ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ
БРОЙ 20, ГОД. 5, 2013, 15 ОКТОМВРИ, ВТОРНИК, Ц.2 ЛВ.
октомври 11, 2013 Много обичам да наблюдавам хората в метрото. Отдавна твърдя, че антропологията е много важна наука. Мисля си, че вече безпогрешно разпознавам различните типологии. Напоследък с предимство наблюдавам мъжете. С тъга констатирам, че те изглеждат много унили и много отчаяни. Наблюдавам ги защото по тях съдя за отчайващото поколение след поколение. Не съм ли права – мъжът (бащата) в семейството би трябвало да е този, който вдъхва увереност и чертае посоката и сигурността на семейството. А какво виждам – мъже с отчаяни погледи. Прегърбени. Недружелюбни. Все по-често агресивни. Работещи за пари, покриващи минималния минимум за издръжката на семейството си. Това – няма как – ги превръща в комплексирани същества, обзети от омраза към обкръжаващите ги. В най-цивилизования случай избиват агресията си в скандали със съседите си и с хората около тях. В погрубите – жените им „ядат” бой и скандали ежедневно. Децата им търпят до време и… непременно изчезват по пътя си, още по-озлобени и още по-агресивни. (Следва на 2 стр.)
Хубава снимка, илюстрира чрез паметника на "Цар-Освободителя" откъде иде генезиса на тази мафия, показва къде се корени източника на всичките ни беди като нация... НОВО ОТВОРЕНО ПИСМО ДО Г-ЖА МИНИСТЪРКАТА НА ОБРАЗОВАНИЕТО 12 октомври 2013, събота Вчера получих отговор на мое Отворено писмо до г-жа Министърката на образованието, написано в навечерието на новата учебна година и веднага публикувах в блога си отговора на министерския чиновник: виж Интересен и многозначителен отговор от МОН на мое Отворено писмо от 19.09.2013 г. Наистина е твърде интересен и многозначителен този отговор, ще ми се да го коментирам малко, щото е непростимо да се мълчи в такива случаи. Чудя се как, под каква форма да изпратя своя "отговор на отговора" до въпросния чиновник (името му е Лазар Додев), ще ми се той да научи за моята реакция, (на 3 стр.)
НЕ МОЖЕ ДА НЯМА ИЗХОД, ПО ДЯВОЛИТЕ: ОСТАНАХА ЛИ ИЗОБЩО МЪЖЕ В ТАЗИ СТРАНА?! (От 1 стр.) Разсъждавам за всичко това защото имам такъв въпрос: ако българските мъже, докарани до унижението на женски заплати, че и по-малко, продължават да търпят това извращение, кой, по дяволите, ще излезе и ще каже ПИСНА МИ! и ще омете цялата тази нагла управляваща сбирщина???!!! Кога, в кой период от българската история жени вместо мъже са правили революции?! Как е възможно здрави, нормални българи да продължават да търпят този гнет, който души държавата ни и всичко нормално в нея?! Кой ако не мъжете в тази държава ще се вдигне – за да са бие за бъдещето на децата си???!!! Не разбирам, наистина не разбирам: що за овчедушие е обзело живота ни??? Защо продължаваме всички, и найвече мъжете ни в тази държава, да търпим това, което се случва?!? Оглупяхме ли? Обезумяхме ли?! Възможно ли е наистина да ни се случва всичко това??? Не може да няма изход, по дяволите! Не може да не са останали мъже в тази страна! Написа: Galina Slaveeva ТЕЖКО, БРАТЕ, СЕ ЖИВЕЕ МЕЖДУ ГЛУПЦИ НЕРАЗБРАНИ... КЪМ БРАТА СИ Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани; душата ми в огън тлее, сърцето ми в люти рани. Отечество мило любя, неговият завет пазя; но себе си, братя, губя, тия глупци като мразя. Мечти мрачни, мисли бурни са разпнали душа млада; ах, ръка си кой ще турне на туй сърце, дето страда?
Никой, никой! То не знае нито радост, ни свобода; а безумно как играе в отзив на плач из народа!
Често, брате, скришом плача над народен гроб печален; но, кажи ми, що да тача в тоя мъртъв свят коварен? Нищо, нищо! Отзив няма на глас искрен, благороден, пък и твойта й душа няма на глас божий - плач народен! Христо Ботйов НОВО ОТВОРЕНО ПИСМО ДО Г-ЖА МИНИСТЪРКАТА НА ОБРАЗОВАНИЕТО И НАУКАТА 12 октомври 2013, събота
друга моя жалба, да разговаря единствено с началството (това се случи в славната ера на незабравимия министър-боксьор на образованието Сергей Игнатов, чиито именно подпис стои под заповедта за назначението на не по-малко славната директорка на ПГЕЕ-Пловдив). Та понеже моя милост е крайно диалогична и отворена към дискусии личност, ето, ми се налага тая сутрин да напиша своя кратък отговор на писмотоотговор от страна на г-н Додев до мен; ето какво написах по този повод: До г-жа Министъра на образованието и науката София ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив
(От 1 стр.) … най-вероятно ще изпратя своя коментар на отговора му пак до неговата началничка, именно г-жа Министърката на образованието и науката. Да, за да има шанс да упражни известен ефект този коментар май ще трябва да сторя така; пък и аз като отговоря, това вече е покана за дискусия, щото проблемът наистина се нуждае от дискусия, и то от най-отговорна и сериозна дискусия. Самата директорка на ПГЕЕПловдив, която е обект на моите критики, показа желание за такава дискусия, наистина, твърде оригинално и специфично: тя проведе разгромно мероприятие (събрание) от типа "народен съд" срещу "злодея Грънчаров", който си позволява да критикува нейната светла директорска особа и дори накара подчинените й да се подписват под написано от самата нея "контра-писмо от колектива" до Министърката: виж Жалба до Инспектората по образованието във връзка със ситуацията в ПГЕЕ-Пловдив. Тъй или иначе, диалогът, благодарение на моите старания, започна, макар сега-засега само в епистоларна, в писмена форма; тепърва той ще продължи, да се надяваме, под нова форма, особено когато в ПГЕЕПловдив пристигне комисията от Министерството, която да провери моя сигнал; да се надяваме, тоя път комисията ще пожелае да благоволи да се запознае и с моето становище, а не, както стана преди, при
Уважаема госпожо Министър, На 13 септември 2013 г. написах и изпратих до Вас (и до г-н Омбудсмана на Републиката) свое Отворено писмо, което публикувах и в блога си; в него поставих някои належащи въпроси, свързани с нелеката ситуация в ПГЕЕ-Пловдив, в която, като в призма, се пречупват проблемите на българското образование изобщо. Моята идея беше да провокирам по всички тия въпроси една ползотворна дискусия, да заостря вниманието на компетентните органи към най-острите проблеми, които не търпят никакво отлагане. Тъй или иначе, диалогът започна, вярно, по специфично нашенски начин: самата директорка на ПГЕЕ-Пловдив, явяваща се обект на моите критики, проведе разгромно мероприятие (събрание) от типа "народен съд" срещу "злодея Грънчаров", който си позволява да критикува нейната светла директорска особа и дори накара подчинените й да се подписват под написано от самата нея "контраписмо от колектива" до Министъра; аз писах за този куриозен случай в своя Жалба до Инспектората по образованието във връзка със ситуацията в ПГЕЕ-Пловдив. Тия дни в започналата вече, наистина в доста своеобразна форма, дискусия се включи и чиновникът от повереното Ви Министерство г-н Лазар Додев, който ми написа писмо, в което подлага моето Отворено писмо на, както се казва, "кратък, но съдържателен анализ". В тази връзка ми се ще да доведа до Вашето сведение следното: Първо, много ми е интересно защо на моето Отворено писмо до Вас, г-жо Министър, отговаря един чиновник от Министерството, аз иначе съм доста ангажирана и активна в гражданско отношение личност, много пъти съм се обръщал до инстанциите и добре знам, че на предишни мои писма и жалби ми е било отговаряно от съответния Министър; но да приемем, че този момент е формален, да приемем, че г-н Додев е бил
3 оторозиран от Вас да изразява Вашите мисли и разбирания. Да, но г-н Додев, отговаряйки на гражданин като мен, си позволява да прави един доста повърхностен фриволен коментар на писмото и дори да заеме лична позиция, което, до колкото ми е известно, е неправомерно: та аз пиша това писмо тъкмо за да провокирам институцията да се заеме с проучването на ситуацията, а ето, че г-н Додев, без нищичко да е проучил, вече си има предварително готова позиция, която при това, както може да се очаква, е в ущърб на автора на писмото, сиреч, на моя милост, и по нескриван начин толерира другата страна, тази на критикуваната директорка. Може би г-н Додев се води от казармената максима "Началството никога не греши", а вероятно е и твърд привърженик на народната мъдрост "Гарван гарвану око не вади", ала на мен лично ми се струва, че е крайно предизвикателно и неправомерно още преди всякаква проверка той да е предубеден и да има своята така личностно оцветена и предварително готова позиция. Това, разбира се, обезсмисля самата предстояща проверка, понеже неговото писмо до мен няма как да не бъде възприето от съответните проверяващи като инструкция и директива за действие, той един вид им дава знак, че от тях просто се иска да препотвърдят позицията му. Това е възражението ми в принципен план, а ето сега моя кратък коментар на ония думи, с които г-н Додев ме известява за своето височайшо становище. Г-н Додев пише: "В отвореното писмо Вие не засягате пряко учебните програми и учебното съдържание по философия и по гражданско образование. Вие сте автор на учебници и на учебни помагала, в които, както споделяте, сте вложили "своите разбирания за една съвременна методика на преподаването на хуманитарните предмети", но в писмото Ви не са изложени тези разбирания. Няма одобрени от МОН Ваши учебници и учебни помагала по действащите към момента учебни програми". Този абзац от писмотоотговор предизвиква следните възражения от моя страна. Първо, темата на писмото ми до гжа Министъра не е за методиката на преподаването на хуманитарните предмети в нашите училища, тя е за съвсем друго: тя е за тежката ситуация, създала се в ПГЕЕПловдив благодарение на управленски иновации на новоназначена директорка. Тъй че аз не съм длъжен в това свое писмо да разказвам за всичко, в това число и да обяснявам своите разбирания за това как следва да се преподава философията, гражданското образование или хуманитарните предмети изобщо. Разбира се, в писмото си съм посочил ясно и недвусмислено къде именно съм писал по всички тия горещи проблеми на образованието у нас, в това число и за въпросната методология, от
която г-н Додев толкова се интересува - и там той без никакъв проблем би могъл да задоволи интереса си; ето абзаца от моето писмо, на който той, явно, не е обърнал никакво внимание: "От години работя по осмислянето на тежката ситуация в образователната ни система - и търсенето на спасителен изход от нея. Написах и издадох цяла една поредица от книги в тази посока: първата ми излязла книга носи заглавието ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, тя излезе преди три години; във втората си книга със заглавие ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (и подзаглавие "Що е академичност и доколко тя вирее у нас?") разглеждам критичното положение в сферата на т.н. висше образование; в една трета книга със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (и подзаглавие "Есета за освобождаващото образование") представям ония нови, модерни подходи в преподаването и в организацията на учебния процес, които е съдбовно да се възприемат - с оглед излизането ни от задълбочаваща се криза в училищните общности. Преди пет години група философи, историци, социолози и психолози създадохме философското списание ИДЕИ с оглед да популяризираме своите разбирания с оглед преодоляването на катастрофалната ситуация в българското образование; до този момент, изцяло като един възрожденски почин, успяхме да издадем на свои средства 13 книжки (броя) на списанието, които раздаваме в университетски, училищни и читалищни библиотеки; разбира се, никаква подкрепа и помощ от отговорните институции не получихме, такава не ни беше оказана; напротив, поставяни бяха безброй пречки пред тази наша инициатива. От 30 години съм преподавател по философия, работил съм както в сферата на университетското, така и в тази на средното (гимназиално) образование и имам погледа върху проблемите, за които пиша. Написах също и издадох много книги в областта на философията, психологията, политологията." Второ, г-н Додов си позволява да се подпише под една неистина: не е вярно, че няма одобрени от МОН мои учебници, през 1997 г. мое помагало по психология, носещо заглавието ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА, беше одобрено от МОН като учебно помагало и беше издадено в две поредни издания от издателство ЛИК, съответно в 1997 г. и също така в 1999 г. (след това то преживя още две издания, общо четири досега). Това, прочее, беше първият алтернативен учебник по психология у нас, щото до този момент в училищата се преподаваше по един-единствен държавен (казионен) учебник, съдържащ тезите на... съветската "дейностна психология". Отношението обаче на чиновници от МОН към този алтернативен учебник, което стигна дори до
забрана на учителите да преподават по моя учебник (!), при това одобрен от самото това МОН (!!), до нескриваното толериране на другия, на казионния учебник, некоректните реклами, които министерските чиновници му правеха по разните там методически съвещания и пр., ми показа, че съвсем не си струва да се боря повече за "одобряване" от МОН на останалите ми учебници и помагала; написаните от мен и публикувани през годините помагала и учебници по останалите философски предмети, изучавани в нашите гимназии, изобщо не съм ги предлагал на въпросните процедури за одобряване и санкциониране. Едно е обаче те да бяха предложени за одобрение и такова одобрение да беше отказано от МОН, съвсем друго е те изобщо да не са били предлагани за одобрение, което за г-н Додев явно е съвсем несъществен детайл, поради това и той вероятно пише "ан гро": "Няма одобрени от МОН Ваши учебници и учебни помагала по действащите към момента учебни програми", което, както виждаме, е една неистина. По-нататък обаче в писмото си г-н Додев си позволява още по-фриволни квалификации по мой адрес, ето какво пише той: "Вашето писмо е прекалено общо и патетично, изпълнено с квалификации, които донякъде будят недоразумение: "английска кралица в епохата на найранното средновековие", "неподправен средновековен волунтаризъм", "административно и бездушно" отношение на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, разкривате основно чрез условности: "ще й хрумне да заключи примерно централния вход на училището; ще реши, че кабинетната система трябва да бъде премахната" и т.н.". По повод на този абзац от писмото на г-н Додев съм длъжен да заявя следното. Аз не знам г-н Додев литератор ли е по образование, но долавям, че си пада по правенето на нескопосани и дилетантски литературни анализи, в които си позволява да прави квалификации, несъвместими с позицията му на уж обективно и безпристрастно длъжностно лице, намиращо се на държавна служба. Писмото ми било "прекалено общо" и дори, представете си, "патетично", по този повод съм длъжен да уведомя г-н Додев, че аз, авторът на писмото, решавам как да го напиша, моят стил е мой неслучаен избор, аз съм все пак доста вещ по писането, след като това е основното ми занимание вече десетилетия наред. Все пак не сме стигнали дотам в нашата нещастна държава, че авторите да питат държавните чиновници за позволение какви именно емоции и чувства следва да преживяват или да имат право да влагат в текстовете си, примерно патетични или меланхолични, или някакви други, съвсем различни чувства и мисли, нали така? Аз ако си падам по патетиката, ще си пиша патетично, ще си пиша както намеря за добре и изобщо не ме вълнува това дали писмото ми ще се хареса на
4 някой си там държавен чиновник. За мен, като пишещ свободен човек значение има само истината и моята съвест, нищо друго. Това са прости неща, които се разбират от само себе си, ала ето, че държавните чиновници от образователното Министерство, уважаема г-жо Министър, които пишат и подписват писмата-отговор до авторите на Отворени писма, писани лично до Вас, явно съвсем не ги знаят; г-н Додев, предполагам, получава заплатата си не за да прави литературни анализи на въпросните писма, а за съвсем други неща. Както и да е. При това съм длъжен да му кажа, че прави доста изразителна грешка по Фройд: пише думата "недоразумение", а явно е искал да напише думата "недоумение", смисълът на тия две думи и твърде различен, а грешката му много говори, но ще се въздържа от тълкуване. Също така г-н Додов, без да си даде труда да осмисли особения жанр, в който аз дръзнах да напиша своето Отворено писмо - аз съм философ, писател, умея да се изразявам в едни значително посвободни и артистични, примерно есеистични и дори фейлетонни форми, с оглед да постигна по-изразително, по-силно въздействие върху съзнанието на читателя! - се е почувствал длъжен да коментира някакви изрази от писмото ми, които, извадени от контекста, наистина звучат странно, но в рамките на текстовата цялост си стоят много добре. Такъв един подход на "анализа" е не само некоректен, но и е също така тенденциозен, той удря по моето достойнство на пишещ човек, той цели да развали реномето ми, тъй като г-н Додев, без да си дава сметка какво прави, по един нескриван начин се опитва да ме злепоставя пред евентуалните читатели на своето писмоотговор, сред които, неизбежно, най-напред ще бъдат оторизираните да извършат въпросната проверка на дейността на директорката чиновници от РИО-Пловдив. Прочее, г-н Додов нямаше да рискува да се излага по такъв един начин ако просто беше потиснал своята склонност да прави съвсем неуместни критичнолитературни анализи и то не на какви да е, а на едни по-сложни в смислово отношение текстове, писани от опитен философ. Но има нещо, което е аксиома и което трябва да се знае дори и от чиновниците в образователното Министерство: авторите не само на Открити писма, но и на каквито и да било други текстове имат пълното и безусловно право да пишат напълно свободно, както искат и както намират за добре, и това как те ще пишат и как ще се изразяват съвсем не е под ведомството на каквито и да било чиновници от въпросното Министерство, пък дори и те да имат нескривани интереси и амбиции към фриволните, но блудкави и кухи откъм особен смисъл литературни анализи. Толкоз по този пункт: уважаема г-жо Министър, моля да осъзнаете, че
тия неща са принципни, те касаят моята свобода на изразяването, тя, за сведение на г-н Додев, е свещено нещо, което аз няма да допусна да ми бъде накърнявано от никого, пък дори и той да е високопоставен чиновник в самото Министерство. Тъй че Ви моля да съобщите на г-н Додев да има добрината повече да не се занимава с неща, които не са му от компетенциите и прерогативите на държавен чиновник. По-нататък г-н Додов пише ето какво: "Вие заявявате, че ще очаквате с интерес позицията на министъра на образованието и науката. За съжаление във Вашето писмо не давате аргументи, които да убеждават, че преживяването Ви като жертва се дължи на конкретни неправомерни действия от страна на директора на гимназията.". От тоя откъс от писмото-отговор, написано от г-н Додев, по недвусмислен начин пък блика неговата крайна необективност, небезпристрастност и предубеденост, дори струи една недопустима надъханост, настройка срещу мен, един български учител, който обаче е дръзнал да му смущава покоя, да проваля неговата толкова възвишена чиновническа атараксия – като си търси, представете си, правата и си пази достойнството. Струи нескривано презрение срещу "оня там", срещу "някакъв си там даскал", който, видите ли, "си е позволил да губи времето на велик чиновник като мен"! Аз бих си позволил да посъветвам г-н Додев да се отнася все пак с известен респект към българските учители, да не ги подценява чак толкова, щото, примерно, ние, българските учители, когато страдаме и когато се възмущаваме, не го правим "съвсем без никакви аргументи", щото, представете си, драги ми г-н Додев, ний не сме някакви си там малоумници, които се възмущаваме, ала съвсем не знаем от какво (!), сиреч, сме били нямали аргументи: ний да не би да фантазираме, това ли искате да внушите на неориентирания читател на Вашето писмо?! Моля, бъдете малко по-внимателен и що-годе човечен: аз не се "преживявам като жертва на директорския произвол" в "болното си въображение", други ми г-н Додев, а това, че съм жертва на такъв един директорски тормоз и терор, е удостоверено по недвусмислен начин - чрез съсипаното ми здраве! (В последните две години в резултат на системния тормоз, на който бях подложен от директорката на ПГЕЕ-Пловдив, бях инвалидизиран от ТЕЛК, това аргумент ли е, г-н Додев?!) Този аргумент нима не Ви стига, какъв още аргумент Ви трябва, не мога да разбера, още повече че текстът на моето писмо е изпъстрен с примери за какви ли не други своеволия на въпросната директорка?! Уважаема г-жо Министър, Вашият чиновник г-н Додов, явно, питае нескривани чувства на любов и симпатия към всички български училищни директорки и директори. В това няма нищо
лошо, нека колкото си иска да ги обича и дори люби с цялото си сърце и душа. Той, както си пролича, изпитва и нескривано преклонение към неръкотворната мъдрост на народната ни поговорка "Гарван гарвану око не вади!", както и на чудния казарменофелдфебелски принцип "Началството никога не греши!". Той, предполагам, има душевна близост и сърдечно родство с въпросните администратори и администраторки в образованието, които също са поклонници на тия класически принципи, върху които се покои нашата непоклатима от нищо командно-директивна и тоталитарна (казармена) образователна система. Затова и той си позволява да ги протежира по един нескриван начин дори и в едно писмо, адресирано до една тяхна жертва, какъвто съм в случая аз. Това, както и да го погледне човек, е възнагличко, не мислите ли? Позволете ми на това основание, уважаема г-жо Министър, да се усъмня още отсега в обективността и безпристрастността на проверката, която същият този г-н Додев е разпоредил на РИО-Пловдив, със съответните рекомендации, директиви, инструкции, препоръки и прочие. Изходната настройка на г-н Додев е причината да се съмнявам, че предстоящата проверка на многостранната дейност на директорката на ПГЕЕ-Пловдив ще бъде проведена както би следвало да се проведе, а именно, непредубедено, обективно, колегиално, толерантно не само срещу въпросното началство, а и спрямо неговите актуални жертви. Причината за това мое убеждение е толкова куриозното писмо, което г-н Додев си позволи да ми напише и без капчица свян да ми изпрати. Уважаема госпожо Министър, На основата на гореказаното моля да разпоредите проверка на дейността на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която да се контролира не от г-н Додов, която също така да бъде проведена не от РИО-Пловдив, а от една що-годе независима и обективна, непредубедена комисия, съставена с Ваша нарочна заповед из състава на ръководеното Министерство, която обаче непременно трябва да включва и представители на другата страна, именно на засегнатото от действията на въпросната администраторка учителско тяло. Да се състави една такава комисия, заслужаваща пълното доверие и на двете страни, замесени в конфликта, е изключително трудна, почти невъзможна за изпълнение мисия. Ще се радвам Вие, уважаема госпожо Министър, най-достойно да се справите с тази трудна задача. Крайно време е тежката ситуация не само в ПГЕЕ-Пловдив, но и в българското образование изобщо, да помръдне, да почне да се променя в една позитивна и градивна насока, за което - ако имате волята да сторите това, да осигурите предпоставките то да почне да се случва! - Вие, госпожо Министър, ще получите пълната
5 подкрепа не само от мен, но, убеден съм, и от учителската колегия в цялата страна. Всички ние - учители, ученици, родители, граждани, администратори в образованието - имаме един-единствен действителен и коренен интерес: българското образование да се освободи от мъртвешката примка на остарели догми и стереотипи, в която то от десетилетия се задушава. И да заживее оня съвременен, достоен духовен живот, който ще осигури бляскаво бъдеще не само на самото него, но и на изстрадалата българска нация изобщо. 12 октомври 2013 г. Пловдив С уважение: (подпис: А.Грънчаров) ЗА МЪЖКОТО И ЖЕНСКОТО ПРИЗВАНИЕ В ЖИВОТА, ЗА МЪЖКАТА И ЖЕНСКАТА ОТГОВОРНОСТ ПРЕД ЖИВОТА 14 октомври 2013, понеделник
Трудно ми е в тия напрегнати в политическо отношение дни, които преживяваме, да се откъсна от всичко и да се затворя в "чистите пространства" на духа и на философията, ала ми се налага: иска ми се да завърша тази своя книга за любовта, имам твърдото намерение да го направя, пък каквото ще да става. Аз съм такъв: когато ми е най-трудно (а в момента ми е най-трудно, върху мен има всякакъв натиск, ето, и съдебни процеси организираха администраторите върху мен, подсъдим съм за "обидни и неправилни мисли", които те откриха в една моя философска книга, имам безброй ангажименти, издавам списание, вестник, пиша блог, давам консултации, какво ли друго не правя) успявам някак да се мобилизирам и най-много работа да свърша; размеквам се когато ми е по-лесно, но кога ли ми се е случвало това, не помня вече такова нещо да ми е било някога лесно или леко?! Та тази сутрин, след като се поразходих по разните му там сайтове, за да се информирам какво става, след като успях да изразя някои свои реакции по повод на случващото се в блога си, ето, в крайна сметка сядам и почвам да пиша по книгата си.
Вчера написах текст под заглавие За границите между половете: безразлично ли е в наше време дали си мъж или жена?, ала имам чувството, че претупах проблема, за нещо бързах, не можах да се съсредоточа както трябва, затова написаното съвсем не ме задоволява; но ще си блъскам главата да го оправям когато дойде времето за редактиране на самата книга. А сега трябва да продължа, всъщност това, което сега пиша, са нещо като "първоначални ескизи" по проблемите от темата, по която ми се ще да вникна по-дълбоко, понататък, разбира се, всичко ще се наложи да се преработва и изчиства. Те стигнах до въпроса, касаещ грижите, които трябва да полагаме за своята мъжественост или, респективно, женственост; мъжете подобава да се грижат за своята мъжественост, а пък жените, разбира се, следва да се грижат за своята женственост. Е, понякога, казахме, тия неща се объркват, но това е отделна тема; този въпрос за грижите, които следва да полагаме, не е за пренебрегване, особено в по-младата възраст, понеже едва ли може да се очаква, че всичко в този сложен процес на трансформация на юношата в младеж и в мъж, а на момичето в девойка и в жена, така да се рече, става "автоматично", "от само себе си", един вид както растат гъбите от земята, без изобщо да е нужно ние самите да полагаме някакви грижи или усилия; не, нещата не стават така, човек трябва все пак да полага известни грижи, особено пък що се касае до душевните реминисценции на този сложен процес на трансформация, понеже иначе сме заплашени от провал. Аз не отричам, че в огромната си част нещата са сякаш "програмирани" генетично, са вложени в кода на самото тяло, те си се развиват по своята "програма", не зависят от волята ни, но има и момент, който е в нашата власт: налага ни се да работим за да подпомагаме изявяването на онова, което природата е вложила у нас. Примерно, налага ни се да се борим срещу склонностите на тялото да се отпуска, пък и склонности или навици на самата душа може да е причината за едно такова отпускане, ето, в такъв случай се налага човек да се бори срещу тази опасна тенденция, която може да доведе до обезобразяване на тялото. В такъв случай такива млади хора е добре, естествено, да се захванат да спортуват, което несъмнено ще подпомогне изявяването в една по-чиста форма на тяхната природно определена мъжественост или женственост. Тия неща са прости, са близки до ума, ала си представете до какви невероятни трудности, конфликти и проблеми се стига ако не се получи едно безболезнено справяне със задачата, т.е. ако човек се отпусне, а пък след това, както се казва, му се наложи да се "стяга" отново. Страшно е да се стигне до такова отпускане, тялото ни е склонно, особено на младата
възраст, хем да се отдава на движението и на енергичността, хем, ако това не се случи по един по-естествен начин, да се отдава на бездейността, на пасивността, на дезангажираността със собствения живот, което е твърде опасно, е изпълнено с неблагоприятни последици. И затова, общо взето, ни се налага да водим битка със своите природни склонности – или с такива, които са породени от навика. Виждате, че се старая да движа анализа на едно по-близко, психологическо ниво, понеже ми се ще текста да има, да съдържа една попрактическа полезност. Противник съм на самоцелното и безполезно теоретизиране, практичното ми е повече по вкуса, включително и що се касае до философстването, дори и най-чистото такова. Мисля, че главното вече беше казано: животът ни е борба за постигане на съвършенство. Трябва да надмогнем природното, но така, че да му се подчиним, щото самата природа съдържа в себе си една удивителна и възхитителна хармония, която ние, хората, в своите творения, можем най-много да имитираме – но едва ли да надминем някога. Проблемът, виждате, се усложнява от това: примерно, налага ни се да култивираме, да обработваме собственото си тяло, да го подчиняваме на волята и на душата си, с оглед целите, които сами сме избрали; разбира се, трябва да открием свой начин да се "сработим" със своето тяло, то хем да ни стане послушно, хем да не го подложим на оскърбяване, хем да не нарушим с нещо суверенността му. Нашето собствено тяло може да стане наш тиранин – и това толкова често се случва в живота, не сте ли го забелязали, не сте ли срещали хора, които не са нищо друго освен слуги и роби на своето тяло, или на някой негов по-привилегирован орган?! – но пък и другото, именно, да превърнем тялото си в свой роб, едва ли е по вкуса на самото тяло, което има силата и ресурса жестоко да ни отмъсти. Да дисциплинираме тялото си, да прекършим своенравността му, да избегнем природната склонност за отдаване на някои пороци, свързани с въпросните "привилегировани органи" на тялото (примерно: стомах, език, черва, анус, полов орган и т.н.), е нещото, към което трябва да се стремим – и което ще подпомогне неимоверно изявяването на нашата мъжественост, респективно женственост. Тялото ни, както знаем, е носител на безсъзнателното, в този смисъл то наподобява едно съвсем малко, капризно, своенравно дете, което само иска, и иска толкова повече, колкото повече му даваме. Тялото ни си остава такова през целия ни живот, общо взето, отпуснем ли се малко, то мигом се превръща в подобно дете. Да се справи с тази нелека задача, която измамно изглежда твърде проста, е най-важното, което като проблем стои пред човека през целия му живот, но в особено екстремна форма този проблем се изправя пред нас в
6 т.н. "трудна възраст", в периода на т.н. пубертет. Това всъщност е най-главната задача на младите хора, с която те самоотвержено се занимават, с която е заето предимно вниманието им, въпреки старанията на учителите, съвсем неуместни, впрочем, да отклонят вниманието им към подуховните дейности, като учене, четене, мислене и пр. Щото си има една естествена градация на дейностите по степен на важност, която младите инстинктивно следват; ученето, според тази градация и класация, стои значително по-назад от тия тайнствени жизнени пориви, които терзаят младата душа - и младото тяло. Обикновено става така, че грубата инвазия на едно непремислено образование обърква естествения ход на всичките тия процеси и довежда до там, че се възцарява абсолютен хаос - вместо така потребната ни хармония. (Апропо, случайна ли е тази звукова близост на думите "хармония" и думата "хормония"?! Едва ли е толкова случайна...) Та става така, за жалост, че възпитателите, и то в периода на най-трудната възраст на младите, вместо да им помагат, най-самоотвержено им пречат – воювайки с ония естествени пориви, от които е обсебено съзнанието на самите млади. Ето по този пункт, по моята преценка, си заслужава да се поговори и помисли повече, това е една прекрасна тема, която може да покаже най-съществени моменти на толкова потребната ни реформа на сега действащата абсурдна образователна система. Фиксирам този момент сега и тук – ясно е, че точно сега не мога да се захвана с неговото проясняване в потребната степен – та да се върна в някой друг момент към него. Е, да допуснем, че младият човек някак си все пак се е справил с толкова тежките процеси на трансформацията му от дете и юноша и се е превърнал в младеж (девойка), което е вече най-първи период на същинската мъжественост (женственост). Младите мъже и младите жени са найочарователни именно с тази чистота и невинност на младостта, с тази нейна отдаденост на едни по-идеалистични и екзистенциални импулси, щото, както е известно, в този период, да речем от 20 до 25 годишната възраст, е периода, в който младият човек завършва своята "подготовка за живота", отдавайки се на едни толкова потребни духовни занимания, на учене в университета и пр. Точно в този период обаче са и найсилни копнежите на самото тяло, които, безспорно, имат най-вече една съвсем ясна сексуална природа и насока. Смесването на тия два момента, на чисто духовното и на поривите на плътта, което е характерно изобщо и за целия ни живот, е в някакъв смисъл "взривоопасно" в периода на тази най-ранна младост, която свързваме с проявяването на типично мъжките и, респективно, чисто женските прояви и на характе-
ра, и на личността като цяло. И тук пред толкова младите мъже и жени се оформят няколко алтернативи за една по-развита и по-ясно определена жизнена стратегия, на които трябва да обърнем и тук известно внимание. Ето за какво става дума. Младите преживяват тези неща по следния начин, нека да тръгнем от непосредственото им преживяване в съзнанието на младите. Първо, възниква проблема за избор на жизнен приоритет: дали духовното или, напротив, плътското, сексуалното, ще бъде водещо за мен? Кое за мен е истински важното и значимото, на кое от двете следва да се отдам изцяло, а пък другото, така да се рече, да остане в неговата сянка? Това е един съдбовен въпрос, който терзае всички, а при по-силните натури се преживява дори в една бих си позволил да кажа не просто екстремна, но и дори в катастрофална форма. Разбира се, много е съблазнителна алтернативата да се отдадеш колкото се може по-пълно на разврата, да станеш нещо като "сексуален атлет", дето се казва и дето вече се пее и в песните, "всички мацки да са твои", да почнеш да сменяш жените дори по-често от... гащите си, ех, та нима това не е нещо като идеал за повечето от съвременните младежи, на който те така самоотвержено служат?! Предполагам, че и при младите жени стои същият аналогичен въпрос, щото, както и да го погледнем, женската физиология е така устроена, че жените са още повече във властта на сексуалния нагон, дори може да се каже, че те, жените, с извинение, сякаш точно за това са и създадени: да са нещо като "средството" за задоволяване на сексуалните желания на мъжа. Понеже това прозвуча доста грубо, ще се позова на авторитети, например, в Библията е писано, че жената е създадена да бъде "помощник на човека, нему подобен"; но да оставим това (възприемете го като шега, не се вживявайте прекалено в "обидата"!), тя, жената, по начало има една велика мисия: да служи на продължаването на самия живот, да ражда живот, ето, по тази логика е и така дълбоко, неотделимо и изначално свързана с въпросната сексуална функция. От което следва да предположим една по-дълбока отдаденост на жената на секса, една по-голяма нейна зависимост от него; не зная, не съм бил жена, всичко това го предполагам, водейки се от аналогия, от допускането, от чистата интуиция; ако греша, ще се радвам да бъда поправен. В този смисъл може, условно, да се допусне, че жената е в много по-голяма степен тяло, отколкото мъжът: доколкото духът е, разбира се, мъжка привилегия – и отговорност. Но има и нещо друго, което трябва несъмнено да се вземе предвид: ако жените са толкова зависими от тялото си (разбира се, жената също има душа, но основното в женската душа е, предполагам, тъкмо това:
женската душа е много по-телесна, много по-обвързана със страстите и копнежите на тялото, и в това няма нищо лошо, то дори е полезно, особено за мъжете!), а пък мъжете, по идея, ако са предопределени да се изявяват главно на духовното (умственото, мисловното, творческото и пр.) поприще, то това именно и показва колизията, в която се въртят отношенията мъже-жени не само в тази ранна младежка възраст (студентството), но и по принцип, през целия живот. На тази именно основа можем, водейки се от съдържащото се в идеята, да си направим едни по-основателни изводи за ония деформации, на които сме свидетели в наше време, в съвременността. Тук може много да се пише, но съм принуден само да щрихирам проблема, щото захвана ли се с разнищването му, излизане от него няма да има: той съдържа смисъл колкото за цяла една книга. Ние живеем в една общо взета телесна епоха, епоха, в която тялото, а не душата – и не духът! – е водещото, е онова, което задава, така да се рече, духа на самото време. На това основание се е стигнало дотам, че жените, а не мъжете, са водещият елемент. Съобразно казаното, на ниво индивид, се оказва, че не душата, а, напротив, тялото, е водещото, което пък води именно дотам, че мъжете, като тенденция, се обезмъжествяват (ако тази дума изобщо е възможна), сиреч, стават все по-женствени, ако не телесно, то поне духовно, душевно, като характери, и, респективно, жените все поуверено стават доминиращият елемент, щом женското по принцип, като израз на телесното, е станал водещият за епохата ни принцип. Ето тази именно е причината, че сексът и всичко, свързано с него, са станали в нашето време толкова привилегировани, те, другояче казано, са в центъра на вниманието на всички, и на мъжете, и на жените. Този принцип на епохата се проявява в това, че всички, общо взето, мислят (мечтаят, копнеят и пр.) предимно за секс, а и реално, в живота си, най-вече от това се вълнуват, стремят се да го правят, освен главно да говорят за секс, да, представете си, се опитват също така и да го правят! Кошмарът на младите, изглежда, затова е, да не би, о, богове, да изостанат от връстниците си и, представете си, по-дълго да запазят девствеността си, което се възприема като страшен резил, ужасна излагация. Всички се правят на много отворени на тема секс, всички общо взето друго не правят, освен да се преструват, че са пичове, правят се на "чукачи", на какви ли не, "героизмите" им все се въртят около секса, тялото, разврата, и то в най-необуздана, вакхическа и оргическа едва ли не форма. Е, няма да скрием, че това за опитния психолог означава, че огромната част от човечеството са не друго, а пълни нещастници в сексуално отношение, щото ако все пак нещичко представляваха в туй
7 прословуто сексуално отношение, то тогава изобщо нямаше да се стигне дотам сексът да е нещо като всеобща мания на човечеството и на неговата култура. Сексуално задоволеният човек, сиреч, човекът, на когото нещата общо взето са наред в сексуалната сфера, съвсем не е склонен да триумфира и да демонстрира постиженията си, той също така изобщо не е склонен да става сексуален маниак-фантазьор, който само за секс и за жени (мъже) мисли – и само за секс говори. В тази връзка не е зле да кажа и това, че в страни като нашата, където много се псува (псувните, знаем, са все свързани със сексуални обиди), обикновено правенето на секс съвсем не е на висота, щото сексуално задоволеният човек, безспорно е, съвсем не чувства потребност постоянно да псува, сиреч, да се заканва, че щял да направи еди-какво си, което е пак свързано с пустото чукане, за което той толкова много, явно, копнее. На да оставим това, то пак е встрани от главния проблем, който тук ме интересува. Мисълта ми е, че мъжкият елемент в тия отношения между мъже и жени е призван, по идея, да бъде водещият в битката за освобождаването на душата от диктата на тялото ни, сиреч, мъжете са призвани да бъдат водачи в битката за озаптяването на сексуалността; затова именно и по идея мъжът следва да е водещият, активният елемент в това отношение, докато жената следва да е подчиненият елемент; природата много мъдро е направила така, че мъжете, които са по принцип по независими от сексуалния си нагон, да са в същото време и активните в секса, да са водачи, което няма как да не доведе дотам те да играят ролата на така потребната ни спирачка. Разбира се, в наше време нещата са поставени тъкмо наопаки, женският елемент, казахме, е доминиращият, водещият, жените са станали доста активни в сексуално отношение, а пък мъжете са станали крайно много зависими от капризите на жените, което, трябва да признаем, води до това, че същите тия мъже в същата тази степен са и толкова по-жалки. Казано директно, толкова много мъже в наше време са допуснали да не са нищо друго освен нещо като "придатък" на жената, да са обслужващото я сексуално звено, елемент или компонент, което е доста унизителна роля, предвид това, че мъжът, така или иначе, се оказва използван от ненаситната за секс жена. Това не значи, че всички жени в наше време са нимфоманки, нямам предвид такова нещо, мисълта ми трябва да се възприема адекватно: жените са станали водещ елемент, мъжете са станали подчинен и, респективно, използван елемент, нищо че те, за свое успокоение, си втълпяват, че нещата стояли, видите ли, точно обратното, именно, че мъжете били използвали жените; използват, ама дръжки, използваните са мъжете, нищо че те се перчат да демонстрират, че това, да са
използвани от жени, видите ли, било тяхната мечта, бил техният най-съкровен копнеж! Който, прочее, показва степента на тяхната собствена дегенерация, генерацията им именно като мъже, която те обаче съвсем не съзнават. Та ето как, по криволичещият път, все пак стигнахме до онова, до което се стремяхме: грижата за собствената сексуалност, респективно, мъжественост, за мъжа се свежда до това, че той трябва да я озаптява и усмирява ефикасно, да я поставя под контрол, да си осигури една независимост от собственото си тяло и сексуалност, да стане техен справедлив господар, да не ги тормози излишно, щото те имат силата и ресурса да му отмъстят, на тази именно база да се посвети колкото се може повече на това, което е истинско призвание на мъжа, а именно духовните, мисловните, идеалните активности, от рода на занимания с наука, с бизнес (бизнесът също е игра, в която се иска доста мислене, той затова по начало е мъжко занимание, същото може да са каже и за политиката и за какво ли не още), с творчество, с изследвания, с образователни инициативи, с разнообразни духовни занимания, с философия, изкуство, религия, където призваността на мъжа е огромна, където върху него именно и лежи отговорността за неговата същинска и същностна духовна мисия. Мъж, който е станал жалък слуга или роб на... собствения си полов орган, на своя фалос или пенис, е жалка картинка, противно на онова, което се смята в наше време, именно, че тия, дето са се посветили на слугуването на пениса си, били, видите ли, едва ли не герои; глупости, никакви герои не са, а са пълни мизерници! Това, което казвам, важи и за мъжете изобщо, но то е особено важно за мъжете в младежката им възраст, за най-младите мъже, когато именно е и решаващият етап на тяхната духовна подготовка. Мъжът по идея е дух, тялото за него трябва да е подчинен елемент - ако иска изобщо да изпълни мисията си, ако иска да не изневери на нея, ако не иска да дезертира от отговорността си. Мъжът, който е станал само и предимно тяло, сиреч, се е отказал от духовната си задача, е не просто карикатура на мъж, той, простете, се е отказал до такава степен от мъжкото у себе си, че е дезертирал дотам да стане по-скоро нещо, наподобяващо... жена. Изглежда на жената пък е отредено това да осигурява растежа и процъфтяването на тялото, на жената повече подобава да бъде тяло, да се грижи за тялото си, да му служи, понеже изпълнението на женската мисия в живота е свързано точно с това; но мъжът трябва да не се свлича до такова едно ниво, щото това означава провал на мъжествеността му. Мъжът подобава да е мъжествен, да притежава добродетелта мъжество, сиреч, за мъжа подобава да е силен, докато слугуването на тялото е проя-
ва на слабост, то е и най-лесното, но то е по-скоро женска задача и отговорност, то е призвание на жената. Да си жена и да си женствена е именно отдаденост на тялото и на секса, жените затова ще си бъдат вечните изкусителки на мъжа, които ще правят всичко, за да го откъснат от висотата на духовното му призвание и мисия. Е, разбира се, в огромната част от човечеството жените успяват да постигнат желанията си, т.е. успяват да превърнат мъжете в свои жалки слуги, обслужващи предимно и главно собствената им... вагина. (Дали няма да бъда даден под съд за тия мои думи, които, видите ли, обиждали жените?! Дали няма за тия мои думи да бъда натикан един ден в затвора?!) Ако приемем, както и други мислители с основание са отбелязвали, че жената е предимно и главно... вагина, един мъж да дегенерира дотам, че да се превърне просто в... пенис, означава кардинална измяна на неговата мъжественост, означава категоричен провал на мъжа именно като мъж. Мъжкото е това, което удържа безпределния порив към удоволствието и към секса, символ на което е жената-съблазнителка и изкусителка; жената затова съществува, че да съблазнява и отклонява мъжа от мисията му, от духовното му назначение, което именно, както още Сократ и Платон са отбелязвали, се свежда до това да мисли, да търси истината, да се занимава с духовното като такова, с философия, с изкуство и пр. Затова мъжкото и женското са в такова едно вечно противоборство, правете си обаче сметката какво означава и докъде ще доведе измяната на мъжа от собствената му мисия, която забелязваме в наше време (като опасна тенденция), докъде ще доведе тази ужасна тенденция мъжете да стават все по-женствени в оня по-висок смисъл, за който, като забелязахте, всъщност тук става дума. (Щото оженствяването на мъжете не бива да се разбира в неговия повърхностен и директен смисъл.) И понеже природата вакуум не търпи, ето, че в наше време жените сякаш са станали някак си по-мъжествени, ала все пак по женски начин мъжествени, те без замисляне възприемат мъжки роли, ала те, разбира се, нямат духовния потенциал да изпълнят тези роли, в резултат на което всичко бива извращавано, обърквано и опошлявано. Тук, във връзка с вече казаното, възникват още много въпроси, на които се налага да се отговаря най-прецизно. Ала в момента ми се налага да спра дотук, едно че се изморих, друго, че имам някои задължения на всекидневието, които ми се налага на изпълнявам. Току-що моята жена дойде да ми ги каже и по този начин ме отклони от задачата ми, без да си дава сметка, че с това даде такъв красноречив пример за верността на това, което в този момент пишех. Ще ми се наложи да се откажа от писането и да тръгна да изпълнявам това, което моята мила жена ми вмени току-що
8 като задължение. Виждате колко са вредни за духовното развитие на човечеството жените. Не само че ни вкарват в леглото за да им обслужваме женските страсти, ами и ни тормозят да им правим толкова много работи, които по начало са си чисто женски работи, ала ний, мъжете, понеже сме капитулирали общо взето като мъже, ги правим вместо тях, а пък те главно ни тиранизират. Запитайте се кои са специфично женските и специфично мъжките работи и след това си дайте сметка вие лично, ако сте мъж или, респективно, жена, каква част от работите на мъжкия и на женския пол съответно изпълнявате. И тогава ще разберете степента на своята лична дегенерация именно като мъж или, съответно, като жена. Хайде хубав и светъл есенен ден ви желая! Спрете малко да философствате, ами и вий като мен си поемете работите, че ето, стигнали сме дотам, че никой всъщност не си гледа своите работи, ами всеки си навира носа в чуждите работи. Бъдете здрави! Дерзайте, няма страшно, но все пак е хубаво всеки да си гледа само своите работи, пък чуждите работи нека ги оставим на ония, на които те са им работа; но кога ли това ще стане, аз лично изобщо не зная...
Предусещайки смъртта си се завърнала в Епиват и след две години тихо изгаснала, водейки усамотен и свят живот. По онова време вече нямало нейни живи роднини и била погребана вън от градските стени като чужденка. Дълги години гробът на светицата бил забравен. Цар Иван Асен II изискал мощите от Латинската империя. Нетленното тяло на преподобната било пренесено тържествено в столицата Търново, където се пазят до превземането му. След дълги странствания мощите намират покой в румънския град Яш, където са и досега. Празникът в чест на Света Петка – Петковден, се смята за завършек на лятото и есента, а с това и на активния стопански цикъл. Изготви: Vasil Karaivanov
"делови стил", който даже се изучава в университетите за служебни взаимоотношения. Има и ръководства по този въпрос. А първият абзац на текста ти е направо БРИЛЯНТЕН. Ангел Грънчаров: Ще науча аз бюрократите от образованието да четат философски написани и дълги изложения, и не само да ги четат, ала и да почнат да се замислят по тях – та белким в един момент почнат да схващат за какво наистина става дума, в какво се коренят проблемите. Ще правя това докато не се сепнат и докато не започнат да действат в интерес на българското образование... ЕХ, ВРЕМЕ, ВРЕМЕ... ЛЕТЯЩО, ХВЪРКАТО ВРЕМЕ...
ПГЕЕ СПЕЧЕЛИ 1000 ЛЕВА ОТ PLOVDIV CITY RUN 13 октомври 2013, неделя
ДНЕС Е ДЕНЯТ НА ПРЕПОДОБНА ПЕТКА БЪЛГАРСКА
Из ПГЕЕ спечели 1000 лева от Plovdiv City Run Източник на изображението ЩЕ НАУЧА АЗ БЮРОКРАТИТЕ ОТ ОБРАЗОВАНИЕТО ДА ЧЕТАТ ФИЛОСОФСКИ НАПИСАНИ И ДЪЛГИ ИЗЛОЖЕНИЯ...
Преподобна Петка, наречена още Българска, живее в края на Х и началото на ХІ век. Нейно родно място било селището Епиват близо до град Каликратия (Мраморно море), а родителите и били благочестиви и уважавани християни. Още като десетгодишна св. Параскева чула в храма гласа на Иисус Христос и решила да се посвети на вярата. Сменила дрехите си с просешки и често раздавала своето имущество на бедните. Напуснала дома си и обходила светините на Константинопол, заминала за Светите места, посетила Йерусалим и Божи гроб и се установила в Йорданската пустиня.
Получих следния коментар на едно ново мое Отворено писмо до г-жа Министъра на образованието и науката; прочетох го и ето какво му отвърнах: Прочетох отвореното писмо от блога, първият абзац (до "ОЩЕ...") и ако бях аз, щях да спра до там. Многото писане е хубаво за блога, но не в официално възражение. Служебните лица не обичат да четат дълги словоизлияния. Затова е възприет
МИЛИ БОЖЕ, ПОДКРЕПЯЙ НИ!
9 ПОРЕДИЦА ОТ КРАЙНО НЕУДОБНИ ВЪПРОСИ КЪМ БОЙКО БОРИСОВ, КОИТО СИ ПОЗВОЛИХ ДА МУ ОТПРАВЯ НА НЕГОВАТА СТРАНИЦА ВЪВ ФЕЙСБУК октомври 13, 2013
От известно време съм “приятел”, вярно, само фейсбуков, на… Бойко Борисов. Да, стана така, че се “сприятелихме” с него. Някои ме укориха, че, бидейки негов критик, съм му протегнал ръка, че съм изневерил на принципите си, но както и да е, аз съм изследовател, готов съм да понеса какви ли не укори в името на установяването на истината. Та в тази връзка току-що си позволих да отправя към г-н Борисов следната поредица от крайно неудобни въпроси към него; той на страницата си беше написал един кратък коментар, по повод на който аз пък се счетох за длъжен да му напиша следното; ето, четете: Г-н Борисов, Вие сам се самопрецакахте да не сте повече във властта, знаете ли защо? Ами защото в предишния Парламент се сдружихте с Волен Сидеров и с Яне Янев, също така си пазарувахте депутати, ала не пожелахте да протегнете ръка за сътрудничество с другите две десни и при това сестрински партии на ГЕРБ по ЕНП, имам предвид СДС и ДСБ. Това беше най-голямата Ви грешка, за която ето сега плащате. Ако си имахте тогава едни честни и партньорски отношения със СИНЯТА КОАЛИЦИЯ, сега щяхте пак да имате партньор, пак щяхте да управлявате. При това те щяха да възпрат от много от глупостите, които свършихте в предишния си мандат. Но не, Вие не само не пожелахте да установите едни честни и принципни партньорски отношения със СИНЯТА КОАЛИЦИЯ, но и като капак на всичко направихте всичко, което е по силите Ви, за да разбиете тази СИНЯ КОАЛИЦИЯ, т.е. тя да не влезе в настоящия Парламент. Постигнахте си целта, ГЕРБ стана “единствена дясна партия”, но ето, сега няма с кой да се коалирате и да управлявате. Схващате ли тази своя ужасна грешка? Признавате ли я? Готов ли сте да се покаете за нея? Признавате ли се, че се самопрецакахте по един великолепен начин? Поемате ли отговорността за гаднярското, а аз бих си позволил да кажа даже и за мутренското си отношение към десните
партии в предишния Парламент? Готов ли сте за в бъдеще да не допускате подобна грешка, т.е. готов ли сте да установите с РЕФОРМАТОРСКИЯ БЛОК едни принципни, честни, партньорски отношения в името на доброто на България? Задавам Ви този въпрос съвсем сериозно, много ми е интересна реакцията Ви. Предварителна благодаря за отговора (или за неотговора, който обаче също много ще ми каже). Бъдете здрав! А ето какво написа Б. Борисов в своята страница във Фейсбук, по повод на което моя милост написа горното: Днес се срещнах с младежите на ГЕРБ от Хасково, Пловдив, Кърджали и Стара Загора. Обясних им защо тройната коалиция нямат право да говорят от името на суверена. За първи път ние спечелихме изборите веднага, след като бяхме управлявали един мандат, за втори път българите ни повериха управлението на държавата. И сега, лидерите на БСП, ДПС и “Атака” пред обществото твърдят, че са различни, но всъщност командният им център е един и управляват заедно. Аз всеки ден се питам – как Сергей Станишев има морал да говори, че е победител, след като е докарал България до това положение? Тези хора нямат нито морал, нито силата да си признаят или страдат от делюзия, за да говорят подобни лъжи всеки ден, аз друго обяснение нямам. Не е възможно да излизаш и да казваш, че си спечелил, когато не си първи и ние го доказахме и с изборите във Варна, и преди две седмици в Гърмен имаме 2500 гласа, което е повече от миналите избори, и в червения бастион Трън ги бихме още на първия тур. В медицината това състояние на Станишев може да се обясни само със заболяване, при което човек вярва в нереални факти – делюзия. — Хасково (8 снимки) ЗА ГРАНИЦИТЕ МЕЖДУ ПОЛОВЕТЕ: БЕЗРАЗЛИЧНО ЛИ Е В НАШЕ ВРЕМЕ ДАЛИ СИ МЪЖ ИЛИ ЖЕНА? 13 октомври 2013, неделя В тази неделна утрин ми се ще да поработя по новата си книга, която носи (засега съвсем примерно и условно) заглавието ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА. Отдавна не съм писал по нея, ето, днес сякаш съм по-свободен, с друго не ми се занимава, а пък ми се занимава с философия – ще ми се да поразсъждавам заедно с вас за любовта. Имам един огромен списък от въпроси, които е добре да засегна в своята книга за любовта – за да се разбули тайнството на любовта трябва да се извърви дълъг път. Разбира се, трябва да реша: дали да следвам този списък – по изработването на който съм хвърлил много труд в предишни години (тези въпроси влязоха в моето
учебно помагало по практическа психология на пола, секса и любовта, което беше издадено пре3 2007 г. в книга под заглавието ЕРОТИКА И СВОБОДА) – или пък да пиша съвсем, тъй да се рече, неорганизирано, спонтанно, импулсивно, интуитивно, да се движа по зова на сърцето, да пиша, другояче казано, съвсем свободно. Вторият начин сякаш ми е повече по вкуса, въпреки че не е много философски, но пък какво пречи да съчетая двата подхода, т.е. пак да си пиша както си искам, както ми скимне, непълно свободно?!
Е, тази сутрин решавам да пиша, като ще се опитам да отговоря на една поредица от въпроси, свързани с пола, с половете. Свързани са с осмислянето на различията между мъжа и жената, а пък на тази основа се появяват много и то доста интересни въпроси около това какво представлява мъжествеността, женствеността и пр. Ще стане дума за качествата, правещи мъжа мъж, а жената – жена. Това е една благодатна тема, много може да се говори и пише по нея, понеже какво е всъщност любовта? Ами тя едва ли е друго освен един много възторжен, дори страстен опит мъжете да разнищят загадката на женската душа, а пък жените да разгадаят тайнството на мъжа, на мъжкото, тайната, скрита в дълбините на мъжа, на мъжката душа и пр. Разбира се, опитвайки се да разберат другия, влюбените в любовта неизбежно се изпълват с толкова потребното им разбиране и за самите себе си. Двата пола в любовта се съизмерват, всеки на тази база идентифицира своята специфика, своята особена и така загадъчна същност, което пък е предпоставка да се вникне и в загадката на другия – толкова любопитна и за мъжете, и за жените. Любовта има явно най-дълбок екзистенциален, но и епистемологически, познавателен смисъл: в нея разбираме и себе си, и другия, а
10 пък другия пол, пола на другия индивид е толкова привлекателен, това, естествено, не е случайно. Ние се привличаме един друг най-вероятно точно затова: защото сме си интересни, любопитни, защото другото е една тайна и дори една мистерия, за разгадаването на която си струва да посветиш дори живота си. Има страстни търсачи на истината за другия - човек, пол, другото същество – и тия, предполагам, са също така най-страстни любовници. Ония, които не се вълнуват от тия жизнени и екзистенциални загадки, най-вероятно не са и толкова отдадени на тайнството на любовта, на нейната така вдъхновяваща мистерия. Та да се опитаме да вникнем малко по-дълбоко в тайните на двата пола, които толкова много вълнуват всички, и мъжете, и жените. Откъде да започнем, това също е проблем. С какво заслужава да се започне? Ето как аз навремето съм решил този въпрос, пък тогава, когато писах въпросното помагало, бях значително помлад, бях също така и доста силно влюбен. Предполага се, че това ме е направило и малко по-проницателен – що се касае до въпросите, които са наистина важни при обсъждането на темата за любовта, а в случая и на тази за половете. Та ето какви встъпителни думи съм написал там, при обсъждането на темата за половете, което и тук може да ни послужи за отправна точка: Мъжът и жената са "пол-овинки" на цялото, човека. Да си човек означава да съществуваш под ясната форма на мъж или на жена (третата възможност – мъжжена", двуполовостта – е рядък случай, инцидент, аномалия, нещо нежелано). Мъжкото и женското са неотделими от личността на отделния, конкретния човек, явяващ се или мъж, или жена – как да ги разбираме? За мъжа подобава да иска да е мъж и мъжествен, да се стреми към мъжественост, към прояви на мъжкото у себе си; жената е длъжна да е жена и женствена – всичко друго е неестествено, крайно смущаващо, внушава съжаление и понякога отвращение. Написал съм това, а пък после съм задал ето кой въпрос: Има ли ясно очертана граница между качествата, "правещи мъжа мъж" и тези, които определят жената като жена? Къде да я търсим? Очевидно е, че този въпрос заслужава да бъде изнесен на най-предно място. Прочее, навремето и Сократ много е обсъждал тия въпроси, даже той си има и свои теории, примерно той настоява, че трябва да има ясна граница между половете, който не трябва да бъде пренебрегвана или заличавана, щото иначе настъпват аномалии, той също, примерно, говори за това, че неслучайно съществуват мъже и жени, като всеки от двата пола си има свои собствени отговорности пред живота, които е добре да се знаят, примерно, по начало и по природа, според него, жените съществуват, за да
изпълняват една велика мисия на живота, именно неговото продължаване, сиреч, да раждат деца (нещо, което мъжете съвсем не го могат), на тях са отредени, следователно, т.н. "домашни работи", включващи гответе, пране, метене, гледане на децата и пр., а пък мъжете, по неговото разбиране, имам предвид разбирането на Сократ, са създадени, за да изпълняват една също толкова велика и грандиозна мисия, именно да мислят, да търсят истината, да се отдават на философия и прочие духовни дейности, също така да се занимават с политика, сиреч, да вършат т.н. общи, градски, човешки и държавни дела, което именно е и мъжка работа и задача. Сократ е предупреждавал, че ако тия граници между половете бъдат заличени, всичко се обърква, настъпва невъобразим хаос, настъпва нещо, което горе-долу е вече настъпило в нашите толкова щури времена, когато ясно разграничение между мъжки и женски работи съвсем няма, т.е. стигнало се е включително и до абсурда мъже да мечтаят да почнат да раждат деца, а пък жени, разбира се, да задават тон в политиката, което е равносилно на нещо като стихийно бедствие. Та ми се чини, че темата заслужава да бъде обсъдена много внимателно, да се види доколко разбиранията за ясни граници между половете от древността са валидни и оправдани и за нашето иначе толкова модерно, ала също така и достатъчно объркано време. Какво може да се каже тук като една отправка за едни по-задълбочени размисли, към които приканвам читателя на тия редове. В днешно време сме стигнали дори дотам, че даже външно, на пръв поглед, с очи, човек много често не може да каже кое е мъж и кое – жена; двата пола се обличат почти еднакво (само дето мъжете все още не носят рокли, но за сметка на това носят обеци, гердани и какво ли не още), държат се неразличимо, маниерите им са доста близки, много мъже са станали твърде женствени не само като външен изглед, но и като характери особено, като манталитет, като мислене, държане и поведение; същото може да се каже и за някои жени, държащи се като мъже, смело поемащи типично мъжки роли и функции, а пък оня, който в такава една обстановка дръзне да говори, че така не бива да се прави, че трябва да има все пак някаква диференциация, мигом ще бъде обруган, и то и от мъжете, и от жените, ще бъде определен набързо като ретроград, като човек с демодирали представи за нещата от живота, ще бъде наречен "сексист", "полов расист", ще му се вмени вина, че е привърженик на сексуална сегрегация и какво ли не още. В наше време се смята, че имаме една пълна свобода, който била включвала неотменното право на избор на всичко, в това число и на твоя пол, т.е. се смята, че природата в това отношение не може да бъде наш тиран, човек да се
чувства обречен по природа да е било мъж, било жена, а трябвало ние самите да решаваме какви сме. Е, в това отношение има някои малки неудобства, примерно това, че на някои индивиди са им израсли... пишчици, други пък, да речем, имат превъзходни гърди, характерни тъкмо за жените – но какво ни пречи да се разбунтуваме срещу този толкова срамен природен диктат, какво ни пречи, примерно, ако имаме пишка, в един момент да се откажем от нея и оперативно да я отстраним; други пък, дето по рождение нямат мъжки полов орган, ала страстно искат да бъдат мъже, какво им пречи по оперативен път да си пришият по една пишчица?! Да, а за гърдите, този типичен символ на дамите, какво пък има повече да говорим: доживяхме до такива постижения на т.н. пластична хирургия, че вече е детска играчка дори и ако си мъж да си присадиш великолепни и пищни дамски гърди, има в изобилие силикон, можеш да поправяш както си искаш "грешките на природата", която, както знаем, е толкова първична, дива, изостанала, варварска, а пък ний сме толкова модерни, свободолюбиви и напредничави. Та в наше време, види се, е възможно всичко, смята се едва ли не всеобщо, че човек може да си избира дори и пола, че той, видите ли, бил имал суверенно право сам да решава какъв е, мъж ли е или е жена, а не това най-основно нещо да бъде решавано от толкова изостаналата и варварска природа. Какво можем да кажем по тоя проблем, вижда се, че темата за границите между половете придобива, лекаполека, едно основно, фундаментално, основополагащо и решаващо значение?! Ами тази ситуация около границите между половете, които в наше време все помалко съществуват, добре показва какви сме - пък и колко струваме. Да, свободолюбиви сме, в това няма нищо лошо, но една такава безпределна свобода, която руши даже природните реалии не бива да бъде насърчавана, щото тя се превръща в глупав каприз, това вече не е свобода, това е поскоро противоположното на нея. Мъжът не само по природа, но и по начало, субстанциално, не само може, но е и длъжен на бъде и да си остане винаги мъж; жената пък наистина подобава да е жена – и женствена. Разбира се, ние сме индивидуални, има някои мъже, които природно, така да се рече, са по-женствени, притежават някои по-женски качества, примерно са нежни и пр., има и жени, които, тъй да се рече, наподобяват мъжа, наричаме ги "мъжкарани", това си е съществувало от векове, не само в днешно време, но днес работите са стигнали, както казах, до една наистина екстремна форма. Било, видите ли, предразсъдък мъжът да се старае да насърчава мъжествеността у себе си и да бъде мъжествен, това било демоде, той трябвало, видите ли, да разнообрази своята мъжественост
11 с някои женски черти, та да не бъде, вероятно, толкова скучен и чист в първичността си, в ясната си мъжка форма; примерно, какво пречи да си оскубе не само веждите, но и всички косми по тялото, да си отгледа женска прическа, да си сложи обеци, гердани и всичко онова, което открай време жените правят със себе си, именно, се разкрасяват и пр.; затова и в наше време мъжете вече толкова обичат помадите, одеколоните, разните му там женски салтанати, на които аз лично точно не зная даже думите, какво пречи един мъж, да речем, да се пристрасти към боите за боядисване на коса и да си мени цвета на косата, ако трябва, и всеки ден? Всичко е възможно в наше време, ала едва ли всичко е потребно и необходимо; има толкова излишни неща, без които превъзходно може да се живее. Е, ние сме свикнали да си усложняваме и объркваме живота, чудо ще видят някои, които правят всичко та така да си объркат живота, че в един момент той да стане вече невъзможен. Разбира се, пълно е в наше време с глупави, не знаещи какво искат, скучаещи, умиращи от скука хора, които, като няма какво да правят, почват да развалят онова, което природата им е дала и завещала; примерно, на мъже в един момент им хрумва, че какво пречи да почнат да се възбуждат сексуално от... мъже, същото, разбира се, може да хрумне и на някои жени, на които в един момент мъжете, видите ли, били почнали да им стават безинтересни, е, тогава какво им пречи да почнат да се любят с жени?! Искаме да си разнообразяване живота, да изпитваме все нови и нови чувства, преживявания, страсти, капризни сме, чудим се в какво да употребим енергията си, е, какво пречи да почнем да я употребяваме в една съвсем разрушителна посока? И ето, мъжете почват да преследват сексуално мъже, жените - жени, вече в една такава ситуация почва да става безразлично кой какъв е, мъж или жена, този признак става, видите ли, съвсем "несъществен", важното е партньорът ни в любовта да е поне човек, щото, нали знаете, има и хора, които от скука почват да преследват сексуално и... животните, примерно коне, кучета и какво ли не още. Страшна работа! Развратът в днешно време е на висота, което много говори, той, прочее, е опаката страна, той е противоположността на жизнената и личностната, на духовната и екзистенциална пълноценноценност на индивида и човека. Щом сме развратни, това просто означава, че сме твърде жалки в личностно и в жизнено отношение; жизненопълноценният човек няма нужда от патерицата на разврата, за да доказва на себе си че е нещо повече от това, което е; комплексарите и сексуалнонеудовлетворените имат нужда от развратничене, на останалите то просто не им е нужно. В наше време обаче доста се пропагандира привлекателността на разврата,
правете си сметка колко нещастни и жалки сме всъщност, щом това е така – развратът е лакмусът, удостоверяващ нашата жизнена непълноценност – и нашата личностна кухота. По тия въпроси още много може да се пише и говори; трябва много да се пише и говори. Аз по-горе, разбира се, огрубих съзнателно картината, примерно, не е вярно това, че човек става хомосексуален просто защото това в един момент му се е приискало, понеже го е избрал с разсъдъка си; има много и то преплитащи се фактори, които водят до това в един момент даден човек да почне да се съзнава като хомосексуален, сиреч, да почне да се привлича сексуално от собствения си пол. Това означава, че тия хора не бива да бъдат винени, че са такива, то е станало в по-голямата си част независимо от тях, да им се вменява вина за това е много глупаво. Е, субективно чувството за свобода е в някои случаи решаващия фактор, примерно, някои свободолюбци, да речем, може да си наумят да опитат какво е да правиш секс с индивид от твоя пол, ето, това може да бъде финалния етап; но щом такова нещо им е хрумнало и те не са успели да се удържат, явно не голото любопитство е причината за случилото се, а нещо съвсем друго, и то съвкупност от много фактори, е решаващата и обусловилата всичко причина. Затова в тази сфера, на половите идентификации, работите са твърде сложни и деликатни и не бива да се допускат груби, опростяващи квалификации и преценки. Както и да го погледнем, в нашата съвременност това, че си роден мъж или, респективно, жена, е една твърде съществена характеристика на съответния индивид; съвсем не е безразлично дали си мъж и дали си жена; полът си ние съвсем не можем да избираме, нещо друго вече го избрало вместо нас (природата, генетиката). И от човека просто се иска да разгърне онова, което природата му е дала, до найбляскавата му форма на реализация; да стане това, за което е роден. Да бъде мъж в истинския смисъл, да бъде жена, чиято ярка женственост впечатлява и въодушевява. Това е, прочее, задачата на живота ни, която великият немски поет Гьоте така силно е изразил с думите "Бъди какъвто си!". Е, разбира се, в най-важното, найсъщественото, именно като личности, като съзнания, като духовни същества, ние сами себе си създаваме; природата ни е облекчила задачата като поне в това отношение, половото, половата идентичност, е избрала вместо нас; вместо да сме й благодарни, ние роптаем, а не бива. Аз на друго място съм писал за телесните и душевните измерения на половите идентификации и различности, другояче казано, съм описал чисто мъжките и съответно чисто женските качества, характеристики и пр., които произтичат от това, че
даден индивид е мъж или, съответно, жена. Това е една неизчерпаема тема, по която още много може да се пише и мисли. Когато пишем, ние мислим - или когато разговаряме. Аз лично смятам, че по тия въпроси, именно за пола, секса и любовта, е много по-добре и по-полезно да се разговаря, отколкото да се пише трактатно, както аз в случая съм се захванал. И съм си поставил с това една доста трудна задача. Трудна и много трудоемка. Хем не ми се ще да се отнеса към задачата си лекомислено и да се понеса по повърхността, по външната страна на проблемите, за да предизвикам един ефект, която пак няма как да е друг, освен външен, хем пък добре знам, че задълбочаването в проблемите ще доведе до написването на един огромен трактат, който ще бъде доста труден за четене, а най-вече ще бъде крайно обемен; такива книги са се писали вече, дори и у нас, човек може да събере доста материал за анализи, но нали знаете, голямата книга е голямо зло, ето, затова аз ще трябва да изобретя нещо поразлично, нещо компромисно. Ще видим какво ще се получи; а за днес сякаш се изморих и ми се отщя в един момент да пиша. Имам още няколко момента, по които ще продължа да разсъждавам другия път, следващия път. Ако се сетя де. А за да се подсетя, ще си сложа тук въпросите, с които трябва да започна другия път; ето ги: Грижите на мъжете за своята мъжественост и грижите на жените за своята женственост. Трябва ли да полагаме такива грижи – или "тук всичко е по природа"? Как се възприемат например типично женски белези на тялото (или характера) у някой мъж? И обратното – мъжки белези у някоя жена? Как, да речем, се отнасяте към поговорката от миналото: "Мъж без мустаци е като... жена с мустаци"(!)? Смесването на други "вторични белези" (нежност на тялото и пр., "добавки" като прически, обеци, дори дрехи...) как се възприема днес? Израз на какво е това – или няма особено значение? Привлекателни ли са за жените днес поженствените мъже? А по-мъжествените жени (като "физика" и като "манталитет") как се възприемат от съвременния мъж? Обръщаме ли внимание на такива "подробности" или за нас "по-важна е същността"? Тогава каква е тя, нали това е въпросът? В какъв смисъл и в каква степен моят пол ме прави човек? Какво ми дава полът, към който принадлежа? Наясно ли съм с предимствата и недостатъците на своя пол? А на другия? По какво именно той е "друг"? Благодарен ли съм, че съм именно от "този" пол? Следващият път ще отговоря на тези въпроси, а сега-засега спирам дотук. Изморих се, пък се и разсеях. Ще изляза на разходка. Навън вече е есен. Вали дъжд, но ми се ще да подишам въздух и да се разд-
12 вижа. При мисълта за една такава есенна разходка под дъжда с чадър в ръка ми се изпари желанието за писане. Това ме и разсея. Ще трябва да се подчиня на желанието на душата си. Приятен неделен ден на всички! БЪЛГАРСКОТО ПОЕТИЧЕСКО СЛОВО 13 октомври 2013, неделя
ПОЕЗИЯ И ИСТОРИЯ Още от зората на човешката цивилизация децата на Ерато са в непрестанна битка с потомците – апологети на Клио. Дори и епическите поети, начиная от Омир и Вергилий, които черпят сила и мощ от историята са в конфликт с нея, конфликт, почиващ на различията във виждането им за хода и ритъма на времето. За поетите времето не е последователност и събитийност, а визия, защото духът е неподвластен на човешките екзистенциалности и всъщност е винаги устремено към бъдещето. За историците времето е категория и като такова е категорична оценка за самото себе си. Но нали историята я пишат победителите, а я четат победените... Но кои са победителите и кои победените? А ако над даден народ тегне злокобната прокоба на историческата предопределеност! Българското поетично слово! Буйно, динамично, ветровито! То носи в себе си тъмните сили на нашия дух, то е попило в себе си черната угар на земята ни и мъката ни. То пази в себе си още тътена на земята, тръпнеще и все още съхранила спомена за Испериховите орди. Да, орди! Хунорски или скитски! Но орди, не цивилизовани маси! По-добре конска опашка, кобилско мляко и военни стягове, отколкото знаме на изтощено и безбурно племе. Не затова ли сме народ, чийто военни знамена не знаят що е плен и експонати н чужди военни експозиции! А историята! Историята е развитие, а всяко развитие няма друга цел, освен да избистри и затвърди по-висши жизнени форми. Всяко съвършенство е заченато в бездната. Но когато бездната започне да се затлачва и да тътне под сажена на консумативизма, идва краят на историята. Българското лирично слово е земно. То няма мелодиката на френските сонети, топлотата на италианските канцонети,
задушевността на руските частушкисантименти, то няма моцартовски чар, но има вагнеровска стихийна праисторическа мощ. Българското поетическо слово! Въплътеният дух на свободата и на смъртта, слово, в което между свобода и живот, свобода и Бог няма разлика. Днес сме страдащ народ, покорен от предателите в собствените си редици. Но ние сме горд и свободолюбив народ, лиричен, с най-хубавите народни песни, въпреки историческата си съдба, независимо от малодушието и коленнопреклоничеството на днешните ни "водачи" и отново ще разперим криле за нов духовен полет. Днешните български поети! Те пишат настоящата история на своя народ, но не като хроника и анали за безвремието на времето, а като съхранена ярост на сърцата си, които предизвикват духа за съпротива. Макар и сред най-старите народи в света и сред първите по държавност в Европа, ние сме все още млад народ, със съхранена мощ, с витално чувство за хармония между настояще и история, защото българския дух винаги се е стремял към свобода и нищо друго в нашата история не е тъй мощно и плодотворно, както тоя исконен стремеж към свободата, без която народът ни винаги, през бурните векове на своето величаво, но не рядко и трагично историческо битие е чувствал, че не може да бъде и пребъде. Поезия и история! Коя е поистинска? За народ като нашия поезията е част от историята ни, историята – духовна люлка на поезията, защото единствената универсалност, към която се е стремял и стреми българския дух е свободата.
НОВО ИЗДАНИЕ НА МОЯ КНИГА 12 октомври 2013, събота
Новото издание на моята книга Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България (изд. Пропелер) излезе от печат, приемат се заявки. ДИРИГЕНТЪТ НА ПОЛИТИЧЕСКОТО ВЛАСТВАЩО ТРИО – И НЕГОВАТА ДЯСНА РЪКА ПЕЕВСКИ...
Как, как само го е казал найуниверсалният по дух роден поет: "Върви напуснат той отново и кръв бележи горък ход из погледа му живо слово споява заник и възход. Вживян в залеза трагичен съдба вековна разгада, повярвал в изгрев героичен речта магична овладя" (Теодор Траянов, "Пророк")
ПОНЕЖЕ СМЕ МНОГО ПРИСТРАСТЕНИ КЪМ ЛЪЖАТА И КЪМ ТАРИКАТЛЪЦИТЕ, ТОЧНО НА ТОВА ОСНОВАНИЕ СМЕ И НАЙ-НЕСВОБОДНИ, НАЙ-УНИЗЕНИ, НАЙБЕДНИ СЪЩО
06-10.10.2013 год. октомври 11, 2013 гр.Русе Написа: Атанас Ганчев
Вчера написах едно изречение във Фейсбук, около което се проведе интересна дискусия; ето самото изреченийце, а по-долу съм подбрал и най-важното от самата дискусия (изхвърлих само откровените простотии), ще ми се тя да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ:
13 Масовият българин излиза на улицата да протестира само когато му отнемат хлебеца; докато има хлебец и сирене (сланинка) не излиза, ако ще да го теглиш с буксир… Благовест Ганев: Идва и това време… Peter Patrikov: Какви гадини са масовите българи, а? Така да ви провалят протестите! Иван Сухиванов: Масовият българин за нищо не става, тарикатлък и простотия; четете Ботев и ще видите отвращението му от т.нар. “народ”.
Peter Yosiphov: защо коментарите под постовете на Ангел Грънчаров често се ожесточават емоционално, а интелектyално се свеждат до ниво на – кое детенце батко му е по-голям тарикат? Тц, тц, тц… чета коментари като “ще те сритам”, “заминаваш в клоаката” и т.н. И какъв е смисълът от тях тогава? Да се озлобим и да си развалим настроението в петък, че да ни държи целия уикенд? Ангел Грънчаров: Защото сме уникална страна, в която се смята, че от истината… боли. Затова. Тя била, видите ли, “жестока”. По цял свят смятат, че истината е целебна, че тя лекува, че е ценност, само у нас е наопаки…
към лъжата – включително и към лъжата за самите себе си, за това какви сме ние самите: живеем си със страшни, с невероятно бабаитски илюзии относно себе си – точно на това основание сме и найнесвободни, най-унизени, най-бедни също. На свободата си човек дължи всичко, несвободните заради лъжите, в които са се оплели, няма да постигнат нищо… ЧОВЕШКА СЪПРИЧАСТНОСТ И ДУХОВНА ПОДКРЕПА ОТ ДАЛЕЧНА УКРАЙНА 11 октомври 2013, петък
Kaloyan Radomirov: Масовият българин си мрънкя за соц-а.
Ангел Грънчаров: Ето този Patrikov е пример за това колко струва т.н. “масов българин”… Капка Вачева: Даже и тогава не му се случваше. Висяха на опашките за “каквото докарат”… Лъчезар Лачев: Патриковци набиват филии с мас! За какво им е да ходят да протестират?! Tanka Hepova: Що за простотия, масови българино, чел недочел?! Tatyana Koleva: Мисля, че е важно да сме наясно срещу какво протестираме, когато го правим, нали, Ангеле? Maria Vassileva: Докато такива като Татяна размислят, докато средностатистическия има хляб и кисело мляко… докато се оглеждаме кой какво прави и къде какво става, държавата ще изчезне. РАЗБИРАТЕ ЛИ? Само тези на протеста са останали нормални хора. Venik Georgiev: Ангеле, Ангеле, плащат ти за да манипулираш хората! И ти ли мразиш народа български!? Трагедия, народ продава народа си за пари. Ангел Грънчаров: Тавариш, когато се казват някои истини, това не е манипулиране; когато се лъже се манипулира, понял меня?
Peter Yosiphov: А аз вярвам, че истината освобождава. Йоан 8:32: “… и ще познаете истината и истината ще ви направи свободни”. Ако съзнаваш истината за каквото и да било, то тогава неговата промяна е в ръцете ти… така да се каже. Макар и в цитата да става дума за конкретна истина… според мен. Както и да е, абсолютно съм съгласен, че така да се каже… не можеш да нараниш човек с истината. Иначе по темата… тъжното е, че не само масовият българин е така. И понеже съм на библейска тема и знам, че и вие сте вярващ човек… в Откровението има прекрасен цитат за един такъв, който не е протестирал когато пред очите му се е извършвало беззаконие за да си запази хляба и богатството… И не е взимал никаква позиция, а е бил… както пише – нито топъл, нито студен: Откровение 3: 15 “Зная делата ти, че не си студен нито топъл. Дано да беше ти студен, или топъл. 16 Така, понеже си хладък, нито топъл, нито студен, ще те повърна из устата Си. 17 Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол, 18 то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш. 19 Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш” Ангел Грънчаров: Става дума за Истината, която носи учението на Христос, но това положение важи и за всяка друга истина; истината освобождава. А лъжата поробва. Българите, понеже сме много пристрастени
Моят украински приятел и колега Константин Райда, професор в Института по философия към Националната академия на науките на Украйна, с когото от известно време си сътрудничим по издаването на международното научно-теоретично приложение на философското списание ИДЕИ силно се обезпокои около така и така възникналата ситуация във връзка със съдебния процес, във връзка с наказателното дело "за обида", което заведе срещу мен една администраторка в образованието, която съзря "крайно неправилни обидни мисли" в книгата ми НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"). През последните няколко дни получих няколко писма от г-н Райда, в които той ме съветва относно търсенето на разумен и все пак по-мъдър изход от така и така създалата се тежка ситуация, за която аз вече писах многократно в този блог. Решавам да публикувам тия писма, понеже силно ме трогна човешкото съчувствие, съпричастността и съучастието на един уж толкова далечен, а всъщност, оказва се, така близък ми в духовно отношение човек; което е твърде контрастиращо на фона на пълното безразличие на иначе така близките ми (в пространствено отношение), ала иначе така далечни ми хора и сънародници, което пак много говори за това какви сме всъщност ние, българите; когато някой от нас наоколо, съвсем близко до нас страда и му е трудно, на нас, общо взето, изобщо и съвсем не ни пука, а пък ако му обърнем внимание, то ще е само да му се подиграем, да хвърлим и ние някоя и друга съчка в огъня, на който той се пържи, да се погаврим с него; да, такива, за жалост, сме; ето обаче, че от други страни и народи хората не са такива; ето какво ми пише г-н Константин Райда, а по-долу ще можете да прочетете и моя отговор до него:
14 Здравствуйте, дорогой Ангел! Я шокирован Вашей ситуацией! Потерять работу из-за такой мелочи, как судебное решение – это уж слишком! Неужели в Болгарии таковы правила работоустройства? Со стороны, конечно, советовать легко... Можно было бы посоветовать Вам перенести это судебное дело в Европейский суд по правам человека. Там очевидно Вы виыграете и можно будет потребовать с Болгарии большую компенсацию. Но так как у нас это делается в Украине – это долгий процесс. Для того, чтобы обратиться в Европейский суд по правам человека нужно пройти все судебные инстанции, начиная с суда аппеляционного и включая Верховный суд Украины. На это нужны силы и средства. Еще один вариант – освещение процесса судебного издевательства над свободой слова, если таковая имеется в средствах массовой информации, в том числе и зарубежных, если обратиться в издания европейские, которые защищают свободу слова. Здесь, конечно, нужно иметь контакты. В общем и целом Вам решать, и в данной ситуации мне, лично, хотелось бы сохранить Вас как здорового человека, который сможет дальше сохранять работоспособность и жизнедеятельность даже за счет некоторых компромиссов морального характера. Со своей стороны, я узнаю у своих адвокатов, можно ли предьявить иск в судебную инстанцию к той особе, которая предьявила иск к Вам из-за границы, в украинский или европейский суд, и сможет ли кто-нибудь этим заняться, и во что это выльется в финансовом отношении. Что касается диссертации, то в данном случае я выбирал наиболее опттимальный вариант, поскольку у нас все теперь платное - и кандидатские экзамены и прикрепление и утверждение темы на Ученом Совете и сама защита. Соискатель официально платит в кассу научного учреждения определенную сумму денег. К тому же это не одна поездка в Киев, проживание и т.д. Хотя при встрече с директором поговорю и о том, можно ли в виде исключения сделать все это бесплатно. По журналам думаю, что 4-3 будет достаточно, заказывать дополнительно не нужно. Деньги за них мы Вам перешлем, адрес тот же и получатель тот же. Мне сегодня нужно опять возвращаться в клинику, где пробуду еще до 20. Такие дела. До связи, с уважением, Ваш К.Р. Здравствуйте, дорогой Ангел! Все думаю над Вашей жизненной ситуацией. Никак она у меня не выходит из головы. Наверное, если есть возможность сохранить работу, и если мировая в суде в конечном итоге не приведет к увольнению по другому поводу, который дирекция сможет при желании всегда найти, я думаю, что надо было бы попробовать этот вариант – вариант мировой. А в моральном плане – на первое
место поставить Ваше состояние здоровья. Ведь не совсем здоровому человеку, оставшемуся без работы по специальности очень трудно прожить в наше не простое время. Что касается отстаивания своих позиций в суде, то мне адвокаты говорят, что наши с Вами философские представления очень разнятся с реальностью юридических понятий. Если Ваши противники возьмутся доказывать, что Вы оскорбили систему образования Болгарии в лице Вашей гимназии - т.к. непосредственный материал Вы могли брать только из опыта преподавания в ней, то они за счет подставных свидетелей - Ваших коллег преподавателей – всегда докажут, что Ваши наблюдения и выводы не соответствуют действительности. Что касается свободы слова и личного мнения, то Ваш суд, скорее всего, даже не будет рассматривать этот аспект в данном исковом производстве. И наверняка у них уже есть определенная договоренность с судьей. Здесь нужен очень сильный аторитетный адвокат, который по всей видимости очень дорого стоит, и серьезная поддержка на политическом, административном уровне, которой у Вас, по всей видимости, в нужный момент не найдется... Отстаивание своих позиций в Европейском суде, думаю, крайняя мера, которая чревата длительной процедурой и финансовыми затратами. Но безвыходных ситуаций не бывает. Я по своему жизненному опыту знаю, что можно вывернуться из любой ситуации (найти выход, приемлемое решение). Во всяком случае я – искренний сторонник Ваших идей и сопереживающий Вам участник нашего общего международногуманитарного проекта, который, надеюсь, не удастся убить самым злым Вашим недругам. С уважением к Вам и наилучшими искренними пожеланиями, Ваш К.Р. Здравствуйте, добрый вечерь, дорогой Константин, Я не ответил Вам на прошлое письмо, прошу извинить меня, но у меня в последнее время пришлось ехать к деревне, так что не было времени сидеть в интернете. Теперь отвечу. Мне очень неудобно что я Вам причинил таких забот и волнений вокруг моих проблем; я надеюсь, что все будет в порядке, мне придется, во имя главной мое цели в жизни – заниматся философией, делать свое дело, работать над проектом в связи с журналом ИДЕЙ – откупится, заплатить денежную компенсацию этой администраторше чтобы она прекратила судебный процесс надо мной; я в ближайшие дни поеду к ней вести новые переговоры о так называемом "досудебном споразумении". Короче говоря, мне придется купить себе
спокойствия, а также купить себе здоровья, потому что в моей ситуации спокойствие для своих заниманий – это также и здоровье. Мне кажется, что это разумно, это мудро. И это оправданно. Надо так сделать, несмотря на унижения. Ну, посмотрим что скажут эти двое директорши, потому что у них других забот нет кроме как придумывать отомщения и прочие. У меня также есть надежда, что высшестоящая администрация в конечном счете накажет подобающим образом эту директоршу, потому что у нее много нарушений и своеволий. Она показала, что не умеет исполнять свои объязанности, не отвечает требованиям к этой так трудной и ответственной должности. Так что, кажется, что постепенно все придет в порядок. Я одно знаю: у меня нет сил заниматся бесконечными судебными процессами. Глупо отказатся всем остальном и судиться до конца своей жизни. Да, очень глупо. Мне хочется прежде всего иметь спокойствия заниматся своим делом, с философии. Бог дал мне жизни после операции чтобы поработать еще. Так и буду делать. Глупостями и пустяками уже нет времени заниматся. Время делать самое насущное. Это именно – заниматся философией. Желаю Вам и Ваших самых близких людей здоровья и удачи! С уважением: Ваш Ангел ПЕЕВСКИ, ЛИЦЕТО НА МАФИЯТА, КОЯТО УПРАВЛЯВА БЪЛГАРИЯ, ТОЙ Е НЕЙНАТА НЕЗАБРАВИМА И НЕИЗЛИЧИМА ФИЗИОНОМИЯ
Из Позорът Пеевски, автор: Едвин Сугарев Пеевски е живото олицетворение на настоящата власт, нейната незабравима и неизличима физиономия. Той е ходещият позор на Народното събрание, което именно заради него стигна до самия пик на омерзението – с мизерните 11 процента доверие след 117 дни заседания зад полицейски кордони и стоманени заграждения.
15 Кой предложи Пеевски. Кой, наистина? Отговорът е отдавна известен. Те – заедно и целокупно, след съответните инструктажи от Цветан Василев, кръга Монтерей, ТИМ и Кремъл. Сега им предстои да го припознаят отново – и да го утвърдят като свой символ и свое законно политическо чадо. Прочее – да им е честит! Да е честит и на българските граждани! Нека си спомнят как изглежда неговото физическо и духовно лице, когато поискат да разберат как ще изглежда тяхното бъдеще: ако тези мерзавци бъдат оставени да управляват. МНОГО ЗДРАВЕ И НА ВАС, СКЪПИ БЪЛГАРИ-СЪНАРОДНИЦИ, ДЕТО ТАКА ТЪРПЕЛИВО ПОНАСЯТЕ ДА ЖИВЕЕТЕ В НАШАТА ТОЛКОВА ДОБРЕ УСТРОЕНА, ЩАСТЛИВА И СПРАВЕДЛИВА "СОЦИАЛНА ДЪРЖАВА"!
Доста време мълчах, пазех тайна по една история, но ето, мина доста време, вече мога да й дам гласност. Става дума за една много грозна история. Пак история на директорски произвол, пак от областта на образованието. Една непредставимо подла и дори гнусна история. Страшна и грозна история – пак една непреставимо жестока гавра с една личност, с една учителка. Става дума за съпругата ми, която е начална учителка. Завършила е начална училищна педагогика, после, през годините, завърши специализация "начална училищна педагогика с английски език", а пък найнакрая завърши и магистратура по английски език. И ето какво се случи през тази година на моята съпруга, имаща толкова висока квалификация. Та беше на срочен договор в едно училище. Сега директорите така назначават – за една година само. Напоследък даже, за да могат още по-перфидно да се гаврят с учителите, са се изхитрили да ги назначават на срочен договор с "изпитателен срок", примерно, за 3 месеца. Сиреч, работникът, служителят да няма никакви права, да е под пълната, под абсолютната власт на директора. Да е напълно зависим, напълно несвободен. Да е роб. Да е унизен. Така правят "модерните директори" на нашето "цветущо родно образование". Та съпругата ми беше на срочен договор, като изтече този дого-
вор, я освободиха от работа. Навремето имаше изискване като щатът се запазва, този, който е работил вече, пък макар и една година, да има предимство при кандидатстване отново. Сега няма вече такива демократични "глезльовщини". Е, и съпругата ми си взе документите и тръгнахме да кандидатстваме по разните му там училища. Пътуваме с колата и по селата, щото в града кандидатите са много, прекалено много. По 30-40 човека кандидатстват за място, пък и повече. Затуй наблягаме предимно на обявите за работа в селските училища, в селата около Пловдив. И ето какво стана. Седмица преди 15 септември в едно училище извън Пловдив предложиха на жена ми да я назначат. Зарадвахме се, тя отиде, казаха й, че договорът й ще е от 16 септември и пр. Даже в деня, в който жена ми щеше да си получи заповедта за назначение, и аз отидох с нея, закарах я с колата, а пък като си взе заветният документ, отидохме в едно заведение да се почерпим. Жена ми, милата, която е толкова сърдечен човек, се радваше, направо сияеше. По едно време на мен, понеже съм си скептик по природа, ми хрумна да поразгледам заповедта й. Зачетох се и открих, че е назначена с "изпитателен срок", от 3 месеца. И то в полза на работодателя. Но ми направи впечатление и нещо друго: в договора не беше фиксирана крайната дата, именно когато свърши едната година, а пишеше вместо тази крайна дата моментът, денят, в който свършваха тия 3 месеца. Видя ми се крайно лоша тази работа, щото в разговора с директорката тя била казала друго, а именно, че я назначава за една година. Както и да е, аз съм доста опак човек, даже предложих да идем двамата да разговаряме с директорката, ала жена ми се възпротиви. Щяла да си гледа съвестно работата, белким я оставят на работа и след тия 3 месеца "изпитателен срок". Аз пък й предложих, поне докато има още обяви за работни места за учителки, тя да си продължи да си кандидатства, щото ми се видя доста съмнителна тая работа с 3-те месеца; аз, признавам си, до този момент такова чудо не бях още виж дал. Но жена ми заяви, че не ще повече да кандидатства и да се унижава. Е, макар и с неохота, се видях принуден да се съглася с нея. Но ето какво стана по-нататък. Няма да предположите каква мерзост й беше сервирана. Невероятна даже! Думи нямам! Дойде откриването на новата учебна година, жена ми, пременена подобаващо, отиде на работа, аз, понеже съм болнични, също се разходих до училището, дето аз работя, за да присъствам на празненството. Крайно ентусиазирана, жена ми почна да се подготвя за заниманията с учениците, падна й се първи клас, и то занималня, тя почна да купува разни книжки с картинки, да оцветяват децата, да се занимават, да им е интересно, да правят
разни апликации и прочие, както си му е там редът. Даже на първия учебен ден купи една хубава бонбониера да почерпи "колектива", ала се оказало, че другите новоназначени учителки не черпили, та на нея й станало неудобно само тя да черпи, и затова се въздържала. Иначе училището й харесваше. Но мина една седмица и... директорката я извикала и й казала, че поради съкращаване на една от групите за занималня се налага да я уволни! Значи преди 7-8 дена разкрива този щат и тази група, а след седмица решава да я закрие – и уволнява без замисляне съответния учител: какво тук значи някаква си личност?! Казва й, че от утре вече не е на работа. Съпругата ми се върна разплакана – чак такава гавра до този момент не й се беше случвала! Най-лошото обаче беше това, че заради това кратковременно назначение тя изгуби всяка възможност да си намери работа в друго училище, щото уж беше ангажирана, уж беше назначена докато траеше кампанията по обявяване на свободни учителски места, а щом свърши тази кампания и повече свободни места нямаше, ето, пак я изхвърлиха без капчица жал и милост на улицата! Ето какви работи правят нашите училищни директори, мерзости без край, никакво уважение към човешката личност не се забелязва при тия тирани и тиранки! Това е положението, пиша тия неща за да се знаят и също така да влязат като документ за нравите, дето царуват в нашето време – времето на страшна катастрофа на българското образование, една от причините за която е този необуздан от нищо произвол на въпросните училищни директори. Съпругата ми беше забранила да пиша по случая защото, разбира се, я е страх да не би да и сторя "мечешка услуга", т.е. да стане така, че заради моите писания повече съвсем да не си намери работа. Надяваше се също в първите седмици след 15 септември да се открие някое и друго работно място, та отново да кандидатства; е, мина това време, не обявиха почти никакви места, ето, тя вече се регистрира в бюрото за безработни, а пък аз пиша този текст, който, дето се казва, е "след дъжд качулка". Разбира се, ако аз бях на нейно място щях да се жалвам, щото гаврата наистина си я бива, обявяват учителско място, назначават те, а след седмица закриват мястото и те изритват без капчица жал, без една дума на съжаление. Ето до какви ексцесии води директорският тоталитаризъм, който е един от крайъгълните камъни на сега съществуващата тоталитарна система в българското образование, в българското училище. Директорските своеволия, директорският произвол, директорските гаври над личностите на горките учители тук са всекидневие. Аз само давам примери за този неоспорим факт на живота ни на живота на всички, дето сме дейци, пък и
16 жертви властовите злоупотреби в сферата на днешното българско образование. А тия от учителите, дето са успели да си намерят работа, дето са на т.н. "постоянно място", те трябва само да слушкат, да са мили с директорите, да са изпълнителни - и ще могат, при спазването на тия условия, дето се казва, да векуват, сиреч, да се довлекат блажено до пенсия. Това е опаката страна на абсурдната система, която е не по-малко вредна и порочна от ония гаври, за които ви дадох пример погоре. Тя в някакъв смисъл е още по-жестока и унизителна, ала това не се схваща и осъзнава. И тя води до ужасни поражения най-вече на образованието на младите. Тази система учители новатори и творци не търпи, тя насърчава блюдолизничеството пред властващите, тя помага за избуяването на посредствеността; който е личност и държи да си остане такъв, той няма да просперира в днешните условия на съществуващата варварска административна система в образованието. Ще ви дам още един пример, за да се убедите че не говоря, както се казва, "наизуст". Сетих се за това нещо днес, като се разхождах в толкова приятния слънчев пловдивски следобед. Сетих се за един малък епизод от преди вече две години, когато моя милост предложи гимназията, в която работя, именно ПГЕЕ-Пловдив, да бъде наречена на името на Стив Джобс (той тогава току-що беше починал и на мен ми хрумна една такава щура и екстравагантна идея - за да си правя своите изследвания). Написах за това нещо в блога си, и в един момент репортери на всички медии се изсипаха в двора на училището. Понеже, както се казва, не бях съгласувал предложението си с висшето директорско тяло, това последното се почувства силно засегнато, а най-много се засегна от това, че репортерите търсеха предимно мен, а не него; както е известно, системата изисква само една "звезда" да грее над училищния небосклон и това, разбира се, е ярката звезда на г-н Директора (респективно: г-жа Директорката)! Та тогава стана порядъчен скандал, директорката в един момент си изпусна нервите и на "оперативка" се опита по каруцарски маниер да ме ругае, аз, разбира се, не допуснах това, абе сблъсъкът си го биваше; от тоя паметен ден започнаха моите злочестини в това училище. Както и да е, но си спомням, че на тази оперативка единственият, който се изказа, тъй да се рече, не по вкуса на началството, беше инж. Калин Христов; той, човекът, стана и си позволи да каже: "Абе, колеги, моля ви се, какво толкова е станало, защо Ангел трябва да бъде руган толкова, човекът предложил нещо, ще го обсъдим, не виждам нищо лошо в това, този въпрос за патрон на училището все пак трябва да бъде поставян и решен един ден!"; той си позволи да каже нещо такова, в този дух; да, каза тия думи, ето, аз сега си
спомням това негово достойно изказване, ала ето, че то не е било забравено и от нашата многоуважаема директорка. Която година и половина след това уволни по най-безцеремонен начин кой мислите? Не се ли сещате? Не, мен не уволни, въпреки че направи всичко, което й беше по силите, направи всичко да ме изрита от училището, ала късметът не й се усмихна, историята стана дебела. Но уволни кой друг мислите? Да, правилно: уволни същият този Калин Христов, който тогава си позволи да каже нещо, което явно съвсем не се хареса на нашата толкова модерна и справедлива директорка. Него, разбира се, уволни, как да не го уволни след като той, представете си, ще си позволява да ми разсъждава, я го виж ти, къде се намира той?! Да, така стават тия работи в нашето родно училище-казарма, тук действа принципът "който слушка – той папка", а личностните изяви съвсем не се толерират. Да спирам този текст, който го пиша днес цял ден. Сутринта, като го писах, изведнъж, представете си, спря токът. Аз помислих, че е авария, псувах, псувах, и почнах да чакам да го пуснат. Да, ама не го пускаха. Като излязох в коридора, разбрах, че на стълбищата има ток, я, какво е станало, нима само в моя апартамент няма ток? Аз, прочее, не си бях плащал тока по причина на това, че още не са ми изплатени болничните, всеки ден чакам да ми преведат парите, а болничните ми за три месеца не ми бяха изплатени по причина на това, че все същата вездесъща директорка на училището, в което работя, взе че обжалва мой болничен лист, наложи се с въпроса да бъде занимаван чак ТЕЛК, той отхвърли директорската жалба, ала тромавата процедура доведе дотам, че аз три месеца вече съм без никакви доходи, и то в период, в който съм в болнични, съм, така да се каже, под закрилата на закона. Да, ама ето, че въпросната директорка изобрети начин да ме репресира даже и когато съм в болнични, като посегна бе замисляне даже и на средствата ми за съществуване. И така, аз чаках ден след ден да ми преведат парите от обезщетението, та да си платя тока, знам, че до 10 дни след крайния срок може да се забави плащането на пустия ток, точно днес се навършваше този срок, аз много се надявах днес да ми изплатят обезщетението и веднага да си платя. Да, ама не, сметките и надеждите ми излязоха криви и грешни: към 9.00 часа ми спряха тока, към 10 и нещо аз вече разбрах, че обезщетението ми е преведено и си платих тока; но за да ми пуснат тока ми се наложи да платя и "такса за пускане на тока" от 19.00 лева; да, ама енергоразпределителното дружество е измислило чудесна система: плащаш "таксата" да си пуснеш тока, но ще ти го пуснат едва на следващия ден до края на работното време, т.е. трябва да поживееш малко на свещи та да ти уври
акъла; е, ако искаш, понеже все пак искаш да живееш в 21 век, за да имаш ток ще ти се наложи да платиш същата тази такса... още веднъж, т.е. да платиш още 19.00 лева; тогава пускането на тока ще стане "експресно", сиреч, ще ти го пуснат още същия ден, пак до края на работното време! Интересна система за изнудване са измислили тия бандити, няма що! Живеем в бандитска държава, отвсякъде ни изнудват и обират по бандитски начин, няма защо да се чудим, че така постъпват и енергийните дружества. Платих, къде да ходя, и двете такси, дадох цели 38 лева, и ето, сега искам да благодаря по този повод на моята любезна директорка: - Благодаря Ви, госпожо Анастасова, за тази мерзостчица, що успяхте да ми сторите, ето, спряхте ми болничните, и виждате ли докъде се стигна? Стигна се дотам, че да ми спрат и тока, да ме глобяват, да се ядосвам толкова време след Вашата толкова принципна постъпка да обжалвате болничния ми лист – видите ли докъде се стигна в крайна сметка!? Това всичкото, което ме сполетя това лято, го дължа на Вашата добрина, благодаря Ви! Цяло лято заради Вас бях без никакви доходи, знаете ли как се живее без доходи в днешно време? Знаете ли как се плащат лекарства без доходи? Бъдете здрава! Продължавайте все в този дух! Нови и нови успехи Ви желая на Вашето така благородно поприще! Това исках да кажа на толкова любезната си директорка. А сега много здраве и на вас, драги ми българи-сънародници, дето така търпеливо понасяте да живеете в нашата толкова добре устроена, щастлива и справедлива "социална държава"! ПОДБИРАЙТЕ СИ СТАРАТЕЛНО ТИЯ, С КОИТО ДРУГАРУВАТЕ – АКО ИСКАТЕ ДА ПРЕУСПЕЕТЕ В ЖИВОТА
17 Делян Пеевски с Илия Павлов, кръстникът на комунистическата мафия у нас... я и Бойко Борисов докъде стигна, как се възвиси благодарение на правилните дружки, с които другаруваше в славните си мутренски години!
НИЕТО – РЕВОЛЮЦИЯТА НА СВОБОДАТА
ОТ ТАЗВЕЧЕРНАТА АНТИПРАВИТЕЛСТВЕНА ДЕМОНСТРАЦИЯ
Рон Пол: Революцията на свободата трябва да започне в семейството
Снимка: Константин Павлов-Комитата ЕДИН ПРЕУСПЯЛ МЛАДЕЖ, КОЙТО МНОГО Е ПОСТИГНАЛ – ЩОТО Е СЛУШАЛ СВОЙТА МАМА!
Аз съм на 33 години и съм успял. Това престъпление ли е? СПОДЕЛЯМ ИЗЦЯЛО ВЪЗГЛЕДИТЕ НА РОН ПОЛ ЗА РЕВОЛЮЦИЯ В ОБРАЗОВА-
Общественото образование учи към зависимост от правителството и бюрократичното управление, смята бившият американски конгресмен По думите на Пол самоуправлението е в основата на свободата. Снимка: Ройтерс Вече 30 години Рон Пол иска революция. Не реформи, а промяна в цялостното мислене на хората, или както самият той го нарича "Революция на свободата". В голяма част от този дълъг период обаче бившият щатски конгресмен е бил сам в мисията си да убеди хората в найважното нещо – личната им свобода. Никой обаче не може насила да бъде принуден да бъде свободен. Всеки трябва както да разбере преимуществата, така и да поеме отговорността. Пол смята, че основите на свободното мислене трябва да бъдат заложени още от ранна детска възраст. Затова в последната си книга The School Revolution той твърди, че "не може да има цялостна революция без революция в образованието". Бившият конгресмен от Тексас се застъпва в полза на домашното образование за сметка на общоприетите обществени норми. "Не може да има увеличение на свободата без едновременното покачване на отговорността", отбелязва Рон Пол, допълвайки и една от любимите си мисли – "Самоуправлението е в основата на свободата". По думите му общественото образование по своята същност учи към зависимост от правителството и бюрократичното управление. "Семействата трябва да се научат да бъдат отговорни и да се самоуп-
равляват, което подкрепя свободата. Революцията трябва да започне в семейството." Но това връщане на образованието в семейството, или поне много по-близо до семейния контрол, изисква промяна в начина на финансиране. "Ако държавните училища се управляваха на местно ниво, проблемът с монополния контрол върху образованието на цялото американско население в училищна възраст щеше до голяма степен да отпадне. "Собствениците" на училищата щяха да бъдат местните училищни бордове, които да определят програмата, стандартите за дисциплина и таксите. Средствата за реформа винаги изискват промяна в източника на финансиране", посочва Рон Пол. По думите на Пол 20% от учащите биха могли да се обучават вкъщи в търсенето на личната си свобода. Но в книгата той вижда това като началото на блокирането на настоящата обществена система. Интернет-базираното обучение намалява цената на домашното образование до степен, възприемана като оптимален вариант за много хора. "С това ниво на отказ от системата скоро ще има широк кръг застъпници на възстановяването на локалния контрол и основополагащия родителски принос в местното образование", посочва още той. Перспективата 20 на сто от американските младежи да се обучават у дома с майките си обаче хвърли много феминистки организации в откровена паника... УЧАСТИЕТО В КОНКУРС КАТО ЛАКМУС
Реших и аз да участвам в НАЦИОНАЛНИЯ КОНКУРС НА ТЕМА: „ЗА ВЪЗРОЖДЕНСКИЯ ДУХ НА СЪВРЕМЕННИЯ УЧИТЕЛ”. Изпратих им своята статия "Образование и творчески импулс". И също така и книгата си НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (Есета за освобождаващото образование). Реших просто да проверя доколко системата е готова поне малко да помръдне нанякъде. Или продължава да си стои непристъпна като скала, като канара – или като бетонна стена. Не за друго участвам. Това участие в конкурса за мен е просто един лакмус. Нищо повече...
18 НАЙ-ВЪЗХИТИТЕЛНОТО НЕЩО НА МЛАДОСТТА Е ОТДАДЕНОСТТА Й НА ТОЛКОВА ОЧАРОВАТЕЛНИТЕ ПОРИВИ НА СВОБОДАТА октомври 9, 2013
Получих ново писмо от онази майка, българка, живееща в една западна страна, в Испания, която е силно обезпокоена от това, че синът й е по-особен като личност, някак си по-свободолюбив, решителен, антиконформистичен, не спазващ конвенциите, социално-комуналните условности и правилата – и която ме помоли да я консултирам какво е уместно да прави в така и така възникналата нелека ситуация около социализацията на сина й; с нея от доста време обсъждаме с писма проблемите, ето сега какво тя ми е написала в отговор на последното ми писмо, а пък по-долу ще можете да прочетете и моя най-нов отговор до нея: Здравейте, г-н Грънчаров, мина доста време откакто прочетох последното Ви писмо, но все не мога да седна и да Ви отговоря. Впечатлена сам от това как умеете да преценявате за личността с толкова малко информация. Благодаря Ви! Всичко, което ми обяснявате за възпитанието на децата ни, е много красиво и ми се ще да мога да го следвам буква по буква, но сам разбирате, че е много трудно. За всяка постъпка на сина ми учители и възпитатели търсят отговорност от мен. Винаги съм харесвала чувството за свобода на сина ми, но може би не съм съумяла да му покажа как точно да ползва инструментите за нея. Свободата е много хубаво нещо,
но и малко опасно. Във властта на една още млада и недоузряла психика тя може да се върне като коварен бумеранг, тя е като тежък скъпоценен камък. Свободата означава голяма отговорност и едно дете трудно може да я понесе. Нужно е да му се покаже как трябва да се прилага. Мисля, че свободата е добре да се дава на порции – като всеки път увеличаваме дозата, така, малко по малко крехката душа ще става по-силна. Това е, което мисля аз. Това е, което сам научила от горчивия опит след всички премеждия. Надявам се обаче да не съм си извадила погрешния извод. Не разбирайте обаче, че не гледам на свободата като на добродетел. Просто ме е страх, че в неумението си да науча сина ми как да да я използва, свободата лесно може да се превърне в свободия. Границата е една много тънка линия и ако позволим да се скъса вместо свободен, ще възпитаме индивид зависим от всичко порочно, което това общество предлага. Не искам син, зависим от материалното, зависим от хората, зависим от цигари и дрога, зависим от това да изглежда красив, зависим от всичко, което го заобикаля. Това са нещата, от които се страхувам. Но не зная как да му обясня, че свободата не се изразява в това да можеш да правиш каквото си поискаш. Трябва да разбере, че собствената ни свобода не бива да ограничава тази на околните, т.е. да уважава хората, които го заобикалят. На едно дете е трудно да му се обясни всичко това, а на юноша е още по-трудно. Когато разговарям с Т. разбирам, че той има стабилна позиция по много въпроси и е сложно да го накараш да си промени мирогледа. Възгледите, които има за света, не че не са правилни, но са много крайни (според мен). С тази си правота в това общество ще му бъде доста трудно. Сега проблемите са само в училище. И то какви проблеми. Още с почването на учебната година и първото гласуване в клас (тук учениците гласуват кой да бъде дежурен за даден срок) Т. заявява, че това не са демократично проведени избори щом не може да се кандидатира всеки, които пожелае. След казаното излиза от стаята без позволение. Съобщава на учителката, че тази година няма да влиза в час на класния ръководител. Аплодирам смелостта му. Сега съм в очакване да ме потърсят от училище. Всеки път когато Т. подрони авторитета на някой учител ме викат да ми кажат колко е невъзпитан. Как да се боря с това? Има ли възпитан начин да се бориш за принципите си? Та затова ви казвам, че е трудно да държа неутралитет, защото виждам, че синът ми има право, но е в разрез с правилата в училище. Казвате, че да си самодостатъчен е добре. Тук имат една поговорка, която Т. практикува без свян: “По-добре сам откол-
кото в лоша компания!”. Може би трудно прощава недостатъците на другите. Или пък е разкъсан от двете култури, с които се бори. Както тукашният, така и нашия мироглед намира за глупав и грешен. Така че в която и точка на света да се намира, Т. винаги ще вижда недостатъците за да се бори срещу тях. С нетърпение ще чакам следващото ви писмо. Здравейте, Р., Прочетох много внимателно писмото Ви; много неща искам да Ви кажа в тази връзка, много проблеми за обсъждане възникват във връзка с това, което ми пишете. И то проблеми, хем интересни, хем и трудни за осмисляне, да не говорим пък за решаване. Примерно този: как съучениците на Т. възприемат държането и постъпките му, то скандализира ли ги, или пък тайничко му се възхищават? Щото и те, да допуснем, биха искали в дадени моменти да се държат като него, ала не им стигат силите – и смелостта, нямат решителността. Трябва да отчетем и това, че младите, нашите деца, са винаги доста по-различни от родителите си, това е неизбежно и е чудесно, щото ако бяха точно като нас, то тогава никакъв прогрес не можеше да има. Би следвало да се радваме, че младите не са като нас, ала ето, безпокоим се, страдаме, а пък, оказва се, много често страдаме излишно, сякаш е по-добре да можехме да не се безпокоим прекалено, но ето, че не можем: това са нашите деца, и за нас те означават много. От друга страна обаче е аксиома това, че не трябва да им се месим прекалено, това също трябва да се знае: това си е техният, не нашият живот, те си имат своята съдба, животът им трябва да е тяхно собствено, а не наше творение и произведение. Ето че работите се заплетоха порядъчно и трудно могат да бъдат разплетени, а пък и разсъдъкът тук много не помага, безсилен е, често също така и пречи. Сърцето найдобре реагира, то подсказва най-верните решения. Като ми казвате тази история с изборите за дежурен в класа, които Вашият син е оспорил така дръзко, си мисля, че голяма вина за случилото се, пък и за случващото се изобщо с Вашия син, имат и неговите наставници, учителите, да, знам, и тяхната не е лесна, напротив, много е трудна. Но са могли да реагират по друг начин и да отчетат неговата гледна точка и то така, че той да е доволен, да се почувства приобщен – а не да го отблъскват да предприема чак такива драстични неща, примерно заканата му, че повече няма да влиза в часа на класния ръководител. (У нас тия часове вече ги наричат “час на класа”.) Вярно, учителят или учителката е допуснала грешки за да се стигне дотам, трябвало е да измисли нещо, че да го предпази от такива неща, но ето, не е успяла, сега ще извика
19 Вас, като родител, заедно да решавате проблема. Аз бих Ви посъветвал в тази връзка когато разговаряте по тия проблеми със сина Ви, винаги да го правите по ето този модел: - Кажи ако обичаш, ти как мислиш, можеше ли другояче да постъпиш? Как се чувстваш сега? Не допускаш ли, че си направил грешка? Би ли могъл, нямаше ли да е по-добре да се беше въздържал, да си беше замълчал? А как сега смяташ може да се поправи положението? Щото все пак класната (класният) ръководител би следвало да си запази авторитета, иначе всичко нали ще отиде по дяволите? Дай да помислим какво да правим, сине, щото работите са сериозни и трябва нещо заедно да изобретим. И прочие, все в този дух. Мисълта ми е, че не трябва Вие да му натрапвате своите оценки като меродавни и окончателни, а да дискутирате и то найсвободно случващото се с него, да признавате безусловното му право да има своя позиция – и тя да е именно водещата, той самият да е активната, търсещата страна, щото това са все пак негови проблеми, проблеми на неговия живот. Ако му свеждате директивно своите преценки и нареждания, това ще го ожесточи и няма да има благотворен ефект. Това, дето казвате за “даването” на свобода на младите, ала на “порции”, малко по малко, е в някакъв смисъл верно, стига обаче да сме наясно колко много е порочна самата изначална концепция че някому изобщо може да се “дава” такова странно нещо, каквото е свободата. Почнем ли някому да “даваме” свобода, то свободата му вече е отишла по дяволите. Свободата е нещо, което човек сам “взема”, което си отвоюва, което сам сътворява и изобретява, а почне да чака някой друг да му я дава, този човек съвсем не е свободен, а това, което ще му дадат, вече в никакъв случай няма да е свобода, а ще е нещо съвсем друго, ще е зависимост, ще е контрол, ще е манипулация; контролираната, дозираната свобода вече не е свобода; свобода е когато всичко сам решаваш и поемаш пълната отговорност за решенията и действията си. За жалост, такова едно съзнание за свобода у нас е съвсем неразвито, такава една представа за свободата е плашеща, ние я схващаме като “свободия”, като произвол, и тя наистина става такова нещо, щото ако почне да я практикува човек, който сам не разбира що е то свободата, той неминуемо ще я изроди в произвол, в “свободия”, в хаос. Та моята констатация е, че синът Ви се държи като автентично свободен, поема всичките рискове от тази така разбирана свобода, без рискове обаче свобода няма; неслучайно мадам Симон Дьо Бовуар (на фр. Simone de Beauvoir), спътницата на френския философ Жан-Пол Сартр, която сама е задоволително философствала и е писала дори книги, пише ето така: “Който не обича риска, се страхува от
свободата!” (Дано не се повтарям, дано вече не съм Ви цитирал това нейно изказване, което ми е любимо!). И е права. Страхливците свободни не могат да бъдат. Е, синът Ви се държи като свободен, поема доста рискове заради това, знам, че е трудно да Ви убедя, но трябва да се гордеете със своя син; да, знам, че ще му е трудно да живее с такова едно съзнание за свобода в обществото, ала пък къде е доказано, че със свободата може да се живее лесно? С нея се живее трудно, на за сметка на това се живее достойно. Аз това лично го предпочитам пред другото, пред вегетирането в недостойнство и малодушие, което едва ли заслужава да се нарече живот. Да, трудно се живее със свободата и тя поражда доста проблеми. Неминуемо поражда хиляди проблеми. Но е безспорно, че е по-добре да си навличаш тия проблеми на главата, отколкото да станеш презрян конформист, нагаждач, подлизурко, лицемер, малодушник, страхливец, подлец, мижитурка и какво ли не още. Е, свободата носи огромни рискове, но поне те спасява от риска да станеш такъв – като тия, които току-що изброих. Вярно, със свободата като живееш, във всеки момент трябва да знаеш, че тя може да те доведе дотам, че да си счупиш главата, също така трябва да знаеш, че с глава не могат да се чупят стени, че е глупаво да опитваш с глава да чупиш стени, по-простото е да спазваш правилата и като другите хора да използваш вратите, в краен случай и прозорците, щом ти се налага да минеш. Ето тия неща е хубаво да ги обсъждате на равна нога със сина Ви; ето колко е потребно младите да учат философия и психология, ама сериозно, не както го правят сега, щото точно тия неща, които сега обсъждам с Вас, по повод на сина Ви, аз ги обсъждам с младите, в моите часове по философия и психология; е, вярно, оказа се, че в един момент заради тия мои разговори с младите аз успях да предизвикам срещу себе си гнева на цялата образователна бюрокрация, щото не е тайна, че у нас образователната система в корена си е сгрешена, в Испания не знам как е. И ми е интересно да разбера. Ако нещо интересно знаете за нея, ще Ви бъда благодарен ако ми пишете. Примерно, интересно ми е как минава една родителско-учителска среща в Испания. Ако ми разкажете, от Вашия разказ ще си направя много важни изводи. Ами може още много да се пише, но ще спра дотук. Ако можете да въздействате на сина Ви да ми пише и с него да поговоря, било по скайпа, било писмено, ще бъде чудесно. Ще се опитам да му повъздействам в положителна посока. С Вас сякаш обсъдихме нещата доста добре, разбирам позицията Ви, Вие моята, убеден съм, също я разбирате вече добре. Цялата работа е да се обсъжда най-активно ситуацията със сина Ви, и то така, че той постоянно да чувства, че неговото участие в
обсъждането е решаващо, че неговите изводи са най-ценни, че той носи пълната отговорност за всичко, което му се случва. Щом един човек осъзнае, че носи пълната отговорност за всичко, което му се случва, и съзнателно поема тази отговорност, то това е вече един човек със зряло, завършено разбиране за собствената свобода. От младите това не можем да искаме, но трябва да ги насърчаваме да вървят по този път: пътя, който ще ги доведе до пълното поемане от тях самите на цялата отговорност за живота им. Щом ние, родителите, постигнем това, вече можем изцяло да сме спокойни за бъдещето на децата си. Едва тогава вече ще можем да им имаме пълното доверие. А дотогава все ще се безпокоим за тях. И после ще се безпокоим, ще се безпокоим докато сме живи, но по-малко. Щото ще сме значително по-уверени, че ще могат да се справят сами. Младите трябва обаче да спечелят доверието ни. И тогава ние вече съвсем няма да се месим в живота им. Тогава вече ще бъдат наистина свободни. Най-възхитителното нещо на младостта е отдадеността й на толкова очарователните пориви на свободата. Един млад човек, който не се отдава на тези пориви на свободата, сиреч, държи се като благовъзпитан старец, е жалка трагедия. Е същински кошмар. Радвайте се, че това няма как да се случи на Вашия син. Следователно: най-главното при него е съвсем наред. Така виждам нещата аз. Ще се радвам да чуя и Вашето мнение. А също така продължавам да настоявам да направите нужното синът Ви да пожелае да поговори с мен, било като ми напише писмо, било като се свържем по скайпа или по фейсбук. Мисля, че ще има полза от един разговор с мен. Всичко добро Ви желая! С поздрави от сърце: Ангел Грънчаров ВИНАТА ЗА ТОВА, ЧЕ ЖИВЕЕМ НЕНОРМАЛНО, Е ЕДИНСТВЕНО И САМО НАША, НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, СМЕ ОТГОВОРНИ ЗА ВСИЧКО, КОЕТО НИ СПОЛЕТЯВА! октомври 9, 2013
Какво е днес България?
20 Държава, управлявана от мафия! Държава, погрешно приета в ЕС, членство, заплатено на европейски чиновници с парите на държавна, правителствена политика за контрабанда, пране на пари, трафик на наркотици.
Днес живеем аномално, това не е нашата държава! Вината е единствено и само на нас, българите!
Защо се случва това?
ИВАН КОСТОВ: ПОЛИТИКЪТ, КОЙТО ИМА СМЕЛОСТТА НЕ САМО НА ДУМИ, А И НА ДЕЛО ДА СЕ СБЛЪСКА С РУСКИЯ ИМПЕРИАЛИЗЪМ, ОТСТОЯВАЙКИ СУВЕРЕНИТЕТА НА БЪЛГАРИЯ
Всички сме били ученици. Знаем, че тези, които са тръгнали отначало като отличници, като закономерност продължават така и в живота. Старанието, упорството, трудът продължават да са характерна черта и в животът им. Двойкаджийте, тръгнали като такива, трудно могат да станат отличници; такъв остава и подходът им в живота. Да, богати могат да станат, но не чрез труд и наука. Така е и с нас българите: ние не сме успяващи двойкаджии! Днес копаем скелети от времето на племена, живели по тези земи преди 6 хиляди години и се гордеем, но нямаме кристалните полилеи от ренесанса – защото не сме ги създали. Почерпили от опита на историята си, нас вечно някой ни поробва и някой “освобождава”. Днес трябва посланици на други държави да правят многократни словесни опити да ни освободят от заблудите (вече не чрез войни). Но множеството българи, двойкаджии, нямат капацитета да ги разберат. Гордеем се с таланта на млади хора (родили се поради съвършенството на природата, а не на българите), но нямаме способността да го използваме и те си отиват. В историята на държавата не е имало и един ден демокрация! (Ако някой има съмнение в това да каже точно в кой един-единствен ден е имало у нас независима съдебна власт, независими медии.) След десетките години псевдопреход какво имаме днес? Концентрация на капитали и власт в няколко процента от населението. Напълно компрометирана власт и институции. Защо? Основен фактор е властващата простотия! Блато, в което българите продължават да живеят – и нямат сили да излязат от него. Простотията, чието видимо отражение е как един народ не си знае интереса. А именно: да гради държава, в която да живее все по-добре! Защо? Горното довежда до неспазване на елементарни неписани, общочовешки правила! Това неспазване се възпроизвежда като хаос!
Posted by Огнян Георгиев
октомври 9, 2013
лената пета колона на Русия, самата нейна агентура в България и безпросветните й български поддръжници?!? Кой ще бъде нашият Леонид, който да ни поведе в свещена битка, използвайки “военни” тънкости, за да сразим превъзхождайки ни по сила и възможности враг? Мислейки по статията, се сетих за едно интервю журналистката Милена Бордън с Иван Костов. Позволете ми, приятели, да ви го “съживя”! Въпрос: България и Русия? За какво става въпрос? Иван Костов: Става въпрос за руски имперски амбиции. Икономически, политически, културни. От тяхна страна за това става въпрос. От българска – за неспособност да защитаваш българските интереси. Въпрос: Какъв е изходът?
Иво Инджев е написал чудесен и много навременен коментар, в който съзирам самата истина за причините на толкова тежката българска ситуация: Положението в България е като на Термопилите: трябва да бъдат спрени русофилите. Съветвам ви да го прочетете непременно, а също да обърнете внимание и на коментарите под неговия текст; аз избрах един коментар, който заслужава да получи самостоятелно място; ето този толкова интересен коментар, който съдържа и откъс от едно знаменито интервю на най-добрия и най-смелия български политик Иван Костов; политикът, който има смелостта не само на думи, а и на дело да се сблъска с руския империализъм, отстоявайки суверенитета на България – поради което и беше смазан, направо найбезжалостно разкостен от руската агентура у нас; та ето въпросния текст, в който авторът най-напред се обръща към Иво Инджев: Хубаво, винаги ми е харесвал тона и заключенията ти по въпроса РусияБългария. Сега и още по-висок. Аз самият не преставам сред приятели и познати да твърдя и убеждавам, че злините, постигнали България, се дължат преди всичко на “братската” намеса във вътрешните ни работи на Русия, СССР и пак Русия (съгласно историческата хронология през вековете). И какво – срещам отсреща бездушие, омаловажаване на аргументите ми и много, ама много рядко, подкрепа за съжденията ми! Не ми се говори за останалото население, извън моите контакти… Как, Иво, ще застанем ние, твоите съмишленици, срещу многочис-
И.К.: Както е било решението на Стефан Стамболов някога. Силна конфронтация с Русия. Налагане на българските интереси на всяка цена. Това е историческият опит на българската десница. Това е примерът на българската дясна история. Понеже не вярвате много, че е силна. Тогава това е било осъществено. Всъщност малкото периоди на силно българско икономическо развитие са били тогава когато сме били далеч от Русия. Въпрос: А сега? И.К.: Има много „рубладжии” у нас. Както директно са им казвали на времето в Народното Събрание. Тия, които са били български политици, но са защитавали руски интереси. И сега ги имаме. Освен това Русия не е европейска страна. Тя е една странна империя. Но тя не купи само България. Тя купи и например бившия германски канцлер Герхард Шрьодер. Въпрос: Би трябвало да има някакво дясно решение за отношенията с Русия. Как виждате след 50 години този проблем? И.К.: ЕС трябва да има силна политика към Русия. Тогава ЕС ще бъде старши партньор, а Русия – младши. Тогава и ние ще може да решим въпросите си с нея. За ток, енергетика и др. Когато Русия подпише европейските споразумения и наистина им се подчини. Въпрос: Без ЕС не може ли България да се оправи с Русия? И.К.: И сама може. Но много по-трудно. Ще унищожават хора като мене руснаците много. Всеки който се опита да им се противи, ще бъде елиминиран.
21 Въпрос: Много време ще мине докато ЕС изгради такава политика. България да чака ли? И.К.: Да, много време ще мине. Но ако някой го направи на европейско ниво, това ще е европейската десница. Не европейската левица. Ето защо съм десен. Интервюто е взето за дискусия на академичен семинар “Европейска политика”, януари 2010. Posted by Христо Бойчев АКО НЕ РЕАГИРАМЕ КОГАТО ВЛАСТНИЦИТЕ СИ ПОЗВОЛЯВАТ ДА ПРАВЯТ КАКВОТО ИМ СКИМНЕ ОЗНАЧАВА, ЧЕ СТАВАМЕ СЪУЧАСТНИЦИ В ЗОЛУМИТЕ ИМ 09 октомври 2013, сряда
Вече трети месец изтича, а аз съм лишен от средства за съществуване по причина на това, че е спряно изплащането на полагащото ми се обезщетение по болест, т.н. "болнични"; а те ми бяха спрени по каприз на моята работодателка, директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която обжалва мой болничен лист – по причина на това, че се явих в училището и присъствах на един психологически семинар (и на един педагогически съвет); е, обжалването й беше отхвърлено от ТЕЛК, лекарската комисия потвърди, че болничният ми лист е напълно законен и е правомерно издаден, ала ето, в резултат, аз все пак бях наказан и лишен от средства за съществуване за продължителен период; докато се изпълни цялата тази бюрократична процедура, изплащането на болничните ми беше спряно, ето, трети месец изтича, а аз не съм получил и лев от обезщетенията си за тези изминали месеци. Давам този случай като безпрецедентен пример за това, че в наше време, в съществуващите условия, един "съвестен" администратор е в състояние да репресира и тормози свой служител даже и когато той не е под пряката му юрисдикция, нещо повече, даже когато е под закрилата на закона. Ден след ден чакам да ми изплатят болничните – и нищо. Вчера, обхванат от безсилие нещо да променя, отидох в училището да питам счетоводителките да не би
г-жа директорката да се е сетила да направи някаква друга гениална измишльотина да ме тормози; те ме посъветваха да ида в т.н. "РУСО", не знам точно как се превежда тази абревиатура, нещо е във връзка със "социалното осигуряване" в нашата така щастлива "социална държава", в която имаме късмета да живеем. Е, отидох, ровиха се в компютъра и ми казаха, че забавянето е "правилно", че процедурата общо взето е проведена и че до седмица щели да ми бъдат изплатени обезщетенията; само забравих да питам за един месец ли ще бъдат изплатени или изобщо, но както и да е; след като цяло лято отгладувах до насита този каприз на моята работодателка, ето, сега предстои и толкова закъснелия реванш. Както и да е, пиша всичко това, за да дам пример за това какви неща се случват в нашето толкова любезно отечество, което претендира да е европейско, но човек се пита какво ли ни е изобщо европейското де, но това е отделна тема. Вчера, между другото, се свързах с мои познати, които са репортери или представители на централни и то доста влиятелни медии. Разказах им за злочестините си, за абсурдните съдебни процеси, в които съм замесен или подсъдим, пак с моите така любезни администраторки. На моменти чувствам, че на хората, на които разказвам всички тези истории – а че аз няма да мълча и че няма да се примиря, че ще продължа да се боря за правата си и за достойнството си, е нещо несъмнено, не подлежащо на каквото и да било съмнение! – им се струва, че тези неща са някак си иреални, че са толкова абсурдни, че са едва ли не абсолютно невъзможни да са се случили, един вид имам чувството, че на моменти те ме гледат със съжаление, един вид сякаш съм човек, който всичко това едва ли не си го измисля. Тази недоверчивост, прочее, е съвсем естествена, и аз в последните месеци имам чувството, че всичко това сякаш не е възможно да е действително, и на мен даже то ми изглежда като някакъв кошмарен сън, като някаква призрачна реалност, която сънувам, но която няма начин да не изчезне като се събудя. Да, ама не, истина е всичко, ето, аз го разказвам на тия хора, те се хващат за главите и се чудят какво става, в какъв свят изобщо живеят тези администраторки, в какво време. Най-интересното обаче, което установих при тия мои сондажи, е следното: оказва се, че при пловдивските представители на разните медии вече отдавна са постъпили какви ли не сигнали за всякакви нарушения на директорката на ПГЕЕПловдив, репортери са ходили да я разпитват за това-онова, ала тя се е изявила пред тях като доста неотзивчива, що се касае до общуването с медиите, такова е тяхното впечатление, аз пиша каквото те ми казаха. Просто или не им е отговаряла, или пък се е опитвала да отклони проблема, като се е
опитвала да ги успокои, та да не ровят повече; разбира се, трудно е да бъде подведен един опитен репортер и тяхното недоверие към изявленията на директорката явно нараства; даже разбрах за един доста показателен случай, който ми се ще да разкажа; става дума за оплакване или сигнал до медиите от страна на една родителка, на една майка на ученик, учещ в нашето училище, която си била позволила да се усъмни правомерно ли се събират от учениците пари за т.н. "охрана" на училището; дала лично сигнала си, ала помолила името й да не се намесва, опасявайки се от директорско отмъщение. Да, обаче една от медиите, до които стигнал сигнала, не се съобразила с това искане на въпросната родителка, това всъщност бил един местен вестник, той публикувал сигнала й заедно с името на "сигналоподателката". В резултат когато директорката научава за публикацията, първото, което се разпоредила да бъде направено, било ето това: да бъде издирен ученикът, чиято майка е имала неблагоразумието да се оплаче от всемогъщата директорка, този ученик бил намерен, бил извикан при педагогически съветник и, респективно, е бил подложен на съответното репресивно влияние; щом подобни неща се допускат да се правят даже с ученици, правете си сметка как директорката ще се отнесе ако един като мен, който директно заявява, че няма да се примири с тази укорима от всяка една гледна точка склонност на директорката да се разправя безжалостно с всички свои критици и опоненти – та даже и с техните с нищо невиновни деца, намиращи се в "нейното" ведомство. Така обаче не стават тия неща в наше време, крайно време е въпросната административна особа да осъзнае това; е, ще й помогнем да го осъзнае, щом сама не благоволява да го стори. Прочее, по този случай за реакции на родители относно събирането на пари за охрана от ученици из нашите училища се пошумя по някои медии, пошумя се ден-дватри, пък след това, както си му е обичаят, нашият роден обичай, всичко заглъхна и се забрави. Да, ама така това не бива да се оставя, щото уважаемата госпожа Министърка недвусмислено заяви, че такива пари за охрана не бива да се събират от учениците, щото училищата си имат бюджети и от тях съвсем спокойно могат да бъдат отделени пари и за такава една нужда. Нашата директорка обаче, която, както вече съм писал многократно, е много стриктна в изпълнението на нарежданията на висшестоящите, за да се презастрахова, дето се казва, е сторила нещо, което сега я злепоставя ужасно, а именно, включила е в самия Правилник на училището пункт, според който училището "било имало право" да събира пари от учениците за охрана; ето го този пункт, изваждам го от най-новият, сега действащ вариант на Правилника, екземп-
22 ляр от който ми изпратиха загрижени за това нарушение учители, работещи в ПГЕЕПловдив; аз, прочее, в случая, бидейки блогър, се изявявам като медия, до която, ето, сами виждате, е изпратен съответният сигнал; та в този Правилник, член 49, където се вещае какво учителят няма право ето какво пише: 10.Да събира пари от учениците, освен в следните случаи: - при организиране на екскурзии; - за възстановяване на загубено или повредено по вина на ученика имущество; - за застраховане на учениците; - за посещение на театрални постановки, филми, тържества - за закупуване на учебници - за охрана на училището. Та какво излиза значи? Министърката забранява това нещо, именно събирането на пари от учениците за охрана на училището, а нашата директорка не само си го позволява, ами и включва това свое субективно позволение в самия Правилник, сиреч, черно на бяло потвърждава, че няма намерение да спазва министерските разпоредби, т.е. ще си прави каквото си поиска! Та такива ми ти работи се случват по нашия толкова многолик и шарен бюрократичен свят; да се надяваме, че новото ръководство на РИО-Пловдив ще се заинтересува от тия иновации на нашата иначе доста инициативна директорка. Имало, прочее, и други жалби на обезпокоени родители, примерно по повод на това защо един от входовете на училището заедно с част от територията на училищния двор е приватизирана и отдадена на частна фирма, която там, представете си, си е направила... паркинг на своите служебни коли! И други сигнали имало, споделиха с мен колегите от разните медии, надеждата им е, че под влиянието на новото ръководство на Инспектората по образованието нашата директорка ще стане значително по-комуникабелна с медиите и ще отговори на запитванията не само от тяхна страна, но и от страна на оторизираните да конкролират нейната дейност инстанции. Като стана дума за Правилника, ето, имам честта в него да има специални параграфи, които са включени за мен и за такива като мен, е, доколкото ги има де, които имаме смелостта да критикуваме действия и бездействия на директорката; примерно, въведен е параграф "11.Да уронва престижа на училището, учениците и колегите", който, както забелязвате, е така разтегливо формулиран, че звучи крайно застрашително, толкова застрашително, че човек изобщо да не смее дори и да си помисли да критикува или да се съпротивлява на своеволията на директорското всевластно тяло. Аз специално също така съм удостоен с честта да имам и други "персонални параграфи" в Правилника, за които бих
могъл, при подобаващото настроение, да пиша отделно. Вчера, като бях в училището, разбрах, че мен ме замества една колежка, която по образование е... историчка. Тя самата ми каза това, аз не знаех, че е така, щото иначе, обикновено, както и се полага, ме заместват философи, психолози, щото предметите ми са такива. Да, ама този път директорката е решила, водена от неизвестно какви съображения, да ме замести една историчка. Вярно, аз имам няколко часа с ученици от 12-ти клас, където тази уважаема колежка е правоспособна да ме замества, предметът "Свят и личност" донякъде може да се преподава и от историци (макар че това не е желателно), но пък да ме замества историчка в преподаването на философски предмети като "Етика и право" или, особено, предметът "Философия" в 11ти клас, аз за такова нещо не съм съгласен, щото по този начин хем се нанасят вреди на качеството на образованието на учениците, хем се подценява самият предмет, той губи достойнството си в техните очи, пък после на мен ще ми бъде крайно трудно да постигна известна негова реабилитация, да възстановя достойнството на преподаваните от мен предмети. Аз лично никога няма да имам претенцията да замествам отсъстващи колеги-математици или физици, да речем, затуй не ща и мен историк да ме замества, още повече че ще отсъствам още дълго време, поне два месеца, ако не и повече (аз не мога да зная отсега как ще се произнесат лекарските комисии относно продължителността на болничните ми). При това има и един сюблимен момент: въпросната преподавателка по история, която ме замества, доколкото ми е известно, вече се пенсионира, а това, че от "вътрешния кръг" на приближените на директорката не е достатъчно основание точно тя да ме замества; въпросът също така е принципен, ето на какво основание. През лятото същата тази директорка уволни доста учители, като при някои от тях мотивът беше: изменената нарочно от директорката длъжностна характеристика не била съответствала на образованието им. Значи те бяха уволнени на това основание, а ето, в същото време за други, така да се рече, "наши" хора, туй нещо не важи щом историци могат да преподават... философски предмети, нали така? За едни може, за други не може – какво излиза тогава? Излиза, че въпросната властваща особа явно си позволява да прави каквото й се прииска, да, обаче такива неща в едно модерно и демократично, сиреч, правово общество, в което законността по никакъв начин не бива да бъде потъпквана, та значи такива неща в едно подобно общество съвсем не могат да се правят. И пенсионери да работят също не е правилно, при положение, че има толкова много млади хораспециалисти, които си стоят безработни;
много ми е интересно как уважаемата директорка ще обоснове защо продължава да държи свои приближени на работа при положение че са вече пенсионери, бих искал да чуя обясненията й пред оторизираните да й потърсят сметка за това органи. Чудя се дали да не изпратя нарочен сигнал до РИО-Пловдив за тия неща – или да им изпратя ето този текст в блога си, що пък не? Не го правя за отмъщение, не пиша тия неща за да си отмъщавам, а го правя за едното право, за едната справедливост. Пък съм и титуляр на това училище по предмети като философия на правото и гражданско образование – кой ако не аз ще трябва да се противопостави когато види, че се вършат несправедливости, когато властващо лице си позволява да тъпче правото и закона? Е, това е, така да се каже, част от моите задължения, от моя граждански и преподавателски дълг – съзнанието ми за свобода и достойнство ме задължава да реагирам когато някой накъде си позволява да тъпче закона, правото, морала. Не може на думи едно да учим учениците, а на дело да правим точно обратното, така не стават тия работи. Крайно време е да реагираме практически когато властниците си позволяват да правят каквото им скимне, щото ако не реагираме – това означава, че ставаме съучастници в золумите им, сиреч, нереагирането е нещо като прикриване на нарушенията, т.е. е равносилно на съучастие. По тази причина, като знам и виждам разните му там нарушения, се считам за длъжен да реагирам. Вярно, ще си платя съответната цена. Но то пък за какво живеем, нима е достойно да живеем като вечни треперковци и малодушници?! Не, тази няма да я бъде, за едното достойнство, за едната правда следва да живеем. На това уча учениците си, ето, сега ми се налага да преподавам същите тия уроци на самозабравили се директори, какво да правя, такава явно ми е била участта. Участта на един философ е все тази: да не мълчи, да дава пример, че е грозно да се мълчи когато някой самозабравил се властник си позволява да тъпче било правото, било истината, било доброто, било даже красивото, щото, колкото и да се изненадвате в този момент като четете това, крайно време е живота си да го подчиним и на известни естетически критерии, тъй като иначе ще затънем до шията в грозотии и в мръсотии... Стига толкова. Хубав ден на всички, които и този път издържаха на "хленча" ми! Има един пратеник в моя блог, който в последните дни се упражнява в духовитост и като съвестно куче не пропуска случай да ме уязви и да ме захапе каквото и да напиша. Вий, дето идвате в блога ми, знаете за този новопоявил се "съвестен анонимник", дето ми чете лекции по мъжество и по морал. Ний се досещаме защо се появи туй същество, но както и да е. Нека да си мър-
23 мори нравоучително щом така му харесва. Тя и каруцата си дрънка като се возим, ама някой обръща ли внимание на дрънкането й? Бъдете здрави и по-смели, това ми се ще да ви пожелая накрая. Срамота е заради грозната емоция страх да се излагаме, нека да бъдем по-смели, това е също така и красиво, докато страхливостта силно загрозява човека, за който достойнството все нещичко значи. ПОСЛЕСЛОВ: Вчера като минах през училището сума ти ученици специално дойдоха при мен да ме приветстват и да ме запитат кога ще се връщам – и дали изобщо ще се връщам. Отвърнах им, че като оздравея, живот и здраве да е, ще се върна непременно, даже им обещах това. А един ученик, доста умен, дойде при мен и тихичко ми пошепна: "Господине, бъдете твърд в битката си с неправдите в училището, с Вас сме! Желаем Ви пълна победа!". Това ми каза този ученик и много ме разчувствува. Разговарях и с колеги, какво те са ми пък казали не смея да пиша, щото да не им навредя. Психологическата атмосфера в училището е крайно изнервена и напрегната, направо отровена. Витае всеобщ страх. А така не бива. Това е много лош атестат за ръководството. Аз лично смятам, че това е найголямата вреда, която изобщо може да бъде нанесена на едно училище, което по идея трябва да излъчва една задушевна, човечна атмосфера, благотворна за най-свободни духовни занимания. Аз така разбирам нещата. И от това свое разбиране няма да отстъпя никога...
тановка и показва по колко различен начин могат да изглеждат децата по света. Неговата цел е да заснеме всички ученици и те да се виждат ясно на снимката. Винаги поставя фотоапарата на най-подходящото място, за да се уловят и най-малките детайли в стаята. Замислихте ли се вече къде са вашите снимки със съучениците?
England, Erith
Argentina, Buenos Aires, San Fernando
England, Washington
Argentina, Buenos Aires
СНИМКИ НА УЧЕНИЦИ ОТ РАЗЛИЧНИ ВЪЗРАСТИ В КЛАСНИТЕ ИМ СТАИ ИЗ ЦЕЛИЯ СВЯТ: НАИСТИНА, ЗАЩО НЕ СЕ УСМИХВАТ? Germany, Düsseldorf
07 октомври 2013, понеделник Из Учениците по света от HighViewArt Brazil, Belo Horizonte
Британският фотограф Julian Germain е автор на една наистина нетрадиционна поредица от снимки. Той заснема ученици от различни възрасти в класните им стаи из целия свят. През 2004 г. фотографът прави първите кадри в училища в Североизточна Англия, след което се насочва към Северна и Южна Америка, Европа и Азия. В своята серия „Classroom Portraits” той представя типичната учебна обс-
Peru, Tiracanchi КОМЕНТАРИ:
Cuba, Havana, Playa
Киро Петров: Интересно е как малките детайли в снимката показват разликите в социалното, обществено положение на различните общества... И как дъската от
24 времето на Херодот – все още присъства навсякъде... Защо така?
си правят зайчета. Уловил е точно момента преди това.
Qatar
USA, St Louis
The Netherlands, Rotterdam
Yemen, Sanaa Albena Georgieva: Интересни снимки, все още има класове с ученици от един пол. Иначе децата са еднакви - любопитни очи, гладни умове, желание за растеж... Biser Kostadinov: Шарен свят! :))) Петър Николов: Честно казано къде ги видяхте тия любопитни очи и желание за растеж? Да, всички сними имат нещо общо огромното отегчение.
Tokyo, Japan
Meglena Kostadincheva: Уникален проект! Angelina Kostova: Много са сериозни, видях съвсем малко усмихнати лица. Katy Tuneva: Че то има ли нещо весело в училище? В което и да е училище. Принуда си е социализацията отвсякъде, само дето някои деца са добри актьори и го отиграват по-лесно... ИЗ БИТИЕТО НА ЕДИН БЪЛГАРСКИ ФИЛОСОФ: БЕЗ КАПЧИЦА ЖАЛОСТ ИСКАТ ДА УБИЯТ МОЯТА СВОБОДА!
USA, Oklahoma, Avant Rumiana Nehrizova: Всички деца по света гледат еднакво на снимка в клас: строяват се притихват, но само за секунди. Фотографът трябва да е бърз и опитен, защото след това започват да се бутат, подсмихват и да
тин Райда, професор от техния Институт по философия към Академията на науките на Украйна. Решавам да публикувам неговото писмо и моя отговор до него, защото ми се иска да бъдат документирани тия отношения, намекващи за духовната ситуация, в която живеем; пък и в самото списание ИДЕИ – тия дни трябва да започвам работата по съставянето на новата, последна за тази година книжка на списанието – имаме рубрика, наречена "Редакторски вълнения", в която редовно отпечатвам всичко онова, което касае по някакъв начин историята на нашето издание; ето какво си казахме с г-н Райда тия дни:
08 октомври 2013, вторник Получих интересно писмо от моя украински приятел и сътрудник по издаването на международното научно-теоретично приложение на списание ИДЕИ г-н Констан-
Здравствуйте, дорогой Ангел! Вот отпустили на выходные из клиники домой. Немного отдохнуть от лечения. Посмотрел фейсбук, Ваши прекрасные фотки. Стамбул, Барселона и Париж тоже мои любимые города. Очевидно одинаковых по духу людей провидение направляет и в одинаковые пространственные измерения. Это интересно. Что касается Вашей диссертации, то председатель Совета по религиоведению ее отклонил. Сказал, что там только несколько страниц, касающихся теории религиоведения. Поэтому я ее отослал в Полтаву, П.А.Кравченко, который является членом одного из спецсоветов по истории философии. Подождем, пока он прочтет текст. Прочел и Ваше сообщение о финансовых обстоятельствах дальнейшего выхода в свет "ИДЕЙ". О студентах и Хайдеггере на обложке. Все Вы воспринимаете и пишете правильно. Но так, как это воспринимают люди нашего поколения. А мир не стоит на месте. И молодежь сейчас совсем другая, и ценности у нее не такие как у нас, и устремления, и мир иной. Мне иногда кажется, что живу уже в далеком прошлом. Хотя сейчас буквально за 5 - 10 лет происходят такие изменения и в сознании и в отношениях людей, что за всем этим трудно угнаться, ухватить и быть "на волне". Хотя, возможно, этого и не стоит делать. Нужно просто бороться за общечеловеческие, общегуманистические ценнос-
25 ти. Но это, конечно, лирика. А жизнь реальна и реальна прежде всего в денежном эквиваленте нашего времени, возможностей и оценке "общественной стоимости" нашей персональной жизни. Посмотрите в интернете, пожалуйста, в этой связи питерский теоретический журнал "Credo new". Наша Анна напечаталась там в последнем номере. Там интересная практика издательской деятельности. Сначала они печатают все он-лайн бесплатно, а потом предлагают автору получить печатный вариант журнала за определенную цену, по-моему за 20 $. Но мы будем продолжать "Приложение" в печатном и он-лайновском варианте. Во втором номере "Приложения" усилим редколлегию, за счет специалистов из Японии, Чехии, Дании, Словакии, и возможно, РОссии, внедрим практику правоотношений с интеллектуальной собственностью, и улучшим исходные библиографические параметры, а потом сразу подадим на регистрацию в наукометрические базы. У нас сейчас с "ПРиложением" как я и предполагал, возникли сложности по части его признания бюрократическими структурами и мы начали отстаивать свои позиции. Думаю, что нам удастся это сделать. Еще один вопрос. Напишите мне, пожалуйста, дорогой наш друг, остались ли у Вас экземпляры "Приложения" и есть ли у Вас на почте такая услуга по пересылке в соответствии с которой Вы могли бы отправить нам 5 экземпляров журнала, а мы - при получении оплатить и пересылку и саму стоимость журналов. Думаю, что нам стоит с Вами ни смотря ни на что и в меру своих сил все же продолжать борьбу за наши идеалы. Напишите мне, пожалуйста, и то, как у Вас обстоят дела на работе, как Ваша малоуважаемая директорша, как дела с судебным иском и т.д. На этом буду заканчивать свои послание, желаю Вам здоровья, уверенности и силы духа, искренне Ваш, К.Р. Здравствуйте, догорой друг Константин, Спасибо за письмо, мне очень приятно пообщатся, побеседовать с Вами, узнать Ваши рассуждения! Я рад, что Вы посещаете мой блог, что Вам понравились те же фотки, которые я положил в блоге несколько дней назад; очень интересно, что мы с Вами любим одни и те же города и места, это очень многое показывает. Относительно диссертации я думал Вам написать, что она к религиознанию не имеет какое-то особое отношение, так что правильно ее отклонили; к истории философии она, кажется, тоже не имеет прямое отношение, но все таки можно принять, что имеет все таки какое-то отношение. Я ее отношу к таким отраслям философии как, скажем, философские проблемы
духовной культуры, понимания сути самой духовности, в известном смысле к проблемам онтологии, ибо так называемая духовная реальность также имеет особый онтологический статус и моя диссертация обсуждает и исследует ее специфику. Ну, посмотрим, может быть мне придется на этих лет поработать и написать новую диссертацию, мне очень интересна актуальная тема о способах, о методологических проблемах преподавания гуманитарного и в частности философского знания, о том как надо в современной жизни сделать так, чтобы философия стала ближе с сознаниям людей и так далее. Я даже имел намерение писать такую диссертацию, даже начал ее, ну, а потом оказалось, что вышла книга, а не диссертация; я не знаю как перевести ее заглавие на русском, перевожу его буквально: "Мы не кирпичи в стене!" (и она имеет также и второе заглавие: "О освобождающем образовании"). Так что подозреваю, что мою старую диссертацию и в Украине нельзя защитить, видимо такова ее судьба. Я с Вами согласен, когда Вы толкуете о современной молодежи в свази с тем, что я писал, именно, что в книжном магазине в одном из основных болгарских университов никто, НИКТО не поймал в руках журнал ИДЕИ с портретом Хайдегера на обложке. Но всущности такова и идея образования вообще: приобщать молодых людей к некоторым общечеловеческим и гуманитарным ценностям философии и культуре, и если эту свою задачу образование не выполняет, это уже очень плохо. Я все это понимаю как развал, декаданс вообще културы в современной Болгарии, потому что у нас все эти студенты очень любят одну другую "культуру", она всущности антикултура, "культура невежества", "культура антидуховности", а у нас говорят и употребляют одно очень выразительное слово, это слово "простащина", по болгарски "простак" это совсем не то, что русские понимают, простак это наглый игнорант, который ничем духовным не интересуется, а ему нравится только антидуховное, в том числе и подобающая пошлая "музыка"; такой именно в руках никогда не держит книгу или, опази Боже, философский журнал, потому что ему все будут смеятся, а он хочет выглядит достолепным в своей антикультуре. Очень мне трудно выразит этот человеческий и модернистичный тип, он однако слишком распространен в Българии, в современной Болгарии. Вот такая у нас ситуация, очень плохо, надо работать хоть немного ее изменить. Развал културы невероятный, просто не верится, что все это вообще возможно, но, увы, все это так, а человеческий ум немеет, не может все это понять. Спасибо за информацию о журнале "Credo new", я начал его рассматривать, мне очень интересно как они там все делают. Может быть такое и будущее журналов,
не знаю. Мне однако кажется, что "новое поколение", которые не читает бумажные книги и журналы, и онлайн-книги и журналы не будет читать, а только их будет рассматривать и листать, ничего большего. Но тот текст, который лично для тебя интересен, его уже можно и напечатать, принтировать, такое, кажется, будущее. Но какие-то общности, скажем, человеческая общность почитателей духовности, может иметь и свой журнал; не знаю что будет. Но мне кажется, что все то, что мы начали делать совместно о нашем международном научнотеоретическом приложении, надо продолжать, посмотрим что получится; надо работать, я в свои годы хотя этого понял, работать это главное, а все остальное это уже пустяки, что то лишнее. Работа однако имеет смысла. Пусть и другие не понимают, пусть смеются, хорошо однако когда человек работает и вершит свое дело. Кажется, для того и дана нам жизнь. Вы спрашиваете остались ли некоторые экземпляры "Приложения", чтобы их Вам отправить; да, остались несколько экземпляров, 3-4 штуки, я их могу отправить в ближайшие дни. Только напишите мне адрес, на котором отправить. Если надо еще журналов, я могу заказать еще, чтобы снова их отпечатать, есть такая возможность. Так что посмотрите сколько еще надо, я могу их заказать и за неделю их отпечатают. Чтобы потом не оказалось, что надо еще, потому. А теперь у меня, кажется, только 4 штук, одну хочу иметь я. А что относится моих проблемах с бюрократами в образовании, которые меня судят, ситуация такая. Адвокаты, с которыми я разговаривал, в общем меня советуют чтобы, така сказать, "откупится", заплатить "обиженной особе" те деньги, которые она с меня хочет, и таким образом суд не будет; а если будет, если она меня осудит, то это означает, что я как судимый, больше не могу работать как преподавателем философии и возпитателем молодежи; и это, очевидно, ее цель, таков замысел; таким образом этот судебный процесс ведется против моей свободы слова, они хотят лишить меня право преподавать, другим словом сказано, хотят меня уничтожит как философа, ибо, как известно, без свободы слова философ не может быть философом. Также и напуганный философ уже не философ. Я этого однако не могу допустить. Теперь у меня такая альтернатива: либо "откупится" деньгами, чтобы, с одной стороны, сохранить себе время и здоровья, но это в моральном смысле укоримо, потому что я буду платить деньги Бог весть за что, либо отказаться платить этим особам деньги, тогда будет суд, и я тогда либо потеряю все, либо все выиграю, примерно, буду защитить свое суверенное право писать и говорить то, что я думаю. Но это дело, этот процесс отнимет мне много времени и сил, и я не знаю потом буду ли уже
26 иметь времени и сил, чтобы воспользоватся этим своим правом писать и говорить что думаю. В обоих случаях я проиграю, кажется. В обоих случаях бюрократов выиграют и в обоих случаях они в конечном счете меня будут уничтожить. И без капельки жалости убьют мою свободу. Вот такие дела. Хочетсь однако хоть свое достойнство спасти. Не хочется выглядеть как напуганное животное. Хочется остатся человеком. И философом. Ужасная ситуация! Просто не знаю что делать. Настоящий кошмарь! Я на известное время откладываю снова все дело, потому что мне дали еще два месяца больнычные, отпуск по болезни. Потом увидим. Хотя суд требует теперь специальный документ, в котором написано, что врачи мне запрещают являтся в суд, по состоянии здоровья. Посмотрим что скажут врачи и напишут ли они мне такой документ. Значить выходит, что раз человек больной, но его тоже можно судить, мучить и издеваться над ним, это уже абсурдно; но в Болгарии много абсурдов, неслучайно сам народ уже называет свою страну "АБСУРДИСТАНОМ", это новое имя Болгарии, если не знали, вот, я Вас извещаю об этом. Такие дела у нас. Иначе я здоровьем, кажется, хорошо, но у меня уже нет сил писать более серьезных текстов, очень хочется отдыхать, просто нет сил. На это и заканчиваю свое письмо, желаю Вам и Ваших самых близких людей здоровья, счастья, удачи! С уважением: искренне Ваш Ангел И ЩО СЕ ОТНАСЯ ДОРИ ДО ПИЕНЕТО НА МЛЯКО ОТ ДЕЦАТА ИМА ДВА НАЧИНА: ДЕСЕН И ПОГРЕШЕН 06 октомври 2013, неделя
"Ние не искаме да даваме социални помощи на родителите за да купят на децата си мляко. Ние искаме да дадем работа на родителите за да могат сами да купят мляко на децата си." Маргарет Тачър (Цитирано от Ivo Stivo)
ВСЯКАКВИ РАЗМИСЛИ И ВЪЛНЕНИЯ ОТ ПРЕКРАСНАТА ДОЛНА БАНЯ, КЪДЕТО СЕ НАМИРАМ СЕГА 07 октомври 2013, понеделник
Вече трети ден откак съм в Долна баня, моето родно място. Дойдох тук, при старата ми майка хем да си почина малко, хем да помогна с нещичко. Болният ми брат също е тук, слава Богу, е сравнително добре, но си страда от тежката болест, страда си често безмълвно, стоически. От тишината и от чистия въздух си почивам превъзходно, е, помагам с това онова, само дето не мога да се пренастроя да напиша нещичко в блога, и то по-сериозно, щото отдавна ме сърбят пръстите да попиша от ония, моите си неща, истинските, философските. Трети ден нищичко не съм писал нито в блога, нито във Фейсбук, ей-така, не ми се пише; влизам за малко, и, да ви кажа, скучно ми става да седя в интернет, тук, на село, природата ме омайва и показва несъмнените си превъзходства над тази чудата и щура "втора природа", тази изкуствена и уж "културна" сфера, каквато е интернет, каквато е виртуалната реалност. Гледам, че докато ме няма, разните му там мерзавци са се впуснали като кучета да ме хапят и ръфат, ако могат, по възможност, да откъснат и живо месо от мен; подхвърлям им по нещичко, щото тази психология на нашенския мерзавец ме интересува, обичам да се ровя в душевните мръсотии, падам си малко нещо като патолого-анатом на най-гнусните места и кътчета от човешката, с извинение, душа. Но да ги оставя тях, мъртъвците за човешкото и за духовното, да изнасят и да погребват спокойно своите мъртви. Друго ме вълнува тая сутрин, ето, рекох за малко да попиша, колкото да не загубя тренинг. Вчера заран падна първата слана и попари доматите на майка ми, които тя си отглежда в градината. Предната вечер пообрахме всичко онова, което си заслужаваше, но по-ситните домати и чушки оставихме, ето, попари ги сланата. Както и да е, тя не жали за тях, щото си има добър добив от домати, краставици, картофи, чушки тази година, сума ти буркани си е направила, с лютеници и с какво ли не. Идват разни нейни по-млади приятелки да й помагат и тя, колкото може, все нещо щука и си прави,
по навик от комунистическите времена, своите буркани, т.н. зимнина. И малко чушки попари сланата, ама най-негодните, найдребните, от които общо взето нищо не става; е, става де, за туршия стават, но както и да е. А иначе, макар че вчера, например, през деня изгря слънце, си и студено, доста хладно, и ето, майка ми е почнала да пали камината, която пък, чрез специална инсталация (локално парно), подгрява и отоплява цялата къща. За да не носи и мъкне дърва, й помогнах да направим това нещо, тази камина с парно, иначе трябваше да носи дърва и да пали зимно време по три печки, което е много, а ето сега пали и поддържа огъня само на едно място. Вярно, тази камина лапа много дърва, но майка ми е икономична, научила се е да икономисва от залъка си и си спестява, за да си купи дърва за отопление. И аз помагам с каквото мога, обаче тя прави така, че каквото съм й дал, след това да ми го върне с излишък, така е свикнала, моята майка, а пък е упорита и не може човек да й се наложи почти за нищо. От един друг, стар, значително по-възвишен и дори романтичен свят е тя, един друг свят, със здрави духовни принципи и непоклатим морал. Ето, сега, като пишех това, тя мина покрай мен с бастуна си и ми каза да си пиша спокойно, тя била дошла, за да запали в стаята си кандилцето пред иконите, щото била забравила отдеве; пали го, щото днес е неделя, такъв е обичаят; запали го и си тръгна долу в кухнята, около камината, да шета, а най-вече да прави баница, тя е прочута със своите баници, леле, колко много баници е омесила в живота си тя?! Брой нямат нейните баници, и все са вкусни, чудесни са; навремето месеше баници даже и когато идваха тук, в Долна баня, депутати от СДС, от наште, от сините депутати, примерно, добре си спомням, че от баница на майка ми е ял Васил Гоцев, пък и доста други са яли. Много е известна майка ми с тия свои меки дъхави баници, ето, отиде сега да прави баница, а пък да й наложиш като си е наумила нещо да прави, е невъзможно, ще го направи непременно. Днес сме планирали като хапнем да идем на гости из родата, нейните хора, които са предимно в близкото село Марица. А вчера с брат ми пък ходихме на баня, на минералната баня, що е в Долна баня, и от която селото (градчето де) си дължи името. Банята е стара, турска, от турско време е останала, сега е в дълъг безкраен сякаш ремонт и работи така: на четните дати е за жени, на нечетните – за мъже. И вчера с брат ми бяхме на баня, хубаво се напарихме, щото минералната вода тук при нас е доста гореща, а пък басейнът не беше разхладен, студената вода за разреждане не беше успяла да го поразхлади, и ето, здравата се напарихме. Влязох в него, аз обичам да се паря и да стоя в басейна, ала по едно
27 време се сетих, че сърцето ми не е наред, уплаших се да не ми стане нещо от горещината и поседях в басейна по-кратко време; брат ми си постоя повечко, до насита. Покрай басейна има бетонни корита, е, там се търкахме, насапунисвахме после, измихме се чудесно, станахме като нови. Да, ама заради паренето (то и в коритата водата беше възгореща) после през цели ден бях отпаднал, организмът ми така понесе горещината и паренето; после дълго време се потих, за да се нагоди тялото ми към нормалната температура; боях се заради това потене да не се разболея; а пък брат ми все бързаше като се обличахме, щото на него, горкият, много му се пушеше; вместо да си починем, та да ни мине потта, той ме изкара навън плувнал в пот; както и да е, тази сутрин съм добре, слава Богу, не се разболях от настинка. Иначе в банята постоянно има хора, особено много я почитат циганите, пълно е с тях кажи-речи по всяко време, в Долна баня има доста от тях, ала лошо не правят, разбираме се, пък и, дето се казва, се интегрират, дружат с българи, сред тях има и доста свестни (аз съм писал на други места за това), примерно, сред тях вече има и доста евангелизирани, има доста християни. А с приобщаването им към Христовата вяра се разпространяват и ценностите на християнския морал; говорих преди време с един такъв цигански пастор, силно ме впечатли, тогава писах за това в блога си; свестен човек, възхитих му се!
А пък след банята, като си починахме, ходихме в Костенец (не селото, а града, дето е ж.п. гарата) на пазар, в събота там е пазарът. Разгледахме, купихме си това-онова, дето ни е било най-нужно, пък после се прибрахме. Така върви тук, на село, ежедневието ми, ето, днес ще ходим в село Марица, да се видим с родата, с наши роднини. И много ми се иска да се поразходим с брат ми поне (майка ми се изморява, далечко е) до Света Петка, параклисче с църквица, което се намира оттатък реката, река Марица тече през нашето поле, оттатък реката е това параклисче, чудна местност, благодатна, на мен винаги много ми е помагало да ходя там, някак си духовното излъчване ме зарежда с енергия, с духовна сила. Пък и природата ме зарежда, не мога да опиша колко добре се чувствам като ходя
там; днес непременно трябва да ида, ако се наложи, ако брат ми не ще да дойде с мен, ще ида сам; длъжен съм да ида, щото отдавна не съм ходил, а пък като дойда в Долна баня със семейството си, все за малко, за кратко време идваме, и все отлагам другия път да ида; е, сега съм дошъл за повечко време, днес ще ида, ако днес няма време, ще остана още едно денонощие и ще ида утре, в понеделник. Майка ми, милата, още не знае за мен, че преживях тежка операция; тогава й го спестих това, да не се тревожи, после, като ме изписаха, като идвах, идвах с едно кепе на главата, и стана така, че тя не разбра, че имам белег на главата от операцията; все отлагах да й кажа, пък в един момент си рекох: и защо й е да знае това, какъв е смисълът, само да се тревожи ли, само да ме мисли по нощите ли? И ето, с Божията помощ тя още не знае, на моменти ми е на върха на езика да й кажа, ала се спирам, щото сега, като отмина вече всичко, наистина няма никакъв смисъл да й казвам, да се тревожи, особено като знам колко е чувствителна и как тежко ще го преживее. И по този въпрос нищичко не съм й казал, и предпочитам да не й казвам. Да е спокойна поне за мене. Не й стига това, че брат ми е тежко болен, пък и аз, много ще й стане. Смятам, че е оправдано това, че й спестих тия вълнения, така мисля аз. Разбира се, тя нищичко не знае и за моите конфликти и съдебни дела с ревностните ми администраторки; то пък остана това да й кажа, та да я съсипя; и за това мълча; страшна работа; тя това няма да го преживее, ако разбере докъде пък стигнах с тях, с блюстителките на административната командна и тоталитарна система в нашето родно образование. Тия борби нека да стоят встрани от съзнанието на горката ми майка, която обаче добре знае какви битки съм водил с разните му там партийни (комунистически) гаулайтери когато на млади години работех в Пловдивския университет, и то не къде да е, а в катедрата по "Макрсизъм-ленинизъм"; е, водих разни битки още в перестроечно време тогава, пръв бях в тия битки, и какво спечелих? Нищо, мен ме изритаха оттам, загубих си здравето, сърцето ми оттогава не е наред, а другарите си векуват сега в "университета", продължават да колят и бесят там, нещо повече, разпищолили са се необезпокоявано от нищо, всичко съсипаха; нищо духовно вече няма там, всичко е изопачено и изкористено. Но си викам: добре че ме изгониха, та се съхраних криво-ляво, ако бях останал там, сега отдавна вече да ме нямаше, нямаше да издържа на тия борби. Та такива ми ти работи, майка ми тогава всичко знаеше, доста вълнения преживя, а за сегашните ми борби всичко съм й спестил, въпреки че на моменти – и това е чудно, майчината интуиция всичко разбира! – тя ме подпитва: "Кажи, как е на службата
ти, да нямаш проблеми?!", ме подпитва загрижено тя, а пък аз й отвръщам: "Не, няма нищо, всичко е наред, няма аз да оправям цял живот света я, мълча си вече, писна ми да се боря, нека друг да продължи, аз каквото можах направих!", казвам й подобни общи приказки, и майка ми, видимо учудена колко много синът й е "помъдрял", сякаш се успокоява, ала пак ме гледа и с недоверие, щото си ме познава. Такива работи. Е, нямам много време за писане тук, в Долна баня, ако един ден доживея да стана пенсионер, дай Боже, тук ще си попиша на спокойствие, и, току-виж, ако е рекъл Бог, тогава ще напиша всичко онова, за което сега си мечтая, ала все нямам време. С тази мисъл живея, тя ме крепи. А сегазасега все нямам време, спокойствие, все други грижи ме отклоняват от главната ми работа: писането, заниманията с философия. Имам други планове в това отношение, за които ще пиша скоро, а сега да свършвам, че току-що майка ми ме повика да слизам за закуска, ще трябва да й се подчиня. Хубав ден на всички, радвайте се на неделния ден, че утре е понеделник! Успешна седмица също ви желая, бъдете здрави! ДА СЕ ГРИЖИМ ЗА "СТАЙНОТО ЦВЕТЕ" НА БЪЛГАРСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ, ДА ГО ПОЛИВАМЕ ОБИЛНО – ЧЕ БЕЗ НЕГО СМЕ ЗА НАНИКЪДЕ! 05 октомври 2013, събота
ВЪПРОС КЪМ ЧИТАТЕЛИТЕ НА СПИСАНИЕ ИДЕИ, СВЪРЗАН С ЕДИН ТЪЖЕН ФАКТ ОКОЛО РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО МУ 05 октомври 2013, събота Из едно мое писмо, написано днес до един от авторите в списание ИДЕИ: ... Със списание ИДЕИ имам големи проблеми, в смисъл, че вече съвсем нямам средства за издаването му. В болнични съм от 6 месеца, от три месеца нямам доходи (спряха болничните) и вече съвсем не си представям как ще издавам списанието (досега жертвах за него голяма
28 част от заплатата си като учител). Помощ отникъде не получавам, както и си е редно да е в българските условия. Ще се наложи май да спра издаването на списанието на хартия и списанието да остане само в интернет. Много хора отдавна ме съветват да направя това. При положение, че хартиеното издание на списанието има само 8 абоната – всичко останало, целия останал тираж подарявам на библиотеки, университетски и читалищни – май ще се наложи списанието да бъде издавано само онлайн.
Не ми се ще това да стане след пет години съществуване на списанието, но се налага. За да има книжно (хартиено) издание, ще се наложи да се събира нещо като "издателска такса" от авторите в него, сиреч, вместо те да получават хонорар от списанието, те да си плащат за издаването на хартия на техните текстове, ти как гледаш на такава една възможност? Чух, че други умиращи научни списания като нашето били практикували това нещо. Не ми се иска да правим и ние така, авторите, пишещи в списанието, със свои средства, сякаш са нещо като "кооператив", да издават списанието, но май ще се наложи. Ако изобщо хартиеният му вариант трябва да оцелее. Не знам какво да правя. Дай ми съвет, интересува ме твоето разбиране... А вашето мнение по този казус какво е, уважаеми мои приятели във фейсбук, мои читатели на блога ми, вие как мислите, трябва ли за бъде запазено хартиеното издание на списание ИДЕИ като една духовна трибуна, създадена специално за българската младеж, или трябва да умре, да спрем издаването му? П.П. От няколко месеца (повече от пет) наблюдавам интересен феномен: в книжарницата на ПУ, която е до самия негов централен вход, самотно стоят няколко книжки на сп. ИДЕИ, едната от които е с портрета на Хайдегер на корицата. Хиляди студенти минават оттам, някои, предполагам, се отбиват и в книжарницата, освен в близките пивници. Никой студент обаче не дръзна да стори такъв отчаян жест, граничещ с лудост, а именно, да си купи екземпляр от списанието (книжката с портрета на Хайдегер при това струва само 3 лева!). Никой, повтарям, никой от хилядите студенти, дето учат в ПУ, не дръзна да стори това. И списанието с портрета на Хайдегер (пък и другите списания си стоят, тези дето са с портрети на други философи, но за тях не говоря, щото Хайдегер е по-
съвременен, студентите може да са чували за него, пък дори и да са му виждали портрета!) продължава да си стои самотно там, при това, понеже списанието е черно на цвят, личи си, че по него вече има прах, т.е. че не е пипано от човешка ръка, дори и от ръка на преподавател! Което много говори. Наистина много говори! Говори, че или това нещо, дето се нарича "Пловдивски университет", вече съвсем не е никакъв университет, а е нещо съвсем друго, щом едно списание за духовните неща там, както виждате, съвсем не се пласира; та значи по тази причина ПУ не е университет, а е нещо друго, какво друго може да е, си правете сметката сами. Стига толкова. Спирам. Не ми се говори повече. Тъжна работа... ОТКЪСИ ОТ ЕДНО СЪВСЕМ СВЕЖО ПИСМО ДО МЕН, ПРИСТИГНАЛО ТАЗИ СУТРИН ОТ АМЕРИКА октомври 4, 2013
Пак получих пространно писмо от Америка, от оня коментатор, български американец или американски българин, който често ми пише; ето извадки от това писмо, щото иначе е много дълго и на места съдържа доста цинични думи, та затова подбирам само онова, което по моя преценка е хем що-годе приемливо и прилично, хем е също така по-важно, по-значимо: Тоa Радан ако има мозък колко една мисирка, никога не би си позволил да не отговаря на обществена (blogger) личност като теб. Тук, в Америка, местни депутати ми пишат, знаят моето име (ах, тва разузнаване!) и искат среща с мен, избирателя!!?? Мога да отида и да говоря с него (с нея в случая) и да й кажа кво мисля за Обама и плана му да направи здравеопазването ни комунистическо… Но аз не отивам, все пак съм от BG и оставям теа неща на тях – не бива аз да се меся в една машина, която функционира добре и какво аз ще й дам, комунистическите си спомени ли? Ще им разкажа за непризнаващия нищо нахален кат задник убиец Газдов и самоубилата се убийца Ръжгева ли? Не става, брат! Е, разговарям с хора доволно, разбират ме. В BG не мога да говоря с хора, защото това не са хора, те имат странни
богомилско-тъпоумни представи за света и всичко. Искам само да видиш колко в BG имат въобще ум за нещо сериозно – е, нема братче, и в склада нема, както се казваше през комунизамо. … Та къде бях стигнал? А да. Ако шеф на партия игнорира обществена личност като теб, той е просто малоумен. Това нищожество не се сеща, че чрез теб още 100 твои читатели могат да го подкрепят. Аз затова казвам, че СДС са сбърканяци, уродливи комунисти са, BG народа го усети щом не гласува за тях… Но си мисля друго – Костов отиде зян за тea изтривалки, той ако се беше коалирал с друга формация, щеше да тежи на мястото си, а тea шушумиги го удавиха… Тва е, брат Костов, следващий път глеай “На секи km”, за да се научиш как да се пазиш от тea червени всеядни хлебарки, панелни софийски, да уточнъ… … Искаха захар, дай им я, но ти все сериозен… На ти сега – аут от политиката. Следващиo път нахитрей, а, балканско момченце по-наивно и от Жорж Ганчев, а? А за A: >>> Oмерзен съм от Абсурдистан тъпоумний и не ми се пише повече, ОК? Ти продължавай делото ми на местна почва, че аз съм емигрант все пак и ми е през оная работа ако утре изчезнете от картата, а тва и заслужава тва селско робско племе, ОК? Успехи в борбата ти с феминистките-директорки, които скоро ще те задушат кат питон антилопа, амин, ако си религЬОзен… А. ГЕРМАНСКИЙ ФЮРЕР РАДУЕТСЯ МАЛЕНЬКОМУ И СМЕШНОМУ БОЛГАРСКОМУ ФЮРЕРЧУ!
Изображението взех от ТУК. ОЩЕ ПРОТЕСТИРАТ: И КАКВО, ВЛЯЗОХМЕ ЛИ НАЙ-ПОСЛЕ В "ГИНЕС" ЗА НАЙПРОДЪЛЖИТЕЛНИТЕ НЕУСПЕШНИ ДЕМОНСТРАЦИИ СРЕЩУ НАЙ-ТАПИГЬОЗКОТО ПРАВИТЕЛСТВО В СВЕТА? Снимка: Константин Павлов-Комитата
29 (Цитирано от: Капка Вачева) ТОЯ ХЕПТЕН ПРЕВЪРТЯ, ГОРКИЯТ НЕЩАСТЕН РУБЛАДЖИЯ ПРИЗОВА ПУБЛИЧНО ДА "ПОЛИВАТ" С ПОВЕЧКО ПАЧКИ "ЦВЕТЕТО" МУ!
Попадам аз на публикация със заглавие Утре Реформаторският блок ще обяви акцентите в икономическата си политика, а там също така е изтипосана фотография, на която виждам Кунева, а до нея – Радан Кънев. И веднага ми минава през ума ето тази поредица от въпроси, които все някой трябва да зададе; ето, задавам ги, не ща да мълча, щото ми е гнусно да мълча когато всички мълчат:
ПОЛИТИКЪТ, КОЙТО ЕДИНСТВЕН ИМАШЕ ПОЗИТИВНО ОТНОШЕНИЕ КЪМ МОРАЛА И КЪМ ДРУГИТЕ “ДУХОВНИ ИЗМИШЛЬОТИНИ” октомври 4, 2013
Водещ: Кой Ви е предавал? Кой е Вашият Юда? Кое е най-голямото предателство, което сте преживял? Иван Костов: Не ми се говори за тези неща. В самото Евангелие нещата с това предателство са много сложни. Ако говорим за случилото се между Юда и Исус. В някакъв смисъл, Исус като че ли е знаел какво трябва да направи Юда и като че ли го е подпомогнал. Водещ: Вие бил ли сте в хипотеза да подпомогнете да Ви предадат? Иван Костов: Като че ли е отивал към голямото изпитание, което му е приготвил Господ. Той, някак си…, не, не някак си, а със сигурност не осъжда Юда за това, което е направил. Водещ: А имал ли сте усещане, че Ви предават? Иван Костов: Знаете ли колко е интересно, това обстоятелство е изключително и драматично, и много дълбоко философско. То е истинското изпитание на Христовата вяра. Защото той казва – обичай врага си, опитай се да простиш на враговете си. Тогава си истински негов последовател. И, виждате ли, през отношението си към този, който го праща на кръста, фактически участва в пращането му на кръста, показва как на практика следва собствената си представа за любовта и за доброто.
Сидеров отправи публичен призив за даване на по-големи подкупи за парламентарната подкрепа от неговата лична партия АТАКА на днешните ни управляващи: под "поливане" тоя мошеник разбира, естествено, даване на по-големи рушвети та да гласува с тях!!! Виждате ли докъде сме стигнали в цирка, наречен "българска политика" - и "български Парламент"?! Тая политическа проститутка Сидеров, която в предишния Парламент подкрепяше Боко, щото той плащаше по-яко, сега пък подкрепя комунисто-ченгесарите от БСП и ДПС, само и само щото те, очевидно, му бутат повече пари! Вие да не мислите, че тоя отворко прави всичко по "чисти морални подбуди"? Глупости, за парички прави всичко той, и ето, зове така патетично: "поливайте" ни яко, пазете ни като жадно за "вода", сиреч, за парички, "стайно цвете", щото а престанете да ни поливате с повечко... пачки, веднага ще се фърлим на врата на Боко! Виждате ли как тая политическа курва гледа да си повиши цената като зове да "поливат цветето му" колкото се може по-обилно?! Ало, атакуващи малоумници: вижте какви хубави пари направи фюрерът ви бе, вижте в какъв лукс потъна "защитникът на бедните", вий капчица акъл имате ли да подкрепяте тоя мошеник бе? АЛО, САМО МЕКЕРЕТА И НЕКАДЪРНИЦИ ТРЯБВА ДА СЕ ПОДВИЗАВАТ В БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА, ТАКА ЛИ: ЗАТОВА ЛИ КОСТОВ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ОТТЕГЛИ?! 03 октомври 2013, четвъртък
Аз не мога да разбера защо до Кунева не седи Костов, а някой си Р.Кънев?! Значи Костов беше обявен за "стара муцуна" и се оттегли, а Кунева е "млада муцуна", така ли? Айсиктир! Тази "теория" за това, че "старите муцуни" в политиката трябвало да се оттеглят само за Костов ли важи, тя специално за него ли е направена?! Ами Кунева? А ми Надежда Неински? Ами останалите "стари муцуни"? Те, напротив, напират, а само Костов беше принуден да се оттегли? Само Костов ли има морал та само той се оттегли? Аз питам този Кънев: ако нещо в рамките на блока се приема, като изискването за оттеглянето на старите муцуни, защо то не важи за всички, а само за... Костов? Костов трябваше да се оттегли, щото е най-добър и най-способен български политик, затова ли? Ало, само мекерета и некадърници ли трябва да се подвизават в българската политика, така ли? Затова ли Костов трябваше да се оттегли?! Отговаряй на тия въпроси, г-н Кънев, не ми мълчи като комунист на разпит?! И още един, всъщност още няколко други въпроса към Радан Кънев: г-н Кънев, как се чувствате начело на партия, всички членове на която са "костовисти", при това също така тази партия има и доста симпатизанти като мен, които също се самоопределят за "костовисти", твърдо гласува(ха) за нея, та как се чувствате начело на партия, съставена все от "костовисти", начело на която обаче не стои Костов, а стоите Вие? Не се ли чувствате малко нещо като натрапник начело на такава партия? Много ми е интересно да разбера как се чувствате начело на такава партия от "костовисти", която обаче е била принудена да се откаже от лидера си, и да сложи Вас, и то само щото сте, вероятно, по-удобен на някои политико-ченгесарски среди?
30 С какво Вие лично превъзхождате Костов, та стоите без капчица угризение на поста, който по начало си е за Костов, щото тази партия се състои все от поддръжници на Костов? И този въпрос трябва да се зададе, щото има морален смисъл, а пък се разбра, че без морал в българската политика доникъде не се стига, стига се до под кривата круша. Дотам ли искате да закарате партията ДСБ? Ето това питам, щото политиката, която следвате, е в рязко противоречие с всички ония принципи, които правеха ДСБ уникално явление на фона на разплутия от разврат и аморализъм български политически пейзаж. Давате ли си сметка и за това? КАКВО ЩЕ КАЖЕТЕ ЗА КОРИЦАТА НА НОВОТО ИЗДАНИЕ НА ТАЗИ МОЯ КНИГА?
Стив Джобс (Цитирано от Maria Vassileva) КРАТЪК СБЛЪСЪК В РАННАТА УТРИН С ВЕЧНО БОДЪР КОМУНОИД
МОЯТ ЖИВОТ В СНИМКИ 01 октомври 2013, вторник Какво ми стана, та снощи рекох да сложа една-две свои снимки във Фейсбук, а сложих значително повече, ето ги; една снимка говори повече, отколкото хиляда думи:
Публикувах едно антикомунистическо, антисъветско стихче, на което попаднах нейде в интернет, и ето, в ранната утрин един комуноид какво ми рече, четете сами, а също можете да видите и как моя милост му отвърна, но първо въпросното стихче: Длъжен бях да те обичам, Ваня. Даже кръстих дъщеря си Маня. Залъкът си давахме насила на Русия – тая дива сила.
Какво ще кажете за корицата на новото издание на книгата ми със заглавие ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ? Книгата до седмица ще излезе на пазара... РАЗЛИЧНИТЕ ПРОМЕНЯТ СВЕТА
После цели девет петилетки грабихте уран и руди редки. Грабихте и жито, папироси… Зарад тебе ходим голи-боси! Дружбата ни беше “свята”, “чиста”. Ние всички хранехме танкиста. А пък ти ни пазеше със танка и ни взе последната луканка…
Моя милост – една снимка от преди няколко години, когато все още бях пушач...
Пазеше и немците, и чехите. Ние тук възпявахме успехите. С паметник стърчиш ни на главата и скверниш небето и земята.
За лудите, за различните, за бунтарите, за размирниците, за кръглите гвоздеи в квадратните дупки... за онези, които виждат нещата по различен начин – те не обичат правилата... Можеш да ги цитираш, да не се съгласяваш с тях, да ги възхваляваш или да ги очерняш, но единственото, което не можеш да направиш, е да ги игнорираш, защото те променят нещата... Те бутат човечеството напред и макар и някои да ги смятат за луди, ние виждаме в тях гении, защото онези, които са достатъчно луди, за да мислят, че могат да променят света, са онези, които наистина го правят.
Борян Петров каза: Пълни глупости... Уран и тютюн имаме и днес, но никой не иска да ги купува. Ходим голи и боси, щото си разбихме икономиката и не произвеждаме нищо свястно, позволихме на чуждите банки да ни "яхнат" и на "външни инвеститори" да източват парите ни навън... Тогава през "онези" проклети девет петилетки нямаше гладни хора ровещи по кофите, децата ни не загиваха от наркотици, а бандитите правеха тухли.... Ангел Грънчаров каза: С една дума казано, ако комунизмът беше останал, щяхме да процъфтяваме и да благоденстваме, нали това Ви е мисълта, драги ми комуноидни носталгико?! Вие туй нещо, наречено СВОБОДА, сфащате ли какво е – и какво означава то за човека?! В кое измерение на Вселената живеят такива тикви не мога да разбера?!
В кабинета ми...
Човекът, който пише...
31
Аз на море облечен като древен грък...
Аз в Цариград... в Истанбул де... Един млад мислител пак на море... Аз със сина ми... преди години...
Аз нейде из Средиземноморието... Със съпругата ми...
Аз като млад учител по философия в Своге, далечната 1983 г.
На море преди много години...
Аз като млад на море...
С моята съпруга...
Ех, години, години... младостта отлетя като птица... но какво от това, животът продължава, а всяка възраст си има своето очарование – стига да е жив духът на човека. Затуй – напред към бъдещето!
Моя милост в двора на Лувъра... В-к ГРАЖДАНИНЪ: ЗА КОНТАКТИ: angeligdb@abv.bg, тел. 0878269488
32
Моето семейство, семейството на дясномислещия философ...
С приятели-състуденти в Санкт Петербург... С малкия ми син - Данчо Сладуранчо...
На манифестация като млад учител в Костенец...
Аз като войник... на екскурзия в Рилския манастир
Пак с невръстното ми синче... Един млад мечтател в Санкт Петербург, Инженерният замък, в който е учил Достоевски...
Моя милост в Талин, било е някъде 1982 г. Много години по-късно в Барселона... В Москва, Червеният площад...