Vestnik GRAJDANIN br. 2 ot 2014 g.

ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

Брой 2, Год. 6, 2014, 16 Януари, Четвъртък, Цена 2 лв.

понеделник, 13 януари 2014 г. След това е набила още неколцина депутати, но това ще се разбере утре... А ние обикаляме 213 дена Парламента да ни падне някой депутат да го натрепаме и все не успяваме... Коментари: Генади Тончев: Ха-хааа, горкия Воленчо, набили го: ами да си потърси правата в Брюксел... Чавдар Балинов: Това ми хареса! Французойката от раз утепа Волен! А Волен утепа цяла България. И още дълго ще я тепа! Лъчезар Лачев: Брейййй, Сидерастът са го били в самолета, в автобуса и на летището... Който не го е срещнал, само той не го е маризил! :-) Biser Ivanov: Всеки го бие него - французойка, полицай и кой ли не друг. Да го съжалиш! Кремена Минчева: Па и кълне... егати... и то българин око вади на българин!

Гледам по National Geographic, че Слънцето след 4-5 милиарда години ще загасне и си викам: - Мама му стара: таман ще сме излезли от кризата, таман ще се оправим най-сетне и ето ти нов проблем: Слънцето пък щяло да загасне?! :-)

ЗАБЕЛЕЖКА: Този виц не съм го измислил аз, а ми го разказа моят приятел от Монтана Петър Каменов, той откъде го е научил аз това не зная... Значи на на нас положително не ни върви, ето, сами виждате, от кризи добро не можем да видим, криза след криза, ту само наша, родна, българска, ту европейска, ту световна, хората войни преживяха, от революции излязоха, пък се оправиха, а ний все не можем да се оправим, оправия у нас няма и няма; и таман да се оправим след някакви си там 4-5 милиарда години, току-виж, тогава пък природен катаклизъм щял да се случи, Слънцето да вземе да загасне! Страшна работа! Леле, какво ще правим? Ще мрем ли като се оправим?

СРАМОТА Е, ЧЕ ЖИВЕЕМ ТАКЪВ ЖИВОТ ТУКА, СРАМОТА Е, ЧЕ ТАКА СИ СЪСИПВАМЕ ЖИВОТА! четвъртък, 16 януари 2014 г.

Тази сутрин написах следното писъмце до г-жа Мария Василева, която от известно време живее в Швейцария и се съгласи да споделя впечатленията си оттам с читателите на моя блог; ние вече започнахме поредица от такива публикации и имаме твърдото намерение да продължим, да не се отказваме, въпреки срещаните трудности; та ето какво й написах тази сутрин, публикувам това писъмце отделно, щото, чини ми се, в него се поставя един важен проблем, подходящ за дискутиране; е, ясно е, че сънародникът ни яката мълчи по повдиганите в текстовете на г-жа Василева проблеми, няма начин да не мълчи, то какво и може да каже де, освен само да мърмори, щото, както е известно, нам винаги все някой друг ни е виновен за всичко; както и да е, ето и писъмцето: Здравейте, уважаема госпожо Василева, Публикувах последния Ви текст ето тук: Защо??? Защо тук, в Швейцария, е така, а в България е съвсем иначе??? Понеже не мога да намеря снимките от къщата и околностите й (намерих само една), ако не Ви затруднява ще Ви помоля да ми ги пратите пак, та да допълним текста с подходящи снимки. То може да стане и в отделна публикация само от снимки. Мисля, че ще се получи нещо чудесно от нашия проект! Иска ми се да предизвикаме дискусия по тия проблеми, найвече по въпроса: защо швейцарците живеят така, а пък ний, българите, съвсем иначе?! Но ще видим дали ще се получи. Ще видим дали някой ще откликне. Но самата идея да пишете за впечатленията си от Швейцария и живота там и

да ги споделяте с читатели (заедно със снимките и видеото), е чудесна - и е чест за моя блог, че ми предложихте да публикувам Вашите "репортажи". Накрая всичко написано заедно със снимките (плюс текстовете на евентуални дискусии по повдигнатите въпроси, но това вече е моя грижа) може да се оформи като книжка – просто като се събере на едно място цялата поредица. Желая Ви хубав ден! С поздрав: Ангел Грънчаров П.П. Аз днес съм в съда, ще се гледа делото за "обида", което помощник-директорката-синдикалистка (!!!) заведе срещу мен, та ми се ще да напиша нещичко в блога по този повод. Виждате какъв е контраста между това, което Вие пишете за Швейцария с българските абсурдни, направо диви реалности, психологии и нрави, в които аз, примерно, съм потопен "до гушата"! Срамота е, че живеем такъв живот тука, срамота е, че така си съсипваме живота – и то взаимно, един на друг; ето това май е причината да не можем да постигнем нищо свястно като общност?! Това го е забелязал още професор Иречек, тия думи ме впечатлиха най-много в неговия БЪЛГАРСКИ ДНЕВНИК: той там пише "за чудното удоволствие, което изпитват българите от това да си съсипват един-другиму работите – и да си пречат и вредят" (цитирам по памет, нямам време сега да търся точния цитат, гарантирам обаче за смисъла!). Това е положението. Промяна никаква няма, напротив, по-зле са станали работите за тия повече от 100 години от времето на Иречек, щото и комунизмът доизврати сънародника ни, и то в една найужасна степен. Докога ще берем горчивите плодове на тоя проклет комунизъм аз не мога да зная, докога ще им се "наслаждаваме", щото трябва да ги поглъщаме всекидневно, аз не мога да кажа. Преди около 20 години проф. Сергей Герджиков, философ, писа в книгата си КОМУНИЗМЪТ, че 100 години ще трябва да минат за да се очистим от проказата на комунизма. Аз му се противопоставих в своята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА и писах, че по-малко години май ще трябва да търпим и да чистим отровите на комунизма в българската душа, но ето, нищо чудно професорът да се окаже прав. Бог да ни пази, щото ние сами изглежда не умеем да пазим не само себе си, но и страната си – и всичко объркваме до крайна степен; и всичко правим тъкмо наопаки; самоизяждаме се; страшна работа; нямам думи повече! Стига толкова, извинявайте за емоцията, която си позволих!

ЗАЩО??? ЗАЩО ТУК, В ШВЕЙЦАРИЯ, Е ТАКА, А В БЪЛГАРИЯ Е СЪВСЕМ ИНАЧЕ???

Швейцария, ден първи Събудих се в 8 часа българско време. Телефонът ми все още беше на българско време. Зелените завеси в стаята ми бяха спуснати. Спомних си че снощи, когато лягах да спя, ги спуснах без да погледна навън. Нямах представа какво има зад стъклата. Набързо обиколих стаите, разположени на двата етажа, отворих всички врати на помещения, дори на шкафове и гардероби. Утре Ноа и Мила ще трябва да стават рано за занятия – той е в предучилищна група в училище Тандем, с такса 2400 швейцарски франка годишно. Тя е в група за игри – шпиле груп. Трябваше бързо да се ориентирам в ситуацията, да знам къде какво стои в къщата и да се включа още от утре в ежедневните дела. Милена, жената от Варна, която се грижи за почистване на къщата и храната имаше месец платен отпуск и щеше да пристигне 3 дни след нас. Само това успях да направя – да видя къщата, след дългото пътуване с прехвърляне в Берлин, пристигнахме час след полунощ. Бях тръгнала в 12 часа на обед от България, оттогава изминаха повече от 12 часа. От Цюрих видях само светлинната феерия от прозореца на самолета и масивни къщи с дворове по пътя от летището до къщата. Надпреварваха се да ми показват – тук работя, тук е центъра, това е училището… С шофьора на таксито също се заприказвахме, след като стана ясно че сме българи, а той турчин. Поздравихме го веднага с „Мараба, комшу!“ и му взехме телефона, защото беше вежлив и приятен. Всичко това мина набързо през главата ми и скочих от леглото. На горния етаж децата ми и техните деца още спяха. Няма да ги будя, ще отворя прозореца. Никога няма да забравя достолепието и свежестта на гледката от двата прозореца на стаята ми. Очите ми не бяха виждали отдавна такава красота, не бях вдишвала такъв въздух! Спокойното свежо утро в този квартал ме изпълни с неописуемо вълнение. Аха, значи тук живеят вече трети месец децата ми! Грабнах фотоапарата да заснема тази зеленина – на 9-ти

януари тревата беше зелена, храстите и големите иглолистни дървета също. Защо у нас, в България, не е зелено? Та Цюрих е на 450 км. надморска височина, а Швейцария не е в Северна Европа! Гледката надмина очакванията ми. От комините на съседните триетажни къщи с тъмносини покриви и зелени дворове излизаше дим,сякаш да ми напомни че това, което виждат очите ми е истина. Нещо като луксозна вилна зона, Цоликон е бивше село, сраснало се с Цюрих, на 5 минути от центъра на Цюрих с кола и на 5 минути от езерото Цюрихси пеша. Счита се за най-луксозното място, съчетавайки близостта до центъра с тази до езерото – удобствата на града и тишината на селото. Всъщност разлика между град и село няма, покрай Цюрихското езеро-море са наредени едно след друго селца с вид на град. Това, което видях от другите прозорци не може да се опише. Просто го вижте, заедно с къщата-поглед отвътре, такава, каквато я бяха оставили стопаните й на 18 декември. Виждате за първи път това, както и аз самата го виждам за първи път. Мисля че в действителност е много повпечатляващо от клипа с фотоапарат, поярко, главозамайващо. Говоря за пейзажите, не за обзавеждането на къщата. Последната не ни е приоритет, засега. Реших че трябва да си подаря този ден за адаптация, без да пиша и снимам повече. Но релаксът ми бе смущаван целия ден от един натраплив въпрос. Защо? Защо тук е така, а в България иначе? И хората покрай мен питаха: какво ми е, добре ли съм? Не, не съм много добре. Донесох със себе си торба с лекарства. Липсват ми три зъба. Изражението на лицето ми е по навик изражение на ядосан и недоволен от всичко човек. (Следва продължение) Написа: Мария Василева ОЩЕ ЗА ШВЕЙЦАРИЯ И ШВЕЙЦАРЦИТЕ

Текстът е продължение на публикацията със заглавие Как живеят хората в Швейцария – и защо живеят добре: И така, Ноа, половината от земята на Швейцария и половинката от другата половина представлява планини. Обяснявам ти по друг начин – ако разделим страната на 4 части, 3 от тях са планини. На найвисокото има вечен лед, по-ниско – сняг,

който никога не се стопява, още по-ниско са високи скали и много стръмни места, по които се сипят пръст и камъни надолу, затова се казват сипеи, още по-ниско има гори и големи поляни с трева, които се наричат пасища, защото там пасат трева крави, кози и овце. На една четвъртинка само – върху платото и по планината Юра, могат да живеят хората и да засаждат нещо в земята. За най-важното растение дори – житото, от което се прави брашно и хляб – няма достатъчно място. И все пак в света има пет найбогати страни и една от тях е Швейцария. Затова много от най-умните хора избират да живеят там. На толкова малко място са събрани много хора, хората от цялата страна и чужденците. Когато се строят нови пътища и къщи, големи сгради, мястото за живеене на хората става все по-малко и ако се раздели поравно земята, върху която живеят швейцарците на броя на хората, на всеки ще се падне място колкото вашия хол. Затова земята в Швейцария е много скъпа и хората трудно могат да си построят самостоятелна къща. Те живеят в къщи, които не са техни и плащат за да живеят там. Така плащате в Австрия за да живеете във вашата къща, но тя не е ваша, живеете там само за известно време, тя е на човека, които живее на по-горния етаж над вас. Да имаш своя къща в големия град е много скъпо, затова хората, ако искат къща, си купуват далече от града в селата. Село е например Марково в България. И в България не може човек да си построи къща с голям двор в голям град като Пловдив, това би било много, много скъпо. И така, като отидете в Швейцария, мама и татко ще трябва да избират – на село в къща, или в големия град в блок, както в София. Общо в Швейцария живеят 6-7 милиона души, колкото в България, а ти видя, че България е 2-3 пъти по-голяма. Значи в България на всеки се пада място колкото вашата къща заедно с градината. От тези 6 млн. швейцарци 1 милион са дошли от други страни и не са родени в Швейцария, такива като вас. Швейцарците са пуснали отдавна толкова много чужденци за да им построят тунелите – под тунели минават не само колите, но и влаковете. Тъй като има много планини, тунелите са много. Швейцарците само са правили план къде трябва да се пробие тунел в планината и са карали чужденците да ги строят. Малко повече от половината швейцарци говорят немски език, останалите говорят френски език, малко са тези, които говорят италиански и други езици. Аз харесвам много италиански и френски, вярвам че и на теб един ден ще ти харесат повече от немския. И най-радостното е, че малко повече от половината ходят в такава църква, в каквато ходят мама и татко. По-малко са тези, които ходят в църкви, украсени със статуи и картини от Библията. В тези църкви хората не пеят, а само повтарят това, което

техния водещ, облечен в бяло говори, палят свещи навсякъде в църквата и рисуват кръст с ръка. Те смятат, че Бог е определил един човек на земята, на когото всички трябва да се молят. Наричат го папа, а вярващите в Бог и папата наричаме католици. Да видим сега какво е времето там. Много различно. В Цюрих, най-големия град, през лятото може да е много топло, колкото в Пловдив, а през зимата страшно студено. Затова в Швейцария могат да се видят растения, които обичат студено – мъхове и лишеи, както и такива, които обичат топло, като палмите. Толкова студено никога не е в България през зимата. Падат гъсти мъгли и покриват земята и небето, но ако се изкачим по-високо в планината, мъглата ще остане долу в ниското, както понякога самолета се издига над облаците. Над мъглите, на високите места, е слънчево и топло и хората от много страни обичат да ходят там на разходка. В Алпите вали най-много дъжд. Цюрих е най-големия град в Швейцария – по-голям от Пловдив, но по-малък от София и Виена. Другите големи градове се казват Базел, Женева, Берн и Лозана, но те са по-малки и от половината Цюрих. Иначе швейцарците са умни и могат да измислят и изобретяват различни неща. Те са измислили циповете на якетата, преди тях е имало само копчета. Измислили са и ските. Изобретили са лифтовете и зъбчатите железници. За тях не мога да ти обясня какви са точно. Знам само че швейцарците обичат да се качват с тях на високите планински върхове. Катерят се и пеша, без влакчета, които се пързалят по въжета. Могат да строят хубави мостове на високо и под земята. Швейцарците обичат да строят пътища и релси за влакове, те ходят по целия свят да учат и другите народи как се прави това и строят повече за другите страни, отколкото за себе си. Могат да построят мостове, които не се подпират на стълбове – висящи мостове. Измислили са и едни ниски шейни, които се казват бобслей и се пързалят много бързо. Швейцарците обичат много да се разхождат с колите си, като вас и да работят в градините си, като нас. Тъй като имат много езера, швейцарците са измислили и лодките, които се движат с големи платна бутани от вятъра. Измислили са и водни ски. Швейцарците изобщо не приличат на другите страни, но кое е различно, ще ти разкажа следващия път. А сега ти изпращам снимки от една планина в България, която е красива колкото планините в Швейцария. Дядо построи къща там, когато беше помлад, но ти никога не си ходил в тази къща, защото майка и татко все нямат време. Но е хубаво да видиш тази наша и ваша къща, защото от там, от тази красива планина е слязъл в Пловдив дядото на моя баща, който е твой пра-пра-пра дядо. Построил е църква и се казвал Тодор. Неговата дъщеря

се казвала Мария и тя е моя баба, затова и аз се казвам Мария. Още малко като пораснеш, ще ти дам едно нарисувано родословно дърво. Ти ще го пазиш много и когато имаш деца, ще запишеш в родословното дърво твоето име и името на твоята жена. После ще дадеш родословното дърво на твоя син. То се дава само на момчетата и се пази от тях завинаги. Целувам те, синеочко! Баба Миа Написа: Мария Василева ГРУПАТА „РЕВЮ“ СЪЗДАДЕ ПЕСЕН, ПОСВЕТЕНА НА ПРОТЕСТИТЕ СЪС ЗАГЛАВИЕ „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ“ януари 15, 2014 „Ревю“ създаде песен за протеста. Чуйте я! (текст + видео)

Нея, нея, нея виж сега – така наречената ти свобода. Нея, нея, нея виж сега! Не я оставяй в прахта!

знамето е в кръв, аз ще застана пръв. На истинския път към свобода или смърт. За да не бъдеш роб, ти давам своя живот. В единствения път към свобода или смърт. Моето име е свобода, искам до тебе да умра. А над гроба ми поне един някой ден да спре – амин! КЛЕТА, ГОРКИЧКА МАЙКО БЪЛГАРИЙО!

Снимка: Konstantin Pavlov ОТГОВОРЪТ НА АДМИНИСТРАЦИЯТА НА ПРЕЗИДЕНТА ПО ПОВОД ПРИЗИВА НА РАЙЧО РАДЕВ

Нея, нея, нея виж сега! Не си я спомняш, но тя те позна. Името ми е свобода и съм родена от вятъра. С мене е сестра ми, но тя е от тях. Интересува се дали ви е страх. Нея, нея, нея виж сега! За теб на улицата е дошла. Нея, нея, нея виж сега! Не я оставяй там сама! Тихо, тихо сняг вали. Той гали сведените ви глави. Над облаците чака тя, емблемата й е коса. Нея, нея, нея виж сега! Тя е по-старата и грозна сестра. Нея, нея наричат с имена, Да те целуне е дошла. Смъъъърт… Така ботуши напред вървят, те нямат истина, живот и път и охранявайки от нас редът, охранените няма да предадат!

сряда, 15 януари 2014 г.

Под знамето ни в кръв аз ще застана пръв, единственият път към свобода или смърт. За да не бъдеш роб, ти давам своя живот. В единствения път към свобода или смърт

Ето пълният й текст: Когато всички достойни заспят, когато вече не остане път и над любимата ни малка земя се спусне мрак и тишина.

ЗАПИСКИ В ДНЕВНИЧЕТО МИ, ПИСАНИ В КАФЕНЕТО

Виж: ОБРЪЩЕНИЕ-ПРИЗИВ: ДА СПАСИМ УЧИТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ ОТ ПЛОВДИВ, НЕОБХОДИМ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ

Имам два "прозореца", сиреч, имам два учебни часа време, в което нямам часове; и ето, седя в едно кафене, почивам си и извадих малкото лаптопче, което нося почти постоянно със себе си (ако не броим и малкото таблетче, което от известно време също е мой постоянен спътник, няма как, интернетен маниак съм: да ми се впише това в... "психиатричната диагноза"!). И решавам нещичко да напиша в дневничето си, тази сутрин не успях нищо да напиша, и то по две причини: първата, че ми се наложи да ида в избата да видя как върви втасването на киселото зеле, зер, и аз съм българин и моят дом също без кисело зеле не може да презимува; това ми отне доста време, а пък имам днес първи час, в 8.00 трябва да съм на линия; а втората причина нищичко да не напиша днес е, че бях зает с това да публикувам чудесния текст на г-жа Мария Василева, който тя така любезно ми предостави за публикуване в блога, наред с много снимки, клипчета и прочие; с нея, както е известно, започнахме работа по един великолепен проект: с нейните очи, с посредничеството на нейното съзнание да направим нещичко та да запознаем читателите на блога с живота, с реалностите на Швейцария, където г-жа Василева е в момента. Смятаме доста неща да публикуваме, всеки ден каквото тя види и от каквото се впечатли, тя ще го отрази било със снимки, било с текст, било с клипчета, било и с трите или с двете едновременно, а пък аз всичко ще публикувам в блога – за да стигне до колкото се може хора. Много съм ентусиазиран от работата по този проект, щото една съпоставка точно в този момент на българските с швейцарските реалности, по моята преценка, е много полезна – и дори, бих си позволил да кажа, би имала даже оздравителен, отрезвяващ, благотворен ефект върху съзнанията на сънародниците. Не знам, ще видим какво ще се получи, предварително е трудно да се съди. Ще опитаме. Нищо не пречи да опитаме. А аз в това време, както е известно, се блъскам в разни стени в институцията, в която работя: аз съм учител. Учител по

философия. Не знам аз колко успявам някого на нещо да науча, това е подозрително (нека който ме следи, да тури и туй мое признание в досието ми!), но аз лично много научавам от хората, с които общувам всеки ден: ученици, други учители, родители, администрация. Чудесни неща научавам и, както е известно, фиксирам наученото в своя поредица от "матр`ьяли", която условно засега носи заглавието ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ; смятам да направя и да издам книга под това заглавие; вече имам купища статии, наблюдения, есета, коментари, анализи и прочие все по тия въпроси. Не абстрактно разсъждавам, а воден, така да се рече, от потока на самия живот, тласкан от неговите пулсации, от неговата превъзходна динамика. Нищичко не си измислям, а съм изцяло правдив, настроен съм изцало правдиво и честно; нищичко не крия, не лукавя, никому не се подмазвам, пиша само това, което мисля, изцяло честно, непринудено, с необходимата доза импулсивност или емоционалност. Смятам, че има смисъл от подобни писания, взети от самия живот, а, знайно е, животът е найвеликият учител, той е истинският ни учител, а всички ние, човеците, независимо какви сме, сме неговите ученици. Та ето в тия неща съм се увлякъл и дори съм се ентусиазирал като дете, като юноша бих казал (това също може да отиде в колекцията от признания, подходаща за досието ми!). Та какво научавам ли? Страхотни неща научавам. Примерно ето какво. Във връзка с тази епопея, именно, бунта на един клас срещу техния преподавател по философия – да, нали знаете, стана така, че един клас заяви, че не ме ще за свой преподавател! – стигнах до много интересни заключения, които, ако имам време, бих обобщил в една специална статия, касаеща отново любимата ми тема: как следва да се преподават, по един нов и съвременен начин, хуманитарните предмети като цяло – и в частност философията. Много нови и важни неща осъзнах благодарение на тия спорове и дискусии не само с учениците, ами и с техните родители, те ми показаха една скрита, сякаш неподозирана от мен страна на реалната ситуация в българския живот, в която се намираме, ала не съзнаваме докрай нейната така потребна ни истина. Ето нещичко, което е доста важно, пиша го тук, фиксирам го, за да не го забравя. В съвременния свят най-новите тенденции са младите да практикуват нещата, непосредствено да ги правят, да се упражняват в тях и в процеса на самото правене да си извличат така потребните им изводи – или, ако щете, знания. Примерно, като се учи философия, това не значи на младите да бъде предложено да научат нещичко ЗА философията, намирайки се обаче ИЗВЪН нейните предели, а би следвало да им бъде дадена възможност непосредствено ДА ПРАВЯТ философия, сиреч, да ФИЛОСОФСТВАТ, да се упражняват във

философстване, в мислене, в осмисляне, в търсене на смисъла по дадени казуси и пр. Този е моят подход, който съм отразил и въплътил в написаните от мен учебни помагала по всички до един фхилософски предмети, изучавани в родните училища (гимназии). У нас по всички хуманитарни предмети се допуска една основна грешка, която министерските чиновници изглежда съвсем не осъзнават: на младите се предлага да усвояват разни знания, намирайки се обаче ИЗВЪН съответната област; примерно, теоретично да знаят как би следвало да се пише по литература, но не да бъдат поставени в ситуация сами да се упражняват в писане – или рисуване и пр. И ето, този външен подход неминуемо води да отчуждението и отвращението на младите от ученето изобщо, да не говорим пък за неспособността им да мислят, и то самостоятелно по проблемите, да търсят истината, да дебатират, да експериментират, да се упражняват практически и пр. Те ето тези ученици, дето въстанаха срещу моя стил на преподаване, си искат явно да бъдат "натикани в калъпа", в познатия им стандарт – понеже се чувстват крайно неуверени в необичайната ситуация, в която аз дръзвам да ги поставя. Още много мога да пиша по този основен проблем, но сега нямам време и ми се налага "да се ориентирам към приключване", както навремето се изразяваха партийните секретари на откритите партийни събрания при комунизма. Имам и да пиша една статия по същите тия проблеми, която, така да се рече, ми предложиха да напиша колегите от Украйна, да, представяте ли си, те, в Украйна се заинтересуваха от това, което правя, но тук, у нас, никой не се интересува – да не говорим пък за интерес от страна на инстанциите, институциите. Та ми предложиха колегите-философи от Института по философия към тяхната Академия да се включа и аз със своя статия в книгата, която те ще издават с международно участие по повод на конференцията, посветена на 200годишнината на Сьорен Киркегор. Искат просто да свържа своите разбирания с ония идеи за човека, които навремето е развивал така страстно великият датчанин. Аз пък имам едни записки върху Киркегор още от студентските ми години в Петербург, да, тогава написах една дипломна работа на тема "Проблемът за субективното в съвременната западна философия", имам доста голям текст, писан по тия въпроси, а голяма част от него е посветена на разбиранията на същия този Киркегор, който в ония години беше мой кумир: наред с Шопенхауер, Кант, Ницше, старият Шелинг и някои други (аз тогава си имах доста кумири, сред които обаче не фигурираха "иконите" на маркс-ленин-комунизма!). Та ми се ще да намеря време и да поработя върху тази статия, като в нея ще съпоставя своите младежки анализи върху Киркегор с моите сегашни, вече "старчески" разбирания, разбирания на човек, който ето вече 30 години

непрекъснато се занимава освен с писане на философски книги и също така с преподаване на философия на младите. Сега трябва обаче да спирам писането, че има опасност да закъснея – добре че случайно си погледнах часовника преди малко! Чао засега, ще продължим друг път... КАК ЖИВЕЯТ ХОРАТА В ШВЕЙЦАРИЯ – И ЗАЩО ЖИВЕЯТ ДОБРЕ

Ноа, така и не разбрах дали мама ти чете това, което ти пиша и дали ти е интересно. Ще ти разкажа и днес нещо за Швейцария все пак. Това, което на мен най-много ми харесва е, че много отдавна, преди 100 години тази страна е решила да не се бърка в работите на другите страни. Тя никога не си избира приятели между другите страни и обича всички страни еднакво. Когато две страни се карат за нещо или се бият за нещо, тя се опитва да ги сдобри. Ако има война между страните около нея, тя никога не участва в боевете, не се меси и не става приятел и защитник на никоя от воюващите страни. Това не значи че тя само наблюдава какво правят страните около нея и в целия свят и нищо не я интересува, напротив, тя винаги търси как да помага на другите страни, когато им се случи нещастие. Червения кръст на нейното знаме означава една много голяма група от хора, които винаги бързат да помогнат на онези, които са пострадали от земетресения, пожари, наводнения, болести. Червения кръст, по точно хората, които са в тази група, веднага и първи се притичват на помощ на хората, които страдат – имат събрани пари и със самолети носят на пострадалите хора палатки, ако къщите им са разрушени, храна, одеяла, лекарства и всичко, което е необходимо докато се поправят нещата. Те вършат много добри дела и бързат да помагат, защото съчувствуват на нещастните и тъжните хора. Мисля че това е много хубаво и Бог много ги обича затова че дават и подаряват. Когато две страни се карат за нещо, Швейцария събира в един от своите градове – най-често в Женева – най-умните хора от тези две страни и ги кара да разрешат въпроса, по който се карат и да се сдобрят. Ако те толкова са се разсърдили, че им е трудно дори да си говорят, тогава и едните и други-

те избират швейцарци, които да говорят от тяхно име и така разрешават проблема. Когато Швейцария разбере, че в някоя страна хората са бедни, нямат какво да ядат и нямат дори дрехи и лекарства, тя им изпраща всичко – коли, камиони, машини, храна, лекарства… Какво може да желае Швейцария? Свобода? – тя е свободна от 400 години и никоя друга страна не е влизала да я заплашва. Веднъж французите направили революция в своята страна и Франция за кратко била управлявана от бунтовници, които не обичали най-важните хора на Франция, искали да убият краля на Франция, както и всички богати хора. Тези бунтовници влезли в Швейцария и заграбили всички пари и богатства. Съкровищата, които искали да откраднат, били толкова много и толкова тежки, че колата се счупила от тежестта на съкровищата и те не могли да ги закарат във Франция. Ето така били наказани бунтовниците затова че искат да присвоят съкровищата на Швейцария. Равенство? – в Швейцария го има – всички живеят почти еднакво добре ако работят. Да не плащат данъци? Не се събират много пари от хората, те не плащат почти нищо на държавата. Добро управление? – имат го. Там всеки град решава сам какво ще става в него. Обикновените хора в градовете и селата сами решават всичко. Нито едно училище, нито един парк, нито една болница, магазин или басейн не може да се построи, ако обикновените хора не искат това.

А тук, в България нещата се решават от едни и същи хора, събрани в едно Народно събрание в София. Така хората не знаят какво решава Народното събрание и то си прави каквото си иска – без да пита хората. Това не е правилно, защото не може малко хора да решават всичко за цялата страна. В Швейцария градовете и селата не са командвани отдалече, те си командват сами, всеки град и всяко село решава за себе си. Хората имат право да се събират и да правят съюзи – групи от хора, които да решават нещата. В Швейцария има много съюзи, повече отколкото в другите страни. Вестниците, които съобщават на всички къде какво се случва, са безплатни. В тях няма написани неверни неща. А в България има вестници, в които има лъжи,

или които не казват нарочно какво се е случило някъде. Защото някой важен човек проверява вестниците и казва какво да се пише в тях. Ако на него нещо не му харесва, той забранява да се пише за това и хората не го научават. Забранява да се казва и по телевизията – така хората не знаят какво става в собствената им страна, това е много много лошо… и води до това, че в България няма свобода и не се живее добре. Всички момчета когато пораснат и станат на 18 години в Швейцария се научават да стрелят – те са войници 4 месеца, това значи около 100 дни. Тези войници са армията на Швейцария, но тази армия никога на напада други армии, тя стреля само ако трябва да защитава страната от нападатели. Всеки мъж има в къщи дрехи на войник, готова чанта и пушка; младите и старите мъже имат това в къщите си и са готови за бой. Но бой от много отдавна не е имало и май няма и да има. В Швейцария природата е много красива, всички я обичат и много я пазят. Затова много хора от целия свят отиват там да се радват на красотата на Швейцария. Има много хотели за гостите на Швейцария. В тези хотели работят и получават заплата много много швейцарци, от хотелите се изхранват много семейства. Иначе има малко неща, от които там може да се живее – в страната има малко желязо, което извличат от големи скали, малко сол, уран и извори с минерални води. Земята няма големи богатства, но хората са най-ценното нещо – те са се научили да правят всички неща много добре, по най-здравия, приятен и красив начин, така че доброто качество на всичко, което правят в заводите и фабриките, е тяхното богатство. Тъй като в страната няма много естествени богатства, те ги внасят отвън и работят с материалите от другите страни с такова желание и старание, с такава точност и с толкова вкус, че правят найхубавите стоки и продукти. Работят много дълго и много добре, могат да измислят прекрасни неща. Такива хора се наричат изобретателни. Швейцарците са изобретателни и трудолюбиви, затова заслужават да живеят добре. Татко изобретателен ли е, Ноа? Ами да, колко хубави неща прави със строителите – твоите играчки. А трудолюбив ли е? Колко много работи, дори нощем, когато всички спите, той работи с компютъра. Сутрин става преди всички и отива на работа, където остава чак до вечерта. Грижи се в неговата работа нещата да вървят добре, да са вкусни и да се продават шоколадите, които правят там. Затова татко е много необходим за неговата работа, без него не може. Затова му плащат повече пари, дават му хубава кола и къща. А мама изобретателна и трудолюбива ли е? Да, защото наблюдава всичко да върви добре в къщи, да има храна и дрехи за всички, да е чисто и всеки да е добре, да е здрав и доволен. Трудно е да се върши

всичко това и нищо да не се забравя, но мама всичко си записва и правилно си разпределя времето, за да успеете да свършите всичко. А Милена изобретателна ли е? Да, тя също е изобретателна, всеки ден измисля какво да сготви, знае всеки какво обича и от мляко, ориз, макарони, домати, брашно… прави толкова вкусни неща за ядене. А дядо изобретателен ли е? Да, защото от пясък, тухли, цимент на прах и керемиди може да направи къща. А баба, Миа? Да, защото от едно парче плат може да направи дреха, от прежда може да изплете блуза, от конци може да направи картина. А ти изобретателен ли си, Ноа? Ако не, трябва да станеш, защото си в Швейцария. Там всички са изобретателни и трудолюбиви. Написа: Мария Василева ДЕНЯТ НА ЗАМИНАВАНЕТО ЗА ШВЕЙЦАРИЯ

Трите ми най-добри приятелчетакокерчета сложиха отпечатък върху разтворената ми тетрадка „за всичко“, където беше списъкът на необходими вещи за поредния воаяж. Едно след друго сложиха следи от сутрешната си разходка върху белите страници. Разбира се, предусетиха че ще тръгвам днес и че няма да ме има доста дълго време. Съпругът ми затваря двата малки куфара. Готово! В делничната сряда рейсът за София е полупразен. Слънцето грее приятно и превръща в радостно усещане всичко – оголелите дървета, тръстиките, жълтите треви, целият черно-бял пейзаж, който наблюдавам през стъклото на рейса. Десетина щъркела стърчат неподвижно насред полето. Радвам се на този знак че природата на България все още е екологично чиста. Сред клоните на дърветата птици са свили огромни сламени гнезда, а самите те клечат на върха, наслаждават се на топлината на слънцето. Една от тях – врана или гарга, не я разпознавам, ме впечатлява с големите си размери. По небето кръжат, отдадени на стремителна игра толкова много птици! Две хеликоптерчета летят успоредно на рейса, много ниско, едно до друго. Виж ти, все летящи неща привличат вниманието ми преди полет със самолет! Приемам го като добър знак за добър полет, макар че всякакви суеверия са ми

чужди. Няма как, отделих минута да се помоля за добър полет и за близките ми хора, които напускам. Не само съм влюбена в Бог, имам му доверие и вярвам че всичко ще бъде подредено по неговата воля, т.е. успешно и победоносно. В сърцето ми има мир. Никаква паника, никакви съмнения.

Още преди София гъста ледена мъгла завладя котловината. София не е Пловдив, да, а аз идвам от Юг и в главата ми зазвучава веднага песента „Идвам от Юг“ на Шимен Бади. Слизам от рейса и запушвам добре с шапката и дългия топъл шал ушите си, за да се предпазя от студа и от буботенето на хилядите коли със запалени фарове по цариградско шосе. Свистят всяка със своя си шум – на първа или на втора употреба. Каква разлика с гледките от прозореца на рейса, на места толкова живописни че се поколебах дали да не заснема десетина пейзажа, после да ги омешам с десет снимки от междуградски път в Швейцария. Дали аз и другите ще познаят коя снимка от коя страна е по нещо? Ако има скупчени неизмазани къщи от България на снимката – това би било лесен знак – розовите, оранжеви или червени тухли. Не заснемам нищо. Българските родни пейзажи на мен си ми харесват – свидна, бедна, малка шепичка земя – опустошената България! Ще направя сравнението на природата за себе си, при първото излизане извън Цюрих. Да видим как ще се справя със следващия си проект – експеримент. Или новата ми измислица. Ще мога ли да проследя ежедневието на две българчета – Мила на 3 годинки и половина и Ноа – на 5 години и половина. Вижте клипчето и се запознайте. За да ви бъде по-лесно да възприемате нещата нататък. Клип 1 Свикнали са със самолетите – на Коледа и на Великден летят до България от Швейцария, а преди това от Австрия. Ето и няколко снимки от пристигането в Швейцария преди три месеца. Снимките от имейл към текст 1 Това е за деня на тръгването – 8 януари 2014 г. Няма такъв жанр – леко поетичносантиментален текст + клипче + снимки + впечатленията ми от една особена страна. Но какво от това? Имам свобода определено – да пиша, каквото си мисля, никакви задължения, никакви правила! Тази свобода ми даде един друг обичащ свободата човек – Ангел Грънчаров. Сега да му мисли той –

какво и как ще публикува. Желая успех на блога му и малко откъсване от ежедневието на неговите читатели! Ето как преди 4 месеца подготвих внуците си за новото място, на което ще живеят:

по-радикални виждания. Тъй като в последно време ходех отвреме-навреме в Аула Магна, аз съм убеден, че там имаше много свестни хора докрай. Но те просто не знаеха срещу какво са се изправили. Аз, като граждански активен млад човек, съм чел например досиета и архиви на Комисията по досиетата и знам, че работата по омаскаряване на една кауза далеч не се изчерпва с доносници. Има и дезинформатори, и хора, които съзнателно се внедряват… Как се получи така, че свестните хора в окупацията бяха изтласкани и на тяхно място мнение започнаха да налагат други? Това са стари комунистически похвати. Днес Офнюз най-накрая оповести следните имена – Румен Стоев, Ангел Златков и Константин Голев. Моля, запомнете ги… ЗАПОМНЕТЕ ГИ НА ВСЯКА ЦЕНА и следете дали някой ден няма да влезнат в някоя партия и дали няма да имат политически амбиции. Запомнете ги, че ако ги забравите, ще стане страшно. Лично за себе си, аз съм сигурен, че протестите ще продължат, но те ще станат още по-хаотични, хората ще са още по-недоверчиви и още по-подозрителни към всеки wannabe лидер. Написа: Svetoslav Alexandrov НОВИ ЗАПИСКИ В СКАНДАЛНОТО ДНЕВНИЧЕ НА "ПЛОВДИВСКИЯ СОКРАТ" сряда, 15 януари 2014 г.

ДНЕС Е ТЪЖЕН ДЕН ЗА БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ януари 15, 2014

Днес е тъжен ден за българската демокрация. Доскоро се считаше, че старото поколение е достатъчно компрометирано и вече не може да излъчи добро политическо представителство заради неуспешния преход. С падането на окупацията в СУ обаче се даде тревожен знак – че може би и младото поколение не може да излъчи такова. Окупацията в СУ беше координирана от хора, някои от които познавах – определено убедени антикомунисти и хора с

Този път и обичайните ми вайкания – че нямам таланта на Шекспир, на Данте, на Кафка и прочие, че нямам перото поне на нашия Алеко, създателя на Бай ви Ганя – няма изобщо да ми помогнат, затуй ще ги прескоча, а ще се захвана да пиша директно: животът у нас е тъй богат, тъй интензивен, тъй чудат, тъй странен, тъй абсурден, тъй духовит, че изобщо не ни се налага да имаме таланта или гения на Шекспир, на Данте, на Кафка и на Алеко, че да можем да представяме случващото се: просто се иска да си нещо като прилежен архивар и, движейки се плътно до случващото се, да го фиксираш с думи, да го изобразяваш, да го отразяваш, да го превъплъщаваш.

Става дума, разбира се, за моите тъй показателни преживелици, за преживелиците и битието на един български учителфилософ (учител по философия), които напоследък съм се амбицирал да изобразя с оглед да съхраня смисъла, имащ отношение към една все пак велика тема: за точната, реална, достоверна и правдива ситуация в българското училище, също така за ситуацията в нравствения живот на съвременните българи, в това число и на съвременната българска младеж. Движен от една такава вдъхновяваща ме напоследък идея и с оглед да попълня своите записки, сядам и тази сутрин да направя своя опит да пресъздам в слово случилото се вчера: да, вчера беше един пребогат на смисъл ден, вчера беше един благодатен ден! Всичко, разбира се, го правя за доброто и за просперитета на българската наука - а за науката, както се казва, всички жертви са допустими; ако не за науката, то за истината това важи, разбира се, безусловно. Май ще ми се наложи да пиша не наведнъж за всичко, тъй като денят вчера наистина беше преизобилен на смисъл. Но все пак ми се налага в началото да фиксирам вкратце за какво точно става дума, какво толкоз се е случило, а пък после ще направя своите нескопосани опити да изобразя и да пресъздам случилото се с помощта на думите. Да, накратко вчера стана ето какво. Този ден за мен лично беше твърде интензивен, направо изтощителен: в моето училище, именно в ПГЕЕ-Пловдив престоях цели 12 часа, от 9 часа сутринта до 21 часа вечерта. Имах и часове, но в останалото време не съм стоял без нищо да правя, ами участвах в съвещания, също така в една паметна, забележителна родителска – или по-вярно казано: родителоученико-учителска и административна също така, щото присъстваше и нашата многоуважаема директорка – среща, а пък при това имах и шанса да присъствам на един открит урок, урок при един чудесен преподавател, именно инж. Атанас Атанасов, специалист по компютрите. Ще ми се и за трите неща – и за съвещанието, взело важни решения, и за въпросната родителска среща, и за този открит урок – да кажа по нещичко, щото и трите заслужават да влязат в историята на нашето тъй знаменито училище. Ще се опитам, макар че отново си поставям една свръхзадача, да, изключително е трудно всичко това да бъде пресъздадено с думи, да, именно с думи: описанието на такива епически платна с думи е една наистина трудна, а затова и рискована работа. Пък и има опасност да се отплесна в многословие, затуй трябва да внимавам да бъда съвсем кратък. Ще опитам, пък каквото се случи: все пак сме хора, а не богове. Вечерта се върнах пребит и изтощен, да, особено ме изтощи участието ми в тази родителска среща, в която участвах доста активно, няма как, наложи се. Здравето ми е доста крехко, ала ето на, пак бях подложен на ужасно

напрежение: у нас, знайно е, думата пощада, да не говорим за думата разбиране или за думата милосърдие към страдащите, някои хора явно съвсем не ги разбират. Върнах се снощи пребит и изтощен, за да потисна обхваналите ме мисли и чувства ми се наложи да взема приспивателно, да, имам едно такова, на билкова основа, което този път, вероятно заради изтощението, ми помогна да заспя; ето, спал съм непробудно, а сега, в ранната утрин, отпочинал, започвам да редя думите в своето дневниче. Апропо, да вметна: вчера от родителската среща разбрах не без удивление, че моето скромно дневниче се чете от много хора, това, признавам си, ме поласка: всеки пишещ, разбира се, пише, за да бъде четен. Е, друг е въпросът, че емоциите, които предизвикват моите писания у някои хора, са не дотам положителни (да употребя тази индиферентна дума), но важното е, че думите ми стигат, тъй да се рече, дори и до сърцата на много хора; това, безспорно, ме ласкае. Друг е въпросът, че съм подложен на груб, бих си позволил даже да кажа че съм подложен направо на варварски натиск да престана да пиша, което обаче е напразна илюзия: имам свобода, пък и от толкова благодатна тема не би се отказал нито един пишещ човек. Напипал съм, тъй да се рече, своята "златна мина" – как така да се откажа да дълбая, не, това няма да стане! Както и да е, да не се отклонявам ами да продължа по своя път. Ще започна с онова, което найсилно ме впечатли и което има позитивен смисъл: ще ми се да напиша няколко думи за впечатленията си от открития урок на инж. Ат.Атанасов. Той, прочее, е един от неколцината колоси, които останаха в нашето наистина знаменито училище - след като от него се оттеглиха титани като Жак Асса, инж. Венелин Паунов, бившият директор на училището, Иван Блянтов, инж. Вангелина Искрова и неколцина други, сега пенсионери, а пък някои от най-авторитетни учители от близкото минало и починаха, Бог да ги прости; примерно многоуважаваният от мен г-н Ст.Станев, починал малко след като се пенсионира! Та мисълта ми беше, че инж. Ат. Атанасов наистина е колос или поне здрав темел, върху когото се крепи авторитета на училището ни в настоящия момент; има и неколцина други такива, но да не споменавам сега имена, да не се обиди някой че не съм го споменал. Та той представи своя урок на най-съвременно ниво, аз сега не ща да се разпростирам върху подробностите от това, което видяха очите ми – и чуха ушите ми. Но общото ми впечатление е, че това беше един силно впечатляващ урок на най-модерно ниво, за който си заслужава да се пише повече, но това мога да сторя на подобаващото място и отделно. Аз и друг път съм писал за инж. Атанасов в този блог, и то все най-положителни неща, защото наистина го възприемам така - и защото се чувствам длъжен да му отдам подобаващата почит. И атмосферата по

време на урока, и настроението, което така стимулираше учениците да дадат найдоброто от себе си, и подхода на преподавателя, абе всичко беше на високо ниво, много неща могат да се кажат, за жалост тук ми се налага да изразя впечатлението си мимиходом. Има и един сякаш страничен, но знаменателен момент: една от присъстващите учителки, също инженер, така се въодушеви по едно време, че извади фотоапарат и започна да снима, и то най-подробно, и учениците, и преподавателя, и присъстващите наблюдаващи учители; даже по едно време забелязах, че и тя дори направи и клипче, за да увековечи случващото се! Мина ми през ума да кажа на седящата тогава до мен помощник-директорка: ето, виждате, че и други снимат и записват урок без да имат надлежно и изрично "писмено разрешение" нито от учениците, нито от техните родители – защо само на мен забранявате?! Но се сдържах. Разбира се, това се прави все за доброто на учениците, за повишаване на качеството на тяхното образование, за увековечаване на техните постижения – и такива неща не могат да бъдат укорими. Ама на, има хора, които това не щат да го разберат. Или не им изнася да го разберат, щото им дава повод да се заяждат. Както и да е, моето впечатление от урока на г-н Атанасов е чудесно, съжалявам, че не мога да му отделя подобаващото заслужено внимание. Ето че написах и нещо добро за училището, щото критиците ми ме укоряват постоянно, че съм бил "черноглед"; когато се случват и хубави работи, аз, разбира се, ги отразявам. Щото блогът ми, тъй да се рече, е медия, която отразява случващото се; не бива да видим медията за това, което се случва, отразяваното обаче е решаващото; защо да се сърдим на огледалото и да искаме да го чупим – и то затова, че пред него някой си позволявал да прави грозни гримаси? Та мисълта ми е, че ако не се случваха достойни за критичния ми патос явления, те тогава, разбира се, и нямаше да бъдат отразявани. Е, разбира се, аз съм настроен предимно критично, щото смятам, че тъкмо критиката, колкото и да е неприятна някому, е благотворна, благодатна и оздравителна, а не подлизурството; но това, което е пред медийния обектив, то е причината, а самото отразяване е само резултат, е само последица. За случилото се на съвещанието, на педагогическия съвет също ми се ще да кажа нещичко, щото се случи нещо важно. Вярно, пак ще бъда атакуван за това, че изнасям "служебни тайни", но понеже всичко правя тъкмо за доброто на институцията, дръзвам да приема и този дребен риск. Та вчера на този съвет, свикан от многоуважаемата ни директорка, се взе едно съдбовно за бъдещето на гимназията решение. Сам по себе си казусът е многозначителен и ми се ще да му отделя подобаващото внимание. Като казвам "многозначителен" имам

предвид, че този казус точно пресъздава ситуацията в родното ни образование в този исторически момент, аз в това виждам въпросната многозначителност. И затова дръзвам да пиша по него. Ето до какво се свежда цялата работя, моля за внимание. Става дума за това, че вчера се наложи да се вземе решение за това какви паралелки да приема училището ни през следващата учебна година. Трябвало да се вземе решение, висшестоящото началство така било наредило. Преди само директорите давали тази заявка, но този път всичко трябвало да мине през учителски съвет. Гжа Директорката на няколко пъти говори по този пункт, като наблегна върху ето този момент: хубаво, ако вземем едно или другото решение – кой обаче ще поеме отговорността?! За отговорността ставаше дума, макар че по начало тия, дето управляват, дето са оторозирани да решават, те, разбира се, трябва да имат доблестта да поемат пълната, цялата отговорност за решенията си. Щото иначе нещата, както се казва, се размиват: когато всички са отговорни, тогава никой не е отговорен! Е, демокрацията си има и недостатъци. Та въпросът, който вчера се реши, беше: какви паралелки да заявим за прием в новата учебна година? Имаше бурни разисквания, въпросът е наистина важен. А проблемът е ето какъв. В училището ни има доста специалности, по които се обучават учениците ни. Общо взето повечето от специалностите са твърде престижни, което обуславя и престижа на самото училище. По традиция в училището ни се сформират паралелки, които също така изучават основните западни езици: английски, френски, немски. Западните езици са или като основен, или като втори западен език. Приемахме паралелки основно с английски, но се приемаха и такива с френски и с немски. Което е изцяло в унисон с изискванията за полилингвизъм (многоезичие) в рамките на Европейския съюз. Добре е младите да владеят не само английски, но и поне още един западен език. Да, пропуснах да кажа, че се учи и руски език, но само като втори език, по избор. Знаете обаче, че в момента всичко живо се е юрнало да учи английски, щото у нас, разбира се, широките народни маси не умеят много да мислят: разбира се, че ако владееш било немски, било френски, ти придобиваш страхотни предимства пред масата, дето си кълчи езика уж да говори само на английски. Германия и Франция са мощни икономики и култури, много българи ходят да работят там, там се търсят и много от специалностите, по които произвежда "кадри" нашето училище. Тъй че близко до ума е, че другите западни езици освен английския съвсем и изобщо не бива да бъдат затривани. Ако един език се учи като основен, то той ще има много повече часове, сиреч, шанса да бъде научен е по-голям. Е, друг е въпросът как и доколко изобщо учат съвременните ни ученици, в това число и доколко учат езиците, но това е отделна

тема. Но едно е особено характерно: царува всеобщо отвращение от ученето, в това число и на езици. Стремежът е да се учи колкото се може по-малко. Е, та затова, видите ли, и учениците, и родителите особено, държали встъпващите в нашето училище ученици да учат английски, щото и преди това, до 7 или 8 клас, били учили английски. Знаете манията да се учи английски колко е разпространена; не че има нещо лошо в това де. Само да го учеха, но те толкова и го учат де. У нас, въпреки че са учили езици с години, учениците общо взето идват не кой знае колко напреднали в туй отношение. И вчера се решава ето този казус, най-после стигнах, успях да стигна до същината: Дали да се нагаждаме спрямо "търсенето", т.е. спрямо "пазарната конюнктура" и да предлагаме специалности, които учат като първи език само английски, или да запазим традицията на нашето знаменито училище и да предлагаме и специалности, които да изучават като първи език и немски, и френски? Ако сме били предложили паралелки само с английски, вероятността да нямаме никакви проблеми с приема на ученици била значително по-голяма. Общо взето пък през следващата учебна година учениците в града и областта, дето ще влизат в гимназиите, били с 1000 човека помалко, сиреч, и демографският фактор бил неблагоприятен. И ний било трябвало да се съобразим с "въжделенията на широките народни маси", с "пазарната конюнктура", с "търсенето" и прочие; затуй трябвало било да ликвидираме паралелките с основен западен език френски и немски – а заедно с тях да посечем също така, разбира се, и самите преподаватели по френски и по немски! Ето този тежък казус вчера трябваше да решаваме. И го решихме де. Но се взе след изтощителни дебати едно решение, което е крайно популистично, ала за сметка на това влиза в остро противоречие с традицията на училището. Тест е едно неверно по моето дълбоко убеждение решение. Което е предпоставка за недобро бъдеще на училището ни. Щото изневярата на традициите, особено пък на жизнеустойчивите и затова съдържащи историческа рационалност (разумност) традиции винаги бива наказвано! Винаги, без изключение! Пък и популизмът не води до добро. Никога не води до добро. Една авторитетна институция трябва да държи на традициите си независимо от временните широки народни настроения: не широките народни настроения на незнаещия какво иска и увличащ се по "модните тенденции" народ трябва да водят и да определят решенията на институциите, които искат да запазят своето достолепие, своя авторитет, а, наопаки, институцията, особено образователната (културната, духовната) е призвана да издига на по-високо ниво т.н. "масови вкусове" и настроения. Така мисля аз.

Този беше казусът, който беше бурно разискван. Аз не се изказах, ако не броим едно мое предложение в найрешаващия момент, имащо характера на нравствен призив, което обаче не можа да има желания ефект. Мълчах си, с интерес наблюдавайки ситуацията и слушайки дебатите. Разбира се, понеже казусът наистина беше труден, се оформиха две становища, които бяха на диаметрални позиции: да не бъдат посичани преподавателите по другите западни езици (освен английския), или пък да бъдат пожертвани с оглед да угодим, по един популистичен маниер, на ширешите се народни влечения и желания. "Глас народен, глас божи!" - нали така твърди известната поговорка; е, не е "божи" народният глас, аз пък това ви казвам, народът често греши! И много често съвсем не знае какво иска; или пък си мисли, че знае какво иска, ала не си съзнава коренния и дълбок интерес и затова иска неща, за които после, след време, ще съжалява. Ний, българите, сме прочути с това: искаме предимно глупости - щото не мислим. Щото мнозинството у нас го мързи да мисли, та да си осъзнае действителния, коренен, същински интерес. А пък управляващите, за да лъжат и използват народа, му се подмазват и затуй мило му говорят: "Народът никога не греши, глас народен, глас божи!" и прочие. Виждате въпросът тук е много интересен за обсъждане, заслужава си да се осмисли понашироко, за което аз съм готов. Но сега да не се отклонявам и отплесвам в "излишно философстване", щото ще изнервя и без това някои крайно изнервени немислещи свои сънародници. Администрацията в лицето на властващата директорка, разбира се, проведе този демократичен спектакъл по еднаединствена причина: да си измие ръцете, да избяга от отговорността. Това са съкровените вътрешни въжделения на администраторите у нас, на управниците, то си се знае априори, тъй че тук не изнасям някаква строго пазена "държавна тайна" като пиша това. Народът, видите ли, искал това, а народът, сиреч, родителите на нашите ученици, "никога не греши" - какво по-хубаво от този "аргумент", който ни позволява да избягаме от отговорност?! Пък, видите ли, и институцията щяла да спечели от това да се нагажда към "народните чаяния". Пък и мнозинството от работещите в училището учители щели да бъдат спокойни, щото ако, примерно, предложим паралелка с френски или с немски език и тя не се попълни, отпадането на тази паралелка ще доведе до загуба на много часове, вече не само на учители по западните езици, но и по другите предмети. Тъй че и мнозинството от работещия в училището народ имало интерес... да посечем преподавателите по френски и по немски езици! Голяма работа, че тия преподаватели ще отидат на улицата – тази е логиката на "трезвомислещото мнозинство", която биде подкрепяна, без особени скрупули, от властващата администрация. А

пък знаете, че у нас властващите биват много почитани от една част от управляваните - които имат възможността да им влияят на решенията. Има хора, които смятат, че "началството никога не греши", нали така? Аз за това доста съм писал. Психологическата ситуация в нашето училище е сложна откак имаме ново ръководство, именно от преди три години; тя се влоши особено много през последните две години. Аз и за това много съм писал. И съм писал с тревога, с болка на сърцето. Както и да е. И ето какво стана по време на дебата; ще се постарая да бъда кратък. Оказа се, че "колективът" се разцепи на две почти равни части. Проведоха се много гласувания, щото в един момент се оказа, че ситуацията стана като в нашия парализиран и съвсем недееспособен парламент: силите се изравниха абсолютно поравно! Точно в един такъв момент моя милост не издържа – бях се зарекъл да не участвам в дебата, за да не се изнервят допълнително някои хора – и аз взех думата за да река: тъй като казусът има и нравствени измерения, нека 1-2 човека от тия, дето нямат особени скрупули от това да бъдат посечени нашите преподаватели по френски и по немски език, по зова на съвестта си, и по хуманни, човечни подбуди, нека да се откажат от гласа си, примерно да се въздържат, или дори да гласуват за противното мнение; казах това, ала, естествено, не бях подкрепен. И бях обруган. И така или иначе грешката, неверното по моето убеждение решение в крайна сметка беше взето – с нищожно предимство на другата страна. От другата учебна година в нашето училище няма да има паралелка, която да изучава като основен език нито френски, нито немски. Популизмът, демагогията победи – и възтържествува! Хуманизмът биде поразен право в сърцето. Голяма работа че ще бъдат посечени и преподавателите по другите западни езици – без английския: та нали това го иска народът?! А народът никога не греши. Не греши... дръжки не греши! Народът, ако питате мен, винаги греши! Ама да не си отварям много устата, че някой може да припадне от наглостта ми. Я го вижте тоя наглец, той си позволява да обижда народа, дайте, таваришчи, да му спретнем набързо един "народен съд"?! Айде де, ще ми разсъждава той – ти къде се намираш бе?! Стига толкова по този момент. Сега да мина към най-важния момент: епохалният дебат, който се проведе вчера по време на родителската среща в оня същия клас, дето се разбунтува срещу моя милост, преподавателя по философия, и категорично заяви, че не ще да учи при мен. Аз писах много по този сюблимен казус – и написаното тия дни ще го събера в отделна брошурка или книжчица, която ще издам непременно. И ето, за да няма празнина в тази книжчица, се налага да пиша и за случилото се снощи. А не защото много ми се пише – ох, как не ми се пише вече! Не ми се пише, ала

трябва. А аз съм човек на дълга. Не правя нищо друго освен да следвам дълга си. Независимо от всичко. Такава, явно, ми е прокобата, бидейки философ. И искайки да си остана такъв – независимо от враждебната среда. Както и да е. Ще опитам вкратце да опиша с думи случилото се снощи, независимо от това, че няма да е леко. Напротив, много е трудно. Аз много съжалявам в този момент, че не предложих снощи, с цялата си наглост, да запишем обсъждането на тази епохална родителска среща на... видео, или поне на аудио: ех, ако го бях предложил и ако беше прието, знаете ли какъв безценен март`ьял щяхме да имаме сега?! Съкровище, същинско най-драгоценно съкровище щяхме да имаме, ама ето, нямаме, не предложих, не се сетих да предложа, а ако бях се сетил да предложа, вий знаете ли какво щеше да каже "винаги мъдрият народ"?! Представяте си, нали, какво щеше да каже народът? Ученическият и особено родителският народ щеше, предполагам, да забрани да се прави такъв запис: сакън, ще ни чуе обществото как се излагаме, нека излагациите ни да си останат в тайна, как така обществото да знае за нашите излагации?! Народът обича да пази в тайна излагациите си – и това съвсем не е случайно. Така аз предполагам. Не ща да обяснявам защо мисля така. Нека всеки сам се понапъне малко и да реши защо. Аз ще бъда, обещавам, пределно кратък. Щото за да опиша всичко случило се и дори само найзнаменитите моменти от тази памятна среща, ще бъде наистина изнурителна работа. Пък и нямам време толкова да пиша. Имам и друга работа. След един ден е моето съдебно дяло с онази помощник-директорка и синдикална лидерка в училището ни, която ме съди за "обида". Имам тази сутрин среща с адвоката си и затова се налага да бързам. Затуй ще ме прощавате, ала се налага да бъда пределно кратък. Ще опиша някои възлови моменти от моите впечатления за случилото се снощи; ако някога имам време и настроение ще пиша повече друг път. "Друг път ще пиша!" – както искайте разбирайте този двусмислен израз. За родителите имам чудесни впечатления от снощи. Като изключим три дами и един господин, които изпитваха нескривана неприязън към мен, преподавателя по философия на техните деца, всички останали родители си мълчаха, а тяхното мълчание може да бъде тълкувано както всеки си иска. Аз го тълкувам така: че те не пожелаха да накърнят достойнството си и да се включат в иначе доста яркия и вълнуващ спектакъл, в ширещото се шоу. В което "всички" сякаш се надпреварваха да обругават един учител, именно моя милост. Чест прави на тия родители, че се държаха толкова достойно! За учениците как се държаха няма да пиша, но ситуацията и там е същата: 5-6 човека пак си повториха дежурния репертоар, повториха си урока – и се нахвърлиха

най-активно срещу преподавателя по философия; а останалите си мълчаха. Е, имаше някои, дето не можаха да се изявят в туй позорище, искаха да кажат нещо, ала не се вредиха. Думата "позорище" на сръбски език, доколкото зная, означава "театър". Театърът, спектакълът, повтарям, беше на висота. За жалост, нямам таланта нито на Шекспир, нито на Данте, нито на Омир, нито на бай Алеко, за да мога да пресъздам туй великолепно позорище, що протече снощи в ритуалната залата на ПГЕЕ-Пловдив. И да резюмирам интересните изказвания нямам възможност, щото това ще и отнеме много време, а казах, че бързам. Жалко, много жалко, че не записахме този спектакъл на видео или на аудио поне! Съкровище, найдрагоценно съкровище беше това. Дано някой ученик все пак се е сетил да запише тайничко всичко и да го публикува някъде тази надеждица имам. Фантастика, ама защо не: щеше да е чудесно! Аз да се бях сетил да го запиша, в името на науката щях да приема с чисто сърце подобна саможертва! Да, ама не се сетих – откъде да знам, че спектакълът ще е така вълнуващ? Жалко, много жалко че не го записахме, ама на, ний, българите, често правим подвизи, ала не ги ценим – и поради пропиляваме всичките си постижения. За жалост – такива сме. Та ония няколко достолепни дами, дето най-язвително ме критикуваха и дето излъчваха нескривана неприязън към преподавателя по философия на техните деца, не се смущаваха от нищо, нито дори от собствените си деца, и, дето се казва, пердашеха с "големата баданарка": казаха си най-съкровените мисли. Моя милост дебатира активно, помогнах им да се разкрият до дъно, аз, знаете, съм услужлив, вежлив човек и като разбера, че някой го мъчи нещо, му помагам да се разкрие. Такъв съм си - благороден човек съм. Философ. На това ме е научила философията. Прочее, снощи се стигна дотам, че в един момент всички мои неприятели сякаш стигнаха до заключението: ах, колко са клети нашите деца, че имат злата участ и прокоба да ги учи "толкова лош човек", който при това "съвсем не става за учител", камо ли пък за учител по философия! Една мила дама от един момент сякаш само това повтаряше, е, не така откровено, ала същината на воплите й беше тъкмо тази. Разбира се, аз направих нужното да защитя своята позиция, също така и достойнството си, на моменти бях доста рязък, щото наистина не търпя и не мълча когато някой дрънка глупости - или пък се мъчи да мачка нечие достойнство. Разбира се, никой, повтарям, никой, дори от присъстващата и толкова любезна директорка, не показа съпричастност или желание да подкрепи човека, когото се опитваха да линчуват, да разкъсват отново: откъденакъде, ний да не сме готови заради някакъв си там "абстрактен буржоазен хуманизъм" да си разваляме добрия имидж пред "справедливо възмутения народ"?! Голяма работа, че някаква си там личност ще бъде

оплюта порядъчно или разкъсана - та нали и великият Вапцаров е писал знаменитите си думи: "А какво там значи някакви си личност?!". Ний ще следваме Вапцарова, ний имаме същото мислене как него. Ще мълчим. Нека да го мачкат и плюят тоя наглец Грънчаров! Майната му, ний знаем, че го боли сърцето, че е болен човек, че преживя наскоро тежка операция, майната му: да мре – щом не уважава народа! Айде де, ще му съчувстваме, а пък той, наглецът, ще ни критикува! Ний това няма да му го простим. Никогаш! Никагда! Такива ми ти работи. В интерес на истината на директорката в един момент, когато "народът" постави въпроса ребром, а именно: "Абе, администрацията, вий защо още не сте уволнили тоя Грънчаров, какво още чакате?!", й се наложи да каже нещичко и тя зае една чудесна позиция. Ще разкажа за позицията й и ще спирам, че окъснях: адвокатът ме чака вече. Тя рече нещо такова, ще се опитам да предам есенцията на изказването й, нашата директорка е много сърдечен и непосредствен човек и честно казва или пише това, което е на сърцето й: "Г-н Грънчаров, за голямо съжаление, не мога да го уволня! Нито пък да го сменя от преподаване в този клас, както направих преди две години. Щото той, за жалост, е единственият правоспособен да преподава философия в това училище! С вързани ръце съм, съжалявам, но не мога да се съобразя с народните чаяния и искания! Иначе на драго сърце бих направила що искате, но не мога. Пък и г-н Грънчаров е предизвикал проверки, той се е погрижил за това, тъй че трябва да внимавам, висшестоящите инстанции, сакън, може да ме накажат ако установят някакви нарушения от моя страна! Тъй че да пипам г-н Грънчаров в този момент не искайте от мен. Но за догодина ви обещавам, че ще го сменя, то няма да преподава на децата ви когато станат 12-ти клас. А сега не мога да ви помогна, въпреки желанието си. Да, знам, народът никога не греши, прави сте, г-н Грънчаров е особняк, нетърпим е, но мога само да ви съчувствам! И прочие." Нещо такова каза уважаемата г-жа директорка, тази е същината на изказването й, в резюме; с нея ние имаме, знайно е, доста различни разбирания и позиции по всички възлови въпроси в нашата училищна общност. И това според мен не е трагедия. Напротив, то е чудесно. Ако мислехме еднакво щеше вече да бъде трагедия. Ето това някои не могат да го разберат: този, който мисли различно от теб, не ти е враг, напротив, той е твой безценен партньор в търсенето на истината. Аз това снощи безброй пъти се опитах да го кажа на многоуважаемите три критички из средата на родителите, ала, оказа се, не можаха изглежда да ме разберат. Те мислят иначе. Усетих неприкрита злоба към моята особа у тия три така активни дами, дето мислят по своя си начин – и дето се представяха за

говорителки на "възмутения народ". Един господин също се опитваше да им приглася, също дръзна да покаже доста ниско мнение за мен. Негова си работа. Аз обаче не позволявам да бъде обиждан публично един български учител, независимо дали става дума за мен или за някой друг. Аз смятам, че заради това, което прави днешният български учител, той заслужава да бъде наймалкото почитан. Не казвам да стоят мирно пред него, щото у нас кой ли пък ти уважава интелигентни хора като истинските учители, но държа да не позволявам да плюят връз български учител. Това е само. Макар че на моменти си мисля: дали ако снощи не се бях обаждал изобщо, ако се бях оставил да бъда оплют порядъчно, да ме бяха оплюли донасита, дали това нямаше да е по-умната стратегия? Щяха да ме оплюят и да се успокоят, навярно. Някои не мирясват докато не се погаврят с някоя личност, която, видите ли, им била несимпатична. Както и да е. Темата е велика, ала аз пак нямам време да разгърна смисъла й. Друг път може да продължа. Друг път ще продължа... Завършвам с това: обещах на учениците, щом толкова искат, да водя при тях, специално в техния клас, един съвсем стандартен и банален учебен процес – това те били искали от мен. Искали били, видите ли, всичко и по философия да е като при другите учители, щото моята философска и личностна оригиналност много ги била изнервяла: искали да си имат учебник по философия от държавните, от казионните. Не искали да учат по моето помагало, е, щом не искат толкова, ще им задоволим горещото желание: нека да учат по съвсем неразбираем професорски учебник. Като не можаха да си извоюват "учител по поръчка" поне учебника им да е по техния вкус. Не били искали те да си избират учебника, искали аз да им избера един задължителен учебник. Е, ще им го избера, разбира се. Щом не искат свобода, няма да имат свобода, щом да нямат свобода било тяхното най-съкровено желание, ето, няма да имат свобода! Искали били да им давам, под формата на преподаване, "сдъвкана кашица", която те да поглъщат, е, това няма да им го дам, пак ще им се наложи да си блъскат главите и да мислят, щото философията не е като другите предмети, а е нещо съвсем различно. И аз заради тях няма да си позволя да дискредитирам самата философия. Неподобаващо отношение към философията от мен, философа, те няма успеят да постигнат, колкото и да се стараят. Под формата на експеримент съм съгласен да пожертвам част от принципите си. Жалко, че в този клас – а той минава за най-елитен, за най-добър и донякъде наистина е такъв – учениците не пожелаха да вникнат и да разберат същината на нещата; особено съм обиден от това, че те се опитаха да ми припишат нещо, което е органически чуждо на моя стил, на моя подход и на моя възглед: бил съм ги принуждавал да мислят, видите ли, таман като мен!

Това, прочее, е рефренче, упорито повтаряно от ония, които явно нямат особен пиетет към мисленето изобщо, но както и да е. Към същинското мислене нямат пиетет, а не към онова, което минава у нас за "мислене". У нас, в България, мисленето, знаем, е нещо, което е дълбоко мразено комай от всички. За жалост, така е. И мислещите хора у нас са ненавиждани, ако могат душите им да бъдат изтръгнати, народът го стори без капка жалост. Но да спирам, че нямам време, закъснях решително. Освен при адвокат ми се налага да мина и при джипито си: от снощи, от преживяното невероятно напрежение по време на тази историческа и епохална родителска среща, сърцето ми, горкото, съвсем не е наред, бие бясно, не знам докъде ще я докарам аз с тия емоции, които животът и "приятелите" ми сервират всеки ден – без да спрат и за миг. Ясно е докъде ще я докам де, но да не споменавам, че текстът ми ще придобие грозен танатологичен смисъл. Той и го придоби де, ама карай. У нас сме безпощадни към страдащите, към болните, към инвалидите – няма да се излагаме да им състрадаваме я, ще ги мачкаме и тях, те да не са "поспециални" – я ги виж ти? На специални ще ми се мислят те! Да мрат. Затуй ще спра дотук. Прочее, да кажа нещо смешно за разведряване, пък дори и с риск да закъснея съвсем за срещата с адвоката: една дама снощи ме обвини, че видите ли, аз явно съм бил безсрамник, щото съм бил разглеждал себе си за... дръжте са да не паднете на земята, бил съм се разглеждал за... "пловдивския Сократ", да, така се изрази, представяте ли си?! Аз не съм чак толкова нагъл да пиша такива глупости, със Сократ не се сравнявам изобщо, само дето пиша постоянно, че той е мой учител, мой наставник във философията, дето ме вдъхновява, но да кажа или да напиша "аз съм пловдивския Сократ", това си е признак за истинска психиатрия, аз дотам не съм стигнал – и нямам намерение да стигам. Разсъдъкът ми е съвсем трезв, слава Богу – за жалост на тия, дето вече писмено ми дадоха една "диагноза", за която аз писах вече – и за която днес ще разговарям не с лекаря си, а с... адвоката си. Щото диагнози не може да ги поставя всеки, на когото му скимне – и за когото му скимне. Та значи така, аз съм бил, видите ли, "пловдивският Сократ" – в съзнанието на тази доста патетична иначе дама, с която доста си поговорих, доста поспорихме с нея, нищо че накрая тя сякаш ми се обиди за нещо. Но както и да е. Разделихме се с най-свежи чувства. След това като се сещах за някои преживени моменти доста се посмях. Какво друго му остава на човека освен да се посмее – гледайки абсурдите наоколо, в нашия съвременен български живот, в нашите съвременни български нрави. И други памятни моменти има от снощния дебат, но за жалост нямам време да пиша сега за тях. Примерно, оказа се, че много хора силно се

дразнели от това, което пиша в блога си, дотам, че без да искат, се издадоха: че всъщност ме мразят и така силно искат да бъде сменен от преподаване на философия на техните ученици не за друго, а тъкмо защото да бъда най-после наказан за свободомислието, изразявано в моя блог! И прочие, и так далее, и тъй нататък, и алабала. Разделяме се. Бързам, закъснявам! Хубав ден на всички! Бъдете здрави! Запазете духа си ведър за целия ден, дано спомогнах поне малко за това. Поне се опитах, пък какво се е получило, не знам. Наистина много бързах по времето на писането на този текст, нямам време и да го прочета сега, тъй че ако има грешки, прощавайте! Ще ги оправим, не е фатално, не страдайте толкова за грешките ми...

ПРЕДИМСТВОТО НА КНИГАТА ПРЕД ФИЛМА, НАПРАВЕН ПО НЕЯ

ЕДНА КОВАРНА МИСЪЛ НА НИЦШЕ, С КОЯТО НЕ МОГА ДА СЕ СЪГЛАСЯ – И СЪЩЕВРЕМЕННО НЕ МОГА ДА НЕ СЕ СЪГЛАСЯ

КАК ОБУЧАВАТ ДЕЦАТА В ШВЕЙЦАРИЯ НА РАЗНИ ЗАНАЯТИ

понеделник, 13 януари 2014 г.

Изображение: Фейсбук-страницата Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога ДЕКЕМВРИЙСКИТЕ КНИЖКИ НА СПИСАНИЕ ИДЕИ

Приемаме поръчки за хартиените издания на тези две книжки на списанието...

Източник на изображението

ГЛЕДАЙТЕ ТОЗИ ЧУДЕСЕН ФИЛМ ЗА ДОМАШНОТО ОБРАЗОВАНИЕ I am a Homeschooler (Аз съм домашен ученик), documentary, 2013, документален филм А film by Ralitza Dimitrova, camera Plamen Gerasimov (сценарист и режисьор Ралица Димитрова, оператор Пламен Герасимов) В тази връзка непременно прочетете и ето този текст: Образованието, а не ходенето на училище да бъде задължително ИЗДЪНКИТЕ НА ЕДНО ЛИЦЕ С ИЗЦЯЛО АНТИФИЛОСОФСКИ МАНТАЛИТЕТ, ИМАЩО НЯКАКВИ ПРЕТЕНЦИИ В СФЕРАТА НА ФИЛОСОФИЯТА неделя, 12 януари 2014 г. Преди време публикувах "матр`ьял" с ето това заглавие: Красноречив симптом, показващ битуващите нрави в тази нашенска т.н. "научна" или,

опази Боже, "философска" общност, в който едно лице, имащо някакви претенции в областта на философията, подложи на критика моята "философска грамотност" и същевременно оплю издаваното от моя милост списание ИДЕИ. По-късно благоволих да му отговоря все пак (аз съм диалогичен човек) и написах ето това: За "теоретичните празнини" във философската образованост на индивида Грънчаров. Мина време и сега разбирам, че същото това лице в Туитър е продължило да се заяжда не само с мен, ами и с когото свари; ето една извадка от най-последните му изяви в тази толкова "философска" негова активност, която именно показва, че претенциите му в областта на философията при такъв характер са явно съвсем безпочвени:

Nikolay @herr_uzzunov: Последните няколко дни на работа се тъпча само с бира ... !?!?!? - 17 авг.

Nikolay @herr_uzzunov 26 октября: Angel Grancharov Значи не можете да защитите "тезата" си, която подхвърлихте :-) Недостойно е да се бяга от отговор... - 2 окт.

Nikolay @herr_uzzunov 26 октября: Е, всеки се продава както може. Та каква е разликата в продаването между Сидеров и Грънчаров???? Мълчите? Ще ревете в блога си ли? Показать переписку Nikolay @herr_uzzunov 26 октября: @aigdb P.S. И този ваш колега – Н.У. един ден ще преведе голяма част от Хусерл, а вие ще си умрете мрънкащ драскач :) Съжалявам ви!

Nikolay @herr_uzzunov 26 октября: @aigdb Така и не отговорихте, защо се продадохте на Русия? Или и вие сте с манталитета на Янукович? Като не става с едните, дай Г**а си на..

Nikolay @herr_uzzunov: @aigdb Хахахах, а като гледам Вашите приноси във философията колко са големи! WOW! Без Вас нямаше да има философия в България, знаете ли?

Nikolay @herr_uzzunov 26 октября: Гнусните студентчета вдигат революции в университета, а иначе ги няма да отидат на лекции!!! Прости същества!!!

Nikolay @herr_uzzunov: @aigdb г-н Грънчаров, изненадан съм! До вчера просихте пари за списанието си, днес е посткомунистическа руска колония? А принципите ви?

Nikolay @herr_uzzunov 26 октября: Докато идиотите студенти пред СУ протестират, някои се опитваме да четем в библиотеката!!!

Nikolay @herr_uzzunov 12 октября: Дали индивидите, които екзистират из Петрич биха могли да бъдат окачествени като хора?

Nikolay @herr_uzzunov 15 сентября: Грънчаров, П.С. Когато си намерите Вашата област, започнете стойностно (а не разпиляно) да пишете, елате да си побъбрим философски ;) Успех!

Nikolay @herr_uzzunov 15 сентября: Г-н Грънчаров, в написаното не виждам философска мисъл. Заяждане на дребно :) Жалко само, че хора като вас преподават на студенти :(

(ОЩЕ снимки: в блога) РАЗХОДКА ИЗ ZÜRICH – II ЧАСТ неделя, 12 януари 2014 г.

Nikolay @herr_uzzunov: @aigdb :) Вашите книги не успяха да създадат философско чувство у мен, останах си прост! Явно не сте си свършили добре работата :) Nikolay @herr_uzzunov: @aigdb Ще ви посветя първия си превод, г-н Грънчаров ;) За разлика от вас, аз няма да се продам на руснаците за престиж! Помислете ;) КОМЕНТАР: Въздържам се от коментар. Под достойнството ми е да разговарям с подобни същества...

(ОЩЕ >>> в блога) РАЗХОДКА ИЗ ZÜRICH

Nikolay @herr_uzzunov: @aigdb Може да се оплачете на еди-кой си поп в блога си и да ревете пак за нещо. Умният човек твори, не се оплаква в блогове ;) РАЗХОДКА ИЗ ZÜRICH – III ЧАСТ

(ОЩЕ >>> в блога)

ЗАПОЧВАМ ПОРЕДИЦА ОТ ПУБЛИКАЦИИ ЗА ШВЕЙЦАРИЯ, ВДЪХНОВЯВАЩИЯТ ПРИМЕР ЗА НАС, ЕВРОПЕЙСКИ МИСЛЕЩИТЕ БЪЛГАРИ

Тия дни се роди чудесна идея, която от днес се захващаме да осъществим – с г-жа Мария Василева, пенсионирана учителка по френски език, приятелка на блога, с която общуваме (в интернет) от известно време. Замисълът ни е следният: госпожа Василева ще бъде около месец в Цюрих, в Швейцария, в семейството на дъщеря си – и същевременно ще бъде нещо като гид на читателите на блога, т.е. ще ни запознае – чрез снимки, клипове, текстове – за своите наблюдения и впечатления от живота там, в Швейцария, също така ще ни разкаже за това, което я впечатлило за тамошната образователна система и за всичко друго, което си заслужава да бъде споделено. Всички тия нейни „репортажи за Швейцария“ – впрочем, това е чудесно заглавие за един сборник, в който в крайна сметка заедно с нея да оформим и издадем, защо пък не?! – ще ги публикуваме в блога, заедно с мои въпроси към нея, размисли, обсъждания, които ще направим по скайпа и т.н. На мен тази идея ми се струва не просто чудесна, а великолепна – или не просто великолепна, а направо чудесна; не мога да кажа в момента коя дума е посилна. Аз лично много желая да науча всичко за Швейцария, стана така, че когато преди години имах възможността на пътешествам из Западна Европа, по една случайност не посетих Швейцария, а имах реална възможност за това. Сега вече не мога да пътувам никъде, пресекна тази възможност за пътувания из Западна Европа с наши ученици, тя пресекна с пенсионирането на бившия директор на училището, в което работя – и който ни беше осигурил такава една възможност години наред да пътуваме из Европа с учениците на нашето училище, които, по разни договори, ходят на практика и специализации из западните страни (!). Сега други хора от учреждението ни пътешестват неуморно, но не ний, обикновените простосмъртни, но както и да е, това е друга тема. Та наистина искам много да науча за Швейцария, ето, г-жа Василева любезно се съгласи да ме „разведе“ с помощта на своите снимки, клипчета, текстове из тази страна, а покрай мен ще може да

разведе и всички читатели на моя блог из Швейцария. Защо Швейцария ли? Ами защото Швейцария има едно по-особено място в съзнанието на българите, тя е станала нещо като архитип: нали навремето, преди комунизма, тогавашните българи са се опитвали да се съизмерват с швейцарците, България е била наричана „Швейцарията на Балканите“ (и Прусията на Балканите), тогава, преди много години, Европа и светът са говорили за „българско чудо“, подобно на германското, или също така на швейцарското. С Швейцария тогава съвсем определено са ни сравнявали. А сега се съизмерваме и ни сравняват с… Албания, с… Монголия, със… Зимбабве! Та ми се ще да осъзнаем и да разберем защо е станало така, че сме толкова много изостанали от швейцарците, а пък на тази основа да осъзнаем дали изобщо някога е възможно пак да се върне времето, в което България да започне отново да се съизмерва със Швейцария. Дано, ама надали – това мога да отвърна на такова едно пожелание. Но ето че, сами виждате, има смисъл да разберем как живеят сега швейцарците, как, в какви условия учат техните ученици, как те са си устроили живота, да видим така бляскавия швейцарски пример, който, по моя преценка, трябва отново да бъде , а не, докъдето сме я докарали, да ни „вдъхновяват“ било Албания, било Монголия, било Зимбабве или Мозамбик (нищо чудно вече и те са са ни изпреварили, няма да се учудя ако и това е станала междувременно!). Та днес с г-жа Василева, която от няколко дни вече е в Швейцария, започваме една поредица от публикации, която, животи здраве да е, имаме намерението да доведем до успешен край – понеже идеята, както сами забелязвате и признаваме, да се надяваме, си заслужава работата по нея. Да си пожелаем успешен и плодотворен път, аз лично искам още веднъж да й благодаря, че се нагърби с такава една работа, именно, да информира мен, а чрез мен и читателите на моя блог за живота в Швейцария! Благодаря Ви, г-жо Василева, желая Ви също така приятно прекарване в Швейцария! Да си пожелаем успех на предприятието, с което се захванахме! ЗАБЕЛЕЖКА: Днес ще публикувам като начало една серия от снимки, която нарекох „Разходка из Zürich“. Г-жа Василева е снимала всичко, което я е впечатлило като е тръгнала от дома на своята дъщеря и като се е разхождала из града, както разбирам, е посетила стария град на Цюрих или Zürich. МОЕ ОБРЪЩЕНИЕ ПО СЛУЧАЙ 10 НОЕМВРИ – С ПРЕДЛОЖЕНИЕ КЪМ ПРОТЕСТИРАЩИТЕ ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА АЛТЕРНАТИВЕН НАРОДЕН ИЛИ ГРАЖДАНСКИ ПАРЛАМЕНТ

Направих този запис в Долна баня, където съм от вчера; тук, в моя роден градец, където в далечната 1991 г. моя милост беше кмет на градчето, представен за този пост от СДС, се случи това 20 и колко години по-късно да запиша това изявление по повод на 10 ноември.

Приятно слушане! ИНТЕРЕСНО Е ДА СЕ ЖИВЕЕ У БЪЛГАРСКО: ЕМОЦИОНАЛЕН, СЪДЪРЖАТЕЛЕН, ТРОГАТЕЛЕН Е ЖИВОТЪТ У НАС понеделник, 13 януари 2014 г.

Вчерашния ми ден беше доста напрегнат – както обикновено. Искам вкратце да кажа какво се случи – зер, тия мои записки един ден може да послужат даже и пред експертната комисия, която, по настояване на моята работодателка, изразено в нарочен документ до ТЕЛК, ще установява моето... психично здраве! Както и да е де, така и така, аз си пиша дневник и нищо не ми пречи да щрихирам някои случки от вчерашния ден, щото те така или иначе имат отношение към моята голяма тема от последните няколко години, а именно: психологическата ситуация в нашата родна образователна система. Е, разбира се, и ний, дейците на тази система, сме човеци, имаме и други, съвсем обикновени човешки грижи, тъй че всичко се смесва, както и подобава за живота. Вчера се наложи, преди часовете, които имах в училище (те в този ден започват от 11.30) да свърша доста други работи, затуй денят ми беше така напрегнат. Първо, още към 8 часа бях в болницата, откъдето предишния ден ме бяха предупредили, че изписват брат ми, той, горкият, беше на лечение там повече от месец, и ето, дойде момента за изписването, а аз съм този, който се грижи около тия негови проблеми. Трябваше да го взема, да го закарам у нас,

после пък да ида до джипито му, да му взема лекарствата и едва след това да отида на работа. Слава Богу, всичко мина добре, стана както го бях планирал: лекарката, д-р Вранчева, я нямаше, но дойде след няколко минути, чудесен лекар е тя, много разбрана и човечна, искам тук да си изкажа признателността за човечността и за разбирането й. Тя набързо написа рецептата, каза че за епикризата ще трябва да дойда след няколко дни, подготвиха му документите, аз подарих на лекарката и на персонала една кутия бонбони и ето, набързо с брат ми бяхме вече в колата. Нямаше задръствания, тъй че след 20-тина минути бяхме в къщи. Това ме обнадежди, че ще мога да свърша и другата работа, при джипито, макар че тя е рискована, в смисъл, че е възможно там, пред неговия кабинет, да ме посрещне голяма тълпа бодри пенсионери; да, обаче имах късмет, случайно никой нямаше, набързо докторът написа документите за т.н. "безплатни лекарства", след това и в аптеката, дето ги получавам, нямаше опашка, тъй че за по-малко от половин час аз и тук се справих бляскаво, полесно и по-добре от най-оптимистичните ми очаквания. Дадох на съпругата ми да занесе лекарствата у дома (тя беше с мен), а пък аз си хванах автобуса да заминавам за работа. Там бях навреме, слава Богу! Имах три часа само. Нали знаете какво е положението в едно училище – не е леко изобщо, напрегнато е, има всякакви ученици, някой може да ти скъса нервите, ей-така, и той сам да знае защо. Аз още на моменти се чудя как изобщо издържам, щото това са много години, е, на, издържам – с цената обаче на здравето си де, то всичко се плаща. Мисълта ми е, че в един клас, и то първият, с който имах час, двама ученика, тъй да се рече, в дует, се опитаха да се държат арогантно, достатъчно, че да ми развалят настроението. А във всяка една работа, особено пък в заниманията по философия, ако липсва настроение у тия, които я вършат, нищо няма да се получи: аз съм на принципа, че всичко трябва да се прави с настроение. И с пълно отдаване. Да, ама има "антифилософски" настроени ученици, другояче казано, има простеещи ученици, да, има простаци (нека моите зложелатели да използват този момент, видите ли, той, Грънчаров, си позволява да обижда учениците, нека да си освежат следващите доноси срещу мен с цитат от току-що написаното, нарочно заради тях го допускам!), които са способни за миг да развалят, да омърсят, да оцапат атмосферата, да убият настроението и на учителя, и на другите ученици, ония, които искат да се занимават - да, има и такива, представете си! Да, но у нас нали всичко трябва да е наопаки, става така, че и в училището, както и в останалите сфери на живота в обществото ни, тон задават не най-добрите, а тъкмо най-лошите, те са и най-агресивни, те всичко развалят, поради което и ний, като общност, нищо свястно и не можем да пос-

тигнем. Щото сме допуснали най-лошите, именно простаците, да се разпищолят, и щото ний, дето сме свестни, дето искаме нещо свястно и добро да правим, като капак на всичко, не сме единни, не се подкрепяме, поради което именно и става така, както написах: долните, подлеците, простаците доминират, дават тон на живота ни, всичко объркват, извращават и т.н. Свестните си мълчат, а пък наглеците в това време им се качват на главите, те също така се чувстват и много силни, щото никой не смее да излезе насреща на простотията, на арогантната простащина. Е, моята съдба като философ е тази: да водя страшни битки с простащината, с глупостта, с арогантното безкултурие, с бездуховността, тази е работата на философите, тази е мисията и на философията, ето, ако някой до този момент не знаеше това, нека да го знае от този момент. Аз като философ, който иска да си изпълнява задачата, се оказва, че съм на предния фронт срещу простотията във всичките й форми и разновидности, навсякъде, където тя се подвизава. И в училището, като институция, по начало и по идея следва да се води тази люта битка на културата с простащината, щото, за ваше сведение, по начало училището е едно културно и образователно учреждение, остава да допуснем и това: училищата да бъдат превзети от простаците, да ги превърнат и тях в свои оръдия, т.е. самите училища да станат антикултурни и антидуховни, сиреч, античовешки и най-уродливи учреждения - което е на път да стане вече, дано ме разбирате за какво намеквам. Та да не философствам много, щото днес имам първи час и трябва след 20-тина минути да почна да се стягам за работа, налага се да бъда кратък: та тия двама ученика успяха да ми развалят настроението. Даже в един момент на разпрата ми с тях (щото аз не допускам такива да наглеят необезпокоявано, не, няма такова нещо!) без да искам, погледнах към една дървена джаджа, нещо като гъба за триене на дъска, но със залепена за нея дървена дръжка: прииска ми се за миг да взема това тежичко приспособление и да го хвърля по тия, дето си позволиха да наглеят така грозно. Но се възпрях, само констатирам и си признавам, че за миг ми мина и тази мисъл, нека тия, дето това искат да го използват в един свой бъдещ донос срещу мен, да включат и този момент, и това мое признание. Спомням си навремето, когато аз бях ученик и уж тогава учениците бяхме други, послушни, кротки, възпитани, пак се е случвало учители да ни замерят с товаонова, най-често с тебешир, да, имам ясни спомени, да не говорим за това какви хубави шамари са ни удряли: и казваха, че го правят за да станем човеци, за да станем хора, за наше добро го били правили. Не ме разбирайте, че съм привърженик на боя, не, изобщо не съм привърженик на физическите наказания в училище, но ето, стана дума,

та затова разказвам тия неща. Но мисълта ми е за нещо съвсем друго. В един друг клас, в който имах следващия час, и в който преди време, при завръщането ми, имах известни конфликти, които при това не бяха решени подобаващо, администрацията се направи на ударена и не реагира никак на мой нарочен доклад, а всичко, както обикновено става, биде "заметено под килима", та в този клас, в който също имах вчера, пак се намериха ученици, които си позволиха да се държат невъзпитано, още повече, че тоя път беше дошъл оня същия ученик, за който аз писах нарочен доклад до Педагогическия съвет, и на него, както обичайно, нищо не му се случи, никакво наказание не му беше наложено, нещо повече, нищо чудно някой и да го е потупал по рамото за да го окуражи да продължава все така, та ето, този ученик не само че беше, но и сякаш се опита да дирижира тия подобни изяви на ония ученици, които пробваха дали ще мине номерът. Реагирах твърдо, той в един момент усети, че май тоя път номерата няма да му минат и предпочете да си тръгне, ей-така, без да каже нищо, си взе багажа и се махна, след като се постара обаче да посее напрежение, а пък и подражателите му се почувстваха окрилени от неговата бабаитщина. Та както и да е, и този час мина, криво-ляво мина, с огромно напрежение от моя страна, но сякаш овладях положението; аз скоро ще пиша нов доклад по тия проблеми, имам една идея, която витае в съзнанието ми, ще почакам още малко и като се развие до потребното ниво, ще я опиша е представя на хартия, нещо повече, ще я дам за обсъждане в Педагогическия съвет: вкратце казано, ще предложа да се проведе един експеримент с оглед да се овладее положението и с дисциплината, и с неученето, и с неизвинените отсъствия, и с всичко. Имам някои виждания, които обмислям и ще предложа всичко като свой нарочен проект за провеждането на експеримент с оглед да се реши на нова основа въпросната нелека ситуация. Щото с с козметични полумерки на в корена си сгрешена основа нищо не може да се реши. Това засега, толкоз засега. Тия дни ще пиша нарочно и отделно. Та мисълта ми е, че третият час, който имах вчера, след тия нелеки преживелици в предишните два класа и часа, се случи нещо, което коренно промени нещата. Този клас уж минава за "лош", пълно е с него с т.н. "недисциплинирани" ученици, но кой знае защо, напоследък с тях установих чудесен контакт – и часовете по философия, по моята преценка, минават чудесно. Учениците с интерес слушат когато говоря, започнаха и да ме питат за това-онова, като аз говоря, след това пък някои от тях се изказват, е, пак има някои дето не слушат, но поне спазват приличие, а си личи, че дори и те надават по едно ухо към обсъждането, което тече в час. Та вчера по моята преценка часът при тях мина чудесно, имаше потребната атмосфера, като заговорих

за това, че сме закъсали с изпитванията, стана така, че за един номер, именно 17 (ето, запомних дори номера му!), учениците ми казаха, че тоя идвал много рядко, повече от три месеца те самите не го били виждали да се вества в час! Таман поговорихме за това, минаха не минаха няколко минути, часът беше вече комай към края си, изведнъж вратата се отвори и... се показа точно този ученик, който не бил идвал от три месеца! Класът го посрещна с овации, няколко ученика станаха да го поздравят лично, че е благоволил да дойде, а пък един ученик каза: е, господине, такава голяма чест, такова уважение за вашия час, ето, той, дето изобщо не идва на училище, дойде за вашия час, можете да се гордеете с това! Чудо невиждано било това! Аз казах няколко думи за това, че съм поласкан, не толкова за мен, като преподавател, а за уважението към философията! Този същият ученик след часа дори ме попита какво трябвало да направи за да си оправи положението по философия, казах му, извини се, че имал много проблеми и затова не идвал, но имал намерение да изпълни задълженията си за срока. А като капак на всичко един друг ученик, дето има по философия няколко шестици, дойде след часа при мен и ми разказа, че бил чел някаква книга за прераждането на душите, попита ме за мнение, поговорихме малко, аз му предложих да разкаже пред класа какво е прочел, той обаче ми отвърна, че не ставало, че бил пробвал, но не се интересували, по такива теми нямало интерес. Аз му отвърнах обаче, че много зависи от това как ще бъдат поднесени самите теми, иначе към тях по принцип може да има интерес всеки, проблемът явно е в това, че не поднасяме по подходящия начин тия теми и проблеми, а ученикът сякаш се замисли по думите ми. И ето, тия случки в този клас ми върнаха сякаш надеждата, че има смисъл това, което правя, че нещата не са съвсем безнадеждни, че не бива човек да изпада в отчаяние, че работите могат да се и поправят, стига да се захванем дружно да решаваме проблемите си, вместо да се ядем, вместо да се джафкаме. Както за съжаление правим. И ето още нещичко, ето още един епизод от вчерашния ден, с който и ще завърша. Таман с приповдигнато настроение след този час се връщах в учителската стая, облякох си връхните си дрехи да си тръгвам и хоп, една от помощник-директорките ме пресрещна в коридора, за да ми каже следното – и да ми развали пак настроението: - Грънчаров, таман теб търсех. В ритуалната зала има открит урок на един клас, що не дойдеш да видиш как се представят тия ученици? И те са тъкмо от оня клас, който се дигна на протест срещу теб, тия, дето не искат да учат философия при теб. Същите ученици, а тук се представят бляскаво, каква ли е причината за това?!

Ето нещо такова по смисъл ми каза тази мило усмихната администраторка. Аз й отвърнах, че няма да отида, щото, първо, не съм бил известен за това събитие навреме, второ, щото то вече е почнало, а аз бих искал да го видя отначалото, трето, щото аз самият с този същият клас съм имал чудесни часове преди директорката преди две години да го отнеме от мое преподаване, тия мои часове със същия клас още стоят в интернет, ако иска, тя пък може да иде да ги види. Тъй че този клас знам добре, че е чудесен, а проблемът защо се държи така напоследък не е толкова трудно решим, стига да се мисли трезво, а не както на нея й се струва: преподавателят е виновен ако нещата не вървят! Работите са значително по-сложни, истината е друга: всеки сам носи пълната отговорност за поведението си, ако класът се държи в един случай чудесно, а в друг случай същият този клас се държи инак, това е обяснимо, но не така лесно, както на нея й се струва. Но в коридора тия неща не щях да ги обсъждам повече и си тръгнах. Ако иска, нека да дойде в моя семинар, ще ги обсъдим. Толкоз. Чао, че закъснявам. Днес какво ли ми е приготвил денят? Ще видим. Интересно е да се живее у Българско. Емоционално е. Съдържателно. И трогателно е. Животът у нас си струва да се живее. Както и да е. Желая ви да е хубав денят! ТОЛЕРАНТНОСТТА КЪМ НЕТОЛЕРАНТНОСТТА НИ ДОВЕДЕ ДОТУК януари 10, 2014

извинение когото си избере; използва думи, от които всеки друг би се срамувал; посяга на стюардесите на борда на самолет на „Луфтханза“; вдигна скандал на френски дипломат; удари в лицето полицай във Варна. Широко затворени очи Да, събрани накуп „подвизите“ на този човек изглеждат стряскащи. Сега вече има опашка от възмутени. Но нима всеки отделен инцидент беше по-малко стряскащ? Когато Сидеров започна наказателните си акции срещу отделни журналисти и медии, не видяхме прeдставителите на абсолютно всички медии да протестират задружно пред парламента. Когато нападна мюсюлманите пред джамията, не видяхме хиляди мюсюлмани да настояват за гарантиране на правото на вероизповедание. Не видяхме и политическото им представителство да е загрижено. Когато се разхождаше въоръжен и нападаше полици, нямаше реакция от достойните български офицери, които продължиха да пазят него, а не нападаните от него. Когато прекъсна заседанието на Съвета по национална сигурност, не видяхме президента да го помоли да напусне, но видяхме как лидерите на БСП и ДПС изкривиха вратовете си, само и само да не виждат какво се случва. Толерантността към нетолерантността ни доведе дотук… АБЕ ТАЯ МОМА, ЛЮБОВНИЦАТА НА ВОЛЬНЫЙ СИДЕРОВСКИЙ, ОСВЕН ГОЛЕМА ПАТРИОТКА БИЛА И ГОЛЕМА ЛЮБОВНИКАРКА БЕ? четвъртък, 9 януари 2014 г.

Из Имунитетът няма значение, Сидеров вече победи … За осем години и половина в българския парламент лидерът на „Атака“ Волен Сидеров може да се похвали с какви ли не „подвизи“. Предвождана от него група нападна молещи се мюсюлмани пред софийската джамия Баня баши; самият той нарече известна актриса „проститутка“; изкърти бравата на вратата на Министерския съвет; крещя на президента и провали заседание на Съвета по национална сигурност; появи се с полицейска палка в сградата на парламента; разхожда се въоръжен по улиците; преследва и заплашва всеки несимпатичен му журналист; депутатите му нахлуха и в трите национални телевизии; компанията му замерва с тапи сервитьори в Брюксел; обграден от мутри, притиска за

Владимир Помаков: E па! Ще пренебрегне младото биче заради оня гнусен козел! Ангел Грънчаров: Абе тая мома, любовницата на Вольный Сидеровский, освен голема патриотка била и голема любовникарка бе? Много отворена била тая мома бе, бравос! Браво, окумуш мома била, нема спор! Таман за депутатка става, няма що! Да й берат резила тия, дето гласуват за такива оправни другарки...

Източник на изображенията ИМА ЛИ ДЕМОКРАЦИЯТА МЯСТО В ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ? четвъртък, 9 януари 2014 г.

Демократичното образование Какво означава демократично образование? Демократичното училище е самоуправляваща се образователна общност на родители, учители и ученици, взeмащи решения чрез общо събрание, на което всички имат равен глас. Демократичното училище третира ученика изцяло и само като субект на образованието и създава среда, която подкрепя и стимулира по найрационалния начин образованието, като включва в процеса цялата местна общност. „Всеки ученик следва личната си учебна програма. Тя се създава от него, неговия ментор и родителите му (които определят и степента на свобода в учебния процес на своето дете). Някои семейства решават всички учебни предмети да са избираеми; други – всички да са задължителни, а трети оставят на детето част от избора. Образователният подход стъпва на основата на плурализма. Учениците разбират от опит, че отделните семейства нямат еднакви възгледи и започват да уважават и приемат различията.”

– „Демократичното образование”, Яков Хехт, изд. „Изток-Запад” Отзиви за демократичните училища на Яков Хехт: Яков Хехт е бащата на демократичното образование в Израел. В училищата, повлияни от него, учителите и учениците сами поемат отговорността за работата си – както поотделно, така и заедно. Те създават образователна общност, в която всички са въвлечени активно. Министерството на образованието вижда в пътя на Яков Хехт модел, който е достоен за изследване и прилагане в образователната ни система. (Проф. Юли Тамир, бивш министър на образованието на Израел) В обикновеното училище ме счетоха за плевел, който трябва да бъде отскубнат; в демократичното училище станах рядко цвете. За мен тази история не може

да се предаде с думи; тя е историята на живота ми. Самостоятелността и способностите, с които ме дари това място, ме съпътстват до ден днешен. (Наркис Саде, възпитаник на Демократичното училище на Хадера) Повече от книгата „Демократичното образование”: Понякога се чудя: дали това не е начинът, по който нормалните деца се превръщат в престъпници? Децата, които никой не вижда, чиито човешки качества никой не признава, изисквайки от тях да изпълняват задачи с цел образование, които им изглеждат далечни и лишени от смисъл, с които не могат да се справят? Колко от „лошите деца” в образователната система са всъщност печален продукт на собствените й изисквания? Ако човек няма достъп до областите, в които може да твори, той ще се обърне към областите, в които да разрушава: аз унищожавам (творенията на другите) – затова съществувам. Този феномен е добре познат в образователната психология. Детето, което се чувства отхвърлено, ще се заеме с унищожение, за да се почувства „признато”, да „демонстрира” способностите си да създава, да твори. Изключително важно е в началото на живота да ни се позволи да растем именно в областите, към които проявяваме интерес и сме способни да се учим добре и да постигнем успех. Интересът и успехът са от решаващо значение, за да може да се осъществи растеж в детството. Единственото, което насилственото изучаване на „основния минимум” постига, е да пресече естественото любопитство на децата. … Ученето е възможно само там, където има любопитство. ЗАБЕЛЕЖКА: На тази страница ви предлагаме вдъхновяващи материали за образованието. Проверявайте редовно за допълнения! ТЕМАТА ЗА СЛЕДВАЩАТА СБИРКА НА ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, КОЯТО ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ НА 16 ЯНУАРИ 2014 Г.

да осъзнаем простата истина, че нямаме друг изход освен да се откажем от него?

Тази е моята основна теза, която ще аргументирам в изложението си на самата сбирка на Клуба. Заповядайте и вие, включете се в дискусията, не бъдете апатични и безразлични! Тия въпроси съвсем не са маловажни – и не заслужават подценяване! Нека да не се държим малодушно пред лицето на предизвикателствата, пред които времето ни изправя! Нека всички ние – ученици, родители, учители, граждани направим онова, за което сме призвани – за да не се опозорим! ДЖОБНИЯТ ФЮРЕР В МОМЕНТ НА МИТИНГОВ ОРГАЗЪМ!

Виж: Проектът "Сидеров" – друг ще го смени и толкоз ИНСТРУКЦИИ КАК ДА СИ НАПРАВИТЕ МАСКА НА БОЛЕН СИДЕРОВСКИЙ И ДА МУ ВЗЕМЕТЕ ИМУНИТЕТА четвъртък, 9 януари 2014 г.

Доведе до тотален провал на самата образователна сфера, до какво друго да доведе?! И също така доведе до тотален срив на качеството на образованието, което получават младите – и до това доведе. Да не говорим пък за тоталната катастрофа, до която стигнахме в сферата на нравственото и личностното израстване и заякчаване на духа на младите – там упадъкът е направо ужасен и страшен! Всичко това нима е малко? Нима то не е достатъчно за да се откажем найрешително от този наистина тотално провалил се и анахроничен, т.е. изцяло несъвременен модел на тоталитарно, антидемократично, несвободно държавно образование? Какво още трябва да се случи, та

Инструкции как да си направите маска на Болен и да му вземете имунитета Първо: принтираш снимката на А4. Второ: изрязваш по формата на лицето и боядисаната в бяло коса. Трето: изрязваш две малки дупки за на очите за да виждаш. Четвърто (много важно): изрязваш дупка по очертанията на носа (така маската се слага върху носа на съответния човек и става пореалистична). Пето: връзваш ластик дълъг около 25 см. в двата му края за двете уши. Шесто: излизаш на протест в 13.00 часа днес пред Съдебната палата за да настоя-

вате от прокуратурата сваляне на имунитета на Болен.

Подготви: Капка Вачева ЗАБЕЛЕЖКА: Вижте в тази връзка и това: Днес определено бих заложил на Иван Костов във в-к БАНКЕРЪ

Държавата отне златния медал на 15годишно момче, спечелило олимпиада по информатика, защото то не ходи на училище, а учи вкъщи с майка си.

СМЕШНИЦИТЕ БАРЕКОВ И СИДЕРОВСКИЙ В НЕУДОБНА СЛАДОСТРАСТНА ПОЗА януари 9, 2014

Виж: Сидеров се скара с Бареков за новата програма на цирк Балкански Написа: Nayo Titzin ЧОВЕЧНАТА ПОЛИТИКА – ПОЛИТИКАТА С ЧОВЕЧНО И НРАВСТВЕНО ЛИЦЕ – С ЩЕМПЪЛ ЗА КАЧЕСТВО „ИВАН КОСТОВ“ януари 9, 2014

„Много злоба има в българското общество, колосална злоба, страшно нещо. И знаете ли, тъжното при мен е, че аз осъзнавам и като обективен човек се опитвам да си обясня откъде извира. Знаете ли, тя има обективен източник тази озлобеност. Това е отчаянието на умираща и загиваща нация. … Децата са избягали… демографска криза или риск, ние там още спорим. Детето ти е в чужбина, завело е внучето, ти си останал тук сам или брат ти те е напуснал, непрекъснато те вика, или семейството се е разпаднало – единият е там, другият е тука. Стотици хиляди българи вече не живеят в България, работят в европейските страни. Тази нация няма как да е оптимистично настроена, няма как да е добра. Ако питате от гледна точка на инстинкта й за оцеляване, тя няма как да има положителни емоции. Кризата е толкова страховита, особено в определени райони на страната, че просто е страшно да се описва. Това са огромни политически предизвикателства. Държавата и политиците й са изправени пред много тежки изпитания.“

Ролята на следваща властова патерица скара Николай Бареков и Волен Сидеров, които доскоро демонстрираха приятелство. Връхна точка на напрежението станала новата програма на цирк „Балкански“, която един от двамата трябвало да напише. „Аз имам по-дългогодишен опит! Зная две и зная двеста! Номера с тапи от шампанско, лъвове, болни от детски паралич, акробати под маса! Имам и опит в писането на програми!“ – крещял Сидеров, наподобявайки онези чихуа-хуата, дето са толкова досадни с безспирния си лай, че не ги настъпваш единствено защото са собственост на жена, изглеждаща като гадже на мутра. „Аз имам ресурс, мога да облека всички клоуни с фанелки с моя лик, да сложа илюзионисти, които да направят цялата публика със златни зъби! Нужен е размах!“ – кълнял се в способностите си Бареков, сниман от 20 камери, снимащи под нисък ъгъл тримата му спътници, за да се създава илюзията на всенародна подкрепа. Все още не е ясно кой ще подготви новата сценична програма на цирковия спектакъл Балкански, като е възможно организацията да бъде дадена и на съдебни магистрати, които да превърнат всичко в имоти и имотни заменки. Междувременно Яне Янев си биеше лицето с длани и се чудеше докъде сме го докарали – щом дори той изглежда някак си читав на фона на тия… ТОТАЛНИЯТ МОНОПОЛ НА ДЪРЖАВАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО Е НАСЛЕДСТВО ОТ КОМУНИСТИЧЕСКОТО МИНАЛО Скандално: Държавата отне медал по информатика на дете-гений

Божидар Маринов от Смолян спечелил национално състезание по информатика миналата година под егидата на Министерство на образованието. Получил предварително подписаната и подпечатана диплома, но когато в МОН разбрали, че не ходи на училище, ме отнели отличието служебно. След това Божидар се явил на регионална олимпиада по информатика и спечелил максималния брой точки, заради което би трябвало да се яви на националния кръг като фаворит. Държавата обаче отново го дисквалифицирала и му забранила да участва. Историята разказаха медалистът Божидар Маринов и майка му пред bTV тази сутрин. Момчето от Смолян е истински гений на информатиката и е печелил много състезания и олимпиади, без да е ходил на училище. Божидар се обучава по американска програма вкъщи от майка си, която е сред родителите, изгубили доверие в образователната система. Според майката на Божидар Димитров, чиято основна цел е да предаде на детето си християнските ценности, училищната среда е „деградираща и място за обучение на характера няма”. Пред bTV тя обясни, че монополът на държавата в сферата е „наследство от комунистическото минало” и „образованието трябва да бъде в ръцете на родителите, както е било при Възраждането”. Освен талант в информатиката, Божидар свири на пиано и ходи на много различни кръжоци, разказа още той. Татяна Предова, главен експерт „Достъп до образование и подкрепа на развитието“ в МОН, не се съгласи с твърденията на майката, че средата в училище е „деградираща” и че образованието е под държавен монопол. По думите й то е ангажимент на държавата и тя е задължена да осигури на децата посещаване на образователната система. „Не казвам, че образованието е перфектно, но в последните години се правят много и съществени неща”, каза тя и посочи като пример повишение на квалификацията на учителите. Източник: offnews.bg

ПРОТЕСТЪТ СРЕЩУ ПРАВИТЕЛСТВОТО НА ЧЕНГЕСАРО-КОМУНИСТИЧЕСКАТА РУСКО-БЪЛГАРСКА МАФИЯ НЕ СПИРА

Снимки: Константин Павлов-Комитата ВСИЧКО СЛЕДВА ДА Е ИЗЦЯЛО В ИНТЕРЕС НА КАЧЕСТВОТО НА ОБРАЗОВАНИЕТО НА МЛАДИТЕ ХОРА: ТОВА Е ГЛАВНИЯТ ПРИОРИТЕТ сряда, 8 януари 2014 г. Слава Богу, успях да подготвя за печат и да изпратя за отпечатване в печатницата и втората от двете книжки, които излизат през месец декември (след известно забавяне)! Усилена работа падна около празниците, преди и след тях, имам пред-

вид работа на целия редакционен екип, който правим списанието, заедно с колегите-философи от Украйна, на които тук искам специално да благодаря: най-вече на проф. Константин Райда и на доктор Сергей Шевченко, двамата учени, без които международното многоезично издание на списание ИДЕИ изобщо нямаше да съществува. Чудесно е нашето сътрудничество, което, както виждаме, почна да дава своите плодове: това е втората книжка, която издаваме за една година! Изпълнени сме с ентусиазъм да продължим своето общо и така полезно дело.

В личен план сега мога да си почина ден-два, пък след това да се захвана със своите изоставени заради подготовката на списанието проекти, върху които работя. Имам предвид най-вече работата по книгата с условно (засега) заглавие ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА, на която искам да дам всичко най-добро, на което съм способен. Невероятно много ме вълнува работата по тази книга, за жалост обаче в последните две години имах много малко спокойствие, така потребно на човека, които иска да извърши нещо добро – и нещо полезно. И други неща съм захванал да пиша, но едно по едно. А писането на една книга винаги е нещо добро – и нещо най-полезно. Независимо от всичко в този наш живот, което ни се случва, това все пак е най-доброто, което човек може да направи: да работи върху онова, за което чувства, че е роден, което е негово призвание. Моята съдба, изглежда, е тази: да пиша, да изразявам духа си чрез мисли. Е, това не значи, че изцяло пренебрегвам преподаването на философията, не, напротив: преподаването винаги печели изключително много от това ако преподавателят наред с преподаването много работи в тази сфера, именно изследването, търсенето на истината, писането, творчеството (ако трябва да употребим тази дума). Тия

две неща – изследването и преподаването – взаимно се подпомагат, те не могат едно без друго. Когато ги има и двете, това именно е предпоставката за обогатяването и на едното, и на другото. И за неговата ефективност. Тъй че аз, според силите си, се отдавам и на двете, на моменти се ентусиазирам като малко дете. Всяка работа, ако не се работи с увлечение и вдъхновение, не е работа, не си струва усилията. Това е именно и истинското.

Разбира се, важно е човек да има и подходящите условия за да може да си гледа работата пълноценно, истински, както трябва. В тази връзка искам да се похваля (и, респективно, "да дръпна дявола за опашката", това е опит за шегичка, за малка шегичка!), че оня клас, който преди празниците се бунтуваше и не ме искаше за свой преподавател по философия, вчера се държеше изцяло променено, именно подобаващо, и часът, по моето възприятие, мина чудесно! За което много се радвам. Бях поканен от учениците и на родителска среща, на която непременно ще отида. Много е важно доколко и дали ще издържи този тест училищното ръководство, защото от неговата позиция зависи всичко в подобни случаи. Да се надяваме, че ще изпълни задълженията си. Които следва да са изцяло в интерес на качеството на образованието на учениците. Това е главният приоритет. Всичко друго отива на заден план. Ще ми се да вярвам, че ръководството съзнава това. Ала доста се съмнявам: в светлината на най-новата му изцепка. Както и да е: хора сме, всички грешим. Дори и началството понякога греши - време е дадени фактори да осъзнаят това. И когато осъзнаеш, че си сгрешил, има си начини да поправиш грешката. Да, има такива начини. Иска се обаче разкаяние. Съзнанието за непогрешимост обаче не помага, то е изключително зловредно...

Това исках да кажа тази сутрин. Бързам за работа, имам днес първи час. Затова няма да ви обременявам с дълъг сутрешен текст. Бъдете здрави – и успешен ден на всички, които прочетоха това! ИВАН КОСТОВ: ОТНОСИТЕЛНОТО УСЕЩАНЕ ЗА БЕДНОСТ У НАС Е МНОГО СИЛНО – А ПРИЧИНАТА Е, ЧЕ НАЦИЯТА ЗАГИВА сряда, 8 януари 2014 г.

Иван Костов: Усещането за бедност е силно, нацията загива Ние сме най-бедни в Европа, защото демографски сме едни от найлошостоящите. Хората имат най-ниското потребление и качество на живота от страните в ЕС. Относителното усещане за бедност е много силно. А причината за това е, че нацията загива. Когато нацията загива, и решенията не могат да са добри, каза Костов. Последното нещо, за което хората трябва да се притесняват, е, че България ще натрупа дългове, които не може да плаща. Въпросът е за какво ще се взимат и какво ще се прави с тях? България не може да усвоява европейски фондове, бизнесът не отделя собствени пари за инвестиции, предпочита да спестява... Тези неща са като скачени съдове, при това с обратна връзка. Разговора с Иван Костов можете да чуете от звуковия файл. ДОКОГА ВИСШЕСТОЯЩИТЕ ИНСТАНЦИИ ЩЕ ТОЛЕРИРАТ БЕЗЧИНСТВАТА НА САМОЗАБРАВИЛИ СЕ ДИРЕКТОРИ ОТ ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СФЕРА?!

сряда, 8 януари 2014 г. Публикацията от вчера под заглавие Ново Открито писмо до Министъра

на образованието и Омбудсмана на Републиката във връзка с новите зулуми на една администраторка предизвика доста коментари, сред които преобладава реакцията на осъждане на най-новия "зулум" на въпросната администраторка, свеждащ се до това, че та, изживявайки се като... "психиатър", ми сложи една доста решителна "медицинска диагноза", именно приписа ми склонност към изпадане в някакви привиждащи й се "нервно-психични разстройства" - нищо че няма длъжната компетентност за това; същевременно въпросната властна особа явно не се безпокои много от това, че най-вероятно ще й се наложи да доказва "диагнозата" си пред един законен съд, щото тия неща все пак подлежат на доказване; както и да е, засега оставям на съвестта й тия най-нови изцепки, които дръзна да си позволи. И на съда на общественото мнение ги оставям, щото, както казах, читателите на моя доста популярен все пак блог реагират, не са безучастни, индиферентни, щото тая история има и твърде значим нравствен смисъл (отчетете това, че в случая става дума за поведението на овластено лице в образователно-възпитателната и личностно формиращата сфера!). Сред многото коментари подбирам два, които в някакъв смисъл обобщават найсъщественото във всички останали коментари: Павел Лазаров каза: Господин Грънчаров, имате пълната ми подкрепа! Това пише г-н Павел Лазаров, който е лидер на Движението за Ново образование; на дадения линк можете да се запознаете с разбиранията, с документите на това движение, с което си сътруднича от години - тъй като имаме близки и на моменти съвсем съвпадащи разбирания за едно бъдещо, отговарящо на нуждите на съвременната младеж образование. А ето какво пише и г-жа Мария Василева в своя изключително емоционален коментар: Чудя се и се мая, как след толкова нанесен психически тормоз този колега Грънчаров е още на себе си. Тъй като госпожа директорката не можа да го уязви и пречупи, не можа да го накара да спре да пише за беззаконията й в блога си, сега реши направо да го обяви за емоционално психично нестабилен, щото не постигна целта си – да го побърка. Как да наречем самозабравил се директор, който мачка тенденциозно достойнството на свой колега – защото тя е просто една негова колежка, само че изпълнява други, административни задачи. Как да наречем директор, който манипулира ученици, взема класове от г-н Грънчаров, когато си реши и ги дава на външен учител на хонорар, ощетявайки го и финансово? Как да си обясним нейната злоба, отмъстителност и безпричинно преследване? Има обяснение – липса на елементарна човечност, етика, морал, възпитание. Да го обобщим като простотия или като параноя с

чувство за недостижимост и безнаказаност, което от двете повече ви харесва. Е как учителски колектив, инспекторат, синдикат, чиновници от министерството, толерират тези безчинства? Това не са единични случаи, много пловдивски директори на училища "колят и бесят". Докога бе, господа, на които е дадена власт да решават човешки съдби, ще нехаете за това, което става в това училище? Съдът каза своята дума и защити човека. А вие посилни от съдебните власти сте, така ли? Стоите над закона? Все едно ви е, ами тогава не работете с хора, щом те нямат стойност за вас. Работете с компютри, дини, тикви, с каквото си щете, само не с хора и животни! Подсъдима е г-жа Анастасова, вие, другите инстанции също сте подсъдими, защото не си гледате работата. Това чудодиректорка и за учител не става. Поверили сте й с деца да се занимава. Дори да е психично болен учителя, това трябва да предизвика състрадание и грижи от страна на едно нормално ръководство. Доколкото знам, законът пази работоспособните с психически разстройства. А той не е и болен, това е повече от ясно. Как ще го нарочите така с лека ръка. ВЪН от образователната система, г-жо Анастасова!!!!! Непрекъснато се издънвате, но понеже не сте добре, нямате ясно съзнание за това, което вършите и тежките последствия. Какво чакате? Не се справяте с работата си, търсете си друга. Обидихте човек и то не веднъж, утре ще се прицелите в някой друг, който ви е неудобен по някакви си, само ваши критерии. Смятате че след безогледното си, безотговорно, лекомислено, глуповато, високомерно, патологичносадистично поведение, можете да останете още? Това няма да ни се случи, това не е възможно дори в България! ВЪН! Мария Василева, преподавател ЧЕСТИТ ДА Е ИМЕНИЯТ ДЕН НА ПРЕМИЕРА-РЕФОРМАТОР НА БЪЛГАРИЯ!

А на стената на г-н Иван Костов във фейсбук написах ето тези думи: И от мен честит имен ден, г-н Премиер-реформатор! Да сте жив и здрав: България на вас пак разчита!

ликата във връзка с новите зулуми на една администраторка. Бях там, искам да споделя какво се случи – и какво там видях. Важно е. Трябва да се знае.

КВО ИСКАТЕ ВИЕ БЕ? МА КВА ОСТАВКА БЕ?!

БНТ "загърби" правителството, хващайки се предизборно за палците на краката В тазвечерната централна новинарска емисия имаше "всичко" - Андрей Райчев небрежно по пуловер ни обясняваше заедно с талантливите си ученици уникалността на политическата ситуация; Сергей, също по пуловер, изтегли късметче за Богоявление и ни го прочете; Мая кокетно ни съобщи, че за евроизборите избирателите щастливо ще получат нов избирателен кодекс; Лютфито се солидаризира с протестиращите за тютюна; Ангел Найденов обясни колко много прави военното министерство за сигурността ни; разбрахме, че Волен е заплашван и се е оплакал; Патриарх Неофит каза, че избори за неврокопски митрополит ще има и проблем в излъчените представители от църковните настоятелства няма; проблем с номинацията за главен съдебен инспектор също няма, щом като Мая не вижда такъв ... Не ви ли е достатъчно? Кво искате вие бе? Ма ква оставка бе?! Петко Горанов П.П. от автора: Не съм специалист по медиите, но нашата национална телевизия винаги ще е толкова свободна, колкото й позволи да бъде управляващата конфигурация – явна и скрита. Има закон за БНТ, чийто анализ гласи, че националната телевизия не е пазарна институция и е на бюджетна издръжка. Оттук-нататък нещата са ясни... ВЛАСТТА Е ТЕЖКА ОТГОВОРНОСТ, НА КОЯТО МАЛЦИНА УДЪРЖАТ: НА ПОВЕЧЕТО ИМ ДАЙ ВЛАСТ, ПЪК СЛЕД ТОВА ИМ ГЛЕДАЙ СЕИРА сряда, 8 януари 2014 г. Да напиша няколко думи за вчерашното ми посещение в ТЕЛК-Пловдив, така и така стана дума за това вчера: виж Ново Открито писмо до Министъра на образованието и Омбудсмана на Репуб-

Реших да отида в трудовоекспертната лекарска комисия (това означава ТЕЛК – за ония, които не знаят) в ранната утрин, колкото се може по-рано, с оглед да избегна огромните опашки – и така направих голяма грешка: огромна тълпа от ранобудни като мен и също така "предвидливи" граждани вече ме очакваше там когато отидох, оказах се от последните. И съобразно това чаках възможно най-много, много повече отколкото чакаха тия, които дойдоха час-два след мене. Минах се, ама какво да се прави, ний, българите, така хубаво умеем да се прецакваме единдругиму, че повече от това изобщо не може да бъде. Ето, този пример с опашката илюстрира верността на тази констатация. Както и да е, чаках много, за да ми уври главата. Чаках, разхождайки се в пълното, в препълненото с инвалиди и кандидат-инвалиди помещение (нещо като фоайе), което има ужасно студен каменен под: краката ми станаха на лед! Даже се чудя дали няма да хвана някаква пневмония заради това епохално чакане: понеже в помещението за чакане циркулираше и хубаво течение, дължащо се на двата перпендикулярни входа към него, а вратите, разбира се, по добрия български обичай никой не затваряше - и вятърът си препускаше из помещението както и накъдето си искаше. Искам обаче да споделя нещо още по-важно от тия свои наблюдения. Леле, колко болен е този наш народ, хора, страшно е! Наистина е страшно! Пълно беше с хора, хора всякакви, предимно на една по-средна възраст, но видях и доста хора на по-млада възраст, а имаше дори и младежи, съвсем млади хора! Много болни хора има в тази наша клета страна, защо ли е така ли? Ами досещайте се сами, аз не ща нищо да казвам. Нямам лекарска

квалификация да давам чак такива глобални диагнози за причините на това комай масово заболяване на нацията ни. Но наистина е страшно, много болен народ има, това е положението! И се питам: как ли изобщо издържа "социалната" система в нашата толкова "социална държава"?! Ами ясно как: като се гаври с хората, ето как. Как иначе да издържа? То издържа ли се. "Социалната" ни система е крайно безчовечна, това е! Да оставим размера на пенсиите по инвалидност, с които тези хора едва-едва преживяват – преживяват като по чудо! – да оставим тази бюрокрация, която ги тормози, да оставим опашките, чакането, униженията – за една нищожна милостиня. Аз много мислих по тия въпроси докато чаках – то ний, "психично болните хора", много мислим, а нали такава "диагноза" ми постави моята така усърдна администраторка, която се изживява напоследък и като "психиатър"!

– но до какви изводи стигнах може да разкажа друг път, сега думата ми е за друго. С часове разглеждах обаче лицата на тия клети, доведени до отчаяние хора, голям грях е че постъпваме така с тях: първо сме направили нужното всички те да се разболеят, а след това пък се гаврим с тях, като ги подлагаме на какви ли не унижения. Да, безчовечно общество сме, обезчовечило се е обществото ни, това е моята главна констатация. Но друг път ще пиша повече за това, а сега да разкажа какво стана по моя, тъй да се рече, честен случай. След 3-4 часово чакане най-накрая дойде и моят ред. Извикаха ме в комисията, като попитах защо толкова много този път се наложи да чакам, ми казаха, че моят случай бил по-лек, били дали предимство на по-тежките случаи. В един момент се оказа, че и моят случай е тежък, но както и да е. Влязох вътре, лекарят, главният, председателят на комисията – който ме помни от летните ми митарства, когато директорката ми обжалва един болничен лист и ме остави без средства за съществуване за цели 3 месеца! – ми събра документите, погледна ги, и ми каза да излизам да чакам да се произнесе комисията, случаят ми бил пределно ясен. Таман каза това и в ръцете му се оказа големият плик с моята "производствена характеристика", запечатан с много печати; той видимо се озадачи, че има толкова много печати, попита ме "А това пък какво е?", явно в тази комисия не са получавали чак толкова секретни документи, казах му, че това е характеристиката от работодателката ми. Друг един лекар, който забеляза плика, също се изсмя, каза "Егати печатите!", аз понечих, зинах нещо да кажа, ала председателят ми каза да излизам; пак повтори, че случаят ми бил ясен "като бял ден". Излязох да чакам излизането на решението на комисията. То излиза сравнително бързо след като си минал прегледа, за това помагат компютрите. Да, ама като отидох в гъмжилото да си чакам заветния документ, минаха не

минаха 5 минути, и пак ме извикаха в комисията. Влязох, този път цялата комисия беше спряла работа (иначе обикновено всички вършат различни работи) и явно беше обсъждала моя случай. Един от комисията ми рече: ти при психиатър ходил ли си досега? Казах му че не съм ходил. Той се усмихна, спогледа се с другите лекари, те също се усмихнаха, а пък председателят на комисията ми рече ето какво: - Аз ти казах, че случаят ти е лесен, но ето, оказва се, че нашата комисия не може да го реши, ще се наложи да ходиш и в друга комисия. Ще те пренасочим за нея. Недей да чакаш днес решението, като излезеш оттук, отивай си, ще чакаш ново писмо. За нов състав на ТЕЛК. Хайде, чао! Аз понечих да попитам каква ще е тази друга комисия и как стана така, че случаят ми от много лесен и от много ясен стана толкова труден, че трябва да ида и в друга комисия, но в дадения контекст около "характеристиката" до ТЕЛК, която ми даде моята толкова любезна работодателка, осъзнах, че въпросите ми са излишни и се възпрях да питам. Какво да питам, та всичко е ясно?! Изглежда такива "сигнали", посочени в толкова официален документ, и то от работодателя, лекарите не ги оставят без проучване. И ето, сега най-вероятно, по каприз на моята така любезна администраторка, аз ще чакам деня, в който найвероятно ще трябва да се явявам в ТЕЛК за... психични заболявания! Щото тя собственоръчно, без да им има нужната медицинска квалификация, написа, че често съм бил изпадал в "нервно-психични разстройства", представяте ли си?! И по тази причина не съм бил могъл да си гледам работата! Такива невероятни чудесии стават в нашето училище, какво да пиша повече?! Всичко е от ясно по-ясно. Да, гафът, който допусна този път престаралата се администраторка, е голям! Един читател го нарече "великолепен неспасяем автогол", който тази администраторка пожела да си вкара – и ме посъветва да я дам на съд. Не знам какво ще правя, има време да реша трезво, а не под влияние на емоциите. Но едно е сигурното: току-така, за едното нищо, или само заради силното капризно желание за отмъщение, не може да се дават подобни "диагнози", които петнят имиджа на една личност, особено пък на един учител. И особено пък ако това, да пишеш "медицински диагнози", не ти е работата! А доколкото разбирам, на директорите на професионални гимназии с филологическа правоспособност (!) не им е работа покрай другото да издават... психиатрични експертизи на "непослушните" от персонала на своето учреждение, нали така?! Но ето, у нас щом всичко може, щом нямало невъзможни неща, ето, могло да се случи и това! Ще видим обаче: аз няма да допусна по подобен начин да се гаврят с мен разни самонадеяни администратори, втълпили си, че за тях лично всичко е позволено, че за тях, видите ли, нямало невъзможни неща.

Отидох след това на хвърлянето на кръста края река Марица. Случи се така, че имах удобен транспорт точно до събитието и, представете си, успях да видя как дядо ви Николай хвърли кръста. По традиция цялото семейство ходим на това събитие по една проста причина: синът ми се казва Йордан, именник е на този ден. Там бяха и съпругата ми, начална учителка и учителка по английски език (тя има две дипломи), в момента безработна, и синът ми, на 24 години, в момента също безработен, наскоро се дипломира, с диплома за политолог. За моя син, който завърши преди време нашето училище, стана така, че любимата му учителка по литература навремето беше същата тази Анастасова, която сега е директорка; признавам си, не смея да кажа на сина си как се държи сега с мен любимата му учителка; той знае де, но на мен лично ми и много неприятно да разговарям с него на тази тема. А снощи празнувахме именния му ден. Такива работи. Такъв, дето се казва, е животът. Хората се менят, а властта, дето се казва, е по-силна и от наркотик. Затова не се чудете на тия, дето са на власт, те не са на себе си. Орешарски затова така се хили безпричинно като разварена овча глава: от властта е това, малцина имат личностния потенциал за да издържат достойно изпитанието, наречено власт. Аз това добре го знам, и директор на училище съм бил известно време, и кмет на град съм бил. Затова и далеч бягам от всяка власт. Властта е най-вече тежка отговорност, на която малцина удържат. На повечето им дай власт, пък след това им гледай сеира... толкоз. Хубав ден на всички! ПОКЛОН ПРЕД РАНОБУДНИТЕ БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ – И ПОЗОР ЗА ОЩЕ СПЯЩИТЕ!

Снимки: Konstantin Pavlov

ЗА "ВАГИНАЛНИЯ АРМАГЕДОН", ИЛИ КАРБОВСКИ КАТО МОРАЛЕН МЕНТОР НА КЛЕТАТА НИ НАЦИЯ вторник, 7 януари 2014 г.

Из Любомира!, автор Мартин Карбовски Старото поколение не разбираше от покаяние. Новото поколение не знае какво е извинение. По средата има едни междинни хора, които са чели Библията, но това няма да им помогне тук. Любомира е млада жена, работи като сервитьорка в едно кафене срещу ВИНС-а във Варна, вечерно време обича да излиза с познати по "заведения". "Заведения" е отвратителна и смешна дума, дошла от социализма и явно е женска – да те заведат да пиеш и да ядеш. Думата има консуматорски подтекст, но има и овчокомунистическо значение. В едно такова заведение със светещ бар Любомира така се напива и надрусва, че по едно време започва да се търкаля по светещия бар чисто гола. Въпреки че е пияна на кирка, в танца й има опити за сласт и привличане. Крайният резултат е отчайваща самота, разсъблеченa самота и издрани по кожата ясни знаци на унижение. Ужасът на Любомира обаче не е доволен от постигнатото. Ужасът е технологичен и човешки. Около нея се събират мъже, които започват да я снимат с мобилни телефони - но така че самите те да не попадат в кадъра на друг телефон. Любомира танцува пред тях своя несвестен танц, явно мислеща само с хипоталамуса си и че това което прави е еротично. Някой й подхвърля бутилка бира, момичето я прегръща й имитира фелацио с нея. След малко й подават морков, Любомира го чупи на две и го търка в гърдите си. Самоунижението винаги е в резултат от обществено унижение. Клипът е качен в интернет. Показах го на един християнин – той отвърна глава, каза че не може да гледа падението на едно дете. И беше прав. Защото продължението на клипа с Любомира е зловещо. Тълпата мъже във варненското заведение започва да се гаври с Момичето – мъжки ръце я заливат с бира. После с водка. После с кока кола. Косата на момичето става на спластени кичури, телефоните светят, кожата лъщи. Еротиката и голото тяло са мъртви отдавна, освен жал към агонията нищо не може да почувства човек от тази картинка.

Събличането е традиция в "заведенията". Диджеят обявява от пулта бутилка уиски за дамата, която се съблече първа. Желаещи има. Понякога сервитьорки режат бельото на смелчагините с ножица - и ето ти празник на пияните вагини. Вагинален Армагедон. Истината е, че повечето случаи завършват весело. Но с Любомира нещата стават ужасни. Цялото заведение я снима, никой не се сеща да я завие с едно одеяло, да я изнесе и да й извика такси. Тълпата иска да потреби унижението докрай. Потреблението на унижение у нас – то расте. Отидох във Варна и намерих Любомира. Помислих си, че ще поиска да направи изявление, да се извини или поне да обещае, че повече няма да пие толкова. Тя се съгласи. На другия ден обаче ми каза: "мама не дава да се снимам". (Прочети ДО КРАЯ >>> в блога) В КАКВО ВСЪЩНОСТ Е ПРОБЛЕМЪТ: Това най-добре си проличава ето от този коментар, който намерих на страницата ми във Фейсбук (не го споделям, проблемът обаче е значително по-сложен, но ми е интересно дали този коментар, объркващ изцяло ориентирите, ще успее да породи известна дискусия; ето го: Васил Иванов: В северните страни въпроса е решен – клиентите на компаньонки и снимащите подобни клипове се наказват със затвор. Тук морализаторстват. Не падналият на земята буди възмущение, а хвърлящите камъни. Мартинчо и другите кози брадички, снимали филма, са обикновени прикрити садисти, дагмосват някой "прегрешил" като няма значение въобще дали има вина: важното е публиката да е убедена, че е лош! И след това издевателстват над него психически, доставяйки си удоволствие. Не го правят само заради големия зрителски наплив, вършат го защото им харесва. Мъже – НЕ, просто прикрити садисти, използват възвишена цел (борбата срещу някакъв порок) за да прикрият долнопробния си интерес (удоволствието от чуждото унижение, особено над жени). Това пише този коментатор. Забелязвате, той изобщо не се възмущава от нравственото състояние на публиката, дето със скотски интерес е гледала и снимала пияното момиче, не, него го вълнуват съвсем други неща! Интересно ми е дали някои други хора ще реагират, проблемът е интересен. Днес ме вълнуват предимно нравствени въпроси. Ще използвам този чудесен казус в часовете си по личностно израстване (като част от философските предмети и т.н. гражданско образование.

ГРОЗНА ПОЛИТИЧЕСКА ЗЛОУПОТРЕБА С РИТУАЛА ПО ХВЪРЛЯНЕТО НА КРЪСТА В ПЛОВДИВ

младеж, все едно засрамено от начина, по който се опитваха да го използват.

януари 6, 2014

Бареков опорочи Богоявление Новият политик използва хвърлянето на кръста за агитация Николай Бареков вече е величина, но не в политиката, а в пошлите изпълнения. Бившият телевизионер очевидно е готов на всичко, за да се натрапи на хората, като не се свени да оклепа дори най-чисти традиции и празници. Днес Новият политик опорочи Богоявление. Организира партийна агитация и странна пропаганда по време на хвърлянето на кръста в Марица навръх Йордановден. Изявяващият се като месия пионер на чака-рака движението в Пловдив цъфна на ритуала край моста на панаира днес, обграден от част от актива на политическото движение, което оглавява. Единствените знамена, които се вееха край Марица, бяха националните трибагреници и тези на партията на кръга около Бареков. Чинно около него маршируваха всички бивши партийни функционери на куп други политически движения, които с охота и нескрит апетит се вляха в новия проект.

Бе тия няма ли кой да ги цензурира, защо си веят знамената тук, възнегодуваха несвикнали на подобни гледки навръх Богоявление хора, дошли да си пожелаят здраве и късмет през годината, а се надянаха на партийна манифестация. Около Новия политик мускулести тела движеха и станалите традиционни за всяка негова поява ММА бойци, много от които носеха тениски с лика му. Поне десетина от тях се запътиха към брега на Марица, за да се хвърлят за кръста. Явно искаха да хванат разпятието от името или за името на този, който носеха щампован на гърдите си. Неколцина от тях обаче се отказаха от мръзненето в ледените води и останаха на брега. Други самопожертвователно се гмурнаха след кръста, но бяха изненадани от студента Росен Петров. Разпятието само отплува до 21-годишният

Каква беше тази пародия! Възмутен съм! Скачам за кръста от много години. Правил съм го къде ли не. Няколко пъти съм бил на това място, но подобно опорочаване на този ритуал не бях виждал. Тези момчета сякаш бяха инструктирани да се докопат до разпятието и да го доближат до лицето от тениските си. Този абсурден начин на реклама обиди и мен, и много от момчетата, дошли с чисти помисли да скачат за кръста, и хората, които ни гледаха, и военните, и самите духовници. Днес не бе Богоявление, Бареявление бе, отбеляза един от традиционните участници в ритуала. Здравите момчета с белите тийшъртки пък отказаха да коментират дали са скачали за здраве във водата, дали са просто симпатизанти на Новия политик или само си падат по модната линия на „Безцензурните” По всичко личи, че благословия за пропагандата е дал Николай Пловдивски, чийто отношения с лицето от белите тениски е всеизвестно. Самият Бареков, вървейки към Марица, сигурно си спомни как биха камбаните, когато митрополитът го венча за Евгения Дякова преди няколко години. По същия начин, по който звучаха мощно и празнично и днес, за Богоявление. Само дето днес Евгения я нямаше край него, на Бареявление. ПОКЛОН ПРЕД ИЛИЯ МИНЕВ, МЪЧЕНИК И ГЕРОЙ ОТ БОРБАТА СРЕЩУ КОМУНИЗМА януари 6, 2014

Из Забравеният Илия Минев Възрастен мъж, получил топла храна в близкия храм „Преображение Гос-

подне”, се е спрял случайно и чете надписа на паметника на Илия Минев в София в деня на 14-годишнината от смъртта му | Фотограф: Христо Христов Днес, 6 януари 2014 г., се навършват 14 години от смъртта на Илия Минев, политическият затворник с най-дълъг престой зад решетките по време на комунистическия режим. Годишнината от неговата кончина не се отбелязва по никакъв начин. Само случайни минувачи се спираха пред паметника му в София, видя desebg.com. Основателят на Независимото дружество за защита на правата на човека по времето на комунизма днес е забравен, точно толкова, колкото през 2000 г., когато почина, оставен в мизерия в старчески дом в Пазарджик. Както и други известни антикомунисти и борци за свобода и демокрация по време на тоталитарното комунистическо управление и Илия Минев е забравен, а неговото дело не е известно на младите поколения, въпреки че той е пример за непримиримост и несломим дух по време на комунизма. Роденият през 1917 г. Илия Минев е арестуван като активист на легионерите още на 10 септември 1944 г. от Държавна сигурност. Освободен е, но през 1946 г. отново по обвинение, че „продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност“. Осъден е на доживотен, строг тъмничен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет — Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористически действия. (Прочети ДО КРАЯ >>> в блога) В РУСИЯ НАЙ-АКТИВНО ПРЕСЛЕДВАТ... СОДОМИЯТА ЧРЕЗ ПРОТЕСТНИ ПИСМА ДО МИНИСТЕРСТВОТО НА МОРАЛА, МЕДИИТЕ И ИСТИНАТА! понеделник, 6 януари 2014 г.

Кому: Министерство связи и массовых коммуникаций Российской Федерации; Федеральная служба по надзору в сфере связи, информационных технологий и массовых коммуникаций (Роскомнадзор), Федеральная служба по надзору в сфере связи (Роскомнадзор) Запретите трансляцию "Евровидения-2014" в России! Конкурсантом на «Евровидении-2014» от Австрии стал певецтрансвестит Кончита Вурст, пропагандирующий образ жизни, неприемлемый для Российского общества!!! Популярный международный конкурс, который будут смотреть НАШИ ДЕТИ, с подачи европейских либералов стал рассадником содомии! Россия – одна из немногих стран Европы, которая смогла сохранить нормальные и здоровые семейные ценности, основанные на любви и взаимном дополнении между МУЖЧИНОЙ и ЖЕНЩИНОЙ!!!

Поэтому мы призываем к БОЙКОТУ «Евровидения-2014» и запрету трансляции конкурса в России!!! Если вы разделяете наши взгляды, и вам небезразлично духовное благополучие ваших детей, поддержите нашу инициативу. С уважением, [Ваше имя] КРАТЪК КОМЕНТАР: А как така нашите подражатели на съветските братя още не са се сетили да започнат и те аналогична кампания?! Голям пропуск, няма що! Ало, таваришчи, защо спите?! Волгин, Дърева, мутрополит Николай, Шаренкова, Гранитски – къде сте? Действайте! Быстрее, опоздали уже! МОЕ ПИСМО ДО ПРОФ. БОРИСЛАВ ТОШЕВ – С МОЛБА ЗА КОНСУЛТАЦИЯ ПО НАУЧЕН ПРОБЛЕМ вторник, 7 януари 2014 г. Здравейте, уважаеми проф. Тошев,

Петиция Министерству связи и массовых коммуникаций Российской Федерации о Запрете трансляции "Евровидения-2014" в России

Първо искам да Ви честитя новата година и да Ви пожелая здраве, щастие и успехи! На второ място имам една молба към Вас: позволявам си да Ви изпратя текста на новата, втора по ред книжка на научно-теоретичното издание на философското списание ИДЕИ, която издаваме в сътрудничество с колеги от Философския институт към Академията на науките на Украйна

(впоследствие се включиха и колегифилософи от някои други страни - като Чехия, Япония). Постарахме се това издание да отговаря на международните стандарти за едно чисто научно издание, имаме амбицията списанието да бъде регистрирано един ден в съответните престижни наукометрически бази. Понеже сте специалист в тази област, много ще Ви бъда благодарен ако прегледате нашето издание и си кажете след това впечатлението, също така ще съм Ви благодарен ако имате добрината да отправите съответните забележки и предложения за усъвършенстването му.

Също така Ви изпращам и поредния брой на традиционното издание на списание ИДЕИ – то има друга цел и задача. В този брой на списанието публикувахме и нашата с Вас дискусия за утвърдилите се стандарти за научност, както и Вашата статия по тия проблеми. До дни очаквам да излязат и двете книжки на списанието в хартиен вариант и тогава ще Ви ги изпратя, като Ви моля да ми дадете адрес, на който да Ви ги изпратя. Благодаря Ви предварително за вниманието и отзивчивостта! Всичко добро! С уважение: Ангел Грънчаров ЕТО КАКВО МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ В КН. 4 ОТ 2013 Г. НА СПИСАНИЕ ИДЕИ понеделник, 6 януари 2014 г. СЪДЪРЖАНИЕ: РЕДАКТОРСКИ И ЧИТАТЕЛСКИ ВЪЛНЕНИЯ Кратко утринно разсъждение-обръщение, придружено от циничен апел за малко помощ Отворено писмо до Константин ПавловКомитата Ново писмо до Комитата, целящо да го подбуди към отговор, който да разсее ши-

рещите се подозрения че “и тия са като ония” Красноречив симптом, показващ битуващите нрави в тази нашенска т.н. "научна" или, опази Боже, "философска" общност Слава Богу, всичко стана, успяхме, и двата броя на ИДЕИ са готови: за мен днес е празник! И двете поредни книжки на сп. ИДЕИ, августовската и септемврийската, вече са налични и в хартиен вариант Международни контакти: сътрудничеството ни с украинските философи даде своите първи плодове Извод, направен с болка на сърцето Списание ИДЕИ предлага интересни гледища и позиции, отворени за развитие и духовно осмисляне

КЛАСИЦИ НА ФИЛОСОФИЯТА

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ

Артур Шопенхауер: животът на философа и философията на живота А.В.Перцев

Будистката дхарма Алесиян Пацев

Автор представя себе си Й. Й. Методиус

Из земята (културата) на изгряващата незалязваща мъдрост Владислав Киряков, студент, ІІ-ри курс

ПРОБЛЕМИ НА ФИЛОСОФИЯТА

ДИСКУСИЯ ЗА НАУКАТА И НАУЧНОСТТА

Отсъстващата византийска философия Митът "цар Минос": Ницше и минойците Й. Й. Методиус

Трябва ли и на философията да се поставят толкова строги изисквания – по модела, по канона на научното познание? Дискусия за конфликта между свобода и кариера, между творчество и нагаждачество в сферата на науката Отново за световната система за рефериране, индексиране и оценяване на научните издания Сега още повече от всякога ни е необходим един благотворен за бъдещето на българската наука поврат

ФИЛОСОФСТВАНЕТО Да се философства не означава друго, освен да "изчоплим" смисъла, дето е скрит в думите, в езика Какво ни прави умни – или глупави? С хубави, истински, пълноценни разговори може да се лекува, да се оздравява духа на човека Ангел Грънчаров ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ За философията и смисъла на философстването Мариана Славова "А че обичам мъдростта и често твърде силно: то е защото тя тъй много напомня живота" „Аз съм този, който помни, аз съм душата” Димитрина Бисеринска ИМПРЕСИИ, ИЗПОВЕДИ, ЛИРИКА

В Киев е открита изложба на мои книги и на всички досега излезли броеве на списание ИДЕИ Абонамент за списание ИДЕИ Хубава вест от Торонто: броеве на списание ИДЕИ ще постъпят в тамошната университетска библиотека! Из битието на един български философ: без капчица жалост искат да убият моята свобода! Човешка съпричастност и духовна подкрепа от далечна Украйна Аз не така си представях европейска България: за нея още много трябва да се борим! Писмо с предложение за сътрудничество с издателя на The Bulgarian Journal of Science and Education Policy В библиотеката на Института по философия в Киев бяха представени мои книги и книжките на списание ИДЕИ Философията и правото трябва да могат да си взаимодействат в името на истината Списание ИДЕИ съществува за да обслужва свободната изява най-вече на младите мислещи хора

Из „Посети ме, Господи пак!“ Багрина Кларк ДИСКУСИЯ ЗА ПЪТЯ НА БЪЛГАРИЯ Защо русофобите са предимно комунистофоби, а русофилите – комунистофили? Покана за дискусия: "Аз съм русофил защото държа на традицията, на българската си уникална идентичност!" България е органична част от западната духовна култура, тя е неделима част мирогледното формиране на Европа BG-племето са еретици, ирационални, фукливи и пòказни същества с миcтично самосъзнание и антихристияни по дълбоката си природа Не приемам преклонението пред Запада, а приемам само преклонението пред Русия! Дискусия за българските работи в тяхното отношение към европейските ТЪРСЕНИЯ И РАЗМИСЛИ Из Балади за безсмъртието (духовна лирика и есета) Георги Панайотов

КЪМ ДИСКУСИЯТА ЗА НАУКАТА И НАУЧНОСТТА Автентичната, чистата научна форма на търсене на истината (Наука – творчество – публикации) проф. Б. В. Тошев Ницше и науката; и що е истина ФИЛОСОФИЯ И ИЗКУСТВО Земният път на Иисус Христос – изкушения и противостояния. Гръцките православни апокрифи. Никос Казандзакис и „Последното изкушение” Иисус Христос и разговорът на Човека с неговата безсмъртна Душа Георги Хаджийски Уникалният смисъл на истината за християнството, за европейското човечество Фасадно виртуално ницшеанство във фейсбук Георги Хаджийски ФИЛОСОФСКО КОНСУЛТИРАНЕ Ние, съвременните хора, наистина имаме страхотна нужда от истински, вдъхновени, задълбочени "философски" разговори Помен за Ангел Грънчаров-Елтимир ПРОФ. НИКОЛАЙ ВАСИЛЕВ ПОДКРЕПИ ПРИЗИВА НА РАЙЧО РАДЕВ Райчо Радев от Перник изпратил текста на своето ОБРЪЩЕНИЕ-ПРИЗИВ: ДА СПАСИМ УЧИТЕЛЯ ПО ФИЛОСОФИЯ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ ОТ ПЛОВДИВ, НЕОБХОДИМ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ на проф. Николай Василев, фило-

соф от СУ "Св.Кл.Охридски" и получил следната реакция от човека, който преди години беше вицепремиер и министър на образованието и науката в правителството на Филип Димитров:

Присъединявам се към Обръщението-призив в подкрепа на учителя по философия от Пловдив Ангел Грънчаров! Като бивш министър на образованието и науката моля проф. Анелия Клисарова да се намеси и реши проблема в рамките на своите правомощия! Българското училище се нуждае от такива хора – обсебени, призвани, всеотдайни, носители на новото! Проф. Николай Василев

ВИТЕ ЗУЛУМИ НА ЕДНА АДМИНИСТРАТОРКА понеделник, 6 януари 2014 г. Бях решил да се въздържам да пиша по нашата "световно-историческа разпра" с многоуважаемата г-жа директорка на ПГЕЕ-Пловдив, с която преди празниците разговарях продължително и то в един доста помирителен тон, ала се налага пак да напиша нещичко. Имах надеждата, че постепенно нейната активност спрямо мен ще намалее, сиреч, че тя ще миряса, още повече че тя и на втора инстанция загуби нашето съдебно дяло, което би следвало да й покаже нещо. Да, наистина бях решил да започна нов етап в отношенията ни, щото, признавам си, ми писна да се занимавам с нейните непрекъснати административни зулуми.

6 януари 2014 г. КАКВО ЩЕ МОЖЕТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ В КН. 5/2013 Г., В НАУЧНО-ТЕОРЕТИЧНОТО ПРИЛОЖЕНИЕ НА ФИЛОСОФСКОТО СПИСАНИЕ ИДЕИ

СЪДЪРЖАНИЕ: ЛОГИКА И МЕТОДОЛОГИЯ НА НАУЧНОТО ПОЗНАНИЕ Г.Челпанов: Логико-гносеологически анализ на понятието «число» Ирина Владимировна Березинец СОЦИАЛНА ФИЛОСОФИЯ Използване на Уеб 2.0 в конструирането на изкуствения интелект Ксения Сергеевна Пивоварская

(ОЩЕ >>> в блога) НОВО ОТКРИТО ПИСМО ДО МИНИСТЪРА НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ОМБУДСМАНА НА РЕПУБЛИКАТА ВЪВ ВРЪЗКА С НО-

Да, ама не: ето тази сутрин, понеже днес съм на ТЕЛК (за евентуално продължаване на инвалидизирането ми), решавам да погледна "производствената характеристика", която получих непосредствено преди празниците в един запечатан плик (!), да, отворих плика (в предишни подобни случаи съм получавал характеристиката си не в плик, а така, като формуляр) за да се запозная с нея – и какво да прочета?! Сюблимно е, няма що, заслужава си да се прочете. Ето какво е благоволила да напише въпросната административна особа по мой адрес, в качеството й на мой ръководител (цитирам дословно): Господин Грънчаров работи с ученици на възраст от 16-19 години. Това са хора с формиращи се и неизградени характери. Поради много често възникващите конфликтни ситуации между него и учениците, които той не може да овладее по време на учебните занятия и извън тях, изпада в нервно-психически разстройства, което е предпоставка много често да се влошава здравословното му състояние. Поради честите отсъствия по болест не е в състояние да изпълнява задължителната си годишна минимална преподавателска норма и задължителната си като учител длъжностна характеристика, въпреки че е освободен от класно ръководство като трудоустроен.

Ръководител: Стоянка Анастасова Това е написано на 20 декември 2013 г., в деня, в който излязохме в коледна ваканция, а ний, учителите, в платен отпуск. Това по-горе, тази "характеристика", е тъй да се рече предколедната честитка на многоуважаемата моя директорка: виждате какви "светли мисли" я вълнуват непосредствено преди празника! Това е счела за необходимо да напише тя за моята личност, за мен като преподавател с 30-годишен стаж, това е подбрала тя от моите така многостранни изяви като пишещ човек, като личност, като преподавател, като ангажиран гражданин. Забелязвате, предполагам, че присвоявайки си компетенции, които тя няма, ми е издала нещо като "оригинална диагноза", именно "нервно-психически разстройства": аз много пъти съм преминавал през какви ли не лекарски експертни комисии, но нито веднъж до този момент не ми е била слагана такава диагноза! Моите заболявания са съвсем други, аз страдам от болно сърце, имам астма, увредена е функцията на щитовидната ми жлеза, за коригирането на което пия съответните лекарства, а пък сега се явявам на ТЕЛК понеже преживях тежка операция по отстраняване на хематом от черепа ми, поради получено сътресение на мозъка и черепен кръвоизлив, получен при падане. До този момент лекарите никога не са ми давали "диагнозата", която моята така любезна директорка е благоволила да ми даде, присвоявайки си неправомерно квалификацията на... психиатър! Няма как, налага се да реагирам; ето какво написах по този повод: До проф. А.Клисарова, Министър на образованието и науката До г-н Константин Пенчев, Омбудсман на Република България До Началника на РИО-Пловдив До председателя на Националното ръководство на Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа" До председателя на Регионалното ръководство на Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа" в гр. Пловдив ОТКРИТО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Министър, Уважаема госпожо Началник, Господа синдикални ръководители, Като ярко свидетелство за безцеремонната кампания по дискредитирането ми като личност и като преподавател, водена срещу мен от Директорката на ПГЕЕПловдив, Ви представям "производствената характеристика", която многоуважаемата г-

жа Директорка е благоволила да ми даде по повод на явяването ми пред ТЕЛК-Пловдив: Господин Грънчаров работи с ученици на възраст от 16-19 години. Това са хора с формиращи се и неизградени характери. Поради много често възникващите конфликтни ситуации между него и учениците, които той не може да овладее по време на учебните занятия и извън тях, изпада в нервно-психически разстройства, което е предпоставка много често да се влошава здравословното му състояние. Поради честите отсъствия по болест не е в състояние да изпълнява задължителната си годишна минимална преподавателска норма и задължителната си като учител длъжностна характеристика, въпреки че е освободен от класно ръководство като трудоустроен. Ръководител: Стоянка Анастасова В тази връзка бих желал, алармирайки Ви за съдържанието на този толкова куриозен, бих казал дори безпрецедентен документ, да Ви помоля да ми отговорите на следните необходими за изясняването на случая въпроси: 1.) Има ли г-жа Директорката необходимата медицинска квалификация и правоспособност да поставя такива кардинални "диагнози" за здравословното ми състояние, това от нейната компетентност ли е?

2.) Защо до този момент компетентни лекарски комисии не са констатирали заболяването, което многоуважаемата г-жа Директорка така лековато ми приписва, дали тя не следва да бъде представена за присвояването й по извънреден порядък и на лекарска правоспособност като психиатър, т.е. да се признае от компетентните органи нейният подвиг, свеждащ се до това, че тя чрез самообучение е успяла да се подготви на едно такова високо ниво в медицинската наука? Уважаема г-жо Министър на образованието и науката, моля да изпълните предвидените по закон пълномощия в този случай и или да представите гжа Анастасова пред своя колега, министъра на здравеопазването, за да й бъде присвоена по извънреден ред съответната медицинска квалификация, или да отмените тази нейна "професионална характеристика" като абсурден документ, в който няма нищо "професионално"!

3.) Моля също така да бъде установено в правомощията ли е на административни лица от такова ниво като нейното да се изживяват като самозвани "психиатри" и, респективно, да се занимават с писането на подобни скандални компромати-доноси, вместо да си изпълняват преките служебни задължения?

4.) Преди известно време г-жа Директорката благоволи да напише друг такъв не по-малко скандален документ по мой адрес, който изпрати под формата на "отк-

рито писмо на възмутения колектив" до Вас, уважаема госпожо Министър; понеже до този момент, въпреки настояванията ми, в това число и в писмен вид по надлежния ред, многоуважаемата г-жа Директорка не ми е дала възможността да се запозная с въпросния документ, засягащ така пряко моя личностен и професионален престиж, аз продължавам да смятам, че този документ заслужава да бъде квалифициран като нов литературен жанр, изобретен от нашата директорка-филоложка, а именно като "колективен донос"; той няма да е донос ако злепоставяното лице беше запознато с евентуалните претенции, представени в него, но понеже това до този момент не се е случило, имам моралното право да го квалифицирам по този начин; в тази връзка Ви моля, уважаема госпожо Министър, подчинените Ви длъжностни лица в РИО да се опитат да въздействат на г-жа Директорката с оглед тя да ми даде възможността да се запозная с въпросния куриозен и толкова тайнствен документ.

5.) Моля също, накрая, да ми бъде отговорено от подчинените Ви компетентни органи: влиза ли в длъжностните задължения на г-жа Директорката провеждането на такива ярки кампании по дискредитирането на подчинения й персонал, и то тъкмо в личностно и професионално отношение? И не следва ли, ако това не е така по закон, да ми дадете в писмен вид подобаващия коментар, който ми е необходим – за да мога да защитя най-сетне правата и достойнството си пред упълномощените за това органи, именно пред българския съд? Надявам се, че ще ми бъде отговорено на въпросите, като за сетен път се извинявам, че съм принуден да Ви занимавам с подобни абсурдистки административни зулуми, но, за жалост, такава е реалността в учреждението, в което работя - и което е под така компетентното ръководство на многоуважаемата и толкова активна административна особа.

6 януари 2014 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: ТОВА Е ПОЛОЖЕНИЕТО, ОТ НИЩО НЕ БИХ СЕ УЧУДИЛ У НАШЕНСКО: ДА УМИРА ЧОВЕК НА УЛИЦАТА ЕДВА ЛИ НЯКОЙ ЩЕ СЕ ПРИТЕЧЕ НА ПОМОЩ! януари 5, 2014 С колегата Р.Радев, философ от Перник, си обменихме по няколко мисли тази сутрин; решавам да публикувам какво си казахме – щото ми се струва, че си заслужава и други хора да се опитат да вникнат малко по-надълбоко в създалата се у нас крайно нездравословна в нравствено отношение ситуация – имам предвид найосновната, водещата ситуация на нашия български живот; та ето какво си казахме: Здравей, приятелю,

Решил съм да сваля всички адреси на НПО-та, свързани с образованието и да изпратя обръщението. Вече съм го изпратил на групата от Диалог за бъдещето, Новото образование, Форума и др., но не съм разбрал да има отзвук. Писна ми от това безразличие към съдбата ти. Може да си им странен или да си прекален индивидуалист, но си един от малкото работещи активно за реална промяна на образованието към по-добро. А е и налице крещяща несправедливост в оценките на системата за твоята личност, дейност, професионална работа.

Направи необходимото да съхраниш здравето си! Райчо Здравей, Райчо, приятелю, Благодаря ти много за това, което правиш! Прав си, така е, няма отзвук, пълно безразличие цари, а уж сме единомишленици – с тия от НПО-тата за образование и пр. Смятат, че не бива да се месят в такива личностни „конфликти“ и „разпри“, пък и ми нямат доверие. Не съм някаква си там „звезда“, няма келепир в това някой да ме подкрепи, а има само опасност да си навлечеш главоболия. Или кефа поне да си развалиш. Такива сме, такъв е манталитета ни: голяма работа, че някъде си мачкат някаква си там личност, ами да мре, майната й, аз нали съм си добре! Жалко е, че така се мисли, но е така. Преобладаващо така мислят повечето сред нас, българите. Затова и сме на това дередже. Неспособни сме за съпричастност, за единодействие, всички са се атомизирали, всеки се е свил в дупката си и се мисли за най-велик – на другиму ръка да подаде ли? Може, ама само и само ако трябва да го налегне да потъне и той дълбоко в мръсотията. Нали знаеш оная приказка защо на българския казан в Ада било нямало дежурен дявол, дето да ръга с вилата ония, които си подадат главите отгоре? Знаеш я, как да не я знаеш. Това е положението. Скъсах се от работа и от главоболия пред последните години, а отвсякъде – мълчание, безразличие, тишина. Само ти и г-жа Василева откликнахте на тия недопустимо скандални истории (от гилдията, от средите на учителството) – тя вече на няколко пъти. И от Украйна реагираха колегите-философи, с които издаваме научнотеоретичното приложение на сп. ИДЕИ. И

толкоз. Всичко друго упорито мълчи. Само оплювателите ми не мълчат де, те своето си го правят най-усърдно. Когато в една група за учители във Фейсбук преди време се опитах да провокирам интерес към тия случки около моето битие, които са доста показателни за действителната ситуация в образователната ни система, едва ме изтърпяха около месец, то не бяха подигравки, то не бяха плювни върху мен (от колеги!), е, имаше и неколцина, дето проявиха известна съпричастност, а най-накрая бях изгонен от тази група – щото съм бил нарушавал идилията! Представяш ли си?! Това е положението. От нищо не бих се учудил у Нашенско. Да умира човек на улицата едва ли някой ще се притече на помощ. Това е страшно! Както и да е. Мерси, ще гледам да се пазя – да поиздържа още малко. Здравето а найважно. Утре съм пак на ТЕЛК, мина едната година, в която бях инвалидизиран. Ще видим какво ще стане. И от вторник пак съм на работа. Ще видим какво са измислили да ми сервират като начало в новата година. Ще видим. Имам надежда да настъпи вразумяване, дано, ама надали… С поздрав: Ангел Грънчаров ЗАБЕЛЕЖКА: Виж във връзка с горното ето това видео: Улицата: Даскала АЗ ВЯРВАМ, ЧЕ В БЪЛГАРИЯ ИМА МЯСТО ЗА БОГ И ЗНАМ, ЧЕ СЪРЦЕТО НА БЪЛГАРИНА Е ОТКРИТО ЗА СПАСЕНИЕ неделя, 5 януари 2014 г.

Попаднах тази сутрин на статия под заглавие Най-тежкото завещание на комунизма и след прочитането (сторих това току-що) й установявам, че съм изцяло съгласен с нейните тези. Нещо повече, смятам, че тезите в тази статия са представени по убедителен, подходящ за разбиране от повече хора начин, което ме накара да стигна до извода, че би следвало да я използвам в обучението по философия, етика и гражданско образование на младите, все предмети, които преподавам. Затуй ще дам линк към въпросната статия тук, което пък означава, че тя ще влезе и към материалите за самоподготовка за моите часове, а в крайна сметка и в подготвяния от мен в тия празнични дни нов вариант на помагалото по предмета за 12-ти клас, наречен "Свят и

личност". Ето и текста на въпросната статия: Автор: Димитър Божанов Мислите, че национализацията и широбаджанащината са най-тежкото завещание на комунизма? О, не, грешите жестоко. Мислите че ДС и агентурата са найтежкото завещание на онзи строй? Отново не познахте! Вярвате, че тоталитарното съзнание е най-тежкото наследство на социалистическия режим у нас? Не сте дори близо до верния отговор! Шпионажът, централизирането на властта и монополизирането на средствата за производство са феномени, които са част от нашата действителност и до ден днешен, макар и под малко по-различна форма, така че те очевидно отпадат. Но най-тежкото, злокобно и вредно за обществото наследство от онзи период не е никое друго, освен отвръщането на цял един народ от Бог. Да, атеизмът все още е най-страшното завещание на комунизма. „Секуларизация” е научният термин за този процес – отделянето на светския човек от вярата. Неслучайно се римува с кастрация. Има се пред вид разделяне на властта от църквата, но истината е далеч по-жестока – истината е, че това е било и продължава да е процес на отлъчване на човека от Бога – ампутиране на смисъла от живота. В годините на комунизма наричат тази концепция диалектически материализъм. Но нека ви кажа нещо – вие, които четете това, а и вашите деца, а и найвероятно вашите родители също, сте възпитани и вярвате тъкмо в тази теория и до днешния ден – крайния материализъм. Отхвърляте Господ и вярвате, че всичко е създадено на случаен принцип, а животът е дело на взаимодействието на мъртвата материя със самата себе си. Вярвате, че тленната ви обвивка е вашата същност, че материалното е над всичко, а годините в безбожие са ви убедили окончателно, че животът е гаден, а накрая умираш и всичко свършва. Колко сух и буквално умрял начин да гледаме на живота е това. Но нещата не спират до тук. От всичко това човек логично си прави извода, че ако нещо има смисъл, след като всичко е някаква смешна случайност, а той само едно зъбно колелце в гигантския умрял и безличен часовников механизъм, наречен Вселена, явно значение би имало и би могло да има единствено краткото му и съвсем преходно земно съществуване, и мимолетните физически наслаждения, до които може да се докопа. И тъй като явно нямало Бог, както се спекулира от определени кръгове вече два-три века, защото изглежда Вселената се била самосъздала според материалистическата философия, значи и моралът очевидно е нещо, с което човек не е необходимо на всяка цена да се съобразява. Е, добре де, може би малко, но пък и да го престъпиш тоя морал, няма проблеми. Накрая така или

иначе умираш и изчезваш в небитието. Един вид ти си като дружество с ограничена отговорност, само че размерът на капитала ти е продължителността на живота ти. Горедолу това твърди тяхната наука. Знам, че знаете точно за какво говоря. Вследствие на този светоглед, широко пропагандиран от Комунистическата партия в продължение на десетилетия (а и до ден днешен по инерция) чрез медията и образованието, хората в България масово не вярват в Бог. В следствие на това и моралът се превръща в една съвсем относителна, протоколна категория, която е поскоро невалидна. Не вярват искрено дори немалко сред малцината, опазили в семействата си традицията на вярата през годините, защото и самите те са отгледани в това перманентно обществено съмнение и направо неверие в Бог. А средата, както знаем, определя твърде много неща.

Много от вас (психолозите със сигурност) добре знаете в кой период от живота се формира най-активно човешкото съзание и се усвоява основният комплекс от поведенчески модели – в първите седем. Не мога да цитирам точната цифра, но мисля че ставаше дума за около и дори над 60% от всички наши вярвания и дешифровки на реалността се оказват закотвени в ума ни още от тогава, от първите седем. До пубертета близо 90% са вече формирани и запаметени в операционната ни система като устойчиви. Тъкмо в тази връзка поколението, което сме в България в момента, е почти изцяло генетически материалистическо, така да се каже – родено и възпитано след 44-а. Разбира се, всяко правило си има изключенията, но както и в природата, и тук важи златното сечение и пропорцията 80/20. Да, има една малка група, които са опазили вярата си и благодарение на тях тя не е изчезнала. Но пропорцията е драматично нарушена. И дори у много от малцинството вярващи вярата е отслабена и не се отразява в поведението им подобаващо. Но това, както стана дума, не е неочаквано, пред вид че останалите 80 процента са радикално невярващи. Но никога не изчезва вътрешната жажда на човека по Бога и конкретно по Христос в нашия случай. Да, за християнството говоря, разбира се. Но нима е случайно, че тъкмо тази религия пази и сплотява рода ни от 1200 години? Нима е случайно, че тъкмо благодарение на нея сме оцелели изобщо като нация с парче земя под слънцето толкова столетия? Нима е без значе-

ние, че най-хубавите празници в годината, които всички очакваме с нетърпение и приветстваме, генерираме положителна енергия в тези ритуали и намираме повод да бъдем по-добри към себе си и едни към други, нима е случайно, че тези празници са именно християнски? Но църквите са празни. В манастирите – разврат. Думата проповед звучи в ушите на българина или като виц, или като сектантско магическо заклинание в найдобрия случай. Младите пък гледат на вярата като на отживелица и нещо едва ли не демоде или пък формално, фиктивно, фалшиво. Намират се дори духовници да парадират с неверието си. Рядко и слабо се чува Божието слово по медиите, няма го в училище, редуцирано е в целия ни обществен живот. С две думи – игнорираме Бог. Чувствате в стомаха си колко е сериозно това, нали? Явно добре пазим всичките завети на соца. И накрая няма как да не се усети тая жажда за морал, естествено, че ще се усети. И то не е жажда, не е вълчи глад, а според мен въпрос е на живот и смърт за народа ни дали ще се върнем към вярата. Защото именно Бог е „моралният закон вътре в нас”, както го нарича Кант. Онова гласче, което се обажда винаги, когато сме на път да извършим нещо лошо. Но ние сме научени от медията да го заглушаваме. Научени сме да действаме в грях въпреки гласчето, защото „всички така правели”, пък той животът бил труден и гаден, а накрая умираш и филмът свършва така или иначе. Каквото си изял, изял, каквото си изпил, изпил – това е. А дали е това? Нима е съвпадение, че над 90 процента от човечеството вярва в Бог и в отвъдния живот? Нима е просто шанс, че Библията е най-големият бестселър на тази планета за всички времена? Нима е маловажно, че именно Светото писание закриля българския род повече от хилядолетие? Преценете сами. Душата си е ваша. Но не търсете морал там, където Бог не е добре дошъл. Дървото с прогнил корен бързо изсъхва, прекършва се лесно и пада. Къщата без здрава и дълбока основа е просто колиба, която първата буря събаря. Нека това не е нашата къща. Аз вярвам, че в България има място за Бог и знам, че сърцето на българина е открито за спасение. Не е задължително позициите на редакцията да съвпадат с тези на авторите! Най-новата книга на Димитър Божанов Източник: Поглед.инфо ОТ НОВАТА КНИЖКА НА СП. ИДЕИ: СТАТИЯ ЗА ВЛИЯНИЕТО НА КИРКЕГОР ВЪРХУ СЪВРЕМЕННАТА ФИЛОСОФИЯ НА ДАЛЕЧНА ЯПОНИЯ неделя, 5 януари 2014 г.

Публикувам малък откъс от новата книжка на списание ИДЕИ, публикувам всъщност анотацията на статията на японския философ Баба Томомиши, която е изложение на неговия доклад, изнесен на международната конференция по случай 200-годишнината от рождението на С.Киркегор, проведена наскоро в Киев; оказва се, че Киркегор имал почитатели и последователи и в далечна Япония, което е знаменателно; ето този откъслек:

ЕТО ЗАЩО ЖИВЕЕ ЧОВЕКЪТ: ОТ ВЪЗМОЖНИТЕ НЕВЪЗМОЖНОСТИ ДА ИЗГРАЖДА СВОЯТА НЕВЪЗМОЖНО-ВЪЗМОЖНА СЪДБА

ABSURDITY TO EXISTENCE IN KIERKEGAARD AND TANABE HAJIME Baba Tomomichi, Doctor of Literature, Part-time Lecturer, The Open University of Japan (Japan), amayokinokin@gmail.com Анотация: Баба Томомиши. Киркегоровата абсурдност на съществуването и Танабе Хадзиме Целта на дадената статия е изясняване влиянието на идеите на С.Киркегор върху формирането на мирогледа и концепцията на един от основателите на съвременната японска философия Танабе Хадзиме (1885-1962). Авторът анализира три етапа в ставането на философския мироглед на Т.Хадзиме: етапът на заниманията му с теоретична логика, етапът, свързан с обучението му в Германия, с философските идеи на немския идеализъм, на диалектиката, социалната онтология и етапът, посветен на философията на религията, на философския ирационализъм и на идеите на С.Киркегор. Историко-философското изследване на формирането на идеите на Т.Хадзиме в дадената работа включва анализа на процеса на разбиране от японския мислител на определени ограничения на рационализма, на неизбежността от обръщането към размишления за същността на социалния и индивидуален конфликт, на парадоксалността и отрицанието в реалното съществуване. Изследва се цял ред категориални взаимозависимости, свързани с концепцията за абсурдността на битието, неговата ирационализация, с идеите за „абсолютното нищо”, с взаимстваното от Т. Хадзиме от Нишида, „обединение посредством отрицанието”, диалектиката извън рационалното мислене, или „абсолютната диалектика” и т.н. Авторът на статията подчертава позитивния характер на възприятието, разбирането и интерпретацията на идеите на С.Киркегор от Т.Хадзиме, стремежа на японския мислител да изяви позитивния смисъл в идеите на „великия датчанин” и да определи тяхното значение в съвременната култура на Япония. Ключови думи: екзистенциализъм, метаноетика, «абсолютна диалектика», ирационализъм, абсурд

"Когато всяка мислима за човека несъмненост и вероятност говорят за невъзможност, тогава започва нова, вече не разумна, а безумна борба за възможността на невъзможното." Сьорен Киркегор Може би затова човекът се ражда – да води разумно-безумна борба. От възможните невъзможности да изгражда своята невъзможно-възможна съдба...

Ana Velichkova УЧИТЕЛЯТ-БУНТАР И НОВАТОР, УЧИТЕЛЯТ, КОЙТО НЕ СТОИ МИРНО, НЕ СЕ СПОТАЙВА УПЛАШЕНО И УГОДНИЧЕСКИ, УЧИТЕЛЯТ С РАЗКРЕПОСТЕН УМ – ЗНАЕЩ ЦЕНАТА СИ И ОБИЧАЩ СВОБОДАТА СИ неделя, 5 януари 2014 г.

По темата на публикация от днес – виж Обръщение към учениците, които не ме искат за свой преподавател по философия – се получи коментар от г-жа Мария Василева, педагог от Пловдив, който по същество е още едно обръщение към същите тези ученици. Понеже този коментаробръщение поставя някои принципно значими – и твърде важни за училищния живот и взаимоотношения – въпроси, публикувам коментара й отделно: Вземам отношение в качеството си на учител с 37 години стаж. Казвам се Мария Василева, не познавам лично господин Грънчаров, но следя неговия блог и съответно темите, които той обсъжда в него,

свързани с българското образование. Обръщам се към учениците на г-н Грънчаров. Казусът с възникналото напрежение между ученици и учител е доста банален и лесен за разрешаване. Бихте го забравили досега, скъпи ученици, ако се действаше по етапния ред. Всеки работещ в училище – класен ръководител, учител, директор или училищен педагог знае етапния ред. Редно е при всяко брожение от двете страни - учители или ученици – да се проведе разговор между двете страни и да се намери пресечната точка и изхода от положението. Вие не сте попитали какво да направите, по някакво стечение на обстоятелствата – и сте прескочили тази стъпка. Ако недоволството ви произтича от неспазване на училищния правилник от страна на преподавателя – лошо отношение по причина характерови особености, закъснения, невзети часове и т.н. други дисциплинарни нарушения, ако учителят е уведомен от вас, но не желае да чуе учениците си и да предприеме мерки, обръщате се към директора. Той е този, който следи за реда в училището. Вашият случай не е такъв. Вашите оплаквания са свързани с методи на преподаване, учебни помагала и начин на оценяване. Вие би следвало да се обърнете към специалист, инспектор, експерт по философия, или да помолите директора да се обърне към такъв за компетентно мнение и при нужда посещение от експерта философ, обследване резултатите от обучението по философия и начина на преподаване и оценяване. Тук директорът няма думата изобщо – защото той не е специалист по всичко, а само по един предмет. Не знам доколко е опитен вашия директор, но е постъпил крайно непочтено, да не кажа злоупотребил с дадената му власт – като е отнел клас от учител на своя глава. Давам ви един пример от моя учителски опит. В моето училище тема за работа за съответната година на преподавателския колектив бяха интерактивните методи. При проверка как прилагам тези методи в часовете си, зам.-директорката не даде никакъв отзив за посетения от нея час – нито положителен, нито отрицателен. Т.е. не беше впечатлена, така се тълкува липсата на отзив. Същият този час, по същия начин и на същата тема бях изнесла в Париж. Там не спряха с часове положителните емоции от ученици и преподаватели. Бях се справила блестящо според тях. Урокът бе записан на видео и остана за обучение на преподаватели от различни страни. В интерес на истината най-добре говорещи чужд език и най-резултатно работещи преподаватели в международната група бяха българка, руснак, румънка и полякиня. Ние често сваляхме от учителския подиум по време на час преподавател французин, американец, англичанин и му

показвахме къде греши и как по-удачно може да научиш някого. Та ето как бях оценена аз като преподавател по чужд език в Париж и как не ме оцениха на моето работно място - нито веднъж за целия период на действащ преподавател. Защото, ха познайте де!.........., бях бунтар, новатор и учител, който не стои мирно и не се скатава и спотайва уплашено и угоднически, бях учител с разкрепостен ум, знаещ цената си и обичащ свободата си. Надявам се да направите връзката, скъпи, умни наши деца! Имате голям късмет да ви преподава възпитаник на една от най-добрите образователни школи в света – руската. И то от университета в Санкт-Петербург – голяма класа, голяма ерудиция! Имате шанс да ви е предоставен, като паднал от небето, преподавател, който работи творчески и мисли за вас, знае и може да обучава и възпитава повече от ласкаещите ви, послушни на шефовете и министерствата даскали-чиновници. Убедена съм че един ден ще разберете всичко това, но ми се иска да го разберете сега. Да оцените учителя си – сега, да повярвате в силите на българския учител – сега, да отхвърлите робското мислене и стереотипите – сега, да не се поддавате на чужди влияния и манипулации – още сега. Вие сте нашето бъдеще – бъдете простителни, честни и смели – сега, веднага! На път сте, съзнателно или не, да направите голяма грешка. Мария Василева ЕДИН-ДВА НЕУДОБНИ ВЪПРОСА КЪМ ЕДНА ОТ НАШИТЕ ДЕЖУРНИ И ТАКА УСЪРДНИ МЕДИЙНИ ПРОРИЦАТЕЛКИМОРАЛИЗАТОРКИ събота, 4 януари 2014 г.

Има и още нещо, не по-малко неудобно: навремето, когато същият този психиатър-богослов беше "костовист", никъде, в никоя медия не го канеха, ала когато стана антикостовист, го канят постоянно - това как ли пък се обяснява? Явно прорицанията му са удобни някому, който именно владее медиите. Питам се обаче накрая: тия, дето залагат на такива изцяло дискредитирани в нравствено отношение морализиращи ветропоказатели и ветропоказателки, нямат ли поне малко акълец да осъзнаят, че ония, дето ще се вържат на претенциозните приказки на въпросните прорицателки като Дърева и Михайлов, се броят най-много на пръстите на двете ми ръце?! ЕТО И ЛЕКЦИЯ ПО ТЕМАТА "ЩО Е ФИЛОСОФИЯ" (1 ЧАСТ), ПРЕОБРАЗЕНА В АУДИОФОРМАТ, МОЯТА НОВА СТРАСТ

А ето и видеото, което преобразих в аудиофайл: Вижте също и следващата част по темата: А ето тук пък можете да изслушате целия курс: Лекционен курс по философия Преди години ученици, на които преподавах, почнаха да ми помагат да озвучим този курс по философия; ето един пример за това как млад човек "философства" за тайнството на живота: Filosofia 11.5 by aigdb Тук пък друг ученик философства по темата за битието: Filosofia 10.2 by aigdb На това място пък е известна част от колекцията от такива записи. ЕДИН ИНТЕРЕСЕН ЕКСПЕРИМЕНТ ЗА РАЗНООБРАЗЯВАНЕ НА ЧАСОВЕТЕ ПО ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ В МОЕТО УЧИЛИЩЕ

Дежурната медийна морализаторска врачка д-р Николай Михайлов – точно "дясно" съответствие на лявата медийна морализаторска весталка Дърева – в този момент впечатляващо прорицава съдбата ни в една телевизия. Аз обаче искам да задам един неудобен въпрос на подобни усърдни прорицателки-морализаторки: защо става така, че олигархичните медии така услужливо ги канят да правят своите непрекъснати прорицания? Явно тия прорицания са твърде удобни на въпросните политически сили – с оглед баламосването на народа.

А ето и видеоклипчето, което използвах за да направя този запис:

Ето и другите лекции от тази поредица с общо название Безпощадни беседи за българската национална идентичност, който иска може да се вслуша, темата за нас самите, за това какви сме ний, българите, е вечно актуална... СЪКРОВЕНОТО ЖИТЕЙСКО ВЕРУЮ НА ЕДИН ПРОФЕСОР С "НАЙ-СВЕТЛИ" КОМУНИСТО-РУБЛОФИЛСКИ УБЕЖДЕНИЯ събота, 4 януари 2014 г.

На снимката говори Председателят на "Обществото на Сьорен Киркегор в Япония" професор Кеньо Масугата, който изнася доклада "Кензо Ушимура, японският Киркегор". Научно-теоретичното Приложение на издаваното в България философско списание ИДЕИ в новия си брой, излизащ от печат тия дни, започва публикуване на статии на автори-участници в конференцията, посветени на изследването на философското наследство на знаменития датски мислител. ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УЧЕНИЦИТЕ, КОИТО НЕ МЕ ИСКАТ ЗА СВОЙ ПРЕПОДАВАТЕЛ ПО ФИЛОСОФИЯ

И още един "професор" (с "найсветли" комунисто-русофилски убеждения, добавката е моя, А.Г.), който като се напорка като казак в кабинета си най-накрая... опика коридора на Софийския Университет...

ВИДЕО

По идея на Nikolov Konstantin СП. ИДЕИ ЗАПОЧВА ПУБЛИКУВАНЕ НА СТАТИИ НА УЧАСТНИЦИ В МЕЖДУНАРОДНАТА КОНФЕРЕНЦИЯ, ПОСВЕТЕНА НА 200-Г. ОТ РОЖДЕНИЕТО НА С. КИРКЕГОР КЪМ 200-ГОДИШНИЯ ЮБИЛЕЙ ОТ РАЖДАНЕТО НА СЬОРЕН КИРКЕГОР

ДВЕТЕ БЪЛГАРИИ ЕДНО МЯСТО – НА ПОСРЕЩАНЕТО НА НОВАТА 2014 ГОДИНА петък, 3 януари 2014 г.

От дясно на ляво: проф. В.В.Лях, проф. Кеньо Масугата, доктор Баба Томомиши THE 200th ANNIVERSARY OF THE BIRTH SOREN KIERKEGAARD От 3-5 декември 2013 г. в Киев, в Института по философия "Г. С. Сковорода" на Националната академия на науките на Украйна и в рамките на юбилейната международна научна конференция, посветена на 200-годишнината от раждането на Сьорен Киркегор – един от организаторите на която беше и Центърът за развитие на личността «HUMANUS» – бяха проведени ред изяви, на които учени от Япония, САЩ, Украйна, България и Словакия имаха възможност да обменят опит в изследването на идеите, на теоретичното, епистоларното и теологическото наследство на датския мислител.

Виж и това: ЧАКЪРДЪКОВА ОБИДИ протеста: Нещастни душици помрачиха ЧНГ с викове ОСТАВКА! (ВИДЕО!) БЪЛГАРИ ОТ ЦЯЛ СВЯТ КАЗАХА НА НАЙДЕБЕЛООКОТО ПРАВИТЕЛСТВО В ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ: "ИДИ СИ!"

теоретично приложение на списанието очаквайте и публикацията на някои от найинтересните доклади, изнесени на международната конференция в Киев, посветена на 200-годишнината от рождението на великия датски философ Киркегор.

Идете си! Оставка! Безсрамници, какво чакате още?!

КАК ВЪЗПРИЕМАТЕ ПРОЕКТА ЗА КОРИЦА НА ВТОРАТА КНИЖКА НА МЕЖДУНАРОДНОТО МНОГОЕЗИЧНО НАУЧНОТЕОРЕТИЧНО ПРИЛОЖЕНИЕ НА СП. ИДЕИ?

Снимки: Константин Павлов-Комитата ЦЯЛАТА КОРИЦА НА НОВАТА КНИЖКА НА СПИСАНИЕТО, И ПРЕДНАТА, И ЗАДНАТА Й ЧАСТ

Ирина Василиевна Василиева, доктор на философските науки, доцент, завеждаща катедрата по философия и социология на Киевския национален медицински университет „О.Богомолов” Николай Николаевич Киселев, доктор на философските науки, професор, водещ научен сътрудник на Института по философия „Г.С.Сковорода”, НАН на Украйна Анатолий Николаевич Колодний, доктор на философските науки, професор, Заслужил деец на науката и техниката на Украйна, заместник на директора, ръководител на отделението по религиоведение на Института по философия „Г.С. Сковорода” към НАН на Украйна, президент на асоциацията по религиоведчески изследвания на Украйна Петр Анатолиевич Кравченко, доктор на философските науки, професор, завеждащ катедрата по философия, декан на историческия факултет на Полтавския национален педагогически университет „В.Г.Короленко” Милан Луптак, PhD, старши преподавател в кафедрата по политология на Висшата школа по икономика, Прага (Чешка Република)

ОЧАКВАЙТЕ ПУБЛИКАЦИЯТА НА ДОКЛАДИ ОТ МЕЖДУНАРОДНАТА КОНФЕРЕНЦИЯ В КИЕВ, ПОСВЕТЕНА НА 200ГОДИШНИНАТА ОТ РАЖДАНЕТО НА СЬОРЕН КИРКЕГОР

На корицата е портрет на Сьорен Киргегор, датският философ, на когото през 2013 г. се навършиха 200 години от рождението му ЕТО СЪСТАВА НА МЕЖДУНАРОДНАТА РЕДКОЛЕГИЯ НА МНОГОЕЗИЧНОТО НАУЧНО-ТЕОРЕТИЧНО ПРИЛОЖЕНИЕ НА СП. ИДЕИ петък, 3 януари 2014 г. В най-скоро време втората книжка на международното многоезично научнотеоретично издание на философското списание ИДЕИ ще излезе от печат; в тази връзка публикувам и тук състава на обновената международна редколегия на изданието, в която (засега) влизат учени от България, Украйна, Чехия, Япония, Дания:

Противоположното понятие на греха е не добродетелта, а вярата: всичко, което идва не от вярата, е грях. (Рим. XIV, 23). И това принадлежи към найрешителните определения на християнството. Сьорен Киркегор ЗАБЕЛЕЖКА: В новата, пета за 2013-та година книжка на философското списание ИДЕИ, която ще представлява втора книжка на международното многоезично научно-

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Ангел Грънчаров, главен редактор, преподавател по философия, Директор на Центъра за развитие на личността «HUMANUS» Мирена Атанасова, доц., доктор, Софийски Университет „Свети Климент Охридски”, Солунски Университет „Македония”, Департамент „Балкански, славянски и източни изследвания” (България)

Виталий Василиевич Лях, доктор на философските науки, професор, завеждащ отдела по история на задграничната философия на Института по философия „Г.С.Сковорода” НАН Украйна Киня Масугата, професор и вице-президент на Микогава Форт Райт института (международния филиал-кампус на университета Микогава за жени в САЩ), почетен професор на Педагогическия Университет в Осака, президент на киркегоровото общество на Япония, (Япония) Митко Василев Момов, доц., доктор, Велико-Търновски Университет „Св. Кирил и Методий”, Философски факултет, кат. „История на философията” (България) Стефан Недев Пенов, доктор на философските науки, ст.н.с. Институт за изследване на обществата и знанието, Българска академия на науките (България) Константин Юриевич Райда, доктор на философските науки, професор, водещ научен сътрудник на отдела по история на задграничната философия на Института по философия „Г.С. Сковорода” към НАН на Украйна Людмила Васильевна Сторижко, доктор на философските науки, професор, кат. Философия на Националния технически університет на Украйна «КПИ»

Джон Стюарт, старши научен сътрудник на Центъра за изследване на С. Киркегор, теологически факултет на университета в Копенхаген (Дания)

5. Я чe cи зaпaлим къщaтa, тa дa изгopи нa Bутe плeвнятa.

6. Я нe caкaм нa мeн дa e дoбpe. Я caкaм нa Bутe дa му e злe.

- Дoбpe cъм. Teбe яд ли тe e?

23. - Bутe oти кoпaш ceднaл?

- Oти oпитax лeгнaл, aмa нe мoe. Източник на публикацията

7. Hикoгa нe мoгaт ми плaтят тoлкoвa мaлкo, кoлкo я cъм изpaбoтил.

ОСТАВКА ПО КОЛЕДА

8. Hикoгa нeмa дa мe ocъдят тoлкoвa, кoлкo я cъм кpaл.

9. И пo дeceт лeвa дa нaпpaвят бeнзинa, я пaк чe cи кapaм кoлaтa: и бeз пapи дa e - пaк чe гo кpaднeм.

10. И caм дa cъм у тpaмвaйo, пaк чe ce бутaм.

11. И caм дa cъм нa oпaшкo, пaк чe ce пpepeдим.

12. Haй-oбичaм дa cъм змия – eм cи лeжим, eм cи oдим.

Людмила Александровна Филипович, доктор на философските науки, професор, завеждаща отдела по история на религиите и практическото религиоведение към Института по философия „Г.С. Сковорода” към НАН на Украйна

13. И caм дa cъм нa ocтpoвa, я пaк чe ce зaгpaдим.

Виталий Владимирович Шевченко, доктор на философските науки, професор, водещ научен сътрудник на отделението по религиоведение на Института по философия „Г.С.Сковорода”, НАН на Украйна

Konstantin Pavlov от ОСТАВКА по Коледа! ДОЙДЕ ВРЕМЕТО ЗА НАЙ-ЖЕСТОКИЯ НРАВСТВЕН ИЗБОР: ИЛИ ЩЕ БЪДЕМ ЧОВЕЦИ, ИЛИ ЩЕ ЗАЖИВЕЕМ ПО ЧОВЕШКИ – ИЛИ ЩЕ СЕ ЗАТРИЕМ!

Петр Лаврентеевич Яроцкий, доктор на философските науки, професор, водещ научен сътрудник на отделението по религиоведение на Института по философия „Г.С.Сковорода”, НАН на Украйна Сергей Леонидович Шевченко, доктор, изпълнителен секретар на редколегията ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИЯТ КОДЕКС НА БЪЛГАРИНА петък, 3 януари 2014 г.

четвъртък, 2 януари 2014 г.

14. Я нe пoмним кpъчмapo дa имa дa ми дaвa нeщo.

15. Я нe пoмним дa имaлo дeн дa ми ce e paбoтилo и дa нe ми ce e пилo.

16. Ha paбoтa дa cи пoчинeм. Чe cи гo oтpaбoтим в къщи.

1. Haй-мpaзим дa миcлим.

17. Oт дeкa дa cи въpтим гъзo, oн пaк чe cи e oтзaд.

2. Koгa ми ce пpиpaбoти ceдaм и чeкaм дa минe.

18. Kaкви бeeмe – кaкви cтaнaaмe.

3. Koгa cъм глaдeн нe ми ce paбoти. Koгa ce нapучaм ми ce пpecпи.

4. Питaт мe кaквo мoжeш дa paбoтиш?

- Moa дa кoпaм.

- Дpугo?

- E, пa мoa и дa нe кoпaм.

19. Oти дa ce кocим, кaтo чe ми минe.

20. Oни ми плaщaтaт кoлкo дa нe умpeм aмa я paбoтим кoлкo дa нe зacпим.

21. Kaквo e зaкoнo? Зaкoнo e тecнa вpaтa у шиpoкo пoлe. Caмo улaвитe минувaт у нeгo.

22. - Kaк cи Haнe?

Обявих преди няколко дена един новогодишен семинар по нравствените проблеми на съвременността и написах за тази цел няколко текста; последният от тях е ето този: Душеспасителният проблем: как да стигнем до така жизнено необходимия ни поврат в съзнанията, в душите?. Идеята ми беше именно да предизвикам един такъв "душеспасителен", пък и, защо не, един душеочистителен разговор, но това не се получи; почти никой не се включи в предложените от мен обсъждания, което за мен е знак, че те са изключително необходими. Да, изключително необходими са, щото явно даже липсва настройка, нагласа за подобни обсъждания, липсва също така и съзнание за тяхната необходимост. Работата в тази сфера, сферата на така потребния ни нравствен живот явно е крайно тежко, щом се оказва невъзможно даже да се поведе такъв един разговор, в който страните да участват с желание, дори с вдъхновение, със съзнание за смисъла и дори ползата от подобно разговаряне. Явно

за много хора не е по силите да проблематизират нещата, да ги осъзнаят именно като проблеми, което и показва, че тия хора си живеят с коварната илюзия, че "при нас всичко си ни е наред в тази област", "всичко си ни е перфектно", "ний сме най-добрите, ний тук проблеми нямаме" и прочие. Мълчанието обаче издава, че тия хора имат страхотна нужда, ала нямат необходимите умения да вникнат и да се замислят, за да схванат именно съдбовността на нравствените проблеми за живота на човека. Е, аз ще продължавам да настоявам за такива разговори, няма да се спра, знам, че ще дойде моментът повече хора да се развият умствено и душевно дотам, че да осъзнаят нуждата от тях.

Аз се постарах да начена този разговор не на една чисто теоретична плоскост, а на една по-скоро практическа; не разговорът да бъде от типа "общи приказки", а да бъде за конкретни житейски и жизнени проблеми, за проблеми, които са се породили в реалния живот, в реалните отношения. Давах примери със случки и преживелици в едно училище, в което имам честта да работя. Оценявам ситуацията в това училище като тежка именно и най-вече в нравствено отношение, като съм длъжен да спомена, че то не е изключение или прецедент, така е навсякъде, във всяка една сфера на българския живот, така е, ако не е и още по-тежко, в другите училища. Става дума за една обща нравствена атмосфера, в която съществуването ни е потопено, в която сме потопени всички ний, съществуващите. Или опитващите се да съществуваме не как да е, а по-истински, попълноценно, по-човешки. Някои пък, предполагам, си въобразяват, че при тях специално всичко си им е наред, това именно е кохортата на немислещите, на несъзнаващите проблема. Те имат обаче един особено тежък и коварен проблем: живеят с илю-

зията, че нямат проблеми. Проблемът да си мислиш че нямаш проблеми е особено тежък и коварен. Той е коренът на всичките ти проблеми: ти просто не съзнаваш проблемите си. Че не ги съзнаваш обаче не значи, че ги нямаш. Илюзията, че нямаш проблеми, поражда всичките ти проблеми, за които ти обаче не се досещаш даже. Това е особено тежко, разбира се, тия хора живеят с усещането за някаква коварна илюзорна лекота. С такива хора много трябва да се разговаря че да им се помогне някак да почнат да осъзнават малко по малко проблемите си. Това е дълг, това е задачата на т.н. възпитатели. Но когато и самите възпитатели имат такива проблеми – представяте ли си колко тежка става тогава ситуацията? Ето защо аз предложих такъв семинар, който да е най-вече за възпитатели. Е, и за възпитавани, но и за възпитатели. Всички могат да се включат. За да се включат обаче, за да пожелаят да се включат, им е потребно съзнание, че това за тях е необходимо. Видяхме, че липсва такова съзнание. Което именно и демонстрира, че наистина подобни обсъждания са им страшно необходими. Аз дадох в предишните части на това разсъждение по съвременните нравствени проблеми доста примери, показващи, че тъкмо реакциите на някои хора ги издават – издават неблагополучията в тяхното собствено нравствено съзнание. Примерно, нарушават един базисен принцип: грозно е в нравствено отношение да обсъждаш една личност "зад гърба й", без да имаш смелостта и достойнството да кажеш какво мислиш за нея директно в лицето й, в очите й. Второ, не се съзнава и нещо толкова простичко: всяка личност е суверенна, т.е. ама суверенното право да бъде каквато си иска, да бъде индивидуална, различна, неповторима, особена и пр. Никой няма право да ти се меси в тази личностна сфера и да почне да ти казва какъв било "правилно" да бъдеш и прочие. Да се месиш в чуждия живот, в живота и в разбиранията на другата личност, не е допустимо за един що-годе нравствен човек - той уважава личностния суверенитет на индивида, за такива хора този последният е нещо свято. Е нещо ненарушимо. У нас постоянно се нарушава този най-базисен принцип. Всички се опитват да ти кажат какъв било правилно да бъдеш - стига да си малко по-различен, стига да не си "масов продукт", да не си обезличностен тип, да не си "един от многото", дето са неразличими, дето са се обезличили в общото, в стадото, в комуната. У нас различните дразнят, ето това показва колко сме зле в нравствено отношение. "Я нечем на мене да е добре, я сакам на Вуте да е зле!" – това нали ви е познато? Всеки у нас гледа в чуждата паница. Всеки се вре да се меси в чуждите работи. Всеки не вижда гредата в собственото око, всеки обаче дебне да открие сламчицата в чуждото око. Такива, за жалост, сме. Остави другите да живеят както те намират за доб-

ре, не им се меси, уважавай личността и свободата им – това е центърът, оста, около която всичко се върти в тази сфера, сферата на автентичния нравствен живот. Други нации, които са значително по-напреднали в това отношение, които са живели и живеят от векове, движейки се по пътищата на свободата, при тях уважението към индивидуалната личност е значително по-напреднало. Това именно и е средоточието на една развита култура на индивидуалността, която у нас липсва. На автентичната, на здравата индивидуалност, на не болната, каквато е у нас. У нас индивидуалността се разбира непълноценно, извратено, тук всичко е тъкмо наопаки на това как трябва да бъде. Затова и българският живот е така див, хаотичен, абсурден, вулгарен, нездрав, затова най-вече ние като общност не успяваме да си уредим живота. Затова и страдаме. Затова сме и най-бедни – и най-нещастни. Щото най-много бъркаме, защото представите ни за нещата са негодни. Като капак на всичко сме велики инатчии. И светът да пропадне, ний на ината си ще удържим. Да, правим всичко наопаки на това как трябва, на това както се прави - в понормалните общества и нации. При покултурните, при по-възпитаните нации. В нациите, където съществуването им се определя от здравите, непоколебими принципи на един автентичен нравствен живот. Нравствеността не е "несъществена подробност", а стожер, около който всичко следва да се върти. Ний и това не щем да го признаем. И се дърпаме като магарета на мост. Ето как се държим. Глупава работа! Жалка работа! Тъжна работа! Така. Да продължа, но този път с по-конкретен анализ. Съвсем конкретен. Ще дам примери. Реални, взети от живия живот примери. Което съвсем осезаемо съм ги преживял. Които съм ги видял със собствените очи. Всичко е станало пред мен, с мое участие. Знаете, аз съм изследовател, горещ привърженик съм на изследванията, които могат да ни дадат истината по тия всичките проблеми. Психологически и нравствени. Човешки и философски. Всякакви. Многозначителни и многоизразителни са тия проблеми. Хубаво е да се взрем повнимателно в тях, щото истината в тях "боде в очите". Аз направих всичко, което ми е по силите да стана нещо като "трън в очите" на мнозина в тази малка общност, за която става дума: училищната общност на ПГЕЕПловдив. Тя стана нещо като експериментална лаборатория по личностност, по личностно изграждане в специфичните български условия. Един ден, да се надяваме, тия приложни мои изследвания ще бъдат оценени. Аз всичко, стъпка по стъпка, съм документирал най-прилежно, както подобава за изследователя. под формата на есета, статии, доклади, жалби, какво ли не. Имам материал за няколко още книги. Които скоро, живот и здраве да е, ще издам. Знам добре, че в условията, в които се намираме,

едни кръстопътни условия на незапочнала от години, ала така потребна реформа на отношенията в тези сфера, образователновъзпитателната, личностно формиращата, тия мои наблюдения и анализи са безценни. Те чертаят също така и пътят за намиране на изход от кълбото проблеми, в които всичко се е оплело. Както и да е. Та значи аз в тази си роля на изследовател направих нужното да раздразня всички. Получи се ефектът: в едно добре застояло, излъчващо отровни изпарения блато, блатото на статуквото, аз дръзнах да хвърля камък, е то не един, в резултат на което нали си представяте какво ще се получи? не си представяте ли? Ох, милите, те не си представят, видите ли, какво щяло било да се случи! Интересно е, че преди около три години в същото това училище ситуацията беше друга, съвсем различна. Пак много от проблемите си бяха налични, но те не бяха преживявани така остро. И животът си течеше в едно приемливо русло. Чакахме отгоре някой всичко да реши, очаквахме все недочаканата "реформа". И си съществувахме в една приемлива атмосфера. Комай всички бяхме нещо като приятели. Всеки си имаше една така потребна му преподавателска и личностна автономия. Проблемите ги решавахме благодарение на неоценимата роля на тогавашния мениджър (за малко да напиша "меринджей", една доста популярна напоследък дума!), на директора г-н Паунов. Е, преди три години той се пенсионира и тогавашната власт въдвори едно друго ръководство. Скоро се оказа, че под "системата" туй ръководство успя да сложи тротил. Или динамит. Взривът скоро настъпи. Понеже съм горещ привърженик на промените, на демократичния стил на отношения, по една ирония на съдбата (!) ми беше отредено да стана нещо като детонатор. Е, аз успях да изпълня тази роля. Сега вече училището ни не е същото. Всичко стана крайно проблематично. То "взривът", за който говоря, е именно в това: осъзна се от всички, че така повече не може да продължава. Че са необходими същностни промени. Доста закъснели промени са нужни - иначе всичко ще отиде на поразия. То почти стигнахме до поразията. Сега се намираме на етапа, в който поразията може да стане пълна – и неудържима. Ще видим какво ще стане. Ситуацията е крайно интересна. Ще дам един щрих от нея и ще спра да пиша. Все се канех да не пиша в началото на новата година такива текстове, ето, имах благоразумието да не пиша вчера (не писах вчера щото съм суеверен: ако бях писал вчера щеше цялата ми година да мине в такива писания, но ето, удържах, не писах, днес е вече вторият ден, днес вече може да се пише за всичко, днес прокобата не може да ме улови!), та днес си позволявам да попиша, щото все пак текстът ми трябва донякъде да бъде доведен. Ще ми се, повтарям, тия размисли по нравствените въпроси да ги събера на едно място и да издам нещо като брошура - или книжка.

Непременно ще го направя. Идеята ми е пак да предизвикам оня същия, душеспасителния и душеочистителния разговор. Понеже давам пълна гласност на случващото се в нашата училищна общност чрез публикациите в блога си, знам добре, че блогът ми се чете комай от всички, и от най-активните, от най-ангажираните, от найдобрите ученици, така и от учителите; така и най-вече от административните началства от различен ранг. И от гражданството се чете всичко. Знам добре – имам такива отзиви – и от много от родителите на нашите ученици се чете блогът ми. Аз това си имам начин да го проверявам. Примерно, публикациите на училищна тема са тричетири-пет пъти по-популярни и по-четени от останалите. Това ми говори и показва нещо. Та ето сега да опитам да опиша нравствената ситуация, която се породи по повод на този сблъсък. Аз срещам напоследък голяма подкрепа и от учители, и от ученици, и от родители, и дори имам симптоми, по които съдя, че и върховните административни началства успяха да се ориентират в нелеката ситуация и вече доста с по-добро око гледат на това, което се случва. Експериментът ми, повтарям, е наистина безценен. Разбира се, успях да вбеся някои неуспяващи да се ориентират добре хора. И найвече хора, които поради неверни представи виждат всичко изопачено, изкривено, извратено даже. Винаги си страдаме заради своите неверни представи за нещата от живота. На това се дължат повечето ни проблеми. Цялата работа е че самият живот често ни дава превъзходни шансове да успеем да коригираме своите собствени представи. И да се освободим от заблудите си. На мен като философ точно тази е мисията ми: да помагам на ония, които искат да се освободят от своите неверни представи за нещата от живота. Ония, които искат да си робуват вечно на своите негодни представи, воаля, нека да продължават така. Изборът си е техен. Да, обаче често става така, че заради своите неверни представи се стига дотам, че сме изправени пред реалната опасност да си счупим даже главите. Някои глави са обаче доста твърди, както подобава за типичните български глави. Е, оказа се така, че в цялата училищна общност на нашето наистина знаменито и престижно училище – то все още е такова! – а тази общност се състои от поне 900 ученика в гимназиалната степен и поне 60-тина учители, само неколцина учители се оказа, че не успяват да се ориентират вярно в ситуацията - и показаха този свой недъг по красноречив начин. Примерно като виждат своята главна задача да хулят и обиждат моята скромна персона, щото, видите ли, аз съм станал нещо като "агент на промяната", сиреч, съм станал "крайно опасен човек". "Лош човек", с една дума казано, "враг", нещо като "народен враг". Който трябва да бъде обезоръжен и натикан там, където му

е мястото. Примерно, в концлагер, да, пардон, такива е нас (засега) все още не съществуват. Е, да бъде убит е най-добре, ала и това е забранено (не е обаче отменено!), но то пък има много начини да бъде убита една личност. Е, да бъде изгонен този, дето всява само раздори, е най-реалистичното. Да бъде уволнен. Па, ама ето, проклетата демокрация доведе дотам, че въпросният крайно опасен субект успя да спечели две съдебни дела (!) срещу администрацията - и това го прави комай неузявим. Е, ний няма да се примирим де, ако трябва, още пет дела ще му заведем. Ще съсипем живота му, таваришчи, нали тъй?! Няма да се предаваме я. И ще му организираме найтежкото за един учител преживяване: ще направим така, щото самите ученици да възроптаят: "Не го щем повече тоя Грънчаров! Той е лош! Той не става за преподавател! Той е зъл! Той е не знам си какъв! Долен човек е той! Долуууу! Искаме друг преподавател по философия! Уууууууууууууууууууууу!!!!!!!!!!!!" Това нещо се случи вече – засега в един клас. Само в един. От 15 може би класа, в които преподавам. Е, колко му е да се организира и в някои други класове. Аз дори знам в кои класове се правят отчаяни опити да се организира такова нещо. Знам дори и класните ръководителки, които, понеже, дето се казва, "имат зъб" на въпросния "оня там Грънчаров", и понеже, от друга страна, искат да направят мили очи на ръководството, което също недолюбва въпросния "оня там Грънчаров", с оглед да получат по-голям дял в т.н. "диференцирано заплащане" (!), та значи има и такива, предполагам, "възпитателки", които са способни да вдъхновят учениците си да излязат на "масов протест" срещу въпросния смутител на идилията, именно индивидът, който, за лекота, ще го наричаме все така, именно "оня там Грънчаров". Да, има и персони, които са способни на такова едно недопустимо за преподавател и възпитател поведение, на едно такова скандално поведение и отношение. Щото "оня там Грънчаров" все пак е техен колега. Колкото и да не го харесвате, в името на дълготрайния интерес на самата институция, сте длъжни да се пазите от подобни волунтаристични прояви, само и само да угодите на една администрация, която при това, отбележете, е временна, е най-временното нещо на този свят. Представяте ли си как могат да се минат тия, които се обвържат така съдбовно с една администрация, която в условията на функционираща демокрация е винаги нещо като пътник - всеки управник в условията на демокрация трябва да си държи оставката в джоба и да я дава при първото поискване. Чуваш ли ме, драги чукундур Орешарски, още при първото поискване на оставката ти от разлютени и възмутени граждани ти трябваше да си подадеш оставката! Не е голям "героизъм" стоенето ти на власт въпреки тия 200-дневни протести, то е знак за

историческия ти тапигьозлък! Точка. Та мисълта ми е тази: трябва да се държим в подобни по същество нравствени ситуации ако не нравствено (за някои това явно не им е по силите!), то трябва да се държим поне що-годе умно. А не глупаво. мисля, че казах каквото трябваше да кажа по тоя пункт. Та аз сега след празниците, понеже добре разбирам "логиката" на подобно поведение, очаквам да ми бъдат организирани още "бунтове", с оглед все пак да бъда поразен. Ето че всички работещи в това училище са изправени през един жесток, бих казал, нравствен избор: да се държа що-годе достойно в тази тежка нравствена ситуация. За чест на учителското тяло точно така се държат поне 80 % от него. Мълчат, ала не се унизяват да се държат недостойно. Стискат зъби, ала не допускат да се орезилят. Това е върховно постижение! Е, има и такива, които се орезилиха тотално. Но те, за щастие, са много малко. Същото мога да кажа и за общността, съставена от учениците. Там процентът на достойно държащите се е още по-голям. Те, учениците, те, младите хора, са значително посвободолюбиви и дори по-чисти от нас, възрастните. Ето този факт демонстрира това. В тях неслучайно ни е надеждата. Те ще променят България – щото ние, за жалост, много постигнахме, ала най-важното да постигнем не успяхме. И то е: да променим манталитета. Да променим съзнанията. За това се иска и време. Но ето, съдбовният момент дойде. И за страната като цяло, и за нашата конкретна училищна общност. Дойде времето на жесток нравствен избор за всички. Някои ще се опозорят, други ще се спасят. Няма друг избор. Сам избирай какъв искаш да бъдеш. Мерзавец или достоен човек. Г-н Орешарски, Вы слышите меня? Ох, горкият, он се преструва, че не ме чува! :-) Милият! За властчицата е способен да се орезили до смърт! Да, мерзавец или достоен човек – този е изборът. У нас, погледнато глобално, мерзавци колкото щеш. Виж, умни, добри, честни, смели хора сякаш недостигат. Дано не съм прав. В тази връзка ми се вижда, че е добре да приведа една мисъл на Шопенхауер; една знаменита мисъл; Шопенхауер мен ме е учил никога да не увъртам, а да казвам само истината, и то директно в очите; да не крия какво мисля, колкото и да е неудобно то някому; та ето какво пише той, моят учител във философията Шопенхауер: Хората са устроени по такъв начин, че сред тях има много лоши, понякога с подли и долни, с мръсни характери, има също така и много глупаци, простаци, чудаци, тук-там се среща човек разумен, умен, честен, добър и, като най-голямо изключение, благороден. Така пише великият немски философ-правдолюбец. Казал е всичко, което ни интересува в момента. Темата ни, както знаем, е нравствена. За пътят, по който можем да се поочистим от мерзостта, от наклонността си да правим мерзости. Да се

поочистим от нравствената мръсотия. Да проветрим, да подредим, да въведем ред в душите си. Там е истински важното и съдбовното: вътре в нас самите, в душите ни. Всичко друго е само декор, е съвсем несъществено. Тук, в душите, се разиграва онази величава драма и трагедия на живота, в която той или иначе участваме. Дори и само като статисти, но участваме. Е, всеки сам тук си избира ролята. Дори и сам си пише сценария. Пълна импровизация, пълна свобода цари тук! Ето това е най-възхитителното нещо на живота. Това го съзнават обаче ония, които са прозрели в неговата тайна и мистерия. В неговото тайнство. "Тайнството на живота" е заглавието на една от моите книги. Само като факт го казвам или съобщавам. Не ви карам да се мъчите да четете тази книга. Не съм чак такъв злодей я... Това е. Казах, написах горното - и облекчих душата си. Така древните римляни са казвали: каза и облекчих душата си. Това е тяхна поговорка. Тия, дето мълчат или си въобразяват, че няма какво да кажат, те обаче как ли страдат? Не ми се мисли за това. Пожелавам им да проговорят. И да облекчат и те душите си в дошлата вече нова година. Новата година ни дава много нови шансове. Някои обаче, да не кажа огромното мнозинство от хората, не се възползват от тях. Защото искат да си останат все същите. Щото са се вманиачили да си мислят, че са най-добрите, че по-добри изобщо не могат да бъдат. Били "найправилно мислещите", видите ли. Немислещите наистина "най-правилно мислят", няма що. Тия, дето във всичко се съмняват, които постоянно дирят истината, те обаче да са живи и здрави. Бъдете като тях. Опитайте да бъдете като тях. Много ще постигнете. Най-вече ще станете други – поистински. Това исках да ви кажа. Аз май е време да приключа с тия мои записки? какво ще кажете? Дискусия не се породи, както и да е. Аз казах нещо найглавно, сега е мой ред да помълча. Бъдете здрави! Честита нова година още веднъж! Опитайте и вие да станете поне малко понови... Да, дойде времето на жесток нравствен избор за всички. Някои действително ще се опозорят, други пък ще се спасят: няма друг вариант. Сам избери какво искаш да бъдеш: човек или...? Дойде времето за най-жестокия нравствен избор: изборът на себе си. На човека в себе си. На човешкото в себе си. Или ще се поочистим от мръсотията, в която пребиваваме - или ще продължим да затъваме в нея... Дойде времето за най-жесток нравствен избор: изборът на себе си, на човека в себе си, на човешкото у себе си! Или ще бъдем човеци, или ще мрем. Този е изборът, за който се опитах да намекна погоре. Дано някой ме е разбрал... Дойде времето за най-жестокия нравствен избор: или ще бъдем човеци, или ще заживеем по човешки – или ще измрем!

Ще се затрием. До такъв зъл край обаче не бива да стигаме. От нас обаче зависи всичко, всичко е в нашите ръце... ПОСЛЕПИС: Снощи ми се обади по телефона един човек, когото много уважавам. Безкрайно много уважавам. Няма да кажа сега името му. Получих от него безценна морална подкрепа, която ми е много необходима в този момент. Той е работил в същото това училище. Голям авторитет беше - и продължава да е. Ето, този човек оценява приноса ми за бъдещото бляскаво развитие на нашето училище. И други хора тия дни ми се обадиха и ми засвидетелстваха подкрепата си. Включително и изразиха подкрепата си за тия мои писания за случващото се в нашата училищна общност. Оценяват, че съм поел голям риск, но то е простимо – щото е за доброто на институцията. За бъдещите й бляскави дни. Получих такива свидетелства от хора, които са създали тази институция. И които са си дали живота за нея. Цял живот са работили за нея – с всички сили, всеотдайно. Ето защо мнението на тия хора за мен по тази причина е меродавно. Вдъхнаха ми увереност, че вървя по верния път. А че други хора ме хулят това изобщо няма никакво значение. Те друго и не могат да правят. От такива аз похвали или адмирации не чакам. Опазил ме Бог точно такива да ме похвалят. Тъй че всичко лека-полека си отива на мястото. Важното е човек да не прегрешава спрямо истината, другото ще се нареди. Иска се нещо просто: да си честен. Това е. Загадката на достойния живот е безпределно проста. Който дръзва да си криви душата, скоро я загубва; тя не ни е дадена за такива злоупотреби... ДА ПРЕЦЕЖДАМЕ ВСИЧКО ПРЕЗ "СИТАТА" НА ИСТИНАТА, ДОБРОТО И ПОЛЗАТА четвъртък, 2 януари 2014 г.

Трите сита на Сократ Сократ бил един от най-големите мъдреци на Древна Гърция. Веднъж един човек отишъл при великия философ и му казал: - Знаеш ли какво научих току-що за един твой приятел!

- Чакай малко – спрял го Сократ – Преди да ми разкажеш, иска ми се да направя проверката с трите сита.

- Трите сита ли? – зачудил се човекът.

- Ами да – казал Сократ. – Преди да разказваш разни неща зад гърба на другите, хубаво е да отделиш малко време, за да помислиш какво точно се готвиш да кажеш. Това наричам „проверка с трите сита”. Първо е ситото на Истината. Проверил ли си дали това, което искаш да ми кажеш, е вярно?

- Не, просто чух другите да говорят…

- Добре. Значи не знаеш дали е вярно. Дай сега да пробваме с второто сито, то е ситото на Добротата. Това, което ще ми разкажеш за приятеля ми, нещо хубаво ли е?

- Ами не, напротив!

- Значи – продължил Сократ – искаш да ми разкажеш лоши неща за мой приятел, без дори да знаеш дали са верни. Но може би все пак ще успееш да минеш успешно проверката, защото остава последното сито – на Ползата. Ще ми бъде ли от полза да ми разкажеш това, което си научил за приятеля ми?

- Хм… Всъщност – не особено.

- Тогава – заключил Сократ – ако това, което имаш да ми казваш, не е нито вярно, нито хубаво, нито полезно, защо въобще ще ми го казваш? АМОРАЛНИТЕ, БЕЗЧЕСТНИТЕ ТИПОВЕ НЕ МОГАТ ДА СА УМНИ… МНОГО Е ТЪПО ДА СИ БЕЗЧЕСТЕН! януари 2, 2014

Тъй че, таваришчи, бъдете спокойни, другарят ви Орешарски изобщо не е умен, тъй че надеждата, че ще ви оправи, е изцяло и безплодна, и неоснователна… Затуй и аз за кой ли път ще река: ОСТАВКА! СУРВА, СУРВА ГОДИНА, ЧЕРВЕНА ЯБЪЛКА В ГРАДИНА... ДА НЯМА ОПАШКА НА ТЕРМИНАЛ-2, НА ЛЕТИЩЕТО В СОФИЯ

Написа: Асен Генов РАНОБУДНИТЕ СТУДЕНТИ: ОТ СЪРЦЕТО НА СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ Bulgarian national dress//Българска носия сряда, 1 януари 2014 г. Сурва, сурва година, червена ябълка в градина едър клас на нива, голям грозд на лоза, жълт мамул на леса, пълна къща с деца! Живо-здраво до година, до година, до амина! Източник: infopleven.com – с Nedyalka Nikolova и Lightworker Hoyewayin. ХАРЕСАХ В МРЕЖАТА ЗА ВАС – И ЗА ЧИТАТЕЛИТЕ НА В-К ГРАЖДАНИНЪ, КОЙТО ЗАПОЧНА 6-ТАТА СИ ГОДИНА! четвъртък, 2 януари 2014 г.

По-тъпа, по-глупава приказка от тази не бях срещал, ма на, срещнах я токущо в нета: Орешарски бил, видите ли, умен, и щял да извади България от блатото! Ако беше поне малко умен, нямаше изобщо да се захваща за толкова унизителната роля да бъде слуга на олигархията и мафията; ако беше поне малко умен, нямаше да се нагърбва с толкова унизителната роля – и отдавна да се беше оттеглил. Между другото, истински умните хора са и що-годе добри; умът, ако го има, върви ръка за ръка с морала. Аморални, безчестни типове не могат да са умни… много е тъпо да си безчестен!

Карел Чапек: Целта на комунизма е да властва, не да спасява. Сталин: Свободното селячество е гибел за комунистическата власт. Сталин: С желязна ръка ще вкараме човечеството в щастливото бъдеще. Троцки: Партийната бюрокрация е най-гнусната привилегирована класа в историята на човечеството. Доган: Търсенето на морал в политиката е вредно за държавата. Джак Кемп: Демокрация без морал е невъзможна.

--Това са част от нещата, които ме мотивираха от 14 юни 2013 г до... 2014 г. #ДАНСwithme

Бях решил да не ви занимавам с комунизма по празниците, но един коментар (на Емил Панихов) в блога ми ме провокира. Копирам ви цитатите от известни личности по темата, публикувани в блога ми: Вацлав Хавел: Комунизмът е територия на лъжата. Роналд Рейгън: Комунизмът е империя на злото.

В ЕДНА КНИЖАРНИЦА ВИДЯХ СВОЯ КНИГА НА ЛАВИЦАТА ЗА ФИЛОСОФСКИ КНИГИ: ЧУДО НЕВИЖДАНО!

В една верига от книжарници – няма да кажа коя; или да кажа? хайде, ще кажа: ХЕЛИКОН – видях своя книга на лавицата за философски книги: чудо невиждано! Отбелязвам това събитие с ето тази снимка, с която искам да го увековеча.

Иначе всички мои издадени книги си стоят арестувани по складове и борси – щото книжарите не искат да ги разпространяват, тъй като били "непазарни" (нечалгашарски, другояче казано). На това аз му викам "пазарна цензура" – също толкова ефективна е тази цензура колкото идеологическата цензура по времето на комунизма. Няма смисъл повече да се говори и пише по тази тема. Всичко е ясно. Срамна работа! Всичко у нас сега общо взето си е съвсем същото – както преди... ТОВА Е Е ПРОБА: НЕ МУ ОБРЪЩАЙТЕ КОЙ ЗНАЕ КАКВО ВНИМАНИЕ!

Това сега го пиша така да се каже по една съвсем нова технология. Нямам думи просто: аз говоря и думите ми се превръщат в текст! Наистина това е едно чудо! Само не знам точка къде и как се поставя – и на кой звук съответства. Е, и точка да не поставям, дори и да се наложи да се редактира написаното по този начин, то е нещо велико за хора като мен, на които им е писнало да пишат с ръка, с пръсти и пр. Аз попаднах съвсем случайно на тази компютърна, на такава... как да кажа... на такава една джаджа. След като се порових доста време да разбера как да я задействам тази машинария – щото аз съм глупав човек, не съм техничар, аз съм, така да се каже, философ, занимавам се с интелектуални дейности. И ето, технически не успях да се справя, но в края на краищата успях да постигна това нещо: за мене това е велико! Аз си купих тия дни един таблет, евтинко сравнително, после ходих по магазините да търся малка клавиатурата за него – защото ми се иска да пиша и на него. Общо взето работата е такава, купих найвече таблетчето защото те издържат повече време на батерия. С тях може да се работи с часове докато лаптопът ми на батерии едва-едва издържа един час. А като се захвана да пиша и като се увлека на мен не ми е достатъчен един час. Та като купих таблета ходих и обикалях за клавиатура за него, но те ми се видяха скъпички, на едно място видях по-евтини, но пък ме беше

страх да не са негодни китайски боклуци, не ми се хвърлят пари на вятъра. Но ето, тази сутрин като че ли някаква сила ме водеше към това: не ми се пишеше, четох, рових се, но случайно – случайно ли?! – намерих тази възможност аз говоря, пък казаното от мен моментално да се превръща в текст. Та това е събдването на една мечта за хора като мен, дето имат много да пишат. И ето сега вече ще си говоря, а то ще се превръща в текст, горко ви на вас, мои читатели, драги приятели на моя блог, душа да ви е яка, дето се казва! От този момент нататък вместо да си вадя очите да пиша ще диктувам, а после всичко ще се превръща в текст, е, и лека редакция ще се наложи де, няма как, но това са бели кахъри. И така възхитен съм, много силно съм впечатлен от тези модерни технологии! Да, възхитен съм, направо нямам думи, прекрасно е това! Ето, преди малко един нашенец ми се озъби: как не те е срам, никой не те чете, а ти пишеш ли пишеш, при това не си човечен, а само се преструваш, а прочие, и ала-бала ми каза в коментара си един нашенски анонимен мерзавец, както си му е редът. Но ето, аз ще пиша винаги, живот и здраве да е, а пък сега ми е много интересно с тази нова джаджа. Е, ще спирам диктовката, да видя какво е излязло: как е възможно такава чудесия?! да бе, от звука на български го праща и преобразява, просто нямам думи, да, никакви думи нямам! Страхотно е, браво, браво, браво на тия американци, дето всичко това са измислили! Чао засега! Бързам да видя какво се е получило, ах, така се вълнувам! НОВОГОДИШНА ЧЕСТИТКА ЗА ПРИЯТЕЛИТЕ НА ТОЗИ БЛОГ четвъртък, 2 януари 2014 г. Днес не ми се пише – днес ми се чете. Днес е първи януари 2014 г., решавам да не пиша толкова – и дори изобщо. Щото ми е писнало от писане. Чете ми се. Все пожаден ставам за четене. Има толкова хубави книги, които искам да изчета, а все нямам време за четене, само и предимно пиша – проклета да е тази прокоба на "чукчата-писател" като мен! Да, обаче на мен много ми се чете – и чета когато и където мога. Във всеки удобен, подходящ момент. Като тая заран – всички спят след новогодишната нощ, аз, дето съм спал само три часа, пак скачам в 5 часа сутринта, но тоя път не за да пиша, а за да чета. Четох, четох, пък в края на краищата пак ми се приписа. Ето, ще напиша само това, ще ми се да е кратичко, да видим обаче дали ще излезе така. Та ето, разхождам се тази необичайна сутрин из разни сайтове да почета това-онова. Моите места за такива "разходки" са все пак по-специални, не се вълнувам само и единствено от политика, най-вече ме интересуват философията, психологията,

литературата, другояче казано, интересуват ме по-сериозни, по-богати на смисъл четива. И ето, зачитайки се тук-там в това-онова, (пре)откривам нещо, което отдавна си го зная, но ето, сега то пак се появява в съзнанието ми. Няма по-ужасно нещо от това в текстовете на един претенциозен пишещ човек най-ценното, най-интересното да са само... цитатите от разните му там знаменити мислители, философи и пр. Всичко друго, именно написаното от него самия, кой знае защо е станало или се е превърнало в "баласт", в "слама", в "боза" и пр. И ако "изтръскаш" неговите "мисли", ще останат достойни за внимание само и единствено чуждите мисли, мислите на въпросните класически философи. За жалост, констатирам, че в писания на наши, на български пишещи много често се случва точно това. Сполетява ги точно тази участ. Написаното от тях самите почти винаги е дребнаво, суетно, глупаво, злобно, комплексарско, нещастно, какво ли не още...

Това изглежда е остатък от социализма, тогава бяха забранени западните автори, западните философи най-вече – щото мислите им бяха крайно опасни и можеха да взривят "системата"! – и в писанията на нашенските тукашни философи най-интересното бяха именно цитатите от тях, от забранените западни философи. И ние, младите хора тогава, четяхме такива книги само и най-вече заради цитатите. Всичко друго в тях беше предимно слама. Баласт. Пълнеж. Ето, това нещо се е запазило и досега. Е, днес можеш да четеш свободно въпросните забранени някога философи и психолози – като Ницше, Шопенхауер, Шпенглер, Фройд и т.н. А някои продължават да пишат по онзи стереотип, в който пак най-ценното в текстовете им, уви, оказва се са само цитатите от чужди автори. По-голяма беда едва ли може да сполети един пишещ човек. В тази връзка пък се питам и за следното: от мен самия пък, след като изобщо не обичам много да цитирам (в своите чисто философски писания), дали някога нещичко ще остане достойно за внимание... след като цитати почти изцяло в книгите ми комай няма?! Ами ако всичко написано от мен също така е само "слама"? В текстовете на ония, многоучените, дето много цитират, ще останат барем цитатите, а при мен дали пък няма да стане така, че да остане нищо – нищо да не остане? Щото цитатите на истински великите мислители наистина никога не остаряват. Е, кой знае

пък, може и в написаните от мен самия, от сътворените от мен мисли нещичко да остане – нещо достойно за вниманието на бъдещите, на неродените още хора. Знае ли се? Е, тук ми едва една успокоителна мисъл: щом като във всичко написано от мен достойното за вниманието на днешните хора явно е така малко – книгите ми стоят непипнати от ръка на читател в складовете и по борсите, книжарите не ги щат, щото не били... "пазарни" и пр.! – то пък дали няма да се окаже, че моите писания пък ще бъдат интересни тъкмо за бъдещите, за неродените все още хора? Тая мисъл ме успокоява малко. Апропо, същото се случило навремето с моя любимец Шопенхауер; той сам в предисловието на своята велика книга "Светът като воля и представа" написал, че тази негова книга е написана за хора, които още не са се родили, за хора, чиито необичаен начин на мислене ще е подходящ за разбирането на изложените в нея истини. И се оказало, че се случило точно така: десетилетия наред книгата му си стояла непипната от ръка на читател в книжарниците – досущ като моите книги! Само мишките й обръщали известно внимание, гризейки кориците й. И това се случило във философска страна като Германия – представяте ли си?! Е, дошло най-накрая времето, след много чакане, да се родят и да израстат ония хора, за които била написана книгата му, които вече можели да я разберат – да постигнат смисъла на наистина необичайните му идеи. Родило се ново поколение, което вече успяло да се овладее от истините, изложени в шопенхауеровите книги. И Шопенхауер едва на старини почнал "да се къпе в лъчите на славата", както се казва. Тълпи поклонници почнали да обсаждат къщата му. Е, аз не ща да доживея такъв един момент, аз зная добре, че няма да го доживея – щото като капак на всичко Шопенхауер все пак живял в Германия, а аз живея в клетата България! Да не би ний, българите, някога да сме оценили приживе и по достойнство някой от най-големите си умове или духове? Никога! Никогда! Едва след като сме ги тормозили приживе и дори сами сме ги убивали (Кой всъщност уби Ботев? Ами Яворов? Ами Дебелянов? Ами кой ли не друг – говоря обаче за истински значимите ни умове и духове! Щот ний набедените си "гении" и "звезди" ги ценим, ох, как ги ценим! И им се покланяме даже!), едва след като сме ги закопали в гробовете, едва тогава почваме да осъзнаваме какво сме загубили – и едва тогава сме почвали да ги ценим. Е, формално де, на думи само ги ценим, не истински – кой ли пък ти чете Ботева и сега?! Глупости, четат го, ама дръжки! Карай да върви де. Откъде тръгнах, докъде стигнах, май наистина вече не съм наред?! Чакай да млъквам. Стига повече. Честита ви нова година! Да е благодатна и

успешна, да сте живи и здрави, дано почнете също така и да поумнявате повече в тази нова година! Това се отнася за немислещото или за трудномислещото мнозинство у нас, което стои със скръстени ръце и гледа сеира на ония, на "лудите глави", дето искат нещичко да постигнат, дето искат и се борят за ПРОМЯНА, ала са малко и не могат кой знае какво да постигнат. Е, нека да си пожелаем и така дългочаканата ПРОМЯНА КЪМ ДОБРО, която ще стане само ако ний, българите, сме си на мястото. Нека и това да си пожелаем: да си бъдем на мястото в 2014 година! И като човеци, и като граждани, и като българи, всякак да сме си на мястото! Това именно и ще ни спаси! Хайде чао! И – наздраве! Аз пия сега чай де, билков, но ви казвам наздраве, щото уважавам традициите. Успяхте ли да се наплюскате и да се изпонапиете снощи като свине?! Успяхте ли да се... посерете – с извинение за думата! – от ядене и от пиене снощи?! Май някои точно това се постараха да направят, ама да не им придиряме много: то някои нашенци нима друго могат да направят – освен да се изпонаплюскат и изпонапият като... не знам като какво, щот свинете плюскат, ала поне не пият. В страните с господстващ материалистически манталитет като нашата така става обикновено. Карай! Пак се олях. Наздраве още веднъж! И – умната! Идат още празници. От празници няма отърване в този месец... :-)

Имануел Кант, "Критика на чистия разум", с. 722 ЄВРОМАЙДАН: УКРАЇНЦІ ПОКАЗАЛИ БОЛГАРАМ НАДИХАЮЧИЙ ПРИКЛАД януари 1, 2014

Моето интервю за украинския сайт «Третя Українська Республіка», това е сайта на евромайдановците, излезе и в превод на украински език на сайта ПОЛИТИКАНТРОП – виж Євромайдан: українці показали болгарам надихаючий приклад – а също и в блога на интервюиращия ме журналист, г-н Виктор Каспрук: Євромайдан: українці показали болгарам надихаючий приклад. Понеже за мен, в моето възприятие, украинският език е изключително приятен и мелодичен, публикувам тук началото на това интервю, за да почувствате и вие това звучене:

ЧОВЕКЪТ ПРИНАДЛЕЖИ ЧРЕЗ РАЗУМА СИ КЪМ ЕДИН УМОПОСТИЖИМ МОРАЛЕН ИЛИ ДУХОВЕН СВЯТ За идеала на един интелигибилен (т.е. умопостижим) морален свят:

- Пане Гранчаров, ситуація в Україні та Болгарії за багатьма параметрами схожі між собою. Але Єврореволюція показала, що українці готові змінити систему влади. Як вам бачиться ситуація в Україні з Болгарії? По-перше хочу привітати сміливих і твердих українських борців за свободу і демократію, за європейський шлях розвитку братнього українського народу! Я вами, дорогі друзі, захоплений, я вас поважаю, я за вас радію, тому що ви надали надихаючий приклад всім нам, для кого такі речі як свобода, демократія, достойнство особистості і нації щось означають! (Прочети ДО КРАЯ >>> в блога)

"Чрез разума трябва по необходимост да представяме себе си като принадлежащи към един такъв морален свят, въпреки че сетивата не ни дават нищо друго освен един свят от явления".

Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник Издава: Център за развитие на личността HUMANUS, основан през 1994 г. Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488