна или да се въздръжим от взимане на такава. Може да звуча супер банално, но мисля, че поне от части съм прав. Сигурен съм, че най-много 10% от хората в тази група сме говорили поне с единия учител, ами другите? - След падаря всички овце. Ще опитам до 16-ти септември да говоря и с г-н Христов, естествено ако не го притеснявам и чак тогава бих исказал ЛИЧНО мнение по въпроса кой е прав и кой е крив (пак казвам според мен). Чувал съм, че г-н Христов е невероятен учител, но лично не мога да потвърдя. Да, от малкото разговори с него, без значение за какво съм си изградил неговия образ на доста приятен и точен човек, но пак казвам, не ми е преподавал и не мога да кажа мнение за преподаване. Та мисълта ми беше, че да, може директорката да не е права, може да е права, естествено буди се съмнение у мен, защо г-н Христов, след като не може да работи по КТТ уж (не знам как се води точно), все пак работи и г-жа Анастасова чак сега решава, че нещо трябва да направи, да изпитвам съмнение у нея, но пак казвам, не искам да заема страна и та (пак се отклоних от мисълта ми) въпроса е дали трябва да има "протест" при положение, че единствените хора които ще понесат някакви последствия (ако има такива естествено) сме ние – текущите ученици. Лично подкрепям протестите в нормалната им форма, когато човек е запознат напълно с обстоятелствата, но в случая, че само може би 10% от протестиращите (бивши ученици най-вероятно) ще знаят за какво ще протестират, а останалите ще викат и крещят щото някой им е казал своята гледна точка, това вече обезсмисля протеста. Вълнувам се от темата, а текстовият начин за изразяване на мнение и емоция е по-труден отколкото говоримия, предлагам, ако всички имаме желание да научим нещо по-въпроса, което да помогне на нас да си изградим мнение или страна, може да направим някакъв общ разговор в Google+, където ще можем наживо да обсъдим какво
22 се случва, а евентуално и ако някой учител иска да изкаже нещо по въпроса, ще може по-лесно да го направи. (Това е само предложение де, не ме плюйте че рекламирам Google :D). Та така, аз лично няма да взема позиция докато не се запозная с двете гледни точки, не знам за вас. Поздрави! Написа: Angel Genkov КРАТЪК КОМЕНТАР НА ГОРНОТО, който поставих и на съответното място във Фейсбук: И аз искам нещо да кажа, което е принципно. Понеже се занимавам с психология, та затова. Страхът не е добър съветник; понеже когато човек се остави на него, проявява несъмнено малодушие; след страха обикновено идва срамът... една доста неприятна емоция. Толкоз. Който разбрал, разбрал... ТОЯ НАШ ОВЧИ НАРОД СИ ХАРЕСВАШЕ И ОЩЕ СИ ХАРЕСВА КОМУНИЗМА… септември 10, 2013
Моя кратък коментар, публикуван на 09 септември 2013, понеделник – виж Кагебистко-ченгесарската лъжлива версия за историческата трагедия на България, започнала на 9.IX.1944 г. – предизвика интересен “контракоментар” от една странна анонимна особа, която ми пише имейли всеки ден, която твърди, че уж живеела в Америка, но по повечето въпроси споделя изцяло версиите на… КГБ за всичко, при това богоговее пред “широката руска душа”, сиреч, е русофилски български идиот.; ето какво ми е писал този път, започва с цитат от моя коментар и после ме “опровергава”; нищо няма да му отвръщам, щото той самият прекрасно и превъзходно сам себе си опровергава: Значи окупацията е извършена от СССР, но за нея пълната отговорност била носела… Англия – аз по-голямо увъртане не бях срещал доскоро; пълна ченгесарска гнус! Пияните сталинови комунистически орди нахлуват у нас и посичат българската свобода и независимост за пет десетилетия (само за пет ли? а не са ли повече, включително и до този момент съдбата ни се решава в Кремъл?), но за
това били виновни, представяте ли си, западните съюзници! >>> ТУК ОБУЧАВАМ Aнгел Грънчаров В ГОЛЯМАТА ПОЛИТИКА: Естествено, че западните съюзници са “виновни” – ама забравяш, че те не са ви никакви съюзници, а 1944 BG е съюзник на нацистка Германия и после шментикапелите с т.нар. Отечествена война само дразнят Англия и Америка, както и страни като Югославия които дадоха милиони жертви срещу нацизма, а BG – само вицове в кръчмите… Англия и Щатите наистина дадоха 1944 BG на CCCP, аз дори помня че през комунизма и на англичани, и на американци не им пукаше за BG и гледаха на нея като на ферма с просъветски малоумници… Но подкрепяха постоянно Чехия и католическа Полша. И какво направиха Англия и САЩ за да предотвратят влизането на съветските войски в BG? Това което Чърчил направи, ха-ха… Това направиха… Не влязоха във война с CCCP заради BG нали?… Пусто желание на тая примадона BG все да се слага в центъра на световни събития, дето никой не я бръсне за слива… Ама АИГ, кое те смущава в тази фактология, аз не мога да разбера?! За теб думата ченге има магическо значение и всеки път я пускаш в употреба като нещо не ти хареса… Ти ако си малко по-умен ще гледаш какво е казано и дали е вярно, а не коя личност го е казала и ориз ли яде или пелмени. Сталин че е диктатор и куче, е ясно, но зад него е военна машина и огромна държава, на такива държави им викат Великите сили, а конференцията в Ялта не е среща с баба ти, нали?… Айде да пораснеш малко и ти. Запада не е светец и си гледа интересите и то добре. Всеки знае за Чърчил и следвоенното разпределение на Европа, това не е ново, та да подскачаш – все едно че го чуваш за пръв път ли?? То не е поразлично от Освобождението на BG 1878 когато абсолютно по същия начин Англия се съгласява на руската военна инициатива, но руснаците не завладяват Цариград, нали, защото това не им е позволено. Така че и 1878, и 1944 са едни и същи за BG – тази играчка в ръцете на великите държави и любимka на руския империализъм… Ха насам, ха натам я подмятат и това е една от причините защо българите нямат национално самочувствие и са черногледи – защото знаят какво им се случва всеки път и как ги подрежда тая мащеха Историята… Америка много слабо се интересува от BG, за нея са важни Англия, Япония, Франция, Турция и т.н. За какво й е на Америка фукливото мъниче BG, ако смея да те попитам?…
И отиди в която искаш английска страна за да видиш че отношението към BG не е така розово както ти си мислиш и че Bтората (и Първата) световна война се помни и че BG никак няма ореол на светец, както си го приписвате в безкрайните си вайкания как все сте жертва на някого, а то най-вече на себе си… Защото CCCP беше чума, но в BG въобще и нямаше дисиденти, тоя овчи народ харесваше комунизма, виж и сега внушителния размер и влияние на компартията (БСП)… Горяните не са дисиденти, а съпротивително движение носещо възпитание отпреди 1944, за дисиденти можеш да говориш след 1960, ама такива няма. Е тука вече са твоите ченгета – олигофрени като Едвин Сугарев, хулигана Георги Марков дето се качи чак до Конституционен съд, Гоцета, Кеворковци и въобще цялата неизброима пасмина, ти ги знаеш по-добре от мен… Не можеш да си затваряш очите пред фактите, философe тясно регионален. Написа: Aнонимен “американец” от български произход, дето ми дава акъл (безплатно) всеки ден, но когато му поисках пари за списание ИДЕИ скокна като ужилен и каза, че по-добре да умре, отколкото да даде от паричките си, и то за “такова списание”… абе имаме си в случая работа с типичен нашенски дървен “философ”, спор в това няма… ДИМИТРИЧ СЪВСЕМ ИЗКУКУРИГА, ЗАБРАВИ ДА ЛЪЖЕ И ПОКАЗА В НЕПРИКРИТ ВИД ТРЕПЕТИТЕ НА СВОЕТО КЪРВАВО КОМУНИСТИЧЕСКО СЪРЦЕ
Из: Сергей Станишев: Нуждаем се от заряда на светлата дата 9-ти септември 1944 г. „Нуждаем от заряда на 9 септември 1944 г., от вярата, че дори задачи, които изглеждат трудни и непостижими, са постижими”. С тези думи лидерът на БСП Сергей Станишев коментира предстоящите предизвикателства пред кабинета „Орешарски”, който управлява с мандата и подкрепата на социалистическата партия. Станишев направи изявлението пред съпартийци и симпатизанти на наследницата на комунисти-
23 ческата партия по време на честването на 9-ти септември днес в зала 3 на НДК, организирано от градската и областната организация на БСП. То мина под наслов „9-ти септември 1944 г. – 69 години от победата над хитлеро-фашизма”. „Оцелели сме и сме се развивали (партията б.а.), защото сме работили за общественото благо и защото сме се адаптирали към новото време, и сме намирали верния път към сърцата на повечето от българите. Вярвам, че ще успеем и този път да намерим пътя към съгласие в българското общество по основните приоритети без да се отказваме от нашите леви социални ангажименти, това е което ни предстои”, обясни лидерът на левицата. Той определи 9-ти септември 1944 г. като „една от най-ярките и забележителни дати на съвременната ни история”. „За нас, българските социалисти 9-ти септември остава една светла дата, символ на идеали, които са непреходни”, допълни Станишев. И ПРОТЕСТИРАЩИТЕ ДОСТОЙНО ОТБЕЛЯЗАХА СЛАВНАТА 69 ГОДИШНИНА ОТ КОМУНИСТИЧЕСКАТА ОКУПАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ 9 септември 2013 г.
Още снимки: ТУК. ЗА ЖИВОТА – И МЪРТВИЛОТО – В УЧИЛИЩНИТЕ ОБЩНОСТИ 10 септември 2013, вторник Живеем в крайно объркано, шантаво, болно време. Време, в което, въпреки всичко, зреят и се извършват, но в найтрудна и мъчителна форма ония промени, които животът изисква от нас. Огромната част от хората си страдат заради своите неверни, анахронични представи за нещата; тия именно хора са главната спирачка пред промените, те са инертната консервативна сила, която ни дърпа назад. Тия от нас пък, които сме отдадени на духа на новото и на свободата, първо, не сме чак толкова много, на второ място, сме с твърде разпокъсани сили, не се подкрепяме, а често точно зара-
24 ди това се отчайваме, понеже блъскането на глави в стени точно до това води. Но найвече работите не вървят понеже предпочитаме, удобно седнали и със скръстени ръце, да си говорим за "нуждата от премени", ала нищо на дело, практически, да не правим, освен да си приказваме де, но то това "дело" е фикция за дело. А пък ония малцина, те се броят вече на пръсти, които се мъчат нещичко да направят, на тях мнозинството гледа като на луди глави - и съжалително цъка с език. Същинско чудо е някой да се отдели от мнозинството, цъкащо с език и клатещо глави - и да ги подкрепи, дори поне да им каже по една окуражителна, добра дума. Виж, плюнки и "критики" бол, фърчат като фонтан! Дървени "философи" у нас колкото щеш.
А истината, разбира се, е в действането, в делото, в правенето, не в приказките. Искам тази сутрин, предвид наближаването на началото на новата учебна година, да очертая един най-главен проблем пред човешките общности, чийто смисъл на съществуване се свежда до дейността, наречена образование (и възпитание, и личностно, духовно формиране) на младите. Става дума за живота и отношенията в училищните общности – пък и в академичните, в университетските, защо не - университетите също са училища. Животът в човешките общности подлежи на регулация – и на управление. Въпросът е кои са съвременните, отговарящите на духа на времето прийоми и техники на регулация. Ето тук става съдбовният сблъсък на коренно различните представи за "механиката", която формира тия отношения. Възможни са два коренно, дори диаметрално различни подхода, които са встъпили в люта, непримирима битка. Първият, традиционният подход у нас е този на външното регулиране "отгоре", именно в рамките на съществуващата в непокътнат вид административно-командна и директивна йерархична система, която беше присадена в България след 9.IX.1944 г., след т.н. комунистическа "революция", именно чрез привнасянето й от СССР. Другият подход, да го наречем алтернативен, се свежда до регулиране на вътрешните отношения в общността чрез принципа на свободата, сиреч, чрез саморегулация, когато участниците и дейците, водени от своите собствени
интереси и цели, съзнателно и самостоятелно творят началата, на които ще поставят живота си. Тук, следователно, имаме една вътрешна, спонтанна саморегулация и самоорганизация, при която се залага на личностния и на творческия потенциал на участниците. Хората сами устройват живота си - понеже са свободни, отговорни, търсещи истината за самите себе си същества. Тук главното е доверието към индивида да се справя сам – и да не бъде превръщан в прост изпълнител на чужда воля – както е при другата, при директивната и командна (а също с пълно основание можем да я наречем и тоталитарна и комунистическа) система, която у нас все още съществува, пък макар и в един агонизиращ, излъчващ злотворната си миризма трупен вид. У нас тия по принцип духовни общности, каквито са училищните общности, в пълно противоречие със същината си – а тя е именно фината духовна по характера си дейност, с която те се занимават! – са организирани на принципа на господството и на подчинението, един крайно овехтял и анахроничен, ретрограден принцип. Съществуващата административна йерархична система е организирана така, че висшестоящите звена господстват и командват, а пък нисшестоящите – просто изпълняват. Например в едно училище директорът има пълната власт да се разпорежда, а пък подчинените му могат само да козируват и да изпълняват. Тия казармени по съществото отношения, разбира се, на думи са уж "преформирани", имало нещо като "демократизация", но тя е само колкото да омекоти чистия и брутално действащ авторитарен принцип на своеволната власт на началството. Т.н. педагогически съвети в повечето случаи даже не са консултативни органи, те са превърнати в рупор на волята на директора; има си механизми, по които директорите ги овладяват и подчиняват на волята си. А волята на директора се свежда до една фикс-идея: да угоди на висшестоящото началство, та да оцелее. Няма и не може да има друга цел в така и така организираната система един директор, който, да речем, не си е загубил ума да прави неща, които могат да подронят хегемонията на висшестоящото началство - или да подкопаят фундаменталните принципи, на които дължи устойчивостта и непоклатимостта си самата система. Нисшите звена на системата, именно "училищният народ", а това са учителите и учениците (за родителите нека засега да не говорим), са прости изпълнители на цялата онази йерархия от началства, което от кое по-властни и... умни. Защото мнението на властника в този тип организационни системи е меродавно, тук действа принципа "Началството никога не греши!", сиреч, то е право и когато съгреши дори! От само себе си се разбира, че подчинените общо взето винаги са грешни, а най-малко грешни са ония, които най-
добре слушкат, сиреч, са най-послушни и изпълняват без да се затрудняват да мислят. Има си всичко, което е потребно за функционирането на системата на безличността (и на несвободата), каквато е в същината си тази абсурдна система: има си "доказани мисли", които всички трябва просто да възпроизвеждат (т.н. "знания"), има си учебници, има си наложени отгоре методики, началството всичко знае, а от нас се иска просто да изпълняваме. И да ръкопляскаме на неговата непресекваща неръкотворна мъдрост. Оня, който в рамките на тази система започне да роптае, да задава неудобни въпроси, сиреч, започне да мисли, мигом бива обявяван за "враг" на народното добруване - и трябва да бъде елиминиран, щото иначе, ако се остави да си роптае, самата система ще бъде застрашена от рухване. А това не може да бъде допуснато, затуй ще пожертваме частта (индивида), за да съхраним цялото (системата). Индивидът е нищо, а системата е всичко; личността е нищо, а държавата е всичко. тук имаме в стерилния си вид една система на обезличаването, което е възможно най-вредна – понеже като октопод се е разположила в сфера, в която е съвсем неуместна. Защото духовните и творческите по характера си дейности каквито са ученето, образованието, възпитанието, личностното формиране като цялост, могат да се разгръщат в своя автентичен вид само на почвата на свободата, сиреч, чрез саморегулация, чрез спонтанност, чрез импулсивно разгръщане на жизнения потенциал на личността. Всичко различно от това оковава, потиска, блокира този личностен и духовен потенциал, парализира го. Другояче казано, младите, в непринудено сътрудничество със своите наставници, именно учителите, трябва сами да изнамират найефикасните форми на взаимодействие с оглед задоволяване на своите собствени духовни и личностни нужди и потребности. Никой друг не може вместо тях да свърши това, най-малко пък някакъв вечно предвидлив и свръхумен мозъчен център, каквото в рамките на административната система е самото Министерство, т.е. вездесъщият чиновник. Доколко е анахронична и абсурдна съществуващата у нас система на образование може да се осъзнае именно като се вземе предвид това, че в нейните предели тъкмо на изнемогващия от скука министерски чиновник е дадена прерогативата да предвиди и "урегулира" всички ония предизвикателства, които единствен животът като такъв може да реши. Вместо младите и техните учители сами да решават – и да изобретят начина на това! – как по-истински да учат, това ще им го каже в готов вид многознайкото-чиновник. Той вместо тях ще решава какво е важно и какво не е важно, какво следва да се учи и какво не бива да се учи и прочие. Сега разбирате ли защо работите в т.н. административна система съвсем
25 не вървят – и защо изобщо няма някога да провървят? Затова е и безсмислено да се надяваме някога факторите "отгоре" да ги овладее някакво мистично свръхвдъхновение, благодарение на което да ни решат всичките проблеми. Ето че се оказва, че и тук вече е валидна максимата: "Делото по спасяване на давещите се е дело на ръцете на самите давещи се!". За да могат обаче училищните общности да заживеят пълноценен живот – крайно време и тази социална сфера найпосле да се демократизира, щото, както видяхме, тя си е все още изцяло тоталитарна! – то в тях следва именно животът да се отпуши – да бъдат изчистени затлачените му извори. Как може да стане това? Ще ми се в завършек да поразсъждавам именно върху този въпрос. В рамките са сегашните законови разпоредби директорът е алфата и омегата на училищния живот. Тия общности са устроени на нескриван казармен принцип. Да, обаче училището-казарма, кой знае защо, някак си наникъде не върви, а всичко в него дегенерира, подобно на разлагащ се труп. Младите не щат да бъдат натикани в прокрустовото ложе на казармата, а искат свобода. И се бунтуват всекидневно и всекичасно срещу системата. Учителите пък са поставени между чука и наковалнята, горките учители, и тяхната хич не е лесна. Те, разкрачени, не могат да вземат страна, и вместо да седят на два стола, витаят в празното пространство като фантоми. Разбира се, добрият учител има едно нещо, на което да служи, и то е: интересът на учениците. Да, ама как тогава да угоди на директора с неговите инструкции? На двама господари не може да се служи. Тежко живее оня, които се мъчи да угоди на двама найкапризни господари. Корабът на училищния живот затова се управлява обикновено по модела на орела, рака и щуката, сиреч, не помръдва наникъде. Важното е да се пази тишина, за да не би висшестоящите инстанции да надушат нещо подозрително. И да дойдат да ровят. Горките директори, и тяхната хич не е лесна! Има старателни администраторибуквоеди, които, за да си нямат никакви главоболия, изпълняват всички директиви на висшестоящите, без изобщо да им пука за това, че потърпевши са тъкмо учениците. Това, което се получава в резултат, е пародия на живот, а не живот: всичко става имитация на дейност, имам предвид найвече главната дейност за едно училище, именно ученето. Такива угодничещи на висшестоящото началство администратори са най-вредните. Те, примерно, ще направят така, че всеки творчески мислещ и иновативен учител ще бъде притиснат да се държи като бездушен чиновник, а ако не рачи да бъде пречупен, безжалостно ще бъде изгонен – понеже се е оказал враг на системата. А системата е тъкмо майка-кърмилница.
Такива администратори обикновено се обкръжават с ухажори, с подлизурковци, с такива, за които собственото благоденствие е над всичко – и които са готови без замисляне, в името на собственото добруване и векуване в рамките на системата, да принесат всякаква жертва. В подобни училищни общности се настанява зловонен дъх на трупно разложение, там няма живот, камо ли пък дух, там всичко е схоластична казуистика. Всичко е мъртвина и мъртвило. Страшно е да се живее в такива общности. В тях, ще си позволя да кажа и това, не се живее, там само се вегетира – и бавно се умира. Те стават подобни на тухларни фабрики – да използвам любимата си метафора. Смятам, че така всички ме разбраха. Има ли смисъл да се пише повече? Ще спра дотук, че времето напредна. Ще трябва да бързам за училище: днес в нашето училище имаме учителски съвет. Ще отида и аз, въпреки че съм в отпуск по болест – не мога да стоя безразличен спрямо проблемите на училищния живот. Ще започна работа след около две седмици, когато, живот и здраве да е, ми свършва болничния лист. Но трябва да съм наясно с "най-новите директиви", ето затова ще отида днес на учителски съвет. Пък и преди една година точно не отидох на един такъв учителски съвет, заради което бях жестоко наказан: с дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение". Казано ми беше, че трябвало било да ме уволнят, но понеже били милостиви, само щели да ме предупредят. За последен път. Сега пък, като отида на съвет (поучен от предишната история с наказанието), най-вероятно ще и кажат, че нямам право да присъствам на съвета, щото съм бил в болнични. Трудно може да се угоди на администрацията, а пък и аз, да си призная, не съм виртуоз в угодничеството. Даже нещо повече: не ща никому да угоднича. Мразя угодничеството. Обичам достойнството. И затова си патя де, но както и да е. Та да привършвам – и да бързам да се гмурна в училищния живот. За да се адаптирам към него след няколкомесечното откъсване. Не е лесно това. Желая ви хубав ден – и приятни изживявания в него! НА РОБИТЕ КАК ДА НЕ ИМ ЛИПСВА ПРЕЛЕСТТА НА РОБУВАНЕТО И НА УНИЖЕНИЕТО?! ЛИПСВА ИМ, РАЗБИРА СЕ! 09 септември 2013, понеделник И пак е 9 септември, и пак се веят знамена, редиците се изправят, телата се изпъват... Липсват ли ви тези манифестации? Retro Bulgaria МОЯТ КОМЕНТАР:
На робите как да не им липсва прелестта на робуването и на унижението?! ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, УБИЙЦИ!
Оня, който се възхищава на делото, извършено от убийци и касапи, нима не става нещо като съучастник в убиването?! Ето затова съм нарекъл "убийци" тия, дето така се умиляват пред датата 9.IX.1944 г. ... Източник на изображението: страница на Stefan Kraev КАГЕБИСТКО-ЧЕНГЕСАРСКАТА ЛЪЖЛИВА ВЕРСИЯ ЗА ИСТОРИЧЕСКАТА ТРАГЕДИЯ НА БЪЛГАРИЯ, ЗАПОЧНАЛА НА 9.IX.1944 Г. Погледнете ако имате време за губене публикацията Чърчил ни дава на Сталин за наказание, съдържаща интервю на ченгето от ДС акад. Георги Марков (не оня Георги Марков, убитият в Лондон, не другият Георги Марков, бивше седесарско кресливо ченге от ДС, а третият Георги Марков, дето пак като втория е ченге от ДС, но също е и "историк", подобно на Божо Димитров), публикувано в парцала на Майкъл Чьорный, именно в-к "Стандарт"; аз я погледнах тази публикация и се погнусих; ето какво ми се наложи да напиша във Фейсбук, за да не се пръсна от гняв и от погнуса заради чрезмерната му лъжливост: Тук е дадена версията за 9-ти септември, изразена от едно ченге от ДС, сиреч, кагебистко-ченгесарската версия за историческата трагедия на България: представяте ли си, Чърчил бил виновен за това, че Сталин завладял и окупирал България, а самият Сталин бил невинен като агънце и ни е окупирал, санким, само заради "доброто си сърце", та да не ни остави на "злите
26 американци"; тия ченгета са непоправими лъжци, ако ще по пет академически титли да си сложат, пак си остават най-долнопробни комунистически лъжльовци!
Значи окупацията е извършена от СССР, но за нея пълната отговорност била носела... Англия – аз по-голямо увъртане не бях срещал доскоро; пълна ченгесарска гнус! Пияните сталинови комунистически орди нахлуват у нас и посичат българската свобода и независимост за пет десетилетия (само за пет ли? а не са ли повече, включително и до този момент съдбата ни се решава в Кремъл?), но за това били виновни, представяте ли си, западните съюзници! То е все едно един крадец или убиец пред съда да заяви, че виновен за злодеянията му не е той самият, понеже има добро сърце, а е виновен... минувачът на улицата, който не го е бил възпрял от престъплението. Или била виновна човешката природа, дори самият Бог, който е дал на човека свободна воля, включваща и избора да се краде и да се убива. По-големи лъжци от комунистическите ченгета няма на света, те са олицетворение на самата лъжа. ПО-ОТКРОВЕН ИЗРАЗ НА АСПИРАЦИИТЕ НА РУСКИЯ ИМПЕРИАЛИЗЪМ СПРЯМО БЪЛГАРИЯ АЗ ЛИЧНО ДО ТОЗИ МОМЕНТ НЕ БЯХ СРЕЩАЛ
“Българската националност не представлява свой особен свят; тя може да има бъдеще само като част от по-голямо цяло, само като планета в система, където Русия е притегателен център и е източник на светлина и топлина. Българското народно чувство не може да не бъде едновременно и руско.” “Българите изцяло са задължени на Русия и затова са длъжни да се вслушват в указанията ù”, пише още Катков.
НЯКОЛКО СЪВЕТА ОТ БЪРТРАНД АРТЪР УИЛЯМ РЪСЕЛ
Открих на едно място интересен
(Отбележете добре: "прокълнато дело" е делото на Съединението на двете Българии в една държава! Бел. моя, А.Г.)
08 септември 2013, неделя
По-откровен израз на аспирациите на руския империализъм спрямо България от тия думи аз лично до този момент не бях срещал...
цитат: Когато е извършено Съединението против руската воля, Михаил Катков, изразител на позиция, близка до официалната, го нарича “филипополски разбойнически захват”. В редактирания от него в. ”Московские Ведомости” той пише, че най-добрите хора в България са преди всичко “тези, които са верни на дълга пред родината и пред Русия, пред нейния цар. Тези хора не могат да не виждат в Княза (има се предвид Княз Александър Батенберг, българският Княз, бел. моя, А.Г.) изменник на Русия, който води българите на прокълнато дело”.
ДОКОГА КОМАНДНОТО ДЪРЖАВНО ОБРАЗОВАНИЕ ЩЕ Е ПРОСТО ЕДНА... ФАБРИКА ЗА ЧОВЕШКИ ТУХЛИ?!
Доста "вреден човек" е тоя Ръсел, а, какво ще кажете, вижте какви опасни съвети дава на младите, ужас! Той може да излезе дори по-вреден от... мен самия! :-) Не знам, началството да каже... то мисли най-правилно! :-) ПОКЛОН ПРЕД БОЖИЯТА МАЙКА, МАЙКАТА НА НАШИЯ СПАСИТЕЛ Помогни ни, Света Майко, дай ни от духовната си сила, подкрепи ни...
В Русия било така: дава ти държавата (Министерството) какво трябва да правиш, учителят козирува и почва да изпълнява; производството на тухлички в стената, в каквото се е превърнало там образованието, именно тухларната на командното държавно образование, работи на пълни обороти; някои и у нас съжаляват, че нашата родна "фабрика за човешки тухли", нашата родна "тухларна" не работи с такава пълна пара; за което свидетелства например поне ето това изказване на една наша учителка: Преди години се впечатлих от руската практика (и другаде я има) за годишните тематични разпределения. Те се връчват на учителите в готов вид с всички необходими към тях материали. Естествено – държавно училище, общ план, еднакви цели, еднакъв материал. Ние имаме книги за учителя. Преписваме от тях цели, очаквани резултати, разпределения и ги ползваме. Какво толкова ще измени учителят в разпределението при фиксирани часове и теми? А и в готовите може да разменя със забележка? Написа: Zlatina Cakinska
27 НАЙ-ЧЕСТОТО ПОЛОЖЕНИЕ Е ТОВА: НИЕ САМИ УСЛОЖНЯВАМЕ ЖИВОТА СИ – ЗАРАДИ НЕВЕРНИТЕ СИ ПРЕДСТАВИ ЗА НЕГО септември 8, 2013
Отново тия дни получих поредното писмо от една загрижена за своя “особен” син майка, българка, която живее в една западно-европейска страна. Обещах да я консултирам, обещах да й помогна. Старая се, въпреки цялата си заетост, да изпълнявам обещанието си. Ето какво ми написа този път тя, а по-долу можете да прочетете и моя отговор до нея: Здравейте, г-н Грънчаров, От последното Ви писмо разбирам колко малко всъщност съм съумяла да говоря по същество, за това какъв е точно синът ми. Извинете ме за което. Това може би се дължи на обстоятелството, че съм адски объркана. Аритметиката не ми се получава – интелект плюс любознателност плюс интерес към случващото се около него, би трябвало да е равно на успех, но с всичките си качества моят син не постига да се интегрира в този объркан свят. Надявам се, че с времето ще помъдрее и ще може да канализира енергията си във вярната посока. А сега по същество – Т. ясно осъзнава, че има проблем и не е спирал да вика за помощ. Прочете писмото Ви, но аз така и не можах да разбера какви емоции предизвика то у него, но предпочита лично да разговаря с Вас. Не зная кога ще събере кураж, но зная че има желание да го направи. Български език може и да говори и да чете. Това за мен е свято! Беше малък когато напуснахме БГ и първите си стъпки в училище направи в И., но паралелно с това се занимавахме и с родния език. Прочете няколко творби на Елин Пелин, Том Сойер и български приказки. Но с писането на ръкописни букви сме доста назад. Когато пише му е по-лесно да го прави с печатни букви. Спазваме всички традиции – всеки март си правим мартенички; на Коледа печем питка с късмет; на 24 май четем стихотворения, а на 19 февруари си припомняме за Васил Левски и т.н. Но колкото повече расте, тол-
кова по-малко участва в почитането на тези празници. Колкото до приятелите не зная какво да Ви отговоря. Почти не излиза от вкъщи. Има един приятел и се виждат често. А в училище има доста приятели, но аз не ги познавам (Т. учи в съседния град). Не е идвал вкъщи с нито един от съучениците си, а и той не е ходил на гости на нито един от тях. Всъщност два дни от седмицата обядва в къщата на негов приятел, защото няма удобен автобус да се прибере. Т. е контактна и отворена личност, но трудно задържа приятели, това е другото нещо, което аз не мога да разбера. Приятелят му, който често идва вкъщи споделя, че се уморява с Т. Непрекъснато ни пита дали са истина нещата, които сина ми му е разказал. Всички знаем, че Т. има богато въображение и често украсява историите, които разказва. Нито приятелят му, нито ние го приемаме като лъжа. Напротив, вече превърнало се в традиция и знаейки, че Т. не преувеличава с лоши намерения, в тези ситуации винаги става весело. Сам разбирате обаче, че този му порок често го поставя в неловки моменти. Пишейки Ви това се досещам, че тази е може би причината да не задържа приятели около себе си. Не зная, като всяка майка и си мисля, че детето ми е най-умно, найдобро, най-всичко. Но ще е добре да се намери някой, достатъчно смел, за да ми каже, че имам нормален син, с нормални чувства, нормални качества, нормални мисли, нормални постъпки и прочее. Имам още много неща да споделя, но времето ми напредва и трябва да се приготвям за работа. Възможно най-скоро ще Ви пиша в отговор на всички въпроси, които ми задавате. С огромна благодарност и топли чувства: Р. Здравейте, Р., Едва днес намирам време да Ви отговоря на писмото, за което Ви моля да ме извините. Прочетох внимателно това, което ми пишете и се убеждавам, че синът Ви, по моето възприятие, се оформя като една твърде интересна и необичайна личност; не бива за децата си особено да желаем да бъдат “обикновени” и “нормални”, “като другите”, да, знам, че е странно да Ви пиша това, но работите трябва да се погледнат от един по-различен ъгъл, а не от този, от който гледаме на тях, така да се каже, традиционно. “Бъди като другите” е съвет, който не бива да даваме на своите деца, вярно е, че ако констатираме някакво различие от общоприетата и разпространена представа, ние се изпълваме с безпокойство, ала не бива да правим така. Всеки човек си има свой път в живота и своя особена съдба. Едва тогава, през призмата на това гледище, може да се
осъзнае, че безпокойствата относно различността на човека, който ни е близък (най-близкото, което изобщо имаме, е детето ни, са децата ни), са не съвсем основателни, понеже се дължат на рефлекса да се месим в живота им, да се опитваме да управляваме техния живот; а така, разбира се, нямаме право да правим. Много коварна и трудна е тази работа, възпитанието на собствените деца. Много грешки допускаме тук, в тази област. По-голямата част от тях едва ли някога ще ги осъзнаем. Но главното е: нека да имаме добрината да оставим децата ни да си живеят своя си живот. Понеже между нас има и една твърде съществена поколенческа разлика, да не говорим за разликата в социалната ни роля. Да си родител е голяма отговорност, но съдействието в култивирането на усета и постепенно също така и на съзнанието за свобода в душите на собствените ни деца, по моето разбиране, е главната задача и отговорност на добрия родител. (И, респективно, на добрия учител – когато става дума за възпитанието на чуждите деца.) Най-честото положение е това: ние сами усложняваме живота си – заради неверните си представи за него, с които сме си позволили да живеем. От гледна точка на този принцип аз смятам, че безпокойствата Ви около особеностите в личността и поведението на Вашия син в по-голямата си част са разбираеми, но не бива да са толкова прекомерни. Той си върви по свой път в личностното си развитие и нека да бъде оставен да го прави, та постепенно да почне да поема пълната отговорност за живота си. Колкото повече се месим даже и само чрез прекалена вътрешна загриженост (която децата ни усещат), толкова по-безпомощни правим децата си в големия свят и в истинския живот, в който скоро им предстои да се потопят, да се гмурнат. Те все пак трябва да бъдат оставени още сега да си живеят както те намират за добре. Ето защо трябва да се въздържаме да се месим, за да не стане така: искайки само и единствено добро, да причиняваме все пак предимно зло. Знам че е спорно това, което казвам, аз затова го и казвам: да Ви провокирам към дискусия. От това, което и пишете, разбирам, че синът Ви има всички податки да стане една интересна личност с добре развито съзнание за свобода (и личностност), което все пак е главното. Успява да се държи над ограниченията на непосредствените жизнени обстоятелства, един вид гледа на тях иронично, което е белег именно на освободеност на съзнанието и на душата; това е добро, то е най-доброто, щото иначе човек може да стане роб на тия обстоятелства. Има голяма степен на развитост на такива ценни душевни сили и способности като фантазия, импровизация, интуиране, чувствителност; ония млади хора, които обичат да се усамотяват по-често, с това показват,
28 че са достатъчни сами на себе си, което е признак за по-засилена степен на индивидуализация; това е добро, противното е обезпокоително, но от него не сте застрашени (от това, което разбирам от писмото Ви, си позволявам да направя и този извод). По-обезличностените или застрашените от обезличностяване индивиди имат позасилена потребност от сродяване, от общуване и от сближаване със себеподобните; по-стойностният индивид е наистина посамодостатъчен, автономен. Разбира се, аз разсъждавам предимно теоретично, въз основа на ония факти, които Вие ми посочвате, липсва ми непосредственото възприятие и преценка, но един ден, да се надяваме, ще мога да поговоря със сина Ви и с Вас, за да стане представата ми по-плътна. Трябва да се има предвид и това, че Вие лично в момента, живеейки в една чужда страна, по-трудно от сина си се адаптирате към нейната култура и начин на живот, към начина на мислене там също. Младите, за щастие, значително по-лесно се адаптират към една нова, поразлична социо-културна среда в сравнение с нас, по-възрастните; те “попиват” особеностите на средата така лесно, както много по-лесно от нас усвояват един чужд език. Та в тази връзка ми се чини, че голяма част от Вашите притеснения около сина Ви се дължат на тия културно-мирогледни различия, които се оформят помежду ви; той, един вид, е по-напреднал от Вас във вграждането си в заобикалящата ви чужда култура. Тя вече е почнала да става и негова култура, докато за Вас това не е съвсем така. На този дисонанс, на това разминаване се дължат част от притесненията Ви. Не зная на Вас лично как Ви звучи това мое съображение, но Ви препоръчвам да помислите и в тази посока. Аз, както се убеждавате, съм убеден привърженик на един по-либерален подход във възпитанието, като си давам сметка и за рисковете; но наистина не трябва да се месим прекалено в живота на децата ни, понеже това все пак си е техният живот. От това свое разбиране няма да отстъпя. Иска се да осигурим на децата си потребната автономия – за да могат да се развиват като пълноценни и свободни личности. Само по тази начин те могат да привикнат да поемат пълната отговорност за своя живот и за своята съдба. Вярно, ние ще се притесняваме, но трябва да знаем, че през призмата на възприятието на децата ни нещата изглеждат все пак съвсем иначе. Топа, повярвайте ми, действа успокоително. Просто няма как нашите деца да бъдат точно като нас, на бъдат нещо като наше копие. Опазил ни Бог от такава една прокоба! Това искам да Ви кажа най-вече този път. Ще очаквам следващото Ви писмо. Ще се радвам ако и синът Ви рече да спо-
дели с мен някоя своя мисъл по повод на писмата ми. Желая Ви всичко най-добро! С поздрави от сърце: Ангел Грънчаров ОЩЕ ЕДНА И ПРИ ТОВА ТВЪРДЕ ОСОБЕНА КОНСУЛТАЦИЯ В ЦЕНТЪРА ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS септември 8, 2013
Посетители на блога на Центъра за развитие на личността HUMANUS (основан през 1992 година) са започнали да се консултират помежду си, което за мен е много радващо. Привеждам по-долу пример за една такава консултация. Разбира се, съветите, които си дават, аз не бих ги дал – даването на готови съвети е белег за незачитане на чуждата свобода и също така е признак за собствената неосвободеност! – и непременно ще се постарая да отговоря по свой начин на писмото, но въпреки всичко е показателно, че обсъждането на проблемите на личностното развитие постепенно и у нас ще заеме подобаващото, полагащото му се място. Ето сега и въпросната консултация: Здравейте, не съм сигурна че ми трябва точно психологически съвет, но реших да Ви попитам нещо. Занимавам се със личностното си развитие от няколко години. Промених се много и станах за някои хора даже “водач”, аз предпочитам да кажа съветник, помощник. Уча философия в СУ и съм учила и в Марков колеж – ако нещо Ви говори. Отскоро съм в екзистенциална дупка и вечните въпроси отново напират в мен. Помислих си даже дали да не пробвам регресия. Това, което ме кара да Ви пиша, сега е един мой списък. Написах си какво не харесвам в себе си с идеята върху какво да работя за напред. Когато прегледах списъка от 9 неща ми направи впечатление че 6 от тях са почти еднакви, както и другите 3. Шестте са – държа да съм винаги права, налагам се, възгордявам се когато някой има нужда от мен, често намирам грешки и
кусури в другите, понякога съм агресивна, останалите 3 са: липсва ми постоянство, не обръщам достатъчно внимание на здравето и външния си вид, бездействам. Това, което си мисля, е че това е някакъв комплекс и се обръщам към Вас, ако можете да ми кажете какъв е той имайки в предвид това, което съм написала като негативни качества. Ясно ми е, че това не е достатъчно, но ще се радвам ако ми отговорите с нещо конкретно и оставите на мен да преценя дали е така. Изчетох доста неща за комплексите и намирам части от себе си в някои от тях, но не и в един или два. Ако желаете ми препоръчайте и литература за справяне със проблема, но на консултации не мога да ходя, тъй като съм финансово и времево затруднена (по майчинство съм). Много ще съм благодарна да ми дадете насока за да продължа развитието си без да губя време. Благодаря ви предварително! Стела Здравейте, Стела, като човек занимаващ се с консултации внимателно прочетох писмото Ви и смятам, че бих могла да Ви дам няколко прости съвета. Да се занимаваш с личностното си развитие далеч не е толкова проста задача колкото хората си мислят. Изисква се време, добър само контрол и много работа, за да можете не само да се ограмотявате, но и да прилагате наученото от Вас. Това че, сте направила списък на това какво не харесвате в себе си е добре, но смятам, че се нуждаете и от такъв, които да казва какво харесвате в себе си. Тези два списъка ще ви помогнат да не се съдите прекалено строго, защото всички ние сме хора и никой не е идеален. Опитайте се да приемете каква сте, преди да започнете работа с недостатъците. Така ще помогнете на себе си без да изпитвате вина или да имате определени очаквания. (Прочети ДО КРАЯ – в блога) Написа: Petya Chakarova ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СИСТЕМА У НАС БЪЛВА И ЩЕ ПРОДЪЛЖАВА ДА БЪЛВА БРАК Едно становище за ситуацията в образователната ни система, което открих в коментар към информация в един сайт - виж публикацията И учителите вече ще пишат учебници – и което изцяло споделям; прочее, за това, че и учители вече щели да пишат учебниците, по които учат учениците, моя милост написа следното: Добро утро! Министерството се сеща едва сега да прави нещо, което моя милост го е направила още преди 16 години!
29 Моите помагала по философия съм ги написал и издал преди толкова много години. А ето че в Министерството едва сега загряха, че преподавателите трябва сами да пишат помагалата, по които преподават. Това за какво говори? Щом толкова бавно мисли Министерството, не е ли нормално ние пък да си помислим за какво то изобщо ни е нужно?
А ето сега и коментара на един коментиращ същата тази публикация, с който, както казах, изцяло съм съгласен: Системата бълва и ще продължава да бълва брак. Последни сме и по този показател в Европа... Бюрократите се интересуват главно да си напълнят гушите – срамно! И анатема! И защо системата бълва брак? Защото директорите гледат на учениците като на едни 1000 и нещо си лева, които трябва да бъдат пазени на ВСЯКА цена. Ама дали нещо е научил или не – на кого му пука?! Ако не изпълняваш повелята на директора си безотговорен. Правилно е да се въведе мандатност на директорите – защото някои от тях, да не кажа повечето се изживяват като феодали и се разпореждат с парите както намерят за добре. Делегираните бюджети в тази им форма са СМЪРТ за образованието. Самите ученици вече разбраха, че за да не загуби училището финансиране могат да си правят каквото им скимне. Та така с брака, който бълва образователната ни система. Гони се количество – съвсем не качество. ИНТЕРЕСНО Е, ЧЕ ХОРА, ДЕТО ПОЧВАТ ДА ПОДКРЕПЯТ БОКО, В ЕДИН МОМЕНТ СЕ ОВЛАДЯВАТ И ОТ НЕГОВИТЕ БЕДНИ ПРЕДСТАВИ ЗА "ДЕМОКРАЦИЯ" ОТ МИЛИЦИОНЕРСКИ ТИП
Г-н Milen Radev, доколкото ми е известно, не сте собственик на Фейсбук, за да поставяте такива условия, от рода на следното, както сте го написал по-горе:
"Milen Radev: Затова сега се обръщам конкретно към Веселин Райков: ако държите на това да може и занапред да четете това, което се пише на този Дневник и въобще да може да го виждате (нещо което е явно от първостепенно значение за Вас, иначе нямаше да сте постоянно тук, където толкова много хора очевидно не желаят да Ви виждат). Ако държите прочее на това, Ви поставям ултиматум. Най-безцеремонно. По един само коментар под постинг! Ако съвсем не може да се сдържите и трябва да обнародвате и втори, предходният трябва да си го изтриете. При нарушаване на това условие ще бъдете блокиран без второ предупреждение." Значи тия, дето не мислят като Вас, да имат правото да пишат само по един коментар, а тия, дето мислят като Вас, да си плямпат колкото искат – та това не е демократично, драги ми г-н Радев? А нали имате претенцията, че сте демократ – как да разбирам изцепката Ви? Интересно е, че хора, дето почват да подкрепят Боко, в един момент се овладяват и от неговите бедни представи за демокрация, за "демокрация" от милиционерски тип. Включително и за "медийна демокрация", която допуска само това, което е угодно на "нашата партия"... Странно нещо е това, защо ли е така?! НАРОДЪТ ПРОГЛЕДНА, ЕТО ТОВА ЩЕ ОБЪРКА СМЕТКИТЕ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ВЪЖЕИГРАЧИ И МЕРАКЛИИ ЗА ВЛАСТТА КАТО АЛ.ЙОРДАНОВ И Б.БОРИСОВ септември 8, 2013
Моя реплика към берлинския демократ г-н Милен Радев:
На едно място във Фейсбук пак се проведе дискусия, на която агитаторите
на ГЕРБ, сред които голяма част щатни и платени, докараха от десет дерета вода, само и само да задвижат някак неговата мелница; сред тия усърдни агитатори на ГЕРБ пак се отличи не друг, а бившият председател на Парламента от времето на Беров, именно Александър Йорданов, който тогава доста старателно обслужваше правителството на БСП и ДПС, другояче казано, правителството на все същата комунистическа мафия и на бандитите; моя милост се обади чат-пат в тази дискусия, а като се появи г-н Йорданов, той, разбира се, първом се постара да ме оплюе, щото ми има зъб заради други мои дискусии с него; ето как той ме оплю, и по-долу също можете да прочетете как моя милост му отвърна:
Александър Йорданов: Празното дрънкане на Грънчаров е резултат на дълголетното му учене в Ленинград – марксистколенинска философия. Това е преподавал той, а именно съветското го тласка да защищава и друг мераклия за съветски възпитаник. В момента атаката срещу ГЕРБ продължава да осигурява политически комфорт на БСП. Разбира се, да си опозиция на опозицията е оригинално, че дори и “морално”. Ако този морал не осигуряваше добър гръб на БСП. Ангел Грънчаров: Г-н Йорданов ме обруга и оплю, щот само аз съм учил по съветската и комунистическа образователна система, щот той самият специално на времето е имал късмета да учи на Луната и изобщо не е засегнат от комунизма; изглежда е засукал антикомунизма с майчиното мляко. Е, ний с него не можем да се мерим, той има атестат за благонадежност. Вярно, осра се заради сътрудничеството си с комунистите по времето на правителството на Беров, добре обслужи тяхното правителство и това на ДПС, ама за тия позорящи го времена се преструва, че не помни – и ни дава сега умни съвети какво следва да правим, как трябва да мислим. Я вижте какво казва: който не мисли като мен, явно е комунист; желязна логика има, няма що! Политически въжеиграч ни е той от класа, няма що. Такива като него ни докараха до днешното блато, дето сме затънали, щот лакомията им за власт няма засищане. Днес е платен щатен агитатор на ГЕРБ, то пък ГЕРБ са намерили кой да агитира за тях, щот такива провалени въжеиграчи като Ал. Йорданов винаги правят антипропаганда,
30 т.е. ефектът от агитацийките им е все бумерангов. Както и да е, джаста-праста, шменти-капели, то на това залагат от ГЕРБ, важното е политическото театро да върви. Само дето народът прогледна, ето това ще обърка сметките на въжеиграчите като Сашко Йорданов, дето така усърдно служи на комунистическата мафия и на бандитите по време на печално известното правителство на желювия сламен човек проф. Беров. Сега пък е готов да служи на все същите, тоя път като агитатор на Боко. Времена и нрави, както казваше бай ви Вучков… чиста проба байганювщина, не знам защо, но като чуя Ал.Йорданов, веднага се сещам за бая ви Ганя… НРАВСТВЕН КАЗУС, КАСАЕЩ ПОЛЗАТА ОТ СЪДИЛИЩАТА КОГАТО ХОРАТА ДРЪЗНАТ ДА СЕ СЪДЯТ ЗАРАДИ ДУШЕВНИ ТРАВМИ И ТЕРЗАНИЯ септември 7, 2013
Пак ми се налага да пиша по морални теми, какво да правя, такава явно ми е била орисията. Този път ще засегна един нравствен казус, който, по моя преценка, говори много за това що за нрави съществуват около нас – или, по-скоро, вътре в нас, в душите ни. Сиреч, другояче казано, казус, показващ какви сме ние самите. Който говори също и за това има ли някаква надежда да се променим, да станем някога по-добри. Няма да ви уморявам този път като ви занимавам с политика, аман от тази пуста политика! Казусът ми има чист нравствен смисъл, толкова чист, че сякаш е изработен в лаборатория. “Лабораторията” за такива казуси се нарича живот, да, животът, който живеем, е тази изключителна лаборатория. Животът ни поднася тия казуси в найчист вид; от нас се иска просто да ги осъзнаем. Ето, ще разкажа казуса си, като се постарая да бъда пределно ясен – и кратък. Читателите на този блог знаят, че моя милост от няколко месеца е подсъдим; срещу мен заведе дело за “обида” една дама, която е лидер на една от синдикалните организации в учреждението, в което работя, в същото време е административно лице, е помощник-директор на същото уч-
реждение. Тази дама откри “обидни мисли” по неин адрес в една моя философска книга, именно книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие “Есета за освобождаващото образование”); там, в тази книга, аз описвам и квалифицирам нейни прояви именно в качеството й на синдикален лидер и на административно публично лице (не ме вълнува каква е тя като емпирична личност). Тя ме даде под съд за нанесени й от моя милост “неимуществени вреди”, понеже като прочела тия неща, се била стресирала, те били несправедливи, тя това тежко го била преживяла и пр. Аз научих за заведеното от нея дело в изключително тежък за мен момент: на втория ден след преживяна от мен тежка животоспасяваща (черепно-мозъчна) операция и също преживях твърде тежко факта, че за първи път в живота си съм подсъдим. Понеже след операцията се наложи да бъда в болнични в един дълъг период за възстановяване, аз отлагах делото, но ето, сега болничните ми свършват, делото е насрочено за 25 септ., когато и ще се открие. В тази връзка се наложи да посетя адвокат и да се консултирам с него, въпреки че по принцип смятам да се защищавам сам – независимо от всички рискове. Та ето сега същината на нравствения казус, който силно ме вълнува – и който смятам да представя в писмен вид на самата тъжителка (като просто я запозная с този текст, с текста, който сега пиша – и който четете и вие). Тя е завела делото с искане да я обезщетя парично за нанесените й душевни терзания, за нанесените й от мен неимуществени, сиреч, както аз го разбирам, морални щети. Трите изречения, които я били силно обидили и стресирали, е доста спорно дали са чак толкова обидни, но това е отделна тема; аз лично смятам, че те с нищо не я обиждат, напротив, дават й ценна експертна информация за нея самата, за която тя би следвало, вместо да ми се обижда, да ми е твърде благодарна (впрочем, някои хора сами си плащат, и то доста солидно, за да получат от експерт като мен подобна прецизна информация, касаеща собствения им душевен мир). Както и да е, делото ще се води за парично обезщетение от порядъка на 1 000-5 000 лева, а по други параграфи исканото от нея обезщетение може да стигне до 10 000 лева. Това за мен са доста пари, особено като вземе предвид положението, в което се намирам. Ние с тъжителката (при посредничеството на нейния адвокат) се опитахме да водим преговори за постигане на извънсъдебно споразумение, но тези преговори, поради явното нежелание на противната страна, достигнаха до под кривата круша, т.е. до задънена улица. Тя си иска парите като обезщетение за душевните мъки, които съм й бил причинил. Когато й казах, че не е толкова нравствено да се искат пари от тежкоболен човек, че има момент на амо-
ралност в това да искаш пари точно от такъв човек, тя ми отвърна, че не била искала тия пари за себе си, а щяла да ги даде на… бедните! (То нали аз съм много “богат”, че ще вземе от мен, да ги даде на бедните, но както и да е! То тази работа май е същата като да вземеш шепа парички от паничката на един просещ, за да дадеш на друг просещ – има ли смисъл да се прави така?! Като е с толкова състрадателно спрямо бедните сърце защо директно не даде на мен, при това аз съм в тежко здравословно състояние? Но да не влизаме в толкова тънки нравствени нюанси.) Та в тия преговори се разбра, че тъжителката е склонна да иска от мен минимално обезщетение от 915 лева, което включва и разходите й за адвокат, плюс публично извинение от моя страна и прочие; да, ама и тези пари ми се виждат (в моето състояние) доста голяма сума, още повече че съм затънал в дългове заради издаваното от мен списание за духовните неща, именно списание ИДЕИ – и тя това превъзходно го знае. Изплащането от моя страна на такава сума ще доведе до спиране на излизането на списанието – и тук се появява резонният въпрос дали тъкмо тази не е целта на цялото мероприятие? Щото, от друга страна погледнато, подобна инвазия на “нравствена основа” в моя живот на философ и на скромен издател на философски книги и на списание за младежта може да се възприеме като опит да бъде задушена (от страна на тази уязвена за нещо ми администраторка) моята свобода на словото – която е твърде драгоценна за хора като мен. Тъй че работите стават “дебели”, не са чак толкова безобидни, както изглеждат на пръв поглед. Та преговорите ни да се споразумеем извънсъдебно и да не занимаваме съда с тия наши проблеми стигнаха, както казах, до под кривата круша. Опитах се да убедя тъжителката, но това не се получи. Ето, сега правя с този текст последен отчаян опит с нещо да й повлияя – та да осъзнае колкото се може по-пълно същностните измерения на ситуацията, в която се оказахме. Обсъдих казуса с адвокат (наложи ми се и аз да си наема адвокат, дори само за консултант) и в процеса на тия обсъждания ми хрумна следната идея. Аз, впрочем, постоянно мисля по този проблем, понеже съм твърде чувствителен и импулсивен човек – и не мога да се успокоя когато съм съзрял или доловил някаква несправедливост – или неправда. Често мисля по тия неща и нощем. Изнемощях, дето се казва, от мислене. Това сигурно се е отразило крайно фатално на крехкото ми здраве, но както и да е. Нали ако не се ядосваме, нали ако не се съсипваме здравословно и взаимно, то някой от нас може, току-виж, да стане безсмъртен – и тогава какво ще правим, тогава как ще го преживеем това?! Та ето
31 какво измислих все пак в крайна сметка след толкова много мислене. Да допуснем, че тъжителката силно се е обидила на моите думи – пък дори и тази нейна обида да се дължи на това, че не е успяла да вникне достатъчно пълно в смисъла на това, което там, в книгата си, съм казал. (Какво точно съм казал аз вече писах за това, то може да се намери в този блог, но да не разводнявам сега текста си, затова прескачам този момент; за него найвероятно ще ми се наложи отново да пиша, и то скоро.) Значи допускаме, че тя е почувствала, както твърди, силна обида, стресирала се е и прочие. И в израз на тази обида е закопняла за възмездие спрямо обидчика, сиреч, спрямо моя милост – и е отишла при адвокат, който, разбира се, веднага й е предложил услугите си, завеждайки това дело. Дори можем да допуснем, че нейната пряка шефка, именно директорката, на която тя е помощничка, изобщо не й е повлияла да заведе туй дело (аз с шефката си имам достатъчно сложни отношения, тя също мен не ме обича изобщо, щото като философ имам обичая да говоря каквото мисля, без да утаявам истината, а тия неща у Нашенско не се адмирират особено). Както и да е, завела е делото и е зачакала със свито сърце часа на възмездието, та да си отдъхне душевно. Сега обаче да погледнем как изглеждат нещата от другата страна. Прочее, сега ми хрумва да представя някой ден този казус в някоя моя бъдеща книга, та да бъде разглеждан от учениците в часовете по етика, няма нищо лошо в това младите да се учат на етика по такива именно примери, взети от “живия живот”. От другата страна съм аз, моя милост де, няма значение как да се нарека. Аз съм човек вече в доста зряла възраст, който никога до този момент не си е имал проблеми с правосъдието. И ето, изведнъж разбрах, че срещу мен е заведено дело, че съм подсъдим, че има опасност да бъда осъден и това да влезе в биографията ми – представяте ли си ако, не дай си Боже, един ден ми се наложи да си търся работа и там ми искат “свидетелство за съдимост”, а аз представя такова, в което пише “Осъждан!”, представяте ли си какво означава това за мен?! Аз лично силно се съмнявам може ли осъждан от правосъдието човек изобщо да има правото да упражнява учителска професия, дали пък този не е замисълът: като бъда веднъж осъден, след това, понеже еди кой си параграф, да допуснем, не позволява на осъждани хора да бъдат учители, набързо да бъда уволнен от работа?! Леле, ами ако точно така стоят нещата, ако тази е идеята на това заведено срещу мен дело? Знаете ли колко много съм мислил по този въпрос – в безсънните си нощи през това така адски горещо лято?! С две думи казано, като разбрах за това дело, този факт биде възприет от моя милост като крайно тежък удар по престижа
и достойнството ми. Такова нещо наистина досега не ми се е случвало. При това, както казах, аз научих за това дело в най-тежък за мен момент: ден след като преживях тежка животоспасителна операция, сиреч, намирайки се в клиниката по мозъчна неврохирургия, на 12-ия етаж на болница “Св. Георги Победоносец”, тази, дето е на Пещерско шосе. Намирайки се на косъм още от смъртта, аз трябваше да понеса още по-тежък, именно един ужасен душевен и нравствен удар, който няма как да не се е отразил крайно лошо и негативно на здравето ми; при това аз страдам и от болно сърце, точно поради това е цяло чудо че изобщо оцелях от тази операция (при която ми отваряха черепа, ужас!). Тъжителката прекрасно знае за моето здравословно състояние, и това трябва да се вземе предвид, т.е. няма го момента, че е действала без умисъл, знаейки тия неща, тя без съмнение е действала напълно осъзнато. И ето тук възниква въпросът: аз самият, в тази ситуация, понесъл ли съм някакви морални и неимуществени (по правната терминология, която често звучи твърде гротескно!) щети, за които имам пълното право да претендирам също за обезщетение, за реванш? Разбира се, че съм понесъл такива щети, и то, предполага се, като се вземе предвид здравословното ми положение, в много по-застрашителна мяра и степен. Щото все пак тъжителката, трябва да се отчете, е била “обидена” от мен, намирайки се в състояние на цветущо здраве, а не като мен – на болнично легло и то в Хирургиите! Напълно здравият човек има по-голям шанс да се справи с един нравствен удар, какъвто е хипотетичната обида, която аз съм й бил нанесъл, нали така? Както и да е, ето, че казусът се усложни, не е както изглеждаше по-преди, нали така? Изхождайки от гореказаното, би следвало да се приеме, че моя милост има безусловното право също да напише тъжба и да заведе дело за нанесени ми тежки неимуществени и морални вреди и щети от тъжителката, която пък се обърна към съда аз да я възмездя за нанесени й от мен подобни щети. На нея ще й е твърде трудничко да докаже хипотетичните щети, които аз съм й нанесъл, докато в моя случай тези вреди и щети са съвсем близко до ума – като се вземе предвид тежкото здравословно състояние, в което моя милост се е намирала в момента на нанасянето на този безжалостен удар от страна на тъжителката. При това трябва да се отчете, че документацията за заведеното от нея дело е била връчена на моята съпруга с поръка да ми бъде предадена след като тя е уведомила администрацията, че моя милост се намира в тежко положение и в болница, значи моментът на умисъла е безусловно налице. Този удар можеше да ме довърши в болницата, единствено на добрият Бог се дължи заслугата още да съм жив, още да ме
има – и да мога да пиша сега този текст. Та във връзка с всичко казано ето до какъв извод стигнах аз; ще го предложа непременно и на уважаемата тъжителка, която при това се слави, че е благочестива и дори дълбоко религиозна дама. Вярвам, че като такава тя все пак ще успее един ден да разбере дълбокия нравствено-пречистващ смисъл на прошката, който никакви съдилища никога не могат да постигнат. Но да не се отклонявам, ами да съобщя извода си. Моят извод е следният: глупаво е тя мен да съди за обезщетение за морални щети, аз нея за абсолютно същото да я съдя. Един вид може да се получи следното: това, дето тя, да допуснем, мен ще осъди да й дам, примерно, да речем, някакви си там 2 000 лева, нищо чудно съдът пък нея да осъди тя да ми даде също толкова пари за обезщетението, за което аз ще претендирам. Какъв тогава е смисълът: да се съдим за да дам аз на нея тия 2 000 лева, а пък тя после да ми ги върне, затова ли да се съдим? Ами глупава работа е това, поне според мен. И безсмислена. Умни хора да се съдят като съзнават това безсмислие, е пълна излагация – и нагледно доказателство, че, ако го допуснат, явно не са чак толкова умни. Говоря по принцип и никакви намеци в случая не правя. И двамата с нея сме много образовани, което е предпоставка да сме умни; е, не е съвсем задължително, но се предполага поне. Още понепростимо е такива като нас да се съдят по такъв един абсурден начин – за да демонстрират една безполезна страст. Въпреки че здравето наистина е нещо важно. Но вредите по него вече са “изконсумирани”, ние като се съдим и осъдим, по-здрави едва ли ще станем, нали така? 915 лева ли струва здравето на един човек? Напротив, като се съдим, може още повече да увредим здравето си с напрежението около тия съдебни процеси. И, повтарям, какъв тогава е смисълът? Никакъв. Абсолютно никакъв. Такъв липсва. Това е. Това ще предложа на уважаемата тъжителка. Да помисли по представения от мен казус и сама да реши. Каквото тя реши, това ще бъде. Давам й това предимство, понеже тя все пак е дама. Аз пък, доказано е, съм кавалер и джентълмен. И философ като капак на всичко съм все пак. Последовател на Сократ съм, другояче казано. (Да не казвам каква е теорията на моя любимец Сократ за мъжете и за жените, че ако я кажа, нищо чудно тогава да бъда съден до гроб.) Той и Сократ, милият, е бил съден и дори осъждан за подобни неща. Осъден е на смърт, то май и аз вече съм осъден на абсолютно същото – с това твърде разклатено мое здраве. Както и да е. Да млъквам, че имам голям език, който, започне ли да мели, трудно спира и мирясва. Хубав ден на всички! Дано Ви развеселих поне малко. Дано, ама надали…
32 САМО НА ЧЕСТНА, НА МОРАЛНА ОСНОВА Е ВЪЗМОЖНО ЕДИНЕНИЕТО НА ПРИВЪРЖЕНИЦИТЕ НА РАЗЛИЧНИТЕ КРИЛА НА БЪЛГАРСКАТА ДЕСНИЦА септември 7, 2013
С Milen Radev от Берлин (и групичка от негови прогербовашки настроени фенове) проведохме във Фейсбук една твърде разгорещена и показателна дискусия; който иска може да я прегледа; винаги е полезно да се обменят мисли и преценки, дори и на пръв поглед това да изглежда излишно или безнадеждно; не е задължително всички да мислим абсолютно еднакво, за да се харесваме и пр. Аз лично възприемам опонента като изключително ценен партньор в търсенето на истината, което обаче не означава, че ще си затварям очите когато той прегрешава фрапантно спрямо нея. Въпросният Milen Radev от Берлин напоследък се изявява като агитатор на “пълното единство на десницата” под менторството на Боко Борисов, естествено; аз не мога да се насиля да възприема такава една идея; затова и спорим; ето някои поважни моменти от моите реплики там, а който иска, да заповяда да види цялата дискусия; аз този откъслек го правя за читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ: … Нека да не си правим изкуствени кумири… доста патетично звучи изказването Ви, което явно се дължи на прекомерен субективизъм и пристрастност на Вашата оценка. Разбира се, няма никакво значение кой къде живее и на това основание да се изтъкват нечии особени заслуги и привилегии е неоснователно. Става въпрос за това как дадени хора се държат – и защо продължават да сеят раздори. Не минава ден без да плюнат върху управлението на ОДС и на Костов, а се пишат “десни”. Боко бил велик, традиционните сини били не знам си какви. Това са непростими провокации, пред които разумните и трезви хора не могат да си затварят очите. Някаква безумна страст е обхванала някои хора, обвеяни от “харизмата” бокова и окадени от тамяна на неговата ненадмината пичовска властност; Боко им бил протегнал ръка като бил в Берлин и те затова го били обикнали до гроб; айсиктир, аман от такива плоски агитациики, не сме малоумни!
… Боко, за щастие, няма никакво отношение към дясното като такова. Щом толкова съвестните гласувате за него, то това е проблем на вашата съвест; аз такива проблеми със съвестта си нямам – и не ща да имам. … Затова сме хора, да разговаряме; че мислим различно не е трагедия – както на някои се струва; като си казваме кусурите, като честно споделяме преценките си, като не се лъжем, взаимно си помагаме. Аз съм привърженик на такива честни отношения. Само на подобна морална основа е възможно единение на привържениците на различните крила на българската десница. Още когато Боко предяви политически претенции аз му препоръчах в една своя статия да се отнася честно с десницата около Костов и да не плюе както това правят ченгетата. Като че ли му казах да прави точно обратното. То не бяха плюнки, то не бяха обиди. Помислете малко какво означава този ход на Борисов: опря управлението си в първите две години на руското мекере Сидеров, а не на Костов и на неговите хора. Това нещо да Ви говори? Умен човек сте, вярвам, ще решите лесно тая гатанка… … Не бягам, госпожо, от отговори, ами съм се изприказвал – и съм се изписал по тия теми. От години пиша по тях. И цели книги написах и издадох. Разберете ме, тия неща за Вас може да са нови, но за мен те са отдавна осмислени и изразени. Поровете се в блога ми ако искате да научите моята позиция. Нито едно мое становище не е голословно, а е премислено и изстрадано даже с болка на сърцето. ЗА ЕСТЕСТВЕНОТО РАЗЕДИНЕНИЕ НА НАЦИЯТА КАТО ИЗТОЧНИК НА ПРОГРЕСА И ПРОСПЕРИТЕТА септември 7, 2013
Заливат ни напоследък с мелодраматични, патетични и сърцераздирателни призиви “да бъдем единни” и “да не се делим” в този исторически момент. Трябвало да надмогнем различията в името на “общото благо” и “добруването” на нацията. Подобни призиви са ярки симптоми на пълзящата рекомунизация на обществото, на която сме свидетели. Много хора се подвеждат по такива призиви; ето какво пише една дама в тази връзка, а пък по-долу
можете да прочетете какъв коментар написах аз по повод на нейния така мил призив: Emiliya Scott в чест на Съединението: Вуте хванал златната рибка и тя му се примолила срещу 3 желания да я пусне. Казал Вуте първото: “Да умре кравата на съседа отляво!”. Речено, сторено. Казал и второто: “Да умре кравата на съседа отдясно.” И това станало. Каза и третото: “Да умре и мойта крава”. Рибката озадачено попитала “Защо и твоята крава?”, а Вуте казал, че ги мрази и така няма да има откъде да си купуват мляко. Та и нашата е такава. Заслепени от злоба и завист се делим на червени, сини и останалите цветове от цветовия спектър, без да се замисляме, че това ни унищожава всякак. ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА РАЗЕДИНЕНА БЪЛГАРИЯ! Ангел Грънчаров: Разединението е найестественото състояние на обществото и на народа… в известен смисъл. Няма понормално нещо от това да мислим различно, да имаме различни интереси, да не сме еднакви. Разбира се, има и въпроси, по които се налага да мислим еднакво и да сме “съединени” и единни, но тия въпроси не са чак толкова много, но и там единството ни би следвало да е непринудено, сиреч, свободно. Прекалено съединеното и единно (монолитно) общество е несвободното, недемократичното общество; свободното, демократичното общество по повечето въпроси е разединено, но това съвсем не му пречи да прогресира. Нещо повече, то прогресира тъкмо защото не потиска различията, а ги насърчава… Амбри Чалнъков: Специално за Emiliya Scott ще възстановя ОФ на единението, всеобщата комуна на соц.-феодализма и ще се възцари всенародно съединение, червунгурска любов и еничерско вдъхновение! Омръзна ми пропаганда от примитивния сорт на ранния преход с призива да не се делим на разни цветове и то избирателно, само когато комунал-онанистите са на власт! След който следва констатацията: всички са маскари! До такава степен ли са неинтелигентни българите че цели 24 години да им пробутват тези манипулиращи клишета?!!! И АЗ СНОЩИ БЯХ НА ОСВИРКВАНЕТО НА ОЛИГАРСКИ В ПЛОВДИВ, И АЗ ВИКАХ ОСТАВКА! В ЛИЦЕТО НА ПРОДАЖНИКА НА ОЛИГАРХИЯТА И МАФИЯТА септември 7, 2013 И аз снощи бях на освиркването на Олигарски-Орешарски в Пловдив на памет-
33 ника на Съединението. И аз виках ОСТАВКА! в лицето на продажника на олигархията и мафията. На руско-българската и също ченгесаро-кагебистка олигархия и мафия, който стоеше с безизразно злобно лице, понеже такива като него продажници няма как да са солидарни с историческия акт на Съединението – та нали техните предходници в ония паметни дни са били против този акт, както против е била и Матушката им Русия?!
българската ченгесаро-кагебистка олигархия, които ни управляват в момента, са нещо като последователи и ученици на ония руски имперски чиновници, които навремето се обявиха срещу Съединението – и които организираха изгонването на първия княз на третата българска държава. Изгониха го само затова, защото е застанал с народа си, това за какво ти говори, душо невинна и немислеща? Има ли тогава смисъл да се протестира точно на този ден срещу точно това правителство?! Сфащаш ли логиката и смисъла? Комуноид №2: Фашизираната градска буржоазия, известна още като “Протестиращи хлебарки”, отиде тази вечер в Пловдив и съсипа празника. Това са пълни боклуци. Кафява плесен. И тези олигофрени имат претенции да управляват държавата. Бог да ни пази от фашагите, от враговете сами ще се опазим.
Интересното е обаче, че поголямата част от събралите се на паметника хем не подкрепиха, хем не се присъединиха към освиркванията и виковете ОСТАВКА!, хем обаче и не възразиха срещу освиркванията и виковете на протестиращите, не показаха, че са против, което, както и да го погледне човек, издава съпричастност с техните искания, с тяхната борба. За мен това беше най-важната констатация от този митинг, след която си тръгнах с настроение. Е, имаше една другарка, която сумтеше недоволна, че транспарантът на протестиращите й бил пречел да види “красивото лице на Олигарски”, но тази извратена беше изключение, беше тежък, патологичен случай. За нравствената ситуация, в която се намираме, и за дълбокия смисъл на протеста в този исторически момент свидетелства и ето тази обмяна на реплики, която тази сутрин се наложи да проведа с двама комуноида, също така доста увредени от немислене и от историческа безпаметност; ето какво казаха те и ето как аз реагирах по повод на техните изцепки: Добри Божилов: … Но тия зомбита дето решиха да протестират точно на честванията на Съединението заслужават внимание. Да им припомним, че колкото и да са прости и невъзпитани, има и умни и възпитани хора, които са против тях. И те няма да допуснат страната да попадне в ръцете на зомбита. Точно това сте! Чисти зомбита. Знам че след като сте това, не можете да го разберете. Но ме приемете като оня с картечницата от “Дуум 2″ или “Заразно зло”. Думите са моите боеприпаси. Действат безотказно… Ангел Грънчаров: Добри, а не допускаш ли възможността ти да си зомбирания? Между другото политическите марионетки на руско-
Ангел Грънчаров: Ей, другарю, ей, таваришч, ти какво си зафанал така с чука? Поспри се малко. Каква “фашизирана градска буржоазия” сънуваш бе, съветски смърдящ ботуш?! Това е положението у нас. Не е лесно. Мекерета и немислещи кратуни, упоени от разни вехти идеологически тамяни колкото щеш. Трезвите глави сякаш са малко. До дано са достатъчно, че без тях бъдещето ни ще е крайно мъгляво… Снимка: От ТУК
далечко от огъня, на който ние тука се пържим, но това не им пречи редовно да подхвърлят по някоя и друга съчка в него; та на тия невинни души ми се наложи да им отвърна следното:
Да се каже истината никога не е вредно или "нецелесъобразно". :-) Истината е върховната цел: без нея сме за наникъде... НА ТОЗИ ДЕН КОМУНИСТИТЕ СВАЛЯТ ЕКЗАРХ СТЕФАН I И ДС СЛАГА РЪКА ВЪРХУ БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА 07 септември 2013, събота
АРХАНГЕЛИ
Преди 65 г. комунистите свалят екзарх Стефан, подчиняват църквата
ИСТИНАТА Е ВЪРХОВНАТА ЦЕЛ: БЕЗ НЕЯ СМЕ ЗА НАНИКЪДЕ... Този плакат бил "вреден" и "нецелесъобразен" – според дежурните гербовашки агитатори на Боко и ГЕРБ, някои от които живеят даже във Виена и Берлин,
На днешния ден през 1948 г. комунистическата власт в България посяга на независимостта на Православната църква и реално я подчинява в продължение на няколко десетилетия на партийната воля. Преди 65 г. на 6 септември екзарх Стефан I Български подава оставка под натиска на комунистическото правителство. Духовникът е неприемлив за червената власт, защото се противопоставя на участието на свещениците в политическия живот в страната и намесата на една партия в духовните дела. Поради откритото си несъгласие с политиката на комунистическата власт в Народна република България към Българската православна църква и нейното отношение към религията, екзарх Стефан е обявен за враг и подложен на неоснователни обвинения и нападки от водачи на БКП, които изпълняват волята на Москва за налагане на атеизъм и прекъсва-
34 не на връзката на народа с православието. Реално след свалянето на Стефан БПЦ се управлява от Държавна сигурност и ЦК на БКП, които взимат реално важните решения за избор на митрополити и висши духовници. Атаките на комунистите към екзарх Стефан не спират само до тук. На 24 ноември 1948 г. той е интерниран в село Баня, Карловско, където умира през 1957 г. Погребан е в катедралната църква „Успение Богородично“ на Бачковския манастир, а години наред името му бе забравено. Стефан е ръкоположен за Маркианополски епископ през 1921 г., а през 1922 г. е избран за Софийски митрополит. В качеството си на Софийски митрополит той отслужва заупокойната молитва в църквата Света Неделя на 16 април 1925 г., когато е извършен Атентата в Света Неделя. На този пост служи 26 години. Между двете световни войни и участва активно в икуменическото движение и представлява Българската православна църква на множество международни конференции. Работи за снемане на схизмата, наложена през 1872 г. на Българската екзархия. През 1943 г. активно участва в движението за спасяването на българските евреи. От 1944 до 1945 г. е наместник-председател на Светия Синод. На 21 януари 1945 г. е избран за български екзарх, а на 22 февруари същата година е вдигната схизмата на Българската православна църква. Интересът към живота и делото на екзарх Стефан I започва да се възражда през 90-те години на 20 век в резултат на започналите в България демократични промени. Името на екзарх Стефан I нашумя във връзка с честванията по повод спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. На своя сесия, проведена на 19 ноември 2001 г. израелският мемориален институт “Яд Вашем” го удостоява с почетна грамота, медал и званието “Праведник на света” за неговия принос за спасяването на българските евреи през 1943 г. “Името му ще бъде вписано завинаги върху Почетната стена в Алеята на праведните” в Йерусалим – се казва в грамотата, издадена на 12 март 2002 г. ПОКАНА ЗА РАЗГОВОР ПО ПРОКЛЕТИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ 07 септември 2013, събота Иде, наближава неумолимо новата учебна година. Скоро и аз ще се върна към преподаването, към учителстването – след 6-месечно прекъсване поради болест, поради направена ми тежка операция, след която се възстановявах. Ще ми се наложи пак да се потопя в тежките проблеми на тази сфера на живот у нас – образователна-
та, възпитателната, духовната, личностно изграждащата – в която комай няма никакъв живот. Или има само имитация на живот. Образователната ни система е в тежка криза, тази система отдавна е смъртник, които агонизира. Разбира се, малцина съзнават тежестта, коварността, неспасяемостта на положението – ако сами не се променим, ако не не променим съзнанието и разбиранията си. Сиреч, ако не се модернизираме, ако не отговорим на изискванията на съвременността и на "живия живот". Там е проблемът: че образователната ни система се е отделила с яки стени от изискванията на живота, оттук идат всички проблеми. Другояче казано, главните проблеми в тия сложни човешки отношения, свързани с образованието, си ги създаваме самите ние, въртейки се в безчет омагьосани кръгове.
Искам тия дни в навечерието на откриването на новата учебна година да ги посветя писането на поредица от есета, които ще се занимават тъкмо с най-тежките, аз ги наричам горещи и дори парещи проблеми на българското образование, на българското училище. Добре знам, че по тия тежки кризисни проблеми и явления, на които сме свидетели, не трябва да се мълчи, а трябва много да се разговаря - в търсене на изход, на спасение от тежките проблеми. Да, изобщо не трябва да се премълчават недъзите, я трябва честно да се показват и изобличават: за да се осъзнае истината за реалното положение, в което се намираме. Чудя се дали в писмен вид да изразя позицията си по ония проблеми, които най-много ме вълнуват, или да направя поредица от видеоклипчета, в които директно да говоря за случващото се. Знам, че писаното слово като "по-традиционна" форма сякаш е за предпочитане, тя е и поудобна за възприемане, но и живото слово си има своите несъмнени предимства. Само поради това, че между другото съм и издател на няколко печатни издания (книги, списание, вестник), май ще се наложи да представя разбирането си в писмен вид. А може и да комбинирам и двете форми, щото, ако веднъж се отприщи дискусията толкова потребната ни и така желана дискусия – тогава ще се наложи, разбира се, да се изказвам многократно. Не крия, че моята цел с тези писания е точно тази: да провокирам дискусия. Да провокирам също и
замисляне. Щото у нас често говорим без да мислим, сиреч, повтаряме си само онова, което "си знаем" кой знае откога - и откъде. У нас е пълно с папагали, е не с разумно и самостоятелно мислещи човеци. Откъде да започна е най-главният въпрос. Няма да планирам темите в тази поредица, а ще заложа на спонтанността, на импулсивността. На свободата ще заложа. Затуй ще подема с едно разсъждение, което директно ще ни въведе в реалната и, както казах, крайно тежка ситуация на училищния живот. Стигнали сме до положение всичко, абсолютно всичко да е под въпрос в сферата на образованието, всичко да е съмнително и да се налага да се подлага на осмисляне. Ето, ще дам един пример, та да се разбере, че е така - което, от една страна, е лошо, но от друга страна ни дава възможността да се изявим и като мислещи, и като творци. Излишно, смятам, е да изтъквам специално, че духовна в същината си дейност, каквато е учителстването, е творческа по характера си дейност. Това би следвало да се подразбира само по себе си. Вярно, знам, че постоянно се игнорира. Действащата безпощадна административна образователна система, установена у нас по съветски образец още в 40-те години на ХХ век, продължава да си съществува у нас в неизменен вид – и тя отрежда на учителя най-проста изпълнителска и административна по характера си роля, да бъде нещо като прост чиновник, изпълняващ заповедите на всичко знаещото началство. Това, разбира се, не трябва да бъде така. Но промяна, за жалост, не се види. Както и да е. Ето примера ми, с който ми се ще да започна. Той се свежда до представянето (описанието) на един от най-тежките и коварни възли, в които ний, дейците на българското образование, сме се оплели и овързали. В моето училище – ПГЕЕ-Пловдив – в края на миналата учебна година се проведе, както си му е реда, учителски съвет. Отчетохме в директорския доклад, както се казва, "големите успехи", посочени бяха и "некои проблеми". Обсъждане почти нямаше, е, от кумова срамя се изказаха някои колеги, общо взето изказванията им бяха старателно "фризирани". Онова, което е на сърцето на всички, което най-много ги вълнува, за него "не е прието" да се говори. За него следва да се мълчи. Аз бях написал и депозирал специално изказване, трактуващо точно това, за което главно се мълчи, ала директорката "забрави" да ми даде думата, въпреки че си я бях поискал с нарочен писмен доклад. Както и да е. Аз пък се заинатих да чакам тя да ми даде думата, тя, разбира се, окрилена от това мое поведение, не ми я даде, и така, тогава мълчах. Пък и бях дошъл на съвет, намирайки се иначе в болнични, иначе казано, бях "в нарушение". За което администраторката не пропусна, явно, да обжалва болничния ми
35 лист, заради което се наложи казуса да бъде отнесен даже до ТЕЛК. Аз писах за това вече. Интересен е училищния живот, няма що. Пълен е с гротески. Но да не се отклонявам, че работа ме чака. Та там именно се постави прословутия, вечния въпрос за дисциплината на учениците. Изказаха се неколцина колеги, една преподавателка от тях дори си позволи да се изкаже доста емоционално. В нейното изказване ясно си пролича, че в някои тежки случаи с т.н. "хулиганстващи ученици" институцията сякаш е безсилна нещо да направи – и с нещо да им повлияе. И найутежняващото ситуацията е това, че самите ученици добре знаят това. Примерно, добре знаят, че няма да бъдат изключени (изгонени) от училище дори и за най-тежки нарушения – понеже всяка "ученическа глава" носи пари в т.н. "делегиран бюджет". Да не сме луди сами да режем клона, на който стоим?! И това вече изцяло развращава буйстващите ученици. Съзнанието за безнаказаност води до отприщването на своеволията на ония ученици, които изобщо не знаят за какво изобщо ходят на училище. Та ситуацията е крайно тежка, болезнена даже. "Злият дух" е пуснат, бутилката е отпушена. Какво да правим? Най-интересното е, че уважаемата директорка на училището сякаш най-точно очерта казуса. Ще си позволя да я цитирам по памет, претендирайки обаче, че точно ще предам смисъла на думите й. Това, впрочем, е типичната позиция на класическия тип училищен администратор. Който има една-единствена грижа: висшестоящото началство да е доволно от него. Та ето същината на това гледище, значи директорката горе-долу каза следното: - Как е възможно да има колеги, които нямат проблеми с дисциплината, и в същото време да има други колеги, които постоянно се оплакват от прословутата дисциплина – и то в същите класове, с абсолютно същите ученици?! Как е възможно едни и същи ученици да се държат толкова диаметрално-противоположно при различните колеги?! Близко до ума е, че щом някои колеги се справят с "проблемните ученици", то причината за несправянето на други е тяхното субективно неумение или неспособност да се справят. Другояче не може да се тълкува този факт. Едни могат да се справят, други не могат. Те, найвероятно, нямат нужните качества да са учители и възпитатели. Цялата работа, по всичко личи, се свежда до подготовката на субективния фактор. Кучето скача според тоягата. И т.н., и прочие, и так далее, и алабала. Та това е същината на тази разпространена, тази типична административнодиректорска позиция. Общо взето двете страни, които са призвани да си партнират в решаването на проблема, вместо да си помагат, взаимно си пречат - като си прех-
върлят, както се казва, топката. Защото има и един друг момент, за който хептен пък не се говори: когато някой ученик наруши всички норми, направи нещо крайно фрапантно, скандално и пр., той би следвало да бъде заведен да отговаря за постъпката си пред "най-висшата власт", именно пред директора. Да, ама как учител да си позволи това, като добре знае как директорът ще погледне на твоето действие? Та нали мигновено ще го оцени като израз на твоята неспособност да се справиш сам, като израз на безсилието ти и пр. Изобщо не им е приятно на директорите да се занимават с подобни проблеми, да разговарят с провинили се ученици и пр. Та обичат да си царуват, но не да вършат някаква конкретна - и то найвече такава възпитателна работа. Та нали са станали директори главно за това да не са повече учители, които си блъскат главата в стени, именно в решаването на такива тежки психологически и възпитателни казуси. Да създаваш работа на работодателя си не е израз на "добър тон" или дори на възпитаност. Затуй повечето учители крият за случващото се в часовете им, преглъщат, мълчат. И споделят само с най-близките си хора. В крайна сметка изходът е един: бягството. Когато никой не ще да ти помогне, когато всички други пътища са отрязани, остава един: бягството. Затуй е така непрестижна учителската професия. Не за друго, а най-вече затова е така непрестижна. И затова всички окайват учителите, че им се налага да носят толкова тежко бреме. Директорът олицетворява институцията и е носител на "реалната", сиреч, материалната власт. Духовната власт на самите учители в днешното прагматично време е бошлаф-работа, у нас се уважава само действителната власт, тая, дето дава и отнема. Да, но често, да не кажа постоянно, директорите изобщо не знаят как да използват тази власт, не знаят как да я употребяват. То и за туй нещо, упражняването на властта, се искат способности и качества. Даже талант се иска. Един талант, който малцина го притежават. Затуй и работите обикновено съвсем не вървят. Или вървят криво-ляво, по принципа "Ти мижи, я да те лажем". И ето как двете страни – администрацията и учителите, дето за всичко са "на дулото на топа" – прехвърляйки си взаимно топката, дотам са забатачили работата, че повече не може да бъде. Обикновено проблемът се усложнява, защото когато един ученик си позволи да вилнее и да нарушава по фрапантен начин правилата, и на него общо взето нищо не му се случва, това почва да влия на останалите ученици, които също се разпускат, също почват да се държат предизвикателно. В един момент неизбежно цели класове стават "проблемни". Е, понякога в такива проблемни класове, когато на даден учител не са му издържали нервите, царственият директор идва и произнася поучителна реч
пред класа; ефектът от подобна инициатива обикновено е нулев, да не кажа бумерангов. Учениците сякаш са насърчени от директора да продължават да "въртят на ръжен" учителите си. Обикновено става така, че намесата на директора води до обратните резултати. И за да не станат пишман, учителите още по-упорито мълчат и понасят всички издевателства. Ако се оплачат на администрацията, тя, разбира се, ще им каже: ами като не се справяш, като не умееш да владееш учениците, тогава що дириш на туй поприще?! Вземай си шапката и се махай! Така обикновено става, нали? Практикуващите учители, които знаят добре за какво говоря в момента, прекрасно ме разбират. За всичко, разбира се, е виновен учителят. На неговите крехки плещи лежи цяла една огромна административна система, която с нищо не ще да му помогне, а очаква от него някакъв мистичен свръхбабаитлък, който да победи всички предизвикателства. Като казах думата "бабаитлък", та се сетих нещо, което искам непременно да споделя. Във всяко училище има учители, които, респективно, навсякъде тръбят, че те специално, видите ли, нямали никакви проблеми с учениците. Те, представете си, били разгадали всички загадки - и от нищо, както и подобава за бабаитите, нямали страх. И ний, в нашето училище, си имаме такива учители; примерно една достолепна дама в пенсионна възраст, която където стане и където седне не спира да повтаря: "Аз пък, да ви кажа, нямам никакви, повтарям, абсолютно никакви проблеми с учениците! Да, аз даже не мога да си представя това какво е: учител да има проблем с ученик?! Мога да си представя какво значи ученик да си има проблем с учител, но обратното, ей-Богу, не мога да си го представя?! И с директорите нямам никакви, повтарям, абсолютно никакви проблеми! Аз, скромно казано, съм перфектна! Ще преподавам докато съм жива! Не ща пенсия искам да преподавам пожизнено!". Е, аз малко хиперболизирах този образ, но с оглед да изпъкне същината. Да, има и такива учители, които са винаги най-любими на директорите. Ясно е за какво. Понеже те са живо олицетворение на толкова бедната представа на днешния директор за добър учител. Както и да е. Да продължим разсъждението си, което обаче е на път да стане безкрайно. Понеже много въпроси изникват, чувствате ли как наоколо никнат какви ли не въпроси?! Аз ще се постарая да бъда лаконичен, щото, да си призная, почна да ми писва да пиша. Тъй де, ваканция съм още, последните дни на ваканцията текат, аз да пиша и да се трудя като някакъв вол. Щото и писането е труд де, тъй да се рече. Ето какво искам да кажа с оглед на това за завършек. През миналата година аз си позволих лукса да си устроя един страхотен,
36 скромно казано, експеримент, от който научих много неща. И за който дори написах и издадох една специална брошурка на тема ДИСЦИПЛИНАТА – от поредицата ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ. Даже нарочен семинар организирах и проведох в нашето училище. Ний сме много иновативно и инициативно училище. Ний сме едно елитно училище с великолепна история и традиция. Както и да е. Същината на експеримента ми беше следната. Исках да изследвам реакцията и поведението на администрацията по повод на решаването на тежки конфликтни ситуации в дадени "проблемни класове". Казах, че учителите предпочитат, за да си нямат главоболия (и да не бъдат ощетени при т.н. диференцирано заплащане!) с директорите да си траят за случващото се реално в часовете им. Е, аз пък реших да правя точно обратното на стереотипа. При всяка позаслужаваща си проява на ученик или на цял клас си позволявах да пиша нарочен доклад, с който да информирам директора за случилото се. Не крия, че си позволих да използвам като "опитни мишлета" – ала само в името на прогреса и науката, не за нещо друго! – не само учениците от цели два класа, в които преподавах, но и техните класни ръководителки, да не говорим, че дръзнах да изследвам и реакциите на самата власт, на директорката, и, о, богове, дори на самата г-жа инспекторка! Разбира се, заслужих си славата на "крайно лош" и дори "некадърен" учител, който, видите ли, си има проблеми с учениците, който, независимо, че е "уж мъж", постоянно "плаче" и се "жалва" и прочие. Е, казах вече, за прогреса и за науката се налага да правим известни жертви. Пожертвах много, е, разбира се, платих си съответната цена. Нямам предвид само това, че бях крайно много ощетен в т.н. "диференцирано заплащане" от нашата толкова справедлива и човечна директорка. Това, със заплащането, дето се казва, са съвсем бели ядове в сравнение с ония, които се стовариха на главата ми. Аз внимателно съм описал повечето неща от този мой знаменит експеримент в упомената брошурка. Тук искам обаче да споделя нещо, което има възлово значение. Оказа се, че когато се излезе извън канона и стереотипа, нашите администратори са съвсем безпомощни и правят ужасни, непростими направо грешки. Примерно, стига се дотам, че фактически администраторът влиза в нещо като открита коалиция с безчинстващите и хулиганстващи ученици, коалиция, насочена директно срещу учителя, който се опитва с нещо да повлияе в позитивна насока на въпросните ученици. Примерно, обявява за "главен виновник за всичко" учителя, да, именно своя колега, и почва да подстрекава учениците да правят нещо като "доноси" (имам предвид любимите на нашите администра-
тори "анкети"!) срещу него, сиреч, да описват и да се жалват колко той неправилно се държи, мисли, реагира, постъпва! (Апропо, да вметна: даже тия дни четем, че новата министърка на образованието от този провален кабинет била измислила "нова система", в която вече учениците щели да оценяват качествата на своите учители!) Представяте ли си какво означава това? Де факто става така, че директорът, сиреч, самата власт, от демагогски, комуноидни ("колективистични"), популистични и криво разбрани прагматични подбуди почва да насърчава вилнеещите ученици да продължат да вилнеят – с оглед да им помогнат да се разправят с учителя, който, видите ли, ще ми се прави тук на личност, откъде-накъде?! Него кой го е упълномощил да ми се прави на личност с достойнство, сиреч, на свободна личност?! Къде се намира пък тоя?! Я да му резнем ний крилцата, ще ми се мисли той за особен, откъде-накъде, дявол неден?! Дотам се стига. Учителят, държащ на личността си, неминуемо става неудобен: защото нарушава омертата, върху която се крепи цялата система. И която ще рухне ако нещо бъде подместено. Тази система личности и личностно отношение не търпи. В нея са прави тия, които са много, а не отделно взетата личност. Мнението на личността се възприема като аномалия, като каприз, като произвол, като нарушение на "духа на системата". Трябва да мълчиш и да се нагаждаш, не да бъдеш личност. А най-непростимо е да си личност, която подтиква другите – в това число и самият непогрешим и всичко знаещ директор, да не говорим пък за самите ученици! – да бъдат личности, да се изявяват като личности. Ето това вече е съвсем непростимо. У нас се смята, че правилно мисли само оня, които има съответно по-висок пост. И така нататък. Ето затова системата се опита да ме сдъвче и да ме изплюе като вреден, като крайно опасен, като "ненормален" и, в крайна сметка, като непотребен. Е, аз рухнах здравословно, платих тази наистина тежка цена, но за сметка на това пък научих много неща, един вид обогатих личността си. А за тая цел, повтарям, всички жертви са допустими – и простени. Който разбира това, нему не е нужно то да се обяснява. Който не го разбира – нему никакви обяснения няма да помогнат. Затова спирам дотук. Скоро ще продължа, живот и здраве да е само... ИЗВОД, НАПРАВЕН С БОЛКА НА СЪРЦЕТО 07 септември 2013, събота Тия дни се занимавах с разпращане по пощата на екземплярите от двете новоизлезли книжки на списание ИДЕИ - на
абонати, на поръчали си ги, на негови традиционни фенове и пр., намиращи се в страната или в чужбина. И констатирах следното: че за Украйна (с философите на която поддържаме отношения на сътрудничество по издаването на международното многоезично научно-теоретично приложение на списанието) изпратих ПОВЕЧЕ екземпляри от двата броя на списанието – отколкото изпратих на неговите читатели в България!
Което означава, че в Украйна едно българско философско списание се чете ПОВЕЧЕ отколкото в самата България – това за какво ви говори, уважаеми родни патриоти и демагози? Списанието си има почитатели и от страни от Западна Европа и Америка (Канада и САЩ), но тук, в България, също така на пръсти се броят, примерно, даже преподавателите по философия в гимназиите, които редовно си го поръчват а списанието се прави именно за духовното и личностното израстване и заякчаването на духа на младите хора на България. Ще ми простите, но ми се ще да направя един извод от горната констатация, който не е ласкав, но за сметка на това пък е верен. И изводът ми, който съм длъжен да направя съобразно така и така сложилата се ситуация около разпространението на списание ИДЕИ е: тази ситуация е крайно ненормална и неестествена, тя обаче показва, че България в този момент, найвероятно, е населена предимно с антидуховни материалистически темерути и уроди, а не с човеци, за които тяхното собствено духовно и личностно развитие все пак нещо означава. Правя този извод с болка на сърцето, а не злобарски. Надеждата ми е ако мога все с нещичко да повлияя нещата да се променят и да почнат да се развиват във вярната посока. На което може съвсем уместно да се отговори с ето този рефрен на една нашумяла песничка, която напоследък звучи често по всички радиа: "А дано, ама надали..." ДНЕС Е ИСТИНСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК НА БЪЛГАРИЯ: ПОКЛОН ПРЕД БОРЦИТЕ ЗА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА! 06 септември 2013, петък
37 Затова няма да допусна, докато съм министър-председател и един албанец от Косово да влезе в България.
7-ая линия Василиевского острова (Питер)
ДА БЛАГОДАРИМ НА ДЕЙЦИТЕ НА СЪЕДИНЕНИЕТО – ЩОТО БЕЗ ТЯХ ЕДВА ЛИ ЩЕШЕ ДА Я ИМА ДНЕС БЪЛГАРИЯ!
ИВАН КОСТОВ: ДОКАТО СЪМ МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ НЯМА ДА ДОПУСНА И ЕДИН БЕЖАНЕЦ-АЛБАНЕЦ ОТ КОСОВО ДА ВЛЕЗЕ В БЪЛГАРИЯ!
Иде часът на Съединението, да си спомним Стамболова и Захарий Стоянов, дето ни правят горди българи, да си спомним и княз Александър БатенбергСъединител, знаейки, че губи трон и княжество и против волята на Русия, пак подписва акта на Съединението. И да им благодарим – щото без тях едва ли щеше да има България! Пожелавам Ви хубав празник и ако имате време, запалете по една свещичка за Бог да прости Строителите на съвременна България! Написа: Здравко Кулев ОПАШКИТЕ В КОМУНИСТИЧЕСКОТО СЪВЕТСКО ВРЕМЕ – СПОМЕН ОТ СТУДЕНТСКИТЕ МИ ГОДИНИ В ЛЕНИНГРАД (САНКТ ПЕТЕРБУРГ)
Строуб Талбот: ... така че г-н Премиер, България трябва да приеме 50 хиляди бежанци от Косово! Иван Костов: Г-н Талбот, Вие добре ли сте запознат с историята на Балканите? Тогава щяхте да разберете моята позиция. Вие гледате много отдалеч, имате глобален поглед върху нещата, но аз съм министърпредседател на една малка, нещастна държава и аз трябва да защитя интереса на българите – на нейния народ.
МАЙ Е ВРЕМЕ ПОДДРЪЖНИЦИТЕ НА КОМУНИСТИТЕ И НА ОЛИГАРСКИ ДА ИЗИГРАЯТ ДРУЖНО ЕДИН КАЗАЧОК ОКОЛО ПАМЕТНИКА НА "ЦАР ОСВОБОДИТЕЛ"
Очередь (опашка) за сигаретами в советское время.
Тази вечер протестиращите срещу правителството били значително по-малко – радостно ни съобщават интернетни мекерета, които, разбира се, подкрепят правителството на Олигарски. Та в тази връзка ми се ще да запитам:
38 Не е ли време тия, които подкрепят правителството, именно комунистите, ченгетата, рубладжиите и пр. да спретнат и да изиграят дружно един кръшен казачок около паметника на "Цар Освободител" – за отбелязване на победата си над българското гражданско общество?
Снимка: Константин Павлов-Комитата НЕТРУДНА МИСЛОВНА ЗАДАЧА, КОЯТО ОБАЧЕ НЕ Е ПО СИЛИТЕ НА ПОВЕЧЕТО БЪЛГАРИ
комунистите, на проправителствените проруски и проолигархични сили. Но това не значи, че трябва взаимно да си крием кусурите и дефектите. Напротив. Истината и честността в това отношение винаги са за предпочитане – понеже са целебни. Момчил Дойчев: Идеята за обединена десница не е нова. Но днес тя е особено актуална, защото е поставено на карта европейското бъдеще на България. Но кои са подводните камъни, които трябва да се преодолеят? На първо място това е партийният егоизъм, партизанщината. Всяка партия, воюваща за остатъците от старото СДС, дърпа чергата към себе си. Реформаторският блок иска да придърпа електората на ГЕРБ, ГЕРБ иска да бъде припознат за лидер в дясното пространство. Оттук и непримиримостта на двете страни. А една пета от избирателите от дясно-центристкия спектър се чувстват непредставени и не припознават нито ГЕРБ, нито РБ! Ако ГЕРБ и РБ седнат и спокойно обсъдят ситуацията, без да воюват за разширение на електоралната си база за сметка на партньора и ако се обединят около приоритетите на страната, включително до въпроса за неизбежно съвместно бъдещо правителство (ако наистина не искат да продължава да ни управлява мафията!) тогава тези 20% няма да бъдат загубени и ще бъде преодоляна опасността от формиране на нова тройна коалиция като мястото на Атака бъде заето от НФСБ. ПРИТЧА ЗА МАГАРЕТО И КЛАДЕНЕЦА
Ето какво написах по повод на поместеното по-долу мнение на доцента от НБУ М.Дойчев, който разсъждава за това защо "десните сили", именно реформаторите и гербоваците, не си обединяват силите за постигането на една обща цел; ето моя коментар на неговия коментар, дето съм го публикувал малко по-долу: Ангел Грънчаров: Това, че липсва единодействие и разбиране между парламентарната и извънпарламентарната опозиция все нещо говори. Това, че ГЕРБ не проявява настройката сериозно да подкрепи вътре в Парламента протестните антиправителствени действия все нещо показва. Ясно какво показва, но ще се въздържа да го изразя аз; въздържам се, понеже е близко до ума. За що-годе умния човек тия симптоми нещо говорят и на тяхна основа той може да си направи дължимите изводи. За жалост, оказва се, тази нетрудна мисловна задача не е по силите на повечето хора. Да, аз смятам, че необоснованите нападки между двете крила на опозицията следва да се прекратят колкото се може по-скоро. Който отправя такива нападки, явно е провокатор, който прави услуга на
кладенеца заедно с животното. Казал си, че магарето и без това е вече много старо. А и кладенецът все някога трябвало да бъде затрупан. Просто не си струвало да се хвърлят толкова усилия, за да измъкне от трапа това старо животно. Затова извикал съседите си да му помогнат да зарине кладенеца. Всички дружно грабнали лопатите и се заели да хвърлят пръст в дълбокия ров. Магарето веднага разбрало накъде вървят нещата и започнало да реве оглушително. Не след дълго обаче, за всеобщо учудване, животното притихнало. След като хвърлили още няколко лопати пръст, селянинът не се стърпял и решил да надникне и да провери какво е положението там, вътре. И останал изумен от онова, което видял! С всяка лопата пръст, падаща върху гърба му, магарето правело нещо невероятно. Докато съседите на селянина продължавали да хвърлят още и още почва в кладенеца, всеки път животното се изтръсквало и стъпвало върху трупащата се под краката му земна маса. Не се минало много време и всички с изненада видели, как магарето се показало над кладенеца, прескочило горния му край и с всички сили се понесло напред… Има ли голямо значение какво ти пращат отгоре ако се сещаш как това може да те издигне? Из Съветите на психолога Ирина Недялкова ДНЕШНИТЕ СЛУЖБОГОНЦИ НА ВЛАСТ ЩЕ ОСТАНАТ СИМВОЛ НА УПРАВЛЕНИЕ, КОЕТО Е РАБОТИЛО СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА И ГРАЖДАНИТЕ СИ
Из Управляващите обидиха не само посланик Филип Отие и френската държава
Веднъж магарето на един селянин паднало в кладенеца. Докато стопанинът му се чудел как да постъпи животното часове наред издавало жалостиви звуци. Найнакрая селянинът взел решение – да зарови
Странно, нелогично и дори скандално изглежда постъпката на управляващите да изпратят френския посланик Филип Отие без да го удостоят с орден „Стара планина“. По традиция орденът се връчва на всички приключващи мандата си у нас посланици. Това става по предложение на
39 министъра на външните работи до министерския съвет. След това президентът връчва ордена на заминаващия си посланик на специална тържествена церемония. За посланик Отие обаче явно няма да има такава прощална церемония, тъй като настоящият външен министър Кристиян Вигенин не е направил предложение за удостояването му с ордена. Едва ли младият социалист е пропуснал това, тъй като отскоро заема поста дипломат №1 на България. Дори Вигенин да не е наясно с традициите, във външно има достатъчно много хора, които да му ги напомнят. Със сигурност обаче той е много добре запознат. Просто посланик Отие не му е симпатичен. Не само на Вигенин. Френският дипломат не е симпатичен и на лидерите на БСП и ДПС, не е симпатичен и на премиера. На дипломатически език, отказа да бъде връчен орден означава, че има недоволство от съответния посланик... ... По безпрецедентния случай с ордена обаче може да се съди и за цялостното отношение на власт имаща върхушка към хората, институциите, организациите и държавите, които си позволят да ги критикуват. Това отношение е срамно и обидно не за Франция и нейните граждани, а за България и българските граждани. Заради това Вигенин и компания ще се сбогуват с властта по подобен начин и никой няма да им признае каквито и да било заслуги. Напротив – ще станат символ на управление, което е работило срещу държавата и гражданите си. КОГА ЛИ БЪЛГАРИЯ ЩЕ СТАНЕ ЗОНА, СВОБОДНА ОТ КОМУНИСТИ? 04 септември 2013, сряда
Снимка: Константин Павлов-Комитата ВЪПРОСЪТ Е: ДАЛИ НОБЕЛОВИЯТ КОМИТЕТ ИМА СМИСЪЛ БЕЗ ДА Е ДАЛ НАГРАДАТА НА ГАНДИ? Махатма Ганди не получи Нобелова награда за мир. Но за какво му е на него Нобелова награда?
Въпросът е: дали Нобеловият комитет има смисъл без да е дал наградата на Ганди? Виж, Обама получи приза...
Владимир Дойчинов ДНЕС ВИДЯХ НАСЪЛЗЕНИ ОЧИ...
И още свидетелства: OFFNews: Освиркаха Бойко Борисов пред НС. Дали защото обърка агитките, председателят на ГЕРБ бе бурно освиркан от хората пред Народното събрание. С бурни викове “Оставка” и “Ууу” протестиращите успяха да го откажат за по-малко от минута от намеренията му да засвидетелства солидарност на демонстрантите. Борисов реши да се появи на протеста малко преди 9 ч. тази сутрин, след като пред журналисти обясни как спадналата подкрепа към партията му след февруарските събития е преодоляна благодарение на промените в ГЕРБ и поуките, които са си взели. Виждайки, че диалогът няма да се получи, Борисов обърна гръб и си тръгна, последван от охраната си. След това обаче се насочи към правилното място – будката на пропуски, където симпатизантите на ГЕРБ му засвидетелстваха очакваната подкрепа. Снимка: Константин Павлов-Комитата КАКЪВ НАРОД СМЕ, МИНКЕ, КАКЪВ НАРОД!!!
"Сега ще ви разкажа какво видях тази сутрин: Видях моите приятели, с които ходим на протест. Те гледаха смутено докато край тях минаваха ГЕРБ-ерски орди. Видях същите тези мои приятели да си тръгват бързо-бързо. Получих четири СМС-а в стил “Това вече не е моят протест”. Пратих един “Гнус ме е!”. Видях озверели орки, разпадайки се в телесни сокове от удоволствие при вида на Борисов и Цветанов. Чух глухи викове “УУУУУУУУ” против тях. Бяха доста глухи. Видях и контрапротеста. Невзрачни хорица, озовали се там по същата причина, по която присъстваха и “подкрепата” на ГЕРБ. Видях автобуси с всякакъв вид партийци и орки. Видях как това вече не е “гражданско”, не защото в политическото има нещо мръсно, или бягам от него. Защото този протест не се политизира, а герберизира. С Борисов и Цветанов в политиката промяна няма да има. Борисов и Цветанов направиха политиката в България невъзможна. И всяха тази всепоглъщаща омраза.
"И да знаеш, Минке, че последният комунист на планетата ще умре в България. Даже когато в Съветска Русия няма да има нито един жив комунист. Какъв народ сме, Минке, какъв народ..." Димитър Талев (цитиран от Kaloyan Ivanov) ИЗЦЯЛО СПОДЕЛЯМ ИДЕЯТА, ЧЕ МИНИСТЕРСТВОТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА ТРЯБВА ДА СЕ ЗАКРИЕ
Днес видях насълзени очи. Беше адски гнусно. Довечера ще отида пред Министерски съвет. Вероятно за последно." Написа: Полина Паунова
Виж: Как държавата вкара диджеите в правия път
40 Наредба 81 на МОН от 22 юли, за квалификацията по специалността "водещ на музикално-артистични събития" (дисководещ). Той трябва да може: - да анализира работата си след шоу; - да има завършен 7 клас; - да опазва околната среда; - да може да пише молби, заявления и становища на компютър. Най-потресаващо е описанието какво е нужно за обучение по специалността: дъска за писане, плюс маса с два грамофона и два CD-плейъра – с мишпулт за всеки обучаван. Визуализирайте го сега. Класна стая с преподавател и ученици, строени с маси с грамофони и плейъри. Сега упражнението – Сложи! Пусни! Смеси! Ем-Си Петров! Закъсняваш! Ди-Джей Мамси Джейс! Това какво е?! Импровизираш, а?! Ще импровизираш като се дипломираш! Този, който е написал тази наредба, е живо доказателство, че Министерството трябва да се закрие и да се замени от малка агенция, която единствено да контролира харченето на парите за образование и то само там, където самоконтролът, установен вътре във всяко училище, не работи. С обучение следва да се занимават само хора, които разбират колко е абсурдна, вредна и порочна самата идея някой да регулира и описва подробно в държавни стандарти процеса на образование. Написа: Явор Ганчев ТОВА НЕЩО ЛИ ЩЕ ОПРЕДЕЛЯ ЖИВОТА – И СЪДБАТА НИ?!
Да ви запозная. Това... нещо командва България и определя живота ни, на нас и децата ни... (Svetozar Zaprqnov, Заедно да градим България!) АЗ СЪМ ЛИЧНОСТ – И ЖЕЛАЯ ДА СИ ОСТАНА ТАКАВА: НЯМА ДА ДОПУСНА НЯКОЙ ДА СЕ ГАВРИ С ЛИЧНОСТТА МИ Вчера бях призован пред ТЕЛК – трудова експертна лекарска комисия – заради обжалван болничен лист; да, оказва се, че някой е написал жалба до НОИ за мой болничен лист, един вид е възразил, изтъкнал е, предполагам, че аз не съм бо-
лен, а само се преструвам на такъв, знам ли какво е написал, за това съвсем не ме информираха?! Имам догадка кой е този "някой" – напълно възможно е това да е директорката на училището, в което работя, понеже тя в лицето ми заяви, че ще обжалва моите болнични тъй като в края на учебната година, през юли, отидох до училището, за да участвам в един интересуващ ме психологически семинар, а също и в един учителски съвет.
Та тогава като ме видя в залата, тя дойде при мен и ми заяви, че нямам право да присъствам; каза, че ако не си тръгна, щяла да обжалва болничния ми лист; казах, че няма да си тръгна; та от този инцидент, за който тогава писах (виж: Една крайно любопитна, изцяло невероятна, но съвсем абсурдна случка, която ми се случи вчера), съдя, че е много възможно тя да е обжалвала болничния ми лист. Вчера членовете на ТЕЛК-а не ми казаха кой е написал жалбата (това сигурно е "служебна тайна, знам ли?), но аз имам своите подозрения. Е, решението на ТЕЛК-а е, че отхвърля жалбата и признава законността и правомерността на издаване на болничния ми лист, т.е. един вид утвърждава, че действително съм бил в онзи период временно нетрудоспособен, а не, както някой твърди, че съм бил "симулант". Сега не знам дали въпросната администраторка няма да обжалва решението на ТЕЛК-а пред съда, всичко може да се очаква, щом стигнахме дотук: изглежда за първи път в световната история администратор намира начин да тормози и репресира човек, който е в отпуск по болест! Това, какво да крием, е феноменално – и в този смисъл е повод за нещо като национална гордост. С оглед на случилото се вече се питам: дали пък да не взема да се явя на първия учебен ден с плакат, че обявявам гладна стачка срещу своеволията на самозабравилата се администраторка! Понеже това не се търпи вече. Срамота! Ще видим какво съм длъжен да направя в така и така сложилата се крайно ненормална ситуация. Ако е истина, че
директорката е обжалвала болничния ми лист (поради което той още не ми е изплатен!), това е много грозно и нечовешко. Така не бива да се постъпва с човека. Ако пък не тя е обжалвала болничния ми лист, нека да има добрината да го заяви гласно, тогава непременно ще й се извиня за тия подозрения. Понеже, знам ли, възможно е той да е обжалван заради някаква техническа грешчица, знам ли, всичко се случва у Нашенско?! Но за една техническа грешчица едва ли цял ТЕЛК ще бъде занимаван, затуй допускам, че е по-правдоподобно директорката да е обжалвала болничния ми лист. Това, казах, наистина е феноменално. Да тормозиш по административен ред тежко болен човек – и то когато той е защитен от закона. Тоест да показваш, че дългите костеливи пръсти на властта могат достигнат човека и когато е безусловно защитен от закона – и от всички норми на човешкият съвместен живот (руснаците това го наричат "общежитие", ама тази дума ми звучи негативно, щото съм живял в общежитие и знам какво е). Днес имам среща с адвокат за да разговарям за двата съдебни процеса, които ми се налага да водя срещу същата тази администраторка – и нейната помощничка, която пък ме съди заради "обидни мисли", които била намерила в моя философска книга. Този последният куриозен процес започва този месец, на 25 септември. Тогава е насрочено първото дело по него. Досега по здравословни причини отлагах това дело, понеже нямах сили да се занимавам и с него. Дадох ход само на едното дело, което аз лично заведох срещу директорката си, наказала ме с дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"; е, спечелих това дело, районният съд отмени заповедта за наказание, наложено ми от директорката, но тя, разбира се, обжалва решението на районния съд, понеже явно желае да докаже, че е непогрешима; сега то е обжалвано пред Окръжния съд в Пловдив, на който аз трябва да дам ответната си молба. Такива работи. Вместо да си почивам по време на болничните, на мен ми се наложи да изживея огромно напрежение заради тия дела и съдебни процеси. Страхотно напрежение е това. То, разбира се, се отрази на крехкото ми здраве. Да, аз съм обявен за нещо като "престъпник" – и затова ме съдят. "Престъплението" ми е, че съм си позволил да кажа какво мисля за своеволията на едни самозабравили се администратори – и синдикална лидерка. Защото най-смешното е това, че помощник-директорката, която ме съди "за обида", в същото време е и синдикален лидер към КТ "Подкрепа" (!!!), да, тя е мой синдикален лидер, който, вместо да ме защищава от своеволията на директорката, сам солидарно участва в тях – и ме съди за това, че съм дръзнал да си отстоявам правата! Значи за да бъда защищаван и подк-
41 репян от "Подкрепа", аз вече 20 години съм си плащал членски внос, но в замяна вместо да получа подкрепа в тежкия за мен момент, синдикалната лидерка, за да угоди на директорката, за да й направи приятелски жест и услуга, ме дава под съд, представяте ли си какво означава това?! Абе лудницата, дето се казва, е пълна! Няма да се излагаме ний, българите де, ами ще правим нужното да учудим целия свят – само да можеше да разбере за подвизите ни! Аз такова чудо лично не бих виждал – в некраткия си вече живот. Но ето че ми се наложи да го преживея. Не мога да се оставя администраторите да си правят с мен каквото им скимне. Тая няма да я бъде. Аз съм личност – и желая да си остана такава. Няма да допусна някой да се гаври с личността ми безнаказано. Така не само моралът, но и законът не позволяват да се постъпва с човека. Е, ще помогна на някои администратори да осъзнаят тия прости истини. Правя им услугата да им помогна за това. Какво друго да правя – такава ми е участта. Да помагам на хората. Такива сме ние, учителите. И особено пък философите. Живеем за да сме полезни някому. Помагаме – и то съвсем алтруистично и безкористно. Разбира се, признателност от никого не чакаме. Или благодарност. Полага ни се за доброто, което правим, да бъдем мразени. И да ни считат за най-зли "врагове". Това си е отколе в "реда на нещата". Човечеството от времето на Сократ изобщо не е мръднало и сантим напред в това отношение... Спирам дотук. Хубав ден на всички! Простете за това, че пак споделих "лични" неща с вас. "Лични" ли казах? Кое им е личното? Както и да е. Бъдете здрави! Бъдете личности обаче! Не жертвайте едното заради другото... НАШИТЕ "ВОЖДОВЕ" – ДОЛУ, ГАДОВЕ, ДЕТО ИСКАТЕ ДА ЗАКОПАЕТЕ БЪЛГАРИЯ!
Докладніше >>> СИМЕОН ТРЯБВА ДА ПОЕМЕ ЦЯЛАТА ВИНА ЗА МУТРИЗАЦИЯТА, ОЛИГАРХИЗАЦИЯТА, МАФИОТИЗАЦИЯТА И АНТИДЕМОКРАТИЗАЦИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПОЛИТИЧЕСКИ ЖИВОТ септември 4, 2013
Една истина, поднесена ни от великия Оруел
Те няма да въстанат докато не се осъзнаят, а не могат да се осъзнаят преди да въстанат. Оруел (Цитирано от Justine Toms) МЕЖДУНАРОДНИ КОНТАКТИ: СЪТРУДНИЧЕСТВОТО НИ С УКРАИНСКИТЕ ФИЛОСОФИ ДАДЕ СВОИТЕ ПЪРВИ ПЛОДОВЕ 03 септември 2013, вторник
Списание ИДЕИ беше представено и на сайта на Философския институт към Националната академия на науките на Украйна – по повод на издадената първа книжка от нашия съвместен проект: научнотеоретичното международно и многоезично приложение на списанието; та първата книжка от тази поредица вече е факт, излезе като извънреден септемврийски бой на списанието. И по повод на това е представянето от страна на украинските колеги: ИДЕИ. НАУЧНО-ТЕОРЕТИЧНО ПРИЛОЖЕНИЕ – Спільне болгарсько-українське видання
ПРОТЕСТЪТ ВЧЕРА, НА 3 СЕПТЕМВРИ
(засновники – центр "HUMANUS" (Болгарія) та Інститут філософії ім. Г. С. Сковороди НАН України).
Симеон Сакс-Кобурготски опропасти държавата ни. Тоя мизерник наистина трябва да поеме цялата вина за мутризацията, олигархизацията, мафиотизацията и антидемократизацията на българския политически живот – като прие да бъде подлога на КГБ за свалянето от власт на премиерареформатор на България Иван Костов. Ако Симеон не беше направил това, за което го използваха кагебистите, Иван Костов щеше да получи втори мандат от народа и сега отдавна да сме забравили за бедността, за унизеността; кражбите и бедствията, от които бяхме сполетени след 2001 г., щяха да бъдат избегнати и България сега щеше да е на космическо разстояние от това положение, в което се намира сега. Значи вината за днешното ни положение следва да се субординира ето така: най-голям виновник за всичко станало след 2001 г. е Москва и нейният кагебистски авангард, дето дирижира положението у нас; на второ място главен виновник от българските подлоги на Москва е Симеон; на трето място ония, на които Симеон даде първоначален тласък за подвизаване в политиката и властта, такива като Дмитрич, Гоце, Боко, Доган, Сидерович и прочие мафиотска, олигархична и ченгесарска сган. Това, което пиша тук, е главното, същината на случващото се в българската политика; ако се схване то, само тогава пъзелът ще се нареди; всички други интерпретации, дето ни пробутват подкупните медии и “анализатори” служат да това да бъдат обърквани и лъгани наивниците у нас, каквото, за жалост, имаме в изобилие… Значи за бедността и за униженията ни от последното десетилетие на първо място е виновен Симеон – ако изключим комунистите, на които той фактически си е чисто и просто оръдие, маша. Това трябва ясно да се знае и съзнава. Затова и го изтъквам тук, щото често се забравя.
42 БЕЗ КОСТОВ БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА СЕ ОЧАЛГАШАРИ ХЕПТЕН, АМАН ОТ НЕКАДЪРНИЦИ, ЛЪЖЦИ И МОШЕНИЦИ!
МНОГО БЕЗСЪРДЕЧНО Е ДА СЕ ПОСТЪПВА ТАКА С ЧОВЕКА 04 септември 2013, сряда
Не мигнах цяла нощ; по-кошмарна нощ скоро не съм имал. Причината е проста: съпругата ми, милата, която е начална учителка, вчера е получила съобщение от директорката си, че е "освободена от длъжност", а тя през последната година беше възпитателка (в занималня) в едно училище, в което преобладават деца от малцинството, циганета, другояче казано; цяла вечер съпругата ми плака, понеже се надяваше да я оставят на работа; тя от една страна много си обича работата, от друга през тази година положи страшно много усилия за да приобщи тия деца към училището, ала ето, това не е било оценено; какво ли не правеше за да създаде интерес у децата, включително купуваше им със свои пари тетрадки, флумастери, цветни моливчета, пъзели, какво ли не, за да оцветяват, за да рисуват, за да се занимават, за да им е забавно; какво ли не направи, за да ги задържи; да, но тях явно, понеже са от раса, която обича прекалено много живота, лесно не можеш да ги плениш с любов към училището и към ученето; а нашето училище, знаем, е крайно много отчуждено от живота, сякаш се е превърнало в негова противоположност; накратко казано, една част от учениците й в групата идваха от дъжд на вятър, това, предполагам, е било забелязано от директорката и ето, тя отказа да й продължи договора.
За 20 години откакто е завършила образованието си жена ми комай половината от времето е била все на "трудовата борса" като безработна, в останалото време е работила за по една година, по заместване и прочие, включително и по селата наоколо Пловдив. Представяте ли си какво означава това за един човек, който като капак на всичко така силно обича професията си? Опитайте да си го представите – ако можете. И ето, жена ми се върна снощи от работа със зачервени очи и като ме видя, почна тихичко да си плаче. Разбрах без думи какво й се е случило. Поговорихме, но и тя, и аз много се разстроихме, и ето, като си легнах снощи, не можах цяла нощ да мигна: от днес ще трябва да тръгваме да й търсим работа, от училище на училище; кандидатите за начални учителки са много, а това се повтаря всяка година ето колко много години вече станаха. С колата обикаляме всякакви села, подаваме документи, а обикновено никой директор след това не се обажда; много трудно човек може да си намери работа, уж за начални учителки има най-много места, а пак е трудно; същински кошмар, и това всяка есен, всяка година, десетки години наред. Ето затова не можах да мигна: обезсилих се, грохнах съвсем от безсилие нещо да измисля, нещо да променя, с нещо да й помогна. Вярно, за да реши проблема с хроничната си безработица, съпругата ми завърши задочно – това е същински подвиг от нейна страна, страшно много сили хвърли! – та значи тя завърши задочно магистратура по английски език, вече е правоспособна преподавателка и по английски, а преди това завърши и специализация "Начална педагогика с английски език", все с надежда да може по-лесно да си намира работа. Ще видим колко това нещо ще й помогне през тази година, но каквото от нея зависи за да реши проблема си, тя го направи. Сега вече всичко зависи от кастата на всемогъщите директори – и директорки. Ще ми се нещичко да напиша за тях, но поради комплицираната ситуация, в която се намираме сега, ще се въздържа – сами разбирате защо. Ще замълча, макар че това не е в моя обичай. Налага се да замълча. Е, писал съм, но полза особена няма. Напротив, човек може много да си навреди като пише според истината за тия неща. Само искам да кажа все пак тук: много е безсърдечно да се постъпва така с човека. Грозно е така да се постъпва с жив човек. Това е същински терор: всяка година да те уволняват, всяка година да се явяваш на разни "конкурси", да трепериш, да се явяваш на "събеседвания", в които да ти се налага да убеждаваш строгите и всесилни директори, че можеш да си вършиш работата, да се опитваш да ги умилостивиш да вземат точно теб, а другите 20-30 кандидата да бъдат пренебрегнати. Много коварна е
тази ситуация на избор на учители от директора, коварна и най-вече унизителна. Да, знам, че тя е любимото занимание на директорите, понеже им дава реално усещане за власт над човешките съдби. Но има нещо первезрзничко в това всяка година да обявяваш работни места все само за срок от по една година, та да можеш да получаваш удоволствието в края на годината да уволниш тия същите учители - и да си хванеш нови жертви. На мен лично ми се вижда перверзничко това. А колко е то унизително за тия, дето са попаднали в тази центрофуга на човешките души, това се опитайте да си представите сами. Това е убийствено за личността и самочувствието на тия учители, дето всяка година са принудени отново и отново да си търсят работа. Е, има щастливци, които по каприза на случая са имали късмета (или, както мълвата или т.н. зли езици продължават упорито да говорят: на други и то съвсем реални неща като "връзки", подкупи, политически или някакви други протекции и пр.) да бъдат назначени на постоянно учителско място. Те пък могат да си векуват на тая работа – стига да са послушни и любезни спрямо капризите на своеволните директори-деспоти. Това също е убийствено за личността на тия учители; но да спирам дотук, щото май пак нагазих в опасни и неизбродими тресавища. Стига. Омръзнало ми е да пиша все за тия неща. Надежда за промяна съвсем няма. Та така. Въртях се цяла нощ в кревата, обзет от ужасно безпокойство и от безсилие нещичко да променя. Не знам какво да правя вече. По едно време ми хрумна даже екстравагантна идея, а именно да предложа на моята директорка, с която съвсем не сме в добри отношения, една малка "взаимно-изгодна сделка": да вземе моята съпруга за учителка по английски език в нашето училище, в замяна на което моя милост да се откаже от постоянното си място на учител по философия в това училище; да, да направим нещо като "размяна", аз себе си да пожертвам, но поне горката си съпруга да спася. И същевременно хем да си отдъхне моята директорка от "негодника Грънчаров", хем аз да си съхраня здравето, щото тия ежби с директорката доведоха дотам, че съвсем рухнах здравословно, хем, да речем, моята съпруга най-после да си намери работа. Да, знам, че това е фантастика, разбирам добре, че даже и да предложа лудешката си идея – то в пълното безсилие какво друго да измисли човек освен такива именно щури идеи?! – то едва ли директорката ще се съгласи; е, разбира се, тя непременно ще се съгласи с това аз да й се махна от главата, това, предполагам, ще го приеме с удоволствие, не вярвам да съжали за мен или да почне да ме моли да продължа да стоя в училището (с оглед без мен "да не пострада философското образование на
43 младежта", представяте ли си тази аргументация да предложи директорката ми и категорично да възрази срещу желанието ми да се махна; егати фантастиката, непоправим фантазьор съм, явно съм доста тежък случай в това отношение!), но пък за другото, именно да вземе в замяна на мен моята съпруга за преподавателка по английски (имаше тия дни обявено такова място и то тъкмо в нашето училище, то затова ми се роди в бедната глава подобна идея), това стопроцентово е невъзможно, убеден съм, че това изобщо не може да се случи. Та тази и други такива шеметни идеи се въртяха цяла нощ в бедната ми глава, в кошмара на безсънието. Така си живеем ний, "ентелегентните хора на България", дето сме учители и възпитатели на младежта в нашето свидно Отечество любимо. Пиша тия неща в дневничето си, та да се знае, че и те са случвали в нашето време, т.е. че нещата не се свеждат само до полиране на лустросаната страна на нашта "образователна система", както обикновено се прави, а имат и една друга, скрита, психологическа, човешка страна, за която никой не смее да говори, камо ли пък да пише. С изключение на откачалки като мен де, които си страдат – заради голямата си уста. Спирам дотук, за да не кажа нещо още по-излишно. То ми стига това, дето вече казах, и то ми е предостатъчно, за да се изложа колкото се може повече; затова млъквам. Хубав ден на всички и бъдете здрави! И благодарете на Бога, че не сте учители в наше време: изобщо не е лесна нашата, учителската, както, надявам се, се убеждавате – нищо че мнозинството от българите си мислят противното...
Четенето на книги – и на хубави, сериозни списания, като сп. ИДЕИ – няма да ви навреди; не се плашете, напротив, много ще ви помогне, ще ви спаси: та да прогледнете, та да надмогнете духовната си слепота, та да почнете да ставате мислещ и разбиращ смисъла на нещата човек... НЕОЧАКВАНО СЕ ОКАЗА, ЧЕ МОЯ МИЛОСТ Е СТРАХОТНО БОГАТ ЧОВЕК! 02 септември 2013, понеделник
Да бе, оказа се наистина, че съм бил страхотно богат човек, а аз пък да не съм го знаел досега! :-) ПРЕПОРЪЧВАМ ДА ПРОЧЕТЕТЕ
ЧЕТЕНЕТО НА КНИГИ – И НА ХУБАВИ, СЕРИОЗНИ СПИСАНИЯ, КАТО СП. ИДЕИ – НЯМА ДА ВИ НАВРЕДИ
Мими Михайлова е завършила специалностите „Българска филология“ и „Психология“. Автор на две стихосбирки: „Жива вода“ и „Целуната от изгрева“. Издала две книги с критика: „Кризата на
прехода. Митични и културноантропологически наративи“ и „Пътят на неофита“. Пише разкази и есета. Има публикации в печата и в електронните медии. Член на Дружеството на писателите – Пловдив и в управителния съвет на НПО – Клуб на дейците на културата – Пловдив. По пълнолуние Автор: Мими Михайлова Тази бяла луна, дето гнезди в тополата, я познавам не от един живот: имаше я в безсънните ми вечери, огряваше детските ми страхове, беше изпуснатата монета на пътя от Стопанина… Беше обицата на красивата циганка, която познаваше линията на живота; беше калайдисаното дъно на тавата, окачена до лястовичето гнездо; беше валмото дим над лулата на баба… Стояхме двете Марии на малките дървени столчета насред лятото между къщата и мелницата и чистехме зърната боб от шушулките. Баба с мек глас ми говореше, както се разказват приказките, небивали случки, които трябваше да запомням и да си ги повтарям, като се приспивах сама. Докато аз се унасях, старата Мария обикаляше край задрямалата снага на Марица и събуждаше със стъпките си маранята и мириса на бъз и бучиниш. Тогава – разказваше ми тя – можела да реше косите на реката, а през нощта го правели само самодивите. Подреждала по краищата бялото подрумиче, дето има листа като мъхеста детска бузка и цвят от слънчева коронка. После слагала на гърдите на реката водната лилия. Целувала я и оставяла водата да събира сили за своя жених. А на мен донасяше оттам венче от подрумиче и следобедите аз – принцесата на полето, тичах с децата. „Като изгрее бялата луна, всяка жена – продължаваше баба, – само веднъж през живота си, може да отиде до змейовата дупка край големия завой, където върбалак и драки, гъсто сплетени над тинята, пазят пътя до мястото. Оттам най-знатните моми, стиснали със зъби пендар, дето през деня виси на гърдите им, носят през нощта мълчаната вода. С тази вода после те лекуват всичко.” Баба беше такава мома. Знаеше как да говори на водата, за да стане „жива”. И мен учеше на това. Разбирах го по докосването по коляното, когато се разсейвах и не следвах нейната нишка. – Виждаш ли воденицата? Там няма да ходиш. Зад мелницата край реката обикалят върколаци. Помня, беше през една зима, в пруста на воденицата се бяхме събрали моми и ергени, да се крием от студа и от старите. Луди глави бяхме. Момците се перчеха, искаха да ни се харесат. Какво се канеха, къде се спречкаха, та настръхнаха кой може да иде при мъртвите и да
44 забие нож в гроба на Гено – стария гемиджия на селото, и да донесе за доказателство шепа пръст. Ние, момите, уплашено се споглеждахме, а момчетата се посбутваха. Таньо, хубав и юначен беше, за да ни покаже безстрашието и силата си, метна ямурлука и тръгна. Тъмнината ни плашеше все повече. Не можехме да се бавим много, старите щяха да ни хокат – момата сама трябва да се пази от хората и от приказките им. Ние се прибрахме по къщите си, а момците тръгнаха към гробището да пресрещнат Таньо. Но пътят оставал все така пуст. Когато стигнали до първите кръстове, се спънали в проснатото му тяло. Бил забил ножа си в гроба на гемиджията, но и в полите на ямурлука и му се пръснало сърцето от страх. Ала приказката не свърши до тука. Баба се наведе със столчето си към мен и ме докосна по сърцето: – Страхът е като птиче – когато пърха в гърдите ти, нито го пускай на свобода, нито го стискай по вратлето. Вслушаш ли се в гласа му, граченето ще те вкамени. Затова само го помилвай с обич и то ще се превърне в сокол. Тогава ставаш смела. Чупя с баба бобените шушулки, заглеждам се в шарените зърна и откривам, че всяко има свое лице. Баба се усмихва: – Ще ти кажа как да гледаш и на боб, ама всяко нещо с времето си. Не е лесно сама да правиш пътеки пред себе си. Голямата Мария зарея поглед някъде над мене. Това беше знак, че трябва мълчаливо да изчакам. След малко заприказва: – Ей, че сме мързеланки! Кой ще ни нахрани днес? И вълшебна да е тенджерата, ако не й слугуваш, няма да ти сготви. По пътеката към нас усмихната вървеше Алима. Циганката поздрави почтително баба. Знаех, че трябва да си кажа думичките, дето ме пазят. Старата Мария винаги ме караше да се ограждам. Хората били всякакви. А за Алима ми казваше, че е вълшебница, но другите жени в селото я гледаха лошо, избягваха да говорят с нея, а зад гърба й шушукаха. Циганката имаше двама мъже: единият калайджия – работлив и затворен човек, а другият, по-младият, обикаляше по села и панаири и продаваше зелени химически червила, от които устните ти ставаха като малини, и огледалца, на чийто гръб красиви жени и мъже ту са сериозни, ту се усмихват или намигат. Алима ми беше подарила и червило, и огледалце…Та хората ги одумваха, че мъжете не можели да си я поделят, а пък тя не се решавала да избере… Баба казваше, че Алима имала две сърца и затова била с двама мъже. Харесвах циганката заради подаръците и заради шарените й поли. Двете жени сякаш не ме забелязваха. Говореха така, като че ли пееха на два гласа…Харесваше ми, тези гласове ме пренасяха на различни места…Чудех се
дали и аз някога ще мога да накарам думите така да звънят и да размесват хора, желания и случки. Баба и Алима си говореха за събраните билки; за самсара, дето беше издушил кокошките и пилетата в махалата; за Шекер Байрама и Голяма Богородица, за гробищата и панаира…Гледах как блестят гривните и зъбите на Алима. Смееха се двете. Лицето на баба грееше и ставаше млада. А слънцето се люлееше върху обицата на циганката. Помагах на голямата Мария в готвенето, като не пречех. Тя слагаше на котлона тенджерата, сновеше чевръсто из кухнята, с щедра шепа слагаше подправки, а аз не мърдах от столчето. Докато къкреше яденето, баба сядаше до мен, запалваше цигара или тъпчеше лулата си и пушеше. – Това менче, дето е в шкафа над мивката, е специално. Него и тавата до лястовиците ги е калайдисвал Берк – добър човек е, щом може да обича. Ако искаш да се сдобиеш с каймака на здравето, любовта и имотността, трябва да знаеш как да свалиш и издоиш луната. Ако е през топлото време, ще идеш на хармана, а пък през студа ще застанеш до комина. До тебе да туриш котлето и ситото. Билките, дето висят под сайванта вляво, ги слагаш във водата и казваш – баба се навежда и ми шепне в ухото, но топлият трептящ въздух ме гъделичка и аз се кискам. – Хлапаче-глупаче си ми ти още, а пък аз бързам ли бързам – нежно ни укорява баба и ме гали по косата. Видях дядо, че се връща от градината, и го накарах да ми свали сцената – калайдисаната тава, в която баба правеше сладко и лютеница. Обръщаше той с усмивка месеца, тупваше го по черния гръб, за да е стабилен, подаваше ми ръка и аз се качвах за моята публика. Публика бяха, разбира се, щъкащите по двора кокошки, два-три петела и четирите овце, които надничаха с белите си вълма през процепите на рехавата ограда. Бастуна на баба използвах за микрофон. И пеех с целия си дъх на найкрасивия език, който можех в момента да измисля. Гласните ми струни бяха опнати до скъсване, а крачето ми барабанеше по облата тава и небето туптеше. Дядо ме целуваше по веничката на слепоочието: – Ах, тази пролетна Марица! – и потъваше пак в градината, като не забравяше да изпусне, уж случайно, голяма сребърна монета. Стоя сега на своята тераса и следя с поглед толкова красиви Марии – и малки, и големи. Гледам ту бялата луна, ту каймака на късното си кафе и се наслаждавам колко приказен може да бъде животът. Източник на тази публикация: сп. Либерален преглед: https://librev.com/scribbbles-prosepublisher/2158-2013-08-31-08-41-53
БРОЙ 17 ОТ 1 СЕПТЕМВРИ 2013 Г. НА В-К ГРАЖДАНИНЪ ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ И ВЕЧЕ Е В РЪЦЕТЕ НА АБОНАТИТЕ СИ
Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник Издава:
Център за развитие на личността
HUMANUS
,
основан през 1994 г.
Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488 Истината ни прави свободни!