Filosofsko spisanie IDEI br. 1 ot 2014 g.

ИДЕИ

БРОЙ 1 (16 (16) ГОДИНА VI 2014 2014 Април

ФИЛОСОФСКО СПИСА СПИСАНИЕ

ИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ книжка 1 (16), Април, година VI, 2014

Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов Пенов – „Философия и религия”

ISSN 13131313-9703 © Център за развитие на личността HUMANUS

2

СЪДЪРЖАНИЕ: IN MEMORIAM Почина философът професор Николай Василев……………………………..6 РЕДАКТОРСКИ И ЧИТАТЕЛСКИ ВЪЛНЕНИЯ Колекции от всички броеве на сп. ИДЕИ ще бъдат подарени и на библиотеки в Силистра………………………………………………………………7 Сбирки от книжките на сп. ИДЕИ заминават утре като дарение за библиотеките на Силистра………………………………………………………….9 Философията трябва да се върне и да служи на хората, а философите следва да бъдат истински будители на обществото……..12 Няколко мисли на Киркегор……………………………………………………….13 Този проклет български манталитет на поголовното малодушие ни убива....................................................................................................................14 У нас, за жалост, най-малко ценят най-истинските неща...………………..16 Всичко следва да е изцяло в интерес на качеството на образованието на младите хора: това е главният приоритет……………17 Писмо до проф. Борислав Тошев с молба за консултация по научен проблем…………………………………………………………………........18 Въпрос за дискусия: Е, трябва или не трябва да се съпротивляваме на злото - и да вървим срещу него?……………………..19 Колекции от всички излезли досега книжки на списание ИДЕИ пристигнаха като дарение в Регионалната библиотека на Силистра……………..22 Сега още повече от всякога ни е необходим един благотворен за бъдещето на българската наука поврат……………………………………24 ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Хераклит от Ефес, Фрагменти.........................................................................25 Превод през английски Й. Й. Методиус КЛАСИЦИ НА ФИЛОСОФИЯТА Артур Шопенхауер: животът на философа и философията на живота………………………………………………………………………...........30 А.В.Перцев ФИЛОСОФСКИ ТЪРСЕНИЯ Алфата и Омегата на Философията…………………………………………….39 (Против мета-физическата санкция) Й. Й. Методиус 3

Да съдиш от раз………………………………………………………………………42 Й. Й. Методиус Потуленото творчество на Фридрих Ницше…………………………………..44 Георги Хаджийски Философско-историческият проблем за историзацията на индивидуалността в отношението между история и етика……………….46 Проф. Красимир Делчев ФИЛОСОФСТВАНЕТО За "теоретичните празнини" в нечия философска образованост………51 Издънките на едно лице с изцяло антифилософски манталитет............53 ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ Епистемологичните постижения на Габриел Вакариу……………………...55 Ахмед Куйтов Контемпорално и нерелигиозно тълкувание на култа към Земята……..61 Инес Райчева Глобализацията – последиците за човека…………………………………….70 Диляна Стоилова НАРОДНА ПСИХОЛОГИЯ За това как да се държим в своите всекидневни сблъсъци с арогантната простащина…………………………………………………………...74 Йордан Ангелов ПРОБЛЕМИ НА ОБУЧЕНИЕТО ПО ФИЛОСОФИЯ Не желая да допринасям за обезличаването на моите ученици…………77 Нека бъдем докрай верни на мисията и на призванието си………………80 Ангел Грънчаров ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО Те ли са лудите, ние ли сме?……………………………………………………...83 Ненко Манолов ДИСКУСИЯ ЗА ПЪТЯ НА БЪЛГАРИЯ 4

Човечеството е изправено пред смъртоносен капан: унификацията, уеднаквяването и позападняването на всичко на Земята.........................87 Възходът на Западната цивилизация е най-важното историческо събитие във второто хилядолетие след Христа…………………………….96 И кой е пътят на България?……………………………………………………...105 ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ Будистката формула за взаимно зависимия произход…………………..110 Пратитя-самутпада, pratitya-samutpada) Алесиян Пацев Какво е изречение и как се композира смисъла му?................................118 Мирена Атанасова За изречението и думата (Вакяпадия)…………………………………………120 Превод: Мирена Атанасова ТАЙНСТВАТА И МИСТЕРИИ Из Балади за безсмъртието (духовна лирика и есета)……………………123 Георги Панайотов ФИЛОСОФСКА ПСИХОЛОГИЯ Кой е Роберто Асаджиоли?............................................................................139 Юрий Ключников Нервните заболявания при духовното израстване………………………..140 Роберто Асаджиоли АФОРИЗМИ Добро и зло…………………………………………………………………………..151 Димитър Пецов

5

IN MEMORIAM Почина философът професор Николай Василев: поклон и Бог да го прости!

Той беше особняк, както подобава за един философ, но въпреки всичко не беше лош човек. Това, че сме имали политически различия не ми пречи да го уважавам най-искрено. Познавам го лично от времето преди 1989-та година – когато го поканих да изнесе лекция в създадения от мен Философски дискусионен Клуб към ПУ "П. Хилендарски", където работех тогава като млад асистент по философия. И баща му, академик Кирил Василев идва тогава в Клуба. И още мнозина други, примерно проф. Иван Славов, Бог да го прости; и той почина преди време. Беше славно време тогава, имаше надежди, ентусиазъм. Витаеше дух на искрено свободолюбие. Философи като Николай Василев бяха душата на дисидентските настроения от онова време. Ще ми се да напиша нещичко за него тия дни, с което да го почетем в следващия брой на списание ИДЕИ. Или някой друг ако напише нещо за него, нека, ето, колегата Райчо Радев го познаваше повече, бяха близки, нека той да напише, предлагам му тук да напише нещо за починалия си приятел. Нещо за живота и идеите на Николай Василев, което да публикуваме в следващата книжка на списание ИДЕИ. Бог да прости човека и философа Николай Василев! Нека душата му намери покой в по-добрия свят...

6

РЕДАКТОРСКИ И ЧИТАТЕЛСКИ ВЪЛНЕНИЯ Колекции от всички броеве на списание ИДЕИ ще бъдат подарени и на библиотеки в Силистра

Ето по-долу какво си писахме с г-н Димитър Пецов от Силистра, с когото също се запознах благодарение на блога си – и който ми изпрати свои философски 7

текстове на тема психология, философия и религия, евентуално за публикация във философското списание ИДЕИ; впрочем, г-н Пецов се съгласи да помогне за разпространението на списанието в своя град, поне за това да съдейства за доставката на всички броеве на списанието в градската библиотека, в читалищни и училищни библиотеки – тъй като реших да го "използвам" да помогна мое дарение на списанията да стигне непосредствено до въпросните библиотеки; та ето какво ми писа тия дни г-н Пецов и ето също какво аз в тази връзка му отговорих: Здравейте, г-н Грънчаров, Изпращам ви материалите в word-формат. Същите мога да ви ги изпратя и в печатен вариант като брошури, така както ги разпространявам в Силистра. Поемам ангажимента да ви съдействам за списание ИДЕИ. Доколкото разбирам искате да дарите книжките, при проявен интерес от страна на библиотеката. Това има значение – за да знам с кого и как да говоря. Напишете ми за колко броя книжки става въпрос. Трябва да уточним и начина на доставяне. Напишете ми каква практика сте имал досега с други библиотеки. Напишете ми какъв е абонамента, за да се опитам да ги убедя, ако може. Ще ви държа в течение. GSM ми е: ... Здравейте, драги г-н Пецов, Получих Вашите статии и материали, ще ги прегледам и ще решим как и кога да ги публикуваме. Да, искам да подаря за библиотеки във Вашия град броевете на списание ИДЕИ, с които разполагаме – на всяка библиотека по една колекция. Да речем, на два-три библиотеки можем да направим такова дарение. Нека първо да уредим това дарение, пък после евентуално ще говорим за абонамент. Моля да проучите за колко библиотеки става дума, мисля, че в града има и градска, и читалищни библиотеки, а може да проверите и за училищни библиотеки (една-две). Като ми пратите тази информация, ще уредим изпращането. За тази цел просто трябва да ми пратите адрес, на който да Ви изпратим списанията. Ще разчитам на Вас да ги занесете и предадете на библиотекарите. Мисля, че можем заедно да направим това нещо. Едно добро дело. Впрочем, аз също така искам да подаря на библиотеки и свои авторски книги, те са философски, психологически, учебни помагала и пр. Смятам, че никоя библиотека няма да откаже дарение, на знам ли, все пак живеем в България. Та Ви моля, проучете и ми съобщете как стои въпроса, хубаво е да разговаряте все пак с библиотекарите, нека те да кажат как възприемат такова едно предложение за дарение. И, моля, ми съобщете всичко. Прощавайте, че Ви ангажирам за такава работа, но ми се ще и във Вашия град да стигне нашето списание. Толкова засега. Ако има някакви проблеми, моля, пишете ми, ще се опитаме заедно да ги решим. желая Ви всичко добро! С поздрав: Ангел Грънчаров

8

Сбирки от книжките на сп. ИДЕИ заминават утре като дарение за библиотеките на Силистра

9

Здравейте, г-н Грънчаров, Разговарях с ръководството на Регионалната Библиотека в Силистра. Обясниха ми, че няма проблеми с дарението. Трябва само да уточним начина, по който да бъде получена доставката. Съществуват два варианта. Първият е ние (т.е. аз) да я доставим в библиотеката, а другият е те да отидат на място да вземат пратката. При втория ще трябва вие да уточните бройката и материалите на това, което ще изпратите на тези телефони: 0878 ... и 0897 ... Св. В. – отдел комплектуване и каталогизация. По отношение на разпределението на материалите практиката им е следната. Те каталогизират това, от което имат нужда в регионалната, а нещата, които се повтарят и са в повече разпределят по читалищата в региона. Така че вие преценете какво количество и съдържание от книгите Ви и списанията да изпратите. За мене е по-удобно да изпратите материалите на място, от което мога да ги взема – куриер или пощата. Моят адрес е гр. Силистра, ул. ... № ... вх ... ет. ... ап. ... тел. 0896 ... До скоро! Г-н Грънчаров, Проведох разговор със заместник-директора на езиковата гимназия в гр. Силистра, който е и преподавател по философия там. Казва се Н. Ж. Той каза, че се познавате и прояви силен интерес да получат от Вашите издания и помагала за 10

попълване в училищната библиотека – и обеща да съдейства с каквото може за доброто дело. Той има информация и контакти и за останалите училища в града. Това е неговият e-mail: и телефон 0894 ... Още едно място, в което проведох раговор и проявиха интерес е от библиотеката на средношколското общежитие "Младост", в което има ученици от всички училища в града и от цялата област. Те имат нужда от нови учебни помагала по философия. Лицето за контакт там е М. Д. 0895 ... Те заявиха, че най-добрата схема за доставка е Вие да ги пратите на мен, а аз да ги дам на тях. Очаквам вече да уточним какво и как ще бъде получено. Поздрав. Доскоро! Здравейте, уважаеми г-н Пецов, Забавих малко отговора си тъй като тия дни съм изключително много зает с работа по подготовката на новата книжка на списание ИДЕИ, която ще трябва да изпратя в печатницата до края на март. Освен това имам и доста служебни проблеми, та това ме възпрепятства да подготвя книжките на списанието и също така от моите авторски книги, които Ви обещах да изпратя като дарение на библиотеки от вашия град. Вече съм подготвил пратката и още утре тя ще замине за Силистра по пощата – на Вашия адрес, ще Ви помоля Вие да разнесете книгите и списанията до крайния получател, щото наистина нямам време да установявам контакт с хората, които ми препоръчахте – и да уговарям с тях начините за доставка на книгите и на списанията. Ще съм Ви много благодарен ако Вие ми съдействате книгите и списанията да стигнат до конкретния краен получател, до съответната библиотека. Оказа се обаче, че се получиха три големи и тежки пакета, които сега ще Ви изпратя, но ще Ви помоля като занесете на регионалната библиотека (непременно на нея!) съответните броеве (от всяко заглавие поне по едно), един комплект да занесете и на библиотеката на езиковата гимназия в гр. Силистра. Моля след това, като разговаряте съответно с библиотекаря или с учителя по философия г-н Н. Ж. след това заедно с тях да опишете колко още екземпляра от съответното издание ще са Ви необходими, за да ги изпратим още веднъж; нека те да преценят (включително и за библиотеката за общежитието) по колко екземпляра от съответната книга, учебно помагало или броеве списания ще са им необходими, за да подготвим оттук следваща пратка, с която по-пълно да задоволим потребностите от учебна литература по философия. Тъй като сега наведнъж всичко да изпратим и също така да предвидим потребностите е хем трудно, хем невъзможно. Това е в общи линии. Ще решим проблема постепенно, без да се затрудняваме наведнъж всичко изцяло да свършим. Тъй като и на мен ми е трудно да мъкна много пакети да нося наведнъж до пощата, аз не съм много добре със здравето. Но в срок от две-три седмици ще можем по-спокойно и полека да решим проблема. Книги и помагала имам предостатъчно, също така и екземпляри от излезлите досега броеве на списание ИДЕИ (15 книжки досега) – с изключение на най-първата книжка, която излезе през 2009 г., тя отдавна е изчерпана. Сега-засега от нея не мога да изпратя, но ще се постарая да намеря няколко бройки, ако са останали на борсата в София. А учебни помагала по философските предмети, дето се учат в гимназиите, имам предостатъчно: откакто ми забраниха да преподавам на учениците си по моите собствени помагала (!!!) – да, и това е възможно да се случи в нашата мила татковина, в "европейска" България! – имам купища непотребни книги, учебници и помагала. Още повече че и книжарите не щат да разпространяват по книжарниците си 11

такива "непазарни" философски книги, от които няма да могат да реализират кой знае какви печалби. В новата книжка на ИДЕИ, държа да Ви информирам и за това – ще излязат и Ваши афоризми, които са чудесни, много ми харесаха, а пък по-нататък, живот и здраве да е, ще излязат от Вашите текстове за религията и пр. С това завършвам своето писмо, извинявайте още веднъж за закъснението, но наистина бях твърде много зает и нямах възможност да отговарям на никакви писма напоследък. С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров П.П. В списание ИДЕИ има рубрика "Читателски и редакторски вълнения" и там ми се иска да публикувам нашите писма относно доставката на сп. ИДЕИ до библиотеки в гр. Силистра. Как възприемате това, съгласен ли сте да го сторя, мога ли да публикувам не само инициалите Ви, но и име и фамилия? Мисля, че няма лошо това да излезе, то ще остане като един документ на времето – да се знае един ден как се е разпространявало списанието в наши дни. Знаете ли, голям проблем е разпространението на списание ИДЕИ, големите разпространители по т.н. будки продажби на периодичния печат категорично не щат да го разпространяват, смятайки, че то не е "вървежно", сиреч, че няма да има читатели, че не е "пазарно" и пр. Знаете какви боклуци разпространяват, но все за т.н. масов вкус, но ето, едно сериозно списание за духовните неща не щат да го разпространяват, и то категорично не щат. По този начин бавно убиват нашето списание. Чудим се какво да измислим за да го запазим в тази тежка ситуация. Намалихме много тиража, понеже то е съвсем на загуба, а пък никой (ако не броим неколцина "луди глави" като мен, които отделят от залъка си списанието да излиза вече толкова време) та значи иначе никой не пожела да подпомогне излизането на списанието, имам предвид разни бизнесмени, богати и известни хора, които съм молил, на които съм пращал списанието, с идеята да се трогнат и да помогнат; но не, те са непреклонни, нещичко не дават. Сякаш има една омерта подобни издания да бъдат системно задушавани и да не виреят у нас, аз така си обяснявам тия неща. Както и да е. Пак се разфилософствах, извинете! Всичко добро!

Философията трябва да се върне и да служи на хората, а философите следва да бъдат истински будители на обществото Здравейте, г-н Грънчаров! Казвам се Димитър Пецов и съм от гр. Силистра. Занимавам се със съчиняване на афоризми за различни теми от живота. Попаднах наскоро на Ваши занятия с ученици в youtubе. Това, което видях ми допадна. Не се държите като ерудиран академичен преподавател. Моето убеждение е, че философията трябва да се върне и да служи на хората, а философите следва да бъдат истински будители на обществото. Така също вярвам, че занятието философ е призвание. Философията трябва да бъде разбираема и за малко дете. Изпращам ви някои от материалите, които разпространявам в гр. Силистра. Основните ми теми са от философия на религията. Надявам се да Ви харесат. Ако може изпратете ми Ваши за философията – които Вие прецените. С уважение!

12

Здравейте, г-н Пецов, Благодаря Ви за писмото и за текстовете, които сте ми пратил. С интерес се запознах с тях, изчетох ги и искам да Ви кажа, че съм впечатлен. Бих Ви помолил да ми изпратите същите тия текстове (пък и други, които прецените) в Word-формат, тъй като желая да Ви предложа някои от тях да бъдат отпечатани във философското списание ИДЕИ, което издаваме от 6 години вече. Разбира се, при Вашето съгласие за това. Смятам, че имаме много близки разбирания за смисъла на заниманията с философия – и за предназначението, за оправданието от съществуването на философия. Ще се радвам да си сътрудничим за в бъдеще. Изпращам Ви линк към моите текстове (книги и пр.), аз всичко, което съм написал, съм го подарил на хората – то може да се чете свободно в интернет. Готов съм да Ви изпратя и свои книги, отпечатани на хартия. Също така искам да Ви помоля да ми съдействате за разпространението на списание ИДЕИ в Силистра: примерно, като Ви изпратя цялата поредица от досега излезли книжки – за да ги занесете в градската библиотека (или библиотеката към градското читалище), та интересуващите се от философия във Вашия град да могат да го ползват, да го четат. По същия начин ние, създателите и издателите на списанието го разпространяваме от години – като го даряваме на градските или читалищни (или училищни) библиотеки. Толкова засега. Много ми е приятно, че се свързахме! Всичко добро! Пишете непременно! С уважение: Ангел Грънчаров П.П. Позволявам си да публикувам нашите писма в своя блог, но понеже не съм Ви взел съгласието за това, оставих само инициалите на името Ви. Ако не възразявате, при Ваше съгласие мога да поставя цялото Ви име. Смятам, че това, което си казахме, не пречи да стане достояние на читателите на моя блог.

Няколко мисли на Киркегор

... Съществуват два начина да останете излъган: единият е когато повярвате в нещо, което не е вярно, а другият – когато не повярвате в нещо, което е вярно... Сьорен Киркегор 13

Ето и още една мисъл на Киркегор: Безкрайното отчаяние е последният стадий, който предхожда вярата, така че всеки, който не е извършил това движение, не притежава вярата. Защото едва в безкрайното отчаяние аз ставам ясен сам на себе си в своята вечна значимост и едва тогава може да става дума да се улови битието по силата на вярата. Сьорен Киркегор, "Страх и трепет" И още една негова мисъл: Човекът е дух. Но какво е духът? Духът е Азът. Но какво е Азът? Азът е едно отношение, което се отнася към себе си. Самото отношение не е Азът, а той е това, че отношението се отнася към самото себе си. Човекът е синтез от безкрайност и крайност, от временно и вечно, от свобода и необходимост. Синтезът представлява отношение между две неща. Така погледнато, човекът все още не е Аз. С. Киркегор, „Болест за умиране” (1849) Ожени се и ще съжаляваш; не се жени – пак ще съжаляваш; независимо дали се ожениш или не, все ще съжаляваш. Смей се над безумията на света и ще съжаляваш; оплаквай ги – пак ще съжаляваш; независимо дали се смееш или плачеш, все ще съжаляваш. Вярвай на жена и ще съжаляваш; не и вярвай – пак ще съжаляваш; независимо дали и вярваш или не, все ще съжаляваш. Обеси се и ще съжаляваш; не се беси – пак ще съжаляваш. Това, господа, е квинтесенцията на цялата философия. Сьорен Киркегор

Този проклет български манталитет на поголовното малодушие ни убива Върнах се от София снощи, слава Богу, успях да си свърша работата: една част от новоизлезлите списания са вече тук, при мен, в Пловдив. Днес ще организирам разпращането им на абонатите и на тия, които си ги поръчаха; ако някой все още иска да получи хартиения вариант на списанието да заповяда, да се обади на имейла ми. Пак искам да съобщя една многозначителна подробност: по-голямата част от тиража ще замине за Украйна, там то има повече читатели отколкото в страната, в която списанието се издава; отбележете добре, опитайте се да си представите по-плътно какво означава това: едно списание за духовните неща, издавано в България, бива ценено и четено повече в друга страна, нежели в родината си! Този факт много говори – за тия, които умият да разбират. Някой тогава има ли смисъл да се чуди защо и най-качествените от самите българи няма да ги оценят в собствената им родина, а ще ги оценят далече от нея, в чужди страни; този факт също така хвърля известна страна и върху обстоятелството защо сме най-бедната страна в целия Европейски съюз, но и не само в него. Да кажа обаче още няколко думи за двата броя на списанието, което ето вече имам възможността да държа в ръцете си. Издадени са чудесно, на много хубава хартия, кориците са се получили също така хубави, даже красиви. Двете 14

издания на списанието – именно неелитарното, неспециализираното, което се стреми да "внася" философията в съзнанията на неотбрана публика, и международното и многоезично научно-теоретично приложение, което пък е строго академично, правим го според всички изисквания на международните научни стандарти – изглеждат доста солидно, международното е и по-дебело, то почна да си извоюва авторитет, ето, вече имаме доста заявки за издаване на статии за следващия брой. Тази, 2014 година ще бъде шеста година от създаването на списанието, някъде към март би следвало да излязат две нови книжки, пак неелитарна и елитарна, чисто академична, според съвременните разбирания за научност и академичност, щото т.н. "неелитарна" книжка, дето е за по-"обикновения" читател, всъщност също е академична, но в един по-стар, древно-атински смисъл на думата, в смисъла на думата на Платон и на неговия учител Сократ – правим го така, както са разбирали философията и философстването според представите на Платоновата Академия; това означава, че списанието ни пак е академично, но в смисъла на една друга, по-първична академичност. Ето това е оригиналното на нашата изследователска и издателска концепция; друго такова списание, разбира се, няма – не само у нас, а, убеден съм, и в целия свят. Ако има, ще се радвам да го поздравим като наш приятел и съмишленик. Малко нещо да кажа за пътуването до София и обратно. В ранната утрин реших да тръгна от Пловдив рано, още по тъмно, с оглед да стигна по-рано в София, а причината е ето тази: да мога да намеря свободно място за колата на паркингчето, което е пред издателството (печатницата). В 6 часа тръгнахме със съпругата ми за София; оказа се обаче, че пътуването докато се съмна беше доста рисковано предвид ето това: движеха се предимно товарни камиони; магистралата беше влажна, на места мокра от топящия се сняг; известно е как такива товарни камиони опръскват стъклата на автомобила когато ги задминаваш, а ако пък се движиш след някой от тях, това се случва още повече. Е, налагаше се да задминавам много камиони по хлъзгавата магистрала; в момента на задминаването стъклата биват порядъчно опръсквани от магистралната мръсотия; в някакъв момент човек нищо не вижда, а пък камионите карат доста бързо в нощта; колата ми пък не е мощна и това си дава своето отражение; разбира се, по нашите магистрали няма осветление, както, чувам, било в някои "гнили" западни страни, както дори, чувам, било в съседна Гърция; та в няколко момента стана така, че ми се изправиха косите от напрежение: хем нищо не виждаш, хем до теб бумти и реве мощен камион, хем на места се случва да има завои, а пътят е хлъзгав. Съжалих, че тръгнах толкова рано; е, като се развидели, стана по-добре, по-спокойно, но пък тогава се явиха нашенските "пичове", дето си устройват състезания по магистралата, примерно, без да им мигне окото се опитват да правят двойни задминавания, малоумници у нас колкото щеш! Като се развидели, с ужас установих, че като капак на всичко на места по пътното платно на магистралата има големи дупки (!), да, такива, че ако ти влезе в тях гума, ще се спука непременно и нищо чудно дори и да загинеш – и това при положение, че зимата беше мека, тия дето поддържат пътищата, можеха да запълнят дупките по платното на магистралата, щото като едното нищо човек може да се убие ако попадне в такава дупка; а пък ако караш в тъмното, как тогава да избягваш дупките?! Та се оказва, че пътуването ми беше доста рисково, та затова писах погоре "Слава Богу!" че всичко мина добре, без произшествия, че оцеляхме, че всичко мина благополучно, ето и сега искам да благодаря за Божията милост. Наистина да пътуваш по нашите пътища е голям риск, факт, няма какво да го усукваме; а пък като вземеш предвид, че общо взето голяма част от пътуващите са бабаити с много 15

малко акъл в черупките, става ясно защо се говори и пише, че по нашите пътища се води война, вземаща много жертви, все едно че страната ни участва в постоянни военни конфликти. Е, воюваме постоянно, изглежда врагът, с когото воюваме, сме... самите ние, именно нашата родна българска простотия и бабаитщина. Стига толкова и за пътуването. Срещнах се и разговарях със своите софийски приятели и сътрудници в издаването на списанието. Чудесни разговори водим ние като се срещнем, все сме философи, човек винаги научава много неща като поговори с подобни събеседници. И си обогатява мислите. За какво сме говорили, какви теме сме обсъждали – сега, разбира се, нямам такава възможност всичко да опиша. Занапред, в бъдещи свои текстове, мога да обсъдя един или друг момент. Всяко нещо, чуто или помислено, влиза някъде в паметта ми и излиза оттам в най-подходящия момент. Тъй че сега няма какво да пиша за такива неща, за тях ще им дойде времето. Та днес съм зает с разпращането на списанията. И също ако мога да поработя по своите сериозни текстове ще бъде добре. Имам няколко започнати книги, по които страшно много ми се работи, ала ето на, нямам време и спокойствие заради напреженията в училищния живот, заради проблемите в образователната система, за които почти всеки ден пиша вече. Това стана за мен приоритет. Някои хора ми казват: спри се, остави, ти няма да оправиш света, камо ли пък образователната бюрокрация, не ги закачай, щото ще те смажат без жалост: те са силни, ти си слабият, глупаво е да се жертваш за тия борби! Казват ми също: вземи в оставащото ти време поработи по истински важното, същественото, поработи във философията, щото е непростимо разточителство да се отдаваш на такива борби, след като за друго ти си пратен, друга ти е задачата и мисията. Така ми говорят доста хора напоследък – и аз добре разбирам, че в някакъв смисъл са съвсем прави. В друг смисъл обаче не са прави. Аз обаче съм този, който следва да решава. За момента нищо не мога да реша. А трябва да постъпя що-годе мъдро и разумно. Трябва, да, ама като живееш в едни абсурдни житейски обстоятелства как тогава да можеш да постъпваш мъдро и разумно? Значи първо трябва обстоятелствата да бъдат промени, ето затова е и борбата. Животът ни отиде в тия борби, а промяна няма и няма. Все си караме по старому. Все си господства оня същия манталитет: да си кютим, сакън да не си навлечем главоболия! Този проклет български манталитет ни убива, той ни тежи като воденичен камък на шията. Затова и напред не помръдваме. Закопава ни този наш манталитет. Срамота! Ала ето, все сме си такива. Българското малодушие си се шири необезпокоявано, далеч сме още от момента, в който то ще бъде съкрушено и победено. За жалост, така е. Малцина са будните и смелите, малцина са достойните около нас. Това поне забелязали сте го? Както и да е. Хубав ден на всички! Бъдете малко по-достойни, щото е срамота да се самоопозоряваме всеки ден – заради малодушието си!

У нас, за жалост, най-малко ценят най-истинските неща... Стана така, че по ред причини – най-вече организационни, но също и финансови: вече почти никой не подпомага българското издание на списанието – двете декемврийски книжки на сп. ИДЕИ, международната и българската, излязоха от печат едва сега; днес заминавам в София за да ги получа, да ги доставя на борсата 16

и също така да се погрижа да бъдат разпратени на абонатите. Тъй че тази сутрин нямам възможност да пиша нищичко в блога си: след малко паля колата и тръгвам за София. През тази година, 2014-та – която е вече шеста година от създаването на списанието – малкият, но самоотвержен редакционен екип е твърдо решен да продължим по поетия път, независимо от трудностите, независимо от пречките, независимо от апатията към духовното, която тресе целокупната ни нация. Смятаме, нещо повече, дълбоко сме убедени, че сме поели по верния, по спасителния път: потребно е на всички в този момент, но най-много на младите, най-вече просвещение, потребно е възпитание в исконните ценности на човечеството, потребна е работа по личностното и духовното съвземане и освестяване на загубилите ориентация и не вярващи вече в нищо отчаяни, объркани хора, каквито сякаш са мнозинството от съвременните българи. Трябва да работим на тази духовна нива без почивка, без губене на време, щото става дума за наистина съдбовни неща, от които зависи всичко: според това какви са господстващите идеи на едно поколение, така то урежда живота си, така то живее. От идеите ни зависят нашите постижения, зависи просперитета ни, всичко в крайна сметка се свежда до тях – противно на широко разпространените мнения, че други неща били решаващи за "оправянето" на този или онзи, примерно нахалството, наглостите, подлостите, измамите, лъжите, мръсотийките; не, да имат много здраве от мен тия нашенски хитреци, но от съвсем други неща зависи истинският просперитет на индивидите и нациите. Ето, за разпространението на такива жизнени и пълноценни идеи в съзнанията на хората, най-вече на младите, работи нашето списание. Вярваме, че вървим по верния, по спасителния път. Това, че почти никой не ни подава ръка за да ни подкрепи, ни дава още по-голяма увереност, че сме прави, че правим добро. У нас най-малко ценят най-истинските неща... Хубав ден на всички! Дай Боже да мине добре пътешествието ми по зимните пътища до София и обратно! Хубав ден и ползотворна седмица на всички читатели на този блог!

Всичко следва да е изцяло в интерес на качеството на образованието на младите хора: това е главният приоритет Слава Богу, успях да подготвя за печат и да изпратя за отпечатване в печатницата и втората от двете книжки, които излизат през месец декември (след известно забавяне)! Усилена работа падна около празниците, преди и след тях, имам предвид работа на целия редакционен екип, който правим списанието, заедно с колегите-философи от Украйна, на които тук искам специално да благодаря: найвече на проф. Константин Райда и на доктор Сергей Шевченко, двамата учени, без които международното многоезично издание на списание ИДЕИ изобщо нямаше да съществува. Чудесно е нашето сътрудничество, което, както виждаме, почна да дава своите плодове: това е втората книжка, която издаваме за една година! Изпълнени сме с ентусиазъм да продължим своето общо и така полезно дело. В личен план сега мога да си почина ден-два, пък след това да се захвана със своите изоставени заради подготовката на списанието проекти, върху които работя. Имам предвид най-вече работата по книгата с условно (засега) заглавие 17

Философия на любовта, на която искам да дам всичко най-добро, на което съм способен. Невероятно много ме вълнува работата по тази книга, за жалост обаче в последните две години имах много малко спокойствие, така потребно на човека, които иска да извърши нещо добро – и нещо полезно. И други неща съм захванал да пиша, но едно по едно. А писането на една книга винаги е нещо добро - и нещо найполезно. Независимо от всичко в този наш живот, което ни се случва, това все пак е най-доброто, което човек може да направи: да работи върху онова, за което чувства, че е роден, което е негово призвание. Моята съдба, изглежда, е тази: да пиша, да изразявам духа си чрез мисли. Е, това не значи, че изцяло пренебрегвам преподаването на философията, не, напротив: преподаването винаги печели изключително много от това ако преподавателят наред с преподаването много работи в тази сфера, именно изследването, търсенето на истината, писането, творчеството (ако трябва да употребим тази дума). Тия две неща – изследването и преподаването – взаимно се подпомагат, те не могат едно без друго. Когато ги има и двете, това именно е предпоставката за обогатяването и на едното, и на другото. И за неговата ефективност. Тъй че аз, според силите си, се отдавам и на двете, на моменти се ентусиазирам като малко дете. Всяка работа, ако не се работи с увлечение и вдъхновение, не е работа, не си струва усилията. Това е именно и истинското. Разбира се, важно е човек да има и подходящите условия за да може да си гледа работата пълноценно, истински, както трябва. В тази връзка искам да се похваля (и, респективно, "да дръпна дявола за опашката", това е опит за шегичка, за малка шегичка!), че оня клас, който преди празниците се бунтуваше и не ме искаше за свой преподавател по философия, вчера се държеше изцяло променено, именно подобаващо, и часът, по моето възприятие, мина чудесно! За което много се радвам. Бях поканен от учениците и на родителска среща, на която непременно ще отида. Много е важно доколко и дали ще издържи този тест училищното ръководство, защото от неговата позиция зависи всичко в подобни случаи. Да се надяваме, че ще изпълни задълженията си. Които следва да са изцяло в интерес на качеството на образованието на учениците. Това е главният приоритет. Всичко друго отива на заден план. Ще ми се да вярвам, че ръководството съзнава това. Ала доста се съмнявам: в светлината на най-новата му изцепка. Както и да е: хора сме, всички грешим. Дори и началството понякога греши – време е дадени фактори да осъзнаят това. И когато осъзнаеш, че си сгрешил, има си начини да поправиш грешката. Да, има такива начини. Иска се обаче разкаяние. Съзнанието за непогрешимост обаче не помага, то е изключително зловредно... Това исках да кажа тази сутрин. Бързам за работа, имам днес първи час. Затова няма да ви обременявам с дълъг сутрешен текст. Бъдете здрави – и успешен ден на всички, които прочетоха това!

Писмо до проф. Борислав Тошев с молба за консултация по научен проблем Здравейте, уважаеми проф. Тошев, Първо искам да Ви честитя новата година и да Ви пожелая здраве, щастие и успехи!

18

На второ място имам една молба към Вас: позволявам си да Ви изпратя текста на новата, втора по ред книжка на научно-теоретичното издание на философското списание ИДЕИ, която издаваме в сътрудничество с колеги от Философския институт към Академията на науките на Украйна (впоследствие се включиха и колеги-философи от някои други страни – като Чехия, Япония). Постарахме се това издание да отговаря на международните стандарти за едно чисто научно издание, имаме амбицията списанието да бъде регистрирано един ден в съответните престижни наукометрически бази. Понеже сте специалист в тази област, много ще Ви бъда благодарен ако прегледате нашето издание и си кажете след това впечатлението, също така ще съм Ви благодарен ако имате добрината да отправите съответните забележки и предложения за усъвършенстването му. Също така Ви изпращам и поредния брой на традиционното издание на списание ИДЕИ – то има друга цел и задача. В този брой на списанието публикувахме и нашата с Вас дискусия за утвърдилите се стандарти за научност, както и Вашата статия по тия проблеми. До дни очаквам да излязат и двете книжки на списанието в хартиен вариант и тогава ще Ви ги изпратя, като Ви моля да ми дадете адрес, на който да Ви ги изпратя. Благодаря Ви предварително за вниманието и отзивчивостта! Всичко добро! С уважение: Ангел Грънчаров

Въпрос за дискусия: Е, трябва или не трябва да се съпротивляваме на злото – и да вървим срещу него?

Не сме нито ангели, нито дяволи, а човеци... – другояче си позволявам да изкажа тази сутрин прочутата мисъл мисъл на Блез Паскал: "Не ангел, и не дявол, а човек...".

19

А ето по-долу едно писмо от мой приятел, в което той поставя важен по моя преценка нравствен въпрос, твърде подходящ за осмисляне в тия предпразнични дни; та затова решавам да публикувам в блога си както неговото писмо, така и моя отговор; ето какво всъщност си казахме: Здравей, Ангеле, Видях от блога ти, че ИДЕИ е пред издаване и затова ти изпращам 40 лв. Пиши като ги получиш, за да зная, че всичко е наред. Преди доста време ми дойде една спонтанна мисъл, мисля, че я споделих с теб, но не съм сигурен дали съм го направил. Мисълта е следната: "Да се съпротивляваме на злото и да тръгнем срещу него е ненужно, даже вредно. Ако искаме да го обезсилим и да го преодолеем, по-добре е да вървим успоредно с него. А какво е това "успоредно с него" – все още не зная. А вие знаете ли?" На път съм да открия моят отговор на този въпрос, но все още не съм си изяснил подробностите. Ако имаш време и сметнеш за нужно, моля те напиши нещо по тази моя така странна на пръв поглед, дори невъзможна мисъл. Бъди здрав, ти и семейството ти! Пожелавам ти да посрещнеш празниците в хармония със себе си и с околния свят; и ако можеш – намали темпото, поне през празниците. С приятелски поздрав: Томи Здравей, Томи, мой драги приятелю, благодаря ти за подкрепата за списание ИДЕИ, благодарение най-вече на неколцина като теб скромни дарители списанието все още съществува – и няма намерение да се отказва от съществуването си. За отбелязване е също така, че нито един, повтарям, нито един по-състоятелен, заможен и с възможности човек (даже от кръга на моите някогашни познати и приятели, които после забогатяха и също така добре знаят, че се мъча да издавам едно списание за идейното, духовното и личностното въздигане на младежта) не благоволи да даде и едно левче за да подкрепи списанието, което все нещо говори. Явно е съвсем вярно популярното библейско изказване, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богат финансово човек – в Царството Божие. За жалост, така е. Както и да е. Що се отнася до мисълта, която се била явила в съзнанието ти и по която си бил мислил така, че си на път да откриеш своя отговор, смятам, че мога да ти кажа следното: Да не се противим, да не се съпротивляваме на злото е една доста мъдра мисъл: на злото да се отговоря със зло изобщо не води до прекратяването на злото, напротив, засилва общия баланс на зло и добро на тази земя - в полза на злото. В този смисъл, безспорно, дори е вредно да отвръщаме на злото със зло, аз също споделям такава една теза. Друг е въпросът, че да се прави така не е по силите на всеки, ний сме човеци, живеем в този тукашен свят, поради което обикновено, водейки се от неговите закони, сме склонни да отвръщаме на злото не с добро, а със зло. За хора, чиято душа съзнава, че принадлежи на един друг, по-добър свят, е възможно обаче да отвръщат на злото с добро, ето, например, така е постъпвал Учителят Христос. Който, както знаем, е съветвал: "Като те ударят по едната страна, обърни и другата!". И го е правил. Дал е пример, че може да се прави така дори и тук, на тази земя. Е, той е Бог, Свръхсвято, Свръхчовешко, Абсолютно Съвършено Същество, ний обаче не сме нито светци, нито богове, нито дори ангелчета. И зато20

ва често се увличаме и правим обратното на това, което трябва. И затуй дори и да се борим за добро, но като използваме недотам добри средства, по-скоро вредим, отколкото да разчистваме пътя на доброто. Та значи никак не обезсилваме експанзията на злото тук, на земята, напротив, засилваме я, допринасяме да се засили. Знам това, по пък има и нещо друго: има опасност човек да стане съвсем неадекватен (несъответстващ) на тукашните реалности и на законите, по които функционира тукашният, земният материален свят, та затова, в някакъв смисъл, сме принудени да отвръщаме на ширещото се тука зло с недотам добри средства. Това обаче съвсем не ни оправдава. Злото в общия баланс нараства. А що означава твоето допускане, че трябвало да не се изправяме срещу злото, а да вървим успоредно с него, това за мен е интересно допускане, по което си заслужава да помисля повече. Мога тук да разсъждавам импровизирано, мога нещичко да напиша, но ми се ще да помисля малко повечко. И искам да ти поставя е един допълнителен въпрос: като трябва да вървим успоредно на злото, а каква следва да е посоката на нашето вървене? В същата посока, в която върви злото ли следва да вървим? Или в противоположната? Щото самата успоредност не е достатъчна, важна е все пак посоката. Дай ми пояснение по този въпрос и тогава ще помисля още повече. Разбира се, налага се да се осмислят и двата варианта. Интересен проблем поставяш, ще ми се да предизвикаме повече хора да се изкажат, та затуй нека сега-засега аз да помълча, пък после, ако се изкажат други в една дискусия, ще взема думата пак, но тогава. Разбира се, много ми е любопитно ти как мислиш. За мен поставеният от теб проблем е важен и в този смисъл, щото, както знаеш, напоследък, в последните две години, ми се наложи да водя една битка със сили на злото, която доведе дотам, че почти изчерпах силите си и бях на косъм даже от смъртта. Като оживях, като добрият Бог ми даде още малко живот, оказа се, че съм бил чакан с още по-голяма охота за разправа от своите, да ги наречем така, опоненти, не дори врагове. За жалост, така се оказа. Не мога да твърдя, че в тази битка съм отвръщал винаги с премерено добро, напротив, увличах се, най-вероятно съм постъпвал и зле, причинявал съм зло, нямам претенции че съм безгрешен или пък "перфектно добър", опази Боже! Та и в личен план за мен този въпрос е доста важен. Тъй че, бъди спокоен, ще помисля повече по него. Аз и така мисля де, и то всеки ден, по аналогични въпроси, имам си своите съмнения, ето, ти ме подтикна да помисля повечко. За което ти благодаря! Постъпваш като добър и деликатен приятел! Благодаря ти също за хубавите пожелания по повод на идещите празници! Нека и за теб и за твоите най-близки хора идещите празници да дадат така потребната на душите ни благодат и хармония! Бъдете живи и здрави! С поздрави от сърце: Ангел Грънчаров П.П. Понеже стана дума, че е добре и други хора да се включат в обсъждания от нас проблем, се налага да публикувам писмата ни в блога. Надявам се нямаш нищо против, но ако имаш, кажи ми, ще сваля публикацията. Примерно, ако и ти като мен криеш от жена си това, че даваш пари за списанието, и има опасност, ако жена ти разбере че си дал тия пари за такава една работа, т.е. ако има опасност да си имаш неприятности, кажи ми, ще махна публикацията. Всичко добро!

21

Колекции от всички излезли досега книжки на списание ИДЕИ пристигнаха като дарение в Регионалната библиотека на Силистра събота, 5 април 2014 г.

Колекции от всички излезли досега книжки на списание ИДЕИ (и също така от всички отпечатани досега книги на неговия главен редактор, именно моя милост) пристигнаха като дарение в Регионалната библиотека на гр. Силистра. Ето какво в тази връзка ми пише г-н Д.Пецов, който ми помогна да осъществим тази идея, а подолу пък можете да прочетете как аз му отговорих: Здравейте, г-н Грънчаров, Благодаря Ви за обратната връзка относно публикациите в новата книжка на ИДЕИ. Аз нямам забележки. Във връзка с доставените на библиотеката в Силистра списания Ви изпращам снимки. Предстоят и още, тъй като другите учреждения в момента са във ваканция. Това може да се оформи и като кампания с отразяване в медиите. Вече има такъв интерес от местни издания. Как би било най-подходящо да представим нещата? Аз мисля като дарение от редакцията на списание ИДЕИ и от философа Ангел Грънчаров. HUMANUS фондация ли е или център за развитие на личността, тъй като един журналист ме пита дали дарението е от фондация? Явно им звучи потежко ако е от някаква организация. Напишете ми нещо повече за дейността на HUMANUS. Да имам някакви "опорни точки". До скоро Здравейте, г-н Пецов, 22

Благодаря Ви за снимките и за информацията, ще си позволя да ги сложа във Фейсбук и в блога, тъй като тия неща имат отношение към историята на списание ИДЕИ (един ден това може да е полезно за тия, които ще се интересуват от миналото, примерно от миналото на българското образование). Питате ме какво е HUMANUS фондация ли е или център за развитие на личността? Ще Ви отговоря. Аз вчера Ви изпратих някои текстове, публикувани в блога на нашата организация, с тяхна помощ ще се информирате донякъде. Имам предвид ето тези публикации: Центърът за развитие на личността HUMANUS Центърът за развитие на личността „HUMANUS“ е свободна и жива общност от творчески мислещи хора Идеята и проектът за един Център за развитие на личността Новите програми на Центъра за развитие на личността •HUMANUS• Курс по доброта Тези текстове могат да Ви послужат за известна ориентация. Що се касае до формалната страна – не, HUMANUS не е регистриран като "фондация", той е просто организация със съвсем идеална цел, която трудно може да бъде категоризирана: просто се опитваме да работим за доброто в крайна сметка на общността – понеже общността наистина се състои от индивиди, от личности; личността е градивото на общността. Ние, активистите на HUMANUS нямаме никакви амбиции да печелим нещо от дейността си, напротив, това, което правим, го правим изцяло със свои средства – и никак с нищо не "търгуваме", а просто даряваме, подаряваме, раздаваме. Това е. Не се вписваме в общоприетите представи, явно това няма да впечатли който и да било, но за сметка на това е самата истина. Съжалявам, ако съм Ви разочаровал прекалено. Вероятно и тия, дето биха искали HUMANUS да е някаква "тежка фондация", ще бъдат разочаровани, но не мога с нищо да им помогна. Списание ИДЕИ първоначално беше издавано от авторитетното издателства ИЗТОК-ЗАПАД, а сега го издаваме в една печатница в София, на която не зная даже името (друг човек урежда тия неща, затова аз не съм в течение). Толкова. "Рекламна кампания" за нашия жест с дарението едва ли е необходима, но ако някакви медии искат да отразят фактите, нищо не им пречи да го сторят. Ето, и аз публикувам Вашите снимки от предаването на списанията и книгите в библиотеката, но го правя само за да регистрирам факта, свързан с историята на самото списание. За мен това е важно. Всичко друго няма някакво особено значение. Всичко добро Ви желая! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

23

Сега още повече от всякога ни е необходим един благотворен за бъдещето на българската наука поврат С проф. Б.Тошев проведохме дискусия или по-скоро обмяна на мисли по проблеми на научния живот у нас и за това как българската наука може да достигне световните научни стандарти, в това число и най-вече по въпроса какви международни изисквания и стандарти трябва да покрият българските научни списания; проф. Тошев написа и специална статия по тия проблеми, която ще излезе в новата книжка на сп. ИДЕИ, това трябва да стане до края на този месец: Автентичната, чистата научна форма на търсене на истината. В тази връзка ето какво ми пише големият български учен като отговор на писмото, с което съпроводих въпросната публикация в онлайн-изданието на списанието; по-долу пък можете да прочетете и моето писмо до него, в отговор на което той именно ми пише (между другото се обръща към мен, както виждате, с "д-р Грънчаров", произвежда ме, така да се рече, в "доктор", аз обаче нямам тази научна титла, но това са маловажни подробности): Драги д-р Грънчаров, Нямам бележки по представянето на статията, която навярно нямаше да напиша, ако Вие не бяхте ме включили в тази дискусия. Дано има полза от нашата публична размяна на мисли. Аз обаче не съм голям оптимист в това отношение. Конформизмът на старите поколения учени и меркантилизмът на тези, които идват след тях, не са благоприятните фактори за толкова необходимата промяна. Желая Ви здраве, Борислав Тошев Здравейте, уважаеми проф. Тошев, Публикувах Вашата статия в блога на списанието и подготвям също така публикацията й и в хартиеното издание на сп. ИДЕИ, заедно с нашата досега проведена дискусия; новият брой на списанието ще трябва да излезе от печат до края на декември; сложих едно друго заглавие на самата публикация в блога, запазвайки също така и оригиналното заглавие. Та в тази връзка моля ако имате някакви забележки по публикацията да ми ги съобщите, та всичко да бъде направено както трябва. Ако не възразявате, ще се опитам и ще се постарая съвсем скоро да напиша един отзив по Вашата статия, в който ще поставя и няколко въпроса; да се надяваме, и други хора ще се изкажат, интересно е как написаното от Вас ще се възприеме, в моя блог идват немалко българи, занимаващи се с наука, та затова имам такава една надежда. Напълно споделям това, че у нас, в България, за жалост, тепърва предстои този поврат в научната дейност, който ще я изведе до автентичния й смисъл, както и ще я синхронизира със световните разбирания и стандарти – щото ние, трябва да признаем, десетилетия имахме нещо, което само наподобяваше науката, ала не беше наука в истинския, същностния смисъл. Та затова и в тази област сега още повече от всякога ни е необходим един такъв благотворен за бъдещето на българската наука поврат. С оглед на това, убеден съм, трябва много да се дискутират всички ония въпроси, които Вие поставяте в своята толкова полезна и богата на смисъл статия. Изключително много Ви благодаря, че откликнахте на предизвикателството ми и взехте участие в дискусията ни по един толкова впечатляващ начин! Ще се радвам и в бъдеще да обменяме мисли по все така интересни и важни проблеми! С поздрав от сърце и с уважение: Ангел Грънчаров 24

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Хераклит от Ефес, Фрагменти (Превод през английски Й. Й. Методиус, по John Burnet, 1 – 137) 1. Макар тази Дума да е извечно истинна, то – когато за пръв път я чуят – хората са точно толкова неспособни да я разберат, колкото преди въобще да са я чували. Та въпреки че всички неща прехождат в съответствие с тази Дума, то в думите и делата си хората – опитвайки се да разпределят според природата всяко нещо и да изтъкнат същността му – изглеждат така, сякаш досега, както вече казах, са нямали никакъв опит. А други пък изобщо не съзнават какво вършат и все едно че току-що са се събудили след някакъв безпаметен сън.

2. Ако и да трябва да следваме общото, повечето живеят както ако притежаваха своя собствена мъдрост. И при все че мъдростта е изобщо, то повечето живеят както ако притежаваха своя собствена мъдрост.

3. Слънцето е с размер на човешка стъпка.

4. Говедата са щастливи когато намерят за ядене горчив фий.

5. Безполезно се очистват с жертвоприношения – и точно толкова, колкото нагазилият в калта измива с кал краката си. Молят се на тези изображения, обръщат се към човешки черупки, без да познават природата на боговете и героите.

6. Ново слънце всеки ден.

7. Ако всички неща се превърнеха в дим, щяха да бъдат различими само с ноздрите.

8. Помага това, което се противопоставя.

9. Магаретата биха предпочели метличината пред златото.

10. Двойките са неща цялостни и нецялостни, полузаедно и полуразделно, в съгласие и несъгласие. Единичното се състои от всичко, а всичкото произхожда от едно.

11. Говедото се отвежда на паша с удари.

12. Не можеш да стъпиш два пъти в една и съща река – и все приижда към теб прясна вода.

13. В тинята наслаждението е по-голямо, отколкото в бистра река.

14. Нощни скитници, магьосници, жреци на Бакхус и жрици на виното, продавачи на мистерии подмамиха хората.

15. Ако не провеждаха шествие в името на Дионис и не пееха позорния си фалически химн, щяха да се държат още по-безсрамно. Ала Хадес е същият като Дионис, в чиято чест подивяват и тачат празника на виното.

16. Как можеш да се скриеш от онова, което никога не се разкрива?

17. Повечето не обръщат внимание на самите неща, с които се запознават, нито ги забелязват при учене, въпреки че (на общо основание) смятат, че го правят.

18. Ако не очакваш (да се случи) неочакваното, няма как тъкмо да пристигнеш при такова, тъй като не те води никакъв друг път (на сбъдновение) към него.

19. Нито знаят как да слушат, нито как да говорят.

20. Още от рождение се впускат да живеят и срещнат ориста си, т.е. – в последна сметка – своята смърт; и оставят след себе си потомци, които на свой ред са обречени на същото.

21. Всичко, което будни виждаме, е едно мъртвило, също както всичко, което виждаме в просъница, е просто сън.

22. Тези, които търсят злато, изравят много пръст за да намерят малко от това, което търсят.

25

23. Ако не бяха заобиколени от всички тези неща, хората нямаше как да предполагат, че би могло да съществува истина.

24. И боговете, и хората почитат онези, които са паднали в битка.

25. Великата награда изисква велика съдба.

26. Човек е мимолетна светлинка в безкрайна нощ.

27. При собствената му смърт човек го очакват неща, които преди това нито би могъл да види, нито да си представи.

28. Най-изтъкваните люде най-често са празна работа; а и рано или късно изобретателите на лъжи и лъжесвидетелства биват изобличавани.

29. Превъзхождащите останалите избират над всички други неща едно-единствено, а именно: безсмъртна слава сред простосмъртните; докато обикновените не прескачат отвъд скотското засищане.

30. Този свят, за всички ни един и същ, е ни от богове и ни от хора сътворен; и винаги е бил, и е, и все ще бъде той не друго, ала огън вечен, що се лумва в мерила и що по мерила оттегля се.

31. Превръщение на огъня е преди всичко морето; ала наполовина морето е земя, а наполовина – вихър.

32. Премъдрото е едно-единствено – и нито му подхожда, нито не му подхожда да бъде звано с името Зевс.

33. Да се следва волята на един е също закон.

34. Глупците са като глухи – ако въобще чуват нещо; и тъкмо за тях се отнася упрекът, че телом са тук, а духом ги няма.

35. Действително любомъдрите изпитват необходимост да питат за твърде много неща.

36. В унищожението си душите стават на вода, а водата – на земя; но от земя се ражда водата и от вода – душата.

37. Свинята се валя в кал, кокошката се рови в смет.

38. Талес бил първият, който изучавал астрономия, предсказвал слънчевите затъмнения и определил зимното и лятното слънцестоене.

39. В Приена живял Биант, син Тевтамов, най-велик от останалите (мъдреци).

40. Самото изучаване не води до разбиране, ала точно инакво ще да са внушавали Хезиод и Питагор, а също Ксенофан и Хекатей.

41. Мъдростта се заключава в едно: а именно щото да би разбирал намерението, което чрез всичко извежда всичко.

42. Омир да бъде изхвърлен и нашибан с пръчка, Архилох също!

43. Надменността се нуждае от погасяване много повече, отколкото подпалена къща.

44. Хората трябва да се борят за своя закон както за стените на своя град.

45. Коренът на душата е толкова надълбоко, че не ще достигнеш у себе си предел по никоя от възможните посоки.

46. Самонадеяността е форма на епилепсия, а зрението – лъжлива сетивност.

47. Нека не гадаем наслуки за най-великите неща.

48. Лъкът се именува и лакът, завой, извивка, коляно, издънка при лъкатушенето на живота, бидейки натегнат към смъртта.

49. За мен един се равнява на десет хиляди, стига да е най-добрият... Сме и не сме, стъпваме и не стъпваме в една и съща река.

50. Мъдро е да се вслушаш – не в мен, а в моята Дума – и да признаеш, че всичко е едно.

26

51. Хората не схващат как противоречивото бива в съгласие със себе си, съзвучието на обтежението: както при лъка и лирата.

52. Вечността е стратегията на играещо дете, царствена сила има у детето.

53. Войната е баща на всичко, и царят на всичко – въздига някои до богове, други оставя хора, някои поробва, други освобождава.

54. Невидимата хармония е по-убедителна от видимата.

55. Нещата, които могат да бъдат видени, чути и узнати са това, което най-високо ценя.

56. Хората се мамят в себе си при познанието си върху очевидното; и се затруднил до смърт (умислил се, подхлъзнал се, паднал и си ударил главата) слепият Омир, най-мъдрият от гърците: озадачили го (по оракулското предупреждение от Делфи) пощещи се (поради липса на слука) едни (простовати, но глумливи) рибарски момчета от Иос, дето му отговорили (за улова), че изхвърлили каквото видели и хванали и че взели със себе си само онова (въшките), що все още не били видели и хванали.

57. Мнозина смятат Хезиод за мъдър учител, а той даже не угаждал природата на деня и нощта: че по същество са едно.

58. Лекарите режат, обгарят, пробождат и мъчат болните и изискват после плата, която не заслужават да получат (понеже спадат към същата природа, към която и болестта).

59. При тепавичарския винт правият и витият път са едно и също.

60. Пътят нагоре и пътят надолу са едно и също (при винта).

61. Морската вода е и чиста, и нечиста: рибите я пият и е подходяща и живителна за тях, но за хората е негодна и дори вредна.

62. Безсмъртните са смъртни, а смъртните – безсмъртни – едните живеят смъртта на другите и умират техния живот.

63. В нечие присъствие те се надигат и се превръщат в бдителни опекуни и на живи, и на мъртви.

64. Мълнията направлява курса на всички неща.

65. Горнението е едновременно недостиг и излишество.

66. В своето разпространение огънят осъжда и преоценя всичко.

67. Божеството е нощта и денят, зимата и лятото, войната и мирът, глад и ситост: приема различни форми, както огънят, и добива разни оттенъци, именувайки се според отблясъка.

68. Мистериите, със своите срамни ритуали, са лекове срещу страховита природа и съхраняват душите от ужасии, с които човешкото потомство изобилства.

69. Следва да приемем два вида приношения: едните действително подобават на изцяло пречистени люде, който могат да бъдат преброени на пръстите на двете ръце; а другите са просто физически.

70. Човешките мнения са детски играчки.

71. Мислете също и за онзи, който забравя накъде води пътят.

72. Чуждо им е същото това, в което са потопени; и им звучат странно по същество всички онези неща, с които в своето ежедневие се сблъскват.

73. Не би трябвало да постъпваме и говорим като че насън.

74. Не би трябвало да се държим като деца, които учат от своите родители.

75. Спящите си сътрудничат.

76. Изгаряйки, земята става вода, водата – въздух, въздухът – огън; и обратно.

77. В наслаждение прогизват и се сподавят душите: ние живеем тяхната смърт, а те – нашата.

78. По пътя си хората не срещат мъдрост – срещат мъдрост боговете.

27

79. Божеството зове възрастния пеленаче, както възрастният зове дете детето.

80. Нека знаем, че войната е всеобща, съперничеството – справедливост, чрез която всичко живее и погива.

81. Науките поне нямат за цел да заблуждават; ала точно такова е предназначението на ораторските принципи: реториката е принцесата на лъжите.

82. Сравнена с човека, и най-красивата маймуна би изглеждала грозна.

83. Пред лицето на божеството и най-мъдрият човек би изглеждал като маймуна.

84. Промяната отморява – изтощително е, щото да продължаваш да се трудиш отново и отново върху все едни и същи неща.

85. Трудно е да се бориш срещу нечия страст – доколкото в полза на своята жажда човек отдава самата си душа.

86. Поради скепсис божественото не бива разпознавано от хората.

87. Глупакът се суети при всяка дума.

88. Живо и мъртво се сплитат у нас, будно и сънно, младо и старо – и зачеват едно в друго.

89. Трезвият свят е общ, сънният – собствен.

90. Всичко се обменя в огън и огънят се обменя във всичко, и тъй както изделията – за злато, а златото – за изделия.

91. Всичко се разделя и събира едновременно; и не можеш да стъпиш два пъти в една и съща река.

92. За след хиляди години устните мълвят, изпускат от сибилата зловония и все безрадостни неща, и некрасиви, небожествени – от своя бог.

93. Богът, чийто оракул е делфийският, нито разкрива, нито скрива значенията, но ги предава чрез знаци.

94. Слънцето не ще престъпи своята мяра – че иначе ериниите, прислужниците на законността, ще го пратят на наказание.

95. Най-добре би било човек да умее да скрива незнанието си.

96. На труповете им приляга да бъдат изхвърляни, а не – опявани.

97. Кучетата лаят всеки, когото не познават.

98. В царството на Хадес душите възприемат чрез обоняние.

99. Звездите не биха били достатъчно без слънцето.

100. Слънцето отговаря за сезоните и часовете.

101. Потопих се в себе си... Зрението свидетелства по-точно от слуха.

102. За божественото всичко е прекрасно, добро и правилно, но при хората някои неща са правилни, а други – грешни.

103. Началото и краят на окръжността съвпадат.

104. Що за схващания и разбирания имат? Вярват на поетите и приемат общественото мнение за свой учител, без да съобразяват, че мнозина не струват и че малцина са стойностните.

105. Омир бил и астролог.

106. Хезиод различава добри и лоши дни и не разбира, че всеки един ден е като всеки друг ден.

107. Очите и ушите биха били лоши свидетели у хора, които не разбират езика им.

108. От онези, чиито беседи съм слушал, ни един не достига до разбиране, че мъдростта е отделно от всичко останало.

109. По-добре би било да скриваш незнанието си, отколкото да го разкриваш.

110. Не е добре за хората да получават всичко, което искат.

111. Болестта е това, което прави здравето хубаво и приятно; гладът – ситостта; умората – почивката.

28

112. Да се владееш е висшата добродетел; а мъдрост би било да говориш истина и да действаш съзнателно според природата.

113. Мисловната способност е обща.

114. Онези, които разбират какво говорят, се придържат в речта си към общото, както полисът – към своите закони, и дори по-силно: понеже всички човешки закони се хранят от един божествен: който дотолкова господства, доколкото повелява; и е необходим и достатъчен за всичко съществуващо.

115. В душата класи своя собствена Дума.

116. Всеки притежава способност да опознае и овладее себе си.

117. Пияният мъж наподобява голобрад юноша: препъва се, не преценява къде стъпва, душата му е прогизнала.

118. Превъзходна и проницателна е сухата душа.

119. Характерът е съдба.

120. Голямата и Малката мечка се открояват при свечеряване и избледняват при зазоряване; и им противостои, отвъд границата на деня и нощта, Зевс, богът на чистото небе.

121. Би било добре, щото ефеските мъже току вземат, че се обесят и оставят на голобради юноши своя град; понеже изгониха Хермодор, най-добрия си, заявявайки: "Не щем по-добър от нас; а има ли някъде такъв, то нека си стои там: другаде, и сред други."

122. Стадо.

123. Природата обича да се крие.

124. В чист вид вселената не представлява нещо повече от безцелно струпана купчина отпадъци.

125. Сместа от вода и масло се разделя, ако не се раздвижва... Може би сте толкова устойчиво заможни, о, мъже от Ефес, за да бъде явна порочността ви!

126. Студените неща предполагат топли, топлите – студени; мокрите – сухи, сухите – мокри... Числото се обединява в звездата и разединява в съзвездието... Едно се развива по един начин, друго – по друг: според това, което на всяко от тях предстои.

127. "Ако са богове, защо ги оплаквате? Ако ще ги оплаквате, не следва да гледате на тях като на богове." (Към египтяните.)

128. Елините се молят на глухи статуи на богове; или – ако ли не са глухи – са безучастни (все същото).

129. Питагор, син Мнесархов, проучвал чужди учения, извличал главното и сглобявал свое знание: многознайство, едно порочно занимание.

130. Не е издържано да осмиваш дотам, че самият ти да ставаш смешен.

131. Самонадеяността се изолира за надеждата.

132. Честолюбието покварява и хората, и боговете.

133. Негодникът е противник на правдивото.

134. За образования просветата е като второ слънце.

135. Добрите дела са най-устойчивият път към славата.

136. Душите на падналите в битка воини са по-чисти от онези на покосените от болест.

137. По извънредно решение на съдбата. Допълнително използвана литература: – "Ancilla to the Pre-Socratic Philosophers", Kathleen Freeman – "Heraclitus, the Complete Fragments", William Harris 29

КЛАСИЦИ НА ФИЛОСОФИЯТА Артур Шопенхауер: животът на философа и философията на живота А.В.Перцев (Продължение от бр. 4 от 2013 г.)

Кой от мислителите е оказал решаващо въздействие върху формирането на философията на Шопенхауер? Смятам, че най-много върху нея са повлияли Кант, Хегел и Будда. Кант разрушава представите на наивния реализъм, приемащ че, на първо място, има обективно съществуващи неща, на второ – че те имат свойства, на трето – че тези свойства достатъчно точно и адекватно се отпечатват в човешкото съзнание, четвърто – че това съзнание изпълнява ролята на огледало, послушно отразяващо това, което ще се покаже пред него, но нищо не добавящо от себе си. Кант предлага и обосновава друга картина. Има, на първо място, неща сами по себе си. Но какви са те ние никога не знаем и не ще узнаем. Ние можем да знаем само това: нещо въздейства върху нас, предизвиквайки усещания. Какво е

30

това „нещо” завинаги ще си остане неизвестно: да „погледнем” зад усещанията ние не можем. Ние сме способни само да строим догадки за това, което ги предизвиква. Но разумният човек разбира: това, което предизвиква усещанията, на самите усещания не прилича. На второ място усещанията постъпват у нас отвън по пот канала: обоняние, осезание, зрение, вкус, слух. И всичките тези пет потока по някакъв начин се сливат в един, който ни се представя като единен свят. По-точно те не се сливат сами, доколкото са разнородни: в нас има нещо, което активно съединява външните усещания от пет вида в единен комплекс, наричан „предмет”. Освен това имаме също така и поток от разнообразни вътрешни усещания, които нещо в нас съединява в единно „самочувствие”. Следователно психиката на човека не може да се сравнява с огледало – в него щяха да се отразяват само различните потоци усещания, а не предметите. Нея, използвайки сегашния образ, е най-добре да я сравняваме със сложно програмиран компютър. Първите две от неговите програми – „априорните форми на сетивността” – са заети с първичната обработка на усещанията. Петте външни усещания се съединяват от програма под названието „пространство” – в резултат се получават отделните предмети. Тези предмети „извайва” самият човек – покрай своята воля, наивно приемайки, че те са създадени от самата природа. Вътрешните усещания се съединяват от програма под названието „време” – в резултат възниква това, което се нарича човешко Аз. По-нататък в действие встъпва втората програма на компютъра, наричана разсъдък. От отделните предмети разсъдъкът създава тъй наречените научни картини на света (те са много тъй като всяка наука си има своя). Разсъдъкът оперира с категории, които представляват запрограмирани форми на човешкото мислене: „единство”, „множественост”, „всеобщност”, „реалност”, „отрицание”, „ограничение”, „субстанциалност” и „присъщност”, причинност”, „взаимодействие”, „възможност”, „съществуване”, „необходимост” и „случайност”. Тези категории значи не отразяват нещо в обективния свят, а се явяват форми на устройство на човешкия разсъдък, втората програма на „компютъра”. В тези категории мисли всеки човек, само дето те се наричат на различните езици с различни думи. Категорията е една, а понятията, изразяващи я на различните езици са много. Окончателният резултат от работата на втората програма са тези подредени знания за предметите, които се получават в единната „картина на света” във всяка от естествените науки. Говорейки за „света на науката” ние съвсем не разбираме обективният свят като цяло, състоящ се от нещата сами по себе си. Какъв може да бъде този свят, какво би го обединявало в някакво единство, ние не знаем и никога няма да узнаем. А ето „светът” на всяка наука се образува от разсъдъка от предметите, активно построени от първата „програма” – априорните форми на сетивността. Ние според собственото вглеждане установяваме мащаба на разглеждането. Ако, примерно, ние приемаме за пределно разглеждано цяло частицата или кваркът, то получаваме физиката и нейния „свят”. Ако приемаме за такова цяло молекулата, то получаваме химията и нейния „свят”. Ако приемаме за цяло организмът, получаваме биологията и нейния „свят”. По такъв начин нашият ум, благодарение на вложената в него от неизвестен програмист априорна програма, именувана разсъдък, сам строи „светове”, използвайки категориите. Той сам открива законите на тези „светове”, сам установява в него връзките и законите.

31

У компютъра обаче има и трета „програма”. Тя се „включва” винаги, а затова човекът просто не може да не размишлява за това какво представлява от себе си светът като цяло, какво представлява душата (или, изразявайки се с днешния език, „съзнанието”) и, накрая, какво представлява от само себе си Бог (представа за Бога, както е известно, има даже у атеиста). В резултат от работата на тази трета програма, именуема чист разум, се получават теологията и метафизиката, т.е. умозрителната философия. Бедата, обаче, се заключава в това, че тази програма е прекалено несъвършена. И затова, размишлявайки за света като цяло, за Бога и за душата, човекът изпада в неразрешими противоречия. Той получава взаимно-изключващи се положения, от които всяко е вярно, но които са съвършено несъвместими. Например: „Всичко сложно в света се състои от простото и изобщо има само просто и това, което от него се образува” – „Нито едно сложно нещо в света не се състои от прости неща, и изобщо няма нищо просто”. В продължение на хилядолетия човечеството не е стигнало до единна представа нито за света като цяло, нито за Бога, нито за душата. Това може само да свидетелства за слабостта на програмата, наричана „чист разум”. Следователно научно да се размишлява за тези три теми (понякога Кант побавя към тях и четвърта – темата за свободата) е невъзможно. Наистина, никаква сила не може да застави всеки от човеците да размишлява по тези теми. Свои отговори на въпросите за това какво е светът, какво е душата, има ли Бог и какво представлява свободата има всяка бабичка от последната съборетина. Но тези отговори нямат нищо общо с науката. Както изглежда, те по някакви причини са нужни на човека щом като такава „компютърна програма” е заложена в неговата психика. Найвероятно тези противоречиви размисли са нужни на човека за придобиване на психологическо равновесие. Но истинският учен е длъжен да се задоволява само с това, което му дават априорните форми на сетивността и разсъдъка. Казвайки само дума за Бога, за света като цяло, за душата и за свободата, той би напуснал научните предели, границите на науката. Затова, за да остава учен, той трябва да отговаря: „Ние не знаем това и никога не ще го узнаем научно”. А. Шопенхауер приема общия подход на И.Канта: няма никакъв обективен, вечно даден ни свят на вещите само по себе си. „Световете”, известни на науката, се строят от нещо, което присъства в човека и твори в него. Но кой е заложил в неговата психика „компютърните програми”? Кой е бил този неведом програмист? Кой е заставил човека да съединява разпокъсаните представи в предмети, в научни картини на света, в противоречиви учения за света като цяло, Боа, душата и свободата? Кант е забранил да отговаряме на този въпрос: ние не знаем и никога не ще узнаем това научно. Но парадоксът се заключава в това, че даже и такъв отговор е научен отговор. Той ще е съждение за душата, а всякакви съждения за душата в науката трябва да бъдат забранени. Забраната, нарушена от самия забраняващ, губи силата си. И Шопенхауер преодолява кантовата забрана да се занимаваме с философия – та самият Кант най-открито се занимава с нея! Съждението „Светът като цяло е непознаваем” – това също е съждение за света като цяло, т.е. е философско съждение! Съждението „Бог е непознаваем” също е съждение за Бога. По същия начин стои работата със съжденията за душата и за свободата, които Кант обяви че

32

са непознаваеми неща-в-себе-си. Всичко това са съждения, които, според Кант, в науката са забранени. Значи те са ненаучни! Главният аргумент на Кант против философията се явява противоречивостта на съжденията, които се получават когато в действие встъпи третата програма – разумът. Но нали самият Кант признава, че някаква непреодолима сила заставя човека да философства, изпадайки в противоречия. Така може би „програмира” човешкото познание такава сила, която сама се раздира от противоречия? Двадесет и пет века философстване, независимо от всички противоречия – та това все нещо значи! Както изглежда силата, заставяща човечеството да философства, притежава достатъчно мощ, щом е достигнала такъв резултат. Хегел се опитал да отговори на поставения от Кант въпрос: защо хората философстват, независимо от това, че при това изпадат в противоречия, независимо от това, че за двадесет и пет века те така и така не са достигнали еднозначни резултати при решаването на философските въпроси за света като цяло, Бога, душата и свободата. Хегеловият отговор се свежда до следното. Съществува Божествен Философски Разум, който спори със самия себе си. Но той спори в съответствие с твърдо установена за него самия логика. Отначало той издига теза, след това – възражение против нея (антитеза), а след това намира компромис, примирявайки тезата и антитезата в синтеза. Получената синтеза отново се превръща в теза, за нея се намира антитеза, те отново се примиряват в синтеза – и така нататък. Божествената Мисъл при такова мислене изобщо не тъпче на едно място. Тя става все по-богата и по-богата, връщайки се сякаш към съвсем същото, но на ново ниво. Получава се развитие по спирала – всеки кръг повтаря предишния, но на повисоко ниво. По такъв начин се случва прогреса във философията. Божественият Разум, мислен от Хегел като безкраен дух, открива всяко от своите основополагащи понятия на един от философите – „крайните духове”. Затова и възниква лъжливото впечатление, че сякаш философите спорят помежду си. А в действителност един въплъщава в своето учение тезата, вторият – антезата, третият – синтезата. Спиралата на човешкото философско мислене повтаря спиралата на божественото философско мислене. Значи човешката философия прогресира също докато в лицето на Хегел не достига до същия краен резултат, до който е стигнал Бог. И тъй, чрез човечеството, посредством него, с неговите уста философства мощна космическа сила, която се стреми към разумно примирение на противоречията. Главните черти на тази сила са стремежа към разумност и свобода, към помиряване на противоречията и към прогрес. Нещо повече. Тази космическа сила – Световният Разум – е сътворила не само човека, но и цялата природа, влагайки в нея стремежа към разумен порядък и свобода. Не е тайна, че портретът на Световния Разум е бил в много отношение прекопиран от Хегел от Наполеон Бонапарт: веднъж, виждайки го, Хегел нарича Наполеон въплъщение на световния дух в конкретно място и в конкретно време. Именно Наполеон осъществява вековната мечта на немските интелектуалци, вдъхновяващи се на младини от чистите идеали на френската революция, още не помрачена от терора: в 1806 година той обединява 36 германски княжества под свой протекторат в Рейнски съюз. Световният Дух, въплътил се в Наполеон, започва, в крайна сметка, да обединява немците в нация, да прави от тях исторически народ! Как да не гледаш в бъдещето с оптимизъм? Но именно оптимизъм у Шопенхауер никога и не е имало. Той никога не би повярвал, че историята и природата се ръководят от някаква космическа разумна 33

сила, примиряваща противоречията и обезпечаваща развитието – пък и нека да е по спирала, а не по възходяща права. Хегел, възможно е, може и да е чувал в себе си гласа на примиряващия Разум. Но Шопенхауер, както и неговите предци, е чувал в себе си друг глас: гласа на упорита сила, тикаща ни да встъпваме в конфликти и да настояваме на своето. Тази сила с голям труд бива удържана в рамките на приличието, но понякога, както в случая с Каролина Маркет, тя избликва гневно навън и се носи подобно на могъща вълна, помитайки всички бентове и преглади на разума. Почувствал тази могъща сила в себе си, Шопенхауер започва целенасочено да я търси наоколо, в сътворения свят. Историята започва да му изглежда съвсем не като разумен прогрес, който ще доведе като тенденция до единно човечество като семейство на народите, способни да се договарят помежду си и да се примиряват във висш синтез. Така може да си представя историята или наивният оптимист, или коварният измамник. Историята е низ от кървави и абсолютно безсмислени деяния. Тя е непрекъснато противоборство на народи, всеки от които, на свой ред, е раздиран от вътрешни разпри. Нещо повече: намиращите се в конфликт партии също се раздират от вътрешни противоречия, от стълкновения на съставящите ги хора. И даже това далеч не е всичко. Всеки от тези отделни хора непрекъснато е терзан от противоборстващите в него сили. Хората, всеки от които непрекъснато воюва против всички и против самия себе си, съвсем не са изключение. Жестока борба за оцеляване върви в живия свят. По-вярно, впрочем, ще бъде да кажем, че някаква могъща, раздираща самата себе си сила създава целия жив свят, нагледно разгръщайки се в него. Тази сила, която можем да наречем Световен Живот, изобилно твори самата себе си – понеже знае, че ще се храни със самата себе си. Защото живото се храни само с живо – или с това, което някога е било живо. Но същата тази непримирима борба върви и в сферата на неживото. Едно небесно тяло притегля към себе си друго за да увеличи своята маса, а със самото това – и мощта за по-нататъшното притегляне. Езикът на химията също е език на борбата. А затова и Шопенхауер предпочита да нарича великата сила, пронизваща целия създаден от нея космос не Световен Живот, а световна Воля. Властта й се разпространява и на живото, и на неживото. Единната, всемирна Воля на Шопенхауер – това е неговия отговор на Световния Разум на Хегел. Ненавистта, изпитвана от Шопенхауер към него, го заставя с философска система да отговори на философската система: иначе не може да се спори и опровергава. Истина е, че квантът Световна Воля, намиращ се у самия Шопенхауер, не му позволява да построи своята система с такава хладнокръвна последователност. Но неговата Световна Воля също се проследява и в онтологията, и в гносеологията, и в етиката, и в естетиката: тя е противопоставена на хегеловия Световен разум на всички философски фронтове. Отчаяната, безсмислена борба е навсякъде в природата и навсякъде в историята. Тъкмо набелязалата се хармония на разума бива взривена от дива и неуправляема сила, носеща със себе си само кръв и сълзи. Прав е бил Шекспир, казал с устата на един от героите в „Макбет”: „Животът е история, разказана от глупак. В нея има много думи и страст, а смисъл няма”. Всички кървави исторически трагедии, всички катастрофи и стихийни бедствия, всички най-нищожни кухненски свади – това е Волята в действие. Тя непрекъснато гложди, терзае, мъчи самата себе си – тъй като вътрешно е самопротиворечива и разкъсана. Разните й „части” се обективират във вида на противоборстващи

34

си природни и социални сили, разните й въплъщения се сражават до смърт едно с друго – ето това и е хераклитовият „агон”, вселенската борба на всичко с всичко. Сега картината се прояснява окончателно. Всички „компютърни програми” в човешкото съзнание ги създава тя, Волята. Нещо повече – тя, в крайна сметка, създава и сетивните ни представи. Защо? Защото на волята е постоянно нужно да пали самата себе си, тя затова и създава за себе си мамещи видения. За да може Волята да се хвърли в сражение със самата себе си, на нея й е нужна разпалваща картина на света. Тази картина и създават за нея от сетивните представи „програмите” на човешкия разум. Всичко това е създадено от самата Воля за самовъзбуждане и няма нищо общо с някакъв обективен свят. Обективен свят просто не съществува. Съществува само волята и създаваните от нея представи, илюзии, картини, с които тя разпалва себе си. Тези именно илюзии ние смятаме наивно за реалност, страстно захващайки се за нейното преобразуване, покоряване, обуздаване. Да се беше спрял Шопенхауер дотук, неговото философско учение можеше да бъде разглеждано като най-подробно развитие на хераклитовия тезис: „Войната е баща на всичко и на всичко е начало”. Но за разлика от Хераклит, напълно заслужаващ званието родоначалник на „философията на живота” Шопенхауер се съсредоточава на начините да се избавим от властта на Световната Воля. И в това негов наставник става Буда. Кървавата междуособица на Живота не просто е представена от Шопенхауер в цялото й многообразие, като факт. Тя е оценена от него като нещастие и мъка, от които следва да се избавим. Светът, подвластен на Волята, се превръща в колелото на сансара. На Шопенхауер му остава да търси европейският аналог на нирваната. Светът е подвластен на Волята и се носи неизвестно къде. В неговото движение няма никаква логика. Нас утре може да ни очаква всякаква трагедия, всякаква катастрофа ако, безразделно подвластни на Волята, продължим да се носим, хвърляйки се напред с главата. Какво да правим? Има първи път, по който временно можем да се избавим от терзанията и борбите, пораждани у нас от Волята. Това е художественото творчество. Когато се отдадем на екстаза на творчеството и нас ни понесе неговата вълна, квантът Воля, буйстващ в нас и мъчещ ни, избликва навън, въплъщавайки се в произведение на изкуството. Разбира се, творчество от такъв род може да бъде само ирационално – без никакво планиране, без програма, без „художествени принципи” и изобщо найдобре не свързано със словото, в което винаги се таи сковаващ волята рационализъм. Избликнала в чист вид навън Воля – това е музиката. Но не обмислена и хармонична, както у Бах, а неистова и бурна, както у Вагнер. Художникът, творейки в екстаз, придобива небивал покой. Но щом творчеството се прекрати, той пак започва да се мъчи от несъвършенството на произведението, недоволството от него показва, че самоизяждащата се Воля се е върнала в него. Да ни спаси може само нов екстаз. Но творческите екстази, уви, не могат да бъдат непрекъснати. Този път за избавяне от Волята е временен. Но има и втори, по-ефективен: именно този, който предлага будизмът. Буда учи, че е глупаво да убиваш в себе си Волята-Живот с пост, с примитивен ескетизъм – или, накрая, просто да извършиш самоубийство. Всичко това е безсмислено: поредицата от прераждания ще продължи, само че ти ще участваш в нея в друг вид, тъй като Волята е световна. Изходът е един да се научиш да се отказваш от нея, да се избавяш от плена а потребностите, на желанията, на страстите, възхождайки при това все по-високо и по-високо в медитацията, където на съзерцанието се открива най-дълбоката истина. Истината се 35

състои в това, че Волята всъщност, сама не съзнавайки това, се бори със себе си и тази борба е безсмислена, също както и въвлечеността в тази борба. Волята постига себе си в отказалия се от света аскет – в някакъв европейски будист, който е намерил правилния път: трябва да присъстваш в света, отсъствайки от него. Трябва да гледаш с велико спокойствие и жалост на борбата на тези, които са обзети от страсти и потребности. Трябва да се опитваш да им помогнеш да се освободят от тези страсти, да се откопчат от техния кръговрат, където желанията са толкова по-големи, колкото повече ги задоволяваш. Волята е ненаситна – колкото повече й даваш, толкова повече тя иска. С една дума казано трябва да се издигнеш високо над света и да съзерцаваш неговата жестока суета! Трябва да гледаш на щорма в бурното море, намирайки се на надежден сал, носен по вълните. За да достигне такава откъснатост Шопенхауер отивал в планината. Той усещал как тренираното съзнание на философа мъчително се издига до не достигани по-рано вълни на медитацията – именно тогава, когато неговото тренирано тяло на пътешественик из планините преодолява мъките на ходенето: „Аз все по-силно чувствах невероятна умора. Почивките ми ставаха все почести и по-дълги. На края, направил петдесет крачки, аз паднах бездиханен… Аз считам, гледката от върха необикновено много ни дава за разширяването на понятията… Всички малки предмети изчезват, само голямото съхранява своя облик. Едно плавно преминава в друго и виждаш вече не малките отделни предмети, а голямата, пъстра, святкаща картина… Нещата, които там, долу, ни изглеждат толкова значителни, за притежаването на които се полагат толкова усилия и се строят толкова планове, просто изчезваш когато стоиш тук, на върха…” Не е ли странно, че будистът-изкачвач на планини, хвърлящ сдържан поглед на света от високото, е бил постоянно готов да встъпи в схватка, да отговори на подхвърленото предизвикателство? Даже на предизвикателството на нищожната Каролина маркет? Не, не е странно. Самият Буда е казал на учениците си: „Аз не воювам със света, монаси. Този свят воюва с мен”. Будистът не започва войни тъй като не се стреми към никакви цели в този свят, но достойно отговаря на предизвикателството на врага. Как да знаем, впрочем, не е ли била цялата философия на Шопенхауер опит да посмири тези припадъци на гнева, един от които се е стоварил върху бедната шивачка? Завършвайки през есента на 1818 година главния труд на своя живот – „Светът като воля и представа” – Шопенхауер претендира в Берлинския университет на званието приват-доцент. На 23 март 1820 година той чете задължителната пробна лекция – „За четирите различни вида причини”. Хегел, берлинската философска звезда от първа величина, отначало благосклонно приел темата, изведнъж прекъсва докладчика: – Ако конят е вървял-вървял по улицата и изведнъж ляга, какъв тук е мотивът?

– Почвата, която той вижда под себе си, заедно с неговата умора и с неговото самочувствие. Ако конят е на края на пропаст, той няма да легне.

– Излиза, вие отнасяте към мотивите и анималистични функции? Значи пулсът, кръвообращението и т.н. се случват в зависимост от мотивите? „Ето че се показа сеньор Незнайко”, както се казва.

– Анималистични функции се нарича не това. Във физиологията така наричат съзнателните движения на тялото на животното. Достатъчно е да се позовем на физиологията на Халер.

36

– Ах, но не това разбират под анималистични функции. Но тук става професионалният медик Лихтенщайн, прекъсва Хегел и казва: – Простете, че се намесвам, но съм длъжен да кажа, че в дадения случая е прав доктор Шопенхауер. Функциите, които той нарича анималистични, нашата наука ги нарича точно така.Хегел с негодувание напуска аудиторията. Лекцията прекъсва, не завършвайки. Шопенхауер не я дочита, макар е предвидил да говори цял час. На него му присвояват званието доцент. Той получава правото да включи своите лекции в разписанието за семестъра, при това да избира не само темата, но и времето. И в разписанието за летния семестър на 1820 г. се появява записка: „Цялата философия в цялост или учение за същността на света и човешкия разум”, господин доктор Шопенхауер, шест пъти в седмицата, от 4 до 5 часа”. Да прочете, впрочем, се е удало само една лекция пред голяма аудитория: преподавателските способности на Шопенхауер от студентите били оценени невисоко. Но чак до зимния семестър на 1831 – 1832 година Шопенхауер по принцип поставя в разписанието своите лекции, не четейки ни една от тях поради отсъствие на интерес у студентите, но когато го питат в какво време да ги постави, гордо и дръзко отговаря: „Най-добре в същия час, когато чете своя главен курс господин професор Хегел”. Световната Воля продължава да свирепства и бушува в света, докарвайки на Берлин в 1831 г. чумна епидемия. Холерата отнася великия Хегел. Шопенхауер бяга от холерата във Франкфурт на Майн за да преживее там почти без да пътува повече от четвърт век, до самата си смърт. Берлин той така и не го обиква. В този град се проваля и втория му опит да чете лекции в университета – публиката просто не е доузряла за тях. У Александър Хумболд, един от немногото, с които би могло да се общува, има повече ученост, отколкото действителен ум. Хегел, който изучавал философията на античните мъдреци не от първоизточниците, а по преразкази! (Както, впрочем, и Фихте, и Шелинг.) И изобщо какво да кажем за града, по земята на който ходи фрау Маркет? За града, който така и не го оцени. Оставало да чака признание. И наистина: в средата на века интересът към философията на Шопенхауер започва рязко да расте. Настроението на обществото се изменя. Отиват в небитието илюзиите на революциите от 1848 г., пропада напразния стремеж да бъде подобрен този свят. Домът на Шопенхауер във Франкфурт става Мекка за любителите да се отнесат иронично-язвително към света, които с всяка изминала година стават все повече и повече. В 1843 година Шопенхауер преиздава за тях първия том на „Светът като воля и представа” и добавя към него втори, където всичко бива наричано със своите имена. Именно в последните години на живота той за удивление лесно намира издатели за своите произведения. Капиталът, оставен от баща му, бива удвоен. Но Шопенхауер продължава да живее просто, едва към петдесетте си години снабдявайки се със собствена мебел – защо? Най-хубавата стая на неговата квартира била заета от великолепна библиотека: четял Шопенхауер бавно и знаел, че ще успее да прочете само най-добрите от книгите си. Тук, в кабинета, където той и умира, стои истинска индийска статуетка на Буда, покрита с позлата. На писмената маса – бюст на Кант, над дивана – портрет на Гьоте, на другите стени – портрети на Декарт и Шекспир. За три дни до смъртта, на 18 септември 1860 година Шопенхауер, едва ли не за първи път в живота си разболял се (по време на една от постоянните свои разходки той се простудява и получава възпаление на белите дробове) казал на лекаря Гвинер, на своя страстен поклонник, че да умре сега, когато е замислил 37

сериозно да преправи и да допълни книгата със своите афоризми, би било твърде неподходящо. След това добавил: „Ако преди аз исках дълъг живот за да мога енергично да се боря с моите врагове, то сега аз охотно бих поживял още за това да мога поне на старини да се насладя на толкова дълго чаканото, но затова пък сега идващо при мен отвсякъде признание на моите научни заслуги”. След това, като истински будист, съвършено сериозно добавил, че да се превърне в нищо би било истинско благодеяние, тъй като е преживял живота си достойно. Обаче надеждите за придобиване на вечен покой са малки. На 21 септември Шопенхауер седнал на дивана да пие кафе. Докторът, влязъл няколко минути по-късно, го намира бездиханен. Паралич на белите дробове. На простата надгробна плоча по желание на мислителя било написано само „Артур Шопенхауер”. Когато лекарят Гвинер попитал философа къде желае да бъде погребан, Шопенхауер отвърнал: „Това няма никакво значение. Потомците ще ме намерят…”

38

ФИЛОСОФСКИ ТЪРСЕНИЯ Алфата и Омегата на Философията (Против мета-физическата санкция) Й. Й. Методиус А. Що е разумът?

1. Физиката като живително координиране в обителта на любомъдрието (т.е. едно недогматично предпоставяне за оценъчен живот) (Виж и гръцката дума φύσις) Ум: проникновение (мисленето, от дарование за любомъдрие) – преходът живот (етика) –> опит (наука = гносеология + онтология) –> идея (естетика) –> живец (интуиция); преходът е и действен, и рефлективен (с цел разбиране) и се нарича – в потреба от изразяване – аксиология (оценъчност, една живително обрамчена при себе си наука); аксиологическият собствен резултат е – в съпровод – прозрението. Траене на ума (спомняне): deja-vu предвид нещо (засрещане) – единство на въжделение и оценка. Живец: въвод в идея (по интуиция). Идеята: жизнен ефир (с-мисълът) – основанието за естетика; и е идеологически бременна с опит – в своето хистерезисно лоно число (корелация, разсъдък, основанието за гносеология)/ сетиво (хипостаза, основанието за онтология). Раз-съдъкът: самата субект-обектна форма на светово (т.е. най-общо) пред-ставяне, сиреч въобще на опита (т.е. на основанието за наука). Разсъдъчните връзки (разсъдъчната, т.е. най-общата, аналитика): време, пространство, причинност. Собственонаучните аспекти (най-обща класификация): естествознание и обществознание (времепространствена причинност); логика (причинност); математика (времепространственост); психология (времепричинност, т.е. асоциативност, и вкл. т.нар. deja-vu, т. е. вкл. спомнянето).

– Числовите (т. е. питагорейските) представи – а именно математическите и логическите – са a priori (т.е. обуславящите опита).

– Сетивните представи – а именно на естествознанието и обществознанието, и на психологията – са a posteriori (т.е. съставляващите опита). Вещ: т. нар. възел на опита, бидейки едно разсъдъчно оформено живително (т. е. основно) съдържание (в един от научните аспекти).

– Вещите в естествознанието и обществознанието са възприятията.

– Вещите в логиката са понятията.

– Вещите в математиката са контурите.

– Вещите в психологията са въжделенията. Живот: съ-причастие (най-общо) – основанието за етика.

39

2. Ориентация в мета-физичната (т.е. най-общата) догма Отвъден свят: свят сам по себе си; и бидейки онтична основа на разсъдъчния свят – през т.нар. афициране. Категориален разсъдък: пред-разсъдъчен топос, в който съобразно витае спонтанност на оразсъдяване. Нищо: тукашното. "Аз": най-общо – аперцепция предвид тукашното (т.е. забелязвайки нищото). Репликация: едно спонтаннически оразсъдено в нищото афициране. Бог: съгласувателят между отвъдния свят и пред-разсъдъчния топос. Раз-ум: изискване, щото да умопостигнеш – в оттласкване спрямо репликацията – бога. Б. Що е действието? И тъй, философстването започва оттам, щото да се запиташ що ще рече да няма нищо. Ксенофан все едно казва: Да няма нищо означава нищо; човек, бидейки дух, е възпламенител, отговорник: действаш свободно, като в действителност си недействителен – действието не би било действие, ако не беше свободно, а въздаянието не би било въздаяние, ако не беше божие; езикът – с цел съгласуване – е преди всичко изразяване на потреба. Хераклит все едно казва: Да няма нищо означава живец; човек, бидейки дух, е пламък, отглас: действаш недействително, като в действителност си свободен – действието не би било действие, ако не беше живо, а въздаянието не би било въздаяние, ако не беше любомъдро; езикът – с цел разбиране – е преди всичко потреба от изразяване. У Ксенофан нищо е допуснато, а у Хераклит нищо не е допуснато; Ксенофан е нихилист-догматик, а Хераклит – нито нихилист, нито догматик. Богославието (с "а") не казва да няма нищо и затова се различава не само спрямо Хераклит, но и спрямо Ксенофан. Та у Ксенофан се заражда Великата философска традиция, която дотолкова е обречена на нихилизъм и догматизъм. Хераклит и Ницше обрамчват собственически (сиреч любомъдро) развитието на Великата философска традиция, бидейки съответно Алфата и Омегата на Философията. В. Що е рефлексията? Безмълвна рефлексия: "духовна жарава" – богославие (с "а"); например еремитите-исихасти (пустинниците-безмълвници, окачествяването идва в превод изот гръцките ἔρηµος, пустиня, и ἡσυχία, безмълвие). Дискурсивна рефлексия: – догматична рефлексия: "духовен възпламенител" – метафизика (терминът е изнамерен по Аристотел); – рефлексия par excellence: "духовен плам" – любомъдрие (званието идва в демистифициращ превод изот гръцкото – и изнамерено от мистика Питагор – наименование φιλοσοφια).

40

Г. Що е аксиологията (оценъчността)?

– При безмълвната рефлексия (т. е. при богославието) перцепцията (възприемането) е озарителна, светът се свежда до интериор (обстановка), а интенцията (умисълът, умственият напън) е съзерцателна; аксиологията (оценъчността) е верска, бидейки дар.

– При догматичната рефлексия (т. е. при метафизиката) перцепцията (възприемането) се схваща аперцептивно (забелязващо), светът се свежда до феномен, а интенцията (умисълът, умственият напън) се обявява за ноуменална; аксиологията (оценъчността) е императивно (дължимо) изместена, бидейки бездарие (слънцето на всички мнения).

– В par excellence рефлексия (т.е. в любомъдрие) перцепцията (възприемането) е интуитивна, светът се свежда до було ("булото на Майя", виж Шопенхауер), а интенцията (умисълът, умственият напън) е проникновена; аксиологията (оценъчността) е живителна, бидейки дарование (т.е. бидейки аксиология par excellence). Д. Менторстващата ("богословената") наука Става ясно защо т.нар. "академични философи" ненавиждат Ницше; и защо насаждат своята ненавист и у студентите си: ами защото – при всичката си начетеност – са бездарни. Един изобретател или теоретик (метафизик-методолог) може да си позволи философско бездарие, насочвайки плодотворно усилията си в чисто (или практически) научна посока, но не и претендиращият за ментор, не и аксиологът. Аксиологията не може да бъде професия, не може да бъде профанност – аксиологията е философско дарование, философското дарование. [Бележка dxii от моя текст "Бележки под линия: Ницше отвътре (очерк на безпринципността)".] Е. Византийска философия отсъства (Обобщение към моята – и публикувана – за пръв път – официално в сп. "Идеи", бр. 4/ 2013 г., стр. 45 – статия "Отсъстващата византийска философия", т.е. към бележка nullus-66 от моя текст "Бележки под линия: Ницше отвътре (очерк на безпринципността)".) Какво имам предвид, когато казвам, че всички пътища водят към Ницше? Бил, във Византия, заченат възхитителен синтез на теология, философия, литература и история; и политика; и започнал да натрупва сила, която през IX в. с Фотий се отприщила и дала плодове през 11-ти, с Михаил Псел. Ала все още отшумявали неоплатоническите постъпления: Михаил Псел -> Иоан Итал -> Иоан Петриций (примерно): анемично философски – и угаснал с нищо повече от коментари върху неоплатонизма – порив в недрата на византийското богославие (през XI – XII в.). И всеизвестно е, че византийските духовници – в протежение на цялото съществуване на Византия – изучавали задълбочено и пространно философското наследство на Антична Гърция (и особено Аристотел); без сами да творят философия; защо обаче нито Търновската, нито преди това Преславската книжовна школа споделяли тези им занимания? Уважаваният наш историк проф. Пламен Павлов (в отговор до мен, 20.01.2014) указва назад към Симеоновите сборници: "... информацията е богата и разнообразна, включва не само богословски проблеми, но и въпроси от 41

историята, философията, астрономията, естествено-научни знания..." Нищо повече от еклектичен отзвук... Единственият по рода си богославски синтез секнал при превземането на Константинопол от турците. Отчетливото западно средновековно разделение теология и (обслужваща методологически теологията) философия е характерно – но в зачатъчна и дори размита форма – и във Византия: противопоставката исихазъм/варламитство. Богославският синтез слага и тук своя отпечатък. Прилагам и втората част от становището на проф. Павлов: "Тези две доктрини вероятно не са чак толкова полярни... Политизацията на религиозните въпроси във Византия води до разкол, а ние съдим по писанията на победителите (тях "не ги съдят", нали) ... Иначе Акиндин, който е българин от Прилеп и един от най-образованите хора във Византия през 14-ти в., е ученик на... св. Григорий Палама! А и т. нар. политически исихазъм (Филотей Кокинос, Евтимий Търновски, Киприан, Григорий Цамблак и т. н.) няма нищо против уния със Запада, разбира се, на принципна основа. Още нещо, във Византия и България доминират не идеите точно на Варлаам Калабрийски (наистина, прозападни и повече рационалистични), а тези на Акиндин, които са "посмекчени", по-приемливи дори и за някои категорично православни мислители, какъвто е например Никифор Григора. Така или иначе, този въпрос не е изяснен в своята дълбочина, тъй като т. нар. църковна византология е наложила някаква "матрица", в която обаче аз не съм напълно убеден..." В контекста на угасналото при турското нашествие християнско (източно) богославие (културо-мисловен протовселенски синтез) и все по-доминиращия един метафизически (т. е. усмъртителен) елемент в западното – и превръщащо се във всемирно – богословие нихилистичното отсамно обособление (Ницше) се оказва живително за философията (философстването). [Бележка cdxcii от моя текст "Бележки под линия: Ницше отвътре (очерк на безпринципността)".]

12.02.2014, Й. Й. Методиус, jmethodius.blogspot.com

Да съдиш от раз Й. Й. Методиус Може би ще прозвуча като екзалтиран Кафка. Жилестите мрежи, в които се бунтувам, не са разсъдъчни, а напротив: разумни, номинални (и вкл. и в богословска мистификация и метафизическа кодификация), свръхразсъдъчни, болестни, ресентиментални, регулативни, модерационни, рационални, принципиални, нормативни (постепенно съсухряне на поразения от разумовия тумор обществен организъм) ... Разумът – канцеларията на ума. Та философстването е в последна сметка (Ницше) любомъдрие, бунт срещу разума (сиреч срещу представата за отвъден бог-паяк). Разсъдъкът (4-те класа представи по Шопенахуер) е руслото на всяка една живителна перспектива и се утвърждава от незамърсеното от богословие философстване!... Гражданственият морал, за който пледирам, не произхожда от някакъв висш, извечен разум (норматив), а е плод на исторически повик (уталожване, достолепна обществена старост) ... Нека се разбере, че комунистическият идеал (бидейки най-уродливото отроче на идеализма) кълни точно върху тази развалена и отвличаща представа раз-ум, соци42

ално разпределение на ума. Тоталитарните, обръгналите към всякакви форми на идеализъм чиновници са във висша степен разумни, което ще рече, че са конформно социални; и отсъства у тях не друго, а рефлективна способност, импресивност, умение за разсъдъчно съобразяване и поемане дори към себе си на ангажимент. Т.е. извоюват си място под слънцето не с помощта на разсъдък и проникновение, но с инстинктивно нагаждане към общоприетостите, нормалностите; и се сдушват помежду си в бездушието си... Да осмисляш значи да оразсъдяваш, апроприираш, присвояваш – спрямо общокомуникативното, клишираното, конвертируемото, икономическото, разумното... Философските души не се съ-общават в конвенция или посредством феромони, а в разбиране! Вярно, че задълбочено мислещият човек е склонен да свързва понастоящем разсъдъка с ограниченост и скотщина, тесногръдие, еснафлък, както и с хитроумие и мошеничество, печалбарска находчивост, уреденческа предприемчивост; но всички тези улики не компрометират самия разсъдък, а душите, които го експлоатират. Т.нар. раз-ум, бидейки израз въобще на разсъдителна нефелност, паразитира върху подобна убога и разсъдъчно непълноценна, ала устойчива в оцеляването среда, храни се от нея. Ето какво пише Киркегор в своята "Диапсалмата" (превод Стефан Начев): "Нека другите се оплакват, че времената са лоши. Аз се оплаквам, че те са жалки, защото им липсва страст. Мислите на хората са тънки и крехки подобно на дантели, а те самите – достойни за съжаление като плетачки на дантели. Помислите на техните сърца са прекалено жалки, за да бъдат греховни. При някой червей евентуално би могло да се сметне за грях да има такива мисли, но не и при човека, създаден по подобие на бога. Техните щения са инертни и безметежни, техните страсти – сънливи. Тези дребни душици изпълняват задълженията си, но подобно на евреите си позволяват да поорежат малко монетата. Те са на мнение, че дори бог да води точна сметка, човек винаги ще може да се измъкне, ако го поизлъже малко... Затова душата ми винаги се обръща назад към Стария завет и Шекспир. Там можеш да почувстваш, че говорят хора. Там мразят, там обичат, убиват врага, проклинат потомството си през всички грядущи поколения, там вършат грехове." Богът на Киркегор не е същностно трансцендентен, не е разумен, а присъствено парадоксален (виж и Киркегоровото "Похвално слово за Авраам") ... В своите антиномии Кант хваща пределите на разсъдъка, но не си позволява да спекулира с тях и просто обявява, че зад всяка антиномия стои "идея на разума". Шопенхауер (първият в историята на философията безбожник) – в съответствие с нанасянето на съкрушителния за богословието удар – обръща в приемственост посоката: идеите стоят (живително и творчески) зад, под разсъдъка, не и (анемично) след него (нито безплътно и статично – по Платон – над него). А спекулацията, голямата фалшификация, и едно извратено, едно спиритистко, едно шарлатанско завръщане към богословието извършва (по приемственост от Фихте) Хегел... Дребната душа е безидейна и ето защо при нея разсъдъкът функционира с оглед на най-низшите потребности. И току доходят ресентименталните проповедници, скопците, отмъстителите към живота, тарикатите над тарикатите и започнат снобски и назидателно да претендират за разум и възвишеност, или поне за целесъобразност... Затворник в житейското спрежение на разсъдъка се чувства неприспособеният слаб, а във философското – непроникновеният мислител. Бележка dvi от моя текст "Бележки под линия: Ницше отвътре (очерк на безпринципността)" 17.02.2014, Й. Й. Методиус 43

Потуленото творчество на Фридрих Ницше Георги Хаджийски "Държавата лъже на всички езици на доброто и злото; и каквото и да каже тя, лъже – и каквото и да има, откраднала го е." Фридрих Ницше из "За човека и свръхчовека", стр. 118 Въведение За днешните почитатели на изящното и логически издържано слово, които с помощта на интернет, дори и когато не владеят съответния език, могат да надникнат в епистоларното пространство на която и да е съвременна страна, навярно изглежда доста странно, че имаше едно време,когато „Желязната завеса” бе сковала не само територията на огромна част от планетата, но и достъпа на много четива до съзнанията на милиард човешки същества, сред които бяхме и ние – българите. Самият контрол биваше осъществяван от „научни” деятели, „безрезервно” верни на прокламирания за „съвършен” в своето „единствено вярно отражение на действителността” диалектически материализъм – марксизмът-ленинизъм – и именно те разрешаваха какво да бъде превеждано и да бъде издавано на български език. Измежду съвременната философска литература обикновено биваха издавани книгите на дефинираните като „леви”, при това френски екзистенциалисти – Албер Камю и Ж. П. Сартр, за разлика от определените за „фашистки” произведения на немските екзистенциалисти. Поради значителното влияние, което са оказали идеите за свръхчовека на Фридрих Ницше върху германското съзнание от епохата на Третия райх, неговите книги бяха сред най-строго забраняваните за четене и издаване и у нас. Човешкият опит обаче красноречиво доказва, че „забраненият плод е най-сладък” и затова цензурата бе изнамерила едно твърде ефективно средство за ограничаване на достъпа на определени идеи до обществената мисъл на „социалистическия човек”... Форми и степени на отрицателното отношение Като специфичен психосоциален феномен от епохата на „развития социализъм” отрицателното отношение към определени идеи имаше различни форми и степени. Те биха могли да бъдат проследени и по отношение на творчеството на Фридрих Ницше.

1. Ограничаване на достъпа до книгите на Ницше чрез: - Намаляване на наличното количество: строга забрана за отпечатване на нови тиражи; изземване и унищожаване на достъпните бройки; стриктен контрол върху дейността на макар и държавните антикварни книжарници с оглед редуциране до минимум на съответните продажби.

- Създаване на множество институционално-бюрократични бариери: включване на книгите на Ницше в списъците на изданията, съхранявани в секретните отдели, съществуващи единствено към най-големите библиотеки и чието ползване изисква специално разрешение "свише"; наказателни санкции за лицата, у които биват намирани забранени книги; спиране на почти всички изследвания върху заб44

ранените книги от масовите потребители – студенти, нисши категории учени, журналисти, граждани...

2. По времето на комунизма основният научен метод на философските изследвания бе "унищожителната" критика на всичко, което се отличаваше в известна по-голяма или по-малка степен от догмите на марксизма-ленинизма. А обемисти трудове на верни на комунистическите идеали философи с широкомащабни техни критики на дефинирани като "ненаучни буржоазни школи и направления" биваха издавани в огромни тиражи. Съществува обаче и много по-крайна форма на отрицанието от критиката, просто защото дори и най-строгата критика не е в състояние да скрие прозиращата отвъд нея истинска същност на критикуваното нещо.

3. Потулването Безспорно да бъдат унищожени, забранени,охулени..., книги, които са били издавани в значителни за нашите условия тиражи и то на автор, оказал с идеите си огромно влияние върху общоевропейски културни процеси и явления, е нещо твърде трудно за осъществяване дори и от най-могъщата тоталитарна власт. Ето защо бе изнамерено и пуснато в действие хитроумното психосоциално "изобретение" – потулването. Психофизиологичната основа на това твърде интересно явление е присъщата на човешкия мозък забрава. А абсурдната хипотеза за неговото действие би могла да бъде формулирана в следния вид: „Ако нещо го има, но пък върху него бъде наложено такова информационно затъмнение, че никой да не знае какво е то, а онези, които случайно знаят бъдат задължени – чрез материални стимули или страх, да се държат така, сякаш го няма, то тогава рано или късно това нещо ще бъде забравено.” Потулването е забрава. А забравата – гибел за всяка идея. Смисълът на потулването е унищожаването на идеята. У нас тази схема действа доста дълго. Но рухна заедно с комунизма. Крахът на комунизма Крахът на комунизма доведе и до истински бум в издаването на книгите на Ницше у нас. Те излязоха в огромни тиражи за нашите условия, като парадоксът бе в това, че освен издателите – почти всички – свързани с мрачните сенки на комунистическото ДС, големите печеливши от тази дейност бяха същите онези „гъвкаво мислещи академични философи”, участвали през предходния период в описания процес и набързо изпълнили новопреведените книги с обемисти и скучни тълкувания на идеите на Ницше и напътствия към читателите как да бъдат разбирани те. За което, разбира се, получиха своите тлъсти хонорари. Днес... Понастоящем, в условията на виртуалността, така както е описано и в класическите схеми за повишаване на популярността на сайтове, блогове, форуми... чрез използване на творчеството и името на световноизвестни личности идеите на Ницше се радват на огромна популярност. И въпреки това, дори и в глобалното интернет пространство, също биха могли да бъдат проследени твърде интересни механизми на потулването на определени техни аспекти.

45

Философско-историческият проблем за историзацията на индивидуалността в отношението между история и етика Проф. Красимир Делчев Винченцо Паризи публикува 2011г. кратки размисли върху съвременната философия под заглавие: „Бележки върху проблема за индивидуалността между етика и история в историзма” (вж. 1, 89 – 92). С тях той засяга слабо проучената тема в съвременната философия на историята за отношението между история и етика в светлината на индивидуалността анализирана не абстрактно, а конкретно-исторически. Паризи отбелязва, че самият проблем за индивидуалността е поставен в центъра на вниманието от мислителите на немския модерен историзъм в хода на проучванията им върху теория на познанието и логиката на историята. Те първи предлагат и указания към полето на етиката (визират се: Дилтай, Дройсен и Троелч!) Изхождайки от потребностите на настоящето Дилтай и Троелч се обръщат към миналото не с чисто съзерцателен поглед като към „заключен в себе си обект”, а опитвайки да изтеглят от него тенденции за ориентиране накъм бъдещето с призоваване „момента на решението, на избора, на преценката, и следователно отношението към норма”. Тъкмо по този начин изплувала тясната връзка между история и етика. Историзмът успял да бъде характеризиран същностно и откъм етичността, освен откъм политичността, защото момента на избор се оказва решаващ за ориентиране към бъдното на една общност, в която историкът живее и действа. Въпросът може да бъде разглеждан и предвид на неразкъсваемата връзка между познание и интерес – чрез критика на модерното съзнание за „чисто мислене”, т.н. cogito. С това се нахвърлят контурите и на един нов вид децисионизъм различен от модерния политико-исторически децисионизъм, идващ от Донозо Кортес, Жозеф дьо Местр, Боналд и доразвит в ХХ век от Карл Шмит, допускащ суспендиране на правните норми (позитивното право) в извънредни исторически ситуации, когато политически режими завладяли властта легално чрез избори или нелегално – чрез преврат безкръвен или кървав – решително отменят временно или за продължително време валидния правов ред заради или под предлог за спасение и укрепване на нацията и държавността. Този нов децисионизъм, в който Паризи не навлиза, бихме нарекли етически, а не политически, защото не суспендира правните и етически норми, а напротив: възправя силните и издигнати индивидуалности в ситуация да взискват от себе си и другите – при вземането на исторически значими решения – оптимално съгласуване на познанието с интересите на общността, в хармония с тези на индивидите и гражданите (свои и чужди), с поемането на лична етическа – и юридическа – отговорност за „избора” на взетите решения касаещи и останалите индивиди-съграждани не взели участие във въпросния избор, а нерядко дори неинформирани, държани на „тъмно” относно: Кой, Защо, с каква цел и в чий интерес стои зад (кулисите) на анонимни решения идеологично-демагогски представящи популистки партикуларноличен и/или корпоративно-групов интерес като уж и сякаш „всеобщ”? Въпросът за индивидуалността – чрез „избора” при вземането на решения, бива свързан освен с „решителността” при Хайдегер в „Битие и време” също със „съвестта” разбрана екзистенциално не като съзнание за вина, а като: „годност за вина и за решение” (2, 121).

46

Противно на Левинас, считащ че онтологията на Хайдегер била „онтология на безликото” и „онтология без морал”, Сафрански доказва, че при Хайдегер е налице една „етика на автентичността”, която се противопоставя на конформизма (3, 201). Екзистенциалната етика на отговорността и автентичността означава не само готовност за поемане на вина и претърпяването на преследвания и страдания заради истината и „живот в истината”, но тя включва и решителност, годност и сила за търсенето на отговорност за погрешни решения и действия на други, чийто личен „проект” се е провалил или рефлектирал отрицателно върху колективния и общностен проект, в случай че един екзистенциален проект касаещ „възможности за бъдене” се окаже сбъркан още при вземането на решението и при изпълнението му завлича близки – или теб и близките ти не завлича, ала – завлича други, затваряйки им или отнемайки им по-добри възможности за бъдене, които при друг (правилен) избор биха били останали „отворени”, подсилени и осъществени; или пре-захвърляйки ги надолу, спъвайки автентичното им себесбъдване. Ако се завърнем от тази интерполация, отваряща в полето на отношението: история – етика – индивидуалност също темата за т.н. от нас „етически децисионизъм”, към текста на Паризи – той изказва мнението, че тъкмо Дилтай в своето „Въведение в науките за духа” пръв е успял да постигне максимална, най-близка до конкретния „цялостен човек” широта и плътност на историческия субект чрез своята „философия на опита” и „преживяването”, схващайки „Аза” едновременно като искащ, чувстващ, съдещ, преценяващ и представящ си; вземайки живота на индивида в цялостното му богатство, облягайки се едновременно на всички „науки за духа”: история, психология, етика, естетика, политическа икономия, философия, науките за държавата и правото, литературознание, теология, музикознание, изкуствознание.... По този начин Дилтай е положил предпоставките за вземане дистанция спрямо чистия субективизъм на кантианския трансцедентализъм предвид едно критикотрансцедентално обосноваване. На теоретическия субект (трансцеденталното Аз при Кант, б.н.) се отнема възможността да претендира за извисяване над „емпиричния субект”, защото се оказва винаги – „въплътен в една система на култура, в един „свят”, в един език” (1, 90). Става дума за това да се извърши преходът от теоретичния абстрактен субект към историко-емпиричния конкретен субект, което Дилтай прави. С това е осъществено определението на Троелч (1865 – 1923) от труда му „Историзмът и неговите проблеми” за историзма като историзиране на мисленето, и то на цялото мислене на човека, на неговата култура и ценности. Това означава, че субектът е винаги краен, въплътен в историята, тъй че миналото не може да бъде реконструирано в своята пълна обективност, защото историкът в подбирането и конфигурирането на миналото е винаги вплетен всвоята визуална перспектива. По такъв начин става проблематичен самият смисъл на „универсалната история” и възможността да се познава „целта на целите”. Което пък е критика на Хегеловата философия на световната история и на цялата му диалектика претендираща за универсалност на абсолютното мислене притежаващо „обективност”, която се запазва с прехода от обективна към субективна логика и от природознание към историята на духа. Теологизмът и телеологизмът на Хегел е оспорен от Троелч, който освен историк е и теолог. Дилтай и Троелч критикуват Хегел, че неговото мислене се е заблудило заплитайки се в мрежата на универсалното абстрактно понятие, което се опитва да

47

наложи отвън на реалността една тоталистична и монистична визия, завършвайки с вкарване „потока на живота” в униформа. (1, 90). Но тогава как е възможно познанието на историческия обект? – пита Паризи. Отговорът е даден още от Дройсен когато полезимирайки срещу емпиричния историк Бокъл (Buckle) – опитал да разпростре и върху историческото познание научно-рационалния метод характерен за познанието на природата – упоменава едно „разбиране изследвайки”. Този негов отговор е богат с внушения за Дилтай и Троелч. В резултат се ражда херменевтиката на Дилтай, в която главна роля играе преплитането между: Erlebnis – Ausdruck – Verstehen (Преживяване – Израз – Разбиране). Така тръгвайки от философията се стига до критико-херменевтичния момент, посредством който Азът може да се транспортира чрез симпатизиране в друг, тъкмо защото е стабилизирано циркулирането между „познание и живот”. Старата философия на историята – в лицето на Хегел с неговия абстрактен универсализъм – е компрометирана. За историческото познание става решаващ момента на интуицията помагащ за разбирането на всички исторически изрази на човешкия живот в отделните крайни исторически епохи и култури, при добро познаване и овладяване на техния „език” и успешно вживяване и разпредметяване „значенията” вложени в материалните, езикови и културни паметници на миналото. Самата интуиция отпраща към понятието за реално траене на времето, чрез което минало и бъдеще се взаимопроникват. За Дилтай „човешкото същество е фундирано в своята темпоралност и историчност” (1, 90). Касае се за качествено схващане на времето – нехронологизирано и неизмеримо, за разлика от последователните и серийни състояния в природата. Това е отликата на историческото от физическото (природо-научно) време. Хайдегер след Дилтай също критикува т.н. „линейно” разбиране за времето, опредметяващо и обективиращо историческото по маниера на природните науки, наричайки го „вулгарно” в отлика от екзистенциалното историческо разбиране на времето, което е „автентично” за човека. Поради горепосоченото ново – качествено – разбиране на времето на историческото, самото историческо разбиране престава да е просто „описание” и историопис (историография). То не е чисто дескриптивно понеже се касае за продуктивен акт на историка, който постоянно интерпретира собственото си минало, доколкото е постоянно вплетен в историческия процес. В своята „Критика на историческия разум” Дилтай се опитва да спечели наново историко-емпиричната реалност чрез обхващане течението на живота посредством себецентриранията на общностите, възрастите, епохите около производствата на цели, ценности и норми; тъй че всеки елемент, всяка партикуларност добива специфичната си сигнификация в динамична взаимовръзка. „Значението” е основно понятие за Дилтай, защото то бива и чувствано в преживяването и намира израз в опредметяванията на културата и се схваща в разбирането чрез тълкуване на изразите на човешкия исторически дух. Тъй че експлицитното твърдение „всичко е относително” всъщност е самото историческо съзнание на релативсотта, с което се има предвид схаващане на историята според връзката: преживяване-израз-разбиране, която конфигурира отново и отново историческото настояще в един никога неприключващ процес и никога веднъж завинаги (1, 90). Завръщайки се към темата за връзката: „етика-индивидуалност-история” Паризи отбелязва, че ако Дройсен утвърждава възможността за излизане на индивида от неговата егоистична сингуларност (единичност, единственост) и универсализирането му в „етическите потенции” в „общностите”, и тъкмо в това се затвърдява 48

идеята за свободата, за личността – то от по-голям интерес за него (за Паризи) изглежда, а и по-актуално, е мнението на италианския философ Piovani от труда му Conoscenza storica е coscienza morale (Историческо познание и морална съвест), който отбягва както повторното изпадане в общо понятие за битието от хегелиански вид, така и залитането към софистика в етичен план, което би отвело или към виталистичен ирационализъм или към един „алогичен активизъм”. Въпросният философ съумял да избегне гореуказаните опасности обръщайки се към „феноменология на екзистенцията” и облягайки се на Хайдегер и Ясперс в разбирането си за индивидуалността. За него индивидът конститутивно е липса, недостиг (assenza, deesse). С други думи, субектът (Хайдегер не си служи с този термин, а с Dasein – б.м. К.Д.) открива, че по рождение е обективност, пасивност, воля да не желае себе си доколкото намира себе си захвърлен, ако се употреби този израз на Хайдегер, в една ситуация, която за известно време конституира условието на възможността за неговото действие. Това изначално съотношение на Аза със света винаги ни заставя да разглеждаме – „субекта като краен, вече включен в една ситуация” (1, 91). (Тук ще си позволим едно уточнение: за Хайдегер Dasein, насъщното битие, заварва себе си захвърлено в „пропадналост”, а не в „ситуация” защото според него последната не е нещо, което заварваме готово или „в” което се намираме опредметено-пространствено, а е екзистенциален продукт на самото насъщно битие чрез „откритостта” на мига, срв. 4, 347). Облягайки се на Пиовани, Паризи апелира за една етика на отговорността. При изначалната си даденост „в” (намек за Хайдегеровата изначална екзистенциална даденост-в-света-заедно-с-другите, б.м.) ние можем съвестно да ориентираме действията си към „действане заедно с другите”. Така влиза в игра универсализацията, експанзията на индивида, който от своята солипсистична сингуларност се стреми да реализира себе си като личност в пространството на историческата медиация. Следователно, връзката между етика и история е от фундаментална значимост, ако индивидът, в своята конститутивна трансцендения, е импулс да реализира себе си, да запълни своята изначална липса. Така екзистенцията се среща с историята, а историзмът се разглежда в критичен и проблематичен смисъл като хем се прави опит да се съхрани „богатството на историческия живот” и никога не приключващия исторически процес, хем да се стои далеч от „лошия историзъм” на релативизма разбран в негативен смисъл (1, 91). Историята е „една етическа наука” – е твърдял още Дройсен. А за автора на „философия и история на идеите” – „историографията е футурология, твърдение, което подхваща понятието на Троелч за „теология на волята”” (1, 91). Кой е този автор? Пиовани ли? Паризи сякаш забравя, че сам по-горе е привел мнението на Дилтай за истинската история, която доколкото е преживявана, съпреживявана и разбирана – никога не може да бъде само „описание”, дескрипция, историграфия! Иначе твърдението му, че етиката никога не е онова априори на чистия субективизъм произтичащ от формални идеи и затова не се касае за една формалистична епика, а за една етика, която се превръща във „формизъм, доколкото се опитва да проникне във формите станали една след друга за да събере напрежението към универсалното: кооперирането на индивидите, които се устремяват отвъд вече даденото, които се жертват за общото благо и се яважават без никога да се забравя радикалната възможност на злото като опит на субекта да абсолютизира себе си самия” (1, 91-92) е основателно.

49

Етиката на отговорността и етиката на автентичността се оказват свързани с историята не само в пунка на поемане на лична отговорност и търсене такава за избора и вземане решения касаещи „общото благо” от отделни индивиди, легално упълномощени или подмолно управляващи удачно или не общността; те са свързани с историята и чрез съвестно несъгласие с „вече даденото” при преценка, че могат да се открият нови и по-добри възможности за бъдене на общността и кооперираните в единодействие индивиди, спъвани в сбъдването си поради налагане сингуларни и партикуларни интереси на отделни егоистични индивиди и групи актуализиращи „възможностите на злото” в историята. Впрочем връзката: етика-индивидуалност-история е доловена и от Фукуяма в труда му „Краят на историята и последният човек” когато коментира историческата зависимост в определени страни, рефлектираща върху техния по-бърз или по-бавен темп на напредък, произтичаща от състоянието на „трудовата етика” – индивидуална и колективна – когато те навлизат в процес на „преход”. Той отбелязва и покварителното въздействие върху „индивидуалната трудова етика” от насилствено колективизиращата командно-административна социалистическа система в страните от бившия комунистически блок, което значително задържа темповете на историческо развитие поради лошото състояние на „етиката”. (срв. 5, 293-303, 304318). БЕЛЕЖКИ 1.Parisi, Vincenzo. Nota sul problema dell` individualitá tra etica e storia nello storicismo.

“Filosofia Oggi”, XXXIV (2011), f. I-II, p. 89-92.

2.Luckner, Andreas. Martin Heidegger “Sein und Zeit”. Padeborn 1997.

3.Safranski, Rudiger. Ein Meister aus Deutschland. Heidegger und seine Zeit. München 1975.

4.Heidegger, M. Sein und Zeit. 16 Aufl. Verlag Niemeyer, Tübingen 1986 5.Фукуяма, Франсис. Краят на историята и последният човек. Изд. Обсидиян, София, 2006.

50

ФИЛОСОФСТВАНЕТО За "теоретичните празнини" в нечия философска образованост В миналия брой си позволих да информирам многоуважаемата публика, че един учен млад човек, тогава студент-магистър, а сега вече докторант, е благоволил да напише съкрушителен отзив относно някакви хипотетични "празнини в теоретичната подготовка" на моя милост; ето, прочетете сами как се е изразил: Красноречив симптом, показващ битуващите нрави в тази нашенска т.н. "научна" или, опази Боже, "философска" общност. Бях решил да не коментирам случая, но тази сутрин се улавям, че ми се ще нещичко да кажа на този самоотвержен труженик на нáуката, именно с ударение на първото "а"; ето какво дръзнах да му напиша, с оглед да предизвикам една дискусия, която още сега се очертава да бъде превъзходна, възхитителна, даже плодотворна: Драги г-н Узунов, тия дни попаднах на Ваш многозначителен отзив за издаваното от моя милост списание ИДЕИ, на което Вие, както изглежда, намирате доста кусури; както и да е, всеки човек си има вкус и си живее със съответните представи; но Вие при това сте намерили сгоден повод да напишете нещо, което силно ме обезпокои; написал сте ето това: "Списанието било "елитарно", това пък от къде го измислихте?! Ха-хаха, г-н Грънчаров пише върху злободневни теми, няма да казвам, че аз, който съм студент-магистър, откривам множество теоретични празнини в образованието на г-н Грънчаров! Бях седнал един ден в Народна библиотека с всички броеве за да ви изведа вашата псевдоинтелектуалщина, но след това се отказах, реших: “болен мозък, нека поне живее със самозаблудата, че прави нещо!” – след като се отказах. Г-н Грънчаров, надявам се ниският език да е продиктуван от единственото намерение да популяризирате проекта си, а не защото не знаете много неща от история на философията! Ако притежавате twitter, винаги бих ви показал грешките и незнанията ви (herr_uzzunov е регистрацията ми в twitter)." Та реших да се възползвам от предложението да ми направите тази услуга: да посочите "празнините" в моята теоретична подготовка, да изобличите "грешките" и дори "незнанията" ми. Признавам си, силно се заинтригувах, щото ситуацията, да си признаем, е крайно интересна: Вие самият сте, предполагам, толкова многознаещ, дори, нищо чудно, сте някакъв всезнайко, щом сте успял с такава лекота да откриете "теоретичните празнини" в моята философска образованост! Казвам това, понеже е близко до ума, че само многознаещ и още по-добре всезнаещ човек може да констатира въпросните "празнини"; та в тази връзка, понеже сам ми предлагате, ще Ви бъда безкрайно признателен да ми посочите ако не всичките, то най-ужасните "теоретични празнини" в моето философско образование. Всъщност, щом като според Вас има толкова много от въпросните "празнини" в моята образованост, то аз самият, о, ужас, нима имам изобщо правото да се смятам за образован човек, ето това се питам вече?! Няма ли да се окаже, че аз съм чисто и просто един философски необразован човек – във всичките тия вече повече от 30 години, в които се занимавам с философия?! Та молбата ми е да ми помогнете да разбера какво всъщност съм: и докъде се простира моята философска и теоретична (не)образованост. Да поразсъдим малко, драги ми учени г-н Узунов. Вие знаете нещо, дето аз, човекът с такива ужасни "празнини" в образоваността си, да допуснем, не зная. В теоретичното отношение, за което ме обвинявате, че имам толкова много празнини, 51

става дума предимно за мисли, за знания, нали така? Значи Вие, безспорно доказаният и многознаещ, да не кажа всичкознаещ учен (щото Вие нямате "празнините", от които страдам аз!), знаете нещо, а аз не го зная; интересно ми е да разбера как узнахте това, че аз не зная нещо, което Вие знаете?! Но това е само от една страна. Философията, дето се казва, е странно и коварно нещо, г-н Узунов, Вие, като всезнаещ учен и човек, няма начин да не знаете и това. В нея се случват ето такива парадоксални неща: аз мога да зная нещо, но да не вярвам в него, да не го признавам, а да вярвам и да признавам съвсем други неща, в които Вие да не вярвате и да не признавате. Аз мога да имам съвсем различни от Вашите убеждения и идеи, нали и това може да се случи, драги ми учени г-н Узунов? Значи ли това, че аз не зная това, което Вие знаете, сиреч, съм незнаещ, съм човек с "празнини", при положение, че аз мисля съвсем различно от Вас, дори съвсем другояче разбирам що е това философия, а, обяснете ми ето това, драги ми и така учени г-н Узунов? Като ми обясните това, ще Ви задам и други прелюбопитни въпроси, които с неизбежност възникват като се изходи от Вашата доста "евристична" позиция, която сте дръзнал да изложите така, простете, простодушно – и недообмислено. Примерно, мога да Ви задам ето този въпрос: аз, за да получа квалификацията си на преподавател по философия, съм завършил един университет, именно Санкт-Петербургския държавен университет. Вие сега, точно 30 години след завършването от моя милост на този университет (дипломирах се в далечната 1983-та година), констатирахте, както сам твърдите, доста "теоретични празнини" в моето философско образование. Значи ли това, че по Ваше мнение дипломата, която ми е дал този университет, е невалидна, е фалшива по Ваша преценка? Излиза, че Вие самият, дето сте все още студент, успяхте да обезсилите набързо решението на всички ония държавни екзаменационни (изпитни) комисии, състоящи се все от знаменити за времето си професори, които са ми гласували правоспособност да бъда философ, т.е. са удостоверили, че имам нужната квалификация, нужната философска образованост, с всичките му там теоретични и нетеоретични компоненти, елементи и детайли. Как става така, че становището на един все още недоучил студент по философия като Вас може да обезсили юридическите решения на цял един философски факултет, който при това се намира в чужбина, съществува в рамките на една чужда философска традиция и култура? Вие ме обявихте де факто за необразован философски човек, един вид не признавате квалификацията ми, и то дори при положение, че моя милост години наред е преподавал философия на такива като Вас самия, именно преподавал съм философия на толкова много студенти – и ученици също. Нима искате да кажете, че за всички тия години преподавателска дейност моя милост е успяла да мултиплицира дотам "празнините" в своята философска и теоретична (не)образованост, че по този начин щетите, които съм нанесъл на националната ни култура, са направо неизчислими? При това аз съм също така автор на 20-тина философски книги и куп учебни помагала. "Вредите", които "празнините" в моята философска и теоретична (не)образованост са нанесли на културата и нацията ни, явно са колосални – по Вашата субективна преценка, нали така? Бихте ли се наел да защитите позицията си пред един безпристрастен съд, а, драги и също така толкова учени ми г-н Узунов? И още много други крайно неудобни за Вас въпроси бих могъл да Ви задам, драги ми г-н Узунов, но за момента ще спра. Та ще Ви бъда благодарен да ми посочите една поне очебийна "теоретична празнина" в моето философско образование. Аз изобщо нямам претенцията да съм многознайко или всезнайко (Вие самият, като знаещ човек, би трябвало да знаете какво е написал за многознайството още един 52

Хераклит, примерно, и то преди толкова години!) защото добре знам, че този момент, знанието на разните му там "информации", във философията не е водещ или определящ, съвсем други неща тук са меродавни и важни. Примерно, дали този човек умее да мисли, дали умее да си дава сметката какво казва или какво пише, дали умее да изважда изводи от някакви си там необмислено хвърлени в пространството обидни думи, касаещи достойнството на някоя друга, съвсем непозната му личност. Вие си позволихте да се отнесете към моята личност, при това без изобщо да ме познавате, по крайно неуважителен и недопустимо груб, непочтен начин. Обвинихте ме в каквото Ви дойде на акъла. За думите си обаче ще Ви се наложи да отговаряте. Ето, давам Ви шанс да отговорите. Като начало тук, а ако се наложи и пред съда. Трябва да разберете един ден, че по такъв начин да се обижда един човек е съвсем недопустимо. Особено недопустимо пък е това нещо да го допуска човек, който има претенцията, че бил имал някакво отношение към философията. С поздрав: Ангел Грънчаров

Издънките на едно лице с изцяло антифилософски манталитет Преди време публикувах "матр`ьял" с ето това заглавие: Красноречив симптом, показващ битуващите нрави в тази нашенска т.н. "научна" или, опази Боже, "философска" общност, в който едно лице, имащо някакви претенции в областта на философията, подложи на критика моята "философска грамотност" и същевременно оплю издаваното от моя милост списание ИДЕИ. По-късно благоволих да му отговоря все пак (аз съм диалогичен човек) и написах ето това: За "теоретичните празнини" в нечия философска образованост. Мина време и сега разбирам, че същото това лице в Туитър е продължило да се заяжда не само с мен, ами и с когото свари; ето една извадка от най-последните му изяви в тази толкова "философска" негова активност, която именно показва, че претенциите му в областта на философията при такъв характер са явно съвсем безпочвени: Nikolay@herr_uzzunov 26 октомври: Гнусните студентчета вдигат революции в университета, а иначе ги няма да отидат на лекции!!! Прости същества!!!

Nikolay@herr_uzzunov: г-н Грънчаров, изненадан съм! До вчера просихте пари за списанието си, днес е посткомунистическа руска колония? А принципите ви?

Nikolay @herr_uzzunov 26 октомври: Докато идиотите студенти пред СУ протестират, някои се опитваме да четем в библиотеката!!!

Nikolay@herr_uzzunov 12 октомври: Дали индивидите, които екзистират из Петрич биха могли да бъдат окачествени като хора?

Nikolay@herr_uzzunov 15 септември: Грънчаров, П.С. Когато си намерите Вашата област, започнете стойностно (а не разпиляно) да пишете, елате да си побъбрим философски ;) Успех!

Nikolay@herr_uzzunov 15 септември: Г-н Грънчаров, в написаното не виждам философска мисъл. Заяждане на дребно :) Жалко само, че хора като вас преподават на студенти :(

53

Nikolay@herr_uzzunov: Последните няколко дни на работа се тъпча само с бира ... !?!?!? - 17 авг.

Nikolay@herr_uzzunov 26 окттомври: Angel Grancharov Значи не можете да защитите "тезата" си, която подхвърлихте :-) Недостойно е да се бяга от отговор... – 2 окт.

Nikolay@herr_uzzunov 26 октомври: Е, всеки се продава както може. Та каква е разликата в продаването между Сидеров и Грънчаров???? Мълчите? Ще ревете в блога си ли?

Nikolay@herr_uzzunov 26 октомври: Грънчаров, и този ваш колега – Н.У. един ден ще преведе голяма част от Хусерл, а вие ще си умрете мрънкащ драскач :) Съжалявам ви!

Nikolay@herr_uzzunov 26 октомври: Грънчаров, така и не отговорихте: защо се продадохте на Русия? Или и вие сте с манталитета на Янукович? Като не става с едните, дай Г**а си на..

Nikolay@herr_uzzunov 26 октомври: Винаги действам импулсивно. Дали така трябва?

Nikolay@herr_uzzunov 26 октомври: През 2014 си пожелавам да имам повече време за Хусерл!

Nikolay@herr_uzzunov: Грънчаров, хахахах, а като гледам Вашите приноси във философията колко са големи! WOW! Без Вас нямаше да има философия в България, знаете ли?

Nikolay@herr_uzzunov: Грънчаров, вашите книги не успяха да създадат философско чувство у мен, останах си прост! Явно не сте си свършили добре работата :) Nikolay@herr_uzzunov: Грънчаров, ще ви посветя първия си превод ;) За разлика от вас аз няма да се продам на руснаците за престиж! Помислете ;) КОМЕНТАР: Въздържам се от коментар. Под достойнството ми е да разговарям с подобни индивиди...

Nikolay @herr_uzzunov: Грънчаров, може да се оплачете на еди-кой си поп в блога си и да ревете пак за нещо. Умният човек твори, не се оплаква в блогове ;)

54

ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ Епистемологичните постижения на Габриел Вакариу Ахмед Куйтов, създател на Студентски Философски Клуб към ВТУ Abstract: In this report we are going to make a little walk around some epistemological ideas from one present Romanian philosopher and his name is Gabriel Vacariu. This men, have some interest theses about human knowledge and objective world. The main points of the next pages are four: The first is “epistemologically different worlds”. The second is about 13 principles created from Vacariu. The third and main aim of this paper is about four pseudo problems in philosophy and science. And the end of report I will tell you about how one German professor plagiarized Vacariu ideas. За него: От 1998 г. до днес Габриел Вакариу (GABRIEL VACARIU) е част от редовните преподаватели във Философският факултет към университета в Букурещ. Той е учил и специализирал в различни страни и университети: Оксфордският Университет, Университета в Ню Йорк, Университета на Нов Южен Уелс, Австралия. Към този момент е публикувал четири книги, всичките са на английски език. Има много статии в Румънските научни среди, като почти всичките са на английски език. Има и статии в различни международни научни списания. През 2000г. създава по проект за когнитивна наука за страните от Източна Европа по програмата „CEEPUS“. Повече официална информация за него можете да намерите в интернет. В следващите редове предпочитам да ви споделя личните си впечатления от него. Габриел Вакариу е съвременен мислител. Доста, често се определя и като философ, с него се срещнах по време на престоя ми в Букурещ по програма „Еразъм“. Той ми водеше дисциплината „Философия на съзнанието“, след първите няколко срещи бях възхитен от неговият начин, на философстване и същевременно на преподаване. Той винаги се стараеше да подбужда дискусия между студентите, а понякога след някоя от лекциите продължавахме дискусиите в по-тесен кръг в близкият „Filos Pub“. Но може би, вече се питате, какво толкова е специалното и интересното на тази личност? Ще ви дам няколко причини: Той се старае да създава свои философски теории. Старае се да придаде от своята енергия на студентите си. Част от неговите философски идеи наскоро бяха преписани от германски професор. В началото, когато ми сподели за проблема си помислих, че това е някаква шега. Но след няколко дена имаше специална конференция във философският факултет при университета в Букурещ, където той подробно изложи, своите аргументи за откраднатата му теория. Тогава за първи път чух за неговите философски виждания. Защото на лекциите, които имах с него предходните около 3 месеца той говореше единствено по учебният материал. Сега ви предлагам на вашето внимание теорията му за: Различните Епистемологични Светове В опита си да отхвърли традиционните представи за заобикалящият ни свят, който той назовава с абстрактното понятие „митична световна рамка“ (unicornworld framework), Вакариу се опитва да разработи някои елементи от философските 55

системи на Декарт , Спиноза , Кант и Бор. Като целта му е да замени тази рамка с перспектива, която показва, че проблемът „дух-тяло е псевдо-проблем.“ (Vacariu, 2008:18) Защото според него: Един от най-важните проблеми в областта на философията, проблемът за връзката между „ум-тяло“ или “ум-мозък”, все още стои във въздуха и никой освен Декарт не е предложил достатъчно аргументирано и жизнеспособно решение на този проблем. Докато през последните няколко века, технологични разработки ни помогнаха да се справяме със сложни проблеми по отношение на външния свят и нашето собствено същество. Ние сме постигнали голям напредък в опитите за научно обяснение на произхода на нашата вселена, но ние не сме в състояние да постигнем напредък по отношение на проблема „ум – тяло“. През последните десетилетия философите са предлагали много подходи към проблема свързан с „ум – тяло“; Но все още нито един от тези подходи не е спечелил одобрението на мнозинството от мислителите. Дори ако по-голямата част от философите смятат, че онтологически умът е физическо лице, много от тях не признават епистемологичното разделение на ума от мозъка. Отношението на ума към тялото остава загадка. Доста, често, когато сме коментирали в разговори и дискусии проблемът за връзката между ум и тяло. Габриел задаваше въпроси като: Къде е съзнанието, покажете ми го? Къде е зеленият цвят? А когато му се отговореше, че са в мозъка, той питаше, когато ти се отвори мозъка в него има ли зелен цвят, в него има ли малки маси, малки хора? От тези парадоксални ситуации можем да направим извода, че нещо не е наред със самия проблем. Ето защо, ние трябва да погледнем към фундамента на проблема, т.е. неговата концептуална рамка. (Vacariu, 2008:13) Затова според Габриел Вакариу е нужно въвеждането на ново измерение, дадено от ролята на наблюдателя и условията на наблюдение. Според него е нужно да се гледа към ролята на наблюдателните условия в самостоятелни умствени състояния или невронни модели на активация. Условията за наблюдение са свързани с човешкия наблюдател, и се разширяват в епистемологично различени взаимодействия, които представляват епистемологично различни лица принадлежащи към епистемологично различни светове. Габриел заменя „митичната световна рамка“ (unicorn-world framework), с епистемологично различните светове (ЕРС). Психичните състояния и невронни модели на активиране принадлежат към ЕРС. Прилагането на перспектива към ЕРС става, чрез разширяване на определението за битието ми, което да покаже, че "АЗ" имам същото онтологичен статус, като всеки субект от ЕРС. (Vacariu, 2008:19) Тоест всяко едно съзнание съществува независимо от другите, също така всяко едно съзнание има различни способности с които да познава заобикалящата го действителност. От което според Габриел следва, че светът не съществува, а съществуват само нашите представи с които го познаваме в нашите ЕРС. Лично според мен тази теория има доста общи черти с „мислещата субстанция“ на Декарт. Но в една от дискусиите на които присъствах, където част от участниците загатнаха, че Габриел само е преформулирал някой от постиженията на Декарт. Той смело заяви. „Не ми пука“. Аз съм мислител, аз съм достигнал до тези заключения доста години преди да прочета за теориите на Декарт. Лично аз подкрепям тази негова теза, защото лично и на мен ми се е случвало в едно от 56

моите упражнения, докато бях още първи курс във ВТУ да изразя свое мнение, а асистентът ми заяви, ти си чел „еди си кой философ“ дори му забравих и името. Тоест ние можем да достигнем до дадени мисли и заключения без да познаваме теориите на всички учени. Принципите на Габриел Вакариу В следващите редове ще отделя внимание на тринадесетте принципа, които са дело на румънският мислител. Ще споделя с читателите на списание „Идеи“ какво ми сподели Габриел когато го попитах защо принципите му са точно тринадесет. Отговорът му беше по-скоро в кръга на шегата, но въпреки всичко беше логически издържан. След като го попитах, защо принципите са точно 13 той започна: Румънският Философ „Нойка“ (аз не бях чел или чувал нещо за този философ, Габриел ми обясни, че този философ не е световно известен), казва, че в цялата история има 12 значими философа, но той е умрял преди да се родя АЗ, за да напише, че са 13. Също така ми каза, че има 12 Апостола. И неговите принципи са 13 защото неговата теория представя нещо различно и ново. След неформалното разяснение преминаваме към официалното: В книгата му „Съзнание, Мозък и ЕРС“ от 2005 г., Са разработени пет принципа, които представляват неговият подход, към перспективата на ЕРС. Тези принципи показват, че "светът" не съществува (Габриел твърди, че нещото-в-себе си не съществува: "Нещото-в-себе-си" означава съществуване, което няма граници на взаимодействие, което е напълно невъзможно"), но съществуват само ЕРС. Ето, затова той предлага аналогията между маса – микрочастици и съзнание – мозък. С тази аналогия Габриел има предвид, че масата и "нейните" микрочастици, ума и мозъка съществуват, но в даден ЕРС,а не в един и същ "свят". След първите принципи, които разработва през 2005г., той продължава своите изследвания и към момента са тринадесет, нека преминем към принципите: (1) Епистемологично различните взаимодействия представляват епистемологични различия и епистемологичните различния определят епистемологично различни взаимодействия.

(2) Всичко съществува само на "повърхността" поради взаимодействията, които го представляват.

(3) Всяко съществува в един епистемологичен свят (ЕС) и си взаимодейства само със същия ЕС.

(4) Всеки ЕС (наборът от същността – евентуалните му същностти – и техните взаимодействия) се появяват от хипер-нищото (hyper-nothing) и изчезват в него.

(5) Всеки ЕС е, следователно всички ЕРС имат сходна обективна реалност.

(6) Битието съответства на него.

(7) Битието е ЕС. Следователно битието е.

(8) Убежденията и определянията, от наша гледна точка са ТО, което е съставено от амалгама (amalgam) от Неговото / нейната и техните взаимоотношения.

(9) Някои състояния и процеси формират знания, които са съществуването.

(10) Като реалното същество има единство чрез неопределена индивидуалност.

(11) Битието е, следователно ЕРС са.

57

(12) Наборът от решенията, които описват феномените на всеки епистемологичен свят (ЕС) трябва да спазват върховенството на концептуалното ограничаване което се прилага в условията и границите, в рамките на концепцията за решенията. Тези условия и ограничения се уреждат от свойствата на външни инструменти за наблюдение и някои способности (интроспекция, съзнание), с които "АЗЪТ" разполага.

(13) Тъй като човешкото внимание е сериен процес, човешкото същество не може едновременно да наблюдава няколко ЕРС. (Vacariu 2011, 2012, 2013) Приведените тринадесет принципа могат да възбудят повече въпроси, отколкото отговори. Също така е важно да отбележа, че оригиналният вид на принципите е на английски език, но авторът е румънец, а чрез превода се променя и част от основният замисъл. От което възниква въпросът на какъв език може да се философства, без да се изменя първоначалният замисъл? Но това е тема за друго научно изследване, или може би точно в това е смисълът на ЕРС? Освен това, романтиката на мисленето и творенето в голяма степен се крепи на личното присъствие, защото когато даден човек, започне да разсъждава със свои думи, мисли, то той се чувства съпричастен към творческият акт. Но когато човек взема готови постижения от други личности, то той лишава своите способности за творене. Най-компромисният вариант според мен е човек да се старае да преосмисля прочетеното или видяното, тоест да се опита да го нагоди към личният му ЕРС, но да има в предвид, че това, което разбира той няма как да е напълно идентично, като това на другата личност. Защото, ако две неща са напълно еднакви, то те не биха били две. Въпреки това, е нужно да се стремим към това да се разбираме и да сме си полезни. Защото макар че нашите ЕРС са независими едни от други, то за да се запазват тези ЕРС е нужно да си помагат, да си споделят благата и т.н. Четирите псевдо-проблема във философията и науката В книгите и статиите на Габриел Вакариу до момента (2013г.) той е поставил на преден план в своите научни занимания четири основни проблема, които според него са неправилно формулирани от което следва, че те са псевдопроблеми. Според него това са проблемите : - Старият проблем за съзнанието и тяло и всички други релации на този проблем.

- Връзката между организмите и живота.

- Мистериите около квантовата механика и терията на Айнщайн.

- Познавателната невронаука.(cognitive neuroscience) също така е безсмисленно да се търси единна теория във физиката. Тези проблеми от негова гледна точка се дължът на това, че се смесва информация, която е свързана с епистемологично различните светове (ЕРС). Плагиатството Салвадор Дали казва да не се боим от съвършенството, защото никога няма да го постигнем. А според Габриел, съвършенството във философията се постига тогава, когато германски професор по Философия ти препише философският труд, без да те цитира.

58

До момента се запознахте с основните акценти от философските и научните постижения на румънският мислител. Поне на този етап предполагам, че това е достатъчно, защото в интернет могат да се открият почти всички книги на Габриел Вакариу, а от друга страна се надявам да възбудя дискусия и интерес относно възгледите, които ви представих. В края на своето кратко изследване ще ви споделя, как според Габриел и негови колеги от Румъния и света. Своеобразният международен научен скандал се получава, след като въпросният професор от Университета в Бон на име – Маркус Габриел участва в предаването на ТЕД където говори неща, които са доста идентични с теорията на Габриел Вакариу за ЕРС. Освен, нещата, които говори в телевизионното шоу се оказва че е преписал дословно идеите му за ЕРС, от книгата му, която е издал през 2005г. Преписаните идеи от немският професор той публикува в книга, която издава през 2013 г. с оригинално заглавие: Warum es die Welt nicht gibt, Ullstein: Berlin 2013. В превод на английски заглавието на книгата е “Why the world does not exist”. На Български може да се преведе като „Защо светът не съществува?“. След анализ от написаното в книгата и нещата, които говори в предаването на ТЕД, Габриел и неговите колеги стигат до следните изводи: - Маркус Габриел в началото на клипа започва да говори за "еднорог", (Ако прелистите към началото на текущата разработка ще видите, че аз съм превел думата като митичен свят, а оригиналното е „unicorn-world framework“). Немският професор счита, че еднорогът съществува в определен контекст, който сочи към една и съща идея, че "светът" не съществува.

- В своята теория Габриел твърди, че един обект съществува когато си взаимодейства с други сходни обекти. Става дума за принцип 1. Докато Маркус Габриел умело замества понятията „ЕРС“ с „Лист“ и „Взаимодействията“ с „Пресечни точки“.

- С цел да се покаже, че "свят" не съществува, Габриел анализира вечния философски въпрос: “Какво съществува ?" и "Какви са отношенията между субектите, които съществуват?". (Vacariu 2011:17) немският професор има почти същите изказвания в клипа на ТЕД.

- За Габриел нещо за да съществува то трябва по някакъв начин да принадлежи към определен ЕС: "Обект съществува само ако той има определени граници на взаимодействие с други обекти;" (Vacariu 2008:151) "За да съществуваш означава да имаш определени граници. Условията на взаимодействия имат определени параметри, които отразяват границите на дадено образование ... Явно, всички неудошевени предмети (например масата или планетата) съществуват само в резултат на техните външни конститутивни взаимодействия. "(Vacariu 2008:152) Или: "Тези две понятия, "съществуване" и "взаимодействие", са силно взаимосвързани. Пропозицията може да бъде пренаписана по следния начин: "За да съществуват значи да си взаимодействат". (Vacariu 2011 г., стр. 34) Според немският професор: "Нещо съществува, когато се проявява в даден контекст. За да съществува, е нужно да бъде в контекст. " "Всеки обект се пресича с други обекти от същият списък." Тези думи са синоними и си пасват чудесно с думите на Вакариу.

- За Габриел Вакариу "Философията на хипер формата (philosophy of the hyperverse ) е стъпка напред, чрез която да се премине отвъд вечните и ожесточени псевдо-спорове на миналото. За да се избегне загубата на време по такива псевдо-

59

проблеми чрез създаване на прекрасни Птолемееви епицикли, хората вече имат възможност да заменят „Митичият свят (unicorn world )“ с ЕРС. (Vacariu 2011:175) Немският префесор за пореден път се изказва по доста сходен начин, като заявява: Човечеството е нужно да направи важна стъпка, ние наистина трябва да се откажем от идеята, че всички неща са свързани. Някои неща понякога са свързани, друг път не са. Ние трябва да се откажем от идеята за над структура, която урежда всички неща. Обобщение След като се случиха събитията, покрай преписването Габриел Вакариу се е заел с разпращане на имейли до предаването на ТЕД, до университета в който работи немският професор, до печатницата, която е издала книгата и до негови познати преподаватели и учени в Германия. До този момент в който подготвям разработката (7.12.2013) близо месец и половина след като Габриел е разбрал за преписаните му идеи. Почти никаква реакция, не е последвала от страна на немските институции. Габриел ми сподели, че изпитва смесени чувства. От една страна е ядосан, че идеите му са буквално откраднати и че Маркус Габриел получава славата, защото според думите му, книгата в Германия е издадена в голям тираж и е приета с одобрение. От друга страна се ядосва, че неговите колеги и познати в Румъния изобщо не разбират идеите му. Но донякъде е удвлетворен, че все пак идеите му се разбират от други хора. Дори малко се гордее, че немски професор му е преписал идеите – защото според Габриел едни от най-великите философи са именно немци: Кант, Хегел, Шопенхауер и др. Използвана литература: Vacariu, G., Epistemologically Different Worlds., Edited by University of Bucharest Press., Bucharest.,2008.

Vacariu, G., Being and the Hyperverse, Edited by University of Bucharest Press., Bucharest.,2011.

Vacariu, G., Cognitive neuroscience versus epistemologically different worlds., Edited by University of Bucharest Press., Bucharest.,2012.

Vacariu, G., (2011b), “The mind-body problem today”, in The Open Journal of Philosophy, vol. 1, no. 1: 24-36

60

Контемпорално и нерелигиозно тълкувание на култа към Земята Инес Райчева, ines_raicheva@abv.bg Абстракт: Целта на настоящия текст е да положи разбирането на култа към Земята в един нов контекст, отнасящ се към съвременните човешки проблеми. Започва с представяне на древния култ към Гея, който по-късно ще бъде разгледан като учение, минава през разбирането за религиозност и обсъжда в най-общ смисъл позицията на религията в съвремието. Следва отлика между религия и учение, обяснение на понятието природа и природност и завършва с тълкуване на съвременните проблеми, засягащи религията, природата и в цялост Земята в ролята и на наш дом. Ключови думи: Земята, култ, учение, религия, природа Contemporary and nonreligious interpretation of the Earth cult Ines Raycheva Abstract: The objective of the present text is to illustrate the understanding of the cult of the Earth in a new context, related to the contemporary human problems. It starts with presenting the ancient cult of Gaia, which later on will be considered as a teaching, continues with the understanding of religion and presents its place nowadays. Follows the difference between religion and teaching, explanation of the idea of nature and ends with interpretation of the present problems concerning religion, nature and the Earth in its role as our home.

Key words: The Earth, cult, study, religion, nature Гея е едно от изначалните гръцки божества, олицетворяващо Земята, като първите сведения за това датират от микенската гръцка епоха. От старогръдски можем буквално да преведем „Гея” като „земя” в смисъл по-скоро на „земна повърхност”, отколкото на планетата Земя. Това е богинята на плодородието, даваща живот на всичко. Не е родена от божество, а е създадена от Хаоса.1 Според древните гърци той е основоположник на всичко, той е празнината и дори „нищото”, в което обаче всички неща са били аморфно цяло, след което се отделили едно от друго.2 Чрез партеногенеза (безполово размножаване) Гея създала Ourea – символ на Планините, Uranus, символ на Звездното небе и Pontus – на Морето. Гея и нейният син Уран стават двойка и техните деца са могъщите Титани, които символизират природните сили, също Циклопите и Хекатонхейрите – трима великани с по сто ръце. Смята се, че след това Земята и Звездното небе се разделили едно от друго, тъй като едно от техните деца сред Титаните – Кронос се изпълчил срещу Уран и го кастрирал. Тогава Земята се съединила с Морето, или нейния друг син. Техните деца били морските божества – Nereus, Thaumas, Phorcys, Ceto и Eurybia.

1 2

Encyclopedia Mythica – Последно видян на: 29.11.2013 г.

Encyclopedia Mythica – Последно видян на: 29.11.2013 г.

61

Макар Гея да е едно от първите божества в древна Гърция, по-късно да бива изместена от други, притежаващи човешки облик.3 Култа към Земята има и своя римски еквивалент, а именно богинята Тера, наричана понякога и Телус. Свързвали я с плодородието и бременността, също я наричали Майката Земя. В Тракийския пантеон също фигурира Великата Богиня – Майка, причисляваща се към култа към Земята, наричана още Бендида, чийто съпруг е богът на умиращата и възраждащата се природа Залмоксис.4 Смята се, че тя властвала над земята и плодородието.5 В настоящия материал обаче тези конкретни факти не са от първостепенно значение. Защото няма да бъде разгледана религиозната значимост на култа към Земята, а по-скоро ще бъде обърнато внимание на него като на учение. Описването на култа към Гея има за цел да покаже онова почитане на Земята в древността, сходно с почитането на майката, като тази, която дава живот, от която зависи изобщо съществуването, заедно с неговото начало. Религиозността няма да заема почетно място в хода на темата, но това следва да бъде агрументирано – ще бъдат посочени причините, в смисъл на явленията, обуславящи появата на други явления, поради които темата ще поеме в определена посока. В основата на теологията, според Лудвиг Фойербах, стои антропологията. Той не упреква бога и божието слово, а отбелязва, „че те не са това, което са в илюзията на теологията, не са чуждестранни, а родни, вътрешно присъщи мистерии, мистериите на човешката природа.” Твърди още, че истинският предмет и истинското съдържание на религията е човекът.6 Фойербах говори и за изчезването на религията и появата на привидността на същата в образа на черквата. Тук той визира конкретно християнската религия и как чрез черквата тя внушава, че християнска вяра все още има, макар вярата в именно това твърдение да е единственото останало от нея.7 И наистина „храмовете в чест на религията са в действителност храмове в чест на строителното изкуство”8, като тук сме изправени пред сериозен парадокс – ако, както (някои от) религиите и техните представители претендират, пък говорейки и единствено за християнството, тя е наистина духовна, несвързваща се със земното, профанното, в смисъл на ежедневното, тогава защо са и на религията храмове? Защо са и изобщо земни, материални въплъщения? Това не е ли принизяване на нейната сакралност, в смисъл на свещеност, небесност и противоположност на ежедневните явления? Не е ли по-добре материалните средства, които се отделят за Църквата, да се отделят за нуждаещите се хора – за болните, бедните, бездомните? Защото те не могат (с оглед на това да останат живи) да се разграничат от своята телесност и имат действителната нужда от материалното. Докато богът няма такава, по простата причина, че няма телесност, няма физически облик. Още повече, че акта на вярване, дори на обръщане към бога е дълбоко интимен и невъзможен за споделяне между хората. Тоест никой не може напълно да контролира случващото се в нечий друг личен свят, тъй като няма достъп до него Encyclopedia Mythica – Последно видян на: 29.11.2013 г.

Encyclopedia Britannica – Последно видян на: 29.11.2013 г.

5 Боговете на българите – Последно видян на: 29.11.2013 г.

6 Фойербах, Лудвиг. Избрани произведения : Том 2. София, БКП, 1958, с. 20 7 Пак там, с. 21 8 Пак там, с. 51 3 4

62

или той е само привиден. А Църквата (говорейки конкретно за християнската) можем да заключим, че налага подобен натиск – с ритуалите, които извършва и изисква да бъдат извършвани, като вземем предвид паленето на свещи пред Олтара, до празничните литургии, тя се опитва да навлезе в света на човека, да му напомни за себе си, да го контролира, чрез страха от Божие наказание. Религията е всъщност отношение на човека към самия себе си – „отношение към своята същност като към друга същност”, като тази „своя” човешка същност, напълно се припокрива с Божията.9 Разглеждана като друга същност обаче, особено като божия такава, тя придобива неизмеримо по-висок авторитет, в нейните идеи и твърдения съмнението няма място, нещо повече, то дори може да бъде смятано за богохулство. Още от древността религията е давала обяснения за явления, които иначе са били необясними, още повече, че тези обяснения не са могли да бъдат подценявани. Но още Талес от Милет, твърди, че светът е обясним и без да прибягваме до боговете, за да запълним празнините в познанието си. Той разработва освободена от суеверия теория за природния свят и именно заради това е всеобщо приет за първия истински учен.10 И когато става дума за същността – човешката и божията, трябва да бъде обяснено, че човека сам противопоставя на себе си бога, „като същество, което му е противоположно”, а именно човекът има себе си за пределен, несъвършен, безсилен и грешен, докато в бога имплицира безпределното, съвършеното, всемогъщото и святото, тоест те са абсолютни крайности.11 Описвайки тези твърдения, Фойербах заявява, че човекът и богът са едно цяло, което може да бъде съединено. И действително, ако няма общо между човека и бога, защо му е на човека изобщо да познава бога? Ако, например, няма как да се поучи от него, сблъсквайки се със своето опако и в случая по-добро, от което не може да извлече никаква полза, то би му било непотребно. Но съществуването на божества не може да бъде доказано със сигурност, а съществуването на човеците е факт. След като имаме на лице само човека можем да заключим, че той е дал „живот” на бога и по-скоро от неговото друго е измислено другото на бога – по-съвършеното, онова, към което трябва ако не напълно, то в максимална степен да се стреми. Само чрез чистия разсъдък, лишен от желания и страсти, избавен от душевните мъки , човекът може да се абстрахира от себе си и субективната си същност.12 Говорейки за разсъдък е редно да се спомене, че „мярката на съществото е и мярка на разсъдъка”, като под това се има предвид, че ако едно същество е ограничено, неговият разсъдък е еквивалентен на него, а и обратното. Но ограничените същества са всъщност щастливи със своите ограничени разсъдъци – възхвалявайки ги, те се чувстват доволни от тях, защото „разсъдък е кръгозорът на едно същество”13 Тесният кръгозор позволява малко възможности за развитие, и изобщо за избягване от статичността, но съзнавайки скромния избор, до колкото той изобщо е такъв, човекът с тесен кръгозор се задоволява само с него, просто защото не смята, че нещо различно би могло да бъде налично като възможност за самия него. Нещо подобно му предлага и религията – във втора глава на Първа книга Моисеева – Битие се казва „От дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в Пак там, с. 43 Кинг, Питър. Сто философи: Животът и делото на най-великите световни мислители. София, Кибеа, 2007, с. 14.

11 Фойербах, Лудвиг. Избрани произведения : Том 2. София, БКП, 1958, с. 65.

12 Пак там, с. 62-63 13 Пак там, с. 37 9

10

63

който ден вкусиш, бездруго ще умреш.” (2:17). Което означава, че не е нужно да бъде познато друго, освен показаното от бога, останалото не само е излишно – то е вредно и грешно. По този начин християнството стеснява кръгозора на своите подопечни, отсичайки, че онова, което то не утвърждава като безпрекословна истина е и трябва да е немислимо. В религиозната система се налагат женско-майчинският – Дева Мария, Църквата в ролята на „вселюбеща майка”, и мъжко-бащинският – начело с папата, носител на власт и могъщество, елементи.14 Мартин Лутер съзира елиминирането на женските елементи в религията и установяване на чисто патриархална форма на християнство, целяща подчинението и неспирните опити да се спечели любов и одобрение, изхождайки от идеята за която Лутер говори, а именно, че майчината любов не може да се изгуби, тя е милосърдие и състрадание, а бащината е справедливост и трябва да бъде заслужена.15 „Зад фасадата на християнството възниква нова тайна религия, „индустриалната религия“, чийто корени са в структурата на характера на съвременното общество, но която не се признава за „религия“. Тя се основава върху съвсем нов социален характер, като в самите и корени са „страхът и подчинението пред могъщия мъжки авторитет и насаждането на чувство за вина при неподчинение”, както и липсата на човешка солидарност. При тази, така наречена индустриална религия, като „свещени” се явяват трудът и собствеността, както и печалбата и властта. „Превръщането на християнството в строго патриархална религия направи възможно индустриалната религия да се характеризира с терминологията на християнството.”16 Това са съображенията, поради които няма да бъде използвана религиозността като основна в настоящия текст, а ще бъде разгледана Земята като обект на учение, необходимо на хората, при условие, че се стремят към по-добър, в найобщия смисъл на тази дума, живот. Религия е дума с втъкани множество смисли, за която няма еднозначно обяснение, съответно и разбиране. Именно затова религията е индивидуална за всеки, защото всеки я изживява по свой начин и за нея е трудно (ако не и невъзможно) да се говори съвсем неутрално. Проблем е, че идеите и говорят едно, а действията често пъти съвсем друго, може би защото първите са били погрешно изтълкувани. Освен това тя не е обект на интерес за всеки човек, защото не всеки се чувства пряко зависим от нея, или пък е в несъгласие с нейните догми. Именно поради това ще бъдат очертани в общи линии идеите на учение, или дори разбиране което е важно за всеки обитател на Земята, без оглед на неговата възраст, пол, раса или социална роля. Дори без оглед на това дали е заинтересован от едно подобно учение – той просто е зависим от това, за което ще стане дума, дори без да го съзнава или желае. Но би било несъстоятелно да се говори за учение, без да е ясно какво точно се има предвид. Целта на учението е да даде познание.. Целта на изучаващите е да извлекат полза за съществуването си, независимо от техните, например, религиозни убеждения. Тоест, единствената предпоставка да има научаване би следвало да е желанието за нови (и полезни) знания. Като учението в никакъв случай не трябва да Фром, Ерих. Да имаш или да бъдеш. София, Кибеа. 1996 с. 224. (Свалено от „Моята библиотека“) 15 Пак там, с. 223.

16 Пак там, с. 224.

14

64

манипулира, а напротив – да показва действителната истина, до колкото това е възможно, предвид, че всеки я приема и усвоява по свой начин. В такъв случай поне може да се каже, че целта на едно учение не би трябвало да е целенасочената манипулация – в полза на една страна и в ущърб на друга. Освен това при учението задължително трябва да има разбиране, докато при религията това не само, че не е необходимо, то дори не е възможно в някои случаи. При учението нищо не трябва да бъде „защото така” е поставено от някой авторитет, а защото може да бъде рационално обяснено. Да вземем за пример Будизма – това не е религия в смисъла в който се гледа на авраамически религии. Будизма не приема идеята за Демиурга и е лишен от догматичност. Погрешно е да се гледа на Буда като на Бог – той е човек, постигнал „просветление”, осъзнаване. Неговото учение има за цел да помогне на останалите, които желаят да постигнат това осъзнаване, така че е погрешно Будизма да се тълкува като „религия”17. В този контекст е добре да се разгледа и Земята – не като Богиня, а като Учителка. Поставянето за цел да бъде разбрана и изучена нейната същност би било от много по-голяма полза, дори практическа, отколкото нейното обожествяване, и превръщане в идол. Защото ако се случи второто, подчинението пред авторитета взема превес над разбирането. Още повече, както пише Фойербах, религиозният човек е уверен в съществуването на определени качества в бога, това не е „непосредствена увереност” – за християните съществува християнският бог, за езичниците – езическият.18 Това предизвиква известно разделение, за което стана дума и погоре, а именно неспособността да се разбере „религията” и „религиозността” изобщо, защото всяка има своите догми, традиции и особености, които се припокриват само в някаква степен (както при авраамическите религии), но не напълно. Отчаянието не трябва да води човека към сляпото уповаване на религията, знанието трябва да го води към сигурността да се уповава на себе си. След като казуса по определянето на това що е религия и що е учение е разрешен, следва да се изясни що е природа, с оглед на това, че по-надолу ще бъде споменавана Земята. „Човекът се отнася практически към природата като към нещо непосредствено и външно”, защото той самият е външен и сетивен индивид.19 Чрез практическото отношение на природата Хегел иска да обясни, че човека използва природата користолюбиво, той я „консумира” и дори унищожава. „Практическото отнасяне се интересува само от отделни продукти на природата или от отделни страни на тези продукти”20, като чрез остроумието си хората са намерили много начини, по които да я овладеят. Добавя и виждането на Софокъл, че каквито и сили да „пусне срещу човека природата, студ, диви животни, вода, огън, той знае средства против тях”.21 Но има и друго при практическото отнасяне – за да постигнем нашата цел, а именно да „употребим” природата, ние определяме природните неща като средства, спрямо нашите нужди. Като понятието цел може да бъде външно на природата, пример за което твърдението, че бог е създал корковите дървета „за да има от какво Будистки Дзогчен център – Последно видян на: 29.11.2013 г. Фойербах, Лудвиг. Избрани произведения : Том 2. София, БКП, 1958, с. 49.

19 Хегел, Георг. Енциклопедия на философските науки : Том 2 : Натурфилософията, София, Лик, 2000, с. 12 20 Пак там, с. 13.

21 Пак там. с. 13.

17 18

65

да си правим запушалки за бутилките”.22 Но то може да бъде и вътрешно – „тяхната проста определеност”, или именно това за което са били изначално създадени. Хегел говори и за теоретично отнасяне към природата. При него човека оставя нещата такива, каквито са и се ръководи спрямо тях чрез сетивните си възприятия – тогава познанието се явява като самоцел. Мислейки нещата човека ги превръща в нещо общо, колкото повече „става мисленето в представата, толкова повече изчезва от външността, единичността и непосредствеността на нещата”.23 Проблем се явява желанието на човека да познае действителната природа, да я вземе такава, каквато тя е, но като мисли нещата, той ги прави субективни и създадени от самия него, принадлежащи му. Което означава, че самата теоретична представа противоречи както на практическата, така и на самата себе си. Затова Хегел обяснява, че „теоретичното отнасяне започва с потискането на желанието, то е безкористно, оставя нещата да си съществуват такива, каквито са”.24 Ключът към разбирането на приодата е отдръпването от нея, но отдръпването на човека от нея! Нарушаването на съществуването на нещата, такива, каквито са се случва през човека и от човека – той ги нарушава, като в този смисъл снема тяхната природна определеност, или това, за което те са били създадени на първо място, а то не е било за да му служат. Той умее да ги употребява чрез практическия наглед, като така „животът, който блика в природата, в тишината на мисълта замлъква”.25 До тук може да бъде направено заключението, че онова от природата, което човекът опитоми и използва за своите нужди вече не е природно, то е нещо друго. „Най-висшето, към което се стреми природата в своето налично битие е животът”26, като само неговата духовна изява предполага свободното и „общо отношение към самия себе си”. Хегел твърди, че духовната форма е по-висша от природната, но в природата материята се явява като по-значима.27 След като понятието за природа и природност на нещата в общи линии е очертано може да бъде включен един пример на Ерих Фром, който казва, че „трудът на селянина и на занаятчията не е насочен срещу природата, а се извършва в сътрудничество с нея – не насилие над природата, а преобразуване в съответствие със собствените й закони.”28 Според Фром, в използването на природата за човешките нужди няма нищо нередно – което е съвсем смислено твърдение, предвид, че без нейна помощ човека няма как да оцелее физически. Тоест природата, природното, което се намира на планетата Земя, е от жизнена важност за нейните заселници – за всички живи организми. Но ако трудът на занаятчията не е насочен срещу природата, дали същото може да се твърди и за генетичното инженерство, например? Което представлява „радикално нова технология, използвана от учените за манипулация на ДНК на живите организми. Генетичното инженерство върху растения започва в лабораториите

Пак там, с. 14 Пак там, с. 16 24 Пак там, с. 16 25 Пак там, с. 16 26 Пак там, с. 30 27 Пак там, с. 30 28 Фром, Ерих. Да имаш или да бъдеш. София, Кибеа. 1996 с. 224. (Свалено от „Моята библиотека“) 22 23

66

през 80-те години на миналия век с големи обещания за изхранване на света и справяне с глада.”29 При култивирането на ГМ растения използването на пестициди нараства, за сметка на това увеличаването на добивите на нито един вид ГМ растения не е постигнато, а цените им са се покачили повече от двойно за последните две години.30 „Коварното при ГМО е, че отрицателният резултат не се получава веднага, а след 5-6 години, когато дори не можеш да кажеш каква храна си ял и какво точно се е случило. Генът, щом веднъж се лепне за клетката, започва да работи и да я променя.”31 Засега не са направени достатъчно научни опити, които да докажат безвредността на ГМО, за сметка на това има изследвания върху мишки и други организми, чийто резултати доказват връзката между консумирането на ГМ храни и редица заболявания. Освен това в държави като Италия, Ирландия и Швейцария има пълна забрана за отглеждане на ГМ култури.32 Ерих Фром твърди, че отношението на човека към природата става все повраждебно, като той дори нарича човека „каприз на природата”. Неговият разум се извисява над природата и се „отказва от месианската мечта за хармония с природата и я покорява, като я изменя с оглед на целите си, като това покоряване все повече заприличва на унищожаване.”33 По този начин хората не могат да видят очакващото ги, а именно, че безпощадното им отношение към природата ще я съсипе. Фром дори говори за презрението към природата, зараждащо се в индустриалното общество към всичко, което не е „произведено от машина”, а именно то е механичното, безжизненото, което ще доведе до унищожението.34 Разхищението на природните ресурси и тровенето на Земята е свидетелство за човешкия егоизъм – след него ще остане една плячкосана планета. За този егоизъм говори фактът, че лидерите поставят личните си интереси над дълга си към обществото, но в същото време както едните, така и другите приспиват своята съвест. Грози ги бъдеща катастрофа, но не предприемат нищо, за да я спрат, тъй като промените в начина им на живот трябва да са толкова драстични, че те не могат да направят тази жертва в момента – подобно на човек, отказващ да се подложи на медицински преглед, рискуващ да умре.35 Мигел Д’Еското Брокман, (Miguel D’Escoto Brockmann), председател на Общото събрание на ООН казва: „Същинската цел на храната, която е да храни хората, е подменена с икономическите цели на шепа мултинационални компании, които са монополизирали всички етапи на производството на храна – от семената до големите търговски вериги. Те се явяват основните бенефициенти на световната криза.“36 И в този ред на мисли, Фром отбелязва нещо, на което няма как да не се обърне 29 Д-р инж. Николова, Светла. Кой има полза от ГМО? Опасността от MON810 // forthenature.org/nature/14 . Последно видян на: 30.11.2013 г.

30 Пак там 31 Проф. Славов, Димитър. Три компании крият за генномодифицираните храни. Те са опасни // Последно видян на: 30.11.2013 г.

32 Пак там 33 Фром, Ерих. Да имаш или да бъдеш. София, Кибеа. 1996 с. 18-19. (Свалено от „Моята библиотека“) 34 Пак там. с. 19 35 Пак там. с. 24-25 36 Д-р инж. Николова, Светла. Кой има полза от ГМО? Опасността от MON810 // forthenature.org/nature/14 . Последно видян на: 30.11.2013 г.

67

внимание, а именно, че имането на неща, каквито и да са те, се явява като нормативна функция в съвременния човешки живот, „цялата същност на битието се заключава в притежанието. С други думи, човекът е нищо, ако не притежава нещо.”37 И икономическата и политическата обществена сфера трябва да бъдат подчинени на развитието на човека – хората нито трябва да живеят в нечовешка мизерия, нито да бъдат Homo consumens, както в индустриалните страни, където се налага постоянно растящото производство, оттам и потребление.38 Прекратяването на патологичното потребление отсъжда свобода на хората, но за да се случи това, в икономическата система трябва да се извършат коренни промени, Фром пише, че „задачата е да създадем здрава икономика за здрави хора.”39 От друга страна тази радикална промяна не следва по необходимост да създаде нов и променен човек – тоест такъв, чието мислене да е в унисон с нея. Първо трябва да се променят човешкото съзнание, ценностите и характерът. Макар че Фром не е оптимистично настроен към подобна идея – защото „измененията в човешката психика винаги са си оставали чисто личен приоритет, ограничавали са се като действие в малки оазиси”.40 Предложението да се създаде здравословно потребление, за сметка на патологичното такова е крайно необходимо. За тази цел обаче трябва да се направят „фундаментални изследвания върху природата на човешките потребности, която е почти неизучена”41, тоест да се анализира кое действително е полезно и необходимо за хората. От помощ би могло да бъде създаването на нова етика към природата, основана на човешката солидарност и сътрудничество,42 към която не бива да се подхожда лековато. Хората притежават разум, самосъзнание и въображение и не могат да се осланят на инстинктите си в ситуациите, пред които са изправени (за разлика от животните). Поради това човека има нужда както от система за ориентация, така и от обект на преклонение за да може да оцелее в своята среда.43 Защо това е така? Защото без структурирана представа за света и неговото място в него той ще е объркан, няма да може да действа последователно и целенасочено, няма да може да организира потока си от впечатленията, които му въздействат. Човека изпитва сигурност, когато неговите представи за света и хората около него се припокриват с действителността. Не съществува нито една култура без система за ориентация, нито отделни индивиди – дори някои да отричат, всъщност всички имат изградена цялостна представа за света, имат критерии, по които той трябва да е устроен. И когато са изправени пред ситуация в която се сблъскат с нещо съвсем различно, с нечии чужди и по-други възгледи те ги смятат за налудничави, неадекватни, наивни, а своите за единствено разумни.44 Това свидетелства и за разеденението, което религиите причиняват на човечеството. Нечии възгледи, Фром, Ерих. Да имаш или да бъдеш. София, Кибеа. 1996 с. 27. (Свалено от „Моята библиотека“) 38 Пак там. с. 272-273 39 Пак там. с. 273 40 Пак там. с. 205 41 Пак там. с. 274 42 Пак там. с. 308 43 Пак там. с. 210 44 Пак там. 211 37

68

основани върху дадена религия са устроени така, че, например, смъртта е нещо отрицателно, докато при други – тъкмо обратното, като това може да породи сериозен конфликт. Критериите за света може да не са предначертани единствено от религията, а и от самата социална среда (която вероятно също е повлияна от догмите на религията). Така например на места е прието, че здрависването е признак на уважение, а на други то е признак за фриволно поведение. Основният проблем е, че това са вярвания и обичаи, които в голямата си част не са рационално обосновани. Те се предават от поколение на поколение, приемат се за неоспорими факти и по този начин не са съпроводени с разбиране. Докато едно учение винаги върви ръка за ръка с разбирането – така то може адекватно да се приложи при хора с коренно различни разбирания за света, стига да им бъде обяснено, че то не е плод на нечие суеверие или фикция.

Summa Summarum може да се каже, че е необходимо, ако искаме да живеем на тази планета и да я запазим в бъдещето, като дом, и майка за следващите поколения, да не плячкосваме и унищожаваме нейната природа. Съкрушително е, че хората не живеят в хармония с планетата и природата, защото така не живеят и в хармония със себе си, бивайки нейни деца. Безпощадното отнасяне към природата вероятно ще спре едва, когато е прекалено късно, а това като че ли не е много далечен момент. Изграждането на етични отношения между природата и обществото е обект на изследване от геоетиката – нейната роля е да съчетае устойчивото развитие на обществото и хармония с природната среда.45 Професор Телмо Пиевани, занимаващ се с философия на науката, твърди, че геоетиката трябва да спомогне за изграждането на една по-образована идея за природата, тъй като самата природа е единственият вариант на хората да преживяват, като в същото време нейните възможности не са неограничени. Разглеждането на природата като хармонична Райска градина, или като зла отмъстителка не трябва да са алиби за човека, помагащо му да се крие от отговорностите си.46 Защото той е единственият, който застрашава Земята и нейната природа, а не нейните собствени феномени, благодарение на които днес има живот.

Загорчев, Иван, Професионална и теоритична геология: Геоетични проблеми. 50 години Минно-геоложки университет, „Св.Иван Рилски”, Годишник, том 46, свитък IV, Хуманитарни и стопански науки, София, 2003 г.

46 Pievani, Telmo, Geoethics and philosophy of Earth sciences: the role of geophysical factors in human evolution, Annals of geophysics, 55, 3, 2012; doi: 10,4401/ag-5579 45

69

Глобализацията – последиците за човека Диляна Стоилова „Действителността е близо до идеала, но... не съвсем, не още.” (Мария Димитрова)

Дължината й е приблизително 155 км. Строена е от 1961 г. до 1975 г. Съществува в продължение на 24 страшни години. От своята източна страна тя се е превърнала в символ на страха, болката, отчаянието, разделението. На Запад, живот й вдъхват младите творци, които я „обличат” в безброй цветове. Цветове носещи в себе си значението и силата на протеста. Протест породен от жаждата за живот, за бъдеще. Тя е Берлинската стена. Заедно със своята „смърт” на 8-ми срещу 9-ти ноември 1989 г. Тя поставя началото на един нов вид съществуване за човечеството. „Хората, които честват падането на Берлинската стена, може би не си дават докрай сметка, че честват по-голямо събитие – краят на модерността.”47 Настъпващият следващ етап от модерността, а именно късномодерният (Гидънс), втори модерен (Бек), сюмодерен (Баландие), постмодерен (Бауман) може да се характеризира най–ярко с термина глобализация. Това понятие се превръща в част от ежeдневието на хората. То се среща във всеки един вестник, статия, дори във всекидневните ни разговори. Глобализацията се е превърнала в нещо нормално и дори вече „незабележимо”. Тя е навсякъде и тъкмо заради това сме се научили да не й обръщаме внимание. Има направени много опити да се даде точно дефиниция на това какво представлява глобализацията. Всяка от тях съдържа много истини, но сякаш и пропуска нещо. Поради тази причина може да обобщим съществуващите определения и да представим глобализацията като „събирателен термин обозначавaщ поредица от икономически, социални, технологични и политически процеси, проявяващи се в отношенията между отделните държави, организации и хора. По своята същност промените са свързани с всеобщо разпространение и взаимно проникване на идеи, капитали, технологии и култури, с отпадане на границите и разстоянията като фактор в световен мащаб.”48 Без капка съмнение можем да кажем, че глобалните процеси се проявяват най–ярко в областта на икономическите процеси и развитие. Но това не означава, че нейното влияние върху ежeдневието на „обикновените граждани” се изразява само в най-мащабните й определености. Днес глобализацията се приема като необходим процес, целящ едно обединение на граници, територии, култури и нрави. В този процес понятия като вътревън, тук-там, близо – далеч, постепенно започват да губят значението си на противоположни едно спрямо друго. Едно от „определенията” на глобалното е именно сливането на подобни понятия. Бауман, Зигмунт . Глобализацията, Изд. „Труд” , София 2013г., стр 16 ГЛОБАЛИЗАЦИЯ И ИДЕНТИЧНОСТ” Предизвикателства пред идентичността в 21. Век - https://www.mon.bg

47 48

70

Ако приемем, че близо т.е. това, което е на една ръка разстояние е всичко, което е познато на човек, то далеч ще бъде онова, което остава извън неговото полезрение. Близо е всичко, което е известно, то е видимото, обичайното. „Близо е пространството вътре в което човек се чувства при себе си , у дома си.”49 От друга страна Далеч е онова, което човек рядко вижда, а дори е възможно никога да не види. То е всичко непознато, невидимо, тревожно. Но дали тази противопоставеност между подобно понятия (близо-далеч, тук-там и др.) все още съществува? Винаги ще има различни отговори на подобни въпроси. От една страна определени хора ще защитават тезата, че човечеството няма как да избяга от наложените от природата противопоставености. Други, напротив, ще „пледират” за осъществяването на единство, в което вътре и вън ще бъдат страни на една и съща монета. Неоспорим факт е обаче, че „съвременната история е белязана с непрестанният прогрес на транспортните средства.” Създаването на възможност като тази, човек да бъде там, където иска, независимо на колко стотици или дори хиляди километра е това, е една стъпка към сливането на близо с далеч. Средствата за бързо придвижване успяват да превърнат познаването на „локалното” в познаване на „глобалното”. Но „постмодерната” епоха не се задоволява единствено с бързото придвижване на хората от точка А до точка Б . Развитието на технологиите, създава начин на придвижването на информацията независимо от придвижването на нейният носител или нейните обекти. „Придвижването на информация набира скорост по-бързо от придвижването на телата или от промяната на ситуациите за които информацията информира. И накрая, появата на компютърната мрежа World Wide Web направи излишно, доколкото става дума за информация, самото понятие за придвижване.”50 Благодарение на тази „иновация”, светът става свидетел на един нов вид комуникация – тази на всички между всички. Става така, че се поставя равенство между общуването в една общност и общуването между две или повече общности едновременно. В наши дни и двата вида комуникация протича едновременно. Човешкото тяло се превръща в най-високата степен на ограниченост, докато кибернетизираното пространство става мястото за свободни действия и липса на ограниченост. Пол Вирильо успява да даде едно много точно определение на „наложеното, трето, кибернетизирано пространство”, а именно, че „при взаимодействието с компютърните терминали и видеомониторите разграниченията тук и там,вече не означават нищо.”51 Далечното придобива статута на близко; непознатото – на познато. Интернет пространството се преплита с нашето ежедневие. То става мястото където човек може да получи каквото иска, когато и на каквато цена поиска. Там максимата на Жан-Жак Русо „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови” губи своя смисъл, тъй като независимо от своя социален статус , човек „живее” свободно чрез своя компютър. В мрежата всичко е на една ръка разстояние, всичко е възможно и позволено. Бауман, Зигмунт . Глобализацията, Изд. „Труд” , София 2013г. , стр 42 Бауман, Зигмунт . Глобализацията, Изд. „Труд” , София 2013г. , стр 44 51 Бауман, Зигмунт . Глобализацията, Изд. „Труд” , София 2013г. , стр 49 49 50

71

Едно от най-интересните описания на кибернетизираното пространство е това на Маргарет Вертхаймер. Тя прави аналог между Киберпространството и християнското схващане за небето. „... Както първите християни обявяват небето за област , в която човешката душа би била свободна от слабостите и греховете на плътта, така днешните ентусиасти по отношение на киберпространството го възхваляват като място, където личността ще бъде свободна от ограниченията на физическото въплъщение.”52 Но заедно е плюсовете си, глобализацията носи със себе си и редица „недостатъци”. „Наистина глобализацията е парадокс”53 казва Джон Кавана. Той, както и много други, намират и подчертават негативните страни на това да си част от тази „цялост” наречена глобализация. „Глобализацията дава повече възможности на изключително богатите да правят пари по-бързо. Те използват последните технологии за да въртят по целия свят огромни суми пари изключително бързо и за да спекулират още по-ефективно. За съжаление технологията няма влияние върху живота на бедните в света.”54 Посочвайки тези истини, Джон Кавана успява да насочи погледите на хората към това, какво всъщност представлява глобализацията, а именно: свобода за богатите и „жестока съдба за всички останали”. Един от скоро излезлите доклади за човешкото развитие на ООН разкри ужасяващи факти, а именно, че притежаваното богатство на 358-те „глобални” милиардери, всъщност се равнява на сбора от доходите на 2,3 милиарда най-бедни хора (45% от населението). Статистиката е плашеща, но това не пречи по никакъв начин на тези 358 милиардери да продължават да трупат „пари за черни дни”. В последствие на неравномерно разпределени ресурси между хората (и не само) се оказва, че глобалната мрежа за комуникации, която предлага пълна свобода на достъп за всеки един човек, е достъпна само за някои. Нейната първоначална цел за създаването на едно „общо благо” на думи звучи изпълнимо, но зад тези думи плахо наднича грозната действителност, а именно, че „всичко, което компютрите правят за Третия свят, е да регистрират техния упадък по-ефективно55. Киган заключава, че „ако тези 358 решат да запазят по 5 милиона долара за всеки един от тях, за да се издържат, и раздадат останалото, те биха удвоили годишните приходи на близо половината от населението на Земята. Но това би се случило на куково лято.”56 И въпреки неравнопоставеното положение на хората по света, ние затваряме очите си пред тази „грозна” гледка, тъй като „днес” ни предоставя „уникалната” възможност във всеки един момент да бъдем на едно по-добро място, да бъдем в движение. Дори вече не се налага да напускаме домовете си за да посетим нови и непознати места. Живеем в малки „картонени кутийки”, наричаме ги домове и всеки ден полагаме необходимите грижи за тях с цел „нашето” малко и „лично” пространство да не изглежда толкова сиво. И точно както в някоя телевизионна реклама, в съзнанието ни от време на време се появява въпросът „Не искате ли друг живот? Оставете сивото ежедневие! Елате с нас и станете част от голямото семейство на...”. Бауман, Зигмунт . Глобализацията, Бауман, Зигмунт . Глобализацията, 54 Бауман, Зигмунт . Глобализацията, 55 Бауман, Зигмунт . Глобализацията, 56 Бауман, Зигмунт . Глобализацията, 52 53

72

Изд. „Труд” , София 2013г. , стр 51 Изд. „Труд” , София 2013г. , стр 127 Изд. „Труд” , София 2013г. , стр 127 Изд. „Труд” , София 2013г. , стр 126 Изд. „Труд” , София 2013г. , стр 126

Сядаме пред компютъра където ни чакат невиждани места, уникални преживявания, добри приятели. Киберпространството е мястото където можем да задоволим всяко едно наше желание. В днешно време разстояние вече няма значение, човек се учи да „подчинява” пространството, а заедно с това и времето, с което разполага. Човекът днес има нужда да консумира, но не само това, което е необходимо за оцеляването му , а да консумира Всичко.

– „Какво предлагате?”

– „Всичко!”

– „Искам го!” „Глобалният човек” иска и го иска веднага. Той е нов вид консуматор, тъй като при него желанието никога не изчезва. Любопитството и нуждите му никога не остават напълно задоволени. Но кой да ти каже, че с глобализацията идва и свръхпотреблението. Пред погледа на човек всяка минута се появяват нови и нови неща, които той няма как да пропусне. Те са уникални (по свой си начин), непознати (все още), носители на нови усещания. Необходимо е да се изпробват, защото доколкото те са нови за света, дотолкова и ще носят нови усещания и преживявания за този, който ги потребява. Постепенно хората се превръщат в потребители-шизофреници. Гласовете в главите им крещят „Аз искам”... „И аз искам”... „Ами аз?” Желанията стават все повече и повече, а човек е един. „Утоляването на жаждата е пътят към спасението – потребявай и се чувствай добре!”57 Но докато човек изпитва насладата от новата си придобивка, то зад него остава нарастващият ужас и страх, породен от глобалните промени в света. Рязката граница между бедните и богатите продължава да расте . Всеки смъртен случай, причината за който е бедността, си остава поредната статистика. В свят обещаващ равенство, сигурност и еднакви разпределения на ресурсите, престъпността расте главоломно. Но тя, както всички „низши” определености на Новата епоха, остава характерна за обществата с най-нисък социален статус. Висшето общество остава извън пределните на законодателната власт защото при тях е Свободата. Свобода да потребяваш, да придобиваш, да търгуваш, да бъдеш извън закона. Там човек има правото да избира колко неморални могат да бъдат постъпките му. Той е о-свободен от санкциите, които законодателната система дори не иска да му наложи. Какво би спечелила тя от това? По-скоро би загубила „верен другар”, „доверен човек”, „настоящ или бъдещ инвеститор”. Нека погледнем „глобално” на нещата и признаем, че вече съществуват два свята. Този на бедните и този на „свръхбогатите”, а между тях шепа хора, средна класа, която е „спойката” между това ”цяло” и която няма свой свят. Тя е прекалено „богата” за да попадне в първия, но е и прекалено „бедна” за да е приета от втория. Прекалено дългият живот, изпълнен с несгоди и страдания, създава един вид невъзможност за откъсване от съществуващата вече мизерия, която поражда отчаяние и злоба. Но тази злоба не се насочва към реалните виновници за същест-

57

Бауман, Зигмунт . Глобализацията, Изд. „Труд” , София 2013г. , стр 143 73

вуващия проблем т.е. „елита”, а бива изливан към „техните, подобни на самите тях, неспособни съседи”58. Точно на това разчита и „висшата” класа в обществото. Оскотелият народ се отчуждава, озлобява, води борба за оцеляване ден за ден. Поражда се незаинтересованост към живота и действията на останалите, тъй като вече няма нищо поважно от насъщния хляб. Това разкрива океан от възможности за действия пред „елита”. Той вече е достигнал максималния предел на свобода. Движи се, създава, разрушава без да има каквито и да е последици, тъй като страдащите „там долу” са потънали в тинята на „собствените” си проблеми. Разглеждайки „глобалните” проблеми под лупа, човек осъзнава, че светът в който живее не е така приятен както му се представя. Все още съществуват болката и страданието и все още от очите капят солени сълзи. За една част от обществото глобализацията ще продължава да променя живота към по-добро, докато за друга тя ще води към все по-черните и зловещи дълбини на нищетата. Въпреки това ще е грешка ако определим последиците от протичащите процеси като само полезни или само вредни, като добри или лоши. Светът следва своите лични темпове, които човечество не винаги може да синхронизира със собствените си такива. Постигане на съвършен синхрон едва ли някога ще бъде достигнат, но това единствено може да стимулира човечеството да обръща малко повече внимание на заобграждащите го проблеми, голяма част от които са породени от неправилното и неравномерно „разгръщане” на глобалните процеси. Литература: 1.Бауман, Зигмунт, Глобализацията, Изд. „Труд” , София 2013 г.

2.Бауман, Зигмунт. Общността.Търсене на безопасност в несигурния свят, Изд. „Лик”, София 2003 г.

3.ГЛОБАЛИЗАЦИЯ И ИДЕНТИЧНОСТ” Предизвикателства пред идентичността в 21. Век

Бауман, Зигмунт. Общността.Търсене на безопасност в несигурния свят, Изд. „Лик” , София 2003г , стр. 126 58

74

НАРОДНА ПСИХОЛОГИЯ За това как да се държим в своите всекидневни сблъсъци с арогантната простащина Йордан Ангелов Шопенхауер твърди, че найобщителни били тия, които били същевременно и най-тъпи, сиреч, излиза, че най-много плямпотят тия, които съвсем нямат какво да кажат; не зная дали е прав, но долавям голяма доза истина в неговите думи… Да се възползвам от повода и да кажа и аз нещичко. Пълно е с празнословци – и тъпоглавци наоколо, не зная дали сте забелязали това. А в нашенски условия това ще рече: с простаци. Простотията у нас е напреднала така, че направо триумфира. Питате ли се как в такива условия се чувства един философ, сиреч човек, който по дефиниция трябва да помага на хората да се борят със собствената си склонност да говорят или да правят простотии? Един вид философът е нещо като елитен боец на най-предния фронт на непреставащата никога битка с простотията. Да, „елитен боец“, ала е винаги в малцинство, често е съвсем сам. Рядко се намират хора, които да го подкрепят. Рядко, но има и такива. Но ситуацията е тежка. Понякога и безнадеждна. Атаките – юрушите – на арогантната простащина срещу възпитаността и интелигентността са постоянни и най-нагли, със страшна арогантност и безпардонност се държат ония, които се чувстват бойци и проводници на непобедимата простотия. Е, и в тия условия, повтарям, представяте ли си как се чувства един човек като мен, дето не иска да изневерява на мисията на философията, сиреч, дължи да й бъде верен – и да разпространява чистота, човечност, интелект, мисъл, възпитание, ценности, духовност и т.н.? Това е една неспреставаща изтощителна битка. Всекидневна битка. Нещо като война, е знаеща примирие. Съветват ме: примири се, не можеш да промениш хората, пък и имаш ли право да работиш за промяната им? Остави простаците да безчинстват, не влизай в стълкновение с тях – това било израз на „философско спокойствие“, дължащо се на съзнанието за несъмненото превъзходство на философа над арогантната просташка и простееща гмеж. Те ще безчинстват, ний ще мълчим. Ще понасяме. Няма да им се опълчваме. А няма ли тогава да спомогнем за „окончателната победа на простащината над здравия смисъл“ в нашето свидно Отечество? Е, ще спомогнем, но майната му на „свидното ти Отечество“, него май вече съвсем трябва отпишем от общността, от цивилизацията на развитите, нормални, свободни, културни, напреднали народи. Така ли? Нямаме никакъв шанс, тъй ли мислите, драги ми черногледци?

75

Някак си не ми се ще да капитулирам и аз, да дезертирам от задачата и от отговорността си. Не ми се ще да изменя на мисията си. Вярно, такива като Шопенхауер (трябва да отчетем и това, че те все пак са живели или живеят в културни страни като Германия) не са се принизявали „до нивото на простаците“ и не са влизали в директен сблъсък с тях, а ето, мен ме обвиняват, и то даже мои приятели, добронамерено настроени хора, че често съм бил правел точно това. Имат предвид, че постоянно отвръщам в коментарите си на ония, които ме ругаят, плюят, обиждат, вместо да стоя безмълвно и с олимпийско спокойствие и съзнание за превъзходство да се любувам на падналостта им, на душевната им мизерия и пр. На мен обаче ми се струва, че в наше време вече е невъзможно културните и интелигентни хора, в това число и философите, да си съществуват на едно друго онтологично ниво, което няма директен сблъсък или съприкосновение с низменната сфера на простаците и на простащината. В днешно време културите са се омешали – понеже ситуацията, в която живеем, е екстрена, дори екстремна, е крайно тежка. И ето, на културните хора им се налага да водят безнадежден диалог с простаците, вярно, смисълът е нищожен, но самият факт, че простакът е срещнал някой, който не се е погнусил да се сблъска с него и да изобличи простащината му, е основание за крехката надежда, че ужасната хегемония на простащината може ако не да бъде озаптена, то да бъде поне малко намалена. Едва ли – ще речете. Може да сте прави, но ако мълчим, ако ний, възпитаните, интелигентните хора се правим на грандомани, ако малодушно и страхливо се крием като плъхове в дупките си, дали няма с това да допринасяме за безпределната хегемония на простаците – и да засилваме усещането им, че са единствени, че тяхното няма алтернатива, че културата ще бъде прогонена, съсипана, изметена, убита? Не знам. Поговорих по този въпрос с един приятел в ранната утрин в скайпа, той именно ме съветва да опитам да не забелязвам изцепките на простаците, да не им отвръщам, понеже иначе излиза, че падам на тяхното ниво; ето как завърши, ето какъв пример ми даде този мъдър човек: Някога, преди много години в „Стършел“ имаше едно стихотворение, което приблизително започваше така: Веднъж магарето се срещна с лъв и рече: хей, хайде да се борим двама, за да се види кой е пръв, та после спорове да няма… и по-нататък продължаваше как лъвът го погледнал пренебрежително и не му обърнал внимание… Хубаво беше написано, търсих го да ти го пратя, но не го намерих… Отвърнах му, че ми се вижда много мъдро туй стихотворение. Да спра и тук с това. Хубав ден ви желая! Пък сами решавайте какво да правите в своите всекидневни сблъсъци с арогантната простащина, дето ни залива отвсякъде, подобно на пълноводен Ниагарски водопад. Аз съм на път да се изморя да водя своите битки, пък и съм вече смъртно ранен, едва куцукам, сили вече нямам, но продължавам още да се боря. Докога ще издържа – това не се се знае изобщо…

76

ПРОБЛЕМИ НА ОБУЧЕНИЕТО ПО ФИЛОСОФИЯ Не желая да допринасям за обезличаването на моите ученици Ангел Грънчаров На много хора, предполагам, им е изключително трудно да схванат що е това философия. Непреживяното не може да бъде разбрано. Ако никога не си философствал, и то основателно, по един същински и същностен начин, как тогава да знаеш що е това философия? Нима разбират любовта ония, които никога не са се влюбвали? Ако влечението към мъдростта ти е чуждо, тогава явно и няма как да разбереш що е философия. Дали пък цялата работа не се свежда до това как да бъде пробудено споменатото влечение? Човек трябва да бъде по някакъв начин поставен в ситуация за да може да усети, да почувства що е това философия и философстване. То може да стане по два начина: или като найвнимателно следиш как философства твоят учител или наставник във философията – и тогава трябва да му имаш безусловното му доверие да те води по този път; или когато се вглъбиш в четене на философски текст, когато философът пак те води по пътищата на мисълта, но благодарение на своята фиксирана в текст, в слово мисъл. Това, че ний, хората, сме различни, предпоставя една основна трудност: как да си избера своя наставник във философията, било жив, било мъртъв, като автор на философски текстове? Човек трябва да опитва, да търси, да пробва. Примерно, ще опитваш да четеш било този, било някой друг автор, философски писател; все някой ще ти допадне повече. И нему ще отредиш мисията да бъде твой водач във философията. Е, ако се довериш и на някой, който не философства по начин, който лично та теб ти допада, пак едва ли ще сгрешиш: щото, мислейки по различен начин от теб, той те провокира да заявиш ти какво мислиш. Пак ще се случи "свещенодействието", наречено философия – и философстване. Разбира се, иска се известно ниво на развитие на душевния и личностния потенциал на човека; без това не може да пламне искрата на любовта към мъдростта, каквото е философията. На хора с ограничен или нищожен душевен, умствен или личностен потенциал просто не им стигат силите да проумеят що е това философия – камо ли пък да почнат да я практикуват. Аз залагам в обучението по философия на моите ученици на ето този подход: да им предлагам най-настойчиво да участват в непосредственото правене на философия, предлагам им да почнат сами да практикуват туй странно нещо, наречено философстване. Предлагам им да се упражняват да философстват. Смятам за погрешен и за неефективен, за неотговарящ на естеството на философията външ77

ният подход: на младите да се предлага да научат нещичко ЗА философията, стоейки извън нея. Да знаят някакви външни сведения за философията и за философите не е верният път: иска се приобщаване по интимен, вътрешен начин към тайнството, наречено философия. Ако нещо не си го опитал, ако никога не си го правил, ако нямаш и желание да го правиш, ти няма как да го разбираш. Във философията се иска умение, не стига само да знаеш нещичко ЗА философията и философите. Няма лошо да знаеш такива сведения, но това не е главното. Истинското е сам да почнеш да практикуваш философията. Да правиш нещото, наречено философстване. Да опитваш, да правиш своите си опити в тази посока. А какво ще ти даде философията ли? Ето какво: - Ще почнеш да виждаш нещата от друг ъгъл, в друга светлина; ще имаш възможност гъвкаво да сменяш ъглите, та да успееш да налучкаш онзи, който ще те изведе пряко при същината на проблема; - Ще почнеш да проблематизираш очевидностите, т.е. ще почнеш да съзираш проблеми там, където другите виждат решения; това е едно ценно предимство в живота, което обаче повечето хора не оценяват, нещо повече, плашат се от него; - Ще почнеш да не се задоволяваш с едноизмерния смисъл на нещата, ще започнеш да придобиваш вкус и влечение към един по-цялостен, по-пълен, побогат, по-дълбок, по-всеобхватен техен смисъл; - Ясно ще почнеш да разграничаваш глупостите от мъдростите (или от разумностите: мъдро и разумно съвпадат – стига да се отчете, че разумът многократно превъзхожда разсъдъка и съвсем не съвпада с него!), ще почнеш да се отвращаваш от глупостите, които преди това са ти изглеждали така съблазнителни, и ще роди в душата ти влечение към мъдростта; - Ще придобиеш пиетет към идеите, ония духовни "атоми", които съдържат пребогат смисъл – и в боравенето с които се свеждат заниманията с философия; идея е равно на същност, на смисъл, на истина, на битие, тези неща съвпадат; - Философстването не е просто умуване, а такава душевна активност, която успява да обедини в едно и мисълта, и чувството, и знанието, и ценността, смисъла на нещата, и творческия патос на фантазията (въображението) - и на тази основа почва да поражда именно идеи, образованията, която са способни да поберат огромен смисъл; - Една жива, истинска философска идея, ако те овладее и ентусиазира, е способна да промени живота ти; промяна, това е ключовата дума, с която може да се обозначи цялостния ефект на философстването върху душата: промяна към подобро, в теб самия най-напред – и в света наоколо, в "обкръжаващия свят"; ти самият вече не си същият след като те е овладяла някаква идея; човек без идеи е жалка картинка; но трябва да се схваща идеята адекватно, не примитивно; това не е просто "хрумка", а нещо значително по-различно; - Всяко нещо си има свой "духовен двойник", това е неговата идея, неговата същина, неговата истина; ние не трябва да се примиряваме докато не се доближим до нея, докато не я засечем и уловим, въплъщавайки я, фиксирайки я в мисъл, в слово, простирайки я като убита върху хартията (думи на Шопенхауер, който оприличава себе си на "ловец на мисли", неуморен преследвач на мисли, подобно на страстния ловец, преследващ дивите животни); - Духът на човека следва да е жив, с оглед да са пълноценни заниманията му с философия; що е това дух е голяма тема, която често се заобикаля; винаги найсъществените моменти се заобикалят от ония, които нямат пиетет към философи78

ята; иска се, разбира се, и съответната подобаваща настройка (нагласа) на духа, в противен случай заниманията с философия поначало ще бъдат неистински, мътвородени, нежизнеспособни; - Човек не трябва да се успокоява докато не почне да се доближава до многоизмерния смисъл на нещата, смисъл, съдържащ и неговата лична позиция спрямо тях; в единство мисъл (познание) и ценност, пък и волеви импулси за промяна на нещата в една по-човечна посока, в посока на очовечаването им, ето това е същината на философията и на философстването; - Да, философията и философстването а начин да изявиш личността си, своя душевен потенциал; хората с мизерни души и личности проста няма какво да изявяват, затуй такива по начало недолюбват философията – или съвсем откровено я мразят; е, някой просто, видите ли, я "презирали", което е начин да се самозаблудят относно душевната празнина, която зее в гърдите им; - Философията ще ти помогне да се освободиш от разпространените предразсъдъци и догми в общността, в която живееш; да се освободиш от нейната жизнена, екзистенциална непълноценност; тя ще те освободи също така и от твоята собствена склонност да правиш глупости, ще те отърве от собствената ти глупост, което е най-главното; ний всички поначало правим и грешки, и глупости, и грехове; е, философията е начин да се възпрем отчасти от тия изначални склонности, да ги озаптим; и да впрегнем душевния си потенциал за нещо по-градивно; щото иначе пропиляваме най-ценното, което имаме: себе си; - И още много мога да говоря и да пиша все в този дух, но какъв и смисълът след като други хора всичко това не са го постигнали по свой път? Спирам дотук. Тия дни завършва първия срок – и ще трябва да поставям срочни оценки на учениците, на които преподавам философски предмети. От около четири-пет месеца учебно време аз на тия ученици съм преподавал само два. Много важно е как са започнали обучението си, първите стъпки винаги са решаващи. На учениците, на които преподавам, в началото на учебната година са им преподавали хора, които нямат философска квалификация; ей-така, за да има някой са сложили човек, дето има съвсем друга специалност; когато разбрах това, аз остро възразих, и то в писмена форма; този човек беше сменен; както и да е, но ето, работа се оказа изначално опорочена; аз сега обаче бера плодовете – и още доста време ще ги бера. Както и да е, каквото мога ще направя, за да помогна на учениците си да излязат с чест от нелеката ситуация, в която се намираме – и те, и аз се намираме в нелека ситуация. Но от нея може да се излезе с чест. Трябва да се излезе с чест. А не с опозоряване. С горното искам да помогна поне малко на моите ученици, които още се лутат и съвсем не разбират защо учителят им по философия е така "странен" и "неадекватен" – и защо така е различен. Просто той има едно по-друго разбиране за това що е философия, до какво се свежда нейното истинско призвание. Вярно, образователната система у нас пречи на учители, имащи един по-новаторски и творчески подход. Тя се опитва да им върже ръцете – пък и устите, да парализира умовете им, да потъпче техния личностен и творчески потенциал. Иска да обезличи и тия, и другите, и учениците, и учителите. Иска да натъпка всички в калъп. Иска да ги превърне в типови продукти, в прости тухлички, с които да бъде градена стената. В предишни години прожектирах на своите ученици филма Стената на Пинк Флойд. И им предлагах да разговаряме по него. Да, знам, това е един "болезнен филм за наркомани", това е един опасен филм. Както и филма Амаркорд на великия Фелини е... "порнографски"; и него съм 79

прожектирал на учениците си, както и филма му Нощите на Кабирия, "една проститутка", чиито живот интересува "перверзния философ Грънчаров". Прожектирал съм им и филма Сократ, има такъв италиански филм. Тогава имаше кабинет по философия, с мултимедия, с лаптоп, с обстановка, подходяща за пълноценни занимания по философия. Имаше портрети на философи по стените и много техни мисли, залепени по стената; имаше дори и, представете си,... философски книги, списания и пр. Всичко това беше разрушено поради един каприз на администрацията. Сега вече философията трябва да се преподава по типов, обезличаващ начин. Е, аз доколкото мога се съпротивлявам. Не желая да допринасям за обезличаването на моите ученици. Не, това никога няма да си го позволя. На никаква цена! В никой случай това няма да допусна! Неща да ме лаят кучетата, нека да ме хапят, нека да ме ругаят анонимните интернетни мерзавци. Аз от принципите си няма да отстъпя. На учениците си няма да вредя. Независимо кой ми нарежда да правя това. Никога! Хубав ден на всички! Вярвайте в себе си – и никога не се отказвайте да бъдете себе си! Няма да сбъркате ако постигнете поне това. То е най-главното, предпоставката за всичко останало. То означава че си станал свободна и достойна личност. Ето такива хора трябват на България. Те ще я спасят...

Нека бъдем докрай верни на мисията, на предназначението, на призванието си: само верните на своя път имат шанс да го извървят Ангел Грънчаров Същината на цялата работа в образованието се свежда до това как да бъде пробудена – за да заживее свой живот! – човешката способност за мислене: да започнеш да мислиш според себе си, душата ти да започне да ражда свои, оригинални, неповторими мисли, да започнеш да умееш да изразяваш мислите си вълнуващо, да започнеш да умееш да заразяваш другите с тях – и да ги предизвикваш и те да се замислят. Точно това трябва да бъде постигнато, тази е целта: младият човек да започне да мисли свободно и самостоятелно, сиреч, да не се задоволява вече с механичното повтаряне на чужди мисли. Ако това бъде постигнато в някаква степен, ако се е разпалил огъня на самостоятелната мисъл, ако не се допусне огнището на духа да изстине, то целта е постигната; най-главното е постигнато. Мисленето ни служи за да решаваме проблеми на живота, в тази сфера не помагат заучените неща, тук се иска творчески поглед, живост на мисълта, критичност, оригиналност, самобитност, все неща, които типовото, масовото образование според съществуващия канон на Системата не насърчава, напротив, прави нужното да ги убие в зачатък.

80

Философията в това отношение, именно пробуждането на самостоятелната и творческата, на живата мисъл има водещо значение и роля. Философията в своето естество е самата стихия на свободата на мисълта, без свобода на мисълта няма и не може да има философия. Няма и не може да има самоотвержено търсене на истината – на доброто, на святото, на красивото сами по себе си. Философията е за това: да чупи догмите, да разклаща стереотипите, да освобождава съзнанията, да ги предоставя на работата на самоотвержения дух, да ги приобщава към духовното, да организира мислите на човека, да им придава един ясно изразен личностен, индивидуален и творчески характер. Нищо не може да замени философията в тази нейна мисия. В този смисъл философията, имам предвид истинската, автентичната, изпълняващата мисията си философия, от гледна точка на изискванията на Системата е вредна, е "противопоказна", е опасна. За системата най-важното е натикването на съзнанията в "калъп", обедняването им, скопяването им, превръщането им в неплодоносни; а пък едно съзнание е плодоносно само когато ражда идеи, оригинални мисли, когато не се задоволява с общоизвестното, с масовите предразсъдъци, с масовите настроения и пр. Ето защо сблъсъкът на изпълняващия своята задача философ с блюстителите и церберите на обезличаващата командна и бюрократична система на дирижираното образование е неизбежен – а войната между тях пък е даже необходима. Тя се определя именно от същината на цялата работа, т.е. поражда се с необходимост, с фатална неизбежност. Мислещите, търсещите истината хора, не задоволяващите се с общоприетото и общодостъпното човеци са най-ценния ресурс на една нация: това е нейният човешки, интелектуален и духовен потенциал. Ако образователната система не спомага за развитието и за освобождаването на творческия потенциал на нацията а, напротив, работи за оковаването му в окови, за блокирането му, то това е найсериозното престъпление спрямо бъдещето на една такава нация. Такава една нация няма и не може да има бъдеще. Такава една нация се самообрича на мизерия, на вечна бедност. Духовната, личностната бедност е предпоставка и условие за всяка друга. Когато един учител, да речем философ, работи в тази така трудна посока, именно задвижването и освобождаването на интелектуалния потенциал на своите ученици, а това е една наистина и неблагодарна работа предвид господстващия стереотип (да се "фабрикуват" безличия, да се насърчава "папагалщината", да се произвеждат "тухлички", с които да се гради "Стената" и пр.), та значи когато един учител самотно си изпълнява мисията, тогава на фона на случващото се като цяло неговото поведение просто няма как да не изглежда скандално: та той се изявява като "рушител", не като "създател", няма как иначе да бъде възприето поведението му! И тогава церберите на Системата се намесват и правят нужното да отрежат крилете на тоя "самозванец"-разрушител на догмите и на стереотипите: тук се иска да пълзиш, а не да летиш, къде се намираш ти бе?! У нас винаги онова, дето стърчи, е било "подрязвано", та да се изравни с останалите, просто са го лишавали от глава, обезглавявали са го. Та и тук така: за да няма контраст дайте да го смачкаме тоя, дето руши идилията на немисленето, на сивотата. Ти за какъв се мислиш бре? Така не дават, така не е позволено. Или влизай у ред, или си получиш заслуженото! В други страни, чувал съм, тия, дето правят нещо ново, оригинално, напредничаво – тях ги почитат, на тях им се възхищават, тях ги насърчават, тях ги ценят като национално достояние или дори съкровище; у нас обаче съвсем не е така. У нас такива ги убиваме. Смачкваме ги. Наричаме ги "луди". Принуждаваме ги да 81

обезумеят. Прогонваме ги. Да, да се махат от страната, тук нам такива като тях "умници" не са ни нужни. Тук трябва да вирей простотията, тук трябва всичко да е сиво, еднообразно, тук разнообразие и разноличие не се допуща. Тук различните дразнят некадърните, а пък там, където некадърниците са водещи, разбира се, не може да бъде търпяно онова, което коренно се различава по манталитет от овладените от простотия, от скудоумие и от инертност "народни маси". Сега схващате ли защо у нас особен напредък няма и не може да има, напротив, продължаваме да затъваме в блатото? Казаното показва и какво трябва да се направи за да започне промяната към по-добро. От гледна точка обаче на казаното аз лично не си представям как ще се появи народна и държавна воля, та да се даде простор за разгръщането на творческите и на градивните сили на нацията в сферата най-напред на образованието, а оттам - и във всички останали сфери на живота. Наистина не си представям как може да стане това. Според мен предстоят още много години на агония, в рамките на която безумци като мен се опитват да трошат стени с глави: и общо взето предимно чупят не стените, а главите си. Казват: безразлично е дали грънчарското, керамичното гърне ще удари камъка или камъка - гърнето; резултатът и в двата случая ще е все един и същ; ще се счупи, разбира се, все гърнето. Мисля по тия въпроси, именно как ония, които имат смелостта да не капитулират пред изискванията на безчовечната образователна система, да обединят силите си, с оглед нещичко постепенно да бъде променено. Ще ходя и ще участвам в Първата национална среща за СВОБОДНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО, която ще се състои в София на 15 и 16 февруари 2014 г.; много ме вълнува това как и доколко близките по разбирания и ценности хора ще съумеем да се сработим – с оглед постигане на общите цели. Щото все пак сме предимно българи. Ще ви информирам непременно за това какво съм чул, видял и пр. на тази конференция или среща. Само живот и здраве да е де, щото има седмица до нея, а това е доста време. А от днес пак съм на работа в моето училище. Пак ми предстои всекидневна битка. Пак администрацията ще ми устройва всеки ден своите номерца с оглед да ме пречупи най-сетне. Или да ме принуди да се откажа от всичко. Да капитулирам – с оглед да оцелея някак поне физически. Та да се довлека някак до пенсия: "Гледай си, човече, интереса, остави, сам-самичък не можеш нищо да промениш, а единствено себе си може да затриеш!" – ето това ми говорят всеки ден ония хора, на които не съм безразличен, хора, които са мои приятели, които ме познават, които са загрижени за мен. Аз обаче упорствам, не се отказвам: докато мърдам явно все ще е така. Както и да е. Изглежда такава ми е била съдбата. От съдбата си човек не може да избяга. На нея следва единствено да е верен. Пък да става каквото ще. Ще стане онова, което е трябвало да стане. Хубав ден на всички! Да ви дам един малък съвет, ще си позволя и такава една наглост: не изменяйте никога на мисията си! Всеки човек си има някаква мисия и задача. Която съвпада с него самия. Лошото е, че мнозина, изглежда, не си съзнават мисията и задачата. Поради което се мятат като риба върху сух пясък... а така не бива. Да, изобщо не бива. Човек трябва да бъде верен на себе си – на своето предназначение. На своето призвание. Човек следва да открие своя път – и да върви по него до последната си минута. Да си верен на своя път – ето това се иска от всеки един от нас. Да разберем за какво сме призвани е една от най-главните задачи на живота ни. Докато това не сме разбрали все едно нищо не сме разбрали...

82

ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО Те ли са лудите, ние ли сме? (Размисли и идеи за психоклимата в училище) Ненко Манолов Какво означава думата култура? Културата се появява, когато хората се сдобият със свободно време и не го използват само за набавяне на храна. Всички човешки култури до денднешен са си създали свободно време и го употребяват по толкова различни начини, колкото са и самите хора. На пръв поглед всички ние изглеждаме коренно различни – европейци, азиатци, африканци, латиноамериканци, но всъщност сме едно. 99% от човешката ДНК е еднаква, даже 97% съвпада с тази на шимпанзето. Културите на отделните общности външно изглеждат напълно различни, но стойностите в основата на всяко човешко общество са едни и същи. Семейството, любовта, уважението, моралните норми и духовността имат много високопоставена и изразена роля в човешките общества и култури. Но понякога човекът, за негов късмет или не, се сблъсква с култури, които като че ли нямат нищо общо помежду си. И той започва да се чуди: „Те ли са лудите, ние ли сме?” А какво да прави, когато трябва и да избира между тях? Ще споделя опита си от личния ми контакт с два донякъде противоположни свята и учебни системи. Би било редно досега да съм се представил! Казвам се Ненко Манолов и в момента съм на 16 години. Родих се в България, но когато бях на три години, се преместихме да живеем в град Чикаго, в САЩ. Там прекарах голяма част от досегашния си живот, но се връщах в България почти всяка лятна ваканция. Вземах изпити, за които бях подготвян от баба ми – начална учителка, за да получа и българско образование (освен американското). Преди около година решихме да се върнем окончателно в България и така ефективно опознах две коренно различни образователни системи, две ярки и пъстри култури, два велики и горди народа. Развил съм си глобален мироглед – с отворено мислене към нови идеи. Културите на двете страни, в които съм живял, са съвсем различни. Американската култура е структурирана върху идеята за свободата – първо религиозната, после и личностната свобода, изразяваща индивидуалното развитие. Човек е свободен да прави каквото си реши в живота, без никой да има правото да го спира, стига да не пречи на друг да осъществи същото. Това е така наречената „американ83

ска мечта”. Обаче за да се постигне тази свобода, е нужно да се поставят доста правила и закони. Тези закони ограничават някои, но за сметка на това предпазват други. В училищата децата с изявени интелектуални способности и интереси биват подкрепяни, а неуспяващите или тези с проблемно поведение се отстраняват в други групи, за да не пречат на желаещите да прогресират. Всеки се развива отделно, конкурирайки се с останалите, но без да ги спъва и спира по пътя им. Възможно е в момента да се чудите как постигат това. Има много фактори, но главният е дисциплината. Правилата са твърдо установени, със строга система от наказания при нарушаването им. Стандартното наказание се нарича „detention” (задържане, арест) и се състои от един астрономически час преди или след училище, когато ученикът, заедно с други, заслужили такава мярка, отива в една широка подземна стая с нисък таван. Там провинилите се седят на чинове без да мърдат, без да вдигат шум, без да спят и без да ползват каквато и да било съвременна технология. Позволено им е четенето на книга, ученето и блеенето. Това стандартно наказание се получава примерно заради две неизвинени закъснения за час, или едно неизвинено отсъствие, или заради викане в коридора през междучасието (т.е. за съвсем дребни провинения, на които никой не обръща внимание в българското училище). Все пак намирам тази система за прекалено строга. Всички междучасия там са по пет минути, без голямо. Има отделено време за обяд (15-20 минути), когато учениците седят в стола и се хранят машинално, без правото на много свободни движения. Те не могат да напускат даже сградата на училището си от 8:00 до 15:30 часа, т.е. през целия учебен ден. Това потиска учениците и създава ненужни и необичайни за тяхната възраст стрес и притеснение. Психичното напрежение да спазваш правилата се проявява първо подсъзнателно, но после се осъзнава и определя като нормално – например стресът от контролната работа или притеснението от наказанието, което ще те връхлети, ако закъснееш за час с минутка-две. Творческите, нестандартни личности, които не приличат на роботи, понякога не издържат. Аз започнах да заеквам в края на пети клас точно поради притеснение. До известна степен това се задълбочи и завладя живота ми, като по едно време се бях отказал съвсем от говоренето и тайно се надявах учителите да не ме карат да отговарям на въпрос или да не ме изпитват устно, въпреки че имах достатъчно умствени умения да се справя. Когато се връщах в България през лятото, състоянието ми се подобряваше, но едва няколко месеца след окончателното ми преместване тук, се отървах от този си недостатък напълно. Очевидно е, че крайностите и в училищната дисциплина не са добри, и че е нужен баланс между правилата. Все пак американската система се приближава повече към идеалната учебна среда, според мен, и ние можем много да научим от нея за подобряване на живота ни в училище. Сегашната българска култура сякаш няма нищо общо с американската. Изградена е на базата на обичаи от хиляди години назад и на новооткритата свобода след разпадането на Съветския съюз. В училищата наказанието се състои в строго говорене от страна на учителя или заплахата: „Ще те изгоня от часа с отсъствие!” Тази заплаха в повечето случаи така и остава нереализирана. Да, на пръв поглед изглежда, че в училищата ни учениците имат повече свобода, но, в такъв случай, това добро нещо ли е? Може ли един индивид да се изгради като зряла, качествена личност в такава среда? За човека, израснал отвъд океана, цялото общество му се струва като голяма джунгла, пълна с лудеещи маймуни, и тук-там по един Цар Лъв, борещ се за мира и собственото си благополучие, както и на обществото около него. Все едно – като „eлф между орки”! Българското общество е много по-пасивно от 84

американското в доста направления. Повечето от хората не мислят със собствените си глави, а чакат някой водач да дойде и да ги поведе като стадо. Но водачът, който се харесва на мнозинството, по правило не умее да помага на другите, а напротив – ги потиска. Това особено се проявява в класната стая. При ежедневните сблъсъци в клас се открояват ролите на жертвата, атакуващия (атакуващите) и неутралното мнозинство, което чрез мълчанието си подкрепя атаката. Често по-знаещите са потискани от другите, подигравани са, когато се опитат да се изкажат, а това е вид насилие, което не се наказва по никакъв начин, т.е. изглежда и се приема за нормално поведение. Но не е такова, нали? Защо се създават гореописаните сценарии? Жертвите се избират, защото са по-различни от останалите, и остават жертви, понеже са по-слаби от тях. Животните, например, се страхуват от непознатото и затова, вместо да се заемат с изследването му, те бягат от него или се настройват срещу него. Така става и в класната стая. Мнозинството не разбира по-надарените умствено и затова се настройва срещу тях, вместо да се опита да ги оцени положително или поне да ги опознае. Създава се разрив между свободомислещите, интелектуални индивиди, и отказващите да мислят самостоятелно почитатели на масовата култура, превърнали се в нейни роби. Голямата ирония в този случай е, че тези „мразещи да мислят”, първични личности се проявяват като по-силната фракция поради простата причина, че са по-многобройни. Преобладаването на този тип култура – масовата, ориентирана към забавления и низши удоволствия, се отразява и на облика на градовете. В града, в който живея, не съм видял активно действащо заведение, посветено на интелектуалното развитие на личността, обаче има няколко работещи дискотеки и кафенета на всеки ъгъл. Извън училището стилът на живот, проповядван от масовата култура, е на преден план и доминира – това личи от неговото натрапващо се присъствие. Тези, които не го подкрепят, биват охулени. Младежите с по-разнообразни, духовни интереси няма къде да се събират, нито някой се заема с организирането им, и така те лека-полека изчезват. Или се сливат с остатъка от обществото, или го отричат напълно и скриват вътре в себе си истинската си същност, така че да не е в зрителното поле на останалите. По такъв начин, обаче, те несъзнателно се самоунищожават. Много отчайващо може да звучи всичко дотук, но това е истината – видяна през очите, обмислена от мозъка и написана от ръцете на един впечатлителен десетокласник в средата на цялата бъркотия, в която е попаднал. Трябваше да давам идеи в есето си, нали? Може би се чудите докъде ще стигна с тези остри описания и студени мнения? Ето, оттук почват идеите! Манифестацията на проблемите се вижда в класните стаи, които са ключов елемент към решаването им. Хората, които са измислили и построили образователната система на България, сигурно са мислели, че като сложат много ученици с различни умствени способности и интереси в един клас, по-умните ще поощряват другите и ще ги дърпат нагоре. Обаче много често става точно обратното! Затова предлагам преструктуриране на системата така, че най-силните ученици да са отделно от останалите – не като цяло, а в различните области. Вместо да има паралелки („а”, „б”, „в” клас), всеки ученик да учи по собствена програма, построена според неговите потребности и изисквания. Така в часа по биология ще бъда с едни съученици, в часа по история – с други и т.н. В Чикаго също се движехме в различни учебни потоци, като изборът на всяко дете бе зачетен от съставителите на учебната програма. Добре е да се сформират различни групи и нива на обучение в самия предмет, определени не от броя часове, а от концентрацията на материал. Пример85

но, един отличен математик с недобри литературни умения би си избрал и структурирал програмата по такъв начин, че да е в по-напреднала група по математика и в по-опростена – по литература. Разбира се, ще има и такива, които ще са като цяло в по-ниски или по-високи групи, но така ще са обкръжени всеки час с хора от почти същото ниво като тях, поне по този предмет, и няма да си пречат едни на други. Слабите няма да изостават и силните няма да тъпчат на едно място с материал, който отдавна са разбрали. Извън училище присъствието на простотията е неизбежно, но би било хубаво в нашата образователна институция да се усеща противоположното – да доминира духовността! За да се поощри интелектуалното развитие на учениците, бих предложил следучилищни занятия, спонсорирани от училището – клубове, кръжоци и СИП-ове, например. Те да бъдат организирани по интереси, като клубове по астрономия, фотография, дебати, шахмат, танци, актьорско майсторство, и т.н. Нека тези занятия в училище бъдат пропагандирани поне до същата степен, до която се пропагандира простащината, секса, насилието и алкохола от масовата култура извън него! По този начин училището ще подкрепи желанията и интересите на поинтелигентните си ученици, подтиквайки и другите да се стремят към подобни идеали. Дисциплината е следващият важен фактор за по-доброто функциониране на училищния живот. Един незаинтересуван ученик не трябва да има правото да се подиграва на учителя и да пречи на онези, които искат да научат нещо, но уви – системата му го позволява. Бих предложил да се вземат идеи от американската учебна система, като съзнавам, че в тази област (на дисциплината), е трудно да се предприемат промени, без да се извърши огромна реформа в образованието ни. Аз самият съм за такава реформа, но все още нямам нито знанията, нито умението да я осъществя. Само идеи мога да давам, за мое собствено добро и за доброто на връстниците ми, които един ден ще станат пълнолетни членове на обществото. Плевелът най-лесно се отстранява, когато е малък, и затова е хубаво проблемите на обществения живот да се решават още преди да са станали много сериозни, а именно – когато са все още в началния стадий на развитието си – в училищата. Освен спазването на дисциплината много важен фактор е и поощряването на доброто и на добрите постъпки. До известна степен това се прави, но много ограничено. Учениците се похвалват предимно за намерени пари или мобилни телефони, но това е недостатъчно. Трябва да се оценяват ежедневните малки постъпки, проявите на вежливост, защото те са най-важните – от тях тръгва доброто. Примерно всяка седмица по един ученик от всеки клас да бъде избиран от класния ръководител, за да получи награда „звезден ученик”, като се декларира това на всеки клас и се слагат листове със снимка на учениците и информация за добрите им постъпки на специално място в коридора, посветено на такива награди. Постъпки като помагане на приятел в беда, отличен успех, прояви на честност или добра дисциплина несъмнено заслужават поощрение. По такъв начин примери за другите ще станат добрите действия, а не лошите. Започнах есето си с възхвала на свободното време като белег за културата на дадено общество. Днес учениците, които разполагат с много свободно време, се чудят как да го пилеят, вместо да го посветят на културното си развитие, а това не е от полза за никого. И най-вече, не говори добре за нивото на образователната ни система. Н. Манолов, 10 „б” (Есето е писано преди 2 години, сиреч, авторът му сега е 12-ти клас; с есето си той е спечелил национален конкурс преди 2 години.)

86

ДИСКУСИЯ ЗА ПЪТЯ НА БЪЛГАРИЯ Човечеството е изправено пред смъртоносен капан: унификацията, уеднаквяването и позападняването на всичко на Земята

Ето становището на опонента ми по повод на моето разбиране, което представих в публикацията под заглавие Дискусия за българските работи в тяхното отношение към европейските – и към така пагубната за нашата участ роля на "Матушката-Освободителка"; дискусията за българската идентичност е в ход, да се надяваме, и други ще се позамислят по проблемите, които ние обсъждаме – и също така ще изразят с думи какво те мислят; готов съм да публикувам всяко едно мнение по тия въпроси; ето сега какво пише опонентът ми: Г-н Грънчаров, нямаше нужда да ми пращате обратно собственият ми текст, ако желая да редактирам това, което съм писал или не го смятам за достатъчно убедително (не казвам че текста ми е шедьовър на научната проза); аз сам ще поема инициативата. Няма нужда някой да ме подканя, това не е добър тон. Вие от своя страна може да опровергаете тезите ми щом смятате че не са убедителни, стига Вие да сте достатъчно убедителен. Сега понеже няма да отговарям на анонимни постове, кой знае кой ги е писал (видях коментарите) искам да отговоря на Вас. Живея в западна страна и никога не съм бил в Русия, за мое голямо съжаление (поне до сега, но скоро може и да ида), аз както казах не си затварям очите за някои реалности, действително западният свят е по-добре развит икономически от Изтока, така че мотивите ми са чисто икономически. Не бих казал че съм във възторг от живота на Запад, има какво да се каже по този въпрос, не съм сигурен дали имате опит от живота в западните общества, за да ме разберете, но при всички случаи мога да оценя и достойнствата на западния свят, и както казах и още веднъж повтарям аз не отхвърлям западната култура, харесвам много неща на Запад, но не съм сляп поклонник, респективно същото важи и за руската култура, нещо което не видях у Вас, за съжаление. Ако някои хора смятат това, че живея на Запад е аргумент против моето русофилство, т.е. против моите убеждения, понеже за мен Русия е повече Велика 87

идея, аз също се възмущавам от някои варварски прояви там, че кой може да одобрява Гулаг например, но по същата логика това може да се каже и за патриотизма. Значи щом не живее в родината човек не може да е родолюбец. А това е смешно. Нека да си припомним, че всички български революционери през Възраждането са действали или поне започнали своята дейност в странство. И накрая бих желал да Ви помоля, да поощрявате потребителите на Вашият сайт, който биха желали да коментират, да не го правят анонимно. Защото винаги е по-добре да дискутираш с личност срещу себе си, която не крие лицето си, а не с трол. Малко се повтарям, но беше важно да се каже пак. По-надолу е аргументацията на моята позиция. *** Вие подобно на много новоизлюпени идеолози на българският национализъм днес (не че не ги е имало и в Третото царство, примерно Найден Шейтанов, обаче той е много по-дълбок и самобитен мислител, така че него го оставям настрана) продължавате да тръбите какво велико минало е имала България. Е, добре, признавам с Историята си трябва да се гордеем. Но мен, съвременният българин, макар да се радвам че сме имали личности като Симеон I, Самуил и Иван Асен II, какво ме грее миналото, извинявам се за израза, след като в момента живеем в едно жалко настояще, толкова жалко, че сме принудени да бягаме на Запад за да търсим не реализация, а прехрана. Макар че аз имам амбиции и да уча тук, живот и здраве. Е, какво ще ни помогне това да се изтъкваме колко сме дали на света след като днес сме почти незабележими и именно на Запад, а не в Русия, гледат на нас с ирония. Не искам да коментирам в каква степен българската култура е имала влияние над руската, това е факт и аз се гордея с него, не съм го отричал, дори това е още посилен аргумент в моя полза. Не разбирам защо постоянно задавате свои тези за русофилството като мои. Това което твърдите за „русофилското схващане, че трябва да бъдем единни с Русия и в живота, и в смъртта, даже в погиването” е Ваша интерпретация по метода, по който „дяволът чете евангелието”. Кой говори тук да станем "придатък" на Руската държава? Кой говори тук за "руска губерния" или "съветска република", това е пошло и недостойно. Аз не говоря за хора, каквито за съжаление наистина е имало и може би все още има, за които русофилството се е превърнало в професия и не изразяват своя позиция, а предопределеното от официалната партийна позиция, позиция, съпътствана от финансови или други облаги, разбира се. Такива личности по-скоро работят не за моята, а за Вашата кауза. Тях обаче можем да ги срещнем навсякъде, те са част от всяко идейно движение. Така че за тях до тук. Искам да изразя ясно и отчетливо моята позиция отново. България и другите балкански страни, заедно в съюз (но без националното да се обезличава) понеже между тях има много общо, казано най-елементарно, трябва да се стремят към самостоятелно историческо битие. Те трябва да се борят за независимост от влиянието на трите фактора, които са меродавни на Балканите, това са Западният свят, Русия-Евразия и Ислямският Ориент (не включвам съвременна Турция). Това не означава че препоръчвам отделяне, обособяване от Западният свят, което в момента ще бъде катастрофално. Напротив, дори препоръчвам задълбочаване на интеграцията, която трябва да върви към интеграция на средиземноморския регион, визия, която вече е представена от френската мисъл и изразена в политиката на Саркози за образуване на Средиземнноморски съюз. Разбира се, всичко това звучи 88

нереалистично и утопично, е, то и проектът за Европейски съюз е звучал утопично през 19 век. Така че не искам да коментирам възможните нападки от подобен тип тук, но си давам сметка за трудностите, които стоят пред подобен проект. Независимостта в новият глобален свят може да се постигне по други пътища, без войни и насилствени революции. Нали говорим за свобода и самоопределение – е, това искам и аз. Това, което трябва да направим ние, е да имаме своя позиция в оформящата се цивилизационна конкуренция, нали конкуренцията е идеал за неолибералите – и аз я приемам като реалност, наравно с Хънтингтън; макар че вече доста гласове се чуха, които оспорват тезите му. Правя доста отклонения, извинявам се, да продължа с моята теза. Ние трябва да засилваме уникалното и самобитното в себе си – защото в новият глобален свят това ще бъде ценно и търсено. А уникалното и самобитното в нашата култура е свързано основно с три неща: Славянството, Православието и Кирилистичната ни култура; аз не отхвърлям Универсалното, но то може да се разкрие в самобитното. Такова е моето виждане. А близостта и изучаването на руския опит и култура, с тяхната активна помощ биха ни помогнали да постигнем тази цел. Съзнавам, че в Русия има сили, които биха предпочели една послушна България и послушни Балкани, такива има и на Запад; именно с тях трябва да се борим.

И Вие не успявате да избягате от нашенската народопсихология като търсите в другите вината за собствените ни беди. Така че „кръстопътността”, в която пребиваваме, се дължи на географията ни, за нея не са виновни руснаците. Вие говорите, че "русофилщината" внасяла у нас някаква раздвоеност, по подобие на руската. Ако се обърнем към някои от най-големите философи на историята на 89

Запад като Шпенглер и Тойнби ще видим по-различна картина. Първо Шпенглер говори за самия Запад като Фаустовска култура, т.е. раздвоена. Вече много автори в областта на хуманитаристиката на Запад говорят за това, че Западът не е нещо единно. Раздвоението между Новия и Стария Запад, т.е. Западна Европа и САЩ е класическо. Но аз виждам още по-голямо раздвоение. Първо между Стария и Нов класически Запад, какъвто представляват Западна Европа и САЩ, после идва т.нар. от мен Некласически Запад, това е Латинска Америка. Дори в самата Европа, макар процесите на евроинтеграция да са се задълбочили много, съществува разделение между Германската MITTELEUROPA (това е геополитически термин), Франкофонска Европа, която проектира своето влияние в Средиземноморието и, разбира се, Англо-Саксонската или Атлантическа традиция, която включва и Скандинавието. А къде да поставя Австралия и Нова Зенландия дори не знам, те също са отделен свят. Така че Западът е много по-разделен от нашата култура, г-н Грънчаров. Що се отнася до раздвоението на Русия, същите западни авторитети смятат, че то идва именно от приемането на Западният модел, с което влиза в конфликт с исконната душевност на народа, със собствената култура; но все пак да кажа: аз разглеждам приемането на западния модел в Русия по времето на Петър Велики като гениално решение на един велик държавник. Според мен в този момент е нямало алтернатива пред Русия за прогресивно развитие. Жалко за Вас, г-н Грънчаров, че възпроизвеждате хегеловите клишета на 19 век, продиктувани от надменността и доволството на един преял западен интелектуалец, който притежава един макар и дълбок, но ограничен ум. Но да се върнем на мнението Ви за Изтока, без да отчитаме дълбоката древност на тази култура и мъдростта, която носи, мъдрост отдавна призната на Запад, където пропагандираният от вас християнски индивидуализъм, не съм сигурен че е съществувало подобно нещо в ранните християнски общини, охотно се сменя за всевъзможни източни култове, и за щастие за някои утвърдени религиозни традиции на Изток като Будизмът,; май Ричарт Гиър стана будист доколкото си спомням, а да не говорим колко американски звезди приеха исляма; будизмът, апропо, е велик духовен път, достоен за всичкото уважение, което интелигентен и хуманен човек, възпитан в най-добрите традиции на западната култура, може да му даде. Но не, не Ви карам да се "побудистчваме". И, отбележете, навсякъде говоря за уважение, а не за преклонение, макар че и преклонението в светлината на християнството е благороден импулс. Стига да се извършва от просветена и свободна душа. Но предвид това което се случва там, говоря за Югоизточна Азия в последните години, този регион се очертава като един от най-бурно развиващите се в света и специалистите очакват тази тенденция да се запази и в бъдеще. Подобни на Вашите позиции относно Изтока са много добре разобличени от Едуард Сайд в световно известния му труд, посветен на възприемането на Ориента. Вие, разбира се, постъпвате много умно да разграничите Русия от "същинският Изток", тъй като не може да си затворите очите за "удивителните явления", които се случват там. Макар и да изказвате разни обобщаващи и схематични мнения за Изтока и източното. Е, Изтокът и другите цивилизации се възраждат, наблюдаваме явление, което се нарича индигенизация, не се знае какви ще са последствията и плодовете на този процес, но може би те ще разтърсят света до основи. Русия действително е уникален феномен на източно-западна културна симбиоза, със превес на западното начало. Тя все повече осъзнава своята идентичност и уникалност и вярвам, че руският елит има намерение да заложи на тях. За разлика от нас българите или поне една част от нас, представители на, нека използвам Вашият речник, "русофобщината", хора заблудени и с чувство за мало90

ценност, който смятат, че ако се лепнем здраво за Запада, без да питат дали този Запад ни иска ли не, ще станем като него. Е, на Запад ценят хората, които държат на достойнството си. А достойният човек не отхвърля собствената си идентичност. И сега по отношение на главният въпрос за нашата идентичност. Искам да се спра на Вашето разбиране за Запада, което стои в основата на главната ви теза, че „България е органична част от западната духовна култура”, че ние българите сме били "западняци" и, накрая, че „Балканите, са "люлката на Западната култура". Относно последното сте донякъде прав, тъй като Балканите и поспециално Древна Гърция или с други думи античното общество е люлка на цялата европейска цивилизация и като такава Балканите са родител и на западното, и на нашето православно общество. Но сега трябва да ви разочаровам, г-н Грънчаров, ние не сме западняци, ако много се напъваме може и да станем, обаче трябва да се откажем от религиозната си традиция и да приемем или католицизма или някое от протестантските течения, трябва да забравим езика и азбуката си, да започнем да пишем на латиница и да говорим на някое германско наречие или защо не приемем направо английския като официален език както в Африка. И дори тогава не съм сигурен, че ще постигнем достатъчно добър резултат щото все още в жилите ни ще тече славянска кръв, ама кой знае, техниката основно на Запад се развива. В бъдеще може да станем свидетели на нови чудеса на науката. Така че Вашата теза противоречи не само на изводите от задълбочените изследвания на велики европейски учени, но противоречи и на фактите, че и на здравият разум. В този смисъл Вашите разсъждения не са убедителни, а по-скоро пожелателни. Е, може и на мен да ми се иска да сме западна култура, ама за жалост хан Аспарух не е решил да продължи малко по на Запад и да се спре примерно във Франция. Така че трябва да се съобразяваме с фактите, колкото и да не ни се иска. А сега по същество ще отправя няколко критики относно Вашето разбиране на западната цивилизация. Първо, западното общество, както и нашето православно възниква от античното. Както е и според проф. А. Тойнби. Няма понятие Западна цивилизация през античността, макар че още у Херодот се среща разделението Изток – Запад, според което обаче Изтокът е друга, равностойна форма на цивилизован живот, подобно на елинския; разбира се, както и навсякъде, дори и у такъв голям автор, съществува културния егоизъм и етноцентричност – и всичко се върти около Гърция, в случая Елада. Но за древните елини варвари са били не Източните народи, а северните, в това число нашите траки, макар да не знам колко са наши, струва ми се, че румънците имат по-голямо право да претендират за тяхното генетично наследство, макар и аз да съм очарован от романтиката на тракийският мистичен свят. Така че не смесвайте Западната с Античната цивилизация. Втората грешка, която правите, е да смесвате европейското със западното. Обаче в Европа съществуват и други общества, да не забравяме, че и Русия е в Европа. Така че тезата, че сме неотменна част от западната култура, няма да издържи във нито един западен университет, само си представям снизходителните усмивки на английските джентълмени. Вие говорите за Балканите като за люлка на Западната култура, а защо не отгърнете някой западен пътепис за Балканите, или поне част от съвременната европейска и американска преса, за да видим как те се отнасят към Балканите. Или поне погледнете книгата на проф. Мария Тодорова, тя там е обяснила много добре нещата. Е, сега нека да Ви цитирам как се схваща западната култура от авангарда на западният интелектуален свят и тогава да си говорим към кое от всичко това принадлежим ние, кое ни е свойствено, какво от тези неща сме преживели.

91

Ето един цитат от Арнолд Джозеф Тойнби, представител на най-доброто, което ни дава британската историческа школа, завършил Balliol College, Oxford, преподавал в Лондонският университет и в престижният London School of Economics, кавалер на рицарския „Орден на почетния легион“: цитатът е от увода на съкратеното издание на неговото "Изследване на Историята", изготвено от г-н Д. С. Съмървел. "Последно, преминаването на англичаните към западното християнство ни прехвърля към едно общество, за сметка на възможността да участваме в други. До синода в Уитби през 664 г. англичаните са могли да се покръстят в „далекозападното християнство“ или „келтската издънка“. А ако мисията на св. Августин в крайна сметка се бе провалила, англичаните може би щяха да се обединят с уелсците и ирландците и да създадат нова християнска църква, несвързана с Рим — толкова същинска, колкото и на несторианите в далекоизточния вариант на християнството. Покъсно, когато мюсюлманите араби се появяват на атлантическите брегове, тези далекозападни християни от Британските острови са могли да се окажат извън допир със съмишлениците си по вяра на европейския континент, както става с християните в Абисиния или Централна Азия. Мислимо е, че те са могли да преминат към ислямската вяра, както сториха толкова монофизити и несториани, когато Близкият изток премина под арабска власт. Предлаганите алтернативи могат да се отхвърлят като фантастични, но подхвърлянето им напомня, че докато покръстването от 597 г. ни направи част от западния християнски свят, то не ни направи част от целия свят, а оформи остра разделителна линия между нас, западните християни, и привържениците на други вероизповедания. Този втори оглед на моментите в английската история ни дава възможност да направим пространствен разрез във връзка с няколко различни дати на това общество, което се нарича Великобритания и което е „понятна сфера за историческо изследване“, доколкото в нея е включена Великобритания. При тези разрези няма да разграничаваме различните плоскости на обществения живот – икономическата, политическата и културната – защото вече е очевидно, че пространствените измерения на това общество забележимо се различават в зависимост от плоскостта, върху която съсредоточим вниманието си. Към сегашния ден и в икономическата плоскост обществото, включващо Великобритания, безспорно е съизмеримо с цялата населена и годна за корабоплаване повърхност на Земята. На политическата плоскост световният характер на това общество е също несъмнен. Когато обаче преминем към културната плоскост, сегашните географски измерения на това общество, към което принадлежи Великобритания, са много по-малки. Общо взето, тези измерения са ограничени до страните, населени с католически или протестантски народи в Западна Европа, Америка и по южните морета. Въпреки определени чужди влияния, упражнени върху това общество от културни елементи като руската литература, китайската живопис и индийската религия, независимо и от много посилното културно влияние на нашето върху другите общества, като тези на православните или ориенталски християни, мюсюлманите, индусите и народите от Далечния изток, не подлежи на съмнение, че всички те са извън културния свят, към който принадлежим ние. Ако направим друг разрез към по-ранни дати, ще видим, че и на трите плоскости географските граници на обществото, което разглеждаме, все повече се свиват. Ако разрезът е направен за 1675 г., макар и свиването да не е особено голямо на икономическата плоскост (поне ако се ограничим с разширяването на търговията и пренебрегнем нейния обем и съдържание), в политическата плоскост границите са ограничени приблизително до тези на културната плоскост в наше 92

време. В разрез, направен за 1475 г., задморските части на района изчезват и на трите плоскости и дори на икономическата плоскост границите му се свиват, докато съвпаднат приблизително с тези на културната плоскост, сега ограничена до Западна и Централна Европа – извън една бързо изчезваща верига от предни постове на източните брегове на Средиземно море. В разрез, направен за първобитното общество от около 775 г., границите се свиват още повече и на трите плоскости. Към тази дата районът на нашето общество е ограничен почти само до владенията на Карл Велики заедно с английските „наследници“ на Римската империя в Британия. Извън тези граници почти целият Иберийски полуостров принадлежи тогава към мюсюлманския арабски Халифат, Северна и Североизточна Европа са в ръцете на непокръстени варвари, северозападните части на Британските острови се държат от „далекозападните“ християни, а Южна Италия е под властта на Византия. Нека наречем обществото, чиито пространствени граници проследявахме, западен християнски свят. И веднага щом съзнанието ни го определя, намирайки му име, наред с него възникват представите и имената на подобните на него в съвременния свят, особено ако държим вниманието си върху културната плоскост. На тази плоскост можем безпогрешно да видим присъствието в съвременния свят на поне четири съществуващи общества от типа на нашето: I. Православното християнско общество в Югоизточна Европа и Русия; II. Ислямското общество с център в безводната зона, което се простира по диагонал през Северна Африка и Близкия изток от Атлантическия океан до отсамната страна на Великата китайска стена; III. Индуисткото общество в тропическия субконтинент Индия; IV. Далекоизточното общество в субтропическите и умерените райони между безводната зона и Тихия океан." И още един цитат на съвременно научно светило, този път американец, става дума за Самюъл Хънтингтън, завършил в Йейл, преподава в Харвард и Колумбийският университет, текстът е от известната книга "Сблъсъка на цивилизациите": "Като цивилизация от трето поколение Западът наследява много неща от предходните цивилизации, измежду които най-забележимо се откроява класическата цивилизация. Наследството на класическата цивилизация е богато и многообразно, то включва гръцката философия и рационализъм, римското право, латинския език и християнството. Ислямската и православната цивилизация също поемат наследство от класическата цивилизация, но то в никакъв случай не се доближава по мащаб до наследеното от Запада. Католицизъм и протестантство. Западното християнство, отначало католицизмът, а след това католицизмът и протестантството в историческо отношение представляват най-важната характеристика на западната цивилизация. През поголямата част от първото хилядолетие това, което сега е известно като западна цивилизация, се е наричало западно християнство. Между западните християнски народи е съществувало силно развито общо усещане, че те са различни от турците, маврите, византийците и всички останали и през XVI в. Западът тръгва да покорява света не само заради богатствата, но и в името на Бог. Реформацията и контрареформацията, както и разделението на западното християнство на протестантски север и на католически юг са също отличителни черти на западната история, напълно отсъстващи в православната цивилизация." Мисля че от тези цитати добре си личи доколко западните интелектуалци и изобщо западното обществено мнение приемат православният свят за част от За93

пада. И какво е разбирането им за западна цивилизация. Та нека се опитам да повторя основното с мои думи.

Според повечето историци и западни мислители западното общество извежда своите корени подобно на нашето православно общество от античната цивилизация и по точно от гръцко-римския свят, от който Западът е усвоил и доразвил голяма част от културата и правото, рационализмът и активната историческа воля. Западното общество може да се каже започва своето съществувание със смъртта на Западната Римска империя през 596 г сл. н.е. и с установяването на варварските държави на териториите на бившата Западна римска империя, започва развитието на Европейското средновековие и заедно с него на европейският феодализъм. Началният период е така нареченият героически период, в който се ражда епическата поезия като да речем немският „Епос за Нибелунгите” или скандинавската Стара Еда и сагите. Така се поставя началото, а специфичната западно-европейска култура, която се развива и обособява от общата средиземноморска традиция, в която се обособяват още византийско-славянската и арабската култури. В началото на своето развитие в Западна Европа се установява една обща държавна традиция, свързана с името на Карл Велики. При него се поставя началото на обвързаността между Римската църква и германската държавност. Развитието на западното общество минава през определени периоди, до голяма степен уникални за Запада като цяло известни като Ренесанс, Реформация и Просвещение. Постепенно от Просвещението насам и незападните общества се приобщават към плодовете на западната култура, благодарение на безпрецедентната мощ, на която се радва Западът, затова и при нас се чувстват влиянията на Просвещението и Романтизмът – и благодарение на това ние навлизаме заедно с другите общества в Модерността. Ако трябва да се обобщи два са основните градивни елементи на Западната култура, това са римо-католическата църква, от която в последствие се отделя протестантството с многобройните му деноминации и германо-романският етнически субстрат, който е пуснал корени из цяла Западна и Централна Европа, за разлика от Източна Европа където преобладава славянският етнос и по-влиятелна е източноправославната църква на Византия. От друга страна Трите стълба на Запада, така да се изразим, на които се основава могъществото на тази цивилизация, са материализъм (аз го схващам в смисъла на практицизъм, меркантилизъм и позитивизъм, 94

абсолютизация на механизиращия и умъртвяващ живота Разум, за разлика от органичната разумност на източните общества), след това Рационализъм и накрая Механизация. Безпрецедентната мощ, която Западът временно придоби, си има своето обяснение, Западът трябваше да постави фундамента на човешкото единство. Но затова пък днес човечеството е изправено пред един смъртоносен капан, който трябва да се избегне, това е унификацията, уеднаквяването и позападняването на всичко на Земята. Животът на Земята се основава на разнообразието, г-н Грънчаров, не сте ли съгласен – колко сив ще бъде светът ако всички вземат да носят костюми? През Ренесанса на Запад се изработва хуманистичният светоглед, от този момент нататък цялата мисъл в Западна Европа се върти около хуманизма, това е идеология в центъра, на която се намира човекът. Но до голяма степен това е идеология не толкова на милосърдието, а на човешкият егоизъм. Екзистенциализмът, който стана водеща идеология на Запад през втората половина на XX в., също е хуманизъм, както се твърди и в едноименната книга на френският философ Жан Пол Сартр. Хуманизмът и Рационализмът оформят до голяма степен характера на Западната цивилизация, те водят до стремежа към механизацията на Западното общество и до избухването на т.нар. Индустриална революция. В заключение приемам, че Западът е роден със стремеж към Нов свят, към постоянна промяна, затова именно на Запад се ражда феноменът на модернизацията. Обобщено казано трите плода на Запада това са Капитализмът, Научно-техническата революция и Демокрацията, това „западно традиционно древно изобретение” и трите заедно представляват същността на модернизацията. Но и трите получават семената си от гръцко-римската цивилизация. Демокрацията дори почти изцяло се ражда в античният свят и просто е пренесена и доразвита на Запад. По мое виждане мисията на Запада е да покаже на човечеството пътя към материално благополучие – за да може човек да се освободи от недоимък и бедност. Метафорично казано трябвало е именно Западът да даде ключовете на човечеството към Земният рай, да набави оръдията, с които да се осигурят материален просперитет и да се пребори глада. Така Западът осигури условията за обединение на света, но не той ще може да го обедини. Подобно на Мойсей, който води еврейския народ към обетованата земя, но поради греховете си не му е позволено да въведе сам народа си в обещаната му земя. От един момент насетне, чрез действията си Западът по-скоро разединява света, появилата се съпротива на западната хегемония с течение на времето ще става все по силна. Причината за това са именно огромният превес, който има това общество над останалите цивилизации и прекалено силния стремеж на Запада да запази тези си позиции и власт. Днес, както знаем, модерната епоха се намира пред своя край, някои теоретици смятат, че новата глобална епоха на информационното общество може да се нарече и Постмодерна. Модерното общество, което е сърцето на Запада, е преодоляно, следователно дошло е време да се премахне и западната хегемония във всички сфери на живота. Това не са мои думи, това са размисли на някои от най големите мислители на запада. Да споменем само Шпенглер, Хънтингтън и Ноам Чомски. Това трябва да е и нашата цел. Светът се променя, г-н Грънчаров, Западният свят все повече губи позициите си на хегемон над световните дела, макар все още да има какво да се желае. Призовавам Ви да вникнете в тази промяна – за да не останете в миналото.

95

ЗАБЕЛЕЖКА: Ще отговоря на приятно изненадалото ме този път становище на опонента ми при първа възможност, когато имам повече време. Същевременно смятам, че не трябва да галопираме през проблемите, а да им обърнем подобаващото внимание. Разбира се, с радост ще приема всяко друго мнение, становище, разбиране, стига и други хора да се включат в диалога ни. За което още веднъж приканвам читателите на този блог – и ония хора във Фейсбук, които попаднат на нашата дискусия.

Възходът на Западната цивилизация е най-важното историческо събитие във второто хилядолетие след Христа

По започналата се дискусия най-общо около проблема за националната идентичност на българите и този за принадлежността й към европейския или към евразийския жизнен свят – виж последният й епизод, публикуван под заглавието Човечеството е изправено пред смъртоносен капан: унификацията, уеднаквяването и позападняването на всичко на Земята, в който моят опонент изрази попълно своята гледна точка – се получиха и други изказвания и коментари, които заслужават да бъдат отнесени към нея; ето, по-долу публикувам тия коментари в последователността, в която са получени; тия дни, живот и здраве да е, и аз ще се изкажа по повдигнатите въпроси: Анонимен каза: Това наистина е много интересна, голяма и сложна дискусия, тема, по която може да се разсъждава безкрайно. Без да съм специалист „антрополог” (в западното разбиране на думата) или историк, ще добавя някои бегли мисли и съображения.

96

Мисля, че в 21-и век „филиите” и „фобиите” би трябвало до голяма степен да принадлежат на миналото. Вярно е обаче, че автокрации като Русия все още живеят до голяма степен в категориите и начина на правене на политика на 19-ти век. Между другото англичаните въпреки големите си културни и политически постижения са нацията, поробила, избила и ограбила най-много хора и народи в историята, с изключение на комунистите, разбира се. Сред английските политици и общественици е имало и приятели на българския народ, но като цяло английската политика традиционно е била антибългарска, а Чърчил е известен българомразец. От друга страна е жалко, че англосаксонската култура никога не е играла съществена роля в България, знаем, че през Възраждането и след Освобождението найсилно е било духовното влияние на Русия, Франция и Германия, докато английското е пренебрежимо. Така българите пропускат шанса да се запознаят с англосаксонския светоглед и начин на мислене. Вярно е, че днес англосаксонската култура доминира в световен мащаб и все повече се налага и в България, но в случая става дума най-вече за масовата американска поп култура, която в много отношения едва ли е еталон за подражание. Народопсихологични особености несъмнено има, във връзка с това бих препоръчал есето на великия философ Дейвид Хюм на тази тема, което може да се прочете в оригинал на английски и онлайн, напр. тук. Би било груба грешка обаче историята на даден народ да се свежда до и извежда само от националния манталитет, защото върху хода на историята и политиката влияят и много други фактори. Хънтингтън наистина обособява отделна „православна цивилизация”, центрирана около Русия но с уговорката, че Русия можа да реши да се присъедини към Запада и тогава православието би изгубило своята самобитност, т.е. и той не вижда непреодолими различния между Запада и Русия. Иначе схемата на Хънтингтън в много отношения не работи, но няма да се спирам тук на това. Във всеки случай аз не мисля, че разделителните линии в света преминават само между отделни цивилизации или култури, има и други, не по-малко важни деления. Колкото до България, можем да цитираме проф. Николай Генчев: „И така, ако искаме да набележим основните линии, очертаващи новата система, в която попада българската култура след 15 век, трябва да посочим, че турското завладяване на България нарушава тотално културно-историческия континуитет на българското развитие, променя високите културни институции, налага един нов социалнополитически режим, който изсмуква жизнените сокове и културнотворческите възможности на българската народност... в историческа перспектива това е фатално за нормалното развитите на България. Но османското завладяване на се оказва в състояние нито да затрие българската култура, нито да подмени радикално нейната етническа и религиозна основа, нито да я размие в балкано-турската духовна сфера. Българската култура се опазва и след 15 век, за да осъществи по-късно мъчителното си преустройство, като намери собствените пътища към новото време.” Анонимен каза: А проф. Пламен Цветков изтъква: „Няма добра чужда власт и в тази насока османската не е изключение. И до ден днешен османското управление, продължило четири века, се възприема от повечето българи болезнено като уж основна причина за националната изостаналост и отдалеченост от универсалните ценности на индивидуализма, предприемчи97

востта, човешките права и демокрацията. Наистина всяко чуждо надмощие, дори най-цивилизованото, застрашава покорените народи с претопяване... но просветените слоеве на покорените балкански народи стават по-податливи на европейското влияние. Другояче казано, византинизацията на Османската империя приближава турците до европейската цивилизация повече, отколкото който и да е друг мюсюлмански народ и същевременно дава на християнските им поданици решаващ тласък към западните ценности и култура... Скоро обаче гърците, румънците, сърбите и българите се оказват по-възприемчиви към Запада, отколкото турците и дори руснаците... Сърбия и Черна гора са подчертано по-възприемчиви към панславизма... И днес мнозина българи са склонни да проклинат историческата си съдба на първия източноправославен народ, попаднал под османско управление и последния, който се освобождава от него. И наистина през първата половина на 19 век гърците, румънците и сърбите вече имат или основават свои собствени национални държави, докато България като че ли си остава обикновена турска провинция. Утвърждаването на българските съседи като все по-автономни и независими нации е тясно свързано обаче с нарастването на личната власт на техните владетели. В замяна на това, благодарение на реформите, въведени от султаните под западен натиск, българите започват да се учат на трудния урок по парламентаризъм... В един свят, разделен на три основни политически течения, а именно консерватизъм, социализъм и либерализъм, българите сякаш са направили своя избор в полза на либерализма. По онова време и консерватизмът, и социализмът са антидемократични... От втората половина на 18-ти век нататък източноправославните народи се изправят пред нерадостния избор между османския и московския деспотизъм. Руското самодържавие успява да погълне украинците, белорусите, грузинците и немалка част от арменците... българите се спасяват от подобна съдба... Българите са склонни да се оплакват прекалено много от историческата си съдба, която твърде често е била предопределяна от чужди и предимно враждебни сили... Все пак развитието на България от 1870 г. досега като че ли не е чак толкова злополучно. Наистина разпокъсването на страната 1878 г. нанася трайна травма върху националната душевност на българите, но това е цената, която те трябва да заплатят, за да не бъдат погълнати от Руската империя и за да оцелеят като държава и народ... При все това за времето от 1878 г. до днес териториалните придобивки на страната са повече от загубите, а заедно с Република Македония България всъщност си възвърна онова пространство, което беше очертано във свободно гласуване още през 1870-1873 г. Нацията оцелява и запазва основните си психологически черти дори при комунистическия режим. Нещо повече – българите продължават да оказват скромното си духовно влияние в света... Бащата на литовската независимост Басанвичюс е вдъхновен от българския пример... Руският комунизъм е несъмнено най-зловещата трагедия за българската нация след освобождаването й от османска власт. Всъщност Стефан Стамболов съумява само да отложи руската окупация и господство с 57 години. В пределите на източноправославна и мюсюлманска Европа българската разновидност на комунизма е сякаш по-поносима, отколкото в Русия, Румъния и Албания, но привидно попотисническа от югославската... Като се има предвид, че по вяра, култура и наследство Словения и Хърватско принадлежат на Средна Европа, България е първата комунистическа страна на Балканите, която прекъсва една дългогодишна комунистическа власт, макар и по не твърде убедителен начин. Не може да има съмнение, че това се дължи на демократичните традиции, създадени през последния век на 98

османското управление, както и на парламентарния опит, основан на Търновската конституция. От българска гледна точка такива личности като Петко Славейков, Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Константин Стоилов могат да се сравнят с отците-основатели на САЩ. Историкът Симеон Радев ги нарече “строителите на съвременна България”. Всъщност, подобно на останалите източноевропейски и балкански народи, пътят на България към демокрацията може би не е по-дълъг от този на днешните напреднали държави. Така например трябва да изминат току-речи 90 години от основаването на Съединените щати, за да се премахне робството и трябва още едно столетие, за да се приложи на практика расовото равноправие. Във Франция демокрацията започва да действа едва с налагането на Третата република... Както повечето други народи от Средна и Източна Европа, българите просто тръгват към съвременната демокрация около столетие по-късно от Запада и при далеч понеблагоприятни условия... В сравнение с другите балкански страни българският парламентарен опит изпъква като най-демократичния... Дори онези балкански страни, които имат късмета да избегнат съветската окупация, трябва да изминат дълъг път, преди да се доберат до съвременната демокрация. Гърците постигат стабилно демократично управление чак 153 години след началото на националната революция през 1821 г. Още по-труден в тази насока е напредъкът на Турция. В замяна на това за времето от 1870 до 1934 г. българите съумяват да си изградят и една друга традиция, а именно употребата на строго конституционни средства за отстраняването едва ли не на всяко по-авторитарно правителство. В края на краищата дори и комунистическият режим си отива (наистина бавно и мъчително) по пътя на сравнително свободни избори. България може да бъде достоен и пълноправен член на европейската общност само ако не се отказва от своите традиции, които в повечето случай са в съзвучие с европейските.” Анонимен каза: Иначе препоръчвам да се прочете книгата на английския историк Niall Ferguson (род. 1964) Civilisation. Не мога да се съглася с всичко в нея, но има много ценни мисли. Ето някои откъси в мой превод, моля за извинение за евентуални грешки и недоглеждания. „Принципният въпрос, който е тема на тази книга, изглежда все повече като най-важния въпрос, който може да бъде зададен от един историк на модерната епоха. Защо, започвайки около 1500 г., няколко малки държави в западния край на евроазиатската континентална маса успяха да се наложат над останалия свят, включително и над по-населените и в много отношения по-сложни общества на Източна Азия? Моят подвъпрос е: ако можем да дадем добро обяснение за миналия възход на Запада, ще можем ли да предложим прогноза за бъдещето? Наистина ли това е краят на западния свят и началото на нова източна епоха? ... В моята книга “Колосът: възходът и падението на американската империя” от 2004 г. aз предупредих, че Америка неусетно е започнала да разчита на източноазиатски капитал, за да финансира небалансираните си външнотърговски и финансови сметки. Поради това упадъкът и падението на необявената американска империя могат да са резултат не от терористи пред портите й, нито от бандитски режими, които ги спонсорират, а от финансова криза в самото сърце на империята. ... Илюзията за американската “хиперсила” беше разрушена не един, а два пъти по време на президентството на Джордж. У. Буш.

99

... Гледайки как трите ми деца растат, имах неприятното чувство, че те учат по-малко история от мен на тяхната възраст, но не защото имат лоши учители, а защото имат лоши учебници по история и още по-лоши изпити. Наблюдавайки развитието на финансовата криза, разбрах, че те съвсем не са сами, понеже сякаш само шепа хора в западния свят имаха повече от бегла информация за последната депресия. В изминалите трийсетина години младите хора в западните училища и университети получаваха идеала за либерално образование без съдържателно историческо познание. ... Има много интерпретации на историята, но със сигурност има само едно минало. И макар че миналото е свършило, поради две причини то е незаобиколимо за нашето разбиране за онова, което изпитваме днес и което ще донесе бъдещето. Първо, сегашното население на света е само около 7% от всички човешки живели някога човешки същества. Мъртвите превъзхождат живите като бройка 14 към едно и ние можем да игнорираме натрупания опит на такава голяма част от човечеството само на собствен риск. Второ, миналото е единственият ни източник на информация за мимолетното настояще и за бъдещето, което лежи пред нас... ... Нека признаем ограниченията на историята. Историците не са учени. Те не могат (а и не бива да се опитват) да установят общовалидни закони на социална или “политическа” физика с надеждна предсказателна сила. Защо? Защото няма да се повтори уникалният, продължаващ хиляди години експеримент, който представлява историята. Извадката на човешката история е една. Освен това “частиците” в този огромен експеримент имат съзнание, обременено с всевъзможни когнитивни предразсъдъци. ... Никой сериозен изследовател не би твърдял, че господството на Западната цивилизация е безукорно. Но има и такива, които настояват, че в него никога не е имало нищо добро. Тази позиция е абсурдна. Както всички големи цивилизации и Западната е двулика: способна на благородство, но също и на низости. ... Трябва да устоим на изкушението да романтизираме губещите в историята. Цивилизациите, унищожени от Запада или трансформирани по по-мирен начин чрез заемки от Запада, също не са били без недостатъци, най-очевидният от които е, че те не са били в състояние да осигурят на своите членове трайно повишаване на материалното качество на живот. Ако можехте да извършите околосветско пътешествие в 1411 г., вероятно щяхте да сте най-впечатлени от качеството на живот на източните цивилизации. ... Противно на това, Западна Европа в 1411 г. щеше да ви направи впечатление на мизерна, изостанала, съвземаща се от вилнеето на черната смърт (чумата), при което населението й се съкращава наполовина, когато тя се придвижва на Изток между 1347 и 1351... ... Има изследователи, които... твърдят, че всички цивилизации са в някаква степен равни и че Западът не може да претендира за надмощие, да кажем над източна Евразия. Но подобен релативизъм очевидно е абсурден. Никоя предходна цивилизация не е постигала такова надмощие, каквото Западът постига над останалите. Да, наистина в навечерието на финансовата криза имаше много дискусии за алтернативните азиатски икономически модели. Но дори най-пламенните културни релативисти не препоръчваха завръщане към институциите на династията Минг или Могулите. Сегашният дебат е между привържениците на свободния пазар и интервенционистите всъщност е дебат между определено западни мисловни школи; на последователите на Адам Смит и на Джон Мейнард Кейнс, както и няколко зако100

равели поддръжници на Карл Маркс. Родните места и на тримата говорят за себе си: Киркалди, Кеймбридж и Трир. ... С всяка изминала година все повече хора пазаруват като нас, учат като нас, поддържат (или не поддържат) здравето си като нас и се молят (или не се молят) като нас. ... Така че не е евроцентризъм или (анти)ориентализъм да се каже, че възходът на Западната цивилизация е най-важното историческо събитие във второто хилядолетие след Христа... Предизвикателството е да се обясни как се случва това. Какво е особеното у европейската цивилизация след 15-ти век, което й позволява да триумфира над външно превъхождащите я източни империи? ... Пътник в 16-ти век в трудно не би забележил контраста. Освен че обхваща Анадола, Османската империя при Сюлейман Великолепни (1520-66) се простира до Балканите и Унгария, изправяйки се пред портите на Виена в 1529... Китай на династията Минг също изглежда сигурен зад Великата стена. ... Ако възходът на Запада не може да бъде обяснен само чрез империализма, тогава дали – както твърдят някои изследователи – той не е резултат от чиста случайност? ... В тази книга аз искам да покажа какво отличава Запада от останалия свят... а това са шест определено нови и комплексни институции и свързаните с тях идеи и поведение. С цел опростяване ще ги резюмирам по следния начин: 1. Конкуренция 2. Наука 3. Права на собственост 4. Медицина 5. Потребителско общество 6. Трудова етика ... Но какво точно имам предвид под Западна цивилизация? Следвоенните бели англосаксонски протестанти-мъже повече или по-малко инстинктивно са локализирали Запада (известен и като “свободния свят”) в сравнително тесен коридор, простиращ се (със сигурност) от Лондон до Лексингтън, Масачузетс, и (може би) от Щтрасбург до Сан Франциско... С успеха на европейската интеграция през 1950-те и 1960-те години западният клуб става по-голям. Днес малцина биха оспорили, че Холандия, Франция, Германия, Италия, Португалия, Скандинавия и Испания принадлежат към Запада, докато Гърция е член ex officio, въпреки принадлежността си към православната църква, поради нашия голям дълг към античната елинска философия и дълговете на Гърция към Европейския съюз от по-ново време. ... Но как стоят нещата с южното и източно Средиземноморие, обхващащо не само Балканите северно от Пелопонес, но и северна Африка и Анадола? Какво става с Египет и Месопотамия, люлки на първите цивилизации? А дали Южна Америка, колонизирана по съшия начин като Северна Америка от европейци и географски в същото полукълбо, е част от Запада? А Русия? Дали европейска Русия и наистина западна, а Русия отвъд Урал в някакъв смисъл част от Изтока? През цялата Студена война Русия и нейните сателити бяха наричани «Източен блок». ... Западът в този случай е повече от само географски израз. Той е набор от норми, поведение и институции с крайно размити граници... Възможно ли е за азиатско общество да стане Западно, ако възприеме западни норми на облекло и бизнес, както прави Япония от ерата на Мей насам...?

101

Цивилизациите, както аз се постарах да покажа в тази книга, са високо комплексни системи, съставени от много голям брой взаимодействащи си, асиметрично организирани компоненти... Те оперират някъде между ред и безредие – «на ръба на хаоса»... Такива системи може да изглежда, че оперират доста стабилно известно време, бидейки постоянно в равновесие и непрекъснато адаптирайки се към условията. Но след това идва момент, когато положението «става критично». Лека турбулентност може да инициира «фазов преход» от благоприятно равновесие към криза – също както едно зрънце пясък може да събори привидно стабилен пясъчен замък. ... Накрая си струва да си спомним, че Западната цивилизация е деградирала и падала вече веднъж. Римските останки, пръснати по цяла Европа, Северна Африка и Близкия Изток, са могъщо напомняне за това. Първата версия на Запада – Западната цивилизация 1.0 – възниква в т. нар. Плодороден полумесец... и достига своя връх в Атинската демокрация и Римската империя. ... Дали упадъкът и падението е дебнещата съдба на Западната цивилизация 2.0? ... Нещо повече, Западната цивилизация сякаш е загубила увереността в себе си. ... Най-шокиращото в модерния прочит на историята е скоростта на колапс на Римската империя. В рамките само на пет десетилетия населението на самия град Рим намалява с три четвърти... Онова, което един историк нарича “края на цивилизацията”, идва в рамките само на едно поколение. ... Поради това финансовата криза, започнала през лятото на 2007, трябва да се разбира като ускорител на вече добре установената тенденция за относителен упадък на Запада. ... Важно е да си припомним, че повечето случаи на колапс на цивилизации са свързани с финансови кризи, както и войни.” Тoлкова от Ferguson, а добавя от мен и това: движещите сили на световната политика не съвпадат непременно със световните цивилизации, там нещата са по-сложни и преплетни. Поради това схемата на Хънтингтън не функционира. Консервативният бразилски философ Olavo de Carvalho идентифицира тези сили по следния начин: Историческите сили, които днес се борят за власт в света, се артикулират в три проекта за глобално надмощие: “руско-китайският” (или “евразийски”), “западният” (понякога погрешно наричан “англо-американски”) и “ислямският”. Всеки един от тях има добре документирана история, показваща древния им произход, трансфoрмациите, през които са преминали и съвременното състояние на тяхното осъществяване. Действащите сили, които олицетворяват тези проекти, са съответно: 1. Управленският елит на Русия и Китай, особено тайните служби на тези две страни.

2. Западният финансов елит, представен особено от Клуба Билдерберг, Съвета за международна политика и Тристранната комисия.

3. Мюсюлманските братя, религиозните водачи на няколко ислямски страни и правителствата на някои мюсюлмански страни. Само първата от тези действащи сили може да бъде схваната в строго геополитически аспект, тъй като нейните планове и действия отговарят на добре дефинирани национални и регионални интереси. Втората, която е по-напреднала в осъществяването на своите планове за световно правителство, се поставя изрично над всякакви национални интереси, включително на тези на страни, от които произхожда 102

и които й служат като операционна база. У третата конфликтът на интереси между националните правителства и всеобщата цел за Вселенския халифат винаги в крайна сметка се разрешава в полза на последния, който днес е най-важният фактор за идеологическото обединение на ислямския свят. Концепциите за глобално господство, което тези три действащи сили се стремят да осъществят, са много различни помежду си, защото произтичат от хетерогенни и понякога несъвместими извори. Макар и по принцип отношенията между тях да са на конкуренция и спор, понякога дори от военен характер, съществуват огромни зони на припокриване и сътрудничество, колкото и гъвкави и променливи да са те. Този феномен дезориентира наблюдателите, произвеждайки всевъзможни неуместни и фантасмагорични тълкувания, някои под формата на “конспиративни теории”, други на самообявили се “реалистични” и “научни” опровержения на тези теории. Голяма част от загадъчността на световната сцена е резултат на един повече или по-малко постоянен фактор: всяка една от тези действащи сили има склонността да тълкува плановете и действията на другите две според нейното собственото гледище, отчасти нарочно с цел пропаганда, отчасти поради действително неразбиране на ситуацията. Стратегическите анализи на всички тях отразяват свойствените им идеологическите предразсъдъци. Въпреки че се стараят да вземат предвид съвкупността от налични факти, руско-китайската схема подчертава геополитическата и военна гледна точка, западната схема икономиката, а ислямската схема борбата между религиите. Различията от своя страна отразяват социологическия състав на господстващата класа в съответните географски региони: 1) Произхождайки от комунистическата номенклатура, руско-китайската господстваща класа по същество се състои от бюрократи, агенти на тайните служби и военни офицери.

2) Доминацията на финансисти и международни банкери в западния истеблишмънт е добре позната и не е необходимо да бъде разяснявана.

3) В различните страни от ислямския комплекс авторитетът на управленеца зависи съществено от одобрението на умма – многобройната общност от авторитетни тълкуватели на традиционната религия. Въпреки че тези страни показват голямо разнообразие в своята вътрешна ситуация, не е преувеличение структурата на тяхната власт да бъде описана като “теократична”. Така за пръв път в историята на света трите важни компонента на властта – политико-военният, икономическият и религиозният – са олицетворени от три различни наднационални блока, всеки един от тях със собствени планове за световно господство и характерен начин на действие. Това не означава, че те не действат на всички фронтове, а само че съответните им исторически възгледи и стратегии в крайна сметка се ограничават от вида власт, която представляват. Не е несъстоятелно да се каже, че светът днес е обект на спор между военните, банкерите и проповедниците. Практически всички анализи на международната политика днес в медиите отразяват подчинеността на “създателите на общественото мнение” на едно от тези спорещи течения и поради това систематично не отчитат полетата на тяхното съучастничество и взаимопомощ. Тези индивиди оценяват фактите и “заемат позиции” на базата на абстрактните ценности, които изповядват, без да се питат дали техните думи в съвкупността от факти, действащи в света, няма в крайна сметка да допри103

несат за триумфа на всичко, което мразят. Стратезите на тези три големи проекта са напълно наясно с това и включват политически коментатори – както журналисти, така и представители на академичния свят – сред най-ценните полезни идиоти в тяхна служба. Да добавя и още нещо важно: можем да спорим умозрително до безкрайност за Западната цивилизация и доколко България принадлежи към нея. Въпросът в крайна сметка опира до дефиниция и обхват на понятието. Виждаме, че при крайно стесняване на обхвата Западната цивлизация може да бъде ограничена само до Англия и източното крайбрежие на Северна Америка! По-важно е обаче нещо друго: съвсем не е така, че с присъединяването на България и другите посткомунистически страни към ЕС и НАТО те са станали част от Западната цивилизация. Тук отново се връщам като Мирча Кришан и краставицата към моята любима теза, че рухването на коммунизма през 1989-1991 беше една гигантска манипулация и дезинформационна кампания, чиято крайна цел е поставянето на Запада на колене от страна на Русия, което се оказа невъзможно по пътя на фронталната конфронтация по време на Студената война. Ето защо България и другите посткомунистически страни в действителност въпреки формалното членство в ЕС и НАТО си ОСТАВАТ ПОД КОНТРОЛА НА РУСИЯ. Както казва чешкият дисидент Петър Цибулка: «Комунистите разбират, че Западна Европа е под тяхно косвено господство чрез комунистически агенти на влиянието – корумпирани и компрометирани политици. Западна Европа не е заплаха за Москва. Напротив, Москва там има силни позиции… Аз съм убеден, че комунистите и техните тайни служби, свързани с Москва, никога не са губели властта в Чешката република. Така че приемането на Чехия в НАТО с нищо не накърни позициите на Москва. Ръководни кръгове в Съединените щати погрешно мислят, че Москва е изтласкана от “бившите” си сателити в Централна и Източна Европа. Точно обратното в вярно. Вместо НАТО да се разширява на изток, Москва премести границите си далеч на запад и сега има повече власт от всякога… Ако Америка продължава отношенията с комунистическите престъпници както през изминалите 18 години, тя ще бъде разрушена и ще стане жертва на своите политически и икономически грешки... Аз съм абсолютно убеден, че Чешката република все още се контролира и управлява от КГБ. Няма антикомунистически герои в Чехия, а само агенти на КГБ и чешката тайна полиция СТБ…” „Евразизецът” Александър Дугин пък казва: „Дело в том, что Восточная Европа разочарована в Евросоюзе. Греция вообще готова выпасть. Турция отказывается всерьёз рассчитывать на вступление. Поэтому на Востоке Европы образуется определенный цивилизационный вакуум. Я полагаю, что должен вот-вот сформироваться проект Великой Восточной Европы, как самостоятельной геополитической зоны – промежуточной между Западной Европой и Евразией. Великая Восточная Европа, включающая православные страны (Греция, Болгария, Румыния, Сербия, Македония, Черногория), славянские страны (Польшу, Чехию, Словакию, Хорватию, Словению) и финно-угорскую по корням Венгрию, плюс Турция на юге – потенциальные партнеры именно Евразийского союза. Едва ли эта зона будет по-настоящему интегрирована в Евразию, но цивилизационная идентичность Великой Восточной Европы будет чем-то промежуточным между Евразией и Западной Европой, 50% на 50%... Несмотря на то, что Америке удается выкрутиться из этой сложнейшей для ее экономики ситуации, это ненадолго. Поэтому те, кто считают, что впереди следует ожидать самого жесткого и трудного сценария (возможно, мировой войны), мне кажется, недалеки от истины, потому что само по себе это точно не кончится.»

104

Писателят Илия Троянов, който поради биографични особености има поглед върху повече култури, най-вече немската и българската, и мога да кажа, че съм до голяма степен съгласен с неговото виждане. Веднага се усеща, когато говори човек, свободен от провинциални комплекси: Когато обаче отидох през 1998 г. да живея в Индия, се чувствах много у дома. Индийците много се учудиха, те са свикнали когато идват европейци, да им е много чудно. Разбрах, че много неща, с които свързвам с България, ги има и там. В България има една маниакалност да се пишем европейци, сякаш само европейците са достойни хора. Подценява се факта, че ние имаме и ориенталски черти в културата си, в което няма нищо лошо. Даже много от нещата, които са ми симпатични в България, са ориенталски – както например много от чуждестранните гости на „София филм фест” споделиха, че има голяма разлика между западноевропейските и тукашния фестивал. Тук има много по-голяма близост с хората, интерес, любезност, сърдечност. Това са неща, които всеки познава от ориенталските страни, където я няма тази дръпнатост и дистанцираност на Запада.Не смятам, че ние трябва да се срамуваме, а напротив, трябва да кажем, че това е нашата сила – културата ни е смесица от европейски и ориенталски черти.

- Значи все пак, болката, която комунизмът е причинил на вашето семейство, не измества топлите чувства към България?

- Не, то и не може. Дали искам, или не, аз съм българин, това не е нещо, което човек може да промени. Знаем от генетиката, че човек до голяма степен е определен от своя генофонд и така и влиянието на старите поколения върху мен е неминуемо. Първите шест години от живота си съм говорил само български, а знаем от детските психолози, че това са годините, които определят мисленето на човека. Тези неща са факт и всичко друго би било смешно. Затова аз много критикувам някои българи, които се правят, че все едно не са българи. Такъв е Кристо – наскоро имах среща с него и той отказа да говори български, въпреки че е напуснал страната на 25 години! Неговият български би трябвало да е много по-добър от моя. Това е наистина абсурдно – да искаш да изчистиш първите 25 години от живота си.

И кой е пътят на България? От известно време в моя блог водим една дискусия по главния въпрос на нашето време, на нашите дни, който отново се появи с длъжната острота предвид усилията на дадени сили у нас да ни откъснат от Запада и да ни натикат отново в лапите на руската мечка; та този въпрос най-общо може да се формулира, да речем, ето как: какъв е пътят на България, с Европейския съюз или с Русия? Последният епизод от тази дискусия излезе в публикацията със заглавие Възходът на Западната цивилизация е най-важното историческо събитие във второто хилядолетие след Христа, в която се изказаха различни коментатори в блога. А главният ми опонент разви тезата си в публикацията със заглавие Човечеството е изправено пред смъртоносен капан: унификацията, уеднаквяването и позападняването на всичко на Земята, това стана преди около две седмици, време, в което аз изчаках да се изкажат по повдигнатите въпроси и други хора. Тази сутрин искам обаче да взема думата и аз и най-сетне да се опитам да изразя своята позиция; ето какво написах в този смисъл:

105

Уважаеми г-н Филипов, драги мой опоненте, ето че дойде момента да отговоря на Вашите тези. Ще го сторя, като ще се опитам да бъда пределно лаконичен и ясен, понеже въпросите, които обсъждаме, хем са сложни, хем изискват повсестранно оглеждане, но пък в крайна сметка е важна и значима най-вече същината на работата, а не подробностите. Та затова ще се задоволя да кажа и напиша най-главното. Ще си позволя обаче да започна по-лековато, ей-така, защото това ми се прищя като се зачетох в текста Ви. Вие твърдите, че живеете в западна страна, в Англия, доколкото ми е известно, че признавате някои предимства на западния начин на живот, че не отхвърляте постиженията на западната култура, икономика и технология и пр., но в същото време сте поклонник на "Великата руска идея" и пр., въпреки че сте наясно и с ексцесиите, които са се случвали и още се случват в руския живот и т.н. Та във връзка с това ми се ще да подхвърля: Вие на дело, на практика, със собствените си крака, тъй да се рече, сте признал предимствата на западния живот пред руската действителност – щом сте отишъл да живеете на Запад, не в Русия. Та имайте добрината, ако искате да Ви повярвам, че наистина, не само на думи, а на дело обожавате "руската идея" и "руския живот", моля, идете там, в Русия, поживейте там, откажете се от "презрения Запад", чиито плодове обаче и Вам, изглежда, се струват доста сладки – щом него сте предпочел. Надявам се ме разбрахте: неубедително звучат Вашите "теории" и "аргументи", щом сам сте ги опровергал и стъпкал, тъй да се рече, даже с краката си! Как да Ви повярвам тогава, че сте искрен в това, което на думи толкова възхвалявате?! И понеже не се усещате за фаталното противоречие, което допускате, ще Ви припомня собствените Ви твърдения; благоволил сте да напишете: "... какво ме грее миналото (бел. моя: става дума за бляскавото българско минало, за времето на Симеона Первого и Ивана Асена Второго!), извинявам се за израза, след като в момента живеем в едно жалко настояще, толкова жалко, че сме принудени да бягаме на Запад за да търсим не реализация, а прехрана?" Та бих Ви запитал: а защо не бягахте на Изток, в обожаваната от Вас Русия? Защо съветвате цяла България да се откаже от западния си курс и ориентация, да завие пак към Русия, а Вие там, хитреца, да си живеете на Запад - Вий нас, г-н Филипов, имам предвид тукашните българи, дето не сме избягали, за идиоти ли ни имате?! Нам искате да натресете руските порядки, а пък Вие самият предвидливо преди това сте избягал на Запад – къде дават така? Моля, моля, не ни подценявайте толкова, ний, тукашните българи, не сме дебили, ний доматите не ги ядем с колците?! Та аз бих си позволил да Ви посъветвам ето какво: моля, щом смятате, че руският живот е толкова по за предпочитане, плийз, идете сам там, в Русия, живейте си там, а нас обаче, дето не искаме да живеем по руски порядки, ни оставете да си живеем тук, в България, и то по европейските норми и правила. Така става ли? Мисля, че така е честно. А иначе Вие, при сегашното положение, простете, но постъпвате доста безчестно: нас ни тикате в устата на руската мечка, а пък сам си стоите настрана, далеч, в уюта на "презрения Запад". Повтарям, ний, тукашните българи, чак такива дебили не сме, прекалено много ни подценявате. Точка по тоя пункт. Но ме предизвиквате да вметна още нещичко, нямате обаче грешка в противоречията, които допускате; та пишете и това: "... днес (ний, българите, бел. моя, А.Г.) сме почти незабележими и именно на Запад, а не в Русия, гледат на нас с ирония."

106

Значи на Запад гледали на вас, дето сте се устроили там, "с ирония", но вие пак стоите, стоически издържате на "иронията", но не се премествате в Русия, дето ще гледат на вас, предполагам, с... любов и с най-топли чувства, а нищо чудно и да вземат да ви носят на ръце, особено като се натряскате до припадък с водчица! Ами защо, позволете да Ви попитам Вас лично, драги ми г-н Филипов, защо го правите всичко това, защо стоите още в тоя пусти Запад, що не се преместите в Русия? Какво още чакате? Защото търпите игото на тия някакви си там "иронии"? Идете в Русия, там ще Ви посрещнат с хляб и сол – и с бутилки водчица дори! Ех, живот! Тъй. Длъжен бях да Ви кажа това. Сам, дето се казва, си го изпросихте. Проблемът си е изцяло Ваш. Не мой. Аз при това съм живял в Русия, за разлика от Вас, и знам какво говоря и пиша. И знам за какво говоря. За Русия не говоря като Вас книжни приказки, а на гърба си съм преживял и изпитал сладостите на руския живот. Тъй че разумното е да се вслушате в моите думи, но това пак си е Ваш избор. Ако бях подлец, дотук щях да свърша своя коментар, щото казаното е вече предостатъчно; но не съм, затова и ще продължа още малко. Тезата Ви за някакъв "Балкански съюз", балансиращ между "... трите фактора, които са меродавни на Балканите, това са Западният свят, РусияЕвразия и Ислямският Ориент (не включвам съвременна Турция)", е интересна, но тя означава, че препоръчвате отделянето ни от Запада, в угода на руските имперски интереси; да не говорим и за това, че самата Русия не би допуснала създаването на неутрално, на независимо от нейния контрол държавно обединение, което би означавало изпускане на контрола, който тя сега има – поне върху Сърбия и България. Ний, българите, избрахме европейския, евро-атлантическия курс на своето бъдещо развитие – който именно ще ни донесе не само така жадувания просперитет, но и достойния, свободния живот. Щото именно тези са ценностите, на които се покои западният свят на свободата и на демокрацията. Какви са ценностите, на които се крепи руско-азиатският, евразийският свят, оставям сам да определите – та в един момент да почнете да проумявате какво всъщност така несмислено искате. По-нататък Вие прокламирате нещо, с което съм принципно съгласен: "Ние трябва да засилваме уникалното и самобитното в себе си – защото в новият глобален свят това ще бъде ценно и търсено. А уникалното и самобитното в нашата култура е свързано основно с три неща: Славянството, Православието и Кирилистичната ни култура; аз не отхвърлям Универсалното, но то може да се разкрие в самобитното". Апропо, да вметна: Полша, примерно, пък и Чехия, Словакия, Словения и пр. са още по-славянски нации от нашата, по Вашата логика тяхната "славянистичност" би трябвало още по-силно да ги дърпа към сферата на Русия; но тя, тази последната, им е органически чужда. Нашето "славянство" е доста спорно и подозрително; много е възможно чрез старобългарския език и християнската книжнина да се е оформила групата на славянските езици и нации. Тогава какво ще правим? Това, дето предлагате, е горе-долу същото като някой умник да почне да предлага днешна Италия да почне да иска да става част от... арабския свят, и то само защото, видите ли, древните римляни били имали някакво влияние върху историята на античния Египет (в даден период от неговото развитие). Да се надяваме усещате нелепостта на подобни предложения да вземем да се откъсваме от европейската сфера само заради нашия прословут "славянски корен", сродяващ ни с руснаците. Но диалектиката на универсално и "уникално" тук не ми се разисква, това е отделна тема, по която мога да отбележа само следното: "уникалното", "национално-самобитното" е формата, в която се проявява универсалното; заради "уникалното" да се пренебрегва универсалното е недопустимо, щото това последно107

то е същност от по-висок порядък. Това, което предлагате, именно да бягаме от същината и участта си, е израз на национална комплексираност и на най-банален провинциализъм, хипертрофирали и изявяващи се под формата на балканскобългарска бабаитщина. След това се отплесвате по разговори от общ характер, с които искате, предполагам, да ме убедите в "упадъчността" на западната култура; за мен тия разговори на абстрактни теми в случая не са ми интересни, понеже сега говорим за съвсем друго. Не бива да бягаме в тия абстрактни дебри. На мен лично не ми е нужно да се крия в тях. И няма от какво да бягам. Бъдете спокоен в способността на западната култура и духовност да издържа на противоречията – което именно говори за нейната жизненост. Абстрактното единство не е признак на живост на една култура, напротив, живостта изисква раздвоености, полифонии, разнообразие и т.н. Тъй че съзнанието Ви е обременено от догми и недомислици (плод на криворазбраното и фалшиво доцентско университетско българско образование!), които тепърва ще Ви се наложи да надмогвате. Впрочем, този човешки вид, именно университетските доценти, е изключително виновен за мисловната безпътица и за мисловните дефекти, в която оковано съзнанието на по-голямата част от българската младеж с "вишо" образование. Това го казвам между другото. Но с безплодна схоластика от най-пошъл доцентски вид съвсем не ми се занимава. Тъй че и няма да обърна внимание на подмятания от този род: Жалко за Вас, г-н Грънчаров, че възпроизвеждате хегеловите клишета на 19 век, продиктувани от надменността и доволството на един преял западен интелектуалец, който притежава един макар и дълбок, но ограничен ум. щото те съвсем не ме впечатляват; те по-скоро под формата на бумеранг се връщат срещу оня, който си ги е позволил. Само тъп постсоциалистически доцент от български университет е могъл да Ви научи на такива простотии по адрес на Хегел или на който и да било друг; Вие обаче ги възпроизвеждате без да Ви мигне окото. Наистина имате нужда да се захванете да учите наново, и то в западен университет, за да надмогнете някак тъпотията, провинциализма и комплексираността на българската научно-академична доцентура, на която, за жалост, сте един плод, един продукт. Казвам Ви тия неща за Ваше добро, не ме мразете. Ако осъзнаете това, един ден ще сте ми благодарен, че съм Ви го казал под тази форма. Забелязал съм, че срещу Запада мракобесничат и плюят общо взето тъкмо най-неграмотни и съвсем недоучили куриозни некадърници от рода на Сидеров и "вся остальная сволочь" (що означава туй, ще го разберете като научите руския език). Същите тия са влюбени беззаветно в "руската специфика". Защо е така, на какво се държи тази доста неизгодна за тезите Ви корелация, се опитайте да си отговорите сам. И ето, в един момент, под влияние на вкоренени в разсъдъка Ви доцентски простотии, почвате да пелтечите пълни глупости: "... ние не сме западняци, ако много се напъваме може и да станем, обаче трябва да се откажем от религиозната си традиция и да приемем или католицизма или някое от протестантските течения, трябва да забравим езика и азбуката си, да започнем да пишем на латиница и да говорим на някое германско наречие или защо не приемем направо английския като официален език както в Африка." Аз пак ще Ви кажа: моля, не принизявайте разговора ни; в такива приказки могат да се вслушат полу-мъртво-пияните пияндета от някоя кръчма, но с тях точно мен не можете да ме впечатлите никак. Пък и си противоречите: нали сам по-горе "философствахте", че трябвало да има единство и субординация на "уникалното" и 108

"универсалното". Е, ако сърбането на водка и на ракия е израз на най-голямата българо-руска специфика, тогава може би и не си противоречите толкоз. Апропо, в западния свят има интегрирани доста източно-православни и дори хора, чиито майчин език е български, сиреч, за да станеш "западняк" съвсем не е нужно да се покатоличиш и да се откажеш от езика си. Имам чувството, че ставате и лягате с "учените съчинения" на руското мекере, долнопробният ни доморасъл "фюрер" Сидеров, щото без замисляне повтаряте неговите главозамайващи простотии. Моля, не е нужно да принизяваме чак дотам нашия дебат. Това за "течащата в жилите ни славянска кръв" пък го възприемам като реверанс от Ваша страна към "модните" национал-социалистически веяния в родния ни политически живот; Вие лично да нямате политически амбиции, та така усърдно пропагандирате подобни куриозни тези? След това Вие се пускате да ми привеждате цитати от западни учени, касаещи западната цивилизация предимно. И на основа на техните тези казвате своето разбиране за това, което във Вашето съзнание представлява Западът. За "православният свят" около Русия "забравяте" да кажете нещичко. Мен ме интересува аргументацията Ви точно по тоя пункт. Ако имате добрината да опитате да кажете какво мислите за тия неща, ще продължим разговора си и по-нататък. Толкоз засега. Всичко добро!

109

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ Будистката формула за взаимно зависимия произход (Пратитя-самутпада, pratitya-samutpada)59 Алесиян Пацев Причинността в будизма има всеобщо значение. Всичко е подчинено на причинно-следствената зависимост60. За будисткото философско мислене този закон е знание за всеобщия закон на битието, т.е. дхармата. “Този, който вижда пратитя-самутпада той вижда Дхарма този, който вижда Дхарма той вижда пратитясамутпада”61. Относителното значение на закона на всеобщата причинност е в етапите на развитието. Това е будистката формула на взаимно зависимия произход. Като основен закон, тя създава както настоящия така и миналия, и бъдещия живот на съществото. “Кръгът” на пратитя-самутпада е през времената и посредством времето. Ранният будизъм разглежда причинността главно в относителното й значение. Принципът на зависимия произход наподобява кръг където няма нищо, което да не бъде обусловено от причина. Затварянето на кръга на причинността превръща самата причинност в закон на света и в закон на мисленето. Представена символично причинността е колело, разделено на дванадесет степени (нидани)62 и намиращо се в ръцете на Яма, бога на смъртта. Обикновеният човек не може да види колелото защото плътно се намира в него, в неговата безкрайност. Безкрайността е в принципа на кръга и може да се види от мисленето при условие, че то има силата да се отдалечи достатъчно за да преодолее гравитацията на принципа. Кръгът във формата на закон се намира на всички нива на физическата, биологическата, психо-физическата и мисловната форми на съществуване. Според будистката традиция той може да бъде разбит и това е Просветлението, а същността на Просветлението е знанието. Обратно, незнанието или неведението е същност на страданието, на вечното въртене в кръга на Сансара и вечното прераждане.

Будистката причинно-следствена зависимост, независимо че има много общи елементи, не трябва да се свързва с “времевата теория на причинността”.

60 Ако при Юм причинно-следствената зависимост има основания в съзнанието като повторения на впечатленията и идеите, при Буда основанието, същността на повторяемостта е липсата на разбиране. Именно “мисловната недостатъчност” не може да види причината на вечното повторение. Това е самото неведение.

61 Majjhima-nikaya, I, 191.

62 В източниците има различни варианти на формулата. Например в Маханиданасута отсъства първата и втората нидана, авидия и самскара, а в Маджихима-никая има вариант където понятието асрава, източник на безпокойството, предшества първата нидана, авидия. Има и варианти, например един вариант в Сута-нипада където липсват ниданите “нама-рупа”, “шат-аятана”, бхава”, джати”, “джара марана”. Виж Еримеев , “Колесо бытия”.

59

110

Злото има основание в безкрайното и безначалното битие на кръга, а всяко битие, според учението на Буда, е страдание. Самото безкрайно и безначално битие на кръга съществува като неведение. Неведението е основание, както на безкрайното така и на злото. То ги създава. Знанието обратно, е вътрешна мяра за нещата. То е в основата на всяко създаване и на сътворяване. Именно то може да създаде и възможността за излизането от кръга на Сансара. То е следствие от свободата на мисленето, а тя – от добрата карма. Безкрайността в Сансара е “безкрайност в битието”. Това не е абсолютна безкрайност. Битието е форма на съществуване, модус на реалността. Като такова то е крайно. Следователно има път за излизането от Сансара. Будистката безкрайност не успокоява мисленето. Неговата вътрешна идея, цел и смисъл е излизането от нея. Емпиричното определение на причинността в ранния будизъм е “взаимно зависимо съществуване, възникване и изчезване”63. Формулата на взаимно зависимия произход съставя основата на Просветлението на самия Буда. Тя му се открива в акта на Просветлението и до голяма степен е основата на неговото Просветление. Под дървото в Будхи-Гая той разбира нейния смисъл, а този смисъл е основанието на самото съществуване. То е причинно обусловено. Това, което не е причинно обусловено, това което е само по себе си няма атрибута на битието. Базисното основание на битието е неговата взаимозависимост. Според Абхидхармакоша определението за причинността е: “Причинно обусловено означава онова, което е създадено от съединени, съвкупни условия защото в действителност няма нищо, което е породено само от едно условие”64. Формулата на взаимно зависимия произход Ето формулата на причинната зависимост, според традицията на ранния будизъм: Страданието на живота е обусловено от раждането; Раждането е обусловено от стремежа към живота; Стремежът към битието е обусловен от привързаността към обектите на битието; Привързаността е обусловена от жаждата за битие; Жаждата е обусловена от чувственото възприятие; Чувственото възприятие е обусловено от чувственото съприкосновение с обектите; Чувственото съприкосновение е обусловено от шестте органа на познанието; Тези органи са обусловени от развитието на организма в ембриона; Ембрионът не може да се развива без първоначално съзнание; Първоначалното съзнание е обусловено от впечатленията за миналия живот; Тези впечатления са обусловени от дванадесет степенното колело на битието; То е обусловено от невежеството.

63 64

Щербатской Ф.И. Труды по буддизму. Абхидхармакоша, разд.1,7.

111

В “Самюта никая” формулата на причинно-следствената зависимост е следната: От неведението се ражда кармата; От кармата произлиза съзнанието; От съзнанието произлиза името и формата; От името и формата произлизат шестте органа на чувствата; От шестте органа на чувствата произлиза съприкосновението; От съприкосновението произлиза усещането; От усещането произлиза желанието; От желанието произлиза привързаността; От привързаността произлиза съществуванието; От съществуванието произлиза раждането; От раждането произлиза старостта и смъртта, скръбта, стенанията, нещастията, мъката и отчаянието. Така възниква кълбото на страданието. Ето и прочутата формула на дванадесетстепенното колело на битието. Тя, както и горните две, съдържат главно емпирично психологически понятия: Предишен живот: 1.Неведение (авидия); “Неведение се нарича състоянието на афективност от предишното съществуване, доколкото самото неведение се съпровожда от афекти, а проявлението на афектите се нарича неведение”65. Не напразно формулата за зависимия произход започва с неведението66. То е основната, главна причина за появяването на съществото в света и във вихъра на битието. От една страна неведението е пълна пасивност на съществото, липсата на елементарна мисловна проникновеност. Съществото се е оставило на закона, подобно на течението на река, която го носи и ще го пренесе там където отива. Но от друга страна неведението е и липсата на съзнание за този процес, а самата липса на съзнание, ако си позволим Платоновия термин, е “враждебност към мъдростта”. Всичко това създава “елемента” на неведението (авидия), който служи за база, за основа на новото съществуване. Основният момент или непосредствената причина на новото съществуване е “вълнението на елементите” и това че човешкото същество не е успяло да успокои този вихър през времето на земното си съществуване. Успокоението на елементите е непосредствено свързано с разбирането, а то е мисловно успокоение. С други думи, пред човешкото същество се поставя едно основно изискване, а именно разбирането на същността и смисъла на човешкото битие. Това е и смисълът на религията и философията, това е и смисълът на човешкото съществуване, а може би това е изискването към човека от божеството. От Абхидхармакоша, разд.3, 21. В някои източници, например “Маханидана-сута”, степените авидия и санскара отсъстват. В Маджджихима-никая преди “авидия” е “асрава”, т.е. източникът на безпокойството. В Сута-нипага няма “нама-рупа”, шат-аятана, бхава, джати и джара– марана. В по-старите варианти степените 4,5,11 и 12 са пропуснати. Според Е. Конзе липсват точно тези елементи, които имат отношение към метапсихозата.

65 66

112

друга страна това е и “метафизическата потребност” на човека, потребността от знание онова, което Хегел нарича “най-голямата потребност на човека”.

2.Извършеното в живота (санскара, карма); Извършеното в живота е продължение на неведението. То създава конфигурацията на кармата, т.е. бъдещото прераждане и уникалността на съществуването. Тъй като кармата ще създаде една съответстваща на постъпките и действията в живота конфигурация, то извършеното в живота може да се нарече и определението на формата на битието на съществото. Интересно е, че това определение се извършва от отношението на съществото към доброто, а значи доброто е неразривно свързано с чистата мисъл и с мъдростта. Нещо, което простото наблюдение не ни дава. Напротив, наблюдавайки живота често виждаме как умът и дълбоката мисъл могат да бъдат свързани със злото, със своеобразното неразбиране на основния закон на света. Но никога мъдростта не може да бъде свързана с него. Напротив, знанието на идеята за доброто е вече мъдрост. Самото добро е не само “витален принцип”, но и принципът, който е в основата на онова мислене, което може да разбие кръга на Сансара. Важно условие в този втори член е идеята за действителното. По различен начин човешкото същество може да е разсъждавало и мислило през земния си път, но именно тази различност в разсъждението се снема в действието, т.е. в самото действително. Действителността на постъпката, ако тя е свободна, е не само снемането на различното като идеи в мисленето, но и превръщането му в действителна единност. В единността на действителното може да се снеме “мислената карма”, защото действително извършеното е своеобразно подражание на Твореца. Настоящ живот: 3.Съзнанието (виджняна); “Съзнанието, това са групите от елементи в момента на зачатието” 67. Този член е особено важен в будистката формула защото е завършен не само земният път на съществото, но и конфигурацията на неговата карма, която се явява основа или подставка на конфигурацията на неговата бъдеща личност. Методът на образуването на конфигурациите на елементите е по-скоро всеобщ, но той е на базата на една предварително зададена от кармата схема на самата конфигурация. Появява се елементът на съзнанието. Той е нещо подобно на център, около който се натрупват дхарма частиците, които имат между себе си зададените отношения от кармата. Първо се е появила кармичната конфигурация, създадена в предишния живот. Тя е онази база, която дава възможност за появата на елемента на съзнанието. Този член е интересен с това, че дава приоритета, самото първо на възникващото ново качество, т.е. на елемента на съзнанието. Разбира се, този елемент съвсем не е съзнание според общата представа. Той би могъл да се мисли като основание на онази вътрешна “осветеност”, която по-късно прави възможна съзнателността, себеосъзнаването и осъзнаването. Самото съзнание е поток от елементите на сетивните органи и техните отношения и конфигурации. То е “сложна 67

Абхидхармакоша, разд.3, 21.

113

множественост”. Но елементът, който дава самата “съзнателност” това, което “осветява самото себе си”, според будизма, е един. Това е елементът “чита” (cita). Според някои интерпретации той е един, но с три страни, които се наричат съответно “чита”, “виджняна” и “манас”, според други и “чита”, и “виджняна”, и “манас” са различни елементи. „Чита” е абстрактното “чисто съзнание”, “виджняна” – същото това съзнание от позицията на неговото съдържание”, а “манас”68 – “съзнанието за отминалия момент”. Този акт е абстрактното появяване на съзнанието. Появява се своеобразният му център – “фокус”, т.е. елементът “чита”, около който ще се групират другите елементи и техните отношения и конфигурации.

4.Нечувствителното и чувствителното (нама-рупа)69; Според определението на “Вибхаша” това е “състояние след съзнанието в момента на зачатието или до момента, в който възникват четирите бази на органите на чувствата.” Говори се за четири бази защото, според Вибхаша способността за осезание е вече възникнала. Четвъртият член на формулата може да бъде наречен ставането на съзнанието. Всъщност това е наличността (нама) на елементите. О. О. Роземберг смята, че това е простата наличност на елементите по време на ембрионалното състояние на човека. В този член от формулата, независимо че има набора от всички физически и психически елементи, няма тяхното групиране и отношение в такава конфигурация, която може да даде феномена на психическото преживяване. Това става в следващата степен когато към набора от елементи се прибави елемента на самото субективно, индрия70.

5.Шестте бази (шад аятана); Тук се създават шестте бази, или шестте органа. Те все още не действат, но вече са налични. Това е органът на зрението (saksur – dhatu), органът на слуха (srotra – dhatu), органът на обонянието (ghrana – dhatu), органът на вкуса (jihva – dhatu), органът на тактилността (kaya – dhatu) и самата способност на интелекта (mano – dhatu).

Манас се упоменава още в ранните Упанишади, но там неговото значение е близко до съзнанието. В подобен смисъл се разбира и от Санкхя. Във философските текстове на Махабхарата (XIV, 22) „манас“ се интерпретира като координатор на чувствата и като възприемащ и общуващ с външния свят. В будизма „манас“ може да се срещне и като ум, и като способност за мислене, и като аспект на съзнанието, който свързва обекта и субекта. Във Виджнянавада „манас“ е седмото съзнание, което координира другите шест съзнания. Счита се, че той е основанието на Аза и субекта. Като такъв той е именно запазването на миналото време в настоящето и като настояще.

69 Терминът се среща в Упанишадите. Следователно е съществувал преди възникването на будизма. “Нама” означава име, а може да се интерпретира и като същност, а “рупа” е формата или проявлението.

70 Често “индрия” се превежда като чувство. Според Абхидхармата тя следва да се мисли в психологическото й значение като нещо средно между усещане и съзнание. Например, усещането за синьото, същевременно се осъзнава като такова.

68

114

Елементът индрия е също налице, но все още не влиза в отношение и конфигурация с физическите и психическите елементи на ембриона. Това е съвсем нова степен в ставането на съществото. Новото качество е появата на елемента на самото субективно (индрия). Това може да се нарече “създаването на вътрешното качество на съществото”. Съответно наборът на елементите, техните отношения, появата на елемента индрия, както и неговият обект – елементът вишая71 е “оформянето” на това вътрешно качество.

6.Съприкосновението (спарша); Този член от формулата се нарича съприкосновение защото се появява усещащата същност, а нейният смисъл е съприкосновението. Елементът индрия влиза в отношение с другите елементи. Налице е и елементът вишая, който е простият абстрактен обект на индрия или онова благодарение, на което може да се появи обектът. Усещането е интенционален акт. Самото то е отношение. Особеното на това отношение е запазването на външното като вътрешно. Между действителното разделение на външно и вътрешно следва да има пространствено различие. Но в същността на усещането пространствено различие няма, а идеята за различието съществува. Пространствено различие се появява само във външното. Например, пространствените различия при различните модалности на усещанията, пространствени различия в тактилните, кожните, зрителните, слуховите и пр. модалности. Васубандху определя контакта или съприкосновението като “възникването на способността за различаването”. В будизма особено място заемат именно конфигурациите72. Ако същността на усещането е “възприемането” на външното като „вътрешно”, то неговата сила е следствие на особените конфигурации с другите елементи, които могат да възникнат само при наличието на вишая и индрия. Спецификата на конфигурацията “отключва” дълбочината и силата на усещането. В този период живото същество започва да усеща себе си. Това е първично усещане на себе си, усещане на някакъв обект изобщо, а той като усетен следва да е нещо “външно на себе си”. За усещащата същност всяко усещане се явява нещо външно. Този период започва като вътреутробен и завършва след раждането на съществото.

7.Усещането (ведана); Седмият член от формулата е за времето след раждането на съществото, обикновено се цитират две години. Според някои автори (Роземберг О. О.) в този период се появява и един нов елемент, елементът на емоционалното преживяване. Ведана не е просто усещане, а преживяване, или както пише Щербатской “определение на усещането”. Елементът “вишая” се проявява винаги заедно с елемента “индрия” и се явява негов обект.

72 G.M.Shepherd в книгата си «Neurobiogy”, New York 1973 лансира хипотезата, че аксоните на невроните образуват в бялото вещество на мозъка особени сплитания, конфигурации. Тези уникални конфигурации от сплетени аксони са в основата не само на индивидуалността, но и в основата на степента на интелекта. Специфичните конфигурации на тази аксонна мрежа са строго индивидуални.

71

115

Това е периодът, в който елементите придобиват нова конфигурация, или конфигурация на съзнателното преживяване, доколкото наличието на съзнанието дава нова определеност на елементите. В този период имаме качествено разграничение на приятното, неприятното и неутралното. Това е период особено важен за формирането на схемите на бъдещите морални схващания на съществото.

8.Въжделението, желанието (тришна); Това е периодът на половото съзряване и всички произтичащи от него кардинални изменения в живото същество. Това е периодът на влечението, желанието, “тришна”. То може да завладее съществото, да стане неестествено силно и да подчини волята му. От друга страна именно силата на влечението може да се сублимира във воля за познание. Спасението също е своеобразно творческо познание, дори своеобразно творчество. На силата на влечението не следва да се противопоставяме, а да я насочваме. Философското и религиозното познание носи в себе си дълбок трагизъм. Не по-малък трагизъм е и враждебното или безразличното отношение към познанието, съществуването за самото съществуване, примирението с безнадеждността, търсенето на удоволствието от момента, съзнанието за собствената слабост и страхливост и най-вече липсата на съзнание за всичко това.

9.Стремежите (упадана); В този период човешкото същество се потапя във вихъра на битието. Началото на това потапяне винаги се свързва с цели или стремежи, чието основание е желанието. В този период младежите навлизат в живота. В този период стремежите се ориентират, превръщат се в определена посока. Най-често посоките се създават от разбирането на идеята за реалност, а тя – от образованието, от възпитанието, от културата на страната, в която живеят, от социалното поле, в което обитават. Ако младежът предпочете познатото и общоприето в него се проявяват елементи, подпомагащи неведението. Това е опасен период защото познанието може да бъде дълбоко, възвишено и красиво, но същевременно ориентирано към хаотични и пониско стоящи цели в познавателната йерархия. В този период е особено важно правилното разграничение, отделянето на истинното от неистинното, а това значи поставянето им във времето като нещо относително и във вечността като неотносително истинно. В този период спецификата на вътрешния ритъм на съществото, т.е. на неговото психическо време е с тенденция на забавяне, което може да доведе до желанието да се избърза, както в живота така и в познанието.

10.Животът (бхава); Период на пълното потапяне във вихъра на битието, период на найголямото удоволствие от битието, на “вкопчването” в него. Според О. О. Роземберг именно удоволствието от битието укрепва неведението. В този период е трудно човешкото същество безрезервно да стъпи на пътя на познанието. Сладостта от живота, страстта към битието убива безкористността. Ако боговете са те предопределили за познание, те следва да те държат далече от вихъра на битието. За действително познаващия, за твореца идеята за реалността не остава в битието, а отива в познанието. Често това не се осъзнава и се възприема като нещастие, отхвърленост, социална непълноценност и пр.

116

Следващ живот: 11.Раждането (джати); Моментът на раждането се мисли от будизма като момент на създаването на съзнанието, а моментът на създаването на съзнанието е неговото първо появяване. Същинското създаване на съществото е още по-дълбоко. То е в онези актове на правенето на собствената си карма, които впоследствие детерминират и създаването, и зачатието. Този член съответства на член три от горната формула.

12.Старост и смърт (джара-марана); Старостта и смъртта, като своеобразни елементи, присъстват в конфигурацията. Тук следва да се направи разлика между небитието и смъртта. Смъртта не е небитие. Смъртта е простото разграждане, т.е. самият действителен акт на това разграждане. Разграждат се не елементите, а конфигурацията. Но има и един друг момент. Ако в последна сметка всяка конфигурация е следствие от кармата, то смъртта е нейното снемане, нещо което противостои на кармата във вселенски план. Ако съществото не може да подобри или да се освободи от кармата в живота като съзнателно същество, възможност за това му дава смъртта. Тя е абсолютната действителност на “формата” на живото същество (защото в живота то може да се промени), но именно тя като предстояща действителност създава възможността живото същество да прозре, да разбере закона на света. Това значи, че чрез и посредством дискретността на смъртта се продължава развитието на съществото. Тази дискретна действителност създава възможността. В чисто психологически план това е съзнанието за нейното присъствие като предстояща тоталност, огледало за истинната действителност на съществото. Колкото по-дълбоко се чувства смъртта, толкова по-близо е съществото до мисълта и духа. По този начин колелото на битието няма нито начало, нито край. Единствено мисленето и доброто, активното мисловно прозрение може да съдействат към съществото да се “прилепят” великите дхарми на освобождението. Следователно Спасението, Освобождението или възможността за тях може да стане в този живот, тук и сега, във вихъра на Сансара като активно Просветление на мисленето. Единствено в този живот може да се постигне разкъсване на великите вериги на страданието, на страданието на милионите и милиарди прераждания на съществото, на различните форми на тези прераждания. Различията между главните направления на будизма се проявяват в интерпретациите на пратитя-самутпада. Школите задълбочават тези различия. Ще се огранича с някои общи положения. Според Нагарджуна (Мадхямика) не съществува никакво възникване. Възникването е обусловено илюзорно. Илюзорна е и идеята за причинността. Но като ход на мисълта нищо не може да съществува без причина. Причината е присъщност на мисловното движение. Нагарджуна пише: “Не съществува където и да е, какъвто и да е обект, възникнал от самия себе си или от нещо друго, или и от себе си и от другото безпричинно”73. Законът на причинността е илюзия в илюзията като битие. Причинността е действителна като относителност, по същия начин както действителното е относително.

73

Мадхямика карика 12.

117

За абхидхармистката будистка традиция Просветлението е изчезване на съзнанието за причинно-следствения ред. Просветлението е снемане на причинноследствената зависимост и неговия път минава през „метафизическо просветление” и освобождаване от общите логически полета. Причинно-следственият ред, от своя страна, е онова твърдо ядро, което създава гравитацията към света на Сансара. Гравитация, която задържа мисленето в него и не му позволява да го напусне. ЛИТЕРАТУРА: Васубандху, Абхидхармакоша (Энциклопедия Абхидхармы) разд.первый: Анализ по класам элементов. Перев. с санскр., введ., комент., ист-филос., исслед. В.И.Рудого. М.,1980. Васубандху, Абхидхармакоша (Энциклопедия Абхидхармы) разд.третый: Учение о мире. Перев. с санскр., введ., комент., ист-филос. исслед. Е. П. Островской и В. И. Рудого. СПб.,1994. Лысенко В.Г., Тирентьев А.А., Шохин В.К. Ранняя буддийская философия. Философия джайнизма. М. 1994. Островская Е.П., Класический буддизм Спб.1999. Пацев А., Будисткото философско мислене, Епистемологически форми на мисленето. С. 2009. Роземберг О.О., Проблеми будийской философий. М. 1990. Философия буддизма энциклопедия – Российская академия наук Институт философии / Редакционная коллегия: M. Т. Степанянц (ответственный редактор), В. Г. Лысенко (заместитель ответственного редактора), С.М.Аникеева, Л.Б.Карелова, А.И.Кобзев, А.В.Никитин, A.A. Терентьев Charles S.P., Buddhism Now. Delhi, 2003.

Dasgupta S., A History of Indian Philosophy, Vol. 1-4, Cambridge , 1961-1963 Stcherbatsky Th., Buddhist Logic. Vol.II Leningrad 1932

Какво е изречение и как се композира смисъла му? Мирена Атанасова Втората част на За изречението и думата (Вакяпадия) на Бхартрихари се нарича Вакяканда и както подсказва името и (вакя – изречение на санскрит) е посветена на изречението и на разбирането му – пратибха. Запазените коментарии към тази част са силно фрагментирани и за авторството им се спори. Затова тук те няма да бъдат представени, освен във вид на кратки пояснения под линия или в скоби. Основният въпрос, който се поставя в тази част е как разбираме значението на изречението. Как от взаимодействието на отделните думи (всяка от които често поражда разнопосочни насоки на мисълта) се ражда общия смисъл на изказването? Бхартрихари проследява различни подходи към въпроса, като противопоставя две основни направления: кханда и акханда. Първото се свързва с представителите на школата мимамса и приема, че общият смисъл се конструира от отделни118

те значения на думите. Гледната точка на акханда, отстоявана от автора, предполага ангажиране на по-дълбинни пластове, свързани с общия житейски опит, при което мигновено се създава ментално образование – пратибха. Санскритският термин пратибха няма еднозначен превод74. Той означава най-общо внезапно цялостно разбиране, предавано като инсайт. Превежда се и като интуиция. В санскритската традиция речевото разбиране се свързва не със знание, разбирано като придобиване на фактологична информация, а с динамичния аспект на когнитивната активност. Според Бхартрихари то е от един порядък с менталната основа на дейността. В този си аспект понятието има отношение към досъзнателния психичен феномен – готовност за действие или нагласа, (описван от грузинския психолог Узнадзе). Пратибха – разбирането в най-общ смисъл направлява действията не само на хората, но и на всяко живо същество. В този план, както и в редица други аспекти на текста, се проявява динамичния и действен характер на индийската семантика, с който тя противостои на европейската традиция. Възможни паралели на динамичната трактовка на значението на индийската лингвистична мисъл можем да търсим в перформативния подход към езика, както и в анализите в термините на дълбинни падежи, обединени от глагола. Бхартрихари отстоява недуалистичната идея за разбирането на значението на изречението като инсайт. Неговата трактовка се противопоставя на тази на представителите на школите мимамса и няя. На тезата, че цялото се конструира от отделни елементи се противопоставя идеята за това, че цялото – значението на изказването – не е сума от елементите си – значенията на отделните думи. Разбирането на речевите изказвания е ментална активност, която не може да се сведе до знание на определена конфигурация на нещата. Възможен европейски парален на ангажирането на опита и нагласите за действие в когнитивния процес може да се търси в противопоставящата се на картезианството теза за въплътеността на разума и енактивния подход, развиван от редица изследователи, сред които Е. Рош, И. Томпсон, Ф. Варела и др. Втората част на Вакяпадия започва с представяне на редица определения на изречението в различните индийски школи. След изреждането им (ІІ. 1-2), авторът ги коментира, като излага и своята позиция. Текстът на кариките не винаги е достатъчен да отнесем отделните трактовки към противостоящите индийски школи. Затова прилагаме някои от коментариите са приложени в съкратен вид, без да се навлиза в езиковедските обосновки, изискващи задълбочено познаване на санскритската граматика.

The Vakyapadiya of Bhartrihari 1977 by K. A. Subramania Iyer (Eng. Tr. With Exegetical Notes), Kanda II: Motilal Banarsidass Delhi, Varanasi, Patna The Vakyapadya 1971 Critical Text of Cantos I and II with English Translation, Summary of Ideas and Notes by K Raghavan Piliai, Motilal Banarsidass Delhi, Patna, Varanasi

Пратибха е също съвременно женско име, което се свързва със светлина, интелект, талант.

74

119

За изречението и думата (Вакяпадия) Втора част (11 ч. Продължение от научно-теоретично приложение год. V, 2013, дек.) Превод Мирена Атанасова В предишната част беше изложена накратко природата и предназначението на думата. Беше казано, че думата (речта) изразява значение. Различни са мненията за това дали думата или изречението го изразява. Целта на тази глава е да представи природата на значещото изречение.

1.

По отношение на изречението мненията на мислителите се разграничават дотолкова, че те го обявяват за: 1) Глагол75 2) Комбинация от думи 3) Универсално съдържание в сбор от думи 4) Една неразграничима дума (реч) 5) Поредица от думи 6) Трансформация в съзнанието 7) Първата дума 8) Всяка дума, която предполага другите76 2. Определението за изречение (на Катяяна, автор на Вартика), което посочва изчезването на акутното ударение77, не е идентично с това, което е дадено от привържениците на школата мимамса.

3.

(Според привържениците на мимамса) изречението е комбинация от думи, които взаимно се предполагат, за да се конкретизират78, като цяло то (изречението) не изисква външно пояснение, в него глаголът е доминиращата част, поясняван от други думи, с едно общо значение.

4.

(следват възможни забележки към определението на Катяяна) Думата във вокативен падеж в изречението Пусни ме, Девадата! е определяща по отношение на глагола. Като такава тя губи ударението си.

Обяснението на първото определение се дава по-късно – в стих 326. Тези възгледи се проследяват по-нататък в текста. Най-общото им деление е по отношение на въпроса дали значението на изречението може да се дели или следва да се разглежда като цяло.

77 Катяяна цитира Панини, според който личната глаголна форма губи ударението си, когато е предшествана от друга дума, която не е глагол (Панини VIII. I. 22, 28). Тоест можем да приемем за изречение свързването на глагол с друга дума, различна от глагол.

78 Взаимното предполагане на думите в изречението, наричано аканкша, се приема за вторият по важност след спхота принос на индийската наука за езика.

75 76

120

5.

Един глагол може да определя друг, както много думи, завършващи на определен суфикс могат да определят глагола, т.е. да му бъдат подчинени79.

6.

Подобно на това как едно нещо може да всеобхватно и все пак да се диференцира на базата на това коя част е осъзната, такъв е и случаят със значението на изречението80.

7.

Подобно на това как една картина може да се опише чрез различни свои характеристики, например като синя, в зависимост от определения начин, по които се възприема.

8.

По същия начин, едно изречение, което е напълно самостоятелно, се обяснява чрез отделните си думи, които се нуждаят една от друга.

9.

Както отделната дума се разлага на корен и суфикс, по същия начин и изречението се анализира чрез отделните думи.

10. Подобно на това как човек може да види във фонемите части, които да му приличат на други звуци81, така и в изречението могат да се разграничат части, които да ни приличат на други думи.

11. Отделните думи могат да се разделят на части, които обаче нямат самостоятелно значение. Анализирането по метода на обособяване и диференциране се прави по прагматични причини.

12. Ако при думата няма членение, как може да го има в изречението. Невежият човек разчленява цялото чрез изкуствено деление.

13. Подобно на това как в сложната дума Брахманакамбала, няма отделна идея за Брахмана, по същия начин и в изречението думи като Девадата нямат независимо значение.

14. Когато изчезне общото значение не може да се стигне до конкретното. Как може да се пренебрегне общото значение и къде може да се запази това, което вече е изречено?82 От 7 до 12 следва позицията на акханда. Според интерпретацията на Субрамания Айер тук се има предвид разглеждането на значението на изречението като спхота:тя може да е външна, ако е изречена ясно, ако ли не – тогава е вътрешна. Във всеки случай обаче е неделима.

81 Имат се предвид дифтонги като ai, au. Разчленяването им е измамно, защото поотделно частите не съществуват самостоятелно.

82 Стихът е критика на тезата на мимамса за изречението като комбинация от думи, които взаимно се предполагат. Според привържениците на мимамса думите се изговарят последователно: когата се изрече втората дума, предходната вече е изчезнала. Как може да се отхвърли първоначално предаденото общо значение на думата, преди то да се конкретизира в съответствие със следващата. Ако то се пренебрегне, това означава да се наруши неизменната връзка между думата и значението.

79 80

121

15. Ако значението на изречението не се извлича от значението на конкретните думи, а от взаимоотношенията им, то и за значението на думата важи същото. Така може да се разруши отношението между дума и значение.

16. Според някои, думите които изразяват конкретни значения, подобно на тези, които изразяват по-общи значения, стават по-ясни за слушателя, когато са свързани с другите думи в изречението83.

17. Според тях, цялото значение на изречението се концентрира във всяка дума. (Но) слушателят разбира значението на цялото, когато всички изрази са произнесени84.

Изреченията предават конкретно значение, а не общо. И първата дума има конкретно значение, което става ясно, когато се възприеме следващата дума. Думите не предават несвързани значения. Те предават идея, която е във връзка с другите думи.

84 Ако първата дума предаваше общото значение, тогава другите думи биха били излишни. Първата дума не може да предаде ясно значението на цялото изказване, то се изяснява от следващите.

83

122

ТАЙНСТВА И МИСТЕРИИ Из Балади за безсмъртието (духовна лирика и есета) Георги Панайотов (Продължение от миналия брой) Легендата за Вавилон И рекоха: Елате да си съградим град, даже кула, чийто връх да стига до небето; и да си спечелим име, да не би да се разпръснем по лицето на цялата земя. (Битие 11, 4) Вавилон е известен библейски символ, чийто превод на български означава буквално „бъркотия“, според както гласи еврейското предание. В книга Битие ясно е указано, че това е първият Град-държава и своего рода цивилизация след Потопа, когато потомците на Ной били все още един народ и всички говорели на един език, сиреч царяло е удивително единомислие, разбирателство и социална хармония, непостижима за по-късните времена и до ден днешен. Дори не се споменава за царе или жреци или привилегировани касти., а хората на „Новия свят“ се чувствали напълно свободни и живеели задружно като братя. Сякаш там на изток, в Сенаарската земя намерили отново своя Едем и се заели даже да градят Кула, чрез която да стигнат до Небето и станат безсмъртни, увековечавайки своето щастие и добруване и благоденствие. „Да си спечелим име“ – гласи дословно библейският текст и това „име“ не е нищо друго, освен реалното безсмъртие, присъщо на боговете и съвършените човеци – „извънземните“, наречени още Божии синове или Синове человечески. Това обаче се оказало неприемливо за техния Господар и върховен Настойник – Старозаветният Бог, който отново се противопоставил – и както в Едема с Дървото на Познанието, тази Кула сега станала трън в очите му и той решил да я развали и да разпръсне града и жителите му по цялата земя, като при това разбъркал и езиците им, тъй че вече да не могат да се разбират един друг. Що за „божествена“ завист и тирания у този Бог и върховен Земен властелин, който за целта извикал отново на помощ неназовани по име свои „колеги“ – досущ като по времето на Адам и Ева, когато казал: ... Ето, човекът стана като един от Нас, да познава доброто и злото; и сега, за да не простре ръката си да вземе и от дървото на живота, да яде и да живее вечно, – затова Господ Бог го изпъди от Едемската градина да обработва земята, от която бе взет. Така той изпъди Адама; и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенен меч, който се въртеше, за да пазят пътя към дървото на живота. (Битие 3, 22-24) Това, което религията нарича Грехопадение, от наша човешка и логическа гледна точка е просто един Божествен гаф и издевателство и жесток експеримент с нашите земни прародители, напомнящ за третиране на хората като „опитни зайчета“. И защото „човекът е свобода“ (по израза на философите) и откъде-накъде ще му

123

се вменява вина заради непослушание, още повече, че Адам и Ева били на една крачка само от съвършенството и обожествяването и реалното безсмъртие?! Тук има някакво дълбоко недоразумение и противоречие, оскърбяващо човешкото достойнство и което на всичко отгоре е прието от религията като основна догма-оправдание за всички злини и бедствия, връхлитащи човечеството до ден днешен. Ето значи началото и на всяко безбожие и атеизъм и анархизъм, а също и началото на материализма с неговата научна идеология и повърхностна историческа диалектика. Войнстващият материализъм на ХХ-я век – неговият зрял плод от Дървото на Познанието… Тъкмо военните са сега онова жреческо съсловие и привилегирована каста, която дърпа конците на човешката история и цивилизация. Болшевизмът бе пророчеството за края на света и „Войната на всички против всички“… Затова ХХ век предстои да се повтаря в нови рецидиви на чудовищните издевателства и зверските изстъпления и зловещи тоталитаризми. Глобализмът е един реванш на древния Вавилон, издигайки новата Вавилонска кула на материализма. Неслучайно той иска да претопи народите и заличи окончателно националните култури в името на стария-нов космополитизъм. И материалистическата астрономия и научна фантастика сега е на гребена на вълната, изпаднала в транс пред титаните и древния Кронос. На фона на милионите и милиардите години на Звездите и на самата планета Земя, какво означава смъртният човек и въобще „какво тук значи някаква си личност“?… И ето че „учените глави“ се заеха с грандиозни Космически проекти и почнаха даже да пренаписват историята и да съчиняват нови Сътворения. Оповестявайки и нови Спасения и „практически безсмъртия“ в разселването по другите планети с космически кораби и евентуални срещи с „извънземните“… Вече се говори и пише за „Дванадесетата планета“* на нашата Слънчева система, известна още на древните под името Мардук, върховния бог на Вавилон. Дори сътворението на Земята се представя като негово дело, когато тази Планета минала близо до Слънцето и се сблъскала с Тиамат, планетата разположена между Марс и Юпитер, и от нейното разцепване се образувала Земята, Луната, кометите и така наречените астероиди… Но и много още версии за нашествия и легенди за Космически битки на боговете се съгласуват със съвременната материалистическа астрономия, археология, палеонтология и прочие научни фантастики… А все пак Легендата за Вавилон си остава една от най-големите загадки на нашата цивилизация и на самия земен човек Хомосапиенс. В нея се съчетават религия и наука, философия и история, митология и окултизъм. Тя е също ябълката на раздора между еврейството и езичеството, между монотеизма и пантеизма, между ортодоксията и окултизма на последните времена… Според Библейската версия и сюжет с нея се полага расовото разделение и това е началото на „народите, езиците и племената“, произлезли от основните расови корени на Нойевите потомци Сим, Хам и Яфет – както твърди впрочем и нашият Паисий Хилендарски в своята „История Славянобългарская“… ___________ * Под същото заглавие излезе книгата на популярния в тоя жанр Зекария Сичин, който позовавайки се на Шумерски извори и на Вавилонския „Епос на сътворението“, а също и на Библията, доказва убедително, че началото на нашата земна цивилизация е положено именно от извънземните планетяни от „Дванадесетата планета“, известни още като Нефилимите…

124

Така Легендата за Вавилон е пряко следствие и продължение на Легендата за Ноевия ковчег от библейския митологичен и ортодоксален пантеон. Но има и коренно различна митологична версия, поддържана от съвременния окултизъм и главно от антропософията на Р. Щайнер, основателя на така наречената Духовна наука. Тя е свързана с Легендата за Атлантида и оцеляването на една малка част от Атлантското човечество, преселила се от запад на изток, избягвайки гибелния катаклизъм. Самият Потоп е бил частичен, а не цялостен, както го описва Библията и следователно Ноевият ковчег се явява частен случай на онова Велико преселение, дало началото на Новата цивилизация в „Новия свят“ – така нареченото Следатлантско човечество… Според Рудолф Щайнер придвижили се на изток няколко групи или общности, като най-прогресивната от тях под предводителството на Ману се установила в пределите на днешен Индустан и там обособила индийската народност и създала първата Следатлантска цивилизация – така наречената Староиндийска култура, чийто водачи или жреци, аналогични на еврейските патриарси, били Седемте велики мъдреци, известни още като Седемте свещени Риши – преки ученици на Ману, великия Слънчев оракул от Атлантида… За които има достатъчно сведения от историческите хроники и от Индийския национален епос. Докато за самата Атлантида няма оцелели никакви хроники или писмени свидетелства, а само митологически предания, непотвърдени от съвременната наука. И в Библията не се споменава никъде за Атлантида, а съвсем други имена и нарицателни се дават на хората и обществата отпреди Потопа. Което, разбира се, е непростим пропуск на Мойсеевия епос, като се има предвид, че дори Платон говори съвсем достоверно за древната Атлантида. Но Вавилон също е утвърдена историческа дестинация и така да се каже основен символ на езичеството, а за неговите царства и знаменити владетели има предостатъчно исторически документи, като дори Библията изобилствува с назидателни разкази в това отношение – особено в книгата на пророк Даниил по времето на Вавилонския плен на евреите… Тъкмо при Навуходоносор ІІ, Вавилон постига най-големия си разцвет и могъщество, и този цар е признат от самия Йехова за най-великият „цар на царете“ за всички времена. Добре известни са съновиденията на Навуходоносор и тълкуванията, които единствено еврейският пророк и пленник е могъл да направи, утешавайки смутения дух на страшния властелин. Видението за Дървото, което се издигало до Небето и се виждало от цялата Земя, твърде напомня за Вавилонската кула, макар и в коренно различна историческа ситуация и социално-политическа атмосфера. Това е Античният Златен век, когато се постигнала небивала стопанска и културна хегемония; земеделието, занятите и търговията процъфтявали, а мореплаването било на най-голямата си висота с безчет кораби и превъзходни морски съдове. Неслучайно Тирският цар по него време се прочул с великолепието и богатствата си, засенчвайки дори Соломон и надминаващ по мъдрост самия пророк Даниил… За когото в книгата на Иезекил пише между другото следното: Сине човешки, дигни плач за тирския цар и кажи му: Така казва Господ Йехова: Ти си печат на съвършенство, пълнота на мъдрост и венец на красота… Ти беше в Божията градина, в Едем; бе обсипан със всякакви скъпоценни камъни и със злато… Ти беше помазан херувим, за да осеняваш; и Аз те поставих така на светата Божия планина; ти ходеше всред огнените камъни. (Иез. 28, 12-14)

125

По-нататък този съвършен цар и помазаник свише (от ранга на Енох и Илия) бива изобличен заради надигналата се в сърцето му гордост от богатствата и безмерния разкош, и заради „неправедната търговия“, вследствие на което помрачил бляскавата си мъдрост и осквернил високото си достойнство на избраник, а може би и на същинския „Цар на царете“, за какъвто навярно бил готвен… Затова Йехова вдигал закрилата си от него и го предавал на страшния вавилонски цар Навуходоносор, за да го погуби и разори царството му. После и Египетския фараон го сполетява същата участ на погром, опустошение и разграбване от войските на Навуходоносор, който след серия от победоносни походи, завладял целия Среден и Близък Изток със всичките цветущи държави и царства, установявайки най-могъщата дотогава Световна империя. Дори Александър Македонски впоследствие не можал да постигне славата и могъществото на Навуходоносор, при все че завладял и Вавилон, а накрая умрял от коварната болест в самия му дворец там… А неговият пленник пророк Даниил, който вече бил разтълкувал първия му необикновен сън за „Война-истукан“, се произнася убедително и за второто му знаменито съновидение: Дървото, което си видял, че станало голямо и яко, чиято височина стигала до небето, и което се виждало от целия свят, чиито листа били хубави и плодът му изобилен, дори достатъчна храна за всички, под което живеели полските животни, и по клоновете на което се подслонявали небесните птици, това Дърво си ти, царю, който си станал голям и як; защото величието ти нарастна и стигна до небето, и владичеството ти до края на света. (Дан. 4, 20-22) Сякаш това е превъплатеният Рама от епоса „Рамаяна“, който е от „Слънчевия род и казват ведите, че съчленена във частите на неговото тяло, заключена е цялата вселена“. Ала и сега този избраник на боговете и помазаник на Всевишния е подложен на ред изпитания и принудително изгнание от най-мистериозен характер. Видението продължава с „един свет страж“, който слиза от небето и казва: Отсечете дървото и го съборете, но оставете в земята, в полската трева, пъна с корените му, и то с железен и меден обръч наоколо, и нека се мокри от небесната роса, и нека бъде участта му с полските животни, докато така изминат над него седем времена. (Дан. 4, 23) Тъкмо това смутило най-много царя, особено след тълкуванието на Даниил, което вещаело тежка изгнаническа участ на най-могъщия цар – досущ според предписанието на Ведите, че редно е „щом се състари, да се оттегли вдън гори монархът и да размишлява за преходната мирска слава“ (из „Рамаяна“). Не че Навуходоносор се „състарил“ в смисъла на Ведите, а по-скоро се главозамаял от постигнатата земна власт и забравил на свой ред „правдата и справедливостта“, убягваща винаги на светските властелини. И следва понататък драмата и легендарната развръзка, достойна за перото на най-големите поети и ясновидци от ранга на Омир, Вергилий или Данте:

126

В края на дванадесетия месец, като ходеше по царския палат във Вавилон, царят проговори, казвайки: Не е ли велик тоя Вавилон, който аз съградих с мощната си сила за царското жилище и за славата на величието си! Думата бе още на устата на царя, и глас дойде от небесата, който рече: На тебе се известява, царю Навуходоносоре, че царството премина от тебе; и ще бъдеш изгонен измежду човеците, между полските животни ще бъде жилището ти, и ще те хранят с трева като говедата; и седем времена ще минат над тебе догдето признаеш, че Всевишният владее над царството на човеците, и го дава комуто ще. В същия час това нещо се изпълни над Навуходоносора; той бе изгонен измежду човеците, ядеше трева като говедата, и тялото му се мокреше от небесната роса догдето космите му пораснаха като пера на орли, и ноктите му като на птици. (Дан. 4, 29-33) Това се случва не кога да е, а тъкмо „в края на дванадесетия месец“. И е определено да изминат точно „седем времена“, за да се осъществи тайнствения сценарий на Всевишния. Който много напомня за Трите изкушения на Христос в пустинята и когато сам Дяволът се явява в ролята на Всевишния. ... Тогава като Го възведе на една висока планина и Му показа всичките царства на вселената, в един миг време, дяволът Му рече: На Тебе ще дам всичката власт и слава на тия царства, (защото на мене е предадена, и аз я давам комуто ща) – и тъй, ако ми се поклониш, всичко това ще бъде Твое. (Лука 4, 5-6) Разбира се, Навуходоносор не е Месията Христос, но и той носи титлата „Цар на царете“ още приживе, а ето че е закаран и в затънтена местност, подобна на „пустиня“, където минава своеобразен „пост“, глад и лишения, и е подложен на мистериозни манипулации най-меко казано. Но това са демонически преображения и трансформации, присъщи за упадъчните епохи на Атлантида (според версията на Р. Щайнер), които предизвикали самия библейски Потоп, а поетът Овидий описва доста колоритно в своите „Метаморфози“… И после не само Навуходоносор минава през такива изпитания на своето време – Античната митология изобилства с примери за славни герои и мъдреци, сполетяни от подобна участ. Едип и Парис още като пеленачета са подхвърлени на произвола и отрастват в дивата природа при доста необичайни обстоятелства – като Маугли от популярната „Книга за джунглата“ на Р. Киплинг… Ахиловият баща Пелей се жени за морската богиня Тетида в една пещера, където са поканени всички богове и богини, освен Ерида, която подхвърлила фаталната „ябълка на раздора“… Одисей пък прекарва на остров Огигия цели седем години принудително отшелничество в компанията на нимфата Калипсо – както и Робинзон Крузо в по-късни времена живя съвсем по християнски с дивака Петкан на необитаемия остров… Най-после и Ницшевият „Заратустра“ се подвизаваше вдън гори тилилейски в името на Свръхчовека и неограничената свобода… Градацията е очевидна – увенчана впрочем от Пушкиновия акорд в стихотв. „Поет“: Ти цар си! Върви натам, където душата свободо те води…

127

Поетът, значи, е истинският „Герой на нашето време“, който превъзхожда дори Заратустра и даже могъщия цар Навуходоносор. Това са знаели мъдреците и пророците от всички времена, както и сам Омировият Одисей признава, просълзен, величието на слепия певец Демодок в двореца на Алкиной, царя на благородните феаки… Но каква е всъщност Мистерията на Навуходоносор? Какво се крие зад числовите стойности на „дванадесетия месец“ и „седемте времена“, загатнати в повествованието на Даниил?… Р. Щайнер разкрива окултното значение на числата 7 и 12 като паралелни Мистерии на „времето“ и „пространството“, сиреч Божествените сили на Космоса, отразени в земни условия. За пример дава Хермес и Мойсей, упражняващи съответно „Мистериите на пространството“, според числото 12 и „Мистериите на времето“, според числото 7 – и двамата ученици на великия Посветен Заратустра… Но от друга страна това е старото-ново противопоставяне межу „езическите богове“ и ортодоксалния „Бог-пантократор“. Космическата Илиада, която все отново и отново се разиграва на Земята. Легендата за Битката на Небето между Слънчевите богове и Лунните богове, респ. между Прогресивните богове и „боговете на препятствията“ (по израза на Р. Щайнер), се съгласува с астрономическите открития на Астероидния пояс, разположен между орбитите на Марс и Юпитер. Някои съвременни учени смятат, че в резултат на тази Битка и планетарен сблъсък се образувала и нашата планета Земя, заедно с нейния спътник Луната и също множеството комети и астероиди, които астрономите непрекъснато откриват. Но безспорно най-драматичното събитие за човечеството е самият библейски Потоп, който разделя рязко историческото време и променя кардинално облика на Земята и хората – установява се новият човек Хомосапиенс, различаващ се съществено от Атлантските си предшественици… Знамение за тази Нова ера била Небесната дъга, която изгряла непосредствено след отдръпването на водите от Потопа. В книга Битие 9 гл., 9-14 ст. се казва дословно: Вижте, Аз поставям завета Си с вас и с потомството ви подир вас; че няма да се изтреби вече никоя твар от водите на потопа, нито ще настане вече потоп да опустоши земята. Бог рече още: Ето белегът на завета, който Аз поставям до вечни поколения между Мене и вас и всичко живо, което е с вас: поставям дъгата си в облака, и тя ще бъде белег между Мене и земята. Когато докарам облак на земята, дъгата ще се яви в облака… Кой не знае днес за красивото явление на Седемцветната дъга по целия небосклон, след някой дъжд при изясняване и разсейване на облаците! Но това крие дълбок духовен и космологичен смисъл – както и думите на Старозаветния Бог не са някаква лична прищявка, а послание от по-висш Божествен Промисъл и отразяват радикалното изменение на време-пространствените отношения в Космоса и главно в нашата Слънчева система… В известен смисъл настъпва одухотворяване според числото 7 – сакралното число на висшите Духовни йерархии, олицетворени от „Седемте Божии духове“, които са и първоизворните Духове на първичното Битие (вечния живот). Образно казано и алегорически: пространството се свива и боговете на пространството отстъпват пред боговете на Седмочислениците и Светата ТРОИЦА… Утвърждава се господството на Седмичните цикли (в противовес на Дванадесетичните) по най-висшия Божествен Промисъл според книгата Откровение – а имен128

но 7-те Църкви, 7-те Печата, 7-те Тръби и 7-те Чаши, които са вече единствените Земни Епохи до края на „този свят“ и цялата пространствена Вселена. И те са под попечителството и върховното ръководство на Богочовека /Христос/, който неслучайно на Сардикийската Църква се явява в образа на „Оня, Който има седемте Божии духове и седемте звезди“ (Откр. 3, 1). И това е съвършеният образ на Възкръсналия, обладаващ силата и пълнотата на Дървото на Живота. Впрочем в книгата си за „Дванадесетата планета“ Зекария Сичин подробно описва тия борби и битки на боговете за надмощие в Слънчевата система и найвече на Земята. Позовавайки се главно на Месопотамските легенди, на Шумерския „Епос за Гилгамеш“, на Вавилонския „Епос на сътворението“ и на Библейските текстове от Стария завет, той стига до извода, че и възникването на планетата Земя, и създаването на земните хора е дело на „извънземните“ анунаки, а също и на нефилимите, за които се споменава и в книгата Битие. Че и създаването на Адам е запазена марка „генно инженерство“ и особено с легендата за прословутия му „сън“, когато от „реброто“ му била създадена жената Ева… Също и твърдението за човекоподобния примат, предшествуващ „божествения“ Адам, се съгласува с Еволюционната теория, а също и с най-новите научни открития и техники на клонирането. Че най-напред е била експериментирана расата на „робите“ и „работниците“ на Земята, програмирани да изпълняват цивилизационните проекти на „боговете“ (анунаките и нефилимите от Дванадесетата планета). Но и самото изгонване на Адам и Ева от Райската градина е било по сценария за благоустрояването и „обработването“ на Земята – заедно с проекта за „размножение“ и половото възпроизводство на Прераждането… После и самият Потоп се разглежда като циклично повторяемо събитие на Ледниковите епохи, периодически настъпващи на Земята и завършващи с Потоп след „седем преминавания“, т. е. обиколки на Дванадесетта планета около Слънцето за 3600 г. и когато тя премине най-близко до Земята, в областта на астероидния пояс, бива предизвикана радикална промяна в земния климат със затопляне и разтопяване на ледовете и възможност за биологическо развитие. Така последното „преминаване“ на Дванадесетата планета се счита, че е станало през епохата на съзвездието Лъв (10860 г.- 8700 г. пр. Хр.), което се съгласува и с Библейската хронология, и с данните на геолозите за края на последния Ледников период. Зекария Сичин цитира охотно текстове от Месопотамските и Шумерските извори, разказващи за това грандиозно събитие: „Неговото оръжие е потопът, бог, чието оръжие носи смърт на злите. Върховен, върховен, помазан… Който като Слънцето земите пресича, От Слънцето, своя бог, той се бои.“ „Герой, велик господар, който събира водите, който с бушуващите води праведните и злите пречиства, който на двувърхата планина спря…“ „Върховен, върховен, помазан, господар, чиято блестяща корона с ужас е натоварена. Върховна планета: трон, на който се е настанил 129

и гледа ограничената орбита на червената планета. Ежедневно в Лъв пламти той, светлината му възвестява сияйното му царство.“ (из «Дванадесетата планета») Изобщо авторът застъпва тезата за извънземния произход на Земята и хората, и самото развитие на цивилизациите и човешките култури разглежда като пряко следствие от борбите и домогванията на „боговете“ от Дванадесетата планета – анунаките и нефилимите с техните вождове и царе, за които има обилни сведения в шумерските и вавилонските текстове. Той твърди например, че „колонизирането“ на Земята от тия „богове“ предшествува появата на земния човек (Адам/Хомосапиенс) и първите извънземни колонии са имали за цел главно металодобива и най-вече извличането на златото, среброто и медта от земните недра. Което се съгласува и с Античната митология, и с Теогонията на Хезиод за „Четирите века“ – Златен, Сребърен, Бронзов и Железен, като през първите два Века или Епохи на Земята са живели единствено боговете и чак през Бронзовата епоха били създадени хората – която съответствува всъщност на Шестия ДЕН от книгата Битие… Така Зекария Сичин прави едновременно пълна преоценка на библейските текстове, оспорвайки религиозната догматика и монотеизма на Юдео-християнството, сиреч вярата в абсолютния и всемогъщ Бог-пантократор и самодържец, която отдавна е компрометирана от науката и от морално-нравствените императиви на Хуманизма. Позовава се на самите текстове от книга Битие, където неведнъж Божеството се обръща към свои неназовани по име „колеги“ – например още с решението за създаването на земния човек: И Бог каза: Да създадем човека по Нашия образ, по Наше подобие и нека владее над морските риби, над небесните птици, над цялата земя и над всяко животно, което пълзи по земята. (Бит. 1, 26) После и при изгонването от Едем: … Ето, човекът стана като един от Нас… (Бит. 3, 22). Също и при споменатото разваляне на Вавилонската кула: Елате да слезем, и там да разбъркаме езика им, тъй щото един други да не разбират езика си. (Бит. 11, 7) Самото „езичество“, значи, срещу което постоянно се бори войнствуващият еврейски Бог, е породено от Него пак… Лъсва огромното противоречие и логическа несъстоятелност на целия Стар Завет и то тъкмо чрез преданията от книгата Битие, които Сичин основателно счита за по-късна, редактирана версия на Шумерските и Вавилонските текстове от страна на Мойсей… По тази версия преданията за Атлантида с митологичните образи на кентаврите, минотаврите, сфинксовете и прочие човекоживотински кръстоски се разглежда в съвсем нова светлина и според научните достижения за клонирането и генното инженерство днес. Също и ясновидските изследвания на Р. Щайнер с твърдението му, че през епохите на древната Атлантида периодически са слизали на Земята „хора“ от другите планети и така са се оформили 7-те основни Атлантски „раси“ под ръководството на Груповите души, сред които се откроявали Божествените архетипи на Лъва, Телеца, Човекоподобното и Орела… Сега голямото противопоставяне в духа на Християнството е между различните Духовни йерархии, домогващи се до Земната власт и владичеството в целия проявен Космос, считан за Сатанинско царство (Пандемониум). Също изострянето на 130

историческата диалектика и антагонизъм между Духа и Материята, респ. между смъртното и безсмъртното, тленното и нетленното, преходното и вечното… Нарастването на Познанието и Духовната култура на човечеството поставя и още по-големи предизвикателства относно Истината и Лъжата, Доброто и Злото, Светлината и Мрака, Битието и Бездната… Поставя се в съвсем нова светлина и въпросът за Спасението на самия Земен човек, изправен пред перспективата на Прераждането и Възраждането, на преображението и метаморфозата, на същинското одухотворяване и обожествяване или на клонирането и зверско-животинската деградация… Ако първият Адам е продукт на определени селекции и еволюционни земни процеси, продиктувани от „извънземните“ чрез техниките за клониране и генно инженерство, то вторият Адам (Христос) е вече нещо съвсем различно и духовно извисено – с право наречен Богочовек и Изкупител и Отец на новия одухотворен човек (Хомотеос). Но клонирането и генното инженерство, които днес процъфтяват, се считат от Посветените за своего рода черномагьосничество – както и тяхната по-висша духовна еманация нигромантията*, имала своите бележити представители чак до края на Средновековието. Така и описаната животинска метаморфоза с Навуходоносор е съвсем в духа на нигромантията, под опеката на „Всевишния“ и представлява един анахронизъм от упадъчните епохи на Атлантида, довели накрая до нейната гибел. Не е ли самият Навуходоносор един от „извънземните“, потомък на нефилимите, които при Потопа се завърнали обратно на Дванадесетата планета? – Или дори е от рода на Мелхиседек, „царя на правда“ (по израза на ап. Павел), който изначално е от извънземните или така наречените „звездни хора“?… И що за „припомняне“ били ония „седем времена“, които трябвало да мине в никому неизвестно изгнание този цар, докато признае властта на „Всевишния“?… Поредно явление на Кришна или своеобразна среща с Дявола в името на „Божия Син“? – думата имат отново поетите и ясновидците на последните времена… Във всеки случай приключението завършва с хепиенд и Навуходоносор се завръща във Вавилон и увековечава царуването си с правда и справедливост – досущ по съветите на Даниил, назначен от него за „началник на всичките вавилонски мъдреци“. Впрочем мистичните видения на този изключителен старозаветен пророк удивително напомнят виденията на Йоан Богослов, „ученикът, когото Исус обичаше“ най-много, като отделни изрази и образи от книгата на Даниил буквално се повтарят и в книгата Откровение… Особено внушителен е символа на Великия Вавилон, който е „ябълката на раздора“ през всичките земни епохи и времена до края на света. В негово име се разиграва и „Войната на световете“ с последната решителна Битка, наречена Армагедон. ___________ * Окултна способност за превръщане на човека приживе в някакъв животински образ и после пак възвръщане на човешкия му образ. Според едно предание такъв нигромант бил у нас Боян Мага, считан за един от основателите на Богомилството, който можел да се превръща във вълк за известно време. Вавилон е символа на „езичеството“, което някога сам Бог пожелал да установи на Земята, след Потопа, с доминиране на Народонационалните култури, а сега то е глобалната и Космополитна материалистическа цивилизация под знака на Индустриалния рай.

131

Забележително е, че царският дворец във Вавилон е имал дванадесет порти – точно колкото са портите на Светия Град (Новия Йерусалим), надписани с „имената на дванадесетте племена на израилтяните“ (Откр. 21, 12). Но Вавилон отново е символа на могъществото и царската власт, упражнявана къде явно, къде тайно и задкулисно в хода на Новата история, като все по-осезаемо е господството на учените и технократите – по същия начин, както са упражнявали властта древните магове и жреци, влъхви и астролози, бидейки първи съветници на царя… Съвременният окултизъм е красноречив израз на възраждането и реставрацията на Великия Вавилон от времето на Навуходоносор ІІ, като дори антропософията на Р. Щайнер клони към него с учението си за Антропоса, сиреч Космическия Човек, който е всъщност „Война-истукан“ от съня на Навуходоносор – с глава от чисто злато, с гърди и ръце от сребро, с корем и бедра от бронз, с крака от желязо и с ходила размесени от желязо и глина… И въпреки тълкуванията на Даниил, Навуходоносор заповядал да издигнат златна статуя на този Истукан в полето Дура, близо до Вавилон и тя била 6 лакти широка и 60 лакти висока и се виждала отдалеч, а периодически се правели и всеобщи поклонения нему с разнообразен звуков и музикален съпровод – и всеки, който не падал да се поклони при „звука на тръбата, на свирката, на арфата, на китарата, на псалтиря, на гайдата и на всякакъв вид музика“, тутакси бивал хвърлян в огнената пещ… Такава участ впрочем сполетяла близките сънародници на Даниил – Седрах, Мисах и Авденаго, които отказали да се покланят на идола и по заповед на Навуходоносор били хвърлени в огнената пещ, нарочно нагорещена „седем пъти“ по-силно от обикновено, та дори стражите, които ги хвърлили, паднали убити от пламъците. Но ето, че тримата еврейски влъхви останали невредими и в присъствието на още един „пратеник свише“, който „по изгледа си приличал на син на боговете“ (Дан. 3, 25). Тогава царят ги извикал да излязат от пещта и издал указ за всеобщо почитане на еврейския Бог, който за сетен път доказал превъзходството си над останалите езически богове… Забележително е как Щайнер разчленява този Антропос на 12 съставни части, т. е. тялото на самия човек (Хомосапиенс), тъй че всяка от тях, като глава, сърце, гръден кош, крайници и т. н. да съответствува на един от Зодиакалните знаци. Също как сглобява земния човек според 7-те му основни тела – Физическото, Етерното, Астралното, Азовото, Духовното Себе, Будическото и Атмическото; всяко от които съответствува последователно на 7-те редуващи се Космически Еона или Земни превъплащения – Старият Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна, Настоящата Земя, Бъдещия Юпитер, Бъдещата Венера и Вулкан… Така той прокарва тезата за „Човешката степен“, постигана от Духовните йерархии при всяко едно такова космическо Сътворение, като Човеци на Стария Сатурн били Архаите (Духове на Личността), на Старото Слънце – Архангелите, на Старата Луна – Ангелите, а на сегашната Земя „Човешката степен“ постигат именно хората, които при следващите Еони ще постигат по-високите „Божествени степени“ – най-високата от които е Атма или Човекът-Дух, съответствуваща на Еона Вулкан… Но още на Стария Сатурн е било създадено физическото тяло на съвременния човек, представляващо тогава само един „фантом“, използуван от Архаите за постигане на „Човешката степен“ или Духовен чин, съответствуващ на 7-та Йерархия. На Старото Слънце Архангелите стават 8-та Йерархия, на Старата Луна Ангелите – 9-та Йерархия, а на сегашната Земя хората добиват чина на 10-та Йерархия, чието висше предназначение е Свободата… Така учението на Р. Щайнер претендира да бъде меродавната Духовна наука на нашата епоха, сиреч да оглавява Познанието, разкривайки в голям мащаб всички 132

тайни и загадки на Битието. С претенцията на „ясновидец“ и Посветен от най-висш ранг той всъщност утвърждава старото Индуистко учение за Кармата и Прераждането, увековечавайки принципа на Вавилон. Цялата негова Космология е подчинена на този принцип, издигащ в култ Времето (древния Кронос), изяждащо винаги своите чада и това е също Вавилонската кула на съвременния интелектуализъм, стремящ се към одухотворяване и безсмъртие. „Да си спечелим име!“ – казвали някога първите жители на Вавилон и строители на Кулата… Да, ония хора, непосредствено след Потопа, се чувствували достойни за безсмъртие и придобиване на божественост. Уви, твърде преждевременно, поради заговора на боговете начело със старозаветния Йехова… А вавилонският „Епос за Сътворението“ разказва за решението на върховния бог Мардук да спусне извънземните колонизатори за построяването на Великия Град. „В дълбините горе, където живеете, построих аз „Царския дом на висините“. Сега ще построя неговото подобие долу. Когато от небесата на съвет се спускате, ще има място за пренощуване, което ще приема всички ви. Ще го нарека Вавилон – Портата на боговете.“ Същият този Мардук влиза в ролята и на Демиург, върховен Творец на Небето и Земята – какъвто е Йехова от книгата Битие. Вавилонската легенда за Сътворението гласи, че най-напред имало две първични Божества – Апсу и Тиамат, които представяли съпружеска двойка, аналогична на Уран и Гея от Гръцката митология. Но Апсу бил Слънцето, а Тиамат – първичната небесна Майка, раждаща „боговете“ от своите първични води и тя всъщност била онази загадъчна изчезнала планета, намирала се някога между Марс и Юпитер. Тиамат раждала „боговете“ непрекъснато поради голямата възпроизводителна сила и на Апсу (Слънцето), докато се изпълнило пространството на Слънчевата система и младите богове въстанали срещу баща си и го „скопили“. Тогава Майката се превърнала буквално в „чудовище“, искайки да унищожи бунтовниците. Срещу нея се възправил обаче един от най-младите богове, Мардук, който бил признат и за върховен Бог от останалите. Завързала се свирепа битка между Мардук и Тиамат, завършила с гибелта на Майката – тя била разсечена на две… От едната част Мардук направил Небето, а от другата – Земята… Това съответствува на Първия ДЕН от библейския Шестоднев, който изследователите считат за взаимствуван от Шумерската и Вавилонската космогония. Също и за Втория ДЕН, когато се разделили водите и помежду им се образувала небесната твърд. Тази „твърд“ била всъщност Астероидния пояс, съставен от по-малките отломки на Тиамат… Зекария Сичин припомня дори етимологическата версия отпреди век и половина още, според която учените стигнали до извода, че думите „Вавилон“ и „Библия“ имат един и същ корен: BABEL UND BIBEL – поредно доказателство за връзката между Вавилонския „Епос за Сътворението“ и Мойсеевото „Битие“… Разликата всъщност е тази, че Вавилонският разказ е космологичен и представя главно зараж133

дането на Слънчевата система; докато Библейският сюжет е ориентиран почти изцяло към земните събития и процеси, и зараждането на земните хора под опеката на Йехова (който, според Р. Щайнер, е един от 7-те Елохими, отделил се нарочно от Слънцето на Луната, за да упражнява оттам по-прякото си влияние). Но Легендата за Сътворението е свързана главно с Тиамат и Мардук – своеобразното „прераждане“ на Тиамат в Земната планета, а в нейния спътник Луната се превърнал един от сателитите на Мардук, именуван в „Епоса“ Кингу. Тази Космология кореспондира със Щайнеровата за 7-те Еона или последователни превъплащения на Земята и цялата Слънчева система. Но Щайнер заиграва всъщност с безкрайното Време (Хронос-Сатурн) на безкрайните повторения – омагьосания кръг на Кармата… Космологичната символика по нов начин се преповтаря и в книгата Откровение. В забележителната 12-та глава се описва „голямото знамение на небето“ – непосредствено преди решителната битка на Михаил със Змея, довела до свалянето на демонските пълчища на Земята и „очистването на Небето“. Това се разиграва в Епохата на 7-та Тръба, сиреч във времето на тоталното одухотворяване и астрализиране на целия Космос. И голямо знамение се яви на небето – жена, облечена със слънцето, с луната под нозете ѐ и на главата ѐ корона от дванадесет звезди… Тя бе непраздна и викаше от родилни болки, като се мъчеше да роди. И яви се друго знамение на небето, и ето голям червен змей, който имаше седем глави и десет рога, и на главите му седем корони. И опашката му, като завлече третата част от небесните звезди, хвърли ги на земята; и змеят застана пред жената, която щеше да роди, за да изяде чадото и щом роди. И тя роди мъжко дете, което има да управлява всичките народи с желязна тояга; и нейното чадо бе грабнато и занесено при Бога, дори при Неговия престол. И жената побягна в пустинята, гдето имаше място, приготвено от Бога, за да я хранят там хиляда двесте и шейсет дни.. И стана война на небесата: излазоха Михаил и неговите ангели да воюват против змея; и змеят воюва заедно със своите ангели; обаче те не надвиха, нито се намери вече място за тях на небето. И свален биде големият змей, оная старовременна змия, която се нарича дявол и сатана, който мами цялата вселена; свален биде на земята, свалени бидоха и ангелите му заедно с него. (Откр. 12, 1-9) Но коя е всъщност тази „Жена, облечена със Слънцето“? – един образ, напомнящ отново за Вавилонската легенда от началото на времената… Според Р. Щайнер това е „одухотвореното Човечество“, приело принципа на Христа – Любовта – и затова издигащо се в Духовните сфери и сливащо се със Слънцето, с неговите субстанции и Духовни Същества (Елохимите). Като при това биват превъзмогнати изцяло Лунните сили и духове на втвърдяването и уплътняването (материализацията), а „короната от дванадесет звезди“ олицетворява Зодиака с всичките му висши Духовни сили и Йерархии на пространството (Първичното Битие). Щайнер впрочем твърди, че Земята и Слънцето периодически се сливат в едно Небесно тяло – още в прадалечното минало, в самото начало на Земния Еон, те са били свързани, но в хода на Еволюцията е трябвало да се разделят заради планет134

но-звездните сътворения, а така също се отделя и Луната от Земята… Така е било и през Еона на Старото Слънце, когато „Човеци“ са били Архангелитеи през Еона на Старата Луна, когато Ангелите постигат „Човешката степен“, аналогична на Космическия Човек, в името на когото са всичките Сътворения и Космически превъплащения. А настоящият Космос, проявената Вселена, е в още по-уплътнено състояние и материално-физическо проявление на формата… По тези неща Окултната Духовна наука на Запада е особено компетентна – тя е разбулила древните митове и тайни на Упанишадите и „Дните на Брама“, също както и Гностическото учение за Еоните от по-късните предхристиянски времена… Тъкмо Щайнеровата Антропософия е венеца на тази съвременна Мъдрост и Духовно познание за Сътворението и Еволюцията и Христологичния Божествен императив. Друг е въпросът доколко тя се доближава или разминава с действителния Богочовешки, мистико-богословски императив (на Възраждането). Но това е все пак един Духовен светоглед на нашето време и нашата епоха, който не може да бъде оборен от никакви материалистични доктрини и астро-физически еволюционни теории. Въпросът за Християнския окултизъм и Богословие стои на дневен ред, но той изобщо не е от компетенцията на съвременните космополити, астрофизици, археолози, палеонтолози, геолози и прочие всевъзможни „учени глави“ на модерния еволюционизъм. В забележителния си лекционен цикъл върху „Апокалипсисът на Йоан“, 1908 г. Р. Щайнер за пръв път разтълкува дълбоките мистични образи и тайнствени числови стойности от книгата Откровение, която, според него, е универсалната Християнска Мистерия и истинското посвещение в езотеричното Християнство – онова, което руските религиозни философи на ХХ-я век нарекоха Йоаново Християнство, стъпвайки върху добрите традиции на Православната мистика и патристика (Есхатологията). Така и другото „голямо знамение“ на Червения Змей със „седемте глави“ и „десетте рога“ и „седемте корони“ на главите олицетворява „Сатаната“ и по-точно Човекоподобния му образ-двойник (на Богочовека)… Да, тези „глави“ и „рога“ представят всъщност старото наследство от Атлантида, а именно образите на човешките Групови души на Лъва, Телеца, Орела и Човека с половите им разновидности до числото 7 – но възродени и астрализирани в Епохата на 7-те Тръби, тъй че това е един от завършените еволюционни образи на самия Сатанаил, „княза на тоя свят“ и на целия проявен Космос… В тия негови „архетипи“ на могъществото и земната власт се покланят вече всички ония човеци, които в хода на Еволюцията и преражданията си не са приели Христовия принцип на Преображението и Възкресението, а са останали в плътското естество и стихия на метаморфозите, известна още като „черна магия“, и затова подчинени на Материализма и неговите демонически превъплащения… Наистина, това са огромното мнозинство хора от всяко поколение, подчинени на „плътта и кръвта“, отдадени на низшите страсти и инстинкти, разпалвани от демоните – които и днес са болшинството от живеещите на Земята и олицетворяват Болшевизма и светския стандарт и научно-техническата идеология, а също изповядващи така нареченото „естествено-научно безсмъртие“ и Бога на интелектуализма… Неслучайно Змеят е обагрен в „червено“ и показва обратната страна на медала, наречен Възкресение, сиреч Мистерията на „плътта и кръвта“. И ето, че той сваля „третата част“ от Небесните звезди на Земята, сиреч преобразява на свой ред Земната планета, обличайки я със Слънца и Съзвездия – уви, в мантията на Преизподнята и тържеството на Пандемониума!!!

135

Утвърждава се Великият Вавилон като чародеен двойник на Светия Град (Новия Йерусалим). Старозаветното „езичество“ и могъщество на Вавилон е едва бледа проекция на Сатанинската експанзия и демоничния космополитизъм в бъдещите Епохи до края на света. Темата за „извънземните колонизатори“ и „боговепредшественици“ на земния човек все повече се актуализира и научно обосновава, разсейвайки митологичните поверия и религиозните суеверия… Не е ли съвременният Научно-технически бум поредното слизане на „извънземните“? – този въпрос отеква по цялата Земя и особено в Развития свят на Запада, гдето новата Вавилонска кула приема облика на аргонавтика и астронавтика, начело с ястребите от „Междузвездни войни“. „Какво тук значи някаква си личност?“ – питат отново поетите и романтиците, оставащи верни на Свободата и Хляба (Любовта). Нима човешкият живот ще бъде подчинен изцяло на техниката и зависим от „учените глави“ и „силните на деня“? От ония, които и сега свалят звезди от небето и ежедневно обръщат „камъните в хлябове“, сиреч алхимията на парите… Но това е Материалистическата тенденция на цивилизацията, покръстена от Мамона в Златния телец и приела даровете от Дървото на Познанието в стихията на „плътта и кръвта“ и в омагьосания кръг на Прераждането. Явява се закономерно и следващия култов образ на Великия Вавилон – Голямата Блудница, Богинята-майка на „черната магия“, в която се подвизават чародеите и окултистите. На която е посветена цялата 17-та глава от Откровението. И дойде един от седемте ангела, които държаха седемте чаши та поговори с мене, казвайки: Дойди, ще ти покажа съдбата на голямата блудница, която седи на много води; с която блудствуваха земните царе, и земните жители се опиха от виното на нейното блудствуване. И тъй, той ме заведе духом в една пустиня, гдето видях жена, седяща на червен звяр, пълен с богохулни имена, който имаше седем глави и десет рога. Жената бе облечена в багреница и червено и украсена със злато, със скъпоценни камъни и с бидери, и държеше в ръката си златна чаша, пълна с мръсотии и с нечистотиите от нейното блудствуване. И на челото и имаше написано това име: Тайна; великий Вавилон, майка на блудниците и на гнусотиите на земята. И видях, че жената се беше опила от кръвта на светиите и от кръвта на Исусовите мъченици; и като я видях, зачудих се твърде много. (Откр. 17, 1-6) Какво да кажем ние днес, от съвременна хуманитарна и духовно-научна гледна точка? Не е ли това възкръсналата Тиамат от Вавилонския „Епос“?! Но също и Ищар, Кали, Изида, Хера, Атина, Афродита и прочие богини от Античния пантеон… Впрочем Ото Вайнингер нарече това женско съзаклятие на античния синдром – „злата женственост“, а още апостол Павел я кръсти Агар, на името на Синайската планина, олицетворяваща „долния Йерусалим“, земния, орисан на робство и прераждания (виж Галат. 4, 22-27). Най-после с Великия Вавилон е съдбовно свързан Звяра със „седемте глави и десетте рога“, комуто се покланят всички живеещи на земята и чието име не е записано в Книгата на Живота от създанието на света (Откр. 13, 8). Кой е всъщност този Звяр, за когото Богословът разказва и в 17-та глава на Откровението, описвайки алегоричното значение на „главите“ и „рогата“? Че седемте 136

глави са „седем хълма“, на които седи Жената, и те са също „седмина царе“, от които петимата паднаха, и единият сега е, а другият още не е дошъл, и когато дойде, трябва само малко да постои. (10 ст.). … и звярът, който беше и го няма, той е осмият цар, който е от седемте и отива в погибел; и десетте рога, които си видял, са десет царе, които още не са получили царска власт, но за един час получават власт като царе заедно със звяра; те са единомислени и предават на звяра своята сила и власт; те ще воюват против Агнето, но Агнето ще ги победи, защото е Господ на господарите и Цар на царете; тоже и ония, които са с Него, ще победят, които са звани, избрани и верни.. (11-14ст.) Много богослови, теолози и философи на нашето време са си блъскали главите около тази голяма Загадка във връзка със Звяра. Протойерей Борис Молчанов написа миналия век небезизвестната книга „Тайната на беззаконието и Антихристът“, в която дава ред тълкувания и хипотези относно царската власт и социалнополитическото устройство на нашата цивилизация, когато на сцената на Новата история се явява самият Антихрист. С неговата поява свързва и митичното число 666, с което сам Йоан Богослов обяснява съдбовната връзка между човека и Звяра, призовавайки всеки, който е „мъдър“ и „разумен“, да сметне това число (Откр. 13, 18). Сиреч пълното разбулване на Тайната… И отново Рудолф Щайнер се показа на нужната висота, за да я разнищи от гледището на съвременната Духовна наука. В споменатия цикъл върху „Апокалипсисът на Йоан“ той подробно излага значението на „главите“ и „рогата“, а също и на числото 666. „Главите“, чието първоначално значение са „седемте хълма“, това са всъщност 7-те епохи на Атлантското човечество – като през първите четири епохи са се оформили Груповите души на животинското начало: Лъва, Телеца, Човекоподобното и Орела; а през последните три епохи се образували още „три глави“ като допълнителни кръстоски и разновидности на основните, но вече овътрешнени, невидими, заключени в рамките на етерното тяло. „Ако човек не се бори срещу животинското начало, последните три форми ще продължат да съществуват“ – заключава Щайнер, имайки предвид Следатлантския човек (Хомосапиенс). И това е тайната на „Четворното животно“, свързана с темпераментите и половия нагон и с всички диви страсти и инстинкти, бушуващи в „плътта и кръвта“. А „роговете“ са самите физически проявления на „главите“, с които пък е свързана тайната на Прераждането, на която се основава и съвременният окултизъм. Числото 666, според Щайнер, е Еволюционното число на развитието, в което човекът и човечеството като цяло постигат предначертания предел на физическия свят, отвъд който започва тоталното астрализиране и одухотворяване на целия Космос – така наречената Пралайя или Мировата НОЩ… И тук стигаме до онзи ключов символ на Откровението – Книгата на Живота от създанието на света, – който е своеобразно връщане към началото. За тази „Книга“ се споменава още в посланието към Сардикийската църква, която съответствува на нашата съвременна епоха: Но имаш няколко души в Сардис, които не са осквернили дрехите си и ще ходят с Мене в бели дрехи, защото са достойни..

137

Който победи, ще се облече така в бели дрехи; и Аз никога няма да излича името му от книгата на живота, но ще изповядам името му пред Отца Си и пред Неговите ангели.. (Откр. 3, 4-5) Пак опираме, значи, до „името“, символ на безсмъртието и Личността – както и първите достойни наши предшественици след Потопа, основателите на Вавилон, искаха да си „спечелят име“, градейки за целта онази митична Кула към Небето… Но тогава Старозаветният Бог ги разпръснал „по лицето на земята“, с цел очевидно размножението на Хомосапиенса и създаването на „12-те Израилеви племена“, които са званите, избраните и верните до свършека на света. За които се говори подробно в 7-та глава на Откровението и се споменава даже точното им число – 144 000… А сега-засега ние имаме Книгата на Живота – този аналог на Дървото на Живота, – която е свързана с оставащите три Култури на нашата цивилизация, които са на свой ред три големи шанса и възможности на Възраждането.

138

ФИЛОСОФСКА ПСИХОЛОГИЯ Кой е Роберто Асаджиоли? Юрий Ключников В трудовете на известния италиански лекар – психотерапевт и философ – се говори за различни нервни заболявания като неизбежен спътник, съпровождащ процеса на духовно израстване. Предлагат се профилактични мерки и методи на лечение основно от психотерапевтичен характер. Статията представлява интерес за всички, чийто стремеж кьм духовните проблеми прераства в практическа работа по самоусьвьршенстване. Предисловие Роберто Асаджиоли (1888-1974) е широко известен в Европа като лекар-психотерапевт и философ, създател на техника за реконструкция на личността, която се нарича „психосинтеза”. Изходно начало за Асаджиоли е стремежът му да проникне в духовния център на човека, в областта, която религиозните и източни философски доктрини обозначават като висшето Аз на човешката индивидуалност, като свръхсъзнание. Незачитането на свръхсъзнателните и духовни аспекти, които психологията е оставяла преди на философията и религията, създаде болезнен разрив, а често и конфликт между различните подходи към човешката природа. Зигмунд Фройд се опита да преодолее този разрив, но неговите лечебни и философски концепции свеждаха човешката природа до подсъзнанието, до сексуалните комплекси. Юнг, Фром и Асаджиоли, опирайки се на ведическата традиция, успяха да обогатят европейската наука за човека чрез по-плодотворни подходи. Своите идеи за психосинтеза Роберто Асаджиоли е взаимствал не само от Ведите. В 1940 година, арестуван от фашистката власт в Италия, той е бил около месец в единична килия и впоследствие е разказвал на приятелите си, че това бил интересен и ценен опит, който му дал възможност да проведе ред специални психодуховни упражнения. Асаджиоли също толкова ефективно използвал принудителното си затворничество през 1943 година, когато се крил от режима на Мусолини в отдалечени планински гори. В труда “Духовното развитие и нервните разстройства“ се повдига проблема, който от каквато и да е гледна точка днес придобива все по-голямо значение. И не само за търсещите духовно, но и за масовото съзнание, тъй като нахлуващите космически енергии направиха необходимо духовното придвижване на всеки човек без изключение. Може би затова отделни моменти, които при Асаджиоли са само бегло отбелязани, си струва да се подчертаят. Например, авторът само намеква за това, че 139

не трябва изкуствено да се форсира духовното развитие. В условията на сегашното духовно възраждане, съпътстващите този процес негативни следствия имат характер на истинско планетарно бедствие. Стотици "институти", дори "академии", школи, общества и кръжоци, ръководени от местни и чуждестранни "гурута" обучават доверчивите граждани да разкриват екстрасензорните си способности. Така психиката на тьрсещите безжалостно се деформира. Не ведньж са наблюдавани посетителите от подобни курсове – със слаби астрални тела или с безнадеждни аурични пробиви. Асаджиоли е лекар, специалността му е лечение на нервни заболявания, възникващи в резултат на духовното израстване на хората. Но словосьчетанието болест и духовен рьст изглежда странно – за какво ни е такъв духовен ръст, ако е съпроводен с болести? И действително, повечето нервни заболявания възникват не в резултат на духовното израстване, а като следствие на изкривяванията, които го съпътстват. Асаджиоли ни показва колко трудно и дълго е "психосинтетическото" лечение, докато елементарната профилактика позволява да се избегнат много психологически капани. И преди всичко категорично недопускане на насилствено нахълтване на когото и да било или на каквото и да било в човешката психосфера. Така наречената екстрасензорика изобщо не е цел и не е заслуга, а е неизбежен болезнен спътник на духовното ни израстване – контролируем, ако се стремим да се приобщим към Божия свят и опасно неконтролируем, ако нашите стремежи са свьрзани с тьнките светове. Капаните и подмяната на единия свят с другия са разгледани от Асаджиоли достатьчно подробно, но има един важен проблем, до който той не се докосва напълно или го докосва само в общ енергиен план. Това е проблемът с Учителя. Именно Великият Учител, разбиран и като Висша Индивидуалност, и като Висша Вибрация, ни помага да преодолеем много опасности по пътя на Духа, особено при първите стъпки. Великият Учител, ако нашето сърце е устремено към него постоянно, е гарант за нашето духовно придвижване, охранител от нежелателни посегателства от тънките светове или от атаките на бесовете, казано на християнски език. Той винаги може да ни изпрати вълна от психична енергия, когато чувстваме опасност или изтичане. С тези малки забележки препоръчваме труда на Роберто Асаджиоли на масовия читател.

Нервните заболявания при духовното израстване Роберто Асаджиоли Духовното развитие на човека е продължителен процес, пътешествие по чудесни страни, богато не само на удивителни събития, но и препятствия и опасности. То е свързано с процесите на дълбоко морално очистване, пълна трансформация, пробуждане на много не използвани по-рано способности, израстване на съзнанието до немислими преди висоти, разширението му до нови вътрешни пространства. Затова не е удивително, че толкова важни изменения преминават през различни критични стадии, които не рядко са съпроводени с нервни, емоционални и умствени разстройства. При обикновеното клинично наблюдение лесно могат да се сбъркат с

140

разстройства, произтичащи от съвсем други причини. Тези разстройства, за които ние говорим имат съвсем особен смисъл, те изискват друга оценка и друго лечение. В наши дни тези разстройства, предизвикани от духовни причини, се срещат все почесто. Появяват се все повече хора, които съзнателно или несъзнателно изпитват вътрешно духовно напрежение. Освен това, за духовното развитие на съвременния човек е в сила голямо разнообразие, особено вследствие на съпротивлението, което оказва критичният ум, стават все по-трудни и все по-сложни вътрешните процеси, в сравнение с отминалите времена. Затова е целесъобразно да се направи обзор на нервните и психически разстройства, които могат да възникнат през различните етапи на духовното развитие и да се покажат най-действените методи за тяхното преодоляване. По пътя към постигането на пълно духовно съзнание човек преминава през пет критични стадия: криза, предшестваща духовното пробуждане; криза, предизвикана от духовното пробуждане; спадове вследствие на духовното пробуждане; кризи през стадия на духовно пробуждане и накрая „тъмната нощ на душата”. Ще ги разгледаме подред. Кризи, предшестващи духовното пробуждане За да оценим правилно смисъла на странните вътрешни преживявания, явяващи се като предвестници на духовното пробуждане, ще кажем няколко думи за психиката на средния човек. Той се носи по течението на живота. Той приема живота такъв какъвто е, без да задава въпроси за смисъла му, ценностите му и целите му. За човек на ниско ниво на духовно развитие всичко се свежда до осъществяване на личните желания, например да се стреми към богатство, да удовлетвори своите влечения и честолюбие. Човек, чието ниво на духовно развитие е малко по-високо, подчинява своите лични склонности за изпълнение на тези семейни и граждански задължения, които е възпитан да цени. При това той не се замисля над това от къде са се взели тези задължения, как те се съотнасят между себе си и т.н. Той може да се смята за вярващ, макар че неговата религиозност е повърхността и стереотипна. За да живее с чиста съвест, му е достатъчно формално да изпълнява предписанията на своята църква и да участва в установените ритуали. Накратко казано, обикновеният човек се опира, без да се замисля, на безусловната реалност на ежедневието. Той здраво се държи за земните блага, които са ценни за него. По този начин, земното съществуване практически се явява самоцел за него. Дори и да вярва в бъдещия рай, вярата му е чисто теоретична и академична. Пък и да попадне в този „рай” той може да започне да се стреми и по-късно. При все това може да се случи, а и от време на време се случва, този „обикновен” човек да претърпи в своя живот внезапна трансформация, която го сварва неподготвен и го плаши. Понякога тази трансформация настъпва в резултат на много разочарования, а често и в резултат на силен душевен стрес, например при загуба на близък човек. Обаче понякога протича без външни причини: сред пълно благополучие и благоволение на съдбата възниква неопределено безпокойство, чувство на неудовлетвореност и вътрешна пустота. Човек страда поради отсъствието на нещо неопределено, нещо, което не може да назове или опише. Постепенно се появява чувство на нереалност, суетата на ежедневието. Личните интереси, които са го занимавали до този момент и са запълвали целия му живот, започват да бледнеят и да губят своята ценност и важност. На преден план се появяват нови въпроси: човекът започва да размишлява за смисъла на живота, за причините на 141

явленията, които преди са се възприемали като подразбиращи се – той размишлява за източника на собственото и чуждото страдание, за човешкото неравенство, за произхода и целта на човешкото съществувание. Заблужденията са чести на този етап. Много, не разбирайки смисъла на това ново състояние на душата, го разглеждат като прищявка и болезнена фантазия и доколкото това е много мъчително, се опитват всячески да го подтиснат. Страхувайки се да не се „побъркат” те правят всичко възможно да се потопят отново в конкретната реалност, която им се струва, че им се изплъзва. В хода на тази борба някои с удвоени усилия се хвърлят във водовъртежа на живота и жадно търсят нови занятия, дразнения и усещания. Понякога по такъв начин им се удава да заглушат своето безпокойство, но почти никога не успяват напълно да се избавят от него. Това безпокойство броди в дълбините на техните същества, разклаща устоите на ежедневието и след известно време, понякога след няколко години, с нова сила изплува на повърхността на съзнанието. Сега това безпокойство става по-мъчително, вътрешната пустота – още по-непоносима. Човек се чувства унищожен, всичко, което е съставлявало живота му, му се струва сън, пада като празна обелка. В същото време новият смисъл не се е появил още и понякога човек не само нищо не знае за него, но дори и не подозира за съществуването му. Често към това страдание се добавя и моралната криза, пробужда се и се задълбочава етичното съзнание, човек се терзае, чувства вина и се разкайва за стари свои дела. Той се съди сурово и изпада в пълно униние. Естествено, в това състояние лесно се явява мисълта за самоубийство, прекратяване на физическото съществуване се струва логично разрешение на вътрешния крах. Ще отбележим, че това е най-общата схема на протичането на подобни преживявания. В действителност са възможни различни индивидуални особености: някои въобще не преживяват стадия рязко, други се оказват в него съвсем внезапно, без предварителни етапи, при трети господстват натрапчиви философски съмнения, при четвърти основна роля играе моралната криза. Тези проявления на духовния прелом са много подобни на определени симптоми при неврастенията и психастенията. В частност, един от симптомите на психастенията не е нищо друго освен загуба на функционирането в реалността, а друг – деперсонализацията. Сходството на духовната криза с указаните заболявания се засилва и от това, че те имат едни и същи физически симптоми: изтощение, нервно напрежение, безсъние, разстройство на храносмилането и кръвообращението. Кризи, предизвикани от духовното пробуждане Установяването на връзка между личността и душата, съпътстващите с това потоци светлина, радост и действена сила се съпътстват с чудесно състояние на освобождение. Вътрешната борба, страданията, неврозите и физическите разтърсвания може внезапно да изчезнат и често с такава удивителна бързина, че става очевидно, че това не е вследствие на материални причини, а на душевните страдания. В такива случаи духовното пробуждане е изцеление в пълния смисъл на думата. Но не винаги пробуждането става толкова просто и хармонично. То може само по себе си да предизвика усложнения, разстройства и отклонения. Това се отнася за тези хора, чийто ум не е напълно уравновесен, чийто емоционален живот

142

е прекомерно екзалтиран, чиято нервна система е доста нежна и чувствителна, за да издържи безболезнено на рязкото усилване на духовните енергии. Когато разумът е твърде слаб и неподготвен, за да издържи на духовната светлина, или когато човек е склонен към високомерие и егоцентризъм, вътрешните събития може неправилно да бъдат разбрани. Възниква така нареченото изместване на нивата, пренасяне относителното върху абсолютното, сферите на личността – в духовния свят. По този начин, духовната сила може да доведе до раздуване на личностното „Аз”. Преди няколко години ми се предостави случай да наблюдавам типичен, краен случай от този род в психиатрическата болница във Ванкон. Един от обитателите, симпатичен старец, спокойно и упорито настояваше, че той е Господ Бог. Около това убеждение, той нарисува картина от фантастични идеи за небесните войнства, на които заповядвал, за велики дела, извършени от тях и т.н. Във всичко останало той бе прекрасен и приветлив човек, винаги готов да услужи на болните и на лекарите. Разумът му бе ясен и буден. Бе добросъвестен, така че го направиха помощник на аптекаря. Аптекарят му повери ключа от аптеката и приготвянето на лекарствата и нямаше ни най-малки неприятности с него, ако не се брои изчезването на захар, която той взимал от запасите, за да достави удоволствие на някои пациенти. От обикновена медицинска гледна точка на нашия болен би следвало да се постави диагноза: обикновен случай на мания за величие, параноидално заболяване. Но в действителност тази формулировка е доста описателна, вкарваща го в някакви клинични рамки. Така няма да узнаем нищо определено за природата, за истинските причини на даденото разстройство. А е важно да знаем дали зад идеите на болния не се крият дълбоки психологични мотиви. Знаем, че възприемането реалността на духа и вътрешното му единство с човешката душа извиква в човека, който го преживява, чувство за вътрешно величие, ръст, съпричастност към Божествената природа. В религиозните учения на всички времена намираме безброй свидетелства за това. В Библията е казано кратко и ясно: „Знаете ли вие, че сте Богове?”. Блаженият Августин казва: „Когато душата на човека обича, то тя става подобна на това, което обича”. Когато обича нещо земно, тя става земна, но когато тя обича Бога, не става ли тя Бог? По-силна от всичко е пълната тъждественост на човека – духа в неговото чисто битие – с висшия дух изразен във философията на Веданда. Как ще възприемем това отношение между индивидуалното и универсалното – като пълна тъждественост по същност или като подобие, като причастност или като единство – и в теорията и в практиката трябва ясно да се осъзнава безкрайната дистанция между духа в чистото му битие и обикновената личност. Първото е основа, център, второто е нашето малко „аз”, нашето ежедневно съзнание. Пренебрегвано това различие води до нелепи и опасни последствия. Именно това позволява да разберем описаното погоре душевно разстройство и други, не толкова крайни форми на самовъзвеличаване и самообожествяване. Болезненото заблуждение на тези, които стават жертви на подобни илюзии, се заключава в това, че те приписват на своето преходно „аз” качества и способности на висшия дух. Става дума за смесване на относителната и абсолютната реалност, за личното и метафизично нива. Подобно разбиране на определени случаи на мания на величие може да даде ценни указания за тяхното лечение. А именно: съвършено безполезно е да се доказва на болния, че той не е прав, че се заблуждава, да му се присмиваме. Това може само да го раздразни и да го възбуди.

143

За предпочитане е друга линия на поведение: да се признае реалността, която се съдържа в неговите идеи, а след това с голямо търпение да се направи опит да му се обясни заблуждението му. В други случаи пробуждането на душата и съпътстващото внезапно вътрешно просветление може да предизвика емоционално претоварване, което да се прояви бурно като викове, плач, песни или възбудени действия. Някои силни натури в резултат на подема, предизвикан от духовното пробуждане, могат да се обявят за пророци или реформатори. Те оглавяват движения, основават секти, отличаващи се с фанатизъм и стремеж да обърнат всички в своята вяра. При някои хора от високо ниво, но твърде силни, в резултат на преживяното откровение на трансцендентната и божествена страна на собствения дух, възниква претенция за пълна и буквална тъждественост със своята духовна част. Всъщност такава тъждественост може да бъде достигната само в резултат на дълъг и сложен път на трансформация и прераждане на личността. Затова тази претенция не може да бъде удовлетворена – от тук и депресивните състояния стигащи до отчаяние и импулси за самоунищожение. При някои хора вътрешното пробуждане може да бъде съпроводено с различни паранормални явления. Те имат видения на висши ангелообразни същества, слушат гласове или автоматично писане. Значението на такива съобщения може да бъде различно. Във всеки случай е необходима трезва проверка и анализ без съзнателно отхвърляне, но и без предварителен пиетет, който може да внуши необикновеност на източника на тяхната информация. Особено внимателно трябва да е отношението към съобщения, които съдържат преки заповеди и изискват сляпо послушание, а също и към тези, в които се превъзнася възприеманата информация – истинските учители никога не прибягват до такива средства. Следва да се отбележи, че независимо от това доколко са истински и значими тези съобщения, те винаги са вредни за здравето, тъй като могат в значителна степен да нарушат равновесието между чувствата и разума. Спад след духовното пробуждане Известно време след духовното пробуждане обикновено възниква спад. Вече говорихме, че хармоничният процес на духовното пробуждане предизвиква усещания за радост, просветление на ума, осъзнаване на смисъла и целите на битието. Разсейват се много съмнения и се решават много въпроси, появява се усещане на вътрешна увереност. Всичко това се съпътства с преживяване на единството, красотата и светостта на живота: пробудената душа излива поток от любов към всички хора и към всички земни твари. И в същност няма нищо по-радостно за сърцето и по-утешително от съприкосновението с пробудения, който се намира в състояние на благодат. Сякаш предишната личност с острите ъгли и неприятните страни е изчезнала и ни се усмихва нов човек, изпълнен със симпатия, стремеж да принесе радост и да бъде полезен на окръжаващите, да раздели с тях духовните съкровища, които той не може да обхване сам. Това състояние на радост може да продължава много дълго, но и това, разбира се, има край. Ежедневната личност с нейния дълбок фундамент временно се е оттеглила, тя сякаш е заспала, но не е изчезнала и не е преобразена напълно. Освен това, потокът от духовна светлина и любов, както и всичко останало в този 144

свят, е ритмичен и цикличен. Следователно, рано или късно след прилива на светлина, следва отлив. Преживяването на напускането на благодатта е много мъчително и в някои случаи влече след себе си много силен спад и сериозни разстройства. Отново се пробуждат и с нова сила се утвърждават низките влечения. Целият „боклук”, погълнат от потока, отново изплува на повърхността. Между другото процесьт на пробуждане е направил по-фино етическото съзнание, засилил е стремежа кьм съвършенство, човек се осъжда по-строго и безжалостно, струва му се, че е пропаднал много повече от преди. Това заблуждение се дължи на обстоятелството, че на повърхността излизат дълбоко скритите преди наклонности и влечения: духовният стремеж ги е пробудил и извлякъл от безсъзнателното. Спадът може да стигне толкова далеч, че човек започва да отрича духовното значение на вътрешния си опит. В неговия вътрешен свят царят съмнение и самоунижение, той се поддава да счита за изкушение всичко, което му се случва, да счита всичко за илюзии, сантиментални “приказки“. Той може да стане ожесточен и саркастичен, цинично да се присмива над себе си и другите, да се отрича от идеалите си и стремежите си. Но въпреки всички положени усилия той вече не може да се върне в предишното си състояние със силата на волята си. Красотата и чудото на това, което е преживял си остават в него и не се забравят. Той не може вече да живее суетния ежедневен живот и тъгата по божественото не му дава покой. Като цяло реакцията е много болезнена, с пристъпи на отчаяние и мисли за самоубийство. Подобни крайни реакции се преодоляват с ясното съзнание за това, което се случва и със самото осъзнаване на единствения път за преодоляването на тези трудности. Именно за това на човека е необходима странична помощ. Необходимо е да му се помогне да осъзнае, че състоянието на благодат не може да продължава вечно и че следващата реакция е естествена и неизбежна. Прекрасното състояние, преживяно от него, е било подобно на полет към озарените от слънцето върхове, от които се вижда целия свят като на длан. Но всеки полет рано или късно свършва. Отново се връщаме в равнината и след това бавно, стъпка по стъпка, преодоляваме стръмния път, водещ към върха. И осъзнаването на това, че преживяното спускане или “падение“ е естествен процес, през който трябва да минем, утешава и ободрява странника, помага му да събере сили, за да започне уверено да се изкачва. Кризи на стадия на духовното преобразяване Същността на споменатото изкачване всъщност се състои в пълна трансформация и прераждане на личността. Това е дълъг и сложен процес, състоящ се от различни фази: фаза на активна чувствителност с цел да се отстранят препятствията пред потока на духовните сили; фаза на развитие на вътрешните способности, досега скрити или слабо изразени; фази, в течение на които личността трябва безмълвно и кротко да дава възможност на духа да работи със себе си, като понася неизбежните страдания мъжествено и търпеливо. Това е време наситено с промени, когато светлината и тъмнината, радостта и болката се сменят постоянно. Често силите на човека на този етап дотолкова са ангажирани с тежки, и понякога мъчителни вътрешни събития, че той не успява да се справя както трябва с разнообразните изисквания на външния личностен живот.

145

Страничният наблюдател, даващ оценка на този човек от гледната точка на неговата нормалност и практическа ефективност вероятно ще стигне до извода, че той, някак си, е станал “по-лош” от преди, “по-нестойностен”. По този начин вътрешните проблеми на духовно развиващия се човек се задълбочават от неразбирането и несправедливите оценки на семейството, приятелите и даже лекарите. До него неведнъж стигат неодобрителни забележки за пагубното въздействие на духовното стремление и идеали, намаляващи пригодността на човек за практическия живот. Подобни съждения често предизвикват дълбока потиснатост, душевен смут и униние. Това изпитание, както и всички други, трябва да бъде преодоляно. То учи човек да се справя с личната си чувствителност и му помага да постигне твърдост и независимост на съжденията. Затова човек не трябва да се съпротивлява на такова изпитание, а да го приеме с търпение. Ако близките му разберат състоянието му в тази ситуация, те могат да му окажат важна помощ, да го избавят от излишни страдания. Става дума само за определен преходен период, когато човек е излязъл от предишното си състояние, но още не е постигнал ново състояние. Така и гъсеницата, която се превръща в пеперуда, трябва да премине през стадия на пашкул, стадий на безпомощност и безсъзнателност. За разлика от гъсеницата човек е лишен от безопасността и тишината, в която пеперудата прекарва своята метаморфоза. Той трябва, особено в наши дни, да остане на своето място и според силите си да изпълнява дълга си пред семейството и обществото, да изпълнява професионалните си задължения по начин, все едно, че нищо особено не се случва в неговия вътрешен мир. Това е много тежка задача. Тя може да се сравни с проблема, стоящ пред английските инженери, които били длъжни да реконструират сградата на лондонската гара без нито за час да прекъсват движението на влаковете. Разбираемо е, че тази толкова сложна задача понякога предизвиква такива нервни и душевни разстройства като изтощаване, безсъница, потиснатост, раздразнителност, които от своя страна, поради тясното взаимодействие между духа и тялото, могат да доведат до различни физически симптоми. За да се помогне в такава ситуация е необходимо преди всичко да се идентифицира истинската причина за болестта и да се окаже на болния правилната психотерапевтична помощ, в противен случай физическото лечение и приема на лекарства само ще смекчат неблагополучието, но по никакъв начин няма да подействат на душевно-духовните корени на проблема. Понякога тези разстройства са следствие на претоварване – от прекомерните усилия да се ускори духовното развитие. Резултатът на тези усилия е не трансформация, а избутване на низшите компоненти, изостряне на вътрешната борба със съпътстващото я нервно и духовно пренапрягане. Тези, които прекалено ревностно се стремят към съвършенство трябва постоянно да помнят, че работата по тяхното вътрешно прераждане се осъществява от духа и духовните енергии. Тяхната личностна задача е да привлекат към себе си тези сили чрез вътрешно самоотхвърляне, медитация и правилно състояние на душата, да се стремят да отстранят това, което пречи на свободното въздействие на духа. Ако изпълнят тази задача им остава само да чакат с търпение и доверие разгръщането на духовното действие в душата. Другата, в определен смисъл противоположна трудност е да се справи човек с мощния поток на духовната сила. Тази скъпоценна енергия може лесно да се прахоса в излишни чувства и излишна трескава дейност. И обратното – в някои случаи тази енергия прекалено много се сдържа, натрупва, недостатъчно се реали146

зира в дейност, така че в крайна сметка нейното налягане също поражда вътрешни разстройства. Точно както силният електрически ток при късо съединение разтопява проводника. По този начин човек трябва да се научи разумно да управлява потока на духовните енергии; да ги използва в плодотворна вътрешна и външна дейност без да ги разпилява. Тъмната нощ на душата Когато процесът на трансформация достига връхната си точка, неговият решаващ, последен етап често се съпровожда със силни страдания и вътрешна мрачност. Християнските мистици наричат това състояние “тъмната нощ на душата”. Външно то прилича на болест, която психиатрите наричат депресивна психоза или меланхолия. Нейните признаци са: състояние на тежка потиснатост, стигаща до отчаяние; ясно изразено чувство на собствена недостойност; остро самоосъждане – съвършено безнадежден и прокълнат; угнетяващо чувство на парализираност на ума, загуба на сила на волята и самоконтрола, съпротивление и възпиране по отношение на всякаква активност. Някои от тези симптоми могат да се проявят в помалко изразена форма и в предшестващите стадии, без обаче да достигат нивото на “тъмната нощ на душата”. Това своеобразно и плодотворно преживяване, каквото и да си мислим, не поражда болестен процес. То има своите духовни причини и дълбоко духовно значение. След това така наречено “мистично разпятие” или “мистична смърт” настъпва победното възкресяване и с него свършват страданията. То носи със себе си пълно оздравяване и награда за всичко преживяно. Избраната тема ни накара да се занимаваме почти изцяло с негативните и необичайни страни на вътрешното развитие. Това съвсем не означава, че хората, вървящи по пътя на духовен ръст изпитват нервни разстройства по-често от другите. Нека отбележим следното. Първо. При много хора духовното развитие протича по-хармонично, отколкото в описаните случаи, вътрешните трудности се преодоляват и човек преминава от етап на етап без нервни реакции и без особени физически проблеми. Второ. Нервните и психически разстройства при обикновените хора често протичат по-тежко и по-лошо се поддават на лечение от тези, които имат духовни причини. Разстройствата на обикновените хора често са свързани с мощни конфликти между силните желания, които изпитва човек или с конфликтите на неосъзнатите влечения с осъзнатата личност, или се пораждат от нечие противодействие на собствените им егоистични изисквания или желания. Обикновените хора по-трудно се лекуват тъй като техните висши аспекти са прекалено слабо развити и няма на какво човек да се опре, за да ги убеди да се подчинят на такава самодисциплина, която ще им позволи да си възстановят вътрешната хармония и здраве. Трето, страданията и болестите на тези, които вървят по пътя на духовното израстване, в колкото и тежки форми понякога да протичат, в действителност са само временни реакции, така да се каже “отпадъци” от органическия процес на израстване, водещ към вътрешно прераждане. Затова често те изчезват от само себе си с преминаването на породилата ги криза или сравнително лесно се елиминират при правилно лечение. Четвърто. Страданията, предизвикани от отлива на духовната вълна се компенсират с лихвите не само от периодите на прилив и вътрешен подем, но и от 147

вярата в значимата и висока цел, заради която е започнато това вътрешно пътешествие. Предвкусването на победата е много голяма мотивираща сила и утешение, несекващ извор на мъжество. Това е чувството, което трябва да генерираме в себе си колкото се може по-ярко и по-често и да помагаме в това на нашите спътници. Защото това, едва ли не, е най-добрата помощ, която можем да им окажем. Ние трябва да се стремим колкото се може по-изразително да си представим благостта на победилата и освободена душа, която съзнателно се е причислила към мъдростта, силата и любовта на Божествения живот, да съзрем с вътрешния си взор осъществяването на земята на Царството Божие во славе Его, да видим картината на съвършенството излъчвано от освободеното човечество – новородено творение, пълно с божествено ликуване. Подобни видения са помагали на великите светии и мистици да понасят с усмивка вътрешните страдания и физически мъки, те са вдъхновили свети Франциск Азиски да изрече “Когато чакаш блаженството всяка мъка е наслаждение...” Сега да се спуснем за известно време от тази височина в долината, където хората се трудят “с пот на чело”. Ако този проблем се погледне от гледната точка на медицината и психологията, то трябва да се уточни един въпрос. Както вече казахме, въпреки че разстройствата, съпътстващи кризите на духовното развитие напомнят на някои болести, а понякога даже е трудно да се отличат от тях, в действителност техните причини и значение са съвършено различни, а в определен смисъл даже противоположни. Съответно и тяхното лечение трябва да бъде различно. Нервните симптоми на обикновените болни имат, като правило регресивен характер, тъй като тези болни са неспособни на тази вътрешна и външна адаптация, която е необходима за нормалното развитие на личността. Например някои не успяват да се освободят от емоционалната си зависимост от родителите и остават в това състояние на детска зависимост от родителите си или от тези, които ги олицетворяват дори и символично. Понякога на болните не им стига собствена воля да се справят с трудностите на обикновения семеен или социален живот. Без да го осъзнават те търсят в болестта освобождение от задълженията си. В други случаи причина за болестта може да бъде емоционална травма, например, разочарование или загуба; човек няма сили да приеме нормално ситуацията и реагира на нея с болест. Във всички приведени случаи става дума за конфликт между съзнателната личност и низшите импулси, които работейки в сферата на безсъзнателното започват частично да преобладават над силите на съзнанието. Страданията, от своя страна, предизвикани от хода на духовното развитие, обратно на това, започват да придобиват изразено прогресивен характер. Това е следствие на напрежението свързано с израстването или борбата между личността и висшите енергии. Така тези два типа заболявания трябва да бъдат лекувани по съвършено различен начин. При болестите от първия тип лекарят трябва да помогне на болния да се върне в състояние на нормален човек. За това пациентът трябва да бъде освободен от ограниченията и заповедите, от чувството на страх и зависимост, от прекомерния егоцентризъм и грешни оценки, от изкривената представа за реалността. Задачата на лекаря е да доведе човек до състояние обективно и разумно да вижда нормалния живот, напълно да осъзнава собствените си задължения и правата на другите. Незрелите и конфликтиращи между себе си фактори трябва да бъдат развити и синхронизирани, по този начин се реализира успешният личностен психосинтез. Що се касае до втората група болести, то задачата на вътрешната хармонизация – лечение се основава на това, че новите са били вече асимилирани от 148

вече формираната нормална личност, т.е. става дума за духовен психосинтез около по-висок вътрешен център. Очевидно, че методите за лечение, подходящи за болни от първата група са непригодни, а понякога и вредни за пациенти от втория тип. Ако лекарят не разбира проблемите на последните, не знае за възможностите за духовно развитие или даже ги отрича, може да затрудни, а не да облекчи лечението. Такъв лекар е в състояние да обезцени или да осмее несигурните още духовни стремежи на пациента, да ги разглежда като празни фантазии, или в най-добрия случай, като чиста сублимация. С негова помощ пациентът може да стигне до извода, че за него ще бъде най-добре, ако втвърди личностната си защита и напълно игнорира гласа на душата. Но от това неговото състояние само ще се влоши, борбата ще се изостри, освобождението – забави. Напротив, лекар, който сам върви по пътя на духовното развитие или поне осъзнава духовната реалност, може да окаже огромна помощ на пациента. Във времето, когато човек още се намира на стадия на неудовлетвореност, тревога, безсъзнателни стремления, когато вече е загубил интерес към всекидневния живот, но още няма представа за висшата реалност, докато търси облекчение съвсем не там, където е възможно и бие на камък, тогава, разкриването на истинската причина за неговите страдания може да му помогне да намери правилния изход в пробуждането на душата. И това ще бъде истинското лечение. На човека, намиращ се на втория етап на духовния път, чувстващ се щастлив в духовния мир, в атмосферата на блажени полети на неосъзнаваеми висоти, много важно е да му се разкрие природата и целите на неговите преживявания, да бъде предупреден за тяхната временност, за превратностите на чакащите го странствания. Тогава този странник ще бъде подготвен за състоянията на спад, няма да се разочарова, няма да бъде подвластен на съпътстващите спада съмнения и униние. Ако това предупреждение е закъсняло и на човека му трябва лечение през периода на депресивна реакция, то много важно е да бъде убеден в това, че неговото състояние е временно и той непременно ще излезе от него. На четвъртия етап, когато човек попада в “яма” по пътя си нагоре е особено сложно да му се помогне. Трябва да се решат следните задачи. Първо, да му се обясни смисъла на неговото вътрешно преживяване и как трябва да се държи в дадената ситуация; второ, да му се покаже как човек може да управлява дълбочинните си влечения без да ги избутва в сферата на безсъзнателното, трето, да му се помогне в преобразуването и използването на собствените му психически енергии; четвърто, да се научи да овладява влизащия в неговото съзнание поток духовни енергии и как да го използва; пето, да се сътрудничи и ръководи пациента в процеса на пресъздаване на личността, т.е. при собствения му психосинтез. В периода на “тъмната нощ на душата” помощта става още по-трудна заради това, че човек като че ли се намира в плътна мъгла, той е потопен в своите страдания и светлината на духа не достига до неговото съзнание. Единственото, което може да се направи е да му се повтаря непрекъснато, че състоянието му е само временно, а не постоянно, защото мисълта, че е постоянно хвърля пациента в дълбоко отчаяние. Препоръчваме също така устойчиво да му се внушава, че тези мъки, колкото и тежки да са, имат такава духовна ценност, съдържат в себе си зародиш на такова високо щастие, че ще дойде време, когато той ще ги благославя. Така ще помогнем на пациента да понесе страданието с покорност и смирение. Следва да се отбележи също така, че описаните психологически и духовни средства по никакъв начин не изключват физическото лечение, стига то да облекча149

ва страданията. Особено ценни са тези средства, които поддържат целителните сили на природата: здравословно хранене, упражнения по релаксация, съприкосновение с природата, подходящ ритъм на различни видове физическа и психическа дейности. В някои случаи лечението се затруднява от това, че при пациента се наблюдава смес на прогресивни и регресивни разстройства. Това са случаите на неравномерно и дисхармонично вътрешно развитие. Такива хора могат да постигнат високо духовно ниво с една част от своята личност, докато с другата да остават роби на детска зависимост или на безсъзнателни “комплекси”. Впрочем, може да се каже, че проблеми от регресивен род могат да се открият при повечето вървящи по духовен път и почти при всички така наречени “нормални” хора. Въпреки това, обикновено регресивните или прогресивните прояви на заболяването решително преобладават. Заедно с това винаги трябва да се съобразяваме с това, че в заболяването могат да се наблюдава обединение на симптомите на двете групи. Затова всеки отделен проблем трябва да се изследва и интерпретира, за да се разбере неговата истинска причина и да му се намери подходящо лечение. От горепосоченото става ясно, че за ефективна помощ при нервни и психични разстройства, възникващи в хода на духовното развитие, са необходими знания и опит на две нива: на лекар, специалист по нервни заболявания и психотерапия, и на сериозен изследовател на духовния път, а още по-добре – на странник по този път. В наше време едното и другото рядко се обединяват в един човек. Но тъй като все повече хора имат нужда от такива целители, то тези, които са способни да бъдат такива трябва да се готвят за това. Лечението би могло да бъде по-ефективно, ако персоналът има съответната подготовка да осъществява всички детайли на лечението. И накрая, важно е хората, обществеността поне в общи черти да знае за основните взаимовръзки между нервно-психическите и духовни кризи. Тогава семейството би могло да помогне на болния и на лекаря, а не да създава допълнителни трудности с невежеството си, със своите предразсъдъци и съпротива. Ако можехме да осигурим такава подготовка на лекарите, персонала и обществеността, това би предотвратило много излишни страдания и много странници по духовния път по-леко биха постигнали своята висока цел: единение с Божественото. Превод В.У.

150

АФОРИЗМИ Добро и зло Димитър Пецов Това, което може да направи доброто и злото абсолютни или относителни явления е истината за тях. И този, който я притежава може да ги управлява за доброто на всички. ~ Човек трябва да прави разлика между това, което осмисля живота му и това, което е смисълът на живота. Злите дела също могат да го осмислят, но смисълът е в добрите. ~ Морално основание: За да вършиш добро трябва да си убеден, че трябва да го вършиш – независимо от последиците за тебе. ~ Повечето хора са убедени, че са създадени за да вършат добро, но малко от тях остават дълго време верни на това убеждение. ~ За да си способен за доброто трябва да победиш злото в себе си. ~ Порок на волята: Хората имат навика да се прекланят на доброто, но да вършат зло.

~ За да вършиш добро е необходимо да положиш усилие, да превъзмогнеш себе си. За да вършиш зло е достатъчно само да бъдеш себе си.

~ Обикновено сме приели да наричаме това, което ни доставя удоволствие добро и да се стремим към него. Истинското добро обаче доставя удовлетворение и в повечето случаи е свързано с лишаване от удоволствие.

~ Върши добро в живота си и ще намериш удовлетворение. По-малко удоволствие.

~ Разлика между добрия и злия път в живота няма. Разликата е в отношението към правилата за движение по него.

~ Представи си, че караш автомобил без да спазваш правилата за движение и не се съобразяваш с никого. Или ще имаш проблеми с властите или ще катастрофираш. Такъв е и пътят на злия.

~ Ако правиш в живота си само това, което искаш или ще си имаш проблеми с властите, или ще катастрофираш.

~ 151

Пътят на злото обикновено е по-лесен, а добрият труден. Затова и злите в живота избират по-лесното, а добрите трудното.

~ Така, както начертаеш пътя на живота си в началото, така после пътят ти, ще ти даде чертите си.

~ Обикновено всички искаме да сме добри, но да правим каквото си искаме.

~ Не можеш да искаш в живота да си добър, но да правиш каквото си искаш.

~ Искаш ли със сигурност да станеш зъл, избирай в живота само това, което ти харесва да правиш.

~ Поза: Няма по-лошо от това да си поставиш за цел в живота да бъдеш добър човек.

~ Двоен стандарт: Да бъдеш добър означава да правиш това, което е правилно. Но същото означава и да си зъл.

~ Относителност: Да постъпваш правилно не означава да постъпваш според правилата.

~ Мяра: Съдбата на доброто често е несправедлива. И да вършиш добро означава в някаква степен да си несправедлив към себе си.

~ Обратна зависимост: За да си добър към останалите трябва да си зъл към себе си и обратно, ако си добър към себе си, значи си зъл към останалите.

~ Пътят на злото е постлан с добрите намерения на заблудата. А на доброто с бодлите на истината.

~ Умението да предвиждаш злото е особен вид злонамереност.

~ Злият обикновено е добронамерен, а добрият злонамерен.

~ Ако искаш да предвидиш злото мисли си за него. Ако искаш да ти се случи, мисли си само за добро.

~ Да имаш вяра в доброто, означава да нямаш доверие в истината.

~ Жребий: Добрият и злият случай в живота са като двете страни на монета. И на добрият в живота се случва зло и на злият добро.

~ 152

Съдба: Злите обикновено не живеят добре. Но и на добрия злите дни не са малко.

~ „Дърветата се познават по плодовете”. И добрият, и злият – по делата.

~ Да бъдеш добър означава също и да бъдеш полезен – да създаваш блага за другите.

~ Оценката за добрите дела рядко е своевременна. Обикновено признанието идва със закъснение.

~ Ако вършиш зло не очаквай одобрение. Но и ако вършиш добро няма гаранция, че ще го получиш.

~ Доброто и одобрението са две различни явления. Много често делата на злия са одобрени, а на добрия – осъдени.

~ Ако злият в едно общество получават одобрение, значи това е обществото на злите.

~ Заплатата за извършеното добро е вътрешното удовлетворение. Но и злите също могат да бъдат доволни от това, което постигат.

~ Конформизъм: Ако живееш с убеждението, че винаги трябва да правиш това, което правят другите, значи търсиш да си одобрен независимо от това дали вършиш добро или зло.

~ Средата, в която живее, създава човека. Но и човекът си избира среда, която да го създаде.

~ Ако се събираш с такива, които вършат зло, значи искаш да станеш като тях.

~ За да намериш доброто в живота трябва да търсиш истината.

~ Доброто превъзхожда злото. А истината превъзхожда и двете.

~ Да търсиш истината, значи да търсиш доброто. Но ако я намериш няма гаранция че последиците ще бъдат добри за тебе.

~ Истината за доброто често е зла, а за злото – добра.

~ Да бъдеш истинен означава да не си нито добър, нито зъл. Да бъдеш исти153

нен означава да си съвършен.

~ Знанието по естеството си е нещо добро. Но може да бъде употребено за зли цели.

~ Знанието на добрите избавя и злите.

~ Знанието на добрите помага и на злите да вършат зло.

~ Добър съвет може да ти даде добър човек. От злия можеш да го вземеш.

~ Добрите съвети на злите водят до лоши последици за добрите.

~ Място за доброто в живота няма, ако я няма и истината в него.

~ Ако събереш доброто и злото в живота си, ще получиш истината за него.

~ За да се насладиш истински на добрите дни в живота си, пожелай си да видиш и злите.

~ Ако искаш в живота си да си слуга на злите, не търси истината.

~ Доброто е знание, а злото – невежество.

~ Да научиш някого на нещо добро, значи да извършиш нещо добро.

~ Способността да различава добро от зло е знанието на съвършения. То обаче се достига по пътя на истината.

~ Стремежът към съвършенство е добро. А посредствеността е за злите.

~ Доброто може да се раздели и на по-добро и не толкова. Но при всички случаи трябва да е достатъчно.

~ Добрият, ако не се усъвършенства в доброто, става зъл.

~ Злото може да се нарече и недостатъчно добро.

~ Да не търсиш най-доброто е зло.

~ Стремежът към съвършенството може да служи както на доброто, така и на злото.

154

~ Добрите дела изискват посвещение. Злите – чувства.

~ Злият се води от чувства. Добрият – от убеждения.

~ Злият има сърце. Добрият – разум.

~ Злият може да те уплаши. Но от добрия трябва да се страхуваш.

~ Злият е слуга на страстите си. Добрият господар на чувствата си.

~ Добрият винаги знае мярката във всичко. Злият никога не се насища от нищо.

~ Строгостта и сериозността са две пренебрегнати добродетели на любовта. Добрият обикновено ги притежава и двете.

~ Притча: Добрият и злият срещнали на пътя съвършения и го попитали: – Добро ли носиш – или зло? А той отвърнал: – Истината.

155

ЗА КОНТАКТИ С РЕДАКЦИЯТА: Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg

156