Spisanie Humanus broi 1 (3) ot 2015 g. by Ангел Грънчаров

HUMANUS

Áðîé 1 (3) Ãîäèíà II 2015 Ôåâðóàðè

Ñïèñàíèå çà ñúâðåìåííî îáðàçîâàíèå, çà íàñúð÷àâàíå íà äóõîâíîòî è ëè÷íîñòíîòî èçðàñòâàíå è óêðåïâàíå íà ìëàäèÿ ÷îâåê

HUMANUS Ñïèñàíèå

Ãëàâåí ðåäàêòîð: Àíãåë Ãðúí÷àðîâ

ISSN 23672367-6027 (Print) ISSN 23672367-6078 (Online)

СЪДЪРЖАНИЕ: НОВИНИ Феновете на младежкото списание HUMANUS се увеличават….8 Уъркшоп с музикантите от групата „Подуене блус бенд” Краси Табаков – китара и Емил Тасев – барабани…………………………………..11 Вестник "Силистренски бряг" представи списание HUMANUS на своите читатели………………………………………………………………….12 Поради желанието на млади хора от Силистра да го видят по-скоро новият брой на сп. HUMANUS ще излезе от печат месец по-рано!...13 Свободната творческа изява на личността и талантите на младите е онова, което ги прави щастливи…………………………………………..16 Инициативата около приобщаването на младите хора към ценностите на списание HUMANUS набира скорост……………………………..20 Ако в българската музика не се влее нова вълна, то тя отива към логичния си край……………………………………………………………..23 Една различна образователна ситуация………………………………..26 ПРОВОКАЦИИ Инициатива: открито обръщение до директорите на някои от найдобрите училища в Пловдив……………………………………………....28 ЛИЧНОСТ И СВОБОДА Учебните ни институции са нещо като крематориуми за човечността………………………………………………………………………………..32 Относно идеята за автентично образование…………………………...34 ИНТЕРВЮ Разбиранията на един млад човек за съвременно образование…...35 РЕАКЦИИ Знаенето, "многознайството", "трупането на знания" и пр. принадлежат на една остаряла, демодирана образователна парадигма…….39 3

Ситуацията, в която живее иновативно мислещият образователен деец ………………………………………………………………………..….41 Предвид санкциите на "проклетия Запад" руснаците успяха да създадат първия чисто руски компютър……………………………………..46 ОТЗИВИ Главната причина поради която трябва да експериментираме в образованието…………………………………………………………………..47 Реформата в образованието следва да започне с автономията на училищата, с освобождаване на творческия потенциал на учителите и учениците…………………………………………………………………...48 ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО Защо е болно българското образование – и как ще се върне към здравето и живота?................................................................................53 Гаяне Минасян ИДЕАЛНОТО УЧИЛИЩЕ Описание на перфектното съвременно училище……………………...59 Светлозар Нейков

УЧИЛИЩЕТО-МЕЧТА Експериментално училище – мечта…………………………………...…62 Емил Минев

ВЪЛНЕНИЯ Единственото, на което трябва да научим децата си, е да обичат да учат…………………………………………………………………………….65 ПОЗИЦИЯТА НА МЛАДИТЕ Училището не ме учи как да живея, а как да робувам на интересите на тези, които са "над" мене……………………………………………….68 Свилена Георгиева 4

ДИСКУСИОННО Същностна промяна в образователната сфера няма да има ако продължаваме да чакаме Министерството да ни "оправя"………..……..70 Мирослав Спасов

Уж "авангардният" и "реформаторски" закон за образованието затвърждава държавния монопол, раздува администрирането, увеличава контрола, контролиращите органи и бюрократичността………….72 Гери Николова

Това да не е някаква нашенска бюрократично-"демократична" баронмюнхаузенщина?..............................................................................74 ЖИВОТЪТ Кое е подходящото време да сме разочаровани?..............................75 Ефектът на Дънинг-Крюгер или как глупавите са твърде глупави, за да разберат, че са глупави………………………………………………...76 УЧЕНЕТО Модел на самостоятелност в ученето…………………………………...79 Емил Минев

Мотивационни стратегии за обучаеми зависими от обучителя……..81 Емил Минев

Образователна самодейност……………………………………………...85 Най-натрапчивата мисъл…………………………………………………..86 Съвременни образователни информационни технологии…………...88 Иван Господинов

Правото да уча…………………………………………………………….…91 Робърт Праути

СЪВРЕМЕННОСТ И НРАВСТВЕНОСТ Нашенската лудница в образованието: талантливите деца Хасан и Ибрахим тормозени в училище от учителите си!................................94 5

Подозрителен текст, приписван на Киану Рийвс, представя актьора като противник на западния свят на свободата……………………....102 ГРАЖДАНСКА АКТИВНОСТ За същинска демокрация в българското образование………………104 Писмо на една майка към българските учители……………………...110 Разговор с мой бивш ученик по разни теми и въпроси, касаещи живота ни……………………………………………………………………….112 НИЕ, БЪЛГАРИТЕ Пловдивски училищен директор заслужи да влезе в книгата на рекордите ГИНЕС – като най-дълго проседял на директорския стол!.......................................................................................................115 ТВОРЧЕСТВО Докато устните ти са още червени……………………………………...119 (Моето ледено момиче) Даяна Аджемова

Преплитането на боязливост и борбеност в живота………………...124 Атина Николаева Димитрова

Химията – една от петте области за Нобеловите награди………....127 Тайната на дъното Атина Димитрова

УСПЕХЪТ Няколко вдъхновяващи цитати от Стив Джобс……………………….131 КАКВИ СМЕ НИЕ? Успехът: Грях, който българинът никога не прощава………………..132 (Кварталната кръчма като български университет на живота) Георги Харизанов

ФИЛОСОФИЯ НА РАЗВИТИЕТО Беседа……………………………………………………………………..…136 Димитър Пецов

ПОЛОВЕТЕ, СЕКСЪТ И ЛЮБОВТА Зловещ белег, навяващ спомена за "1984 г."!...................................140 35 джентълменски обиди………………………………………………....141 ЗДРАВЕ 16 съвета за сваляне на много килограми………………………….....144 (Какво ми се иска да знаех когато свалих над 30 кг.) Вероника Налбатска, четиво за 13 минути

ЦЕННОСТИ Научи се да чакаш………………………………………………………....148 архимандрит Андрей Конанос

Ако ние се откажем, тогава кой ще направи онова, което самото време, самият живот изискват от нас?...............................................153 АФОРИЗМИ Няколко мъдри мисли, които ми "подари" знаменитият учител Жак Асса…………………………………………………………………………..155 Две мисли на "българския Езоп" Радой Ралин……………………….156 НОВА КНИГА Душите ни се нуждаят от здравина и твърдост, а здравината на душата е духът………………………………………………………………...157

НОВИНИ Феновете на младежкото списание HUMANUS се увеличават събота, 24 януари 2015 г.

Преди известно време в блога публикувах репортаж от Силистра, в който се разказваше за млади хора от рок-групите „Blood suger”, „Ирис” и „Вход свободен”, за това в какво те вярват, как мислят, към какво се стремят и пр.; та този репортаж, подготвен от г-н Димитър Пецов, беше публикуван в сряда, 24 декември 2014 г.: Свободната творческа изява на лич8

ността и талантите на младите е онова, което ги прави щастливи. Месец по-късно, именно днес, 24 януари 2015 г. получавам следното съобщение от автора на въпросния текст: Изпращам ви две снимки на младежите-рокаджии, за които публикувахме материал, снимаха се като фенове на списание HUMANUS с последния брой на списанието в ръце. Те с нетърпение очакват излизането на новия брой на списанието, където очакват репортажа за тях. А и не само те, но и техните родители.

Изобщо феновете на HUMANUS се увеличават; вече имам и заявки за печатни броеве. Ако има начин едната снимка, първата, с наймалките музиканти – където всички са прави – да я сложите на корицата, гарантирам ви, че успеха на списанието сред феновете ще е още по9

голям. А и допълнително ще имам възможност да преснимам корицата в изданията на местните вестници. Вече имам принципно съгласие от редакторите. Това ми пише г-н Пецов. Аз лично приемам идеята следващата книжка на списанието да излезе с снимката на тия младежи на корицата, нямам нищо против такава една идея. Публикувам двете снимки заедно с писмото, та да може да излязат в онлайн-изданието на списанието. Разбира се, за мен много е радостно това, че списанието намира подкрепа сред тия младежи. Вдъхновен от това тия дни ще задвижа своя идеи или инициатива да тръгна из по-големите пловдивски гимназии и да опитам с благословията на техните администратори да разговарям с учениците, да им представя списанието, да ги призова да се включат със свои текстове в неговото списване; целта е постепенно списанието да започне да се списва от самите младежи, да стане изцяло тяхно. Нямам нищо против те самите да си изберат редакционна колегия, главен редактор и още всичко друго, каквото си искат, да си го издават сами, а пък аз ще им помагам с каквото мога. Такава ми е идеята, ако се намерят поддръжници от други градове, нека да я подкрепят, да се включат, те също както г-н Пецов и като мен да тръгнат в училищата и да разговарят с младите хора, да ги призоват към сътрудничество, към творчество, към съучастие и пр. Смятам, че този е начинът да се образува една общност от мислещи млади хора, които да подпомогнат реформата на българското образование с каквото могат. Има смисъл да се работи в тази посока, аз това зная и ще направя каквото ми е по силите работите да се задвижат в дълбоко потребната ни посока. Призовавам и други да подпомогнат, да се включат, да съучастват, да подкрепят.

Уъркшоп с музикантите от групата „Подуене блус бенд” Краси Табаков – китара и Емил Тасев – барабани четвъртък, 5 февруари 2015 г.

Вестник "Силистренски бряг" представи списание HUMANUS на своите читатели

Димитър Пецов: Философите: Благодарим на силистренските рокаджии за вдъхновението!!! ... И на в-к "Силистренски бряг"! 12

Поради желанието на млади хора от Силистра да го видят поскоро новият брой на сп. HUMANUS ще излезе от печат месец по-рано!

Преди малко получих следното съобщение от г-н Д. Пецов от Силистра, благодарение на когото в последните дни излязоха няколко чудесни публикации по текстове, или писани от млади хора, или пък за тях, дори и едно интервю с интересен мислещ младеж публикувахме днес; ето какво ми пише г-н Пецов, а пък по-долу можете да разберете от моя отговор до него как ми хрумна нещо важно и във връзка с периодичността на излизане на списание HUMANUS, така и за темата на следващото излъчване на предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров"по Пловдивската обществена телевизия в четвъртък: Изпращам ви малко инфо за нашата нова звезда. Като видя публикацията си в блога ми изпрати следното съобщение: Супер! Нямам търпение да излезе списанието! И другите младежи постоянно ме питат за това... Здравейте, уважаеми г-н Пецов, Много Ви благодаря за чудесните материали, с които обогатихте много новата книжка на списанието! И също така ме ентусиазирахте да започна подготовката й за печат много по-рано от предвиденото. Щом младите чакат с нетърпение излизането на новата книжка, готово, ще направим така тя да излезе значително по-рано. Примерно до средата на февруари да излезе от печат. Това ме кара да се замисля дали да не променим издателската концепция на списанието. Предвиждах то да излиза три пъти годишно, като ИДЕИ, но това явно не е добре. Дали да не го направим списанието (на първо време) двумесечно, т.е. на два месеца да излиза веднъж? Тоест да излиза шест пъти в годината? Струва ми се, че това е реално, въпреки че тогава можем да изпитваме трудности със събирането на текстове. Ако имаше като Вас по един човек от голям град, който да общува с младите, щяхме с лекота да пълним списанието дори и да излизаше още по-често, но за жалост до момента Вие сте единствен. Аз пък тук в Пловдив все още не намирам време да ида като Вас по гимназиите и да представя списанието на учениците. Но ще се постарая нещо да направя по този въпрос. Ще използвам телевизионното предаване, което водя и ще посветя цяло предаване (този четвъртък) на тази тема: ще поставя въпроса Как общуваме с младите, разбираме ли се с тях? и пр., да, ето този въпрос ще поставя и ще говоря много за списанието. Можете да кажете на нашите млади приятели от Силистра да опитат да гледат предаването (излъчва се отлайн на сайта на Пловдивската обществена телевизия), ако не могат, тогава могат да гледат записа му и в моя блог. Ще ми позволите да използвам това писмо в блога за да уведомя читателите му за хрумването, което под Ваше влияние ми дойде в акъла току-що (за такова предаване по ПО-ТВ, щото наистина ми е трудно да 14

тръгна от училище на училище, макар и от това да не съм се отказал), но с предаването ще стане значително по-бързо, имам предвид това информацията за младежкото списание за образование и личностно развитие HUMANUS да стигне до повече млади хора поне в Пловдив. Това е засега. Всичко добро! С поздрав: Ангел Грънчаров

Свободната творческа изява на личността и талантите на младите е онова, което ги прави щастливи вторник, 23 декември 2014 г.

Пространство на свободата или дефиниция на щастието Репортаж от мястото на събитието – Димитър Пецов „Blood suger” Всичко започна с моето желание да взема интервю от едни ученици от силистренската езиковата гимназия за списанието за личностно развитие „HUMANUS”. Илиян, Мелин и Мечо, както ми се представиха – членове на рокбандата „Blood suger”, приеха идеята много добре и ме поканиха на тяхна репетиция. В уречения час пристигнах в залата им за репетиции в младежкия дом. В предварителния ни разговор ми бяха казали, че имат ръководител, който работи с тях и аз се насочих към него да представя идеята си за интервюто. Ръководителят Иван Неделчев, както се казва организаторът на тези младежи, е бивш учител по физкултура, но също така и дългогодишен музикант в една 16

група „Нафталин”, която вече не съществува. След приключване на кариерата с нафталините, Иван се насочва към работа с младежи, които имат интерес към рокмузиката и превръща репетиционната зала на групата си в място на изява на младежи – основно ученици от местните гимназии. Така от угасването на пламъка на едно нещо се ражда огън за нещо по-голямо – не една, а няколко нови младежки групи. „Blood suger”, „Ирис” и „Вход свободен” Това са имена на рокгрупи. Те са се оформили неотдавна под ръководството на Иван и вече съществуват със свой репертоар – основно кавъри на известни роксъстави. Но това, което прави силно впечатление на един страничен наблюдател като мене, е че участниците в тези групи притежават силна мотивация, интерес и вдъхновение да постигат своите високи творчески цели, притежават онзи огън - душевния потенциал, необходим за всяко голямо дело. Мястото Този резултат не е случаен, мястото, в което младежите репетират, се е превърнало в пространство на свободна творческа изява и развитие на личността, място където всеки може да върши нещата които харесва, с хората които харесва – без да усеща принуда освен осъзнаването на собствения дълг към себе си и другите. Интервюто В такова едно свободно пространство започнах да провеждам своето интервю или по-скоро анкета с младежите и резултатите логично отразиха контекста на средата. На моите въпроси: Защо избра този стил музика? и Какво ти дава участието в групата? получих следните отговори: Мечо „Blood suger” – бас китара: Избрах рока защото реших да правя музика, а не чалга, чалгата не е музика. Групата ми дава много емоции – приятни и неприятни. Учи ме да се съобразявам с хората. Мелин „Blood suger”, китара: усетих чувството, което поднася рока, а когато усетиш чувството, което ти дава рока, не можеш да се върнеш към нещо друго.

Илиян „Blood suger”, китара: Харесвам спокойствието, което ми носи музиката и когато вземеш китарата и започнеш да свириш и всички звуци стават цветове, става комуникация между теб и другите. Деница „Blood suger”, вокал: Защото според мен това е по-добрият стил. Вътрешно съм в мир със себе си. Когато виждам как другите от групата свирят, това ме успокоява. Намирам себе с в тази музика и другите Мелин и Мечо мечтаят да следват в НАТФИЗ, а Деница да следва психология. А ето какви отговори получих от участниците във втората група „Ирис”: Стоян, соло китара: От малък слушам това, което брат ми слуша, също така ми доставя удоволствие сам да свиря – да не е от компютър, а участието в тази група ми дава тази възможност. Освен това тук получавам свобода и развитие. Ния, ритъм китара: Опитваме се да обобщаваме стиловете. Въпреки, че се въртим основно около рока, избираме музика, която ни прави щастливи. Тук забравям всичко останало – всички проблеми и напрежение. Нели, бас китара: Аз се запалих по рока от баща ми и брат ми. От малка слушам рок, а след това открих групата. Валерия, вокал: Този стил има различие, уникален е в сравнение с останалите. Това, което правя тук ме прави щастлива. Юлиана, клавишни: От малка свиря. Обичам класическата музика и реших да разнообразя. Тук усещам надежда, че добрата музика може да просъществува. По време на анкетата съвсем спонтанно се оформи дискусия за проблеми, свързани с образованието и личностното развитие – относно това как средата съдейства за мотивацията и развитието на личността. Мненията бяха различни, но едно беше категорично, че средата има значение. В този дух на дискусия продължихме и на следващия ден и с третата група „Вход свободен”, които са най-малки по възраст – от 13 до 15, но не и по успехи. Групата е само на три месеца, но вече има сериозен репертоар и изяви в известни предавания по медиите. Ето какви отговори дадоха най-малките:

Димо, ударни: Избрах тази музика, защото всичко е живо – всеки свири на инструмент, а не от компютър. Брат ми ме запали. Ежедневието е много забързано и когато вляза всичко в мене оживява. Атила, китара: От малък слушам рок и ми харесва да свиря, идва ми отвътре като слуша да започна и да свиря. Харесва ми да бъда с групата, приятни хора са. Като се изморя в училище с тях си почивам. Владилена, вокал: Защото ми харесва, обичам музиката. В групата получавам приятелство, доверие, настроение и вдъхновение. Теди, клавишни: Аз съм израснала с рока. Вкъщи винаги се е слушало рок. Сестра ми също много помогна да се ориентирам към това. Какво преживявам, когато съм с групата ли? С една дума щастие. Нашето интервю приключи с думата щастие и това е, което смятам като най-важно за описание на случващото се с тези младежи. Техните отговори за това, което те преживяват съдържат дефиницията на явлението щастие – да правиш нещата, които ти харесват с хората, които харесваш. И това събитие, преживяването на щастието при тях се случва постоянно – то присъства в тях чрез нещата, които те правят. Концертът Събитието, за което говорим – преживяването на щастието завърши на 22 декември с голям концерт в залата на младежкия дом на град Силистра. Залата беше пълна с хора - с младежи и по-възрастни почитатели на рока. Представянето на групите беше мисля на по-високо ниво от очакваното дори и за самите тях. На сцената излязоха същите живи и запалени млади хора, с които общувах по-рано и които успяха да предадат огъня на това, което правят в студената зала. Те успяха да получат подкрепата на публиката с възгласите още, още, още… А за нас, свидетелите на събитието, след концерта остана очакването за още… За още и още и още… щастие!

Инициативата около приобщаването на младите хора към ценностите на списание HUMANUS набира скорост петък, 12 декември 2014 г.

Здравейте, г-н Грънчаров, Дискусията мина много добре. Аз се представих от името на Център за личностно развитие "HUMANUS". Методът, който използвах, беше мисловна пирамида. Първо попитах учениците какво очакват от мене и те ми отговориха, че очаквали някой да им изнася лекция. Аз им отговорих, че тая няма да я бъде. Питах ги какви проблеми имат в училище. Казаха ми, че имали проблеми с интереса и мотивацията. Накарах ги да извадят по един празен лист и на листа да нарисуват празна фигура на пирамида. Съответно в тази пирамида да обособят определени пространства, които да отразяват нещата за които си мислят ежедневно, като на тези неща, на които обръщат найголямо внимание, да отделят най-много място в дъното на пирамидата, а на тези, на които отделят най-малко внимание, съответно да отделят място към върха. После анализирахме всеки как е аранжирал нещата. Получи се много интересна дискусия. Образованието не беше приоритет. Още в началото попаднах на ученик, който демонстрира начин на мислене, подчинен 20

на приоритети, съгласуван и проектно ориентиран. Позволих си да му предрека успешно успешно бъдеще заради начина на мислене. Оказа се, че това не е случайно. Той се развива и самостоятелно, освен в училище. Нещо, което по време на дискусията посъветвах останалите да правят. Той е студент дистанционно обучение в софтуерния институт на Светлин Наков. Мисля да взема интервю от това момче за следващия брой на списанието. Другите бяха в друга вселена, но беше интересно. На някои се наложи да им правя психоанализа, че се бяха стресирали от учебния процес. Мисля, че намерихме правилния подход с ръководството на училището – да не ангажираме и без това ангажираните ученици, а да се насочим към проблемните ученици, сред които обаче има и успешни примери, достойни за следване като този ученик.

Накрая един от учениците, който явно беше много впечатлен от интерактивния подход на провеждане на часа, изрази мнение като възкликна: "Това беше единствения интересен час, който съм имал!". И после се обърна към класа, а мисля и към учителката и отново възкликна: "Не ми и интересно в часовете! Не ми е интересно и това е!". Аз не искам да правя прибързани изводи, защото съм външен човек за системата и мога да си позволявам оригиналност в преподаването, но явно част от проблемите с мотивацията за учене на учениците се коренят в подхода на представяне на учебното съдържание. 21

Засега това е. Нещата вървят "по план", както се казва. Ще Ви държа в течение. ПОСТСКРИПТУМ: Това събитие може да послужи като опорна точка за много рефлексии относно проблемите в образованието. Класът, макар и от най-елитното училище в града ми беше представен като проблемен - липса на мотивация, девиантно поведение на някои ученици. И аз очаквах да се сблъскам с някакви незаинтересовани индивиди, които да се държат предизвикателно. Нищо подобно не се случи. През цялото време учениците демонстрираха спрямо мене подкрепа, внимание и заинтересованост. Не усетихме как мина часът. Написа: Димитър Пецов

Ако в българската музика не се влее нова вълна, то тя отива към логичния си край Покрай инициативата за включване на млади автори със свои публикации в списанието за личностно развитие „HUMANUS” попаднах на проект, който дава изява на млади и талантливи българи като певицата и автор в нашето списание Свилена Георгиева. Свилена оглави класацията за модерна българска музика по БНТ 2 и БНТ Свят „НОВО 10+2” със своя авторска песен. Но предаването провокира моя интерес най-вече с това, че дава пространство за изява на млади български творци, което ние от „HUMANUS” горещо приветстваме като пример за принос в личностното развитие. Затова реших да се свържа със създателя на предаването журналиста Васко Громков, който беше така любезен да отговори на моите въпроси: Г-н Громков, кое провокира идеята да създадете подобен музикален формат? Класацията „НОВО 10 + 2” стартира през 2012 година с идеята да показва само стойностни нови български видео-клипове, както на утвърдени звезди, така и на пълни дебютанти. Аз ги наричам „репресираните” изпълнители, тези които почти не се пускат по другите канали с оправданието, че не пасвали на формата им. Първоначалната концепция беше да се показват и англоезични изпълнения на български артисти, но след година и половина, те изчезнаха от само себе си и в последните месеци много рядко се появява стойностна песен на английски в чарта. Май родните изпълнители се усетиха, че трудно ще постигнат гигантски успех на запад и започнаха да залагат на българския език както преди. В началото никой от екипа не допускаше, че ще се задържим на екран вече 4-ти сезон и то (забележете) без да сме почивали никога досега през лятото. „НОВО 10 + 2” може би е единственото предаване в ефира на БНТ 2 и БНТ Свят, което не прави задължителната лятна почивка.

Как трябва да се промени културната среда и в частност музикалната в България? Това е една безобразно трудна мисия. Този чалга-лайвстайл, който се котира в културната среда е нанесъл поражения сред две или вече три поколения. За да се изравнят нещата ще трябва да преминат нови три (пречистени) поколения, а това няма как да се случи без брутални мерки. Плашещото е, че дори хип-хопа и рока в България вече се чалгират, а изпълнителите са все по-разединени. Всеки се бори самостоятелно за някакви 5 минути слава в „Ютюб” и толкова. Трябва да се появи независим музикален канал (или канали) и там някой човек да си сложи главата в торбата и да завърти само най-доброто от българската музика със задължителна автоцензура. Няма как песни с цинични послания да променят културната среда в страната. В това отношение, аз лично в моето предаване съм безкомпромисен. Доколко и как мислите, че едно такова предаване може да промени статуквото? Не съм очаквал, че след като не пускаме най-комерсиалната музика (онази с платените ротации) ще има такъв интерес и толкова много гласуване в класацията „НОВО 10 + 2”. Може би всичко се дължи на факта, че даваме равен шанс, както на изпълнители от Столицата, така и на млади творци от всяка точка на България. През последните 3 години в чарта ни на водещи места са били изпълнители от Ямбол, Бургас, Варна, Видин, Стара Загора, Пловдив, Силистра, Враца, Тетевен и още много други градове. Понякога гласуването се превръща в градска кауза и това страшно много ме радва. А относно статуквото, то може да се промени само морално, иначе тези „репресирани” изпълнители нямат шанс срещу няколкото „акули”, окупирали музикалния ни бизнес, ако изобщо има такова понятие в момента в България. Самото участие в предаването мотивира младите творци, а в самото предаване какви средства използвате, за да ги мотивирате? „НОВО 10 + 2” има много повторения по два национални канала. Гледат го и в чужбина, благодарение на БНТ Свят. Максималният престой на един видео клип в класацията е 12 седмици. За тези 3 месеца, съответната песен може да натрупа и до около 40 излъчвания. Това е огромна реклама за един млад изпълнител, а отделно са и приходи от авторски права към „Мюзикаутор”, за които БНТ е изключително строга и точна медия. Аз всеки месец изпращам списък с авторите, а в края на годината те 24

получават процентите си. Имаме вече изпълнител, който беше забелязан и поканен за участие в чужбина, именно след показване в нашето предаване. Какви са перспективите за развитие на един млад творец след участието и с какво той се обогатява? Всичко си е в ръцете на самия млад творец. Конкуренцията е жестока и трябва да си вманиачено упорит и последователен за да успееш. За съжаление много се предават след първия неуспех, най-вероятно заради младостта им. Наскоро отварях първите сценарии на „НОВО 10 + 2” и установих с разочарование, че дузини от добрите групи и изпълнители в началото, вече или не съществуват, или са сменили професията, или пък са изпаднали в пълна апатия и не се хвърлят в никакви нови музикални проекти. А с какво се обогатява България чрез изявите на младите творци? Без млади изпълнители няма как да се върви напред. Легендите в бранша вече се броят на пръсти и ако не се влее нова вълна, българската музика като цяло отива към логичен край. Музикалните тв-формати са тотален комерс. Те едва ли ще спасят българската музика. Стойностните неща се крият освен в столичните школи и в малките градчета, клубчета и гаражи на България. С тях музикалната среда е по-пъстра и по-истинска. Васко Громков е журналист, поет, музикант, диджей, актьор, сценарист, радио и тв-водещ. Инициатор е на много и различни творчески, образователни и медийни проекти, сред които и настоящата класация по БНТ за нова българска музика „НОВО 10+2” Взе интервюто Димитър Пецов

Една различна образователна ситуация Репортаж от мястото на събитието, направен специално за списание HUMANUS: Димитър Пецов Първоначално Иван, ръководителят на рок групите Blood suger, Ирис и Вход свободен, представи събитието като уъркшоп с музикантите от групата „Подуене блус бенд” Краси Табаков – китара и Емил Тасев – барабани. То беше организирано за младите музиканти от силистренските рокгрупи, но беше и отворено за всеки желаещ да присъства. Уъркшопът или на английски workshop от английски се превежда като работна група, семинар, работилница, цех. Има различни разновидности на уъркшопите за различни сфери на човешката дейност, но всички те като цяло са насочени към това да бъдеш научен на нещо от някого. Обикновено се провеждат от утвърдени специалисти или творци с утвърдени имена и опит в определена област. В случая ставаше дума за двама известни блус и рок музиканти от известна българска група. Характерните предимства на този образователен метод са много, но най-вече е съприкосновението с личността на водещия занятието. Представянето на теория, която обикновено се учи от безлични учебници, помагала и дори интернет ресурси, придобива съвсем друго значение в една ситуация на жива връзка, на дискусия с хора, които демонстрират конкретни умения и са постигнали определени успехи в областта, за която говорят. Тук не те учи учител на уроци от учебник и не разказва биографията на успели музиканти, а споделя знание и собствен опит – успешен и неуспешен – човек, който е преживял нещата лично. Споделя ценности, убеждения, споделя живота си.

Обяснимо беше и любопитството на младите музиканти по време на срещата в репетиционната зала на групите в младежкия дом на Силистра. Разбира се атмосферата коренно се различаваше от тази в традиционната класна стая, където обикновено първо се налага въдворяване на дисциплина. Тук мотивацията и интереса налагаше реда и тишината. Уважението към авторитета протичаше естествено и с оглед на постигнатото от двамата обучаващи – също млади хора. Урокът и на двамата музиканти мина основно в две части, теоретична, в която беше включена лекция – и дискусия със задаване на въпроси от младежите и демонстрация на инструментите. Изобщо в ситуацията присъстваше един много личностен и приложим контекст, който вдъхновяваше сам по себе си. Накрая срещата завърши с виртуозни импровизации – свирене в различни стилове, в което се включиха и обучаващи и обучавани. Изводите от провеждането на едно такова събитие за традиционното образование могат да бъдат много, но аз мисля, че основният е присъствието на личностите, чийто успех и пример може да вдъхнови някого да постигне нещо, да му помогне да се изгради по нагледния образец на някого, да стане като него – личност.

ПРОВОКАЦИИ Инициатива: открито обръщение до директорите на някои от най-добрите училища в Пловдив четвъртък, 29 януари 2015 г.

Решавам тази сутрин да направя нещичко и то в посока на посериозно проучване (намиране на емпирически материал) относно ситуацията в образователната сфера; по тази причина решавам да си устроя един експеримент, който, да се надяваме, много ще ми помогне щото допълнително да проверя основателността на някои свои преценки за тежкото състояние, в което тази жизненоважна за общността ни сфера се намира. Искам да събера аргументи от "фактическо естество", които, както е известно, у нас имат приоритет пред всякакви теоретични или умозрителни твърдения. Ето какво ще направя: Ще напиша едно писмо, което ще изпратя на ръководителите на няколко пловдивски училища. В писмото ще поставя един интересен проблем. И ще следя изобщо дали и как въпросните директори на образователно-възпитателни учреждения ще реагират. И после ще обобщя и изтълкувам получените данни. Речено-сторено, ето въпросното писмо, което веднага ще изпратя: До директорите на СОУ "Любен Каравелов", ул. "Бранислав Велешки" №2, soulkaravelovpd@abv.bg; ГХП "Св. Св. Кирил и Методий", "Хан Кубрат" №15, ghp_plovdiv@abv.bg; СОУ "Св.Паисий Хилендарски", ул. "Родопи" 28

№48, sou_paisii@abv.bg; СОУ "Св. Кл. Охридски", бул. "Васил Априлов" №5, sou.sv.kl.ohridski@abv.bg; СОУ "Свети Патриарх Евтимий", ул. "Иван Вазов" №19, patriarcha@abv.bg; СОУ "Цар Симеон Велики", ул. "Лука Касъров" № 13, csv_school_pd@abv.bg; ПГЕЕ, ул. "Пещерско шосе" № 26, pgee_plovdiv@abv.bg; pgee.plovdiv@gmail.com; ОМГ "АКАД. К. ПОПОВ", ул. "Чемшир" № 11, omg_plovdiv@abv.bg; СОУ "П. Кр. Яворов", бул. "България" №136, sou_yavorov@abv.bg; ЕГ "Пловдив", бул. "България" №123, ezikova_gimnazia_plovdiv@abv.bg; ЕГ "Иван Вазов", бул. "България" 121, egiv_pld@abv.bg; СОУ "Константин Величков", Ул. "Бугариево" № 6, sou_k_velichkov@abv.bg; СОУ "Св. Седмочисленици", ж.к. "Тракия", ул. "Съединение", sou_sveti7@abv.bg ОТКРИТО ПИСМО от Ангел Ив. Грънчаров, философ, писател, главен редактор на списание HUMANUS Уважаеми господин (госпожо) Директор, Имам честта да Ви съобщя, че през 2014 г. група радетели и дейци на каузата за едно ново и съвременно образование създадохме списание HUMANUS, чиято идея е то да бъде именно списание за съвременно образование, също така и за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек. Издадохме вече два броя, подготвяме в момента трети, който предстои да излезе от печат през първата половина на февруари. Списанието има и онлай-издание където можете да разгледате вече излезлите броеве. Смятаме като начало списанието да бъде двумесечно, да излиза с периодичност веднъж на два месеца. Списанието е регистрирано по надлежния ред и има следните идентификационни номера: ISSN 2367-6027 (Print) и ISSN 2367-6078 (Online). Редакцията на списанието се намира в Пловдив, а пък хартиеният му вариант се отпечатва в София. Редакционният екип възнамеряваме да работим в посока на това щото постепенно списанието да стане предимно младежко, сиреч поголямата част от текстовете да бъдат писани от млади хора, от ученици от училищата и от студенти, т.е. списанието да стане постепенно трибуна за най-свободната творческа изява на младите. И до този момент открихме, че тази идея се възприема много добре от ония млади хора, с които вече сме влезли в контакт; публикували сме вече интересни текстове, написани от ученици (тия неща можете да ги видите и в онлайн-изданието). В тази връзка Ви пишем и си позволяваме да апелираме за следното. Ще бъде прекрасно ако Вие, уважаема (уважаеми) госпожо (господин) Директор, имате добрината да запознаете по избран от Вас и подхо29

дящ начин учениците от ръководеното от Вас училище за съществуването на нашето списание – и да ги уведомите, че ония сред тях, които искат да се изявят в полето на писането (или по друг начин, примерно, фотографията или каквото друго е възможно да се изобрети) биха могли да се възползват от трибуната на списанието. Няма никакви ограничения на теми и проблеми, всичко онова, което вълнува младите, би могло да стане предмет на тяхното творческо вдъхновение, няма ограничения на стилове, на подходи и пр., сиреч, в списанието те имат възможността да се изявяват по напълно свободен начин. Могат да пишат по вълнуващи ги теми от всекидневието, по проблеми на изкуството, психологията, философията, религията, политиката, гражданското образование и възпитание, спорта, техниката, отделните науки, които ги интересуват и в които са напреднали, в сферата на модерните технологии, културата, изобщо всичко значимо, което искат да споделят с други млади хора, може да бъде претворено по подходящ начин, било под формата на есе, на диалог, репортаж, рисунка, снимки, дори видео (може да бъде поместено в сайта на списанието), на трактат или както искат – или както намерят за добре. Вярваме, че ако списание HUMANUS бъде представено по подобаващия начин пред Вашите ученици, те ще бъдат впечатлени от такава една възможност за творческа изява и непременно ще се възползват, а това означава, че ще станат автори и фенове на списанието. Държим да ви уведомим, че ние, създателите на списанието, нямаме никакви комерсиални или користни цели около него, не целим печалба, напротив, разпространяваме го напълно безвъзмездно по училищни библиотеки, разбира се, доколкото ни стигат за това силите (издаваме го със скромните си лични средства), другояче казано, работим за вдъхновилата ни идея изцяло рro bono. Затова си позволихме да се обърнем чрез Вас, уважаема (уважаеми) госпожо (господин) Директор и към учениците от ръководеното от Вас училище. Ще се радваме да установим добри партньорски отношения на едно безкористно сътрудничество за доброто – за свободната творческа изява – на младите хора. Разбира се – на този момент искаме да обърнем специално внимание – че в списанието със свои авторски текстове или по друг начин могат да се изявяват и новаторски мислещите учители от различните училища, в това число и Вашето. Списанието с удоволствие ще даде трибуна и на авангардно мислещите образователни мениджъри от различните нива. Ще се радваме да има съпричастност към нашата кауза и идея и от тяхна страна, дваж повече ще се радваме, ако се породи и практическо сътрудничество, именно в полето на действието, на реалното сътрудничество и на добрите непосредствени взаимно изгодни отношения. Толкова, простете за това, че се наложи да ангажираме вниманието Ви, но вярваме, че Вие разбирате полезността на предложенията ни; те са в интерес именно на младите, за доброто на които ние, техните възпита30

тели, сме готови на всякакви неудобства и жертви. Ще сме Ви безкрайно признателни ако ни уведомите за Вашето лично възприятие на нашата инициатива за сътрудничество, за партниране, за това какво Вие мислите, с интерес ще прочетем Вашите забележки и предложения, ще ни е много приятно да ни съобщите как Вашите ученици са реагирали, дали са откликнали, изобщо интересува ни всичко – тъй като за нас обратната информация от Ваша страна ще бъде безкрайно ценна и поучителна. Всички материали за нас (есета на ученици, текстове, написани от учители и пр.) можете да ни ги изпращате на имейла на главния редактор, сиреч, на моя милост; този имейл можете съвсем свободно да го разпространите и сред учениците, та те да имат възможността пряко да се обръщат към нас. Ще Ви бъдем много благодарни ако съдействате за установяване на едни добри и творчески съдържателни партньорски отношения! Разбира се, при желание и покана от Ваша страна съм готов лично да дойда във Вашето училище и сам да разговарям с учениците, да представя списанието пред тях, да обсъдим на място възможностите за сътрудничество, на мен ще ми много приятно и под такава форма списанието да бъде представено пред учениците от Вашето училище! Всичко добро, желая Ви успехи и значими постижения на Вашето тъй благородно поприще! С уважение: (подпис) 30 януари 2015 г. Пловдив ЗАБЕЛЕЖКА: Няма как, сядам да изпращам писмото до всяко училище поотделно, на всеки директор лично и т.н. Разбира се, ще пратя копие на писмото си и до г-жа Иванка Киркова, началник на РИО, за да бъде информирана и тя за предприетото, сега се сещам, че не пречи да изпратя копие и до Пресцентъра на МОН, интересно ми е дали те ще реагират някак, примерно дали поне ще отразят инициативата ни (имат големи възможности в това отношение, ако поискат, това мое писмо мигновено ще стигне до всяко българско училище, да, ама дали ще искат да го сторят, ето това е интересно да се разбере!). Но на мен не ми пречи да опитвам. И след това с интерес ще чакам да видя какви реакции ще има. И дали изобщо ще има някакви реакции. Да видим. Нищо не пречи да опитаме и така. Желая ви хубав ден!

ЛИЧНОСТ И СВОБОДА Учебните ни институции са нещо като крематориуми за човечността Из: Образование: роб, Автор: Мария Касимова ... Теглим въпроси, намираме си що-годе чисто ъгълче за писане и започваме да драскаме планове на това, което ще разкажем на професора. След десетина минути на празния изпитен стол пръв сяда един от найумните ми колеги. Говори стегнато, тихо и смислено, а още след второто изречение проф. Цанева нервно го прекъсва с въпрос.

Той прави пауза от няколко секунди, поема си дъх и казва "Аз мисля, че..." И точно в този миг, по някаква необяснима причина госпожа професорът тропва с ръка върху масата и със спираща дъха ярост изкрещява: "Колеги, вие не сте тук да мислите! Вие сте тук да знаете. Ще мислите след като се дипломирате!"... Помня този случай толкова добре, колкото и точното разположение на вафлените трохи върху шашардисаната физиономия на клетия академичен асистент. Защото той е перфектната метафора за тоталната и десетилетна несъстоятелност на българското образование. С цялата му вехта и в същото време претенциозна осанка, с оценяването чрез унижаване, с фалшивото страхопочитание пред самоспаружили се авторитети, с миризмата на нафталин в уж модерните му интерпретации и най-вече с пренебрежението към най-важната способност на човека – тази за мислене. В нервния изблик на иначе дълбоко уважаваната в академичните среди проф. Цанева еднозначно се изрази цялата философия на тогавашната ни и непроменила се до днес образователна култура – институцията училище (колеж, университет, институт) изисква от своя ученик попиването 32

на определено количество информация и нейното точно определено и стандартизирано интерпретиране. Знанието се явява някакво количествено измеримо съдържимо, което трябва да запълни предполагаемата празнота в мозъка на одобрения да го приеме човек – ученик, студент, докторант и т.н. Както в усвояването, така и в проверката, и използването на това знание (поне в академичната обстановка) съществува стандарт. Той определя защо, какво и как да се научи. Изключва напълно както правото на избор, така и правото на лично осмисляне и оценяване на въпросното съдържимо. Нещо като да ти дадат вода и да те научат, че е за пиене, пък ако ти вземеш, та се осмелиш да се миеш с нея, да ти плеснат един зад врата... ... Образованието и училището заприличват на тренировъчен лагер, където важното е всички да следват едни и същи норми и съответно да дават един и същи резултат. Подобно унифициране и учене чрез страх е истински геноцид Училище, където личните ти способности трябва да се подчиняват на стандарт, атмосферата е състезателна, а оценяването е въпрос на сбор от точки и покрити норми, е изправителен лагер. "Знанието", натрупано чрез насилие и папагалско репродуциране, е промиване на мозъци. Разбрах го, когато месец преди първия учебен ден малкото ми дете започна с треперещ глас да ми споделя страховете си от новата учебна година и класа, където "всички, мамо, са толкова перфектни и аз съм най-тъпата..." В този момент си дадох сметка, че от моето училище до това на децата ми нищичко не се е променило. Че крилатата фраза на вече възрастната професор Цанева се е бетонирала като надпис на надгробна плоча в учебните ни институции и ги е легализирала като крематориуми за интелигентност. И че мисленето, въображението, идейността и смелостта да ги изразиш и защитиш не са част от образованието – те са негово карцерогенно образование, което спешно и бързо трябва да бъде стопено. Така не се възпитават хора на бъдещето. Така се възпитават роби.

Относно идеята за автентично образование

Въпросът за образованието е въпросът за човешкия потенциал. Въпросът на образованието е и въпросът за потенциала на живота – какво е животът, какво е възможно в живота. Не случайно думата образование произтича от идеята за извайване на образ – образованието е това, което рисува пред нас образи. Казва се, че благодарение на образованието човек „проглежда”, че му се „отварят очите”. Това е така, защото от бездънния хаос на неопознатите възможности образованието създава пред очите ни картини - картината на човека и картината на живота. И всеки път картината, която рисува, е различна. Gayane Minassian

ИНТЕРВЮ Разбиранията на един млад човек за съвременно образование понеделник, 26 януари 2015 г.

Един алтернативен образователен модел – интервю Взе интервюто специално за списание Humanus Димитър Пецов В началото на декември месец 2014 г. от името на Център „Humanus” проведох дискусия с учениците от 11 б клас от силистренската Природо-математическа гимназия. Преди да започне дискусията бях дал задание на учениците, което се казваше „мисловна пирамида”: накарах ги да аранжират по приоритети нещата, за които мислят ежедневно. Тогава ми направи впечатление един ученик, казваше се Ангел Василев, който показа различно мислене – ориентирано към проекти и към развитие, към решаване на проблеми. С други думи млад човек активно, а не с пасивно мислене. Оказа се, че този тип мислене не се дължи на случайността, а е резултат на алтернативния образователен метод, който Ангел практикува извън училище – като студент дистанционно обучение в университета за софтуерни специалисти „СофтУни”. Ангел се съгласи да даде интервю за списание Humanus и да отговори на моите въпроси за начина си на обучение, а също и за това какво мисли за образованието у нас като цяло. 35

Какво те накара да вземеш решение да се запишеш да учиш дистанционно във Софт Уни? Главно мечтите ми за създаване на игри. По-точно избрах Софт Уни заради фокуса им върху езика C# (си шарп), който е лесен за учене, използване и изключително мощен за създаване на програми. Какви са предимствата на дистанционния начин на обучение? Главно това, че мога да уча удобно у дома си и пак няма да изпусна нищо важно. По този начин също се избягват 6-часовите пътувания до София и можеш да спестиш доста от това. Какво е характерно за начина на обучение там? Домашни. Много, много домашни. Предполагам, че това звучи ужасно, но добър програмист без да е написал минимум 70 000 – 100 000 (и повече) реда код до края на обучението си няма да видите. Големият брой на домашни дава шанс да се упражняваш по всякакви проблеми и да си развиваш мисленето – тъй като в програмирането един проблем почти винаги има повече от едно решение. Винаги трябва да се пробва повече от един начин за решаване на домашно – защото шанса да има по-ефективен от първоначалния е голям. И след всичките тези домашни имаш изпит, който те тества. Ако не успееш или се отказваш или почваш наново. По този начин лесно се намират най-мотивираните и (бъдещите) най-добри програмисти. Какво мислиш, че трябва да се подобри в начина на обучение в средното училище? Според мен трябва да се обновят (спешно) учебниците по информационни технологии, да се въведат нови програмни езици (трудно ще е за сегашните учители по информатика, но непоследователните часове, фокусиращи се на езика C++, който е най-труден за начало и най-труден за усъвършенстване просто отиват на вятъра. Трябва или да се добавят полесни за учене и запомняне или да се учестят часовете по информатика) за учене и да има повече атрактивни странични програми по всички предмети, в които всеки може да участва и да не се натоварва. Трябва ли времето, което прекарват учениците в средното училище, да се намали за да им се даде възможност за алтернативно обучение?

В момента образователната система се смята за не толкова ефективна, но няма как без нея. Намаляването на времето, прекарано в средното училище би било голям риск, който никой не иска да поеме. По-добре да сме с не толкова ефективна, но работеща образователна система, отколкото с несигурна и зависеща от това какво учениците правят през свободното си време. Също така в момента следучилищното свободно време на учениците е достатъчно за всичко, но това зависи от самия ученик и от това как сам си разпределя времето. Това е достатъчно за един ученик да се възползва от всякакви странични източници на информация, засягаща това, което той иска да прави занапред. Как си представяш идеалния образователен модел? Идеалният образователен модел би бил този, който прави решения базирани на учениците – без да се нарушават задължителните фактори на образованието. Така освен учениците ще са щастливи и учителите защото ще пишат само високи оценки (хехе!). Кое според теб е най-важното в живота на човека? Да прави това, което обича – и което му доставя удоволствие. Не ставайте хирург или зъболекар или адвокат или каквото и да е само защото заплатата е висока, а само ако сте сигурни, че го искате и че ви е приятно да го правите.

ИНОВАЦИИ

Сътвори: Ангел Василев

РЕАКЦИИ Знаенето, "многознайството", "трупането на знания" и пр. принадлежат на една остаряла, демодирана образователна парадигма неделя, 25 януари 2015 г.

Англия приема студенти без дипломи Така повече младежи ще могат да влязат в елитните университети Английски университети започнаха да приемат студенти, които още не са се дипломирали. Това е последица от падането на ограничителните квоти за прием на местни и европейски студенти. Заради това повече младежи ще могат да влязат в елитните университети, а тези на средно ниво започват битка за привличане на останалите, пише "Стандарт". Част от битката за студенти е предлагането на директна оферта за прием, още преди младежите дори да са се явили на матура. Досега обикновено университетите предлагаха примерни оферти, в които е записано, че искат на зрелостния изпит или в дипломата да бъдат получени определени оценки. Тази година кандидатите искрено се 39

изненадали, когато видели, че директно са приети в университети в Бирмингам, Ланкастър, Нотингам. Gery Nikolova: Ако изпитът за прием в университета се приеме за достатъчен, за да влезеш в него – няма никакъв смисъл да си късаш нервите с държавно училище – просто трябва да намериш подходящ за себе си/детето си начин да се подготвиш за този изпит... и е логично да е така – ако знанията ги има, какво значение има КЪДЕ и КАК са придобити? Кратък коментар на редактора: Само нещичко да кажа, да обърна внимание, важно е: Gery Nikolova е принципно права, само дето говори за "знания", които трябвало било да ги има, а въпросът опира до качества, до развити способности: ако младите умеят да мислят самостоятелно и критично, да боравят уверено, да "плуват" умело в океана от информация (от знания), който ни залива, то у такива млади хора, разбира се, са налице всички предпоставки да се развиват на ниво и в сферата на университетското образование, където въпросните качества ще продължат да бъдат "шлайфани", доразвивани, усъвършенствани и пр. А знаенето, "многознайството", "трупането на знания" и пр. родствени изрази принадлежат на една друга образователна парадигма, която е била модерна в ерата на Възраждането (Ренесанса), но отдавна й е минало времето – и по тази причина е съвсем неактуална за нашите нови и коренно различни времена.

Ситуацията, в която живее иновативно мислещият образователен деец петък, 28 ноември 2014 г.

Под публикацията със заглавие Свободолюбие и човеколюбие са двете страни на една и съща безценна монета във връзка със следния провокиращ коментар на някакъв анонимник Анонимен каза: Аз се учудвам малко на цялото това дяло в смисъл какво го интересува Ангел Грънчаров какво била казала някаква лелка за него – че бил такъв или онакъв. Нямата ли самооценка, та се засягате от бръщолевенето по Ваш адрес на някакви съвсем обикновени хорица? Впрочем тъкмо за Вашия случай са много подходящи приведените от самия Вас мисли на Карнеги. г-н Райчо Радев взема думата и казва нещо изключително важно, нещо принципно, нещо фундаментално, което привеждам по-долу (с оглед да го публикувам и в списанието за съвременно образование, носещо името HUMANUS). За мен неговият текст, признавам, има голямо значение тъкмо в тази светлина, а личната форма на изразяване, свързана с моята скромна персона, е несъществена подробност, нямаща особено значение. Изхождам от базисния принцип "онова, което самият ти не си го преживял, просто няма как да го разбереш", да, непреживяното лично ние не можем 41

да го разберем, само приблизително можем да си го представяме. Наясно съм, с положителност зная, че г-н Радев в своята лична професионална история на философ, учител, ангажиран гражданин, образователен мениджър (дълги години той е директор на Спортното училище "Олимпиец" в Перник, но това съвсем не му пречи да бъде авангардно мислещ човек, какъвто си остана и до ден днешен!) не просто е силно загрижен за позитивната промяна в образователната сфера, но и много години активно е действал, работил е на дело за тази същата промяна – и още продължава да работи, да се бори, да инициира всичко онова, което може да подпомогне промяната. Което, както може да се очаква, многократно го е въвличало в сблъсъци, аналогични на тия, в които и моя милост има съвсем естествената участ да бъде въвлечен; та в светлината на всичкото това казаното от г-н Радев за мен има най-вече принципно, сериозно и наистина голямо значение. Понеже произлиза от един разбиращ същината на цялата работа опитен и разумен човек, на когото при това имам пълно доверие: щото добре зная, че той никога, заради здравия си морал, не би допуснал да съгреши спрямо истината. Та прочетете какво пише г-н Радев, изрично повтарям и подчертавам, че съм много далеч от някакво чувство на суетно задоволство покрай тия неговите думи по мой адрес, тази емоция ми е съвсем чужда; мен ме интересува същината на поставените от него по този начин наистина значими и сериозни проблеми, свързани отново със сферата на образованието, на която ние двамата с него, така или иначе, отдадохме живота си. В този смисъл в написаното от г-н Радев аз виждам фактически същината на онази типична екзистенциална ситуация, в която неизбежно попада образователният деец, за когото не нагаждането към порочната система (с оглед оцеляване) има приоритет, а водещото е действителният, коренният интерес на младите, на учениците, на обучаваните; а в крайна сметка и на цялата нация, щото, знайно е, без качествено и автентично образование и пълноценно личностно развитие на младите нито една нация няма как да има завидно бъдеще: Райчо Радев каза: Вложената ирония-напътствие към Ангел Грънчаров в текста на първия анонимен е некоректна и ме провокира да представя моето разбиране за Ангел Грънчаров през 10-те мисли на Карнеги: 1. Ако искате да намерите щастието, престанете да мислите за благодарността и неблагодарността, и се предайте на вътрешната радост, която ни носи самото отдаване. Ангел, в своето битие като мислене и опредметяване в текстове се вписва в тази мисъл. Неговото творчество (отдаване), страстта, с която 42

разработва темите и съдържанието на неговите текстове и видеозаписи ясно показва и доказва, че той не се съобразява с благодарността и неблагодарността. Засилената личностна съпричастност към проблемите е особеност на неговия стил и ако на читателя това се струва завишен егоцентризъм, това обстоятелство му пречи да вникне в представените от него същности; и на това основание е проблем на самия читател. 2. Никога не се опитвайте да си разчиствате сметките с враговете, защото по този начин ще нанесете на себе си много повече щети, отколкото на тях. Ангел не осмисля директорката като свой личен враг, дори и да го е казал някъде, а като субект-рожба на бюрократичната образователна система, който не допуска, че е възможно и нещо друго, нещо различно от стандартните норми, вкл. подчинението – и затова наказва неговите новаторски стремежи. Неговите опоненти (“врагове“) в училището, водени от лични интереси, защитници на остарелите, командно-административни принципи на управление му дават възможност да надмогне житейскобитовото си страдание-щета и да постигне смисъла (щастието) на своето човешко, учителско битие и духовното отрицание на живуркането и живуркащите в училище.

3. Постъпвайте като генерал Айзенхауер: никога не отделяйте и минута в мислите си за хора, които са ви неприятни. Ангел мисли не толкова за хората, които разбират и действат ортодоксално за/в образованието в измеренията на тоталитарните му принципи и норми на поведение, а за ортодоксалното разбиране и действие за/в 43

образованието в измеренията на тоталитарните му принципи и норми на поведение. 4. Не критикувайте, не осъждайте, не се оплаквайте. Ангел, както и всеки нормален български гражданин не може да остане безучастен, безчувствен, пасивен към съвременната ситуация – за да запази спокойствието на мислещият своето битие на принципа „Не критикувайте, не осъждайте, не се оплаквайте“. Смисълът на тази мисъл на Карнеги е в друго измерение. Как би се развило и изобщо дали ще се развива обществото, цивилизацията – ако критиката към социалното изчезне от социума? 5. Помнете, че събеседникът ви може изобщо да не е прав. Но той не мисли така. Не го съдете. Ангел съди (като процес на словесно представяне на съждения) своя събеседник съобразно словесното представяне на съждения от самия събеседник. В случай на прибързана оценка за събеседника, резултат от недоразбиране, Ангел е поднасял своето извинение и винаги е посочвал уважението си към различното мнение, разбирайки, че дори и да не е прав събеседникът мисли обратното. 6. Учете се да се поставяте на мястото на човека срещу вас и да разбирате от какво точно се нуждае той, а не вие. Светът е зад този, който успее да го направи. Ангел ни показва в текстовете си, че може да се поставя на мястото на човека срещу него и разбира какви са неговите нужди и мотиви за поведение. Светът, вкл. и съдът, ще застане зад него, защото той е успял да се постави на мястото на своите опоненти (“врагове“), да познае тяхната битност като тоталитарно минало и да осмисли и представи адекватно техните мотиви. 7. Ако някой се опитва да те употреби за своите цели, зачеркни го от списъка с познатите си. Ангел, верен на философската рефлексия, не е зачеркнал от списъка на познатите си дори и своите критици и отрицатели. Не зная дали е разбрал кои са се опитали да го използват за свои цели, но зная, че много хора използват неговите текстове да упражняват своето омерзение, хейтърска низост, изблици на злоба като анонимници. Не търсейки своето 44

спокойствие, той не ги е зачеркнал, а спори с тях или определя тяхната същност. 8. Ако съдбата ти поднесе лимон, направи си от него лимонада. Ангел не е чужд на този принцип. Всички „удари“ на съдбата той превръща в творчески импулс за осмисляне на съвремието ни. 9. Бъдете заети. Това е най-евтиното лекарство на земята — и едно от най-ефективните. Ангел е подчинил живота си на този принцип, но не заради самия принцип, а защото неговата гражданска ангажираност е смисълът на неговото съществуване. Струва ми се, че не са много хората, които 24 часа от денонощието са ангажирани с мисъл и действие с проблемите на хората. 10. Дръж се като че ли наистина си щастлив и наистина ще намериш щастието. Ангел, струва ми се, че е щастлив човек – защото „плува“ в социума съобразно своето разбиране за човешката същност. Райчо Радев

Предвид санкциите на "проклетия Запад" руснаците успяха да създадат първия чисто руски компютър петък, 30 януари 2015 г.

:-)

ОТЗИВИ Главната причина поради която трябва да експериментираме в образованието петък, 23 януари 2015 г.

Днес, макар и за кратко, успях да поговоря с Марк Пренски – човекът, който написа книгата "Как да учим дигитално родените" и въведе този термин. "Това, за което трябва да подготвим днешните деца, е нещо, за което нямаме представа. Затова сме длъжни да експериментираме!" Написа: Emil Jassim КРАТЪК КОМЕНТАР: Добре звучи и най-важното, така е, самата истина е.

Реформата в образованието следва да започне с автономията на училищата, с освобождаване на творческия потенциал на учителите и учениците Декември 2, 2014

Реформата трябва да тръгне от автономията на училищата Частните училища в Естония получават държавна субсидия срещу изискването да спазват закона, казва проф. Еве Айзеншмид, зам.-ректор на университета в Талин, Подготви: Ванина Стоянова, Снимка: ЮЛИЯН САВЧЕВ, една публикация на в-к СЕГА Проф. Еве Айзеншмид е заместник-ректор в Университета на Талин. Преди това е била директор на Haapsalu Collegе от самото му създаване през 1998 г. Основава център за консултиране на учители, които работят в колежа и региона. В момента Еве е и член на борда на директорите на естонската организация Noored Kooli, част от международната мрежа Teach For All. Проф. Айзеншмид беше един от основните лектори на годишната конференция „Образование“, организирана от фондация „Заедно в час“. Проф. Айзеншмид, какъв е ключът за успеха на Естония, която се представи по-добре от Финландия на последното международно проучване за грамотността на 15-годишните PISA 2012? Една от причините за успехите в Естония е фактът, че в училището има голяма автономност. Ролята на училищното ръководство е особено важна за да бъде тази система успешна. Училищата и лидерите в образованието като цяло имат отговорността, че промяната зависи от тях. Нещата 48

стартират от училище, а не е необходимо някой от министерството да ни спусне някакви неща за да започнем да работим. При нас учителите изключително много са фокусирани върху резултатите на учениците – какво научават децата, как децата да бъдат мотивирани, а не върху това какво се случва с учителя в училище. За учителите наистина най-водещата сила е какво постигат децата. По същия начин и държавните образователни изисквания са базирани на този подход – какво научават децата, как да ги мотивираме в класната стая и как ги оценяваме. Начинът, по който се оценяват децата в училище, е критерий и за оценяването на работата на учителите. Именно върху този подход е изградено и професионалното развитие на учителите – как начинът им на преподаване да е фокусиран върху децата. Какъв е фокусът в учебните програми в Естония – върху фундаменталните познания или върху практическото прилагане на наученото? Учебните програми в Естония се състоят от две части. От една страна, учениците трябва да усвоят общи компетенции, които са необходими в XXI век. Например комуникационни компетентности, умения за решаване на проблеми, работа в екип, креативно мислене и т.н. На следващо място идват познанията по различните предмети. Понякога учителите се фокусират само върху предметите. По тази причина е изключително важно те да си сътрудничат – ако се правят различни извънучилищни дейности за децата, могат да се съчетаят един или два предмета, в които освен знанието по съответната дисциплина те да се научат как да си комуникират помежду си. Другият интересен факт е, че всяко училище създава свои образователни изисквания и собствена програма, която е базирана на държавните образователни изисквания и държавната учебна програма. Така в училища в по-малките населени места в уроците по география и история ще се наблегне на неща от местния контекст. Учениците от големите градове пък ще обсъждат важни за тях въпроси. Много често учителите излизат извън рамките на училището за да си сътрудничат и с местни институции. Какви мерки се предприемат за училищата със слаби резултати? В Естония няма независим орган за оценяване и инспектиране на училищата, както е във Великобритания например, а имаме отдел или звено, което прави подобни проверки. Специфичното при нас е, че не инспектираме периодично всички училища, а по-скоро се фокусираме върху определени проблеми. Например ако искаме в съответната година да решим проблем, свързан с учениците със специални образователни проблеми, въз основа на данните, с които разполагаме, се подбират училища с 49

повече такива деца. И в тези училища се правят повече инспекции. Този отдел или звено има по-скоро подкрепяща роля, а не толкова да инспектира или да наказва съответното училище. Другата му роля е да набележи области, в които може да ги подпомогне и да им предложи различни планове за развитие.

На какъв принцип се финансират училищата? Училищата принадлежат на общините, има и държавни училища – това са гимназиите. Общините получават пари от държавата и тези средства зависят от броя на записаните ученици. Общината, ако пожелае, има възможност да представи и допълнителни средства за ремонтни или за други дейности. Като цяло няма допълнително финансиране на училищата, които се представят по-зле, единствено в момента съществуват няколко допълнителни програми специално за училищата, в които има деца с руски произход, да учат естонски език. Частните училища получават ли субсидия от държавата? В Талин – най-голямата община в страната, има няколко частни училища. Има включително и такива, които се управляват от родители. Има и много малки частни училища, които работят и прилагат алтернативни педагогически практики като педагогиката на Валдорф или Монтесори, но това са наистина много, много малки училища. Всички те получават публично финансиране. В медиите напоследък имаше дискусия, че някои частни училища дори получават по-голямо държавно финансиране в сравнение със субсидията за общинските или държавните училища. Няма никакви контролни механизми как тези училища харчат държавната субсидия, един50

ственото изискване е те да следват всички законови и нормативни изисквания, които важат и за останалите училища. Знаем, че учителите са един от основните двигатели на реформата. За съжаление в България това е застаряваща професия. Какъв е статусът на учителите в Естония? Учителската професия в Естония става все по-популярна, но все още не е достигнала и нивото на Сингапур или Финландия, където найумните и най-талантливите стават учители. Според мен ролята на университетите за подготовката на бъдещите учители е много важна. Много често студентите от педагогическите специалности не са най-умните, найталантливите и най-надарените и университетските преподаватели трябва да положат усилия за да ги мотивират да навлязат в професията, да развиват аналитичните им умения, включително и за самокритичност. За да си добър учител не е необходимо да си бил най-добрият в университета или в гимназията. Голяма част от учителите, които са имали различни трудности в училище или в университета, успяват доста по-лесно да забележат същите проблеми у учениците и да се справят доста по-лесно в сравнение със свои колеги, които не са преминали през тези трудности в класната стая. Разкажете за програмата за подкрепа на млади учители в Естония. Тя стартира преди около 10 г. и аз като университетски преподавател съм един от създателите й. Интересното на тази програма е, че тя не е фокусирана само върху уменията, а и върху социализацията и работата в екип. Както вече споменах училищата в Естония са изключително автономни и развиват свои собствени програми, образователни изисквания и т.н., тоест работата в екип и чувството, че си част от тази общност, са изключително важни. Голяма част от дейностите са подходящи и за учители с повече опит. Например взаимното посещаване на уроци, които дават обратна връзка, е нещо, което може да бъде полезно не само за младите учители. Това може да доведе и до по-дългосрочно сътрудничество – двамата учители могат да направят съвместен проект със свои ученици, да се съчетаят два различни предмета и т.н. Каква е ролята на родителите? Родителите все повече се интересуват от случващото се в училище и техният глас в обществото става все по-силен. От една страна, училището има борд или съвет, в който участват както родители, така и предс51

тавители на общината. Този орган има голяма власт – одобрява бюджета, различни програми за развитие на училище, понякога отхвърля решения на директора. Често директорите са насърчавани да си сътрудничат с родителите, защото родителите могат да бъдат изключително полезни с идеи и съвети как да се подобри образованието на учениците. От друга страна, родителите имат годишна среща с учителя, на която се дава информация и се анализира представянето на ученика на съответния етап, дават се съвети на родителя как да подобри представянето на детето си в училище. Всяко училище има и електронна система, в която родителят може не само да види какви са оценките на детето му или какво е домашното за утре, но може, ако иска, да пише в тази система и да остави съобщение за учителя. Това е чудесна платформа за размяна на информация, а не да се гонят един друг. България е пред задачата да реформира образователната си система. Откъде според вас трябва да започне? Автономията на училищата е едно от нещата, върху които трябва да помислите. Освен това хората трябва да имат вяра за това какво се случва в училище за да може тази реформа да се случи. Училищното ръководство трябва да поеме своите отговорности за училището като организация, създаване на творческа среда за учителите и учениците.

ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО Защо е болно българското образование – и как ще се върне към здравето и живота?

Позволявам си да препечатам тази забележителна и много полезна – за вярното разбиране на действителната ситуация в българското образование – статия с оглед мислите, изложени в нея, да стигнат в крайна сметка и до читателите на списанието за съвременно образование, което носи името HUMANUS. (Имам принципното съгласие на авторката да сторя това.) От какво е болно образованието, Автор: Гаяне Минасян Основният проблем на българското образование е, че то трагично се разминава с реалността. От една страна все още е подчинено на цели и планове, спускани централно „отгоре”, а от друга – обслужва нуждите на отминаващата индустриална епоха. В тази рамка проблемът, който често погрешно се привижда за основен, е просто неспособността да планираме достатъчно добре работните единици, необходими за „нуждите на бизнеса”. Ала тази неспособност е неизбежна – тя се дължи на факта, че образованието и трудовият пазар функционират в два паралелни свята – защото трудовият пазар, за разлика от образованието, не изпълнява планово зададени цели, а се развива свободно; та по тая причина не можем да предскажем какви ще му излязат нуждите. Лекът за проблема

Лекът за това предприятие е то за започне да се развива. Свободното развитие предполага плурализъм. За да има плурализъм, той трябва да присъства на входа и на изхода на образователната система. На входа е свободният избор на образователни форми. На изхода е свободният избор на сертифициращи системи. Това не е нищо ново в демократичния свят. Сегашното положение на (пълен идеологически) монопол на държавата на входа и изхода на образователната система е в пълно противоречие с Конституцията, която в чл. 18 определя изрично областите, в които държавата може да установява монопол и образованието не е сред тях. Плурализмът предполага отпадане на контрола, който ограничава свободата на избора. Опасно ли е това? Контролът в образованието гаранция ли е за неговото качество? Мнозина се опасяват, че ако отпадне държавният контрол върху образователните форми и сертифициращите системи, това ще доведе до хаотичен спад в качеството на образованието. Като оставим настрана естествената реакция „накъде повече!“, нека помислим дали е така. Много хора сериозно грешат за образованието, като разчитат на контрола, за да му повишат качеството. Настояват, че трябва по-ефективен контрол върху резултатите. Контролът не е гаранция за качество. Контролът е измерител на качеството. Никой не е станал по-висок от много мерене. Гаранцията за качество е мотивацията. Но какво ще стане, ако всеки започне да учи каквото иска? Най-после ще му се повиши мотивацията. Това важи за всяка област на човешкия живот – когато човек най-после започне да прави това, което иска, той се мотивира и нещата потръгват. Проблеми има тогава, когато хората са принудени под натиск да правят неща, които не искат – те не са ефективни, те се депресират, те се обвиняват взаимно, не са налице високи постижения. Съществуват опасения, че ако не принудим хората да присъстват физически зад стените на училищната институция, мнозина просто ще престанат да учат. Тези опасения са основани на разбирането, че присъствието в час и преминаването с тройки от клас в клас е „образование”. Както сега, така и за в бъдеще хората, които учат, са само и единствено хората, които искат да учат. Останалите симулират дейност – познато явление във всички държавни предприятия. Истинският проблем е не дали принуждаваме достатъчно ефективно хората да учат, а на колко хора всъщност пречим да учат чрез упражнението на тази принуда.

Но не е ли образованието държавна политика? Може ли всеки сам да избира какво и как да учи? Според редица международни документи, както и според Конституцията на България, образованието е основно, неотменимо човешко право. Чл. 53(1) Всеки има право на образование. Чл. 44(1) Гражданите могат свободно да се сдружават. Чл. 57(1) Основните права на гражданите са неотменими. Казаното дотук означава, че когато пълноправни граждани на България се образоват самостоятелно или се сдружават с цел избран от тях вид образование, те упражняват комбинация от основни човешки права, които са неотменими – държавата не може да се намесва, като ги ограничава, цензурира, регулира, позволява, одобрява, забранява или отменя, освен в случай на война (Чл.57(3)), или когато упражнението им „накърнява права или законни интереси на други” (Чл.57(2)) Означава ли това да отпаднат всякакви стандарти в образованието? Плурализмът на сертифициращите системи не означава, че няма стандарт, а че няма само един стандарт. Наред с държавния стандарт, съществуват и стандартите, създавани от всяко следващо звено във веригата от ползватели на образователния продукт – работодатели, университети, академични и професионални общности. Образователните стандарти намират изражение на изхода на образователната система в лицето на сертифициращите системи. Съществуват истински добри стандарти, доказали своята адекватност по цял свят, които не са държавни. Пример за такъв стандарт са тестовете SAT, ACT и др., създадени от частни, конкуриращи се организации. В демократичните страни нито държавните, нито частните стандарти са задължителни; всяка гилдия, професионалист, колеж или университет правят собствен подбор на стандартите и тестовете, които преценяват, че е необходимо техните служители или студенти да са преминали. Но дали няма обществото да се разпадне, ако всички не учат едно и също и не покрият един и същи стандарт? Спойка за обществото ли е задължителното стандартизиране на познанието? Мнозина смятат, че стандартизираните познания са необходими, за да има единство в нацията. Те дори възприемат идеологическия кон55

формизъм като въпрос на национална сигурност. Това убеждение се родее с вярата, че всички в една страна трябва да говорят един език, да изповядват една религия или да гласуват за една партия, за да бъде тази нация единна. Решаващият фактор за цивилизационната спойка обаче не е хомогенността, не е липсата на различия, а взаимодействието между тези различия. Свободното взаимодействие между различните способности, гледни точки и подходи е задължителна предпоставка за взаимозависимост и оттам сплотеност в обществото. Единствената гаранция за мир е взаимната зависимост, а тя е невъзможна, ако всички са едни и същи, могат едно и също и знаят едно и също. Това е невъзможно, ако всеки е „всестранно развит” самодостатъчен остров. Слава Богу, постигането на тази цел в реалността е и без това невъзможно и именно на това се крепят оскъдните човешки връзки, отговорни за оцеляването на обществото. Според редица изследователи именно крайната стандартизация и уеднаквяване в тоталитарните общества са причина за атомизирането на обществото и разкъсването на социалните връзки. Но кой ще определя дали едно образование е добро, ако отпадне всестранният държавен контрол и държавните стандарти не са задължителни? Това е резултатът от образованието. Смисълът на доброто образование е да способства реализирането на индивидуалните способности и осъществяването на житейските цели на самите учещи. Както казахме, то действа като спойка за общността, но не във вменената му роля на унифициращ индивидуалните различия фактор, а в ролята си на информационна и социална платформа, която прави възможно взаимодействието между тези различия. Ето защо не съществува критерий за качеството на образованието, който да е всевалиден, освен степента, в която то отговаря на нуждите и целите на конкретния ученик и родител. Кой например определя дали една услуга в здравеопазването е добра? Пациентите, естествено. Критерият е елементарен – трябва да оздравеят. Ето защо пациентите често пъти сменят лекарите, докато не намерят лек за болестта си. Дали пациентите могат да направят грешка? Да, разбира се; никой човек не е застрахован от грешки. В този ред на мисли дали лекарите могат да направят грешка? Да, разбира се; никой човек не е застрахован от грешки. Дали държавата може да направи грешка? Естествено, при положение, че не я считаме за добрата фея от приказките. Тогава какво – да отсъдим ли предварително в полза на грешките на единия и да ги наложим върху живота на другия, или да оставим на всеки възможността и отговорността да понася последствията от собстве56

ните си решения? Така няма да носим последствията от грешките на някой друг, а от своите собствени – и именно тук е ключът към растежа. За пациентите, които не искат или не могат да понасят тежестта на този избор, винаги съществува държавната болница и стандартните клинични пътеки. По същия начин в образованието учениците и техните родители са хората, които ще избират въз основа на собствената си преценка за това доколко адекватни на реалността са знанията, които една или друга образователна форма или институция предлага, както и доколко подходящи за индивидуалните особености и нужди на детето са те. За хората, които по една или друга причина предпочетат да не правят такъв избор, съществува и стандартното държавно училище, стандартната учебна програма и стандартните образователни тестове – функция на социалната държава. Случаите, в които е налице безотговорно упражняване на родителите на тяхното право да осигурят образование на децата си, не следва да са обект на регулация в образователното законодателство, а, точно както е например случаят със свободата на словото, на Наказателния кодекс. Критериите за безотговорно упражняване на правото на образование следва да са общоправни, а не академични/експертни. Експертността не може и не бива да се възприема като заместител на родителската отговорност. Каква тогава е ролята на държавата в образованието? Правомощията на държавата, ясно определени от Конституцията, са: 1. Да създава условия за свободното развитие на образованието (Чл.23) Това означава, че образованието и държавата са разделени. Развитието на образованието е плод на свободната гражданска инициатива. Образованието не може да се развива в следствие на министерски наредби и законови регулации, точно както развитието на културата не може да е плод на дейността на културното министерство. Министерството не създава продукт, то само гарантира равния достъп на гражданите до него и подкрепя неговото създаване. 2. Да гарантира възможност за равен достъп до образование, като създава и финансира училища, подпомага способни ученици и студенти, създава условия за професионално обучение и преквалификация (чл. 53,6), а също и дефинира минимални образователни стандарти. 3. Да финансира средното образование (Чл. 53,3). За да бъде в съгласие с Конституцията, това финансиране трябва да е недискриминационно по признак на избраната от родителя образователна форма или институция. 4. Да упражнява върху образованието контрол (Чл. 53,6), чието естество не влиза в противоречие с чл 23 – т.е. контрол, който не ограничава 57

свободното му развитие, а го подпомага. Държавата не може да упражнява контрол върху упражняването на основно човешко право – това е смислово противоречие. Конституционното задължение за училищно обучение до 16 годишна възраст (Чл. 53,2) не може да се тълкува като задължение за ползване на точно определени от държавата образователна среда и образователна форма. То трябва да се съобрази и с развитието на концепцията за училище – смисълът на тази дума трябва да излезе от тесните рамки, съществуващи от времето на килийното училище. Сферата, в която държавата упражнява контрол, е сферата на собствените й правомощия – а именно контрол върху недискриминационното и прозрачно разходване на обществените средства за образование и контрол върху недискриминативния достъп до образование в държавните училища. Образователната реформа в България ще бъде успешна, когато сведе пълномощията на държавата до рамките, определени й в Конституцията, и даде възможност за промяна отдолу-нагоре, движена от незабавна и гъвкава реакция на обратната връзка от реалността. Образователната система ще е успешна когато престане да бъде статична и се превърне в динамична, променяща се среда – какъвто е и самият живот.

ИДЕАЛНОТО УЧИЛИЩЕ Описание на перфектното съвременно училище Светлозар Нейков Попаднах на следната публикация на г-н Svetlozar Neykov (на снимката) във фейсбукгрупата Промяна в образованието СЕГА!, хареса ми много какво той пише и затова препубликувам тук неговото описание на "перфектното съвременно училище" с оглед да се прочете от повече хора, пък също така призовавам повече хора да се включат в обсъждането на тия толкова верни, нищо че са авангардни, идеи и разбирания: Моля предлагайте ако желаете – долу са зададени някои начални предложения. Моята Визия за перфектното училище е в малки размери, фокусирано, директно в бизнеса със закачен експерт ръководител и възможност за достъп до информация. Това означава, че самата фирма си прави университет и обучава в рамките на определен период примерно 3 години човек за да може да работи работата й. През останалата част виждам образованието като целодневно забавно място тип обществен център по интереси, с достъп до компютри и безплатен Интернет, както и библиотека за ресурси, социално и работещо по проекти, насърчаващо поемането на инициатива и отговорност. Дори и човек вече да е на работа, да има право да го посещава – то да е като място за отмора, развлечение, научаване на нещо ново – подобно на обществен (общностен) център по интереси. Обучението не бива да спира с момента на започване на работа, както и работа не бива да изтощава толкова, че да нямаме време за активна почивка (спорт, културно-творческа дейност, дискусия на различни тематики, прожекция, сбирка с приятели, разходка, танц, приказка) плюс пасивна почивка (спане, ядене, блуждаене, медитиране). Не бива да е толкова строго и срязващо Ето ня59

кои важни точки, които перфектното училище (университет) е добре да покрие. За всички възрасти: • Социално (не виртуално, а в среда интересуваща се от същата тематика) • Търсещо мотивацията в ученика, неговата страст, питащо го как се чувства... • Тясно свързано с бизнеса или в самия бизнес • С достъп до технология (компютри и безплатен интернет) • Подкрепящо културата, изкуството и традициите • Поощряващо поемането на риск и отговорност • Поощряващо експериментирането и прощаващо грешките • С визия: Да прави хората щастливи и да разширява кръгозора им и желанието за участие • Без конкуренция с търсене на различност и уникалност, самоусъвъшенстване • Не трябва да, а искам да! • С обратна връзка (учител = ученик), отворено за промяна • Не приспособяващо учениците към работата, а обратното – работата към учениците • Меритократично (оценяващо всеки спрямо общ държавен стандарт) • Международно комуникиращо си с други модели във Финландия и Израел например. • Комбинативно – използващо и свързващо информация и практики от всички в света • Индивидуализирано и персонализирано, с изработена програма на всеки поотделно • Племенно, всяко училище да е със своята мисия (икономист, инженер, медицински, дигитален) • Духовно, културно и обогатяващо кръгозора ни място • Утвърждаващо ценности като (свобода, уважение, толерантност, солидарност...) • Каращо ни да мечтаем. Показващо ни различни неща, от които да си изберем. • 4 групи по 5 човека състезаващи се в проект и подпомагани от експерт на темата • Използващо не само технология, но и природа (туризъм, оцеляване + учене) • Учещо ни не само на рационално знание, но и на привързаност, интуиция и желание

• Мрежово – хоризонтално и равноправно, не йерархично, а с временни експерти • Училището трябва да е мотивиращо място • Питащо го какво иска да промени • Симулиращо държавата и институциите и примерно съд, болница • Работещо с държавата за по-добро, но предлагащо неофициална обстановка • Пълно с приятели • Проектно базирано – кратки лекции и използването им на практика в реални проблеми • Без учител, а с експерти (С много учители – всеки е учител на другите) • Обучаващо на малки групи максимум 5 човека, за да задържа вниманието им • С почивки през 25 мин. (с възможност, за ядене, сън, разходка 100% отпочинали) • С отговори и пищови, с wikipedia и помощ от съученик/колега • С възможност за участие (интерактивно), коментиране на преподаваното и въпроси • Доверяващо се на детето и неговата преценка • Поощряващо различността и различните, без унификация на база конкуренция. • По-малко, не голямо, по-хоризонтално, по-кратко и временно, покомуникативно • Едноизточниково (от един унифициран учебник) • Целенасочено до конкретни постижими резултати за съответния ученик • Фокусирано, разделено на тесни групи по интереси. • Различно и индивидуално насочено, според нуждите на всеки един • 1 на 1, между приятел на приятел, съседи, неофициално, а не строго и официално • Олекотени и мултимедийни лекции (слайдове) разглеждащи гората, а не клончето

УЧИЛИЩЕТО-МЕЧТА Експериментално училище – мечта понеделник, 26 януари 2015 г.

Експериментално училище – мечта, Автор: Емил Минев Какво си представяте, когато чуете думата “училище”? Дълги коридори, които зажужават на всеки 45 минути… Неудобни чинове наредени в редове… Черна дъска и тебешири… Нетърпелив учител, който дебне да хване следващия с ненаучен урок… Дневници, оценки, отсъствия… И да не забравяме звънеца… Чувал съм деца да римуват “училище – мъчилище”… Хммм… А можете ли да си представите училище без всичко това? Може би си мислите, че подобно нещо не може да има дори и в най-смелите ви мечти? Е, преди повече от 15 години няколко смели учители са си го помислили и са го направили реалност. Това е експерименталното училище в град Хендерсън, Минесота, САЩ – Minnesota New Country School. В това училище няма да срещнете класни стаи, чинове, викащи учители и ученици, часове и звънци. Всички ученици се намират в едно голямо помещение, като всеки един от тях си има работно бюро с компютър. Всеки е свободен да ходи където си иска, когато си иска. Също като в една работна среда. 62

Преди около 15 години Дъг Томас, заедно с група учители и местни бизнесмени се събрали, за да направят структура на едно ново училище. Първото нещо, за което всички били единодушни, че трябва да се премахне, било звънеца. Всички били съгласни, че той прекъсва часовете, допринася със стрес и не е никак естествено. Когато човек отиде на работа не си казва, че през първите 45 минути ще свърши математическата част, после бие звънец, а за следващите 45 минути следва част от работата с литературна насоченост.

В училището, което създават, учениците работят в екипи от по 1220 души върху даден проект. Целият процес е организиран около идеята за Проектно Ориентирано Учене. Учениците са най-ангажирани в учебния процес, когато имат личен интерес към това, което изучават. (Ниво 4 на самостоятелност в ученето според модела на Жералд Гроу.) Вместо да седят на един чин по цял ден и да слушат различни учители, учениците имат възможност да изследват различни теми по собствено желание, интерес, любопитство. Всеки екип от ученици си има учител-водач или фасилитатор, който ги подпомага в процеса на учене, дава им напътствия и съвети. Вместо оценки, учениците имат кредити, които всеки трябва да покрие по определен предмет, чрез изпълнението на зададен проект. Ето какво гласят някои принципи на това училище: • Без часове – учениците работят върху проекти, които сами избират. Проектите се приспособяват, така че да покрият щатските изисквания по програмата. 63

• Без учители – учениците се консултират със “съветници”, които са на разположение през целия ден и им помагат в процеса на работа. Съветниците не преподават по традиционния начин, те по-скоро напътстват учениците.

• Без йерархия – липсва структурата директор-учители-ученици. Съветниците са по-скоро собственици, отколкото наемни работници. Няма директор. • Без звънци, без разписание – има определено време само за обяд и за тихо четене. Учениците сами избират как да прекарат останалото време. Ако те изостават, съветниците им помагат да наваксат отново с материала. • Без стени – учениците работят в отворена среда и могат да общуват свободно с други ученици и съветници, когато е нужно. • И без чистачи – учениците сами чистят тоалетните и останала част от училището. Това училище съществува вече повече от 10 години. Учениците нямат търпение да отидат там и да прекарат деня си в приятни занимания. А статистическите данни показват, че по-голямата част от учениците се справят над средното ниво на стандартизираните тестове.

ВЪЛНЕНИЯ Единственото, на което трябва да научим децата си, е да обичат да учат неделя, 28 септември 2014 г. Как да изпъдим държавата от образованието „Единственото, на което трябва да научим децата си, е да обичат да учат”, казва Явор Покрай първия учебен ден дебатът за българското образование отново се разгоря – макар и предимно с повтаряни от години аргументи и посочване на едни и същи несъвършенства в системата. Все още обаче има доста какво да се каже по въпроса и още повече какво да се направи, макар и най-вероятно в бавни и постепенни стъпки. За да продължим темата, този път се обръщаме към Явор Ганчев от „Национална мрежа на родителите". Него сме ви показвали, и то неведнъж, предимно в ролята му на собственик на култовия музикален магазин „Дюкян Меломан". Но сега темата е образование, където Ганчев има ярко изразена позиция и неизменна лична намеса, започнала преди около три години тогава заедно с други родители и граждански организации той се включи в съпротивата срещу проекта на ГЕРБ за Закон за детето, а впоследствие и срещу предложения от тях закон за училищното образование, правещ детската градина задължителна за 4-годишните деца. Днес той осъзнава, че вероятно скоро след 5 октомври ще му се наложи да се съпротивлява срещу съвсем същите неща, но е обнадежден като вижда една по-активна гражданска среда, която повдига въпроси, протестира и не оставя администрацията да върши нещата скрито-покрито. И е спокоен, че идеите на „Национална мрежа на родителите" се възприемат все повече. Извън контрола на държавата Като начало, Явор подчертава, че свободата на образованието е заложена в българската конституция – макар тази свобода да е масово криворазбрана. 65

„В член 23 пише, че образованието, науката и изкуството се развиват свободно и държавата ги подкрепя. Конституцията никъде не възлага на държавата функции в образованието, освен да осигурява достъп до образование в определени образователни степени", обяснява той. Основна идея на „Национална мрежа на родителите" е образованието просто да спре да зависи от държавата. И ни най-малко да не чакаме някоя власт да си го постави като приоритет в управленската програма. „Пази боже някоя власт да постави каквото и да е като приоритет, не само образованието", казва Явор. „Това е генерален проблем на българското светоусещане, на тоталитарното светоусещане, че животът зависи от това, което прави този, който има власт. Животът зависи от това, което всеки прави, а работата на властта е да гарантира правата, а не да оправя живота на хората". Предпочитаните от него концепции са към повече самоуправление и повече отговорност на възможно най-ниско ниво, както и към взимане на решения не „отгоре", а на ниво ученик, родител, учител, училище, община и навсякъде другаде, където се носят последствията от тези решения. Как така без единна програма? Става въпрос още за възможността учебната програма (съдържание и график) и учебните методи да се определят от родителите и от самите деца, а училището като институция да е независимо предприятие на родителите – които ще са мотивирани да го направят не просто защото трябва някой да им гледа децата, докато те са на работа, а защото имат автентичен интерес от тази опция за оптимизация на обучението. Именно това е заложено и в концепцията за демократичното образование на Яков Хехт – създал първото демократично училище в света и дал формулата как то може да се самоорганизира и да определя абсолютно всеки аспект от образованието на децата самостоятелно, без държавна програма и без образователен минимум. Не бива да забравяме и варианта за домашното образование, което трупа активи в България, макар все още някои от родителите, обучаващи децата си вкъщи, да се чувстват извън закона. Явор Ганчев обаче уточнява, че нито един от тези варианти не съществува сам за себе си. „Модерното образование вече не говори за отделни форми на обучение, които съществуват без контакт и преплитане помежду си. Модерното образование е хибридно по форма. Затова вече няма смисъл да се говори само за домашно образование, или само за училищно образование, или само за дистанционно обучение. Всичките тези форми могат да бъдат ползвани едновременно".

Според него няма толкова значение какво точно учи едно дете на 7-8-9 г., същественото е то да учи това, което иска, защото само с активно участие по собствено желание ще добие умение за учене. „Не трябва да се определя какво трябва да се учи, а да бъдат научени учениците да учат, това е целта на образованието. Те трябва да бъдат научени да учат, след което сами ще си поставят цели според това, което им се случва в бъдеще". Мисленето се променя Подобни идеи може и да изглеждат твърде далеч от случващото се в образователната система в момента, но Явор подчертава, че и сега, когато гражданите имат нужда от образование, те си го доставят съвсем свободно, дали чрез частни уроци или чрез някаква форма на самообучение извън държавното училище. Без да си прави илюзии, че евентуална кардинална промяна може да се случи скоро, той все пак вижда как начинът на мислене към образованието вече търпи промени. „Годината е активна, ние направихме конференция за образованието, други хора поканиха за втори път Яков Хехт, сега Институтът за прогресивно образование и цяла голяма група неправителствени организации са активни в правенето на гражданска политика в областта на образованието – това не съществуваше преди две години". А едно такова развитие, случващо се пред очите ни, не е никак лош повод за оптимизъм.

ПОЗИЦИЯТА НА МЛАДИТЕ Училището не ме учи как да живея, а как да робувам на интересите на тези, които са "над" мене

Училището Автор: Свилена Георгиева, ученичка 9 клас от Езикова гимназия “Пейо Яворов” гр. Силистра Училището не ме учи как да живея, а как да робувам на интересите на тези, които са "над" мене. (В допълнение: с тези "над мене" нямам предвид учителите, а хората, от които зависи схемата на образователната система. Схемата, на която се подчиняват дори самите учители...) Училището не ме учи как да виждам нещата с всевъзможни решения, а ме затваря в кутия и ми набожда очите за истината. Училището ми пълни главата с истории за хора, изобретили невероятни неща. Хора, които в някои случаи са жертвали "образованието си" за да сътворят нещо невиждано. Нещо, което ще остане завинаги в историята, докато аз само трябва да зубря биографиите на всички тези учени – вместо да използвам това време за да сътворя и аз нещо свое, неповторимо... 68

както и всички вие! (Разбира се, трябва да знаем неща от обща култура, но в нашите учебници само една десета от материала ни е нужен.) … Забравеното детство Няма по-ценен период от живота на човек от детството. Кратък като вълшебна книга, която бързо искаме да прочетем, а след това искаме и да препрочетем; но чувството не е същото, както е било първият път. Прочетем ли веднъж книгата, пред нас се отваря реалността. Трябва да си отворим очите за реалният свят и да си ги затворим за илюзорния. А ние как изживяхме нашето детство? Играхме до шестгодишна възраст защото бързахме да пораснем и да прочетем докрай детската книжка, а другите години прекарахме в учене и забравихме усмивките си някъде. Забравихме, че сме деца преди всичко. Все си казваме: "Ще бъда щастлив, ако завърша основното си образование! Ще бъда щастлив, ако завърша средното си образование! Ще бъда щастлив, ако завърша висшето си образование! Ще бъда щастлив, ако си намеря работа! Ще бъда щастлив, ако печеля добри пари! Ще бъда щастлив, когато се пенсионирам!". И в крайна сметка кога ще бъдем наистина щастливи – когато умрем ли!? Защо винаги отлагаме своето щастие, а не сме щастливи сега, в настоящият момент!?

ДИСКУСИОННО Същностна промяна в образователната сфера няма да има ако продължаваме да чакаме Министерството да ни "оправя"

Из: Патриотарство и всичкознание, Автор: Мирослав Спасов ... Разбира се, трябва да отбележим, че очевидно проблемът с учебниците не е посочен и формулиран от т.нар. протестиращи родители, но все пак съществува. От една страна езикът в учебниците и учебните помагала е напълно неподходящ за възрастта на децата, от друга – обемът от материал е непосилно голям, а за капак и системата ги насърчава не да разсъждават критически върху постепенно въведени понятия, а ги задължава да възпроизвеждат този материал, за да получат своите оценки. Основна причина за това са старите и напълно излезли от времето си учебни програми. Докато не бъдат осъвременени, не можем да мислим за модерно образование. За да се сменят учебните програми, разбира се, е нужно най-вече учителите да поискат да се сменят методиките на преподаване и българското училище да стане адекватно на навлизащите с бясна скорост технологии и на последните тенденции в образователните политики в развития свят. Докато МОН и обществото не вземат категорично решение и не предприемат безусловни стъпки в посока модернизация на учебните програми, винаги ще се намират "възмутени граждани", които, скрити уж зад обществения интерес, ще се опитват да извличат съмнителни политически дивиденти. 70

Кратък коментар на редактора: Много интересна е тази реакция: нещата (в случая с учебниците и с учебните програми) не са каквито трябва да бъдат, налице е проблем, но този проблем, естествено, ще се реши само когато... Министерството намери воля и благоволи да се захване с него – и да го реши! Да, обаче се забравя нещо друго: до големия проблем сме стигнали не за друго, а защото десетилетия наред сме се уповавали на все същата методология на организация на живота в училищните общности: всичко бива решавано от един свръхумен министерско-чиновнически мозъчен център, а всички ние, учители, ученици и родители (всички български граждани) стоим и чакаме чиновниците да ни оправят най-сетне, сиреч, да решат всичките проблеми. Ще чакаме министерските чиновници да ни напишат премъдри учебници, да благоволят да ни съставят най-премъдри учебни програми и едва тогава, видите ли, работите щели да потръгнат! Е, няма да потръгнат, щото такова едно илюзорно очакване е сгрешено в корена си, е порочно в същината си. Не същностна, а никаква промяна в образователната сфера не може да има ако продължаваме да чакаме Министерството да решава всички проблеми – сякаш ние самите сме малоумни и нищичко не можем сами да направим и да решим. Принципът, породил настоящите ужасни деформации и доказал категорично неефективността си (принципът на командно-директивното ръководство на образователната сфера) ако не бъде подменен с алтернативния му принцип (учениците и учителите сами си правят програмите, изхождайки от своите образователни нужди), то никаква промяна в българското образование не може да настъпи, никаква, само ли пък същинска или същностна! Да, промяна към добро в образованието не може да настъпи ако не се смени принципа на организация на системата, сиреч, ако тази система от свободоненавистническа не бъде променена в свободолюбива, от авторитарна и тоталитарна не стане демократична и либерална. Така виждам аз нещата. С полумерки и с половинчатости нищо смислено няма да бъде направено или постигнато. Няма как хем да нахраним вълка (церберите на командната система, чиновниците, да са доволни, всевластието им да бъде запазено), хем агнето да остане цяло, сиреч, образованието и личностното израстване на децата ни да е автентично модерно, смислено, ефективно и пълноценно.

Уж "авангардният" и "реформаторски" Проектозакон за образованието затвърждава държавния монопол, раздува администрирането, увеличава контрола, контролиращите органи и бюрократичността вторник, 3 февруари 2015 г.

Из: Променя ли нещо новият-стар законопроект за образованието (на ГЕРБ)?, Автор: Гери Николова ... В крайна сметка – законопроектът не предлага почти нищо ново и категорично, нищо наистина революционно, реформаторско и т.н.. Той затвърдява държавния монопол в сферата на образованието, раздува администрацията, увеличава контрола, контролиращите органи и бюрократичността, имитира включване на родителите в учебния процес, както и предоставянето на повече възможности за свободен избор, но обвързва „свободния избор” с разрешение, което трябва родителите да получат от държавата след проверка и оценка по неясни критерии. Имитира даване на автономия на училищата и учителите, когато всъщност затрупва системата с противоречащи си текстове, гарантиращи хаос и проблеми при опит за прилагането им … и авторите твърдят, че така ще се повиши качеството на образованието… Ами – не им вярвам!

Отново не са се справили с опитите да направят нов закон за образованието. За трети пореден път се опитват да прокарат като закон творба, която не може да мине и за литературна, какво остава – за юридически издържан текст, от който да произтекат правни последици?!!! И гледайки този проект от над 150 стр., състоящ се от 350 члена, и целият хаос в него, смятам, че по-лесният и по-правилният път за създаване на нов, съвременен и актуален закон за образованието е като се започне от нулата… По-лесно е да започнеш от нулата, с действащия от 91-ва година закон за народната просвета пред себе си (той е от едва 50 члена!!), отколкото да ремонтираш проект от 350 члена, закърпван и преправян три пъти досега и то – все неуспешно… ЗАБЕЛЕЖКА: Съветвам ви да прочетете целия текст на представената тук статия. Заслужава си. Споделям констатациите, които открих в него. Те са обобщени в заключителната му част, която цитирам тук. Обосноваването на тия изводи е направено в статията, която именно и ви препоръчвам.

Това да не е някаква нашенска бюрократично-"демократична" баронмюнхаузенщина?

Продължавам серията "Из проектозакона за образованието", Обществените съвети Проектозаконът създава така наречените Обществени съвети към всяко училище. В чл. 263(2) се казва, че Общественият съвет е инструмент за граждански контрол. Понятието граждански контрол предполага контрол, упражняван от независима от властта гражданска структура. Колко независим от властта е Общественият съвет? Той работи по условия и ред, уредени с правилник на министъра на образованието (Чл. 268). Неговият състав не се определя от гражданите, а от закона (Чл. 264 (1) ). Съставът не е чисто граждански, а включва и представители на институциите, които ще бъдат контролирани; на заседанията участва дори самият директор на училището (чл. 266(1)) – т.е. изпадаме в ситуация институционалните служители да контролират сами себе си. „Независимият” орган за граждански контрол се свиква не от друг, а отново именно от директора.(Чл. 264 (2), 266(3)). Чл 265(1) дори задължава гражданския контрол колко пъти в годината да се свиква с цел упражняване на независимия си контрол. (Следва продължение по тази тема) Написа: Gayane Minassian

ЖИВОТЪТ Кое е подходящото време да сме разочаровани?

Млади сте. Сега му е времето да сте разочаровани. Защото разочарованието е като дребната шарка. Ако не го изкараш докато си млад, на старини може да те убие. Джордже Балашевич

Аз затова на стари години съм непоправим оптимист... :-)

Ефектът на Дънинг-Крюгер или как глупавите са твърде

глупави, за да разберат, че са глупави 16 януари 2015

Корабът на глупците, Йеронимус Бош През 1999 г. двама изследователи от Университета Корнел (Cornell University), Дейвид Дънинг (David Dunning) и Джъстин Крюгер (Justin Kruger) публикуват книга, в която описват едно когнитивно изкривяване, известно по-късно като ефект на Дънинг-Крюгер. Той се проявява в две направления: неквалифицираните са склонни да надценяват способностите си, а висококвалифицираните – да оценят способностите си по-ниско, отколкото са в действителност. Изследването е вдъхновено от случая МакАртър Уилър, който ограбил две банки с покрито с лимонов сок лице Той е бил сигурен, че след като лимоновия сок може да се използва като невидимо мастило, то тогава лицето му няма се вижда от камерите. Психолозите Дънинг и Крюгер решили да проучат по-задълбочено историята на г-н МакАртър. Те били заинтригувани от пълната увереност на Уилър, при положение, че явно не е бил компетентен. Дънинг обяснява: 76

"Това, което е любопитно е, че в много случаи, некомпетентността не прави хората дезориентирани, объркани или предпазливи. Вместо това, некомпетентните често са благословени с неуместна самоувереност, предизвикана от нещо, което те усещат като знание." И още една интересна страна на ефекта: "Един невеж ум не е абсолютно празен съд, а е пълнен с каша от неподходяща или подвеждаща житейска опитност, теории, факти, интуиции, стратегии, алгоритми, евристики, метафори и предчувствия, но за съжаление, на него му изглеждат полезни и точни знания." – казва Дънинг. Стивън Новела (Steven Novella), професор по психология в колежа по медицина в Йейл, в публикацията "Уроците на Дънинг-Крюгер" отново се връща към този любопитен ефект: "Когато се опитваме да придадем смисъл на света, работим с нашите съществуващи знания и парадигми, формулираме идеи и след това системно търсим информация, която потвърждава тези идеи. Ние отхвърляме противоречащата им информация като изключения. И така пресявайки своята опитност, в края на краищата си създаваме едно фалшиво познание." Ефектът на Дънинг-Крюгер обяснява склонността ни високо да ценим това наше фалшиво познание. И колкото е по-ниска нашата компетентност, толкова по-упорито и самоуверено браним ненаучните или недоказаните си вярвания.

Както можете да видите в графиката, с повишаване на компетентността кривата на самооценката спада, отново се повишава, но никога не достига самооценката на невежия. Има няколко възможни причини за ефекта. Една от тях е, че ни е по-лесно да забелязваме невежеството на другите, отколкото собственото 77

си и затова си създаваме илюзията, че сме над средното ниво, докато истината може да е съвсем различна. Вие вероятно сте специалист в някаква област. Спомнете си как в процеса на образованието си и придобиването на опит в един момент сте осъзнали колко много още ви предстои и колко малко знаете и как в процеса на обучение и работа самочувствието ви се повишава. Помислете си колко малко знаят другите за вашата работа и не само, че не знаят нищо, но и нямат никаква представа колко малко знаят и колко специализирани познания дори съществуват. Сега осъзнавате ли, че сте невежа, както другите, във всяка друга област на знанието, в която не сте експерт. Ефектът Дънинг-Крюгер не се отнася за другите – той се отнася за всички – всички сме на различни места на същата крива, по отношение на различни области на знанието. Вие може да сте експерт в някоя област, компетентен в друга, но вероятно на дъното в много други. Затова трябва да се смирим, да се съмняваме в личните си познания и да уважаваме чуждата компетентност. Част от скептичната философия и критичното мислене е признанието, че всички страдаме повече или по-малко от когнитивни изкривявания. Трябва да се научим да ги разпознаваме и да правим съзнателни усилия срещу тях, осъзнавайки, че това е един безкраен процес.

УЧЕНЕТО Модел на самостоятелност в ученето Емил Минев

Снимка от: woodsy Преди време попаднах на материала на Жералд Гроу за това, как обучаемите стават по-самостоятелни в ученето. В основата му лежи модела на Ситуационно Лидерство на Хърси и Бланшард. Моделът на придобиване на самостоятелност в ученето гласи, че обучаемите преминават през различни нива на самостоятелност, от зависим към напълно самостоятелен, и че обучителя би могъл да подпомогне това развитие или да демотивира учениците си. Доброто преподаване съвпада с нуждите на обучаемите в отделните нива и подпомага обучаемите да напредват към своята самостоятелност. 79

Моделът показва пряката връзка между мотивацията на обучаемия и знанията или уменията, които придобива. Наскоро преглеждах този модел и си припомних моментите, в които съм имал желание да се откажа от заниманията си с народни танци или бойни изкуства. Там много лесно си проличава силата на този модел. В началото на тези нови дейности се хвърлях с ентусиазъм и желание, но когато забележех колко съм в началото и как нищо не знам, настъпваха моменти на отчаяние. Точно тука най-силна се оказва ролята на учителя. Да успее да мотивира и да ти вдъхне нови сили, за да продължиш напред. И това важи за всяко нещо, което учим под някаква форма. Сигурен съм, че и на вас се е случвало. Разбирайки все повече този модел и давайки си сметка какво се случва с мотивацията, ми е помагало по-лесно да преодолея тези моменти и да продължа напред. В придобиването на някакви умения, като бойните изкуства например, с течение на времето тренировките и развитието просто стават навик и тези моменти са все по-малко. Настъпват и моменти, когато започваш да тренираш и без нуждата от инструкции и надзор на треньора. Какво представлява модела на Гроу за самоуправление в ученето? Той разграничава 4 нива на зависимост и самостоятелност в ученето, като към всяко ниво съответства определен стил на водене на обучението. В първото ниво обучаемите са напълно зависими. Те не знаят нищо от това, което ще учат. Тогава обучаващия играе ролята на авторитет. Той трябва да им дава директни инструкции и да ги запознае с материята и да предизвика интереса им. Във второ ниво обучаемите вече са заинтересовани. При тях се е появило любопитство и интерес към предмета. Тогава ролята на обучаващия е да бъде мотиватор. Да вдъхнови още повече обучаемите в материята, която преподава. Да се допитва до тях и да предизвиква дискусии. В третото ниво обучаемите са вече въвлечени. На тях им е интересно и имат желание да учат все повече, но все още нямат нужните познания и самооценка, за да бъдат напълно самостоятелни. Тук обучаващия влиза в ролята на фасилитатор, като подпомага дискусии, в които участва на равно с обучаемите. На този етап е възможно и да дава групови проекти и задачи. И последното четвърто ниво, в което обучаемите са самостоятелни. Те си поставят сами целите и нормите за своето развитие. В състояние са да откриват сами източниците, които биха им помогнали за постигане на тези цели. Тогава обучителя играе ролята на консултант. Той възлага задачи за индивидуална работа, като обучаемия може да се допитва до него в отделни моменти. Повече за този модел може да прочетете на неговата страница.

В течение на времето в този блог ще публикувам допълнителна информация за този модел и нивата към него.

Мотивационни стратегии за обучаеми зависими от обучителя Емил Минев

Преди няколко дни пуснах една статия за Модел на самостоятелност в ученето на Жералд Гроу. В нея се говори за няколко нива на самостоятелност, през които минават обучаемите и какви са подходящите мотивационни стратегии за всяко едно ниво. Може да прочетете статията в оригинал на следния адрес. В този пост ви предоставям превод от Ана Вълева. Ниво 1: Зависими обучаеми Зависимите обучавани се нуждаят от авторитет – някой, който да им дава външни насоки или инструкции какво, как и кога да правят. За тях ученето е центрирано върху обучаващия. Те или възприемат обучаващия като експерт, който знае всичко, което обучаваните, трябва да направят във всяка една ситуация или преминават през обучението като учат само, когато някой ги кара да учат. Някои от обучаваните са зависими само в някои сфери, а други във всички ситуации на обучение. 81

Има два подходящи начина за работа с обучавани от ниво 1 – чрез трениране и чрез прозрение. Обучаващият играе ролята на Авторитет или Треньор. За да използвате треньорския подход, преди всичко трябва да изградите авторитет и доверие. На това ниво обучаващият е експерт, чието знание следва да е истинско. Зависимите обучавани откликват най-добре на ясно формулирани директни подходи към материята. Необходимо е да се поставят крайно ясни цели и да се използват техники, които водят директно към постигането им. Обучаваните на това ниво се нуждаят обучаващият да им задава посока. Те имат нужда от строгост в поставянето на задачите и точни крайни срокове. Даването на избор не е препоръчително. Инструкциите не трябва да са безлични, но фокуса следва да бъде върху предмета, а не върху обучаваните. Поддържайте комуникацията еднопосочна и давайте незабавна и безпристрастна, свързана със задачите обратна връзка. Обучаваните на ниво 1 имат нужда да създадете за тях условия за успех и да бъдат награждавани за постигнатото. Зависимите обучавани имат предубеждението относно ученето, че обучаващият е отговорен да мотивира и развива обучаваните. Те считат за себе си, че имат ниска мотивация и още по-ниска способност да изпълнят задачата. Мотивационни стратегии Организираност: • създайте подходяща среда за обучението, която е добре организирана и подредена • поставете добре изяснени и формулирани цели на обучението в инструкционните материали • започвайте, провеждайте и завършвайте учебните активности атрактивно и ясно. Определете ясно, това което трябва да се направи, кога, къде и как. Започвайте урока с кратко представяне на целите. • подсигурете затвърждаващо събитие за позитивно завършване на значимите части от обучението Създайте ентусиазъм: • създайте ентусиазъм, относно предмета, който преподавате • обявете изрично защо текущия материал е ценен, като разграничавате това от неговата ценност, във връзка с поставените цели от обучението в бъдещето • свързвайте обучаваните с други обучавани, които са по-ентусиазирани относно темата 82

Създайте чувство за успех, чрез преодолими предизвикателства: • направете първата среща с темата, колкото се може по-позитивна • наблюдавайте внимателно. Подсигурете успешно учене. Периодично проверявайте за това, което са научили учениците. През първите практически упражнения, напътствайте по-отблизо учениците. • За да окуражите желанието за развитие, осигурете възможности за постигане на цели, като рискът е внимателно предвиден. • Награждавайте постепенно повече нарастващите стъпки към поголеми цели. • Подгответе материалите, така че да има градация в нивото на трудност. Така че да има предизвикателство, което е по-силите на обучаваните. • Раздробете задачите на малки стъпки. Давайте подробни инструкции и обяснения. • Изрично обяснете, как спазването на инструкциите ще създаде в обучаваните интересни способности. Подкрепете това с примери от предишни обучения • Представете непознатото чрез познато. Използвайте аналогични случаи, познати на учениците от предишния им опит. Представяйте новия материал на малки части. • Давайте награди при успешен напредък или при постигане на задача. Оказвайте често подкрепа, на обучаван, който се запознава с нова задача. Давайте практически задачи и продължителна подкрепа по време на тяхното изпълнение. Давайте информация и полезна обратна връзка, която е приложима незабавно. Давайте често, систематична, положителна обратна връзка, подкрепа и корекции. • Когато е възможно, подскажете на обучавания как е възможно да приложи в ежедневието си, това което е научил. • Окуражавайте учениците • Обръщайте лично внимание на учениците • Намалете нещата в учебната среда, които водят до проваляне или страх. Избягвайте заплахите, когато става дума за изпълнение на някоя задача. Избягвайте зоркото надзираване (като противоположност на положителното внимание) • Награждавайте добре научените техники, усвояването сложни умения. Правете уместни инструкции: • разберете какви са интересите на обучаваните и свържете инструкциите с тях 83

• когато е уместно изберете съдържание, примери и проекти, които са свързани с психологическите нужди на обучаваните. • Покажете как инструкциите са свързани със дейностите на обучаваните в бъдеще • Помогнете на обучаваните да осъзнаят и да получат по-голяма яснота, защо учат това. Окуражавайте участието: • направете така, че всеки от обучаваните да взима участие и да се чувства включен в учебния процес. • Осигурявайте често възможност на обучаваните за отговор • Задавайте въпроси, за да стимулирате интереса на обучаваните. Използвайте внимателно подбрани аналитични, синтезиращи, оценяващи въпроси и задачи, които да стимулират вземането на участие от обучаваните Правете материала интересен: • предизвикайте учениците. Поставете дребни предизвикателства по време на инструктирането • използвайте несигурността и непредвидимостта, в степен, в която учениците се наслаждават и имат усещане за сигурност. • Използвайте хумор. Където е възможно, при пренасищането с информация може да използвате игра на думи. • Бъдете разнообразни в представянето си и когато задавате инструкции, използвайте различни нагледни материали. • Използвайте добре подбрани почивки и зареждащи игри • Когато е подходящо, помогнете на обучаваните директно да изпитат когнитовите концепции на психическо и физическо ниво. • Използвайте добре подбрани и на място истории, примери, аналогични случаи и метафори. • Използвайте вицове свързани със съдържанието, истории, биографични елементи. • Показвайте нагледно и използвайте графики и чертежи за важните моменти, идеи или връзки. Създайте отговорност: • помогнете на учениците да припишат техния успех на техните възможности и положените от тяхна страна усилия 84

• когато задачите в учебния процес съответстват на възможностите на обучаваните, помогнете им да разберат, че техните усилия и упорство могат да предотвратят провала им. • Подкрепете с примери, които показват взаимовръзката на по-големия успех с повече положени усилия и използвани възможности. • Утвърждавайте отговорността на учениците и всички техни значими действия, които допринасят за успешно завършване на задачите. Наблягайте крайните срокове. • Противопоставяйте се позитивно на всякакви погрешни убеждения, очаквания, допускания, които могат да подтикнат обучаваните към негативно отношение и поведение. Публикуване на материали на учениците: • планирайте дейности, в които учениците да си споделят и публично да покажат своя работа или умения

Образователна самодейност Подкрепяйте местната образователна общност! Публикувано от Иван Господинов Будители 2.0 На този ден все се питаме, кои са съвременните български будители и докато честваме големите българи, не се досещаме, че новите будители всъщност са малките българи. Новите будители са всички незнайни преводачи на TEDtalks, които допринесоха за това на моменти българският език да е бил на първо място в света по превод на лекции. Новите будители са и преводачите на Khan Academy, които успяха за една година да преведат над 1500 видео урока и които са на 15 урока от второто място по превод в света, на което място са китайците. Новите будители са преводачите на Coursera, които започват да внасят най-доброто от света на интелекта и образованието. Новите будители са списвачите на Wikipedia, които са написали над 140 000 статии – със сигурност най-мащабният писмен документ на български език. Всички тези незнайни доброволци работят себеотдайно, без да поискат и стотинка за труда си; в името на какво?

Новите будители просто осъзнават нуждата запасът от знание на български език да нараства, да се разпространява свободно и безплатно. Новите будители са тези, които намират ценност в това да се учим на български език, да развиваме и обменяме идеите си на български език. Те осъзнават, че новите медии променят интелектуалните ни навици и осъзнават отговорностите, които произтичат от това. Неделя, 14 септември 2014 г.

Най-натрапчивата мисъл Онзи ден беше публикувана една статия със заглавието "Битката с неграмотността на учениците започва най-рано през 2017 г."

Там пише: "Нивото на грамотността ще се повишава, без да се бърза, защото ще трябва да се чака изготвянето на различни анализи от МОН, които ще са готови през 2016-2017 г. Така например ефективността на посещение на задължителната предучилищна подготовка ще бъде оценена едва през 2017 г., допълва „Сега". Слухови, зрителни и говорни тестове за установяване на проблеми при четенето ще бъдат осигурени, но чак през 2016 г. Всички дейности за квалификация на учителите са предвидени за 2017 г. Едва тогава ще има изготвени и учебни средства, предназначени за възрастни. 39.4% от българските ученици на 15 г. са под критичното ниво на четене според последното международно изследване PISA 2012, напом86

ня стратегията. По данни на НСИ пък общият брой на неграмотните деца у нас е 112 778. 81 000 граждани никога не са посещавали училище." Само аз ли страдам от натрапчивата мисъл, че в рамките на няколко поколения вече израстват множество неграмотни хора? Неграмотни в случая ще рече хора, което не могат да продължат развитието си, защото им липсват основните компетентности, върху които да учат. Независимо дали имат волята или не. Това са хора, които ще живеят във века на "учене през целия живот", "икономика на знанието", "100% грамотни общества", безпрецедентна социална мобилност, изключително динамичен пазар на труда, непрекъснати иновации, безплатно университетско образование от най-добрите университети в света и те ще изпуснат всичко това, защото едно министерство вече няколко десетилетия е неспособно да планира. Учениците не могат да спрат живота си, докато не се реформира образованието! Те ще станат част от едно изпуснато поколение, за което няма да намерим място в продължение на цял един човешки живот. И тази мисъл ме побърква. Една фондация обаче не смята да остави нещата така Еднa доброволческа инициатива също си прави други планове. Аз утре прекрачвам прага на училището в изпълнение на моята образователна повинност.

Неделя, 13 юли 2014 г.

Съвременни образователни информационни технологии (Khan Academy)

Ако някой си мисли, че в 21-ви век хората ще се образоват без интернет, не залъгвам само себе си – залъгва вече няколко поколения, които не биват образовани с акцент върху информационната грамотност. Грамотност, от която чисто и просто зависи, дали ще си намерите работа в прихождащата икономика на знанието1. От друга страна, новите поколения така или иначе не се разделят с интернет. На тях ще им липсва обаче възпитаването за една учебна култура, която се изразява в различна нагласа към обработването на информация, общуването и съвместното справяне с проблеми. (Collaborative Problem Solving) Въпреки всичко, в интернет съществуват свободни виртуални среди, които целят да подобрят учебната организация в традиционния модел на образование. Една такава среда е платформата на Khan Academy и е напълно безплатна и то без реклами.

Световните икономики все повече зависят от знанието и информацията. Знанието в момента е сред основните двигатели на продуктивността и икономическия растеж, което води до новия акцент върху ролята на информационната грамотност, която е грамотността да разбираш, кои процеси се нуждаят от каква информация, както и способността да идентифицираш, намираш и създаваш нужната информация. Понятието за "икономики основани върху знанието" произлиза от убеждението, че икономиките навлизат в нов етап на развитието си, в който тези опитности ще са задължителни за всички хора. 88 1

Тази среда е съвкупност от микро-лекции, учебна социална мрежа, софтуер за управление на класната стая и упражнения за оценка на индивидуалните умения на ученика. Изнасянето на част от педагогическата намеса в дигитална среда добавя нови функционалности към обучителния процес и видоизменя взаимоотношенията ученик-учител. На първо време, използването на виртуална среда за образование позволява нови възможности за диалог между учащите, техните родители и учителите. Освен, че известна част от комуникация се случва извън класната стая, Нужната за всички страни информация е представена под формата на графики и статистики. За ученикът това означава, че може в реално време да следи развитието си, да вижда конкретните си пропуски и това, как да ги попълни. Ученикът разполага с „образователен профил“, който следи нивото на развитието му, измервайки множество индикатори, които софтуерът е способен да извлече от потребителската история на ученика. Така както Google помага на човек да търси в интернет на базата на историята на търсенията си и предпочитанията си, така Khan Academy използва информацията от упражненията и микролекциите, за да напътства ученика и да напасва образованието на неговите индивидуални нужди. Родителите и учителите също имат достъп до непрекъснато актуализиращата се информация за ученика. Използването на подобна платформа дава и много повече свобода на ученика, като насърчава самостоятелната работа, докато по време на занятията в класната стая на учителя му се освобождава време за работа върху критическото мислене на учениците и развиването на soft умения. Khan Academy в никакъв случай не замества учителя, а единствено прави работата му по-ценна и ефективна. Използването на организационните инструменти на Khan Academy позволява на учителя да контролира учебния процес във виртуалната среда и да не губи поглед над развитието на всяко дете. Информацията за напредъка на всеки ученик се обобщава в статистики за целия клас и така лесно се определят групи от деца, които са готови да продължат с материала и такива, които би следвало да затвърдят или да попълнят знанията си. По своята същност обаче Khan Academy не представлява единствено платформа за дистанционно образование. Тя е насочена към традиционната класна стая и цели единствено да я направи по-ефективна. От една страна, Khan Academy е силно игрифицирана платформа и значително засилва мотивацията за учене, както и не подлага на напрежение ученикът, защото му позволява да учи със собственото си темпо. В една подобна виртуална среда се изменя ролята на обучавания и на обучаващия. В Khan Academy двете страни са равнопоставени и взаи89

модействието им не се съсредоточава единствено върху предаването на знания. Учителят се превръща в консултант, който насочва ученика в необозримия свят на информацията и в помощник, който да го мотивира да учи самостоятелно и съветник, който да помага на ученика той сам да си поставя високи цели и свободно да избира пътя си в учебната среда. Използвайки виртуална платформа, за да изнесе част от ученето извън училище, учителят успява да възприеме и възпитателна роля като отделя повече време за изграждане на личностни качества у учениците. В този смисъл, "дидактическият материал, а не учителя като такъв, е основен източник за предаване на знания". Използването на дигитални технологии позволява също така да се направи учебното съдържание по-гъвкаво и учебните програми да се управляват по-лесно. Използвайки единен сървър, добавянето на нови уроци или нов материал става моментално и същевременно е предпоставка за запазване на многообразието от подходи, от които учителят, учениците и родителите биха могли да си изберат най-подходящите за тях самите. В Khan Academy може да се направи лична учебна програма за всеки ученик. Ако трябва да обобщим, съвременните образователни информационни технологии позволяват повече достъпност, гъвкавост и удобство. За платформата на Khan Academy нито е нужно мощно или специално устройство, нито допълнителен софтуер. За населени места без достъп до интернет Khan Academy може да се инсталира направо на компютър и да се синхронизира с базата данни чрез всякаква преносна памет. Khan Academy спестява изключително много пари за образование, защото всичките матриали се разпространяват безплатно и свободно и се превеждат на над 200 езика. Самата концепция, че образователни ресурси, които се правят от педагогически колектив от над 40 учителя, от група дизайнери и партньори като Google, Bank of America, NASA, MIT и Stanford , могат с едно превеждане да се разпространяват навсякъде е впечатляваща. Голяма част от Khan Academy вече е преведена и на български език. Публикувано от Иван Господинов

Правото да уча Робърт Праути

Образованието е основата, върху която да се противопоставим на всякакъв вид социална несправедливост. Следният стих намерих в доклад на Юнеско, озаглавен "Образование за всички, основано върху човешките права". И реших да го преведа. Не е нужно да получа Правото да уча. То си е във мен. И дори в резултат На закон недомислен Или някой бюрократ Или както често ми се струва Хората не се интересуват – Ако поради всичко това Училищната врата И някой, който ме напътства, Все отсъстват, Все са недостъпни, то 91

Тези пречки не ми отнемат правото. Та, ето ме мен От същите кръв и плът И с божията воля, и с вашата, Ще си намеря своя път. Не сме се виждали. Не си ме опознал, Но дали Би заподозрял, Че от мен мнозина в замяна ще получат. Аз съм бъдеще И ми се ще Да имам правото да уча. Оригиналът My Right to learn by Robert Prouty I do not have to earn The right to learn. It’s mine. And if because Of faulty laws And errors of design, And far too many places where Still far too many people do not care – If because of all these things, and more, For me, the classroom door, With someone who can teach, Is still beyond my reach, Still out of sight, Those wrongs do not remove my right. So here I am. I too Am one of you And by God's grace, And yours, I’ll find my place.

We haven’t met. You do not know me yet And so You don’t yet know That there is much that I can give you in return. The future is my name And all I claim Is this: my right to learn. (Следва в другия брой)

СЪВРЕМЕННОСТ И НРАВСТВЕНОСТ

Нашенската лудница в образованието: талантливите деца Хасан и Ибрахим тормозени в училище от учителите си!

Близнаците Хасан и Ибрахим със сестрите си – близначките Нермин и Мерлин Бащата на Хасан и Ибрахим: Осакатиха ми децата! Много ме боли! 94

Гонеха близнаците като диви зайци от училище, заключваха вратите, сменяха патроните, бравите, после изгониха и каките им – които бяха пълни отличнички Дениз Игнатов е гордият баща на близнаците Хасан и Ибрахим, които заедно с малката Крисия завоюваха престижното второ място на международния конкурс „Евровизия”. Освен тях, двамата със съпругата му Себиле имат и момичета-близначки – Нермин и Мерлин. Шестчленното семейство живее от близо две години в Шумен, след като разпродава всичко в името на по-доброто бъдеще и идват в града от малкото делиорманско градче Каолиново. Бах, Рахманинов, Моцарт, Панчо Владигеров, са само част от класиците, чиито произведения 10-годишните Хасан и Ибрахим претворяват на пиано. Талантът им смайва и професионални музиканти. Децата имат зад гърба си десетки национални и международни награди от различни конкурси, забелязани са и от фондация „Димитър Бербатов”. Баща им Дениз Игнатов пръв открива таланта на децата си, като „случайно” оставя на видно място детско акордеонче, когато двамата били на 5 години. Малчуганите проявили огромен интерес към инструмента и се оказали много ритмични. Каките на Ибрахим и Хасан – Нермин и Мерлин, също се оказали много музикални. Обожавали народните песни и също участвали във фестивали и конкурси. След безспорния триумф на сцената в Малта обаче, стъпвайки на родна земя, децата бяха поканени къде ли не, ходеха от стая в стая, от институция в институция, и, подвластни на силната еуфория от успеха, забравиха колко са уморени. Оказа се, че единият от близнаците – Ибрахим, е припаднал по време на дълга реч на областен управител… Оказа се също, че срещу двамата години наред са упражнявани лоши практики. Да не кажем – откровени гаври. За тях споделя в емоционален и откровен разговор техният баща Дениз Игнатов. Г-н Игнатов, как се чувствате след триумфа на Крисия, Хасан и Ибрахим на сцената на детската „Евровизия”? Вашите близнаци се справиха без забележка с нелеката си задача да бъдат стабилен „гръб” на малката певица с големия глас. Със завръщането си в България обаче, на трите деца май не им остана много време за пълноценна почивка... Много съм горд с тях и, разбира се, че гледам винаги здравето им да е добро, да е на преден план. При тях сега всичко е нормално, засега вървят добре. Не ги насилвам, никога не съм ги насилвал да правят това или онова, то им идва отвътре. Сами искат да свирят, аз не ги подтиквам, както побързаха да кажат някои хора. Вкъщи имаме военен режим, а шко95

лата е като руската – всеки ден трябва да се свири! Все пак, изкуството, знаете, иска поддръжка. Успех без дисциплина никъде няма. Това са и нашите максими. Зад успехите на близнаците наистина стои този всеотдаен труд, но, ако трябва да бъда докрай честен с вас, ще ви кажа, че огромна роля играе и любовта. Един родител, преди всичко, трябва да може да покаже голяма любов към децата си! Факт е, че те се измориха много – все още са дечица. Гледам често да ги прегръщам, да ги целувам, защото усещам, че когато го правя, сякаш те се отмарят, като че ли се отпускат и им става по-леко. И започват пак наново да работят. Получават много поощрения от мен, за да имат точно този стимул, от който се нуждаят, и виждам, че нещата се развиват в положителна посока. Ако не се работи добре, а само ги разкарват от място на място, от стая на стая, естествено, че няма да го одобря, няма да ми хареса. За определен момент обаче май точно такова разкарване се получи – още при стъпването им на българска земя, те бяха заведени в „Гласът на България”, след това в парламента, после в президентството и т.н. Ще започна от сцената – бях им казал нещо, което го чуха дори хората от екипа, с който бяхме в Малта. На конкурс се ходи само с еднаединствена цел – победа! Думата „каквото стане” при моите синове Хасан и Ибрахим не съществува! Няма такова положение – ако ги оставя на „каквото стане”, си сядат на задника вкъщи и гледат по телевизията другите как печелят. Няма такива положения. Един човек, щом е изминал тези хиляди километри, за да представя България, трябва да даде повече от 100 % от себе си! Безкрайно ясна е ролята на политиката в конкурса „Евровизия”, дори и да е детската „Евровизия”, в това спор няма! Толкова безспорен обаче е и успехът на децата... Така е. Политиката наистина играе роля. Колкото за умората… знаете ли какво се получи – еуфорията беше прекалено голяма и реалната умора до определен момент не беше осъзната. Децата бяха като в една серия, и чак когато тя приключи, вероятно са усетили умора. Такава неописуема радост беше в Малта, че ние там дори не разбрахме кога се е стъмнило навън… Така е, наистина пристигнахме в София, трябваше да уважим предаването, след това и поканата на държавния глава, които засвидетелстват уважението си. За моите деца мога да кажа следното – когато вечерта легнат и се наспят, на другия ден вече са си отпочинали. И при Крисия е същото положение, уверявам ви. Това са деца, които са си дали живота за 96

това изкуство! Трябва им само да се наспят, не се изморяват така, както вероятно изглежда отстрани. Може би защото са все още деца. Обаче вероятно от преумора, а дори и от по-силна емоция, разбрахме, че единият от близнаците е припаднал по време на дълга реч на областен управител… Знаете ли от какво се получи така? – Не беше точно от умора. Аз си изтървах за миг детето, Ибрахим, защото той се беше разболял, когато бяхме в София, вдигна и температура, като цяло беше леко отпаднал. Получи се и възпаление на сливиците, ангина. На следващия ден трябваше да ни посрещнат в Шумен. В стаята, където присъствахме, беше задушно, нямаше и един отворен прозорец, температурата беше висока и в един момент просто му прилоша. Между другото, Крисия също е била болна, но точно преди пътуването към Малта, дори не е имала глас… Да, точно така беше. Детенцето 4-5 дни там се изтормози. Какво ли не й даваха – лекарства, инхалации… Всички много се притеснихме, молехме се да й се оправи гласчето. Тя беше нашата голяма надежда! Беше една голяма молитва от наша страна… то даже мина през радост, през плач в един момент от страна на близнаците. Това стана петък, преди участието. Когато й чуха гласа, дойдоха при мен, тичайки, развълнувани, и казаха през сълзи: „Тате, дойде й гласът!”. Децата там бяха много сплотени. Бях изненадана да разбера, че, въпреки огромния успех на близнаците, те са понесли на гърба си и огромна злоба, завист, удари под кръста – нищо, че са деца… Завистта срещу близнаците се дължи на успехите им! И аз продължавам да не мога да си обясня откъде толкова злоба срещу тях! Навремето, когато те не бяха още никак популярни, ги гонеха из коридорите на училището като диви зайци. Аз на тези хора тогава им казах: „Ще дойде ден, в който ще се засрамите от постъпките си! Вие сте големи хора, назначени тук като учители, а вие… деребействате над децата!”. … и този ден дойде! И този ден дойде! И сега, когато ги споделям тези неща пред медиите, тях ги е срам. Дори нападат словесно тези, които публикуват нещо срещу тях! Говоря за директорката на училище „Сава Доброплодни”, която 97

междувременно стана и областен управител на Шумен. Нека всеки да се опита да говори истината и когато прави нещо преди това да мисли, за да може след време да не го е срам от постъпките му! Да не се допускат груби грешки спрямо дечица, спрямо невинни душички, които искат да направят нещо… Казвате, че близнаците са били гонени от училище… Да, гонеха ги, заключваха вратите, сменяха патроните, бравите. После изгониха и каките им – които са абсолютни пълни отличнички! Нямат нито едно неизвинено отсъствие, от горе до долу отличнички! Изключиха ги от училище, за да могат да дерибействат над близнаците, както си искат. С какво близначките ви Нермин и Мерлин са заплашвали това училище, за да бъдат изключени?! И поклон пред вашата съпруга, защото си е целувка от съдбата да имаш и близнаци, и близначки! Благодаря ви, наистина е така! Близначките бяха изключени абсолютно безпричинно! Малките, когато им се карат, отиват и се оплакват на каките си: „Како, гонят ме”, „Како, заключват ни вратите” и т.н. И всички учат в едно и също училище. Ще ви дам само един пример – учителка по химия, която е преподавала на големите ми щерки, казва: „Вашите братя харчат бюджета на училището! Училището няма пари заради тях!”. След което същата отива и го натяква и на Хасан и Ибрахим: „Вие сте причината училището да няма пари!”. Това е интелигенцията на България! Това е преподавателка по химия! И същите тия гадове, с извинение, при условие, че детето ни има три наредени шестици за края на годината, тя я изпитва върху целия материал, не както изпитва останалите – на конкретни уроци. И детето в реакция на защита казало: „Госпожо, не сте изпитвала целия клас така, върху целия материал. А и имам три шестици, защо искате да ми пишете петица?”, на което учителката отвръща: „Аз съм човекът, който решава!” и тръгва да й пише петицата. В този момент едното ми момиченце я хваща за ръката и се стига до дандания… И за нарушение на дисциплината двете са изключени! Както искате, така го тълкувайте. Това е България! Учителката се казва Ана Виденова – тази, която се изгаври с момичетата ми! А в самия край на учебната година ние сме на международен конкурс – да представяме България в Македония. И в този момент децата ми се обаждат: „Тате, станаха големи проблеми, правят всичко възможно да ни извадят”. Ей това е България! На каква възраст са близначките ви?

На 17 години. Тази година станаха 11-и клас. Всички са депресирани, цялото семейство. Направи се всичко възможно, за да се наруши семейното спокойствие, да има хаос, проблеми, мръсотия! Типичният български синдром – на завист и злоба! И все още не става ясна причината за целия този абсурд?! Такъв календар им бях устроил на Хасан и Ибрахим, че ние почти всеки месец имахме международен конкурс – конкурси, които те отиваха и печелеха. След това в града изведнъж осъзнаха, че този талант става все по-голям, правеха всичко възможно те да не могат да отидат на тези конкурси. Нито един конкурс не е спонсорирало училище „Сава Доброплодни” – говоря за таксите за участие, пътни, нощувки, храна. Ние сме пътували все нощно време по пътищата, защото аз не мога да спра децата, те искат, а и аз искам да им дам най-добрите възможности. Когато отидох при директорката миналата година, при една от заместничките й – Ивелина Иванова, за да й се помоля да дадат средства за децата, тя ми отвърна: „Ами недейте да участвате в конкурса!” Няма логика в това едно училище да саботира своите деца-таланти!?… Ей това е животинската постъпка! Те просто ни осакатиха подсъзнателно. Как може такива таланти, деца, които печелят международни конкурси – ходихме в Турция, обрахме всички награди, в Македония също, в България постоянно печелим… Като клавирно дуо двамата вече имат над 50 изяви, от които може би 45 са със златни места! И все пак не е ясно каква е причината близнаците да бъдат саботирани, както казвате вие? Само ще кажа, че тези, които се изгавриха с децата ми, Господ е велик, да им го даде – според душата! Господ дава на всеки това, което е в мислите, в душата. Запитана за този случай, вашата съпруга Себиле казва следното: „Ако удариш шамар на някого, лицето може и да посинее. Но ще мине. Но такова тежко и обидно отношение към момчетата не се забравя!”... Абсолютно вярно е! Ние просто се изтормозихме, тези хора ни измъчиха тотално! Със съпругата ми в един момент просто не можехме да повярваме, че това училище е за изкуствата!… Какво е това училище по изкуствата, което потиска по изкуствен начин детето на изкуството?!? Това 99

не е никакво училище! Това е училище за потискане на децата на изкуствата! В сайта на училище „Сава Доброплодни” пише: „Най-доброто училище за най-добрите ученици!” … с най-добрите преподаватели, които са гадняри! И това може да се добави. Стига са докарвали нещата с приказки, действителността показва друго. Сега, когато Хасан и Ибрахим са вече известни, училището прекрасно знае, че е изиграло лоша шега, какви ли не маймунджулъци им направиха през този период, а сега, докато е още горещо желязото, тръгнали да купуват на техен гръб… пиано за училището! Веднага да се възползват! Добре, разбирам – вие от тези неща много ще печелите, но ударете им едно рамо, подкрепете близнаците… Нека си вземат сега въпросното пиано, няма проблеми! Но това училище се чу благодарение на моите деца! Никой в България не знаеше за неговото съществуване! Бяхте намекнал, че Хасан и Ибрахим имат проблеми с говора заради… учителка?! Да не би това безумно отношение към тях, за което говорим, да датира още преди да станат ученици във въпросното училище? Така е, за жалост… Проблемите дойдоха още от детската градина. Били са на 5-6 годинки. Трудно ми е да коментирам тази ситуация. Но само ще ви кажа, че тези, които осакатиха моите дечица, говора им, Бог ги наказа! Не искам да задълбавам в рани, които няма да заздравеят никога... Децата ми не заекваха, имам видеокадри с тях, от които се вижда и чува, че те не са имали този проблем. Просто ми осакатиха децата! Много ме боли! Казвате „има рани, които няма да заздравеят никога”, но това са твърде тежки в категоричността си думи! Близнаците са още малки и съм сигурна, че добър логопед, заедно с психолог, биха могли да им помогнат да преодолеят този проблем. Дано да е така! Просто вече не вярвам на нищо, защото ние на какви ли не врати не почукахме. Всеки обещава, а после не се хваща сериозно да работи. В Шумен търсихме, ходихме в Ресурсния център, срещахме се с директорката. Обещаха и… нищо! Нека България ни помогне! Искам, ако е възможно, децата ми да не заекват. Говорили ли сте с логопед?

100

Не са посещавали такъв специалист, защото… той не поиска. От Ресурсния център изпратиха специалист, той дойде в училище „Сава Доброплодни” в Шумен и каза: „Те не са за нас!” – били се занимавали с потежки случаи! Зададоха им няколко въпроса… после нещо стана, дойдоха и ни казаха, че не са за нас. Подозирам, че пръст отново има някоя от преподавателките в училището. Имах чувството, че сме в някакъв затворен кръг. Но аз в Шумен отидох заради тях – направих всичко възможно и мисля, че успях като баща и в момента се чувствам пълноценен баща! Още от самото начало знаех, че моите деца ще станат известни музиканти. А сега казвам следното – да сме живи и здрави през 2020 г. Хасан и Ибрахим ще са на върха на своята кариера, ще са най-добрите пианисти в света! Помнете ми приказката! Цялата тази криворазбрана история беше обвързана и политически – според тиражирана информация, вие някога сте били опонент на сегашния градоначалник за кметския стол… Да, знам за тези публикации, но това не отговаря на истината. И се радвам, че ми задавате този въпрос, за да кажа истината. Аз никога не съм бил кандидат за кметския стол! Не е правилно да се пишат такива неща. А дори напротив – ние сме в дори идеални отношения с кмета Нида Намък! Никога не сме имали проблеми с този човек. Напротив – той дори е помагал на близнаците финансово, оказа ни такава подкрепа и това го знае цялата общинска администрация в Каолиново. Никога не съм имал пререкания и не си спомням да съм бил кандидат за кметския стол. Но за периода, когато бяхме в Каолиново, не искам да говоря, защото той не е интересен… освен, че децата започнаха да заекват в детската градина. Казах си думите, направиха го и си го намериха от Господа! Кажете ми каква беше реакцията на същите тези хора, които, казвате, че системно са се гаврили с децата ви, след успеха на близнаците на детската „Евровизия”? О, всички станаха много мили! Изведнъж се оказа, че училище „Сава Доброплодни” много е допринесло за тяхното развитие, много им е помогнало! Всички се тупат по гърдите! Ето това е! Фурнаджийски лопати! А колко близки са Хасан и Ибрахим с Крисия, извън професионалната сцена, в живота? Тя беше споделила за тях, че са големи кавалери и много добри приятели...

101

Разбира се, те се сплотиха още в първите няколко часа. Ако ги видите какви игри правят!… В Малта постоянно сядаха на последните седалки на микробусите, за да си измислят какви ли не щуротии. Ако ги видите как се държат един с друг, сигурно ще си помислите, че са израснали заедно. А някъде четох, че Крисия била надменна… Това абсолютно не отговаря на истината! Аз лично видях детето – то няма грешка! Много възпитано, дисциплинирано, много добро дете. Хасан и Ибрахим много я обикнаха. Едно интервю на Анелия ПОПОВА /blitz.bg. Мненията на редакцията и на автора/ите могат да не съвпадат.

Подозрителен текст, приписван на Киану Рийвс, представя актьора като противник на западния свят на свободата

Аз не мога да стана част от такъв свят, в който съпрузите обличат жените си като жени с леко поведение, излагайки на показ всичко, което трябва да бъде съкровено. Където няма понятия като чест и достойнство и в думите на хората може да се вярва само, когато казват „обещавам“. Не мога да стана част от такъв свят… Където жените не искат деца, а мъжете не искат семейство. Където нещастниците се смятат за успешни, карайки колите на бащите си, а всеки, който има малко власт се опитва да ти докаже, че си нищожество. Където хората лицемерно твърдят, че вярват в Бог с чаша алкохол в ръка и без всякакво понятие за религията 102

си. Където ревността е срамна, а скромността – недостатък. Където хората са забравили за любовта, а просто търсят най-добрия вариант за партньор. Където хората ремонтират колите си при най-малкия шум без да пестят нито пари, нито време, а самите те изглеждат толкова жалки, че само скъпата кола може да го скрие. Където момчета пропиват парите на родителите си в нощни клубове, клатейки се под примитивни звуци, а момичета се влюбват в тях заради това.

Където мъжете и жените отдавна вече не се различават и където всичко това се нарича „свобода на избора”, но тези, които избират друг път, биват заклеймявани. Аз избирам свой път, жалко само, че не срещнах разбиране от хората, в които най-много го търсих... Кратък коментар: Май текстът, приписван на Рийвс, е сътворен за да се злепостави западния начин на живот, опиращ се на свободата; съзирам ръката на КГБ в тази история...

103

ГРАЖДАНСКА АКТИВНОСТ За същинска демокрация в българското образование

До г-н Росен Плевнелиев, Президент на Република България До г-н Георги Близнашки, Министър-Председател на България До г-жа Румяна Коларова, Министър на образованието и науката ОТКРИТО ПИСМО ПОД ФОРМАТА НА ПЕТИЦИЯ от група ангажирани граждани и дейци на българското образование Уважаеми г-н Президент, Уважаеми г-н Министър-Председател, Уважаема г-жо Министър, Българското образование е в състояние на тежка и при това продължителна, несвършваща криза от десетилетия, която с право може да се нарече и същинска катастрофа; от друга страна погледнато същото може да се определи като гниене – да, тази ужасна развала наподобява агонията. Българското образование, ако можем да прибегнем до една по-изразителна и решителна метафора, отдавна е мъртвец, е труп, който гние, ала няма кой да го погребе. Страшно е да се помисли, но дали пък не се е оказало, че вече имаме вместо разлагащ мъртвец... един кръвожаден вампир, именно вампирясалият призрак на комунизма, който от години смуче нена104

ситно жизнените и духовните сили и на младите, на учениците, и на учителите, на възпитателите, на нещастните хорица, които се грижат за децата ни - в невъзможните условия на Системата. Да, 10 ноември 1989 г. в сферата на българското образование все още не е дошъл, то продължава да вегетира някъде на нивото на отношенията, характерни за 70-те години на ХХ век. Достатъчно с метафорите, принудени бяхме да прибегнем до тях с оглед да очертаем по-плътно признаците на разрухата и безпътицата, в която българското образование от години тъне – или е изпаднало неслучайно. Да, Системата по същество още е недокосната от всичките ония епохални "риформи", които бидоха правени в последните 25 години. Тя продължава да е изцяло тоталитарна, директивна, командна, административна, основана на пълния произвол, на хегемонията и на властовия монопол на образователната бюрокрация. Това, което имаме в българското образоване, всъщност е един разлагащ се комунизъм, обогатен с предимствата на ранносредновековния див, вулгарен и варварски феодализъм, поради което всички в тази Система се чувстват като васали или дори като роби – ако изключим вманиачените господари, робовладелците, това са именно директорите, инспекторите, министерските чиновници. Тук имаме статукво, което по духа си отговаря на отношенията, характерни не само за феодализма и робовладелския строй, но дори и за най-ранните стадии на първобитното дивачество, щото робовладението, пък и феодализмът са били що-годе цивилизовани общества. Принципите на всички изживени и отдавна отречени от човечеството епохи и социални устройства са възкръснали в нашата родна агонизираща Система на образование, чийто Modvs Vivendi, тъй да се рече, е комунистическото презрение към личността и нейната свобода. Тук, г-н Премиер, в скоби казано, ще ни извините, но сме длъжни да отбележим, че решително не споделяме Вашата преценка, че комунизмът, видите ли, бил "прекрасен" или "красив" идеал. Не е така: ние пък, дето го живяхме този пусти комунизъм и още не можем да се отървем от разсейките, от метастазите на тази болест на обществения организъм, твърдо не щем повече комунизъм! Нищо "красиво" не виждаме в него, да, писна ни от него, драги г-н Премиер на модерна европейска и демократична България! Г-н Президент, г-н Премиер, г-жо Министър, Позволете ни да ви запитаме: а вие как изобщо спите като съзнавате, че българското образование е в такова тежко положение? Как изобщо ви хваща сънят? Вие знаете ли, че сте длъжни на постовете, на които сега се намирате по приумица на някакъв хазарт на съдбата, от сутрин до вечер, дето седнете и дето станете, да повтаряте все ето това: Хора, човеци, българи, граждани: и миг повече не трябва да търпим развалата в българското образование! Давайте да правим нещо, да105

вайте да си запретваме ръкавите и да почваме да работим за промяната към добро! Това, което е, не може да се търпи повече и миг! Давайте да започваме да работим и да помагаме кой с каквото може: законодателите да правят, ако трябва без да спят, денонощия наред, един нов, съвременен и демократичен закон за образованието, основан на свободата на участниците в този процес, именно учители, ученици, родители, граждани, сиреч, всички ние! Нужна ни е демокрация в тази сфера, нима не разбрахте, без същинска демокрация ще загинем: как е възможно да търпите това, драги европейски българи?! Давайте да направим нужното за връщането на свободата в тази по същество духовна сфера – иначе всичко ще отиде по дяволите! Без свобода в сферата на ученето, на възпитанието, на образованието не може, без свобода всичко загива, всичко вехне, всичко бива омъртвявано! Как до този момент още не сме осъзнали този прост факт, че ако продължаваме да търпим изцяло враждебната на свободата казармена и по същество сталинистко-макаренковска съветска система на "образование", нямащо нищо общо със смисъла и идеята, със самото понятие на това що е образование, възпитание, култура, духовност, личностност и пр., ще загинем като едното нищо?! Щото животът не търпи такива природни аномалии, това поне е сигурно. Учители, молим ви – и това ви съветваме да повтаряте непрестанно, г-да Президент и Премиер и г-жо Министър – бъдете свободни, работете свободно, бъдете личности в истинския смисъл! Молим ви се, недейте да бъдете повече бездушни чиновници: щото ако допускате това, вие сте вредни за младежта, а пък да търпите извратеностите и гаврите на Системата над младите личности е престъпление! Млади хора, ученици – и вие бъдете свободни, работете свободно, учете, занимавайте се с познание, с творчество! Отдайте силите си да се изявите, молим ви се! Иначе нищо не се получава, иначе всичко е гнило, неверно, фалшиво, изопачено, опорочено, неистинско; тогава всичко е менте! Стига толкова, престанете да бъдете прости изпълнители, не търпете повече фалшивото образование само заради пустите хартийки, наречени "дипломи", които, да си признаем, получавате само и предимно като преписвате. Щото отдавна всички знаят, че е глупаво да се учат наизуст, да се зубрят и рецитират баналности, които изобщо не са ви нужни – и които вие самите не сте избрали да учите! И които не отговарят на вашите индивидуални интереси, нали е точно така? И продължавайте по този смел начин да говорите, без никакви недомлъвки, уважаеми г-н Президент, г-н Премиер, г-жо Министър, ето и това непременно сте длъжни да казвате на най-висок глас и то непрестанно: Драги чиновници от МОН и от инспекторатите, вий пък умряхте от скука бе: я бегом отивайте в училищата и почвайте да преподавате на учениците, тунеядци неедни! Скъсахте се да вредите и да пречите на учителите-новатори, да потискате всичко ново: не ви ли омръзна да тикате 106

всички учители и ученици в проклетите калъпи на инструкциите и директивите?! Това да не са ви... тухли, а училищата да не са... тухларни фабрики?! Нямаме никаква нужда от идеологически и прочие цербери, това е останка от идеологическата диктатура на комунизма: разпускаме тия безплодни и вредни структури като инспекторатите! Ало, граждани, що спите като гледате как Системата вреди на децата ви, вий малоумни ли сте бе? Що не се трогнете малко, какви родители сте? Абе вий изобщо на кой свят живеете бе, хора, човеци, българи – освестете се поне малко?! Сега е XXI-ви век – я се събудете малко?! И се трогнете: със своето презряно безхаберие обричате на неуспех, проваляте бъдещето не само на своите деца, но и на страната си бе, дремлювци неедни! Дайте да работим за спешна промяна, щото тая наша България иначе по никой начин няма да я извадим от дълбокото тресавище, в което я натика комунизмът! Да, г-н Близнашки, комунизмът натика там всичко, той е отговорен за плачевното положение в тази страна, не демокрацията – както най-безсрамно твърдят Вашите бивши съпартийци. Не е истина, че свободата, която имаме след 1989 г., била всичко развалила: свободата не е вредна, тя е целебна, тя всичко умее да лекува. Свободата е алфата и омегата на всичко смислено, що се ражда и живее в едно здраво общество, заслужаващо да се нарича човешко. А нашето общество, уви, е болно не от "прекалена свобода", както ненавиждащите свободата всеки ден крещят, а от липса на свобода, от неразбиране на свободата, от неумение да се ползваме от нейните така величави предимства. Образователната система има тази велика и отговорна мисия да приучи младите да се ползват от тъй сладките плодове на свободата – та да станат свободни и отговорни личности. Личности, мислещи свободно, самостоятелно, творчески, вдъхновено. С тази най-първа и същностна задача на образованието досегашната система решително не се справя, нещо повече, тя решително показа, че е и неспособна да се справи. Явно принципът, на който тя е построена, е сбъркан, е увреден фундаментално. Коренната и същностна промяна при това положение е една: да се върнем при изворите на живота, при плодоносните извори на дръзновения човешки дух, оплодяван от свободата. Ако не победим, ако не надмогнем ширещото се в нашето общество недоверие към свободата и нейните градивни сили, то ние като общество няма да се отървем от призраците на миналото – и ще дегенерираме, вместо да вървим напред. Това по никой начин не бива да бъде допускано. Време е да осъзнаем, че ХХ с неговите ексцесии отдавна свърши: вече е XXI-ви век, вече е ново хилядолетие! Вече се раждат нови хора, а ние се мъчим да ги натикаме в стари схеми, в стари калъпи – е, не стават така тия работи. Така

107

повече не може да се живее. Съдбовно се нуждаем от промяна, и то не каква да е, е истинска, коренна, същностна, дълбока! Както и да е, това именно или нещо подобно, но в този дух, вие ще трябва да повтаряте всеки ден по медиите, драги ми г-н Президент, г-н Премиер, г-жо Министър. И не само да говорите, ами и да работите, да действате, да призовавате всички българи към действия, към труд, към пълноценен живот, основан на свободната инициатива и творчеството. Призоваваме ви да правите това защото вашият глас ще се чуе, а нашият изобщо не се чува: никой и не ще да чуе нашия глас. Та ако от утре не започнете постоянно да говорите, че тежкото положение в българското образование е най-големият, най-опасен, найтежък, съдбовно важен проблем на България, то това ще означава, че вие самите ставате съучастници в представеното тук най-тежко престъпление срещу бъдещето на нацията. Ставате съучастници в престъпление, което застрашава не просто националната сигурност на страната, а самото й съществуване: обрича я на пълна развала, на абсолютен банкрут. Щото и децата знаят, че от образованието, от подготовката, от жизнеустойчивостта на човешкия, на личностния фактор в едно общество зависи всичко останало. Какви управници сте вие ако продължавате да мълчите тъкмо по найважните въпроси: докога, кажете, ще мълчите?! Или ще говорите с половин уста, казионно, сухо, "деликатно", сакън, да не обидим... филанкишията! Аман от безхаберие: като сте се хванали да управлявате ще си гледате работата както трябва, ще мислите, ще определяте приоритети, ще работите неуморно по тяхното осъществяване, няма да ни занимавате с глупости, че дяволите ще ви вземат! Това в основни линии искахме да ви кажем. Казахме най-главното, същината. Другото са подробности. В живота на нашата страна трябва да настъпи кардинален поврат към истински важните и съдбовно значими неща, на първо място сред които и образованието, възпитанието на децата, на младите хора на България. Ето, иде предизборна кампания, Вие, настоящите управници, сте длъжни да й зададете такъв тон, че проблемите на образованието да излязат решително на най-преден план. Това искаме от вас. Това сте длъжни да сторите. Постарахме се да ви кажем всичко найважно по нашата преценка – и при това в една пределно искрена и човечна форма. А ето ви сега и "гласът на народа", така да се рече, и то в неговия суров, неподправен вид; ето какво казват коментиращите в една чудесна и много откровена дискусия на граждани, учители, а може да има и ученици, също и родители: Учителка от Перник взриви системата: Да преподаваме на учениците е последната ни грижа!. Там е писмото на въпросната учителка, също пределно откровено, до болка откровено, дано някой от вас, г-н Президент, г-н Премиер, г-жо Министър вземе, та се трогне поне малко. 108

Ето ги същите коментари, но оформени по-прилежно, за по-удобно четене: Разтърс-ваща в своята безпощадна прямота дискусия за катастрофата на българското образование и училище и Продължение на дискусията за катастрофалното положение в образователната сфера на България. Това е. Четете и мислете. И му мислете ако дръзнете да се направите на ударени. Да се надяваме, че тази своеобразна петиция под формата на Открито писмо все пак ще стигне до адресатите си. И дано не просто прочетете в написаното, но и вникнете в него: надяваме се да се овладеете от нашата тревога, от нашата болка. Дано ви заболи поне малко сърцето като прочетете тази гражданска петиция. Ще видим. То ще се разбере. Не вярваме, ала имаме плаха надеждица. Промяна трябва да има. Тя ще дойде с вас или без вас все едно. Питайте г-жа Коларова, тя е политолог – да ви каже как стават тия неща в историята. Има шанс. Важното е да не го проспим. А работите стигнаха до нетърпимост. Вие, господа и госпожо, май не сте го разбрали това, поне не ви е проличало да сте се обезпокоили прекалено силно; ето, ние имахме добрината да ви известим за сериозността на положението. Нетърпимо е! Не може да се чака повече! Престъпление е да се чака и да се мълчи. Ние ви го казваме твърдо, пък вие ако искате се чудете защо сме така твърди. Изборът е ваш. Отговорността – също. Приятно президентстване, приятно министър-председателстване, приятно министерстване! Мислете му ако се направите и този път на ударени! Щото управниците у нас от години действат според свещените за нашите условия поговорки: "Кучетата си лаят, керванът си върви!", "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша!", "Гарван гарвану око не вади!", "Всяко чудо за три дена!" и пр. – да продължаваме ли още? Хайде стига. Казахме предостатъчно. Бъдете здрави! 27 август 2014 г. Пловдив С уважение: (подписи)

109

Писмо на една майка към българските учители 27.01.2015

Фейсбук стана мястото, на което можеш да видиш всичко – от най-глуповатите статуси до най-смислените изказвания. Това писмо е на майка, разочарована от учителите, образованието и от положението, в което се намират всички училищата в България. Ето какво пише тя: Не осакатявайте децата ни! Дълго време мислих и изчаквах преди да напиша всичко това. Искаше ми се да бъде жалба до МОН и РИО – София, но те едва ли ще реагират, а най-вероятно ще трябва да цитирам разни закони, правилници, алинеи и прочие… и в крайна сметка ще ми обяснят „законово“, че не съм права. Затова реших просто да споделя. В рода ми има деветима учители, единият от които е „народен учител“. Винаги съм се отнасяла към тях с огромно уважение и респект, винаги съм била на тяхната страна. До този момент, в който не се сблъсках с днешните учители и безумията в образованието ни. 110

Синът ми е доста буйно и своенравно дете, но същевременно изключително умно, отворено към света и търсещо справедливост. Всъщност той е едно нормално дете, представител на новото поколение. На децата, които не изпълняват безропотно командите, а си задават въпроси, на тези, които отстояват позициите си и които, за да дадат уважение, очакват да бъдат уважавани. За съжаление в българското училище тези деца явно са дискриминирани и отбелязвани с етикети като „лоши“, „пречещи“, „неуправляеми“. Кое дава право на един учител да нарича децата ни „лекенца мръсни“, „недорасли сперматозоиди“, а на директора да се обръща към тях с “ти ли си оня“? Защо едно дете се наказва по правилник за обида, а учителя бива оправдан, с обяснението, че има лични проблеми? Нали точно учителите следва да дават личен пример, както ние родителите го даваме. Все пак те прекарват с децата ни също такава част от деня, каквато и ние родителите. Не е ли работа на директора да покаже, че правилата и наказанията са за всички, без значение от мястото им в училищната/работната/житейската йерархия? И ако в живота често виждаме примери за обратното, то нека поне училището да бъде място за справедливост и добър пример за тези, които сега растат и формират мирогледа си. Кое дава право на днешния учител с лошото си отношение да демотивира децата ни и те да нямат желание да ходят на училище? Кое дава право на днешния учител да обяснява на децата ни, че за жълти стотинки си къса нервите с тях? Ако това е така, уважаеми учители, не насочвайте неудовлетворението си към тези, които най-малко имат вина за положението, в което сте поставени. За да си учител, първо трябва да обичаш децата, да умееш да ги разбираш, да живееш с техните проблеми, да ги поощряваш и най-важното – да не очакваш уважение по презумпция, а да си наясно, че когато ти ги уважаваш, те ще ти отвърнат със същото. Децата са твърде сензитивни и отсъждат вярно и честно кой заслужава доверие и уважение. Методите на Макаренко не са актуални за днешните деца, които ние родителите възпитаваме не в страхопочитание, а в разбиране и в равенство с нас. Във време, когато целият свят е един водовъртеж, когато на всяка крачка има митинги и протести, вие уважаеми учители, не можете да си мислите, че нашите деца ще бъдат смирени и покорни, кротки и послушни като стадо овце! Няма как да искате да го постигнете със санкции. Санкциите възпитават страхопочитание, агресия, слабоумие, но не и разбиране. Не се опитвайте да възпитате поредното осакатено от страх и лицемерие поколение поради липсата ви на знания и умения да възпитате в децата нещо, което не носите в самите себе си. Никой, абсолютно никой няма право да подрязва крилете им и да ги вкарва в матрицата ! 111

Разговор с мой бивш ученик по разни теми и въпроси, касаещи живота ни ноември 15, 2014

Снощи в късната вечер един мой бивш ученик от ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което съм преподавал философия и гражданско образование много години (и от което бях уволнен наскоро по позорния параграф „не става за учител“ от една самозабравила се директорка!), та значи един бивш ученик, на който съм преподавал няколко години философски предмети, ми се обади във фейсбук и проведохме разговор; ето какво си казахме, неговото име го давам с условни инициали, по причина на това, че не съм го питал съгласен ли е да публикувам разговора ни в блога: G. A. каза: Как сте, Господине? Ангел Грънчаров каза: Бива! Вие как сте? G. A. каза: Ами добре, мерси! Занимавате ли се още с обучение на ученици? Ангел Грънчаров каза: Вече не. За момента – не. G. A. каза: Е… а имате ли желание да преподавате? Ангел Грънчаров каза: Само живот и здраве да е, имам намерение да се върна. G. A. каза: Да, живот и здраве. Другото е второстепенно. Ангел Грънчаров каза: Няма страшно, да си почина малко. 31 години работих, сега да почина някой и друг месец G. A. каза: Е да. Вие си знаете най-добре. Ангел Грънчаров каза: Вие почнахте ли работа? Или ще учите още? То и ученето е работа де… G. A. каза: Ами аз работих още от 10-ти клас. Работих само събота и неделя, разбира се. А сега за жалост съм безработен. Ангел Грънчаров каза: Е, случва се, има време да работите. В чужбина нямате ли желание да работите? 112

G. A. каза: Но ще си намеря работа е ще продължа, а нямам чисто финансово възможността за висше. Иначе с удоволствие. Загубих връзка с чужбина. Мои роднини бяха там и така бяха плановете, да завърша и да отида при тях, но уви. Те се върнаха тук. Ангел Грънчаров каза: Живот и здраве да е, човек никога не знае какво ще стане в бъдеще, важното е да не се отчайва никога. G. A. каза: Фактът, че се събуждаме сутрин живи и здрави е достатъчен за пълния устрем за деня. Според мен. Така че за отчайване не може да става и дума. Ангел Грънчаров каза: Добре казано! :-) Велико нещо е животът! G. A. каза: Определено е така! Ангел Грънчаров каза: А и свободата е хубаво нещо! G. A. каза: Именно затова Ви попитах дали преподавате. Това е най-ценния урок, който може да се даде на даден човек. А Вие бяхте като будител на тема свобода. Ангел Грънчаров каза: Радвам се, че сте установил това, че темата за свободата ми е била винаги любима. G. A. каза: Тя е най-важната тема и според мен. А Вие добре говорите по нея така че мисля, че има какво да дадете. И ако от 30 човека Ви слуша един значи Вие сте си изпълнили дълга. (Както беше в нашия клас, за жалост!) Ангел Грънчаров каза: Да, за жалост, в наши условия малцина са тия, които имат усета, влечението и стремежа към свобода, но е един човек да е спечелен за каузата на свободата, това изобщо не е малко. То така става, един по един да биват спечелвани, и така малко по малко цял народ един ден ще стане истински свободен. Няма как всички наведнъж да обикнат свободата, така в живота не стават нещата… G. A. каза: Няма. Вярно е. Ангел Грънчаров каза: Битката за свобода, най-вече за свобода на духа, никога няма да престане. G. A. каза: Определено! Имате ли клубове все още? Ангел Грънчаров каза: Аз сега водя едно предаване по Пловдивската обществена телевизия, не зная дали сте го гледал, веднъж седмично, там се преместих (засега), то е нещо от рода на дискусионен клуб. И там разговаряме за тия все същите неща, за живота, за истината, за свободата. G. A. каза: Ами не знам. Как се казва предаването? И кога се излъчва? Ангел Грънчаров каза: „На Агората философа Ангел Грънчаров“ се казва, всеки четвъртък от 11 часа, има и повторение, ако искате, може да го гледате. А в моя блог има записи на предаванията, може да гледате тия, които са минали. Освен това има интересен клуб, където ходя, събират се мислещи хора, там работим за създаване на първото демократично училище в Пловдив, не зная дали сте чувал за това нещо? 113

G. A. каза: За пръв път сега от вас чувам. Ще гледам предаванията в блога Ви. Защото съм на Bulsatcom и не знам дали изобщо има пловдивската телевизия. Ангел Грънчаров каза: Ето информация за клуба: Клуб Нещото. Оказва се, че в него вече идват и бивши ученици от ТЕТ-а. G. A. каза: И аз съм оттам. Ангел Грънчаров каза: А това пък е последното предаване, иначе в сайта на Пловдивската обществена телевизия та може да се гледа онлайн.

114

НИЕ, БЪЛГАРИТЕ Пловдивски училищен директор заслужи да влезе в книгата на рекордите ГИНЕС! Писана е тази статия преди... 16-17 години, а проблемите си стоят:

115

116

ДОПЪЛНЕНИЕ: За куриоз ще добавя, че упоменатият в тази статия директор Соли Христов още директорства (!!!) в това същото училище!

Да, минали са цели 16 години от написването на тази статия, а той продължава да седи на директорското кресло, сякаш е вековен дъб! Този човек наистина директорства от тодорживково време – и няма да се учудя ако директорства още толкова, колкото е директорствал досега, стига Бог да му дава здраве, което и ний му го желаем. На мен ми се чини, че той 117

вече е заслужил да влезе в книгата на рекордите ГИНЕС за най-дълго проседял на директорския стол в едно училище директор, а, вий как смятате, дали не е време да повдигнем въпроса за вписването му в тази книга на световните постижения? Та и ний, българите, да се прославим с нещо голямо в таз книга, а, какво ще кажете? СПРАВКА от сайта на училището: Соли Христов, Директор Соли Кирилов Христов е роден на 29.08.1950 г. в град Пловдив. През 1975 г. завършва ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”, специалност „Българска филология и история”. От 1975 г. започва кариерата си като учител в ОУ „Отец Паисий”, с. Песнопой, Карловско. Преподава 3 години в ЕСПУ „Г. С. Раковски”, гр. Раковски. От 1979 г. е директор в ОУ „Св. Св. Кирил и Методий”, с. Борец, а през 1982 г. е директор на ЕСПУ „Христо Смирненски”, гр. Брезово. От 1990 г. ръководи СОУ „Св. Паисий Хилендарски”. От 2006 год. е избран за председател на Съюза на работодателите в системата на образованието в град Пловдив. През 2000 г. е награден с Почетния знак на гр. Пловдив, през 2003 г. - с почетното отличие „Неофит Рилски” на Министерството на образованието, науката и младежта, а през 2010 г. – от Националното ръководство на Съюза на българските учители.

118

ТВОРЧЕСТВО Даяна Аджемова е ученичка от силистренската езикова гимназия „Пейо Яворов”, редовна участничка в различни литературни конкурси. През ноември месец 2014 стана лауреат в националния конкурс за литературна творба и компютърна рисунка ”Морето, морето, морето” с разказа си „Докато устните ти са все още червени”. Освен разкази тя пише и стихове, които публикува и на своя блог „Ледени цветя” floweratheart.blogspot.com

Докато устните ти са още червени (Моето ледено момиче) разказ Даяна Аджемова

Небето бе пропито от тъмнина, но слънцето скоро щеше да пробие булото на нощта и лъчите му може би щяха да огреят онази самотна скала, на която стоях. Вятърът се разбиваше в мен, удряше ме, галеше ме, обичаше ме, а после ме мразеше. И аз го мразех, ненавиждах го всеки път, в който ми разрошваше косата и ме караше да се чудя дали пък хората не 119

ме харесваха, защото косата ми беше вечно рошава. Но в онзи момент на онази скала той изпиваше болката ми и му бях благодарна за това. Соленият мирис на вълните се пропиваше в кожата ми, а пръските морска вода сякаш скриваха солените ми сълзи. – В главата ми вечно се води война. Двете ми страни, като влакови релси, които не се събират в далечината, а се разделят и изчезват всяка в противоположната посока, се борят, но никоя не надделява – казах му, без да ме е попитал. Може ли да има роза с бодли само от едната страна. Това не е въпрос. Този въпрос не заслужава въпросителен. А кой въпрос изобщо го заслужава. – ''Защо'' винаги заслужава въпросителна. А понякога дори удивителен знак – каза ми, сякаш знаеше какво си мисля. – Защо изобщо ме последва? Това си е моето място. Не искам никого тук. Като сянка, той си отиде. Без дума да каже. Но в главата ми закънтя: "Защо винаги говориш толкова много? Не затваряй мислите в думи. Не ги изгубвай, като ги казваш на някого, който може би не го интересува." Слънцето изгря и денят започна. Безброй объркани часове, с още по-объркани учители, всички изгубени в думите. Никой не слушаше мислите си. За което им се възхищавах толкова много. Моите не ме оставяха на мира. И нямах власт да ги спра. Никола ме настигна в коридора. Очаквах, че ще заговори, но той просто вървеше до мен и мълчеше. Вчера май го бях обидила. Съжалих. – Извинявай. Наистина. Вчера бях много по-груба, отколкото ми се искаше... Съжалявам – каза ми толкова разстроена Дорина и отново прикри лицето си с косата, както винаги правеше. Обичаше да се извинява. Винаги по хиляди пъти за най-малкото нещо. – Няма нищо. Нека се видим по-късно. Сега имам урок по рисуване. До после – свих надясно, а тя наляво. И изчезна. Всъщност нямах урок, просто исках да бъда сам. Тръгнах по улицата. Дори не знаех по коя точно. Вървях и сякаш краката сами ме заведоха до една книжарница. Беше студено, затова се увих по-топло със синия вълнен шал и загледах витрината. Нищо обаче не привлече вниманието ми, но все пак реших да вляза. Поне беше топло. Заразглеждах десетките стилажи с книги и се запровирах из лабиринта, който създаваха. Неприсъщо за мен се блъснах в един от стилажите и една книга ме удари по главата. Погледнах нагоре. – Ледено момиче – прочетох на глас. Беше заглавието на една от книгите. Стоях си все на същото място и гледах в пространството пред 120

мен. Красиво, но празно. Вълните все така се разбиваха, а небето гледаше безмълвно. – Здравей. Знаех кой е, не бе нужно да се обръщам. Никола бавно се приближи с онези свои уверени стъпки, сякаш всичко е под контрол. И беше. Под неговия. Махна косата от лицето ми и зачете от някаква книга: – Тъмната ти коса трябва да улавя вятъра, не да прикрива гледката към студения свят. И отново махна косата от лицето ми. Вятърът го очакваше и побърза да я улови. – Вятърът улавя косата ми. – Само защото му позволяваш. От теб зависи – усмихна ми се вяло. Той не се усмихваше често. Лицето му беше сериозно и бледо. И той имаше тъмна коса, която вятърът не пропусна. Разбиваше се в него със същата сила, с която и в мен. – Студено ли ти е? – попита ме изведнъж. Отново беше с онзи свой син вълнен шал. Не беше зима, но той винаги го носеше. Помислих си как цветът напомня досущ на морето, бушуващо на метри под нас. – Малко. Никола седна до мен и ме загърна с палтото си. Сгуших се в него като удавник, хванал се за сламка, и как се молех да мога да спра да мисля за всичко и просто да обичам. Но можех ли? – Пръстите ти са ледени – прозвуча с онази негова меланхолична нотка гласът му. Зарових лицето си в косата й и вдишах аромата. Тя никога не използваше парфюми. Миришеше на себе си. Ухаеше на сълзи. На морски вълни. В онзи момент изпитах неутолимо желание да я нарисувам. Точно такава. Гола. Съблякла болките и предразсъдъците си. Тогава, когато просто е тя. Моето ледено момиче. Слънцето вече се скриваше и огънят му отстъпваше място на звездите. Щурците запяха своята песен. Вятърът задуха безмилостно, а Дорина спеше, сгушена в мен. Като дете, каквото отдавна не беше. Не бях я виждал такава. Никога преди. Винаги беше обградена от хиляди мишосиви бетонни стени, но сега... сега просто бе гола и беззащитна. Беше ми се доверила. И аз щях да бъда нейната стена срещу всеки, който искаше да я нарани. Беше събота. Слънцето изгряваше, а ние отново стояхме, където бяхме стояли и преди. Където преди нас може би хиляди други бяха стояли и бяха имали своите истории и мъки. А морето ни гледаше безмълвно, както преди нас може би бе гледало хиляди други. От онази Дорина, която видях онази нощ, не беше останало нищо. Сега тя отново стоеше зад сте121

ните си, изтъкани от объркани мисли, затворени и изгубени в неизречени думи. Болеше ме да я гледам такава, но това беше тя. Сега стоеше на метър от мен и сякаш се страхуваше да ме докосне. А може би се срамуваше, че за малко бе махнала всичко от себе си и ме бе оставила да я видя. – Искам да те нарисувам – чух се да казвам несигурно. Боите и платната бяха с мен. Наместих статива и поставих бялото платно. Искаше да ме нарисува. И отново го каза по онзи свой сериозен начин, сякаш го беше премислял и решил преди хиляди години. Не бях от момичетата, които искат да бъдат нарисувани. Всъщност бях. Но се страхувах от това, което можеше да се появи на платното. Не бях достатъчно чиста, за да застана върху бяло платно и да го изпълня със съществото си. Или пък бях? Защо изобщо му беше да ме рисува. Та аз най-малко ставам за рисуване... Все пак сплетох косата си набързо и се обърнах към него, сгушена в пуловера си. – Не така – каза ми Никола. – Съблечи се. И аз не знаех защо, но започнах да събличам всичко от себе си, а той продължаваше да повтаря – "Съблечи се.". И аз се събличах, докато накрая единствената ми стена беше кожата ми. Зад нея се криеха всички онези мисли, всички онези неща, от които се страхувах. Треперех, но не от студ. – Не се страхувай. – Не ме е страх от теб. – Не от мен. Не се страхувай от себе си – ръката му нежно разплете плитката и разпусна косата ми, а вятърът безмилостно я накара да се разхвърчи във всички посоки. Никола започна да рисува. Рисуваше. Часове. Мина толкова време. Време. А аз не знаех какво се случва с мен. Страхът ме беше изпълнил до болка. Не се страхувах, че мога да падна от тази наша скала, не се страхувах от вятъра. Не се страхувах от вълните. Страхувах се от себе си и от него, че ме вижда такава, каквато никой друг не ме бе виждал преди. Страхувах се, че за миг може би ще си позволя да направя неща, които не бих направила иначе. Тя стоеше срещу мен и плачеше. Тихичко и незабележимо. Объркана и далечна. Исках да й кажа толкова неща, а същевременно нищо. Рисувах. Рисувах студа. Рисувах ледения сняг в зениците й. Нарисувах лед и същевременно момиче. – Замръзвам – каза ми, опитвайки се да отклони мислите си от всичко друго, което се въртеше в главата й. 122

– Още мъничко. Картината не беше завършена. Всъщност никога нямаше да бъде. Никой не би могъл да я затвори в платно, както никой не би могъл да затвори чувствата си в думи, защото просто няма език, на който да ги изрече. И точно така беше и с нея. Нямах достатъчно цветове и достатъчно бяло платно, за да я нарисувам. Но все пак опитах. Изведнъж той стана с вид на човек, решен да стори това, което си е наумил. И хвърли платното. То изчезна, полетяло надолу и се изгуби в морето. – Защо? – успях само да попитам. – Толкова ли не ставах да бъда нарисувана... – Точно обратното. Просто никой не може да те нарисува. Никола се приближи до мен и се опита да ме прегърне, но аз не можех да го допусна. Не можех повече да му позволявам да вижда мен, каквато само аз трябва да се виждам – слаба и беззащитна. Отдръпнах се. Постояхме така за част от секундата или пък няколко часа. Не знаех. Нищо не знаех. – Целувай, докато устните ти са още червени. Докато още имаш топла кръв, която да прави тялото ти живо. Защото душата не може да целува. Тя може само да обича. И тя ме целуна. Студените й устни за миг се преобразиха в невъобразимо горещи въглени, които изгаряха моите. А след това просто си тръгна. Остана само шумът на вълните и празното чувство за нещо безвъзвратно изгубено. В понеделник намерих бележка, залепена на шкафчето си. Не беше подписана, нито имаше име, но щом я прочетох, знаех кой я беше написал. "Косата ми улови вятъра." Но аз не успях да уловя теб...

123

Преплитането на боязливост и борбеност в живота Атина Николаева Димитрова Страхът и смелостта са две взаимно допълващите се характеристики в човешкия живот. Едното понятие се реализира чрез другото. Те контрастират помежду си и тази опозиция позволява да се проявят чрез най-голяма сила паралелно в хода на съществуването на личността. Есенцията в душата у всекиго обаче се състои или само от натрапчива предпазливост, или от величествена непоклатимост. Липсата на решителност може да е най-отблъскващата празнина у някого. Страхът, подобно на менингит, предизвиква възпаление на обвивките на главния и гръбначния мозък; води още до неподвижност на врата и променя фоточувствителността. Отсъствието на решимост опорочава всички свети цели и блянове; създава злощастие там, където потенциално може да се настани неумираща наслада. Непоклатимостта обаче изпълва с красиви и правдоподобни обещания всяка бездна в съзнанието. Храбростта лекува безпогрешно всевъзможни възпаления и осуетява негативното въздействие дори на поражението. Смелостта е добродетел, която дава увереност на личността, че ще съумее да постигне копнежите си. Съвсем естествено е у човек дадени характеристики да вземат превес – с тях той се асоциира в обществото; те стават емблема на съществуването на личността. Отсъствието на определени качества обаче е не по-малко осезаемо. Когато тази празнина е нерешителността, обезсмисля се кои са другите великолепни черти от характера. Наличието на интелект, чар, способност за убеждаване и десетки други няма стойност, ако страхът парализира проявата на качествата. Никой не приема на доверие, че дадена личност е набор от разкошни характеристики. Тази броеница трябва да се прояви и храбростта е тласъкът, който довежда до успех. Затова човек е нужно да поеме по пътя на идеалите готов да се отърси от отегчението на някакви макети. Животът е мащабен експеримент, а не – кутия за страхливи намерения. При стълкновението с нерешителността, всеки усеща натрапчив аромат и се отдръпва, защото това всъщност е зловонието на ненужни опасения. Страхът първоначално се задава наглед с несериозни щети, но после става ясно, че всъщност неотложно е било предизвикано едно дълготрайно възпаление. Това се проявява досущ като менингит. Усеща се неподвижност, защото излишните притеснения частично сковават, докато не доведат и до пълна парализира. Опасенията окупират ума и дори тялото не може да помръдне. Мозъкът е органът, който провокира действията. Блокира ли се, тялото не открива команди, на които да се подчини, за да промени неподвижността. Дори и целта да е добра, ръката не може да се 124

помръдне в името на това да вземе желаното. Мисълта е ангажирана с наличието на проблема, а не – с търсенето на лек, който да матира болестта. Думите на Венцеслав Константинов: „Съсъкът на пропукващия се лед смразява повече от пропадането“, кореспондират с идеята, че страхът от осъществяването на едно събитие всъщност е по-ужасяващ от самото премеждие. При боязливите личности това е истински показателно – те са се отказали от великите постижения още при мисълта за провал. А това е незряло и необмислено. Всяка една цел може да бъде съпроводена до успеха, но неин придружител по презумция е увереността и непоклатимостта в нечий характер. Отсъстват ли тези две характеристики, всяка мечта измира в зародиш. Неизбежно е. Лесно е да се породи копнежът, но осъществяването му зависи пряко от това да се изготви добра стратегия и стриктно да се следва. Един блян има смисъл тогава, когато човек признае пред себе си, че желае неимоверно това, заяви го пред света и смело реализира обещанията си в устна форма. Еквивалент на щастието е мечтата, която бива следвана уверено. Отдръпне ли се човек от нея, все едно отказва да започне рицарското си пътуване, за което всичко наглед е готово. Оръженосецът е решителността. Отсъствието му поражда неотложен проблем. Всяка стратегия в такъв случай се изравнява със земята. Да се чувства личността емоционално обвързана с даден блян не е достатъчно. Към това насочват и думите на Леонид Сухоруков: „Героизъм – това е храброст, умножена по чувството за дълг.“ Нерешителността покрива с тежък плащ темпераментното тяло на всяка мечта… и насладата в мрака изчезва. Нещастието се настанява неканено вместо да се приветства смелостта. Храбростта обаче изпълва всяка бездна на несигурност, неувереност, неспособност за осъществяване на желаното. Възвръща целостта на организма. Насърчението идва своевременно и дава резултати. Знаково за един завършен образ е да може да добави към другите си качества смелост, която да разпали всичко случващото се в свещените огньове на успеха. Непоклатимостта заздравява организма. Всяка една битка частично или изцяло носи поражения за участниците. Смелите обаче дори от поражението съумяват да изготвят успех. Бойците страдат, сълзите им тежат повече, телата им са до неузнаваемост покрити с белези, но същите силни характери стават авторитети, определят следващите ходове, биват окичвани с лаврови венци за безподобни победи, получават овациите дори на хората, обезверили се по пътя за добрия изход. Всяка драскотина напомня, че е от първостепенно значение да продължават храбрите. В този труден период точно решителността е лекът, който превръща раната в удивителен белег – символ на борбеността. Тежките опалови сълзи изчистват поражението и подготвят за нови подвизи. Мантрите, съставени от 125

човешките желания за оцеляване, нямат смисъл, ако не са подкрепени от смелост. Храбростта дори облагородява, защото прочиства съзнанието от нечисти помисли. Оставя пространство в ума само за велики цели. Решимостта е нравствено качество, което се боготвори. Само чрез нея се прави революция и статуквото се променя към по-добро. Дори боязливите познават важността на това изменение в хода на историята. Мнението на Арнълд Хенри Гласоу: „Страхът е удължена сянка на невежеството“ провокира за това да се цени еквивалентът на интелекта – проявата на смелост. Решителността е качеството, което подбужда всички други положителни, подпомага развитието на личността, дава насоки и я превръща в авторитет. Страхът също има свойствата да засилва интензивността на дадени характеристики, но точно тези, които довеждат до гибелта на всеки копнеж, парализирайки постепенно целия организъм. Рядко смелостта може да бъде в ненужни количества, но предпазливостта често е в излишък и това опорочава много свети подвизи. Не е благоразумно човек да се отказва да бъде всеотдаен, да живее пламенно, да раздава щедро обич, заради страха. Опасенията така или иначе винаги ще присъстват в живота. Важно е да не заемат ръководна роля. Такова доминиране ще подчини жестоко мечтите и ще ги обезсърчи. Най-опасният еквивалент на страха е изгубеното време. Това следствие разсича душата. Добре позната реплика от известната кино-продукция „Усещане за жена“: „Няма по-жалка гледка от ампутирания дух. За него няма протези…“ също провокира съзнанието към нуждата от борбеност. Заклеймим ли я веднъж, това е безвъзвратен и жесток процес. Възродим ли храбростта да обичаме, да преследваме желаното, да отдаваме страст в постигането на целите си, вече побеждаваме величествено.

126

Химията – една от петте области за Нобеловите награди Тайната на дъното Атина Димитрова2 Нека за миг предположим, че сме водолази. Да, точно водолази. Сега се намираме на лодката, която след минути ще се превърне просто в неясен обект. Очертанията няма да са съвършени, тъй като ще бъдат наблюдавани под водата. Усещаме слънчевите лъчи по кожата на тялото си преди да приключим с подготовката за спускането. С отегчение слушаме поредните инструкции и ето, настъпва моментът, в който ние сме с подходяща екипировка и смело „потегляме” в търсене на красотите на океана. Така това ще бъде нашата съпоставка със спечелването на Нобелова награда за химия. Желаната цел на един водолаз е достигането до крайната точка, въпреки че мигновено в нас се пораждат асоциации за падение, когато чуем „дъно”. За един човек, търсещ прелестите на водата, способен да се пребори с трудностите, дълбочината е връх. Ние, като учени също трябва да преминем ред изпитания на волята, дори да усетим, че не сме готови да продължим, защото напрежението от страна на безсънието и конкуренцията е голямо. Понякога достигаме дъното като личности, чувстваме се недостатъчно уверени в себе си. Но трябва да приемем, че в живота не винаги присъстват кулминационни моменти. Понякога въведението е трудно, неясно, след това преминаваме през една завръзка, която ни сочи какво най-вероятно ни очаква, очертава ни пътя напред… А после идва най-върховната част. Тази, която осмисля живота ни, принуждава ни да забравим другите неща и да се отдадем безусловно на науката. Но тази висока точка не е константа. После има развръзка. Виждаме резултата от всичко вършено дотук. Неизбежен е и краят, но от нас зависи дали този край ще е ново начало. След като откритието вече е на показ, всъщност можем и да прекратим дейността си. Или пък да продължим към друго откритие. И понеже сме амбицирани, спускаме се в океана. Подготвени сме да достигнем дълбочината. Но като учени не са ни необходими предварителни приготовления, там присъства мигът на вдъхновението. Задължението е да оформим идеята и да я представим като готова. Тук, в този огромен воден басейн, наблюдаваме невероятни морски животни, които ни вдъхновяват. Очароваме се от начина, по който усещаме водата, докосваНаскоро излезе вторият роман на А.Димитрова: "Нектар на безсмъртието"; предният беше "Синдром на наивната плячка". 2

127

ща се до екипировката ни. Вдишваме кислород, въпреки че не сме на повърхността, благодарение на развитието на науката. Притежаваме достатъчно време, за да изследваме океана продължително. Съзерцаваме рибите наоколо. Със знанията, получени от практиката, установяваме, че всички научни трудове, описващи тези обитатели, са просто крайно неточни. Красотата на живота тук е нещо много по-широко като понятие. Дори добре познатите писатели не са успели да подарят на своите читатели една цялостна представа за живота тук. Нито пък вдъхновяващите картини на художниците са достатъчно добри. Някои животни, дори и растения, ни плашат. Но трябва да приемем, че те са препятствията, през които се налага да минем, за да достигнем до така желаното дъно. По-точно страхът от неизвестното би могъл да бъде пречка при извоюването на главната ни цел – да стъпим там долу. Но нека приемем, че тези обитатели няма да бъдат наши съперници, а просто съюзници, които дори да ни плашат, ще ни отведат към отговорите. Така и за да успеем като учени ни е необходимо да познаваме първо себе си. Трябва да умеем да си задаваме правилните въпроси. Често именно неспирното питане, ни отвежда към отговорите. Необходимо е още да чувстваме инстинкт да бъдем хора на науката. Никой учебник няма да ни научи да обичаме природата или каквото и да било, свързано с научно-изследователска дейност. Това чувство се поражда отвътре. То е пламък, който се появява и наше задължение е да му позволим да се разраства. Не е трудно да бъде угасен, трудността се поражда от това да му дадем пространство да гори. И така, запалим ли се веднъж, длъжни сме да поддържаме мощта си. Често в наука като химията трябва да приемаме някои неща като аксиома. Не всичко може да бъде докоснато. Не винаги можем да усетим мирис и вкус, но все пак трябва да уважаваме своята наука и невъзможността да извършим всички тези неща. Трябва да се доверим на научите трудове на други. За да успеем като учени, ни е необходимо не просто да прекарваме часове над учебниците и да бъдем съсредоточени само върху теорията, която често е съпътствана от доза досада и дори противоречия. Изисква се желание към откриване на отговори чрез практика. Най-важно е да вършим нещата със страст, да не се колебаем да избираме химията като приоритет. Не бива липсата на сън да ни плаши или пък присъствието на конкуренция. В науката често е така, има и егоизъм. Ние се стремим да видим своето име зад дадено откритие. Но в някои случаи сме способни да творим заедно, да работим в името на една по-голяма цел, да открием истината и това ни стига, без да търсим овациите на публиката. Нашите скафандри успешно ни отделят от околната среда. Защитени сме от отравяния с азот и кислород. Необезпокоени за живота си, успешно правим записи на нещата, които ни заобикалят. Така видяното от нас ще стане достъпно и за други. Да предположим, че сме се справили с 128

налягането и дебнещите хищници, мечтаещи си за плътта ни. Така, сега достигаме дъното. Да, дъното, нашата цел. Колкото по-навътре достигнем, толкова повече информация имаме. Нали именно жаждата за знания е присъща на учените. Стъпваме уверено, защото сме се справили с трудностите. Първо сме се явявали на курсове, след това е имало няколко практически урока, които са били крайно незадоволителни за хора, стремящи се към истинското дъно на океана. В последствие сме се осмелили да се гмурнем. Ние докосваме пясъка там и разравяме. Лишени от естествена слънчева светлина долу, не се страхуваме да усетим песъчинките между пръстите си. И изведнъж установяваме, че държим нещо. Взираме се с недоумение, тъй като всичко вършено досега не е било с цел да докоснем нещо такова. Целият труд е бил заради желанието да знаем повече, а не спечелването на нещо подобно. Ние държим в ръцете си медал, направен от злато, тежащ около 175 грама, с лика на Алфред Нобел. Това е нашият идеал като учени. Самият предмет не ни радва, носи ни удовлетвореност признанието – сякаш тази награда е била заровена там и е чакала именно нас, за да я почувстваме в дланите си. Нашите усилия биват увековечени. И когато се стремим да се върнем на повърхността, тежестта на медала няма да се измерва в грамове, а ще представлява отговорност. Ще е необходимо да се движим винаги нагоре, никога да не паднем под нивото, което сме достигнали със спечелването на тази Нобелова награда. Това ще го изискват други от нас, това ще изискваме ние от себе си. Стремейки се да се завърнем към повърхността, отново ще трябва да преодоляваме трудности – една награда води след себе си не само радост. Върнем ли се, имаме свободата да й се любуваме отново и отново. Веднага след силния прилив на положителни емоции, стъпваме на земята и продължаваме да търсим своята истина, истината, която чака науката. Отново се връщаме в лабораторията, океана или някъде другаде. Тази победа е просто начало на още по-силен стремеж, самата тя не представлява крайната цел. Защо химията е толкова важна за нас? Тя е наука, която изучава състава, структурата, свойствата, поведението на веществата и преобразуванията им, вследствие на различни химични реакции. Тази наука дава отговори на изключително важни въпроси, които след това се съчетават с познания от други области и се създават нови полета за изяви на интелигентни хора. Чрез тази наука за пореден път разбираме, че всичко в природата зависи от нещо друго. Историята сама говори за интереса, който учени са проявявали, за да обяснят процесите наоколо. Нека не забравяме, че химията е много красива дисциплина. Тя е невероятно съчетание от багри и звуци, които радват сетивата ни. Химията е важна част при изготвянето на лекарства, от които съществуването на човечеството зависи.

129

„Учеността е сладък плод на горчив корен.” За да видиш плода на своята работа, трябва да минеш през много препятствия – безсънни нощи, прекарани в търсене на отговори на въпроси, които други никога не биха си задали, въпроси, които плашат. „В науката няма царски път и изгледи да достигнат светлите й върхове имат само онези, които не се плашат от умората при изкачването на стръмните й пътеки.” Връчването на Нобелови награди не е случайно. Алфред Нобел е установил колко е важно човек да вижда отражение на труда си в признанието на хората. Да стоим там, да знаем как очите се взират точно в нас, е уникално. Но много по-велико е никога да не спираме да търсим тази удовлетвореност на другите от своята дейност, трябва да служим на човечеството винаги. Химията е важна част от науката, а в крайна сметка „науката служи само за това да ни даде понятие за размера на нашето невежество.” Има прекалено много неща, които чакат да бъдат открити. Ако се въоръжим с информация и безпределна страст към знанията, безспорно ще успеем. Ще извоюваме умения, които след това ще бъдат изходна позиция за откриване на други, тоест един безкраен път, без конкретни очертания. Всеки човек сам строи пътищата, по които върви. В крайна сметка „човекът и науката са две вдлъбнати огледала, вечно отразяващи се едно в друго.”

130

УСПЕХЪТ Няколко вдъхновяващи цитати от Стив Джобс

• Тези, които са достатъчно луди да мислят, че могат да променят света, са тези, които го правят. • Единственият начин да вършиш отлична работа е да обичаш това, което правиш. Ако не сте го открили още, продължавайте да търсите! • Не се примирявайте! И както при всички въпроси, свързани със сърцето, то ще ви подскаже кога сте го намерили. • Мисля, че един от най-ценните ресурси, с който разполагаме, е свободното ни време. • Бъди мярка за качество. Някои хора не са свикнали със среда, в която съвършенството е стандарт. • Моят бизнес модел са „Бийтълс”. Те са били четири момчета, които са държали негативните си страни под контрол. Балансирали са се един друг и общото е било много повече от сумата от отделните части. Ето така виждам аз бизнеса, великите неща никога не се правят от един човек, те се правят от група хора. Хората казват, че трябва да влагаш много страст в това, което правиш. Абсолютно вярно е. Причината е, че работата е толкова трудна, че без страст всеки рационален човек би се отказал. • Не приемайте всичко толкова на сериозно. Ако искате да живеете живота си креативно, като творец, не се обръщайте назад. Трябва да притежавате волята да обърнете гръб на това, което сте правили, и на човека, който сте били. 131

КАКВИ СМЕ НИЕ?

Успехът: Грях, който българинът никога не прощава* Кварталната кръчма като български университет на живота

Георги Харизанов, Институт за дясна политика Българин стига до мач за световната титла при професионалистите. Преди няколко години би звучало като виц. И то тъп. Само че се случи. Само че на останалите седем милиона това не им стига. Не. Искат да знае английски, да говори ясно и с правилна дикция след два нокдауна и един нокаут, да излъчва правилни пиар послания и да бъде негативен. Искаме да се вайка, да се разкайва и най-жално да жали, че е имал наглостта да злепостави седемте милиона, губейки мач за световната титла от легендарен боксьор с над 60 победи. Глупостта с „Продължаваме напред“ не е за 132

тук. Позитивизмът и вярата в бъдещето са присъщи на едни съвсем други народи. А седемте милиона не са сред тях. Българин влиза в Топ 10 на най-добрите тенисисти в света. Преди няколко години би звучало като виц. И то тъп. Но и това взе та се случи. Но на останалите седем милиона този факт сам по себе си далеч не е достатъчен. Момчето очевидно е кльощаво, меко, не псува на майка и не рита съперниците по краката. Не гори в играта, така да се каже. Говори с някакъв скапан американски акцент, както справедливо отбелязаха възмутени сънародници в дните преди новата година. Освен това ходи с готина жена, което значи че акъла му не е изцяло на корта. А седемте милиона обичат хора, които са 100% посветени на работата си. Защото самите седем милиона са такива, и справедливо не обичат различните. Седемте милиона работят от сутрин до вечер, изцяло съсредоточени в труда си, и денонощно произвеждат продукти и услуги на световно ниво. Така че това с Топ 10 не носи грам удовлетворение. Категорично. Българи създават фирми, които са световни лидери в областта си. Българи стават председатели на световни организации. Българи стават президенти на други държави, на другия край на света. Българи заемат ръководни постове в правителството на най-богатата и развита общност от държави в света. Първо, на седемте милиона това им е малко. И второ, седемте милиона мразят успелите. Защото те знаят универсалната истина. И я знаят от извора на всички истини: Кварталната кръчма. Кварталната кръчма знае как всъщност стоят нещата. Кварталната кръчма знае как наистина функционират народ и държава, и че за всичко са виновни ония отгоре. Кварталната кръчма знае най-добре колко безсмислено и противопоказно е „да одим да им работим за петстин леа“. И кварталната кръчма ще ви научи. Тя работи по цял ден, и вътре по цял ден има хора които очевидно разполагат с цялата мъдрост на света, щом имат пари да пият по цял ден без да работят. В продължение на десетки години. Философията на кварталната кръчма – това е философията на седемте милиона. А универсалната истина е проста: Успелите са връзкари, крадци и мошеници. В краен случай – обикновени късметлии. Трудът е за глупаците. Никой не е станал богат с работа. Никой не е станал богат с акъла си. Никой не е станал богат с таланта си. Е, имаше две-три футболистчета като изключения, но на тях едни други хора после им взеха парите с измамни бизнес схеми. Нека им е. Ритнитопковци. 133

Няма право да се прави на успял бизнесмен някой, на който кварталната кръчма с общи усилия е намерила назаем резервна гума за Шкодата през 1986 година. Изучил се бил, работил като вол, заложил си апартамента за да започне… Глупости на търкалета! Кварталната кръчма го помни е от такава мръвка месо. Кога стана бизнесмен, кога почна да дава акъл от вестниците. Самозабравил се връзкар! Кой знае за чия дъщеря се е оженил, а сега се прави на тежкар и спря да идва при хората, които го отгледаха. Няма право да се прави на успял политик някой, който е спечелил всички избори на които се е явил, и за пръв път в новата история става премиер за втори път. Кварталната кръчма го помни – тя му даде помпа за топката и му събираше отбор за мачлетата когато беше малък и плашлив. Много му порасна работата, откакто взе да ходи с костюм и с техните пари да си сипва бензин. Седемте милиона не обичат да плащат данъци, и сравненията с данъците които плаща един германец ги изнервят. Но седемте милиона прекрасно знаят кой живее на техен гръб, и благодарение на чии харчове и некадърност нямат достатъчно пари, за да си платят двата лева за асансьор на домоуправителя. Особено след новата цена на цигарите. Кварталната кръчма не приема ничие мнение. А и чие мнение да приема? Този не е никакъв журналист, а обикновен троянски скиор. Онзи не е никакъв професор, а прост племенник на Пешо със ЗИЛ-а от осемнадесети блок. Тази дето стана министърка едно време Гошо я е возил до работата, като е дошла в София. Банкерът който сутринта говореше по телевизията е състудент на Мими, и тя лично му е купувала кифли от барчето когато колетите с буркани от техните се забавят. Онзи бе, евронезнамсикакво, е от едно село до Шумен, и едно време е прескачал трамвайните релси да не го хване ток – Вили го е видяла с очите си, лично. А Гинчето от вход „В” има един братовчед в Хасково, на който синът му едно време е биел завратници на същия тоя с американския акцент, дето стана голяма работа откак се хвана с рускинчето. Това не са успели хора. Това са просто късметлии, гепачи и далавераджии, отгледани от пиещите съседи пред блока. Непризнаването на авторитетния и успял човек е национален спорт. То ни връща във времената на равенството, когато всички бяха еднакво неуспяли и чакаха двадесет години за трабант и тридесет за панелка. Непризнаването връща успелите долу, там където им е мястото, и лекува психиката на безделника и мързеливеца по-добре и от най-скъпото патронче ракия. Ние се гордеем с поговорката за българския казан в ада, и я повтаряме с особено задоволство от собствената си мъдрост всеки път, когато 134

някой оплюе някого. След което дружно оплюваме и двамата – и агресора, и жертвата. Ние се гордеем с поговорката „Много хубаво не е на хубаво“, и знаем че истинския успех се случва само на други хора, и задължително извън границите на седемте милиона. Ние знаем, че е само въпрос на време ония готините от мезонета в съседния блок да фалират и да се разведат и, грях ни на душата, очакваме този момент с нетърпение. Ако някой случайно припознае в друг българин успял човек, достоен за благородна завист и искрено възхищение, обектът на възхищение реагира със свенлива реакция „Ох, абе да не си на мое място, какъв успех е това моето…“, придружена със свиване на глава леко настрани и надолу и притеснителни тремори на ръцете в защитна поза, подобно синдрома на Аспергер. След което и двамата чукат на дърво и се подръпват по ухото. Да се гордееш с успехите си е признак на лош вкус и слабо възпитание, а да демонстрираш тази гордост е признак на откровена простащина. А седемте милиона не прощават това. Никога. Монтескьо е казал: „За да си наистина успял, трябва да изглеждаш леко глупав, като в същото време си изключително умен“. Много време се чудех какво е имал предвид. Но вече разбрах. Бъди леко глупав и оръфан, защото иначе кварталната кръчма няма те припознае. Бъди леко глупав и негативно мрънкащ, защото иначе кварталната кръчма ще те намрази. Бъди леко глупав и песимистично неудовлетворен, защото иначе ще те намразят и седемте милиона. А това, както знаем, не е особено трудно. Тук читави успели хора няма, и това е закон. *Заглавието е на редакцията

135

ФИЛОСОФИЯ НА РАЗВИТИЕТО Беседа Димитър Пецов

Когато говорим за философията на нещо от живота трябва да знаем, че става дума за идея. Идеята представлява битуващата представа в мисленето на хората за нещо от живота – за начина по който то съществува или би трябвало да съществува. В този смисъл хората като мислещи същества боравят с идеи по необходимост – или целенасочено мислейки за дадено явление или пасивно възприемайки идеите от средата – от културата, в която живеят. Идеята е образ (от гръцки ίδέα – образ, лик) на явлението. И този образ служи като отправна точка за развитието на мисленето, а от своя страна мисленето определя и поведението на човека. Ключовият въпрос за темата с човешкото развитие е как би трябвало да си представяме развитието на човека. Можем да кажем, че основната идея или образ на развитието, която се е наложила от културата в мисленето на съвременния човек представлява една права линия. И върху тази права линия на развитието очакването е да се редуват различни събития, които от гледна точка на обществото се преценяват като успех – като напредък за индивида по линията на живота. Тези събития обикновено са свързани първоначално с 136

прохождането на детето, проговарянето, после с образователните успехи, с дипломиране, след това с професионална реализация, с кариера. Някъде по този „прав път” на живота индивидът създава семейство, ражда деца, които на свой ред се очаква да тръгнат по правата линия на своето развитие. Изобщо мисленето ни за живота като цяло, така представено, може да бъде определено като праволинейно. Но дали тази идея – праволинейната ни представа за живота – съответства на самия живот за да приемем, че е вярна? Можем да отговорим на този въпрос като си зададем друг. Кое от действителността, която ни заобикаля е разположено в права линия? Звездите на небето в права линия ли са разположени? А растенията и дърветата? А движението на хората само в една посока ли става - подредени например в колона един след друг? А тяхното поведение? Нищо от действителността, която ни заобикаля, било природно дадено или създадено от човека, не е плод на праволинейно мислене и не се развива само по права линия. Колко повече това би трябвало да се отнася за развитието на човека като самостоятелно и мислещо същество. Обикновено обичаме да се разграничаваме като хора от животните по способността си да мислим, но не е ли по-правилно да се разграничаваме от тях по това как мислим, защото е доказано, че животните също мислят? Щом това е така и природата ни убеждава, че начинът ни на мислене за нея и нас самите, образът ни – идеята ни, не е природосъобразен и не съответства на реалността, нека я заменим с друг образ – с друга идея, която да съответства. Нека заменим линията на едноизмерното развитие с нещо, което може да расте и да се развива във всички посоки. Нека вземем един пример от природата, която ни заобикаля. Да си представим едно дърво. Образът на дървото съдържа идея, която отразява разбиране за растеж и развитие във всички възможни посоки. Първоначално то е покълнало семе. Това е посока надолу или навътре в земята. Което после, пробивайки почвата, се ражда за очите на другите и започва да расте по права линия нагоре. То все още не се оформило като дърво – няма ясно изразена собствена идентичност така, както и едно дете – един млад човек все още няма оформено самостоятелно мислене. То все още се развива според правата линия на очакванията на другите – на родителите, обществото. В даден момент от развитието си обаче, подтикнато от собствената си природа, нашето дърво би трябвало да започне да се разклонява – да оформя чрез растежа на клоните си един обем в пространството във всички възможни посоки – да образува корона. Този растеж на дървото във времето и пространството образува нещо, което може да бъде описано също и с израза собствено жизнено пространство. 137

Собственото жизнено пространство представлява сбор от необходимите условия, които трябва да бъдат предоставени на всеки човек, за да съществува и да се развива като отделно взета цялост – като личност. В този смисъл, ако си представим обществото като една гора съставена от различни дървета, то за да съществува гората като цяло, всяко едно дърво в нея трябва да разполага с определен обем жизнено пространство. Гората съществува, защото дърветата съществуват заедно, а не поотделно, но за да съществува гората всяко дърво трябва да се оформя и развива в собствено жизнено пространство. Що се отнася до човешкото развитие отнесено към този пример всеки човек трябва да разполага със собствено жизнено пространство и в това пространство да развива собствено разбиране за нещата, да има свободата да се развива във всички възможни посоки без да засяга жизненото пространство на другите. Такава една идея на развитието обаче противоречи на упорито налаганата днес в обществото философия на конкуренцията между индивидите, а в съответствие с нея и разбирането за необходимостта от развиване на качеството конкурентноспособност на индивида. Тази конкурентна философия налага представата за общество, в което индивидите се конкурират помежду си за жизнено пространство и съществуване. Пресечната точка в линията на конкурентното развитие и неизбежния конфликт на това развитие обикновено се определя от мястото наречено пазар на труда. Развитието на човека според идеята за пазара на труда не се разглежда като естествена проява на потенциала заложен в него – като самостоятелно израснало от семето дърво – а се определя от способността му да формира собствено жизнено пространство ликвидирайки жизненото пространство на другите. В такава една гора едно дърво не може да съществува пълноценно, ако не е способно да ликвидира жизненото пространство на другите. Основният аргумент на тази философия също се търси в природата и се обосновава с теорията за еволюцията. Човекът в тази философия е представен като животно, чието развитие е предопределено да бъде линейно и в конкуренция с другите индивиди. Така той се развива във времето като еволюира от нещо примитивно към нещо по съвършено. Това, което можем да научим от развитието на нашето дърво обаче, е, че семето, от което то се развива, не може да бъде нещо примитивно. Семето съдържа в себе си зачатъка на това, което би трябвало да съществува накрая – зачатъка на съвършенството – олицетворение на достойнството. Това е една идея, която представя човека в неговото достойнство и ценност сам по себе си от зачеването до достигане на зрелостта. Дървото представлява едно семе, което се е развило, един потенциал, който се е осъществил. Семе, което е постигнало себе си. То е имало короната в себе си още от самото си зачеване, но е било нужно да порасне 138

малко, за да може да я сложи на главата си. За постигането на тази цел не е било необходимо то да се конкурира с някого в своето развитие, защото просто не се налага едно дърво да се конкурира с другите, ако живее в едно царство от дървета, което се управлява от идеята за развитие в обема на собственото жизнено пространство. Необходимо е било само то да стане себе си – да изяви собствената си уникалност, да разгърне естествения си потенциал и да позволи и на другите да го направят. А за нас днес може би повече от всякога е необходимо да съзерцаваме дърветата и да се учим от тях. Беседи – Димитър Пецов facebook.com/mitko pecov petzoff@abv.bg

139

ПОЛОВЕТЕ, СЕКСЪТ И ЛЮБОВТА Зловещ белег, навяващ спомена за "1984 г."!

Из: Датчани сключиха сделка с общината си спешно да правят бебета В датското градче Тистед, Ютланд, пристигнала лоша новина. Общината е принудена да затвори част от безплатните държавни институции, свързани с децата – училища, ясли, детски градини. Причината е във все по-малкото им търсене заради ниската раждаемост. А и без това градчето е с население само от около 14 000 души. Хората, и особено родителите, далеч не били съгласни с решението. Проблемът е решен по типичен датски начин, с правене на любов, а не с война. Буквално. След няколко срещи хората и местната власт си стиснаха ръцете: ние, хората се захващаме да правим бебета, а вие от общината ще запазите всички държавни услуги, свързани с децата. В тази сделка за сега на ход са хората. Даденият им срок е четири години... Gayane Minassian: Чакайте, чакайте. Не беше ли така: услугите за гледане и образоване на деца съществуват заради децата, нали? А не обратното – децата да съществуват заради услугите за деца? Що за извратено мислене е това – да правиш деца – за да не се закрият държавните услуги?! След като не си имал друга причина да направиш деца – например любов (да, имаше и такова нещо!) ти ще ги направиш заради договореност с общината?! Това е по-зловещо и от 1984 г.! 140

35 джентълменски обиди от HighViewArt, 17 Декември 2014

Лесно е да си груб и да "зашлевиш" някого с обиден епитет. Някои наистина полагат доста усилия да си го заслужат. Но защо да им давате повод да продължават? Креативността в грозна словесна престрелка е оня неочаквано мощен залп, който кара вражеската огнева точка да замлъкне. Поне така смятат изследователите на една от висшите школи в изящния, убийствен сарказъм – английският хумор. Голяма част от фразите, които ще прочетете след малко са от протоколите на горещи дебати в британския парламент. И така, бъдете креативни, когато ви нападнат с думи, но не се престаравайте! 1. Всяка прилика между вас и човека е чиста случайност! 2. Винаги ли сте толкова глупав, или днес е по-особен случай? 3. Какво мислите за човешката раса от позицията на аутсайдер? 4. Изпитвам непреодолимо желание да ви фрасна един в лицето, но пък защо да ви правя услугата да ви разкрасявам? 5. В крайна сметка у вас има поне едно положително нещо. И слава богу, то не е толкова страшно както лицето ви! 6. Умът не е всичко. А във вашия случай си е направо нищо! 7. Внимателно, не позволявайте на мозъка да влезе в главата ви! 8. Харесвате ми. Но пък хората казват, че имам отвратителен вкус. 9. Вашите родители никога ли не са ви молили да избягате от вкъщи? 141

10. ако изглеждах като вас, щях да дам родителите си под съд! 11. Не се притеснявайте. Много други хора също не умеят нищо! 12. Не се засягайте, но да не би да работите "разпространяване на невежество"? 13. Продължавайте да говорите, все някога ще успеете да кажете нещо умно! 14. Нима все още обичате природата като се има предвид какво ви е причинила? 15. Хора като вас не растат по дърветата, те се люлеят на тях. 16. Вашият ум работи на принципа на механиката и това не е добре за вас, защото често забравяте да застанете с гръб към вятъра. 17. Разумът ви е като желязна ключалка, която винаги се захлопва при опит да намери правилен отговор! 18. И вие сте част от природата, но очевидно не най-добрата й част. 19. Мислите? Това е нещо ново! 20. Е, в крайна сметка, когато най-сетне се свечери, може би ще изглеждате по-добре! 21. Вие сте живото доказателство, че човек може да живее и без мозък! 22. Толкова сте безличен, че когато завали дъжд, научавате за това последен. 23. Как се озовахте тук? Мислех, че вечер затварят зоопарка! 24. Какво търсите тук? Нима някой е забравил клетката отворена? 25. Не се опитвайте да откриете нещо в главата си, тя е празна! 26. Убеден съм, че не бихте искали да се чувствате така, както изглеждате! 27. Здравейте! Аз съм човек! А вие, какво сте? 28. Не мога да говоря с вас сега, защото не ви виждам и не вярвам да ме приближите достатъчно в следващите 10 години? 29. Не искам да ми обръщате другата си буза – уродлива е. 30. Не зная кой сте, но по-добре е да не ви е имало. 31. Не зная какво точно ви прави толкова глупав, но наистина работи! 32. Не мога да си спомня името ви и, много ви моля, не ми помагайте! 33. Възможно е да сте се родил глупав, но защо имате рецидив? 34. Зная, че не сте толкова глупав, колкото изглеждате. Това просто е невъзможно! 35. Питате ме как съм? Не толкова добре, колкото бих искал, но и не толкова зле, колкото на вас ви се иска. По материали от lifehack/" Мениджър Нюз" 142

Англичанин и швед играят голф. Покрай тях минава траурна процесия. Англичанинът спира играта, сваля си каскета и стои така, докато отминава процесията. После пак хваща стика. – Какъв трогателен жест от Ваша страна – забелязва шведът. – Това не е жест! Ние бяхме женени почти 25 години… Снимка: good-wallpapers.com

143

ЗДРАВЕ 16 съвета за сваляне на много килограми Какво ми се иска да знаех когато свалих над 30 кг от Вероника Налбатска, четиво за 13 минути

Много хора, на които им предстои сваляне на значително количество излишно тегло, не знаят откъде да започнат и как да се мотивират. Понякога от наличието на прекалено много информация не могат да отсеят най-нужното, а понякога не смеят да прекрачат зоната на комфорта си. Все пак има няколко основни стъпки, които биха били от помощ на всеки. На пръв поглед свалянето на тегло изглежда толкова лесно – знаем, че за да го постигнем, усвоените калории от храната трябва да са помалко от изразходваните. Но реално излиза, че това може да не е лесна задача, особено ако не знаете откъде да започнете и какви са най-важните стъпки, които трябва да предприемете. Още повече ако ви предстои сваляне на 30, 40, 50 и повече килограми. Само човек, който е минал по този път знае, че не е достатъчно само да следиш храната и движението си. Нужна е и много работа с мислите, нагласата, емоциите. Едно е да свалиш „онези 3 килограма, които пречат да изглеждам в топ форма на плажа“, съвсем друго е да се отървеш от голямото наднормено тегло, което застрашава здравето ти. Мога да направя разлика, защото съм минавала и през двете ситуации. Преди да вляза в гимназията бях станала 94 кг на ръст около 1.67 144

м. Свалих повече от 30 кг наведнъж. Но бях малка, нямах нужните знания, срамувах се да потърся помощ и свалянето на тези килограми не беше направено по най-здравословния начин, затова доведе до редица проблеми (някои от които оправям до ден днешен). Замислих се за нещата, които бих искала да знам тогава, но никой не ми каза. Може би и аз самата съм виновна – дори не потърсих помощ. Обстоятелствата се стекоха така, че сега имам възможност да споделя опита си с някой друг и ще се радвам, ако съветите помогнат дори на 1 човек. И така. Ако сте решили, че е време да направите нещо за себе си и за здравето си, но за това е нужно да се отървете от голямо количество излишно тегло; ако не знаете откъде да започнете, вземете лист и химикалка и запишете основните стъпки, които смятам, че биха били от голяма помощ. 1. Бъдете добре запознати със здравословното си състояние Много често голямото наднормено тегло може да е причина за редица здравословни проблеми (високо кръвно налягане, инсулинова резистентност и други). Хубаво е да бъдете добре запознати със състоянието си преди да започнете промяната. Добра идея е да се консултирате със специалист. Ако се открие проблем още в началото и се предприемат съответните мерки за овладяване на положението, това може допълнително да ви помогне в борбата със свалянето на килограми. 2. Започнете промяната с правилната нагласа Много хора възприемат диетата като нещо, което има начало и край. Бих казала, че това е обречено на провал. Идеята е да приемете, че за да бъдете здрави, е нужно да направите корекции в начина си на живот и да ги поддържате непрекъснато. Има начало, но няма край – поемате по един път, който не бива да ви отегчава, а напротив – да ви кара да се наслаждавате на всеки миг. 3. Поставяйте си конкретни цели в дългосрочен план За да имате мотивация, е хубаво да си поставите конкретна цел – колко килограма искате да свалите и за какъв период от време.

145

Много важно е тази цел да бъде реалистична и да я възприемете като ориентир, по който да се движите. Тоест, да не се разочаровате, ако не вървите 1:1 с предварително начертания план. • Смята се, че е здравословно, ако се сваля по 1 кг на седмица (4 кг месечно), но ако имате прекалено излишно тегло за сваляне, в началото това ще се случва с по-бързи темпове. • Разделете голямата цел на няколко по-малки етапа. Много по-добре за психиката е да си кажете: „В следващите 2 месеца искам да сваля 8 кг“, отколкото: „За една година трябва да сваля 50 кг“. • След като постигнете целта си, не се връщайте към лошите навици. Задръжте постигнатото и бъдете здрави, наслаждавайки се на живота. 4. Бъдете търпеливи Отнело ви е години, за да стигнете до положението, в което сте. Нали не очаквате, че може да се отървете от това тегло за два месеца? Не се лакомете по бързите резултати, защото в конкретиката на темата те не са трайни и здравословни. Иска ми се, когато свалях онези 30 кг, някой да ми беше казал, че гладът няма да ме отведе далече, а дори ще влоши състоянието. Но никой не ми каза, а и аз не попитах. Появиха се йо-йо ефектът и проблемите с менструалния цикъл. 5. Получете подкрепа Важно е да не сте сами в това начинание. Подкрепата е от голямо значение най-вече от емоционална гледна точка. Намерете съмишленици – хора, които имат сходни цели. Споделяйте резултатите си. Защо не си направите дневник във форума на изданието? Тук има хора, които ще ви помогнат с мотивация, добри думи, ще ви дават насоки за размисъл и друга гледна точка. • Мъжки дневници. • Дамски дневници. 6. Отбелязвайте резултатите си Отбелязвайте всеки успех, независимо колко малък е той. Не пренебрегвайте нито един свален килограм. 146

Снимайте се – при едни и същи условия, и на определен интервал от време. Знам, че когато имаш много килограми за сваляне, най-малкото, което искаш да правиш, е да се снимаш. Но сравнителните снимки показват неща, които ни убягват, когато се гледаме всеки ден в огледалото. Това допълнително ще ви помогне за мотивацията и желанието да продължите. (Продължава в следващия брой!)

147

ЦЕННОСТИ Научи се да чакаш Архимандрит Андрей Конанос Съществува една дума, която младият човек не може да понесе. Съществува една дума, която и възрастният се затруднява да преживее. Нашият Бог обаче възприел много силно тази дума. Тя е Негова близка реалност. Коя е тази дума? Думата „Търпение”. За тази дума мисля да говоря днес, като отговор на по-голямата част от въпросите, които поставяте, на проблемите, които имате, на съобщенията, които сте изпратили, на писмата и имейлите, които сте писали до предаването. Но и от контакта, който имаме с хората, с нашите братя в Църквата, по време на изповед и навсякъде, където се срещаме и се виждаме, разбирам, че отговорът на много от проблемите, които занимават всички нас, е тази дума. Трябва да се научиш да проявяваш търпение. Не просто да казваш на другите: „прояви търпение!”, нито пък само да четеш за в нея в книги и беседи, а най-вече тя да бъде твой личен опит, твоя черта. За определени неща си струва да чакаш. Необходимо е да чакаш. Бог работи. Само дето работи със Собствени ритми. Бог работи с голямо търпение. И природата прави същото. Цветенцето ще разцъфти, когато дойде неговото време. Виж смяната на сезоните. Наблюдавай също как расте нашето тяло. Всичко това се променя, но с много по-различен ритъм от ритмите, към които нашето безумно общество ни е принудило да привикнем. Това търчане, тази паника, смутът, който кара всички нас да бързаме толкова много, оставят Бог безучастен. Бог не влиза в тези наши безумни ритми. Той се движи в ритмите на Своята любов и търпение. Господ не изпитва тревога, Господ се движи спокойно. Научи го и ти. Всички трябва да става спокойно. Успокой се и се научи да чакаш и да не бързаш. Научи се в живота си да не искаш Бог да влиза в твоя собствен стрес, за да стресираш Бога, а ти се опитай да влизаш в атмосферата на Бога. Именно в атмосферата на това търпение, очакване, спокойствие, за да приличаш на Бога, а не Той на тебе. Молитвата ще ти дари този дар. Не е лесно да го почувстваш. Ако искаш, помоли се и аз да разбера това и да го живея. Бог не влиза в нашия безумен ритъм. За щастие. Защото това, което ние живеем, е откъслечно и болно. Как иначе да наречеш това търчане (надбягване), което ни прихваща? Бог обаче има собствен ритъм. Той не е като нас. Той работи, но не както ние искаме. Ние искаме тук и сега. Бог обаче ни казва: „Защо не гледате да се поучите от вашето собствено аз? Защо не гледате вашето устройство, вашата приро148

да, за да разберете как съм ви създал? Не разбирате ли, че съм ви дал поводи да помните търпението? Кога забременя? Преди месеци. И кога ще родиш детенцето си? След девет месеца. Защо? След като това дете съществува от самия момент на зачеването, защо не се ражда на другия ден? Нима Аз, Бог, не бих могъл да направя така, че детето да се ражда на другия ден? Да, но по този начин поучавам теб, която ще станеш майка, да чакаш. И теб, който ще станеш баща, също. И ти да чакаш.” Научаваш се на търпение. Детето се ражда, ти искаш светкавично да порасне и идват гости вкъщи и питаш: „Как ви се струва? Променило ли се е? Пораснало ли е? Станало ли е по-високо? Вижте как стана! Пръстите му. Вижте какви краченца! Как пораснаха краченцата!” и би искал, ако е възможно, да израсне бързо и да стане голям човек. По този начин Господ ти казва „Видя ли как расте детето ти? Лека-лека, спокойно. Ще расте със спокоен ритъм.” Това са ритмите на Бога. Ритмите на търпението. Господ знае това много добре. Затова в Св. Писание се споменава, че Той четиридесет години очаквал израилтяните, които излезли от Египет, за да отидат в Обетованата земя. Те тръгнали и дори сами не знаели, че ще пътуват четиридесет години. Те казвали: „Е, ще стигнем скоро. Но това „скоро” колко ли ще бъде? Не вярваме да бъде повече от няколко месеца. Колко ще продължи това пътуване?” Обаче времето, през което вървели, не просто било малко, а цели четиридесет години и Бог проявявал търпение към тях. Ако четете Псалтира, ще видите това. Давидовият Псалтир е много хубав и говори много за търпението. За търпението, което Бог проявява към нас, хората, и за търпението, което ние проявяваме спрямо Бога и Го очакваме. Направи ми голямо впечатление това, което прочетох в един псалм, че израилтяните много пъти се обръщали към идолите и „и не дочакаха Неговото решение”. Тълкуванието (на новогръцки) гласи: „Те не изчакали да видят Бог какъв замисъл имал за тях.” Те били нетърпеливи. Бог приготвял нещо, за да им помогне, но те не чакали. Затова много скоро прибягвали към тези неща, които се появявали пред тях: идоли, лъжливи божества, лесни решения, грехове, блудства. Те решавали прибързано и предпочитали лесните неща. Хубавите неща обаче изискват търпение. Не става веднага. Доброто нещо, наистина, не идва веднага. То се забавя и трябва да го очакваш. Ако бързаш, как ще му се радваш? Бог ги очаквал четиридесет години. За да омекнат и да се смирят. Той ги чакал с търпение, за да служат на Него, а не на идолите. Господ чакал и за Своето въплъщение в света. Прави ми голямо впечатление това, което казва св. Исаак Сириец, че Господ се въплътил не просто за да ни прости греховете, а най-вече за да ни покаже колко ни обича. Той се въплътил от любов. Той можел да прости греховете така, бидейки Бог. Той е Бог, прави каквото иска. Той може да прости с една Своя 149

дума, с едно Свое пожелаване. Кой се противи на Господнята воля? Проблемът не е това. Бог обаче поискал, казва св. Исаак Сириец, толкова много да се отъждестви с нас, и затова се въплътил. От безкрайна любов Той поискал да се съедини с нас, за да ни почувства точно както сме си, в мярката, в която сме. Човек съм. И Той станал Човек. Тази неизразима Негова любов, която Го накарала да стане Човек, Той запазил с търпение толкова векове наред! Откакто сътворил човека, Той с търпение очаквал подходящия момент да се въплъти. Сам Бог проявявал търпение. Когато Господ се въплътил, Той отново проявявал търпение. Очаквал с мълчание. Въпреки че от 12-годишна възраст можел да говори впечатляващо и да удивява, Той проявил търпение тридесет години, за да се яви в синагогата, да излезе от незабележимостта, да започне да Своята обществена дейност и да осъществи Своето дело, да говори и да върши чудеса. Научи се да проявяваш търпение. За това говорим днес. Търпение, както Господ ни търпи. Както Господ знае как да очаква подходящия момент. Ако не проявяваш търпение и бързаш, ще направиш погрешни движения. Сигурно определени пъти си живял това. Прибързаният човек не се постъпва правилно. Прави много грешки, защото няма прозрачна мисъл и трябва отново да учи урока на търпението. Отначало. Трябва да чакаш. Както Господ чакал. Господ чакал и Йуда. Три години търпение. Христос очаквал всички свети апостоли, но особено Йуда. Три години го очаквал да се промени, да се покае. Той му давал възможности, първа, втора, трета, безброй, не знаем колко възможности му е дал. Със сигурност много. Той очаквал, гледал на него с любов, и отново чакал. Господ обаче видял, че това търпение не можело да промени Йуда. Една вечер Йуда отишъл със запалени фенери и тояги, с римската стража, за да заловят Господ. Господ обаче го очаквал. Той го очаквал, за да го целуне с любов, а не да приеме предателска целувка. Дори казват, че когато Господ бил разпнат, ако Йуда беше отишъл при Христовия Кръст, Господ отново би му казал това „Дойде? Очаквах те!” и Йуда щеше да му каже: „Ама аз, Господи, Те предадох. Аз се отрекох от Тебе. Аз ги доведох при Тебе, за да Те разпнат. Аз съм причината, за да стигнеш до Кръста, че Те намериха, че Те заловиха.” И Господ щеше да му каже „Аз, Йуда, още те обичам и те очаквам, с търпение. Дори сега, след като се покая, ти прощавам.” Той щеше да го окуражи и никога нямаше да го лиши от неговата надежда. Никога нямаше да го накара да загуби вярата в силата на покаянието. Но Йуда не отишъл при Кръста. И знаеш ли защо? Защото нямал търпение. В него се породило единствено разкаяние, но за да дойде покаянието, трябвало да прояви търпение. Той обаче го нямал. Обхванала го паника, задействал се неговият егоизъм, душата му била обзета от тревога, не се уповавал на Бога, не повярвал в силата на покаянието и на Христовата любов. Бидейки отчаян, нетърпелив, 150

без да очаква Божията благодат да го промени, той отишъл и сложил край на живота си. На този живот и на другия; и загубил и другия, и този живот. Необходимо е да чакаш. За да поникне семето, което сееш, е нужно време, както и за да даде плод. Ти засаждаш семена. Ти си майка. Ти си баща. Ти си студент и студентка. Ти си ученик и ученичка. Ти се старец, старица. Какъвто и да си, сееш. Непрестанно сееш семена. Трябва да имаш увереността, че твоето семе ще поникне. Това, което казваш, ще стане. Но за да дойде това поникване и плодородие, трябва да чакаш. То няма да стане сега и веднага. Това, което казваш днес на детето си, не е загубено. Ама няма да видиш чудото след пет минути. Естествено и това не е изключено. Господ може да допусне да видиш бърза и рязка промяна, едновременно с твоите думи. Но по правило Господ – за да държи всички нас в смирение и любовта, за да ни научи да се надяваме на Неговата намеса, защита и помощ – ни казва „Чакай. Казал си твоята блага дума? Чакай. Днес казваш нещо добро на детето си? Бъди сигурен, че то не е напразно. Ще го видиш.” Ти учиш детето си на обноските на истинския живот чрез твоя опит и пример? В този момент сееш, хвърляш семената в сърчицето на детето. Трябва обаче да чакаш. Семето ще поникне. Децата те виждат, че четеш св. Писание, християнски книги, литература и други полезни книги. В онзи час знаеш ли какво правиш? Засяваш нещо мощно в душицата им, говориш им, даваш им послание. Детето ти те вижда да влизаш в твоята стая, да коленичиш и да отправяш кратка молитва. Детето те вижда, че си спокоен сред паниката на някакъв семеен проблем. То поглежда твоето лице сред бурята и вижда, че имаш мир, докато всички около теб говорят за война. И казва „Виж баща ми! Докато сега настава паника и имаме проблеми вкъщи, погледни го! Той е хладнокръвен. Той е спокоен. Управлява ситуацията. Майка ми, виж колко хладнокръвно посреща изпитанията в живота. Има мир в сърцето си. Не се ядосва, не крещи, не мрази, не се противи, не изпитва неприязън.” С всичко това знаеш ли какво правиш? Сееш семена около себе си. Семена на живот и истина, с огромна сила. И след това знаеш ли какво правиш? Ти отиваш и спиш, събуждаш се, отиваш на работа, вършиш останалите си дела, а това семе работи в сърчицето на детето ти. Вчера детето те видя, че си спокойна при проблема, който имахте вкъщи, и на другия ден отиваш нормално на работа. Тази картина, която обаче е влязла в сърчицето на детето, работи. Семенцето, което попада в земята, следва същия път. Идва след това водата и гали семето. И когато го гали, семето започва да се пробужда. След това се издува, разпуква се, неговият час идва след дни или месеци – когато му дойде часът – и се раззеленява. Започва да расте и след това започва да се вижда това, което отдавна се е извършвало – растежът и плодородието, което не се е виждало. То обаче е съществувало тайно и се извършвало.

151

Св. Йоан Златоуст казва това с много хубави думи. Той казва, че през зимата, когато снегът покрие земята, под този мълчалив бял чаршаф, се крие цял един живот. Ти обаче нищо не виждаш. Казваш „Мъртва природа”. Клоните са сухи, безжизнени. Природата е мъртва. Не виждаш зеленина. Чаршафът на земята е бял от снега. Но отдолу знаеш ли какво става? Подготвя се цял един живот. Подготвят се тези семена, които през пролетта ще дадат живот и ще накарат тази нива, която сега е мъртва без следи на живот – никъде не се вижда живот – да процъфти и да се раззеленее. Какво трябва да прояви земеделецът? Търпение. Да чака. Трудът обаче си заслужава. Необходимо е да чакаш. Не прибързвай в живота си и ще видиш резултати. И не се разочаровай. Не оставяй разочарованието да смачка сърцето ти. Защото се разболяваш от разочарованието. Това не ти помага. Чакай, възлюбени брате, чакай да се върне. Знаеш за какво говоря, защото ти ми го каза: „Чакам и още не виждам нищо. Очаквам детето ми, отче, да се върне”. Къде е детето ти? Писа ми за това. Колко страници изписа. Пет-шест страници. Не, не ме изморяваш. Чета тези писма, когато мога и имам спокойствие. Чета ги пред иконите и пред Господа. Шест страници в болка, горчивина и скръб. Ти си майка, ти си баща и го казваш „детето ми се забърка и тръгна. Забърка се с парарелигиозни групи, с ереси, с будизъм, с техники за отпускане, автоконцентрация, медитация, такива неща и какво да правя? Говоря му и не разбира.” И ти ми каза, че жена ти те е напуснала. Страшно е това, което ти се случва. „Чакам, отче. Не се разочаровам. Чакам да се върне. Не зная какво прави, не зная къде се е забъркало, не знам с кого е, с кого има взаимоотношения сега. Не зная какво да кажа. Чакам. Проявявам търпение.”

152

Ако ние се откажем, тогава кой ще направи онова, което самото време, самият живот изискват от нас?

Сега забелязвам, че под публикацията със заглавие Многозначителна история за това какво се случи с кабинета по философия в нашето училище, която съм поместил в блога на СВОБОДНАТА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ, има интересен, за мен лично много важен коментар, която е в пряка връзка с разказаната там история относно това как беше съсипан създаденият от мен кабинет по философия; ето какво пише този млад човек: Благодаря Ви много за това, че сте споделили коментара си, учителю! Завършил съм българска филология и съм млад, 26-годишен левент. Не искам да ставам учител не толкова заради страха от ниското възнаграждение, а именно защото смятам, че няма да издържа на подобен натиск от страна на директори. И чисто и просто ще напусна. Иначе съм напълно съгласен с Вашите идеи и дори съм си мислил да ги прилагам по време на задължителната ми практика. Подкрепям Ви с две ръце, продължавайте да обучавате децата и да ги учите на най-важното в наши дни – кое е важното в живота, как да търсят себе си и как да се научат да живеят – вместо просто да оцеляват, борейки се за големите заплати! :-) Това е написал този млад човек, имащ учителска квалификация или правоспособност, но опасяващ се да се захване с практикуването на този наистина нелек "занаят". Той, виждате, е попаднал някак на упомената моя публикация, но явно още не знае какво ми се е случило; е, бях уволнен, бях изгонен от това училище, а пък мотивът да бъда изритан от него е ето какъв: "пълна некадърност", "изцяло негоден за системата", "липса на ка153

чества да бъде учител" и пр. В тази връзка искам все пак нещичко да му кажа там, под неговия коментар, ето какво успях да напиша: Здравейте! Благодаря Ви за Вашата реакция по повод разказаната история! Благодаря Ви и за оценката на това, което съм се опитвал да правя! Не крия, много се радвам, че така възприемате моя подход, за мен Вашата оценка означава много! Означава много повече от всички възможни оценки на разните администратори. Позволявам си въпреки това, което казвате (относно точната причина, поради която не желаете да се захванете с практикуването на учителството) да Ви посъветвам все пак да опитате – може пък да Ви потръгне. От друга страна погледнато съм убеден, че е дошло времето хора с Вашите (с нашите) разбирания да подемат нещата в свои ръце, учители с Вашите (с нашите) разбирания са изключително нужни на българското образование, най-вече младите хора, децата, учениците имат страхотна нужда от учители като Вас, с Вашите (нашите) разбирания. И добре зная, че в един момент истинската, същинската промяна в българското образование ще я направят хора като Вас – хора като нас. Ако ние се откажем, тогава кой ще направи онова, което самото време, самият живот изискват от нас? Тъй че, моля Ви, въпреки всички свои опасения отидете да работите в някое училище, повтарям, българското образование има огромна нужда от хора като Вас – от хора като нас. Желая Ви успехи на това наистина благородно поприще!

154

АФОРИЗМИ Няколко мъдри мисли, които ми "подари" знаменитият учител Жак Асса петък, 16 януари 2015 г.

Четенето без мислене е загубено време, но мисленето без четене е опасно... (Конфуций) Нищо не е по-опасно от идея – ако я имаш само една. (Шартие) По-скоро можем да си признаем нравствените заблуждения отколкото заблужденията на мисълта. (Гьоте) Няма нищо по-безполезно от това ефективно да правиш неща, които не бива да правиш. (Дракер) Само глупците могат да бъдат непоколебими в своята увереност. (Монтен) Всяко заблуждение е пагубно особено ако е примесено със страст – тогава става двойно пагубно! (Плутарх) Не бива да се удивляваме когато гледаме света! (Кузма Прутков) Всеки се опитва да обхване необхватното. (Кузма Прутков) Заблуждението не престава да бъде заблуждение ако много хора го поддържат. (Толстой)

155

Две мисли на "българския Езоп" Радой Ралин

Ако всеки си премете пред входа, то улицата ще блесне. * Боклуците на стълбите трябва да се метат отгоре-надолу, а не отдолу-нагоре! Радой Ралин (Тези мисли на "българския Езоп" ми ги припомниха в разговор тази сутрин по скайпа моите приятели г-н Жак-Асса и г-жа Иванка Топалова-Асса, която пък е втора братовчедка на самия Радой Ралин – и те много пъти са разговаряли с него лично...)

156

НОВА КНИГА Душите ни се нуждаят от здравина и твърдост, а здравината на душата е духът В последните няколко дни работя най-упорито по окончателното редактиране на текста на новата ми книга, която скоро ще бъде отпечатана под заглавието Изкуството да си учител, това е една поредна книга, която написах тук, в блога си, пред очите на всички. Найинтересното е, че този метод или подход в писането изглежда доведе дотам, че написаното не може да се подложи на една построга редакция или преработка, каквато смятах, че е възможно да извърша: самото съдържание се съпротивлява, не допуска подобна "хирургическа процедура", такова насилие над текста. Е, добре зная – опитът ми е показал това – че текстът, бидейки нещо живо, не бива да бъде подлаган на каквито и да било ампутации и груби интервенции, затова, няма как, се подчиних на изискванията на самия материал; по причина на това моите редакторски промени, извършени толкова прецизно тия дни, така да се каже, са съвсем козметични. Постъпих по този начин понеже реших да запазя, да съхраня тъкмо живеца, извора на жизнеността на самия текст. Разбира се, това не ми спести многото размисли, съмнения, колебания, работейки над текста. На моменти сякаш се изтощих от преживяваната нерешителност какво да правя, как да постъпя. Същевременно обаче тази общо взето техническа работа ме увлече така, че ето, много дни аз почти с нищо друго не мога да се захвана; подобен род отдаденост много говори. Тя показва, че изглежда се е задействала онази магия на творческото горене – нека да се изразя така, въпреки всички рискове – която е признак на същинското, на истинското писане, при което единствено се ражда "стойностен продукт", ако ми позволите да се изразя толкова "фриволно". Разбира се, при тази работа над текста установявам, че има много 157

други моменти, по които бих могъл да пиша още, да правя добавки, вмъквания и пр., но и по този пункт успях да се удържа – с оглед да не разваля органиката, която именно е порождение на оня творчески подем, а пък той не бива да бъде съсипван когато човек се опита "да каже цялата истина". Така че не възприемам моето ново отроче (аз така, колкото и да ви изглежда лигаво, наричам книгите си напоследък – понеже ги чувствам точно така!) като завършек, даващ ни "цялата окончателна истина", не, подобна суетност ми е изцяло чужда, а само като етап в ония търсения, които, дай Боже, няма да изоставя до последната си минута. Ето, захванах се да пиша преди малко това съобщенийце, а сега разбирам, че то неусетно се преобразява в нещо като кратко встъпление към новата ми книга; е, щом е така, така да бъде, нека да бъде както самата природа на нещата иска: неистина, няма как, ще сложа тия няколко изреченийца най-отпред в книгата си. Щото само тях още не бях написал, ето, пиша ги, по-скоро, сами забелязвате, те сякаш сами се пишат. И това е просто прекрасно! Имам чувството, че с това мое писане директно в блога, пред очите на читателя, в едно живо общуване с него, пред взора на всички се ражда нещо като нов жанр, който, примерно, може да се нарече "онлайн-публицистика", "онлайн-творене", "онлай-текстописане", дори "онлайн-научнапродукция", "онлайн-философия", "онлайн-философстване", "онлайн-сериозно-общуване-или-най-необходим-разговор", "разговор-за-най-необходимото" или както се сетите още го наречете. Виждате сами, че се мъча да намеря най-подходящата дума, а това съвсем не ми се удава; явно още не е дошло времето да се роди най-подходящия термин за обозначаване на явлението: о`кей, нека така да бъде, ще изчакаме смирено това време, в което е отредено да се роди търсения най-сполучлив термин. Нищо не бива да бъде насилвано и принуждавано да се роди преди да му е дошло времето, към своя дух трябва да бъдем най-внимателни, по простата причина, че духът ни се храни с едно-единствено нещо: свобода. Сами знаете, че това е моето съкровено верую, от което няма да се откажа докато дишам, пък най-вероятно и после това, щото, както ви е известно, моето дълбоко убеждение е, че душата ни не умира, няма как да умре, душата и духът ни са безсмъртни, важното е обаче първо да ги имаме, да сме ги култивирали – и това става когато е било времето за това. А времето за постигането, за отриването, за събуждането или за спомнянето (по дълбокото определение на Платон) на тия неща, на тия истини, на тия вечни идеи е едно: времето на младостта, като се почне от най-ранното детство, та в някакъв смисъл и до самия край, сиреч завинаги – щото младежкият дух, младостта на духа, веднъж породила се, няма да изостави душата ни никога. И приживе, и посмъртно даже, щото, казах, душата, за голямо съжаление на бездушните, просто няма как някога изобщо да умре. 158

Сега разбирате ли какъв възвишен и фатално-отговорен смисъл има несравнимата с нищо друго духовна мисия на учителя, на автентичния учител, на човека, заслужаващ това така задължаващо прозвище? Мисия, на описанието, на представянето на която аз посветих и тази моя книга, а в един по-общ план и в един друг смисъл посветих дори и живота си. Сиреч, отдадох ù най-скъпото, което някога изобщо съм имал. В светлината на току-що казаното просто е голяма глупост човек да си мисли, че би могъл да каже "всичко" в една книга, даже и "найглавното" е нещо, което в същината, в корена си даже, е съвсем неизразимо, а камо ли пък като цяло, в длъжната пълнота. Затова смирено приемам, че човек не бива да се насилва да пипне с ръка... небето, или да достигне... хоризонта. И оставям всичко така, както духът ми е успял да го роди в своя най-спонтанен творчески акт, в цялата поредица от такива актове, плод на която е и тази моя книга. С пожеланието тя да предизвика в душата ти, уважаеми читателю, ония твои най-лични и дори съкровени търсения на истините, без които живот ни се обезсмисля тотално, те оставям насаме с книгата ми – и ти желая най-приятен и дори въодушевен, плодотворен разговор с нея! Душите ни се нуждаят от здравина и твърдост, а здравината на душата е духът, твърдостта на душата се дължи на духа, който я владее. Духът не знае що е то болест, духът е здраве – той е самата здравина на здравето – както солеността на солта е нещото, което не бива никога да бъде губено. Завършвайки встъплението си с тия философски "глупотевини", ти пожелавам да оздравиш душата си така, че тя да се овладее от оня безсмъртен божествен дух, който няма да я изостави никога. 31 октомври 2014, Пловдив, Авторът

Книжката, която държиш в ръцете си, уважаеми читателю, се издава от малка групичка ентусиасти, която не е подкрепена, както може да се очаква, отникъде. От само себе си се разбира, че списанието няма комерсиален характер, то се разпространява напълно безвъзмездно най-вече в градски, читалищни и училищни библиотеки – с надежда оттам да стигне до тия, за които е предназначено. В тази връзка молим авторите на ония текстове, които са публикувани тук без изричното им съгласие, да проявят известно великодушие и да простят волността ни – правим всичко с оглед да сме полезни най-вече на младите. Нека това, че няма да ни тормозят за нарушени авторски права да бъде техен приятелски жест и израз на добронамерена подкрепа спрямо иначе благородната кауза, на която се опитваме да служим със скромните си сили и средства.

159

Öåíòúð çà ðàçâèòèå íà ëè÷íîñòòà HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество на живот? Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса. Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg

Ñïèñàíèå HUMANUS, HUMANUS êîíòàêòè: angeligdb@ angeligdb@abv.bg òåë. 0878269488 160