Spisanie IDEI br. 1 ot 2013 g. by Ангел Грънчаров

ИДЕИ

БРОЙ 1 (11) (11) ГОДИНА 5 2013 2013 март

ФИЛОСОФСКО СПИСА СПИСАНИЕ ИДЕИ

ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ книжка 1 (1 (11), март, март, година V, 2013 2013

Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов – „Философия и религия” Александър Долев – “Философия и история”

ISSN 13131313-9703

СЪДЪРЖАНИЕ: РЕДАКТОРСКИ И ЧИТАТЕЛСКИ ВЪЛНЕНИЯ….……………………..…………6 Подготвям новата книжка на философското списание ИДЕИ – първата за петата, юбилейна година от създаването му!.....................................................6 Списание ИДЕИ за първи път излиза на международната арена – започваме сътрудничество с украински философи………………..…………………..…….…8 Съдбовният смисъл на идеите за живота на човека……..…………………........9 Излезе от печат бр. 1 на бюлетина на моя семинар под наслов "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите"…..…………..….…10 Кратко обръщение в съботната утрин, писано във влака……..…………….....11 С признателност към един от главните спомоществователи на сп. ИДЕИ…13 Благодарствено писмо до г-н Любен Козарев, собственик на издателство ИЗТОК-ЗАПАД и досегашен издател на сп. ИДЕИ…………………….………...14 Късче зимно-снежна меланхолия, примесена с капчици издателски възторг16 Начало на общо дело между български и украински философи по изваждане на нашите хора от тъмнината, лъжата и невежеството………………………...17 ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА………………………...………………...……21 Точно изложение на православната вяра……………………………………...…21 Преподобни Йоан Дамаскин ПРАКТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ………….………………………………..….……..32 Какво може да направи човек?...........................................................................32 Айн Ранд МЪДРОСТ И ПОЕЗИЯ….……………………………………………….…………...37 Из Панчатантра….………….……………………………………………………..…..37 ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ……………...……………………….………..……….48 За природата на разбирането………………………………..…………….………..48 Мирена Атанасова Из „За изреченията и думите“…………………………………………….…..……..49 Бхартрихари Превод Мирена Атанасова Абхидхармакоша, Васубандху..……………………….…………………………….56 Превод: Митко Момов

НОВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ…………..………………………………….…………….…61 Измененията в психическото пространство и време……...……………..…..….61 Алисиян Пацев ФИЛОСОФИЯ И ИЗКУСТВО……………………….………………………….……68 Монолози: За Щастието….………………..…………..……………….…………….68 Георги Панайотов ПРОБЛЕМИ НА ЕЗИКА………………………………..………………….………….85 Обезценяването на българското слово – от протомутризацията, през мутризацията, до мутресизацията………………...………………………………..85 Георги Хаджийски ТЕОРЕТИЧНА ФИЛОСОФИЯ…………………….……………………….…….….90 Що е идея?...........................................................................................................90 Ангел Грънчаров ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННОСТТА………….………………………..…….97 Бацилус булгарикус, или „поради що се срамя да се нарека българин”?......97 Сергей Методиев КРИЛАТИ МИСЛИ……………………………………………………………………103 Уилиам Шекспир ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ……………………………………...…..105 Мисли за човека……………………..……………………….……………..………..105 Янко Иванов Вродените идеи при Декарт и Лок…………………………………………………108 Йоана Русева Една „мъглява” идея, предложена за проясняване………………………...….115 Кала ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ………………………….……….……………….……117 Любопитни факти от биографията на Фридрих Ницше…………………….….117 Подготви: Георги Хаджийски

КРАТКА ДИСКУСИЯ ПО ВЪПРОСА "ЗАЩО ЖИВЕЯ?"…….………….……123 За системата на бездуховността, за статуквото на отчайващия разврат, за вакханалията на плътта из нашите земи…………………………………..……123 НОВА ДИСКУСИЯ ЗА БОГА И ВЯРАТА…………………………..……….……132 Великото тайнство на раждането на въплътения в човек Бог…………....….132 Увод в новата дискусия за Бога и за вярата……..……………………..…….…136 ЧОВЕКЪТ И ЧОВЕШКОТО……………………………………………….……..…144 Всичко ще се оправи: само човешката злоба и глупост едва ли някога ще изчезне…………….………………………………………………………………..…144 Антон Кирилов ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ…………….146 За ефективното нравствено въздействие върху душите на младите………146 Как да помогнем на младите да станат по-добри?.........................................152 Бъдете смели, бъдете силни, дръжте се достойно – както подобава за свободния човек!...............................................................................................157 ДИКТАТУРАТА НА ПРОСТАЦИТЕ……………………………………….…..…..161 Опит за въведение в темата………………………...………….………….……...161 Йордан Ангелов Психологически портрет на простака………………….…………..…….……….166 Венеция Соколова АБСУРДИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ЖИВОТ………………………………………..168 Нечуван скандал: лицемерно "благочестиви" безбожници строят параклис в двора на университета!.....................................................................................168 Петър Тодоров ФИЛОСОФСКО КОНСУЛТИРАНЕ…………………………………….……..…...171 Моето разсъждение за кошмарните „семейни самоубийства”, при които баща убива собствените си деца……………………………………………………..…..171 Ангел Грънчаров

РЕДАКТОРСКИ И ЧИТАТЕЛСКИ ВЪЛНЕНИЯ Подготвям новата книжка на философското списание ИДЕИ – първата за петата, юбилейна година от създаването му!

Край! Днес и в близките дни зарязвам за известно време политическите коментари и сядам да редя новата книжка на философското списание ИДЕИ – първата за тази година, която вече е година пета, един вид юбилейна, от създаването му! Оставям всичко друго, за да свърша тази наистина най-важна работа от всичко, с което се занимавам. Всичко в този живот така или иначе е преходно, но има някои неща, които ще останат завинаги: ето, списание ИДЕИ се занимава с тези, истинските, вечните, непреходните неща – и само, по този начин, в някакъв смисъл им принадлежи. Под ведомството на философията са именно найзначимите, истинските, съдбовните неща, всичко онова, на което забързаните във всекидневието си хора обикновено не обръщат внимание – ала от които зависи в крайна сметка всичко останало. Да, наистина е така: това, на което сме най-склонни да обръщаме внимание, при едно по-внимателно разглеждане не се оказва достойно за такава чест; обикновено, трябва да признаем, се занимаваме общо взето с дреболии, а истински същественото ни убягва от полезрението. В това се корени една от причините за човешката трагедия, за неразумността на огромната част от човечеството: занимаваме се предимно с глупости, с някакви си там страсти и напразни копнежи, увличаме се по химери, гоним вятъра. А за онова, за което най-много си заслужава да мислим, на него обръщаме най-малко внимание, ако някой изобщо се сети за него. Даже тия, които постоянно и най-настойчиво трябва да ни подсещат за истински важното и необходимото, именно философите, не си изпълняват мисията, ето, да призная и аз този свой грях: малка част от писанията ми, много по-малка отколкото бих искал, са насочени към наистина важните и дълбоки философски теми и въпроси, в останалото време се занимавам предимно с всичко друго, но не това, което ми е най-вече работата! Срам, срам е това: иска се голяма сила на духа да се освободи човек от суетата на деня и да отправи своя дух в чистите пространства на духовното само по себе си, на самата разумност, на чистата и неподправена мъдрост. У нас сякаш никой не се занимава с работата си, а всички дават 6

съвети и се месят в онова, от което съвсем не разбират – и което не им е работа. Примерно, всички се занимават с политика, дори се смятат за компетентни да го правят. А политиката не е лъжица за всяка уста, трябва да имаме достойнството да оставим политиката за политиците. Пък ний да си гледаме работата като граждани, да, ний работата си като граждани сме занемарили, а се врем в работите на политиците, е, не става така, не просперира такава страна, в която никой не си гледа работата, а всеки се вре носа в работи, от които не разбира. Ето, аз специално, нищо че съм философ – философите, ако са философи в истинския смисъл, имат рядкото качество от всичко да разбират! – тия дни ще се въздържа от занимания, които не са ми пряко работа, а ще дам пример, ще се отдам на това, което ми е работата: философията. Ще правя тия дни новата книжка на списание ИДЕИ, на което имам честта да съм главен редактор. Как се прави едно списание ли? Ами не е трудно, стига да имаш автори и преводачи. Е, аз вече имам това, около списанието има една група даровити автори и преводачи, които са ми доставили достатъчно текстове, от които аз трябва да избирам, за да комплектувам новата книжка на списанието. Даже се стигна до положение, че имам много повече, и то качествени текстове, които заслужават да влязат в новата книжка, ала, за жалост, не мога да ги включа, в противен случай списанието ще стане прекалено дебело. Прочее, то видимо "наедря" напоследък, последната книжка, която излезе през декември, увеличи обема си почти с една трета част. Смятаме да го направим по-тежко списание, но не трябва да се прекалява в тази посока. Ето, такива въпроси ме занимават тия дни. Работата е приятна и увлекателна, ала тежка. Това, което иначе го правят цели редакции и редколегии, аз тук го правя комай сам. Редколегията ни е пръсната в различни градове, даже и в чужбина, но благодарение на съвременните комуникации общуваме непрекъснато – с оглед да направим списанието възможно най-доброто. Тази ни е целта. Много хора смятат, че вече сме я постигнали, ИДЕИ неслучайно за много хора е предпочитаното списание. Ще направим нужното да запазим нивото си, а също и повече хора да приобщим към нашето списание. Та това е: да спирам да пиша тук, че работа ме чака! Хубав ден ви желая на всички – и приятен уикенд! Почивайте, забавлявайте се, но и истински значимото не го забравяйте, примерно, уикендът е прекрасно време да прочете човек една книга! Оставете пустите телевизори, четете повече, четете сериозни книги, не допускайте да затъпявате: ето този съвет ще си позволя днес. Дано не съм бръкнал в раната ви, но и да съм го сторил, то е било за ваше добро...

Списание ИДЕИ за първи път излиза на международната арена – започваме сътрудничество с украински философи Искам да споделя една новина, първи вие ще я узнаете: днес ми се обади философ (професор) от Философския институт към Националната академия на науките на Украйна, научил по нета за списание ИДЕИ (предполагам това е станало благодарение на едно мое интервю за украински вестник), та той предложи сътрудничество; те имат добри философи; ще си сътрудничим; ще си обменяме текстове, техни да излизат в сп. ИДЕИ, текстове от наши автори – в украински философски списания; това е първата птичка от едно бъдещо международно сътрудничество, добър знак за по-добри дни на списание идеи е това… Списанието ни по този начин за първи път ще излезе на международната арена, което е необходима стъпка за признаването му и в България; щото, знайно е, у нас нищо, което е създадено от българи, докато не е признато по света, няма да бъде признато тук, у нас; щом обаче бъде признато по света, едва тогава ще го признаят и тука, за жалост, така стават нещата у нас... Украйна е страна от мащаба на Франция, вярно, много е потискана, много са страдали украинците, но пък са прекрасен народ; много свестни хора; предполагам, и философите им са добри. аз имам много високо мнение за украинците от общуването ми с украинци от времето когато бях студент в Русия. Та това е новината, касаеща списание ИДЕИ. Тия, които вече обичат списание ИДЕИ, смятат го за своето списание, предполагам, ще се зарадват по повод на тази новина. Аз лично много се радвам от този наистина добър знак в началото на петата година от съществуването на списание ИДЕИ. Тия дни работя по предпечатната подготовка на новия брой на списанието, тъй че, моля, простете ми, че споделих тази своя емоция с вас... Надявам се, ме разбирате... и ще ми простите слабостта...

Съдбовният смисъл на идеите за живота на човека Описвайки един литературен салон в Париж от неговото време великият Оноре дьо Балзак прибягва и до ето тази многозначителна фраза: "До поет без стил седеше поет без идеи..." която ми се ще да използвам за нещо като мото в своята съвсем спонтанно хрумнала ми и набързо съчинена "реклама" на списание ИДЕИ; тази година за него е пета от създаването му! Та ето какво още съчиних тази неделна утрин в безделието си, опитвайки се да продължа мисълта му все в този дух: Списание ИДЕИ е потребно не само на поетите, то се прави за да е полезно на всички – и особено пък за младите хора, търсещи своя път в живота. Човекът без ИДЕИ по начало е твърде жалка картинка, е един объркан, невярващ в нищо и точно затова така горчиво страдащ човек. Но една-единствена идея е способна така да вдъхнови човека, така да го ентусиазира, че той вече няма да бъде същият – и по този начин ще успее да преобрази живота, съществуването си! Пълно е наоколо (нима не сте го забелязали?!) с хора, които не разбират съдбовния смисъл на идеите за живота на човека – и затова съществуват сякаш в някаква безводна и унила духовна пустиня... Списание ИДЕИ ще ви помогне да превърнете душата си, а оттам и съществуването си в една богата на плодове, преизобилна, цъфтяща и блестяща от багри, от свежест, от жизнена, от човешка, от духовна сила градина... Купувайки си списанието (или абонирайки се за него), ще направите добро дело: ще подкрепите изданието, което работи за една наистина благородна кауза или мисия: подпомагане на духовното, личностното и гражданското израстване и укрепване на българската младеж. На теб лично нима ти е безразлично кои и какви ще бъдат ония, на които е отредено да творят бъдещето на нашата родина България?!

Излезе от печат бр. 1 на бюлетина на моя семинар под наслов "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите" Реших да събера на едно място всички свои статии и публикации, свързани с работата на моя семинар под надслов Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите – и така се получи този "бюлетин", който съдържа 88 страници. Ако някой желае да си го набави, да съобщи това по имейла (в КОНТАКТИ на блога ми); книжчицата (брошурката) струва само 3.00 лв. Възнамерявам това издание да бъде редовно, примерно да излиза веднъж на 2-3 месеца. Възнамерявам това издание да се утвърди като традиционно приложение на издаваното вече пета година философско списание ИДЕИ, на което имам честта да съм главен редактор. А ето сега и съдържанието на първия брой: ● Важен проблем за дискусия: изцяло "амортизирани" ли са педагогическите кадри у нас? ● Съществува ли рецепта за "единствено-правилно" философско поведение? ● Ето за какво всъщност работи един учител... ● За коренно различните методологии на "разбирането" и "обяснението" в сферите на науките за духа и на науките за природата ● Как сгрешеното образование убива духовния потенциал на младите – и ги ощетява тъкмо от онова, което ги прави най-богати ● За верния път – в ученето и в житейската философия ● От записките на един смахнат, крайно смахнат... учител, съвсем незаслужаващ да носи таз горда "титла" ● Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата... ● Моето разсъждение за кошмарните "семейни самоубийства", при които баща убива собствените си деца ● Отново за тиранията на простаците у нас и за това как се екзекутират... книги ● Консуматори или творци – или как училището осакатява душите на младите ● Предизвикателство за една бъдеща дискусия ● За безчувствеността, пораждаща прословутото българско безразличие и примирение ● Чудесно е да учиш, но крайно унизително е да се оставяш да те учат...

● Духовността и простащината в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка

Кратко обръщение в съботната утрин, писано във влака Пиша това от влака Пловдив-София. Ранна съботна утрин е, но влакът току-що потегля от пловдивската гара. Отивам в София за да получа част от тиража на новоотпечатаната книжка на списание ИДЕИ. Тя вече повече от седмица откакто е отпечатана, ала заради празниците и след това понеже бях служебно ангажиран, едва сега смогвам да ида до София и да взема част от тиража. Много ми е интересно да вида как на хартия изглежда новата книжка на ИДЕИ, която този път е с цветна корица, а също така е със значително по-голям обем от преди – сега вече е повече от 160 страници, т.е. ИДЕИ вече ще излиза в една по-дебела, по-солидна книжка. Цената му е все същата, книжката струва 5.00 лв. Другояче казано, ний, издателите, наполовина го подаряваме на младите му читатели: понеже многократно се повишиха производствените разходи за изработването на една книжка, предвид използването на друга, значително по-скъпа печатарска технология – която обаче позволява то да се печата в по-малък тираж. Направих нещо като реклама, сега да продължа дописката си. За какво ли да пиша тази сутрин в дневника си, в блога си де? Има много проблеми, които ми се въртят в главата, пък и не разполагам с много време (батерията на лаптопа издържа все по-малко, не зная защо е така?), затова трябва да избера най-важното. Или най-интересното. Кое да е то? Искаше ми се да пиша за петорното убийство в София, за което шумят тия дни в медиите. Някога и за това мога да пиша. Иска се повече време. Кошмарна работа! По най-последни сведения оказва се оня, които е убивал, не е психически болният син, а бащата; той се е самоубил, след като е убил останалите. Включително и бабата. Каква ли може да е мотивацията за такова едно страшно дело? Отчаяние? А може би е искал да ги избави от злините на съществуването, на тежкото всекидневие? Те, хората, полудяват, ала това съвсем не е случайно. Пък и не всички "изтрещели" тръгват да убиват, слава Богу! Всеки четвърти българин обаче бил с психични проблеми; не че останалите, дето се водят "нормални", са много-много нормални де. Напротив. Аз вече писах на едно място, че сякаш най-добрите хора у нас са предимно в психиатриите. А злобата, наред с простотията, шества по широкия свят. В българската част от него съвсем определено е така.

Пиша това и забелязвам едва сега, че вагонът е неотоплен. В съботен ден пътуват твърде малко пътници. Две жени спят наблизо, аз пиша, а пък някакъв младеж, може да е студент, чете записките си от голяма тетрадка. Я, имало студенти, които все още умеят да четат, бравос! Краката ми почват да измръзват, доста е хладно във вагона. Дали и аз да не зарежа писането и да се опитам да си доспя? Имам да пиша и по доста други теми. Подетото изследване за простащината ще бъде продължено. Имам доста наблюдения от случващото се в училище, доста прелюбопитни казуси текат там, а пък финалът им е същинска загадка. Решавам съвсем скоро да напиша нарочен доклад (на който ще дам публичност), темата му ще е, условно, за ситуацията с човешките отношения в нашата общност, в който ще представя своя анализ на найзначимите в моето възприятие проблеми на училищния живот. Ще предложа и мерки за обръщането на неблагоприятното развитие на нещата към подобро. Иска ми се да направя максималното за да бия тревога и да помогна за разпространението на едно по-ново съзнание, което ни е жизнено, дори съдбовно необходимо. Поради необезпокояваното от нищо шествие на простащината, на наглостта, на аморализма, поради безхаберието на администрацията, поради господството на остарели, демодирани, анахронични представи ситуацията с всеки изминал ден се влошава. Съвсем ясно се разпознават симптомите на безвластието и анархията. Не става дума само за нашето училище, навсякъде е все така. Чувам какви ли не отзиви, че в нашето училище нещата се, дето се казва, "цвете" в сравнение с това, което става в другите, в кварталните училища. Нашето училище е елитно, престижно, и въпреки това имаме страшни проблеми, а какво ли остава за останалите?! Но сега не е момента да се вглъбявам. Има и други вълнуващи ме проблеми, но за тях ще пиша при съответното настроение и време. А сегазасега тук ще сложа точка. Желая ви приятен уикенд – и не безделничете, не си убивайте времето, моля, в нищонеправене! То е разложително. Не гледайте телевизия, тя има за задача да ви прави тъпи! Четете книги, това вече си струва! Не четете жълти и всякакви други вестници, простотията там е жестока! Неудържима направо. Четете само в-к ГРАЖДАНИНЪ, който е хем интелигентен, хем най-рицарски се бори с простотията, ширеща се из медиите. Четете и списание ИДЕИ, друго като него няма и не може да има. То е списанието за личности, за ония, които искат да бъдат човеци в пълния смисъл на тази вдъхновяваща дума – искат да бъдат свободни и достойни човешки същества! Не се оставяйте да тъпеете, а се грижете за пълнотата на своя душевен и духовен живот. Не оставяйте душите си гладни и жадни, стига сте хранили само телата си, стига сте се грижили само за стомасите си, погрижете се и за духа, за ума, за душата си! И те могат да гладуват и да са жадни, ала повечето хора съвсем не усещат това. И затова адски тероризират душите си. Това е непростимо. Душата ни е най-скъпоценното, което изобщо имаме. Първом за нея следва се грижим. Хайде, стига пожелания и съвети, че ще омръзна на всички! Хубав ден! 12

С признателност към един от главните спомоществователи на сп. ИДЕИ Един скромен, но всеотдайно влюбен в свободата и в истината човек, т.е. един изцяло десен човек – защото точно това прави тия хора десни, именно влюбеността им в свободата, в истината и в суверенността на личността ги прави десни, този е същностният критерий за това! – г-н Томи Томев от с. Кирилово, община Елхово, години наред подпомагаше финансово излизането на списание ИДЕИ, списанието, работещо за личностното и духовното израстване и укрепване на българската младеж преди всичко. Благодарение на него списанието оцеля в тия цели 4 тежки години, в които ние, неколцината ентусиасти, го издавахме от скромните си преподавателски заплати или дори от пенсиите си. Длъжен съм да отбележа в тази връзка и това: нито един състоятелен, богат или известен ("звезден") човек не подпомогна списанието, въпреки че мнозина обещаваха, примерно, обеща да направи това "дясната" политичка Мария Капон, обеща го, разбира се, в предизборна обстановка, ала после се направи на ударена и забрави обещанието си; както и да е. Та искам да изразя признателността си към подкрепата от страна на г-н Томев като публикувам нашите писма от последните дни, свързани с издаването на най-новата книжка на сп. ИДЕИ; вече, както обявих, с оглед тежката криза, която преживяваме, ще издадем тази книжка по изцяло нова издателска технология, в твърде ограничен тираж, само и само списанието да бъде съхранено; та ето какво си казахме ние с г-н Томев в тия предпразнични дни: Здравей, Ангеле, първо да те поздравя с идващия празник Рождество Христово, на теб и на семейството ти да пожелая много здраве, успешен живот и по-малко разочарования в утрешния ден! Приятно посрещане и на идващата Нова година! Второ, да те уведомя, че изпратих 30 лв. за сп. ИДЕИ. Когато излезе списанието ми изпрати 2 броя, останалата сума я използвай по предназначение. Пиши като получиш парите. С приятелски поздрав: Томи Здравей, Томи, благодаря ти много за хубавите поздравления по повод на наближаващия празник Рождество Христово! Искам също да пожелая на теб и на най-близките ти хора весело посрещане на празниците, здраве, щастие и благополучие в живота! Благодаря ти и за подкрепата за списанието! Знай, че ти си един от хората, благодарение на чиято идеалистична съпричастност и финансова подкрепа това списание доживя до петата година от създаването си! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров Здравей, Ангеле, много се радвам, че по някакъв начин съм успял да помогна на ИДЕИ, но твоите книги и статии са помогнали много повече на мен и на много други – да си избистрим отношението към политическите реалности, към "освободителката" и въобще към цялата ни посткомунистическа действителност. В този смисъл моята помощ е несъ13

измерима с въздействието, което твоето творчество ни оказва. За това аз за пореден път ти благодаря! С приятелски поздрав: Томи Здравей, Томи, приятелю, благодаря ти много за тия думи! За мен те означават много – и също така ме задължават да продължа още повдъхновено да работя; понеже ми дават куража, че не се трепя напразно... С поздрав: Ангел Грънчаров

Благодарствено писмо до г-н Любен Козарев, собственик на издателство ИЗТОК-ЗАПАД и досегашен издател на сп. ИДЕИ Поради задълбочаването на икономическата криза и опасността от пълен финансов, икономически и материален банкрут на издателя на философското списание ИДЕИ, именно моя милост, съм принуден да променя досегашната си стратегия за издаване на списанието. Решавам, за да съхраня все пак изданието, да премина на т.н. "дигитален печат", който, макар че е по-скъп (всяка книжка ще струва около поне три пъти повече в сравнение с офсетовия печат), но има едно предимство: възможно е да се издава по-малък тираж, да се правят допечатки, т.е. стратегията на издателя да е по-гъвкава. Тия дни подготвям за печат новата, последна за тази година книжка на списанието. В тази връзка реших да напиша следното писмо до г-н Любен Козарев, управляващ собственик на издателство ИЗТОК-ЗАПАД, в чиято печатница досега беше отпечатвано списание ИДЕИ: Уважаеми господин Козарев, Дойде време за излизането на третата за тази година и 10-та от основаването през 2009 г. книжка на философското списание ИДЕИ. До този момент списанието беше печатано в твоята печатница при изключително благоприятни условия, за което искам най-искрено да ти благодаря: без твоята подкрепа списанието съвсем нямаше да издържи да просъществува 14

цели 4 години! Но поради задълбочаването на икономическата криза, влошаването на конюнктурата на печатните издания и най-вече опасността от пълен финансов, икономически и материален банкрут на издателя на философското списание ИДЕИ, именно моя милост, съм принуден да измисля нещо, та списанието все пак да оцелее. От известно време мои сътрудници в списването на списанието ме увещават да преминем на т.н. "дигитален печат", който позволява списанието да излиза във всякакъв, включително и много малък тираж; вярно, поне три пъти се оскъпява всяка една отделна книжка, но пък при рязко свиване на тиража разходите ще станат що-годе поносими. Това е една временна мярка, която съм склонен да приема именно с оглед спасяването на списанието. Докато трае кризата ще го издаваме в един съвсем бутиков тираж, колкото да има за библиотеките, за абонатите и за най-горещите му фенове, почти без възможност за свободно разпространение по книжарниците. С това писмо искам да те уведомя за промяната, да ти благодаря за досегашната ни съвместна работа и за подкрепата; моля те да не приемаш преминаването към друг вид печат като недоверие към теб или твоята печатница. Да се надяваме, скоро пак ще дойде едно по-добро време, в което отново да можем да си позволим издаването на списанието в един подостоен тираж - и тогава пак ще те помоля ти да го печаташ. А дотогава трябва някак да се издържи. Не ми се ще да загине списание ИДЕИ, това наше общо и свидно отроче, затова се принуждавам, за да го спася, да възприема такава една принудителна мярка по отношение на начина на издаването му и на тиража. Благодаря ти за всичко, което направи за списание ИДЕИ! Като философ си позволявам, използвайки случая, да ти благодаря също за всичко, което правиш с издателство ИЗТОК-ЗАПАД – за издаването на найстойностни книги, имащи огромно значение за развитието на духовната култура в България! Желая ти всичко добро, здраве и успехи, а също така и вдъхновено посрещане на Рождество Христово! С уважение: Ангел Грънчаров

Късче зимно-снежна меланхолия, примесена с капчици издателски възторг Връщам се от София; на връщане избирам да пътувам с автобус. Хем е топло, хем по-бързо. Гледам дълго унилият зимен пейзаж от прозореца, полето е снежно бяло, красиво е, но природата е някак печална, е обзета от зимна печал. Така поне я усещам. Животът е замрял, скрил се е в... миша дупка, даже вятърът не клати клоните на безлистните листа. В унисон със зимната тъга на природата са и нашите сърца: зимата, въпреки бялото си великолепие, не може да ентусиазира духа на човека – както може да направи това поривът, патосът, празненството, тържеството на идещата, на напиращата пролет. Или както може да стори това пищното великолепие на лятото. Знам ли, зимната меланхолия все по-малко ми допада с годините, въпреки че зимата много предразполага към по-строги философски настроения и занимания. До мен на седалката е новата книжка на списание ИДЕИ, заради която пътувах днес до София. Получих част от тиража, колкото мога да нося всъщност, утре ще подготвим по-голямата част от списанията за разпращане до абонатите, до поръчалите си я, също така имаме доста дарения за читалищни, университетски и училищни библиотеки – и тиражът комай ще свърши. Книжката скоро след отпечатването си ще стане библиографска рядкост. Тъй че който иска все пак да я притежава, сега е моментът да си я поръча. Аз лично много съм доволен от полиграфическото изпълнение на книжката: отпечатваме я този път по друга, значително по-скъпа печатарска технология, но се е получило добре, по-добре даже от очакванията ми. Книжката е дебела, солидна, хартията е много качествена, корицата – този път цветна – е впечатляваща. И книжката струва само 5 лева, което означава, че ние, издателите, кажи-речи наполовина я подаряваме на (предимно) младите читатели на списанието. Ако се окаже, че тиражът съвсем не достига, ще се наложи да правим допечатки. Няма да е проблем това. Криза е, за да оцелее списанието се решихме да прибегнем до една доста скъпа печатарска техника, за сметка на това обаче няма да се загробваме толкова във финансово отношение: макар че е значително по-скъпо отпечатването на един екземпляр, можем обаче да не затъваме с наложителното отпечатване на по-голям тираж. Важното е, че списанието изглежда добре, че е респектиращо, а най-добре е, че вече започва пета година от съществуването си! Тази последната книжка е още по-разнообразна по съдържание. Ония, които си я купят и се зачетат, убеден съм, няма да съжаляват изобщо. Има какво да се изчете. На корицата е портретът на мъдрия Омар Хайям. Ами да спирам дотук. Я, поглеждам в този момент през прозореца и откривам, че полето вече не е снежно, белият пейзаж е изчезнал, а пък зад прозореца унило вали дъжд: уж е малка България, пък сякаш има различни географски пояси! Сега пък пейзажа, без снега, а с дъжда, изглежда по-унил 16

и печален. Гледайки сивата природна картина зад стъклото на прозореца си мисля за нашата българска бедност и унилост, за това, че така настойчиво сами се унижаваме, а пък дори сме стигнали и дотам, че не усещаме униженията. Което е вече непростимо. Асфалтът на тодорживковата магистрала е така неравен, че вече не мога да пиша и се отказвам. Спирам. Бъдете здрави, хубав следобед и вдъхновяваща вечер ви желая!

Начало на общо дело между български и украински философи по изваждане на нашите хора от тъмнината, лъжата и невежеството 14 март 2013, четвъртък Аз вече писах, че един украински философ, който работи в тяхната Национална академия на науките, във Философския й институт (позволете ми сега-засега да не съобщавам името му) се свърза с мен, писа ми, че е разбрал за съществуването на списание ИДЕИ и предложи да започнем едно международно сътрудничество помежду си, да си обменяме текстове, ние да отпечатваме текстове на украински философи в списание ИДЕИ, те да отпечатват текстове на български философи, автори на ИДЕИ, в техните философски списания и пр. Разбира се, аз с удоволствие приех тази покана, проведохме доста разговори, установяваме едно съвсем естествено (за философи) пълно разбиране по всички досега обсъдени теми и проблеми. Желанието ни да си сътрудничим е взаимно и твърде голямо, което е прекрасно. Понеже тия дни подготвям новата книжка на ИДЕИ, първа за тази година (която е вече пета от създаването му), реших да публикувам в блога, а оттук и в списанието някои фрагменти от нашия разговор, понеже в 17

списанието, както знаят неговите запалени читатели, имаме такава една традиция: да публикуваме подробна информация около неговото съществуване, около проблемите, които решаваме, около постиженията, които сме достигнали. Та ето този фрагмент от нашите разговори, изпуснал съм второстепенните детайли, а съм се постарал да предам главното, същественото, истински значимото: Константин Райда: Здравствуйте, Ангел! Вижу, что Вы учились в Санкт Петербурге, да еще и изучали философию! Я тоже всю жизнь пытаюсь философствовать. Работаю в отделе истории зарубежной философии Института философии Национальной академии наук Украины, в Киеве, занимаюсь экзистенциализмом и феноменологией. Увидел проект Вашего нового журнала. По-моему, это очень интересно. Расскажите где он будет издаваться, кем, какая проблематика предлагается. У нас в Институте издаються около шести периодических изданий: "Философская думка", "Мультиверсум. Философский альманах", "Практическая философия" и т.д. Можно было бы и посотрудничать... С уважением, К. Р. Ангел Грънчаров: Привет, К., очень рад что Вы заметили наш журнал и что написали мне! Конечно, будет прекрасно чтобы мы посотрудничали, мы давно думали что нам надо что-то сделать чтобы связаться с зарубежными философами, вот Вы написали – и это замечательно! Есть большие перспективы такому сотрудничеству! Я очень рад что связались со мной! Наш журнал ИДЕИ уже выходит вот уже пятый год, три раза в год выходит. Издаем его мы, группа философов, некоторые из нас работают в Институте философия Болгарской академии наук, другие в разные университеты, в гимназиях тоже. Наш журнал выходит свободно, вне институциях, так сказать, мы издаем его как личности, неофициально... Мне очень интересно посмотреть на Ваши философские журналы, если есть онлайн издания, пошлите мне адрес, пожалуйста. Я могу послать Вам файлы нашего журнала, чтобы посмотреть что он представляет... Константин Райда: Да, это здорово! Будем дружить! Но у меня, к сожалению, пока еще нет сканера, точнее, старый совместим с виндовс ХР, а я поставил 7, теперь нужно купить новый сканер, так что пока есть небольшая проблемка. (Это к тому, что оперативно послать фотки журналов. Но они есть в интернете на сайте "Інститут філософії ім. Г.С.Сковороди НАН України". Если туда зайдете, там можно все посмотреть. В журнале "Мультиверсум. Философский альманах", где я – член редакционной коллегии, можем печатать и Ваши статьи на болгарском, английском, французском, русском, украинском и др. языках. Ангел Грънчаров: Давайте, будем дружить и общаться, и сотрудничать, работать вместе – за дело философии, за дело человеческого духа!

Константин Райда: Нас, в свою очередь, интересовали бы публикации в Болгарии, поскольку последним постановлением ВАКа Украины для защиты диссертаций необходимо определенное количество публикаций в зарубежных изданиях, которые включены в наукометрические международные базы. У меня, например, есть несколько докторантов, которые работают в области религиоведения (экзистенциальная теология, протестантизм) и история философии (постэкзистенциалистское мышление, связанное с синтезом идей религии и экзистенциализма). К тому же есть вариант общения на симпозиумах и конференциях (в том числе и интернетовских) Ангел Грънчаров: Я все буду посмотреть как Вы мне объяснили; я Вам пошлю наш журнал чтобы получить какое-то впечатление о нем. Для нас очень важно иметь связи с вашими философами, для нас очень важно печатать Ваши статьи, так уровень нашего журнала повысится, а и для вас будет и практический смысл, будете иметь публикации в иностранном журнале, вообще взаимно-выгодный и полезный интерес и для вас, и для нас. Есть большого смысла в таких отношениях. Только просьба: посылать ваши статьи для публикации на русском языке, потому что нам будет трудно переводить их с украинского. Константин Райда: ОК, очень здорово, до связи! Ангел Грънчаров: Да, всего доброго, до связи! ... Константин Райда: Здравствуйте, многоуважаемый Ангел! Просмотрел Ваши блоги и был приятно удивлен. Вы оказывается просто Герой нашего времени! Мне понравилось то, что Вы делаете! По моему глубокому убеждению, тот, кто любит философию в себе, а не себя в философии по достоинству оценит Ваши старания! Я тоже думаю, что та философия, которая ищет правду жизни – не может быть институализированной, поскольку сразу же на эту правду накладываються определенные ограничения. Любой институцией. Посмотрел Ваш журнал. Рассказал коллегам. У них есть интерес и желание опубликоваться в Ваших "Идеях". Но нужно время для подготовки статей. Думаю месяца 2 – 4. Адрес моей электронной почты:... Ангел Грънчаров: Спасибо, Константин, за добрые слова, таким образом Вы меня импульсируете продолжать работать и в будущем! Мой ящик: ..., спасибо за то, что Вы сделали, буду рад если Ваши коллеги и Вы сам будете посылать свои статьи в нашем журнале. Константин Райда: Хочу послать Вам несколько наших книг. На какой адрес отправить? 19

Ангел Грънчаров: Я тоже хотел бы послать свои книги Вам и Философском институте, а также послать все книжки журнала ИДЕИ, что до сих пор мы издали, так что дадайте и мне адрес, на котором их послать, чтобы посмотреть как выгладит наш журнал; мой адрес: ... Константин Райда: 01001 Киев, ул. Трехсвятительская, 4 Институт философии им. Г.С.Сковороды НАН Украины, отдел истории зарубежной философии, К. Р. Ангел Грънчаров: Спасибо, я в ближайшие дни пошлю Вам некоторые книги и журнал ИДЕИ. Константин Райда: Ангел, думаю, что где-то с понедельника, мы почтовую посылочку отправим, и там будет и журнальчик "Мультиверсум", а когда Вы его получите и посмотрите, я Вам задам еще несколько вопросов по поводу нашего возможного сотрудничества в дальнейшем. Ангел Грънчаров: Да, конечно, постепенно все будем обсуждат, ознакомляясь друг с другом! Я очень рад что между нами уже есть связь! Константин Райда: Взаимно! Будем делать общее дело, вытаскивая наших людей из темноты, идеологической мифологии и невежества! До свидания! До связи! Ангел Грънчаров: Да, я согласен, так и будет, ддосвидания! До связи! Константин Райда: P.S. Да, совсем забыл. Давайте мы сделаем подписку на Ваш журнал и попробуем рекламировать его в Украине. Ангел Грънчаров: Среди ваших философов, чтобы они если хотят могли бы подписаться? Было бы замечательно! Но как это сделать? Я согласен. Через 20 дней должен выйти первый номер журнала на этот год. Константин Райда: Думаю, что это нужно узнать на почте. Я это сделаю. Ангел Грънчаров: Если можно, будет хорошо, хотя подписка на этот год, кажется, уже поздно делать, можно однако спросить. Всего доброго!

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Точно изложение на православната вяра Преподобни Йоан Дамаскин Глава 9: За това, което се приписва на Бога Божеството е просто и несложно. А това, което се съставя от много и различни неща, е сложно. И така, ако наречем несъздадеността, безначалността, безсмъртието, вечността, благостта, творческата сила и така нататък съществени Божии свойства, то съществото, съставено от тези свойства, ще бъде не просто, а сложно, което (да се твърди за Божеството) е крайна нелепост. И така, за всяко свойство, приписвано на Бога, трябва да се мисли, че то не означава какъв е Той по същност, а показва или това, което Той не е, или някакво Негово отношение към нещо различно от Него, или нещо придружаващо природата Му, или Негово действие. Сред всички имена, давани на Бога, изглежда, най-висшето е вечно Съществуващият (ὤν), както и Самият Той, отговаряйки на Моисей на планината, казва: кажи на синовете Израилеви: вечно Съществуващият ме прати при вас (Изх. 3:14). Защото Той побира в Самия Себе Си цялото битие и е сякаш някакво неограничено и безпределно море от същност (ουσιας). А свети Дионисий казва, че (първоначалното име на Бога) е благ (ο αγαθος), защото за Бога не може да се каже, че в Него първо е съществуването, а после е благостта. Второто име е Θεός (Бог). То произлиза или от θέειν (бягам), защото Бог обтича (обхваща) всичко, или от ἄιθειν (горя), защото Бог е огън, изгарящ всяко зло (вж. Втор. 4:24), или от θεᾶσθαι (виждам), защото нищо не е скрито от Бога и Той е Всевидещ (2 Мак. 9:5). Защото е съзерцавал всички неща преди тяхното битие (срв. Дан. 13:42), като от вечността си ги е представял в ума Си; и всяко нещо получава битието си в предопределеното време, съгласно Неговата вечна, съединена с желанието мисъл, която е предопределение, образ и план1. И така, първото от тези имена показва, че Бог съществува (το ειναι), а не какво представлява Той (το τι ειναι). Второто посочва Неговото действие (ενεργιαν). А имената: безначален, нетленен, нероден, несътворен, безтелесен, невидим и други подобни, показват какво Той не е (τι ουκ εστι), тоест, че Той няма начало на съществуването Си, не подлежи на тление, не е сътворен, не е тяло, невидим е. Благостта, праведността, светостта и други подобни съпътстват природата, а не изразяват самата Му същност. Имената Господ, Цар и други подобни означават отношение към това, което е 1

Св. Григорий Богослов. Слово 30. Св. Дионисий Ареопагит. За Божиите имена, 2-4. 21

различно от Бога. За онези, над които господарува, е Господ; за онези, над които царува, е Цар; за онова, което е създал, е Създател; и за онези, които пасе, е Пастир2. Глава 10: За Божественото съединяване и разделяне И така, всичко това трябва да бъде приемано по отношение на цялото Божество и по еднакъв начин, и просто, и неразделно, и съвкупно; а имената Отец, Син, Дух, безпричинен и имащ причина, нероден, роден, изхождащ трябва да се употребяват отделно. Тези имена изразяват не същността, а взаимното отношение между Ипостасите на Светата Троица и начина Им на съществуване. И така, като знаем това и като се издигаме, водени сякаш от ръка към Божествената същност, постигаме не самата същност, а опознаваме само онова, което е около същността; както и като знаем, че душата е безтелесна и няма нито количество, нито форма, при все това още не постигаме същността ѐ; или както знаем, че тялото е бяло или черно, още не познаваме същността му, а опознаваме само онова, което се отнася за същността му. А истинското слово учи, че Божеството е просто и има едно просто, благо действие, вършейки всичко във всичко, подобно на лъч, който затопля всичко и въздейства върху всяко нещо в съответствие с естествената му способност и възприемчивост, след като сам е получил тази сила от Създателя си, Бога. А отделно е това, което се отнася за божественото и човеколюбиво въплъщение на божественото Слово. Защото нито Отец, нито Духът са взели някакво участие в този акт, като изключим благоволението и неизказаното чудотворство, което извърши Бог Слово, като стана подобен на нас човек, като неизменен Бог и Син Божий3. Глава 11: За това, което се говори за Бога с аналогии, взети от тялото Понеже виждаме, че в божественото Писание твърде много неща са казани за Бога символично, с аналогии, взети от тялото, трябва да знаем, че за нас, хората, облечени с груба плът, е невъзможно да разберем или да говорим за божествените високи и невеществени действия на Божеството по друг начин освен чрез образи, подобия и символи, съответстващи на нашата природа. Затова казаното за Бога по твърде телесен начин е казано символично и съдържа много висок смисъл, тъй като Божеството е просто и няма форма4. 2

Св. Дионисий Ареопагит. За Божиите имена, 5. Св. Григорий Богослов. Слово 34, 31; Послание до Евагрий. Св. Дионисий Ареопагит. За Божиите имена, 2. 4 Св. Дионисий Ареопагит. За Божиите имена, 1. За небесната йерархия, 15. Св. Григорий Богослов. Слово 31. 3

И така, под Божии очи, вежди и зрение трябва да разбираме всесъзерцаващата Му сила и неизбежното (за никоя твар) Негово познание, тъй като и ние чрез това сетиво придобиваме най-съвършено познание и убеждение. Под уши и слух трябва да разбираме Неговото благоволение и приемане на нашето моление; така както и ние, когато ни молят, навеждайки помилостиво ухото си към молещите, чрез това сетиво проявяваме благосклонността си към тях. Под уста и реч – изразяването на Неговата воля, така както и ние с уста и реч изразяваме сърдечните си помисли. Под ядене и пиене – нашия устрем към Неговата воля, така както и ние чрез сетивото на вкуса задоволяваме необходимата потребност на нашата природа. Под обоняние – това, което показва насочената към Него наша мисъл, така както и ние посредством обонянието усещаме благоухание. Под лице – Неговото откриване и проявяване на Себе Си посредством действия, така както и нашето лице ни служи, за да се изразяваме. Под ръце – деятелната Му сила, така както и ние посредством ръцете вършим полезни и най-вече – найблагородните си действия. Под десница – Неговата помощ при справедливи дела, така както и ние при извършване на по-важни, благородни и изискващи по-голяма сила дела действаме с дясната ръка. Под осезание – изключително точното Му познание и разбиране и на най-дребните и тайни неща, така както и за нас осезаваните от нас неща не могат да имат в себе си нищо скрито. Под нозе и ходене – Неговото идване и присъствие или за да помогне на нуждаещите се, или за да отмъсти на враговете, или с цел някакво друго действие, така както и ние чрез краката отиваме някъде. Под клетва – неотменимостта на решенията Му, така както и ние потвърждаваме договорите помежду си с клетва. Под гняв и ярост – омразата и отвращението Му към злото, така както и ние мразим онова, което не съответства на мисълта ни, и се гневим срещу него. Под забрава, сън и дрямка – отлагане на отмъщението към враговете и забавяне на обичайната помощ към Неговите приятели. Накратко казано, всичко, което се казва за Бога с аналогии, взети от тялото, съдържа в себе си някакъв скрит смисъл, който чрез обичайни за нас неща ни учи на неща, които са по-високи от нас, с изключение единствено на това, което се казва за телесното пришествие на Бог Слово, тъй като Той заради нашето спасение възприе целия човек, тоест разумна душа и тяло, свойствата на човешката природа и естествени, непорочни страсти5. Глава 12: За същото И така, свещените слова ни учат, както казва божественият Дионисий Ареопагит, че Бог е причината и началото на всичко, същността на всичко съществуващо, животът на живото, разумът на разумното, умът на умното, завръщане и възстановяване на отпадналото от Него, обновяване и пре-

Св. Григорий Богослов. Слово 31, 21. 23

образяване на изгубилите хармонията с природата, свещена твърдост за разколебаваните от някакво нечестиво съмнение, безопасност за стоящите, път и надеждно ръководство за вървящите към Него. Ще добавя: Той е Отец на всичко сътворено от Него; защото Бог, Който ни е довел до съществуване от несъществуване, е наш Баща в поголяма степен от родителите ни, които сами са получили от Него и битие, и способност да раждат. Той е Пастир за онези, които Го следват и биват водени на паша от Него; освещение – за освещаваните; най-висше тайнство – за посвещаваните в светите тайнства; щедър Раздавач на божественост – за онези, които се обожествяват; мир – за враждуващите; простота – за обичащите простотата; единство – за стремящите се към единство; надсъщностно и предначално Начало – за всяко начало; и благо съобщаване на съкровеното, тоест на познанието за Себе Си – на всекиго, според достойнството и възприемчивостта на всекиго6. Още и по-подробно за божествените имена7 Божеството, бидейки непостижимо, разбира се, ще бъде и безименно. След като не познаваме същността Му, нека не търсим и име за съществото Му. Защото имената трябва да изразяват същността на своя носител. А Бог, макар да е благ и макар, за да ни направи участници в Своята благост, да ни повика от небитие в битие и да ни сътвори способни за познание, при все това не ни откри същността Си, нито пък познание за същността Си. Защото е невъзможно (нисша) природа да опознае напълно намираща се над нея природа. Освен това, ако знанията се отнасят за това, което съществува, как може да бъде опознато надсъществуващото? Затова Бог по неизказаната си благост благоволява да се нарича в съответствие с това, което е присъщо за нас, за да не останем съвсем без познание за Него, а да имаме поне смътна представа за Него. И така, понеже е непостижим, Бог е и безименен; но като Виновник на всички неща и като Съдържащ в Самия Себе Си условията и причините на всичко съществуващо, Той се нарича в съответствие с всичко, което съществува, дори и с противоположни помежду им неща, като например светлина и мрак, огън и вода, за да знаем, че по същност Той не е такъв, а е

Св. Атанасий Александрийски. Второ слово против арианите, 22. Това приложение към Глава 12 липсва в по-древните кодекси, но присъства в някои (немного) сравнително по-нови. В Reg. 3109 то се намира след гл. IХ на кн. IV, а в Reg. n. 3451 приложението е било направено в Cod. Caesariano n. 200 в края на книгата De fide orthodoxa. Но на тържествен събор на епископи, чиито актове са публикувани от Георги Пахимер в Andronico, lib. VII, Константинополският патриарх Иоан Век и негови привърженици категорично доказват, че то принадлежи на св. Иоан Дамаскин. И Георги Схоларий в двете си съчинения за изхождането на Светия Дух, написани от него против латинците, счита, че то несъмнено принадлежи на св. Иоан Дамаскин. 7

надсъщностен и безименен, и че като Виновник на всичко, което съществува, Той получава имена от всичко, което е създадено от Него. Затова някои божествени имена са отрицателни и показват божествената надсъщност; такива са: нетварен, предвечен, безначален, невидим – не че Бог е по-малък от нещо или пък е лишен от нещо, тъй като всичко е Негово и е произлязло от Него и чрез Него и всичко чрез Него се държи (Кол. 1:17), а поради това, че превъзхожда всичко съществуващо и е различен от него; защото Той не е нищо от това, което съществува, а е над всичко. Други имена са утвърдителни и говорят за Него като за Виновник на всички неща. Като Виновник на всичко съществуващо и на всяка същност, Той се нарича и Съществуващ, и същност; като Виновник на всеки разум и мъдрост, разумен и мъдър, и Сам се нарича Разум и разумен, Мъдрост и мъдър; както и Ум и умен, Живот и жив, Сила и силен; по аналогичен начин се нарича и в съответствие с всичко останало. Но най-присъщо за Него е да получава имена от по-благородни и по-близки до Него неща. Така например невещественото е по-благородно и по-близко до Него от вещественото; чистото – от нечистото, святото – от скверното. Затова много по-присъщо за Него е да се нарича слънце и светлина, отколкото мрак, ден – отколкото нощ, живот – отколкото смърт, огън, въздух и вода, като начала на живота – отколкото земя; а преди всичко и най-много от всичко: благ – отколкото зъл, или, което е същото, съществуващ – Отколкото несъществуващ; защото доброто е битие и причина на битието; а злото е лишаване от добро или битие. Всичко това са отрицания и положителни названия. От едните и другите се получава много приятно съчетание, като например: надсъщностна същност, пребожествено Божество, предначално начало и други подобни. Има и такива имена, които, макар да се приписват на Бога като нещо положително, имат смисъл на превъзходно отрицание; такова име е мрак – не че Бог е мрак, а защото Той не е светлина, а е по-висш от светлината8. И така, Бог се нарича Ум, Разум, Дух, Мъдрост и Сила като Виновник на това, като невеществен Извършител на всичко9 и всемогъщ. И това, казвано положително и отрицателно, се казва както за цялото Божество, така и за всяка Ипостас на Светата Троица, по еднакъв начин и непрекъснато. Защото всеки път, щом помисля за Една от Ипостасите, Я възприемам като съвършен Бог и съвършено Същество. А когато съединя и изброя заедно трите Ипостаси, разбирам един съвършен Бог. Защото Божеството не е сложно, а е едно, съвършено, неразделно и несложно в три съвършени Лица. Когато пък мисля за взаимното отношение между Ипостасите, разбирам, че Отец е надсъщностно слънце, Извор на благост, Бездна от същност, разум, мъдрост, сила, светлина, Божество, Извор, Който ражда и произвежда скритото в Него добро. И така, Той е Ум, Бездна от разум, Родител на Сло-

Св. Григорий Богослов. Слово 30. Св. Дионисий Ареопагит. За Божиите имена, 1, 23. 9 Παντουργός = omnium effector. 25

вото и чрез Словото10 Изводител на Духа, Който Го открива. И за да не говоря много, в Отца няма друго слово, мъдрост, сила и желание освен Сина, Който е единствената Сила на Отца, предначалната, чрез която всичко е сътворено, съвършена Ипостас от съвършена Ипостас, родена така, както знае Сам Този, Който е и се нарича Син. А Светият Дух е сила на Отца, разкриваща съкровеното Божество, изхождаща от Отца чрез Сина така, както знае Сам Той, но не чрез раждане; затова Светият Дух е Извършител на сътворението. И така, това, което подобава на Виновника – Отца, Извора, Родителя, трябва да подобава само на Отца. А това, което подобава на произведения, на родения Син, на Словото, на предначалната Сила, на желанието, на мъдростта, трябва да го отнесем към Сина. Това пък, което подобава на произведения, изхождащия и разкриващия, на извършващата Сила, трябва да го отнесем към Светия Дух. Отец е Източникът и Причината на Сина и на Светия Дух; но Той е Отец само на Сина и е Изводител на Светия Дух. Синът е Син, Слово, Премъдрост, Сила, Образ, Сияние, изображение на Отца и от Отца. Но Светият Дух не е Син на Отца, а Дух на Отца, изхождащ от Отца. Защото нищо не се извършва без Духа. Но Той е също и Дух на Сина, но не поради това, че е от Него, а поради това, че чрез Него изхожда от Отца. Защото Виновникът е само един – Отец11.

Определението δ Υίο (чрез Сина), употребявано от св. Иоан Дамаскин във връзка с вечното изхождане на Светия Дух, разкрива самия процес или начина на вечно изхождане на Светия Дух и разяснява този начин. То изразява идеята за съвместно раждане на Сина и изхождане на Светия Дух и за изключително тясната връзка между Сина и Светия Дух при самото Им произхождане от Отца, отношение на вечно съвместно съществуване и взаимно проникване Един в Друг. Това определение, поради съдържащата се в него мисъл, е свързано, от една страна, с учението на Църквата за вечното пребиваване на Божиите Ипостаси Една в Друга, а от друга, с начина, по който св. Иоан Дамаскин е представял троичните отношения като цяло и изхождането на Светия Дух в частност. Той представя Второто и Третото Лица на Света Троица като Λόγος (Слово) и Πνεβµα (Дух) присъщи на Бог Отец; следователно представя Тези Лица, представяйки си слово и дихание. Това оформя представата му за раждането на Сина Божий (Словото) и изхождането на Светия Дух като две съвместни и неразделно протичащи действия на Отца. И така, Светият Дух изхожда само от Отца, но не и от Сина (както твърдят католиците), макар Той, по думите на св. Иоан Дамаскин, да е Дух на Сина както “поради вечното иманентно отношение на Духа към Сина или пребиваването на Духа в Сина”, така и “в резултат на явяването на Духа на тварите чрез Сина”. 11 Св. Дионисий Ареопагит. За Божиите имена, 5. 26

Глава 13: За местопребиваването на Бога и за това, че само Божеството е неописуемо Телесното място е граница на съдържащото, в което се съдържа съдържимото; например въздухът съдържа, а тялото се съдържа. Но не целият съдържащ въздух е място на съдържаното тяло, а само границите на съдържащия въздух, обхващащ съдържаното тяло. И най-общо (трябва да знаем), че съдържащото не се заключава в съдържаното. Но съществува и духовно място, където се представя и се намира духовната и безтелесна природа, където именно тя присъства и действа. Но тя се съдържа не телесно, а духовно, понеже няма определен външен вид, та да може да се съдържа телесно. И така, Бог, бидейки невеществен и неописуем, не се намира на никое място; Той Сам е място за Себе Си, като Изпълващ всичко, Съществуващ над всичко и Сам Съдържащ всичко. Но се казва, че и Той се намира на дадено място12 и там, където Неговото действие е явно, това и се нарича Божие място. Защото Той Сам, без да се смесва с нищо, прониква във всичко и дава възможност на всичко да участва в своето действие, според достойнството и възприемчивостта на всяко нещо; говоря както за естествената, така и за обуславяната от добрата воля чистота. Защото невещественото е по-чисто от вещественото и добродетелното – от порочното. И така, Божие място е онова, което в най-голяма степен участва в Неговото действие и благодат. Затова небето е Негов престол; защото на небето ангелите вършат Неговата воля и винаги Го славят – което и представлява Неговият покой; а земята е подножие на нозете Му (Ис. 66:1), защото на нея Той живя в плът между хората (Вар. 3:38). Божия нога е наречена светата Му плът. Божие място е и Църквата, защото сме отделили това място за славословене на Бога, като някакъв храм, в който отправяме молитви към Него. По същия начин се наричат Божии и други места, където действието Му или в плът, или без тяло, е очевидно за нас13.

Тази теза следва логически от определението за място, което св. Иоан Дамаскин дава, следвайки Аристотел... Заедно със св. Григорий Богослов (Слово 34) и св. Григорий Нисийски (De anim. еt resurr.) можем да кажем, че Бог не се намира никъде и същевременно е навсякъде, че Сам Той е място на всичко. Духовната същност, както отбелязва Немезий (сар. 3) присъства на дадено място само чрез дейността си. Затова св. Епифаний Кипърски (ћaeres 77) казва, че Бог действа (δυνάµει) навсякъде. “По Своята неизмеримост Бог е място на всички неща” – казва св. Максим Изповедник в с. 1 ο σωµατικ ς, αλλ δηµιουργικ ς. 13 Св. Григорий Богослов. Слово 28. Св. Григорий Нисийски. За душата и възкресението. 27

Трябва да се знае, че Божеството е неделимо, така че То цялото изцяло се намира навсякъде, а не – част в част, разделяна по телесен начин, но цялото е във всичко и цялото е над всичко. За мястото на ангела и на душата и за неописуемото. Що се отнася до ангела, то той, макар да не се съдържа по телесен начин в дадено място така, че да има образ и външен вид, за него се казва, че той се намира на дадено място с духовното си присъствие и действие, както това е присъщо за природата му, и не присъства навсякъде, а където действа, там по духовен начин и се ограничава, защото не може по едно и също време да действа на различни места. Само за Бога е присъщо да действа едновременно навсякъде. Защото ангелът действа на различни места поради бързината на природата си и поради способността си да се придвижва лесно, тоест бързо, а Божеството, бидейки навсякъде и над всичко, действа с едно просто действие едновременно на различни места. Душата пък се съединява с тялото: цялата – с цялото, а не част – с част; и не се съдържа в него, а тя го съдържа, както огънят – желязото, и пребивавайки в него, извършва присъщите за нея действия. Описуемо е това, което е или в пространството, или във времето, или в представите ни; а неописуемо е онова, което не може да бъде обхванато от нищо такова. И така, само Божеството е неописуемо, като безначално и безкрайно, съдържащо всичко и непобиращо се в никакви представи. Защото само То е непостижимо и неограничено, никой не може да Го опознае, а То Само съзерцава Себе Си. А ангелът е ограничен и от времето – понеже има начало на битието си, и от мястото – макар и в духовен смисъл, както казахме преди малко, и от постижимостта – понеже (ангелите) в известен смисъл познават и природата си един на друг, и напълно са ограничени от Твореца. А телата са ограничени между начало и край, от телесно място и от възможността да ги опознаем14. Кратко обобщение на казаното за Бога и Отца, Сина и Светия Дух. Както и за Словото и Духа. И така, Божеството е съвършено, неизменяемо и неизменно. По Своето предзнание То е предопределило всичко, което не зависи от нас, като е отредило на всичко присъщо и подходящо време и място. Защото Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина (Иоан. 5:22). Разбира се, и Отец, и Син, в качеството Му на Бог, и Светият Дух ще съдят; но само Синът, като човек, ще слезе по телесен начин и ще седне на престола на славата Си (Мат. 25:31), защото само за ограничено тяло са присъщи слизане и седене, и ще съди праведно вселената (Деян. 17:31). Всичко е далече от Бога, но не по място, а по природа. В нас благоразумието, мъдростта и решимостта се появяват и изчезват като качества, но в Бога не е така – в Него нищо не възниква и не изчезва, защото Той е

Св. Григорий Богослов. Слово 41, 25. 28

неизменяем и неизменен и не бива да Му се приписва нищо случайно. Защото благостта винаги съпътства Неговата същност. Този, който винаги устремява желанието си към Бога, Го вижда; защото Бог е във всичко; всичко съществуващо зависи от Съществуващия и нищо не може да съществува, без да има битието си от Съществуващия, защото Бог, като съдържащ природата, е съединен с всичко; а със светата Си плът Бог Слово се съедини ипостасно и се сближи неслитно и с нашата природа. Никой, освен Сина и Духа, не вижда Отца (вж. Иоан. 6:46). Синът е воля, мъдрост и сила на Отца. Не бива да приписваме качества на Бога, за да не излезе, че Той е съставен от същност и качество. Синът е от Отца и всичко, което има, го има от Него (вж. Иоан. 5:30), затова и не може да прави нищо Сам от Себе Си; защото няма отделно действие в сравнение с Отца15. Това, че Бог, бидейки невидим по естество, става видим чрез Своите действия, ни е известно от устройството и управлението на света (вж. Прем. 13:5). Синът е образ на Отца, а образ на Сина е Духът, чрез Когото Христос, обитавайки в човека, му дава това, което е съответстващо на Божия образ16. Бог Свети Дух е нещо средно между Неродения и Родения и чрез Сина се съединява с Отца. Нарича се Дух Божий, Дух Христов, Ум Христов, Дух Господен, Господ, Дух на синовство, на истината, на свободата, на мъдростта, като пораждащ всичко това; Той изпълва всичко със съществото Си и съдържа всичко, изпълвайки света със същността Си, но без да се ограничава от света в Своето могъщество. Бог е вечносъществуваща, неизменяема същност, Която е Творец на всичко съществуващо и на Която благочестивият ум се покланя. Бог е Отец, винаги съществуващ, нероден, защото не се е родил от никого, а е родил съвечния си Син. Бог е и Синът, винаги съществуващ с Отца, от Когото се е родил преди да е съществувало времето и вечно, без изтичане, безстрастно и неразлъчно. Бог е също и Светият Дух, освещаваща ипостасна Сила, изхождаща неразлъчно от Отца и почиваща в Сина, единосъщна с Отца и Сина. Има Слово, Което същностно винаги е присъщо на Отца. Слово е и естествено движение на ума, в съответствие с което той се движи, мисли, разсъждава; то сякаш е отблясък и сияние на ума. Има и вътрешно слово, произнасяно в сърцето. А също и изричано слово, което е вестител на мисълта. И така, Бог Слово е и самостоятелен, и ипостасен; а останалите три вида слово са сили на душата, несъзерцавани в тяхна собствена ипостас; а именно, първото е естествена рожба на ума, винаги естествено произтичаща от него; второто се нарича вътрешно, а третото – изречено.

15 16

Св. Григорий Богослов. Слово 30. Св. Василий Велики. Против Евномий, книга 5. 29

И Духът може да бъде разбиран по най-различни начини. Има Свети Дух. И действията на Светия Дух се наричат духове. Дух е и добрият ангел; дух е демонът; дух е и душата; понякога и умът бива наричан дух; дух е и вятърът; дух е и въздухът. Глава 14: Свойства на божествената природа Бог е несъздадено, безначално, безсмъртно, безкрайно и вечно, безтелесно, благо, вседействащо, праведно, освещаващо, неизменно, безстрастно, неописуемо, непобиращо се никъде, неограничено, безпределно, невидимо, непостижимо, ненуждаещо се от нищо, самостоятелно и самовластно, вседържително, животодателно, всесилно, безпределно мощно, освещаващо и общително, съдържащо и пазещо всичко и промислящо за всичко Същество – такова е Божеството, Което по природа има всичко това и други подобни свойства и не ги е получило отникъде, а Само раздава всякакви блага на собствените Си творения – на всяко, според способността му да ги поеме. Ипостасите пребивават и обитават Една в Друга; защото Те са неотлъчни и неотделими Една от Друга, неслитно взаимопрониквайки Една в Друга, но не така, че да се смесват или да се сливат, а така, че се намират Една в Друга. Защото Синът е в Отца и Духа, и Духът е в Отца и Сина, и Отец е в Сина и Духа, без никакво унищожаване или смесване, или сливане. И движението Им е едно и също; защото трите Ипостаси имат един стремеж и едно движение, което е невъзможно да се види в сътворената природа17. Освен това, божественият блясък и действие, бидейки едно, просто и неделимо, си остава просто и тогава, когато се раздели според видовете блага, раздавани на отделните същества и когато разпределя на всички тях онова, което представлява съответстващата на всяко нещо природа; но неразделно размножавайки се по отношение на отделните същества, то издига и самите отделни същества и ги обръща към собствената си простота. Защото всички същества се стремят към Божеството и имат битие в Него, тъй като То дава на всички битие, съответстващо на природата на всяко от тях. И То е битието на съществуващите неща, животът на живите, разумът на разумния и умът на умния; а същевременно Самото То превъзхожда ума, превъзхожда разума, превъзхожда живота, превъзхожда същността18. Трябва да добавим и това, че То прониква във всичко, без да се смесва с нищо, но в Самото Него не прониква нищо. То и знае всичко с просто знание, и просто вижда всичко с божественото Си, всесъзерцаващо и невеществено око, всичко – и настоящето, и миналото и бъдещето, преди неговото битие (Дан. 13:42). То е безгрешно и опрощава греховете, и спася-

17 18

Св. Григорий Богослов. Слово 3, 22, 40. Св. Дионисий Ареопагит. За Божиите имена, 5. 30

ва. То може всичко, което пожелае; но не иска всичко, което може; например може да погуби света, но не иска19.

Св. Григорий Богослов. Слово 40. 31

ПРАКТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ Какво може да направи човек? Айн Ранд Ако някога в тази страна настъпи диктатура, това ще стане заради бездействието на онези, които запазват мълчание Този въпрос се задава често от хора, които се тревожат за състоянието на днешния свят и искат да го променят. Най-често той се задава във форма, която подсказва причината за тяхната безпомощност: „Какво може да направи един човек?”. Докато работех върху тази статия, получих писмо от един читател, който описва проблема (и грешката) още по-красноречиво: „Как може един човек да разпространява вашата философия в мащаб, достатъчно голям, за да предизвика огромните промени, които трябва да бъдат извършени във всяко кътче на американския живот, за да може да се създаде такава идеална държава, каквато описвате?” Ако въпросът се зададе по този начин, отговорът е: не може. Никой не може самостоятелно да промени една страна. Затова първият въпрос, който трябва да се зададе, е: защо хората подхождат към проблема по този начин? Представете си, че сте лекар в разгара на епидемия. Няма да попитате: „Как може един лекар да лекува милиони болни и да възстанови идеалното здраве на цялата страна?” Независимо дали сте сам, или сте част от организирана медицинска кампания, вие ще знаете, че трябва да лекувате толкова хора, колкото можете да достигнете, доколкото ви стигат способностите, и нищо друго не е възможно. Не друго, а остатък от мистичната философия – и по-конкретно, от разцеплението ум-тяло – кара хората да подхождат към интелектуалните проблеми по начин, с помощта на който не биха се справяли с материални проблеми. Те не биха се стремили да сложат край на епидемия за една нощ или да построят небостъргач само със собствените си сили. А също така няма да се откажат да поправят порутената си къща с обосновката, че не им е по силите да издигнат наново цял един град. Но в полето на човешкото съзнание, в полето на идеите, те все още са склонни да разглеждат познанието като ирелевантно и очакват да извършват незнайно как мигновени чудеса – или пък сами се докарват до ступор, като замислят невъзможна

цел. (Читателят, чието писмо цитирах, правеше това, което трябва, но усещаше, че се изисква по-широкомащабно действие. Мнозина други просто задават въпроса, но не правят нищо). Ако имате сериозно намерение да се борите за един по-добър свят, най-напред идентифицирайте характера на проблема. Битката е преди всичко интелектуална (философска), а не политическа. Политиката е крайната последица, практическото приложение на фундаменталните (метафизичноепистемологично-етически) идеи, които преобладават в културата на даден народ. Вие не можете да се борите с последиците или да ги променяте, без да се борите с причината и да я променяте; а също така не можете да се опитвате да прилагате практически каквото и да било, без да знаете какво искате да приложите. В една интелектуална битка не е задължително да приобщите всички към своите убеждения. Историята се прави от малцинствата – или, поточно, историята се прави от интелектуалните движения, които се създават от малцинствата. Кой принадлежи към тези малцинства? Всеки, който е в състояние и има желание активно да се занимава с интелектуалните проблеми. Тук не количеството, а качеството има значение (качеството – и последователността – на идеите, които проповядва човек). Едно интелектуално движение не започва с организирано действие. Кого би организирал човек? Философската битка е битка за умовете на хората, а не опит да се наберат слепи последователи. Идеите могат да бъдат разпространявани само от хора, които ги разбират. Едно организирано движение трябва да бъде предшествано от образователна кампания, за което са нужни обучени – самообучени – учители (самообучени в смисъл, че един философ може да ви предложи материала на познанието, но вашият собствен ум трябва да го усвои). Подобно обучение е първото изискване, за да бъдеш лекар по време на идеологическа епидемия – и е предварителното условие за всеки опит да „промениш света”. „Огромните промени, които трябва да бъдат извършени във всяко кътче на американския живот” не могат да бъдат извършени без чужда помощ, на парче или „на дребно”, така да се каже; армия от кръстоносци не би стигнала, за да се направи това. Но факторът, който стои в основите на всеки аспект от човешкия живот и го предопределя, е философията; научете хората на правилната философия – и собствените им умове ще свършат останалото. Философията е търговецът на едро в човешките дела. Човекът не може да съществува без някаква форма на философия, тоест някакъв изчерпателен светоглед. Повечето хора не са интелектуални новатори, но са склонни да възприемат идеите, способни са да ги оценяват критически и да избират правилния ход, когато им бъде предложен. Има също голям брой хора, които са безразлични към идеите и към всичко, което излиза извън свързаната с конкретното сфера на непосредствения момент; подобни хора възприемат подсъзнателно това, което им се предлага от културата на тяхното време и се оставят сляпо на всяко случайно течение. Те са чисто и просто общественият баласт – били те черноработници, или пре33

зиденти на компании – и по свой собствен избор те са ирелевантни към съдбата на света. Днес повечето хора остро съзнават нашия културно-идеологически вакуум, те са тревожни, объркани и търсят опипом отговори. Вие в състояние ли сте да ги просветлите? Вие можете ли да отговорите на техните въпроси? Вие можете ли да им предложите убедителна теза? Вие знаете ли как да поправите грешките им? Вие предпазени ли сте от непрекъснатата канонада, целяща убийството на разума – и вие можете ли да снабдите останалите с противоракетни оръдия? Една политическа битка е чисто и просто престрелка с мускети; философската битка е ядрена война. Ако искате да въздействате върху интелектуалната посока на една страна, първата стъпка е да сложите ред в собствените си идеи и да ги интегрирате в убедителна теза, доколкото ви стигат знанията и способностите. Това не означава да учите наизуст и да рецитирате лозунги и принципи, били те на обективизма или на нещо друго: знанието по необходимост включва способността да прилагаш абстрактни принципи към конкретни проблеми, да откриваш принципите в конкретни въпроси, да ги демонстрираш и да проповядваш последователен курс на действие. Това не изисква всезнание или всемогъщество; именно подсъзнателното очакване за автоматично всезнание у себе си и у другите проваля мнозина, които искат да тръгнат на поход (и служи като оправдание да не вършиш нищо). Необходима е честност – интелектуална честност, която се състои от това да знаеш какво знаеш, непрестанно да разширяваш познанията си и никога да не си затваряш очите за противоречие или да не успяваш да го отстраниш. Това означава: развитието на активен ум като постоянно свойство. Само когато или ако вашите убеждения са под ваша съзнателен, системен контрол, вие ще можете да ги споделяте с другите. Това не означава, че трябва да произнасяте философски речи, когато това е ненужно и неуместно. Философията ви е нужна, за да ви осигурява основа и последователна теза, когато се справяте с конкретни въпроси или ги обсъждате. Ако обичате сбитите обобщения (стига да не забравяте пълното им значение), ще ви кажа: щом попитате „Какво може да направи един човек?” – отговорът е „да говори” (при условие, че знаете какво казвате). Ето няколко съвета: не чакайте национална аудитория. Говорете винаги когато имате възможност, независимо дали слушателите ви са многобройни или малочислени – говорете на своите приятели, на колегите си, пред професионалните организации или всеки легитимен държавен форум. Не бихте могли да знаете кога точно думите ви ще достигнат до точния ум в подходящия момент. Няма да виждате непосредствени резултати – но общественото мнение се изгражда именно благодарение на подобни действия. Не пропускайте възможността да изразите възгледите си по значими въпроси. Пишете писма до вестниците и списанията, до телевизионните и радиокоментаторите и, преди всичко, до конгресмена на вашия район (който зависи от своите избиратели). Ако писмата ви са немногословни и рацио-

нални (вместо хаотично-емоционални), те ще окажат по-силно въздействие, отколкото очаквате. Възможностите да говорите са навред около вас. Предлагам ви да направите следния експеримент: в продължение на една седмица съставете идеологически „списък”, тоест записвайте колко пъти хората изричат погрешни политически, социални и морални идеи, така, сякаш те са разбиращи се от само себе си истини, с вашето мълчаливо одобрение. А след това си създайте навик да възразявате на подобни забележки – не, недейте да държите многословни речи, които рядко са на място, а просто казвайте: „Не съм съгласен”. (И имайте готовност да обясните защо, ако събеседникът ви поиска да разбере.) Това е един от най-добрите начини да спрете разпространението на зловредните клишета. (Ако събеседникът ви е просто неосведомен, това ще му помогне; а ако не е, ще подкопае неговата увереност следващия път). И особено,недейте да мълчите, когато собствените ви идеи и ценности биват подложени на атака. Недейте да се опитвате да спечелите привърженици безразборно, тоест не натрапвайте дебати или спорове на онези, които не проявяват интерес или нямат желание да спорят. Не е ваша работа да спасявате душата на всекиго. А ако правите онова, което ви е по силите, няма да изпитвате вина за това че не правите – „някак” – онова, на което не сте способни. И преди всичко, недейте да влизате в погрешните идеологически групи или движения, само за да „направите нещо”. „Идеологически” (в този контекст) аз разбирам групи или движения, които се обявяват в полза на някакви смътно обобщени, неопределени (и обикновено противоречиви) политически цели (например консервативната партия, която подчинява разума на вярата и заменя капитализма с теокрация; или „либертарианските” хипита, които подчиняват разума на прищевките и заменят капитализма с анархизъм.) Да се присъедините към подобни групи означава да обърнете наопаки философската йерархия и да предадете фундаменталните принципи заради някакво повърхностно политическо действие, което неизбежно ще се провали. Това означава, че вие помагате за поражението на собствените си идеи и за победата на вашите противници. (Причините са разгледани в „Анатомия на компромиса” в моята книга „Капитализмът: непознатият идеал”). Единствените групи, към които човек може основателно да се присъедини днес са ad hoc комитетите, тоест групи, организирани за постигането на една единствена, конкретна, ясно очертана цел, по която могат да постигнат съгласие хора с различни възгледи. В такива случаи никой не може да се опита да припише своите възгледи на всички останали членове или да използва групата в услуга на някаква скрита идеологическа цел (а за това трябва да се следи много, много бдително). Не споменавам най-важният принос към едно интелектуално движение – писането, тъй като този текст е отправен към хора от всички професии. Книгите, есетата, статиите са постоянното гориво на едно движение, но е повече от безполезно човек да се опитва да стане писател единствено зара35

ди някаква „кауза”. Писането както и всеки друг труд, е професия и към него трябва да се подхожда по този начин. Грешка е да се мисли, че едно интелектуално движение изисква от вас някакъв особен дълг или самопожертвователно усилие. То изисква нещо много по-трудно: абсолютно убеждение, че идеите са важни за вас и за вашия живот. Ако направите това убеждение част от всеки аспект от живота си, ще намерите много възможности да просвещавате другите. Читателят, чието писмо цитирах, посочва правилния стил на действие: „Като учител по астрономия в продължение на няколко години аз активно участвах в демонстрирането на силата на разума и абсолютизма на реалността на моите ученици... Освен това се постарах да запозная колегите си с вашите трудове, и когато беше възможно, разговарях с тях, след като те ги прочетяха; освен това си създадох практиката да настоявам да се използва разум във всички мои лични отношения с хората”. Това са някои от правилните неща, които трябва да се направят, колкото може по-често и колкото може по-широко. Но въпросът на този читател подсказваше, че се търси някакъв пряк път под формата на организирано движение. А пряк път не е възможен. Твърде късно е за движение от хора, които поддържат конвенционална смесица от противоречиви философски идеи. Твърде рано е за движение на хора, посветени на философията на разума. Но никога не е твърде късно или твърде рано да разпространяваш правилните идеи – освен в условията на диктатура. Ако някога в тази страна настъпи диктатура, това ще стане заради бездействието на онези, които запазват мълчание. Все още сме достатъчно свободни, за да говорим. Имаме ли време? Никой не може да каже. Но времето е на наша страна – защото ние имаме едно несломимо оръжие и един невидим съюзник (ако се научим как да ги използваме): разумът и реалността. 1972

МЪДРОСТ И ПОЕЗИЯ Из Панчатантра Книга 1 -1 1. Какво е вятъра за вейките зелени – Щом духне – те се свеждат изведнъж. А колко дъбове е виждал повалени... Могъщият се бори само със могъщ! 2. Ако не използваш богатството си, когато стане нужда, е все едно, че го нямаш. 3. Вежливият за миг не ще прекъсне тоз, който пие цяр или се бръсне и онзи, който с трепетна омая в леглото на жената търси рая 4. На нож препасан и на звяр, на тиха бара, на женски поглед и на цар да нямаш вяра 5. Достойно ти служи на царя дори от власт да е лишен, дори в беда да е изпаднал – ще бъдеш утре награден. Тоз, който в бой е пръв, а между хората последен и да слугува е готов – към него царят е добър 6. Ако на пръстен от олово поставят скъпия сапфир, той няма да блести отново за срам на своя ювелир 7. Щом господарят не умее слугите си да преценява, тогаз и в първите от тях усърдността се изпарява.

Ако сред камъни рубинът стои от прах обезличен, от мисъл, че е драгоценен, не би бил никой озарен При това качествата на слугите зависят от достойнствата на господаря 8. Наука, кон, жена, сребро мъж, слово или лютня стара донасят зло или добро в зависимост от господаря 9. Споделяйте със своята жена, с приятелите си, със синовете, но колкото и верни да са те, от тайните за себе си пазете. 10. Небрежността довежда смърт, руши се бентът от водата, страхливият от дума мре, а любовта от клеветата 11. Няма да познае гибел само този славен мъж, който пред врага не трепва, колкото и да е могъщ 12. Щом си без гордост, ще приличаш на тревата, все ще те тъпчат по земята 13. Щом си обикалял трона, а сега си без кресло – знатен да си, ще желаеш винаги на царя зло 14. Слабият е много силен, пред врага щом не е сляп; лекомислен и безгрижен – силният е много слаб 15. Не вика лекар този, който усети вече, че е здрав. Избавен от беда, не търси съветник царят величав 16. Когато достигнеш могъщество, не се дръж високомерно. 38

17. За болестта е нужен лекар, съветник – за раздора. За всяко нещо в тоя свят си има хора 18. Тоз, що не може да мъсти, опашката си да подвие. Грах из тигана се върти, но може ли да го пробие? 19. Каквото през деня човекът желае, вижда и твори, такова нещо по привичка дори насъне го гори 20. С дърва насища ли се огън, безкраен океан – с поток, смъртта със хиляди живота и мъж със поглед черноок? 21. Кой е чувал черен гарван да се боядиса бял? Змей добър, жена без чувство някой в миг да е видял, без лъжи – картоиграча и безстрашие – в евнух, ум в пияния, а царя – царят да е станал друг? 22. Дори последният подлец, щом царска служба вземе, не ще дочуе упрек лош, ни ще усети бреме 23. Над болни лекари стоят, царете – над страните, над равнодушните – крадците, над глупавите – мъдреците. Търговците – над купувача, развратните – над страстта. И само майсторът изкусен владее сигурно света 24. Безстрашен може да е, който от младини не помни страст. 39

Покой ще сетим ний, когато отпаднат силите у нас 25. Духът, а не плътта старее у благородния човек. Но е обратно у злодея – подлец остава той на век 26. Съветът лош погубва царя, обърканият син – рода, житейското – аскета. Дете от глезенето страда, злодеят от съда, а жреца – от несрета, приятелят – от клеветата, сполуката – от жребий лош, от лекомислие – жената, от дългата раздяла – любовта, имотът – от ненужния разкош, от липса на зърна – земята. 27. Ни мълвата, ни децата, нито плашене с юмрук – могат да възпрат жената, вече влюбена във друг. 28. Тоз, който няма капка страх и не разчита на успех, като камила, който крачи – е винаги благословен 29. Любовникът да бъде мухльо, да е последният глупак – развратницата – не мъжа си, а него ще обича пак 30. Не се предоверявай на жените, не се вози на тяхната кола. Играят си с мъж, влюбен до ушите – жените – като с гарван без крила 31. Мед тече от женската уста, а гръдта й скрила е отрова – затова отпивай сладостта, но с ръка за удар нов готова 40

32.Обител на нескромност, водовъртеж от мъка, прибързано събрана, огнище на пороци, дом на лъжи стотици, без кръв дълбока рана, по-силна от героя, букет с цветя коварни, отрова и нектар – кой и защо създаде красива като кукла тук тази женска твар 33. Газелооките, чиято нравственост е грях и винаги са знаменити, с гърди игриви, с мамещи очи над тях, със устни все полуразкрити, с къдрици нежни, с размереност в речта, де нито дума губят, с крака великолепни и чаровни в любовта – животни само да ги любят Книга 1 - 2 34. Плачат те или се смеят, за да стигнат свойта цел, и от вяра ли живеят – нямат в подлостта предел. Нека, който е достоен и не иска да е роб, да ги изостави сам, спокоен, сякаш е подминал гроб. И лъвът покрит със слава, несменяем, страшен цар; слонът, който не познава ни слуга, ни господар. И героят, който ниско не е падал пред света – щом е до жената близко губи мигом смелостта 35. Треперещ, бледен без надежда, уплашен, с тъмен поглед впит – така престъпникът изглежда, когато вече е разкрит С каква увереност говори невинния човек в съда – 41

защото през гнева си чува зова на свойта свобода 36. Жена, отшелник или болен и брахман или пък дете – за нищо с нищо не наказвай, сами наказани са те. 37. От здравето по-скъпо няма, по-страшен враг от болестта, по-силно от любов на майка, по-непосилно от глада 38. Щом царят е приел порока или от страст е ослепен, от своите слуги той трябва да бъде в глупостта свестен 39. Спокоен ли е този, който змия е зърнал през деня и има нива край реката и лекомислена жена? 40. Само който е надмогнал с ум и разум свойта страст – ще си отдаде живота за приятел в труден час 41. До свойта цел за да доплува човекът просто е двояк: на враг приятел се преструва, приятел се мени на враг И по-добре със враг коварен, змия да сложиш в своя джеб, отколкото да е бездарен и зъл приятеля до теб 42. Страхувай се пред бедата, но щом пристигне – смел бъди, и свил в студен юмрук ръката, неотразимо победи 43. Разумен е човекът, който не се гордее, че е пръв. 42

В гората заекът погубил опиянен от слава лъв 44. Глупакът в страст за наслаждения с грях бърза да се услади, след туй през хиляди рождения понася хиляди беди. 45. Мъдрецът често не греши, от хорски думи той не страда и няма да направи тъй, че да попадне утре в ада 46. За умния, какво е трудно? И кой ще спре решимостта? Какво не преви сладка дума? Що не постига ревността? 47. Земя, приятели и злато – това е силната страна. Щом нямаш ни едно от тях не почвай никога война 48. С врага и болестта бори се без страх от първия им миг, че ако станат много силни ще свършиш като мъченик Тоз, който себе си не знае и не познава своя враг, подобно на пеперуда в огън – ще изгори като глупак Ще стигне смелият до някаква сполука. страхливците шептят: „Съдба, съдба!” Съдбата подчини, вдигни дори юмрука, че няма да е грях, когато си в борба 49. Тоз, който е себелюбив, от радост е лишен, а веселяка – от въпроси 50. Да имаш дъщеря – това е зла присъда. Да! Много мъка тя донася на бащата. 51. Да бъде смелият човек за уважение! 43

Увереният в свойта сила млада и в скръб, и в нужда или затруднение ще превъзмогне всякаква преграда. 52. И щом издигне царя някой подчинен над другите министри, глупакът, в миг от славата опиянен, изпада в други мисли. Забравя той за служба, дълг – страстта за още власт го пие и устремен безумно към властта, готов е царя да убие. 53. Щом слонът е опиянен от страст и работа не върши, по-слаб от хората е той, когато има в тях усърдие 54. Тоз, който прост и неразумен забрави, че е имал ум, отсъдено му е нещастие и неуспех по всеки друм. А този, който не желае другарите си да цени, и пост, и длъжност ще загуби и ще спечели ругатни 55. Нали във хората достойни и незначимото блести И най-достойните дела у хората порочни гинат. 56. Злодеят своя скъп приятел губи, глупакът – най-полезните дела, неблагородният убива с думи груби, неприветливият руши интимността. 57. Лъжец, пияница, убиец, клетвопрестъпник и евнух греха си могат да изкупят, а непризнателният – не. 58. От страх изплашен и от глуми, врагът се мъчи да ти навреди. 44

Каква е ползата от думи? – с делата си го победи. Щом у злодея няма сила, той друг към теб ще прати с мощ. И камъка не реже нищо, но може да наточи нож! 59. Благоразумният човек за нищо не се доверява на този, на когото нито род, нито пък силата познава. 60. Бедняк, глупак, слуга и болен, изгнаник сиротен – това са куп мъртъвци в живота даже 61. Щом Хари раковина взел от тинята я той измил. Кой няма да се възвиши, с възвишен щом се е сближил 62. Тоз, който даже в мисълта си поиска да убие свой, и двата свята ще изгуби, ще се превърне в червей той. 63. Камък, дълго влачен от водата, има обло, глупаво лице. Не по-малко страда в клеветата мълчаливо мекото сърце 64. Доколко имаш ум и сила – ще разбереш с не малко труд. И несполуките тогава не ще те следват като луд 65. Загива всеки, непослушал най-близките си хора 66. С пороци чужди съществуват човекът низък и змията, но замислите им умират, на туй се и крепи земята

Книга 1 - 3 67. Да. Та кое ли същество не носи гордостта в сърцето? 68. Що значи възраст за човека, дошъл сред блясък на света? 69. Задружност щом цари в борбата – и слабите ще победят 70. За времето изпепелено, за мъртвия, изчезнал в мрак, мъдрецът никога не жали, това е дело за глупак. За мъртвия да се тъжи! Защо? Глупакът ден след ден ще си притуря нова мъка и двойно ще е наскърбен. 71. На този, със когото си дружил в бедата, на онзи, от когото бил си унижен, отвръщай винаги според делата, тогава ще се втори път роден Който в скръб ти е приятел, само той ти е другар. Здрав ли си, тогава всеки може да ти дава цяр. 72. Велик е старческия опит, помни урока му най-строг. 73. Прилича тялото човешко на пълен с прах и тиня червей, защо ли да се угоява от мъките на други жертви? 74. Да, само който е разумен, напред върви непобедим, достига всичко, всичко върши със своя ум неизмерим 75. Разумът на министрите се преценява, когато трябва да се помирят враждуващите 46

76. Във умния е скромността, само глупакът се гордее. За всеки е добър денят, а кукумявката слепее. Умът над скромността цари. Глупакът е с душа сурова. Кой болния ще изцери, щом всичко смята за отрова?

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ За природата на разбирането Мирена Атанасова

Бхартрихари разглежда природата на разбирането не от фиксираната гледна точка на разбиращото съзнание, нито пък от тази на обекта на осъзнаване – тя е „между сетивата и предметите“ (I. 97 пояснение). Както цветът е характеристика на зрението ни и е причина за проявлението на външния цвят, по подобен начин и звуковете стават причина за проявлението на външни предмети. Тази гледна точка е присъща на енактивния подход към съзнанието на поддръжниците на идеята за Въплотения разум – Елинор Рош, Франциско Варела и Еван Томпсон (Rosch, Varela, Thompson 1991). Според нея нашето съзнание и светът за нас взаимно се въвеждат в действие. Именно с идеята за това въвеждане в действие е свързано и наименованието на подхода – енактивен. Той снема противопоставянето между идеалистката и материалистична доктрини. Вместо да се дискутира първичността на идеята или на осъзнавания обект, подходът се фокусира върху взаимодействието между тях. Според Бхартрихари за да се достигне до неизменната неделима спхота20 – собствената форма и ментално звучене на езиковите единици, разбирането преминава постепенно през отделни стадии. Разделянето на части е механизъм на осъзнаването. Неговата причина е звуковата последователност, която реализира речта (I. 91, 92). В европейската наука не липсват паралели на идеята за стадиалността на разбирането: например в рамките на дейностния подход на руската психологична и психолингвистична школа. Виготски разграничава пет нива между външния израз и вътрешното съдържание: дума, значение на външната дума, вътрешна дума, мисъл и мотив (Выготский 1999: 334). Неговата постановка се дискутира от последователите му: Леонтиев, Тарасов, Уфимцева. Процесът на разбиране, в който могат да се разграничат нива или стадии едва ли може да се мисли независимо от темпоралното измерение. Няма обаче темпорални вариации в менталното представяне на отделните езикови единици: говорни звукове, думи и изказвания (изречения). Смисълът на последните е съизмерим с този на съставните му единици (101). Може да отнесем тази дискусионна теза към съвременната трактовка на менталната репрезентация на смисъла, както на лексикалната, така и на речевата единица, под формата на ментална схема. 20

Спхота е звуковият образ или менталното звучене на езиковата единица, обвързан със значението, както и с универсалното и конкретното му реализиране. (Виж VI част, брой 10, година 4, 2012, декември) 48

Цитирана литература: Выготский Л. 1999 Мышление и речь, М. Изд. Лабиринт Rosch E., Varela F.& E. Thompson 1991 The embodied mind. Cognitive Science and Human Experience The MIT Press Cambridge

Из „За изреченията и думите“ Бхартрихари Превод Мирена Атанасова (VII част, продължение от брой 10, година 4, 2012, декември) 89.Понякога хората могат да сбъркат един обект и да го възприемат погрешно, поради това че го гледат от разстояние или в тъмнината. След време обаче, могат да го видят правилно В съответствие с качествата на обектите и със сетивата си, хора с обикновено зрение възприемат от разстояние само общата форма и могат погрешно да сметнат едно дърво за слон или нещо подобно. От същото място при стабилна концентрация постепенно се възприемат характерните черти на обекта. Като влезем изведнъж в слабо осветено помещение от място със силна светлина можем погрешно да сметнем въже за змия, но след като зрението ни се нормализира и се фокусира стабилно, ние възприемаме нещата каквито са си. 90.По същия начин, когато изречението се реализира чрез звукове, които са причина за пораждането му, възприятието започва от последователните му части. Въпреки че изказването (изречението) е неделимо, звуковете, които се произвеждат от усилията на пораждането, се осъзнават на части. Частите

се проявяват като отделни звукове и думи. Силите им може да изглеждат сходни, но всъщност са различни. 91.Както съществува последователност в трансформирането на млякото и при израстването на семето, така има и определена последователност при осъзнаването на думите (в изречението). Според идеята за създаването или проявяването млякото се трансформира в масло като преминава през определени стадии като извара и т.н., които могат да имат или да нямат отделни наименования, и все пак запазват характеристиките на изходния материал. Или например – оризовото семе, то преминава през етапи като покълване, поникване и т.н. и се проявява чрез серия трансформации. Така и слушателят достига до главния резултат – разбирането на значението на изречението като самият той направлява схващането на формата му. Както има определени начини да се достигне определен ефект, така и разделянето на части с фиксирана последователност, води до възприемането на спхота (единния значещ звуков образ). 92.Ако думите се възприемат като състоящи се от отделни части, различието на частите е поради звуковата последователност. А ако нямат части, появата на части (поради звуковата последователност) е средство за осъзнаването им. Според поддръжниците на теорията за разделението думите, например gauh (крава), представляват последователност от звукове и отвъд тях няма неделима същина на думата, която се осъзнава. Тези, които приемат неизменността на думите, смятат, че когато отделните части на звуковата форма се пораждат постепенно, формата на думата не се осъзнава и не се достига до ясна картина. Ако се каже, че всички части се пораждат едновременно, тогава не би имало разлика между vega и gave, tena и nate, по отношение на звуковата им форма. Ако те се разглеждат като две делими думи с отделни значения, тази трудност няма да възниква. Според този възглед възприятието им като отделни думи е поради различната последователност на проявяващите ги звукове. Видяхме, че на слабо осветление въжета могат да ни се сторят като змии. Според възгледа за неделимост на думите се обяснява осъзнаването на различните сили на отделните части като средство за осъзнаване на думата 93.Според някои (теории) общите проявления на отделното са спхота, а звуковете (dhavanis) са конкретни. Тези които приемат неизменността на думата поради неизменността на универсалното цитират твърдения като следното: И в двата случая спхота

се реализира и при звукови промени, когато например на мястото на звука r идва звука l. (Махабхаша21, 1: 26) Спхота е общото в думата, то не е просто качеството да си дума и възприемането му става постепенно чрез субстрата му, който се подрежда под формата на последователност, а не съществува едновременно. Отделните звукове дават ново качество на спхота – възможността да бъде назована. 94.Според други (теории) звукът, модифициран от пораждащия реч, става причина за осъзнаването на неизменната дума, подобно на светлината от лампата, която е причина за възприемането на обекта. На базата на различието в употребата на термините универсално и конкретно, някои твърдят, че има само една дума, която е външна и не подлежи на никакви промени чрез звукови модификации. Тя се проявява различно по същия начин както предметите се виждат различно при различна осветеност без всъщност да променят формата си. 95.Проявлението не е задължително ограничено в рамките на преходното. Допуска се проявление на вечните универсалии във формата на субстрат. Някои приемат самия факт на проявлението като причина за разбирането за не-неизменност: Думата не е неизменна, защото тя се проявява подобно на отделните съдове например. Не-неизменните обекти се проявяват под светлината на лампата. Думата се проявява чрез звуковете, следователно не е неизменна. Някои смятат, че тя не се проявява, а се произвежда. Това също я прави не-неизменна. На тези, които твърдят, че универсалиите съществуват и са неизменни, се отговаря, че причината им не е реална, защото допуска варианти. На тези които смятат, че нищо не е вечно се отговаря, че това се отнася и за недействителността. Причината за проявлението не се приема за достатъчна, защото буди колебания и прави обсъждането безкрайно. 96.Според някои само материални обекти се асоциират с конкретни места. Дори ако можем да си представим звученето и думата да са на различни места, всъщност различието не е реално. Тук се издига друго твърдение: Думата не се проявява, защото има различие в мястото на пораждането и и на произвеждането и . Съдовете и другите предмети се проявяват на светлината на лампата, защото същест-

Махабхаша е произведение на Патанджали – филолог и философ, предшественик на Бхартрихари. 51

вуват на това място. Думата се открива на място, което е различно от това, на което е пораждащото я движение на говорните органи. Как се получава думата от звукове, които се артикулират на различни места, отдалечени едно от друго. На това се отговаря следното: да бъдеш на едно място или на различни места – това е присъщо на нещата, които имат тяло. Материални обекти като слънцето например, които се намират на определено място, могат да се възприемат на различни места. Звуковете и думите са безтелесни, те не могат да се определят в термините на място и локализираност. 97.Както има съответствие между сетивата ни и обектите, по същия начин има и съответствие между проявлението и проявяващото, между конкретните звукове и думата – спхота. Тук се представя обратния възглед: думите се проявяват не защото източниците им са определени. В света, това, което се проявява няма нужда от фиксиран източник, защото предметите се проявяват поради различни източници (на светлина): скъпоценен камък, лампа, излъчващо светлина растение или звезда. За думите се приема, че се проявяват чрез неизменни звукове. Звуковете, които реализират едни речеви единици, не могат да реализират други. Следователно думите не се проявяват. Решението на въпроса (за природата на разбирането) е между сетивата и предметите. Както цветът е характеристика на зрението ни и е причина за проявлението на външния цвят, по подобен начин и звуковете стават причина за проявлението на външни предмети. Следва отговор на твърдението, че подобна фиксираност не съществува, защото нещата, които имат определени характеристики, се проявяват чрез сетива 98.В случаите на миризми и други (сетивни възприятия), които се проявяват чрез техни сходни възприятия, във всеки случай има определен фактор, който ги реализира. Дори в случаите когато нещата нямат сходни характеристики, може да възникне съответствие в сетивното им възприемане. Напълно различни предмети като пирони и смола например могат да си взаимодействат на определено ниво и някои от предметите да получат миризмата на съседите си. 99.Проявлението е различно от проявителя си. Това е очевидно в случаите на отражение в такива различни отразители като масло, вода и други. Тук се дава друг противоположен възглед: Думата не се проявява защото проявленията са изменчиви. Когато източникът се увеличава и намалява, проявлението може да не се променя. Увеличаване или намаляване 52

на светлината на лампата не причинява промяна в размера на предметите. При думите се наблюдават вариации, произтичащи от говорните органи. Затова думата не се проявява. На това твърдение се отговаря така: човек може да види, че проявлението следва вариациите на източника си. Когато повърхността на огледалото е вдлъбната, отражението се уголемява, когато повърхността е изпъкнала, отражението се намалява. Отражението на лице в острието на нож е издължено, в соево масло – е тъмно, отражението следва измеренията на отразителя. Тези вариативни възможности са безкрайни. Броят на отраженията също, можем да си представим множеството отражения на слънцето в множествата огледала, водни повърхности при различни вълни. Може да се каже, че отражението в огледалото е различно от оригинала както луната се различава от отражението си. На това се дава следния отговор: 100.Естествени обекти като например планините не могат да се отразят в диаманти или повърхността на огледало, които имат принципно различни размери. Не е възможно за обекти като планините да бъдат отразени в материал като диаманта например, поради разликата в размери. 101.Затова, поради различното време на реализация на звуковете, тяхното собствено време и това на осъзнаването им се приписва на говорните звукове – varna, думите – pada и изреченията – vaakya, които не се различават по време. В непрекъснатото съществуване на вечните неща силата на времето не играе никаква роля. Спхота на говорните звукове, думите и изреченията имат различни величини, но всъщност не се различават по времетраене. Нашето съзнание им приписва различна продължителност като ги прави обекти на осъзнаване. Това което се има предвид под скорост и траене е следното: траенето на първичния звук се налага върху същината на думата и става причина за реализирането на кратки, дълги и удължени звукове. Вторичните звукове причиняват външните различия в скоростта и бързината. 102.Според други, това, което се продуцира от артикулаторните органи чрез свиване и разпускане (контакти и отделяне), е спхота, а звуковете, произведени от този първичен звук, се наричат дхвани (dhvanis) Според възгледа че думата е преходна, първият звук, който се произвежда от събирането и раздалечаването на говорните органи, е спхота. А останалите, които се произвеждат от нея и се разпространяват във всички посоки са нейни отражения – наричани дхвани (звукове). Нещата нямат час53

ти сами по себе си, но им се приписват разделения поради отношенията им със заобикалящите. По същия начин и небето е едно, но му се приписват части, поради отношението му с обектите, с които влиза в съприкосновение. Поради близостта във формата на последователните причина и следствие, елементите, чиято сила за отразяване на звука прогресивно намалява, приличат на форми, осветени от слаба светлина, те постепенно изчезват и причинява разделение на звуковете. Според възгледа за неизменност, спхота се проявява от звукове, произвеждани при контакт и отделяне. Според някои тя се проявява чрез резонанса на звуковете. Звуковете подкрепят осъзнаването на спхота, те имат намаляваща сила при проявлението и и постепенно изчезват. 103.Независимо от това дали звукът е кратък или продължителен, спхота е неизменна. Само звуковата поредица се възприема с поголяма или по-малка продължителност. Понятията за размер се приписват на думата на базата на сходните черти, които се състоят в покриване на определени пространствени величини или се дължат на общата употреба. Навсякъде употребата е основа за определяне на природата на обектите. Определяне на предметите на базата на разума или разсъжденията е ненадеждно, защото то ще породи различни възгледи. Тъй като звуковете и първичните и вторичните (и тези, които се появяват като следствие, и тези, които ги причиняват) се произвеждат и изчезват без разлика, затова няма разлика между голям и малък звук, както не се различават по размер осъзнаването на слон и комар. Поради различие в обстоятелствата обаче се различава силата на звуковия ефект. Продължителността на ефекта на звука на барабан и палка е по-голяма и достига понадалеч. Друг звук като този от удар върху желязо или бронз може да се чуе само отблизо, но звучи непрекъснато без прекъсване. 104.От разстояние звукът се възприема (най-общо като звук) подобно на светлина от лампа. Разликата се чувства когато слушаме звукове, произведени от звънчета. Някои мислители смятат, че спхота, проявена от звук, който се поражда и разпространява във всички посоки подобно на светлината на лампа, се свързва със звука в момента на пораждането, както материята получава мирис в момента на пораждането си. Както в лампата има изгаряща материя, която е материална основа за светлината, тя (светлината) следва нейната трансформация. По същия начин спхота и звуковете (дхвани), които са много различни когато звъни звънче, представляват характеристика на проявлението на говорните звукове. Разликата между първични и вторични звукове се обяснява в следващите два стиха.

105.В зависимост от интезивността на контакта между органите и мястото на артикулация, дължината и интензивността също стават различни. Звуковете, произнесени след спиране на вибрацията внасят вариации в скоростта на произнасянето. Дори според възгледа, че думата е преходна, не се приема, че дългите и удължени гласни се получават при усилване на звука. Как иначе? Поради по-голямата интензивност на контакта на говорните органи. Този контакт може да създаде формата на дългите и удължени гласни. Затова вибрацията в местата на контакт на говорните органи продължава докато те (звуковете) придобият формата си. Когато вибрацията спре, звуковете произведени първоначално стават причина за регулиране на скоростта на произнасяне. 106.Дори когато органите са спрели да вибрират, други звукове се произвеждат от спхота подобно на запалването на един пламък от друг. Когато вибрацията продължи без прекъсване, звукът, който се произвежда на мястото на контакта на говорните органи, не изчезва преди да е произвел ефект. Звуковете, произведени от вибрацията, които са едновременни със спхота я проявяват. Звуковете, които се пораждат междувременно приличат на тях и звучат по подобен начин се наричат вторични. Всеки вторичен звук има серия ефекти, които продължават докато продължава вибрацията и също участват в проявяването на спхота. Произвеждането на звукове се описва на базата на аналогия с пламъка на гориво, който непрекъснато произвежда нов пламък и разкрива предметите на светлината му.

Абхидхармакоша Васубандху Превод: Митко Момов Раздел 3 Лока – Нирдеша, или учение за устройството на света, карика 8-11 Представеният тук текст е продължение на поредицата откъси от произведението на Васубандху Абхидхармакоша, раздел 3 Лока – Нирдеша, или учение за устройството на света. Текстовете са превод на оригиналната санскритска версия за първи път публикувана на европейски (руски) език през 1994 г. 8. Съзнанието не се разглежда като опора. Бхагаван говореше за четири опори на съзнанието като за полета, а за съзнанието в цялост, съпровождащо отделните групи – като за семе22. И отново, семето не може да бъде определено със значението на „полето на семето”. По такъв начин смисълът ще бъде разбран неправилно от опонентите. Но дхармите, които функционират съвместно със съзнанието, напълно съответстват на значението на негово „поле”. Те именно се наричат опори на съзнанието. По-нататък се пита дали четирите опори на съзнанието са включени в седемте устойчиви състояния на съзнание, или пък обратно – седемте са включени в състава на четирите опори. Отговорът е, че: Нито четирите са включени в седемте, нито седемте – в четирите. Оформят се четири алтернативи:съзнанието може да бъде включено в седем устойчиви състояния (на съзнание), но не в четирите опори на съзнание и т.н. В първия случай: съзнанието е включено в седемте. Вторият случай е, когато има групи дхарми, освен съзнанието в нисшите форми на съществуване, в четвъртата степен е йогическото съсредоточаване, което е извън или над опита. В третия случай четирите групи дхарми са включени в седемте. Четвъртият случай изключва трите първи възможности. Както беше казано по-горе, този троен психокосмос се различава по форми на съществуване. Сега следва да се разгледат четири типа раждане на живи същества.

В Яшамитра коментар за полета и семена. 56

Типовете раждане23 са: раждане от яйце, утробно раждане, раждане от влага24 и самопораждащи се. В дадения контекст ”утроба ” означава раждане. Раждането е това, което обединява всички живи същества – общността им е във формата на поява. – Кои се отнасят към типа раждане от яйце? – Живите същества, родени от яйце, са например гъски, жерави, пауни, папагали и прочие. – Кои се отнасят към типа утробно раждане? – Това са същества, появили се утробно като слонове, коне, крави, биволи, магарета, глигани и прочие. – Кои се отнасят към типа раждане от влага? – Същества, родени от влажността на основни елементи, например червеите, насекомите, пчелите, комарите и прочие. – Кои се отнасят към самопораждащи се същества? – Тези от тях, които се появяват с всички функциониращи органи и всички части и членове на тялото. Тъй като те са във висша степен изкусни във възпроизвеждането си, те се наричат самопораждащи се. Такива са, например боговете, обитателите на ада, тези които се намират в промеждутъчно състояние на съществуване и т.н. – И така, какви типове раждане различаваме в известните ни форми на съществуване? Авторът отговаря: 9. Четири типа хора и животни. Хората са четири типа. Появилите се от яйца са например Шайла и Упашайла. Те са родени от орел рибар25. Други такива са трийсет и двамата сина на майката Магира и петстотинте сина на царя на панчалите26. Утробно родени са съвременните хора. Родени от влага са например Мадхатар, Чару и Упачару, Капотамалини, Амрапали и други. Самопородени са съществата от първа космическа калпа.

В санскритския оригинал са отбелязани различни начини или форми на раждане. 24 Свойствата на елементите – земя, вода, огън и въздух – за израстване са в зависимост от степента на влажност. 25 Легендата разказва за възникването им при среща на (скопи) с корабокрушенци; Според друга версия, жерав оставил две яйца между гората Шайла и хълма Упашайла и така възникнали двама души със същите имена. 26 Според легендата, жена му поставила петстотин яйца в кошница и я пуснала по течението на Ганг. В кошницата по-късно намерили момчета, а не яйца. 57

И животните са четири типа, като четвъртите се отнасят към самопородените, като наги, гаруди и други такива. Обитателите на ада, тези, които се намират в промеждутъчно съществуване и боговете – са самопородени. Към тях се отнасят също и претите27. Високоуважаемият Маудгаляна съобщава за една от претите: Поглъщам пет от синовете си нощем и пет други през деня, но даже и да изям всичките (си деца), пак не мога да утоля глада си. – Кой от типовете раждания е най-благоприятен? – Този на самопородените. – Защо тогава, Бодхисатва в последното си съществуване, имайки възможност да се самопороди, предпочита въпреки това да се роди утробно? – Защото вижда в това велика (благородна) цел: благодарение на роднинството си с Бодхисатвите, славният род на Шаки приема Истинското Учение. Признавайки го за член на семейството на Чакраварти, другите хора изпитват към него огромно уважение. Освен това, примерът му вдъхновява последователи. Той дава пример как и обикновени хора могат да достигнат съвършенство. В противен случай, ако не им бяха известни рода и семейството на Бодхисатвите, хората щяха да задават въпроси: „Кой е този човеквълшебник, бог или нещо друго?” Така, някои от пътуващите аскети28 погрешно заявяват: „В края на период от сто космически калпи се появява подобен вълшебник, който поглъща света с помощта на магия”. Други казват, че Бодхисатвите са родени от майчина утроба, с цел да съхранят тялото си под формата на мощи и така, почитайки ги, хиляди хора и други същества да достигат небето и освобождението. И действително, телата на живи същества, появили се от чудото, т.е. без семе като външна причина - не се запазват след смъртта си и изчезват без остатък, подобно на пламък в маслен светилник. Това възражение обаче остава недоказано за тези, които приписват пророческа способност на Бхагаван, възникнала вследствие на твърдата му решителност. Така един въпрос поражда друг. Ако не признаем, че телата на същества, родени по чудотворен начин, изчезват след смъртта им, тогава защо в сутрата е казано: „самопородената Гаруда отнася самопородения нага, за да го изяде”? Тук не се казва, че Гаруда го изяжда, а само, че го отнася, за да го изяде; затова в думите на сутрата няма грешка. Или пък гаруда го изяжда преди да умре, а не търси насита от мъртвец.

27 Прети – в будистката митология са ненаситни в желанията си духове. Те са с огромни кореми и уста като иглени уши. Те изпитват постоянен глад. В предишния си живот те са били алчни, скъперници и жестоки. 28 от необрахманското направление

– Кой тип раждане е най-разпространен? – Самопородането. То включва две форми на съществуване и част от трета, както и всички намиращи се в промеждутъчно състояние на съществуване. – Какво означава „промеждутъчно състояние на съществуване”? 10. Това, което съществува тук в промеждутъка между състоянията на смъртта и новото раждане. Тяло, възникващо между състоянията на смърт и раждане, за да се роди на друго място се нарича промеждутъчно състояние на съществуване, защото се намира между две форми на съществуване. Защо възникналото тяло не се нарича родено? Същество в промеждутъчно състояние не е родено, тъй като не е стигнало до мястото, където му предстои да отиде. Родено се нарича това, което е дошло до състояние да се роди, доколкото тук думата „раждам се” има значение на „идвам”. Промеждутъчното същество не е дошло до мястото, до което е трябвало да дойде и затова не е родено в общоприетия за това смисъл. – Какво е това място, до което трябва да дойде? – Това, в което назряващото следствие, предизвикано от предшестващи действия, става видимо и завършено. Последователи на други школи на ранния будизъм твърдят, че състоянието на раждане е отделно от състоянието на смърт. Това обаче не се приема. – По каква причина? – На основата на логиката и каноничните текстове. Следвайки логически може да кажем: 11. Възникването на съществуващото става без прекъсване, тъй като в същността си е сходно с непрекъсната последователност в растежа на ориза. Съществуват дхарми в непрекъснат поток (самотъждествени състояния), които се появяват последователно в други места без прекъсване като последователността в растежа на ориза. По подобен начин, възникването на последователни състояния на живи същества на други места става също непрекъснато. Известно е също възникване с прекъсване на последователността, например образ в огледало и други такива отражения на предмети. Също така и раждането може да възникне непосредствено от състояние на смърт. Примерът с отражението е непотвърден, поради неустановеност и отсъствие на тъждество.

Това, че отражението възниква независимо от реално отразения предмет не може да се установи. Но даже и да беше установено, примерът все едно остава недоказан, поради отсъствие на тъждественост между двете. – Защо не може да се установи? 12. Защото два предмета не съществуват на едно и също място.

НОВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ Измененията в психическото пространство и време Алисиян Пацев Съществува древна гръцка легенда, че човешката душа може да напусне тялото много рано. Човек не умира, но се превръща в нещо подобно на куха, бездушна обвивка. От него изчезва търсещата познание мисъл, усещането за красивото, за доброто и справедливото или всичко онова, което според това разбиране е присъщо на душата. Намаляването, “свиването” на пространствения елемент в мисленето Според мен основното, което изчезва и може да изчезне е не самото мислене и разбиране, не търсещата познание мисъл, а елементът на пространството и елементът на времето в тях. Този „елемент“, който определя обема на психическото и мисловното пространство и скоростта на мисловното и психическото време. Именно благодарение на намаляването на пространствения елемент в мисленето намалява и възможността за отношенията, комбинациите, конструкциите, мисловните композиции, а значи изчезва и стремежът към познание и вярата в познанието както и смелостта на познанието и “тънкостта” на разбирането. Колкото пространственият елемент намалява в мисленето толкова повече се увеличава времевият. Същото се случва и с организма. В него не само молекулата на ДНК се скъсява и обеднява, не само следва натрупване на токсини и загуба на елементи, но преди всичко в него започва процес на изчезване на пространството. Това е първото и най-важното условие на идеята за старостта. Второто условие е ускоряването на времето. Изчезването на пространството и изчезването на времето се явяват онова, което “конструира” измененията в елементите на различните нива на човешкия организъм, психика и мислене. На анатомично, физиологично, на ниво психика и мислене “свиването” на пространството е базата на общото “остаряване”. Пространството се свива и като видимост. Тялото сякаш се смалява, появяват се бръчки, изчезва телесна маса, намаляват течностите в организма. Вътрешното движение се обръща като посока навътре. Свива се и се смалява и психическото29 и индивидуалното30 пространство. Човешкото същество започва да живее в 29

Психическо пространство е пространството на психическата система на човека, начинът на преживяването на пространството. 30 Индивидуалното пространство е пространството на индивидуалните особености на човека, на особеностите на неговите възприятия, усещания, поз61

смаляващо се психическо пространство. Смаляването е на всички нива на психиката и съзнанието. Човек губи интерес към самата идея за разширяване на видимия, мисления и чувствания хоризонт. Променя се логиката на мировъзприятието. Ако до сега това е била логиката на разширението на пространството, сега това е логиката на смаляването. Човекът губи пространството в самата си психическа същност. Пространственото смаляване има и чисто физиологични и невропсихологични обяснения. Известно е, че при човека съществува функционална асиметрия, различие между функциите, начина на възприятието и самото възприятие между лявото и дясното мозъчно полукълбо. Известно е също, че лявото полукълбо (и като топика, и като мозъчна архитектоника) е “последователно-времево”, т.е. последователността и времето са доминиращи условия в него. Обратно, доминиращите условия в дясното полукълбо са едновременността и пространствеността. Хората се делят най-общо на такива, в които доминира лявото полукълбо и такива, в които доминира дясното. Има предположения, че независимо кое полукълбо доминира в човека, съществува и т.н. “възрастова доминантност”. При младите хора тя е поскоро в лявото “последователно-времево” полукълбо, което създава „логическо-мисловната” последователност и феномена на разширяването. Това обяснява “разширяващо-последователния” стремеж и интерес към света, към философско познание, към науката и пр. неща свързани с лявото мозъчно полукълбо. С възрастта тази доминанта се променя. Започва да доминира дясната “едновременно-пространствена“ тенденция в мозъчното полукълбо и общата „разширяващо-пространствена тенденция“ изчезва. Колкото повече акцентът се пренася в дясното “едновременно-пространствено” полукълбо, толкова повече се засилва усещането за намаляване на индивидуалното, перцептивното31 и мисловното32 пространство. Това смаляване продължава и пространството напълно изчезва в акта на смъртта. Мъртвото тяло запазва пространствени граници във физическото пространство, но другите модалности на пространството – общото

нание и пр. Същото понятие важи и за времето. Индивидуалното време е времето на самия човек, на неговите особености които организират спецификите на функциите. “В специализираните изследвания все повече се издига предположението за съществуването на време на молекулярните, биохимическите, физиологическите процеси, както и на човека като социален субект и член на обществото” (Н. Н. Брагина, Т.А.Доброхотова, Функциональные ассиметрии человека, стр.156) 31 Пространството на възприятийно-познавателната сфера. 32 За мен мисловното пространство има по-различно значение. То е “възможност за оформяне” на общия мисловен процес, възможност за мисловна композиция, докато менталното пространство се свързва с мисловните актове, с тяхното движение в полето на мисленето.

психическо пространство, мисловното пространство, пространството на самосъзнанието (его пространството) са изчезнали напълно. Смъртта е точката на това пространствено изчезване. Тя е и точката на изчезването на времето. Мисловното движение на тази “свиваща се” тенденция променя “вътрешната форма” на ментално-психическите актове и “общата форма” на мисловните процеси. Мисловните движения сякаш се завъртат в кръг, като създават от менталните актове особени “кръгови структури”. Следствие на доминирането на едновременността в мисленето започва да преобладава обобщението, търсенето на целостността и разбирането на целостта в отношение със “свиващото се” пространство. Мисленето “осъзнава” собствената си цялост заедно с абсолютната реалност на “центъра”, към който се стреми и чиято гравитация е непреодолима. Този “център” е смъртта. За него тя се превръща в същинска или в най-голямата реалност. То сякаш физически усеща собствената си реалност, свързана с абсолютния си завършек. Идеята за смъртта винаги, съзнателно или не, присъства и следва мисленето. Тя създава и неговата сила, и неговата мярка. Колкото съзнанието за нея е по-присъстващо в мисленето, толкова и мисленето е “почувствително” към философията. Мисленето може да се противопостави на смъртта. За това противопоставяне му е нужно да запази принципът на разширение. Обратно, изчезването на този принцип е изчезване и на “мисловната воля” за противопоставянето на смъртта. В акта на познанието, когато мисленето достигне абсолютния си познавателен хоризонт то осъзнава, че може да изчезне, ако продължи, защото по този начин ще загуби понятието. То запазва себе си и понятието само като се връща обратно и потъва в множествеността откъдето е дошло. Когато мисленето се изправи пред собственото си абсолютно изчезване в смъртта, то се изправя пред същата тази дилема, но без възможността да се върне обратно. Това може да стане само във времето на „мисловната старост“, т.е. тогава когато е изчезнал принципът на разширението, на създаването на пространството. Тогава абсолютността се превръща в действителност, а смъртта в най-основната реалност. В “младото мислене и съзнание” това не е възможно. Мисловното поле при него е в логиката на разширяването като „последователно-времеви-логически” акт. Дори тези, които не се отличават с дълбока “мисловна чувствителност” в младите си години се подчиняван на закона на разширението. Те се замислят за безкрайното, за абсолютното, вечното, за смисъла на съществуването изобщо, за първопричините на нещата. Логиката на разширението създава от пространството на познанието пирамидална форма, чийто връх е абсолютният мисловен хоризонт, а мисловното движение, следвайки логическата последователност непрекъснато пулсира. То достига до мисловния хоризонт и тъй като не може да го напусне се връща обратно. Тази пулсация на мисленето се осъзнава най-вече в „младостта на познанието“. Старостта променя фор-

мата и логиката на познанието. Тя се превръща в кръгова, кълбовидна или обобщаващо-пространствена. Времеви изменения В „остаряващата психика“ това, което се променя най-много, е индивидуалното психическо време. Променя се цялостната организация на психиката и на менталните процеси. Скоростта на тяхното конструиране и композиране се забавя. Общото възприятие на течението на времето се скъсява33. Започва цялостна тенденция на забавяне на времето във физиологическите процеси и ускоряването му като психическо преживяване. Колкото по-възрастен е човекът, толкова времето върви по-бързо. Със забавянето на физиологическите, психическите и мисловните процеси и със забавянето на скоростта на възприятието намалява и обемът на възприятието за време. То няма нужната наситеност и цялостното му възприемане и преживяване са ускорява. Възможно е именно благодарение на ускоряването на времето в старостта доминиращото мозъчно полукълбо да се променя. Повечето изследователи на психическото време считат, че съществува пряка зависимост между скоростта на времето в тъканите и клетъчните процеси и неговото субективно възприемане. Колкото обмяната на веществата е по-бърза, толкова психическото време тече по-бавно и обратно, колкото тя е по-забавена, толкова психическото време е по ускорено. Съществуват и крайни мнения. Например хипотезата, че колкото по-близо се отива към смъртта, толкова повече субективното усещане за време се ускорява. Поради много високата си скорост времето изгубва собствения си обем. През екрана на съзнанието преминават всички събития от живота, но поради високата скорост на времето те не могат да запълнят цялото психическо съдържание. Следствие на това се получава “психически вакуум”, т.е. усещане за битие без съдържание. Това би могло да се тълкува като пребиваване в една странна, а може би и страшна вечност. Проведените експерименти с прерязване на връзките между двете полукълба, т.н. комисуралотомия водят да разтърсващи изводи. Р. Спери (R. W. Sperry) пише: „Всяко полукълбо има свои собствени лични усещания, възприятия, намерения и мисли, независими от съответстващия опит на другото полукълбо. Всяко ляво и дясно полукълбо има своя собствена памет и опит в познанието, които са недостъпни за другото полукълбо. В много отношения всяко от разединените полукълба има и собствено самосъзна-

А.А.Леонов, В.И. Лебедев смятат, че възприятието на времето се определя от магнитното поле, от магнитните колебания на системите, или по-скоро от взаимодействието на магнитните колебания на биологическите и психически системи с тези на геомагнитното поле. 64

ние“34. Следователно, с промяната на доминантата се променят и същностни параметри в усещанията, възприятията и в общата перцепция. В мисленето се променя най-често логическото му поле следвайки общата тенденция на забавянето. Това забавяне в общото логическо поле е опасно защото накрая самото разбиране може да изгуби собствената си способност и особеност и да се разтопи във един всеобщ еталон на разбирането, във всеобщото “общоприето” разбиране. Подобна аналогия може да се направи с орбитите на небесните тела, където именно скоростта на движението държи небесното тяло на дадена орбита и донякъде самата скорост е и самата орбита. Когато движението се забави небесното тяло загубва орбитата си и става жертва на гравитацията, на която до този момент се е съпротивлявало. Нещо подобно се случва и с мисленето. То губи орбита си и започва едно центростремително движение, което е и своеобразно “падане” към хипотетичния център. Колкото повече се увеличава скоростта на това падане, толкова мисловното време се забавя и накрая изчезва когато мисленето достигне този хипотетичния център. Преди да изчезне, изчезват времевите модуси, а именно те могат да запазят спецификата на разбирането. Мисленето започва да “възприема” единствено настоящето, а в сферата на разбирането това е общоприетото. При особените състояния на съзнанието се наблюдава нещо подобно. Човек започва да живее единствено в настоящето. За него няма нито бъдеще, нито минало. Това са състояния, които предхождат най-вече изчезването на съзнанието в смъртта35. Всички екстремални състояния на съзнанието, а също остаряването и сънят променят не самото съзнание, а поскоро изключват „лявото“ и включват „дясното“. Разбирането може и да не се промени като същност. То може да промени само формата си. При положение, че стремежът към познание е запазен, мисленето може да премине през „последователно-времевологическата“ фаза на познание, свойствена за лявото мозъчно полукълбо или „лявото съзнание“. Да премине през „едновременно-пространственологическата“ фаза на дясното полукълбо или „дясното съзнание“ като запази и знанието за тази собствена еволюция и съзнанието за това, че границата на собствения му хоризонт и границата на понятието като метод на познание

Sperry R. W. Lateral Specialization in the Surgically Seperated Hemispheres. In: The Neurosciences Third Study Program, eds. F. O. Schmitt and F. G. Worden, Cambridge, Mass., MIT Press, 1974. 35 Някои изследователи на психическото време считат, че в екстремални състояния психическото време не се забавя, а се ускорява до 120-130 пъти. Това ускорение на индивидуалното време не може да се схване от съзнанието и се възприема като забавяне или спиране на времето. Тази илюзия се получава поради това, че движението и усещането за време, което наблюдаваме и преживяваме е много бавно. 65

не се определя единствено от тези мисловни принципи и може да бъде преодоляна. Изкуството, идеята и принципът на съзнанието Не всяко мислене се поддава на общия процес на остаряването. Мислене, което не се поддава на остаряването, е онова мислене, което не е загубило собствената си “метафизическа потребност”. Да не се загуби “метафизическата потребност” значи да не се губи пространството. Това е философското мислене. Един от най-основните елементи на това мислене е запазеният принцип на разширение на мисловното пространство. Същинското философско мислене никога не може да бъде удовлетворено от собствения си мисловен хоризонт. То винаги се опитва да го снеме, да го премине, да продължи нататък. А само по себе си това е създаването и запазването на принципа на разширението. Той води след себе си създаване на пространство или на нови негови, не известни форми и измерения. Подобно на всяко изкуство философията сътворява и пространството, и времето. Тя е най-чисто и най-непосредствено изкуство защото нейният материал е самата мисъл. Изкуството, подобно на езика, е форма на познание и общуване. По същия начин както емоцията и учудването от външността се превръща в реакция, която се запазва и предава в езика, изкуството запазва и предава неповторимото. То преминава през времето много побързо от езика като запазва емоцията, чувството, мисълта и идеята. То ги изважда от времето и ги съхранява. Наблюдавайки едно произведение на изкуството зрителят вижда действителното чувство, живата емоция, мисълта включена в израза, в композицията. За него истинското произведение на изкуството е независимо от времето, излязло от времевото забвение, съдържащо по магически начин действителното минало в настоящето. По същия начин феноменът на съзнанието запазва миналото в настоящето и като настояще. Но дали изкуството изважда идеята от времето? Лично аз смятам, че изкуството и философията са особени форми на самото време – специфично време, в което няма острото разграничение между минало, бъдеще и настояще. Това е и особена форма на личното и мисловното време. То е и форма на съзнанието. Изкуството и философията носят в себе си самия принцип на съзнанието и осъзнаването, въплътен във външността. Но не това съзнание на изградената култура, на запазената памет, запазения опит, запазената специфика на епохата, а действителният принцип на човешкото съзнание, принципът на неговото ставане като възможността да се запази миналия модус на времето в настоящия и той да се превърне в действително настояще. Така както съществуват две напълно независими самосъзнания на лявото и съответно на дясното полукълбо, би могло да съществува и трето, различно като качество съзнание – съзнание на идеята в нейния мис-

ловен или пластичен вариант. В това особено съзнание не съществува субект. То използва субекта на този, който го възприема. Ние често спекулираме с такива понятия като всеобщност, единност, истинност или абсолютност, като ги превръщаме по-скоро в наименования и отнемаме техния същностен смисъл. Много теории, произведения на изкуството, идеи претендират за всеобщност, но тяхната всеобщност е по-скоро ограничена от времевите граници на едно обозримо настояще, или пространствените граници на една област, едно общество или нещо дори помалко. Онова, което прави действителна една идея или нейната реализация и нейните превращения в света е жизнеността на идеята, нейната устойчивост. По този начин може би най-важното условие за жизнеността и устойчивостта на една идея, било чисто мисловна или пластична, е нейната цялостност. Възможно ли е устойчивостта и целостта да съществуват във времето, или те следва да бъдат разрушени от него защото то разрушава всяка цялост? При положение, че те не могат да бъдат разрушени от времето значи, че или не са в него, или самите те са време, или форма на времето, която не може да бъде разрушена. Личностните и индивидуалните форми на времето не могат да се разрушат. Същото е с психическото, мисловното, менталното, социалното и накрая времето на самото съзнание. Тези времена съществуват заедно с това, което наричаме физическо време. Те съществуват заедно, взаимодействат си, но не могат да се разрушават взаимно. Те изчезват тогава когато изчезне системата. Идеите, подобно на законите, които изграждат дадена система, също не могат да бъдат разрушени. Дори да изчезне самата система идеите ще останат в спецификата на ноосферата, но те остават там благодарение на принципа на съзнанието, който сам по себе си намира ново съществуване в техния живот и съществувание е тяхното специфично “индивидуално време”36. Литература: 1.Абульханова-Славская К.А. Стратегия жизни, К.А. Абульханова-Славская. – М.: Мысль, 1991.; 2.Ананьев Б.Г. Избранные психологические труды, М.: Педагогика, 1980.. ; 3.Ахундов М.Д. Концепция пространства и время. Истоки, эволюция, перспективы, М.: Наука, 1982. ;

За В.И.Вернадски, а по-късно и за Эдуард Леруа и Пиер Тейяр де Шарден тези идеи и закони са нова мисловно-познавателна система, ноосфера, но самата тя следва да има като съществувание собствено време и това време да не зависи от времето на другите системи.

4.Белинская Е.П. Временные аспекты Я – концепции и идентичности, Мир психологии. - М., 1999. - №3. - С.141. ; 5.Брагина Н.Н.,Доброхотова Т.А, Функциональные ассиметрии человека; 6.Кроник А.А., Головаха Е.И. Психологический возраст личности, М., 1983. ; 7.Молчанов В. Исследования по феноменологии сознания, М. 2007.; 8.Мухина В.С. Возрастная психология: феноменология развития, детство, отрочество, М.: Академия, 2002. ; 9.Раевская О.С., Рыжков Г.В. Динамика межполушарной асимметрии при изменении геомагнитного поля, Физиология человека – 1984, № 3, С.471-473; 10.Спрингер С., Дейч Г. Левый мозг, правый мозг, М.1988; 11.Sperry R. Some effects of disconnecting the cerebral hemispheres, 1982; 12.Sperry R. W. Hemisphere Deconnection and Unity in Conscious Awareness, American Psychologist, 23, 723-733 (1968); 13.Sperry R. W. Lateral Specialization in the Surgically Seperated Hemispheres. In: The Neurosciences Third Study Program, eds. F. O. Schmitt and F. G. Worden, Cambridge, Mass., MIT Press, 1974.

ФИЛОСОФИЯ И ИЗКУСТВО Монолози: За Щастието Георги Панайотов Думата Щастие има силно духовно звучене на български като синоним на Мечта, т. е. тези две думи са особено съзвучни и изразяват почти едно и също възвишено настроение, въжделение, копнеж. (Думата „мечта“ в другите езици се превежда даже като „сън“) И дори Смъртта придобива в тяхно присъствие своеобразен романтичен ореол – поетическата Голгота… Смъртта в името на по-висш и пълноценен живот, смъртта заради самото Възкресение… Щастието е една Жена – твърди Фр. Ницше в самото начало на „Отвъд доброто и злото“. С това той загатва за древния Човек-андрогин, предшественик на Адам, който е бил двуполов, т. е. обединявал е мъжката и женската природа в себе си. За който е загатнато и в Библията (Бит. 5, 1-2), и още Платон описва във „Федър“, а пък апостол Павел говори за половата любов като за една от най-големите тайни (Ефес. 5, 32). И големият християнски мистик Якоб Бьоме я разкри из основи в учението си за София и образа на девата-юноша, сиреч първоначалния андрогинен образ на човека, наречен в Свещеното писание Божи образ и подобие. „Образът Божи е мъжедева, а не жена и не мъж… Христос на Кръста е освободил нашия девствен образ от мъжа и от жената и в божествената любов го е обагрил със своята небесна кръв… Затова Христос е бил роден от Дева, за да освети отново женската тинктура и да я претвори в мъжка, за да могат мъжете и жените да станат мъжедеви, какъвто е бил Христос.“ (Якоб Бьоме – из „Великата Мистерия“) Премъдростта Божия е вечна Дева, а не жена, тя е безпорочна чистота и целомъдрие и се показва като образ Божи и подобие на Троицата… Девата е извечна, несътворена, неродена; тя е Божия премъдрост и подобие на Божество. (Якоб Бьоме – из „Von draifachen Leben des Menschen“) От тази Тайна на тайните тръгва и религията, скалъпвайки основната догма за Грехопадението и мъглявото суеверие за вината на първата жена (Ева), при все че на еврейски Ева означава „живот“… Не затова ли и Фридрих Ницше основа своята философия върху максимата че „Животът е по-високо от морала“ и издигаше Познанието над всяка религия и догма, като един истински поет и рицар на Духа и „Борец срещу своето време“ (по израза на Р. Щайнер от едноименната му книга за Ницше). Св. Йоан Богослов в Откровението често използува израза „Книгата на живота“ и още в посланието към Сардикийската църква (Откр. 3 гл.) изрично споменава за нея във връзка с героите победители, обличащи „белите дрехи“ и чиито имена биват записани в нея за вечни времена… Тази църква

Сардис, според тълкуванието на Р. Щайнер, съответства на нашата съвременна епоха, Постсредновековната, която е започнала от ХV век и носи знака на Възраждането най-общо казано, включващо и Просвещението, и индустриалния Прогрес, и е наречена още епоха на Хуманизма, т. е. на Човечността. Култът към личността именно измести трайно всяка религия и ортодоксия от Духовния трон и йерархията на ценностите, тъй че дори Болшевишката комунистическа идеология се основаваше на тоя култ и крепеше от него, издигайки идеала за „хармонично развитата личност“ и утопията за „светлото бъдеще“ на Комунизма. Която утопия вдъхновяваше и самия Христо Ботев, на свой ред воюващ срещу Капитализма и „царете юдейски на капитала“, но и пророчестващ Болшевизма с думите на Хайне че „И свободата ще има своите йезуити“ (виж „Смешен плач“). ХХ век разкри Болшевизма като другото лице на Капитализма – тотали-тарното, откровено безбожното и демоничното – и неслучайно те се побратимиха накрая и заживяха по великосветски в името на Великия Вавилон. „Царството на Духа и царството на Кесаря“ бе лебедовата песен на големия руски философ Н. Бердяев, който на свой ред изповядваше култа на личността и водеше Борбата като един истински рицар на словото и герой на Сардис. „Ерос и личност“ написа той по онова време, когато отзвукът от „Смисълът на любовта“ на Вл. Соловьов и „Пол и характер“ на Ото Вайнингер достигна своя апогей в Русия и в Европа… Най-дълбоката тайна на Християнството – любовта между половете, изразена още в Евангелската повеля „да обичаш ближния си като себе си“ – намери накрая своя екзистенц-максимум в обичта към самия себе си – последното верую и житейска максима на Хомосапиенса. *** Наистина Любовта е едничкото верую и рицарско призвание и героическо поприще на Християнството, но Тя се основава преди всичко на обичта към себе си – действителния култ на свободата и път на щастието и йерархия на човешкото достойнство. Такова самообладание пред лицето на Злото, яростта, гнева, зверството и насилието в този свят са имали единствено поетите и светците, рицарите и великомъчениците на Христовата вяра. А днес култът към щастието придоби такъв културно-масов характер и плътски измерения и материално потребителски императив, че заличи всяка една Човешка йерархия и Божествено-духовна категория. И човек трябва наистина да запази върховно самообладание пред връхлитащото го от всички страни „чуждо щастие“ и готови модели на щастието, насаждани всячески от Медиите. За днешните Мегаполиси като Културни центрове и наследници на „Световното изложение“, по което се прехласваше и Щастливеца Алеко.

Париж например или Лондон – тези столици на Европейската култура и пищност… Но и нашата София, която писателят Георги Стаматов наричаше „малък Вавилон“, сега е такъв един център, концентрирал в себе си много пари, връзки и великосветски разкош. Уви, на фона на една тотална мръсотия, буквална и преносна, чието олицетворение е Сметището. „Адът на бедните създава рая на богатите!“ – казваше в Камарата на лордовете Гуинплейн, „Човекът, който се смее“ на Юго. Но ето, че съвременният Болшевизъм можа и „ада на бедните“ да превърне в „Рай“ – досущ според пророчеството на Хр. Смирненски от „Приказката за стълбата“… В един Медиен рай преди всичко, възпян още от Кирил Христов в стихотворението „Жени и вино, вино и жени“… Даже максимата на Ницше, че „Щастието е една жена“, намери своето потвърждение в лицето на Вавилонската Блудница, която е същинската Жрица на Медиите и Муза на чародеите и Богиня на земното щастие… И самата, осветена от религиите, полова любов се превърна в новото сексуално вино и амброзия на безсмъртието, което консумират болшевиките от всички разцветки на дъгата, воглаве с елитите и върхушките на великосветския Олимп. Уви, самата казионна Църква олицетворява сега Блудницата, за която още Йоан Богослов писа: И на челото ù имаше написано това име: Тайна; великий Вавилон, майка на блудниците и на гнусотиите на земята. И видях, че жената се беше опила от кръвта на светиите и от кръвта на Исусовите мъченици; и като я видях, зачудих се твърде много. (Откр. 17, 5-6) И нашият поет Яворов разобличи издъно тая Църква, която „от седемнадесет века насам“ блудствува с името Христово и се опива от „светите тайнства“, тъй че се разкри нацяло нейния болшевишки и антихристиянски характер – и това от момента на поримчването и от император Константин, наречен Велики, и канонизиран за „светец“ и „равноапостол“ на Вселенските Църковни събори. При все, че един от неговите близки приемници Юлиан, наречен Отстъпник, се обяви открито за Антихрист и въздигна култа към Кесаря като единствената и последна религия на този свят… И въобще, след Ницше и Ботев кой разумен и „свесен човек“ по света и у нас може още да бъде религиозен или да симпатизира на ортодоксията, наречена „сатанинска синагога“ от самия Йоан Богослов? Но тъкмо елитите и върхушките пият виното на Блудницата, наречено „свето причастие“, и всячески толерират и покровителствуват „светейшествата“, „преосвещенствата“, „архонтите“ със все калимявките от ръкотворните храмове, где¬то палят свещи, кадят тамян и пеят литургии вечните фарисеи на Прехода. А все пак Щастието наистина е една Жена, наречена София или Премъдрост Божия, която олицетворява Светия Дух, а също и Словото (Логоса), възпято от евангелиста Йоан. Тя е истинска¬та Муза на поетите и романтиците от всички времена, и дори поетът на соцреализма Андрей Гер-

манов написа провиденчески в духа на Борбата и „отсяването на плявата от зърното“: Какво е щастие? Не зная. Но в тоя свят неприветлив щастлив е, който сам си вземе дела и гледа като див да сдъвче своя къс, да пийне, да поживей на чужда сметка... Дарен със доброта и съвест, не ще си никога щастлив! ● Ах, как надничах много пъти загадката да разреша, представях си: жар-птица мъти дълбоко в твоята душа. Веднъж реших и смело бръкнах! Но от хралупата ме лъхна докосването до духа ти – докосването на змия. ● Какво ли ще да е човекът, съм се запитвал много пъти. Дали вселената е мъртва, а аз, човекът, съм духът и? Дали съм туй, дали онуй? Сега, на възраст, ми се струва: тече кръвта, реката жива, а аз, човекът, съм брегът ù. (Андрей Германов – из „Четиристишия“) Човекът е най-голямата Тайна наистина, защото има земен човек, плътски, наречен Адам, но има и небесен Човек, известен в Талмуда като Адам Кадмон, същинския „образ Божий“, а самият Исус Христос го наричаше Човешкия Син и евреите недоумявали, та и най-учените книжници и възпитаници в Мойсеевия Закон изрично Го апострофирали: ... Ние сме чули от закона, че Христос пребъдва до века; тогава как казваш Ти, че Човешкият Син трябва да бъде издигнат? Кой е Тоя Човешки Син? (Йоан 12, 34) И ето че през ХХ век биде възвестено учението за Космическия Човек, израз на който са „24-те старци“ от Откровението, наречени още „царе на Времето“ и олицетворяващи боговете-господари на Човешката еволюция – съвсем според онази древна сентенция, че самите богове някога са били хора… Антропософията на Рудолф Щайнер стъпи изцяло на тоя философски камък, възраждайки древните езически Мистерии и гностически учения за Еоните, но съгласувани с Християнското учение за Йерархиите (от Дионисий Аеропагит) и така създаде своята Тайна доктрина за Сътворението и Космическата еволюция, в центъра на която е именно Антропоса или Космическия Човек. Също и „Книгата на Живота“ от Откровението бе разтълкувана от Р. Щайнер като Акашова Хроника, до която имат достъп единствено Посветените и Адептите, сиреч напредналите в Духовната наука. „Акаша“ е староин72

дийска дума-термин, обозначаваща свръхсетивната област на Земята или така наречената от съвременните учени „ноосфера“. И тя е пряко свързана с Шамбала – другата висша сфера на Посветените и Аватарите (пак според индийската езикова лексика). Изобщо Р. Щайнер често използува староиндийските думи и окултни наименования в своето учение, със заемки от Будизма, Кришнаизма, Индуизма и прочие древни Мистерии. Но езическите учения, макар и по-стари от Юдео-Християнството, се считат като Сатанинска съблазън и биват отричани от Християнските пророци и мистици. И самият апостол Павел, наречен още „апостол на езичниците“, е водел борба срещу старата мистерийна мъдрост в името на Новозаветното откровение и подобно на „Тройното изкушение в пустинята“, описано от евангелистите, разобличавал категорично дяволските окултни сили на Поднебесната империя (Пандемониум). Внимавайте да ви не заплени някой с философията си и с празна измама, по човешко предание, по първоначалните учения на света, а не по Христа. Защото в Него обитава телесно всичката пълнота на Божеството; и вие имате пълнота в Него, Който е глава на всяко началство и власт. . . . Никой да ви не отнема наградата с измама, чрез произволно смирение и поклонение на ангели, като наднича в неща, които уж е видял във видения, и със самохвалство се надува с плътския си ум. (Колос. 2, 8-10; 18) Защото, такива човеци са лъжеапостоли, лукави работници, които се преправят на Христови апостоли. И не е чудно; защото сам си Сатана се преправя на светъл ангел; тъй че не е голямо нещо, ако и неговите служители се преправят на служители на правдата. Но тяхната сетнина ще бъде според делата им. (2 Коринт. 11, 13-15) Да, Павел се явява в ролята на истински Христов посветен, след „ослепяването“ му при Дамаск, когато проглежда духовно и става ясновидец, и затова е поставен високо в Йерархията, редом до Йоан Богослова – Христовия Орел… Неслучайно Дионисий Аеропагит, този първоучител на Християнската мистика, е бил ученик на апостол Павел , а после и Якоб Бьоме следва този път и възражда Павловото учение в книгата си „За благодатния избор“. Древният спор между юдеи и езичници се възражда с пълна сила и в наше време, като спор между окултизма и теологията (богословието) и в една още по-висша степен – спор между мистиката и теософията, между Откровението и Гнозиса, между ясновидството и визионерството… А Р. Щайнер се опитва да съчетае тия два полюса, сам афиширайки се за ясновидец първа ръка и Духовен авторитет №1, какъвто бива считан и до днес в широките интелектуални среди… Но има и решителни противници, главно между философите, и особено Н. Бердяев разобличи издъно неговата Антропософия, давайки по-скоро предимство на Пансофията a la Якоб Бьоме… А все пак Щайнер възвести Христологията като алтернатива на закостенялото вероучение и догматическо богословие, разширявайки неимо73

верно духовния хоризонт и тълкувайки по-достъпно и правдоподобно (логически) Евангелските послания и символните образи от книгата Откровение. Стигна дотам да провъзгласи и лично свое, „Пето евангелие“, извлечено ясновидски от Хрониката Акаша. И най-вече тълкуванията му на Апокалипсиса – значението на 7-те Църкви, 7-те Печата, 7-те Тръби и 7-те Чаши; също както и на „звяра със седемте глави и десетте рога“ и на „двурогия звяр“… Очевидно днешният духовен последовател и търсач на Истината трябва да балансира между окултизма и мистиката, между философията и теософията (антропософията), отхвърляйки всяка една догма или авторитет, и достигайки сам до духовни прозрения-просветления и поетически образивидения… Още повече в пътя на личната си реализация и осъществяване в любовта – строго интимните и съкровени пътища на сърцето – истинският път на щастието, който никой не би могъл да му открие или бъде наставник. А повечето окултни учители и доктринери точно това правят и отнемат всячески тази лична свобода, заменяйки романтиката на живота с „катехизиси“ и Поезията с някаква метафизика… Изобщо учат човека как да живее, подобно на болшевишките идеолози и наставници. И не са редки случаите, когато основават своеобразни Комуни или „Градове на слънцето“ като Висарионовия в Русия, или пък ашрами с телени огради от рода на прочутия Сей Баба в Индия… И големият въпрос, с който често спекулира окултизмът, е: Има ли наистина човек свое alter ego, своя „сродна душа“, тоест изначален полов партньор и така да се каже Божествено предопределена половинка (идеята за „вечния брак“) или и тук всичко е предоставено на свободната воля и са в сила по-скоро „Родства¬та по избор“ a la Гьоте? – любима темалайтмотив и на съвременните окултисти, писатели, духовно озарени интелектуалци… Впрочем и Учителят П. Дънов (Беинса Дуно) неведнъж се произнасял по тоя въпрос във връзка с Кармата и прераждането и как „сродните души“ най-често биват разделени на тоя свят, сиреч не се прераждат по едно и също време, за да се срещнат на Земята – но когато човек изпълни правилно земната си мисия и извърви с достойнство тежкия път на съдбата, тогава сам Господ Бог му става посредник и го води към среща със сродната му душа… Досущ по примера на Данте и Беатриче… Дънов казвал също, че „душите излизат по двойки от Бога“, т. е. в момента на създаването им, ала вследствие на Грехопадението и лута¬нето из Лабиринта на Кармата те са се загубили и забравили, но в духовното озарение и просветление могат отново да се намерят и преоткрият. В този дух и поетът Георги Константинов написа онова знаменито стихотворение „Миг като вечност“, превърнато в песен и хит на Българската и Световната естрада – прозрението за СРЕЩАТА именно, върховното щастие и блаженство… ● Просвещението като Културен императив и истинска цена на Щастието в нашата епоха. Отново Познанието е издигнато в култ и Духовното 74

познание е в центъра на вниманието на всички пробудени от религиозната летаргия и средновековната историческа НОЩ. Героят от „Парижката Света Богородица“ на Юго, Клод Фроло (свещеник и алхимик) предсказва, че „книгата ще изяде църквата“, т.е. писаното слово ще разруши изцяло догмите и суеверията, кристализирали в ръкотворните храмове и катедра¬ли, в каменните монументи на Вярата… Сам Христос ги отхвърли навремето като „стари мехове“, непригодни за новото вино на Духа, и казваше на учениците си за Йерусалимския храм, че „камък върху камък няма да остане от него, който да не се срине“… И едно от знаменията на Антихриста, според както свидетелстват и православните пророчества, е тъкмо възстановява¬нето на Йерусалимския храм, който става отново средище и Център на всички религии под егидата на еврейския Месия (Човекобога). Неслучайно фарисеите искали постоянно от Христа „личба от небето“ като доказателство, че Той е истинския Месия и също при Третото изкушение в пустинята сам Дяволът Го бе поставил на крилото на Храма, приканвайки Го да се хвърли и полети. Това знамение сега се изпълнява от предтечите на Антихриста, от маговете и чародеите на „въздушната власт“, от всевъзможните левитатори, телепортатори, нигроманти. Най-после и в киното възтържествува супермена Батман със знака на Прилепа. Но и така нареченият „Благодатен огън“, който свещениците за всеки Великден донасят от Йерусалим, е от същата тази сага за Антихриста и лъжливите му чудеса, за които предупреждаваше и Павел. Следователно окултизмът и ортодоксията се побратимяват и все повече се сливат в един Орден на властта и силата в този свят – Ордена на „Великия Инквизитор“ и „Сатанинската синагога“, който движи и сега колелото на историята и строи по болшевишки новите Вавилонски кули и великосветски Замъци на безгрижието… И безчет нови Щастливци се раждат и прераждат в лоното на Великия Град (Вавилон) и старата песен продължава на нов глас… На многая лета! Амин… Щастието се раздвоява на духовните си полюси; то не може да се задържи в класическите си естетически категории и стереотипи на телесноплътското естество… Родът Хомосапиенс във всичките му форми и превъплъщения и расови разновидности преминава в коренни преображения и метаморфози. Най-дълбоката Революция е антропологическата… Неслучайно се яви Антропософията през ХХ век като алтернатива на теософията и философията и религията, на цялото човешко Познание изобщо. Днес сме свидетели на един превратен модел и култ на Щастие¬то, който само допреди век и половина-два би изглеждал съвсем нездрав и налудничав. Да си спомним впечатлението на Щастливеца Алеко от големите градове и Американския начин на живот: „Е, как си? Чуваш ли? Видя ли, че и в Америка е същото... Аз и сега, като се вгледах в американските градове, право да си кажа... никак не ми паднаха на сърце. Туй бясно движение на железници, на параходи, на трамваи, с асансьори, тези замрежени с жици улици, този дим, този шум, тази 75

суета... при това онези загрижени физиономии, онези неми уста, лишени вече от възможност да изобразяват усмивка... У-у! Студено! Лутнали, припнали сички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват... Е, ами кога ще живеем?...“ А сега ние виждаме какво могъщество са постигнали парите и как системата на финансите е оплела като в мрежа цивилизованите общества, поставяйки хората в тотална зависимост от хартийките и бумагите на Банките – и никой простосмъртен не може да избяга от пипалата на този Октопод… Печатането на па¬ри върви успоредно с печатния бум на словото и възпроизвежда графомания в неописуеми размери, защото това са скачени съдове – израз на Първото изкушение от пустинята („обръщането на камъните в хлябове“), което олицетворява отново алхимията на словото – осребряването на интелекта и омагьосването на човека в ретортите на Мамона и Златния телец… Играта на Демокрация, отпускането на юздите на Държавата и шумното прогласяване на политическите права и свободи става всъщност за сметка на едно ново заробване и душевно клониране – прелюдия към същинските телесни трансмутации и метаморфози, когато му дойде времето (по закона на Прераждането). Спасението придобива отново актуален характер и съвсем конкретни измерения на екзистенцията – телесно-душевни и най-вече духовни… Въпросът за Духа и що е то Човешки дух и духовност и духовен живот и одухотворяване се поставя с небивала тежест и острота, откак свят светува. Категорическият императив на Кант е практически неприложим в съвременния свят с неговите материални отношения и зависимости. „Никой човек не бива да бъде средство на друг или на другите, а той е цел единствено за самия себе си“ – това звучи съвършено отвлечено и идеалистично, макар да се основава на изконната Християнска повеля: да обичаш ближния си като себе си… Преди всичко болшинството от хората не знаят как да обичат истински себе си, а и по отношение на ближния се делят на групи и групички според оня вековечен въпрос на книжника към Христа: „Кой е моят ближен?“ Притчата за Самарянина е Ахилесовата пета на всички религии и философии, а най-вече на самата ортодоксална Църква, присвоила си името Христово и даровете на Светия Дух. Павел също писа за тия дарове като духовните дарби, които са найразнообразни и в различна степен усвояеми от хората, според тяхната лична и индивидуална нагласа, но изрично подчертаваше за пророческата дарба именно като венец на останалите и олицетворяваща онова висше състояние на духа, което е същевременно поетическо Новораждане на душата… Да, хората имат нужда от Поезия преди всичко, а не от наука или философия в строгия смисъл на думата. Също както и днес поетите са истинските „народни будители“ за разлика от разни¬те самозвани духовници и

помазани свещеници на „светите тайнства“ и набедени апостоли на Гражданското общество. Религиите поначало са профанни и инфантилни, предназначени за поддържане на някакво статукво и затова с ниско, приземено ниво на съзнание и ограничен мироглед. По презумпция те трябва да ограничават свободата, служейки си с догми и полуистини, в името на които изтребват непослушните и инакомислещите… Някога са имали и положително значение (макар и преходно) като колективни феномени и градивни стожери на цивилизацията, културни фактори на Развитието… Особено Християнската Църква е била лоно на Просвещението и Прогреса, имала е своите ревностни будители и свети отци, своите монаси и подвижници, мистици и пророци, рицари и реформатори – дърпащи мощно колата на Културата и възвестяващи неустрашимо зората на Възраждането. Ала днес религията е бита карта и то тъкмо поради отстъплението и деформацията на Християнската Църква. И въобще нашето просветено и напреднало във всяко отношение време не може да бъде религиозно, под егидата на Църквата и духовния монопол на облечените в санове и титли свещенослужители. Тъкмо заради Свободата и Истината и обожествяването на самия човек Църковната йерархия става пречка и се превръща в спирачка на Прогреса и Възраждането – започва да обслужва противоположните сили на израждането и регреса. Щастието днес е всеобщо достъпно и максимално постижимо на Земята – без йерархии и наставници, без опекуни и проповедници на Духа… Голямата криза на Културата и Образованието също е израз на Духовното пробуждане и еманципация, на отхвърлянето на готовите клишета и матрици, на овехтелите дидактически методи на възпитание изобщо… И главно поради тоталната си обвързаност с Държавата днешната система на Образование е болшевишка и възпроизвежда Църковния религиозен синдром. Насажда всячески кариеризъм и възпитава Горан Гордеевци (по Алековия етюд). Внушава готови модели на щастие и рецепти на успеха. Така произвежда изключително и най-вече ловки интелектуалци и медийни „звезди“ и поклонници на Мамона… Щастливци са днес отново буржоазните парвенюта и аристократите на Гражданското общество, сиреч Журналистите, и Медията е тяхната Църква, а парите – „Светия Дух“… Ала истинско Щастие в духа на Щастливеца (Алеко) съвременният човек може да постигне единствено в Познанието и творчеството – живата вода на Словото и духовното израстване. Да, защото истинското Познание е творческото и самото човешко творчество е извор на Познанието – тази истина малцина все още я осъзнават, макар да е изначална Муза на поетите и романтиците. Човекът сам трябва да стигне до светлината на озарението и преоткрие вечните истини, за да се изпълни със Светлина и превърне от самосебе си на Слънце, бликащ извор на живота. „Станете слънце!“ – казваше следователят Порфирий Петрович на престъпника Разколников (от „Престъпление и наказание“ на Достоевски). 77

Кой е всъщност Разколников? Универсалният Герой на нашето време, за който писа и Лермонтов, а също и Юго… А все пак между Разколников и рицаря на всички клетници, Жан Валжан, има съществена разлика. Жан Валжан идва от низините, той е еманация на народа и народната виталност и дух, олицетворение на добродетелта – дълбоко религиозната добродетелност, която е и общочовешка черта и така да се каже юдейска… Би могъл преспокойно да мине и за въплътения идеал на Комунизма – „хармонично развитата личност“… Докато Разколников е вече бунтовникът, езичникът, вечният духовен аристократ и презри¬тел на народа, масата, тълпата. Олицетворява по-скоро разбойника отдясно на Христа (на Голгота) и Свръхчовека a la Ницше. Жан Валжан е един народен, национален Одисей – завършеният тип на двухилядолетното Християнство под знака на социалното и религиозността. Затова той е и болшевишки тип и предтеча на Болшевизма. Негов двойник-карикатура е нашенският Бай Ганьо Балкански, а Петко Рачев Славейков се доближава до оригинала (според както го определи и Тончо Жечев в «Българският Великден или страстите български»). Разколников обаче е от съвсем друга порода, изначално анархистична. Той също е поет и мечтател, устремен към върховете на Познанието и личното щастие. Но е максималист и духовен аристократ, не приема социалните компромиси и обществените уравновиловки. Обявява дуел на самата Съдба, залагайки живота си. Избира самотността и ада на отчуждението, приема ролята на борбата „сам срещу всички“ – най-тежката житейска роля и социална участ… Дори не се докосва до парите и ценностите, ограбени от убитата от него бабичка-лихварка. Хвърля даже милостиво подадената му монета от някаква жена на пътя, в реката… Отхвърля любовта и на родната си сестра, която иска да се жертва за него, а приема близостта и обичта на пропадналата несретница Соня Мармеладова, заклеймена от обществото. Изобщо предизвиква всячески Съдбата, наречена Общество и обществена йерархия, отхвърля на всичко отгоре и парите – ето най-същественото и екзистенциалното, самият духовен подвиг на вечното рицарство… Социалното откровение на Достоевски от така нареченото Петокнижие. Да, той е и Парадоксалиста от подземието, и фаталиста в любовта Рогожин, и самоубийствения аристократ Ставрогин, и вечният Юношаидеалист (Версилов), и заклетият масон и конспиратор Иван Карамазов – въобще изключението от всяко пра¬вило и отхвърлянето на всякакво статукво… Крачещият по ръба на бездната – там, дето живота и смъртта, светостта и престъпността, гениалността и мракобесието вървят ръка за ръка и са още недиференцирани. Преминават лесно едно в друго… Окончателният избор още не е направен и се отлага във времето поради несъвършенството на самата човешка природа и самото общество. Приема се, неволно или умишлено, Закона на Прераждането – последната утеха на поетите и романтиците. И пак зад всичко това стои една Жена – прословутата женска карта е последният коз и последният залог в земната игра… Защото Щастието е 78

всъщност Игра, а най-големият залог е Възраждането, другото име на Възкресението. „Животът не трябва да бъде даден ни отвън, а създаден от самите нас роман“ – пише поетът и романтик №1 (Новалис) в своите «Фрагменти». Такива поети-романтици бяха и орисаните да живеят в епохата на Соцреализма, като например Станка Пенчева и Андрей Германов. Ето как се домогваха те до едни и същи вечни истини за Щастието и Съдбата, за Жената и Кръчмаря… ЛИЛИТ Все пак аз бях Лилит – първожената, създадена преди Адама, апокрифната, от Бога неблагословената... Аз бях най-близко до душата ти, от там – и до плътта (макар че ти вървя към мен обратно) Прилягахме си – като ножа и канията, като искра и взрив, като два полюса магнитни... Изяждай колкото си искаш ябълки (или каквото беше там) със Евите! Лилит, подземната, престорена на сянка се плъзга подир теб, пред теб и колкото по-ниско слиза слънцето – по-дълга става тя... Не бой се! Най-последната прегръдка ще бъде пак със мен: такава бавна-бавна, каквато боговете само знаят, такава нежна, нежна, че няма нищо да усетим, додето ставаме на прах и светлина. * * * Когато се разбра, че вече няма нищо занапред – аз паднах ничком върху горчивата земя на спомена. Със нея разговарях, върху нея ми се присънваха – 79

безмилостни и милостиви – прекрасните лица на някогашните ни дни... когато ти до края се отрече, когато и горчивата земя ми взе – душата ми изохка, най-после обедняла. И заслепи ме острието на свобода, по-люта и от смърт. (Станка Пенчева) –

–

Андрей Германов – ЧЕТИРИСТИШИЯ ● Когато тъмна е земята и в облак скрито е небето, когато всички са ти чужди и болка стяга ти сърцето, ти не търси вината в други, във себе си дълбай дълбоко – натам, където нещо чука, насочвай мълком острието. ● Листата – те са красотата на клоните или на ствола. Пръстта напролет се намята със весела трева набола. И ние хората сме хора, когато пазим свидни тайни: останала без тях, душата, човешката душа е гола. ● Недей се връща по местата, където си живял щастлив. Ще срещнеш само самотата там, гдето си живял щастлив, ще срещнеш само свойта възраст и свойта мъка и ще бъдеш съвсем нещастен на земята, там гдето си живял щастлив. ● Не, силата не е в това да победиш достойно злото. Това се случва (на слова) или (по-рядко) във живота. А силата е във това – от имане да се откажеш, и към доброто податлив, по-силен да си от доброто. ● Най-хубави листата стават, когато почват да умират. Те първо леко позлатяват, а после почват да прозират. И колко е красив лъчът, пронизал някой златен лист, и колко е красив тогава, видян през тоя лъч всемирът. ● Зеленият и слънчев вятър ласкае тих земята стара, взривява пъпки, сняг размята, внимателно цветя отваря и той ни дава тая сила да гледаме съвсем спокойно как дърпа весело чертата над нашта сметчица Кръчмаря. 80

● Калемът неуморно пише, чертица тъничка се вие. Живеем сладко детство, младост, а после тежка зрялост ние. Във спомен се превръща всичко и после бързо чезне, чезне – калемът неуморно пише, а гумичката трие, трие… ● Бъди със мене по-добра, бъди със мен по-милостива. Виж, като в пясъчен часовник подобно пясък си отива онуй, което е за нас по странна милост подарено. И знай, че скоро и при нас ще спре Кръчмарят със молива. ● Каква е красота това да бъдеш жив, да осезаваш! Да можеш да седиш, да спиш, да виждаш, да вървиш. Да можеш да седиш, да спиш, да виждаш, да вървиш, да ставаш, че ти по него ще вървиш и всичко туй ще продължава… ● Такава нощ, такава благост! Люлее се в сребро водата и ясно злато се пилее по плюша син на небесата... Какви сме богаташи ние! Сребро и злато ни покриват, а нямаме с какво да купим тревогата си във сърцата. ● Не ме съдете вие строго: не беше ден, не беше час! То беше цял живот на стреме! Защото с хитрост и със бяс изпод мига невидим, чезнещ, изпод часа на веселбата, изпод калема на Кръчмаря изтръгвах свойте думи аз. ● „Е, поживях си аз, но ти ще бъдеш жив във стиховете...“ Знам. Мен в аванс ми се плати: мен ме убиха стиховете. И може би през вековете във тях аз ще пребъда жив, ала сега лежа под тях: мен ме убиха стиховете… ● Когато свойто преживееш, когато своето иззидаш, когато вече се насмееш и всичко интересно видиш, остава ти едно едничко – най-трудното е най-на края: дано, приятелю, успееш достойно и да си отидеш. ● В дома не ни достига стая, а във живота само ход. Дорде озърнем се, до края минава целият живот. Кръчмарят сметката написва и ни прошепва: тая липса е силата добра, оная, що движи целия ни род. ● Кога настъпва тишина такава хубава, избистрена? Кога настъпва тишина?! В мига, преди да чуеш изстрела. И тишината е чертата, която подчертава бъдното, по нея можеш ти позна дали след миг ще чуеш истина. 81

● През дребното крачи спокойно, не се заплитай в мимолетност, търси овалите високи на отбелязаното с вечност, макар разсеяно, неясно, макар дребнаво разпиляно, неуловимо и безкрайно като самата безконечност. ● Ти питаш как не съм отстъпил на ветрове и изпитни, ти питаш как не съм се сепнал пред яки вражи твърдини. А отговорът тъй е прост, че ти навярно сам го знаеш: способността на всеки беден да бъде зрял от ранни дни. –

–

Ала днес това „всеки“ никак не ни върши работа, макар бедността да е отново на християнска и поетическа почит. Защото има бедни и бедни в немотията, а също нищи и нищи в нищетата, та не може да се определи от пръв поглед кой е принц, и кой просяк по рождение. Сексуалната революция например с еднаква сила облада и бедни и богати, граждани и селяни, господари и роби, издигайки в култ плътското щастие – същинската идеология на Болшевизма… Онзи „нечуван разврат“, предсказан още от Шигальов в романа «Бесове», и на който се крепеше реалният Социализъм до „смяната на системата“… А „смяната“ се състоеше в това, че развратът се легализира и мултиплицира до неузнаваемост чрез Медиите и Киното главно, утвърждавайки сексуалността и сексуалното щастие във всичките му форми, разновидности и перверзии… В Интернет например вървят порно и педофилски сайтове редом с Католическите и Православните сайтове, т.е. все в един кюп. Повдигнатият обществен скандал в Германия и други западни страни във връзка с разкритията за свещениципедофили под егидата на Ватикана скоро заглъхна, защото „гарван гарвану око не вади“ и старата римска максима „хляб и зрелища“ отколе прие образа на Лайфа в новата си глобална версия „пари и секс“ под знака на всеобщото Шоу. „Забранените ябълки“ все отново и отново се актуализират, тъй че и сега гастрономията е изкушение №1, на което се основава секса и според онази фолклорна мъдрост, че „любовта на мъжа минава през стомаха“. Класическото мото „Жени и вино, вино и жени“ се модифицира в безчет нови вариации на консумацията. Понеже пък „любовта на жената“ е далеч поизтънчена и минава през всички клетки и сетива и естетически чувства, и както казваше философът Ник. Бердяев – „Жената цялата е пол“ (виж «Ерос и личност»). Тенденцията на обожествяване на сексуалния акт и всячески удължаване на сексуалното щастие, което иначе е съвсем мимолетно и тривиално, поражда всъщност вампиризъм и борба за надмощие между половете, която открай време е нечовешка и свръхчовешка и демоническа. Явлението на „мутрите“ и мутризацията в задоволените прозападни общества е типичен 82

пример за израждане на сексуална основа... Но също и Рок-културата и Спорта гравитират около сексуалното тайнство, да не говорим за култовите медийни и филмови „звезди“, които се изживяват като олимпийци... Наистина, в сексуалното изживяване има един изначален животински елемент на пълнота и хармония и телесно възраждане, който обаче при човека добива душевно-духовна окраска и цялост (личното самоутвърждение и безсмъртие). Онзи върховен подем на организма при съприкосновението на половете, наречен оргазъм, със съпътстващата го плътска наслада, наречена адреналин, добива истинско значение на обновление и освежаване и вечно подмладяване, само когато и душите постигат сливане и хармония и съзвучие помежду си. Защото истинското сливане е душевното, а не плътското, което е всъщност невъзможно и по-скоро призрачно… Сливането на телата е душевно-духовен феномен, а не физиологически, природен феномен, основаващ се на материалната субстанция (непроницаемостта на обектите). То лесно се изражда в нарцисизъм и вампиризъм, когато душите не участвуват активно по закона на Любовта и не се потопяват в съзвучие една в друга, а започват да водят борба за надмощие и дяволско доминиране в половата игра. Оттам и всевъзможните сексуални отклонения, извращения и перверзии, така широко разпространени днес и изведени даже до степен на наука и изкуство, подобно древната Кама Сутра… Истинската полова любов е преди всичко душевен акт, дълбоко интимно свързване на две души, на два характера, на два мирогледа и съкровени мечти. Едва тогава в плътското съприкосновение се постига екзистенцмаксимума на щастието, наречено блаженство, и става реалното преображение и възраждане и вечно подмладяване… Това изкуство носи името Романтика и открай време е вдъхновявало поетите, художниците, музикантите; окрилявало е гениите и откривателите, и въобще давало е смисъл на човешкия живот. Но Сексът сам по себе си, упражняван като самоцел, не води до Възраждане и обожествяване, а по-скоро до оскотяване и животинскодемонически трансмутации и метаморфози, подвластни на „княза на тоя свят“ и човек лесно изпада под неговата власт и зависимост и душевно робство. Същото се отнася и за съвременния Спорт, който по обиколния път на телесните упражнения и физически усилия се стреми да постигне същите резултати, нямащи никакво отношение към душевното и духовното израстване на човека… Да не говорим за модерните течения в музиката, живописта, литературата, естрадата – в Рока например, който е Музата на всички заклети спортисти и сексомани и графомани. „Спорт и музика“ – отеква до ден днешен по Националния ефир и блажени са феновете начело с цар Футбол… Не е никак случайно и това астрономическо заплащане на спортните идоли и кумири и естрадни звезди, което автоматически ги превръща в „богове“ и недосегаеми, отделяйки ги като с пропаст от останалото човечество.

„Пари за нищо“ – пее солистът на Дайър Стрейтс, оставащ верен на романтиката и баладата. Инак Чалгата е също добре заплатена и толерирана от елитите и върхушките, и чалгаджиите на свой ред се изживяват като олимпийци. Затова днес не са малко и съкрушените сърца, разочарованите в любовта, опустошените от изневярата, отхвърлените от светския живот (Лайфа). _ _ _ Щастието отново е „ябълката на раздора“, подхвърлена от богинята заради първенството на една ЖЕНА!

ПРОБЛЕМИ НА ЕЗИКА Обезценяването на българското слово – от протомутризацията, през мутризацията, до мутресизацията Георги Хаджийски Имало едно време... Имало едно време по нашите родни български предели хора, които искрено и непоколебимо вярвали, че в писаното Слово се крие тайнствената и божествена Истина и затова е недопустимо то да бъде използвано дори и за описание на най-великите и славни човешки деяния... Ето защо всяка книга, написана на старобългарски език била неповторимо и единствено в света произведение на изкуството – с красиво изрисувани от грамотни калиграфи страници – предварително направени от пергамент или папирус по грижливо пазени от своите майстори начини, и често – с невероятно красиво сътворени подвързии от най-ценните за човека материали – злато, сребро и скъпоценни камъни, защото между тях било съхранявано нещо още по-съкрове-но. И това било Божието Слово достигнало до хората чрез думите на Божия Син – Спасителят Христос. Много често и до днес немалко наши мислители, може би страдащи от неосъзнат комплекс за национална малоценност – упорито развиван през „модерното време” от разни чуждопоклонници, обичат да правят сравнителни анализи със смятани за релевантни образци чужди културни модели, като изтъкват абсурдни аргументи за някаква примитивност и недоразвитост на българската традиционна писмена култура, в която, за разлика от чуждите модели, толкова рядко се споменават дори и най-славните дела на българските владетели и имената на техните записали ги хвалители, а и почти пълната липса на така популярните в други страни художествени измислици, увлекателно описани от техните прехвалени автори просто за забавление на четящите. По този начин, с използването на чужди аршини за мерене, с охота и лекота бива подценявана и принизявана най-важна същност на българската традиционна писмена култура – нейният дълбок и искрен православен Християнски дух, приемащ за неоспорима истина – единствено достойна да бъде съхранявана чрез записване на Словото, само онова, което бидейки неотменна същност на Божия Промисъл, е съхранено във Вехтия и Новия завет. От една подобна гледна точка българската писмена традиционна култура е много по-близка до идеите на Християнството, отколкото пропитите с езически героизъм книжнини, възхваляващи грешните дела – били те свързани с убийства на ближни (в бран и воини), или пък – с прелюбодеяния, (чието описание е така привлекателно за читателите), а дори и с греховна лична прослава (обезсмъртяване на собствено име на писателя), свойствени на близки и далечни народи... Безспорно и българската традиционна култура е съхранила в нашето народно съзнание красиво представени спомени в

песни, приказки, предания... на житие – битието и на царе, и на светци, и на чорбаджии, а и на обикновени хора, но пък – бидейки като всяко човешко деяние твърде мимолетни и преходни, а и наситени с така присъщата на човека греховност, за продължителен период от време те са били достойни само за отлитащата като сън и мигновение устна реч. Навярно това е и причината в нашата православна култура писателят, бил той монахът – калиграф, грижливо стремящ се да съхрани Божието Слово и то така, както го е изрекъл Божият Син, или пък – истинският модерен творец, владеещ толкова, колкото е възможно богатството на родния език и умеещ да използва сакралното изкуство да представя с него пътя към Спасението и Истината, да бъдат смятани за духовните водачи на нашия народ – една уникална мисия, за чието следване нито грамотността, нито умението да се изразява нещо с думи, нито бълването на писания и книги, са достатъчни. Защото писането и издаването на книги може да снеме (чисто психотерапевтично) натрупаното психично личностно напрежение у пишещия, би могло да го направи известен, и дори – богат, но ако приемем, че споделянето на някаква истина чрез магията на Словото, е една твърде специфична форма на изконния човешки стремеж към безсмъртие и, че нейната най-важна същност е да указва бленувания път към Спасението на битието, то тогава подобно самоцелно писателстване е не само абсурдно, а и напълно излишно. Затова днес у нас има много пишещи, но малко са истинските писатели. А българската модерна култура и нейните апологети вложиха неистови усилия за дехристиянизацията и насочването по нейния лъжовен път на българската писменост. *** И така... Макар, че и преди него е имало българска книжовност, поради всеобхватното отрицание на всичко било, би могло да се каже, и нека се каже, нещо като: „в началото беше социалисическият реализъм” – тъмен, мрачен, дълбок... чиято широко оклещена паст бе в състояние да поглъща всичко живо, подобно на царството на Хадес в античността, или пък на черната дупка от по-новото време. Величавата тъма се крепеше върху тънката червена нишка, сочеща светлината на мечтаното светло бъдеще нейде из дъното на тунела, към което водеше винаги вярната партийна линия, отразяваящавеликите достижения на гениалната марксистко-ленинска идеология... И съдбата на всеки епистоларен продукт биваше предварително решавана от някакви неясни сили още преди да е достигнал до общественото съзнание към което е насочен и което по начало е призвано да го оценява – дейците на комунистическата цензура, които бидейки измекяри на своите партийни господари, ценяха най-вече умението да се прислужва, и носейки присъщото си работническо-селско (пролетарско, типично елементарно нагледно-образно) мислене, не само не разбираха и затова – с лекота отхвърляха всеки опит за някакъв несвойствен авангардизъм и стимулираха примитивизма и опростенчеството, но и често произнасяха присъ86

ди дори и над физическия живот на набедените за носители на „буржоазни грехове” български творци. Защото беше забранено да се вярва и говори за Бог, но пък тези деятели с лекота изпълняваха своите задължения на слуги на атеистичните комунистически бесове и дявола. А те дори и не бяха продали душите си, защото не вярваха, че имат такива, но пък си живееха в охолство и благополучие. Днес, пълнелите стотици и дори хиляди страници и издавани в завидни тиражи от десетки и стотици хиляди броя книги на „славните” носители на социалистическия реализъм в литературата автори като например М. Исаев, Ст. Даскалов, С. Караславов, Л. Дилов, Х. Радевски, както и многотомните издания на техните критици от ранга на всемогъщия П. Зарев, а дори и „научните” произведения на Д. Благоев, Г. Димитров, Т. Живков и пр., вече трудно се намират дори и в обществените библиотеки, защото историята на българската култура даде своята оценка за тяхното реално място – в пунктовете за вторични суровини. Остава обаче открит въпросът: Заслужавало ли си е да се похабява животът на изсечените дървета (та били те и от братската съветска република Коми), за производството на похабената хартия? *** Безспорно протомутрицацията като литературно направление няма как да не се е пръкнало нейде из утробите на социалистическия реализъм. И ако бъдат използвани някои от типичните му белези като отсъствие на каквато и да е форма на духовност видяна като нещо, което се простира отвъд индивидуалния живот в единичната плът; култ към физическата сила; възхвала на липсата и на морал, и на почтеност; сюжетни линии насочени към представяне на живота на комплексирани личности, избиващи тягостното усещане за своята малоценност чрез елементарния защитен психичен механизъм на потискане на личните чувства, били те свързани и с любовта и принизяване на същите, а и личността на представителките на другия пол към които са насочени; тотална феминизация – прозираща и в неумението за вслушване и следване на здравата мисъл; и в отрицанието на каквато и да е форма на йерархия и ред; и в лишената от своята духовна опора и затова лутаща се неустойчива психична чувственост..., то тогава, така както руските критици провъзгласиха Н. Гогол с неговата повест "Шинел" за основоположник на критическия реализъм, а М. Горки с романа му "Майка" за основоположник на социалистическия реализъм, българският писател И. Голев и неговата книга „Бронзовата лисица” биха могли да бъдат приети за началото на литературната протомутризация. Това безспорно е една хубава книга, чийто сюжет, отразяващ срещата, изживяванията и разминаването на литературните образи на героят й Борис – трениращ забранения по времето на комунизма буржоазен спорт културизъм студент английска филология и прекъсналата следването си студентка Лидия, би могъл да бъде проследен, при това във вид на невероятни изкривявания, в книгите на възхвалителите на мутрите. 87

*** Макар, че „вулгарният роман” не е българско литературно изобретение, защото присъщият му стил на изказ и сюжетна линия, описваща "славното живуркане" на труженици от сенчестия бизнес, са характерни и за преведените и на български език книги на М. Пузо, Х. Милър и пр., у нас литературната мутризация доби вид на твърде своеобразен културен феномен. В условията на пълна либерализация, позволяваща да се издава всичко, стига да се плати; абсолютната липса на критика, която да оказва влияние върху достъпа на словото до общественото съзнание и масовата реклама във всички медии на личностите и делата на възпетите герои, книгите на автори, препитаващи се като сътрапезници на наши мениджъри – камикадзета, бяха щедро финансирани от своите покровители и издавани в значителен за нашите условия тираж. А голямото количество – дори и на принципа на случайността, нямаше как да не доведе и до малко или по-голямо четене на този вид епистоларна продукция, както и да не се отрази върху формирането на съответните обществени модели на подражание, междуличностни взаимоотношения и избор на житейски път. Ето защо не е за учудване, че когато по една или друга причина мутрите и техните апологети залязоха на социалния хоризонт у нас, се появиха техните мутреси – и то не само като наследнички на богатства, но и в битността на стремящи се към своето самообезсмъртяване чрез словото писателки. *** При всички спорове и критики на представителки на феминистки организации няма как да не бъде прието, че има разлики между мъжкия и женския стил на изказ – и като диалог, и като повествувателна структура, и като сюжет. Безспорно и у нас, и по света е имало и има хубави книги, написани от жени, а и много талантливи авторки. И проблемът за своеобразната литературна мутресизация, която се наблюдава у нас като поредния културен феномен не би бил значим, ако целият процес на създаване и достигане до социалното съзнание на идеите на определени епистоларни образци бе свързан със стимулиране на изконния човешки стремеж към безсмъртие, а не чрез неговото отклоняване и потискане. С други думи казано, ако трябва да бъде перифразиран самоопределилият се за „най-добър второстепенен писател” С. Моъм, който може би е перифразирал думите на някой друг самоопределил се за най-добър второстепенен писател и така в безкрая, най-хубавият сюжет на една книга е онзи, в който някъде си се срещат една жена и един мъж, обикват се безумно, след което преодоляват много спънки докато се съберат, достигайки до щастливия край, при който прехвърлят отговорността по спасението на битието на своето потомство... Точно този сюжет обаче липсва във всички луксозни издания на представителките на литературната мутресизация, чиито героини измамват бившите си любими мутри и им замъкват парите, надхитрят всички други, обичат да страдат, за да стават по-силни, забогатя88

ват, стават известни..., но не могат нито да любят истински, нито пък желаят да имат семейства и деца, които да възпитават в някакви ценности, нито знаят да вършат нещо друго освен оцеляването си.

ТЕОРЕТИЧНА ФИЛОСОФИЯ Що е идея? Ангел Грънчаров Често срещам хора, които съвсем не разбират какво е това идея. Изплъзва им се смисъла на самата дума, на самото понятие. Особено във връзка с разпространението на списание ИДЕИ установявам, че има хора, които изобщо не са в състояние да си дадат сметка за огромния смисъл на идеята (идеите) за съществуването на човека. На такива хора думата идея им звучи някак неуместно, на тях също, предполагам, и думата мисъл им звучи някак "чепато", знам ли? Ето, по причина на такова едно непростимо неразбиране решавам да публикувам откъс от моята книга – тя всъщност е един лекционен курс по философия – Изворите на живота, с подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия, където тълкувам значението и смисъла на думата идея. Надявам се, този текст ще помогне поне на ония, които искат да разберат подълбоко какво означава тази дума. На останалите не мога изобщо да помогна. Кога душата ми започва да ражда идеи? В порива си към разума и разумността душата на човека почва да се държи доста странно: настъпил е велик поврат и прелом в нейния живот. Такава една душа вече не е същата, всичко при нея изглежда иначе. Човекът пък, чиято душа изживява подобно освобождаване, вече съвсем не е същият: такъв човек осъзнава, че нашата мисия на този свят не е просто да живеем, ами да сътворим от живота си едно прекрасно свое произведение. Такъв човек осъзнава, че нашата мисия е да сме подобни на своя Велик Създател, сиреч да сме богоподобни, или, другояче казано, да сме творци. Истинският Творец на всичко съществуващо, разбира се, е Бог, но човекът, чийто дух е преживял такова обръщане към разума и към мъдростта, почва да чувства вътре в себе си неустоим и могъщ порив към творчество – и към себеизразяване чрез прекрасни мисли, прекрасни знания, прекрасни нрави, прекрасни идеи. Невероятен е този трепет, приятели, направете всичко, за да го постигнете и изживеете някой ден!

Неслучайно великият Аристотел, ученикът на боговдъхновения Платон, когато говори за нещата, към които душата ни е склонна да се стреми, отбелязва, че има едно удоволствие, което е несравнимо по интензитет с никое друго, и той го нарича именно блаженство на духа. Който е преживял нещо подобно, такъв никога няма да си позволи да твърди, че духовните неща са фантасмагория, че дух не съществува, че всичко е материя, че няма Бог и пр. Сиреч да доказва на практика, че човешката глупост наистина може да бъде безпределна – ако не се е пробудил още духът у човека. Но има нещо, което е може би най-важното: една такава запътила се към разумността и към мъдростта душа почва да става плодовита, тя вече не е безплодна, както повечето души на смъртните хора. Една такава душа достига до момент, в който започва да изразява себе си като ражда свое безсмъртно поколение: идеите са “децата” на една такава душа! Да, една такава душа не просто се храни с идеи или пък с мисли, както обикновено си го представят, тя не е прост консуматор на духовни ценности, а тя започва да продуцира, сиреч да твори и създава духовни неща и идеи, сиреч започва да ражда. Метафората за безплодието и раждането на идеи, а също и за идеите като деца на душата – и деца на отдадените на философията мъже! – дължим на великия Платон, а може би и на неговия учител Сократ. Тази метафора наистина върши незаменима работа, когато трябва да се представи случващото се с оглед да се проумее и схване. Платон чрез устата на Сократ – защото, както е известно, Платон е писал диалози, в които главен участник е неговия учител Сократ – най-подробно описва как душата, отдадена на най-приятни разговори между пленени от чара на философията мъже, в един момент сякаш забременява, как този мъж започва да усеща себе си бременен, досущ по същия начин както се чувстват бременни и жените, как той най-загрижено се отнася към плода в душата си, сиреч към идеята, която напира да се роди и да се появи на белия свят, която неотклонно расте и, разбира се, как в един момент идва неотвратимото, именно душата ражда своето безсмъртно поколение, ражда една прекрасна – прекрасна като всяко новородено! – идея. Платон е майстор да разказва такива “приказки”, които обаче са способни да поемат в себе си прекалено голям смисъл; ако на някой му се чини, че разказаното е… смешно, значи душата му не е успяла да се добере до този наистина грандиозен смисъл – и това е прекалено показателно. Значи разумната или пътуващата към разума в себе си душа в един момент ражда идея – т.е. случва се с нея това, което, уви, на мнозинството от мъжете, пък и (защо не?) на жените никога няма да се случи. Защото душите на огромното мнозинство от хората си остават през целия им живот съвсем безплодни. Това, разбира се, не е кой знае каква трагедия – такива мъже и жени се занимават с това да раждат други, съвсем истински деца, т.е. децата, които по природа раждат тъкмо жените. А пък мъжете, неспособни да раждат свои деца – мисли, идеи, истини! – се задоволяват с това просто да обслужват своите жени, в което няма нищо лошо: те така изпълняват своята природна функция да поддържат живота, да подпомагат тържест91

вото на вечния живот. Ала когато в нечия душа се зачене и след това се роди идея или пък някаква истина, то това означава, че в нея е лумнала една друга форма на живот: животът на небезплодната за духовното душа. Да, но ето че възниква тук един най-сериозен проблем: а какво всъщност е идеята? Идеята просто мисъл ли е – както обикновено си я представят хората – или пък е нещо много повече от това? Ето че и тук ни се налага да се опрем на казаното от този духовен титан, какъвто е великият Платон. Платон създава една грандиозна теория за идеите като елементи, от които е изграден един друг, безкрайно прекрасен – защото е чисто духовен! – и истински свят. Аз не бива тук да разказвам подробно неговата теория – понеже всеки, които се заинтересува от нея може да й се наслади като се задълбочи в първоизточника, в диалозите и в книгите на самия Платон. Не искам, разказвайки неумело тук за нея, да ви лиша от това невероятно удоволствие да четеш и да се задълбочаваш в платоновата мисъл. Но ми се налага да кажа все пак нещичко, защото иначе няма как. Идеята за Платон е нещо, което изцяло съвпада с истината, а това е така, понеже идеята като такава е и битие – не какво да е битие, а тъкмо истинското битие. Ние много често съвсем не схващаме тия думи – както думата идея, така и думата истина, а особено пък думата битие. Мислим си, че битие обладават ето тия неща, с които съм заобиколен, които виждам, на които се любувам, които докосвам с ръка, които… ям, или на чиито ухания се наслаждавам. Примерно ето тази чаша, в която наливам ароматен чай, имала “битие”, като под това последното аз разбирам, че мога да я взема в ръка, да усетя топлината на сипания в нея чай или пък да осъзная твърдостта й. Ние обикновено си мислим, че съществуване от този род – сякаш битие обозначава само такова съществуване! – е изобщо единствено възможното, че друго съществуване и битие все едно няма. Нашият видим с очите свят ни се струва, че е единственият, и това се дължи на обстоятелството, че не подозираме даже за съществуването на един друг, много по-прекрасен свят. А Платон доказва, че всяко нещо, което е в този наш свят, си има своя духовна същност, все едно си има свой идеален или духовен двойник – и това именно са идеите, представляващи образци, оригинали на съществуващите около нас неща. Да, за Платон, а пък след него и за мнозина други, този свят, в който живеем, не е единственият, не е и “най-реалният”, напротив, има още един, истински реален и изключително прекрасен – защото е съвършен в красотата си! – свят: света на идеите. Точно идеята, която е градиво на този съвършен (идеален) свят, притежава истинско битие, а притежава истинско битие, защото идея е равно на истина и е равно на битие. Идеята е самата същност: как тогава същността – идеята! – да не притежава съществуване; ако отречем това нима не допускаме непростим абсурд?! Стига толкова за така възвишената и възвишаваща духа на човека концепция на Платон за идеята. Нещата около нас не са истински в чистия смисъл на тази дума защото такива са само техните същности, техните идеи. Всяко нещо си има своя идея, то е нейно непълноценно копие, то съ92

ществува само дотолкова, доколкото е причастно на идеята си, то получава съществуване тъкмо благодарение на причастността си към идеята. По причина на всичко това се оказва, че родина на душата ни е тъкмо този прекрасен свят на идеите. Душите преди раждането ни са съзерцавали в цялото им великолепие идеите в духовния свят, а пък после при раждането на човека неговата душа се е озовала тук, в този свят, който съвсем не е толкова истински и бляскав както божественият свят на идеите. Когато душите ни са се озовали тук, по неизвестни причини – а може би заради преживяното падение, от преживения стрес! – те са забравяли за видяното в света на идеите, ала после малко по малко са започвали при допира си с нещата от този свят да оживяват онзи спомен за видяното преди и там, в прекрасното царство на идеите. Ето защо за Платон цялото наше познание тук е просто едно припомняне на онова, което душите ни са видели и са знаели когато са били в божественото царство на чистите същности – идеите. И какво излезе сега? Мога ли да смятам, че философията просто борави с идеи – и обича идеите? Да оперирам с идеи – това ли е философстването? Да съм загрижен за идеите си – това ли се нарича философия? Разбира се, в тия въпроси думата идея се употребява, както се вижда, в един по-друг, не съвсем точен израз. Идеята е духовна форма, която е в състояние да побере в себе си огромен смисъл. Самата философия е обител на всякакви и то на най-грандиозни и възвишаващи духа ни идеи. Философите – или философстващите – правят нужното в душите им да се оживи една или друга идея, да стане така, че идеята да овладее душата. И това значи, че тази душа вече се е открила за духа, сиреч за философията и за философстването. Да разпознава една или друга идея, да се впечатлява от идеи, да чувства неописуем трепет при допира си с една или друга идея – това е участ на душата, поела по пътя към царството на духа, път, по който философията просто е един верен и най-опитен водач. Някои от тези философстващи души почват и да творят идеи, макар че това е съвсем относително: не че те са я сътворили, а тя, идеята, си и проправила път в духа на този човек. Ние, смъртните и слаби хора, нямаме божествената сила да творим идеи, но от нас зависи да открием духа си за идеите, да ги почувстваме, да се оставим да ни пленят. И това съвсем не е малко, от него зависи всичко останало. Идеята е нещо твърде фино, а Платон го нарича “хвъркато”, все едно че има криле. Да боравиш или пък да оперираш с идеи са термини, не съвсем подходящи за да опишат интимността на случващото се. По-скоро търсещият, будният дух на човека сякаш си играе, и то съвсем свободно, с идеите, подобно на това както с пълна отдаденост и с увлечение играят игрите си малките деца. Изключително преживяване е да се включим в една от “игрите на големите”, каквато по същината си е философията. Да, философията може да се дефинира като свободна игра с такова фино нещо, каквото са идеите. Да не забравяме обаче, че идея и истина са едно и също нещо – какво произлиза тогава?! С истините ли си играем като философстваме? Идея също точно съответства на битие – как така и какво означава 93

това?! За да предотвратим известно объркване се налага да направим следното уточнение. Във философията е много важно да се даде верен отговор на въпроса “А как да разбирам идеята?”. Платон дава изчерпателния смисъл на тази дума, но в нашия си живот ние едва ли разбираме що е идея. Идеята наистина е и истина, и битие, и чиста същност. Но това нека да го мислим впоследствие. Нека за нашите цели и за да избегнем известно двусмислие да приемем, че идеята за нашите цели е просто форма на изразяване на духовно съдържание във философията. В нашите философски идеи ние свързваме в едно цяло знание и ценност, ум и чувствителност, интуиране и мислене, памет и фантазия, мисъл със смисъл, мечта с действие и с действителност. Идеята е в състояние да побере в себе си огромно съдържание и най-неоценимо смислово богатство. Когато философстваме, ние не просто мислим, а излагаме и показваме самите себе си. Затова нашето изразяване – в търсенето на личността и жизнена цялост – необходимо прибягва до идеята, защото само идеята може да обхване една такава многоизмерна цялост. Ето това разбиране на идеята е съвсем достатъчно за нашите цели, а пък всичко останало нека го оставим за впоследствие. И какво тогава е разумът? Той ли ражда идеите? Дали той не е някаква тотална човешка потенция, която обединява в себе си всичко, което е човекът? Да философстваш – не означава ли това, че си заел позицията на така разбрания разум? Не съвпада ли тя с позицията на човека, на тоталния човек? Ето тези въпроси всъщност носят в себе си отговора: да, точно това е разумът, но той също е и нещо много повече. Невъзможно е всъщност точно да се каже какво е разум. По тази причина аз съм склонен да приема, че разумът е тъждествен на идеята и също така е тъждествен, припокрива се с духа. Духът като такъв – човешки и божествен дух – точно съвпада с разума, който може да е и е винаги човешки и божествен. Разбира се, водещото са духът и разумът в тяхната пълнота, именно като божествен дух и разум. Божественият или Божият дух и разум са абсолютен дух и разум и по тази причина трябва да се пишат така: Абсолютен Дух и Абсолютен Разум. А пък човешкият дух само доколкото има известно отношение или причастност към Абсолютния Дух-Разум, само дотолкова и оправдава наименованието си, или правото си да се нарича дух и разум. В крайна сметка винаги трябва да изхождаме от предпоставката, че наш Творец и Създател е Бог, а пък Бог е и Разум, и Дух, и Мъдрост, и Любов и много, много други такива най-мощни духовни потенции. Ако загубим този ориентир и почнем да си въобразяваме, че човекът трябва да заеме пиедестала на Бога, примерно да твърдим, че “Няма друг разум освен моя разум!”, “Аз и само аз съм Разумът!” или пък да казваме “Няма Бог, аз самият съм бог!” и пр., това означава само, че сме изпаднали в страшно заблуждение, самомнение и дори безумие. И какво излиза в крайна сметка? Ако нямам идеи, мога ли тогава да се смятам за човек? Какво е човекът без поне една своя идея? Какво ми дава идеята когато съм се добрал до нея? Има ли тя ефект върху съществу94

ването ми? А върху душата ми, върху съзнанието и волята? Това са въпроси, които всеки сам може да си постави, да прецени според себе си и да им даде било положителен, било отрицателен отговор. Ако моето съществуване не се ръководи от една жизнена идея за живота, то такова съществуване неизбежно става крайно окаяно. Изглежда всяко нещо, което съществува, винаги си има своя идея, благодарение на която изобщо съществува – в един по-пълноценен и истински смисъл. Разбира се, и човек, и вещ дори могат да съществуват в противоречие с идеята си – и тогава те просто се разпадат, сгромолясват се в развалини и отломки. Трябва да се пазим и нас да не ни сполети такава грозна участ. От това на какви идеи се подчиняваме и на какви идеи служим зависи и бъдещето ни: коренът на битие и бъдеще е един и същ! А идеята – ако е идея, защото често си мислим само, че нещо е идея, а то съвсем не е такова! – винаги е битие, ето защо бъдещето ни се определя от това на какви идеи сме подчинили живота си. Безидейният живот няма как да не се обезцени тотално, безидейната личност – също. Ако това се случи, то на тази основа сякаш се отскубва от живота неговият живец – и тогава животът си отлита. И тогава остава само пълното безсмислие, сиреч пълната деградация, разрухата, смъртта. И ето, достигнахме до нещо съвсем просто, движейки се през този доста лъкатушещ път: когато философствам в душата ми се сякаш се зачева или пък дори ражда идея! Мъчи се да се роди, а аз трябва да помогна на раждането й. Какво мога да направя за да помагам на душата си в такъв случай? Това е въпрос, на който всеки ще отговори сам според собственото си усещане: няма как то да е еднакво за всички. Едно е безспорно обаче: усилието в тази насока, именно да помагам на душата си, с основание може да се смята за философстване. Да, съвсем справедливо е да мисля така. Стремейки се към истината, душата ми се отдава на идеи: търси ги неуморно, любува им се, наслаждава им се, трепти от възторг при досега си с тях. Величествено преживяване е това и то е начало на толкова желаните приключения в тази невероятна одисея на духа, каквато по естеството си е философията. Ако искам да бъда човек, ако искам да живея пълноценно, да съм свободен, да постигна разумност, то това значи, че трябва да приема за свой водач и наставник именно философията. Аз наистина трябва да развия душата си до степента, при която тя е способна да ражда идеи. Аз трябва да доживея този миг: велик миг вероятно е този! Миг, заради който си заслужава да живееш! Как обаче се живее без смислена идея за живота? Дали изобщо мога да се добера до дълбокия човешки, истински и най-духовен смисъл на нещата от живота, намирайки се извън философията? Едва ли… Ако философията за нас, смъртните хора, е родина, истинско царство на идеите, то какъв ли ще бъде животът ми без нея? Нима мога да допус-

на да живея цял живот далеч от своята родина? Как ще понеса един такъв непосилен живот в изгнание?

ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННОСТТА Бацилус булгарикус, или „поради що се срамя да се нарека българин” Сергей Методиев Част 5: Васил Левски срещу Бай Ганьо, или „Свобода или смърт” 1.Що е свобода? „Добрите момчета отиват в рая, а лошите, където си поискат” – това е максимата, в която субектите на внезапно „демократизиралата” се култура на прехода виждат и преживяват върховната свобода. Първата част на изречението става обект на иронията на втората му част, която преживява себе си, като абсолютна свобода и независимост, тъй като, от само себе си става ясно, че „лошите момчета” могат да отидат и в рая, стига само да поискат. Но при това положение „добрите момчета”, за които е отреден единствено само раят, се оказва, че за да го заслужат, те напразно са се отказвали от удоволствията на живота и на първо място от най-висшето и найважното от тях – да правиш каквото си поискаш! Тази „възхвала на хитростта” е представена като най-висшата възможна мирогледна позиция. Следователно добрите момчета не са никои други освен добре познатите „балъци”, а лошите момчета са „отворковците” и „гяволите”, с други думи онези „синове”, за които мечтае бащата в една известна от времето на прехода песен, защото „стават за крадци”, което е доказателство, че не са „будали”. Така ние отново се оказахме на територията на хитростта, която както видяхме, заедно с далаверата и ментето е „светата троица” на българския преход. Ние виждаме тук спазена старата българска традиция, според която хитростта е самата мъдрост. Нека си припомним описанието на Алеко Константинов на българския студент, с които бай Ганьо се среща след гостуването си при Иречек. Този студент „много обичал да „удря келепир”! Не е за чудо! Този пусти грях – скъперничеството – по зараза от окръжающата домашна среда, вгнездява се почти от детски години; изсушава душата на младия човек, като го превръща в най-студен егоист: нищо нежно, нищо благородно не остава у него. Материалният интерес управлява всичките действия на скъперника и определя отношенията му към окръжающите; никакво морално подбуждение не предшествува, никакво разкаяние не последва действията му, насочени без разбор на средствата към добиване на изгоди. Даже тогава, когато тия действия влекат бедствие или позор за някого, и тогава, вместо угризения, егоистът-скъперник сеща доволство, като че загубата на другите е негова печалба, нещастието на другите – негово щастие. Едно би смутило нашия млад егоист – да го надхитрува някой. Когато у другите народи думата „хитър” е синоним на лукав, вероломен и прикачена на някое лице,

би го понижила в мнението на обществото, у нас с епитета хитър се кичат като с най-почтена декорация: „Бреей! Хитро момче излезе, да е живо и здраво на баща си, всинца ни измами! Не можахме да го излъжем. Ашколсун. Браво! Никакви действия и отношения нямаха смисъл за Бодкова – тъй се казваше той – ако от тях не произтичаше кьораво, някой келепир. (Дали има в европейските езици думи, съответствующи на тия, в това им значение?)”. Поглеждайки сега към описанието на Алеко Константинов през вече споменатата мисъл на Хегел: „хитростта е разсъдъкът на животните”, ние за пореден път ще загубим и далечната надежда, че родът „Homo Sapiens” има „почва у нас”. Издигането на Хитър Петър в ранга на българския Свети Петър, е Черния Петър за българския дух. Този „petrus”(значение – камък, скала), Христос би оценил като най-неподходящата основа за стоежа на „божия град”. Наистина, “stelt”-технологиите на хитростта те правят невидим за „радара” на Бога, но не защото ти позволяват да влезеш незабелязано в рая, стига да поискаш, а защото ти сам отнемаш битието си на „Homo Sapiens”, дори и да не искаш. Но нека се върнем отново към „героите на нашето време” – „гяволите”. Тези „лоши момчета” не знаят нещо съществено важно, което ги прави хитри, но не мъдри. В рая не отиват „добрите момчета”, а правещите „каквото си поискат” още по-малко. В рая отиват една друга категория хора, за чието съществуване не подозират, за жалост, не само „гяволите”. Това са онези „момчета”, които, ако употребим израза на Ницше са „отвъд доброто и злото”. Това са онези малцина, които носят истината и страшната тежест на отговорността за нея. Тъй като пътят на обществото към истината включва в себе си действителното движение към нея, то това движение по необходимост се явява като „отрицание на съществуващото, на което навикът е придал облика на нещо свещено” – т.е. изглежда като светотатство. Затова в този сблъсък героят се явява като насилник, без това да превръща всеки насилник в герой. Ние можем да предположим, че майката на слугата, който се е опитал да защити дома на своя господар от нежеланото посещение на Апостола на свободата и бил убит от последния, едва ли на 19-ти февруари ще плаче „тъй жално, тъй милно”, както цялата останала родина... По този начин героите се явяват „лоши момчета”, а за наложената им отвън, въпреки тяхното желание „лошота”, те почти винаги заплащат с живота си. Така се стига до битката на живот и смърт между „тълпата, царете, мръсните тирани” и „гласът, които вика, мисълта що грей, истината вечна, що вечно живей”. Така се стига до „ядът за Сократа с клеветата зла, синджир за Коломба, кладата за Хуса, кръстът на голгота за кроткий Исуса” но, (и това трябва да се вземе предвид от „лошите момчета”) „по тоя начин най-грозний конец в бъдещето става най-сияен венец” и „смъртта на теб, о бесико свята, бе не срам, а слава нова на земята, от която виждаше духът към безсмъртието(т.е. към рая, и ако някой бърка рая със силиконовите легла на фолкпевиците, то това е хитростта-б.м. С.М.) по-прекия път”, „защото подлецът, шпионинът, мръсникът в ония дни мрачни що робство се викат, умираха мирни на свойто легло, с продадена съвест, с позор на чело”. Нека не си правим илюзии, че 98

ситуацията коренно се променила по време на политико-идеологическия тоталитаризъм, както и по време на юридико-икономическия тоталитаризъм на произвола на прехода, който и до днес ни призовава от телевизионните екрани: „Флиртувай с истината!”. „Въстанието” срещу цар Киро не беше бунт на българи срещу роми, а както в случая с „братя Галеви”, беше бунт срещу феодализма. Така че картината, която описва Патриархът на българската литература, обяснявайки на „робите слепи в робската страна” живота и делото на Апостола на българската свобода и до днес не е загубила напълно своята актуалност. Така става „безпощадно ясно”, че кръстът, кладата, бесилката... са входовете към рая и то само там и тогава, където и когато през тях минават не онези, които „отиват където си поискат”, а само онези, които искат каквото трябва, без при това да мислят къде ще отидат, дали има, или няма рай, дали има, или няма хитреци. „Гяволите” остават биологически живи хитро избягвайки посочените входове към рая. Също така е ясно, че техният мироглед – хитростта, ограничава по необходимост фундамента на тяхната „свобода”, на тяхното „където си поискат”, изваждайки тъкмо истината от периметъра на тяхното „искане”. За големите мислители от векове е известно, че разбирането на свободата като абсолютен произвол, разрушава самото себе си, доколкото произволът не иска да действа според необходимостта, чувствайки я като ограничение, докато всъщност само тя може да ни изведе към истината, а тя от своя страна, по думите на Христос „ще ви направи свободни”. Но това вече би било разбирането за свободата на тези, които умираха за нея и я направиха за нас възможна, а за себе си действителна. Свободни са само тези, които са свободни преди освобождението, но не преди собственото си самоосвобождение от робството на собствения си произвол. И макар те бързо да бяха превърнати в обекти на забравата, те завинаги остават субекти на „Епопеята” на свободата. А обектите на освобождението, те, ръководени от бай Ганьо, бързат да правят „свободни” избори в освободена България. Тяхната „главица”, бързо превърнала се в субект на забравата, принуди Вазов да напише „Епопея на забравените, само 4 години след Освобождението и построи паметник на Апостола едва 16 години след 1878. Останала вдървена от 500 годишното си преклонение пред турския ятаган, тази „главица” бърза да намери негов заместител, за да остане в обичайното си положение, прекланяйки се ту пред „дядо Иван”, ту пред „чичо Сам”. Така байганьовизма, забравяйки субектите на свободата, запази робството дори и след Освобождението. Защото безсубектна свобода не съществува. Свободата не идва като Нова Година и за да я посрещне човек не е достатъчно само да не заспи преди 24 часа на 31 декември... Освобождението от робството на собствения си произвол, който днес иска едно, утре друго, тъй като не иска нищо друго, освен собственото си егоистично искане – една способност на волята, която става налична у всеки индивид още в пеленаческата му възраст. Оставането на духът на индивида на споменатото стъпало на развитие през целия му живот е не само катастрофално за него, но и пагубно за обществото. Действителната

свобода на волята е неотделима от мирогледното познание, а значи от истината, а значи от напускането на детската фаза на духа – произволът. 2.Що е смърт? “Остави мъртвите да погребат своите мъртви и ме последвай!” Какво иска да каже Христос с тези думи? Очевидно ясно е, че той не счита тези, които ще извършат погребението за биологически мъртви, за разлика от тези, които ще бъдат погребани. Но все пак той ги нарича „мъртви”, с което ги поставя в една категория с последните. Коя е тази Христова гледна точка, от която неговият дух не намира разлика между субектите и обектите на погребението!? Нека се опитаме да я потърсим. Ясно е, че критерият тук не е функционирането на телесните органи, а още по-малко финансовата наличност в банковите им сметки... Значи единствените два показателя, по които байганьовистите, „строители на съвременна България”, различават живота от смъртта, изобщо не биват засечени от „радара” на Христовия дух. Така, че въпреки несъкрушимия при никакви обстоятелства апетит на бай Ганьо, дори при погребение на негови роднини, той няма да се появи на Христовия „радар”, който „запеленгова” само „пътя, истината и живота”. Обратно, „гласът, който вика в пустиня” няма да бъде чут от байганьоподобните нейни песъчинки. Ето защо, това което от Христо Ботев до наши дни „навява на теб скръб на сърцето” е че действителният глас на родината – „Твоят свещен глас Майко, е глас без помощ, глас във пустиня...” А не са ли „свещеният глас” на родината и Христовият глас от едно и също естество, викащи в една и съща пустиня... Тези гласове могат да бъдат чути само от апостолоподобните и само те могат да се засекат като съществуващи, като живи от духовния лъч на Христовия „радар”. На този „радар”, „стелт” технологиите на хитростта наистина те правят невидим, но за живота на духа и това удостоверява само едно – че човек необратимо се е самопревърнал в безжизнена песъчинка от пустинята... Ето защо, цялото усилие на онзи индивид, който действително иска да принадлежи към рода „Хомо Сапиенс”, е да направи себе си видим,т.е. изоморфен на духовния „лъч”, който единствен може да го позиционира на радара на живота. Голямата трудност, която прави тази духовна социална пустиня почти невидима „с просто око”, е че нейните песъчинки-атоми не са пусти, те не са лишени от мислене, макар да са се самолишили от действително мислене. Напротив, тази пустиня е постоянна, трескава мисловна дейност насочена към „келепира” и „удрянето на кьоравото”, това е постоянната територия на бай Ганьовата хитрост. След като не успяхме да намерим бай Ганьо преди Освобождението нито в тайните революционни комитети на Левски, нито сред участниците в Априлското въстание, нито сред опълченците на Шипка, ние можем да останем лесно с погрешното очакване, че той и след Освобождението ще продължи да обитава все същите свои нищожни територии, очертани от границите на собствения му вътрешен микросвят. Ние бихме могли, също така да 100

предположим, че той ще се ползува от плодовете на свободата с известна благодарност, към която би го тласкал един по-силен, или по-слаб натиск на неговата гузна съвест. Наистина, не може да се изисква от всеки да извършва героични постъпки, но все пак от всеки може и трябва да се изисква да има самосъзнание, което да му пречи да заеме мястото на героя. Нека погледнем, обаче към „новата ера” в живота на бай Ганьо, тази след Освобождението. Тук ние ставаме свидетели на немислима трансформация. Бай Ганьо от обект на освобождението, се превръща в субект на Свободата, без никога преди това да е бил субект дори само на собственото си освобождение. Така той е този роб, който никога не се е „борил за свобода”, с което е пропуснал първата фаза от максимата на Яне Сандански. Но във втората фаза „борбата за съвършенство” може да встъпи само свободният, борилият се за свободата, т.е. самоосвободилият се човек. Така бай Ганьо прескача и двете фази, които в действителност изчерпват целия човешки живот! Заобикаляйки тези фази, той всъщност заобикаля както Историята на Човечеството, така и собствената си човешка история. Но нека се замислим по-продължително и задълбочено: имат ли място в обществото на бай Ганьовизма Апостолоподобните? Да вземем предсмъртната изповед на една такава личност – например, Бенковски. Ето какво пише Захари Стоянов: „Трябва ди ви кажа още, че в разстояние на тия три деня нашият войвода се изповяда пред нас кой е той и отгде е: „Няма вече скрито и покрито – каза той. – До довечера не е известно какво ще да стане с нас, кой ще да оживей, кой ще да умре, та затова не е зле да се знаеме един други. Който остане жив, нека разказва на приятели и роднини. Моето име не е Георги Бенковски. Аз се казвам Гаврил Груев Хлътев, родом от Копривщица. До сега си криех месторождението и същото име само затова, защото вярвах в онова изречение, че никой не е пророк в своето място. Бил съм от най-напред караабаджия, захващах се за различни търговии, пътувах в Цариград, в Азия, Египет и пр., но две на едно място не можех да завъртя. Не ме е надарил господ с ония преимущества, които трябва да притежава всеки един търговец. Главното е , че аз трябваше да лъжа направо и наляво, та тогава да сполуча в търговските предприятия; трябваше да правя ниски теманета на турците, да изядам правото на другите и пр. неща, които моята душа не можеше да приеме по никакъв начин. На всичко това махнах с ръка и преминах в Ромъния да търся по-свободен и охолен живот. Там можах да се запозная с някой народни хора и това стана причина да мина в отечеството си под лъжовно име. Който остане жив от вас, нека разказва за мен, когато стане дума за нашите работи...” Погледнато от емпирична гледна точка има две истории на България – тази на Бенковски, и тази на бай Вълю Мечката (Мечката… звучи актуално, нали). Но погледната от гледна точка на Духа и Разума има една единствена действителна История – тази на „героят, юнакът, с мисъл на челото, на подвига знаме, душа на делото, човекът, що даде фаталния знак и цял народ смело тикна с своя крак, желязната воля, железните сили, могъщото слово, що слабий окрили, гласът, който каза: „Вървете! Да мрем! Ставайте, 101

робове! Аз не ща ярем!” И ние трептяхме пред тоя глас мощен, пред тоз демон таен, призрак полунощен, който произнесе страшните слова...” (Вазов, Епопея на забравените, Бенковски) Не е трудно да се види, коя от двете истории единствена може да ни отведе в свободното съдружество на цивилизованите европейски народи. Трудното е да се стигне до действително самосъзнание, което да реши по категоричен начин дилемата – Васил Левски или бай Ганьо, Свобода или Смърт. И всеки от нас да следва според силите си това решение. Ето защо България има нужда не толкова от правосъдие, колкото от покаяние – с една дума от самосъд, тъй като в България може да има само един единствен истински преход, преходът от бай Ганьо към Васил Левски.

102

КРИЛАТИ МИСЛИ Уилиам Шекспир

Ужасно е да бъдеш цивилизован: защото когато стигнеш до края на света няма да има с какво да облекчиш ужаса от самотата. Да бъдеш цивилизован означава да имаш сложни нужди. А човек, когато е напълно завършен, не трябва да има нужда от нищо. Без сетива няма чувства. Ако се смееш, когато другите се смеят и плачеш, когато другите плачат, тогава трябва да се приготвиш да умреш, когато те умират, и да живееш, когато те живеят. Отчаянието е опият, то докарва съзнанието до безразличие. Стремете се към съвършенство – и без това няма да го постигнете. Ако ти дадат разчертана хартия, пиши накриво. Ако бях това, което исках, щях да мечтая да бъда това, което съм. Познанието е антихуманно, то има свойството да отчуждава. Човек е свършил, превърнал се е в жив мъртвец не когато престане да обича, а да мрази. Омразата съхранява, в нея, в нейния химически състав, е заложено "тайнството" на живота. Не случайно тя си остава наймогъщият стимулатор, изнамерен някога, при това добре понасян от всеки организъм, дори от най-изнемощелия. Да, остарял съм. Ето ме, отпуснат в някой стол, затънал до шия в живота си, седя и не вярвам в нищо... ... Никога не искай да знаеш толкова много. Колкото по-малко знаеш, толкова по-просто живееш. Знанието те прави свободен, но нещастен. Единствен глупавият побеждава в живота; умният вижда твърде много пречки и се разколебава още преди да започне... 103

Наивната душа още не е разядена от скептицизъм и свръхинтелигентност... ... Има звезди, които още светят, всяка нощ, макар да са се пръснали преди десетки хиляди години! Който е бил сред бурята, не знае какво да прави с една електростатична машина. Проклета да е бурята! Светлината не сияе сред светлина, сияе само в тъмнина. Наздраве за тъмнината! Само нещастният познава щастието. Щастливият е манекен на жизнеността. Той само я показва, не я притежава. Хората трудно намират общ език със себе си, може би защото е трудно да си добър разказвач и търпелив слушател едновременно. Лудият си мисли, че е мъдрец, а мъдрецът си признава, че е луд!

104

ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ Мисли за човека Янко Иванов ‫ ٭‬Както според някои автори ние трябва да разберем какъв е човека, а не какъв трябва да бъде... ‫ ٭‬Желанието е тази част от човека, която не се поддава на контрол. ‫ ٭‬Ние търсим щастието, дори като знаем, че то е нещастие за други. ‫ ٭‬Животните живеят живота си, а ние го творим. ‫ ٭‬Страхът е чувство, което се използва много повече от радостта. ‫ ٭‬Стараем се да намерим това, което търсим, но понякога то не съществува. ‫ ٭‬Държавата е страст, на която се наслаждават тези, които успеят. ‫ ٭‬Държавата е страха на хората спрямо един към друг. ‫ ٭‬Държавата е едно леговище на страхливци. ‫ ٭‬Във вестника бог описва деянията на своята божествена простотия. ‫ ٭‬Вярата е чувство, насочено към нещо, което не сме докосвали и виждали, а само чували… ‫ ٭‬Обективността се състои в това, какво трябва да направим, а субективността – какво искаме да направим. ‫ ٭‬Миналото – това са налични неизменни факти. То е картина, която сме преживели, а художника на тази творба сме ние… ‫ ٭‬Любовта ни към себе си ни кара да бъдем несправедливи към другите. ‫ ٭‬Срамът означава действия, които другите отричат да вършат. ‫ ٭‬Да наречеш свободата нужда е заблуда, да наречеш свободата навик е позор, да се наречеш свободен човек е лудост. ‫ ٭‬През деня виждаме слънцето, през нощта виждаме луната, а през целия живот не виждаме себе си. ‫ ٭‬Човекът е силен когато владее чувствата си. ‫ ٭‬Злото, лошото, което се извършва от човека, е съвкупност от емоции. ‫ ٭‬В това, което вярваме, целим и търсим наричаме – истина. Последната съществува само между хората и има обединителен характер. Тя представлява „морална институция”, която насърчава човешкият прогрес. ‫ ٭‬В основата на който и да е грях са чувствата. Ако ние не изпитвахме чувства нямаше да вършим грехове. Чувствата не са като болестите, те съществуват във всеки човек. Болестите не присъстват във всеки един от нас. А щом няма човек без чувства, значи няма и човек, който да не е вършил грях. ‫ ٭‬Извършената измяна е по-добра от неизвършената. 105

‫ ٭‬Ако ние хората не бяхме убили Исус, днес светът щеше да изглежда различно. ‫ ٭‬Ние задаваме повече въпроси отколкото да разсъждава ме върху отговорите, които получаваме. ‫ ٭‬Общото между заблудата и истината е пътят, по който достигаме да тях. Различни са средствата за достигането им. ‫ ٭‬Няма добра или лоша постъпка, различни са тези, които оценяват. ‫ ٭‬Законът е зло за волята и добро за народа. ‫ ٭‬Когато човек извърши съзнателно лоша постъпка го прави от незнание или от страдание. В повечето случаи е продукт на второто. ‫ ٭‬Човек нарушава моралните принципи когато остава неоценен по един или друг начин. Тези, които са оценени няма защо да рушат това, което ги оценява. ‫ ٭‬Когато съдим някой за неговата постъпка, трябва да се интересуваме и за мотива му. ‫ ٭‬Това, което ни кара да забравим всички неща наричаме страст. ‫ ٭‬Причината за всяка душевна болест е налична липса на определена незадоволена нужда. ‫ ٭‬Заблудата е субективна истина, към която се стремим. ‫ ٭‬Човекът не остарява, просто умът му завижда на младия. ‫ ٭‬Да издигнеш къща е лесно, да образуваш квартал трудно, да издигнеш град е бавно, да създадеш държава е мъчно, да опишеш света е невъзможно. ‫ ٭‬Моралът е отрицание на провала. ‫ ٭‬Майсторът твори с душата си, крадецът твори славата си, а човекът мечтите си. ‫ ٭‬Ако искаме да сме щастливи първо трябва да намерим нещастието, за да знаем кое е щастието. ‫ ٭‬Искреността – това е смехът. ‫ ٭‬Човекът има две лица едното е на дете, а второто на освирепяло псе. Псетата са различни, а децата еднакви. ‫ ٭‬Човешкото настроение си прилича с пустинята. Характерът на човекът се сменя според хората и облика на пустинята се сменя само, ако тя е обитавана от хора. ‫ ٭‬Да говориш със себе си е лесно, с хората е трудно, а с книгите прекрасно. ‫ ٭‬С пясъка мерим времето, със сълзите страданието, със страха действията си. ‫ ٭‬Ние сме толкова големи – за да намерим страстите блажени… ‫ ٭‬Познанието е една малка част от незнанието, която е включена в целия епистемологичен процес. ‫ ٭‬Силните страсти са като съня, не усещаме кога идват и кога си заминават. ‫ ٭‬Между алчността и лудостта стои престъпността. 106

‫ ٭‬В нашето съзнание ние имаме представа за две неща, те са: за добро и зло. ‫ ٭‬Самият Кант твърди, че ние притежаваме вродени идеи, но той достига до прозрение след като се запознава с трудовете на своята „духовна мащеха” Дейвид Хюм. ‫ ٭‬Това, че ние се страхуваме не означава, че сме страхливи, а поточно предпазливи. ‫ ٭‬Лъжата е като възрастна дама, която търси наслада от живота. ‫ ٭‬Разумът е като книга с разбъркани страници. ‫ ٭‬Красотата е за всички очи, но малцина са тези, които я докосват. ‫ ٭‬С гнева си ние хората изразяваме страха, а последния ни поглъща като бездна затворена за винаги. Гневът е изповедта на страха. ‫ ٭‬Чрез планините се движат реките, чрез разумът се образуват мечтите, а с алчността се движат парите… ‫ ٭‬Нашите желания не са това, което ни е необходимо, а това, което смятаме, че ние необходимо. ‫ ٭‬Основната задача на една култура е да съперничи на друга култура. ‫ ٭‬Животът е като гробище, пълно с умрели спомени. ‫ ٭‬Дребните неща определят характера на човек. ‫ ٭‬Аматьорът е човек, който има много по-големи амбиции и желания от професионалиста. ‫ ٭‬Всички ние сме тълкуватели на живота. ‫ ٭‬Всеки може да влезе в ролята на страдащ, но рядко се намира човек, който да поеме отговорността за това страдание. ‫ ٭‬Ние откликваме на чувствата, но не и на болката. ‫ ٭‬Човекът е синтез от добро и зло. ‫ ٭‬Съвършенство – това е истинската банкнота, а несъвършенството е фалшивата банкнота. ‫ ٭‬Безкрайността е неопределена крайност. ‫ ٭‬Отмъщението – това е най-висшата степен на прошка. ‫ ٭‬Въображението е предмет на фантазията, насочен към обекта. ‫ ٭‬Недоразумение е преплитане на факти и техния ирационален синтез, който влияе върху нас. ‫ ٭‬Библиотеката е затвор за човешкото съкровение. ‫ ٭‬Всички философи и много други автори говорят за добродетели, но много малко от тях са разбрали, че преди да намерим добродетелите си трябва да намерим грешките си. Защото точно те ни карат да търсим нашите добродетели. ‫ ٭‬Ние можем теоретично да обясним същността на света и на самите себе си, но само с наличните факти, без да създаваме привидни. Не трябва да търсим несъществуващото, а да характеризираме, изследваме и представяме съществуващите неща. Защото чрез тях ние истинно определяме битието на света и самите себе си.

107

Вродените идеи при Декарт и Лок Йоана Русева Декарт създава нов метод на мислене, чието основание е разумът. Основното съждение на декартовата философия „Мисля, следователно съществувам” притежава необходимата достоверност, тъй като единственото нещо, в което не можем да се съмняваме е самото съмнение. Той превръща съмнението в неоспорим принцип на рационалистическата философия. Съмнението при Декарт е мисловен процес, при който крайният резултат е самото мислене. Cogito ergo sum е достоверно знание, което подлага на съмнение сетивния свят. За да бъде доказано или опровергано съществуването на нещо, то е възможно, опирайки се само на фактите на мисленето. Мислимото и мислещото „Аз” се намират в основата на разбирането не само на факта на собственото съществуване, но образуват и основата на достоверността на всяко знание, мисленето е идеалната субстанция. То се уверява в някакво е – в някакво битие, а всички мисли са идеи (вродени, придобити, създадени). Съмнението не е самоцел, а е средство за постигане на истината. Декарт разглежда субекта гносеологически като противопоставящ се на обекта. „Мисля, следователно съществувам” е едно самосъзнание, чиято достоверност е положена в самия субект. Щом Аз мисля, значи, че несъмнено съществувам и по този начин реалното обективно съществуване на мислещият човек застава в центъра на картезианската философия. Централно понятие в рационалистическата метафизика на Декарт е субстанцията, която той определя като вещ. За своето съществуване субстанцията се явява като самодостатъчна и няма необходимост от съществуването на нещо друго. Поради тази причина субстанция може да бъде само и единствено Бог. „Под името бог аз разбирам една безкрайна, вечна, неизменна, независима, всезнаеща и всемогъща субстанция, от която сме били създадени и произведени аз и всички други неща, които са (ако е истина, че има такива неща, които съществуват)”. Бог може да бъде породен само от Бог, висшата мисъл трябва да съответства на висшата онтологическа реалност. Декарт дели сътворения свят на два вида субстанции – духовна и материална. Духовната субстанция е неделима, докато материалната може да бъде делима до безкрайност. Мисленето е атрибут на духовната субстанция, а протяжността на материалната. Но освен атрибути, субстанциите притежават и модуси, които са модуси на мисленето и модуси на протяжността. Модусите на мисленето са въображението, чувствата и желанията, а модусите на протяжността са фигурата, положението и движението. Духовната субстанция (мисленето) има в себе си идеи, които са й присъщи и тези идеи не са придобити в опита. Поради тази причина те се наричат „вродени идеи”. Към тях спадат математическите теореми и аксио108

ми, които не се нуждаят от външно доказване, тъй като се дължат на всеобщата способност на хората да разбират, математиката е „естествения свят на разума”, чрез който истината достига до тях. От това следва, че знанието е възможно, когато то притежава обективност, достъпност и необходимост. Към вродените идеи спадат и метафизическите понятия и принципи за субстанция, причинност, законите на логиката, идеята за бога. Тези идеи осъществяват естествения свят на разума, тъй като сетивата водят до заблуди и заради това средството, с което трябва да си служим трябва да бъде единствено разума. По природа в ума се намират понятията и идеите, които стават достъпни за нас истини. Всеобщото съществува в обективната действителност, но то е недостъпно за нашия опит. Всеобщото е положено в човешкия разум от Бога под формата на вродени знания, принципи и понятия. Тъй като не могат да се изведат от опита вродените принципи и идеи, които са всеобщи, необходими и обективновалидни знания, то вродените знания се схващат чрез интуицията и дедукцията. Интелектуалната интуиция, Декарт дефинира като: „схващане на един здрав и внимателен ум, схващане, тъй лесно и тъй очевидно, че не остава никакво съмнение относно това, което разбираме, или което е същото, твърдото схващане на един здрав и внимателен ум, което се поражда единствено от светлината на разума”. Интуицията е непосредствено, умствено знание, докато дедукцията е логически извод, който произтича от предпоставките и поради тази причина тя е опосредствано знание. Дедукцията е съставена от множество логически операции и по този начин разумът се движи. За Декарт човешкия разум е вродена система от знания. Те се извеждат от схващаните интуитивно изначални понятия и принципи чрез формално-логи-ческия закон за непротиворечието. Гносеологическият идеал на Декарт е интуитивното познание на всички вродени, всеобщи и необходими истини. Индукцията и дедукцията са инструмент в ръцете на интуитивното познание. Интуицията обхваща многообразието на абсолютните истини в единство. Истините трябва да бъдат схващани ясно и отчетливо, а не последователно. Но абсолютната истинност на знанията не може да бъде гарантирана и поради тази причина Бог се явява като творец на човешкия разум, чието могъщество е безгранично. Декартовата интуиция е насочена към обхващането на всички външни явления, мисловни парадигми в едно единно цяло и единствено по този начин до някаква степен те могат да бъдат до някаква степен умопостигнати. Материалните обекти са познаваеми за сетивата, но в това е заложена и илюзорност, произтичаща от несъвършенството на сетивата. Обективното познание е присъщо на разумът, който се явява божествен и по този начин може да възприеме материалните обекти в тяхната пълнота и да ги обясни. Материята и човешкият дух са крайни величини, а това, което може да ги обедини, е безкрайният по определение бог. Възможността бог да бъде познат е по-скоро продукт на разсъждение, отколкото опит за категорично доказване на даден факт. Способността нещо да бъде възприето – една мисъл или една истина – е положена в собствената природа: „Защото способността да възприе109

мам онова, което се нарича нещо изобщо, или една истина, или една мисъл, изглежда не съм получил отникъде другаде освен от моята природа”. Идеята за съвършенството и представата за безкрайността не могат да бъдат извлечени от опита, те не са вродени и човек ги придобива постепенно. Богът е източник на познанието, той сам се доказва чрез съзнанието ни и се извежда от неговите свойства. Идеята, чрез която бог се възприема като „върховен, вечен, неизменен, всезнаещ, всемогъщ и всеобщ създател на всички неща, които са извън него”, е идея, която съдържа в себе си повече обективна реалност отколкото идеите, чрез които се представят крайните субстанции. Според Декарт, действието трябва да черпи своята реалност от своята причина. Бог е вродена идея, тъй като черпи своето съществуване от самия себе си, той е достатъчно основание и не прибягва до средства за доказване на своето съществуване. Това, което съществува в реалната действителност, съществува само формално, в самите вещи и става обективно тогава, когато ние мислим за него, когато стане обект на нашето съзнание. За да съдържа една идея обективна реалност, тя трябва да притежава това от някаква причина, защото ако идеята не е произтекла от своята причина, то това означава, че тя произхожда от нищото: „По такъв начин природната светлина ми дава да разбера очевидно, че идеите в мене са като картини или образи, които могат наистина лесно да загубят нещо от съвършенството на нещата, от които те са получени, но които никога не могат да съдържат нещо по-голямо и по-съвършено от тях”. Човекът има заложено в себе си първо понятието за безкрайното, а след това за крайното, той има понятието за бога преди това за себе си. Именно защото е мислещ, човекът знае, че е несъвършен. Той има идеята за едно по-съвършено същество от самия него и това му помага да познае недостатъците на собствената си природа. Познанието не е неизменно, в неговата природа е заложена възможността за придобиване на нови възможности, но към идеята за висшето съвършенство на бога не може да бъде прибавено нищо повече от това, което е (още една от причините за самодостатъчността на бога). Съществуването на бога е доказано от това, че човекът съществува и в него се намира идеята за едно съвършено същество. Възможно е една идея да породи и друга идея, но това не може да продължи до безкрайност, тъй като трябва да се достигне до една първоначална идея, чиято причина е първообраз, в който се съдържа цялата реалност или съвършенство, което се намира в идеите само обективно или чрез представителство. Възможно е едни идеи да бъдат смесени с други идеи, които могат да представят други хора, животни или ангели. Зад мисленето се крие душата, а зад протяжността стои тялото. Телата се познават от нашия разсъдък, а не чрез въображението. В идеите може да се открие материална неистинност, когато представят онова, което е „нищо”, сякаш е „нещо”. Такива могат да бъдат идеите за топлото и студеното, тъй като те са неясни и неотчетливи и чрез тях не може да се разбере дали студеното е липса на топло, или топлото е липса на студено и дали изобщо топлото и 110

студеното могат да бъдат реални качества, тъй като идеите притежават образност нито топлото, нито студеното биха могли да достигнат до някакъв образ. Но ако тези идеи се окажат невъзможни, то качеството на тази невъзможност произтича от самия човек и от несъвършенствата на неговата природа. Идеите за телесните неща човекът може да извлече от самия себе си (идеите за субстанциите, траенето, числото и т.н.). Качествата, от които са съставени идеите за телесните неща са протяжността, фигурата, положението и локалното движение. Те не се намират формално в човека, тъй като той е само нещо, което мисли. Аргумента, който използва Декарт за да докаже съществуването на бога е че според него природата на човека не би била възможна, такава каквато е в самия него, т.е. да има в себе си идеята за бог, притежаващ висшите съвършенства и той в следствие да се окаже „измамник”: „Оттук става съвсем очевидно, че той не може да бъде измамник, понеже естествената светлина ни учи, че измамата, необходимо от някакъв недостатък.” За разлика от Декарт обаче, Лок започва изследване на познавателните способности на човешкия разум и се противопоставя на неговия рационализъм, като му противопоставя своя емпиризъм и сенсуализъм, като характерно за идеята при Лок е „всичко онова, което духът възприема в себе си или което е непосредствен обект на възприемането, мисленето или разбирането”, една представа (идея) следователно е обект на разбирането. Нещата от сетивния свят могат да бъдат възприети и следователно разграничени от идеите като съдържания на съзнанието. Тези неща от сетивния свят са механизъм на представите, но не са идентични с тях. В съчинението си „Опит върху човешкия разум” Лок поставя критичния теоретико-познавателен въпрос: Как се осъществява познанието? Той иска да освободи най – първичните извори на познанието, да сведе комплексните съдържания на съзнанието до техните най-прости, изначални елементи. Лок поставя същия въпрос като Декарт, но за отговора му още от самото начало избира друг път. За него не съществуват нито вродени идеи, нито вродени принципи, били те теоретически или практически,първата книга е посветена на опровержението на рационалистическата постановка. Говорейки за „идеи” в емпиризмът е важно да бъде видяна разликата в промяната на значението на това понятие. „Идея” не означава платоновата идея в значение на обща същност, нито картезианската идея в смисъл на чисто разумно прозрение, но не значи и добито чрез абстракция понятие. Тя означава по – скоро всяка представа, всяко съдържание на съзнанието, както от понятийно-рационален, така и от сетивен вид. Знанието на нашите способности ни предпазва от скептицизъм – за морякът е полезно да знае, че дълбокомерът е достатъчно дълъг, за да достигне до дъното на местата, които са необходими за определянето на посоката на неговото пътуване и да го предпази от достигането на плитчини, които могат да се окажат опасни за него. Разумът трябва да проучи собствените си сили за да разбере къде биха били приложими те. Познанието не е

111

вродено, човекът може да достигне до него с помощта на своите природни способности, а не посредством някакви вродени впечатления и принципи. Съществуват принципи (спекулативни или практически), които са обект на всеобщо признаване от човечеството. Принципите на познаване не са заложени от рано в душата, както употребата на разума и заради това времето, когато се идва до употребата на разума бива погрешно обозначавано като време на тяхното откриване. Когато хората започнат да разсъждават, в душата все още не са образувани общите отвлечени идеи, за които се отнасят общите принципи, които погрешно биват смятани за вродени. Съществуват самоочевидни положения (положение каквото е 1 и 1 е равно на 2), които погрешно могат да бъдат сметнати за вродени принципи, защото ако общото съгласие се счита за признак на вроденост, то всяко положение, срещащо всеобщо съгласие щом бъде чуто, трябва да бъде причислено към вродените положения както принципът: „едно и също нещо не може в едно и също време да бъде и да не бъде”. Можем да докажем, че тези принципи не са вродени, тъй като някой хора, които знаят определени неща и са в незнание за други, то те придобиват знание за тях едва тогава, когато те им се кажат. Защото ако тези идеи бяха вродени, то те щяха да им бъдат „отпечатани в разума”. Лок казва, че „Ако това, с което се съгласяваме при първо чуване и разбиране на думата, трябва да минава за вроден принцип, длъжни сме да признаем за вродено всяко добре обосновано наблюдение, възведено от частни случаи в общо правило”. Качеството на обекта притежава силата да поражда някаква идея в нашето съзнание. Например снежната топка има силата да поражда в нас идеите за бяло, студено и кръгло. Качествата са усещания или възприятия в нашия разум. Качествата, разгледани в телата са неделими от тях, независимо в какви състояния се намират те. Не можем да имаме идеята за снежна топка и да разделим от нея качествата й да бъде бяла, студена и кръгла. Първоначалните или първичните качества на тялото пораждат в нас простите идеи като твърдост, протяжност, форма, движение или покой и число. Вторичните качества на телата са невидими – те предизвикват усещания в нас посредством първичните качества (цветовете, звуците, вкусовете и т.н.). Телата пораждат идеите в нас посредством движения, които са външни и в нашия организъм. Ако външните обекти не са свързани с нашия дух, когато пораждат идеи в него и ако възприемаме първичните качества, които попадат поотделно в сетивата ни, то е необходимо движение, което ги довежда до нашите нерви или жизнени духове чрез части на нашето тяло до мозъка или нещо друго от усещането, където да породят в нашата душа отделните идеи, които имаме за тях. Протяжността, фигурата, броят и движението на телата имат видима големина. Те могат да бъдат възприети на разстояние чрез зрението, но отделните тела, които взети поотделно са незабележими, трябва да идват от тях до очите и по този начин да довеждат до мозъка движение, което поражда идеите, които имаме за тях в нас. Вторичните качества пораждат идеи чрез въздействието на невидими частици върху нашите сетива. В света има тела, които в действителност 112

са толкова малки, че дори със сетивата си не можем да открием тяхната форма или движение. Такива тела са частиците на въздуха и водата или други още по – малки и от тях тела. Различните движения и форми, големина и числа на частиците въздействат върху сетивните органи и по този начин пораждат в нас различните усещания (усещанията за цветовете и миризмите на телата). За разлика от вторичните качества, идеите за първичните качества са само подобия. Техните първообрази съществуват в самите тела, докато идеите на вторичните качества, които са породени в нас не са подобия на тях. Лок определя три вида качества в телата: (1) величината, формата, броят, положението и движението или покоят на твърдите части; (2) сетивни качества; (3) сили. Първите съществуват независимо от това дали са възприемани, достатъчно е те да бъдат достатъчно големи за да ги открием и по този начин да имаме идея за вещта. Вторите посредством силата на въздействие на невидимите първични качества върху някое от сетивата ни поражда идеите за отделните цветове, звуци, миризми. Последните чрез изменение във величината, формата, строежа и движението на някое друго тяло, започват да действат по различен начин на сетивата ни. Такива сили има слънцето, което разтопява оловото и т.н. Вторичните качества могат да бъдат непосредствено възприемани както и възприемани опосредствано. Първичните качества на телата като величина, форма, протяжност, брой и движение на техните твърди части, чрез което опознаваме телата и ги различаваме едно от друго са силите в тях, които зависят от първичните качества и заради което придобиват способността да пораждат различни идеи чрез непосредствено въздействие върху нашето тяло, или чрез въздействието върху други тела да променят техните първични качества, че да бъде възможно да се породят едни поразлични идеи. Първите са непосредствено възприемани вторични качества, а вторите – вторични качества, възприемани опосредствано. Духът получава множество прости идеи, предавани чрез сетивата, така както се срещат във външните неща. Ние нямаме ясна идея за субстанцията, за това когато говорим, мислим за някой особен вид телесни субстанции (камък, снежна топка и т.н.) въпреки, че нашата идея за телесна субстанция е свързване или сбор на няколко прости идеи за сетивни качества, които ние имаме навика да намираме свързани в камъка, снежната топка. Ние предполагаме, че те съществуват в общ за тях субект, като тази възможност наричаме „субстанция”. Дейностите на душата като мисленето, разсъждаването и т.н. ние знаем, че те не съществуват сами по себе си. Ние не разбираме как те могат да принадлежат на тялото или да се пораждат от него и за това смятаме, че те са дейности на някоя друга субстанция, която наричаме „дух”. Идеята за телесна субстанция в материята е далечна за нашето схващане и разбиране, както и идеята за духовна субстанция или за дух и тъй като не притежаваме понятие за субстанцията дух, не можем да реши, че той не съществува, както не можем да отричаме и съществуването на ялото. Изобщо всички 113

наши идеи са различните видове субстанции са сбор от прости идеи с предположение за нещо, на което те принадлежат и в което съществуват. Простите идеи са свързани в общ субстрат, а повечето от простите идеи, съставляващи сложните идеи за субстанциите се оказват само сили. Заключавайки с казаното до тук за идеите при Лок разбираме, че понятието „идея”, с което той си служи е съдържането на нашето съзнание. Идеите от своя страна предшестват езикът, а простите идеи от рефлексия са самите познавателни дейности. Простата идея бива възприемана само с едно сетиво, имаме и комбинация между усещания и рефлексии. При простите идеи разумът най-често е пасивен. Простите идеи са улавянето на съдържанието, което се има предвид тях, а сложните идеи са продукт на ментална дейност. Лок атакува субстанцията като казва, че субстанцията е идея, която изразява самостоятелност и тя може да замества друга идея. Докато модусите са зависими и на един модус може да бъдат противопоставени множество други модуси. Смесените модуси са свързани с идеята на рефлексията. Субстанцията е по-устойчива от модалността, поради независимостта на своето съществуване. Това, което ни подсказва субстанцията е, че има някакъв вид идея за нея, но за субстанция може да се говори при наличието на някакъв краен продукт (резултат). Разумът ни избързва и за това ние си служим с идеи за субстанциите. Тя не позволява отделните впечатления да се разпилеят, като тя съществува по необходимост, тъй като разумът е в някакво постоянно колебание, субстанцията е най-неясната идея. Има неща, които по начало са вещи и те могат да имат различни притежания, собствеността се явява някакъв вид модус, като тя зависи от признатите дееспособни субекти. Силата е модус, а идеята за сила събужда самата идея. Благодарение на мисленето могат да бъдат схванати менталните сили. Всички прости идеи са едновременно реални, адекватни истини. Някои идеи за субстанции освен, че могат да бъдат реални, могат и да бъдат фантастични. Идеята остава сложна, когато е вътрешно обусловена и зависи от самите нас. Лок засяга проблемът за същността, при който чрез абстрахирането се ражда същността, чрез абстрахиране, идеите са взети от отделните неща, а ние притежаваме общи впечатления от тях. Тези впечатления ни карат да си служим с думи, а чрез абстрахирането думите стават общи за предметите. Разумът отделя това, което е незначително от комплексната идея. Светът на Лок е инструментален – идеите първо идват в ума ни и едва след това следват общите неща. Декарт съхранява идеята за "сетивното познание" като показва, че можем да приемем сетивата като средства за познаване на света, при условие, че сме в състояние да оценим техните показания чрез рационалното проникновение. Той "запазва" и науката чрез своята забележителна доктрина за вродените идеи. Той също така предлага и една не-Аристотелианска метафизика, основаваща се в края на краищата на съществуването на три "субстанции" – Бог, материя и ум. И двете Картезиански идеи са оспорени от Лок, който независимо от своите най-добри намерения, допринася значително за отказа от реализма. Лок атакува както Декарт, така и схоластичната 114

традиция чрез отричането на субстанцията. За Лок, както и за по-късните емпирици, тя е неразбираемо понятие. Като разглежда възприемането на което и да е свойство като усещане на сетивата, той достига до извода, че идеята за свойства, принадлежащи на една невъзприемана и невъзприемаема по принцип субстанция е не само непроверима, но и напълно противоречива.

Една „мъглява” идея, предложена за проясняване Кала Здравейте, бихте ли погледнали долните размишления и идеи? Ето една притча, която илюстрира първото явление, на което търся обяснение. Мъж и жена се карали и решили да отидат при Буда, за да им каже кой е прав. Отишъл мъжа, обяснил какъв е проблема и Буда му казал прав си. Отишла жената казала и тя проблема и той и казал че и тя е права. Ученикът който седял до него се зачудил и попитал Буда: как може да кажеш че и двамата са прави. А Буда му отвърнал: и ти си прав. Не е точен вариант на притчата, а преразказан. Открих че може би не само пространството има измерения. Първо измерение се създава при движение на точката, втори при движение на линия, а трето при движение на плоскост и се получава куб. А четвърто при движение на кубът, но не мога да си представа все още как ще изглежда това. Като знаем това, което го прочетох преди няколко дни, тогава как е възможно и тримата човека в притчата да са прави? Истината не е ли само една? Оказа че отговора е да и не. Да защото наистина тя е само една, а не защото истината е такава за човека каквито са неговите знания. Тоест това са различни измерения на истината. Различни състояния предизвикани от различни условия (знания) на човека. Обаче не само за истина има този ефект, има го и при доброто. Човек убива сина си и казва, че го направил за негово добро, а хората го питат, че какво добро е това? Очевидно това за него е добро, а за другите не е. Защо? Защото те се основават на различна основа. Защото доброто при тези хора се разминава, тоест за в различни измерения (състояния), не са на еднаква основа. Под измерение аз разбирам измерване както и измеренията на пространството. А измерение на пространството това е измерване на пространството. Тоест измерване на доброто. Измерване на истината и т.н.

115

Друго явление е това на познанието. Различните хора имат различни познания. Тоест те се намират в различни измерения на познанието. Наричам го още и различна степен от стълбицата на познанието защото то сякаш се изкачва. Но един образован човек може да постъпи като глупак в друга ситуация. И това го наблюдавам често. За да обясня това явление аз мисля че всяко нещо (истина, добро, зло, познания и т.н.) се намира в различна степен на развитие в различните хора. Тоест те на различни измерение при различните величини (истина, добро, зло, познания и т.н.) Тези величини ги наричат субективни, защото зависят от човека. Но човек не си избира дали да вярва в едно или друго нещо. Човек вярва в това което мисли че е истина, за това то не е въпрос на избор, а на израстване, разбиране, изкачване. А защо да е измерение? Измерения на познанието, истината, доброто. Измерение се получава при движение на обект. А движение за мен това е промяна на обекта спрямо дадена стойност. Пример: когато се разхождаме, се променя нашето местоположение, тоест се променя някоя величина, която още не мога да назова. Тоест когато се променя някоя от стойностите на истината, то истината се движи и образува първо измерение. А спрямо до къде е стигнала истина, добро, познанията и т.н. можем да кажем в кое измерение се намират тези величини (истина, добро, зло, познания и т.н) при различните хора. А това явление и измерението на познанието го наблюдавам когато взема да обсъждам нещо с някой. Когато това стане от начало другия разбира нещо от думите ми. Но когато взема да му обяснявам по задълбочено, той не ме разбира правилно, един каза че говоря безсмислици, и тогава разбрах че той е прав, аз наистина му говоря безсмислици, защото той не го разбира и съм стигнал до предела на неговото познание. Затова Буда казва и на тримата и ти си прав. Защото и тримата са прави за знанията и предпоставките които са взели под предвид. И поради това че той не може да им обясни, защото се намират в по ниски измерения от него той казва на всички че са прави, като създава парадокс, който ги подтиква да намерят решение и да се изкачат в по високо измерение без да създава негативни емоции като и без да накърнява тяхното достойнство. Показва го по най-добрия начин, който може за хора от по-ниско измерение. И това може да си го обясним като се опитаме да обясним на някой идиот за нещо сложно. Той ще каже на нашето обяснение с думи, че е глупост, безсмислица и т.н. Защо не може да го разберат с думи? Защото думите също имат измерения. И това е техния смисъл. Обикновения език между непознати е един. Езика в близка компания друг, общуването с родителите ни 3-ти, общуването между философи, лекари, адвокати 4-ти. Тоест има измерения на езика, има скрит смисъл който не може да се долови освен, ако не можеш да наблюдаваш това, което ти казват, или трябва да го прочетеш и да се опиташ да си го представиш. Е, този 116

процес хора на по ниски измерения (познания) не могат да го направят и затова Буда е постъпил много хитро. Ако беше някой също на ниски измерения щеше да му каже глупак, идиот ти нищо не разбираш. А глупака е той, че не разбира процеса. Но и двамата не може да се обвиняват, защото човек не може да знае, при по ниските измерени, това, което не знае. А този процес е предпоставка да се изкачат на по-високи измерения. Моето откритие е че не само пространството има измерения. А също и истината, доброто, познанията и т.н. Измерения на истината или състояния на истината, това са състоянията през които преминава човек за да разбере дадено нещо. Измерения на познанията, това е всяко нещо което човек вярва. Всяко състояние (знание) е предпоставка за новите знания. Защото старите знания изграждат новите. Както квадратите изграждат кубът. Старите знания могат да изграждат и по различен начин да помагат за стабилността на новите знания. Но защо са измерения на истината, познанието. Ами защото познанието не е едно, а има познания по биология, философия, медицина, астрология, взаимоотношения, геология, патология, фармакология и т.н. И всички тези знания образуват измерението на познанието, при което се намира човека. Тоест измерението на познанието е нещо като класификация на всички познанията на човек. Наричам го измерение на познанието, защото може да обедини противоположни неща, тоест отговор на даден въпрос едновременно може както „Да” така и „Не” а не само единия от двата. А това поведение и отговаряне се наблюдава при мъдрите хора. Точно както в нашия свят има добро и зло, огън и вода които са напълно противоположни. Но въпреки това те съществуват в един свят. Така и в познанието може да има противоположни познания и те да живеят в стабилност. И поради това го наричам измерение, защото наистина без да се намират на отделни места те не могат да съществуват. Съвкупността от измеренията на даден човек определя измерението на човека. Петър Дънов е казал, бъди като триизмерно същество, както когато видиш пръчка на пътя я прескачаш, а ако е двуизмерно същество ще мине през пръчката. И това илюстрира поведението на мъдрите, при което те предпочитат да излязат, че грешат от колкото да пречупят другия човек. Хората също може да ги разграничим по измерения, по различните им нива на познание. Човек от ниско ниво, ще е агресивен, поради това, че трябва да мине през теб, той не може да те заобиколи. А при човек от трето измерение ще може да те остави и да мине около теб когато някои го напада. Това ще се интерпретира от човека от ниско измерение за слабост, защото той не вижда, че е признак за сила. Моля да кажете какво мислите по този въпрос. Още ми е мъглява идеята, но нямах търпение да ми кажете какво мислите. :-) Поздрави: Кала 117

ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ Любопитни факти от биографията на Фридрих Ницше Подготви: Георги Хаджийски

Фридрих Ницше е един от найголемите мислители на XIX век – литератор, изкуствовед, философ, музикант..., чиито идеи оставят всеобхватна диря върху най-светлите страници на европейската и световната култура до наши дни. И макар, че и творчеството, и животът на гения на германската философия да са били обект на множество изследвания, подобно на много велики хора и биографията на Фридрих Ницше крие редица загадки... Официално са приети следните факти: Фридрих Ницше е роден на 15 октомври 1844 година в Рьокен, село близо до град Лютцен в Прусия. Негови родители са Карл Лудвиг Ницше (1813 г. – 1849 г.), лутерански пастор и бивш учител, и Франциска Йолер (1826 г. – 1897 г.) През 1854 г. Ницше постъпва в гимназията в Наумбург. Неговият талант е забелязан и той е приет в известното средно училище Шулпфорт край града, където учи от 1858 до 1864 година. След като завършва Шулпфорт през 1864 година, Ницше учи теология и класическа филология в Бонския университет. През 1865 година се премества в Лайпцигския университет. През 1867 година Ницше се записва за едногодишна доброволна служба в пруско артилерийско подразделение, разположено в Наумбург, но тежък инцидент при езда през март 1868 година го прави негоден за военна служба. След напускането на армията, той се връща към университетското си образование и го завършва през същата година. Преподавател е в Базел от 1869 г. до 1879 г. Независим философ е от 1879 г. до 1888 г. Увлича се от идеите на А. Шопенхауер, Р. Вагнер, С. Киркегор, Ф. Достоевски... Смятан е за един от основоположниците на екзистенциализма. По-известни произведения: "Раждането на трагедията от духа на музиката" (1872), "За истината и лъжата в извънморален смисъл" (1873), "Човешко, твърде човешко. "Една книга за свободни духове" (1878-1880), "Веселата наука" (1882), "Тъй рече Заратустра" (1883-1885), "Отвъд доброто и злото. Прелюдия към една философия на бъдещето" (1886), "Генеалогия

118

на морала" (1887), "Ecce Homo" (1888), "Антихрист. Проклятие към християнството" (1888), "Ницше contra Вагнер" (1889), "Залезът на боговете, или как се философства с чук в ръка" (1889), "Воля за мощ" (Der Wille zur Macht), непубликувани записки на Ницше от различни периоди на философската му дейност, събрани, групирани и издадени от сестра му след неговата смърт. Страда от неизлечими заболявания от най-ранни детски години, довели през 1889 г. до тежък психичен срив, в следствие на който Ницше изпада в кома, продължила до неговата смърт (25 август 1900 г.) Етническа принадлежност Една от версиите, които поддържа Фридрих Ницше за своя произход е свързана с тезата, че е потомък на полски благородници. В своето произведение „Ecce Homo. Как се става такъв, какъвто си”, той пише: «Още по рождение у мен е заложен поглед отвъд всички локално и „национално“ обусловени перспективи, тъй че нищо не ми струва да бъда добър европеец. От друга страна, съм повече немец, отколкото всички сегашни немци от Райха — аз съм последният антиполитичен немец. Всъщност моите прадеди са били полски благородници – в този смисъл сърцето ми крие множество расови инстинкти — кой знае? – дори и liberum veto (невъзможността да бъдеш свободен). Мислейки за това, колко често съм бил приеман за поляк и колко рядко – за немец – допускам, че принадлежа към шарените (angelsprenkelt – букв. „напръскан с боя“, в см. смесен, нечист като народност немци.)” Бил ли е обаче Ницше действително потомък на полски благородници или подобно на много големи писатели просто е съчинил един мит и за своя произход? И дали е използвал тази теза като своеобразен психичен защитен механизъм за себеутвърждаване в интелектуалните среди на аристократична Европа през ХІХ век, или пък – просто е искал с нея да подчертае принадлежността си не към един народ – та бил той и германският, а да се представи в светлината на гражданин на цяла Европа? И защо той – прокламиращият, че съчувствието е присъщо на морала на слабите, на стадото, на нисшите..., се е придържал към подобно нелепо твърдение, свързващо го (макар и в битността му на реален или измислен потомствен благородник), с най-мизерния европейски народ по онова време – разкъсан сред могъщи империи и жестоко потискан и от свои, и от чужди господари? По една или друга причина, повечето изследователи на биографията на Фридрих Ницше оспорват тази хипотеза. Така например Ханс фон Мюлер напълно отрича твърденията и на сестрата на Ницше за тяхното благородно потекло от полски произход. Макс Оехлер, уредник на архива на Ницше във Ваймар, твърди, че всички предци на Ницше са само с германски имена – дори съпругите в неговия род. Според него, родът на Ницше би могъл да бъде проследен в имената на поредица немски духовници Лютерани, при това – и от двете страни на неговото семейство. Подобно на Макс Оехлер и съвременните учени смятат тезата за полския произход на Ницше 119

за "чиста измислица". Collie Montinari, редактор на събираните писма на Ницше твърди, че Ницше е изразил становища, които са "неоснователни" и будят "недоразумение". Само по себе си дори и фамилно име "Ницше" не е с полски корен, но пък е широко разпространено в централната част на Германия в онази епоха. Така и все още е загадка защо Ницше е искал да бъде приет като полски благородник... Болестта През целият си живот Ницше е бил болнав и е страдал от различни заболявания. На около 18 годишна възраст започват неговите жестоки главоболия, които лекува с медикаменти и опиати. Едва навършил 30 години той е почти сляп, като пристъпите и силата на главоболията се увеличават. През 1889 година, виждайки как в Торино някакъв каруцар пребива своя паднал кон, Ницше получава силен нервен пристъп и изпада в кома, от която не излиза до края на своя живот през 1900 г. Каква обаче е била диагнозата на основната болест, от която е страдал Ницше? Неговите биографи нямат категорична яснота и по този въпрос. Изказвани са следните мнения: 1. Сифилис, от който се е заразил или през ранните си младежки години, или пък по време на военната си служба през 1867 г., когато се записва за едногодишна доброволна служба в пруско артилерийско подразделение, разположено в Наумбург, или когато служи в Пруската армия по време на Френско-пруската война през 1870 г. и 1871 г. като медицински санитар... 2. Мозъчно увреждане, получено вследствие на тежкия инцидент при езда през март 1868 г., което го прави негоден и за военна служба. 3. Различни по етиология отравяния, получени по време на Френскопруската война или други етапи от живота му, довели до поразяване на мозъка и нервната система. 4. Странични ефекти, увредили мозъка и нервната система и получени вследствие на остри инфекциозни заболявания от рода на дизентерия и дифтерия от времето, когато е бил медицински санитар във Френскопруската война и е превозвал ранени и заразени войници. 5. Неизяснени наследствени заболявания на мозъка и нервната система. (Известно е, че бащата на Ницше – Карл Лудвиг Ницше умира през

120

1849 г. от заболяване на мозъка, а на следващата година умира и помалкият брат на Фридрих Ницше.) При всички случаи обаче връзката на гениалния Фридрих Ницше с болежките му е нагледно доказателство за общовалидността на широко афишираната (дори и във виртуалността) негова сентенция, че "онова, което не убива човека го прави по-силен" – може би именно на превъзмогването на непоносимата болка се дължи красотата на неговото творчеството... Любов и жени „Нивга още не съм открил друга жена, от която бих желал да имам деца, освен жената, която любя, защото аз те любя, о Вечност! Защото аз те любя, о, Вечност!” Из „Тъй рече Заратустра” Макар, че Фридрих Ницше е изразил някои от най-изящните и поетични мисли за любовта, превърнати в широко тиражирани афоризми, неговите биографи изказват твърде абсурдни мнения за отношението му към жените, представяйки го и като покварен любител на бардаци, и като женомразец, и като платонично влюбен – в съпругата на своя приятел Рихард Вагнер. През 1882 г. в Рим той се запознава с красивата руска интелектуалка Лу Саломе, която скоро става голямата, несподелена любов на живота му. Ницше е очарован от младостта, виталността и красотата й, от гъвкавостта и бързината на нейната мисъл, а Лу е прехласната по гениалния му ум... Техните обречени и сложни взаимоотношения скоро довеждат до закономерния си край, но именно Лу се оказва музата, вдъхновила философа да напише своята най-значима книга – „Тъй рече Заратустра”. Творчество Повече или по-малко успешното противопоставяне и критикуване на идеите на почти всички значими и влиятелни мислители на своето време, както и трудно вместващите се в социалните норми и представи на Европа от ХІХ век мисли на Ницше, са го поставяли в ролята на малко известен самотник, странник и чудак. Едва след неговата смърт благодарение на огромните усилия на сестра му Елизабет Ницше – съпруга на един от идеолозите на антисемитизма – Бернард Фьорстер, книгите на Фридрих Ницше се издават в значителен тираж и идеите му стават известни на четящите и мислещи хора по 121

света. За това разбира се, в немалка степен спомага и възходът на националсоциалистическата идеология в Германия, която с охота възприема и вгражда в себе си възгледите на Ницше за свръхчовека. Самият Адолф Хитлер през 1934 г. посещава неколкократно създадения от Елизабет музей на Ницше, където се снима пред паметника на философа. Така Ницше, макар и приживе да не е бил отявлен антисемит, бива причислен към апологетите на нацистката идеология заедно с Хитлер и Розенберг, а сестра му получава пожизнени облаги...

122

КРАТКА ДИСКУСИЯ ПО ВЪПРОСА "ЗАЩО ЖИВЕЯ?" За системата на бездуховността, за статуквото на отчайващия разврат, за вакханалията на плътта из нашите земи

Пак ставам тази сутрин с настроение да не ми се пише изобщо; последните дни на ваканцията са, много работа свърших в "почивката" си, след някой ден обаче тръгвам на работа, организмът ми иска почивка; най-вероятно затова така много не ми се пише. А издавам вестник и дори списание, ако не пиша, ще се окаже в един момент, че вестникът най-вече ще трябва да излиза... с бели страници. Това, разбира се, докато съм жив и здрав няма да го допусна, и ето, пак започвам да пиша; а така ми се искаше да направя една видеобеседа, даже темата ми се върти от няколко дни в главата; е, няма изход, ще пиша по същата тая тема, вместо само да говоря; и темата е: духовният живот на човека. Огромна тема е това. Става за цяла една книга. По тази тема могат да се напишат много книги – и винаги казаното и написаното ще е малко. Това е грандиозна тема направо! Велика тема! Толкова много съм писал по тия въпроси, а на моменти усещам, че все още сякаш нищичко не съм успял да кажа. Толкова много има да се пише още, че потръпвам ето в този момент! Но няма как, наведнъж всичко няма как да се каже или напише. Чудеса тук не са нужни. Малко по малко, трохичка по трохичка – този е пътят. Този е и начинът. Аз напоследък често споменавам такива изрази: "духовна смърт", "застрашени сме от духовна смърт", "духовни мъртъвци" даже нарекох някои, "духовен живот", "духовна катастрофа" грози човечеството, пък и нас, българите, често употребявам думички като "духовност", "бездуховност", "дух", "човешки", "Божествен дух" и т.н. Духовното за мен като философ е отколешна основна сфера на заниманията; ний, философите, сме духовни лица, занимаваме се с най-фина духовна дейност, не просто с образование, не с "набиване на някакви знания" в съзнанията на младите, не, това са глупости, същинският смисъл на заниманията на ония, които имат едно пивисоко съзнание за мисията си, имам предвид философи, е това: заниманията с философия, съвместно с младите, са една чиста и твърде сложна духовна дейност, която бюрократите от образованието никога няма да проумеят каква е, какъв е нейният смисъл; затова се е стигнало дотам, че ония 123

философи, които си вършат работата, водени от едно такова по-високо и автентично съзнание, биват обявявани за какви ли не, биват наказвани, гонени, остракирани, преследвани, обявявани за какви ли не, едва ли не за престъпници (каквато участ мен ме сполетя напоследък). Както и да е, пътят на духовното, духовната по смисъла си дейност винаги е била в такова едно отношение към света, в който цари материалното, в бездуховния в принципа си материален свят, в който важат други закони, в който властва друга, съвсем бездуховна сила: парите, грандоманията, суетността, лакомията за власт, почести, лакомията към лукса, вещите, блясъка. Духът е рядък и неканен гостенин в този свят, към него се отнасят като към "беден досаден роднина", който разваля веселието, радостта от отдаденото на материалното – с всичките му съблазни – съществуване. Да, така е било, така е и сега. Е, имало е по-духовни епохи от нашата, наистина е имало такива епохи, но какво от това, че ги е имало? Дали са ни някакъв пример, че може да се живее иначе, с една по-изтънчена чувствителност към духовното, но ето, за жалост, в последните векове все затъваме в тресавището на една ужасна бездуховност – независимо от външните, техническите, технологичните постижения, независимо от триумфа на научната мисъл, пред нас зее и около нас една страшна духовна празнота, сякаш бродим в някаква духовна пустиня, сякаш сме поставени в някакъв кошмарен духовен вакуум. Не зная давате ли си сметка за това, за което говоря, за това, за което пиша. Не зная дали можете да се обезпокоите поне малко от тия мои думи. Или ги приемате за странност, за суетност на един самозван индивид, който, видите ли, се е захванал да се прави на интересен. Както искате го възприемайте, ваша воля е това, аз обаче ще кажа каквото мисля, ще споделя с вас как аз виждам нещата, как аз възприемам ситуацията, в която се намираме. В която се намира отколе човечеството. И в която пребивава съвременният българин. Ще кажа. Ще го напиша. Нека и това да бъде казано. Не бива да се мълчи точно за това. Затова се изказвам. Няма да мълча. Ще бъда като шило в торба – или като проклет комар или оса, която не мирясва, а само жили. Жили, жили, ала умира... от жилене се умира, не зная дали го знаете това... А народът иска да живее, иска да се забавлява. Да бе, един живот само живеем, я, моля ти се, не ме занимавай с тия пусти глупости, "духовен живот", "духовност", "бездуховност", ала-бала, стига глупости бе, стига си ни развалял радостта от съществуването?! Я го виж ти, наглецът му с наглец?! Ще ни кара да мислим по тия проклети тъпи въпроси, откъде-накъде? Кой ти дава право да смущаваш душевния ни мир? Иди си в своята пещера, ако искаш, моли се, мри ако искаш за духа, само не се показвай пред нас, недей да ни тормозиш, недей да ни тероризираш; живей си в своя лудешки духовен свят, а нам остави този, тукашния, с всичките му благинки и прелести, със съблазните и с радостите му. Да, този свят е за нас, ний му се отдаваме изцяло, тук тържествува плътта, а не някакъв си там "дух", аман от духове, няма духове бе, празноглавецо, има само... секс, има ядене, ох, какво хубаво ядене има по света, има пиене, има красиви женички, с трептяща плът, ох, 124

какви радости ни доставят тия мили женички, какво друго има, да, има бляскави коли, има "музика за душата и сърцето", има Ивана, има Азис, има Кондю, има оня, как се казваше, да, Милко Калайджиев, има кючеци, има... абе всичко има, за да си прекара човек живота превъзходно, ако нямаше идиоти като теб, които така нагло се опитват да ни вгорчат сладостта от съществуването, да ни развалят живота, като сеят скептицизъм, като сеят някакви там тъпи безпокойства, на които ако се отдадем и за минутка, след това всичко отива по дяволите! Току-виж, човекът, поддал се на влиянието на "духовници" като теб, в един момент може да започне да се замисля, а животът ни е даден не да мислим, а да му се радваме, разбра ли бе, идиот такъв?! Абе що не вземем да ги избием ний тия проклети философи, щото те не мирясват?! Е, вярно, не са много, на пръсти се броят, иначе по-голямата част и от философите сме ги направили самоотвержени труженици на този, на нашия, на тукашния свят: вместо да будят съвестите, те са се отдали на печелене на пари, на суетности са се отдали всякакви, на колекциониране на разните му там титли, професорски, доцентски, академични, фукат се пред свежите момиченца в университетите, мазнят им се, за да се порадват и те на свежа плътчица, е, има идиоти, които не са такива, които ще ми се правят на "истински философи", ще тормозят човечеството, абе що не вземем тия като него да ги изритаме от Българията бе, та да се възцари тука една пълна вакханалия на "истинския живот", а, кажете де, защо още ги търпим?! Да, абе самите духовници у нас, свещениците де, в по-голямата си част, ако изключим някои единици, са се отдали на... материалното, ето, дедо ви Николай Пловдивско-Московски обича скъпоценните часовници и бляскавите луксозни коли, той кой ли не обича тия пусти коли, ето, и Кирил Варненски ги обича, той е почитател на Линкълните, нали така беше, да не бъркам нещо, също така много си пада по далаверите с църковни имоти, нищо чудно с ТИМ-аджиите от Варна да е успял така хубаво да се сработи, че да е натрупал хубави милиончета (в евра, разбира се, нема да се излагаме с някакви си там презрени селски левчета!), та ето тоя същия, Кирил де, ченгето, се гласи да ни става Патриарх, представяте ли си?! Ето, оказа се, че няма кой да си изберем за Патриарх сред нашите велики йерарси, все са прогизнали от мерзост, от мръсотия, от разврат, страшно е, а това са ни "духовните водачи", давате ли си сметка за какво говори всичко това? Духът у нас е в немилост, тук властва само развратът, да, у нас духовната смърт вилнее навсякъде, затова всичко е прогнило, неистинско, всичко е менте, всичко е лъжа, измама, далавера, затова толкова се краде, затова народът се е разплул от безсмислено мърморене, затова няма духовната сила да се захване да тури мерзавците, дето така са се разпасали, на мястото им, сфащате ли сега защо всичко у нас е тъкмо наопаки?! Не сфащате, явно, щото не ви пука, знам че не ви пука, знам, че ме мислите за луд, така е, няма начин да е иначе. Ох, защо ли пиша, защо ли не зарежа всичко, кажете ми, има ли поголям идиот от мен, защо не взема да си оправя и аз кариерата, да взема да се "вградя" най-после в ужасното статукво, да взема някаква титла да при125

добия и аз най-сетне, та да ме зауважава народецът, да земе да ми се прекланя, да стана някак там мижав доцент и аз, откога ме канят хората, да, има и такива, дето ме ценят, има шантави философи още у нас, ама сме малко де, малко сме, отчайващо малко сме! Зле е, че сме толкова малко, на пръсти се броим даже, а иначе всичко, без да си дава сметка, обслужва системата на бездуховността, статуквото на отчайващия разврат, на прелюбодейството, на вакханалията на материалното из нашите земи. Е, има ни, но сме малко. Да, идиотите из нашите земи сме твърде малко, а "трезвомислещите", практичните, са много, твърде много! Да, ама в резултат пак нищо не върви, ако погледнем нещата по-глобално, защо ли е така, а?! Вярно, мерзавците у нас преуспяват, я го вижте Боко как се възвеличи, сега нищо чудно и Цар да го направят, имам предвид да го направят пожизнен диктатор, нещо като Кромуел да го направят, примерно, да го провъзгласят за посмъртен "лорд-протектор" на Българията, знам ли каква титла ще му измислят, дето да е достойна за Светиня му?! Да, мерзавците ликуват и преуспяват, трупат милиони, играят си с пачки, пушат пури, държат мацки-котета в ръцете си, щипят ги, изтягат се в пухени завивки, далаверите им вървят, спор няма, а народът... абе майната му народа бе, да мре тоя пусти народ, какво като умре?! Народът мизерства, ала е хубавото, че е така тъп тоя народ, че изобщо не съзнава истинските мащаби на собствената си трагедия, да, хубавото е, че народецът ни е хем порядъчно тъп, хем порядъчно добродушен и наивен, а най-хубавото му е на нашия народец това, че е търпелив, ето, цена няма един такъв народец, нали така?! Е, щом е така, да ликуваме, какво чакаме още, оставете го тоя проклетник Грънчаров, дето ви се прави на интересен, майната му и нему, да се отдаваме на вихъра на радостта, на наслаждението, на удоволствията, на развратеца, урааа, ела тука моме при батка, да ти каже що ти мисли?! Да ти го каже сладко, сладко... абе един животец живеем бе, да не изпускаме мига, да му се радваме, да го благославяме! Айде, стига толкова, че ми писна да пиша, а на вас ви писна да ме четете, нали познах? Да си върви всеки по пътя си, да върви всеки на майната си, а пък аз зарязвам шибания компютър и излизам на разходка... писна ми, ох, как ми писна вече тоя компютър, проклети да са американците, че го измислиха!!! Хайде, чао, хубав ден на всички желая – и прощавайте ако обидих някого... случва се... 09 януари 2013, сряда По публикацията със заглавие За системата на бездуховността, за статуквото на отчайващия разврат, за вакханалията на плътта из нашите земи се получиха интересни коментари, публикувам ги в отделен постинг с оглед да стигнат дори и, евентуално, до читателите на сп. ИДЕИ; ето какво си казахме там: 126

Анонимен каза: Основната логическа грешка, която правите, се нарича "фалшива дихотомия". Тоест виждате само две неща, при наличието на много други. Във вашия случай или си вярващ християнин, или харесваш Кондю и лочиш ракия до осиране. Не е така. Има и други хора. Има светски ценности и умове: Сейгън, Айнщайн, Дарвин, Спиноза, Хюм и пр. и пр. Има и друга музика на тоя свят, освен чалга. Вие, религиотите, нямате монопол върху ценностните неща. Даже напротив, таваришч. Ангел Грънчаров каза: Това "таваришч" си е мой патент, не позволявам да ми го крадеш! :-) Става дума за очертаване на алтернативите, за определяне на полюсите, между които, разбира се, има какви ли не вариации, съчетания, нюанси и пр.; претендирате, че откривате топлата вода със забележката си, ала това не е така, топлата вода се знае доста преди Вас :-) При това се опитвате на краставичар да пробутвате пак краставици! :-) "Логическа грешка" ми приписвате, а всъщност просто демонстрирате, че сте чужд на философското, на чистото, на принципното осмисляне на нещата... Поздравявам Ви за думата "религиоти", тя е съчетание от "религия" и от "идиоти", така ли? Най-накрая изобретихте дума, за да си отмъстите поне малко, ала явно не си давате сметка, че се самоизобличавате в злобна отмъстителност, на която изобщо не й влизат в сметките истинските, принципните, фундаменталните неща; което води дотам, че отива по дяволите претенцията Ви, че бдите постоянно за моите "логически грешки". Прочее, защо не вземете да пишете свой блог, в който да разяснявате на човечеството "единствено правилното мислене", освободено от досадните грешки на такива като мен?! :-) Dimitar Dimitrov каза: Ангеле, прочетох с интерес това, което си написал за бездуховността. Много реална картина. Но малко хора ще те разберат. Много ценности се загубиха! Хората станаха като вълците... гризат се! А животът е един. Поздравления и нови успехи, Философе!!! Siana Stefanova каза: Вярно е, това което пишеш. Вярно е и че темата е неизчерпаема. Но е вярно това, че осакатени (духовно) родители ще отгледат деца по свой образ и подобие. Същите тези хора ще се възхищават на същите такива като тях и ще се стремят да са като тях. Тази тема я обсъждах сама със себе си, защото трудно се намираше някой да ми е събеседник. Но слава Богу, се оказа, че не съм сама. Имало и зрящи! А за незрящите – има медии, които да им показват пътя. Венета Гетова каза: Чудесно! Тази дума обединява всичко, което бих споделила. Mind Reader каза: Поздравления за статията г-н Грънчаров! Продължавайте да бъдете себе си и да пишете. Няма по-хубаво от това. 127

Анонимен каза: Да ми говори за злобна отмъстителност човек, чието основно занятие в коментарите е да обижда несъгласните, е твърде любопитно явление... Анонимен каза: Ех, ако не беше Грънчаров, кой ли друг(ар) щеше да ни просвещава в правата (и единствената) вяра? :-) Анонимен каза: Това наистина е голяма тема, затова като коментар само „некои съображения”. Посткомунистическите общества като българското наистина са особени в смисъл, че днес комунисти и кадесари формират извратените „ценности” и оттам изкривената политическата култура на обществото. Няма съмнение, че те нарочно се опитват да насаждат простотия и примитивизъм сред хората и да ги деморализират, и то както на Изток, така и на Запад. КГБ използва ресурсите се на Запад най-вече за това, а не за класическа разузнавателна дейност. Така или иначе може да се каже, че цялото западно човечество е изгубило ориентири и цели и вече живее само за грубото материално потребление. Парите, които банките днес печатат в невероятни количества, са се превърнали в единствената ценност. Само че в обществото трябва да се култивират не само икономическите, но и морално-етическите ценности. За съжаление това не става с духовни апели. Има нещо като социологически закон, че нищо не може да спре упадъка на едно общество, което е започнало да се срива, а такъв е случаят с цялата наша западна цивилизация. Трябва да се има предвид, че упадъчни явления се наблюдават в Рим в течение на столетия, но същинският колапс на империята се осъществява в рамките само на едно поколение! Така че и нашата западна цивилизация може да рухне по-бързо, отколкото мнозина си мислят или се надяват, може би дори до 5-10 години. Повечето анализатори, да не говорим за „обикновените хора” въобще не осъзнават в каква драматична ситуация се намира света и какви колосални промени предстоят. От друга страна не бива да се иска прекалено много от хората. 98% от тях открай време са движени от примитивни емоции като страх, омраза, алчност и т.н. и за тях смисълът на живота е да ядат, пият и да се веселят. Избраниците и „аристократите на духа” са не повече от 2%. Така че няма никакъв смисъл да се обръща постоянно внимание на тези 98%. Те са такива, каквито са и не може да станат други. Между другото се лъжете, тези 98% не обръщат никакво внимание на останалите 2%, най-малко пък на философите и съвсем не им минава през ум да искат да”избият” философите, защото въобще не подозират за съществуването на философията, философите и духа. Всичко това между другото опира и до жизнените стратегии. Мисля, че възможните стратегии, са, общ взето, три.

128

Първата би била „яж, пий и се весели”, т.е. отдавай се на сетивни удоволствия, когато и колкото можеш. Това е стратегията на споменатите 98%. Във философията, както знаем, тази стратегия е известна като „хедонизъм” – живот за удоволствия и наслаждения. Философът Робърт Нозик смята, че със своя мисловен експеримент с т. нар. „машина за произвеждане на личен опит” е опровергал хедонизма. Той предлага да си представим машина, свързана с нашия мозък, създаваща абсолютно реалистични, но иначе напълно фиктивни приятни възприятия. Бихме ли се вързали за машината завинаги и така да прекараме живота си наистина приятно, но фиктивно? Макар че може да има хора, които биха предпочели машината пред реалния и не толкова приятен живот, Нозик смята, че повечето хора не биха са закачили за машината. Ние искаме да правим определени неща, а не само да изпитваме субективното изживяване, че ги правим. Включването към машината всъщност би било един вид самоубийство. Следователно в живота има нещо повече и по-ценно от хедонизма, т.е. удоволствието. Хедонистичният живот е сравнително лесно постижим. Човек, поставил си такава цел, има големи шансове да я постигне. Въпросът е дали това е адекватният начин на живот за човека, който, както е известно, не е само тяло, но и дух. Затова вторият начин на живот би бил живот, посветен не на удоволствията, а на някакви други, по-висши, духовни ценности, които невинаги са свързани непременно с непосредствени приятни усещания. Накрая има и един междинен вариант, комбинация от хедонизъм и по-висшите духовни ценности. Лично на мен ми се струва, че това е найразумният път. Друг е въпросът за съотношението, за пропорцията на тези компоненти, това е тема за отделно обсъждане. Анонимен каза: Можем обаче да застанем и на нихилистичното становище, че каквото и да правим, животът е безсмислен и дори абсурден. Подобна позиция защитава например философът Thomas Nagel (род. 1937), ще цитирам откъси от неговото съчинение „Смисълът на живота” (това са доста „сухи” разсъждения в духа на съвременната англосаксонска „аналитична философия”) в мой превод: „Може би някой път сте имали мисълта, че в действителност всичко е безразлично, защото след двеста години всички ще сме мъртви. Всъщност това е странна идея, понеже не е ясно защо от обстоятелството, че всички след двеста години ще сме мъртви, би трябвало да следва, че нищо от нещата, които правим сега, няма значение. Очевидно тук си представяме, че се намираме в един вид въртележка, когато се мъчим да постигнем целите си и да направим нещо от живота си, но че всичко това има смисъл само, ако постиженията ни са вечни във времето. Но това няма да е така. Дори да създадете голямо литературно произведение, което да се чете и след хиляда години, все някога Слънчевата система ще изстине или Вселената ще изгасне или ще експлодира и всяка 129

следа от вашите усилия ще изчезне. Във всеки случай не можем да се надяваме и на минимум подобно безсмъртие. Ако нещо от онова, което правим, въобще може да има смисъл, той трябва да бъде търсен в собствения ни живот. Но защо тук въобще има някакъв проблем? За повечето неща, които правим, можем да обясним защо имат смисъл. Работим, за да печелим пари и например да храним семейството си. Ядем, защото сме гладни, спим, защото сме уморени, разхождаме се или се обаждаме на приятел, защото имаме желание за това, четем вестник, за да разберем какво става по света. Ако не правим нищо от това, бихме били нещастни. Къде тогава е проблемът? Проблемът е в това, че вътре в рамките на живота има оправдания и обяснения за повечето от нашите малки и големи деяния, но че нито едно от тези обяснения не обяснява смисъла на живота като цяло... Погледнато отвън би било напълно безразлично дали въобще сме съществували. А когато един ден не съществуваме, няма да има значение, че сме съществували. Разбира се, вашето съществуване не е безразлично за други – за вашите родители и други хора, за които значите нещо, но погледнат като цяло и техният живот няма смисъл, така че е безразлично, че не сте им безразличен. Но не е ли в крайна сметка безразлично, че всичко е безразлично. “Е и какво от това?”, бихте могли да кажете. “Достатъчно е да съм на перона, преди влакът да е заминал или ако се сетя, да нахраня котката. Повече не ми е необходимо, за да съществувам.” Съвсем верен отговор, но той е валиден само, ако успеете да не гледате извън него и да не питате какъв е смисълът на всичко като цяло. Има различни възможности да придадем повече смисъл на живота си. Можем да станем членове на политическо или социално движение, подобряващо света в полза на бъдещи поколения. Можем да се опитаме само да осигурим на децата си и техните наследници добър живот. Или да потърсим смисъла на живота в религиозен контекст, така че времето ни на Земята да е само подготовка за вечността в директен контакт с Бог... А Бог сякаш има своя смисъл и предназначение в самия себе си. Идеята за Бога явно е идея, която може да обясни всички други, без самата да е обяснима. Но е много трудно да се съобрази как може да съществува такова нещо. Ако зададем въпроса “Защо светът е такъв, какъвто Е?” и получим религиозния отговор, какво може да ни попречи да продължим да питаме “А защо това е така?”... Може ли наистина да има нещо, придаващо смисъл на всичко друго чрез това, че го обхваща, което обаче от своя страна може да няма смисъл и да не е необходимо да има такъв? Нещо, чиито смисъл не може да бъде поставян под въпрос отвън, защото тук няма отвън? Ако Бог следва да даде смисъл на живота ни, който не разбираме, това е слаба утеха... но може би просто не разбирам религиозната вяра. 130

Може би вярата в Бог е убеждението, че Вселената е познаваема – но не за нас. Да оставим този проблем настрана и да се върнем към по-дребните измерения на човешкия живот. Може би въобще не би трябвало да ни безпокои, ако животът като цяло няма смисъл. Може би можем да признаем това и да продължаваме като досега. Само трябва да се научим да гледаме винаги напред и да търсим оправдания винаги вътре в рамките на нашия живот и живота на другите, с които сме свързани. Щом си поставим въпроса: “Но за какво живеем?” – конкретния живот на студент, келнер и т.н. – отговорът е “За никаква определена цел; би било безразлично дали съществувам или нещо означава нещо за мен. Но аз съществувам. Това е всичко.” Някои хора намират тази нагласа за задоволителна. Други я смятат за депресираща, но неизбежна. Проблемът е отчасти в нашата неизлечима склонност да се вземаме на сериозно. Ние искаме да изглеждаме за самите нас значими, “погледнато отвън”... Много човешки усилия, особено такива в услуга на амбиции... се полагат упорито поради чувството на значение... Ако трябва да се откажем от тях, може би бихме загубили всякакъв подтик да правим нещо. Ако животът е безразличен, ако животът не е сериозен и гробът е неговият край, може би е смешно, че се взимаме толкова на сериозно. Но ако от друга страна не можем другояче, освен да се вземаме на сериозно, накрая нищо чудно да трябва да се примирим с това да сме смешни. Животът тогава не ще да е само безсмислен, но и абсурден.” Да добавя и това: обобщено можем да кажем, че за 98% от хората животът се движи от и между компонентите на триадата „пари, секс и власт”. Анонимен каза: Коментаторите по-горе, по-точно тези с дългите (и празни откъм съдържание) коментари (разбира се, да не забравяме и автора със своята словесна тирада, отприщила словоизлиянията) демонстрират как с много думи човек може да каже малко съществени неща (или накратко обяснено – да разтяга локуми), претендирайки, че върши някаква полезна дейност за обществото.

131

НОВА ДИСКУСИЯ ЗА БОГА И ВЯРАТА Великото тайнство на раждането на въплътения в човек Бог Преди да се опитам да поразсъждавам малко по така определената в заглавието тема нека да прочетем този откъс от Светото Евангелие от Лука, та да се проникнем поне малко от вълнението, свързвано с това не само велико, ала и съкровено тайнство: 2:1 А в ония дни излезе заповед от Кесаря Августа да се запише цялата вселена. 2:2 Това беше първото записване откакто Квириний управляваше Сирия. 2:3 И всички отиваха да се записват, всеки в своя град. 2:4 И тъй, отиде и Иосиф от Галилея, от града Назарет, в Юдея, в Давидовия град, който се нарича Витлеем, (понеже той беше от дома и рода Давидов), 2:5 за да се запише с Мария, която беше сгодена за него, и беше непразна. 2:6 И когато бяха там, навършиха се дните й да роди. 2:7 И роди първородния си Син, пови Го и положи Го в ясли, защото нямаше място за тях в гостилницата. 2:8 И на същото място имаше овчари, които живееха в полето, и пазеха нощна стража около стадото си. 2:9 И ангел от Господа застана пред тях, и Господната слава ги осия; и те се уплашиха много. 2:10 Но ангелът им рече: Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. 2:11 Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. 2:12 И това ще ви бъде знакът: ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли. 2:13 И внезапно заедно с ангела се намери множество небесно войнство, което хвалеше Бога, казвайки: 2:14 Слава на Бога във висините, И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение. 2:15 Щом ангелите си отидоха от тях на небето, овчарите си рекоха един на друг: Нека отидем тогава във Витлеем, и нека видим това, що е станало, което Господ ни изяви. 2:16 И дойдоха бързо и намериха Мария и Иосифа, и Младенецът лежащ в яслите.

132

2:17 И като видяха, разказаха каквото им беше известено за това детенце. 2:18 И всички като чуха, се зачудиха за това, което овчарите им казаха. 2:19 А Мария спазваше всички тия думи, и размишляваше за тях в сърцето си. 2:20 И овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога за всичко, що бяха чули и видели, според както им беше казано... Във Витлеем, в обора на една гостилница, на един хан, сред животните, се е родил богочовекът Христос и е бил положен в ясли! Това е трепетното тайнство на раждането на нашия толкова човечен Бог. Какъв смисъл има в тази история? Един младенец, в чието телце е съсредоточена колосална вселенска сила, един младенец, чието лице излъчва благодатна светлина. Една звезда сияе в небето за отбелязване на съдбовното събитие. Толкоз. Божията Майка, Йосиф, първите поклонници, доведени до тази ясла от сияйната звезда. А смисълът е този: Самият Бог приема човешки лик за да скъси дистанцията между Себе си и човеците. Строгият Бог на Стария Завет, изискващ подчинение и изпитващ предаността ни, който въпреки всичко е така мъдър, че предоставя свобода на първия човек Адам – и съответно се радва, че Адам, с цената на нарушаването на Божията заповед и на Божия гняв, все пак тръгва по стръмните, по каменистите, по трънливите пътища на свободата! – ето този трансцендентен Бог става човек, преобразява се в човек: може ли да има повелико и грандиозно нещо от това? Щом Бог става човек в лицето на младенеца Христос, давате ли си сметка на какъв висок пиедестал в този миг бива поставен човекът? Не, не си даваме сметка. Изобщо не! За какво ни е някакъв там смисъл?! Не, съвсем не ни вълнува смисълът на празника, наречен Коледа, наречен Рождество Христово. Огромната част от нас е съвсем чужда на този смисъл. Останал е само обичаят, свързван от нас, за жалост, с невероятното плюскане на тия празници. Българинът, типичният българин, преди Коледа коли прасе, а на Коледа лапа до пръсване пържоли и таз-кебап с праз лук! С това свързваме тия свети дни. Такива сме. За жалост сме точно такива... Стоя тия дни и гледам, понеже живея в град: огромни тълпи от огладнели, сякаш побеснели от глад хора на талази щурмуват хипермаркетите – и излизат с препълнени с разни месища, питиета, с какво ли не още колички. Пълнят колите си с разнообразно плюскане, сякаш иде краят на света! Сякаш цяла година нищичко не са яли и сега имат да наваксват. Олимпийски игри по плюскане за нас са тия свети празници, нищо друго не са, нека да имаме достойнството да признаем поне това. Станали сме слуги не червото си, това е. А всичко друго, което свързваме с тия празници, е пропито от лицемерие, от фалшиви, показни чувства на благоприличие, от обезсмислил се ритуал. Преструваме се, че уж разбираме смисъла, че уж се овладяваме от религиозния трепет. Така било модерно: да се преструваш, че уж разби-

133

раш. Е, погледът е празен, в него нищо няма, но се правим, че уж разбираме, че уж се вълнуваме. Това е страшно! Да, страшно е, понеже е явен симптом за духовната смърт на нацията ни! Плюскащите мазни пържоли, прокарващите с вино огромните залци, оригващите се от преяждане, "веселящите" се заради бушуващия в жилите им алкохол са духовни мъртъвци – нищо че, погледнати отвън, изглеждат толкова "жизнени". Това е нещо като пир не просто по време на чума, а пир по време на върлуващата, на тържествуващата повсеместна духовна смърт – най-страшната възможна смърт. Превърнахме тия свети празници в тържество на смъртта, не в празници на всепобеждаващия живот! У нас всичко е наопаки, ето, дори и това изопачихме до неузнаваемост. Срам! И наистина е страшно. А най-страшно е, понеже съвсем не съзнаваме колко е страшно. Това вече е самият кошмар! Наскоро имах сгоден случай да разговарям с един сънародник, който, както и подобава, започна да ми говори за това колко "вредна" била религията, понеже учела вярващите на... "откровени глупости". Глупост, пълна глупост било светото тайнство на Раждането на Христос. Ето и "логиката" на тоя умник: Бог по идея е вечно съществуващ, как тогава Бог да се роди?! Не можело да се роди Бог понеже Бог си е изначално вечно съществуващ. Няма такова нещо като раждане за вечно съществуващото! Ерго, християнството се крепяло на една чудовищна глупост! Другата такава "глупост" била Божията смърт на кръста, разпятието на Христос: както не може да се роди Бог, така Бог не може и да умре! Ето такива горе-долу неща ми говореше тоя наш сънародник, при това по образование философ (!), който заради тия "недомислици" на християнството се представя сега за последовател на една друга вяра. Позволете ми да не казвам точно каква. Не ща да подклаждам ненавист на религиозна почва, затова ще замълча по тоя пункт. Опитах се да му помогна да разбере, че в случая не става дума за раждането на Бог, а за раждането на човека Христос, който иначе си е Бог; т.е. Бог или Божият Дух е благоволил да се всели в едно човешко тяло – с оглед не друго, а приобщаването на човека към Бога. Хората нали все са склонни да мислят така: ще повярвам ако видя! Не вярвали в Бог щото не го били виждали – нали така роптае човешката глупост?! Не вярвам в онова, което не съм видял, което не може да се види. Невидимият Бог за всеотдайно немислещото братство на атеистите бил "пълна глупост". Всичко, що съществува, трябвало да се вижда! Има една такава човешка склонност, ето, Бог се смилява, и прави така, че простолюдието вече да може да вижда Бог, да си го представя: и Бог приема човешки лик. Ражда се Христос. Затова се ражда Христос. Да можем да си представяме Бога. Е, знаете каква е съдбата на Христос на тази земя. Убиват го злите човеци. Както са убили и други свръхвелики личности, както без пощада убиват всеки, който иска да е личност. Ний, българите, също сме добри в убиването, в очистването на земята от личностите си. Всичко онова, що е що-годе духовно и истинско, ний не го ценим и го убиваме – рано или късно. 134

Тормозим го докато го ликвидираме. Неистинските, фалшивите неща обаче много ги ценим и обичаме. Затова вместо да се храним със смисъла на великото тайнство на Раждането на Христос ние преживяме като животни своите проклети пържоли и кебапчета! Такива, уви, сме – а не бива така. Христос, идвайки на земята, дава един невероятно ценен, направо безценен нравствен пример. Дава ни един урок, който ние, като най-лоши и тъпи ученици, още не можем и не щем да проумеем. Преструваме се, че уж сме схванали урока, ала само на думи, не със сърцето си сме го схванали. А Бог, нашият толкова велик и при това така човечен Бог, съвсем не ни щади, казвайки ни ето тия думи примерно: Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни! По делата им ще ги познаете! Когато те ударят по едната буза, обърни и другата... Няма, доказано няма, човешка или каквато и да било мъдрост, която може да се сравни с богатството на Христовото учение. Христос пожертва самия себе си за нас, човеците, ала ние и неговата жертва не разбрахме истински, със сърцата си, всецело. Не, разбрахме я, ала наужким, със самонадеяния си ум само, не с цялата си душа и сърце. И затова сме така объркани. И затова правим толкова много грешки и простотии. И затова се оставяме лъжците така необезпокоявано и грозно да ни лъжат. Да ни мамят. Да ни крадат. Да ни насилват. Да се гаврят с нас. Затова оставяме мерзавците да ни тормозят всеки ден, без минута спокойствие. Нямаме духовната сила да озаптим тия наглеци, да ги накараме да мирясат. Не, напротив, мнозинството тъпо мълчи, а мерзавците и наглеците тържествуват. Те са на власт, те са обвеяни със слава, тях всички ги почитат, тям всички се подчиняват. И всички заедно мачкат всичко онова, което не е като тях. Мачкат го докато го разтерзаят и убият. Това правят. И при това имат наглостта да се наричат... "християни". Бесовщината, откровената бесовщина и дори самото сатанинство у нас често се представят за... "християнство", за "религия", за "православие"; вижте какви са ни "духовните водачи" само, мутрополитите, както ги наричам! Вижте какъв ни е "народният кумир", първият ни властелин, който щял, представете си, "да ни оправи"... е, оправи ви най-после, доволни ли сте как хубаво ви оправи?! Има ли смисъл да пиша още? Не, няма. Да замълча. Само в тишина, в безмълвния трепет, в който се оставяме на Светата Истина на Великото тайнство на Христовото Рождество можем направим така, щото духът ни да се овладее от съдържащата се в него съкровена Истина. Тая Истина, свързвана с нашия толкова човечен Бог, която ще ни спаси – благодарение на това, че ще ни направи свободни. И човечни. И достойни! Дай Боже този ден да дойде по-скоро – поне това да се помолим. Но от нас зависи всичко, не от някой друг... няма да се уморя да повтарям и това. От нас само, от никой друг... Дори и самият Бог е безсилен да помогне на ония, които са се отказали да се борят за пълнота, за смисленост на живота си...

135

Увод в новата дискусия за Бога и за вярата По публикацията Консуматори или творци – или как училището осакатява душите на младите се получи много показателна и интересна по моя преценка дискусия от сократов тип (!), засягаща важни въпроси (предимно мирогледни, философски, дори теологически и пр.), която решавам да публикувам отделно, с оглед да може удобно да се прочете от повече хора; приканвам и други да се включат в очерталата се дискусия, която започна крайно необещаващо, но после сякаш нещата се промениха коренно; ето какво си казаха събеседниците до този момент: Анонимен каза: Никой не би могъл да осакати душата на младите, ако те са поели правилния път в живота, имат ясна цел и я преследват. Това, че някой е недоволен от Вас може би означава, че те преценяват, че Вие ги осакатявате откъм знания и затова са недоволни. Учител е човек, който учи другите, а не да ги оставя да се учат сами. Така, че посоката Ви е грешна. Само остава да си го признаете. Но това засега не се е случило. Ангел Грънчаров каза: Робувате на доста остарели представи за нещата, случващи се в образованието (за което свидетелства претенциозното Ви банално изказване "Учител е човек, който учи другите, а не да ги оставя да се учат сами."!), което и показва, че не сте компетентен да съдите кой е прав и кой крив в тия отношения. Човек ако уважава поне малко себе си би се въздържал от изказване на оценки в области, в които не е компетентен... Анонимен каза: Робувате на доста погрешни представи за нещата, случващи се в образованието, вземете предвид мнението на бивши и настоящи ученици. Щом не ви възприемат и харесват значи не сте в крак с развитието на образованието. Щом това което прилагате не се харесва значи е неефективно. Анонимен каза: Грънчаров никога не признава свои грешки и недостатъци. Това е известен факт. И доста смешен. :-) Тотю Анонимен каза: Много изписвате, малко казвате, Грънчаров. Сиреч, празнословите в твърде голяма степен. Бълвате клише след клише, заучена фраза след заучена фраза и туйто. Освен това онтологичният аргумент за съществуването на бог е опроверган и пратен на боклука още в древността. Вие, като философ, би трябвало да знаете това. Знаете вие, дръжки. Философ – как ли пък не... Тотю 136

Ангел Грънчаров каза: Тотю, я ни кажи ти кой е тоз онтологичен аргумент бе чадо?! :-) Щом толкоз знаеш, я го кажи, ама без да ползваш Гуглето, а? Айде да видим, душице хитра... май с двата крака хитрата сврака... а?! :-) Ангел Грънчаров каза: Другарката, изписала ето това: Робувате на доста погрешни представи за нещата, случващи се в образованието, вземете предвид мнението на бивши и настоящи ученици. Щом не ви възприемат и харесват значи не сте в крак с развитието на образованието. Щом това което прилагате не се харесва значи е неефективно. явно е доста зле в умствено отношение, щото прави крайно несигурно умозаключение от вероятностен вид на основата на крайно съмнителни, направо смехотворни предпоставки! :-) Другарко, що не си замълчахте, ами се самоорезилявате така грозно? :-) Анонимен каза: Резилът е за вас г-н Грънчаров че не ви харесват учениците това което правите, а вие си твърдете че аз не разбирам! Анонимен каза: ... и не става дума какво е "ученик", а какво е "учител... Ангел Грънчаров каза: Това, че дадена категория ученици не приемат (не "харесват") моя стил на обучение по философия може да е комплимент за мен, мила ми малоумна госпожо?! :-) Прочее, аз не ща да бъда харесван от никого, в училище ходим не да се харесваме или обичаме, а да вършим една много важна и сериозна работа :-) Казах Ви да не се изказвате по въпроси, от които не разбирате (или за които живеете с архаични, изцяло демодирани и несъвременни представи), ала Вие не ме послушахте – и в резултат продължавате да се излагате! :-) Анонимен каза: Имах предвид космологичен, не онтологичен аргумент, Грънчаров. Грешка. Та, космологичният аргумент (че нищо не може да възникне от нищото, без причина и че трябва да има някаква първа причина (бог) за всичко) е извънредно слаб, защото допуска елементарната логическа грешка, наречена "необосновано изключение". Когато ви запитат: "Амче тогаз кой е създал създателя?", вие викате "Амче никой! Той е първопричината!" И това е необоснованото изключение. Препоръчвам ви да четете Хюм – там сичко си пише. Тотю Анонимен каза: "Така виждам нещата аз. Но съм готов да обсъдя всяко мнение на опонентите си най-внимателно. Ако някъде бъркам, ще се поправя без съжаление. Стига да ми бъде помогнато да разбера къде греша. Така 137

че чувствайте се свободен да предлагате каквото мислите за по-добро; ще обсъдим всичко." – Грънчаров, това са твои думи рекламирайки списание "Идеи". Само че не виждам на дело да го изпълняваш. Като се помага стократно на Грънчаров за да види къде греши, защо той не се поправя? Ангел Грънчаров каза: Тотю, що не си гледаш правенето на обуща, ами се опъваш да се вреш там, дето не ти е мястото? Философията не ти е по силите, тъй че поне не се мори. Въпросът "Кой създаде Създателя?" издава скудоумието ти: Бог е вечно съществуващ, значи за да питаш кой създаде вечно-съществуващия, означава, че дебилщината ти е в прекалено тежка форма и степен. :-) Остави да си кълчиш пръстите (и устата) с думички, които не разбираш: "онтологичен", "космологичен", "телеологичен" аргумент, Хюм и пр., това не е лъжица за всяка уста... барем не си криви устата... Ангел Грънчаров каза: На анонимника, дето се е загрижил за моето поправяне и вкарването ми в "правия път" да кажа поне това: не се хаби, гледай себе си, а, става ли така? Тогава ще спиш по-спокойно, ето, и за тебе е добре така... Анонимен каза: А от къде знаеш, че богът ти е вечно съществуващ? От пръстенцата си ли го изсмука, или, както ви е обичай на вас, вЕрващите, го повтаряш като мантра, прочетено в някоя "свещена" и отвратителна книга като Библията? Не си чел Хюм, не си чел и Спиноза, признай си. Чел си катехизиси и история на социализмо-комунизма. Пак те питам: КОЙ създаде създателя? Недей увърта, а отговаряй, таваришч! И не се офлянквай. Тотю Ангел Грънчаров каза: Не е Бог онова, което не е вечно съществуващо :-) За да е Бог нещо, трябва да е вечно съществуващо. Просто е. Олигофренчо... Да питаш кой създаде вечносъществуващият означава само, че си олигофрен! :-) Дръж се малко по-културно, щото ще ти отнема думата. В моя блог стоят нормални и културни събеседници, а не простаци... Анонимен каза: Казвате ми да се държа по-културно, но ВИЕ редовно нарича хората "боклук", "малоумен", "мерзавец" и пр. Толкова повече, че не съм употребил никакви обиди, за разлика от вас. Намирисва на лицемерие, усеща се ясно. Не казахте откъде ви е известно, че съществува бог. Още дълго ли ще бягате от въпроса, или само засега? Чакам. Тотю. Ангел Грънчаров каза: Аз съм справедлив човек. Да не нарека мерзавеца, дето си позволява да прави мерзавщини, мерзавец, е твърде несправедливо; аз съм също така милостив човек, за да направя добро на мерзавеца, 138

дето си позволява да прави мерзавщини, аз го наричам мерзавец, известявам го за истината относно него самия, и така му давам шанс да я осъзнае сам, с оглед да се поправи. Схващате ли сега моята възпитателна стратегия? Такава е нашата участ, участта на философите, ний сме благодетели на човечеството, и си носим хомота, вярвам, че ме разбрахте. Блогът е нещо като мой дом. Читателите на блога са мои гости. Не приемам някой, който ми е дошъл на гости, да почне да се разпорежда в дома ми сякаш не аз, а той е домакинът. Да ми казва какво да правя, да се държи арогантно, да ми прави мерзавщини в собствения ми дом. Такива наглеци ги търпя известно време, с оглед да им позволя да се поправят, а след това, ако се окаже, че са непоправими простаци и наглеци, им резвам квитанциите, т.е. ги гоня. Както бих изгонил от дома си някакъв нахалник, който е седнал да се разпорежда в дома ми сякаш той е негов дом и да се държи крайно невъзпитано. Вярвам, разбрахте за какво става дума. Които се държат що-годе възпитано в дома ми, аз с тях разговарям, а пък с мислещите хора за мен е удоволствие да разговарям и те получават от мен големи почести. Те винаги са добре дошли в блога, в дома ми. А сега по въпроса: откъде съм бил знаел, че Бог съществува? Ние за това обаче не говорим. Това няма отношение към обсъждания въпрос. Аз Ви казах пределно ясно: ако нещо е Бог, то трябва да е вечносъществуващо. Значи изхождаме от самата идея ("представа") за Бога. Не може да е Бог онова, което не съществува вечно. А да се пита кой създаде вечносъществуващото, съгласете се сам, е израз на крещящо скудоумие. Умният човек не би си позволил да задава толкова компрометиращ го въпрос. Дали Бог наистина съществува или не съществува е отделна работа. Тук обаче говорим за същината на Бога като Бог и аз казвам това: за да е нещо Бог, то трябва да съществува вечно, да е вечносъществуващо. Мисля, че съм пределно ясно. Ако не е вечносъществуващо, нямаше да е Бог. Дано сте ме разбрал. А дали съществува или не съществува "наистина" или "в действителност" Бог е доста любопитен въпрос, по който съм готов да разговарям, но се боя, че тия, които поставят така въпроса, не са наясно с ред онтологични проблеми, поради което едва ли ще могат да схванат за какво всъщност става дума. Бог, вероятно, съществува, ала по съвсем друг начин в сравнение с този, по който изобщо можем да си представим. Неговото съществуване няма да е от рода на нашето, собственото, а коренно различно, дотам, че е непостижимо за ума. Прочее, тия въпроси, които умът не може да реши, ги решава прекрасно вярата. Умът, ако наистина е ум и следователно ако е умен, трябва сам да се пази от такива коварни и нерешими за него въпроси. А някои са изпаднали в манията, че умът може да реши всички и всякакви въпроси. Не е така. Има обаче душевни сили, които могат да решат тия въпроси, които не са по силите на ума. Вярата е една такава велика душевна сила. Да спра (засега) дотук. П.П. Прочее, това дето Ви нарекох "олигофренчо"... прощавайте! Не трябваше, ала се увлякох, за да Ви покажа, че задавате наистина тъпичък въпрос. Може пък да е било за добро. Но не бива. Още повече че правите 139

опити да излезете от всепозволеността на анонимността... някои заради тая анонимност се държат като магарета и като мерзавци, затова аз съм против нея... Анонимен каза: Добре, няма да споря с вас по въпросите на етиката. Направо по същество. 1. Казвате: "Ако нещо е Бог, то трябва да е вечносъществуващо". А аз ви питам: Защо? Ако отговорът ви е, че просто такова е вашето опредение за бог, добре, приемам. Само че от това не следва автоматически, че той/тя/то съществува. Нито че НЕ съществува. По това можем ли да се съгласим поне? 2. Казвате: "Да се пита кой създаде вечносъществуващото, съгласете се сам, е израз на крещящо скудоумие." С други думи, ако бог е вечно съществуващата първопричина, следователно САМО той е първопричината. Нали разбирате обаче, че това е кръгова дефиниция? Тавтология, която по никой начин не показва дали тази първопричина съществува. Не показва, че НЕ съществува, просто нищо не показва само по себе си. Съгласен ли сте? 3. Казвате: "Умният човек не би си позволил да задава толкова компрометиращ го въпрос". Съгласен съм, че АКО има бог и той е първопричината, значи никой не го е създал. Ясно като бял ден. Проблемът е, че нищо не показва, че този бог съществува. 4. Казвате: "За да е нещо Бог, то трябва да съществува вечно, да е вечносъществуващо. Ако не е вечносъществуващо, нямаше да е Бог. Дано сте ме разбрал." Да, разбрах ви. По вашето определение, за да е нещо бог, трябва то да е първопричината за всичко. Съвсем ясен сте. Но отново: защо считате, че това е състоянието на нещата? Че този бог съществува? Определения и аз мога да давам. 5. Казвате: "Неговото съществуване няма да е от рода на нашето, собственото, а коренно различно". Ето най-после нещо, с което съм напълно съгласен! При условие, че бог съществува. 6. Казвате: "тия въпроси, които умът не може да реши, ги решава прекрасно вярата." Ето къде пътищата ни се разделят решително. Както аз виждам нещата, само умът може да открива истини. Няма ограничения за това, към което умът може да се стреми. Вярата не може да доведе до познание. Може да доведе до вярване. Не съм съгласен, че задавам тъп въпрос. Нито самият аз съм тъп, нито съм необразован по въпросите на вярата в бог – напротив, това е отколешен мой интерес и много съм чел и размишлявал. Ако има бог, искам да го знам! Ако се окаже, че има, моментално ще призная, че съм бил в грешка. Засега обаче не виждам причини да считам, че бог или богове съществуват. Отворен съм обаче за нови данни и аргументи. Тотю Ангел Грънчаров каза: Ще Ви отговоря непременно, но не сега. Изморен съм. 10 часа непрекъснато на компютъра писане и четене – много ми дойде.

140

Излизам на разходка. Като си почина, ще Ви отговоря... има смисъл да се разговаря по тия въпроси... Ангел Грънчаров каза: Е, драги Тотю, намерих време най-сетне да Ви отговоря; ще карам поред: 1.Такава е идеята (понятието) за Бог, не аз съм сътворил някакво определение, а така мисли Бог всеки разум, всяко разумно същество; не може нещо да е Бог и да не е вечносъществуващо, т.е. такова, за което няма начало и няма край. Другояче казано, Бог не е възможно да е смъртен (ако е няма да е Бог!), Бог по принцип, за да е Бог, е безсмъртен. Съществува вечно. Това е именно общочовешка представа или дори представата на всяко едно разумно същество. Ако можеше да има крайно или ограничено съществуващи "богове", те не са никакви богове. Когато се е развила тази идея за Бога, хората осъзнали и това, че не може да има "много богове", че Бог е само Един. Да не се разпростирам прекалено. По-нататък обаче си позволявате да напишете нещо, което е крайно, как да кажа, необмислено; все едно ме питате така: "А как така вечносъществуващото... съществува?!". Ами щом е вечносъществуващо, няма начин да не съществува! Не само че съществува Бог, ами Той единствен съществува в цялата пълнота на думата съществуване. Само Той съществува истински, пълноценно. Всичко останало съществува доста крайно, непълноценно, ограничено, за Бог обаче това не важи. Пак изхождаме от идеята (понятието) за Бог. Нищо повече от това. Затова не мога да се съглася с Вашето предложение, че от понятието за вечносъществуващо същество с еднаква достоверност били произлизали и двете възможности: и че Бог съществува, и че не съществува. Т.е. че нито една от двете изключващи се вероятности не е налична! :-) Това пак е твърде некоректен, несмислен, абсурден извод, поради което изобщо не мога да се съглася с него... 2. Да, вечносъществуващото по необходимост е първопричина на всичко друго изобщо съществуващо. Тук също така има желязна логика. И много, прекалено много разум. Трудно е да се оспори смислено това положение. Няма никаква "тавтология", никакво въртене в кръг. Като сме приели, че Бог е вечносъществуващ, той няма начин да не е и първопричина на всичко. Творец и демиург. Добре, ще Ви помогна да разберете ето така: приемете, за своето душевното спокойствие, че тия неща, за които Ви пиша, са развитие, изводи от една аксиома – аксиомата "Бог". Нали знаете това, че в основанията на всяка наука лежат някакви първи, прости, "очевидни" (за разума) и недоказуеми положения, наричани аксиоми, които се постулират, които се приемат на вяра? Ето, приемете, че Бог е такава аксиома. Правя Ви голяма концесия като подхвърлям това, но стремежа ми е да разберете за какво говорим. Аксиомите не се доказват, не могат да се докажат. Щото ако можеше да се доказват (извеждат), те нямаше да са аксиоми (нещо първо, 141

от което всичко друго следва, произлиза); щеше тогава да има нещо "още по-първо", което щеше да е аксиомата, а пък нашата "доказвана" (извеждана) аксиома тогава нямаше да е аксиома, а щеше да е извод. Толкоз и по този въпрос. Надявам се разбрахте за какво иде реч. А дали "реално" съществува Бог – явно този въпрос така силно Ви терзае – за да отговорите на такъв един въпрос трябва доста внимателно да обсъдим думата "реално". И думата съществуване. Това е темата на найглавния раздел на всяка философия, т.н. онтология, учението за битието. Съветвам Ви да погледнете, ако се интересувате по тия въпроси, в моята книга Изворите на живота (с подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия), там всичко съм представил пределно ясно и аргументирано, съгласете се, че тук просто няма как да изложа всичко отново, пък е и напразно губене на време. Затова ний, авторите, пишем книгите си: за да не ни се налага безброй пъти да обясняваме все едно и също нещо на многото евентуални интересуващи се. 3. По този момент (вижте си какво сте казал) наистина не може да имам различия; мога да вметна само това: няма как нещо да ни "покаже" има ли или няма Бог. То не става с показване, с указване и пр., а с мислене. Бог е една от най-грандиозните идеи на човешкия разум, преизпълнена с огромен смисъл за човека. Той обаче е идея не на т.н. "чист" или теоретичен разум, той е идея на практическия разум. Така твърди Кант. Отново, което никога няма да реши теоретичният разум (самодоволният едностранчиво мислещ ум), с лекота го решава практическият разум. Да, тек става дума за вярата. Има истини на вярата, която са постижими със сърцето, те са непоклатими и безкрайно превъзхождащи по убедителността си истините (изводите) на немощния ни разсъдък (ум, "разум"). В моето разбиране не бива да се смесват ум и разум, те коренно са различни неща – това пак съм го обосновал във визираната моя книга. И на други места в книгите си, примерно в книгата Тайнството на живота (с подзаглавие Въведение в практическата философия). Толкоз и по тоя въпрос. 4. Да, наистина такова е "състоянието на нещата". Има строго съответствие между това, което мислим (стига да го мислим истински, пълноценно, разумно!) и действителността, "реално-съществуващото". Има тъждество на битие и мислене. Това също е огромна тема на философията. Грандиозна също така по смисъла си. Ако се разнищи тя както следва, може да се схване как така Бог е сътворил всичко от... нищото! Нещо, което претенциозният ни самозван ум никога не може да схване. Ако ще да се "съдере", не може да го схване. Но онова, което умът не може да разбере, разумът с лекота го обосновава и извежда. Да, Бог съществува. Няма начин да не съществува. Ако не съществуваше Бог, нищо друго нямаше да съществува. Това убедително ли "доказателство" е за Вас? Може ли творението (светът) да съществува, а причината му (Творецът) да не съществува?! Глупава работа е да се мисли, че може, да се отговаря на този въпрос с "Може". Не 142

може да може. Ако имаме разум, сме длъжни да отговорим, че не може... Философията, прочее, не е нищо друго освен следване на разума, извличане на всички негови идеи в тяхната взаимна връзка. Толкоз. 5. Радващо е, че се съгласявате с моя извод "Неговото (т.е. на Бога, бел. моя, А.Г.) съществуване няма да е от рода на нашето, собственото, а коренно различно". Което и показва, че е започнал да се пробужда Вашият разум, спящ под тиранията на претенциозния Ви и тираничен ум. Умът е велика сила, ала е недостатъчен. Той си има "началство" – разумът. То и думата показва това де... 6. По този момент вече казах каквото имах да казвам, поне найосновното де. Що е вяра е голяма тема, по която също много съм писал. Но и още бих писал, защото си заслужава. Ще ми се един ден, дай Боже да е здраве и живот, да седна и да напиша книжчица с тия въпроси, за вярата в Бога и за Бога, популярна такава, в която най-простичко да обясня как стоят тия проблеми. Щото много хора, особено млади, се мятат като риба на сухо и се мъчат, ала не могат сами да се справят. Иска се малко насърчение и ще разберат, щом търсят. Вие най-вероятно сте точно такъв човек. Чудесно е, че търсите! Ще намерят тия, които търсят. Оня, който хлопа, нему ще се отвори... Истината обаче е тази: вярата стои в основанията на всичко, дори и в основанията на аксиомите на... математиката! Това, смятам, го знаете. Казахме какво е аксиома или постулат. Нямаше да има наука ако нямаше вяра. И по това си струва да помислите повече. С удоволствие бих участвал в едни такива обсъждания. По последния пункт. Вие наистина не сте тъп. Пресилено е да се каже това. Грозно е даже. Просто някои неща не сте ги осмислил. Вие, да речем така, сте неориентиран, объркан, търсещ човек. Ако сте млад човек, това е най-естественото състояние на един млад човек; да не беше така, да не бяхте такъв, тогава щяхте да сте тъп, а щом е така, не сте. Няма по-жалка картинка от тази: млад човек, който си въобразява, че всичко си знае, който изобщо не се вслушва в различното от неговото плоско разбиране, който се е вманиачил, че всичко разбира и знае, което не търси, който е изпаднал в самодоволството на едноизмерния ум, което погубва духовния ресурс на младата личност. Има доста такива млади хора, за жалост. Вредното влияние на науката, която е станала нещо като тиранин на културата ни, е причина за такова едно тежко положение в духовната ситуация на съвременното човечество. Но това е друга, много хубава тема за осмисляне. И за разговор. Но да спра засега дотук. Хубав ден! Радвам се, че започнахме смислен разговор. Готов съм да го продължим...

143

ЧОВЕКЪТ И ЧОВЕШКОТО Всичко ще се оправи: само човешката злоба и глупост едва ли някога ще изчезне... Антон Кирилов Пътувам за София: след сериозните проблеми със сърцето, които имам от няколко дни ми се налага отново да се консултирам със специалист-кардиолог от бившата Трета градска (Националния център за сърдечно-съдови заболявания). Работите не отиват на добре, сърцето ми не се влияе особено от хапчета и си кара както намери за добре; то, моето сърце, подобно на "владелеца" си, явно е твърде своенравно и е сърце с характер. Пътувам с влака и съм твърде загрижен за здравето си. Почти не мога да се отдам на съзерцание на великолепната иначе, но унилата сега, през зимата, природа: полето, бялото поле, затрупано със свеж сняг, вече не предизвиква никакъв възторг в душата ми – както е било преди. Тъпо ми е. Не ми се пише изобщо, ала ето, по навик, изваждам лаптопа – идеята ми е по-бързо да мине времето до пристигането ми в София. Допреди малко, преди да се сетя за лаптопа като спасително средство за убиване на време, се опитвах да дремя. В купето е топло, почти няма пътници, тихо е, предразполага за размисли, ала не ми се мисли вече за нищо. Някак си нямам настроение. В блога и във Фейсбук разни изчадия, представящи се за какви ли не (санким не знам кой пише така неуморно под различни никове и най-често съвсем анонимен?!) си мислят, че ме тормозят като водят неспирна оплювателска кампания: бил съм такъв, бил съм онакъв, бил съм лош, бил съм изверг, бил съм злодей, бил съм болен, трябвало да бъда уволнен, трябвало да млъкна, трябвало да се освободя от комплексите си, много съм бил обиждал "честния народ" и "горките си ученици", трябвало било да мирясам, бил съм непоносим, и прочие, и так далее – как пък на тия идиоти не се поспряха поне малко. Апропо, употребявам множествено число, макар че добре знам кой пише тия свинщини и кой подбужда някои мизерни душици да пишат така нагло. Имам си работа с крайно тежък, патологичен явно случай, но вече не ми се занимава и с него. Писна ми. Гнусно ми е. Каква низост само, а?! Докато не убие човека срещу себе си няма да миряса изобщо?! Майната му... ще си бъда какъвто искам, това поне туй недоразумение не го ли разбра?! Да, няма да бъда какъвто на него му се иска, не е познало изобщо: костелив 144

орех съм, трудно ще ме счупи, дрянов прът съм, трудно ще ме прекърши! Ала то опитва ли опитва. Горкото същество... Както и да е. След около половин час съм в София. Ще се поразходя, ще постоя на опашки в болницата, ще гледам да мина при специалистакардиолог, ще ми се да обиколя родната Алма Матер, ще ми се да се срещна с някой и друг приятел, ще ми се да имам време да ида на протеста, ама едва ли ще стане това, времето ми е малко. Е, ще ида привечер до издателя си да си получа част от тиражите на новото издание на двете ми последни книги; обеща ми днес да излязат, да видим дали ще удържи думата си. И файла на новата книжка на сп. ИДЕИ му нося, трябва да обсъдим и корицата му, щото ни се ще да минем към цветна, по-впечатляваща корица; макар аз съвсем да не съм убеден, че трябва да се отказваме от семпло-стилната му досегашна корица. Прочее, ако някой иска и може да помогне малко за излизането на новата книжка на ИДЕИ нека да го стори, да предложи помощта си, щото този път нещата с финансирането са съвсем зле: още е една десета част от нужните пари не сме успели да съберем. Ще видим. Само да е живот и здраве, всичко ще се оправи. Само човешката злоба и завист едва ли някога ще изчезне. Само човешката глупост едва ли някога ще отстъпи. Само човешката низост едва ли някога ще миряса...

145

ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ За ефективното нравствено въздействие върху душите на младите Искам днес да поставя един такъв проблем: за ефективността на т.н. "нравствена проповед" по специално в училище, но и изобщо, сиреч, в цялостното нравствено възпитание на младите. Щото освен учители да наставляват нравствено младите, това могат и трябва да го правят – и го правят все пак някак – и техните родители, пък дори и, да речем, приятелите, по-близките хора. Нормално е като видиш, че някой пропада в нравствено отношение, да се опиташ някак да подкрепиш духа му с "нравствена проповед". И ето, тогава възниква въпросът: коя нравствена проповед би имала подобаващия, очаквания ефект, каква трябва да бъде проповедта, та все пак с нещичко да повлияе, и то в положителна насока? Какви грешки допускаме в това отношение, та става общо взето така, че нравствените ни проповеди са съвсем неефективни, а често ефектът им е бумерангов, т.е. постигаме точно обратното на очакваното. Ето по тия немаловажни, по моето виждане, въпроси, ми се ще да поразсъждавам в тази съботна утрин, когато сякаш съм малко по-свободен - или поне имам малко повече време. Ще каже някой: защо употребяваш тоя израз "нравствена проповед"? Няма ли по-подходящ израз или термин? Примерно "наставление". Или нещо друго. Щото проповедите са нещо, което го правят проповедниците, сиреч, духовните лица, пасторите, свещениците. Да, така е, проповеди би следвало да изнасят преди всичко хора, на които това им е работата, именно духовните лица. Всъщност, и философите са в някакъв смисъл духовни лица, щото философията е не по-малко духовна дейност от религията – и е сравнима и с изкуството по духовност. Затуй употребих термина "проповед", учителите пък, когато се захванат с "четене на морал" на своите възпитаници, пак, така или иначе, изнасят нещо като проповед, ала, за жалост трябва да признаем, в повечето случаи това го правят съвсем аматьорски, допускайки непростими грешки; а се иска едно такова твърде фино по същината си духовно въздействие, за да е що-годе ефективно, да спазва някакви изисквания, които могат да се усвоят, да се научат. Аз дори съм забелязал, че у нас даже тия, на които това нещо, да изнасят нравствени проповеди, им е работата, именно свещениците, особено православните, не умеят в повечето случаи да го правят както трябва, проповедите им са скучни, прекалено дидактични, разсъдъчни, не могат да овладеят душата и сърцето, приказват общи приказки, баналности, изтъркани клишета и прочие, т.е.говорят не като умели, опитни проповедници, а също говорят като аматьори. Явно и в наши146

те духовни училища, в нашите духовни академии (теологичните факултети), образованието е станало така позитивистично, че тия хора не усвояват и най-елементарни правила и умения за изнасяне на една ефективна, въздействаща, трогваща сърцето духовна проповед или наставление. Рядкост е в наше време човек да срещне умел, добър нравствен проповедник, на мен ми се е случвало да чуя такива проповеди в някои от богослуженията на протестантските деноминации у нас, там се срещат по-често добри проповедници, но в православната ни църква положението със смислената и ефективна проповед е направо плачевно; стигнало се е дотам, че в нашата традиционна църква духовните лица се интересуват от всичко друго, но само не от своята специфична духовна дейност, сред която проповедта е нещо най-важно и основно, дори водещо; повечето от тях сякаш са по-скоро добри бизнесмени, мафиоти, печалбари и прочие, но духовници и духовни наставници, за жалост, не са. Щом като положението е такова даже и в сферата на ония дейци, където нравствената проповед, така да се каже, им е работата, представете си тогава какво е положението в една такава сфера като образованието, където се смята, според господстващия канон, че там не възпитанието и личностното изграждане трябва да е водещото, а водещото е в се пак "добиването на знания". Нашите учители (с нищожни изключения) са крайно неопитни, неумели нравствени наставници и проповедници, допускат непростими грешки, говорят така, че проповедите им не могат да трогнат сърцата на младите, да докоснат съответните струни в тия сърца, в душите им и прочие. Говори се крайно дидактично, грубо наставнически, излагат се някакви банални, сухи, досадни "разсъдъчни аргументи", апелира се най-вече до разсъдъка, но не и до сърцето, не и до цялата душа. Поради което ефектът често пъти е нулев, да не кажа негативен; при такива проповеди изобщо е по-добре на младите нищо да не им се проповядва, щото като им проповядваме по този начин, първо, се излагаме, а, на второ място, губим доверието им, губим възможността за по-нататъшни духовни въздействия върху техните души, съзнания, сърца. Това означава, че един вид подобни проповедници, тъй да се рече, вместо да станат майстори в тоя така фин занаят за ваятелство на човешките души, все едно сами си отрязват ръцете поради неумелото боравене с "техниката", т.е. стават същински инвалиди в това отношение, а какви ли "произведения" по-нататък можем да очакваме от старанията на подобни инвалиди без ръце? Ситуацията е сложна и изисква внимателно осмисляне; забелязал съм обаче, че точно в тия случаи, в които се налага най-внимателно и старателно вникване и осмисляне, точно там ние проявяваме най-голямо, непростимо направо безхаберие; даже някои такива наши "проповедници" си живеят с фалшивото усещане, че са много добри в туй отношение, именно в своите проповеди, продължават да си бълват баналностите, тъпизмите, идиотизмите, станали са за посмешище пред младите, ала не го усещат изобщо, или ако го усещат, винят за това "лошата, пропадналата, не интересуващата се от нищо младеж", а не виждат своята вина, своя дял във отговорността да 147

се стигне до това положение. У нас се шири един ужасен нихилизъм спрямо духовното и нравственото в частност, бездуховността е в своята стихия и апогей, положението е направо трагично, а вижте как говорят даже нашите "най-видни лидери", вижте как те нас, народа, ни "наставляват", вземете едни такива трагикомични примери като Боко, Гоце и прочие, вижте какво гнусно, отвратително е направо нивото пък на т.н. "политическа проповед", щото когато един партиен агитатор ни говори така мазно-мазно, опитвайки се да ни подкупи, той всъщност пак се мъчи да ни прави някаква проповед, вярно, политическа, но имаща и своите нравствени компоненти. И когато мошеник от класа, какъвто е Боко или Янето, примерно, почне да ни проповядва от "синия екран" предимствата на честността и на добродетелта, то кажете ми тогава, не се ли налага на нормалния човек да вземе да си счупи телевизора като запрати по него някоя чаша?! Само давам пример за това колко е важен проблемът, който се мъча тук да поставя, колко той е всеобхватен, понеже, знайно е, нравствен компонент има всяко едно нещо, което касае нашия живот, нашето съществуване и нашите отношения. Той касае нашата човечност, а ние трябва да сме човеци във всичко, което правим. Явно обаче сме се обезчовечили или твърдо сме поели курс към обезчовечаване, щом така правим, щом се държим по този начин, щом пренебрегваме толкова съдбовни за живота ни нища, предварително оценявайки ги за „интелигентско лиготене” на суетни индивиди като тоя досадник Грънчаров, дето и тая сутрин си позволява да ни нарушава летаргията, да смущава душевния ни покой. Е, аз съм философ и това ми е работата: да смущавам, да дразня, да поставям неудобни въпроси. Ето, моята теза е тази: нашите учители в мнозинството си са крайно лоши, неумели, неопитни нравствени проповедници и наставници. Също така тезата ми включва и този момент: нашите родители в мнозинството си, имам опасения, също така са крайно лоши, неумели, неопитни нравствени проповедници и наставници. Даже имам чувството, че родителите са още по-лоши, още по-неумели и още по-неопитни наставници и проповедници от учителите. Даже дръзвам да обобщя: всички ние, абсолютно всички, сме крайно много подценили тоя момент в живота ни, нравствения, психологическия, духовния, директно свързан с нашата човечност, който пък, както виждаме, е сърцевина на това, което наричаме „възпитание”, нравствено наставление, назидание или проповед. В резултат всички с удивление констатираме, че човешкият „матрьял” в отечеството ни е крайно лош, нали така констатираме всички? Е, аз пък ви казвам една от причините този матрьял да е толкова лош и тя е: че сме много лоши нравствени наставници и проповедници, и то не само учителите сме толкова лоши нравствени наставници и проповедници, но и всички ние сме толкова лоши такива, понеже сме занемарили или подценили тая така фина и по същество духовна дейност, каквото е смислената, въздействащата, ефективната нравствена проповед. Хората се възпитават по един-единствен начин: чрез думи, чрез говорене, говорене и пак говорене. Чрез убеждаване, убеждаване и пак убеждаване. Няма друг начин нещо смислено да се постигне в тази сфера; 148

словото е главното оръжие тука. А ние не владеем това оръжие. Никой не се вслушва в безпокойствата и съветите на тия, които владеят това оръжие, именно философите и донейде поетите. За различията между философското и поетичното боравене с оръжието на словото си заслужава да се мисли отделно, ето, попадам на този проблем и дано някога намеря време да пиша и за него. У нас обаче най-лошото е това, че всеки си е втълпил, че е много добър в това отношение, именно боравенето със словото, с думите. А то не е така. Това фалшиво самочувствие-самомнение е твърде коварно. И на това основание правим много грешки и си оставаме в плен на илюзиите. Ето това фалшиво самочувствие-самомнение трябва да се подкопае и разклати. А после да се опитаме да осмислим каква трябва да бъде наистина ефективната, смислената, въздействащата, пълноценната нравствена проповед – или морално наставление. Аз тук само поставям проблема. Не смятам, че имам разковничето, въпреки че много мога да спомогна за решаването му. Имам още много какво да кажа и да напиша по този проблем. Все пак много години се занимавам точно с това: да упражнявам едно духовно въздействие върху душите на младите, каквото е философското, което пък има за своя сърцевина тъкмо интересуващото ни нравствено въздействие, наставлението и проповедта. Много съм търсил в тази посока, много неща съм правил, какво ли не съм опитвал за да надмогна безсилието си в ония така сложни нравствени ситуации, в които битието ми на български учителфилософ ме е поставяло. Благодатна обаче е моята „професия”, щото ако не бях така пряко въвлечен в тия години в шемета на живия живот, какъвто е училищния, ако бях спокойно предъвкващ някакви банални истини от "последна инстанция" академичен учен, то най-вероятно нищо особено и нямаше да постигна. Но мъдрият Бог си знае работата, прати ме там, където мога най-много да постигна, където е най-тежко, където изпитанието ми ще бъде най-сериозно: в училището. Много съм благодарен, че имах тая съдба, че ми беше спестена другата: да бъда самодоволен, високомерен академичен учен, отдаден на „светлите мисли” на "истините от последна инстанция"; животът, в който бях потопен в тия години, ми даде много, прекалено. Е, и много ми отне. Предимно загубих здравето си, щото съвсем не е лек тоя живот, на моменти има характера на същински кошмар или ад, но въпреки всичко, като сложа чертата, аз много и придобих, за което съм благодарен, освен на Бог, и на младите, с които общувам всекидневно ето, вече цели 30 години. Имам чувството, че не аз тях толкова научих на нещо, въпреки че съм се старал, но по-скоро те мен научиха. За това именно съм им благодарен. Както и да е. Трябва и в тая област, нравственото наставничество и проповедта да не робуваме на стари догми и стереотипи, както, за жалост, продължаваме да правим. И тук се иска да сме модерни, съвременни, да се опитваме да се настроим според новия, съвременен, модерен дух на младите, с които имаме благодатния шанс да общуваме, да сме в контакт всеки ден. Младите са носители на едно ново, в корена си променено светоусещане или на един нов мироглед, на една нова, различна душевност и дори 149

специфична личностност. Ние, "възпитателите", нямаме правото да си бъдем все същите, длъжни сме да се променяме. Иначе самият живот ще ни изхвърли, ще ни направи непотребни. Трябва да намерим път към душите на младите, трябва да съборим без съжаления стените между нас. Към това аз си позволявам да призова. Тук е разковничето. Трябва да поставим общуването си с тях върху съвършено нови начала. Иначе, по старому, вече съвсем не върви. Излагаме се безкрайно ако продължаваме да си бъдем толкова неадекватни спрямо изменилите се обстоятелства на живота. Примерно, като си позволяваме лукса да проповядваме така, както това се е правило преди 50 или 100 години. А ние, простете, точно това правим. Което е крайно глупаво. Така не се правят нещата. Понеже нищо смислено не може да се постигне. Спирам дотук. Опитах се само да ви въведа в проблема, не и да го реша. Призовавам заедно да осмислим ситуацията, в която се намираме. Носим огромна отговорност. Ние, учителите, възпитавайки така неумело своите ученици, всъщност възпитаваме утрешните неумели във възпитанието на своите собствени деца родители – давате ли си сметка какви страшни поражения нанасяме ако си позволим да си вършим работата некачествено, дефектно, сбъркано? Нашите днешни ученици ще бъдат не само утрешните родители на своите деца, те ще бъдат и утрешните ни управници, ще бъдат цялостният човешки "матрьял", който ще движи живота в нашето свидно отечество. Ние затова нямаме право на грешки, отговорността ни е огромна, направо съдбовна. Никакво лекомислие нямаме право да проявяваме. Длъжни сме да станем на всяка цена умели, добри, опитни, ефективни нравствени наставници и проповедници на нашите ученици. Длъжни сме да ги подпомогнем в това най-голямо жизнено дело: да станат пълноценни и достойни личности, справящи се с предизвикателствата на съвременния нелек и толкова динамичен живот. С правенето на ефективни проповеди ние всъщност „бърникаме” в светая светих на душите им: там, където е съкровищницата на тяхната душа и сърце, там, където е техният дух, където са техните ценности, убеждения, вярвания. Там не може да се бърка току-така, там „механизмът” е по-фин от часовниковия даже. С неподходящи сечива и инструменти там не бива да се пипа и бърка – понеже вместо да се поправя, може да се руши, да се обърква, да се разваля. Давате ли сметка сега за какво изобщо става дума? Да се надяваме. Тия дни, живот и здраве да е само, ще се постарая да започна реализацията на една своя отколешна идея: да започна да правя видеозаписи на мои нравствени беседи, в които да се опитам на дело да покажа кои са принципите, които според мен трябва да се спазват, та една проповед да бъде съвсем качествена, добра, ефективна, смислена. Предизвикателството за мен е голямо и точно затова с още по-голямо желание ще се хвърля в него. Само дано някакви житейски проблеми не съсипят доброто ми намерение – и настроението, което ми е потребно, за да изпълня замисленото. Защото мен, за жалост, животът съвсем не ме щади. Ето, други хора спокойно си пишат книгите, това е, да речем, тяхната основна работа или занима150

ние, а аз, първо, за да съществувам някак и за да си изпълня призванието, работя като вол в какви ли не сфери: учителство, писане, издателска дейност, какво ли не още. И ето, здравето ми не издържа вече хептен. Но не се оплаквам, казах това: благодарен съм на съдбата си. Ще си дърпам оралото докато мога, докато имам сили. Нивата ми обаче е благодатна. Затуй и изобщо не се оплаквам. Старая се да бъда един добър, работлив вол. Независимо от това какво си мислят околните за мен. По-точно казано: изобщо не ми пука какво си мислят околните за мен… изобщо, ама наистина изобщо не ми пука… Хубав и приятен уикенд ви желая! И ако поне малко от свободното си време употребите за размисъл върху „безсмислиците”, с които си позволих да ви занимая тази сутрин, смятам, че ще останете доволни. Темата е благодатна. Всички ние сме родители най-малкото. Или ще бъдем такива. Някои от нас пък са нравствени наставници – било като учители, било като шефове, като мениджъри, било като какви ли не. Няма жизнена дейност, в която този нравствен момент да не присъства. Тъй че, да се надяваме, темата, която поставих, може да ангажира повече хора. И затова очаквам една хубава дискусия. Аз все пак съм оптимист в това отношение. Нищо че знам, от опит съм го разбрал: колкото по-важна тема поставя, толкова по-малко хора изобщо се вълнуват от нея. По най-важните теми, които съм поставял, сякаш никой не се е вълнувал – и никой не е коментирал. Това за мен е критерий вече за значима и незначителна тема: колкото темата е по-незначителна, толкова повече хора се вълнуват, обсъждат и спорят. А мълчанието, с което се посрещат истински значимите теми, за мен е сигурен критерий за тази значимост. Да видим дали ще дочакам деня, в който тази моя горчива констатация все пак ще бъде опровергана…

151

Как да помогнем на младите да станат по-добри? Налага се да продължа разсъжденията си по подетата тема, която формулирах така: За ефективното нравствено въздействие върху душите на младите или, другояче казано, темата за това как би следвало да наставляваме младите, да им проповядваме някакви нравствени добродетели, обаче така, че нашите думи да има ефект; а също и проблема за това от какви грешки трябва да се предпазваме, грешки, които отрязват пътищата ни за проникване в душите и сърцата на младите; необходимо е да изнасяме своите "нравствени проповеди" така, че младите да се трогнат и замислят, да се развълнуват, да се настроят за подобни разговори, следва да придобием някак умението да докосваме някакви най-фини струни в душите и сърцата им, без което нашите проповеди ще си останат все така досадни, неефективни, бих казал даже тъпи. Аз имам цяла една книга по тия въпроси, която се използва и като помагало в обучението по етика в гимназиите; нейното заглавие е Етика на достойнството, а подзаглавието й е Изкуството да се живее (прочее, кое именно е заглавието и кое – подзаглавието е спорно, щото с пълно право и двете стават за равностойни заглавия). Вече повече от 10 години изминаха от отпечатването на тази книга, а и преди това аз години наред съм работил по нея, нищо че тя е била само в ръкопис, който съм допълвал много време. В тази моя книга съм приложил един подход, който според мен е значително по-ефективен в сравнение с така разпространената и съвсем неефективна стандартна, обичайна нравствена проповед, която възпитателите, които не са положили достатъчно усилия да вникнат в същината на проблема, си позволяват без замисляне да практикуват. Тук ми се ще да представя чистата форма на този нов и по-различен подход, като с поставянето на самия проблем се надявам да се провокира една дискусия, в която вече да се изявят всички по-значими и при това по-конкретни моменти на проблема. Има няколко опорни точки на моя подход, които искам да изявя в длъжната последователност и във взаимната им връзка. Ще опитам да го направя аналитично ето в този ред: 1.) Младият човек, когото назидават, или комуто обясняват какво е лошо и какво е добро, другояче казано, на когото проповядват някакви нравствени ценности, в никакъв случай не трябва да бъде превръщан в обект на тия въздействия, напротив, той трябва да бъде признат за активен и дори за равностоен субект.

152

Това означава, че възпитателят трябва да го възприема като партньор в търсенето на някакви значими истини, а не да му дава тия истини в готов и неподлежащ на обсъждане вид. Ако младият човек бъде изначално елиминиран от участие в търсенето на истината, това означава, че натрапените му отвън истини никога няма да станат негови; толкова е просто това, нима още някой не го съзнава?! Възпитателят, игнориращ участието на възпитавания, се опитва да му натрапва някакви свои убеждения, младият човек го слуша с недоволно навъсени вежди и вътрешно се бунтува от унижението, на което го подлагат – така не бива да се проповядва, щото всичко е поставено на изцяло погрешна основа. И ефектът е нулев, нещо повече, негативен. За да проясня какво имам предвид, ще си позволя да дам един пример; вместо на критикувания младеж да кажете строго „Това не е така, ти постъпи лошо и пр.”, би могло всичко да бъде поставено на коренно различна основа ето по този толкова лек начин: „Ти как възприемаш постъпката си? Смяташ ли, че постъпи добре?”. Поставяйки нещата на тази различна основа, отправяйки покана за диалог, работите вече има надежда да потръгнат. Следователно сме длъжни да приемем и това изискване: 2.)Лошата назидателност се избягва, на нея й се подрязват корените още с изначалната настройка към равнопоставено участие и също така към диалогично отношение, при което в сътрудничество и то най-ефективно може да се търсят ония истини, които вече могат да имат значение за възпитавания. Възпитаваният би следвало да бъде възприеман като личност – с това е казано всичко. Като суверенна, автономна, заслужаваща уважение личност, сиреч, за свободна личност – тук е алфата и омегата на ефективната нравствена проповед. Свободната личност има правото на грешки, на оригиналност, на индивидуалност, на раз-личност. Никой няма право да й се меси и вместо нея да решава, камо ли пък да й натрапва това или онова, напротив, всичко трябва да става благодарение на началното уважение и признаване на нейния суверенитет върху собствения живот, върху собствените разбирания и убеждения. Следователно, ако отношенията бъдат поставени на тази основа, тогава именно вече нравствените проповеди няма как да бъдат възприемани като скучни и досадни, щото ако някой дръзне да ги възприеме като такива, това означава, че самия себе си възприема за скучен: нали ти участваш активно в случващото се, то не ти харесва, не ти е приятно, ами сам направи нещо, та да стане интересно и приятно! Лошата дидактичност и назидателност, крайно разсъдъчната и затова толкова досадна обяснителност, която се шири необезпокоявана из нашите класни стаи и училища, има за свой корен деперсонализираността на цялостните отношения в сферата на образованието, в което сякаш не общуват суверенни човешки същества, а някакви разсъдъчни, някакви разсъдливи зомбита. Това означава, че в този род стерилни и абстрактни отношения биват игнорирани всички ония душевни сили, които именно придават човечността в 153

отношенията ни: емоциите, волевите импулси, целостта на личностността, творческия полет на фантазията, суверенността на свободния, всичко избиращ и всичко сам решаващ Аз, кипежът на безсъзнателното, който при младите е така интензивен, направо неудържим – как при това положение можем да очакваме, че младите ще се държат като благовъзпитани старци?! Глупаво е да очакваме това, нали? 3.)Ако искаме личностното да излезе на преден план, то това означава, че върху основата на цялостната, ненакърнена душевност на младия човек възпитателят трябва да постави пълната отговорност за поведението и жизнените му прояви; другояче казано, възпитателят в никакъв случай не трябва да допуска да се меси по груб, външен, назидателен начин в „светая светих” на личностното, в неговите свещени духовни опори, в сърдечността (интимността) на убежденията и вярванията му и пр. По-просто казано, добрият нравствен проповедник никога не си позволява да каже: „Това е така, ти трябва да мислиш ето как, това и това е правилно, а това – не е!”. Така изобщо не се казва. Първо, ако искаш да кажеш нещо подобно, по-добре го кажи ето как: „Аз смятам, че това е така, на мен ми се струва, че ти би следвало сам да преосмислиш еди-какво си, според мен това е така, онова пък не е както следва да бъде, а ти как мислиш, ти как възприемаш нещата?”. Тази, чини ми се, е идеалната схема на ефективното нравствено общуване и взаимодействие. Общувайки по този начин, добрият възпитател поставя върху крехките рамене на възпитавания цялата отговорност за собственото му поведение; оттук всичко следва да тръгне, ако всичко не бъде поставено на тази здрава основа, то си остава нестабилно и във всеки момент ще рухне. Даже когато някой млад човек сериозно се е провинил, вместо упреци, вместо да му се „караме”, би следвало да бъдем изключително деликатни, опитвайки се да му отправяме забележки, защото тогава ние всъщност си позволяваме да „ровим” в една душевна рана; принципът е: винаги говори от свое име и то за своите си впечатления и оценки, които не натрапвай на никой друг! В такъв случай добрият възпитател би следвало да каже: „На мен ми е болно, че така ме разочарова, признавам си, не съм очаквал от теб да сториш това нещо!”. Значително по-въздействащо е по този начин да се поставят нещата, отколкото да го кориш, да го мъмриш с вдигнат показалец и с пяна на устата, както обикновено правят усърдните наши възпитатели, държащи да му обяснят колко е „лош”, „неправилно мислещ” и прочие. 4.)У нас, в нашата дидактика и педагогика сякаш съвсем не се обръща длъжното внимание на толкова фините взаимодействия между индивидуално-личностното и групово-общностното начало; приема се за безусловно, че личността трябва да бъде подчинена на общността, на групата, жертвайки самата себе си; това е абсолютно погрешно убеждение, наследе-

154

но от комунизма: групата, общността е производна на личностите, които я съставят, а не обратното – толкова е близко това до ума! Нуждаем се от същностно либерализиране и демократизиране, сиреч очовечаване на отношенията в училищния живот, който едва на тази основа ще придобие характера на живот, а не на казармена, на тъпа бигбрадърска лудница, каквато, за жалост, допуснахме да стане родното ни училище в епохата на комунизма и след това на посткомунизма. Учениците у нас, младите хора са така „лоши”, непокорни, „щури”, „от нищо не интересуващи се”, „вироглави” и прочие – или по-скоро само неизбежно биват възприемани за такива в рамките на установилия се в условията на комунизъм стереотип и манталитет! – просто защото нашата базисната ни настройка, от позицията на която ги възприемаме, е толкова е извратена и неадекватна на реалностите на променилия се живот. Не младите хора трябва да работим да се променят според нашите анахронични представи за „добро” и „зло”, а, напротив, нашите представи и оценки трябва да се синхронизират с реалностите и условията на изменилия се живот, в който сме поставени. Младите хора са каквито са, те други, впрочем, не могат и не бива да бъдат, тях животът ги е създал такива, едно поне обаче е сигурното: младите винаги са съвременни, носят в себе си духа на променения живот, понеже те са този живот. Вярно, те търпят крайно вредни въздействия от страна на „масовата култура”, в която са поставени, те са моделирани от безброй фактори и ефекти, безспорно, много корекции в техните представи и начин на живот трябва да бъдат направени, което означава да се води тежка, жестока битка за автентична личностност у всеки млад човек, но тази битка все пак трябва да я води той самият, подкрепян и насърчаван от своите възпитатели. Този трябва да е и подходът: младият човек да бъде подтикнат сам да тръгне по пътя на самостоятелното осмисляне и преоценяване на ония масови догми, които е възприел безкритично – или които са му натрапени от страна на пошлата масова култура с нейните предразсъдъци и вярвания. Училището е мястото, където той трябва да бъде подкрепен в тази своя съдбовна задача и борба за суверенна и свободна личностност. Училището и възпитателите му обаче нямат право да го корят по един външен, дидактичен начин, щото пред себе си имат живо човешко същество, а не „тухла в стената”, която трябва да бъде натикана в предварително готовия калъп – а след това поставена от някаква „загрижена ръка” на точното място в стената, където да стои за вечни времена, или поне докато човек е жив. Не, така не стават тия работи, всички в основите, в корена си трябва да бъде преосмислено. Още много може и трябва да бъде казано, но с оглед текстът ми да не стане прекалено дълъг, ще спра засега дотук. Тия дни, живот и здраве да е, може и да продължа да пиша, понеже наистина имам още много да кажа. Проблемът обаче, надявам се, вече разбрахте това, е твърде важен. Младите у нас са оставени на самите себе си в една изцяло враждебна на тяхната личностна суверенност социокултурна действителност, която се мъчи да ги 155

мачка както си иска, изцяло незачитайки суверенитета, сиреч, свободата и личността им. В една такава ситуация младите, предполагам, се чувстват отхвърлени, незачетени и дори озлобени, поне най-малкото с навъсени вежди наблюдаващи случващото се около тях, особено ексцесиите на неадекватните на мисията си възпитатели, именно горките учители, които пък, от своя страна, се чувстват изцяло безсилни нещо да променят, с нещо да повлияят на всекидневно влошаващото се положение. Държавата и образователната институция робуват на изцяло неверна и вредна философия, унаследена от комунизма, и не могат да осъзнаят, че стратегията, която ни натрапват, е в корена си сгрешена, безполезна и крайно неефективна. Аз имам да изнасям един доклад по тия въпроси пред учители в моето училище, но както разбрах тия дни, поради заболяването ми, когато бях в болнични наскоро, бил минал срока за изнасянето и обсъждането на този доклад. Сега пък идат предпразнични дни и на никой не се занимава с такива неща, ако изключим такива скучни хора като мен, на които винаги им се занимава с подобни важни проблеми. Затова смятам да си изпълня задачата по своеобразен начин: обръщайки се чрез блога си към всички ония, които все пак имат известен интерес към проблема, включително и въпросните колеги, с които съм готов всеки ден и в друга обстановка („на живо”) да обсъждам всички тия съвсем нелеки въпроси. А също така смятам и да направя няколко „нравствени беседи”, записани на видео, в които да демонстрирам как според мен би следвало да се общува по нравствените въпроси, каква на дело трябва да бъде ефективната нравствена проповед. Ще видим какво ще се получи, но съм длъжен да опитам. На фона на това, което се прави в „големия медиен свят”, имам предвид разните му там простотии като „политически дебати”, в които разни тъпи, скучни, смешни и пр., ала за сметка на това крайно нагли и арогантни Янета, Дмитриевичи и Боковци ни учат какво е добро и какво е зло, където разни нравствени недоразумения като Вучков, Слави, разните му там Диловсинчовци, Кеворкянчовци-Димитровци, Карбовчовци, Пантевци, Андрей Райчевци, Дъревици и прочие се представят едва ли не за нравствени стожери на нацията ни, където се опитват да ни правят хептен на малоумници и на наивници, моя милост добива известно усещане, че имам правото да кажа какво мисля и как аз виждам нещата, нищо че не съм „звезда”, нищо че добре знам, че никой няма и да обърне внимание на това, което казвам; но аз го правя не за това някой да ми обърне внимание, а само защото се чувствам длъжен да го сторя. Намираме се в такава ужасна ситуация, в която всеки, кой с каквото може, е длъжен да работи, да прави нещо, щото възниква и ето този коварен момент: „Кой ще го направи ако не ти?! И кога ще бъде направено – ако не сега?!”…

156

Бъдете смели, бъдете силни, дръжте се достойно – както подобава за свободния човек! Тия дни разговарях с един човек, който се постара да ми даде нещо като "рецепта за душевно щастие"; действала тази рецепта превъзходно и безотказно, особено в нашите родни, български условия; от мен само се искало да приложа лечението, предвидено в нея, и мълниеносно съм щял бил да постигна желания резултат. Накратко казано съдържащото се в тази "магическа рецепта" може да се изрази така: Не бъди максималист! Не бъди идеалист! Изобщо не се вълнувай за онова, което не зависи от теб! Човек става неизмеримо щастлив след като осъзнае, че сам не може да промени света. И едва тогава придобива така потребното ни за да сме щастливи душевно спокойствие. Онова, което не зависи от мен, повече съвсем не ме вълнува и терзае. Повтаряй си постоянно: "Аз няма да оправя света, да иде по дяволите този свят, важното е аз да съм добре!". В основни линии това ми каза този мъдър човек. Мъдър с една мъдрост, която аз лично не приемам. Мъдър с една крайно разпространена у нас мъдрост, мъдър с една твърде популярна у нас мъдрост: мъдростта на безразличието към всичко в името на собствения душевен комфорт. То туй нещо по-скоро не е толкова мъдрост, а е по-скоро болест, широко разпространено у нас заболяване на душата и духа. Или е проява, симптом на същинското заболяване, дето така жестоко тресе нацията ни: бездуховността. Щото само един крещящо бездуховен човек може да си втълпи, че като е безразличен към всичко, ще си осигури презрения душевен комфорт. Прочее, не се изразих достатъчно прецизно: горецитираната мъдрост е израз на нещо като раждаща се духовност на бездуховността, която тресе нацията ни. У нас се е стигнало дотам, че самата разнолика бездуховност си създава своя специфична "духовност". Или си създава нещо като своя специфична "философия". Философия на антифилософското. Философия на примиреността. Философия на търпеливостта. На безразличието. Дори бих дръзнал да кажа и това: имаме си вече култура на безкултурието. Култура на простащината. Да, не на мъдростта, а на противоположното на нея, именно на простащината. Щял съм бил да стана най-сетне "положителна личност" ако съм престанел да се безпокоя за всичко наоколо ми, ако съм престанел да се вълнувам, ако съм престанел да искам да "оправям целия свят". Всичко, което не зависело от мен, трябвало да почна да го игнорирам. Това да бъ157

деш ангажирана личност, да бъдеш даже просто личност, било вредно за душевния ми комфорт. И създавало "излишни главоболия". Като почнеш да мълчиш, мигом всички ще почнат да те харесват. А когато говориш, когато се вълнуваш, когато открито казваш каквото мислиш, тогава само дразниш хората – и си създаваш врагове. Всички обаче ще почнат да те харесват ако станеш "един от многото". Ако станеш "положителен", сиреч, стандартен. Като се обезличиш. Тогава ще себеподобните ще почнат да те носят на ръце, мило говорейки ти: "Той вече е един от нас, той по нищо не се отличава от нас! Той вече е досущ като нас! Той също като нас вече изобщо не мисли, той като нас няма "особени мнения", той вече съвсем не ни дразни, той вече изобщо не държи на някаква си там "личност"! Каква неизмерима благост струи от него: той е един от нас, по нищо не различаващ се от нас! Браво! Да приветстваме раждането на още едно безличие! Този тука другар успя да убие личността у себе си, принесе тази жертва, затуй заслужава нашата награда, заслужи нашата всеотдайна обич! Да го вдигнем на ръце, да празнуваме тържеството на нашата всепобеждаваща комуна! И т.н." Това така мило му дума комуната, тия нежни думи тя говори на поредната си жертва, отказала се от себе си. Аз обаче не ща да получа в един трагичен ден тия същите овации, не ме блазни тълпата от безличници да ме понесе на ръцете си. Аз имам една друга философия. Коренно различна. Несъвместима с току-що написаното. Аз мисля ето как: Човекът е човек доколкото е преизпълнен с безпокойства. Доколкото се вълнува за всичко, което го заобикаля – и което му се случва. Човекът е човек, доколкото не е бездушен. Да, човекът също така е човек доколкото иска, доколкото се стреми да промени целия свят. Да, именно целия свят, а не само едно-единствено "парче" от него. Да си човек в истинския смисъл на тази задължаваща дума, това означава да съзнаваш, че всичко зависи именно от теб! Човекът е човек доколкото се съзнава като господар на този свят – и като истински негов стопанин. Не на своя дом ти си господар, човече, а на целия свят! Целият свят е твой дом – и си длъжен да го направиш уютен, какъвто и подобава да е твоят дом. Бездушието, безразличието е симптом, че си започнал да се обезличаваш. Вярно, по-спокойно ще ти е. Вярно, че няма да се "напрягаш излишно". Но жертвата е прекомерна: от себе си се отказал. От човешкото у себе си. Не подобава така да живее достойният, сиреч, свободния човек. Да си личност в истинския смисъл означава да се вълнуваш за всичко – и да вярваш в себе си, в силата си. Да, имаш сили да промениш целия свят. Иска се просто и само да повярваш в себе си. Този твой свят зависи от теб, ти си неговият пълноправен господар. Да си човек в пълния смисъл на тази дума означава да презреш слабостта у себе си – и да насърчиш своята сила. Има нещо свръхчовешко в това да си човек. Да, съзнавам, че без мен този свят ще е вече съвсем друг. Той зависи от мен, не аз от него. Няма да допусна светът мен да моделира, аз обаче ще го превърна в свое драгоценно произведение и творение. Рекох: и така ще бъде! От този зов на Божественото у мен самия аз 158

никога няма да се откажа. Като човек трябва да бъда достоен за своя Велик Създател, по чиито образ и подобие съм създаден: моят Бог. Да си човек означава да си творец. Човекът е човек именно доколкото е богоподобен, сиреч, творец. А не презряна твар. Не скот. Не стадно животно, а човек – да бъда това е моята участ и съдба. И моята велика отговорност. От тази своя философия аз няма да се откажа никога. Това се опитах да кажа на този човек, който ме посъветва за едно "магическо", по думите му, лекарство за душевно спокойствие и за лесен живот. Той го бил изпробвал на дело, откакто го приложил, всички почнали да го обичат. А преди това като мен бил същински "трън в очите". Говореше ми този човек дори възторжено за новата си вяра. Личеше си, че ми желае доброто – според неговата представа. Загрижен бил за мен. Тия мои проблеми, които имам напоследък – нали ръководителката на учреждението, в което работя, е запретнала ръкави да ме променя, да ме прави покорен и прост изпълнител на нейната властваща воля, което, както и да го погледнем, е трудничко да се случи: аз от личността си, за да угодя някому, няма никога да се откажа! – та тия мои проблеми щели да отпаднат ако аз самият, дето се казва, съвсем доброволно, се реша да плюя на себе си, на своята вяра, на своята философия; така си мислеше този мил и загрижен човечец. Който се държеше като "парламентьор", пратен да ме увещава да кандисам, та да спре "разорителната война", която родната бюрокрация поведе срещу мен, търсейки дългочакания реванш. Залогът е един: Ангел Грънчаров, такъв, какъвто го знаем, повече да го няма! Жив или мъртъв, но тоя "вредител" трябва да бъде изтръгнат от цветущия... труп на българското образование и училище! Точка! Тази е волята на властващата бюрокрация, която, подобно на самия Азис, каквото поиска, винаги го постига. Ще видим обаче какво ще излезе от прелюбопитната история, която се е завързала. Да спра за днес дотук. Още много има да се пише, подетата тема е интересна и важна. У нас битката за автентична личност все още не е започнала. Братството на комуноидите е още твърде силно. Личностите, доколкото ги имаме, са дамгосани и подложени на страшен терор. Не мирясва стадната общност докато не убие, в буквалния смисъл на думата, личностите, които смущават презрения й комфорт. Страшно е. Затова нямаме напредък като общност, не за друго. Личностите са тези, които движат света. Които го променят. Които го очовечават. И това, знайно е, става с борба. Не с търпение. Не с кротуване. Не с търпеливост. Не с мъдруване. Не с мърморене. Не с глух ропот. А с битка. Безпощадна, всекидневна, жестока битка. Нестихваща битка за свобода, достойнство, човечност. Станете борци, бъдете смели и твърди воини на тази нестихваща битка и война за повече човечност! И за достойнство. Само това мога да ви пожелая в тия наистина светли и вдъхновяващи празнични дни! Иде нова година, за да е наистина нова, нека и ние да станем поне малко по-нови: като се освободим от бездушието си. От безличността и от безволието си! Не си позволявайте безразличие към нищо!

159

Този е моят съвет, който си позволявам да отправя към вас, особено към по-младите – от позицията на много живял, патил и препатил философ. Да, бъдете смели, бъдете силни, дръжте се достойно, както подобава за свободния човек! Не допускайте проклетото малодушие да трови душата и живота ви. И тогава не само България, тогава целият свят ще бъде друг! Съвсем друг. От нас зависи всичко, от нас, не от някой друг: от мен, от теб, от него, от онзи там...

160

ДИКТАТУРАТА НА ПРОСТАЦИТЕ Опит за въведение в темата Йордан Ангелов Снощи, за да не забравя една мисъл, която ми щукна в главата, я записах във Фейсбук; става дума за това, че споделих нещичко за т.н. диктатура или тирания на простаците, от която според мен сме застрашени; сега гледам, че доста хора са ме насърчили да изпълня обещанието си; ето я тази мисъл, под нея публикувам също така и един кратък афоризъм, който, тъй да се рече, сътворих покрай другото и също публикувах във Фейсбук; понеже тази сутрин преди излизане за работа няма да имам достатъчно време да пиша по-задълбочено по поставения проблем, по който ми се ще да се породи дискусия, ще се опитам да направя нещичко, доколкото ми стигне времето, с оглед да провокирам и други хора да се изкажат, пък "когато му дойде времето", или когато се намери повече време и вдъхновение, ще запретна ръкави да напиша и самото есе; но ето сега за какво собствено става дума: Върти ми се в главата идея да напиша есе на тема Диктатура на простаците, в което да обоснова тезата, че такава една диктатура не съществува от вчера, а от десетилетия, още с настаняването на комунистите във властта, а дори и преди това, от алеково време, пък и дори преди това. Но напоследък тая диктатура сякаш се засили и простаците (и наглеците) завладяха и политическата власт в държавата. Заплашени сме от пълна тирания на простаците, те ни инквизират постоянно – и омаломощават силите на нацията. Всичко талантливо от България бяга най-вече заради тая тирания на простаците, упражняващи терор спрямо всичко що-годе умно, талантливо, образовано, просветено. Простотията у нас дори стигна дотам да си създаде своеобразна култура на простотията като своя идеологическо оправдание; имаме си очебийни простаци, които са ни министри на културата, премиери, какво ли не още. Проблемът, който поставям, е сериозен, апелирам в разработването му да се включат повече хора, които споделят идеята и тезата ми. Тя не е моя де, но се опитвам да я изведа в нейната кристална чистота и завършеност. Имам доста примери, който възнамерявам да представя в есето си, трябва ми само малко по-свободно време за да я разработя както ми се иска... помагайте ако можете! 161

Ето и онова афоризъмче, за което също споменах, чини ми се, че и то има пряко отношение към темата: Само един способен, кадърен, талантлив, работлив човек може истински да оцени друг такъв способен, талантлив, кадърен, работлив човек. А мерзавецът и некадърникът може да цени единствено само други такива като него мерзавци, подлеци, некадърници... А сега, доколкото все пак имам време, да се опитам да попиша малко по поставената тема, поне да подготвя увода към нея. За да се говори смислено по темата за диктатурата или за тиранията на простаците и наглеците (нахалните), първо трябва да се опитаме да опишем по-внимателно кои и какви са тия т.н. "простаци", щото един човек справедливо вметна следното: ... Простаците са видимата част на Айсберга или камшика, с който Господарят бие кучето... Факт написан и от Фердинанд към Борис за управлението на Българския народ най-добрият страж на властта е простака! Ако искате да направите нещо, което си струва да се чете, вижте какво има "под водата" и главата, която движи ръката държаща камшика... Т.н. нареченият "прост", т.е. малокултурният човек ли е простакът, за който говорим? Явно не, явно не за тия хора става дума. Простакът не е и необразованият човек. Простакът, за който говорим, е нравствен тип, в който определящи са ето какви качества: нахалство, арогантност, безочие, склонност към правене на подлости, крещяща враждебност към мисленето, към мислещите, към способните хора; простакът се вре навсякъде, без капчица смущение демонстрира простотията си, всъщност какво има повече да мислим кой е простакът, достатъчно е да се представим алековият Бай Ганьо и мигом ще стане ясно за кого говорим. Значи става дума за една твърде агресивна простотия, по-скоро за простащината, а не за смирената, безобидна простотия, която, разбира се, ще бъде неимоверно окуражена когато простащината се възцари, когато бъде турена на пиедестала, както, впрочем, е станало у нас. Но да се постарая да избягам, да се отърва от нищонеказването на общите приказки, на общото говорене. По-добре е да дам един пример, от който всъщност тръгнах, да разкажа нещо, което ме подтикна да се замисля повече за тия неща. Става дума за един пример, взет директно от живота, от битието ми на учител (преподавам философия). Младите, учениците, особено пък гимназистите (намиращи се на една възраст, където всичко най-изразително изпъква) са нещо като чудесно огледало на онова, което става в обществото, на нравите, господстващи в това общество. И затова са много подходящи за изучаване на това, което става в "голямата общност", понеже тук, като в призма, всичко се пречупва, тук всичко сякаш е поставено под лупа и всичко изпъква, става добре забележимо и разграничимо. Та в тази връзка искам да разкажа следното. Във всеки клас учениците са най-различни, има едно по-пасивно мнозинство, което е податливо 162

на всякакви влияния, а пък двата полюса, които го облъчват с такива влияния, са полюсът на неколцината неизменни простаци (наглеци, които се правят на интересни, които са крайно враждебни на ученето, които са противници на реда, на отношенията, основани на възпитанието, на културата, които пречат на учителите да си вършат работата, които на моменти, ако не бъдат озаптени, се разпасват така, че създават реална заплаха за всичко, що трябва да става по начало в училището, т.е. стига се дотам, че всичко отива по дяволите) и, от друга страна, понякога съвсем крехкият полюс на приличните, на добрите, сиреч, на възпитаните, на свестните, на старателните ученици, които се стараят нещо да научат или да се изявят с найдоброто, което таят личностите им, ала често стават пишман и са постоянно обезсърчавани и обиждани, примерно дори и с това, че учителите сякаш постоянно са заети да оказват прекалено внимание на групата на простаците, а пък на добрите, на водещите, на елитните ученици по тази причина нямат време да им отделят подобаващото внимание. Тази е типичната ситуация, разбира се, има и класове, в които водещи стават добрите, свестните, възпитаните ученици, те почват да задават тон, пасивното мнозинство в такъв случай ако се поддаде на техните влияния, тогава казваме, че този клас е добър; но, уви, много често става така, и напоследък това сякаш е по-често срещаната ситуация, тон в повечето класове започва да задава групата на агресивните простаци, на наглите, на невъзпитаните – и тогава учителят е поставен в тежка ситуация, особено ако той самият, както и подобава, е представител на човешкия тип на възпитаните, на интелигентните, на неавторитарните, на разбраните, да го кажем с една дума, на добрите хора. Разбира се, да си добър човек съвсем не означава, че ще си добър учител, понеже учителят наистина е поставен в твърде тежка ситуация; и по тази причина добри сякаш са именно учителите, които успяват да надмогнат агресията на наглите, на лошите, на арогантните, на невъзпитаните ученици, сиреч, на групата на простеещите, да си го кажем направо, на простаците. Как обаче се надделява над наглостта и над простащината на простаците от страна на един интелигентен по презумпция човек – ето това вече е голям проблем. По него заслужава да се мисли. Аз съм склонен да мисля, че автентично интелигентният, добър, възпитан, разбран човек, който има злата орис да е учител, е общо взето безсилен спрямо наглостта и простотията на арогантните, на тържествуващите простаци, които са успели в една общност да вземат превес, да получат доминация. Учителят все пак има известно предимство, основано на властта, но и тук ситуацията е непроста: понякога става така, че поради погрешни действия на самата училищна власт простаците се чувстват насърчени да се развихрят в простотията си, чувстват се безнаказани, и тогава положението става наистина тежко. И найтежко става тогава, когато училищната власт, дори без да си дава сметка за това, влезе в някаква потайна, пък макар и несъзнавана коалиция с простаците и наглеците сред учениците, та заедно, с общи сили, да се нахвърлят срещу нещастните интелигентни и неавторитарни учители; говоря за неу163

мишлено стигане до една такава тежка ситуация, когато училищната власт на дело работи против интересите на самото училище, понеже е възприела тази стратегия: за всичко е виновен учителят, щом има учители, които се справят, пък макар и със стиснати зъби, явно цялата отговорност за случващото се трябва да носи учителят. Ала нещата наистина не са така прости. Аз май се разпилях, понеже проблемът наистина е тежък. И е труден за изразяване с думи. Та мисълта ми беше: в най-тежките случаи се стига дотам, че в дадени класове простаците стават доминиращ елемент, те, така да се каже, фактически вземат реалната власт, бездействащата администрация на дело ги насърчава благодарение на това, че сее чувството за безнаказаност, стига се до пълна анархия, учителите, заедно с групата на добрите, свестните, възпитаните ученици, нямат силата да се противопоставят с нещо, и тогава се чувстват постоянно обиждани, т.е. появила се е типична ситуация, в която вече има диктатура и тирания на простаците. Говоря тук за малки групи, за класове, за малки общности, но ми се струва, че този модел се запазва и за големите общности. И тогава, ако говорим за училищни класове, става така, че всичко вече е тъкмо наопаки: макар че училището по начало е едно културно, образователно, възпитателно учреждение, в него се стига дотам, че властта я вземат простаците, те успяват да установят тирания и диктатура, а пък интелигентните хора в една такава ситуация твърде много страдат, понеже постоянно се чувстват тиранизирани, обиждани, с тях простаците се гаврят, нещо повече, получават неизразимо удоволствие от гаврите си, забавляват се, като тероризират човешки същества, които са имали злата участ да са непростаци, т.е. да са възпитани, интелигентни и прочие. Вие гледали ли сте ония толкова популярни видеоклипчета, в които буйстващи простаци-"ученици" в едно пловдивско, с извинение, "училище", се гаврят с една учителка по английски, и дори се нахвърлят да я бият? Сещате ли се за кои клипчета говоря? Има и клипче, в което "ученици" даже свалят... панталоните на учителя си докато той пише на дъската, сещате ли се, това клипче поне гледали ли сте го?! Ето това имам предвид; за това става дума; дотук се стига понякога, а напоследък и по-често. Което за мен е симптом, че работите вече са изпуснати, т.е. съвсем реално сме застрашени от тази т.н. тирания или диктатура на простаците. Да, съвсем реално сме застрашени от тирания или диктатура на простаците, както искайте възприемайте тия мои страхове, но аз ще повтарям това докато повече хора го осъзнаят. А какво става в по-големите общности ще пиша тепърва. Явно ще се наложи много пъти да се пише по тази тема, очертава се една поредица, няма как, за да успеем да изразим същината на проблемите, ще се наложи да поработим повече. Много ми е интересно да се изкажат и други хора по проблемите, които аз само нахвърлям. При това нямам време даже да прочета текста, който съм написал, да прецизирам някои изрази, така че моля да не се хващате за думата, не съм редактирал написаното изобщо, нямам това време, понеже бързам за работа.

164

Е, хубав ден Ви желая! И нека да се опитваме да обединяваме силите си срещу агресията на простаците, щото от тая простотия вече изнемогваме. Вие лично нима все още не сте забелязали всичко това, за което писах тази сутрин? Ако е така, значи вий сте направо щастливци, бравос на вас! Да, обаче да не излезе така: че оня, който изобщо не се възмущава като мен от диктатурата или тиранията на простаците, дали пък той самият в такъв случай сам не е простак? Щото, предполагам, от гледната точка на самите простаци това, за което пиша, изглежда най-вероятно съвсем иначе? Интересно ми е да разбера как изглежда от тяхната гледна точка, аз лично не знам, не мога да си представя, но мога да подозирам. Тъй че приканвам повече хора да се изкажат. Белким напреднем в изследването на немаловажната тема...

165

Психологически портрет на простака Венеция Соколова Получих чудесен текст от г-жа Венеция Соколова, касаещ обсъжданата в момента в блога HUMANUS тема за простащината, придружен с кратка обяснителна бележка; публикувам ги двете, понеже те твърде много подпомагат изследването на този феномен на нашето време: триумфиращата, парадиращата със себе си, ликуващата простотия и простащина; получих разрешението на г-жа Соколова да публикувам текста й; ето какво пише тя: Наблюдавах простака много години. Любопитна бях да разбера неговата логика на мислене и поведение. Накрая се опитах да му направя и психологически портрет. Ще Ви го изпратя. Изводът ми е, че простащината е непобедима. На първо място простакът е невъзпитан. Той обаче е убеден, че е естествен. Затова често може да се види как на публични места се оригва, грухти, пърди, мучи, хихика или издава други странни звуци, които категорично доказват близостта му до природата. Простакът е прост. Възбужда се само от прости стимули. Неговото поведение е подчинено на елементарната формула: стимул-реакция. Липсва когнитивна обработка на информацията. При това колкото по-интензивен е простият стимул, толкова по-силна е неговата реакция. Или колкото посилен е звукът, толкова по-голямо е задоволството му. Чувството му за хумор също е елементарно. В хумора му често присъстват обидни забележки и обезателно теми със сексуално съдържание. Простакът мрази интелигентния човек. Не само защото не го разбира, но и защото смътно прави някакви сравнения и дълбоко в себе си усеща интелектуалната си непълноценност. Сигурно Айнщайн е имал предвид него, когато е казал, че простотата на примитивния ум никога не ще да разбере сложността на извисения ум. Простакът е лишен от тактичност и не зачита човешкото достойнство. Неговите обидни забележки обикновено са насочени към елементи на човешкото тяло или облекло, но не и към черти на характера с нравствен, емоционален или интелектуален облик – защото елементарното му мислене борави с понятия и представи, които имат само материални измерения. Той не уважава личното пространство у другия и не спазва никаква дистанция в общуването си с хората. Нещо повече – за него “такова животно нема”. Простакът е егоист. Той не се интересува от мислите, чувствата или желанията на хората. Често е високомерен, надменен и саркастичен и изпитва омраза към всичко живо, защото дели света на две – аз-добрият и другите-лошите.

166

Простакът има ниско самочувствие. За да повиши значимостта си и компенсира ниската си самооценка, той напада, нагрубява и принизява хората, агресията е най-честият начин за защита. Простакът е неспособен на самоанализ и самокритичност. На него е невъзможно да се обясни, дори и да се обясни, той никога не може да разбере, че е простак. Затова простащината е непобедима. Простащината е примитивен начин за привличане на вниманието на околните. Защото простакът не разполага с други средства или възможности – талант, знания, интелектуални способности. Не му достига ум да покаже по подходящ начин, че се нуждае от признание, уважение и възхищение. Затова чувствата, които предизвиква са предимно гняв, възмущение и отвращение. Но за него това няма значение – важното е да демонстрира себе си. КРАТЪК КОМЕНТАР: Г-жа Соколова е успяла много плътно да опише физиономията и характера на простака, наедно с психологическите механизми, които го тикат да развява простотията си като мръсни гащи в очите на другите. И тук принципът е: всеки показва това, което има. И го има в изобилие. Това, което няма, не може да го покаже. По това, което показва, съдим за това колко струва този или онзи. На простака обаче не му пука, че показва нищетата, мизерията си – личностна, душевна, умствена, екзистенциална – нещо повече, парадира с нея, "фали" се, тупа се по космясалите гърди. Което и показва, че тук вече имаме нещо като настъпление, инвазия на някаква своеобразна идеология или дори културна парадигма на намиращата се в настъпление простащина. Простаците имат самочувствието на нещо като властелини на света, особено на българската част от него. Ето това е обезпокоителното. Те не само претендират, че имат числено превъзходство, те претендират и за морално такова. Претендират за тотално превъзходство. Те затова се добраха даже и до политическата власт в държавата. Днес нас ни управляват простаци и наглеци от висша форма, които заради господството на простотията обират симпатиите на мнозинството от националното природонаселение. Ето защо проблемът с инвазията на простащината придобива формата на съдбовна битка за националното ни оцеляване. И дори за оцеляване на човечността по нашите земи, тъй като тя е застрашена от страшно израждане. (От редактора)

167

АБСУРДИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ЖИВОТ Нечуван скандал: лицемерно "благочестиви" безбожници строят параклис в двора на университета! Петър Тодоров Тия дни, минавайки покрай новата сграда на ПУ "П. Хилендарски" (тя е "нова" относително, от ерата на социализмо-комунизма се строеше, но се нарича така) забелязах, че в двора отпред, на най-централно място, се строи... параклис! Знам, че новият ректор на този университет е доста благочестив човек, не пропуска литургия на владиката Николай Пловдивско-Московски, винаги е на найпредно място при проповедите му и се кръсти най-благочинно пред камерите без капчица смущение, да, зная тия неща, ала че ще стигне до една такава глупост, именно, да построи параклис в двора на университета, не съм очаквал; всичко друго съм очаквал, ала това точно не! Глупост на търкалета и отчайваща гавра едновременно както към университета като университет, така и към църквата и религията като църква и религия е тази ректорска инициатива! Грозна чалгашарска спекулация с религията и подигравка с университета е това, нима тия хора не го съзнават? А че не го съзнават това е отчайващо! Такива неща може да си ги позволят само хора, които нямат отношение едновременно както към идеята за университет, така и към същината на църквата и на религията, да не говорим пък за вярата. Е, имат някакво отношение, както виждаме, и към едното, и към другото, и към третото, ала това тяхно отношение е изцяло негативно, бих си позволил да кажа даже унизително както за едното, така и за другото, така и за третото. Ето, налага ми се да кажа защо мисля така, понеже явно доста хора не разбират какво означава, какъв смисъл има това в двора на един университет да се построи параклисче, именно църквица?! Аз съм човек, който твърде много уважава религията и църквата, почитам техния чист духовен смисъл. Но не съм глупак за да се радвам че ето сега, видите ли, даже в двора на университета веч ще си имаме църквица?! И от какъв зор точно в двора на университета се строи този параклис (той, прочее, ми се видя възголемичък, направо църквица ще си е!), питам аз?! И чавка ли е изпила акъла на наште църковни дейци, на мутрополита най-вече, та са се съгласили с такава подигравка както с университета, така и с религията, пък и с такава една обида както към вярващите, така и към 168

академичните дейци, също така и към студентите? И се питам също защо няма никаква реакция от тия последните, нима не съзнават какво става? Защо аз лично не съм чул никакъв глас на протест срещу това издевателство?! Срам е това, че няма никаква реакция, че стадото мълчи, когато пишман благочестиви ректори си позволяват такива, простете, изгъзици комай с всичко, което изобщо може да бъде подиграно, осквернено, изопачено, дискредитирано? Питам аз: за какво е тази църквица в двора на университета?! Там ли й е мястото? Нима идиотите, дето са замислили това, са си въобразили, че като има църквица в самия университет, това ще създаде удобство на студентите-калпазани, като не са чели за изпит, да могат да идат на спокойствие да се помолят на Бога там, та да си вземат изпита без да четат – затова ли строите тази църквица там, а бе, катили?! Или църквицата е нужна на олигорфрените-доценти, които пред лекция да идат да се помолят Богу, та да им помогне да могат да си изнесат калпавата лекция без студентите да ги освиркат?! А, затова ли строите тази църквица, а, питам аз това? Интересува ме какъв е смисълът точно там да има църквица – та да е под ръка на разните му там малоумници и некадърници, затова ли?! Или студентките, които са се отдали на разврат с който свари, да идат в църквицата да се молят да не би да стане така, че да заченат, т.е. църквицата в тия идиотски съзнания е нещо като заместител на презерватива, затова ли я строите там, в двора на университета?! Аз ето това не мога да разбера, защо точно там трябва да има църква? В болници, да речем, разбирам защо има параклиси, там е напълно уместно болен човек да иде да се помоли Богу за здравето си, да мине успешно някаква операция и пр., но тук, в университета, за какво, питам, е нужна църквица или параклис? За да се преструва ректора на много благочестив, за да лъже студенството колко е вярващ, затова ли се строи таз църквица? Или може би наште академици от ПУ ще ходят в църквицата да се молят Богу да им помогне да си напишат калпавите докторати? Или да молят Бог да направи така, щото да осени безплодните им съзнания с някаква идея, та да открият нова теория, или да направят откритие, иновация някаква, творческо постижение някакво – затова ли ви е нужна църквицата в университета, питам аз? Дотам ли я докарахме вече? От векове насам човечеството е осъзнало, че образованието (знанието, науката) е съвсем светско, че образователните учреждения трябва са отделени от църквата, а пък църквата от държавата, да, ама не, ето, у нас, по подобие на путинска Русия, се върши грандиозна спекулация с религията и с православието, като се възражда някакъв див средновековен обскурантизъм, понеже и религията, и църквата, се превръщат в нещо като идеологическа патерица на мутро-олигархичната власт, досущ по същия начин, по който марксизмът-комунизмът навремето беше идеологическото оправдание на диктатурата и тиранията?! Или ний като държава ще деградираме до нивото на талибанските държави, в които друга една религия беше превърната в стожер на живота, на отношенията, на всичко?! Дават ли си сметка 169

тия, които така неадекватно се отнасят към църквата и религията ни, а също и с науката и с университетите ни, за какво е знак една такава грозна спекулация както с едното, така и с другото, така и с третото? Университетът е храм на Разума и на Знанието, е храм на науката, църквата пък е Божи храм, храм на вярата в Бога като една исконна човешка потребност. Разум и вяра са еднакво велики духовни сили, но те са с противоположна насоченост, те се допълват и синхронизират по великолепен начин, ала изобщо не бива да бъдат смесвани, щото всичко тогава отива по дяволите; те са автономни, независими, взаимно ограничаващи се, нито едното от двете не бива да минава в сферата на другото, щото иначе става... "манджа с грозде", или... "орел с ориз", знае ли човек какво още да каже, за да изрази възмущението си спрямо допусканата гавра както с религията, така и с разума и с университета, така също и с църквата и със самата вяра?! Невероятен срам обхваща разбиращия човек че такова нещо е възможно да се допуска в наше време, дето сме уж 21-вия век! А разбиращият човек, независимо дали е автентично вярващ в Бога, или пък е автентично вярващ в... Разума (да, има и такива, и такива трябва да ги има често в една институция на Разума, каквато е по идея университетът!), тръпне от погнуса когато долови, че такива извратености изобщо е било възможно да се пръкнат в нечии души или съзнания. Спирам дотук. Още много може да се пише, но е излишно. Няма да разберат какво правят тия, дето си позволяват чак такива мерзости, а не вярвам да се осмелят да протестират и ония, на които им поднасят чак такива гаври, имам предвид студентите, академичните дейци и пр. Те понесоха безропотно обявяването на Ицо Мамата за "доктор хонорис кауза", та това ли няма да понесат, бълха ги ухапала, пък явно мнозинството има доста дебели кожи, щом понася такива гаври. Срам и резил е и за хилядолетния ни град Пловдив, че този знак за дълбоката дегенерация и за всестранния упадък както на науката, така и на университета, така и да религията, така и на църквата ни, така и на българската култура и духовност изобщо, какъвто е постояването на църквица в двора на Храма на самия Разум (!), се случва точно тук; да, срам и резил е, тази гавра се случва в нашия толкова много преживял велик град! Но колцина ще осъзнаят и ще че изчервят заради този срам? Да, срам и резил е това, че лицемерно "благочестиви" безбожници решиха да построят параклис в двора на самия университет – та да се погаврят едновременно с всичко, за да осквернят едновременно всичко, за да се подиграят едновременно с всички нас! А народът търпи ли търпи гаврите и униженията, понеже е дълбоко приспан от наркозата на простотията, на безкултурието, на бездуховността, иначе ако не беше така, наглеците едва ли щяха да си позволят подобни извращения...

170

ФИЛОСОФСКО КОНСУЛТИРАНЕ Моето разсъждение за кошмарните „семейни самоубийства”, при които баща убива собствените си деца

Новото кошмарно "самоубийство" на цяло едно семейство, този път в Пловдив, предишното беше в София, поражда безкрайно много и то изключително трудни въпроси. Един кандидат-политик и медиен любимец (ще му спестя името) ме провокира да пиша текста, който току-що започвам, понеже риторично-театрално зададе въпроса "Кога българинът убива цялата си челяд?" и също не по-малко патетичнотеатрално отвърна: "Когато башибозукът настъпва и вече няма къде да се бяга!" (не претендирам за верност на цитата, но смисълът е този). Разбира се, доста хора ще се поупражняват в блудкаво претенциозно дълбокомислие по тия нравствени казуси със самоубийствата на цели семейства, и точно затова решавам да се сблъскам фронтално с нелеката тема – с надеждата да провокирам по-смислен разговор. Двата случая най-вероятно са коренно различни, имам предвид софийското и пловдивското самоубийство. Нека да съсредоточа вниманието си на втория случай, пловдивския. По него сякаш има и повече информация. Която, прочее, може още повече да ни обърка, да ни подведе. Тия неща, че имали непосилни заеми от банките, че не могли да си обслужват кредитите, че били не дотам успешни бизнесмени или търговци, са подвеждащи, подтикват ни към лесни обяснения: не може един баща да убие хладнокръвно двете си невръстни дечица само и само да ги спаси един ден от обслужване на бащините банкови кредити! Хайде, себе си човек, да допуснем, може да убие заради такива неща, не е лесно на такива хора, да затънат в неуспешни предприятия, отчаянието може да ги подтикне към фаталната мисъл и стъпка. Мен обаче ме интересува защо е убил децата, ето това е важният момент, тук е скрито разковничето. Медийните плямпала пуснаха съблазнителната жълтурковска версия, че бащата-убиец бил болезнено ревнив, ерго, убил е жена си в пристъп на патологична ревност; нищо чудно да я е ревнувал, че и децата не са негови – това е близко до акъла. На тая почва може да се обясни случилото се, именно, да убие децата си. Може, ама много услужливо нещо ни се подхвърли тази версия. Таман в подходящия момент. Тя води и до най-лесното обяснение: ами убил е, защото психически е изтрещял. Толкоз. Това обяснява всичко. Но как и защо се е стигнало до това изтрещяване – тук никой не смее да повдигне завесата. Ето, два случая на масово семейно самоубийство се случиха, това вече очертава тенденция. Ние, българите, сякаш вече 171

масово изтрещяваме. А причините къде са? Ако са чисто психични, коя е детерминацията на явленията, коя е скритата дълбока причина за туй масово изтрещяване? Лесно е да се каже: животът е твърде тежък, затова някои изпушват, изгарят им, така да се каже, бушоните. Явно ний, българите, не сме адаптирани към живот от този тип, където следва да поемеш пълната отговорност за себе си – и независимо от изпитанията и трудностите да продължиш да се бориш всекидневно, подготвяйки успеха си. Свободният отговорен живот не е по силите на масовия българин, обременен от илюзиите, че някой друг – примерно милостивата и милозлива държава, примерно баш-бабаитът Боко, спасителят и пр. – требвало било да се погрижи за всинца нас, щото нали знаете как бяхме възпитавани: държавата е нещо като грижовна майка, а пък ний сме нейните послушни и добри дечица, тя за всичко ще се погрижи; държавата е нещо като квачка, а пък ний сме пиленцата. Така си представя нещата масовият българин, това му е било набивано в главата, това е набивано в главите на поколения, тази митология е още доста силна и непоколебимо твърда, още е съвсем неразклатена. И ето, един човек, обременен от такива илюзии, един човек, неспособен за свободния живот, е твърде близко до пълното отчаяние когато го сполети някаква тежка криза, някакъв провал; и когато осъзнае, че никой, ама абсолютно никой няма да му се притече на помощ, тогава сякаш му остава този един-единствен изход: да си пръснеш черепа. А преди това да сториш същото благодеяние и на най-близките си, да ги спасиш от мъчения, т.е. да им помогнеш, като ги убиеш; да ги убиеш, защото ги обичаш, ето това е най-страшното, до което стигнахме в резултат на това, че десетки години живяхме с фалшиви, нямащи нищо общо с естеството на самия живот ценности. Тъй че аз съм склонен да разглеждам тия ритуални семейни самоубийства като ярки симптоми на протичащите в душите ни крайно тежки ценностно обусловени психични процеси, които, разбира се, си имат и своя социален контекст. Много е страшно това, щото ето, примерно, един безработен, млад човек, който търси работа, ала не може да я намери, на когото, примерно, и момичетата няма как да му обърнат подобаващо внимание, понеже, ясно е, няма пари, та нима е чудно, че на такъв един човек, като се помъчи достатъчно в ужасната мизерия, като няма силата на духа да зареже нашата българска кочина и да отиде да си търси късмета по света, та нима е чудно в такива отвратителни условия да се появи в главата му в един момент мисълта за самоубийство? Разбира се, че няма нищо чудно в една такава мисъл, особено когато такъв човек няма нужните духовни, ценностни опори, когато е, така да се рече, нещо като листото, духано от безмилостния вятър, как тогава да не се откъсне в един момент пустото му листо?! И какво ще го задържи да се крепи о живота като няма и нужното "лепило", липсва му връзката, когато, като капак на всичко, наоколо шетат също такива обезверени като него самия хора, отчаяни, хора, чиито души са прогизнали от неверни представи за живота, прогизнали са от отровни илюзии, да, как няма човек да стигне до мисълта за самоубийство, когато около теб никой няма да 172

ти подаде ръка, да ти каже сърдечна дума на съпричастност, а всички мълчат, всеки потънал в проблемите си, и само, доколкото могат, гледат да ти направят мръсничко, да те прецакат, поне с каквото могат. Да, такива сме, ето, живеейки в тази отвратителна атмосфера е съвсем естествено да се случват такива неща като масови семейни самоубийства; прочее, този човек, убиецът, нима не можеше да обсъди човешки проблемите с убитата си съпруга, нима не можеше да поговори с децата си, какво е това обезчовечаване, да стигнеш дотам да "самоубиваш" най-близките ти хора, в които тече собствената ти кръв, без даже да поговориш с тях, да ги попиташ какво те мислят?! Страшно е, да кошмарно е. Ако беше поговорил, убеден съм, щеше да се възпре от страшната си мисъл за ужасната си постъпка; примерно, да беше запитал десетгодишния си син: – Сине, бащата ти е един пълен боклук. Пълен нещастник. Баща ти страда! Баща ти не може да си реши проблемите. Баща ти е решил да се убие, та да се отърве, щото вече няма сили да се бори. Но ми се ще да убия и теб, и сестричката ти, та да не страдате без мен. Ето тая страшна мисъл ми се върти в главата. Помогни ми, сине, дай ми акъл, баща ти е голям човек, ала съм много слаб, ето, плача, помогни ми! Ако този човек беше казал това на детето си, убеден съм – децата не са така опорочени като нас, възрастните, а са много чисти, такива Бог ги е създал, децата, запомнете от мен това, са най-близко до Бога! – та значи, убеден съм, че ако беше казал нещо подобно на невръстния си син, този човек щеше да бъде спасен от детето си, а страшната трагедия нямаше да се случи. Хора, разговаряйте за всичко и то най-откровено с близките си! Моля ви, за всичко разговаряйте, не крийте нищо, говорете, обсъждайте, мислете заедно, търсете заедно изход от проблемите си! Не бъдете потайни, не подивявайте, не си мислете, че имате правото да решавате за всичко сами! Питайте, не се правете на пичове, що сичко си знаят сами, не се страхувайте да проявявате слабост! Нека да ви се смеят идиотите, но вий смело и честно изявявайте себе си – и тогава ще ви бъде значително по-леко! И тогава ще се справяте значително по-добре и по-успешно... Така трябва да е в едно общество, което има правото да се нарича човешко. Нека, прочее, да сме човечни, а пък човечността ни много зависи от това доколко и как разговаряме – ето, и това искам да ви кажа. Казах ви го, олекна ми, помислете ако искате върху думите ми. Лек ден на всички! Аз на това уча учениците си, повечето от тях не ме разбират и ме смятат за смахнат, ала аз пък за сметка на това съм упорит, щото знам, че все някой от тях ще се позамисли, а това вече е голям успех. Ето, днес ще се опитам да кажа всичко това, що написах по-горе вам, и на учениците си, нищо че ще наруша програмата по етика; майната й на програмата – защото истината е по-важна, затова…

173

НОВИ КНИГИ:

174

ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество на живот? Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса. Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg ПОЗНАЙ САМИЯ СЕБЕ СИ! Душата на човека е свят и дори вселена, в която пътешествията са не помалко вълнуващи от междузвездните галактически одисеи с космически кораб – стига тези последните да бяха възможни. И ако извън нас съществува един величествен и необятен космос, то и вътре в нас, в душите ни, е скрита не по-малко тайнствена вселена, предизвикваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия. От живия човек се иска най-вече това: да не допусне душата му да се превърне в пустиня, в която всички извори са пресъхнали. Напротив, той е длъжен да създава и поддържа великолепието, многообразието, растежа, цъфтежа, плодоносността и въобще живота на ефирната духовна субстанция, каквато представлява 175

човешката душа. И особено душата на развития, на достигналия до себе си човек, душата на здравата и богата личност. Изкуството на живота, което единствено може да ни въведе в неговата пълнота, пряко зависи от изкуството на самопознанието, в чиито тайни са посветени най-вече философията и разбиращата съвременна психология, пронизана изцяло от философски дух. Моята съзнателно избрана задача е да помагам на опитващия се да разбере себе си човек...

ЗА КОНТАКТИ: Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg

176