Vestnik GRAJDANIN br. 5 ot 2014 g.

ИНФОРМАЦИОНЕНЪ И АНАЛИТИЧЕНЪ ВЕСТНИКЪ

Брой 5, Год. 6, 2014, 1 Март, Събота, Ц. 2 лв.

Събота, 1 март 2014 г. Ще си позволя да поразсъждавам по ето каква тема, ще се опитам да подиря отговора на ето какъв въпрос: Кой е коренът на несвършващата българска криза - и на българската бедност, на българската унизеност?. Ето какво смятам за важно тук: Руският, после съветският, а сега пак руският империализъм и неговите несвършващи аспирации да владее България, да я смята за "своя", за неделима част от Империята, да ни нарича "Задунайская губерния" или "16-та съветска республика" – тук е този корен, именно тук трябва да се търси причината на несвършващата вече повече от век българска трагедия. Руснаците при комунизма ни обиждаха в очите, а ние не се усещахме; обиждаха ни примерно ето с тия думи: "Курица не птица, Болгария не заграница!" ("Кокошката не е птица, България не е чужбина!"). Даже когато арогантен руски "дипломат" преди няколко години нарече България "руски троянски кон в Европейския съюз и НАТО", дебелокожото българско природонаселение сякаш изобщо не усети подигравката. Е, сега руските войски под командата на кагебисткия император Путин навлязоха да "освобождават" Украйна – да я освободят от свободата, щото Кремъл не търпи свободолюбиви народи като украинския току-до себе си, под носа си. (На 2 стр.)

Вече членувам в общността НАПРАВИ ДЕМОКРАТИЧНО УЧИЛИЩЕ, която си има своя страница във Фейсбук. Много интересни личности може да срещне човек там. Тази сутрин разгледах какви въпроси се обсъждат там; интересно е. На едно място открих разсъждение по въпрос, който мен лично също ме вълнува; ето го: Nikolina Shtabekova: Здравейте! Нямах възможност да проследя цялата конференция и не разбрах дискутира ли се темата „Как се става учител в демократично училище?“?

Elvira Prem Bahulya: На самата конференция не с е дискутирала тази тема. В нашата Общност за демократично образование се провеждат такива дискусии. В книгата на Хехт има доста добре описана процедурата за учителите, а самият Хехт като го питахме лично отговори,че е провеждал първо интервю с кандидатите и се е доверявал на сърцето си, на отклика дали този човек пасва. След това определено време кандидата присъства в общността и накрая приемането се гласува от цялата общност. Има и други полезни неща в книгата за подбора и ролята на възрастния. На мен лично ми направи впечатление, че един от критериите е да е УСПЯЛ в някоя област т.е. да знае какво е Успеха, (На 2 с.)

КАК СЕ СТАВА УЧИТЕЛ В ДЕМОКРАТИЧНО УЧИЛИЩЕ? (От 1 стр.) … за да може да го разпознае и да подпомага на учениците в техния път. Иначе според него влизат в конкуренция с ученика в даден моменти не му позволяват да расте от определено ниво натам. И другото е да стават учители там защото се вълнуват точно от демократичния, плуралистичен модел на образование. Т.е. според него хора, които идват като учители защото нямат как по друг начин да се реализират, рано или късно отпадат. И най-важното е да са запалени по някоя област, в която са относително добри – и да са готови да учат заедно с другите в нея. А и още нещо от Хехт по въпроса: Кое е най-важното качество, за да се превърнеш в учител в демократично училище? Основополагащият момент в обучителната програма за преподаватели е да откриеш собствената си уникалност. Собствената си сила. После се учиш да откриваш уникалната сила и в другите – в децата си, в учениците си, в техните родители, в колегите. Ако не се научиш да виждаш красотата у всеки човек, нищо няма да стане.

Източник на изображението ЗА КОРЕНА НА НЕСВЪРШВАЩАТА БЪЛГАРСКА ТРАГЕДИЯ (От стр. 1) Нас сега-засега не се предвижда руснаците да ни "освобождават" - знаете ли коя и причината за това? Ами защото, за разлика от украинците, ний не сме опасни: ние сами в мнозинството си сме с робски манталитет, сравним само с робския манталитет на руснаците - от какво тогава да ни "освобождават"? Прочее, те си ни владеят отдавна, те са ни владели винаги. Имат послушна "пета колона", която държи всички властови ресурси в държавата. "Българските", представете си, "патриоти", вдъхновени от много рубли, непрекъснато се шибат по космясалите гърди и крещят, че пишманпатриотизмът и пишман-национализмът им се свеждал до тяхната безразделна и непресекваща любов към... Русия! Русофилщината у нас си е чисто и просто рублофилщи-

на, това поне се знае, тъй че да говорим тук за някакви "светли чувства" е тъпо, е извратено. България, дори и натовска, дори и европейска, не е чужбина за руския великодържавен шовинизъм-империализъм. За какво тогава да ни "освобождават" - та ние и без това в мнозинството си сме роби? Но ако и ние като украинците в един прекрасен момент покажем, че не сме вече роби, че обичаме свободата – колко му е и нас тогава да "освободят"?! Всичко в тази наша несвършваща садисто-мазохистична национална трагедия започва с идеята, вдъхновявала нашия Апостол на свободата Васил Левски, който, изправен пред ужасното българско малодушие и тогава – свеждащо се до това безропотно да чакаме нашата свобода да ни бъде поднесена на тепсия от "дядо Иван", от "братята-руснаци" – е водил титанична борба да пречупи някак това българско малодушие: призовавайки да направим нужното да се освободим сами. И, знайно е, е повтарял ето тия думи, които трябва да бъдат изписани със златни букви върху бъдещия пантеон на непостигнатата още българска свобода и чест: "Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби!"; написал е с ръката си също и ето тия думи: "Българинът обича свободата, но само ако му я поднесат на тепсия!". Тук е коренът на българското малодушие, на това се дължи несвършващата българска трагедия, която ние умилително наричаме в наши дни "криза". В това се корени и потресаващата българска унизеност: продължаваме да наричаме завоевателите си "братя-освободители", продължаваме да търпим паметниците на своите съветско-руско-комунистически окупатори, продължаваме да поднасяме цветя пред символите на своята робска унизеност! Не съзнавайки, че народ без чест не заслужава да живее човешки. Сега схващате ли защо сме такива – и защо сами подхранваме своята незавидна участ? Всеки народ е достоен за своята съдба, националният ни характер е коренът на нашата национална прокоба и орисия. Говоря за мнозинството от народа, не за целия ни народ, щото има и свободолюбиви българи, има и свободолюбиви руснаци – ала за жалост и у тях, и при нас, сме много малко. Тази е причината да страдаме толкова много. От това си патим. Какво е било от 1878 г. до 1944-та, а после и до 1989 г. аз тук не ща да пиша, това би следвало да се знае от всички, макар че българската история е фалшифицирана до неузнаваемост от въпросната русофилско-рублофилска лъжлива митология за "така силно обичащия ни Голям Брат". Но какво стана съвсем наскоро ми се ще да припомня, щото у нас е пълно с хора с крайно къса памет – да не говоря за това пък акълът колко им е къс. Какво да крием, и от комунизма ни освободи... Горбачов, това е факт, историческа истина. Е, Рейгън, папа Йоан Павел

Втори и Тачър го подпомогнаха, и това не може да се отрече: но комунизмът рухна. Ала комунистите не се изпариха, не анихилираха, ДС и КГБ си останаха по живо, по здраво. И запретнаха ръкави да стават "капиталисти": за едно нощ от комунисти се преобразиха в "капиталисти". Крадоха така, както никога в историята не е било крадено, даже и в най-злите исторически епохи на завоевания така не е било крадено. Трудно ние, българите, вървяхме по открилите се пред нас пътища на свободата: щото по начало в мнозинството си не знаем що е това свобода, тя нали не става за ядене, защо ли пък ни е една такава коварна вятърничава измишльотина: българинът държи само "реалното": дето става за ядене, на него предимно вярва. А свободата наистина е страшно и опасно нещо. Мнозинството от българите бяха свикнали да чакат държавата, "Майка-Закрилница", "грижовна майка", да ни носи на ръце все едно сме малки деца – и да ни "оправя". Мнозинството от българите в тия години все чакаха митичния исполин-оправяч, дето да ни оправи – чакаха Месията. Чакаха Филанкишията. Такава една психология е сърцевина на комунистическия мироглед – и на широката руска – "славянска" - душевност. Ето причината да не можем толкова години да се оправим, да заживеем нормално и човешки. Щото други славяни – чехите, поляците, словаците, словенците примерно – се оправиха сами. Ний обаче все чакаме някой да ни оправи. Е, не стават така тия работи. Няколко пъти тръгвахме напред уж твърдо, и при първите трудности се отказвахме. Така стана в 1991-1992 г., така стана в периода 1997-2001 г., само ето в тия години са ни управлявали "западнофили", демократи, в останалото време са ни управлявали все руски мекерета, комунисти, ченгета и продукти на ченгетата, именно ментета като "царо" и прочие мераклии-оправячи, всички знаят кои са те. Нашите ченгета са под пряката команда на кегебистите, които в 2000-та година дори успяха кагебист да сложат на трона на Руската империя. Те именно домъкнаха Симеон да предотврати така грозната за мафията евентуалност Иван Костов да вземе втори мандат, която в 2000-та година беше съвсем реална. Е, предотвратиха я. За годините от 2001-ва досега руските кагебисти, в тясно сътрудничество с рубладжиите и с нашенските ченгета, подпомаганите от платените медийни мерзавци успяха да изградят мафиотскоолигархично и ченгесарско политическо статукво, което до последно копира "политическия модел" на кагебиста император Путин. Всичко, до последно, е изкопирано от богатия руски опит. Всичко. Да не повтарям онова, което съм писал толкова отдавна, още в 2006 г.: виж Путинизацията на България. Или това: Начало на путинизацията на България. Или това. Ето и текстът на мое интервю, дадено пред украинска медия, в неговия превод на български език: Част първа, а

3 ето тук е Част втора. Изразът "путинизация на България" го употребих още в 2006-та година, след това беше взаимстван и от политолозите. Днес България е путинизирана изцяло, само дето си нямаме все още своя безспорен български Путин: мераклиите за тази титла, както и подобава за нашенските специфични родни условия, са много: и "царо" опита, Гоце Първанов се пробва, и Б.Борисов сякаш успя най-много да постигне в тази посока да ни стане наш роден български Путин, и Дмитрич (Станишев) се напъна, ето, сега недоразумението Бареков май ще опита късметя си; имаме си дори своя Жириновски: таваришч Сидеровский. Всичко си имаме. Путинизирани сме дотам, че остава само в Евроазиатския съюз на Путин да влезем, та да цъфнем и да вържем, заедно с всички сатрапии, тирании и деспотии от Средна Азия: той лично, имам предвид император Путин, се погаври с нас като собственоръчно ("собственоустно") ни покани там, в новата си евентуална империя. Сега Украйна с оръжие ще я тика там. Да се готвят други непослушни. Ний обаче сме послушни. От най-послушните сме ние. Това е. Сега у нас – ако някой не знае да го информирам за това – се води титанична битка на прозападните, свободолюбиви, автентично демократични и европейски български сили с мафиотскоолигархичното статукво, което изградиха дирижираните от Москва и от КГБ рубладжийско-рублофилски мафиотско-олигархични сили – като залогът е един: България, нейното бъдеще, нейната съдба. В това е сърцевината на съвременния български въпрос, тук е коренът на несвършващата българска трагедия. Който не е разбрал това да го разбере най-сетне. Крайно време е. И нека всеки да се определи най-накрая за какво е: дали ще бъдем вечни презрени роби, слуги и угодници на един чужда арогантен имперски интерес - или най-накрая ще станем истински и достойни български патриоти, защитници на коренния, на автентичния български интерес. Интересът на България, автентичният български интерес, ако не знаете кой е да ви информирам и за това, е един: да станем най-сетне народ, който не допуска проституиране с честта и със съдбата си, не ще да ги подарява някому другиму, а е успял да вземе най-сетне своето бъдеще в собствените ръце, сиреч, е постигнал найнакрая човешкото достойнство, неделимо от свободата. Само в семейството на свободните, демократични, достойни и проспериращи европейски народи ще можем да постигнем и защитим онова бъдеще, за което мечтаем. И за което са мечтали нашите деди. Това е разгадаването на всички загадки на българския живот, тук е основанието и гаранцията за просперитет, за достоен живот, за реализация на мечтаното

бъдеще – нашето, на нашите деца, на нашите внуци и т.н. ДОЙДЕ МОМЕНТЪТ И НИЙ, БЪЛГАРИТЕ, ДА СЕ ОСВОБОДИМ НАЙ-СЕТНЕ ОТ "ОСВОБОДИТЕЛИТЕ" СИ – И ДА ИЗПЪЛНИМ ЗАВЕТА НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА!

Изображението е от страницата на OlegSandro Panfilov КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Путлер си е загубил разсъдъка... азбучно правило е че мании като неговите до добро не водят. Руснаци, свалете чудовището, което ви управлява! Ако не го сторите много ще страдате! Путлер-Путин е опасен! Има обаче и нормални – демократично мислещи, свободолюбиви – руснаци. Ето какво казват те в този тежък момент: виж Остановить агрессию России против Украины. Путлер във всичко ли иска да следва Хитлер: първо олимпиада, после – война и т.н.?! А нали все пак знае как свършва Хитлер? Щом тръгна по пътя му, ще има и съдбата му... Изцяло споделям ето този коментар на г-жа Maria Tanova: Представям си че Рейган и Тачър се обръщат в гроба – и двамата посветиха живота си за да разбият империята на злото, а недоразумения като Обама и Камерън зяпат отстрани и свиват рамене докато новият СССР на путинското джудже надигне глава. Днешна Украина е déjà vu на Чехия, Унгария, Полша, Грузия, списъкът продължава... докога? Докога ще ги търпим? Огнян Минчев: Самоубийствените жестове на умиращите империи са предвидими... Русия се готви да нахлуе в Крим... Самоубийствените жестове на умиращите империи обаче са съпроводени с убиването, с умъртвяването на много съвсем невинни хора, ето това е най-лошото... В светлината на случващото се – въвеждането на руски войски на територията на независимата държава Украйна, другояче казано, руската агресия срещу Украйна - не е ли съвсем разумно ние, българите, да преразгледаме празнуването на 3-ти

март като наш национален празник? Такъв един акт би бил израз на чувство и съзнание за национално достойнство, а също така ще бъде и израз на солидарност със свободолюбивия народ на Украйна.

Аз само предлагам това: да се упражни натиск от гражданите за това щото официалните власти да преразгледат честването на 3-ти март като национален празник на България. Ако това ви се вижда невъзможно, то има нещо съвсем реалистично: като гледаме сега как пулеристката армия "освобождава" пред очите ни Украйна то не е ли такъв един момент съвсем удобен да се възползваме, та да се разделим завинаги с позорящия ни паметник на "съветската армия-освободителка", дето се извисява в центъра на София? И с паметника на окупатора Альоша, дето се извисява като хищна птица над хилядолетния град Пловдив? Да се разделим и с всички други паметници на армията, която ни донесе на танковете си комунизма – паметници, които са във всеки един по-голям български град? Та аз си позволявам само да попитам: не е ли дошъл най-сетне момента да се освободим от позорящата ни "признателност" към нашите окупатори, към тия, които посекоха българската свобода и независимост за десетилетия? Не е ли удобен сегашният момент та покрай братята-украинци и ние да се освободим най-сетне окончателно от позорящите ни символи на имперско-комунистическото робство, наложено на страната ни от съветската, а след това продължено и от днешната имперска Русия? Дойде моментът и ний, българите, да се освободим най-сетне от "освободителите" си – и да изпълним завета на Апостола на свободата Левски! Завет, оставен ни и от другите борци за нашата национална свобода и независимост: Раковски, Ботев, Стамболов, Захари Стоянов, кой ли не още: всички те са смятали, че най-зъл душманин на българската свобода е тъкмо руският империализъм... ПУТЛЕР НАХЛУ В БРАТСКА УКРАЙНА! събота, 1 март 2014 г. Момчил Дойчев сподели Потрясающая Русофобия.

снимка

на

4 Путлер нахлу в братска Украйна! В тази страна живеят 200 000 българи. Тя е част от Старата Велика България, обект на стратегическите български интереси и част от българското жизнено пространство. Затова руското нахлуване в братска Украйна е нападение и над България!

вас проклянут и современники, и потомки, потому что такова участь всех захватчиков.

Виж: Първа национална среща за свободно развитие на образованието

(Людмила Бабич • 2 часа назад) НИМА В БЪЛГАРИЯ ИМА САМО 335 ЧОВЕКА, КОИТО ЖЕЛАЯТ ПО БЪЛГАРСКИТЕ МЕДИИ ДА ИМА КАЧЕСТВЕНА ПУБЛИЦИСТИКА И ЖУРНАЛИСТИКА?

В предаването “Следобеден Бинар“ с Антония на 14.02.2014 г. Виж и: НАПРАВИ УЧИЛИЩЕ Движение за развитие на образователни алтернативи в България

Фашисты будущего будут называть себя антифашистами. (с). Сегодня мы узнали что такое руССкий Фашизм. Маски сброшены. Если российские войска начнут активную фазу агрессии против Украины начнётся Великая Отечественная война Украинского Народа против российскофашистских захватчиков и оккупантов! СЛАВА УКРАИНЕ. P.S. Исключить Монстра из ООН! Отто фон Бисмарк: "Договор, подписанный с Россией, не стоит бумаги, на которой написан."

Я уже немолодая женщина из Днепропетровщины, украинка, говорящая на русском почище многих россиян (училась в русской школе, потому что украинских к тому времени почти в моём городе не осталось),потом всю жизнь учила детей, в том числе и русскому языку, никогда не держала в руках оружие, но если придётся защищаться, я научусь убивать, и рука не дрогнет. Я хочу, чтоб об этом знали не только российские безумцы от политики, но и КАЖДАЯ РОССИЙСКАЯ МАТЬ, которая не протестует, а как бессловесная овца, готова пожертвовать своим сыном ради амбиций злобного и преступного карлика, толкающего Россию в пропасть. Остановите безумцев! Украина не станет на колени. Это будет долгая, изнуряющая БРАТОУБИЙСТВЕННАЯ ВОЙНА, в которой правда и сила родной земли будет НА НАШЕЙ СТОРОНЕ. А

ПОТРЕБНОСТТА ОТ КОРЕННА ПРОМЯНА, ОТ РЕВОЛЮЦИЯ В ОБРАЗОВАТЕЛНАТА СФЕРА У НАС СЕ СЪЗНАВА ВСЕ ПОВЕЧЕ И ПОВЕЧЕ събота, 1 март 2014 г. Подписката до bTV с предложение за възстановяване на предаването "В десетката с Иво Инджев" достигна до 335 подписали и... спря! Значи ли това, че в България има само 335 човека, които желаят по българските медии да има качествена публицистика и журналистика? Нима само 335 сме българските граждани, които не щем да се примирим пред пълната деморализация на българските медии? Задавам тия въпроси, щото ми се струва, че все някой трябва да ги зададе. Задавам ги за да ми е чиста съвестта, че съм ги задал, че не съм замълчал като съм осъзнал, че някой все трябва да ги зададе. Иначе у нас има безчет мърморковци, които роптаят, че медиите ни били не знам си какви, че журналистиката ни била на път да стане "парцалистика", има безчет хора, които недоволстват - на думи обаче! - комай от всичко, ала когато стане дума за нещо реално, за някакво действие, примерно, да станеш от дивана и да отидеш пред Парламента на протест срещу мафиотското правителство или, да речем, да отделиш една минутка да се подпишеш под една петиция, те, разбира се, няма и да се помръднат, няма да помръднат и малкото си пръстче; ето една от причините да сме на дереджето, на което сме. Както и да е де, думата ми беше за това: само 335 човека ли искаме да проработи българската демокрация, щото без нормални медии няма и не може да има функционираща, ефективна, работеща демокрация?! ИНТЕРЕСЕН РАЗГОВОР ЗА ДЕМОКРАТИЧНОТО УЧИЛИЩЕ И ЗА СВОБОДАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО ВИДЕО

Из Да влязат мислещите, Автор: Инна Павлова От какво образование имаме нужда сега, за да бъде България различна след 15 години? ... Сега познайте коя е най-често срещаната позиция в обявите за работа в Европа? Мениджър "Социални мрежи". Има ли учебна програма, която може да подготви някого да бъде мениджър "Социални мрежи?" Въпросите, които образователният експерт на Световната банка Алберто Родригес задава, звучат като риторични. Но не са. "Има такава учебна програма, казва Родригес, и тя е гъвкавата." Програмата, която дава на всяко дете базисни знания и умения, за да го научи как да се учи. Която гарантира, че всеки ученик може да чете, да пише и да ползва математически знания. Която го кара да пита и да търси решения. Преди близо три месеца международният тест PISA показа, че над 40% от 15годишните в България нямат тези базисни умения. Най-вероятно голяма част от тях скоро ще отпаднат от образователната система, а след няколко години ще се наредят на опашките за безработни. Дори да имат технически знания от професионални училища, бързо променящата се технологична среда ще ги направи неизползваеми.

5 А липсата на умения за справяне в живота ще им попречи да се преквалифицират и да реализират потенциала си другаде. Това ще отвори още по-големи дупки на пазара на труда, който вече ще е засегнат от бързо застаряващото население... Какво искаме Образование, което вдъхновява и стимулира критичното мислене, което е ориентирано към уменията и екипността, което подготвя уверени, амбицирани и адаптивни млади хора. Образование, чийто фокус е успехът на всички ученици без значение от техния социално-икономически статус. Иновативно и гъвкаво. Подмладено. Свободно и широко скроено. Създаващо бизнес. Качествено и конкурентоспособно. Това са някои от отговорите, които "Капитал" получи, когато попита учители, университетски преподаватели, представители на бизнеса и неправителствения сектор от какво образование имамe нужда сега, за да бъде България различна в бъдеще (всички мнения). Всички те се обединяват около едно - отговорът какво да бъде образованието се крие в това какъв искаме да е неговият продукт. Дали това да са послушни хора с теоретични знания или критични и креативни личности. Искаме ли затворени в системата университетски преподаватели или иновативни учени, които могат да променят света. "Целта на образованието трябва да бъде да мотивира младите хора да повярват в себе си, в способностите си, да мечтаят смело, за да могат да заявят своето място в слабото ни все още гражданско общество", смята Бела Станкова... ... "Трябва да обучаваме мислещи хора, които да могат да анализират, синтезират и прилагат в практиката огромното количество информация, която ни залива ежедневно", коментира Александър Александров, вицепрезидент по финанси и администрация на Американския университет в България. А програмният директор на "Център за образователни инициативи" и учител по история Емил Джасим ни казва каква е ролята на преподавателите в този процес – "да даваме такива умения на учениците и студентите, че те да се оправят без нас"... ... А как да направим така, че точно такива да излязат от училищата и университетите? Работещите в сферата на образованието отдавна имат идеи. Да има възможност за по-бързо придобиване на педагогическа правоспособност, директорите да имат задължението да квалифицират учителите ("засега квалифицираният учител е неудобен"), да има различни форми на учене и ученикът да може да избира например дали да учи с учител в час, или да работи по задача в група, изброява своите учителят по български език и литература Марта Джалева...

... През активни методи за обучение, конкуренция, опростяване на административните регулации, автономия на преподавателя, допълва д-р Ангел Марчев от УНСС. А Мариана Банчева от Института за прогресивно образование обобщава голямата цел: "Като започнем да мислим за образованието по различен, свободен, отворен начин, в който няма предварително зададени граници... ... Как приоритетите на отделните държави показват колко честни и прозрачни са политиките им описа много добре колумнистът на The New Yorker Джеймс Суровиецки в свой анализ преди започването на олимпийските игри в Сочи. "Корумпираните политици влагат твърде много пари във физическия капитал и не достатъчно в човешкия", написа той. И цитира изследване, което доказва, че държави с високи нива на корупция харчат малко за образование. ПРОБЛЕМЪТ С ДИСЦИПЛИНАТА В БРАТСКИ КИТАЙ ВЕЧЕ Е РЕШЕН, ДА СЕ ВЪЗПОЛЗВАМЕ ОТ КИТАЙСКИЯ ОПИТ, ДРУГАРИ! петък, 28 февруари 2014 г.

Вижте на каква дисциплина са подложени децата в училищата в Китай Китайските власти се грижат децата в училище да не се прегърбват докато пишат в клас. За целта на чиновете им има специални железни прегради, които не им позволяват да се наведат надолу. Ограничавайки ги по този начин, те от малки ще имат правилна стойка. Преградите са подвижни и служат за подпиране на учебниците на тях. Друг начин е в междучасията в двора на главите им да бъдат поставяни купички за да стоят изправени. КОМЕНТАР на Явор Ганчев, Национална мрежа на родителите: Още идеи за МОН – според мен тази е една от най-добрите: децата да се ограждат с метални рамки, за да имат правилна стойка на чина. Даже може да се доразвие - по рамките следва да се пуска лек ток, за дисциплиниране на тези деца, които може да решат да се подпират на тях. На тази снимка не се виждат краката на децата, но сигурно на тях има верига с гюлле, за да не тичат в междучасията. Между чиновете няма пътечки, това е още една добра идея – така се гарантира, че в една стая може да седнат не само 30, а до 50 деца, което е увеличение с над 50% на производствената ефективност на един надзи... пардон, учител. В статията може да видите още и как се решава и проблема с играта в междучасието – на главите на децата се нареждат панички, което допринася за изправената им стойка. Само че не съм сигурен дали тъкмо това ще се възприеме добре от министерството, защото по мои наблюдения превитото гръбче е предпочитаната стойка, особено за кариера в администрацията. В края на краищата – ще адаптираме китайския модел за българските условия – в междучасията на децата ще се дават тежести за носене – така хем ще

6 мируват, хем ще добият желаната стойка за българските традиции. Виж също в тази връзка и: БСП смята да затяга дисциплината на учениците със серия мерки

Забележка: Виж и това: Киев обвини Москва във военна инвазия и поиска помощ от Запада; и това: Американский сенатор Джон Маккейн: Украина должна войти в НАТО

СТРАШНОТО ОТМЪЩЕНИЕ НА ВЛАДИМИР ПУТИН

ИСТИНСКОТО ЛИЦЕ НА ОЦАПАНИЯ С ТОЛКОВА КРЪВ ЯНУКОВИЧ

март 1, 2014

много. Не са малко, но и толкова много не са. Според мен е така. И не е нужно човек да е „социолог“ за да го твърди… И още нещо в тази връзка: Да се нарича Бареков „бивш журналист“ е неоправдано; той е бивш, но откъде-накъде пък, с извинение, да е „журналист“?! Да претендира някой че е нещо не значи, че е, а пък Бареков кога се е занимавал с журналистика? На него му се удава… търговията, той това умее, това правеше като се мотаеше из телевизиите, а сега стана политически търговец; но пак работата му е барековска: нито е политически, нито е търговец – в истинския смисъл на думата. Накратко казано Бареков е едно много претенциозно, едно много надуто… нищо! ИДЕ ПРОЛЕТ...

Из Страшная месть Владимира Путина, препубликация на коментара на сериозния коментатор Андрей Илларионов: Страшная месть … В.Путин еще раз показал, что действует не по шаблону. На задаваемый сейчас со всех сторон вопрос: «Он собирается забрать Крым?» Путин, скромно потупясь, как бы отвечает: «Не сейчас… Для начала – гражданская война». Не совсем правы те, кто говорит: Путин хочет воевать. Сейчас Путин не хочет воевать. Сейчас он хочет, чтобы воевали в Украине. Чтобы воевали украинцы, русские, крымские татары. Чтобы в Украине началась полномасштабная гражданская война… … И вот тогда, наконец, осуществится Страшная месть. Страшная месть Владимира Путина. Месть свободным украинцам, дерзнувшим уже дважды за последнее десятилетие не только ослушаться приказов кремлевского властителя, не только свергнуть дружественного ему диктатора, одновременно внушив невероятное чувство надежды другим народам, еще находящимся под властью подобного рода бандитов, прежде всего российскому народу, но и начать демонстрировать всему миру как наворованные ими богатства, так и инструменты, механизмы и технологии удержания такой же криминальной власти. Главная, самая сложная, задача для новых украинских властей, для всех граждан Украины сегодня – в том, чтобы выстоять, выдержать, проявить терпение, сдержанность, выдержку. Не дать спровоцировать себя на массовое самоубийство. Не позволить принести себя и свою страну в столь желаемую жертву соседнему диктатору.

Во время пресс-конференции в Ростове 28.02.2014 бывшего президента Украины Януческу с ним произошел нервный срыв, он даже не смог себя сдержать в руках не показав на публике свое истинное лицо в тот момент, когда обращался к народу Украины. АЗ НЕ ВЯРВАМ ЧАК ДА Е ТОЛКОВА ЗЛЕ В УМСТВЕНО И В МОРАЛНО ОТНОШЕНИЕ НАШИЯТ МАСОВ СЪНАРОДНИК ЧЕ ДА ПОДКРЕПЯ БАРЕКОВ март 1, 2014

Да се твърди, че т.н. барекова формация е „четвърта по влияние“ политическа сила у нас означава, че имаш прекалено ниско мнение за умственото и морално ниво на българите. А това си го позволяват и т.н. „социолози“, които срещу заплащане са способни да вършат какви ли не мерзости – и подвизи. Аз не вярвам чак да е толкова зле в умствено и в морално отношение нашият масов сънародник, че да е истина това, което твърдят подкупните „социолози“, а именно, че Бареков бил имал толкова ценители, последователи и идиоти, които му вярват. (Не е възможно нормален некупен човек да казва, че вярва на Бареков.) Разберете ме правилно, не твърдя, че идиотите и малоумниците у нас са малко, но твърдя, че не са чак толкова много. Някой се е поувлякъл като иска да ни убеди, че идиотите и малоумниците са чак толкова

„ГОЛЯМ ИНАТ СА БЪЛГАРИТЕ, СТРАШЕН ИНАТ, ВАЙ, ПО-ГОЛЕМИ ИНАТЛИИ ОТ БЪЛГАРИТЕ НЯМА, ДЕБЕЛИ ГЛАВИ, СТРАШНА РАБОТА!“

Една госпожа, с която си пиша от известно време, ми пише чудесни писма, в тях поставя и важни, а също така и интересни въпроси; днес също ми е написала такова едно писмо, за жалост обаче ми каза, че го възприема като лично това свое писмо, затова няма да го публикувам, обаче мога да публикувам моя отговор до нея; защо го правя ще се разбере като (ако) прочетете цялото писмо; от нейното писмо ще си позволя да цитирам само нещичко, ето какво: „Г-н Грънчаров, чета всеки ден какво се случва с Вас и Ви подкрепям! Борбата Ви е изумителна. Дано се увенчае с успех! … Опитвам се да обясня защо тол-

7 кова добре Ви разбирам и Ви подкрепям, но може би не е нужно да обяснявам. Желая Ви успех!“; тези нейни думи за мен имат голямо значение, затова ги слагам тук с благодарност; а иначе ето моето писмо до тази дама: Здравейте, благодаря Ви много за писмото! За печатницата силно ме заинтригувахте, когато имам нужда от по-голям тираж, ще се обърна към Вас за да дам оферта, ала се съмнявам, че това ще стане скоро по следната причина: едно че нямам средства да си позволя издаване на моя книга в по-голям тираж (под „по-голям“ разбирам да е над 100 бройки), друго защото не мога да продам от каквато и да било моя книга повече от 30-40 екземпляра, тъй като книжарите изобщо не щат да разпространяват моите книги; положението е тежко. Иначе съм разбрал, че като се появи моя книга в книжарница, тя не се застоява много, има хора, които безуспешно даже търсят мои книги и след това се обръщат към мен, но проблемът е, че книжарите не щат да разпространяват такива „непазарни“ книги като моите, щото знаят добре, че евентуалните читатели няма да са кой знае колко. Друг вид книги се търси на пазара днес, Вие сама го знаете; ако някой у нас изобщо търси книги де, щото и това е съмнително (е, има си маниаци на тая тема като Вас и мен, да речем, но малко останахме такива). Това е положението. За моите истории в училище много добре знам, че си ги представяте, щото всеки човек с що-годе нормално световъзприемане и чувствителност няма начин да не е преживявал същото ако е в училище; а пиша тия неща щото са ми интересни, щото имам и изследователски интерес към тях. Пък и обичам да си пиша дневничето, пристрастих се към него. То ми е нещо като хоби. Е, вярно, дразня разните му там фактори, но пък да внимават какво правят; като не внимават, ще поемат риска след това да ги изобличавам; близко до акъла е, че щом си позволяват да правят зулуми, ще им се наложи и да понесат моите разобличавания, те двете си вървят, тъй да се рече, в комплект. Но първичното, първопричината е, че някои хора са си внушили, че могат да си правят всичко каквото им скимне; е, не е така, по много погрешен път са тръгнали – и аз това ще им го докажа. Аз им го доказах вече де, но те още се инатят да го приемат и да мирясат; колкото по-рано обаче грохнат от страстта си да правят зулуми, толкова по-добре за тях, но ще видим. Българският гений, знаете, е инатлив и непреклонен в инатливостта си; когато питали турците какво мислят за нас, българите, народ, с който са живели векове и затова най-добре ни познават, те отвръщали масово: „Голям инат са българите, страшен инат, вай, по-големи инатлии от

българите няма, дебели глави, страшна работа!“; значи в техните, на турците де, очи ний, българите, сме инатливи като магарета. Полезно е да го знаем това. На туй нещо, на инатлъка, ний му викаме „воля“, ама който разбира поне малко от психология, знае, че това не е никаква воля, то е просто едно дебелоглавие; и тъпотия; и неразвитост на съдната способност. Говоря за българския гений, не за някое конкретно лице на българин. Всички обаче сме такива. Аз също съм българин. Ако не бях такъв отдавна да се бях отказал. Но и аз също не мирясвам. Казах, че съм българин. Това обяснява всичко. А ето сега нещо по хегеловия цитат. Позволявам си да Ви постна това, което написах във Фейсбук по повод на възражение на един човек; аз му цитирах откъса от Библията, който Вие ми изпратихте, а пък после сложих и неговите думи заедно с един мой по-раншен коментар; ето какво се получи: „Затова ви казвам: Не се безпокойте за живота си, какво ще ядете или какво ще пиете, нито за тялото си, какво ще облечете. Не е ли животът повече от храната, и тялото от облеклото? Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират: и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях? И кой от вас може с грижене да прибави един лакът на ръста си? И за облекло, защо се безпокоите? Разгледайте полските кремове как растат; не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон с всичката си слава не се е обличал като един от тях. Но ако Бог така облича полската трева, която днес я има, а утре я хвърлят в пещ, не ще ли много повече да облича вас маловерци? И тъй не се безпокойте, и не думайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием? или: Какво ще облечем? (Защото всичко това търсят езичниците), понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това. Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави.“ Публикувам този откъс от Светото Писание, тъй като една цитирана от мен мисъл на младия Хегел предизвика доста недоумения, а пък някои хора побързаха да ме обвинят в неточно цитиране; ето изречението на Хегел, а пък по-долу слагам и коментара на един човек, както и моя отговор на неговия коментар: … библейското изречение, което аз направих своя пътеводна звезда: грижи се на първо място за хляба и дрехите, а царството небесно ще дойде само. Хегел Ivan Dimitrov каза: Съжалявам, но няма как да не се включа. В Божието слово е казано нещо съвсем друго. И то е точно обратното. Когато човек вярва в Бог, хлябът и дрехите

идват сами. Никога човек, който се грижи за хляба и дрехите, няма да види ЦАРСТВОТО НЕБЕСНО. Ангел Грънчаров отвърна: Хегел е учил за протестантски пастор, ала е станал философ. Често си играе с думите, обръща наопаки смисъла – щото е „диалектик“. Неслучайно обаче го е казал така. Възможно е да се подиграва на т.н. морал на благочестивия „вярващ“ еснафин (бюргер), който коренно противоречи на библейските предписания… Това е. Хубав ден и приятни почивни дни! С поздрав: Ангел Грънчаров МОЕТО СУТРЕШНО "СЛОВОИЗЛИЯНИЕ", КАСАЕЩО ПАК НЕВЕРОЯТНИТЕ ПРЕЖИВЕЛИЦИ, КОИТО ШЕМЕТНОТО ВСЕКИДНЕВИЕ ТАКА ЩЕДРО НИ ПОДНАСЯ

Пак ми се налага да напиша товаонова в дневничето си, където описвам разните му там преживелици в битността ми на учител по философия и гражданско образование в едно знаменито пловдивско училище. Дълбоко съм убеден, че въпреки на места съвсем личния си характер тия мои описания – и тия мои преживелици, споделени впечатления, описания, разсъждения, изследвания и пр., при това споделени съвсем искрено, без грам нечестност или лицемерие – та дълбоко съм убеден, че пишейки по тия въпроси аз допринасям с каквото мога за демократизацията на отношенията в тази същата училищна общност, а пък това няма как, благодарение на публичността, да не влияе върху същите тия процеси, които текат и се развиват в българското образование изобщо. Тази е същинската причина за да упорствам и да пиша комай всеки ден по тия проблеми, а не нещо друго, както някои хора могат да си мислят. Прочее, имам доброто желание чрез тия мои описания да помогна на много хора, които, като се видят "отстрани", вярвам, ще могат да преоценят, стига да имат добрата воля за това, своето отношение към същите тия процеси, в които волю или неволю участват – и са призвани да бъдат на длъжната висота. Аз продължавам да си мисля, че независимо от всичко и с огромни трудности

8 процесът на демократизация на нашата училищна общност започва да тече все поускорено, въпреки съпротивата на консервативните сили презряното статукво да бъде съхранено колкото се може по-дълго време; ала тия усилия са обречени, те ще бъдат пометени съвсем скоро под напора на самия живот. Нищо не може да удържи налагането на ония идеи, които са дълбоко и вътрешно необходими на самия живот, на самата действителност; нищо не може да спре разпространението на ония идеи, които времето, съвременността изискват от нас – и които те са породили. Дошло е време всеки ясно да се определи: дали иска да съдейства за прогреса и избуяването на живота – или иска да се нареди до ония, които дърпат всичко назад, които искат агонията да продължи. Аз смятам, както и подобава за един философ като мен, който в младите си години е бил поклонник и на великия Хегел, че трябва отново да се вслушаме в ето тия негови паметни думи: "Световният дух е изкомандвал времето напред. На тази команда се противят, но цялото се движи непреодолимо и незабелязано за очите, като стегната в броня фаланга – както се движи Слънцето, възхождайки неудържимо по пътя си и издигайки се все по-високо... Безчислени лековъоръжени отряди се бият нейде по фланговете, излизайки "за" и "против", поголямата част от тях изобщо не подозира в какво е работата и само получават удари по главата като че ли от невидима длан. И нищо няма да им помогне: нито хвърлянето на прах в очите, нито хитроумните постъпки и увъртания." (цитирам по памет, не ми се търси сега точният цитат). Впрочем, като стана дума за моя някогашен любимец Хегел, ето няколко други мисли, които са се врязали в паметта ми още от студентските ми години – и нищо, кой знае защо, не може да ги извади оттам: Библейското изречение, което аз направих своя пътеводна звезда: грижи се на първо място за хляба и дрехите, а царството небесно ще дойде само. Надеждата не ни дава да умрем, е казано в Библията. Аз бих прибавил – тя често ни заставя много дълго да чакаме... Глупците се участ от грешките си, а неглупавите хора въпреки всички свои грешки не поумняват... За хората, които имат пари и които не се отбиват от широкия път, светът е устроен добре... И тай нататък, има още много други великолепни мисли на уж суховатия

философ Хегел, които аз открих тогава, в непрогледните студени нощи на моето студентстване в незабравимия също така Санкт Петербург, четейки всичко, което Хегел е написал особено на младини, там той е особено интересен. Ето още една мисъл, която пък е свързана с начина, по който Хегел възприема трагедията около катастрофата на Наполеон, на която е бил свидетел – и от чиито гений немският философ се е възхищавал всецяло: Наполеон е бил и негов кумир, както е кумир на цялата романтическа генерация от първите две десетилетия на по-миналия, на XIX век: Велики дела се извършиха около нас. Чудовищна драма – да видиш как загива небивал гений. това е най-трагичното, което може да бъде. Цялата маса посредственост със своята абсолютна оловна тежест натиска тъпо и неумолимо докато всичко високо не се окаже на едно равнище с тази маса или по-ниско от нея. И повратният момент на цялото, причина за могъществото на тази маса, по силата на тя, като хор, остава на сцената последна, на повърхността, е в това, че великата индивидуалност сама трябва да й предостави правото на това, като обрича себе си на гибел. Макар че това е писано за краха на Наполеон, то има отношение и към начина, по който бива приет всеки що-годе талантлив човек – особено пък в условия като нашите, българските, където личността не само че не се цени, напротив, бива всеотдайно мразена. Пиша по принцип, нямам предвид каквито и да било конкретности. Но да спра, че нищо чудно някой да приеме тия думи като доказателство, че наистина съм на път да се побъркам. Както и да е де, все пак да опитам да се снижа от висините на философската абстракция до живата пълнота и цялото очарование на непосредствения прозаичен живот. Не вчера, а онзи ден (днес е петък, значи в сряда) в училището дойде пак комисия на РИО-Пловдив, съставена от г-н Р.Радев, инспектор и юрисконсулта на инспектората, една млада дама; като неочаквано към 10-10.20 часа ми звъннаха от училището и ми казаха, че се налага спешно да се явя в тази връзка в училище, аз си изкарах акъла и си рекох: "Ето, най-сетне дойде този момент да ми връчат най-сетне заповедта за уволнение!"; необичайно развълнуван, влязох в директорския кабинет. Оказа се, че най-лошото не се случи, за друго бил дошъл г-н Радев: да ме извести за позицията на РИО по повод на последни мои жалби, особено във връзка с настояването ми да получа копия от документи (във връзка със Закона за достъп до обществена информация), които ме касаят, в които е упоменато моето име или пък са съставени след проверки по мои жалби и доклади. На дирек-

торката беше обяснено, че не може да ми отказва такива документи под предлог, че били касаели "интересите на трети страни" – да видим обаче дали исканите копия ще ми бъдат предоставени някога. Вчера цял ден чаках да получа нещичко, уви, нищо не получих. Днес пак ще чакам. Какво друго ми остава освен да чакам? Възползвах се от идването на инспектора за да попитам за разяснения относно най-новата инициатива на неуморимата ни и многоуважавана госпожа директорка: това, че тя начена процедура за искане на разрешение от Инспекция по труда за уволнението ми – като поиска от мен "писмени обяснения" за заболяванията ми и пр. По този въпрос аз известих и самата Инспекция по труда; отвърнато ми, че до Инспекцията все още не е постъпил документ, съдържащ подобно искане, т.е. липсва съответният акт; директорката пък заяви, че и преди била започвала разни процедури, но това не означавало, че непременно ще ги доведе до край; аз въпреки всичко се поинтересувах за мотивацията й, за причината, поради която тя така упорито търси начин да ме изхвърли от училището; директно я попитах да ми даде разяснения; тя нищичко не каза, замълча; как да се тълкува това мълчание аз не зная, но аз лично го възприех ето как: "И да нямам основания ще го сторя щото го искам!". Мисля обаче, че в правовите държави подобни неща не бива да се случват, те са характерни за един друг тип държави – и за друг тип властнически мераци. Както и да е де, живеем в преломно време и в него затова се съдържат и най-непонятни феномени. Този въпрос обаче живо ме вълнува: аз съм човешко и разумно същество и отказвам да бъда третиран като "жертва, подлежаща на незабавно заколение", нито пък ще се оставя да бъда нещо като "жертвено агне", принасяно като курбан в угода на нечий каприз. Трета година срещу мен се води една безогледна кампания по ликвидацията ми като личност и като преподавател, подложен бях на невиждан тормоз и дори терор, ето защо имам човешкото право да запитам: коя е истинската причина за това? Какво толкова съм направил, че да заслужа едно такова отношения от страна на така активната работодателка? Пък и, знайно е, подобни дискриминационни кампании би следвало по презумпция да са недопустими в настоящите условия, щото все пак претендираме да сме нормална, правова, демократична и европейска държава, в която се спазват основните ценности на Европа. Да, не е европейско някой властник да заяви или ако не го заяви, на дело да дръзне да го прави, пък макар и негласно: "Аз тоя там Грънчаров ще го унищожа, ще му разгоня фамилията, щото той, видите ли, си позволява да ме критикува! Или щото не благоволява да падне на колене пред мен и

9 да почне да моли за пощада! Я го виж ти, ще ми се прави той на интересен, на "другоячемислещ" той ще ми се прави! На оригинален ще ми се прави той, на личност, видите ли, ще ми се прави той! На философ ще ми се прави – но, моля ви се, та това, другари, вече е нетърпимо?! Ще го ликвидирам без жал и пощада щото той, мизерникът, си позволява да ме дразни!". Аз лично смятам, че такива емоции в едно нормално общество са недопустими; не е позволено така да се отнасяш към друго човешко същество, пък дори и да си властник, седящ на златен трон. Така се разсъждава по принцип не в държавните или публичните организации и общности, а в... мафиите, подобен манталитет според мен е мутренски и е недопустим в сфери като образователната - въпреки че го срещаме в коя ли не сфера на нашия така причудлив общностен живот. Не визирам конкретния случай, а говоря по принцип, опитвам се да проумея един феномен, която, по неизвестни за мен причини, ме засегна, ми се стовари и на моята глава. поне така аз чувствам нещата – и точно затова правя нежното да си проясня ситуацията, в която се оказах. Причината за да реагирам по тази начин е че се съзнавам като човешко същество и като свободна личност, която няма как да се откаже от себе си – и покорно да приеме ролята именно на едно неизвестно защо поднасяно на курбан "жертвено агне". Замислям се в тази връзка дали да не взема да дам един сигнал и до Комисията за защита от дискриминация. Причината е, че вътре в самата административна система, имам предвид повисшестоящите отговорни длъжностни лица и органи, аз не получих никакво разбиране и адекватно отношение с оглед административният произвол да спре, да бъде озаптен. Тук явно действа добре познатия принцип "Гарван гарвану око не вади", а това също така е недопустимо: щото когато по-висш орган е известен по надлежния ред и въпреки това си позволи да не реагира на зулумите на даден администратор, то това означава, че той фактически застава зад него и поради това поема пълната отговорност за въпросните зулуми; ето това е нещото, което по-висшестоящите органи е крайно време да осъзнаят – и да се откажат колкото се може по-бързо от принципа "Гарван гарвану око не вади". То е за тяхно добро ако осъзнаят по-скоро какво правят. Щото системата би следвало да съществува за да има вътрешни законови противотежести за недопускането на подобен административен терор и произвол, а не за да го насърчава с бездействието си. Аз така мисля, аз така възприемам нещата. Няма да се примиря с отредената ми роля на жертва, за да съхраня достойнството си на суверенна личност и на пълноправен гражданин ще направя каквото зависи от мен, за да спомогна такива ужасни деформации на системата да

бъдат отстранени, да бъдат направени невъзможни. То това е всъщност една битка за осъвременяване, "поевропейчване" и либерализиране на отношенията в тази сфера, другояче казано, то е битка за тяхната демократизация и очовечаване. Защото в сферата на образованието, за жалост, съществува една изцяло безчовечна командна и административна система, която именно е създала предпоставките за пораждането и насърчаването на феномените, които аз описвам в този блог комай всеки ден. Скоро ще бъде обнародван нов проект за Закон за училищното образование, така поне ни обещават и тия управляващи. Ето, пишейки всеки ден по тия проблеми, аз правя нужното съзнанията да се променят в длъжната посока; например крайно време е да се осъзнае, че "законово обусловеното" пълно директорско самовластие в училищните общности е противопоказно, че то именно е причината за появата на явления от рода на това, което аз описвам. Чувствам се дискриминиран, а коя е точната причина за тази безогледна дискриминация предстои да бъде дефинирано. Аз съм, първо, човек с иновационно мислене и се опитвам в работата си да подхождам творчески, няма да позволя да бъда превърнат в прост изпълнител на нечии разпореждания, да бъда "типов учител", да бъда послушен "кон с капаци"; това с мен няма да се случи. Онзи ден в присъствието на комисията от Инспектората г-жа директорката ме "похвали", че заради мерките, които тя била предприела, имало "известен напредък" в моята работа; и знаете ли какво та изреди в тази посока? Ами каза ето какво: г-н Грънчаров вече се отказа от преподаване по собствените си учебни помагала (!), между другото, за това ме "похвали" (аз го приех обаче като гавричка!) и г-жа инспекторката по философия, на второ място съм бил преживял "напредък" и поради това, че съм се бил отказал от своята "точкова система" за оценяване, също имал съм "позитивно развитие" щото съм се бил отказал от видеозаснемането на учебни часове с образователна цел, г-жа директорката ме "похвали" също, че съм бил вече преподавал по "държавния план", сиреч, съм бил заставен да направя "подходящи разпределения" на учебния материал и пр. Тия, дето не работят в тази сфера, няма как веднага да схванат, че всъщност подобни "хвалби" показват, че администрацията мисли ето как: онова, което е различно, ново, авангардно, нетипово, иновационно, творческо, нестандартно, е... вредно, е забранено, е недопустимо, е "престъпление"; ний позволяваме само онова, което е еднакво, старо, традиционно, изтъркано, анахронично, типово, стандартно, което е от "калъпа", при нас творческата индивидуалност е строго забранена. За какъв тип дискриминация тук става дума, някой може ли да ми го дефинира? А за какъв тип гавра става дума в

"похвалния паса" от словото на директорката? Интересното е, че г-н Инспекторът изобщо не се озадачи от думите на директорката – или ако се е озадачил, то е било вътрешно, не даде никакъв външен израз на озадачеността си. Аз предпочетох да преглътна безмълвно гавричката, щото ми е омръзнало да споря без никаква надежда да убедя някого. На второ място моя милост е блогър, в частност съм и политически анализатор. Пиша каквото мисля за образованието и възпитанието на младите, пиша по найактуални проблеми на съвременната философия, пиша по всичко, което ме вълнува, психологията е моя любима област, но много често пиша и по политически теми. И пиша по политически теми безкомпромисно, отстоявам някакви принципи и ценности, които е напълно възможно да не се споделят от много хора, в това число и от различни властни и властващи фактори. Дразнил съм безброй пъти с анализите си и сега управляващите партии (БСП, ДПС, АТАКА), така и предишната управляваща партия ГЕРБ. И царската партия съм обиждал жестоко, тя управлява неотдавна, ако си спомня някой това все още. Имал съм си проблеми с доста шефове на инспектората, назначавани от въпросните партии. Дали е възможно някоя от уязвените от моите безпощадни коментари партии да е дала поръчка на въпросните администратори да ми бъде отмъстено чрез незабавното ми уволнение от работа като преподавател по философия? Ще каже някой – кой си ти, че да се опитат да те репресират по политически причини?! Кой съм не знам, но знам това, че моите политически анализи се четат по цял свят (примерно, много пъти са искали от мен интервюта по политически теми дори от чуждестранни медии, канен съм бил в почти всички нашенски найавторитетни медии и предавания и пр.), а пък има факти, които ме карат да си мисля, че е напълно възможно, като вземем предвид нашенските нрави, някой да е издал подобно разпореждане на съответния администратор да ми стъжни живота. Аз това няма как да го докажа, но аз тук просто разсъждавам, искам да проясня някак загадката, която ме вълнува. Такъв един вариант изобщо не е за изключване. У нас всичко е възможно, у нас невъзможни неща няма. Примерно, всичко започна – имам предвид нашата "епохална разпра" с директорката на ПГЕЕ-Пловдив – когато моя милост има дързостта чрез блога си да предложи патрон на нашето училище да стане знаменитият Стив Джобс; идеята ми тогава беше стоящото непоклатимо в съзнанията прозвище на училището от ерата на комунизма, именно прословутото "ТЕТЛенин" да бъде изместено от там чрез мощния "таран", свързан с името на американеца Стив Джобс; да, ама не, предложих това,

10 медиите се разшумяха, изведнъж в двора на училището се изсипаха репортери от всички до една национални телевизии, директорката се видя в чудо, дори почна в един момент да се крие, аз пък дадох интервюта, и стана една каквато стана: тя ми се разкрещя на учителски съвет по недопустим начин, аз й отвърнах, и ето, почна се това, което се почна: трета година от ония събития и аз не съм видял бял ден в това училище! Каква е причината за тази неприязън, ако вземем предвид началото на кампанията срещу мен, свързана с името на Стив Джобс? Аз смятам, че причината е ценностна, дори идеологическа, да не кажа директно политическа: някои явно недолюбват "оня там американец Стив Джобс", на някои явно името "Ленин" им е скъпо, знам ли, аз като философ съм затруднен да квалифицирам зародиша на въпросната неприязън, но е факт, че тя има идеологически оттенък. И е факт, че всичко започна оттук. Аз после си позволих като експеримент да организирам нещо като "референдум", на учениците беше предложено да гласуват между различните предложения за патрон на училището, опитах се да използвам интересния казус за да предразположа да усетят сладостите на демокрацията, а докато аз правех тия неща, администрацията злобно мълчеше, чудейки се, предполагам, как да ми отмъсти; е, скоро беше измислено как да ми бъде отмъстено, скоро аз усетих всичко с кожата си даже. В рамките на тази безогледна дискриминационна кампания – каква е почвата и основанието й тепърва предстои да се доказва, но това е най-любопитна загадка за мен - моя милост заради стреса и терора рухна здравословно, факт е, че бях инвалидизиран, преживях и най-тежка животоспасяваща операция, а най-накрая, като капак на всичко, в официален документ бях обявен от директорката за "психично болен", да, щото диагнозата "податливост на чести нервно-психични разстройства", която тя ми даде в нарочен документ до ТЕЛК, е вид и то тежко психично заболяване. Дотам се стигна. Да обявиш един учител за психично болен с оглед да го изриташ от системата дискриминация ли е? И на каква основа е тази дискриминация? Личностна? Ценностна? Идеологическа? Политическа? Каква? Давайте предложения? Аз съм силно затруднен да категоризирам това явление, но дискриминация безусловно има. Ако някой като мен е човек свободолюбив, обичащ също така демокрацията, ако някой като мен е човек, ценящ ценностите на човешкия морал, ако един човек като мен се бори, и то не от вчера, от десетилетия (и това аз мога да го докажа!) за едно съвременно, демократично, свободолюбиво, човечно образование и възпитание на младите и ако такъв един човек стане в очите на началството си "трън в очите",

подлежащ на немедлено изтръгване, това какво е? Как да проумеем естеството на мотивацията, която стои зад такава една неприязън и дори омраза? Аз смятам, че почвата на такава една неприязън е сериозно ценностно, идеологическо и дори политическо разминаване: щото ония, които не могат да гледат демократите, за които дами като демокрация и демократ са нещо като ругателни, обидни думи, такива хора, няма как, са привърженици на противоположното на демокрацията, именно са привърженици на тиранията, на автократизма, на олигархията, на неуважанието на правата на човека и на гражданина. Защото как, примерно, може да се оцени и възприеме една ненавист, изпитвана към моята скромна персона, която се дължи на това, че аз, примерно, всеки ден се възползвам от своето конституционно право на свободно изразяване, т.е. не само мисля, но и пиша свободно, пиша това, което мисля, не крия това, в което вярвам; е, щом ме мразят най-вече за това, нима ти, дето ме мразят, са любители на демокрацията и на свободата? Много се съмнявам. Прочее, на тия, дето изпитват злоба към мен за това, че пиша каквото мисля, бих си позволил да им задам един най-простичък въпрос: щом не ви харесва това, което аз мисля, що и вие самите не вземете да напишете това, което вие мислите, да го напишете като мен съвсем открито, да го публикувате, и ето, така ще възникне един най-нормален демократичен дебат, какво има тук да се мразим и да си устройваме разните му там номерца за "административно взискание"?! Не е този начинът, който, дами и господа, сте възприели, със своя опонент да се разправяте чрез силата на властта, която съвсем временно, прочее, имате; днес я имате, утре може да я нямате - и тогава какво ще правите? Аз така разсъждавам, аз не мога иначе да разсъждавам, аз съм просто един гражданин, един демократ, който силно е привързан към свободата: ако това е грях, съдете ме, но много съжалявам, длъжен съм открито да ви заявя, че това изобщо не е никакъв грях. Проблемът е "във вашия телевизор" ако си мислите, че това моето е грях. Sorry много – да кажа и аз нещо по ингилишки, няма да се правим на по-прости отколкото сме! Я да завърша този път текста си малко по-весело, искате ли? Ето, воаля. Вчера вечерта имам час с един клас, в който от известно време наблюдавам разни настроения спрямо личността на преподавателя. Учениците четат блога ми, много от тях, чувам, го четат, прочетеното им въздейства някак. Нашата "епохална разпра" с администрацията, за жалост (или пък за щастие, знае ли човек какво да мисли?!) стана достояние на училищната общност, ако аз не пишех, то пак щеше да стане, но тогава единствен канал на разпространение на информацията щеше да бъде мълвата, щяха да бъдат слуховете; аз зара-

ди това, между другото, се видях принуден и да пиша, за да има поне един подостоверен канал на информация от слуховете, именно моят блог. Както и да е, но това влияе на учениците, и им влияе по разному. И ето, в този клас има някои ученици, които възприеха случващото се като основание да си позволят някакви задявки с мен, преподавателя. Отдавна копнеят за това, то се чувства, доскоро изразяваха тази своя емоция с... мучене, да, като влизах в клас, неколцина ученика силно мучаха като говеда, тайничко, разбира се, те, учениците, това го умеят, мучи си някой, а не се вижда кой именно мучи; разбира се, явно искат по този начин нещо да ми кажат. Аз усмихнат ги наблюдавах да се намучат донасита, пък после ги питах да ми кажат не с мучене, а с думи какво толкова ги вълнува. Мълчат. Хилят се. У нас нравите, знаете, са специфични. У Българско, имам предвид. Малките общности като нашата училищна общност са нещо като капчици, в които се отразява всичко, що го има в голямата общност. Както и да е, миналия път учениците от този клас, пак искайки нещо да ми кажат, бяха построили... барикада от чинове на вратата, за да не мога да вляза. Е, разградиха барикадата, а пък аз написах забележка в дневника. Но явно напрежението е налице и ето снощи как изби. Аз дадох възможност на учениците да се възползват от моя т.н. "ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА", т.е. сами да решават кой да бъде изпитан, но да има поне 5 човека готови за изпитване, та с тяхна помощ и другите нещичко да научат. Да, ама ето, в този клас нямаше желаещи. Питам, те се хилят и споглеждат. Мълчат. Тогава се наложи аз да избера 5 човека съвсем произволно. Казах им да излязат и ги зачакахме да видим какво ще кажат по темата. Явно това им беше крайно неприятно. Аз ги изчаках доста продължително, като седнах на един чин. После станах и понечих да им пиша вече двойките, щото се оказа, че те, горките, даже и заглавието на темата не знаеха. Тогава именно един ученик стана и взе да си се разхожда из стаята, а по едно време даже започна да се разкопчава да си сваля... панталона! И дори си го разкопча даже. Като го попитах какво прави, ухилен подобаващо, той ми каза, че някой му бил сложил "листенца от хартия" в шията, та се събличал да ги изкара оттам, изпод блузата си. И дори ги изтръска на пода тия малки листенца. Писах двойките на петимата изпитвани и му казах той да излезе. Тогава именно този млад и възпитан човек излезе и изнесе, ни в клин, ни в ръкав, следната прочувствена реч (предавам по спомен, не гарантирам за точните думи, а само за смисъла(, с която предизвика невиждан фурор сред съучениците си, каквато явно беше и целта: - Абе, господине, Вие що сте ял чесън бе, знаете ли как ужасно смърдите на

11 чесън? Не се търпи направо! Като мине човек покрай вас и ще припадне! Ето преди малко като седнахте там на чина до мен и щях да се задуша! Абе има дъвки бе, господине, дъвчете дъвки, тоя пусти чесън много смърди! И още в този дух продължи силно умихнатия младеж. Казах му да не се занимава с мен, ще си ям каквото искам (то сега е грипно време и аз наистина се предпазвам от грип чрез ядене на чесън, но то кой ли истински българин не яде чесън?!) и го помолих да каже каквото има по темата. Той обаче продължи да говори за деликатеса, който моя милост обича да яде, а това, видите ли, било много просташко. Той, видите ли, бил с изтънчен вкус и прочие; по едно време, след като достави пълно удоволствие на заливащата се от смях публика, все пак се опита да каже някакви абракадабри по темата, ала аз го прекъснах, писах му двойка, а също така и забележка в дневника: за арогантно държане с преподавателя. Ето ви още един чудесен казус за обсъждане: ако един преподавател по философия е ял чесън и ученик с изтънчен нос надуши това, трябва ли непременно по този начин да реагира или би следвало да сдържи емоцията си? Апропо, учителите имат ли право да ядат чесън? И непременно ли трябва да дъвчат дъвка, за да озонират устата си? Впрочем, на мен ми се струва, че ние там, в клас, не сме заради това да си обсъждаме "парфюмите", а да вършим съвсем друга работа. Но ето, виждате, животът ни поднася какви ли не изненади. Преди години моя милост беше пушач и, предполагам, съм миришел ужасно на тютюн, но ето, близо 30 години съм бил и пушач, и учител, но никой ученик не ми беше до този момент казал, че смърдя на тютюн; сега обаче за чесъна ми биде казано това, и то видяхте в каква форма. Но това моето са все пак бели кахъри. Като се върнах в учителската стая видях че там колегите успокояваха една учителка, която се върнала разплакана: някакъв беснеещ ученик я бил замерил с тежък учебник по английски и я бил ударил по рамото! Както и да е. Спирам дотук. Има много други проблеми, за които си струва да се пише, но трябва да ставам, скоро ще тръгвам за училище. Първо да закуся и след това ще бягам за работа. Дали пак да ям любимия си чесън? На закуска го избягвам, но обед и вечеря задължително ям. Българин съм. Вчера часовете ми бяха в късния следобед, та затова възпитаният ученик с така чувствителен нос успя да надуши тази съставка на моето меню. И ме разобличи сякаш съм пълен простак. Значи, питам се, наоколо може да стават какви ли не простотии, но ето такава една работа, учител да яде чесън, било най-непростима простотия. Откъде-накъде? Нима може да бъде българин един мъж ако не яде чесън?! Какво ще стане с българщината ни ако се откажем и

от чесъна? По тая логика и от тази наша патриотична светиня, именно от шкембечорбата ще ни се наложи да се откажем?! Ами от сланинката с праз лук - и от нея ли требе да се откажем? Господа патриоти, докога ще спите след като са застрашени тия наши светини? Бареков, къде си бре? Сидеров, стига с тия курорти, спасявай българщината, ний на теб разчитаме! Росене Петров, я произнеси една прочувствена реч за българския символ – чесъна, че аз не мога, че ми е слабо перото! Да живей България – аз само това ще добавя! Уррааа! ЗАБЕЛЕЖКА: Откак началството ме категоризира като податлив на "чести психически разстройства" чувствам един невероятен прилив на свобода и освободеност. Не зная дали си давате сметка, но истински оазиси на свобода са нашите психиатрии, там хората са честни и казват точно това, което мислят; не умеят да лъжат и да лицемерят и прочие. Нищо чудно да се окаже, че найдобрите хора у нас са тъкмо в психиатриите. Като гледам какви у нас минават за "нормални", аз, видите ли, май вече съвсем не ща да съм "нормален" като тях. Затуй написах горното с ясното съзнание, че давам обилен "доказателствен матр`ьял" на дадени хора да ме възприемат тъкмо за такъв, за "ненормален", за "луд" и пр. Но това е отделна интересна тема, по която ще пиша друг път. А може и да не пиша. Ако не се сетя, няма да пиша. Затуй, за да се сетя, написах тази забележка. Простете, ако има нещо. Понякога можем и да се шегуваме, що да сме постоянно сериозни?! Бъдете здрави и хубави почивни дни ви желая!

кана прошка, за опрощението и покаянието в живота на християните..." Задайте вашите въпроси към проф. Калин Янакиев и пастор Христо Куличев, гости на "Вяра и Общество", тази събота от 16:00.

Viara I-Obshtestvo (Вяра И Общество) ДАРАГИЕ ДРУЗЬЯ – И БРАТЬЯ ПО СУДЬБЕ...

ПРИРОДНИ ЧУДЕСИИ

Не, това не е рисунка с пастел. Тази цветна планина се намира край град Чжанджие в провинция Гансу, Северен Китай. Тя е едно от уникалните скални образувания, известни като Данксия ("розов облак"), които могат да се видят на няколко места в Китай. ЕТО ЕДНО ТЕЛЕВИЗИОННО ПРЕДАВАНЕ, КОЕТО НЕ Е ГРЯХ ДА ГО ГЛЕДАШ... "За човешкия стремеж към познание и първородния грях, за първата непоис-

По коментар на един сериозен наблюдател и анализатор от една българска телевизия: - британски вестник пише, че съществува вариант Янукович да е вече в България

12 - според осведомени източници, преди няколко дни в банковата ни система са постъпили отвън около 3,5 милиарда евро Дали двете неща са свързани и не са съвсем хипотетични – надявам се скоро да разберем.

Nikolov Konstantin, Mariana Lanz

„Бавното четене” е велико достойнство на всеки философ. Ницше , "Веселата наука" ЗАБЕЛЕЖКА: Въпросната статия може да се прочете на последната страница на вестника, където снимката й е в по-голям размер

СВОБОДНИЯТ ЧОВЕК ПРИНАДЛЕЖИ ПОСКОРО НА БЪДЕЩЕТО – И ОТ НЕГО СЕ ВЪЛНУВА, ЗА НЕГО РАБОТИ

СОКРАТ ЗА СМИСЪЛА НА ОБРАЗОВАНИЕТО

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

четвъртък, 27 февруари 2014 г.

МОЯТА ПОЗИЦИЯ ПО ТАКА МЪТНАТА И ОБЪРКАНА ПОЛИТИЧЕСКА СИТУАЦИЯ У НАС, ИЗРАЗЕНА ВКРАТЦЕ И СЪВСЕМ ЯСНО февруари 28, 2014 "Колкото повече човек принадлежи на бъдещето, тоест на цялото човечество, толкова по-чужд е на своето време." Артур Шопенхауер (Цитатът е от страницата на Antoaneta Chobanska във Фейсбук) МИСЛЕЩИТЕ, ТЪРСЕЩИТЕ, ОПИТВАЩИТЕ СЕ ДА РАЗБИРАТ, СТРЕМЯЩИТЕ СЕ КЪМ ИСТИНАТА, ПРЕСЛЕДВАЩИТЕ СМИСЪЛА ХОРА ЧЕТАТ БАВНО Една дама, зъболекарка по професия, написа тия дни Отворено писмо до Бойко Борисов, Радан Кънев и Евгени Михайлов и им каза някои неща, която в общи линии ми харесаха, които одобрявам. Около това писмо се появиха някои коментари, и на мен се наложи да се включа в тях, ето какво написах на едно място във Фейсбук – то отразява моята позиция по тази така мътна и объркана политическа ситуация у нас; публикувам коментара си с плахата надежда ако мога да помогна поне малко на ония съвсем объркани и отчаяни хора, които вече не знаят какво да мислят, на кого да вярват; та ето и коментара ми: Бойко Борисовата партия беше създадена, за да олицетвори „доброто дясно“, сиреч, „приемливото дясно“, „послушното дясно“, за разлика от „лошото“, от „непоносимото“ дясно, символизирано от

Иван Костов и от т.н. „костовисти“, именно от всичко онова най-добро, идеалистично и свястно, което остана от „старото дясно“, именно от някогашното СДС (което беше същински турлюгювеч дълги години, особено при създаването му). Като Костов беше принуден да се оттегли от ръководството на ДСБ, новият председател Р.Кънев изглежда видя задачата си в това да направи образа на тази партия „общоприемлив“, тъй като върху нея лежеше клеймото „костовисти“, а пък продажните олигархично-мафиотски медии и медийните мерзавци-ченгета (да не изброявам имената им, щото те се знаят) срещу солидно заплащане се бяха погрижили от години да създадат някакъв сатанински, злодейски образ и на Костов, и на последователите му, именно „костовистите“. И Радан Кънев се захвана да прави също така „ново“ и пак „добро“ и „общоприемливо“, или поне търпимо, поносимо „дясно“, щото Костов и онова традиционно дясно изобщо не се търпеше. Не се търпеше, щот дълги години разваляше игричките и рахатя на олигархичните сили и техните политически мерзавци и мекерета. Та той, Радан Кънев де, с тази цел се съюзи с Кунева и останалите, които можеха да допринесат за „добротата“ и „поносимостта“ на туй ново „дясно“, още повече, че Кунева, като министърка на тройната коалиция, нямаше начин да не е от „добрите“ политици, нали така? Следите ли ми мисълта? Сугарев пък, заедно с Михайлов (Евгени) и още един-двама сметнаха, че простодушният ни народец няма нужда от „ново добро дясно“, щото Боко и партията му поначало са предназначени да играят таз представителна и привилегирована рол, те са приемливи за всички: ето например как хубаво Дмитрич и Боко си подават топката чрез послушните медии, имитирайки, преструвайки се, че уж наужким са нещо като „противници“, видите ли – или тъй да се рече. На оглупелия електоратец му беше подготвено едно театро, едно шоу, една политическа чалготека, та да оглупее още повече, с оглед да възникне така блаженото за олигархията и за мафията ни статукво, копиращо изцяло статуквото в Путинская Русь, в путинска Русия де (то аслъ оттам идеше вдъхновението да се реформира по такъв един начин българската политика, като се извади от нея „лошия Костов“, а пък бъдат набутани там все руски мекерета като Сидеров и останалите). Както и да е, понеже Реформаторският блок се възприема като конкурент на „доброто дясно“ на Боко, което е и доста послушно, не се свени да изпълнява всеки каприз на кукловодите, то се наложи Сугарев („дясната икона“) и останалите да бъдат ангажирани с проповядването на илюзията, че „от Боко по-убав нема“, че „он ни стига“, че „не ни требат много десници, а сал една“, че „требе да се обединяваме пред зловещий комунистический враг“, че не требе да

13 сме „сектанти“, че „требе да сме модерни“, че „не требе да се гнусим от милиционерите и от ченгетата“, с които бъка ГЕРБ, че требе, с оглед „да спасим отечеството от комунизъма“, да се прегърнем с ренегатитекомунисти от ГЕРБ и с „народната милиция“ и прочие, ето такива идиотизми проповядват тез „десни икони“ като Сугарев и прочие. Такива работи за морал в политиката на тях им се виждат лигавщини, ето, имате си Боко, обичайте си го, он ке ви оправи – ако не сега, по-късно и прочие. Аз така разбирам ситуацията, такъв смисъл намирам в нея. И въпреки че имам много критики спрямо ръководството на ДСБ, което измени на идеята на тази партия, въпреки че имам много скептични преценки за морала на такива като Кунева и тайфата около нея, все пак съм длъжен да призная, че Реформаторският блок, с всичките си кусури, е по-добрият вариант, че те са все пак десни в един по-истински, поверен смисъл, че ако не друго, реформаторите са поне по-интелигентни (и това, за разлика от Боко и от хората около него, им личи!), а нищо чудно и всичките да са проевропейски, сиреч, да не лъжат като други, че споделят ценностите на Европа, щото аз, да си призная, изобщо не вярвам Боко да е проевропеец, а имам чувството, че сърцето му го дърпа към степите на Средна Азия и към тундрата на Сибир. Щото, да не забравяме, някой отреди на Боко ролята да бъде наш, роден, български Путин и он, каквото и да мислим, се старае примерно да изпълнява таз роля, туй поне не може да му се отрече; но колкото е проевропейски оня, истинският Путин, толкова е проевропейски според мен и нашия Путин, именно Боко. Аз тия дни възнамерявам също да напиша едно открито писмо до Бойко Борисов и ребром да му задам няколко въпроса, щото той продължава да има претенцията, че е „десен“, ще ми се да разбера поне това дали сам си вярва на туй, що говори… Това е. Длъжен бях да кажа тия неща, някой пък може и да се вслуша, с оглед да се ориентира в невъобразимата каша, която ни забъркаха кукловодите – с оглед пълното ошашавяне на многострадалния и така доверчив български народец. РАЗМИСЛИ ЗА ЕФЕКТИВНОТО ДУХОВНО ВЪЗДЕЙСТВИЕ ВЪРХУ ЛИЧНОСТТА НА МЛАДИЯ ЧОВЕК

ВИДЕО ГРАЖДАНИНЪТ ОКТАЙ ЕНИМЕХМЕДОВ, СВОБОДЕН ПО ДУХ, РОБ ПО УЧАСТ, БЕ ОСЪДЕН ОТ БЪЛГАРСКИ СЪД

На 18 февруари 2014 г. ние от Гражданската инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия изпратихме писмо до политическите партии в Република България с призив за становище относно бъдещето на паметника на съветската армия. Смятаме, че е крайно време политическите организации да заявят открито своята позиция по въпроса дали подкрепят инициативата ни за демонтиране на този проблемен паметник или напротив – искат той да продължава да се извисява в центъра на столицата ни. Ето и пълния текст на писмото.

"Оставам с впечатлението, че обществото е изгубило вяра, че сред нас съществуват герои, които излагат на риск живота си – за да защитят най-скъпите ценности за един народ. Отказвам да се приема за виновен заради съществуването си, за способностите ми, за това, което исках да направя и го направих добре. В полза на историческата истина, аз, гражданинът Октай Енимехмедов, свободен по дух, роб по участ, студент, проявих доблест, съпоставима на героите от древногръцката митология. В действията си бях воден изцяло от чувството за дълг. Топката е във вашите ръце. Вие решавате на кого да я подадете – на нас бъдещите архитекти или към старите играчи.” Октай Енимехмедов Виж също 3 години и шест месеца затвор за Октай Енимехмедов (Нападателят на Доган трябва да заплати и сумата от 7487,77 лева), където между другото пише: Психолози от Института към МВР, които бяха призовани като свидетели на предишното заседание заявиха, че Октай не е имал намерение да убива Ахмед Доган, а само да го накара да се стресне и дори да се изпусне (да се напикае, бел. моя, А.Г.) от страх. Това оборва тезата на прокуратурата, че Октай е имал намерението да умъртви тогавашния лидер на ДПС. ЧУДЕСЕН ТЕСТ ЗА НРАВСТВЕНОСТ И ЧУВСТВО ЗА НАЦИОНАЛНО ДОСТОЙНСТВО февруари 27, 2014 Те(к)ст за патриотизъм Иво Инджев, февруари 27, 2014 г. Призив за становище от политическите партии

ГРАЖДАНСКА ИНИЦИАТИВА ЗА ДЕМОНТИРАНЕ ПАМЕТНИКА НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ ВЪПРОС до политическите партии в Република България Уважаеми дами и господа политици, Членовете на Гражданската инициатива за демонтиране на паметника на Съветската армия (ГИДПСА) се обръщаме към вас като към хората, способни да решат проблема с този монумент. Целта на нашето гражданско сдружение е демонтирането на паметника на съветската армия, намиращ се в емблематичната Княжеска градина в центъра на София и неговото преместване на друго, по-подходящо място. Основните мотиви да искаме неговото премахване от сърцето на столицата ни са следните: Въпросният монумент е издигнат в прослава на армията на чужда държава, която обявява война на България на 5 септември 1944 г. и няколко дни по-късно окупира страната ни и насилствено възкачва на власт репресивен режим, обявен със закон за престъпен от българското Народно събрание през 2000 година. Този т. наречен „паметник” е издигнат през 1954 година от точно този наложен ни отвън режим по

14 повод унищожаването на съпротивата на българския народ, известна като „горянско движение”, с основна цел с огромната си величина и размахан шпагин да оказва на всички българи „политическо-възпитателно въздействие”. Убедени сме, че в настоящия момент, когато България вече е свободна демократична страна, член на Европейския съюз, столицата ни не трябва да бъде доминирана от символ на насилие и заплаха. Всички европейски и цивилизовани страни имат на ключовите места в столиците си паметници, свързани с безспорни национални ценности, показващи тяхната национална гордост. Напротив, у нас на най-централното място се издига монумент, унижаващ българското национално достойнство. Към 1946 г. от съветски войници и офицери са убити 123 български деца, жени и мъже без от другата страна да има нито една жертва. Следват десетки хиляди невинни българи, избити без съд и присъда по време на репресивния комунистически режим. За целия период на окупацията (от септември 1944 г. – до декември 1947 г.) издръжката на окупационната Червената армия е струвала на българския народ 82 милиарда лева, загуба на суровини и селскостопанска продукция в огромни мащаби, както и половинвековно отклоняване от естествения път на демократично развитие и просперитет. Понастоящем, въпреки 24годишната демократична история на България и решението на българското Народно събрание, т. нареченият паметник продължава да популяризира пропагандната лъжа на отречения минал режим, че Съветската армия е освободител, а не окупатор на България.

относно проблематичния „паметник”. Ние и нашите съмишленици като български граждани не сме съгласни чрез този монумент от наше име да се изразява „благодарност” за нещастието, причинено на българския народ, както и да се пренебрегват решения на националния и местния парламент. Както посочихме по-горе, целта на нашето гражданско сдружение е демонтирането на монумента на съветската армия и преместването и съхранението му на място, където наистина да изпълни мисията си да напомня за миналия несвободен период от българската история, без да компрометира съвремието ни. Затова, имаме нужда от ясната ви позиция по въпроса: Подкрепяте ли идеята паметникът на съветската армия да бъде демонтиран и преместен от Княжеската градина? С Уважение, Инициативен комитет на ГИДПСА ЕДНА ДОБРА РЕЧ НА РАДАН КЪНЕВ сряда, 26 февруари 2014 г.

МАГИЯТА, КОЯТО НАРИЧАМЕ "ЧОВЕК"

Магията, която наричаме "човек": Да срещнеш 20-годишен човек без капчица страст! Как е възможно? На теб сега ти е времето! Погледни навън – големите въпроси на живота са там, красотата е там, твоите предизвикателства са там. А ти идваш и ми заявяваш: „Окей, какво искаш от мен? Да прочета този учебник? Добре. Да реша тези задачи? Добре." Ей тук се разревавам. Какво правиш тогава?

ВИДЕО Демократи за силна България

На 25 февруари 1992 г., Столичният общински съвет (СОС) приема решение No 19, с което възлага на Кмета на София да предприеме действия за демонтирането на паметника. Такива действия са предприети, но впоследствие възпрепятствани и осуетени по разпореждане на Виктор Михайлов – министър на вътрешните работи в правителството на Любен Беров. Решението на СОС все още е в сила, но така изразената воля на жителите на София и до ден днешен не е уважена. Убедени сме, че е крайно време политическите партии да вземат решение

Нашите комунисти казаха, че не знаят кой е виновен, те не знаят кой е виновен в тази ситуация. Те свалиха маските и поискаха ревизия. И аз днес питам от Ваше име, на какво искате ревизия? На Европа? На пазара? На демокрацията? На медийната свобода? Другари, Вие вече я направихте. Направихте ревизия на Европа с поведението си в Украйна. (Прочети или чуй докрая в блога)

Радан Кънев: Страхувах се за тази среща. След всички пълни зали, които видях в България ме беше страх от родната ми София. Сега ме е срам от този страх, срам е от Вас. Не знам дали Ви заслужавам. Благодаря Ви. На страха ще се върнем покъсно. Сега ще говорим за това, какво ни събра днес. Защо столовете не стигнаха, при положение, че не знаехме дали ще се напълнят. Защото изглежда знаем срещу какво сме изправени днес. И въпреки, че знаем аз ще се опитам да го изрека политически, защото това ми е функцията в момента. Изправени сме срещу БСП, която за първи път от 25 години, за първи път от ¼ век, за първи път от както бях на 14 години престана да ни лъже излезе и каза истината. Излезе Станишев на конгреса и каза “ревизия”. Отидоха да правят кампания на партията на Милошевич в Сърбия. Отидоха да вечерят с Янукович в Сочи. Когато Украйна гореше, когато тиранията на Янукович убиваше хладнокръвно хора със снайпери.

Започвам лека-полека да ги разбуждам. Има ли нещо по-тъжно от приспани хора? Кажи ми, ти защо си жив? Ти защо живееш? За да минеш някакъв изпит ли? Или за да намериш своята истинска страст онази сила, което ще те накара да промениш света? И като казвам „да промениш света", въобще не говоря за драматична промяна. Визирам единствено това, за което на теб ти пука, за което ти гори огън отвътре. Ти нали ми каза, че твоят син е запален по динозаврите? Да ти кажа ли какво са динозаврите за твоя син? Те са неговият огън. Въобще не ме интересува дали са динозаври, роботи или футболен клуб Барселона. Не са важни те, а това, че едно дете е способно да бъде запленено от света. Ей това е. И нашата роля, като възрастни, е да направим така, че той да не загуби своето очарование от света. Това е огънят, който трябва да поддържаме. Тази магия, която, струва ми се, наричаме „човек". Без огъня губим всичко. Цитирано от Gayane Minassian

15 НЕ СЕ ОПЛАКВАМЕ: НИЙ ТАКЪВ ПРЕЛЕСТЕН ЖИВОТ ЖИВЕЕМ, ЧЕ НЕКА ДА УМРАТ ОТ МЪКА И ЗАВИСТ РАЗНИТЕ МУ ТАМ ПРЕЗРЕНИ ЕВРОПЕЙЦИ И АМЕРИКАНЦИ! четвъртък, 27 февруари 2014 г.

Да напиша все пак нещичко в дневничето си и тази сутрин: за да не прекъсва хрониката ми – тъй като животът около нас или наоколо, както е известно, винаги е вълнуващ и интересен. Никога не следва да подценяваме това, което многоликият живот около нас – и вътре в нас самите особено! – ни поднася, напротив, винаги следва да се вслушваме в него. Този е начинът да сме в единство с повелите, така да се рече, на времето – другият безусловен наш господар, имам предвид господар на нас, човеците, наред със самия живот. Прочее, животът е такъв, какъвто си го направим сами; има само една малка подробност, важаща специално за нас, българите: ние изглежда друго не правим освен взаимно да си вгорчаваме живота. Такива, за жалост, сме – а защо сме такива това е съвсем отделна, немаловажна обаче тема. Да се държим обаче близко до живота – аз това препоръчвам: той всичко съдържа, той е най-верният ориентир. Аз това и правя де, в тия мои прословути записки, в този мой прословут ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА, който така старателно пиша вече години. Първо го бях нарекъл ДНЕВНИК НА ФИЛОСОФА-БУНТАР, сега обаче го оставям без "бунтар", щото това нещо се подразбира: не може да си философ без да си бунтар – или поне свободолюбец; бунтарите винаги са свободолюбци. Но да не се отклонявам, а да се опитам да предам какво ми поднесе животът вчера. Вчера в нашето училище беше забележителен ден: най-накрая се проведе педагогически съвет, посветен на една наистина важна тема, която моя милост от години предлага, именно темата за отношенията между учители и ученици; читателите на този блог знаят, че тази тема отдавна и много пъти е разисквана в съществуващия в училището ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, даже нарочен семинар през миналата година правихме по същите тия въпроси, нарекохме семинара ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА

ВЪЗПИТАНИЕТО И ОБРАЗОВАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, всичко сътворено по темата дори го издадохме в специална брошура от повече от 100 страници, която предадохме на височайшото ръководство, което не обърна и капчица внимание на предложенията ни и ги тури нейде дълбоко в найотдалеченото чекмедже на великолепното директорско бюро; както и да е де, ето, вчера най-сетне беше проведен нарочен съвет по тази тема; вярно, доста оригинално се проведе този съвет, пак по нашенски де, но е факт, че съветът поне започна, нищо чудно скоро и да продължи, и то именно в желаната посока: съвсем свободно, в една творческа атмосфера да почнем да обсъждаме всички наистина горещи и парещи проблеми, които не търпят отлагане, не бива да се държат под похлупак. Тъй че аз приветствам туй, да го наречем така, начало, което обаче пак биде опорочено. Ето как. Ще бъда пределно кратък - за да не излезе, че се заяждам с някого. С никого нямам намерение да се заяждам, ала пък няма да се примиря "когато някой иска да ни прави на маймуни" - както се изразява г-н Алеко Константинов, вярно, с устата на бай Ганя. Аз лично пък не ща да бъда маймуна, ей-така, на инат маймуна няма да стана! Съветът трябваше да се проведе от 12.30 до 13.30 часа, между двете смени; освен специално подготвен доклад по темата имаше още две точки в дневния ред, сиреч, времето за дискусия по начало беше малко, беше недостатъчно. Или направо липсваше. Докладващата по темата госпожа Копривленска (лидер на другия синдикат, към който моя милост не членува, именно СБУ) се беше постарала да изследва реалното състояние на нещата, на проблемите, тя с помощта на някои колеги беше направила интересна анкета, чиито резултати ни поднесе и коментира, изказването й подбуди доста въпроси, ала, за зла участ, когато тя привърши доклада си, безжалостното време беше се придвижило до 13.25 минути, сиреч, почти беше изтекло, а в 13.30 часа ний вече трябваше да влизаме в час, за да не ни чакат учениците, за да не се провали часът им. А имаше също така и още една немаловажна точка за обсъждане. Тя биде претупана, а беше важна, за нея някога друг път може да пиша. А може и да не пиша. Както си му е редът, директорката (която този път не беше водеща, щото закъсня, тя дойде по-късно, а първата й помощница водеше самия съвет) та значи накрая, в добрия стил на традицията, директорката взе думата, каза някакви ласкави и похвални думи за докладващата и понечи да закрие съвета! Сиреч, на никому думата не биде дадена за изказване, даже не ни беше предложено, от кумува срама поне, да се изкажем, аз очаквах поне да бъде предложено, пък ний да се откажем от изказване, предвид напредналото време, но щом като даже не ни беше предложено да се изка-

жем, това ми се видя множко, прозвуча ми доста неуважително, сякаш ний, дето присъствахме, бяхме нещо като "кютюци", затуй вдигнах импулсивно ръка и казах горедолу следното: - Не мога да се сдържа да не кажа следното: съветът, след като не ни се даде думата за изказвания, го възприемам като ритуален, ей-така, само и само да се отбие номера, как е възможно да не ни се даде думата за изказвания? Защо трябва да претупаме всичко, само за да отчетем едно мероприятие ли? Тази ли е истинската цел? Всеки има какво да каже, темата вълнува всички, а никому не се дава думата - нямало време, как е възможно това? Без никакъв дори най-плах опит за дискусия, за дебатиране по наистина важната тема?! Това е, позволете да кажа, крайно възмутително! Все някой трябваше да го каже, ето, казвам го, за да си облекча съвестта. Предлагам по темата в най-скоро време да се проведе пълноценна дискусия в по-спокойна обстановка, да не бързаме всички, но не след месец-два, а в най-скоро време, в близките дни. Това предлагам. Аз още докато се изказвах някои от присъстващите взеха да роптаят: не, не съм бил прав, това не било нагласен, ритуален съвет, всичко си било чудесно, как може тоя зъл черногледец Грънчаров всичко да изопачава?! Почти не можах да се доизкажа, а аз имах много за казване, бях един вид заглушен от ропота и бях прекъснат по груб начин. Не съм бил прав да мисля така, аз просто казах честно как възприемам сложилата се ситуация, не, трябвало било да я възприемам "по правилния начин". Абе у нас демократичният манталитет, виждате, е доста разпространен, няма що: а някой дръзне нещо да каже "по-така", мигом му запушват устата. Или правят така, че да стане пишман, че се е обадил. Поради което повечето хора само си мълчат – и гледат сеира. Та ето какво стана вчера след като моя милост си позволи да обърка с изказването си сценария. Стана нещо непредставимо даже. Струва си да се разбере какво точно стана. Ще ви кажа. Директорката мигновено успя да вземе думата и, представете си, ме подкрепи: но по нейния си специфичен маниер де, ето, сега имате възможност по най-ясен начин да добиете представа за маниера на нашата многоуважаема директорка. Знаете ли, допускате ли какво би могла да каже гжа директорката? Не се сещате, напълно ви разбирам, и аз не се усетих, че натам, в такава една посока може да бъде продължена моята мисъл. Директорката обаче е майсторка, умее ги тия неща, удават й се, ето горе-долу какво каза тя: - Колеги, г-н Грънчаров е напълно прав, трябва да проведем дебат по темата, и то в най-скоро време. В тази връзка аз предлагам в петък, когато ще водим учениците на театър, след театъра, към 14.30

16 часа, след като ходим да обядваме, да се върнем в училището и да продължим в спокойна и творческа обстановка своята дискусия. Би следвало да подкрепим желанието на г-н Грънчаров за дискусия, ето, в петък нищо не ни пречи да я продължим до късна доба, щото нали знаете, по Кодекс нашият работен ден също е 8 часа. Какво ще кажете, става ли така? Нали се сещате как реагира на туй толкова хубаво предложение възмутеният, разгневеният народ? Първо, разбира се, народът от цялата си душа намрази – и нямаше как да намрази до крайна степен, стига туй същото лице изобщо да може да бъде мразено повече отколкото е мразено!?

- да, народът колкото можа в тоя миг намрази тоя мизерник Грънчаров, който се изказа нагло, та ето, принуди нашата така любезна директорка да даде такова крайно неприемливо предложение да продължи съвета тъкмо в петък в късния следобед, и то в предпразничен ден, щото нали знаете, на 3 март е официален празник, сиреч, народът излиза в този петък в продължителна ваканция! А ето, Грънчаров предизвика с глупавото си изказване г-жа Директорката (не че тя, милата, има вина за това де, вината е изцяло на злодея Грънчаров, дето иска да ни лиши от заслужена почивка!) да даде такова едно съвсем неприятно предложение. Появи се всеобщ ропот на пълно неодобрение на думите на директорката за събиране в петък в късния следобед за нов съвет; народът, казахме, успя да намрази тоя пусти Грънчаров с цялата си душа, щото ето какво предизвика, нали се сещате какъв ефект имаха думите на директорката? Както и да е, в крайна сметка, след известно обсъждане, се реши неохотно пак в петък, но не в късния следобед, а в ранната утрин, в 8.00 часа да продължи съветът, сиреч, преди посещението на театър на учениците (то почва в 9 часа сутринта) всички да се явим в училището, набързо да позаседаваме, а след това на бегом да идем да заведем учениците на театър (аз лично не мога да си представя как ще заседаваме, а пък после за броени минутки ще отфърчим (нарочно пиша така тая дума, не щот съм неграмотен!) до театралната зала, дето е в другия край на града. Такива ми ти работи се случиха вчера. Трудно е, видите, да се отпочне един същински, истински, свободен дебат, като причината, видите ли, е прозаична: нема време! Да бе, нема време, тази е причината. Вярно е, училището ни, заради ремонт, мина на две смени, сиреч, няма кога учителите да се събират да дискутират; става доста сложно да се заседава между смените, които се застъпват, появяват се неудобства, изпускат се часове ако почнем да заседаваме истински, с дискусии. Тъй че демокрацията в нашето училище не може да покълне по една простичка и прозаична причина: немаме време за нея! Факт. Точка.

Стига толкоз по този въпрос. Дали не издадох строга държавна тайна като описах какво се е случило на съвета? Дали народната милиция няма да дойде днес да ме арестува заради това, че издавам секретна служебна информация, която може да се прочете от учениците ни и, видите ли, да ни орезили пред тях? Е, ако съм издал опасна държавна тайна, нека да ме арестуват. Ако искат, и в концлагер да ме пратят. Аз казах каквото мисля. Въпреки всички рискове. Ето, примерно, засегнатите заради това, че съм се възползвал от своето конституционно право да кажа каквото мисля, нека да ме дадат, примерно, под съд! Това няма да е прецедент. Тия неща вече се случиха. И тепърва още ще се случват. У нас демокрацията трудно си пробива път. Тя сякаш няма и почва, но да не се отплесваме по тази щекотлива тема. Апропо, аз отдавна съм предложил на такива важни педагогически съвети, когато се обсъждат въпроси, касаещи и интересите на учениците, да присъстват и да участват в обсъжданията и техни представители; но на тия мои предложения не биде погледнато с добро око. Какво пречи понякога Педагогическият съвет да се преобразява в Училищен съвет – и тогава формалното основание, че в учителския съвет трябвало било да участват само учители, ще отпадне? Аз лично смятам, че всички въпроси, обсъждани на учителски съвет, са важни за учениците и не трябва да се обсъждат без тяхното участие, без вземането предвид на тяхната гледна точка. Това, простете, е крещяща недемократичност, щото демосът, училищният народ, са тъкмо учениците, те са мнозинството, те са народът, а тях никой за нищо не ги пита. Ако изобщо ще да сме демокрация, трябва да се учим на демокрация още от училище; не може недемократично училище да поражда или създава пълноценно мислещи демократични граждани на една наистина демократична държава. Просто няма как да стане този фокус. И е глупаво да чакаме нещо в тази посока да се случи. Вкратце ми се ще да кажа нещичко и по един друг интересен казус от нашия така многолик училищен живот: в нашето училище като в една капка се отразява всичко онова, което се случва в българското школо изобщо; аз затова и си правя труда всичко да описвам. Ще ми се да опитам да създам пълна панорама на случващото се, панорама и картина също така на битуващите нрави в нашите училища. На нравите, пък и на психологията. Това са важни неща. Затуй толкова пиша, не за друго. Интересувам се като изследовател от таз така любопитна и възхитителна материя. Вчера имах час по философия с оня същия клас, дето не ме щеше за преподавател – и дето устрои бунт срещу мен. Три месеца в този клас не можа да се отпочне нормален учебен процес по филосо-

фия, щото учениците не ме щели мен, а пък администрацията така се намеси в "инцидента", че ефектът е ето какъв: тлеещ, нещата не са поставени на чиста и здрава почва, настроенията продължават, преподавателят продължават "да го въртят на шиш" на огъня, абе страхотно шоу се получава, има си хора, които се грижат шоуто или "безкрайният празник" да продължи, те полагат завидно старание в тази посока. Както и да е де. Та ето какво стана вчера, вкратце съм длъжен да кажа и за това. Миналия път учениците ми заявиха, че били разговаряли с класната и се били споразумели най-сетне да ми разрешат да започна учебния процес, щото до този момент просто не ми се даваше думата, аз ако исках нещичко все пак да кажа, трябваше дълго да умолявам въпросната активна групичка, дето има за задача да поддържа напрежението. Та били решили да опитат да ми разрешат да си върша работата. Да пазят известно приличие били решили. Щели, видите ли, да ми дадат "още един, последен шанс". Е, пак искали да ми поставят условия как да си върша работата, как било правилно да го правя и пр. Аз отдавна съм заявил, че има едно-единствено условие от моя страна та да потръгнат работите: да има нормална обстановка, да не се пречи, да не се разваля обстановката. Сиреч, учениците да спазват приличие както повелява правилника. Е, те, тия ученици, дори от най-активната обструкционистка групичка, били решили, видите ли, да благоволят да ми разрешат да почна учебен процес! Думата "обструкционистка" я пиша с оглед да създам известно затруднение на някои хора, та да им помогна да научат една нова дума. Поне нея да научат. Аз съм привърженик на самостоятелното учене. На свободното учене. Не приемам остарели теории, че ученика трябвало било да го учат. Не, той е този, който учи. А учителят може само да помага на ония, които учат – и искат да учат. Аз и на тоя клас предложих своите иновации от т.н. ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА – виж Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите часове по философия и гражданско образование и също така Нека на преден план излезе личността на младите – още за "експеримента по свобода", започващ в нашето училище – а пък миналият път им поставих две нови теми, записаха си планчета, въпроси, аз дадох някои разяснения и пр. Не пак не съм осъществил така любимото на някои ученици "пре-по-даване", щот аз никому нищо не ща да давам, не ща да съм благодетел на човечеството, смятам, че всеки сам, ако се опре на своите сили, може много повече да постигне в сравнение с това ако чака някой по милостиня нещичко да му даде; просяците чакат някой нещичко да благоволи да им даде, аз обаче не ща да насърчавам у своите ученици един такъв

17 презрян просешки манталитет; за мен достойнството на личността на ученика е първото, на което държа. Да, ама ето, има много хора у нас, които са привърженици на остарели и изцяло неадекватни на духа на времето и на потребностите на младите образователни технологии – технологии, характерни за отдавна отминали времена. Демодирани, анахронични технологии, методологии, методики и пр. аз няма да подкрепям – даже ако ще целият инспекторат на Образователното Министерство да ми дойде на главата и да ми командва да го сторя аз пак няма да го сторя! Както и да е. Това е интересна иначе тема. Прочее, с историята в този XI клас, на основание случилото се в нашите отношения за тия паметни три месеца и реакциите на образователната администрация аз с чисто сърце мога да кажа, че в нашето тъй напредничаво училище революцията в образованието вече започна! Да, започна, но започна по един чисто нашенски изцяло погрешен маниер. Всичко се отпочна наопаки на това как се прави по света. Нали знаете у нас какво става обикновено: когато някой направи митинг и иска нещо, на него веднага му спретват "контрамитинг" – където порядъчно го оплюват? Е, на мен, дето съм ратовник или борец за една истинска същностна революция в образованието по посока на неговата либерализация, съответните сили ми спретнаха набързо една същинска контра-революция, като с всички сили се постараха да ме дискредитират по всички линии; аз всичко това съм го описал и представил в записките си, в дневника си. И дори не се посвениха да използват за тази цел някои ученици, което вече е крайно недостойно. Но това пак е отделна тема. Сега да кажа най-сетне какво именно се случи вчера. Влизам в клас и забелязвам, че няколко ученика пак най-старателно реват и крещят, показвайки по този начин, че изобщо не зачитат преподавателя. Оставих ги да си пореват до насита. Щом им се реве, да си пореват. В такава една обстановка човек даже не може да каже "Добър ден!" на учениците, пък и да го каже, кой ли ще го чуе? Както и да е. Това са подробности. В България живеем, не във Франция. Тук у нас простотията трябва да е на висота. Че какво ще правим ако допуснем по някакъв начин нашата колосална българска простотия да пресекне?! С какво тогава ний ще се гордеем пред света и пред человечеството? Следва свято да си пазим "българщината", трябва да я пазим като зеницата на окото си – нали така, таваришчи? Две ученички се възползваха от правото да напуснат часа и да идат да се занимават с нещо по-важно от тях: за целта аз по тяхно предложение ги "изгоних" от час, писах им отсъствия, после проверих присъстващите, попитах искат ли и някои други да бъдат "изгонени", не щяха, нямаше таки-

ва. Щом не щат, това се тълкува като знак, че имат твърдо намерение да се занимават с философия. Часът е по философия. Не по простотия. Всеки показва каквото има де, като нямаш нещо как ще го покажеш? Е, оказа се, че работите и този час няма да потръгнат. Неколцина ученика, снабдени с подобаващите за случая презрителноухилени физиономии почнаха да се заяждат с преподавателя ето как. Първо един каза нещо такова: - Абе, господине, абе Вие нещо сте с много голямо самочувствие бе?! Как така? Къде дават така? Отвърнах му нещо такова, аз не мога да гарантирам точните думи, щото нямам такава памет, но пък това тук е нещо като "художествен текст", като опит за художествено или литературно възсъздаване на една ситуация или случка, тъй че имам право и на известна импровизация, като целта е една, именно да предам същината, смисъла на случилото се, пък за подробностите не гарантирам; та отвърнах му значи нещо такова: - А Вас лично какво Ви вълнува толкова моето самочувствие? Вие бихте предпочел да бъда без самочувствие, така ли? Изобщо моята личност би следвало изобщо да не Ви вълнува: аз ще си бъда какъвто искам. Личността на човека е свята – и неприкосновена. Това би следвало да го знаете вече, миналата година зер сте учили етика. Без мен де, друг ви е преподавал. Ученикът продължи нещо да сумти по посока на това, че не му била харесвала моята личност, а пък компанията наоколо него мило го гледаше и го подкрепяше, снабдена с подобаващите за случая презрителни гримаси и усмивки спрямо преподавателя. Даже една ученичка, като почнах да диктувам план и въпроси за следващата тема, не се сдържа и изкрещя ето какво: - Леле, господине, можете ли да ми обясните какво следва да разбирам под един ето такъв въпрос: "Защо съществуващото съществува?". Кажете ми, че не разбирам? Ама бързо! Хайде! Отвърнах, че предпочитам този въпрос да остане в своята така заинтригувала я провокативна форма. Да опита понапред сама да осмисли, да намери, да открие смисъла на този въпрос, пък после ще го обсъждаме. Ученичката се изсмя и каза: "Ето, видите ли го, той пак не ще да ни обясни какво следва да мислим!", "Абе какво искате от такъв?!" – подкрепи я нейната приятелка; и то без да се смущава от нищо. Пак предложих на тия млади хора да не се вълнуват толкова много от личността на преподавателя. Това е страничен и при това съвсем личен въпрос, който тях лично не ги засяга изобщо. В тоя момент от другата страна на стаята друг ученик, който, както си пролича, отдавна е трупал ненавист спрямо преподавателя, каза нещо такова:

- Абе, господине, аз четох Вашите писаници (да, той употреби точно тази така любезна дума) в интернет по темата и да си призная нищичко не разбрах. Напълно неразбираеми са тези неща според мен там, в писаниците Ви. Бихте ли ми ги обяснил тук по-простичко, като за прост, неразбиращ човек? Аз му отвърнах, че ако нещо не е разбрал, може би се налага да опита още веднъж да го разбере, примерно, като още веднъж прочете "неразбираемия текст". Казах му, че някои текстове като философските може да са по-трудно разбираеми, но да се обявят за "неразбираеми" е прибързано. Това, че нещо не разбираш, не значи, че то е неразбираемо по принцип: ти не разбираш нещо, но друг човек, да предположим, го разбира. Значи текстът не е по принцип неразбираем. Попитах го: а ти само веднъж ли прочете този текст? От отговора – а попреди това и от усмивката му – разбрах убедително, че той нищичко не е изобщо чел, а просто говори тия неща ей-така, само за едното заяждане. Казах му, че се налага да опитва упорито да разбере "неразбираемото", онова, което му се е сторило такова – и в един момент ще почне да разбира. Казах му също, че само той следва да се погрижи за своите разбирания, щото аз в случая няма как да му помогна: аз мога да разбирам същите тия неща по свой начин, а той по съвършено друг. Аз няма как да налучкам неговото лично разбиране, т.е. да му го сервирам "на тепсия". Ей в този дух се опитах да поговоря с този ученик, той се опита да ми опонира, в един момент се обърка, недоволен стана и още докато му обяснявах нещо, заяви, че искал да излезе, налагало се било, дори не пожела да ме доизслуша. Аз на такива дето искат спешно да излизат не им ща да ме питат: не ме вълнува това по каква нужда и къде ще ходят. Той си излезе, след като успя все пак да продемонстрира пълно пренебрежение към това, което преподавателят се опитваше в този момент да му каже. Явно се оттегли с гордото съзнание, че е герой. Признателният народ с нескривано уважение проследи излизането на своя трибун. По този въпрос за разбирането на "неразбираемите неща" друг ученик също ме попита, порядъчно ухилен до ушите; той поиска да демонстрира, предполагам, какъв глупак е преподавателят и дословно повтори един въпрос, който е прочел в моето помагало, именно "тъпият въпрос", да, този въпрос наистина изглежда крайно тъпо, именно въпроса: "Разбирам ли разбирането?", другояче казано, разбирам ли що е разбиране. Той го преиначи де, формулира го, чини ми се, така: "Може ли да се разбере неразбираемото?", нещо такова каза, но ухилен така, че аз сериозно се уплаших дали от тази голяма усмивка няма да си раздере устата чак до ушите; пак добре, че това не се случи, но усмивката си я биваше.

18 И нему дадох известни разяснения, примерно тия.

- Има във философията един метод, т.н. "херменевтика", представителите на който доста са се занимавали с различията между "разбиране" и "обяснение". Има неща, които разбираме, ала не можем да обясним. Не трябва да се смесват разбиране с обяснение. Има необясними неща, а всяко нещо може да бъде разбрано някак, включително и съвсем невярно. Всеки има право да си разбира както иска нещата, това си е негова работа, обаче истината на никой не бива да е изцяло безразлична. Тъй че неразбираеми неща сякаш няма, има неща, които не можем да обясним. Чрез разбирането ние правим своите опити да се доберем до смисъла, но този смисъл трябва по-напред да се роди, да бъде сътворен в собственото ни съзнание, той няма откъде другаде да дойде там. Нали казваме понякога: "Разбирам го, ала не мога да го обясня!", какво казваме всъщност тогава? Тъй че помислете повечко по тия въпроси ако искате. Има смисъл да се задълбочите в тях. Може би нещата не стоят точно така, както Ви се струват сега. Само дето не разбрах защо се усмихвате с такава една голяма усмивка, а поставяте напълно сериозен въпрос. Тия позиви към веселие все нещо показват, ама както и да е. Докато разговарях някак с тия ученици, останалите, разбира се, както и подобава, комай не ни слушаха, но това е отделна работа. Попитах иска ли някой да се изкаже по темата. Един ученик каза, че искал, ала се страхувал. Щял да опита да победи страха си; след малко стана и дойде да говори: ей-така, близо до мен, та да съм го бил чул. Останалите, по негова преценка, не били искали да го чуят. Казах, че аз ще седна ей-там на тоя чин, пък той нека да говори така, че всички да могат да го чуват. В това време групичката с обструкционистка задача направи нужното да попречи на ученика да се изкаже, за да не би, не дай си Боже, учебен процес да започне, тогава какво ще правим?! Спрях ученика, дето говореше, обясних на тия занимаващи се така усърдно с обструкция на часа ученици, че така не може и че ще направя нужното да им докажа, че нямат тия права, че ще уведомя учителския съвет даже за поведението им, тогава една ученичка се провикна патетично ето какво: - О, кажете на който си искате, то Вас пък кой ли Ви изобщо слуша?! Щял да каже на съвета, представяте ли си? И кой ли ще го чуе?! Нещо такова заяви тази смела и достойна ученичка. Аз се опитах да й опонирам, ама се отказах, щото все пак да има време да дам думата на изказващия се ученик. Друг един от групичката се нахвърли доста нагло върху мен, той също се старае редовно да бъде смелчак и водач. Водач на обструкцията. Старае се да прави всичко за

да проваля всеки един час по философия. Имам чувството, че има поставена задача в тази посока – за това ми говори неговото усърдие. И неговата иначе неразбираема "смелост" и дори "героика". Ученикът, дето искаше да се изказва, стана пишман, но все пак се доизказа. Хем часът беше от 30 минути, намален, щото след известно време щеше да започне педагогическия съвет, часовете бяха намалени. Всичкото това се случи за някакви си трийсетина минутки. Ученикът, дето се изказа, ми се видя да говори с разбиране, понечих да му пиша 5-ца, той обаче заяви, че не иска пет, помоли другия път да го "изпитам" още, та да изкара 6-ца. Казах му, че 5-цата не е лоша оценка, но той настояваше за шестица. И той разговаряше усмихнат, но усмивката му сякаш не беше злобна, сякаш беше по-естествена. В този клас има доста весели хора, което изобщо не е лошо, напротив, похвално е. То и ситуацията в класа, както се убедихте, сама по себе си е извор на едно непресекващо неподправено веселие. Ний у нас, в България, сме все веселяци хора, а най-много се радваме когато всичко пропада; нали тъй, аз така съм забелязал да текат нещата, а за вас не знам как възприемате всичко това. Та да завърша този текст, че стана дълъг. Имам и две предложения, първо, за съвета, дето ще го правим в петък от 8.00 часа: дискусията по темата какво пречи да я изнесем в интернет, във Фейсбук примерно? И там да си дискутираме в един форум по тази тема колкото искаме – какво пречи да направим така? Щом нямаме време за реални дискусии и реален демократичен дебат "на живо", ето, можем да използваме съвременните средства за комуникация. Какво пречи в сайта на училището да се направи форум по тази и по други такива теми? В дискусии, по които да участват всички, и ученици, и учители, и родители, и администратори?! Аз не виждам пречки в тази посока. Пак е нещо. По-добре врабче в ръката отколкото сокол в небесата. А за поведението на разпасаната обструкционистка групичка в този клас ще предложа специално разискване в съвета. Аз съм предложил и един друг казус, в подобаващия писмен вид, г-жа директорката вчера, вярно, в своя си неподражаем стил, дори се опита в самия край на съвета да допусне един поставен от мен казус; тя неочаквано заяви в самия край на съвета, че по поставен в доклад на г-н Грънчаров казус била искала да прочете отговора на класната ръководителка. Аз казах, че такава точка в дневния ред няма. Тогава някой предложи Съветът да я гласува. Мигновено се гласува решение да се включи такава точка. Директорката понечи да чете доклада на класната, отнасящ се за моя доклад (!). Аз тогава заявих, че в такъв случай настоявам да се прочете по-напред моя доклад, щото хората ще обсъждат нещо, с което не

са запознати. Г-жа директорката ми предложи аз вкратце да предам, да преразкажа доклада си. Заявих, че държа той да бъде прочетен изцяло. Понеже г-жа Директорката не беше взела този мой доклад, пък и народът напираше да си тръгва, тя разпусна Съвета, да видим кога (и дали изобщо) някога ще бъде поставен за обсъждане този мой доклад. А има и други мои доклади, адресирани до Съвета, които г-жа Директорката държи "на отлежаване" в найотдалеченото чекмедже да своето така пищно директорско бюро. Това е. Бях съзнателен хроникьор или репортер. Бидейки блогър имам право да пиша за всичко, което ме е впечатлило в живота, който живеем. Блоговете са медия, при това все по-влиятелна. Е, това че освен блогър съм и учител, е подробност, която ми дава възможност да осветлявам какво става в тази така деликатна сфера на живота: животът в сферата на образованието. Не мога да се самолиша от такъв един чудесен шанс да допринасям с каквото мога за осветяването на случващото се в сферата на живота в нашите образователни или училищни общности – на примера на нашето тъй знаменито и напредничаво училище. Е, виждате, поемам пълната отговорност за това, което правя. Смятам, че то е за доброто на всички. Нека всеки да си разбира нещата така, както повелява съвестта му. Моята съвест ми диктува едно такова поведение. И правя каквото мога да не й изневерявам. Ако е грях това, нека да бъда обруган. Нека да бъда съден. Нека да бъда обиждан. Нека да бъда уволнен най-сетне, колко му е?! Знаете, с интерес следя как напредва начената от г-жа директорката процедура за искане от Инспекцията по труда на разрешение за моето уволнение – в качеството ми на инвалидизиран по болест това е единствената пречка, единственото неудобство преди да се случи тъй дългочаканото от нея мое уволнение. Е, и съдът е известна пречка де, но там нещата ще се разглеждат на по-късен етап. Първом обаче да спазим процедурата. Хайде чао на всичко, които дочетохте този текст дотук. Хубав ден на всички! Радвайте се на многоликия и така шарен живот, който живеем. Да се живее в България е така вълнуващо, нали?! Признайте че съм прав поне веднъж де! Късметлии сме ний де, да не се оплакваме: такъв прелестен живот живеем, че нека да умрат от мъка и от завист разните му там презрени европейци и американци. Какво знаят за живота те?! Нам те и на най-малкия пръст не могат да ни стъпят: ний, уважаеми дами и господа, сме същински титани! Титани на живота, мисълта и на делото дори! Урррраааа! Виват! Да живей!

19 НАЧАЛО НА ДИСКУСИЯ ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО, СВОБОДАТА, НАДЕЖДАТА ЗА ПРОМЯНА, БЪДЕЩЕТО... вторник, 25 февруари 2014 г.

Снощи разговаряхме с оня същия толкова интересен млад човек, чието есе вчера публикувах в блога: виж Размислите на един млад човек за различията между културите и образованието в България и САЩ. Разговаряхме във Фейсбук и му предложих да публикувам разговора ни така би могло към нашата дискусия да се включат и други хора, щото проблемите, които обсъдихме, може да провокират интерес и у други хора. Обещахме си да продължим и друг път разговора; може да се получи интересна поредица. Оказва се, че научих доста неща от този младеж, което може само да ме радва. Ето текстовия запис на разговора ни от снощи: Ненко Манолов каза: Здравейте! Разбрах от Р. И., че сте искал да ми публикувате есето, което написах преди две години. Имате разрешение. Не съм спрял да се развивам от тогава обаче и имам някои нови идеи – бих искал да ги обсъдя с Вас както и да чуя вашите! Ангел Грънчаров каза: Здравейте! Благодаря Ви за разрешението Ви да публикувам Вашето есе! Сторих го, може да се прочете на ето този адрес. Ако имате забележки върху публикацията, моля, кажете, ще я поправя. Много ще ми е интересно да поговорим върху тия проблеми - и да обсъдим новите Ви идеи. Н.М. каза: Нямам забележки, супер е. Вие от Пловдив ли сте? А.Г. каза: Да, живея и работя вече близо 30 години в Пловдив. Вие учите в Карлово? Н.М. каза: Да, сега съм 12-ти клас. А.Г. каза: Преподавам философия. Н.М. каза: Ако искате да се видим следващия път когато дойда към Пловдив? Не знам обаче кога ще е това.

А.Г. каза: Много ми хареса Вашето есе, също така считам, че проблемите на образователната система у нас следва да се дискутират, за да се търси изход от тежката криза. Да, разбира се, ще се видим, но можем да обсъдим въпроси от взаимен интерес и чрез интернет.

Ами говоря Ви на "Вие" понеже и Вие ми говорите така, за да сме равнопоставени; смятам, че така е възпитано.

Н.М. каза: Радвам се, че на специалист в тази сфера са му допаднали моите идеи! Напоследък тотално ми е писнало от училище, както и на всички околни. Пак съм си отличник де – аз и няколко други сме "вечното присъствие". Учат се неща, които изобщо не са реални и то по начин, който не е практичен. Насила запаметяване. От стила "Учете – защото ще изпитвам!". Смятам, че човек трябва да бъде свободен да бъде свободен. Да има избор на избор.

А.Г. каза: Аз бях преди седмица на Първата национална среща за свободно образование в България, която се проведе в София; беше много интересно, имаше участници от чужбина; публикувах доста неща за срещата в блога си, можете да ги потърсите когато имате време и желание. Там беше и проф. Яков Хехт, основател на първото така наречено "демократично училище" в Израел, той е написал книгата "Демократичното образование", преведена е на български. Чух и прочетох от него неща, които силно ме впечатлиха. А иначе разговора можем да го водим съвсем свободно, Вие каквото искате да ме питате, аз каквото искам, без никакви ограничения.

А.Г. каза: Напълно вярно. Ако имате желание и представите писмено новите си идеи, ще ги публикувам в блога, може да се появи дискусия, той се чете от доста мислещи хора. Н.М. каза: О... аз не съм ги структурирал в смилаем вид... те хвърчат из главата. А.Г. каза: Аз също смятам така: без свобода всичко се обезсмисля, а свобода нямат нито учениците, нито учителите в България. Н.М. каза: Когато човек учи по своя собствена воля това, което го интересува – тогава наученото е полезно и "живо". Например аз седя пред компютъра и се себеобразовам постоянно. А.Г. каза: Друг вариант, който бих Ви предложил, е двамата да обсъждаме проблемите ето така, както сега, диалогично, и след това да публикуваме текстовия запис разговора ни; мисля, че може да стане интересно. Този е начинът, тази е вярната посока: човек да учи онова, което иска, което е преценил, че му е потребно; не да го учат. Н.М. каза: Ами... щом публикуване е целта, добре. Как се постъпва, като интервю ли, или вече е започнал разговора? А.Г. каза: Ами ако имате възможност и време сега, можем да продължим, ако пък искате, можем да се уговорим в близко време да поговорим пак, както предпочитате? Н.М. каза: Може и сега. А защо ми говорите на "Вие"? Аз съм по-малък от Вас. А.Г. каза: Аз смятам, че тия проблеми са важни, а за жалост у нас много не се говори по истински важните проблеми; затова предлагам да разговаряме, а като публикувам разговора ни, може и други хора да се включат, да започне по-смислена дискусия.

Н.М. каза: Добре, така да е. И щом имате читаемост това звучи като идеалното място. Та как се започва?

Н.М. каза: Аз даже не знаех, че има такива срещи. Какви теми намерихте за интересни? А.Г. каза: В момента този образователен модел, т.н. "демократично училище" се разпространява в света, предстои и в България да се създаде такова; интересното е, че в него няма задължителни предмети, няма класове, програми и пр., всеки ученик учи и прави каквото иска, напълно свободно Как Ви изглежда това? Учениците в условия на свобода развиват у себе си способности и качества за пълноценна изява на личностите си в едно свободно и динамично развиващо се съвременно общество. Н.М. каза: Бях чувал, че във Финландия било такова. Това е голяма крачка напред. А.Г. каза: Вие какво мислите, какво би се получило ако у нас като експеримент се направи нещо такова: всеки в училище да учи само каквото иска – и както иска? Някои хора смятат, че нашенският манталитет щял да доведе до "свободия" и до безсмислен хаос. Н.М. каза: Ще се появят истинските цветове на всеки. Ще има много голяма група, която изцяло ще спрат да идват на училище - и няма лошо в това. Няма добро, но няма и лошо. ОБАЧЕ вече няма да имат правото да казват, че държавата им била виновна, че родителите им са виновни, че учителите са виновни за това, че не са успели. А.Г. каза: Така е. Н.М. каза: Това би вкарало в съзнанието на Българина една голяма и важна идея, контрабаланса на свободата - задължението. Човек е свободен да прави каквото си иска,

20 но не и да бяга от последствията от решенията му. Това е за Байганьовския манталитет. Няма да има загуба. То вече почти няма какво да се губи. Ще има хора, които ще си карат по старому. Ще си учат за професия и толкова. А.Г. каза: Именно: да поемеш пълната отговорност за себе си; това няма как да стане ако го няма избора; поради липсата на свобода хората стават безотговорни и все търсят на някой друг да прехвърлят собствената отговорност. Н.М. каза: А тези другите, тези, шантавите, тези, които жадуват за знание – те биха се възползвали най-добре от промяната. А.Г. каза: Така е. Съгласен съм; всеки ще може да разполага със себе си и да постигне онова, за което има потенциал – и талант. Н.М. каза: Най-вече волята определя. Забелязал съм напъни на революция напоследък – е, те са винаги там. Вродено е в човека да се бунтува. Обаче много често тези енергии се вливат в това да се пуши зад училището, да се показва човек, че не го е страх да наруши правилата. А ако няма правила, ако няма задръжки – в какво би се фокусирала тази статична енергия? Според вас? А.Г. каза: Аз много мисля напоследък за това кои могат да бъдат движещите сили на промяната в българското образование и училище. И смятам, че младите хора следва да бъдат основната движеща сила. Интересно ми е Вие как мислете по този въпрос? Колцина според Вас сред младите, сред вашето поколение са бунтари и могат да се възползват в позитивна посока от предизвикателствата на свободата? Понеже у нас поголовно липсва съзнание за свобода, много е възможно "даването" на свобода първоначално да породи анархия. Н.М. каза: Въпросът е много по-широкообхватен. Не смятам, че изобщо е нужно да се хабят енергии в революция, в бунт, в унищожение. Не се създава един Нов Свят като се унищожава старата система, а като се сътвори друга, която прави старата ненужна. Колко биха се възползвали от такава промяна? Може би 5%, 15% МАКСИМУМ. В началото. Понеже те вече са достигнали нужното ниво на развитие на съзнанието. А после лека полека и другите. Това, което вие наричате анархия смятам, че е хаос. Това, което аз наричам Анархия е социален строй, който някои наричат "Гражданско общество". Ако капитализма е всеки за себе си, то анархията е всеки за всеки. Капитализмът води до социализма, води до комунизма, води до анархия. Движещият фактор на целия този процес, обаче, е съзнание.

А.Г. каза: Мисля, че Ви разбирам. Въвеждането на промени "отгоре" – евентуално, щото "отгоре" липсва воля за такова нещо – е "нож с две остриета"; би следвало промените да почнат да се пораждат в процеса на реалния живот – и едва постфактум да се узаконяват и фиксират като правила. Н.М. каза: Така е. А.Г. каза: Дали обаче има в съзнанията на младите умонастроения, които биха подкрепили промени по посока на либерализация на системата, за внасяне на промени по посока на реална свобода? Н.М. каза: Не мога да отговоря с една дума. И има, и няма. То темата, по която почнахме да разговаряме, е голяма, има много моменти и аспекти; тъй че едва ли сега ще можем кой знае какво да постигнем; но поне да я започнем. Като цяло – трябва да има, ако ще ни има! В момента сме в епоха на промяна, на развитие. Слънцето тепърва започна другата половина на обиколката си около Великия Център на галактиката. А.Г. каза: Щото положението е тежко, пропилява се най-ценния капитал на една нация: личностният, човешкият капитал; непростимо е агонията на образователната система да продължава още с години. Това за Слънцето не го знаех, интересно е... Н.М. каза: Нека обясня. Всичко е вълни. Материята е просто втвърдена енергия съществуваща, на ниско ниво на вибрация. Както денонощието има две половини – ден и нощ. И годината може да се каже, че също има две половини. Възходящ и низходящ, в които през едната половина от топло (и светло) става студено (и тъмно). И през другата половина се минава от мрак към светлина. По същия начин нашето слънце, барабар с всички планети обикаля центъра на галактиката. Това обаче отнема хиляди години. И ние таман започваме да се приближаваме. Както се знае, светлина = знание, светлина = живот, светлина = съвършенство. А.Г. каза: И сега в каква половина навлизаме: от светлина към тъмнина или обратното? Н.М. каза: За този галактичен цикъл става дума. Преди няколко години тепърва започнахме да се приближаваме. А.Г. каза: Така е, то и думата свят иде от светлина.

Н.М. каза: Това си има астрономически доказателства. А.Г. каза: Значи има надежда за промяна към по-добро? В световен, общочовешки план. Н.М. каза: И древния календар на Маите крие много интересности... Да! Но по-скоро "избор" е правилната дума. Ще си позволя да цитирам Екхарт Толе: "Промяната на човешкото съзнание вече не е лукс, който е постижим само за малцина, а необходимост, за да не се самоунищожи човешкият вид." Това имах предвид когато казах, че "трябва да има, ако ще ни има" в отговор на въпроса дали го има нужното съзнание при младите. А.Г. каза: Ето нещо за идеята на демократичното образование; то се връзва с това, което казвате: значи навлизаме в период на големи позитивни промени, което е радващо. Но ако не сме адекватни на повелите на времето, на епохата, дали пък няма опасност да се саморазрушим като култура и като нация? Н.М. каза: Изборът е лично Ваш, наш, на всеки един човек. Момент, да прегледам пратеното... А.Г. каза: Аз все се страхувам от това, че хората у нас, които, да речем, обичат свободата, сме малцинство, сме нищожно малцинство, което не вещае добро за цялата общност. Н.М. каза: Може да е така, но няма смисъл от страх. Това за Ritalin го знам. В САЩ има епидемия от една болест, наречена там ADD/ADHD. Което се превежда нещо като "липса на внимание и хиперактивност". Ами това не е ли знак, че човек е дете? Когато човек се роди първите две години го учим да върви и да говори... А следващите 16 да седи и да мълчи!!! Не виждате ли нещо... ненормално в това? Отделили сме се от природата, от себе си, от собствената си природа. Споделихте, че се страхувате, че много малко хора всъщност обичат свободата, че няма наличие на съзнание за свобода. А защо е така? Толкова много енергии са вложени да се потиска човешкия характер и натура, колкото и да се опълчват на това. А.Г. каза: Така е. Вярно говорите. Н.М. каза: Има сила, огромна сила, непонятна творческа сила да се творят чудеса. А.Г. каза: Споделям!

Н.М. каза: Това може да се види в световното пробуждане, което се случва. То е експоненциално. А.Г. каза: Дай Боже да е така както казвате!

Н.М. каза: Тя не е в някои от "тях", нито в някой от нас, а във всеки един от нас.

21 А.Г. каза: Попаднах на сайта на Яков Хехт, има много негови лекции (клипчета), Вие знаете английски, може да Ви е интересно да го послушате; много интересен човек.

писмен отговор; ето, налага се да седна и да напиша такъв отговор, щото по това дяло отново нямам адвокат; е, написах следния писмен отговор:

До г-жа А.Пакова, Началник на РИОПловдив До г-жа Ст.Анастасова, Директор на ПГЕЕПловдив

Н.М. каза: И стига да намери почва за развитие, а не да се потиска – ще сътворим един свят, непонятен за сегашните представи. А.Г. каза: Радвам се, че сте оптимист! По принцип споделям една такава нагласа. Ами много ми беше приятно, друг път можем да продължим; аз доста време изкарах пред компютъра, нуждая се от почивка; лека вечер! Н.М. каза: Аз ще видя сайта му по-обстойно, както и нещата, които ми пратихте. Беше ми приятно, дано не съм ви отегчил с идеите ми, може следващия път да обясня точно как са свързани с това, което виждаме. Благодаря за отделеното време! А.Г. каза: Изобщо не сте ме отегчил! Напротив, много ми е интересно. С удоволствие ще разговарям пак с Вас. Н.М. каза: Радвам се, и аз така. А.Г. каза: Впрочем, това, което си поговорихме сега, има ли проблем да го подготвя за публикуване в блога; преди това ще Ви го изпратя за да внесете промени ако искате? Аз смятам, че диалогичната форма не е за пренебрегване, напротив, много е добра. Н.М. каза: Няма никакви проблеми, би ми било много драго. Има място даже и за продължение, понеже сега едва-едва почесахме повърхността на нещата и има още много за говорене. А.Г. каза: Да, точно така; ще продължим, сега това беше само най-общо въведение. Добре, като имате време и настроение за разговор, обаждайте се. Н.М. каза: Разбира се, Вие също. Лека вечер! ЕПОХАЛНИЯТ СЪДЕБЕН СПОР С МНОГОУВАЖАЕМАТА Г-ЖА ДИРЕКТОРКА НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ СТИГНА ДО ВЪРХОВНИЯТ СЪД НА РЕПУБЛИКАТА! По обжалваното пред Върховен касационен съд РЕШЕНИЕ № 2075, гр. Пловдив, 18.12.2013 г. на Окръжен съд в Пловдив, с което на втора инстанция беше отменена заповед за дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", наложена ми от директорката на ПГЕЕПловдив г-жа Стоянка Анастасова в срок 1 месец от връчването ми на Касационната жалба и съобщението следва да подам

Чрез Окръжен съд - Пловдив VII състав по гражданско дело № 2819/2013 г. До Върховен Касационен съд – гр. София ПИСМЕН ОТГОВОР от Ангел Иванов Грънчаров, въззиваема страна по касационна жалба, подадена от адв. Т.П. – АК – Пловдив, пълномощник на ПГЕЕ-Пловдив, представлявана от Стоянка К. Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив Уважаеми върховни съдии, Във връзка с горепосочената касационна жалба се считам длъжен да заявя, че изцяло подкрепям като разумно, справедливо и законнообосновано Решение № 2075 от 18.12.2013 г. на Пловдивски Окръжен съд, VII граждански състав, постановено по въззивно гражданско дело № 2819/2013 г. – и на това основание моля уважаемият съд да потвърди същото това решение, с което да го направи окончателно и непоклатимо.

24 февруари 2014 г., гр. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис: А.Грънчаров) ПОЛУЧИХ МНОГОЗНАЧИТЕЛЕН АДМИНИСТРАТИВЕН ОТГОВОР ЗА ТОВА ЗАЩО НЯМА ДА ПОЛУЧА ДОСТЪП ДО ОБЩЕСТВЕНА ИНФОРМАЦИЯ вторник, 25 февруари 2014 г. Понеже в блога ми идват и адвокати, та с оглед на това някой от тях евентуално да ми даде съвет публикувам следния наистина многозначителен отговор. В тази връзка, независимо от това, че аз самият не съм с юридическа правоспособност, прецених, че ми се налага да реагирам по следния начин:

ЗАПИТВАНЕ от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Началник, Уважаема госпожо Директор, Многократно по надлежния ред, в писмен вид, съм искал достъп до информация от г-жа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив, но такъв ми е бил отказван, примерно нито веднъж не съм запознат с резултатите от проверки на висшестоящите органи, предизвикани от мои жалби; всичко това се държи от мен в дълбока тайна. Също така гжа Директорката постоянно говори за някакви хипотетични жалби от родители и ученици по мой адрес, но аз така и не съм наясно какво пише в тия "жалби", какви претенции евентуално имат тия хора и пр.; тия неща също се държат в най-строга тайна от мен. Примерно преди време г-жа Директорката инициира някакво "открито писмо на колектива до Министерството" с подписка по мой адрес, със съдържанието на което, въпреки моите опити, не можах да се запозная, което автоматически превръща този документ в нещо като "колективен донос". След последната проверка на мои часове, осъществена от републиканския експерт по философия г-н Коста Костов и от инспекторката по философия в РИО-Пловдив г-жа Антоанета Кръстанова в директорския кабинет ми беше дадена възможността да се запозная (да прочета) един много любопитен административен шедьовър, именно "констативен протокол", написан от тия проверяващи, в който ми бяха изброени крайно любопитни предписания, препоръки и пр.; тъй като ми

22 се дава срок да изпълня тия предписания, а пък аз нямам възможността да ги запомня наизуст, помолих да ми се даде ксерокопие от документа; г-жа Анастасова поиска от мен да се обърна с писмена молба по този повод, ала присъстващият на това връчване г-н РУМЕН РАДЕВ предложи да ми се даде копие и без такива формалности. Да, ама не, такова копие не ми беше връчено; наложи се да се обърна с писмено искане до гжа Директорката, на което тя ми отвърна ето как: (фотокопие от нейното уведомление) В тази връзка искам да заявя следното: 1.) Събирането на писмени съгласия от всички "трети лица", имащи интереси около този документ, може да се тълкува като "пращане да гониш Михаля", щото аз лично не си представям това как г-жа Анастасова ще получи и събере писмените съгласия и разрешения от всички ученици, на които преподавам, а също така и от техните родители; при невъзможност да се осъществи такава една операция това означава, че г-жа Анастасова фактически ми отказва да ме запознае със съдържанието на един документ, който касае само мен;

Чуйте от вчера Жириновски от Москва към украинците:

"Вие живеете на руска земя! Прибирайте се в Лвовска губерния и си НАЛЯГАЙТЕ ПАРЦАЛИТЕ, КАТО БЪЛГАРИТЕ и словаците!" РАЗМИСЛИТЕ НА ЕДИН МЛАД ЧОВЕК ЗА РАЗЛИЧИЯТА МЕЖДУ КУЛТУРИТЕ И ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ И САЩ понеделник, 24 февруари 2014 г.

2.) Изобретяването на такива оригинални процедури от страна на г-жа Директорката за достъп до обществена информация е своеволно нарушение на предписания на съответния закон, регламентиращ предоставянето на такава информация; 3.) Моля висшестоящите административни органи да се намесят и да предотвратят нарушаването на закона от визираното длъжностно лице, като в крайна сметка ми осигурят достъп до интересуващата ме и също така касаещата ме информация. Надявам се, че ще бъде направено нужното този кафкиански административен възел да бъде развързан някак. Все пак искам да напомня, че живеем в 21-век, че България е член на Европейския съюз и също така се опитва да бъде една нормална демократична държава, в която правата, свободите и достойнството на гражданите не се нарушават по такъв един фрапантен начин.

25 февр. 2014 г., Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис) ЖИРИНОВСКИ КЪМ УКРАИНЦИТЕ: "НАЛЯГАЙТЕ СИ ПАРЦАЛИТЕ – КАТО БЪЛГАРИТЕ И СЛОВАЦИТЕ!"

Jenia Georgieva, ТАЗИ РУСИЯ В НАШАТА БЪЛГАРИЯ – ВЕЧЕ НЕ! Нямам думи!

ТЕ ЛИ СА ЛУДИТЕ, НИЕ ЛИ СМЕ? (Размисли и идеи за психоклимата в училище) Какво означава думата култура? Културата се появява, когато хората се сдобият със свободно време и не го използват само за набавяне на храна. Всички човешки култури до ден-днешен са си създали свободно време и го употребяват по толкова различни начини, колкото са и самите хора. На пръв поглед всички ние изглеждаме коренно различни – европейци, азиатци, африканци, латиноамериканци, но всъщност сме едно. 99% от човешката ДНК е еднаква, даже 97% съвпада с тази на шимпанзето. Културите на отделните общности външно изглеждат напълно различни,

но стойностите в основата на всяко човешко общество са едни и същи. Семейството, любовта, уважението, моралните норми и духовността имат много високопоставена и изразена роля в човешките общества и култури. Но понякога човекът, за негов късмет или не, се сблъсква с култури, които като че ли нямат нищо общо помежду си. И той започва да се чуди: „Те ли са лудите, ние ли сме?” А какво да прави, когато трябва и да избира между тях? Ще споделя опита си от личния ми контакт с два донякъде противоположни свята и учебни системи. Би било редно досега да съм се представил! Казвам се Ненко Манолов и в момента съм на 16 години. Родих се в България, но когато бях на три години, се преместихме да живеем в град Чикаго, в САЩ. Там прекарах голяма част от досегашния си живот, но се връщах в България почти всяка лятна ваканция. Вземах изпити, за които бях подготвян от баба ми – начална учителка, за да получа и българско образование (освен американското). Преди около година решихме да се върнем окончателно в България и така ефективно опознах две коренно различни образователни системи, две ярки и пъстри култури, два велики и горди народа. Развил съм си глобален мироглед – с отворено мислене към нови идеи. Културите на двете страни, в които съм живял, са съвсем различни. Американската култура е структурирана върху идеята за свободата – първо религиозната, после и личностната свобода, изразяваща индивидуалното развитие. Човек е свободен да прави каквото си реши в живота, без никой да има правото да го спира, стига да не пречи на друг да осъществи същото. Това е така наречената „американска мечта”. Обаче за да се постигне тази свобода, е нужно да се поставят доста правила и закони. Тези закони ограничават някои, но за сметка на това предпазват други. В училищата децата с изявени интелектуални способности и интереси биват подкрепяни, а неуспяващите или тези с проблемно поведение се отстраняват в други групи, за да не пречат на желаещите да прогресират. Всеки се развива отделно, конкурирайки се с останалите, но без да ги спъва и спира по пътя им. Възможно е в момента да се чудите как постигат това. Има много фактори, но главният е дисциплината. Правилата са твърдо установени, със строга система от наказания при нарушаването им. Стандартното наказание се нарича „detention” (задържане, арест) и се състои от един астрономически час преди или след училище, когато ученикът, заедно с други, заслужили такава мярка, отива в една широка подземна стая с нисък таван. Там провинилите се седят на чинове без да мърдат, без да вдигат шум, без да спят и без да ползват каквато и да било съвременна технология. Позволено им е четенето на книга, ученето и блеенето. Това стандартно наказание се

23 получава примерно заради две неизвинени закъснения за час, или едно неизвинено отсъствие, или заради викане в коридора през междучасието (т.е. за съвсем дребни провинения, на които никой не обръща внимание в българското училище). Все пак намирам тази система за прекалено строга. Всички междучасия там са по пет минути, без голямо. Има отделено време за обяд (15-20 минути), когато учениците седят в стола и се хранят машинално, без правото на много свободни движения. Те не могат да напускат даже сградата на училището си от 8:00 до 15:30 часа, т.е. през целия учебен ден. Това потиска учениците и създава ненужни и необичайни за тяхната възраст стрес и притеснение. Психичното напрежение да спазваш правилата се проявява първо подсъзнателно, но после се осъзнава и определя като нормално – например стресът от контролната работа или притеснението от наказанието, което ще те връхлети, ако закъснееш за час с минутка-две. Творческите, нестандартни личности, които не приличат на роботи, понякога не издържат. Аз започнах да заеквам в края на пети клас точно поради притеснение. До известна степен това се задълбочи и завладя живота ми, като по едно време се бях отказал съвсем от говоренето и тайно се надявах учителите да не ме карат да отговарям на въпрос или да не ме изпитват устно, въпреки че имах достатъчно умствени умения да се справя. Когато се връщах в България през лятото, състоянието ми се подобряваше, но едва няколко месеца след окончателното ми преместване тук, се отървах от този си недостатък напълно. Очевидно е, че крайностите и в училищната дисциплина не са добри, и че е нужен баланс между правилата. Все пак американската система се приближава повече към идеалната учебна среда, според мен, и ние можем много да научим от нея за подобряване на живота ни в училище. Сегашната българска култура сякаш няма нищо общо с американската. Изградена е на базата на обичаи от хиляди години назад и на новооткритата свобода след разпадането на Съветския съюз. В училищата наказанието се състои в строго говорене от страна на учителя или заплахата: „Ще те изгоня от часа с отсъствие!” Тази заплаха в повечето случаи така и остава нереализирана. Да, на пръв поглед изглежда, че в училищата ни учениците имат повече свобода, но, в такъв случай, това добро нещо ли е? Може ли един индивид да се изгради като зряла, качествена личност в такава среда? За човека, израснал отвъд океана, цялото общество му се струва като голяма джунгла, пълна с лудеещи маймуни, и тук-там по един Цар Лъв, борещ се за мира и собственото си благополучие, както и на обществото около него. Все едно – като „eлф между орки”! Българското общество е много по-пасивно от американското в доста

направления. Повечето от хората не мислят със собствените си глави, а чакат някой водач да дойде и да ги поведе като стадо. Но водачът, който се харесва на мнозинството, по правило не умее да помага на другите, а напротив – ги потиска. Това особено се проявява в класната стая. При ежедневните сблъсъци в клас се открояват ролите на жертвата, атакуващия (атакуващите) и неутралното мнозинство, което чрез мълчанието си подкрепя атаката. Често познаещите са потискани от другите, подигравани са, когато се опитат да се изкажат, а това е вид насилие, което не се наказва по никакъв начин, т.е. изглежда и се приема за нормално поведение. Но не е такова, нали? Защо се създават гореописаните сценарии? Жертвите се избират, защото са по-различни от останалите, и остават жертви, понеже са по-слаби от тях. Животните, например, се страхуват от непознатото и затова, вместо да се заемат с изследването му, те бягат от него или се настройват срещу него. Така става и в класната стая. Мнозинството не разбира по-надарените умствено и затова се настройва срещу тях, вместо да се опита да ги оцени положително или поне да ги опознае. Създава се разрив между свободомислещите, интелектуални индивиди, и отказващите да мислят самостоятелно почитатели на масовата култура, превърнали се в нейни роби. Голямата ирония в този случай е, че тези „мразещи да мислят”, първични личности се проявяват като по-силната фракция поради простата причина, че са по-многобройни. Преобладаването на този тип култура – масовата, ориентирана към забавления и низши удоволствия, се отразява и на облика на градовете. В града, в който живея, не съм видял активно действащо заведение, посветено на интелектуалното развитие на личността, обаче има няколко работещи дискотеки и кафенета на всеки ъгъл. Извън училището стилът на живот, проповядван от масовата култура, е на преден план и доминира – това личи от неговото натрапващо се присъствие. Тези, които не го подкрепят, биват охулени. Младежите с по-разнообразни, духовни интереси няма къде да се събират, нито някой се заема с организирането им, и така те лекаполека изчезват. Или се сливат с остатъка от обществото, или го отричат напълно и скриват вътре в себе си истинската си същност, така че да не е в зрителното поле на останалите. По такъв начин, обаче, те несъзнателно се самоунищожават. Много отчайващо може да звучи всичко дотук, но това е истината – видяна през очите, обмислена от мозъка и написана от ръцете на един впечатлителен десетокласник в средата на цялата бъркотия, в която е попаднал. Трябваше да давам идеи в есето си, нали? Може би се чудите докъде ще стигна с тези остри описания и студени мнения? Ето, оттук почват идеите!

Манифестацията на проблемите се вижда в класните стаи, които са ключов елемент към решаването им. Хората, които са измислили и построили образователната система на България, сигурно са мислели, че като сложат много ученици с различни умствени способности и интереси в един клас, по-умните ще поощряват другите и ще ги дърпат нагоре. Обаче много често става точно обратното! Затова предлагам преструктуриране на системата така, че най-силните ученици да са отделно от останалите – не като цяло, а в различните области. Вместо да има паралелки („а”, „б”, „в” клас), всеки ученик да учи по собствена програма, построена според неговите потребности и изисквания. Така в часа по биология ще бъда с едни съученици, в часа по история – с други и т.н. В Чикаго също се движехме в различни учебни потоци, като изборът на всяко дете бе зачетен от съставителите на учебната програма. Добре е да се сформират различни групи и нива на обучение в самия предмет, определени не от броя часове, а от концентрацията на материал. Примерно, един отличен математик с недобри литературни умения би си избрал и структурирал програмата по такъв начин, че да е в по-напреднала група по математика и в по-опростена – по литература. Разбира се, ще има и такива, които ще са като цяло в по-ниски или по-високи групи, но така ще са обкръжени всеки час с хора от почти същото ниво като тях, поне по този предмет, и няма да си пречат едни на други. Слабите няма да изостават и силните няма да тъпчат на едно място с материал, който отдавна са разбрали. Извън училище присъствието на простотията е неизбежно, но би било хубаво в нашата образователна институция да се усеща противоположното – да доминира духовността! За да се поощри интелектуалното развитие на учениците, бих предложил следучилищни занятия, спонсорирани от училището – клубове, кръжоци и СИП-ове, например. Те да бъдат организирани по интереси, като клубове по астрономия, фотография, дебати, шахмат, танци, актьорско майсторство, и т.н. Нека тези занятия в училище бъдат пропагандирани поне до същата степен, до която се пропагандира простащината, секса, насилието и алкохола от масовата култура извън него! По този начин училището ще подкрепи желанията и интересите на по-интелигентните си ученици, подтиквайки и другите да се стремят към подобни идеали. Дисциплината е следващият важен фактор за по-доброто функциониране на училищния живот. Един незаинтересуван ученик не трябва да има правото да се подиграва на учителя и да пречи на онези, които искат да научат нещо, но уви – системата му го позволява. Бих предложил да се вземат идеи от американската учебна система, като съзнавам, че в тази област (на

24 дисциплината), е трудно да се предприемат промени, без да се извърши огромна реформа в образованието ни. Аз самият съм за такава реформа, но все още нямам нито знанията, нито умението да я осъществя. Само идеи мога да давам, за мое собствено добро и за доброто на връстниците ми, които един ден ще станат пълнолетни членове на обществото. Плевелът най-лесно се отстранява, когато е малък, и затова е хубаво проблемите на обществения живот да се решават още преди да са станали много сериозни, а именно – когато са все още в началния стадий на развитието си – в училищата. Освен спазването на дисциплината много важен фактор е и поощряването на доброто и на добрите постъпки. До известна степен това се прави, но много ограничено. Учениците се похвалват предимно за намерени пари или мобилни телефони, но това е недостатъчно. Трябва да се оценяват ежедневните малки постъпки, проявите на вежливост, защото те са най-важните – от тях тръгва доброто. Примерно всяка седмица по един ученик от всеки клас да бъде избиран от класния ръководител, за да получи награда „звезден ученик”, като се декларира това на всеки клас и се слагат листове със снимка на учениците и информация за добрите им постъпки на специално място в коридора, посветено на такива награди. Постъпки като помагане на приятел в беда, отличен успех, прояви на честност или добра дисциплина несъмнено заслужават поощрение. По такъв начин примери за другите ще станат добрите действия, а не лошите. Започнах есето си с възхвала на свободното време като белег за културата на дадено общество. Днес учениците, които разполагат с много свободно време, се чудят как да го пилеят, вместо да го посветят на културното си развитие, а това не е от полза за никого. И най-вече, не говори добре за нивото на образователната ни система. Ненко Манолов, 10 „б” (Есето е писано преди две години, сиреч, авторът му сега вече е 12-ти клас; с есето си този млад човек е спечелил някакъв национален конкурс преди 2 години.) НЕКА НА ПРЕДЕН ПЛАН ИЗЛЕЗЕ ЛИЧНОСТТА НА МЛАДИТЕ – ОЩЕ ЗА "ЕКСПЕРИМЕНТА ПО СВОБОДА", ЗАПОЧВАЩ В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ понеделник, 24 февруари 2014 г. Ще ми се да си продължа разсъждението, подето ето тук: Предприемам нов "експеримент по свобода" в своите часове по философия и гражданско обра-

зование; оказва се, там съм изложил само първата част от своята идея за някои възможни промени ("за умерен прогрес в рамките на закона") в наличната образователна система; сега ще добавя втората част, за да се "закръглят" нещата.

Значи трябва да правим нужното винаги да се появява момент на избор за учениците - пък и, защо не, за учителите; без избор няма свобода, без свобода няма отговорност, без свобода всичко се обезсмисля. Щом обаче се появи елемент на избор, поражда се усещане за свобода, това усещане вече е предпоставка за осъзнаването на собствената отговорност за онова, което си избрал; учениците следва в училището да научат поне ето това: че за всичко, което правиш, което си позволяваш, следва да поемаш пълната отговорност. Но как да се появи такова едно съзнание след като свободата в нашите училища е забранена? Сега сфащате ли защо всичко у нас се е обезсмислило? (Тази дума "сфащате" нарочно я пиша така, звучи ми по-колоритно, пък и е по-близка до народната душа; звучи ми някак "възвишено-байганьвски"!) И ето, аз предлагам учениците най-напред да имат възможността да избират: дали да остана в часа по философия или да ида на друго място, да ида да свърша някаква друга работа, за която преценявам, че ми е по-потребна, по-интересна или не знам си каква още. Казах също, че за да узаконим някак този избор, се възползваме от правото на учителя да "гони" учениците, на които не им се учи, които по тази причина и пречат на учебния процес; е, за да не се стига до същинското гонене, ний предприемаме едно специфично "доброволно гонене", с оглед да узаконим цялата работа. Аз обясних там защо го правя. Това от една страна. Ето обаче и другата, не по-малко съществената страна: а какво ще правим с ония ученици, които все пак решат да останат в чака по философия? Надеждата е, че щом са останали, че щом са решили да останат, щом са го избрали, значи часът ще мине на потребното ниво; ти ученици, предполага се, ще се включват в обсъждането, ще дискутират проблемите, ще се изказват, ще питат, ще се интересуват и пр. И ще си изкарват по този начин оценки. Но тия същите ученици, дето ще предпочетат да останат, също са претоварени с тежката програма, съставена от безжалостните министерски чиновници, много е възможно те да не са се подготвили

за часа просто защото не са имали време да почетат по един такъв "лесен предмет" (в някаква класификация на МОН за учебните предмети философията заедно с физическото възпитание и категоризирана в групата на "най-лесните предмети"!). С оглед на това обстоятелство е нереалистично да очакваме всички ученици да са се подготвили за часа. По тази причина аз предлагам втора възможност за избор: сам да избираш дали ще участваш в обсъждането или ще се задоволиш само с ролята на слушател в дискусията. Изпитването с оглед на това отпада. Имам предвид изпитването по нежелание, по преценка на учителя. Обаче все някой трябва да се изказва. С оглед да не се получи така, че всички ученици да не са подготвени, аз предлагам на учениците си следното. Нека сами да решат кои по дадената тема да са се подготвили – с оглед да бъдат водещи в обсъждането. Ако искат, могат да ми кажат кои ще бъдат ония, които следващия път, един вид, ще бъдат изпитани. Тоест, ще се подготвят и ще участват в обсъждането. Примерно пет ученика за новата тема, която ще се обсъжда следващия път, сами и доброволно поемат ангажимента да се подготвят, кой както иска и доколкото намери за добре, учителят може дори да запише тия "доброволци" за изпитване, та да се реши въпроса и да не стане така всеки да е разчитал на другите да се подготвят, а в резултат никой да не се е подготвил. Е, може и още по-добре ще бъде самите ученици да определят и да се разберат помежду си кои за следващия път, един вид, "ще се пожертват" да учат по философия и да бъдат най-активни в обсъждането. Това нека да бъде тяхна грижа, аз така предпочитам, не ща да им се меся в тия неща. Така ще се засили моментът на самоуправление, който също е важен. И ето как ми се ще другият път да протече самия час. Първо ония, дето не щат да стоят в часа и предпочитат да бъдат "изгонени" с оглед да идат да се занимават с нещо друго, ще ги "освободим", те ще напуснат класната стая (като учителят все пак ще фиксира номерата им в дневника, с оглед всичко да е "законно"; след часа, като дойдат при учителя, отсъствията им ще бъдат премахнати, анулирани). След това започва самият час. Обикновено учителят по философия играе основна активна роля, аз предпочитам това също да се промени. Нека той да мине на по-заден план, а водещата роля да се поеме от тия петима ученика, дето са се ангажирали да се подготвят по темата и, така да се рече, са нещо като "експерти" по нея. Те и петимата ще излязат отпред и ще трябва да проведат обсъждането и дискусията, ще бъдат и нещо като "докладчици", и също така ще задават въпроси, ще дискутират помежду си, както искат да се представят, нека да проявят творчество и фантазия,

25 нека сами да измислят как ще оползотворят това време, което е отделено за обсъждането. Те ще играят и ролята на "учители", те ще бъдат главните, ще бъдат водачи и прочие. Те ще отговарят също така и за реда в залата, ще правят нужното да има потребната обстановка. Учителят, разбира се, може да се включва на моменти в обсъждането, но на правата на всеки друг участник, не да бъде в привилегированата позиция на "всезнайко", който всичко решава, води, налага и прочие. Идеята е тази негова роля на пълен "монополист" на знанието, тази негова привилегирована позиция да бъде подкопана и премахната - с оглед по-цялостно да почнат да се изявяват учениците. Всъщност цялата работа е, че този час по философия в моето разбиране е място за изява на личността на учениците, те да се упражняват да мислят самостоятелно, да търсят истината, да опитват и прочие. А не да бъдат подчинен елемент, която само да изпълнява инструкциите на преподавателя-многознайко (или "всезнайко"). Даже когато учениците се объркат съвсем и изпаднат в състояние на пълна неяснота или обърканост, даже и тогава учителят не трябва да се намесва и да решава проблемите; най-умната позиция е да казва в такъв случай "Не знам! Помислете вие! Вие решавайте! Вие търсете изход от затруднението си!", щото обади ли се, "помогне" ли им, то това е, така да се рече, "мечешка услуга", която убива целия смисъл на работата. Онова, което учениците постигнат сами, само то ще има за тях значение, само то ще бъде ценно: защото е тяхно постижение, тяхно откритие. Иначе всичко се обезсмисля. Това е в основни линии. Даже след като мине обсъждането и се струва, че този въпрос, каква оценка да се пише на изявилите се ученици, може да бъде обсъден и решен в диалог на преподавателя с учениците; нека мнението му да бъде меродавно, но той би следвало да се съгласи с техните предложения. Всички други ученици, дето присъстват на обсъждането, биха могли да участват в него било със задаване на въпроси, било с изказвания; те също могат да се изявяват, също могат да допринесат, също ще може да получат оценки. Но моментът с оценката нека да остане второстепенен, друго нека да излезе на преден план: именно възможността във всеки момент да избираш и сам да решаваш какво да правиш. Нека на преден план да излезе свободата на младите, именно участието им в един самоуправляем процес, тяхната самостоятелност, възможността за попълноценна и наистина свободна изява на личностите на учениците, за вземането на отговорни решения от тяхна страна и пр. Тези неща нека да бъдат водещите и съществените, всичко друго са подробности. Ето как философията може да даде пример за това, че в рамките на съществуващата

система са възможни промени, които да се превърнат в онези искрици, които един ден ще подпалят огъня на голямата, на истинската промяна. Аз отдавна пиша и говоря, че философията трябва да стане нещо като локомотив на промените в българското образование и училище. Смятам, че наближава момента това да се случи, тази нейна изначална мисия да почне да се изпълнява в пълния й обем. Да кажа сега още две думи за това как се възприеха моите предложения в класовете, в които имах възможността да съобщя това, което написах по-горе. Аз вече казах, че повечето ученици сякаш приеха положително тия мои предложения. Е, някои възприеха предложението ми като "поредна екстравагантност на г-н Грънчаров"; но имам чувството, че и на тях им стана любопитно. Ще видим. Всичко ще се разбере в опита, на практика; трябва да се опита. Как ще реагира администрацията на тия иновации също ще ми бъде интересно да разбера, макар че мога да се досещам за това още сега. Но ще видим. Чудя се дали да искам "разрешение" от Педагогическия съвет за провеждането на един такъв експеримент по свобода, но може и да не искам: моят предмет е такъв, че ми позволява сам, на своя отговорност, да опитвам с научна и изследователска цел такива иновации. Вярно, понеже съм в тежки отношения с администрацията, която в тия дни се е напънала отново да започва процедура по моето уволнение, та може би не е зле все пак да дам знак за моите намерения, за да видя как администрацията ще реагира, пък и един вид да я зачета, щото нали знаете, в рамките на системата, директорът е този, който "коли и беси", в него, както се казва, е "и ножът, и сиренето". Ще видим тия работи, ще преценим тепърва. А сега да бързам, че има опасност да закъснея: имам часове. Желая ви хубав ден и пълноценна седмица! Бъдете здрави!

"ВАНДАЛИ" ПАК ОЦАПАХА РУБЛОФИЛСКАТА "СВЕТИНЯ"

ЗА СВОБОДАТА СИ НЯКОИ НАРОДИ СЕ БОРЯТ... Паметникът на съветската армия днес е с надпис "Слава на Украйна"

ЗЛАТНИЯТ НУЖНИК НА ТАВАРИЩ ЯНУКОВИЧ Виж: Більше 100 осіб прорвалися на територію Межигір'я – людей просять не "сідати на золотий унітаз"

На фронталната част на паметника надписите, изрисувани със спрей, гласят "Слава на Украйна" и "Капутин". Над тях е нарисувано украинско знаме. Една от фигурите на войниците от скулптурните композиции от двете страни на постамента, пък е боядисана в цветовете на Украйна – синьо и жълто. ПРЕДПРИЕМАМ НОВ "ЕКСПЕРИМЕНТ ПО СВОБОДА" В СВОИТЕ ЧАСОВЕ ПО ФИЛОСОФИЯ И ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ

26 понеделник, 24 февруари 2014 г. Възможно ли е да въвеждаме елементи на свобода в образователния процес, организиран по правилата на недемократичната Система? – ето по този въпрос искам малко да поразсъждавам в това ранно неделно утро. Ще ми позволите ли? Знам, че съм станал банален, но това ме вълнува, по това ще пиша. Имам свобода да пиша каквото си искам, ще се възползвам от нея.

Украинците ни показаха тия дни едно: че за свободата си следва да се борим. Че свободата не се "дава", нея свободолюбивите си я вземат. Че за свободата си се налага да даваме дори жертви. Че презрените треперковци и малодушници свободни не могат да бъдат. И не заслужават да бъдат. Няма как да бъдат свободни страхливците. И още нещо ни показаха братята-украинци: Че си струва да жертваш дори живота си в битката за свобода - и за човешко достойнство. Да жертваш живота си, но не на думи, а на дело. Срамота е да ни е страх, приятели, достойни сме да се срамуваме, длъжни сме да се презираме за това, че сме така меки, че заради временния уют и дребните грижи жертваме всеки ден истински важното. Просто ни мързи да идем да протестираме – и се задоволяваме с това само да мърморим. А така свобода не се добива. Постоянно нещо трябва да правим за нея. Всеки ден. Неуморно. Без почивка. Пътят към свободата не е лек, тя бива постигана само чрез борба. Смелите, мъжествените ще бъдат свободни, не малодушните. Аристотел е нарекъл с думата "мъжество" добродетелта, която е "средно положение" между крайността страхливост и крайността безумна дързост. В тия дни на разгръщане на тази величава проевропейска революция на свободата - и на свободните, на достойните за свободата млади хора на Украйна! – по площадите и улиците на Киев аз въпреки всичко продължавам да мисля по въпроса за това как може да започне една истинска, действителна, същностна революция и в образованието на България. Не може образователна система, която по дефиниция произвежда роби, немислещи и бездушни безличници, произвежда страхливци, произ-

вежда също така и хора, дето нямат високо мнение за свободата (щото просто не знаят що е това!) да обслужва потребностите на едно общество, което иска да живее свободно и демократично; това просто няма как да стане. Каквато е образователната система, такова е и обществото: недемократичната образователна система произвежда недемократично мислещи и действащи хора, сиреч, тя поддържа едно недемократично, несвободно общество. Това е така, защото просто няма как да стане този фокус: младите в училище не знаят що е това свобода, не са привикнали с нея, нещо повече, свободата постоянно им я забраняват, тя е нежелана, и след това изведнъж, като по някакво чудо, те да се превъплътят в свободни граждани на едно наистина демократично общество, е, такова чудо е невъзможно, няма как да стане! Робската образователна система произвежда роби и с това подкрепя робското общество, обществото, съставено от хора с робски, недемократичен манталитет. Употребявам такива силни думи напълно умишлено: не може човек да е на 30% свободен или на 30 или 50% роб, или си свободен, и то на 100%, или си роб на 100%, средни положения, половинчатости тук не се допускат, те са невъзможни. Ако по принцип тираничната образователна система у нас, която тиранизира всички – и учители, и ученици, и родители, дори и образователните мениджъри, абсолютно всички! – допуска, да речем, "известна свобода", казвам да допуснем, не че я допуска, то това изобщо не променя ситуацията: нейната идея, нейното предназначение е да произвежда несамостоятелни, зависими, унизени, безлични и т.н. "продукти", които са "строителен материал" на недемократичното, на тираничното, на диктаторски устроеното общество, обществото, което си търси своята "майка-закрилница" в лицето на вездесъщата държава. Това е положението; ето защо е съдбовно необходимо да решаваме въпроса: как изобщо може да започне промяната на тази тиранична система, как тя може да бъде разклатена – с оглед да бъде съборена и ликвидирана, а пък от отломките да се роди нещо съвършено ново, непознато, неизвестно: демократичното, свободното, свободолюбивото образование и училище. Аз бях на Първата национална среща за свободно образование в България, проведена в София на 15 и 16 февруари. Не се изказвах там, въпреки че имах какво да кажа, предпочетох да си помълча, за да чуя, за да разбера какво е настроението на духовете. За да се ориентирам още по-добре в ситуацията, в която пребивават ония, които са решени да работят за едно ново, алтернативно, демократично и прочие образование и училище. Долових следното, което е важно.

Изглежда се смята, че октоподът на държавното монополистично и тоталитарно образование не бива да бъде закачан, щото е безнадеждна работа той да бъде принуден да отстъпи. Ето, даже самата възможност за диалог с този октопод се възприема като "идея-фикс", примерно, предложението на Райчо Радев за обръщение към Министерството не беше възприето. Смята се, както яз усещам нещата, че не бива да си губим времето с действия по реформирането или революционирането на традиционната образователна система, а трябва да правим нещо същностно ново извън нея, само като алтернатива; това бил реалистичният вариант. Значи нека да оставим октоподът да стиска и да мачка жертвите си с безброя свои пипала, впили се в телата и душите на тия жертви, нека да ги мачка колкото си иска, а ние извън системата и на празно място ще правим нещо съвършено ново, коренно различно. Да се поведе битка за реформиране и дори за революционизиране на Системата отвътре се възприема, както аз разбирам, за изцяло безнадеждна работа, един вид това се възприема за работа, достойна за разните му там смахнати Дон-Кихотовци (като моя милост), дето, видите ли, се сражават с някакви ветрени мелници. Самият факт, че на конференцията присъстваха дейци, дето работят в Системата, които се броят на пръстите на две или най-много три ръце, говори много. И почти на нито един не беше дадена думата на тази конференция; един вид такива хора се възприемат за "изначално увредени", което, прочее, не е далеч от самата истина. Значи да оставим Системата да продължава да си агонизира и да нанася своите вреди на съзнанията на стотици хиляди млади хора, а извън нея да започнем работа по създаване на алтернатива, именно първо на едно демократично училище, после на второ и т.н. Ще минат години, ще се появи, да предположим, конкуренция, ала държавното образование, устроено на съветски (макаренковски и на Крупская) принципи, ще бъде оставено да продължи да разпространява своите отрови, да разнася своите зловонни изпарения, подобно на едно блато, пълно с чудовища, влечуги и змии. А не трябва ли първом да пресушим блатото, да го отводним, да ликвидираме заразите и именно на освободеното, на новото място да почнат свободно да никнат разните му там цветя от онази наистина цветна градина на свободното образование, която неизбежно ще поникне ако свободата бъде възведена във водещ принцип в образованието. Аз от опита си знам едно: да чакаме държавата и образователната бюрокрация да благоволят да предприемат някаква самоубийствена "реформа" по коренно изменение на тираничната система е едно изцяло нереалистично; "отгоре" реформа, камо ли пък революция, няма да бъде нап-

27 равена никога. Е, разбира се, ако гражданите принудят политиците да се захванат да правят реформа, примерно една умна реформаторска политическа сила да вземе властта и с ясното съзнание да осъществи дълбока реформа на системата, то това може и да проработи, то този е и пътят, ала външният път, "пътят-отгоре". Само че има една трудност: на какви сили ще се опрат евентуалните политически реформатори и революционери да въвеждат новите принципи ако я няма почвата, ако вътре в самата система няма ония сили, които да възприемат принципите на реформата и да ги проведат в живота, в реалността. Щото, трябва да признаем, към този момент огромната част от образователните дейци (учителите и пр.) статуквото ги устройва – понеже им осигурява условията за безпроблемно паразитиране в рамките на деспотичната система; всичко онова, което не ще да се примири с обезличаващите изисквания на Системата, всичко онова, що е талантливо, бива принудено или само да се махне, или пък бива гонено, мачкано, репресирано, в крайна сметка убивано. А няма ли ги вътре в системата "движещите сили" на промяната, никаква държавна воля отгоре нищо не може да направи: тя тогава ще срещне силната съпротива на крепителите на статуквото и на системата и ще се провали в намеренията си. Какво тогава да се прави за промяна на системата отвътре? Много неща могат да се правят. Първо трябва да се осъзнае, че главната движеща сила на промените неизбежно ще бъдат самите млади хора, именно учениците; на тях именно трябва да се заложи. Те за момента се оставят да бъдат мачкани, но всъщност и на дело или фактически се съпротивляват на системата чрез тоталния бойкот, който са й обявили; бойкотът е форма на пасивна, ала за сметка на това всекидневна съпротива. Младите просто не желаят да учат и не учат по този начин, което е зов за промяна: те биха учили, но по един съвършено друг, адекватен начин, зачитащ тяхната свобода, техният избор. И сред учителите вече е назряла една промяна на съзнанията: те всекидневно чувстват, че по този начин, по който я караме, нещата съвсем не вървят – и не могат дълго така да вървят. Системата е блокирала отвсякъде. Тя просто не работи. Тя произвежда пълен брак. Учители и ученици взаимно се тормозят и водят една безнадеждна война – а усилията им трябва да бъдат насочени в съвършено друга посока. Те просто трябва да си обединят силите и да заработят в съвършено друга посока. Аз смятам, че този е пътят. Родителите също трябва да помогнат на революционно настроените ученици и учители. Ето как може да стане това според мен. Много неща могат да бъдат правени дори и в съществуващите законови и житейски условия вътре в системата, вътре

в самите училища. Всичко следва да бъде правено иначе. Всичко следва да бъде изтълкувано по съвършено друг начин. Всичко следва да бъда "изопачено" така, че да проработи в друга посока. Ако възникне едно сътрудничество и взаимна подкрепа на учители, ученици и родители с оглед коренните интереси на младите от едно качествено образование, то промяната ще почне да става факт дори и в рамките на съществуващата система. Просто ни е нужно онова, което най-много ни липсва: солидарност. Просто трябва да си обединим силите, а не, както е по българския обичай, взаимно да си пречим. Има някакви "вратички в закона", които трябва да се използват – с оглед условията да се променят по посока на възникване на онова, което ни е жизнено необходимо: възможност за избор, сиреч, възможност за свобода. Няма ли избор, няма свобода. Появи ли се избор, почва да се заражда и свободата. Ще дам един пример за една възможност, която от няколко дни ми се върти в главата – и която вече предложих на свои ученици. Предложих я с оглед да разбера как ще реагират. Предложих я под влияние на обзелите ме мисли и чувства след Първата национална среща за свободно образование в България. Ето каква идея ми се яви в главата тия дни. Казвам тия дни на учениците от мои класове следното: "Ученици, добре знам, че сте претоварени с изучаването на много учебни предмети, които при това никой не ви е питал искате ли да ги изучавате или не искате. Те просто са задължителни. Никой в системата не се съобразява с вашите интереси, с вашите таланти, с вашите желания. Никой за нищо не ви пита. От вас се иска само да изпълнявате. И нас, учителите, никой за нищо не ни пита. И ние като вас сме прости изпълнители на някаква чужда воля. За жалост, системата е тиранична. Ние сме в позиция да сме нейни жертви. А така не бива да бъде. Потребна е промяна. Ето в тази връзка какво предлагам аз - за да се случи все пак някаква промяна поне в нашите часове. Вие при мен изучавате, примерно, философия. Да, добре знам, никой не ви е питал дали искате да учите такъв предмет. Той е задължителен. Мен пък никой не ме и питал каква следва да бъде програмата по него и пр. Както и да е. Аз обаче добре знам, че много от вас смятат, че такъв един предмет изобщо не им е нужен. Аз не ща никого да преубеждавам в това. Така сте решили, така е, вероятно, правилно за вас. Това е въпрос на ваш избор, вие си имате интереси, всеки своите, всеки някакви особени. Аз не ща да ви се меся. Да, ама Системата ви задължава всички да имате оценка по този предмет. Въпреки че не сте го избирали. Какво можем да направим в тази връзка? Може ли все пак да се появи няка-

къв елемент на избор и на свобода? Нещо може ли все пак да се промени? Вие стоите в час по философия не защото го искате, а защото това ви е наложено: за да нямате неизвинено отсъствие. Но това, позволете ми да отбележа, е много глупаво. Питам се: какъв е смисъла само заради това да седите в час? Няма ли го желанието нищо не може да се получи. Аз напълно ви разбирам. И ви съчувствам. Какво можем да измислим заедно в тази връзка? Мислили ли сте за това? Може ли нещо да се измисли та абсурдната ситуация поне малко от малко да се промени? Аз напоследък имам някаква идея в тази посока и искам да Ви я подхвърля. Много ми е интересно какво ще кажете, как ще я възприемете. Ето какво имам предвид. Ето какво предлагам. Мисля, че не е зле да опитаме нещичко да променим. В началото на часа аз проверявам кои ученици присъстват и кои ги няма. Това е мое задължение по правилника. Също по правилник имам правото да "гоня" ония ученици, които пречат на учебния процес, който развалят обстановката, държат се непокорно, недисциплинирано и пр. Нали така? Можем ли да използваме тия дадености в една съвсем друга посока с оглед да преодолеем абсурда на системата? Можем. Ето как. Ония ученици, които не виждат смисъл да соят в часа понеже такъв предмет не ги интересува (или просто нямат настроение за занимания с философия в този момент) идват при мен и ми заявяват, че не желаят да останат в час. Аз ги "изгонвам" от часа, пиша им отсъствие. Те излизат и отиват някъде, където ще се захванат с нещо, което по тяхна преценка е по-полезно лично зя тях. Примерно някой, да допуснем, ще отиде в библиотеката, да си почете нещо, да, в същата библиотека, в която някои от вас, допускам, изобщо до този момент не са влизали - и нямат намерение да влизат. Друг, да речем, ще отиде да поиграе футбол с учениците, които имат физкултура. Трети, да речем, понеже има пропуски по математика, може да рече да отиде в час по математика, като предварително е попитал учителката може ли да посещава допълнително часове при нея когато има "свободно време"; вярвам, че учителката ще му разреши като излезе от час по философия да отиде в час по математика при нея. Абе където иска да ходи този ученик, каквото иска да прави, дори и само да поседи на пейката в парка половин час, да си отпочине малко, пак има смисъл според мен. Какво ще прави във времето, отредено за час по философия, който той не иска да се занимава с философия, си е негова работа. Аз не ща да му се меся в този негов избор. Да решава сам. Като мине часът, този ученик обаче се явява при мен, обажда ми се, че всичко е ОК и аз му анулирам "отсъствието" от

28 моя час. Защо правя този номер с отсъствията е ясно: защото правилникът го изисква. Пък и ако му се случи нещо лошо, аз да не нося отговорност, нали такава е логиката на правилника? Както и да е, правим своята игричка според правилата, сиреч, правим я съвсем законно. Добре, а какво ще стане с оценката на този ученик по философия щом като той привикне да не присъства повече в тия часове? Ами ето какво предлагам да направим. Такива хора, дето не щат да учат философия, предполагам, щом смятат, че нямат интереси в тази област, ще бъдат доволни и на една по-посредствена оценка (оценка всеки трябва да има). Такива ученици сякаш минават на нещо като свои личен учебен план по този предмет, все едно че минават на самостоятелна подготовка по него. Трябва за един срок да изкарат поне две положителни оценки по този предмет. Подготвят се и идват да бъдат изпитани при мен в часа ми за консултации. Пиша им оценката, която ще си изкарат там. Е, има опасност да изкарат и двойка, но то не е болка за умиране, нали така? Пак ще им се наложи да почетат и пак да се явят. Може и повече пъти да се явяват докато изкарат проклетата оценка по таз пуста философия. Но за сметка на това тия ученици практически ще са се обучили по един най-важен урок на самата философия, да го наречем урок по свобода. Те вече прекрасно ще знаят що е това свобода. Дори и само заради това аз може да им пиша заветната тройчица. Пък и повече може да им пиша, знае ли се? Ако бяха предпочели да стоят в часовете ми е през цялото време да тъпеят и да умират от скука, и това нямаше да са научили. А ето, сега вече на дело знаят какво е това свобода. Преживели са свободата. Аз за това нещо - а то е своеобразно практическо занятие по свобода! - аз мога да им пиша вече някаква положителна оценка. Сфащате ли сега как заедно можем да надхитрим системата? Можем непременно да прецакаме гадната система, а, разбрахте ли ми мисълта, драги ученици?" Ето това, примерно, казах на учениците си от доста класове през изминалата седмица. Интересна ми беше реакцията им. В някои класове идеята ми беше приета добре. В други класове стана така, че повечето ученици изобразиха на лицата си следната гримаса, гримасата, която може да се опише със следните думи: "Абе тоя Грънчаров пак със своите шантави експерименти! Няма ли да миряса поне малко този човек? Ето, директорката го е подгонила като империалист, ала той не мирясва! Що не си кротува тоя човек?" И прочие, и тъй нататък, аз така прочетох гримасите и погледите на много мои ученици като им предложих горното. На мен съвестта ми е чиста че го предложих, а пък те нека да го възприемат както си искат. Който иска, да се възползва заедно да направим такъв един

експеримент по свобода. Нищо не ни пречи да го направим, а, какво ще кажете вие, драги ми трезвомислещи критици и читатели на този мой блог? Предприемам нов експеримент по свобода в своите часове по философия и по гражданско образование. Докато така любезната директорка на училището, в което преподавам, провежда "законната процедура" по моето така жадувано от нея мое "законно уволнение" (аз вече писах в блога за най-последните й инициативи в тази посока) аз пък ще проведа ето този експеримент по свобода. До последно ще правя това, което смятам за потребно. Няма, разбира се, от нищо да се уплаша. Всичко, което си позволявам да правя, е все в интерес на моите ученици. Искам да преча на страшната деморализация, която системата осъществява върху душите на младите хора. Няма да допусна тя да опорочава душите им необезпокоявано. Ще се съпротивлявам и ще противодействам до последната си минута. Да, знам, че системата и нейните цербери няма начин да не ми отмъстят един ден за всичко, което съм направил. Аз друго от тях не чакам, не мога да чакам благодарност от тях, а чакам само отмъщение и възмездие. И това си е съвсем в реда на нещата. Както и да е. Хубав неделен ден ви желая! Бъдете здрави, но не изобщо, а най-вече по дух. Здравият дух на човека е свободният дух. Без свобода няма здрав дух. Ето с това завършвам този текст... И НИЕ КАТО УКРАИНЦИТЕ СМЕ ДЛЪЖНИ ДА ОТСТРАНИМ УРОДЛИВАТА ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКА ОЛИГАРХИЯ ОТ КОНТРОЛА ВЪРХУ ВЛАСТТА В БЪЛГАРИЯ

Колко много дължим на киевския Майдан Автор: Огнян Минчев Малцина българи си дават ясна сметка колко много дължим на героите от Киевския Евромайдан. Победата на украинските граждани над феодално-олигархичната диктатура утвърждава независимостта на украинската нация и спира попълзновенията на нео-имперския режим на Путин да възстанови контрола на Москва над постсъветското пространство и над „слабите звена“ на бивша Източна Европа.

Със свещ да търсите – по-слабо място от България няма да намерите. Няма страна с толкова силна и арогантна кремълска пета колона на власт като България. Поражението на независима Украйна би довело до бързи и необратими стъпки към окончателна дестабилизация на България и на други страни в Източна Европа, до реинтеграцията им в евразийската империя. При подобни обстоятелства дори и формално запазеното членство на страната ни в ЕС би било смокинов лист на фактическия контрол на Кремълската олигархия над България. Героизмът на украинския Евромайдан осуети този сценарий – поне засега. Ние трябва да отдадем почит на жертвите на гражданския бунт в Украйна и да осъзнаем своя граждански дълг – да отстраним уродливата пост-комунистическа олигархия от контрола върху властта в България. Все още можем да направим това с мирни средства и пред избирателните урни. Утре ще бъде късно – няма кой вечно да се грижи отвън за нашата собствена свобода… *Текстът Facebook

е

публикуван

първо

във

ДАЛИ ПЪК МОИТЕ ИНТЕРВЮТА ПРЕД УКРАИНСКИ МЕДИИ ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ ДВЕ ГОДИНИ НЕ ПОВЛИЯХА ТАКА РЕВОЛЮЦИОНИЗИРАЩО ВЪРХУ БРАТЯТАУКРАИНЦИ? февруари 24, 2014

През 2012-2013 г. на няколко пъти ми бяха поискани и дадох цяла поредица интервюта пред украински медии, като всичко започна с мое писмо до Путин, публикувано в рускоезичния ми блог, благодарение на което украинците се свързаха с мен и наистина на няколко пъти ми поискаха въпросните интервюта. Тия дни се шегувам с моите хора в къщи, като им казвам: „Виждате ли какво направиха под влиянието на моите интервюта братята-украинци? Чудесии направиха! Извоюваха си свободата! А у нас хората не ме слушат – и затова нищо особено не са постигнали.“ Такива нелепици казвам на моите хора в къщи, казвам им тия неща – шегувам се с тях по този начин. Но все пак дали поредицата от мои интервюта

29 пред украински медии през изминалите две години наистина не повлия така революционизиращо върху братята-украинци? Шегувам се като поставям този въпрос, разбира се, нека някои хора не се ядосват излишно; това е просто една малка шегичка. Но въпреки това изводът в принципен план е: когато умните, обичащите истината народи почнат да слушат философите, много могат да постигнат! – с оглед на това сега ми хрумва да потърся някои от тия публикации на въпросните интервюта, които така силно революционизираха братята-украинци; надеждата ми е да повлияят, ако е възможно, в същата посока на развитието на нещата и у нас; ето ги тия публикации (има някои, които сега не мога да ги намеря, но и тия стигат): Письмо к Путину: “Г-н Путин, г-н Наглость, пожалуйста, уходите с миром!”, 24 февраля 2012 года

МАЙДАНЪТ СЕ ПРОЩАВА СЪС СВОИТЕ ГЕРОИ събота, 22 февруари 2014 г.

(ОЩЕ >>>) СЛАВА УКРАIНI!!!

И в Украйна публикуваха моето „Писмо до Путин“, а украинско списание ми иска интервю по темата „България-Русия“, сряда, 7 март 2012 г. Български евродепутати-комунисти осъществиха, по заповед от Кремъл, брилянтна акция по всяване на раздор сред демократичните сили на Украйна, понеделник, 17 декември 2012 г.

позиция във властта прозападен управленец в днешната сервилна спрямо Путин страна. Наричам ви със сдържаното “управленец”, защото явно не сте готов за държавник – за да си държавник, трябва да се противопоставиш на пагубното статукво, а не да се носиш комфортно по южния поток на чуждата воля. Похарчихте с лека ръка този личен капитал. Уверявам Ви, че от това не печели „цял народ”, нито пък губите само себе си – печелят Путин и неговите адепти в България. Постъпвате обратно на заветите на свободолюбивия Левски с тази сервилна „дипломация” на малодушието само броени дни след всички патетични речи за преклонението пред Апостола. Не пожелахте поне малко да се вдъхновите от храбростта на украинското свободолюбие. Вместо това ставате част от коалицията на съгласните с Путин. Имам и една молба: не ни давайте примери за други посетители на Сочи. Защото поклонението там, особено след клането в Киев, е като поднасянето на венци и цветя в нозете на поробителите на собствената ти родина! Написа: Galina Slaveeva НЕЗАБРАВИМИЯТ ДЖОКО РОСИЧ НИ НАПУСНА И СЕ ПРЕСЕЛИ В ПО-ХУБАВИЯ СВЯТ: БОГ ДА ГО ПРОСТИ!

Пълният текст на интервюто на „пан Гринчаров“ за руско-българските отношения излезе в сайта «Политикантроп», петък, 30 март 2012 г. Олигархичната тирания у нас се основава на пълния контрол на олигархията над медиите, събота, 12 май 2012 г. Демокрацията ни, уви, е власт на манипулираното, на поддаващото се на манипулации немислещо мнозинство, неделя, 20 май 2012 г. В Украйна се интересуват каква е реалната ситуация в сферата на медийната свобода у нас, а ние обаче интересуваме ли се?!, неделя, 22 април 2012 г.

Изображение: Nugzar Metreveli ПРАВ ВИ ПЪТ, Г-Н ПРЕЗИДЕНТ: ЗАГУБИХТЕ УВАЖЕНИЕТО НИ КАТО СТАНАХТЕ ЧАСТ ОТ ПОКЛОННИЦИТЕ НА ИМПЕРАТОР ПУТИН!

Мое интервю пред украинска медия, касаещо интеграцията ни в европейския жизнен свят на свободата, събота, 14 септември 2013 г. Украински журналист от медия на Евромайдана поиска интервю от мен, петък, 27 декември 2013 г.

Прав Ви път, господин президент! Пътищата ни се разминават. Загубихте уважението на хората, които се опитваха да Ви вярват, че във Ваше лице има(х)ме единствения избран на ключова

... Аз съм отломка, но не от една българска мечта, а от една българска илюзия, илюзията, че с кръвта си и храбростта си може да изкупим глупостта на властниците си. Двеста хиляди мъже оставиха костите си, за да сбъднат илюзиите им. Тука на Балканите не си сбъдваме мечтите, ами си ги давим. Давим си ги в кръв. И само който види тая кръв знае, че годините немат значение, и държавите немат. Човеците са важни. Като легнеш у окопа – сички наедно ги едат въшките – и сърбите, и българете, и шиптарете. Турците и евреите – и тех, нема рамазан, нема шабат – за въшките е все курбан-байрам! Туй ще рече, че кръвта е една и съща... Нема важно на кой се Бог кланяш, моят бог не е нито Аллах, нито Христос, моят бог се казва Йована... Йована, дето душата ми разпъна, тя ми е разпятие, и покаяние, и бог. Само тя ми остана. Едни викат, че се казвала не Йована, а Македония. Други викат, че името й било

30 Европа. Трети на голям параход я видели, там пък се казвала Америка. Ама за мен си е Йована. Вечер, като седна край огъня, все на нея й говоря, ей така й думам: "Ех, Йовано, Йованке... Яз те дома чекам, дома да ми дойдеш. А ти не доладяш душо, сърце мое, Йовано. А те чакам, Йовано, песен да ми изпееш... Како майка сина имала, се що син иская, се му майка давала, а син – болен. Болен откакто се родиа. Да ми пееш как са разцъфтели бахчите, разпукали се люляци, замирисали девойки, а он болен. Болен, откакто се родиа. Да ми пееш как и аз ето по мръкло лутам, ноч ме пие, месечина ме пие, нищо ми ние. Здрав съм... А болен. Е те затова те чекам, Йовано, дома да ми дойдеш, а ти не доладяш душо, сърце мое, Йовано... Йовано... Йовано... Ех, Йовано!"

(ОЩЕ >>>) ЗА ЖАЛОСТ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ, ПОВЕЧЕ ПРИЛИЧАМЕ НА РУСНАЦИТЕ, А НЕ НА УКРАИНЦИТЕ февруари 21, 2014

(Из "Кощана" на Бора Станкович, Монолог на чорбаджи Митке) ОЩЕ ЕДНА СБИРКА ОТ КНИГИ, ОТКРИТИ ЗА ВАС В ШВЕЙЦАРСКА КНИЖАРНИЦА

Если свободные и отважные граждане Украины победят в эти ближайшие дни, они сразу же столкнутся с огромным ворохом трудноразрешимых проблем, которые им предстоит решать столь же сознательно, ответственно и отважно. Потому что свобода стоит не только того, чтобы за нее сражаться на обледенелых баррикадах, но и того, чтобы оплотнять, оформлять, трансформировать ее в процесс созидания и творчества, в суету мелких, но не обидных и, главное, необходимых дел. Если же случится так, что верх в эти ближайшие дни возьмет грубая хамская сила, то они все равно уже никогда не будут рабами. Они станут в крайнем случае военнопленными. А это совсем разные вещи. Потому что пленный в отличие от раба никогда и ни за что не смирится со своей участью. Да и слова не могут смириться с навязанной им участью в лучшем случае музейного экспоната, старинной ржавой шпаги, пришпиленной к пыльному ковру. Они все равно будут звучать в безнадежной пугающей пустоте, пока не будут услышаны… Лев Рубинштейн, опубликовано в издании Грани.Ру

Из Почему Украина не Россия. Русский взгляд … Итак, Киев. Мы пока не знаем, никто из нас пока не знает, чем все это закончится. Я имею в виду, чем это закончится завтра, послезавтра. Я лишь это имею в виду – чем это закончится в исторической перспективе, как раз вполне понятно. А понятно это потому, что сознательные и ответственные граждане Украины уже доказали, что рабами они никогда не будут. Больше никогда. И в этом глубинное отличие Украины от моей несчастной родины, при всем сходстве языков и исторических судеб. Украина и моя родина отличны друг от друга примерно в той же мере, в какой различны в понимании своего долга и предназначения украинские и российские духовные лица. Фигура священника или монаха, вставшего посреди побоища в попытке утихомирить нарастающее насилие, трудно представима на наших площадях. Окропить водицей ракетную базу, покрасоваться в первом ряду на торжественном заседании по случаю Дня чекиста, назвать какогонибудь особо выделившегося из них превосходительством или благословить агрессивную толпу припадочных суеверных мракобесов – это пожалуйста. А вот явить собою пример и образец бесстрашного милосердия, терпимости и человеколюбия – это вряд ли.

ЗАБЕЛЕЖКА: Заглавието на този постинг измислих аз, А.Г., и то няма, както забелязвате, никаква връзка с текста, който препубликувам тук обаче съвсем неслучайно… В потвърждение на това ето още един откъс от друга статия – виж Проклятая Украина – все в тази посока; в нея нещата, които ме интересуват (и съм се опитал да ги изразя в тезата, стояща във въпросното заглавие, са казани сякаш още по-ясно: … За постсоветские годы украинцы как общество, лишенное имперской опеки, всерьез позврослели. Они готовы отвечать за себя и вершить свою судьбу сами. Мы же остались амбициозными детьми. Которые знают только одно слово — «Дай!», обращенное к властителям, истории, географии и Господу Богу. Мысль, что надо самим что-то принести на этот алтарь, чтобы получить обратно, нам не приходит. Тотальная инфантильность застит зрение и слух. А тут же выясняется, что Украина, которую мы по умолчанию считали младшей сестрой, переросла и стала старшей. Нет, сознание ребенка смириться с этим не может. Так что будет и дальше спасать жирафов, точно зная, что в нашей помощи даже жираф не нуждается. И еще — проклинать Украину, которая не понимает, что такое вечное счастливое детство.

31 В ДЕМОКРАТИЧНОТО УЧИЛИЩЕ ВСЕКИ УЧЕНИК СЛЕДВА СВОЯ ЛИЧЕН ПЪТ, НЯМА НУЖДА НЯКОЙ ДА ГО КАРА ДА УЧИ, НАПРОТИВ – НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГО СПРЕ ДА СЕ УЧИ събота, 22 февруари 2014 г.

среща за свободно развитие на образованието, организирана от Национална мрежа на родителите. Говори, спори, беше засипан с въпроси, споделя щедро. Запали много огънчета в много сърца. Утрои пламъка на други, които вече горяха. Беше тук, защото в България има ужасно много хора, които искат децата им да ходят в училище като неговото. И са готови на революция. Яков, имам един ужасно елементарен въпрос... извинявай, но мира не ми дава. След като в демократичното училище учиш само каквото ти искаш, има ли хора, които завършват без никога да са учили математика, химия или география, да речем?

Огън, следвай ме Ако в една стая децата седят по чиновете и никой не гъква, това значи ли, че те в момента учат? Пита Яков Хехт 21 февруари (петък) 2014 г. През 1987-а в град Хадера, Израел, един 29-годишен мъж на име Яков Хехт създава училище, в което нищо не е такова, каквото си свикнал. В него няма оценки, няма изпити, няма нито един задължителен предмет. Децата не са разпределени в класове по година на раждане и никой не намира и грам логика в идеята, че всички седемгодишни - само защото са седемгодишни - трябва да могат да пишат и да четат. Яков кръщава това училище демократично, понеже хората в него (от 4- до 19годишни) се подготвят да влязат с пълни сили в демокрация (а не да служат на диктатура, с каквато цел е създаден онзи модел, който до болка познаваш). В демократичното училище вярват, че всеки човек (тоест ученик) е уникален и би било пълна загуба на енергия за вселената, ако той не развива точно този свой талант, с който може да й пренареди атомите. Дори да не може да чете и да пише на седем. Затова всеки ученик сам съставя своята учебна програма и сам поставя целите пред себе си. Затова всеки ученик притежава правото, но и носи отговорността, да бъде свободен в избора си какво да учи, как да го учи и на кой етап от трасето да го научи. Затова всеки ученик участва във всяко решение за живота и правилата в своето училище, наравно с учителите и родителите си. Затова всеки ученик следва своя личен път. Поради тази причина няма нужда някой да го кара да учи. Този ученик никой не може да го спре да се учи. Яков Хехт беше в София миналия уикенд. Участва в Първата национална

Може ли първо аз да те питам нещо? Дай да излезем на улицата и да анкетираме всеки срещнат какво е научил по математика в училище, искаш ли?

КОМУНИСТО-ЧЕНГЕСАРОРУБЛОФИЛО-БАНДИТСКИ УРОДИ...

Изображение: Lidiya Faust ПУБЛИКАЦИЯ В БЛОГА HUMANUS Е ВОДЕЩА В КЛАСАЦИЯТА НА НАЙКОМЕНТИРАНИТЕ ПУБЛИКАЦИИ

Може просто да питаш мен какво помня от часовете по математика. Нищо.

петък, 21 февруари 2014 г.

Обаче трябваше да ходиш в час и да седиш мирно на чина, нали? Така не само си унищожила собствената си математика, ами може би си пречила и на съучениците си, които всъщност са имали интерес към тази наука? Затова правилото в нашето училище е: в час по математика влиза само този, който иска да учи математика. Иначе няма нужда. Никой няма да ти се сърди, че не идваш. Така класовете стават по-малки и по-ефективни. А, чакай, ще ти разкажа много интересен случай, точно по математика. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Класация на постове по коментари

И НА МЕН ЛЮБИМАТА МИ ДУМА В БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК Е ДУМАТА СВОБОДА

Участват само онези статии, които са написани последните 48 часа. Унизеният от ботуша на душителите на свободата ни и така самотен Апостол на българската свобода Паметникът на Левски под Бунарджика в Пловдив – забелязвате ли горе високо силуета на исполинския паметник на Альоша? Двата поизсъхнали бора явно неслучайно са оставени: за да пречат да се вижда възвишаващият се високо горе паметник на завоевателя-окупатор…

HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров 8-ми март по Картичкофурийски – 2014г.

Днес е денят на майчиния език, за мен български. Любимата ми дума в него е СВОБОДА.

On February 21 is celebrated the Mother Tongue Day.MY favourite word in Bulgarian is SVOBODA (freedom).

Le 21 Fevrier on celebre la Journee de la langue maternelle. Mon mot favori en bulgare est SVOBODA (liberte). Написа: Stefan Tafrov

Наближава 8 март и е време за нашето традиционно празнуване на този празник с размяна на картички.Картичкофурии ви кани да се включите в отбелязването на 8-ми март по Картичкофурийски.Нека разцъфтят цветя на вашата картичка, нека тя бъде пъстра и весела и... Картичкофурии: Профил, Подробности

РАЗГОВОР НА ГИШЕТО В ПСИХОДИСПАНСЕРА, ПОКАЗВАЩ ДО КАКВИ ИДИ-

32 ОТЩИНИ ВОДИ КАПРИЗЪТ НА НЯКОИ САМОВЛЮБЕНИ НАЧАЛСТВА събота, 22 февруари 2014 г.

Имам днес сутринта два учебни часа, след това имам "прозорец" от цели 4 часа ("прозорец" означава "дупка в разписанието", нямаш часове, можеш да излезеш да се поразходиш или дремеш в учителската стая и чакаш), а пък след това имам още един час. Е, по тази причина след като си взех първите два часа се облякох – днес в Пловдив е хладничко – и тръгнах да се разхождам, първоначално просто за да убия времето, а пък после се сетих, че мога да свърша и някаква полезна работа и затова направих голям завой в разходката си и се отправих към... психодиспансера. Защото се сетих, че трябва да си направя едно психологическо изследване на паметта, волята, вниманието, емоциите и пр. – то ми е необходимо щото ми се налага да се явявам в скоро време на ТЕЛК по психиатрични заболявания: редовните читатели на този блог вече знаят, че там бях изпратен от своята работодателка, от директорката на училището, в което работя – тъй като изведнъж й хрумна да пише в моята характеристика, че по нейна преценка съм бил имал чудна "диагноза" по заболяване, от което никога не съм се оплаквал, именно тя самата прецени, че съм бил изпадал в... "нервнопсихически разстройства". Както и да е, искат ми за този ТЕЛК въпросното изследване, ето, отивам да попитам как да си го направя; на регистратурата обаче между мен и дежурната сестра се проведе интересен разговор, който тук искам да опитам да възпроизведа: за да покажа до какви нелепости води една такава инициатива на моята толкова енергична и неуморима администраторка. Е, нямам талант да пиша по художествен начин, но както и да е, ще се постарая да предам почти дословно нашия разговор с дежурната сестра на регистратурата; ето какво си казахме: - Добър ден! Имам предписание от ТЕЛК да се явя на психологическо изследване на паметта, емоциите, волята и т.н., как може да стане това?

- Добър ден! Дайте си писмото от ТЕЛК-а.

- Заповядайте!

- А Вие имате ли етапна епикриза?

- Не, нямам, знаете ли, аз до този момент никога не съм имал оплаквания за психичното си състояние.

- Е, така всички казват. Искате да кажете че не сте постъпвал в болница ли?

- Да, не съм постъпвал досега в психиатрична болница, слава Богу! То само това ми оставаше.

- А кой психиатър досега Ви е лекувал?

- Моля да ме разберете, досега изобщо не съм ползвал услугите на психиатър. Просто...

- Господине, моля да не увъртате! Какво, искате да кажете, че ей-така, без да сте психично болен, сте изпратен на ТЕЛК за психични заболявания ли?

- Да, не съм психично болен, не съм ходил никога на психиатър, не съм имал такива оплаквания.

- И защо тогава Ви пращат на психиатричен ТЕЛК? Моля, господине, не ми губете напразно времето!

- Госпожо, казвам Ви самата истина. Причината да ме извикат на психиатричен ТЕЛК е една "производствена характеристика", която моята любезна работодателка изпрати до ТЕЛК, в която записа, че съм бил имал "нервно-психически разстройства". А иначе моите заболявания, по които съм инвалидизиран, са съвсем други, имам болно сърце и някои други болести.

- Е, тия "някои други болести" не са ли тъкмо психичните? Господине, няма нищо срамно, че сте психично болен, трябва да знаете, че ония болни, които не съзнават психичните си проблеми, са болни в потежка форма от тия, които съзнават проблема си и търсят изцеление.

- Мерси за информацията! Но аз това го зная, щото сам съм психолог...

- Е, приятно ми е: аз пък съм Жосефина Боарне, любовницата на Наполеон!

– избухна досега уж любезната служителка, която видимо започна да губи търпение – много Ви моля да ми отговаряте директно на въпросите и да не фантазирате прекалено.

- Не, госпожо, изобщо не фантазирам. Аз не само съм психолог, но и съм автор на учебник по психология, който при това има вече четири издания! - добавям аз, воден вече от чист изследователски интерес, щото разговорът вече започва да ми харесва.

- Е, както и да е. То и аз може да съм написала много учебници по психиатрия, ама си мълча, не се хваля като Вас. Сега разбирам, че съвсем оправдано са ви пратили на психиатричен ТЕЛК. Много сте зле. Тия болезнени фантазии ми говорят, че положението Ви е сериозно. Сега ще ми отговорите ли на въпроса: имате ли документи, доказващи вашите отношения с българската психиатрия?

- Не, нямам такива документи по простата причина, че в качеството ми на пациент никога досега не съм имал никакви отношения с българската психиатрия. Моля Ви също да разговаряте с мен поуважително, щото си позволихте изказване, което засяга моята чест и достойнство.

- Добре, господине, а какво работите?

- Аз съм учител. Преподавам философия, психология, гражданско образование в едно училище.

- Аз пък съм актриса в Холивуд, приятно ми е да се запознаем. Вие сигурно сте ме виждала по филмите. – служителката в този момент прави красноречива гримаса, която обаче, кой знае защо, почва да ме дразни.

- Нямате актьорски талант, тъй че не се правете на каквато не сте. Моля да разговаряте с мен само по служебни въпроси, щото както сме започнали този разговор едва ли някога ще го завършим.

- Значи претендирате че сте учител?

- Не претендирам, а СЪМ учител.

- И сте написал учебник по психология в четири издания?

- Да. Но това какво отношение има сега към въпроса, който разискваме?

- Няма никакво отношение. Но Вие ми казахте тия неща.

- Ами видях, че сте доста любознателна, та затова Ви казах тия неща.

- Добре де, да не усложняваме проблема. Та значи сте пратен на ТЕЛК без никакви оплаквания, така ли?

- Да, пратен съм на ТЕЛК за психични заболявания само защото моята работодателка си позволи такъв един каприз: написа в характеристиката ми такива едни неща, нямащи нещо общо с реалността. Ще й дам възможността на друго място да докаже своята "диагноза".

- Мен това не ме интересува. Щом нямате никакви документи от преглед при психиатър ще трябва да Ви дам час и за преглед при психиатър?

- И защо ми е преглед при психиатър след като нямам никакви оплаквания?

- Господине, и здрав човек не е зле отвреме-навреме да иде на преглед при психиатър. Вижте в каква лудница живеем всички ние, страната ни е заприличала на същинска лудница. Тъй че моля да ме разберете, няма нищо лошо да идете да се прегледате при психиатър.

- За страната може да сте права, че е заприличала на лудница, но това за мен не е аргумент, че аз лично трябва да се явявам сега на психиатър. Моля да не ме обиждате!

- Вижте, аз за Ваше добро го правя, щото ако нямате никакъв документ от психиатър, ТЕЛК ще Ви върне и само ще Ви се наложи още веднъж да се явявате на същия този ТЕЛК.

33 - Значи не става ли така, че аз влизам по този начин в абсурден механизъм: щом на ТЕЛК се явяват само психичноболни хора, а аз съм пратен на такъв ТЕЛК, то неизбежно, по Вашата логика се налага и аз да бъда изкаран психично-болен, правилно ли Ви разбирам?

- Господине, почват да ме хващат нервите с Вас. Никой не иска да Ви изкара психично болен, просто Ви казвам, че е добре да идете на психиатър, за да не Ви върнат от ТЕЛК-а. За Ваше добро го казвам. За да не се разкарвате излишно.

- Не ща да ида на психиатър, аз Ви помолих да ми дадете час за психологично изследване на паметта, въображението и пр. Ако ми трябваше преглед при психиатър, самият ТЕЛК щеше да ми го предпише.

- Но той Ви го е предписал. Ето тук пише да си донесете всички листове за амбулаторни прегледи при психиатър.

- Да, ама аз не съм имал такива прегледи.

- А трябва да имате.

- Защо да трябва като нямам оплаквания?

- Ох, заболя ме главата вече! – изстена дамата от гишето. – Добре, няма да се явявате на психиатър. Щом не искате, няма.

- Благодаря Ви за разбирането. Въпросът за мен обаче е принципен. Имам право на свободна воля. Ако имам нужда от психиатър, аз сам ще поискам да се прегледам. Това е мой избор.

- Да, ама някои по-тежко болни не съзнават нуждата си от преглед, не съзнават проблемите си.

- Не бъдете толкова загрижена за мен. Аз сам мога да се грижа за себе си.

- Добре, грижете се. Ето Ви документа. На ... се явете на преглед при психолог за това изследване.

- Благодаря много! Много сте любезна! Хубав ден!

- Мерси! И на Вас. АКО СТРАНАТА НИ НЕ СЕ АНГАЖИРА ДА НАЛИВА МАСЛО В СОРОСОИДНИЯ ОГЪН, РАЗПАЛЕН В УКРАЙНА, ЩЯЛА ДА ПОЛУЧИ ОТ ПУТИН СКЪП ПОДАРЪК – ЕДИН ТАБЛЕТ

Русия обеща да дари България с шикозен таблет, ако страната ни не се прави на ербап около случващото се с Украйна и не подкрепи санкции за Янукович. "Стигат му санкции на Янукович, все пак да седиш до Пламен Орешарски си е голямо наказание" – споделил Путин на български представители. Ако страната ни не се ангажира да налива масло в соросоидния огън, разпален в Украйна, щяла да получи таблет, който да пее музика, да се пипа по екрана и да е джиджан и шикозен, твърдят запознати с детайли около наставленията на Путин. Същевременно Европейския съюз една социална помощ не обеща, което показва за пореден път провала на капитализма и солидното нещастие, което носи той на тарикатите. В други новини от света – и Венецуела така. zhelyo ТЪПИТЕ КОМУНИСТИ С КУРШУМИ СЛОЖИХА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ЗВЕЗДИ ПО ФЛАГА НА УКРАЙНА!

Иво Божков ГЕРОИТЕ НЕ УМИРАТ, УМИРАТ ТЕХНИТЕ УБИЙЦИ

ЩЕ СЕ ИЗТРЪГНЕ ЛИ УКРАЙНА ОТ ПРЕГРЪДКАТА НА ГОЛЯМАТА СЕВЕРНА ИМПЕРСКА МЕЧКА, ОТ ЗАДУШАВАЩАТА ПРЕГРЪДКА НА РУСИЯ?

Написах във Фейсбук следния кратък коментар за събитията в Украйна, които твърде много ни касаят и нас – защото България е в сходна ситуация на страна, искаща да се измъкне от "прегръдката" на общия ни "Голям брат", от прегръдката на голямата северна имперска мечка, от прегръдката на путинска Русия; тъй че ето, мечката щом играе у съседите, нищо чудно скоро да заиграе и в нашия двор; та ето какво написах там: Нека младите да видят с очите си – чрез случващото се сега в Украйна – що е това комунизъм, нека да зърнат отвратителното и страшното му лице; комунизмът винаги в историята си е убивал, за комунизма няма нищо свято, комунизмът винаги се е опирал на лъжата, на далаверата, на измамата, на кражбата, комунизмът по същината си винаги е криминален, винаги е бандитски, винаги е мафия... Нашите комунисти са досущ същите като украинските, само дето ги е страх от Запада да покажат истинското си лице, но щом престане страха им, непременно ще си го покажат... УНИЗЕНИЯТ ОТ БОТУША НА ДУШИТЕЛИТЕ НА СВОБОДАТА НИ И ТАКА САМОТЕН АПОСТОЛ НА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА четвъртък, 20 февруари 2014 г.

петък, 21 февруари 2014 г.

Русия обеща таблет на България, ако се снишава относно Украйна

Типовий Львів

Хлопці із самооборони прощаються зі своїми побратимами. Скандують "Герої не вмирають, вмирають вороги!"

Паметникът на Левски под Бунарджика в Пловдив – забелязвате ли горе високо силуета на исполинския паметник на Альоша? Двата поизсъхнали бора явно неслучайно са оставени: за да пречат да се вижда възвишаващият се високо горе паметник на завоевателя-окупатор Альоша, който посече българската свобода за десетилетия, а и още е най-грозна заплаха за нея. Снимките направих вчера аз – като заведох свои ученици да се поклонят на паметника на Апостола. Между другото схващате ли какво показва това: долу в ниското е невзрачното

34 Явно съветският "националист" Сидеровский по този начин, осквернявайки паметника на Апостола на българската свобода, ползвайки го като трибуна за пошли политически речи, му отмъщава затова, че е написал пророческите думи: "Тоз, който ни освободи, той ще да ни и зароби...", т.е. разобличил е господарите, на които е ибрикчия същият тоз Сидеровский...

паметниче на Апостола на българската свобода, а горе във висините е зловещият, злокобен паметник на ония, за които Левски е написал своите пророчески, ала забравени днес от всички думи: "Тоз, който ще ни освободи, той ще да ни и пороби...".

НОВА АДМИНИСТРАТИВНА ОДА, НА КОЯТО С ПРАВО БИ ЗАВИДЯЛ ДОРИ САМИЯТ ФРАНЦ КАФКА четвъртък, 20 февруари 2014 г.

Всъщност, съотношението на тия два паметника не е е ли всъщност ярко символична метафора за това, че българска свобода от тираничната империя на североизток ние все още нямаме – а и не се предвижда да имаме?! А истинска свобода от имперска Русия ние нямаме най-вече затова защото сами в огромното си мнозинство не съзнаваме, че с непонятната си примиреност пред унижението на стоящия в нозете, в ботушите на Альоша мизерен паметник на Апостола на свободата ние на дело показваме, че даже не съзнаваме въпросната унизеност: нима може да е свободен оня, който не съзнава, че робското у него е е водещо, е необезпокояващо доминиращо?! РУСКОТО МЕКЕРЕ ВОЛЬНЫЙ СИДЕРОВИЧ ПАК ОСКВЕРНИ ПАМЕТНИКА НА ЛЕВСКИ

Video streaming by Ustream ВИДЕО: ИВО БОЖКОВ

Според повелението на връчения ми преди три дни документ – виж Неуморната г-жа Директорка на ПГЕЕПловдив започна нова процедура по така жадуваното от нея мое уволнение! – днес трябва да връча някаква "писмена информация за медицински доказателства", които да ме поставят в категорията на "защитените лица"; проблемът е дали няма да се окаже, че според разпоредбите на чл. 333 от Кодекса на труда не спадам към лицата, които "работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай". Че наистина неуморната г-жа директорка е замислила да си изгърми патроните и по тази линия, именно да осъществи отдавна лелеяното мое уволнение, та затова би следвало да спази процедурата, щото тя вече добре знае, че при нарушена процедура Съдът веднага връща на работа уволнените от нея лица; ето затова тя сега предприема тези салтанати – иска замисленото от нея мое уволнение да е "напълно законно"; явно моето уволнение е многожадуваната идея, около която се е фиксирало тъй енергичното съзнание на многоуважаемата г-жа директорка в последните две-три години. Както и да е, ето, налага ми се да й отговоря в писмен вид своите "обяснения" и доказателства; написах в крайна сметка следния на места ироничен, на места написан в стилистиката на абсурдизма, на места дори доста тъжен, но общо взето все пак весел, развеселяващ, да се надяваме, текст:

35 До г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив КОПИЕ ЗА СВЕДЕНИЕ: до инж. Атанас Ангелов Чернаев, Директор на Дирекция Инспекция по труда – Пловдив КОПИЕ ЗА СВЕДЕНИЕ: до г-жа А.Пакова, Началник на РИО-Пловдив КОПИЕ ЗА СВЕДЕНИЕ: до г-н Цило Нейчев, Председател на РО към синдикат "Образование" към КТ ПОДКРЕПА ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Директор, Съобразно връчен ми на 18 февр. 2014 г. документ с изх. № 049/17.02.2014 г., с който Вие явно откривате процедура по тъй жадуваното от Вас мое "законно уволнение" се чувствам длъжен да заявя следното: 1.) По точка 1. от Вашия документ заявявам: това дали имам качеството на трудоустроено лице или пък дали страдам от някоя от болестите по Наредба 5 на Министерството на народното здраве, обн. в Държавен вестник бр. 33 от 1987 г. Вие можете да получите необходимата Ви информация като се обърнете към оторизираните за даването на такава информация медицински органи, изпращайки до тях по надлежния ред съответното запитване; аз лично нямам такива прерогативи и откровено Ви заявявам, че ми липсва нужната квалификация сам да се определям към една или към друга категория защитени лица; у мен буди недоумение самият факт защо изобщо мен питате за тия неща, при положение, че съответните органи бихте могли по служебен път да си доставяте необходимата Ви информация; тъй че на Вашето искане аз мога да отговоря с ето този въпрос: "Не разбирам защо мен питате?"; имам чувството, че Вашият въпрос би следвало да го отправите до съответните държавни органи, които могат да Ви предоставят тъй потребната Ви информация; кои са тези органи Вие, в качеството си на длъжностно лице, би следвало добре да знаете; при това има и един друг момент: всички документи, касаещи моето здравословно положение, аз съм ги предал в ТЕЛК-Пловдив, съответните копия съм ги предоставил на своя личен лекар, също така някои копия съм предоставил и на канцеларията в училището, тъй че Вие бихте могла при добро желание да се информирате като се обърнете към всичките тия органи, единият от които дори Ви е подведомствен; аз зная само това, че през януари 2013 г. бях инвалидизиран от ТЕЛК в Пловдив с 60% инвалидност за една година, в момента тече процедура за подновяване на инвалидиза-

цията, която обаче се проточи заради това, че Вие, изпращайки своя оригинална "производствена характеристика", се намесихте решително в същата тази процедура, тъй като си позволихте да ми дадете съвършено нова диагноза за мое изненадващо "заболяване", от което аз самият до този момент не съм имал никакви оплаквания, именно собственоръчно ми поставихте, без да имате квалификацията на психиатър, "диагнозата" (човек не знае вече къде да сложи кавичките!) "често изпадащ в нервно-психически разстройства"; в резултат на тази Ваша, как да я нарека, самоделна "диагноза" аз в момента съм пренасочен към специализиран ТЕЛК за психични заболявания, който още не се е произнесъл по основателността на Вашата "самиздатска", да я наречем така, "диагноза"; това е цялата информация, която мога да Ви дам по така горещо интересуващия Ви въпрос, по който Вие самата сте информирана не по-зле от мен самия, тъй като дотам силно се интересувате от моето здравословно състояние, че човек може да си помисли, че Вашето истинско призвание сякаш е в медицинската сфера; 2.) По точка 2. от Вашето запитване, в което ми задавате един също така не съвсем уместен въпрос, а именно дали съм бил започнал да ползвам "разрешен отпуск" бих си позволил да Ви посъветвам да се обърнете към... самата себе си за надлежния отговор, щото именно Вие сте длъжностното лице, което тъкмо разрешава подобни отпуски, било платени, било неплатени; а дали съм в отпуск по болест можете да направите справка в канцеларията, която е до вратата на Вашия собствен кабинет; щом ходя на училище, щом си вземам часовете, явно не съм в отпуск по болест, но знае ли човек, фантастиката в нашето училище доста е напреднала; по това Ваше тъй озадачило ме запитване пак съвсем резонно ми се налага да възкликна: "А защо и за това мен питате?!" – та нали сама би следвало най-добре да знаете; имам чувството, че със съставянето на подобни административни шедьоври на абсурдистката бюрократична проза Вие най-вероятно искате да засенчите литературната слава на великия майстор Франц Кафка, просто споделям с Вас чувството, което имам, щото знам, че това може да Ви заинтересува, щото сте литераторка, учителка по литература де; 3.) По т. 3, подточка първа от Вашето запитване, с която искате да разберете дали съм бил избран за представител на работниците по реда на еди-кои си членове от КТ държа да Ви уведомя, че надлежната информация по този повод можете да получите от помощник-директорката на училището, Ваша подчинена, именно от г-жа Камелия Стоянова, която в нашето оригинално учреждение по съвместителство изпълнява и длъжността... лидер на синди-

калната организация (!) на учителите и служителите към КТ ПОДКРЕПА, организацията, в която и моя милост членува; г-жа Камелия Стоянова в една от своите двойнствени ипостаси, именно на защитник на нашите професионални права, би могла най-компетентно да Ви отговори по интересуващия Ви въпрос; понеже смятам, че заемането на длъжността синдикален лидер от приближен и подчинен на работодателката е алогично и е израз на недопустим конфликт на интереси, държа да Ви уведомя, че щом се проведе някога синдикално събрание (в нашия синдикат под ръководството на г-жа Стоянова не се води абсолютно никакъв организационен живот, от години не е свиквано никакво събрание!), моя милост възнамерява да издигне кандидатурата си за синдикален лидер, тъй че в тази връзка Ви съветвам да побързате с моето уволнение, щото ако евентуално бъда избран, това още повече ще усложни задачата, която сте си поставили, именно да ме уволните на всяка цена, независимо от всичко и пр.; 4.) По т. 3, подточка втора от Вашето запитване, а именно точката, в която се интересувате дали съм бил избран за "член на представителен орган за преговори на европейски работнически съвет" съм длъжен да Ви информирам, че не съм избран за такъв член, т.е. нивото, на което все още се подвизавам, не е европейско, а е местно, тукашно, регионално, българско; Вие, щом все пак ме питате за такова нещо, ако сте подочула за някакво такова мое избиране на европейската сцена (знам ли, аз съм все пак известен блогър, който поставя доста остри, пък макар и съвсем неевропейски тукашни проблеми и изобразява какви ли не административни нашенски саги, та нищо чудно, понеже интернет не знае граници, да има нещо такова, европейците да са се заинтересували от мен; не вярвам да ме питате без нещичко да сте подочула, иначе има ли изобщо смисъл да ме питате? Народът казва: "Всяка крушка си има опашка!", а народът, както знаем, е мъдър и никога не греши!), та мисълта ми беше, ако Вие лично сте подочула за такова мое избиране, а пък аз нищичко не знам, много Ви моля да ми кажете каквото именно сте подочула, за да изясним някак един такъв жизнено важен въпрос, за който аз пребивавам в състояние на пълна неизвестност, което е доста угнетяващо; 5.) По т. 3 подточка трета и четвърта, в които Вие се интересувате дали пък моя милост не е "член на представителен орган в европейското търговско и кооперативно дружество" и също така дали пък не съм "член на синдикално ръководство в предприятието, на териториален, отраслов или национален ръководен изборен орган" мога да Ви отговоря респективно следното: в европейски търговски и кооперативни

36 дружества не зная дали членувам, но понеже все пак ме питате, може пък Вие нещичко да сте подочула, а аз да не зная това, и тъй като все пак моята известност е и извън границите на Пловдив и на страната, моля Ви най-искрено да ми съобщите каквото знаете за мен в това отношение, щото ще бъде голям гаф добрите европейци да са ме избрали за член на някое тяхно дружество, а пак аз да не знам или да съм забравил; аз не зная дали тия дружества не регистрират някъде своите членства и ръководни органи, тъй че не е зле да се опитате да направите справка в съответните европейски регистри, щото знаем, че европейците, особено немците, са страшни педанти и буквоеди и всичко регистрират по надлежния ред, та да не излезе в крайна сметка, че моя милост някъде е регистрирана, а пък ний да не знаем това и ето, отново и отново да се излагаме като непоправими байганювци; затуй аз приветствам вашата административна инициатива да осветите изцяло изчерпателно моя онтологичен - здравен, медицински, професионален, търговски, български, европейски, финансов и какъв ли не още – статус; а по подточката за мое членство в синдикални ръководства аз вече Ви отговорих, все още не съм такъв член, но възнамерявам да стана при първа възможност, даже самата г-жа Стоянова преди време ми предложи да бъда избран за синдикален лидер на организацията на КТ ПОДКРЕПА, ала аз тогава отказах, ето сега, оказва се, дойде момента да съжалявам за отказа си; но тя, понеже е крайно благороден човек, предполагам ще удържи на думата си и отново на бъдещото синдикално изборно събрание ще ме предложи за свой заместник на поста синдикален лидер; затуй отново Ви съветвам да побързате с моето уволнение, щото стана ли синдикален лидер, тогава задачата Ви да ме уволните ще стане още по-трудна за изпълнение и постигане. Това е в общи линии. Постарах се да отговоря подробно и най-убедително на Вашите на места, признавам си, доста чудати и озадачили ме въпроси. Отговорих Ви също така и чистосърдечно, опитах се да изразя как тия въпроси прозвучаха в моята многострадална душа, щото ето, наближава м. април, т.е. навършват се вече цели три години от момент от оня момент в 2011-та година, в който Вие подехте тази паметна кампания за моето уволнение, имахте добрината за тия три години да ме гоните, както се казва в народния израз, "като империалист", осъществихте титанични направо подвизи в туй отношение, то не бяха проверки, то не бяха инсценирани и какви ли не още жалби, доноси под формата "анкети" и на какво ли не друго, заповеди за дисциплинарни наказания (отменени след това от Съда, но отново и отново обжалвани от Вас), то не бяха "разгромни възвания от разгневените народни маси срещу подлия

враг", именно срещу моя милост, инспирирани от администрацията под Вашето мъдро ръководство, то не бяха нагласени инциденти, също така организирани от Вас самата или от Ваши приближени безброй "съдебни трибунали", "народни" и "другарски" съдилища, то не бяха щуротии, редовни или законни съдилища, завеждаха се какви ли не съдебни дела, случваха се обжалвания пред по-висшите инстанции, писаха се писмени обяснения, давахте ми "инструкции" за това как било следвало да преподавам философия (!), в които Вие, филоложката, ми давахте "най-меродавни" и задължителни "предписания" в своите епохални направо "констативни протоколи" и какво ли не още, каквото човек с най-развинтена фантазия едва ли може да се сети, извикахте разните му там комисии и пр. за да ми уредите някакъв що-годе достоен компромат, ето, наскоро се сетихте... Комисия по защита правата на детето да повикате и дори успяхте да ги повикате, даже ето сега дори стигнахме и до самия Върховен касационен съд, който да се занимава с наште глупости, стигнахме даже и до... психиатричния ТЕЛК, остава в нашето училище директно до самата лудница да стигнем в един прекрасен слънчев ден (то дали вече не сме стигнали дотам де, щото на моменти имам чувството, че в лудниците е значително по-спокойно в сравнение с шеметния, в лудешкия административен живот, който ние водим в нашето учреждение!)... та с оглед на това, многоуважаема госпожо директор, си позволявам, в качеството ми на човек, който никога досега в дългата си кариера на учител не е бил подлаган на такъв страшен административен тормоз, произвол и терор, на който Вие дръзнахте да ме подложите в нашите славни "демократични" и "европейски" времена, та си позволявам от дълбините на своето многострадално и болно сърце да възкликна ето какво: Няма ли най-сетне, многоуважаема госпожо Директор, да се спрете поне малко, няма ли поне малко да мирясате и да се успокоите – и да ме приемете какъвто съм?! Щото нима все още не се убедихте в тази най-проста истина, че темерути като мен считат своята личност за суверенна, а свободата си за свята и за безценна и по никой начин не биха се отказали нито от личността си, нито от свободата си, нито от своите свещени човешки и граждански права – и то само и само, видите ли, да угодят на този или онзи там не знаещ какво иска и също така не знаещ на кой свят изобщо живее самозабравил се администратор?! Това исках да Ви кажа. Ето, и аз си позволих да Ви задам поне два въпроса. Помислете поне малко върху тях. За Ваше добро Ви ги задавам. А също така не е зле да помислите накъде водите самото учреж-

дение след като си позволявате подобно отношение към персонала му... Бъдете здрава! С УВАЖЕНИЕ: (подпис) 20 февруари 2014-та година Пловдив ГЛЕДАЙТЕ ФИЛМА "КРИМИНАЛНАТА ОКУПАЦИЯ" – ФИЛМ ЗА БАНДИТИТЕ, КОИТО УПРАВЛЯВАТ ДНЕШНА УКРАЙНА

Фильм рассказывает о тех кто стоял у истоков создания Партии Регионов. И кто стоит за первыми лицами этой партии. Откуда взялся Ринат Ахметов, Виктор Янукович да и вообще вся эта братия "партия регионов". Год выхода: 2007 Жанр: Документальное расследование Режиссер: Александр Бойко Это документальное расследование Криминальная оккупация, режиссер Александр Бойко создал еще в 2007 году. Ни один из телевизионных каналов не решился показать его в эфире. Слишком известные люди упоминаются в нем. Выпущено: Украина ЕТО ЗАЩО МАЙДАНЪТ СКАНДИРА "БАНДУ ГЕТЬ!" – "БАНДА ВЪН!". Филмът разказва за това как донецките криминални бандюги окупираха Украйна – препоръчвам!

Vasil Zhukivskyi ШЕСТВИЕТО НА УНИВЕРСИТЕТСКИТЕ ПРЕПОДАВАТЕЛИ ТРЪГНА ОТ СУ КЪМ ПАМЕТНИКА ЛЕВСКИ

Nayo Titzin

37 НА 19 ФЕВРУАРИ СЕ НАДПРЕВАРВАМЕ ДА ИЗБИВАМЕ КОМПЛЕКСИТЕ СИ НА НАЦИЯ, КОЯТО НЕ УВАЖАВА СВОБОДАТА сряда, 19 февруари 2014 г.

Обсебването на Левски Автор: Иво Инджев В България, поради липса на стремеж към свобода, честваме с нарастващо гузен патос деня на Апостола на свободата. Самите ние сме готови да жертваме свободата си, но се прекланяме поне през онзи, който се е жертвал заради свободата, която не ценим. Смут цари в самите нас този парадокс и това си личи – независимо дали си го признаваме или не. Нищо чудно, че продължаваме да чуваме (както тази сутрин от екрана на БНТ), че днес „честваме годишнината от обесването на Левски”. Грешка на езика, на подсъзнанието, на растежа в грешна посока или пък грешката е вярна: бесят ни систематично и ние честваме чрез покорството си този факт? Нищо чудно също, че в объркването си търпим обсебването на Васил Левски от Велислава Дърева, зовяща от екрана Нова тв на висок глас политиците да помълчат днес, макар самата тя да е несменяем политик от висшия ешелон на Партията с най-голяма вина за обесването на българската свобода в глухата за завета на Левски България: „Който ни освободи, той и ще ни пороби”. Нищо чудно, че от ранни зори темата за паметта за Апостола, за обесването на Левски се илюстрира в телевизионните предавания с кадри и карти, свързани с „отцепването” на паметника му в София с полицейски мерки в района, за каквито нямаме памет да са се случвали друг път. Обесването и отцепването някак си се връзват. Тук първо ни отцепват, после ни връзват, за да ни обесят. „Нищо чудно”, че всичко това се случва в деня на преклонението пред Апостола на СВОБОДАТА? У нас свободата на словото, майка на всички демократични свободи, беше обесена след дългогодишно задушаване в

подземието на Европа от екзекутори, които мистериозно биват наричани вкупом Задкулисието – удобен термин за оплакване на поробената медийна свобода. По същия начин Темида се оплаква и оправдава тук с прословутия Неизвестен извършител, виновно набеден за универсалната липсата на виновни поради отказа от правосъдие. Не друг, а тъкмо обесените за езика журналисти търпят да го има Задкулисието. Кой да им вдигне Априлско въстание? На 19 февруари се надпреварваме да избиваме комплексите на нация, която НЕ уважава свободата като ценност. Тук всички обичаме Апостола на Свободата, но самата Свобода не влиза в нито една класация на ценностите ни, а ни вкарва в антикласации по свобода (на словото). С цели 83 паметника благодарим на чуждата окупационна Червена армия, обесила с главата надолу българската независимост. Люлеем се на бесилото на позора като най-беден и самоопределящ се за найнещастен народ в Европа, който боготвори свободата като ценност за своя Апостол, но дори не забелязва липсата й във всекидневието си. Да сте чули и видели по нашите земи митинг в името на свободата – например в името на свободата на украинския народ, който се бори за свободата си? Де го Боримечката да се опълчи с опълчение на руската мечка и по нашите земи? Когато един народ превръща в тема Свободата само един ден в годината, при това като преклонение пред герой, чийто стремеж към свобода не следва, само свободата на словото може да помогне да си изясним диагнозата на заболяването. Такъв разговор обаче нямаме. Имаме изписано със златни букви в нозете на окупатора, похлупил с огромната си снага скромния паметник на Левски, следното робско коленичене: „На съветската армия ОСВОБОДИТЕЛКА – от признателния български народ”. Народеее???? ЕТО ПО ЧИЯ ПОРЪЧКА СЕ ПРАВЯТ КРЪВОПРОЛИТИЯТА В УКРАЙНА февруари 19, 2014 Русия: САЩ да спрат да финансират украинските „бунтовници“

Помощник-държавният секретар на САЩ по европейските и евроазиатски въпроси Виктория Нюланд пристига в Киев днес с намерението да съдейства за разрешаване на кризата, напомня агенцията. „Западът трябва да спре шантажа и сплашването, с каквито се занимаваше например Виктория Нюланд, която имаше в Киев срещи с олигарси, както и с представители на президента и на правителството“, заявява в интервю за в. „Комерсант – Украина“ Сергей Глазев, съветник на руския президент Владимир Путин.

„Доколкото знаем, на срещите тя е намекнала на тези хора, че ще бъдат сложени в черните списъци, ако президентът Виктор Янукович не отстъпи държавното управление на опозицията. Това е шантаж, нямащ нищо общо с международното право“, казва Глазев. „По всичко личи, че Щатите са заложили на сценарий, предвиждащ насилствено сваляне на властта“, изтъква съветникът на Путин. Той твърди, че „американски източници харчат по 20 млн. долара седмично, за да финансират, включително да въоръжават опозицията и бунтовниците“. При опит за държавен преврат властта „просто няма друг вариант за действия (освен да употреби сила, бел. на „Комерсант“). Иначе страната ще потъне в хаос“, добавя Глазиев. Той припомня, че според Будапещенския меморандум Русия и САЩ са гаранти на суверенитета и териториалната цялост на Украйна след нейния отказ от ядрени оръжия през 1994 г., съответно „са длъжни да се намесват при конфликтни ситуации от този род“. Докато „днешната едностранна груба намеса“ на американците във вътрешните работи на Украйна „е очевидно нарушение на този договор. Спогодбата предвижда колективни гаранции и колективни действия“, заявява руският политик.

Според съветник на руския президент Владимир Путин Вашингтон шантажира Украйна в разрез с международното право

ОЩЕ СНИМКИ ОТ ПЪРВАТА НАЦИОНАЛНА СРЕЩА ЗА СВОБОДНО ОБРАЗОВАНИЕ В БЪЛГАРИЯ

Кремъл призова САЩ да спрат да шантажират Украйна и да финансират местните „бунтовници“, предаде Франс прес.

А на снимката в далечината, в лявата част, до колоната могат да се видят две глави с бели коси, едната от

38 тях е моята, другата – на колегата Райчо Радев.

първа национална среща, с участието на Яков Хехтсряда, 19 февруари 2014 г.

НАПРАВЕТЕ НЕЩО ПРОИЗВОЛЪТ И ГАВРИТЕ НАЙ-СЕТНЕ ДА ПРЕСТАНАТ: КАКВО ОЩЕ ЧАКАТЕ – ДА СЕ СЛУЧИ НЕОТВРАТИМОТО ЛИ?!

СНИМКИ: Margarita Borisova: ЗА СВОБОДНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО –

Вчера знаменитата, прославилата се вече г-жа Директорка на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова изпрати една от "операторките по чистотата" (чистачките) да ме извика по спешност в директорския кабинет - както разбрах, тя самата много бързала щото щяла да пътува по важни държавни дела някъде из висшестоящите институции!

- та значи, извика ме за да ми връчи нов странен административен документ, не личи дали е "писмо", дали е "покана" за писмени обяснения (нашата директорка е литераторка, учителка по литература де, и затова много обича да ни дава "домашни работи" по писане, на мен най-често, разбира се, щото явно е пристрастена към моя неподражаем стил!), дали пък не е някакъв съвсем нов и причудлив административен жанр; ето копие на самия тъй интригуващ документ: Неуморната г-жа Директорка на ПГЕЕ-Пловдив започна нова процедура по така жадуваното от нея мое уволнение!. Интересно е да отбележа, че г-жа Директорката преливаше този път от кой знае защо така внезапно избликнала любезност към мен - явно съвсем не можеше да скрие радостното си настроение и необичайно възбуденото състояние на своя дух; дори, представете си, ме попита найдружески за впечатленията ми от Първата национална среща за свободно образование в България като при това ми декларира,

че тя самата също била голяма радетелка за едно "свободно образование" (!!!), което обаче трудно щяло да стане – щото у нас "липсвали нужните условия"! Както и да е, докато тя ми правеше тия "мили очи", с оглед да ме разсее, аз трябваше да се запозная с връчения ми крайно странен и интригуващ документ - за да преценя дали така любезната г-жа директорка не ми крои някакъв нов капан по обичайния си табиет, искайки от мен да го подпиша. Е, подписах го, без много-много да асимилирам какъв е този така необичаен документ; пък и да бях отказал да го подпиша тя се беше подсигурила за отказ щото набързо извика и две помощник-директорки, които да се подпишат като свидетелки в случай на мой отказ. Та днес имам "домашна работа" да пиша нови писмени обяснения; от Кодекса на труда разбрах, че тя наистина е започнала нова спешна процедура по тъй лелеяното от нея мое уволнение; понеже съм "лош човек", ще й усложня малко живота, ето, по тази причина написах току-що следното "запитване" до инж. Атанас Ангелов Чернаев, Директор на Дирекция Инспекция по труда в Пловдив, а също така до Началничката на РИО-Пловдив и до ръководителя на Регионалната организация на синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа" в Пловдив, синдикатът, към кой съм член: До инж. Атанас Ангелов Чернаев, Директор на Дирекция Инспекция по труда - Пловдив До г-жа АНТОАНЕТА ПАКОВА, Началник на регионален инспекторат по образованието в Пловдив До г-н Цило Нейчев, Регионален Председател на Синдикат "Образование" към КТ ПОДКРЕПА Копие: До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив ЖАЛБА от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаеми господин Чернаев, Уважаема госпожо Пакова, Уважаеми господин Нейчев, Уважаеми дами и господа колеги, Държа да Ви уведомя с този свой писмен сигнал, че необузданата кампания на всекидневен административен тормоз, провеждана вече две години и то съвсем целенасочено от г-жа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова, все още не престава и миг; явно така усърдната администраторка няма да се успокои докато не постигне заветната си цел, а именно да ме уволни от подведомственото й учреждение. Ето последните факти в тази посока:

39 1.) Преди 5 дни получих Съобщение от Окръжен съд в Пловдив и копие на Касационна жалба до Върховния касационен съд в София, с която г-жа Анастасова чрез адвоката си завежда ново дело по обжалване на Решение на Окръжен съд, отменящо нейна заповед за наложено ми по-рано от нея дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение". Това се прави при положение, че тя добре знае, че здравословното и финансовото ми състояние не позволяват да пътувам до София, да търся и да наемам нови адвокати и пр., което на фона на безсмислието на тази заповед означава, че случаят се използва като допълнително средство за психологически тормоз над жертвата, именно на моя милост; 2.) На мои многократни искания за достъп до информация с оглед запознаването ми с резултатите от предизвикани по мои жалби и сигнали проверки г-жа Директорката отговаря с пълно пренебрежение и мълчание, което е пряко нарушение на законови разпоредби; 3.) Вчера, 18 февруари 2014 г. получавам любопитен многозначителен административен шедьовър (Изх. № 049), с който, изхождайки от разпоредбите на чл. 333 от КТ г-жа Директорката ме задължава да й предоставя цялата "медицинска информация" за заболяванията, от които страдам, както и да декларирам от какви заболявания именно страдам; отправя ми също така абсурдното питане дали съм бил започнал ползването на "разрешен отпуск" (платен, неплатен, за временна нетрудоспособност), и то при положение, че тя самата е длъжностното лице, което разрешава подобни отпуски; пита ме също така дали имам закрила от друг род и пр., което аз го оценявам като най-груба административна гавра; 4.) Проявявайки непостижимо с ума административно безхаберие г-жа Директорката не предприема никаква реакция по повод на мои писмени сигнали за недопустимо отношение към преподавателя на буйстващи ученици в часовете ми, което по косвен начин е насърчение на тези ученици да продължават все в този дух; свидетели сме на невиждан в историята административен феномен: сякаш е налице някаква странна подмолна коалиция на администрацията с хулиганстващите ученици с оглед упражняване на най-ефективен тормоз над преподавателите, които не желаят да се примиряват с обстановката в училището, все повече приемаща формата на пълзяща анархия; 5.) Загрижен за тежката психологическа и нравствена ситуация в училището написах и представих на вниманието на Педагогическия съвет нарочен доклад за

нравственото състояние в училището, придружен с Обръщение до цялата училищна общност; директорката явно счете за възможно да сложи тия два документа за продължително "отлежаване" в найотдалеченото чекмедже на така пищното директорско бюро, т.е. позволи си да ги скрие от техния адресат, именно от висшия орган за управление на училището, от неговия Педагогически съвет; 6.) Аз вече съм Ви известил, но не пречи да напомня отново нещо крайно екстравагантно: г-жа Директорката си позволи собственоръчно да ми даде психиатрична диагноза "податливост към чести нервно-психологически разстройства", която под формата на "производствена характеристика" изпрати до ТЕЛК в Пловдив, с което осуети подновяването на инвалидизирането ми по моите заболявания (заради които съм инвалид с 60% инвалидност) и по този начин успя да предизвика изпращането ми на специализиран ТЕЛК за психиатрични заболявания (!!!), на който предстои да се явя скоро, през първата половина на март; 7.) Имам чувството, че с тия административно-процедурни номерца тъй усърдната г-жа Директорка цели в образувалото се прекъсване на моята инвалидизация да успее да ме уволни, заобикаляйки закрилата от страна на закона, което по моето възприятие е пример за най-груб административен произвол; произвол, от който висшестоящите административни органи, кой знае защо, съвсем не се впечатляват, въпреки че по закон са длъжни незабавно да го спрат;

осигури най-нормални и човешки условия за пълноценното осъществяване на моите нелеки задължения на преподавател по философия и гражданско образование. Непостижимо е за ума защо висшестоящите административни и синдикални органи, които би следвало да бдят за законността и човешките права, си затварят така упорито очите пред това, което въпросната администраторка си позволява! Чудно ми е, наблюдавайки случващото се, в кой век и в коя страна изобщо живеят въпросната администраторка и нейните покровители! Моля, направете нещо тези безобразия най-сетне да престанат! Какво още чакате – да се случи неотвратимото ли?! Трябва ли да бъда съвсем съсипан пред Вашите очи, трябва ли да бъда разкъсан, трябва ли да бъда съвсем разтерзан, трябва ли да рухна, трябва ли, накрая, да умра та едва тогава да се размърдате?! Моля да осъзнаете, че с нищонеправенето си Вие поемате пълната отговорност за случващото се!

19 февруари 2014 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис) НЕУМОРНАТА Г-ЖА ДИРЕКТОРКА НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ ЗАПОЧНА НОВА ПРОЦЕДУРА ПО ТАКА ЖАДУВАНОТО ОТ НЕЯ МОЕ УВОЛНЕНИЕ! вторник, 18 февруари 2014 г.

8.) Директорката по този начин продължава несмущавана от нищо да демонстрира своя антидемократичен манталитет и стил на авторитарно ръководство, т.е. изобщо не се впечатлява от многобройните сигнали до висшестоящите органи, което показва недопустимо пренебрежение към законността и също така погазване на найелементарните нравствени принципи и норми на човешкото общуване и на човешките отношения. Явно г-жа Директорката Анастасова е замислила някакъв доста изобретателен и остроумен начин та да устрои, да нагласи и най-сетне да осъществи в колкото се може по-близко време тъй жадуваното, тъй лелеяното от нея мое уволнение, за което тя непрестанно търси и като не намира се опитва сама да организира, както се убедихте, какви ли не поводи, "капани", "причини", уловки, процедури и т.н. Заявявам, че в условията заради този непрестанен и всекидневен административен тормоз силите ми вече са на изчерпване, крехкото ми здраве е на ръба на пълното рухване; директорката си позволява да нарушава основното си задължение, а именно да ми

ЗАБЕЛЕЖКА: Скоро ще направя писмен коментар по тази нова "инициатива" на така усърдната администраторка, сега-засега

40 само цитирам члена от КТ, по който тя започва тази тъй прозрачна процедура: Закрила при уволнение Чл. 333. (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 110 от 1999 г., изм. - ДВ, бр.

25 от 2001 г., в сила от 31.03.2001 г.) В случаите по чл. 328, ал. 1, точки 2, 3, 5, 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай: 1. (изм. - ДВ, бр. 52 от 2004 г., в сила от 01.08.2004 г., изм. - ДВ, бр. 108 от 2008 г.) работничка или служителка, която е майка на дете до 3-годишна възраст; 2. трудоустроен работник или служител; 3. работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването; 4. работник или служител, който е започнал ползуването на разрешения му отпуск; … НЕ ТРЯБВА ДА СЕ МЪЧИМ ДА ПРАВИМ "СВОЯТА МАЛКА БЪЛГАРИЯ" НАВЪН, В ЧУЖБИНА, А ТРЯБВА ДА НАПРАВИМ НАШАТА ОБЩА БЪЛГАРИЯ ТУК, У НАС сряда, 19 февруари 2014 г.

Не напускай, а опитай да направиш малка България тук! Кариера може да се гради и у нас, средните ни доходи са вече 46% от средноевропейските Автор: Светозар ГЛЕДАЧЕВ, финансов анализатор Трудно е да се обобщава. Няма как да се вземат средните явления в човешкия живот, винаги има изключения. Хващайки се за някое такова изключение, ние го абсолютизираме, то става наша идея фикс. Така правим грешка, защото нещата стават крайни, независимо дали добри или лоши, но неверни, а така губим средата и тенденцията, истината, а с това и бъдещето. Така се правят грешните преценки, които струват разбит, труден, а понякога тотално съсипан живот. Той никога не е в крайностите! Загубили сме инстинкта си за самосъхранение от тези 45 години социализъм, в който дър-

жавата се грижеше за почти всичко вместо нас. Като резултат, още много хора се надяват на държавата – защото не успяват да се грижат за себе си. А тя не ти е майка и баща. Тя е била, е, и ще бъде тук и навсякъде, репресивна структура на икономически силната част на обществото над послабата. Докато с революция не стане обратното. Точно затова една част от българите напускат, търсейки по-добра, поразвита, с по-улегнала демокрация държава. Грешка ли правят? Невинаги! Има много специалисти, които няма как да се развиват в България. Българи работя в Google, NASSA, CERN, Силиконовата долина, в найголемите и развити университети и изследователски центрове на света. Просто у нас такива няма. Ако си много добър, светът като глобално село е твоето място. Но за нас, по-нормалните, къде да живеем? И то така, че да ни е най-добре. Имаме само един живот и той трябва да е щастлив. Въпреки че си мислим, че щастието е различно за всеки, то има обща основа и тя не е в парите. Щастлив си, когато се развиваш! Когато се бориш и преодоляваш трудности. Така се доказваш, че си добър, че те бива, че ставаш, че си човек. Или “Движението е всичко, целта нищо!” (Ф. Ласал) Ако стоиш на едно място – загиваш като човек, не зависимо колко богат си. Много българи си представят щастието като неспирно ядене и пиене и несекващ поток от пари, но подарени, неспечелени или заработени. За да възникнат духовни потребности, трябва да се задоволят материалните. Това е идеалът на тези, които не са ги задоволили. Всеки мечтае за това, което няма! Емиграцията винаги и във всички страни е имала икономически основи, ако не бягаш от правосъдието. Как я представяме пред приятели, какво даже си въобразяваме, е друг въпрос. Когато си затворен в една система, когато нямаш контакти, не можеш да се движиш по света, е напълно нормално, когато се отворят границите, да тръгнеш да пътуваш, да откриваш, да търсиш непознатото. Представяте ли си какво е в Северна Корея? Затова и големият поток от емигранти беше в първите години, а не сега. Тогава бяха най-ниски доходите ни спрямо развитите страни. Напротив, сега няма да има сериозен емигрантски поток. Бумът мина. Бавно и полека даже започва връщане в страната. Не масово, но го има и ще се увеличава. Кариера вече може да се прави и тук, а средните доходи са вече 46% от средноевропейските, а са били 8%. Дано побързо да ги стигнем. Нормално е колкото се изравняват стандартите, толкова и икономическата емиграция да намалява. Дори всяка година България привличат чужди мениджъри, не собственици, които варират от 700 до 1400 на година. За 2012-а са наймного от САЩ, а за 2013-а от Китай. 42 000

чужденци са взели статут на временно пребиваващ, нещо като “ зелена карта”. 360 000 апартамента и къщи са купени от руснаци, или 8% от целия фонд недвижимости. За тях България е прекрасна. Няма статистика, а и не може да има колко българи са се върнали. Но във всеки клас има деца, родени в други страни и това не учудва никого. Това е тенденцията.Конвергенция. Когато стигнеш своя праг на развитие и задоволиш първичните потребности, най-вероятно се връщаш, защото тук сме на по-ниско ниво и със знания и пари можеш да се развиваш. Ще се увеличава конкуренцията сред специалистите, защото доходите им ще продължават да растат, затова вече идват да работят у нас и чужди специалисти. Ние просто се вписваме в нормалните световните явления. Но тези, които са нискоквалифицирани или с дипломи от псевдоуниверситетите, ще са на ниски заплати, те няма какво да предложат на пазара на труда. Затова може би те ще емигрират, защото нашето дъно е по-ниско от европейското. Но може би ще направят грешка. Много страни са минали по този път: Ирландия, Испания, Гърция, Португалия и много други, че и САЩ. Винаги след голямата вълна следва по-малка, на връщащите се. Принципът на махалото Медицината от векове търси отговор на въпроса как да живеем по-дълго и да бъдем по здрави. Статистически е доказано, че най-важният признак, за това , без изключения е да не си напускал родния си ареал до 50 км. Да ядеш храна добита на мястото, на което си роден. Разбирате ли сега защо по балканите и селата са столетниците. Всяко напускане на територията е стрес, който ти съкращава живота. Няма дълголетен пътешественик. Но пък много ще кажат, че не искат да са столетници, а да живеят бурно. Ами какво по-хубаво място от това да си разбиеш здравето с ядене пиене и непрестанни купони от България? Помислете си колко народ умря от това, а и вижте англичаните на Слънчев бряг! Тогава къде си тръгнал да ходиш? Тук можеш да живееш бързо, и бързо да си отидеш, така както никъде другаде. Истината е проста, като не виждаш изход пред себе си, хващаш найлесния изход – Терминал 2. Истински се натурализират не емигрантите, дори не и техните деца, а внуците им! И то в такава многолика страна като САЩ. В много други консервативни страни ти си другият, чуждият. Нещо като българските турци, които векове живеят тук и сред нас, и са българи, ама не съвсем. Помислете! Лесното решение не е решение! То не решава проблема. Трябва обучение, квалификация, учене цял живот, изобщо нещо, което да те прави уникален, по-добър, и с това търсен. Така вървиш

41 нагоре по стълбицата на успехите и парите. Който го прави има бъдеще и в България, и по-света, той не гледа само да задоволява първични потребности. Хората с малко пари искат пари. Хората с повече пари, които са задоволили основните си материални потребности искат път и развитие, това което прави живота пълноценен, истински и хубав. Когато ни разрешиха да пътуваме по света, аз бях от първите които си извадиха паспорт. Където можах, там отидох. Но найсилно впечатление ми направиха едни българи в Мюнхен. Те бяха около 80-годишни. Бяха останали като студенти в Германия през 1944 година, което за времето си е било върхът на сладоледа. Те се прибират след войната в България, но на границата нашите власти не ги пускат, не ги искат, няма къде да отидат и се връщат. Казват, че такъв глад, студ и немотия в Германия какъвто е бил след войната, България никога не е преживявала. Дори е немислимо да си представим. Та тези хора обичаха България повече от нас. Те са я напуснали на 17-18 години, живели са в Германия над 5060 г., целия си съзнателен живот. Имаха жени, деца и внуци, пари, някои бяха милионери, с къщи и спокойни старини, но всеки четвъртък се събираха в едно българско бирхале, да си говорят за България, за нейните проблеми и знаеха, четяха повече от българите. Бяха си реституирали имотите и се връщаха у нас. Искаха тук да бъдат погребани, а и някои умряха щастливи в България. Тогава у нас беше страшно, режим на тока, няма стоки, няма пари, вилнееха мутри. Аз ги питах, защо като имате всичко се връщате в нищото, в мизерията и нищетата? Те казваха: “Вие нищо не разбирате”. Мисля, че вече разбрах. А и учените вече доказаха, че носталгията е генетично явление. Щом си се родил тук, все ще те тегли към родното, колкото и далече да бягаш, дори и да не си го признаваш. Няма как от себе си да избягаш. Затова и където има българи по света, има български магазини и ресторанти. Купуваш лютеница, сирене, бира, ама български, нищо, че са по-скъпи от тамошните. Пиеш и плачеш, ако животът ти е оставил сълзи. Има български неделни училища, църкви, ансамбли за народни песни и танци. Така е по целия свят, дори в Аржентина, Бразилия, където са емигранти от 100 години и треточетвърто поколение са родени там. Искаш да направиш една “Малка България” там. А не можеш ли да я направиш тук? Не си се опитал, защото усилията, нервите и борбата, която си водил за да успееш и да се докажеш там, ако ги беше направил тук, заедно със всички емигранти, щяха да се сътворят чудеса. Само че българите търсим своя собствен успех и изход, а не общия. Ние оцеляваме поединично. Нация не е сбор от индивиди, а хора с общи

цели и надежди. Затова е по-лесно да емигрираш. Поклон пред оставащите. ДНЕС ПАК ЩЕ БЕСИМ ЛЕВСКИ: ВСЕКИ ДЕН, В КОЙТО ЖИВЕЕМ КАТО МИШКИ, СЯКАШ ОТНОВО БЕСИМ ЛЕВСКИ!

лец със световна известност, произнесена на 8 февруари на Евромайдана: Всички ние сме украинци! ДУДУКОВ МАРШ

УТРЕ ПАК ЩЕ БЕСИМ АПОСТОЛА Почитаме Левски, но слугуваме на Пеевски, мечтаем за величие, но сме пълни с безразличие... Искаме свобода... но тя има цена! А кой, КОЙ е готов да я плати? Аз, или той... а може би ти? Просто се чудя – докога ще стоим? Колко още робство ще търпим?!! С горното "лирично отклонение" намеквам, че всеки ден, в който живеем като мишки, сякаш пак бесим Левски, а в негово лице – всяка идея и мечта за свободна България... Сори, за мен 19.02. не е "празник", Левски - не е "традиция"! Левски е мерилото за това доколко живеем достойно и свободно, а денят, в който животът му е отнет – е моментът за равносметка къде сме спрямо това "мерило"! И затова 19.02. е тъжен ден за мен. Не толкова защото Левски е бил обесен, дори в смъртта на тоя човек има повече достойнство, отколкото в днешния ни живот - ето ТОВА е тъжното! Написа: Gery Nikolova АЗ В ТОЗИ МОМЕНТ СЪЩО СЪМ УКРАИНЕЦ, А СТОЛИЦАТА НА ЕВРОПА ВЕЧЕ Е КИЕВ! ПОКЛОН, ГЕРОИ! ПОКЛОН, УКРАИНСКИ БРАТЯ-СВОБОДОЛЮБЦИ!

Димитър Цивнев: ТАЗИ РУСИЯ В НАШАТА БЪЛГАРИЯ – ВЕЧЕ НЕ! "Добрюютро" на целия бар!! Много якоооо! „Дудуков марш”. Скоро и във Вашия град. (текст и снимка България без ценности) СЪБИТИЯТА В КИЕВ: ПРОМОСКОВСКАТА ВЛАСТ ЩУРМУВА ЕВРОМАЙДАНА, КОМУНИСТИТЕ ОТНОВО ПОКАЗАХА, ЧЕ ВЛАСТ ДАВАТ САМО С КРЪВ! СЪБИТИЯТА НА ЖИВО

Виж хроника на събитията ето тук: Полицията щурмува Евромайдана в Киев, жертвите вече са 14 (на живо с видео) Виж и коментара на И.Инджев: Пътят на копривата от Тянанмън до Майдана Саакашвили: Путин заплатил Януковичу $2 млрд и купил право на кровавый разгон в Киеве МЕДИИТЕ СЛЕДВА ДА РАЗБЕРАТ, ЧЕ НЕ МОГАТ, ЧЕ НЕ Е В ТЕХЕН СОБСТВЕН ИНТЕРЕС ДА СЕ ГАВРЯТ ТАКА ГРОЗНО И ГРУБО С НАШИТЕ ВКУСОВЕ

Прочетете непременно речта на Бернар-Анри Леви (род. 1948 г.), френски философ, писател и ангажиран интелектуа-

вторник, 18 февруари 2014 г. Г-н Иво Инджев под заглавие Преписката за подписката е препубликувал в блога си публикацията от моя блог със

42 заглавие Писмата, които си обменихме с г-н Иво Инджев по повод петиция на граждани до bTV с искане за възстановяване на неговото предаване, като е написал също така и следния уводен коментар:

Колегата блогър Ангел Грънчаров, който организира в мрежата подписка за моето завръщане на екран в БТВ, е публикувал в своя сайт позицията ми, както му я споделих в електронна преписка между нас. Не съм целял това, но след като така е преценил (при изричното ми становище, че нямам какво да крия), инициаторът на подписката на практика е свършил деликатната работа вместо мен. От една страна нямах намерение да занимавам аудиторията с този въпрос, който не е повдиган никога от мен, но пък щеше да бъде странно изобщо да не реагирам на факта, че стотици хора изразяват подкрепа за моята персона, а аз „нямам отношение”. Използвам случая да благодаря за личната съпричастност на всеки, независимо от вероятността това усилие да няма практическа стойност и дори независимо от опасността подписката бъде употребена в обратната посока от онези, които не биха пропуснали да се възползват от някаква моя слабост (например под формата на злорадство заради малък брой подписи)! Както става ясно от писмото ми, във всичките три случая в живота ми, когато съм бил обект на „гласуване” (в подписа да бъда назначен за директор на БТА през 1990-та, три години по-късно да не бъда уволняван от БТА , а наскоро и за „Човек на годината” на Българския хелзински комитет), съм имал щастието да получа подкрепа, с каквато малцина политици могат да се похвалят (да, знам, че става дума за различни величини, но „величието” на „бройката” не ме интересува). Така че „бройката” в сегашната подписка за мен не е от значение – една телевизия с аудитория от стотици хиляди зрители винаги може да обяви за пренебрежимо малка претенцията на няколкостотин или дори на няколко хиляди души. Предпочитам все пак да оставя темата на този етап затворена в рамките на онова, което господин Грънчаров е преценил да публикува.

Това пише г-н Инджев в блога си по повод на подписката; моя милост там си позволи да напише следния коментар, за който г-н Инджев ми даде повод: Искам да благодаря на подписалите се, на подкрепилите подписката; смятам, че винаги има смисъл ние, гражданите, да реагираме по някакъв начин, да имаме позиция по повод на това, което става в медиите, да изискваме от тях известен морал, да се опитваме да им въздействаме към по-добро с оглед ширещата се в тях деморализация да бъде поне малко намалена или дори озаптяна. Има един важен, пък макар деликатен момент, на който искам да обърна внимание: настоящето ръководство на btv не носи, разбира се, пряка вина за политическата репресия над г-н Инджев, която си позволи едно друго ръководство на същата тази медия, едно друго ръководство, което си позволи да угодничи най-безсрамно пред силния човек тогава, именно пред президента Първанов. Та значи преди вече ето колко станаха години върху г-н Инджев онова ръководство е упражнило натиск, с оглед да го принудят да си подаде оставката – и предаването "В десетката..." беше свалено от екран. Г-н Инджев, независимо от квалификацията си на перфектен журналист и също така независимо от безупречната си репутация беше и все още е поставен тежките условия на нежелан и неприет от нито една медия журналист, в унизителното положение да е без сигурни доходи и без средства за съществуване. Вярно, btv е частна медия, никой не може да й налага каквото и да било, това сегашно ръководство няма вина за случилото се, но все пак тъй като несправедливостта над г-н Инджев се свързва с въпросната медия, ние, зрителите, ние, потребителите на продукцията на тази медия, все пак имаме известно морално право да реагираме, пък и, защо не, да поставим въпроса за моралния реванш, за нравствения дълг, който същата тази медия btv има над несправедливо тормозения и уволнен от нея по безцеремонен начин журналист. Когато са вършат някакви безобразия, ний, гражданите, пред чиито очи се случва всичко, не трябва да мълчим; ето, тогава, когато уволниха г-н Инджев, ние, българите, за жалост, си замълчахме, ние имаме този табиет да търпим, да мълчим, да реагираме с прекалено закъснение; но все пак е по-добре да реагираме макар и късно, но изобщо да реагираме, а не да продължаваме да мълчим до безкрайност и да търпим всички гаври. И още един момент искам да изложа, който допълва смисъла на тази наша гражданска акция, преизпълнена с преди всичко нравствен смисъл: ние, гражданите, искаме да преподадем на медиите един урок: че не могат да си правят каквото искат без изобщо да се съобразяват с нас; показваме им, че ние всичко забеляз-

ваме и няма да търпим несправедливостите, гаврите, унизителните подлизурковщини пред силните на деня и пр. Да, показваме им, че се отвращаваме от подобни неща и че държим нравствен реванш все пак някога да има. Давайки този урок не само на ръководството на btv, но и на всички медии, ние всъщност им правим добро, даваме им знак да се предпазват от подобни неща, даваме им шанс да се очистят поне малко от нечистотиите, в които са затънали. За да имат нашите медии някакви претенции на "морални корективи" на управляващите сами следва да бъдат носители на безукорен, на безупречен морал; ако това не е така, то всичко отива по дяволите. Както именно и се случи: напоследък аморализмът става вече съвсем непоносим: имам предвид изпълненията на "журналисти" (с извинение за неподходящата в случая дума!) като Бареков, Росен Петров и други... дренки от все същия дол. Примерно, ръководството на btv следва някога да осъзнае, и ние, подписалите се, му го напомняме, че е грозно толкова време да са разчитали на предаванията на одиозни шоумени (да ги нарека все пак така, щото друго прозвище не им отива, то и това не им отива де, ама карай!) като Слави Трифонов, Бареков, Росен Петров, Карбовски и прочие "величия", разчитали са и са залагали на такива, а виж, Иво Инджев са го подложили на гонения, на притеснения, лишили са нас, публиката, от сериозни предавания на сериозни журналисти, заслужаващи това име. Тези медии следва да разберат, че не могат, че не е в техен собствен интерес да се гаврят така грозно и грубо с нашите вкусове, че не бива да си позволяват да ни мислят за пълни балъци, за олигофрени, за идиоти, за безмълвни твари, все едно че сме не човеци, а говеда, овце и прочие. Ние, зрителите, ние, читателите, ние, гражданите, сме длъжни да покажем, че няма да търпим такова унизително отношение на медиите към нас. Заявявайки тези неща гласно, даваме шанс на btv и на останалите медии да си правят добре сметките: нека да разберат, че срещу себе си нямат една безволна инертна "маса", която може да понесе всякакви гаври, а имат срещу себе си достойни хора, които не търпят гаврите, няма да понесат издевателствата с нашите вкусове, с морала, с добрите нрави и прочие. Смятам, че с подписката си преподаваме на btv (пък и на другите медии) един безценен урок по етика на отношенията със зрителя, за който те следва да са ни благодарни; и в това също виждам смисъла на нашата гражданска акция. А иначе подписката продължава, тя е на ето този адрес – давам го, понеже някой хора по-горе питат къде могат да се подпишат. Да, подписката до ръководството на btv за връщането на предаването на г-н Иво Инджев "В десетката..." продължава да

43 набира сила. А вие подписахте ли се? Не пречи и вие да се подпишете – стига да споделяте поне отчасти идеалните мотиви, които ни вдъхновяват нас, вече подписалите се...

ПОСЕТЕТЕ СПОРЕД ИНТЕРЕСИТЕ СИ И ДРУГИТЕ МИ БЛОГОВЕ:

представлява човешката душа. И особено душата на развития, на достигналия до себе си човек, душата на здравата и богата личност.

ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА И ЗА ДЕМОКРАТИЧНОТО ОБРАЗОВАНИЕ Експозе по темата на днешната сбирка на Дискусионния клуб, виж Заповядайте и вие: ще разговаряме за това що е свободно, що е демократично образование и училище и има ли то почва у нас? БРОЙ 4 ЗА ТАЗИ ГОДИНА НА В-К ГРАЖДАНИНЪ ВЕЧЕ Е В РЪЦЕТЕ НА СВОИТЕ ЧИТАТЕЛИ

●Angel.G-TV - видеоблогът на Ангел Грънчаров (първият български видеоблог) ●HUMANUS, дневникът на философа Ангел Грънчаров (основен текстови блог) ●СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ (учебен блог за студенти и ученици) ●ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТ HUMANUS (консултации, психотренинг, психоанализа, курсове) ●Дневникът на един ГРАЖДАНИНЪ (онлайн-изданието на в-к ГРАЖДАНИНЪ)

ЕДНА МИСЪЛ НА КОНФУЦИЙ ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО

●ГРАЖДАНСКА TV СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ (моят резервен видеоблог)

Вестник ГРАЖДАНИНЪ

●ДНЕВНИК ФИЛОСОФА (моят рускоезичен блог)

Първият блогърски вестник

ПОЗНАЙ САМИЯ СЕБЕ СИ!

Ако мислиш за една година напред, посей ориз, ако мислиш за 10 години напред, засади дърво, а ако мислиш за 100 години напред – образовай населението!

Изкуството на живота, което единствено може да ни въведе в неговата пълнота, пряко зависи от изкуството на самопознанието, в чиито тайни са посветени найвече философията и разбиращата съвременна психология, пронизана изцяло от философски дух. Моята съзнателно избрана задача е да помагам на опитващия се да разбере себе си човек...

Душата на човека е свят и дори вселена, в която пътешествията са не помалко вълнуващи от междузвездните галактически одисеи с космически кораб – стига тези последните да бяха възможни. И ако извън нас съществува един величествен и необятен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не по-малко тайнствена вселена, предизвикваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия. От живия човек се иска най-вече това: да не допусне душата му да се превърне в пустиня, в която всички извори са пресъхнали. Напротив, той е длъжен да създава и поддържа великолепието, многообразието, растежа, цъфтежа, плодоносността и въобще живота на ефирната духовна субстанция, каквато

Издава: Център за развитие на личността HUMANUS, основан през 1994 г.

Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488 Истината ни прави свободни!