Spisanie IDEI br. 1 ot 2016 g. by Ангел Грънчаров

ИДЕИ

Брой 1 (2 (22) Година VIII 2016 2016 Април

ФИЛОСОФСКО СПИСА СПИСАНИЕ

ИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ Книжка 1 (22 (22), 22), Април, Април, Го Година VIII, 2016 2016

Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Митко Момов – „Философия и религия”

ISSN1313-9703 (Print) ISSN 2367-6108 (Online) © Център за развитие на личността HUMANUS 2

СЪДЪРЖАНИЕ ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ Не, тази държава наистина май няма бъдеще, идиотизмът у нея е напреднал прекалено, а, какво ще кажете по този въпрос?........................................................................5 Чистосърдечен апел, съдържащ словоизлиянието на един наистина ненормален и дори опасен човек...............................................................................................................5 Ето как се зароди една екстравагантна, направо съвсем щура идея, свързана с бъдещето на философското списание ИДЕИ..................................................................8 Открит съм за всякакво сътрудничество в нелеката ни, но много нужна работа като учители по философия и гражданско образование.......................................................11 Ето това е най-страшното: масово не се съзнава, че сме тежко болно общество, поразена е душата на българина! ..................................................................................13 Вярата в Нищото, явяващо се "бог" на безбожниците, е една парадоксална вяра, която отприщва пътя за какви ли не чудовища и кръвопролития................................15

ПОКАНА ЗА… РЕВОЛЮЦИЯ Където няма свобода, няма морал, няма смисъл, няма и човечност: там има само абсурди, там има само кошмар.......................................................................................17 Ангел Грънчаров Дойде време прокудената свобода триумфално да се завърне в училищата на България!.................................................................................................................................28 Започва нещо като училищна революция, предстои цялостна промяна на самата парадигма на образованието...........................................................................................35

ВЕЛИКИТЕ ФИЛОСОФИ Последното желание на Сократ......................................................................................45 Ясен Маламов Моят хайдегериански прочит на шопенхауерианската волунтаристична метафизика……………………………………………………………………………………….51 Класическата философия в контемпорарната контекстуалност..................................52 Иван Николов

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Науките за природата и науките за историята...............................................................54 Хайнрих Рикерт

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ФИЛОСОФИЯ Бунтуващият се человек (фрагменти).............................................................................63 II. Метафизическият бунт Албер Камю 3

СЪВРЕМЕННАТА ПСИХОЛОГИЯ Психосинтезата, психологията с душа............................................................................82 Стелиян Славов "Динамична психология и Психосинтез".........................................................................83 Роберто Асаджоли

ФИЛОСОФСКИТЕ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ „Ние създаваме цялото красиво само когато нa всяка отделна част отдаваме това, което ѐ принадлежи"........................................................................................................93 Димитрина Бисеринска Резюме на „Образованието и смисъла на живота” на Джиду Кришнамурти..............94 Добрин Добрев

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ Осемте съзнания на йогачара.......................................................................................100 Алисиен Пацев Из За изречението и думата (Вакяпадия)……………….…...........................................105 Превод Мирена Атанасова Будистка философия на времето..................................................................................108 Първолета Манчева Съвременни аспекти на дебата между хуманитарни науки и природни науки..........112 Доц. д-р Георги Белогашев

СЪВРЕМЕННОСТ: ОБРАЗОВАНИЕ И ВЪЗПИТАНИЕ Философия на българското образование – вчера и днес...........................................122 Ив. Топалова и Жак Асса

МЪЖЪТ И ЖЕНАТА Ева и Адолф – несподелената любов по Свръхчовека...............................................129 Георги Хаджийски

ЦЕННОСТИТЕ НА ЧОВЕЧНОСТТА Изменим ли на човещината си, изгубим ли човечността си, всичко тогава ще отиде по дяволите!....................................................................................................................137 Ангел Грънчаров 4

ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ Не, тази държава наистина май няма бъдеще, идиотизмът у нея е напреднал прекалено, а, какво ще кажете по този въпрос?

Виждате ли на каква снимка попаднах съвсем случайно в ето тази публикация, която е от 22 август 2013 г.: Айляк кино на хамак в Розариума тази неделя. Младежкото и креативно събитие се планира за тази неделя, 25 август в парк Розариум в Казанлък. За завършек на лятото, организаторите – казанлъшкият кино клуб Horseradish и студио за хамаци „Айляк Хамак” ще прожектират лятно кино на хамаци в парк „Розариум”... Всеки има ненужни вещи у дома, вещи, които не използва. Никой не е длъжен да носи нещо, за да вземе друго. Всичко е безплатно и парите не важат! Кратък коментар: Как е попаднало тази книжка на списание ИДЕИ там – това е голяма загадка. Умът ми не го побира. Забележете как промотират събитието: "Всеки има ненужни вещи у дома, вещи, които не използва...", значи философско списание, в което има поместен текст на великия Мартин Хайдегер (и има също така негов портрет на корицата!) у нас принадлежи към разреда на... "... ненужните вещи у дома, вещи, които не използва...". Давате ли си сметка за какво говори това?! Не, тази държава наистина май няма бъдеще! Идиотизмът у нея е напреднал прекалено, а, какво ще кажете вие по този въпрос?

Чистосърдечен апел, съдържащ словоизлиянието на един наистина ненормален и дори опасен човек Получих чудесно, твърде интересно писмо от млад човек от Варна, интересуващ се от философия, по тази причина го публикувам в блога си заедно с моя твърде патетичен отговор до него; идеята ми е да се възползвам и да поставя някои

отдавна наболели проблеми, по които е непростимо да се мълчи повече; ето двете писма:

Здравейте, г-н Грънчаров! Кратко представяне: И. Н., 28 год., гр. Варна, юрист; проявявам интерес на полето на философията, в частност определям себе си като хайдегерианец. Изпращам Ви два свои интерпретативни текста с философски уклон. Иде дума за мини-текстове. Всеки мини-текст е самостоятелно озаглавен. Липсва кохезия в компилацията: текстове са самостойни и дори подредбата им е по-скоро интуитивно-творческа, отколкото следваща някаква желязна логика. Записвам отделни свои разсъждения, не ми се отдават обемни и цялостни изложения. Моля – при наличие на време и желание от Ваша страна – да се запознаете с текстовете. Заслужават ли тези текстове да видят бял свят в някое последващо издание на Вашето списание ИДЕИ? Не бих искал да се натрапвам или нахалствам: отворен съм за всякакви забележки, коментари, дори остра критика... това само би било от полза при усъвършенстване на моите писания. Ала за мен ще е цяло щастие да взема участие в списването на Вашето списание и въобще в отстояването на свободното мислене и либералната ценност. С благопожелания: И. Н.

Здравейте, уважаеми г-н Н., Току-що прочетох текстовете, които сте ми изпратил. Моята преценка е, че умеете да пишете и имате какво да кажете, да, текстовете Ви заслужават да се появят на страниците на списание ИДЕИ! И това ще стане още в първата книжка на списанието за тази година, която в момента подготвям за печат. Поставяте с текстовете си важни теми, които заслужават по-широко вникване и обсъждане от читателите на списанието. Много Ви благодаря за това, че се свързахте с мен и имате готовност да си сътрудничим! Г-н Николов, няма да крия, че по моето възприятие у нас са много малко хората, за които духовните неща (от рода на философията, свободното мислене, човечността и пр.) имат значение – и при това са готови на дело да правят нещо за промяна на тежката ситуация в духовната област. Тъй че с удоволствие поемам протегната от Вас ръка – и ще се радвам да си сътрудничим на това поле много време занапред! Не е тайна, че неколцина ентусиасти (по-малко сме на брой от пръстите на едната ръка!) издаваме списанието, без никаква подкрепа отникъде, успяваме (с Божията помощ!) да го правим вече осма година. (Разбира се, има много други хора, които минаха покрай списанието, ала се оттеглиха в момента, в който си постигнаха целта, примерно да им бъде отпечатана някоя и друга статия! Сега стоят отстрани и гледат безучастно сеир, чакат момента, в който ще се провалим: все пак живеем в България!) Ще бъде чудесно ако се присъедините към нашия малък екип – не само като автор, а и както сам прецените за правилно в нелеката ситуация. Примерно ако можете да ми помогнете малко за разпространението на списанието във Варна, това ще бъде една безценна помощ. Имам предвид поне това: да поемете ангажимент да занесете колекция от всички досега излезли броеве на списанието (която аз ще Ви изпратя – ако желаете да се ангажирате с това) в Градската (централната) библиотека във Варна. В много градове на страната правим точно това, с помощта на някой местен човек снабдяваме поне градската библиотека (а в някои градове снабдяваме и училищни библиотеки). Целта е списанието да стигне някак до своите читатели. Проблемът е, че разпространителите на периодични списания и дори книжарите от книжарниците твърдо не желаят да разпространяват списание ИДЕИ – понеже го възприемат като елитарно и най-вече като непазарно! По тази причина е срамота, че големи количества книжки от списанието, в което ние вложихме толкова труд, средства и ентусиазъм, си стоят непипнати от ръка на читател в складовете и книжните борси! Простете, че Ви занимавам с това, но на мен лично като създател на списанието ми е много мъчно, че става така! Да, много ми е мъчно за това нещо. Силно съм разочарован. А не мога сам да направя кой знае какво да се промени ситуацията. Нуждая се от помощ. Ето, призовавам Ви да помогнете – ако можете и ако искате. Дано не Ви прозвучи съмнително този мой чистосърдечен апел. (Имало е случаи когато след подобно патетично писмо, написано от моя страна, човекът, на когото съм го написал, да ме възприеме за луд човек, да се уплаши и да се оттегли от кореспонденция с мен, т.е. да си замълчи и повече да не се обади никога повече!) Ще се радвам това да не се случи сега и с Вас, простете, че бях толкова откровен с Вас; това не е прието и затова подобен подход звучи като словоизлияния на наистина ненормален и дори опасен човек. :-) Това е. Наистина ще се радвам да си сътрудничим плодотворно! Бъдете здрав! Пишете! С уважение: А.Грънчаров 7

Ето как се зароди една екстравагантна, направо съвсем щура идея, свързана с бъдещето на философското списание ИДЕИ

Тия дни в разговор с приятел от Фейсбук (Георги Хаджийски, пишещ човек, интелектуалец, който наскоро стана кмет на с. Драгушиново; той, впрочем, е един от авторите в списание ИДЕИ, също така го е подпомагал финансово като е абонирал за своя сметка Градската библиотека в Самоков), обсъждайки ситуацията с издаването на това философско списание, се роди една хубава идея, за която сега искам да разкажа. И мигновено по този начин правя нужното или първата стъпка към реализацията на тази направо чудесна идея. Ето за какво става дума. Хартиеното издание на списание ИДЕИ излиза цели 7 години (2016 г. ще му е година VIII от създаването!), три пъти в годината, като за това време беше печатано с личните средства на негови читатели-спомоществуватели и също така най-вече на неговия главен редактор и издател, който с неколцина свои приятели издаваше в крайно трудни условия списанието вече толкова време. В един момент когато главният редактор и издател беше безработен, списанието пак продължи да излиза, тогава го издавах, отделяйки голяма част от мизерното си обезщетение за безработица (това е, чини ми се, уникален случай в историята на издаване на периодични философски списания, но както и да е). По финансови причини все още не е излязла последната книжка на списанието за 2015 година, сега чакаме възстановеният вече на работа по съдебен ред негов главен редактор да получи първата си заплата за януари, та с тия пари да може да издаде въпросната книжка. От само себе си се разбира, че тиражът на списанието беше намален до възможния минимум, което пък доста оскъпи отделната книжка. Абонатите на списанието са малко, т.н. спонсори не се намериха изобщо, ето, на това основание под въпрос е дали да продължим издаването на хартиеното издание на ИДЕИ (за онлайн-изданието няма проблеми, него ще го издаваме и занапред, живот и здраве да е само!). Та когато г-н Хаджийски поиска отново да абонира за своя сметка градската библиотека на Самоков, аз му отвърнах следното:

... Но аз все по-често се питам дали да продължаваме хартиеното издание – при положение че списанието има твърде малко абонати само плюс екземпярите, които даваме за Народната библиотека и за други библиотеки, крайно е мизерен тиража предвид кризата, пък и книжарите изобщо не го щат да го разпространяват (те го оцениха за непазарно и по тази причина го осъдиха на смърт, а пък на евентуалните му читатели наложи своята не по-малко жестока пазарна цензура!). Тъй че не знам какво да Ви кажа. Ще ми се да продължи хартиеното издание (като го показвам на учениците си някои се впечатляват и питат как да си го закупят, аз подарих доста стари броеве на интересуващи се мои ученици), но понеже помощ отникъде не се намери, не знам какво да правя. Помощ отникъде, а само използвачи се намират, доста учени продължават да си пращат статиите в списанието, а като им кажа, че сме закъсали крайно много финансово, мълчат, никой не се сеща да обели дума за известна подкрепа, а дори почва да философства, че като автор бил имал право ако не на хонорар, то поне на безплатни бройки от списанието, представяте ли си?! (Макар в някакъв смисъл да са прави, те може би си мислят, че аз, издателят, "забогатявам" с издаването на техните текстове!) Така че много трудно се правят такива неща у нас, в България – като издаването на едно списание за духовните неща. Естествено, че нито една от държавните институции, занимаващи се с образование или с култура у нас, не счете за нужно да подаде ръка на издателите на списанието, напротив, то сякаш е нещо като трън в очите им. И по тези причини най-вероятно предстои съвсем скоро неминуемата смърт на хартиеното издание на списание ИДЕИ. На тия мои думи г-н Хаджийски ми отвърна: – Жалко за Вашето списание – вложил сте много душа в него. А пък аз му отвърнах: – Каквото ми е обаче по силите ще направя за да запазя и хартиеното издание на списанието. Аз съм консервативен човек, обичам да чета хартиени книги и списания. Интересно е (да подхвърля и това) защо Делян Пеевски като е такъв голям медиен магнат не проявява интерес към закупуването на... списание ИДЕИ? Ето как тоя човек си пропилява шанса да влезе в културната история на България и да направи нещо добро! :-) Купува само жълти просташки издания, горкият, хвърля си парите на вятъра! Все още не е сигурно, че хартиеното издание ще загине, ще се боря, ще видим какво ще стане със списанието, това ще се разбере скоро: до април месец трябва да успеем да издадем първата книжка. Има още време. И ето, във връзка с тия мои думи г-н Хаджийски ми подхвърли следната идея: Искате ли да направим един експеримент – да публикуваме линк към страницата на Вашето списание ИДЕИ тук, във Фейсбук, със съобщение, че се продава? Приех идеята му ето как: – Да, това е хубава идея: продаваме ИДЕИ! Дали ще се намери купувач на ИДЕИ у нас, в България – интересно е да разберем това! Ще си позволя да взаимствам чудесната Ви идея. Още тази сутрин ще напиша нещо в този смисъл, под формата на обява. Благодаря много за идеята! А ето сега и въпросната обява за продажбата на списание ИДЕИ: Съобщаваме на евентуалните купувачи че се продава философското списание ИДЕИ, което излиза вече осма година, три пъти в годината е излизало през цялото това време. Списанието работи за духовното възземане на българския народ и особено за личностното и духовното развитие на младите хора на България. Философията на списание ИДЕИ е в него най-вече младите хора да намират разби9

раеми, ясни, понятни за тях, написани на човечен език и богати на смисъл, т.е. приятни за четене текстове, писани не само от съвременни автори, но и от класици на философията (в списанието за годините на излизането му бяха представени с интересни свои текстове философи като Кант, Платон, Мераб Мамардашвили, Жан-Пол Сартр, Уилиям Джеймс, Албер Камю, Мартин Хайдегер, Йоан Златоуст и още много други). В списание ИДЕИ бяха публикувани текстове на много млади хора, ученици, студенти, докторанти, също така и на утвърдени български учени, тук просто не можем да изброим техните имена. Във всичките тия години списанието беше печатано с личните средства най-вече на неговия издател и главен редактор, на неколцина негови най-близки сътрудници, също така и със скромната финансова подкрепа на свои читатели. Нито един състоятелен спонсор, фондация или пък българска държавна институция, занимаваща се в образование и култура, не счете за нужно да подкрепи ентусиастите, издаващи списанието, а пък книжарите, разпространителите на периодични издания най-вече направиха нужното да го осъдят на неминуема смърт като отказаха да го разпространяват – понеже го оцениха като "непазарно", "нерентабелно" или за непечелившо. И така лишиха списанието от неговите бъдещи читатели, попречиха на читателите му да достигнат до своето списание, сиреч, наложиха му специална пазарна цензура, която е не по-малко жестока от онази другата, идеологическата. Очевидно у нас по павилионите за периодични издания може да се кипрят само шарени жълти издания, служещи на интензивното опростачване на публиката, но сериозни издания за духовните неща и за истинските стойности в живота, издания, които се прекланят пред ценности като истината, доброто, свободата и самоотвержено им служат, там, кой знае защо, съвсем не се допускат. Във връзка с тази тежка ситуация и с оглед хартиеното издание на списание ИДЕИ все пак да бъде спасено от неминуема смърт издателят му, вече напълно разорен заради него, реши да го предложи за продажба: да, продава се философското списание ИДЕИ, продават се правата за издаването му, търговската му марка и всичко останало, свързано с него. Единственото изискване на продавача е списанието да запази утвърдения си облик, своята издателска концепция, а това е възможно ако все пак купувачът реши да остави на длъжността му неговият главен редактор, който за труда си няма да иска никакво възнаграждение, рro bono, т.е. ще му работи подобно на роб, без никакво заплащане, единствено заради идеята. Ако пък това не е възможно, тогава купувачът все пак следва да се задължи да запази издателската концепция на списанието, пък нека други хора, които мислят в същата посока, да го списват, правят и издават. Между другото около списание ИДЕИ възникна група от съмишленици от България, Украйна, Чехия, Словакия, Индия, Япония, САЩ и др. страни, които издават международно многоезично научно-теоретично приложение на списанието, което излиза вече четвърта година. Статутът на това издание ще се уреди със специална клауза към договора за продажба. То си има солидна международна редакторска колегия, която, разбира се, следва да бъде запазена. За ония, които проявяват интерес към такава една необичайна за българските условия сделка, даваме нужните координати за връзка, за подаване на оферти, за преговори около покупко-продажбата и пр., тия данни се намират в раздел Контакти на блога на списанието, намиращ се на адрес: http://grancharov.blogspot.bg/. Това е обявата, стана малко дългичка, но това съвсем не е случайно, налага се от същината на замисъла. На мен лично много ми е интересно дали някой ще откликне на обявата, вълнува ме това какви коментари ще се появят, дали, пример10

но, няма да се намерят у нас хора, които да се обединят около възможността чрез коопериране да си обединят силите, примерно като се създаде едно сдружение, с оглед списанието все пак да бъде спасено и пр.; 20-тина човека само да се намерят, които да се съгласят да се обединят – и списанието ще бъде спасено! А купувач едва ли ще се намери, не сме чак такива наивници за да допуснем, че някой състоятелен човек у нас ще се съгласи да даде пари за толкова вятърничава и направо глупава инвестиция (вместо, примерно, а даде парите си на някой нов Бареков да му учреди нова партия!). Но да видим де, знае ли човек, понякога се случват и чудеса; ако някой знае как това може да бъде направено, нека да изпрати тази обява на самия медиен магнат Делян Пеевски или на неговата толкова любвеобилна майка. Та ще видим какво ще стане, най-вероятно нищо няма да стане, все пак живеем в България, една страна, осъдена, най-вероятно, не само на комунизъм, но и на разгул на простащината. Тук у нас, в тъй миризливото българско гюбре, такива нежни духовни цветя като списание ИДЕИ не виреят, нито пък могат да цъфтят, ако покълнат, то мигновено биват стъпкани така безжалостно както дори и бясна крава няма да тъпче своето теленце. Но да видим, експериментът вече е заложен. Естествено, че нищо няма да стане, но това все пак не се знае със 100% сигурност. Хайде чао, че пак се разприказвах и казах толкова излишни неща. Хубав ден ви желая и бъдете здрави! Не е зле да се погрижите малко и за духовното си здраве, но това си е вече изцяло ваша работа!

Открит съм за всякакво сътрудничество в нелеката ни, но много нужна работа като учители по философия и гражданско образование

Получих следното писмо от преподавателка по философските предмети в едно училище, на което отговорих веднага, ето и двете писма, публикувам ги тук защото същите въпроси могат да представляват интерес и за други хора, намиращи се в подобна ситуация: Здравейте, г-н Грънчаров, Аз съм учителка по философските предмети в СОУ в гр. ... (Скривам града понеже не съм искал съгласие за публикуване на писмото – та затова запазвам пълна анонимност на събеседника си, бел. моя, А.Г.) Попаднах на Вашия блог търсейки материали за взаимоотношенията учител-ученик. Допаднаха ми разсъждения11

та и ме заинтригуваха учебните помагала, които сте написал. Бихте ли ми дали повече информация за тях? Имам страхотна потребност от такива материали за часовете. Трябва да уточня, че съм историк по специалност и срещам затруднения естествено. Часовете ми са разговори, дискусии, провокиране на мислене и "пре-подаване". Няма как! Борбата ми е със самите ученици, за които е странно и необичайно. Та бихте ли ми помогнали, но все пак ме интересуват и цените поради обективни причини. Поздрави! П.С. Здравейте, госпожо С., Всички написани от мен учебни помагала по философските предмети са напълно достъпни онлайн ето тук. Разбира се, мога да Ви доставя и хартиените варианти (при Ваше желание и поръчка) и ще Ви направя 50% отстъпка от цената, за мен важното е да Ви помогнат (печалба не ме интересува, поне да си върна производствените разходи по отпечатването им). Книгите ми по проблемите на образованието, преподаването и пр. също са достъпни онлайн на този същия адрес, а като хартиени издания ги издавах в съвсем малки тиражи, което оскъпи издаването им, но и за тях ще Ви направя голяма отстъпка в цената (ако желаете да си ги набавите). По предмета "Свят и личност" имам полезно според мен помагало, което е издадено в популярната библиотека към списание HUMANUS, книжките от нея за ползване онлайн можете да ги намерите на ето този адрес. Става дума за ето това помагало, издадено в малки книжки, в три части: Личностно развитие и гражданско съзнание (част I, част II, част III). Та с каквото мога да съм Ви полезен, ще се радвам да мога да Ви помогна. Зная, че проблемът при прилагане на нови, съвременни образователни технологии е свързан и с учениците, но въпреки всички трудности с тях е по-лесно човек да се разбере, докато по моите наблюдения да се разбере човек с директорите (инспекторите) е значително по-трудно. Но всичко ново и истинско у нас може да се наложи само чрез нелека борба. Ще се радвам да си сътрудничим, да си помагаме като работим в тази посока. Примерно, в младежкото списание за съвременно образование HUMANUS, за което стана дума, може да сътрудничат и Ваши ученици (със свои текстове), и Вие самата със свои текстове. Списание ИДЕИ, което издавам с помощта на неколцина приятели вече осма година, също е достъпно, много неща от него могат да се ползват в обучението по философия и гражданско образование. Неговият блог е ето тук и всичките му книжки са достъпни онлайн. (Тук мога да Ви доставя в хартиен вариант голяма част от книжките на съвсем символични цени от 1-2 лева, а пък на библиотеката на училището Ви (ако имате такава) съм готов да ги и подаря, важното за мен е да стигнат до учениците – пък и да не седят безполезни по складовете (разпространителите на списания и книги отказват да го разпространяват, щото било непазарно, непечалившо, това, че е с образователен характер тях изобщо не ги трогва, те мислят само за пустата парица!). Проблеми колкото щеш, но такъв, дето се казва, е животът. Ще се радвам ако съм Ви бил полезен с тези мои разяснения. Пишете пак, аз съм открит за всякакво сътрудничество в нелеката ни, но много нужна работа. С поздрав: Ангел Грънчаров

Ето това е най-страшното: масово не се съзнава, че сме тежко болно общество, поразена е душата на българина!

Получих отговор от онази учителка по философия от далечен град, която ми писа преди няколко дни (виж публикацията със заглавие: Открит съм за всякакво сътрудничество в нелеката ни, но много нужна работа като учители по философия и гражданско образование). Ето какво ми пише тя и по-долу можете да прочетете как аз й отговарям (осъждаме нелични, а важни за много повече хора проблеми – български, човешки, духовни, както искате ги наречете): Здравейте, господин Грънчаров, Изключително благодарна съм Ви за мейла, а когато видях и часа, в който сте го писал (02:42, бел. моя, А.Г.), се впечатлих. Успях да се запозная подробно с блога Ви и ще ми бъде много полезен. Бих се възползвала от готовността Ви да подарите на училищната ни библиотека броеве от младежкото списание. Част от моята "борба" е да убедя учениците да четат на хартиен носител, а това би ме подкрепило. Умни са ни учениците, но учителската професионална деформация и нос-

талгията по "едно време" образуват пропаст между двата субекта. Препоръчах на няколко колеги да прочетат материалите Ви за образованието и очаквам да станат дебати. Аз самата ги ползвам в момента защото пиша курсова работа на тема "Взаимоотношенията учител-ученик". Трябва да обясня, че съм във втори семестър задочна магистратура по "Приложна психология" в ПУ. Това е причината да търся материали и да попадна на блога. Сред колегите се чувствам като някакво "извънземно", но сега съм по-уверена, че съм на прав път. Още веднъж много Ви благодаря! Лек и ползотворен ден! С поздрави: П.С. Здравейте, госпожо С., Напълно Ви разбирам, напълно са ми познати ситуациите, в които попадате – защото аз също всеки ден се намирам в аналогични, в съвсем същите ситуации. Та затова ще кажа: изцяло Ви разбирам за какво говорите! :-) Изпращам Ви линк към публикация, в която обменям някои мисли с човек по съвсем същите или близки въпроси: Чистосърдечен апел, съдържащ слово-излиянието на един наистина ненормален и дори опасен човек. Понеже и на Вас искам да кажа съвсем същото, моля да ме извините, прочетете писмото ми до него като все едно е писано до Вас самата. Става дума за предложението ми да помогнете за разпространението на списанието във Вашия град. Поне в библиотеката на града да отиде ще бъде нещо хубаво и полезно. (И за училищната библиотека бих изпратил книжки, стига да се ползват, но в градската библиотека вероятността да се ползват, съгласете се, е значително по-голяма.) Готов съм да даря и всички свои книги на градската библиотека във Вашия град, пак със същата цел: да стигнат до ръцете на читатели. Щото ми е много мъчно, че книгите ми стоят арестувани по книжни борси и складове, непипнати от ръка на читател. Много е обидно това за човек, който вложил всичко, което има в тях, и душа, и време, и средства за отпечатването им, с една дума, вложил е в тях живота си. И в замяна получава само ето това: пълно безразличие! Страшно е, че живеем в толкова бездуховна и отдадена на простотиите страна, госпожо С.! Да, много е страшно това! Много ще си патим за това, че сме допуснали да стигнем до това положение. И че търпим безучастно затъването ни в него! Ето това е особено страшно, а най-страшното е това, че обезпокоените като мен от ситуацията, тия, които съзнаваме какво става, ни възприемат за... луди! Ето това е най-страшното: масово не се съзнава, че сме тежко болно общество, поразена е душата на българина! Спирам, за да не Ви уплаша и да се оттеглите и Вие благоразумно: кой ли нормален човек ще допусне глупостта да се занимава с такива ненормалници като мен?! :-) Всичко добро Ви желая! Бъдете здрава! С поздрав: Ангел Грънчаров

Вярата в Нищото, явяващо се "бог" на безбожниците, е една парадоксална вяра, която отприщва пътя за какви ли не чудовища и кръвопролития

Във Фейсбук-страницата Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога е сложена тази снимка на страници от списание ИДЕИ и е добавен ето този текст: Почти във всеки брой на интересното философско списание ИДЕИ биха могли да бъдат проследени и интересни гледни точки върху творчеството на Фридрих Ницше. И в тази връзка там има няколко коментара, по които ми се наложи да взема отношение, ето какво си казахме: Peter Yosiphov каза: Не знам дали знаете, че Хитлер някога подарил на Мусолини всичките книги на Ницше, като му казал, че Ницше ще ни освободи от любовта към ближния. :-) Ангел Грънчаров каза: Любовта към ближния не е толкова застрашително разпространена че да се налага някой да ни освобождава от нея. Ницше не е чак толкова страшен както си въобразяват тия, които не са го чели, а пък и да са го чели, не са го разбрали – щото са били наплашени от левичарите, от социалисто-комунистите, лъжещи, че Ницше бил, видите ли, "идеологът на национал-социализма"; ако има нещо, което Ницше най-много мрази, то това е социализмът във всичките му разновидности, от национален до комунистически. Всъщност между национал-социализъм (фашизъм) и комунистически социализъм разликата е нищожна: еднакво мразят човека, индивида и неговата свобода. Ницше обаче обосновава, че комуналният човек, безличният човек от тълпата не заслужава никакво уважение, което е самата истина. А че Хитлер бил подарил на Мусолини книгите на Ницше – това нещо като компроматче ли е? :-) Nikola Donev каза: "Вярата означава нежелание да осъзнаеш, че съществува истина." Фридрих Ницше Ангел Грънчаров каза: Ницше има много изказвания, които силно впечатляват материалистите и атеистите, защото за разлика от тях той е мислещ човек. :-) И по 15

тази причина казва умни неща, пък дори и понякога да звучат парадоксално. Примерно, вярата е път за постигането на някои истини, които просто не са по силите на разума. Ницше също има доста мъдри изказвания до какво води залагането и предоверяването на самонадеяния ум или разсъдък, наричан толкова често "разум", въпреки че ум и разум не бива да бъдат смесвани, разликата между тях е колосална. Примерно, както Кант убедително доказа, разумът не може да реши въпроса има ли Бог, този въпрос просто не е по силите на разума, опитвайки се да отговори на него, той стига до неразрешима антиномия, до пълна безпътица, до съзнанието за безсилието си. Но това, което разумът не може да реши, бива решавано превъзходно от такава една чудесна способност, каквато е вярата. А без вяра човекът просто не може да живее. Ницше цял живот е търсил отговора на съдбовния въпрос: в какво може да се вярва ако Бог не съществува или ако Бог е достоен предмет на вярата. И стига до един умен нихилизъм, понеже е сериозен и честен мислител: щом "няма Бог" (което никак не може да се "докаже" с разумни средства!), то единственият "бог", който има, е... Нищото!!! Вярата в Нищото, явяващо се "бог" на безбожниците е една парадоксална вяра, която отприщва пътя за какви ли не чудовища и кръвопролития. Комунизмът (комуно-социализмът) и фашизмът, т.е. националсоциализмът са пример до какво води бесовщината, свеждаща се до вярата в Нищото, т.е. безбожието. Аз имам едно есе за вярата, в което съм обяснил всичките тия неща най-подробно. Който иска, може да го намери и прочете. Нещата не са така прости както ни се иска да бъдат, драги поклонници на "разума", щото разумът може да ражда найстрашните чудовища. Докато вярата винаги и благословена и благодатна. Истинската и неподправена вяра обаче, т.е. вярата в Бога. Бог е единственият достоен предмет на вярата. Peter Yosiphov каза: "Бог умря" за Ницше. Георги Хаджийски каза: Ницше умря. През 1900 г. :-) Peter Yosiphov каза: От сифилис. Nikola Donev каза: Той поне живя и умря. Бог дори не се и роди. Ангел Грънчаров каза: Nikola Donev Простете, но съждението Ви "Бог дори не се и роди" е пределно глупаво, щото Бог, бидейки по идея вечно съществуващ, няма как да се "ражда", раждането не важи за вечно съществуващите неща, вярвам, ме разбрахте... и че ще осъзнаете колко глупаво изказване направихте. Не е зле да се позанимавате повечко с философия та да избягвате занапред такива несъстоятелни и компрометиращи Ви изказвания...

ПОКАНА ЗА… РЕВОЛЮЦИЯ Където няма свобода, няма морал, няма смисъл, няма и човечност: там има само абсурди, там има само кошмар Ангел Грънчаров На 27 октомври 2015 г., вторник изпратих следното свое Обръщение до всички учители, ученици и родители и до ръководителите на образователната институция: До всички учители, до дейците на образованието в България До всички ученици – от всички нива на образователната ни система До всички родители До проф. Т.Танев, Министър на образованието и науката; До г-жа И.Киркова, Началник на РИО-Пловдив

Обръщение с предложения под формата на отворено писмо Уважаеми ученици, учители, родители, Искам да ви кажа нещо много важно. Моля да ме изслушате внимателно. Предлагам на вашето внимание (и на обсъждане след това) една поредица от новости, които могат да спомогнат, по дълбокото ми убеждение, за възникването на по-приемлива, по-поносима ситуация в нашите училища. Ето за какво става дума. Поне три проблема са се преплели в ужасно заплетено кълбо: нежеланието на младите да учат, прилагането на несъвременни подходи в обучението, пораждащи общо взето предимно скука и лошата дисциплина в часовете. Това, че огромната част младите, от учениците не обичат да учат, че са се отвратили от ученето и от това, което им се случва в училище, е добре известно на всички, нека да имаме добрината да го признаем като основен проблем. Защо е станало така, защо младите не обичат да учат е голяма тема. А може би причината е тази, че учителите са им налагали да учат по неподходящия начин? Може би има нещо сбъркано в утвърдилите се начини на преподаване – и на общуване между учители и ученици? Найвероятно е станало точно така. В крайна сметка знаете какво обикновено става в класните стаи, нали добре ви е позната обичайната картинка в тях? Има ли нужда да я описвам? Е, ще кажа нещичко. Учителите с титанични усилия се опитват поне нещичко "да наливат в главите на учениците" – и то при положение, че още Сократ е повтарял, че "Обучението е запалване на пламък, а не пълнене на съд". Да, главите на учениците не са... кофи, които трябвало да бъдат пълнени с прословутите "знания". Да не отваряме тук огромната тема за калпавите програми и планове, които натрапват на учителите и учениците чиновниците от образователното министерство. Факт е, че никой от министерството не се интересува от това какво мислят по тия въпроси учителите и учениците – парадоксално е, че нас, дето се занимаваме непосредствено с дейността, наречена учене, никой не ни пита за тава какво смятаме, че искаме да учим, какво трябва да учим и пр. Най-вероятно по тези причини се и стигнало до плачевната ситуация в класните стаи: учениците слабо или изобщо не се интересу17

ват от това, което трябва да учат; с огромно нежелание трябва поне да имитират, че все пак нещо, наподобяващо ученето, така или иначе се случва; учителите, крайно обезсърчени от бликащото отвсякъде нежелание за учене, казахме, се мъчат все пак на нещичко да ги научат и полагат направо титанични усилия в тази посока; много често, да не кажа непрекъснато и постоянно часът се превръща в нескриван тормоз и дори в нещо като „война на нерви” между ученици и учители, война за надмощие, за това кой ще дирижира положението; учителите се виждат принудени в тази крайно неподходяща атмосфера да дават на учениците си поне най-малкото, някакви основни сведения за предмета, които след това учениците се виждат принудени да зазубрят, да научават наизуст, без да влагат разбиране – и затова често повтарят като папагали разни "общи учени приказки", чиито смисъл не разбират (точно от такива пределно теоретични и откъснати от нуждите на живота сведения се състоят и официалните учебници на министерството). Разбира се понеже няма никакъв смисъл да се помнят такива неща, учениците се спасяват по контролни работи, тестове и изпити с преписване, ако изобщо нещо нашите ученици научават в училище то това е как по-изкусно и умело да преписват, направо факири са нашите ученици в това отношение. И тъй, в училищата ни се имитира учене и образование, но това, което става там, има съвсем далечно сходство със същинското учене и образование. Лошата дисциплина в часовете, в които учениците трябва да стоят не защото го искат или го смятат за полезно, а защото са задължени да стоят там по принуда, е съвсем естествена последица от всичкото това – и дисциплината няма да се подобри с увеличаването на натиска върху съзнанията и душите на учещите; не е този пътят да се реши този проблем. Картинката е ясна, няма смисъл да я описвам повече, тя е до болка позната на всички. Родителите все пак са доволни, че техните деца в училище все пак са под някакъв контрол и уж нещо правят, което, казахме, наподобява учене и образование – а не се скитат свободни и безделничещи по улиците. Факт е и това, че всички мерки по затягане на дисциплината и за въвеждане на насилствен, принудителен ред в класните стаи са неефикасни. И учителите, и системата като цяло признават своето безсилие нещичко да променят, с оглед да се постигне тъй желаният от всички обрат към добро. Напротив, нещата се влошават с всяка изминала година. Вече по моето виждане са станали нетърпими. "Хубавото" е това, че ние, българите, сме пословични търпеливци и можем изглежда всичко да изтърпим. Стискаме зъби и търпим. Тече безсмислен труд в училищата – и всички се заблуждават, че така може да продължава безкрайно. Няма нужда тук да ви обяснявам до какво води това, че човешкият фактор на живота в нашата бедна и многострадална държавица в една такава ситуация и система не само че не получава така потребната му подготовка за изпитанията на съвременния живот, но и че той дегенерира в непростима степен. Качеството на образованието у нас е обидно ниско, толкова, че просто с пълно основание можем да заявим: това, което имаме, е не образование, а е НЕобразование, пълно е у нас с хора, зад чиито дипломи не стоят кой знае какви умения, качества или способности, образованието у нас, за жалост, е менте-образование. Е фалшиво, неистинско образование. Страшно е да се признае това, но трябва да имаме достойнството да го признаем. И какво трябва да се прави в такава една тежка ситуация? Да търпим безкрайно не е нещо, което да може да прилича на спасение. Проблемите си стоят, не можем да си крием безкрайно главите в пясъка – подобно 18

на това, което правят щраусите. Учителите в мнозинството си не са доволни от своя труд – стига да не са загубили все още усета за достойнство и съзнанието за онази висока духовна мисия, която е същност на призванието на учителя. И учителите, и учениците, предполагам, не идват на училище сутрин с подобаващото вдъхновено настроение, напротив, духовете ни са посърнали. Да си учител или ученик в днешните условия е твърде стресиращо. Един писател (Дмитрий Биков), който практикува и учителстване именно с ученици, наскоро писа, че да учителстваш в училище в днешно време било нещо като занимание с екстремен вид спорт. Нищо чудно, от тази страна погледнато, и да издържаш ситуацията в училище, бидейки ученик, да е нещо, което наподобява героизма. Ето в тази връзка моите предложения за незабавна промяна на толкова тежката и непоносима направо ситуация. Смятам, че при желание ние самите, учениците и учителите, можем да положим усилия за да променим тежката ситуация към добро. Но това може да стане на принципно различна основа. От много неща, с които сме добре свикнали, трябва да се откажем без съжаление; длъжни сме да ги изхвърлим на боклука като непотребни. Ще си позволя, за прегледност, да подредя основните моменти в предложението си с точки и подточки: 1. Промяна на атмосферата в часа Трябва с общи усилия да направим така, че обстановката в часовете да не е напрегната, напротив, да е съвсем спокойна, всички да се чувстват превъзходно, в съвсем свободна и дори бих казал вдъхновена обстановка учител и ученици заедно да изследват проблемите, да обсъждат, да споделят мисли, да се изслушват внимателно и с разбиране, да има подходяща диалогична настройка. Всеки смело да може да казва какво мисли – без да бъде прекъсван, без да чувства каквото и да било неудобство. Така се учи, в такава обстановка ученето има смисъл и е продуктивно. Всичко друго е имитация на учене и на образование. Учениците – а те именно са учещите – спокойно да задават всякакви въпроси и заедно с учителя да търсят отговорите. А не учителят да им дава всичко наготово – и тогава всичко неизбежно се обезсмисля. Смисълът се появява едва тогава когато знанието се ражда в този продуктивен изследователски и свободен дебат, чрез който се осъществява процеса на познанието и ученето. Добре де, а как може да се появи тази толкова човечна атмосфера и обстановка? Мираж ли е това, каква е тази утопия? Нещо такова може ли да се случи в нашите училища, където изнервени и дори психясали учители и ученици се надпреварват в колкото се може по-убедително демонстриране на неврозите и на психозите си? Аз лично смятам, че такава потребна и дължима обстановка в класните стаи е възможна. Тя и сега се случва в някои отделни училища и класове, при някои учители, имащи по-различен подход. Ясно е обаче, че с външен натиск всички ученици няма как да бъдат принудени да се държат прилично и подобаващо. Трябва по съвършено друг начин да се постигне желания благотворен ефект. Ето една мярка, която ми се струва подходяща: а.) Обстановката в часа следва да е грижа на самия клас, на учениците, на личностите, които го съставят Основната тежест по поддържането на реда и атмосферата в часа следва да падне върху самите ученици, върху тяхната общност. Разбира се, учителят може 19

да им помага, но за въдворяването на ред и на „дисциплина” той не следва да е повече единствен и самотен войн. Самият клас – като общност от хора или група – следва да изнамери начини да се справи с поведението на ония ученици, които пречат на работата, на ученето, които развалят спокойната обстановка. Положението в класа трябва много задълбочено да се обсъжда с помощта на учителя, на класния ръководител, с помощта също така и на родителите. Да, родителите също трябва да играят голяма роля за подобряване на положението в тази посока. Без помощта на родителите тук едва ли нещо може да се постигне. И съм убеден, че учениците, родителите им и учителите, в едно свободно и демократично обсъждане ще успеят да изнамерят ония мерки, които са ефективни и работещи. Във всеки клас може да са оригинални тия мерки или подходи за справяне с проблема. Не бива да се мисли, че е напразно изразходвано онова време, което е било „изхабено” за да се решава този проблем с възцаряването на подходяща, на подобаваща и на спокойна, благоприятна за истинско учене обстановка. А в такава една обстановка да се учи, убеден съм скоро ще го откриете, е изключително приятно занимание. Да, ученето е нещо най-приятно и дори забавно ако се прави по подходящия начин и в подходящата обстановка. Но в ненормална обстановка да се учи е просто невъзможно. И тогава, казахме, се стига до добре познатото ни имитиране на учене и на образование. Аз искам да подхвърля тук една идея, много ми е интересно как ще ви прозвучи: б.) Трябва към всеки в класа да се отнасяме като към свободна, суверенна и отговорна личност, имаща достойнство И държаща на достойнството си. Оня, който се държи недостойно или накърнява достойнството на друг човек (било учител, било ученик, било какъвто и да е друг), прави нещо нередно и следва да бъде най-малкото порицан. Ако започнем един към друг да се отнасяме като към личности, ситуацията ще почне непременно да се променя. На никого не можем да наложим нещо против волята му, той трябва да бъде убеден, че е за негово добро да промени нещо в мисленето или в поведението си. С провинилите се трябва много да се разговаря – с оглед да им се помогне да осъзнаят грешката си. Няма друг начин за това освен разговорите. Но не учителят или дори директорът, примерно, да мъмри провинилия се ученик, а и неговите съученици следва да проявят своето критично личностно отношение към неговото деяние. Обикновено учителят мъмри провинилия се, а пък съучениците му мълчат и гледат сеир. И дори се радват на провала му. Никой негов съученик не смее да се обади за да не бъде изтълкувано изказването му като подмазване спрямо учителя. Е, трябва нещата да се променят така, че всеки ученик, всеки, който е свидетел на неправомерното деяние, всеки от класа смело, без задръжки да може да каже какво мисли, как оценява постъпката на провинилия се. Когато човек греши, той го прави защото живее с илюзията, че и така може да се прави, сиреч, той не съзнава грешката си именно като грешка, той си мисли, че грешка няма, че е прав, всичко е правилно, че „и така може” и пр. Та значи трябва да му помогнем да развенчае в съзнанието си тази илюзия и да успее да осъзнае грешката си именно като грешка. Това може да стане само с проявата на личностно отношение към него от страна на целия клас, на всички личности, образуващи класа. Много е мощно това влияние от страна на групата и то следва да бъде овладяно и насочено към постигане на позитивни цели. (В момента то е насочено към постигане на разрушителни, деструктивни цели.) Провинилият се трябва да разбере, че бидейки личност има пълното право да прави каквото иска, но за сметка на това трябва да има добрината да поеме 20

пълната отговорност за поведението си. Свободата съдържа в себе си и този момент на поемане на цялата отговорност. У нас понеже ни поставят в условия да не чувстваме свободата си, дори и да не можем да разполагаме с нея, по тази причина постоянно шикалкавим по нашенски маниер с поемането на отговорността. Там, където има струпване на маса от несвободни хора, от хора, които правят всичко по нежелание и по принуда, там цари атмосфера на пълна безотговорност, там никой за нищо не може да бъде държан отговорен. Разбирате ли в какво се свежда и изразява "хватката": отговорност се появява само като следствие от признаването ни за свободни. Щом сме свободни сами да решаваме какво трябва да правим, едва на тази почва вече ще се породи и съзнанието ни за отговорност. Пусни го един човек да прави какво иска, остави го да бъде свободен – и тогава той ще си покаже... цялата магария! И ще покаже колко изобщо струва като личност. Докато сме несвободни ние освен че сме безотговорни, сме и безлични. Личност в собствения смисъл има там, където има свобода, а свободата и отговорността, казахме, вървят ръка за ръка. Това са най-елементарни неща, които обаче у нас се тотално сгрешени в рамките на непризнаващата свободата административна система на образование, на която всички ние – и учители, и ученици, и родители, и гражданите като цяло – сме жертви. Нашата образователна система, непризнавайки и недопускайки свободата на всички (и залагайки на несвободата, на принудата, на насилието), неумолимо довежда до добре познатите ни плачевни резултати, а именно: пълно е с безлични, несамостоятелни и безотговорни хора у нас, пълно е с хора, които не уважават както своята, така и чуждата личност, масово у нас не се зачитат и най-елементарните човешки права, у нас затова и цари пълно беззаконие, затова у нас също така просперират именно най-наглите, арогантните, безскрупулните, аморалните и пр. Да не пропусна да кажа и това: там, където няма свобода (и свободен избор), там няма и не може да има и морал; хората стават аморални, очебийно безнравствени когато са привикнали да живеят в условия на несвобода. И така (темата е огромна и затова минавам по-нататък, простете за тия обяснения, но ми се струват че са необходими за да се постигне верния смисъл на нещата) в съответствие с току-що казаното по необходимост стигаме до следното: в.) Който съгреши, прояви безотговорност, накърни интересите на другите трябва да привикне да отговаря Трябва да бъде принуден да поеме цялата отговорност за стореното. За да привикнем да поемаме отговорност се иска да има и момент на принуда, поне в самото начало. По тази причина предлагам да се задвижи такъв един механизъм за "общностна принуда" чрез г.) Създаването във всеки клас на т.н. "съдебни комитети" Това са изборни органи, които ще подлагат на най-внимателно обсъждане поведението на всички съгрешили, на всички, които са накърнили нечие достойнство или са нарушили нечии права или интереси. Обстановката на безотговорност ни е научила да живеем с чувството за безнаказаност, което още повече засилва анархията. Когато човек прави нещо нередно и добре знае, че никой няма особено да се развълнува поради това или пък да посмее да му търси отговорност за стореното, това съзнание за безнаказаност вече е предпоставка този човек да почне да си 21

прави каквото иска – без изобщо за нещо да му пука. Е, тази порочна тенденция трябва да бъде спряна, следва да бъде пресечена. "Съдебните комитети" ще сторят това. Пред "съдебния комитет" ще бъде изправен всеки, който си е позволил да наруши благоприличието, да потъпче нечие достойнство или да допусне поведение, влизащо в противоречие с коренните интереси на индивидите, съставящи общността (класа). Там той ще бъде "съден", да, същото, което се прави пред съда, ще бъде направено и тук, ще се проведе нещо като "съдебен процес", с "адвокати" (защитници), свидетели, "съдии", "прокурори" и пр. В "съдебния комитет" освен избрани "длъжностни лица" и назначени от тях защитници и пр. могат да участват всички, които желаят, за които разнищването на казуса представлява някакъв интерес, има дължимия смисъл. Подхвърлям тази идея за създаването на тези "съдебни комитети" за обсъждане, тя не е мое оригинално изобретение, признавам, че съм я взаимствал от книгата на проф. Яков Хехт "Демократичното образование". За да заработят тия "съдебни комитети" – с които съгрешилите ще си имат доста сериозни главоболия! – ще се наложи всеки клас да си създаде и специален д.) "Дневник за поведението" или "Журнал за произшествията" Или на инцидентите; както искате го наречете иначе. Работата е там, че всяка проява на нередно поведение или всяко провинение трябва да бъде документално регистрирано. Този дневник може да бъде приложение към дневника на класа, нещо като тетрадка или свитък, в който да бъдат вписвани всички нередни прояви на ученици – в час или извън него. Чупене на чинове, прозорци, столове и какво ли не – всички ще бъде вписвано в този опис на произшествията. Там също така трябва да се вписват и имената на хората, които са присъствали на подлежащата на осъждане проява, т.е. хората, които са свидетели. Те ще свидетелстват вече пред "съдебния комитет", който, примерно, може да се свиква веднъж на един месец или на две седмици (според нуждите, понякога може да се свиква и екстрено, ако проблемите го налагат). В работата на "съдебните комитети" по необходимост трябва да участват и класните ръководители, и учители, но водещата роля в тях следва да играят ученици с авторитет, които имат безукорно поведение и на тази база и моралното основание да бъдат съдници на деянията на провинилите се. Смисълът на този орган е: всеки ученик да се убеди на основата на личен опит, че не е безобидно нещо да накърняваш правата и интересите на други личности. И да бъде пресечена атмосферата на пълна безнаказаност и безотговорност. Щом искаме да се ползваме от плодовете на свободата трябва да привикнем да практикуваме тази същата свобода в класните стаи. Да спомогне за личностното развитие на младите в тази най-съществена посока, а именно за формирането на подобаващото за свободния човек съзнание и самосъзнание за свобода е найотговорната задача и мисия на съвременното училище, на училището в съвременното демократично общество. Нищо друго да не научат младите хора в училище, но само в тази посока, именно развитието на тяхното съзнание за суверенитет на личността, за правата на индивидуалността и за отговорностите на свободата и т.н. да постигнат някакъв напредък, е вече предостатъчно, макар че на тази база, според степента на развитост на съзнанието и самосъзнанието за свободата младите ще привикнат постепенно да берат най-добри плодове в своето бъдещо личностно развитие. А сега да минем върху другата голяма област, в която трябва и могат да настъпят сериозни и принципни промени: 22

2.Съвременни подходи в отношенията учител-ученик и в преподаването Много неща са сбъркани в нашите представи и в тази област. И те трябва да бъдат без жал хвърлени на боклука. Казахме, че според съвременните разбирания за обучение и образование знанието следва да се ражда в съзнанията на младите – в един процес на равноправно и динамично сътрудничество между учители и ученици. Учителите и учениците са партньори в търсенето на истината. Учителят няма право да поднася някакви чужди и безразлични ни "единствено-правилни истини" и мисли и то в готов, в "смлян" вид, както това обикновено се прави. Учебният процес е изследователски и творчески процес на търсене на истината, той е едно изпълнено с неочаквани обрати приключение и дори авантюра, която не може да се движи по предварителни зададени лабиринти или алгоритми. Ученето е най-фина духовна дейност, която не може да се прави с неподходящи "сечива" или "инструменти". От много неща трябва да се откажем без съжаления. Главното е учениците да бъдат поставени в условия, благоприятни за разгръщане на творческия потенциал на тяхното мислене, ум и душа; всичко друго е вече подробност, това е найглавното. Да мислиш със собствения си ум, да търсиш, да изследваш, да направиш така, че душата ти да почне да ражда идеи и оригинални мисли е най-естествения начин за протичане на един автентичен обучителен или образователен процес или процес на учене; ученето е търсене и изследване, тук е разковничето. Ето тези неща следва да започнем да ги практикуваме всеки ден – с оглед да започнем да се пристрастяваме към тях. А за тази цел следва да се отвратим от голяма част от това, което сме правили досега. Примерно нека да започнем оттук: а.) Познанието е решаване на проблеми Има също така и проблеми, които са дори нерешими. Но е най-важното те да бъдат осъзнати именно като проблеми. Проблемите са загадки, които следва да бъдат разбулени или разнищени. Проблематизирането на съществуващото е началото на мисленето, оттук се заражда онзи велик импулс, свързан с познанието и изследването, тук се ражда също така и удивлението, което именно ще ни води по пътя на познанието и търсенето. В час трябва да се породят нужните условия в душата да се появи този душевен поврат, тази нова ориентация към търсенето на някакви ефикасни решения на загадките, които изпълват съществуването ни. В час учениците споделят всичко онова, което са успели да постигнат със свои сили в етапа на самостоятелното търсене и осмисляне на проблемите. В час се прави нужното с помощна на учителя някои проблеми да стигнат до съзнанието на учениците и да се настанят там. Учителят, казахме, нищо не преподава и дава наготово, а само подтиква и насърчава съзнанията към осъзнаването на проблемите. Веднъж като проблемът се укорени в съзнанието, на тази база той там трябва да преживее онази лична одисея, благодарение на която всеки млад човек трябва да приложи силата на своя интелектуален и духовен потенциал – с оглед да опита да реши проблема напълно самостоятелно. Та значи етапът на самостоятелното осмисляне (в дома) е най-главният и дори решаващият. След това всеки в учебния час споделя с другите какво е успял да постигне със собствени сили, до какви изводи е стигнал, какви резултати е постигнал. Колкото повече оригинални предложения се поставят на обсъждане, толкова по-интересен ще бъде часът. Ония ученици, които не са имали нужната настройка и 23

не са направили кой знае какво в етапа на самостоятелното осмисляне, ще имат възможност чрез вслушване в изказванията на своите съученици също така да навлязат в проблемите. Понеже учениците имат различни интереси и много предмети за учене, съвсем естествено е, че някои ще бъдат по-активни в даден час, други – по-пасивни. Едни ще са положили съответните усилия да решат проблемите, други няма да са положили никакви усилия. Във връзка с това се налага да се приложи б.) Нов подход в оценяването на знанията Когато ученика го изпитват той, разбира се, е стресиран и е под голямо напрежение. Това не спомага за свободната изява на мисълта и на личността му. Оценките, знаем, имат и репресивна функция, на която много учители с остаряло мислене или поради безсилие са принудени да залагат: страхът от двойките (доколкото изобщо съществува все още) може да е някакъв стимул за учене, но не е този начинът в съвременни условия учениците да постигнат някакви смислени успехи или постижения. По тази причина примерно може да се приложи следната "точкова система", която е особено подходяща за изучаване на хуманитарни учебни предмети, в частност философските такива. Тя се свежда до това, че – учениците сами решават кога да се изявят, кога да се включат в обсъждането; никой няма да бъде изпитван без да го желае; – при това положение всеки се изказва напълно спокойно и свободно, без да мисли за оценки, за наказания, за грешки, за награди и пр.; – които ученици допринесат най-много за изясняването на въпросите и проблемите по време на обсъждането, в края на часа ще получат най-много точки (примерно 3), които по-малко са допринесли, ще получат 2 точки или 1, който нищо не е допринесъл, но е слушал внимателно, той ще се изяви другия път, тогава ще се отчете напредъкът му, сега обаче няма да получи нищо; – темите се обединяват в цикли (поредици), примерно за 7-8 учебни часа се обособява един цикъл, в края на цикъла всеки ученик, според събраните през часовете точки ще получи и съответната оценка, примерно 6, 5, 4 и пр. Който е събрал, да речем, 10 и повече точки, ще получи 6-ца, който е събрал, да речем, 7-9 т. – 5-ца, 4-6 т. ще получи 4-ка, който има само 3 т. ще получи, да речем, 3-ка; който не е събрал дори 3 т., ще има двойка; – тази "точкова система" си има и предимства, и недостатъци, но нищо не пречи с нея да бъде експериментирано в различните класове за да се разбере до какви резултати ще доведе; – разбира се, това може да стане ако класът с пълен консенсус (няма нито един против) е съгласен да опитат с нея. Може, разбира се, и други начини на оценяване да бъдат измислени. Примерно следва да се заложи на принципа на свободата и на доброволността: сам решавай кога да се изявиш и да бъдеш изпитан. Ако, примерно, за един месец всеки ученик следва да има поне една оценка по даден предмет, той нека сам да решава кога да се изяви и да пожелае да бъде изпитан. (При "точковата система" обаче ти се налага по-често да бъдеш активен, а не само веднъж, както е с обикновеното оценяване с оценка.) Ако дадени ученици не са се възползвали от правото си да се изявят когато решат е са чакали последния момент тогава може поради много желаещи да се окаже, че няма време кога да бъдат изпитани в час и ще се наложи да им бъде писана "автоматична двойка". Ето по този начин те ще бъдат насърчени да се ползват 24

от свободата си в един позитивен смисъл – и също така навреме. Разбира се, в часовете могат да бъдат прилагани какви ли не в.) Съвременни начини за обсъждане на проблемите Примерно игри, състезания между отбори със задаване на въпроси и даване на отговори, обсъждания в малки групи и много други такива нови начини за протичане на часа – каквито съвременната психология ни е дала в изобилие. Такива "разчупени форми" са много приятни на учениците понеже им позволяват да развиват у себе си полемични умения, да си партнират в групата, да възпитават у себе си ценни качества като търпимост към различното разбиране, внимателно изслушване на другия, спокойна изява, зачитането на различностите и т.н. Поради краткост (текстът стана прекалено дълъг) ми се налага да ускоря темпа на движение към завършека, ето по тази причина нека да преминем към нещо крайно полемично и дори провокационно, а именно 3. Свободна посещаемост на часовете Зная добре, че това нещо звучи крайно анархистично. Как така който иска да влиза в час, а който не иска – да не влиза? Ще настане пълна анархия. Не че "неизвинените отсъствия" с нещо помагат де, но поне живеем с илюзията, че нещо правим за да натикаме учениците в класните стаи и да ги държим там, нищо че някои от тях сякаш побесняват. Разбра се, че тия мерки не помагат. Учениците си купуват за 50 стотинки извинителни медицински бележки – а учителите се преструват, че вярват, че са "истински" и им извиняват отсъствията. Добре, а питам: какъв е смисълът някакъв ученик, който изобщо няма никакво желание да учи, да бъде натикан в класната стая по принуда и да се чуди с какви простотии да си убие скуката? И, разбира се, точно такива ученици най-много пречат на ония ученици, които, примерно, знаят добре за какво ходят на училище, за какво има смисъл да ходи човек на училище. Е, какво да се прави при това положение? Изходът е един: свободната посещаемост на часовете. Но как така, нали това не е разрешено от правилниците? Аз лично смятам, че нищо добро не може да се постигне чрез отнемане на свободата на когото и да било, камо ли пък на младите, на учениците. Насила хубост не става – го е казал мъдрият ни народ. Но ние се правим на изоглавени и си мислим, че можем на инат нещо до постигнем. А с инат до добро също не се стига. Свободата обаче винаги е благодатна. Ето как ще се опитам да ви убедя, че тази мярка е крайно време да бъде приложена поне експериментално. Вярно, има някои рискове, но "онзи, които не обича риска, се страхува от свободата" (думи на Симон Дьо Бовоар), да, който се страхува от рисковете се отказва от свободата. а.) Учениците и сега имат правото да излизат по време на час Примерно "по нужда", нали така? И учителят великодушно ги пуска и след това дебне с часовника кога ще благоволи да се върне ученикът в час. Е, какво толкова ще се случи ако учителят заяви, че всеки ученик има правото без да дава никакви обяснения на учителя да излиза от класната стая, стига да го прави без да смущава с нещо работата; и да се връща в класната стая когато сам реши. Е, някой може и да не се върне. Трябва ли да му пишем "неизвинено отсъствие" тогава – ако 25

не е благоволил да се върне? Ами да, но какъв е ефектът – и смисълът? Дайте да поразсъждаваме заедно. б.) Когато ученикът се върне не за друго, а защото го е страх Страх го е да не би учителят да се сети че не се е върнал и да му отмъсти за волността като му пише неизвинено отсъствие. Но в този случай цялата работа се е обезсмислила: страхът не е добър регулатор, на страха трябва да престанем да залагаме; не е модерен този подход. Пък и добре се знае, че има ученици, които вече не се плашат от абсолютно нищо. Тях точно с нищо не можеш да ги уплашиш. Нито с двойки, нито с отсъствия, нито с мъмрене, нито с викане на родителите. Пълно безсилие изпитва институцията пред поведението на такива безотговорни ученици, които поради чувството за безнаказаност наистина вече не се страхуват от нищо. Те не се страхуват от нищо, но също така нанасят и ужасни поражения на ония ученици, които знаят за какво ходят в училище, които се стараят да се развиват като личности в него. Ето това е непростимо: да пречат, да вредят на другите. Със себе си имаш правото да постъпваш както искаш, но на интересите на други хора нямаш право да вредиш. Но има нещо, което може да накара злосторниците да се замислят и то е в.) Пораждане на чувство за отговорност Нека да не се върне ученикът този час. Голяма работа че го е нямало. Нали той добре умее "да е тялом в час, а духом да го няма"? Та значи какво се е променило като наистина го е нямало? Нищо не се е променило. Да, обаче този ученик може и утре да бъде съблазнен от тъй сладкия и много коварен обаче плод на свободата: е, нека и в следващия час да постъпи пак така. Нека да привикне да идва в час само в началото на часа (колкото да не му пишат "неизвинено отсъствие") и след това да се измъква тихомълком от класната стая. Нека да го прави 3-4-5 пъти поред, да предположим. Да, обаче в един момент той вероятно ще се досети, че по този начин ще пропусне много учебен материал и в крайна сметка ще получи двойка. (Ако прилагаме "точкова система" непременно ще си получи двойката. Иначе пак няма да му се изплъзне проклетата двойка.) Добре, смятате ли, че този човек ще привикне на пълната безотговорност и цялата учебна година ще си пропилее като не стои в часовете, примерно, по математика? Няма ли да му прищрака в един момент в акъла, че по този начин той се обрича на незавидно бъдеще: пълен провал по този учебен предмет и, респективно, съвсем реалната вероятност да повтаря класа? Аз мисля, че дотам изобщо няма да се стигне и в един момент г.) "Бягащите от час" ученици сами ще се върнат Но вече ще стоят в час защото са осъзнали, че е крайно глупаво да си навличаш такива излишни беди, проблеми и главоболия. Е, сега вече те ще стоят в час по съвършено други причини – и тогава стоенето им в час ще има вече позитивен смисъл. И поведението им в час ще бъде вече друго. Има ли я свободата, се поражда и нейната спътница – отговорността. Много е просто това. Интересно е, че тъй учените министерски чиновници от образователното министерство изобщо не осъзнават изглежда тия толкова прости неща.

д.) Ако тия неща се практикуват от по-ранна детска възраст То тогава в по-горните класове учениците съвсем ясно ще съзнават простите неща, които не са по силите на многоучените министерски чиновници, не изморяващи се да изобретяват все по-нови инструкции за „затягане” на дисциплината в час – и то предимно с какви ли не забрани. Примерно изобретиха наредба в час учениците да нямат на разположение мобилни устройства ("телефони"), въпреки че процес на учене без ползване на интернет в днешни условия е трудно да си го представим изобщо. е.) Добре де, тия ученици, които не са в час, къде ще бъдат, кой ще се грижи за тях? Какво ще правят, кой ще ги контролира, няма ли да стане някаква беля, няма ли родителите да ни обвинят, че не контролираме децата им, че "училищетозабавачница" не си изпълнява "основната функция"? Може да се помисли къде да идат тия ученици и какво да правят. Примерно може да се измисли нещо като "читална зала" или "зала за самоподготовка", примерно (ако в училището няма библиотека). Може да идат, да допуснем, в час по друг предмет и с друг клас (и дори друг учител), където, примерно, им е по-интересно – или са изостанали в подготовката и затова са загрижени за положението си по този предмет. Младите, учениците ще измислят с какво да се занимават. Може просто да постоят на чист въздух и да съберат сили за следващия час. Няма лошо и в това. Да се поразходят малко в градината на училището. Да поседнат на пейка и да помислят, да останат насаме със себе си. Аз и в това не виждам нищо лошо. В това да се практикува свободата по моето разбиране няма нищо лошо, напротив, чудесно е. Превъзходно е даже! Нека да привикват младите със свободата. Училището не трябва да е остров на несвободата в нашия така или иначе все пак свободен живот. Не съзнавате ли колко е алогично и неприемливо точно училището да е нещо като остров на несвободата в нашия все по-свободен и освобождаващ се демократичен свят?! Много неща в днешното българско училище са аномалия или анахронизъм, останал от уж отдавна изминали времена. То трябва да се модернизира и да приеме ония новости, които животът изисква от него. Крайно време е това да бъде направено. Не може да се чака нещата да се случат без нас – или покрой нашата воля. Ние сме тези, които трябва да извършим промените. Съвременността ни зове да си изпълним дълга. Простете, че ми се наложи да напиша толкова безобразно дълъг текст. Исках всичко да обясня възможно най-понятно. Та да се разбере от всички. Знам, че е неприятно да се четат такива дълги текстове. Които при това следва и да се осмислят. Четенето и ученето са "голяма беля" или "мъка" обаче само за ония, които не обичат да мислят. И на които им е безразлично всичко. На ония, които са се примирили с всичко. Които са обръгнали на всичко. И които могат да понесат всичко. Нека ние да не бъдем повече като тях. Нека да опитаме да се променим. Не е лесно, вероятно – за мнозина. Но нищо не ни пречи да опитаме. Благословени са ония, които не проявяват слабост и малодушие, които не дезертират, които не са мекушави, ония, които са привикнали да се борят – за да променят света. Промяната в света започва от промяната вътре в нас самите. Ще заживеем в един по-добър свят само ако самите ние станем по-добри. И по-истински. 27

А истината е тази, която ни прави свободни – по думите на Спасителя. Крайно време е да отхвърлим без жал всичко лъжливо, що опорочава и съсипва живота ни – и да добием смелостта да заживеем със спасителната истина. Документът е написан на 6 октомври 2015 г. Изпратен до МОН и РИО-Пловдив на 27 окт. 2015 г. Пловдив

С уважение: (подпис)

Дойде време прокудената свобода триумфално да се завърне в училищата на България!

Ще продължа изложението си, започнато с ето този кратък текст: Идея и инициатива за принципно различен начин за организация на учебното време в училище. Ще разширя аспекта, в който ще се развие моята теза, същевременно ще се постарая да придам подходящата форма на това свое изложение. Ще се обърна към ония, които се надявам, че могат да се ентусиазират от предложението ми за коренна промяна на въпросната организация на живота в училищните общности. Това са най-вече младите хора, учениците. На второ място учителите следва, по моето дълбоко разбиране, да откликнат на предложената идея и инициатива. На трето място очаквам подкрепа от родителите, които следва да са най-загрижени (след самите ученици) от това образованието на техните деца да бъде качествено и съвременно. Не очаквам подкрепа за иновацията си, признавам, от страна на представители на образователната бюрокрация и от страна на директорското, на мениджърското съсловие, които са крепители на отчайващото статукво – и общо взето не правят друго освен да работят срещу коренните интереси и на младите хора, и на 28

обществото, и на нацията, и на държавата, и на всичко останало. Но – длъжен съм да подчертая – е напълно възможно отделни авангардно мислещи представители на тази бюрокрация и на това директорско съсловие все пак да се отнесат с известно разбиране, да се надяваме, ще има и такива, щото ако няма, тогава работите у нас, очевидно, са съвсем опорочени. И така, без да се отклонявам повече, да се заема с писането на своя текст, като единствената ми грижа ще бъде да бъда пределно ясен, убедителен и лаконичен, съвсем кратко искам да изложа предложенията си. Всички знаем каква е ситуацията в момента, в условията на една агонизираща и прогнила отвсякъде ретроградна административно-командна и директивна образователна система, която не допуска, не търпи свободата. Системата ако изобщо работи, подобно на някаква повредена машина, работи на празни обороти. Всичко е фалшиво, безкрайно опорочено и изопачено, работите не вървят, учебният процес по начало е изцяло неефективен, младите не щат да учат, изнемогват от скука в часовете. Неизразходваната по предназначение (за умствени, емоционални, творчески и други градивни активности) енергия се натрупва и подхранва страшно напрежение, което избива в разрушителни посоки, агресията вътре в недрата на системата е колосална, учителите и учениците се намират в състояние на някаква безумна война, изнервени са до крайна степен. Отношенията им са външно-показни и лицемерни, учениците избиват на изпити предимно с преписване, системата в лицето на своите цербери (учители, директори) е заложила на непрекъснатия терор, на грубия натиск, но младите оказват решителен отпор, поради което, казахме, всички механизми на казармения строй, които в предишни времена може и да са имали някакъв позитивен резултат, в днешно време са блокирали. А пък найощетена, разбира се, е личността на младите, нашите училища са се превърнали, както съм писал безброй пъти, в нещо като фабрики за безличности, за безличия, системата развращава и деморализира всички в нея, тя изкривява съзнанията, нищо в нея не е на мястото си. По тази причина тя импулсира най-долните качества на "човешката природа" – и всичко това (да продължавам ли още?!) – е страшно, понеже се случва в XXI-я век, във века на страхотен подем във всички области! А найстрашното е обаче нещо друго: най-страшно е пълното безразличие, с което ние, сякаш сме не човеци, а нещо като говеда, гледаме на случващото се пред очите ни! Ето това е най-страшното, вие да сте забелязали поредният министър на образова-нието и науката да си е загубил съня от непрекъснати тревоги? Не, няма такова нещо, напротив, министерстването им се отразява доста добре, ето, нашият минис-тър вече си пусна и брада, та да има с какво да се занимава в скучните министерски следобеди; предполагам, че като си има брада, ще му се налага да я разчесва тази брада, ще се снабди с подходящите гребенчета, ножички и прочие, една добре поддържана брада иска много грижи, ето, нашият министър вече има къде да при-ложи усърдността си, ще си вчесва и подрязва брадата! За сегашната ситуация няма смисъл повече да се пише. Писал съм много, изписах се, дето се казва. Сега трябва да търсим изход от създалото се безнадеждно положение. Едно е сигурното: работите така повече дълго време не могат да продължават. Потребни са промени. Липсва обаче воля за такива промени. Липсва и подобаващото съзнание. Включително и у заетите в тази сфера. Малодушието, примиреността триумфира, както е обичайно у нас. Мърморковци колкото щеш, но хора, които да са си запретнали ръкавите и да правят нещо ново, да работят за някакви промени, се броят на пръсти. Всички седят благочинно и чакат. Какво ли толкова чакат?

Чакат да се случи някакво чудо. Примерно, да започне да вали манна небесна, предполагам, с която да нахраним жадните си души. Е, чакаме новият закон да предизвика тъй дълго очаквания поврат към добро. Ще има да чакаме дълго де, то нещата с чакане не стават. Иска се работа. Искат се инициативи. Искат се идеи. Иска се ново съзнание и разбиране. Тия неща няма как да ни ги пришият бабаитите от Министерството и от Парламента. От нас, гражданите, от нас, дето сме във въпросната сфера на живота, а именно учениците, учителите, родителите и пр., зависи всичко. Ако ние самите продължим да чакаме разни чудеса, никаква промяна няма да има. Агонията ще продължи. Престъпление, пълна безотговорност спрямо собствената съдба е въпросното чакане, което е израз на това, че огромната човешка енергия, която може да осъществи промяната, е блокирала. Трябва много да се разговаря, да се мисли, да се експериментира – с оглед да се открият работещи решения на тежките проблеми. Няма друг начин да се открият подобни работещи решения. Ние всичко трябва да измислим и да сътворим. Повтарям, от нас самите зависи всичко. Нашата собствена съдба, нашето бъдеще, и като индивиди, и като нация, зависи от нас самите; и съдбата, и бъдещето ни са в собствените ни ръце. Страхът от промени трябва да бъде надмогнат. Това, с което сме свикнали, колкото и да е отчайващо, ни се вижда близко, а неизвестностите на новото плашат. Страхът от свободата обуславя страха от промени и от новости. Хората, които обичат свободата, изобщо не се плашат от промените, напротив, желаят ги. У нас е пълно с несвободни хора, с хора, които робуват на разни стереотипи. И си мислят, че дойде ли свободата ще настъпи "пълна анархия". Нещо повече, те всичко лошо в този живот го свързват с въпросната тъй нежелана и опасна свобода. Да, свободата е страшно и опасно нещо, тя крие много рискове, тя ни поставя в неизвестни, непреживявани по-рано житейски ситуации, но само благодарение на нея е възможен какъвто и да било прогрес. И просперитетът ни и като индивиди, и като общност зависи от това доколко сме предани на предизвикателствата на свободния и на отговорния живот. Страхливците пред свободата нищо особено няма да постигнат, те се обричат на вечна мизерия, на беден и на недостоен живот. Сега взе ли да ви просветва истината за това защо ние, българите, сме най-бедната и най-нещастна, по собствените ни усещания, нация в Европейския съюз, пък и не само в него? Трябва да се разделим с куп коварни стереотипи и навици. Тия, които така са се привързали към своите стереотипи и навици, че са станали нещо като техни роби, такива хора са неспособни на промяна и на ново отношение. Робското у себе си, склонността да робуваме на собствените си догми, стереотипи и навици трябва най-напред да победим. Към робското у себе си трябва да сме безпощадни. Нация от роби няма бъдеще. Нация от страхливци – също. Такива нации, повтарям, сами себе си осъждат на най-жалко, мизерно и недостойно бъдеще. Това дотук, да речем, е нещо като пролог към моето същинско изложение. Минавам към конкретиката. Ще отправя една поредица от предложения за нова, принципно различна организация на училищния живот, на живота в училищните общности. Всъщност, в нашите училища в днешно време няма живот, в тях вее гнилостния дъх на разложението и на мъртвината. Това, което ще предложа, има за цел да спомогне за възраждането на живота в тях. Непростим грях е живи и особено млади хора да бъдат принуждавани да служат не на живота, а на мъртвото, на онова, което е осъдено да умре, което няма перспектива да живее. За да се възроди животът в нашите училищни общности, за да се възвърне прокуденият живот у тях те трябва да бъдат оживени, сиреч,

Нашите училища следва да станат живи, саморегулиращи се демократични общности Това е първият възлов момент. Не може едно общество да бъде демократично, т.е. здраво и жизнеустойчиво ако "градивната частица" на това общество, а именно индивидите, отделните човешки същества, не знаят що е това демокрация, не са привикнали да живеят в автентични демократични условия, чужд им е демократичният манталитет, безразлични са им демократичните ценности, липсва им демократично съзнание, не ги вдъхновява идеята за свобода, чието непосредствено и живо въплъщение е функциониращата пълноценно демокрация. А човешкият фактор във всяко едно общество – това е човешкият фактор, който се възпитава в съответните ценности именно в образователната, в училищната сфера. Не може една образователна система, основана на авторитарни принципи, една система, която "кове" несвободни, несамостоятелни, безотговорни хора, едно система, която произвежда негоден за съвременните условия човешки "матр`ьял", да бъде основата за възникването и съществуването на едно пълноценно живеещо демократично общество, тоя фокус просто няма как да стане. Ако училищният живот у нас не бъде демократизиран в най-пълна степен и мяра, то ние никога, позволете ми да кажа и това, няма да станем наистина демократична държава. Не може една държава да е демократична ако "човешкият матр`ьял" в нея не знае що е демокрация, т.е. демокрацията, сиреч, свободното съзнание и поведение на отговорния човек му е изцяло чуждо или пък е непознато, е нещо непреживяно. Лостът, благодарение на който може да се осъществи тъй потребната ни същностна промяна в образователната сфера, е един: Освобождаване на творческата и градивна енергия на младите А също и на техните наставници, на учителите; и енергията на учителите следва да бъде освободена. Как става това освобождаване е една лесна загадка: чрез практикуване на свобода, друг начин за това не е измислен. Просто младите и техните учители трябва, първо, да пожелаят да бъдат свободни, а на тази основа след това следва сами да извоюват свободата си. Появят ли се някъде силно искащи свободата си хора – тогава няма сила на този свят, която може да удържи порива им към свобода. Най-неудържимото нещо на този свят е този велик порив – тази страст към свободата и към свободния живот. Да, зная добре, това е нещо непознато за младите, те не са опитвали що е това свобода в истинския смисъл, е, ще се наложи да опитат този тъй съблазнителен и опасен неин плод: "забраненият плод" на въпросната свобода. Тук си припомнете чудесния пример на нашия Прародител Адам. В историята на Адам е целия смисъл на тъй непонятната за несвободните хора загадка на свободата. Всичко, що е забранено, става много желано и съблазнително, нали така? У нас, в България, е станало така, че самата свобода е най-забраненото и нежелано нещо. Е, трябва да стане така, че колкото се може повече хора да пожелаят свободата си – и да започнат да я опитват, да я практикуват. То така става това чудо на неизвест-ната истинска свобода – чрез опитване, чрез пробване. Чрез практика, на дело. Чрез експериментиране. Чрез изследване. Свободата трябва да започнем да я опитваме и преживяваме. С всичките й коварства, опасности, изпитания, трудности, рискове. Да, тя, свободата, е "страшно и опасно нещо" (думи на великия Достоевски), но още по-страшно и опасно нещо е даром да се отказваме от нея. Щом си ро31

ден човек, щом искаш да бъдеш човек, следва да постигнеш свободата си. Щото без свобода, казахме, те чака жалко, мизерно, незавидно, унизително бъдеще. Младите хора в нашите училища години наред трябва да привикват към свободата, към свободния и отговорен живот в общности. В човешки общности. Да, но Свободата не се дава, тя се "взема" Да, свободата не е дар. Бог не дава на Адам този скъпоценен дар на човешката свобода, а го поставя в ситуация, в която Адам сам да пожелае, да предпочете свободата си – въпреки рисковете на грозящото го Божие проклятие. Свободата е нещо проклето, но жизнено необходимо. Бог проклина Адам, осъжда го в пот на челото да изкарва своя хляб, земята да ражда само бодили и тръни и пр., няма го вече лесния живот, когато всичко ти се дава наготово, напротив, всичко сам трябва да сътвориш, да създадеш, да произведеш. Адам, разбира се, не е знаел предварително каква участ си подготвя след като не изпълнява Божията заповед. А всъщност сам Бог, убеден съм, е желаел "експериментът Адам" да тръгне по тъй тежките пътища на свободата. Един друг Адам – кротък, изпълнителен, малодушен, покорен и пр. – едва ли е влизал в Божия замисъл. Ако беше така тогава Бог щеше просто да сложи един чип в главата на Адам – и тогава всичко щеше да се обезсмисли. Ценно е само онова, което сами сме създали, което сами сме избрали, което не сме го направили по принуда, без избор: Отнемеш ли свободата на човека тогава всичко се обезсмисля и отива по дяволите – това е толкова просто, нима още не сте го разбрали? Е, очевидно в МОН не са го разбрали. И в Народното съзнание очевидно не го разбират. И в България мнозинството от хората очевидно не разбират тия толкова прости неща. Няма друго обяснение за толкова злата ни "историческа участ" да сме най-бедни и най-унизени, цял свят ни се чуди как е възможно да оцеляваме с толкова мизерни надници и заплати. Разгадаването на загадката е просто: ние за всичко сме си виновни, ние самите сме причината за всичките ни злочестини. Няма някакви врагове, които постоянно да ни объркват нашите български работи, ние просто сме погрешни, мислим погрешно, поради което и страдаме. И си плащаме цялата горчива цена. За всичко в този свят се плаща скъпо и прескъпо. Не можем да прецакаме, драги ми нашенски и родни български тарикати, самия живот, да, живота точно няма как да надхитрим. Всяко нещо си иска своето. А животът на човека няма никакъв смисъл без свобода. Сега разбирате ли защо работите в тази наша печална образователна система, основана на несвободата, на принудата, на външния контрол и натиск, работите хептен не вървят? Сега съзнавате ли, че на тази същата почва те никога няма как да провървят? Колкото и да ви е тъжно, другарки и другари бюрократи, парламентаристи, министри и прочие: дойде момента да се примирите с това, че Тотално прокудената свобода триумфално ще се завърне в училищата на България Да, това е много мъчна за преживяване и тъжна новина за мнозина, добре го съзнавам. Но ще трябва да се примирят. Това са изисквания на самото битие, на самия живот. Просто няма как да се живее по човешки начин без свобода. Такъв 32

начин просто не е измислен и не може да бъде изобретен. Ние, българите (и руснаците, и арабите, да речем) няма как да изобретим нов абсурден начин да се живее щастливо без свобода: комунизмът, колкото и да ви е тъжно, се провали по всички линии в своя по начало обречен опит да създаде едно печално царство на тоталния терор над личността, основан на пълната забрана на всякаква свобода. Другари и другарки родни комуноиди, дето сами сте продукт на този печално провалил се експеримент на комунизма, време е да разберете, че с половинчатости от рода на "държавно регулираната свобода" просто няма как да се живее. Колкото по-скоро в демократично живеещите училищни общности на България се породи Тъй вдъхновяващото чувство и самосъзнание за свобода в душите на колкото се може повече млади хора, толкова по-скоро България ще тръгне по пътя, водещ към цялостен възход и просперитет. Тъй че духовният поврат, за който тук говоря, ще изиграе ролята на нещо като мощен мотор, който ще издърпа затъналата в толкова много непроходими иначе тресавища българска каруца. И други страни са преживявали подобен поврат тъкмо на основата на една нова философия и стратегия на образованието. От училищата тръгва всичко, така е устроен животът, ний трябва да престанем, повтарям, да се опитваме да прецакваме живота – щото така прецакваме единствено самите себе си. Няма да изобретим наново топлата вода или колелото, тия неща отдавна са изобретени и от нас се иска просто да ги приложим в живота си. И тъй, изводът е: Повратът в живота ни ще започне с поврат, дълбока промяна в мисленето ни А тази промяна неминуемо ще задвижи и промяната в живота ни, това са двете страни на една и съща монета. Решавайки да почнем да живеем по нов начин, според нови начала на организация на живота ни, ние самите вече не сме същите; според това какъв начин на съществуване сме избрали, такива и ще станем ние самите. Щом десетилетия наред се опитваме да живеем по несвободен, по унизителен за човека начин, ето, получихме си заслуженото, най-бедни и недостойни сме станали, затънали сме в мизерия и в празни суетности. Но ако намерим сили в себе си да изберем достойния за човешки същества начин на съществуване, от този момент нататък ние вече не сме същите, на тази база ще променим и своето съзнание, и всичко останало. Има ли нужда още да ви убеждавам в Потребността от дълбока промяна, от същинска революция в мисленето и в избрания от нас на тази почва начин на живот Има ли още съмняващи се, че този поврат сме длъжни да го осъществим – щото иначе сме обречени? Е, и да има, ние на тях ще им покажем, че нашият прословут и пословичен български инат е крайно време на бъде сломен. И сега какви поточно промени следва да направим непременно още от утре, разбира се, след съответните обсъждания и дебати? Прочее, трябва да заложим на точно това: Всички промени в живота на училищните общности следва да започнат след най-разгорещени дебати по най-острите проблеми

Да, този е начинът. Не да се мълчи, а да се разговаря за всички въпроси, дори и за най-проклетите и най-коварните, един вид "нерешимите" въпроси. Демокрацията е това: разговаряне, свободни дебати между търсещите истината човешки същества, които не са си въобразили, че истината за тях, кой знае защо, е безразлична. Надявам се, вярвам, разбрахте, че С лъжи не може да се живее, истината обаче винаги е благодатна Но тази истина се ражда тъкмо в свободния дебат на заинтересовани в търсенето й хора. Не иначе, а само чрез диалог, чрез спорове, чрез разгорещени полемики между заинтересовани от намирането на истината по тежките проблеми хора. Свободолюбивите хора са и правдолюбиви хора, щото е казано: "Познайте истината – защото истината ще ви направи свободни" Ние още се опитваме да живеем с лъжи за себе си, за живота си, за бъдещето си, всичко обаче подлежи на проверка пред съда на разума. Ето, демокрацията ще започне когато привикнем към тази безпощадна откровеност на свободолюбивите и правдолюбиви хора. Към тия неща, правдолюбие и свободолюбие, се привиква само чрез практикуването им; в един момент ще почнем и да се пристрастяваме към тях. Този е пътят. Този е и начинът. Нямаме друг избор освен да почнем да живеем както подобава за човеци. Както е достойно за човеци. Всичко фалшиво и неистинско от живота си трябва да изхвърлим без никаква жал. Ето, на това основание ще се окаже, че т.н. "учебни часове" в рамките на това ново училище ще се превърнат в нещо като дискусионни клубове, а Дискусията ще стане форма на съществуване, около която ще се завърти училищния живот Ще ми се наложи да прекратя тук писането си, понеже хем се изморих, хем ми се налага пренастройка на съзнанието. В този маниер, както съм я подкарал, мога да продължа още много. Но засега е добре да спра дотук. Другият път ще започна от постигнатото – за да разкажа вече по-конкретно за промените, които предлагам. Те именно могат да са предпоставка за разгарянето на въпросните тъй душеспасителни и очистващи съзнанията ни дискусии. Аз нищо никому тук не ща да наложа. Напротив, предлагам неща, които са изключително провокативни и спорни, идеята ми е именно да предизвикам дискусии. И на тази основа вече всяка една конкретна училищна общност ще си изнамери решенията. Този е начинът, този е и пътят. Желая ви хубав ден! А аз излизам на разходка в тъй романтичния съботен предиобед. Ще си почина на свеж въздух. Направете и вие това. Ако искате послушайте съвета ми. До скоро! Непременно ще продължим, и то съвсем скоро, по пътя си.

Започва нещо като училищна революция, предстои цялостна промяна на самата парадигма на образованието

Продължавам започнатия вчера текст, съдържащ моите предложения за радикална реформа в сферата на училищния живот (виж: Дойде време прокудената свобода триумфално да се завърне в училищата на България). Решен съм днес да завърша този текст и да го подготвя за печат, той ще излезе като извънреден брой на списанието за съвременно образование HUMANUS и като първа книжка на една популярна библиотечка (поредица), която възнамерявам да създам – с оглед тия предложения да стигнат до хората, за които са предназначени, най-вече до младите хора, до учениците, а също така и до техните учители и родители. Казаното дотук в един принципен план е предостатъчно. Стигнах до момента, в който трябва да изложа своите предложения. Ето ги, ще обвържа представянето им с описание на сега съществуващата абсурдна ситуация, от която именно трябва да търсим разумен изход. Отива всеки ден младият човек, ученикът на училище и това, което му предстои да прави там е разписано, така да се рече, и по план, и по програма: заедно със своя клас той ще учи последователно различни учебни предмети, учебното време е разпределено в т.н. учебни часове, всеки по 45 или 40 минути. Ученикът е обречен да седи на чина със своя клас (съставен все от негови връстници), да изпълнява нарежданията на учителя, да пази тишина, да слуша, да изнемогва от скука. Той има все пак избор: или да влезе в час или "да избяга" от час – и да отиде, примерно, в съседното кафене; тогава ще му пишат "неизвинено отсъствие", което той ще извини било като си купи "извинителна бележка" от лекар (тарифата на тия бележки, твърдят, била или 0.50 лв., или 1.00 лев, има развит пазар на такива бележки), било като класният му ръководител му извини отсъствието (с писмено ходатайство на родителя). Все повече ученици бягат от часове, но учителите са принудени да им извиняват отсъствията. Мерките за дисциплинарни наказания за неизвинени отсъствия е публична тайна че не се изпълняват, примерно за 5 неизвинени отсъствия ученикът да бъде наказан с "мъмрене", за 10 – с "предупреждение за изключване", при 15 – с "изключване". Няма такова нещо – щото ако администрацията приложи тия строги мерки тогава класовете ще останат без ученици. А мерките за 35

натиск върху учениците, след като са били принудени да останат в час, са съвсем неефективни: голяма част от учениците в час изобщо не внимават в т.н. "учебен процес", занимават се с каквото им скимне (играят си със смартфоните и пр., което и забранено, но така поне мълчат и не пречат на другите да учат – и учителите са се примирили с тия неща), а много често "развалят обстановката", шумят, държат се "недисциплинирано", влизат в разпри с незнаещите как да им въздействат учители, правят различни простотии и т.н. Мисля, че картинката ви е пределно ясна, нали? И какво може да се прави в тази ситуация, какво може да се промени? Догматиката на административната система предписва: учителят трябва да умее да прави чудеса от "методически героизъм" с оглед да увлича младите в ученето, да ги вдъхновява, да бъде строг, да ги откаже от склонността да се разсейват; учениците трябва да бъдат принудени да изпълняват безпрекословно нарежданията на учителя, трябва да бъдат "прекършени" с оглед да се подчиняват, да станат подобни на дисциплинираните войници, които копнеят да изпълняват заповеди, включително и най-лудешките. В учебните зали общо взето тече безсмислен труд, и учители, и ученици, и администрация са принудени старателно да играят една игра, която може да се определи с израз, състоящ се от две думи: имитация на учене. Трябва да се преструваме, че работите все пак вървят, трябва да отчитаме постижения, документите трябва да са на висота: системата я избива в лудешки формализъм, на хартия всичко следва да изрядно и прекрасно. Цяла армия от бдителни инспектори-цербери дебнат за нарушения, системата я е избило в патологична мания-параноя да търси "грешници" и "престъпници"; залага се на страха от наказания, всички треперят от страх да не би да бъдеш обявен за "негоден", за "неблагонадежден" или за "враг". Учениците обаче почти изобщо от нищо вече не ги е страх, те са претръпнали, не се боят нито от двойки, нито от "мъмрене"; само дето учителите, горките, най-много ги е страх, поради което те се виждат принудени да стискат зъби – с оглед някак поне да оцелеят до пенсия. За никакво качество на образованието при тази наредба на нещата не може да става дума, тук най-важното е да се отчита дейност. Това, че все повече ученици завършват средно образование без дори да умеят да четат, да пишат, да разбират смисъла на текста и пр. – а какво означава пък да мислят творчески, самостоятелно, критично и пр.! – никого не безпокои, важното е да се заблуждаваме, че и ний, тъй да се рече, все пак имаме училища, т.е. децата ни са някъде, а не на улицата; нашите училища са мястото, където огромната част от младите привикват да си убиват времето, и то без никакъв смисъл. Да, младите в нашите училища привикват да пилеят ефективно най-ценния ресурс на човешкия живот – времето. И то си пилеят времето в най-интензивния и съдбовен период на живота си – когато, така или иначе, си подготвят собственото бъдеще. Правете си сметка какво бъдеще си подготвят младите щом като в най-интензивния и съдбовен период на живота си се обучават най-вече на едно-единствено нещо: да си пилеят без полза времето. Правете си сметка какво бъдеще си подготвя една нация щом като допуска младите хора да си пропиляват най-ценните години от живота в безсмислените идиотщини на една по начало, в корена си сгрешена административнокоманд-на система, която служи единствено на изначалната деградация на човешкия фактор на това същото общество! С външен натиск, с принуда, със забрани, със "затягане на дисциплината" проблемите няма как да бъдат решени. А повече това положение не бива да бъде търпяно. Престъпление спрямо нацията е да се търпи такова едно печално и гибелно положение. Трябва да се правят коренни промени. Трябва да се посегна на не36

поклатими, един вид свещени догми. Трябва да се заложи на съвсем различни, ала работещи принципи. Трябва в така и създалата си ситуация да започнем да се държим разумно, а не лудешки или бесовски. С престъпното безразличие и примирение трябва да бъде свършено – завинаги! Моите предложения може да ви прозвучат лудешки: където глупостта е образец, там разумът е безумие. Да, прекалено глупаво и несъвременно е устроена въпросната административно-командна и директивна, т.е. планово-социалистическа система на регулираното държавно образование. Дойде времето да се разделим завинаги и без жал с тази абсурдна и порочна система. Е, някои, ако искат, могат да си поплачат за нея, стига това да може да облекчи душите им. Въпросната система следва просто да бъде погребана – както се погребва безжизненият, разлагащ се труп. Който иска нека да си поплаче за непрежалимата, ала отдавна поминала се система. Щото гнусният й трупен мирис повече не се търпи. Ще предложа неща, които са съвсем прости, които са изцяло съобразени с изискванията на т.н. здрав разум; ако нещо е наистина разумно, то няма начин да не е и здраво. Не съм изобретил аз тия неща, те отдавна са изобретени и приложени. Не крия, аз съм привърженик на идеите на свободолюбивото, на демократичното образование и училище. Който иска, нека да се запознае с тия идеи като, примерно, си набави книгата на проф. Яков Хехт, носеща заглавието Демократичното образование. Преведена е на български тази книга. Срамота е особено да сте човек, занимаващ се с образование, примерно учител и да не сте чели тази книга. Между другото, за куриоз, ще кажа и това: преди няколко години, когато книгата на проф. Хехт излезе от печат на няколко пъти организирах нейното обсъждане в рамките на създадения от мен Дискусионен клуб в ПГЕЕ-Пловдив; бях набавил няколко екземпляра от тази книга, кои-то предложих на учителите с голяма отстъпка от цената; вземаха книгата, разлистваха я, но никой не пожела да си я закупи; тия екземпляри още си стоят непродадени в една торбичка в къщи! Както и да е, та мисълта ми е: у нас тия идеи за едно наистина демократично и свободолюбиво училище звучат, кой знае защо, съвсем лудешки. Скоро аз бях уволнен от тази гимназия (след като съм работил в нея като учител по философия и гражданско образование цели 14 години!) с умопомрачително-смехотворните мотиви: "изцяло негоден за системата", "не става за учител", "абсолютно некадърен" и прочие. Трябва да се разделим с някои догми. Трябва да освободим съзнанието си от тяхната отрова. Да, робуването на догми, не съответстващи на духа на времето, в което живеем, е подобно на отрова. Страшно е действието на тия догми. Отказът от тях обаче е целебен, той ще излекува душите на ония, които са се поддали на действието на въпросната отрова. Започвам да изброявам ония простички нововъведения, които са спасителни в така създалата се непоправима иначе идиотска ситуация. И първото, от което следва да тръгнем, е 1. Ученикът и учителят следва да заживеят в принципно-различна, т.е. съвсем човешка ситуация Тоест от обекти (на самонадеяната административно-държавна или министерска воля) те следва да станат просто субекти. Най-нормалното, най-естественото нещо на този свят е човекът от най-ранна възраст да бъде поставен в ситуацията да е пълноправен субект на своя собствен живот, на своето поведение, на съзнанието си, на всичко. (Е, някои права ще дойдат впоследствие, но това е също така най-естествено и непреодолимо.) Иначе казано, всичко, което младите правят в тази ко37

ренно променена ситуация, следва да е техен избор, да е избор на тяхната свободна воля. И какво означава това ли, в какво то се изразява ли? Ще ви кажа, ето в какво: Идва ученикът сутрин на училище и сам решава какво да прави, с какво да се занимава, какво да учи, с какво да си запълва времето Кощунствено звучи, нали така? Да, зная че е така, но нищо, нека да се опитаме да осмислим какво то означава – и до какво ще доведе. Рисковано е, нали така? Да, но трябва да почнем да привикваме и към това: Който не обича риска, се страхува от свободата Такъв се е отказал от свободата си. Страхливец пред свободата е оня, който се страхува от риска – и затова гледа да не допуска никакви рискове. Към свободата младите ще привикнат само когато имат възможността непрекъснато да рискуват – та да стигнат в един момент дотам да поемат пълната отговорност за собствения си живот и бъдеще. Ето какво трябва да е главната цел на едно ново, коренно променено образование: Индивидът следва да привикне към това да носи пълната отговорност за своите решения Та значи ученикът може да прави всичко. Нека да се занимава с каквото иска, с това, което му е присърце! Какво от това, че няма да учи първи час математика, а втори – непременно български език? Защо пък да не е наопаки?! Нека да има възможността да учи този или онзи предмет само когато той е решил това. Или когато има желание и настроение да се отдаде на едно или на друго занимание. Нима не е най-естествено точно това? Можем ли да искаме младите да са подобни на машини или на роботчета – да искат всички все едни и същи неща?! Глупава работа е това, нали? И кому, питам, е нужно това? Защо са отвратени младите от ученето в рамките на досегашната система ли? Ето заради това са отвратени. Щото По принуда не може да се учи или мисли, не стават така тия работи И под строй не може да се учи. Ученето е изцяло индивидуално занимание, за което се изискват някои необходими условия. Интелектуалните, умствените и духовните дейности не са механична работа, подобна на биченето на дъски или на фабрикуването на тухли. На конвейер не стават тия работи. Няма как да станат. Крайно време е това да го разберат всички. И най-вече чиновниците от Министерството на образованието и науката. И така, всеки ученик, Всеки млад човек в училище сам решава какво да прави, с какво да се занимава, какво и кога да учи Ще настъпи "пълна анархия", така ли? Ами че сега нима не забелязвате анархията? Към свободата си обаче ще трябва да вървим най-целеустремено. Иван, примерно, днес ще реши да се занимава, първо, с... фитнес в залата за физически упражнения. След това, да допуснем, ще реши да отиде в кабинета по история, 38

където ще може да послуша и да участва в обсъждане, да речем, на злодеянията на комунизма в България – няма светът да отиде на поразия ако този същият Иван реши да участва точно в такова обсъждане, нали така? Иван може и да не желае да участва във въпросната дискусия и вместо това ще предпочете да се уедини в ъгъла на кабинета по история и да почете някаква историческа книга или списание. Нека, примерно, ако му стане интересна тази книга, да чете цели 3 часа, нима това ще му навреди с нещо?! След това, примерно, в един момент ще реши да иде до "училищното барче", където ще хапне и ще си поговори с приятели за каквото му душа иска. Могат тия приятели, да речем, да пожелаят да играят футбол на спортната площадка, моля, нека да си играят футбол колкото искат! Ще пропадне ли света заради това, че група приятели от еди-кое си училище били решили да играят футбол – вместо да идат в предписания им час по математика? Предполагам, светът няма да пропадне по тази единствена причина. Нека да играят или пък да учат каквото си искат. Тяхна воля. Техен избор. Но тази "пълна анархия" има и позитивен смисъл, примерно този: формира се по незабележим начин нещо безценно, а именно тъй нареченият 2. Личностен суверенитет – личността има пълна власт над собствения си живот, тя е господар на живота си Тази – суверенитет – е думата, разгадаваща всички загадки. Личност, суверенитет, личностен суверенитет или, иначе казано: автономия на волята. Без тази автономия, без този суверенитет всичко се обезсмисля, а благодарение на тях всичко си отива на точното място. Без избор няма не само свобода, но и каквото и да било отговорност – това уж го знаем, а все го забравяме. Ето защо точно на него трябва да заложим. Е, ще има някои дребни рискове: много млади хора, много ученици няма да знаят с какво да се занимават, няма да умеят да се ползват от свободата си. И, да допуснем, ще започнат да скучаят. Учителите трябва да им запълнят с нещо времето ли? Не става така. Всеки млад човек, всеки ученик ще си има ментор, учител, на когото има доверие, когото сам е избрал – и с когото често ще разговаря, ще обсъжда всички вълнуващи го въпроси. С помощта на своя ментор Всеки млад човек сам ще си прави нещо като свой "индивидуален план" Да, план, проект или програма, както искате го наречете, която дума искате използвайте. Примерно ще реши да учи предимно математика, физика, химия – да допуснем, че точно тия науки го увличат. Да допуснем, че е решил да става инженер, ето, по тази причина е решил също така да отдава приоритет на тия науки. В един момент може да реши нещо друго. Ще си внесе корекции в своята програма. Човек се развива, има право и на погрешен избор, има право на грешки, нали така? Защото Животът не се поддава на програмиране, на планиране, на съзнателно регулиране "без остатък" На това нещо особено трябва да държим сметка. Същински кошмар ще стане животът ни ако се опитваме да го натикаме в "прокрустовото ложе" на разни разсъдъчни сметки, планове, кроежи. Особено пък на разните типови планове и програми, в които Министерството на образованието и науката се мъчи да натика 39

толкова различни и индивидуални, направо неповторими личности. Сега разбирате ли защо са толкова вредни тия типови държавни планове и програми, които МОН произвежда в изобилие? Същинска лудница и неописуем кошмар става животът в училище благодарение на тия типови и обезличаващи програми, от които трябва да се отървем колкото се може по-скоро и то без капчица жал. Защото животът си иска своето, а Животът по начало е това: свобода, спонтанност, търсене, копнеж по неведомото, непознатото, неизвестното Тия базисни и съдбовно важни неща младият човек трябва ги научи в училище, но не "на хартия", не "книжно", а практически, непосредствено в опита, чрез преживяването им, понеже ги е правил сам, по свой избор и на своя отговорност. Това са най-важните неща, от които зависи всичко останало. Самосъзнание за свобода не се формира теоретично, а по жизнено достоверен и непосредствен начин, чрез опита, практически, именно в живота, благодарение на самото живеене или преживяване. От коя възраст на младите трябва да благоволим да им подарим свободата ли? Ами от най-ранна детска възраст, по моето разбиране, следва да започне това. Този тип училища следва да са от най-ранна детска възраст, примерно от 4-5-6 години. Или от т.н. "детски ясли", където децата попадат обикновено след първата си годинка. Разбира се, не трябва да бъде игнорирано семейството. То също има огромно значение. Не може обаче, примерно, в началния курс у децата да бъде потиснато и притъпено чувството за свобода, пък после, примерно в 5-ти клас да им кажем изведнъж: ето, бъдете вече свободни, щото сте вече големи! Или да им кажем това едва в горния курс, след 9-ти клас. Не, както се учи истински плуването, същото е и с познанието, и с ученето, и с личностния растеж: Колкото по-рано те хвърлят в "бурното море” на свободата, толкова по-смел и добър „плувец” ще станеш! Да, истински добър плувец ще станеш само тогава, нали така? Не зная дали сте забелязали, но нещата, които сме научили обикновено сами и то в най-ранна възраст, те са най-важните, те са, така да се рече, фундаментално важни! Примерно ходенето. Или говоренето. Опазил Бог нашите деца да трябваше да проговарят в училище – или благодарение на училището! Как ги научават сами, без училище – ето тук е разгадаването на всички загадки. Ако много старателно почнем да учим малкото дете на ходене, рискуваме да му попречим да проходи. То само най-добре ще се научи. Предполагам по същия начин и рибата се учи да плува: без рибешки детски градини, ясли и прочие. Майките и бабите как без да имат специални дипломи успяват все пак да научат бебетата да започнат да говорят – леле, как МОН е пропуснал това нещо, защо досега не са се сетили да организират университети, в които майките да бъдат обучавани как по-ефектив-но да учат децата си да проговорят?! И дипломи за това нещо трябва час по-скоро да се въведат! Непростимо е, другари, че сте оставили тук всичко на самотек! Бързо урегулирайте и тия неща! И така, темата е безкрайна, нека да се опитам да подведа, дето се казва, чертата; затова да запитам: а кои са 3. Най-свещените догми, от които следва да се откажем без капчица жал

Кои са тези толкова свещени догми ли? Ами вече нещата се очертаха, съобразно казаното дотук. Очертава се пълна училищна революция, цялостна промяна на самата парадигма, на която служи образованието, ще се променят неговите опори. Съвършено друг ще бъде центърът, около който всичко ще се завърти. Да, ето го този център: Индивидът и неговата свобода, суверенната личност е ядрото, около което всичко ще се завърти Личността измества "всичко регулиращия мозъчен център" на плановото социалистическо държавно образование. Колкото да е тъжно това на някои, следва да се откажат от представата, че държавата е всичко, а пък индивидът – нищо. Истината е точно обратната: индивидът е всичко, а пък държавата следва да служи на индивида, сиреч, на гражданина. Младите са също граждани на тази наша злощастна държава и следва от най-ранна възраст да бъдат приучени да се ползват от всичките си права. Не държавата е наш господар, а ние сме господарят; ние, гражданите, не сме ничии слуги, напротив, наши слуги са тия, които все още смятаме за господари на живота ни, именно чиновниците от образователното ведомство, примерно. Или от КАТ. Или от данъчната администрация. Всички те, запомнете от мен, са наши слуги, а ние сме техните господари. Тази аномалия в представите и в живота ни, а именно, че чиновниците били наши господари, може да бъде отстранена по един-единствен начин: като възпитаме младите в демократичното училище на едно вярно, адекватно съзнание за свобода. На едно адекватно гражданско съзна-ние. Значи, повтарям, защото е прекалено важно: Крайно време е да се откажем от тази ужасно немодерна представа, че индивидът е нищо, а пък държавата била всичко Е, по тази причина нашият Иванчо от най-ранна възраст ще прави каквото си иска в училище, ще се забавлява ако иска, ще танцува, ще играе… кючек или ръченица, ще рисува, ще пее, ще играе на гоненица в училищния двор, ще се залива от смях, няма разни злобни даскалици да му шъткат постоянно да мълчи, ще учи ако иска за Космоса, за човека, за живота, нека да се занимава с каквито му сърце иска науки или изкуства, с колкото си иска "учебни часове" нека да бъде неговата програма, ако иска, нека да учи само едно-един-ствено нещо. Ако иска, нека да не учи нищо. Той обаче съвсем скоро сам ще разбере, че изостава страшно много ако е решил нищо да не учи. Животът решава по превъзходен начин ония противоречия, които разсъдъкът никога няма да разреши. Затова се налага да благоволим да допуснем, че Стихията на живота трябва да залее и да оживи, да върне живота в нашите училища Като, разбира се, не забравяме това, че животът за човека има смисъл само когато е свободен, не някак иначе. А ето сега и 4. Непрежалимите догми на административно-командната система на образование и, опази Боже, на възпитание, от които следва да се откажем без капчица жал: 41

Отпада понятието "учебен клас" Да, вече няма да има класове, образувани по съвсем формалния и произволен възрастов принцип. Ще се образуват, съвсем спонтанно, какви ли не групи по интереси, в които могат да се присъединяват ученици на различна възраст, според избора си. Тия групи ще са динамични, постоянно ще възникват и затихват, ще се развалят, ще се пораждат нови и прочие. Гъвкавост се иска, а не формализъм, щото формализмът е враг на живота. Животът, повтарям, не търпи никакви разсъдъчни сметки и планове, не можем да надхитрим или да прецакаме живота, обикновено, ако се опитаме да го сторим, прецакваме единствено себе си. Отпадат тъй милите на всяко терористично-административно сърце звънци, вече няма да има и "учебни часове"! А пък времето ще почне да тече както в живота ни. На вас със звънец ли ви напомнят да идете до кухнята да се нахраните? Или да ходите до тоалетната? Е, на службата, предполагам, също не ви звъни тъй депресиращия звънец – или и там звъни?! Обикновено всеки си гледа часовника и планира сам времето си. Даже и някои по-разкрепостени работодатели, според спецификата на работата, допускат служителите им, за да работят по-ефективно, сами да планират кога да започнат или да свършат дадена работа, а кога – някоя друга. Ако всичко ти е разписано по график от някой друг, нима ще работиш по-ефективно и по-отдадено? А че звънците в училище са най-жесток диктатор това всеки го знае: тъкмо учениците се настроят в някой час за пълноценна дискусия и звънецът почва да бие, разваляйки цялата работа! Звънците тероризират младите така както нищо друго. Е, ще спрем звънците, това можете ли да си го представите изобщо?! Дали ще настъпи краят на света като спрем звъненето на звънците в българските училища? Не вярвам да настъпи краят на целия свят от това, вие какво мислите по този проблем? Вселената, убеден съм, ще продължи да си съществува и след като скоропостижно спрат да бият училищните звънци из нашите школа. Няма да има повече и "текущи оценки", нито страх от изпитване всеки ден! Напротив, ученикът сам ще решава кога и как да се изяви. И това ще става в групата за обсъждания, в която сам е избрал да участва, съвсем свободно и непринудено. Нека да привикват младите съвсем свободно да изявяват личностите си. И ценните си качества. Умствени и всякакви други. Включително и нравствени, и личностни като цяло. Ще имат огромен простор за това. Пространството на свободата ще бъде предостатъчно да се развиват и изявяват в каквито си искат посоки. 5. Ами какво ще стане с нашата "светая светих", именно дипломата, и от нея ли ще трябва да се откажем? Може да дойде ден и да няма дипломи, щото са важни качествата на личността, които могат да се проверят по каквито си искате начини. И в днешно време листчето хартия, зад което обикновено не стоят кой знае какви ценни качества, не е основният критерий, а е важна личността с нейните способности. Та хартийката, наречена диплома, не трябва да има толкова фундаментално значение. В днешните училища "учат" предимно за оценки и за да получат заветната хартийка, наречена 42

диплома. Не учат де, ами обикновено „избиват” на изпитите предимно с преписване – за да си получават въпросните мними оценки и по същество фалшиви дипломи. Защо да си кривим душите и да отричаме, че дипломи в днешните системи на българското образование – гимназиална и университетска – се получават предимно с преписване. Или с... подкупи. И това го има, защо да си кривим душите да отричаме и него?! Ще изобретим начин как младите да удостоверяват знанията и способностите си Бъдете спокойни, няма страшно, и това ще бъде изнамерено! Дали ще има някакви строги изпитни комисии, пред които младият човек, искащ диплома, ще трябва да се яви и да удостовери какво може, дали ще има "матури", дали ще има нещо друго това ще се реши, няма страшно, няма опасност да не се реши. Ще трябва много да се помисли, разбира се. Трябва да се открие смисъла в това дали трябва да има дипломи. Щом има дипломи по цял свят, е, ще има и у нас. Ще ползваме чужд опит и ще открием най-доброто. На времето, във времената на класическа Гърция, най-добрият атестат бил следният: Мой учител беше Сократ, син на Софрониск, от дема Алопеки Да, казвал е това младият човек и то е било най-бляскавата атестация: кой ти е бил учителят е било най-важното! Името на учителя било най-бляскава-та атестация и било съвсем достатъчно основание да уважават, да ценят този младеж. Платон, да речем, бил един от учениците на Сократ, това вече пък е предостатъчна атестация за неговия собствен учител! Нещата, така да се рече, са двустранни: найдобрите учители имат ученици, които ги надминават по постижения. Значи, по тази логика, самите учители трябва да правят нужното за това щото тяхното име да започне да играе ролята на нещо много повече от някаква си там диплома. Разбира се, че препоръката на един добър учител, неговите справедливи думи, неговата оценка имат значение, но най-важното е това какво може, на какво е способен самият млад човек, самият ученик. Нашите дела, накрая, все пак са най-важното доказателство колко ние самите струваме, а не някакви си там дипломи, титли, финтифлюшки и прочие. Когато акцентът падне върху това кой какво може или умее да прави – да мисли, да търси, да изследва, да работи целеустремено за да постигне нещо сериозно или голямо, за да подготви своя успех, просперитет и прочие! – тогава нещата ще си дойдат на точното място. Стив Джобс нали не е имал диплома – и какво от това, моля ви се?! И други велики и доказали се хора – в миналото и в нашата съвременност – са нямали дипломи от престижни университети, нещо повече, бягали са и от училищата, оставали са без образование, пардон, без диплома, но какво от това?! Аз не допуснах училището да навреди на моето образование – това Марк Твен ли го беше казал или някой друг го беше казал че не помня вече? Спирам дотук, щото, признавам си, се изморих от писане. Още много може да се пише, но така или иначе главното все пак го казах.

Успях да хвърля пореден камък в зловонното и застояло блато на българската образователна система Дали с този камък нещо в него ще се раздвижи? Едва ли. С един или два камъка, хвърлени в това застояло и гниещо блато нищо не може да се промени. Добре знам това, не мислете, че не го зная. Най-много някое бюрократично чудовище, дето тъй уютно спи в гнусното блато, да се размърда и да ме перне, за пореден път, с опашката си по лицето. Но и това все пак е нещо, нали така? Колкото по-често се появяват някакви движения във въпросното блато, колкото по-често се появяват вълни, толкова по-вероятно е в един момент в него да започне да се настанява именно животът. На такава крехка надежда се осланям, признавам си го найчистосърдечно. Ще пратя писмо до Министъра с тия мои поредни безполезни писания. Не съм утопист да мисля, че той ще се трогне или че ще се замисли. Но Ще пиша, ще настоявам, ще провокирам, ще тормозя разни началства, дето така уютно спят зад масивните си бюра Нека да ме обявяват за какъвто си искат. Нека общността да мълчи многозначително: побъркал се е тоя Грънчаров, моля ви се, пак е написал своите идиотщини, на които вече никой не обръща капчица внимание! Даже моите съмишленици най-старателно мълчат и гледат да не показват, че са прочели поредното ми писание. С такъв опасен и дори екстравагантен човек като мен никой не ще да си има каквато и да било работа. Знаете ли обаче на мен колко ми пука, че така старателно всички мълчат? Изобщо, ама изобщо не ми пука. Аз гледам да правя каквото съм длъжен – пък да става каквото ще Хубав ден ви желая! Днес е неделя, почивен ден, ден за размисъл. Един човек да се е позамислил над моето поредно обречено писание пак е голям успех. Ето на това се надявам. Един човек поне да го е прочел и да се е замислил е все нещо. Аз се чувствам подобно на... „рибар”. Хвърлям си своите "въдици", нямам кой знае колко богат улов, но все някоя "рибка" се хваща в "мрежите" ми. Толкова. Станете и вие, ако искате, "рибари"... каквито си искате станете. До нови срещи!

ВЕЛИКИТЕ ФИЛОСОФИ Последното желание на Сократ Ясен Маламов “Само слънцата умеят да залязват и пак да се раждат: щом светлината кратка за нас веднъж угасне, ще трябва да заспим в една безкрайна нощ.” Гай Валерий Катул Спящите ресурси на личността, които се манифестират и извират сякаш от най-дълбоките недра в ситуация на смъртна опасност, са тези, които дефинират истински същността на досега изживения живот. Поведението ни в лицето на смъртта не може да бъде подправено, то винаги е автентично, то като нищо друго разказва кои сме. Наивно е да се смята, че Сократ съвсем не е изпитвал страх от предстоящия за него преход. Дали е бил пълноценно подготвен да отреже препълнените с пясък корабни тежести, задържащи кораба на живота в пристана на човешкия свят, никой не може да отговори. Знаем единствено че той е бил принуден да стори това, решително да отреже тежестите, носът на кораба да се повдигне и да навлезе бавно, но неотстъпно в несигурните води на другия свят и неговия непредсказуем господар Хадес1. Кое е нещото, което ни остава в последния час, кои са нещата, които можем да задържим или те нас да задържат, остава ли въобще сигурна и твърда почва, на която да стъпим, кое ще ни спаси от неистовия вихър, който неочаквано и найжестоко ни връхлита? Винаги сме смятали себе си за много силни хора, как изведнъж се оказва че сме безпомощни пред безкомпромисните събития?

Хадес е традиционната дестинация на мъртвите, общото вярване е, че това е място, на което всеки или душата (сянката) на всеки, който е умрял, страда еднакво, с изключение на някои, които са си навлекли особения гняв на боговете, малцина други пък, които са любимци на боговете, благодарение на стари връзки като приятелства, използват привилегията да пребивават на друго място, обикновено на островите на блажените, условието е те да са достатъчно чисти да бъдат приети в Елисейските полета. Тези души преживе са били герои и победители, но главното е, че те са проявили изключителна храброст в лицето на смъртта и самоотверженост и с това са спечелили уважението и любовта на боговете. Сред числото на блаженстващите там души са, според гръцката митология, Ахил, Хектор, Патрокъл и др. От друга страна мястото където се озовават мъртвите, е описано във Федон от Сократ като място, което се управлява от добър и мъдър бог, който възнаграждава истинската добродетелност и мъдрост, но наказва престъпниците, това виждане съответства и е част от Платоновата телеология. С една дума боговете винаги се грижат за тези които въплащават в живота си добродетелите, тези, които представляват най-голямата ценност, до която могат да израстнат смъртните и чийто качества в най-голяма степен радват боговете. Тук Платоновия Сократ вярва, че Вселената се ръководи от разума и справедливостта. 1

Сократ вероятно не е изпитвал страх за душата си, какъвто може би парализира други, че поради зли и несправедливи деяния тя ще бъде наказана, отвъд, оттатък завесата, през която боговете всичко чуват2, но ние, хората, нито виждаме,

2 Във връзка със страха от възможен гняв на боговете [*], също и във връзка с eдно от конкретните обвинения, така се смята, че Сократ е образовал Критий за политическия живот, който в последствие използва риторическите си уменията придобити по време на обучението си при Сократ за да блесне на политическата арена, става водещ сред Тридесетте и извършва много жестокости и няколко незаконни екзекуции. Критий е бил роднина на Платон, като първия предполагаемо е бил внук на именития законодател Солон, Платон е имал високо мнение за него, твърдял е че Критий е притежавал високи нравствени качества. Предоставяме на вниманието на любезния читател небезинтересен текст, чийто автор е въпросният Критий: „Имало време когато животът на хората бил лишен от правила, подобен на този на животните и поставен в услуга на силата, когато честните мъже не можели да очакват някаква награда, нито път за злите имало възможно наказание. Аз мисля, че по-късно хората са установили правила с наказателена цел за да може справедливостта да е царица над човешкия род и да удържа злоупотребите в робство, всеки път щом било извършвано престъпване на правилата е следвало наказание. Още по-късно дори, тъй като законите пречеха на мъжете да влагат насилие в явни действия и понеже те все пак ги извършваха скришом, тогава, аз мисля за първи път човек добре информиран и с мъдри намерения измисли за смъртните страха от боговете, така че да има нещо от което злите да се страхуват, въпреки че крият своите деяния, своите думи или мисли. Ето защо той въведе идеята за божественост, в смисъл че съществува висше същество което се радва на вечен живот, че вижда и чува в дух, който разбира и следи тези неща, който притежава божествена природа, така той ще чуе всичко което се изрича сред смъртните и ще бъде в състояние да види всичко което се извършва. Ако в тайна мислиш да престъпиш някой закон, това няма да убягне на боговете, понеже в тях се крие дарбата да го разберат.» Откъс от Сизиф от Критий, текста преведе Ясен Маламов.

[*] Виж религиозният скандал който разтърсва Атина през 415 год. пр. Хр., в деня на заминаването на атинската морска флота за Сиракуза с цел водене на военни действия, се открива че голяма част от хермите, представляващи мраморни скулптури, изобразяващи бог Хермес са били осквернени като са им били избити носовете и други части посредством твърд предмет, най-вероятно длето. Религиозното чувство и най-вече суеверното такова е много силно в Атина и населението е силно разтревожено, неизвестните извършители безспорно са искали да предизвикат смут, с който да предотвратят военната експедиция. Това историческо събитие разкрива високата степен на суеверие сред атинските граждани, явление за чийто зловредни последици е предупреждавал често и Сократ. Видно е че атиняни се страхуват да заминат за Сиракуза и да влязат в бой преди да са обезвъзмездили Хермес за причиненото му оскръбление, по този начин те ще покажат преданост към него, не толкова за да му се харесат, а преди всичко той да не ги обсипе със своя гняв, или пък да предпочете да помогне на техните врагове, а тях самите да изостави в труден час. В последващите дни след това събитие мнозина невинни граждани, по лъжливи показания, биват обвинени в извършителство. 46

нито чуваме. Знаел е, че душата му е неопетнена, ненакърнена, през земния си път не е навредил на никоя душа умишлено. В древногръцката традиционна култура се е приемало, че достойния мъж е длъжен да засвидетелства на своите приятели възможно най-много благодеяния и помощ във всички условия на превратности; докато на своите врагове по възможност да се стреми да наврежда всякога и да отмъщава. Сократ убедително се е противопоставял на това разбиране, той не е пропускал да обясни, че такова поведение е зловредно за душата на извършителя или този, който търси непременно да отмъщава, понеже неговите неправилни действия накърняват чистотата на душата, нейният божествен произход, душата живее свой собствен живот в сфера, управлявана от божествени принципи. Душата същностно е този въплътен жив принцип, който се усъвършенства чрез справедливостта в човека и се корумпира (разваля) от несправедливостта, по подобен начин на тялото, което боледува след като приеме развалена храна. Изводът е, че душа, за която не е положена адекватна грижа, не може да бъде пълноценна. Но ето че обвинителите на Сократ твърдят противното, те му вменяват вината, че е неблагочестив, дори откровен атеист и богоборец, който иска да замени сегашните богове с други, не на последно място той умишлено и съзнателно, според обвинението, развращава и покварява иначе съвсем перспективната атинска младеж. Думите развращава (покварява) не са съвсем точни, същината на обвинението е, че Сократ корумпира младите – или че ги “разваля”. Да им е плащал в злато или сребро за нещо в замяна на нещо друго ние съвсем изключваме, по-скоро обратното. Затова съвсем обосновано приемаме, че обвиняват Сократ за това, че корумпира умовете на младите – с идеи! Някои дори обвиняват Сократ в престъплението че е неприятен – за слушане и за гледане. Знаем, че Сократ е използвал, с цел да преодолее съпротивата на старите убеждения в ученика, методите на сарказма и иронията, някои го наричат неприятен и противен защото неговите думи засягат самолюбието им. Не е изключено някои заможни ученици, изпратени от своите родители да усвоят тънкостите на реториката и да станат вещи в науката на науките – философията – да са имали очаквания за предстоящи приятни часове, изпълнени с разходки и сладкодумни разговори за отвлечени и не дотам важни неща. Сократ е тествал своите ученици, подлагал е тяхното лековерие на изпит, знаел е, че ако им заяви директно, че са лековерни и че полагат своите важни житейски решения на основата на суеверие, то те няма да го разберат. За да бъде оценена достойно мъдростта всеки трябва да плати собствена цена за нейното придобиване. Инак хората трудно ценят нещата които идват даром. Чрез метода на тънката ирония той ги отвежда обратно по стария им път на лековерие за да разберат от собствен опит кой е истински правилния път. Например ученикът, който въпреки часовете присъствие на философските дискусии продължава настоятелно да пита: „Ами оракулът в Делфи не трябва ли по-често да го посещаваме?” Ироничният отговор на Сократ е да го посещават възможно най-често. Ученикът наивно приема, че щом Сократ потвърждава неговото вече затвърдено от преди убеждение, то той непременно следва да посещава Оракула възможно найчесто. 47

След като измине известно време, а често този момент никога не идвал, ученикът разбирал, че не получава от оракула необходимите му отговори как да живее правилен и щастлив живот, тогава изведнъж разбирал иронията на Сократ и сам се усмихвал благодарно на случилото се и на неговата полезност. По този труден и продължителен начин се печелили верни приятели за философията. От друга страна Сократ не премълчавал по време на важни разговори опасността да се отдава прекалено значение и тежест на думите на Оракула особено при вземането на съдбовни държавни решения. Смятал е, че оракулът се ръководи от хора, а хората понякога имат неустоима слабост към златото3. Сократ сам казва, че собствено не знае нищо, но че поне осъзнава, че не знае, което му позволява да направи нещо, да започне да живее истински човешки живот – защото е рационален и осмислен. Да познаеш себе си или по-точно да знаеш себе си, което е правилният превод на прочутия “гноти сеаутон”, означава да знаеш с директната яснота това, което е, и да действаш съответно с това, което носиш в теб. Да знаеш, че си способен посредством твоите вътрешни сили и дарования да успееш да изживееш един истински достоен за живеене живот. Добродетелта е знание, от особен вид, знание за доброто и злото, т.e кое е добро и зло за този, който реализира постъпките. Това включва и знание за добрия и за лошия живот. Сократ по примера на майка си е компетентен акушер, който изражда душата на своя ученик, провокира и стимулира когато е необходимо, но и окуражава душата сама да достигне, отвъд цикъла на болките, до душевните богатства, които носи, да ги разкрие на бял свят. Необходимо и полезно е да знаем за контекста на живота в класическия полис, контекст, в който редом с всичко останало се е развивала и философията, това е бил живот на несигурност. Държавите по дефиниция са били милитаристични, тук това не касае модела на управление, наречен демокрация, гражданите са били в перманентна, почти ежечасна бойна готовност да защитават с цената на живота си границите на града, граници, в които са пазели всичко най-ценно, придобито през техния живот. Поради съмнения в лоялността на Егина спрямо Гърция. Атиняните много се тревожели заради нарастващата мощ на персийската империя в егейско море и скорошните нападения над гръцки колонии по бреговете на Мала Азия. За това Атина моли цар Клеомен да направи така, че Егина да бъде подсигурена, но неговият съуправляващ цар Демарат, който е приятел на Егинците, отказва помощ. Клеомен решава да отстрани Демарат от трона, интрига, която изисква участието на оракула в Делфи, Клеомен използва местен свой агент, който подкупва питийската жрица за да потвърди (след като съответно подставено лице гражданин на Спарта прави въпросното питане) че всъщност Демарат не е легитимен син на баща си спартанския цар Аристон, по този начин го прави негоден да продължи да заема длъжността си. Първоначално спартанците повярвали на лъжата и цар Демарат бил изпратен в изгнание, бягайки в Персия където бил посрешнат приятелски от царя. Клеомен бил сега свободен да нападне Егина но скоро подкупването на Пития било разкрито. Неговият агент бил изселен от Делфи, жрицата била отстранена, а самият цар Клеомен бил изгонен от Спарта, по-късно се самоубива. B 490 пр. Хр., година след купеният отговор на пророчицата в Делфи, персийската могъща армия разполага бойните си лагери при Маратон. 3

Най-големият страх за класическия човек не е бил да бъде убит от вражеска ръка, най-големите страхове, степенувани по сила, са били неговите най-близки хора да не бъдат продадени в робство и той да не е направил всичко по силите си да ги защити, не по-малък страх е да загине сам в ръцете на врага и неговите найскъпи другари да са далеч от него. В този смисъл се е приемало че да умреш, конфронтиран от неизбежна смърт, но обграден от скъпи приятел, е представлявало голяма благодат. Знаем, че Сократ, както и Платон са си спечелили уважението на своите съграждани като храбри войници, които са се били за родината самоотвержено. Струва ни се малко вероятно мъжът от класическата епоха да си е позволявал да плаче без уважителна причина в присъствието на други мъже, много е вероятно това да се е считало за не особено адекватно, освен че се е приемало за ненужна демонстрация на слабост. Уважителна и дори благородна причина е когато един мъж пролива сълзи за скъп приятел. Одисей пролива горещи сълзи когато чува песента на Демодок за Троя. Тогава го попитали: “Имал ли си някой роднина, загинал при Илион, който е бил добър човек? Някой зет или свекър, които са ти най-близка рода след твоята собствена кръв и семейство? Или може би някой другар, човек изпълнен с благост и доброта? Така щото не по-лош от брат е другар, който притежава мъдрост.” Приятелите на Сократ, тези които са присъствали в смъртния му час, тогава когато идва време той да погълне отровата, се разплакват, толкова е неудържим техния плач, че Сократ им казва, че е поискал жените да излязат – понеже тяхното ридаене е щяло да го смути в и без това тежките минути, а сега те се държат по начин, който не им е присъщ. Това идва да ни покаже, че сам Сократ не е очаквал и съвсем е изключвал подобно поведение, а именно присъстващите мъже да се разплачат. Питаме се с основание как е възможно онези силни мъже, закоравели в житейски битки, да проливат неудържими сълзи? Не е изключено те и през последващия си житейски път да не са плакали така за свои починали бащи и близки. Едно от приемливите обяснения е, че един мъж е способен да плаче така само за невинно дете, чийто чист и светъл живот е бил отнет по най-несправедлив начин. Но Сократ не е дете, той е един вече изживял живота си, според тогавашните представи, седемдесет годишен старец. Оставяме любезния читател сам да си даде отговор. Сълзите на приятелите на Сократ са най-силният манифест в защита на неговата невиност. Те са по-силни и от най-силните аргументи. За това защото те са венец на самия живот, кулминация на истинския живот, който никого не може да подправи. Понятието Филос е еквивалент на съвременната дума приятел, то означава “най-скъп”, категорията филос касае хора, които си сътрудничат на основата на взаимна обич. Друго значение е “свой собствен”. Аристотеловата реципрочност в приятелството тук е извън всякакво съмнение. Друга свещена категория е ксенос, т.e гост-приятел. Когато цар Диомед и ликийския герой Главк, който е съюзник на Троя, са на крачка на влязат в индивидуален бой на живот и смърт, те случайно разбират, че техните деди са били свързани с връзките на гостоприемството. Като узнава това цар Доимед забива своето копие в земята и започва сърдечен разговор със своя доскорошен враг: “Следователно аз съм твой приятел в сърцето на Аргос, ти мой в Ликия, когато дойда в твоята страна. Нека да избегнем остротата на нашите копия... Но нека 49

вместо това да разменим нашите доспехи така че другите да знаят как ние декларираме, че сме гости и приятели от дните на нашите бащи. ” Приятелството заема централно място в живота на човека в класическата епоха, то е могъща сила, присъстваща на всички нива на личностното развитие на индивида, персоналният успех винаги е обвързан с колективния успех на групата на верните и предани приятели. При съвременния човек личният успех измества всичко, ако вече не е дисоциран от приятелството спомогнало да бъде постигнат, то той при първа възможност ще бъде зачислен към абсолютната сфера на Аза и неговите постижения. Какво точно е чувствал Сократ в последния си час ние не можем да кажем, знаем че е помолил Критон да не забрави да жертва петел на Асклепий. Асклепий e приятел на смъртните, който въпреки опасността за собствения си живот продължава да им помага, той притежава дарбата да възкресява мъртвите. Може би Сократ е вярвал, че душата му ще бъде възкресена за нов живот, че отвъд ще срещне нови приятели, които имат добродетелни сърца и с тях ще води неоценими разговори. Заслужава ли си животът да бъде изживян без приятели, не е ли най-голямо наказание да бъдеш лишен от общение с близка душа? Но ето че дойде, толкова скоро, мигът на сбогуване, Сократ бленува, нещо се очертава пред погледа му, нещо все по ясно, той вижда… “Бойно поле, осеяно с тела, по хилядите остриета разпръснати по твърдата като порфир земя играят алените лъчи на потъващото в хоризонта слънце, то за последно ще милва лицата на заспалите непробудно млади войници. Макар и съвършено безмълвни, по спокойните им лица сякаш се чете великодушното обещание на Елизиум и неговите изумрудени поля, наградата им за вярата. Близо до тях, на една висока скала окъпана от златния етер на космическото слънце е седнал млад войник, той гледа към своите другари, до преди малко те са се смяли заедно, споделяли са скърби и радости. Сега силните им и храбри тела лежат долу непробудни. Войникът е потънал в мисли, колко ли струва чуждата кръв за тези, които хвърлят зара лек, който фатално очертава съдбите човешки? Войникът е обещал нещо на себе си, ще намери начин да осмисли живота си, ако успее да стори това непременно ще помогне и на други. Изведнъж мислите му са прекъснати от вик, отдолу някой от другарите се провиква: “Сократе… Сократе… Ела…. чакаме те! ” Библиография: Leibowitz, David. The ironic deffence of Socrates./ David Leibowitz.-Cambridge: Cambridge University Press, 2010. Weiss, Roselyn. Socrates Dissatisfied. An analysis of Plato’s Crito./ Roselyn Weiss. – Oxford: Oxford University Press, 1998. Konstan, David. Friendship in the classical world./ David Konstan. – Cambridge: Cambridge University Press, 1997. Scott, Michael. Delphi: a History of the center of the Ancient World./ Michael Scott. – Princeton: Princeton University Press, 2014

Моят хайдегериански прочит на шопенхауерианската волунтаристична метафизика Иван Николов Шопенхауер разглежда Кантовото „нещо в себе си” като „воля”. Метафизичният субстрат на света е волята. По отношение на волята е налице абсолютна конгруентност на искане и действие. Философията бива психологизирана: ставането е обусловено от мотивация, не от битие. Различните степени на волева проява представляват отграничен фрагмент от ставането. Най-висшата проява на волята е човекът. При него по отношение на искането се обособява своеобразен апарат на действието. Подобен апарат на действието е съграден при растенията, макар и обладаващ зачатъчен характер. При представителите на животинския свят процесът на обособление се задълбочава. При човека наблюдаваме върхова форма на обособеност на апарата на действието. Нарастването степента на волева проява е съпроводено от нарастване еманципираността на действието спрямо искането. Стига се до вътреволева корелация на искане и действие. Шопенахуер намира свободната воля у човешкия индивид за илюзорна. Представата способства волята да види самата себе си отстрани. Шопенхауер разказва за основополагащ познавателен акт: разделението субект-обект. Обект и субект се взаимообуславят. Шопенхауеровият гносеологичен подход предлага концепт за една обективираща се воля. Светът е материя, каузалност. Разсъдък и материя корелират помежду си, тъй както субект и обект. В аналитичния разпад на каузалността се пръква понятието за време и пространство. Времето и пространството обуславят множествеността на обективацията на инак единната по своето естество воля. По-висшата волева проява предпоставя по-засилена индивидуализация в множествеността на обективирането. Налице са усложнени апарати на действието. Човешките индивиди сме относително свободни и различни. Степените на волева проява не са моментни състояния от един цялостен процес на усъвършенстване, а представляват равнозначими елементи от обща картинка на света. Волята е едносъщна, тя се явява ведно във всичките си форми на обективация. Тя всякога и по необходимост се явява в своята цялост. Поведението на индивида е събирателна точка за неговите прояви (т.нар. постъпки). Постъпките са директно изводими от характера на индивида. Посредством характера волята упражнява своя диктат върху човека по отношение на това какво да иска. Човешкото искане е относително свободно, то е свободно единствено в изявата си. При непосредственото си трансформиране в постъпка искането се стълкновява с бойко настроена съпротива, с лют отпор. Постъпките имат и друго, отличаващо се със стерилитет психологично поле за изява. Това са нашите мечти, надежди, въжделения и пр. Моралното решение представлява индивидуално искане, продиктувано от морален императив. Говорим за дълг. Моралът значи отговорност, значи свободна воля. Той диктува и никога не може да бъде диктуван. Етиката на Шопенхауер без съмнение може да бъде наречена етика на състраданието. Героят поема чуждото страдание и така заявява своето противопоставяне на присъщото на всеки индивид егоистично изначалие. Моралното решение

кълни на почвата на състраданието. Пред очите ни е дългът да страдаме заедно със света. Съзнание. Хайдегериански подход Съ-знание. Словоупотребата тук е зададена от осмислеността, че знанието е придружавано от присъственост. Гледната точка не екзистира, тя е абстракция. Самосъзнанието пък се състои в знаещото самото себе си знание, при него знанието от самосебеси е потопено в знание. Кое въдворява в смисъл думата „знание”? Съзнанието. То отрича самосъзнанието. Съзнанието няма как да бъде „ей това”, то винаги е това, че ето това е. Узнатото от нас е битието. Съзнанието е смисълът на битието, то полага битието във времевата откритост. Неминуема отправност.

Класическата философия в контемпорарната контекстуалност Иван Николов Не разводнявам фокуса, а отправям взор към понятийната отграниченост на „съвремие” и „класическа философия”. Чистата проба понятийност се размива в рефлексия тук и сега. Кое задава класичността във филосифията? Бог? Ние, човеците? Що за риторика! Езикът е всичко. Аспектирано в прагматико-катадневен план: едва ли има значение налице ли са люде между нас, които в усамотение са хващали трудовете на Е. Кант и системно – сиреч: от край до край – са ги изчитали скрупульозно. Кант, Хайдегер... и пр. Те са от тези, които пишат филосфията, нежели да я изучават четейки я. Все-таки са четели до ослепление, до изнемога. От значение тук е, че някои от нас продължават философската традиция, плът от плътта ни. Ала Фактите говорят друго. И какво ако не съм чел Кант, Ницше и пр. Кой днес се нарежда сред пишещите философията, нежели сред четящите я? Проблемът е, че ние – ние сме, които трябва преимуществено да четат философията, писана от величията... Но философията континуира, бива писана и след Кант, и след Ницше... Гадамер си замина в пълно съзнание през 2001 г. Хабермас е все още жив... Едва ли днешен човек вече може да изчете пълноценно цялата история на философията. Но значи ли, че не бива да си позволява да мисли глъбинно? Не! Но – още повече в случай, че не е преподавател – означава, че трябва да изявява съпричастие къмто някакво философско направление. Най-грубовато (за целесъобразността на философското мишление) философията бива да бъде разцепвана – философско-исторически – на класическа и модерна. Обикновеният човечец бива рано или късно (и с пълно право!) всъзнато да реши: класическа или модерна. Та защо неминуемо класическа? Аз избирам модерното. Модерното съдържа класическото по модерен начин. Аз чета изключително трудно. Често ми се случва да чета упорито с месеци две изречения. Чета ги посредством писане. Упражнявам се, издевателствам върху изчетеното. В мислене човек може да се упражнява или пред аудитория, или пред белия лист – а графоманията съчетава и двете (камък в психоаналитико-диагностичната им майчина градинка). 52

Философстващият не ратува за мисълта си – за нея тренира шахматистът. Философстващият дерзае, догмова се къмто разбирането – посредством мисълта си. Ерудицията е фундаментополагаща за днескашния философ – неоспоримо твърдене! Аз, бидейки нищо и никакъв философстващ и разполагайки с поглед на обикновен филосфстващ, считам, че съвременният философ все-таки бива да се отличава спрямо съвременния учен: въпреки повиканото от съвремието ни требование за интердисциплинарност и ерудираност в широк спектрум. И бива да се отличава собствено по автентиката на своето мишление, почерка на своето мишление. Философското мишление не гони – в отлика спрямо чисто научното – просперитет и резултат, а удържа опитването към битието, открива все отново колелото, насочва фокуса към историкосмисловите начала, без да се погубва по "вечните" принципи на епистемологията или по фактологизма на историографичното. И както четох някъде – философът следва във всяко време да удържа праантично състояние на духа, възбуждайки отново и отново удивлението от света. А този род занимания не толкова дават лепта на идеологическото новаторство, колкото извеждат оригиналността накъм светоусещане. Философът е обзет от амбицията да обхване в цялост битието, вместо – както учения – да се съзнава за последващо стъпало в лествицата на познанието. И ето защо най-често ни е необходимо, достатъчно и наложително да прегърнем един само философ (или школата му, доктринерството му), без да поглеждаме преди и след него (е, поглеждаме встрани за вражески станове). Ако встъпваме с намерението да разберем и се съпричестим, а не просто да развиваме интелекта си и натрупваме културални знания. Философията пази смисъла – дори и когато той дефицира; и най-вече когато той дефицира. И мигом щом някой дръзне да ме запита каква е ползата от философията, му отвръщам с въпроса: а какъв е смисълът от науката? И защо следва да продължаваме да живеем, владеем и добруваме? Ще завърша, че когато ерудиран човек подхожда по човешки (без злобливост и ироничност, а с великодушност), то диспутът се получава.

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Науките за природата и науките за историята Хайнрих Рикерт Предисловие Основные идеи предлагаемого очерка были изложены мною в 1898 г. на первом заседании местного Культурно-научного общества, после чего этот доклад был отдан в печать. Долгое время в книжных магазинах нельзя было достать этот краткий очерк. Перепечатывать его вновь я не решался, так как после окончания мною моей книги "Границы естественно-научного образования понятий" (1896–1902) первоначальная форма его меня уже более не удовлетворяла. В нем не вполне ясно был разработан весьма существенный пункт: значение vemmnqrei для наук о культуре. Кроме того, в новом издании нельзя было оставить без внимания оживлен-ную полемику, возникшую в связи с моими методологическими трудами. Теперь я выпускаю этот очерк еще раз в переработанном и значительно расширенном виде, хотя он в настоящее время не содержит в себе почти ничего нового, чего я уже не развивал бы и более детально обосновывал в других сочинениях. Возможно, что теперь он лучше выполнит задачу, которую я ставил себе при первом его опубликовании. Он рассчитан на ученых частных наук, ощущающих потребность осознать сущность своей собственной деятельности и не имеющих либо охоты, либо времени изучать большие труды по логике. Предлагаемый очерк может служить также введением в мою книгу о границах естественно-научного образования понятий. Но он не может, конечно, быть ничем иным, как только первоначальным введением. Он должен главным образом показать запутанность и сложность проблемы классификации наук и всю беспомощность в этом вопросе обычных схем, с виду столь простых. Возбудить интерес к более серьезным занятиям в этой области – вот цель, которую ставит себе этот очерк. Конечно, я тщательно рассмотрел всю возникшую за последнее десятилетие литературу по данному вопросу, но смог упомянуть о ней только в малой степени. Отсюда, однако, не следует делать вывод, будто я не питаю благодарности к авторам многочисленных и обстоятельных критических разборов моих трудов. Особенно охотно, касаясь только произведений недавнего прошлого, я остановился бы на новейших работах Дильтея, Мюнстерберга, Рава, Ксенопола и других, но цель настоящего очерка, желающего возможно проще коснуться главнейших проблем, препятствует подобным полемическим экскурсам. Перечень важнейшей литературы до 1907 г. находится в конце моей статьи "Философия истории", помещенной мною в сборнике в честь 80-летнего юбилея Куно Фишера "Die Philosophie im Beginn des 20en Jahrhunderts", 1905 г., 2-е издание 1907 г. Принося глубокую благодарность своему уважаемому издателю, доктору Паулю Зибеку за его любезное содействие в осуществлении нового издания этой книжки, я выполняю лишь приятный долг. Фрейбург (Брейсгау), март 1910 г. Генрих Риккерт I. Постановка проблемы Казалось бы, у ученого, занимающегося исследованием частной научной области, равно как и у философа, не должно было бы в настоящее время существо54

вать разногласий по поводу того, что эмпирические науки распадаются на две главные группы и что теологи и юристы, историки и филологи, с одной стороны, в такой же степени связаны общими интересами, как физики и химики, анатомы и физиологи, биологи и геологи – с другой. Но в то время как естествоиспытатели ясно сознают, что есть общего между ними, у представителей другой группы, в особенности если иметь в виду мнения отдельных ученых, нельзя даже сразу найти общего названия для их совместной деятельности. Возникает вопрос: не есть ли отсутствие подобного общепризнанного и всеми употребляемого наименования лишь оборотная сторона отсутствия соответствующего вполне определенного понятия. Поэтому цель последующих рассуждений будет состоять в развитии понятия, определяющего общие интересы, задачи и методы неестественно-научных дисциплин, и в разграничении hu от методов естествознания. Я думаю, что понятие это лучше всего выражается термином наука о культуре. Что же такое представляет собой наука о культуре, и в каком отношении находится она к исследованию природы? Прежде чем ответить на этот вопрос, необходимо предпослать несколько замечаний по поводу того, какой смысл вообще может иметь подобная попытка. Мы имеем здесь дело с одной из частей логики, точнее, наукословия или учения о методе, нас совершенно не касается особое содержание отдельных естественных или культурно-научных дисциплин. Последнее интересует лишь ученых, посвятивших себя специальным наукам. Философия не должна ставить себе задачу – давать обрывки "сознательного полуобразования", к чему она, однако, при обилии современного научного материала необходимо должна будет в этом случае привести. Нас прежде всего интересует здесь отнюдь не процесс, с помощью которого наука находит нужный для нее материал, представляющийся исследователю-специалисту, может быть с полным правом, главным фактором научного прогресса. Ибо во всякой науке все способы и средства, могущие привести к открытию новых фактов, одинаково равноправны. Нельзя поэтому рассчитывать выразить все это многообразие исследования и искания в формулах, которые могли бы наметить существенную противоположность между двумя группами научной деятельности. Итак, все, что имеет вид собирания научного материала, будет оставлено нами без всякого рассмотрения. Различие, которое нас здесь единственно интересует, сможет, наоборот, быть ясно сознано лишь там, где происходит уже упорядочение и переработка материала и где этот процесс приведен уже к своему окончанию. Эта ступень научной деятельности не пользуется, однако, большим вниманием со стороны исследователей-специалистов, потому что она большей частью происходит как "нечто само собою разумеющееся". И если выяснение ее и представляет собой собственную задачу философии, то центр тяжести ее, следовательно, лежит не там, на что обыкновенно направляется внимание эмпирического исследования. Однако задачей логики, как при процессе переработки, так и при результатах его, является не описание анализирующего типа, любовно примыкающее ко всем нюансам и вариациям, ко всем промежуточным формам научных методов, ибо эту задачу, как мне кажется, лучше было бы предоставить частным наукам, в лице специалистов-ученых, чувствующих себя как у себя дома в определенных научных областях. Наукословие, если только оно должно иметь самостоятельное значение, может исходить лишь из общих различий в мышлении, а уж затем, с помощью выработанных таким образом понятий, оно должно постепенно переходить к применению их в частных случаях. Нашей задачей будет лишь установление этого исходного пункта, т. е. выработка двух основных форм научного мышления. Другими словами, я хочу ограничиться главным образом установлением тех двух крайних полюсов научной деятельности, 55

между которыми до известной степени расположены все эмпирические науки. Чтобы ясно выразить требуемое различие, я должен буду разделить в понятии то, что в действительности тесно связано друг с другом; с другой же стороны, по крайней мере вначале, мне придется совершенно отвлечься от тех многочисленных нитей, которые соединяют друг с другом обе группы наук, или лишь постольку считаться с ними, поскольку из них могут быть почерпнуты возражения против разделения обеих основных форм. Специалисту-эмпирику, признающему ценность многосторонних взаимоотношений между различными областями труда, такая попытка намеренного уничтожения всех мостов между ними может показаться односторонней и даже насильственной. Но для логика, если только он вообще желает проводить границы среди пестрого многообразия научной жизни, нет иного пути. Поэтому все, что будет выведено в дальнейшем изложении, можно, самое большее, сравнить с линиями, которые мыслит себе географ, для того чтобы ориентироваться на земном шаре, линиями, которым точно так же не соответствует ничего действительного – с тою только разницею, что globus intellectualis* не есть шар, на котором полюс и экватор являются, так сказать, самими собою данными, но для их установления ощущается потребность в особом исследовании. Вряд ли еще нужно обосновывать теоретическую ценность подобной ориентирующей схемы. Я не буду также исследовать, насколько велика будет выгода, которую почерпнут из нее отдельные науки, но, во всяком случае, совершенно бесполезной для них она мне тоже не представляется, в особенности же для наук о культуре, в которых ныне не только сохраняются ценные взаимоотношения с естествознанием, но и часто в совершенно недопустимой степени переступаются границы между обеими областями. Причину подобного явления нетрудно указать. Тот, кто занимается естественными науками, находит в настоящее время не только общепризнанную терминологию, но в большинстве случаев и определенное место для своей специальной деятельности в разграниченном целом, в связной системе более или менее резко отделенных друг от друга задач. Науки о культуре, напротив, должны еще искать подобную прочную систему. Мало того, отсутствие прочной основы в этой области еще столь велико, что им даже приходится защищать свою самостоятельность от натурализма, провозглашающего естественно-научный метод единственно правомерным. Не могла ли бы логика помочь им в этом споре, тем более что она со своей стороны стремится освободиться от одностороннего влияния естественных наук? Никто, конечно, не станет утверждать, что всякий естествоиспытатель обладает ныне ясным разумением логической сущности своей деятельности, чем будто бы выгодно отличается от представителя наук о культуре. Но все же, благодаря исторической ситуации, в которую он, так сказать, врастает, он находится в гораздо более счастливом положении, чем последний. Прежде чем перейти к собственной моей теме, я коснусь еще несколькими словами причин подобного явления. II. Исторически сложившаяся ситуация Если мы бросим взгляд на историю науки за последние столетия, то увидим, что для философского обоснования естествознания было уже чрезвычайно много сделано частью исследователями отдельных научных дисциплин, частью философией. У Кеплера, Галилея, Ньютона эмпирическое исследование идет рука об руку со стремлением ясно сознать сущность своей деятельности, и это стремление увенчалось блестящим успехом. Философия естественно-научного века – я подразумеваю, конечно, XVII столетие – едва ли может быть отделена от естествоз56

нания. Но она также с успехом работает – стоит только вспомнить Декарта или Лейбница – и над выяснением естественно-научного метода. И наконец, уже на исходе XVIII столетия величайший мыслитель нового времени окончательно установил руководящее для методологии понятие природы как бытия вещей, "поскольку оно определено общими законами"*, а тем самым и наиболее общее понятие естествознания. Конечно, Кант своим "поскольку оно определено" сломил вместе с тем исключительное господство понятия природы если и не в отдельных частных науках, то во всяком случае в философии, т. е. он лишил естественно-научное "миросозерцание", потерпевшее во время эпохи Просвещения практическое крушение при применении к исторически сложившейся культурной жизни, также и в теоретическом отношении его абсолютного характера и из якобы абсолютной величины низвел его на степень величины, лишь относительно правомерной, ограничив таким образом естественно-научный метод областью специального исследования. Но понятие природы только выиграло от такого ограничения: благодаря ему оно еще резче определилось и было яснее сознано, так что даже если несколько отсталая философия и старается возвратить ему в настоящее время снова его исключительное господство, то для частных наук о природе отсюда уже не может возникнуть большого вреда. Понятие природы остается и при этом в главном неизмененным. В худшем случае подобное сужение кругозора, выдвигающее вместо гносеологической точки зрения снова старый метафизический натурализм, мстит за себя беспомощностью, которую многие естествоиспытатели обнаруживают по отношению к некоторым трудностям наиболее общих теорий, вроде атомистики или энергетики. Не совсем отрадно также, конечно, встречать еще и теперь естествоиспытателей, принимающих за личное оскорбление, если им кто-нибудь скажет, что не только они одни занимаются наукой. Но в общем же не вполне основательная вера в исключительную правомерность одного только естественно-научного мышления приведет лишь к тому, что внушит естествоиспытателям сознание высокого значения их работы, а тем самым любовь к труду и воодушевление. "Хорошо тебе, что ты имеешь предков" – сможем мы воскликнуть современному естествоиспытателю при взгляде на подобное прошлое. Он живет, если иметь в виду наиболее общие и основные понятия, на проценты с капитала, собранного его предками. Многое из их духовных сокровищ стало с течением времени настолько "само собой понятным", что уже даже не к чему выискивать его происхождение и связь, из которой оно вытекает. Ими можно обладать, даже не приобретая их. Если отвлечься от некоторых областей биологических наук, в которых неясное сознание естественно-научного значения первоначально вполне исторического принципа развития внесло много путаницы и в которых связанное с понятием организма понятие цели все еще приводит к весьма сомнительным метафизико-телеологическим построениям, то мы увидим, что естественные науки пользуются благами прочной традиции, что они имеют прежде всего одну общую цель, в достижение которой каждая отрасль вносит свою долю, и это сообщает им единство и связь. Поэтому они выступают сплоченными, импонируют этим, не говоря уже об изумительных успехах, достигнутых ими за последнее время, в особенности в общей теории материи, где они проявили себя достойными внуками своих великих предков. Никто не станет утверждать того же о науках о культуре. Последние значительно моложе и потому менее законченны. Лишь в XIX столетии получили они большое развитие. В пределах отдельных областей ученые и здесь подчас работают с большой уверенностью, но этим они обязаны исключительно лишь тому или иному гениальному исследователю, который служит им образцом и которому они 57

имеют возможность следовать. У них почти нет склонности к методологическим исследованиям, принесшей основателям современного естествознания столь обильные плоды. А если у них и встречаются более глубокие исследования сущности своей собственной деятельности, как это, например, для языкознания весьма определенным образом дал Герман Пауль4, для политической экономии Карл Менгер5 и в последнее время Макс Вебер6, то исследования эти разрозненны и ограничиваются лишь отдельными областями. И не случайно, что все это – области, в научной практике которых теснейшим образом переплетаются методы, логически столь отличные друг от друга: логические проблемы в них как бы навязываются сами собой. Во всяком случае, более широкого философского обоснования наук о культуре не существует до сих пор даже приблизительно в такой степени, как оно имеется в естествознании. Правда, в философии, работающей в союзе с науками о культуре, воспринимающей их мотивы и обладающей способностью обратного воздействия на них, можно уже в прошлом указать на многое, начатое в этом направлении. Ведь и Кант действовал первоначально больше как разрушитель натуралистического миросозерцания, нежели как гносеологический обоснователь естествознания. И как бы односторонне ни вылились некоторые антинатуралистические течения, возникшие под его влиянием, какое бы подчас непонимание по отношению к естественным наукам и их значению, которым непоколебимая база дана была их же учителем, ни проявляли некоторые преемники Канта и как ни способствовали они этим тому, что "идеалистическая" и антинатуралистическая философия потеряла впоследствии всякий кредит, все же нельзя отрицать, что, энергично указывая на оборотную сторону медали, они оказали этим громадное возбуждающее влияние. В известном смысле можно даже сказать, что философы немецкого идеализма дали основные понятия наукам о культуре. В особенности Гегель, положивший историческую жизнь вполне сознательно в основу своего миросозерцания, замечателен ведь не только тем, что ничего не понимал в естествознании; и, ввиду постоянно растущего в широких кругах интереса к философии немецкого идеализма, можно надеяться, что наше время, в котором слово "развитие" играет такую большую роль, опять чему-нибудь научится у великого идеалистического философа развития (Entwicklungsphilosoph)7 Система Гегеля не может быть, однако, принята ныне так, как она есть, в ее целом. В настоящее время следует даже предостерегать от гальванизирования буквы гегелевской философии. Но также и другие ценные попытки предшествующе4 H. Paul. Prinzipien der Sprachgeschichte. 1880; 3-е изд. 1898. Далее: Methodenlehre der germanischen Philologie, отдельный оттиск из 2-го изд. Pauls Grundriss, 1897. 5 Untersuchungen uber die Methode der Sozialwissenschaften. 1883* 6 Die "Objektivitat" sozialwissenschaftlicher und sozialpolitischer Erkenntnis. 1904 ("Archiv fur Sozialwissenschaft und Sozialpolitik". Bd. 19). Roscher und Knies und die logischen Probleme der historischen Nationalokonomie. ("Schmollers Jahrbuch fur Gesetzgebung u. s. w.". Bd. 27, 29, 30). Kritische Studien auf dem Gebiet der kulturwissenschaftlichen Logik. 1906 ("Archiv fur Sozialwissenschaft", Bd. 22). 7 Относительно значения немецкого идеализма для истории см.: E. Troeltsch. Das Historische in Kants Religionsphilosophie, 1903 ("Kantstudien". Bd. 9); E. Lask. Fichtes Idealismus und die Geschichte. 1905; W. Dilthey. Die Jugendgeschichte Hegels. 1905. J`j сильно влияли идеи немецких философов также и на тех мыслителей, которых обыкновенно считают принципиально противоположными им, показал подробнейшим образом Г. Мелис (G. Mehlis. Die Geschichtsphilosophie A. Comtes. 1909).

го периода вряд ли ныне много смогут помочь наукам о культуре для определения и выяснения их задач. В середине XIX столетия вековая традиция в истории нашей духовной жизни оборвалась, и целый ряд важных для понимания исторической жизни элементов немецкой философии в настоящее время почти совсем забыт. Даже и там, где пользуются категориями Гегеля, не хватает сознания их значения и роли. Ведь когда, например, в настоящее время в науках о культуре говорят о "развитии", то прежде всего имеют в виду ученого, несомненно выдающегося в своей специальной области, но ничего не стоящего в философии; в дарвинизме видят вполне серьезно "новую" философию истории и вследствие такой путаницы понятий серьезно апеллируют в науках о культуре к естественно-научному методу. Не все дисциплины затронуты этим в равной степени, но именно в исторической науке в узком смысле этого слова мы пережили оживленный спор по поводу путей и цели этой науки, спор, который вряд ли мог бы вообще возникнуть при более тесном единении с нашей философской традицией . Поэтому, чтобы подойти ближе к своей проблеме, я и не хотел бы здесь примыкать к тому, что уже было сделано в прошлом, но, начав с критики наиболее распространенного ныне взгляда по вопросу о делении наук, я ограничусь затем уже чисто систематическим изложением своих воззрений. III. Основная противоположность Поскольку науки различаются между собой как по трактуемым ими предметам, так и по применяемому ими методу, то и разделение их должно быть проведено как с материальной, так и с формальной точек зрения. Отсюда еще совсем не следует, что оба эти принципа деления совпадают друг с другом. Однако даже там, где в настоящее время принимаются две существенно различные группы наук, последнее правило не принимается во внимание. Так, в философии еще почти всюду принято класть в основу, в качестве принципа деления, понятия природы и духа (Natur und Geist), причем под многозначащим словом "природа" подразумевают материальное (korperliche), под духом же – психическое (seelische) бытие, а вместе с тем из особенностей, вытекающих из содержания духовной жизни, находящейся в противоположности к миру телесного, выводят и формальные различия двух методов, которым должны следовать науки о духе и науки о природе. В результате получается, между прочим, что наряду с механикой, этой наиболее общей и основной физической наукой, ставят соответствующую ей общую науку о жизни души, т. е. психологию, в качестве основной науки о духе, и сообразно этому и решающие успехи в области наук о духе ожидаются главным образом от применения психологического метода. На этом основании в истории часто видели прикладную психологию, что, правда, не совсем совпадает с настоящим состоянием этой дисциплины. Если отдельные воззрения и расходятся между собою в деталях, то все же в философии ныне почти общим признанием пользуется та основная мысль, что при делении наук прежде всего следует исходить из особого характера психического бытия, и это считается даже там самим собой разумеющимся, где, как, например, у Дильтея, мыслителя с резко выраженным историческим чутьем, особенно ярко проявилась непригодность до сих пор существовавшей психологии для обоснования исторических наук. В таком

случае выставляется лишь требование новой психологии, которая еще только должна быть создана в будущем8. В противоположность господствующим в философии мнениям, среди ученых-эмпириков все яснее пробивается сознание9, что термин "науки о духе" очень недостаточно характеризует неестественно-научные дисциплины, и я действительно думаю, что попытки деления, предпринятые с точки зрения противоположности природы и духа, не в состоянии привести к пониманию на самом деле существующих различий в науках. В целях предварительной ориентировки я постараюсь сначала в краткой формуле противопоставить вышеуказанному взгляду свой собственный. Конечно, нельзя отрицать, что неестественно-научные дисциплины имеют дело преимущественно с психическим бытием и что поэтому термин "науки о духе" не является безусловно ложным, но, и это составляет существенный пункт, для наукословия этим самым еще не найдено главного признака деления. Ибо при помощи понятия психического нельзя ни уяснить себе принципиального различия двух отдельных родов научного интереса, соответствую-щего материальным отличиям объектов и приводящего к тому, что представители одной группы наук считают себя теснее связанными друг с другом, нежели с представителями другой группы, ни тем более вывести вполне пригодную логическую, т. е. формальную, противоположность двух различных методов. Не случайно, что в новейшее время в области психологии наряду с философами работают главным образом естественники, историки же и представители других "наук о духе" в большинстве случаев совсем не интересуются современной психологией. Причины этого коренятся в существе вещей, и изменение данного порядка не только маловероятно, но, может быть, даже не желательно. Значение психологии для некоторых из так называемых "наук о духе", как мне кажется, в настоящее время слишком переоценивается не только психологами, но и логикой; во всяком случае, ни уже существующая, ни могущая еще появиться общая наука о жизни души не может быть в такой же степени руководящей для другой половины globus intellectualis, в какой механика является для естествознания. Можно даже сказать, что применение господствующего в настоящее время в психологии метода к историческим наукам должно почти неизбежно привести на ложный путь, что и случилось там, где место исторического изложения заняли "социальнопсихологические" теории. Но еще важнее то обстоятельство, что одна простая противоположность природы и духа вообще не в состоянии дать исчерпывающего деления всего многообразия отдельных наук, ибо проблемы, встречающиеся здесь, гораздо сложнее, нежели полагают обычно. По моему мнению, учение о методе должно вместо природы и духа выставить следующие основные понятия. В целях деления наук совсем нельзя найти двух групп объектов, которые, принимая во внимание род их бытия, отличались бы друг от друга так, как тело от души, потому что, по крайней мере в непосредственно доступном нам мире, нет ничего такого, что было бы принципиально изъято из исследования, отличающегося той же формальной структурой, что и естествознание. В этом смысле справедливо, что может быть только одна наука, потому что существует только одна действительность. Действительность в ее целом, т.е. как совокупность всей телесной и духовной 8 Dilthey. Ideen uber eine beschreibende und zergliedernde Psychologie. "Sitzungsberichte der Konigl. preuss. Akademie der Wiss.". 1894. S. 1309 ff. 9 В круге слушателей, которых я ознакомил с содержанием этого очерка, не нашлось даже ни одного человека, который бы выступил в защиту этого столь излюбленного в логике термина.

жизни, может и должна на самом деле рассматриваться как единое целое, или "монистически", если употребить этот модный термин, и соответственно в каждой своей части разрабатываться по одному и тому же методу. Но если это так, то обе группы наук – как те, которые исследуют телесные явления, так и те, которые исследуют жизнь души – будут также тесно связаны друг с другом общими интересами. Поэтому материальная противоположность объектов может быть лишь постольку положена в основу деления наук, поскольку из целого действительности выделяется некоторое количество предметов и явлений, представляющих для нас особенное значение или важность, в которых мы вследствие этого видим еще коечто иное, кроме простой природы. По отношению к ним естественно-научное исследование, вообще говоря, вполне правомерное, является само по себе недостаточным; мы можем относительно них поставить еще целый ряд совсем иных вопросов, причем вопросы эти касаются преимущественно объектов, которые лучше всего обнять термином "культура". Основанное на особом значении культурных объектов деление наук на науки о природе и науки о культуре лучше всего выражает противоположность интересов, разделяющую ученых на два лагеря, и потому различение это кажется мне пригодным заменить традиционное деление на естественные науки и науки о духе. Но одного этого для нас недостаточно. К материальному принципу деления должен присоединиться формальный; приняв же во внимание последний, мы получим понятия гораздо более сложные, нежели те, что встречаются нам в обычном воззрении, которое, впрочем, своей мнимой простотой должно быть обязано многосмысленности слова "природа". Из каких-либо материальных особенностей части действительности, называемой культурой, нельзя, конечно, вывести основные формальные противоположности методов, так же как этого нельзя было сделать из противоположения природы и духа, и мы поэтому не можем сразу же говорить о "культурно-научном методе", подобно тому как говорят о естественно-научном методе или считают qea вправе говорить о методе психологическом. Но мы должны тотчас же заметить, что и выражение "естественно-научный (naturwissenschaftlich) метод" имеет только тогда смысл, если слово "природа" (Natur) в нем не обозначает мира телесного или физического, но обладает приведенным выше кантовским, т. е. логическим или формальным, значением, если, говоря иначе, имеется в виду не метод физической науки (korperwissenschaftliche Methode), хотя только последний может быть действительно противопоставлен духовно-научному или психологическому методу. Противоположность логическому понятию природы как бытию вещей, поскольку оно определяется общими законами, может быть намечена тоже только чисто логическим понятием. Последним же, как я думаю, является понятие истории в самом широком смысле этого слова, т.е. понятие единичного бытия во всей его особенности и индивидуальности, которое и образует противоположность понятию общего закона. Мы должны поэтому говорить о различии между естественно-научным и историческим методом. Таким образом, деление на основании формальных точек зрения не совпадает с делением материальным, что должно было иметь место в традиционном делении на естествознание и науки о духе. Поэтому не может быть и речи о том, чтобы формальное отличие природы от истории заняло место материального различия природы и духа, как это неправильно поняли некоторые наши критики. Но, с другой стороны, я постараюсь показать, что оба принципа деления постоянно связаны друг с другом, поскольку рассмотрение (Betrachtung), необходимое одинаково для всех 61

объектов культуры, и есть изображение их (Dar-stellung) согласно историческому методу, так что понятие этого метода можно уразуметь лишь в связи с понятием культуры. Конечно, и естественно-научный метод также применим в области культуры, и ни в коем случае нельзя утверждать, что существуют только исторические науки о культуре. И наоборот, можно до известной степени говорить об историческом методе в науках о природе, так что вследствие этого для логики возникают промежуточные области (Mittelgebiete), в которых в материальном отношении культурно-научные, по методу же естественно-научные исследования, с одной стороны, и по содержанию относящийся к природе, а по методу исторические исследования, с другой – тесно сочетаются друг с другом. Но эта связь все же опять не такого рода, чтобы благодаря ей уничтожилась противоположность между науками о природе и науками о культуре. Наоборот, резко отграничив, при помощи наших понятий, понятие исторических наук о культуре от понятия естествознания как в материальном, так и в формальном отношениях, мы тем самым найдем искомую основную противоположность эмпирических наук, после чего нам уже нетрудно будет показать, что, несмотря на все переходные и промежуточные формы, при исследовании жизни природы все же пользуются преимущественно естественно-научным, при исследовании же жизни культуры главным образом историческим методом. В дальнейшем я и постараюсь постольку развить материальную противоположность природы и культуры и формальную противоположность естественнонаучного и исторического методов, поскольку это нужно для того, чтобы ясно выступила основа выставленных здесь положений, а вместе с тем и правомерность нашей попытки классификации наук, отклоняющейся от традиционного их деления. При этом я снова обращаю внимание на то, что вынужден буду ограничиться здесь схематическим изложением основного различия и смогу только наметить дальнейшие выводы. Этот очерк отнюдь не имеет в виду дать полную систему наукознания, которая восприняли бы все науки или даже только все эмпирические частные науки. (Продължава в следващия брой.)

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ФИЛОСОФИЯ Бунтуващият се человек (фрагменти) Албер Камю II. Метафизический бунт Метафизический бунт – это восстание человека против своего удела и против всего мироздания. Этот бунт метафизичен, поскольку оспаривает конечные цели человека и вселенной. Раб протестует против участи, уготованной ему рабским положением; метафизический бунтарь протестует против удела, уготованного ему как представителю рода человеческого. Восставший раб утверждает, что в его душе есть нечто не смиряющееся с тем, как обращается с ним господин; метафизический бунтарь заявляет, что он обделен и обманут самим мирозданием. Для обоих речь идет не только о простом отрицании. И действительно, и в том и в другом случае мы сталкиваемся с суждением о ценности, во имя которой мятежник отказывается принять собственную участь. Заметим, что восставший раб отрицает господина не в качестве себе подобного человека. Он отрицает его в качестве господина. Раб отрицает, что господин имеет право отрицать его, раба, и требует отмены такого права. Господин лишается власти в той мере, в какой он пренебрегает этим требованием и не удовлетворяет его. Если люди не могут сослаться на общую ценность, признаваемую всеми и каждым, тогда человек человеку непонятен. Восставший требует, чтобы эта ценность была недвусмысленно признана в нем самом, поскольку догадывается или знает, что без этого принципа в мире будут царить произвол и преступление. Бунтарский порыв возникает у него как требование ясности и единства. Самый заурядный бунт парадоксальным образом выражает стремление к порядку. С каждой строкой мое описание все ближе подходит к теме метафизического бунтаря, который поднимается над расколотым миром, взыскуя его единства. Дорогой ему принцип справедливости он противопоставляет принципу несправедливости, который, как он видит, правит миром. Короче говоря, бунтарь хочет только одного - разрешить это противоречие, построить единое царство справедливости, если это возможно, или царство несправедливости, если он будет доведен до крайности. А пока он изобличает противоречие. Будучи протестом против незавершенности человеческих начинаний, обрываемых смертью, и против разобщенности людей, объясняющейся злом, метафизический бунт является обоснованным требованием блаженного единства, антипода страданий жизни и страха смерти. Если всеобщий смертный приговор определяет человеческую жизнь, то бунт в некотором смысле возникает одновременно с ней. Протестуя против своей смертной природы, взбунтовавшийся человек отказывается признать силу, которая принуждает его жить в подобных условиях. Метафизический бунтарь вовсе не обязательно атеист, как можно было бы предположить, но это богохульник поневоле. Просто он богохульствует сначала во имя порядка, будучи уверен, что Бог порождает смерть и метафизический скандал. Возвратимся к бунтующему рабу, чтобы прояснить этот вопрос. Своим протестом раб утверждал существование господина, против которого он бунтовал. В то же время он показывал, что от него зависит власть господина, и тем самым утверждал свою собственную власть, с тем чтобы снова и снова ставить под вопрос пре63

восходство того, кто до сих пор над ним господствовал. В этом отношении раб и господин действительно исторически неразрывно связаны: временное господство одного столь же относительно, как повиновение другого. Обе силы утверждаются поочередно в момент восстания, и так происходит до той поры, пока в борьбе не на жизнь, а на смерть одна из двух сил временно не уйдет в небытие. Сходным образом, если метафизический бунтарь восстает против силы, существование которой он вместе с тем утверждает, то он полагает это существование как реальность именно тогда, когда его оспаривает. При этом он вовлекает высшее существо в такую же унизительную авантюру, в какую вовлечен человек, и таким образом делает его бесплодную власть тождественной нашему жалкому уделу. Метафизический бунтарь подчиняет высшее существо силе нашего отказа, заставляет его в свою очередь склониться перед той частью человеческой души, которая не желает склоняться, насильственно втягивает его в наше абсурдное существование, изгоняет его, наконец, из вневременного убежища, чтобы вовлечь в историю весьма далекую от вечной неподвижности, которую можно было бы обрести лишь в единодушном согласии людей. Бунт утверждает, таким образом, что на его стороне всякое высшее существование по меньшей мере противоречиво. Историю метафизического бунта, следовательно, нельзя смешивать с историей атеизма. В определенном смысле она скорее сливается с современной историей религиозного чувства. Бунт чаще бросает вызов, чем отрицает. Сначала он не устраняет Бога, а только разговаривает с ним на равных. Но это не куртуазная беседа. Это полемика, воодушевляемая желанием взять верх. Раб начинает с требования справедливости, а заканчивает стремлением к господству. Ему в свою очередь тоже хочется власти. Бунт против удела человеческого оказывается безоглядным штурмом неба, цель которого – пленить царя небесного и сначала провозгласить его низложение, а затем приговорить к смертной казни. Человеческий бунт становится метафизической революцией От эпатажа он переходит к действию; денди превращается в революционера. Поскольку престол Всевышнего опрокинут, бунтарь признает, что ту справедливость, тот порядок, то единство, которые он тщетно искал в своей жизни, ему теперь предстоит созидать собственными руками, чтобы тем самым оправдать низложение Бога. Тогда-то и начинаются отчаянные усилия основать царство людей, даже ценой преступления, если потребуется. Это не обходится без ужасающих последствий, из которых мы пока осознаем лишь немногие. Но эти последствия не обусловлены бунтом как таковым, или, во всяком случае, они проявляются только тогда, когда бунт забывает о своих истоках, устает от мучительного напряжения между "да" и "нет" и кончает либо всеобщим отрицанием, либо тотальным подчинением. В свой первоначальный период метафизическое восстание наполнено тем же самым позитивным содержанием, что и восстание раба. Нам предстоит изучить, как отражается это содержание бунта в произведениях, которые его проповедуют, и показать, куда ведет верность или неверность бунтаря своим истокам. Сыны Каина Последовательный метафизический бунт в собственном смысле слова возникает в истории идей лишь в конце XVIII в. Начале нового времени ознаменовалось грохотом рушащихся стен С этого момента последствия метафизического бунта выстраиваются в непрерывную череду, и не будет преувеличением считать, что именно они-то и определили историю нашего времени. Значит ли это, что до 64

названной даты метафизический бунт не имел смысла? Первые образцы его относятся к давним, далеким от нас временам – недаром наша эпоха любит именовать себя прометеевской. Но так ли это? Первые теогонии изображают Прометея прикованным к скале где-то на краю света. Вечный мученик навсегда лишен милости богов, о которой он отказывается просить. Эсхил придает еще большее величие фигуре героя, приписывая ему дар ясновидения ("Все, что предстоит снести, мне хорошо известно"), он заставляет Прометея громогласно заявлять о своей ненависти ко всем богам и, погружая его "в бушующее море неизбывного отчаяния", оканчивает трагедию громом и молнией: "Без вины страдаю – глядите!" Следовательно, нельзя сказать, что античности был неведом метафизический бунт. Еще не зная Сатаны, древние создали благородный и страдальческий образ Бунтаря и одарили нас величайшим мифом о мятежном разуме. Неистощимый греческий гений, сотворивший немало мифов о скромности и преданности, сумел, однако, создать и символ восстания. Бесспорно, некоторые прометеевские свойства обрели вторую жизнь в той мятежной истории, в которой мы живем: борьба со смертью ("Я племя смертное от гибели в Аиде самовольно спас"), мессианизм ("Я их слепыми наделил надеждами"), человеколюбие ("Да, я ненавистен Зевсу... потому что меры не знал я, смертных любя"). Но нельзя забывать, что "Прометей-огненосец", завершающий трилогию Эсхила, возвестил царство простительного бунта. Греки ни в чем не ожесточались. В самых смелых своих дерзаниях они остаются верны чувству меры, которое боготворят. Они восстают не против всего мироздания, а только против Зевса, который всегда был лишь одним из богов, чьи дни отмерены. Прометей сам полубог. Речь идет о своего рода сведении счетов, о споре относительно добра, а вовсе не о вселенской борьбе добра и зла. Дело в том, что древние, веря в судьбу, прежде всего верили в природу, частью которой они себя ощущали. Бунтовать против природы – значит бунтовать против самих себя. Это все равно что пробивать головой каменную стену. Поэтому единственно осмысленный бунт – самоубийство. Сама судьба для греков – это слепая сила, которая претерпевает себя самое, как претерпевают стихии. Для грека крайнее выражение отсутствия чувства меры и варварского безумия – это попытка высечь море. Конечно, грек изображает чрезмерность, поскольку она существует, но он отводит ей должное место и тем самым ставит ей предел. Вызов, брошенный Ахиллом после смерти Патрокла, проклятия трагических героев, посылаемые судьбе, не переходят в тотальное осуждение. Эдип сознает, что он не безвинная жертва. Он виновен, хоть и не по собственной воле; он тоже орудие судьбы. Он жалуется, но избегает непоправимых слов. Даже Антигона восстает лишь во имя традиции, ради того, чтобы ее братья обрели покой в могиле и чтобы были соблюдены ритуалы. В некотором смысле здесь можно говорить о реакционном бунте. В рефлексии греков, в их двуликой мысли почти всегда наряду с самыми мрачными мотивами звучат вечные слова Эдипа, слепого и нищего, который в конце концов признает, что все есть благо. "Да" и "нет" уравновешиваются. Даже когда Платон предвосхищает в Калликле вульгарный тип ницшеанца, даже когда последний восклицает: "Но если появится человек, достаточно одаренный природою... он освободится, он втопчет в грязь наши писания: и волшебство, и чародейство, и все противные природе законы и, воспрянув, явится перед нами владыкою бывший наш раб" – даже здесь, отрицая закон, он говорит от имени природы.

Метафизический бунт предполагает упрощенное видение мироздания, которого у греков быть не могло. Для них не существовало пропасти между людьми и богами. Наоборот, в их представлении существовала лестница, ведущая от первых ко вторым. Антиномия невинности и вины, понимание всей истории как борьбы добра и зла были им чужды. В их универсуме больше ошибок, чем преступлений, поскольку единственным неоспоримым преступлением для них было нарушение меры. И наоборот, в тотально историческом мире, каким угрожает стать наш мир, нет больше ошибок, а есть только преступления, первое из которых - мера. Этим объясняется странная смесь жестокости и снисходительности, которой дышит греческий миф. Греки никогда не превращали мысль в укрепленный лагерь, и в этом мы им явно уступаем. В конечном счете бунт всегда замышляется против кого-то. Только понятие личного бога, сотворившего все и за все несущего ответственность, дает смысл человеческому протесту. Таким образом, можно без всякого парадокса сказать, что в западном мире история бунта неотделима от истории христианства. И правда, надо было дождаться заката античной мысли, чтобы увидеть, как бунт начинает обретать свой язык у мыслителей переходного периода, людей такой духовной глубины, как Эпикур и Лукреций. Горькая печаль Эпикура – это уже нечто новое. Нет сомнений, проистекает она из страха смерти, который не чужд греческому сознанию. Но показательно, что этот страх приобретает патетический характер. "Против всего можно себя обезопасить, но что касается смерти, то мы, люди, живем в неукрепленном лагере". Лукреций уточняет: "Время приносит конец, материю всю истребляя". Зачем же откладывать радость на завтра? "Жизнь гибнет в откладывании – говорит Эпикур – и каждый из нас умирает, не имея досуга". Значит, надо спешить наслаждаться. Но какое странное наслаждение! Оно состоит в том, чтобы заделывать проломы в крепостных стенах и в немой тьме добывать себе хлеб и воду. Поскольку нам угрожает смерть, надо доказать, что смерть – это ничто. Подобно Эпиктету и Марку Аврелию, Эпикур изгоняет смерть из бытия. "Смерть не имеет к нам никакого отношения, ибо то, что разложилось, не чувствует, а то, что не чувствует, для нас ничто". Является ли смерть небытием? Нет, поскольку в этом мире все материально, и умереть означает только вернуться в хаос элементов Бытие – это камень. То особое наслаждение, о котором говорит Эпикур, состоит в первую очередь в отсутствии страдания; таково счастье камня. В своем удивительном стремлении уйти от судьбы, которое можно обнаружить и у наших великих классиков, Эпикур убивает восприимчивость и прежде всего душит ее первый крик – человеческую надежду. Нельзя по-иному истолковать то, что греческий философ говорит о богах. Все несчастья людей проистекают из надежды, которая вырывает их из тишины цитадели и заставляет идти на крепостные стены в ожидании спасения. Эти бессмысленные порывы приводят только к тому, что вновь обнажаются заботливо перевязанные раны. Вот почему Эпикур не отрицает богов, но удаляет их от людей на такие головокружительные высоты, что у души не остается иного выхода, как укрыться в цитадели. "Блаженное и бессмертное существо и само не имеет забот, и другому не причиняет их". Еще красноречивее Лукреций: "Неоспоримо, что боги по самой своей природе наслаждаются бессмертием среди глубочайшего покоя, чуждые наших дел, к которым они не имеют ни малейшего отношения". Забудем же богов, навсегда перестанем думать о них, и тогда "ни ваши дневные мысли, ни ваши ночные сновидения не станут вас тревожить". И в дальнейшем будет возникать, правда, с новыми существенными нюансами, эта вечная тема бунта. Бог, от которого не исходит ни кары, ни воздаяния, бог, 66

который глух – единственная религиозная фантазия бунтарей. Но если Виньи предает проклятию молчание божества, то Эпикур считает: поскольку всем предстоит умереть, молчание человека лучше готовит его к такой судьбе, нежели слова божества. Длительные усилия этого любознательного ума тратятся на возведение стен вокруг человека, на восстановление цитадели и беспощадное удушение неудержимого крика человеческой надежды. Только совершив подобный стратегический маневр, Эпикур, словно бог среди людей, воспоет победу в своей оде, хорошо передающей оборонительный характер его бунта: "Я предупредил тебя, случайность, и отгородился от всякого твоего тайного проникновения. Ни тебе, ни другому какому обстоятельству мы не выдадим себя. Но когда необходимость поведет нас, мы, с презрением плюнув на жизнь и на тех, кто за нее попусту цепляется, уйдем из жизни, в прекрасной песне победно восклицая, что жизнь нами хорошо прожита". Лукреций, единственный в свою эпоху, последует по пути этой логики значительно дальше и приблизит ее к современному протесту. По существу, он ничего не прибавит к Эпикуру. Он тоже отвергает любой принцип объяснения, не подчиняющийся рассудку. Атом – это лишь последнее прибежище, где сущее, распавшись на первоначальные элементы, продлится в некоем слепом и глухом бессмертии, в бессмертной смерти, которая для Лукреция, как и для Эпикура, представляет собой единственное возможное счастье. Он должен, однако, согласиться, что атомы соединяются не сами по себе, и, не признавая высшего закона и в конечном счете судьбы, которую он отрицает, Лукреций допускает клинамен – случайное отклонение, по причине которого атомы сталкиваются и сцепляются друг с другом. Уже здесь, заметим, возникает серьезная проблема нового времени: разум открывает для себя, что, избавив человека от судьбы, он предает его во власть случая. Вот почему разум стремится снова вернуть человека судьбе, на сей раз исторической. Лукреций от этого далек. Его ненависть к судьбе и смерти утоляется этой пьяной землей, где сущее по чистой случайности составляется из атомов и столь же случайно распадается на атомы. Однако лексика Лукреция свидетельствует о новом мировосприятии. Слепая цитадель становится огражденным лагерем. Moenia mundi, крепостные укрепления мира – вот ключевое выражение в риторике Лукреция. Разумеется, главное в этом лагере – заставить умолкнуть надежду. Но методическое отречение Эпикура от бед и радостей превращается в напряженную аскезу, которая порой завершается проклятиями. Благочестие, по Лукрецию, состоит "в созерцании всего при полном спокойствии духа". Однако дух волнуется при виде несправедливости, совершенной по отношению к человеку. Внушенные возмущением, через всю великую поэму о природе вещей проходят новые понятия преступления, невиновности, вины и наказания. Здесь говорится о "первом преступлении религии", о неповинной крови Ифигении; о свойстве богов "часто быть заодно с преступниками и, незаслуженно карая, лишать жизни безвинных". Если Лукреций смеется над страхом загробного воздаяния, то это не оборонительный бунт, как У Эпикура, а наступательное умозаключение: как же может быть наказано зло, если мы уже сейчас нередко видим, что Добро остается не вознагражденным? В поэме Лукреция сам Эпикур станет настоящим бунтарем каким он в действительности не был. В те времена, как у всех на глазах безобразно влачилась Жизнь люден на земле под религии тягостным гнетом, С областей неба главу являвшей, взирая оттуда Ликом ужасным своим на смертных, поверженных долу, Эллин впервые один осмелился смертные взоры 67

Против нее обратить и отважился выступить против... Так, в свою очередь, днесь религия нашей пятою Попрана, нас же самих победа возносит до неба. Здесь чувствуется различие между античным проклятием и современным богохульством. Греческие герои могли испытывать желание стать богами, но наряду с уже существующими божествами. В этом случае речь шла, так сказать, о продвижении по службе. У Лукреция же человек действует иначе – он совершает революцию. Низвергая недостойных и преступных богов, он сам занимает их место. Он выходит из огражденного лагеря и предпринимает первые атаки на божество во имя человеческого страдания. В античном мире убийство необъяснимо и неискупимо. Но уже у Лукреция убийство человека является не более чем ответом на божественное убийство. Не случайно поэма Лукреция завершается великолепным образом божественных алтарей, заваленных трупами жертв чумы, молчаливо обвиняющих небо. Этот новый язык невозможно понять без представления о личном боге, которое начинает постепенно формироваться у современников Эпикура и Лукреция. Именно личному богу бунт может лично предъявить свой счет. С началом его владычества подымается в своей безоглядной ярости бунт и выкрикивает решительное "нет". У Каина первый бунт совпадает с первым преступлением. История бунта, которой мы живем сегодня, является скорее историей детей Каина, нежели учеников Прометея. В этом смысле энергию бунта мобилизует прежде всего Бог Ветхого Завета. И наоборот, надо подчиниться Богу Авраама, Исаака и Иакова, когда история взбунтовавшегося ума завершается, как у Паскаля. Душа в сомнении больше всего стремится к самому ярому янсенизму. С этой точки зрения Новый Завет можно воспринимать как попытку заранее ответить на вопросы всех каинов мира, явив смягченный образ Бога и поставив посредника между ним и человеком. Христос пришел разрешить две важнейшие проблемы – зло и смерть, а это и есть проблемы взбунтовавшихся. Решение Христа состояло прежде всего в том, что он принял на себя и зло, и смерть. Богочеловек тоже смиренно переносит страдания. Ни зло, ни смерть отныне не могут быть безусловно вменены ему в вину – ведь он претерпевает муки и умирает. В человеческой истории ночь, проведенная Христом на Голгофе, имеет столь существенное значение потому, что Бог, подчеркнуто лишенный своих обычных привилегий, покинутый во мраке, в полной мере испытал ужас смерти и даже отчаяние. Этим объясняется Лама савахфани и страшное сомнение агонизирующего Христа. Агония была бы далеко не столь мучительной, если бы его поддерживала надежда на жизнь вечную. Богу нужно отчаяться, чтобы стать человеком. Гностицизм, плод греко-христианского взаимовлияния, в качестве реакции на иудейскую мысль на протяжении двух веков усиленно искал посредника между Богом и человеком. Известно множество спасителей, например, выдуманных Валентином. Но зоны этого метафизического празднества играют такую же роль, что и опосредующие истины в эллинизме. Они стремятся смягчить абсурдность встречи один на один ничтожного человека и неумолимого бога. Такова, в частности, роль второго злого и воинственного бога у Маркиона. Это Демиург сотворил конечный мир и смерть. Мы должны ненавидеть его, а все им созданное отвергать посредством аскезы и даже способствовать уничтожению его творения путем полового воздержания. Ясно, что здесь перед нами аскеза, преисполненная гордыни и бунтарского духа. По сути, Маркион восстает против низшего бога, чтобы возвеличить бога высшего. Концепция гностиков, греческая по своим корням, сохраняет посредническую роль и стремится уничтожить иудейское наследие в христианстве. Гностицизм 68

заранее хотел избегнуть августинизма в той мере, в какой последний выдвигал аргументы в пользу всякого бунта. В глазах Василида, например, не только мученики, но и сам Христос являются грешниками, раз они тоже страдали. Идея не совсем обычная, цель ее – отрицать несправедливость страдания. Гностики хотели заменить всемогущество и произвол благодати греческим понятием посвящения, оставляющим человеку все его возможности. Множественность школ у второго поколения гностиков передает разнообразие и напряженность греческой мысли, стремящейся сделать христианский мир более приемлемым и лишить оправданий бунт, рассматриваемый эллинизмом как худшее из всех зол. Но церковь осудила это стремление, а осуждая его, она множила бунты. Поскольку из века в век каиново племя все больше и больше торжествовало, можно сказать, что Богу Ветхого Завета выпала неожиданная судьба. Как это ни парадоксально, богохульники воскресили ревнивого Бога, которого христианство хотело изгнать из истории. Одним из их самых смелых дерзаний была попытка привлечь Христа на свою сторону; завершением истории был для них крест и горький крик агонизирующего Христа. Так было продлено существование неумолимого Бога ненависти, более соответствующего мирозданию, каким его представляли себе мятежные умы. Вплоть до Достоевского и Ницше бунтарская мысль обращается только к жестокому своенравному божеству, которое без всякого убедительного основания предпочитает жертву Авеля приношению Каина и тем самым провоцирует первое в истории убийство. Достоевский в воображении, а Ницше на деле безгранично расширят область бунта и предъявят счет самому богу любви Ницше полагал, что Бог умер в душах его современников Подобно своему предшественнику Штирнеру, он посягал на иллюзорное представление о Боге, которое под маской морали сохранилось в умах его современников. Но до этих философов вольнодумство ограничивалось например, тем, что отрицало историю Христа ("этот плоский роман", по выражению Сада) и самим своим отрицанием под держивало грозного бога. Напротив, пока Запад был христианским, Евангелие играло роль толмача между землей и небом. В каждом крике одинокого бунтаря миру был явлен образ величайшего страдания. Поскольку Христос добровольно претерпел муки здесь, на земле, никакое страдание отныне не было несправедливым, любая боль оказывалась необходимой. В известном смысле горестное прозрение христианства и его оправданный пессимизм в отношении человеческого сердца заключаются в том, что всеобщая несправедливость так же ублаготворяет человеческую душу, как и тотальная справедливость. Только жертва безгрешного Бога могла оправдать многовековые и повсеместные истязания, которым подвергалась невинность. Только страдание Бога, притом самое унизительное, могло облегчить агонию людей. Если всё без исключения – от земли до неба – обречено на муки, становится возможным странное счастье. Но как только христианство миновало свой триумфальный период, оно подверглось критике со стороны разума. В той мере, в какой отрицалась божественность Христа, муки снова стали участью человека. Обездоленный Христос – это только еще один невинный, которого прилюдно казнили приверженцы ветхозаветного Бога. Пропасть, отделяющая господина от рабов, разверзается вновь, и бунт попрежнему вопиет пред каменным лицом ревнивого Бога. Вольнодумцы – мыслители и художники – предуготовили этот новый разрыв связей, с обычными предосторожностями подвергая сомнению мораль и божественную ипостась Христа. Вселенная Жака Калло довольно верно представляет этот мир галлюцинирующих оборванцев, 69

которые в своих насмешках сначала исподтишка, а потом открыто посягнут на небо, бросив ему вызов вместе с мольеровским Дон-Жуаном. На протяжении двух столетий, когда подготавливались социальные потрясения конца XVIII в., одновременно революционные и святотатственные, все усилия вольнодумства были направлены на то, чтобы превратить Христа то ли в блаженного, то ли в глупца и тем самым вернуть его в мир людей с их благородством и ничтожеством. Так будет подготовлен плацдарм для великого наступления на враждебные небеса. Абсолютное отрицание Исторически первым последовательным наступлением был штурм, предпринятый маркизом де Садом, который сконструировал боевую машину из собранных воедино аргументов вольнодумства вплоть до аббата Мелье и Вольтера. Его отрицание приняло, разумеется, самые крайние формы. Из бунта Сад выводит только абсолютное "нет". Что говорить, двадцать семь лет тюрьмы не способствуют примирительному складу ума. Столь долгое заключение воспитывает лакеев или убийц, а в некоторых случаях и того и другого в одном человеке. Если душа настолько крепка, что способна и на каторге выработать отнюдь не рабскую мораль, то это будет, как правило, мораль господства. Любая этика одиночества предполагает силу. В этом смысле Сад являет собой яркий образец: на жестокость общества по отношению к нему он ответил такой же неколебимой жестокостью Вопреки восторженным возгласам и непомерным восхвалениям наших современников, писатель он второразрядный. Сегодня его всячески восхваляют, но по мотивам, не имеющим с литературой ничего общего. В его лице чтят философа в оковах и первого теоретика абсолютного бунта. Он и на самом деле мог быть таковым В тюремных стенах мечте нет предела, реальность не мешает ей парить. Ум, закованный в кандалы, насколько утрачивает в ясности, настолько выигрывает в страстности. Сад знал только одну логику – логику чувств. Он не основал новой философской системы, а только предавался чудовищной мечте гонимого человека Оказалось, однако, что мечта эта – пророческая. Яростное требование свободы завело Сада в царство рабства; его безмерная жажда жизни, ныне недоступной, от одного приступа ярости к другому утолялась мечтаниями о вселенском разрушении. По крайней мере в этом Сад – наш современник. Последуем за ним через ряд его отрицаний. Литератор Был ли Сад атеистом? В дотюремный период он говорит о своем атеизме – в "Диалоге между священником и умирающим", и ему веришь; но затем начинаешь сомневаться в этом из-за его яростного святотатства. Один из самых жестоких его персонажей, Сен-Фон, вовсе не отрицает Бога. Он довольствуется тем, что развивает гностическую теорию злого демиурга и делает из этой теории соответствующие выводы. Сен-Фон, скажут мне, не маркиз де Сад. Персонаж никогда не тождествен создавшему его романисту. Однако вполне вероятно, что романист – это все его персонажи, вместе взятые. Так вот, все атеисты Сада принципиально отрицают существование Бога, и довод их прост и ясен: существование Бога предполагало бы его равнодушие, злобу или жестокость. Самое значительное произведение Сада заканчивается демонстрацией тупости и злобности божества. Невинную Жюстину застигает в пути гроза, и преступник Нуарсей дает обет обратиться в христианство, 70

если молния пощадит ее. Но молния поражает Жюстину. Нуарсей торжествует, и человек по-прежнему будет отвечать преступлением на преступление Бога. Реакцией на пари Паскаля является пари вольнодумца. Во всяком случае, писатель составил себе представление о Боге как о существе преступном, пожирающем и отрицающем человека. Согласно Саду, история религий ясно показывает, что божеству свойственно убивать. Тогда какой человеку смысл быть добродетельным? Первый богоборческий порыв толкает тюремного философа к самым крайним выводам. Если уж Господь отрицает и уничтожает человека, то нет никаких препятствий к тому, чтобы отрицать и убивать себе подобных. Этот судорожный вызов совершенно не похож на спокойное отрицание, характерное еще для "Диалога" 1782 г. Разве можно назвать спокойным или счастливым человека, который восклицает: "Ничего – для меня, ничего – от меня!" – и делает вывод: "Нет, нет, и добродетель, и порок – все уравняется в могиле". Идея Бога – это единственное, "чего нельзя простить человеку". Слово "простить" уже знаменательно у этого учителя пыток. Но он сам себе не может простить идею, которую полностью опровергает его безысходный взгляд на мир и положение узника. Двойной бунт будет отныне направлять мысль Сада – бунт против миропорядка и бунт против себя самого. Так как эти два бунта противоречат друг другу всюду, но только не в потрясенной душе изгоя, его философствование всегда будет двусмысленным или строгим в зависимости от того, рассматривают ли его в свете логики или же стремясь к сопереживанию. Итак, Сад отрицает человека и его мораль, поскольку и то и другое отрицается Богом. Но одновременно он отрицает и Бога, до сих пор выступавшего для него в роли поручителя и сообщника. Во имя чего он это делает? Во имя инстинкта, самого сильного у человека, которого людская ненависть вынудила жить в тюремных стенах: речь идет о половом влечении. Что это за инстинкт? С одной стороны, это крик самой природы10, а с другой – слепой порыв к полному обладанию людьми даже ценой их уничтожения. Сад отрицает Бога во имя природы – идеологический материал для этого он почерпнет из рассуждений современных ему механицистов. Сад изображает природу как разрушительную силу. Природа для него – это секс; собственная логика заводит философа в хаотическую вселенную, в которой господствует только неиссякаемая энергия вожделения. Здесь его воспламененное царство, откуда он черпает самые вызывающие свои высказывания: "Что значат все живые создания по сравнению с любым из наших желаний!" Герой Сада пускается в длинные рассуждения о том, что природа нуждается в преступлении, что разрушение необходимо ради созидания, что, разрушая себя, человек тем самым способствует делу созидания в природе. И цель всех этих рассуждений – обосновать абсолютную свободу Сада-узника, осужденного столь несправедливо, что он не может не желать, чтобы все взлетело на воздух. В этом он противостоит своему времени: ему нужна не свобода принципов, а свобода инстинктов. Без сомнения, и Сад мечтал о всемирной республике, план построения которой излагает один из его персонажей, мудрый реформатор Заме. Таким образом, он показывает нам, что одно из возможных направлений бунта – освобождение всего мира. Оно будет происходить по мере того, как движение бунта станет набирать скорость и ему будет все труднее мириться с какими-либо границами. Но все в нем противоречит этой благочестивой мечте. Другом рода человеческого его не Великие злодеи Сада оправдывают собственные преступления, ссылаясь на свои непомерные сексуальные аппетиты, с которыми они ничего не могут поделать.

назовешь, филантропов он ненавидит. Равенство, о котором Сад порой заводит речь, для него понятие чисто математическое: равнозначность объектов, каковы суть люди, отвратительное равенство жертв. Тому, кто доводит свое желание до конца, необходимо господствовать над всем и всеми; подлинное исполнение такого желания – в ненависти. В республике Сада нет свободы для принципа, зато есть вольнодумство. "Справедливость – пишет сей необычный демократ – не обладает подлинным существованием. Это не что иное, как божество всех страстей". Нет ничего более разоблачительного, чем пресловутое сочинение, прочитанное Дольмансе из "Философии в будуаре". Оно носит любопытное название: "Еще одно усилие, французы, если вы хотите быть республиканцами". Пьер Клоссовский11 прав, подчеркивая, что сей документ показывает революционерам: их республика основывается на убийстве короля, помазанника божьего; гильотинировав Бога 21 января 1793 г., они тем самым лишили себя права на преследование злодейства и осуждение преступных инстинктов. Монархия, утверждая идею Бога, установившего законы, тем самым утверждала и саму себя. Республика же не опирается ни на что иное, кроме себя самой, и нравы в ней неизбежно лишены всякой опоры. Сомнительно, однако, чтобы Сад, как того хочет Клоссовский, обладал глубоким чувством святотатства и чтобы квазирелигиозный страх божий привел его к выводам, которые он излагает. Скорее всего, выводы Сада были на самом деле его априорными убеждениями, и лишь затем он нашел необходимые доводы в пользу абсолютной свободы нравов, которой писатель требовал от современного ему правительства. Логика страстей опрокидывает традиционный порядок рассуждения и ставит заключение перед посылками Чтобы убедиться в этом, достаточно оценить замечательный ряд софизмов, при помощи которых Сад оправдывает клевету, воровство и убийство, требуя, чтобы новое общество отнеслось к ним терпимо. Однако именно в этом его мысль достигает наибольшей глубины. С редкостной для его эпохи проницательностью Сад отрицает гордый союз свободы и добродетели. Свобода, особенно если это мечта узника, не терпит никаких границ. Она либо является преступлением, либо перестает быть свободой. Сад никогда не менял своего мнения в этом существенном вопросе Проповедуя одни противоречия, он выказывает железную последовательность в том, что касается смертной казни. Большой любитель изысканных истязаний и теоретик сексуальных преступлений, он терпеть не мог убийства по суду. "Мое республиканское заточение, с гильотиной перед глазами, причиняло мне боль во сто крат большую, чем все мыслимые Бастилии". В этом отвращении он черпал мужество вести себя стоически во время террора и даже великодушно вступиться за тещу, несмотря на то что именно она засадила его в тюрьму. Несколько лет спустя Нодье, быть может, сам того не ведая, четко определил позицию, упорно защищаемую Садом: "Можно еще понять, когда человека убивают в приступе страсти. Но, холодно и спокойно все взвесив, отдать приказ казнить его под предлогом исполнения некоего почетного долга – вот этого понять невозможно". Здесь намечена мысль, которая будет развита в более позднем творчестве Сада: тот, кто обрекает ближнего на гибель, должен заплатить за это собственной жизнью. Как видим, Сад предстает более нравственным, чем наши современники. Но ненависть писателя к смертной казни – это прежде всего ненависть к людям, которые настолько уверовали в собственную добродетель или в правоту своего дела, что решаются карать без колебаний, между тем как сами они преступ11

"Sade, mon prochain". Editions du Seuil 72

ники. Нельзя в одно и то же время позволять преступление себе и назначать наказание другим. Надо распахнуть двери тюрем или же доказать свою безупречную добродетельность, что невозможно. Как только человек допустил возможность убийства, хотя бы и единственный раз, он должен признать убийство всеобщим правилом. Преступник, действующий в согласии с природой, не может без обмана изображать из себя законника. "Еще одно усилие, если вы хотите быть республиканцами", означает: "Допустите единственно разумную свободу преступления, и вы всегда будете пребывать в состоянии мятежа, как пребывают в состоянии благодати". Тотальное подчинение злу пролагает путь страшной аскезе, которая должна ужаснуть республику просвещения и естественной доброты. Такая республика, чьим первым актом протеста до многозначительному совпадению стало сожжение рукописи "Ста двадцати дней Содома", не могла не изобличить эту еретическую свободу и не засадить своего столь компрометирующего сторонника обратно в каменный мешок. Тем самым республика дала ему чудовищную возможность продвинуть еще дальше свою мятежную логику. Всемирная республика могла быть мечтой, но вовсе не искушением Сада. В политике его подлинной позицией является цинизм. В "Обществе друзей преступления" он упорно объявляет себя сторонником правительства и его законов, однако же оставляет за собой право нарушать эти законы. Так сутенеры голосуют за депутата-консерватора. Задуманный Садом проект предполагает благожелательный нейтралитет властей относительно аморальных поступков. Республика преступления не может быть всеобщей, по крайней мере какое-то время. Она должна делать вид, что соблюдает законность. Однако в мире, где единственным принципом является убийство, под небом злодеяния Сад во имя преступной природы повинуется на деле только закону неутолимого желания. Но безграничное желание означает согласие с тем, что ты сам становишься объектом безграничных желаний. Позволение уничтожать предполагает, что и ты сам можешь быть уничтожен. Следовательно, необходимо бороться за власть. В этом мире действует один закон – закон силы, а источник его – воля к власти. Поборник преступления в действительности уважает только два рода власти – власть, основанную на случайности происхождения – такую власть он видит в современном ему обществе – и власть, которую захватывает угнетенный, когда он через злодейство добивается равенства с вольнодумцами-вельможами, обычными героями Сада. Эта маленькая группа властителей, эти посвященные сознают, что обладают всеми правами. Если кто-то хотя бы на миг усомнится в этой страшной привилегии, он тотчас изгоняется из стаи и снова становится жертвой. Таким образом можно прийти к своего рода моральному бланкизму, когда небольшое число мужчин и женщин решительно попирают касту рабов, поскольку обладают особым знанием. Единственная проблема для них состоит в том, чтобы организоваться ради воплощения в жизнь всей полноты своих прав, таких же ужасных, как их вожделения. Они не могут надеяться навязать свою власть всему миру, пока мир не примет закон преступления. Сад никогда и не думал, что его нация согласится на дополнительное усилие, которое сделает ее "республиканской". Но если преступление и вожделение не являются законом для всего мира, если они не царят хотя бы на ограниченной территории, они выступают уже не как основа единства людей, а как причина конфликтов между ними. Преступление и вожделение уже не являются законом, и человека ждут случайность и распад. Следовательно, надо из обломков создать мир, который точно соответствовал бы новому закона Требование целост73

ности, не достигнутое творением, удовлетворяется во что бы то ни стало в микрокосме Закону силы всегда недоставало терпения достичь мирового господства. Поэтому он вынужден спешно отграничить территорию, где будет воплощать себя в жизнь, и, если потребуется, окружить ее колючей проволокой и сторожевыми вышками. В творениях Сада закон силы создает закрытые помещения, замки за семью стенами, откуда бежать невозможно и где по неумолимому регламенту беспрепятственно действует общество вожделения и преступления. Самый разнузданный мятеж против морали, требование тотальной свободы приводят к порабощению большинства. Эмансипация человека завершается для Сада в казематах распутства, где своего рода политбюро порока управляет жизнью и смертью мужчин и женщин, навсегда попавших в пекло необходимости. Его творчество изобилует описаниями особых мест, где вольнодумцы-вельможи, демонстрируя своим жертвам их беспомощность и полнейшую порабощенность, при каждом удобном случае повторяют слова герцога Бланжи, обращенные к маленькому народу "Ста двадцати дней Содома" "Вы уже мертвы для мира". Точно так же жил и Сад в башне Свободы, но только в Бастилии. Его абсолютный бунт укрывается вместе с ним в мрачной крепости, откуда нет выхода никому – ни узнику, ни тюремщику. Чтобы утвердить свою свободу. Сад вынужден организовать абсолютную необходимость. Безграничная свобода желания означает отрицание другого человека, а также отказ от всякой жалости. Необходимо покончить с человеческим сердцем, этой "слабостью духа". Крепкая ограда и регламент помогут в этом Регламент, играющий важнейшую роль в воображаемых замках Сада, освящает вселенную подозрительности. Он призван все предусмотреть, чтобы непредсказуемые нежность или жалость не нарушали планов дивного удовольствия. Странное удовольствие, получаемое по команде! "Ежедневно подъем в десять часов утра..." Но нужно воспрепятствовать вырождению услады в привязанность, а для этого – набросить на удовольствие узду и затянуть ее. Нужно еще сделать так, чтобы объекты наслаждения никогда не воспринимались как личности. Если человек есть "род абсолютно материального растения", то его можно считать толь ко объектом, а именно объектом эксперимента. В республике Сада, огороженной колючей проволокой, существуют только механизмы и механики. Регламенту как способу функционирования механики здесь подчинено все. В отвратительных монастырях Сада существуют свои правила, многозначительным образом списанные из уставов религиозных общин. Согласно этим правилам, распутник должен публично исповедоваться. Но знак плюс меняется на знак минус: "Если его поведение безупречно, он проклят". Сад строит, таким образом, идеальные общества, как это было принято в его время. Но, наперекор своей эпохе, он возводит в закон природную злобность человека Он кропотливо воздвигает град силы и ненависти, будучи его предтечей. Завоеванную свободу он даже переводит на язык цифр. Свою философию Сад резюмирует в сухой бухгалтерии преступления: "Убитых до 1 марта: 10. После 1 марта: 20. Возвращается назад: 16. Итого: 46". Безусловно, предтеча, но, как видим, еще скромный. Если бы этим все и ограничилось, Сад заслуживал бы только интерес, вызываемый обычно непризнанными предтечами. Но, подняв однажды подъемный мост, приходится жить в замке. Каким бы тщательным ни был регламент, невозможно предусмотреть все. Он может разрушать, но не созидать. Владыки этих истязаемых общин не находят в регламенте вожделенного удовлетворения... Сад частень74

ко вспоминает "сладкую привычку к преступлению". Однако здесь нет ничего похожего на сладость – скорее здесь чувствуется ярость человека, закованного в кандалы. Ведь речь идет о наслаждении, а максимальное наслаждение совпадает с максимальным разрушением. Обладать тем, кого убиваешь, совокупляться с воплощенным страданием – вот мгновение тотальной свободы, ради которого и задумана вся организация жизни в замках. Но с того момента, когда сексуальное преступление уничтожает объект сладострастия, оно уничтожает и само сладострастие, которое существует только в миг уничтожения. Значит, надо подчинять себе новый объект и снова его убивать, а затем следующий и за ним – бесконечную череду всех возможных объектов. Так возникают мрачные скопления эротических и криминальных сцен, застылость которых в романах Сада парадоксальным образом оставляет у читателя впечатление омерзительной бесполости. Что остается делать в этом универсуме наслаждению, огромной живой радости влекущихся друг к другу тел? Речь идет о напрасном стремлении избежать отчаяния, которое снова кончается отчаянием, переходом от рабства к рабству, от тюрьмы к тюрьме. Если подлинна только природа, если ее закон – только вожделение и разрушение, тогда от разрушения к разрушению не хватит и всего человеческого царства, чтобы утолить жажду крови, а потому не остается ничего, кроме всеобщего уничтожения. Согласно формуле Сада, нужно стать палачом природы Но как раз этого добиться не так-то просто. Когда все жертвы отправлены на тот свет и счет их закрыт, палачи остаются в обезлюдевших замках наедине друг с другом. И кое-чего им еще недостает. Тела замученных распадутся на природные элемента, из которых возродится жизнь. Убийство оказывается незавершенным: "Убийство отнимает у индивида только первую жизнь; нужно было бы отобрать у него и вторую..." Сад замышляет покушение на мироздание: "Я ненавижу природу... Я хотел бы расстроить ее планы, преградить ей путь, остановить движение светил, сотрясти планеты, плавающие в космических пространствах, уничтожить все, что служит природе, и оказать содействие всему, что ей вредит, короче говоря, оскорбить природу в ее созданиях, но я не в состоянии этого достичь". Тщетно писатель воображает механика, способного превратить в пыль всю вселенную. Он знает, что и в пыли, оставшейся от планет, продолжится жизнь. Покушение на сотворенный мир неосуществимо. Все разрушить невозможно, всегда обнаруживается остаток. "Я не в состоянии этого достичь..." Вид неумолимой ледяной вселенной вызывает у Сада жестокий приступ меланхолии, и этим он трогает наше сердце, сам того не желая. "Быть может, мы смогли бы взять штурмом солнце, отобрать его у вселенной или же воспользоваться им и устроить мировой пожар. Вот это были бы преступления!.." Да, это были бы преступления, но не окончательное преступление! Нужно сделать еще что-то; и вот палачи начинают угрожающе присматриваться друг к другу... Они одиноки, и правит ими единственный закон – закон силы. Поскольку палачи приняли его, будучи владыками, они уже не могут отвергнуть его даже тогда, когда он оборачивается против них. Всякая власть, всякая сила стремится быть единственной и одинокой. Нужно убивать еще и еще, и теперь властители терзают уже друг друга. Сад осознает подобный результат, но не отступается. Своеобразный стоицизм порока бросает луч света в глубины бунта. Такой стоицизм не станет искать союза с миром симпатии и компромисса. Подъемный мост не опустится, стоицизм примирится с собственной гибелью. Необузданная сила отказа безоговорочно принимает самые крайние последствия своих действий, и это не лишено величия. Господин соглашается стать в свою очередь рабом и даже, может быть, желает этого. "Даже эшафот стал бы для меня троном сладострастия". 75

В таком случае самое грандиозное разрушение совпадает с самым неистовым утверждением. Властители бросаются в схватку друг с другом, и замок их, возведенный во славу вольнодумства, оказывается "усеянным трупами вольнодумцев, сраженных в расцвете своего дарования"12. Самый сильный, переживший остальных, будет одиноким. Единственным, которого и восславил Сад, восславив тем самым в конечном счете самого себя. Это он царит там, став наконец владыкой и Богом. Но как раз в минуту его высочайшего триумфа мечта рассыпается в прах. Единственный превращается в узника, чьими безграничными фантазиями он был порожден. Они сливаются воедино. Единственный по-настоящему одинок, томясь в окровавленной Бастилии, в стенах которой заточена еще не утоленная жажда наслаждений, отныне лишенная объекта. Он восторжествовал только в мечтах, и эти десятки томов, переполненных жестокостями и философствованием, подводят итог безрадостной аскезе, галлюцинаторному движению от абсолютного "нет" к абсолютизму "да" и, наконец, примирению со смертью, которая превращает убийство всего и всех в коллективное самоубийство. Казнили Сада символически – точно так же и он убивал только в воображении. Прометей превращается в Онана. Сад окончит жизнь, оставаясь по-прежнему узником, но на сей раз не тюрьмы, а сумасшедшего дома, разыгрывая пьесы на сцене судьбы в окружении безумцев. Мечта и творчество принесли Саду жалкий суррогат удовлетворения, которого не дал ему миропорядок. Писатель, конечно, ни в чем себе не отказывал. Для него, по крайней мере, все границы уничтожались и желание могло идти до последних пределов. В этом Сад предстает истинным литератором. Он сотворил фантастический мир, чтобы дать себе иллюзию бытия. Он поставил превыше всего "нравственное преступление, совершаемое при помощи пера и бумаги". Его неоспоримая заслуга состоит в том, что он впервые с болезненной проницательностью, присущей сосредоточенной ярости, показал крайние следствия логики бунта, забывшей правду своих истоков. Следствия эти таковы: замкнутая тотальность, всемирное преступление, аристократия цинизма и воля к апокалипсису. Эти последствия скажутся много лет спустя. Но, изведав их, испытываешь впечатление, что Сад задыхался в собственных тупиках и что он мог обрести свободу только в литературе. Любопытно, что именно Сад направил бунт на путь искусства, по которому романтизм поведет его еще дальше вперед. Сад окажется одним из тех писателей, о которых он сам говорил: "Развращенность столь опасна, столь деятельна, что целью обнародования их чудовищной философской системы становится лишь одно – распространить и за пределы их жизней все совершенные ими преступления; сами они уже не могут это сделать, но зато могут их проклятые писания, и сия сладостная мысль утешает их в отказе от всего существующего, к которому их вынуждает смерть". Так мятежное творчество Сада свидетельствует о желании пережить в нем себя самого. Даже если бессмертие, к которому он страстно стремится – это бессмертие Каина, он все равно жаждет его и вопреки самому себе самым достоверным образом свидетельствует о метафизическом бунте. Впрочем, сами его наследники внушают уважение к нему. Не все они писатели. Безусловно, Сад страдал и умер ради того, чтобы распалять воображение обитателей богатых кварталов и завсегдатаев литературных кафе. Но это не всё. Успех Сада в нашу эпоху объясняется мечтой, роднящей его видение мира с современным мироощущением. Речь идет о требовании тотальной свободы и дегуманизации, хладнокровно осуществляемой рассудком. Низведение человека до уровня 12

Maurice Blanchot. Lautreamont et Sade. Editions de Minuit 76

объекта экспериментов, регламент, определяющий отношения между волей к власти и человеком-объектом, замкнутое пространство этого жуткого опыта – таковы уроки, которые воспримут теоретики силы, когда вознамерятся создать эпоху рабов. Два столетия тому назад Сад восславил тоталитарные общества во имя такой неистовой свободы, которой бунт, по сути, и и требует. Сад действительно стоит у истоков современной ж тории, современной трагедии. Он только считал, что обществе основанное на свободе преступления, должно вместе с тем исповедовать свободу нравов, как будто рабство имеет пределы, Наше время ограничилось тем, что странным образом сочетало свою мечту о всемирной республике и свою технику унижения В конечном счете то, что Сад больше всего ненавидел, а именно узаконенное убийство, взяло на вооружение открытия, которые он хотел поставить на службу убийству инстинктивному. Преступление, которое виделось ему редкостным и сладким плодом разнузданного порока, стало сегодня скучной обязанностью добродетели, перешедшей на службу полиции. Таковы превратности литературы. Мятежные денди Но время литераторов еще не миновало. Действительно, романтизм с его люциферианским бунтом выльется только в авантюры воображения. Так же как у Сада, его отличие от античного бунта выразится в том, что он сделает ставку на индивида и зло. Акцентируя силу вызова и отказа, бунт на этой стадии забывает о своей позитивной стороне. Поскольку Бог взывает ко всему доброму в человеческой душе, нужно превратить все доброе в посмешище и выбрать зло. Таким образом, ненависть к несправедливости и смерти приведет если не к осуществлению, то, по крайней мере, к апологии зла и убийства. Борьба Сатаны со смертью в "Потерянном рае", излюбленной поэме романтиков, символизирует эту драму, которая приобретает тем большую глубину, что смерть (так же, как грех) – это детище Сатаны. Поскольку бунтарь считает себя невиновным, он, чтобы сразить зло, отказывается от добра и снова порождает зло. Романтический герой прежде всего осуществляет глубинное и, так сказать, религиозное смешение добра и зла13. Герой этот – "роковой", поскольку в роке сливаются добро и зло и человек не может от этого защититься. Рок исключает ценностные суждения. Он подменяет их формулой "Так уж оно есть", которая снимает вину со всех, кроме Творца, единственного, кто ответствен за такое скандальное положение дел. Романтический герой является "роковым" еще и потому, что вместе с ростом его мощи и гениальности в нем растет и сила зла. При этом всякая сила, всякая чрезмерность покрываются формулой "Так уж оно есть" Каким бы демоническим ни был художник, и в частности поэт, эта весьма старая идея приобретает у романтиков вызывающий характер. В ту эпоху существует даже своего рода империализм демона, стремящегося завладеть всем, даже гениями ортодоксии. "Заметь, что Мильтон – пишет Блейк – осторожно писал о Боге и ангелах, и смело – о демонах и геенне, ибо был прирожденным поэтом и, сам того не зная, приверженцем демонов". Поэт, гений и просто человек в самом возвышенном его образе восклицает вместе с Сатаной: "Прощай, Надежда! Заодно прощай и страх, прощай, раскаянье, прощай, Добро! Отныне, Зло, моим ты благом стань!" Это крик оскорбленной невинности.

Тема, господствующая, например, в творчестве Уильяма Блейка 77

Романтический герой полагает, что, тоскуя по недостижимому добру, он вынужден творить зло. Сатана восстает против Создателя, ибо тот пользуется своей властью, чтобы умалить его. "Он выше нас – говорит о Боге мильтоновский Сатана – не разумом, но силой, в остальном мы равные". Здесь явно осуждается божественное насилие. Небесный бунтарь отступает от агрессивного и недостойного Бога14, "чем дальше от него, тем лучше". Он будет царить над всеми силами, враждебными божественному миропорядку. Князь тьмы избрал свой путь только потому, что добро – это понятие, сотворенное и использованное Богом ради его неправых целей. Даже невинность раздражает Восставшего, поскольку она предполагает слепоту глупца. Этот "темный дух зла, которого приводит в ярость невинность", вызовет таким образом человеческую несправедливость наряду с несправедливостью божественной. Поскольку сила лежит в основе творения, против нее выступает другая решительная сила. Избыток отчаяния только умножает причины отчаяния и приводит бунт к тому состоянию озлобленного бессилия, которое наступает после долгих мук, причиненных несправедливостью, и тогда окончательно исчезает граница между добром и злом. У Виньи Не может Сатана свет различить и тьму, Им сотворенное, не в радость зло ему. Это обусловливает нигилизм и снимает запрет с убийства. Убийство вскоре станет привлекательным. Достаточно сравнить Люцифера в средневековых изображениях с романтическим Сатаной. "Печальный очаровательный юноша" (Виньи) занимает место рогатой твари. "Красой блистая неземной" (Лермонтов), могучий и одинокий, страдающий и презирающий, он убивает, не задумываясь. Но его оправдывают страдания. "Кто станет завидовать тому – говорит мильтоновский Сатана – кого высочайшее положение в мире обрекает на самые тяжкие муки, которым нет конца?" Столь многие перенесенные несправедливости, столь долгая боль дают право на любые эксцессы. В таком случае восставший обеспечивает себя некоторыми преимуществами. Конечно, никто не проповедует убийство ради убийства. Однако убийство входит как составная часть в наивысшую для романтиков ценность – неистовство. Неистовство – оборотная сторона скуки: Лорензаччо мечтает стать Ганом Исландцем. Утонченная чувствительность жаждет животворных страстей. Байронический герой, неспособный к любви или же способный только к безнадежной любви, страдает от сплина. Он одинок, он изнывает, жизнь томит его. Для того чтобы он почувствовал себя живым, ему нужна яркая экзальтация быстрого всепоглощающего действия. Любить только то, чего больше уже не увидишь – это значит любить в пламени и воплях отчаяния, чтобы затем сгинуть в пропасти. Романтический герой по-настоящему живет лишь минуту и минутой Той дружбы краткой, но живой Меж бурным сердцем и грозой. (Лермонтов) Угроза смерти, нависающая над нашим существованием, делает все бесплодным. Только крик побуждает жить: экзальтация занимает место истины. На этой стадии апокалипсис становится ценностью, в которой все перемешивается: любовь и смерть, совесть и вина. В мире, сбившемся с пути, не существует иной жизни, 14 "Мильтоновский Сатана нравственно выше Бога. Ведь тот, кто упорно борется с врагом и самой судьбой, нравственно превосходит того, кто пребывает в полной безопасности и, зная, что победа ему обеспечена, хладнокровно и безжалостно мстит своим противникам". Герман Мелвилл

кроме жизни в пропастях, куда, по словам Альфреда Ле Пуатвена, скатываются люди, "дрожащие от ярости и лелеющие свои преступления", чтобы там проклинать Творца. Хмель неистовства, а то и великолепное преступление исчерпывают тогда в один миг весь смысл их существования. Не проповедуя злодеяние в прямом смысле слова, романтизм берется показать глубинный порыв протеста в условных образах человека вне закона, доброго разбойника, великодушного бандита. Кровавая мелодрама и черный роман празднуют свой триумф. Вместе с Пирексекуром, притом с меньшими издержками, романтики дают волю тем чудовищным потребностям души, которые другие будут утолять в лагерях смерти. Несомненно, эти романтические произведения были также и вызовом современному им обществу. Но в своих глубинных истоках романтизм бросает вызов прежде всего нравственному и божественному закону. Вот почему самый оригинальный из созданных им образов – не революционер, а денди, что вполне логично. Логично, поскольку подобное упорство в сатанизме может оправдать себя только беспрестанным повторением несправедливости и в некотором смысле ее упрочением. На этой стадии боль представляется приемлемой лишь при условии, что против нее нет лекарства. Бунтарь избирает метафизику наихудшего, воплотившуюся в литературе проклятий, которой мы еще не преодолели. "Я чувствовал свою силу и ощущал оковы" (Петрюс Борель). Но этими оковами дорожат. Следовало бы без них доказать или испытать свою силу, в самом существовании которой уверенности нет. Романтик кончает тем, что становится чиновником в Алжире, и Прометей вместе с тем же Борелем собирается закрывать кабаре и улучшать нравы колонистов И все же: любой поэт, чтобы его признали, должен быть сначала проклят15. Шарль Лассайи, тот самый, что замышлял философский роман "Робеспьер и Христос", ложась спать, всякий раз произносил для укрепления духа несколько яростных богохульств. Бунт облачается в траур и красуется на театральных подмостках. Еще истовее, чем культ индивида, романтизм исповедует культ литературного героя. Именно в этом романтизм логичен. Не уповая больше на закон или единение с Богом, упорно ополчаясь против враждебной судьбы, торопясь поддержать все то, что еще можно спасти в мире, обреченном на смерть, романтический бунт ищет решения в твердой позиции. Такая позиция собирает в некую эстетическую целостность человека, отданного во власть случая и уничтожаемого божественным насилием. Обреченное смерти существо блистает хотя бы перед исчезновением, и этот блеск – его оправдание. Позиция – его точка опоры, единственное, что можно противопоставить Богу, чей лик отныне искажен ненавистью. Недвижимый мятежник выдерживает, не дрогнув, взгляд Бога. "Ничто не изменит – говорит Мильтон – этот застывший дух, эту возвышенную гордыню, порожденную оскорбленной душой". Все движется и стремится к небытию, но униженный человек противится этому и, по крайней мере, сохраняет свою гордость. Для романтического барокко, открытого Раймоном Кено, цель всякой интеллектуальной жизни – стать Богом. Поистине этот романтик несколько опережает свое время. Тогда ставилась цель сравняться с Богом и удержаться на его уровне. Бога не уничтожают, но непрерывным усилием отказывают ему в каком бы то ни было повиновении. Дендизм – это упадочная форма аскезы. Денди творит свою собственную цельность эстетическими средствами. Но это эстетика своеобразия и отрицания. "Жить и умереть перед зеркалом" – таков, по В нашей литературе это еще ощутимо. "Проклятых поэтов уже не существует", заявляет Мальро. Конечно, их стало меньше, прочие же неискренни. 15

Бодлеру, девиз денди, и в этом есть своя последовательность. Предназначение денди – быть оппозиционером. Он держится только благодаря тому, что бросает вызов. До сих пор все сотворенное получало свою цельность от творца. С того момента, когда человек освящает свой разрыв с творцом, он отдает себя на волю текущим минутам и дням, собственной рассеянной восприимчивости. Следовательно, надо взять себя в руки. Денди достигает собранности и выковывает свою цельность благодаря все той же силе отказа. Беспутный в качестве человека без правил, он обретает цельный облик в качестве литературного героя. Но герой предполагает зрителей: денди может представить себя, лишь представая перед кем-то. Он убеждается в собственном существовании только благодаря тому, что видит его отражение на лицах других людей. Они для него – зеркало. Правда, зеркало быстро тускнеющее, поскольку способность внимания у человека ограниченна. Поэтому приходится то и дело будить внимание, пришпоривая и подстрекая его. Таким образом, денди принужден постоянно удивлять. Его призвание – в его неповторимости, а способ самосовершенствования – повышение собственной ценности. Всегда в состоянии раскола, всегда на обочине, он заставляет других творить самого себя, отрицая их ценности. Он играет собственную жизнь, поскольку не может ее прожить. Он играет ее до самой смерти, за исключением тех минут, когда он оказывается наедине с самим собой без зеркала. Но это означает для денди быть ничем. Романтики говорили о своем одиночестве столь красноречиво лишь потому, что они действительно испытывали его боль – боль нестерпимую. Корни их бунта уходят в глубину, но, начиная с "Кливленда" аббата Прево и кончая дадаистами, этот бунт – включая безумцев 1830 года, Бодлера и декадентов 1880-х годов – более столетия находил удовлетворение в крайностях "эксцентричности". Все они умели говорить о страдании, о муках, и тому есть причина: отчаявшись преодолеть боль и изживая ее только в бесплодных пародиях, эти люди интуитивно чувствовали, что боль – их единственное оправдание, их подлинное благородство. Вот почему наследие романтизма усвоил не Гюго, пэр Франции, а Бодлер и Ласенер, поэты преступления. По словам Бодлера, "все в этом мире источает злодеяние – и газета, и стена, и человеческое лицо". Так пусть преступление, этот закон мира, приобретет утонченный облик. Ласенеру, первому в истории джентльменупреступнику, это удалось. Бодлер был менее последователен, но более талантлив. Он вырастит цветник зла, где преступление будет только более редкостным цветком, чем остальные. Сам ужас превратится в изысканное ощущение и редкостный предмет любования. "Я не только был бы счастлив стать жертвой палача – я не отказался бы и от роли самого палача, чтобы ощутить революцию двояким образом". Даже конформизм у Бодлера попахивает преступлением. Он избрал де Местра в качестве образцового мыслителя, потому что этот консерватор шел до конца и строил свое учение вокруг палача и смерти "Подлинный святой – лукавит Бодлер – это тот, кто сечет кнутом и убивает народ ради блага народа". Его пожелание будет исполнено. Порода настоящих святых начинает распространяться по всей земле, чтобы закрепить эти любопытные выводы из бунта. Но Бодлер, несмотря на свой сатанинский арсенал, пристрастие к Саду и богохульство, остается слишком рьяным теологом, чтобы стать настоящим бунтарем. Его подлинная драма, благодаря которой он стал величайшим поэтом своего времени, состояла в другом. Бодлер упоминается здесь постольку, поскольку он был самым глубоким теоретиком дендизма и дал окончательные формулировки одному из выводов романтического бунта. Романтизм показал, что бунт с определенной стороны связан с дендизмом. Одно из его направлений – эпатаж. В своих расхожих формах дендизм признается, 80

что тоскует по морали. Дендизм есть не что иное, как честь, выродившаяся в дело чести. Но вместе с тем он открывает эстетику, которая царит еще я в нашем мире, эстетику одиноких творцов, упрямых соперников заклейменного ими Бога. Начиная со времен романтизма художник ставит перед собой задачу не только творить мир, не только воспевать красоту ради красоты, но также и определять свою позицию. В таком случае сам художник становится моделью, он предлагает самого себя в качестве образца: искусство – это его мораль. С романтизмом начинается век духовников. В том случае, когда денди не кончают с собой и не впадают в безумие, они делают карьеру и позируют для потомства. Даже когда они, подобно Виньи, кричат, что вскоре замолкнут, их молчание будет кричать. Но в недрах самого романтизма бесплодность такой позиции не укроется от глаз некоторых бунтарей, представляющих собой переходный тип между эксцентрикой (или Невероятным) и нашими революционерами-авантюристами. Между племянником Рамо и "завоевателями" XX в. Байрон и Шелли, пусть даже напоказ, сражаются за свободу. Они тоже демонстрируют себя, но на другой лад. Малопомалу бунт переходит от эпатажа к действию, которое вскоре подчинит его себе целиком. Французские студенты 1830 г. и русские декабристы предстанут тогда как самые чистые воплощения поначалу одиночного бунта, который впоследствии, невзирая на многочисленные жертвы, будет искать путь к единению. И наоборот, у наших революционеров обнаружится тяга к неистовой жизни и к апокалипсису. За показательными процессами, жуткой игрой следователя с подследственным, мизансценами допросов порой угадывается трагическая склонность к старому обману, когда романтический бунт, отказываясь от своей подлинной сущности, временно приговаривал себя к позерству в тщетной надежде завоевать более глубокое бытие.

СЪВРЕМЕННАТА ПСИХОЛОГИЯ Психосинтезата, психологията с душа Стелиян Славов Скъпи читателю, с голяма радост и чест предлагаме на вниманието ти изключителните слова на д-р Роберто Асаджоли, даващи фундамента на вдъхновения от него психологичен подход “Психосинтез”, известен на запад и като “Психологията с душа”. Настоящата статия е част от първата книга на Роберто Асаджоли, с която той поставя началото на мироглед, идващ от миналото, но принадлежащ все още и на Бъдещето. Постарали сме този първи превод на български да бъде точен и издържан. За целта сме изходили от три различни варианта: от английски, руски и италиански език. В началото на нашата работа, се сблъскахме с един интересен и важен за понататъшните изследвания факт. Първата цялостна книга от Асаджоли се публикува на английски език. А осем години по-късно (през 1973) , вече под неговото собствено ръководство тя се появява и на родния му италиански език. Видимо е, че там някои основни неща са променени: липсват ключови за изложението изречения, подчертани като важни в американския вариант; други пояснения, а дори и цели абзаци са добавени за първи път; някои понятия са доуточнени. Затова смеем да твърдим, че изданието на италиански е по-точно в научен смисъл на думата. Всеки сам може да се убеди в това. Нашият екип не претендира за абсолютен професионализъм на настоящия превод, нито пък е затворен в себе си, здраво държащ юздите на „академичното“. Радваме се на всякакъв диалог и приветстваме всеки, който желае да се включи в доброволната ни работа, и да подпомогне разпространението на психосинтеза по родните земи. Самият Роберто Асаджоли е един от малцината лекари (ако не и единственият) взели лично участие в протичането на двете фундаментални революции в психологията на ХХ в. – раждането на психоанализата и „дълбинните“ подходи и създаването на хуманистичната и трансперсоналната психология. Така с цялото си творческо дело той построява духовен мост, с който свързва дълбините и висините в научната психология. За жалост в прекрасната ни родината той е непознат. Факт странен, предвид все така нарастващите социални настроения, с които жадния читател често подарява своето доверие на всяко нещо претендиращо да бъде малко по-„източно“, „мистично“, „духовно“ и пр. Всъщност думите на Асаджоли могат да очароват със своята лекота и точност всеки един искрен и наблюдателен читател. И ако в масовата психология, обещаваща решение за всичко, мъртвите слова се крият зад маската на красиви думи, то тук ние откриваме естествен унисон от научна проницателност, човешка скромност и апел за духовно развитие, подправени от изпълненото с обич и мъдрост сърце на автора. Искам да благодаря за предоставената възможност и за будността на списание „Идеи“, с пожелание все така да напътства търсещите из стръмните височини на познанието. Сърдечно благодаря за подкрепата и на Института по Психосинтез във Флоренция, които също като нас мечтаят за един свят, където знанието, красотата и вярата ще живеят с мир вътре в любящата същност на Човека. 82

"Динамична психология и Психосинтез" Роберто Асаджоли За начало ще преведа семантична справка и някои исторически сведения. Понятието "психoсинтез" и сходните с него изрази са употребявали много психолози и психиатри. В областта на психотерапията това са преди всичко Жане, който е говорил за "ментален синтез", после Безола, Нотра, Биер, Дежонье, Трюб. За синтезиращата функция на егото говори и Фройд. Обаче "синтез" за всички споменати автори означава само "изцеление на функционалната дисоциация", т.е. възстановяване на състоянието, предшестващо разцепването, дисоциацията на психическите процеси в резултат на психологическа травма или сериозен конфликт. Други автори в частност Юнг, Медер, Карузо, Стокер и Е. Кречмер употребяват думите синтез, психосинтеза, синтеза на съществуването и синтетична психотерапия в по-широк и дълбок смисъл, подразбирайки развитието на цялостна и хармонична личност, в това число на съзнателната и безсъзнателната ѐ част. Последователно разработваната от мен16 концепция и практика на психосинтеза включва в себе си идеите на гореспоменатите автори, но носи и по-всеобхватен характер, бидейки в същото време по-определена и технологична. *** При пръв поглед към съвременната цивилизация в очите ни се нахвърля крайната ѐ есктравертност, нейното желание да се познаят и подчинят силите на природата за удовлетворяване на непрекъснато растящите ѐ потребности и желания. Но както ще покаже по внимателното разглеждане, тази безусловна господстващата в нашия век тенденция никак не се явява единствена. Общоизвестно е, че в края на миналия век отначало неголяма, но постепенно растяща група от изследователи, се обръща към изучаването на тайнствените дълбини на човешката психика. Най-важните резултати в това направление бяха получени не от академичните психолози, а от независими изследователи. Почти всички те са били клинични лекари, изследователската дейност на които се подтиквала от нуждите на техните пациенти и се е подкрепяла от факта, че определени психични явления са много по-изявени при патологични състояния. Първите оригинални открития в тази област са били направени от Пиер Жане. Изучавайки явлението на "психическия автоматизъм", той открил, че има такива форми на психична дейност, които не зависят от съзнанието на пациента; че съществуват даже истински "втори личности", които съществуват отвъд всекидневната личност на човека или се редуват с нея. Скоро след Жане към изследването на безсъзнателните психични процеси се обръща виенския лекар Зигмунд Фройд. Отправен пункт за него става катарзисният метод на Бройер – възраждане в съзнанието на пациента на забравена психична травма, предизвикваща симптоми на заболяване, и освобождаването на свързаните с нея силни емоции. Сам Бройер използвал за тази цел хипноза, но Фройд скоро забелязал, че същия резултат може да се постигне с помощта на две техники, които станали специфични за психоанализата, а именно: методът на свободните асоциации и тълкуването на сънищата. 16

(първи стъпки през 1910 г. – бел. съст.) 83

Фройд показва, че различните физически симптоми и психологични нарушения се дължат на инстинкти и импулси, които са скрити в безсъзнателното и се задържат там посредством различни защитни механизми. Той открил също така, че много от проявленията на нашия всекидневен живот – сънища, шеги, фантазии, заличаване на спомени, грешки и странности в поведението – и даже някои произведения на живописта и литературата, дължат възникването си на същите психологични механизми, които определят патологичните симптоми при пациентите. Например забравянето на добре известни неща или думи според Фройд се дължи на връзката между думата или нещото и някаква мъчителна емоция или неприятно събитие. Той дава един забавен пример: един ден той не успявал да си спомни името на един лечебен курорт на италианската ривиера – Нерви. „Наистина – отбелязва той – нервите ми създават много работа.“ Върху тези основи Фройд развил няколко идеи за генетичните процеси и за структурата на човешката личност, които не е възможно да преразкажем тук, най-вече защото са претърпели значителни промени по време на дългогодишната и многословна работа на Фройд. Фройд е имал много ученици и последователи. Някои от тях са внесли в учението му различни допълнения и изменения, неизлизайки при това от рамките на класическата психоанализа. Такива са Карл Абрахам, Шандор Ференци, Вилхелм Щекел, Мелани Клайн и др. От друга страна, редица от неговите първи ученици и сътрудници застават на независими и даже враждебни позиции, създавайки свои собствени методи, концепции, а понякога и школи. Най-известни от тях са Алфред Адлер, който в своята „Индивидуална психология“ подчертавал важността на стремежа към самоутвърждаване или волята за власт; Карл Юнг, който изследвал найдълбоките слоеве на несъзнаваното, открил там колективни по своята природа образи и символи, а също така направил и оригинален принос в класификацията и описанието на психологичните типове; Ото Ранк, който е придавал особено значение на проблемите на обособяването и единението, а също така и на функцията на волята. В последствие Карен Хорни показва важността на актуалните конфликти и потребността от безопасност, а Ерих Фром подчертава ролята на социалния натиск върху индивида. Своя принос са дали и френските психоаналитици като Аленди, Еснар и Бодуан. Заслужава си да споменем също и „екзистенциалния анализ“, изложен и практикуван от Бинсвангер. Ако разгледаме една по-широка област, която включва не само медицината и психологията, а и различни независими културни движения, ще открием значителен принос в делото на познанието и усъвършенстването на природата на човека. Сред тях ще споменем: 1. Психосоматичната медицина, която все повече се развива в последните години и показва силното влияние на психологичните фактори в определянето на различни видове заболявания, включително такива от физически характер. 2. Психологията на религията, която изучава различните проявления на религиозното съзнание и мистичните състояния. В тази област работят много изследователи. Тук може да се споменат Уилям Джеймс с неговата класическа книга "Многообразие на религиозния опит", Андерхил, Хейлер, У. Хол и др. В последно време се появиха редица книги, в които се обсъжда връзката между психологията и религията.

3. Изследванията на свръхсъзнателното (и неговите проявления: интуиция, просветление, гениалност, творческа дейност и други). Тук откриваме "Космическото съзнание" на Ричард Бък, работите на П. Успенски, на У. Хол, Урбан, Маслоу, Търман и др. 4. "Психическите изследвания" или парапсихологията, началото на която полагат класическите изследвания на "подпраговото аз" на Майерс, и която получава понататъшното си развитие в трудовете на такива сериозни учени като Джеймс, Лодж, Рише, Джили, Ости, Райн, и други. Те са засвидетелствали съществуването на свръхнормални психофизични способности: извънчувствено възприятие, ясновидство, телепатия и телекенеза. Събрани са също и много материали за живота след смъртта. 5. Източната психология (особено индийската) – като древната, така и съвременната. В сегашното време достиженията ѐ започват да се интегрират с тези на западната психология. 6. "Творческото разбиране” – течение, особено подчертаващо творческата сила и важността от духовно разбиране. Главен представител на това направление е Херман Кайзерлинг, който го е разяснявал в многочислените си произведения и в "Школата за Мъдрост", която е била активна в продължение на няколко години в Дармщадт (Германия). 7. Холистичният подход и психологията на личността. Идеята на този подход, първоначално издигната от Шмутц (Jan Smuts) в неговата книга "Холизъм и еволюция", е била приета от много психолози и психиатри – такива като Олпорт, Ангиал, Голдщайн, Маслоу, Мърфи, Пърлз. Паралелно в Швейцария се е развивало движението под название "Лекуване на личността", начало на което дава Турние от Женева, а Бодуан го е развил в други, независими линии. В Германия персоналистични позиции заема Щерн. 8. Екзистенциална психология и логотерапия. Тази психология, която не трябва да се бърка с философския екзистенциализъм, е основата на някои видове екзистенциална психотерапия, които са различни помежду си, но имат общи характеристики, както и връзки с холистичната психология и персонологията. Сред множеството представители ще отбележа: Л. Бинсвангер, Рамирез, Роло Мей, М. Бос, Бюгентал, Бютенджик. Специално внимание заслужава Виктор Франкъл, който чрез екзистенциалния анализ развива своята най-обща концепция за логотерапията. 9. Трансперсонална психология, в която като обект на научно изследване се утвърждават висшите аспекти на човешкото същество и необходимостта да се зачитат “ценностите” в психологията. Главен представител на тези възгледи е Е. Маслоу. 10. Междуличностна и социална психология и психиатрия, а също така и антропологичното изучаване на човека. Това широко движение включва в себе си различни независими направления. Ние откриваме тук Съливан с неговата "Междуличностна теория на психиатрията", изследователите на груповата динамика от Мичиганския университет, изследователите на човешките взаимоотношения от Харвардския университет, приноса на П. Сорокин за алтруистичната любов. В Европа акцент на моралните и социални аспекти на психиарията дава Барук. Антропологичният подход достатъчно пълно се представя например и от Маргарет Мийд. 11. "Активни методи за лечение и развитие на личността" Много от цитираните изследвания са довели до приемането и използването на различни активни техники. Първоначално са възникнали хипнозата, внушението и самовнушението, описани и прилагани от представителите на двете "Нансийски школи" (Лиебо, Берн85

хайн, Куе) и с по-голяма научна строгост Бодуан; следват автогенния тренинг на Шулц, "пробудения сън" на Дезоал, медитативния метод на Хапих, психодрамата на Морено, и други форми на груповата терапия. Освен това съществуват множество методи за развитие на отделните психични функции – паметта, мисленето, въображението, и волята. Тази обширна съвкупност от учения и изследвания предлага достатъчно материал, за да се опитаме да ги координираме и синтезираме. Ако съберем утвърдените факти, положителния и добре обоснован принос, а от друга страна премахнем теоретичните преувеличения и надстройки, и преодолеем ограниченията на различните школи, ще можем да достигнем до една „многоизмерна“ концепция за човешката личност – вероятно не е идеална и окончателна, но много по-обширна и съответстваща на многостранната реалност, отколкото тези, които са били формулирани досега. За да илюстрираме концепцията на Психосинтеза за строежа на човешкото същество, ние ще се възползваме от приложената по-долу схема. Разбира се, това е едно схематично и крайно опростено изображение, способно да дава само структурно, статично, едва ли не „анатомично“ представяне на строежа на нашия вътрешен свят и не показва динамичния му аспект, който е по-важен и основен. Обаче тук, както във всяка наука, стъпките трябва да са последователни, а уточненията да са постепенни. Имайки работа с такава сложна, пластична и неуловима реалност, като нашия психичен живот, е важно да се концентрираме върху големите идеи и основните отличителни черти. В противен случай многочислените детайли могат да засенчат от нас цялостната картина и да ни попречат да осъзнаем значението, предназначението и ценността на различните ѐ части. С отчитане на тези уговорки и ограничения картата на нашия вътрешен свят изглежда по следния начин:

Схема 1 1. Низше несъзнавано 86

2. Средно несъзнавано 3. Висше несъзнавано, или Свръхсъзнателно 4. Поле на съзнанието 5. Съзнателен аз17 6. Висш Аз (Трансперсонален, Духовен) 7. Колективно несъзнавано

1. Нисше несъзнавано Към него се отнасят: а) Простите, но видими форми на психическата дейност, управляващи живота на тялото; разумното съгласуване на телесните функции. б) Основните влечения и примитивните подбуди. в) Многочислените комплекси, носещи силен, емоционален заряд, останали от близкото и далечно минало, индивидуални, наследствени и атавистични. г) Сънища и дейности на въображението от елементарен и нисш характер д) Различните патологични проявлния като фобии, натрапливи идеи и подбуди, параноя. е) Определени спонтанни и неконтролируеми парапсихически способности. 2. Средно несъзнавано Тази област се състои от психическите елементи, сходни с тези на бодърстващото съзнание и свободно проникващи в него. Тук протича усвояването на получения от нас опит, подготовката за бъдещи дейности, както и голяма част от теоретичната и практична работа на интелекта, на въображението, на художественото творчество от средна степен и със средна стойност. Тук, преди да се родят в светлината на съзнанието се зараждат, развиват и съзряват плодовете на всекидневната дейност на нашия ум и въображение. 3. Висше несъзнавано или свръхсъзнателно От тази област ни се явяват висшите форми на интуицията и вдъхновението – художествено, философско или научно; гениалните творения, етичните „императиви“, стремежите към алтруистични действия. Това също така е източник на състоянието на съзерцание, просветление и екстаз. Тук се таят висши парапсихически функции и духовни енергии. 4. Поле на съзнанието Този не точен, но понятен и пригоден за практически цели термин означава непосредствено осъзнаваната от нас част на личността ни. Непрекъснатият поток на усещанията, на образите, мислите, чувствата, на желанията и влеченията, достъпни за нашето наблюдение, анализ и оценка. 5. Съзнателен „аз“ 17

Асаджиоли нарича този елемент също и „личен аз“ или его – бел. съст. 87

„Аз“-ът, който представлява точката на чистото самосъзнание, често се бърка с току що описаната част от съзнателната личност, но в действителност те са съвършено различни. В това може да се убедим по пътя на интроспекцията. Изменчивите съдържания на нашето съзнание (усещания, мисли, чувства и т.н.) – е едно, а „Аз“-ът, центърът на нашето съзнание – е друго. Съществуващото между тях различие в някакъв смисъл напомня различието между осветената зона на екрана и проектираните върху нея изображения. Обаче хората, които просто се оставят на течението и не се затормозяват със самонаблюдение не виждат тази разлика – те пасивно плуват на повърхността на „мисловния поток“, отъждествявайки себе си с всяка последваща вълна, със сменящите се съдържания на своето съзнание. Оттук идва и горепосоченото объркване. 6. Висш Аз Съзнателният „аз“ като правило не само е потопен в потока от съдържанията на съзнанието, но видимо съвсем изчезва, когато ние заспиваме, припадаме, намираме се под въздействието на хипноза. Но когато се събуждаме или идваме в съзнание, „аз“ по тайнствен начин се появява отново, неизвестно как и откъде. Този факт ни кара да предположим, че зад или над съзнателния „аз“ съществува истински Аз*, постоянен център, от който "аз"-ът се възвръща в съзнанието. Позицията им и връзката между тях е посочена на схемата от върха до центъра на полето на съзнанието (съзнателен аз), свързани с пунктирана линия със звездата, поставена върху цялата личност, както съзнателна, така и несъзнателна, (трансперсоналния Аз). Висшият Аз в никакъв случай не трябва да се смесва с фройдовскoто супер его – „свръх аз“, което според теориите на Фройд представлява не действителен „аз“, а изкуствен продукт. Висшият Аз се отличава също и от всички феноменологични концепции за Аза,егото) За да изясним дали действително съществува „Висшият Аз“ можем да минем по различни пътища. Много хора, които са изпитвали по-голямо или по-слабо положително, съзнателно постижение на Аз-а са приравнявали това преживявяне по ниво на достоверност към преживяването на пътешественик, стъпил на по-рано неизвестна земя. Подобни свидетелства могат да се намеря в „Космическото съзнание“ на Р. М. Бак, в книгата „Третият органон“ на П. Д. Успенски, в „Мистицизма“ на Андерхил и в други книги. „Аз“-ът може да се осъзнае не само спонтанно, а и също благодарение на използването на различни методи за медитация и концентрация, например „процесът на индивидуация“ на Юнг, „пробуденият сън“ на Дезуал, прийомите на Раджа Йога и т.н. Освен това има и поддръжка от страна на такива философи като Кант и Херберт, които са провели ясно разграничение между емпиричното его и ноуменалния, реалния Аз. Всичко това показва, че Азът съществува в една реалност различна от тази на психологическите и физиологични явления и не е подложен на тяхното влияние, но неговото влияние би могло да промени из основи нашето психофизическо състояние. Очевидна е духовната и възпитателна важност (както теоретична, така и практична) на приемането на Аза и на използването на горепосочените методи за придобиване на ясно съзнание за него. 7. Колективно несъзнавано 88

Човешките същества не са откъснати едно от друго. Те не са „монади без прозорци“ както е считал Лайбниц. От време на време човек може да изпитва субективно чувство на откъснатост, уединение, но абсолютизиращите този факт екзистенциални концепции не съответват на действителността нито в психологически, нито в духовен план. Външната линия на овала на диаграмата трябва да се разглежда не като отделяща, а като разграничителна. Следва да я разглеждаме като аналог на клетъчната мембрана, която обезпечава постоянна активна обмяна на веществата между организма и клетката. Между нас и другите хора през цялото време протичат процеси на „психическа осмоза“. Протичат също и между нас и обкръжаващата ни психическа среда. Последната съотвества на това, което Юнг нарича „колективно несъзнавано“. Но той не е дал ясно определение на този термин, отнасяйки към него различни и даже противоположни по своята природа елементи, като примитивните архаични структури, наред с висшата, новаторска дейност от свръхсъзнателен порядък. *** Приведената по-горе диаграма ни помага да съгласуваме два факта, които на пръв поглед ни се струват взаимно изключващи се: 1. Видимата двойнственост – струващото ни се наличие у нас на два „аз-а“. В действителност на диграмата са показани като че ли два „аз-а“, защото личния „аз“ обикновено не осъзнава другия „аз“ и даже отрича съществуването му. Другия, обаче, истинския Аз е скрит и не се проявява в нашето съзнание непосредствено. 2. Действителното единство и единението на Аза . В действителност няма два „аз-а“, две независими и обособени същества. Има само Аз, който се проя-вява на различни нива на съзнателност и самопостижение. Отражението е отделено от източника на светлина, но няма собствена и автономна субстанциалност, не е друга светлина. Дадената концепция за структурата на вътрешния свят на човека включва в себе си и съгласува, събирайки заедно резултатите на различни наблюдения и експерименти. Тя ни позволява много по-пълно и дълбоко да разбираме драматичните колизии на нашия живот, с неговите конфликти и проблеми, но и показва и средствата за разрешаването им, набелязвайки пътя към Себевладеенето и вътрешната свобода. Какво само ни сковава и свързва в нашия ежедневен живот – ние сме жертви на илюзиите и на фантазмите18, роби на несъзнаваните комплекси, затрупани сме от хиляди външни течения, които ни заслепяват, хипнотизирани сме от измамни миражи. Не е удивително тогава, че човек в подобно състояние често изпитва неудовлетвореност, че е неуверен колеблив и противоречив в своите настроения, мисли и действия. Интуитивно чувствайки себе си като „единно цяло“ и същевременно откривайки се като много различни единици, той не може да се разбере, не знае накъде да се насочи и често прави грешки. Ето защо животите на толкова много хора са ограничени и осакатени, и има толкова много болести на душата и тялото, съществува толкова много разочарование, униние и отчаяние, което тормози човеФантазъм – (призрак) – продукт на фантазията, отразяващ в изкривена форма действителното желание, едновременно и визуална реализация на желанието и защита от реалния обект на желанието. 18

чеството. Не е удивително, че понякога човек в сляпото си и нетърпеливо търсене отчаяно се опитва да притъпи усещанията си с напрегнат живот, или с помощта на наркотиците да приглуши вътрешната болка; отдава се на страстите или се впуска в безразсъдни приключения. Нека сега да разгледаме дали е възможно да разрешим този централен проблем и как да го направим – да излекуваме този фундаментален недъг на човека. Дайте да видим как да се освободим от това робство, да постигнем вътрешна хармония, да осъзнаем своя истински Аз и да встъпим в правилни отношения с другите хора. Задача, разбира се, не лека и не проста, но разрешимостта ѐ е засвидетелствана от тези, които са прилагали за тази цел необходимите и достатъчни средства. Стадиите за достигане до тази цел са следните: 1. Дълбоко познаване на своята личност 2. Контрол над различните ѐ елементи 3. Постигане на своят истински Аз – откриване или създаване на обединяващ център. 4. Психосинтеза – формиране или преустройване на личността около новия център. Нека разгледаме всеки от тези стадии. 1. Дълбоко познаване на своята личност Вече знаем, че за да познаем действително себе си не е достатъчно да съставим описание на елементите, образуващи нашето съзнателно същество. Необходимо е също да предприемем изследване на обширните области на нашето несъзнавано. Най-напред трябва безстрашно да се впуснем в дълбините на нисшето несъзнавано, за да открием тези тъмни сили, които ни дебнат и ни застрашават – фантазмите, образи, които ни обсебват и ни владеят; страхове, които ни сковават; конфликти, които разсипват нашата енергия. Това може да се постигне с методите на психоанализата – с изучаването на сънищата, свободните асоциации и тези провокирани от думи–стимули, спонтанното рисуване, анализа на дейността на въображението, на психическите разстройства, на грешките и забравените спомени, и т.н. Такова изследване може да се провежда самостоятелно, но е по-леко да се осъществява с пощта на експерти. Във всички случаи изследването трябва да се провежда строго научно с най-голяма обективност и безпристрастност, без теоретични предубеждения, а също да не позволява скрито или бурно съпротивляване на нашите страхове, желания или емоционални реакции. Трудът на Фройд и неговите последователи по правило спира дотук, но това е едно необосновано ограничение. Необходимо е също да изследваме областите на средното и висшето несъзнавано. По този начин ние ще намерим в себе си неизвестни по-рано способности, своето истинско призвание, своите висши потенциални възможности, които се опитват да се изразят, но които ние нерядко отхвърляме или потискаме поради неразбиране, предубеденост или страх. Ние ще открием също така огромен запас на недиференцирана психична енергия, скрита във всеки от нас – пластична част на несъзнаваното, която се намира в наше разпореждане, осигурявайки ни неограничена способност за учене, работа и съзидание. Това е верният ни служител, който може да работи за нас, и го прави, без да го знаем, но би 90

могъл да го прави в много по-голяма степен и много по-добре, ако се научим как, ако уважаваме законите, ритмите, методиките, и ако си сътрудничим хармонично с него. 2.Контрол над различните елементи на личността След като сме изявили всички тези елементи, ние сме длъжни да ги овладеем и да добием контрол над тях. Само така ще можем да достигнем до хармонията, сигурността и истинското психично здраве. Само така ще можем да използваме по достоен начин в нас и извън нас съвкупността от откритите и активирани енергии. Най-ефективният метод за достигане на тази цел е методът на разотъждествяването. Той е основан на фундаменталния психологически принцип, който може да бъде формулиран по следния начин: Над нас действа всичко това, с което ние се отъждествяваме. Ние може да властваме над това, и да контролираме всичко това, от което се разотъждествяваме. В този принцип е заключен секретът на нашата свобода или на нашето поробване. Всеки път, когато се отъждествяваме със слабост, недостатък, подбуда, ние ограничаваме или сковаваме себе си. Всеки път като признаваме „Аз съм в униние“ или „Аз съм раздразнен“, ние все повече отдаваме себе си във властта на депресията или гнева. Ние сами налагаме на себе си даденото ограничение, ние сами заковаваме себе си във вериги. Но ако при същите обстоятелства ние кажем: „Опитва се да ме погълне вълна на униние“ или „Опитва се да ме завладее избухване на гняв“ – отношението е различно: има две сили, изправени една срещу друга. Така бдителният „аз“, като пазител срещу унинието или гнева няма да ги остави да ни превземат. Той може критично или безпристрастно да разгледа тези импулси, може да види причините им, да предусети техните нежелателни последици и да осъзнае тяхната необоснованост. Нерядко това е достатъчно, за да се издържи настъплението на такива сили и да се спечели битката. Но даже ако тези сили се окажат за известно време посилни, ако съзнателната личност поначало е захваната от техния натиск, то бдителният аз никога не бива победен до края. Той може да се скрие във вътрешната крепост в очакване на подходящия момент, приготвяйки се за контра настъпление. Може даже да изгуби тази битка, но ако не се предаде, окончателната победа ще бъде негова. Всъщност, освен да отблъскваме една по една атаките идващи от несъзнаваното, ние можем да се възползваме от по-основателен и решителен метод. Ние можем да се обърнем към дълбоките причини на тези атаки и да изкараме проблема от корен – тази процедура може да бъде разделена в две фази: а. Разлагане на „преобладаващите образи“ и „психологическите комплекси“ на елементи б. Управляване на освободените енергии и тяхното използване Психоанализата показва, че силата на тези преобладаващи образи се състои основно в това, че ние не ги съзнаваме и не ги приемаме за такива. Нерядко след като са изявени, разбрани и разложени на съществени елементи, те престават да ни тревожат. Във всеки случай ние можем да се защитаваме от тях след това много по-ефективно. За разлагане на елементи на мисли-образите е необходимо да се възползваме от методите „опредметяване“ и „критически анализ“. С други думи трябва да се наблюдават хладно и безпристрастно, така както ако бяха външни природни явления, които не са част от нашата истинска същност. Необходимо е 91

човек да установи между себе си и тях „психологическа дистанция“, да се държат на една ръка разстояние, а след това да се разложат на съставните им елементи. Както е известно, критичното и аналитично отношение към чувствата и емоциите е способно да ги охлажда, и даже да ги убива. Тази сила използваме нерядко във вреда на нашите висши чувства и творчески възможности. Но може, и трябва да се използва за освобождаване от нежеланите елементи. Обаче критическият анализ понякога е недостатъчен. Някои устойчиви тенденции, някои витални елементи на нашето същество упорито продължават да съществуват, колкото и да ги осъждаме и да ги отричаме. В частност това касае сексуалните и агресивните подбуди. Възможно е психическата енергия, вече откъсната от образите, в които се е съдържала и отклонена от посоката, в която се е движела, да доведе до състояние на безпокойство или възбуда, или пък да се въплъти в нови образи, да тръгне да тече в нови канали. Затова такива сили не следва да се пускат на самотек, а трябва да се освобождават съзнателно по безвреден начин, или още по-добре, да се използват за конструктивни цели, да служат за преустройване на личността, съдействане на психосинтеза. ~ Край на първа част от статията ~ Съставител: Стелиян Славов Превод от италиански: Лиляна Чернин Превод от руски: Георги Бяндов Използвана литература: 1. Ассаджоли, Р.: Психосинтез: теория и практика. Москва. 1994 2. Assagioli R.: Principi e Metodi della Psicosintesi Terapeutica, Edizioni Astrolabio Ubaldini Roma, 1973. 3. Assagioli R.: Psychosynthesis: A Manual of Principles and Techniques. Nеw York.: Hobbs, Dorman & Co., 1965. (Продължението очаквайте в следващия брой)

ФИЛОСОФСКИТЕ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ „Ние създаваме цялото красиво само когато нa всяка отделна част отдаваме това, което ѐ принадлежи" Димитрина Бисеринска Според книга IV на Платон – утопия за идеалната държава – идеалната държава се състои в това всички граждани да са щастливи, а не само малцина. Законодателите смятат, че както в лошо устроената държава се намира само несправедливост, така в най-добре устроената ще се намери справедливост. Те сравняват добре направеното цяло с това, че при оцветяването на скулптури за найхубавите части на образа се използват най-хубавите бои, защото цялото е красиво, когато на всяка отделна част ѐ дават принадлежащото ѐ. Първобитните племена, например, и до ден днешен почитат всяка част на Земята като божество, за да „усети“ благодарността им, че я има и че живеят на нея. Да бъде тя доволна, „погалена“ и съответно с богата реколта. Така законодателите смятат, че ако пазителите на законите изглеждат такива, каквито не са, държавата ще бъде унищожена из основи, а именно те са тези, които могат да правят държавата щастлива, т.е. колкото пазителите са по-малко вредни за държавата, те са истински пазители. Законодателите казват и че трябва да се поставят стражи, на които да е осигурено най-голямото щастие и да наблюдават дали щастието е осигурено на цялата държава. Те трябва да правят така, че да бъдат най-добри изпълнители на своята работа. Така според законодателите ще се създаде най-добрата държава, в която всеки гледа своята работа и е щастлив. Така цялото ще бъде красиво, защото всеки, независимо от своята позиция, ще бъде доволен и съответно щастлив. Няма да има злоба и не доброта у хората. За целта също трябва да се премахнат богатството и бедността. Защото ако един грънчар забогатее, той непременно ще стане ленив и лош грънчар, което ще предаде и на своите деца. Богатството е в основата на безделието и разкоша, а бедността – на малодушието и пороците. Затова една държава, лишена от пари, би се била полесно с други две такива държави – така законодателите обясняват единността и равенството – ако един опитен боец, много добре подготвен, се бие с двама затлъстели и богати мъже, то непременно той ще победи. Тъй като всяка държава е от много държави, трябва да се назовават другите в множествено число, защото колкото и да е малка една държава, все ще има две, които враждуват помежду си и едната, от които е на богатите, а другата – на бедните. Така ако ненужното богатство се даде на друга държава, която може да го използва, ще се създадат много съюзници и малко врагове. Ако една държава се урежда мъдро, то тя неизбежно ще бъде най-силна, за разлика от държавите на елините и варварите. Освен че всички в една държава трябва да бъдат равни и щастливи, те трябва да бъдат признати. Освен че имат равни права и равни богатства, всеки гражданин, ако се труди усърдно и се отличава от другите, то той ще бъде преместен в съсловието на стражите и обратно – ако някой потомък на стражите покаже ленивост и безделие, той ще бъде преместен в друго съсловие. Всеки от гражданите трябва да бъде използван в сферата, в която е годен и да има само едно занимание, за да не бъде той разпилян. Така се създава мирна и единна държава.

Една държава трябва да бъде единна, а не множествена. Трябва да се пази „цялото“, да се пази неговата красота, защото това е основата на мира и спогодбата. Не трябва да се лакомее и да се иска още и още, а да се пази това, което е в държавата; това, което вече го има; това, което крепи държавата, което прави хората в нея щастливи; това, което е достатъчно за нея и което е важно, а не да се гледа излишъкът или изобилието, които са пагубни за добродетелта. Ако няма добродетел, няма истина. Ако няма истина, всичко ще бъде лъжа и неистина, а именно истината, казва Аристотел, е съответствие на действителността, установена чрез опита. Добродетелта трябва да лежи у хората. С нея ще се създаде „красивото цяло“, единното цяло. Когато на всеки човек, на всяка частица ѐ се отдава дължимото, тогава има красота без злоба, тогава има възможност за всеки да покаже това, което може. Приоритет за една добра държава трябва да бъдат тези неща – достатъчните пари, единството, равенството и достатъчното щастие.

Резюме на „Образованието и смисъла на живота” на Джиду Кришнамурти Добрин Добрев Образованието и смисъла на живота Човешката природа по целият свят е сведена до едно и също състояние. Като това най-ясно се вижда в колежите и университетите. Студентите се стремят преди всичко да успеят в живота, да станат важни личности, да се забавляват и ако може да не мислят. Конформизмът затруднява индивидуалното мислене и води до рязко противоречие с групата. Образованието ни кара да живеем в съгласие с установения ред и сляпо и лицемерно да уважаваме авторитета. Въпреки това съществуват две форми на бунт: несъзнателна, която е реакционна и съзнателна, която произлиза от самопознанието. Образованието е лишено от смисъл ако неговата цел е само да сме учени и успешни в живота. Съвременното образование акцентира върху специализацията и създава едностранчиви личности, което от своя страна води до конфликти. Съвременното образование е подчинено на личните интереси и страха породен от алчността. Съвременното образование набляга на второстепенните ценности и не обръща внимание на въпроса за смисъла на живота. Настоящото образование се стреми към резултатност, която от своя страна води до конфликти. Образованието е не просто трупане на знание, а и откриване на собствен смисъл. То трябва да създава цялостни личности. Целта на интелекта не е в ловкостта, а в улавянето на същественото. То трябва да помогне да премахне социалните и националните различия, да ни освободи от доктрини. То не трябва да ни кара да се приспособим към обществото, а да открием нашето истинско аз. Без себеразбирането не може да достигнем хармония със себе си и света. Правилното образование

Невеж не е необразования, а този който не познава себе си. Сегашното образование води до механично натрупване на познание, но не и до неговото разбиране. То води до придобиване на професия, но не и себеразбиране. Животът се състои от добро и лошо. Ако той бъде схванат в своята цялост може да придобием творческо разбиране, но не и когато го познаваме фрагментарно. Техническото познание дава професия, но не и разбиране. След придобиването на професия няма по-нататъшен път. Техническите умения ни дават известна сигурност и ни правят агресивно независими. Създават ни удобна зона за съществуване. Прогресът ни дава свободно време, което изпълваме с омаловажаващи развлечения и идеали. Идеалите и доктрините не помагат на личността да се освободи от собствените си проблеми и конфликти. Образованието не трябва да популяризира тези гледни точки, а да представи нещата такива каквито са. Идеалите създават човек според образец. Образованието трябва да помогне на личността да се самоопознае. Идеалите пропагандират бъдещи Утопии, които са в противоречие с настоящето. Индивидът не трябва да се оформя по някакъв идеалистичен модел, а чрез образованието да се превърне в свободна чувстваща и разбираща личност. Образованието по модел създава работоспособни мъже и жени, но не и творчески натури. Организираното образование създава техници, които да служат на правителства и идеологии, но не и индивиди, които да посрещнат живота разумно. Истинското образование трябва да създава цялостни човеци. То трябва да спомогне за създаването на нови ценности, не да налага вече съществуващите. Създаването на методи само класифицира децата и ги оценява през наложената призма. Това води до създаването на конфликти между това, което е и това, което трябва да бъде. Дисциплината се е превърнала във важен елемент на социалната структура заради това, че спомага за резултатността. Целите излизат на преден план пред средствата. Дисциплината извежда системата на преден план пред човешките същества. Тя идва на мястото на любовта и ограничава свободата. Дисциплината води до принуда и раболепие, които карат индивида да е враждебен и страхуващ се. Доброто образование трябва да култивира интелигентност и свобода, което е невъзможно при наличието на дисциплина. При него не бива да се наблюдава конформизъм и послушание. Образованието трябва да помогне на индивида да осъзнае собствения психически процес. Култивирането на разума трябва да доведе до себепознание и познание отвъд себе си, но това е невъзможно при наличието на страх. При порицаване и възнаграждаване егоцентричността се засилва. Страхът в името на някого – Бог, родина или дадена личност не може да е причина за правилно действие. Уважение породено от страх или възнаграждение не е истинско. Правилното възпитание трябва да насърчава вежливостта и вниманието отвъд принципа на поощрение и наказание. В обществото, където авторитета властва не може да има истинско сътрудничество. За да схванем смисъла на живота ние не трябва да разсъждаваме под влиянието на авторитети. Религиозните и нерелигиозните родители налагат своите разбирания над децата си. Религиите по своята същност са организирани вярвания със своите догми, ритуали и суеверия. Въпреки, че религиите твърдят, че се прекланят пред Бога те насаждат страх от наказание и вражда между представителите на различни вярвания. Истинската религия води до осъзнаване на отношението ни към нещата, хората, природата и Бог. Тя не трябва да създава предразсъдъци и предубеждения. Тя не е набор от вярвания ритуали надежди и страхове. Тя не е компромис с лична95

та свобода. Тя не води до обуславяне на съзнание, а води до себеразбиране. Организираната религия от своя страна се е превърнала в опиат и утешение за страхливите и боязливи хора. Предишните поколения създават традиция от насаждани амбиции, идеали и традиции, които се приемат безусловно. Те задушат естественото търсене и любопитство в новите поколения, чрез внушението да се търсят социални придобивки и удобства. Правилното възпитание би трябвало да доведе до естествен стремеж да се критикува написаното в книгите, да се изследват социалните ценности, традиции и религиозни вярвания. У младите не бива да се потиска недоволството и енергията, да не се насажда страх. Това е времето, когато трябва да се развива критичността. Младите трябва да бъдат предпазвани от политическите, социалните и религиозни внушение, от това как да се мисли или действа. Не бива да се възпитават в култ към успеха, защото това поражда страх от провала. Възпитанието на детето трябва да води до схващане на свободата и целостта. То трябва да премахне социалните различия, предразсъдъците, желанието за власт и господство у ученика. Трябва да спомогне за изграждането на умение за самонаблюдение и изживяването на живота в неговата цялост, а не отдаване на само една страна от егото. Хората трябва да са цялостни в своето разбиране за живота, за да може да излязат от съвременната криза. Пълноценният човек не изпитва страх, а развива способностите си чрез опита. Интелект, авторитет и разум Правилната образование води до творческа интелигентност. Различните политически системи заменят един ред с друг, но това не помага за решаването на световните проблеми. За да се случи това хората трябва да възродят духовното и да отхвърлят ценностите породени от агресия и самозащита. За да се случи това ние трябва да осъзнаем и разберем себе си. А това става чрез разбирането на отношенията между нас, хората, идеите и природата. Отношенията помежду ни не трябва да се градят на чувства, защото са нестабилни, те трябва да са продукт на разума. Съвременното образование не предлага подобен подход. Мненията и традицията оформят нашето разбиране за света от най-ранна възраст. Традицията ни принуждава да се намираме в рамка и ни държи в страх. Страхът ни пречи да разберем себе си и заобикалящия ни свят. Следването на авторитетите означава подчинение породено от страх и е отрицание на интелигентността. Не може да сме свободни когато се подчиняваме или упражняваме авторитет. Когато се прекланяме пред политическите или религиозни авторитети ние сме експлоатирани заради собствения страх и желание за сигурност. Тези принципи ограничават нашето себепознание, защото то изисква спонтанност и свобода на наблюдение. Себепознанието, което възниква от свободата да разбираме ни носи истинско щастие, то е в началото на интелигентността. Свободата е способността да разбираме. Съвременното образование развива интелекта, но не и разума, който не се обляга само на фактите, но и на разбирането. Интелектът функционира независимо от емоциите, докато разума е в хармония с тях. Знанието няма общо с мъдростта. Тя не се състои в запаметяване или научаване, а в отричането на Аза. Мъдростта е в себеосъзнаването и разбирането на света около нас. Тя не може да бъде заменена със знания, защото освобождаването от страдание не може да се постигне чрез факти. Прекаленото наблягане на един дял от цялото не ни дава разбиране. Разбирането е продукт на цялостно осъзнаване. Без любов това 96

мислене е невъзможно. Любовта ще възникне ако сложим край на алчността, омразата и чувството за Аза. Без любов и правилно мислене жестокостта и подтисничеството ще се увеличат. Образованието и световният мир Образованието е в пряка връзка със световната криза. Световната криза е породена от погрешни ценности по отношение на хората, собствеността и идеите. Връзката ни с другите се основава на конкурентост и алчност, което води до конфликти. Друг фактор е подчинението пред лидерите и авторитетите създаващо конформизъм и страх. Мирът не се постига чрез подчинението на системи и идеи. Правилното и морално поведение е само доброволното. Убежденията, идеологиите, организираната религия, патриотизмът създават противоречия между нас и другите. Засилват чувството на егоизъм. Тези идеологии ни карат да стигаме до крайно агресивно поведение. Национализмът е стремеж към облагодетелстване на една нация за сметка на другите. Той подхранва грешни разбирания и самомнението на егото. Всички тези тенденции са продиктувани от стремежа за лична сигурност. Стреме-жът към лична сигурност поражда конфликти. Образованието трябва да приучи детето да не обръща внимание на външните етикети. Да показва колко безсмислени са расовите и класовите предразсъдъци. За сметка на това правителствата и организираната религия се опитват да влияят на образованието. Невъзможно е да се говори за човешко единство ако има етническа, религиозна или социална разделеност. За да се промени това нашите отношения трябва да се градят на отговорност, знание, любов и опит. Правителствата използват национална пропаганда. Правилното образование би било пречка за техните цели. Но ние сме същите, които създаваме тези правителства. Новото отношение към света не може да бъде създадено чрез насилствени действия. За да променим човешките отношение трябва да променим себе си връщайки се към въпроса за човека. Техническите знания и умения не могат да заместят вътрешната ни празнота. Мирът е постижим не чрез половинчати реформи, а чрез осъзнаването на собствената агресия и страх. Училището Правилното образование се занимава с индивидуалната свобода необходима за истинското сътрудничество между индивида и групата. То трябва да му помогне да открие психическите пречки, които са част от него. Истинското образование трябва да помогне за осъзнаването на дълбокия смисъл на човешкия живот и да освободи съзнанието от користта, страха и конформизма. Масовите училища създават добри специалисти, но се провалят в изграждането на цялостни индивиди. Големите учебни центрове поощряват натрупването на факти, на шаблонното мислене, но не помагат на ученика да стане цялостно интегрирано същество. Трябва да се създадат училища, където на преден план са децата с техните индивидуални заложби и проблеми. Такива училища може да не са институции, а да бъдат създадени в нечии дом. Добрият възпитател трябва да е загрижен за индивида, а не за броя на учениците. Родителите трябва да се обединят около създаването на такива малки училища. Това е революционна постъпка срещу, която ще застанат организираната 97

религия и правителствата. Учителите трябва доброволно да се включат в изграждането на училището. Ако преподавателите следват неотклонно своите цели незаинтересованите ще отпаднат. Директорът не бива да е властен, защото така се създава дух на подчинения. Всички учители трябва да взимат равно участие. Разумните учители са гъвкави и не е нужно да бъдат контролирани и напътствани. Учителите трябва често да се събират и да обсъждат различните проблеми. Между учителите и директора трябва да има чувство на равенство и доверие. Правилното образование не може да бъде масово. Всяко дете трябва да бъде изучавано. В училищата трябва да преобладава дух на свобода и интелигентност. Да съществуват срещи между учители и ученици, където да се обсъждат общите проблеми. Самоуправлението в училище ще помогне в подготовката за самостоятелен живот. Ученикът не бива да заучава готови формули. Добрият педагог трябва да помогне на ученика да осъзнае собствената си свобода, интереси и специфики. Учителят трябва да помогне на ученика да осъзнае талантите си, за да може да открие призванието си в живота. Отговорността върху развитието на детето пада преди всичко върху учителите, защото често родителите са незаинтересовани. Учителят не трябва да е просто информатор, той трябва да помага в търсенето на истина. Да бъде едновременно ученик и учител. Учителят не трябва да мисли за заплата и да гледа на професията си като средство за препитание. В просветеното общество цялата общност ще се грижи за материалните му потребности. Истинският учител не създава добре функционираща институция, нито служи на системи – той е душевно богат и не иска нищо за себе си, неговата професия не е средство за постигане на социално положение и авторитет, затова той е свободен от политическите и религиозните догми. Родители и учители Правилното образование започва от педагога, защото той предава своите знания на децата. Ако възпитателят е ограничен с някакви норми той ще ги предаде и на този, който възпитава поради, което образованието се превръща в още един източник на проблеми. Повечето хора са си сложили рамки, затова преподавателите учат детето как и какво да мисли. Повечето родители искат да видят как децата им постигат социални успехи. Те поставят семейните, груповите и националните успехи пред всеобщото. Те често прехвърлят отговорността за възпитанието на педагога. Научният и технически прогрес не правят човека щастлив, нито му помага да разреши вътрешните си противоречия. Учителят трябва да превъзпита и самите родители. Често пъти децата се превръщат в проекция на родителите. Може ли такива родители да възпитават децата си правилно? Децата страдат от конфликти и нещастие не само, защото са грешно възпитани, но и заради поведението на родителите си. Ако родителите обичаха децата си нямаше да ги възпитават в дух на егоизъм, разделение и борба за власт, вместо да го приучат на чувствителност и интелигентност. Педагозите трябва да осъзнаят собствените си проекции и разбирания, за да бъдат наясно и с детската душевност, те трябва да дават личен пример. Възпитателят не трябва да изпитва страх, за да може да освободи родителите и децата от страх. Ако изпитва страх, той тайно ще го предаде и на своите ученици. Учителят също трябва да осъзнава пълния смисъл на свободата. Той също така ще помогне на своите възпитаници да осъзнаят влиянието на другите и околната среда върху себе си, да търсят истинската стойност на нещата. Ще се опита да ги приучи да не 98

търсят подкрепа, която да ги успокоява вътрешно. Добрият педагог се стреми да не се превърне в идеал и образец за своите ученици. Добрият възпитател е дълбоко религиозен и се стреми към свободата и целостта на индивида, не принадлежи към секти или организации той разбира, че реалността или Бог се появяват само със себепознанието. Той не трябва да използва системи, защото знае, че те ограничават личната свобода, вкарват проблема в рамки. Преподава за да създаде вътрешно богати индивиди. Секс и брак Както всички проблеми педагогът трябва да помогне на учениците си да осъзнаят проблема за страстите и сексуалните желания. Не може да възпитава ако не е изучил тази тема из основи. Сексът се е превърнал в основен проблем за нас, всява конфликти и смут. Цялото общество е организирано около интелекта и не остава място за творческа свобода. Единственото място, където има възможност да се прояви творчество, са сексуалните отношения. Отдушник на нашата неудовлетвореност се превръща секса. В тези моменти на екстаз азът отсъства, затова ги търсим отново и отново. Търсим самозабравата и освобождението от азът чрез индивидуални или групови силни преживявания. Докато не осъзнаем личностните проблеми няма да разберем и проблема на секса. Креативността е възможна само ако няма страх, а не е възможно да няма страх ако има неудовлетворени желания. Креативността и свободата са обвързани. Докато не осъзнаем естествени-ят стремеж към удоволствия и секс няма как да сме свободни. Потискането на тези желания не води до разрешаване на конфликта. Религиозните норми също пречат за разбирането на проблема. Брачните договори също пречат за разрешаването на противоречия. Не нормите, а любовта би разрешила проблема със секса. Не секса, а бягството на ума от противоречията създава проблеми. Изкуство, красота и творчество Хората се опитват постоянно да избягат от себе си. Изкуството е лесен начин това да бъде постигнато. Когато има конфликти творчеството е невъзможно. Правилното образование трябва да ги посочи, а не да възхвалява начина за бягство от тях. Откъснатото от живота изкуство е без значение. То се превръща в израз на бягството от него. Без осъзнаване на смисъла на живота творчеството става израз на желанията на азът. Истинският творец преминава отвъд границите на суетата. Всяка самоизолация и самоотъждествяване пречат на изразителността. Съзнанието е гъвкаво, когато осъзнаем мислите и чувствата си по отношение на другите и света. Тогава ставаме чувствителни към грозното и красивото. Нуждаем се от стимулиращото действие на вещите за да прикрием вътрешната си празнота. Само при осъзнаването на вътрешната празнота ще схванем радостта от творчеството. Не се нуждаем само от изразни средства, а и от съдържание с което да изпълним художественото произведение. Творчеството е възможно при наличието на вътрешно богатство. Свободата на творчеството идва чрез себепознанието. При него няма конфликти, скръб и желания. Творчеството е състояние при, което истината се проявява, а това е възможни в отсъствието на азът.

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ Осемте съзнания на йогачара19 Алисиен Пацев Осемте типа съзнание (санскр. Астаявиджняна) са едно от най-важните понятия на будистката школа Йогачара. Основният акцент при тази будистка система е изследването на съзнанието и неговите различни степени, а основният тезис е положението че: “Що се отнася до трите свята (камалока, рупалока и арупалока), то те не са нищо друго освен съзнание”. Реалността е във феномена на самото съзнавано, на акта на осъзнаването, на увереността в осъзнаването. Йогачара смята, че в съзнанието е светът като цялата възможна представа и като цялата възможна действителност. Шест съзнания според Сарвастивада (абхидхармистката концепция) Според абхидхармистката традиция елементите, които изграждат съдържанието на потока на личността (дхармичния поток), най-общо се разделят на материални елементи (рупа)20, т.е. елементите, които изграждат базата на съзнанието (рупа-чайта), елементи изграждащи групите (скандха-чайта) и „духовни” или ментални елементи (“чита”, “виджняна” и “манас”), които изграждат ядрото на съзнанието и служат за опора на елементите на общия обем на съзнанието (чита-чайта). Идването на съществото в света (дали то ще се роди, или не) е непосредствено следствие от действията му в неговото предишно състояние. Следователно първичната кармична конфигурация е създадена от неговите действия в своето минало състояние. В нея е заложена също и основата на жизнеността и жизнеспособността на съществото. По-късно се появяват елементите, които изграждат потока на цялостната личност21. Те се групират и изграждат наличието на т.нар. „шест бази“ или шест органа (шад аятана) . Това са: органът на зрението (saksur-dhatu); органът на слуха (srotra-dhatu); органът на обонянието (ghrana-dhatu); органът на вкуса (jihva-dhatu); органът на осезанието и тактилността (kaya-dhatu) и самата способност на интелекта (mano-dhatu). Появяват се и обектите на тези органи или основи на съзнанието. Шестте обекта на тези основи са: цвят (rupa-dhatu), звук (sobda-dhatu), мирис (gandha-dhatu), вкус (rasa-dhatu), осезание (sprastavya-dhatu), нечувствени обекти (dharma-dhatu). Буквално тези, които практикуват йога. Една от основните будистки школи на Махаяня. Йогачара е идеалистическата школа на Асанга (315-390). Това са и системите на Васубандху (320-380), на Дигнага (480-540), на Дхармакирти (580-650). Заедно с Мадхямика, Йогачара е второто основно направление в Махаяна. 20 Това са материалните елементи или материалните “качества”, т.нар. четирите велики елемента – елементът на земята или елементът на твърдостта (патхави); елементът на водата или елементът на връзката и свързаността (ано); елементът на огъня или на топлината (теджо) и елементът на въздуха или на движението (вайо). 20 Това става в четвъртата нидана от дванадесетстепенната формула. 21 Това става в петата нидана от дванадесетстепенната формула за взаимозависимия произход. 19

100

В резултат на шестте органа на съзнанието и техните обекти се появяват и шест съзнания – корелати: • Зрително съзнание (saksur-vijnana-dhati); • Слухово съзнание (erotra-vijnana-dhatu); • Обонятелно съзнание (ghrana-vijnana-dhatu); • Вкусово съзнание (jihva-vijnana-dhatu); • Тактилно съзнание (sprastavya-vijnana-dhatu); • Чисто съзнание (mano-vijnana-dhatu). Съзнанията-корелати се появят тогава когато елементът на чистото съзнание (манас) се свърже с някоя от шестте бази. По-късно към тези основни конфигурации се появяват и елементите на цялостния поток на личността. Според Енциклопедия Абхидхарма те са 46. Делят се на чисти елементи или ментални фактори и сили (самскара). Силите биват морални и неморални. Първите пет „вида“ съзнаниe – зрителното, слуховото, обонятелното, тактилното и вкусовото се съотнасят със света на феноменалното битие. Шестият вид съзнание – чисто съзнание (мановиджняна) е разсъдъчно съзнание, формирано от предходните пет22. Негова основа е общата сетивност. Клищамановиджняна Йогачара определя седми вид, или форма на съзнание. Седмият вид съзнание (клищамановиджняна) възприема външното като противоположно на вътрешното. Това съзнание оформя дуалността, оформя идеята за субекта и обекта като взаимозависими противоположности. Клищамановидшняна е обобщаващо съзнание. То създава противоположните понятия и антиномиите. Именно за това се нарича и клеща (клища), т.е. нещо което се подава на ментални „замърсители“. Често вместо “клиштамановиджняна” или “клиштаманас” в литературата (както небудистка, така и будистка) се употребява просто “манас”. Този манас се различава съществено от съдържанието, което влагат в него сарвастивадините (абхидхармистката традиция). Същността му е мисълта, докато при Абхидхарма-Сарвастивада е различаването. Клиштамановиджняна събира в своеобразен фокус всички възприятия, усещания и впечатления и се явява център на личността. Клиштамановиджняна дава и илюзията за неизменност и следователно за неизменен Аз или душа. Съпровожда се от следните моменти, които го “замърсяват”. Първо – атмамоха (незнанието), второ – атмадришни (свързването на мисълта с Атман), трето – атмамана (гордостта, която се опира на Атнана) и четвърто – атмаснеха (любовта към самия себе си). Клиштаманас винаги е свързан с чувствата и с осъзнаването на идентичността. Поради това той е “омрачен” или “нечист ум”. Наричат го също “хващащ се” защото именно той образува фокуса на личността, представата за “Аза”. Оттук следва и илюзията за самостоятелното съществуване, илюзията за индивидуалността. Доколкото манас се явява обединяващо звено на психическите елементи и на техните конфигурации той е носител на индивидуалността, но доколкото индивидуалностПоложението, че мановиджняна се формира от предходните пет съзнания се споделя от някои будистки автори. Други считат, че мановиджняна е самостоятелна група елементи и самостоятелно, но не самодостатъчно съзнание.

101

та е илюзия за самостоятелно и независимо съществувание, а оттук и врата към вярата в субстанционалността на себе си, то манас е именно нечисто съзнание и илюзия. Той създава, или по-скоро спомага за създаването на „психическите и ментални отрови“ които водят към авидия (неведението). Те се наричат асрава (санскр., букв. замърсяване, отрова). Асрава е основно препятствие за намиране пътя за Просветлението и спасението. „Отровите” за мисълта и духа, според будизма, са най-вече желанието за перманентно съществуване, лъжовните възгледи и невежеството (авидия). Тези специфични „отрови“ на мисълта създават и особени качества и склонности на мисълта, които й пречат да възприеме действителната реалност. Наричат се анусая (санскр.), анушая (пали). Това са латентни, скрити дълбоко в подсъзнанието качества, които водят към неведение. Буда определя седем скрити склонности и тенденции. Първата е скритата склонност към чувствените желания; втората, скритата склонност към отвращение; третата, скритата склонност към неправилни възгледи; четвъртата, скритата склонност към съмнение; петата, скритата склонност към самомнение; шестата, скритата склонност към желание и стремеж за продължително съществуване и накрая скритата склонност към неведение. Различават се три равнища на тези скрити склонности. Първото ниво се нарича анусая – скрити склонности като тенденции на самия разум. Те могат да вкарат мисленето в капана на мисловните конструкции, противоречия и антиномии. Второто ниво се нарича парийютхана. Скритите склонности са дълбоко в подсъзнанието. Те подчиняват на себе си мисленето, и разбирането. Третото ниво наречено витикама е свързано с мотивацията, следствие на тези скрити склонности. На това ниво се генерират най-неблагоприятните ментални импулси, които водят след себе си много лоша карма. Една от основните „опори“ на неведението според будистката философия е асмимана (пали, букв. представа, мисъл за съществуването на собствения „Аз“, мисъл за съществуването на идеята за самия себе си, за представата „аз съм”). Будизмът счита асмимана за лъжовна представа, основно препятствие към Просветлението и освобождението, независимо че тя е съществена част от обикновеното човешко съзнание. Терминът следва да се различава от привързаността към собствения „Аз”(атмамана), както и от вярата в съществуването на перманентен „Аз”. Асмимана и е близък с понятието Адукха-мусала23. Алая – виджняна Основа на философията на Йогачара е концепцията алая-виджняна (alayavijnana), осмото съзнание. В произведението си Кармасиддхипракарана (Разяснение на кармичните действия), на въпросите на опонентите как може да се определи Алая-виджняна, Васубанду отговаря: “Нейното съдържание е неразличимо”. Адукха-Мусала – Неутрално чувство (ведана), което нито е приятно, нито е неприятно. Адукха – мусала не е липса на чувствителност, а просто чувство, което не е нито приятно, нито неприятно. То не е свързано с емоционалната сфера, нито с възприятието или с конкретна ситуация. При него не е насочено вниманието (манаскара) и като такова то е извън психическата реактивност. То е близко до простото усещане за битие.

102

Защо Алая-виджняна се нарича съкровищница? Това е така, защото е основно, базово съзнание, коренът на съзнанието. В него, в снет вид, във формата на “семена” (биджа) се съдържат всички конструкции и схеми, които създават идеите и образите, и актуално и потенциално могат да достигнат повърхността на индивидуалното съзнание и да се осъзнаят като външен свят. Светът е конструкция и то логическа конструкция. Това, което съществува в индивидуалното съзнание е разгръщането на идеята, съществуваща в Алая-виджняна. Следователно в Алая-виджняна съществува и основанието на индивидуалното съзнание, и неговата “форма”, както и самата идея за “съзнателност”, т.е. онази специфична осветеност, която непосредствено предхожда идеята за “Аз съм”. Концепцията има много общи моменти с философията на Беркли и най-вече с философията на Кант. Много сродни моменти има и с феноменологията и екзистенциализма. Алая-виджняна съдържа в себе си всяка представа. В нея е и представата за абсолютното, за Единното. Представата за нещо “извън” това съзнание е също в това съзнание, доколкото самото “извън света”, “извън абсолютния мисловен хоризонт” са представи. Абсолютът като представа е велик тезис на Йогачара. Като съдържание на мисловните и сетивните представи той има много общо с Хегеловата представа за идеята за абсолютността, която е в абсолютността. Феноменалният свят, според йогачарите, е същинската реалност. Друг свят просто няма. Разделението на феноменален, ноуменален или “външен” свят за Йогачара е просто намирането на идеята за това разделение, която бездруго съществува във всеобщото съзнание. Именно в този смисъл Алая-виджняна е абсолютна. Представата за реалност, извън абсолютността на Алая-виджняна, е фантазъм. Сама по себе си Алая-виджняна не е абсолютна субстанция, независимо че съдържа представата за нея в себе си. Нейната абсолютност е в корена на съзнанието, в неговата базовост, а не в субстанцията, Бог или Единното. Идеите са поскоро етапи на съзнанието, а смисълът на цялото съществувание, в частност на съществуването на човека, е изменението на съзнанието. Съзнанието се изменя като се освобождава. То може да се задържи при даден етап, ако е свързано с него и “омърсено” от него. Субектът и обектът имат своето различие в цялото, но това различие е в недостатъчността на мисловното проникване, в отношението между сетивност и мислене. Йогачарите признават това различие, но както пише С. Радхакришнан „те го признават само психологически“. Практически това е намесата на авидия, която затруднява проникването. Основата на двойствеността е неведението (авидия), което може да се каже и така – неведението (авидия) създава двойствеността. Тя се развива в идеите за субекта и обекта, за Аза и не Аза (клиштамановиджняна). Сетивността също е страна от тази двойственост. Чистото мислене, разумът (будхи) е освободен от двойствеността, следователно той е освободен и от сетивните основания. Това е в чисто мисловен аспект. Идеите на разума се извличат от всеобщото съзнание. Това дава повод разумът да се раздели на “осъзнаващ недвойствеността” и “извличащ идеи”. Към първия тип е близко Кантовото понятие за чистия разум, а към втория – по-скоро Кантовото разбиране за разсъдъка. Същинският разум няма нищо общо с “разсъдъка”, именно той осъзнава недвойствеността. В този си акт той придобива знание. Това знание е следствие на осъзнаването, но не следвайки чисто логическото поле на разума. В акта на осъзнаването разумът се превръща в нещо различно от себе си. За да бъде достигнато просветлението следва да се измине един “участък” от мисловния път, където мисленето или разумът не могат да преминат. Това може да 103

направи някаква друга форма. Най-често това е интуицията, която може да достигне до т.нар. “благородна мъдрост” или Просветлението. По същество това е достигане до Абсолюта и Нирвана. Присъствието на сетивните основания в мисленето е необходим етап от пътя към чистотата и съвършенството. Именно това мислене предполага авидия. В този смисъл то се разглежда като двойствено. Йогачарите наричат тази двойственост, съответно съзнаваща и несъзнаваща. Несъзнаващата “част” има своите основания в скандхите, в телесността, а оттук в сетивността и в “сетивното възприемане на света”, което е несъвършено възприемане. За Йогачара фундаментален принцип на Вселената е съзнанието. То предшества всяко нейно състояние и следствие. Достига до себе си или става действително като самото себе си в себеосъзнаването. Последното има множество форми и степени. Една от познатите ни степени е осъзнаването на себе си (субект, Аз) като закон на себе си и на това, което не е себе си (обект, друго). Подобна интерпретация е близка до брахманистката позиция, дори може да има и своеобразно сливане с нея. Литература: Wayman A., The Yogäcära Idealism // Philosophy East and West. 1972. Vol. 15, January. Dutt N., Mahayana Buddhism. Delhi.1978; Dutt N., Buddhist Sects in India., Delhi,1978; Hobogirin, Dictionnaire encyclopedique du Bouddhisme. Tokyo 1931; Lusthaus D., Buddhist Phenomenology: A Philosophical Investigation of Yogäcära Buddhism and the Ch'eng wei-shih lun. L.: Curson Press, 2000; Powers J., The Yogäcära School of Buddhism: A Bibliography. Metuchen: Scarecrow Press, 1991; Kochumuttom T. A Buddhist Doctrine of Experience: A New Translation and Interpretation of the Works of Vasubandhu the Yogäcärin. D., 1982;Tola F., DragonettiC. Being as Consciousness. Yogäcära Philosophy of Buddhism. D., 2004; Чаттерджи А.К. Идеализм йогачары / Пер. с англ. M., 2004; Waldron W.A.S. The Buddhist Unconscious: The Älaya-vijnäna in the Context of Indian Buddhist Thought. L., 2003; Пацев А. Будисткото учение за анатмана (не-душата), С. 2012; Пацев А. Будистка философия, Речник, С.2015.

104

Из За изречението и думата (Вакяпадия) Втора част (За изреченията) (16 част, продължение от Философско списание ИДЕИ, брой 3 (21), Година VII, 2015, Декември) Превод Мирена Атанасова В предишната част бяха представени критическите аргументи на школата мимамса по отношение на основната теза на Бхартрихари за разбирането на значението на изречението като неделимо цяло. Тук следва техният коментар и аргументиране на тезата за единността на значението (акханда). Аргументацията е предимно от сферата на науката за езика, а позоваванията са на авторите от Златния век на индийската лингвистика – Панини24 – и Катяяна25. 88. Това, което се твърди по-горе26 (от поддръжниците на школата мимамса) не е необяснимо – изречението може да се анализира на отделни части, въпреки че значението му е неделимо. Както сложното изречение може да се раздели на отделни прости изречения на базата на това, че те изразяват отделни идеи, така в него могат да се отделят значенията на отделните думи, въпреки че цялостното значение на изречението е неделимо. В отговор на представителите на мимамса могат да се приведат следните аргументи от привържениците на тезата за неделимостта на значението на изречението: Дори да има отделни значения на думите и подчинените изречения, човек разбира и цялото (значение на изречението) освен тях. То съществува като знание или осъзнаване. Така значението на изречението може да се анализира на базата на различните сили – шакти (śakti) и на отделните думи и подчинени изречения. Будистите приемат съществуването на абсолютната уникалност – свалакшана, която няма нищо общо с каквото и да е било друго. И все пак те говорят за универсалното – джати27 (jāti) на базата на отличаването от другите неща – апоха (apoha). По аналогичен начин привържениците на единството на изречението отстояват неговата неделимост. Анализът на базата на различни сили, отделни думи и подчинени изречения и техните значения, се извършва в разсъжденията, без да има друга реалност.

Панини (Pāṇini) е древноиндийски граматик от V – VI век пр.Хр., роден в днешен Пакистан, автор на най-ранната запазена санскритска граматика – Ащадхяи (Aṣṭādhyāyī.) или Осмокнижие. 25 Катяяна (Kātyāyana) е древен санскритски граматик и математик, живял през III-ти век пр.Хр, наричан варттикара (Vārttikakāra). Основното му произведние – Варттика (Vārttika) е коментар към санскритската граматика на Панини. 26 В предишните карики се излага тезата за водещата роля на отделната дума в разбирането на речта от привържениците на мимамса – основните опоненти на Бхартрихари. 27 Джати (jāti) – клас, обща, неизменна форма. 24

105

В следващата карика се предлага аналогия за това как може да се възприемат различия там където има единство. 89. Както един аромат може да се възприеме различно при отделните цветя, по аналогичен начин в рамките на единното значение могат да се възприемат и различни елементи. Тук става дума за аромата на цветята или на сандаловото дърво като единни неща, които могат да се възприемат различно. Ароматът, който е един, може да е широко разпространен и в зависимост от различните вещества, от които се изгражда, да се възприема различно. Следва друга аналогия, илюстрираща същия принцип. 90. Подобно е възприятието на див бивол и човек-лъв, при които разбирането е на базата на част от значенията на понятията, свързани с универсални пообщи (и по-достъпни) идеи. (Специфичното значение на) див бивол (gavaya) не съвпада с общото понятие за крава (gotva), нито пък това на човек-лъв – с това на общата идея да бъдеш човек (naratva) или да бъдеш лъв (siMhatva). Каквито и общи елементи да има при тези същества, значението им е различно от това на общите представи (за обичайни същества). Но обикновено хората мислят, че общите представи като тези да си крава, човек или лъв, съответни на тези, които се пораждат от (думите) крава, човек и лъв, се съдържат и в (специфичните като) див бивол и човек-лъв. Не те сами по себе си, а съзнанието създава представата за тях. По същия начин съзнанието създава представата за значение на отделната дума в рамките на неделимото единно значение на изречението. 91. Когато човек с непросветен ум види непознат или необясним дотогава елемент от нещо, тогава представата за целия обект се замъглява. Когато някои види (за първи път) див бик, той може да разпознае в него характеристики на (познатото) кравата, но и елементи на друго животно. Тогава се затруднява определянето на цялостния обект. 92. По аналогичен начин, ако добавим (или заменим) някаква дума в едно изречение, цялостното му значение се променя. Това е така, въпреки че в изречението може да остане непроменена част. Последната обаче сама по себе си не е реална поради неделимостта на общия смисъл. Ако имаме съмнение по отношение на някоя дума в изречението, то замъгляването се пренася към смисъла на цялото изречение. 93. По подобен начин светлината и знанието, които са еднакво цялостни и неделими могат да са сходни в някои отношения и различни в други. 94. Така, въпреки че изреченията са неделими и се различават (едно от друго) в тяхната цялост, хората могат да възприемат различията между тях (на базата на отделните им елементи). 106

Представата за синьо прилича на тази за зелено по това, че и двете са представи, но те се различават по съдържанието си. Тази идея може да се поясни като се вземат две картини, от които едната има зелено и синьо, а другата зелено и жълто. Двете си приличат по единия елемент, но се различават по другия, въпреки че и двете сами по себе си са отделни цялости. По същия начин, две изречения, които изглежда да си приличат по (някои) общи думи, изразяват отделни цялостни значения. Следва критика на привържениците на позицията акханда (цялостност, неделимост) към тези, които отстояват реалността на отделната дума (пада). 95. Как да определим границите на отделните думи, след като формите им се променят и варират при свързването им? Ако границите на думата не са определени, как може да се определи значението и? 96. Някои школи (в рамките на акханда) приемат, че в една форма може да има обединение на няколко (форми и значения) и тя се предпочита на базата на принципа тантра (според който различни форми могат да се съдържат или да се представят от една). По силата на принципа тантра28 една дума може да представлява две форми или значения. 97. В една и съща дума може да има обединение на форми. Те се различават, въпреки че са представени от една (езикова) единица. Подобни съвпадения има в граматиката – една езикова форма може да предава повече от едно значение. Следващите карики показват такива случаи и поставят въпроса дали значението и неговият носител (езиковата форма) са съответни (идентични) или различни. 98. Според някои мнения в науката за езика, значението и езиковата форма, която го изразява, са идентични. Други школи не приемат тази идентичност. 99. В едни сутри от граматиката на Панини (Р. 1. 2. 27) се следва първото (становище), а в други (Р. 3.1.33.) се подразбира различие между тях. В сутрата на Панини номер 1. 2. 27. се казва, че според различния квантитет се различават три вида [и]: кратка, дълга и удължена. Т.е. предлагат се три наименования на три отделни единици . Тук има идентичност между имената и това, което означават. Но в друга сутра на Панини – 3.1. 33. се предполага различие между броя на означаващите и означаваните. 100. … Не може да се постигне (пълно) разбиране на нещата на базата на символи, които на свой ред са означени със символи. Тантра като познавателен принцип, прилаган за интерпретиране на ведическите текстове, е принцип на разпространяването. По силата на тантра отделни елементи могат да се съдържат в една обща форми. (виж карика 2.77 от предишната част). 28

107

Примерът, поясняващ тази карика е от граматиката на Панини – номер 6. 4.148. 101. Формата на удължения звук [и] от сутрата на Панини (Р. 1. 2. 27), въпреки че е единна (с другите видове и-та), може да изрази различни значения в различни изречения. Тя може да се разбере по различни начини. Това разделение е подобно на това как един езиков елемент може да означава само себе си, а друг – да означава освен себе си и друг езиков елемент. Панини казва, че при среща на две гласни, първата може да отпадне, а втората да се запази и да поема функциите и на двете. Например в сутра (Р. 6. 1. 94) се казва, че когато един предлог завършва на –а, а следващата дума също започва с гласна –о или –е, тогава първата гласна -а отпада, а втората се запазва и означава двете едновременно и се нарича парарупа (pararUpa). Казаното е в подкрепа на принципа на идентичност (между означаващо и означаемо) – абхеда (abheda). Следва позицията на Катяяна, който е привърженик на различаването между тях – принцип, наричан бхеда (bheda). 102. Авторът на Вартика – Катяяна, приема позицията на разделението като отрича удължаването на отделните части на дифтонгите и твърди, че обединяването на гласни има по-различен статут от единичната гласна. Приема се принципът на тантра, който се разглежда в следващата карика.

Будистка философия на времето Първолета Манчева Корените на теорията за моменталността (кшаника-вада ) могат да се търсят например в Упанишадите, например в “Майтраяна – упанишада”(Майтри упанишада), част VI, 13-17, времето се разглежда разделено на много малки части-ци, а самите частици могат да се мислят като моменти без траене. Такава е и осно-вата на будистката теория на времето. Атман има две страни, не време и време. Това, което произлиза от слънцето, пише в „Майтри упанишада“ (VI, 15) е време, а това което не произлиза от него – не време. Това, което произлиза от слънцето е изменението, движението, пораждането и изчезването, денят и нощта, вечното повторение и именно то е разделението. Това, което не произлиза от него е възможността за битие, пространството. Времето е и възникване, и причината за възникването, а самата причина се превръща в битието на възникналото. Преди времето светът е бил тъмнина, където битието няма определеността на битие, нито съществуването има определеността на съществувание. Това значи, че в света (ако можем да го наречем свят) няма нито различие, нито възможност за него благодарение, на което може да се прояви някакво съществуване. Не108

що твърде сходно с будисткия принцип, че битието е непосредствено свързано с времето. Времето би могло да се мисли като небитие и като такова се явява първично по отношение на битието. Действително “съществува” единствено несъществува-щото. Според теория на Санкхия различието се появява в три образа (състояния, гуни): Тамас – тъмнина, свързана с невежеството. Образът на Тамас в действителността произвежда образа на Рундра. Раджас – страст, свързана с движението. Този образ възпроизвежда Брахман (върховният вселенски дух или абсолютната реалност; истина, знание и безкрай). Образът на Сатва – чистота, свързана със светостта, разума, мисълта и просветлението (чистота на мисленето) – е началото. Произвежда образа на Вишну, а той от своя страна става троен и прониква във всички живи същества като Атман. Именно в образа на сатва различието се появява или осъзнава като “онази малка частица мислене, която е способна да осъзнае момента на началото”, а това е и моментът на ставането, или моментът на битието. Преди да продължа с будитската теория за времето, смятам за необходимо да се върна малко назад във философската теория и да припомня съдържанието на няколко философски термина: Битие – е философска категория за обозначаване на обективната реалност, съществуваща независимо от човешката съзнание. Реалност – всичко, което съществува, съвкупност от действително съществуващи обекти, всичко което е или може да бъде възприето. Съзнание – понятие обозначаващо способността за идеално възпроизвеждане на действителността. Съзнанието в материалистическата философия се разглежда като свойство на високо организирана материя (обективната реалност, съществуваща извън човешките възприятия) за психическото отразяване на действителността като осъзнато битие, субективен образ на обективния свят (светлината); като субективна реалност в противоположност на обективната; като идеално в противоположност на материалното и в единство с него. Съзнанието в психологията се разглежда като психична дейност, която осигурява целенасочено отражение на външния свят, отделянето на човека от обкръжаващата среда и противопоставянето му сам на себе си (като субект на обект). Може да се твърди, че “Във всяко битие има действителна продължителност и тя се явява причина на това да говорим за три времена: сегашно, минало и бъ-деще.” Буда учи, че тези три времена имат субстрата битие – така битието е явява-що се и изчезващо: Минало – битие, което се е явило и е изчезнало в продължилото битие. Настояще – битие, което се е явило и не е изчезнало – продължаващо битие. Бъдеще – битие, което още не се осъществило. По този начин Буда ни учи, че съществуват три времена, които имат за своя причина действително съществуване на битието и тези три времена съществуват. Поради това, зависещата от тях продължителност на обектите също съществува. Системите Няя, Вайшешика и Миманса разглеждат времето като вечна, единна, всепроникваща и не сътворена субстанция. Но тя има една особеност. Както и пространството, времето се явява вместилище, или има способността да бъде вместилище, а също не само да измерва действието, но и да го разделя и да го дозира. В коментариите си към трактата “Вакяпадия” на Бхартрихари Хела-раджа, нарича времето ограничение и разделение. То се явява инструментална причина на 109

движението на самата Вселена и има две функции – “забранителна” и “разрешителна”, които се свързват съответно забранителната с миналия и бъдещия времеви модус и разрешителната с настоящия времеви модус (Атанасова 2012). Забранителната функция на времето свързва се със старостта и смъртта. Тя също има две функции: първата е да позволява проявлението на нещата в определен момент; втората да забранява проявлението след като функцията им е изпълнена. За брахманизма съществуването има цел и смисъл. Когато целта е изпълне-на или не може да бъде изпълнена, времето “забранява” проявлението и съществуванието. Будистката концепция за времето като цяло е онто-епистемологическа. Същ-ността на времето е моментът. По същия начин се разглежда и битието. Времевите елементи (моментите), както и елементите на битието и на преживява-ния свят се появяват от неизвестен източник, като по този начин законите на света, в който живеем и който възприемаме не могат да проникнат в “света на източника на дхар-мите”. Границата между различните светове не може да се премине. Ние можем да възприемаме единствено формите на проявяване и то единствено тези форми, които се проявяват в нашия свят. В момента като елемент на битието се съдържат основните му качества: ак-тът на появяване; актът на същинското биване; актът на увяхването; актът на изчез-ването. Тези четири качества на момента са качества на самата дхарма. Те са и основният закон,на който се подчинява всяко битие. Този закон се състои от редуването на тези четири момента като по този начин се обуславя самата дхарма, т.е. онова в процеса, което може да се задържи. Ще акцентирам върху няколко гредни точки: Време – съзнание: Ако времето е същност на битието и съзнателните му форми, то следва да е същност и на съзнанието, да стои непосредствено в акта на осъзнаването и в основните закони на самото битие. В западната представа то се разглежда или от позиция на субекта като релация със съзнанието и неговите свойства, или като нещо независимо, нещо, което има онтологическо битие. Ако се разглежда от позиция на релацията със съзнанието то често се разглежда и от позицията на свойствата на съзнанието. Време – преживяване, мислене: Ако времето се определя по параметъра на преживяването, може да се говори за психическо време или за време на преживяването. Ако се определя по параметъра на мисленето може да се говори за мисловно време или за мисловните елементи в него. Време – движение: Ако се определя по наблюдението на движението в дадена система, може да се говори за времето на тази система („истинното време на системата“). Ако се определя по движението на елементите на нашата планетарна система, може да се говори за физическо време, а ако се отчита по движенията на различните космически системи – се говори за космическо време. Същността, която е създала идеята за времето е мисленето и именно тя е най-близка и най-зависима, както и отговаряща на идеята му. Истинното време за нея е именно понятието време. Понятието време се явява врата към самопознанието. То произлиза повече от мисловно-психическото отколкото от сетивното. Времето се явява измерение или форма на измерение, което може да проникне в дълбините на психическото и мисленето. Пространството и движението не могат да направят това. Следователно 110

времето е психическо измерение, което произлиза от мисловно-психическото и влиза във физическото като общ поток. То може да се види от самия субект и поради това се вижда като три модусна реалност. Времето като права линия: В западната представа времето като необратим процес прилича по-скоро на права линия. Ако сравним двете мисловни системи, то при европейската основното свойство на времето е необратимостта. Не съществува обратното връщане. Правата предполага начало и край, т.е. времето следва да изчезне. Изчезването на времето е най-ясно при изчезване на съзнанието. Ако смъртта се разглежда като изчезване на съзнанието, то в нея времето спира. Това е умозрителен принцип. Правата линия също е умозрителна. В природата тя не съществува, а в света съществува като мисловно следствие. Кръгова представа за времето: При кръга времето е обратимо, или по-скоро обратим е самият му принцип. В кръговата представа то се обръща фактически без да се обръща реално. Необратимостта в тази представа се превръща в обратимост като закон на себе си. Когато съществата остареят, те запазват необратимостта в единичното (като единични същества), но на основата на обратимостта на принципа на кръга. В кръговия принцип тоталността липсва. Движението се повтаря, времето не изчезва. То е именно това повторение, а повторение е и самото битие. Времето е неотделимо от битието, или битието е времето. Да се излезе от времето следва да се излезе и от битието. Но в източната мисловна система битието не е абсолютното. То е модус на реалността. В заключение Будисткото учение за времето не само се развива, но е в основата на будистката теория на дхармата. Дхармата е теория на битието. Дхармичното битие може да има съществувание, както и да няма; може да има действителност, както и да не е действително, а това е и образът на времето. Библиография: 1. Атанасова М. За Универсалното, Из „За изреченията и думите”, Идеи, N 3 (10) Година 4, 2012, 44-54 2. Пацев А., Будисткото учение за анатмана (не-душата) С. 2012; с.75-88 3. Пацев А., Будисткото философско мислене Фабер. 2009; с.64-78 4. Шербатской. Фьодър И. (превод и коментар М. Момов), Философското учение на будизма, В: списание ИДЕИ, 2010, кн. 1, година 2, с. 10-21, Център за будистки изследвания, http://cebudiz.blogspot.com

111

Съвременни аспекти на дебата между хуманитарни науки и природни науки Доц. д-р Георги Белогашев, Философски факултет, ВТУ „Св. Св. Кирил и Мето-дий“ гр. Велико Търново, E-mail: georgi.belogashev@gmail.com Abstract: the article examines the historical reasons for confrontation between the natural sciences and humanities led to scientific dispute known as the Sokal affair and the beginning of the science wars. Referred to identical situations in Bulgarian intellectual circles that are under discussion today. Key words: natural science, humanities, debates, scientific wars, Sokal affair, information blog „Problems of Bulgarian Science”. Статията разглежда причините за противопоставянето между хуманитарни науки и природни науки, довело до редица обсъждания някой, от които прерастват ожесточени научни спорове. Хипотетичните приложения на научните постижения в следпостмодерния контекст се дискутират в различни сфери и равнища, като целта е да се намерят нови перспективи за тяхната реализация. За да се изяснят корените на възможните решения, е необходимо да се върнем малко по-назад в академичноинтелектуалната традиция. Постмодернистичната мисловност се появява върху фундамента на скептично-нихилистичната нагласа по отношение увереността в силата и възможностите на обявения от модернизма вездесъщ разум. Той трябваше да обезпечи усъвършенст-ването на човешкото мислене и практика, водещи до прогрес във всеки аспект на битието. Това за съжаление не се случи, а доказателствата в историята на човече-ството от XIX век и ХХ век са много. Провалът послужи за повод концепции, основавани на модернистичната рационалност, една след друга да бъдат отхвърляни и замествани от различни постмодернистични теории независимо, че последните, както се изразява британският автор и литературен критик Едуард Докс, могат да се разглеждат „като закъснялото покълване на една по-стара сеитба“ (Докс 2011: librev. com), визирайки самия модернизъм. Знае се, че за постмодернизма е характерно много по-свободно изразяване на тезите в сравнение с каноничните изисквания на класическата наука. Отричането на ортодоксалната рационалност естествено довежда до отказ от съществени за нея атрибути, какъвто е емпиричният метод. Въз основа на това се появява разбирането за значимостта на онова индивидуално мислене, нерезониращо с наложилите се във времето рационалистични норми. По този начин се утвърждава релативизъм, който навлиза в знанието, а посредством неговия методологико-праксиологичен елемент, и във всички обществени области, ползващи научните постижения. Друго отрицателно следствие от това фактическо състояние е неестествено разделение между хуманитарни науки и природните науки, водещо до неоснователно противоречие между тях. Историята на философията предлага примери за подобни явления в научното мислене, които е имало и преди появата на постмодернистичните нагласи. В апогея на модернистичното мислене се появяват теории, които претендират за абсолютна научна обоснованост и достоверност, но привнасящи субективизъм, водещ до фалшива противоречивост в науката и противоположност помежду научните дисциплини. Познаващите историографското развитие на философията знаят, че подобни претенции се изказвани неведнъж. За илюстрация може да се посочи разде112

лящото науките учение за номотетичното и идеографичното обяснения на Вилхелм Винделбанд и Хайнрих Рикерт, принадлежащи на баденско-фрайбургския клон на изключително влиятелната през XIX и ХХ век неокантианска философска школа. Този случай е особено интересен, тъй като при разкриване природата на телеологическия опит за реалното разделение, активно участие на международно ниво взема българинът Димитър Михалчев. Той безпогрешно характеризира ситуацията тогава, като дава ясно да се разбере, че телеологическата теория на Винделбанд и Рикерт по своята същност е заявка за „господство“ (Михалчев 1905: 426) в науката. За да се установи прийомът, предоставящ тази възможност, е необходимо да се посочи критерият, по който се прави разделението. Философията за баденските неокантианци е наука за цялото (Риккерт 1998в: 25), „учение за светогледа“ (Рикерт 2006: litclub.com); (Виндельбанд 1995б: 57), поставена на основите на ценността (Риккерт 1998в: 37) и обхваща изцяло битието чрез тълкуване на ценности. От нея са изключени всякакви метафизически тенденции (Виндельбанд 1995а: 2224) и това позволява пълно проникване в действителността (Риккерт 1998в: 41). Телеологичната теоретична предпоставка е схващането, че „философията започва там, където започва проблемът за ценността“ (Риккерт 1998а: 26), заради убедеността, че както хората в практическия живот се подчиняват на цели и изисквания, така и в научната си дейност правят това. Според телеологическата философия в света съществува корелация от три елемента: единно битие, ценност (Wert) и смисъл (Sinn), като последният обединява двата предходни (Риккерт 1998в: 35). Начинът, по който телеологическото учение твърди, че ценността придобива смисъл за човека отвежда до заключението, че светът се състои от действителност и ценност, а тяхното противоречие изгражда т.нар. „световен проблем“ (Риккерт 1998в: 23-24), защото „върху йерархичния порядък на ценностите“ (Рикерт 2006: www.litclub.com) може да се открие самият смисъл на живота. По тази причина познанието за света като цялост тръгва от ценността (Риккерт 1998в: 37), която е пряко свързана със субективното. Утвърждаваният от природознанието като критерий за истинно познание „снет обективизъм“ (Риккерт 1998 в: 26), за телеологическото разбиране също е базиран на ценността. Това е основание за атака срещу него, защото данните му, дори да доставят огромна информация от действителността, не са полезни в своята цялост, понеже се отнасят главно за конкретното, т.е. не разкриват общото, а само отделни съществени характеристики, които може и да си противоречат. Телеолозите търсят истината за действителността чрез разтълкуване на смисъла на живота (Рикерт 2006: litclub.com), а не познание за действителността като такава. Оттук се търси разясняване на отношенията между действителност и ценност, и следователно на смисъла, който ги обединява на основата на „чистата теория на ценността“, противостояща на „чистата теория на битието“ (Риккерт 1998а: 29-30). Посоченото разкрива как смисълът разделя съществуването на битиен и функционален предмети, изследвани от науките, а предпоставката според, която се класифицират е методът им на изследване, а не техният предмет на познание. С битийния аспект се занимават природните науки, а с функционалната стра-на – хуманитарните науки (Виндельбанд 1995а: 25) е постулатът на телеологичес-ката школа. Тезисът стои в основата на учението за номотетичното и идеографично-то обяснения, което е претенция за класификация по логическите способности, ос-новани върху отношението единично-общо (Виндельбанд 1995а: 211); (Риккерт 1997: 286-287). Фундаменталните логически форми за Винделбанд създават два типа мислене и съответно методи – „номотетичен“ – обобщаващ и създаващ 113

общото, законите, и „идиографичен“, доставящ индивидуално познание (Винделбанд 2006: www.litclub.com). Рикерт доразвива идеята, като обявява номотетичния метод за генерализиращ, а идиографичния метод – за индивидуализиращ. Номотетичното мислене и обяснение са утвърждавани като характерни за природните науки, изследващи общите закони, а идеографичното се занимава с констатирането на особеното (индивидуалното), характерно за историята (Риккерт 1997: 185-186). Номотетичното мислене е абстрактно, а идиографичното – нагледно (Винделбанд 2006: www.litclub.com). Един обект може да се изследва както номотетично, така и идиографично, но последният метод е с ограничено приложение в науките за природата (Риккерт 1998в: 54). Идиографичните науки с характерната за тях образност перманентно заимстват от значително по-теоретичните номотетически дисциплини всеобщи положения, за да могат да изразяват каузалността. На основата на посоченото методологическо деление баденско-фрайбургските философи започват да определят науките като природонаучни и исторически, т.е. от материална гледна точка по изследван обект, и по метод, т. е. във формален ракурс, на науки за природата и науки за културата (духа) (Риккерт 1998в: 52; 56-57); (Винделбанд 2006: www.litclub. com). Така „природа“ и „култура“ са коренно различни, макар да се подчертава, че отграничението не обуславя крайната им капсулованост както по обект на проучване, така и по методи. Теоретизирането, характерно за телеологическия критицизъм, е оспорвано от Михалчев и представлява основание за перманентна критика. Според него предлаганата от тази школа теоретична установка полага висока доза вероятност за достигане до чиста тавтология – вярно е онова, което ние сме задължени да утвърдим, признавайки го за истина, а това е субективизъм. Той пише, че телеологическата теория е лишена от обективност и не е научна, понеже нейните ценности са нещо субективно и изложено на произвол, защото няма наука там, където „чрез някакви ценности е подкосен коренът на обективните истини“ (Михалчев 1905: 417). Той убеден, че обективността на научните истини е неоспорима, тъй като те експлицират действителността такава, каквато е, защото „т.нар. обективност на научните изказвания не означава нищо друго, освен че има нещо, което съществува независимо от нас“ (Михалчев 1994: 113). Именно в самостойната действителност се открива гарантът за обективността на знанието. В теорията на Рикерт за трансценденталното дълженстване (Риккерт 1998а: 94) обективността се обосновава чрез всеобщата валидност, която за Михалчев винаги обозначава нещо „двойно“ (Михалчев 1994: 116). От една страна, нещо действително, а от друга страна – ценното в него, понеже ако нещо е валидно за някого, за група от хора, народ и т.н., това указва освен неговата реалност, и ценността му за тях. Независимо, че е в непосредствена корелация с истината, валидността не гарантира научната достоверност. Михалчев е уверен, че ако знанието има за база, утвърждавана от баденските неокантианци ценност, то би било по-близо до някаква вероятна теория за наличното, което е в противоречие с изисквания в науката гносеологически монизъм. На това основание той е убеден, че ценността не е критерий за истинност и изказва реплика към разбиранията на баденските неокантианци за номотетичното и идеографичното обяснения в науката. Припомнянето на диспута между неокантианците Винделбанд и Рикерт от една страна, и основнонаучния философ Михалчев, от друга страна се прави, защото изразява сериозната опозиция на релативизъм и реализъм в историята на философията. Приликата на телеологическото учението с постмодернистките концепции има две основни страни. Първата е специфичният отказ от рационалния елемент в 114

познанието и заместването му с търсенето на антиметафизичния смисъл и значение. Посочи се как става това при телеолозите, а доказателство относно постмодернизма са думите на Юлия Кръстева, че чрез „изплуване на смисъла семиотичното спомага да се отстранят дихотомиите на метафизиката“ (Кръстева 2013: 711). Втората страна се открива в стремежа за поставяне под въпрос обективизма на природознанието, като се защитава тезата, че познанието му няма обективност, понеже неговите теоретични конструкти са изцяло социални образования. Тези нагласи в постмодернистичното мислене еднозначно указват къде е точката на конфликт между отделните дисциплини в науката, водещ до т. нар. „научни войни“. Противопоставянето между природонаучните и хуманитарните дисциплини става все по-осезаемо още при появата на постмодернистичните нагласи. Напрежението се забелязва както в световните академични среди, така и сред българската интелигенция, независимо че нашата страна е донякъде изолирана от тях чрез феномена „желязна завеса“. Доказателство за съпричастността на българските мислители към протичащите в западна Европа изменения е излизането, макар и с повече от двадесетгодишно закъснение, на лекцията „Двете култури“ (1983) на британския учен Чарлз Сноу. Сноу експлицира тезата за диаметралното разминаване през ХХ век между науките за духа и природните науки. Тази дихотомия в научното познание той определя като дължаща се на фактическия стремеж за крайно разграничаване между тях. Подобно положение води до невъзможност за осъществяване на едно критическо разглеждане техните положения. Липсата на посочените условия според Сноу обуславя взаимно подценяване и пренебрегване на техните постижения. Крайната равносметка от това, убеден е английският мислител, е пълното капсулиране на двете сфери от човешкото познание, отвеждащо до взаимно отричане и неспособността да се предоставят работещи парадигми относно сложните въпроси на природата и човека. Наличието на указаната от Сноу ясна разграниченост в научното познание се потвърждава в творбите на българския литературовед и културолог Михаил Неделчев. В своя труд „Размишления по българските работи“ (2002) той пише, че следствието от подобно крайно разграничаване е формирането на „конфликт на култури със стоящи в основата им разнородни визии за света и човешкото битие въобще, култури, които предполагат всъщност невъзможност за съвместяване, едно паралелно съществуване в едно и също пространство“ (Неделчев 2002: liternet.bg). Идеята на Неделчев експлицира търсеното реализиране на съответния вид научнообоснована визия за заобикалящото човека. Противопоставянето на двата светогледа, впоследствие съпроводено от отхвърляне научната обективност на природонаучните дисциплини, от страна на науките за духа, в частност философията, довежда до сблъсъка, наречен „научни войни“. За негово начало се възприема излизането в американското културологично списание „Social Text“ на статията „Transgressing the Boundaries: Towards a Transformative Hermeneutics of Quantum Gravity“ (1996) на Алън Сокал – професор по физика и математика в Университета на Ню Йорк. През следващата 1997 г. в Париж на френски език е публикувана книгата „Impostures Intellectuelles“, която Сокал пише съвместно с професора по физика Жак Брикмон от Католическия университет в Лувен. Книгата през 1998 г. излиза на английски език – в Лондон под заглавието „Intellectual Impostures“, а в Ню Йорк е озаглавена „Fashionable Nonsense: Postmodern Intellectuals' Abuse of Science“. Трудът поражда междуконтинентален научен спор, известен като „аферата Сокал“, който у нас, например, е отразен от изрична статия в 115

електронното издание на вестник „Капитал“ от 17 януари 1998 година, озаглавена „Интелектуални лъжи“ или злоупотребата с псевдонаука“. Сокал и Брикмон аргументират тезите си върху своята убеденост за неоснователното пренасяне на научни концепции в различни области на знанието от влиятелни фигури в сферата на духовните науки, изповядващи постмодернистични нагласи. Изследването на двамата учени се основава върху текстове на мислители от Франция: Жак Лакан, Юлия Кръстева, Жил Дельоз и други, които според авторите „нееднократно злоупотребяват с научните концепции и терминология“ (Sokal, Bricmont 1998: x-xi), понеже ги поставят извън обстоятелствата, характерни за разглежданите проблеми. Посочените крайности са основанието за появата на споменатия радикален епистемологичен релативизъм (Sokal, Bricmont 1998: xi), надхвърлящ рамките на теориите, които се разработват във Франция. Сокал и Брикмон са убедени в този факт, защото такъв релативизъм се открива често и в англо-езичните научни среди. Двамата учени правят уговорката, че тяхната творба не е „критика на хуманизма и социалните науки“ (Sokal, Bricmont 1998: xi), понеже не са особено компетентни в посочените области (Sokal, Bricmont 1998: 4; 182). Независимо от тези декларации, при прочит книгата имплицитно навява мисълта, че пост-модернистично развиваните науки за духа нямат научна стойност. Но при по-задълбоченото нейно осмисляне ще се установи, че критиката и отрицателното отношение на двамата учени към посоченото направление от хуманитарните науки не означава цялостното им определяне като нещо ненужно и безпредметно, нито желание за тяхното пълно отхвърляне от сферата на науката. Те единствено заострят вниманието към неоснователното преднамерено теоретизиране, водещо до релативизъм в знанието. Идентични ситуации се наблюдават и в българските академични и интелекту-ални среди. В края на 2012 година се разразява остър дебат, граничещ със скандал, между представителите на природните науки представени от член-кореспондента на БАН Емил Хорозов от факултета по математика и информатика на Софийския университет, от една страна, и духовните науки, които са представени от учени, работещи в Нов български университет под ръководството на културолога Георг Краев. Поводът е разработваният от екипа на Краев проект със заглавие „Бельото като дискурс“. Посоченото изложение на противоположните мнения относно подобни изследвания получава медийно пространство и специално предаване, осъществено на 26 ноември 2012 година в телевизия „Канал 3“, където Хорозов обсъжда „с откровено иронична отсянка“ (Георгиев 2012: www.bogeo.net) с водещия Сашо Диков споменатия проект. В защита на своите колеги на 6 декември 2012 година Борислав Георгиев от НБУ в собствения си сайт пише публикация, озаглавена „Противопоставянето между науките, изродено в обругаване на хуманитаристиката“. На следващия ден – 7 декември 2012 година, същият текст е публикуван и от вестник „Електронен вестник“ под заглавие „В десетката: „Бельото като дискурс“ или за обругаването на хуманитаристиката“. Статията на Георгиев взема като повод обвиненията за финансиране на псевдонаучни проекти, но всъщност разкрива разразилата се у нас „научна война“ между природонаучни учени и хуманитаристи, като в случая „представители на „точните науки“ се опитват да дискредитират в очите и на българската, пък и на световната научна общност българската хуманитаристика“ (Георгиев 2012: www. bogeo.net). Имплицитна защита на хуманитарните науки прави самият Краев чрез семиотично заредената статия „За бельото като тип културна имунизация и за попкултурата“, публикувана 24 септември 2013 година в списание „Либерален преглед“. 116

Друг негативен пример за „научна война“ между природни науки и хуманитар-ни науки в България е полемиката относно тяхната стойност и финансиране, която с пълна сила отново се разраства посредством публикациите в информационно-дис-кусионния блог „Bulgarian science problems“ (bulgarianscienceproblems@yahoo groups. com) на Лазарин Лазаров. Според инициатора блогът е създаден за дискусии по от-ношение вижданията на българските учени, свързани с решаване на проблемите в българските висше образование и наука, с възможните реални пътища при провеж-дането на реформи в БАН и университетите в България, както и с разпределение на средствата при тяхното финансиране. Поставената цел е споделяна от всеки, който е радетел за академични българска наука и образование на световно ниво. Но за съжаление, ако се проследят дебатите по тези въпроси се вижда, че на преден план се извежда старото противоборство между природонаучните учени и представите-лите на хуманитарните дисциплини. Диспутът в значителна степен се изостря, след като биологът Сергей Иванов дава гласност на една публикация от 20 септември 2015 г. в електронния вестник „Клуб Z“, която той нарича „интересна инициатива“ (Иванов 2015а: groups.yahoo. com) и озаглавява темата за обсъждане „Безполезни хуманитарни науки“. Става дума за това, че на 19 септември 2015 г. вестникът обнародва статия, озаглавена „В Япония закриват „безполезни“ хуманитарни науки“. Статията разкрива провеждането на радикално нова академична реформа в сферата на образованието и науката в Япония, целяща закриването на факултети по хуманитарни и социални науки в японските висши учебни заведения, които не подпомагат стопанския растеж на страната. Следствието от реализирането на подобна утилитарна стратегия е фактическото крайно разделение в японската научна общност, което от своя страна предизвиква нови проблеми. В съгласие със своя колега друг биолог – Георги Маринов, още същия ден обобщава, че „голяма част от това, което се обозначава под общо понятие „хуманитарни науки“ е псевдонаука с или нулев, или негативен принос към обществото“ (Маринов 2015а: groups.yahoo.com), като еднозначно посочва, че инициативите на учените от хуманитаристиката са анти-интелектуални. Маринов говори за йерархичност в научното познание, за необходимостта физическата наука да заема първостепенно положение. Изказване, което е определено от социолога Марта Сугарева като „доста неправилно“ (Сугарева 2015: groups. yahoo.com). За да подкрепи своята теза, Маринов публикува второ изказване на сайта на блога с дата 21 септември 2015 година. В него той заявява, че за правилното схващане на заобикалящото хората е необходимо неговото „реално разбиране“ (Маринов 2015б: groups.yahoo.com). Изхождайки от позициите на дарвинизма, той обявява човека единствено за социален примат с убедеността, че заключението на биологията има по-голяма научна стойност от онази, до която „са достигнали хиляди литератори и философи в продължение на векове“ (Маринов 2015б: groups.yahoo. com). Съмнения в научния принос на философи и литератори за човешкото знание изказва и Иванов в публикация от 24 септември 2015 година (Иванов 2015б: groups. yahoo.com). В доказателство на посочената скептична позиция Маринов предлага един условен „мислен експеримент“, при който хуманитарни учени са поставени в екстремални условия, като са затворени в стая единствено с достъп до вода. Намирайки забавен момент – „за да е по-весело“ (Маринов 2015б: groups.yahoo.com), той заявява, че би пускал и по малко хляб до момента на неизбежния канибализъм, при който демонстрацията по необходимост ще бъде прекратена. Имплицитната идея на Маринов е, че за никаква интелектуална дейност не може да става дума при екстре-

117

мални ситуации в човешкия живот. В потвърждение на идеята той сочи ставащото в момента с планетата на световен мащаб. Без да се взима под внимание странното чувство за хумор на Маринов, може да се каже, че той размишлява механистично. Човекът отдавна не живее в джунгла и според нейните закони, а в общество, което по своята природа е специфичен вид действителност. На всеки, който се занимава със структурата на социалната действителност и има познание за нея, му е известно, че социални закони и природни закони не съвпадат. Явно Маринов изхожда от позицията, че човекът, дори като обществено същество, е преди всичко биологично създание, следователно закономерностите в обществената действителност се формират под въздействието на биологичните закони. Неговите доказателства в подкрепа на разбирането му са във фактическото състояние на „откъсване на хората от земята и фокусирането им върху някаква комбинация от абстрактни идеи и междучовешки взаимотношения, поставящи фундамента на цивилизацията върху културни основи, в които взаимоотношението между човека и околната среда в най-добрия случай отсъства напълно, а така се създава култура, която е обсебена от взаимотношенията между хората“ (Маринов 2015б: groups.yahoo.com). Подобен случай в българската духовно-идейна среда не е нов. Нека си припомним полемиката между биолога Методий Попов, философа Димитър Михалчев и зоолога Стефан Консулов (Еленков 1997: 314) от края на 30-те години на ХХ век, независимо че е се води в различен контекст. Отговорът на учени от сферата на хуманитаристиката не закъснява. В няколко публикации философът Лилия Гурова аргументирано излага своите доводи в подкрепа на хуманитарните науки. Тези аргументи се одобряват от Сугарева, икономистът Росица Чобанова, психологът Емилия Алексиева и други. Гурова подчертава, че природните науки не притежават способност да предоставят еднозначни и непротиворечиви отговори на питания, които са свързани с нефизическата част от действителността или на въпроси, отнасящи се до човешкото поведение, нито пък някакъв работещ утилитарен критерий относно обществото. Случващото се в Япония тя определя като „направо опасно“, тъй като следствието от елиминирането на хуманитарните науки би било появата на някакъв тип непълно знание, утопична идеология или просто съвкупност от предразсъдъци (Гурова 2015: groups.yahoo. com). Свидетелства, които подкрепят нейните твърдения и посочват, случвалото се когато обществото е било лишено от хуманитарно знание, се откриват на много места в човешката история – закриването на Френската академия на науките след Великата френска революция за период около 4-5 години, забраната на тестологията и „формалната“ генетика от Сталин, забраната да се преподава „еврейска“ физика (т. е. теория на относителността) в немските университети по времето на Хитлер и т.н. (Гурова 2015: groups.yahoo.com). Стъпила на посочените аргументи, Гурова експлицира своята позиция, че „няма безполезно знание“ (Гурова 2015: groups. yahoo.com), понеже на определен етап от човешката история и еволюция знанието влиза в употреба, носи ползи и задоволява потребности. Критерият, според който трябва да се определя значимостта и оттам финансирането на конкретно научно направление, убедена е Гурова, може да бъде единствено способността да се произведе знание, което да бъде прилагано и да носи ползи. Да се кредитират научните дисциплини на принципа на процентно представяне според нея е недопустимо. Посоченият от Гурова критерий за финансиране на научните области напълно се одобрява от социолога Сугарева и икономиста Чобанова. Сугарева еднозначно заявява това в изрична публикация от 22 септември 2015 година. Чобанова го прави в изказване по темата на 23 септември 2015 година, като добавя свои съоб118

ражения. Освен дефинираната от Гурова възможност за произвеждане на знание, Чобанова добавя, че това познание трябва, освен да бъде ново, но и да съответства на конкретни съвременни стандарти (Чобанова 2015: groups.yahoo.com), възприети във връзка с развитието на обществото, което го създава. Посочени са стандартите, приложени в програмата „Хоризонт 2020“. Постигането на единния критерий, по който да се отпускат средствата за конкретните науки, според Сугарева има още една страна. Изказвайки своето мнение за причините, довели до неблагоприятната ситуация в сферата на социалните науки у нас за удовлетворяването необходимостта от споменатия критерий, тя акцентира като главна заслуга за това лошото управление в самата наука. Към това може да прибавим, струва ми се, още един немаловажен факт. В годините непосредствено след промените от 1989 година на философията и социалните науки често се гледа като на идеологизирани дисциплини, остатък от едно безвъзвратно отминало време. Комбинацията от посочените фактори неминуемо отвежда до занижаване на техния научен авторитет, явление, каквото понякога се наблюдава и днес. Начинът за уреждане на проблемната атмосфера, пречеща за изграждане на просперираща наука в България, което предлагат учени-хуманитаристи, участващи в изложената полемика представлява аргументиран възврат към академичността. Това може да се осъществи посредством избягване на емоционалността при решаване на проблемите в българската наука, като същевременно акцентът пада върху един научен критически подход какъвто предлага психологът Алексиева в свое изказване на сайта на блога (Алексиева 2015: groups.yahoo.com). Всички хуманитарни учени посочват необходимостта от преустановяване на практиката на „глупави сравнения и „състезания“ между точни, природни, социални, хуманитарни и пр. науки“ (Сугарева 2015: groups.yahoo.com), нуждата да се работи съвместно (Колев 2015: groups.yahoo.com) за развитието на науката в България, като се прекратят опитите належащите проблеми в нея да се решават „под влиянието на най-различни внушения и ненаучни постановки“ (Сугарева 2015: groups.yahoo.com). Явно се има предвид, че в публикацията си от 24 септември 2015 година Иванов сам указва причината за т.нар. „научни спорове“ – „конфликта съществува, защото финансите са ограничени“ (Иванов 2015б: groups.yahoo.com). Решението обаче не се открива в необмисленото автоматично намаляване субсидиите за хуманитарните науки или закриване на научни и образователни звена, които се занимават с този вид познание. Изложеното „вехто“ противопоставяне между учените, занимаващи се с природните науки и представителите на хуманитарните дисциплини, целящо крайно разграничаване между двете основни сфери от човешкото познание, е напълно неоснователно. Фактически това е състояние, от което българската наука като цяло губи. Посочената полюсна позиция може да доведе до абсурдна и скандална ситуация, каквато се развива в Япония. Този негативен климат за науката и образованието в България, който носи със себе си и потенциална опасност може да бъде преодолян, ако се последват реалиите на времето. Ситуацията, особено след дискредитирането на постмодернизма, изисква безпристрастна оценка на възможностите на научното познание. Днес има различни норми и критерии за научност в зависимост от изследваната област на действителността, които не трябва да се разглеждат посредством придаване приоритет на определен тип знание. Издигнатият от учените-хуманитаристи критерий за финансиране на научните области съдържа в себе си силна актуалност. Затова отпускането на средства за изследванията на конкретните науки, трябва да 119

се ръководи единствено от тяхната способност да създават годно за приложение и употреба знание, носещо реални резултати и ползи, независимо за коя сфера на човешкото битие са предназначени. Въз основа на приведените факти убедено може да се каже, че споровете за по-голямата или по-малката научна значимост на природните науки, респективно, за хуманитарните науки, са неоснователни и безсъдържателни, тъй като не бива да има облагодетелствани потоци на знанието, което в практическата сфера взаимно се допълва, обогатява и осмисля. Все още обаче има учени, които не желаят да приемат посочените аргументи и по тази причина, макар и с различен интензитет, полемиката продължава и днес. Литература: Алексиева, Е. 2015. RE: Безполезни хуманитарни науки. // Информационно-дискусионен блог „Проблеми на българската наука“. Извлечено на 8 декември 2015 от www. groups.yahoo.com. Винделбанд, В. 2006. История и естествознание. // Електронно издание „Литературен клуб”. Извлечено на 10 октомври 2015 от www.litclub.com. Георгиев, Б. 2012а. Противопоставянето между науките, изродено в обругаване на хуманитаристиката. // Блог на Борислав Георгиев. Извлечено на 19 октомври 2015 от www.bogeo.net. Георгиев, Б. 2012б. В десетката: „Бельото като дискурс“ или за обругаването на хуманитаристиката. // Електронен вестник „Електронен вестник“. Извлечено на 29 септември 2015 от www. e-vestnik.bg. Гурова, Л. 2015. RE: Безполезни хуманитарни науки. // Информационно-дискусионен блог „Проблеми на българската наука“. Извлечено на 8 декември 2015 от www. groups.yahoo.com. Докс, Е. 2011. Постмодернизмът е мъртъв. // Либерален преглед. Извлечено на 1 декември 2015 от www. librev.com. Иванов, С. 2015а. Безполезни хуманитарни науки. // Информационно-дискусионен блог „Проблеми на българската наука“. Извлечено на 8 декември 2015 от www. groups.yahoo.com. Иванов, С. 2015б. RE: Безполезни хуманитарни науки. // Информационнодискусионен блог „Проблеми на българската наука“. Извлечено на 8 декември 2015 от www. groups.yahoo.com. Капитал. 1998. „Интелектуални лъжи“ или злоупотребата с псевдонаука. // Електронен вестник „Капитал“. Извлечено на 29 септември 2015 от www. capital.bg. Клуб Z. 2015. В Япония закриват „безполезни“ хуманитарни науки. // Електронен вестник „Клуб Z“. Извлечено на 9 ноември 2015 от www. clubz.bg. Колев, И. 2015. RE: Безполезни хуманитарни науки. // Информационно-дискусионен блог „Проблеми на българската наука“. Извлечено на 8 декември 2015 от www. groups.yahoo.com. Краев, Г. 2013. За бельото като тип културна имунизация и за попкултурата. // Либерален преглед, част 3 (септември–декември), 362-367. Кръстева, Ю. 2013. Еврофилия или еврофобия. // Либерален преглед, част 3 (септември–декември), 706-715. Маринов, Г. 2015а. RE: Безполезни хуманитарни науки. // Информационнодискусионен блог „Проблеми на българската наука“. Извлечено на 4 декември 2015 от www. groups.yahoo.com.

120

Маринов, Г. 2015б. RE: Безполезни хуманитарни науки. // Информационнодискусионен блог „Проблеми на българската наука“. Извлечено на 4 декември 2015 от www. groups.yahoo.com. Михалчев, Д. 1905. Историята наука ли е? // Мисъл, кн. 7, 408-426. Михалчев, Д. 1994. В какво се състои познанието? // Философски алтернативи, кн. 6, 107-132. Неделчев, М. 2002. Размишления по българските работи. // Електронно списание „LiterNet“. Извлечено на 23 ноември 2015 от www.liternet.bg. Рикерт, Х. 2006. За системата на ценностите. // Електронно издание „Литературен клуб”. Извлечено на 10 октомври 2015 от www.litclub.com. Сноу, Ч. 1983. Двете култури. София. Изд. Отечествен фронт. Сугарева, М. 2015. RE: Безполезни хуманитарни науки. // Информационнодискусионен блог „Проблеми на българската наука“. Извлечено на 8 декември 2015 от www. groups.yahoo.com. Чобанова, Р. 2015. RE: Безполезни хуманитарни науки. // Информационнодискусионен блог „Проблеми на българската наука“. Извлечено на 8 декември 2015 от www. groups.yahoo.com. (Монтен 1975: 53–54) Виндельбанд, В. 1995а. Дух и история. Москва. Изд. Юристъ. Виндельбанд, В. 1995б. Философия культуры и трансцендентальный идеализм. // Културология. ХХ век. Москва: Юристъ, 57-67. Риккерт, Г. 1997. Границы естественнонаучного образования понятий. Санкт Петербург. Изд. Наука. Риккерт, Г. 1998а. Введение в трансцендентальную философию. // Философия жизни. Киев: Ника-Центр, 19-166. Риккерт, Г. 1998б. Философия истории. // Философия жизни. Киев: Ника-Центр, 175264. Риккерт, Г. 1998в. Науки о природе и науки о культуре. Москва. Изд. Республика. Sokal, А. 1996. Transgressing the Boundaries: Towards a Transformative Hermeneutics of Quantum Gravity. // Social Text 46/47 (spring/summer), pp. 217-252. Sokal, А., J. Bricmont. 1998. Fashionable Nonsense: Postmodern Intellectuals' Abuse of Science. Picador, New York. Modern aspects of the debate between humanities and natural sciences Резюме: Статията изследва историческите основания за противопоставянето между природните науки и хуманитарните науки, довело до научния спор известен като аферата Сокал и началото на научните войни. Посочени са идентични ситуации сред българските интелектуални среди, които са обект на дискусии до днес. Ключови думи: природните науки, хуманитарни науки, дебати, научни войни, аферата Сокал, информационно-дискусионен блог „Проблеми на българската наука“.

121

СЪВРЕМЕННОСТ: ОБРАЗОВАНИЕ И ВЪЗПИТАНИЕ Философия на българското образование – вчера и днес Иванка Топалова и Жак Асса Що се отнася до хората, мен ме интересува не това, което са, а това, което могат да станат. Жан-Пол Сартр Ако направим „малка историческа разходка” ще видим петимността на българския народ към образованието. Знае се, че по време на османското (робство, владичество, присъствие, съжителство – каква низходяща градация, нали) във Влашко е имало българско движение, което твърдяло, че не е нужно Освобождение, защото българският елемент при „съжителството” е по-буден и ще доминира при една „дуална” държава (вижда се някаква прилика с настоящето, нали). Едно нещо е вярно – големият умствен потенциал на българите. Освобождението (1878) заварва образованието в България на сравнително добро равнище. Временното руско управление познава и цени опита на българите в образованието – към Съвета на княз Дондуков-Корсаков за народната просвета отговаря българин – професорът от Харковския университет Марин Дринов. Първият Закон за народната просвета е приет през 1891 г. от правителството на Стефан Стамболов с министър на просветата Георги Живков. През 1909 г. при правителството на Александър Малинов и министър на просветата Никола Мушанов е приет втория просветен закон, който остава в сила следващите четиридесет години. Настъпва епохата на модернизма. Законите от 1871 г. и 1909 г. определят като задължително основното четирикласно образование. Правителството на БЗНС с министър на образованието Цанко Церковски прави задължителна и прогимназията, т.е. седемкласно образование (с възраст на учащите се 7-14 години). Гимназията със закона от 1909 г. има двустепена структура (долен 3 годишен и горен 2 годишен).В зависимост от горния курс гимназиите се подразделяли на класически (с акцент към предметите: литература, гръцки и латински език) и реални (с акцент към предметите: дескриптивна геометрия, геометрично чертане и рисуване). През 1924 г. правителството на Александър Цанков, който е и министър на образованието „премахва” разликата между двата вида гимназии с претекста, че се създава „недоучена интелигенция”. Паралелно на общото образование след Освобождението се развива и професионалното образование в три направления: индустриално-занаятчийско (по късно заначтийството се отделя като самостоятелно направление), търговско и земеделско. За целта се изготвят правилници и укази, които след 1906 г. започват да се унифицират чрез общ Закон за професионалното учене (но този Закон не обхваща земеделските училища). Първото търговско частно училище е открито в Свищов през 1873 г., но веднага „османските ни съжители” го забраняват. Затова за „първо” се приема държавното Земеделско училище, открито в Русе през 1879 г. Цялата образователната система се построява на база: педагогическата теория на немеца Йохан Хербарт (1776-1841). Според тази теория основна е ролята на преподавателя, който трябва да организира обучението и възпитанието на учениците. Обучението трябва да се осъществява така: поднасянето на нови идеи трябва да става по такъв начин, че ученикът ясно да вижда връзката с вече извест122

ните му идеи. Процесът на поднасяне на новото трябва да преминава през следните етапи: 1. Подготовка – процес на съотнасяне на предстоящето да се научи с известното на ученика, така че да се „събуди” интерес в него; 2. Презентация – представяне на новото чрез конкретни обекти или на основата на предишен опит; 3. Асоциация – пълно усвояване на новата идея чрез сравнение с познатите идеи и съждения за сходството и различието, за се възприеме новото от съзнанието на ученика; 4. Обобщение, което е много важно за развитието на мисленето над нивото на възприятието и конкретното мислене; 5. Приложение – използване на полученото знание не само за утилитарна цел, но и като част от съзнанието, което да изгражда ясна представа за заобикалящия ни свят. Много познато е, нали? Социалистическото законодателство е свързано с два закона: Закон за народната просвета от 1948 г. и Закон за по-тясна връзка на училището с живота и по-нататъшното развитие на образованието от 1959 г. Освен това има и Тезиси за образованието, утвърдени от Комунистическата партия през 1979 г., които по онова време бяха нещо като „върховен закон”. Имаме лични впечатления от образованието в този период от време (като ученици, студенти и учители). То е под силното влияние на „принципите на марксизма – ленинизма”, които на теория проповядваха равенство, но на практика винаги имаше „по-равни” от другите (а ние спадахме към „другите”, т.е. не към членовете на Комунистическата партия). Въпреки това епохата на модернизма продължи и „комунистите” не посегнаха на образователната система. Появяваха се „известни забежки” по руски образец, като например „десетлетка” или „пет бална система” на оценки, но те бързо отминаваха и се връщаше „консервативното” образование. Имаше обаче нещо положително! Заговори се за бърза индустриализация за „догонване на Запада” – това даде голям тласък на „точните” науки (математика, физика, химия, а в по-късен етап и информатика) и на инженерните науки. След 1944 г. правителството на Отечествения фронт намалява гимназиалното образование от пет на четири години (по формулата 4 + 3 + 4) с обосновката, че единадесет години са напълно достатъчни за “подготовката за живота”. Всъщност скъсяването на срока се дължи на икономически причини и най-вече на подражанието на десеткласното съветско училище. През 1959 г. се узаконява ново степенуване, изразено в 4 + 4 + 4 чрез Единното средно политехническо училище (ЕСПУ), но срокът за гимназиите остава единадесетгодишен по финансови и организационноматериални причини. От 1979 г. се въвежда друг модел, който се запазва до 1991 г. Неговата тристепенност се изразява в задължителен за всички десетгодишен общообразователен курс (вътрешно разпределен в три, четири и три години), едногодишна подготовка с широк профил в определено професионално направление и едногодишно овладяване на професия. Последните две години оформят т. нар. Учебно-професионален комплекс (УПК) с реално производство, в което ученикът е със статут на работник или на стажант. През 70-те и 80-те години страната ни е сред световните лидери по качество на образованието, което е достъпно за всеки български гражданин. Отчита се, че неграмотността е напълно ликвидирана (дори сред малцинствените групи). Според

123

статистическите данни през 1989 год. в класните стаи влизат около 1 350 000 ученици в около 5000 училища, с 150 000 учители. Както се каза, в България общото образование съществува винаги редом с професионалното. След 1944 г. се прави опит то да се превърне в напълно единна система. След известни преустройства и временни решения през 1951 г. професионалното образование започва да се ориентира към новите отрасли, каквито са тежката промишленост, енергетиката, строителството, транспортът, химическата индустрия и др. През 1959 год. се създават професионално-техническите училища (ПТУ) с едногодишен до тригодишен курс на обучение, средните професионални училища (СПУ) и техникумите с четири- и петгодишен курс над основното и едногодишен до тригодишен курс над средното образование. През 80-те години се утвърждава средното професионално-техническо училище (СПТУ), което заедно с най-добрите техникуми привлича извънредно голям брой учащи се – за някои години над 130 000 души. В началото на 1949 г излиза Министерско постановление за разкриване на Механотехникум в Пловдив. Първата учебна година започва в сградата на Техникума по дървообработване на ул.Гладстон № 70. Приети са 83 ученика, обучавани в пет специалности. От 1952 година до 1957 г училището става Техникум по машиностроени и приборостроене, а след това Техникум по механотехника с електротехническа паралелка. През учебната 1954/1955 година са построени първите учебни работилници и са положени основите на нова учебна сграда на ул. Братя Бъкстон № 71А, в която през учебната 1960/1961 година започват занятия по всички учебни предмети. Дотогава теоретичните занятия се провеждаха на ул.Руски №18 През 1962 г. от този Механотехникум се обособява Електро-техникумът, който през първите две години провежда занятията в Гимназията на ул. Васил Априлов №5. През 1964 г. на Електротехникума (с отмененото от времето име „Ленин”) е предоставена сграда на ул.Пещерско шосе №26. Тъй като авторите общо са преживяли над 75 г. там, могат да посочат следното: 1.Училището, още след създаването, имаше „авторитет” да претендира за първите места сред пловдивските гимназии и се достигаше до 10-13 кандидати за едно място в паралелките; 2.Учителите се оказаха „събрани” така, че не жалеха труда си за повишаване на квалификацията си (естествено без това да е свързано с нещо друго, освен подобряване на престижа си в полза на авторитета на учебното заведение). „Съмвахме и мръквахме” там, грижейки се дори за „надписите” в коридора пред кабинетите си); 3.Непрекъснато търсихме нови методики за повишаване на креативността на обучаваните. Обърнете внимание, освен „количеството” знания, да имат и възможността творчески да ги прилагат – нещо, за което се заговори в педагогиката около 40 години по-късно! 4.Голямо внимание се обръщаше на възпитанието – може би тогава е било по-лесно, защото нямаше „делегирани бюджети” и нямахме задължението „да задържаме” учениците. Не че често се прибягваше до „отпадане” или „повтаряне на класа”, не повече от 1-2 души на година, но никой не ни налагаше да намаляваме изискванията; Стигаме до 1989 г. Българската икономика започва да се преобразува на „пазарен принцип” – българското образование преминава в постмодернистичен етап. „Любима” става философията на либертарианците по следните три причини: •Морални – най-важното право на човека е неговата абсолютна свобода, т.е. 124

възможността да живее сам за себе си, без данъци или други изисквания от държавата; • Политически – само „свободният пазар” защитава демокрацията от „деспотизма” на държавата; • Икономически – да се осигурява развитието на абсолютно свободен пазар. Философията на либертарианците може да се обясни най-добре чрез Сократовия метод на въпроси и отговори: ВЪПРОС Що е либертарианство? Дясна или лява е тази философия? Но Вие защитавате капитализма, значи сте десни?

ОТГОВОР Политическа философия, изведена от основния принцип „забрана на агресивното насилие.” Според нас такова подразделяне вече е остаряло. Либертарианците защитават капитализма не защото „се кланят на неговия бог”, а защото идеята за „свободния пазар” най-много отговаря на принципа „забрана на агресивното насилие.” Поради този принцип ние изискваме също минимална намеса на държавата в личния живот и икономическата дейност на гражданите. Трябва да се забрани също на нейните чиновници насила да облагат и събират данъци от гражданите. Сега не вярвате, че е възможно, но някога и това ще стане...

И ако очаквате някой доброволно да плаща данъци, много се лъжете. Коментар на авторите: Така вярвахме в утопията комунизъм... и затова няма още либертарианска държава... но те имат силно влияние сред хората, които би трябвало да плащат по-високи данъци поради по-големите си доходи! А кой ще подпомага бедните, Държавата подпомага със средства от чужди джоако лишите държавата от бове (като дори част от тези средства се прибират средства, а у нас бедните са от нейните чиновници – онова дето се нарича над 80% от населението? корупция). Бедните трябва да разчитат на частната благотворителност. Коментар на авторите: Нашите наблюдения показват, че в „трудни моменти” почесто се отзовават хората с не големи лични средства. Благотворителността на много богатите хора в повечето случаи има рекламна цел. Има и изключения, но те са редки! А безплатната медицина? Все още ли вярвата, че ползвате „безплатни медицински услуги”? Какво налага „реформите” в здравеопазването? Ами образованието? Задължителното държавното училищно образование е въведено преди 2-3 века. Преди това децата са се учили вкъщи или най-много в „неделно” училище и хората не са били по-глупави от нас. Коментар на Янка Такева, председател на Синдиката на българските учители: Синдикатът на българските учители изрази своята позиция за приетото домашно образование. Ние сме против него, защото то е противопоказно за личностното развитие на учениците, които ще се обучават в домовете си. Притеснява ни и това, че няма яснота кой ще ги обучава. Има възможност обучени-

125

ето да се извършва от родителите, но не всеки има необходимата подготовка по всички предмети, за да бъде предоставено качествено преподаване на децата. Има ли либертарианци в Първата либертарианска организация в България е България? Българското общество за индивидуална свобода, създадено през есента на 2003 г. Най-изявените и професионални защитници на свободата и свободното общество са групата икономисти от Института за пазарна икономика и консултантската компания " Индъстри уотч". Преди това либертарианец е и Ричард Ран (единият от авторите на програмата „Ран-Ът“, който докара икономиката ни в днешното „блестящо” състояние). Надяваме се, че изяснихме каква е философията на днешната образователна система. Тази философия е повлияла и на Новият Закон за предучилищното и училищното образование, който се оказа толкова „превъзходен”, че успя да смени един не съвсем удачен министър с „една красива и скандална жена” според казаното от депутата Георги Кадиев). Какво може да се каже за състоянието на българското образование при такава философия? След 10 ноември 1989 година вместо да се съхранят добрите практики от комунизма, като се съчетаят с изоставени, но доказали ефективността си методи от времето на монархията, българското образование тръгна по пътя на нездравите експерименти, а държавата тотално абдикира от своята роля. В резултат на това през 2012 г. Европейската комисия съобщи, че 15-годишните в България четат найлошо в сравнение със съучениците си от другите държави членки на Европейския съюз. Данните от излследването показват, че над 40% от българските ученици не могат да извършат елементарен анализ на кратък текст, като обява. Също така младите българи са демонстирали неспособност да определят основната тема в текст или да намерят определена информация в него. Колкото до потенциалите на българчетата България продължава да печели медали от олимпиади по математика и физика, но това се случва не благодарение на, а въпреки образователната ни система. Ето какво казва „мъжът на 2014” – физикът Теодоси Теодосиев:« Един много интелигентен мъж – Жак Атали, беше написал една знаменита книга, в която пише, че „най-ценният, най-скъпият продукт през 21 век ще бъде доброто образование”. В този смисъл аз съм привърженик на тази теория, че не може да имаш силна държава съставена от социално слаби. Цял живот съм се трудил, за да има колкото се може повече социално силни в нашата страна, които да имат могъщият интелект, да могат да създават продукт на световно ниво и продукт със свръхкоефициент. » и по-нататък « Нашата държава е един данъчен рай за онези – да са живи и здрави, които си откраднаха предприятия за по един долар. Те искат държава, в която да няма армия, да няма полиция, да няма здравеопазване – просто да бъде един данъчен рай, в който да има предимно евтина работна ръка, която да им работи пък качествено. Е, не може всички радости наведнъж – ако е безпределно евтино, няма как да е качествено. Аз работя за качеството на човешкия труд.». „Идеалистите” от нашето поколение, които работят „в ползу роду” постепенно излизат от сферата на образованието. За да бъдат полезни новопостъпващи126

те, философията на образованието трябва да не остане постмодернистична. Така „неволята повика” в образованието трансверсалната философия. Трябва да започнем със заимствания от Запада термин компетентност, използван много често в „подновените” ни Образователни закони (от 1991.....до 2015). Има много дефиниции на това понятие, но за нас най-подходящо е: Компетентност (лат. competens – подходящ, соответстващ, способен, знаещ) означава притежаване на знания и опит в упражняваната професия, което дава възможност да се правят правилни преценки и да се вземат оптимални решения. Ключови компетенции, които образователният процес трябва да създава според Министерството на образованието и науката, са: - Комуникативни умения на роден език - Комуникативни умения на чужд език - Математическа грамотност и базови познания в областта на точните науки и технологиите - Дигитални компетентности - Умения за самостоятелно учене и събиране на информация - Граждански компетентности и умения за междуличностно общуване - Предприемачество - Културни компетентности – изразяване на идеи, творчество, емоционално и естетическо съпреживяване на света чрез музика, литература, пластични изкуства. Коментар на авторите: Едно време това се наричаше „всестранно развита личност” и се дължеше на големите възможности на човешкия разум. Под „трансверзалност” се разбира: при всяка жизнена ситуация да се създадат „пътечки” между притежаваните компетентности, за да се постигне найподходящото решение за случая. Витиевато това е „поправката” на пораженията, нанесени от постмодерните възгледи в образованието. Слава богу, че образователната система е инертна и поради това са останали „островчета на разума”. Днес „новото поколение учители по призвание” трябва да бъдат правилно подготвени. За това те трябва да притежават следните ключови компетентности (и да ги „трансверзализират” през цялата си дейност): 1.Ценностно-смислови: Това са компетенции, свързани с мирогледа на учителя, с неговата ценностна система, с възможността правилно да се ориентира в събитията, да осъзнава своята роля в живота, да умее да осмисля добре целите си и да взема правилни решения. 2.Учебно-познавателни: Съвкупността от компетентностите на преподавателя по отношение на самостоятелната познавателна дейност, включваща елементи на логика, методология, общоучилищна дейност и непрекъснато „запознаване и осмисляне” на развитието на преподавания предмет. 3.Информационна: Тази компетенция осигурява навика на преподавателя да „борави” с информацията от предмета, който преподава и от околния свят така, че най-лесно да достигне до съзнанието на учениците.

127

4.Емпатийно-комуникативна: Тази компетентност е необходима, за да успява преподавателят „да разбира” индивидуалностите на учениците си и да може да комуникира добре с тях по отношение на работата в група, способността за обединяване и заемането на различни социални роли. 5.Социално-трудова: Тази компетенция включва: знания и опит в гражданско- обществената дейност, в социално трудовата дейност, в областта на семейните отношения, в областта на икономиката и правото, в областта на професионалното самоопределение. 6.Личностно самоусъвършенстване: Компетентността включваща духовно, интелектуално и емоционално самоусъвършенстване и саморегулация. Коментар на авторите: В Стария Завет има много подходящ афоризъм: „Всяко ново е добре забравено старо”. Средната възраст на учителите в България надхвърля 55 години. Учителите, които помнят „пика” на българската образователна система „си отиват” и „отнасят” знанията и опита си. Ето защо независимо от новото име „трансверзалност” се прави опит да се възстанови доброто време на интелигентите „кмета, попа и учителя”. Кметът днес е загубил авторитета си, попът се е „затворил” в църквата, „новото време” обезличи учителското съсловие (от 150000 през 80-те години сега са 45000). Следователно „дошло е времето” учителят да заеме заслуженото си място през цялата година, а не само в Деня на народните будители. Източници: Алманах България 20 век Георги Пеев Изграждането на българското образование в началото на третата българска държава Джуринский А.Н. История педагогики , изд. центр ВЛАДОС, 2000 Димитър Петров Българското образование – поглед назад и напред, OFFNwes, 2014 Ключовите компетентности като инструмент за личностно и социално развитие, Презентация на Министерството на образованието и науката по повод на годината на ключовите компетентности в България – 2008 г. Ключевые компетенции учителя, PPT 4 Web Ответы на популярные вопросы, Либертарианская партия Россия Що е либертарианство и има ли почва у нас, Дневник, 2004

128

МЪЖЪТ И ЖЕНАТА Ева и Адолф – несподелената любов по Свръхчовека Георги Хаджийски „Нашето време, с неговия стремеж да помогне на случайните нужди, да предусети и изобщо своевременно да отстрани неприятните възможности, е време на бедните!” Фридрих Ницше, из „Воля за власт”, изд. „Захарий Стоянов”, С. 2009, стр. 72 Ерата на „Голямата бедност” и търсенето на изход от нея След дългата, тежка и кръвопролитна Първа световна война (1914 – 1918 г.), човечеството вече не е същото. Някак си оказалата се неочаквана победа завихря най-долни страсти сред победителите, които правят грандиозен опит да смажат веднъж завинаги победените – териториално, демографски, икономически, социално..., без изобщо да си дават сметка, че голяма част от наложените злини твърде скоро ще ги връхлетят и самите тях, подобно на мощен светлинен лъч, отразен в огледало. Ето защо не е за учудване, че инфлационният шок, поразил икономиката на победената Германия през 20-те години на ХХ век, достига макар и със смекчена сила и до големия победител в тази война – САЩ, а тъмната сянка на гладомора унищожил по същото време стотици хиляди в победената Съветска Русия, надвисва над държави и народи, пръснати върху всички континенти. С други думи обеднялото вследствие на войната човечество е в тежка криза – икономическа, социална, духовна – обезценяват се не само хартиените пари и техният златен еквивалент, но и традиционните ценности като морал и семейство, дори любовта е подложена на мощна девалвация, която я свежда до простото сексуално желание, а всичко това създава предпоставките за поява на редица радикални обществени движения и експерименти. И понеже смисълът на всяка обществена дейност е Човекът, тези социални експерименти имат и свой модел на личност, а и идеолози на неговото моделиране. "Държавата лъже на всички езици на доброто и злото; и каквото и да каже тя, лъже – и каквото и да има, откраднала го е." Фридрих Ницше из "За човека и свръхчовека", С. 2011, стр. 118 Следвоенните обществени експерименти От историческа гледна точка, през 20-те и 30-те години на ХХ век се наблюдава твърде интересна метаморфоза на класическата национална държава и нейното социално-икономическо устройство, като всеки един от базовите модели има както своя идеология, така и своите нови виждания и изяви за взаимоотношенията между жените и мъжете. В съхранения либерален модел, присъщ на държавите – победителки от двете страни на Атлантика, класическите либерални икономически възгледи, разработени от Адам Смит, претърпяват интересно модифициране свързано със засилване на ролята на държавата в стопанството, съгласно теоретико – приложните концепции на Дж. М. Кейнс, а междуличностните взаимоотношение между жената и 129

мъжа са свързани с мощен и невиждан процес на разкрепостяване на жената не само икономически, но и морално и сексуално – нещо повече – хипотезите за доминацията на нагоните в човешкото мислене и поведение и необходимостта те да бъдат следвани, превръщат З. Фройд в родоначалник на сексуалната революция. Либералният модел на личност е базиран върху свободата на човека – независимо дали е мъж или жена – да работи колкото може, да произвежда каквото се търси, да купува всичко, което иска, а и да избира своите партньори – при това многократно през живота си. Либералният човек е работещ, купуващ, разкрепостен, хедонистичен, феминизиран..., а несподелената любов за него е само лек психофизиологичен дизкомфорт, който лесно може да бъде преодолян с нова връзка или по друг дори и пазарен начин, с крайна цел – удовлетворяване на либидото. В победената и разорена от войната Русия, вследствие на избухналата социалистическа революция е наложен нов обществен модел, основан върху концепциите на К.Маркс, Ф. Енгелс, В.Ленин за пълното право на социалистическата държава да дирижира цялостния социално-икономически живот, с оглед необходимостта от премахване на експлоатацията на човек от човека и изграждане на съвършеното безкласово наддържавно комунистическо общество на всеобщото равенство между хората. В съзвучие с идеите на марксизма – ленинизма за одържавяването като първа стъпка в премахването на експлоатацията на човек от човека, съветската държава не само одържавява капитала на „експлоататорите капиталисти”, но и земята на наскоро освободените от помещическото иго руски селяни. Нещо повече. След кратки партийни спорове в редиците на КПСС (болшевики) за всеобща собственост върху жените с оглед необходимостта от премахване на буржоазното семейство като отживелица, социалистическото семейство е провъзгласено и регламентирано като основна клетка на обществото, а могъщата държава се намесва дори и в изконното родителско тайнство – върховен дълг на социалистическите родители е да създават, възпитават и отглеждат деца за държавата. На фона на мощната комунистическа пропаганда за всеобщо равенство, големите социални експерименти, свързани с насилствената индустриализация, колхозофикация и електрификация, твърде перверзно превръщат традиционната бедност на обитателите на „Необятната страна“ в небивал глад и масово измиране на „народонаселение.“ Самият „обществено-икономически социалистически модел” има и своята крайна дидактическа цел – превъзпитание на човека в „социалистически човек” – във вид на „многостранно, а в бъдеще – всестранно развита личност.” И понеже целта на взаимоотношенията между социалистическите жени и мъже е създаване на основната клетка на обществото – социалистическото семейство, несподелената любов, като нещо чуждо на този процес, просто не би трябвало да съществува – и тя няма как да не бъде отречена – диалектико-материалистически – с добре формулираните методи на закона за отрицание на отрицанието. За да възвърне унизеното достойнство и превъзмогне всеобхватната бедност на своя народ в следствие на хиперинфлацията от 20-те години на 20 век, към твърде интересна шокова психосоциална терапия прибягва и победената Германия. В края на 20-те и началото на 30-те години на 20 век, в духа на идеите на класическата германска философия на Г. Хегел за стремежа на обладаните от Абсолютния разум народи към налагане на световно господство; на възгледите на А. Шопенхауер за волята за власт като присъщото на всяко живо същество естествено състояние; на тезите на М. Вебер за уникалната етика на модерните протестантски общности, която е условие и средство за тяхното благополучие; на пророчествата на О. Шпенглер за неизбежността на нова световна война, която би довела до залеза на 130

Европа..., се появява, набира сила и в крайна сметка идва на власт националсоциализмът, чиято идеология е гарнирана с мощна доза расистки привкус от Вагнеровия антисемитизъм и вижданията на А. Розенберг за чистата раса. Основата на практико-приложната идеологическа шокова терапия, така необходима на разорените в икономическо отношение и смазани в психосоциален аспект германци, е базирана върху странните дори и за онези абсурдни времена възгледи на Ф. Ницше за вечния кръговрат на случващото се в света и битието и стремежа към свръхчовека като иманентно заложено състояние във всяко човешко същество – защото колкото по-комплицирана и невъзможна за намиране на нормален изход е една ситуация, толкова по-нестандартно и творческо решение трябва да бъде намерено. В значителна степен обаче тази уникална идеология достига до германците през призмата на нейните разбирания от Адолф Хитлер.

Ева Браун (Източник: "Ева Браун – интимен съюз с Хитлер") „Аз ви уча на свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато.” (Фридрих Ницше из "Тъй рече Заратустра", С. 1990, стр. 39) Ева и Адолф – несподелената любов по Свръхчовека За Адолф Хитлер е прието да се пише или нещо оцветено във възможно най-негативните краски, или нищо. Ако се приеме обаче, че и политиците биват два основни типа – прагматици, чието мислене и поведение е подвластно на простичкото изречение „грабвай много и бягай бързо” и мечтатели, които се стремят към достигане на пределите на човешкия свят – често далеч извън времето, пространството и битието, то тогава едва ли би могъл да бъде открит в историята по-голям мечтател от несполучилия да бъде велик художник и архитект Адолф Хитлер. А влиянието на идеите на Фридрих Ницше върху Адолф Хитлер е огромно. То би могло да бъде проследено и в твърде големите стилови и езикови сходства на фундаменталните произведения на двамата – „Воля за власт” на Ницше и „Моята борба” на Хитлер, а и в подчертания интерес на фюрера към живота и творчеството на гения на германската философия, свързан дори с неколкократните му посещения през 1934 г. в създадения музей на Ницше от Елизабет Фьорстер-Ницше. Нещо повече – в доминираната от Адолф Хитлер Германия бива направен грандиозен опит за „обличане в 131

плът“ на самата идея за ницшеанския свръхчовек – при това с пропито с въображение творческо съчетание на географския ареал на древноперсийската провинция Ария, призвана да бъде люлка и на германската раса, с твърде странния за тази област нордически антропологичен тип. За да бъде мечта мечтата обаче, тя трябва да бъде неосъществима в реалността, в границите на човешкия живот, в пределите на човешкия свят и често – во веки веков, а когато случайно съумее да претърпи метаморфоза от идея в материя, превърне ли се в някаква обозрима реалност – просто губи завинаги примамливото очарование на своята несравнима красота и подвластна на всяко човешко деяние, имащо свое начало, свой естествен ход и своя неизбежен край, потъва завинаги в забвението и небитието… А това се отнася и за мечтата по свръхчовека, вдъхновила не само водача на най-динамично развиващата се държава в света през 30-те години на ХХ век, но и най-дисциплинирания, най-образован, най-трудолюбив, най-прагматичен…, народ от онази епоха. И в чието преследване измират, при това в невероятни мъки десетки милиони човешки същества. Защо обаче мечтата по свръхчовека остава само мечта, а любовта по нея – в името на която биват дадени толкова напразни жертви – в крайна сметка е несподелена?

Ева Браун (Източник: "Ева Браун – интимен съюз с Хитлер") „Свръхчовекът е смисълът на земята, нека вашата воля да каже: Свръхчовекът да бъде смисълът на земята!“ (Фридрих Ницше из "Тъй рече Заратустра", С. 1990, стр. 40) Ако в търсене на отговори на тези твърде интересни въпроси бъде направен повече или по-малко удачен опит да се погледне през призмата на концепцията за обяснение на човешкото мислене и поведение на К. Г. Юнг, базирана върху анализ на дефинираните от него архетипи в същността им на носители на основните личностни черти на епохата и обществото и се приеме, че Адолф Хитлер и Ева Браун са типичните техни въплъщения, то тогава в техните сложни и многопластови взаимоотношения би могла да бъде проследена и една удивителна история за несподелената любов по свръхчовека. 132

Добре възпитаната, високо образована и невероятно красива Ева Браун (1912 – 1945), среща Адолф Хитлер по времето, когато работи във фотографското ателие на Хайнрих Хофман в Мюнхен и едва ли е подозирала, че ще споделя идеите и живота му до края. И въпреки, че началото на тяхната връзка е умело дирижирано от Х. Хофман, с течение на времето Ева успяла да се превърне в истинска Първа дама на Германия.

Ева Браун (Източник: "Ева Браун – интимен съюз с Хитлер") Безспорно взаимоотношенията на Ева Браун и Адолф Хитлер са комплицирани и изпълнени с повратности, като самата Ева, бидейки истинска жена е искала и нещо малко повече от това да бъде само „любовница на най-могъщия човек в Германия” (6 : 100), но пък и прекрасно разбира, че това е невъзможно, защото Фюрерът бил женен за Германия, а голямата мечта на живота му – да извоюва жизнено пространство за бъдещия свръхчовек. Затова – в изчакване на подходящото време, тя не само стоически понася психофизиологичните странности и капризи на Хитлер, но и играе ролята на Първа дама – независимо дали й харесва или не, при това – с цялото възможно достойнство, дисциплина и всеотдайност, които се изискват. „Всичко у жената е една загадка – и всичко у нея има едно-единствено разгадаване; то се казва „бременност”. Мъжът е за жената средство: целта е винаги детето.” (Фридрих Ницше из "Тъй рече Заратустра", С. 1990) Според биографи, историци и публицисти, пишещи с огромна охота за множеството проблеми в проточилата се близо 15 години връзка, Ева Браун на няколко пъти изпада в тежки депресивни състояния и дори прави опити за самоубийство. И макар, че след 1945 г. се появяват много конспиративни публикации за пръкнали се незнайно как деца на Адолф Хитлер, те остават само мечта за младата, русокоса, синеока, умна и красива жена на живота му. Що се отнася до това дали самата Ева е споделяла мечтата на всички истински германци от епохата по свръхчовека, защото за тях „националсоциализмът е нещо повече от религия: той е воля

133

за създаване на свръхчовека”, (7 : 127) и то не толкова в битността му на висок, рус, синеок, работлив ариец, какъвто според Розенберг би се появил рано или къс-но навсякъде, където човекът впряга вола и оре земята, а в ницшеанския смисъл – на идея и път към онова примамливо нещо, което идва след човека, обикновено всички премълчават. Защо обаче и самият Адолф Хитлер не е пожелал да има деца от една от най-красивите, всеотдайни и типични носителки на белезите на нордическия антропологичен тип жени на Германия? „Мъжът трябва да се възпитава за война, а жената – за отмора на воина: всичко друго е глупост. Пресладки плодове воинът не обича. Затова той обича жената: дори и най-сладката жена нагарча.” (Фридрих Ницше из "Тъй рече Заратустра", С. 1990) Едва ли би могло да бъде оспорено, че Адолф Хитлер е един от най-великите воини в човешката история – познаващ модерната война за епохата във всичките й разновидности и владеещ изкуството да направлява битките в името на победата. В психоаналитичен аспект обаче за неговата голяма мечта за устройството на следвоенния свят и бъдещия човек, войната е само едно, макар и неизбежно средство, защото и самият живот е вечна война за съществуване, подвластна на непрестатнния цикъл на всемирното преображение, а смисълът на всичко човекът – крехък мост над бездната, разпната между звяра и свръхчовека. Що се отнася до онова, което би трябвало да бъде след войната, дори отвъд твърде интересната типично „комплексарска психична“ фиксация за отвоюването на необходимото жизнено пространство на бъдещата германска нордическа раса, то това едва ли би могло да бъде нещо различно от нова велика мечта, която да обединява и направлява мисълта и поведението на бъдещия човек, защото и той – обитаващ своя макар и по-съвършен човешки облик, пак би бил подвластен на изконния човешки стремеж към безсмъртие – невъзможно за човека и затова – така силно бленувано от него. И може би точно тук – а не толкова в обилно изравяните и описвани тайни на нерадостното детство на Адолф Хитлер, на странностите в неговите взаимоотношения с жените в живота му, на ровенето в неговата генеалогия и абсурдно изнамиране на загадъчно замърсяване на „чистата кръв“ с макар и отричаната теза за „чистотата на расата“ като най-важно условие за нормалност…, биха могли да бъдат намерени и немалко мотиви за неговото мислене и поведение, защото е всеизвестно, че винаги е имало, има и ще има хора, които живеят с миналото, други – които са отдадени на настоящето и такива, които са устремени към бъдещето – първите намират утеха в самосъжалението и страданието, за вторите – смисълът на живота е в удоволствието, а последните, към които безспорно принадлежат и Хитлер, и неговият учител Ницше, са до такава степен отдадени на човешкия стремеж към безсмъртие, че се превръщат в истински хора на вечността – телата им са тялото на човечеството, разумът им е част от мисълта и паметта на обществото, а безсмъртният им Дух – просто направлява вечното възвръщане. От една подобна гледна точка, сложните и противоречиви взаимоотношения на Адолф Хитлер и Ева Браун биха придобили доста по-различен облик от онзи, познат от многобройните писания на историци, биографи, литератори и публицисти – в тях просто прозира класическата ницшеанска връзка между мъжа-войн и истинската едновремешна и отдавна изчезнала из дебрите на феминизираното модерно общество Жена – и по която всеки мъж копнее.

134

„Истинската любов към човека изисква жертви за благото на рода – тя е жестока, пълна е със самопреодоляване, защото има нужда от човешки жертви." (Фридрих Ницше из "Воля за власт", С. 2009, стр. 197)

Адолф Хитлер в музея на Фридрих Ницше (Източник: Интернет) Времето, през което продължава връзката между Ева Браун и Адолф Хитлер е може би най-интересното и загадъчно в историята на Германия, чийто народ е прехласнат и обладан от мистичния стремеж на своя фюрер да „добие „вълшебното видение”, (7 :126) което според него е цел на човешката еволюция. И безспорно Хитлер успява някак си необяснимо да зарази иначе трезвомислещите и интелигентни германци със своя странен от логическа гледна точка творчески ирационален патос и да превърне самата страна в кипяща експериментална лаборатория в която се сътворяват някои от най-значимите природо-математически, технически, психофизиологични, социални, военни... открития, променили впоследствие света на ХХ век. Самата връзка също претърпява редица метаморфози, които са породени както от значимите обществени процеси, през които преминава управляваната от Хитлер Германия през този период, така и от обилно описваните от различни писачи негови реални или измислени увлечения по някои от най-привлекателните германки от епохата – звездата на германското кино Лени Рифенстал, младата и красива продавачка Мария Райтер, смелата и очарователна авиаторка Ханна Рьотч... Що се отнася до Ева Браун – тя, според писанията, просто стоически понася бълваната от медии и клюки информация в очакване и на своя звезден миг, които така и не идва до края на живота й. Защо в крайна сметка любовта по свръхчовека, в името на която биват направени толкова жертви, остава несподелена? „Нивга още не съм открил друга жена, от която да бих желал да имам деца, освен жената, която любя: защото аз те любя, о, Вечност! Защото аз те любя, о, Вечност!” (Фридрих Ницше из "Тъй рече Заратустра", С. 1990)

135

Епилог Адолф Хитлер сключва граждански брак с Ева Браун на 29 април 1945 г. На 30 април 1945 г. те споделят смъртта си. Няколко дни по-късно Германия отново капитулира пред съюзниците – държавите, споделящи идеите на либералната демокрация и тоталитарния комунистически режим. Блянът по свръхчовека потъва в забвение, а либералният (и за известен период от време и на определени територии – социалистически) човек, отново тържествува. Днес, в условията на невиждан крах на либералния модел на личност може би е дошло отново времето на вечното възвръщане – и на идеята за Свръхчовека. Литература: 1. Джонсън, П. – „Съвременността. Светът от 20-те до 90-те”, УИ „Св. Кл. Охридски”, С. 1993 г. 2. Ницше, Ф. – „Тъй рече Заратустра”, изд. „Хр. Ботев”, С. 1990 г. 3. Ницше, Ф. – „Воля за власт””, изд. „З. Стоянов”, С. 2009 г. 4. Ницше, Ф. – "За човека и свръхчовека", изд. „Фама”, С. 2011 г. 5. Прайс, У. – „Познавам тези диктатори”, изд. „Терзиев и синове”, С. 1992 г. 6. Райън, Е, Р. Мос – „Ева Браун – интимен съюз с Хитлер”, изд. „Гармонд” 7. Раушнинг, Х. – „Хитлер каза...”, изд. „АЛ”, Варна 1992 г. 8. Сиуърд, Д. – „Наполеон и Хитлер”, ИК „Петекс”, 1992 г. 9. Хитлер, А. – „Моята борба”, изд. „Жар птица”, С. 2001 г. 10. Юнг, К. – „Архитипове и колективно несъзнавано”, изд. „е/а”, Плевен 1999 г.

136

ЦЕННОСТИТЕ НА ЧОВЕЧНОСТТА Изменим ли на човещината си, изгубим ли човечността си – всичко тогава ще отиде по дяволите! Ангел Грънчаров

Есе, писано набързо от един уважаван от мен човек, д-р Л.Канев – виж: От отсамната страна на Смъртта и от отвъдната страна на Живота – ме порази като го прочетох; и няма да скрия, разочарова ме този път д-р Канев, въпреки патетиката му долових крайно опасни емоции, на които се наложи да отговоря; ето какво пише той, ето откъс от писанието му, а по-долу можете да прочете и моя коментар, в който призовавам в този тежък момент към благоразумие, към вяра в хуманистичните и свободолюбиви ценности, до които се свежда огромното духовно предимство на Европа – щото изменим ли на човещината си, изгубим ли човечността си, всичко тогава ще отиде по дяволите: ... Това което стана тази нощ в Париж, ужасяващите убийства на обикновени и невинни хора, е само прелюдия към това, което чака Европа и Света, когато слепите политлиберали закопаят своята собствена цивилизация, себе си, включително даже левичарската котерия, проповядваща от катедрите на добрите университети, която ги е възпитала в самоубийствена политическа коректност. Те са първите на които Джихад Джон ще отреже пилешкият врат с назъбения нож на своята безмилостна ислямска омраза. Добро Утро, Европа, моля отворете вратите си за милионите ислямски бойци, които утре ще ви отрeжат главите! И не забравяйте впрочем, да им осигурите социални помощи, медицинска помощ и неограничени възможности за размножаване. Бъдете сигурни, че ще ви намразят толкова повече, колкото им давате даром. Защото в този проклет свят, невинните разстреляни тази вечер в Париж, докато вечерят или слушат музика, ще бъдат скоро забравени и в перверзната статистика на геноцидните идеологии, сметката ще бъде следната: стотици цивилизовани и развити млади хора ще изчезнат завинаги, никога няма да създадат деца и семейства, срещу живота на няколко мюсюлмански убийци. Но техните стотици братовчеди, деца, роднини и перманентно бременни съплеменнички ще останат и ще продължат генетичното им присъствие. А милионните ислямски орди без документи ще наводняват градовете на Запада, за да могат не след дълго да ги взривят и да започнат да серат по централните им булеварди безнаказано и да вият от своите средновековни минарета, които ще забодат на мястото, където някога е била Айфеловата Кула... И т.н., авторът се увлича по една крайно опасна и дори гибелна емоция; затова ми се наложи да реагирам, ето какво написах по този повод във Фейсбук: Според мен виновен и отговорен за злодеянието е оня, който го е извършил. И също оня, който го е подтикнал да го направи – като го е насъскал да се озлоби и да тръгне да убива. Няма "колективна вина", такова нещо не съществува. Всички мюсюлмани не могат да отговарят за това, което се сторили неколцина побеснели терористи, неколцина масови убийци. По същия начин не може отговорни за злодеянията на терористите да бъдат обявявани... "либералите" в широкия смисъл, т.е. всички хора, които обичаме свободата. По същия начин ни манипулираха като твърдяха, че виновни за окупаци137

ята на България от СССР били... американците и англичаните, щото ни били харизали на Сталин. Долавям в тия теории очевиден кагебистки корен или поне привкус. Така се прехвърля отговорността другиму. Знайно е кому е изгодна една такава теория. И още нещо: понятието "ислямска омраза", простете, ми се вижда идиотщина; омразата е омраза, никакво значение няма дали е "ислямска", "християнска" или някаква друга, в смисъл, че на омраза се бил отдал някой, който се е провъзгласил за ислямист, за християнин или за нещо друго. Просто е излишно и глупаво омразата на мразещите с толкова зла омраза да бъде определяна непременно като "ислямска", щото такова едно определение несправедливо обижда хората, които са мюсюлмани, пък никого не мразят, които са добри, порядъчни, нормални хора; има такива хора, знам, че има такива хора, разговарял съм с такива хора. И тия хора ние не трябва да ги правим свои врагове като ги обиждаме толкова несправедливо, по толкова грозен начин. По начало нито християнството, нито исляма, нито каквато и да било друга религия могат да призовават за убиване на невинни човешки същества; уродство е да бъдат убивани невинни, мирни човешки същества, а такова уродство не може да има нищо общо с нито една религия. Да се призовава да бъдат убивани мирни хора е сатанизъм, е дяволска бесовщина, нямаща нищо общо с вярата в Бога, защото Бог е добро, вярващият в Бога човек, независимо дали е мюсюлманин или християнин или някакъв друг, не може да бъде зъл, да мрази и пр. Зли са сатанистите, покланящите се на Злото, именно на Дялова, на Сатана. Или просто безбожниците може да ги избие в такава дива, безпричинна и патологична злоба. Но не и автентично вярващите в Бога човеци. Който мрази и убива мирни и невинни хора не е човешко същество, той е урод. Сред комунистите имаше много такива уроди, макар и тук трябва да признаем, за да бъдем справедливи, че не всички, които се наричаха комунисти, са убивали, нали така? Да бъдат насъсквани хора срещу други хора само защото те имат друга вяра, религия или ценности е ужасно престъпление. Мюсюлманите не могат да са ни врагове само затова, че са мюсюлмани, само защото имат друга религия, т.е. само защото по друг начин почитат и славят Бог, който, впрочем, е един и същ с нашия Бог. Убийците на невинни хора нямат нищо общо с никаква вяра, те са просто убийци, отдали се на нечовешка, на патологична, на садистична омраза. Омразата не се побеждава с омраза, злото не се побеждава с още по-голямо зло. Това не значи, че трябва да се оставим да ни убиват, разбира се, че ще трябва да се защитим от убийците. Трябва да воюваме с убийците-садисти, трябва да ги преследваме неуморно, с оглед да неутрализираме злото, да ограничим омразата – щото ако оставим злото и омразата да се ширят необезпокоявано, това означава, че ги насърчаваме, че заставаме на тяхна страна. Който призовава нас, християните, да се озлобим и да почнем да мразим всички мюсюлмани само защото са мюсюлмани, и на тази основа започне да ни призовава да убиваме мюсюлмани само защото са мюсюлмани, такъв по същество с нищичко не се отличава от садистичните убийци-терористи, не се отличава по нищо от поклонниците на Сатана, които са способни да убиват невинни човешки същества даже независимо от това какви са им убежденията и вярата им. Убийците в Париж едва ли са питали жертвите си преди да дръпнат спусъка, едва ли са им задавали въпроса: ти в кого вярваш, в Мохамед, в Аллах, в Христос, в Буда ли вярваш, в Маркс и в Ленин ли вярваш? Едва ли са правили такова проучване с жертвите си преди да дръпнат спусъка; напълно е възможно да са убили и мюсюлмани, нали 138

така? Злото и омразата не подбират жертвите си. Затова и е много опасно сами да се отдадем на една по същество аналогична злоба и омраза, срещу която уж се противопоставяме, срещу която уж се възмущаваме – щото тогава всичко наистина ще отиде по дяволите. Да, всичко ще отиде по дяволите ако сами допуснем да се овладеем от същата злоба и омраза, която вдъхновява сатанистите-терористи, които вилняха в Париж в онази кървава нощ. Овладеем ли се от абсолютно същата патологична и сатанистка злоба и омраза, която владее тях, ще станем абсолютно същите като тях – е, нима този е начинът да победим злото и омразата? Та мисълта ми е, че злобата и омразата не могат да бъдат "ислямски", "християнски" и пр., те са просто израз на сатанизъм, на човешка патология, на извратеност, на лудост ако щете, израз са на бесовщина. Нека да не допускаме да се подвеждаме и сами да се овладяваме от болни, от садистични и сатанински страсти и лудости. Нека да направим така, че да започнем да се обединяваме с добрите хора, независимо от това каква религия изповядват и на какъв Бог се покланят – защото само обединени можем да се противопоставим на беснеещото и ескалиращо зло, на бесовската омраза. Ако един садистичен убиец на мирни и невинни хора се нарече "християнин" и почне да убива такива мирни и напълно невинни хора-мюсюлмани, нима това с нещичко ще промени факта, че той е абсолютно същият - каквито са и сатанистите-убийци, наричащи се "ислямисти", които с името на Мохамед на устата режат главите на невинни хора?! Така че много моля да се въздържаме от разпалване на някаква бесовска "християнска", видите ли, ненавист, злоба и омраза към мюсюлманите изобщо, към поддръжниците на ислямската вяра и религия – както, примерно, прави това подло мекере Карбовски, написало ето тия прочувствени идиотски и злобни думи, които ще трогнат само дебили, само умствени и човешки уроди: ... Те не искат да има музика. Те не искат да има картини. Те не искат жените да са облечени леко, защото не можели да се въздържат. Те искат средновековно правосъдие. Те искат опонентите си мъртви. Те убиват, заради Аллах. Те убиват жени и деца. Те са враговете на невинните. Говорил съм с тях, с бъдещите убийци на Европа. Те не искат катедрали, те не искат да работят. В техния живот, в техния рай и техния ад няма такова нещо като човешки прогрес и производство. Вие си мислите наивно, че те идват в страните ни да работят. Вие си мислите, че музиката може да ги натъжи или развесели. Вие си мислите, че бягат от ятаган. А те носят ятаган... (Виж: Краят на наивността, Мартин Карбовски) И какво иска тоя Карбовски? Към какво ни призовава тъй патетично този страхлив мерзавец? Ето към какво той ни призовава под диктовката на тия, които му плащат щедро за да сее толкова опасни сатанински чувства: Призовава ни ние, "добрите", да вземем ножовете и да тръгнем по улиците да колим мюсюлмани, ето, към това фактически ни призовава тази лява гад! Призовава ни всички ние, християни и мюсюлмани, да побеснеем, да загубим разсъдъка и морала си и да се изколим един-друг, към това ни призовава. Да избием всички, които не изповядват нашата "добра, правилна вяра" и върху облятата с кръвта на нашите врагове земя да почнем да строим някакво монолитно бъдещо сатанинско царство, в което няма да има различни хора, в което всички ще мислим еднакво, ще бъдем еднакви. Към такива идиотщини ни призовава това патетично плямпало, което или не може да мисли, или пък дрънка тия идиотщини само защото господарите му така са му поръчали, затова са му платили. Не вярвайте на такива, щото ако се случи това, към което те призовават, вие може да сте едни от първите жертви.

139

Аз такива като Карбовски и други пишман-патриотични хулители и щатни оплювачи на Европейската цивилизация на свободата ги наричам талибани. "Православни" талибани понякога ги наричам, като думата "православни" я слагам винаги в кавички. "Наши", "християнски" талибани са ни те, досущ същите по манталитет като "мюсюлманските", "истинските" талибани. Също толкова злобни са те като ония, другите, те са нещо като кръвни близнаци, по-скоро са нещо като клонинги, знам ли като какви са, но са напълно същите. Те лично на мен не са ми никакви, те са ми толкова чужди, колкото са ми чужди и ония, другите сатанисти. Като се наричат било "християнски", било "мюсюлмански" или някакви други, с това те няма да ми станат по-близки, защото аз не съм идиот за да им повярвам на лъжите, нещо "християнско" или пък "мюсюлманско" няма в тях. В тях има само зъл, злобен сатанизъм, спрямо който добрите хора, независимо каква вяра изповядват, не могат да изпитват никакво снизхождение. Затова мой брат и приятел не може да ми бъде "християнският" сатанист или пък "европейският" талибанин Карбовски – или такива като него, има ги в изобилие, за жалост! Не, сатанисти, независимо с каква религия спекулират, с мен нещо общо не могат да имат, аз обаче, християнинът, чувствам като свои братя и приятели ония скромно живеещи и здравомислещи хора, изповядващи исляма, които никога не биха си позволили да направят зло на някакво човешко същество – защото добре знаят, че Бог никога няма да одобри злото или несправедливостта, които сме си позволили спрямо други човешки същества. Всички, и християни, и мюсюлмани, сме Божии чада, това го знае всеки вярващ в Бога човек, по това се разбира и кой е човек, а кой е враг на човечността, кой, инак казано, е сатанист. Спирам дотук, темата е огромна, но нещата са прости, мисля, че успях да кажа главното. В тия тежки дни на изпитания и на проверка доколко сме човеци не трябва да правим нищо, което да ескалира злобата и ненавистта, напротив, трябва да се опитаме да покажем нравствена твърдост, човешка сила, която да ни разграничи от враговете на човечността. Всеки сам нека да избира къде да се нареди, според своите ценности нека да иде където си иска. Аз вярвам, че добрите и нормалните хора на тази земя сме въпреки всичко мнозинство. Няма да ни е лесно, но силата е с нас – защото и Бог е с нас. А враговете на Бога, а приятелите на Сатана, въпреки че са толкова нагли и агресивни, са обречени. Те също така са и много жалки. Тяхната лудост показва обречеността им. На оня, комуто Бог е приготвил гибел, първом му отнема разсъдъка. Пази здрав, човече, разсъдъка си! Мисли! Противодействай, съпротивлявай се на бесовщината, що напира в душата ти! И знай също: злобата и ненавистта до добро не водят. Те са болест на душата. Търси здравото, бори се срещу болестта. Победи слабостта и малодушието, опри се на духа в себе си... този е верният път.

ЗА КОНТАКТИ С РЕДАКЦИЯТА: Тел. 0878269488, e-mail: angeligdb@abv.bg

140