Spisanie IDEI br. 1 ot 2012 g. by Ангел Грънчаров

ИДЕИ

БРОЙ 1 (8) (8) ГОДИНА 4 2012 2012 април

ФИЛОСОФСКО СПИСА СПИСАНИЕ

ИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ книжка 1 (8), (8), април, април, година IV, IV, 2012 2012

Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов – „Философия и религия” Александър Долев – “Философия и история”

ISSN 13131313-9703 © Център за развитие на личността HUMANUS 2

СЪДЪРЖАНИЕ: IN MEMORIAM .....................................................................................................7 Почина Иван Славов ........................................................................................7 Дух ироничен, дяволит, саркастичен, весел, жизнелюбив, игрив, свободен… .........................................................................................................7 Ангел Грънчаров ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ .............................................12 Представяне на философски сборник, приложение на сп. ИДЕИ........12 Началото на Философска библиотека към списание ИДЕИ..................13 Кратко обръщение към медиите..................................................................14 Списание ИДЕИ си намери приятели и в прекрасния град Сливен! ....14 Приложение 1, год. IV, 2012 на списание ИДЕИ излезе от печат ...........16 Не само философията, но и духовността изобщо е поставена в унизително положение в България ............................................................17 Свободата е за това да ражда добри плодове .........................................18 Вълнуващ разговор с млад човек...............................................................20 ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ФИЛОСОФИЯТА............................................24 Онто-тео-логическият строеж на метафизиката.......................................24 Мартин ХАЙДЕГЕР ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ ..............................................................................33 Крилати мисли.................................................................................................33 Фридрих НИЦШЕ КЛАСИЦИ НА БЪЛГАРСКАТА ФИЛОСОФИЯ .............................................38 За безкрайното съществуване на Вселената............................................38 Димитър Михалчев ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ............................................................................42

Дхарма и калавада..........................................................................................42 Алесиян Пацев За принципа на речта (думата).....................................................................46 Бхартрихари Превод: Мирена Атанасова Абхидхармакоша.............................................................................................51 Васубандху Превод Митко Момов ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ..........................................................56 Августин и проблемът за времето ..............................................................56 Боряна Кирякова Тялото, домът на моята душа ......................................................................61 Катерина Петрова Философия в стихове....................................................................................61 Мариана Славова Да умреш тъкмо навреме… ..........................................................................64 Добрин Добрев КРАТКА ПОЛЕМИКА ........................................................................................66 Загадката Бог ...................................................................................................66 Александър Георгиев ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ...................................................................................72 Първата и най-висша цел в живота ми ......................................................72 Ангел Грънчаров ДИСПУТ ЗА ИСТИНАТА ..................................................................................76 Духът на Истината и неговите плодове .....................................................76 4

Божидар Владимиров ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ ......................................................................78 В дивния прекрасен свят на свободата не дават нищо даром .............78 Константин Димов ЗАГАДКИТЕ НА МИСЪЛТА ............................................................................81 Податливи на всякакъв "контрол на мислите" са именно немислещите....................................................................................................81 КАКВИ СМЕ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ? ...................................................................83 Съществува ли „национален характер”? ..................................................83 Стоян Стоянов ИЗКУСТВОТО НА СПОРА ...............................................................................87 Днес масово не се разбира що е „мит“ и що е „митология“..................87 Без вяра няма знание – и без знание няма вяра ......................................88 Димитър Донев Към момента за мен истината е: Бог има! .................................................90 Tuffo ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННОСТТА.......................................................92 Бацилус Булгарикус, или поради что се срамя да се нарека българин ............................................................................................................................92 (В търсене на несъмнената изходна точка или българското “cognito ergo sum”, Част III-та) Сергей Методиев БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ДУША.................................................................99 Еманации на най-съкровеното в народната българска душа ...............99 Иван Стойнев 5

ПРАКТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ .....................................................................104 Кой е верният път? .......................................................................................104 Йордан Ангелов ПОЗИЦИЯ ........................................................................................................109 Нравствената катастрофа на нацията ни е колосална .........................109 Приобщаването на младите към ценностите на вярата.…………….117

IN MEMORIAM Почина Иван Славов

Снощи разбрах, че е починал професор Иван Славов, прочут университетски преподавател, философ, с когото на млади години се запознах и имах дълги години едни близки колегиални отношения. Не крия, че Иван Славов много ми повлия в ония години, в които моя милост беше млад университетски преподавател; повлия ми също и на начина, по който следваше да започна да се занимавам с философските проблеми. Защото проф. Славов имаше една специфична нагласа, която възприех изцяло: философията не е и не следва да е празно и абстрактно теоретизиране; философията трябва да е близо до проблемите на реалния живот и да помага за решаването им, т.е. да се опитва да влияе най-ефективно върху съзнанията. Философията не бива да е грандоманска, да се гнуси от "простия живот", напротив, тя трябва да е близка до човека – и до грижите на човека, пък и на народа. Постарах се да бъда верен на тази мисия на философа, която под влиянието на проф. Славов възприех изцяло.

Смея да заявя, че Иван Славов живя живота си смело, достойно, без да се бои от трудностите и изпитанията. Дължа благодарност на проф. Славов, когото в някакъв смисъл мога да нарека и свой учител на попрището на реалната, на действената философия; наистина той много ми повлия. И много ми помогна. Бях несигурен в силите си, неуверен, объркан; той ми помогна да открия себе си, той ми вдъхна кураж. Затова: поклон, професоре! Вярвам, че душата ти вече е много щастлива в компанията на ония велики философи, населяващи истинската родина на духа. Затуй не мога да те оплаквам, нищо че ми е тъжно, че вече не си тук, сред нас. Бог да прости душата ти – защото тя беше една търсеща истината душа!

Дух ироничен, дяволит, саркастичен, весел, жизнелюбив, игрив, свободен… Ангел Грънчаров Напоследък пиша поредица от есета по темата „Истинският университет”, университетът такъв, какъвто трябва да бъде, университетът в неговата истина и идея. Та ми се удава сега сгоден случай покрай неговата смърт да свържа темата си с примера на един наистина бляскав университетски преподавател, какъвто беше проф. Иван Славов. Защото неговият живот съдържа в себе си смисъла, който ще ми помогне

да изявя истински същественото, значимото по своята тема. Ето, Иван Славов беше, например, голям волнодумец; в него имаше нещо сократовско, пък и езоповско, той се родееше с Радой Ралин; поне такъв е в моето възприятие; бляскав дух, шегобиец, страстен преследвач на глупостта – и на простащината! – във всичките ù многолики проявления. Затуй професорът можеше да вдъхновява не само студентите си, а имаше голямо влияние в някои най-изтънчени в духовно отношение среди на интелигенцията. Той, разбира се, не можеше да бъде подлизурко никому, особено пък на комунистическия режим; такова "шило в торба" (или "таралеж в гащите") никакъв режим не иска да има; казвам това, защото Иван Славов и такива като него просто нямаше как да бъдат приети в средите на дворцовата "ентелегенция", която е готова да прислужва на всеки режим, понеже се вдъхновява най-много от пастите, дето раздават на приемите. Проф. Славов беше смел и търсещ дух, който не се подчиняваше на никакви клишета, напротив, разобличаваше клишетата, рушеше шаблоните, развенчаваше коварните митове, помагаше искриците на разума да бъдат съхранени и да заблещукат един ден по-силно. Тази, прочее, е мисията на истинския философ – и на истинския университетски преподавател, който носи в себе си съзнанието за високото духовно предназначение на институцията, на която той служи. По ред причини тъкмо на философите се по-

лага да са носители и пазители на този същински, именно свободолюбив и жизнелюбив университетски дух – и Иван Славов се справи с една такава нелека задача. Той стана олицетворение на същия този дух. Повтарям: свободолюбието и жизнелюбието са отличителен белег на този дух. И великодушието е признак, по който той може да бъде разпознат. По някакво стечение на толкова много фактори философът Иван Славов можа да изпълни неоценима роля в университетския живот: да бъде олицетворение и есенция на оживотворяващия го дух. Дух ироничен, саркастичен, дяволит, жизнелюбив, игрив, свободен. Понеже тия мои приказки, идещи от сърцето ми, може някому да звучат прекалено патетично и абстрактно, то нека да сляза при емпирията, при реалностите на самия живот; ще разкажа по-подробно някои сцени и преживелици, които изплуват в съзнанието ми ето в този момент, та да внеса плът в по-горните си наистина силни, но затова пък толкова правдиви оценки. Аз, млад дипломиран философ, се бях току-що върнал от Русия – и ме пратиха да преподавам (по "разпределение") естетика в Своге. Често пътувах в София – да ходя на театър, на концерти, по музеите и пр. Често се отбивах и в университета, където съм учил само една година, преди да се преместя в университета в Санкт Петербург. Философът е такова "животно", че са му жизнено потребни себеподобните; то така е с всички, и глупакът не може да живее, страда и се чувства твърде нещастен ако не е

година ми беше предложено да продължа образованието си в Русия, след тежки размисли приех; откъснат бях от първата си любов, СУ, но тази първа любов, знайно е, винаги оставя в сърцето най-светла диря. И ето, някъде в 1983-84 година трябва да е било, моя милост, вече дипломиран философ, в свободното си време при посещенията си в София се лутах из хладните (лятно време) и приятно топлите (зиме) мраморни коридори на СУ. Някак си ми беше дълбоко потребна тая университетска атмосфера, навярно така е било. Знайно е, духът на индивида си търси пристанище; е, ето такова пристанище за мен стана нашият Университет. Имах и разни спомени, искаше ми се да срещна познати, състуденти, преподаватели. И един ден ето какво стана: знайно е, съдбата винаги си знае работата. Вижте какво се случи. Излизам аз един път от страничния вход на СУ, който е откъм Народната библиотека. И на врата се сблъсквам с един мой познат, дори родственик, поет, казваше се, Бог да го прости, Иван Шопов, а поетичното му име беше Ижо Соколов. Моята майка и неговата съпруга са първи братовчедки и с него се знаехме, ама доста смътно, само колкото като се срещнем да улицата да се познаем, понеже се бяхме срещали понякога по родови събития, предимно сватби и погребения. Попитах бачо си Иван как е, къде се е запътил, и той ми рече: "Добре съм. При Иван Славов съм тръгнал. Прочее, тръгвай с мен, отдавна си мисля, че трябва да те за-

в компания на сродни души. Та ето, моя милост се скиташе из полумрачните университетски коридори – и изпитваше някакво упоение от университетския дух, който витае там, който нашата Алма Матер излъчва така щедро. Тук искам да кажа нещо и за Софийския университет, или за Университета, щото той наистина заслужава да бъде определян така: в България, да ме прощават новите нароили се така буйно "академии", но е имало и има само един университет, който заслужава това име, т.е. заслужава името "Университетът". Аз се упоих от този мистичен университетски дух още когато бях кандидат-студент в далечната 1977 година. Едно момче от село, в чието сърце се беше вече зародила любовта към мъдростта, тогава пристъпи вратите на внушителния Храм на Разума – и изпита упоително вдъхновение и дори благоговение. Заразих се така, че и днес, вече твърде зрял човек, когато вляза в сградата на СУ, винаги в сърцето ми се появява все тоя свещен трепет, който трудно може да бъде облечен с думи. Но тия, които са изпитали същото, прекрасно ме разбират; тия, дето не разбират, тям никакви обяснения не ще да помогнат. Бях приет за студент по философия, а след две години в казармата вече започнах обучението си в него. Това беше една вълнуваща година, в която се причастих към свещенодействието, наречено философия, към тайнството, наречено университет. Както и да е, сега не мога да се отклонявам в повече подробности. Стана така, че след първата 9

избухна в шумен смях. Изчака той да стихне смеха и почна нов виц. Той умееше да бъде душата на компанията. Интересна е и неговата физиономия: иначе, обичайно, е твърде намръщен и дори изглежда строг, недостижим; но всъщност е крайно приятен човек, на когото много му отива усмивката. Не знам, трудно е да се опише и предаде неговото излъчване. Безкрайно приятно беше човек да е в негово компания; имал съм това щастие. Въпреки че когато вече станах асистент в Пловдив значително порядко му гостувах. Та тогава, на първата среща, когато професорът, ухилен, разказваше вицове, сиреч, беше разтворил торбата си с вицове и остроумия, като се наприказва до насита, някои си тръгнаха, с нежелание, аз бях представен на професора. Твърде достъпен и непосредствен, той ми каза да идвам при него винаги, когато имам нужда, щяло да му бъде приятно да обменяме мисли и прочие. Поговорихме малко, а аз трябваше да бързам за влака си; винаги когато съм бил при него, все е трябвало да бързам за нанякъде; е, имали сме и хубави разговори, но много често сме говорили на крак, или той бърза, или, обикновено, аз. Но имахме желание да си приказваме повече. Затуй в един момент той ме покани да се срещнем в Рилския манастир, където беше уредил да си изкарва отпуската лятно време; не съм го питал, може университетът да е имал там някоя стая (килия), знам ли. Та там сме се срещали. И той в Пловдив е идвал по моя покана, та да изнася лекция в основания от мен през 1987

позная с професора, зер, философи сте!" Само две думи да кажа за моя човек Иван Шопов. Той, прочее, оказа се, е много близък по темперамент и излъчване на Иван Славов, това констатирах при запознаването ми с втория; с две-три думи Иван Шопов също беше чешит, шегобиец, духовит, поклонник, разбира се, на бог Дионисий, когото човек често можеше да срещне по влаковете да пътува с дамаджани, пълни с искрящо вино, на което беше голям почитател, дори, чини ми се, като капак на всичко беше и земляк на Иван Славов. И двамата обичаха да разказват вицове, бяха нещо като подвижни енциклопедии на вицове, остроумия, духовитости. Големи сладкодумци! Абе, бяха родствени души, духовни събратя и добри приятели. Влязохме в кабинета на Иван Славов, който се намираше на третия етаж, където е юридическото крило на СУ, в дъното на коридора. Помня, че професорът, както си беше обичайно за него, беше в голяма компания, имаше и дами, и той, усмихнат, разказваше някакъв виц; всички го гледаха право в устата; наистина беше голям и духовит сладкодумец, това е едно рядко срещано качество. Разказваше някакъв виц, махна ни да седнем и продължи; нищо чудно да е разказвал виц, подобен на този: – Клиент влиза в кръчмата на ръце. Питат го защо така, а той отговаря: казаха кракът ми да не стъпва повече тук! Като каза едно такова брилянтно остроумие, да разказва каквито той беше голям майстор, компанията 10

само за Иван Славов. Той заслужава това. Имам и още други неща да казвам за него, но засега казах главното. По-нататък, в продължението на размислите ми по темата за истинския университет, когато се наложи, ще се позова и на неговия така вдъхновяващ пример!

г. ФИЛОСОФСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ. Лекцията му, прочее, беше бляскава и твърде смела; в онова време професорът вече открито демонстрираше презрението си към простащината, наречена комунизъм. Студентите, членове на клуба, останаха възхитени, във възторг. Да, сладкодумец, подобен на Сократ, беше професорът; беше голям, въздействащ оратор, който празни приказки просто не можеше да говори. Такива работи ми хрумват за него в тоя момент. Не ми се ще да описвам по-подробно тия и други преживелици, защото темата ми е все пак друга. Вече писах на едно място за това какво влияние ми оказа професорът в писането, в разбирането на задачата на съвременния философ, в това колко много ми е помогнал, та мои статии да излязат в списания по онова време. Което пък в един момент направо ме спаси, имам предвид времето, когато идеологическите цербери на комунизма скочиха да ме разкъсват, предимно заради Клуба, ала тия мои публикации в най-солидни списания и вестници за известен момент ме направиха непоклатим. Е, после ме уволниха и изритаха от ПУ, но аз за това вече писах. Та за много неща съм благодарен на професора, който, ето, вчера, се е преселил в по-добрия свят. Там, където е родината на духа, истинската родина на всички нас, дето сме се посветили на служене на безсмъртния дух. Бог да го прости! Да спра засега дотук, просто е неуместно да подемам друга тема. Оказа се, че това мое есе ще бъде 11

Ортодоксални могат да бъдат не само религиозните деноминации, но също така и самата наука, нашето мислене и поведение. Когато това обхване цялата психика, основателно казваме, че човек е станал догматик с ригидно мислене. Динамиката на живия живот обаче предполага развитие на света, човека, поведението, мисленето и доктрините. А ето и съдържанието на въпросния сборник:

ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ Представяне на философски сборник, приложение на сп. ИДЕИ

Ортодоксалност и промени в световните религии, Доц. д-р Стефан Пенов Религии и цивилизации. Исторически предизвикателства и съвременност, Проф. дфн. Петко Ганчев – Геополитически център Евразия, София Вяра, ценности, девиантно поведение, Доц. д-р Анна Мантарова Тоталитаризъм и ортодоксалност, Доц. д-р Алекси Апостолов Религиозната позиция на неоевразийството, Проф. дфн. Нина Димитрова Апофатичната традиция на православието и екзистенциалната философия на М. Хайдегер, Гл.ас. д-р Людмил Петров Християнството в светлината на ортодоксалния юдаизъм, Докт. Недялко Ташев Европейските културни разклонения и християнството, Доц.д-р Емилия Илиева Петрова Трансформация на исляма в България, доц. д-р Веселин Босаков

Научно-изследователската група "Религиозно-философски парадигми и интеркултурен диалог" и катедрата по Религия, вярвания, всекидневен живот към ИИОЗ-БАН в петък, 16 декември 2011 г. провежда семинар-промоция на книгата Динамика на световните религии и значение на ортодоксалността. Сборникът статии е съвместно издание на научно-изследователската група към катедрата и философското списание ИДЕИ. Книгата е в обем 170 страници. Според ръководителя на катедрата доц.Стефан Пенов: 12

турен диалог, съществуваща към катедрата по религия на бившия Институт за философски изследвания доц.Стефан Пенов се обърна към мен с предложение под егидата на сп. ИДЕИ да издадем техен сборник от научни статии. Покрай това предложение именно и възникна идеята към списанието да учредим една поредица, наречена именно ФИЛОСОФСКА БИБЛИОТЕКА, първата книжка от която вече, с общи усилия, успяхме да издадем. А по-нататък се яви идеята тия приложения да излизат като извънредни книжки на самото списание, като се запази формата и подредбата (модела, матрицата) за оформление на самите книжки. Също така се решаваме да променим и концепцията на издаване на тия книжки: вместо досега излизащите 500 екз. от всяка книжка от приложенията или от библиотеката ще издаваме толкова книжки, колкото са необходими, според заявките на библиотеки и читатели. Тъй че очаквайте този извънреден брой на списанието, с който ще положим основата на една ФИЛОСОФСКА БИБЛИОТЕКА. Надявам се, че и други философи ще се възползват от такава една възможност. Защото е крайно време философията да започне да разговаря на един човешки и разбираем език с всеки търсещ и копнеещ за истината човек, което формата на философско списание позволява. Воден от такива подбуди, да направя философията пожива и близка до човека съм писал навремето дисертацията си; може би най-вече и за това не я защитих; не

Специфики на будистката метемпсихоза: идеята за метемпсихозата, Алесиан Пацев Молитва или медитация, Доц. д-р Борислав НИНОВ Отговорът на Юнг на християнската догма за троицата, Докторант Севделина Николова Моралът като есенция на християнската вяра и мироглед, Доц. д-р Николай Михайлов Динамика на световните религии: роля и значение на ортодоксалността, Гл.ас.д-р Клара Стаматова Трансценденталната медитация като предизвикателство пред будизма, Докторант Яна Петрова Стоилова

Началото на Философска библиотека към списание ИДЕИ Горният сборник беше отпечатан като извънредна книжка-приложение на сп. ИДЕИ, поставила началото на една ФИЛОСОФСКА БИБЛИОТЕКА, в която ще бъдат публикувани в цялостен вид и обем оригинални изследвания на български философи, а именно книги, студии, поредици от статии, материали от академични конференции и прочие. Идеята за едно такова специално приложение възникна съвсем, така да се каже, случайно, макар че често зад такива "случайности" се крие някаква необходимост и съдбовност. Ръководителят на Научно-изследователска група Религиозно-философски парадигми и интеркул13

че толкова съм упорствал за едно такова нещо. В този смисъл тестът на дисертацията ми има допълнително основание да види бял свят повече от 20 години след написването си.

дите с пълно право сред усърдните убийци на нашето списание! С което на дело ще покажете, че българските медии наистина нямат отношение както към духовното, така и към съществените потребности на българската младеж! Тоест, че работят не за друго, а за така печелившата (в парично изражение) кауза за пълното опростачване на нацията! Вий, господа и дами, сте герои! Дерзайте, работете все така!

Кратко обръщение към медиите През ноември излезе 3 (7) за 2011 г. книжка. Ясно съзнаваме, че списание ИДЕИ за нас, издателите му, вече е кауза. То вече стана духовен приятел на много хора. Ако и вие искате да имате такъв верен приятел, нищо не пречи да му подадете ръка. Та в тази връзка ми хрумна да се обърна към представителите на много медии, за които добре знам, че четат моя блог и този на сп. ИДЕИ, т.е. точно са информирани кога излиза всяка негова поредна книжка. Та това кратко обръщение към тях, а чрез тях и към самите медии, в които работят, разбира се, не може да е друго, освен такова:

Стига толкова. Нека всеки да бъде какъвто иска. И да работи за каквото си иска. Нека всеки да има право и на недостойнство…

Списание ИДЕИ си намери приятели и в прекрасния град Сливен! Тия дни във Фейсбук си обмених няколко съобщения с дама, чиито инициали на името и фамилията са M.Z. Понеже обсъденият въпрос може да представлява интерес и за други хора, публикувам тези съобщения в реда, в който си ги обменихме:

Уважаеми дами и господа репортери, журналисти и прочие! Продължавайте все така упорито да се преструвате, че не забелязвате списанието! Четири години откак то излиза, но вие успешно удържате фронта на пълното мълчание и на тоталното информационно затъмнение около него: браво на вас! Продължавайте все така, работете все в тоя дух! По този начин вие имате шанса в един славен ден да се наре-

M.Z.: Здравейте, г-н Грънчаров! Поводът за това съобщение е списание ИДЕИ, чийто броеве желая да купя (включително и книжка 4(8) от библиотеката на списание ИДЕИ. Позволих си да Ви потърся по телефона, но не се получи. Надявам се да се свържете с мен скоро. Благодаря Ви! Прочее, желая да подпомогна някак списанието и затова реших един комп14

що се случват. На мен ми се иска във всеки по-голям български град да има по един поне приятел на списанието, който да помага за разпространението му. За момента има такива само в Плевен, Монтана, Русе, Ямбол. Интересното е, че в Плевен например нашият "агент" е на 17 години, ученик в гимназията, което е радващо; той зарежда със списанието централен павилион за вестници и списания и дори успя да продаде няколко книжки. Споменавам това, тъй като с разпространението на списанието положението е твърде тежко; книжарите не го щат, щото не било "пазарно" и печелившо, т.е. щото малко хора биха се заинтересували от него. Ето един начин то да бъде задушено и убито: като се попречи да достигне до ръцете на евентуалните читатели. Няма цензура, но този пазарен терор сякаш е още по-лош. Страшна работа! Та в този смисъл съм Ви много признателен, че се заинтересувахте от списанието и го подкрепихте; много Ви благодаря! Дадохте ми надежда, че това, което правя, има смисъл - и още по-настойчиво ще продължа да се боря. Имаме много идеи за бъдещето на философското списание ИДЕИ, само Бог да ни дава сили! Извинявайте, че се разприказвах. Всичко добро Ви желая! Поздрави!

лект от досега излезлите книжки да подаря на библиотеката на гр. С. Само първо да проверя дали пък вече не са се снабдили със списанието. Ще Ви пиша пак. Поздрави! Ангел Грънчаров: Прочетох съобщението Ви, благодаря за интереса! Моля, напишете ми 1 или два комплекта искате и адреса, на който да ги изпратя; още утре ще могат да тръгнат за град С. Поздрави! M.Z.: Благодаря Ви за вниманието! Още сега ще отскоча до библиотеката и ще уточним въпроса. Адресът ми е: П.К. 8800, град Сливен, Бул. Цар... №... вх "..." ап...., за M.Z. Ангел Грънчаров: Здравейте, г-жо Зафирова, след като ме уведомихте, че поръчвате два комплекта, Ви изпратихме исканите списания; получавате и две книжки от новото издание на Приложението, което излезе преди 2 дена, тъй като предишното се изчерпа. Успях да намеря и две книжки от бр. 1./2009 г. на сп. ИДЕИ, който отдавна е изчерпан. Вероятно ще ги получите в събота (ако пощата работи в събота в Сливен), или в понеделник. Иска ми се да дам гласност на Вашия жест – да помогнете на списанието и също така да подарите на библиотеката в Сливен цялата поредица книжки – в блога си, само моля за Вашето разрешение да използвам точното Ви име. Мисля, че такъв род постъпки в любезното ни отечество заслужават гласност, щото не се случват чак толкова често, ако изоб-

M.Z.: Добро утро, г-н Грънчаров, разбирам доста добре трудностите Ви във връзка с разпространението на списанието. Аз също преди да ви се обадя потърсих ИДЕИ както в кни15

държам с Вас писмена кореспонденция. Благодаря Ви сърдечно, г-н Грънчаров! Благодаря, че се отзовахте на молбата ми да получа списанието, което толкова време чета с голяма трудност чрез интернет. Всичко добро желая! Поздрави!

жарниците, така и по павилионите. Досещате се, че не намерих нищо. Известно ми е що ще рече пазарен терор в България, още повече, че дълги години работих в издателство в Атина и съм запозната с проблемите "отвътре". Не си помисляйте и за секунда, че съм от забогателите емигранти в странство, тъй като моята голяма любов е книгата и поголямата част от възнагражденията си давам за книги. В Атина имам освен това колекция от стари, антикварни издания, някои от които са и за България. По въпроса за блога Ви и искането от Ваша страна да дадете гласност не знам какво да Ви отговоря. Скромен човек съм и никак не ми е по вкуса да се вдига шум около името ми, но можете да използвате името на родният ми град, например. Както решите все пак, направете това, което считате за правилно. Идеята ми списанието да бъде по рафтовете на библиотеката в Сливен се роди спонтанно именно от невъзможността да намеря изданието в търговската мрежа. И последно, ще се опитам да направя нещо във връзка с желанието Ви (а и мое желание) списанието да идва и до сливенските читатели. Аз съм временно в Сливен (болести на възрастните ми родители), но нещата са такива в момента (грижите около родителите ми), че идвам често и оставам за поне седмица-две. Ще направя всичко, което е по силите ми списание ИДЕИ да се продава поне на едно-две места в града. Ще под-

Приложение 1, год. IV, 2012 на списание ИДЕИ излезе от печат Малкият тираж на книгата, което съдържа пълният текст на моята дисертация, писана в периода 19851991 г. – темата е Учението за човека и формите на духа – беше изчерпан още преди Нова година, което наложи допечатка. Решихме в редакцията да я издадем като приложение към списанието; това ще бъде приложение 1 от 2012 г. Използвахме тоя случай, за да изменим концепцията на корицата; корицата, както забелязвате, изглежда другояче, много по-семпла е, но за сметка на това има един подчертано академичен изглед. Разбира се, използвахме тази възможност, за да отстраним по възможност всички печатни грешки, допуснати при предишното издание. Обемът на книгата е 152 страници. Цената е 5 само лева, колкото са производствените разходи. Форматът е А5. Хартията на корицата имитира пергамент, плътна е, залепена е много здраво. Тъй че който желае да си поръча тази книжка, вяр16

книжки тогава? Паисий да не би да е издавал книгите си в по-големи тиражи; не, няма такова нещо, книгата му е била преписвана на ръка, а първоначално, предполагам, е била „издадена” също в един екземпляр. Кръгът се затваря; толкова години след Паисий българското книгоиздаване се връща в първоначалната си точка. За сметка на това жълтата литература у нас – аз наричам тия книги чалга-книги – просперира. Да сте чули, новата книга на Азис излезе ли вече?

вам, ще остане доволен от полиграфическото изпълнение. Тиражът и този път е съвсем бутиков, което обаче вдига библиографската ценност на книгата. Затова който иска да я притежава, нека да побърза. Имам желанието – това го казвам не съвсем като шега – в един момент като тенденция да започна да издавам тия книжки в още по-миниатюрен тираж, примерно, само в 5екземпляра, което още повече ще вдигне библиофилската им стойност и цена.

Не само философията, но и духовността изобщо е поставена в унизително положение в България Днес обменихме следните писма с млад човек, интересуващ се от философското списание ИДЕИ. Ето какво обсъдихме: Здравейте, господин Грънчаров. Казвам се Я. А., днес говорихме по телефона за доставянето по пощата на списание ИДЕИ. Аз успях да намеря само един брой с лика на Августин. Искам да си набавя и другите броеве, включително и последния с лика на Кант (приложението). Ще чакам да се разберем. Благодаря Ви предварително! Здравейте, г-н А., Благодаря Ви много за интереса към списание ИДЕИ. Ще се радвам

Защо пък не? Нали художниците рисуват картините си само в 1 екземпляр, което именно е и причината за голямата ценност на творенията им. Нищо чудно философската книжнина в толкова любезното ни Отечество един ден да започне да бъде издавана също само в 1 екземпляр – представяте ли си колко ценени ще са тия 17

волно или неволно я осакатяват, а не трябва да е така. Защото философията е наука, която заслужава поне това, което получават другите науки. Благодаря Ви!

да бъдете не само негов читател, но и да сътрудничите в бъдеще за издаването му било като автор, било като преводач или някак иначе. Аз мога да Ви доставя (изпратя по пощата) всичките останали 7 книжки, които Ви липсват от цялата поредица от досега издадени книжки. За това е необходимо да ми дадете адрес, на който да Ви ги изпратим. Ако сте студент, ученик, безработен или пенсионер, можем да Ви направим отстъпка до 30% от коричната цена. Ами това е. Ще платите при получаването на списанията. Това е. Още един път Ви благодаря за интереса към списание ИДЕИ! Иска ми се около него да възникне общност от хора, най-вече млади, за които философията е жизнено потребна, вълнуваща, незаменима с нищо друго. Хубав ден Ви желая! С поздрав: Ангел Грънчаров

Здравейте, г-н А., Прав сте, споделям, наистина философията е поставена в унизително положение в България. И не само тя, а и духовността изобщо. Утре ще Ви изпратим списанията. Ще ползвате значителна отстъпка. Моля като ги получите да ми съобщите. Ако пък опишете впечатлението си от списанието и ми изпратите текста, ще Ви бъда много благодарен. Щом учите философия, опитвайте се да пишете, защото писането е много важна част от заниманието на философа, може и Ваши текстове един ден да попаднат на страниците на списанието. С поздрав: Ангел Грънчаров

Здравейте, г-н Грънчаров, Благодаря Ви, за обърнатото вниманието. Моят адрес е: ..., ..., ... Прочетох, че е възможно да ми направите отстъпка. Аз съм студент по философия (задочно) и също така съм безработен. Списание ИДЕИ привлече моето внимание най-вече за това, че в него се обединяват интересите на млади хора. По мои лични наблюдения младите хора рядко избират специалността философия във ВУЗ. За това не са виновни самите преподаватели, а политиката на отделните правителства. Явно Министерство на образованието не вижда практически смисъл от философията и за това

Свободата е за това да ражда добри плодове Здравей, Томи, Получих парите, 100-те лева. Много ти благодаря за помощта! Списание ИДЕИ все още съществува и благодарение на теб. Поклон пред добрината, пред благородството ти! Малцина у нас са способни на такова нещо. Дано не звучат фалшиво тия думи, но ги пиша, защото така чувствам нещата. Аз преди време писах, че ако един човек дръзне да се откаже от по едно кафе на ден, то със спестените 18

за в бъдеще. Което все пак показва нещо. Та искам още веднъж да ти благодаря за подкрепата на списанието! Не зная какво ти е положението, не се познаваме лично, но ето, с примера си показваш, че и в наши условия може да има хора, които са способни да направят нещо истинско и благородно! И това, въпреки че сме така малко, е все пак обнадеждаващо: докато нас ни има, все още има надежда. Е, нищо чудно покрай нас да се запалят и други. Да осъзнаят колко значим факт е в една страна като нашата да има едно напълно свободно списание за човека, за духовните неща. Едно списание, което се стреми да подпомогне младите поуверено да тръгнат по пътищата на свободата. Списание, което се вдъхновява от наистина велики идеи и истини: за свободата, за отговорната личност, за доброто, човечността. Нищо че списанието ни е бедно и се чувства подобно на сираче, на което никой не обръща внимание. Самият факт, че го има вече трета година, е знаменателен. Аз лично съм много любопитен да узная, познавайки нашите славни български истории и традиции, колко време ще е нужно този път българската реалност да задуши и да смачка едно такова крехко цвете, израсло на общобългарското нравствено бунище, каквото е списание ИДЕИ. Списание МИСЪЛ, издавано от д-р Кръстев, навремето е излизало само 15 години (от 1892 до 1907 г.); въпреки това е оставило дълбока диря. Не крия, че тъкмо това списание на проевропейс-

за 4 месеца пари – стотина лева – би могъл да участва в издръжката на списанието. Аз, например, отказах преди 4 години цигарите и благодарение на това със спестените пари успях да участвам в издаването не само на ИДЕИ, но и да издам няколко книжки. За жалост, освен ти и още един човек, за момента няма друг, който да подкрепя списанието по този начин. Въпреки апелите и призивите ми. Все още не зная как ще се издължа на издателя за новата книжка, но вече съм дал поръчката. Новият брой ще трябва да излезе към края на тоя месец, т.е. съвсем скоро. А ето колко е просто – ако се намерят 7-10 човека, които веднъж на 4 месеца да отделят за списанието по 100 лева, то списанието би могло спокойно да съществува, при положение, че издателят и печатницата (изд. ИЗТОК-ЗАПАД) му правят доста голяма отстъпка. И дори при положение, че списанието почти не се продава – не стига до книжарниците – а предимно само бива подарявано на библиотеки и читалища, то тогава би могло да оцелее. Както и да е де, но не мога да не отбележа: как е възможно в цяла една страна, пък макар и малка, като нашата, да не могат да се намерят неколцина човека, които да участват в едно такова културно предприятие, а именно издръжката на едно непазарно, непечелившо издание като ИДЕИ. За фирми и богати спонсори не говоря: никой, абсолютно никой до този момент, въпреки писмата и призивите ми, не благоволи да подпомогне по някакъв начин списанието! Вероятно така ще бъде и 19

бират. А тя по начало си е найсладкото нещо на този свят. Но се иска да си малко Дон Кихот, сиреч, в известна степен да си и луд, та да я оцениш в пълната й мяра. Спирам дотук, всичко добро ти желая! С поздрав: Ангел Грънчаров

ки настроени българи от онова време, така напомнящо нашето, е примерът, който вдъхновява и нас, създателите и издателите на ИДЕИ. Е, списание МИСЪЛ е списанието на д-р Кръстев, на П. П. Славейков, на П. Ю. Тодоров и на П. К. Яворов, докато при нас няма личности от такъв мащаб. Но какво пречи покрай ИДЕИ те да се родят и отгледат? Аз съм най-радо-стен от това, че списание ИДЕИ има вече неколцина найгорещи привърженици от средите на младите, които се отличават с пиетет към духовното и към философията; иска ми се в един момент списанието да стане тяхно – и тогава ще е изпълнило мисията си. Ще работим докато имаме сили това да се случи. Не е леко, но пък истинските неща по начало стават трудно. Колкото по-трудно стават, толкова са по-истински. Самият факт, че показваме, че неколцина българи, общо по-малко на брой от пръстите на едната ръка, могат да си сътрудничат и вече трета година издават у нас, в днешните ни нелеки условия, едно философско списание, е сам по себе си знаменателен – и по начало говори много. Показваме с пример, че от свободата си не само можем, но и трябва да се ползваме; щото свободата е затова да ражда добри плодове, а не само да е високопарна дума – само да говорим за нея, пък нищо да не правим. За жалост, у нас мнозинството от хората са разочаровани от свободата и на това основание тя дори им е станала ненавистна, което именно говори и показва, че съвсем не я раз-

(ЗАБЕЛЕЖКА: Горното писмо е до гн Томи Томев от с. Кирилово, община Елхово, област Ямболска, който е един от… двамата скромни спомоществуватели на сп. ИДЕИ, благодарение на които то още съществува!)

Вълнуващ разговор с млад човек Тази вечер се случи едно вълнуващо събитие в иначе общо взето рутинния ми живот, за което искам да разкажа по своеобразен начин; става дума за Скайп-среща с една студентка по философия, чиито преподавател по философия е... и мой преподавател по философия! Нищо че са минали цели 3 десетилетия откакто моя милост беше студент; а общият ни преподавател по философия е Здравко Попов от Философския факултет на СУ "Св. Кл. Охридски", с когото пък не съм се срещал, кажиречи, поне 20 години! Той, прочее, беше доскоро български посланик в Чехия, не знам дали не е още, ама

S.M. каза: Здравейте, изключително ми е приятно! Ами всъщност той ми даде един материал от Интернет, който беше принтирал... Материалът е Ваш, писали сте по повод гостуването на Здравко в Пловдив за новооткрития клуб по философия в ПУ. Страхотно много ми хареса текста... И въобще идеята за курса, как сте се борили буквално в тези времена да внедрите някак истински философското насред догматичните доктрини на социализма. И наистина Здравко е такъв радетел на истината, словото му е главозамайващо. Та... в момента аз съм решила да правя философски клуб... Споделих идеята си със Здравко... И той ме подкрепи напълно; каза, че ще помага и присъства... И ми даде тези Ваши страници, които с удоволствие прочетох.

сигурно не е, щом пак преподава в СУ. Но ето че тази вечер, благодарение на тази негова студентка, която ме потърси в Скайпа, получих информация за него и за някои други неща, преди всичко около списание ИДЕИ, които силно ме развълнуваха. И понеже аз в блога си споделям всичко, което ме е впечатлило и развълнувало, ето, решавам да публикувам и този мой разговор в Скайпа, като, понеже не съм искал съгласието на толкова любезната си събеседничка, засега ще запазя в тайна името и; но понеже в разговора, струва ми се, засегнахме теми, които, убеден съм, могат да заинтересуват и други хора, та затова дръзвам да го публикувам на свой риск и отговорност; прочее, радостно е, че има млади хора като това момиче; ето за какво си разговаряхме, ето какво си казахме: S.M. каза: Здравейте! Ще приемете ли в списъка с абонатите си една бъдеща философка? Казвам се S.M. и съм студентка по философия, втори курс. Здравко Попов ми преподава, с него сме добри приятели. Но аз исках да Ви намеря лично, за да Ви попитам някои неща, които живо ме интересуват. Пишете, когато сте на линия и ще се радвам да се свържем!

А. Г. каза: Е, радвам се, че Здравко е попаднал на този мой текст; аз искам да му подаря цялата книга, откъс от която е този текст; ще я подаря и на Вас; бихте ли ми дали координати да пратя двете книги? Наистина Здравко е невероятен, омагьосва със словото си. Чудесна идея е да правите философски клуб! Хубаво е самите студенти да си направят такъв клуб.

Ангел Грънчаров каза: Здравейте! Много се радвам, че сте ми писала! Моля да предадете много поздрави на Здравко Попов, мой любим преподавател преди години. Ще се радвам да обменяме мисли по интересуващи ни въпроси. Как е Здравко?

S.M. каза: Да, аз разбрах, че вие сте бил асистент тогава, но сега действително искаме да е наше, тоест чисто студентско, за да има инициатива и в самите нас; да вдъхнем кураж на философията и специалността за живот. Факт е, че учим история на филосо21

е, че ми се обадихте. Дадохте ми надежда, щото, признавам си, на път бях да се отчая съвсем. Жалко е, но имаме големи проблеми със списанието, с разпространението му; в общи линии почти целият тираж си стои по складове и не стига до книжарници и до евентуални читатели.

фията, а не философия. Факт е също, че философията е врата, пред която ние в лекциите само се любуваме... На която безкрайно се възхищаваме... Но кога ли ще се осмелим да отворим? Инициативата е моя, вече говорих с достатъчно хора... И, прочитайки Вашият текст, още повече се насърчих. За което Ви благодаря!

S.M. каза: Радвам се, че си дадохме взаимно надежда тогава! Разбира се, аз съм творческа личност и дори сега мисля по една теория... Обичам да пиша и познавам млади хора със също толкова критични умове, въпросът е в това, че някак не се осмеляваме да се изявяваме... Дистанцията преподаватели-студенти все още е голяма, което е добре в административните отношения, но иначе, в същностно отношение, е зле: губят се контактите със свежи идеи, а от наша страна пък – с огромния интелектуален и житейски опит. Да, наистина тиражът ми се струва неголям... Но по-добре така отколкото да издавате глупости за 1 млн. човека, дайте нещо качествено за петима. По-добре е, вярвайте ми.

А. Г. каза: Вярно говорите; трябва да се прави философия, а не да се говори "за философията"; трябва да се философства, това е истинското; споделям изцяло; е, чудесно е, че моят отдавнашен опит Ви е повлиял в такава положителна насока. За което много се радвам! S.M. каза: Със Здравко пишем една може би бъдеща публикация... По въпроси за битието... Но сега малко сме я поизоставили... Страхотно е списанието ИДЕИ, Здравко е абониран, аз си го купувам когато мога. А вие сте преподавател в ПУ, така ли? А. Г. каза: Аз получих сведения по друга линия, че Здравко е казал добри думи за списанието; това много ме радва; моля да му предадете, че с удоволствие ще публикувам негови текстове, също и текстове на негови студенти и приятели; голям проблем за списанието е липсата на хубави текстове, писани от съвременни философи и от млади хора особено, опитващи се да философстват; иска ми се млади хора да участват в това списание, тъй че Ви каня – и Вас, и Ваши приятели, състуденти, чудесно

А. Г. каза: Списанието излиза в 500 книжки, но се стигат до читатели не повече от 10%; останалите си стоят непродадени; ако Вашият клуб възприеме списанието като свое, много ще се радвам; едно такова сътрудничество ще е взаимно-изгодно. S.M. каза: Ние, клубът, смятаме да си направим блог. Когато се оформим окончателно и решим към какво ще се насочим, ще ви пратя и информа22

А. Г. каза: Аз обаче си водя часове в гимназия, по сократическия метод, един вид нещо като философски клуб са часовете ми; такива работи; както и да е. S.M. каза: А стихове и текстове мога да подбера и да пратя. :-) Това е чудесно. Проблемът с философията идва още и от гимназиите!

ция... Да, с радост ще Ви сътрудничим, аз знам поне 2-3 колеги, които си го купуват почти редовно. Проблемът на този тип списания е, че тематиката им е твърде специфична и все пак е предназначена за по-малък кръг от хора. А. Г. каза: Тази година се навършват 20 години откакто не преподавам на студенти; уволниха ме от ПУ в 1992 г.; оттогава се занимавам главно с писане, написах и издадох доста книги, създадох един Център за развитие на личността, преподавам също в една гимназия, щото философията, общо взето, беше изгонена от Университета; сега учат философия само предимно студентите по философия и някои други специалности, а навремето всички студенти учеха философия.

А. Г. каза: Непременно ми пратете; имейла ми го има в блога; блога пък ще намерите по името ми... Така е; аз имам големи проблеми с инспекторите по философия, които принуждават учителите да преподават философията по отвратителен начин. S.M. каза: :-) Да, аз така ви намерих и скайпа, мислех да Ви пиша мейл, но реших, че тук контактът е поестествен и непосредствен. А. Г. каза: Аз имам една идея за философски диалози в Скайпа; ще ми е приятно с Вас да обсъдим, когато имате време, някакви теми; иска ми се такива диалози да излизат в списанието; ако пък Здравко се включи, ще бъде чудесно!

S.M. каза: Не зная дали публикувате стихотворения? Аз писах едни напоследък за философията. Здравко ги чете, харесаха му много... О! Жалко! А. Г. каза: Разбира се, че ще публикувам философски стихове; няма похубаво от това!

S.M. каза: Ами на мен ми преподаваше (аз съм от К.) една жена, която ме пита (мен!) учението за евдемонията при кой било, че забравила! ... Чудесно! Аз съм фен на диалозите още от Платон! :-) Добре, ще говоря с него!

S.M. каза: Не че философията й е мястото в университета... Защото тук пък твърде много се школува... Но чак пък да я изгонят... Не го заслужава... Знам за някои от Вашите книги по заглавия, ще прочета когато мога... Сега ми е малко сесийно... :-) И нямам много време...

А. Г. каза: Аз имам няколко ученика, които подготвям за прием в университета; искат да учат в СУ филосо23

фия; много са добри; фенове на списанието; по-нататък мога да Ви свържа при желание; за тях ще е много вълнуващо да си общувате

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ФИЛОСОФИЯТА Онто-тео-логическият строеж на метафизиката

S.M. каза: Разбира се, с удоволствие ще ги включим и в клуба!

Мартин ХАЙДЕГЕР

А. Г. каза: Да не ви отнемам повече от времето; в сесия сте; подготвяйте се; успех Ви желая; много ми беше приятно, че се запознахме! Пак ще си говорим нататък. Винаги когато има нещо, с удоволствие ще беседваме.

(Продължение от бр. 3 (7) на 2011 г.) Защо споменаваме за това? За да усетим отново наистина пълната тежест на изтрилите се имена „онтология”, „теология”, „онто-теология”. Разбира се, в началото и като правило имената онтология и теология изглеждат такива, както и други, известни ни: психология, биология, космология, археология. Частицата „-логия” съвсем приблизително и обичайно сочи на това, че ние сякаш имаме работа с науката за душата, за живото, за космоса или за старините. Но в – логията се скрива не само логическото в смисъл на последователното и изобщо съразмерно изказване, това, което разчленява и движи, укрепва и придава цялото знание на науките; логия винаги е тази или онази цялостност на връзката на обосноваването, в която предметите на науките са представени, т.е. понятийно схванати, в светлината на техните основания. Онтологията пък, както и теологията, са „логии” в тази степен, в която те постигат из неговата основа съществуващото като такова и го обосновават в цялост. Те дават отчет за битието като основа на съществуващото. Те дават отговор пред logos'а и в някакъв съ-

S.M. каза: Благодаря Ви и аз! Наистина имам един досаден изпит по логика, за онтологията не се притеснявам. До скоро и наистина безкрайно благодаря! Ще ви пратя материали когато мога. Хубава вечер! А. Г. каза: До скоро! Не забравяйте да поздравите Здравко от мен! Хубава вечер и приятен уикенд!

работата на мисленето е битие, а то по разнообразни начини битийства като основание: като как logos, като upokeimenon, като субстанция, като субект. Това обяснение, възможно е, и долавя нещо вярно, но за разясняването на същината на метафизиката то остава съвършено недостатъчно. Тъй като метафизиката не е само тео-логика, но и онто-логика. Не е метафизика и това, което на първо място е само едното или само другото. По-скоро, метафизиката е тео-логика, доколкото тя е онто-логика. Тя е едното доколкото е другото. Онтотеологическият същностен строеж не може да бъде обяснен нито от теологиката, нито от онто-логиката, стига самото обяснение тук да се стреми да бъде съразмерно на това, което остава да се обмисли. Та нали още не е било промислено в какво единство съ-принадлежат едно на друго онтологиката и теологиката, какъв е произхода на това единство и в какво се състои различието на различеното, което ги едини. Тъй като работата тук не опира до връзката на двете самостоятелни дисциплини на метафизиката, а за единството на това, което се пита и мисли в онтологиката и теологиката: за съществуващото като такова в общото и първото в единството със съществуващото в най-високото и последното. Единството на това единно е от такъв род, че последното по своему обосновава първото, а първото – по своему последното. Различеността на тези два начина на обосноваване

ществен смисъл са съразмерни на logos'а, т.е. те са същина на логиката на logos'а. Затова и по-точни за тях ще бъдат названията онто-логика и тео-логика. Метафизиката, помислена по-съразмерно на същината на работата и по-отчетливо, е онто-теологика. Сега ние разбираме името „логика” в този същностен смисъл, който включва в себе си и названието, употребявано от Хегел, и с това за първи път го прояснява, а именно, като име на това мислене, което навсякъде и където и да било постига из основи и обосновава съществуващото като такова в цялост, изхождайки от битието като основание (logos). Основната черта на метафизиката се нарича онто-тео-логика. И сега, както ни се струва, ние сме в състояние да обясним как във философията идва Бог. В каква степен обяснението ще бъде удачно? В тази степен, в която ние ще можем да вземем под внимание, че работа на мисленето е съществуващото като такова, т.е. битието. То показва себе си по същината си във вид на основание. Затова работата на мисленето, битието като основание, само тогава ще бъде помислено основателно, когато основанието ще бъде представено като първо основание, prote arhe. Изначално работата (Sache) на мисленето се представя като причина (Ursache), като causa prima, която съответства на обосноваващото възвръщане към ultima ratio,крайния отговор. И ето ние нарекохме метафизическото име на Бог. Метафизиката на мисълта трябва да възхожда към Бога, тъй като 25

Битието ние затова само тогава го мислим работно („делово”) когато го мислим в различие със съществуващото, а това последното – в различие с битието. Тогава самото различие става наистина зримо. Ако пък се опитваме да го представим, то веднага се подхлъзваме до разбирането на различието като някакво отношение, което нашата представа е прибавило към битието и към съществуващото. Тогава различието се свежда до дистинкция, до пораждане на нашия разсъдък. Да предположим, обаче, че различието и в самата работа е някаква прибавка, породена от нашия разсъдък; тогава излиза въпросът: прибавка към какво? Отговарят ни: към съществуващото. Добре. Но какво означава това: „съществуващото”? Нещо друго, като не това нещо, което е? Така ние намираме тази мнима прибавка, представянето на различието, мястото – на мястото на битието. Но „битие” само означава: битие, което е съществуващо. Там, където ние за първи път сме длъжни да привнесем различието като предполагаема прибавка, ние винаги вече срещаме съществуващото и битието в тяхното различие. Тук е дословно като в приказката на братя Грим за заека и таралежа: „Аз вече съм тук”. С това чудновато обстоятелство, че съществуващото и битието всеки път откриват себе си вече от различието и в различието, може, разбира се, да се мине и без особени увъртания, обяснявайки го по такъв начин: вече така е устроено и организирано нашето представящо мислене, че то именно

сама попада под нареченото, но още не помислено различие. В единството на съществуващото в общото и най-високото се покои същностният строеж на метафизиката. Въпросът за онто-теологическата същност на метафизиката тук отначало следва само да определим като въпрос. Към мястото (Ort), което размества (erörtert) въпроса за онтотеологическия строеж на метафизиката, нас може да ни изведе самата работа, при това само тогава, когато ние се опитваме по-делово да помислим делото на мисленето. Работата (делото) на мисленето в преданието е дадено на европейското мислене под името „Битие”. И когато ние мислим това дело само малко по-делово, когато по-внимателно се вглеждаме в това, което в това дело собствено се явява спорно, тогава става ясно: битието винаги и навсякъде означава: битие на съществуващото, при това родителният падеж в този израз следва да го мислим като genitivus objectivus. Съществуващото винаги и навсякъде означава: съществуващо на битието, при това родителният падеж в този израз следва да го мислим като genitivus objectivus. Ние, разбира се, говорим тук за родителен падеж, насочен към обекта и субекта, с известни уговорки: та тези названия, субектът и обектът, сами вече са производни от някакъв облик на битието. Ясно е само това, че и в случая с битието на съществуващото, и в случая със съществуващото на битието работата всеки път е за някакво различие. 26

към различието ни се открива когато правим крачка назад. Тъй като благодарение на осъщественото от него отдалечаване близкото за първи път се дава като такова, близостта се разкрива в своето първо по-явление. Правейки крачка назад, ние изпускаме работата на мисленето, битието като различие, даваме му да стане свободен събеседник, който може да остава съвсем непредметен. Все още удържайки различието в полезрението, но вече изпускайки го с извършването на крачка назад в предстоящото мислене, ние можем да кажем: битие на същностното значи битие, което е същностно. „Е” има тук транзитивен преходен оттенък. Битието битийства тук в модуса на прехода към същностното. Но битието съвсем не преминава към същностното, напускайки своето място, все едно същностното отначало е било без битие, и само после това последното, приближавайки се, го е докоснало. Битието преминава (на това), превъзхожда разкривайки (това), че, бидейки от него надминато, за първи път излиза в света като само по себе си нескритото – да бъде същностно. Битието показва себе си като разкриващо превъзхождане. Същностното като такова се явява в модуса на пазещия себе си в нескритостта изход в света. Битието в смисъла на разкриващото превъзхождане и същностното като такова в смисъла на пазещото изхода в света, бидейки така различени, битийстват от същото това, от различаващия раздел. Той за първи път дарува и развързва това Между,

покрай своята воля, но в съответствие със самата ù природа навсякъде нарочно внася различие между съществуващото и битието. За това сякаш ясно, но лекомислено обяснение би могло много да се каже и още повече да се попита, преди всичко ето какво: откъде се взема това „между”, в което като че ли се въвежда различието? Да оставим мненията и обясненията настрана и да отбележим вместо това следното: навсякъде и винаги в работата на мисленето, в съществуващото като такова, ние веднага намираме това, което се нарича различие, при това с такава несъмненост, че даже не разпознаваме тази находка като такава. Пък и нищо не ни принуждава към това. Нашето мислене стои пред свободния избор: лекомислено да остави различието или истински да го промисли като такова. Тази свобода на избора обаче я имаме не във всички случаи. Незабелязано може да се случи така, че мисленето да се окаже призвано към отговор на въпроса: какво значи това прословуто битие? И ако битието при това мигновено се показва като битие на нещо, с това самото – в родителния падеж на различието, то тогава предишният въпрос придобива посериозен характер: как ни се вижда различието ако както битието, така и съществуващото, всяко по своему, явяват себе си в различието и от различието. За да се изравним с този въпрос, ние в началото трябва да застанем лице в лице с различието, започвайки с него беседа за същината на работата. Такова отношение 27

мер; при това трябва още от самото начало да вземем предвид, че за същността на битието примерите от областта на съществуващото винаги ни изиграват, навярно затова, че същност на битието е самата игра. Хегел, за да проясни всеобщността на всеобщото, споменава някак такъв случай: някой иска да купи на сергията плодове. Той пита за плодове. На него му дават ябълки, круши, дават му праскови, вишни, грозде. Но купувачът отхвърля всичко това. Той независимо от каквото и да било иска да получи плодове. И макар предложеното всеки път да и е плодове, все повече става ясно: да се купят плодове е невъзможно. Но невъзможността да се представи „битието” като всеобщото на едно или друго съществуващо е неизмеримо по-поразителна. Битие има всеки път само в този или онзи облик, завещан от историята: fysis, logos, en, idea, energeia, субстанциалност, обективност, субективност, воля, воля за власт, воля за воля. Но завещаното от историята не може, подобно на ябълките, крушите, прасковите да е положено в един ред, сякаш на сергията на историческата представа. Но нима не сме слушали за битието, което битийства в историческия ред и последователност на диалектическия процес, мислен от Хегел? Несъмнено. Обаче битието и тук подава себе си само в светлината, явена за мисленето на Хегел. С това е казано: това как то, битието, подава себе си, само всеки път се определя от този начин, по който то просветва себе си. Този начин принадлежи на

в което превъзхождането и изходът са удържани едно с друго заедно, разделно и съгласно спрегнати едно с друго. Различието на битието и същностното като раздел на превъзхождането и изхода е тяхното разкриващо-съхраняващо съгласие. В съгласието се урежда просветването на затварящото и скриващото се, и това правене дарява разделеността и съгласието на превъзхождането и изхода. Опитвайки се да помислим различието като такова, ние не го разцепваме, но следваме след него към неговия същностен извор. По пътя към него ние мислим за съгласието на превъзхождането и изхода. Тази е работата на мисленето, помислено на крачка назад по-сериозно: битието, помислено от различието. Тук, разбира се, попътно трябва да направим една забележка, касаеща казаното от нас за „работата на мисленето”, забележка, която отново и отново ще изисква към себе си внимание. Ако казваме „битие”, то употребяваме тази дума в найшироката и неопределена всеобщност. Но щом споменаваме за всеобщност, ние вече сме помислили битието по някакъв неподобаващ начин. Ние представяме битието така, както то, битието, никога себе си не подава. Това по какъв начин ни се явява работата на мисленето, битието винаги остава обстоятелство от особен род. И преди всичко обичайният за нас род мислене винаги е способен да го проясни само съвсем незадоволително. Но ще опитаме все пак да направим това с помощта на един при28

За нашите стремежи сега е важно само да съзрем възможността да мислим различието като съгласие по такъв начин, че да става по-ясно в каква степен същностният извор на онто-теологическия строеж на метафизиката лежи именно в съгласието, което започва историята на метафизиката да пронизва със себе си нейната епоха и все пак именно като съгласие навсякъде да остава скрито и с това забравено в някаква изплъзваща се на самата себе си забравеност. За да облекчим това вглеждане ще промислим битието, в него – различието, а най-накрая – съгласието, изхождайки от този облик на битието, в който битието просветва себе си като logos, като основание. Битието показва себе си в разкриващото превъзхождане като предявяване на случващото се [в света], като полагане на основи в многообразните начини на про-из-веждане. Съществуващото като такова, укриващият се в нескритостта изход, е основаното, което като основано със самото това като направено основава вече по своему, а именно въздейства, служи за причина. Съгласието на основаващото и основаното като такова не само ги държи поотделно, но и ги удържа в някакво взаимно съ-гласие. Разделените отделно така са нагласени в съгласието, че не само битието като основание основава съществуващото, но и самото съществуващо от своя страна по своему обосновава битието, служи за негова причина. За това съществуващото е способно само в тази степен, в която то „е” пълнота на

съдбата-история, той всеки път е някакъв облик на епохата, който като такъв битийства за нас само тогава, когато ние свободно го оставяме в неговото собствено било. В близостта към съдбоносно-историческото ние встъпваме чрез внезапността на момента на спомнянето. Това се отнася и до узнаването на един или друг облик на различието на битие и съществуващо, на който съответства едно или друго тълкование на съществуващото като такова. Казаното се отнася преди всичко към нашия собствен опит да направим крачка назад от забравата на различието като такова да го помислим като съгласие на разкриващото превъзходството и пазещия себе си изход в света. На повнимателното вслушване, разбира се, ще се открие, че в това изговаряне за съгласие ние вече сме дали дума на бившето, щом като мислим за разкриването и съхраняването, за превъзхождането (трансценденцията) и излизането в света (пресъствието). Може би тъкмо в това разяснение за различието на битие и съществуващо в съгласието като предверие на тяхната същност излиза наяве, прояснявайки се, нещо повсеместно, нещо такова, което е в цялата съдбаистория на битието от нейното начало до нейното свършване. Но също толкова е сложно, както и преди, да се каже как следва да се мисли тази повсеместност, щом тя не е нито нещо всеобщо, имащо значение за всички случаи, нито е някакъв закон, в духа на диалектиката гарантиращ необходимостта на този или онзи процес. 29

обосноваване от съществуващото, т.е. причиняване, а именно – причиняване от най-високата причина. В историята на метафизиката едно от класическите потвърждения на това се съдържа в един почти забравен текст на Лайбниц, който ние накратко наричаме „24 метафизически тезиса” (Gerh. Phil VII, c. 289 сл.; ср. за това: Законът достатъчното основание, с. 51 сл.). Метафизиката съ-ответства на битието като logos и вследствие на това по своя основен характер навсякъде е логика, но логиката, мислеща битието на съществуващото и вследствие на това определена от различеното различие е онто-тео-логика. Доколкото метафизиката мисли съществуващото като такова в цялост, тя представлява съществуващото изхождайки из забелязването на различеното различие, но не обръщайки се при това към различието като различие. Различеното показва себе си като битие на съществуващото в цялост и като битие на съществуващото в най-високото. Доколкото битието явява себе си като основание, съществуващото е основаното, висшето съществуващо пък е обосноваващото като първопричина. Ако метафизиката мисли съществуващото взирайки се в неговото основание, общо за всяко съществуващо като такова, то тя е логика като онтологика. Ако метафизиката мисли съществуващото като такова в цялост, т.е. забелязвайки най-високото, всеобосноваващо съществуващо, то тя е логика като теологика.

битието: като съществуващо в превъзходна степен. Тук нашето осмисляне се оказва в завладяваща ситуация. Битието битийства като logos в смисъл на основание, предявление. Този пък самият logos като събиране е единящото, en. Обаче това en е двояко: то е единното единящо в смисъла на навсякъде първото и със самото това най-всеобщото и в същото време – единното единящо в смисъла на найвисокото (Зевс). А logos-ът събира, основавайки, всичко във всеобщото и събира, обосновавайки, всичко из единственото. Само попътно ще отбележим, че същият този logos, освен това, съдържа в себе си същностния източник на облика на съществото, надарено с реч, и със самото това определя начина на оказване като логическо в широкия смисъл. Доколкото битието битийства като битие на съществуващото, като различие, като съгласие – дотолкова и пребивава и взаимо-раз-положеността на основаването и обосноваването, битието основава съществуващото, а съществуващото като съществуващо в превъзходна степен обосновава битието. Едното превъзхожда другото, едното излиза в света в другото. Превъзхождането и изхода в света просветват себе си в отговора, едно в друго. Ако изхождаме от различието, то това означава съгласието е кръжене, кръжене на битието и съществуващото едно около друго. Основаването само просветва себе си вътре в просвета на съгласието като нещо, което е че затова само, като съществуващо, изисква съответното 30

ласието поражда и дарува битие като про-из-веждащо основание, което само, изхождайки от обоснованото от него, се нуждае в съразмерно на него обосноваване, т.е. в причиняване от най-изначалното работещо нещо. То е причината като causa sui. Така звучи съобразеното с работата на философията име Бог. Нито да се моли, нито да принася жертви на този бог човек не може. Пред causa sui не може да паднеш на колене в свещен трепет, пред този бог човек не може да пее и танцува. А затова и без-божното мислене, принудено да се откаже от философския бог, бога като causa sui, прочее, е по-близо към божествения Бог. И значи това е защото Нему тук е посвободно, отколкото е способна да допусне онто-тео-логиката. С тази забележка е хвърлена, възможно е, макар и най-слабата светлина върху този път, към който върви мисленето, правещо крачка назад, назад от метафизиката в същността на метафизиката назад от забравеността на различието като такова в съдбоносното отпращане на изплъзващото се съхраняващо скриването съгласие. Никой не може да знае ще се развърне ли, и ако да, то къде, кога и как, тази крачка на мисленето в истинския (въвлечен в събитието) път, ход и строй. Възможно е господството на метафизиката даже да се заякчи, изливайки се във формата на съвременната техника и нейното развитие, непредсказуемо и бясно. Възможно е също така всичко разкрило се по пътя с крачка назад да бъде само използвано и преработено

Доколкото мисленето на метафизиката остава в различието, непомислено в качеството му на такова, метафизиката, изхождаща от единящото единство на съгласието, е и онтология, и теология едновременно, в едно. Онто-теологическият строеж на метафизиката води своя произход от различието, което се налага развеждайки настрана и свеждайки в съгласие битието като основание и съществуващото като основано и обосноваващо; това именно свеждане довежда съгласието до пълнота. Нареченото така отпраща нашето мислене в тази област, да изкажат която вече не е по силите на ключовите думи на метафизиката, битие и съществуващо, основаниеосновано. Тъй като това, което именуват тия думи, това, което представя воденият от тях начин на мислене, произхождайки вече бидейки различен, от различието. Неговият източник вече е недостъпен за мисленето, ограничено от кръгозора на метафизиката. Съзирането на онто-теологическата структура на метафизиката сочи към един от възможните пътища, на които [вече изхождайки] от самата същност на метафизиката е възможно да отговорим на въпроса: „Как идва във философията Бог?”. Бог идва във философията от съгласието, което ние мислим в началото като предверие на същността на различието между съществуващо и битие. Различието се явява по себе си генералния план за построяване на същността на метафизиката. Съг31

езика на мисленето, опит за който ние сега направихме, някаква терминология и вече започвайки от утрешния ден да говорим за съгласието, вместо всички усилия да посветим на промисляне на казаното. Тъй като казаното беше казано в семинара. Семинарът пък, както ни дава да разберем самата дума, е само място и повод да посеем тук и там семето, семенното зърно на размисъла, което, може би, някога по своему ще изникне и ще принесе плодове. Пояснения:

от метафизиката на бъдещето по своему, като резултат на представящото мислене. Тогава самата крачка назад ще остане ненаправена, а пътят, открит и посочен от нея – не изминат. Такива мисли лесно възникват и се притискат една о друга, но тежестта им не е така голяма в сравнение с тежестта на друга трудност, да се справи с която предстои на този, който прави крачка назад. Трудността е заключена в езика. Нашите европейски езици, всеки по своему, са езици на метафизическото мислене. Каква е същността на европейските езици, явява ли се тя в себе си изключително метафизическа и затова окончателно определена от онто-тео-логиката, или пък тези езици съхраняват в себе си други възможности за изказване, което в същото време означава – казващо неказване – това тук трябва да остане нерешено. Трудностите, които винаги грозят мислещото указване, вече достатъчно често се разкриваха пред нас в тези семинарни занятия. Малката думичка „е”, изричаща в нашата реч и говореща за битието навсякъде, където и да било, даже там, където самото то не се появява, съдържа от estin gar einai на Парменид до „е” на спекулативното изречение на Хегел и по-нататък, включително до разтварянето на „е” в полагането на волята за власт у Ницше – цялата съдба на битието. Вглеждането в тази трудност, съдържаща началото в езика, трябва да ни предпази от стремежа с излишна прибързаност да майсторим от

За опита да помислим нещото виж: Vorträge und Aufsätze, Neske, Pfullingen, 1954, S. 163-181, 3. Auflage 1967, Teil II S. 37-55. Докладът „Нещото” за първи път е бил прочетен в рамките на серията от доклади „Вглеждането в това, което е” през декември 1949 г. в Бремен и в началото на 1950 г. на Бюхлерхое. За изтълкуването на изречението на Парменид виж пак там, S. 231- 256. За същността на съвременната техника и наука на Новото време виж пак там, S. 13-70. За определянето на битието като основание виж също там, S. 207-229, а също: Der Satz vom Grund, Neske, Pfullingen 1957. За разбора на различието сравни: Was heißt denken?, Niemeyer, Tübingen 1954, a также: Zur Seinsfra-ge, Klostermann, Frankfurt a. M., 1956. 32

За изтълкуването на метафизиката на Хегел виж: Holzwege, Klostermann, Frankfurt a. M., S. 105-192.

ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ

Само в ретроспективното мислене, опиращо се на даденото съчинение и посочените в него публикации, „Писмото за хуманизма” (1949), което говори изключително с намеци, става възможно подбуждането към разбор на работата на мисълта.

Фридрих НИЦШЕ

Крилати мисли

(Продължение от предишния брой) Ето това е философията на стадото: "Всеки е самият – ти!". Че борба и неравенство има дори и в хубостта, и война за мощ, и надмощие! Нека тъй уверено и хубаво бъдем ние врагове, приятели мои! Нека божествено се стремим един против друг! Из "Тъй рече Заратустра" Човек може да мълчи и мирно да стои, ако има готова стрела и лък. Вашият мир да е победа! "Ако искаш мир, готви се за война!" И не е ли живота именно война, а не мир, където оцеляват само воините?! Най-сигурният лек срещу болестта на мъжете, презиращи себе си, е те да бъдат обикнати от умна жена. Който обича, иска да твори, защото презира! Какво разбира от обич онзи, който не може да презира тъкмо онова, което обича! Из "Тъй рече Заратустра"

Най-сигурният лек срещу болестта на мъжете, презиращи себе си, е да бъдат обикнати от умна жена.

Вашата лоша обич към себе си прави от самотността ви тъмница. Из "Тъй рече Заратустра"

Аз съм твърде горещ и изгорен от собствени мисли, често се задушавам. Тогаз трябва да бягам на свободен въздух и далеч от прашни стаи.

Величието идва не когато ти върви, а когато си подложен на изпитания, удари и разочарования, на тъга и болка. Защото само ако си бил в найдълбоката бездна можеш да видиш истинската красота, когато изкачиш върха!!!

Из "Тъй рече Заратустра" Аз не съм човек, а динамит...

... Всички възможни стремежи, вълнения и изяви на волята, всички процеси в човешката душа, които разумът обединява под широкото отрицателно понятие чувство, могат да намерят израз в безкрайни вариации от мелодии, но винаги в съвкупността на чистата форма, без материята, винаги само като “нещото в себе си”, никога като явление, сякаш неговата съкровена душа, но без тяло.

И Бог има своя ад: това е Неговата любов към людете. Из "Тъй рече Заратустра" Тъй ми рече веднъж дяволът... А който иска да не умре от жажда между людете, той трябва да се научи да пие от всички чаши; а който иска да остане чист между людете, той трябва да съумее да се мие и с мръсна вода.

Чрез музиката всяка картина, дори всяка сцена в действителния живот и в света изпъкват веднага с много поголяма значимост; разбира се, толкова повече, колкото по-аналогична е мелодията към вътрешния дух на дадено явление.

Из "За душата на художниците и писателите" Съвършеното не бива да е създавано. ... Художникът знае, че въздействието на творбата му е пълно само тогава, когато създава впечатление за импровизация, когато събужда вярата, че е възникнала внезапно, като по някакво чудо.

О, братя мой, не надире трябва да гледа аристократизмът ви, а напред! Прогонени трябва да бъдете вие от всички земи на вашите бащи и деди! Земята на вашите деца трябва да обичате вие! Този нов скрижал полагам аз над вас!

Из "Човешко, твърде човешко", в "Раждането на трагедията и други съчинения" 34

От мъгливи и мрачни дни, от самота и лишени от обич думи, отправени към нас, в нас подобно на гъба се зараждат решения: една сутрин те незнайно как са там и ни гледат втренчено, навъсени и мрачни. Горко на мислителя, който не е градинар, а само почвата на растенията, които растат в него.

Всичко, способно да твори, същностно превъзхожда сътвореното! Благодарение на изкуството да се идеализира, някои народи превърнали болестите в могъщи помощни сили на културата. ... Гърците не можели да се похвалят с крепко здраве, но тайната им се състояла в това да почитат и болестта като божество, стига тя да е притежавала могъща сила.

Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато... Що е маймуната за човека? Едно посмешище или един болезнен срам. И тъкмо това трябва да бъде човек за Свръхчовека: едно посмешище или един болезнен срам.

Из "Човешко, твърде човешко", в "Раждането на трагедията и други съчинения" Пазете се също тъй и от учени люде, те ви мразят – тъй като са безплодни.

Из "Тъй рече Заратустра" Това, което приемаме като основание за живот, е в същото време великолепно основание за смърт...

Из "Тъй рече Заратустра" Войната и смелостта са извършили повече велики неща, отколкото обичта към ближния. Не вашето състрадание, а вашата храброст е спасявала досега сполетените от нещастие.

Това, което приемаме като основание за смърт, е в същото време великолепно основание за живот... За да живееш в самота, трябва да си животно или бог – казва Аристотел. Липсва третият случай – трябва да бъдеш и двете – философ.

Много недъгави хора е имало винаги между ония, които боравят с измислици и линеят за бог; бясно ненавиждат те ония, които дирят познанието и оная най-млада добродетел, която се зове: искреност.

Който поне малко е познал свободата на разума, може да се почувства на земята единствено като странник, макар и не като пътник към последната цел: защото такава няма.

Из "Тъй рече Заратустра" Искам да се сдружа с творците, жетварите и тържествуващите: тям искам аз да покажа дъгата и всичките лестници (стълби) към Свръхчовека.

Но положително той ще иска да види и ще държи очите си широко отворени, за да не пропусне нищо от това, което става по света. Ала той никога 35

Аз ви уча за Свръхчовека: Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.

не бива да се привързва твърде силно към отделни неща, в него трябва да е жив духът на неуморното скиталчество, който се радва на смяната и на преходността. Естествено този човек го очакват тежки нощи на умора и безплодно чакане пред портите на града, където е трябвало да получи подслон...

... Казваха ми, че всички до едно съдържали примки и капани за непредпазливи птици и една едва ли не непрестанно повтаряща се, неизречена подкана за преобръщане на утвърдени стойностни оценки и ценни традиции. Нима е възможно всичко да е било само човешко, твърде човешко?

Плът съм аз и нищо освен това, и душа е само дума за нещо при плътта.

... След един толкова учтив отговор моята философия ме посъветва да мълча и да не питам повече; още повече че в известни случаи, както загатва поговорката, човек остава философ само като мълчи.

Не съществува никаква истина; не съществуват абсолютни свойства на нещата, няма „неща в себе си“. Това само по себе си е само нихилизъм и при това най-крайният. Той вижда ценността на нещата именно в това, че на тези ценности не съответства и не е съответствала никаква реалност, а че те представляват само симптом на силата от страна на установяващите ценностите, едно опростяване в името на живота.

Из "Човешко, твърде човешко" Почти още в люлката ни се дават тежки думи и ценности за "добро" и "зло" – тъй се зове тази зестра. И поради тях ни се прощава, че живеем. Знам омразата и завистта на вашето сърце. Вие не сте толкоз велики, за да не познавате омраза и завист. Тогава бъдете тъй велики да не се срамувате от себе си!

Из "Воля за Власт" – том първи Да страдаш от самота, не е естествен протест – лично аз много често съм бил сполетяван от „множеството”, от липсата на „самота”…

Сам да приемаш себе си като съдба, да не искаш нищо друго – в подобни състояния това е просто висш разум.

За да живееш в самота, трябва да си животно или бог. Облече ли изкуството най-износената си дреха, същността му като изкуство се разпознава най-добре.

Надали бихме сгрешили, ако отдадем екстремните действия на суетата, посредствените на навика, а дребнавите на страха. 36

Из "Човешко, твърде човешко" Трудно е да откриеш човек, а найтрудно е да откриеш себе си: често духът лъже за стойността на душата. Така го нагласява духът на тежестта. Открил е себе си този, който казва: "Това е мое добро и зло...

Не можеш да искаш да бъдеш друг, нито преди, нито след, нито във вечността. Имаш ли своето "Защо?" в живота, ще можеш да понесеш почти всяко "Как?"

Из "Тъй рече Заратустра" Има мъдрост в това, че много нещо в света вони: самата погнуса създава криле и сили, предугаждащи чисти извори. Дори и у най-добрия има нещо, което буди погнуса; дори и найдобрия е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато! О, мои братя! Има нещо много мъдро в това, че има много гнусотия в света!

Вие, висши човеци – тъй подмигва сганта – няма никакви висши човеци, ний всички сме равни, човекът е човек, пред Бога всички ние сме равни! Пред Бога! Но сега тоя бог умря. А пред сганта ние не искаме да бъдем равни. Висши човеци, махнете се от пазара! Нито един победител не вярва в случайността.

Из "Тъй рече Заратустра" Нивга още не съм открил друга жена, от която да бих желал да имам деца, освен жената, която любя, защото аз те любя, о, Вечност!

Извисявайки се до титан, човек сам извоюва културата си и принуждава боговете да се съюзят с него, защото според собствената си мъдрост държи в ръцете си съществуването им и границите на тяхната власт.

Защото аз те любя, о, Вечност! Из "Тъй рече Заратустра"

Из "Раждането на трагедията от духа на музиката"

Духът е животът, който се врязва в самия живот.

Не висината, стръмнината всява ужас... Това, това е моята стръмнина и моята опасност, че погледът ми възлита нагоре, а ръката ми би желала да се задържи и да намери опора в дълбината!

Из "Тъй рече Заратустра" Одухотворяването на чувствата се нарича любов. Тя е най-великият триумф над християнството. Друг подобен триумф е одухотворяването на враждебността. Из "Залезът на боговете"

Където и да ходя, винаги съм следван от едно куче, наречено "Его". 37

(ЗАБЕЛЕЖКА: Горните мисли са подбрани от създателите на чудесната страница на почитателите на великия немец във Фейсбук, озаглавена „Фридрих Ницше – идеологът на модерния път на Човека към Бога”.)

КЛАСИЦИ НА БЪЛГАРСКАТА ФИЛОСОФИЯ За безкрайното съществуване на Вселената Димитър Михалчев

Заглавието на разглежданата тука тема ни навежда на два главни въпроса: 1. Има ли съществуването на вселената начало и ще има ли то край? 2. Може ли вселената да бъде мислена като ограничена в пространството? Двете тия питания могат да бъдат обединени в едно: Има ли светът начало и край в пространството и във времето? Аз прочетох с интерес автореферата на др. Поликаров и се поста38

то значи: всъщност: имало ли е време, когато в действителност не е имало никаква действителност? Всеки чувствува, че в самото питане се крие една очевидна безсмислица. На дъното на тая безсмислица лежи убеждението, че времето е нещо, което предхожда действителния свят и в един или в друг момент на времето светът може да почне да съществува? На тая основа почива старото учение за сътворяването на света. И наопаки, може ли да дойде едно време, когато светът би престанал да съществува? Който пита така, той гради върху възгледа,че действителното може да престане да бъде действително. Но какво значи това? Ние казваме на всяка крачка, че едно или друго нещо е съществувало до скоро, но сега е престанало да съществува. А това ще рече: действителното се е превърнало в недействително. Но ако това можеше да бъде така, тогава историята, като ни говори за миналото, би се оказала наука, която се занимава с несъществуващото, сиреч наука, която изучава промените на недействителното. А с това никой сериозен човек не би се съгласил. Ако от кръга на действителното би трябвало да се шкартира това, което не съществува вече, а също тъй и онова, което още не съществува, тогава кое остава да бъде смятано за действително? Очевидно настоящето, с други думи границата между несъществуващото вече и несъществуващото още. А това е също тъй една нелепост, понеже тогава не може да

рах да го разбера. Но има в него някои неща, които се отнасят до естествознанието и които – изповядвам се – не можах навсякъде да схвана. Едно обаче ми стана ясно: в основата на проблемата, която нашият млад философ обсъжда, лежи въпросът за времето и за неговото отношение към света. А тъкмо тази страна на работата, именно онтологическия аспект на проблемата, не е достатъчно разяснен в труда на др. Поликаров. С оглед на това, ще се спра на трите основни понятия, върху които неговата работа почива: вселена, време и пространство. Явно е, че под думата "вселена" авторът разбира това, което хората наричат "свят". Едно нещо го има "във вселената", това ще рече: "има го в света". Сетне: съществува ли вселената от вечност и ще дойде ли време, когато тя няма вече да съществува? Тук думите "вселена" и "свят" са равнозначни. Дотук работата изглежда ясна. Но какъв смисъл свързваме ние с термина "свят"? Обикновено под тая дума хората подразбират всичко, което е съществувало и което продължава да съществува. С други думи: светът – това е съвкупността на всичко съществуващо, на всичко действително. Още по-инак казано: вселената, респ. Светът – това е действителността. И ето сега, когато се питаме: имало ли е време, когато светът не е съществувал? - ние искаме всъщност да знаем: имало ли е време, когато не е имало никаква действителност, а 39

несени и въпросите за началото и края на света. Ако светът представлява една безкрайно голяма вещ, той – като всяка вещ – трябва да бъде нещо, особено, различно от останалото. Но кое може да бъде онова вън от него, от което би трябвало да бъде различно и различено? Нали то е всичко, нали вън от него не може да има нищо? После ние знаем, че всяка от вещите, които познаваме и които ни окръжават, е нещо променливо. Като такова, тя крие време в себе си, тя е във времето. Е добре, световната вещ, бидейки една, нито може да се мени, нито може да действува. Поради туй, тя е или причина на себе си (causa sui), както е учил Спиноза за своята единна, вечна и безконечна субстанция, или пък самата тя не е във времето, макар, че съставките и, респ. нейните модуси крият време в себе си. И, най-сетне, всяка вещ има свое особно място. Ако светът можеше да бъде схванат като една безкрайна световна вещ, тогава той не би имал свое особно място, защото "особно" значи различно от нещо, намиращо се вън от него. Обаче вън от него няма и не може да има нищо друго. Следователно, светът, като вещ трябва да бъде в пространството, сиреч трябва да се ограничава от неща, лежащи вън от него – което е невъзможно и немислимо, понеже той е всичко. Или пък светът, бидейки безкрайно голяма вещ, не се ограничава от нищо, но тогава не може да бъде в пространството. С други думи, светът има пространства в себе си,

бъде действителна нито хартията, върху която пиша, нито дрехата, която надявам: нито едното, нито другото не съществува само един миг. Тука ние стоим изпречени пред проблемата за естеството на времето. Где е времето? Съществува ли то преди нещата и какво място заема в света? С въпроса за времето се занимават и Демокрит, и Платон, и Аристотел, Плотин, Св. Августин, арабските и еврейските мислители на средновековието, да не говорим за новото време. За нас времето не съществува преди света. То съществува в самите неща, доколкото всяка вещ е нещо променливо. Всяка вещ крие в себе си една редица от моментни състояния, дадени в последовност. И тъкмо тази последовност е, която хората зоват време. И предметът А1 беше едно, после стана друго, трето и т. н. Сигнатурата на времето – това е винаги променливата вещ. А всеки индивид, всяка вещ е нещо, което безусловно се мени. Непроменлива вещ няма и не може да има. Ако минем оттук към проблемите за света, не можем да не забележим, че една голяма част от мислителите са били обикновено склонни да смятат, че светът- това е една огромна, безкрайно голяма материална вещ, една световна вещ. Всички тела, всички вещи, всички предмети в света са нейните части: те са съставки на тая световна вещ. При това положение, светът като световна вещ ражда всички антиномии, към които могат да бъдат от40

основи, върху които се гради учението за света като основна вещ. В заключение, като намирам, че кандидатската дисертация на др. Поликаров е все пак интересна и сериозно развита, която му дава пълно право да получи учената степен "кандидат на философските науки", аз бих го посъветвал преди да я напечата да отдели и една глава и върху онтологическата проблема досежно така нареченото "безкрайно съществуване на света". С това неговото предимно естественонаучно ориентирано разрешение на главния въпрос ще бъде закръглено и ще получи още поголяма убедителност.

това са телата, от които се състои и които се взаимно ограничават, но самият той не е и не може да бъде в пространството… По тоя път проблемата за света, взет като една световна вещ, ни води към цяла редица от антиномии и противоречия. Тия противоречия, смятам аз, могат да се избегнат само тогава, когато се разбере, че светът не може да бъде никаква световна вещ. Той е единството на всичко действително. С други думи, той е единството на всички дейни връзки, преки или косвени, в които се намират предметите в света. Така схваната, вселената не може да има нито начало, нито край. Действителното не може да стане недействително. Което е било действително – то си остава в света, то не може да "се превърне" в нещо недействително. Мисълта за едно подобно "превръщане" произтича от смесването на не вече действителното в недействителното. Според мене, това смешение извира от неразбирането на практическите съображения, които карат хората да не правят разлика между времето като обективна даденост и нейното субективно парцелиране на "минало, настояще и бъдеще". По субективни критерии ние наричаме миналата действителност "несъществуваща", но и като такава тя си остава в света, в кръга на действителното. В дисертацията на др. Поликаров аз не намерих ясно изразено неговото отношение към погрешните 41

ла, а други, че се е сляла с астрономията. Основното в калавада е създаването и разрушаването, сътворението и изчезването. Това е законът на света на който са подвластни и битието и небитието. Законът е кръг, цикъл, който се повтаря непрекъснато превръщайки небитието в битие и обратно. Причината на битието е небитието, а причината на небитието, битието. Това значи, че и битие и небитие са модуси на реалността. Кръгът е принцип и възможност да си представим закона. В него липсват началото, средата и края защото те могат да съществуват само ако съществува същност която може да възприема. А да възприемаш, сетивно, или мисловно значи да възприемаш действителното и недействителното, битието и небитието, миналото, настоящето и бъдещето, т.е. да възприемаш времето, или да възприемаш чрез него. Следователно времето се явява принципът на света които възприемаме и познаваме. Без него не съществува свят. Главното в учението за дхармата е будистката теория за моментите – кшаникавада. Някои от нейните основни положения са в упанишадите. В “Майтраяна-упанишада” (Майтри упанишада), част 6, 13-17 се намира един от основните тезиси на будистката теория на моменталността. Времето се разглежда разделено на много малки частици, като самите частици разглеждани по този начин, могат да се мислят като моменти без траене. Времето е възникване, причината за възникването, а самата

ИЗТОЧНА ФИЛОСОФИЯ Дхарма и калавада Алесиян Пацев Самото учение, което днес наричаме будизъм се е наричало Дхарма. В Дхамапада”четем: “найдълбока и съкровена същност на дхармата е мисълта. Дхармата е обусловена от разума. Нейната найдобра част е самият разум, тя е сътворена от него.”1 Дали будистката дхарма е продължение на древното учение за Времето – калавада? То е съществувало заедно с брахманизма и в известен смисъл му е противостояло. Възможно е някои от елементите му да са запазени в Шиваизма. Възможно е също будистката дхарма да е негово продължение, или негов елемент. Щербатской споменава за калавада в някой от трудовете си2. O.Scbrader в “Die indische Philosphi” съобщава, че са съществували и учебници върху калавада. Учението се споменава в “Манавадхармашастра”, “Артха-шастра”, "Махабхарате", “Пураните”, в съчиненията на Бхартрихари и в древните трактати по астрономия. Някои автори предполагат, че калавада е изчезна-

Дхамапада, гл.1, 1 2 Щербатской Ф.И. Теория познания и логика у позднейших буддистов СПб 1995, стр.45. Калавада не трябва да се бърка с тантристката система калачакра. 1

представа за времето която се различава от субстанционалната, или релационната, защото времето се явява същност, основа на битието и на съзнателните му форми. Ако времето е същност на битието и съзнателните му форми, то следва да е и същност и на съзнанието, да стои непосредствено в акта на осъзнаването и в основните закони на самото битие. Времето в западната представа се разглежда, или от позиция на субекта, като релация със съзнанието и неговите свойства, или като нещо независимо, нещо което има онтологическо битие. Ако се разглежда от позиция на релацията със съзнанието то често се разглежда и от позицията на свойствата на съзнанието. То се свързва със съзнанието и най-вече с една непроменлива същност спрямо която може да съществува всяко изменение и следователно да са действителни времевите модуси. Но независимо от концепциите времето съществува и всички обекти и живи същества са в него. Ако времето се определи по параметъра на преживяването, може да се говори за психическо време, или време на преживяването. Ако се определи по параметъра на мисленето може да се говори за мисловно време, или за мисловните елементи в него. Ако се определи по наблюдението на движението в дадена система, може да се говори за времето на тази система, „истинното време на системата“. Ако се определи по движението на елементите на нашата планетарна система, може да се го-

причина се превръща в битието на възникналото. Преди времето светът е тъмнина, където битието няма определеността на битие, нито съществуването има определеността на съществувание. Това значи, че в света (ако можем да го наречем свят) няма различие благодарение, на което може да се прояви някакво съществуване.3 Това е твърде сходно с будисткия принцип, че небитието се явява нещо първично по отношение на битието. “Съществува” единствено несъществуващото. Моментът в кшаникавада се превръща в елемент на битието. В него актът се съдържат основните му качества – актът на появяване, актът на същинско биване, на увяхването и актът на изчезването. Тези четири качества на момента са качества на самата дхарма. Те са и основният закон, на които се подчинява всяко битие. Този закон се състои от редуването на тези четири момента като по този начин се обуславя самата дхарма, т.е. онова в процеса, което може да се задържи. Следователно дхарма не може да се мисли като просто елемент, своеобразен атом, или дхармо-частица, а като поява, присъствие, увяхване и изчезване, т.е. тя притежава качествата на времето. Дхарма може да се мисли като континуум битие-време, като единството на движение и застиналост, или като простото ставане, но би могла да се мисли и като време, дори като същност на времето. Това е нова Виж Законы Ману (Мановадхармашастра), гл.1,5. 3

време е единствено в мисловнопсихическото. Времето се явява измерение, или форма на измерение, което, може да проникне в дълбините на психическото и мисленето. Пространството и движението не могат да направят това. Следователно времето е психическо измерение. Произлиза от мисловно-психическото и влиза във физическото като общ поток. То може да се види от самия субект и поради това се вижда като три модусна реалност. В източната представа времето не се свързва с една непроменлива същност спрямо която съществуват времевите модуси, а по скоро с онзи момент където общите качества на битието се повтарят и самото повторение се явява общото на тези качества. Това измества мисловното внимание от субстанцията и съответно от релацията на понятието време. Времето е цикъл, кръг със съответните закони на кръга4. Представата на древния индус за времето е преди всичко повторяемостта. Тя не само го измерва, но е и негова визуалност. Но самата повторяемост не е самоцелна. В нея има различни схеми и възможности за схеми. Тя е една като схема, друга в общото движение, трета в елементите си. Човешкото същество се състои от тази повторяемост. Едната възраст сменя другата и съответно една „личност“ сменя друга. Старостта се доближава в много от качествата си

вори за физическо време. Ако се отчита по движенията на различните космически системи, се говори за космическо време. Но основното в него е онова измерение което е адекватно на същността която е създала понятието му. Именно тя е най-зависима от него и именно тя най-вече живее в него. Същността която е създала идеята за времето е мисленето и именно тя е най-близка и най-зависима и отговаряща на идеята му. Истинното време за нея е именно понятието време. Създаването на понятието за време е единството на неговото преживяване, чувстване и мислене. Създаването на понятието за време, подобно на създаването на всяко понятие, е най-ясно с илюстрацията на понятието за Аза. Той е най-чистото понятие, най-преживяното и найпочувстваното, както и най-много мисленото. Понятието време е много близко до понятието за Аза защото в него сетивността независимо, че присъства, няма доминиращо значение. Най-голямо значение имат преживяването и мисленето. Създаването на понятието време предполага мисленето на самия себе си. Понятието време се явява врата към самопознанието. То произлиза повече от мисловно-психическото от колкото от сетивното. Например понятията камък, дърво, море и пр. произлизат преди всичко от сетивността, но понятието време, не. Понятието пространство в еднаква степен има основания и в мисловно-психическото и в сетивното. Същото се отнася и до понятието движение. Източникът на понятието

При джайнизма времето се визиолизира като кръг. 4

се обръща реално. Необратимостта в тази представа се превръща в обратимост като закон на себе си. Когато съществата остареят, те запазват необратимостта на единичното, но в обратимостта на принципа на живота. В кръговия принцип тоталността липсва. Движението се повтаря, времето не изчезва. То е именно това повторение, а повторение е и самото битие. Времето е неотделимо от битието, или битието е времето. Да се излезе от времето, следва да се излезе и от битието. Но в източната мисловна система битието не е абсолютното. То е модус на реалността.

до ранното детство. Психическото развитие на съществото също е подчинено на тези закони. Но човешкото същество има възможността да се превърне в нещо ново, нещо което не съществува в простата повторяемост. Тази диалектика е и в учението за дхармата. Повторяемостта е във вечното появяване и изчезване. Но в потока на появяващите се и изчезващи дхарми може да съществува и изменението. Именно това изменение се вижда в стремежа към успокоение, към познание и просветление. Новият цикъл на повторението ще разруши всичко това и то следва да започне от начало. Но за този които е достигнал просветление и спасение същинското повторение не съществува. Той излиза от властта на вечния цикъл на повторението и от властта на времето. В западната представа времето като необратим процес прилича поскоро на права линия. Ако сравним двете мисловни системи, то при европейската основното свойство на времето е необратимостта. Не съществува обратното връщане. Правата предполага начало и край, т.е. времето следва да изчезне. Изчезването на времето е най-ясно при изчезване на съзнанието. Ако смъртта се разглежда като изчезване на съзнанието, то в нея времето спира. Това е умозрителен принцип. Правата линия също е умозрителна. В природата тя не съществува, в света съществува като мисловно следствие. При кръга времето е обратимо, или по-скоро обратим е самият му принцип. В кръговата представа времето се обръща фактически, без да 45

форма) и едновременно с това обекта, който назовава (денотата си). Мирена Атанасова

За принципа на речта (думата) Бхартрихари Превод: Мирена Атанасова

Из За изреченията и думите

Оттук започва същинският текст на Бхартрихари, посветен на природата на думата. Принципът на речта или думата е познат като теорията спхота (sphoṭa). Приема се, че теорията спхота е сред основните приносни моменти на индийската теория на езика. Тя навлиза в дълбочина в процеса на говорене – в когнитивните и психолингвистични аспекти на речта. Бхартрихари въвежда идеята за двойствената природа на функционирането на думите и речта – от една страна в съзнанието на хората и от друга – в звучащата им форма, която прави значението достояние на възприемащото съзнание. Така формулирана идеята е твърде близка до основното противопоставяне в природата на знака – на означаващо и означаемо, формулирано в европейското езикознание от Фердинанд дьо Сосюр. Индийското понятие спхота обаче не може да се приравни към означаемото или значението на езиковата единица. Терминът е непреводим. Спхота е думата или речта в съзнанието и то не само като значение, а и като ментално звучене. Тя е цялостна, без вътрешна членимост или последователност. Думата в съзнанието е подобна на светлината – осветява себе си (собствената си

(Вакяпадиа)5 Бхартрихари (ІV част – продължение от Брой 3 (7), Година 3 2011)

Превод Мирена Атанасова 44. Тези, които познават принципа на речта (думата) различават два аспекта в думите: единият е причина на реализираната дума (изречена или чута), докато другият се използува, за предаване на значение. Думата, която изразява значение, го налага на собствената си форма, прави го идентично на себе си. В Санграха е казано: Според възгледа, че отделната дума предава значението, се приема, че думата има своя форма. Според възгледа, че думата може да се раздели на значещи части, основа за образуването й са значещите елементи. Други смятат, Vākyapadīya of Bhartṛhari with the wṛtti, Chapter 1, English translation by K.A. Subramania Iyer, M.A. London 5

че думата не изразява значение, а го предава, защото само по този начин може да се разбере идентичността между думата и значението под формата То е това... Когато думата изразява собствената си форма, отделните и части не се вземат предвид и вътрешното й членение не се осъзнава. Това, което се има предвид под причина за реализираната дума е основата или основанието, на базата на което думата предава значение. Това, което се има предвид под другия, който се използува за предаване на значение е следното: при дейността на артикулаторните органи се получават модификации при озвучаването. Това е подобно на осветяването – то зависи от източника на светлина или звук. Така и те (модификациите) също се използуват за предаване на значение. Според някои това, което няма вътрешна последователност е причината, а това, което има вътрешна последователност, предава значение. Те твърдят, че то предава значение, като прониква в съзнанието на слушащия с компресирана последователност. Според други последователността е причина за нещата, които нямат последователност. В думата без последователност съществуват слети силата да изрази (śrutiśakti) и силата да бъде изразена (artha śakti). Казано е: Недиференцираната дума се поражда от диференцираната и тя изразява значението. Думата добива формата на значението и влиза в отношения с него.

45. Някои древни мислители смятат, че между тях (двата аспекта в думите) има съществена разлика. Други пък мислят, че те са едно цяло, но се проявяват различно поради природата на разума да диференцира нещата. ... Разликата между двете (думи или типове думи) се разбира ясно от гледна точка на възгледа приемащ, че ефектът е различен от причината си. Други обаче приемат, че ефектът не се различава от причината и едно и също нещо се мисли като две отделни неща на базата на различие в гледната точка, породено от две сили. Различието в мненията на древните мислители може да се дължи на различната им трактовка на идентичността и различието на универсалното и специфичното в думите. Този въпрос ще бъде разгледан в детайли по-долу. 46. Подобно на скритата енергия в дървото (което се използва за запалване на огън чрез триене)6, която е източник на горящ огън, по същия начин думата, която е в съзнанието (на човек, който ще говори) става източник на различни звучащи думи.

Дърво, което се използва за запалване на огън чрез триене – ficus riligiosa или premma spinosa (Vakyapadiyam, Commentator M.H. Sastri 2001: 31) 6

неизменна, изглежда променлива, следвайки реализиращите я звукове, чиято природа е изменчива. Така че думата, която е неизменна, изглежда, че се променя по силата на (говорния) звук (nāda), който е осезаем като облак, породен от натрупвания на финия всеобхватен звук (dhvani).

Както можем да видим в случая с огъня, който първоначално не е проявен, а по-късно се разпалва в пламък, и способността му да осветява себе си и другите, която първоначално не е проявена, а после става осезаема, по същия начин и думата в съзнанието има потенциал да се диференцира (вътрешно) подобно на семе и да се приближава към реализацията си. Когато този потенциал узрее, той се реализира чрез движенията на артикулаторните органи и поради различията на манифестиращите я звуци, тя (думата в съзнанието) изглежда, че има вътрешно разделение и се възприема като имаща вътрешна последователност. Тя осветлява себе си и обекта си.

48. Поради това че реализираният звук (nāda) се произвежда в последователност, думата, която не е нито първична, нито вторична по отношение на него, нито пък има някаква последователност, също се реализира като последователност на части. Реализираният звук (nāda), който представлява натрупване на базата на последователна активност (на артикулаторните органи) по силата на функциите на задържане и пускане 7извиква в съзнанието думата (sphoṭa ).

47. Първоначално породена в съзнанието и употребена с определено значение, думата се извиква в съзнанието на слушателя от различните звукове, произведени от говорните органи.

49. Подобно на отражението (например във водата), което изглежда че се движи поради движението на водата, такова е отношението между дума и звук (sphoṭa и nāda).

Когато се анализира отношението на идентичност между думата и значението под формата То е това, думата, която се налага на значението и към която значението се отнася като към отражение, се появява в съзнанието преди да бъде произнесена. Тя се съотнася със значението съобразно интенцията на говорещия, изглежда променя формата си в друга и я проектира върху значението. Това, което се има предвид под произведени от говорните органи е следното: думата, чиято природа е

които създават ритъма на процеса (и на звуковата вълна). Функциите на задържане и пускане обикновено се приемат за функции на времето, по силата на които нещата се случват в определено време 7

не може да се свърже с конкретни действия, като яденето например. В граматиката външният обект е противопоставен на граматическата операция и собствената форма на думата се проявява като значение и затова няма опозиция между нея и действието.

Според някои отражението е идентично с това, което отразява, а според други отражението на един обект, например на луната, изглежда свързан с него и носи някои от неговите характеристики, но не е еднакъв с него. Тъй като самото отражение няма собствено движение, то приема движението на водата – вълните и така изглежда че луната се движи. По подобен начин на думата (sphoṭa) й се приписват характеристиките на първичния звук и така тя може да ни се стори къса, дълга или удължена. (Приписват й се също и характеристиките) и на вторичния звук и ние я чуваме произнесена бързо, средно или с бавна скорост.

51. Енергията (kratu)8, която извиква думата и съществува в нея както жълтъка в яйце на паун, има функция, подобна на двигател и в процеса на действието се разгръща в последователност с отделни части. Външната звучаща дума, включена във вербална употреба, се слива в съзнанието след като се пресеят вариативните предположения, без да елиминира силата, която поражда диференциацията, е подобна на жълтък на яйце на паун. Както една отделна дума може да се слее в едно в съзнанието, така може и цял пасаж, състоящ се от десетина части. Така думата се слива с всички свои варианти, и отново може да се разгърне като последователност в отделни части. Когато говорещият пожелае да каже нещо, вътрешната дума се пробужда и се реализира като изречение или дума, всяко със свое вътрешно деление. Тази скриване и проявяване на думата представлява нейната активност.

50. Подобно на това как в познанието присъства и собствената му форма (на познаващото съзнание), и тази на познавания обект, по същия начин във вербалното познание, се осъзнават и формата на обекта и звуковата форма на думата. Познанието е зависимо от обекта, който осветлява. Въпреки че то не изявява специално формата си, тя все пак се проявява. По такъв начин предишното знание, което не се възприема отново, става обект на припомняне. Така думата, доколкото е вторична по отношение на значението, е зависима от него и приема формата му. Тя обаче предава и собствената си форма, и то на първо място. Въпреки че е реална, тя няма пряко отношение към света, защото

Която ритуално носи името звук (по М. Шастри 2001: 33)

усилието на слушателите се насочва първо към тях (звуковете).

52. Подобно на това как един цялостен образ на фигура се рисува върху плат с множество линии и сенки (на три етапа), така могат да се разграничат три етапа и при (пораждането и възприемането на) думата.

Както говорещият, когато иска да произнесе определена дума, концентрира съзнанието си върху нея, като я отграничава от другите думи, така и слушащият, който знае, че разбирането на значението зависи от ясното възприемане на формата на думата, той я фиксира заедно с атрибутите й. Този етап, който се състои в схващане на формата на думата, не се мисли като нещо обособено поради навика ни да се концентрираме върху разбирането на значението. Затова (формата на) думите, които могат да предават значение, първоначално са от първостепенна важност, а после стават второстепенни при предаването на значението.

Когато художникът иска да нарисува фигура, която има отделни части като тези на човека, той ги вижда постепенно в последователност, после като обект, който се осъзнава цялостно, и едва след това го рисува върху платното или стената пак последователно. По същия начин при говоренето думата първо се възприема като последователност, а после се осъзнава като цялост, в която е стаена последователността. Менталната форма, която няма части, нито последователност, се налага или се идентифицира с предишното проявление, което има последователност и изглежда отделно. То отново навлиза във вербалната употреба чрез реализиране на звуковите характеристики, а именно чрез тяхната диференциация и последователност, произведени от артикулаторните органи. По този начин думата преминава отново и отново трите етапа и не престава да е едновременно и осветляващото и осветляваното9.

54. Говорните звукове се пораждат не самоцелно, а да предадат (определени) идеи. Те изпълняват предназначението си, макар че имат друга природа. Това е нещо, което остава неразбрано в света (от говорещите и слушащите). В изрази като това е нещо бяло се разбира нещо, което има качество. Само понякога то (качеството или обекта) се свързва с характерното му действие, както е в случая с думата крава (gauh) – означава крава и действието ходя. Когато думата се мисли свързана с действието, нейното предназначение е изпълнено. А когато тя стане второстепенна по от-

53. Както съзнанието на говорещия първо се обръща към думите (звуковете), така и В смисъла на пояснението към стих 44. 9

ношение на значението, хората не я свързват с действието, както свързват обекта с него.

Абхидхармакоша

(Учение за света: Карики 4, 5, 6)

55. Думите са подобни на светлината и като нея имат двояка сила: осветяват своята форма и едновременно с това озаряват (формата или значението на) нещата.

Васубандху Превод Митко Момов Представеният тук превод е от третата книга на „Учението за света”(„Лока-нирдеша”). Тя е дял от мащабния труд на Васубандху (5 вeк) „Съкровищница на мъдростта” (Абхидхармакоша). Този текст се приема за основен за разбирането на будистката концепция. В кариките 6 и 7 продължава съпоставянето на състоянията на съзнанието, отнасящи се към света на формите и не-формите, с тези на състоянията на неосъзнатост.

Съдовете и другите предмети се осъзнават, но не добавят нищо нито към смисъла, нито към самото осъзнаване. По този начин всички значения стават причина за осъзнаване на обектите, без да се осъзнават те самите. От друга страна, светлината, като противоположност на тъмнината, става причина за познание като помощник само когато нейната собствена форма се осъзнае. По същия начин и думата, постигната в нейната собствена форма, която е различна от другите неща и другите думи, с нейната собствена форма осветлява обекта на осъзнаване. Тези две сили на думата – тази на осветляващия и на осветлявания всъщност са единни, но изглеждат различни.

*** 6. Имаме седем устойчиви състояния на съзнанието. Както е казано в сутрата: „Има материални същества с различни тела и представи, например хората и някои божества; това е първото устойчиво състояние на съзнанието. Кои са тези божества? – Обитатели на чувствения свят и първата степен на йогическо съсредоточаване, с изключение на тези, които са се появили в първата калпа”. Поради различия в телата, те се различават по цвят, други признаци и форми. Поради различия в представите те имат различни идеи. 51

пен, тогава как са могли да изпаднат в заблуда за практиката и ритуалите присъщи на Великия Брахман? Други смятат, че божествата са видели Великия Брахман в период на промеждутъчно съществуване. Но те не са могли да останат в него дълго, доколкото е нямало препятствие за ново раждане. Как тогава са могли да си спомнят: „Ние видяхме това същество, надарено с безкраен живот, прекарало дълго в усамотение”...? Следователно, едва оказали се в света на Брахма, са могли да си спомнят за негово предишно съществуване. Те го виждат в момент на раждането си вече намиращ се там и казват: „Ние го видяхме...” „Има същества от света на формите с еднакви тела и различни представи, например богове от сферата на Лъчезарното сияние”. Това е третото устойчиво състояние на съзнанието. Тъй като в сутрата са представени висша категория божества от дадената сфера, тук едновременно се изреждат имена на божества от втората степен на йогическо съсредоточаване. Ако не е било така, към какво състояние тогава би следвало да отнесем божествата от сферите на Ограниченото сияние и Безграничното сияние? Всички тези божества имат еднакви тела без разлика по цвят, форма и други признаци. В представите си, иначе различни, те са приятни или емоционално неутрални. Както казват вайбхашиките, боговете, уморени от усещания за умствено удовлетворение, характерно за основата на сфе-

Тези, на които представите са различни, се наричат според различните представи – приятни, неприятни, неутрални. „Има материални същества с различни тела и еднакви представи, например божества от съвета на Брахма, създадени в първата калпа; Това е второто устойчиво състояние на съзнанието”. И всички тези божества в началото на калпата са с еднаква представа: „Всички ние сме създадени от Брахма”. В Брахма също се създава представа: „Всички те са мое творение”. Така всички те са с единна представа за това, че разбирането им за първопричина е тъждествено. Телата им обаче са различни, тъй като Брахма се различава от съветниците си по височина, размер и форма на тялото. Както е казано в сутрата, „те си спомнят: „Ние видяхме това същество надарено с безкраен живот, прекарало дълго време в самота, докато накрая не възкликнало: „Нека се родят и други същества представляващи моя съвет!” Ние затова и бяхме създадени в съответствие с желанието на това същество””. – Как са могли да го видят? – Някои предполагат, че тогава те са се намирали в сферата на Лъчезарното сияние. Но как, след като са напуснали тази си форма без да притежават състояние на йогическо съсредоточаване от втора степен, са могли да помнят своето предишно съществуване, съответно в тази степен? Ако пък им е присъщо състоянието на съсредоточеност от втора сте52

рата от втората степен на йогическо съсредоточаване, правят актуално състоянието на невъзмутимост, присъщо за граничната съсредоточеност. И обратно, уморени от състоянието на невъзмутимост, присъщо на граничната съсредоточеност, те актуализират усещането за ментално удовлетворение характерно за базовата сфера на тази степен на йогическо съсредоточаване. Подобно на владетел, който преситен от чувствени наслади, намира удоволствие в безупречното управление на държавата, а уморен от безупречно управление се отдава на чувствените наслади. – А нима това разсъждение не се отнася и към богове от сферата на Свещената аура? – Не, те не изпитват умора от усещания за блаженство. – Защо? – Защото блаженството им е пълен покой, докато менталното удовлетворение не представлява такъв покой, защото отклонява съзнанието. Саутрантите обясняват: „В сутрата е казано: „Боговете с различни представи или родилите се сред богове от сферата на Лъчезарното сияние сравнително неотдавна, не познават нито разрушението на Вселената, нито нейното сътворение. Виждайки огън върху руините на този свят, те се плашат, тръпнат от ужас и изпадат в крайна възбуда: „Дано този могъщ пламък опустошаващ до основи двореца на Брахма да не се пренесе тук ””.

Тогава съществата, родени отдавна сред божествата от Лъчезарното сияние и затова запознати с разрушението и съзиданието на този свят, успокояват изплашените: „Спокойно, приятели, не се притеснявайте! Пламъкът, който порано изпепели двореца на Брахма, там и ще си угасне””. Следователно, живите същества от сферата на Лъчезарното сияние имат различни представи поради това, че възприемат различно появата и изчезването на разрушаващия Вселената пламък и съответно изпитват страх и безстрашие, а не усещане за блаженство или невъзмутимост. Има същества от света на формата с еднакви тела и представи, напр. боговете от сферата на Съвършената аура. Това е четвъртото устойчиво състояние на съзнание. Те притежават еднакви тела, тъй като в тази сфера отсъстват различия по цвят, форма и други признаци. Те имат еднакви представи, тъй като тук присъства единствено съзнанието за блаженство. И така, в първото състояние на йогическа съсредоточеност попадат същества с еднакви представи поради омърсеност от привързаността на съзнанието. Към второто състояние на йогическо съсредоточаване се отнасят същества с различни представи поради благост на съзнанието. В третото състояние са същества с еднакви представи, създадени от съзнание придобито от зрелостта на кармическото следствие. Според сутрата, в света на неформите състоянията на съзнанието 53

степен на йогическото съсредоточаване, живите същества се стремят да го напуснат: обикновените хора желаят да се окажат в състояние на неосъзнато съсредоточаване, а благородните – в състояние на чисто местонахождение. Повърхностният опит също не е съзнателен, доколкото съзнанието в него е съвсем отслабнало. Споменатите дотук седем състояния на съзнанието, а също повърхностният опит и съществата намиращи се в неосъзнато съсредоточаване са известни като девет (благи) пребивавания на живите същества. Живите същества се заселват в тях по собствено желание.

са три. Така устойчивите състояния на съзнанието стават седем. – Кое се нарича устойчиво състояние на съзнанието? – Това са съответно петте групи свързани с чувствения свят и света на формите и четири свързани със света на не-формите. – Защо останалото е неустойчиво състояние на съзнанието? – Защото останалото е разпокъсано. – Кое е останалото? – Лошите форми на съществуване от четвъртата степен на йогическо съсредоточаване и повърхностния опит. Съзнанието в тях е разпокъсано, затова не представляват състояния на съзнанието. – Какво означава разпокъсаност? – Това, от което съзнанието като че се разкъсва. Напр. разкъсаност в нещастните форми на съществуване – това е усещането за страдание, доколкото причинява вреди. В четвъртата степен на йогическо съсредоточаване – такива са несъзнателността и несъзнателното съсредоточаване. На повърхността на опита – това е съсредоточеност предизвикваща прекъсване на съзнанието, доколкото прекъсва самотъждествения му поток. Както е казал авторът: „Това, към което се стремят намиращите се тук, и от което не желаят да се откажат намиращите се там, се нарича състояние на съзнанието”. В лошите форми на съществуване ги няма нито тези, нито другите желания. Що се отнася до четвъртата

7. Другите съществувания не са благи, доколкото в тях се оказват не по собствено желание. – Какви са тези други? – Лоши форми на съществуване. Това са живи същества, които въпреки собственото си желание са изпратени от ракшасите на Яма, т.е. заради собствените си деяния са там не по собствена воля. Затова тези адове, подобни на затвор, не са достойно място за живите същества. В едни сутри се говори за седем, в други се споменават четири устойчиви състояния. – Какви са тези четири? – Състояние на съзнанието устремено към материята, състояние устремено към усещането, състояние устремено към понятията и представите и състояние устремено към формиращите фактори. 54

ния на съзнанието са включени в петте групи дхарми”? – В случая, в който разглеждаме съпровождано от наслада съзнание, функциониращо в петте групи на съответните форми на съществуване без оглед на различията помежду им, можем да кажем, че съзнанието е устойчива опора на съзнанието. Ако обаче разгледаме групите поотделно, като материя и т.н. разбираме, че те стават причина за омърсяване на съзнанието. Затова в състава на четирите състояния, взето само по себе си, съзнанието не се счита за опора.

– Каква е вътрешната им същност? – В съответната последователност това са четири групи дхарми с приток на възбуда. Те от своя страна функционират само според собствената си степен на съзнание, без да се съобразяват с другите. – Защо? – Устойчивото състояние представлява опора или твърдина. А съзнание, предизвикано от жажда, никога не търси опора в групите дхарми отнасящи се към други степени на съществуване. – Защо самото съзнание не се нарече опора за съзнанието, подобно на споменатите по-горе пет групи дхарми за седемте устойчиви състояния на съзнанието? – Защото, това ”което се опира” противостои на това, на което се опира. Седящият не се нарича седло, както и царят не е царски трон. Дхармите, които съзнанието овладявайки привежда в движение, както мореплавател – кораба, са наречени опора на съзнанието. Що се отнася до съзнанието, то никога не направлява друго състояние на съзнанието, като го овладява. Затова не се и наричат опора на съзнанието – според вабхашиките. – Как тогава да обясним казаното в сутрата: „Съществува влечение към съзнанието като към „храна”, съществува удоволствие от нея. Навсякъде, където има влечение, удоволствие, съзнанието се опира на тях, осланя се...?” И как да си обясним в тази връзка казаното по-горе?: Седемте устойчиви състоя-

Превел от руски: Митко Момов

Августин. В „Изповеди”, и по конкретно в ХІ книга той най-точно е приложил своя опит и разбиране за времето. Нека се запитаме какво е времето и има ли изобщо някой, който би могъл да обясни какво представлява то. На въпросът какво представлява времето Августин отговаря: „Ако никой не ме пита, знам, ако трябва да отговоря на някой питащ, не знам”. Тук можем да се опрем на отговора, който дава Августин в своите „Изповеди”, а именно: „Ако нищо не отминава няма да съществува минало време, ако нищо не идва няма да има бъдеще и ако нищо не съществува няма да има и настояще. Сега нека обърнем по-голямо внимание на трите измерения на времето: минало, настояще и бъдеще”. Може би без проблем бихме могли да кажем какво представлява всяко едно от тях. Миналото, това са нашите спомени, настоящето нашите сегашни действия и бъдещето – нашите предстоящи действия. В миналото и бъдещето има както дълго така и кратко време. Като дълго време в бъдещето можем да кажем за следващите 10 години, а кратко за следващите 3 дни; същото можем да кажем и за миналото време. Но тук възниква още един въпрос, а именно: как можем да говорим за нещо, което не виждаме, нещо, което дори бихме казали, че не съществува? Може би в този случай най-добре би било да кажем, че миналото време било дълго, а бъдещето, че ще бъде дълго. И тук изникват поредните въпроси, въпроси, които

ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ Августин и проблемът за времето Боряна Кирякова Едва ли има по-голямо предизвикателство пред философа от това да разбере и на свой ред обясни какво е време. От най-цитираната Августинова мисъл за времето, през опитите на Гадамер и редица други философи за обяснение на времето и до днес питането за този толкова труден проблем остава все същото. Много е трудно да се даде точно и ясно обяснени за това какво е време. Днес всички ние можем да кажем, че то се измерва в минути или часове, та дори в дни и години. Бихме могли да кажем, че се дели на минало, настояще и бъдеще и дори можем да кажем по свой начин какво представляват тези времена. Но може би най-трудното, което ние, хората, не можем да направим е това да обясним какво е самото време. Защото колкото и да се опитваме да разберем какво е времето пред нас постоянно изникват нови и нови въпроси на вече постигнати и донякъде получени отговори, но тези отговори от своя страна носят нови въпроси и така лутането ни из лабиринта на разбирането за време става като един кръг – защото всеки отговор носи със себе си по един нов въпрос. Най-добрата интерпретация за това какво е време можем да открием при 56

настоящето по отношение на „дългото време” може да се каже, че са едно и също, тъй като и двете в един момент от случването им са настоящо време. Хората много често си казват „колко бавно минава времето” когато да кажем чакат автобуса на автобусната спирка, или „колко бързо минава времето” когато са с любимите си хора. Ние винаги измерваме времето с нещо. Измерваме го с минути, часове или пък дори с дни и години. Отмерваме дори и своя живот във измеренията на времето. Всяка една наша постъпка или дума може да бъде измерена. Според Августин, а и ние доста се доближаваме до неговото мислене, времето е протяжно и всичко, което се случва в него, може да бъде измеримо. Както светът има своето начало и край, така и всичко друго има начало и край. За да може нещо да бъде вечно то не трябва да има начало, но тъй като всяко нещо, дори и светът, има свое начало, то нищо не е вечно. Августин използва един образ, наречен „разтягането” на душата. Това така наречено „разтягане” на душата прави възможно съвместното съществуване на бъдеще, минало и настояще. Ако наблюдаваме времето в неговата същност тогава измерването би било невъзможно. Но наблюдавайки го в душата, ще видим, че онова, което вече е отминало, е оставило своя „отпечатък” в душата и както казва Августин: „В теб, дух мой, меря времената”, по този начин душата съдържа в себе си вече отминалото, но и бъдещето. Ако продъл-

трудно намират своето решение. Защото как можем да кажем „дълго минало”; дали това ще означава вече отминалото време или ще се отнася до все още неслучилото се? Още дълго можем да обсъждаме дълго или късо е бъдещето, миналото и настоящето. Единствено настоящето според Августин е истинското, съществуващо време, а миналото и бъдещето са просто част от него. Затова той казва, че не съществуват минало, настояще и бъдеще, а по-правилно би било да се каже, че съществува минало за миналото, настояще за настоящето и бъдеще за бъдещето. Времето във всяко негово измерение можем да мерим в даден интервал от ден, месец или година, но според Августин това би могло да стане само за настоящето; защото сега е моментът, в който виждаме случилото се, имаме възможност да го измерим така да се каже в рамките на един единствен ден. Но измерването ни би могло да продължи още защото както годината може да се мери със своите месеци и дни, така и денят може да се измерва с неговите часове, а те от своя страна със своите минути. Тук идва моментът да се запитаме: кое време можем да наречем „дълго време”? Дали е бъдещето, което все още не се е случило и дори не знаем дали ще се случи? И тук идва големия проблем, който е: дали бъдещето или настоящето можем да наречем „дълго време”? Или пък самото бъдеще е дълго време когато се случи защото случи ли се тогава то ще е настояще? Както излиза от казаното досега бъдещето и 57

дали това е било писано дълго или кратко, но и тогава не ще можем да кажем какво е време. Но как можем да знаем това като не знаме какво всъщност е време? Знаем го; затова защото ние мерим времето, било то чрез минути, часове или дни и, както казва Августин: „да, то съществува, защото ние го мерим, а не можем да мерим нещо, което го няма”. Следователно ние живеем в това време, а след като това е така, ние малко или много го познаваме, но трудността се появява от това, че не можем да го обясним. Правили сме много опити това да стане като сме го мерили или вкарвали във времеви рамки, но винаги въпросът остава нерешен. Защото, както споменах и по-горе, има минало, настояще и бъдеще, а централното тук е настоящето – защото ние живеем тук и сега, ала без миналото не би могло да има настояще, а без настоящето и бъдеще. Затова трябва да разберем, че едни без други времената не биха могли да съществуват. Те могат да бъдат мерени чрез дните или годините и помнени чрез душата. Тук също така трябва да се опитаме да разберем отношенията между време и вечност. Тъй като ние сме времеви, а Бог е вечен и стои над времето, ние не бихме могли да разберем, нито пък да разрешим проблема за отношенията между време и вечност. Можем само да се опитаме да обясним какво сами по себе си, както и в отношение един към друг са времето и вечността. Ала всеки опит за изяснение ни води до откриването на нови въпроси, следователно, и до

жим да разглеждаме ХІ гл. на „Изповеди” ще се натъкнем отново на меримостта. Ще разберем, че времето може да бъде отмерено само когато е тук и сега, т.е. когато е настояще, а не би могло да се измери когато е минало или бъдеще – защото при едното вече е отминало, а при другото още не се е случило. Тук идва още един въпрос за миналото и бъдещето. Къде са те и можем ли да ги видим? Може би единствения момент когато можем да ги видим е в настоящето, за което можем да кажем, че е съществуващото време, а миналото и бъдещето са „преминаващи”. Както казахме и погоре те остават единствено в нашата душа, където се запаметяват и можем да запомним всичко случило се за миналото, а за бъдещето можем да имаме едно т.нар. „видение”, което ни показва какво би могло да се случи. Но както казва и Августин там, където се намират миналото и бъдещето, те не са минало и бъдеще, а настояще. Няма време, което в сегашния момент да е различно от настоящето. Можем да говорим за едно „виждане” в бъдещето, където ние виждаме не нещо ново и различно; това са нещата, които са сега в настоящето – като развили се по един по-различен начин. Пишейки всички тези думи, аз ги пиша във времето, но интересното тук е откъде знам, че ги пиша именно във времето, когато дори не знам какво е всъщност то. Дали това са минутите, часовете или дните, които са изминали в писане на тези думи, ние не знаем. Можем само да кажем 58

се научаваме на това, че има няколко времена, през които ние преминаваме и това са миналото, настоящето и бъдещето. Научаваме се в нашата душа да пазим спомена по отминалото, да разбираме настоящето и да гледаме към бъдещето през призмата на настоящето. Разбираме, че има време за всяко едно от нещата, които искаме да направим или да научим, т.е има време за всяко нещо. Но едно нещо не сме научили и може би никога няма да научим или разберем и то е, че времето съществува, но не знаем къде можем да го намерим и дали изобщо е възможно да го намерим; или ще имаме само представа за времето, която ще получаваме от заобикалящия ни свят. Според Августин в Бог са събрани всички времена посредством настоящата вечност, която е именно Бог. „Ти си все същият, твоите години няма да се свършат”. С това още веднъж се показва вечността на Бог и временноста на хората, показва се, че ние, като земни същества, идваме от миналото, живеем в настоящето и умираме в бъдещето, а Бог нито идва, нито си отива; той е вечен. Още по-показателни са думите на Августин за това, че всички времена са в Бог: „Всички времена ти си ги създал и Ти съществуваш преди всички времена и не е имало време без време”. Също така съществуват и изразите „време за” и „време до”. Като време „до” и време „за” можем да кажем, че са един вид празни времена. Но дали времето изобщо е нещо, за да можем да кажем, че има опреде-

нови затруднения. Единственото, което знаем, е че Бог стои отвъд всяко време, той е в неподвижна вечност. „Бог, който е създателят на времената, е преди времената”. Бог е вечността, а ние, хората, сме във времето, ние сме тленни и времеви, сложени сме като че в една времева „кутия”, в която се развиват всички времена; и ние преминаваме през тях, а Бог е над времето, той е вечен и съществуващ извън всякакво време и пространство. Дотук разгледахме времето в отношението му с вечността и в това дали то е измеримо или не. Нека сега обърнем внимание на това дали времето е течащо. Тук също нямаме някакъв конкретен отговор и при разрешението на всеки малък въпрос ние ще стигаме до нов. Времето за някои е течащо, а за други е спряло. Едни казват „колко бързо минава времето” когато им се случва нещо хубаво, а други „колко бавно минава времето” когато чакат да свърши работния ден. Но дори и когато времето е в покой, т.е. минава бавно, то по един или друг начин тече – защото дори и чакайки, стрелките на часовника отмерват дадено време. Затова можем да кажем, че има единствено и само течащо време; защото дори когато чакаме дадено нещо да стане факт, времето отново тече. Но тогава това време ще е само и единствено времето на чакащия. По това можем да заключим, че всяко нещо има свое собствено време. Никой от нас не се е научил как да управлява времето и най-вече как да го разбира. Докато сме живи ние 59

Истината е, че в нашия живот лесни неща не съществуват. За всяко нещо трябва време и много усилия за да бъде разбрано. В случая ни с времето се изисква първо вътрешно да съумеем да съхраним представата си за различните времена. Представата ни за това, че времената се делят, че има така да се каже рамки, в които може да бъде сложено и дори измерено, а след това трябва да съумеем да приложим всичко, което знаем в своя собствен живот. Августин не е единствения философ, който се е занимавал с това какво е време, но е един от малкото, а дори бих казала и единственият, който е съумял да покаже по един що-годе лек начин идеята за времето – за да може всеки един от нас да я разбере. Но усилията не свършват дотук. След като разберем Августиновите разсъждения трябва да съумеем да ги прилагаме на практика. Така още по-лесно бихме могли да разберем какво е това „време”. Изложените тук неща показват, че времето е животът на душата, то живее в нея и тя не би могла да съществува без него. В противен случай съществуването на душата в света би било безполезно. Защото душата се явява нещо като „кутия”, в която можем да съберем миналото, бъдещето и настоящето – и така да дадем както живот на душата, така и на самото време. А може би без душата то би могло да съществува единствено и само като една съвкупност в Бог, а тук на земята не би било нито разбрано, нито пък прилагано.

лено време или времево пространство? То е нещо в своето нищо, точно тогава когато се изпитва в неговото настояще. В „Изповеди” „вечно неподвижната вечност” и „нивга нестоящите неподвижни времена” са две различни неща. Разликата идва оттам, че няма неподвижни времена защото миналото е преследвано от бъдещето, то, от своя страна, от бъдещето; те произлизат от настоящето, а вечността от своя страна определя миналите и бъдещи времена. Тук отново се споменава трите ключови времена за разбирането на понятие за време. Именно с тях ние можем да се опитаме да разберем какво е то. Те се явяват ориентир в лутането ни във времето. Когато съумеем да разберем миналото, бъдещето и настоящето тогава можем да придобием дори и бегла представа за това каква е идеята за времето. За да можем да разберем какво е време трябва първо да се опитаме да запомним миналото, идващото след него настояще и произлизащото от него бъдеще. Трябва да помним, че Бог е вечността, че е над времеви и че преди него не е имало време. В своята книга „Изповеди” и по точно в ХІ гл. Августин най-точно е съумял да събере всички тези неща, благодарение на него съумяваме да разберем какво е дълго и късо време, как можем да измерим дадено време и какви са отношенията между времето и вечността. Няма нищо по-трудно за един човек от това да разберем какво е това, в което се намира, дали е гора с постоянни въпроси и отговори или пък е нещо лесно разгадаемо. 60

се иска да избягаш. Красив или не, всеки си отива от този свят, но дали животът започва с раждането и свършва със смъртта?! А може би духът и съзнанието продължават да съществуват там в безкрая?! Нали е безкрай – има място за всеки... Тъжно е обаче, че толкова красиви неща са преходни. Ние сме нещо повече от видима обвивка, ние сме образ на духа на живота. А може би ние просто променяме формата си и продължаваме да живеем. Умирайки, хората не престават да съществуват. Те просто вече не могат да бъдат видени. Смъртта е ново начало за нас, вече невидимите...

Тялото, домът на моята душа Катерина Петрова Тялото, в което живея – и в което живее всеки от нас – е единица живот, то е дом на моята душа. Тялото е средството, което поддържа моя дух; когато тялото ми се изменя, променя се и моята психика. Тялото ми е билет за първото впечатление на останалите за мен. Всеки има уникални тяло и душа, получавайки своето първо впечатление за някого, т.е. виждайки го, аз не мога с поглед да разбера неговите мисли или да усетя характера му, що за човек е. Необходимо е време да достигна до нечия душа и то само при положение, че въпросният човек ме допусне до себе си, ако ме остави да нахлуя в личното му пространство. Защото, каквото и да си говорим, след време, общувайки с някого, реално погледнато, важно е какъв е той отвътре. Но за да се чувствам добре душевно ми е необходимо да съм доволна от външния си вид, от опаковката си. И – не крия – това ми е приятно: да усетя симпатии върху себе си; защото аз общувам с все нови и нови хора, а за да е приятно това общуване между самите нас трябва да има привличане, чисто физическо, а скоро след това и душевно. Със сигурност не само за мен душата не е обвързана с физическите човешки данни. Душата ни прави хора. Всеки може да се сети за хора с прекрасни „опаковки”, а само минути след отваряне на устите им от тях ти

Философия в стихове Мариана Славова СУ "Св. Кл. Охридски", 2 курс философия Небето синьо озарено е от мисли на десетки прозорливи философи, животът изпълнен е със смисли, ала теориите за нас са катастрофи… Земята ням свидетел е отдавна на сблъсък на различни светогледи, тъкмо зарад тия битки не е равна, а човеците раждаха се кривогледи… Философията вдигна рамене нехайно,

уморена от спорове безбройни; 61

за нея това остана винаги незнайно –

защо сме не като деца, а като войни…

Пътят когато е началото, но е и самият край, митът във логоса топи се, светът разделя ад и рай…

* Комета в нощта преминава и с въздишка потъва във мига… Дълъг път едва ли изминава, ала диря оставя в лицето на света…

Пътят вече не е път, той е просто светлина, от разума прокуден е митът, затворен в безумна дълбина…

Уж мъртва е за очите вече, а пък живо още пулсът й тупти, съдба една времето предрече – човекът на таз комета ще лети!

Пътят е изгубен вече завинаги в логосни недра, въвлечен в истини безброй, от тях отровен, онемя…

Кометата наричат философия, осветила с опашката си вековете; някои още викат й утопия,

ала тия са не човеците, а зверовете…

Свободата и Бога ний да мислим Позволява ни права незнайни, Ала свят да си сами измислим, Отговорно е, човеци тъй нехайни!

Жива е тя и мъдрува в битието, горящ въглен в нашите сърца е, гледаме я право във лицето… Таз светла комета нашата душа е!

Че богове не сме ли самите ние Усъмняваме се многократно, Щом сам Бога някъде се крие, Всичко вече, казват, е безплатно…

* Мислите ми тъй безбройни са сега – Като светли дупки в пода на Рая; Реалност ли е, питам се, света, Щом тия дупки запълват се накрая…

Ала ако Бог и свободата е човека, Защо светът му е такъв измамен? Защо ли търсиш още ти опека, Човеко, от свойта мощ примамен!?

По стъклата натрошени на мислите Стъпвам боса и проклинам Ада; И душата ми вие да разлистите – Любовта към истината не отпада…

* Философията е замръзнала сълза на небосвода на една вселена; природата ù е за нас мъгла, ала примамваща е тя сирена…

Що съм аз? Една книга безлична – Писано е върху мене за Ад и Рай; Но историята, знайте, е различна, Където няма надпис, там няма край…

Философът с одежда от звездна самота

потънал е във кротко размишление, 62

търсещ абсолютна и едничка същина на цената на безкрайното томление…

Да се усмихваш със тъга, Че расото светец не ще те прави, Че философията е самия Бог, Че у нея всички думи са и нрави…

Мъдростта е скрита във нощта – светица, благославяща безмълвно; в смелостта й крие се мощта – невидимото да обичаш пълнокръвно.

Да затвориш тъй очи, Изгубил нейде своя взор, Да бъдеш себе си дориИ това да е затвор!

* Философията дом на самотата е сега, Задрямала в скута на свойто съзерцание Скитаща и просеща звезди в нощта,

* Морето когато е разтопено злато, А Слънцето е червен портокал; В душата ми е вечно топло лято, А умът ми е към рая жив портал…

Очакваща тихо тя от хората признание

А всички слепи се разхождат смело, Незнаейки истина една за свойто битие

Тогава мъдростта се къпе във водата, Разтопена във вълните на прибоя; Думи не излизат вече от устата; И зная, че умът сам илюзия е моя…

Мъдростта нивга не постига се умело, Тя иска да забиеш на самотата острие

Няма плаж в света с една песъчинка, Както няма ум без да бъде във море, Всеки от нас е само една прашинка, Ала всеки морето еднакво тъй зове…

Да се бориш със себе си И все такъв да се намирашОгледален образ в езеро, Илюзия ли си да не разбираш…

Да търсиш свойто Аз Завинаги по всеки кът и брод, А той отсреща да те сочи С пръста на цял един народ…

Мъдростта е като остров в океана, Търсиш я, а все се не вижда, Душата й вечно е недоразбрана, Ала че е остров човекът й завижда… И цял живот плува в океана

Да се търсиш сред тълпата От сенки и от маски, Осъзнал, че туй не е живота, А само разсейващи те ласки…

Човекът – с надежда сушата да пипне,

Мисълта крещи му, че туй е забрана, Че островът мираж е и ще литне… Ала човекът да плува продължава,

Да видиш невидимото було На свят един обзет от лудост, Да прозреш безличието на деня, Очакващ следващия с тиха мудност…

Вълните блъскат го отдавна във лице,

Че островът е близо вече си внушава, А на гърба му пърхат две невидими криле 63

Чужда ни е светлината всяка, А тишината в нас крещи…

* Като девица истината е чаровна, докато още не сме я припознали, за скритостта си тя не е виновна, просто ний не сме я опознали…

Да умреш тъкмо навреме…

Като русалка истината е свободна, докато крака не сме й поставили, природата й е кат птица волна, ала в клетка ний сме я заварили…

Добрин Добрев

Като дете истината е невинна, докато не накарахме я да порасне, затова не е вече цяла, а картинна, просто ний накарахме я да угасне…

Мнозина умират твърде късно, а някои умират твърде рано. Все още звучи странно учението: „Умри тъкмо навреме”.

(есе)

Фридрих Ницше

Хаос и безумие на мисли, Философията е една вселена; на книга разпилени листи, от волята за истината озарена…

Човешкият живот е нещо безспорно ценно, но когато той е лишен от цел и смисъл надали е нужно да се живее. За да разберем казаното от Ницше задължително трябва да го изтълкуваме в контекста на неговото учение за Свръхчовека (ubermench). За Ницше съществуват два типа хора, единият тип са тези притежаващи робски морал. Те са тълпата, лишните и слабите, техният живот не притежава някаква стойност. Следващи конвенционалните норми никога не са усетили страстта към живота. Те не са живели истински, защото не са усетили творчески дух, не са творили съдбата си. Поради тази липса на живот(не говорим за биологически аспект) и безценност са поставени в положение на безперспективност. Живеят и в

На духът, знаем, рожба тя е Философията от олтара шепне; човекът осъдила е да мечтае от безумието свое да се сепне…! * Този свят така объркан Опитваме се да поставим в скоби, Търсим му единна тъкан, На мислите си ний сме роби… В мисъл търсим света, В мисъл прозорлива да го облечем, Търсим в хаоса реда, Заблудата на смърт да обречем… Така скитаме във мрака, Чезнещи във слепота слепци, 64

лята си, истините си те се оттеглят от живота или от делото което са предприели, за да залязат с величие. Колко велики хора ако поради глупост и малодушие оставаха при едно и също дело биха били наричани „велики”? Не е ли смърт да знаеш кога да се промениш, да преминеш от едно състояние в друго, да се разделиш със стария си живот и вярвания? Смъртта е граница както в буквалния така и в преносния смисъл. Чрез нея си проличава посредствеността или величието на дадена натура. Големият ум знае кога да прекрати своето дело или своят живот, докато при посредственият няма да му достигнат сили да издържи на тежестта на житейския избор. Във философията на Ницше противоположността между живота и смъртта е средството чрез което се разкрива стойността на човешкото битие. Смъртта е статичното, болното и неподвластното на промяната което е подчинило на себе си слабите духом. Животът от своя страна е свободата и възможността за творчество и израз на свободната човешка воля, но също и борба за власт, поради която може и да пропаднеш в бездната. Неговото разбиране за „живот” и „смърт” не е основано толкова на физическото състояние на нещата, а главно на тяхната вътрешна природа. Тази борба на противоположности бива представена като разграничаването на Аполоновото и Дионисиево начало. Аполоновото начало е носител на смъртта, тъй като то умъртвява действителността и я оплита в мрежите на абстракцията. Ди-

същото време не живеят. Отлагайки всичко те се намират в едно постоянно „ще” а не „съм”. Ако животът е настоящето, защото миналото е завършено, а бъдещето възможна перспектива, то у тях няма частица живот. Не знаейки кога и как да живеят не могат да се оттеглят от живота навреме. В единият случай поради прекалената си слабост губят състезанието с живота и той им се струва бреме. Не издържайки на динамизма му, на неговата необуздана стихия пропадат в бездната на небитието. Според Ницше неговата епоха е изпълнена с този тип хора, а олицетворението на техният упадъчен морал е Християнството. Това е така защото в него открива падението на човешкия дух и изчезването му поради липса на воля за живот. За да се предаде стойност на живота трябва да знаем неговата противоположност, тоест смъртта. И когато Ницше говори за „умиране” той цели именно това. Защото в „Залезът на кумирите” критикува Сократ за отричането на жизнените принципи. Въпреки това според него съществува и втори тип хора, тези с аристократичният морал. В тях жизненото и творческо начало са водещи. Те са създатели на ценности и създатели на съдбата си. Осъществили живота си, открили новите ценности разрушили старите „скрижали” въздигат живота. За разлика от декадентите нито отричат живота, нито са се вкопчили в него поради малодушие. Тъй като са били в живота и той е бил в тях успяват да осъществят себе си. След като са утвърдили во65

онисиевото начало от своя страна е интуитивното, буреносното, разкъсващо булото на илюзиите, представящо трагизма като основа на живота. Чрез тези положение Ницше вещае краят на логичната християнска култура, която трябва да погине. Чрез смъртта в подходящия момент Ницше преди всичко се опитва да ни покаже необходимия начин на съществуване за човека. Да се самоусъвършенства, да бъде готов и да знае че той е едно вечно превращение което трябва да може да умре за да се роди отново.

КРАТКА ПОЛЕМИКА Загадката Бог Александър Георгиев Ето по-долу интересен отзив по дискусията, публикувана под надслов За да остане загадката, за да е упорито усилието ни да търсим…, отзив, който дава нов импулс на самата дискусия; прочее, интересно е, че авторът на текста, който ще прочетете, е на 16 години, а името му е Александър Георгиев: Не искам да пиша много, защото темата е много сложна и не съм убеден, че ще успея да изразя ясно мислите си, защото не съм философ, но ще опитам. Главното е, че науката работи с факти. А бог не е факт. Докажете, че бог съществува с рационални средства, с мислене, с „научния метод”. Не можете. Но можете да го докажете с ненаучни, нерационални, нелогични методи. Добре. Но "научният метод" се справя чудесно с реалността. Не би имало причина да не може да се приложи при бог, освен ако разбира се бог не е извън реалността. А щом е извън реалността, то той не съществува, реалността е всичко съществуващо. Стои въпросът защо хората не желаят да приемат, че няма бог, а вече толкова години се опитват да докажат съществуването му? Защото тази реалност не им е изгодна, не им харесва. И те са способни да напра66

основавайки се на вярата, а на постиженията на науката. "И още нещо, още великият Кант доказа (по най-убедителен философски начин), че по въпроси от рода на Краен или безкраен е светът?, Има ли свобода или всичко е необходимо?, Смъртна или безсмъртна е човешката душа?, Има ли Бог?, теоретичният разум на човека, на който се основава науката, е безсилен; и когато бъде приложен, поражда само антиномии, т.е. затъва в антиномични, неразрешими противоречие. Защо ли?" Какво му е великото на Кант? И какво значи убедителен философски начин? Използвайки неговата философска система? Като да доказваш истинността на библията със самата нея – невалидно. Не всичко, което е логично е вярно. Сега имам въпрос към Infidel, на които искрено се надявам да ми отговори, а бих се радвал и ако се свърже с мен по някакъв начин, мисля, че ще е интересно да си поговорим. Казвате "Ако говорим вече за сферата на морала, изкуството и емоциите, там научният метод наистина няма приложение. То и не му е това целта. Всъщност, за морала това не е съвсем така, но това е друга тема…" Стана ми много интересно това за морала, кажете повече! Поздрави, надявам се да чуя още нечие мнение, дискусията е много, много интересна! Това е една от любимите ми теми.

вят и приемат абсолютно всичко, само не и че това е единственият свят, а в него те са се провалили. Защо хората предпочитат да се молят, вместо да мислят? Защото ако помислят как имат много по-голям шанс да получат желаното, отколкото ако просто седнат да се молят. Ако всички положително разберат, че няма Бог животът няма да изгуби своята ценност, дори напротив. Защото хората ще знаят, че имат този прекрасен свят и нищо друго. И че ако искат да постигнат нещо, сега е моментът и вместо сега да се туткат по църкви, очаквайки следващия живот, в който ще им е по-лесно да се реализират, ще се вземат в ръце и ще впрегнат потенциала си тук и сега. Нима това няма да е един по-добър живот? И не, тогава няма да се изгуби стремежът към знание. Съществува ли или не бог не е единственият неизвестен проблем, по чието разрешаване хората работят. Има още много, а с тяхното решаване ще се появяват още. Имайте предвид и че сега повечето учени се определят като атеисти (или не се определят, но са), и изглежда това не им пречи да правят открития, дори напротив. И философията ще има с какво да се занимава. Ще трябва да обяснява нещата на хората, ще трябва да борави с духовния живот, но не със средствата на вярата. Философията е наука, не религия. Духовен живот не означава вяра, религия. И именно философията ще е науката, която ще се занимава с живота, духа, свободата, доброто и т.н., но рационално, не

Това пише младият човек. Нямах намерение веднага да отговарям 67

ли е фактът? Ако е така, то Бог също е факт, и то най-непосредствен и найдостоверен, той е факт на сърцето – за сърцето на вярващия в Бога човек. Излиза, че има факти от найразличен вид и род, и една малка част от тях са фактите на науката, които, прочее, са съвсем безинтересни за оня, който иска да разбира. Да постига един по-богат смисъл на нещата. Дайте ми един "научен" факт за това, че не Бог е създал света? Има ли такъв факт? Приемете, че т.н. научни факти са от една твърде ограничена сфера, а пък има много други факти, които са извън тази сфера. Ето защо обясненията на науката никога, и то с нищо, няма да докоснат ония въпроси, които се базират на фактите, намиращи се извън сферата на научната "фактология". Примерно положението "2 + 2 = 4" научен факт ли е? Факт на опита ли е? (Прочее, такива факти са емпирични, или опитни, науката именно естествената, природната, се базира предимно на този род факти.) Но има и друг род факти, тези на чистата мисъл, логическите "факти", базиращи се на допускания, на постулати, приемани първоначално на вяра, чисто интуитивно. Математическите положения са от този род, те се базират на недоказуеми, сиреч, приемани на вяра положения: аксиомите. Има и факти на сърцето, и прочие, и така нататък. Явно нещата стоят съвсем иначе и доста по-сложно от това както Ви се е сторило първоначално. Бог е факт, но за неговото констатиране трябва да имаш "сетиво" – и то се нарича "сърце", "вяра", "дух".

на изразеното от него становище, но се налага. Ето какво написах като свой коментар там, в наченалата се нова дискусия: Здравейте, г-н Георгиев, Признавам, възхитен съм от това, което сте написал. Чудесно сте го казал, при това бие на очи, че мнението Ви е един вид "изкристализирало", и то до степен, че явно изцяло вярвате в това, което пишете. Един вид, струва ми се, изразявате свое най-съкровено убеждение. Точно такива мнения са безкрайно интересни за философите, понеже обикновено в основата им стои цяла една система от непремислени положения, другояче казано, от догми. Повдигате страшно много проблеми, които могат да са предмет на цяла една дискусия, за която Ви приканвам. Смятам, че всички ние бихме имали полза от една такава дискусия. Ето какво ми се струва за уместно да отбележа сега, като начало. Да почнем оттук, да тръгнем от следното; за да ни е пред очите, го цитирам дословно: Главното е, че науката работи с факти. А бог не е факт. Докажете, че бог съществува с рационални средства, с мислене, с "научния метод". Не можете. Но можете да го докажете с ненаучни, нерационални, нелогични методи... Върху твърде несигурна основа поставяте изходното положение на твърденията си. Употребявате думата "факти", тя звучи солидно, ала запитайте се какво е фактът. Нещо напълно достоверно и несъмнено, това 68

това не за да Ви обидя, а за да Ви помогна. Тъй че, надявам се, няма да ми се разсърдите. Да продължаваме ли разсъждението си по останалите Ви твърдения? Хайде да разгледаме още един пасаж от Вашето, да признаем, твърде патетично изказване: Но "научният метод" се справя чудесно с реалността. Не би имало причина да не може да се приложи при бог, освен ако разбира се бог не е извън реалността. А щом е извън реалността, то той не съществува, реалността е всичко съществуващо. Поразително е как с няколко изречения успявате да поставите толкова много проблеми, и при това, без замисляне, да претендирате, че сте ги едва ли не решили. Просто не съзнавате проблемите, по които уж се изказвате. Ето, ще се опитам да Ви подтикна да осъзнаете за какво всъщност става дума тук. Темата за "реалното", за съществуващото, за родовете съществуване, е огромна и то найфундаментална тема на философията, която не бива да се претупва – както Вие правите. Аз тук не бих си позволил да Ви обяснявам основните моменти, с които се сблъсква онтологията – учението за съществуващото, за родовете реалности, за битието. И трябва да Ви разочаровам: науката, нито пък "научният метод", нямат никакъв допир с тия проблеми. Те са извън сферата на приложение на същинските онтологични проблеми. Учените, имам предвид сериозните учени, а не спекуланти като Доукинс,

У някои хора това сетиво явно е закърняло и затова такива без замисляне категорично твърдят: "Бог не е факт, следователно Бог не съществува!". Имат ли право да мислят така? Не. Естественото е да допуснат, че е възможно да има "факти" от особен род, факти, касаещи съществуването на Бога, до които те просто нямат допир или контакт. Факти, които им убягват. Разумният човек винаги трябва да има съмнение за наличието на една такава евентуалност. Ето че по съвсем рационален и логически коректен начин се доказва, че изходните Ви положения висят във въздуха, т.е. са неоснователни и несигурни. Какво да говорим за цялата сграда, която строите върху толкова несигурна основа? Явно се клати, а? Термините "научен" и "рационален" не са тъждествени. Терминът "естествен" също не означава същото, което и предишните два. Налага се сериозно осмисляне когато се употребяват едни или други термини. На това нещо учи философията. Тя е враг на празното говорене, от което мнозина не могат да се отърват до края на живота си. Причината е, че не са се занимавали сериозно с философия. Пропуснали са да се преборят с нейна помощ с празното говорене и нищонеказването, от което страдат толкова много хора. Немислещият човек се познава по това, че безкритично употребява разни термини без да е вникнал в тях. Вие сте млад човек, този недъг е характерен за Вашата възраст. Постепенно младите хора откриват, че не всичко, което хвърчи, се яде. Простете, но казвам 69

ма, изтръпва от невероятната бездна, която откриват тия думи; други пък, като ги чуят, се прозяват. Надявам се не се от тия последните. Срамно за Вас е ако сте от тази категория хора. Вярвам, че не сте от тях. Нещо повече, зная че не сте от тях. Употребих любимата Ви научна терминология, за да ми повярвате. Как пък от "всичко съществуващото" успяхте да изключите тъкмо истински съществуващото, щото Бог е точно това?! Да, Бог е истински съществуващото, и това се разбира от всеки, който се е опитал да постигне смисъла на тази дума. Бог е безкрайно мощното по битийния си потенциал битие. Как в такъв случай тъкмо Бог да не съществува?! Да не излезе, че щом от "всичко съществуващото" изключвате тъкмо "истински съществуващото", то Вие самият сте привързан само и единствено към... "неистински съществуващото"?! Това обаче е много лошо. И тук вече никаква наука няма да Ви помогне... Да продължаваме ли още? Хайде още малко, защото в един момент Вие така се увличате в изявяването на своята... вяра, че достигате едва ли не до поетически висоти; и това превъзходно си личи от ето тия думи: Ако всички положително разберат, че няма Бог животът няма да изгуби своята ценност, дори напротив. Защото хората ще знаят, че имат този прекрасен свят и нищо друго. Чудесно сте го казал; Вие, прочее, опитвал ли сте да пишете стихове? Убеден съм, че в поезията в мо-

изобщо се въздържат да говорят по тия проблеми, съзнавайки, че те са извън тясната научна сфера. Също сега нямам тази възможност да Ви изяснявам с какво всъщност се занимава науката и какво можем да очакваме от нея. Това е огромна тема. Философията на научното познание е добре развит дял на съвременната философия. Иска се много време, за да се обучите в основните й положения. Тъй че, надявам се, успях да поразклатя вярата Ви, че "научно" и "реално" са тъждествени, че няма "реално" извън "научното". Ще Ви разочаровам още повече като Ви кажа, че Бог не просто е реалност, той е най-реалното. Това ще установите сам ако се опитате поне малко да вникнете в понятието "Бог". Бог по идея, сиреч, по реалност, е Абсолютната реалност, основа на всички други реалности. Бог е Свръхбитие, пораждащо всяко останало битие. Тъй че, простете, пълна глупост е някой да каже, че Бог, представете си, не... съществувал. Такъв човек просто се изказва за нещо, при това не полагайки и минимално усилие да разбере за какво, всъщност, става дума. Изказва се, както се казва, "съвсем неподготвен". Бълва глупости, празнослови. Не за това обаче ни е дадено Словото. Вие изобщо някога мислил ли сте върху ето това велико положение: В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Словото бе Бог... Оня, който поне малко се е опитал да вникне за какво става ду70

мент да не прерасне в озлобеност. Защото тази дива озлобеност срещу Бога е точен показател за личностна непълноценност. И за кошмарен екзистенциален вакуум, в който някои самонадеяни хора са попаднали. Загубили са смисъла и посоката. Става дума за зрели хора, не за Вас, не за младите. Спирам дотук, въпреки че още много може да се каже. Ще се радвам в нови дискусии да обсъдим всички ония проблеми, които прозират във Вашия текст. Желая Ви много успехи по пътя на истината и живота!

мента бихте имал повече успехи, отколкото във философията... За щастие, хората никога няма да разберат, че Бог "положително не съществува". Щото ако го разберат, животът ни ще стане същински кошмар. Убие ли се загадката, разруши ли се тайнството на мирозданието, изчезва цялото очарование от живота. Животът тогава ще стане, да речем, "програмно прогнозируем" или "компютърно моделируем", не знам как точно да го кажа, а сега е една вдъхновяваща мистерия, същинско велико тайнство. Няма ли Бог, всичко отива по дяволите. Защо е така няма да Ви обяснявам. Вие сам можете да сторите това, стига да надмогнете надъхаността си срещу тази дума, която, прочее, съвсем не разбирате. Опитайте се като начало да постигнете поне отчасти смисъла й, постарайте се да се докоснете до идеята за Бога, т.е. до неговата истина. Защото хората, които считат за свой дълг да воюват срещу Бога, уви, са твърде нещастни хора. Найжалкото е, че не съзнават своята нещастност. Вие обаче сте млад, Вам всичко се прощава. Защото животът е пред Вас. Моля само сам да не ощетявате пълнотата на живота си. Животът е невероятно богатство. Запитайте се да откриете защо е така. Прочее, това, което придава импулсите, поддържащи огнището на живота, е... толкова недолюбвания от Вас Бог. Вие, прочее, за момента, поради младостта си, просто не разбирате Бога, това е понятно; постарайте се обаче неразбирането Ви в един мо71

на тази основа съзнанието си изработва представа за съзнателно желаното и потребното, което наричаме с думата "цел". Човекът е жизнена реалност, нещо повече, човекът е цялостност и дори тоталност, изтъкана от много влечения, желания, потребности, копнежи, които се намират в отношения на преплитане, съподчиненост, на всякакви взаимодействия. При които някои от възникналите на тази основа цели си пробиват път и заемат по-високо място в йерархията на цели, които си поставя индивидът, търсещ истината, пълнотата на живота си, законното, основателното задоволство от него. В това отношение, за да разберем принципа, на който се подчинява тази йерархия, следва да тръгнем от нещо съвсем просто, а именно: коя – или каква – е почвата, върху която е израсла една или друга цел? Човекът се състои от две "половинки", намиращи се в отношение на дълбока цялостност, единение и неделимост, това са тялото и душата. Една огромна съвкупност от цели има за свой корен или е израсла на почвата на различните потребности, които има тялото с всичките свои органи. Всеки орган на тялото си иска своето и не мирясва докато не получи тъкмо своето; битката за приоритет на желанията и възникналите на тази основа цели никога не пресеква. Човек трябва да намери начин да внася ред в този хаос, да хармонизира желанията на различните телесни органи, да ги помирява, да внася мир сред тях. Една голяма част от телесните желания се преформират и на ниво душа

ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ Първата и най-висша цел в живота ми Ангел Грънчаров И така, да продължаваме нататък. Стъпка по стъпка ще вървим към по-нататъшното разкриване на цялостния смисъл на това, което нарекохме "жизнена стратегия". Да се постараем сега да осмислим един такъв проблем: коя е моята "глобална", фундаментална, най-висша цел в живота ми? Законно ли е да се допуска, че такава цел не само не съществува, но и че тя наистина трябва да се поставя на най-високо място? Човек в своя живот неизбежно си поставя всякакви цели: допустимо ли е да се мисли, че съществува някаква градация на тия цели, някаква връзка и съподчиненост между тях; има ли някаква йерархия на целите ни, благодарение на която някоя цел необходимо застава на най-високото място, превръща се в "първа цел на живота ми"? Но нека първо да се опитаме да осмислим същината на това, което, без особено да се замисляме, постоянно ни е на устата, а именно понятието за цел. Целта е конструкт на съзнанието, на ума, на мисълта; съществуват някакви желания и влечения на живия човек, често действащи и проявяващи се съвсем подмолно и несъзнавано, което обаче в един момент минават границата между несъзнавано и съзнание, сиреч, осъзнават се, а пък 72

да вникне повече, нека да се обърне към вложеното в моите книги; а сега нека да продължим напред в предварително възприетата посока. Та значи: какви са родовете цели, които си поставят човешките същества, и което, както видяхме, имат една основа във взаимодействието на жизнените, телесни и душевни сили на човека? Разбира се, първата голяма група цели (род цели) не могат да бъдат други освен тия, които са свързани с първичните потребности на тялото; втората група цели, няма как, се корени в дълбоките вътрешни потребности на душата като такава. Коя от тия две групи или рода цели има приоритет за отделното човешко същество – ето на този възлов момент се дължат възможностите за най-основни различия между личностите, между индивидите. Всеки от нас трябва да решава и така или иначе решава постоянно дълбокия конфликт между целите, коренящи се в потребностите на нашето тяло, от една страна, и ония цели, които пък са израз, тъй да се рече, на чистата душа, т.е. имат чисто душевна, духовна и идеална природа и характер – от друга. Според това какъв принцип ще възприеме този или онзи индивид, на тази основа се и определят две основни, при това алтернативни, личностни типологии, които можем да открием сред неизчислимото множество индивиди, които щъкат около нас. Тук обаче трябва да обърна внимание към нещо много важно, което иначе може да породи всякакви недоумения и недоразумения.

се проявяват като основа на различните душевни сили, базирани, както казах, на несъзнаваното (безсъзнателното, "Id", "То" по Фройд), което не е нищо друго освен представител на тялото в душата на човека. Някои душевни сили се обединяват на основата на тенденция, тясно свързана с онова, което желае тялото – и те встъпват във вечен конфликт с ония душевни сили, които изразяват същината на чистата душа; тук имам предвид конфликта между т.н. разум (умът, разсъдъкът, мисленето, съзнанието, интелектът) и шопенхауеровата "воля за живот", която вмества в себе си всички ония първични, стихийни, жизнено значими, несъзнавани копнежи и желания на тялото. "Разумът" се мъчи да постави под свой контрол стихията на "първичната виталност", да усмири техния стремеж към безразделна хегемония, а пък силите, произтичащи пряко от същината на тялото, отчаяно се съпротивляват и не щат да приемат такъв външен контрол; точно на тази основа "човешката природа" се раздира от един неразрешим конфликт, който стои в основата на човешкото съществуване – и му задава и придава неговата насоченост, неговата индивидуалност, неговия дух и патос и пр., което пък, от друга страна погледнато, поражда и различността на човешките същества, тяхната личност и индивидуалност. Аз много съм писал по това какви са възможностите за решаване на тия противоречия между конституиращите човешката личност жизнени и душевни сили и начала; който иска 73

почти нереалистични за сбъдване в конкретното непосредствено съществуване варианти за избор на своя жизнена философия – и стратегия? Това са полюсите, представени от фигурите на аскета и развратника. На съвършения аскет и на пълния развратник, на развратника, за който развратът е нещо като жизнена философия – ако това изобщо можем да си го представим, понеже съдържа в себе си нещо крайно нечовешко, бесовско, сатанинско. Тия две начала – ангелското и дяволското – се борят във всяка душа, а кое от тях ще вземе надмощие, е въпрос не толкова на съзнателно решение или на избор, а е резултантна, зависеща от прекалено много фактори, голяма част от които изобщо не зависят от нас (примерно, са наша природна даденост). Във всеки човек има заложени възможности да стане било развратник, било аскет, разбира се, на огромната част от хората просто не е по силите – телесни и душевни – да възприемат и да отстояват в нейната чистота било жизнената стратегия на пълния развратник, било пък тази на изцяло отдадения на душевно-духовното аскет. Затова обикновено се стига до някакъв компромис, при който човек удържа поривите си към разврат и към пълно отдаване на разврата – които, трябва да признаем, са изключително мощни, понеже са, тъй да се рече, са в някакъв смисъл първични, жизнено-витални и достоверни; в същото време крайността на пълния аскетизъм, при който тялото бива постоянно пренебрегвано, за да се осигури възможност за безразделен

Всеки индивид така или иначе трябва да търси и да намери компромис, някакво спецефично, валидно само за него, съчетание на духовното и материалното вътре самия себе си и в недрата на съзнанието си, т.е. да установи съответното, лично негово, отношение между душевно-духовния и телесно-материалния фактор. Ние просто няма как да се откажем от едното за сметка на другото, понеже нашата собствена същност се конституира от двете; ние сме тия две наши "половинки", а човек няма как да се разцепи на съставките си, понеже това означава смърт, вещае неотвратимо разпадане и гибел и на организма, и на личността, и на човешкото същество като цяло. Но щом е така, значи работите се свеждат пак до градация, избор на приоритети, на надделяване на едното над другото, за избор на онова, което ще играе водеща роля в съществуването ни; от нас се иска да йерархизираме, да подредим, да съподчиним тия две враждуващи половинки, т.е. да внесем мир, хармония и разбирателство между тях, т.е. вътре в самия себе си, в своите недра. Няма как едната наша страна да бъде подложена на пълно отрицание и низвергване, тя не може да бъде елиминирана, въпреки че може да бъде притеснявана, подлагана на дисциплиниране, на контрол, на подчиненост. Явно тук става дума за два полюса, между които се разполага реалистичното, жизнено достоверно и конкретно решение, което този или онзи индивид е възприел - и може да има. Кои, всъщност, са тия полюси, които бележат крайни, 74

смятам, че този кардинален въпрос за избор на екзистенциален каркас на съществуването ни, свързан с определянето на първата и най-висша цел на живота, не може да бъде продукт само на усилие на волята или пък на съзнателно решение. Има нещо именно съдбовно, което означава, че нещата не са изцяло под наш контрол или под наша власт. Ние не сме свободни изцяло свободно (простете за тавтологията, но тя е умишлена) да избираме бъдещето си, макар че можем да изберем достатъчно: не всички зависи от нас, ала от нас зависи много. Основното е онова, което Бог ни е дал, а пък след това в наша власт е да се разпореждаме с ония богатства, които Той е благоволил да ни даде. При това така справедливият Бог е дал на всеки достатъчно, обсипал е всеки с неизразими и щедри дарове; жалкото е, че мнозина не съзнават с какво точно са облагодетелствани от Провидението, поради което си позволяват най-безразсъдно да пропилеят всичко, което не могли да оценят по достойнство. Да спрем засега дотук, но съвсем скоро ще продължим, понеже се доближихме, надявам се забелязвате това, до въпроси, които не могат да оставят нито един от нас безразличен или бездушен...

разцвет на чистата духовност, е, предполагам, по силите само на малцина избраници, надарени с извънредна духовна сила. Разбира се, основният екзистенциален конфликт, раздиращ човешката същност, вече в основни линии е обозначен, нека да не се разпростираме повече (който иска да разбере повече, да се обърне към другите ми книги), а да продължим напред. И така, "първата цел на живота" си всеки избира сам и тя е в зависимост от вече обозначения конфликт между телесно-материално и душевно-духовно, като тази демаркационна линия, тръгваща от нашите дълбини, след това минава и през образуванията, изпълващи целия човешки свят (примерно между творенията на чистия дух и произведенията, в които може да се открие водещия белег на материалното, на "световото", примерно вещи, пари, ядене и пр.). Това именно е съдбовното: на кое да отдам приоритет, кое за мен да бъде водещото, дали душевното, духовното, или пък материалното, телесното? Това е най-коварен въпрос, понеже съдържа в себе си една обреченост, която сякаш се основава на кардиналния отказ от нещо съкровено, вътрешно, дълбоко, от нещо, което може да породи нашата лична жизнена драма или трагедия. Тук, всъщност, имаме налице избор на бъдеще, на онова, което ще бъде "канавата", около която ще съзидаваме своята жизнена достоверност, проецирана напред, тъкмо към съкровено желаното, примамливото, безкрайно ценното и пр. Аз лично 75

Петър). Духът на Истината – така е наречен Божият Дух, Светият Дух – едно от трите лица на Бога.

ДИСПУТ ЗА ИСТИНАТА Духът на Истината и неговите плодове

Кои са критериите за истина? (част VI) Светият Дух – той е печатът за истина. А когато Св.Дух действа, там са и плодовете на Божия Дух: „Плодовете на Светия Дух са мир, радост, любов, дълготърпение, себеобуздание, милосърдие, вяра, благост, кротост“ (цитатът е точен, забравих откъде е точно). Така че не можеш да имаш Истината, а да нямаш мир, любов, радост. Те всички съжителстват заедно. Духът на Истината (едно от имената на Божия Дух) издига преди всичко Исус: „Аз ще поискам от Отца ми друг Застъпник – Духът на Истината… Той Мене ще прослави“. Друг критерий е Божието Слово: „Цялото Писание боговдъхновено“. На иврит ина старогръцки думата за дъх и дух е една и съща. Така че можем да кажем, че цялото Писание е „Бого-в-Духновено“. „Небето и земята ще преминат, но моите думи няма да преминат“ (Исус Христос). „Никое пророчество не е частно на пророка обяснение на Божията Воля, защото никое пророчество не може да дойде от човешка воля, но светите човеци са говорили от Бога, движени от Светия Дух“. Така че критерий за истина се явява Божието Слово. Бог не си противоречи и стои зад думите си. Мога да разказвам надълго и нашироко как това, което смятах за човешко писание и версия се оказа за истина, коя-

Божидар Владимиров Хората днес дори не смятат, че имат нужда да им се простят греховете. Грехът стана стандарт. Грешната ни Адамова природа се институционализира. Забележете накъде върви светът. Абсолютно всяка една от 10Божии заповеди се потъпква и то с чиста съвест, защото хората си създадоха свои ценностни системи, които оправдават греха. Но Божието мнение по въпроса си е такова: „Грехът си е грях – няма значение как вие хората го наричате и оправдавате. Моят Закон е преди вашия и той е валиден, създаден преди вашия човешки закон. Няма значение, че вие не вярвате в него“. Исус е истината. („Аз съм истината“, „Никой не дохожда при Отца ми освен чрез Мен“). Защото само жертвата на Божия Син може да бъде достатъчна отплата и размяна за греховете на хората. Преди Исус е нямало прощение на греха, имало е само умилостивение, примирителни жертви. А „заплатата на греха е смърт“. Вярваш ли в жертвата на Исус на кръста се връщаш при Бог и имаш и Бог, и Истината. „Покайте се и се кръстете в Името Исус Христосово за прощение на греховете и ще получите тоя дар, Светият Дух“. (Апостол 76

то, по-сложно трябва да е!“ Така си казва днешния човек, потънал в гордостта с. Ами да! Наистина е толкова просто. Аз се промених кардинално след една кратка молитва изповед, животът ми се преобърна за подобро. И искам да забележиш един парадокс. В нашата християнска държава можеш да вярваш във всичко, в най-фантасмагорични теории. Когато гадаех по аурата и правех астрологични хороскопи, когато твърдях, че Бог и Дявол е едно и също, че Луцифер е Ангелът на светлината и познанието, който дава мъдростта за Бог И Христос (Антропософия), всички ми се радваха и се удивляваха на мъдростта ми. Но когато казах: „Хора, Бог ви обича, Исус е Божият Син. Той умря за вас на кръста, изкупи греховете ви и възкръсна от мъртвите. Вие сте спасено и свободни от властта на Сатана, от „Княза на тоя свят“, „Бога на тоя свят“. Е, сега вече съм фанатик и се нахвърлят върху ми. Това е духът на Антихрист, който властва в света днес. Всякакво друго послание се търпи и си вирее свободно, но Христовото послание предизвиква бунт. (Ето ти още един белег на Истината) Хората дори не смятат, че имат нужда да им се простят греховете. Грехът стана стандарт. Грешната ни Адамова природа се институционализира. Забележи, Ангеле, накъде върви светът. Абсолютно всяка една от 10-Божии заповеди се потъпква и то с чиста съвест, защото хората си създадоха свои ценностни системи, които оправдават греха. Но Божието мнение по въпроса си е та-

то се изпълнява в реалния живот 100%. Така че там където имаме действието на Божия Дух – Духът на Истината – имаме проявление на гореизложените белези и критерии. Има ли копия на истината? Да, когато човек, толкова горд със своя интелект, решава сам да си изгради своя представа за Бога и за Истината и отхвърли предложението на Бог. Неминуемо стига до фалшификат, който много прилича на Оригинала, но си остава безжизнен клонинг. „Лошото дърво дава лоши плодове. Не може доброто дърво да дава лоши плодове“… Какви плодове даде нашата човешка култура, забравила за Бога и решила сама да търси истината и да си я тълкува както си ще: смърт, разврат, световни войни, липса на мир в сърцето, порнография, убийство на това тайнство – сексуалното общуване между мъжа и жената. (Бог е измислил секса, само че ние, хората, го изкривихме и развратихме) Не вярваме в любовта, бракът стана невъзможен, мразим се, проклинаме се, хулим се, изгубихме радостта и мира си. И пак се бием в гърдите че много знаем, и пак отказваме да повярваме в това просто послание: „Бог те обича, Бог те обича такъв какъвто си. Само повярвай че Бог прати Сина си в човешка плът да умре за теб и да те изкупи с жертвата си на кръста, да те спаси от греха, от нещастията ти. Само повярвай и изкажи на глас това, пази Божието Слово… „Не, не може да е толкова прос77

кова: „Грехът си е грях – няма значение как вие хората го наричате и оправдавате. Моят Закон е преди вашия и той е валиден, създаден преди вашия човешки закон. Няма значение, че вие не вярвате в него“. Чудно ли е тогава окаяното положение на днешния свят? Ами това, в което повечето хора вярват, противоречи пряко или косвено на Божия Закон. Е, аз щях прескъпо да платя, защото си има последствия от нарушаването на Божията повеля. Бъди здрав Ангеле и искам да ти кажа, че всъщност отношението ми към теб не е критично, а напротив – дружеско и топло!

ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ В дивния прекрасен свят на свободата не дават нищо даром Константин Димов Един млад човек, инициалите на името на който са K.D., е прочел тази нощ превода на една статия на Валерия Новодворская, носеща заглавието Този дивен и прекрасен свят. И, както става винаги, писанието на голямата руска публицисткаантикомунистка е предизвикало вълнение в него; ето какво ми пише и защо се обръща към мен: Уважаеми г-н Грънчаров, тази нощ попаднах на един интересен материал, за който ще Ви пратя и линк. Интересна ми е Вашата гледна точка, особено що се отнася до заключението на автора: социалното неравенство е вечно и необходимо. Драйзер, заедно с Ф. С. Фитцджералд и Хемингуей са сред предпочитаните от мен автори, а в творчеството на първите двама винаги съм виждал изкусно нарисувани социални панорами, в които е представено едно общество (Америка), почитащо преди всичко материалния успех. И в името на този успех героите им правят своя избор, губейки своите достойнства и ценности. Съгласен ли сте, че „гнилото“ общество създава „гнили“ личности? Въпросът ми по-точно е: до каква степен обществените ценности и норми влияят върху формирането на всяка една индивидуалност? 78

вото, успеха и богатството“), която с удоволствие бих Ви подарил. Аргументацията на г-жа Новодворская в обсъжданата статия е твърде убедителна, но и аз ще кажа нещичко в отговор на въпросите Ви: Ще се придържам към въпросите Ви, щото поставеният в тях проблем е много голям и изключително важен. И така, аз смятам, че даже съвсем „гнилото“ общество не създава механично „гнили“ личности, защото обществото, макар че силно влияе върху формирането на личността, е преди всичко творение на самите личности. С една дума казано: ще живеем в такова общество, каквото сме си го направили и създали сами. Ако недоволстваме от несъвършенствата на обществото, в което живеем, към нас самите трябва да насочим недоволството си, защото промяната на обществото е изцяло в наша власт, макар че съвсем не е лесна работа да направим онова общество, което е близко до нашата човешка същност, което е в хармония с нея. Това от една страна. На второ място, американското общество, или по принцип свободното общество или „капитализмът“ (каквото, разбира се, американското общество е: не слушайте какво Ви говорят за Америка доцентите от ПУ, те неслучайно я мразят толкова!) съвсем не е „гнило“ общество, напротив, то наистина е най-доброто общество, венец и творение на западната цивилизация на свободата. Тъй че това общество създава всички необходими условия за изява и за пълноценна реализация на личността, като обаче трябва да

Съзнавам, че писмото ми е разхвърляно като идеи, за което се извинявам – и се надявам да сте разбрали какво точно ме вълнува. Пожелавам успех на начинанията, с които сте се захванали. България се нуждае от повече личности като Вас. Поздрави! Разбира се, веднага отговорих на младия господин; написах му следното: Г-н Dimov, благодаря Ви за хубавия въпрос, а също и за добрите думи и пожеланието по мой адрес в края на съобщението си! Разбира се, с удоволствие ще отговоря на въпроса Ви, ще Ви кажа какво аз мисля. Ще започна с това, че съм напълно съгласен с тезата на г-жа Новодворская, която е автор на прочетената от Вас статия. Ето я самата теза, да я приведа, та да е пред очите ни: „Социалното неравенство е вечно и необходимо. И трябва да се научим да живеем с тази мисъл. В дивния прекрасен свят на Америка не дават нищо даром освен милостиня. Което е добре. Художникът Драйзер е казал това, което публицистът е премълчал.“ Наистина съм напълно съгласен с нейното гледище, и го споделям не емоционално, а убедено, защото и аз винаги съм мислил по същия начин. И съм развил тия идеи в книгите си, особено в книгата ми УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие „Източниците на достойнст79

това е добро, това е най-доброто. Защото ония, които са по-долу и още не са постигнали успеха, вместо да се размекват от завист и да ламтят за чуждите богатства, нека да имат добрината да се стегнат и да поработят за успеха си. Други хора непрекъснато им дават примера, че това е възможно. При „капитализма“ има много успели хора, той дава път на талантливите и работливите, а пък мързеливите нямат друг път освен да завиждат, отдавайки се на блажени копнежи в хладните механи, където обикновено се помещават найблизките клубове по комунизъм и социализъм…

се знае, че и тук личностният, или „субективния“ фактор е решаващ. И така, щом има свобода, ще има и неравенство, щото ние, слава Богу, еднакви не можем да бъдем! И не само че е добро да има неравенство, да има неравенство е и справедливо. Пак не обръщайте внимание на приказките на доцентите от ПУ, щото тия доценти са с твърде объркани глави, плод на неувяхващия им комунизъм А пък да бъдат правени неравните (по способности, по таланти и пр.) индивиди равни е найкрещяща несправедливост. До какво води принудителното „равенство“ на комунизма вече видяхме: води до кошмар, до пълен блокаж на човешката енергия, до всеобща мизерия води, води до тотална личностна непълноценност на живелите при комунизма. Свободата ще ни даде всичките плодове, но при едно условие обаче: да успеем да ги сътворим сами, да си ги изработим. Нищо не трябва да се дава наготово от жалостивия социум, а и никаква пощада не трябва да чакаме. Ето защо моя милост е голям противник на всички социалистически хитрувания, които имат една цел: да всяват леви илюзии в главите на слабаците, да засилват слабостта им, та да ги прецакат един ден както само левите и социалистите могат. И накрая, понеже май пак се разпрострях прекалено нашироко. Изворът на човешкото достойнство е свободата, без свобода няма достойнство. Свободните хора са достойни хора, достойните хора са свободни, трети път няма. Но свободните хора също така са и неравни – и 80

вършва. Не отричам, че единственият начин и най-съвършен наш, така да го наречем, пазител е нашият разум – и нашият личен контрол над него. Според мен не трябва да се вярва на догадки и предположения, а трябва да бъдем откровени пред самия себе си – за да видим истината. С поздрав: И.И.

ЗАГАДКИТЕ НА МИСЪЛТА Податливи на всякакъв „контрол на мислите” са именно немислещите Получих тази сутрин едно любопитно писмо, касаещо темата за т.н. "психотронно облъчване"; публикувам по-долу и писмото, и моя отговор до автора му:

Здравейте, г-н И., От писмото Ви разбирам, че сте прочели статия за т.н. "психотронно облъчване", която обаче не е писана от мен, а, предполагам, е писана от моя съименник от Ботевград, който, за разлика от мен, е привърженик на ако не всички, то на повечето конспиративни теории. За да се различаваме, той си слага прибавка "Елтимир" към фамилията "Грънчаров", тъй че той се води "Ангел ГрънчаровЕлтимир", тъй като също така е привърженик на бог Тангра, а моя милост е християнин. Но както и да е де, това по принцип не е кой знае колко важно. Обаче тъй като, по воля на случайността, писмото Ви пристигна при мен, и понеже съм философ и поставеният от Вас проблем, няма как, ме интересува, ще Ви отговоря на писмото сякаш е писано до мен. Искам да кажа най-напред, че изцяло споделям Вашата позиция и Вашето възражение спрямо конспиративната теория за "психотронното облъчване", на което ний, българите, сме били подложени, и то, разбира се, не от кой да е, ами от злите и коварни американци. Аз даже по едно време някъде бях чел, че американ-

Здравейте, господин Грънчаров, Случайно търсейки информация за академик Д., който е наш семеен приятел, попаднах на една Ваша статия за психотронното облъчване. Много съм мислил по найразлични теми, свързани с човека по отношение на психиката и т.н. Вие казвате, че мисълта е основното нещо, движещо и изграждащо човека. С това съм напълно съгласен. Мислите на човека се превръщат в думи, неговите думи в действия, а тези действия градят неговата съдба. Но според мен най-важното е човек да може да има самоконтрол над мислите си. Тогава не може да ме влияят никакви психотронни оръжия и не може да е в някоя матрица, изкуствено създадена от други. Според мен човек трябва да анализира цялата – или доколкото може – информация по даден проблем, да приема всякакви мнения, но да не се влияе от тях и да избере според него начина, по който да се справи. И по повод това, че над хората се извършва психотронно облъчване – не знам дали и тука също се из81

бира се, печелят манипулаторите, именно, посткомунистическата ни, ченгесаро-кагебистка руско-българска управляваща мафия. Точно именно тия сили пробутват на наивниците подобни теории, именно като тази за "психотронното облъчване", аз ги разпознавам по почерка, понеже навремето, в ерата на социализмо-комунизма, същите тия пак ни занимаваха с подобни глупости как американците ни били облъчвали с разни вреди въздействия, как коварно ни били съблазнявали с "прехвалената им свобода" и прочие. Тия същите, тая комунистическа напаст, са непоправими, което обаче съвсем не ги прави по-малко вредни за страната и нацията ни. А иначе мислещият човек е мислещ доколкото не позволява никой да упражнява контрол върху мислите му. Податливи за такъв контрол, както писах по-горе, са именно немислещите. Единственото противодействие над евентуален контрол над моите мисли е моята мисъл: като мисля самостоятелно, със своя ум, свободно употребявайки го, аз противодействам на всички опити някой да ми внушава или натрапва това или онова, тази или онази мисъл. Докато немислещите, склонните към немислене хора, хората с немощна мисъл, са най-податливи за манипулации, на това именно и се дължи невероятната им наивност. Ние, българите, си патим най-вече от това, този е нашият бич, дето плющи връз главите ни: немисленето, неразумността, неосвободеността от всякакъв род. Спасението е: да започнем да мислим

ците, подлагайки ни на безжалостно "психотронно облъчване", били така повредили наште иначе образцови комунистически мозъци, че масовият българин в един момент пощръклял, почнал да иска свобода и демокрация, т.е., по тази теория излиза, че целия наш преход бил дирижиран от американците, които по този начин, именно чрез психотронно облъчване, успели в крайна сметка да разбишкат и развалят оная образцова иначе комунистическа кочина, в която бяхме натикани толкова години. Разбира се, това са глупости, е, естествено и няма как, привържениците на тия "теории" имат претенцията, че се опирали на най-новите постижения на науката, че това именно било някакво "свръхново" и "свръхмодерно" оръжие за американската експанзия по света, наричана именно "глобализация" и прочие. Аз съм много скептичен, подобно на Вас, относно съществуването на такива технически начини за контрол на психиката и мислите. Разбира се, възможно е да се влияе на мислите на човека, особено пък на психиката на немислещите хора, но по съвсем други начини: именно чрез медийни манипулации, внушения, посяване на масови нихилистични настроения и прочие. У нас специално този метод се използва най-активно от олигархичните медии, в резултат на което на по-голямата част от българите в момента им е все едно, внушено им е, че са безсилни нещо да променят, затова и са така инертни и деактивирани, загубили са си гражданската си активност, от което, раз82

самостоятелно и свободно, да се захванем да мислим самоотвержено и всеотдайно, да търсим истината неуморно, да се ползваме от ума и от разума си, да не се поддаваме на слабостта и на малодушието си. Това исках да Ви кажа. Дано не съм Ви раздразнил с дългото си писмо; дано това мое писмо с нещо Ви е било все пак полезно.

КАКВИ СМЕ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ? Съществува ли „национален характер”? Стоян Стоянов Най-късно след Втората световна война „сериозните” учени и изследователи смятат за нарушение на добрия тон да обсъждат националните характери и народопсихологията и да обясняват с тях социални и политически явления, макар че сред обикновените хора тук-там подобни моменти се прокрадват. Например когато германците говорят за „широката руска душа” и при пиянски гуляи чупят изпитите чаши в стената, мислейки си, че по този начин подражават на руснаците; въпреки че аз не съм видял и чул руснаците да постъпват по този начин. Все пак би било пресилено да се отрича изцяло наличието на определени народопсихологически белези. Великият философ Дейвид Хюм (тази година празнуваме 300 години от рождението му – честито, Дейвид!) пише по този повод в своето есе „За националния характер”: „Простите хора са склонни да довеждат националните характери до крайност. Веднъж установили като принцип, че някои народи са подли или страхливи, те не признават изключения, а подвеждат всеки индивид под един знаменател. Умните хора осъждат тези недиференцирани съждения. Същевременно те признават, че всяка нация има характерно пове-

С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

китайците са тежки и сериозни. Но няма чак такива разлики в климата на тези страни, които да обусловят тези различия в характера. Колкото специално до климата, Хюм смята, че само в едно отношение той може би има влияние, а именно че северняците имат по-голяма склонност към силни алкохолни напитки, а южняците си падат повече по любовта и жените. За да дам един пример за това какво значение се е отдавало някога на народопсихологията, ще кажа, че дори в старите издания на една такава авторитетна енциклопедия като тази на Майер в Германия в почти всяка статия за дадена държава има и описание на „психологията” на нейния народ. Така например в Meyers Konversationslexikon от 1908 г. (в 24 тома, легендарно издание) четем за ирландците следното: „Характера на ирландците е особена смес от различни, повечето противоречиви качества. Лекотата на духа е в основата на ирландския характер и той показва всички добродетели, съвместими с нея, докато недостатъците му са най-вече липсата на разсъдливост, издръжливост и самообладание. На ирландеца не могат да се отрекат любов към музиката и красноречието. Той е любознателен, хитър, остроумен и забавен. Но при всички умствени нагласи му липсва дълбочина. Той е повърхностен в действията и мисленето си, ненадежден в работата, няма издръжливост и е вятърничав, поради което не е способен на големи дела. „Пади” (Paddy, както наричат ирланд-

дение и че някои особени качества се срещат повече у едни народи, отколкото у други. Простите хора в Швейцария вероятно са по-честни от тези в Ирландия и всеки мъдър човек, изхождайки дори само от това обстоятелство, ще прави разлика кому да има повече доверие. Имаме причини да очакваме повече остроумие и жизнерадост у един французин, отколкото у един испанец, макар че Сервантес е роден в Испания. От един англичанин може да се очаква, че ще е по-начетен от един датчанин, макар че Тихо Брахе е датчанин по рождение.” По-нататък Хюм разглежда факторите, които определят националния характер и ги разделя на морални (но не в съвремнното значение на думата) и физически. Под „морални” фактори Хюм разбира обществения живот, начина на управление и т.н., т.е. историята, вътрешната и външна политика на страната и пр. „Физически” фактори са най-вече теренът, храната, въздухът и климатът. Хюм смята, че решаващи са моралните фактори, докато околната или природната среда, както бихме казали днес, почти не играе роля. Той много подробно аргументира това мнение, като го подкрепя с много примери, да кажем този на древна Атина и Тива, които са отстояли само на един ден път, но са били коренно различни. Атиняните са били изобретателни, учтиви и жизнерадостни, а тиванците – тъпи, груби и изостанали. Французите, гърците, египтяните и персите са забележително жизнерадостни, испанците, турците и 84

почти всеки район има собствена носия...” Други забавни мнения за българите от книгата на Димо Казасов „България, пътеводител”, София 1963 г.: „Общо взето преобладава брюнетния пред блондинния тип. По ръст българинът е по-скоро нисък, отколкото висок. Той има сухо, но здраво, силно и издръжливо тяло. Под неговия външно спокоен, а понякога и флегматичен вид се крие горещ и буен темперамент, който особено ярко се проявява в дни на народни вълнения и бедствия. Познати са българското трудолюбие, разсъдливост, спестовност, гостоприемство и любознателност.” „Никъде другаде по света няма да срещнете толкова трогателно гостоприемство, както у българите. Гостоприемството е задължително за всички – бедни и богати” (Томас Алон, английски архитект, 1804-1872) „Българите са трудолюбиви, пестеливи и имат спокоен характер. Когато наемахме работници и служители, з предпочитах тях пред всички други. Те се отличават с постоянство и ум.” (Хенрих С. Барклей, английски инженер, 1869 г.) „След толкова войни и многовековно робство не би било чудно, ако българският народ изчезнеше. Удивителното е, че въпреки всичко той е запазил своята жизненост и самобитност. Това е силен и здрав народ. (Контеса Емилия Странгфорд, Лондон, 1879 г.) „Българските мъже са снажни, силни, добре сложени. Българките са

ците според често срещаното у тях име Патрик) е добросърдечен и доверчив, но не заслужава доверие. Предателството е играло голяма роля във всички ирландски въстания. Предвид силната му фантазия истината за него няма голямо значение. Той лесно се възбужда, склонен е към побои и насилие и обича развлеченията. Също така лесно, както се отдава на чревоугодничество, понася и нуждата и е доволен, ако може да се храни само с картофи.” Подобни изказвания днес в уважаваща себе си енциклопедия, разбира се, биха били скандални. Между другото за българите в Майерс пише: „Днешните българи, т.е. наследниците на Дунавските българи и днес живеят в старите граници отпреди 1000 години, заобиколени от сърби, румънци, албанци и турци. Само тук-там смесени с други народности, те живеят от Тимок, горното течение на Вардар и от Охридското езеро почти до Черно море, на север до Дунава, а на юг до Егейско море... Телосложението на българина в Западния Балкан, където се е запазил най-чист, е набито, мускулесто, с овално лице, прав нос, тесни, малки очи... Изражението на лицето му е интелигентно, сериозно и говори за упоритост. Формата на черепа не е като у другите славяни, но не е и като у финландците, а има собствена форма, при която често се среща прогнатизмът (издадени горна и долна челюст – Бел. на прев.) Носията на българите е различна от тази на всичките им съседи на Балканите... 85

издава по-бърза мисъл и по-буен темперамент. Във всеки случай е факт, че повечето от големите български писатели и поети са от Източна България. Накрая бих отбележил, че националният характер не е нещо статично и добър пример за това са евреите. Някога евреин или „чифутин” е било едва ли не синоним на страхливец. Само че същите тези „страхливци” в държавата Израел са изградили една от най-мощните военни машини на света и днес едва ли някой би дръзнал да ги нарече страхливци, а най-малко пък арабите.

красиви без изключение: овалът на лицето им напомня чертите на гъркините от островите, а с тялото си и неговите прелестни гъвкави форми приличат на туркини.” (Тийц Лайбн, 1836 г.) „Българските жени притежават необикновена хубост; към правилните черти и красивите пропорции на тялото им се прибавя предимството и на благородната стойка.” (Френският пътешественик Лоран Пуквил, 17701838) „Тук аз имах възможност да изуча нравите и обичаите на българите. Те са хора простодушни, кротки и трудолюбиви.” (А. Ламартин, 1835 г.) „Аз никак не допущах това, което видях със собствените си очи в Русе и във Варна, в пълните салони със зрители, дошли да гледат представление на френски език. И каква великолепна публика – внимателна, отзивчива, щедра и страстна.” (Андре Балсак, директор на френския театър „Ателие”, 1958 г.) Бих добавил, че доколкото съществува национален характер, той не е еднакъв дори за всички дялове на отделните народи. Така например има доста големи различия между българите от Южна и Северна България, а също така между Западна и Източна България. Чувал съм, да речем, сливенлии да се оплакват от липсата на гостоприемство у балканджиите и шопите. Прави също впечатление, че източните българи (отвъд ятовата граница) говорят много по-бързо от западните българи, което може би 86

Тъй че със забележката си „Трогателна… митология“ казваш, без да искаш, нещо твърде различно от намерението си. Прочее, религията е по-висша духовна форма, израсла на почвата на древната митология, но не свеждаща се до нея. За да ти допълня още малко представа за това какво всъщност – и наистина! – е митологията, ще ти кажа и ето това: митологията успява да изрази, по свой начин, цялото онова съдържание, което покъсно и философия, и изкуството, и религията, и науката, взети заедно, не успяват! Не успяват, защото онова велико единство, на което се покои древната митология, вече безвъзвратно е загубено. Съвременният човек не умее да твори митове в оня автентичен смисъл; той в наше време умее, за сметка на това, да твори илюзии – и да става жертва на собствените си илюзии. Но на това основание не може да се твърди, че митът е илюзия; нито илюзията е мит, нито митът е илюзия. В древните митове няма нито илюзии, нито истина, нито лъжа, нито красота поотделно, а има всичкото това, но в синтез. Тъй че да се говори за „лъжа”, „илюзия” и пр. в митовете е просто неуместно. Тъй че да се подценява митологията е признак на неразвитост на духа на съответния човек. Въпреки че днес масово хората не разбират що е митология. И не искат да разберат. От което само губят…

ИЗКУСТВОТО НА СПОРА Днес масово не се разбира що е „мит“ и що е „митология“ Публикацията Как всичко е било: последните дни на Света Богородица на тази земя е предизвикала във Свежо.нет следната лаконична забележка: Трогателна… митология! Макар и кратка, тази забележка е твърде показателна и многозначна. Поради което ми се наложи да реагирам. Ето какво написах там: Даже и да е митология… прочее, вие разбирате ли изобщо какво е мит и митология? Ако разбирахте, щяхте да знаете, че митът е начин за съобщаване на истината; „мит“ не е разказ за нещо несъществуващо, както е втълпила в главите на мнозина марксисткокомунистическата и атеистичната идеология; митът е друг, коренно различен в сравнение със знанието, но не по-малко смислен, напротив, много по-богат на смисъл и на ценност, начин да се говори за съществуващото – и да се предава от човек на човек истината за него в нейната цялост и многоизмерност. И при това не бедната откъм човешки смисъл едноизмерна истината на науката („фактическа истина“), а една наистина многоизмерна, преизпълнена със богат смисъл истина, която може да отекне дълбоко в душата и духа на човека и да им даде онова, което нищо друго не би могло. 87

ръщах особено внимание на техните изблици, но вече положението става дразнещо. Получих и съобщение, ще скрия от кого, в което се напада личното достойнство на г-н Грънчаров. И сега директно. Изглежда не ви е достатъчно да се съревновавате в открит бой със своя "идеологически" противник, доколкото го смятате за такъв, но и някои от вас даже използват и задкулисни игрички – за да уязвят един наистина духовно буден и упорит човек. Не ви прави чест! Така според мен се държат само декаденти и филистери. Освен това изразът ви на говорене е груб и циничен, плебейски. Нещата, които говорите, са общи и доста разпространени в сегашното нихилистично мислене. Не си мислете, че изразявате някакви прогресивни идеи, особено по отношение на Бог и духовното. Не зная какъв допир имате с научните среди и мислене, но по отношение на идеята за Бог вървите в напълно грешен път. Според науката въпросът за Бог е силно спекулативен - тъй като неговото съществуване не е доказано по емпиричен път; но въпреки това тя се въздържа от коментар. Въпросът остава открит за в бъдеще и няма окончателно становище. Интересно е да се отбележи че д-р Рамачандра от Калифорнийския университет е открил център в мозъка където, така да се каже, се намира вярата ни в Бог. Лично той твърди, че този център съществува за да се поддържа социалния ред, но това все пак е също някакво несъвършено мнение – защото не обхваща изцяло

Без вяра няма знание – и без знание няма вяра Димитър Донев Под публикацията със заглавие Днес масово не се разбира що е „мит“ и що е „митология“ някой си, нарекъл се "Хич", е написал следната злобна бележка: Грънчаров, позволете да ви уведомя, че страдате от тежка логорея (словесна диария). При това пишете поразително празни и наивни неща. Време е да пораснете (не ви знам на колко сте години) и да погледнете истината в очите, без да прибягвате до щуротиите на религиозните суеверия. Аз на този другар-атеист не му отвърнах нищичко, но тази сутрин по Скайпа получавам следното съобщение, което, струва ми се, поставя важни въпроси. То е написано от съвсем млад човек: Здравейте, опитах се да напиша коментар под една Ваша статия, но се оказа, че не мога да го публикувам. Смятам, че съм написал смислени неща, отделих и доста време да ги напиша, затова ще го пейстна тук в скайпа Ви. Питам се: възможно ли е да има хора, които постоянно да злорадстват срещу други и това да им доставя удоволствие? Изглежда, че има. Влизайки в блога на г-н Грънчаров постоянно се натъквам на следите на подобни персонажи (имам предвид техните коментари). Отначало не об88

Казвате "факти". Добре, но това е нищо. Ето пример: "Вали дъжд". Това е факт, съждение. Но трябва да обясните защо това е така и започвате: "Вали дъжд защото има облак, метеорологичните условия са такива и такива...", продължавате в същия дух. По същия начин като изразявате своята невяра в Бог трябва да развиете позицията си, а не само да казвате, че фактите били такива. Така е и с останалите неща. Вярата е сложен феномен, в какво да вярва човек зависи само от него самия. Но без вяра няма знание – както и без знание няма вяра. Това е една истина, произнесена от Августин. Няма нужда да се изтъква само едната страна на феномените, а те трябва да се обхванат изцяло. Мисля, че това, което казах, е достатъчно и се надявам да се създаде диалог между различните позиции, а не да се продължават безсмислени спорове, в които само гъделичкате егото си.

предмета за вярата и Бог. Има много други аспекти на религиозното мислене – не казвам: религията – които не обхващат социалната сфера. Обхванах темата за религиозността защото установих една зависимост, а тя е: коментаторите, които нападат г-н Грънчаров, се държат грубо, пишат инфантилни неща и в същото време споделят атеистически възглед. Така че ако се направи сравнение между това кой изразява по-задълбочено своята позиция – атеиста в лицето на анонимните коментатори или религиозния човек в лицето на г-н Грънчаров – ще установим, че в стилистичен и смислов план победител се явява г-н Грънчаров. Освен това да се дават примери какъв процент от образованите и необразованите хора вярват или не също не е от особено значение – защото често пъти тяхната позиция е социално детерминирана. Дали Адолф като атеист или Авраам като вярващ подкрепят определено гледище никак не е важно, защото те не са го превърнали в своя кауза, в свое призвание. Религия и религиозност са две различни неща. Например преди няколко години отхвърлях Християнството и религията изобщо, и аз се наричах атеист, но в последствие пред мен се откри ново битие, ново естество на вярата необвързано с никаква догматика. Ще перифразирам една мисъл на Карл Ясперс: "Един доказан бог не е никакъв бог, той е просто предмет". Погледнете по друг, неконвенционален начин на нещата. 89

гове“, за редица други проблеми, което другите религии не могат да дадат и да защитят успешно в моите очи. За мен преди всичко е било важно да се запозная с това в какво вярвам, когато казвам, че вярвам в нещо. Първоначално поставеният въпрос – „Защо има толкова много зло в този свят и къде е мястото на Бог в него?“. Отговорът е по-простичък, но малко хора са го чули по този лесен начин: Бог не трябва да бъде свеждан до само едно качество. Бог е любов и точка. Бог е всемогъщ и точка. Бог е личност, която съчетава в себе си много качества, едно от които е любов, а друго (често забравяно) е справедливост. Според Библията Бог обича всички човеци, но си остава справедлив. Той е създал първите хора без грях. Той не ги е направил обаче неспособни да извършат такъв. Пред тях е бил личният избор да съгрешат или не (с нарушаването на заповедта за неядене от определеното дърво). Те са съгрешили и по такъв начин грехът е влязъл в живота на хората. Тогава се появява и „злото“ във човешкият свят. Грехът причинява болка и смърт. Поради тази причина и в момента има толкова много болка и страдание. Не ни е виновен Бог, че ние сме лоши. Виновно ли е детето, че се ражда увредено – не! Виновен ли е Бог – не! Кой е виновен – виновни са хората, които са използвали какви ли не оръжия за да се избиват преди, виновни са замърсяванията, които пак ние сме си направили от нашият неправилен начин на живот

Към момента за мен истината е: Бог има! Tuffo Една интересна и показателна дискусия в блога на Св.Александров, която отдавна следя – виж: За Стивън Хокинг и отношението му към Бог и малко собствени размишления… – някой си човек, подписал се като Tuffo, е написал хубав коментар, който счетох за нужно да публикувам отделно, та повече хора да го прочетат; ето какво пише този човек: Случайно попаднах на тази статия. Хареса ми и като и стил на писане; за това мисля да ви представя и своето мнение. Ще говоря от позицията на никой, защото нямам научни звания в която и да е било област все още. Християнин съм от малък, но това не е причината понастоящем да вярвам в Бог, защото по всяко едно време съм имал свободата да кажа „тези неща ми се струват измислици – не мога да приема, че са така“. Сам съм направил избора си да се задълбоча и да търся къде точно е истината, а към момента в моите очи е истината е: Бог има! Какъв Бог има? Има един единствен Бог. Кой е този бог: Богът на християнството? Мога да се задълбоча в обяснение защо е Той, а не някой друг, но това е тема на друга дискусия. Най-кратко отговорът е, че Библията дава логично обяснение за света в който живеем, за другите „бо90

ление за вяра е „даване на твърда увереност в онези неща, за които се надяваме – убеждения за неща, които не се виждат“ (Библията). Нужно е първо човек да повярва – след това започва да вижда. Извинявам се за прекомерно дългия коментар.

(още от самото начало Адам е имал задача да се грижи за градината т.е. в наши дни – цялата природа). Детето се ражда болно като една нормална последица от всичките грехове които са вършени преди него. Защото греховете носят след себе си следствия, които винаги са негативни и то не само за този, който извършва грях, но и за другите… Защо има зло? Защото хората са „далеч“ от Бог. Грехът разделя човека от Бога. Защо? Защото Бог има още едно качество – святост. След Адам всички хора са грешни – следователно всички са „далеч“ от Бог. Следователно те няма как да бъдат добри, след като в тях вече „живее“ грехът. Къде е оправията? Оправията е в Божията любов, защото Той е предоставил начин по който човек да излезе от това си състояние. (тема на друга дискусия – ако на някой му е интересно да пита) „… Къде е мястото на Бог в него?“ Бог е създал света и е оставил своите си закони. Той „играе на едро“ като определя историята (за това мога да ви предоставя много доказателства – библейски пророчества, които са се изпълнили с точност много години след като са били казани). Той „играе и на дребно“, като се намесва в живота на някои хора. В моя живот се е намесвал много пъти и това ми дава основание да считам, че Го има с още по-голяма сигурност. Заключение. Хареса ми мисълта, че човек вижда толкова, колкото знае, която прочетох по-горе. Библейско опреде91

възражения на скептиците не биха могли да разколебаят.” (по Декарт) Във времена страдащи от „остра героическа недостатъчност”, каквото е нашето, под думата „герой” ще ни се налага да разбираме просто действащите или бездействащите лица, които определят облика на времето. Тук обаче е важно да не забравяме разликата между Голямото време – „по света” и преходното време (безвремието) – „у нас”. Само в контекста на тази разлика, може да се определи истинското ни място в света. Нека отначало започнем само с простото напомняне на несъмнено известните на всеки българин действащи лица на „четирите петилетки” демократичен преход – Мечката, Вълка, Лисицата, Маймуняка, Кръвта ... „и така до края на света!” Имената на „героите на нашето време” са почти напълно взети от областта на зоологията, понякога от тази на психопатологията (Кретена, Лудия, Садиста...) и рядко от областта на ботаниката (Крушата). Вероятно това е така, тъй като представителите на последната не са достатъчно агресивни, а по такъв начин те нямат „почва у нас”. Разбира се тук може с пълно право да се възрази, че това е само видимата част от айсберга, и че в действителност главните действащи лица са главните действащи лица на съответните Главни управления... Но оставайки верни на нашата цел да търсим само несъмненото ние няма да се спираме на онези факти и събития в които съмнението дори само

ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННОСТТА Бацилус Булгарикус, или поради что се срамя да се нарека българин В търсене на несъмнената изходна точка или българското “cognito ergo sum” (Част III-та, продължение от миналия брой) Сергей Методиев Преди да се опитаме да определим съществените характеристики на нашето минало нека хвърлим един поглед към съвременната ни национална физиономия. Историческото време в което сега живеем започна преди около 20 години. В опита си да открием несъмнената изходна точка, ние ще тръгнем неслучайно именно от него, от онова което ставаше и става пред очите ни, защото няма да имаме съмнения исторически достоверно ли е то, или не. Такъв проблем бихме имали, ако започнем от изследването на въпроси като: Унищожил ли е княз Борис при въвеждането на Християнството в България целите болярски родове или само провинилите се боляри?; Поп Кръстьо ли е предал Васил Левски или някой друг? Ето защо, нека още веднъж повторим, ние тръгваме от онова, което е пред очите ни и то само от онези негови измерения, които „и най-смелите

гарска традиция собствените сили на България не се оказаха достатъчни за да преодолеят перманентния вътрешен разкол, който в последните 20 години се превърна в разпад и който бе закономерният резултат от постоянното многовековно усъвършенстване на хитростта като главно, същностно измерение на характернонационалното ни его. Така бе пропуснат и най-последния шанс на България да постигне действителна позитивност със собствени сили и да се възстанови за „четвърти последен път като действителна държава”. „И така малка България...” (Стефан Илиев) Сега вече, когато „по естествен път настъпва обратната тенденция в световната история – преодоляване на националното сцепление в процеса на прехода към космополитизъм”, българската „национална кохерентност така и няма да бъде изградена”(Стефан Илиев). На 1 Януари 2007 година беше даден „последният съдийски сигнал” който отбеляза краят на „редовното историческо време” дадено на България за самостоятелно национално развитие, в което тя да подготви своят самостоятелен принос към европейската, а от там и към световната култура. Но в историята, за разлика от футбола няма продължения, независимо от резултата. Макар че преходът в действителност не беше осъществен, отреденото за него време изтече. Това време беше като едно „ново” господство на едно ново своеобразно „политбюро”, но този път съставено от партии, които се сменя-

е възможно, а по такъв начин напускането на територията на несъмнената очевидност да изглежда като вече случило се. Ето защо ние тук няма да се интересуваме от въпроси като: „Маджо ли вика Румен?” или „Румен вика Братя Галеви” (или обратното), ”Кой точно е истинския Кръстник – Луканов?, Дойнов?, Гоцев?, Карамански?” ... „Кой точно е бащата на детенцето на Ивайла Бакалова?”, Какви точно юмручни удари (крушета или ъперкути) са си раздавали служителите на ДАНС?, Дали завеждащият „отдел Кадри” на Висшият съдебен съвет е „Красьо Черничкия с ланците” или той не носи ланци и изобщо не е черничък и дори не се казва Красьо... Важното тук е от къде и как у нас българите се е появила тази увереност, че „адвокатът” ще „докаже”, а „съдията” ще „приеме”, че тъй като братя Галеви не са братя следователно са сестри Кушлеви и следователно са невинни... Проблемът тук не е в името и делата на даден индивид. 500 годишният комшийско-махленски-шуро-баджанашки характер на българският робски феодализъм роди ненадминатата, по своята трагическа комичност, карикатурна особа – Бай Ганьо. Тази особа, нека подчертаем това, не бе измислена от художествената фантазия на Алеко Константинов, а бе описана с нейна помощ. „Наистина колко успокоителна е тезата, че Бай Ганьо е социален, а не национален тип: следователно нищо от него вече не е останало.” (Стефан Илиев) Но последните 130 години опровергаха тази теза. По стара бъл93

Лаг” и колапсът на световната социалистическа система, стана съвсем очевидно, че цялото това движение е „рачешко”, тоест „настрани” от действителният път на световната история. Третото действащо лице – „щуката” продължи да „тегли каруцата” на нашата „обрулена държава” (проф. Чирков), към „жълтите” дълбини на тривиалното и баналното, улеснявайки до крайна степен историята да ни предаде своя урок, че не е достатъчно да се казваш Симеон, нито дори при това да си цар, за да бъдеш Велики... В тази почти безнадеждна откъм действително съдържание ситуация ни остава надеждата, че тъмното минало на Генерала ще бъде подобро за светлото бъдеще на България отколкото инфантилното настояще на „Рицарят на книгата”. Липсата на носталгична обремененост на първия към Съветския съюз е шансът на България да преодолее своята шозофренна раздвоеност между Русия и Запада и да не бъде „троянския кон на Русия в ЕУ”. Продължаването нататък в тази проблематика е излишно, за това при последна сметка и вредно. От една страна тази пропаганда е доказала своята „лоша безкрайност” давайки ежедневна изобилна храна на българската журналистика, а от друга, колкото повече се задълбочаваме в нейната психо-соматическа „дълбочина”, в толкова по-голяма духовнологическа „плитчина” се озоваваме. По такъв начин отрязваме пътя към мисловно-логическата несъмненост, която търсим и оставаме в късоглед-

ват една-друга, но винаги присъстват несменяемо в „реалната власт”. Следващите един след друг грандиозни провали на управляващите партии откриваха винаги една и съща неизменна същност – тази на избуелият егоизъм. За раждането на българското гражданско общество обаче се оказаха еднакво недостатъчни както студените Луканово-Виденови зими, така и „горещите лета” на Костовата приватизация довели до саморазпадането на СДС поради прекомерно голямото „почервеняване” на „синята идея” по времето в което тя ни водеше към нормална държава (Тази „демократическа” терминология е само доказателство за логическото безсилие и за невъзможността метафората да заеме мястото на понятието ). В пъстроцветната „политическа дъга” на странно преливащите се един в друг цветове просветна и жълтият, който за „800 дни” силно „позеленя” от реституирането на астрономически (за българските мащаби) количества декари гори и резиденции. Целият този 20 годишен период бе завършен от тройната коалиция на „орелът, ракът и щуката”. Ролята на орела на се изпълняваше от Сокола – този Тодор Живков на българският демократичен преход- който единствено само с компроментиращототалитарната продължителност на политическата си кариера „навява на теб скръб на сърцето”... Ролята на рака се изпълняваше от „столетницата”, която напук на преклонната си възраст не успя да извади поуки нито от своята, нито от световната история. Въпреки че след „Архипелаг ГУ94

лиарното и камердинерско отношение към хората. Нещо по-лошо – „сутеренът” на обществото или това което е изпадане под „социалното” е тъкмо „зоологическото” и ние ще останем при тази дума, тъй като тя е с по-широк обхват от думата „джунгла”. Но зоологическия свят, дори и там където не е джунгло-подобен, по никакъв начин не задоволява дори и най-елементарните изисквания за принадлежност към социума и рода Хомо Сапиенс. Зоологизацията на социума, която тук ще приемем като несъмнена изходна точка и която в по-нататъшното търсене ще продължи да доказва себе си като такава, не се извежда и не се доказва само от съответните зоологически прякори на „героите на нашето време”, нито само от глутниците бездомни кучета по улиците на градовете, борещи се помежду си за разпределение на територии. Може би по-скоро очевидната безпомощност на техните по-висши събратя да освободят територията на социален е резултат от това, че тези последните са заети с дейността на първите. Онова, което тук ще се постараем да определим е какво характеризира зоологическото поведение, независимо от името, пола, социалното положение, националната принадлежност и т.н. на индивида, който го притежава (или по-точно бива притежаван от него). Ние ще търсим, по указанията на Аристотел, както родовия признак на изследвания обект (зоологическото в човека изобщо), така и неговата видова отлика (зоологическото в българската му форма на

ството на „сетивната увереност”. В това положение се оказа почти цялата българска журналистика от визирания период, която ни занимаваше с това какво мисли Маймуняка, вместо да ни разяснява какво би мислил Дарвин за него. По такъв начин тя не успя да отправи сериозни възражения срещу изказването на Киркегор: „Ако бях баща и имах дъщеря, която е съблазнена аз не бих се отчаял; бих се надявал на нейното спасение. Но ако имах син, който е станал журналист и е бил такъв в продължение на 5 години, аз бих се отрекъл от него.” Освен това ние предпоставяме, че евентуалните читатели са вече запознати с изброеното до тук и с още твърде много, отчайващо много неща, които продължават да ни заливат от вестници, телевизии, радио, Интернет... или дори от най-тривиален ежедневен опит, включващ пазаруване, шофиране или пресичането на улиците като обикновени пешеходци. Във всички сфери и стратове на обществото ние виждаме ясно едно отстъпление от понятието „Хомо Сапиенс”, било в поведението на хората, в отношенията между тях, в езика. Мимоходом ще отбележим, изследването на О. Кабанис и Л. Насс „Революционна невроза”, където се разглежда проблемът за уравнителното „Ти” , непосредствено след Великата френска революция. Тъй че почти изчезналата от българския език учтива форма „Вие” не е случайно и е твърде показателно явление. Срутването на цялото общество в неговия „сутерен” въздигна в признак на освободеност и превърна в мода фами95

не е толкова голяма, колкото предполага видимото различие на спиращия пред Народното събрание Мерцедес и седящият в него субект с костюм и вратовръзка и онова БМВ от което с анцуг, златни ланци и бухалка изкача субект от друг вид, но от същия род и Ви „обяснява” неговите „права” и вашите „задължения”... Няма съмнение – във всички общества на земята присъстват в една или друга степен споменатите индивиди. Какво обаче противостои на зоологическите сили в социума на така наречените „развити демократични общества”? Това несъмнено е правото! Извън правото и законите държавата остава лишена от същностно наименование, форма без съдържание, съществуване без същност, отличаващо се от действителното съществуване на държавата така, както бостанското плашило се различава от градинаря. Не след дълго птиците започват да кацат върху главата на плашилото. Тъжната истина обаче е че там където има само имитация на човешко поведение, единственият резултат от това е, че там има само имитация на човеци. Какви чувства трябва да изпитваме когато Том Ханкс във филма „Терминал” говори на български език, който е езикът на Кракозия, а тя – символът на самата не развитост, изостаналост и примитивност. Отново и отново поставяният на дневен ред проблем за повишаване самочувствието на българина не може да бъде разрешен, когато се базира върху самомнение, а само по един единствен начин – чрез ражда-

проявление). Ето защо зад даден индивид, да го наречем условно Киро Пора, герой от песен на „НЛО”, ние трябва да видим „киропоровизма” и едва той ще бъде българското проявление на зоологическото в социума. Само в този случай ние ще съзрем действителния мащаб на проблема и макар, че ще бъдем поразени от рязко разширилият се по посока безкрайност негов обхват и едва тогава ще получим възможността наистина да започнем да се освобождаваме от щраусовите скривалища на илюзиите, в които се крием. А това е първото условие на всяко сериозно начинание. И така, ако лисицата, чакала, змията и прочее са метафори за човешки характери, поне от времето на Езоп насам, символизиращи хитрост, безпринципност, лукавство, подлост, коварство и т.н., то навсякъде, където срещнем тези качества, макар и в различни форми на проявление, ние винаги ще имаме работа с все същото това присъствие на зоологически същности и измерения в социума. Както вече споменахме, това задълбочава и разширява проблема до почти отчайващи граници поради огромния му социален обхват. Защото къде е в такъв случай разликата между Киро Пора и доказващите неговата невинност съдилища? Къде е разликата между „мистър Рушвет” и „г-н Десет Процента” oт една страна и „Лисицата”, „Мечката”... от друга? Ако ние не придаваме на начините на проявление на дадена същност поголямо значение отколкото на самата тази същност ще видим, че разликата 96

тендиращи за „България на три морета”. Този трагикомично неадекватен патриотизъм в своята основа не е друго освен познатия Адлеров комплекс, пренесен на над индивидуално равнище. Може би тук трябва да потърсим и отговора на въпроса: „Защо този твърде не-велик регион на света, Балканския полуостров, е претъпкан с кандидати за величие – Велика България, Велика Сърбия, Велика Македония, Велика Албания... Нека останем обаче в границите (но в сегашните) на България. Ние живеем съвършено различен от досегашните период на световната история, а от там и на българската и ако продължаваме да търсим „навред от българска слава останки безчет”, ние няма ни най-малко да заприличаме на Раковски… Вече векове се правят опити не просто да се повиши, но и да се появи самочувствието на българина с надеждата той да престане да „се срами да се нарече българин”. Опитите на Паисий Хилендарски в тази насока бяха именно да му даде самосъзнание, а не просто самочувствие. Но духът на миналото трябва да присъства в настоящето, в противен случай настоящето не е духовно продължение на миналото и по такъв начин духът го е напуснал. Там, където българинът е горд само поради голия факт, че е българин, там ние имаме работа със самомнението, но не и със самосъзнанието, което да ни даде действителното самочувствие. Формалното, празното самочувствие е проблем не по-малък от липсата на всякакво самочувствие. Действителното само-

нето на самосъзнание. Самочувствие, базирано върху самомнение съществува и днес но то е смешно и жалко. Единственото действително самочувствие може да съществува само върху основата на самосъзнанието. Нека бъдем наясно, че никакви напомняния за събития като битката при Клокотница през 1230 г. например, не могат да създадат самочувствието на българина, което му отнемат юмручните битки в ДАНС в края на първата декада на 21 век. Не „откритията” на съвременни изследователи, че българското присъствие се забелязва и при строежа на Великата китайска стена, и при строежа на египетските пирамиди, и че България стои в основата на европейската цивилизация... Не е ли по-достойно, доколкото тъкмо достойнството лежи в основата на всяко действително самочувствие, а значи и на българското, да помислим достатъчно продължително и смело: не е ли миризмата от чорапите, но поважното, от делата на бай Ганьо и неговото съвременно превъплъщение Киро Пора – онова, което погледнато откъм Брюксел изглежда като турска тоалетна!? Но, ако българското подражание на Европа все някога ще се окаже достатъчно, за да бъдат бай ганьовите чорапи изпрани, подражанието като такова и при най-добро желание не може да изправи изкривения му мироглед. Снемането на мирогледа на бай Ганьо, дистанцирането на народния дух от този мироглед – ето с какво трябва да се справим ние българите, за да престанем да сме от една страна потиснати, схлупени хора, а от друга страна пре97

ва е несъмнената изходна точка от която трябва да започнем трудния преход от понятието „Хомо Сапиенс”, без значение в коя партия членува той. Без този преход българският народ ще продължава да „живее и умира като в далечната бронзова ера” , гледайки само по телевизията как далече „някъде пропелери звънят” (Н. Вапцаров). Така вярната посока се очертава от само себе си и е само една – „познай себе си!” или назад към Сократ.

чувствие се основава само върху действителните постижения на духът и съзнанието за тях, с една дума – върху самосъзнанието. Тези действителни постижения на духа, каквито несъмнено съществуват в българската история, трябва да бъдат разпознати и отделени от неговите недействителни, нищожни, патологични, с една дума незрели проявления, а значи последните трябва да бъдат разпнати и признати и то като извършени от нас, българите. Нека повторим – самочувствието може да бъде базирано както на самомнението, така и на самосъзнанието . Но в първия случай то е формално, а във втория – действително. Но самосъзнание без самопознание няма и не може да има! Това важи не само за България сега, но и за всички човешки общества и индивиди навсякъде и във всички времена. Основният враг на самосъзнанието е самомнението, тъй като то счита себе си за основано на себепознание, каквото в действителност му липсва. По такъв начин то не прави разлика между мнението и знанието – една разлика, известна още от времената на Парменид и Платон, като разлика между doxa (мнение) и episteme (знание). Разпада на правото, морала и нравствеността, т.е. разпада на това, което Хегел нарича Обективен дух, чието отсъствие зоологизира социума и води до неговата анихилация, превръщайки го в contradictio in adiecto (противоречие в определението напр. – дървено желязо), са несъмнените характеристики, които определят облика на нашето време. То98

се мисли в тази посока. Да опитаме, а, защо пък не? Имаме две характерологични или дори символически личности в туй отношение: Гоце и Боко. Първият изкара два президентски мандата, т.е. няма начин народът, е, не целият де, но едно голямо мнозинство все пак от политически активната му част, да не е видял в негово лице нещо като сбъдване на мечтите и на идеалите за ако не за "велика", то поне за преспяла личност (която, при това, отбележете добре, се е възвисила дотам, че да е имала честта да спи в чаршафите на самия Тодор Живков у резиденция "Бояна", или на цар Борис Трети – у резиденция "Евксиноград"!). Боко пък е нашият кумир, народът се влюби всеотдайно в него, така, както гимназист се влюбва в проститутка, която първа е благоволила да го лиши от девственост, сиреч, да го направи "мъж" – и ето че и Боко, явно, символизира най-значими за народното сърце качества; той е нещо като апотеоз на народните мечтания. Та ако разберем що представляват и колко струват личности като Боко и Гоце, ще можем да открием много и то най-съществени неща за нас самите, за това какво се цени у нас, а също така и какъв трябва да бъде човек, за да успее в наши, родни, български условия. Наченатата тема е благодатна, но ще се постарая да бъда пределно кратък. Ето какво мисля по тия въпроси. Да почнем все пак с това какви качества правят от Гоце Гоце, такъв, какъвто той се утвърди и прие от на-

БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ДУША Еманации на най-съкровеното в народната българска душа Иван Стойнев Тия дни ми се върти в главата една мисъл, свързана с въпроса: какви хора успяват в България, какъв човек следва да си, какви качества трябва да имаш, за да успееш в наши, родни български условия? Наблягам на това: не какви качества са нужни за успеха изобщо, а за става дума за успех в наши, родни, български условия. Т.е., другояче казано, какви качества се ценят у нас от народната природопопулация, кога една личност ще бъде оценена за авторитетна, за достойна за успеха и прочие. Ето, идат и избори, нека да се опитаме да поразсъждаваме над тия въпроси, мисля, че има смисъл. Има един сигурен критерий или принцип за решаване на проблемите в тази област: що за личности и хора са ония, които у нас вече са се доказали, са били оценени? Щото нали, тъй да се рече, тия, доказаните личности и дейци, са нещо като еманация на народа, на народната душа, а пък, от друга страна погледнато, подобното се привлича от подобно, т.е., на тази основа, като открием какви са качествата на нашите народни кумири, ще можем да хвърлим светлина и върху немаловажния въпрос за това какво, собствено, представляваме ние, българите, ето в този исторически момент. Тъй че, ето, струва си да 99

нас минава за личност, и то дори успешна. Тъй че, в този момент, почвам да разглеждам нашите два народни титана, именно, Гоце и Боко, паралелно, щото, както ще видите, те двамата комай по нищичко не се и отличават – ако навлезем в дълбините на душата им. Нахалството е нещо като панацеята, то е главния фактор за успеха в наши, родни, специфични български условия. Само погледнете Гоце и Боко, тия двамцата най-преуспели народни титани – и ще се убедите в правотата ми. Много е спорно кой от двамата е по-нахален, тук конкуренцията между двамата е направо безпощадна и безмилостна. Сякаш Боко е по-нахален от Гоце, а, какво ще кажете? Или бъркам? Абе и двамата са нахалници от класа, грешка нямат, в това отношение те и двамцата наистина немат никаква грешка. И трябва да им се признае извънредна, извънмерна надареност в туй отношение, именно нахалството. Примери няма да давам, всеки, който е що-годе честен, ще признае правотата ми. И Гоце, и Боко, не са нищо друго, освен двукрако, ходещо нахалство. Те затова и толкова успяха и се издигнаха; речено е: "Чрез нахалство към прогрес!", и той найсъкровен български девиз намери в лицето и на Гоце, а след него и на Боко, своето най-бляскаво потвърждение. В сравнение с нахалството на Гоце и Боко нахалници като Симеон, като Воленча, или като Янето, или дори като самия Доган, да не говорим за Дмитрич, направо ряпа да ядат, никак не могат да ги настигнат. Не че

ивната народна природопопулация. Гледам го, он пак, милият, говори, че още има политически амбиции, горкият, явно иска да мине по пътя на своя собствен кумир Путин, т.е. да се възвиси да стане един ден и премиер, а патом, нищо не пречи, при наличното малоумие на подавляющата част на природопопулацията, един ден да изкара и още два президентски мандата, щото в Конституцията е казано, както откриха кремълските юридически фокусници, че не бива да се изкарват повече от два поредни мандата, но за два пъти по два или три пъти по два мандата нищо не било казано! Ех, мечти, мечти, а, Гоце, кво ще кажеш? Успях ли да се добера до най-потайните кътчета на подлата ти душица? Та у Гоце, а също, както ще видим, и у Боко, са налице две-три или четири най-фундаментални качества, които, първо, са много привлекателни за мнозинството от народа, и, на тази база, второ, са същностна предпоставка за успеха, за издигането на една личност в наши, специфични, родни български условия. Кои са тия качества? Ето кои: Първо: нахалство. Второ: умение за правене на всякакви, на колкото се може по-големи подлости. Трето: арогантност. Тоест безочливост. И дори, четвърто, което сякаш обобщава тия дотук, е качеството, което мога да определя ту като мизерен личностен потенциал, ту като първична простота или простотия, ту като крещяща безличност, щото личността като такава, по идея, е нещо съвсем различно в сравнение с това, което у 100

носил на ръце Царо, когато му беше бодигард, нищо чудно да му е мил краката, а после и да е пил водата, не знам точно. Но мога да подозирам. Гоце колко задници е цунал, за да се издигне до тия звездни висини, само он си знае. Подлеците от класа са подлеци не за друго, а защото са преживели много унижения; но да не задълбаваме в проблема, щото има опасност никога да не можем да го изчерпим. Важна е констатацията, че да успееш, за да стигнеш до върха в нашата мила родина България трябва да си мерзавец от класа, и това да ти личи, мерзавщината да ти извира, тъй да се рече, от всяка пора на кожата, да излъчваш наоколо мерзавщина – и тогава другите ще те уважават. Ако си свестен и добър човек у нас, в български условия, няма начин да не се провалиш тотално, но виж, мерзавците не само че успяват, тях народът ги носи и на ръце, разтапя се от нежност и любов към тях. Какво остана още? Да, третото фундаментално качество беше арогантността. То е свързано с първите две, с наглостта, с нахалството и също така с мерзавщината, със склонността за правене на колкото се може по-големи подлости. Става реч за безочието, ако трябва да използваме българското родно понятие и дума. Че е безочлив Гоце, се вижда с просто око, не му пука изобщо за нищо, този негов талант, явно, се дължи на някакви свещени наследствени качества, разпространени в региона около Сирищник, не знам точно, не съм ходил там, за да се уверя лично, но мога да допускам. Щото ми се

и те, тия, изредените, не са нахалници от класа, но Гоце и Боко, повтарям, в туй отношение са направо недостижими. Те са гении, а ония са само таланти. Даже нахалникът Доган е нещо като невинно агънце в сравнение с нахалството на Гоце и Боко. Затуй Доган никога няма да бъде нещо повече от "мандатоносител", докато Боко и Гоце, ако и по света нахалството се ценеше колкото у нас, в България, току-виж щяха да станат ако не папи, то поне генерални секретари на ООН. Или шефове на цели галактики или звездни струпвания, не знам точно. Защото те имат нахалство в някакви извънмерни, наистина космически мащаби. Същото, прочее, може да се каже и за склонността им да вършат подлостчици. Те, разбира се, са подлеци от висша класа, лъжци, мерзавци и какви ли не, щото подлостта е нещо най-пищно и многолико, то не се изразява само в едно отношение, а в безкрайно много такива. Гоце, примерно, ще остане в историята ни с безпримерната си лъжливост. Тоя наш роден български Пинокио, ако носа му растеше при всяка лъжа както расте носа на оня, дървения Пинокио, вече щеше да имо нос, дълъг поне до Луната. Боко също си го бива, той лъже както диша, иде си му някак отвътре, ала най му се удава на Боко да се хвали, което също е израз на подлост. Колко подлости са извършили Боко и Гоце, за да стигнат до тия звездни върхове, само те двамата си знаят. Боко, примерно, е разтривал ушите на Тошо, а нищо чудно да е 101

прочие. Искам да хвърля малко светлина по този въпрос – в заключение. Ние, българите, пък и България, сме народ и страна, в която безличността се смята за личност, а личността – за безличност. Сиреч, у нас и в това отношение всичко е наопаки, по досущ същия начин, по който у нас лъжата минава за истина, а истината – за лъжа. Или доброто за зло, а злото – за добро. Или както кимаме наопаки глава в сравнение с целия останал свят - когато казваме "да" или "не". Изглежда природопопулацията ни е такава, може би на славянския ни корен се дължи тая наша крещяща склонност към безличност, която обуславя смяната на местата на най-значимите екзистенциални и онтологични категории. Изглежда когато Оруел е писал знаменития си лозунг "Свободата е робство", той е изхождал ако не от българския, то с положителност е изхождал от презрения славяно-руски манталитет, който има и азиатски жилки (щото поляците също са славяни, ала го нямат тоя презрян манталитет!). Тук е базисното според мен основание всичко у нас да е тъкмо наопаки. Ако сте забелязали, в други, в нормалните страни, ако си личност, с най-богат личностен потенциал, ако си с колкото се може по-развит и извънреден интелект, ум, душа, чувство, дух, способности, таланти, ще успееш непременно, но у нас, уви, е точно наопаки. У нас успяват найкрещящите безличия. Или некадърниците. Тоест: кадърните само за подлости, нахалства, безочие и мерзавщина. Можем ли да имаме ний за

струва, че неговата безочливост има, тъй да се рече, субстанциални и метафизични причини, тя не може да е просто човешко качество, придобито в живота, а явно е дар от природата или от самите звезди. Или е белег на кръвта, не знам. Боко също много е напреднал в безочието си, ама Гоце сякаш го превъзхожда, не знам, а вие как мислите? Сякаш Гоце е ненадминат, ама Боко тепърва ще има да се развихря в туй отношение. Иначе е надарен безмерно, то си му личи, вие какво ще кажете? Талант, направо гений ни е той, милият. Да живей! Уррра! Да привършвам вече, а, какво ще кажете? То вече всичко е ясно. Надявам се, сфанахте ми мисълта. Вярвам, ще признаете, че съм толкова прав, че тезите ми са така очевидни, че просто не ми се налага никакво "доказателство". Те самите, имам предвид Гоце и Боко, са ми и доказателствата. Те са, тъй да се рече, нещо като ходещи, двукраки доказателства. И във всеки миг, с всяка своя дума, потвърждават и доказват правотата ми. Затуй ще завърша със следното: Казах, че и двамата са твърде безлични, мизерни като личности, с твърде нищожен личностен потенциал. Понеже у нас съвсем не се разбира що е това личност, подозирам, че някой ще кипне в тоя момент и ще ме прокълне. Нека да прави каквото си иска, ама факт е, че у нас съвсем, ама наистина съвсем не се знае и разбира що е личност, какво е това личностно отношение и поведение и 102

целокупното природонаселение на Родината ни, а негови бледи копия, но все пак достойни наследници, са Гоце и Боко. Вторият, естествено, ще надмине Гоце, щото он и физиономично прилича на Непрежалимия, та нищо чудно некои български олигофени и катили да си мислят, че ако не самият Тодор Живков в боково лице е оживял и вампирясал, то поне Боко е нещо като метемпсихотичен образ на Непрежалимия, сиреч, живковата душа се е вселила, след смъртта му, в тялото боково. Не знам как стоят тук точно работите, ама и това може да се провери. Но повече не ми се занимава, както и да е, казах най-важното. Намекнах само за още повече неща, но който има акъл, ще се сети сам за всичко останало. Голяма част от въпросите умишлено оставих без отговор, та да провокирам повечко хора да се позамислят. Благодаря за вниманието, приятен ден на всички!

управник един Де Гол, примерно? Или един Чърчил (някои не знаят, но Чърчил е велик писател, има страхотен писателски талант, докато представяте ли си Боко и Гоце да напишат книга?!)? Можем ли да имаме ний един Наполеон, да речем. Дръжки, ще имаме, ама друг път! Ний един Левски сме имали, ама и него сме го предали и съсипали със собствените си ръце, щото в народни български условия е недопустимо да си Левски, е безкрайно дразнещо да си Левски, или пък, опази Боже, Ботев! Но да си Гоце или Боко, разбира се, няма начин да не бъдеш оценен, овластен, обожаван, турен на най-голям пиедестал и дори направо обезсмъртен! Прочее, дали някъде вече не се събират пари за направата на огромен паметник на Боко, който да е толкова голем, че да стои на Черни връх, а да се вижда в цялата си величавост от площада пред Народното събрание? Кажете, нищо чудно някъде вече да са започнали да събират пари за тоя паметник, а аз само да не знам?! За Тошо Правешки знам, нему щели да вдигат още по-голем паметник, а пък за направата му щял да позира самият Боко - за да е по-величава фигурата на Непрежалимия. Гоце пък ще му резне лентата, пардон, самият Боко ще му я резне, щото къде ти Он да позволи некой друг да реже некакви си ленти в Царството му; е, добре де, и двамата ще резнат тая пуста лента, заради която нищо чудно да се изпокарат. Та Тодор Живков, който е подобре да беше наречен Простаков, беше и продължава да е кумир на 103

се случи, т.е. да бъдат провалени плановете на олигархията ни за напълно тотален контрол над мислите на хората. Има островчета на свобода, символизирани от личности, преди всичко млади хора, работещи в различните медии, които трябва да бъдат приобщени, а не отблъсквани от опитващата да осъзнае силата си демократична общност.

ПРАКТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ Кой е верният път? Йордан Ангелов След като написах вече две статии по един и същ проблем – виж Какво да правим? и също Защо мразим личностите? – сега найвероятно се очерта впечатлението, че бягам от директен отговор на съществения въпрос, подплъзвайки се и разпилявайки се в "подробности". Не ми се иска това да се случи, да стане реалност, ето защо се връщам към първоначално формулирания проблем, за да му отговоря директно. Наистина: Какво да правим? Изоставям започнатото и тръгвам по друг път. За краткост ще се постарая да формулирам тезата си синтетично, в поредица от възлови, пък макар и преплитащи се в ужасно кълбо моменти; ето как:

● Консолидиране на демократично мислещите хора; Изхождайки от тезата, че различията помежду ни са нещо найестествено, трябва да се прави така, че на почвата на различията да се търсят и изтъкват обединяващите, подобно на принцип, идеи и ценности. Повтарям: трябва да се прави обратното на досега случващото се, т.е. не да бъдат отблъсквани ония, които имат способността да мислят различно, напротив, те да бъдат приобщавани. Онова, което ни сродява в едно цяло, в една общност, загрижена за европейския път на България, която трябва да стане органична част от западната цивилизация на свободата, трябва да получи несъмнен приоритет, а различията и раздорите трябва да отидат в миналото.

● Спечелване на всяка личност, която има в себе си наченки на демократично съзнание; Да, необходим ни всеки такъв човек. И "прост", и "сложен", и "наш", и "ненаш", и "свой", и "чужд", и "велик", и "малък", и "правилно мислещ", и нямащ този шанс да е станал нещо като оракул. Това е особено важно за хора, работещи в медиите, които пък, както се знае, са под контрола на олигархията. Но този контрол не е станал все още тотален, трябва обаче да се направи така, че това да не

● Съвместно осмисляне на тежките проблеми и търсене на изход от привидно задънената улица; Иска се провеждането на найсвободни обсъждания, дискусии, спорове с оглед търсене на жизнено потребната ни истина. Иска се страстно осмисляне, говорене, вербализиране 104

образование в училищата и университетите.

на проблемите, защото без този етап е невозможно да си пробие път рационалното практическо действие, насочено към промяна. Трябва найвдъхновено да се философства, сиреч обсъжда, и то на най-равноправна основа; ако не обменяме мисли, и то съвсем свободно, ако продължаваме да се капсулираме, изхождайки от презумпцията, че всеки сам по себе си е самодостатъчен, т.е. е найвелик и най-умен, доникъде няма да стигнем.

● За целта да се създаде широко развита и разклонена мрежа от дискусионни клубове на всякаква основа: просветни, към демократичните политически партии, културни, към отделни медии и пр., като инициатори за това трябва да са поактивните и граждански ангажирани личности; Както, примерно, Ангел Грънчаров от Пловдив е създал от няколко години Граждански Дискусионен клуб, така по същия начин такива клубове могат да бъдат създадени от най-различни инициативни люде навсякъде: в училища, в читалища, към разни клубове, включително и на демократичните партии, дори в квартални заведения и кръчми. Навсякъде, на всяко място, където това може да бъде направено, да се разговаря с най-различни хора, и то най-добронамерено, защото хората у нас, тъй наречените "избиратели", са в ужасна ценностна и идейна криза и дезориентация, която може да бъде преодолявана по един-единствен начин: чрез обсъждане, чрез говорене, т.е. чрез съвместно търсене на истината и на доброто. Всеки осъзнат демократ трябва непрекъснато да излъчва светлината на демокрацията в стелещия се полумрак на пълзящата олигархична диктатура.

● Тотална просвета, много разговори и горещи дискусии, особено с най-младите и най-неукрепналите в личностно отношение; Трябва да се обърне огромно внимание на ставащото в българските училища, включително и университетите, и да се въздейства в позитивна насока на процесите в тях. Безразличието към сферата на личностното и духовно израстване на младите, което си позволяваше толкова години демократичната общност, е гибелно за бъдещето на нацията и на демокрацията ни. Примерно ефектът от такива инициативи, като посещения и дискусии с младите на известни творчески личности, примерно каквото направи в Дискусионния клуб в Пловдив г-жа Малина Петрова, кинорежисьор, трябва да стане широко застъпена и повсеместна практика. Особено трябва да се работи за приобщаването към демократичната общност на учителите и преподавателите по предмети от т.н. гражданско

● Нека да се даде простор на инициативата и на практическата работа по разпространението на онова 105

Но в такъв случай трябва да се запитаме лидери на какво са те? На своята маниакалност и горделивост ли? Този именно дефект трябва да бъде изкоренен. По този именно начин трябва да почнат да разговарят с "народа" и активните политици от десницата; оня, който не може да участва в такъв тип диалог, явно не става за модерен демократичен политик и трябва да си ходи, та да освободи несправедливо заеманото място на друг. В процеса на това нравствено и личностно "очистване" и също така на идейна кристализация на съзнанията ще се появят и ония толкова необходими ни лидери от нов тип. На които е съдено да изиграят решаваща роля във връщането на доверието на големите общности от хора към разпадналата се многолюдна някога демократична и свободолюбива общност.

така потребно ни съзнание, което в момента е налично само в отделни "свободно витаещи електрони", а трябва да стане съзнание на големите групи от хора, на цели слоеве и общности; Разпространяването, култивирането на едно по-оптимистично настроено демократично и проевропейско съзнание е най-съществената част от предстоящата работа. С всеки мрънкащ, мърморещ, разочарован и недоволно гледащ, обиден на демокрацията и на свободата, а също така и на демократите - тази дума благодарение на промиването на мозъците стана едва ли не обидна! - сънародник трябва да се разговаря така, че да се породи добронамерена за свободна дискусия обстановка и атмосфера, в която той да има възможността да "изплаче" мъката си и да се освободи от трупаното с години напрежение. На това аз му викам процес на "нравствено очистване", на "разкапсулиране" и освобождаване на съзнанието, без който нищо няма да постигнем.

● Трябва да се разговаря пределно честно и открито с всеки за всичко; стремежът към истината трябва да е водещото, нищо друго не трябва да отклонява нашето внимание; Мисля, че не е необходимо тук да пояснявам колко ни е потребно тъкмо това. На фона на тоталната медийна шумотевица, бълваща само лъжи, простотии и идиотщини, гражданската и демократична общност трябва да противопостави тъкмо откритостта си спрямо истината, явяваща се доминанта на дясната личностна, гражданска и политическа философия. Нечестността се наказва със загуба на доверие. Ключът към въз-

● Да се изкоренят високомерието, грандоманията и гнусливата интелигентщина сред дейците на културната и демократична общност на България; У нас интелигентните хора, не знам дали сте го забелязали, се гнусят да разговарят с "простия народ" и тайничко го презират. Да не говорим колко пък това е разпространено сред "лидерите" и "популярните личности". 106

раждането на демократичната общност са новите подходи за печелене, а не за губене на доверие, в което ний, демократичните люде и дейци, доказахме в последните поне 15 години, че сме прекалено добри.

диционен морал, ако в гражданския и политически живот у нас почнат да си проправят път фундаменталните принципи на човечността и на нравствеността, то надеждата да се преобразим като индивиди и като общности нараства многократно;

● Откровено разговаряне и с представители на всички електоралнополитически и партийни групировки в българското общество, дори и с тези на ГЕРБ и БСП, дори и с тези на ДПС, дори и с тези на АТАКА;

Мисля, че тук казаното е достатъчно и пояснения съвсем не са необходими. Ще добавя само това, че е цяло изкуство да се прави политика и демокрация на нравствени основи. Това малцина го умеят. Умее ли го изобщо някой у нас?! Тия хора и лидери обаче трябва да стават все повече и по-силни.

Трябва да се изхожда от презумпцията, че всички сме български граждани и трябва да работим, независимо от различията си, за доброто на България и за добруването на хората, на народа. Имаме, независимо от различията помежду си, и общи интереси като българи, каквито трябва да си останем, независимо от различията, които ни противопоставят. Никакви обиди и обявяване на опонента за "враг", който трябва да бъде смазан или на който трябва да бъде запушена устата! Трябва да се изхожда от безспорния факт, че т.н. "обикновени хора", независимо от политическите си симпатии, в еднаква степен са жертви на произволите на самозабравилата се олигархия. Това няма начин да не ни обедини, нищо че имаме различни ценности и идеи. Да се заложи на обединяващото ни, а не на разделящото ни, както беше досега.

● В противоположност на тия, които не се свенят открито да призовават "Не философствайте!", сиреч, "Не мислете!", и "А бъдете прагматични!", сиреч, "Грабете колкото повече можете!", мото на автентичната демократична, гражданска и дясна общност трябва да бъде "Мислете, т.е. истински и вдъхновено философствайте, за да откриете верния път, а после, по дяволите, действайте упорито, за да постигнете онова, което сте длъжни да направите!". Смятам, че без известна доза идеализъм всичко в този живот се опорочава, извращава и опошлява. Това особено важи за общностния, за политическия, за публичния живот, но в не по-малка степен важи за индивидуалния живот на отделната личност. Коренът на нашите беди е, че успяхме да опошлим всичко, в това

● Ако направим така, че водещо в нашата дейност да стане провеждането на един общочовешки и тра107

число и демокрацията си. Да, опошлихме и извратихме и толкова младата ни и многострадална българска демокрация, даже и толкова чистия стремеж към свобода, който има за друго свое име името "демокрация", го натикахме в калта на мизерни страсти и мании по себевъзвеличаване, облагодетелстване, самоизтъкване, маниакални горделивости, добиране до пари, власт и слава. На всичко това трябва да му бъде турен кръст и да се започне на ново начало – и с нови хора, разбира се.

пата балканско-българска склонност към един нерафиниран и див "индивидуализъм", от който нищо добро не сме видели. За идването на това време наистина трябва да се работи всеки ден. Аз лично се опитвам да правя точно това. За което, разбира се, съм толкова руган, плют, дразнещ и ненавистен комай на всички...

● Трябва, на основата на преживения нравствен и идеен ренесанс в душите на хиляди хора същите тия хора ще бъдат активирани отново да излязат на улицата, този път съвсем осъзнато, за да защищават всекидневно своите най-фундаментални и човешки права, първото от които е правото на достоен живот. Как става това ще се опитам да покажа следващия път. Излишно е да казвам, че всичко написано по-горе е само покана към разговор, в който, надявам се, ще се включат повече хора. Надявам се, но съвсем не съм сигурен в това. У нас много обичат да мълчат тъпо и гордо, не се принизяват да разговарят даже. Явно още не му е дошло времето това да се случи. Ние сме горди и така самотни в претенцията, че сме си самодостатъчни в своята величавост – и затуй само си търсим обожатели. Което именно показва колко ни е потребно да работим за една такава цел: да почнем да се консолидираме, надмогвайки тъ108

власт напоследък, неизбежно ще доведе дотам, че той, воден от популистични мотиви, ще им угоди, което пък грози да бъде направена голяма грешка – заради едно такова непремислено решение. Защото това ще застраши най-значими, базисни права на всички нас, гражданите, особено на младите хора, бъдещето на нацията – и ще доведе до окончателен провал българското образование. Ето по тази причина ми се налага да реагирам с достъпните ми средства, щото у нас гласът на такива като мен, дето от много години непосредствено се занимаваме с нравственото, личностно и ценностно укрепване на младежта, съвсем не може да се чуе. Г-н Омбудсман, Пиша Ви това писмо поне да дам известна гласност на очерталия се проблем, който трябва да се види в неговата пълнота и цялост; имам крехката надежда ако не медиите, то поне някакви по-активни части на гражданското общество, приютили се в интернет, да стигнат, благодарение на това мое Отворено писмо, до едно по-зряло убеждение за това какво става и какво именно трябва да се прави за излизане от тежкото положение в духовната област, в областта на подготовката на младите за живота. Ще започна с това: и Синода на БПЦ, и другите (лица и институции, примерно Президентът на България), които настояват този въпрос с учебния предмет "религия" да се реши незабавно, ни навират в очите съображението, че това щяло да спомогне за нравственото възпитание на мла-

ПОЗИЦИЯ Нравствената катастрофа на нацията ни е колосална Отворено писмо до Омбудсмана на Републиката, до Президента, до Синода и до Премиера във връзка с духовната катастрофа на нацията ни Копие: до Президента на Република България; Копие: до Светия Синод на Българската Православна Църква; Копие: до Председателя на Министерския съвет на РБ; За сведение: До Министъра на образованието, младежта и науката Уважаеми г-н Омбудсман, В последните в публичното пространство имах възможността да срещна твърде много, и то предимно съвсем некомпететни мнения по въпроса трябва ли да се въвежда учебен предмет "религия" (или дори "вероучение") в нашите училища. Твърде интересно и любопитно ми беше да се запозная с толкова наивния начин, по който се обосноваваше самата потребност от един такъв предмет – или пък се опонираше на идеята за въвеждането му. Адептите на незабавното въвеждане на такъв предмет в училищата, предполагам, ще се постараят да окажат натиск върху премиера Борисов, което пък, като изхождам от установилия се авторитарен начин на вземане на решения в държавната ни 109

ледват цели, съвсем различни от декларираните. Убеден съм, че толкова изтъкваната и даже навирана в очите ни "грижа за нравственото укрепване на душите на младите" е нещо като смокиново листо, скриващо срамотията на пълната незаинтересованост на синодалните старци, пък и на повечето от останалите ратовници в тази шумна кампания, от реалните проблеми и от същинските духовни потребности на младите хора. Защото, ако допуснем, че старците от Синода поне малко, и то истински и честно, се бяха заинтересовали, те отдавна щяха да са започнали да правят нещо реално в това отношение; а не, както и стана в тия 20 години, само да си скубят брадите за разпределянето на свещоливници, на църкви, на манастири и на други толкова съблазнителни църковни имоти. Да оставим настрана набиващата се в очите пълна неангажираност на нашите "духовни" водачи с онази велика духовна мисия, която им е завещал Учителят на човечеството Христос. Позволете ми аз лично изобщо да не вярвам, че верни служители на Сатана могат да се заинтересоват толкова искрено от духовното укрепване на душите на младите – както се мъчат да се представят и да ни убедят. Нека да не бъдем пълни наивници и да мислим и говорим по-сериозно. Нравствената катастрофа на нацията ни е колосална и нейни симптоми са тъкмо неизпълнението от страна най-вече на високопоставените служители на Църквата на тяхната иначе толкова възвишена духовна

дите, т.е. щяло да бъде някакво действено противодействие на ширещия се аморализъм, на нихилизма и на простащината в обществото ни. Позволете ми да не се съглася с един такъв сякаш общоразпространен в общественото ни пространство аргумент, който показва основно неразбиране на това как би следвало в нашата модерна епоха да се осъществява едно отговарящо на реалните нужди на младите хора образование и възпитание. Други пък смятат, че просвещението, сиреч, голата информираност на младите и обременяването им с някакви исторически сведения за религията щяло да изиграе ролята на нещо като панацея за спасяването на душите им, което също показва, че такива хора съвсем не съзнават какво точно казват. Защото формирането на ценностните устои на личността съвсем не става по един такъв механичен начин, напротив, то е интимен духовен процес, имащ твърде много фактори – и културни, и обществени, и духовни, и исторически, и индивидуални, и личностни, и народнопсихологически, и какви ли не още. Следователно "бъркането" и намесата в неговата сърцевина с неподходящи ръце и инструменти няма как да не доведе до още по-голямо объркване от това, от което и в момента страда неефективното ни образование – и особено пък възпитанието на младите. Казаното по-горе показва, че с настояването незабавно да се въведе предмет "религия" (или пък "вероучение") адептите на тази стъпка прес110

да предизвикват само Неговия гняв. Жалкото е, че точно те не могат да осъзнаят това, което показва дълбината на нравственото им падение. Духовното и нравствено наставничество в училищата и в другите културни учреждения е твърде тънък, фин, интимен процес. То не може да се осъществява с неподходящи средства – защото иначе всичко ще досъсипем. Искам да предложа ония найспешни мерки, които не само могат, но и трябва в момента да се приведат в действие – ако искаме да имаме някакъв що-годе позитивен ефект. А не да се занимаваме с едропанелните масови "мероприятия" на материалистичните ни владици, на пустословните нагли пишман-"националисти" от рода на президента Гоце Първанов и неговите другари по службите от ДС като Божо Димитров. Мероприятия, които, разбира се, не само наподобяват едновремешното тотално "комунистическо възпитание на младежта и на цялата нация", ами изглежда са досущ същото – като разликата е че сега кагебистко-путинското "православие" е призвано да заеме мястото на предишната марксистко-комунистическа идеология. Знаем, че такива са способни да си менят фалшивите "богове", от Ленин директно да скачат ако требе чак на Заратустра, на Буда, на Мохамед, на Тангра, пък и на който друг им скимне, готови са, ако трябва, да се покатоличат и помюсюлманчат даже, стига да са до благинките на властта, до нейния толкова ароматно димящ кокал.

мисия – наред с всичко останало. Обществото ни продължава да деградира в личностно и нравствено отношение, като това разложение съвсем не може да бъде спряно с външни, не докосващи същината на проблемите и напълно демонстративни ченгесарско-популистки "мероприятия", чиято цел е точно обратната на така старателно навираната в очите ни. Никой не пречи на църковните йерарси и на техните подопечни клирици да си вършат работата, да наставляват паството си с нравствени проповеди, да положат известна духовна грижа и за по-младите, за болните, за страдащите, още повече че имат всичките за това условия и прекрасна "материална база", завещана от предците ни. Но сега се оказва, че те не само изцяло са дезертирали от мисията си, ами и, виждаме, показват охота и си мечтаят да я прехвърлят върху една съвсем друга институция каквато е училището. Която, разбира се, си има други цели и много различно предназначение. Правят го, предполагам, за да могат необезпокоявани от нищо да пътешестват от банкет на банкет, каквито господстващата олигархия устройва в тяхна чест, да си носят спокойно подарените им от разни георгигерговци скъпоценни часовници с цена от по 20 000 евро, колкото, предполагам, струва половин храм. Не зная на какво разчитат такива, и скверните богаташи, и техните "духовни наставници", "духовниците с антидуховно поведение": нима си мислят, че могат по този начин да си купят благоразположението на Бога?! С това, разбира се, могат 111

фите. В условията на тотален материализъм-нихилизъм в обществения живот да се посегне на философията беше съвсем логично, ала едва ли може да бъде оправдано. Автономията на университетите, сиреч, свободата им, пък беше изтълкувана найпрагматично: беше посегнато на хранителката на духовната свобода, именно на философията – и тя беше изгонена от българските университети. Изцяло в пълномощията на държавата е да промени държавните образователни изисквания за т.н. "висше образование" и стандарта да бъде променен така, че дипломи за бакалавър, магистър и доктор да не може да получи никой, който не е преминал поне един най-основателен курс по философия. Защо е необходимо това ли? Просто е, но ще ви кажа. Ами защото университетът подготвя учителите, бъдещите наставници на младежта, ето за какво е потребно те да учат философия: за да укрепнат те самите в духовно отношение! Ако бъдещите възпитатели на младежта не са укрепнали нравствено, ценностно, културно, личностно и духовно, то как тогава те ще могат да пренесат духовната светлина в душите на най-младите, на учениците?! Не можеш да дадеш от онова, което сам нямаш. Ако душата на бъдещите наставници на младежта е празна, то няма защо да се чудим, че духовноличностната празнота е обладала вече толкова много поколения, а пък нихилизмът-материализмът си се шири необезпокояван и триумфира повсеместно. Ето защо спешно трябва да се въведе предмет философия

Аз написах книга със заглавие Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България, в която представих вижданията си по целостта от проблеми, в които се е оплело българското образование. Изпратих ръкописа на институциите, които би трябвало да са заинтересовани от решаването на тия проблеми, ала те продължават да пребивават в бездействие, упоени сякаш от тамяна на собствената си величавост. Примерно министърът на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов продължава да мълчи и да не отговаря на три мои Отворени писма, публикувани и в блога ми. Ето моите предложения за поправяне на положението в училище в интересуващото ни отношение: нравственото, духовно-личностното укрепване на душите на младите. ● Духовните ценности на човечеството в сферата на образованието от поне 2500 години са в прерогативите на философията. Даже в "най-тъмното" Средновековие философията не е била изгонена от университетите, както това беше направено у нас през последните 20 години. Днес философия у нас учат само студентите по специалност философия с някои "присъдружни" специалности, а във всички останали специалности на университетите философията беше прокудена и на места най-грубо изритана, и то с едно най-користно съображение: преподавателите по другите предмети да вземат часовете и хляба на филосо112

вините, че ефектът от тяхната дейност бил недостатъчен или нищожен. Ето защо спешно трябва да бъдат счупени веригите, в които са оковани нашите многострадални преподаватели по философия, а те самите, убеден съм в това, в условията на жизнено потребната им свобода, ще намерят най-ефективните начини за духовно общуване и просветление на младежта.

за абсолютно всички специалности на университетите, а най-напред – на специалностите, които подготвят бъдещи учители. Не трябва конят да се поставя зад каруцата: тия, които сега искат въвеждане на предмет "религия" в средните, основни и начални училища обаче правят точно това. Защото откъде ще се вземат тия просветлени наставници на младежта в духовно отношение, след като държавата е прерязала самата възможност да имаме просветители и духовно просветени наставници с нужната подготовка?!

● Разбира се, философите, работещи в нашите училища и университети, трябва да бъдат подкрепени в усилията си.

● В средното образование пък и сега си имаме предмети от т.н. "философски цикъл", които би следвало да се занимават тъкмо с това: да подпомагат младите в тяхното духовно и личностно узряване и укрепване.

В момента скандално е, че предметът "философия" е категоризиран от самото Министерство към категорията на "лесните предмети" заедно с... физическото възпитание! Учителите по философия по тази причина имат най-големите годишни нормативи от учебни часове, което също създава непреодолими пречки за ефективността на работата им. Може би вече ще стане век от времето, в което модерната психология обоснова положението, че ефективно общуване, докосващо личностната, душевна и духовна сфера, може да става само в малки групи от по 8-10 или максимум 12 човека, ала у нас никой не зачита тия научно-обосновани правила. Затова у нас класове от по 26-30-32 ученика еднакво – все съвсем неефективно, впрочем! – "учат" и точни науки, и хуманитарни, в това число и философските дисциплини. Което и е предпоставката за нищожния ефект от колосалните, ала

Разбира се, тия предмети са с крайно недостатъчни часове, което и обяснява ниската им ефективност. Да не говорим за казионните "стандартни програми" по тия предмети, които лишават учителя от така потребната му свобода, първото условие на духовното наставничество и просвещение. Защото в тази духовна област учителят трябва да има пълния набор от условия, за да носи тежката си мисия. Първото условие в тази насока е свободата. След като сте вързали днешните преподаватели с тежките вериги на едни обездуховени (бездуховни) позитивистични програми по философия, етика, психология и пр., в такъв случай нямате правото да ги 113

терството утвърждаваше учебниците по един тертип: всеки нов министър уреждаше да се издадат учебниците на всичките му приятели, на цялата му рода до девето коляно, и, естествено, на партийните му съратници с най-тежки академични титли, ала без никакъв морал. Разбира се, в тази сфера трябва да се промени всичко из основи, като принципът трябва да е: да пишат учебниците тия, които ще преподават след това по тях. Учители трябва да пишат учебниците, по които преподават учители, а не професори, които никога не са заставали пред ученици. Специално пък в областта на философските предмети, сиреч, на предметите от чистата духовна сфера, именно етиката, психологията, философията, трябва да се проведат истински конкурси за издаването на алтернативни учебници, от които да избират не толкова преподавателите, а най-вече самите ученици при посредничеството на преподавателя. Моя милост специално е написала и издала на свои средства (!) учебници и учебни помагала по всички предмети от т.н. "философски цикъл", което, както се оказва, означава, че един скромен гражданин и учител като мен е свършил работата на цялата държава! А държавата в това време, заедно с неизброимия си легион от чиновници, най-вероятно е люпила семки и се е чесала по темето – или между краката (простете!). Това са някои от местата, където трябва да се пипне, та да потръгнат малко от малко работите в духовната и нравствената сфера и личнос-

предварително обречени усилия на духовните наставници на младежта, каквито трябва да са най-вече преподавателите по хуманитарните дисциплини, в това число и по философия. Духовното наставничество и толкова финото "пипане" в ценностната сфера на младата личност съвсем не може да се сравни с преподаването и усвояването на точните естественонаучни, математически и технически знания. А у нас на "часовникарите на човешки души", каквито са психолозите и философите, държавата е връчила по един... тежък чук за чупене на скали, та да вършат работата си: е, не става така, искат се най-фини инструменти! Докато не се предоставят на учителите от хуманитарната сфера и на тези по философските предмети така потребните им условия и "инструменти" за да си вършат работата, дотогава нямаме право да очакваме никаква промяна към добро в тази, повтарям, толкова фина и деликатна област – "инженерството" на човешките души. (Употребявам тази съвсем неподходяща фраза, та белким ме разберат и ония, които... едва ли някога ще разберат какво изобщо пиша и казвам!). ● Тук не си струва да обосновавам колко са негодни учебниците в цялата хуманитарна сфера, по които би трябвало да учат нашите ученици. Разбира се, никой от авторите на учебници не го вълнува от това доколко учебника му е изобщо използваем, щото до този момент Минис114

Ще завърша с нещо лично, колкото и да изглежда неподходящо това. Аз бях жив свидетел какво се случи с философията в първите години на свободата, имам предвид веднага след 1989 г. Оказа се, че у нас самата свобода беше употребена така, че да задуши... самата свобода: само ний, българите – е, и руснаците де! – ги умеем тия неща. Ето какво стана в Пловдивския университет, където тогава бях преподавател по философия. Аз, разбира се, не само бях от ония, които приветстваха промяната и полъха на свобода, а бях и от ония, които са правили нещо да не се задушим съвсем в условията и на комунистическия бездуховен режим. През 1987 г. бях създал Философски дискусионен клуб в ПУ като неформална студентска организация, който беше приет много добре от студентите и дори от някои от тогавашните медии (все пак вече беше почнала "перестройката"!). Клубът беше приветстван от младите толкова възторжено, колкото студено и със злобно скърцане на зъби го приеха официалните лица. Ний в този клуб две години преди падането на режима показахме на дело как трябва да се реформира онова тогавашно казионно "идеологическо възпитание". Партийните бонзи, макар и злобно, някак ни изтърпяха, и то по една-единствена причина: "партията" им се преструваше, че уж щяла да се "преустройва". Както и да е, падна Тодор Живков, и се отпочнаха "промените". Ето какво беше направено в духовната област.

тното израстване на младите. Вижда се, че предмет "религия" в училище е изцяло неуместен за едно модерно образование – и ако се въведе, само ненужно би дублирал това, което вече се прави, пък макар и на неадекватна форма, в цялата хуманитарна сфера на обучението. Тия, които настояват да се въведе предмет "религия" или пък "вероучение" в училище, ако искат да бъдат последователни, по същата логика трябва да издигнат искането свещениците от църквите да бъдат заместени от... учителите по философия! Това е ядрото на скандално несмислената логика, която ни се поднася, завита в мазната хартия на някаква лицемерна и фалшива "грижа" за нравственото укрепване на младежта. Никога религията, даже и в епохата на пълната си доминация, не е задушавала така философията, както се предлага сега от нашите религиозни "новатори" от типа на "православния" талибанин Николай "Пловдивски". Дори и при комунизма, който беше нещо като най-тъпа "религия" от материалистично-нихилистичен тип, философията все пак продължаваше да съществува, пък макар и в несвободна, извратена форма, в университетите и училищата. Т.е. дори и тогава блещукаха някакви искрици духовен живот, които сега искат да ги погасят – като изгонят философията, символ и въплъщение на чистата духовност, окончателно от университета, така и от училището. Разбира се, това не бива да бъде допускано, иначе горко ни! 115

вителство на България, именно философът Николай Василев – той, впрочем, беше лектор в нашия Философски дискусионен клуб от преди 1989 г. заедно с баща си, академик Кирил Василев! – въведе основните философски предмети, които съществуват и досега. В тия години непрестанно съм работил за да си изпълнявам достойно духовната мисия на философ, за което, естествено, съм, както обикновено става у нас, твърде ненавистен за мнозина. Както и да е, това показва само – щото историята ми се разви в типични наши български и родни превъзходни условия – че съм бил на прав път; щото ако ме бяха подкрепили с нещо или пък – опази Боже! – ако ме бяха похвалили, явно е щяло да стане защото съм предал ценностите на живота си. Не им предоставих това щастие – и едва ли ще го сторя и тепърва… Извинявам се за илюстративното лично отклонение. Аз вече казах какво мисля и какво следва да се направи – ако държавните институции са поне малко заинтересовани от духовно-личностното здраве на нацията, явяващо се главна предпоставка за материалния й просперитет, който никога няма да бъде постигнат само с икономически средства. Ако лично Вие, г-н Омбудсман – пък и другите лица, въплъщаващи основните институции в държавата ни, на които пращам копие от това Отворено писмо – все пак сте водени от известно съзнание за човешки, граждански, държавен и народностен дълг в дейността си, няма да се успокоите дока-

Първо и най-напред така добре "подкованите" марксистко-комунистоидеологически кадри се захванаха с това най-умело да мимикрират, да се дегизират; така например доценти по "научен комунизъм", след известно недоумение с какво да се занимават, се преквалифицираха в какви ли не; аз лично знам един такъв доцент от СУ, който най-авангардно се захвана да преподава... "богоучение"! Опита се един "бог" – Ленин – да го замени с друг; този другият пак си беше същият Сатана, на който нашият доцент е служил цял живот, но както и да е. Прие се Закон за академичната автономия, за който и моя милост ратуваше; веднага, след като го приеха, академичните и факултетните съвети, сиреч, другарите от "все онази същата партия", почнаха да гонят преподавателите по философия, да променят програмите и то така, че скоро философията беше прогонена от почти всички специалности и факултети. А там, където остана, както и се случи в ПУ, тя почна да се води от доверени лица на предишния бездуховен режим, т.е. беше предадена в ръцете на лица, които да я дискредитират окончателно. Естествено, моя милост беше прогонена от университета най-напред, с един най-великолепен шут, щото другарите много ми бяха натрупали – и имаха за какво да ми отмъщават. Моя милост заедно с прогонената и поругана философия трябваше да отиде там, където се приюти и тя, именно, в средните училища, в гимназиите. Един министър на просветата от първото демократично пра116

държа в себе си три компонента, именно познавателен, ценностен и практически. Който се интересува повече по въпроса може да прочете моето изследване Учението за човека и формите на духа (дисертация), където най-основателно съм се аргументирал и разяснил спецификата на всяка духовна форма. Да се игнорират другите два и да се изведе на преден план само единия, познавателния момент и аспект в религията, ще доведе до непълноценно, едностранчиво представяне на толкова дълбокия смисъл, скрит, в случая, в такава духовна форма, каквато е религията. Вие всъщност искате религията да се представя просветителски и научно, сиреч, разсъдъчно, теоретично и пр., а това означава тя да се преподава като наука, което пък неизбежно ще убие спецификата на религията като форма за изявяване на човешкия дух. Бих ви запитал: а защо, водени от тази логика, не предложите точната наука да се преподава... религиозно, та да отиде всяко нещо на мястото, което произволно му отреждате, сиреч, всичко да бъде изопачено и не на мястото си?! Но да премина към втория аргумент на Р.Кънев, а именно:

то не направите нужното да се помръднат нещата от мъртвата точка. В което, признавам си, дълбоко се съмнявам. Но което, като гражданин на моята страна, съм длъжен най-настойчиво и без прекъсване да изисквам от всички вас – докато не се размърдате най-сетне!

Приобщаването на младите към ценностите на вярата (Полемика) Блогърът, адвокатът и вече политикът Радан Кънев е написал кратък текст под заглавие Три лаически аргумента "ЗА" предмет "Религия" в училище. В него излага твърде любопитни аргументи, на които си струва да се отдели внимание; ето ги, ще ги сложа тук с кратък коментар от мен: 1.Просветата и познанието по въпросите на религията не са проповед. Добре, приемам този аргумент, той е, както се казва, близко до ума – и до разсъдъка. Но веднага възниква следния въпрос: щом като се настоява за "познание на религията", т.е. за елементарно информиране на младите за нея, то защо това познание трябва да се осъществява на религиозна почва и основа? От друга страна всяка духовна форма – а те са три: философия, изкуство и религия – съ-

2. Концепцията, която ни се предлага, не предвижда конфесионално вероучение, допуска алтернативи и залага на светски преподаватели със светско образование. Накратко – Църквата не "влиза в училище" – училището запазва 117

включително и старците от Синода, преследват с това някакви скрити, подмолни, но затова пък действителни цели: а именно да подпомогнат "възпитанието" на младежта в представите на атеизма, безбожничеството, неверието, нихилизма, материализма. Да не забравяме, че доста от тия владици са "бивши" агенти на комунистическата и атеистична ДС – нима може да се допусне, че имат някакви други, а не предимно атеистични и материалистични цели?! Аз обаче бих поставил въпроса иначе: религията като духовна форма може да се преподава адекватно и подобаващо само на почвата на философията, именно, като философия на религията. Защо не се апелира тъкмо за това, което няма да оскверни и изопачи вътрешния значим смисъл на религията, а се иска някакво позитивно, скучно, абстрактно "познание" на религията, след като, както казах, такова едно образование и познание неминуемо ще има обратен ефект? Ние и в момента имаме философско образование на младите, учещи в горния курс, ако просто се увеличат часовете по философия, етика, психология (а "познанието" на религията има и такива аспекти, именно философски, етически, психологически!), проблемът се попълното осмисляне и вникване на младите в религията би се решил, и то на адекватна основа! При това имаме и подготвени за тази цел преподаватели, преподавателите по философия, които са (или поне трябва да бъдат – а също и могат да бъдат!) най-компетентни по

светския си характер, а Църквата – духовния си характер. Много ми е интересно как хора, занимаващи се с други дейности, несвързани с образованието, се изказват така "компетентно" тъкмо за образованието. Но това е характерно за политиците: да се изказват нахакано за проблеми, от които само си мислят, че разбират. Добре, като вероучение религията няма да се изучава, т.е. няма да се изучава религията в собственото й съдържание и смисъл, а ще бъде изучавана превратно, едностранчиво, изопачено (теоретически, познавателно, исторически, "културологично" и както искате още все в този смисъл). Това означава на учениците да се представя една изопачена представа за религията, която при това много зависи от собствените убеждения на преподавателя. Представяте ли си какво ще се получи от всичкото това? Ами ще се получи пълен хаос, а също и ще се роди едно непълноценно, грубо, убиващо интимния характер на религията образование. Т.е. на учениците ще се поднася една крайно бедна представа за религията, с която, всъщност, ще се постигне точно бумерангов ефект: да се засили скептицизма на младите спрямо религията, да се даде стимул на ширещото се неверие в Бога, на ширещия се атеизъм, на разлагащия душите нихилизъм и материализъм. Ето защо аз смятам, че ония, които ей-така, изневиделица, изведнъж се сетиха за въвеждането на предмет религия, 118

на, даже осквернявана. Това ли искате?! А ето и третия момент в тезата на Кънев:

тия въпроси, като към тях могат да бъдат привлечени и богословите. Ето защо според мен ако искаме нашите деца да получат някакво все пак подуховно, на духовна основа поставено и по-пълноценно отношение и разбиране на религията (а не чисто и просто, пък и само "познание!), то това може да стане ако обучението по религия бъде включено в програмите по философия (етика, психология, също и по часовете по личностно израстване в 12-ти клас, т.е. предмет "Свят и личност", който още няма избистрена концепция и замисъл), а пък за целта бъдат увеличени часовете по тия предмети. А що се отнася до религиозното възпитание и образование на помладите, то за това е напълно достатъчно, по моя преценка, по добре подготвена от богослови програма, да се четат, било в часа на класа, било в часовете по литература, текстове от Светото Писание, да се обсъждат, а пък класовете, както сега биват водени на театър, да бъдат също така водени, поне няколко пъти в годината, от учителите си на църква. Иска се по-гъвкаво отношение и разбиране на тия проблеми, тук не бива да се мисли толкова банално и опростено: ще въвеждаме предмет религия, и то, представете си, само на познавателна основа! Което, както се постарах да покажа, е съвсем недостатъчно, щото религиозните представи съдържат и други, твърде значими измерения, имащи ценностен и практически характер. Което, ако се игнорират, религията ще бъде представяна превратно и изопачено, т.е. обижда-

3.На въпроса "Светското образование трябва ли да е ценностно неутрално?", моят отговор е "НЕ!" Аз снощи реагирах по тази теза, ето какво написах тогава като коментар в блога на Радан Кънев: Такова нещо като "ценностно неутрално образование", приложено по-специално към изучаването на предмети от хуманитарната област (и духовните неща, да речем, философията) е безсмислица, е нещо като скопено, а значи и неплодоносно образование. То е същото да забраниш на точните науки да съдържат в себе си... знания, понеже тъкмо ценностите са водещото при хуманитарните предмети и тези от духовната област. Мисля, че когато политици се занимават с по-специална проблематика трябва да са особено внимателни, за да не се излагат, както се получава в случая. Ще напиша още по повода, но ще изчакам да разбера становището на проф. Калин Янакиев, чието мнение в случая трябва да е меродавно – защото той именно е специалистът по тия проблеми... Сега искам само нещо да допълня. Хубаво е, че Р.Кънев е разбрал, че такова чудо като "ценностно неутрално образование" просто не може да има, тъй като даже знанието е ценност. "Ценностно неутрално образовани" са, струва ми се, пълните простаци и идиоти, т.е. съвсем нес119

Нека не допуснем сега подобни да нахлуят в толкова възвишената, деликатна и интимна сфера на личностно-духовното и да окажат по този начин на образованието и училището една, както се казва, "мечешка услуга", т.е. да развалят всичко. Както са свикнали да правят във всички други области.

мислените хора, ако такива изобщо можем да си представим, че съществуват. Религията пък се опира на една велика за човека ценност, вярата, която по достойнството си не само съперничи на знанието, но така подпомага това последното, че без нея изобщо не може да бъде постигната истината, най-висшата за човека ценност (наред със свободата). Вяра и знание се взаимно допълват и само заедно постигат една цялост, хармоничност, многоизмерност на човешкото отношение и разбиране на съществуващото и мястото на човека в него. Ето защо е непростително тъкмо вярата и религията да се "преподават" познавателно, както по-горе, кой знае защо, апелира не само Радан Кънев, но и, предполагам, и други политици от ДСБ, които не са така навътре в проблема, както, да речем, е проф. Калин Янакиев. Интересна ми е позицията на Костов, щото той е показал, че е човек, небезразличен към духовното. Но по тия въпроси трябва да бъдат питани, оказва се, специалистите, хората, които с това се занимават, а именно, с духовното възпитание на младежта – философите. Умният политик се познава по това, че не счита за унизително да пита по поспециалните въпроси експертите; само глупавият и самонадеян политик си мисли, че от всичко разбира и по всички въпроси се изказва "компетентно" и нахакано, с една претенция за безапелационна правота. Ние точно от такива политици много сме си патили.

ЗА КОНТАКТИ: Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg

120