GRAJDANIN br. 21-2012

ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

БРОЙ 21, ГОД. 4, 2012, 1 НОЕМВРИ, ЧЕТВЪРТЪК, Ц.2 ЛВ.

Честит празник, съвременни будители! Много, твърде много работа се е отворила, много хъркащ народ се е навъдил напоследък: иска се да хлопаме, да бием камбани, да ритаме ако трябва спящите, та да се събудят от непробудния си сън... Честит да е и от мен празникът на незаспалите – потопени сред морето от заспали, прозяващи се, сънуващи и хъркащи! :-) Незаспалият вече е потенциален будител според мен; щом не спи, той, в качеството си на буден, вече има шанса да буди заспалите. Малко от малко да вдига шум, да пристъпя наоколо, да отекват стъпките му по калдъръма, да дразни, да говори, да вика, да тропа – и, край, той пречи на заспалите да спят. А ако се захване съзнателно да ги буди, да ги дърпа, да ги скубе по косите, да крещи в ушите им – край, със съня им е свършено! Тази и задачата на тия, които имат право да се зоват "будители". Не да приспиват, а да будят е тяхната мисия. Щом сме народ, който специално празнува деня на своите будители, това само доказва, че не само сега, а и отколе сме един народ, съставен предимно от спящи, от пристрастени към спането хора. Аз писах преди време доста неща по тия теми, ето едно такова място, където можете да прочетете мои размисли по повод на Деня на народните будители. (Продължава на 2-ра стр.)

Левски до Каравелов:

“Байо Либене, дочувам, че ти и оная лудетина Ботьова сте решили да докарате миризливият казашки ботуш в Булгарско? Ако туй е тъй то аз с моите кунки ще ви отрежа чепките.“ Василъ Лъвский Kd Nikolov: Безсмъртний и всеобичан Апостоле, ако можеше да се преродиш, сега трябваше само чепки да режеш!!!

Veselin Veselinov Pinelov: Колко прозорлив е бил само... поклон!

Valia Droseva: Жалко че много малко хора си спомнят за него... Ангел Грънчаров: Вярно е, много работа би се отворила за такива като Левски и като Стамболова в наше време. Но какво ни пречи ний да правим това, което те биха правили – ако сега бяха живи?!

ЧЕСТИТ ДА НИ Е ПРАЗНИКЪТ НА НЕЗАСПАЛИТЕ – ПОТОПЕНИ СРЕД МОРЕТО ОТ ДРЕМЛЮВЦИ, ОТ ЗАСПАЛИ, ПРОЗЯВАЩИ СЕ, СЪНУВАЩИ И ХЪРКАЩИ! (От стр. 1-ва) Казал съм там каквото мисля, за да не се повтарям, вижте го, а пък днес, ако искате, съм на ваше разположение, да поговорим по повдигнатите теми, да подискутираме. Заслужава си според мен, това са важни въпроси, не знам според вас как е, но ми е любопитно да разбера. Затова призовавам да поговорим. Ако искате де, аз никого не мога да принудя към мислене или към разговаряне... Та честит да е деня на будителите! Всеки сам може днес да се опита да реши за себе си поне ето този въпрос: аз на чия страна съм, на страната на будителите – или на страната на спящите? Или пък съм на страната на приспивателите? Щото има хора, които, противно на това, което правят будителите, се занимават с това със сладки приказки да приспиват природонасението, да го подтикват към съня, да го тикат към сънищата, бълнуването, хъркането и пр. У нас щом има толкова много спящи, явно има и твърде много приспиватели. Има и то най-вече там са те, цяла гилдия на медийните приспиватели. Занимават народа с дреболии, с простотии, отклоняват вниманието му от истински, от съдбовното било като индивиди, било като граждани, било като българи. Битката между будители и приспиватели у нас тече с променлив успех, но сякаш приспивателите удържат непрекъсната победа. Щото проклетите будители са и наши мъчители, а пък приспивателите са така любезни, мазни, от думите им тече такава упоителна сладост, че на човек мигом му се примрежват очите, придрямва му се, почва да се прозява и в един момент се захваща да се унася в най-блажен сън. Докато тия мъчители будителите са така неприятни: удрят сякаш по тенекета, крещят, викат, дразнят, бият камбани, дърпат заспалите по косите, навират косъм в носовете на спящите, та да ги пробудят, какъв кошмар, каква наглост, та нима, драги ми дами и господа, може да се издържи на този будителски терор?! Егати наглеците, не оставят хората да си поспят!!! Аман от будители, не щем будители, искаме да си поспим, да си посънуваме, да избягаме в пространството на бляновете, да се скрием от проблемите на тежката действителност и реалност! Не оставят човека да си поспи – с какво право, ако ми позволите да попитам?! Я, гарсон, пусни Азиса! Донес сладка ракийчица – та да се отпуснат душите ни! Дай на виличката ми да забоде някое и друго сочно кебапче, от което капе мазнинка, мммм! Я да земем да му ударим едно

страстно маане, а?! Стига с туй будене бе, че ще взема вече сопата! Ще ни будят те, кой ви е позволил да ни тормозите?! Мащайте се и по-далеко от тука, че знаете ли що може да ви се случи ако продължите да нахалствате?! И тъй, въпреки всичко, честит да е празникът на будителите! Те да са живи и здрави, че без тях съвсем ще я втасаме! Виждате докъде сме довели работите. Не ми се приказва вече... Хубав ден ви желая! И също ви пожелавам: не спете чак толкоз, будете се! Будността е неотменната човешка участ. Бъдеще иде от "буден", сиреч, няма някакво особено бъдеще оня, който предимно спи. Бъдете човеци, които спят само по биологични, по физиологични причини. Такъв повелява да бъде за човека животът... ПОНЕЖЕ УТРЕ Е ДЕНЯТ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ, ДА ЗАЯВЯ ПРЕДПРАЗНИЧНО: НИКОГА НЕ ДРАЗНИ, НИКОГА НЕ ЗАКАЧАЙ ПИШЕЩ ЧОВЕК – ЩЕ ТЕ ОПИШЕ!

Да, никога не дразни, никога не закачай пишещ човек: ще те опише! Отмъщението може да бъде страшно и тотално разгромяващо: няма на този свят помогъщо оръжие от словото! От свободното, вдъхновено от истината слово! Неслучайно във Великата и Свещена книга на човечеството е написано: “В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Словото бе Бог!”. Изобщо не са празни приказки тия толкова възвишени и вдъхновяващи думи… За да изпробвам силата на това оръжие, за да разбера доколко единствено с мисъл и слово може да се промени реалността, т.е. да се оздравят отношенията между хората, с тази вдъхновила ме цел аз всекидневно пиша – и изучавам ефектите на словото, водено от едно-единствено нещо: истината! Запалил съм се да изследвам поразяващата всичко негодно да живее (всичко пречещо на живота – и ненавиждащо го!) “термоядрена мощ” на словото, заинатил съм се да открия параметрите на грандиозната и несъкрушима духовна енергия, скрита в словото! Хрумнаха ми горните мисли по повод на моята история с началничката ми, така усърдно и неуморно работеща през последните месеци за постигането на една-единствена цел: да ме уволни, да

направи така, че да не й се мяркам повече пред очите – защото изобщо не може да ме понася! Ала понеже съм стар боец, понеже няма да се предам току-така, се разрази превъзходен и епичен скандал, за който ми е любопитно да разбера до какви последици ще доведе. Началничката ми иска да ме уволни понеже си мечтае да се възцари идилията на единомислието, сиреч на немисленето! – в командваната от нея общност. Някои хора явно ги втриса само от мисълта за такива неща като критика, свобода, диалогичност – и демокрация особено. Да не говорим пък за съществуването на мислеща личност наоколо тях – което за такива явно е съвсем непоносимо. Такива началници обичат да чуват само мили думи по свой адрес, ушенцата им искат да слушат само похвали, ласкателства, аплодисменти, в никакъв случай обаче не “грозни думи”, в които се съдържа истината, милата! Е, някои от нас пък обичат само истината. И само на нея сме призвани да служим. Такива сме ние, философите; твърде “странни птици” сме ний, философите! Тъй че превъзходно ще си изпатят ония, за които истината е найнепоносимото на този свят! Обещавам им го… Понеже утре е Денят на народните будители, да заявя предпразнично: никога не дразни, никога не закачай пишещ, владеещ словото човек – ще те опише! Словото е велико свещенодействие, способно да променя света. Затуй: пази се най-много от гнева на пишещ човек, влюбен в истината и в свободата… Крайно опасна, съвсем взривоопасна смес са тия неща: слово, истина, свобода. Особено ако се примесят с капчица мъжество – и поне с грам достойнство… ОТЗИВ НА ЧИТАТЕЛ

Ето един коментар под публикацията "Не чета блога на г-н Грънчаров защото всичко написано там са само глупости и простотии!": “Не чета блога на г-н Грънчаров защото всичко написано там са само глупости и простотии!” Аз пък го чета от 5 години, и то не за това, че пише "глупости и простотии". Забелязал съм по броячите, че блогът е постоянно четен и посещенията са милио-

3 ни – не, разбира се, заради "глупостите и простотиите". Направи ми впечатление, че в създалите се групи за подкрепа на Ангел Грънчаров и срещу уволнението му, както в България, така и в Русия, за няколко дни се включиха стотици, между които много учени, професори, доценти, преподаватели, писатели, редактори на големи централни ежедневници, журналисти, политици, евродепутати, депутати, обществени деятели и много други от елита на нацията. Сигурен съм, че повечето от тях, както и аз, не познават лично Ангел Грънчаров, а го знаят от това което е написал и заради позициите, които е заемал по всички актуални събития. Другарката, която се е заела да го омаскарява, скалъпвайки пасквили и използвайки деца за долните си цели ще срещне силен отпор от гражданското общество, както и от самия Ангел Грънчаров, който е човек дето няма да се предаде в борбата за истината. Войната, която е подела директорката е обречена – освен ако не постигне, с постоянния тормоз, физическото му унищожение, предвид крехкото му здраве. Написа: Петър Каменов С УДОВОЛСТВИЕ ЧЕТА СП. ИДЕИ – ТОВА ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА ФИЛОСОФСКАТА ЖАЖДА!

Здравейте, господин Грънчаров, казвам се Я. И., почитател съм на списание "ИДЕИ". С удоволствие чета това произведение на философската жажда. Имам молба към Вас. Написах няколко философски реда за красотата, бих искал да ги разгледате и да си дадете мнението - ако това не представлява проблем за Вас. Благодаря! Отвърнах на г-н Я.И. ето как: Здравейте, г-н И., прочетох с интерес текста, който сте ми пратили и искам да Ви кажа, че определено ми хареса! Ако желаете, предвид това, че поставяте грандиозна тема, да го допълните още малко (ако се налага, с оглед да не е прекалено къс), няма проблем да го отпечатаме в списание ИДЕИ, дори още в следващата му книжка, която подготвям в момента. Но и така може да излезе, няма проблем, в някакъв смисъл краткостта е най-голямата философска добродетел. Ще се радвам да ни сътрудничите и с други свои текстове. Моля, напишете ми малко за себе си, евентуално да Ви представим като нов автор в списанието. Вие, по моя преценка, имате талант за писане, тъй че пишете! Благодаря Ви много за отделеното време. Казвам се Я. И., живея в град Т. През изминалата 2011 г. се дипломирах в Шуменския университет "Епископ Константин Преславски" – специалност история. В момента продължавам своето образование като следвам философия(задочно) във Великотърновския Университет. Сега съм безработен, търся си работа, но за съжаление в градове като Т. трудно се намира работа – особено по специалността. За мен ще бъде удоволствие, ако публикувате мой текст в списание "ИДЕИ". Ще бъда радостен ако мога да помогна с каквото и да е на списанието и на неговия професионален екип! АМЕРИКАНЦИТЕ ПАК ИЗДЪРЖАХА ИЗПИТА ЗА ЗРЯЛОСТ! октомври 31, 2012

Получих тия дни следния имейл, на който ми се струва, че е добре да придам известна публичност, понеже касае отношението на един млад човек към списание ИДЕИ – списанието, което работи предимно за духовното израстване на българската младеж; ето какво ми пише изпращачът на това писмо, а по-долу можете да се запознаете и с краткия ни диалог по повдигнатата тема:

Г-н Петко Симеонов е намерил, извадил и публикувал на страницата си във Фейсбук важна според мен информация за случващото се в Америка по време на урагана, информацията е почерпил от двама българи, които са на мястото на събитието. Смятам, че е важно да се знае какво става и то така, както е видяно от тия наши сънародници; ето, да знаете и вие,

най-напред какво и писал то този въпрос г-н Stefan Tafrov: Големи части от южната част на Манхатан са под вода, електричеството е прекъснато на много места, аз все още имам. Гледам изумителни репортажи по телевизиите, това е истински професионална, достойна за уважение журналистика. Наводнени са залите на борсата на “Уолстрийт”, което може да доведе до сериозни сътресения по борсите в целия свят и е с непредвими последици за глобалната икономика. Когато “Уолстрийт” кихне, светът хваща настинка, това е стара максима, а сега като “Уолстрийт” се наводни ще се давим ли, какво? На този фон наводняването на летище “Дж.Ф. Кенеди” почти не е новина… Бяха взети всички възможни мерки, но природата си е природа. Като цяло забележителна организация, ефикасност и резултати от страна на властите на всякакво равнище, които несъмнено минимизираха последиците от урагана, дисциплинираност от страна на гражданите, никаква паника. Американците пак издържаха изпита за зрялост. Лила Кара: При мен в момента, в Балтимор, МД, е невероятно затишие. Снощи беше много шумно от бурята. Трябваше да местя колата, че в пик час има забрана за паркиране пред мен, без изключение, но не можах да запаля, паднал ми акумулатора. Сложих големи бели плакати на предния и задния джам… защото нямаше жив човек навън да ми помогне. Вятърът ми обърна най-големия чадър наопаки, да събира водата, не да я отклонява. Докато се опитвах да паля, вятърът отворил предната врата на къщата и ми отвял чека от масичката под пощенската кутия! Дано е в къщата, а не навън! Днес ще търся. Снощи се бях втвърдила от студ, защото бях мокра до кости. Хвърлих се в кревата, завих се с тежки завивки, преди това включих отоплението и съм го откъртила. Събуждам се, никое време, тишина и спокойствие. Колата ми си е на мястото, а времето за забраната отдавна минало. ОТМИНАЛИ СА МЕ. Сега, ако си намеря и чека, всичко ще е наред. ГЛЕДАЙТЕ УТРЕ ПРЕДАВАНЕ С МОЕ УЧАСТИЕ ПО ПЛОВДИВСКАТА ОБЩЕСТВЕНА ТЕЛЕВИЗИЯ октомври 31, 2012

Утре, четвъртък, 1-ви ноември, когато е празникът, наречен Ден на народните будители, съм поканен да участвам в предаване на Пловдивската обществена

4 телевизия. Г-н Евгений Тодоров ме покани да разговаряме в неговото предаване Обществена приемна по проблемите на българското образование. Повод за тази покана е излизането на моята нова книга, носеща заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! и подзаглавието Есета за освобождаващото образование. Та ако имате тази възможност, бихте могли да гледате това предаване, ето програмната схема на телевизията, по която можете да се ориентирате кога точно да сторите това (всяко предаване си има и повторения ако не може да бъде гледано излъчването му на живо). Подарих на г-н Тодоров екземпляр от книгата си – както и той ми е подарявал по екземпляр от всяка новоизлязла негова книга. Ние с него се познаваме отдавна, още преди 1989 г. съм участвал в негови предавания – тогава, когато той беше още звезда на Пловдивското студио на единствената тогава държавна телевизия. Много ценя този човек и журналист, той е един от немногото, които се ползват с безукорен авторитет. Понеже у нас често се разговаря по странни въпроси от рода на този: “А коя е българската Опра Уинфри?” или “Кой е българският Лари Кинг?”, аз честно мога да заявя, че за мен лично г-н Евгений Тодоров е най-достоен да бъде наречен “българският Лари Кинг” – дори и ако се абстрахираме от поразителната физиономична прилика между двамата. Не се подмазвам с тия думи на найзнаменития пловдивски журналист, просто се опитвам да изкажа своето възхищение от него.

венецът на неговото творчество. Да, у нас има не само самозвани, суетни, надменни претенциозни “телевизионни звезди”, у нас има и телевизионер-интелектуалец, има телевизионен журналист, притежаващ едно ярко духовно излъчване, има, представете си, един достоен и дори честен журналист. Това според мен е г-н Евгений Тодоров, длъжен бях да напиша това, понеже все някой трябва да го каже, щото е така, защото това е самата истина; ала, като зная българските нрави, добре знам, че комай никой друг няма да го каже. Същинска рядкост, дори същинско чудо е у нас някой да има достойнството да се възхити, да подкрепи и да възнагради труда на друг българин, и то ей-така, от най-чисти идеалистични подбуди. Но както и да е, това е крайно щекотлива тема, по която е подобре да спра да чопля – за да не се наложи да се оправдавам после. Много е приятно да се разговаря с такъв опитен майстор на телевизионното интервю, пред когото Кеворкян, примерно, да ме извинява, но е твърде жалка картинка. Разликата между двамата е в личностния мащаб, в личностния потенциал, в морала най-сетне. Г-н Тодоров е журналист-личност – с това е казано всичко. Така че с удоволствие много пъти съм участвал в негови предавания. А пък темата, по която ще разговаряме, е безкрайно интригуваща: за проблемите на българското училище. За задачата на учителя, който иска да е верен на своята велика мисия. И така нататък, благодатна тема е това. Та да се надяваме, че нашият разговор ще бъде интересен и полезен на пловдивските зрители, които са щастливци, че имат шанса да живеят в града, в който се прави телевизията на Евгений Тодоров. Желая ви хубав ден на всички! ЗАЩО, ПО КОЯ ТОЧНО ПРИЧИНА ОТВРАТИТЕЛНИТЕ ТАКА НЕОБЕЗПОКОЯВАНО СИ БЕЗЧИНСТВАТ?

31 октомври 2012, сряда

Той направи Пловдивската обществена телевизия феноменално явление на т.н. “медиен фронт” на България. Това е една телевизия, правена с вкус, това е телевизия, вдъхновявана от най-значими идеи, това е, бих си позволил да кажа, една възпитана, интелигентна, човечна телевизия – ако ме разбирате какво се мъча да кажа. Да, не просто и само обществена, а най-вече твърде човечна е тази телевизия – това е особено показателното, най-важното според мен. Това е една телевезия, която е нещо като самотна бяла лястовица на толкова шумния медиен и телевизионен чалга-пазар на България. А пък г-н Тодоров е душата, сърцето, мозъкът, лицето на тази телевизия, тя е неговото най-значимо постижение и

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Понеже у нас отвратените – истински отвратените! – изглежда са все още твърде малко, то явно точно по тази причина отвратителните така необезпокоявано продължават да си безчинстват...

НОВИ ПИСАНИЯ ПО ЕПИСТОЛАРНИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН БЕСТСЕЛЪР “РЕПОРТАЖИ ОТ… КРАТЕРА НА ВУЛКАНА” октомври 30, 2012

ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Директор, На 30 окт. 2012 г., в 13.45 часа, малко преди да започне тържеството по повод на връчването на ПГЕЕ-Пловдив на почетния знак на Пловдив секретарката на училището ми връчи писмена покана Изх. № 65 от 30 окт. 2012 г., съобразно която в съвсем спешен порядък, в срок до 14.00 часа (!) на 30 окт. 2012 г. ми нареждате да Ви връча писмени обяснения по повод на това, че на 1 окт. 2012 г. бил постъпил доклад № 111/01.10.2012 г., с който се настоявало да бъдат взети два невзети часове по философия – с избягали от час ученици от 11 В клас. Поради крайно малкото време, което ми бяхте отпуснали, именно само 13-14 минути, аз тогава не можах да напиша искания доклад, за което Ви отговорих моментално в писмен вид, като помолих да ми наредите и определите с нова писмена “покана-заповед” един пореалистичен, по-изпълним срок, в който наистина да мога да напиша обясненията си. Понеже обаче съм крайно съзнателен и дисциплиниран човек и преподавател, ето, с настоящето Ви отговарям предварително, дори още преди да съм изчакал да получа новата “покана” да сторя това. Апропо, заради заетостта ми с писането на тия писмени обяснения не можах да присъствам на провеждащото се в този същия момент мероприятие: заснемането на целия колектив на гимназията на обща снимка; отбелязвам това, за да се знае от бъдещата история защо моя милост няма да фигурира на тази паметна снимка. От текста на Вашата писмена „ПОКАНА“ съдя, че Вас Ви е смутило това, че аз все пак съм нанесъл темата на урока в материалната книга и съм се подписал в дневника, без да уведомя ръководството, че часовете не са били взети. Във връзка с

5 горното се считам за длъжен да Ви известя за следното: По принцип аз внасям учебния материал в т.н. „материална книга“ винаги преди началото на съответния учебен ден, рано сутринта, още с пристигането ми на работа; това съм си го изработил като навик с оглед да нямам никакви пропуски в нанасянето на материала. Това го правя от години, тъй че, предполагам, същото се е случило и тоя път; понеже моя милост, за жалост, не разполага с ясновидски способности, аз не съм могъл още в момента на внасянето на материала да зная, че същия ден учениците от този клас ще дръзнат да извършат простъпката „масово бягство на целия клас“ от съответния час по философия. Така аз мога да хвърля светлина върху тази така развълнувала Ви загадка – как при невзет час в материалната книга все пак е записана темата на съответния урок. Уверявам Ви, при вписването на тази тема в материалната книга не съм имал някакви престъпни намерения, не съм имал умисъл да не си взема часа и да измамя властта и администрацията, и то е по причина на това, че, за жалост, както погоре отбелязах, нямам изискващите се за това екстрасензорни, гадателски или ясновидски способности, та да мога да предусетя с абсолютна точност, че тия ученици в същия този ден ще осъществят визираната операция „бягство от час“ по философия. Що се касае до другата вълнуваща Ви загадка, а именно защо има моя подпис в дневника при невзет час, разтълкуването и на този казус не представлява особена трудност. Причината е вероятно в това, че по онова време, именно седмица след началото на учебната година дневникът на този клас все още не е бил на разположение в учителската стая, аз затова съм внесъл подписа си значително покъсно, може би седмица или две по-късно, когато дневникът вече е бил на разположение, и при това съм направил вписването съвсем механично, пак без никакъв престъпен умисъл да заблудя толкова бдителната администрация, която, въпреки цялата си бдителност обаче, е успяла, както виждаме, да открие и извади наяве този случай (неизвестно защо) с повече от месец закъснение. И още нещичко да добавя. Когато класът не се яви в час, а пък преподавателят е налице, то това не означава, че часът е невзет по негова вина; причината за невземането на часа е, както подсказва здравия разсъдък, че липсва класът, а не преподавателят. Тъй че аз лично съвсем не разбирам в какво Вие виждате проблема. Аз съм бил налице, класът го е нямало, а Вие мен вините за непровеждането („невземането“) на часа; простете, не разбирам къде е логиката? Ако можете да ми обяс-

ните в какво е проблемът, ще Ви бъда твърде много задължен. И, накрая има нещо отрадно, твърде радващо ме. Много се радвам, че класът или тайнствен негов благожелател е написал нарочен доклад, с който се иска да бъдат взети в допълнително време тия два невзети часа по философия. Явно учениците впоследствие така силно са се привързали към философията, че са осъзнали грешката си да избягат от час, разкаяли са се и в разкаянието за стореното са стигнали дотам, че са пожелали да ме помолят отново да си вземем изпуснатите по тяхна вина два часа. Което, както и да го разглеждаме, е нечуван прецедент в нашето така напредничаво училищно образование: ученици да молят директорката в нарочен писмен доклад да си вземат два изпуснати по тяхна вина часове по философия! Това именно и показва колко правилна е била моята преценка да не докладвам на ръководството, че учениците не са се явили в тези два пропуснати учебни класа: моето очакване, моята теория, от която се ръководех, беше, че би следвало учениците да бъдат оставени в един момент сами да си признаят деянието, сами да осъзнаят щетата върху тяхното обучение, появила се след като не се се явили за тия два учебни часа по философия, да се покаят и също така сами да поискат от ръководството часовете все пак да бъдат взети допълнително, та значи, както се вижда, тази моя дидактическа и възпитателна стратегия, в крайна сметка, се оправда бляскаво! Прочее, можете да отговорите на тия толкова трогателно загрижени за обучението си по философия ученици, че моя милост винаги е готова да откликне на тяхното желание да се занимават допълнително с философия, тъй че няма никакъв проблем по договорка с тях и мен и по Ваше разпореждане да проведем два нови или допълнителни учебни часа. Като преподавател много ме радва това, че учениците наистина искат да наваксат пропуснатото в своето философско образование. Искам също тук да благодаря и за Вашата пословична отзивчивост да служите толкова самоотвержено на делото на личностното и духовното израстване на нашата учеща се младеж. Това е в основни линии моя отговор. Ако имате други въпроси, готов съм да Ви отговоря. Искам също да споделя, че много ме радват нашите така диалогични епистоларни отношения, породили се от няколко месеца насам. Искам да Ви известя, че това идейно богатство, съдържащо се в нашите обменени мисли, по моя преценка трябва или би следвало да бъде споделено с любознателното човечество, поради което моя милост смята да издаде в самостоятелна книга поне своята част от

така интензивното наше епистоларно общение. Даже и заглавие на книгата измислих вече, смятам да я озаглавя “Репортажи от… кратера на вулкана”, какво по-точно имам предвид ще се разбере в пълния обем след като книгата стане факт. Ако желаете, нямам нищо против да издадем книгата съвместно, като Вие ми предоставите авторските права на Вашите текстове (предимно „покани“ от Ваша страна за писмени обяснения от моя страна, констативни протоколи, свидетелстващи за моите несъмнени „престъпни наклонности“ и, като венец на всичко, Вашите толкова вълнуващо написани заповеди за мои дисциплинарни наказания). В очакване да получа новата, следващата поредна покана за някое друго, неизвестно за мен до този момент “нарушение” оставам Ваш предан служител и колега! ПОДПИС: (Ангел Грънчаров) 30.10.2012 г. 14.50 часа ЩО Е СЪВЕТСКА “КОМУНАЛКА”?

30 октомври 2012, вторник

Продължавам описанието си на тема как живях комунизма… И тъй, в 1980 г. аз, на 21 години, стъпих на гарата в Санкт Петербург, тогава наричан… “Ленинград”. (Някои… “тикви” и досега го наричат така, понеже, явно, им се чини, че градът на Петър е основан от… Ленин!) И ето, ние, трима българи, приети да учим във Философския факултет на Университета, директно попаднахме в… ада, наречен “общяга” (“общежитие”, сиреч… “комуналка”). Няма да е справедливо обаче ако не кажа още сега, че въпреки всичко, което преживях в този град, Санкт Петербург е един страхотно красив и велик град; наричат го “северната Венеция” и имат известно право. Но в качеството му на “Ленинград” той беше доста пострадал – по същия начин, по който са страдали и хората, живеещи в него. Тук в 1917 г. избухва бол-

6 шевисткия метеж, с който започва “ерата на комунизма”, така безславно поминал се наскоро, но и досега още жив в много глави. “Комуналката” е символът на комунизма, неговият най-изразителен и пълен образ. Не може да се разбере какво е комунизъм ако човек не е почувствал с всичките си сетива какво е това “комуналка”. А на мен ми се удаде тази възможност още на 21 години, и аз, разбира се, изпитвайки погнуса най-напред от “комуналката”, намразих завинаги и комунизма. Длъжен съм сега да предам своето усещане особено на по-младите, защото у нас, в България, съвсем не се разбира какво е това “комуналка” – този “апотеоз”, този modus vivendi на съветския комунизъм – найистинския комунизъм на земята. Комунизмът трябва да бъде запомнен с “комуналката”, тя е неговото най-голямо постижение и изобретение. Всичко в “комуналката” е създадено така, че да унижава безкрайно и всекидневно човека. Но да не избързвам, нека първо да кажа какви са моите първи възприятия на “комуналката”, в която попаднах някак си уж “на шега”, изневиделица, неочаквано… Да, неочаквано, защото в София, когато ни “убеждаваха” да отидем да учим в СССР, ни бяха казали, че ще живеем в… “невероятно добри условия”: по двама в стая, с душ и отделна тоалетна, с “прекрасни условия” за учене и живот. И ние, нещастниците, се съгласихме. Ето обаче какво видяхме…

Таксито ни остави пред една пететажна сива тухлена сграда (тухлите в Русия са… сиви, не червени; за сметка на това всичко друго там е червено!). “Общежитие № 4” имаше формата на буквата “П”, едното му крило, както се оказа, беше “мъжко”, а другото, съответно – “женско”. На входа ни посрещна усмихната вечната бабичка-портиерка и ни поведе из… “катакомбите”, защото точно тази дума изплува в съзнанието ми, когато вървях из коридорите на “нашия общ дом”. Първото, което се набива в очите, бяха осеяните с табла и лозунги стени, написани с големи червени букви, на които пише как човек следва да… мисли, да… живее, да… харесва и т.н., а също така какво следва да… обича, да… мечтае, дори да… яде (”Мясо вредно!”,

сиреч “Месото е вредно!”: един основен лозунг в столовите). И ето, след като минахме през 4 етажа (това сторило ни се безкрайно първо разхождане из “катакомбите” явно е замислено като “общо запознаване” с “външния вид” на съветската комуналка!), ние накрая бяхме заведени до нашата стая, на 4 етаж, “мъжко отделение”. (Не се учудвайте, че някои термини са все едно отнасящи се за… затвор: общягатакомуналка всъщност си е един затвор!) Така похвалената ни в София стая се оказа не за 2-ма, а за… 5 човека! Стаята иначе е големичка и с висок таван, но… понеже всяка стая има само 4-ъгъла, най-големият проблем е къде да бъде поставено… петото легло. Тази “епопея” с петото легло си заслужава отделна сага, но да видим как “съветския човек” се е опитвал да оцелее в тези ужасни условия. Впрочем, тоалетната и умивалниците се намираха на същия етаж, в края на коридора, и там постоянно имаше, естествено, “очередь”, сиреч… “опашка”; обясниха ни, че било… “нехигиенично” тоалетна и умивалник да се намират в самата стая. “Опашката”, наред с “комуналката”, е другият най-изразителен символ и най-голямо постижение и изобретение на съветския комунизъм (пък и на нашия). По-късно разбрахме, че да живеят много хора (и дори… семейства!) в една стая за руснаците си е нещо едва ли не обичайно: например в обявите за наем на жилища често можеше да се срещне обява с такъв чудноват текст: “Давам под наем… ъгъл от стая”, и да си наемеш именно… “ъгъл” означава, че си истински… “щастливец”! Защото представи си какво означава да ти се падне… “петото място” в една комунална стаичка! Та за това как хората са оцелявали в комуналките. Знам само как оцеляваха студентите в нашето общежитие: всеки, докопал се до… “ъгъл”, си заграждаше своя ъгъл с… шкафове, кашони, всякакви дървени плоскости, одеала, завеси и каквото там падне под ръка – и така си осигуряваше свое малко, но лично пространство. Представете си какво се получава в крайна сметка, когато не само четиримата щастливци от ъглите, но и “петият излишен” си направи една такава… дупка, дето се навира, за да избяга от комунизма и от “системата” за мачкане на човешкото достойнство, наречена комунизъм. Много често, за да стигнеш до своята “дупка”, ти се налага да отидеш дотам “на четири крака”, напипвайки в тъмното пътя към заветната цел. Но веднъж като отидеш в своя ъгъл, вече си автономен и независим и единственото, което постоянно, методично, денонощно, системно те тормози, е само… шума, невероятният шум от комуналката, от който спасение няма. Зад шкафовете, завесите и преградите някъде там, съвсем наблизо, нещастниците правят,

примерно, секс, или пият (обичайно заниманиенанаунизения мание унизения човек от отсъветската съветската комуналка!), или се бият, или се карат, или слушат музика, или си казват… нежни думи: и ти винаги си “свидетел”, чуваш тази “гълчава”, това постоянно боботене, характерно за съветската комуналка: от него спасение няма, дори и да си запушиш ушите. Комуналката е най-префиненото средство за вечен терор и постоянна гавра над човешката личност: тя именно затова е най-великото постижение и изобретение на съветския комунизъм…

В общежитието, в комуналката, естествено, никога не се спи: нека ако някой не ми вярва, да прочете нещо от Андрей Платонов. В нея не спят не просто затова, защото и “врагът не спи”, но и защото как да спиш, когато около теб, в образцовата съветска комуналка, тече и бучи вечната фиеста, вечният “празник” на така чудноватия комунален живот?! Това комунално “пиршество на живота” никога не утихва, всички са постоянно будни, и... живеят, сиреч пият, крещят, реват, шептят си нежни думи, бият се..., а ти всичко чуваш: спасение няма. И ето, ние, тримата млади българи, стоейки на прага на “своята стая”, дето ни посрещнаха ухилени нашите нови “събратя по участ” – грузинец и “русский человек” – се чувствахме като “ударени с мокър мръсен парцал по лицето”: как ще се живее тук пет години?! Пропуснах да кажа, че докато вървяхме по коридорите, усещахме невероятна смрад и воня, смесица от мирис на урина, на всякакви манджи, на мръсни чорапи, на повръщано и, разбира се, на сперма (та тук живееха стотици съвсем млади хора!). Стояхме на прага, от който се разкриваше цялата “прелест” на една обикновена съветска комуналка и се чудехме: да бягаме ли, да се връщаме ли назад, или да оставаме. Останахме “за тази нощ”, седмици наред след това решавахме какво да правим: да бягаме ли за България или да стоим, стиснали зъби, тук, в комуналката, и накрая се решихме, останахме. Бяхме млади, падахме си, види се, по стоицизма – та нали бяхме философи?! И мисля, че не направих грешка че останах. Ако не бях останал, как ли щях да се насладя на цялата “прелест” на съветския комунизъм?! Ако не бях останал

7 може би и аз сега щях да съм от ония кретени, които най-нагло заявяват: “Какво пък толкова, та в комунизма се живееше добре?!”. Най-добре разбира комунизма оня, който го е живял, но не какъв да е комунизъм (нашият в България не беше чак толкова “развит” както съветския!), а истинския, автентичния, същинския. Аз имах това “неописуемо щастие”. А бях само на 21 години… “НЕ ЧЕТА БЛОГА НА Г-Н ГРЪНЧАРОВ ЗАЩОТО ВСИЧКО НАПИСАНО ТАМ СА САМО ГЛУПОСТИ И ПРОСТОТИИ!” октомври 30, 2012

Няколко неща, няколко причини ме задължават да препубликувам едно свое есе, писано отдавна, именно есето със заглавие Що е съветска “комуналка”?. Първата причина е да подпомогна обучението на младите хора, предимно учениците по един пропит от европейски дух свободолюбие курс по гражданско образование – понеже в условията на ширеща се рекомунизация у нас такива неща много рядко могат да се прочетат. Втората причина е, че наближава датата 7 ноември, датата, на която избухна толкова злощастния комунисто-болшевишки метеж в Русия, причинил такива нещастия на цялото човечество – и дал началото на страшни кръпопролития, каквито човешкат история преди това не познава. НА СНИМКАТА: Руският диктатор Владимир Путин, един виден образцов “продукт” на съветската комуналка, живял в Санкт Петербург и учил в Санкт Петербургския университет горе-долу по съвсем същото време, в което там се подвизаваше и моя милост… На трето място едно крайно куриозно обстоятелство, обозначаващо крайно болезнен симптом, който показва същината и дълбината на съвременния български живот, симтом и дори синдром, взет направо от ежедневието ни: вчера г-жа директорката на училището, в което работя, благоволи да огласи избрана част от проведени от нейна милост анкети с мои ученици, на които тя беше дала дълъгпредълъг въпросник от цели 23 (!) въпроса; разбира се, тия анкети не ми бяха предоставени да се запозная с тях, щото нашата

толкова любезна, състрадателна и човечна г-жа директорка се бояла “извергът Грънчаров” да не започне след това да “репресира” учениците за изказаните мнения (това, че анкетата е анонимна не пречело на това, понеже изверг като мен, разбира се, щял да разпознае самоличността на учениците по… почерка!); та г-жа директорката се захвана да чете в присъствие на нарочна комисия избрани места от анкетите; организира нещо като литературно четене, тя чете, ние се чудим на акъла й, че не схваща що прави; прочете сюблимни моменти, и то с най-артистично изражение на гласа; аз отделно и съвсем скоро ще пиша за тия великолепни неща, които чуха ушите ми; но сред всичките тях искам тук да откроя едно становище от анкета на ученик, което г-жа Анастасова прочете с такава подчертана подигравателна интонация, че човек няма начин да не си помисли, че ученикът е успял да изрази найсъкровените трепети на собственото й сърце; а ученикът беше благоволил да напише това: “Не чета блога на г-н Грънчаров защото всичко написано там са само глупости и простотии!”! Сюблимното е, че гжа Анастасова сякаш не схвана каква умопомрачителна нелепица чете, щото иначе би се поне малко засрамила от това, че ни губи времето по този начин; както и да е; животът е шарен, та затова ето аз препубликувам една от моите така знаменити “глупости и простотии”, които съм вложил в това есе. А на четвърто, комай последно място – за да препубликувам това свое есе ме подтикнаха и насърчиха два отзива на читатели; ето първия, а по-долу можете да прочетете и втория; а след него вече следва и линка към самото есе: Svetoslav Alexandrov, който, до колкото ми е известно, е докторант по молекулярна биология или нещо такова, пише следното по повод на есето ми за съветската комуналка: Знаете ли – това според мен е най-хубавото нещо, което съм прочел от Ангел Грънчаров! А друга читателка, с име lina, пише: Поздравявам Ви, г-н Грънчаров, за перфектното описание на съветските общежития! Завършила съм висшето си образование също в иначе наистина прекрасния Санкт Петербург. Да живееш в общежитие и да учиш в онези години на повечето от нас българи беше голямо изпитание – особено за момичетата. Поздравявам Ви, г-н Грънчаров, и за Вашата гражданска позиция! Страхувам се, че малко хора ще Ви разберат, защото трябва наистина да си живял в комуналка, за да разбереш истински цялата смрад на комунизма! А ето сега и самото есе, което засега можете да прочетете ето тук: Що е

съветска “комуналка”?; днес пък, живот и здраве да е, дано намеря време да го препубликувам – снабдено с подходящи снимки и както изобщо си му е редът. В ИМЕТО НА СПРАВЕДЛИВОСТТА – В НАВЕЧЕРИЕТО НА ДЕНЯ НА НАРОДНИЯ БУДИТЕЛ 30 октомври 2012, вторник

До госпожа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив ТУК КОПИЕ: До г-жа Камелия Стоянова, председателка на учителската синдикална организация към Синдикат ОБРАЗОВАНИЕ към КТ "Подкрепа" ДОКЛАД от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Директор, Вчера разбрах за писмено Ваше нареждане, според което всички ние, учителите, които няма да участваме в т.н. „изнесен и безплатен квалификационен семинар с екскурзия, банкет и преспиване до Велико Търново и обратно”, провеждан по Ваша инициатива в дните около Деня на народния будител, трябвало да подадем молба за излизане в платен отпуск в деня, в който участниците в семинара щели да бъдат в „платен служебен отпуск”. Оценявам това като несправедливо, като особен вид дискриминация спрямо нас, ощетяваща ни включително и в материално отношение – да не говорим пък за морално! – поради което, в името на справедливостта, предлагам следното: Предполагам че ние, учителите, които няма да участваме в т.н. „изнесен и безплатен квалификационен семинар с екскурзия, банкет и преспиване до Велико Търново и обратно” по най-различни подбуди – психологически, нравствени, обик-

8 новени житейски и прочие – нямаме нищо против и също желаем да си проведем свой собствен, отделен семинар, и то тук, в Пловдив, без да идем чак до другия край на България по принципа „Щом Мохамед не ще да отиде до планината, то планината ще дойде до Мохамед”. Затова моя милост предлага – при това съм длъжен да уточня, че правя това изцяло по своя инициатива, без да съм питал никой от неучастващите в знаменития великотърновски квалификационен семинар, в който вие, участващите, ще черпите от упоителната Божествена амброзия на педагогическата нàука директно от устата на някое велико търновско академично светило – та значи, уточнявам, че правя това свое предложение изцяло по своя лична инициатива и почин, без да съм питал никой друг, а пък темата на отделния, тукашния семинар предлагам да бъде: „Най-горещите проблеми на училищния живот в ПГЕЕПловдив – и стратегии за намиране на изход, за разсичане на кълбото от проблеми, примерно този за дисциплината, за съвременните и най-ефективни форми на общуване учител-ученик и пр.” Темата, както виждате, е достатъчно актуална и значима, тъй че моля за Вашето разрешение да си проведем ние дискусия по тази тема по времето, в което водената от Вас група ще бистри същите тия проблеми, общувайки с някой велик представител на търновската академична школа. Това е моето скромно предложение. Смятам, че и ние имаме право да си проведем семинар. Разбира се, може да си уточним темата, да си изберем и друга тема. Предполагам, че и други хора ще заявят участие в такъв един семинар – от средите на неучастващите в търновския „изнесен и безплатен квалификационен семинар с екскурзия, банкет и преспиване”. И, вярвам, ще приемете, че е справедливо всички учители, и пътуващите до Търново, и искащите да заседават тук, в Пловдив, да бъдат поставени в равни условия, т.е. всички да бъдем в платен служебен отпуск. Вярвам, няма проблем на 2 ноември т.г. да наредите да ни отворят училището за да можем спокойно да си проведем нашия семинар. Надявам се, че ще отговорите положително на този мой доклад. С УВАЖЕНИЕ: (Подпис) Пловдив, 30 октомври 2012 г. НАЧЕНА СЕ РАЖДАНЕТО НА НОВА КНИГА С ПРИМЕРНО ЗАГЛАВИЕ “РЕПОРТАЖИ… ОТ КРАТЕРА НА ВУЛКАНА” октомври 30, 2012 Има една латинска крилата мисъл, съдържаща безусловна мъдрост: Изреченото отлита, написаното остава.

Или, по-точно казано: Verba volant, scripta manent — Думите отлитат, написаното остава. Изхождайки от нея съм длъжен да продължа да пиша историята на моите преживелици, на моите чудни митарства в ПГЕЕ-Пловдив, след като, така или иначе, започнах да пиша – и след като историята вече придоби обществен резонанс, обществен интерес. Ние, българите, пък имаме своя поговорка, валидна в такива случаи: като си се хванал на хорото, няма накъде, ще рипаш – докато свири свирнята.

Разбира се, често се питам за смисъла на цялата тази работа. Разбира се, блогът е мой дневник, а в дневника си аз пиша за всичко, което ме вълнува – вече много години. Повтарям: за абсолютно всичко вълнуващо ме пиша – този е моят принцип. Тази история, признавам си, много ме вълнува; смятам, че се получава чудесен психологически, нравствен, човешки, административен и какъв ли не още казус. Смятам, че тия мои специфични репортажи от… кратера на вулкана – този израз, именно „Репортажи от кратера на вулкана” ми звучи чудесно като заглавие на цялата поредица, а както е тръгнало, ще се получи невероятно интересна и поучителна книга ако събера всичките си текстове по тази история в една нова книга! – та значи смятам, че тия мои репортажи, след като вече съм започнал да давам пълна публична прозрачност на всичко случило се, са едно чудесно приложно изследване, което може да обогати представата ни не само за случващото се в съвременното българско училище, не само за царящите там нрави, но и за нещо още по-важно: за това какви сме ние, съвременните българи, на какви чутовни нравствени и всякакви други подвизи сме способни. Тъй че като изкушен в подобен род изследвания просто няма как да спра на средата на пътя – или посред пътя. Длъжен съм да продължа. Науката, както е казано, изисква известни жертви. Е, готов съм да направя тия жертви. И да предприема съответните рискове. Моя милост за науката – и най-вече за истината, милата! – съм способен, повтарям, на всякакви жертви и рискове. Какво

да правя, такъв съм. Такъв ме е направил животът. Такава, както се казва, ми е била съдбата. Разбира се, апелирам и всички останали замесени и заинтересовани страни – лица, индивиди, институции, овластени администратори и пр. – също да започнат да пишат, водейки се от максимата, че изречените думи отлитат, ала написаното остава. Остава за вечни времена. Остава за писаната история на човечеството. Пишейки, отдавайки се на писаното, по този толкова достоен начин ще спомогнат, в крайна сметка, за развитието на българската наука – и за решаването на ония тежки проблеми, които задушават българското училище, пък и българската общност изобщо. Щото, предполагам, никой няма да дръзне да отрича, че българското училище е място, където се пречупват, като в камера обскура, твърде много лъчи, отразени от общобългарския живот, то, училището, подобно на огледало, отразява и то в най ясен вид, всичко онова, което се случва в българския живот, гъмжащ, бумтящ, клокочещ наоколо, около нас – както гъмжи, клокочи и бумти опитващия се да изригне вулкан. Тъй че, уважаеми дами и господа, запретвайте ръкави и почвайте да пишете. Проявете смелост и достойнство, дайте публичен израз на ония емоции, които ви мъчат. Не сподавяйте емоциите си, а им дайте израз чрез слово. Обговарянето, вербализирането на душевните ни терзания спомага за преодоляването на ония душевни кризи, които ги пораждат. Тъй че цялата тази работа може да има и благотворен терапевтичен ефект върху всички. Пишете, пишете, пишете! Не мълчете, не мълчете, не мълчете! В тия интересни времена да се мълчи е позорно, е равностойно на малодушие. Ще спечелите ако пишете. Злобният, завистливият, измъчващият се от какви ли не подли страсти наш съвременник може да се избави от терзанията си само ако намери душевна сила публично да заяви онова, което го мъчи – и с акта на изговарянето, по-скоро на изразяването, напрежението, огъня, на който, така да се каже, се пържи, ще намалее. Казвам ви го това като човек, от години занимаващ се с психологически консултации – и като автор на издадена 4-пъти книга или учебник по психология. Та моя милост решава в този миг да събере всички досега написани текстове по крайно любопитната история в една поредица, в една бъдеща книга. Каня към съавторство в тази книга всички други заинтересовани страни – ученици, учители, директори, инспектори, администратори и пр. Дори самия министър, мой състудент, каня да напише със златни букви своя принос към тази история, която един ден, убеден съм, ще се изучава в университетите, в психологическите и философските

9 факултети, в катедрите по съвременна антропология и къде ли не още. А нищо чудно, не се шегувам, с този литературен труд всички ние да се обезсмъртим и, примерно, защо не, с него да кандидатстваме един ден за получаване на… Нобелова награда, да кажем, в сферата на науките по раздел хуманитаристика. Не съм превъртял, само съм вдъхновен. Ако творческия полет на мисълта е лудост, добре тогава, нека да бъда луд – щом така на някои повече им харесва… Та тази сутрин започвам с този призив, а иначе имам да пиша за страшно много неща, случили се вчера. Вчера, уважаеми дами и господа, любезни мои читатели, беше велик ден – казвам го с пълната отговорност и с ясно съзнание какво говоря. Сами ще се убедите след малко за какво става дума, за написването на какъв бляскав шедьовър можем да съжаляваме – ех, защо нямах таланта на Омир, или Данте, или на Шекспир, или на Достовски, или поне на нашия Захари Стоянов – или на великия Алеко?! Защото аз, разбира се, не страдам от маниакалността, че мога с нещо да се меря с тия духовни титани на световното и на българското човечество; за жалост, творческият ми потенциал, сравнен с потенциала на гореизброените титани, е твърде слаб. Но каквото мога, доколкото имам сили, ще се постарая, както се казва, да дам всичко от себе си, ако трябва, ще изтискам последната капчица талантец от душата си, но ще напиша онова, което видяха очите ми вчера – и което чуха ушите ми. Ех, защо вчера не беше наоколо съвременния български титан бай Вучков, та той с мощното си перо, та той с художническата си четкабаданарка да изрисува това, що имах късметя да съзерцавам с очите си вчера – и да чуя с очите си. Името на автора на безсмъртната фраза Гледам и не вярвам на… ушите си! вчера, признавам си, често се въртеше в съзнанието ми, когато, примерно, ми се щеше да се ощипя, за да разбера в кой свят съм, за да удостоверя дали пък не сънувам; изобщо не преувеличавам, историята взе за придобива вече най-хипертрофирани, гротескни мащаби и размери, за представянето на които наистина се иска омиров, дантев, шекспиров и прочие талант и дори гений. Но няма как, ще караме с това, което имаме – и с което разполагаме. Няма как да е иначе. Ала знаменит, направо грандиозен исторически ден беше вчера. Става дума за това, че вчера най-после на сцената излезе уважаваната госпожа директорка – и стана една, която не е за разправяне! Историята протече както в една класна стая, така и най-вече в кабинета на г-жа директорката после. Но всичко по реда си, да караме, както се казва поред. Имайте, дами и господа, търпение! Скоро всичко ще научите. Моето слабо

перо, държано от немощната ми ръка, е на ваше разположение. На вашите услуги съм аз, преданият ваш слуга, самоотвержен изследовател на българските нрави, на съвременната българска душа – и всеотдаен търсач на истината, милата! Почакайте малко да подредя вулкана в душата си, който е точно копие на оня същински вулкан, който дими и тлее в реалния живот, и който моя милост се описва да представи с немощната си ръка и перо. Та скоро всичко ще научите. Бъдете търпеливи – и ще бъдете възнаградени богато! Съвсем няма да съжалявате, това ви го гарантирам. Та – до скоро! Да, съвсем до скоро. А дотогава – чуден есенен ден ви желая! Приемете го с подобаващия ентусиазъм – и неизбежно ще полетите, качени крилете на вдъхновението – в онова бъдеще, което заслужавате… ДНЕШНИТЕ НИ ПАТРИОТАРИ, НАЦИОНАЛ-НИХИЛИСТИЧЕСКИТЕ РУБЛАДЖИИ, СА ПОДЛОГИ НА РУСКИЯ ИМПЕРИАЛИЗЪМ! октомври 29, 2012

КГБ/ДС. Американската Шеврон дойде тук в България, а не българи отидоха във Вашингтон да предлагат проекта „Шистов газ”! За тройният русофилски проект – „Троен шлем” на бившия президент Георги Първанов – редовият българин от джоба си плаща и ще продължи да плаща. Вече плати 13 милиона за Бургас Александропулос. Вече е платил един милиард и триста и осемдесет милиона за АЕЦ Белене. А диверсификацията на газовите доставки за България с „Южен поток” е една рогата лъжа! Газта отново идва от Русия! Три национални предателства извършени от един наемен русофил, какъвто се оказа Георги Първанов! С ловна пушка в гората, в лукс-костюм пред камери и с микрофон в ръката, необезпокояван, нито даже порицаван, той отново е обект на действащ политик през следващото десетилетие. В настоящия си вид, русофилството в България може да довърши започнатото преди 135 години – да реализира мечтата на руската империя за господство на Балканите! А споменът за Велика България е само в устата на днешните ни „патриотари”, национал-нихилисти, които са подлоги на руския шовинизъм! „Рубладжии” или без право на избор вербувани са те, всьо ровно! Из Русофили и русофоби, автор: Георги Алексов ЗРИТЕЛИ ПИТАТ: "КОЛКО ПЛАТИ ГЕРБ НА КЕВОРК ПРЕДИЗБОРНО?“ 29 октомври 2012, понеделник

… Фили и фоби! Фобията като втора част от думата „Русофобия” въвежда омразата като водеща при употребата й. В смисъл „Русофобите мразят Русия”! А кого обичат тогава се питам? Ви питам? И обратно антиподът на фобията е филията, която предполага безпределна обич и привързаност в случая към Русия. А ако обичат и подкрепят Русия за АЕЦ Белене, не мразят ли собствения си, българският народ? И те част ли са от него или не, отново се питам? Ви питам? Фили и фоби! Русофили и русофоби! А защо не на русофили и българофили да е днешното разделение! Който е русофил и обича Русия да не работи в България за руските интереси. Ясно да се определи и към руската страна да се присъедини в двустранните преговори. Българофилът е другата страна. Русия иска в България да строи ядрена мощност. Не трябва български министри слугински да ги привикват в Москва, а руската страна трябва да е тук на място в София със своите проектни намерения. Открити, а не с тайни покрити, каквито се оказаха двустранните

От няколко седмици гледаме „Всяка неделя“. Учудени сме, че журналист като Кеворк Кеворкян не вижда бедността, в която живеем, не споменава нито дума за пенсиите, болниците, данъците, а рови в стари истории, или ни занимава със селски бикове, пишат ни наши читатели.

10 Заради писмото им и ние се загледахме в предаването. Прави впечатление, че събеседниците се канят на принципа колко са нахъсани на Станишев или Костов. Няма предаване, в което поне три пъти да не се спомене името на Станишев и още толкова на Иван Костов (пишем за последните три). Пред зрителите постепенно изниква образът на двама политици, които са направили най-ужасните неща в България. Днес например Станишев бе обвинен от Александър Томов, че е фалирал умишлено Кремиковци, но не за да се обогати той, а хора около него. И пратил ДАНС в ЦСКА, след което пак не се възползвал лично, но пък други взели отбора, а Александър Томов имал един милиард лева пропуснати ползи. Странно е, че Томов не си търси правата в съда, а от известно време се жали по телевизиите. Иван Костов пък също завъртял далавера с Кремиковци, а на всичкото отгоре бавно и постепенно му се изгражда образ на човек на БСП, който води тайни преговори с тях и накрая заедно си плетат кошницата. Интервюто с Жан Виденов уцели двама – Станишев и Костов. Интервюто с Юрий Москов също удари яко Костов по главата. Само Първанов отказа да плюе Станишев и бе наказан с неочаквани реклами и предаването завърши по средата на изречението. Че наближават избори, е ясно на всички. Но че отсега ще започнат такива странни удари с още по-странни жертви, никой не подозираше. И ненапразно зрители попитаха още преди месец: “Колко плати ГЕРБ на Кеворк предизборно?“ Препечатано от тук: Зрители възмутено питат: Кеворк тенденциозно ли кани гостите си? ЗАТОВА СМЕ И ПРОКОПСАЛИ ТОЛКОВА – ЩОТО СМЕ ТАКИВА октомври 29, 2012 От рекламите на Гугъл, които съм разположил в блога си, месечно печеля твърде скромна сума пари; примерно, за две години се събират от тях, да речем, стотина или малко повече лева. Причината е, че от стотиците и хилядите читатели на блога ми, които минават всекидневно през него, почти никой не се сеща да прояви малък благотворителен жест не към мен, а към издаваните от мен вестник (ГРАЖДАНИНЪ) и списание (ИДЕИ), които, както и известно, не съществуват благодарение на въздуха, а за тях се искат пари. Четат всеки ден написаното в блога – а да се прави такъв постоянно поддържан блог все пак е доста труд – ала не се чувстват длъжни да се отблагодарят с нещичко, т.е. да подпомогнат поне с каквото могат блога,

натискайки от кумова срама някоя рекламка. (За едно натискане се получат някави стотинчици по сметката на автора на блога.) Само констатирам факта, показващ нашата народна психология. Към нищо не призовавам, щото току-виж някой отишъл да ме наклевети, че призовавам да се натискат рекламите – виж, това непременно някой ще го стори, но другото, разбира се, не, никога, само през трупа ми!

И затова сме е прокопсали толкова, щото сме такива. Тази е моята идея. Затова проповядвам, че ако не се променим, а преди това ако не осъзнаем какви сме точно, и ако не се отвратим от себе си, напредък няма да имаме, а ще продължим да затъваме… ХУБАВО Е, ЧЕ ЧЕНГЕТАТА И МЕДИЙНИТЕ МЕРЗАВЦИ ПРОДЪЛЖАВАТ ВСЕ ТАКА СИСТЕМНО ДА ПЛЮЯТ КОСТОВ; ТОВА Е ДОБРЕ, ДОБЪР ЗНАК Е ТОВА! октомври 29, 2012

Такива, за жалост, сме. А не бива така. Лошо е да сме чак такива… ето затова според мен не вървят и общите и български работи. Не се подкрепяме един друг. Атомизирали сме се, всеки дърпа чергата само към себе си. Поради тази психологическа причина сме я докарали дотука. Така не се живее. Глупаво е да се живее така…

Krum Mladenov рече: Г-н Грънчаров, благодаря за обърнатото внимание, защото никога и през ум нямаше да ми мине такова нещо, – че има значение кликването в/у рекламата. Всичко, което си написал според мен е вярно и се съгласявам. Ангел Грънчаров рече: А аз пък, г-н Младенов, благодаря за разбирането и отклика. С рекламите човек може да подпомогне даден блог или сайт, като кликне върху тях. Хем има полза рекламодателя, щото така или иначе ще почетеш (и прочетеш) рекламата му и ще я видиш, хем пък ще спечели някакви стотинки оня, който е сложил тия реклами в блога или сайта си. Те, американците, са го измислили добре, само че ето, приложението на тая умна измишльотина у нас не върви нещо, щото българинът да се замисли да помогне на друг българин, при това който не му е зет, баджанак, шурей, братовчед или т.н., е абсолютно невъзможно.

Старая се да не гледам изобщо телевизия, въпреки че в къщи имаме три телевизора (включително и в кухнята) и от тях комай непрекъснато работят поне два; аз си се уединявам кажи-речи постоянно в кабинета си, далеч от екота на постоянния и така пошъл телевизионен тормоз, на който е подложена нацията ни. Но все пак понякога излизам от кабинета си по някаква работа, минавам през хола или през кухнята, където дори и да няма никой, телевизорът приветливо си свети, и, понеже все пак съм любознателен човек, се заслушвам за миг в това, което се говори. Ето, и вчера ми се случи на няколко пъти това, ще ви кажа какво чух, то е нещо като съвсем случайна “социологическа извадка”, показваща въпреки случайността си буйния пропаганден огън, на който се пържи съвременния българин, нашият сънародник, живеещ в условията на една безогледна, така нагла телевизионна диктатура. При едно от минаванията ми през кухнята за да си направя чай мярнах от екрана самодоволната муцуна на Любен дилов-син, на кого друг да мерна самодоволната муцуна ако не на него, щото тоя, явно, изглежда спи по телевизионните студия, наред с неколцина други телевизионно-звездни навлеци. Рекох да разбера все пак за какво говори: говореше за будителите, за народните будители. Той нали самият е “народен будител”, та затова. За събеседник по тази тема си беше поканил… познайте кого… кого мислите че беше поканил… не се сещате ли… как е възможно да не се сещате… ами поканил беше… Боян Расате, разбира се, кой друг да покани?! Туй недоразумение Расате е постоянно канено по всички до една телевизии, за да ни казва най-актуалните пози-

11 ции на “патриотично-родолюбивата част” част от природонаселението ни; нищо че самият той е комай неграмотен, училнедоучил (среднист някакъв), ала постоянно раздава на всички от нищожния си акълец. Разбира се, аз пък не ща Расатето мен да ме поучава, теглих една майна и на Дилов-син, и на патриотичното Расате, и превключих на друг канал. Не помня кой там съм видял, сигурно съм видял Андрей Райчев, кой друг да съм видял, няма начин да не видиш Андрей Райчев ако пуснеш телевизора си. Пардон, грешка: видях съпругата му Виза Недялкова… пак се повтори процедурата с благословията, щото тая лицемерка пък хептен не мога да я търпя. При едно друго мое отиване тоя път до хола мярнах, че съпругата ми гледа… Кеворкян. Няма как, поседнах малко да погледам и аз, поне докато не се наложи и нему да тегля една благословия. В неговото предаване видях, че някакъв старец разказваше нещо за онова прочуто падане на сграда на улица Алабин в София, случило се по времето на министерстването на Румен Петков (с главен секретар Боко Борисов), при което загинаха две млади жени. Заслушах се, стана ми интересно защо се връщат към тази история. Още в края на първата минута се оказа, че туй старче взе да говори, забележете, че за цялата тая трагедия е виновен, разбира се, не някой друг, а… Иван Костов, разбира се. Забележете добре: не от управлявалите тогава някой е виновен, а е виновен Костов, кой друг да е виновен?! Ченгето Кеворкян с блеснали от вълнение очички след като свърши старчето ни каза да запомним, че Костов и по този случай е злодеят, а пък аз се махнах от хола, пускайки по адрес на ченгето една цветиста българска благословия. След известно време обаче пак ми се наложи да ида в хола за да потърся една книга. Кеворкян разговаряше с някакъв друг, да, с Александър Томов разговаряше, с лъжльото-политик, имащ за прякор “Добрия вълк Лупи” разговаряше Кеворкян, с кой друг да разговаря?! Аз специално това Лупи не мога да го търпя, но таман да си намеря книгата и дочух, че Кеворкан пита Лупи пак за това: Костов ли е виновен за Кремиковци, да, така се изрази, нали Костов е виновен за Кремиковци? Даже мерзавецът Лупи се смути от тоя въпрос и не отговори директно, щото се оказа неуместен, явно обаче Кеворкян има ясно изразена параноя спрямо Костов, ако изключим другия, значително по-правдиво звучащ вариант: някой му плаща хубави пари за да плюе Костов в предаването си почти непрекъснато. Аз скланям към второто обяснение. Имам чувството, че отвориха тая ченгесарница ВСЯКА НЕДЕЛЯ главно с тази цел: пак да възобновят пропагандната война срещу Костов. Защо ли

ги е толкова страх ченгетата от тоя Костов, мама му стара, явно има за какво, не вярвам да го плюят само поради вродена мерзост?! Съпругата ми каза, че и останалите събеседници на Кеворкян били питани за Костов, което вече говори, че тоз Кеворкян с годините хептен се е вманиачил на тая тема. Но е хубаво, че ченгетата и медийните мерзавци продължават така системно и упорито да плюят Костов; това е добре, даже е чудесно. Това е добър признак на живота и на съвременността ни. Това е добра прокоба за самата ченгесарска система, която се е установила у нас. Това и дава известна надежда, че нещата няма да са все така зле, щом мерзавците така истерично ги е страх от Костов… Да не пропусна: при едно превключване от Кеворкян забелязах, че по същото време по другия канал едно друго, този път Симеоновско медийно ченге, гадничко ухилено, пък разпитваше трето ченге, именно Стоян Ганев какво добро тоя път се гласи да направи на родината си! Е, няма как, благослових телевизора и се оттеглих в кабинета си, щото направо е нетърпим тоя безогледен ченгесарски медиен тормоз, на който е подложен напоследък нашия благодушен и лековерен народец. Дали и други хора като мен псуват когато мернат самодоволните муцуни на мерзавците аз не зная, ама се надявам ефекта от тия попълзновения на ченгетата да е изцяло бумерангов. Тази ми е надеждата, а дали това ще бъде така ще се разбере догодина, на изборите. КРАТКО КРИТИЧНО ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА НА Е.ДАЙНОВ "НАУКАТА Е СЛЪНЦЕ"

Книгата е неголяма по обем, приятна за четене, съдържа ясни тези, личи си, че авторът е премислил добре това, което си позволява да твърди. Излишно е да казвам, че концепцията, от който той изхожда, а именно, че българското образование в периода след комунизма се нуждае от дълбоко реформа по пътя на либерализацията и осъвременяването му, е концепция, която и моя милост споделя. Разликата е – и искам още тук да наблегна на това – че г-н Дайнов смята, че в основни линии реформата на училищното образование в България вече е привършила след управлението на "големите реформатори" министрите Даниел Вълчев и Сергей Игнатов, докато моя милост съвсем не смята така, напротив, аз смятам, че същинската реформа тепърва предстои. Прочее, не прави добро впечатление това, че периодът на министерстването на Даниел Вълчев е представен в книгата като "исторически повратен момент"; предполагам, че причината за такава една апологетика са лични и субективни, а не принципни; не бива така да се пише, примерно това, че когато Д.Вълчев е бил министър е, да допуснем, облагодетелствал с някакво проектче по някакъв друг начин политолога Дайнов или неговата организация, или пък че двамата са лични приятели не е достатъчно основание да бъде обявен за "велик реформатор" и най-талантлив управленец, както е станало на практика в книгата. Тази ми е единствената критична забележка, не мога да я преглътна, а иначе впечатлението от книгата ми е добро, положително ако изключим принципното ми несъгласие с начина, по който е интерпретиран периода на министерстването на Даниел Вълчев.

29 октомври 2012, понеделник Наскоро прочетох книгата на Евгений Дайнов "НАУКАТА Е СЛЪНЦЕ" (с подзаглавие Реформата на училищното образование в следкомунистическа България), изд. от издателство на НБУ. В противоречие с всички общоприети нашенски "нравствени" правила, изискващи да не пишеш в никакъв случай за книгата на автор, който не ти е личен приятел, шеф, големец и пр. решавам да представя книгата на Дайнов и да напиша за това как я възприех. Аз обаче не се свеня да направя един благороден жест, като, естествено, изобщо не очаквам в някой момент самият Дайнов да отвърне по същия начин към някоя от моите книги за образованието - а аз в последните години също издадох такива книги, и то три. Имам намерение много неща да кажа за неговата книга, ала, за жалост, ще се принудя да бъда все пак пределно кратък – поради дефицит на време, не заради нещо друго.

Отбелязал съм си ред важни моменти от тази книга, които ми се ще да изтъкна тук, ала едва ли ще имам време да

12 го сторя в тази публикация. Но ето все пак нещичко, доколкото ми стегне времето. Справедливо е изтъкнато, че за първи път сериозни реформаторски намерения в сферата на образованието има едва правителството на Иван Костов - с министър В.Методиев. Тогава именно е дефинирано ясно намерение за реформаторска политика, като целта на образованието е дефинирана като "развитие на човека" - не на нацията, държавността, нуждите на производството и пр., както и било дотогава, а човекът е поставен в центъра. Разработва се ясна програма за промяна, следваща препоръките, съдържащи се в доклада на Жак Делор под заглавието "Образованието - скритото съкровище". Логиката на Делор изисква усилия за промяна на самата философия на образованието, и то в следните направления: "Уча за да знам", "Уча за да мога", "Уча за да живеем заедно" и "Уча за да съм". По времето на В.Методиев се провежда сериозно намаляване на натовареността на учениците, въвеждат се "избираемите" предмети, а също и стартира изучаването на майчин език в училище. Показано е развитието по такъв важен, възлов момент: новите правила за назначаване на училищни директори, изцяло на конкурсен принцип и конкурентен подход, когато трябваше да бъдат уволнени 3 000 директори (!). Авторът внимателно анализира различни документи и доклади на външни анализатори за ситуацията в българското образование, в които има интересни констатации, но които тук не мога да приведам поради това, че нямам изискващото се за това време. Аз вече казах, че не споделям оптимизма, с който са пропити анализите за стореното по времето на Д.Вълчев. По тази причина ще приведа кратък откъс от заключителните думи, за да видят и читателите на мая блог, че такъв прекален оптимизъм звучи, меко казано, странно: "Към момента на завършване на тази книга (лятото на 2009 г.) изглежда, че реформата в училищното образование е тръгнала, дава първите резултати и найвероятно ще продължава да се развива като системо-преобразуващо усилие. Наймалкото и при правителството на ГЕРБ реформата отново попада в ръцете на министър (Сергей Игнатов), който напълно разбира нейната необходимост – и има както волята, така и опита да я прилага по най-решителен начин. Остава още много работа: постигане на пълна прозрачност и подотчетност, решаване на изолацията на малцинствата, промяна на учебното съдържание и на методите на преподаване, свързване на училището с общността и на цялата система – със страните по въпроса." Доколко тия надежди се оказаха неоправдани си личи най-очебийно в този

момент, есента на 2012 г.: нищо реално и съществено, уви, не беше направено от екипа на С.Игнатов. Той се оказа заложник на интересите на бюрокрацията и аз лично много се съмнявам, че изобщо е имал някакви сериозни реформаторски намерения по посока на орязването на нейното всевластие, напротив, този човек по манталитет обича да служи на силните, а не да рискува комфорта си заради някакви идеални реформаторски цели и подбуди. Поради което и т.н. "реформа" не просто забуксува, напротив, забелязва се връщане назад. Но въпреки изказаните по-горе критични забележки общата ми оценка е, че книгата на Дайнов е една твърде полезна и необходима книга. Тя би следвало да стане настолно четиво на самонадеяните администратори, които продължават "да колят и да бесят" в сферата на образованието, да държат, както казва мъдрият ни народ, "и ножа, и сиренето", пък и хляба – и да лапат до преяждяне, без изобщо да се смущават, че остават най-гладни тъкмо ония, за които съществува самата система – младите хора, учениците. ОТКРИТО ПИСМО ДО ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКАТА ПО ВЪПРОС ОТ ГОЛЯМО НАЦИОНАЛНО, ОБЩОКУЛТУРНО И ОБЩЕСТВЕНО ЗНАЧЕНИЕ октомври 28, 2012

До г-н Росен Плевнелиев, Президент на Република България КОПИЕ: До проф. Сергей Игнатов, Министър на образованието, младежта и науката, София ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, блогър, философ, преподавател по философия в ПГЕЕПловдив, ръководител на Центъра за развитие на личността HUMANUS, главен редактор на философското списание ИДЕИ Уважаеми Господин Президент, По Конституция Вие имате право да преименувате обекти от национално и общодържавно значение, включително цели градове, географски области, паметници и пр. Обръщам се към Вас с едно по

мое виждане съвсем рационално предложение за преименуване с Ваш указ на учебното заведение, в което работя, именно Професионалната гимназия по електроника и електротехника в Пловдив. Ще кажете: това не е обект от национално значение; да, но това е не общинско, а държавно училище на разпореждане директно на Министерството. Освен това около наименованието на това училище се създаде крайно интересен казус, който при това, убеден съм, има голямо национално, общокултурно и обществено значение. Ето защото смятам, че е от Ваша компетентност да помогнете за разумното му разрешаване. Става дума за следното. В последните месеци и годинадве в страната тече обезпокоителен процес на рекомунизация и реживковизация, насърчаван от някакви дълбинни тенденции в развитието на меланхоличноносталгичното посткомунистическо и при това широко „народно” съзнание. Разбира се, този процес се подклажда от заинтересовани сили, свързани със средите на злокобната ДС, които в последните 10-12 години успяха да създадат в България една по същество олигархична и недемократична, по путинисткия модел, политическа структура. Някои от най-зловещите символи на комунизма си стоят недокоснати на знакови места, примерно на найцентрално място в София продължава да си стои необезпокояван паметника на съветския окупатор на България, в Пловдив като хищна птица в небесата се извисява гранитният исполин Альоша и пр. А тия символи на комунизма и тиранията продължават да тровят съзнанията, включително – и то най-вече! – на младите. Крайно време е тия злотворни комунистически символи поне да бъдат неутрализирани от нови символи, щото е добре известно, че новото, демократично и европейско по дух съзнание може да се зароди около нови, свободни по дух символи. В тази връзка, в този контекст се разполага и случая, по който искам да Ви занимая – и по който Ви моля да вземете отношение. В Пловдив училището, в което работя, все още се знае в широките среди като „ТЕТ-Ленин”. Всички така го знаят, това „ТЕТ-Ленин” се е забило сякаш в дълбините на съзнанията. Никой не знае какво е това „ПГЕЕ”, както по новому се нарича училището, всички го знаят като знаменития „ТЕТ-Ленин”. Някои даже го помнят като „ОТЕТ-Ленин”, това „О” в абревиатурата е от „образцов”. С мила, покъртителна носталгия към комунизма това най-елитно и модерно учебно заведение продължава да бъде наричано поголовно „ТЕТ-Ленин”. Така обаче не може да продължава, същинска аномалия и анахронизъм е така да продължава, примерно, още 50-години. Та в тази връзка Ви предлагам следното.

13 Има два варианта. Или да се консултирате с г-н Министъра и да наложите, ако счетете за нужно, това „ТЕТ-Ленин” да бъде върнато официално като наименование на учебното заведение, или пък да се даде на учебното заведение едно отговарящо на духа на новото време наименование. За този втория вариант ми се налага да кажа още нещичко. Преди точно година инициативна група ученици от Дискусионния клуб в ПГЕЕ-Пловдив заедно с моя милост предложихме гимназията да се преименува ето така: да стане ПГЕЕ „Стив Джобс”. Точно тогава беше починал този велик революционер в компютърните технологии и счетохме за нужно да апробираме как би се възприела една такава авангардна идея. Тогава медиите силно се заинтересуваха, в продължение на 10-тина дни имаше голям медиен шум, вземаха се интервюта от учители, от ученици, от директорката и пр., а след това всичко замря. Причината беше, че ръководството на училището в лицето на новоназначената директорка Стоянка Анастасова зае крайно негативна позиция спрямо тази инициатива. Директорката счете, че изобщо не е нужно гимназията да има какъвто и да било патрон, а пък за Стив Джобс директно заяви, че той щял да стане патрон на училището… „само през нейния труп”. След това се проведоха чествания по случай 50-годишнината на училището, и директорката в съвсем официални изказвания многократно продължи да нарича училището… „ТЕТ-Ленин”! Явно тя си има някак сърдечна пристрастеност към това име. Да, обаче учениците, които бяха инициатори за наименуването на училището на името на Стив Джобс не мирясаха. По тяхна инициатива (след като директорката наложи табу върху темата на Педагогически съвет, който всъщност по закон може да предложи промяна в името на училището!) беше проведен референдум за определяне на името на училището, в който участваха много ученици. На съвсем демократичното допитване (с урни, с комисия, както си му е реда!) идеята училището да бъде наименовано на името на Стив Джобс получи убедителна победа от 38%, а предложенията да бъде наречено на името на някои български учени (академик Георги Наджаков и пр.) получиха от 6 до 10-тина процента. Резултатите от референдума обаче не бяха даже допуснати за обсъждане от директорката на Педагогически съвет, а след това вече тя предприе яростна, както е видно изцяло политически мотивирана кампания за моето уволнение – набедявайки ме за главен виновник за нарушаване на бюрократичното спокойствие и на умилителната дрямка в училището. Сега, година след тия събития, моя милост вече е, така да се каже, „пътник” от училището: амбициозната и отмъстителна директорка

успя да ми наложи дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение” и вече със затаен дъх търси повод за следващото наказание, така силно лелеяно от нея уволнение. Както и да е, това са просто болезнени знаци на интересното време, в което живеем. Та вторият вариант, между който можете да избирате, г-н Президент, за да преименувате нашето училище е този: ПГЕЕ „Стив Джобс”. Сам решете: „ТЕТЛенин” или ПГЕЕ „Стив Джобс”? Ваша воля. При това трябва да знаете, че този вторият вариант е спечелил на нарочен референдум, проведен при това в крайно тежки условия и съпротива на „централната власт” в училището, по-голям процент гласове отколкото партия ГЕРБ спечели на последните избори властта, т.е. според действащия закон народната воля на училищния, предимно ученически народ заслужава да бъде приета за съвсем легитимна. Вие решете дали ще се съобразите с гласа на народа – или ще подкрепите наименование изцяло в духа на носталгията по комунизма, на което е така страстна привърженичка, както излиза, уважаваната директорка на нашето училище, падаща си, явно, по символите на едни отдавна отминали блажени времена. Смятам, че щом Президентът има правото да преименува цели градове – примерно Вашият предшественик Желю Желев преименува град Михайловград на Монтана! – какво пречи да преименува едно елитно пловдивско държавно училище, което има такава слава, че съвсем заслужено може да бъде определено и подведено под категорията „обект от национално значение”. Така този крайно заплетен и неразрешим иначе казус ще бъде решен с лекота от Вас с един указ. Смятам, че г-н Министърът ще подкрепи една такава идея. Или може да внуши на нашата упорита директорка да допусне за обсъждане въпроса на Педагогически съвет, където гореизложената идея, току-виж, може да получи и подкрепа. Демокрацията не само понякога, а винаги дава прекрасни изненадващи резултати. За жалост, такова нещо като демокрацията, уважаеми г-н Президент, е твърде непознато в условията на неразградената авторитарна и командна система, която непокътната си съществува в сферата на българското образование. В българските училища 10 ноември 1989 г. още не е дошъл, длъжен съм да Ви известя за това, уважаеми г-н Президент. Това е идеята, същината на моето открито писмо до Вас. Това предлагам, смятам, че е разумно. Вие решете според своите разбирания кое е правилното, и кое следва да подкрепите. Смятам, че проблемът съвсем не е маловажен. Става дума за символите на едно ново съзнание, което ни е така потребно. Без което не можем да

вървим напред. Без което ще продължим да затъваме в тинята на миналото. Става дума за ценностите на младите, заради които сме длъжни да направим всичко – за да живеят един ден в една прекрасна, свободна, просперираща, добре уредена и културна европейска страна. Нека да допринесем с каквото можем та България по-скоро да стане такава. А във Вашата власт е да спомогнете най-много за това – понеже, като държавен глава, Вие сам сте един символ. Запитайте се обаче като символ именно на какво искате един ден да бъдете запомнен в историята! С уважение: Ангел Грънчаров 28 октомври 2012 г. Пловдив ЗАЩО СОКРАТ Е МОЙ ПРИМЕР?

28 октомври 2012, неделя

Попаднах в интернет на една добре, сполучливо казана мисъл, по която ми се ще да поразсъждавам; ето я тази мисъл: „Помолих Бог да ми даде сила, Той ми даде трудности – за да ме направи посилен”. Така наречените „трудности” всъщност са изпитания, а изпитанията са проверка: ако издържиш, несъмнено си бил силен, а също така, в крайна сметка, си станал и по-силен. Възможно е и да не издържиш, възможно е да се прекършиш – но във всеки случай си заслужава да се бориш, да опитваш да победиш, да не се предаваш предварително, да не си позволяваш да бъдеш слаб, малодушен. Да, в трудностите и изпитанията, които животът всекидневно ни поднася, се каляваме, ставаме по-силни – само ако обаче не се предаваме, само ако се борим, само ако посрещаме трудностите смело,

14 без капчица малодушие. Тия неща се разбират от само себе си – и вероятно някой вече се пита: „Защо тоя пък ни повтаря такива очевидности и баналности? Какъв е смисълът? Та това се знае и без специално да ни бъде напомняно и изтъквано!”. Искам да разкажа вкратце и една друга история: тази на Сократ. Би трябвало да е известна на всички, ала много се съмнявам. Та Сократ цял живот имал едно занимание, на което служел всеотдайно: той търсел истината. Прочул се, приживе бил провъзгласен за „най-мъдрия от всички гърци”, но от тази слава не се възгордял, напротив, останал си все така човечен, достъпен, бих казал дори прост в отношенията си. Нито забогатял – все пак сред неговите ученици били младежи от найзнатните родове на Атина – напротив, останал си все така беден, ала съвсем не се смущавал от „бедността” си; прочее, не знам дали чувствате колко чудато и чепато звучи този израз „Сократ бил беден”; как така, та той има невероятни богатства, той направо е баснословно богат, ала е богат от съвсем друг род, не с богатствата, за каквито си мислим обикновено, а със съвсем други - именно богатства на духа, мисълта, душата, личността, мъдростта! По цели дни и дори понякога и нощи Сократ си прекарвал времето в най-сладки философски разговори по най-важните, съдбовните за човека въпроси с всякакви хора, на всяко място: на улицата, на пазара, на площада, на палестрата (място за гимнастика) или на стадиона. Неотменно, като сянка, го съпровождали учениците му; той, разбира се, не вземал никакви пари за своеобразното „обучение”, което им давал, той не бил като други учители, които направили такива добри пари от… „частни уроци”, както ги наричаме сега; нищичко не донасял в къщи, за разочарование на горката си жена, знаменитата не по-малко от него самия Ксантипа, която така страдала, че съдбата й била отредила толкова лош мъж-безделник. Още много може да се каже за това как живял Сократ, как минал живота му, има безкрайно много интересни случки, има останали от онова време чудесни, вдъхновени разговори, в които той участвал, описани предимно от найзнаменития, от най-близкия му ученик Платон, но обикновено най-често се говори и пише не толкова за живота, а най-вече за смъртта на Сократ. Оня ден на един XI-ти клас – и моя милост е учител по философия – разказвах тия неща и забелязах, че учениците ме слушаха със затаен дъх; аз често им говоря за Сократ. И за Платон, за другите велики философи. Та ме гледаха с блеснали очи моите ученици, понеже става дума за една прелюбопитна история: великият Сократ умира понеже получава смъртна присъда (!) на специално организиран съдебен процес, иницииран от група негови

„недоволни ученици”, които се пожалвали, че той им бил нанесъл страшни вреди, именно „развращавал младежта”, и, на второ място, бил също обвинен, че отричал съществуващите богове и си измислял нови. Сократ бляскаво се „оправдал” на процеса, макар че, така казано, пак звучи чудато: та за какво да се оправдава, че търсел истината ли, че помагал хората да се освобождават, да се отървават от заблудите си ли, че изследвал най-трудните, съдбовните въпроси, затова ли да се „оправдава”, че учел младите на добро, човечност, учел ги да се чувстват, че са богоподобни, понеже човекът има разум, може да търси мъдростта, достойнството, справедливостта - какво има тук за "оправдаване"?! Да, обаче срещу Сократ имало, както се казва, настроение, не само, казах, сред част от учениците му, но и сред съгражданите му, сред атиняните; и ето, мнозинството на процеса гласува „Виновен!” и Сократ бил осъден на смърт; тогава определяли смъртната присъда съвсем демократично, с гласуване на присъстващите пълноправни, зрели мъже. Е, Сократ си имал и ученици, които го боготворели, които го обичали, които му били благодарни, такива имало и сред съгражданите му, ала явно са били малко, уви, твърде малко. И знаменитият Сократ, украшението на толкова бляскавата в духовно и всякакво друго отношение Атина бил принуден да изпие чашата с отрова, чашата с извлек на растението бучиниш, както се изпълнявали тогава, съвсем „хуманно”, впрочем, смъртните присъди. И умрял. А пък преди това, малко преди да умре, държал една от своите найгениални речи. Такава била съдбата на Сократ, който си остава пример за всички философи. Сократ живял и умрял за истината, за нея се борил до последния си дъх. Това станало преди 24 века. Мислим си, че са много тия 24 века, ала ако се замислим повече непременно ще открием че не са чак толкова много. „Културната история” на човечеството съвсем не е дълга. Сметнете колко поколения са минали оттогава. Не са толкова много. Аз лично имам чувството, че това със Сократ се е случило вчера. Изобщо не съм обезумял дотам, че да си помисля, че мога да си сравнявам със Сократ. Но не крия, че чувствам този същия Сократ твърде близък. Все пак и аз се занимавам като него с философия, всекидневно, и то ето, вече стават 30 години, общувам с младите по какви ли не философски теми, разговарям търпеливо, мъча се да ги предразположа да се замислят. В някакъв смисъл това, което правя, сякаш е по-трудно и от това, което някога Сократ правел с такава лекота, с такъв финес: днес времената са други, хората са други, младите са други. Други, други, ала ето, има и нещо общо. Доживях и аз тия

дни момента, в който и на мен се иска… смъртта! Леле, не съм очаквал такова признание: да съм заплашен да ме сполети същата съдба като съдбата на Сократ!!! Та получих бележчица с ето този възклик, съдържащ толкова сърдечен стон: Не махай коментарите, психо, където ти пиша, че имаш грешки... Накратко: смърт за Иван Костов и за теб! Това, че този благожелател иска и Костов да мре заедно с мен е подробност, нямаща особено значение; то е болезнена особеност на нашето време. За Костов искат да мре по съвсем други причини. При мен положението е коренно различно. Същественото е, че някой се е сетил да поиска моята смърт. Признавам си, чак такава висока оценка за това, което съм правил до този момент като философ не съм получавал. Да искат да ме сполети съдбата на Сократ – нима аз, мизерникът, съм заслужил с нещо тая висока чест?! Аз не знам кой и какъв човек ме е чак толкова превъзнесъл, че да ме приравни със самия Сократ. Дано е мой ученик, ама се съмнявам. Все пак, честно казано, аз не мога изобщо да се меря със Сократ. Вярно, има, предполагам, мои ученици, които съм дразнил така, че е възможно да ме мразят, но чак пък толкова да ме мразят, че да искат смъртта ми, едва ли. Аз нямам таланта, аз нямам гения на Сократ. Тъй че не може да е истина, че съм така мразен както са мразили него. Но не може да се отрече, че се старая в това отношение де. Доста хора ме мразят. Не само сред учениците ми. Сред началството ми особено също има хора, които крайно много ме мразят, че не могат да ме търпят изобщо. Чудят се как да ме посекат. Е, не буквално да ме посекат, днес времената са цивилизовани, но поне да ме уволнят, да му унизят, да ме изкарат некадърник, да направят така, че да излезе, че съм недобросъвестен, че съм „рушител на покоя” и смутител на спокойствието, и в крайна сметка да ме изритат от училището, в което работя вече толкова години - това искат. И не го крият че го искат така съкровено моите началници това. И са на път да го постигнат, щото се борят кански за да „организират” тоя краен резултат и ефект. Знайно е, днешните наши началници каквото искат, го постигат. Погледнете Бойко, върховният ни началник, има ли нещо, което да е поискал и то да не е станало? Няма такова нещо. Той е същият като Азис. На Азис нали такава му беше рекламата: каквото поиска, то става. Та такива са ни началниците в днешно време. Отгоре – до долу. По цялата йерархия. От министъра до последния шеф на последното училище. Каквото искат, го постигат. Те са безпощадни. Ний, господа, живеем в мутренска държава – и ни управляват хора с манталитета на мутри. Или, да си го признаем

15 честно, ни управляват направо мутри. Както и да е. Това е политика. Понеже съм обвинен, че всеки ден в блога си „бълвам” – не мога да разбера как така ги бълвам, не мога да разбера защо употребиха точно тази дума?! – цели „тонове най-мръсна и гнусна кал” (това е цитат, казан по мой адрес от една нежна душа, предполагам, влюбена в директорката ни), та ето, и днес да напиша нещичко. Нещо малко де, не много, ама да е колкото се може „по-мръсничко”. Е, приятели, чудесно нещо е свободата, в това число и на мисълта (най-вече на мисълта е чудесно нещо свободата!), ала у нас това нещо, свободата, явно е забранено – или е поне скандално! Ето, това, че пиша какво мисля и как аз виждам нещата във всекидневието си на един български учител се оценява като невиждан скандал! И кое му е скандалното?! Иди разбери – ако можеш. Аз, признавам си, не мога. Дали пък няма да съм първият блогър в света, екзекутиран заради това, че си е позволил лукса да мисли и пише свободно по „тайни, служебни теми” – и е дискредитирал „институцията”. Не мога да разбера каква е тази институция, която се бои от истината, която не смее да влезе в открита и свободна дискусия по проблемите, които я раздират вътрешно… Получих и една друга, също не по-малко ласкава бележчица-коментар, ето го, но имайте предвид, че смятам да го поправя, да отстраня грешките му, с които е бъкан; или да не ги отстранявам? ОК, няма, нека за автентичност да стои така, само го преведох автоматично от латиница (някой явно се е постарал да го напише на латиница, та да не се появи подозрението, че авторът е учителка по български език и литература примерно); та ето какво пише тая нежна душа: щом чакате директорката да ви оправия авторитета пред учениците това е много жалко за вас , вие не сте способен ли? не сте ли философ, психолог..? от пловдивски университет много добре ви познават защото сте изгонен от там. жалко че в ПУ не ви оцениха а и учениците не ви ценят явно защото не сте ги научили на нищо освен на празнословие... Сюблимно е, нали? Спор няма. Мен отвсякъде ме гонят, щото съм некадърен явно. Аз, дами и господа, съм един некадърен празнословец. Уча младите само на празнословие. Аз, явно, съм доста вреден човек в такъв случай, нали така? Е, заслужавам си да ме гонят и уволняват. От ПУ ме уволниха в 1992 г. Прочее, заедно с мен от ПУ изгониха и философията, ама да не придиряме сега чак толкоз. И аз тръгнах подир философията та се настаних в едно училище, в една гимназия, където се приюти прогонената от университета философия. Тя се настани в гимназиите, а аз пък

тръгнах след нея. Тя, за мен специално, философията де, ми е нещо като жена, като любовница, като съпруга даже. Неслучайно истинската ми съпруга, милата, толкова ме ревнува заради тая мощна съперница за моето сърце: философията. Та ето, сега искат да ме изгонят и от училището, в което работя. Искат да ме разделят от моята любимка – философията. Завинаги искат да го сторят. Понеже след този великолепен скандал около моето уволнение кой ли друг директор ще дръзне да ме вземе на работа като учител по философия? Никой, разбира се, няма да дръзне! Защо ли не направят така тия, които сега кроят уволнението ми, „найзаконното” ми уволнение: направо лично Министърът да ме уволни, но едновременно от всички гимназии на Царството, пардон, на Републиката ни. Да ме лиши от преподавателски права, повече да не бъда допускан в нито едно училище. Щото как може доказано вреден човек като мен да отиде в друго училище и там също да почне да разваля покоя?! Ще завърша с една невероятна, фантастична, абсурдна, но крайно мила обаче история, която ми беше разказана преди време. Моля, не ме мислете за луд, щом дръзвам да я разкажа. Казвам каквото зная. Ония, които ми разказаха тази история, се кълнат, че я знаят от найдостоверен източник. Ето тази фантастика, аз, да си призная, не че вярвам, че това е възможно да е станало точно така, но пък имам и подозрението, че има някаква частица истина в тази чудата, не знам как да я нарека вече история. Но ме сърби езика да я разкажа. Ето какво ми се каза. Става дума за онова време, в което моя милост предложи училището, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив да си избере за патрон самия Стив Джобс. И стана тогава една, която не е за разправяне. Медиите като „хищни птици” нападнаха пребиваващото в такова блажено спокойствие наше училище. Всеки ден репортери от националните медии препускаха с камери през двора. Директорката, съвсем нова тогава, даде издаде забрана репортер да бъде допускан в сградата. Такива идиоти като мен, дето се осмелиха да говорят пред репортерите, слизахме долу, на входа, да даваме интервютата си. За няколко дни – у нас нали знаете как е, всяко чудо е за два-три дни най-много! – ПГЕЕ-Пловдив и идеята за Стив Джобс влезе във всички усти. Моя милост стана нещо като медийна звезда, почти като Митю Очите за малко да стана. Както и да е. Директорката обвини мен за тоя „нечуван скандал”, бил съм славолюбив, правел съм си „пиар” за сметка на авторитета на училището, нанесъл съм му бил неизчислими щети със своята суетност и т.н. На „оперативка” – на нашата директорка любимите й мероприятия са оперативките от 5 минутки, където тя спу-

ща заповеди за изпълнение и те се приемат за изпълнение без обсъждане, какви са тия демодирали демократични неща като съветите, където всичко се обсъжда до безкрайност?! – бях обруган по недопустим начин от крещящата във фалцет по мой адрес директорка; аз имам голяма уста и отговорих; стана превъзходен скандал. Слава Богу, че медиите изгубиха скоро интерес, иначе щеше да стане нещо като революция, нищо чудно и с кръвопролития! Та всичко уж мина и замина, патакламата се позабрави. Но ето какво след това ми биде казано от найдостоверен източник. Директорката по повод на тази история със Стив Джобс и, предполагам, във връзка с други мои „волности” и „нарушения” била написала огромен доклад до г-н Министъра с едно-единствено искане: Ангел Грънчаров да бъде уволнен лично от него като човек, крайно вреден за българското образование! Събрала, дето се казва, „факти”, пратила старателно написания доклад и зачакала. За продължението на тази чудата, повтарям, и невероятна дори история злите езици говорят следното. Министърът – знаете, предполагам, че по един каприз на съдбата сегашният Министър е мой състудент от университета в Санкт Петербург, гдето сме учили по едно и също време преди години, живели сме в едно и също общежитие и се знаем лично прекалено добре, но приятели не сме, щото сме твърде различни, нищо че имаме общи приятели и до ден днешен – та злите езици говорят, че Сергей Игнатов извикал нашата директорка и й отвърнал, че той лично Ангел Грънчаров не може да го уволни, щото не той го е назначавал, но че може за миг да уволни самата нея, щом си позволява да го занимава с такива глупости! Наистина голям гаф е сторила нашата неопитна тогава още директорка ако наистина е писала такъв доклад. Аз лично си мисля, че има голям процент вероятност да го е написала, още повече, че получих това сведение за тази сюблимна история от пет независими един от друг и напълно достоверни източника, които ми докладваха немедлено за чудатата случка; и понеже ми докладваха все в един и същ момент, имам усещането, че такова нещо може и да се е случило, въпреки че, повтарям, коренно се разминава с нормите на здравия смисъл, на разсъдъка, на логиката, на морала и на каквото там още се сетите. Ще завърша по-ведро като ще си позволя една шегичка. Изразът „една шегичка” или „малка шегичка” принадлежи на знаменития пловдивски учител Жак Асса, емблема на ПГЕЕ-Пловдив (или, както го знае народа това училище до ден днешен, на „ТЕТ-Ленин”!) когото имам честта да смея да нарека свой приятел. Г-н Асса е

16 преподавал в това знаменито училище през всичките години на съществуването му, а през тази година се чества 50годишнината от основаването му. На честването той не присъства щото година преди това беше изритан в пенсия по недопустимо груб начин от директорката Анастасова, която започна директорстването си с такъв именно недопустим гаф; та г-н Асса е крайно обиден, човекът си е дал живота за това училище, а така да постъпят с него най-накрая. Знайно е, нормалните ръководители изпращат заслужилите „кадри” в пенсия с подобаващите почести, с тържествени речи и пр., а тук постъпиха значително по-делово: с ритник в задника! Та с този г-н Асса моя милост поддържа връзка и често си разговаряме, той е невероятен събеседник. Хиляди, да не кажа стотици хиляди са неговите възпитаници, учениците, на които е преподавал – и които го помнят вечно усмихнат, благ, излъчващ мъдрост, доброта, одухотвореност. Той е инженер, но е завършил и… ВИТИЗ, така се казваше някога театралния институт, не помня какво точно е учил, нещо като кинознание е учил, един вид е твърде богата личност и сърдечна, прекрасна индивидуалност е той. Но аз съвсем се отклоних, явно са съвсем прави тия, дето ме обвиняват в празнословие. Та да се поправя, ето моята малка шегичка: Та шегичката ми е, че като пиша на моменти разни там поверителни „сведения” за това какво са ми докладвали разни хора не трябва да се изпуща „изпредвид”, както се казва по-литературно, че моя милост е съветски възпитаник, учил съм в СССР, т.е. злите езици съвсем резонно допускат, че съвсем не може да е чиста работата на тоя Грънчаров, че нищо чудно да е свързан с КГБ, че нищо чудно да е руски шпионин и разведчик, пък тук у нас само за заблуда на противника да се преструва на „свободомислещ”, на „философ”, на „демократ”, на „свободолюбец” и пр.; не може, другари, да е чиста работата на такъв като Грънчаров, дето е учил в Мекката на съветския комунизъм, нали така?! Тъй че е съвсем резонно да се допусне, че той играе някаква двойна игра, прави се на много смел и пр., но то е само щото нищо чудно да е още агент не на някакво си там нещастно ДС, а да е явно агент на самото КГБ, под чието ведомство са всички български ченгета от ДС. Та работата явно е твърде сложна, другари, да не си мислим, че е проста; абе хич не е чиста работата на тоя злодей Грънчаров, та да внимаваме, да се пазим от него, да имаме едно наум, че иначе може да стане страшно… ОБРЪЩЕНИЕ В ЕДНО ИЗРЕЧЕНИЕ НА ГРАЖДАНИНА ТРАШОВ ДО Г-Н МИНИСТЪРА ИГНАТОВ

Г-н Министър Игнатов, ако допуснете този влюбен в работата си, истински учител-философ и светла просветителска личност, честно, почтено, с високо гражданско чувство за отговорност към българското образование описващ и разказващ ни искрено и правдиво в късните доби на нощта – навярно се сещате защо! – истинската и истинна история на отношенията си с директорското ГЕРБнедоразумение на ПГЕЕ-Пловдив и нейната подла, подмазваческа учителска и ученическа клика, банда или орда изключително вероятно, че организирана нарочно, умишлено, но престъпно от самозабравили се членове на ГЕРБ в град Пловдив, за да смажат, неутрализират и за да унищожат личността АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ, която им е трън в очите, защото им (и ни) казва спокойно, достойно, демократично, истинно и свободно в своите блогове истината, според както законно я разбира той, заради които негови и много разумни, светли и добри, по мнението ми за България, негови разбирания и негова истина – никой в тази страна няма никакво право, нито да го тормози, нито да го преследва, нито да насъсква ученици, нито и родители срещу него в училището, нито да го гони и да го уволнява от работа, та, ако г-н Ми-

нистър Игнатов Вие не се намесите, известен по вътрешно партийните канали на ГЕРБ или по каналите на МВР за това ми деклариране, защото съм готов да пожертвам живота си за да бъде прекратено това възмутително бандитско нападение върху свободата, демокрацията и истината, забележете, че недопустимо в което и да е българско, а то е и европейско, г-н Игнатов, не намирате ли, училище, ако не се намесите бързо, решително и незабавно за да бъде прекратен този позорящ и Министерството Ви и родната ни Република България пред света и пред Европа очевиден политически вандализъм и бандитизъм в повереното Ви Министерство, то аз си запазвам правото да се боря и с останалите, позволени ми от правото и морала на страната начини срещу безмозъчните и олигофренни, срещу недопустимите действия срещу личността-учител АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ, на г-жа СТОЯНКА АНАСТАСОВА, на поверения й,

съвсем и далеч не с такива "задачи" директорски пост.

27.10.2012 г. ВЛАДИМИР МАРИНОВ ПЕТКОВ-ТРАШОВ ПРОЧЕТЕНО В МРЕЖАТА – И ВПЕЧАТЛИЛО МЕ ПО НЯКАКЪВ НАЧИН октомври 27, 2012

Гледах сега по БНТ за полското икономическо чудо; поляците ни посъветваха да инвестираме в образование, не в асфалт – дали чорбаджиите гледат БНТ? (Ивайло Зартов) И излиза, че Костов и ДСБ не затъват в небитието, както на мнозина се иска, заради верността на заклетите костовисти, макар и това да го има, нито заради подмолни хватки на Костов, макар и това да го има, нито заради някаква негови користни сметки, макар и това да го има, нито заради тайната поддръжка от съмнителни кръгове (е, това вече едва ли може да го има), а заради друга една, съвсем изненадваща причина. Костов се занимава с една непривична, неочаквана и неприсъща за един български политик дейност: занимава се с политика. И няма нито един, ама наистина нито един политик в България, който да прави същото. (Tatyana Koleva, Фенове на сините) Партия, чието управление допуска реабилитация на Живковизма, не може да е дясна партия. (Ivan Kostov) „Не трябва да се безпокоите от това, че децата не винаги ви слушат, обезпокоителното е, че винаги ви наблюдават.” (Робърт Фулам, цит. от Lazarina Kozarova) На проведения референдум с дълго обсъждания въпрос “Подкрепяте ли гравитацията чрез изграждане на сгради отдолу нагоре”, само 25 % гласуваха с “Да”.

17 Извадката е от 100 процента преброени бюлетини. (Цит. от Ralitza Kovacheva) Подкрепям Референдум за космодрум в Полски Тръмбеш и за психодиспансер с доктори-футболисти и пилоти на правителствени самолети в Банкя, заграден с мрежа и бодлива тел. Да си риткат заедно по полянките и ядат филиите с мас. (Лила Кара) Мафиоти от всички страни, съединявайте се! Отнася се за Берлускони, Бойко, Путин… (Белчо Дончев) Иван Костов е най-непреходното нещо на прехода. Освен самия преход, де )) (Ralitza Kovacheva) През 50-те години в Гърция се създава 30 членна комисия с цел да бъде пресушено едно езеро. Тази комисия съществува и до днес, през 2012 г., въпреки че езерото е пресушено преди 50 г…

(Stoyan Mihalev) С добра дума и пистолет в ръка човек може да постигне далеч повече, отколкото само с добра дума. Мисъл на американския Бойко Борисов, именно Ал Капоне!!! (Взето от Тодор Георгиев) На 6 Декември ще отбележим 25 годишнината от знаковата реч на 40-тия US-президент Роналд Рейгън пред Бранденбургската порта, който по изключително силен начин допринася за възобновяването на трансатлантическите ни отношения и за обединението на разделена Германия и на демократична Европа. Да си припомним знаменития призив на Рейгън към Горбачов, който целия демократичен свят с признателност запомни: “Mr. Gorbachev, open this gate. Mr. Gorbachev, tear down this wall!”. ”Г-н Горбачов, отворете тази порта. Г-н Горбачов, съборете тази стена!”. (Цит. по Stoyan Dermendjiev) Помолих Бог за сила, а Той ми даде трудности – за да ме направи посилен… (Цит. от Калоян Станков)

Днес е Димитровден.

Православната църква почита паметта на Св. Великомъченик Димитър, родил се в III век в Солун и загинал мъченически за Христовата вяра. С Димитровден започва и зимата. Добре дошла, зимо, ама нещо изобщо не се видиш (пфу, да не чуе дяволът тия мои скверни думи!) Честит празник на всички Димитровци и Димитринки!!! НОВИ ПОДРОБНОСТИ ОКОЛО ПОЛИТИЧЕСКИ МОТИВИРАНИЯ ИНЦИДЕНТ В УЧЕБЕН ЧАС ПО ЕТИКА октомври 26, 2012

ОЧАКВА СЕ ТАЯ ГОДИНА БОГАТА РЕКОЛТА НА ТИКВИ И КРАТУНИ...

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА СВ. ВЕЛИКОМЪЧЕНИК ДИМИТЪР!

За ония, които са се заинтересували съм длъжен да продължа представянето на толкова интересния нравствен и психологически казус, зародил се в Х б клас, един клас, в който моя милост преподава предмета „Етика и философия на правото”. Историята набира сила, ескалира, приема причудливо развитие. За тия, които изобщо не знаят за какво става дума, съм длъжен вкратце да

кажа: група ученици от този клас проведоха в началото на учебен час една добре замислена политическа демонстрация и провокация, насочена срещу… Иван Костов („който разруши България”) и покрай това си позволиха да подложат мен, техния преподавател, на доста фриволни, агресивни и груби личностни нападки, понеже, както излиза според тях, аз съм набеден, че съм бил „привърженик” на същия този Костов. Интересното е, че в този клас не са обсъждани до този момент никакви политически теми, тъй като тази проблематика е към учебния материал, предвиден за втория учебен срок, т.е. моя милост няма как да ги е предизвикала на спор по такива проблеми. Та значи твърде интересно е да се разбере каква е и мотивацията на тия ученици за една такава незаконна акция, проведена в учебен час, крайно любопитно е да се разбере как изобщо се настанила идеята за такова нещо в главите им, а също евентуално и кой ги е подбудил да дръзнат да предприемат такава една крайно неочаквана, абсурдна, странна, безсмислена иначе, но крайно яростна акция и провокация в мой час, директно насочена срещу мен, техния преподавател. Допълнително обстоятелство, което може би е повлияло, е това, че аз имам доста популярен блог, в който като личност и ангажиран гражданин пиша активно по всякакви, включително и по политически теми. От друга страна в момента положението ми в това училище е особено, директорката преди време ми наложи дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”, и то не за друго, а за отсъствие от един учителски съвет, учителски съвет, проведен при това по време, в което съм бил в платен отпуск. Аз, разбира се, реагирах, оспорих решението на работодателката си, наложи се да пиша жалби до Министъра и други институции, дадох пълна гласност на случая чрез блога си понеже смятам, че съм подложен от нейна страна също така на политически мотивирана репресия и на старателно провеждана кампания за моето уволнение. Този е в общи линии контекстът, в който се развива цялата случка. По повод на това поведение на групичката ученици от Х б клас (те са 34-ма най-активни, заедно с новоприсъединилите се) аз написах Доклад по инцидента до директорката на училището и до началника на инспектората по образованието в Пловдив. Класната ръководителка е известена по случая, днес, прочее, в час на класа, ще се проведе по нейна инициатива обсъждане на инцидента, на който съм поканен да присъствам. Понеже обаче в същото време аз имам учебен час с друг клас има два варианта за да се осъществи присъствието и участието ми в дискусията, именно или по нареждане и разрешение на ръководството, някой друг учител да ме

18 замести в часа и класа, където трябва да бъда по същото време, или пък, както на мен ми хрумна да предложа, да поканим на обсъждането в Х б клас да присъства и класа, в който аз по това време имам час, т.е. обсъждането да се проведе на една поширока обществена основа (това, разбира се, може да стане с разрешение на ръководството). Това е в основни линии същината на случката, а сега да кажа какво е продължението на самия инцидент – понеже вчера имах също така час в същия клас и същата групичка ученици продължи още по-настървено акцията си. Вкратце да се опитам да представя продължението на инцидента. Тия същите ученици били прочели в блога моя доклад и, крайно възмутени, че съм бил дръзнал да пиша “лоши неща срещу техния клас”, отвориха дискусия за да ми потърсят сметка как съм се бил осмелил да сторя това, именно, да пиша до директора и до шефа на инспектората. Днес се беше появил нов активист на тази групичка, който отсъстваше миналия път, който обаче наля доста масло в огъня като каза, че баща му бил му казал да ме попита нещо такова: как съм се бил осмелявал да мисля различно по въпроса, че “Иван Костов разруши България!”? Казах му, че тази тема е неуместна в този точно час, тъй като такива проблеми можем да обсъждаме едва през втория срок; той твърде агресивно настояваше да отговоря, понеже силно бил възмутен и лично уязвен, понеже съм бил написал в доклада си “лоши неща за нашия клас”. Когато моя милост показа категорично нежелание да обсъжда политическата тема (заявих, че тази тема в момента не ми е интересна), ученикът се разпали и в един по-късен момент заяви нещо такова: “Абе аз знам кога ще кажете истината: когато някой Ви сложи пистолет на слепоочието!”. Става дума за ученика, който не присъства в часа миналия път, именно когато започна инцидента, ала е бил насърчен от своя родител (по неговите собствени думи) да участва твърде активно в него, понеже, както излиза, родителят явно има своя особена политическа позиция, която смята за меродавна – и значи си мисли, че трябва да бъде задължително възприета от всички “здравомислещи”, но най-вече от преподавателя, т.е. от моя милост. Друг ученик (аз се старая да посоча все пак най-главното, за всичко не мога да си спомня, а пък и описвам своето възприятие, нямам претенция, че цитирам точните думи) заяви горе-долу следното “Абе, господине, разбрах, че Вие вече сте сгазил в лука дето се казва, директорката Ви е наказала с предупреждение за уволнение, та да Ви запитам: ако за това, което сега се случва с нашия клас, Ви уволнят, какво ще правите когато това се случи?”. Аз отвърнах нещо в смисъл, че това едва

ли ще се случи, щото се старая да си върша работата на ниво, но все пак да не се безпокои чак толкова за мен ако случайно ме уволнят, щото аз съм достатъчно зрял и отговорен човек, че да съм способен да се грижа за себе си – и за семейството си. И другите ученици-активисти от групичката се обадиха, казаха си дежурните фрази, въпреки че тоя път сякаш се стараеха да бъдат все пак по-умерени в изказванията си, ако изключим оня ученик, който се разгорещи дотам, че едва ли не ме заплаши с пистолет. Да, още един интересен щрих: понеже някакъв коментиращ във Фейсбук бил нарекъл учениците “мутри” (някакъв май другояче ги нарече, да не уточнявам как, но за мутри аз специално не съм го срещал!), един ученик се опита мен да държи отговорен за тази дефиниция, а пък други го подкрепиха, твърдейки нещо такова – че те всъщност наистина били мутри и прочие. Въпреки нападките по мой адрес, които и този път се сипеха обилно, а те се сипеха въпреки призивите ми да започнем все пак часа, да започнем да си гледаме работата, в един момент все пак успях да установя известен контрол над ситуацията, започнахме учебен процес, започна обсъждане, често прекъсвано обаче от изблици на ученици от онази групичка, които очевидно още не можеха да се успокоят. Доколкото разбирам, мотивацията им за цялата тази политическа акция е, евентуално, да помогнат на директорката в нейната задача по-скоро и то “съвсем законно” да ме уволни – един такъв инцидент е крайно благоприятен за изпълнението на такава една цел, което и показва опитността на вдъхновителя! Има нещо друго, тия ученици е възможно по този начин да се опитват да ми отмъщават за двойките, които им писах съвсем наскоро по първия, по уводния раздел; и такава една причина не трябва да се изключва. Възможно е да смятат, че “Щом този даскал е пред уволнение, щом е, така да се каже, пътник, какво тогава ни пречи в неговите часове да си правим каквото ни скимне, т.е. да си организираме шоу и да се позабавляваме за негова сметка докато още е в училището?” и пр. Този изблик на политически мотивирана агресия и ненавист към преподавателя по етика и философия на правото от тази групичка ученици обаче по мое мнение не може да се обясни задоволително по начина, по който се опитва да ме убеди главният участник, който инициира акцията, а именно, че “съвсем случайно в междучасието с приятели си говорехме за Иван Костов и ейтака, без да влагаме някакъв умисъл, решихме да повтаряме името му и да скандираме лозунга, че той “унищожи България” и пр.”; такава една версия съвсем не ме задоволява понеже е крайно неубедителна; не вярвам да е реалистично ученици от Х клас в междучасията толкова ре-

довно да си разговарят за… Иван Костов! Както и да е, днес, на обсъждането, ще разберем, надявам се, по-пълно коя именно е причината за случващото се. Разбира се, най-любопитна е реакцията да директорката по инцидента, която всички очакваме с интерес; е, реакцията на директорката до този момент е, че тя… няма реакция – ако изключим това, че “съвсем случайно” вчера се сети да даде строга заповед всички учители писмено да й докладват по въпроса “кои учебници и учебни помагала учителят използва в класовете си”. Коментарите на колегите са, че г-жа директорката с този свой ход се опитва да ме атакува и, дето се казва, “загащи” по една съвсем друга линия, именно, по линията, че много ученици ползват, по свой избор, учебни помагала, написани от моя милост, т.е. ползват, по нейното становище, “съвсем незаконни помагала”. Аз съм дал пълното право на учениците ми да избират по моите предмети каквито си искат учебни помагала, според предпочитанията си, понеже изобилието на пазара на философските учебници по-специално е огромно. Моята теза е, че когато учениците се подготвят по различни учебници и учебни помагала, то това е добра предпоставка за по-разгорещени дискусии при обсъжданията – понеже всеки учебник провежда по-различна гледна точка в интерпретацията на проблемите. Тъй че не съм задал един-единствен стандартизиран учебник, и то непременно “официално одобрения от Министерството”, понеже смятам, че обучаваните и обучаващите, в случая учениците и учителите, които непосредствено се занимават с обучението, имат пълното право да избират най-доброто измежду многото варианти. А пък това, че голяма част от учениците са избрали да се подготвят именно по моите, по подготвените от мен за тази цел учебни помагала, това нещо е твърде близко до акъла: та нали аз съм техният преподавател! Ако г-жа директорката се опита да ме обвини, както съм убеден в това, в “остър конфликт на интереси” – това е нейният голям “коз” в нашите спорове, който, доколкото я познавам, няма да се поколебае съвсем скоро да използва! – тук, за нейно сведение съм длъжен да донеса, че моя милост наполовина подарява учебниците на учениците си, давам им ги за символична цена с 50% отстъпка, като капак на това съм сложил всичките тия помага за безплатно ползване в интернет, тъй че едва ли някой мой ученик е можел да се почувства “изнудван” да си набави учебника ми; при това много от учениците ми са съвсем без учебници, както е и по другите предмети; тъй че тезата за “конфликт на интереси”, по която очаквам да бъда атакуван в близките дни, е твърде рехава. Както и да е.

19 Но аз малко се отклоних. Проблемът е, че ако г-жа директорката не реагира никак на вчерашния ми доклад до нея (този, който е посветен на политически мотивирания инцидент в учебен час и евентуално противозаконно подстрекаване на учениците да нападат преподавателя си по политически мотиви от други заинтересовани лица), то това ще означава, че тя в такъв случай, де факто и на дело, изцяло застава зад акцията, един вид ще се получи, че тя самата един вид ги насърчава така да се държат в час, което е крайно недопустимо. Тъй че в днешния ден предстои разрешаването на толкова любопитната загадка каква реакция ще избере уважаваната г-жа директорка, пък и нейната началничка от инспектората, щото и оттам до този момент няма никаква реакция; не вярвам и самият инспекторат да застане с целия си властнически авторитет зад акцията на тази групичка ученици, щото тогава работата, както се казва, ще стане съвсем дебела. Толкоз по случая. Трябва да се приготвям за работа. Приятен ден на всички! Простете, че ви занимавам с тия неща, но съм убеден, че те са важни – важни са за ония, които искат и държат да знаят точната истина за това какво се случва в нашите училища. Проблемът, явно, притежава гореща обществена значимост, ето, поради това и му придавам тази публичност. (Забележка: Понеже наистина бързам, нямам време даже да прочета текста, то моля за снизхождение ако някъде съм допуснал от бързане правописни, стилови и дори съдържателни грешки или неясноти.) ДИЙЙЙЙ, НАРОДЕ!

25 октомври 2012, четвъртък

НЯМАЛО Е И НЕ Е МОГЛО ДА ИМА КАКВИТО И ДА БИЛО ДОГОВОРКИ МЕЖДУ КОСТОВ И ДОБРЕВ ЗА СДАВАНЕ НА ВЛАСТТА СРЕЩУ ИМУНИТЕТ ЗА КОМУНИСТИТЕ октомври 25, 2012

Медийните ченгета и мерзавци се разшаваха напоследък в активирането на никога несвършилата пропагандна война срещу Иван Костов; сега лансират някакви “сензационни разкрития” за някакви “тайни сделки” на Костов с Н.Добрев, с които комунистите през 1997 г. били сдали властта срещу “обещание” от страна на Костов да не ги пипа, да не им търси отговорност за това, което сториха на благодушната нация, опосквайки всинца ни до шушка в ония паметни за комунистическите разбойници дни.

просто показва, че мисли в парадигмата на комунизма, т.е. че е обременен от пороците на антидемократизма и на ченгесарщината. Схващаш ли сега защо ченгета като Кеворкян-Димитър са така активни в натрапването на тази теза? Ами просто е: щото, първо, са получили съответната заповед, и второ, щото са комунисти… ето, и “демократът” Дачков е получил такава заповед, пък е взел, предполагам, и хубави парици – щом така старателно изпълнява заповедта… Цял живот съм работил за изпълнението на една вдъхновявала ме задача: да "очовеча" философията, да я направя близка до човека 25 октомври 2012, четвъртък

Тия неща се обсъждат активно и в интернет, та белким повечко наивници попаднат в капана, заложен от ченгетата. Гледам, че дори и “великият ум” Добри Божилов, който напоследък се представя като адепт на “неокостовизма” и агитира неуморно, от сутрин до вечер за Костов, се е хванал на ченгесарската въдица. В тази връзка ми се наложи да реагирам, за да му кажа как стоят нещата; ето какво му написах там, под неговото пространно разсъждение за това, че вероятно, видите ли, Костов съвсем оправдано уж бил дал имунитет на комунистите срещу властта; написах там следния коментар: Никаква сделка за “сдаване на властта срещу имунитет за БСП” не е сключвал Костов, Добри. Не се подвеждай по тезата на ченгетата, те неслучайно я пущат в този момент. Просто Костов като демократ е далеч от идеята за каквито и да било “народни съдилища” над предишните управляващи. А причината демократите да са против каквито и да било призиви за “народни съдилища” над предишните управляващи е пределно ясна: щом тия предишни управници са управлявали по народната воля, т.е. благодарение на спечелени избори, то те не могат да носят никаква съдебна отговорност за решенията, които са вземали и за действията, които са предприемали, а такава отговорност носи народът, който им е дал тази власт, който, санким, ги е упълномощил да решават от негово име. Чаткаш ли сега в какво е същината на проблема? Нямало е и не е могло да има каквито и да било договорки между Костов и Добрев по този въпрос, а пък който ни натрапва тезата, че е имало, такъв с това

По публикацията За книгите – и за моята среща с един живеещ в пещерата си нов Свети Иван Рилски се проведе кратък разговор, който обаче според мен съдържа любопитни мисли и преценки. Поради което и го публикувам отделно – та да не остане съвсем незабелязан:

Сава Кукалов каза: Моята скромна библиотека с над 3000 книги в нея. Не заема място, не се секат дървета за хартия и като реша да изхвърля нещо, просто го изтривам – и не стимулирам циганите да ровят по кофите. Мисълта ти обаче е друга. Повечето спряха да четат за съжаление... Ангел Грънчаров каза: ОК, добре, съгласен съм, с тия нови книги ще спасим дърветата в гората, ще имаме място в къщите си, но има и нещо друго: а как ще се издържат авторите, от какво те ще живеят?! Нима всички пишещи ще трябва да станат мерзавци като Любомир Левчев – да целуват краката на властващите, та да оцелеят, та да просъществуват?!

Nikolai Sultanov каза: Това е световна тенденция, интернетът предоставя бърза, сдъвкана информация. И защо им е на младите да четат книги?! А че не си обогатяват речника... голяма работа!

Dessy Ivanova каза: Аз пък искам книга на хартиен носител: да ми замирише на мас-

20 тило; нищо че няма място у дома – за книга винаги ще се намери. Относно реализацията на издадените книги позволявам си да споделя някои идеи. Библиотеките, аз мислех за това на прима виста, поне ще останат да се четат от бъдещите поколения; аз лично съм редовен читател на библиотеката (онази на пл. Славейков – много ме зарежда!) и впечатлението ми е, че хората четат. Добре де, някои хора четат. Мисля си, че там където има български общности по света – Америка, Австралия... – все едно вероятно има някакви групи или някой, който би могъл да подаде ръка за да се реализират продажби; на хората може да им стане интересно, знам ли, това ми хрумва като идея? Или продажби онлайн – не качени целите книги, а за продаване. Или някакви презентации, нещо като едновремешните кафе-театър (това страшно ми липсва!), с четене, обсъждане... и още нещо; книжни борси – не книжарници, а борси, опитват с малко пък после пак. Анонимен каза: Не забравяйте, че Вие пишете философски книги, които ако и не всички да са строго академични, то все пак не са предназначени за широката аудитория, която предпочита „Хари Потър” и „Властелина на пръстените” (които впрочем може и да имат своите достойнства, не съм ги чел). Ето защо не може да очаквате Вашите книги да станат бестселъри в пълния смисъл на думата. Друг проблем е, че са на български, което ограничава потенциалната аудитория до 10-ина милиона. Положението щеше да е различно, ако бяха на някой от големите езици. Вярно е, че там и конкуренцията е по-голяма, но пък и тиражите като цяло са по-високи и оттам и продажбите. Но основните приходи на повечето автори днес в старите демокрации даже не идват от продажбите, а от литературни четения и под. При нехудожествени, философски книги обаче едва ли ще се намерят много желаещи за литературно четене – и т.н. И още. Въпрос към англоамериканския философ МАЛКОЛМ МЕКДАУЕЛ: Съвременната философия играе ли роля в ежедневието? Какво означава за Вас да сте философ? МЕКДАУЕЛ: Ако трябва да съм честен: моята философия не влияе върху ежедневието. Става дума за „академична” философия. Тя остава в аудиторията, книгите ми са писани за мислители на пълен работен ден. Факт е, че философията в англосаксонския свят извън кръга от специалисти не се чете много. Широката публика не е заинтересована от философия, тя не се интересува, защото за нея тя няма никакво значение. Нерадостно и потискащо е, но

мисля, че нашата философия не засяга ежедневния живот, тя е „академична” в лошия смисъл. В англосаксонския свят философите получават такова образование, при което е важно само признанието на техните колеги. Бих искал да пиша бестселъри, но за целта трябва да намеря друг начин на писане. В Италия мнозина философи са много видими: защото пишат във вестниците и се четат от широката публика – което не се случва в англосаксонския свят. В Италия философите са водачи на общественото мнение, в англосаксонският свят те са прекалено затворени в специализъм и академизъм. Ангел Грънчаров каза: И у нас тенденцията – що се касае до влиянието на философията върху съзнанията и живота на съвременниците – е от англосаксонски тип; аз виждам своята задача в това да направя философията близка до хората, до т.н. "обикновен човек", т.е. да спомогна и ние да се доближим поне малко до италианския, до френския модел. Цял живот съм работил за изпълнението на една задача, вдъхновявала ме през цялото време: да "очовеча" философията, да я направя близка до човека. Всички мои книги са писани така, че да могат да се четат от абсолютно всеки човек; никакъв предвзет и суетен "академизъм" в тях няма. Прочее, така е писал и Платон, основателят на Академията, който, оказва се, сам не е... "академичен". Пиша пределно ясно, разбираемо, човечно. Това, че моето писане и моите книги не е оценено не е трагедия. Ще им дойде времето. Като гледам какви неща се ценят в наше време твърдо предпочитам изобщо да не бъда ценен – и почитан! :-) Нима ние, българите, някога сме почели жив някой от най-големите си писатели и, опази Боже, философи?! Какво стана с Алеко? Ами с Ботев? Как постъпихме с Яворова? Не се сравнявам изобщо с тия титани, но просто акцентирам върху една ясно забелязваща се тенденция. Някой да оцени приживе Захари Стоянов? Кой, кой оценихме приживе? Левчев примерно – и други такива, все от тоя сорт. Срам! Безсрамие! Безкрайна подлост – и страшна мизерия показваме в сферата на духовните неща. Човек не знае какво да каже вече... каквото и да каже все ще бъде слабо... ЩЕ УЧАСТВАМ В СЪБОТНОТО МЛАДЕЖКО ПРЕДАВАНЕ НА РАДИО БЛАГОЕВГРАД НА ТЕМА “ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ УЧЕНИЦИ И УЧИТЕЛИ” октомври 25, 2012

Преди малко ми се обадиха по телефона от Радио Благоевград и ме поканиха да участвам в съботното младежко предаване “Тийн зона” на радиото; темите на предаването, доколкото разбрах, са твърде разнообразни, но аз специално ще участвам в разговор по проблема за отношенията между учители и ученици. Разбира се, темата ми е твърде близка и приех да участвам в един такъв разговор.

Предаването е в събота от 10.00 до 12.00 часа. Може да се слуша и на сайта на радио БЛАГОЕВГРАД – не само в България, но и по целия свят. Интересна е концепцията на предаването, то, както е обявено на сайта на радиото, е “предаване за децата, младежите, техните родители и родителите на техните родители”. Другояче казано, е предаване за три поколения и за техните отношения; чудесно сформулирана концепция според мен е тази; има нужда от такива предавания, да, твърде голяма нужда имаме от такива предавания, от разговорите на такива теми. Та значи, очаквайте съботното предаване, в което моя милост ще пофилософства по темата за отношенията учители-ученици, за това какви следва да бъдат тия отношения в нашата съвременност, какво следва да се промени в типа отношения между учители и ученици ако искаме да имаме едно съвременно по дух и демократично, личностно ориентирано и пропито от човечност образование и възпитание. Имам какво да кажа по тия въпроси, тъй че с удоволствие ще взема думата. Пък вече в самото предаване, нали знаете, работата е такава: “каквото сабя покаже”, щото живият разговор, разговорът на живо, въпреки огромните си предимства, си има и своите рискове. Предпочетох обаче разговора на живо пред записания предварително разговор. Та да видим какво ще се получи, ще опитаме; за мен проблемът е, че ще участвам от разстояние, по телефона, без да виждам събеседника си; това създава известен дискомфорт у мен, но и друг път съм участвал в подобни предавания, та ще гледам да се настроя към неудобството. Това исках да кажа тук, да обявя за предаването, да ви призова да го слушате ако имате тази възможност, понеже и

21 самото предаване, и темата, струва ми се, си заслужават известно внимание. Тъй че – дочуване в събота! И ви желая с найхубави преживявания да изпълните миговете си в дните до събота! ОБЯВА ЗА ДИСКУСИЯ, ПОСВЕТЕНА НА ДЕНЯ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

ОТКРИТОСТТА, ПОВТАРЯМ, ВИНАГИ Е БЛАГОТВОРНА, ТАЙНАТА ОБАЧЕ Е ЗЛОВРЕДНА – ТАЗИ Е МОЯТА ТЕЗА октомври 25, 2012

2 часа през нощта е. Не мога да заспя, ставам, пускам отново компютъра, който изгасих преди два-три часа. „Спал” съм в просъница няколко часа, преди малко се убедих, че повече няма да заспя, ето ме отново тук, пред моята „изповедалня”, пред компютъра, в блога ми. Между другото, още по време на инцидента, който се случи днес, сърцето ми излезе от ритъм, започна бясно да препуска и още не се е успокоило, въпреки че взех допълнителни хапчета; нищо чудно да се наложи да ида в спешното, както ми е разпоредил да правя в такива случаи кардиологът. Та значи инцидентът от днес, за който вече писах в блога, е причината да се чувствам така отвратително. Това, което описах в доклада си до директорката (и до шефката на РИО-Пловдив), именно за политическата провокация и демонстрация от група ученици, не е, разбира се, всичко; всичко не може наведнъж да се каже. Сложен, богат, тежък, многолик е училищния живот в съвременните училища. Има някои неща, които там, в доклада, премълчах, има детайли, които, като пишех доклада си, оцених като „несъществени”, но сега, в

нощните си размисли, оценявам като не съвсем безобидни. Общо взето бях подложен на агресия от страна на група ученици, които се опитаха да ме подиграят, които ме нападаха кой както свари и за каквото се сети; признавам, на моменти аз, учителят, се чувствах сякаш съм нападнат от глутница озъбени кучета, които се опитват да ме ръфнат кое както и където свари; например, един ученик, гадничко ухилен, ме запита: „Г-не, а колко пари струват обущата Ви?”; не знам, не мога да предположа с какво моите обувки така са го развълнували, на какво се дължи тоя интерес към тях; прочее, моите обувки са нови, от няколко дни, и той, пак гадничко ухилен, продължи: „Сигурно струват поне 200 лева, а?”. Друг пък ученик, който също се почувства длъжен да ме ръфне, ме нарече „лъжец”, абе много съм обичал да лъжа; трети, не помня вече какво ми каза, как ме ръфна. Явно тия ученици си позволиха подобна агресия към учителя си съвсем неслучайно, именно в тоя момент, интересно е да се разбере каква е мотивацията им, кое така ги е насърчило, щото аз все пак им преподавам вече втора година, класът е „проблемен”, но чак до такива ексцесии не е стигало. Разбира се, повлияла на тия ученици е ситуацията, създала се в резултат на моето дисциплинарно наказание от страна на директорката и най-вече повлияло им е това, че аз дадох пълна гласност на случая, а блогът ми се чете от много хора, в това число и от много мои ученици. И случката, разбира се, влияе по различен начин на различните хора, на различните ученици. Ето, някои, изглежда, са се почувствали насърчени да ме нападнат: как да пропуснат толкова сгодния случай да ритнат или ухапят оня, който е паднал, който е в тежко положение, още повече, че става дума за съблазнителна жертва, именно учител? Интересна психологическа и нравствена ситуация обаче възникна около цялата тази история, спор в това няма, ето, може да се каже, че се ровя във всичките тия неща и от чист изследователски интерес, щото, не може да се отрече, много си падам по такива заплетени случаи. Та ето, до такава степен съм се увлякъл, че не мога да заспя и ето, нощем сядам да пиша, да нищя случката, да я анализирам. Крайно любопитно е всичко, е, също така за мен е и тежко, защото съм в двойнствена позиция, и като изследовател, и същевременно като „обект на експеримента”, като „експериментируем”. Но това още повече ме амбицира да се занимавам, да се ровя, да анализирам. Прочее, има още симптоми, които съм длъжен да упомена, та да се очертае цялостната нравствена и психологическа ситуация в училището по повод на моите преживелици и главоболия. Ще каже някой: сам си си виновен, защо не мълча, защо даде такава гласност на случая?! Ето, явно

ти сам провокира тоя интерес, сам предизвика тия свои ученици да те нападат, да си беше мълчал, да си беше траял, сега нямаше да ти се случат такива чудати истории! Наистина, защо не си мълчах, какъв беше смисъла да дам такава широка гласност на всичко, което се случва около мен? Първо, има смисъл, и неслучайно направих това, което направих, именно неслучайно дадох такава гласност. Не е за това, за което някои ще се сетят найнапред: тоя иска да се прави на интересен, “прави си пи-ар”, иска да предизвиква интерес около личността си, иска да влезе в устата на хората, иска да го обсъждат, един вид човекът не е нещо наред, щото търси истерично „славата”; не, не е така. Не е приятна една такава „слава”, за какво ми е такава именно „слава”?! Има нещо съвсем различно, има нещо коренно различно. Става дума за това, че ми се ще да спомогна училището, в което работя, да стане една истинска демократична общност; публичността в това отношение съвсем не е зловредна, напротив, благотворна е. Първо, защото е любопитно за обществото да знае какво точно става в нашите училища, каква е ситуацията в тях. Второ, ако си бях замълчал, ако бях държал всичко в тайна, представяте ли си какви слухове щяха да плъзнат по повод на моите главоболия с администрацията на училището, щото, знайно е, когато няма гласност, идва ред на мълвата, на слуховете; е, аз, за да не бъда безмълвна жертва на слухове (сиреч, на лъжи и митове), дръзнах да дам пълна откритост, с оглед именно да помогна истината да си пробие път. Това, че давам гласност, е покана за открит и честен диалог; вярно, едната страна сегазасега, именно директорката на училището, упорито мълчи, изпаднала е, както и подобава, в едно упорито административно високомерие: как така ще удостоим този там, някакъв си Ангел Грънчаров с внимание, много иска той, не, нека да си пише, ний, другари и другарки, няма да падаме до неговото ниво, ний сме значително повисоко от него, затуй и мълчим! Аз пиша жалби, протестирам, роптая в блога си, администрацията мълчи стоически, какво излиза от цялата работа? Не се получава диалог, а, както е известно, в диалога, в споровете, в откритото и честно обсъждане на проблемите се раждат и решенията, ражда се истината, която може да помогне да се намери изход от създалата се, така или иначе, тежка ситуация. Ситуация, в която като в камера обскура се пречупват по специфичен начин най-острите проблеми, пред които е изправено българското образование и училище. Така аз виждам нещата: потребен е диалог, открито, заинтересовано обсъждане на проблемите, дискусии, в които всичко честно се поставя на масата, в които няма „забранени теми”.

22 Разбира се, и учениците, не само учителите, трябва да бъдат въвлечени в тия дискусии около проблемите на общоучилищния живот; ето, в крайна сметка, оказва се, някои ученици, така или иначе, вече са въвлечени, реагират, вярно, по специфичен начин, примерно, като се нахвърлиха върху мен, нахвърлиха се върху учителя си. Но това, както и да го погледнем, говори нещо за някакъв манталитет, който има и българска, родна специфика, нали така? Ето защо е интересно, е твърде интересно да се разнищи случая, и то с участието на много хора. Аз затова и предложих комисия по инцидента, да видим сега как директорката, пък и шефката на инспектората, ще реагират. В крайна сметка, въпреки административното високомерие, за което стана дума, аз все пак ще успея да предизвикам дискусия. Прочее, по несъзнаван начин и директорката, с това си свое поведение, тласка нещата към дискусия, към демократично решаване на проблемите, пък дори и това съвсем да не й се иска, нещата натам отиват. Даже в един момент се запитах дали пък това не е нейна осъзната цел, даже се замислих дали да не й благодаря публично за това, че успя, с действията и бездействията си, да спомогне за възникването на този превъзходен казус, имащ пряко отношение към крещящата потребност от демократизация на училищния живот. Сиреч, към очовечаване на отношенията, щото административната командна система, която си стои непокътната в сферата на нашето образование, именно ги е обезчовечила до крайна степен. Да се върна обаче на конкретните неща, имащи, според мен, твърде голям смисъл. Оня ден се случи пак една друга случка, която си струва да представя. Прочее, интересно е, че тъкмо когато писах в един мой текст, че получавам твърде голяма подкрепа в училището, и от страна на ученици, и от страна на учители, и от страна също така на граждани, някой, види се, се почувства твърде уязвен от това и сякаш се погрижи да се случат и случки с обратен знак, като тия, за които сега пиша и смятам да продължа да пиша. А ще пиша, защото ми се ще да се знае цялата истина, не за друго. Първо се появи оня бивш възпитаник на гимназията, която се провикна публично във Фейсбук „Абе аз се чудя защо едва сега се сетиха да уволняват тоя Грънчаров, аз смятам, че трябваше да бъде уволнен още преди 6-7 години, когато ми преподаваше и на мен!”, а пък аз го запитах защо така мисли, какво толкова съм бил направил, а той почна да си пее песничката, която днес, т.е. вече стана вчера, подеха тия ученици, именно разказа мита, че много съм се бил дразнел когато някой каже нещо за Костов; нищо чудно, възможно е, тия ученици, които устроиха днешната демонстрация, да са се повлия-

ли пряко от думите на този бивш възпитаник (егати „възпитанието” демонстрира той, възпитаника де!), т.е. да не са били пряко подстрекавани. Всичко е възможно. Но е добре да се установи как точно е било, понеже пък наистина е нарушение на закона ученици да бъдат подстрекавани да правят политически демонстрации дори в часовете по гражданско образование. Но да не се отклонявам. Та ето случката, която се случи оня ден. Седях в бившия кабинет по философия (в който не мога да преподавам вече, който беше превърнат в „класна стая”, все още, апропо, не е разграбен и унищожен, заради което се грижа задочно, пазя го, посещавам го, предупреждавам учениците да го пазят все пак) и имах един ученик на консултация (беше точно по времето за консултации, длъжни сме да имаме такъв един час). Разговаряхме си с ученика на отворена врата, в един момент минаха група ученици от 12-ти клас, от оня именно клас, в който са толерираните от директорката „ученички-активистки”, заради които, предполагам, тя ми отне преподаването два месеца преди края на годината, на миналата учебна година. Минаха, спряха се до вратата, като ме видяха, първо един ритна самата врата и нещо изсумтя, после си продължиха натам, и изведнъж някой от тази групичка (3-4 ученика) взе да скандира с цяло гърло ето тия думи, длъжен съм да ги предам изцяло, без редакция: „Грънчаров – педераст! Грънчаров – педераст!”, повтори това няколко пъти колкото му глас държи. Чистачката е свидетелка, и тя е чула тия думи, а иначе беше след седмия час, коридорът беше празен; чу тия думи и моя ученик, десетокласник, който беше на консултация. Както и да е, аз се престорих че не съм чул тия думи, а пък после, найнакрая, запитах ученика как мисли, защо и в техния клас дисциплината не е на висота, защо някои така се държат в часовете, че развалят обстановката. И момчето ми рече нещо, което ме порази, рече ми ето това: - Ще Ви кажа честно, господине. Работата е в това, че Ви възприемат сякаш сте човек от улицата и сякаш сте временно тук, в това училище, именно като учител. Не Ви възприемат за истински учител, затова така се държат. И на моменти си позволяват да се бъзикат с Вас. Затова. На мен така ми се струва. Аз казах, че е интересно това, което казва, но не го подложих на обсъждане. Преподавам и на тия ученици етика, та после, като размишлявах над думите му, ми се стори за добре да обсъдим с класа тази негова оценка, като, разбира се, мога да запазя в тайна кой именно ми е казал, че така ме възприемат в техния клас. Та ето, виждате, как влияят на учениците нещата, получават се интересни казуси, които е добре да се обсъждат съвсем открито и гласно. Тайната тук не помага,

както и не помага замазването, покриването на случая, както обичат да правят администраторите, имащи една грижа: всичко да е тихо и спокойно. Е, не може вече да е спокойно и тихо, щото самият живот изисква друго. С класната ръководителка на този клас, в който вчера се случи инцидентът с политическата демонстрация се разбрахме в петък, по време на часа на класа, да отида и аз и да поговорим върху случилото се с класа. Оказа се обаче, че в това време аз имам свой час с друг клас. Да ида само 5 минутки в края на часа ще бъде претупване на проблема. Одеве, като се въртях в леглото и не можех да заспя, ми мина през ума, че е възможно да взема моите ученици (те са от 9-ти клас), с които по същото време имам час, и да ги доведа да присъстват на обсъждането на инцидента в този Х б клас: тъкмо имат час по психология, ето им възможност да присъстват на нищенето на един по същество съвсем психологически и дори нравствен казус. Публичността, повтарям, винаги е благотворна, тайната обаче е зловредна. Тази е моята теза. Ще я отстоявам винаги. Ето затова ще предложа на класната на този клас да доведа моите ученици да присъстват на обсъждането. Може да не е това обсъждане цял час, може да е 10-15 минути, да стоят моите ученици там, отпред, пред класа, и да наблюдават какво се говори, а пък после и с тях, като се върнем в тяхната класна стая, ще обсъдим чутото. Мисля, че такива съвместни обсъждания са една чудесна идея. Присъствието на „външни хора” си има своето значение. Колкото в по-тесен кръг се обсъжда нещо, толкова по-голям е шанса да се замажат, да се замацат работите. А те се изчистват когато има публичност и гласност. Затова, прочее, има и медии, има и обществено мнение. Затова има и обществен живот. Затова има и демокрация. И още една идея витае в главата ми от известно време, и тя се роди в тази безсънна нощ. Имаме си в училището нов педагогически съветник, едно съвсем младо момиче, млад специалист, току-що завършила университета. Та ми хрумна да се самопредложа на директорката да помагам на новата педагогическа съветничка, ей-така, но не на лична основа (щото аз с нея всъщност едва се познавам), а все пак официално, с разпореждане и разрешение на директорката. Ще се самопредложа, пък тя да реши какво да прави. Искам да помогна, смятам, че мога да бъда полезен, не ща да ми се плаща за работата, нека, ако искат, да ме турят в някаква комисия, но да помагам мога и имам желание. И, чини ми се, не е вредно да се помага, особено пък на млад човек, когато той прави първите си стъпки в нелеката професия. Ще предложа, интересна ми е реакцията на директорката. Твърде ми е интересна нейната реакция.

23 Още утре ще предложа. Само дето не зная дали писмено да предложа или устно. То и като предложа нещо даже писмено, ефектът пак е нулев, но защо да не опитам устно тоя път да предложа, а? Три и нещо е. Дали да не опитам да легна за два-три часа? Май трябва да легна малко, че имам много часове днес, а съм изтощен. Как ли ще издържа? Да пази Господ да не се наложи пак да влизам в болница заради сърцето, че моментът съвсем не е подходящ за това. Аз вече имам страх да се разболявам и да се лекувам, да излизам в отпуск по болест, щото нали знаете какво се случи предния път като се върнах от болницата? А сега, в тази ситуация, какво ли пък ще ми се случи като се върна – ако все пак се наложи да вляза отново в болница? Хайде, лека нощ – или добро утро, не знам какво да кажа. Скоро ще съмне. Да приветстваме все пак новия ден – защото той дава нови шансове. Не изпускайте шансовете си в новия ден, старайте се да ги „хванете” – това ви желая. Чао засега! ПРЕМИЕРЪТ-ЛЮБИТЕЛ НА МАЧЛЕТА ДАДЕ ПАРИ ЗА ФУТБОЛ, НО НЕ ЗА БОЛНИЦИ...

24 октомври 2012, сряда

С НОСТАЛГИЯ ПО ПЕТЕРБУРГ – И ПО ВРЕМЕТО НА МОЯТА ОТЛЕТЯЛА ТАКА БЕЗВЪЗВРАТНО МЛАДОСТ! Във Фейсбук се сприятелих с един човек, казва се Angel Nedelchev, който, оказа се, бил учил като мен в СанктПетербург; ето, той ми писа така и ме поздрави със следната песен:

Благодаря за приятелството! Да си припомним чудесните студентски години! Отвърнах му следното: Мерси и за приятелството, и за песента! Породиха у мен образите от Петербург много спомени, разчувствах се! А бяхме така млади в Петербург тогава! :-( За жалост, от 1983 г., когато завърших, та досега, не съм имал случай и възможност да ида в Петербург. А така ми се иде там та да си припомня онова време, да вдъхна петербургския въздух, да се поразходя отново по проспектите и переулките на любимия ми, така свиден на моето сърце и омайващ душата ми град на Достоевски...

чески цели – именно, с цел да навредят на преподавател в училището, в случая, на моя милост. Случи се в този час следното: Веднага след влизането ми в час две групи ученици, седящи от две различни страни на класната стая, започнаха като по команда да се провикват, повтаряйки: "Иван Костов! Иван Костов разруши България! Иван Костов!" и т.н., многократно, все същите думи, но в друг ред. С интерес изчаках да видя колко време ще повтарят тия думи, оказа се, че учениците нямаха намерение да спрат провикванията си. В един момент реших на единия от учениците да му кажа да спре ако обича да повтаря това име "Иван Костов", но той продължи да го повтаря, сякаш не съм му казал нищо. Пак му казах да спре, той продължи. Останалите ученици с интерес наблюдаваха очертаващото се "шоу"; другата групичка от другия край на стаята го подкрепяше и оттам като ехо се чуваше, че "Костов разруши България!". Държането на учениците беше твърде провокативно и демонстративно, явно някой ги беше подготвил и окуражил да посрещнат преподавателя си по този начин – с оглед преследването на някаква особена цел.

ФРАПАНТНО НАРУШЕНИЕ НА ЗАКОНА – ИЗПОЛЗВАНЕ НА НЕПЪЛНОЛЕТНИ УЧЕНИЦИ ЗА ПОСТИГАНЕТО НА НЕЧИСТИ ЦЕЛИ С ПОЛИТИЧЕСКИ ПОДТЕКСТ!

24 октомври 2012, сряда До г-жа Директора на ПГЕЕ-Пловдив КОПИЕ: До Началника на РИО-Пловдив ДОКЛАД от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Владимир Дойчинов: За болници пари няма... Правителството предостави на Българската национална телевизия допълнителна субсидия от 990 000 лв., с които да бъдат заплатени правата за заснемане и разпространение на мачовете от сезон 2011-2012 г. на българското футболно първенство!

Уважаема Госпожо Началник, Уважаема госпожо Директор, На 24 октомври 2012 година, сряда, в редовен час по "Етика" в Х б клас се случи интересен инцидент, за който се чувствам длъжен да Ви докладвам с оглед подозренията ми, че по недопустим и противозаконен начин някои хора са дръзнали да използват малолетни ученици за провеждането на съвсем непристойни полити-

След като неколкократно помолих същия ученик (Иван Калчишков) да престане "като латерна на повтаря името Иван Костов", но той все не спираше, в един момент, поради това, че поведението му не позволяваше да започне нормален учебен процес, му наредих да напусне класната стая, казах му че му пиша забележка и неизвинено отсъствие, което и сторих. Ученикът, държейки се предизвикателно, все пак излезе, но след няколко минути се върна и заяви, че класната му ръководителка г-жа Ганка Лафчева, главен учител, му била наредила да стои в класната стая, но да мълчи, да не казва нищо, а пък след часа да дойде заедно с преподавателя при

24 нея. Разбира се, след този инцидент нормалното провеждане на часа беше провалено и опорочено; другите двама ученици продължиха да се държат провокативно, позволиха си да произнесат включително думи, уронващи личния престиж на преподавателя (говорейки ми, примерно, на "бе" и пр.), позволиха си също така да не изпълняват и да оспорват мои нареждания; разбира се, след като им заявих, че след часа очаквам да дойдат за разговор с класната им ръководителка, те не изпълниха разпореждането ми. Сюблимното в целия този случай е, че очевидно тия ученици, с които никога в мои часове не е разговаряно за политика (теми по философия на правото и на политиката предстоят, но едва през втория учебен срок), бяха използвани от някакви хора за осъществяването на провокация с политически смисъл и контекст, насочена директно срещу моя милост с оглед нанасянето ми на някакви щети (предвид ситуацията, в която се намирам в това училище след като Вие, госпожо Директор, ми наложихте наскоро дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"). Във всеки случай произшествието съвсем не е безобидно ако се възприеме в този контекст, напротив. Затова смятам, че на училищното ръководство и на Вас лично ще Ви бъде интересно да проучите повнимателно случая и да установите кои и какви именно са тези лица, които са дръзнали така фрапантно да нарушават закона и да използват по недопустим начин непълнолетни ученици за провеждането, за постигането на грубо провокативни политически цели, насочени при това с оглед нанасянето на щети и вреди един преподавател, в случая, на моя милост. В тази връзка си позволявам по разследване на инцидента да се създаде нарочна комисия с оглед установяването на това кои са лицата, позволили си толкова грубо нарушаване на закона чрез използването на малолетни ученици за политическа агитация и за нанасяне на щети и вреди на трето лице, в случая на мен, вреди и щети, произтичащи от създалия се в резултат на инцидента неблагоприятен за мен политически контекст. Сама добре знаете, че в училището подобни прояви и политически демонстрации са забранени; ония лица и сили, които са си позволили да използват за своите нечисти политически цели непълнолетни ученици, би следвало да бъдат изобличени и, евентуално, дадени под съд, тъй като всяко толкова опасно нарушение на закона не бива да бъде оставяно без последствия за вдъхновителите и извършителите му. За мен лично, като преподавател по гражданско образование, този инцидент е чудесен казус по изучавания по гражданско образование учебен материал, тъй че разнищването на случая от съответната

комисия и анализа на добитите факти ще способства за растежа на гражданското и демократично съзнание на младите хора, на нашите ученици. Надявам се, че този мой доклад няма да остане без последствие и без реакция от Ваша страна, каквато съдба обикновено сполетява всички мои доклади, предложения и инициативи и този път ще реагирате подобаващо, тъй като случилото се съвсем не е толкова безобидно, че да може да бъде оставено без никакво внимание. ПОДПИС: (А. Грънчаров) 24 октомври 2012 Пловдив В ТЪРСЕНЕ НА РАЗУМЕН ИЗХОД ОТ СЪЗДАЛОТО СЕ АБСУРДНО ПОЛОЖЕНИЕ октомври 24, 2012

До Д-р Константин Тренчев, Президент на КТ “Подкрепа” КОПИЕ: г-н Иван Порашки, Председател на Контролната комисия на КТ “Подкрепа” ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия в ПГЕЕ-Пловдив, член на КТ “Подкрепа” от 1990 г. Уважаеми г-н Президент, Съжалявам, че ми се налага да Ви занимавам с такъв един проблем, но се налага, тъй като на по-нисшите нива на конфедерацията, дори на ниво Национално ръководство на Синдикат “ОБРАЗОВАНИЕ”, не срещнах съдействие и разбиране, а проблемът, с който се сблъсках, по моя преценка е твърде сериозен. Става дума за крещящ по абсурдността си пример за ширещата се тенденция синдикални лидери плътно да стоят зад работодатели, да защищават техните интереси, сякаш са една и съща мафия – и да работят срещу интересите на синдикални членове, срещу интересите на работещите. Смятам, че такава една тенденция е недопустима в едно нормално човешко общество. А ето и моят пример.

Председател на синдикалната организация в училището, в което работя, именно в ПГЕЕ-Пловдив, е… помощникдиректорът на същото училище (!) инж. Камелия Стоянова, лична приятелка на директорката Стоянка Анастасова. На последното синдикално събрание, на което тя беше преизбрана, се изтъкнаха разумни аргументи, че в това си качество, като пряко подчинена на работодателя е длъжна безусловно да изпълнява неговите заповеди, т.е. не може ефективно да изпълнява функцията си на синдикален лидер, но тъй като г-жа Стоянова се беше погрижила да обработи “членската маса” и да си осигури мнозинство, тя беше избрана на неподходящия за нея синдикален пост. Намирайки се позицията на очебиен “конфликт на интереси”, скоро се оказа, че тя като синдикалист безусловно изпълнява волята и капризите на директорката. Ето и примерът, който именно показва крайно тежката ситуация в нашата синдикална организация и в учреждението, в което работя. През последните няколко месеца поради разминаване в разбиранията ни по проблеми на училищния живот (примерно във връзка с отношението на учителската колегия към ученическата стачка от дек.

2010 г., а също така във връзка с потребността от провеждането на демократичен избор на патрон на гимназията) г-жа Анастасова поде абсурдна кампания по моето дискредитиране като преподавател и личност с цел уволнението ми. Перипетиите на тази абсурдна кампания съм ги описал детайлно в свои жалби до Министъра на образованието и до Омбудсмана на Републиката, с копие до Националното ръководство на синдикат ОБРАЗОВАНИЕ на КТ “Подкрепа”; при проверка органите на Конфедерацията могат да се запознаят с тях, тъй че тук ще бъда съвсем лаконичен. Всичко започна с отнемане на учебни часове в класове, в които преподавам, и то два месеца преди края на учебната година и то веднага след завръщането ми от едномесечен отпуск по болест (страдам от тежко заболяване на сърцето); бях известен за това решение на директорката от самата нея по джиесема в първите минути след завръщането ми на работа, просто тя устно ми заповяда да не влизам в часовете на 4 класа, без връчване на писмена заповед и без изясняване на каквито и да било мотиви. Когато реагирах и помолих синдикалната си ръководителка г-жа Стоянова да се опита да повлияе на директорката, тя изцяло застана зад нея и не само че не ме подкрепи, напротив, през цялото време насърчаваше директорката в по-нататъшния упражняван спрямо мен крайно груб административен произвол. Когато категорично възразих срещу моето отстраняване от учебни часове без писмена заповед и без задоволителна

25 и разумна мотивировка, а със смехотворни мотиви и се жалвах до ръководството на синдикалната организация към синдиката, в който членувам (КТ “Подкрепа”), тогава председателката на синдиката, в противоречие с елементарните норми на здравия разсъдък, организира нещо като публичен съдебен трибунал над мен (или като заседание на “народния съд”) и на синдикално събрание категорично защити директорката, а мен ме обяви за “вреден елемент”, нарушаващ идилията в училището, за “народен враг” и прочие! Тук повече няма да се спирам на останалите абсурдни перипетии на тази кампания и отивам да се спра на последния крещящ пример на административен произвол на директорката. На 17 септември 2012 година се явих след изтичането на платения ми отпуск на откриването на учебната година; още с влизането ми в училището бях известен, че директорката ме търси във връзка с “неявяването ми на работа и на педагогически съвет”; крайно заинтригуван, потърсих г-жа Анастасова, която ме извести, че съм бил извършил “грубо дисциплинарно нарушение”, тъй като не съм се бил явил на работа цели два дни (!); запитах как така, отвърна ми се, че трябвало било да съм на работа на 13 септември, тогава ми бил завършвал отпуска, т.е. два дни съм бил в “самоотлъчка”; отидох да проверя при секретарката на училището документа, с който излязох в отпуск; оказа се, че там са внесени поправки, моето “14 септ.” е задраскано от директорската ръка и е писано “12 септ.”; изненадан също така бях, че вече ме чака в писмен вид “ПОКАНА” от директорката да дам писмени обяснения защо не съм се бил явил; наложи се в първия учебен ден, докато течеше училищното тържество, аз вече да пиша своите обяснения; г-жа Анастасова ми беше организирала такова “мило” посрещане още в първия учебен ден. Разбира се, скоро г-жа Анастасова ме покани в директорския кабинет и, едва скривайки ликуването, си ми заяви, че заради “неявяването на работа в два последователни работни дни” има по Кодекс на труда пълното право да ме уволни дисциплинарно, но понеже била “хуманистка” след тежки размисли била решила да ми наложи “само” дисциплинарно наказание “Предупреждение за уволнение”; попитах я дава ли си сметка какво прави предвид това, че в молбата ми за платен отпуск има нейни собственоръчни поправки относно продължителността на отпуска ми. Помолих синдикалната си лидерка да реагира и да се намеси с оглед предотвратяването на толкова грубото погазване на законността и разправата със синдикален член. Г-жа Камелия Стоянова ми заяви, че нищо не може да направи, че директорката може да си прави каквото си

иска, нещо повече, че тя “съвсем не желае да помогне на човек, който не ме признава за свой синдикален лидер”. След разгорещен спор сякаш успях да я убедя, че прави груба грешка, тя все пак ми обеща да отиде да разговаря с директорката за да уреди проблема, обеща и да ми съобщи какво е станало – и в резултат ето, упорито мълчи втора седмица; явно е твърде обидена, че съм дръзнал да се боря за правата си! Въпреки че съм преподавател с ПЪРВИ КЛАС КВАЛИФИКАЦИЯ с 30годишен стаж (работил съм в гимназии и в университет) г-жа Анастасова, водена от нескривана неприязън към моята личност и моите творчески инвенции и иновации (автор съм на много книги, излезли от печат през годините, също така на цяла една поредица от учебни помагала по предметите, по които преподавам, някои от които имат вече по 4 издания; написах и издадох също така три книги по проблеми на българското образование и пр.), се опита да ме “улови” в някакви, каквито и да са нарушения, като за целта в периода, през който ми отне преподаването в ония класове, форсирано започна да ме проверява, присъствайки в мои учебни часове, известявайки ме за проверката само няколко минути преди влизането ми в час; посещаваше ме заедно с помощникдиректорката и “синдикалистка” (!) г-жа инж. Камелия Стоянова! Мисля, че казаното е достатъчно. Благодарение на несправянето с функцията си на синдикален лидер от г-жа Стоянова ситуацията в училището, в което работя, сега е твърде тежка: директорката г-жа Анастасова показа пълно неумение да работи по един съвременен начин с хора, с човешки същества, да проявява нужната човечност, такт, разбиране; тя заложи на грубия административен произвол, на недемократичността, на авторитаризма, т.е. все на отречени от времето ретроградни практики. Аз не съм единствен случай на подобно отношение от страна на директорката. Поради това си позволявам да твърдя, че ситуацията в училището е крайно тежка и се налага търсенето на ефективни начини и средства за поправянето й. Неоспорима, дори водеща заслуга за възникването на това нетърпимо положение има нашата “синдикална лидерка” инж. Камелия Стоянова. Г-н Президент, смятам че е наложително (предвид това, че Националното и пловдивското Регионално ръководство на синдикат ОБРАЗОВАНИЕ, които отдавна са известени за тежката ситуация, ала не показаха намерение да способстват ефективно за преодоляването на конфликта) по Ваше нареждане Контролната комисия на Конфедерацията да се намеси, да провери целия случай и да потърси разумни средства за изход от създалото се абсурдно положение.

Вярвам, че ще съдействате да възтържествуват правото, справедливостта и законността. С уважение: Ангел Грънчаров, учител 24 октомври 2012 г. Пловдив БАНАЛНОСТТА НА ЗЛОТО

Останалите хора в тълпата са не по-малко интересни. Кое е ужасяващото тук? (Допускам, че това е автентична снимка, но няма значение.) Най-ужасяващото не е, че това е тълпа, а че това са напълно нормално изглеждащи хора – те могат да са касиерките в магазина, от който пазарувате, ватманките в трамваите, на които се возите всеки ден, учители в училищата на вашите деца, всякакви. Това Хана Аренд нарича баналността на злото - да няма никаква формална разлика между злодея и нормалния човек, когато същият се разполага в общност, в която ненормалното е изместило нормалното. Кога започва този процес, ако може въобще да се датира? Може би, макар и да не съм сигурен, когато някой почне да разправя, че Мишо Шамара се е продал на политически партии, щом се възмущава от насаждането на масов страх чрез властовите принуди. Ето какво излезна от тази снимка. Написа: Васик ЗА КНИГИТЕ – И ЗА МОЯТА СРЕЩА С ЕДИН ЖИВЕЕЩ В ПЕЩЕРАТА СИ НОВ СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ 24 октомври 2012, сряда Преди време в прилив на великодушие, тъй да се рече, реших да подаря на неблагодарното човечество, най-вече на българо-езичната му част, всички до една свои книги; ето, качих ги онлайн на един сайт за да се ползват от всички, за мое здраве, съвсем безплатно, като подарък и

26 дар. Отвреме-навреме получавах сведения на имейла, че еди-кой си си е свалил едикоя си моя книга, и тази услуга е налична в този най-съвременен начин на общуване автор-читател. Разбира се, скоро мои приятели почнаха да ме уверяват, че съм направил голяма глупост: щом нечии книги ги било имало онлайн, то продажбите на техните книжни издания (а аз имам книжни издания комай на всички свои книги) неминуемо щели съвсем да спрат. Действително, вече много време не съм ходил на книжната борса да проверявам има ли изобщо продадена моя книга, а и моят агент там не ми съобщава новина от такъв род, което значи, правя си извода, че нищо чудно да има нещо вярно в тази теория. Други пък мои приятели и доброжелатели ме уверяват, че наличието и на лесен онлайн-достъп до книгите ми щяло непременно да засили продажбите на техните хартиени съответствия: щото човек като се понамъчи да чете някоя книга от екрана на компютъра си, това щяло било да засили желанието му да си я купи и в нейния книжен (хартиен) вариант; така, с тази пазарна стратегия примерно един Паоло Куелю си бил проправил път към сърцата на читателите и към световната слава; може, ама дръжки, така у нас явно не става, факт е, че продажбите на книгите ми сякаш съвсем спряха откакто качих в интернет техните електронни съответствия! И какво да правя сега! Проблемът се усложнява от това, че съпругата ми, милата, вече е решила да ме гони от апартамента, щото в него е пълно с мои книги и с топове от непродадени книжки на списание ИДЕИ, вече няма откъде да се мине, а в дома си се разхождаме в тунели, направени от нови-новенички книги! Така стават тия работи в България, книгата вече е съвсем непотребна на съвременника, да не говорим пък за стойностната, "тежката", философската книга...

И така, в безизходица съм. Много често напоследък се улавям да си мисля,

че е дошло изглежда времето да изхвърля всичките си книги на контейнерите за боклук, та да зарадвам поне циганите, които, горките, всеки ден ровят и събират я хартии, а разни други боклуци, та да припечелват нещичко. Или пък не знам какво друго да направя, защото наистина трудно се предвижваме в апартамента си от толкова много книги, чисти и новички, неразпечатани още, миришещи на хубаво, които обаче са нещо съвсем непотребно на нашия прагматичен и мислещ сънародник, който няма да се мине току-така, че да предпочете да си купи една книга – пред това да си купи, да речем, две-три кила апетитни свински пържолки, миличките! Пак подех същата песен, да се оплаквам, време е да спирам. Напоследък съм се запалил по нова идея: щом се завъдят някакви парички в джоба ми, опаковам големи пакети с по един-два екземпляра от всяка от моите книги и ги занасям до пощата, та да ги изпратя като дарение на някоя градска или селска библиотека из китното ни Отечество. Ето, днес подготвям такъв голям пакет с книги за Градската библиотека в Самоков, който е град, близък до моята родина – Долна баня – и затова заслужава да има в библиотеката си от моите книги; преди време изпращах и на други места, кога с помощта на местни будни хора, било самостоятелно. Иска ми се да имам финансови средства, та да мога да разпратя по библиотеките всичките си книги, да освободя някак апартамента си от тях, та да може да се минава поне през коридорите; тази ми е идеята, тази ми е най-новата, последната "пазарна стратегия". Ето, като благодарение на тази своя последна инициатива можах да разчистя поне входната врата, гледам, че съпругата ми, милата, като гледа че се освободи малко пространство, обнадеждена, ме подпитва дали не съм продал някоя книга, а аз мълча, казвам, че няма такова нещо, щото кажа ли, че съм започнал да подарявам книгите си на библиотеки, има опасност горката ми жена да се ядоса и съвсем да ме изгони от дома: първо й се наложи да изгладува пустите ми книги, щото ги издадох на свои средства, от заплатата си, а пък сега ще ги изгладува втори път, като ги раздавам ей-така, където сваря, само и само да се отърва от тях; това явно е непоносимо за възприемане от една женска душа. Както и да е, аз поне да разчистя пътя в къщи, но понеже даже нямам средства да изпращам книгите по пощата, работите вървят бавно; найвероятно ще зарадвам скоро събирачите на боклуци по контейнерите. Е, и това е нещо, и те, хорицата, да спечелят нещо, щом като от книги мъдрият ни народ, оказва се, съвсем няма нужда. Да моля книжари да вземат книгите ми и да опитват да ги продават в мага-

зинчетата си, "на промоция", примерно на половин цена (и това съм опитвал!) вече нямам сили, гръбнакът ме боли от мъкнене на огромни чанти по книжарниците, книжарите обаче вече съвсем не щат книги "на консигнация", нямало място в складовете им. Такава е съдбата на един съвременен български писач и издател на книги, пиша това, та да се знае един ден какво е било в тия наши славни години, след като вече сме се приобщили към общността на найбогатите и културни народи в Европа, а значи и в целия свят! Да се знае, макар че може и да се предполага как е, нищо че е трудно човек да си го въобрази, че е чак толкова тежко положението. Обаче това е самата истина, такава е самата истина, нищичко не притурям от себе си. Ще завърша тоя смешно-тъжен опус с една случка, която ми се случи тия дни. Оня ден в Пловдив ме посети един още по-голям странник от мен. Човекът първо ми звъня и ми каза, че ми е изпратил от свои книги, пита ме получил ли съм ги; оказа се, че явно пощальонката ги е оставила пред заключената входна врата, та явно някой циганин е взел пратката за да я занесе директно на вторични суровини, с една дума казано, не стигнаха книгите му до мен. Тогава тоя човек, който е от Габровско, ми каза, че ще се метне на автобуса лично да ми донесе от книгите си, и той, завалията, подобно на един съвременен Паисий, се е видял в чудо що да прави със своите книги. И дойде тоя човек, срещнахме се в кафенето до Народната библиотека в Пловдив. Той пише книги и ги издава под псевдонима АВТОРЪ АВТОРОВЪ, иначе името му е Георги Панайотов, крайно интересен човек, който пише учудващо дълбоки книги. Разказа ми тоя човек набързо одисеята си: бил напуснал "света" и се бил оттеглил вече да живее в гората, съвсем сериозно говоря! Далеч от "цивилизацията" си пишел книгите, предполагам живеейки в някаква пещера – не ми беше удобно да го разпитвам! – каза ми, че "е лесно да живееш, разписвайки се за заплата", ала ето, той бил дръзнал съвсем да скъса веригите си със света и социума – и се отдал на живот в лоното, както се казва, на МайкатаПрирода. Поговорихме си с човека половин час, почерпих го едно кафе, но той пък бързаше да се връща в своята си пещера, бързаше да не изпусне рейса обратно за Стара Загора; там, в околностите някъде, му била последната обител. Та ми даде той две свои книжки и няколко свитъка, издадени на принтер (едната книга ме помоли да дам на Народната Библиотека, та да остане все пак нещичко от него един ден, когато се пренесе в по-хубавия свят!), а пък после се разделихме. Той си тръгна към своята пещера, аз – към моята, щото, казах, моят апартамент е същинска пещера

27 с тия топове неразпечатани и непипнати от ръка на читател книги. Та тоя човек ми обясни как си издавал книгите в тираж... 20 екземпляра, как издателството му било драло по две-три кожи, за да издаде скромния тираж (то той, и Паисий де, си и издал книжицата в още по-малък тираж навремето, когато е обикалял страната, качен на магаре – за да я носи да си я преписват разните му там странници, щото и тогава българинът не си падал по книгите, не само сега е така!), умът ми не ми побира откъде тоя човек, живеещ в пещера, намира пари, за да си издава книжките, кой знае какво е изобретил, но не ми беше удобно да го питам и да "обменяме опит". Личеше си обаче от пръв поглед, че много икономисва от храна (беше слаб като скелет!), нищо чудно да се храни само с корени и треви, Бог знае откъде има компютър и откъде и хванал ток за компютъра си в пещерата (!), в която живее, но ето, факт, има и такъв човек, който, повтарям, пише книгите си учудващо интелигентно, духовно, такова е впечатлението ми като се зачетох. Тия дни и нему ще пращам от своите книги, даде ми адрес на хора, с които общувал, там да пратя книгите, а иначе често от пещерата си пеша биел път до някаква библиотека, където си вземал книги за четене, та там щял да занесе моите книги, като ги прочете, та да не ги изядат мишките в пещерата му. По някакво чудо срещнал попаднала в тази библиотека моя книга, та оттам разбрал за мен, оттам, от книгата, разбрал и телефона ми, та ме намери човекът. Ей-такива странни истории се случват из нашето свидно отечество, има и такива хора; та си мислех тия дни, че не е съвсем умряла работата ни като народ и страна, щом като има хора като тоя брадат Панайотов, който живее в пещерата си подобно на един нов Свети Иван Рилски, подобно на един нов Свети Паисий Хилендарски. Да, не е съвсем безнадеждна работата ни, щом има у нас и хора като него; пък и като мен, щото и аз съм ненормален де, и аз съм идиот; ама да не се правя на интересен, ами да млъквам, че стана и късно; хайде, лека нощ – и прощавайте... ИДЕАЛНО КРАСИВОТО МЪЖКО И ЖЕНСКО ТЯЛО С досегашните усилия – надявам се – успяхме да направим “просека” в непроходимата местност, в която се оказахме. Затова отсреща започва да блещука светлина…

1.Идеята – вечната, безсмъртната, неувяхващата идея за онова, което одухотворява и оживотворява живота, битието на живеещия и стремящия се човек – съвсем не бива да бъде подценявана. Защото в противен случай всичко

онова, което тя носи в себе си, и което е така значимо за човека, ще си остане непознато. А това поражда опасността той да си остане неадекватен и несъответстващ на нейната ценност, т.е. да изпусне шанса си да се възползва от нейните богатства. Ние не искаме това да ни се случи – нали живеем “тук и сега” този единствен земен живот! – и затова отделихме толкова време в опити за вникване в безсмъртното естество на идеята. Глупаво е да се луташ в живота си в неумели опити да “правиш” любов – вече знаем, че любовта не е друго, а стремеж на смъртното към безсмъртие – като при това дори не подозираш дълбокия смисъл на това, което всъщност правиш. Подобно сляпо “напипване” едва ли ще доведе до това да прозрем в мрака истинския човешки смисъл на тези важни “занимания”, така нужни на живота.

психологията в полето на пълноценното разбиране. (ОЩЕ >>> в блога на СВОБОДНАТА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ) ЗАТОВА В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ СА ТОЛКОВА "ЗЛЕ" – ЩОТО НЕ ГО СЛУШАТ!

И затова ние сме толкова "добре" – щото безропотно го слушаме... Източник на изображението ТИТАНЪТ-МЕТРОКОП, НА КОГОТО ТРЯБВА ДА ЦЕЛУВАМЕ РАБОТЛИВИТЕ РЪЧИЧКИ

Идеята носи в себе си оная светлина, която е необходима на интелектуалното “зрение” за да види и прозре иначе невидимото и незримото за очите – и затова ние тук в още по-малка степен имаме правото да си затваряме и очите, и душата за нейната неземна светлина. Психологът, който се опитва да разбере истинския смисъл на ставащото в любовта единствено чрез описания на душевните състояния, може да бъде уподобен на слепец, напипващ в непрогледния мрак “неща”, които са съвсем различни от действителните, истински съществуващите – защото се е отказал от светлината на философското прозрение и разбиране, която единствено може да покаже реалния им блясък и красота – не външната и с очите видимата, а само за душата съществуващата и затова най-реалната. Едва след като с помощта на философията е било видяно “това, което е”, идва времето на психологията, идва часа, в който тя може да покаже своята сила. Философията е най-умел водач на

КОИ ТЕЛА, МЪЖКИТЕ ИЛИ ЖЕНСКИТЕ, СА ПО-КРАСИВИ – ДОПУСТИМО ЛИ Е ДА СЕ ПИТА ТАКА? октомври 22, 2012 По публикацията Голото мъжко тяло, която първоначално бях публикувал под заглавието “Извратено ли е да се любуваме на изображения на голи мъжки тела?”, се получи все пак известна дискусия, разбира се, далеч от очакваното – и значително по-скромна, понеже все пак темата заслужава по-голямо внимание. Но явно да се потребността да се размишлява и спори по такива въпроси – за красотата и одухотвореността на човешкото, в частност на мъжкото тяло – е признак на поразвитите души, та затова, изглежда, дискусията по така определената тема се оказа наистина ограничена по обхват на проблемите и брой на участниците; независимо от това, с надежда, че дискусията наново ще се възпламени, публикувам в

28 отделен постинг това, което все пак си казахме до този момент: Kristiyan Mechev каза: Тфа е извратено, ще ви обясня защо. Жената харесва мъжа и мъжкото тяло, разбира се, мъжът харесва жената и женското тяло… Така трябва да бъде – освен ако не си доктор или учен, който се занимава с анатомия на човешкото тяло… тфа си е направо извратено. Ангел Грънчаров каза: Правилно, точно така! Това е решението на проблема…

Lenko Vachev каза: “Давид” на Микеланджело обаче се възприема като шедьовър – кой ще обясни в какво се състои разликата?

Kristiyan Mechev каза: Макар че се възприема като шедьовър малко хора биха си купили умалена статуя на “Давид” и да си я сложат у тях…

Lenko Vachev каза: Обаче има копия на обществени места, например до плажа в Марсилия.

Kristiyan Mechev каза: Да, но трябва да признаеш, че едно е да минеш 1-2 пъти на ден през тоя плаж в Марсилия и друго е да виждаш тази статуя по 100 пъти на ден докато се разкарваш у вас!

Lenko Vachev каза: Не, в скулптурата като изкуство голотата на мъжкото тяло не се възприема като проблем – за разлика от фотографията. Кой ще обясни в какво се състои разликата?

Ангел Грънчаров каза: Интересни въпроси поставяте, г-н Вълчев. Ще се опитам да Ви отговоря кратичко. Статуята “Давид” е една одухотворена и силно естетизирана (във формата на изкуство, т.е. в художествена форма) мъжка красота, т.е. еротичният момент изобщо не е водещ. Тъй че който се любува на статуята на Давид се вълнува от художествена ценност, а не от някакво или нечие голо мъжко тяло; става дума за художествено, чисто естетическо и духовно преживяване, за любуване на самата красота като такава, а не на конкретната й форма като едно конкретно и именно мъжко тяло; това, че Давид има пол и, респективно, “пишка” (с извинение!), е изцяло несъществен момент. Ако някой вижда в Давид именно и само пишката му, ако някой се вълнува само от нея (или от нейната… “големина”!), такъв изобщо не е в състояние да се вживее в духовното съдържание на тази велика и съвършена статуя; такъв няма отношение към магията на изкуството, такъв човек, простете, е просто извратен или маниак – или простак, което е все същото… Аз, например, бях сложил в кабинета по философия, в който водех занятия (сега вече ми забраниха да водя занятия в него и той подлежи на унищожение и разграбване) изображение на статуята на Давид на Микеланджело тъкмо щото ми е било интересно да наблюдавам реакциите на учениците, пък това и ми е давало повод да разговаряме по тия важни въпроси. Интересното е, че с малки изключения огромната част от учениците усещат естетическия характер на картината (снимката) на тази статуя и никой не се смущава от това защо в кабинета по философия в едно училище има, представете си, изображение на гол мъж (!). Е, има изключения, има някои простаци, които се правят на “силно смутени” от това изображение, което, разбира се, не им попречи сега, когато аз вече не влизам в този кабинет и не го пазя, да нарисуват с фулмастер огромна… пишка на Давид, т.е. да “доработят” статуята на Микеланджело. Интересното е, че в този си вид снимката е стояла доста време, без да бъде смутен някой (в кабинета се водят непрекъснато часове, а тя е на най-видно място!); случайно минавайки през кабинета установих поругателството и се наложи да сваля снимката… Сега очаквам да нарисуват рога на Сократ и на Платон, хитлеристки мустаци на Хегел или на Кант, щото в този кабинет има доста портрети на велики философи. Както и да е. А що се отнася до втория проблем, който поставяте, а именно защо натуралистично или натурално фотографско изображение на гол мъж (или фотографско изображение на натурално гол мъж) е “неприлично” и “грозно”, внуша-

ва неприятна емоция, докато статуята (или естетизираната голота, голотата на мъжкото тяло в художествена форма) изобщо не съдържа такъв момент, отговорът ми по този пункт се съдържа във вече казаното: защото именно изкуството одухотворява и естетизира, т.е. очиства и изнася “извън скоби” пошлия, вулгарния еротичен момент, докато във простата снимка на гол мъж този момент си стои недокоснат. Тази е според мен причината. Разбира се, има произведения на т.н. художествена или арт-фотография, които са също извели на преден план духовния, естетическия момент от съзерцаването на чистата идея за красота под формата на едно красиво мъжко тяло и съзерцанието на такива произведения не поражда в душата на способния на такова естетическо преживяване индивид някакви “мръснишки” или порнографски чувства. Естествено има хора, които не са способни на такива разграничения и видят ли каквото и да било изображение на голо мъжко тяло, веднага скачат да крещят, че това изображение, видите ли, било накърнявало тяхната “непорочност” – и мигом отвръщат очи, за да не омърсят иначе така “чистото” си съзнание. Разбира се, същите тия с удоволствие нощем гледат найвулгарни и грозни порнографски продукти. Аз обяснявам такива алогични реакции по следния начин: тия мъже, които така гръмко протестират против изображения на мъжка голота под каквато и да било форма, било естетизирана, било натурална, го правят само и само за да изтласкат от собственото си съзнание терзаещите ги така силно чувства и съмнения, пораждани от една скрита или латентна хомосексуалност. Мъжът, който няма несъзнавани предчувствия-съмнения в своята мъжественост, т.е. не е измъчван от скрити хомосексуални импулси, приема съвсем спокойно каквито и да било изображения на голи мъжки тела, понеже именно те не смущават душевния му мир и на него не му се налага да крещи… за да доказва пред себе си, че е мъж, т.е. че не е минал на… “левия бряг”. Това мога да Ви кажа за момента. Дано бях ясен и дано помогнах да се внесе известна яснота в проблемите, които поставихте – и които се нуждаят от попрецизно обсъждане…

Lenko Vachev каза: Психоанализата вероятно ще се съгласи с такова тълкуване. Ангел Грънчаров каза: Да, прав сте, моя милост е смирен ученик на д-р Фройд Анонимен каза: В голотата няма НИЩО лошо. Само напълно задръстен тип би мислил обратното.

29 ВЛАДИМИР ПЕТКОВ-ТРАШОВ каза: … Току що прочел и историята със снимката на чисто голия, прекрасен юноша-мъж, върху обложката на твоята книга-учебник, се и разсмивам, облагороден и освежен от нея и не мога да не се възхитя на твоята гражданска смелост и съвест, на твоята основателна вяра в собствената правота да отстояваш така свободно, открито и полезно за обществото ни своите, не, български, не, европейски, а съзвучни на най-добрите световни културно-философски, което ще рече: мъдри, истинни, точни, полезни, основателни и безспорни възгледи по тези, уж щекотливи, но действително само за истинската глупост, простотия, безпросветност и срамни, срамотни, и непозволени за открито и свободно обсъждане, само за отчайващото скудоумиенекултурие и за наглото лицемерстване въпроси. С теб съм, УЧИТЕЛЮ! Анонимен каза: Ясно е, че (хетеросексуалните) жени, водени от своите естествени, вродени инстинкти ще отдадат предпочитание на мъжкото тяло, а (хетеросексуалните) мъже на женското. Но да се опитаме да се абстрахираме от тези субективни моменти и да погледнем по възможност обективно на двете тела. Какво установяваме? Мисля, че както и да го увъртаме, мъжкото тяло е по-красиво и по-привлекателно. Неслучайно Микеланджело (който, впрочем, е бил хомосексуалист) идеализира мъжкото тяло, намирайки го за олицетворение на красота и съвършенство. Едгар Дега (1834-1917) цял живот рисува жени, но има репутация на женомразец. Веднъж една жена го пита защо рисува жените толкова грозни. „Защото, мадам, жените, общо взето, са грозни!”, е неговият отговор. Прочуто е, разбира се, и изказването на Шопенхауер: „Да нарече „красив” ниския, с тесни рамене, широк ханш и къси крака пол е постижение по силите само на замъгления от полов нагон мъжки интелект.” Ангел Грънчаров рече: Това дали, цитирам, “… мъжкото тяло е по-красиво и попривлекателно” от женското, е твърде интересен за обсъждане, ала “щекотлив” момент, особено ако обсъждащите го са… мъже Но какво пречи пък по този пункт да се изкажат и жени, ала обективно, като се абстрахират от съдържащата се в такова едно положение обида спрямо женския пол?! Но това едва ли е по силите им. Тъй че въпреки всичко и мъже могат да вземат участие в обсъждането на един такъв проблем, към който все пак си позволявам да призова. Искам и аз да кажа нещичко. Че в тази област, на красотата на телата, било мъжки, било женски, са спе-

циалисти художниците, в частност скулптурите, е неоспоримо; тях именно трябва да питаме ако ни вълнува истината по този въпрос. Факт е, че не само Микеланджело (дали е бил “хомосексуалист” е твърде спорно, това, че е рисувал и извайвал красиви мъжки тела едва ли го прави “хомосекуалист”!), но и много други художници са съсредоточили вниманието си върху изобразяването на красотата именно на мъжкото тяло, явно съвсем не е случайно. През Ренесанса, когато интересът към човека довежда до засилен интерес и до любуване и възхищение от съвършенството и красотата на човешкото тяло, са били изобразявани и красиви мъжки, и красиви женски тела; но все пак бие на очи, че, примерно, в творчеството на един, например, Рубенс особено (или на Рембранд, но и на мнозина други), женските тела са изобразявани по специфичен начин: изобразените жени са твърде “едрички”, “пищни”, да не кажа “тлъсти” или “дебели” (не зная как по-внимателно да се изразя?), което едва ли съответства на общочовешкия естетически и художествен идеал за женска красота – защо ли е така?! Вярно, всяка епоха, предполагам, си има свой идеал за красотата на женското, а също така, предполагам, и на мъжкото тяло. Но защо в тази така възвишена естетическа епоха, каквато е Възраждането, женските тела са изобразявани предимно по един такъв общо взето по несъвместим с разбиранията ни за прецизна, фина женска красота начин? Едва ли е само затова, да речем, че повечето художници от онова време са били, да допуснем, с някакви хомоеротични наклонности – едно обяснение, което едва ли може да се приеме за задоволително. Дали пък наистина не е прав Шопенхауер, който, с обичайната си прямота, е заявил, както цитирате, следното: „Да нарече „красив” ниския, с тесни рамене, широк ханш и къси крака пол е постижение по силите само на замъгления от полов нагон мъжки интелект.”?! Наистина, кои тела, мъжките или женските, са по-красиви – допустимо ли е да се пита така? А ако все пак си позволим да запитаме така, дали няма да сгрешим, ако прибързано, подобно на Шопенхауер, отвърнем, че именно мъжките тела са “обективно” по-красиви? Има ли смисъл изобщо да се пита така, след като е добре известно, че всеки от двата пола си има своя специфична, строго характерна, оригинална и поради това несравнима идея за красота? Аз, виждате, съм затруднен в момента да отговоря на въпроса, поставен по този начин, за това красотата на кой от половете е… “по-красива”, имам подобрения, че нещо в самата постановка на въпроса не е наред. А един невярно поставен въпрос може да доведе и до твърде невер-

ни, по поставени на неверна основа отговори, нали така? Навремето, когато бях и по-млад, сякаш повече се вълнувах от тия въпроси, а също и, сега се сещам, съм писал по тях. Ето един откъс от моята първа книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ, който, прочее, до този момент не е публикуван (в хартиен вариант) никога, понеже отпадна още от първите издания; сега се сещам за него, намирам го и решавам да го публикувам тук; вярвам, че той може да спомогне за изясняването на поставените прелюбопитни въпроси. Но понеже текстът, оказва се, е дългичък, понеже представлява цяла една глава от книгата (която пък е органично продължение на друга една цяла глава, а двете са неделимо цяло) решавам да постъпя така: тук публикувам само списъка на параграфите (моментите на съдържанието) на тази една глава, а пък нея самата, или основния текст, ще ми се наложи да го публикувам отделно; речено-сторено, ето преамбюла, а съвсем скоро очаквайте, в отделна публикация, и самия текст на тази глава, който, надявам се, ще налее “масълце” в огъня на затихващата ни и общо взето досега твърде вяла дискусия: Глава 20. Идеята за живот. Вечната женственост 1.Одухотворяващата и оживотворяваща идея. – Богатството на смисъл. – Потребността от философско разбиране. 2. Дискурсивно изразяване на идеята. – Човешкото същество – заложник на идеята? – Човекът – носител на идеята. – Има ли “съвършена” порочност и извратеност? 3. Откритост към идеята за живот. – Позитивното, негативното и безразличното отношение към идеята. – Безсъзнателност на тези отношения. – Мъжът и мъжкото като символи. – Мъжественото тяло. – Въплътената идея за мъж и за мъжественост. – Конституивната представа за мъжественост. 4.Жената и женското като символи. – Женственото тяло. – Въплътената идея за жена в женското тяло. – Конституивната представа за женственост. – Съответствие между душевните, личностните и телесните прояви на мъжа и на жената. 5.Коренът на симпатията между мъже и жени. – Податливост на мъжа към женственото и на жената към мъжественото. 6.Голото мъжко тяло. – Красотата на мъжа. 7.Идеално красивото мъжко тяло. – Лицето на мъжа. – Образцовата мъжественост. 8.Красивото женско тяло. – Красивата жена – въплътената идея за женственост. – Щастието на жената: “Той иска!”. 9. Образцовата женственост. – Асиметрия на женското тяло по отношение на мъжкото. – Хармоничност на женското тяло. – Загадката на женското лице. – Еротичните чувства на мъжа под напора на женствеността. – Съотношение-

30 то красота-еротичност. – Еротичноестетическите преживявания. – Човекът – същество, еротично-естетически преживяващо. – Естетичната еротичност. 10. Възприемането на тела от противоположния пол. – Възприемането на собственото тяло.

11. Интересът на мъжа към красотата на своето тяло. – Интересът на жената към красотата на своето тяло. – Мъжката и женската суетност. – Съзнаващият своя чар мъж (или жена). – Несъзнаваната красота. – Съвременното отношение към красотата на своето тяло. – Невъзприемчивост и възприемчивост на мъжа към мъжката красота. – Чувствителност към красотата изобщо. – Сексуалните ориентации и отношението към красотата и тялото.

– Чувствата на жената, породени от красотата – своята и на друга жена. – Латентен хомосексуализъм.

12.Идентификацията във връзка с телата. – Идентифицирането с другия пол. – Идентифицирането с прекрасния друг индивид от твоя пол. – Невидимата красота и еротичност. 13.Мъжкият характер и мъжествената душа. – Душата на жената като вечна загадка за мъжа. – Пълноценният човек. Това са моментите в тази глава 20. Понеже, казах, тя е продължение на предишната, налага ми се, струва ми се, да публикувам моментите и на предходната глава, а също и на предходната и на нея самата, т.е. и на 18 и 19 глава, за да се добие известна представа за цялото; ето: 18.Половете: мъжът и жената. Любовта 1.“Общият индивид” на психологията. – Половите различия на психиката. 2.“Пол и характер” на О. Вайнингер. – Мъжката и женската душа. – Телесните и душевните признаци на пола. – Мъжественост и женственост. – Принадлежността към своя род и пол. – Интуицията за мъж и за жена. 3. Субективната пристрастност съм своя пол.

– Подценяването на другия пол. – Половите клевети и обиди. – Молитвата на Платон. – Мъжът – пълноценният човек? – Половите превъзходства. – Полът – “половината” човек? – Срещу-пол-ожеността на половете. 4.Амазонките, обществото от жени – поучителната им съдба. 5. Добродетелта “мъжество”. –Човешката цялостност и пълноценност. 6.Родството между душите и телата на един мъж и една жена.

– Тайнственото подобие в различието. – Двуполовите същества, андрогинният род в древния гръцки мит. – Разказът на Платон в диалога “Пирът”. – Произход на половите влечения. – Търсенето на своята половина. – Античното разбиране за любов между мъже. – Похвална реч за бог Ерос. – Опит за демитологизиране на мита на Платон. – Да срещнеш себе си в една друга душа и в едно друго тяло. 7. Неудовлетвореността от любовта. – “Правенето” на любов. – Любовта като велика Божест-

вена и природна симпатия. – Любовта като космическа сила. – Любов, свобода, добро и красота. – Имитации на любовта. – Илюзиите на любовта. – Любовта, даваща живот. – Какво търси жената у мъжа и мъжът у жената? 8.Търсенето на вечната идея за женственост и мъжественост. – Идеята за мъж и идеята за жена. – Недостатъчност на само субективните представи.

– Мъжкото разбиране за мъж и женското разбиране за жена. 9.Общността на душите. – Мъжът и жената като човешки същества. – Общността в различието. – Различията в контекста на общността.

неиздаден досега текст е една добра основа, а пък настоящата дискусия може да бъде прибавена към тази книжка, която, разбира се, ще се наложи да бъде допълнена с още някои нови моменти, проблеми, въпроси. Ето че сега ми хрумва една такава идея и, живот и здраве да е, в близките дни нищо не пречи да я изпълня, да я реализирам. Ето, виждате, винаги е интересно да се спори и обсъжда, защото в такива разговори на човек може да му хрумне нещо, до което иначе едва ли би стигнал изобщо, или сам би стигнал значително по-късно. Затова винаги, оказва се, разговорите са благотворни и полезни…

19.Любовните тайнства: еротика 1.Връщане при Платон в търсене на идеята. – Речта на Агатон. – Качествата на бог Ерос. – Блаженство, красота, съвършенство. – Младост, нежност, гъвкавост. – Добродетелите: свобода, справедливост, благоразумие, храброст. – Общата идея за човечност. – Благодеянията на Ерос. – Ерос, бащата на Разкоша, Нежността, Негата, Миловидността, Страстта, Копнежа. – Ерос, най-красивият и най-добър предводител. – Ерос, спасител в трудни моменти. – Отпечатъкът на младостта на Агатон върху неговите думи. 2.Еротичност, еротика. – Красотата. – “Сексапилност”. – Младостта. 3.Любовта като ценност на живота. – Любовта – търсене на красота. – Отчуждение от любовта. 4. Одухотворяващата и оживотворяващата идея. – Богатството на смисъл. – Човекът – носител на идеята. – Откритостта към идеята за живот. – Безсъзнателност на тези отношения.

5. Мъжът и мъжкото като символи. – Въплътената идея за мъж и мъ¬жественост. – Жената и женското като символи. – Въплътената идея за жена в женското тяло. – Съответствие между душевните, личностните и телесните прояви на мъжа и жената.

– Коренът на симпатията между мъже и жени. – Податливост на мъжа към женственото и на жената към мъжественото. – Красотата на мъжкото тяло. – Красивото женско тяло. 6.Асиметрията на женското тяло по отношение на мъжкото. – Съотношението красота-еротичност. – Еротичноестетическите преживявания. – Естетичната еротичност. 7.Идентификацията във връзка с телата. – Идентифицирането с другия пол. – Идентифицирането с прекрасния друг индивид от твоя пол. 8. Невидимата красота и еротичност. – Мъжкият характер и мъжествената душа. – Душата на жената. – Пълноценният човек. Прочее, като гледам сега съдържанието на тия глави, ми хрумва идеята да ги оформя заедно като една книжка по темата за любовта и за красотата (заглавието ще измисля после). Отдавна имам намерението да пиша повече по темата за любовта и красотата, ето, публикуването на тоя вече написан цялостен, при това

ЕДНА ЛИЧНОСТ СРЕД ТЪЛПАТА – СТАДОТО – ОТ БЕЗЛИЧИЯ 22 октомври 2012, понеделник

ЕДНА ВИДНА ПОЛИТИЧЕСКА КУРВА ГОСТУВА И ДАДЕ ИНТЕРВЮ НА ЕДИН ПРОЧУТ ТЕЛЕВИЗИОНЕН МЕРЗАВЕЦ

Да, снощи агент от ДС Гоце Първанов, подвизавал се доскоро като български президент – и московски резидент найвече, разбира се! – благоволи да даде мило интервю на своя боен другар от ДС, агент Димитър (Кеворк Кеворкян), подвизавал се години наред под маската на “свободомислещ интелектуалец” като пръв телевизионен ментор на комунистическия режим – и възкръснал наскоро в една частна телевизия, за да се ознаменува подобаващо успешно вихрещата се рекомунизация и реживковизация на европейска България в наши дни! Смятам, че е потребно да се реагира някак на тия по-

31 зорни прояви в нашия “културен” живот, щото Кеворкян продължава да се опитва да се представя за “културен” и дори “нравствен” стожер, криейки умело своя червен ченгесаро-комунистически задник. Всички тия мероприятия, разбира се, имат откровен милиционерокомунистически и предизборен характер и се провеждат неслучайно, а именно като част от широката кампания по видиотяване особено на по-младата част от българското природонаселение, което не помни мерзостите на комунизма, т.е. е податливо на насаждането на една едва ли не “романтична” носталгия по чумата на ХХ-ия век. Разбира се, има ретроградни, бесовски комунистическо-олигархични и проруски сили, които щедро заплащат подобни активни мероприятия, едно от които беше и провеждането на “научна конференция” (!) в чест на Людмила Живкова (!!) в СУ “Св.Кл.Охридски” (!!!). Прочее, тия дни пак научих, че на събора на русофилите в България някакъв руски владика бил се изказал в речта си, че България и Русия били, представете си, “една държава”, и бил бурно аплодиран от продажницитерубладжии, за които свободата и неционалната независимост на България нищичко не означават! И така нататък, човек всичко не може да изброи. Но трябва непременно да се реагира. Кратко разяснение на заглавието на този текст: Една видна политическа курва гостува и даде интервю на един прочут телевизионен мерзавец. Защо така определям и двамата участници се подразбира от всеки, но все пак ми се ще да дам едно пояснение. Първанов е прочут и доказан лъжец. Той същият беше обвинен от бившия си другар Жан Виденов, че в политиката е работил предимно за себе си, че изобщо не е ставал за президент, т.е. подозренията, че яко се е облагодетелствал (с мезонети, с драгоценни пушки и с какво ли не още) по времето, когато беше слуга на руско-българската ченгесаро-кагебистка мафия и олигархия, сиреч, беше, представете си, “български президент”, излиза, са съвсем основателни. Курвинско е едно такова поведение: да проституираш за своя облага с политиката, щото политиката, както и да погледнем на нея, по начало следва да е едно вдъхновявано от идеи, не от нещо друго, занимание. Е, у нас предимно курви се занимават с политика, по тази причина, явно, сме и такава курвинска държава. Нов бардак със стари курви не може да се направи, нали така гласи поговорката? Е, Гоце е именно от тия стари политически курви. И това си пролича в т.н. му снощно “интервю”. За Димитър Кеворкянов, защо пък да е “мерзавец”? Ами защото това одиозно лице винаги е служило на ония сили, които закопаха България, които разтерзаха мно-

гократно препатилия наш народец, което е участвало най-активно в организацията на масовата илюзия, наречена “български преход”, което е било движеща сила в безброй най-мръсни медийни кампании, примерно, срещу свалянето от власт на първото и на второто демократични и проевропейски правителства на България; Кеворкян, по заповед от ДС, въздигна чрез предаването си в единствената тогава телевизия на най-предни места безброй предатели и мерзавци, които изиграха наймръсна роля, та да бъде прекършен и удавен в мръсотия толкова възвишения устрем на народа ни към свобода и демокрация; много мерзости е извършило туй лице, затова и благоволих да го нарека “мерзавец”. Чини ми се даже, че думата е мека, ама хайде, от мен да мине, аз съм щедър и благороден човек. Толкова, и иначе интервюто беше сиво и безлично, то не можеше да е друго, щото интервюираният беше именно само “лице на безличието”, ако ми бъде позволено да използвам израза на Огнян Минчев. Напъва се Кеворкян да направи някаква мерзостчица, подпитва заговорнически за Костов, намига на Гоце, ала оня не вдена, и не се получи активното мероприятие нещо, май ще им дърпат ушите и на двамата! Както и да е, да си берат те резила. А сега, понеже бързам за работа, да пожелая приятен ден на всички и успешна седмица! Е, желая ви ги тия неща, бъдете и здрави! РЕКТОРЪТ НА СУ "СВ.КЛ.ОХРИДСКИ" ПРОФ. ИЛЧЕВ РЕАБИЛИТИРА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ РЕЖИМ Според мен, изходът от неблагоприятно рефлектиралата за никоя от страните панихида в чест на комунистодиктаторското семейство "Живкови", натресена в елитния СУ, минава само през оставка на организиралите го Ив.Илчев, Пл.Митев и Ис.Баева! За подобни деструктивни, умопомрачителни подходи няма компромисен вариант! (Stoyan Dermendjiev)

Споделям (Ангел Грънчаров)

изцяло,

подкрепям!

К.КЕВОРКЯН В ТЕЛЕВИЗИОНЕН МОСТ ЩЕ ОСЪЩЕСТВИ ОТВАРЯНЕ КЪМ ОНЯ СВЯТ И ЩЕ ПРОВЕДЕ ВЪЛНУВАЩ РАЗГОВОР С ЛЮДМИЛА И ТОДОР ЖИВКОВИ!!!

21 октомври 2012, неделя

Хареса ми нещо, написано от г-жа Ralitza Kovacheva, което си позволих съвсем мъничко на допълня; ето как: Сензация!!!! Кеворк Кеворкян в директен телевизионен мост довечера ще осъществи отваряне към оня свят и ще проведе вълнуващ разговор с Людмила и Тодор Живкови!!! Превод в ефир – самата Ванга! Историческото събитие ще бъде увековечено за бъдещите поколения от художника Светлин Русев, хореография и танци – Нешка Робева! Малоумници, не пропускайте шоуто, заслужава си! Който изгледа предаването ще спечели билет за концерт на Ивана - или пропуск за чалга-дискотека по избор с куверт за половин кило дряновска ракия и 200 грама фъстъци! Да живей България! Да живей българският вампирясъл комунизъм! Нека на всички вас, които четете тази обява, да ви потръгне в тотото – и да улучите тая вечер джакпота! ЗАБЕЛЕЖКА: Току-що получихме последно съобщение от медията на Кеворкян: поради технически причини телевизонният мост с Оня свят няма да може да се състои, поради което тази вечер събеседник на Кеворкян – вместо предвиденият разговор с духовете на Людмила и Тодор Живкови! – ще бъде бившия президент Георги Първанов (агент от ДС с кличка "Гоце"), боен другар на Кеворк Кеворкян (агент Димитър) по линия на ДС-КГБ... РАЗНИЩВАНЕТО НА ЕДНА ТАЙНСТВЕНА И ЗЛОВЕЩА МИСТЕРИЯ, ВЗЕТА НАПРАВО ОТ СЪВРЕМЕННИЯ НИ ЖИВОТ

32 21 октомври 2012, неделя По вчерашната публикация на тема Голото мъжко тяло, излязла в сайта на моя Център за развитие на личността •HUMANUS• един приятел е написал сърдечен, развълнуван коментар, на който се наложи да отговоря понеже съдържа твърде важен според мен проблем; ето и двата коментара, публикувам ги отделно, та да могат да стигнат и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, пък и да се запазят за аналите на бъдещата, още ненаписана нравствена и психологическа история на нашето време; та този човек пише ето какво:

Изцяло и с пълна възхита те подкрепям, лъчо, не само в основателната ти и справедлива борба срещу безпросветната, срещу позорно преследващата те директорка на ПГЕЕ-Пловдив, срещу “украшението” на българската административно-командна простотия: г-жа СТОЯНКА АНАСТАСОВА и нейните подобни подгласнички в същото училище. Къде са здравите, честните и смелите учители, а и техните ученици в училището, за да им дадат заслужен, справедлив и ясно видим отпор?! – основателно питам! С което биха защитили преди всичко и на първо място: собствената си, почтена, будна и свободна съвест! Непримирими със злото, злобно, некадърно и дребнаво, неоснователно, нагло, предизвикателно, но недопустимо развихрило се пред техните очи! Но те подкрепям и във възгледите ти за човешката голота и отношението ни към нея. А току-що прочел и историята със снимката на чисто голия, прекрасен юноша-мъж, върху обложката на твоята книгаучебник, се и разсмивам – облагороден и освежен от нея. И не мога да не се възхитя на твоята гражданска смелост и съвест, на твоята основателна вяра в собствената правота да отстояваш така свободно, открито и полезно за обществото ни своите, не български, не европейски, а съзвучни на най-добрите световни културнофилософски, което ще рече: мъдри, истинни, точни, полезни, основателни и безспорни възгледи по тези, уж щекотли-

ви, но действително само за истинската глупост, простотия, безпросветност и срамни, срамотни, и непозволени за открито и свободно обсъждане, само за отчайващото скудоумие-некултурие и за наглото лицемерстване въпроси. С теб съм, учителю!

20.10.2012г. ВЛАДИМИР ПЕТКОВ-ТРАШОВ Отвърнах му ето какво: Г-н Петков-Трашов, благодаря ти за толкова сърдечния коментар – и също така за подкрепата в тежък за мен момент! Явно имаме близки, родствени духовни ценности, явно се вдъхновяваме все от едни и същи идеи - щом по толкова аналогичен начин реагираме на нещата от живота. А и проявяваме все една и съща страстна непримиримост спрямо онова, което трови живота ни! И това съвсем не е удивително, напротив, толкова е естествено – и човечно! Иска ми се да вярвам, че в тази наша въпреки всичко така обична страна има и много други хора, които са способни като нас да се вдъхновяват от найвъзвишени нравствени принципи – и да са способни най-вече да отстояват и на дело така съкровените за съвременния човек идеали на свободата, честността, добротата, истината, човещината, духовността! Има, убеден съм в това, много добри и достойни хора у нас, които са способни смело да се възправят срещу несправедливостите и своеволията на зли, самонадеяни администратори и управници, има човешки същества у нас, които са способни да победят страха, малодушието и недостойнството; вярвам, че това е така, именно, че не само има такива хора, но и че на дело се изявяват като такива, държат се като мъже и като борци. Защото ако не е, защото ако няма – горко ни! Нищо и никой тогава не може да ни спаси, никой и нищо не може да ни помогне! На едно място поставяш въпроса: Къде са здравите, честните и смелите учители, а и техните ученици в училището, за да им дадат заслужен, справедлив и ясно видим отпор – основателно питам!. Искам да ти отговоря, понеже не ми се ще у хората да възниква невярна представа за психологическата ситуация в училището, в което работя. Понеже се боя, че от казаното и написаното до този момент у читателя може да възникне невярно впечатление, както, боя се, е възникнало и у теб. А ето каква е истината, държа тя да се знае. Ситуацията е тежка, но е психологически обяснима – и най-важното: не е безнадеждна, напротив, аз съм оптимист за изхода на борбата! Вярно е, че има хора, които, предполагам от страх, са склонни да си мълчат, да потискат реакциите си; вярно е, че има и мерзавци, има

аморални типове, които, потъпквайки всяко чувство за достойнство, се подмазват истерично на началството, надявайки се на благосклонността му, с оглед да черпят дивиденти и облаги – все пак знаем добре как е по начало у нас, и моето училище, общността, в която работя, не прави някакво изключение; но е вярно и това, че тия последните, именно клакьорите и подлизурковците, са единици, се броят на пръсти – и единодушно биват презирани от огромното, ала, за жалост, все още пасивно мнозинство, което с мълчанието си показва несъгласие, изразява своя категоричен отпор, ала – засега! – не намира сили не на думи, а на дело да заеме ясна, твърда, безкомпромисна нравствена позиция. Но аз, казах, съм оптимист относно изхода на нелеката борба, която съм предприел – и искам тук да посоча извора на своя оптимизъм. За тия месеци, в които съм подложен на наистина дива, ирационална политически мотивирана ексцесия, на беса на ръководството, на всекидневен тормоз в опитите му да ме извади от равновесие, да ме прекърши, да ме принуди да капитулирам и или сам да си взема шапката и да си тръгна, или пък да сторя някакъв гаф, та да бъда уволнен "съвсем законно", аз срещам всекидневни изяви на съпричастност, симпатия и подкрепа от страна както на мнозинството от учителите и учениците, така и от хора, чието име е неотделимо свързано със славната история на това наистина най-елитно пловдивско учебно заведение и които са силно обезпокоени от това, което си позволява да прави сегашното ръководство, и то не толкова по отношение на мен, но и по отношение на цялостната му, съвсем невярна в основата си, дълбоко сгрешена политика. Та ако ги нямаше тия всекидневни изяви на човешка съпричастност, солидарност, симпатия и подкрепа, аз отдавна да бях рухнал; ала, за щастие, ги има тези прояви! И тия хора не само ми вдъхват сила и убеденост, че съм на прав път, че каузата, за която се боря, е кауза нравствена, неегоистична, полезна за всички и най-вече отговаряща на потребностите за качествено образование и личностно-духовно заякчаване на младежта, т.е. именно е борба, водена в името на безкористни, най-чисти, благородни нравствени цели и подбуди. Това съм длъжен да подчертая най-дебело, защото тази е истината! Длъжен бях да я кажа, понеже иначе щеше да бъде несправедливо, а не ми се ще заради моя некоректност или несмисленост да бъде лепнато някакво петно върху нравствения облик на моите колеги, а и най-вече на училището, пък и на учениците, защо не! Огромната част от учениците, благодарение на блога ми, знаят за случващото се и открито ме подкрепят, изцяло са солидарни с мен, открито недоволстват и роптаят; разбира се, като пре-

33 подавател, се старая да ги убеждавам да бъдат сдържани, да не изпадат в крайности, но възмущението от случващото се, и то по изцяло нравствени подбуди, в нашата общност е твърде ясно изразено! Тъй че ви моля да не оставате с впечатлението, че съм изолиран, че наоколо срещам само глухо мълчащи, враждебни хора, не, няма такова нещо, наопаки, ситуацията е коренно различна, истината е съвсем друга, ето и затова съм такъв оптимист! А сам знаете, че за хора като нас истината е най-важното и значимото, за нея именно ние се и борим! Аз затова така се радвам, че преобладаващите обществени настроения в това училище са такива, че огромната част от хората в наистина тежката ситуация се държат изцяло достойно, морално, човечно. Затова решително възразявам, ако някъде съм дал повод или основания да се мисли в противната посока, ако несъзнавано съм насърчил впечатлението, че нещата са едва ли не безнадеждни – и без да искам съм хвърлил някакво петънце върху имиджа на училището. Ето, за да не е окаже, че говоря голословно, искам да дам още един значим щрих към ситуацията, която може да хвърли допълнителна светлина за случващото се. Тия дни се срещнах по негово настояване с един непознат до този момент за мен човек, който, обезпокоен за моето здраве и за положението ми в училището, държеше непременно да разговаря с мен – за да ме информира за неща, за които аз даже не съм подозирал. Ще си позволя да предам и тук казаното от него – понеже получената информация според мен е важна. От само себе си се разбира, че не мога да разкрия самоличността на този човек, който, прочее, ми обеща пълна подкрепа – ако нещата стигнат до съд. Та ето какво ми каза този човек, предавам основното и държа да подчертая, че тук се изявявам в качеството си на блогър, т.е. на нещо като, с извинение, "журналист" (щото ний, блогърите, съвсем не завиждаме на морала на огромната част от българските журналисти – и ги превъзхождаме в това отношение!), но най-вече в качеството си на български гражданин, а не на служебно лице, не на учител, не на подчинен на г-жа Анастасова, директорката; та този тайнствен човек ми каза следното, предавам думите му съвършено точно, по смисъл, разбира се: "Г-н Грънчаров, боя се, оставам с впечатлението, като чета писаното от Вас в блога Ви, че Вие наистина съвсем нямате представа с кого, с какви хора си имате работа - встъпвайки в отчаяна борба с директорката на училището Анастасова и нейната клика от подлизурковци. Затова ме е страх, че не само Ви предстои тежка, продължителна, изтощителна борба, която по здравословни причини можете да не издържите, но и че сте встъпил в битка за

една обречена кауза: неслучайно директорката Анастасова е с такова самочувствие и неслучайно си позволява така арогантно да тъпче закона и да се гаври с човешки същества. Ще Ви кажа какъв е източника на нейната безскрупулност, понеже имам чувството, че Вие, като същински идеалист и донкихотовец, единствен сякаш не знаете коя е тя, явно не подозирате какви мощни сили стоят зад нея. Вашата така мила ръководителка Анастасова е дълбоко свързана с прочута комунистическа фамилия по линия на съпруга си: свързана е с рода на някогашния член на Политбюро на ЦК на БКП и министър-председател на тодорживкова България Георги Атанасов! Нима това още не го знаете?! Тази Анастасова е нещо като Пръмова-Кунева, само че действа на едно значително по-ниско ниво, вероятно поради крещящ личностен дефицит, но това съвсем не я прави по-малко опасна и вредна. Напротив! Вие, г-н Грънчаров, сте голям, непоправим наивник: как си представяте тази работа, а именно, че другарката Анастасова успя да победи 18 кой от кой по-достойни кандидата за поста директор на училището?! Нещо повече, успя да победи дори кандидата на управляващата партия ГЕРБ за този пост?! Вие погрешно си мислите, че тя е била кандидата на ГЕРБ, но това не е така, тя явно е покровителствана от силите, които именно са определили и решили ГЕРБ да е управляваща партия, именно силите, които Вие в писанията си така сполучливо определяте като "върховен и ръководещ всичко милиционеро-комунистически ченгесариат", дърпащ конците на процесите в България от толкова години насам, от повече от 70 години вече! Тя е покровителствана от хората и от силите, на които козирува и пред които рапортува самият Бойко Борисов: сега давате ли си сметка какви мощни сили имате срещу себе си? Бойко Борисов, всемогъщият властелин, е нищо, е една мижитурка, той е само един жалък шут, една играчка в ръцете на тия могъщи сили, към които принадлежи твоята лицемернолюбезна и така хрисима другарка Анастасова, малоумни ми наивнико Грънчаров! Ето защо съм така обезпокоен за Вашето бъдеще и за Вашето здравословно състояние, понеже сам знаете, че който е предизвикал тия сили, колкото и влиятелен и могъщ да е бил, добро не е видял. А Вас лично ще Ви смажат, простете, като гнида, като бълха, която смущава царствения им покой! Сега разбирате ли, наивни ми г-н Грънчаров, защо хората около Вас ги е така страх? Те знаят това, а Вие, ето, оказва се, не го знаехте – и затова сте повел такава безразсъдна, обречена битка! Вие, простете, драги ми г-н Грънчаров, сте един глупак, съжалявам, но все някой трябваше някога да Ви го каже! Вие сте "луда глава"

и несъмнено скоро ще си строшите главата, ала имате прекрасно семейство – ето затова ми е жал за Вас, ето затова дойдох да Ви кажа тия приказки! Жал ми е също за старата Ви майка, която ако разбере какво става с Вас, няма да издържи и ден. А аз познавам майка Ви, понеже коренът ми е от Долна баня, от Вашия роден град. Затова Ви и чувствам някак си близък, затова исках да Ви направя това добро: да Ви отворя очите! Пазете се от тия хора, макар че вече е късно! Напуснете, бягайте от очите на гневната Анастасова, защото тя, за жалост, е такъв човек, че няма да миряса, докато не Ви унищожи! Тя не може да Ви понася тъкмо защото сте талантлив и добър човек, а такива хора като Вас са смъртна опасност за хората като нея. Тя е зла, отмъстителна, безжалостна, нещо наистина не е наред при нея що се касае до онова, което именно ни прави човеци и човечни. Ще Ви унищожи без да й трепне окото - и в същия миг ще забрави за Вас, щото има още много други хора да унищожава. Няма да миряса докато не направи така, че всички около нея не станат по-бледи личности от самата нея. Тази, уви, е истината. Тъй че Вашата борба наистина е на живот и смърт, но се боя, че за Вас вече живот няма в това училище, тъй че бягайте, спасявайте поне живота си! И спасете по този начин и семейството си, спасете и старата си майка, и болния си брат, за когото така самоотвержено се грижите! Казвам Ви това, понеже много съм загрижен за Вас, моля Ви, вникнете в думите ми, моля Ви, спасете се! Вие, ако се съхраните, можете още много да дадете и на образованието, и на културата, и на философията на България, затова Ви моля да проявите разум и да отстъпите. Знам, че не сте такъв човек, познавам Ви повече отколкото можете да предположите. Но помислете малко: ако гърнето удари камъка и ако камъка удари гърнето резултатът нали ще е все един и същ?! Нали все гърнето ще се счупи, драги ми Грънчаров, а ти не си мисли (минавам на "ти" щото те чувствам близък и това "Вие" вече не ми се превърта езика да го изговарям!), че си камъка, не, ти, Грънчаров, си гърнето, мама му стара, и това ли не разбираш, а уж си по произход от рода на грънчари?! Голям наивник си, голям романтик си, луда глава си, ето, искам да ти дам малко разум, щото си заслепен от своя идеализъм - и си се откъснал от проклетите, от отчайващите български реалности, в които сме поставени, в които се налага да живеем вече толкова години. Аз даже те съветвам да бягаш някъде в чужбина, щото останеш ли в България, непременно ще те смачкат като гнида; тъй че бягай, спасявай се, човече, моля ти се, помисли за себе си и за близките си хора!" Ето, в този дух този човек ми говори повече от час! Признавам си, на мо-

34 менти си мислех, че е пратен да ми казва тия неща именно от тия "страшни сили", срещу които уж говореше, понеже на моменти имах впечатлението, че не е съвсем искрен в прекалената си загриженост за мен. Но нали знаете как е в тия работи, в тая човешка и нравствена сфера: човек никога не може да е сигурен, не може нищо да знае положително, единственото, което имаме и на което следва да се осланяме, е онова, което ни говори сърцето! А сърцето ми говори, че тоя човек сякаш наистина искаше да ми подаде ръка и да ме спаси, нищо че тезата му е така изгодна за ръководството, за директорката Анастасова, т.е. за "мощните сили", които тя уж олицетворявала. Щото пък, от друга страна си мисля, тя ако беше наистина така могъща, защо щеше да ламти така силно за тоя общо взето невзрачен директорски пост, поне заместник-министърка или евродепутатка да беше пожелала да стане?! Това е, драги ми г-н ВЛАДИМИР ПЕТКОВ-ТРАШОВ, сега сфащате ли колко много съм я загазил, в каква тежка ситуация съм попаднал, какъв убийствено сложен казус ми е предложил за разнищване животът тия дни?! И това не ми е за пръв път, напротив, много пъти съм попадал в подобни безизходни ситуации. Аз съм описал много свои преживелици в книгите си, примерно в книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ, който я е чел, много знае за това, което ми е минало през главата когато по една приумица на съдбата ми се наложи цели 7 години да бъда в "гнездото на осите", именно да бъда асистент по философия в катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" на Пловдивския университет, също и в по-новата си книга ПРЕЖИВЯНОТО В ЕРАТА НА КОМУНИЗМА, а пък и в една друга философскопсихологическа и "мемоарна" книга, която написах наскоро, тя се казва ТАМ ГОРЕ, ПОД ЗВЕЗДИТЕ, където описвам свои преживелици когато съм бил войник. Сам виждате, аз вече мемоарите предвидливо съм си ги написал, тъй че вече мога спокойно да мра. Аз иначе отдавна съм се прежалил де, затова говоря така. Майната му, та нали човек "да живее" унизен, на колене, потънал в малодушие е много полошо и по-грозно от това достойно да умре – нали така, нали на това учат учениците учителките по литература?! Е, щом така ги учат учителките по литература (а самата гжа Анастасова е просто учителка по литература и български език, нищо че се навря да бъде директорка на едно професионално учебно заведение!), значи тъй трябва да бъде, т.е. трябва не само на думи, а и на дело да го спазваме. Ето, удава ми се сега сгоден случай да умра достойно, подобно на своя идол Сократ, а аз малодушно да взема да треперя, да бягам, да се излагам на стари години, да се крия, та

да се спасявам - Сократ да не би да е бягал като са го съдили, като са го хулили, като са се гласили да го убият?! Е, и аз няма да бягам; като познавам себе си, твърдо мога да заявя поне това! Ще срещна смело съдбата си, гледайки смъртта право в очите: понеже за нищо, дето съм правил в дългия си и нелек живот, не мога да съжалявам. Тъй мисля, от това няма да се откажа. Това исках да ти кажа, драги ми гн ПЕТКОВ-ТРАШОВ. Дано написаното не е прозвучало прекалено патетично и неискрено, но аз съм чувствителен, импулсивен човек, говоря и правя само онова, което ми диктува сърцето; нямам никакво доверие на самоуверения разсъдък, който именно ни учи на недостойнство, на мекушавост, на безсърдечност, който ни прави страхливи, който ни тласка към това да правим разните му там сделки със съвестта си, който ни тика към презреното спокойствие. Философията, милата, ме е научила на тези неща – и аз сега на дело, накрая на живота си, няма да се опозоря като почна да правя обратното на онова, в което вярвам, в името на което съм живял през всичките си години – и на което съм учил учениците си; не, това от мен не го искайте!!! Не, изобщо не се правя на герой, не, такава суетност ми е чужда, аз искам чисто и просто да си остана човек – и това ми стига, то ми е предостатъчно. Да си умра като човек – има ли по-хубава, пожелана участ от това?! Да кажат някога за мен: "Тоя, дето лежи тук, горкият, беше човек: роди се, живя и умря като човек!", ето, до това се свежда моето тщеславие, в това се корени моята гордост; тия прости думи, тази епитафия искам да напишат и един ден на гроба ми. Нищо друго не искам, за нищо друго не си мечтая... БОЖЕ, БОЖЕ, НЕ ИМ ПРОЩАВАЙ: ТЕ ЗНАЯТ КАКВО ПРАВЯТ! октомври 21, 2012 Публикувам и в своя блог коментара на моя съгражданин Борис Тодоров, който той е написал в блога си по повод на “научната конференция” в памет на “незабравимата Людмила Живкова” и го е обнародвал под заглавието Люси Умното и интернационал-социал-цървул-прогресистите; правя това по една-единствена причина: съгласен съм с всяка една дума в този текст, което пък ме освобождава от задължението сам да пиша по същата тема, щото ме е страх да не излезе, че съм още по-рязък; и тъй, ето какво пише авторът: Бях решил да не пиша за политика повече в този блог. И бях на път да удържа думата си на слабохарактерен и податлив на емоции сив човечец, ако не

бях прочел няколко постинга тук, към които трябваше да съм студен като духът на Йордан Йотов та да не отговоря по достойнство на тъпоумните нагли и дебелооки авторчета, скрити зад никове и петолъчки. Тръгнали другарите криптокомунисти – тоест – комун. онанисти – помени да правят за Люси Умнотo, която приживе никой нормален човек у нас не понасяше. Па като захванали ония хвалби, като заредили онези дитиримби, като нагласили червената чалгия на ура, ще си помисли някой тийнейджър, че е била певица от ранга на Лейди Гага!

Малей, малей – йорданйотовата хубавица портрети на свако си Тодор – правешкия копанар носила, а Бойко Травестита чак няколко сълзи пролял от умилителни спомени за кака си Люси, на брат’чеда Иван булката… Мила родна безродна картинка! И викам си тва добиче, Люси Умното де, с кво я помнят хората? Питах един-двама съседи – освен, че е на правешкия копанар щерка друго никой не знаеше. Е, бай Петър си знаеше – голем челяк беше – вика: малце запецваше като говореше, ама кой си нема дефекти? Ти да не си без косури, а? Не съм, ама и не съм искал да наследявам държава, я! Ама направи световноисторически принос към българският народец – построи с народни пари камбанарии, за децата уж де. Мислих, мислих, ама съм си пристрастен и стигнах до извода, че щерката на Правешкия копанар, ако тейко й не беше пръв партиен и държавен другар едва ли щеше да бъде нещо повече от начална учителка на половин щат в училището в Трудовец и до днес. Ама мен кой да ме брои – аз духом съм сред онези двайсети-

35 на увредени и пристрастени към истината и справедливостта студенти, освиркали и “осквернили” светлата памет на това природно недоразумение. И мамицата им живкови мъдолизци – в деня на Св. Иван Рилски решили да празнуват! Боже, Боже – не им прощавай – те знаят какво правят! РАЗБРАХ ЗА ПЪРВИ ПЪТ, ЧЕ ДА МИСЛИШ Е НАЙ-ВЪЛНУВАЩОТО ПРЕЖИВЯВАНЕ, КОЕТО МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ НА ЧОВЕКА!

20 октомври 2012, събота

Пак решавам да публикувам няколко текста, писани от мои ученици, на които наскоро зададох за писмен отговор следния въпрос: "Какво най-важно, по твоя преценка, научи и разбра, занимавайки се през миналата учебна година със съответните философски предмети?". Ето какво е написал А.Н., ученик от 11-ти клас: Миналата година изучавах предметите етика и философия на правото. Може би това бяха досега най-интересните и същевременно най-трудните предмети, които е трябвало да изучавам. Предметите ми бяха интересни защото ме караха да се замисля какво знам, как мисля и защо мисля по този начин - и дали наистина има нещо вярно в разсъжденията и разбиранията ми. Трудни ми бяха защото коренно се различават от досегашните предмети, които съм учил и продължавам да уча. В следващите редове смятам да обясня защо мисля така. Може би най-голямата ми грешка беше, че си мислех, че мога да мисля или по-точно че се самозаблуждавах, че умея да мисля. Истината е, че до момента по изучаваните предмети от мен още от 1-ви клас до сега, вече в 11-ти клас, не ми е

оставало голям избор по отношение на това, което ще уча или мисля. Винаги досега учителите и тяхната "дясна ръка" учебника са ми казвали какво трябва да науча или, по-точно, да знам (може би още не знам значението на тези думи защото ми звучат еднакво по смисъл, но същевременно и аз, и другите хора ги използваме за различни теми и цели). Тези предмети са познати като общообразователни и/или точни науки, ако може ще цитирам един сръбски спортен коментатор "Кой отбор играе решавам аз!". Идеята ми е да кажа, че досега никога не ми се е налагало да изказвам мое мнение по даден въпрос, а трябва да уча или знам това, което пише в учебника за да мога на следващия ден да го споделя с учителя/учителката за да ми каже тя: "Браво, дете, научило си си урока, има знания в теб, затова ще ти пиша хубава оценка!". Моята идея за мислене се свеждаше до това да уча (или сега както смятам че е – копирай, запаметявай, повтаряй!). Може би първите няколко урока по философските предмети миналата година бяха най-трудни за моето мислене, разбиране и учене защото трябваше сам да разбера какво да уча и това найвероятно щеше да доведе до разбиране на материята, а не до разказването й. Ако оставим досега написаното за наученото оставам с впечатление, че не съм научил нищо през последната година главно заради гореизброените причини, а мозъкът е като всичко останало в човека – ако не се тренира ще закърнее и много трудно ще възвърне способностите, които е притежавал. Тъй като след като се замислих наистина какво знам и вече като знам, че нищо не знам, смятам да приключа с няколко изречения моето есе. Може и да не съм научил нищо в последната година, но се радвам, че предметите, които се опитвах да разбера успяха да ми отворят съзнанието до известна степен и ме накараха да използвам мозъка си пълноценно, а не само за запаметяване на уроци. Може да не знам нищо по предметите, но поне знам, че нищо не знам и мисля, че в скоро време ще успея да променя това като ще се опитвам да мисля с мозъка си, който умее това, нали?! Това е написал А.Н., ученик от 11ти клас. А ето какво е написал А.Л., който също е от 11-ти клас; не им давам целите имена, щото не съм взел съгласието им за тази публикация на техните писмени работи: От миналата година оценявам като най-интересни и важни темите за истината и за душата. Разгледахме доста теми, но точно тези две теми ми направиха найголямо впечатление. Тези теми ме накараха найстарателно да се замисля и да започна да разсъждавам, достигайки до финалните си

изводи. Понякога съм оставял всичко друго и, увличайки се в разсъжденията си, забравях за времето. Чудесно е това чувство! Разбрах за първи път, че да мислиш е най-вълнуващото преживяване, което може да се случи на човека! Понякога съм влизал в спорове с хора, които не подкрепят тезата ми и предметът философия ме научи как да отстоявам своята гледна точка. Смятам, че философските предмети са оставили в съзнанието ми много повече и то твърде ценни за бъдещия живот знания. Тези предмети ме научиха да мисля философски и ме подтикнаха да се развивам като личност. Това е написал е написал А.Л. от 11-ти клас, а ето какво пък е написал Н.Г. от същия клас: Часовете по етика и право миналата година бяха едни от най-интересните предмети защото обсъждахме неща, които биха ни помогнали за нашето личностно израстване. Научих доста неща от тези два предмета, за самия мен и за съучениците ми. Харесва ми начина на провеждане на часовете, защото ние правим изводи върху написаното в помагалото, но с наши думи, с нашата мисъл. Също така ми харесваше и средата, свободната атмосфера, в която преминаваха часовете, особено това, че можем да излизаме от час и да се връщаме когато си искаме, без да даваме никакви обяснения къде ходим и какво правим. Макар че аз лично не съм злоупотребявал с това право. Одобрявам и точковата система защото за да изкараме висока оценка трябва да участваме в обсъждането по-често и да допринасяме за решаването на проблемите. Също така ми харесват и помагалата, по които учим, защото се са лесно разбираеми от хора на нашата възраст и бързо пробуждат мисълта ни. Дори съм ги дал на родителите ми да ги четат и те казват, че са много интересни, че има голям смисъл в написаното. В тези часове научих много за личностното развитие – за разлика от останалите предмети. В края на краищата смятам, че личността е най-важното, което имаме и затова за нея трябва да се грижим най-много. Горното беше мнение на Н.Г. от 11-ти клас, а ето как е възприел обучението по тези предмети В.К., също от 11-ти клас: Етиката ми помогна да открия пътя както към себепознанието, атака и към опознаването на останалите хора. Един изключително важен и ценен предмет, особено сега, когато глупостта и простотията са изцяло на почит. Етиката даде възможността на всеки един от нас да стане поне малко по-добър човек.

36 От философията на правото разбрах смисъла на едно от най-ценните, ако не и най-ценното нещо в живота на човека, а именно свободата. Признавам си, че преди да разгледаме темата за свободата, не бях се замислял колко важна всъщност е тя. Приемах я по-скоро като даденост, без да разбирам истинския й смисъл. Единственото, за което искрено съжалявам са малкото часове по философските предмети, които са ни определени по програма. Вероятно от Министерството на образованието пренебрегват важността на тези толкова нужни за нас предмети. Но това е обяснимо, нали за Министерството найважното е учениците да знаят, а не да мислят... Още много интересни мисли намирам в писмените работи на моите ученици, но сега сякаш се поуморих да пиша, първо писах свой сериозен текст, а сега вече доста време преписвам от техните писмени работи. Хайде да препиша какво казва З.Р. от 11-ти клас, с което и приключвам за днес; друг път може би пак ще продължа: Етиката ми помогна да разбера много неща за себе си и за другите, то беше нещо като просветление да видя истинските лица на хората около себе си, а също да видя в истинска светлина и самия себе си. Това е много важен и завладяващ предмет, даващ ни възможността да разберем самите себе си. В часовете обсъждахме предимно за свободата, убедих се, че свободата наистина е най-важното в живота на един човек. Ако разбереш свободата си от този ден нататък животът ти става по-добър. Не позволяваш на хората да те манипулират. Разбрах много неща и за душата си. Душата според мен е свързана със съзнанието, разума, мисълта, словото, духа. Ако тялото няма душа, то ще е просто материя и неодушевен предмет. Душата ни прави цялостно и живи. По аналогия казано: функцията на окото е да гледа, но извадено от тялото и само по себе си окото не може да гледа, а това, което вижда, всъщност не е просто окото, а самата душа. Обещах това да е последната работа, откъс от която вземам тук; но ето, налага се да препиша и какво Б.С. пише: Етиката ми позволи да преоткрия себе си във време, в което глупостта, невежеството и простотията са на почест и по-голямата част от подрастващите, а дори и по-възрастните изцяло са им се отдали. Етиката ми показа как би трябвало да се държа и ми помогна да доизградя характера си. Това е предмет, обучението по който може да те обогати. В началото ми беше малко скучно, но по-нататък ми стана интересно. Хубавото на предмета е, че ни подтиква да размишляваме върху въпроси, пряко свър-

зани с живота ни. Най-интересните за мен теми бяха за истината и за свободата. На моменти се усещах, че съм завладян от своите мисли. Не искам да звучи самохвално, но с това имах предвид, че темите по етика някак успяха да ме накарат да мисля и да се задълбочавам в проблемите. Също така се научих да виждам всяко нещо от много ъгли. Накратко казано по етика и философия на правото научих не само нещата, нужни за предмета, а също сякаш успях да се развия и като личност. ГОЛОТО МЪЖКО ТЯЛО октомври 20, 2012

Съобщено бе, че арт-изложба, състояща се от изображения на голи мъжки тела във виенския музей “Леополд”, и по-специално плакатите за тази изложба, наречена Голи мъже от 1800 г. до наши дни, предизвикаха вълна от възмущение. Цитирам кратко описание на създалата се куриозна ситуация: Говорителят на музея заяви, че има много оплаквания. Той призна, че не са очаквали толкова много хора да бъдат разстроени или ядосани от 180те рекламни плаката на арт изложбата. Според него виенчани са предупредили, че ако от “Леополд” не направят нещо, те сами ще отидат с четки и ще замажат интимните мъжки части, а някои дори били предприели вече такива действия. Мъжките гениталии на плакатите ще бъдат покрити с червена хартиена лента, обеща той. И сподели, че “музеят не е щастлив от така създалото се положение, още повече, че живеем в 21-ви век”. Иска ми се в тази връзка да поразсъждавам за съвременното отношение към голо-

тата – и да се опитам да покажа какво то ни говори, каква истина за нас самите то съдържа в себе си. Прочее, преди няколко дни във Фейсбук се опитах да провокирам разговор по “щекотливата тема”, публикувайки следния коментар: “Скандалът е по-скоро с изображения (статуи, рисунки и фотографии) на голи мъже, а не с някакви конкретни мъже, съблекли се на публично място във Виена, както подвеждащо е представено в заглавието (Скандал с голи мъже във Виена)… Интересното е, че този скандал се случва в страна, която е твърде освободена и в морално, и в естетическо отношение. Представете си какво би се случило ако такава изложба на “мръсни картини” се състои у нас!”. Почти никой не реагира на тази моя покана за разговор, а това нежелание ми показва, че още понастоятелно се налага да поговорим по темата за голотата. Наскоро пък в братска Македония статуя на Прометей, сложена на централен площад в Скопие, предизвика такава буря на морално възмущение, че се наложи да “доработят” статуята като облекат титана с гащи! За щастие, у нас никой не смее да си помисли да прави такива естетически и морални провокации, което също много говори. За философите онова, за което всички не щат, отбягват да мислят и да разговарят, е толкова понеобходимо да бъде поставено на внимателно обсъждане, щото бягството от такива теми наистина много говори – за това какви сме ние самите. Голотата по начало е тема-табу. Да не говорим пък за мъжката голота, за голотата на мъжа. С женската голота като че ли сме свикнали, даже сме се и преситили – имам предвид гнусните, кичозни изображения на разголени “мацки”, които ни гледат от страниците на вестниците. Изображенията на голи мъже обаче се считат за крайно неприлични, а пък интересът към тях – за осъдителен. Нещо не му е наред на оня, който започне да се вълнува от мъжката голота – така се смята; затуй такъв непременно започват да го подозират в “хомосексуализъм”. За да сме спокойни, за да са всички доволни, мъжете винаги трябва винаги да бъдат изобразявани с гащи. Да гледаме и да се възторгваме на “дибидюз гола” жена е пичовско, но голите мъже, мъжките тела изглежда поначало са си гнусни. И е срамота да гледаме такива изображения. Това е прекалено “гейовско”, да не кажа “педалско”, а пък гейовете, знайно е, по начало са си големи мръсници и перверзници. Да не говорим за това – щото от само себе си се разбира – че т.н. “нудисти” са найдолнопробни извратеняци. Така в основни линии мисли по тия въпроси т.н. “широко” или масово съзнание. Е, това съвсем не пречи всички в тайни нощни доби със затаен дъх да гле-

37 дат отвратителни порнографски филми, да точат лиги, съзерцавайки не просто голи мъжки и женски тела, ами и тяхната найфункционална порнографска употреба в разюздания секс; това да гледаш порно пак, разбира се, кой знае защо, се смята за пичовско, стига, разбира се, истинският мачо да не обръща капчица внимание на мъжете, а да е съсредоточен само на женското. Предполагам, такива мачовци постоянно и най-старателно примижават за да не забелязват мъжките тела и полови органи, а целият им интерес е обзет, разбира се, от женските такива. За жените не знам как е, не мога да си представя как масовата модерна жена се отнася към изображенията на тела от собствения и от другия пол, предполагам, то е аналогично на това как мъжете – “истинските мъже”! – следва да се отнасят към мъжките тела и към мъжката голота. Жената – “истинската жена”! – подобава, предполагам, да се вълнува предимно от мъжките тела и да е съвсем безразлична към красотата на собствения пол. Е, на жените прощаваме да се вълнуват от красотата на собствения пол, ний сме великодушни, даже и на жените-лесбийки прощаваме “извратеността”, стига да можем донасита да зяпаме изображения на голи и апетитни “мацки”, пък дори и да са лесбийки. Ще започна с една мисъл, чини ми се, на Симон дьо Бовоар (тя е женафилософ, доколкото такава изобщо може да има, това е приятелката на Жан-Пол Сартр): “Оня, който се срамува от голотата, всъщност се страхува от свободата” (не претендирам, че в случая цитирам точно). Има някаква дълбока връзка между отношението към голотата и това към свободата. Опитвайки се да разберем себе си – а човекът, знайно е, не е нищо друго освен свобода! – трябва да се вглъбим в собственото си отношение към голотата, което пък ще ни покаже нещо значимо за отношението ни към свободата, сиреч, към нашата собствена човечност. Това важи, по моя преценка, и за отделния случай, за конкретния индивид, така и за “вида”, за човека изобщо и по принцип. Тук можем да подразделим проблема и да изследваме отношението си към своята голота – и към голотата на собствения пол, както и към голотата на противния пол. Здравата, естествената реакция към собствената голота и към голотата на тела от собствения пол каква следва да е – нека всеки сам си отговори. Тук нещата са крайно изразителни, всеки щрих и нюанс носи голям смисъл. Това, че и за двата пола общо взето голото мъжко тяло се възприема (в масовия случай) за “греховно” и “мръснишко”, а интересът към него за “безсрамен” и “развратен” (а пък за красотата на мъжкото тяло е съвсем неприлично да се говори, особено пък от мъже!) е твърде показателно за осоеностите на културната (с извине-

ние!) ситуация, в която ние, съвременните хора, се намираме. Случилото се тия дни във Виена, имам предвид скандала с онази изложба, на мен лично ми говори, че се касае за базисни мирогледни и духовни особености на евро-християнската култура, към която, така или иначе, и ние принадлежим.

Разбира се, в други епохи и култури по съвършено друг начин са се отнасяли към голотата както на женското, така и, особено, на мъжкото тяло, отношението към което в наше време е така проблематично. Знайно е, че в древността хората съвсем не са се смущавали от голотата, и собствената, и чуждата, примерно на олимпиадите в антична Гърция спортистите-мъже са се състезавали съвсем голи. Нищо неприлично или срамно не е имало в това да се възхищаваш или наслаждаваш на красотата на красиви тела, било женски, било мъжки, понеже е ставало дума тогава за една здрава, неизродена, неопорочена от нищо естетика; та нашите тела са нещо природно-красиво, а как тогава природата да е “неприлична”? Както сега все още не се смущаваме чак толкова от голотата на животните – включително и на мъжките животни! – така тогава не са се смущавали изобщо от човешката голота, а пък изображенията на голи мъже, на полови органи и пр. са били така почитани, че са били поставяни на най-видни места; даже найважните обществени сгради, храмове и на органите на властта, били украсявани с изображения на еректирал фалос! (Това, прочее, не е лоша идея, примерно, на фасадата на Парламента да сложим един такъв грамаден еректирал фалос, който би имал голямо символично значение по отношение на това какво мислим и какво искаме, пожелаваме да се случи на нашите политици!)

На половия орган – пениса, фалоса – се е гледало както се гледа на всеки друг орган на тялото, примерно на главата, на ръцете, на ушите, на врата или стъпалата и той не е бил свързван, както е сега, с такива прекалени негативни вълнения, които идат да ни намекнат, че явно тук нещата изобщо не са бляскави, имам предвид положението със сексуалната потенция на оня, който така силно се възмущава когато види изображение най-вече на добре еректирал мъжки полов орган – и при това дори не се смущава да покаже публично възмущението си. Прекалената привързаност на същите тия “моралисти” и кресливи до фалцет самозвани нравствени глашатаи към тайното развратничене в нощни доби, когато до насита гледат найпошла порнография, пак ни говори за съвсем същото: избило ги е на морализъм щото положението със собствената им сексуалност явно съвсем и изобщо не е бляскаво. Това искам да кажа сега-засега като принцип, та да подбудя, да се надяваме, един дебат. Бягството от такъв дебат за нашето отношение към голотата, нежеланието да се разговаря откровено по тази “щекотлива тема” за мен като познавач на човешката душа също говорим много са същината на проблема, дори още поизразително и категорично отколкото ако се разприказваме. А че тук е налице проблем, и то значим, касаещ и докосващ се до нашето отношение към дълбината на собствения ни живот и на удовлетвореността ни от него – в това, смятам, спор няма, в това всички могат да се съгласят. Понеже от много години съм мислил и писал за тия неща (примерно в книгата ми ЕРОТИКА И СВОБОДА, писана преди повече от 15 години, а също и в други, по-сетнешни мои книги) бих могъл много да допринеса за един такъв разговор, но сега-засега не ми се ще по всички въпроси да се произнеса предварително; пък и темата е голяма, изборът на насока също предоставям на други, а аз само ще подкрепям. Ето няколко по-раншни мои публикации по същата или близки теми: За култа към тялото и за голотата, също Аз… тяло ли съм?, още много други мои публикации могат да се открият ако се поразрови човек; книгата ми ЕРОТИКА И СВОБОДА също е достъпна, а това е една необичайна, твърде диалогична книга, от която всеки много може да почерпи. Същото може да се каже и за моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (с подзаглавие Етика на достойнството), в която има доста теми по същия проблем, проблема за нашите реакции към тялото и голотата на тялото. Много полезна в тази посока може да е и моята книга ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА: ПСИХОЛОГИЯ, която вече има четири издания и се ползва, по отзивите, които съм получавал многократно, с голяма популярност сред най-различни кръго-

38 ве, особено сред младите хора, студенти и ученици. Като стана дума за тази моя книга искам да споделя една история тъкмо по темата за голотата и отношението ни към красотата на мъжкото тяло; това е странна история, подходяща тъкмо за финал на този текст. Става дума за следното. Когато подготвяхме с издателя третото издание на тази книга ни хрумна, за да провокираме интерес към нея, да устроим една провокация, можеща, по нашите предвиждания, да предизвика скандал, който пък да изиграе ролята на нещо като “рекламен таран” при разпространението на книгата, именно за разбиването на крещящото безразличие на нашата публика към истински ценните и потребни книги. Речено-сторено, това трябва да е било някъде към началото на века, щото книгата излезе, след известно забавяне, през 2002 г.; та решихме да украсим задната корица на книгата с изображение на едно “дибидюз голо” красиво момче; сюблимното в цялата работа беше, че решихме да не търсим някакво по-артистично еротично изображение, а да се спрем на едно “по-мръснишко” изображение; а като капак на всичко беше това, че подготвяхме книга, която да стане учебно помагало за учениците от гимназиите! Представяте ли си: учебник за българските училища, украсен с крайно неприлична “порнографска снимка”, и то не на какво да е, не на някаква “мацка”, а на голо момче, на съвсем гол мъж! И то не някаква “по-така”, по прикрита, изискана и загадъчна снимка, а съвсем откровена, мръснишка; е, на снимката, която избрахме, момчето беше не с еректирала пишка – то и това остана да сторим!

– ала, въпреки всичко, се спряхме на доста неприлична и внушаваща “мръсни чувства” снимка. Готово, издадохме книгата и зачакахме да разберем какви ще бъдат реакциите. Аз мога да напиша цяла книга относно тия реакции, които не закъсняха; някога, ако имам излишно време, като едното нищо ще го направя, ще напиша такава книга, защото си заслужава. Първо, както си му е редът, обществото смутено замълча и онемя, фрапирано от наглостта: сякаш му бяхме ударили съвсем неочаквано твърде силна плесница! Години наред после се случваха всякакви, най-чудати случки около тази снимка на корицата. Пропуснах да кажа, че на предната корица на същата книга сложихме една все пак поестетична снимка на гола жена, но отзад…

– леле-мале, какъв срам! – чисто голо момче с пишка! Сега нямам време да описвам какви именно случки се случиха около тази “ужасна снимка”: то не бяха крясъци на направо бесни от възмущение съзнателни родители, то не бяха смешните до задушаване словоизлияния на разните му там инспектори, на разните му там начал-

ници на инспекторати по образованието, с които ми се наложи да разговарям и на които се наложи да давам обяснения за “своеволието” си, несъвместимо с морала на български учител; то не бяха умопомрачителни като тържество на човешката глупост дискусии с непримирими директори-моралисти, то не бяха даже крайно интересни и любопитни отзвуци на обикновени книжарки, които ми разказваха за показателни читателски реакции около корицата на моята книга! Безкрайно любопитни бяха и реакциите на самите ученици, на които съм преподавал; абе общо взето ми излезе името на крайно пропаднал в морално отношение индивид с твърде съмнителна тенденция в сексуалната си ориентация, който, разбира се, изобщо не заслужава да е даскал, понеже, предполагам, подобно на Сократ, не по-малко, а дори повече е развращавал младежта, вярно, в случая, българската; и, другарки и другари, е цяло чудо как точно такъв пък системата още го търпи, а отдавна не са го уволнили и изритали завинаги от нашето родно училище?! Такива и още много други работи се случиха около тази злополучна историческа корица; изданието сега вече е същинска библиографска рядкост – и ония, които имат запазен екземпляр, могат да разчитат в бъдеще на солидна печалба дори в парично изражение. Но да спра дотук, надявам се, ще поговорим повече по-нататък, в дискусията. Нейната тема може да е, примерно, така: За голотата и морала: защо е така възмутително да съзерцаваме изображения на голи мъжки тела?. Или: “За гащите като крепител на морала”. Или: “Извратено ли е да се любуваме на изображения на голи мъжки тела?” Или вие сами предложете как да бъде формулирана темата. Но че си струва да поговорим за тия неща си струва, аз поне така мисля. Хубав ден ви желая и приятен уикенд! И прощавайте ако има нещо лошо, примерно, ако съм ви накарал да се позамислите малко… ДОПУСНАХМЕ В ЕВРОПЕЙСКА БЪЛГАРИЯ ТОДОРЖИВКОВАТА КОМУНИСТИЧЕСКА НОМЕНКЛАТУРА ОЩЕ ДА Е ВОДЕЩА И ДА ДЪРЖИ СЪДБИНИТЕ НИ В РЪЦЕТЕ СИ октомври 19, 2012 Синчето на живковия (и жанвиденовия) министър на образованието проф. Илчо Димитров, принадлежащ в ония блажени комунистически времена към найтесния “интелектуален” кръжец на Людмила Живкова, та значи неговият син, именно сегашният ректор на СУ “Св. Климент Охридски” проф. Иван Илчев, главен организатор на “научната” конференция в чест

на “Незабравимата Людмила Живкова”, бил заявил: “Това е смешно. Ако някой има мнение за Людмила Живкова може да отиде на конференцията и да каже примерно: “Тя е създавала концлагери”. По думите му всеки има правото да отиде и да заяви публично, че Живкова “е зъл гений за България”.

Моят коментар на това комунистическо безочие е кратък: комунистите са непоправими и са си все същите, ако ще да се представят за какви ли не, за “модернисти”, за “академици”, за “авангардисти”, за “капиталисти”, за “империалисти”, за “мистици”, за лунатици дори, за каквито и да се представят, отзад, неотлъчно, ги следва и лъщи все същият им немит червен задник. Комунизмът в същината си е това: некадърност, аморалност, простащина и наглост на власт. Те, другарите, затова са така признателни на комунизма: щото тогава некадърниците, като се подмазваха на големците като Людмила Живкова и Иван Славков, пък и лично на правешкия простак и наглец Тодор Живков, направиха и кариера, и титли придобиха, и имоти, и в апартаменти в центъра на София се навряха, и по чужбина походиха, и на “аристократи” се правиха, независимо, че още крият дядовите си цървули и бащините си каскети в скриновете, там, дето са им семейните реликви. Това, че сме допуснали в уж европейска и свободна България тодорживковата комунистическа номенклатура във всички сфери на живота още да е водеща и да държи в ръцете си съдбините ни, е найголемият национален позор и прокобата на България. Добро няма да видим докато не изметем окончателно тая комунистическа измет, докато не поставим на мястото им тия наглеци! Тази е моята концепция. Не сме народ, щом търпим синът на Димитър Станишев, именно Серьожка Дмитрич, да е главен политически “лидер” на европейска България, докато дъщерята на комунистическия милиционерски убиец Филип Боков да е шеф, представете си, на ЮНЕСКО, главен прокурор да ни е внукът на тодорживковия приближен Борис Велчев…, да продължавам ли още?! Навсякъде, във всички области, дори в областта на културата, образованието, какво ли не продължават да колят и

39 бесят синчетата и внуците на все ония същите комунистически сатрапи с каскетите, които дойдоха голи като пушки от планините, а после лапаха ли, лапаха, лапаха, лъгаха ли, лъгаха, лъгаха, крадоха ли, крадоха, крадоха и убиваха ли, убиваха, убиваха… НЕДОРАЗУМЕНИЕТО БОКО ПАК ОСТРОУМНИЧИ – И ОТНОВО СЕ ГАВРИ С ОНИЯ, ДЕТО МУ ДАДОХА ДА УПРАВЛЯВА ЦЯЛА ЕДНА ДЪРЖАВА

ДИРЕКТОРИТЕ, ЯВЯВАЩИ СЕ ПАРТИЗАНСКИ ПАРАШУТИСТИ, СА КАТО ПРАВИЛО НЕКАДЪРНИ, СЪС СКРОМНИ ИНТЕЛЕКТУАЛНИ И ПРОФЕСИОНАЛНИ СПОСОБНОСТИ октомври 18, 2012

Във Фейсбук се проведе кратка дискусия по публикация в блога под заглавие Хроника на едно бюрократичнополитическо безумие, съдържаща пълния текст на моята жалба до Министъра на образованието и другите компетентни институции по повод на политически мотивираната акция за моето уволнение от страна на директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова; та по-долу публикувам коментарите на различни хора. Като куриоз съм длъжен да вметна в тази връзка, че днес на “оперативка” в училището директорката Анастасова представи твърде тенденциозно новината за моята жалба, като, първо, заяви дословно следното: “Колеги, в предстоящия период очаквайте масирани всестранни проверки от страна на Министерството, понеже г-н Ангел Грънчаров е отправил жалба!”, а след това се помъчи да се подиграе с мен

относно това до кои институции съм адресирал жалбата, като спомена, че сред адресатите бил и… “премиерът Борисов”. Наложи се да реагирам, казах, че до Бойко не съм пратил жалбата, но че съм пратил и до… Господ едно копие, та да е спокойна, че ще бъде оценена подобаващо; добавих също, че жалбата ми е единствено относно погрешния стил на ръководство и за груби административни нарушения от страна на директорката, тъй че няма какво да плаши колегите, че и те щели да бъдат проверявани. Както и да е, а ето сега мненията на тия хора по самата жалба, които току-що открих във Фейсбук: Георги Кокеров: Страшно е в 21-ви век да стават подобни неща. Страшно е, че учителите и служителите в ПГЕЕ-Пловдив са спокойни и безучастни. Не виждат ли, че гжа Директорката се е самозабравила и използва служебното си положение за изясняване на отношения и отмъщение?! Да, да, точно така. Изнесените факти показват и доказват, че от България не си е отишъл комунизмът. Само при комунизма имаше подобни случаи на мракобесие и саморазправа. Господин Грънчаров, моля Ви информирайте ни за развитието на инцидента. Христо Стоименов: Но най-тежкият проблем, по моя преценка, е този: г-жа Анастасова показа пълно неумение да работи по един съвременен начин с хора, с човешки същества, да проявява нужната човечност, такт, разбиране; тя заложи на грубия административен произвол, на недемократичността, на авторитаризма, т.е. все на отречени от времето ретроградни практики. Аз не съм единствен случай на подобно отношение от страна на директорката. Поради това си позволявам да твърдя, че ситуацията в училището е крайно тежка и се налага търсенето на ефективни начини и средства за поправянето й. Не ми е безразлично бъдещето на това обвеяно със заслужена слава училище, в което работя вече толкова години – и в което минаха най-пълноценните години от моята професионална и творческа зрялост. За съжаление, г-н Грънчаров, това е грозната истина… и вие не сте единичен случай… такива “ръководители” не само в сферата на образователното министерство, а и много други се мислят за “богове” и се разпореждат с “подчинените си”, а всъщност са едни малки “човечета”, с малки душици… И в много случаи са доста некадърни… не се отказвайте да отстоявате себе си и да се борите… никога!

Luben Bojilov: Г-н Грънчаров, работите и живеете сред хора, за които основният принцип е: “Който не е с мен е против мен!”. За съжаление това е философията на значителна част от ръководителите на

БЪЛГАРСКАТА “държава”. Не бих желал да обсъждам мотива и фактите по случая, те подробно и очевадно са описани във Вашето изложение. Според мен е необходимо ние, добронамерените хора, да информираме и потърсим съдействието на “заинтересованите институции”. Битката продължава, по пътя към Победата ще има и тежки моменти. УСПЕХ, приятелю, ние ще си свършим нашето задължение!!!!!!!!

Diana Shuteva: Жалко е наистина, но и аз съм се сблъсквала с такъв “ръководител”, само че от страната на родител, а тя директор на детска градина! Безумията ги извърши по същите причини от самозабравяне, но при нея и от НЕКАДЪРНОСТ!… т.н. Боряна Петричева, гр. Велинград! Димитър Димитров: За съжаление повечето шефове са такива и особено тези, които са партийни парашутисти и с нищо не превъзхождат, а често са и под нивото на своите подчинени. И ги гони параноята. В държавната администрация е пълен цирк в това отношение. Защо да не е така и в образованието. Трябва директорите да са с мандат и да се назначават от комисия излъчена от колектива, настоятелството и общината. Инспекторатите и специалистите по образовани в общините са напълно излишни. Трябва да има орган, избран отдолу-нагоре от самите даскали и настоятелствата, някаква независимост, автономност от партийната партизанщина.

Diana Shuteva: … Да отбележа също, че и от страната на инспектората, където предизвиках проверка, нищо съществено не направиха, дори не извикаха директорката да присъства на срещата! Представете си какво покровителство – началника й да присъства, тя НЕ!!!… за какво говорим…! (да вметна бяха от една ПП) Luben Bojilov: Това “трябва” е празна приказка на нашето Българско общество (което много си го обичам). Няма чуваемост от страна на тези, към които е отправено съответното послание. Създавайте групи, съюзи, форуми и други организирани звена (от недоволни или засегнати и ощетени българи), които да разчупят и внесът в политическите централи “реализъм” и “заинтересованост” по проблемите за решаване. Така мисля и не влагам НИЩО ЛИЧНО!!!!!! Георги Кокеров: Необходимо и достатъчно условие за успешна работа в едно звено е административният ръководител да е лидер. Това означава, че лидерът трябва да дава на обществото повече, отколкото обществото му дава. Когато ръководителите са назначени партизански парашутисти, те са, като правило, неуки, със скромни интелектуални и професионални способности.

40 Такъв е и случаят с тази особа Анастасова. Не трябва да се оставя този случай. Трябва всички, които знаят, да вземат отношение. Познавам г-н Грънчаров от ФБ и от неговите издания (чел съм някои от тях). Тази директорка не е срещала интелигентни и способни хора, автори на публикации, книги и др. Мисля, че простащината и простаците трябва да се унищожават. И да се стараем за това. АКТИВИРАХА СКЛОНЕН КЪМ ПРАВЕНЕ ДАЖЕ НА СЪВСЕМ БЕЗСМИСЛЕНИ МЕРЗОСТЧИЦИ, АЛА ИНАЧЕ ТВЪРДЕ УСЪРДЕН АВТОР НА КОМПРОМАТИ 18 октомври 2012, четвъртък

Ето че вече сме свидетели на първите залпове на компроматна война срещу моята личност, за участие в която е вербуван и "мой бивш ученик" (слагам в кавички този израз, понеже моите ученици, от които не се срамувам, са носители на съвсем друг манталитет и на съответните личностни добродетели), притежаващ изискващите се наклонности за правене на разни мерзости; стилът на тази компроматна акция е толкова добре познат от едно време, че съвсем не е нужно да подчертавам специално от кои среди е инспирирана такава една кампания; тъй като съм усърден изследовател на съвременните нашенски нрави и психология, привеждам тук кратката ми полемика с този автор на най-актуалния, на последния по време компромат: Веселин Божков: Г-н Грънчаров, ако образователната ни система, която толкова ненавиждате, работеше адекватно, то уволнението Ви трябваше да се случи още когато аз Ви бях ученик, т.е. преди повече от шест години. Ще си позволя да цитирам ваш колега философ, доцент в БАН, чието име ще запазя за себе си, понеже беше частен разговорът ни. Незнайно откъде се заговорихме за Вас, може би съм му споменал, че съм бивш ваш ученик. Та доцентът, на изразеното от мен становище, че душевното Ви състояние говори за абсолютно

належаща хоспитализация, отговори с иронична усмивка: "Грънчаров твърде дълго се е занимавал с проблемите на битието. Нали знаеш, реалността по някое време започва да се размива." Как Вие разбирате думите на колегата си не знам, но за мен са достатъчно показателни. С уважение (най-вече заради представлението, което спретвате онлайн), Ваш бивш ученик, Веселин Божков. П.П. Агент на ГЕРБ съм. Понякога и на КГБ, ама само ако не са изпили водката. Ангел Грънчаров: Благодаря за становището, г-н Божков! А защо, позволете да запитам, е трябвало още тогава (преди 6 години) да ме уволнят? Кажете, интересно ми е? Заради битието ли? Бихте ли пояснили кои са мотивите за така горещото Ви желание още тогава да ме уволнят?

Stephan E. Nikolov: Хора като Вас, колега Грънчаров, а дръзвам да причисля и себе си към тази категория – на недопусканите, потискани, премълчавани, пренебрегвани – сме си потенциално уволнени: преди шестдесет, шестнайсет, шест години, няма значение. Някак ни изпуснаха в един момент, а и други времена настъпиха – не може току-така да изчезнеш някоя нощ и дори близките ти да не смеят да попитат за теб. Заради което много ги е яд властимащите и изживяващи се като господари на битието и всячески се стремят да ни тровят живота... Веселин Божков: Защото ни занимавахте с личните си политически възгледи, старателно опитвайки се да ни ги наложите, вместо с учебния материал. Това достатъчно ли е, как мислите? Веднъж даже си направихме майтап с вас. Предварително се наговорихме и на няколко пъти ви подхвърлихме реплики от рода на: "Костов ограби България!". Резултатът беше, че започнахте да блъскате по бюрото (съвсем буквално!), бясно пропагандирайки. Чак ни изплашихте в един момент да не се стигне до физическа разпра. Е, признавам, много се смяхме, но това ли е поведението на един учител? Тогава ви заснехме с мобилен телефон, после качихме клипа в Интернет. Спомняте си, нали? Жалко, че колегите ви, по които толкова плюете днес, ни накараха да го свалим и изтрием. Щеше ми се да мога да го покажа на хората, които ви защитават, без да осъзнават, че защитават приятеля/познатия си Ангел, а не учителя Грънчаров. Желая ви здраве, г-н Грънчаров! Ангел Грънчаров: Г-н Божков спретва компроматче! :-) Но ценното е че признава, че мотивът за моето така желано от някои среди уволнение е политически. Е, г-н

Божков, да бяхте малко по-умен, щяхте да се изразите завуалирано, но е хубаво, че непосредствено си признавате. Излишно е да попитам, но, хайде, ще го сторя: Вие сте социалист, нали познах? И сте ме мразил толкова докато съм Ви бил учител по политически мотив, правилно ли Ви разбирам? Това, че сте ме мразил толкова, е чудесно, значи съм си вършел добре работата, щото моята работа като преподавател по гражданско образование е да дразня учениците си, та да ги предизвикам да заемат и те своята позиция. Все пак аз съм специалистът за това как следва да се преподават предметите, по които аз преподавам, а не Вие. Тъй че е твърде глупаво и непочтено да ми говорите какво е трябвало и какво не е трябвало да правя в часовете си; аз решавам това, не някой друг, не Вие. А туй за Костов как обаче го измислихте? Аз името "Костов" в своите часове не употребявам, нещо май Ви се е присънило това. Разбира се, трябвало е да си съчините компроматчето, ето, сетили сте се за Костов, бравос, похвално е! Вярно, бяхте ме заснели без мое съгласие в час, бяхте качили в интернет клипчето, съдържащо моя реч пред класа, пък после малодушно го свалихте. Щото съвестта на доносника и мерзавеца винаги е нечиста, вероятно, нали така?! Ето, и сега не се свените да плюете по бившия си преподавател. Това говори за Вашия морал. Прочее, кажете каква оценка имате при мен? Да не би причината за Вашата ненавист е, че не съм Ви писал 6-ца? Кажете де, не се притеснявайте, разкрийте душата си, изплачете си болката. Човек неслучайно дръзва да се опозори публично като Вас, хайде, аз съм психолог, загрижен съм, искам да Ви помогна, тъй че смело действайте, изплачете си болката, ще Ви олекне. И ще си очистите душата. И повече мерзости няма да правите... Ний, учителите, ний, психолозите, ний, духовните хора, сме благородни, ний сме хуманисти, готови сме да помогнем на всеки. Тъй че, ето, слушам Ви, пък и читателите на тази страница с интерес ще чуят Вашата изповед... Веселин Божков: 1. При вас имам 6. 2. Семейството ми е изселено по партийни причини през 50-те години в село в Северна България и е принудено да живее дълго време в плевня. Не съм социалист. 3. Намирам Иван Костов за един от найинтелигентните и далновидни български политици. Лично убеждение. 4. Не ви мразя. 5. До колкото си спомням се пише "завОалирано". 5. Съветът ми е вие да потърсите помощ от психолог. 6. По-нататъшната ни дискусия е безсмислена.

41 Ангел Грънчаров: Благодаря Ви за това че ме научихте как се пише думата "завуалирано" (направете справка, пише се и по двата начина, и с "у", и с "о"); прочее, пише се "доколкото", а не "до колкото"; благодаря също за обезспокоеността Ви относно моето психично здраве, но все пак, дето се казва, "немаше нужда", понеже аз съм експертът в тази област, пък се чувствам превъзходно. В крайна сметка така и не се разбра защо се обадихте и защо така се радвате, че съм заплашен с уволнение, а също и защо толкова съжалявате, че не съм бил уволнен още когато Вие сте бил ученик. Явно в характера Ви влиза това да правите мерзостчици без да има особена нужда от това... Бъдете жив и здрав! Прочее, моля, не се представяйте повече никога за "бивш ученик на Ангел Грънчаров"; слагам в кавички този израз, понеже моите ученици, от които не се срамувам, са носители на съвсем друг манталитет - и на съответните личностни добродетели... БЛАГОДАРНОСТ

висши и дори възвишени, достойни за човека и гражданина цели! Това усещане ми вдъхва сили да продължа да работя за всичко онова, за което съм работил толкова години! Благодаря ви още веднъж! ЗАБЕЛЕЖКА: В тази връзка искам да приведа тук знаменателните думи на един приятел от Монтана (Петър Каменов), който, за да ме поздрави, ми написа снощи следното: Както върви подписката ще се съберат повече подкрепили Ангел Грънчаров, и то от елита на нацията, отколкото АЕЦ "Белене"!!! Това, разбира се, е приятелска шега. В училището, където съм се превърнал в непоносим "народен враг" в очите на началството, положението сега-засега е спокойно, което вещае нов, съкрушителен удар! Новината е, че човека, който бяха назначили да води отнетите от мен часове, е напуснал - и сега-засега учениците няма кой да ги занимава; някои от тях, които, според версията на началството уж бяха писали "жалба" срещу мен, сега идват да ме молят аз да почна да влизам в часовете им, а един ученик от тия класове вчера дойде в мой час, поседя, ей-така, за да види какво учим... Хубав ден желая на всички! ЗА РОДООТСТЪПНИЦИТЕ – РАЗТРЕЛ, РАЗБРА ЛИ МЪРШО?! октомври 17, 2012

За два дена 895 човека подкрепиха Фейсбук-групата В подкрепа на Ангел Грънчаров, създадена да реагира против политически мотивираната кампания за моето уволнение. Благодаря на всички – благодаря ви, приятели, от цялото си сърце! Чувствам се окрилен, понеже тази подкрепа я приемам не просто като подкрепа на моята персона, а като близост спрямо ценностите, които са ме вдъхновявали цял живот! Невероятно е да почувстваш, че не си самотен в усилието си, че има и у нас неща като човешка солидарност, духовна съпричастност, гражданско съзнание, готовност за единодействие в името на по-

Под публикацията в блога на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ със заглавие Паметникът “Альоша” стърчи безсрамно над Пловдив та да ни напомня кой е истинският господар на овчедушна България! намирам от вчера лаконичен коментар, написан от анонимно същество, нарекло се “аз”, намирам едно мило сърдечно възклицание, което, струва ми се, заслужава да бъде изведено на по-преден план; ето какво е написало туй същество, повтарям, вчера, на 16 октомври, 2012 година, 21-ви век в 2:06 pm: за родоотстъпниците – разтрел, разбра ли мършо?

Вероятно е имало предвид “разстрел”, написало е “разтрел”, то е ясно, че сред “българските патриоти” знанието на българския правопис не е от някакво особено значение, за сметка на това обаче любовта към… Русия, както си личи, е водеща, е доминанта. Да си патриот, сиреч, на не си “родоотстъпник”, предполагам, не от някой друг, а именно от българския род, означава по тази логика, да богоговееш, да се прекланяш пред ботуша на руско-съветския окупатор на България Альоша. Странно е, но подобни извратености у Нашенско се срещат твърде често, тъй че да не се чудим много-много. Другото обаче е по-съществено: Полага се “разтрел” на ония, които не удрят теманета пред ботушите на паметниците на руско-съветския сталинов окупатор на България; присъната е ясна и недвусмислена: “разтрел”! Капчица милост не заслужават “родоотстъпниците” като мене! Преди време такива “национални патриоти”, за да ми покажат какво ме чака, ми пратиха клип, на който руски изверг съвсем натурално реже с нож главата на млад човек, вероятно чеченец, който, предполагам, също има тоя грях: не богоговее пред “освободителите”, не удря теманета пред тия, които разпънаха на кръст родината му. Пратиха ми този клип и ми казаха да се готвя за същата съдба. Ето, сега пак ми напомнят присъдата, тоя път обезглавяването са ми го заменили с “разтрел”, явно и в тия среди хуманизма напредва, няма що! Това е положението. Спирам дотук с коментара си. Всичко е ясно. Сами си правете изводите какво означават тия уж дребни “фактчета”, които изтъквам по-горе. Правете си изводите с какви хора – “хора” ли написах?! – си имаме работа ние, превържениците на българската демокрация, приятелите на Европа (не на “Азиопа”, както определя пространството, заемано от Русия г-жа Валерия Новодворская), любителите на свободата и т.н. ЗАБЕЛЕЖКА: Ето все пак ай-пи адреса на туй толкова патриотично същество, което ме заплашва със смърт: 87.119.101.230. Може някой от органите, които по Конституция бдят да се спазват човешките права, да се развълнува и да рече да потърси тоя горещ превърженик на комунистическия тероризъм и екстремизъм. УБИЙСТВЕНИТЕ ЗА ЗАВИСТЧИИТЕ КАТО МЕН ДУМИ НА Г-Н НОСИТЕЛЯ НА ТИТЛАТА "ПРЪВ МУЛТАК НА РЕПУБЛИКАТА", ПОДВИЗАВАЩ СЕ В НАШЕ ВРЕМЕ КАТО МИНИСТЪР, С ИЗВИНЕНИЕ, НА "КУЛТУРАТА" Виждате ли обаче колко съм бил прав като писах – виж Р. Де Ниро и Дж.

42 Траволта след много молби имаха късмет да се снимат за спомен със световните знаменитости Борисов и Вежди! – че не Бойко и Веждю, а самите Робърт Де Ниро и Джон Траволта са молили нашият героичен и световно-известен Премиер да се срещнат и да се снимат с него - та да се увековечат с този наш роден гениален титан на човечеството и знаменит представител на световния умствен елит? Виждате ли колко е важно човек да разбира човешката душа, да е изтънчен психолог – щото ако не е, истината ще му убегне и ще си остане недостижима! Та ето, на ви сега свидетелство колко съм бил прав; четете думите на самия министър Веждю, които изцяло потвърждават мойта хипотеза; на, четете: Кой на кого е кумир - Борисов на Робърт де Ниро и Джон Траволта или?; ето самите знаменателни думи на туй странно и богато окосмено нещо, дето минава за български министър, представете си, на "културата"; та то било заявило следното:

толкова велик и умен, да ни е жив и здрав, да не сфанал подигравката?!) "Просто една приятелска вечеря – да видят, че в България ги посрещаме като нормални хора. Имаме нужна по-често такива хора да идват в нашата забравена от Господа държава." "Разбира се, показваха си децата, бебета – Траволта е маниак на тема самолети, а премиерът е доста в час с тази тема. Много харесаха българската кухня. Отпуснаха се. Бебетата си показваха. Пък бащата на Робърт де Ниро е художник и майка му е художничка и поетеса. Имахме общи теми. Зарадваха се. Това са хора, които се държаха по-обикновено от нашите обикновени хора, които имат комплекси за малоценност.” (Слава Богу, че г-н Премиерът ни нема комплекси за малоценност, е, он има ясно изразени мании за величие, но да не му връзваме дикиш, дето се вика, щот ще излезе, че ний пък имаме комплекси за непълноценност!) "Аз се чудя защо се изненадвате, че министърът на културата се среща с едни артисти и пак да заповядам в нашата държава. Нима чакате да съм на пазара за зарзават?!” (Е, с тия убийствени думи г-н носителят на титлата "Първи Мултак на Републиката", подвизаващ се в наше време като министър, с извинение, на "културата", най-после натри носа на завистчиите като мен!) ХРОНИКА НА ЕДНО БЮРОКРАТИЧНОПОЛИТИЧЕСКО БЕЗУМИЕ

"Какво е толкова любопитно? Нормално е министърът на културата да се види с едни артисти. Какъв е проблемът? Дошли са Робърт де Ниро и Джон Траволта – едни прекрасни звезди. Премиерът дойде да поздрави тези велики мъже, пък и той им е кумир. Какъв е проблемът? Много готини..." Това каза министърът на културата Вежди Рашидов в ефира на bTV. Преди няколко дни холивудските звезди Робърт де Ниро и Джон Траволта присъстваха на работна вечеря, дадена от министърпредседателя Бойко Борисов, на която присъства и културният министър. По време на вечерята двамата холивудски актьори са опитали традиционни български печени чушки, вариант на шопска салата, както и избрана селекция български вина. В края на съвместния им разговор дори двамата актьори изразили желание да работят в някоя бъдеща екшън продукция с министър-председателя на България. (Майко мила, Боко в очите на Де ниро и Траволта явно минава и за нещо като холивудска филмова знаменитост, щом филмовите звезди искат да се снимат с него в някоя суперпродукция?! Дали пък не са му се подиграли, а пък Он, нищо че ни е

Позволявам си да публикувам пълния текст на моя жалба до институциите по повод на политически мотивираната кампания по моето личностно и професионално дискредитиране и уволнение, водена от директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Правя това в качеството си на български гражданин, който е възмутен от административния произвол на един самозабравил се деец на толкова вредната за българското образование всевластна бюрокрация; това, че произволът, тормозът и терорът е насочен срещу мен е несъществен частен случай; интересен е обаче принципът и "механизмът" на подобни кампании, който като гражданин и блогър се чувствам длъжен да представя

на обществото и медиите; ето и самия текст: До г-н Огнян Ст. Янакиев, Председател на Комисията по образованието, науката и въпросите на децата, младежта и спорта към Народното събрание на Република България До проф.Сергей Игнатов, Министър на образованието, младежта и науката До г-н Константин Пенчев, Омбудсман на Република България До г-н Юлиян Петров, Председател на Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа" ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа инж.-мениджър ИВАНКА КИРКОВА, Началник на РИОПловдив ЖАЛБА от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия в ПГЕЕ-Пловдив, живущ в гр. Пловдив, 4023, дом. адрес: ... Уважаеми господин Председател, Уважаеми господин Министър, Уважаеми господин Омбудсман, Представям Ви по-долу факти и свидетелства за наличието на недопустимо груб административен произвол, упражняван върху мен от директорката на ПГЕЕПловдив г-жа Стоянка Анастасова. Надявам се на Вашата ефективна намеса за предотвратяване на по-нататъшното ескалиране на произвола и довеждане до пълен абсурд на нарушаването от нейна страна на най-основни мои професионални, граждански и човешки права.

1.) Поради разминаване в разбиранията ни по проблеми на училищния живот (примерно във връзка с отношението на учителската колегия към ученическата стачка от дек. 2010 г., а също така във връзка с потребността от провеждането на демократичен избор на патрон на гимназията) г-жа Анастасова поде абсурдна кампания по моето дискредитиране като преподавател и личност с цел уволнението ми, включваща: ● Отнемане на учебни часове в класове, в които преподавам, и то два месеца преди края на учебната година и то веднага след завръщането ми от едномесечен отпуск по болест (страдам от тежко заболяване на сърцето); бях известен за това решение на директорката от самата нея по джиесема в първите минути след завръщането ми на работа, просто тя устно ми заповяда да не влизам в часовете на 4 класа, без връчване на писмена заповед и

43 без изясняване на каквито и да било мотиви; ● Когато пожелах да разбера защо съм наказан по този начин и какво се е случило, които са причините за една такава крайна мярка, директорката и нейната помощничка Камелия Стоянова ми заявиха, че имало "ей-такава папка от жалби на ученици и родители" спрямо мен; когато се поинтересувах за какво по-точно съм обвинен и пожелах да видя жалбите, се оказа, че вместо "ей-такавата папка" всъщност има 4-ри хвърчащи листа със стереотипен, дума по дума приличащ си текст, който ми беше прочетен от другата помощничка на директорката г-жа Атанаска Милева; "жалбите на родители" пък се сведоха до писмен коментар на една "възмутена майка с интереси в областта на психологията" до директорката по повод тематиката, разглеждана в мое помагало по психология (одобрено от МОН още през 1997 година и имащо вече 4 издания); ● Когато категорично възразих срещу моето отстраняване от учебни часове без писмена заповед и без задоволителна и разумна мотивировка, а със смехотворни мотиви и се жалвах до ръководството на синдикалната организация към синдиката, в който членувам (КТ "Подкрепа"), тогава председателката на синдиката, която е и помощник-директор на училището (!), г-жа Камелия Стоянова, лична приятелка на директорката, организира нещо като публичен съдебен трибунал над мен (или като заседание на "народния съд") и на синдикално събрание категорично защити директорката, а мен ме обяви за "вреден елемент", нарушаващ идилията в училището, за "народен враг" и прочие; ● На среща на Председателя на Регионалната организация на Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа" г-н Цило Нейчев с ръководството на училището и синдикални членове, предизвикана от моя жалба до синдиката, г-жа Стоянка Анастасова заяви, че била крайно "стресирана" от публикации в моя личен блог, разглеждащи проблеми на образованието и на училищния живот и без смущение ни уведоми, че... нейният съпруг й бил казал "Уволни найпосле тоя Грънчаров щом толкова те ядосва" (!); в крайна сметка, въпреки настояванията си, не получих писмена заповед за отстраняването ми от учебни часове, а е известно, че невлизането от моя страна в учебни часове по устна заповед на директорката може да бъде възприето и изтълкувано като "самоотлъчка", което би довело до дисциплинарни наказания от страна на директорката; благодарение на моята жалба до синдиката до това не се стигна, но явно точно такъв най-вероятно е бил замисъла на директорката; ● Оказа се, че по някакви странни и дори мистични причини в класовете, които уж се били жалвали от "начина на

моето преподаване" фигурират тъкмо ученици от средите на т.н. "активисти", т.е. ученици, близки до ръководството, за които през по-миналата (2010-2011 г.) учебна година на г-жа Анастасова й се наложи да ме помоли да им пиша "шестици", независимо от това, че поради тяхната заетост с училищни мероприятия тези ученици не бяха стъпили в мои часове; тогава заявих, че ще изпитам учениците и ако се подготвят, ще им пиша каквато оценка си изкарат; въпреки крайното неудоволствие на директорката и на самите ученици на тях им се наложи в края на срока да учат, е, изкараха си не шестици, а петици; разбра се, че за да уреди този път отлични оценки на фаворизираните ученици директорката в края на учебната 2011-2012 г. просто отне тия класове от преподавателя и ги даде на сговорчив външен лектор, на когото се наложи да пише "шестици" на целите класове отгоре до долу; ето как с цената на жертването на моя преподавателски авторитет и на нарушаването на мои основни преподавателски права г-жа Анастасова успя все пак да уреди хубави оценки на близки до ръководството ученици-активисти (каквито навремето бяха комсомолските активисти; явно г-жа Анастасова продължава да мисли в категориите на онова "блажено време" от ерата на комунизма); ● Като връх, като капак на всичко г-жа Анастасова в тия абсурдни истории многократно и без смущение си позволи да заяви в присъствието на свидетели, че "тъй като е много хуманен човек" била проявила милост към мен и вместо дисциплинарно да ме уволни заради тия "жалби", била ме наказала "само с отнемане на учебни часове", и то тъкмо в края на учебната година; което, както и да го погледне човек, си е чиста гавра с моето човешко и професионално достойнство; ● Тъй като отношенията ни в тия няколко месеца крайно много се изостриха, г-жа Анастасова почна да крои как да ми отмъсти заради това, че се постарах да защитя правата и достойнството си; ден преди излизането ми в платен отпуск разбрах, че съм бил включен в квесторска комисия по ДЗИ, която трябвало да бъде на разположение след 23 август; тъй като се оказа, че точно в този период ми предстоеше ангажираност от семеен характер (моята майка, инвалид със 100% инвалидност, трябваше да бъде заведена на санаториум в Нареченски бани след 20 август, където щеше да остане до 5 септември) помолих с писмена молба директорката да ме освободи от такъв един ангажимент, тъй като в същия период съм ангажиран с грижи по болната си майка; г-жа Анастасова отказа, като се мотивира, че името ми "току-що" било дадено в Инспектората; ● Наложи се, за да мога да изпълня дежурството си по ДЗИ с цената на много нерви и усилия да променя периода,

в който болната ми майка да бъде на санаториум; уредих тя да бъде на санаториум след 4 септември; за тази цел при подаването на молба за излизане в платен отпуск в средата на юли помолих директорката да ми разреши да бъда в отпуск до 14 септември включително, та да мога да взема и докарам майка ми от санаториума; в молбата аз записах "14 септември" включително; излязох в отпуск, в дните след 23 август се наложи да чакам да бъда извикан за квесторското дежурство, многократно звънях до канцеларията да разбера в кои дни ще бъда дежурен, дълго време това не ми беше казвано, най-накрая се разбра, че ще бъда дежурен на 30 септември; повече от седмица от отпуска си опропастих заради тия неуредици, за които имам чувството, че са били предизвикани умишлено от директорката с оглед при неявяване на ДЗИ да ми бъде отмъстено колкото се може по-гадно; ● Въпреки грижите ми около заминаването на майка ми на санаториум (аз в този период, докато тя беше в санаториума трябваше да бъда в родния си град Долна баня, за да се грижа за болния си брат, който е пенсионер по болест, инвалид със 70% инвалидност и страдащ от тежко психично заболяване) в началото на септември продължих да се интересувам какво става в училището, тъй като исках, предвид положението ми, да присъствам на педагогически съвет, независимо от това, че съм в отпуск; по интернет помолих г-жа Ст.Костова, главен учител на моето методическо обединение, да ме извести кога ще се проведат методическите съвещания с учители и евентуално някакви административни мероприятия в училището, имайки предвид именно кога ще се проведе учителски съвет; тя ми обеща да ме информира; понеже в последната седмица преди началото на учебната година все още нямах информация за съвета, в един момент се свързах по интернет с г-жа Денчийска, помощник-директор на училището, попитах я за съвета, тя ми отвърна, че съветът вече се бил провел; това беше в петък, 14 септември; на другия ден, събота, трябваше да ида до Нареченски бани да транспортирам майка ми, на която й беше вече свършило лечението в санаториума; описвам тия неща така подробно неслучайно, тъй като във връзка с тях след малко ще се разбере, че г-жа Анастасова, както се оказа, в тази връзка ми е устроила най-силния си удар, довел именно до налагането на така дълго бленуваното от нея дисциплинарно наказание "ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА УВОЛНЕНИЕ"; ● На 17 септември 2012 година се явих след изтичането на платения ми отпуск на откриването на учебната година; още с влизането ми в училището бях известен, че директорката ме търси във връзка с "неявяването ми на работа и на

44 педагогически съвет"; крайно заинтригуван, потърсих г-жа Анастасова, която ме извести, че съм бил извършил "грубо дисциплинарно нарушение", тъй като не съм се бил явил на работа цели два дни (!); запитах как така, отвърна ми се, че трябвало било да съм на работа на 13 септември, тогава ми бил завършвал отпуска, т.е. два дни съм бил в "самоотлъчка"; отидох да проверя при секретарката на училището документа, с който излязох в отпуск; оказа се, че там са внесени поправки, моето "14 септ." е задраскано от директорската ръка и е писано "12 септ."; изненадан също така бях, че вече ме чака в писмен вид "ПОКАНА" от директорката да дам писмени обяснения защо не съм се бил явил; наложи се в първия учебен ден, докато течеше училищното тържество, аз вече да пиша своите обяснения; г-жа Анастасова ми беше организирала такова "мило" посрещане още в първия учебен ден; ● Излишно е да упоменавам, че независимо от това, че съм единствения щатен преподавател по философия в нашето училище изобщо не бях питан относно разпределението на часовете през новата учебна година; г-жа Анастасова се беше погрижила тъкмо класовете, в които са фаворизираните от нея ученичкиактивистки, да бъдат отново дадени на специално поканен и назначен за целта външен човек, който, както разбрах покъсно, щял да съвместява лекторството в тия класове с длъжността "психолог на училището"; ● Написах писмените си обяснения и зачаках реакцията на директорката; в това време се разбра, че в училището е проведена "коренна реформа", ликвидирана е "кабинетната система", вече няма да има между другото и кабинет по философия (за който положих много усилия да го уредя в предишните две години и да създам приятна за учениците обстановка, предразполагаща ги към занимания по философия); наложи се също така ние, учителите (по-точно само онази част от учителското тяло, която не е приближена на ръководството!) да върнем лаптопите и мултимедийните прожектори, които, предполагам, в склада ще са по-полезни на учениците отколкото ако са в класните стаи и обслужват техните образователни нужди; ● Към края на втората седмица от новата учебна година г-жа Анастасова ме покани в директорския кабинет и, едва скривайки ликуването, си ми заяви, че заради "неявяването на работа в два последователни работни дни" има по Кодекс на труда пълното право да ме уволни дисциплинарно, но понеже била "хуманистка" след тежки размисли била решила да ми наложи "само" дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"; попитах я дава ли си сметка какво прави предвид това, че в молбата ми за платен отпуск

има нейни собственоръчни поправки относно продължителността на отпуска ми; поканени бяха две помощник-директорки за свидетелки, тъй като заявих, че не мога да подпиша такава една заповед, тъй като я смятам за абсурдна; увещаван бях да я подпиша, наложи се да пиша в писмен вид защо не приемам заповедта и едва тогава положих подпис; 2.) Гореописаното е малък пример за това какви подходи, средства и методи използва в управлението на училището гжа Анастасова; тя е съсредоточила цялото си внимание в административните процедури, най-вече в произвеждането на много килограми административна книжнина, а учебният процес, задоволяването по ефективен начин на образователните потребности, грижата за иновациите и творческите инициативи на учителите, търсенето на действени средства за решаването на истински тежките проблеми на училищния живот (дисциплина, ефективен учебен процес и пр.), т.е. тъкмо същностната страна от дейността на една институция, каквато е училището, изобщо не влизат в нейния дневен ред; ето някои свидетелства за това: ● Въпреки че съм преподавател с ПЪРВИ КЛАС КВАЛИФИКАЦИЯ с 30годишен стаж (работил съм в гимназии и в университет) г-жа Анастасова, водена от нескривана неприязън към моята личност и моите творчески инвенции и иновации (автор съм на много книги, излезли от печат през годините, също така на цяла една поредица от учебни помагала по предметите, по които преподавам, някои от които имат вече по 4 издания; написах и издадох също така три книги по проблеми на българското образование и пр.), се опита да ме "улови" в някакви, каквито и да са нарушения, като за целта в периода, през който ми отне преподаването в ония класове, форсирано започна да ме проверява, присъствайки в мои учебни часове, известявайки ме за проверката само няколко минути преди влизането ми в час; посещаваше ме заедно с помощникдиректорката г-жа инж. Камелия Стоянова; мисля, че не е нормално един учител да бъде проверен в три последователни учебни часа в един и същи ден (!), но г-жа Анастасова си позволи и това; след това часове наред се опитваше да ми обяснява как било трябвало според нея да преподавам философия – въпреки че не е специалист по тия предмети; но явно някои ръководни кадри продължават да се смятат за "специалисти по всичко"; ● Тъй като възразих, че директорката няма право да ми предписва какво трябва и какво не трябва да правя в часовете по философия, още на другата сутрин, минути преди започването на първия учебен час, разбрах, че г-жа Анастасова е

поканила на проверка инспекторката по философия г-жа Антоанета Кръстанова и отзивчивата инспекторка мълниеносно се е отзовала; двете също така ме провериха в една поредица от часове, независимо от това, че няколко месеца преди това инспекторката вече ме беше посещавала и проверявала в час и много добре знаеше какви подходи и методи в преподаването си използвам; станах най-проверявания учител не просто в историята на ПГЕЕПловдив, но, предполагам, и в историята на българското образование изобщо; явно се търсеха "основания" за наказание, ала такива не бяха изнамерени, независимо от положените старания и усилия; което именно и доведе до потребността да се организира административния произвол, който представих в точка 1.); ● С оглед прилагането на съвременни форми и средства за ефективно обучение по философия моя милост в последните години проведе серия от методически и методологически иновации като видеозаснемане на часове по философия, прилагане на специална "точкова система" за оценяване на знанията, диалогични форми на общуване, използване на подходи на личностно-центрираната методика и на т.н. „освобождаващо” обучение и образование и др.; воден съм от идеята, че е крайно време да се демократизират и либерализират отношенията и подходите в българското училище с оглед то да влезе в съответствие с потребностите на съвременността; примерно от години ръководя един ГРАЖДАНСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, в който най-добрите, елитните ученици от всички класове да могат да разговарят по интересуващи ги проблеми с ония преподаватели, които също желаят да общуват на по-неформална основа с учениците си; не получих никаква подкрепа от новото ръководство на гимназията, напротив, по всякакъв начин се демонстрираше открито такава неприязън към мен, че в резултат други учители вече не смеят да посещават сбирките на Клуба; докато в годините на управление на предишния директор г-н В.Паунов Клубът водеше най-интензивен духовен живот, канени бяха лектори включително и от чужбина, в неговата работа участваха знаменити и новаторски мислещи учители като инж. Жак Асса, Иван Блянтов, Стефан Кралев, Мина Ветренска, Христо Михайлов и мнозина други; ала новото ръководство продължава да полага усилия Клубът да замре; ето един пример; ● В сбирка на Клуба през есента на 2011 година се роди идеята за патрон на училището да бъде предложено името на наскоро починалия Стив Джобс; писах за тази идея в блога си; оказа се, че медиите много се заинтересуваха, дойдоха в училището репортери от всички национални медии, поискаха и взеха интервюта от учители и ученици; директорката г-жа

45 Анастасова излезе със странната позиция, че само тя има право да говори пред медиите по училищни проблеми, понеже тя изразявала "официалната позиция"; наложи се да я запитам как става така, че без никакво обсъждане в Педагогически съвет тя предварително знае "официалната позиция на училището"; за това, че си позволих да изразя своето лично мнение като учител и гражданин пред някои медии, на "оперативка", а след това и на учителски съвет бях яростно обруган от изпадналата в афект директорка, която се опита да ми забрани да говоря пред медиите; което и свидетелства по един най-категоричен начин, че г-жа Анастасова е ярък носител и изразител на един недемократичен манталитет, което е твърде лош атестат за един съвременен ръководител на културно учреждение като нашето училище; ● Въпросът за избор на патрон по авторитарен начин, с използване на подмолни манипулативни средства беше париран и даже не беше допуснат до обсъждане в Педагогически съвет; в рамките на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ по инициатива и предложение на самите ученици беше проведен "референдум", т.е. беше приложена една съвсем демократична процедура, която изигра голяма роля за повдигане и развиване на гражданското съзнание на учениците; в референдума можеха да гласуват ученици и учители (с "бюлетини" и в специално подготвена "урна", избрана беше комисия по избора, състояща се само от ученици); разбира се, в референдума учители не участваха, с изключение на моя милост, тъй като в училището вече от доста време е налице атмосфера на страх, която се съпътства от явления на интригантство, подмазвачество, лицемерничене пред ръководството и пр.; на референдума идеята училището да носи името на Стив Джобс беше подкрепена от 38% от гласувалите, другите предложени, именно имена на български учени, получиха от 7 до 12%, но на тия резултати поради натиск от директорката не беше дадена гласност на Педагогически съвет и въпросът за избор на патрон на училището продължава да си стои висящ.

3.) От внимателен непредубеден анализ се нуждае цялостната ситуация в училището, която, бидейки пряк свидетел и участник, оценявам като твърде неблагоприятна предвид имиджа и статута на това елитно учебно заведение; смятам, че училището преживя рязък срив в своето развитие в тия години, в които г-жа Анастасова експериментира върху "матрьяла" своите административни дарби и своето административно рвение; смятам, че на институциите, които са я турили на този пост, се налага по най-прецизен начин да анализират цялостното състояние на учебното заведение и застрашеността на неговите

иначе бляскави перспективи – по причина на използването на недемократични архаични и ретроградни административни и авторитарни подходи от страна на ръководството, оглавявано от новата директорка г-жа Стоянка Анастасова. Но най-тежкият проблем, по моя преценка, е този: г-жа Анастасова показа пълно неумение да работи по един съвременен начин с хора, с човешки същества, да проявява нужната човечност, такт, разбиране; тя заложи на грубия административен произвол, на недемократичността, на авторитаризма, т.е. все на отречени от времето ретроградни практики. Аз не съм единствен случай на подобно отношение от страна на директорката. Поради това си позволявам да твърдя, че ситуацията в училището е крайно тежка и се налага търсенето на ефективни начини и средства за поправянето й. Не ми е безразлично бъдещето на това обвеяно със заслужена слава училище, в което работя вече толкова години – и в което минаха найпълноценните години от моята професионална и творческа зрялост.

ЗАЩО ТАКА ВБЕСЯВАМ НЯКОИ ДЕЙЦИ НА ОБРАЗОВАТЕЛНАТА ЧАЛГА И МАФИЯ, ЗА КОИТО ЛИЧНОСТТА, СВОБОДАТА И ДУХЪТ СА НАЙНЕПОНОСИМО-ТО Приятели са създали група в моя подкрепа във Фейсбук. Имали са предвид политически мотивираната кампания за моето уволнение, която се води от известно време от директорката на ПГЕЕПловдив Стоянка Анастасова, явяваща се ценен кадър на гербовашко-милиционерското движение в Пловдив. Преди няколко дни тя ми наложи дисциплинарно наказание “предупреждение за уволнение” и сега вече най-лесното е да ме уволни съвсем “законно” в който си момент поиска – или в който момент й наредят! Искам тук да благодаря на приятелите, които инициираха създаването на групата – и тези, които я създадоха!

Уважаеми господин Председател, Уважаеми господин Министър, Уважаеми господин омбудсман, Вярвам, че ще вникнете в изложените по-горе тежки проблеми и ще реагирате по подобаващия, по достойния начин. Убеден съм, че ще се възползвате от дадените Ви по закон пълномощия за да въздействате на съответните длъжностни лица да отменят заповедта на директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова за моето дисциплинарно наказание ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ЗА УВОЛНЕНИЕ. Да се надяваме, че на г-жа Анастасова ще бъде потърсена съответната отговорност за сторения от нея произвол – и за проявения от нея административен волунтаризъм. Смятам, че в съвременни условия са недопустими рецидивите на подобно грубо нарушаване на нечии най-основни професионални, граждански и човешки права. Излишно е да споменавам, че при липса на реакция от Ваша страна в изискващия се по закон срок ще ми се наложи да прибягна до защита на правата си и по съдебен път. С уважение: … 3 окт. 2012 г. Пловдив Послепис: По всички тия обстоятелства, случки и събития има цяла една поредица от мои и на г-жа Директорката „писмени обяснения”, жалби, молби, заявления, „покани”, протоколи и други документи, които биха могли да бъдат изискани от съответните инстанции, включително и по съдебен път, тъй като с тях се доказват излаганите и твърдените по-горе факти и обстоятелства. Бел. моя, А.Г.

Ще съм благодарен ако и други хора влязат в групата. Защото смисълът на цялата работа не е толкова моето лично оцеляване, а отстояването на ония ценности, за които съм работил цял живот. А ето и адреса на тази нова група. Там, на страницата на тази съвсем нова група, която за минути събра повече от 100 членове, двама човека засега са написали свой коментар; ето тия два коментара: Теорията и практиката в педагогическата работа на Ангел Грънчаров заслужават подкрепа и насърчение, а не порицание и наказание. МОМН трябва да осигури възможност и да предостави условия за разгръщане на творческите търсения на Ангел Грънчаров в обучението и възпитанието на младите хора – управляващите образованието следва да надмогнат късогледството на политическите си ментори и да отприщят бюрократичните бентове пред такива учители като Ангел, а директорката на неговото училище да се смири пред духовното богатство, гражданска ангажираност и денонощния труд на този човек. (Райчо Радев) Отдавна трябваше да се направи тази група за защита на Ангел Грънчаров. Това е талантлива личност. С група съмишленици издава вестник и списание. Пише книги. Той общува и разбира младите хора, вярва им, че ще направят живота

46 ни по-справедлив. Не трябва да позволяваме една бюрократка-директор да решава живота и творчеството на една надарена и новаторска личност! Аз съм с теб и солидарен с тези, които те подкрепят. А на Вас, г-н Радев сърдено благодаря, че сте се сетили да организирате тази група! Адмирации! (Simeon Ivanov) И така, битката за едно ново по дух и ред образование продължава. В противоречие с мнозинствените нагласи, свеждащи се до максимата “Какво тук значи някаква си личност?!”, и у нас има хора, което пък смятат, че личността е найважното, т.е. че българското образование трябва да заработи за да подпомогне раждането и укрепването на толкова нужните на България личности; и у нас има дейци на едно свободолюбиво, личностно одухотворено и просветлено образование; трябва да се противопоставим на десетилетната агресия срещу личностното и личностите у нас, трябва да противодействаме на ширещото се тотално обезличаване в условията на разширяваща се посткомунистическо-чалгашарска агресия на простащината срещу личността, културата, нравствеността и духовността.

Вероятно и затова така вбесявам някои дейци на образователната чалга и мафия, за които свободата и духовното превъзходство на суверенната личност са най-непоносимото. Които са решили да ликвидират врага в мое лице, та да възтържествува навеки вакханалията на арогантната посредственост из българските предели. И да не изчезне, да не бъде с нещо застрашена агонията на бездушното покорство из българските училища, контролирани и така некадърно ръководени от всевластната и самозабравила се в наглостта си образователна бюрокрация и мафия. Е, да имат много здраве от мен, но тяхната няма да я бъде; дето се казва: първо трябва да преминете през трупа ми! А аз лесно няма да се дам. Пък и имам надеждата, че и у нас вече има една човешка общност, която се вдъхновява от същите ценности, за които съм работил цял живот. Обединени, ние ставаме непобедими. Една по една могат да прекършат личностите и съдбите ни – както, прочее, винаги са го правили! – но ако сме заедно, ние вече ставаме сила, с която ще се принудят да се съобразяват. Вероятно от предчувствието, че този ден е близо, административната чалга-мафия започна да беснее така истерично… БЕЗ БОЖИЯТА ПОДКРЕПА И ВДЪХНОВЕНИЕ ЧОВЕК НИЩО ОСОБЕНО НЕ МОЖЕ ДА ПОСТИГНЕ! Тази нощ, току-що установявам, съм получил на имейла едно писмо, което като го прочетох силно ме развълнува; ето, споделям вълнението си с вас, читателите на този блог – понеже написаното в писмото съдържа една читателска оценка на самия блог:

Смисълът на моята борба е този: личностно центрирано, свободолюбиво и одухотворено, сиреч, човечно – а не деперсонализирано! – образование, възвръщане към духа на класическите и на традиционните за евро-американското западно човечество ценности, обединени около идеята за суверенната индивидуалност и нейната свята свобода – против набезите на руско-славянофилската азиатщина в българската култура и образование. За това съм работил досега, тази кауза ще отстоявам докато съм жив. Това ме вдъхновява, от тия принципи няма да отстъпя докато изобщо дишам.

"Здравейте, г-н Грънчаров, От много време не съм Ви се обаждал, но то не е защото съм обърнал гръб на всичко онова, което правите, а тъй като бях в тежък период. Имах много проблеми, но вече, слава Богу, сякаш вече успях да стъпя на здрава почва. И на нас, българите, работещи в далечни страни, съвсем не ни е леко, напротив, понякога много ни е тежко. През цялото това време,

през тия месеци, в които трябваше да се боря за оцеляване, Вашият блог беше за мен една морална опора. Не можете да си представите колко голямо значение за мен има Вашият блог: съзнанието, че Ви има, че стоите неотменно до мисията си, че сте твърд и непоклатим, че устоявате толкова време, че излъчвате една сила на духа, че издържате толкова трудности и сякаш ставате още по-силен – всичко това ме възхищава, за всичко това Ви се покланям! И се улавям отвреме-навреме да си мисля, че това, което сте, не може да е случайно, че Вас явно Бог Ви подкрепя защото имате нечовешка сила: толкова блогове умряха, изчезнаха, а ето Вие продължавате да стоите твърд като скала! Аз това си го обяснявам само по един начин, именно че Бог Ви дава тая сила, той стои зад Вашата кауза, което именно е възхитително! Не мога да изразя какво чувствам, ето искам само да ви кажа, че не бива да си мислите, че сте сам, Вас Ви четат страшно много хора по целия свят, въздействието на Вашите думи върху тях и върху техните души е огромно! Продължавайте все така, бъдете все така твърд и непоколебим в битката с пошлостите, за толкова възвишената мисия за образованието и възпитанието на младежта. Никога не се отчайвайте понеже Бог Ви подкрепя, аз така си обяснявам този факт, че Ви има и че устоявате толкова години. Без Божията подкрепа и вдъхновение човек нищо особено не може да постигне. Вие ги имате, което показва, че правите нещо наистина голямо, което ще остане за вековете. Е, нека некадърниците, нека противниците Ви да беснеят, нека да се мъчат да Ви уволняват и тормозят. Да знаят обаче тези мизерници, че са безсилни, защото Духът и Бог са зад Вас, а пък Духът и Бог са самата мощ, както сам пишете толкова често. Стоя изцяло зад всяка Ваша дума, чудесно е, че така ясно и умело успявате да изразите ония мисли, които витаят и в моята душа! Сега като се посъвзех от проблемите си искам също така да си поръчам няколко от Вашите книги. Искам да бъдат тук с мен, аз иначе много съм се ровил в техните онлайн-издания, но сега искам да ги имам и иначе, пък ми се ще и да окажа малка подкрепа на Вашата издателска дейност. Моля също така да ми изпратите и последните 4 книжки на списание ИДЕИ. Това, че и със списанието устоявате въпреки адските трудности, е същинско чудо, пак свидетелстващо за Божията подкрепа на Вашето благородно дело. Ето и адреса, на който да ги пратите: ...Това е, желая Ви много здраве и все така смело и самоотвержено да продължавате да вървите по пътя на истината, доброто, мъдростта, човечността! С най-дълбоко уважение: С.К."

48

Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник Издава:

ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА

HUMANUS, основан през 1994 г. Главен редактор:

Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488

Истината ни прави свободни!