ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ
Брой 3, Год. 6, 2014, 1 Февруари, Събота, Цена 2 лв.
Попадам тази сутрин на куриозна информация, на информация за нещо куриозно, то си личи от заглавието й: Петър Стоянов: Бареков говори с достойнство, а ето и подзаглавието: Президентът не подкрепи открито "България без цензура", но заяви, че традиционните партии е трябвало отдавна да направят това, което Бареков говори. Прочетете, подивете се що дрънка, какви простотии дрънка тоя шут Петър Стоянов, и то без капка неудобство. Нищо чудно и да са му платили, щото не вярвам да се орезилява чак толкова ейтака, без нищо, от едната глупост; а ако говори пък искрено, представяте ли си тогава що за морал има тоя безочлив играч, щом без неудобство плямпа тия идиотщини за Бареков; та ето какво ми се наложи да напиша във Фейсбук, щото не мога да мълча когато някой се гаври с нашата способност да се възмущаваме; написах ето това: Майко мила, Бареков, представяте ли си, според П.Стоянов бил "говорил с достойнство"!!!!! (Следва на стр. 2)
четвъртък, 30 януари 2014 г. Из: Поправката на Волен Сидеров срещу хомосексуалистите се добра до пленарната зала Лидерът на "Атака" Волен Сидеров успя да прокара скандална дискриминационна поправка в Наказателния кодекс, която предвижда затвор от 1 до 5 г. и имуществена санкция до 10 000 лв. за хората, демонстриращи хомосексуалната си ориентация чрез участия в шествия и паради или чрез медиите и интернет. Промяната ще се гласува утре. Тя бе внесена от Сидеров още през септември м.г. след провеждането на прайда в София. В писмо до медиите "Атака" обяви, че "за пореден път изразява недоволство от днешния гей парад в столицата, организиран за шеста поредна година. (Следва на 2 стр.)
НАЦИОНАЛ-КОМУНИЗМЪТ МИНА В НАСТЪПЛЕНИЕ: ДА ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ БЪЛГАРИЯ – АКО СИМВОЛЪТ НА "БЪЛГАРЩИНАТА" ЩЕ Е СИДЕРОВ! (От стр. 1) Това чуждо на националните ни традиции и морал уродливо явление се състоя за пръв път през 2008 г. и оттогава до днес се провежда без никакъв адекватен отпор от страна на държавните институции".
Източник: Цитат на деня: Нима се сърдиш на калта, която цапа колелата на каретата ти ОТГОВОРЪТ НА РИО-ПЛОВДИВ ПО ПОВОД НА МОЙ СИГНАЛ ЗА ИНТЕРЕСНА "ИНИЦИАТИВА" НА ДИРЕКТОРКАТА НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ петък, 31 януари 2014 г.
КОМЕНТАР, КОЙТО СПОДЕЛЯМ: Отвратена съм, погнусена съм! Символът на омразата – Волен Сидеров – не разрешава на хората да показват, че се обичат. Може да си простак, може да крадеш, да убиваш с алчността и некадърността си народа в тази държава, но не можеш да показваш любов. Ако това се случи, хак ни е нещастието, в което живеем. Накрая тук ще остане само Волен Сидеров с харема си. Да върви по дяволите България - ако символът на българщината ще е Сидеров. Vesselina Sedlarska АПОТЕОЗИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА АМОРАЛНОСТ (От стр. 1) Пешо, що се орезиляваш чак толкоз бе, душо невинна: ти изобщо знаеш ли що е това достойнство?! Как е възможно без капчица неудобство да демонстрираш, че за теб специално морал явно съвсем няма?! Срам нямаш ли бре, Петьо?! Искаш да се доорезилиш изцяло, така ли – ами ето, заповядай, щом нямаш срам, може, цапай се колкото си искаш! Пожелавам ти нови успехи в оцапването си, в орезиляването ти... ВЪРХОВНА ЗАВЩИНА!
КОМУНИСТИЧЕСКА
МЕР-
"Боже господи! Аз вече цитирах и нека да го кажа. Луи ХIV, ако не се лъжа, беше казал: "Нима се сърдиш на калта, която цапа колелата на каретата ти?!". Ректорът на СУ проф. Иван Илчев в сутрешния блок на БНТ, в отговор на въпрос дали искането на неговата оставка е повод за по-острата му реакция на сегашната окупация на сградата на университета.
ЕДИН ЧУДЕСЕН КАЗУС ПО МИЛТЪН ФРИДМАН
Получих днес следното писмоотговор от РИО-Пловдив на мой сигнал – виж Ново Открито писмо до Министъра на образованието и Омбудсмана на Републиката във връзка с новите зулуми на една администраторка. За да не се налага да идете да четете самия сигнал тук вкратце мога да добавя: най-новата "инициатива" на г-жа Анастасова е, че тя собственоръчно в официален документ ми издаде "диагноза", каквато никой лекар никога не ми е поставял, именно "нервно-психични разстройства", другояче казано, вмени ми, че съм... "луд"! На по-младите мога да кажа и това, че подобен подход копира едни позабравени традиции от времето на комунизма, когато другоячемислещите биваха обявявани за "психично-болни" и биваха принудително изпращани за лечение там; примерно, голямата руска антикомунистка госпожа Новодворская е била репресирана по този начин. Доживях и спрямо мен да бъде приложен подобен подход – независимо от това, че сега не е времето на 60-те или 70-те години на ХХ век, а сме съвършено друго време, а пък България е в Европейския съюз. Както и да е, този случай е пример на една анахронична пълзяща рекомунизация у нас, той сам по себе си е така фрапиращ, че – вярвам в това – ще бъде твърде интересен и за съдебната институция; ще информирам читателите на блога за развитието по него. ЗАБЕЛЕЖКА: "РИО" означава – за тия, които не знаят – "Регионален инспекторат на образованието", именно регионален орган на Министерството на образованието и науката.
"Хората имат често едно грешно разбиране. Хората в парламента са бизнесмени. Те се опитват да купуват гласове. Те се конкурират помежду си, за да бъдат избрани и биха си сменили мнението и политиките, ако това е политически печелившо за тях. Няма нужда непрекъснато да сменяме правителства, за да решим проблемите си. Повечето хора смятат, че за да решат един проблем, трябва да изберат правилните хора. Чудесно е да изберем правилните хора, но това не е начинът. Начинът е да се създаде такъв климат на обществено мнение и знание, който прави политически изгодно грешните хора да направят правилните неща. По този начин, без значение дали сме избрали правилните или грешните хора, те винаги ще вършат правилните неща". Милтън Фридман Коментари? Цитира и задава въпроса: Георги Драганов ПРОДЪЛЖЕНИЕТО НА МОЕТО ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УЧИЛИЩНАТА ОБЩНОСТ НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ
Вчера започнах да пиша един текст – виж публикацията със заглавие Проблемът на проблемите на българския живот е нравствен, има морално естество – на който сега, тази сутрин, решавам да придам формата на ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УЧИЛИЩНАТА ОБЩНОСТ. Правя тази промяна съвсем умишлено, с оглед да засиля предполагаемия ефект от цялата тази работа. Това изисква от мен и известна промяна на първоначалния замисъл. Ще се наложат и известни редакторски корекции в окончателния вариант на текста. Въпреки това обаче решавам да продължа публикуването му успоредно с неговото писане идеята ми е все същата, а именно: да про-
3 вокирам вниманието не само на училищната общност, не само на родителите на нашите ученици, но и на колкото се може по-голям кръг активни и ангажирани български граждани – активни и ангажирани тъкмо към проблемите на българското образование и училище. Ще ми се и висшестоящите административни органи на образователната институция да не подходят този път отново по своя обичаен бюрократичен маниер, който всичко изопачава и извращава – щото, предполагам, ще им се наложи и на тях в един момент да проумеят, че максимата, от която се водят, а именно "Гарван гарвану око не вади!", е твърде порочна и несъвременна, не отговаря на нравите, които следва да битуват в едно съвременно и демократично общество. Предполагам ще им се наложи също така с удивление да открият и проумеят, че изказването "Глас народен глас Божи!", стига да не се разбира популистки - щото не мнозинството от народа, което обичайно греши, се има предвид в случая, а се има предвид гласа на ония отчаяни представители на народа, които виждат нередностите и са решени да не се примиряват – та именно ще им се наложи на нашите родни бюрократи да проумеят, че високомерното мълчаливо отношение към подобни "гласове от низините" съвсем не е добър подход в едно съвременно демократично общество, а ще им се наложи рано или късно да слязат от своя пиедестал и да влязат в тежки дискусии с обезпокоените граждани; стига, разбира с, да не доведат нещата дотам, че преди това самият живот да ги измете от уютните им кресла, понеже е преценил, че са абсолютно непотребни, дори вредни. Както и да е, ето продължението, което започвам да пиша ето сега, в тази ранна петъчна утрин: ... Ще ми се да почна обаче малко по-отдалеко и в някакъв смисъл теоретично. Компонентите, елементите, страните, "агентите", взаимодействащи си в процеса, който е предмет на моя интерес, именно животът в една училищна общност, са следните: учениците (които са една разнолика общност, голяма група, която вътре в самата себе си се диференцира по един доста сложен начин), учителите (същото може да се каже и за този "агент" на взаимодействието, което ни интересува), родителите (подходите, различията в позицията и тук са твърде пъстри, въпреки общия конституиращ тази група интерес, именно доброто на техните деца), на следващо място това е "агентът" на администрацията, на мениджърското (напоследък доби популярност чисто нашенския вариант на тази сложна за изговаряне дума, именно думата меринджейско, иде от меринджей, нали си спомняте великолепния израз на онази жена от онова село, дето говори за някакъв "млад меринджей") ръководство, което именно е
властната и господстващата инстанция (особено в представите и стереотипите на неразградената все още тоталитарна командно-административна и директивна система); ще ми се също да въведа още един компонент, а това е именно т.н. "обществено мнение", онази застрашаваща удобното статукво външна публичност, именно изразявана от медиите (които у нас общо взето мълчат по истински сериозните проблеми на голямата българска общност, щото са заети с гоненето на баламосващи тази общност сензации и с представянето на текущите драматизирани или театрални скандали на големите играчи. В случая, който ще описвам, именно ситуацията и нравствения аспект в живота на нашата училищна общност, този последен компонент, така или иначе, се въплъщава до момента от моя блог, който единствен публикува информации, и от от "първа ръка" за случващото се. Включвам този олицетворяващ самата публичност агент или компонент, тъй като той в разглежданите отношения така или иначе стана незаобиколим фактор. Цялата ми идея е да помогна за демократизирането и то в същностния смисъл на думата на живота и отношенията в нашата училищна общност, тази е моята голяма тема, а пък изследваният в случая нравствен аспект на същия този живот и на същите тези отношения ще се превърне в сърцевина, фокус, ядро, център на така желаните промени към по-добро: щото по моето дълбоко убеждение истинска, автентична, същностна демокрация, поставена на аморална жизнена основа, няма и не може да има. Тъй като демокрацията е социален израз на свободата, то всичкото може да се резюмира в следния водещ тезис: ако свобода и нравственост са разделени и не се подпомагат, то свободата неминуемо се изражда в произвол и започва да поражда хаос и анархия; другояче казано, тезата ми е: без нравственост няма свобода, онова, което дава живот на свободата, е нравствеността. Добрите нрави са израз на автентична и същностна свобода, липсва ли тази най-дълбока основа на човечността, свободата се изражда дотам, че в крайно сметка довежда до противоположното на нея, именно до ситуация, в която единствена възможност за овладяване на положението е диктатурата, тиранията. В скобки ще отбележа, че у нас процесите в последните 24 години доведоха точно до този повратен момент: ако приятелите на свободата в нашето общество, демократите, не вземат надмощие в този съдбовен исторически момент, то обществото ни ще се откъсне от цивилизацията на свободата и ще дегенерира до нивото на една руско-путинска и средноазиатска деспотия или тирания. Този е въпросът на въпросите в нашето общество, у нас в момента се води и то в найрешаващ етап битката за свобода и за
автентична демокрация, която, както ще видим, се води не само на едно макро-ниво, в живота на цялата голяма общност, но, както аз ще докажа, и в живота на помалките общност – каквато е нашата училищна общност. За да очертая по възможност попълна и плътна, по-съдържателна картина на случващото се следва да се опитам да опиша взаимодействието на всичките тия градивни компоненти, като се почне от действията на властовия фактор, администрацията, та се стигне до описание на ситуацията, нравите, напреженията сред компонентите на т.н. "народни низини", именно учителите, учениците, родителите. Впрочем, защо отнесох учителите в тази група на "народните низини" ли? Ами ясно защо: защото в условията на този административен команден модел и на учителите в голяма степен също е отредена ролята на прости изпълнители на висшестоящата властна воля на министерската бюрокрация; по тази причина отнасям този фактически също толкова обезправен елемент към "народните низини", въпреки че формално той не е там. Той, по идея, би следвало в сътрудничество с администрацията да изпълнява ефикасно своята водеща и формираща личностите на учениците възпитателна и по начало активна роля; но тъй като е обезправен, активността му е иззета, поради което, струва ми се, разглеждането на учителите като компонент на "народните низини" по същество е вярно и също така потребно, с оглед постигане на истината за съществуващото, за случващото се. Ще започна с описание на поведението на първия, на властващия компонент, на администрацията. Нашият мъдър народ неслучайно е казал, имайки, предполагам, предвид именно такива недемократични структури – щото общо взето нима е имало време, в което българинът е живял в условия на същинска демокрация? – та нашият мъдър народ в такива случаи обича да казва ето тази всеизвестна и уместна поговорка: "Рибата се вмирисва откъм главата!". Това е съвсем понятно и естествено, интересно е също, че волята и подхода, стила на ръководство и действие на ръководителя има структуро-задаваща и формираща характера на отношенията в общността роля. Един стил на ръководство задава един тип отношения, друг – съвършено различен. Поради самата принципна конституция на организациите, построени на авторитарен принцип (каквито са организациите на училищния живот според сега действащото у нас законодателство) ролята на ръководителя за установяването на един или на друг тип отношения е решаваща. Това особено добре следва да се разбира от най-висшестоящата инстанция, именно от Министерството на образованието, което назначава училищните директори: то поема страшна отговорност заради това, че в наше
4 време българските училища са се превърнали в нещо като феодални владения на самозвани деспоти - или пък в организации, построени на мафиотския принцип: оня, който е мил с ръководството, който го ласкае, е от тесния кръг приближени, това е именно и тънкия слой на облагодетелстваните, а всички останали, които що-годе имат съзнание за собствено достойнство и държат да са личности, следва да мълчат, да треперят от страх, да внимават да не се набият в очите и да предизвикат безпощадния гняв на всемогъщото началство, на "бащицата" (или на "майчицата", на "Матушката", ако трябва да използвам руския термин) и пр. Да, смея най-отговорно да заявя: според сега съществуващото законодателство в тази сфера, в сферата на училищния живот, са се установили отношения, които в умален вид възпроизвеждат и затова наподобяват принципа на отношенията в голямата общност, именно на българското общество, животът в което, както добре знаем, през последните 15-тина години придоби очертанията на едно изцяло безразделно господство и хегемония на мафията, на олигархията, на властните и властващите мутри и бандити. Точно това се случи и във всички по-малки общности, изграждащи тъканта на това, която наричаме "днешна България"; същите отношения, да речем, съществуват във всяко едно градче и село на България, навсякъде властват безконтролни мафии, същото, смея да заявя, се случи и в живота на такива особени общности, каквито са училищните, образователно-възпитателните и личностно-формиращите общности. Да не говорим за това, че същият принцип биде възприет и от такава една сфера на духовния живот, каквато е църквата и религията, да, и тук, както е известно, се е настанила и е узурпирала властта арогантната църковна мафия, неслучайно народът нарича митрополитите ни "мутрополити". Убеден съм, че всевластни мафии се вихрят и във всяка една друга област от живота на общността, наречена България, именно в културната, медийната, каква ли не още, навсякъде е все така. Тогава кой ни дава право да смятаме, че само училищните общности са нещо като "оазис на умиротвореността", където всичко е чистичко, бляскаво, невинно, чудесно, прекрасно, благодетелно и пр.?! Нима може всред всеобщата мръсотия да има такива оазиси на чистота и на възвишеността? Дали пък не сме стигнали дотам, че в резултат на поголовното разпространение на мафиотско-мутренския манталитет се е стигнало дотам, че нашата образователна система в днешните отчайващи условия произвежда именно "кадрите" на понататъшната пълна мафиотизация-мутризация на българското общество? Нима сме стигнали до абсурда училищните общности съвсем да не могат да изпълняват мисията
си, именно да възпитават младите в духа на извечните традиционни ценности на общочовешкия морал и вместо това да насърчават младите да се отдават на вакханалията на пълната аморалност?! Другояче и попросто казано, нима сме стигнали до абсурда днешните български училища да бълват "възпитаници" с ясно изразения мутренскомфиотски, чалгашарски, ментаджийски (иде от "менте") манталитет, сиреч, че съвременното българско училище, в пълно противоречие с призванието и мисията си е станало развъдник на аморализма, на безнравствеността, на развалата, на порока, на разврата, на пълната деморализация на младежта, бъдещето на тази наша многострадална нация?! даваме ли си сметка какво бъдеще очаква България ако има даже частичка истина в тия мои твърдения? Опитвам се да очертая общия контекст, в който се развиват отношения и ситуациите, предмет на моя конкретен анализ. Ще ми се тия, които ще прочетат горното, да се замислят повече, моята идея е да ги подбудя да се замислят по-сериозно. Разбира се, че частта не може да бъде разбрана и проумяна без разбиране на оня дух, който владее цялото; не може отделното да бъде откъснато от общия контекст и да бъде разглеждано извън съществуващите отношения в голямата общност, които именно задават характера и тенденцията на всичко, що се случва в малките общности, каквато е нашето училище. Ето защо, а не заради някакъв изследователски каприз, ми се наложи да сторя горното "отклонение", което не бива да се възприема като произвол – понеже се изисква от същината на цялата работа. И ето, сега ми остава да опиша ситуацията като последователно изтълкувам случващото се, което е резултантна на взаимодействието на ето тези компоненти: администрация, учители, ученици, родители, гражданство ("агенти" на голямата общност, които не са безразлични относно това какво се случва в нашето училище – всички сме данъкоплатци, от нашите данъци това училище се издържа, в този смисъл гражданите имат право да знаят как се изразходват техните пари! - и благодарение на публикациите в моя блог имат възможността да заемат една по-активна и отговорна позиция, т.е. имат възможността да са загрижени относно това какво се случва в общността, носеща безличното име "ПГЕЕ" в Пловдив; аз навремето предложих да "оличностим" тази крещяща безличност като патрон на училището стане знаменитият Стив Джобс, ала това биде възприето, както е известно, като кощунство, щото щяло да помрачи славата на "ТЕТ-Ленин", както още се знае това знаменито училище в общото съзнание на пловдивчани. Припомням това, щото точно оттук започна този разрив, тези страшни ценностни разминавания, които в крайна сметка доведоха до настоящата
толкова тежка ситуация. Ето, пристъпвам към конкретното си описание на историята, в която като в призма се очертават ония нравствени деформации в нашата общност, които са предмет на моя анализ. Да, ама поглеждам часовника и откривам, че ако сега не стана, ще закъснея за първи час, а имам такъв! налага се да скачам и да бягам да не закъснея. Хубав ден на всички! Имайте търпение, скоро ще продължим, онова, което следва, е така интересно, че главите ви ще се замаят! (Следва продължение) КНИГАТА СЪС ЗАГЛАВИЕ "ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪРХУ СЪСТОЯНИЕТО НА НРАВИТЕ В ЕДНО УЧИЛИЩЕ"
Open publication - Free publishing ЗА ТОТАЛНАТА ДЕМОРАЛИЗАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЖИВОТ Видео – в блога ПРОБЛЕМЪТ НА ПРОБЛЕМИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ЖИВОТ Е НРАВСТВЕН, ИМА МОРАЛНО ЕСТЕСТВО Налага се, няма как, да пиша нов документ, адресиран до съответните органи и институции, тъй като в училището, в което работя, продължават да се случват невероятно интересни събития; този път отново ще пиша във връзка с продължаваща крайно тежка ситуация в един 11-ти клас – където група ученици без капчица неудобство продължават да блокират всеки опит на преподавателя да започне нормален учебен процес по философия; това вече продължава трети месец, което е прекалено! Реша-
5 вам обаче да адресирам доклада си до ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ – чрез г-жа Директорката – с надежда на доклада ми все пак да бъде обърнато някакво внимание; разбира се, ще го напиша в дължимия общ контекст, с оглед да се схване точния смисъл; налага се също да изпратя копия до висшестоящия орган (РИО) и до синдиката на учителите, към който членувам. Та ето какво считам за нужно да кажа на въпросните институции в тази връзка:
До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕПловдив Чрез Директора на ПГЕЕ-Пловдив КОПИЕ: До Началника на РИО-Пловдив КОПИЕ: До Председателя на Регионалната организация към синдикат ОБРАЗОВАНИЕ в гр. Пловдив ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УЧИЛИЩНАТА ОБЩНОСТ от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование УВАЖАЕМИ ДАМИ И ГОСПОДА, От известно време се наблюдават все по-ясно признаците и симптомите на пълзяща анархия в нашето училище: крайно тежко е положението с дисциплината; постоянно се случват какви ли не недопустими ексцесии; необезпокоявани от нищо хулиганстващи ученици си позволяват да тровят атмосферата в много класове и да съсипват самата възможност за провеждане на пълноценен и качествен учебен процес; налице са всекидневни рецидиви на крайно грубо, арогантно отношение към преподаватели, ученици си позволяват по недопустим начин да не зачитат преподавателския авторитет и да погазват всякакви принципи и норми не само на правилника, но и на елементарния морал; чувам, че се случва ученици си позволяват да псуват своите учителки (!) и пр., да разговарят по наистина недопустим начин с тях и т.н. Разбира се, от тази влошена атмосфера страдат тъкмо ония ученици от т.н. "мълчаливо мнозинство", които все пак знаят защо ходят на училище и искат да научат нещо. Подобно положение е нетърпимо, но кой знае защо администра-
цията изглежда не е кой знае колко обезпокоена, понеже тя се води от една крайно удобна своя "философия": всеки учител да се оправя както може, всеки да се спасява както иска, "добри учители" са ония, които "нямат никакви проблеми", а "лоши" са ония, които не търпят ексцесиите, упорито се борят нещо да се промени в положителна посока, не мълчат и отчаяно търсят разумен изход. Разбира се, в тази ситуация най"вярната" стратегия е учителят да не дава публичен израз на проблемите, да си мълчи, с оглед да не бъде отнесен към "лошите" или към "слабите" учители. Понеже ми се ще да допринеса за очертаване на точната, на правдивата картина на ситуацията в последните месеци (както правих и преди това, през миналата година, до разболяването ми, до излизането ми в продължителен отпуск по болест) предприех риска да давам писмен и документален израз на всичко, което се случва в училищния живот – както и да анализирам случващото се, търсейки някакъв приемлив и разумен изход от наистина обезпокоителната ситуация. Почнах да правя обратното на това, което обикновено се прави: вместо да мълча си позволих да алармирам за всичко случващо се както ръководството на училището в една поредица от доклади, но също така и висшестоящите органи – тъй като смятам, че случаят с нашето училище не е прецедент, подобни неща, и то в още по-тежка форма, предполагам, се случват и във всички български училища. И не трябва да се немее пред сложността и тежестта на явлението, напротив, съдбовно необходим е дебат, дискусия по тия крайно отрицателни явления на училищния живот с оглед да се търси ефективно противодействие, разумен изход, справедливо и човечно решаване на наболелите проблеми, отстраняване на недъзите на собствените ни представи и реакции и т.н. Тъй като съм психолог и философ с вече 30-годишен опит, сметнах, че при анализа на тия процеси "общите приказки" или "абстрактните кабинетни съждения" не са панацея, то дръзнах да описвам случващото се в цялата му великолепна конкретика: в методологическия смисъл според мен точно този е ефективният подход, а общите приказки изобщо не помагат. Налага се да се търси ефективен и действен изход на всяка една отделно взета обезпокоителна ситуация, било в този, било в онзи клас или група – щото подвеждането на всички особени ситуации под общ знаменател води до нивелиране на различията, което е пагубно, пренебрегването на различията ни лишава от възможността ефективно да противодействаме. Тъй като тези ситуации са живи, конкретни, уникални – това се дължи именно на факта, че са именно човешки ситуации! – се изисква оригинален подход за решаването на всеки един случай; противното, именно изпадането в празнословието на общото и абстракт-
но говорене "по принцип" с нищо няма да ни помогне. Та какво направих в тази посока в периода от година-две, в който най-активно работя в тази посока: Както е известно – освен поредицата от публикации по тия същите проблеми в своя блог, освен поредицата от алармиращи сигнали, именно доклади, жалби, открити писма и пр., на голяма част от които многоуважаемата директорка (а пък и висшестоящите институции) не обърнаха кажиречи никакво внимание – организирах поредица от обсъждания в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ и също така в специално организирания към него нарочен СЕМИНАР под надслова Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите. Проведените обсъждания, анализи и обобщените резултати от проучванията на проблемите издадох в три брошури, респективно наречени, според изследваните сфери: ПРЕПОДАВАНЕТО, ДИСЦИПЛИНАТА, ВЪЗПИТАНИЕТО. Други свои анализи и материали пак на проблеми, свързани с отношението на администрацията към персонала и проблемите на общоучилищния живот, в което отношение аз откривам доста пороци, обобщих в три книги, които съдържат пребогат материал, едната от тях е вече публикувана, другите две предстои да бъдат публикувани в близките дни, в дните на междусрочната ваканция тия дни. Смятам, че мъдрата щраусова позиция на ръководството, а именно, да се преструва, че такива проблеми съществуват само в... "болната глава" на "оня там Грънчаров" е изцяло и в корена си сгрешена, да не говорим за това колко тя е неефективна и порочна. Вярвам, че е дошло времето за започване на серия от душеспасителни, като аз предпочитам да ги наричам, свободни, освобождаващи и дори очистителни дебати и дискусии, да, щото ни се налага хем да освободим душите си от някои остарели и затова така коварни предразсъдъци, неверни представи и догми, хем да очистим някак живота в нашата общност като без жал изхвърлим "боклука", т.е. онова, което омърсява, тежи, осквернява величието и пиедестала на една уважаваща себе си образователна, възпитателна, личностно формираща духовна институция, каквато по идея следва да е всяко едно учебно заведение. Правя каквото е нужно това време да дойде по-скоро, щото никога не е рано да почнем да се грижим поусърдно за душите си – или за въвеждането на ред в собствените си съзнания. На последната си книга от тази серия, трактуваща проблемите на училищния живот, на живота в нашата училищна общност, дадох заглавието Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (с допълнение към заглавието: В контекста на общата ситуация на българския живот, което, струва ми се, доста добре акцентира върху главният проблем: да, проблемът на проблемите на българския
6 живот е нравствен, има морално естество - по моето дълбоко убеждение. Точно там, в тази интимна и деликатна духовна сфера трябва да се "пипне", там нещо съществено е сбъркано, опорочено, изкривено, извратено даже. Тук е "началото на всички начала", тук е мястото, където се гради здравата, суверенна, достойна личност – и това ние, като възпитатели, трябва да го съзнаваме с цялата отговорност, на която сме способни. Точно в тази сфера допускането на груби грешки, било поради незнание, било поради ценностна обърканост, било поради психологическо безхаберие и прочие, е недопустимо, е непростимо, е равностойно на престъпление – спрямо бъдещето на нашите възпитаници, а оттук и на нацията ни като цяло. Аз съм убеден, че тия неща, които сега пиша, съвсем скоро ще се осъзнаят от всички – и на подобно мислене няма да се туря етикета "вредно и излишно морализаторстване", както това се правеше доскоро. Всичките ми издадени до този момент книги – а аз вече съм автор на повече от 20 издадени книги и учебни помагала в сферата на философията, етиката, психологията, народопсихологията... – са центрирани около този момент: как да помогнем да се роди здравата, суверенна, автентично свободна и отговорна човешка личност, със здрави ценности, с така потребното й достойнство, автономия, с основания за просперитет и пр. За това съм работил и в цялата своя съзнателна кариера на просветен деец и преподавател. Както и да е, пиша тия неща с надеждата да помогна на някои хора и особено на някои ръководни фактори да победят собствената си неприязън и предубедеността си, щото все пак човек субективно може да чувства каквото си иска, но когато се касае за осъществяването на съответните служебни и обществени функции, там капризите са изцяло неуместни – да не говорим за това колко те са вредни, злотворни, даже пагубни. Искам тук в този ред на мисли да дам един екстравагантен пример, който илюстрира моята теза; пример, който показва как една поредица от грешки, основани тъкмо на нравствена почва, могат да доведат до недопустими поражения върху съзнанията на младите; за жалост, тези грешки и нарушения са допуснати тъкмо от органа или институцията, която по начало е призвана да бди да не се допускат подобни грешки и нарушения; ще видите как ескалацията на грешките и нарушенията води до ескалация и в един момент до неудържимост на вредните нравствени или деморализиращи влияния върху съзнанията на младите, на нашите възпитаници. И от тук и върху поведението им, върху начина, по който реагират на дело, практически. Случаят, който ще разгледам, е интересен и за това, че и другият фактор, именно родителите, е въвлечен в процеса и вместо да
изиграе предписаната му от "природата на нещата" възпитателно-оздравителна роля, се стигна дотам да изиграе демотивираща и също така деморализираща роля – изцяло вредна пак за личностното изграждане и нравственото въздигане на младите хора. Ето и моят илюстриращ и така показателен пример; ще ми се наложи да почна отначало, тъй като е възможно много хора съвсем да не са наясно за началото, за генезиса и също така за развоя на цялата тази многозначителна история от живота на нашата училищна общност. Да, ама на мен тук ми се налага да прекъсна писането, понеже трябва да ставам за работа. Ще продължа текста си при първа възможност. Хубав ден на всички! (Следва продължение) ЯСЕН МЕСЕЦ ВЕЧ ИЗГРЯВА НАД ЗЕЛЕНАТА ГОРА, В ЦЯЛА СТРАНДЖА РОБ ЗАПЯВА ПЕСЕН НОВА ЮНАШКА
обзема, като гледам през запотените прозорци толкова дълго мечтаната зимна и снежна идилична картина: най-хубавото време за философстване е – да повторя Хайдегер - онова време, когато снегът вали на едри парцали и скрива във феерична картина наличния свят, той също така и създава оня носталгичен уют и трепет "навсякъде да си си като у дома" (думи на Новалис), който свързваме с философията. А какво по-хубаво е от това наистина да си си у дома, да бумти печката, а пък навън снегът да пада на парцали – ех, тая картина, която свързвам с детството си, е така трепетна за мен! Е, сега съм просто в едно кафене, наоколо са непознати ми хора и аз ще опитам да се отдам не на сладостно и трепетно философстване, а на банални описания на случки от така сивото ни ежедневие – каква дисхармония е това в сравнение с чувството, с което е преизпълнена душата ми в този момент!
ВИДЕО – в блога Песента "Ясен месец веч изгрява" е създадена по действително събитие от българската история. На 20 март 1903г. край село Сърмашик (днес Бръшлян, разположено на 14 км. северозападно от Малко Търново и на 64 км. от южно от Бургас) се разиграва кървава драма. След предателство четата на ВМОРО на войводата Пано Ангелов е обкръжена от турска войска в Балювата къща (днес архитектурен и исторически паметник). Започва неравен бой, в който загиват войводата и неговият четник Никола Равашола. Телата на двамата убити български революционери са изложени пред конака в град Малко Търново, което тогава е в Османската империя. Събитието има широк отзвук в Странджа и Тракия. Храбростта на героите, паднали в кървавия бой за свободата на своите поробени братя е възпята в песен. Текстът на песента е на Яни Попов от лозенградското село Карахадър, а мелодията е заимствана от една арменска песен. Песента добива широка популярност и днес е химнът на Странджа, който напомня за героичното минало на този български край. ПРОБЛЕМЪТ, ТАКА ПОГЛЕДНАТ, Е СЪЩНОСТНО НРАВСТВЕН – И ДОРИ ЕКЗИСТЕНЦИАЛЕН Продължавам "жизнеописанието" си, започнато тази сутрин; сега вече съм в едно кафене наблизо до училището, при мен е топло и уютно, а навън вали – браво, мила природо! – възхитително пухкав сняг, всичко е бяло, като в приказките, толкова се радва сърцето ми на тази красота! Да, нямам думи да изразя чувството си, дето ме
Няма как, налага се да продължа. Понеже ме обхвана съвсем друго чувство, ще бъда пределно кратък. Уби ми се заради тоя превъзходен сняг да пиша за разните му там мръсотийки, в които съществуваме. В които сме затънали – кой знае защо. За жалост станало е така: в душите ни е сякаш значително по-мръсно отколкото е навън, в света, в природата, даже и в зимния градски пейзаж ето в този бял момент – бял от толкова много пухкав сняг. Ний, пловдивчните, още повече се радваме на снега, тъй като сме, така да се рече, южен град. Но ето, и ний бяхме наградени със сняг – с какво ли сме го заслужили? Вероятно природата ни дава знак да опитаме да сме поне малко по-чисти, вътре, в душите си – явно е точно така. Няма начин да не е така. Времето напредва, докато се наглася да започна, ето, минало е половината ми време: след около 30-тина минути ще трябва да се връщам пак в училището – имам още много часове. Страшно голямо насилие е това учител да има 6-7 учебни
7 часа на ден, при положение, че, да речем, професорите имат толкова часове за цял един месец. Гавра, насилие е това над учителските души. Да, но ето, аз днес имам толкова часа, плюс един извънреден, та да станат 8 часа – щото вчера заради проверката един мой час отпадна. Да, ама ето преди малко ме известиха, че днес трябвало да си го взема – нищо че учениците имат практика. Нищо чудно да ме накарат да го взема чак в късната вечер – никога не е излишна някоя и друга административна гавричка над опак човек като мен. Както и да е. Здраве да е! Ще преживеем и това! Та вчера минаха тия проверки и обсъждания, а пък после имах още часове, с два 11-ти класа. Единият мина чудесно, но другият... другият мина ужасно! Става дума за все оня същия 11-ти клас, който обяви бунт че не ме иска за свой учител по философия, пък после се наложи да се примири с това, щото директорката великодушно им обясни, че въпреки желанието си не могла да ме замени с друг преподавател – и то не за друго, а защото просто нямало друг философ в училището. Но също така великодушно им обеща догодина да "удовлетвори" (любима дума на Тодор Живков!) така горещото им желание и да им даде "учител по поръчка", именно някой друг, който, предполагам, да е по-сговорчив и пр. Да, но ето, изминаха две-три седмици от тази епохална родителска среща, на която и родители се нахвърлиха над мен по недопустим начин, в присъствието на своите деца (!) и в присъствието на самата директорка (!!), на тая среща, аз за това вече писах в блога, аз направих нужното да защитя не просто своята чест и достойнство, но и тази на българския учител, какъв съм, както и да е, мина значи известно време, а ето, оказва се, че "оздравителните мероприятия", която бяха проведени, не са имали почти никакъв ефект: една групичка от класа продължава с обструкциите си, пречи самоотвержено часовете по философия да започнат в една що-годе нормална обстановка, а пък същевременно същите тия ученици без капчица неудобство продължават да издигат всевъзможни претенции към преподавателя – относно това как той било следвало да преподава и пр. Ситуацията, с две думи казано, е крайно интересна. Аз бих я уподобил с онзи известен пример: да бутнеш баба си по стълбите и след това да я питаш накъде отива – и защо така смешно се търкаля! Или, другояче казано: да бутнеш баба си по стълбите и да я питаш: къде тръгна ма? Е, ето този пример за най-грозна наглост ми иде в съзнанието в този момент, тъй като въпросните ученици се опитват да се държат с мен точно по такъв начин. Разбира се, безусловно вярно е положението, че те съвсем нямаше да се държат така ако някой не беше ги насърчил и вдъхновил да го правят, да постъпват така. Кой е този "ня-
кой" оставям на всеки сам да прецени – според морала си. Според съвестта си. Разбира се, в така и така сложилата се ситуация се налага нещо да се направи – тъй като се забелязва, че първоначалната еуфория спадна и една доста голяма част от учениците вече имат желание часовете да минават в нормална обстановка, в която да може да се занимават с изучаване на философията – стига хулиганстващата групичка ученици да не проваляше всеки един опит на преподавателя да започне нормален учебен процес. Седя си сега в кафенето и размишлявам какво да направя, как да постъпя. Никога до този момент в дългата си кариера на преподавател по философия не ми се е случвало такова нещо. Факторите, за да се случат, за да станат възможни тия ексцесии са много, но някои от тях са, по моето виждане, решаващи: безусловно първият вдъхновяващ тия ученици фактор е поведението на администрацията, поредицата от недопустими грешки, които тази администрация така безотговорно си позволи да направи. На второ място е отношението и поведението на една малка част от родителите, които действат в удивителен синхрон с найсърдечните копнежи на тази същата администрация да намери повод да се разправи с опърничавия преподавател по философия, сиреч, с моя милост. Защото когато същият този клас преди три години написа "жалба" срещу преподавателя, и то по време, когато аз бях в отпуск по болест, администрацията допусна съдбовна, крайно груба грешка: без изобщо да разговаря с двете страни, без изобщо да ме запита нещо, реши своеволно да отнеме този клас (заедно с още три!) и да го даде на външен лектор – изобщо игнорирайки нравствения момент в цялата тази работа. Тази крещяща проява на неколегиалност и, бих казал, на безогледен популизъм, сега дава своите отровни плодове. Разбира се, на администрацията трябва да се признае, че действа целеустремително, с оглед да постигне главната си цел: да ликвидира този преподавател с цената на всякакви средства. Да, обаче използването на ученици и на родите за постигането на подобни цели е не само аморално, то е незаконно. То е в противоречие с най-базисни принципи на морала и на правото. Нека този, който си е позволил подобни игрички, да има добрината да поеме пълната отговорност за всичките последици. Обикновено нашата така мила директорка чистосърдечно заявява: как е възможно същият този клас, който се държи при г-н Грънчаров по такъв начин, да се държи при други преподаватели не просто най-добре, а образцово даже?! Изводът й е: явно проблемът е същият този г-н Грънчаров – тя, предполагам, обяснение друго не види. Да, но нещата не са така тривиалнопрости или банални, напротив, значително
по-сложни са. Тъй като различните преподаватели имат различни подходи - и съобразно това учениците пред тях показват различни лица – или различни части от лицата си, от истинското, от автентичното си лице. Ето, при мен показаха друга част от лицата си, предполагам затова, защото моя милост е привърженик на един крайно рядко срещащ се в нашенските роди условия чист либерализъм, който органически не допуска насилието на личността, напротив, стреми се да й даде всички условия за пълноценната нейна изява. Тази е алфата и омегата на моя подход – и аз, подчертавам това, неслучайно съм го възприел: защото смятам, че това е именно адекватният на времето, в което живеем, сиреч, е изцяло съвременен и при това е изключително хуманен подход. Никъде, прочее, не е доказано, че този подход изобщо не бива да бъде пренасян на българска почва – никъде също така не е доказано, че ний, българите, следва да живеем вечно в епохата на най-див и варварски, т.е. първосортен (както аз го наричам) комунизъм; щях да кажа или да напиша "най-диво средновековие" вместо "най-див и варварски комунизъм", но се сетих, че средновековието, въпреки някои свои нрави, все пак е било една доста възвишена и романтична епоха – за разлика от страшното време на комунизма. Който винаги си е бил дивашки, варварски, първобитен, зъл и прочие. Та ето че теорията на моята така мила и великодушна работодателка се оказва, че не издържа и най-лека проверка: проблемът не бива да се елементаризира, а в него следва да се навлезе в дълбочина. Проблемът, така погледнат, е нравствен – и дори екзистенциален, тъй като опира до това как една част от нашите ученици възприемат свободата; разбира се, и тук действа максимата: "Дай на българина свобода, пък след това стой и се дръж да гледаш резилищата, които той е способен да ти устрои". Да, някои хора, дето съвсем не разбират дълбокото екзистенциално тайнство на свободата (и живота), се ползват от нея крайно наивно, бих казал "първосигнално": даваш им свобода и те вече са способни да се орезилят колкото могат и дори малко повече от това, т.е. показват цялата простотия, на която са способни. Това е една нашенска и родна прелест на общия ни български живот, аз тук пиша по принцип, в качеството си на философ. Който възприеме моите думи прекалено лично, нека да има добрината да признае, че проблемът си е изцяло негов. Та да привърша, щото времето ми свършва – трябва да бягам за час. Налага се в така и така възникналата сложна и необичайна ситуация – такива ситуации обаче са същински благодат за самоотвержени изследователи на нравите като мен! – да предприема нещо. Така нещата не могат да продължават. Главната причина, която ме задължава да търся изход, е тази: инте-
8 ресът, да, същностният интерес на учениците. Всичко друго трябва да отстъпи пред този водещ интерес, в това число и самолюбието на някои администратори. Нищо друго не може да се поставя над този интерес: качественото образование на младите. Е, в името на тази цел аз съм готов на всичко. Ето по тази причина ми се налага като начало оттук-нататък да направя няколко неща:
и който е насочен все в тази посока, да получи подобаваща гласност на Първата национална среща за свободно развитие на образованието, която ще се проведе съвсем скоро в София – и в която ще участвам най-активно. Това е засега. Налага се да спра тук. Всичко добро! ТВЪРДЕНИЕ НА ОРУЕЛ
- Да направя нужното да предизвикам широка обществена дискусия по проблема; моите всекидневни публикации в блога ми са моето всекидневно усилие в тази посока; обществената, публичната дискусия е възможност всяка от страните да защити по един достоен начин позицията си; бягството от такава една дискусия, мълчанието, е признание за недостойнство; - Следва да напиша, колкото и да не ми се пишат такива неща – нов доклад до Директорката, в който да я запозная с актуалната ситуация в класа и да я призова за сетен път да изпълни своя дълг, като надмогне призивите и копнежите на своето многострадално сърце; - Трето, тъй като осъзнах, че най-важният проблем в живота на нашата училищна общност има нравствено естество, ще ми се наложи в близките дни – иде междусрочна ваканция от няколко дни – да напиша специално Обръщение до цялата училищна общност, което да го адресирам както до Педагогическия съвет, така и до всички отговорни висшестоящи институции; в този разгърнат доклад ще анализирам цялостната нравствена ситуация в нашата общност, ще опитам да покажа защо и как се стигна до нея, ще пробвам да изтъква главните грешки, които си позволихме да допуснем, за да се стигне до един такъв плачевен резултат; ще опитам, на едно по-строго философско ниво, да покажа, че занемарената възпитателна компонента на образованието, загубата на неговия изначално съществен личностно-формиращ характер е главен дефект на господстващата в страната дидактична и педагогическа Система; че тъкмо тук следва да се насочат усилията, щото висшата цел на образованието, разбира се, съвсем не е прословутото "трупане на знания" или "многознайството", напротив, е придобиването на онова, което е съвсем занемарено, спрямо което си позволихме такова престъпно безхаберие: формирането на ония дълбоко душевни и личностни характеристики (умения, качества, навици и пр.) на пълноценно живеещия човек, които са истинската първа цел на образователния процес, който иска да е на едно съвременно ниво или почва; - Четвърто, трябва да направя нещо, че експериментът, който провеждам от години,
Не спирайте да учите, не спирайте останалите да учат. (Цитатът е по Георги Драганов) ОТЧЕТ ЗА НОВА СПЕШНА ПРОВЕРКА НА МОИ ЧАСОВЕ ОТ ИНСПЕКТОРИ ПО ФИЛОСОФИЯ сряда, 29 януари 2014 г.
Пак се налага да напиша нещо в своя дневник – нещо, свързано с работата ми на преподавател по философия в едно училище. Знаете, в последно време се занимавам с изследвания на нравствената ситуация в него във връзка твърде оригиналните подходи на училищната администрация, които дават своето отражение върху всички страни на живота в училищната общност. Силно съм заинтересуван от случващото се, моят интерес е преди всичко
научен, стремя се да представя една напълно достоверна, правдива картина на нравите; смятам, че си заслужава да се работи в тази посока с оглед търсене на изход от тежката ситуация – не само в това конкретно училище, но и в образованието в България изобщо. Щото, убеден съм в това, ситуацията в другите училища не е по-различна, напротив, много е възможно да е още потежка. Само дето за случващото се в тях се мълчи; аз пък смятам, че мълчанието в подобни ситуации е зловредно. Трябва да се говори, да се обсъжда, да се мисли, да се полагат усилия за преодоляването на това тежко положение. Ето затова и пиша така старателно. За днес, предвид ограниченото ми време тази сутрин – занимавах се до този момент с друга работа, а пък след около 30-35 минути трябва да тръгвам за работа, имам първи час – ще напиша следното, което е възможно да го продължа покъсно, в течение на дена (ще си взема лаптопчето и в промеждутъците между часовете ще си допиша текста). Вчера моя милост беше удостоен с честа отново да бъда проверен от инспектори по философия, да, този път дойде да ме проверява не само инспекторката по философия в пловдивския образователен инспекторат, но и даже националният експерт по философия, именно г-н Костов (първото му име не запомних). Разбила се, проверката стана ненадейно, предупреден бях чрез повикване в кабинета на директора 5 минути преди започването на часа, което, разбира се, е неправомерно и доста стресиращо. Доколкото ми е известно за такива проверки учителят трябва да бъде предупреден значително по-рано. Както и да е де, аз съм по-особен случай: който си позволява да се оплаква и да пише жалби до висшестоящите инстанции, явно заслужава да бъде проверяван в извънреден порядък – и не според правилата. Явно, щом не си мълча за злоупотребите, заслужавам да бъда наказван и по този начин, с оглед да ми бъде отмъстено за нещо; ако бях послушничък, тогава, предполагам, щяха да благоволят да ме проверяват както е редно; но сега не съм заслужил едно такова отношение. Аз, разбира се, не спорих с инспекторите, просто им зададох въпроса: а на какво дължа този така голям интерес към моите часове, на този въпрос те явно доста се затрудниха да ми отговорят и ми казаха нещо твърде мъгляво и неясно, което, признавам си, не го разбрах. Директорката, разбира се, също дойде на проверките; влязоха в два мои часа, в час по етика и в час по философия, съответно в 10 и 11 клас. Това, че избраха да ме посетят в предпоследния ден на срока, когато учениците се доизпитват с оглед това да им бъде поставена срочна оценка, също е интересен нюанс на проверката: явно се бърза, кой знае защо, щото можеха да почакат с ден-
9 два, да се успокои обстановката, примерно след няколко дни почва вторият срок и тогава ще е значително по-спокойно, учениците няма да са така стресирани от изпитванията в края на срока, но да не придиряме много, все пак живеем в България и тук никой не се съобразява с такива "лиготии" – кога, видите ли, било по-уместно да бъде посетен един час по философия от инспектори: ами когато искат ще си го посетят, без да се съобразяват с нищо, откъде-накъде да се съобразяват с нещо, щом са толкова висши началства?! Е, влязохме в първия клас, един 10-ти клас, с тях имахме етика, последен час, в който трябва просто да изпитвам с оглед да определим крайната срочна оценка; да, ама ето, натресоха ни се разни началства, учениците се чудеха какво става, какво толкова се е случило и пр. Като капак на всичко стана така, че дневникът го нямаше в учителската стая, така и този дневник не се намери, наложи се да пращам ученик да го търси и да го вземе (а това е забранено, директорката, разбира се, си отбеляза нарушението ми; трябваше аз да зарежа класа и да ида да го търся, ама ето, аз предпочетох да пратя ученик, предвид толкова високопоставените гости). Аз, разбира се, си нямам свой бележник, в който да пиша оценките, винаги съм си имал, но ето, тази година, предвид това, че бях болнични цели два месеца и половина от започването й, така и не си направих такъв. Та възникна интересна ситуация: дневникът го няма, оказа се, че бил "изчезнал", никъде го нямаше, учениците казваха, че не знаят къде може да е, при кой учител и в кой кабинет може да е забравен, класната им също не знаела къде е, и прочие; това, разбира се, разстрои работата, но както и да е, часът мина, аз изпитвах ученици, които са позагрижени за положението си, които сами пожелаха да говорят предвид това, че нямат хубави оценки или пък не са изпитани достатъчно пъти (поне три пъти за срока трябва да е изпитван ученикът според инструкциите). Часът мина някак, общо взето добре, нищо че си беше (и нямаше как да не бъде, според условията) пълен провал. За малко да забравя да кажа, че инспекторката в края на часа се опита да изпитва учениците, зададе им въпроса "Кое понятие се свързва най-вече с моралната философия на Кант?", учениците, разбира се, не знаеха, което, предполагам, доста приятно е стоплило нечие проверяващо или директорско сърце. Другият час при един 11-ти клас, час по философия, мина по моето възприятие доста добре; учениците и се изказваха, и задаваха въпроси, а темата беше неприятна: за първите начала, за началото на философстването, за избора на първия проблем, с който трябва да започне решаването на философските въпроси, за генезиса, абе за началото във всеки един смисъл, за началото на всичко съществуващо и
т.н.; темата беше първа от раздела "онтология", най-трудният раздел, това е именно учението за битието. Но аз лично съм доволен от това как се представиха учениците. Е, разбира се, понеже по този предмет няма срочна оценка, това даде своето отражение, те бяха значително по-спокойни в сравнение със събратята им от оня 10-ти клас. Като минаха тия два часа, проверявани от инспекторите, за тяхно удобство директорката се е разпоредила следващият ми час, с един 12-ти клас, да бъде взет от друг учител, та ние заедно с нея и с инспекторите да обсъдим протичането на проверяваните часове. Първа взе думата директорката, която доста често ме проверява пред последните години, а пък в последните месеци – най-често. Забелязал съм такава тенденция – колкото по-често аз пиша доклади, писма или жалби до висшестоящите инстанции, толкова по-често тя ме проверява в часовете или ме задължава да пиша писмени обяснения за това или онова, сиреч, все по-отчаяно търси "компромат" за мен, с оглед да докаже "там, където трябва" колко аз съм лош учител и пр. Това е разбираемо, тя, предполагам, иска да ми внуши, че ако почна да си мълча и да не пиша жалби, както прави останалият учителски народ, тогава и аз самият няма да бъда проверяван изобщо, което именно и издава хуманизма на моята началничка. Да, ама ето, аз не мирясвам да пиша доклади, което пък логично води дотам, че съм обект на найжив директорски и инспекторски интерес. Както и да е, словото на директорката пред инспекторите беше доста интересно, аз сега не мога да го възпроизвеждам и по колегиални причини, но есенцията беше тази: г-н Грънчаров, въпреки толкова масираните проверки от администрацията, не кандисва да почне да преподава "както трябва", ами си пердаши все по своя си стил и своите си подходи, които ний оценяваме като "дълбоко порочни"; е, тази израз не е неин, аз го пиша в момента, но есенцията на изказването й, повтарям, беше тази. После се изказаха уважаемите проверяващи. И двамата държаха съответните речи, доколкото долових, и двамата инспектори въпреки критиките си, общо взето не можаха да скрият, че така дългочаканият "решителен провал" на "субекта Грънчаров" като преподавател и този път така и не се състоя; това е в общи линии. Аз се постарах да изслушам мълчаливо техните речи, възпрях се от желание да влизам в дискусии, щото съм се убедил, че няма особен смисъл от тях. Сюблимният момент обаче беше този, че г-жа инспекторката "ме похвали" за това, че вече съм се бил въздържал да преподавам по своите помагала, а съм бил използвал "законните такива", именно одобрените от Министерството казионни учебници; тя била разбирала колко много труд съм бил положил за да
разработя тези помагала, да, ама ето, на, не трябвало да преподавам по собствените си помагала (!!!), а било чудесно, че вече съм бил победил, да, тя така се изрази, недоверието си към професорските учебници на министерството. Аз се престорих, че не забелязвам тази гавра, замълчах си, щото от опит знам, че няма смисъл да се спори в тази посока. Та ето за това, видите ли, бях похвален: щото до този момент бях наймного атакуван за това, че преподавам по собствените си помагала. А ето, този път те констатирали, че са постигнали победа над мен, ето, бил съм почнал вече да "влизам в коловоза", до това, както разбрах, се свеждаше "удовлетворението" на инспекторските души. Това го оставям без коментар, то заслужава по-голямо внимание, но сега изобщо нямам време да коментирам, щото започнах вече да закъснявам. Хайде чао, че бързам, ще продължа после... (Следва продължение: животът при нас е интересен!) НЯКОИ СВЕДЕНИЯ ЗА СИСТЕМИТЕ НА ОБУЧЕНИЕ В ШВЕЙЦАРИЯ
Швейцарската система на обучение е все още на базата на трансфер на знания от учител към ученик до голяма степен. Другата система на обучение, която се използва, е на база задаване въпроси от учениците, като се създадат необходимите условия да бъдат задавани въпроси. Частните училища също имат за основа швейцарската система, но използват методите и на другата система. Частните училища са много, вероятно заради големия брой чужденци, живеещи в Швейцария. Общо взето всички са отегчени от първата система и минават на втората, която иска повече предварителна подготовка от страна на учителя. Преди 30 години страната е имала нужда от хора със солидни познания в една област. Първата система е била по-нужна тогава и тези хора са били много ценни.
10 Днес за всеки, а най-вече за бъдещи мениджери, изпълнителни директори и хора, управляващи предприятия, са нужни повече „flexibility thinking“ и „cultural intelligence“, което отговаря на гъвкаво мислене, самостоятелно справяне, способност да преговаря, да разбира пазара, да управлява, да работи в екип. Мултилингвистичното обучение подпомага всичко това, то е найдобрият начин да се постигне това мислене и тази култура. Една майка сподели с мен че има дете, което учи по швейцарската система изцяло. То имало запас от много информация в различни области. По предметите, които обичало имало много задълбочени познания. Щяло с лекота да влезе в гимназия след изпит по математика и немски език. При другото й дете, при така наречения условно втори начин на преподаване, детето било по-способно да взема решения, имало по-самостоятелно и гъвкаво мислене и имало по-големи предимства в бъдещ план.
При писмено изпитване или тест не се препоръчва намиране на средното ниво на класа и според него поставяне на оценки в цифри под и над средното ниво. При връщане на тест се провежда индивидуален разговор с ученика и му се обясняват първо силните, а след това слабите страни на неговата работа, според предварително изяснени критерии. Публично не се обявяват нито добри, нито лоши резултати поименно. Учителят трябва да притежава „good competition management“ – добро управление на състезания, което означава всички деца да бъдат поощрени и окуражени по някакъв начин. В частното училище на Ноа, където той е в предучилищна група от 20 петгодишни деца, обучението върви на три езика.
Този факт създава предпоставка за създаване умения, които получават децата по втората система. Обучението върви на английски и немски, с равен брой часове. В петък обучението върви само на френски език през целия ден. Имат, по трите езика, главен учител и асистент. По немски език учителката говори на класически немски, а асистентът на швейцарски немски, който е много по-различен, по-лесен и съществува само в устна форма. В обикновените училища обучението върви на хох-немски. Хох означава висок, т.е. това е класическия немски (този на Германия). Децата са измислили и термин „денглиш“ – нещо средно между немски и английски. За всяко дете един от езиците е по-силен, в повечето случаи заради родител, за когото този език е матерен. Учителите се стремят да развиват силния език за детето, като другите остават за наваксване през следващите години, постепенно. За Ноа силният език е немски, тъй като от двегодишен говори този език. Независимо от това дали са в час по английски, немски или френски, при затруднение децата могат да заместват дума или да задават въпроси на езика, който е силен за тях. Така че в занятие по немски, английски или френски е нормално да се задават въпроси на друг език. За това не им се прави забележка. Думата „не“ по принцип не съществува за учителите в предучилищна възраст. Децата сравняват и анализират езиците, осъзнават че при стихче на един език има рима, а при преведеното стихче на друг език, не може да се получи рима. Разбират че в един език има идиоми, които не съществуват в другия език. В часовете по математика ги учат също на двата езика. Знакът за умножение по немски е „.“ (точка), а по английски „х“. Ако децата са написали в час по английски знакът точка, ще им се каже че така е на английски, без да звучи като поправка или упрек. Езиците се учат чрез игра, както и буквите. Играта е инструмент при всички занятия. Дава им се домашна само за събота и неделя на два листа. В първи клас се дава домашна за 15 мин., във втори за 20 мин., в трети за 30 мин. и така прогресивно времето за писане на домашна работа се удължава. Особено се набляга на страноведческа информация и уважение към културата на различни страни. Ако в определен ден за едно от децата е национален празник на страната, в която се е родило, всички деца трябва да бъдат облечени в цветовете на знамето на тази страна. Майките подготвят подаръци за всички деца, изненади, почерпка от националната кухня на страната. Ноа се върна наскоро, на националния празник на Австралия, с татуировка на ръката – австралийско знаме (чрез слагане на лепенка). Донесе и салфетка с австралийско знаме. Беше научил какви животни обитават Австралия и кои не се срещат
другаде, освен в Австралия. Знаеше на кой континент се намира и има ли достъп до море. Наказанията в предучилищна възраст са чрез картон – зелен, жълт, оранжев и червен. При попадане на името на детето, за деня, в зелена зона, учителят няма забележки, в жълтата зона то получава сигнал че не бива повече да се държи така. Оранжевото е знак че се съобщава на родителя с SMS за някакво провинение, а при връчване на червено картонче родителя трябва да се яви в училище. Ноа разказва за устни забележки от рода на „Ако се държиш така, няма да имаш приятели”, „Щом не разбирате че не трябва да се вика, ще напуснем веднага всички физкултурния салон“, дори при погруби нарушения „Днес сте лишени от следобедната закуска“. В края на седмицата се дава тематично разпределение на занятията през следващата седмица по дни и часове, а всеки ден получаваме рапорт, сложен в шкафчето и нещо, изработено от детето. Разговарях с майка от групата на Ноа, наскоро дошла от Франция. Беше доволна от липсата на напрежение в училище Тандем в Цюрих, защото децата й били под натиск във Франция – всички деца познавали буквите на 4 години и можели да четат и да пишат повечето букви на 5 години. В общи линии така стоят нещата, които виждам и чувам. Това, което чета за образованието в Швейцария е може би поинтересно…
ЗАБЕЛЕЖКА: Всекидневните рапорти от училището на Ноа съдържат: - име на учителя
11 - как се е чувствал през деня – преди и след обед - колко чинии храна е изял - момент от деня, който му е харесал (рисунка) - бележки на учителя - поздрави
мижитурки. (Виж недоразумението, наречено "Орешарски".)
ЗА ЛУКСА ДА БЪДЕШ СВОБОДЕН, ДА БЪДЕШ ЛИЧНОСТ С ДОСТОЙНСТВО В НАШИТЕ УСЛОВИЯ СЕ НАЛАГА ДА ПЛАЩАМЕ ГРОЗНА ЦЕНА
ОЩЕ СНИМКИ >>> Написа: Мария Василева НА КОРИЦАТА НА СПИСАНИЕ TIME ПРЕЗ ЯНУАРИ 1941 Г. Е БЪЛГАРСКИЯТ ЦАР – Н.Ц.В. БОРИС III вторник, 28 януари 2014 г. Източник на изображението. Драганов ми посочи този факт.)
(Георги
КРАТЪК КОМЕНТАР: България е имала държавници, каквито сега няма – или ако все пак има такива хора със солидни държавнически способности, то ние или не знаем кои са, или пък ако знаем, не ги признаваме: Иван Костов е един от тях. Жалко, много жалко е това: страна, която не признава истинските си държавници, се самоосъжда да бъде управлявана от
Няколко реда да напиша все пак и днес в дневничето си – за да не допусна празнина. Празнина се получава когато има за какво да се пише, човек отлага обаче писането за друг момент, а след това забравя, пропуска случката и ето, възниква празнина. Аз пък държа да няма празнини в моята хроника, щото съм се амбицирал да документирам всичко, що се случва в нашата училищна общност, където моя милост, в качеството си на философ, се подвизава, тъй да се рече. Или се изявява, щото съм си позволил лукса или разкоша да имам своя позиция – различна от позицията на мълчаливото мнозинство. И различна най-вече от позицията на тия, дето не се свенят да ръкопляскат на властващата особа, те, тия хора, за чест и слава на нашата училищна общност, са само двама-трима; огромната част от "колектива" обаче оглушително мълчи, хората не желаят да се опозоряват, пазят достойнството си. Това е, разбира се, чудесно. Тия хора не че нямат позиция, аз чудесно зная, че имат, на тях обаче просто им е неудобно да я заявят в този момент – страхуват се да я заявят. Това психологи-
чески е съвсем разбираемо – и аз за нищо не упреквам тия хора. Ще дойде време и те ще започнат също да говорят. То това време иде, приближава се. Така аз чувствам нещата. Ще бъда кратък за случилото се вчера, но държа в моя отчет нещичко да бъде казано, щото въпросът е принципен. Аз писах вече – виж Нови дебати по казуса за "обидните мисли" в моя философска книга – че адвокатът на многоуважаемата ищца писмено ми заяви, че тъй като в една нова моя книга съм препубликувал есето, заради което ищцата се почувства "обидена" дотам, че ме даде на съд, то имало вероятност независимо от сключеното наскоро споразумение тя отново да поднови иска си, т.е. отново да ме даде под съд все за същото историческо есе. Аз написах писмо-отговор до адвоката, което изпратих и на ищцата и там заявих позицията си. Та в тази връзка вчера самата ищца, и то в "найприятелска форма" седна да разговаря с мен, като искането й в общи линии се свежда до следното: първо, да махна въпросното есе от новата си книга, ако не искам да си имам нови съдени разправии, второ, оттукнататък нито нейното име да бъде споменавано в писанията ми, нито пък по косвен начин, чрез намек, чрез посочване на изпълняваните от нея длъжности или по друг начин тя да бъде упоменавана в моите текстове. Иначе съм щял да си имам проблеми с правосъдието. Поиска фактически следното: тя като длъжностно лице да бъде изведена от критика от моя страна, да получи привилегирован статус да бъде недосегаема за критика или какъвто и да било упрек, само дето не ми каза това, а пък аз, за жалост, забравих да попитам: а хвалби поне дали мога да й отправям? Поговорихме си доста, аз съм полемичен тип и лесно не мога да бъда убеден в това или онова, заявих й позицията си. Ето горе-долу какво й казах: Няма да допусна чрез каквито и да било шантажи някой да посегне на моето свещено и конституционно право на мнение, на изразяване на позиция, на критика и пр.; свободата на словото си няма да пожертвам само заради това, че някому, видите ли, това не било удобно или изгодно. Заявих, че тъй като в блога си се изявявам като медия, да, блогърът е специфична персонална медия, то аз, разбира се, няма как да бъда принуден за някои неща да не пиша, при положение, че те се случват. Разбира се, като пиша за всичко, за което съм преценил, че е наложително да се пише, и като пиша това, което аз мисля, или както аз възприемам нещата, то аз в същото време добре съзнавам, че нося пълната отговорност за написаното, че заставам изцяло зад своите мнения, критики, позиции. Е, разбира се, да бъде човек свободен в нашенските родни български условия си има своите неудобства и рискове, но това съвсем няма да ме
12 принуди да се откажа от свободата си. Тъй че не приемам подобни изисквания от една особа, която, видите ли, искала да й бъде направен такъв един специален реверанс: да бъде извадена от полето на моята критика. Заявих й също, че щом се е нагърбила с такава една публична, обществена работа, работа на държавен чиновник с ръководни функции, и също така на синдикален лидер, именно, да бъде обществено лице, лице с обществена функция, то ще й се наложи да понася какви ли не реакции от страна на самата тази общност, която тя управлява или ръководи. Казах й също, че ако иска да стане лице, необезпокоявано от никакви такива рискове да бъде обект на критика, би могла, ако иска, да се откаже от ръководните си функции, тогава, разбира се, никой няма да пише за нея или да я забелязва. Ала в момента, докато е лидер на синдикат и в същото време е и помощник-директор, би следвало да чувства, че отговорността й включва и този наистина неприятен момент: да бъде критикувана, да попада под ударите на критиката. Хората, които не могат да понасят това, които са прекалено чувствителни, които много страдат когато някой дръзне да ги критикува, хората с прекалено чувствителни сърца обикновено не се нагърбват с такива ръководни длъжности. Неслучайно народът така мъдро е заявил ту нещо в поговорката: "Който се страхува от мечки, да не иде в гората!"; е, "мечките" за длъжностите и управляващите лица в случая като безкомпромисни критици като мен, които в името да общия интерес са готови да си развалят рахатя и да критикуват. Като съответно си плащат съответната за това цена. Всичко се заплаща в този живот: в това число и лукса да бъдеш свободен – и смело и гласно да заявиш какво мислиш. Ето, аз платих своята жестока цена: здравето е цената, която платих, да, здравето, което загубих, бе цената, която платих за лукса да бъда свободен, да бъда личност с достойнство. Така стават тия неща у Нашенско. Като си говорехме по този начин в съвсем кажи-речи приятелска обстановка ний с г-жа помощник-директорката, едно лице, което принадлежи към най-тесния кръг от приближени на г-жа директорката, стоеше наоколо и с интерес слушаше какво си говорим, а в един момент не издържа и само се намеси в разговора ни; за куриоз ще си позволя да кажа нещичко какво дръзна да каже туй лице; то каза нещо такова: "Как не те е срам бе, Грънчаров, да критикуваш толкова добра ръководителка, каквато никога досега не сме имали, нашата любима г-жа директорка?! Как не те е срам на бялото да викаш черно! Тя направи толкова много добрини на това училище, ето, аз, примерно, сега мога да ида да си измия ръцете в тоалетната, там вече, откакто г-жа А. е директор, имаме вече нещо невиждано
преди, именно, имаме сапун! А ти и това не виждаш, и това не признаваш! А колко много други работи имаме?! Толкова талантлива ръководителка никога не сме имали, но ето, само ти се намери да си "най-умен" и "найчестен" и да я критикуваш така злобно, така грозно, че думи нямам вече!" и т.н., все в този дух се изказа въпросната г-жа. Аз влязох в кратка, но съдържателна дискусия с нея, казах й нещо за морала, в смисъл, че е грозно така човек да се подмазва на шефа, и прочие, бях нападнат, естествено, че съм някакъв си там, който се мисли за незнамсикакъв, ала всъщност е никакъв, книгите ми, видите ли, били "просташки" (!!!), да, та смеела да заяви това, нищо че не ги била чела, нямали и намерение да ги чете, защото неизвестно откъде знаела, че са просташки, като попитах откъде го знае, тя каза нещо гениално; ето какво: - Ами да не би някой от инспектората да ти е признал и узаконил книгите? Няма такова нещо! А ето, нас инспекторатът ни признава, имаме постижения, заради които се гордеем, а теб и твоите книги никой от началството не ти ги е признал, което означава, че и ти, и книгите ти не струвате! Това беше най-сюблимният момент в импровизираната ни дискусийка, мен тоя аргумент, именно, че книгите ми били негодни щото нямали били санкция от Инспектората, така ме втрещи, че за малко да загубя ума и дума, пък и, в интерес на истината, ме напуши смях. Както и да е, с това ще приключа тоя кратък текст, щото имам други, по-важни работи. Та в крайна сметка имам сега срок "за размисъл", да видя дали ще приема изискванията на началството да бъде изведено от критика, ако не размисля и не ги приема, т.е. ако не се откажа от свободата си, то имало било вероятност да се срещнем отново в съда. Е, ще се срещаме и там, щом трябва, лошо няма... А за парите от обезщетението гжата все пак каза, че щяла била да ги даде на бедните (след като отчисли хонорара на адвоката си!), ала не била длъжна да ми доказва, че го о сторила, щото това си били нейните пари, справедливо заслужени заради тежките морални щети, които била понесла – заради това, че съм писал за нея в една своя книга. Аз ето това не мога да разбера: други хора си мечтаят да бъдат увековечени в някоя книга, а ето тази скромна и мила госпожа това не го ще, напротив, брани се с всичка сила да не влиза в историята! Виждате колко скромни и честни хора имало около нас, това е основание за гордост! Тъй че аз наистина трябва да преосмисля мнението си за нравствената ситуация, в която живеем. Явно в тази ситуация има и обнадеждителни симптоми за промяна към по-добро. което е така радостно! Хубав ден ви желая! Радвайте се на живота и на доброто, което ни се случва в него!
ОТГОВОР ОТ ОМБУДСМАНА КОНСТАНТИН ПЕНЧЕВ понеделник, 27 януари 2014 г. Колегата Райчо Радев е получил отговор от Омбудсмана Константин Пенчев на своето писмо-обръщение в защита на моя милост от директорския произвол; отговорът е със следното съдържание:
НАЙ-ПОДХОДЯЩОТО МЯСТО ЗА ПРОТЕСТИ В ИМЕТО НА СВОБОДАТА НИ Е ПРЕД И СРЕЩУ ПАМЕТНИКА НА БЛАГОДАРНОСТТА ЗА СЪВЕТСКАТА ОКУПАЦИЯ януари 27, 2014
Четвърти украински фронт By Иво Инджев
13 Заслужава си човек да прочете цялата статия, но аз тук, за читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ (имам личното разрешение на г-н Инджев за това) ще подбера някои акценти, някои най-силни места от нея: На фона на събитията в Украйна, които все по-основателно оправдават термина „революция” – при това с обратен знак на болшевишката злоупотреба с него – дори и неизкушените от политиката се питат какво не ни стига на нас българите да проявим подобна решителност за окончателна раздяла с метастазите на съветското ни наследство. Няма ли тази вълна да стимулира нашия стремеж към свобода или все така ли ще си останем примирени да сме „освободени” от Трети украински фронт, наложил по заповед на Сталин окупация на България през септември 1944-та, която под разни скрити форми продължава и днес да ни притиска на европейското дъно? Защо, по дяволите, по аналогия с Киев (а вече и в много други градове на Украйна) у нас не нахлува Четвърти украински фронт – днес в София, утре и в други градове? … … Тук, противно на класиката в метода на анализа на базата на актуалните факти, стигаме тромаво, но неизбежно до новината на деня – до радикализацията на студентския протест чрез повторната окупация на Софийския университет. Не чух някой да е формулирал подобна теза, но нямам съмнение, че дочувам в това отчаяно действие тъкмо тътена на Четвърти украински фронт, макар да е малко вероятно той да доведе до „всенародно въстание” у нас. Най-големият тактически успех на досегашните протести, гражданските и студентски, беше породен от… безличието. Ще ме прощавате, но е така. Дори и в моментите, когато известни личности участваха в протестните шествия в София, всеки един от тях внимаваше да не му бъде вменен опит да „се възползва”, да „яхне” протеста… … Без делегиране на авторитет, който да поведе протестите, тази студентска крачка напред отново ще увисне над бездната на безразличието, на която властите разчитат като на спасителен ров около обсадената им крепост. Знам, че аналогиите ми за Четвърти украински фронт ще бъдат пратени (найвече чрез премълчаване) на Четвърти километър, но аз така си пиша, като лудите. Както си говоря от години, че найподходящото място за протести в името на свободата ни е пред и срещу паметника на благодарността за съветската окупация. Унизеният от близостта на този паметник университет е в тежко противоречие с посланието на съветската окупация, която, оставена да се перчи на воля, се
присмива в своята недосегаемост на студентската окупация отсреща. За разлика от Народното събрание или Министерския съвет, символът на българското раболепие пред лъжата няма работен ден. Направо си проси честта да обедини желаeщите да протестират срещу днешната власт, която не само пази денонощно осветената си светиня, но и огради фундамента й с телена ограда – да не би някои да оскверни най-милия символ на петата колона и нейното правителство. С телената си ограда властта на петата колона издаде най-големите си страхове. Трябва ли да монтират и картечници, за да прогледнем като украинците? Ако не съм бил ясен досега, да го кажа направо: щом търпим лъжата за окупацията като наше освобождение, не бива да се надяваме окупацията на свободната университетска територия да ни освободи от каквото и да било. Р.S. Четвърти украински фронт е съществувал реално като номерация и пак е бил командван от маршал Толбухин, но в случая употребявам понятието като метафора на надграждането в светлината на украинските събития и на съветската претенция да сме били “освободени” от Трети украински фронт. ЗАПОВЯДАЙТЕ НА РАЗХОДКА ИЗ СТАРИЯ ГРАД НА ЦЮРИХ – БЛАГОДАРЕНИЕ НА ТЕЗИ СНИМКИ!
На път за Стария град (ОЩЕ >>>) РАЗХОДКА ИЗ СТАРИЯ ГРАД НА ЦЮРИХ – ЛИНДЕНХОФ
ЛИНДЕНХОФ Реших да се изкача на „Линденхоф“. Гледах крепостната стена отдолу –
когато се разхождах покрай бреговете на река Лимат. Хълмът е част от ледниково било, исторически център и градски площад. Това е най-старата част на Цюрих. Някога тук е имало римски замък, запазен до VІ век и напълно изоставен през ІХ век, когато Каролингите решават да изградят своя резиденция. Внукът на Карл Велики, наричан от французите Шарлемань или Шарл Великия построил тук палат и кралска резиденция. Спрях се пред старите каменни стъпала, които водеха към Линденхоф. Те са били винаги такива. Сега ми изглеждаха като нарисувана картина – ако не се оживиха от една двойка млади хора. Снимах ги, а те ме гледаха засмени. На площада има малък фонтан с мемориална статуя, посветена на събитията от 1291 г., когато градът бил обсаден от един австрийски херцог, който пленил цюрихската войска. Настъпвайки към Линденхоф, той се надявал на лесна победа. Неочаквано се натъкнал на нова войска, която отблъснала неговата. Това били храбрите жени на Цюрих, преоблечени във военни униформи. В тяхна чест днес са посадени много липи по цялата „Банхофщрасе“, за да напомнят за героичния подвиг. „Линденхоф“ си остава място за събиране много дълго време. През 1798 г. именно тук жителите на Цюрих полагат клетва пред Конституцията на Конфедерация Хелвеция. До съвременната епоха неголемия парк-площад е бил театър на всички исторически събития. Днес сенчестата тераса е спокойна в сърцето на Цюрих, градът изглежда напълно удовлетворен от постигнатото. Затова от място, на което някога цюрихци правили събрания, сега е място за отмора и игра на шах. Видях тази жива картина – няколко мъже местеха големите шахматни фигури върху каменната настилка. Поспрях се да ги погледам, беше наистина интересно. После тръгнах из Липовия двор, както се превежда името. Наоколо беше толкова приятно и тихо. Снимах фонтана с мемориалната статуя на героичната жена от оная епоха, която държеше дълго копие със знаме. Хълмът е разположен в сърцето на Цюрих и оттук се открива невероятна гледка към бреговете на Лимат, града, катедралите Гросмюнстер и Фраумюнстер, Федералния политехнически университет, Кметството, езерото и Алпите. Беше фантастично да се наблюдава отвисоко не само красивата панорама, но и как тече животът. Можех да остана с часове да гледам, това ме отморяваше и вдъхновяваше. По Лимат плуваха речни комети, пристигащи от езерото, вземаха пътниците от кея и се плъзваха по бистрите води на Лимат. Приближих корабчето с фотоапарата и видях, че името му е „Регула“. Ползват се като градски транспорт речните комети – „Феликс“ и „Регула“, наречени на свет-
14 ците брат и сестра, покровители на Цюрих. С тях много бързо и удобно се стига до желаните места. Беше ми забавно да снимам във всички посоки. Гмурнах се в малките улички, с ниски къщи и магазинчета на занаятчии. Тук всичко изработено на ръка е особено ценно. Напомнят ми малко за „Капана“ в Стария Пловдив. Преплитат се и те омайват така, че изгубваш ориентир. Пък и за какво ли ми е ориентир, да се „изгубвам“ е много по-забавно! Точно като Алиса в страната на чудесата! Нека погледам пак тези улички, макар че идвам за втори път. Приказен декор, развети швейцарски знамена, къщите изрисувани, витрините блестят като малка сцена за вълшебен спектакъл, примамливи потайни сокаци, фонтанчета, магнетични кътчета. В Швейцария не само природата, а всичко, което е пипнато от човешка ръка, е достойно да се нареди до невероятната, респектираща природа. Колкото и да беше прекрасно това място все пак трябваше да се сбогувам с него ако исках да измина днешния маршрут. Бях си определила да сляза надолу и през стария град да отида по най-голямата улица – на банките, застрахователните дружества и луксозните магазини. За да усетиш и опознаеш добре града първо трябва да се движиш пеша и второ – да не препускаш като организираните групи с гид. Аз обичам да се спра и наслаждавам дълго и спокойно, без някой да ми досажда с въпроси или нетърпение. Въпроси задават малките Ноа и Мила, а нетърпение проявява Фани – моята дъщеря. Със Емо – моят зет, сме в добър синхрон, но той е плътно зает с работата си и пътувания. Затова предпочитам при тези разходки да бъда сама. Като приключа щях да се обадя да се срещнем на Банхофщрасе, в превод Гаровата улица. Не влязох в музея. Може би щях да прочета нещо в стила „лимерик“, малко познат не само у нас, но и по света, означава глупост, безсмислица, „нонсенс“. Видях само рекламните брошури с карикатури и стихчета от Едуард Лиър и други автори от тоя жанр, бяха забавни, искаше ми се да видя изложба, но точно сега слънцето грейна и ме подмами да вървя нататък, докато не е заваляло. Тук времето се сменя бързо – десетина минути дъжд, после слънце, мъгла, вятър, дори сняг. Довиждане, Стар град, ще се видим пак – другата седмица! Забележка: Снимките към този текст можете да видите ето тук: Заповядайте на разходка из Стария град на Цюрих – благодарение на ето тези снимки! ЗАПОВЯДАЙТЕ В ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ – ВАШЕТО МНЕНИЕ ИМА ЗНАЧЕНИЕ!
ДУХОВНИ, МОРАЛНИ СА ОСНОВАНИЯТА НА ВСЯКО ДОБРУВАНЕ В ЖИВОТА НА ЧОВЕКА И ЧОВЕШКИТЕ ОБЩНОСТИ понеделник, 27 януари 2014 г.
Тия дни усилено подготвям за печат новата си книга, на която дадох заглавието ИЗСЛЕДВАНИЯ ВЪРХУ СЪСТОЯНИЕТО НА НРАВИТЕ В ЕДНО УЧИЛИЩЕ (в контекста на общата ситуация на българския живот); бързам да издам тази книга колкото се може по-скоро, а ето тази сутрин сядам да напиша встъпителните думи към нея – или нещо като предговор; ето какво считам за нужно да кажа в него: За проблемите на българското образование и училище, намиращи се в състояние на тежка криза и дори катастрофа, обикновено се говори и най-вече пише "ан гро", на едро, с помощта на абстрактни общообяснителни схеми, които ни ги предлагат разните му там кабинетни учени – социолози, икономисти, специалисти по педагогика, дидактици, психолози и пр., а най-вече – "специалистите по всичко", каквито у нас има колкото искате. По тия теми обаче почти никой не се интересува от това какво мислят тия, дето непосредствено са заети с осъществяването на самия процес, именно учителите и учениците; също така никой не пита какво мисли по тия същите
въпроси третата най-заинтересована страна, също, така или иначе, "присъстваща" в процеса – родителите. А "най-компетентни" по всичко у нас са тъкмо чиновниците, поспециално най-овластените от тях; в крайна сметка те всичко и решават. Щото у нас, ако не знаете това да ви го кажа още сега: в сферата на образованието от години съществува една истинска тирания от страна на министерските чиновници и спрямо училището като цяло, но и най-вече спрямо същите тия непосредствени участници в процеса, които най-много са и ощетени от произволите на въпросната бюрокрация. Всичко решават "чиновниците-експерти", те за всичко се разпореждат, а пък целият останал народ, най-вече училищният, според правилата на системата следва само да мълчи – и да изпълнява, да се подчинява. Да, ама ето, след като живяхме толкова десетилетия според правилата на тоталитарната и недемократична (антисвободна, противосвободна) образователна система какво получихме като резултат? Получихме пълна катастрофа, абсолютен провал – във всяко едно отношение. Системата буксува и работи на празни обороти не от вчера. Пилее се безотговорно найценното, което изобщо притежаваме: интелектуалният, човешкият ресурс на нацията. Което ни обрича на вечна мизерия и бедност - във всеки един смисъл на тия думи. Разбира се всички виждат катастрофата, но никой не дръзва да каже, че "Кралят отдавна е гол!", всички спазват благоприличие - и тъпо мълчат. Тия, които пък от години говорим и пишем, алармираме нацията за вършещото се безобразие спрямо бъдещето ни – нас пък кой ли ни слуша? Никой, естествено, не се вслушва в отчаяните призиви за същностна промяна, които неколцината активисти отправяме; тук си действа принципа "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?!". Един до болка познат принцип на страшното българско безразличие-безхаберие към всичко – и най-вече към найважното, към онова, от което зависи всичко останало. Ето, вече десетилетия наред всички чакат някаква бленувана "промяна отгоре", реки от мастило се изписаха за лелеяната "реформа в образователната сфера" и какво стана? Разбира се, нищо не стана: защото установилото се пагубно статукво май устройва всички. Да, ето това е найстрашното: щом всички се примиряват с него, значи статуквото ги устройва. Пълна безотговорност спрямо бъдещето на нашите деца, а оттук и към бъдещето на нацията ни – ето това са ключовите думи, благодарение на които можем да схванем същината на целия проблем. Оказа се, че въпросната "реформа отгоре" няма да ни бъде "спусната", сиреч, оказа се, че напразно сме чакали толкова десетилетия. Чакали сме десетилетия "Михаля", чакали сме тоя дето духа да ни довее промените. Е, не стават така тия
15 работи. Да се надяваш на това всевластната образователна бюрокрация да благоволи сама да се откаже от господстващото си положение и да се лиши от облагите си е все едно да чакаш от умрял човек писмо. Някои обаче още продължават да чакат такива писма. Нека да си чакат. Няма обаче да ги дочакат. Е, властта чат-пат все пак милостиво ни отпускаше някакви козметични "риформи"; да, тая дума трябва да се пише в случая така: иде от "риф", от подводна плитчина, в която засядат корабите. В тези коварни рифове на прословутата и епохална българска образователна "риформа" корабът на българското образование заседна така, че повече никой и нищо не може да го помръдне. И с волове да идем да го теглим, пак нищо няма да стане. Няма до помръдне даже. Дали все пак от някой се осъзна за тия безплодни години на всеобщо чакане, че сега вече никаква "риформа" няма да ни спаси, сиреч, че е дошло времето за една истинска, същностна, незабавна революция, която без жал да помете стереотипите на едно анахронично, абсурдно, безплодно, ялово, в основата си сгрешено образование и възпитание на младежта? У нас се нароиха какви ли не организации, ратуващи за промяна на модела, заради който страда българската младеж, невинната и обречена жертва на това, което наричаме "българско образование". Те си имат свои концепции за това как може да бъде осъществена промяната, какво е необходимо да се направи за да се модернизира, според изискванията на самия живот и на времето, в което живеем, наличната порочна система на образование. Тези неправителствени организации обаче или не си взаимодействат, не координират усилията си, според нашенския народен манталитет, или пък тях никой изобщо и не ги слуша. Многократно новите правителства идваха с обещания за "нова епохална риформа на българското образование", ала след известно време се оказваше, че всевластната бюрокрация успяваше да притъпи жилото на всяко едно намерение за същностна промяна; в резултат получавахме само "козметика", с която биваше пудрено и мазано скърцащото отвсякъде, като разстроена старовремска машина, българско образование и училище. Оказа се, че единствената сила, която все пак нещичко можеше да направи, бяха тъкмо жертвите на системата: обезправените участници в самия процес, именно учителите, учениците, родителите. Самият живот ги принуждаваше да правят нещичко за да търсят изход от абсурдите, в които като в менгеме ги притискаше системата. Тук пък действаше правилото на хулиганина Остап Бендер: "Делото по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се" (в оригинал този девиз звучи ето как: "Спасение утопающих дело рук самих утопающих!".
Тук действаше принципа всеки да се оправя както може – и да се спасява както може. Разбира се, мнозинството от възпитателите, от учителството капитулира изначално като прие да съществува, задушавайки се, според догмите на авторитарната командна и изцяло несъвременна система – с оглед "И вълкът да е сит, агнето да е цяло!". Прословутото българско малодушие и тук роди своите отровни плодове. Е, имало е и авангардно мислещи учители, които са търсели по-достоен изход от тежката, от плачевната ситуация, влошаваща се с всяка изминала година. Опитваха се, дето се казва, "да минават през стени", сиреч, да си чупят главите в стените на бетонната, на изградената от огромни каменни блокове бюрократична и безчовечна, сиреч тоталитарна по естеството си образователна система. Всеки е търсил начин да оцелява някак – и да се адаптира спрямо нейните абсурди. Имало е, предполагам, и борци срещу принципите на системата, но тя успяваше, като ги сдъвка и смачка хубаво, да ги изплюе бездиханни, стига да не са показали готовност да капитулират. Системата изисква безволни мълчаливи изпълнители, не свободни и достойни, търсещи истината творци, новатори, визионери. Системата е безпощадна, тя пощада не знае. Всичко, що е личност, следваше да бъде смачкано дотам, че или да капитулира, или да бъде смазано без жал – и в крайна сметка убито. Никой не знае колко са жертвите на тази античовечна, противохуманна система. Имам предвид сред образователните дейци, сред учителите. А иначе колко са жертвите на безпощадната система сред младежта обаче всеки знае: всички ние сме тия жертви! Целият народ е нейна жертва! Това поне се знае. Да, всички ние сме жертвите - без никакво изключение! Ето поне това трябва да се знае и признае. В цялата му страховита жизнена правда. Моя милост е български учител, който ето вече 30 години работи скромно на нивата на българското образование и училище. Работил съм и в сферата на висшето, на университетското образование, и в тази на средното, на гимназиалното. Преживях 30 тежки, ала вдъхновени години. Защото позицията на жертва, да, на изкупителна жертва, съвсем и изобщо не ми е по вкуса. Обичам всеотдайно позицията на съпротива, на борба. Аз съм учител по философия – това обяснява всичко. Философията ме е научила да държа на някои ценности, от които е грях да се отказваш: щом си човешко същество. Такива ценности като свобода, достойнство, личност, истина, добро, красота, човечност... Да, от тия неща няма да се откажа докато съм жив. И няма да позволя някой да мачка било моята личност, било нечия друга. Личността за нас, човеците, е свята - аз така разсъждавам. Тя трябва да бъде насърчавана за постижения – това е моето верую на учител. Майната й на бю-
рокрацията, дето съсипва без капчица жал съдбата на милиони млади хора, обричайки ги на едно безлично, деперсонализирано "образование", за което тъкмо личността не значи нищо. Да, личността с всичко, което й принадлежи, личността с цялата й свита – свобода, добро, човещина, истина, красота, достойнство, дръзновеност... – е нещото, което ме вдъхновяваше във всичките тия години на конфликти, на борби, но и на търсения, постижения, творчество. Аз разглеждам учителската "професия" като изначално творческа и духовна по естеството си дейност. Образованието като духовно взаимодействие на свободни, активни, суверенни и равноправни субекти е моето философско верую на просветен деец. И на борец. Щото, разбира се, системата никога няма да допусне такова кощунство: в нейните недра да се настани и да покълне дух, който й е изцяло чужд. И който е "взривоопасен" спрямо нейните догми, постулати, манталитет. Борих се години наред нещичко да постигна – и да отстоявам своята философия. Платих и висока цена за всичко. Да, за всичко в този наш живот се заплаща, особено пък лукса да бъдеш и да останеш завинаги свободен човек и личност. Не зная дали сте го разбрали това, но то е точно така. За тия неща се плаща най-висока, направо страшна цена у Нашенско. Така е било, така си е все още. Промяна няма. И не се предвижда да има... Както и да е. Няма да изтъквам тук заслуги и постижения. Не защото системата никога няма да ми ги признае. Аз от нея нищо и не очаквам. Очаквам само мерзости. И ги получавам всеки ден. Битката вече е на живот и смърт – в най-буквалния смисъл на думата. Ето защо пиша така. Това не е самонадеяна патетика – нищо че ви звучи точно така. Това, за жалост, е самата истина. И моята книга, която сега държите в ръцете си, го илюстрира по най-убедителния и красноречив начин. В книгата си събрах текстове, обединени от една червена нишка: как един преподавател по философия като мен бива приет в едно конкретно и реално образователно учреждение; аз си позволих като хроникьор и архивар да документирам и да събера всичко, което се е случило в "реалния жив живот" – и то в един доста ограничен отрязък от време. Животът в нашето училище при наличието на "дразнител" като мен е изключително бурен и вълнуващ. Съдбата също така беше милостива към моя експеримент с това, че ми подари администратор, който успя да олицетвори Системата в нейния автентичен и исконен вид и смисъл. Администратор, който показа лицето на Системата в неговата жизненодостоверна автентичност. За всичко случило се в един кратък интензивен период на училищния живот аз съм писал своите анализи, тълкувания, административни документи, доклади, жалби и пр.; да, всичко в
16 тази книга е на строго документална и фактическа основа. Събитията преди анализирания период пък са предмет на друга една книга, която нарекох ето как: АБСУРДИСТКИ ЕТЮДИ едновременно по Кафка, Йонеско, Бекет и Оруел (с подзаглавие Или нещо като "административен роман"). Тази книга също се подготвя за печат и скоро ще види бял свят. Двете заедно са едно неразрушимо цяло. Защо излиза първо втората, а не първата, е въпрос, който сега тук няма да обсъждам. Има си своя смисъл, който обаче сега не е интересен. Като му дойде времето ще обясня и това.
Нищо в тази книга не е измислено, а всичко е взето от живота – от причудливата, понякога непонятна със средствата на здравия разсъдък абсурдна действителност, в която живеем. Но чиято причудлива абсурдност понякога не усещаме – защото така сме свикнали със Системата, че сме се слели, отъждествили сме се с нея, станали сме нейни оръдия или инструменти. Системата има много недъзи, но изводът, до който стигнах в тази своя книга – и той е отразен в заглавието, което й дадох – е: всички недъзи и пороци на абсурдната Система, в която сме принудени да съществуваме, в крайна сметка имат аморално естество, са аморални, са безнравствени по природа. Значи, излиза, главният недъг, срещу когото следва да се борим, е този: Системата поражда аморализъм всеки ден, безнравствеността е нейният модус вивенди, е сърцевината на нейния разлагащ живота и съществуването ни "дух". Самата система е безнравствена, бидейки антиперсоналистична, бидейки антиличностно настроена, коренът й е аморален, ето поради това тя поражда аморалност навсякъде и във всичко. Става дума за едно пропило всяка сфера на българския живот аморално,
изродено съзнание, което именно изопачава, развращава всичко, до което се докосне. Българският живот е прогизнал от аморализъм, от безнравственост, от бездуховност, от антиличностен потенциал. Ето този е най-отровният плод на комунизма, който имаме щастието да поглъщаме до ден днешен – и който така жестоко и коварно трови целия ни живот. Разбра се напоследък, че проблемите на българската политика, да речем, имат нравствено естество, т.е. дефицитът на моралност и в тази сфера е пагубен. Същото може да се каже и за всяка една друга сфера на живота ни – в това число и за живота в образователните, в училищните общности, които именно са мой предмет, са предмет на моята книга. Винаги съм разглеждал в този смисловозадаващ контекст всичко, което е било предмет на моите анализи – а аз съм написал доста книги, които тълкуват случващото се в най-различни сфери на живота ни – политическа, психологическа, историческа, социална, образователна, духовна, или сфера на духовния живот найобщо казано. На път съм да се прочуя и да придобия славата на "най-злобен моралист", да, навремето така ме определяха моите политически опоненти, които идваха в блога ми да ме оплюят порядъчно. Аз съм се бил отдавал на "абстрактен буржоазен морализъм". Някои от тези, които само преди три-четири години ме обвиняваха така, сега вече всеки ден протестират пред Парламента и техен лозунг е... "За повече морал в политика!". Изводът е: една нация, ако слуша философите се овреме, няма да страда толкова - колкото страда иначе, ако се инати да се вслуша техните предупреждения... Та моята мисъл е тъкмо тази: всичко, което правим или не правим, има своя смисловозадаващ морален смисъл. Ако, да допуснем, един администратор си позволи да се гаври с личността на някакъв, примерно, учител, който някак си не "пасва на калъпа за учител", или ако той си позволи да се държи така сякаш училището е казарма, а той пък е нещо като старшина, то проблемът на този администратор в същината си е морален: той греши нещо найфундаментално, и то тъкмо в своите морални ценности, да, нещо в базисните устои на личността му е сбъркано. Или поне живее с представи, характерни за отдавна отминало време – времето на така блаженопочиналия комунизъм. Още един пример: ако една училищна общност не смее да се противопостави на произвола на самозабравил се всевластен администратор и изпада в позорно страхливо мълчание, то проблемът освен че е психологически, в корена си има и нравствена основа: щом някои не усещат опозоряването, на което сами се подлагат, значи проблемът им е чисто нравствен. Ако, да речем, ученици си позволяват неподобаващо, хулиганско, безцеремонно
грубо и унизително отношение спрямо свои учители, то проблемът на тия ученици също така е нравствен; ако администрацията мълчи и с това ги насърчава да продължават все така, то тази същата администрация де факто застава зад тези хулиганстващи ученици, поема пълната отговорност за тяхното поведение, т.е. стига се до абсурда възпитатели да развращават младежта, да, и това се случва в разноликия български живот! И то често възпитателите дори чистосърдечно, предполагам, не си дават сметка какво точно правят! Ето това е найстрашното. Оказва се, че всичко, което правим, има своите нравствени основания. И когато бъркаме нещо в моралните си представи, то на тази основа се пораждат найстрашни нравствени деформации на живота, който живеем. А така не бива да е. Човекът по идея е същество, способно да действа по висши морални подбуди. Вживотняването на човечеството може да се обясни с това, че това, че духовните и морални "скрупули" отпадат, сиреч, обезсилват се. Не действат просто. Възприемат се като "анахронизъм". "Модерното" било синоним на разюзданото, на това да правиш каквото ти скимне – щом ти е се приискало. Без никакви морални задръжки, щото, видите ли, тия задръжки били "накърнявали" свободата ни. Разбира се, у нас е пълно с хора, които съвсем не разбират що е това свобода. И на тази основа изпадат в ситуация на най-зъл и тъп, при това безпардонен аморализъм. И така нататък. Да не се увличам в тази посока. Работите са зле и това от всеки би следвало да се разбира вече. Книгата ми може да помогне в една най-важна посока: да се почувства, че изход все пак има. Тресавището, в което сме заседнали, може да бъде надмогнато; но ще може да се измъкнем от него само ако имаме добрината да стъпим най-сетне на здрава почва и основа: човешкият морал. Духовни и морални са основанията на всяко добруване в живота на човека и човешките общности. Общества, които не са се обезчовечили и строго държат на моралните и религиозни принципи на човечеството, на човешката духовност, просперират и постигат своите удивителни дела, творения, постижения. А други народи, дето са дръзнали да живеят в противоречие с найбазисните принципи на самата човечност, заслужено страдат – и са прокълнати да живеят най-мизерен и недостоен живот. Те сами себе си са прокълнали, те сами себе си са обрекли на такава мизерия. Душевната, нравствената мизерия е причината за всяка друга. Личностната нищета неминуемо поражда всяка друга бедност. Ще заживеем човешки и нормално, сиреч достойно само когато сами станем човеци – в истинския смисъл на тази дума. Тоест когато започнем да живеем, водени от чисти морални основания. Когато думата морал престане
17 да е за мнозинството от нас празно, кухо звукосъчетание... Приятно четене на моята необичайна и така провокираща книга. Ще ми се да предизвикам все пак някога разговор по тия всички въпроси. Един очистителен, оживотворяващ духа ни разговор. Докато не се очистим от мерзостта и разврата, що се крие в душите ни, добро няма да видим... КОЙ? КОЙ? КОЙ НЕ ИСКА СВАЛИ ПРАВИТЕЛСТВОТО С РЕФЕРЕНДУМ И ТО ВЕДНАГА? ЗАЩО? ПИТАЙТЕ И ВИЕ!
въпреки внушенията на червенобузите социолози. Защо? Кой? Кой? Кой не иска свали правителството с референдум и то веднага? Питайте и вие!
ЗИНСТВОТО ОТ ДЕМОСА ДА ПОДКРЕПИ НАЙ-ДОБРИТЕ? януари 27, 2014
Написа: Стефан КОРИЦАТА НА НОВАТА МИ КНИГА, КОЯТО ПРЕДСТОИ ДА ИЗЛЕЗЕ ДО НЯКОЛКО ДНИ неделя, 26 януари 2014 г.
януари 27, 2014 Охлокрация (на старогръцки οχλοκρατία, от οχλος – тълпа и кρατος – сила, власт) – власт на тълпата. Какокрация – от думата κακος (лош), сиреч, власт на лошите, при такава форма на управление на власт идват тъкмо лошите от гражданите. Какистокрация – на гръцки κάκιστος е „найлош“, сиреч, власт на най-лошите.
Под публикацията със заглавие Софийският университет отново окупиран!!! Браво, немалодушни млади хора! един коментатор е написал интересен отзив, който решавам да публикувам отделно с оглед да бъде прочетен от повече хора; ето какво пише този човек и гражданин: В отговор на Иван Бояджиев, написал: „Напълно подкрепям и се гордея с тези младежи!“ Похвална непримиримост на студентите, но това няма да свали тези дебили. Никаква форма на мирен протест няма да ги свали. Децата са наивни и се надяват, че имат насреща хора с европейски ценности. Тези не са такива и биха ги размазали от бой ако не бяхме членове на ЕС. Вече смятам, че единствения сигурен начин това правителство да падне е да му се спретне един бърз референдум с въпрос – „Искате ли заедно с Евроизборите да се проведат и предсрочни парламентарни избори“. Смятам, че нужните 500 000 гласа за задействане на процедурата могат да се съберат само за 1 седмица и то само в София. Оттук нататък има два добри за варианта – или народа печели референдума категорично, или БСП уплашени, че на референдум ще лъсне трагично ниската им подкрепа в обществото, се съгласяват на избори 2 в 1 „на сляпо“. Не знам, какви висши интереси в опозицията досега са пречили да се организира досега този референдум и то при сигурен положителен изход. Подкрепата за антиправителствените протести през лятото достигаше до 80% и не вярвам сериозно да е спаднала,
Плутокрация – на гръцки πλουτος — богатство, κράτος — управление) – власт на богатите; не се уточнява обаче за богати с какво, за надарени с какво става дума; подразбира се: богати с пари; олигархията пък е власт на малцинството. Тя е разновидност на плутокрацията. Книгата е сборник от есета и други текстове, писани през последните няколко месеца – предмет на които е визираната в заглавието предметна област. Всичко в тази книга е взето от реалния живот, нищо не е изфантазирано в някакъв кабинет, чиято стерилна атмосфера е откъсната от "живия живот". Обемът на книгата е 340 страници и тя е една добра основа за дискусии, които искам да предизвикам в рамките на училищната общност – с оглед решаване на проблемите, с оглед излизане от тежкото състояние. Доколкото ми е известно, подобно изследване в друго българско училище не е правено; значи става дума за безпрецедентен опит, за опит, който няма аналог поне в българската практика. Очаквайте като начало електронното издание на книгата до няколко дни, а след това и нейното хартиено издание – до две седмици смятам то ще е налично на пазара. ГЛАВНИЯТ ПРОБЛЕМ ЗА ПОСТИГАНЕ НА НАЙ-ДОБРО УПРАВЛЕНИЕ: КАК МНО-
Демокрация – от гръцки δηµοκρατία или „народовластие“, управление на народа от самия народ; няма друг начин да се осъществи това управление освен чрез налагане на волята на мнозинството от този народ; това става чрез избори, в които побеждават тия, които са най-много, побеждава партията, която спечели най-много гласове. Да, обаче демокрацията неизбежно се изражда в охлокрация и пр., във власт на лошите и на най-лошите, щото мнозинството от народа няма как да подкрепя найдобрите, то подкрепя или посредствените, или все по-лошите. Аристокрация (от гръцки ἀριστεύς, найдобрите, κράτος, власт, могъщество) – това според Платон е най-доброто управление, понеже най-добрите според днешните разбирания са хем най-умните, най-кадърните, най-честните, най-разбиращите, най-компетентните, с две думи казано: най-мъдрите, най-разумните; такива ако управляват държавата ще бъде в най-добри ръце и неминуемо ще просперира. Да, обаче има един основен проблем: как в условията на демокрация мнозинството ще подкрепи най-добрите? И то при положение, че най-добрите, първо,
18 винаги са малцинство (те са елит), второ, хората от това мнозинство няма как, те харесват и изпитват доверие именно към себеподобните си, сиреч, към посредствените и пр.; мнозинството подкрепя такива като самото себе си. Ако някои измисли начин как мнозинството може да бъде убедено да подкрепи най-добрите, т.е. ако се свържат предимствата на аристократичното управление с тези на демокрацията, тогава именно и ще възникне най-добрата, идеалната форма на държавата. Знайно е, че Платон е написал ето тия думи: „Докато сегашните царе не започнат задоволително да философстват или докато философи не се възцарят човешкият род да не чака края на злото“ (цитирам по смисъл). Имал е предвид ония, които са т.н. духовен и интелектуален елит на обществото, не просто технократите (в днешното разбиране, или експертите), а в един поширок смисъл, именно хора с богати душевни и духовни качества (не просто умствени, а и нещо повече от това, мърди, разумни хора, именно богати като личности, в духовния сисъл; дори следва да са надарени с практически качества и способности, воля и пр., т.е. разбира се в случая един елит в най-широкия многоизмерен, най-вече личностен смисъл. Та да се върна на най-главния въпрос: как обикновените и т.н. „прости“ хора да бъдат убедени да подкрепят в едни избори най-добрите, не „по-добрите от лошите и най-лошите“, а тъкмо най-добрите, сиреч най-добрите от добрите? Това е найтрудното: подобното се привлича от подобно. А най-добрите, най-кадърните, найумните и пр. винаги са малцинство; мнозинството от човеците са всякакви, най-много сред тях са посредствените, но има и твърде много глупаци, наивници, простаци и т.н., ако вярваме на Шопенхауер, който не е имал високо мнение за мнозинството от човеците; но в мнозинството все пак не са най-добрите или поне що-годе добрите; по тази причина и злините сред човешкия род няма особена надежда да престанат някой ден. Пътят според мен е един: образование, просвета, личностен растеж, духовно обогатяване на младите; този според мен е верният път – за да израсте едно ново поколение, което ще е в състояние да подкрепи във властта тъкмо най-добрите, найспособните. Аз вярвам в това и за това работя. Работя вече 30 години на нивата на родното образование и училище… НОВИ ДЕБАТИ ПО КАЗУСА ЗА "ОБИДНИТЕ МИСЛИ" В МОЯ ФИЛОСОФСКА КНИГА понеделник, 27 януари 2014 г.
Тази сутрин виждам, че съм получил следното писмо от адвоката на моята многоуважаема помощник-директорка на училището, в което работя (и също така синдикален лидер на синдиката, в който членувам), именно дамата, която преди време заведе съдебно дяло за "обида" заради "неправилни мисли" в моя философска книга, става дума за книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (Есета за освобождаващото образование). Знайно е, аз писах за това в блога си, че предвид състоянието на здравето ми и по настояване на адвокатите, на близките ми, пък и на съдията аз се съгласих в крайна сметка на споразумение, свеждащо се до това да платя 300 лева обезщетение за "моралните щети" на ищцата и също 300 лева адвокатски разноски на адвоката й. Ето текста на самото писмо, то е доста любопитно, а пък по-долу ще можете да прочетете и моя отговор до него:
Здравейте г-н Грънчаров, изпращам Ви банкова сметка на К. С., по която може да превеждате ежемесечно сумите по сключеното между вас споразумение – BG... Също така, най-приятелски искам да отбележа, че видях в друга Ваша книга същата статия, със същите обидни квалификации по неин адрес, за които се съдихте. Ако ги види и тя, най-вероятно отново ще се срещнете в съда. Доколкото си спомням съдията много точно Ви обясни причината поради която не включихме в споразумението клауза за премахване от есето тези обидни думи и поемане на задължение от Ваша страна повече да не ги използвате. Санкцията за Вас, по делото което водихте, съгласно споразумението е за нанесените на К.С. обиди през 2013 г. и последващото използване на същите обидни квалификации, в други Ваши книги, е основание за ново ангажиране на наказателната Ви отговорност. Адвокат П. Това ми пише адвокатът на така чувствителната ищца. Прочее, аз съм човек, който много цени тази човешка душевна способност, именно чувстването, смятам чувствителността за онова, на което дължим своята човечност, та тук, пишейки това, няма упрек или ирония, а, напротив, съдържа се висока оценка за нейния душе-
вен свят. Както и да е, понеже наистина ценя правото на различните личности да имат каквито си искат чувства, аз се съгласих да платя такова обезщетение, това е моят чисто философски мотив, за да нямам след това угризения на съвестта. Но самото писмо на адвокат П. повдига много въпроси, няма как, налага се да му отговоря; ето какво му написах току-що: Здравейте, г-н П., Първо, благодаря Ви за информацията относно номера на банковата сметка на г-жа С.; аз не знаех как да й превеждам обезщетението, ето, сега вече зная. По този пункт имам един въпрос: тъй като не ми се занимава всеки месец да ходя до банка, какво ще кажете: нарушение ли е на споразумението да й преведа наведнъж цялата сума, да й преведа тия дни цялата си заплата, та веднъж-завинаги да се реши този въпрос? Моля да ми отговорите на въпроса. На второ място обаче писмото Ви повдига доста въпроси, които са така интересни, че няма начин да не реагирам. Все пак аз съм човек, който от години преподава на младите предмета философия на правото и такива казуси, взети направо от реалния живот, за мен са изключително интересни. Та ето, Вие отново, току-що сключили споразумението, което аз така великодушно се съгласих да подпиша, един вид пак ме шантажирате, заплашвайки ме със завеждането на ново съдебно дело, и то за препубликуването в друга моя книга на все същата статия (есе), за "обидните мисли" в която аз се съгласих да платя на ищцата въпросното обезщетение. В тази връзка държа да Ви кажа следното: 1.) Никъде и от никого не е доказано, че въпросните "обидни" или "неправилни" мисли са тъкмо такива, каквито ги е възприела ищцата; аз за тия мисли никога не съм бил осъждан от законен съд, тъй че Вашата презумпция за някаква моя хипотетична "вина" следва да отпадне като неоснователна; напротив, тук е в сила презумпцията за невинност (до доказване на противното); 2.) Доколкото ми е известно принцип на правото е, че за едно и също деяние един човек може да бъде наказван (или съден) само веднъж; ако приемем, че споразумението, което подписахме, е един вид нещо като "присъда", то да ме заплашвате, че отново ще заведете ново дело за все същото е доста интересна мисъл, особено като се вземе предвид, че произлиза от юрист; 3.) Пред съда Вие поискахте клауза в споразумението, за която Съдията не се съгласи, а именно, да бъде подложена на цензуриране моята книга, като от нея отпаднат въпросните две-три мисли, които
19 ищцата била възприела като "обидни" или "неправилни"; та тогава Съдът отхвърли като неоснователна тази Ваша претенция, която е равносилна на посегателство спрямо мое конституционно право, именно да мисля и да пиша свободно, според повелите на съвестта си; и това мое есе с "неправилните" или "обидните" мисли си остана непроменено, според преценката на Съда, в рамките на онази моя книга, и в нейните електронни издания, така и в книжните й издания (Вие все пак, за Ваша чест, не поискахте нещо толкова екстравагантно, именно да бъдат иззети и унищожени (изгорени) всички екземпляри на същата тази книга!); 4.) Щом една книга е вече излязла, тя става непроменим факт на духовния или на културния живот: само в романа на Джордж Оруел (визирам знаменитата книга "1948") издадени преди време печатни издания, книги или вестници, периодично се преглеждат от "Министерството на истината" с оглед да се прецени дали всичко написано в тях съответства на бъдещото развитие на нещата и ако се установи такова несъответствие, тези издания се изземват, унищожават, а след това се издават наново, с оглед да се възстанови "истината" (и "непогрешимостта" на Вожда, на Биг Брадър!); та в тази връзка да ми поставяте условието в бъдещи издания на моето есе аз да го подлагам на цензура според претенциите на този или онзи, е крайно странно и неприемливо изискване, влизащо в остро противоречие с реалностите на съвременния културен живот; то е също така нарушение на мои базисни и конституционни права; представяте ли си какво ще стане ако и други индивиди предявят подобни претенции, а аз съм човек, който е написал много книги, в това число и такива, в които се анализират действия и преценки на други реални и живи личности, политици и държавници, та представяте ли си какво ще стане ако и те предявят претенции, подобни на вашите? 5.) Това, че съм възпроизвел в непроменен вид същото това есе в друга своя книга, и то, забележете, това е станало до сключването на нашето споразумение, не може да даде основания на Вашата претенция, щото да бъдат изменяни (цензурирани) със задна дата мои текстове е едно искане, което влиза в противоречие със становището на Съда, който изобщо отхвърли всякакви подобни претенции; както си спомняте, надявам се, г-жа Съдията изрично заяви в отговор на моето изказване, че български съд няма да допусне да бъдат накърнявани нечии конституционни права, именно правото на свободно изразяване на мисли; разбира се, всеки пишещ си носи пълната отговорност за написаното, ако в бъдещи мои текстове, да предположим, бъде накърнено нечие достойнство, аз съм
готов да отговарям, включително и съдебно; тъй че продължавайте да бдите и да разглеждате под лупа всеки мой нов текст, но за стари мои текстове, особено пък за такива, които вече са били предмет на споразумение (заменящо съдебно решение), претенциите Ви са куриозни, да не кажа абсурдни; 6.) Надявам се, във връзка с погоре казаното да преосмислите позицията си за завеждане на ново дело по същия казус, все за същото есе; но ако държите да заведете такова ново дело, няма проблеми, аз също съм готов да се съдим, но такъв случай възниква въпросът: а какво ще стане с нашето споразумение? Да приема ли, че страната на ищцата във Ваше лице отново е преосмислила позицията си и сега актуалната й позиция е: въпреки споразумението все пак да се заведе ново съдебно дело все за същия казус? Моля да се консултирате с нея по този въпрос, за мен той е важен. Ако актуалната й позиция е тази, именно за завеждане на ново дело по същия казус, тогава не следва ли нашето споразумение да се обезсили, предвид това, че за едно и също нещо човек не може да бъде съден и осъждан два пъти? Ако не Ви удовлетворява споразумението, елементарната коректност изисква гласно да заявите, че се отказвате от него, и тогава, дето се казва, воала, да започваме ново дело; аз, между другото, се съгласих да споразумение с крехката надежда да намеря известен мир и спокойствие, ала не би, ето, седмица след споразумението атаките върху мен от другата страна започват с нова сила. Възниква резонния въпрос: а какъв беше тогава смисълът от споразумението ни? Моля, заявете открито: отхвърляте ли го, отказвате ли се от него, значи ли Вашето писмо, че подмолно се отказвате от него? За мен това е важно, аз съм привърженик на откритите и честни отношение, не на диктата, не и на шантажите. Толкоз по този въпрос. И още един въпрос Ви моля вкратце да обсъдим; ето какъв. Ако, примерно, все пак решите споразумението ни да остане в сила, то тогава относно финансовото обезщетение аз имам един въпрос до ищцата, моля да го обсъдите с нея и да ми кажете становището й. В частен разговор с нея, по време на дългите и мъчителни преговори за сключване на споразумение за обезщетение, тя се съгласи, че наистина е безнравствено да се искат пари от болен човек като мен (аз тогава бях в болнични, но и все още съм инвалид); в тази връзка г-жа С. има добрината да заяви, че предвид това обстоятелство тя не била искала тия пари за себе си, а щяла, като ги получи, да ги даде или дари на бедните! Аз добре си спомням тия нейни думи, та във връзка с тях си позволявам сега да запитам за следното: ако тя все още държи по този начин да употреби тези пари
от обезщетението (600 лева), и ето, аз пък съм готов да й дам веднага, наведнъж, всичките пари, цялата сума, тоест да й дам директно цялата си заплата за месец януари, то тя ще изпълни ли обещанието си даде тия пари на бедните? Мисля, че въпросът е важен и принципен, с оглед и на това съм и съгласен да дам цялата сума наведнъж: за да направим заедно с така великодушната ищца нещо добро, да помогнем на хора, които са по-зле и от нас самите в материално отношение! А това е похвално. Та Ви моля да проучите становището й и по този въпрос и да ме известите за решението й. Ако наистина тя удържи на думата си, на мен ще ми е достатъчно ксерокопие на разписката, с която тя е дарила въпросната сума на някаква фондация – или пък, най-добре, на конкретни хора, намиращи се в тежко положение. Примерно, на ученици-сираци, учещи в нашето училище. Мисля, че желанието ми ще се възприеме позитивно, сиреч, ще се постигне точния му смисъл. Благодаря Ви за вниманието! Всичко добро! Ангел Грънчаров СВЕЩЕНИЦИ-УМИРОТВОРИТЕЛИ В КИЕВ
Източник на изображенията МАЙДАН ГЛАЗАМИ МИЛИЦИИ И БЕРКУТА Оригинал взят у в Майдан глазами милиции и Беркута Сегодняшний пост, возможно, не очень понравится тем, кто стоит два месяца
20 на Майдане. Если сейчас вы живете революцией, то дальше лучше не читать. Сегодня у нас взгляд с другой стороны баррикад. Мы же здесь посты пишем не для того, чтобы лайки собирать, а чтобы показать объективную картину.
"Янукович должен по закрытой связи попросить Россию ввести в Украину наши войска." В.В.Жириновский Виж и коментарите на руснаците под публикацията в Lifenews.ru, те показват реалните настроения в Русия по този повод. ЗАХАРИ СТОЯНОВ ЗА ПОКЛОННИЦИТЕ НА РАЗСЪДЪКА – ИЛИ ЗА НАШЕНСКИТЕ ДЪРВЕНИ "ФИЛОСОФИ"
чужди паспорти. Малко са онези, които са имали някакво почтено занимание във Влашко. Няма нито един представител на стабилните, известни и уважавани там фамилии. Създадени са неудобства на целия трафик по Дунава. След Свищов е бил предвиден обяд, който не е могъл да се сервира. Сервитьорка австрийка е с охлузни рани от суматохата. В резултат от нерегламентираното спиране на Козлудуй, Клотилда Г. не могла да стигне навреме за връзката в Базияш за сватбата си. Става дума за много малка група, която не мисли като останалите 4 милиона, а според последни данни и 5 милиона българи." Стефан Дечев В ЕДНА ШВЕЙЦАРСКА КНИЖАРНИЦА
(ОЩЕ >>>) УЧЕНЕТО КАТО... НАКАЗАНИЕ
(ОЩЕ >>>)
Единственото наказание, на което трябва да се подлагат тези, които се заблуждават, е да бъдат заставени да учат. Платон (Цитира: Lidiya Faust) ЖИРИНОВСКИ КАЗВА ОНОВА, КОЕТО ПУТИН СИ МИСЛИ, АЛА НЕ СМЕЕ ДА ГО КАЖЕ...
"Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци“ и пр. — викат някои наши благоразумни братя. Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях. Освен това ние молим тия благоразумни поклонници на разсъдъка да ни датират поне едно дребнаво събитие из техния обществен живот (чорбаджийски, търговски и учен), който да носи малкомного характер на пожертвование, на хероизъм и пр. Признаваме, че тяхна милост са били практични хора, знаяли са кайметът на своята душа, трудили са се денонощно да има какво да оставят на чеда и унуки, били са добри християни; но всичко това се е въртяло все около собствените черва - с някои дребни изключения. Захари Стоянов КРАТЪК КОМЕНТАР: Добре го е казал бай Захари... право в "болното място" пипа! А ето и един исторически пример: Иван Илчоолу, май 1876 пред цариградския печат: "Завзелите "Радецки" нямат и 200 души. Част от тях дори не са и българи, а хървати, далматинци, сърби. Имаме информация, че част от българите дори са с
СОФИЙСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ ОТНОВО ОКУПИРАН!!! БРАВО, НЕМАЛОДУШНИ МЛАДИ ХОРА! януари 25, 2014
Софийският университет отново окупиран (обновена в 4,10 часа) Софийският университет отново е окупиран. Окупацията този път е пълна. Няма да се допускат дори служители на администрацията на територията на Алма Матер. Окупацията е извършена от група, която е различна от Ранобудните студенти. Почти никой от главните действащи лица тази вечер не е сред познатите окупатори от октомври. Исканията обаче са същите – оставка на правителството, разпускане на парламента и избори 2 в 1 през май. Освен
21 това те настояват и за освбождаването на проф. Димитър Токушев. Малко по-късно към исканията им бе добавено и това за оставката на ректора проф. Иван Илчев. Окупацията е била обявена малко преди полунощ. Студентите, които са я извършили, са се скрили в Ректората порано през деня. Късно вечерта те успели да заключат сградата отвътре. Освен охраната и няколко служители, в университета по това време бил и зам.-ректорът проф. Румен Панков. Първоначално той се опитал да ги разубеди, обяснявайки им, че акцията им е безсмислена, а след това приел няколко студенти на преговори в кабинета си. Малко по-късно той е поканил всички студенти в зала 1 и по-време на тази среща е имало по-високо напрежение. В същото време, малко преди 2,00 часа след полунощ, охраната заключи вратите. Така студентите, които са вътре не могат да напуснат сградата, дори и да свалят веригите, с които са заключили вратите на Ректората. В Университета продължават да пристигат студенти, които да подкрепят втората окупация. Зад двора, точно да бариерата, са паркирани две полицейски коли. Засега полицаите не се намесват. Активистите, които са окупирали университета, декларират, че подкрепят каузата на Ранобудните студенти и ще осигурят условия за провеждане на предварително планираните кръгли маси. Те канят и всички лидери и поддръжници на Ранобудните, начело с Ивайло Динев, надявайки се на общи действия срещу властта.
пак започнахме да ги броим на пръсти – колкото са напоследък протестиращите в центъра на София всяка вечер. Останалите се оттеглиха на топло на диваните си – и оттам, с чаша вино или ракия в ръка, раздават щедро своя иначе оскъден "ум и разум".
КРАТЪК КОМЕНТАР: Браво, смелчаци! Браво, свободни млади хора! Дерзайте! С Вас сме! ДОЛУ ПРЕСТЪПНАТА БКП И ВСИЧКИТЕ Й МУТАНТИ! ОСТАВКА! ИЗБОРИ!!! ДОЛУ МАФИЯТА! ПРОКРЕМЪЛСКИ КАГЕБИСТИ, СВАЛЕТЕ РЪЦЕТЕ СИ ОТ БЪЛГАРИЯ! ФИЛОСОФИЯТА СЪЩЕСТВУВА ЗА ДА ЧУПИ СТЕРЕОТИПИТЕ, ДА РАЗКЛАЩА УСТОЯЛИЯ МАНТАЛИТЕТ, ДА ОСВОБОЖДАВА ДУХА НА ЧОВЕКА събота, 25 януари 2014 г.
Студентите, окупирали университета, призоваха всички свои колеги, прреподаватели и съмишленици, които ги подкрепят, да се съберат в двора на Ректората в 6,00 часа. Причината за този призив е мълвата, че рано сутринта полицията ще ги атакува. Според непотвърдена информация това ще стане по молба на ректора, с което тази акция ще е на ръба на закона за академичната автономия. Продължаваме да следим всичко, което се случва в Ректората. СНИМКИ ОТ СЪБИТИЕТО:
От доста време нищичко не съм писал в блога си – тъй като съм зает с това да следя и да отразявам събитията в Киев; погълнат съм от патоса на тази революция, обзет съм от възторг, прекланям се пред нашите украински братя и сестри, които показаха поразително свободолюбие – и твърдост, и решимост да се борят за свободата си. Показаха такова свободолюбие, че даже само на това основание вече с пълно право могат да бъдат считани за пълноправни граждани на Европейския съюз – каквито ние, за жалост, сме само формално, но фактически не сме; а те са. Имам много други теми, по които обикновено пиша и мисля, ала предвид значимостта на събитията в Украйна те задължително ще почакат. Въпрос на приоритети. Има времена, в които трябва да се действа, а не да се седи със скръстени ръце - и сладострастно да се плямпат разните му там дървени "философии". У нас дървени "философи" бол, виж достойните, свободолюбивите, действащите, не стоящите със скръстени ръце граждани са кът; ето, вече
За жалост, такива сме. А иначе – поклон пред славните украински свободолюбци – те ни дадоха пример как подобава да се държат мъжете когато става дума за най-важни човешки ценности и приоритети на свободния и достоен живот. Ние, българите, изглежда не сме мъже, ние сме народ, съставен предимно от... баби – от недоволно мрънкащи мижитурки. Ще се радвам някой да ме опровергае не на думи, а на дело, с постъпките си. Щото с мрънкане нищо не се постига на този свят. А ние само това го умеем. Затуй и сме на това дередже. Докато не се променим, добро няма да видим. Напоследък се занимавам с експериментиране на нови форми на комуникация с оглед по-ефикасно въздействие върху съзнанията предимно на младите хора. С оглед на тяхната промяна към по-добро. Оказва се, младите днес все по-рядко четат – да не кажа, че изобщо не четат. Или четат крайно оскъдно. Ето защо да се залага на писаното слово за някакво що-годе действено въздействие върху съзнанията им е умряла работа. По същия начин както е умряла работа убеждаването само с думи, не с пример, не практически. Проповедите не помагат вече. Искат се други начини на въздействие. Какви – трябва да се изнамерят. В тази връзка пак опитвам нещо да направя по моята отколешна идея за създаване на нещо като "Виртуален кабинет по философия" – или на "Онлайн-класна стая", в която да се провеждат занимания по философия (и по други предмети, но за мен, в случая, философията е важна). Снощи пак се опитах да направя нещичко в тази посока. Мисля по тия въпроси, щото е грехота да не се използват огромните възможности на интернет за водене на пълноценни дискусии и в образователната сфера, или с образователни цели. Сега се водят що-годе добри дискусии във Фейсбук, но ето, в образователната сфера такива дискусии не се водят. Разбира се, не ми пречи да опитам да направя такива дискусии и във Фейсбук; но все пак писменото изразяване
22 на мисли в една дискусия едва ли ще очарова учениците ми – въпреки че по принцип не е лошо да умеят да се изразяват и така. Та ми се ще обаче да се използва и живото слово, в една видео-конференция, когато се обсъжда една тема, а пък всеки участник може свободно да каже какво мисли. Навремето, когато в един период бях в болница, тогава се опитахме с група ученици да направим нещо такова в скайпа: аз участвах в едно такова занятие от болничната стая, а пък учениците – от домовете си. Това беше едно добро начало, но след това не го продължихме. Сега ми се ще пак да опитаме, да поекспериментираме в тази посока. Хрумва ми да предложа на цял един клас да опитаме да проведем час в интернет, с посредничеството на тия най-модерни средства за комуникация. Примерно, имам с няколко класа часове в крайно неудобно време, вечер, след 18.30 часа.Работата е там, че много от учениците пътуват, те живеят в околни на Пловдив населени места, те просто няма как да се приберат ако останат за час. Няма превозни средства след 19.00 часа – или ако има, то това вече е гавра с учениците да пътуват толкова късно. Е, смятам да предложа на тия два-три класа да опитаме да проведем часа си в интернет, това може да стане и в съботния ден, аз съм готов. Интересно ми е как те ще реагират. Разбира се, много ми е интересно и администрацията как ще реагира. Ще обсъдя с учениците тази идея. Ако се споразумеем с тях, заедно ще излезем с предложение до администрацията за провеждане на един такъв експеримент. Това ще стане скоро. Да видим как ще се възприеме. Интересно е. Иновациите по принцип следва да се насърчават. С оглед повишаването на качеството на образованието на младите хора е допустимо да се прави всичко, което е все в такава една посока. И всичко онова, което не е в такава една посока, което е остаряло, демодирано, недействащо и пр. трябва да бъде отхвърлено без жал. Да, аз знам, че нищо не може да замени общуването на живо на учител с ученици. Да, но какво пречи това общуване на живо да бъде онлайн? Нищо не пречи. Стереотипа, навика само пречи. С глупавите си навици трябва също така да се разделяме без жал. Ако не го правим, значи само показваме, че сме обременени, несвободни хора. Съвременността обаче е това: свобода. Който не е адекватен на нея, дето се казва, е "за боклука". Нека тия, дето ме дебнат да направя "нарушение" или "странно изказване", добавят и това мое твърдение в списъка си от "изцепки", събирани за един бъдещ донос... Ще завърша този хаотичен текст със следното: философията съществува за това за да чупи стереотипите, да разклаща навиците, да руши онова, което ни се струва "обичайно", "в реда на нещата", "в рамките
на нормалното съществуващото" и пр. Да, ако това не го прави, философията просто не си изпълнява мисията. Една философия – или един философ, те двете съвпадат: философът олицетворява една философия, своята – ако не разклаща предразсъдъците, ако не руши остарелите "нормални" представи, ако възпроизвежда стереотипите на "нормалното всекидневие", тези на "обикновения здрав разсъдък", е анахронична философия, е философия, изневерила на функцията, на назначението си. Ницше навремето е писал книга със заглавие "Как се философства с чук"; да, чудесно е философстващият с чук да чупи стереотипите, да разбива онази броня, в която са оковани съзнанията – това е задачата на философа, който иска да остане верен на предназначението на философията. Ето затова винаги ще има нужда от философия и философи – все някой трябва да върши тази толкова "странна", ала необходима работа. Представяте ли си какво ще се случи със съзнанията ни ако липсва философия, ако липсват философи, верни на мисията и на задачата си? Ще настъпи всеобщо мъртвило. Точно такова мъртвило, каквото е сега мъртвилото в българското образование. А не трябва да оставяме това мъртвило непобутнато, сякаш е нещо "найнормално". Не за такова нещо е роден човекът. На младите пък да бъдат налагани чрез образование мъртвите догми на миналото, т.е. в образованието съзнанията на младите да бъдат оковавани в брони, е престъпление спрямо бъдещето – тяхното и на нацията ни. Философията трябва да изиграе в тази плачевна ситуация ролята на нещо като локомотив, който да изтегли от мъртвата точка блокиралия отвсякъде "влак" на българското образование, а оттук и на българския живот изобщо. И на българската култура също – защо не? Защото там, в полето на образованието, е началото на всички начала. Оттук започва всичко. На думи го признаваме, на дело обаче нищо не правим – за да променяме тежката ситуация малко по малко към по-добро. На 15 февруари 2014 г. в София започва Първа национална среща ЗА СВОБОДНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО, на която, живот и здраве да е, непременно ще присъствам. В която ще участвам, стига да не се случи нещо със здравето ми, щото някак не се чувствам изобщо добре напоследък. Борбите, в които всеки ден участвам, борби срещу самодоволната, всевластна и самонадеяна образователна администрация и бюрокрация ме изтощиха така, че започнах сериозно да се безпокоя за здравето си. Както и да е, живот и здраве да е, ще участвам в знаменателната среща в София непременно. Заповядайте и вие - ако сте загрижен за българското образование. Всеки е добре дошъл. Спирам дотук. Имам много работа в свободните, в "почивните" си дни. Най-
много работа имам точно в тия дни. Каква ли не работа, най-вече свързана с писане. И предпечатна подготовка на разни текстове, които отдавна планирам да издам. Тъй че приятен уикенд на всички! Бъдете здрави! Почивайте си активно, като мен: не бездействайте! Не се разкапвайте в нищонеправене. Сладкото нищонеправене - вие обичате ли го? Разбира се че го обичате. Да, но то е вредно и опасно. Разлага жизнените сили на човека. Истината е в труда. В активностите от всякакъв род. В творенето. Човекът е роден да се труди. И да твори. Да създава. Да работи. Е, разбира се, че ще си почивате, не съм казал, че изобщо няма да почивате. Но почивката е пауза сред поредици или серии от трудова активност, а не отдих от... други почивки. Почивката има смисъл като отмора от здравия оздравителен труд. Някои така правят: обикновено нищо не правят, почиват си, а пък после си почват да си почиват от... почиването! Отдъхват си от умората, предизвикана от отдъхването. Както и да е. Хора всякакви. Всичко си е за наша сметка обаче. Поне това запомнете от мен. И то е нещо. Чао! Та мисълта ми беше, да резюмирам: философията съществува за да чупи стереотипите, да разклаща устоялия манталитет, да руши онова, което ни се струва "обичайно", "в реда на нещата", отговарящо на "здравия смисъл"; философията е онова, което е способно да освобождава духа на човека, окован в бронята на всекидневната рутина; философията побеждава инертността на коварната, на дебнещата ни отвсякъде несвобода. „АУГУСТИНЕРГАСЕ“, УЛИЧКАТА, КОЯТО ВИНАГИ ЩЕ МЕ ОЧАРОВА
„Аугустинергасе“, Цюрих Тази уличка винаги ще ме очарова, независимо какво е времето. То, сякаш завидя на радостта ми, та изведнъж се намръщи и заваля. Реших да не му обръщам внимание – това е най-добрата стратегия, когато искаш да се освободиш от неприятната ситуация. Стигнах до „Мюнцплац“, красиво площадче, на което се намира старата готическа църква „Св. Августин“, построена около 1270 г. По време на Реформацията църквата на августинските отшелници е била превърната в светска работилница и
23 служи като Монетен двор и място за съхранение. Когато през 1841 г. цюрихските католици предявяват искане за строеж на нова църква, се взема решение да им бъде дадена старата църква „Св. Августин“. Фердинанд Щадлер, амбициозен архитект с технически умения, се залавя с възстановяването на готическия стил на Възраждането. Поголяма част от тази общност отхвърля решенията на Първия Ватикански събор през 1890 г. и бива изгонена от Католическата църква. Общността става независима католическа енория в Цюрих и ползва църквата „Св. Августин“ до днес. Тук се намира и музеят „Щраухоф“, в който се уреждат литературни изложби, била е уредена невероятна среща с една личност, оставила трайни следи в литературата и изкуството – Еми Хенингс, съпругата на Хуго Бал, който е един от създателите на кабаре „Волтер“ в Цюрих. Годината е 1916, нестабилна политическа обстановка, Европа е заразена от треската на войната. В Цюрих, един от малкото мирни оазиси, се събират група млади творци, отвратени от всички политически размирици и поставят началото на дадаизма – може би най-анархистичното движение на ХХ век. „Дада“ означава „конче“ на детски език, но също и „любима идея“. Важното в случая е, че името „дада“ напълно съвпада с идеите, наивността и нихилизма на движението. Еми Хенингс е била не само писателка и кабаретна изпълнителка, но и вдъхновителка на цяло поколение поети. През 1846 г. се появявя друг стил „лимерик“, малко познат не само у нас, но и по света, означава глупост, безсмислица, „нонсенс“. Видях рекламните брошури с карикатури и стихчета от Едуард Лиър и други автори от тоя жанр, бяха забавни. Написа: Мария Василева
защото без него няма да видите моите следващи скромни опити за пътепис. Maria Vassileva
Качено на 9.09.2011 г. ВИ ПРИЙШЛИ СЮДИ БИТИСЯ, ЯК ВІЛЬНІ ЛЮДИ І ВИ І Є ВІЛЬНИМИ ЛЮДЬМИ: ЩО ВИ РОБИТИМЕТЕ БЕЗ СВОБОДИ? петък, 24 януари 2014 г.
(ОЩЕ >>>) ТОВА ТРЯБВА ДА СЕ ЗНАЕ: УБИЙСТВАТА, В КОИТО Е УЧАСТВАЛ ТОДОР ЖИВКОВ ВИДЕО
МАЛКО СНИМКИ ОТ БАНХОФЩРАСЕ, НАЙ-СКЪПАТА УЛИЦА В ЕВРОПА Ето малко снимки засега от дългата и права Банхофщрасе – най-скъпата улица в Европа, а през 19-ти век и в света. В края й щях да стигна езерото, а по пътя й да видя модни бутици, бижута, часовници,банки, луксозни хотели. Щях да се отбивам в примамливи странични улици. Щях, но не би... На много хора ще се стори глупаво, но там, както си хапвах топъл брецел и наденичка на една пейка в една пресечка, взех решение да вляза в една книжарница на три етажа. Останах там 3-4 часа. Надявам се за разочарованите от тази ми постъпка да продължа разходката по знаменитата улица. А за тези, които не са разочаровани, ето малко снимки от книжарницата. Специално за г-н Ангел Грънчаров ще изпратя клип от рафтовете по философия,
честване на 100-годишнината от рождението на Т.Живков. По този повод изявление против рекомунизацията правят следните организации: Коалиция за честно управление, Център Хана Аренд - София, Асоциация на свободното слово „Анна Политковская", Движение „Граждани срещу Държавна Сигурност", Център за подкрепа на хора преживели изтезание - АСЕТ, Асоциация „Горяни". Интелигенцията и будната гражданска съвест на България не желае рекомунизацията на България и възраждането на култа към националния предател Тодор Живков.
ВИДЕО Я бачу армію своїх співвітчизників, яка кинула виклик тиранії. Ви прийшли сюди битися, як вільні люди і ви і є вільними людьми. Що ви робитимете без свободи? І, вмираючи у власних ліжках, чи забажаєте ви проміняти всі прожиті дні на один єдиний цей день. День, коли у вас був шанс прийти сюди і сказати вашим ворогам, що вони можуть забрати ваше життя, але не зможуть забрати вашої свободи. Хоробре серце. 1 лютого. 22:10. На 1+1. КРАСОТАТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА...
Пълзящата рекомунизация на България е в ход от години. Червените другари не пропускат всеки случай да се изгаврят с българския народ, да натрапят своите фалшиви митове, легенди и лидери и да ги обявят за "патриоти" и "строители" на България. Една от специфичните форми на рекомунизацията на България е възраждането на култа към убиеца, към съветския слуга и диктатор Тодор Живков. На 7.09.2011 г. в Правец без капка срам, нагло и безцеремонно комунистите организират
Жител на Киев свири на саксофон край горящи гуми. (Източник на изображението) НА СВЕТА ИМА ТОЛКОВА КРАСИВИ НЕЩА: СПРЕТЕ ДА ПРОЛИВАТЕ КРЪВ, ИЗВЕРГИ!
24 На света има толкова красиви не-
четвъртък, 23 януари 2014 г.
Спрете да проливате кръв, извер-
ВИДЕО
ща!!! ги!!! Янукович (Путин), Асад (Путин)!!! Написа: Nikolov Konstantin
ЕМО ЧОЛАКОВ: „СНЕГЪТ ИДВА ПЛАХО, КАТО ПАРТИЗАНИН НА ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ!“
ПЕСЕН НА САШО СЛАДУРА януари 23, 2014
... Напомним, ранее в интернете появилось видео жестоких издевательств сотрудников «Беркута» над одним из протестующих на улице Грушевского. Мужчину заставили раздеться догола и стоять на морозе. При этом «беркутовцы» развлекались, фотографируя его с лопаткой для колки льда на смартфоны. На теле мужчины видны синяки и кровоподтеки, лицо опухло от побоев. (ОЩЕ >>>) ДАЛИ РАЗУМЪТ ЩЕ НАДДЕЛЕЕ НАД "ЗДРАВИТЕ СИЛИ"?
Емо Чолаков втрещи с прогноза по Би Ти Ви: Снегът идва плахо в неделя, като партизанин на Девети септември!
Това е Сашо Сладура! Убит... или пребит... или умъртвен... в Белене от аверите на таткото на Сергей Станишев, Румен Овчаров, Евгения, Людмила и останалото котило Живкови. Той не е политическа личност, просто не е обичал комунизма... Белчо Дончев сподели от Maria Vankova КРАТЪК КОМЕНТАР: Те, комунистите, убиваха всичко, що ги превъзхожда... СРАМ И ПОЗОР ЗА ПРОКРЕМЪЛСКИТЕ БИЯЧИ В УКРАЙНА! МОЛЕТЕ СЕ ЗА УКРАЙНА! Тази жена се казва Валя Билан. Когато вижда как полицията бие нейния възрастен съсед, който е на 86 години, тя коленичи пред милиционерският кордон с искане да спрат изтезанията върху стария човек и да бият нея вместо него. "Смелите" полицаи тогава започнали да я бият като е питали след всеки удар: "Щастлива ли си сега...?". Почти в състояние на безсъзнание тя е била освободена и докато едва се е придвижвала назад милиционерите й се смеели. (ОЩЕ >>>) МОЕ ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ УКРАИНСКИТЕ СВОБОДОЛЮБЦИ
„Истинската зима пристига в неделя. Идва и снегът, първо ще слезе на 1500 метра. Но снегът идва плахо, като партизанин на Девети септември“, обяви току-що в прогнозата за времето по Би Ти Ви Емил Чолаков. Безумната му аналогия веднага предизвика буря от коментари във форумите. „Докога този клоун ще окепазява прогнозата за времето? Искаме компетентно мнение, а не циркаджийство!“, пише в страницата на ПИК във Фейсбук другарят Сашо Стойков. Има и други мнения. „Емо е пич, разчупи статичното поднасяне на прогнозата. Все пак вече не сме във времената на Любка Кумчева“, пояснява Сия Божидарова.
Кличко и Янукович преговарят, Майданът чака съдбата на Украйна
СПОДЕЛЯМ: БЕЗ КОСТОВ РАБОТИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА СЕ ЗАБАТАЧИХА, ИЗОБЩО НЕ ВЪРВЯТ...
ОТЗИВИ ПО СТАРИ ПУБЛИКАЦИИ В ТОЗИ БЛОГ
Илко Семерджиев ЖЕСТОКИ ИЗДЕВАТЕЛСТВА НА МИЛИЦИЯТА НАД ПРОТЕСТИРАЩИ В КИЕВ Нашелся мужчина, которого раздели догола и мучили на морозе
Българско училище ще носи името на Стив Джобс Ето какъв коментар се получи под публикацията под заглавие Българско училище ще носи името на Стив Джобс, която е от ноември 7, 2011 г.: Не знаех, че до такава степен има училища, които са се впечатлили от постиженията на Стив Джобс, който беше наистина е и удивителен човек. Човек, който не спираше да работи и да измисля нови и
25 нови технологии, които ги нямаше на пазара – за да бъде най-добрият той. Но като се замисля, че тази Професионална гимназия по електротехника и електроника е носила името на Ленин, определено предпочитам да сложат името на Джобс – ако зависеше от мен. Макар че и ние си имаме страхотни българи-герои от миналото, на които може да се кръсти тази гимназия: защо трябва да е на чуждо?
ЗАПОВЯДАЙТЕ И ВИЕ – ТА ЗАЕДНО ДА ЗАПОЧВАМЕ РЕВОЛЮЦИЯТА В ОБРАЗОВАНИЕТО! януари 23, 2014
Г-н Президент, научихме се от медиите, че планирате посещение на Зимните олимпийски игри в Сочи. Обръщаме се към Вас с убедителната молба да премислите отново това си решение.
15 февруари в 10:00 до 16 февруари в 19:00 РЕГИСТРАЦИЯ ЗА УЧАСТИЕ На специалния сайт за събитието ще намерите пълна информация за програмата, както и условия за регистрация СВОБОДНОТО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО
ЗАБЕЛЕЖКА: На посочения линк на ТВ7 може да се гледа и видеорепортажът на Илиян Велков. И още един отзив, този път под друга стара публикация със заглавие Стив Джобс е преди всичко визионер, изобретател, естет и чак накрая – предприемач с широк размах: Няма спор, че Стив Джоб е един велик човек, който ще остане в историята със своите изобретения и хъс, който не се отказва да работи и да осъществи мечтите си за печалба и да произведе нещо, което няма на пазара до този момент. Миналата година си закупих книгата му и много ми хареса. Може като човек да е бил малко груб, дори доста голям егоист, но за да направиш подобни неща може би това ти е нужно. Бил е толкова завладян от идеите си, че дори в даден период не се е къпал, но на края всичко е било увенчано с успех. Няма място, където да не го знаят, кой е и какво е постигнал. ПРОТЕСТЪТ ПРЕД УКРАИНСКОТО ПОСОЛСТВО В СОФИЯ
е гарантирано от българската Конституция (чл. 23) Това означава, че е не само допустимо, но и необходимо съществуването (наред с държавното образование) на многобройни образователни форми, които по отношение на своите организация, учебно съдържание и образователни цели не са регулирани от държавата. СПЕЦИАЛЕН ГОСТ – ЯКОВ ХЕХТ международно известен практик и теоретик на демократичното образование, теория на обучението и обществената промяна на образованието. През 1987 г. основава Демократичното училище в Хадера (Израел) – първото училище, което се нарича демократично. Оттогава до днес е основал лично или е участвал в основаването на десетки демократични училища в Израел и по света. Автор на книгата „Демократичното образование“ (Изток-Запад) РАЗЛИЧНИ ГРАЖДАНСКИ ГРУПИ които имат опит със свободни образователни форми, ще представят вижданията си за демократизация и самоуправление в образованието. НМР ще представи своята концепция за образователна реформа, която да приведе образованието в България в съответствие с изискването на Конституцията за свободно развитие на образованието и липса на държавен монопол в тази област. ПРИСЪЕДИНЯВАМ СЕ КЪМ ПРИЗИВА БЪЛГАРСКИЯТ ПРЕЗИДЕНТ ДА СЕ ВЪЗПРЕ ОТ УЧАСТИЕ В ПОШЛИТЕ ТЪРЖЕСТВА НА МОСКОВСКИЯ АВТОКРАТ В СОЧИ Отворено писмо до Президента на България от граждани, членове на форумното интернетно общество „Де зората“
(ОЩЕ >>>)
Според нас е насъщно необходимо – и за държавата България, и за нейните осъзнати граждани – Вие да се присъедините към водещите политици от много държави, наши съюзници от НАТО и от ЕС, които няма да уважат с присъствието си зимната Олимпиада в Русия. От една страна ангажирани и смели, международно признати разследвания през последните месеци показаха, че събитието в Сочи не е нищо повече от „празник“ на материализираната абсурдна мисъл, на алчната корупция, на презрението към човешката чест и достойнство, към природната среда и към автентичния спорт. Тези Игри няма да имат нищо общо със спорта и истински ценител на спортните занимания като Вас няма какво да търси на тях. От друга страна – тези Игри се провеждат в държава, която през последните години се отличи като най-смущаващ и вреден фактор в международната политика, в частност като агресор, като енергиен рекетьор и политически манипулатор спрямо своите съседи от някогашния С.С.С.Р. и от т.н. социалистическа общност. През 2008 г. Русия нападна, опустоши и държи до днес под свой контрол територия на съседна, независима Грузия. Президентът Путин наложи в Русия авторитарен режим, смазващ безогледно всяка проява на политическо несъгласие и на граждански протест. (ОЩЕ >>>)
26 СНИМКИ ОТ БАРИКАДИТЕ В КИЕВ
Източник на изображенията ПРЕЛЕСТИТЕ НА КОМУНОИДНОТО "КОЛЕКТИВНО ОБЛЕКЧАВАНЕ" – КОМУНИЗМЪТ НЕ ПРОЩАВА НИКОМУ...
ви принуди да останете безмълвни, когато по ваши колеги, изпълняващи задължението си да информират, стрелят като по дивеч? Защо научавам НЕ ОТ ВАС, че по фотографа на Ройтерс беркутовец снайперист е стрелял право в челото?! Че журналистка от телеканала СТБ е улучена в гърдите! За щастие с гумени куршуми, засега. Как се чувствате вие когато вашите колеги са принудени да свалят баджовете си с надпис „ПРЕСА“ за да не бъдат предмет на целенасочен обстрел? В интернет е качено видео, на което Беркут стреля в краката на ваши колеги, докато ги принуди да свалят камерите и да се спасяват с бягство. Защо аз го виждам, а вие – не, не е ли задължително ВИЕ да ми го покажете? Излишни сте. Ненужни сте, продажни сте. Научаваме какво става и без вас, даже въпреки вас. А вие продължавайте да разнасяте флашки – интернет ще ви прати в забвение. Скоро ще служите само за да коментирате Биг Брадър. За друго не ставате! Написа: Simona Voyager Евромайдан: Журналиста взорвали в прямом эфире: Четирима убити в Киев. Реч от площада:
(ОЩЕ >>>)
ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ НЕУВАЖАЕМИТЕ ТАКА НАРЕЧЕНИ „БЪЛГАРСКИ ЖУРНАЛИСТИ“
„… Докога ще чакате? Докато убият вашето дете? Народе, украинци, станете на революция срещу Янукович! Всички на Майдан! Всички срещу Янукович! Не, ние не се боим от тях! Призовавам всички украинци! Всички тук, на майдана! Тук вече се решава за нас, за децата ни! Братя и сестри, всички на Майдана! Слава на Украйна! Украйна, ставай!“ СПИСЪК С ПРЕДИМСТВА И НЕДОСТАТЪЦИ НА ЖИВОТА В ШВЕЙЦАРИЯ
януари 23, 2014
Неуважаеми така наречени български журналисти, кой, КОЙ ви забранява да информирате обществото за това, което се случва в Киев? И ако не смятате за значимо за отразяване, че на един площад в Европа, в една славянска, християнска страна, с разрешението на властта там убиват и раняват хора, каква сила може да
Получих следното съобщение от гжа Мария Василева, която е в Швейцария, в Цюрих: След две седмици престой тук се разбра бързо, че животът на местните е лесен и удобен. Това не се отнася за чужденците. Цените съзнателно се поддържат високи, както и заплатите. Цюрих е найудобния град за живеене в Европа. Видях
27 ботаническа градина днес и улицата на банките и лукса. Бях отново в Стария град, който ме омагьоса окончателно, следва текст. Ще трябва отново да публикуваме снимки от Стария град с дълги обяснения. Снимах 4 часа в една книжарница на 3 етажа. Заснех града от висок хълм-парк, ще изпратя снимки. Не съм забравила за музеите и протестантската проповед. В събота най-вероятно ще бъда в Люцерн и найпосле ще се появят снимки от Алпите. Берн в по-следващата събота също е сред Алпите, както и Лихтенщайн. Ето и един списък с предимства и недостатъци на живота в Швейцария: Силни страни, предимства: - На пешеходците минувачи винаги се дава предимство - Никога не ти свирят с клаксон и не ти правят жестове когато шофираш - Винаги ти отстъпват и ти правят път в заведения - Никога не се обръщат след теб - Бакшишите са минимални суми и по желание - Никога не надписват и не лъжат в сметките - Няма винетки - На паркингите има табела, указваща свободните места за паркиране - Не се правят нарушения при движение по пътищата Няма много полицаи - Вестниците са безплатни по улиците и заведенията - Не правят забележки, ако се объркаш и направиш нарушение проявяват съчувствие проявяват търпение - Влаковете са през 15 минути, а рейсовете през пет - В ресторант, сладкарница или кафене можеш да стоиш на масата колкото искаш - Никога не пререждат някого - Няма опашки - Можеш да си работиш с компютър или да си хапваш сандвич в градския транспорт - Има отлична връзка между рейсове и влакове в градския транспорт - Билетите за всички транспортни средства са едни и същи - В книжарниците има фотьойли и мека мебел за четене - Пазят тишина - Съблюдават чистотата - Достатъчно е един от семейството да работи за да живеят добре
- в града Цюрих има само 2 мола - няма евтини магазини за храна и дрехи, нито втора употреба - контактите са с три дупки и за да се ползват ел.уреди от други страни трябва да се купуват адаптори - не може да станеш швейцарец, ако идваш от друга страна, дори ако се ожениш/омъжиш за швейцарец/ка - работещите тук, дошли от други страни, плащат данъци в своята страна - заплатите на хората от друга националност са по-малки от тези на швейцарците, след около три години е възможно да те локализират и да получаваш швейцарска заплата - за три часа престой на паркинг се плаша около 40 лева - няма неплатени паркинги - в средата на много от улиците има релси - не всички говорят повече от 2 езика - немският им език е много различен от този в Германия и се учи техният диалект в училищата - френският им език също има разлики с този във Франция - майките сами гледат децата си, без помощ от родители и гледачки - имат най-често 3 до 5 деца (образованието на пето дете се плаща от държавата) СЕРГЕЙ – МЛАДЕЖЪТ, КОЙТО УМРЯ ЗА СВОБОДАТА НА УКРАЙНА Мы будем помнить тебя, Сергей Нигоян!
КРАТЪК КОМЕНТАР: Бог да го прости! Падналите в бой за свобода не умират – по думите на българския поет Христо Ботев, също умрял за свободата – като Сергей: Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят... П.П. Сега научавам, че загиналите в Киев са много повече: Бог да ги прости! ВИЕ, УКРАИНСКИ ГЕРОИ, СЕ СРАЖАВАТЕ И ЗАРАДИ НАС, СТРАХЛИВЦИТЕ – БЛАГОДАРИМ ВИ! сряда, 22 януари 2014 г.
Я трус, January 22, 2014
Слаби страни, недостатъци: - консервативни са - пестеливи и пресметливи - жилищата са скъпи - хотелите са скъпи - храната и облеклото са скъпи - имат само два вида магазини за храна – мигрос и кооп, с еднакви цени
выбирался для фоторепортажей – Сергей попадался ему в кадр как один из самых колоритных и запоминающихся участников протестов. После того как девушки редакции восторженно комментировали первую фотографию революционера в красной каске, размещенную в “Семейном фотоальбоме Евромайдана”, Максим Белоусов при следующей встрече передал наши комплименты Сереже. Он воодушевился, попросил еще раз его сфотографировать и поинтересовался, может ли Макс взять у него интервью. К сожалению, этот проект так и не осуществился, а сегодня мы с ужасом узнали о гибели такого молодого и яркого защитника Майдана, которого успели искренне полюбить многие. Мы скорбим всей душой, сожалеем и соболезнуем. Но даже тем, кто пишет с утра до ночи, в такие моменты сложно подобрать правильные слова. Украина будет помнить тебя, дорогой Сережа, та новая, сильная и свободная Украина, за которую ты погиб!
Сергей Нигоян еще с самого начала Майдана стал одним из его символов, олицетворением смелой молодости и свободы. Не заметить Сергея на баррикадах было невозможно. Поэтому каждый раз, когда наш фотограф Максим Белоусов
Может все наладится без меня? Всегда же было хорошо без меня, значит будет и сейчас. Семья. Дети. Работа. Обязательства. Все мы кому-то должны и не можем просто встать и быть там, где велит наше сердце. Страшно. Мучаешься, не находишь себе места. Проверяешь билеты
28 на поезд – еще есть. Страха боли или за свою жизнь пока нет, это кажется очень далеко и паника подступит уже там, на улицах Киева. А пока просто страшно подвести близких и дальних, не написать обещанный к пятнице отчет, не снять с карточки деньги на квартиру и не получить очередную зарплату. А еще страшно оказаться трусом, самым настоящим, ведь там, на реальной войне, действительно убивают, делают больно, просто за то, что ты такой, какой есть. Успокаиваешь себя мыслями о том, что десять лет назад, когда был зеленым студентом – точно сорвался бы и поехал, ведь там друзья, там правда, там история. А сейчас недоеденный ужин и теплая кровать, а главное – нерушимые обязательства. Ведь без тебя справятся, победят и ты будешь радоваться вместе со всеми. Через час от первой платформы вокзала, который находится у меня прямо под окнами, отправляется поезд в Киев, но в нем не будет меня, потому что я трус. Хорошо, что в нашей стране не все такие как я. Есть те, кто может рискнуть обязательствами, кто хочет, готов или вынужден быть там где велит ему сердце. Я горжусь вами. Я отдаю вам дань своего уважения и восхищения. Я прошу, очень прошу, сражаться там и за меня. Всеми возможными и доступными вам методами. За меня и за моих родных. За моих друзей. За моих врагов. За всех и каждого в этой стране. Даже тех, кто при первой возможности плюнет вам в лицо за ваш геройский поступок. За детей и женщин, которые ждут вас дома. За мам и сестер. Братьев и отцов. За нас всех. Вы единственная надежда нашей земли и наших сердец. Спасибо вам! МАЛКА БИБЛИОТЕКА КЪМ ЦЕНТЪР ЗА ДЕЦА В ПРЕДУЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ – ЦЮРИХ, ШВЕЙЦАРИЯ
СТИГА: СЕГА Е ПОТРЕБНА ИСТИНСКА, СЪЩИНСКА РЕВОЛЮЦИЯ!
"Не трябва да караме детето да учи, трябва да го оставим да учи" – това ми хареса, добре е казано! Из Тийзър – Конференция ЗА СВОБОДНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО: Търсят се революционери в образованието! (Явор Ганчев) КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Да, думата е подходяща, търсят се революционери в образованието, еволюция (реформа) на проваления модел вече не стига: сега е потребна истинска, същинска революция! Децата са по един най-естествен начин любознателни, питащи, съмняващи се, критично мислещи, търсещи истината; Системата без жал убива този техен порив – ето това е най-страшното! КАКВО ЩЕ НАПРАВИ ПО-НАТАТЪК С ТИЯ АНГЕЛЧЕТА БЕЗЧОВЕЧНАТА СИСТЕМА?!
Детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишница с таз малка книжчица? Не питай бабичко, макар и слабичко, книга да се уча, добро да сполуча. Иван Вазов УДАР ПРАВО В ДЕСЕТКАТА НА ИВО ИНДЖЕВ: РАДИКАЛНОТО ОКОНЧАТЕЛНО РЕШЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ВЪПРОС
Виж ти, на едно от малките кътчета за сядане върху масата в тази толкова малка библиотека – Книгата за световните рекорди 2013 на Гинес. За първи път я виждам на живо. (ОЩЕ >>>) ЕВОЛЮЦИЯ (РЕФОРМА) НА ПРОВАЛЕНИЯ МОДЕЛ НА ОБРАЗОВАНИЕ ВЕЧЕ НЕ
възможностите да си платиш или от някакъв бартер на услуги. И много моля, не ме карайте да давам примери, защото обратни практически няма по наистина значимите дела, за които изобщо научаваме.
януари 22, 2014 Из Мила БСП, ти си земен рай! Нямаме нужда от доклад на Европейската комисия, за да знаем от опит, че в България страх от закона имат май само онези, които не го нарушават. На останалите той служи според властовата тежест на кантара на статуквото, от тарифата, от
Ето защо имам радикално еднопартийно предложение, до което стигнах след серия от нови доказателства за еднопартийния режим в България, мимикриращ днес като демокрация… … Вкопчването в БСП, по всичко личи, е въпрос на живот и смърт на докопалите се до този рай на кариерното и житейското благоденствие до такава степен, че в България няма нищо по-страшно от това да те прогонят от него. Ето защо съм убеден, че трябва да се откажем да се съпротивяваме на реалността. Предлагам да дадем открито страната на безсрочна концесия на единствения фактор, който предизвиква респект сред потенциалните и реалните престъпници. Тук страх от Бога и закона няма, но от партийна санкция в БСП всички треперят. Което означава, че цялото пълнолетно население трябва да бъде записано в Партията – ако искаме да се въведе някакъв ред. Само така ще си осигурим и достойно погребение на България в онова близко бъдеще, което все по-уверено ни предричат безмилостните данни за неизбежния летален изход на нацията. Той и сега е летателен за всички, които могат да отлетят на Запад – където гнездят прелетните българи. Западняци едва ли ще дойдат на овакантените от нас места, но пък като гледам онези повече от 300 000 имота, изкупени вече от руснаци в България (чиято скорошна смърт се обещава за зарибяване на нови руски купувачи в рекламния филм „България умира тихо”), явно има алтернатива. Кой друг, освен БСП, заслужава, преди да легне в гроба, да обслужи отново и
29 за последно освободителите на България от българите! Представям си един 370 метров паметник на благодарността за освобождението, десет пъти по-висок от сегашния в центъра на София. Стилизиран газов пламък ще грее победоносно на върха, обрамчен от тръбопроводи. В основата му с огромни букви от диаманти ще пише на руски (българският ще бъде вече забранен като архаична вехтория): „На червивата освободителка, забогатяла от търговията с България, последна благодарност и сбогом от признателния за погребението български народ”! За вечна памет военен императорски оркестър ще акомпанира в маршов аранжимент на певеца на вечната дружба Йосиф Кобзон: „Мая страна, мая Болгааария”! Площадът ще бъде боядисан в червено от последните отцепници от БСП, преди да бъдат положени живи в общия гроб при другарите си, загинали геройски в партийните междуособици кой да помогне пръв на освободителите. Демократично избраният за 18-ти път император Владимир Владимирович ще приветства от носилката с трепереща (само от вълнение, но иначе силна) ръка парада на победата в чест на осъществената хилядолетна мечта на Третия Рим да ни закопае и да се окопае в неговата България край проливите така, както и Третият райх не успя! СЛУГИ НА ТЪМНОТО ЗАДКУЛИСИЕ И СИМВОЛИ НА ОТВРАТИТЕЛНАТА СИМБИОЗА МЕЖДУ ВЛАСТ И МЕДИИ
вторият явил се на импровизирания разстрел от сценаристите на „Шоуто“. Разстрел, ама друг път или ако имаше такъв, то той бе с халосни куршуми. Трифонов и екипът му демонстрираха учудващ творчески стерилитет, формулирайки клиширани и повърхностни въпроси, очевидно старателно премислени и репетирани. Придружени и от съответните опорни точки на друга честа гостенка на Слави. Помним добре, че същата само преди няколко месеца се яви в студиото на Дългия, оплаквайки злата си съдба и лошата опозиция, които били незаслужено груби с нейно величество Пиарката. Близо едночасовият опит за лъскане имиджа на фалиралия политик, заканил се наскоро да рие земята, завърши катастрофално и за едната и другата страна. И двамата показаха, че са морално остарели и безвъзвратно застинали в началото на 21-ви век. Но има нещо много общо между Станишев и Слави: явното слугуване и изпълняване на политически поръчки. Слуги на тъмното задкулисие и символи на отвратителната симбиоза между власт и медии в последните 20 години. Типичен пример за просташката демонстрация на откраднатото от Народа, на гърба на същия този Народ. Но този път оня от Сараите, дето им дърпа конците май се обърка. Защото вече ни писна. (Прочети ДО КРАЯ >>>) ЗА ТОВА КАК ДА СЕ ДЪРЖИМ В СВОИТЕ ВСЕКИДНЕВНИ СБЛЪСЪЦИ С АРОГАНТНАТА ПРОСТАЩИНА
януари 22, 2014
Червена мечешка услуга Мариян Тончев Близо едночасовият опит за лъскане имиджа на фалиралия политик, заканил се наскоро да рие земята, завърши катастрофално и за едната и другата страна Днес осъмнахме със заглавия и анализи след очакваното с трепет и вълнение гостуване на престрашилия се лидер на БСП в „Шоуто на Слави“. Както знаем там поканиха 13 политици, от които Станишев е
Шопенхауер твърди, че найобщителни били тия, които били същевременно и най-тъпи, сиреч, излиза, че наймного плямпотят тия, които съвсем нямат какво да кажат; не зная дали е прав, но долавям голяма доза истина в неговите думи… Да се възползвам от повода и да кажа и аз нещичко. Пълно е с празнословци – и тъпоглавци наоколо, не зная дали сте забелязали
това. А в нашенски условия това ще рече: с простаци. Простотията у нас е напреднала така, че направо триумфира. Питате ли се как в такива условия се чувства един философ, сиреч човек, който по дефиниция трябва да помага на хората да се борят със собствената си склонност да говорят или да правят простотии? Един вид философът е нещо като елитен боец на най-предния фронт на непреставащата никога битка с простотията. Да, „елитен боец“, ала е винаги в малцинство, често е съвсем сам. Рядко се намират хора, които да го подкрепят. Рядко, но има и такива. Но ситуацията е тежка. Понякога и безнадеждна. Атаките – юрушите – на арогантната простащина срещу възпитаността и интелигентността са постоянни и най-нагли, със страшна арогантност и безпардонност се държат ония, които се чувстват бойци и проводници на непобедимата простотия. Е, и в тия условия, повтарям, представяте ли си как се чувства един човек като мен, дето не иска да изневерява на мисията на философията, сиреч, дължи да й бъде верен – и да разпространява чистота, човечност, интелект, мисъл, възпитание, ценности, духовност и т.н.? Това е една неспреставаща изтощителна битка. Всекидневна битка. Нещо като война, е знаеща примирие. Съветват ме: примири се, не можеш да промениш хората, пък и имаш ли право да работиш за промяната им? Остави простаците да безчинстват, не влизай в стълкновение с тях – това било израз на „философско спокойствие“, дължащо се на съзнанието за несъмненото превъзходство на философа над арогантната просташка и простееща гмеж. Те ще безчинстват, ний ще мълчим. Ще понасяме. Няма да им се опълчваме. А няма ли тогава да спомогнем за „окончателната победа на простащината над здравия смисъл“ в нашето свидно Отечество? Е, ще спомогнем, но майната му на „свидното ти Отечество“, него май вече съвсем трябва отпишем от общността, от цивилизацията на развитите, нормални, свободни, културни, напреднали народи. Така ли? Нямаме никакъв шанс, тъй ли мислите, драги ми черногледци? Някак си не ми се ще да капитулирам и аз, да дезертирам от задачата и от отговорността си. Не ми се ще да изменя на мисията си. Вярно, такива като Шопенхауер (трябва да отчетем и това, че те все пак са живели или живеят в културни страни като Германия) не са се принизявали „до нивото на простаците“ и не са влизали в директен сблъсък с тях, а ето, мен ме обвиняват, и то даже мои приятели, добронамерено настроени хора, че често съм бил правел точно това. Имат предвид, че постоянно отвръщам в коментарите си на ония, които ме ругаят, плюят, обиждат, вместо да стоя безмълвно и с олимпийско спокойствие и съзнание за превъзходство да се любувам
30 на падналостта им, на душевната им мизерия и пр. На мен обаче ми се струва, че в наше време вече е невъзможно културните и интелигентни хора, в това число и философите, да си съществуват на едно друго онтологично ниво, което няма директен сблъсък или съприкосновение с низменната сфера на простаците и на простащината. В днешно време културите са се омешали – понеже ситуацията, в която живеем, е екстрена, дори екстремна, е крайно тежка. И ето, на културните хора им се налага да водят безнадежден диалог с простаците, вярно, смисълът е нищожен, но самият факт, че простакът е срещнал някой, който не се е погнусил да се сблъска с него и да изобличи простащината му, е основание за крехката надежда, че ужасната хегемония на простащината може ако не да бъде озаптена, то да бъде поне малко намалена. Едва ли – ще речете. Може да сте прави, но ако мълчим, ако ний, възпитаните, интелигентните хора се правим на грандомани, ако малодушно и страхливо се крием като плъхове в дупките си, дали няма с това да допринасяме за безпределната хегемония на простаците – и да засилваме усещането им, че са единствени, че тяхното няма алтернатива, че културата ще бъде прогонена, съсипана, изметена, убита? Не знам. Поговорих по този въпрос с един приятел в ранната утрин в скайпа, той именно ме съветва да опитам да не забелязвам изцепките на простаците, да не им отвръщам, понеже иначе излиза, че падам на тяхното ниво; ето как завърши, ето какъв пример ми даде този мъдър човек: Някога, преди много години в „Стършел“ имаше едно стихотворение, което приблизително започваше така: Веднъж магарето се срещна с лъв и рече: хей, хайде да се борим двама, за да се види кой е пръв, та после спорове да няма… и понататък продължаваше как лъвът го погледнал пренебрежително и не му обърнал внимание… Хубаво беше написано, търсих го да ти го пратя, но не го намерих… Отвърнах му, че ми се вижда много мъдро туй стихотворение. Да спра и тук с това. Хубав ден ви желая! Пък сами решавайте какво да правите в своите всекидневни сблъсъци с арогантната простащина, дето ни залива отвсякъде, подобно на Ниагарски водопад. Аз се изморих да водя своите битки, пък и съм вече смъртно ранен, едва куцукам, сили нямам, но продължавам още да се боря, докога ще издържа – това не се се знае изобщо… ЗАЩО, ГОСПОДА УПРАВЛЯВАЩИ, НАШИТЕ ВНУЦИ НЕ СА В БЪЛГАРИЯ? (Из швейцарските жа Василева)
записки
на
г-
Aз не обичам баби!
„Аз не обичам баби!“, заявява откровено Мила, моето сладко момиченце. Тя иска да се върна в стаята си. Не иска да среша дългата й косичка, не иска да играем. Мръщи се и иска гледачката Милена и мама вместо мен. Питам я защо. Дали защото бабите са вече стари и не са красиви като мама? Кима с глава. Дали не е защото те са лоши? Отново кима с глава. Казвам че всички жени всеки ден остаряват по малко. Това не може да се промени. Казвам също че не съм лоша, че съм нейната баба и много я обичам. Но искам тя да стане добро и мило момиче, затова искам да помогна на мама да я научим как е правилно да се държи. Защото така съм научила мама на много неща, а сега трябва да науча и Мила. Гледа ме с недоверие. Питам я дали се страхува от мен. Кима с глава. Не знае защо се страхува и решава да даде следното обяснение: „Гледах едно филмче, в което на едно парти бабата беше лошата“. Разбира се, аз подозирам защо малко се страхува. Изисквам да се храни съвсем сама, да не вика и да не играе докато е на масата, да изяжда всичко, което е в чинията й, да не иска подарък всеки път, щом е с нас в магазина, да не капризничи за това, за онова… списъкът е много дълъг. Казвам „добре“ и се оттеглям в стаята си. Неочаквано за мен самата очите ми се насълзяват. Тези деца нямат нужда от мен. Плача. Пакетът с носни кърпички до мен бързо се стопява. Не мога да спра сълзите си. Накрая проумявам постепенно истината. Тези деца наново се запознават с мен след дълги периоди. За 1, 2, най-много за 3 месеца ме забравят напълно. За тях мама и тате са всичко, което имат. Периодично се появявам в живота им и отвличам вниманието на мама и тате, а това внимание преди моето идване е принадлежало единствено и изцяло само на тях. Чувстват
се пренебрегнати, дори фрустрирани заради тази натрапница „баба“. Къде зациклят нещата и се прекъсва естествения ход на нещата, в случая отношенията баби, дядовци – внуци? Та ние не се познаваме взаимно. Всяка неделя получавам по скайп рапорт за това как е минала седмицата. Изпращат ми снимки и видеоклипове – да ги гледам когато мо домъчнее. Като дресирани кученца изпълняват предварително дадените им наставления когато говорим по скайпа. „Спри да играеш, когато баба и дядо искат да те видят!”, „После ще си догледаш филмчето, ела да те видят”. - Здравей, бабо! Неохотно отговарят на зададените им въпроси. - Довиждане, бабо! „Махни с ръка!“, „Дай целувка!“ Комуникацията приключва. Жива трагедия! Е, Господа Управници?? Как ни подредихте само, г-да Станишев, Първанов, Борисов, Плевнелиев и сие! Не ви пожелавам това да ви се случи. Но вие го пожелахте на мен. И на повече от милион хора на възраст над 45 и 50 години. Позволявам си да говоря от тяхно име. Защо нашите внуци не са в България? Идват за малко, летят насам-натам по разни дестинации 2 пъти в годината наймного. Нашите малки внучета не желаят да останат в България за дълго, камо ли за постоянно. Ходещите на училище наши деца, по подразбиране първи по успех, също не желаят да се върнат. Учещите извън страната наши внуци-студенти се чудят как да придобият някакъв статут и да си намерят работа. Техните майки и татковци също не желаят да се върнат за постоянно в страната, която вие управлявате. Всички извън България не желаят да ви бъдат подвластни. Тези в България, видя се, също не ви искат. Страната затъва в мизерия и духовна нищета, липсват елементарни условия за живот. Можехме да дадем много на децата и внуците си, имаме какво да ги научим и искаме да ги научим. Но те не знаят какво е баба и дядо. Понякога не искат да ги познават, толкова е трудно да гледаш нещастни хора! Внуците ни забравят, вероятно и децата ни с времето ще стават все подалечни и резервирани. Какви социални мерки ще предприемете сега? 1.Да отидем при децата си с мизерните пенсии от 100, 200, 300 до 400 лева, които ни отредихте? Да се изтропосаме в техните домове, да им объркаме живота и да легнем на ръцете им – преди да сме станали за „гледане“? 2.Да пътуваме през месец-два с купени от децата ни билети – за да им дадем по едно рамо за гледане на децата?
31 3.Да забравим собствените си деца и внуци и да се прехранваме с картофите и доматите от градината (ако имаме щастието да имаме такава). Да стоим по пейките пред рушащите се блокове и да гледаме от столчета по балконите? В очакване на инфаркт или инсулт. От недояждане, нездравословно хранене, тормоз от страна на вашите фирми? Кое от всичките тези? А защо не заминете вие някъде на майната си с вашите дъщери и синове – готованковци, дрогирани, престъпници? Измитайте се преди още тук, на тази земя, да сте получили възмездието си! За геноцид над българския народ, за затриването му от картата на света. Автор: Мария Василева НА ЕЗЕРОТО ЦЮРИХЗЕЕ вторник, 21 януари 2014 г.
Пан бил преди всичко планинско божество. На него били посветени планинските пещери. Самият той живеел в пещера на планината Ликей в Аркадия, където растяла елата, неговото свещено дърво. Там танцувал с Ехо и другите планински нимфи. Пиндар го нарича най-съвършения танцьор сред боговете. Покровителствал пастирите, стадата, ловците, пчеларите и рибарите. Влюбил се в нимфата Сиринга и дълго я преследвал, докато тя, за да се предпази от него се хвърлила в аркадската река Ладона, където майка и я превърнала в тръстика. От нея Пан направил овчарска свирка, носеща името на нимфата. Със свиренето си забавлявал нимфите и дори дръзнал да се състезава с Аполон, но бил победен по свирене от всеизвестния бог на изкуствата. Когато някой пътник се загубел в гората Пан излизал насреща му и го стряскал с чудовищната си фигура. От тук идва „паника“. СТАНАЛИ СМЕ БЕЗЧОВЕЧНО ОБЩЕСТВО, АЗ ТОВА НАЙ-ОТКРОВЕНО СМЕЯ ДА ГО ЗАЯВЯ: А ТАКА НЕ БИВА! вторник, 21 януари 2014 г.
(ОЩЕ >>>) ПАН И ГОРСКА НИМФА
Пан (на гр. παν – вселена, свят) – Аркадски бог, син на Зевс и Калисто – или на Уран или Хермес и на Гея или нимфата Пенелопа. Първоначално божество на пасищата, но поради еднаквостта на името му с гръцката дума πασ, παντοσ (всичко) бил произведен с помощта на народоетимологията в бог на Вселената. Още като дете приличал на коза – бил обрасъл с косми по цялото тяло, с кози рога и крака и копита, с брада и с опашка. Майка му щом го родила се изплашила и го подхвърлила, но Хермес го намерил и занесъл повит в заешка кожа на Олимп. Боговете като го видели се изсмели, без да му обърнат особено внимание.
Преди време се писа за ето такава случка: Преподавател от СУ почина пред студенти; паднал, получил инфаркт, издъхнал, ей-така, пред студентите си. Аз тогава веднага откликнах на тази трагедия, понеже се развълнувах: виж моята статия Невероятно обърканото и тежко статукво в българското образование е способно да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища. Реагирах така, защото самият аз не съм здрав и, тъй да се рече, жизнено ме касаят такива случаи, щото току-виж и на мен се случила подобна неприятна развръзка – знае ли човек какво го чака, кога и как ще му дойде краят?! Тия дни един преподавател в училището, в което работя, ни изплаши всички защото внезапно на работното си място получи тежка хипертонична криза - и се наложи да бъде викана "Бърза помощ", наложи се да бъде викана линейка; разбрах
от него, че дълго време след това положението му не се подобрило, а такива състояния са крайно тежки и опасни. Преди известно време аналогичен случай се случи и с една друга преподавателка, много активна и авторитетна, позволете ми да не споменавам името й, нейното, както и на по-горния случай, щото не са приятни тия неща, че да бъдат афиширани. Аз самият претърпях тежка животоспасяваща операция преди няколко месеца, едва оцелях, а с връщането ми на работа след 8месечен отпуск по болест бях подложен на такъв груб натиск от самозабравилата се администрация, на какъвто никога по-преди в своята 30-годишна преподавателска кариера не съм бил подлаган, даже и в найгрозните времена на комунистическата диктатура. Много пъти съм писал, че доста колеги в предишните години си отидоха ейтака, внезапно, без да доживеят и до пенсия, а пък някой починаха и скоро след като се пенсионираха. Професията ни е тежка, стресова, но онова, което най-много трови ежедневието ни, са гаврите, които си позволяват с българския учител самозабравили се администратори, които имат еднаединствена грижа: как по-добре да се подмажат на висшестоящото началство, сиреч, как повече и по-рафинирано да тормозят колегите си с разните му там административни изнервящи ни табиети и салтанати. Преди около седмица или малко повече отношенията в нашето училище се изостриха, тъй като администрацията реши да започне подготовката за едно, тъй да се рече, "човешко жертвоприношение", което ще свърши с пожертването, с уволнението на преподавателите по френски и немски език. Аз писах за по тази показателна история, свидетелстваща за дехуманизацията на отношенията; така безжалостно не бива да се постъпва с колега, така не бива да се постъпва с човешко същество. През лятото пък писах за това как без капчица жал бяха уволнени от директорката наши колеги, сред които и инж. Калин Христов. Моята "лична история", за която подробно съм писал в блога си (то това е всъщност моят най-главен "грях" в очите на така любезната администрация!), се свежда до непрекъснати отчаяни опити да самонадеяната администраторка да ме "заклещи" в някакво нарушение (ако няма такова, какво пък ни пречи да си го организираме сами?!), та най-сетне и аз да бъда уволнен - за да бъде отстранен "главният смутител на спокойствието", "главният осквернител" на административния рахат. Е, наложи се, за да парирам тия опити, да пиша много жалби до Министъра, до Омбудсмана, наложи се също така да заведа съдебно дело срещу несправедлива заповед за наложено ми дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"; съдът на две инстанции отмени въпросната заповед, но това сякаш още повече ядоса въпросната администра-
32 торка, обявила ми нещо като своя "лична война за отмъщение", което вече е нарушение на всяка законност, на всякакво право, на всякакъв морал, на всичко, за каквото се сетите. Тия дни тя дръзна да направи нещо върховно, нещо невиждано в наше време, позволи си възкресяването на един позабравен тоталитарен рецидив: по стария маниер от преди 10 ноември 1989 г. за разправа с другоячемислещите и неудобните многоуважаемата госпожа директорка вписа в моя "производствена характеристика", предназначена за ТЕЛК, "диагнозата", представяте ли си, "податлив на нервнопсихични разстройства" (!!), сиреч, дръзна да ме обяви за "ненормален", с оглед поне по тая линия най-сетне да бъда лишен от правото да преподавам философия!!! И ето, сега моя милост, по така милия сигнал на моята администраторка, съм изпратен на специализиран ТЕЛК за... психиатрични заболявания, където скоро ще следва да бъда "освидетелстван" (!!!). Не зная давате ли си как се отразяват тези нейни "игрички", на някои хора могат да им изглеждат, знам ли, "съвсем безобидни", може да ги възприемат като "лек дамски каприз", да, има хора всякакви, но на мен тия неща се отразяват най-тежко на крехкото ми здраве! Не издържам вече, на предела на силите си съм! Чудя се вече към коя инстанция да се обърна, Инспекцията по труда ли, като инвалидизиран, да започна да занимавам, Прокуратурата ли да алармирам с тия волунтаристични действия на въпросната администраторка, не знам вече на кого да се оплаквам; щото вече комай само на... арменския поп не съм се оплакал, а отклик, разбира се, от никъде не получих; да не говорим пък за защита, за подкрепа, не, такова нещо няма: у нас явно поговорката "Гарван гарвану око не вади" продължава да си действа с пълна сила. Написах оня ден нещо като жалба до Педагогическия съвет и към т.н. Етична комисия към него, в която бях член, но която, както сега разбирам, тихомълком, негласно, съм бил сменен по настояване на директорката. След написването на този документ и публикуването му бях подложен на страшно оплюване от страна на разни анонимни интернетни клакьори и мерзавци, бях подложен на такова оплюване, на каквото до този момент никога не съм бил подлаган. А аз просто исках да предизвикам така потребната ни, по мое мнение, полемика по тия нравствени въпроси, които така тровят ежедневието ни. Полемика и дискусия, която ми се ще да бъде проведена вътре в съответните легитимни органи на училищната общност, в които отдавна не е имало съдържателна дискусия – поради налагането на един авторитарен, подмолен, направо тоталитарен административен стил и подход. Още не съм изпратил този документ до адресатите му и, признавам си, многократно се запитах: а има ли смисъл да
се бърка в раните?! Или да се сипва сол в тях – за да заболи?! Не е ли по-добре да почнем отново, както сме свикнали, да продължим да ги замазваме с помади, с мехлеми – белким не гангренясат, белким почнат да оздравяват? Аз лично смятам, че май се налага жестока хирургическа интервенция и дори ампутация на негодния член с оглед да бъде запазен организмът, с оглед да не загине цялото, с оглед да бъде съхранен животът в него. Тъй че, налага се, в името на доброто на институцията, все пак да пусна своя доклад, ето, това ще сторя след малко. Пък ще видим какво ще стане. Каквото има да стане, ще стане. Да, обаче ето сега се питам: а ще имам ли сили да издържа и на това напрежение? Дали и моето здраве няма окончателно да рухне? Дали няма да стане така, че сам – заради някаква своя абсурдистка тяга към морала, към идеалното, към принципите, към човечността! – да предизвикам собствената си гибел? И това е напълно възможно, ето, виждаме, преподаватели продължават да мрат на работното си място; един повече или по-малко да умре, голяма работа, нима някой ще се трогне? Има ли смисъл обаче една такава саможертва? – аз така си позволявам да се запитам в този момент. Обществото ни е станало крайно жестоко, пощада мнозина не знаят, а виж, какво е безразличие към чуждата участ, това всички го знаят, ох, как хубаво го знаят, и не само го знаят, ами и най-усърдно го практикуват. И то всеки ден го практикуват. Станали сме безчовечно общество, аз това найоткровено смея да го заявя. А така не бива. Така не може да се живее. Дали пък да не взема да пратя текста, който току-що написах по-горе и който вие току-що прочетохте, дали да не взема да го пратя под формата на "апел за малко повече човечност" на тия, на които ще пратя и жалбата си? Ей-така, да експериментирам, за да видя дали някой се пак ще се трогне. Защо пък да не опитам? Какво пък ми пречи да опитам? За жалост, в нашето училище, оказва се, и двата синдиката бяха обезоръжени от администрацията, която успя да ги превърне в свои "синдикални патерици". Е, понякога единият синдикат се опитва да разиграва някаква показна "опозиционност", но, за жалост, както сега разбирам, това е било само "за заблуда на противника", иначе, изглежда, истината е съвсем различна. Затуй ми остава едно средство: да апелирам към съвестта на всеки отделно взет човек – в нашата така голяма училищна общност. Ето, аз със своите публикации в блога по тия проблеми всъщност точно това правя. Нека всеки човек да чете и ако трепне нещо в сърцето му, нека по-нататък сам да реагира и да решава кое е достойното поведение и кое не е. Този е единственият за момента път. Да бъде спасен всеки отделно взет човек, да му бъде даден нравст-
вения шанс да спаси душата си – сякаш този е пътят, а? Аз друг път за момента не си представям. Е, себе си да жертвам – щото знам ли какво ще ми се случи щом не кандисвам да замълча? - но да бъде спасен някой друг, да бъде спасена някоя друга душа, то дали пък точно тази не е истинската, вярната мисия на учителя, на възпитателя, който иска да не изневери на призванието си? Така е било, така и ще си остане. Такава, явно, е "диалектиката на живота". Ще видим. То всичко ще се разбере. Скоро ще се разбере. Или ще направим нужното да спрат безобразията на властта – и да си съхраним човешкото достойнство ние, "великите търпеливци", каквито сме българите, е, ако не всички, то поне т.н. "масови българи"? – или ще се опозорим завинаги: тази според мен е дилемата, която предстои скоро да се реши в общобългарския живот, не само тук и там, в някоя отделно взета негова общност. Така виждам нещата аз. А как, позволете да запитам, ги виждате вие? Помислете и отговорете, ако искате де, то не е задължително. А иначе ви желая хубав ден – и много здраве! Бъдете здрави, то тази е предпоставката и да сме живи, нали така? Ний това най-често си пожелаваме. Но да си здрав и жив, ала да живееш опозорен – нима това е някакъв достоен вариант? Тъй че, позволявам си да ви "бъзна" и по тази линия: грижете се найвече за достойнството си. Без него всичко отива по дяволите... ФАКТ, ДОСТОЕН ДА БЪДЕ ОТБЕЛЯЗАН: БЛОГЪТ HUMANUS – НА ВТОРО МЯСТО В КЛАСАЦИЯТА НА НАЙ-КОМЕНТИРАНИТЕ БЛОГОВЕ понеделник, 20 януари 2014 г.
Тази сутрин съвсем случайно установявам, че моя основен блог HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров е излязъл на второ място в класацията на най-коментираните български блогове; отбелязвам това просто като факт, достоен да бъде отбелязан - или да му бъде обърнато известно внимание; ето, убедете се сами: Най-коментирани за 48h: 1. ПАРАЛЕЛ 44__ПОРТАЛЪТ
33 123 коментара. Профил 2. HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров 68 коментара. Профил 3.! Well-living blog 63 коментара. Профил 4. Иво Инджев 50 коментара. Профил Прочее, ето малко статистика за блога ми, която се отнася за годините на съществуването му:
- Това не е грях – отвърнало отчето. – Направил си голяма добрина. - Но аз го накарах да ми плаща по трийсет франка за всяка седмица. - Признавам, че това не е много великодушно – казал свещеникът, - но си го направил за добра кауза. - Благодаря ти, отче – отдъхнал си мъжът. – Това е огромно облекчение за мен. Имам само още един въпрос. - Какъв? - Да му кажа ли, че войната е свършила? РАЗХОДКАТА ДО КОНСТАНЦ В СНИМКИ
КОМЕНТАРИ: 19 847 ПУБЛИКАЦИИ: 9 773 ПОСЕТИТЕЛИ: 1 378 571 (важи за периода след поставянето на брояча, което е станало няколко години след създаването му) ПОСЕЩЕНИЯ ДНЕВНО: средно около 1 000 човека Препращащи URL адреси: Блогът на Иво Инджев: 20 368 GOOGLE - 12 200 FACEBOOK: 7 021 ПРЕПРАЩАЩИ САЙТОВЕ: www.google.bg: 221066 svejo.net: 90019 www.facebook.com: 60797
Луксозен хотел (ОЩЕ >>>) РУСКИЯТ ПЛАН ЗА ФИНАЛНОТО ПРЕВЗЕМАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ОТВЪТРЕ, КОЙТО В МОМЕНТА СЕ РАЗИГРАВА, ЯВНО Е В ПОСЛЕДНАТА СИ ФАЗА януари 21, 2014
ЗАБЕЛЕЖКА: Към момента блогът ми е на 16-то място по ПОСЕЩАЕМОСТ сред българските блогове (и на 11-то място в класацията на видеоблогерите със 707 качени клипа) ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН ИНАЧЕ ДОБЪР ЧОВЕК
Ангел Джамбазки (последният говори на руски език, който вероятно е единствения чужд език, който владее)… Дори Р.Овчаров изглежда почти европеец на техния фон… За мен обаче първото място по цинизъм и анти-българско и анти-западно говорене се пада на олигарха Райчев, който на чист руски език се пени (буквално) със садистична наслада да обяснява как славянската ни душевност си е за руските степи (дори не за Ориента) и това нямало как да се промени, само дето сме изпуснали 20 години да се саморазрушаваме със западна помощ извън топлия скут на нашата майкакърмилница Русь… Руския план за финалното ни превземане отвътре, който в момента се разиграва, е явно в последната си фаза. И точно затова, а не заради някакво смешно еврокомисарстване на Паднишеф, олигархичното управление у нас се държи със зъби, нокти и милиционерски палки за властта. Целта им е като на бившата Трета армия – да удържат позициите, докато дойдат солдатите. Ако не ги изметем от властта до едни месец, ще трябва да отпишем България. Или поне нашия живот тук… Единственият проблем е, че не е “филмов”, а Путинов кукиш. Както вече писах под предишната Ви статия, това е официалната руска пропаганда и точно така тя говори за България – идеята е да се представи страната като пропаднала, защото е загубила кръвната си свързаност със СССР/Русия. “Таргет-групата” на поредния пропаганден филм не е руска, а е в България – всички онези антизападни българи, които търсят обединение я в Атака, я в Бареков, я в БСП, а в “новата Атака” – НФСБ. Написа: 1 нayм ЕДНА РАЗХОДКА ДО КОНСТАНЦ В СЪБОТНИЯ СЛЕДОБЕД
понеделник, 20 януари 2014 г.
Ето как руската пропаганда говори за България – идеята е да се представи страната като пропаднала, защото е загубила кръвната си свързаност със СССР/Русия.
Миналата година в Брюксел един белгиец отишъл при местния свещеник и се изповядал: - Прости ми, отче, защото съгреших. През Втората световна война скрих един евреин на тавана си.
Основните източници на информация за това са местни полезни идиоти – русофилистици. Ако изтърпите да изгледате видеото, ще се шашнете от това колко особено гадни са социологическите “дупнишки братя” – барони А.Райчев и К. Стойчев, т.нар. журналист Валери Найденов, “националистите”-русолюбци Кр.Каракачанов и
Събота следобед. Не е много за разходка на открито, а на децата не всички музеи са интересни. Тогава – оп-ла-ла! Всички с шапки и якета и – в колата! От Цюрих всичко в Швейцария е на час, час и половина. Близо до границите германски, френски и австрийски градове – също на час-два. Избираме Констанц, защото е сред 15-те най-посещавани градове в
34 Германия. Те го произнасят Конщанц. Има за пазаруване, но и ще обядваме там, а и много интересни неща за посещаване има. За възрастните – катедрала, музей на Ян Хус, Университета с 2 млн. книги, средновековно абатство, замъци, пристанище, престижен квартал, архитектурен музей, стар град… За децата – най-древния обитаем замък в Германия от седми век, с кули, съкровищница, оръжейна зала и практика за гонене на вещици. Добър декор за Ноа, който в момента най-много обича да е рицар и за Мила, която всеки ден е принцеса с различно име. И още – Майнау, островът на цветята, който снабдява с рози половин Германия, Къщата на пеперудите, където е създадена тропическа среда за развъждане на пеперуди. И още – Райхенау, островът на зеленчуците и билките, където гърци построили църква с име „Кирил и Методий“. И още – увеселителен парк с виенско колело, ботаническа градина, хипопотами и други забавления. По пътя – от северната част на Швейцария към една от най-южните точки на Германия, очите ми се любуват на ниви, нископланински пейзажи с ливади или лозя, селца с ферми като тези за детски игри. А ушите ми се любуват на новите компактдискове, който учителката по музика – американка – даде на Мила последния път, за да научи по-бързо песничките. Толкова са весели и заразителни, че всички се изкушиха да пригласят в колата. Последното швейцарско селце Кройцменген се е сляло с Констанц, немци съжителствуват с австрийци и швейцарци, дошли да живеят тук заради по-ниските цени на стоки и битови услуги. Малкият 85-хиляден град е разположен на голяма площ. Еднофамилните къщи са с големи дворчета, беседки и високи дървета. Представям си ги през лятото – зелена трева и цветя, без зеленчуци. Град без блокове, където съвременни квартали с натруфени фасади са запазили грижливо укрепления от римско време. Този град не е бил бомбардиран през Втората световна война. Също като Хайделберг. Между тези, които решавали предприемането на военни действия, винаги се намирал някой, завършил Хайделбургския университет, влюбен дотолкова в невероятния град, че ходатайствал да бъде пощаден. И в Констанц сегашните студенти придават на града динамична атмосфера. Видях протест на млади хора. Схванах че протестират за пари в брой, не във ваучери. Може да са били чужденци, а не студенти, не разбрах добре. Жителите на Констанц използвали близостта си с Швейцария. По време на бомбардировки вместо да гасят лампите, те включвали осветлението навсякъде и успявали да заблудят пилотите че летят над швейцарска територия. Така успели да
съхранят забележителностите си и многобройните църкви, които свидетелстват за това, че градът е бил сред най-ранните духовни центрове – епископски събор, конклав… А и търговията се развивала поради близостта на река Рейн – лен и ленени дрехи. Прочетох че тук е роден Фердинанд фон Цепелин, изобретател на цепелините. Бившият сръбски президент Зоран Джинджич учил в тукашния университет. Сред селската идилия на няколкото слели се селца, образуващи Констанц, там, където не бродят туристи, тържествува тишина, която ме поразява, същата като в Швейцария. Ако местния отбор по футбол печели по телевизията мач, или е Коледа, дали ще вдигнат някакъв шум? Не мисля. Пият си местното бяло вино, плодовата ракия и бирата от местни пивоварни, хапват джолан или леберкез, полети с местно пиво, наблягат на културата и физически тренировки. Не успявам да заснема всичко, повече разглеждам. Някой друг път, може би. Ще запаметя разкошната панорама покрай езерото, което мирише на море, оперната сцена на вода в австрийския град Брегенц съвсем наблизо, върхът около 1000 метра с възхитителна панорама към езерото и алпийски върхове. Тук е по-скъпичко в сравнение с други райони на Германия. Вероятно заради това че пенсионери от цяла Европа, скътали милиони, се настанили да живеят покрай голямото Боденско езеро в шикозни вили. Но за швейцарците средна класа, защото бедни не знам дали има, както и за нас, дето не сме с швейцарска заплата, тук е раят. Какво изобилие на вкусна храна с цени като в България! Дрехи за 2, 3, 5, 7 евро! Богата и щедра Германия, където е позволено да пазаруваш с куче в моловете, където някои, не знам защо, са облечени като каубои, други возят децата си на колела със седалки за 2 деца – отпред и отзад, някои пък мъкнат след себе си цели колички с колелото си, а в количките – дете, багаж, куче в одеяло. Германия с просяци, с любимия ми магазин Orsay за дрехи и Aldi за храна, с по-мръсни улици от Швейцария. Пазаруваме две пълни колички, не се големеем като швейцарците. Има ограничение в килограми на човек за някои продукти, ако ни проверят, ще изземат това, което е в повече, а ако не сме съгласни, ще платим надвзетото на швейцарски цени. Това едва ли ще се случи, така и не разбрах къде е границата поради миниатюрните табели. Хапваме в любимото ми заведение с ястия от риба, Nord sea – 30 евро за петимата. Елате да хапнете непременно в Констанц! Струва ми се обаче че преди това трябва да изпратим тук управниците ни, с плуване по Дунав, после по Рейн, та чак в
Констанц, при богатите край езерото Бодензее – да има откъде да просят. След това елате, ама моля ви се, елате, недейте така, елате да се разходите! Автор: Мария Василева, Швейцария, Цюрих ДОЛНОПРОБНА КАГЕБИСТКА ПРОПАГАНДА СРЕЩУ ЗАПАДНИЯ ИЗБОР НА БЪЛГАРИЯ януари 20, 2014
Руски филмов кукиш показа лицата на българската пета колона By Иво Инджев Пропага(н)ден филм за\срещу България, с автор Дария Асламова, продуциран от „Комсомолская газета” и наречен „България умира тихо”, съобщава на желаещите да чуят и видят българската пета колона в персонализиран вид основните г(л)адни тези на съветско-руския реванш, застъпвани от петата колона в България. Във филма липсва само емблематичният за петата колона главен символ на имперското доминиране и раболепната му местна подчиненост, декларирана във фундамента на паметника с позлатените думи на благодарност към съветската окупация, обграден в момента с телена ограда срещу „народната любов” в центъра на София. Този пропуск е толкова невероятен, за да е случаен, че чак поражда близката до фантастиката надежда в Кремъл да са решили да жертват невъзможната защита на стърчащия стилизиран Сталин в центъра на една (все пак) европейска столица. Паметникът също толкова знаково НЕ беше посетен от Путин през януари 2008-ма, когато той поднесе цветя на други, близки до този агресивен символ на СССР и неговата „победа” над коленичилата пред Червената армия България исторически места в столичния център в радиус от стотици метри. Филмът започва с отвратителното позоваване на авторитета на един покойник като символ на днешна българска драма, който няма как да се защити от злоупотребата с неговото име, защото изгоря в бук-
35 валния смисъл на думата. На гърба на Пламен Горанов, лумнал преди близо година в пламъци пред общината във Варна, авторката гради грамадата от внушения за нещастията на „някога проспериращата” (като съветска колония) днешна прозападна България, „пропускайки” да каже, че тъкмо алпинистът Пламен Горанов, като форма на протест срещу политиката на Кремъл, е българинът, наденал цветни качулки на главите на съветските каменни войници в града. Надарена с торба фактологически оборими лъжи, наследени от съветско време, Дария, мимоходом (за кой ли път!) умножава повече от десет пъти жертвите на руската армия във войната с Турция 187778 г., обявявайки ги за 200 000 хиляди (т.е. за приблизително толкова, колкото е бил съставът на цялата воюваща императорска войска). Тази грозна хипербола, противоречаща на претенциите за благороден освободител жест, висеше и на входа на храма „Ал. Невски” в София. След развенчаването й (от руски учени, цитирани в книгата ми „Течна дружба”!) беше премахната без много шум и там сега можете да прочетете уклончивата истина за благодарността към „хилядите” руски воини. За по-автентично, съветскоруските пропагандни тези са артикулирани във филма единствено и само от говорители с българско гражданство. Нито един руснак няма в кадър (освен авторката, застанала на фона на „Ал. Невски”, където вече я няма претенцията за надписаните като в пиянска кръчмарска сметка 200 хиляди жертви, но кой да чете, когато има комсомолска задача да лъже)! Няма да назова нито едно име на говорителите на руския интерес с българско гражданство, за да не бъда обвинен, че съставям „списъци” на типичните представители на петата колона. Но е факт, че в 28 минутния филм няма нито една опонираща гледна точка – нито една. Не е дадена думата на нито един намек за някаква друга истина, освен застъпената от застъпниците на петата колона. От екрана, ту сълзливо, ту с гняв, ту с подигравка (срещу днешна „прозападна” България) се леят заклеймяващо познатите ни антизападни опорни точки, които в най-чист и откровен вид познаваме от изстъпленията на „Атака”. В случая поотделно и в дует те се леят от устите на известни личности с подобни разбирания, но с други роли, за да формират общата картина: България е поробена от Запада, от САЩ най-вече и по тази причина си няма вече нищо свое, тъй като всичко й е отнето от „гладния капитал” (по израза на Дария Асламова). Естествено, нито един от говорителите на руския интерес не споменава интересния факт, че тъкмо Русия източва от
десетилетия смъртоносно България чрез една търговия, в рамките на която гигантската страна продава стоки за десет пъти повече пари на малка България, отколкото някогашният съветски сателит е обречен да предложи на не особено дружелюбния руски пазар. Той, също като българския, е залят от чужди, предимно западни стоки за потребление, но пропагандата на Кремъл не смее да вмени този факт като злодеяние на Путин и режима му, неспособен да нахрани най-богата на природни ресурси страна в света със собствено производство.
чи с България и помислете наистина ли искате да се присъедините към ЕС!" СТАВАМЕ ВСЕ ПО-ЗЛИ, ВСЕ ПО-ДОЛНИ – КОЕТО ИМЕННО Е И НАЙ-ЛОШОТО! понеделник, 20 януари 2014 г.
(Прочети ДО КРАЯ >>> в блога на автора) ПРОПАГА(Н)ДЕН РУСКИ ФИЛМ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ – И СРЕЩУ ЕВРОПЕЙСКАТА ИНТЕГРАЦИЯ НА СТРАНАТА
“По интернет се разпространява един безобразен филм, наречен “България умира тихо”, с автор журналист от вестник “Комсомолска правда”. Това е филм, в който, за мое много горчиво съжаление, участват и български политици и социолози. Филм, изпълнен с манипулирани факти. Аз не мога да отрека, че нещата, за които се говори, не са измислени, но те в никакъв случай не се дължат на евроинтеграцията ни. И другото, което е погрозно, как може българската държава, българското външно министерство да допусне такъв филм с посланието “Вижте как умира България в прегръдката на Евросъюза”.
Ставаме все по-бедни, по-болни и по-прости... – твърди тоя професор в свое интервю: Професор Петър Иванов: Годините на комунизъм смачкаха българите а аз бих добавил и това: ставаме все по-зли, все по-долни – което именно е и най-лошото! Да, най-сериозният, най-тежкият проблем на съвременните българи и на съвременния български живот е НРАВСТВЕН, е от МОРАЛНО ЕСТЕСТВО - аз няма да престана да повтарям това! Ще го повтарям докато се разбере, докато се осъзнае от достатъчно множество от хора, че да започне да се очертава надежда за решаването му. ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ШАШКЪНИ СИДЕРОВ И БАРЕКОВ ИСКАТ ДА НИ СПОЛЕТИ СЪЩОТО, КОЕТО СПОЛЕТЯ ВАНЕЦУЕЛА НА ЧАВЕС И МАДУРО, А ПРЕДИ ТОВА ЧИЛИ НА АЛИЕНДЕ
Райна Манджукова, бивш председател на Агенцията за българите в чужбина По същия повод прочетете и коментара Руски филмов кукиш показа лицата на българската пета колона на Иво Инджев в неговия блог. Апропо, длъжен съм да кажа, че за да съчиня заглавието на този постинг използвах израз от неговата статия. Прочетете също така и коментара под заглавие Руски филм “България умира тихо” ни изкарва жертва на ЕС (с видео). Ето един цитат от този анализ: "Твърди се, че филмът е подготвен и като пропаганда сред демонстрантите в Киев. Внушението е: вижте какво се слу-
След липсата на тоалетна хартия, мляко кафе и сапун, сега във Венецуела няма и хляб. Няма хляб дори за литургии, та сега ще ги ограничават. Литургиите де. Идиотът (шашкънинът) – социалист Николас Мадуро, наследник на идиота-шашкънин Чавес върви по стъпките на Алиенде с тази разлика, че Алиенде не беше шашкън. Дудукът Бареков също върви по стъпките на Алиенде, без тази разлика. Икономическата му програма, доколкото това може да се нарече програма, е същата
36 като тази на Алиенде, Уго Чавес и Мадуро плюс някакви левичарски дрънканици (национализация, вън чуждите монополи, рязко увеличение на всички заплати и пенсии, да живее народа). Забавното е, че икономическата програма на Сидеров (национализация, вън чуждите монополи, 1000 лева минимална заплата), доколкото това може да се нарече "програма", е същата като на левичарите Бареков, Чавес, Мадуро и Алиенде, плюс крайнодесни крясъци – „Долу циганите и турците!”. С извинение, че поставям Алиенде редом с тия. Защото с тия България може да тръгне по стъпките на Венецуела, само че и без петрол - освен без хляб, мляко, сапун и тоалетна хартия (помни ли някой Виденовата зима?). И по стъпките на Чили, ама без Пиночет. Без никакво съжаление за липсата му – все пак. Автор: Ivo Berov В ТАЗИ БОРБА ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ ЩЕ ПОБЕДИ УКРАИНСКИЯТ НАРОД!
"Прекратете войната срещу гражданите на Украйна. Вече два месеца хората стоят и призовават да се чуят техните искания. Приберете милицията, "Беркут" и титушките (нарицателно име за платени от властта мутри за провокации и нападения срещу митингите - бел.ред.). Намерете в себе си мъжество, не повтаряйте пътя на Чаушеску и Кадафи! В тази борба така или иначе ще победи украинският народ", каза той и се обърна към униформените с думите "Вие трябва да пазите народа си, а не да се нахвърляте срещу него". От публикация във в-к ДНЕВНИК КРАТЪК КОМЕНТАР: Браво, братя украинци! Браво, смели украински свободолюбци! Браво, непокорни украински европейци! Браво, достойни граждани на европейска Украйна! СЪЩЕСТВУВА БЕЗГРАВИТАЦИОННАТА ВСЕЛЕНА, ПАРАЛЕЛНА НА НАШАТА: УСПЯХА ЛИ ФИЗИЦИТЕ ДА ДОКАЖАТ СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БОГ? Още ли се съмнявате, че Вселената ни е холограма?
Японски физици доказаха с изчисления достоверността на сензационната хипотеза
Всички ефекти и частици материя, които наблюдаваме във Вселената, може да се окажат само проекция в една своеобразна холограма. Едновременно с нашата, съществуват и други Вселени с повече или по-малко измерения, а това, което не се връзва във физичните теории, може да бъде приписано на хипотезата, че Вселената е холограма. Тази сензационна трактовка се появява през 1997 година от устата на аржентинския физик-теоретик Хуан Малдасена, привърженик на теорията за струните на квантовата гравитация. Той свързва феномена „дупка на червей“ с квантовото заплитане чрез холографския принцип. Това е опит математически да се съчетае квантовата физика с Теорията на относителността. И да се направи стъпка към така наречената Теория на всичко. Японци доказаха математически холографския принцип, според който гравитацията в нашата Вселена е следствие на вибрация на струни. Те пък са проекция на безгравитационна Вселена с едно измерение. Според хипотезата на Малдесена гравитацията възниква от безкрайно тънки вибриращи струни и следователно към нея може да се подходи от гледната точка на съвременните квантови теории. Тези струни (които заменят частиците), съществуващи в девет пространствени и едно времево измерение, може да са обикновена холограма – проекция, идваща от другата Вселена. Вселената източник трябва да има по-малко измерения и да е безгравитационна. Научните среди приеха благосклонно мислите на Малдасена, тъй като теоретично той обяснява различните ефекти с вече известни причини. Да, шокиращо звучи наличието на няколко измерения, но това пък обяснява странното поведение на елементарните частици или гигантското струпване на галактики. Въпреки всичко обаче, тази хипотеза трябвало да бъде подкрепена с неоспорими математически доказателства. С доказването на „холографската хипотеза“ се заема екип японски физици с ръководител Йосиф Хиякутаке от универси-
тета Ибараки. Двете научни публикации по темата – за квантовата черна дупка и за паралелната Вселена, могат да бъдат открити на сайта arXiv.org. Хиякутаке изчислява вътрешната енергия на черната дупка, разположението на нейния хоризонт на събитията, нейната ентропия и много други свойства на обекта, предсказани от теорията на струните. Анализирани са и ефектите, предизвикани от така наречените виртуални частици, които периодично се появяват в пространството. Втората разработка е посветена на изчисленията върху вътрешната енергия на безгравитационната Вселена, която е с помалко измерения и е източник на холограмата на Вселената, която ние виждаме. И двете публикации се вписват идеално в модела на Малдесена и си съответстват хармонично.
„Мисля, че изчисленията са направени абсолютно точно“, казва авторът на хипотезата, който не е участвал в разработките на японците. За съжаление верността на това твърдение не може да бъде проверено експериментално. Учените нямат никаква представа какво да направят, за да докажат съществуването на безгравитационната Вселена, съществуваща паралелно на нашата. Но те са убедени, че математическите изчисления са достатъчно убедително потвърждение на сензационната теория. Теорията на струните е опит да се обедини Общата теория за относителността и квантовата теория по математически път. Малдасена отбелязва, че нито една от моделите на вселени, изучавани от Хиякутаке и неговите колеги, не прилича на нашата. „Космосът с черни дупки съществува в десет измерения, осем от които образуват сфера. Паралелната безгравитационна Вселена е с едно измерение и нейните многобройни квантови частици повече приличат на идеални пружинки или на хармонични осцилатори, прикрепени един за друг“ – казва Малдасена. Въпреки всички съмнения, на пръв поглед толкова различните вселени, чиято
37 проекция е нашето звездно небе, в математическите модели се оказват на практика идентични. Това означава, че всички гравитационни ефекти, наблюдавани днес в Космоса и в обикновения живот, могат да бъдат обяснени с квантовата теория за паралелна плоска и бегравитационна Вселена. НЕ ЖЕЛАЯ ДА ДОПРИНАСЯМ ЗА ОБЕЗЛИЧАВАНЕТО НА МОИТЕ УЧЕНИЦИ: НЕ, ТОВА НИКОГА НЯМА ДА СИ ГО ПОЗВОЛЯ! понеделник, 20 януари 2014 г.
На много хора, предполагам, им е изключително трудно да схванат що е това философия. Непреживяното не може да бъде разбрано. Ако никога не си философствал, и то основателно, по един същински и същностен начин, как тогава да знаеш що е това философия? Нима разбират любовта ония, които никога не са се влюбвали? Ако влечението към мъдростта ти е чуждо, тогава явно и няма как да разбереш що е философия. Дали пък цялата работа не се свежда до това как да бъде пробудено споменатото влечение? Човек трябва да бъде по някакъв начин поставен в ситуация за да може да усети, да почувства що е това философия и философстване. То може да стане по два начина: или като най-внимателно следиш как философства твоят учител или наставник във философията – и тогава трябва да му имаш безусловното му доверие да те води по този път; или когато се вглъбиш в четене на философски текст, когато философът пак те води по пътищата на мисълта, но благодарение на своята фиксирана в текст, в слово мисъл. Това, че ний, хората, сме различни, предпоставя една основна трудност: как да си избера своя наставник във философията, било жив, било мъртъв,
като автор на философски текстове? Човек трябва да опитва, да търси, да пробва. Примерно, ще опитваш да четеш било този, било някой друг автор, философски писател; все някой ще ти допадне повече. И нему ще отредиш мисията да бъде твой водач във философията. Е, ако се довериш и на някой, който не философства по начин, който лично та теб ти допада, пак едва ли ще сгрешиш: щото, мислейки по различен начин от теб, той те провокира да заявиш ти какво мислиш. Пак ще се случи "свещенодействието", наречено философия – и философстване. Разбира се, иска се известно ниво на развитие на душевния и личностния потенциал на човека; без това не може да пламне искрата на любовта към мъдростта, каквото е философията. На хора с ограничен или нищожен душевен, умствен или личностен потенциал просто не им стигат силите да проумеят що е това философия – камо ли пък да почнат да я практикуват. Аз залагам в обучението по философия на моите ученици на ето този подход: да им предлагам най-настойчиво да участват в непосредственото правене на философия, предлагам им да почнат сами да практикуват туй странно нещо, наречено философстване. Предлагам им да се упражняват да философстват. Смятам за погрешен и за неефективен, за неотговарящ на естеството на философията външният подход: на младите да се предлага да научат нещичко ЗА философията, стоейки извън нея. Да знаят някакви външни сведения за философията и за философите не е верният път: иска се приобщаване по интимен, вътрешен начин към тайнството, наречено философия. Ако нещо не си го опитал, ако никога не си го правил, ако нямаш и желание да го правиш, ти няма как да го разбираш. Във философията се иска умение, не стига само да знаеш нещичко ЗА философията и философите. Няма лошо да знаеш такива сведения, но това не е главното. Истинското е сам да почнеш да практикуваш философията. Да правиш нещото, наречено философстване. Да опитваш, да правиш своите си опити в тази посока. А какво ще ти даде философията ли? Ето какво: - Ще почнеш да виждаш нещата от друг ъгъл, в друга светлина; ще имаш възможност гъвкаво да сменяш ъглите, та да успееш да налучкаш онзи, който ще те изведе пряко при същината на проблема; - Ще почнеш да проблематизираш очевидностите, т.е. ще почнеш да съзираш проблеми там, където другите виждат решения; това е едно ценно предимство в живота, което обаче повечето хора не оценяват, нещо повече, плашат се от него; - Ще почнеш да не се задоволяваш с едноизмерния смисъл на нещата, ще започнеш да придобиваш вкус и влечение към един по-цялостен, по-пълен, по-богат,
по-дълбок, по-всеобхватен техен смисъл; - Ясно ще почнеш да разграничаваш глупостите от мъдростите (или от разумностите: мъдро и разумно съвпадат стига да се отчете, че разумът многократно превъзхожда разсъдъка и съвсем не съвпада с него!), ще почнеш да се отвращаваш от глупостите, които преди това са ти изглеждали така съблазнителни, и ще роди в душата ти влечение към мъдростта; - Ще придобиеш пиетет към идеите, ония духовни "атоми", които съдържат пребогат смисъл – и в боравенето с които се свеждат заниманията с философия; идея е равно на същност, на смисъл, на истина, на битие, тези неща съвпадат; - Философстването не е просто умуване, а такава душевна активност, която успява да обедини в едно и мисълта, и чувството, и знанието, и ценността, смисъла на нещата, и творческия патос на фантазията (въображението) - и на тази основа почва да поражда именно идеи, образованията, която са способни да поберат огромен смисъл; - Една жива, истинска философска идея, ако те овладее и ентусиазира, е способна да промени живота ти; промяна, това е ключовата дума, с която може да се обозначи цялостния ефект на философстването върху душата: промяна към по-добро, в теб самия най-напред – и в света наоколо, в "обкръжаващия свят"; ти самият вече не си същият след като те е овладяла някаква идея; човек без идеи е жалка картинка; но трябва да се схваща идеята адекватно, не примитивно; това не е просто "хрумка", а нещо значително по-различно; - Всяко нещо си има свой "духовен двойник", това е неговата идея, неговата същина, неговата истина; ние не трябва да се примиряваме докато не се доближим до нея, докато не я засечем и уловим, въплъщавайки я, фиксирайки я в мисъл, в слово, простирайки я като убита върху хартията (думи на Шопенхауер, който оприличава себе си на "ловец на мисли", неуморен преследвач на мисли, подобно на страстния ловец, преследващ дивите животни); - Духът на човека следва да е жив, с оглед да са пълноценни заниманията му с философия; що е това дух е голяма тема, която често се заобикаля; винаги найсъществените моменти се заобикалят от ония, които нямат пиетет към философията; иска се, разбира се, и съответната подобаваща настройка (нагласа) на духа, в противен случай заниманията с философия поначало ще бъдат неистински, мътвородени, нежизнеспособни; - Човек не трябва да се успокоява докато не почне да се доближава до многоизмерния смисъл на нещата, смисъл, съдържащ и неговата лична позиция спрямо тях; в единство мисъл (познание) и ценност, пък и волеви импулси за промяна на
38 нещата в една по-човечна посока, в посока на очовечаването им, ето това е същината на философията и на философстването; - Да, философията и философстването а начин да изявиш личността си, своя душевен потенциал; хората с мизерни души и личности проста няма какво да изявяват, затуй такива по начало недолюбват философията - или съвсем откровено я мразят; е, някой просто, видите ли, я "презирали", което е начин да се самозаблудят относно душевната празнина, която зее в гърдите им; - Философията ще ти помогне да се освободиш от разпространените предразсъдъци и догми в общността, в която живееш; да се освободиш от нейната жизнена, екзистенциална непълноценност; тя ще те освободи също така и от твоята собствена склонност да правиш глупости, ще те отърве от собствената ти глупост, което е най-главното; ний всички поначало правим и грешки, и глупости, и грехове; е, философията е начин да се възпрем отчасти от тия изначални склонности, да ги озаптим; и да впрегнем душевния си потенциал за нещо по-градивно; щото иначе пропиляваме най-ценното, което имаме: себе си; - И още много мога да говоря и да пиша все в този дух, но какъв и смисълът след като други хора всичко това не са го постигнали по свой път? Спирам дотук. Тия дни завършва първия срок – и ще трябва да поставям срочни оценки на учениците, на които преподавам философски предмети. От около четири-пет месеца учебно време аз на тия ученици съм преподавал само два. Много важно е как са започнали обучението си, първите стъпки винаги са решаващи. На учениците, на които преподавам, в началото на учебната година са им преподавали хора, които нямат философска квалификация; ей-така, за да има някой са сложили човек, дето има съвсем друга специалност; когато разбрах това, аз остро възразих, и то в писмена форма; този човек беше сменен; както и да е, но ето, работа се оказа изначално опорочена; аз сега обаче бера плодовете – и още доста време ще ги бера. Както и да е, каквото мога ще направя, за да помогна на учениците си да излязат с чест от нелеката ситуация, в която се намираме - и те, и аз се намираме в нелека ситуация. Но от нея може да се излезе с чест. Трябва да се излезе с чест. А не с опозоряване. С горното искам да помогна поне малко на моите ученици, които още се лутат и съвсем не разбират защо учителят им по философия е така "странен" и "неадекватен" - и защо така е различен. Просто той има едно по-друго разбиране за това що е философия, до какво се свежда нейното истинско призвание. Вярно, образователната система у нас пречи на учители, имащи един по-новаторски и творчески подход. Тя се опитва да им върже ръцете – пък и усти-
те, да парализира умовете им, да потъпче техния личностен и творчески потенциал. Иска да обезличи и тия, и другите, и учениците, и учителите. Иска да натъпка всички в калъп. Иска да ги превърне в типови продукти, в прости тухлички, с които да бъде градена стената. В предишни години прожектирах на своите ученици филма СТЕНАТА на Пинк Флойд. И им предлагах да разговаряме по него. Да, знам, това е един "болезнен филм за наркомани", това е един опасен филм. Както и филма АМАРКОРД на великия Фелини е... "порнографски"; и него съм прожектирал на учениците си, както и филма му НОЩИТЕ НА КАБИРИЯ, "една проститутка", чиито живот интересува "перверзния философ Грънчаров". Прожектирал съм им и филма СОКРАТ, има такъв италиански филм. Тогава имаше кабинет по философия, с мултимедия, с лаптоп, с обстановка, подходяща за пълноценни занимания по философия. Имаше портрети на философи по стените и много техни мисли, залепени по стената; имаше дори и, представете си,... философски книги, списания и пр. Всичко това беше разрушено поради един каприз на администрацията. Сега вече философията трябва да се преподава по типов, обезличаващ начин. Е, аз доколкото мога се съпротивлявам. Не желая да допринасям за обезличаването на моите ученици. Не, това никога няма да си го позволя. На никаква цена! В никой случай това няма да допусна! Неща да ме лаят кучетата, нека да ме хапят, нека да ме ругаят анонимните интернетни мерзавци. Аз от принципите си няма да отстъпя. На учениците си няма да вредя. Независимо кой ми нарежда да правя това. Никога! Хубав ден на всички! Вярвайте в себе си - и никога не се отказвайте да бъдете себе си! Няма да сбъркате ако постигнете поне това. То е най-главното, предпоставката за всичко останало. То означава че си станал свободна и достойна личност. Ето такива хора трябват на България. Те ще я спасят... ШВЕЙЦАРСКА ПРИКАЗКА, ИЛИ КАК ЖИВЕЯТ ШВЕЙЦАРЦИТЕ неделя, 19 януари 2014 г.
(ОЩЕ >>>) ДВЕ КРИЛАТИ МИСЛИ НА НИЦШЕ – И ЧЕТИРИ НЕГОВИ КНИГИ неделя, 19 януари 2014 г.
Имаш ли своето "защо?" в живота, ще можеш да понесеш почти всяко "как?". Човекът не е направен за да разбира живота, а за да го живее. Виж и това: ● Фридрих Ницше: Човешко, прекалено човешко ● Четири книги на Фридрих Ницше КРАТЪК КОМЕНТАР: В тази връзка да кажа нещо и аз: в контекста на Ницшевата мисъл дали не трябва да се каже и ето това: философите не съществуват за да живеят, а за да разбират живота. :-) Подтикваме ме да напиша такова нещо Шопенхауер, така или иначе учител на Ницше, който още на младини написал ето каква мисъл: "Тъй като отрано разбрах, че животът е твърде съмнително нещо, то аз реших да посветя живота си на размисли за него." (цитатът е точен по смисъл, не по словоред).
39 НОВО ПОПАДЕНИЕ ПРАВО В ДЕСЕТКАТА НА ИВО ИНДЖЕВ януари 19, 2014
КРАТЪК СПОР С ЕДИН АДВОКАТ НА „КРИСТАЛНО ЧИСТИЯ И НЕПОРОЧЕН“ СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ЛЪЖЛЬО ГОЦЕ ПЪРВАНОВ януари 19, 2014
все някой трябва да я каже, пък макар и никой да не го чуе изобщо: Ангел Грънчаров каза: Гоце изобщо не го сравнявайте с Костов, те живеят на различни планети. Костов е най-мразен от мафията и олигархията с ченгесарско-кагебистки генезис, а Гоце е техен пръв приятел… СЪДЪРЖАТЕЛНА ДИСКУСИЯ ЗА КОЗИТЕ И... ДИНОЗАВРИТЕ
Из Бареков без ценз за ЕНП By Иво Инджев … Ето цялата истина. Във вестник със стандартна роля на обслужващ персонал на повикване според заплащането, е поместено поредното платено съобщение, което уважаваща себе си медия иначе би подложила на съмнение. Защото тъкмо депутат от левицата да става „говорител” на десницата – при това Европейската, е меко казано перверзия. Вярно е, че когато едно (книжно) тяло се продава, е важно да търси най-високата цена, но дори и в света на платената плътска любов повечето компаньонки вероятно са попридирчиви към противоестествените прищявки на клиентите. Освен това авторите на твърдението не са разбрали последователността на събитията по веригата. Изглежда от ЕНП са съобщили на своите български партньори партии в никакъв случай да не заиграват в България с обръщача на палачинки, което веднага му е изострило апетита да се самопредложи с експериментална цел: ако европейците го преглътнат в Дъблин, какво остава за Дъбник. Не само Долни… В краен случай е възможен и облекчен вариант като оправдание за обслужващите Бареков без цензура. Нищо чудно от изречението да е отпаднало едно „не”. Т.е. правилният прочит, макар това да не е новина: „Бареков НЕ ще бъде поканен” в Дъблин. Не че в Дъблин няма пъбове (еквивалент на нашите механи) и нужда от конферансиета с опит в маймунджулуците (може и бизнесмени с маймунки да има за обслужване). Но за разлика от България, където е допустимо да обръщаш палачинката от пръв приятел и подмазвач на найсилния човек на деня, за да се преродиш за една нощ в пръв (пак пръв!) негов неприятел в момент на слабост за низвергнатия, в Европа подобно поведение подлежи на цензура.
Българо-съветският комуноид е доста интересно за изследване същество, от всякаква гледна точка, психологическа най-вече, ето, аз, забелязвам, че почти само това правя напоследък. Във Фейсбук забелязах статия с интригуващо заглавие Тайните имоти на Георги Първанов и рекох да я препоръчам на приятелите си, щото отдавна по тая тема нито една медия не смее да каже и напише нещо – откакто първият, който дръзна да каже нещичко по нея, именно журналистът Иво Инджев, не само мълниеносно беше уволнен от телевизия БТВ, ами и оттогава досега, вече толкова години, е изцяло неприет и в нито една друга медия, т.е. сякаш е осъден на пълен остракизъм – заради нарушеното свещено медийно табу. Та темата е интересна, във визирания текст подробно се описват първановите тайни имоти и също така се казва каква е величината на общото богатство, което този най-верен послушник на рускобългарската кагебисто-ченгесарска мафия и олигархия е успял да натрупа за толкова години беззаветно служене на интересите на руския империализъм; знайно е, че руснаците добре, доста щедро плащат на слугите си, наричани неслучайно от векове „рубладжии“, а пък аз изобретих специално за тях думата „рублофили“. Както и да е, таман сложих този линк и ето, намери се адвокат на рублофилите, който ме контрира ето как, съвсем неизненадващо, щото тая невинна душа и тя трябва да изкара някой лев в качеството си на щатен интернетен мерзавец: Pavel Petkov: Малко като тайните имоти на Костов – така ми звучи. Друг таваришч се притече веднага на помощ на своя другар с репликата: Angel Yordanov: Масови прояви на грозно и неадекватно поведение. Конграчулейшън, другари и другарки! Наложи се да реагирам ето как, щото съм правдолюбив човек, щото мразя лъжите, лъжците и мерзавците; истината
Сложих в блога си ето тази снимка и при това турих доста предизвикателно, дразнещо комуноидите заглавие, ето това: Доста упорити в изкачването американски кози – упорити като самите американци! Сложих туй заглавие и зачаках с любопитство; чакането ми се оказа възнаградено; дочаках следната напълно очаквана реакция на един образцов комуноид, дежурен по моя блог, с когото често си правим подобни майтапи; ето какво той написа и ето какво аз му отвърнах: Bacho Кольо каза: "Американската коза – най-упоритата коза във Вселената!" (древна шумерска мъдрост) Ангел Грънчаров каза: "Съветският комуноид – най-излагащият се динозавър в цялата Вселена!" (Мъдрост, останала още от юрската динозавърска древност :-) ) ИМПРОВИЗИРАНА ЗАЩИТНА РЕЧ НА ЕДИН ПО-ЧОВЕЧЕН ПОДХОД В ОТНО-
40 ШЕНИЯТА КЪМ ДРУГИТЕ, В ЧАСТНОСТ И КЪМ УЧЕНИЦИТЕ
възприятие, тема, щото личностният момент тук, представете си, "има значение":
неделя, 19 януари 2014 г.
Анонимен каза: Грънчаров, думите "нервно-психически разстройства" не е диагноза. То е начин да кажеш, че "някой" се държи "неадекватно" на работното си место, което изисква основно комуникация с хора, какъвто е твоят случай. Ако се върнеш назад, и си прегледаш "видеотата" на часовете си, които правеше "незаконно", там може да се чуеш как обиждаше учениците си. Да не говорим епитетите, които използваш към автори на коментари, които не са съгласни с теб. Между другото, ти и сега продължаваш да обиждаш. Явно е едно, ти не търпиш друго мнение, различно от твоето. Това не е хубаво, особено за преподавател, претендиращ да клас първи.
По публикацията от вчера с интригуващо заглавие С пожелание за пълноценни и плодотворни разисквания и изследвания по толкова благодатния евристичен казус!, в която се съдържа текста на моя жалба до Педагогическия съвет и също така до Етичната комисия в ПГЕЕ-Пловдив се намери някакъв, разбира се, анонимен, яко скрит зад дебелия дувар на пълната анонимност човек, който се нае да адвокатства в полза на "другата страна" и също, на тази основа, тъй да се рече, в традиционния на оплювателите ми стил, да "доказва" колко моя милост е "лош човек", "некадърен преподавател", дори, представете си, е човек, който "изобщо не става за преподавател", щото, видите ли, бил... "неадекватен", сиреч, "смахнат", дори "луд", санким, "характеристиката", която многоуважаемата директорка благоволи да ми напише, барабар с диагнозата "нервнопсихични разстройства", да, така тя написа черно на бяло в най-официален документ (!!!), та значи тази характеристика и тази диагноза не били, видите ли, нито характеристика, нито диагноза, а били... "самата истина"! Наложи се да пообсъдя с този "адвокат" (а аз имам подозрението, че зад тази анонимна критична фигура се крие... самата директорка на ПГЕЕ-Пловдив, която се издъни по такъв един недопустим начин, но това е само хипотеза, която тепърва предстои да бъде доказана; тя може да се докаже по един-единствен начин, чрез признанието на въпросната особа; е, има и друг начин за доказване, но засега да замълча кой е той) та значи пообсъдих с този "адвокат" интересната и така пряко засягаща ме тема, ето какво си казахме до този момент; надявам се, казаното е добра основа за пораждане и на дискусия по немаловажния въпрос за това кой е съвременният, подобаващ, отговарящ на духа на времето "преподавателски подход" в българските училища и образователни общности, намиращи се не от вчера в ужасна криза и катастрофа, и ценностна, и идейна, и методологическа, и организационна, и правно-юридическа, и всякаква; ето специфичното въведение в такава една многозначителна, по моето
Ангел Грънчаров каза: Много чудати познания имате относно психологичните и психиатричните проблеми и заболявания. :-) Не е зле да си направите справка по проблеми, по които се изказвате неподготвен. Кой се държи "адекватно" и "неадекватно" на работното си място е въпрос на субективна преценка, която не може да претендира за меродавност, щото е възможно представите на преценяващия за "адекватно" и "неадекватно" да са неверни. Например съвсем естествено е преподавател, който има един нестандартен или творчески подход към работата си, да изглежда (в очите на човек с типови представи за преподаване) на човек с "неадекватно държание", понимаете меня? Опитайте се да зацепите за какво говоря. Нещата са доста относителни. Във всеки случай моите хипотетични "нервнопсихични разстройства" в меродавната оценка на въпросната госпожа ще трябва да бъдат доказани обективно, щото тя няма нужната квалификация да издава такива преценки или диагнози. Тъй че услугата, която й правите в момента, е "мечешка"... Апропо, дайте пример за "обиждане" на учениците ми, щото говорите ангро, т.е. пак клеветите, в типичния си доноснически и клеветнически стил. Аз общо взето съм безпощаден към хората с аморални и просташки наклонности - или към лъжльовците. Това ако във Вашите очи е проява на "неадекватно държане", тогава изобщо не мога да Ви помогна, проблемът е изцяло Ваш... Анонимен каза: Вярно е, че обиждате учениците си - това всеки може да го види на видеото, както и това, че се отнасяте извънредно пренебрежително и високомерно с тях. Не може да се каже, че сте особено адекватен преподавател.
Ангел Грънчаров каза: Къде именно се вижда това? Дайте пример с поне едно такова клипче; щот бие на очи, че дърдорите общи приказки... толкова мила другарко! :-) Апропо, как следва да се държи според Вас "адекватният преподавател"? :-) Обяснете, че не разбирам... Анонимен каза: Държи се уважително и достойно. Не като вас. Ангел Грънчаров каза: Какво разбирате под "уважително"? Искате да кажете угоднически? :-) А думата "достойнство" изобщо не я употребявайте, защото не знаете какво е това. Ако имахте поне капка достойнство, нямаше да се криете зад анонимността (безличността) – и да се държите така грозно и недостойно... Пропуснахте да дадете пример, да посочите поне едно клипче, в което моя милост се държи "неадекватно" :-) Нещо се разсеяхте изведнъж... :-) Между другото, да подхвърля, с оглед Ви помогна да размислите поне малко: а дали не е възможно това, което на Вас лично Ви се чини, че е "неадекватно поведение на учител" да е просто едно поразлично, примерно, по-естествено, почовечно, по-непринудено, по-нефалшиво, по-нелицемерно и прочие поведение? Примерно, не допускате ли, че моят преподавателски стил държи много тъкмо на естествеността, на непринудеността, на чистата човечност на реакциите на преподавателя, с оглед това той да бъде по-близо до непосредствената жизнена реалност на съзнанията на възпитаниците му? Представете си, аз съм привърженик на една личностно-центрирана, другояче казано, съвсем човечна методика, ако ме разбирате както искам да кажа. Ако не ме разбирате, ето, аз ще се опитам още малко да Ви помогна да се ориентирате и да схванете точния смисъл на случващото се. Но такъв вариант на тълкуване, а именно, че аз се държа различно неслучайно, да запитам, изобщо не Ви ли минава през ума? Да речем, не допускате ли, че преподавателят, понеже е изключително правдолюбив, държи да бъде съвсем естествен, щото, да речем, той се гнуси от неестественото, от фалшивото, от лицемерното, при това типово, "обективистко" поведение на един друг преподавателски тип, стил или подход? И ето, на тия основания, да речем, аз държа да бъда съвсем човечен, т.е. като преподавател се държа както би следвало да се държи и човекът изобщо, т.е. без маски, без гримове, изцяло искрено, честно, правдиво, жизнено достоверно. Тоест такова едно поведение включва и това човек да не си криви душата, а да бъде изцяло себе си, т.е. когато някой, да речем, се опита да накърни достойнството на преподавателя, примерно, позволява си
41 да се държи просташки или глупаво, този същият преподавател е длъжен да даде адекватен, точен израз на нахлулата в душата му емоция, щото ако я скрие или потисне, ако почне да се държи фалшиво, лицемерно, принудено, угоднически и пр., той, представете си, по този начин ще даде лош пример на възпитаниците си? А такова нещо такива преподаватели никога не биха си го позволили. А, кажете, такава мисъл изобщо ли не Ви минава през ума? Не Ви ли е хрумвало никога това, че и учителите, и преподавателите, са хора, са човешки същества, ето това нима никога досега не Ви е минавало през ума? И значи, щом са хора, те имат пълното право да реагират във всякакви ситуации тъкмо човешки, по човешки начин? Та искам да Ви помогна да схванете ето това: примерно, не Ви ли хрумва, че "странното", "неадекватно" и пр. поведение на Ангел Грънчаров, сравнено с някакво илюзорно поведение на "адекватния", на "образцовия" преподавател е, да допуснем, израз на един по-хуманистичен, поосвободен, по-либерален, по-човечен преподавателски подход - или подход на отношение към учениците и пр.? И това, да речем, да бъдат наругани учениците, позволяващи си просташко, невъзпитано или глупаво поведение, е израз на искрената загриженост на преподавателя по философия да не би, ако не реагира по такъв един съвсем естествен и импулсивен начин, да подтикне, да подбуди и други ученици да почнат да се държат така, щото една осъдителна реакция, иначе погледнато, им дава подобаващата представа за предпочитаността на един съвсем друг, нетипичен, за жалост, за нашето общество модел на човешки отношения, при който се цени тъкмо възпитаността, искреността, честността, естествеността и пр. Тоест не Ви ли минава през ума да допуснете, че Ангел Грънчаров дори и да се държи "осъдително" според представите на един друг, стандартен, типов, незачитащ личностното подход, че той не приема подобен античовешки в същината си подход не заради субективния си каприз, а тъкмо защото желае доброто на своите възпитаници? Понякога в живота става така, че уж причинявайки някому зло, ний всъщност му помагаме да започне да предпочита доброто; а ако сме "равни" и "все добри" (щото човешкото включва в себе си и "лошото", и "доброто", да, човекът не е ангел, но не е и дявол: човекът е човек, сиреч, и едното, и другото – по думите на великия Паскал), то тогава нищо чудно и да му навредим, тъй като фалшът, ако се разпространи прекалено, може да отрови по най-страшен и ужасен начин съзнанията и човешките отношения? Та ето, предлагам Ви да помислите и в една такава посока, щото, виждам, сте в голямо затруднение да възприемете и да проумеете толкова, признавам, "странния",
сиреч, "нестандартен" и, по Вашата терминология, "неадекватен" подход на философа Ангел Грънчаров. Който при това, да добавя нещо съществено, е и философ, а това няма как да не даде отражение върху "странността", "нестандартността" на поведението му. Ако един философ в думите и в поведението си няма нищо, което да не се различава от стандартната типова представа на масов (и бих добавил, за да Ви ядосам, но то е за Ваше добро: и комуноиден) човек като Вас, той, разбира се, не е никакъв философ. А Ангел Грънчаров, така или иначе, по повеля на неговата лична съдба, се е родил философ, живял е винаги като философ и, представете си, държи да остане до края на живота си все философ – независимо от цената, която за това следва да плати в общество като нашето. Където, разбира се, ще го плюят, ще го обиждат, ще го съдят, ще го наричат не знам си как, ще му се присмиват, където няма да правят и наймалък опит да го разберат, да проумеят и да приемат не само оригиналността му, но и самата възможност да бъде оригинален и различен, камо ли пък да приемат творческия му подход, идеалистичния дух на неговите толкова "чудати" разбирания и т.н. щото в общества като нашето, пострадали така сериозно от комунизма, личността и нейната суверенност изобщо, ама изобщо не се ценят, напротив, са крайно неприемливи, осъдителни и пр. Прочее, още великият Ботев е писал, че "у нас свестните смятат за луди", писал го е, ала кой ли го е разбрал – ето, толкова години след Ботева положението си е все същото, а и ние самите, за жалост, сме си все същите, не сме се променили ни на йота, напротив, сякаш още повече сме дегенерирали в туй най-основно отношение... Та разсъждавайки в такава една посока се опитвам да Ви помогна да проумеете, да видите в друга светлина нещата, които толкова са Ви развълнували - в моето поведение, в моя преподавателски подход, в начина, по който аз предпочитам да се отнасям към другите, в това число и към учениците си. Вземете предвид и това, че аз съм човек, който се самоопределя като правдолюбив и свободолюбив, като човек, който също така обича и мъдростта (по дефиниция философия означава тъкмо любов към мъдростта, пък мъдрост, по моето разбиране, не е нищо друго освен правдолюбие, свободолюбие и, на тази основа, човеколюбие!), та ето тия всичките аргументи в своята съвкупност дано Ви помогнат поне малко да се ориентирате в нелеката за проумяване, признавам, ситуация, в която сте се объркала така, като "пате в кълчища". Щото Вие, забелязвам, полагате известни усилия в тази посока, именно, да излезете от объркването си, ала това до този момент съвсем не Ви се удава.
Аз съм човек, накрая, изключително човеколюбив, ето затова и се захванах да Ви помогна да излезете от затруднението си. Дано не съм Ви ядосал, за Ваше добро сторих това, пък Вие, ако искате, ме мразете колкото сърце Ви иска. Бъдете здрав! ДОСТА УПОРИТИ В ИЗКАЧВАНЕТО АМЕРИКАНСКИ КОЗИ – УПОРИТИ КАТО САМИТЕ АМЕРИКАНЦИ!
"Climb every mountain"... Never give up! Mountain climbing goats in Colorado (USA) С ПОЖЕЛАНИЕ ЗА ПЪЛНОЦЕННИ И ПЛОДОТВОРНИ РАЗИСКВАНИЯ И ИЗСЛЕДВАНИЯ ПО ТОЛКОВА БЛАГОДАТНИЯ ЕВРИСТИЧЕН КАЗУС! неделя, 19 януари 2014 г.
До Педагогическият съвет на ПГЕЕ-Пловдив До Етичната комисия към ПС на ПГЕЕПловдив Копие: До Началника на РИО-Пловдив Копие: До Председателя на Регионалната организация на Синдикат ОБРАЗОВАНИЕ към КТ „Подкрепа”
42 ЖАЛБА От Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаеми дами и господа, колеги, На 6 януари 2014 г. се явих на ТЕЛК за продължаване на срока на инвалидизирането ми - от известно верме съм инвалид с 60% инвалидност, с право на работа. Сред изискващите се документи беше и една производствена характеристика, която в предишни случаи ми беше връчвана на ръка от секретарката на Директора, а този път ми беше връчена в запечатан и подпечатан плик. Оказа се, че многоуважаемата г-жа Директорка на ПГЕЕПловдив е имала добрината да ми напише характеристика със следното многозначително съдържание: Господин Грънчаров работи с ученици на възраст от 16-19 години. Това са хора с формиращи се и неизградени характери. Поради много често възникващите конфликтни ситуации между него и учениците, които той не може да овладее по време на учебните занятия и извън тях, изпада в нервно-психически разстройства, което е предпоставка много често да се влошава здравословното му състояние. Поради честите отсъствия по болест не е в състояние да изпълнява задължителната си годишна минимална преподавателска норма и задължителната си като учител длъжностна характеристика, въпреки че е освободен от класно ръководство като трудоустроен. Ръководител: Стоянка Анастасова Това пише в характеристиката ми. В нея нищо, както забелязвате, не пише за моята квалификация, а аз съм учител, който от 20 години вече има най-висшата квалификационна степен, именно I клас квалификация, имам доста постижения в работата си и пр., а вниманието е съсредоточено към тема, която изобщо не е от компетентността на училищния мениджър. Държа да уведомя уважаемите членове на Педагогическия съвет и на Етичната комисия към него, че до този момент аз не съм имал някакви оплаквания за моето психично здраве, не съм посещавал никога, слава Богу, психиатър, за да диря помощ или изцеление, а заболяванията ми, заради които съм инвалидизиран, са: - болно сърце, ритъмни и проводни нарушения, тахикардия, неритмичен и ускорен пулс; това мое заболяване е от почти 20 години, непрекъснато пия лекарства за да се регулира що-годе ритъма на сърцето ми; - Заболяване на щитовидната жлеза, дисфункция в дейността й, доколкото разбрах, тя е била увредена от многого-
дишното приемане на един медикамент за сърцето (лекарството КОРДАРОН), което имало такъв страничен ефект; - задух или астма. През м. април бях опериран (след падане и удряне на главата, което е причинило обилен кръвоизлив) за изваждане на хематом в черепа, слава Богу, тази тежка операция беше успешна, въпреки късното диагнозиране на проблема; последва 8месечен отпуск по болест за възстановяване от операцията, след което аз отново започнах работа. Въпросното явяване на ТЕЛК беше както за продължаване на срока на инвалидизацията ми, така и за преизчисляване на процента на инвалидност предвид понесената операция. След като лекарите от този състав на ТЕЛК, в който се явих, прочетоха толкова любезната характеристика на моята работодателка – която, изглежда, има самочувствието на самоук лекар-психиатър, та си позволява да дава такива решителни диагнози за здравето на ръководения от нея персонал – та значи след като лекарите прочетоха тази характеристика, освен че се хванаха всички в един миг за главите, изглежда за да си устроят шега и да се посмеят, ме пренасочиха именно към оня състав на ТЕЛК, който се занимава с психичните (психиатричните) заболявания; аз така възприех реакцията им. Както и да е, тия дни направих проверка в ТЕЛК и с удивление установих, че наистина съм бил пренасочен към въпросния състав на ТЕЛК. Където ми предстои да се явя скоро. Но да оставим медицинската страна на въпроса, а да се съсредоточим върху неговата нравствена страна. На мен ми е много интересно как уважаемите членове на Педагогическия съвет и на неговата Етична комисия ще оценят толкова любопитното поведение на нашата многоуважаема ръководителка, която, както забелязваме, вероятно има някакви езотерични познания в областта на медицината, щото, доколкото ми е известно, тя няма квалификацията на дипломиран лекар-психиатър, имащ законното право да поставя диагнози. Пък и да имаше такова право да поставя диагнози, ми се струва неуместно да произвежда такива, тъй като това не влиза в преките й задължения на ръководител на едно образователно и възпитателно заведение, каквото е нашето училище. На трето място много ме вълнува и следният въпрос: как членовете на Съвета и на неговата Етична комисия възприемат и оценяват деянието на многоуважаемата ни г-жа Директорка, доколко все пак това даден човек да бъде обявяван за болен от заболяване, от което никога не е имал оплаквания, е израз на колегиалност, на уважение към достойнството и правата на другата личност и пр. Аз лично имам чувството, че
тук са нарушени базисни принципи на морала, които трябва да бъдат защитени, щото в противен случай възниква коварен прецедент, на който, ако не се реагира адекватно, възниква опасността в училището ни да настъпи ужасен хаос: защото тогава всеки ще се чувства в правото си да дава каквито си иска „медицински диагнози” на другите хора, на заобикалящите го! А още великият Кант е писал, че нравствено е единствено онова деяние, което може да послужи за основание за дефинирането на един всеобщ морален закон; ако постъпката, която сега разглеждаме, не бъде поне порицана, то това ще означава, че тя е била оценена за „нравствена”, а пък това ще насърчи всеобщия упадък на нравите, на който сме свидетели в нашето свидно Отечество напоследък. Да бъде допускано такова нещо в едно по същество възпитателно учреждение, каквото е нашето училище, е измяна на неговата основна функция – и даване на един много лош пример пред нашите възпитаници. Аз бих желал да разбера окончателното становище по повдигнатия казус на органите, които си позволявам да алармирам с настоящата си жалба. Смятам, че основателното разнищване на казуса е добър повод да се опитаме до постигнем истината за реалната ситуация в сферата на личностно-нравственото развитие, в което всички ние така или иначе участваме. Поставяйки на вниманието на Съвета и на Етичната комисия към него на този любопитен казус, аз същевременно смятам, че изпълнявам своя дълг на преподавател, специализирал се по проблемите на същата тази сфера, именно философия, в това число и етика, а също така и психология. Не смея да питам за това какви мерки за взискание относно поведението на многоуважаемата наша ръководителка ще предпишат и предприемат двата органа, тъй като очевидно се касае за едно крайно грубо нарушение на основни, бих си позволил да кажа дори фатално важни морални норми и принципи. И също така на цяла поредица от правила, формулирани в Моралния кодекс на учителите в нашето училище. Но ако имате добрината да ми ги съобщите в една по-ясна дефинитивна и дискурсивна форма, ще Ви бъда много благодарен. Благодаря за вниманието! Желая на всички пълноценни и плодотворни разисквания и изследвания по толкова благодатния и евристичен казус! 18 януари 2014 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: П.П. Надявам се и висшестоящите органи на Министерството и на моя синдикат, няма да останат безразлични към сигнала, който неслучайно отправям и към тях, независимо от моралната му същина; щото, надявам се, те ще оценят, че казу-
43 сът има и своя чисто правна страна. Аз, разбира се, съм решен да защитя по законовия ред своите човешки и конституционни права и своето достойнство, накърнени по такъв един недопустимо екстравагантен и дори арогантен начин, но все пак ми се ще преди това да видя и да разбера как ще реагират по случая повисшестоящите административни органи, както и ръководството на синдиката, който би следвало да бди за моите права. НИЕ РОДНОТО, БЪЛГАРСКОТО, ДА НЕ ГОВОРИМ ПЪК ЗА ПО-СТОЙНОСТНОТО ОТ НЕГО ИЗОБЩО НЕ ГО ЦЕНИМ, НАПРОТИВ, ПРАВИМ НУЖНОТО ДА ГО ЗАДУШИМ И УБИЕМ! неделя, 19 януари 2014 г.
Получих следното съобщение, отпечатвам го тъй като и някои други хора може би се вълнуват от същия проблем, а пък моят отговор може да им помогне да се ориентират в ситуацията; ето какво ми пише една моя читателка и ето как аз й отговорих: Здравейте, уважаеми г-н Грънчаров, Пише Ви една Ваша читателка от "глухата провинция", от едно малко градче, именно от... От доста време чета Вашия блог, преди няколко години също Ви писах, не зная дали си спомняте. Работата е там, че аз искам да притежавам всяка Ваша новоизлязла книга, правила съм много опити да намеря някоя от книгите Ви, но за жалост те вече не се предлагат дори и от интернет-книжарниците. Търсила съм Ваши книги и в големите вериги книжарници когато съм била в София, уви, нищичко не мога да намеря. Преди години успявах да намеря търсени от мен Ваши книги, но в последните години това вече е съвсем невъзможно. Аз искам обаче да притежавам всяка Ваша книга в хартиено издание. Аз съм по професия учителка и особено много ме интересуват последните Ви книги за образованието, средно и университетско. Затова Ви моля, ако е възможно, да ми кажете как мога да си набавя Вашите последни книги, именно книгите със заглавие "Ние не сме тухли в стената!", "Там горе под звездите", "Поривът за свобода" (есета за преживяното през комунизма), "Истинският университет", "Философско учение за човека и формите на духа", "Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България", "Болничен дневник".
Също ме интересува и книгата Ви VERITAS ODIUM PARIT..., не зная дали тя вече има хартиено издание, но бих държала да я имам ако вече е излязла. Също, накрая, желая да попълня сбирката си от философското издание ИДЕИ, липсват ми всичките книжки от 2013 година, а доколкото разбирам от блога, през 2013 г. са излезли общо 5 книжки (две от международното издание, то изобщо разпространява ли се в България?). Ще Ви бъда благодарна ако можете да ме ориентирате как да си набавя всички тия книги, понеже желая да притежавам всичко, написано и издадено от Вас. Простете за безпокойството! Желая Ви здраве, по-малко тревоги и най-вече нови творчески успехи! С уважение: Г.Д. Здравейте, уважаема госпожо Д., Благодаря Ви за писмото, с него поставяте един важен проблем, който и аз самият не зная как може да бъде решен, в голямо затруднение съм. Наистина, след като предишните мои книги, издадени от издателство ИЗТОК-ЗАПАД в сравнително големи тиражи, търговците на дребно, книжарите, отказаха да ги разпространяват (книгите ми, понеже са по-сериозни и философски, били "крайно непазарни") и по този начин купища мои книги останаха недокоснати от ръка на читател, един вид арестувани в книжните борси и в складовете за книги, сиреч, останаха в разположение само на... мишките. Защо стана така аз тук не ща да обсъждам, въпреки че това е интересен въпрос. Все пак вземете предвид, че аз съм философ и си позволявам да пиша според истината, а пък тия неща явно изобщо не се пласират у нас, в свидното ни отечество. Други неща тук се пласират и се оценяват като "пазарни", сиреч, като изгодни, като престижни и прочие, в това число и от книжарите. Чиято лакомия за печалби, предполагам, също не е малка. Както и да е. Та с оглед на тази ситуация аз се принудих да предприема една друга издателска политика: вече издавам книгите си в малки, т.н. "бутикови" тиражи, вярно, това оскъпява производството на един екземпляр, но пък книгите ми все пак излизат и могат да достигат поне до библиотеките (налага ми се да дарявам почти целите тиражи на библиотеките). И също така да могат да достигат до читатели, които си ги поръчат вече лично от мен. За съжаление нямам средства за да инвестирам в издаването на по-големи тиражи, които да оставя на книжните борси, та оттам книгите ми, евентуално, да опитат да стигнат ако не до обикновените книжарници, то поне до интернет-книжарниците. Разбира се, излишно е да казвам, че нито един голям издател на книги до този момент не се е поинтересувал от моите книги и да ми е предложил да издаде някоя моя книга, това, разбира се, си и в реда на нещата, щото големите издате-
ли на книги у нас са заети с това да бълват в огромни тиражи... боклуците на световната "престижна" литература, отговаряща на т.н. масови вкусове. Такова, за жалост, е положението у нас. Ние родното, българското, да не говорим пък за по-стойностното от него, изобщо не го ценим, напротив, правим нужното то да бъде задушено и убито, а се прекланяме пред чуждото, "вносното", пък било то и пълни боклуци! Това важи и за книгоиздаването – по моята преценка. Аз лично в книжарниците срещам все по-често книги, които не бих желал да притежавам дори и да ми ги дават даром, без пари. В същото време все по-рядко мога да намеря книга, която би ме заинтересувало – разбира се, моят критерий за стойностна книга, която желая да притежавам, е значително по-различен. Та с оглед на казаното мога да Ви кажа, че единствената възможност да притежавате последните мои издадени книги е да си ги поръчате директно при мен, от мен. И аз, както навремето е правил Паисий със своите дисаги, обикаляйки селата, където предимно са го лаели недружелюбни кучета, и откъдето са гонели страшния, рошав и нахален монах "трезвомислещите" селяни, разпространявам книгите си сам, със своите ръце, които преди това са ги написали, после пък са изработили парите, с които книгите ми да бъдат издадени, накрая, виждате сама, ми се налага и да си ги разпространявам съвсем сам, без никаква подкрепа отникъде. Случаят ми е типично нашенски, български, тъй че от нищо не се учудвам – и от нищо не се оплаквам. Напротив, това, че точно така се случва с мен, е доста ласкав атестат. Ако издателите се надпреварваха да издават моите книги, ако книжарите се биеха за това кой да ги разпространява, аз щях да се чувствам значително по-нещастен, а сега съм съвсем спокоен. Сега всичко си е на мястото, съвсем по същия начин, както си е било винаги у нас. Това ме кара да чувствам, че делото ми е значително – щом ще бъде оценено, вероятно, едва дълго време след като съм умрял (то и това не е сигурно де, но нищо чудно и да стане точно така!). Извинявайте, че се отклоних толкова, но проблемът, който поставихте, живо ме интересува, така да се каже, бръкнахте в болното ми място, в раната ми, та затова се отплеснах толкова. Дано не съм ви досадил. Та ако искате да получите тия мои последни книги, просто ми пратете адрес, на който да Ви ги изпратя. Ще ме извините, но сега, отговаряйки на Вашето писмо, се сещам, че е възможно и други хора като Вас да са срещнали такава трудност да си набавят моя книга, та затова ми хрумва да публикувам своя отговор до Вас в блога си, разбира се, ще Ви съхраня анонимността, щото нямам предварителното Ви съгласие.
44 Всичко добро Ви желая! Нека новата година да бъде благодатна за Вас – и за най-близките, за най-скъпите Ви хора! С уважение: Ангел Грънчаров П.П.Пропуснах да отговоря на въпроса Ви за списанието. То се разпространява само в няколко университетски книжарници (в СУ, НБУ, ВТУ, ПУ, в университета в Благоевград), а който иска да си го поръча чрез интернет, може да се обърне само към мен - или към някой друг от редколегията; международното издание у нас също може да бъде поръчано само по заявка. БЕЗРАЗЛИЧИЕТО НИ УБИВА И ПОГУБВА – БЕЗРАЗЛИЧИЕТО НА ПЪРВО МЯСТО КЪМ СЕБЕ СИ, КЪМ ЧОВЕКА И ЧОВЕШКОТО У СЕБЕ СИ! неделя, 19 януари 2014 г.
Публикацията от вчера под заглавие Нравствените терзания на един надарен с несметни богатства... "бедняк", откупил с пари свободата си, в която разказах за това как е свършило съдебното дяло срещу моята свобода на словото, предизвика доста и то твърде разноречиви коментари, които нагледно илюстрират нравствената ситуация, в която се намира нашето общество. Мнозина познати, приятели, също така и работещи в училището, в което и аз работя, също така и мои ученици, бивши и настоящи, също ми се обадиха било по телефона, било по скайпа, за да изразят подкрепата и солидарността си с мен; обадиха ми се и изказаха свои думи на съпричастност и хора, живеещи далеч, в чужбина, дори на другия край на света, в Америка, но също и хора, които са съвсем близо, ето тук до мен, с които се срещам всеки ден. Не съм целял такъв отзвук, не такава ми е била целта, но ето, доста хора се развълнуваха, тъй като цялата тази история има и една най-значителна човешка, нравствена страна. Иска ми се по някакъв начин да изкажа своята благодарност към всички тия хора, които имаха добрината да изкажат своята съпричастност, ето, правя го тук: благодаря ви много, приятели, за това, че държите на човечността – онова, което ни
прави човеци, никога не трябва да го загубваме! Страхотно съм въодушевен, че ви има, че апатията и безразличието към съдбата на другия, на ближния, на човека до нас изглежда е на път да бъде победена. Щото този нашенски недъг е наистина страшен: длъжни сме да бъдем на първо място човеци! Защото допуснем ли апатията да ни овладее, престанем ли ясно да разграничаваме добро от зло, загубим ли нравствените си ориентири, това означава, че сме се дезориентирали в най-съществения, в нравствения смисъл, това пък означава, че сме се обезчовечили. Това означава, че сме погубили човечността у себе си. Загубили сме достойнството си като свободни, суверенни и достойни човешки същества. Сиреч, погубили сме самите себе си, своята нравствена субстанция, погубили сме всичко онова, което ни дава право да се смятаме за човеци. Не е проста работа да си човек, напротив – и трябва да се грижим за човечността си всеки ден, във всяка своя постъпка. Инак не става. Безразличието ни убива и погубва – безразличието на първо място към себе си, към човека и човешкото у себе си! Човечен е само различният човек, този, дето не се страхува да върви "против течението". Останалите, другите, "нормалните" – те пък умеят само да плуват по него. Там им е проблемът, там им е и грешката, в това се коренят основанията за тяхната гибел. За гибелта на тяхната човечност. Личност иде от различност, дано сте осъзнали поне това... За мен човечност – коренът на личностното – е тъждествено на достойнство, тия две неща съвпадат. Никога не трябва да допускаме да губим достойнството си – и за него трябва да се борим така, както се борим за своя личностен суверенитет. Тия неща у нас много-много не се ценят, имам предвид такива "излишности" като човечност, нравственост, достойнство, личност и прочие, изобщо духовните неща у нас мнозинството сякаш съвсем не ги цени, то залага на съвсем други неща, поради което и страдаме: щото сме нарушили онтологичния закон, правещ ни човеци, задължаващ ни да сме човеци – независимо от всичко. Ето, вие ми показахте, че природната аномалия, на която сме свидетели в свидното ни Отечество, не е повсеместна, не е обхванала всички, че има здрави сили, които се съпротивляват на гибелната тенденция, което поражда известен оптимизъм. По същия начин е радващо и това, че има и хора, които всеки ден протестират срещу аморалното мафиотско правителство. Може да сме малко тия, дето протестираме, но това, че ни има, показва, че има надежда за България! Това сега ми хрумва да напиша, опитвайки се да благодаря на проявилите съпричастност с моите битки, преживелици и страдания хора. Ония пък, които искат да
проследят перипетиите на това куриозно и в някакъв смисъл дори епохално съдебно дяло, могат да го сторят като разлистят книгата, в която разказвам подробно, стъпка по стъпка, за него, именно книгата със заглавие VERITAS ODIUM PARIT..., което, преведено от латински, означава: истината ражда ненавист. А угодничеството – приятели; това е продължението на тази римска поговорка. Преди време – и с това ще завърша – една моя опонентка твърдеше, че древните римляни не били толкова мъдри, за колкото се представяли, щото, видите ли, съвсем погрешно разглеждали и схващали нещата; според нея не угодничеството раждало приятелство, а, наопаки, истината раждала приятели; и тази дама с разпенена от ярост уста се опитваше да ме убеди, че тя лично, видите ли, била по-мъдра от целокупния римски народ, от всички до един римляни, барабар с философите им. По тия въпроси си струва да се помисли повече, аз имам такава готовност, ако някой пожелае да се изкаже, да заповяда. От човешка и философска гледна точка – а тия две неща, човешкото и философското изцяло съвпадат, те са едно и също нещо! – работите стоят значително посложно и дълбоко отколкото може да ги схване самонадеяният разсъдък, на който залага тази прекалено емоционална дама, която се тресеше от вълнение когато развиваше тезата си. Аз тогава не спорих с нея по същество, но ето, сега съм готов да поспоря с всеки интересуващ се от този проблем. Аристотел пък е останал с това знаменито изречение: Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа, което хвърля допълнителна светлина върху проблема: даже и приятелството би следвало да бъде жертвано заради истината – как тогава истината да ражда... приятели?! Друг е въпросът, че в някакъв, и то в безусловен смисъл, от истината зависи всичко; всичко неистинно е обречено да умре, да не остави дори и прах след себе си. Истинските неща обаче са вечни и безсмъртни. Не в тоя тукашния – и в него, но най-вече в един друг, значително по-истински! – свят. В света на "истинската истина", на истинските неща, светът на платоновите идеи, на чистите същности, на красивото, на доброто, на истинното само по себе си, светът на духовните неща, на чистата човечност, другояче казано – Божият свят. Е, безспорно добре е човек и да има приятели, и отношенията му с истината да са наред, но това той ще го постигне, предполагам, според това що за човек е той самият, щото има хора и хора, има и изродени хора, при които представите за всичко, в това число и за "истинско приятелство" са съвсем изродени – изродени поне колкото тях самите. Критерият обаче за всичко, що има смисъл и значение за човека, е истината, нашето отношение към нея.
45 И доброто е такъв непоклатим критерий. Красотата е третият елемент от тази свещена триада на чистата духовност. Бездуховните хора си имат своеобразни, да не кажа крайно изродени представи и за истина, и за добро, и дори за красота. Ето че духът е истинското, на което следва да заложим, щото оттам, от неговия извор, изтича всичко онова, което ни прави човеци в този най-възвишен смисъл на думата. Но да не философствам много, че тази сутрин имам да пиша по много теми, затуй трябва да съм пределно кратък и лаконичен по всяка. Хубав ден на всички! Желая ви един вдъхновяващ, импулсиращ желанието за живот уикенд! Никога не изневерявайте, не правете сделки с човешкото у себе си... АМОРАЛНО Е ДА ПРИЧИНЯВАШ ЗЛО – ЗА ДА НАПРАВИШ СЛЕД ТОВА "ДОБРО"! петък, 17 януари 2014 г.
пясъка при всеки неудобен въпрос или коментар и да ги игнорира, но НЕ Е ВИНОВЕН по това дело. Свободата на словото трябва да е пълна и не бива да се отнема на никого. Грънчаров не е оклеветил никого, нито е заплашвал с насилие. Така че това дело е повече от скандално и показва, че в България все още няма свобода на изразяването. Чалгарска работа... Тотю Simeon Ivanov каза: Анчо, Ангеле, в каква държава сме! Е, немам думи! Ужасен ужас е това. Дано се съвземеш бързо. Жив да си и здрав да си, дано. Но има Видовден. Тази личност ми се чини, че добро няма да види. Всичко се връща, който зло прави, зло получава рано или късно и си плаща. За това ще се погрижи висшата справедливост. (Simeon Ivanov) Анонимен каза: Ще се намеся анонимно, защото познавайки Грънчаровото поведение ще използва директно името ми за обиди. Факт и истина е че Грънчаров постоянно обижда опонентите си, използвайки думи като "сволоч" например. Ако Грънчаров знае какво е сволоч, сигурно няма да му е приятно да я използва. Но е истина че Грънчаров обича да обижда. Bacho Кольо каза: След като делото приключи с що-годе миролюбив и благоприятен и за двете страни изход, мога да кажа: Това дело Грънчаров сам си го изпроси! (Да не се бърка това дело, с делата му срещу директорката! Там справедливостта, истината и правосъдието бяха на негова страна.)
Ето някои коментари за публикацията от вчера под заглавие Нравствените терзания на един надарен с несметни богатства... "бедняк", откупил с пари свободата си, в която разказах за това как е свършило съдебното дяло срещу моята свобода на словото; смятам, че тия коментари доста добре очертават нравствената ситуация, в която живеем: Анонимен каза: Не е трябвало да приемаш! Аз ще ти помогна с една вноска. Анонимен каза: Жалко! Това е победа за цензурата в България. Анонимен каза: а интерсено, грънчаров се признава за виновен значи наистина е виновен! Тотю каза: Не е така. Грънчаров може и да е самонадеян и да си заравя главата в
Мария Василева каза: Съдийката ме озадачи – нямало за в бъдеще да позволи да ви се отнеме правото на свобода на словото в блога, а за миналото позволява. Едни стандарти има за бъдещия период, а други за миналия, така излиза. Изнудвачи! На Грънчаров трябваше да се плати и то голяма сума. Нека нямате терзания че сте направили нравствен компромис. Бог казва да даваме на тези, които искат, постъпили сте богоугодно. Друг въпрос е какво правосъдие имаме, от всякъде гледат да измъкнат пари от народеца – в случая за адвоката на повисшия по служба, директора, а не учителя, 300 лева, както и за самата зам. директорка, за която е важно да сплаши Грънчаров – 300 лева. Това че щяла да ги даде на бедните ми звучи наивно-глуповато. Да тормозиш един невинен човек толкова дълго време с цел да дадеш на бедните – да причиняваш зло, за да направиш добро! Е,браво! Мария Василева
НРАВСТВЕНИТЕ ТЕРЗАНИЯ НА ЕДИН НАДАРЕН С НЕСМЕТНИ БОГАТСТВА... "БЕДНЯК", ОТКУПИЛ С ПАРИ СВОБОДАТА СИ събота, 18 януари 2014 г.
Да съобщя все пак какво стана на моето съдебно дяло, на съдебното дяло, проведено вчера, на което моя милост беше подсъдим за "обида". То беше заведено от помощник-директорката на училището, в което работя, която също така е и моя синдикална лидерка, е лидерка на синдиката, в който членувам още от 1990 г. Това само по себе си е прецедент в световната история: синдикалният лидер, който по презумпция би следвало да защищава членовете на ръководения от него синдикат, в случая ги подлага на... съдебно преследване! Но както и да е, това е подробност, характерна за нашите родни български реалности и нрави, където комай всичко е съвсем наопаки. Та ето какво стана вчера, ще ми се съвсем вкратце да опиша случилото се вчера – щото имам и много друга работа на главата. Съдийката на предишното заседание даде срок от близо два месеца на страните да се споразумеят без да се дава ход на делото по същество, ето, изминаха тия близо два месеца, но ищцата не даде никакъв знак, че желае споразумение, независимо от декларациите на нейния адвокат, който надълго и нашироко уверяваше съда, че тяхната страна била съвсем миролюбива – и само моята инатливост била причина досега да не се споразумеем извънсъдебно. Аз също декларирах готовността си да се споразумеем, остана само адвокатите да се срещнат, за да преговарят и за да подготвят споразумението, което да представим на съдийката. Аз разговарях с адвоката си и му заявих позицията си: тъй като по същество това дело е против моята свобода на словото, тъй като с това дело искат да ме сплашат, за да престана да пиша за безобразията, които си позволява една администрация, т.е. тъй като това е дело срещу принципи и конституционни норми, които за мен са свещени, аз няма да отстъпя и няма да капитулирам: та да се принизя дотам да се откупвам с пари, т.е. да плащам с пари за това, че съм се възползвал от правото си да изразя своята позиция. Заявих му също, че не намирам никаква "обида" в моите критични думи, отправени срещу една общест-
46 вена фигура, срещу едно служебно лице на държавна длъжност (и фигура на синдикалист), което няма как да бъде изведено от полето на критиката; който не иска да го критикуват, да не се захваща с такава отговорна държавна работа. Адвокатът ми обаче ме гледаше със съжаление, той ми беше назначен служебно от съда, оказа се обаче доста опитен, възрастен, врял и кипял в нашата съдебна система и познаващ превъзходно механиката й; той ме увери, че у нас никой няма да си даде труда да вникне в моите благородни нравствени мотиви, че всичко у нас се отсъждало единствено от гледна точка на формата, не на съдържанието, смисъла и идеите, камо ли пък от гледна точка на справедливостта или истината; заяви ми, че тук у нас истински виновните почти винаги остават ненаказани, а страдат главно жертвите, потърпевшите и пр. С една дума казано, посъветва ме: разумно е да потиснете своя нравствен плам, да приемете компромис, щото иначе рискът да загубите делото е огромен, а ако го загубите, това ще ви влезе в досието, ще бъдете вече "осъждан", което е крайно неприятна работа. След този разговор с моя адвокат аз останах в крайно раздвоение е пълна нерешителност какво да правя, щото той, прочее, не беше първият адвокат, който ме съветваше да постъпя така. Да оставим настрана това, че горката ми съпруга, в името на моето здраве, отдавна настояваше да се съглася на всичко, само и само това дело да бъде прекратено. И тъй, 20 минути преди началото на делото аз стоях с адвоката си пред залата в пълна нерешителност и раздвоение какво да правя. Дойде адвокатът на ищцата – тя самата, разбира се, не дойде, не уважи съда с присъствието си – и двамата адвокати почнаха да преговарят за размера на евентуалното обезщетение. Оказа се, че ищцата, която в разговор с мен в един момент беше склонна на "символичната сума" от 300 лева, колкото били разноските по делото, сега чрез адвоката си пак почна да настоява за сумата от 600 лева, сиреч, 300 лева адвокатски хонорар на адвоката й и 300 лева обезщетение за преживени от нея "неимуществени морални щети". Аз в този пазарлък не участвах, макар че казах, че съм удивен, че отново има промяна, явно с оглед да не се съглася; адвокатите в общ глас ме кандърдисваха да се съглася на всичко, само и само делото да бъде прекратено, това било изцяло в мой интерес. В този момент дойде съдийката и ний влязохме в залата; след едно кратко друго дело се поде и нашето. Адвокатите един след друг си казаха речите в указания дух, а след това поисках думата аз; пред съда казах горедолу ето тия думи: - Уважаема госпожо Съдия, ще се постарая съвсем накратко да кажа какво мисля по това дело, тъй като в момента съм
изправен пред един крайно тежък нравствен казус, от който не виждам достоен изход. Аз съм един граждански активен човек, философ и писател, който си има свой блог, където пиша за всичко, което ме вълнува: и за политика, и за психология, и за философия, и за история; пиша за реалностите на българския живот, пред които ежедневието ме изправя, с които то ме сблъсква. Пиша пределно честно, мой девиз е парафраза на думите на Спасителя: "Истината ни прави свободни!", понеже като философ смятам, че без истината не може да се живее достойно. И ето, за написан от мен текст по остър проблем в училището, в което преподавам, а аз написах едно философско и художествено дори есе, това есе след това влезе в едно моя книга, посветена на състоянието на нашата образователна система, аз бях даден на съд, срещу мен беше заведено дело за "обида". Не смятам, че думите, които са били възприети от тъжителката за "обидни", съдържат момент на обида, тъй като те с нищо не засягат нейното достойнство като емпирична личност, а са отправени по повод на нейни реакции в качеството й на длъжностно лице на държавна служба – и също така на синдикалист, който не пожела да си изпълни функцията; смятам, че имам право на позиция и на критично отношение, а за това, че се възползвах от това свое свещено право, ето, бях даден под съд, което и показва, че делото всъщност не е за някаква хипотетична "личностна обида", а е всъщност опит за упражняване на натиск върху мен - за да ми бъде затворена устата, именно, за да престана да пиша, за да престана да критикувам, за да се откажа от конституционното си право на свободно изразяване. Това обаче за мен са свещени права и принципи, от които току-така няма да се откажа, които няма да пожертвам дори и в името на личното и на служебното си спокойствие. В светлината на току-що казаното аз не смятам, че имам моралното право да капитулирам – и да се съглася на сделка или сговаряне, в която един вид да платя с пари своето гарантирано ми от Конституцията безусловно човешко право. Един такъв ход ми се вижда недопустим от морална гледна точка, а тя за мен померодавна от всякакви други съображения... Като стигнах до този момент в речта си и адвокатът ми усети, че аз клоня към отказ от споразумяване, той почна да ми шепне: "Съветвам Ви да приемете споразумението, г-н Грънчаров, наистина, приемете, рискът е много голям да се откажете сега и пр.!", а пък в това време адвокатът на другата страна също се размърда; г-жа Съдията се възползва от паузата и също ми заяви в прав текст, че едно подобно споразумение нямало да накърни моите конституционни права и пр. Като Съдията завърши, пак поиска думата адвокатът на ищцата и той заяви, че предлага към споразумението да бъде включен пункт, в който аз, видите
ли, да бъда задължен да премахна от електронното издание на книгата си и също от публикациите си в блога "всички обидни квалификации по адрес на тъжителката"; като рече това, аз се разпалих и пак поисках думата; рекох нещо такова: - Госпожо Съдия, ето, виждате, какво неприемливо условие ми се поставя: един вид да бъде цензурирана книгата ми, да бъда притиснат дори да се самоцензурирам, аз такова нещо не мога да приема! Все пак живеем в други, демократични времена. Интересно е защо г-н адвокатът не се сети да предложи отпечатаните екземпляри от книгата да бъдат... изгорени, да бъде устроено едно аутодафе, сиреч, книгата ми да бъде изгорена на клада, то само това остана да поискат. Разбира се, аз на такива неща няма да се съглася. Защото смятам, че по този начин грубо се накърняват и погазват мои конституционно гарантирани човешки права. Нека да бъда съден, ще се надявам уважаемият съд да прецени справедливо казуса – и да отсъди според принципите на морала, правото и законността. В този момент моят адвокат пак понечи да вземе думата, за да ме кандърдисва да приема споразумението, но г-жа Съдията заяви, че подобни претенции от страна на другата страна, именно за цензуриране на книгата ми тя няма да допусне, нито за минало, нито за бъдеще време, т.е. заяви, че Съдът в нейно лице няма да допусне потъпкването на тия моя конституционни права. В текста на споразумението щяло да бъде включен само момента за парично обезщетение. На мен в този момент ми мина през ума, че ще ми падне сякаш воденичен камък от шията ако това дело бъде прекратено, щото аз много страдания понесох след операцията си, когато, бидейки в най-тежко състояние, разбрах, че съм даден под съд, тогава много писах, даже разговарях с тъжителката, апелирах към нейното нравствено и религиозно чувство, опитвах да я предразположа към разбиране, към едно разрешаване на спора и на недоразумението на човечна основа, ала от нейна страна не получих никакъв отзвук; срещнах само мълчание и какви ли не неубедителни обвинения. Както и да е, в един момент аз чух собствения си глас да заявява пред г-жа Съдията, че приемам споразумението - тъй като като капак на всичко и здравето ми е достатъчно разклатено, а пък едно дълго съдебно дело ще ме изтощи съвсем. Да, реших да си платя с пари за спокойствието, ето, сега г-жа ищцата цели 12 месеца ще получава от заплатата ми месечно по 50 лева, за да си възмезди моралните щети. Това стана. Капитулирах. Изморих се да се боря. Отказвам се. Искам останалото ми време от живота да го използвам не за съдебни дела "до дупка", а за да мога да си довърша някоя и друга по-важна работа, примерно, да напиша още някоя и друга
книга, ако е рекъл Бог да ми даде още известно време живот. Отказах се да се боря, даже и... "пловдивски Сократ" не ща да бъда вече, омръзна ми; смятам, че е разумно такова едно решение, поне засега съм склонен да мисля така. Аз съм човек емоционален и много силно преживявам подобни неща, ето, даже мисълта, че за първи път в накраткия си живот съм бил няколко месеца подсъдим, ме изтощи съвсем, почти изчерпа жизнените ми сили, а едно дълго съдебно дело едва ли ще го издържа изобщо; затова предпочетох да спра, да проявя поне малко милост към здравето си – и към близките си, които също много тежко преживяха тия истории. Да, представете си, на този свят все още има хора като мен, за които нравствените неща все още значат нещо; да, представете си, че и у нас, в България, има хора, които не са коравосърдечни дотолкова, че изобщо да не страдат когато някой някъде си позволява да тъпче личността и достойнството им. Да, представете си, и у нас има хора, които държим да бъдем личности – за което си плащаме съответната цена. Аз вчера се съгласих да платя тази цена съвсем буквално, материалнофинансово: ще трябва сега да плащам на тъжителката тия 600 лева обезщетение за съгласието й да не ме съди. Тя, прочее, длъжен съм да отбележа, ми заяви в един разговор между нас, че тия пари не ги била искала за себе си – щото аз тогава я притиснах с аргумента, че е грозно да иска пари от човек като мен, който освен че е болен от неизлечими страдания, при това се грижи за семейство, в което другите два члена са безработни. Тогава тя ми отвърна, че възнамерявала тия пари да ги дари на бедните! С две думи казано: взема от мен, "богатия", за да подари тия пари на бедните. Вчера като се сетих за това нейно обещание донякъде се успокоих: все пак за нещо добро ще отидат моите пари – стига наистина да бъдат подарени тия пари на бедните. Дано многоуважаемата тъжителка и ищца удържи на обещанието си. Аз бих желал все пак да видя, ако тя стори това, което обеща да направи с тия пари, някакъв документ, който да ми покаже и докаже, че наистина моите пари са отишли за подпомагане на бедни, на нуждаещи се, на намиращи се в тежко или окаяно положение хора. Аз самият не съм толкова богат с пари, другаде е моето богатство (все пак се смятам за доста богат, за надарен, и то с най-истински богатства човек!), но ето, ако тия пари отидат за бедни хора, то нравственият компромис, който направих, съгласявайки се на споразумението, донякъде ще бъде оправдан – и възмезден с известно морално удовлетворение. Това исках да кажа по моето епохално дяло. То свърши преди да започне. Плащам известна цена – някакви си там 600 лева, нищо че те в моето положение изобщо не са малко: цял един месец ще трябва да
работя без нищичко да ям! – но за сметка на това печеля несметни богатства, а именно правото си да мисля и да пиша свободно, да работя на благородното си поприще, на нивата на образованието и възпитанието на българската младеж, щото, представяте ли си, ако, да речем, бях осъден по това дяло, видите ли, щял съм бил да загубя правоспособността си да бъда учител, да, и това чуха моите уши вчера! Питам се: а дали тъкмо тази не е била далечната цел на туй предприятие, именно на даването ми под съд? Щото, чини ми се, някои администратори все още не мога да преглътнат туй "камъче", че Ангел Грънчаров е преподавател по философия; предполагам, възможно е, този факт да е техният тих нощен кошмар; знам ли, хора има всякакви? Спирам дотук. Казах каквото имах да кажа. Хубав ден на всички! Бъдете здрави! И не правете, доколкото е възможно, тежки нравствени компромиси като мен; леки може, но тежки не бива да се правят. Аз вчера направих един крайно тежък нравствен компромис, поради който съм почти изтощен, но дано въпреки всичко той да е бил за добро. Не знам. То ще се види скоро за какво е било...
Познай самия себе си! Душата на човека е свят и дори вселена, в която пътешествията са не по-малко вълнуващи от междузвездните галактически одисеи с космически кораб – стига тези последните да бяха възможни. И ако извън нас съществува един величествен и необятен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не по-малко тайнствена вселена, предизвикваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия.
47 От живия човек се иска найвече това: да не допусне душата му да се превърне в пустиня, в която всички извори са пресъхнали. Напротив, той е длъжен да създава и поддържа великолепието, многообразието, растежа, цъфтежа, плодоносността и въобще живота на ефирната духовна субстанция, каквато представлява човешката душа. И особено душата на развития, на достигналия до себе си човек, душата на здравата и богата личност. Изкуството на живота, което единствено може да ни въведе в неговата пълнота, пряко зависи от изкуството на самопознанието, в чиито тайни са посветени най-вече философията и разбиращата съвременна психология, пронизана изцяло от философски дух. Моята съзнателно избрана задача е да помагам на опитващия се да разбере себе си човек...
Подкрепа: Ако по някакви свои подбуди желаете да подпомогнете този блог и издаването на новото списание ИДЕИ можете да изпратите дарение на следната банкова сметка. Инвестиция от този род в културата и образованието на младото поколение e не само благороден жест, но и РЕАЛЕН, действен принос за бъдещето на България.
Вестник ГРАЖДАНИНЪ Първият блогърски вестник Издава: Център за развитие на личността HUMANUS, основан през 1994 г. Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg
НОВИЯТ БРОЙ НА В-К ГРАЖДАНИНЪ ИЗЛЕЗЕ ОТ ПЕЧАТ И ВЕЧЕ Е В РЪЦЕТЕ НА АБОНАТИТЕ СИ