Spisanie Humanus kn. 3 (10) ot 2016 g. by Ангел Грънчаров

HUMANUS Áðîé 3 (10) 10), Ãîäèíà III, 2016, 2016, Þíè

Ñïèñàíèå çà ñúâðåìåííî îáðàçî îáðàçîâàíèå, çà íàñúð÷àâàíå íà äóõîâíîòî è ëè÷íîñò ëè÷íîñòíîòî èçðàñòâàíå è óêðåïâàíå íà ìëàäèÿ ÷î ÷îâåê

HUMANUS Ñïèñàíèå

Ãëàâåí ðåäàêòîð: Àíãåë Ãðúí÷àðîâ

ÐÅÄÀÊÒÎÐÈ: Äèìèòúð Äèìèòúð Ïåöîâ Ñòîÿí Êàìåíîâ

ISSN 23672367-6027 (Print) ISSN 23672367-6078 (Online) © Öåíòúð çà ðàçâèòèå íà ëè÷íîñòòà HUMANUS 2

СЪДЪРЖАНИЕ: Разсъждение върху правдивата скандална теза, че грамадната част от нашите учители били... необразовани!..............................................................4 Нов пролог в абсурдисткия бунт срещу свободата, да, пак ми бе организиран бунт на възмутени срещу свободата ученици!...........................................8 Политиците няма да решат проблемите на образованието, ще ги решат тези, които се занимават с образование, т.е. учителите и учениците, подпомогнати от родителите, от гражданите………………………….………………..20 Реформа и промяна не се правят по заповед, под натиск, по инструкция от началството, както, за жалост, си представят това мнозина………………...23 Страхотен шанс да се отприщи началото на непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност!....................................................................................................................27 Кой и къде е доказал, че за училищата – и за учениците, за младите хора! – свободата е непотребна?!.................................................................................41

Разсъждение върху правдивата скандална теза, че грамадната част от нашите учители били... необразовани! събота, 28 май 2016 г.

"... И ако все се чудите кои са виновни за кретенията, ще ви помогна. Първото място е на родителите. Необразовани и примитивни. Повечето. Учителите се нареждат до тях. Също необразовани, демотивирани, с ниски стандарти. Държавата заема третото място. Нейните институции не работят. Те са част от мафията." Това е част от статия на О.Стефанов, към която насочих тази сутрин читателите на моя блог: Свинщината пред храма – и в душите. Искам тук да заостря вниманието ви към момента, в който са представени учителите: "необразовани, демотивирани, с ниски стандарти". Бих добавил: ниски са най-вече нравствените стандарти на учителите. Или по-правилно: изродени (фалшиви, лицемерни, неверни и дори безнравствени) са... нравствените стандарти на учителите (огромната част от тях, не всички до един, но за огромната част от тях тия думи, колкото и да са страшни, са за сметка на това справедливи). Но за друго ми е думата сега. То е същинска находка. Забележете: учителите, дето се занимават с образованието на нашите деца, са... необразовани – според тъй сполучливата преценка на автора. Давате ли си сметка какво означава пък това? Аз напълно го споделям: образоваността 4

на учителите (пак огромната част от тях) е твърде съмнителна – щом те произвеждат (или сеят) необразованост, щом възпитаниците им са лошо или слабо образовани, сиреч, са необразовани. Не може образован човек да произвежда необразовани, това е невъзможно. Образоваността поражда образованост, необразоваността – необразованост. Възпитаността поражда възпитаност, невъзпитаността – невъзпитаност. Простащината поражда простащина, интелигентността – интелигентност. Духовността – духовност. Бездуховността – бездуховност. Трябва да има онтологическо съответствие, иначе не стават нещата, няма как да станат подобни фокуси или мистики. Излиза, че нашите учители (в огромното си мнозинство) са също така и невъзпитани, неинтелигентни, недуховни, освен че са необразовани! Което е направо скандално! И е нетърпимо. А щом го търпим – знаете ли пък това за какво говори – и какво показва?! Ние (в огромното си мнозинство) даже няма да приемем за вярна такава една сурова констатация. Давате ли си пък сметка какво означава това, че няма да приемем за справедлива и вярна една такава констатация. Нашите учители, излиза, са еманация на народа ни – те са същите като огромната част от същия този народ. А учителите по презумпция следва да са негови духовни първенци и водачи. Те трябва да бъдат образец – нравствен, личностен, човешки, духовен. Те обаче са деградирали до нивото на същия този народ. И затова толкова хубаво се разбират. И затова толкова се и обичат. Помните ли думите на нашия тъй проницателен и мъдър премиер: "Аз съм прост – и вие сте прости – и затова така хубаво се разбираме!". Е, същото е положението и с учителите на нацията ни. Те също се разбират прекрасно със своите възпитаници. Вилнеещите в неистови простотии и кълчещите се в кючеци пред храма аборигенти (тая нова дума нали я знаете вече?!) най-вероятно много се ревали заради това, че се разделят със своите любими учителки. Това пък какво говори и показва, давате ли си сметка и за него? Какво показва тоя рев? – за това питам. Учителите ни са необразовани. Образоващите са необразовани. Аз отдавна повтарям, че у нас даже сме стигнали до положение, че изобщо не знаем що е образование. Масово не знаем и не разбираме тази дума, не си даваме сметка за нейния автентичен смисъл. Убягва ни смисъла й. Да кажа няколко думи и за това. Да се образоваш – това означава да разкриеш, да постигнеш своя пределно личностен, оригинален, самобитен, чисто индивидуален, конкретен, неповторим образ, да разкриеш този образ, да го сътвориш, да го създадеш. Процеса на разкриване и творене на този образ се нарича образование. Образователната система у нас (воглаве със своите жреци – необразованите, безлични учители и (не)образователи) кове (тази дума е особено подходяща тук!) безличници, сиви, типови, масови, стандартни, немислещи и прочие продукти, т.е. тя е така устроена, че пречи за образо5

ването на младите, спъва това образоване, вреди на това образоване, прави го невъзможно. Със всичко друго се занимават децата ни в училище, но само не с това да се образоват. Защото в нашите училища липсва първото условие за автентично образоване, т.е. за разкриване на личностния и духовния потенциал на младите, и това условие се нарича СВОБОДА. Без свобода няма образование, без свобода няма и човечност, камо ли пък да има личностност. Учителите ни са необразовани защото са типични продукти на нашата обезличностяваща образователна система, т.е. защото са не учители, а са чиновници, носители са на едно чисто административно и чиновническо отношение към младите, което не може да спомага за разкриване на техния личностен и духовен потенциал, напротив, блокира разкриването му. Затова и аз нарекох тази въпросната административнокомандна и деперсонализираща система на "образование" не иначе, а необразование. "Реформа на НЕобразованието" се нарича последната ми книга. Такова е нейното заглавие. ("Реформа", а не "риформа" е нейното заглавие, има огромна разлика между тия две думи!) След две седмици в София, в зала "Армеец" ще се проведе национален учителски събор, иницииран от министърката на образованието и науката Меглена Кунева. 13 хиляди учители щели да бъдат там. Все достойни избраници на педагогическите колективи. А учителите у нас, дето работят в училищата (щото има и много безработни) са някъде около 80-85 хиляди. Този събор е изцяло казионно мероприятие, подкрепено от учителските синдикати-мафии. С него – дръжте се да не паднете от стола! – щяло да бъде отпразнувано началото на новите поредни епични "риформи" в сферата на многострадалното българско образование! Не знам, на събора сигур ще се ядат, както се полага, и кебапчета, нищо чудно да поканят и Азис (или Слави Трифонов) да попее на учителките, дето ще изпълват залата. Б.Борисов стопроцентово ще произнесе вдъхновена реч за образованието! (Това само по себе си е много красноречив символ: Б.Борисов произнася реч за... образованието! Оти да не произнесе, та он е доктор на науките, верно пожарникарските, ама все пак пак са науки!) Аз няма да бъда на този събор. Не съм избран от колектива. Не ме е предложило ръководството. Разсеяло се е, не се е сетило да ме предложи. Нищо че съм учител с толкова изявени реформаторски наклонности, и то изявени на дело, не на думи само, дотам, че официално и документално съм обявен за дисидент спрямо официалната система – необоримо потвърждение за което е опраскването, уволнението ми от нея (е, съдът ме върна на работа в училището, затова още съм там, сега чакам следващото си опраскване!). (Като са избирали "делегати за събора" аз отсъствах от този учителски съвет по уважителни лични причини: в отпуск бях за да гледам болната си майка.) А за неизбирането ми съм много благодарен на 6

неизбралите ме. Благодаря им за поредното високо признание! Радвам се, че са оценили това, че аз поначало не мога да участвам в такова едно шоу. Или маскарад. Под достойнството ми е да участвам в такива неща. Не ми е там мястото, правилно са преценили колегите. За което им благодаря – за признанието, за високата оценка и за комплимента! Правете си сметка що за "риформа" се замисля от това министерство щом такива дейци на реалното практическо реформиране (и дори революционизиране!) на българското образование там, на събора няма, разбира се, да присъстват. Хубаво е това, че даже и лицемерно не са се сетили да поканят там такива като мен. Е, най-вероятно ще поканят някои де. Но е интересно дали поканените ще отидат. Щото ако отидат това също много ще показва – и ще говори. Както и да е. Спирам дотук. Няма смисъл повече да се говори и пише. Предстоят нови великолепни сеирища. Този път на образователното поприще. Ние сме една много весела страна и нация. Хубав ден и приятен уикенд ви желая! Освен това се чувствам длъжен отново да напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Нов пролог в абсурдисткия бунт срещу свободата, да, пак ми бе организиран бунт на възмутени срещу свободата ученици! събота, 4 юни 2016 г.

Тази сутрин ставам рано, още преди да се е съмнало: снощи заспах като труп заради преживени големи вълнения, бях направо изтощен, едва се довлякох до леглото, и то при положение, че ми се наложи да пътувам близо 100 километра до родното ми място (понеже в почивните дни ми се налага да се грижа за старата си майка, която живее сама); може би пътуването ме доизтощи така, че съм заспал мигновено, забравяйки всички емоции, ала ето, като се събудих в най-ранни зори, всичко преживяно вчера нахлу в съзнанието ми и аз вече, разбира се, не можах да мигна повече. И станах, по своя си обичай, да пиша в най-ранни зори (всеки Божи ден ставам да пиша в 5 часа сутринта, но този път се събудих значително по-рано). Знаете, че аз пиша за всички вълнуващи ме проблеми в своя дневник, аз съм учител по философия в едно пловдивско училище, ето, съвсем естествено е, че ме вълнуват реалните насъщни проблеми в тази образователна сфера, от които нашата дарагая министърка, разбира се, хал-хабер си няма (нея, милата, я вълнуват съвсем други проблеми, най-вероятно кариеристични, щото властта за политиците у нас е нещо като... а сега де, как да 8

употребя тази толкова грозна дума?!... пък да я заменя с друга очевидно не става... е, о`кей, ще се пожертвам заради стила, не заради друго, не защото и обичам такива грозни думи, та значи, властта за политиците у нас е като ла…ното за свинята (така изписана тази дума нали не дразни толкова вашата тъй изтънчена душа?), знаем, че една свиня научи ли се веднъж да яде въпросните... "хранителни отпадъци", по никой начин не може да бъде отучена от този очевидно много приятен за свинете "деликатес", който е така приятен тям, както, казахме, властта е приятна за нашенските политици (виждате колко изтънчено се изразявам, щадейки вашата не по-малко изтънчена чувствителност, абе ний в България сме си все най-изтънчени хора, не сме некои дебелаци и простаци, тъй да се рече! Та значи вълнувам се много от реалните, истинските, горещите, парещите проблеми на нашата образователна система и тази, тъй да се рече, ми е любимата тема за писане; от доста време обаче се въздържах да пиша, ето днес ще пиша непременно, съберете сили за да прочетете този грамаден словесен опус, който се глася да съчиня тази заран. Знаете, че аз съм привърженик на либерализацията и демократизацията на отношенията в нашите образователни общности, привърженик съм на същинската, на истинската промяна в българското образование. И при това съм привърженик на реформата (по-скоро на решителната революция!) в образователната сфера не теоретично, не само идейно, абстрактно, но и на дело, съвсем практически: аз всеки ден правя нужното ледовете в закостенялата сфера на нашето родно образование да се напукат, а като се напукат, ледените блокове да почнат да се движат, да мърдат, а в един момент и да бъдат отнесени от течението на живота и на действителността – щото все пак живеем в XXI век, във века на страхотни промени, векът, в който е непростимо да си стоим все същите! Та значи бидейки преподавател по философия на много ученици аз правя нужното да спомогна за разколебаването в съзнанията им на тъй пагубните стереотипи, които са довели до пълното блокиране на човешката творческа сила, поради което нашето родно образование и училище общо взето прилича на нещо като духовна пустиня; в него се случва всичко друго, но не истинско образование, не учене; да, в училищата нашите ученици общо взето нищо не учат, а предимно си губят времето; там даскалите занимават горките ученици предимно с глупости, с недомислици, със скучни и непотребни "знания" и информации. Да, учителите, бидейки под диктата на образователната бюрокрация, са заставени от нея да правят общо взето предимно глупости (а пък който учител не е съгласен да губи времето на учениците, на него му се налага да прави неща, чрез които встъпва във все порешително нарушение на догмите на прогнилата и анахронична система). Дошъл е моментът, в който всички предпоставки за решителна духовна революция (а не просто "реформа") са налице: нещата изобщо не вървят 9

по старому, а по новому повечето хора не смеят даже само и да мислят, камо ли пък да живеят, ето, революциите започват общо взето така – на това ли му се казваше "революционна ситуация"? ("Низините не искат да живеят вече по старому, а върховете не могат да удържат нещата по старому", май такава беше дефиницията за революционна ситуация?!) Трябва да знаем, че младите хора у нас отдавна решително се бунтуват срещу безчовечната образователна система, те са й обявили решителен бойкот (и по тази причина изобщо вече нищо не учат), ала това у нас от малцина се съзнава; главен фактор на идващата духовна революция, свързана с коренната промяна в образователната сфера са именно тези общо взето революционно настроени "ученически народни маси", вярно, те са настроени обаче с една по-специфична нашенска революционност, която тепърва трябва да бъде насочена в длъжната посока. Щото трябва да отчетем и това, че онова, което най-вече е потребно за една същинска революционна промяна, а именно съответстващото съзнание и самосъзнание за свобода, то именно у нас липсва, то не е развито, то обаче и няма как да се развие – щото младите са поставени в една изцяло авторитарна, недемократична, несвободна обстановка, в която просто не може да покълне въпросното подобаващо съзнание за свобода. Е, трябва тук да кажа и нещо още по-неприятно за мнозина: философите, които по начало са нещо като духовни водачи на по-просветените нации, трябва да изиграят решаващата революционизираща роля в тази така и така сложила се "тупиковая ситуация", руснаците така се изразяват, буквално значи "ситуация на задънената улица", един вид нещата се движат безконечно по някакви "омагьосани кръгове", така нахалост се погубва огромна човешка енергия, а пък за да разбием тези кръгове се налага именно философите не на думи само, а и на дело, чисто практически, да изиграят своята автентична роля: да подбудят раздвижването на съответните дремещи революционни сили, скрити именно в недрата на въпросните "ученически народни маси", "народните маси", свързани с такава революционна по призванието си сила, каквато са младите хора. Между другото тук трябва да вметна, че в нашите училища огромната част от т.н. философи не са на нивото на призванието си, те са просто "даскали по философия", което е направо смъртоносно, отива по дяволите автентичната духовна мисия на философа, погубва се, притъпява се жилото на самата философия, философията става просто "учебен предмет", което е пълна измяна спрямо нейната автентична духовна роля. Който пък учител по философия държи да си изпълни дълга, рискува да си навлече съответстващите беди и главоболия, най-вече от страна на престараващите се администратори (директорите). И ето, ситуацията на избор е налице: или ще си изпълниш мисията, или ще деградираш, в името на личното спокойст-

вие, дотам, че да изневериш на призванието си да бъдеш автентичен, достоен учител. Моя милост обаче се старае просто да си изпълнява дълга – въпреки всички рискове. Вярно, това ме превръща в нещо като "бяла врана" сред учителското съсловие, където конформизмът, пък и популизмът (демагогията), за жалост, е господстващата душевна нагласа. И тъй като не искам да имитирам занимания с философия, а искам да помогна на учениците да се окажат непосредствено в необичайната за тях ситуация на автентичното познание, учене-търсене и личностно формиране (формиране на ценни, потребни за живота качества и способности!), аз направих нещо най-простичко: дръзнах да им позволя да започнат да практикуват тъй непонятната им свобода (защото свободата е нещо непознато за нашите родни условия, нещо повече, свободата, оказва се, у нас е нещо крайно неприятно, дразнещо, омразно, опасно и прочие). Българите, подобно на руснаците (имам предвид масовите българи и руснаци), за жалост, найсилно мразят онова, което не познават, което им е съвсем чуждо: мразят свободата (е, и Америка мразят, няма как, налага се да мразят и Америка, щото Америка пък символизира свободата, Европа също е доста мразена у нас, да не говорим за това колко я мразят в Русия: защото и Европа, както и Америка, значи свобода, не нещо друго!). Какво направих за да поставя учениците в ситуация на свобода ли (и то само в часовете по философия)? Ами ето какво направих: направих нещо простичко, дръпнах камъка, който спираше задвижването на колелото на тяхната суверенна и автентична човечност: позволих им да се ползват от свободата си, дадох им свобода, поставих ги в тъй необичайната за тях ситуация сами да решават по най-важните въпроси, по въпросите, които, съгласно устройството на системата, макар че са жизненоважни, не са от тяхната компетентност. А системата има два темела, на които се крепи: учениците да нямат никаква свобода – и да правят всичко по задължение, по принуда, не защото са го искали или избрали, а защото така някой им го е наредил. Е, аз се отказах да давам команди и да изисквам от учениците подчинение, отказах се от учителския диктат, заявих им, примерно, че те сами ще решават откъде да учат (при мен няма един-единствен "задължителен учебник", всеки може да чете откъдето и каквото си иска!), заявих им също нещо още по-неприятно им, а именно, че аз в часовете по философия няма да им преподавам и давам наготово "единствено-правилното научно знание и разбиране", декларирах, че философията не е наука, а изисква за пълноценното си усвояване нещо непознато на младите (за рамките на образователната система), а именно изисква свобода. Според тази концепция, примерно, се оказа, че не учителят ще решава кой кога да бъде "изпитан", а това ще го решава отделният ученик, всеки ученик сам ще решава кога и как да се изяви в часовете, при това 11

декларирах, че за реда в тези часове трябва да се грижат самите ученици, т.е. в часовете трябва да има приятна и спокойна обстановка, в която всеки свободно да може да изяви личността и разбиранията си, никой няма да бъде принуждаван да прави каквото и да било, а ще се разчита на неговата добра воля. Разбира се, въведохме съответните нови правила, обсъдихме ги, това са правила за оценяването, за провеждането на часа, примерно, аз многократно заявих, че учениците получават правото по време на час да излизат когато решат, че имат съответната нужда, без да дават никакво обяснение на учителя къде отиват, колко ще се бавят също решават сами, даже (то е близко до ума!) сами решават дали изобщо да се върнат в час, все пак няма кой друг в коридора да реши това накъде да завие ученикът, дали ще се върне в класната стая или пък ще реши да иде на някое друго място! И така, започнахме от януари месец в 16 класа на моето училище да практикуваме свободата в часовете по философия, като този експеримент по свобода аз го обявих съвсем публично, и в блога си, много пъти писах как той се развива, какви интересни феномени се появиха или родиха покрай него, случиха се разни неща, абе изобщо става доста интересно там, където свободата не е прокудена или изгонена като нежелана гостенка. Там обаче, където няма свободата или има някаква фалшива, принудителна, лицемерна "свобода" от казионен административен тип, предписан от системата, там всичко е дотам извратено, че просто за него не ми се говори даже. Аз затова и съм се отказал отдавна от този подход - понеже той е и съвсем несъвместим с естеството на философията, която по принцип и по начало, по идея е нещо най-свободолюбиво и човечно. Не мога за да угодя на началствата да жертвам онова, на което съм посветил живота си: философията. Не мога да жертвам и автентичното образование, разбирано като пълноценно личностно формиране и като цялостно разгръщане на човешкия творчески потенциал на почвата на неотнимаемата свобода. Предчувствате ли вече какво се случи в резултат на петмесечното реализиране на моята идея за практическо упражняване на свободата в часовете по философия? Ще каже някой: ами ясно какво се е получило, то друго и не може да се получи, получила се е анархия, получила се е "свободия", станала е "пълна лудница"! Не, резултатите от експеримента ми са твърде обнадеждителни: не се получи нито лудница, нито анархия (думата "свободия" не я обичам, тя обаче е любима дума на ония, които мразят свободата!). Интересното е, че в моите часове все пак голяма част от учениците възприеха позитивно предложената им новост. Е, неумението да се ползваш от свободата с оглед да береш един ден нейните обилни плодове е повсеместно или поголовно, все пак живеем в посткомунистическа България, тук у нас за огромната част от хората свободата е нещо съвсем непознато, но аз 12

тук говоря за пораждането на тъй необходимата позитивна нагласа: на мнозинството от учениците им харесва този нов подход, ето това за мен е обнадеждаващият резултат от моя експеримент по непосредствено практикуване на свободата в часовете по философия. Това показва, че почва и надежда за отпочване на духовната революция, свързвана с образованието, има, да има такава надежда и почва! Но се иска време и се иска настойчивост, твърдост, иска се воля. Така, участвайки в този експеримент по свобода младите почнаха да се учат да практикуват свободата даже и в училище, което е вдъхновяващо начало, така те получиха един безценен урок, а знаем, че най-безценни са ония уроци, които сме успели да постигнем сами, най-ценни са ония изводи, до които сме стигнали сами. Така стават нещата в живота. А училището не бива да продължава да бъде нещо различно от живота, то същината на въпросната духовна революция е точно тази: животът да се завърне в нашите училища, откъдето той беше прогонен или прокуден. Защо са изгонили тъкмо живота от училищата ни е интересна тема, която съм осветлил в своите книги за образователната философия и стратегия. Тук нямам време и намерение да пиша за това. Разбира се, поради неумение да практикуват свободата огромната част от младите започнаха да идват съвсем неподготвени за часовете по философия, но това те общо взето го правят и по останалите предмети, които (не) учат, то не е никаква новост. Тук обаче се забележи един поголям деморализиращ ефект: сега вече в часовете по философия имат официалното право да идват съвсем неподготвени! Сега вече не ги е страх от изпитване, от репресия и от двойки, щото всеки сам решава кога да бъде "изпитан", т.е. кога да се изяви. Е, като си мълчиш и решиш да си стоиш неизявен в часовете по философия пак ще си получиш в крайна сметка двойката, но този път тя ще си е изцяло твое постижение и завоевание. Разбира се, по мои наблюдения около една трета част от учениците полагаха известни усилия да се ползват от свободата си, участваха в обсъжданията, правеха си разни съобщения по избрани въпроси, събираха си "точки" (аз съм писал за въведената от мен "точкова система", която повечето от учениците приеха, харесаха я), изкараха си мнозина дори отлични оценки. От теб зависи какво ниво по философия ще решиш да защитиш. Ако искаш мизерна тройка, това е напълно постижимо. Нищо че е, от друга страна погледнато, унизително за теб - стига да можеш да усетиш тази унизителност. Мнозина обаче не я усещат. У нас личностното отношение и поведение са голяма рядкост. Са чудо невиждано. Но тази констатация, че само една трета част от младите хора откликнаха на дело и то позитивно на предизвикателството на свободата, е хем радващ, хем е и обезнадеждаващ: защото у нас ни трябва поне едно мнозинство от хора, предани на свободата. Без такова критично мнозин13

ство от хора, разбиращи що е свобода и ползващи се всекидневно от нея, България няма как да стане нормална страна. Ето, за да се формира такова мнозинство се налага да се прави въпросната духовна революция, свързана с коренната и същностна промяна в образователната, в училищната сфера. Аз работя точно в тази посока, тези неща не ги правя просто за да съм "интересен", а защото трябва! Това особено трябва да се подчертае, защото много хора не го разбират. Изглежда не им е по силите да го разберат. А може би и им е неизгодно да покажат, че го разбират. Защото те са направили своя избор да бъдат крепители на противочовешката свободоненавистническа образователна система на командното авторитарно "образование". Имам предвид преди всичко разните администратори от образователната сфера, дето са се ангажирали да бъдат нещо като пазители, охранители, копои или цербери на нейната абсурдност, на нейния анахронизъм. Тук само ще вметна (щото то е голяма тема, по която ще пиша тия дни повече), че вчера в тази връзка се получи интересен изблик, който аз отдавна очаквах: един клас се разбунтува срещу тъй неприятната свобода, да, възможно е у нас да има и такива абсурдистки бунтове, които обаче са така мили на административното ръководство на училището, щото те дават тъй потребния им "матр`ьял" – наричаме този матр`ьял с още по-умилителното съветско-кагебистко-милиционерското наименование "компромат"! – та значи този бунт дава на ръководството тъй въжделенния им компромативен матр`ьял за още по-въжделенното мое поредно опраскване или уволнение. Така именно, по този сценарий, аз бях опраскан преди точно две години; сега очевидно е наближил момента въпросната пиеса на абсурда да бъде преиграна още един път. Какво точно направиха учениците вчера от един клас, как протече дебата им с мен, каква позиция зае извиканата по този повод представителка на администрацията е отделна тема, по която аз ще пиша отделно. Тава са доста интересни въпроси. Дали някой е спомогнал и дори вдъхновил учениците да се захванат така решително с тази битка срещу "тъй неправилно действащия" преподавател по философия също е интересен момент, по който ще се наложи да се помисли и поговори повече. Щото представителите на администрацията не считат за нужно да крият неприязненото си отношение към тъй нестандартния преподавател по философия и неговите така непонятни им иновации в областта на обучението на учениците. Също така и някои учители, имащи настройката да бъдат нещо като блюстители на неоспоримата власт на директорите, не правят нищо поне да крият неприязънта си към въпросното странно и така необичайно мислещо и действащо неприятно им лице. А учениците много добре чувстват тия неща. Това, разбира се, им влияе. Дали умишлено някой си е позволил да ги настройва да предприемат въпросния абсурдистки бунт срещу свободата е любопитен казус за 14

осмисляне и обсъждане. Ще се радвам скоро да се включа в дебатите по този пункт, както и по много други. Впрочем, аз от месеци предлагам дебати по всички горещи проблеми на училищния живот, но училищното ръководство воглаве с авторитарната директорка прави всичко, което е по силите му да препятства началото на този така потребен демократичен дебат. Значи ний иначе сме си демократи, ала разбираме демокрацията специфично, а именно – недемократично. Или я разбираме популистки, сиреч демагогски. И не се смущаваме че това така очевидно ни личи. Щот си мислим, че можем да си правим каквото ни скимне, каквото ни харесва: щом сме властници, щом властта е наша ще си правим каквото си поискаме. "С кръв сме я вземали тая власт, с кръв ще я дадем!" – а този незабравим лозунг спомняте ли си го? Тюх да му се не види, темата е безкрайна, а аз се изморих да пиша! Много има още за писане, но се налага да спра дотук. Ще си позволя да добавя нещо, което е също така сюблимно. Ще рискувам да осветля и този проблем. То е интересно като не по-малко любопитен казус от нашия съвременен български живот. Един мой приятел ми писа, че решил, видите ли, да проучи въпроса дали мога да бъда предложен за някакво признание от т.нар. Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ)! Той даже ми изпрати свой проект за писмо, което възнамерявал да изпрати до един виден член на тази академия, именно г-н Петър Иванов, попита ме дали съм съгласен да му дам карт бланш за такава една инициатива. Ето неговото писмо, а пък по-долу можете да прочетете какво аз му казах по този повод; та цитирам тук само онзи откъс от писмото му, в който той цитира въпросното писмо до г-н Иванов: Г-н Иванов, много се заинтересувах тия дни за Българската академия на науките и изкуствата, в която Вие сте виден и активен член. Радващо е, че тя е жива алтернатива на затъналата в бюрократизъм и в комунистическа псевдонаука официална БАН. Хубаво е, че вашата организация подкрепя и насърчава учени и писатели, които са по-нестандартни като личности, щото това може да е и признак на голям талант; такива хора очевидно не могат да се вместят в нормите или стандартите на казионната наука. Като Ви пиша това се сещам, че има един човек, казва се Ангел Грънчаров, философ, който е написал много книги, преподава повече от 30 години философия, и в университет е преподавал, и в гимназии. Разбира се, изритали са го от университета, но той се е отдал много на писането, има и доста сериозни академични книги ("Лекционен курс по философия" примерно), издавани са книгите му от авторитетни издателства (ИЗТОКЗАПАД). В последните години г-н Грънчаров много работи по проблема за коренна и същностна промяна в образователната система, радетел е за 15

едно ново, свободолюбиво и наистина демократично образование и училище. Има блог, в който много активно пише по тия въпроси, аз от там съм информиран за инициативите и идеите му. Написа и публикува няколко книги по тия въпроси. Питам се в тази връзка: не трябва ли и човек като този Грънчаров да бъде оценен по някакъв начин от БАНИ? Понеже той очевидно няма да доживее момента някога да бъде оценен от официалната казионна наука, него даже го уволняваха заради дейността и идеите му от държавно учебно заведение, съдът го върна, та ето, подхвърлям Ви идеята да го подкрепите малко и да го насърчите. Как става официалното предлагане на някой човек за член на БАНИ? Можете ли да ми отговорите на този въпрос? Можете ли Вие лично да спомогнете този скромен човек да бъде все пак поне малко оценен?... С уважение: ... А ето сега какво аз написах на автора на това писмо, който, както казах, ми го изпрати и ме попита как възприемам идеята му името ми да бъде намесено в такъв един контекст: Здравей, уважаеми г-н ..., Благодаря ти много за писмото и за толкова интересната идея! Аз съм така устроен, че изобщо не чакам някакво социално признание, щото то, първо, не влиза в приоритетите ми, второ, добре зная, че живеем в страна, в която човек като мен едва ли може някога, особено пък приживе, оценен или насърчен. У нас обикновено правим друго, вместо да оценяваме чешити, бунтари и ненагаждачи (спрямо статуквото) като мен: ами найобичайното е да направим всичко, което ни е по силите първо хубаво да ги омачкаме, да ги стъпчем, да ги погазим яката, ако можем, да им извадим душата, да ги убием и прочие, а пък като постигнем тази своя заветна цел, като ги уморим, след това, след време, може и памятник да им дигнем, може дори и орден някакъв да им присъдим, ала посмъртно, не приживе, щото иначе ще нарушим славната българска традиция първом да убиваме всичко, що е по-различно, по-кадърно, да не говорим да е по-талантливо! Да си личност у нас е същинско проклятие, по тази причина аз специално не чакам никакво признание и докато не съм го получил, ще смятам, че всичко е наред, е в реда на нещата, а ако случайно го получа (което е малко вероятно), тогава ще се запитам къде съм съгрешил, какъв компромис съм сторил, какво предателство, каква изневяра съм допуснал. Вкратце казано, докато ме плюят и ругаят, докато ме обиждат, аз ще продължа да смятам, че всичко е наред, но ако случайно някъде кажат добра дума за мен, аз ще се уплаша изключително много. Също така и известно, 16

че у нас такива като мен ги поставяме в атмосфера на пълна изолация и на пълно мълчание. Такова мълчание за мен е същинска благодат. Ако почнат да шумят около името ми, ще се уплаша изключително много, виж, докато мълчат, това ми показва, че около мен и с мен всичко е наред, в реда на нещата е, според традицията и обичая. Между другото, хрумва ми сега в тази връзка ето каква хубава тема: за така нареченото "социално признание" на хората, дето се занимаваме с духовна дейност у нас; философията е именно духовна дейност, и то една от най-изтънчените (а пък ний живеем в една дебелашка страна, в която всичко требе да е най-дебелашко, грозно, фалшиво). Знаеш какви просперират и в тази сфера у нас, кои са ни станали, тъй да се рече, "духовни вождове", имам предвид Божо, Вучков, разните му там менте "свръхмодерни мислители", да не изброявам имена, те се знаят кои са, въртят се в медиите и ни учат как е правилно да мислим (Дърева, Райчев и вся остальная советская сволочь). Наши "духовни първенци" са и нашите владици, моля ти се, които се надпреварват кой в по-лъскав "антонобил" да се качи, което и показва колко или какво е "духовното" у тях. Инак имаме добри философи, които са професори в университетите и някои от тях се изявяват дори и в медиите (К.Янакиев, Цочо Бояджиев и още неколцина), те са се опитали да съчетаят "социалното признание" (правенето на академична кариера) с истинското предназначение на духовния човек. Питам се обаче как в нашата ситуация щеше да се изявява един истински философ, примерно Сократ, ако можеше да се прероди и да се изяви като съвременен българин; питам се, истинският Сократ щеше ли да бъде признат в нашите "научно-академични организации", примерно, щеше ли да стане барем... доцент? И не мога да си представя, убий ме, но не мога наистина да си представя как би оцелял един "доцент Сократ" в нашенските родни условия, ще падна от смях само като си го представя! И се питам: а Сократ дали щеше да бъде понасян толкова време и като прост учител по философия на младежта в наше държавно училище (както аз оцелявам криво-ляво цели 33 години вече)?! Ето, щом оцелявам, значи не съм изобщо истински, в това число не съм и академичен, в оня стар и хубав платонов смисъл на тази дума, а Сократ, милият, и ден нямаше да оцелее, него Стоянка А. щеше да го уволни мигновено, още щом го види, с щръкналата му брада, с искрящите му очи на "истински луд", знаеш, тя си пада по поставянето на психиатрични диагнози и за миг нямаше да цепи басмата на същинския Сократ, а ето, мен ме търпи все пак, дори и при второто ми завръщане, след опраскването ми и връщането ми от съда, цели пет месеца! Сократ, истинския имам предвид, обаче положително нямаше да го държи и ден, а пък този същия Сократ щеше да си има доста главоболия и с учениците (ако беше станал съвременен учител в българско школо), щеше да влезе 17

още в първия миг в такава страшна война с тях, щото в наше време простотията в българските школа е на висота, все пак живеем в страната на триумфиращата простащина. И ето, един истински Сократ в такива условия най-малкото щеше да бъде разкъсан, древните гърци са се отнесли доста цивилизовано с него, убили са го с отрова, чакали са сам да изпие чашата с отвара от бучиниш, а у нас този същия Сократ, имам предвид в наше време, щяха направо, чини ми се, да го разкъсат с ръце, а нищо чудно и да се опитат да използват... месата на Сократ (тук вече минавам в сферата на пълния роден абсурд!) за да си направят... кебапчета и да ги излапат, като едното нищо и такава извратеност може да се случи в нашите родни условия (е, това е метафора де, не става дума за реален канибализъм, да не ме разберете погрешно!)! Като попаднах на тази "златна жила" – какво би станало със Сократ ако той се прероди и се озове в съвременна България! – аз в този момент решавам да продължа да пиша по тази тема, но малко по друг начин, ти ще разбереш в блога какво съм изобретил и написал. Щото в някакъв смисъл моята ситуация е родствена на неговата: вчера например в късния следобед имаше известно развитие на работите в моето училище, пак ми бе организиран "същински бунт на възмутени срещу... свободата ученици", ситуацията пак се развива по великолепен начин, достоен за самия Сократ; ето, аз ще свържа тия две теми и ще напиша поредното есе в дневника си, като ще използвам, няма как, и някои фрагменти от това мое писмо до теб. Чети в блога как съм продължил, моля те, имаш съгласието ми да инициираш разговор с господата от БАНИ, ала приеми това всичкото само като експеримент, като изследователска игра, като забава, като джумбуш (така ли се пише тази дума?); и се включи както решиш, стига да пожелаеш. Аз в блога, разбира се, ще запазя инкогнитото ти, няма да ти пиша името, просто ще бъдеш "един мой приятел", така е по-добре, сега-засега, пък да видим нататък как ще се развие казуса. А той се очертава да бъде твърде интересен и ще се развива двупосочно, в предложената от теб посока и според развитието на нещата в реалните отношения, ще сблъскаме тия два плана – та да се получи една чудесна абсурдистка пиеса, в която няма разлика между фантастика и реалност, между мистика и действителност. Прочие, знаеш, аз се възприемам като ученик на Сократ, като негов последовател, даже един зевзек преди време ме нарече "пловдивският Сократ", което, не крия, е голяма и незаслужена чест за мен, която обаче ще се постарая, така или иначе, поне малко да заслужа. Пиша ти това писмо през нощта, защото се събудих и повече не мога да спя заради преживяното вчера, в училището. Ще разбереш какво се е случило в блога.

Хубав ден ти желая! Извинявай ако има нещо, приятелю, то нали затова сме приятели, да си казваме нещата пределно откровено, честно, дано някое мое изказване не ти е прозвучало по някакъв начин грозно! С поздрав: Ангел Грънчаров Това написах на този мой приятел, е, премахнах някои по-лични пасажи от писмото си. Желая хубав ден и на вас, приятен уикенд и всичко да е при вас както подобава! Бъдете здрави! Скоро ще говорим пак, чао засега! Освен това се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Политиците няма да решат проблемите на образованието, ще ги решат тези, които се занимават с образование, т.е. учителите и учениците, подпомогнати от родителите, от гражданите петък, 3 юни 2016 г.

Васил Василев, млад човек от София (с когото се знаем отдавна), интересуващ се силно от политика и ангажиран гражданин, е написал нещо важно, свързано с промяната в образователната сфера, което обаче ме подбуди да реагирам срещу застъпения в тезата му изцяло погрешен, ретрограден бих си позволи да кажа подход; по-долу можете да прочетете и моята реплика към него: Почти 34% от учениците в 7 клас имат двойки на първия (полесния) модул на матурата по математика. Това означава, че имат по малко от 16 точки от 100 възможни. Крайно време е да се направи "Програма за спасение на образованието в България", както скромно я кръстих, защото само след 6 години тези хора ще са на пазара на труда и те ще трябва да произвеждат стойност, да осигуряват достойните старини на възрастните, изобщо да са гръбнака на икономиката в тази територия, защото държава е силно казано. Всички министри на образованието в предните 12 години трябва да бъдат извикани пред медиите и да дадат отчет – защо се е стигнало до 20

това. А всички партии трябва да предложат ясни и конкретни програми за това как те виждат решенията на тези проблеми, защото не е само математиката. Който не предложи такава програма – ясна и разбираема, моя глас няма да го получи. Но засега програмите на всички партии в тази сфера са разтягане на локуми и общи приказки. А вярвам, че можем. Не е толкова трудно. Но докато ни отвличат вниманието с това дали е било робство или владичество (турското де) и хората изпадат в патрЕотичен транс, корумпираността, некадърността и интереса на политиците ни създават нация от идиоти, неспособни на нищо, освен да хленчат, да се оплакват и евентуално да имат някакви мечти, които никога няма да станат реалност. Ето сега и моята реплика: Аз не мога да разбера защо от бившите министри на образованието и от политиците искате тази "Програма за спасение на образованието в България"?! Искате да ни извадят от тежкото положение точно тия, които ни натикаха в него, не мога да разбера що за "логика" е това? А не искате въпросната програма от тези, които разбират що е образование, занимават се с образование, тия хора, които се занимаваме с образование, знаем и как образованието у нас може да бъде поставено на нови основи и начала, та да се постигне желания поврат. Да, ние знаем това, ала ето, Вие ни подценявате и чакате "рецепти за спасение на образованието" от... политиците, което, простете, означава, че сте обременен с невярната представа, че политиците от всичко разбират и всичко могат да решат, те именно, видите ли, можели и да ни оправят; не, поне това се разбра, че да чакаме от политиците (и от държавните чиновници от образователната сфера, дето са подчинени на политиците и на управниците) решение на проблемите в образователната сфера е все едно да чакаме от умрял писмо. За жалост много сериозно подценявате образователните дейци, а това е обидно, ето, аз се чувствам обиден от такова едно крещящо незачитане на нашата експертност. Аз примерно имам няколко издадени книги, които съм посветил на описанието, на представянето и защитата на една нова философия и стратегия (технология) на образованието в България, осветлил съм тези въпроси пределно изчерпателно в книгите си, и то не в теоретичен само, но и в непосредствено практически аспект, ала ето, Вие не зачитате това, което ние, образователните дейци, отдавна знаем, не ни чувате, не Ви пука за това, което ние сме постигнали, а в същото време чакате политиците да решат проблемите в една сфера, от която те нищо не разбират. Престанете моля Ви се да мислите, че политиците от всичко разбират, щото това означава, че сте станал някакъв политически мистик. 21

Простете, но бях длъжен да Ви кажа това. Да видим дали ще ме разберете и дали ще реагирате подобаващо. Хубава вечер! Освен това се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Реформа и промяна не се правят по заповед, под натиск, по инструкция от началството, както, за жалост, си представят това мнозина събота, 4 юни 2016 г.

По публикацията Политиците няма да решат проблемите на образованието, ще ги решат тези, които се занимават с образование, т.е. учителите и учениците, подпомогнати от родителите, от гражданите във фейсбук се проведе нещо като дискусия, съвсем вяла и хилава, впрочем; изглежда от плачевната ситуация в образователната сфера сме обезпокоени неколцина, а всички останали са обзети от пълно безразличие, смятайки вероятно, че е напълно възможно ний, българите, отново да смаем света, доказвайки на цялото човечество, че единствени (наред с руснаците) сме способни в XXI-ви век да живеем със съвсем незадничаво, калпаво, ретроградно "образование", "образование", което аз нарекох в новата си книга НЕобразование (заглавието на тази книга, която до седмица-две ще излезе от печат, е"Реформа на НЕобразованието". Както и да е, ето какво си казаха неколцината събеседници в тази дискусия (която е продължение на това, което публикувах в по-горната публикация, чиито линк имате за пряк достъп): Васил Василев каза: Така. Първо, не чакам рецепти, а чакам тези, които са отговорни, да си поемат отговорността, защото така се прави в демократичните държави – отчетност и отговорност. Не очаквам те да решат проблемите, а очаквам граждански натиск към всяко правителство – за да може поне да започнат да се решават. Знам, че има много хора с умения и качества, които могат да помогнат, не съм ги изключил, не знам защо така сте си 23

помислили. И не знам откъде съдите, че Ви подценявам (Вас и общността). Никога не съм спорел, че има много добри специалисти, но, за жалост, сега са малцинство. А отделно от това е леко глупаво от Ваша страна да си препубликувате коментара преди да съм имал шанс да Ви отговоря (право на отговор). Това може да въведе хората в заблуждение и да им натрапите Вашата интерпретация на моите думи, а повечето от това, което интерпретирате за моя пост, според мен, не е така и не е моя мисъл. Иначе казано се получава слагане на думи в устата. Ангел Грънчаров каза: Г-н Васил Василев, аз Ви пиша как съм възприел Вашите думи, как на мен са прозвучали тези Ваши думи. Хубаво е човек да се пита и да си дава сметка и за това. Казваме нещо, но различните хора ни разбират според своите нагласи, представи, понятия и пр. На мен така ми прозвучаха Вашите думи, като съм казал как са ми прозвучали, би следвало да сте ми благодарен, щото едва ли преди това сте съзнавал, че и така могат да Ви прозвучат думите. А Вие май сте ми се обидил за нещо. А пък това, че съм дал публичност на Вашето твърдение в блога си, това пак е нещо, за което други хора биха били благодарни, Вие обаче май сте се засегнал, не мога да разбера за какво. Нормалната реакция е човек да опита да вникне в смисъла на думите не опонента и да започне дебат с него. Никой не е влагал никакви думи във Вашите уста, това не мога да разбера откъде Ви хрумна. Старайте се да се изказвате по-прецизирано. Смисълът е нещо, което убягва ако човек е небрежен. Особено вредно пък е млад човек да не обича и да не може да понася критиките... Васил Василев каза: Не съм Ви се обидил, просто не мога да видя откъде прозряхте такива твърдения в моите думи. Мария Вълева каза: Извинете, но съм убедена, че Вие сте единственият, разчел думите му по този начин. В крайна сметка той е отговорен за това, което е казал, а не за това, което Вие сте разбрали. Пък и това не е литературен текст, да гадаете "какво е искал да каже авторът". Каквото е имал предвид, го е написал. Като човек, който учи в сравнително елитна гимназия, мога да потвърдя, че около 60% от учителите тук са некадърни, а малцината, които си вършат качествено работата, са толкова смазани от системата, че им липсва всякаква мотивация да инициират съществена промяна. А и както е казано – едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш, да стане.

Ангел Грънчаров каза: Мария Вълева, извинете, но няма никакво значение колко човека са разчели така думите на многоуважаемия г-н Василев: за истината не се гласува. Освен това аз съм философ и разумните хора се вслушват в думите на философите. Толкоз по този въпрос. Много сте права в тия свои твърдения за състоянието, в което се намира учителството, точно така е! Впрочем, Вас Ви разбрах съвсем точно (по някога и ний, философите, умее да разбираме "правилно"! :-) Аз и г-н Василев го разбрах, но си позволих да направя някои изводи от неговите думи, които очевидно не са му приятни. Но ако следва да се уважаваме като личности, би трябвало да допускаме от думите ни всеки да си прави каквито иска изводи, защото има нещо безценно на този свят, което се нарича свобода. Сега да се върна на Вашата горчива констатация за състоянието, в което се намира учителството. Огромната част от учителите са пречупени и са допуснали да станат средства (инструменти) на системата в нейната безчовечна инвазия срещу суверенната човешка личност и нейните права. Ала има и учители, предимно сред младите, които са способни да възприемат един нов и модерен подход. Само дето в момента много ги е страх. "Лудите глави" като мен, дето сме способни да правим революция, се броим на пръсти. Но въпреки това за промяна в образователната сфера не можем да залагаме на политиците, а следва да се чуе гласа на учителите, найвече на авангардно мислещите сред тях, а също така и най-вече на учениците, на младите хора – и на техните родители, разбира се, това са гражданите, а демокрацията изисква волята на гражданите да е решаваща. Това е демократична теза, от която аз няма да отстъпя. Не може държавата и чиновническият й апарат отгоре и наготово да внасят някаква удобна само на тях "реформа", да пишат инструкции за това как учениците и учителите да се реформират: реформа и промяна не се правят по заповед, по външен натиск, по нареждане от администрацията, както, за жалост, очевидно си представят това мнозина. И упоени от блаженото статукво чакат команди отгоре, които ще бъдат такива, че да не заплашат идилията на статуквото. Точно затова се организира и шоуто, наречено "национален учителски събор". На него ще дадат на учителите последните най-нови инструкции за това как да се променят, което е смешна и тъпа работа едновременно, то е гавра с учителите, които явно са претръпнали и понасят безропотно всякакви издевателства. Това е нещото, което успяха да измислят политиците, и то най-напредничавите от тях, реформаторката Кунева: измислиха едно шоу, един събор! С глупава шумотевица обаче не се правят никакви промени. Как се правят истински промени, каква е технологията им съм описал в книгите си. 25

Който иска да разбере, да заповяда, да чете, да учи, да мисли, да търси истината. А да чакаме политиците да измислят най-чудодейни рецепти за спасение на изгнилата образователна система означава да заложим на чудото. Аз не приемам това мистично очакване. Нека който иска да ми се обижда за това. Освен това се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Страхотен шанс да се отприщи началото на непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност! неделя, 5 юни 2016 г.

До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив До Училищния съвет на учениците от ПГЕЕ-Пловдив До г-жа И.Киркова, началник на РИО-Пловдив До г-жа Т.Копривленска, председател на училищния синдикат към СБУ До класния ръководител и чрез него – до целия Х Ж клас КОПИЕ: До Националния учителски събор ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаеми дами и господа, колеги и ученици, Уважаема госпожо Киркова, Уважаема госпожо Копривленска, С настоящия доклад искам да поставя за размишление и обсъждане един важен по моя преценка въпрос, в който като в призма се пречупват комай всички най-горещи проблеми на нашата училищна общност, а на тази основа и в българското образование изобщо и по принцип. Ще се 27

опитам да представя този въпрос в подобаващия контекст – така че да изпъкне точния му смисъл. Живеем в динамично време, в което самият живот всекидневно поставя на сериозно изпитание нашите представи за нещата, да не говорим за устоялите стереотипи, които неусетно направляват поведението ни. По тази причина ни се налага да се променяме, да търсим разумен изход от тежките ситуации, за което пък ни се налага много да мислим и да разговаряме, усърдно да дебатираме, да спорим, да търсим истината, което именно е начин сами да се променяме, да ставаме все по-адекватни на потребностите на реалността. Изминаха цели пет месеца от момента на моето завръщане и възстановяване на работа като преподавател по философия и гражданско образование в нашето училище, което, както знаете, стана със съдебно решение на Върховния Касационен съд, съдът отмени уволнението ми, извършено година и половина преди това. В този период, в който отново работя в ПГЕЕ-Пловдив, направих много за да предизвикам пълноценен демократичен дебат по истински важните въпроси на училищния живот, инициирах много новости, писах доклади до Педагогическия съвет, съдържащи мои предложения, на които обаче, за жалост, до този момент все още не е даден ход от административното ръководство на училището, по-точно от директорката г-жа Ст. Анастасова (която, очевидно, има други виждания и е привърженичка на друг, коренно различен подход). Няма да се откажа обаче от убеждението си, че всички истински важни и чакащи решаването си въпроси (като експериментирането, практикуването на нови, съвременни модели на отношения учител-ученик, състояние на т.н. дисциплина и начините за уреждане на отношенията вътре в групите, в класовете, проблемите, свързани с редовното упражняване на нови и модерни методи на т.н. „преподаване”, т.е. на учене, на познание, на търсене на знание и постигане на истината, на възпитание на младите, на ефективното формиране на ценни личностни качества у тях и пр.) та значи всички тия и още много други важни въпроси могат да бъдат правилно решени единствено след пълноценен демократичен и свободен дебат, в който участват не само учителите, но и учениците, а също така и техните родители. Смятам, че е крайно време да поставим под съмнение утвърдите се в миналото подходи, които отдавна са доказали своята неефикасност и неразумност, примерно, не е подходяща за съвременните условия на XXI-я век управленската технология, според която „началството знае всичко” и на това основание е достатъчно само да чакаме съответстващите височайши и премъдри инструкции, които, ако ги спазваме прилежно, ще решат всички проблеми; крайно време е да направим нужното да освободим съзнанието си от тиранията на такива отречени от живота вредни представи – и от съответстващите им пагубни стереотипи. Даже и започването на многост28

радалната и толкова дълго чакана реформа на образователната ни система никога няма да се случи ако продължаваме да сме верни на упомената анахронична представа, според която височайшите премъдри инстанции знаят точните, при това „единствено правилните” отговори на всички вълнуващи ни въпроси, от нас се иска просто прилежно и точно да спазваме техните инструкции, което пък ни освобождавало от потребността да мислим, да се стремим сами да преценим кое е правилно и неправилно, да обсъждаме каквото и да било, да решаваме, да имаме различия и спорове; не крия, че съм открит враг на подобни отречени от живота авторитарни нагласи, догми, предразсъдъци. По тази причина правя каквото е по силите ми в нашето училище да се получи тъй потребното раздвижване с оглед поставяне на началото на душеспасителния и тъй дълго чакан демократичен дебат, с който фактически единствено може някога да започне и не по-малко дълго чаканата образователна реформа. Аз разбирам реформата като процес, при който всички ние всекидневно и с всички сили работим за освобождаването на градивната и творческата човешка енергия, на която сами сме носители като непосредствени участници в реалния учебен, възпитателен, личностно-формиращ процес, т.е. разбирам реформата като разгръщане на демократичния процес на дебатиране и на съответстващото му поведение в сферата на делата и постиженията, в резултат на който, няма как, единствено може да се извърши и въпросната непосредствено осъществявана от нас самите практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност. В тази връзка, както е известно, многократно промотирах в рамките на Дискусионния клуб и по какви ли не други канали (в блога си, из медиите, примерно във воденото от мен предаване „На Агората с философа Ангел Грънчаров” в Пловдивската обществена телевизия) създадения от мен проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност; за жалост ръководството на училището до този момент не е допуснало върху проекта да се разговаря на ниво Педагогически съвет, за мен е много любопитно да разбера защо то проявява такава една странна позиция. И други мои предложения бяха „заметени под килима” или пък предложенията ми, в писмен вид, най-вероятно отлежават и събират прах в някое поотдалечено чекмедже на тъй лъскавото директорско бюро. Както е известно в часовете по философия и гражданско образование аз от години практикувам с учениците една нова образователна и обучителна технология, която съм си позволил да нарека личностно-ориентирана, стимулираща свободното, пълноценното развитие на човешката личност образователно-възпитателна философия и стратегия. Същината на моя личностно развиващ подход съм представил в цяла поредица от свои книги за образованието (тук няма да изброявам заглавия29

та им), хартиени екземпляри на някои от които съм подарил на ръководството на училището; интересното е, че въпросното ръководство реагира по твърде своеобразен начин на моите иновации в тази толкова важна за учителстването и училищния живот сфера: ръководството не благоволи да вникне в същината на моя подход, напротив, организира нещо като „кръстоносен” административен поход срещу тях, свеждащ се до абсолютно превратното им тълкуване в една епична поредица от административни и политически обусловени в същината си мерки, поведе същинска административна война срещу моите иновации, инициира също така една невиждана кампания по моето професионално и личностно компрометиране и дискредитиране, увенчана, като апотеоз, от сюреалистичната заповед за уволнението ми от училището през май 2014 г. Интересното е, че след завръщането ми на работа след възстановяването ми от съда ръководството на училището, както казах, се отнесе крайно хладно и подчертано негативно към това, което правя въпреки прекалено неблагоприятната психологическа и нравствена обстановка в училището, ръководството блокираше всеки мой опит за иницииране на дебат по тия толкова важни въпроси на ниво Педагогически съвет, да не говорим за разгръщането на толкова потребния демократичен дебат на ниво училищна общност, т.е. с участието на учениците, техните родители и гражданството. Това, подчертавам, крайно странно отношение, разбира се, не ме обезсърчи, защото аз в дейността си съм импулсиран от дълбоки и по същество чисто идеалистични човешки, професионални, личностни, творчески и прочие подбуди, т.е. няма как да престана току-така да работя за реализацията на всичко онова, към което не само дългът, но и самият живот ме зове – и на което, както излиза, посветих фактически целия си живот. Понеже не само учениците, на които преподавам, но дори и известна част от учителите в училището имат представа за това каква е моята философия, стратегия и технология дори на обучение и общуване в моите часове, тук ще се задоволя с кратко представяне на основните й опорни пунктове, с оглед и останалите (учениците, на които не преподавам и учителите, които до този момент не са направили нищо за да се информират за възгледите ми) да могат да се ориентират в основни линии в същината на предлаганото. Прочее, най-пълно изложение на моята философия и стратегия на съвременното, отговарящо на нуждите на живота обучение, образование и личностно-развиващо възпитание съм представил в книгите със заглавията „Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България”, „Изкуството да си учител”, „Ние не сме тухли в стената!” (подзаглавие „Есета за освобождаващото образование”), „Експеримент по свобода” (подзаглавие „Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите”) и др., а също така и в пос30

ледната ми книга „Реформа на НЕобразованието” (подзаглавие „Проект за незабавна промяна на гибелното статукво”), която до дни ще излезе от печат, но от доста време е публикувана онлайн и всеки, който се интересува, може да я разгледа или дори прочете. Но все пак да изброя тук, както обещах, няколко момента за освежаване на представата – освен това те са ми нужни за да доведа изложението си до следващия важен момент, заради който всъщност пиша този доклад. Първото, най-важното, с оглед възприемане на парадигмата на свободата, на свободното и личностно развиващо образование, на която съм горещ привърженик, е: трябва безпощадно да отхвърлим като вредна и погрешна догмата за това, че учителят е носител на „едната и единственоправилната абсолютна истина”, т.е. учителят е нещо като ретранслатор на готовото знание (или „извор на самата премъдрост”), а пък ученикът е пасивен обект на педагогическото въздействие, комуто просто дават знанието в добре опакован, завършен, и то в сдъвкан, готов за поглъщане вид. Този канон на авторитарното усвояване на дадени веднъж завинаги готови и завършени знания е причината за това, че нашите ученици отдавна са отвратени от ученето, от училището, от четенето и от всичко останало, от което изобщо могат да бъдат отвратени (а ако не са отвратени, то това е още по-лошо, защото то означава, че съзнанията на тия ученици вече са натикани в неподлежащ на промяна кошмарен калъп!). Според адекватните съвременни представи, напротив, ученикът е именно учещият, т.е. е субектът, активната сила на ученето и познанието, а пък учителят го подпомага, насърчава, съдейства за възникването на подходящата обстановка и настройка за пълноценно учене, предизвиква и го провокира с оглед да пробуди желанието му за учене, за изследване, за търсене на истината, за сътрудничество между учениците в спора, в дискусията, с оглед избистряне на представите, уточняване на позициите, съотнасяне на мислите и пр. Точно по този модел се развиват отношенията ми с учениците: аз не им давам наготово „единствено правилните знания или мисли”, а ги оставям и ги подпомагам да вървят все по-уверено по пътя на познанието и търсенето на истината. При философията и гражданското образование ситуацията се усложнява и поради това, че тук става думи не просто за някакви точни знания, а най-вече – това е истински главното! – за ценности, за убеждения, за субективни позиции, за чувства, за идеи (идеята е нещо значително по-богато по смисъл от знанието като такова, щото съдържа не само чист познавателен, но същевременно съдържа и ценностен, и практически момент). По тази причина тук е съвсем негоден отреченият кардинално от времето, историята и живота модел на авторитарната, елиминиращата активността и личността на ученика дидактика и педагогика. На второ място, с оглед учениците да имат подобаващото настроение за пълноценни духовни занимания с такава по-висша и обогатя31

ваща личността и душите им „материя” в часовете по философия и гражданско образование следва да има пределно свободна, непринудена и приятна за водене на пълноценни дискусии, т.е. човечна обстановка – нещо, за което нашите ученици тотално нямат нужните за това навици, нещо повече, налага им се да се простят с тъй дълго насажданите в съзнанията им вредни стереотипи. По-просто казано, нашите ученици в училище не знаят що е това свобода, а за обучението им по философия свободата е жизнено и съдбовно необходима, без нея просто не може. Е, моите ученици в часовете по философия и гражданско образование получиха тази толкова потребна им, ала съвсем непонятна им свобода, свобода, с която те общо взето не знаят що да правят. В моите часове на учениците се дава възможност непосредствено да практикуват свободата – с всичките рискове за това. Примерно, с оглед да не бъдат притеснявани, с оглед да се освободят от страха и да могат да се изявяват пределно спокойно и свободно учениците получиха правото сами да решават кога да се изявяват, т.е. кога да бъдат изпитвани, като за тази цел с тях обсъдихме и налагането на съответните ограничения или правила (примерно има различни варианти за изява и за изпитване, да речем, със „събиране на точки” или с текуща оценка, всеки сам избира и вариант, и всичко останало; за определен период ученикът сам трябва да направи нужното да се изяви, ако не го стори, рискува да се провали, да получи слаба оценка и т.н.). Редът, обстановката в моите часове подлежи на регулиране от страна на самите ученици, т.е. зависи изцяло от тях; в един момент, с оглед да се повиши съзнанието им за отговорност в това отношение те получиха правото да излизат от часовете без да дават обяснения на учителя къде отиват – и сами да решават кога да се върнат, като условието беше да излизат тихо, без да пречат на работата, на учебния процес, на дискусията. Интересно е, че в класовете изобщо не се получи злоупотреба с това право или правило – както можеше да се очаква. Когато ученикът сам е избрал възможността да стои в часа при постоянно откритата възможност да го напусне (пък и макар за кратко време!), тогава този негов избор е предпоставка за ангажирането му със случващото се в класа, известно е добре, че стоенето в час само защото ученикът е принуден да е в час (единствено заради санкцията „неизвинено отсъствие”), тогава всичко се обезсмисля. Важно е тук да подчертая изрично принципното положение: само когато индивидът разполага непрекъснато със свободата си, тогава всичко, което той прави по свой избор, вече има смисъл, сътворяван от самия индивид, а без свобода всичко не просто се обезсмисля, нещо повече, то се превръща и в израз на безотговорност; знае се, че без свобода няма отговорност, знае се това, но защо такова просто нещо не го спазваме, защо си позволяваме да изискваме от учениците отговорност без да сме им позволили да

се ползват от условието за нея, от първопричината за нея, т.е. от свободата си? Възможно е тия простички и тъй ясни „нововъведения” в нечии очи да изглеждат като недопустимо подклаждане на… анархията – и като безотговорност от страна на преподавателя по философия, който, видите ли, дезертира от задълженията си, „нарушава правилника”, „вреди на учениците” и какво ли не още, знаем, че от настройката на възприемащо „око” (съзнание) зависи всичко, а наоколо има какви ли не хора и съзнания. Примерно тия мои принципни позиции в полза на едно човечно и свободолюбиво обучение и образование бяха възприети от директорката на ПГЕЕПловдив (и от инспекторката по философия в РИО-Пловдив) като израз на… „пълната некадърност” на „лицето Ангел Грънчаров”, като доказателство за това, че на него, видите ли, „изцяло му били липсвали каквито и да е качества да бъде учител”, че бил „абсолютно негоден за системата”, просто цитирам възлови моменти в подписаната от г-жа директорката сюреалистична заповед за моето… опраскване, пардон, уволнение. Много ми е интересно дали г-жа директорката има известен прогрес в осмислянето на тия така простички принципни неща, без които съвременен процес на образование и обучение просто не може да има. Да, дадената на учениците свобода, при положение, че свободата в нашите училища е общо взето нещо съвсем непознато, в някакъв смисъл е рискована работа, то свободата по принцип е нещо крайно рисковано – ала за сметка на това е изцяло благодатна, без преживяването на свободата просто няма как да се роди пълноценната, сиреч суверенната човешка личност; без свобода всичко отива по дяволите, както, впрочем, отдавна е отишло по дяволите в рамките на господстващата авторитарна и командна, по същество социалистическа административна образователна система, от догмите на която е крайно време да се откажем – та да освободим съзнанията си, за да позволим на живота да нахлуе в класните стаи, в училищата ни като цяло. Съвременното, отговарящото на нуждите на съвременността образование и личностно формиране по същество е свободолюбиво, т.е. е демократично, то трябва да става в училища, в които демокрацията е станала непосредствен начин на живот. Доколко е важно това да се случи в нашите училища може да се илюстрира като се каже и ето това, което казвам съвсем определено: никога, повтарям, никога (както обича да се изразява една учителка на пенсионна възраст в нашето училище) българското общество няма да стане наистина демократично, с една действителна и функционираща демокрация и с разпространен демократичен манталитет и съзнание сред природонаселението ако преди това българските училища не бъдат непосредствено, практически и цялостно демократизирани, т.е. ако децата ни не бъдат обучени ефек33

тивно на свобода и на демокрация! Ето как ситуацията в нашите училища се оказва, че е един чисто политически въпрос, а пък борбата за ново и модерно образование е по същество една чисто политическа борба, борба, в която участват сили с различна политическа философия и ориентация. На това основание аз продължавам да твърдя, че опраскването (пардон, уволнението!) ми преди две години беше една политически обусловена акция на ръководството на училището, което тогава си позволи да ме опраска или уволни по нескривани политически причини, резултат на изпитваната от него политическа неприязън към моята персона на открит демократ, на открит привърженик на реалната демократизация и дори като реален демократизатор, т.е. човек, който мисли и работи демократично, т.е. не си представя живота без свобода и без демокрация. Много ми е интересно как ще бъдат възприети всичките тия неща сега не само от ръководството, но и от учителската колегия (съзнателно няма да употребя дискредитираната и несъвместима с ценностите ми дума „колектив”!) в училището. Интересно е дали всичко случило се в тия две години от уволнението ми е спомогнало да се развие известен прогрес в съзнанията на наблюдателите и участниците в тия паметни събития. Защото така или иначе всички ние участвахме в тия събития, примерно израз на такова участие са аплодисментите на част от „колектива” когато дни след 19 май 2014 година директорката на ПГЕЕ-Пловдив се похвали на учителски съвет, че вече е успяла да екзекутира, сиреч да опраска (пардон, да уволни!) Ангел Грънчаров, тогава, както си спомняте, един поувлякъл се другар дори успя да засвидетелства възхитата си от този неин подвиг с думите „Ееее, най-после ни отървахте от тоя човек, госпожо Анастасова, ама това трябваше да го направите много отдавна!”, не зная дали това са точните му думи, не съм присъствал на този съвет, но имам сведения, че нещо такова е било казано тогава (което е не само израз на нескривана политическа, но и на една завидна нравствена позиция, много подходяща, тъй да се рече, за един възпитател на младежта!). А ето сега пристъпвам най-сетне към финалната част на този доклад, моля за извинение, че ми се наложи да напиша толкова дълга прелюдия, но с оглед да се постигне точния смисъл на случващото се, трябваше, бях длъжен да напиша всичко това. След ден, на 7 юни 2016 г. в Окръжен съд ще се гледа въззивното съдебно дяло, в което директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Анастасова обжалва решение на Районен съд в Пловдив, с което тя беше призната за виновна за извършването на престъплението „клевета” спрямо моя милост, защото тя си позволи в съвсем официален документ да напише неверни, компрометиращи личността ми и позорни по смисъла си думи. Преди да се проведе по-предишното заседание по това същото съдебно дяло преди около две-три седмици г-жа Анастасова ме извика в кабинета си и ми 34

каза, че тя „пет месеца ме е търпяла”, но сега е решила да ме информира, че срещу моя милост било имало вече цели… 11 жалби, както разбрах, от отделни ученици, родители и дори от цели класове! Поисках да се информирам от какво се жалват тия хора, отказана ми беше такава възможност. Директорката ми заяви в този контекст, че моя милост „бил на ход”, във връзка с предстоящото съдебно заседание по процеса за клевета тя била нямала излишни пари да плаща глоби на държавата и обезщетения за нанесените ми морални вреди и пр. Силно озадачен от тия нейни многозначителни думи, аз се убедих в желанието й отново да направи нужното да ме отстрани на всяка цена от училището. От когато се върнах на работа със съдебно решение през януари месец та до ден днешен очаквах с любопитство кой вариант за новото ми опраскване (пардон, отстраняване!) ще бъде приложен този път, тогава, спомням си, само помолих директорката този път да не въвлича и ученици в борбите си с мен, а ето сега какво се случи тия дни, в петък в късния следобед, в часа, който имах с Х Ж клас: Този клас, прочее, напоследък няколко пъти учениците или като цяло не се явяват за часа (не само за моя час, а и за други часове в петъчния ден, в късния следобед, в който имаме занятия), или пък се явяват само неколцина, между другото поради празници и почивни дни доста часове бяха загубени с класа и по „законни причини”. По тази причина единствено в този клас от всички паралелки 10-ти клас учениците до този момент по философския си предмет все още нямат оценка. През втория срок по учебен план има само 1 час седмично за предмета „Етика и право”, който им водя, което усложнява ситуацията. Та в тази именно крайно тежка ситуация специално в този клас в петък, 3 юни, учениците си позволиха една много интересна и показателна демонстрация. Ето какво се случи. Налага се да представя вкратце случилото се, важно е. Този път класът се яви в пълния си състав, което е рядко и похвално събитие, което мен лично обаче ме озадачи (предвид това, което казах за класа по-горе). Започнах часа като обявих, че предвид малкото оставащо време до края на срока и пропуснатите до този момент часове се налага крайно интензивна работа в часовете, за което именно и призовах – и започнах да поставям въпросите по темата за следващия път. Тия мои думи обаче сякаш предизвикаха коренно противоположната реакция на учениците: появи се ужасен шум, викове, крясъци, поради което аз вече не можех да чуя собствените си думи, което ме принуди просто да запиша на дъската темата и въпросите към нея и да чакам евентуалното утихване на шума, за да продължим часа. Да, обаче невъобразимият шум не преставаше. Ученици, записващи си плана, се опитваха да ме попитат за някаква дума, която не могли да прочетат, ала в този шум беше невъзможна никаква комуникация с когото и да било. Като записах плана и се обърнах към учениците с надежда шумът да спре, но това не стана, тогава помолих 35

отговорничката на класа да иде ако обича да повика помощник-директорката г-жа Камелия Стоянова. Яви се след няколко минути (в които шумът не преставаше!) помощник-директорката г-жа Милева (оказа се, че помощник-директорката по учебната част г-жа Стоянова е в училището, но по някакви причини е отказала да дойде в учебния кабинет). Обясних ситуацията на г-жа Милева и я помолих за съдействие с оглед да може да продължи часа. Няколко ученика участваха в този диалог пред г-жа Милева, в който участвахме предимно аз и същите тия ученици, а г-жа Милева почти нищичко не каза, тя предимно слушаше и наблюдаваше с любопитство случващото се. Та тия ученици първо обясниха, че шумът се бил дължал на техни вълнения по повод на… дъжда (наистина навън валеше дъжд!), но след като това обяснение не ме задоволи, изведнъж тия същите дваматрима ученика, надпреварвайки се, почнаха да сипят какви ли не обвинения срещу… преподавателя, говореха общо взето каквото им дойде на акъла, примерно, че учителят не им обяснявал „матр`ьяла”, тормозел ги да мислят сами, не изпадал във възторг от техните отговори, ами отговорите им вечно не го задоволявали, преподавателят „не бил зачитал мнението на учениците”, не ги бил изслушвал, не им пишел оценки, въпросите му не били правилни и пр. В един момент учениците, сякаш насърчени от нещо (имам чувството, че и поведението на г-жа Милева някак ги насърчи, примерно в един момент с учудване забелязах, че тя слуша „обвиненията” на учениците с мило и ведро усмихнато лице, пък и, кой знае защо, сама не пожела да се намеси във възникналия спонтанен дебат, което ме принуди да я призова за това, но и тогава тя не се възползва, задоволи се с няколко общи фрази, които само сякаш наляха „бензин в огъня” на спора!), та значи сякаш насърчени от нещо тия ученици в един момент започнаха да се държат крайно непочтително в спора с мен, започнаха да ме обиждат, примерно един от тях в един момент, гадничко усмихвайки се, ми каза: „Я кажете сега защо Ви изгониха от училището?!”, понеже въпросът му ме фрапира, протестирах за такъв един начин на разговор с мен (казах, че не съм куче, за да ме гони някой отнякъде!), ала тази недопустима тоналност на „дебата” изобщо с нищо сякаш не притесни присъстващата там представителка на администрацията, която продължаваше да гледа с ведър поглед арогантно държащите се с преподавателя ученици! Този глупав спор, който помощник-директорката не счете за нужно да спре, продължи до края на часа. Интересно е, че в нападките срещу личността на преподавателя участваха и се изявиха само трима ученика, единният от които, по моето впечатление, се появява при това комай за втори или трети път в мой час. Огромната част от учениците, по българския обичай, предпочитаха да гледат сеир на така вълнуващото шоу: ученици порядъчно се гаврят с един възрастен човек, при това техен учител по 36

философия! Толкова. Това е събитието, което по моя преценка е знаково. То много говори и показва. Това събитие изобщо не е безобидно. Вземете предвид че се случва тъкмо в час по етика и право. Нали разбирате що е това сюреализъм и абсурдизъм – от специфичен български тип? Тия ученици, да речем, обявиха нещо като абсурдистки или сюреалистичен „бунт срещу свободата”. Дали някой е повлиял на тия ученици да се държат така аз тук не ща да обсъждам, въпреки че като опитен психолог добре зная, че такова едно поведение, и то в такъв един момент (края на учебната година!) е необяснимо без допускането на подобно външно влияние и насърчение на учениците. Възможно е, примерно, от този клас да е имало жалба на учениците срещу мен, на която директорката не е дала ход, или пък е дала ход, но не е счела за нужно да ме извести за стореното от нея по повод на жалбата срещу мен. Да разсъждаваме малко: да допуснем, жалбата на тия ученици срещу преподавателя по философия да е завършвала с искане за моето отстраняване от преподаване – и така отзивчивата директорка е написала, да предположим, на жалбата резолюция „Да!”, давате ли си сметка как това ще повлияе на учениците като видят въпросната категорична резолюция?! А тази директорка вече многократно ме е отстранявала от преподаване в други класове и то месец преди края на годината, правила го е без да й мигне окото, какво пречи да го направи и сега щом е привикнала да го прави?! Даже мълвата сред учениците, че директорката така недолюбва преподавателя по философия може да насърчи дадена категория ученици за още по-агресивно поведение срещу преподавателя, все пак, да не забравяме, живеем в България, където моралния момент е изцяло пренебрежим дори или най-вече от властващите, от даващите ни пример в това отношение! Но нека засега оставим настрана този въпрос, за възможните влияния върху учениците за да дръзнат да си позволят такова едно арогантно поведение спрямо учител, ако има такива влияния, нека те да тежат на съвестта на допусналите ги. Но има нещо още по-важно, на което ще акцентирам – и с това ще завърша доклада си (по повдигнатите в него проблеми обаче не само може, но и трябва да се говори още много!). Когато се случи подобен или родствен на този инцидент в нашите училища учителите обикновено предпочитат да си мълчат за него, предпочитат да търсят изход от създалата се ситуация дори и с цената на какви ли не (без)нравствени компромиси с учениците, само и само за случилото се да не научи администрацията, щото директорите обикновено, като се случи подобен инцидент, го възприемат като неоспорим знак за това, че този преподавател, видите ли, е „лош”, „не умее да овладява учениците” и прочие, а според господстващите у нас представи един преподавател е добър само ако той умее да владее учениците, сякаш преподавателят е нещо като… техен феодален господар, е нещо като руски помешчик, въоръжен с 37

безпощаден камшик, а пък учениците му са нещо съвсем безправно, примерно са нещо като руските крепостни селяни. Е, аз пък винаги съм бил на противоположното гледище, и то по ето каква основателна причина: крайно време е във всяко училище да се отработи ефикасна технология за решаване на подобен род конфликти, при които администрацията, именно директорът, като лице на институцията и носител на цялата й власт, има неоспоримо голяма роля (според сега действащия закон). Теорията, че учителят в такива ситуации, ако е добър, трябва да може да се справя сам, я отхвърлям решително; това не е въпрос на сделка, на договаряне, а тук се засягат базисни, принципно важни неща, при това имащи огромен възпитателен и нравствен смисъл. Разбира се, че е занижена възпитателната, личностно-формиращата функция на днешното българско училище, а тази функция може да бъде изпълнявана подобаващо само ако на подобни фундаментално важни проблеми им се обръща огромно внимание. Е, по тази причина винаги съм писал доклади не само за подобни примери на грозно поведение на ученици, но и за други интересни ситуации на училищния живот, поемал съм риска директорката да ме обяви за „върховно лош”, „калпав”, „некадърен” и прочие учител, знаете, тя дори има добрината да ме провъзгласи за човек, който изобщо не бил ставал за учител, въпреки че моя милост упражнява този занаят вече 34 години непрекъснато! Та с тази цел пиша този доклад и сега, смятам, че той е добра основа за отпочване в нашето училище на отдавна задържаните от администрацията демократични дебати по толкова горещите, даже парещите, както сами забелязвате, проблеми на училищния живот. В този смисъл инцидентът в Х Ж клас е много хубав повод за отприщването на въпросните демократични дебати в училището, които, както казах, администрацията задържаше и блокираше с всички сили през последните пет месеца особено, да не говорим за последните пет години (откакто тази директорка е на власт). А иначе за мен е чудесен комплимент това, че учениците, въпреки че преминаха някои морални граници, тъкмо в мой час дръзнаха да подемат такъв разговор – това именно показва, че в часовете ми вече има известна настройка за такива по същество демократични дебати, само дето, както е известно, демокрацията не се свежда до това да правиш каквото ти скимне, да обиждаш достойнството на опонента, да плюеш безнаказано когото си искаш, демокрацията и свободата са нещо съвсем отговорно и велико, само дето тази свобода и демокрация, както казах, трябва да се практикуват всекидневно, само тогава и ще може да възникне тъй потребната ни демократична култура, която сега, очевидно, много ни куца. Но няма как да усвоим тази култура ако не се учим на нея, ако не развиваме своето демократично съзнание именно практикувайки и свободата, и демокрацията – друг начин за научаване на тия неща няма. Тъй че ето, този 38

случай е един чудесен, повтарям и потретвам, чудесен практически урок по демокрация, в който, очевидно, трябва да участваме всички, воглаве с нашите тъй демократични и толерантни, с извинение, ръководители. Нека да спра дотук. Останалото ще го кажа в самите благодатни и ползотворни дебати, които, да се надяваме, този път все пак най-накрая ще започнат в нашето училище. Позволявам си да поканя и Вас, уважаема госпожо Киркова, да участвате в нашите дебати, заповядайте в училището ни, мисля, че ще имате какво да научите и Вие! Сега решавам да изпратя този доклад и до предстоящия „Всенароден учителски събор”, който ще се проведе след две седмици; снощи открих, че има такава една възможност учители, които не са делегати на събора, да изпратят свои отзиви, е, нека този мой доклад да бъде такъв един отзив по важни проблеми, които и съборът, чини ми се, не може да загърби. Предлагам претенциите на ония трима ученика от Х Ж клас да бъдат изслушани от Педагогическия съвет, като този път предлагам на Съвета да бъде поканен целият клас, да, мисля, че ще бъде най-разумно целият клас да бъде поканен да участва на насрочено извънредно заради инцидента заседание на Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив; такава една иновация, а именно цял един клас, оплакващ се по някакви свои подбуди от преподавателя си, да бъде поканен на Съвета по настояване на чувстващия се обиден преподавател, може да бъде много полезна и то именно в посока на засилване на демократичността в дейността на самия Педагогически съвет. Аз безброй пъти съм настоявал в работата на Педагогическия съвет да участват поне представители на учениците, за да може да се чуе и техния глас – понеже винаги решаваме въпроси, които касаят учениците ни, не е нормално в тяхното обсъждане да не участват поне упълномощени представители на учениците. А в случая имаме чудесен, повтарям, чудесен повод да поканим цял един клас и да чуем воплите на тяхната тъй потисната и онеправдана – този път от коварствата на самата свобода! – душа. Мисля, че ще е полезно да започнем дебатите си в Съвета по повод на настоящия мой доклад, целящ, както забелязвате, да се отприщи началото на непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, та значи ще е полезно да започнем тия наши дебати с участието на цял един клас ученици, това ще е добър знак. Моля да не си мислите, че едно такова време за подобни дебати ще бъде загубено, убеден съм, че като проведем дебатите, ще бъдете доволни и ще осъзнаете, че сме спечелили това време – отредено за предлагания сега тук от мен извънреден Педагогически съвет. Пък дори и този въпросния Педагогически съвет да бъде насрочен от администрацията, с оглед да ми отмъсти за нещо (и с оглед целият народ да ме намрази!), 39

примерно, в… съботен ден (нищо чудно и това да се случи!), дори и да ни се наложи да пожертваме цяла една събота, моля ви, недейте да се настройвате срещу мен, защото демократизацията на българското образование – и особено бъдещият личностен просперитет на нашите ученици! – заслужават такава една велика жертва или поне жертвоготовност! 6 юни 2016 г., Пловдив С уважение: (подпис)

Кой и къде е доказал, че за училищата – и за учениците, за младите хора! – свободата е непотребна?! вторник, 7 юни 2016 г.

Вчера пред един клас, на който преподавам философия, си позволих да произнеса кратка реч със следното съдържание, предавам есенцията от нея: Ученици, искам да ви кажа нещо, по моя преценка е твърде важно. Интересно ми е да разбера някой от вас дали сам го е осъзнал. Ако го е осъзнал, ако си е мислил нещо подобно, моля след това да сподели, да каже как той по-точно е видял нещата. Вие имахте голяма свободата, получихте тази свобода без обаче да сте я искали, ей-така, като подарък. Моето усещане е, че за непознаващите свободата, които са се примирили с нейното отсъствие, тя, свободата, е "страшно и опасно нещо", това са думи на Достоевски. И затова – продължава по-нататък великият Достоевски – повечето хора се чудят на кой друг да прехвърлят този тежък дар на свободата, с който това нещастно същество се ражда. Да, свободата, излиза, е страшно и опасно нещо – за хората, които не умеят да се ползват от нея. Второ, свободата не трябва да се дава или подарява някому, щото той тогава няма да знае какво да прави с нея, за свободата си трябва да воюваме, трябва да я извоюваме, тя е лично завоевание. Е, аз ви дадох свобода без да сте ми я искали, предложих ви да практикувате свободата. Моята идея беше вие да преживеете по41

пълно ситуацията на свобода – и да си направите потребните безценни изводи. Много ми е интересно какви са вашите изводи по повод на преживяното след като сте поставени, волю-неволю, в ситуацията на тъй непознатата ви свобода. Когато се даде свобода на непознаващи я, те мигновено си устройват... анархия или това, което наричаме "свободия". Анархията именно показва, че тия хора не познават свободата, не умеят да се ползват от нея позитивно, с полза за себе си, тогава свободата почва да им вреди, те си правят каквото искат – е, разбира се, ще платят цялата цена обаче. Ще трябва да поемат пълната отговорност са случилото се, за сполетялото ги. Трябваше да решавате сами кога да се изявите в часовете по философия, кога да бъдете "изпитани", как, по какъв начин да си изкарате съответната оценка. Аз не ви се месих изобщо в решаването на този толкова малък проблем. Повечето какво направиха? Ами... нищо не правиха, стояха и чакаха. Идваха съвсем неподготвени. Отпуснаха се, деморализираха се тотално. Даже в един момент почнаха съвсем да не слушат изказващите се. Почнаха да се занимават в час с каквото им скимне. Бърборят, "шумят", не обръщат капка внимание на преподавателя, даже ги мързеше да си запишат темата за следващия път с поясняващите въпроси. Или стояха и чакаха. Не зная какво чакаха. Е, в един момент получиха заслужената си първа двойка. "Автоматична двойка". И тя изглежда съвсем не им повлия (с малки изключения, имаше и някои обезпокоени, които предприеха нещичко да решат очерталия се проблем). Но е интересно, че имаше доста такива сред вас, които нищичко не промениха. Анархията си цъфтеше необезпокоявана. Аз се опитвах някак да влияя, но знаете, залагам на добрата ви воля. На непринудата залагам. Чакам да настъпи тъй потребното самоосъзнаване. Да настъпи личен поврат вътре в душата. Това чакам. На това съм заложил. При някои сякаш настъпи нещо като поврат. Изглежда осъзнаха нещичко. При повечето обаче продължи затъването в безотговорността. И ето, точно тези хора в един момент започнаха да търсят някой друг, на когото да прехвърлят цялата отговорност за случващото се. Непознаването, неползването от свободата е израз на бягството от свободата, то поражда това бягство, целящо снемане от себе си на отговорността. Има два пътя: достоен, а именно да поемеш цялата отговорност, и недостоен – да излъжеш като обявиш, че някой друг е виновен за сполетелия те провал. И такъв виновен според тия ученици се оказа оня, който им даде тъй непотребната и непознатата им свобода – преподавателят им по философия. "Логично", нали? Той, преподавателят, не ги бил научил на нищо. Той не им бил "дал" нищо, никакви знания и пр., а трябвало било да им ги даде. Те иначе са съвсем невинни, те обичат да учат, а ученето за тях е даване наготово – по милостиня. Така са ги научили, да бъдат несвободни кон42

суматори на чужди мисли. А тук преподавателят по философия ги тормози да търсят истината сами, да изследват, да мислят, мъчи ги да бъдат свободни – очевидно, разбира се, той е виновен за всичко, кой друг да е виновен?! В един клас даже ми обявиха открит бунт срещу свободата – а в други класове този бунт зрее. Малка искрица се иска и там за да избухне. Да, обаче аз по този начин въпреки всичко ви "преподавам" един практически урок по свобода. Не зная дали сте го забелязали, дали си давате сметка за това. Виждате, надявам се, че ви го "преподавам" по съвършено друг начин. Смятам, че много ще научите от този урок въпреки всичко. И ще си извлечете все пак безценни изводи. Безценни, защото ще бъдат изцяло ваши тия изводи, ще бъдат лично преживени. Най-ценни са именно тия изводи, които сам си направил на основата на преживяното в живота. В часовете по философия покрай практикуването на свободата вие имахте шанса да експериментирате... живота! Надявам се осъзнавате, че за човека автентичният живот е неделим от свободата. Свобода и живот не могат едно без друго. Къде пък е доказано, че от училищата животът трябва да бъде изгонен? Кой и къде и доказал, че за училищата – и за учениците, за младите хора! – свободата е непотребна?! Още много мога да говоря по тази тема, но ще спра дотук. Защото на мен ми са много интересни вашите разсъждения по повод на така или иначе преживяната ситуация на свобода – във връзка с този експеримент по свобода, в който вие участвате ето вече шести месец. С този експеримент в нашето училище вече започна и то на дело осъществяването на проекта ми за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност. Решен съм да инициирам и да провокирам разрастването на работата по този проект. Разбира се, неподкрепен съм отникъде. Не срещам разбиране отникъде. Само отделни ученици ми засвидетелстваха и разбиране, и известна подкрепа, и насърчение. Да, само отделни ученици, които можаха да разберат и да оценят смисъла на предприетото. Но тези ученици се броят на пръсти. Повечето имам чувството че ме разглеждат като някакъв "странен чешит", който не знае какво точно иска – и прави "пълни глупости". Да, най-вероятно в техните очи аз изглеждам точно така. Много зависи от очите какво и как изглежда това или онова. Възприемащото око в тия случаи решава всичко. Примерно, в някои очи аз, вероятно, изглеждам като "подъл човек", който поради "пълна некадърност" може едно нещо: да разпалва анархията. Впрочем, анархията и без мен си я има, аз само я подклаждам и регулирам с известна позитивна все пак цел. На някои хора очевидно не им е по силите да прозрат коя е тази цел. Тия неща са естествени. Ние сме различни. Няма как еднакво да разбираме нещата. Различията са нещо нормално – и благодарение на тях има смисъл да разговаряме, да спорим, да деба43

тираме, да търсим истината. Има много заблудени хора относно смисъла на това какво се случва в часовете по философия в нашето училище. Та искам да завърша с ето какъв акцент – щото подетата тема е огромна. А аз не искам да ви отнемам времето. Времето в часовете по философия е изцяло ваше. Имаше един такъв лозунг в паметното време на борбата за свобода в България в толкова вдъхновяващото начало на прехода от комунизъм към демокрация: Времето е наше!; да времето винаги е на ония, които искат да бъдат свободни – и са готови на всичко за да постигнат свободата си! Ползвайте се от него за да се упражнявате да философствате. Аз съм превъзходен слушател. Много обичам да слушам мислещи млади хора. Не зная дали сте забелязали това. Та ето какво искам да кажа – и с което ще завърша. Вие имахте превъзходния шанс много да обогатите своята личност, ала малцина се възползваха от него. Огромното мнозинство обаче пропиля този шанс. Пропиля безценното време, в което можеше, казах, много да постигне. Вие имахте възможността да четете откъдето искате, философията е безбрежен океан, неописуемо богатство от идеи, мисли, ценности, можехте да гребете от този океан колкото си искате. Повечето обаче предпочетоха да си останат съвсем жадни. "Водата" на океана на философията обаче не е солена, напротив, превъзходна е, ала вие не знаете какъв е нейния неописуем вкус – понеже не сте я опитали още. Тя е много сладка, подобна на "кока-колата" е – да я сравня с нещо познато ви, белким поне малко ме разберете. По-приятна за пиене е от свеж натурален сок на портокал. Същински еликсир на живота е тази "вода". Говоря за "водата" на това духовно богатство, съдържащо се в "океана на философията", а философията е пазителка на безценните съкровища на неуморимия човешки дух. Мнозинството обаче си останаха и гладни, и жадни – защото идеите на философията са и превъзходна "духовна храна". Вие в училище ходите без да съзнавате защо ходите и какво се случва тук фактически. Училището е място, където се сервират какви ли не превъзходни и много вкусни "духовни храни" – знания, ценности, идеи. Вие повечето обаче ходите на училище без да вкусвате от тия духовни храни – предпочитате да дъвчете само толкова приятните ви дюнери, пици, кебапчета. Затова ходят повечето от вас на училище – да се наядат с дюнери и пр. Апетит към "духовните манджи" обаче изглежда съвсем нямате. Защо е така е голяма тема. Стоят си гладни и жадни душите ви в училище. И скоро не само че затъпяват, но и направо почват да обезумяват, да побесняват тия толкова гладни и жадни души. Сърдете се на себе си че се отказахте да обогатите душите си. Пропиляхте този невероятен шанс. Някой от вас да е прочел нещичко, и то истинско, от някаква философска книга? Да е отделил време да се зачете някой във философска книга? Или дори в учебник или помагало? Не, едва 44

ли, малцина са тия, които са го сторили. Даже и тия, които се изказват в часовете, предпочитат да изхождат от своята "обща култура", излагат тук разни "общи съображения", изсмукани, както се казва, "от пръстите". Тяхна си работа. Техен си е този избор. Аз искам обаче тук да ви напомня, че страшно много сте се самоощетили като постъпихте така. Не вярвам да разберете тия мои думи или да съжалите за пропуснатото. Да, съвсем не вярвам в момента да можете да съжалите за пропуснатото. Вероятно тия мои думи ви звучат съвсем иначе, като някакви прекалени глупости, звучат ви като някакви невъобразими "философски глупотевини". Няма как да ви звучат иначе. Няма как да ме разберете. Нещо, което никога не си го преживял, няма как да го разбереш. Ще си останете с бедни, гладни, жадни за знания, за ценности, за идеи души. Много ви съжалявам, че допуснахте това. Смейте ми се колкото си искате за тия мои думи. Казвам ви ги защото съм много загрижен. Не ви коря, само ви предупреждавам. И ви съжалявам. Мислете ме за какъвто си искате. Но проблемът, повтарям, си е изцяло ваш. Аз нямам право да ви се меся. Вие сами решавайте. И ако искате се и самосъжалявайте. Все някога ще осъзнаете това, което сега успяхте да направихте. Ще съжалявате един ден, че си пропиляхте времето в училище предимно за скука, която разнообразявахте правенето невероятно пищни и бесовски глупости. Да, весели и забавни са тия глупости обикновено. А мъдростта, а философията, а безценните идеи ви изглеждат, представяте ли си, съвсем скучни и безинтересни! Няма как да е иначе. В очите на простака и най-умните и мъдри приказки изглеждат страшни... простотии! В неговите очи обаче найголемите простащини изглеждат като великолепни "умнотии" и дори като "най-пичовски истини". Нали така изглеждат? Кажете де, защо мълчите? Спирам дотук. Ако щете ми се обиждайте за това, което си позволих да ви кажа. Ако искате, идете напише донос срещу мен до директорката, наречете го "жалба", "петиция", "жалейка", "стон на оскърбената народна душа" ако искате го наречете! Имате пълна свобода да се излагате колкото си искате! Който пък е успял да разбере точния смисъл на моите думи – за него си е! Радвам се ако има и такива. И ги поздравявам, че са такива. Прекрасни сте че сте станали такива – и че разбирате тия неща. Че сте постигнали верния смисъл на тия толкова важни неща. Философията е това: безкомпромисно търсене на истината, на верния, на точния смисъл, потребен ни за живота. Философията, както съм ви казвал и друг път, е битка със собствената склонност да правиш простотии или глупости – и да се възхищаваш на простотиите и на глупостите на другите. Философията е начин да спасим душите си от тиранията на простотията и на глупостите. И да освободим душите си от тази страшна тирания. Философията е освен любов към мъдростта – и най-вече беззаветна любов към истината и свободата. А истината ни прави свободни, не нещо друго... 45

Ето каква реч произнесох на моите ученици в един клас вчера. (Е, и в другите класове изнасям подобни речи при сгоден случай, но вчера сгодният случай беше при този клас.) Интересно е, че като произнасям такива речи учениците ме слушат много внимателно. Тук-там забелязвам, че в нечии очи заблестяват игриви огънчета. Това за мен е знак, че магията се е случила. И че съм си изпълнил нелекия учителски дълг. Аз заради тия пламъчета в очите работя като учител толкова години вече. Не избягах – както това направиха други. Тежко е, знам го добре. Мнозина ми се чудят как издържах толкова години като учител. Ето, тия пламъчета обясняват всичко... Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Освен това се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Вълнува ли ви темата на тази книга?

Списание HUMANUS, КОНТАКТИ: angeligdb@abv.bg тел. 0878269488

Център за развитие на личността HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и подобро качество на живот? Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, поефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса. Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg