Spisanie IDEI br. 3 ot 2011 g. by Ангел Грънчаров

ИДЕИ БРОЙ 3 (7) ГОДИНА 3 2011 НОЕМВРИ

ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ

ИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ книжка 3 (7), ноември, година III, 2011

Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов – „Философия и религия” Александър Долев – “Философия и история”

ISSN 1313-9703 © Център за развитие на личността HUMANUS

In Memoriam....................................................................................................................... 6 ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ................................................................ 6 Списание ИДЕИ – моят верен духовен приятел...................................................... 6 Будители и приспиватели........................................................................................... 7 Как да си набавям списанието?................................................................................. 9 Писмо до Фондация "Конрад Аденауер"................................................................ 10 Отговор от America for Bulgaria Foundation относно предложение за подкрепа на списание ИДЕИ ...................................................................................................... 13 Как се екзекутира автор, как се убива списание? ................................................. 13 ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ФИЛОСОФИЯТА ............................................................ 15 Онто-тео-логическият строеж метафизиката ............................................................ 15 Мартин ХАЙДЕГЕР ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ ............................................................................................. 23 Фридрих НИЦШЕ: крилати мисли............................................................................ 23 ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМЕННОСТТА ........................................................................... 28 Бацилус Булгарикус, или „поради что се срамя да се нарека българин”............ 28 Сергей Методиев Против чревоугодничеството...................................................................................... 32 Петър Каменов ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ.......................................................................... 37 Т.н. разум винаги ще се гърчи в злобно безсилие пред величието на непонятното ................................................................................................................ 37 Мая Тонева Професия „звезда” .................................................................................................... 39 Иван Петров ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ ........................................................................................... 43 За традицията ............................................................................................................. 43 Мирена Атанасова

Из "За изреченията и думите".................................................................................. 43 Бхартрихари Будистката теория на познанието............................................................................... 48 Алесиян Пацев Абхидхармакоша............................................................................................................ 55 Васубандху ТЕОРЕТИЧНИ ТЪРСЕНИЯ ............................................................................................. 58 Естествена нагласа и философска научност: феноменологически прочит .... 58 Петя Пенева ДИСКУСИОНЕН КЛУБ..................................................................................................... 64 Нашата човешка участ на тази земя е да се лутаме, да търсим ............................ 64 МОЯТ ПРОЕКТ ЗА БЪДЕЩЕТО..................................................................................... 77 Що е "жизнена стратегия"? .......................................................................................... 77 Ангел Грънчаров ДИСПУТ ЗА ИСТИНАТА.................................................................................................. 82 Без свобода няма истина и всичко се обезсмисля (част V).................................... 82 ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ ...................................................................................... 84 Защо мразим личностите? ........................................................................................... 84 Йордан Ангелов КАКВИ СМЕ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ?................................................................................... 89 Никой не може да убие идея ........................................................................................ 89 Кирил Петров КУЛТУРА НА СПОРА ...................................................................................................... 91 Най-много ще се радвам Вие да сте прав, а аз да греша! ....................................... 91 ИЗКУСТВО И ФИЛОСОФИЯ........................................................................................... 92 Страшните сънища на Кафка ....................................................................................... 92 Густав Яноух

ЗАГАДКИТЕ НА МИСЪЛТА............................................................................................ 96 Универсалният афоризъм........................................................................................... 96 Николай Велчев, ПУ „П.Хилендарски” ДИСКУСИЯ ЗА ВЯРАТА И РЕЛИГИЯТА ....................................................................... 98 Как да спася Божията искра в душата си, как да оживя своя дух? ....................... 98 ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО ............................................................................ 109 Що е "личностно-центрирана методика"? ............................................................... 109 Димитър Желязков Да строшим оковите на българското образование!............................................... 111 Венелин Гоцев Ескалация на провала................................................................................................. 114 Тодор Николов Лечение на душите чрез философия …………………………………………………….117

In Memoriam ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ Списание ИДЕИ – моят верен духовен приятел Получих във Фейсбук съобщение от един млад човек; казва се Борис Рангелов и е от Плевен. Ученик в гимназиалния курс. Необичаен по моето възприятие млад човек, който не само чете списание ИДЕИ, но и помага с каквото може за разпространението му. Струва ми се, че си заслужава да знаем и да съзнаваме: има и младежи като него – и това е най-обнадеждаващото! Направо радващо е, че има такива млади хора като него! Та ето какво ми е написал Борис тази нощ: Написах нещо. Нямам точна представа какво е, но явно е нещо, наподобяващо кратък, но и твърде странен рекламен текст за ИДЕИ: От далечните години хората са преценили потребностите на човека. Според едни това са духовните ценности, а други пък поставят материалното на преден план, изтъквайки го с физическата нужда за съществуване. Това

зависи от идеята, която е развита в идеология или просто движение. Ние, в България, обикновено сме хора, които застават на двата полюса – има и такива, и такива. Не бих могъл да кажа, че всички са такива, но мнозинството, чули-недочули, вземат предвид определени факти от – да речем – хедонистичната идеология, тази на Сенека или просто елементи от мислите на Херодот. Грешното тълкуване води до погрешни последствия за самото човешко съществуване, по-точно – за неговите качествени измерения. И така... захващам се за това, че тези аспекти определят и човешката същност, целите и потоците на развитие. Всеки преценява за себе си a priori, а когато опитът е недостатъчен – на база на своята интуиция, която почти винаги е в разрез с истината. Можете ли да си представите какво бихте направили с 3 или 5 лева? Да си вземете нещо за пиене, да си купите фунийка сладолед или просто да си ги съберете. Но... срещу тези 3 или 5 лева можете да си вземете нещо фундаментално, сериозно. Представете си всичко това, описано в началото на този кратък текст, да е достъпно за всеки, и то почти безплатно. Ръководство за натрупване на опит – как звучи? Точно това е списание ИДЕИ, което се издава от редакционен екип, ръководен от пловдивския философ Ангел Грънчаров. Както вече казах интуицията не е всичко, а за да се базирате на опита си при вземането на решения трябва да имате самия опит. Това става за много време, имайки предвид генезиса на думичката "опит". Така че – получете това ръководство за опит – за да формулирате цели-

те, които имате намерение да постигнете. И не само... Това пише Борис Рангелов. Като прочетох думите му, не се сдържах да му отвърна и ето какво написах аз пък до него: Чудесен текст! Въпреки че на места може малко да се поспори, но иначе по принцип сте напълно прав: има нужда от такова списание. Независимо как това може да изглежда на оня, който още не се е докоснал до него, не го е разлистил и не го е държал в ръката си. И затова ако някой му каже, че има такова списание, ще се прозине най-изразително, ще се почеше по главата и ще рече: "Е, що сега ме занимаваш с глупости?! Моля ти се, нима толкова ме мразиш, та ме мъчиш така?!". А може и само да измучи: "А, кво?! Кво искаш бе?! Махай се от главата ми бе!". И толкоз... такива, за жалост, са мнозинството от хората в нашето окаяно чалга-общество. В нашето свидно, но така унизено чалгаОтечество… Тъй че нещата, както се казва, са отчайващи. Корабът потъва, а ние сме нещо като оркестъра, свирещ на палубата. Изглежда наистина сме крайно абсурдни хора. Но какво да се прави, трябва да има и такива. Защото как иначе ще потъва без музика корабът?! Нали трагичността на случващото се не може да бъде усетена ако няма един оркестър, който свири, ознаменувайки подобаващо случващото се. Нищо че вълните вече се разбиват в краката на музикантите – който е решил да свири докрай, ще го прави. Независимо от неотвратимостта на бедствието! Както и да е, текстът ти го одобрявам, и ми се иска да излезе в блога, а и, защо не, в списанието. Това си е на-

шето списание, ще правим в него каквото си искаме. Но най-вече ще правим това, което трябва, което сме длъжни. Само се питам: а кога ли повече хора ще разберат и осъзнаят, че има едно списание, което може да бъде тяхно – стига да пожелаят това?! Иска се да протегнат ръка към него. Вярно, че разпространителите правят нужното да задушат списанието, да предотвратят срещата на читателите със своето списание. Но списание ИДЕИ иска да бъде и, въпреки всичко, ще бъде техен верен духовен приятел. Има ли нещо по-хубаво и по-потребно от това?! Запомнете от мен: най-трудно се намират именно такива, именно духовни приятели. Те са рода на ония истински и най-потребни неща в живота ни, без което всичко съвсем се обезсмисля. Но кой да ти иска да разбере това. И то тъкмо навреме, а не когато вече е късно. Затова Ви поздравявам, че сте го разбрали… Будители и приспиватели... Искам с няколко реда да благодаря на всички, които ме поздравиха по случай вчерашния празник, който е празник и на просветните дейци; много съм трогнат, че се намериха хора, които ми казаха по някоя топла дума, сгряваща душа в царящия наоколо хлад и студ на враждебното мълчание. Благодаря ви, приятели, за съпричастността! Най-вълнуващи са думите, които ми изпрати като есемес по телефона един човек, с който се знаем само по имена; той се казва Йоаким Каламарис; грък, женен за българка, работи и живее в Пловдив; университетски преподава-

тел, доколкото зная; ето какво ми пише този човек: Честит празник! Мисията на народните будители, след като те са откърмили духовността, разпращани са да събират зрънцата на знанието, е да го засяват в народната душа - за да израства то като познание! Да раздират завесата на Храма на Истината и знанието! Да се стремят към неуморното бдение и в миналото, и в настоящето, към просвета и просветление, към готовност за сътворителство на логиката и знанието! Нима точно това не е казано с други думи от Апостола на свободата Левский? "Времето е в нас и ние сме във времето". Йоаким Каламарис Какво сега да отговоря на този човек? Мога ли да намеря думи, с които да му се отблагодаря, като приемам думите му, разбира се, не по мой адрес, а към цялото съсловие на ония, които са посветили живота си на пробуждането на народната свяст? Не умея да пиша вълнуващи послания от този род, затуй ще си позволя да му отговоря тук със следното разсъждение, дано попадне на него. По начало човекът, посветил се на образование, култура, духовност, има два пътя, по които може да върви: на будителя и на приспивателя. Едните будят, другите приспиват. Едните дразнят, другите се умилкват. Едните казват истината колкото и да е горчива тя, другите предпочитат да говорят сладки приказки, и то с едничка цел: да се харесат. Да станат любимци на тълпата. Погледнете каква е ситуацията в днешните ни медии; давате ли си сметка колцина са будителите в тая сфера, които си изпълняват мисията, и каква огромна, потискащо грамадна е напастта от подлизурковци, от платени съвести ("съвести

под наем"), от манипулатори, готови на всякаква мерзост, от такива, които не правят друго, освен да приспиват, сиреч, да объркват, да заблуждават, да отклоняват душите от истински съществените ни проблеми – и като индивиди, и като нация?! Будителите служат на истината, приспивателите – на лъжата, разбира се. Лъжата приспива, истината буди. Да, само истината буди – и освобождава. Думите са на Спасителя: "Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни!". Най-важният Му завет е този. Но колцина ли са тия, които са го разбрали – особено из нашите земи?! Будителите, както е било и едно време, някога, са гонени, плюти, на тях винаги са им обръщали внимание предимно лаещите озъбени кучета, но много рядко някой им е отварял врата, та да ги пусне в топлия си дом. Когато Паисий е обикалял по села и градове със своите дисаги и със своята книжка и е търсил сподвижници за своята велика истина, как смятате, с ръкопляскания ли са го посрещали?! Едва ли, убеден съм обаче, че много от вратите, на които е потропал, са останали неотворени. Ами Левски? А как сме посрещнали Ботев? Ами другите? Ами Софроний? Сега ги величаем, но постфактум, а тогава? Това, както и да го погледнем, е ужасна, подла, грозна неблагодарност! Израз на компенсация: много нечиста ни е националната съвест, за това поне давате ли си сметка? Сега будителите ни от миналото са ни нещо като икони, но тогава, когато са били живи, сме ги ругали, плюли, гонили, преследвали, обиждали, неприемали... Ами, позволете ми да запитам: а сега как се отнасяме към съвременните си будители?! Приспиватели са отрупа-

ни с почести, те мило ни се усмихват от всеки телевизионен екран, от тая напаст нямаме мира; и чешмата човек го е страх да пусне, да не говорим пък за ютията, щото веднага оттам ще чуе мазния глас на Андрей Слабаков, примерно. Или на Дим Дуков. Или на останалата арогантна и нахална медийна напаст, вие ги знаете по-добре от мен. Ала, позволете ми да ви запитам: а към ония, които будят, които работят всеотдайно на нивата на просветата, на духовността – към тях как се отнасяте, тях цените ли ги?! На приспивателите си сме им благодарни, тях ги уважаваме, тям завиждаме, направо ги боготворим! Как ли не, та те ни приспиват, те не ни дразнят, те са така мило ухилени и мазни? Ами другите, будителите, тях, повтарям, как ги възприемате, цените ли ги поне малко? Цените, ама дръжки! Хич изобщо не ги цените. Напротив – презирате ги. Те били, представете си, малки, незначителни, те били аутсайдери. Нарочно изпускам кавичките. Ония, приспивателите, в народното съзнание са велики, будителите ни пак са непризнати, гонени, обиждани, ругани, плюти, на тях се присмиват, подиграват, тях ако могат биха ги убили и удушили, щото, представете си, какви са пък те, та да ни дразнят, да ни будят; ний пък си искаме да спим, айде де?! Това е положението. На грам и на сантим не се е променило положението – от Паисия насам. Не само че е все същото, но и още по-лошо е станало. Вие по-добре от мен знаете как е. Та нали всеки от нас, от вас, от всички ни прави всичко, което е по силите му, за да убива всеки кълн на будност, на просвета, на светлина и прочие? Ами към учителите на нашата младеж как се отнасяме, позволете да запитам и това?

Отишъл ли е някой родител да благодари на учителите на детето му за това, че се грижат за личностното му развитие и израстване? Не, няма такова нещо?! Как може?! Ходят по училищата само за да излагат какви ли не претенции, да ругаят учителите на децата си, да демонстрират презрение и неуважение?! За тях учителите са нещо като презрени слуги, представяте ли си? Будители ще ми претендират да бъдат, откъде накъде?! Я ми дай на мен тук Ивана, Ники Кънчева, Ружа, Азиса... остави ги тия аутсайдери, учителите, даскали презрени! Това е. Спирам дотука. Това можах да напиша, драги ми г-н Каламарис. Така аз виждам нещата. Не ги идеализирам, както виждате, а се мъча да постигна реалното положение. Истината, с друга дума казано. А такива, както е известно, дето си позволяват да казват истината, у нас, в България, са найненавистни. Така си е било, така и ще си остане. Лъжците обаче най ги обичаме. Туйто. Българска народна душа...

Как да си набавям списанието? Получих във Фейсбук запитване (от съвсем млада дама с инициали Р.Н.), засягащо проблем, който е възможно да интересува и други хора; затова го публикувам и тук заедно с моя отговор: Здравейте, г-н Грънчаров! Как мога да се абонирам за списание ИДЕИ? Всъщност живея в София и не ми е проблем да си го купя – стига да знам в коя книжарница да го търся. Подскажете, моля!

Поздрави и много творчески успехи! България днес има нужда от интелектуалци както никога досега! Здравейте госпожице Н., благодаря Ви за интереса към списанието и за добрите думи, които за мен са много ценна подкрепа и насърчение! Отговарям на въпроса Ви: С разпространението на списанието наистина имаме проблем, просто книжарите го преценяват като "непазарно" и по тази причина не искат да го доставят в книжарниците си. Но някои книжари са ни заявили, че при заявен интерес от читатели в тяхната книжарница и при направена поръчка, ще могат да им го доставят за ден-два. Значи оня, които иска да си го купи, отива, примерно, в книжарница ХЕЛИКОН или друга и казва, че иска да си купи еди коя си книжка на ИДЕИ; в такъв случая щели да я доставят, т.е. в случай че е осигурен купувач. Оправдават се, че били нямали излишно място в книжарниците. За абонамент сме уредили нещата. Първият начин за абониране е чрез фирма "Доби прес", те издават каталог и при тях можете да се абонирате; другата възможност е да се абонирате директно като пишете на имейла на редакцията angeligdb@abv.bg и ще го получавате на домашния си адрес. Цената на 3-те книжки, излизащи годишно, е 3 Х 5 лв. = 15 лева. Щях за забравя: списанието може да се закупи и чрез интернеткнижарницата store.bg, но там има известно оскъпяване за куриер. А пък щом сте в София ако желаете можете да си набавите списанието дори с отстъпка като посетите книжна борса "Болид", адрес: гр. София, жк. Дружба 1, бул. Искърско шосе, 19, офи-

са на изд. ДИЛОК или на изд. ИЗТОКЗАПАД. Там можете да си закупите дори целия комплект от 6-те досега излезли книжки, като до кн. 4-та цената беше 3 лева, тъй че за 22 лева можете да си ги набавите всичките – ако списанието наистина Ви интересува по-сериозно. Там, прочее, ще Ви дадат и отстъпка от тая цена... С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров Писмо до Фондация "К.Аденауер" До г-н Marco Arndt Ръководител на бюрото на Фондация "Конрад Аденауер" в София, Уважаеми г-н Arndt, От много време хора, запознати с моите усилия по издаването на списание ИДЕИ ме съветват да се обърна към Фондация "Конрад Аденауер" с писмено предложение да подкрепите нашата инициатива. След като тия дни проучих по-подробно идеите и инициативите на ръководената от Вас фондация, наистина се осмелявам да Ви предложа да подкрепите едно полезно начинание, което, убеден съм в това, е изцяло в синхрон с целите на Фондация "Конрад Аденауер". Ето за какво става дума. С оглед подпомагане на духовното, ценностното, личностното и гражданското израстване и укрепване на българската младеж нашата група философи, психолози и социолози започна да издава философското списание ИДЕИ. Първата му книжка се появи през ноември 2009 година. От тогава досега излязоха общо 5 книжки, в момента под печат е шестата. Издаваме го със свои лични средства, всички ние сме предим-

но университетски и гимназиални преподаватели. Тиражът на списанието е скромен, 500 броя, списанието е в обем 120-130 страници. Годишно излизат 3 книжки. Ако проявите интерес, бих могъл да Ви изпратя всички досега излезли негови книжки за да го разгледате поподробно. Концепцията на списанието се базира на стремежа да намерим общ език с най-добрите представители на младежта у нас, ученици и студенти, които се намират в толкова трудния и отговорен етап от живота си: да станат пълноценни личности и граждани. Нашето списание се стреми да задоволява нуждата на тия младежи от "духовна храна" като идеята ни е да издаваме едно разбираемо, популярно, добре списвано списание с въздействащи, докосващи най-фините струни в душата на младия човек текстове. Нашето списание наистина се списва на разбираем език, то се опитва да влезе в разговор с всеки склонен към мислене млад човек. Искаме да създадем едно популярно в хубавия смисъл на тази дума, т.е. неелитарно списание, което да задоволява духовните потребности на най-добрата част от българската младеж, на ония сред младите, които са предопределени да бъдат водачи. Иска ни се да подпомогнем личностностното израстване на тия млади хора, да спомогнем също тяхното ценностно и идейно самоосъзнаване – защото без тия два процеса младият човек просто няма как да стане пълноценна личност. Излишно е да казвам, че основна тема на нашето списание е темата за свободата. И тази за истината. Защото, както е казал Спасителят, истината е тази, която ще ни направи свободни.

Смятаме, че в условията на една деперсонализираща младежта и толкова агресивна масова "култура" нашата младеж заслужава да има едно островче на личностност, толерантност, на висока идейност, на ценностен оптимизъм, т.е. островче, огряно от духовна светлина и от топлина, сгряваща душите. Нашето списание не обръща гръб на нито една от най-горещите теми на личностното и духовното раждане и укрепване на младия човек. Уважаеми г-н Arndt, когато прочетох текста, представящ философията на Фондация "Кондрад Аденауер" в сайта на българското й бюро, не крия, бях изключително удивен – понеже констатирах дълбоко родство между нейните и нашите цели. Ето този фрагмент особено ме впечатли: Чрез нашата международна дейност ние се застъпваме за свободата и достойнството на хората... Целта ни е да накараме хората сами да изградят бъдещето си в този дух... За да се гарантират мира и свободата подкрепяме непрекъснатия външнополитически диалог, както и обмена между различните култури и вероизповедания. В центъра на нашето внимание се намира човекът със своето неотменимо достойнство, права и задължения. За нас той е основата на социалната справедливост, либералната демокрация и стабилната икономика. Като събираме хора, поели своето обществено задължение, създаваме мрежи в областта на политиката, икономиката и обществото. Нашето управленско познание увеличава шансовете, с които да изградим глобализацията социално справедливо, екологично издържано и икономически ефективно.

Такова едно съвпадение, което ме окуражи да Ви напиша настоящото писмо, струва ми се, съвсем не е случайно. Понеже и Вие от Фондация "Конрад Аденауер", и ние, сътрудниците на Центъра за развитие на личността HUMANUS, издаващ списанието, споделяме все едни и същи универсални, общочовешки и също така европейски ценности като свобода, личностно самоопределяне, демокрация, духовност, толерантност; имаме също така и родствени представи за пътищата на достойнството и просперитета. Което е добър знак за това, че едно сътрудничество между нас е не само възможно, то е и дълбоко потребно. Воден от съзнанието, че имаме родствени разбирания за нуждите на съвременното общество – без личностно, нравствено, гражданско и духовно израстване и укрепване на младите българското общество е обречено на нищета във всяко едно измерение! – Ви предлагам да обединим силите си и заедно да продължим да работим за нашата толкова благородна кауза. Та в тази връзка в съзнанието ми се роди следната идея: какво пречи списание ИДЕИ, което се издава засега само от Центъра за развитие на личността HUMANUS, да стане съвместно издание на нашия Център и Фондация "Конрад Аденауер"? Или пък, според своята практика, Фондацията, след като проучи нашата инициатива, да счете за нужно да ни подкрепи? Тъй като наистина в съвременните български условия инициатива като нашата, именно да бъде издавано едно автентично философско списание за младите и за мислещите, търсещите истината хора, сякаш неминуемо е осъдена, без подкрепа на структура като Вашата, на неминуем провал.

Ще се радвам, уважаеми г-н Arndt, моето предложение за сътрудничество да срещне разбиране и подкрепа от ръководената от Вас фондация. Имам увереността, че от едно такова взаимодействие ще се родят добри плодове. Желая Ви много радост и щастие в личния живот, а също и задоволство от бъдещите постижения на Фондация Конрад Аденауер", които са вдъхновени от нейната толкова благородна цел! С уважение: Ангел Грънчаров, ръководител на Центъра за развитие на личността HUMANUS и главен редактор на списание ИДЕИ 20 юли 2011 г. П.П. Господин Arndt, тъй като имам много посещаван и всекидневно поддържан блог, който води живи диалози по найсъдбовните български проблеми със своите читатели, та си позволих да публикувам в блога си своето обръщение към Вас. Направих това тъй като читателите на блога винаги добре са информирани за абсолютно всички проблеми около издаването на списание ИДЕИ. Надявам се, че такава една публичност няма да се приеме от Вас негативно, като средство за някакъв натиск, тъй като такова нещо изобщо не ми е влизало в целите – и не ми е минавало през главата. Сторих го единствено заради уважението си към своите читатели и желанието ми да са добре информирани. Моля, простете ми такъв един грях... ЗАБЕЛЕЖКА: Няколко дни след изпращането на този имейл г-н Arndt ми отговори с имейл, като ми обясни, че фондация „Конрад Аденауер” нямала практиката да подпомага печатни издания. В лично качество се заинтересува и помо-

ли да му бъде изпратена последната книжка на списанието, което аз веднага сторих – като го помолих да ми разкаже за впечатлението си. До този момент нямам отговор от него. Отговор от America for Bulgaria Foundation относно предложение за подкрепа на списание ИДЕИ Получих ето това писмо от America for Bulgaria Foundation; публикувам го заедно с моя отговор до тях: Уважаеми г-н Грънчаров, Преди всичко, приемете моите извинения за забавения отговор. Това не е практика за фондацията и се надявам на Вашето разбиране. Запознахме се внимателно с целите и идеите на философското списание ИДЕИ, както и с конкретното предложение за партньорство между нашите две организации. Въпреки че намираме издаването на списанието за важно и нужно на българското общество, този вид дейност не се вписва в приоритетната рамка на фондация „Америка за България”, не представлява интерес за нас и няма да бъде подкрепена. Оценяваме времето и усилията, които сте вложили за разработването на настоящата концепция. Разбираме и разочарованието Ви от нашия отговор, но Ви уверяваме, че идеята беше внимателно разгледана и обсъдена от екипа и ръководството на фондацията. Благодарим за хубавите думи, казани за нас и нашите цели. Желаем успех на философско списание ИДЕИ! С уважение,

Ivanka Tzankova, Director, Programs for Education and Libraries, America for Bulgaria Foundation Ето и моя отговор: Здравейте! Благодаря Ви много за отговора и за пожеланията! Всичко добро и на Вас лично – както и нови успехи на Фондация "Америка за България"! С поздрав: Ангел Грънчаров

Как се екзекутира автор, как се убива списание? Тази сутрин не можах да напиша нищичко в блога си, какъвто е обичаят ми от години; за мен най-пълноценно, що се отнася до писането, е времето след ставане, рано сутрин; а ставам всяка сутрин в 5 часа. Да, обаче тази сутрин възстаричкият ми компютър ми скъса, дето се казва, нервите; за около час и половина не можах да публикувам в блога си един текст от Св.Иван Рилски; страницата се отваряше едва-едва, много бавно, а аз това нещо не мога да го търпя. Сега пиша настоящето от служебния си компютър, и понеже имам няколко минутки свободно време, искам да споделя с вас, читателите на този блог – доколкото такива все още останахте – един важен за мен проблем. Последният път когато компютърът ми беше грохнал, момчето, което ми го прави обикновено, ми каза: "Ангеле, това е за последно, успях да му вдъхна живот, но компютърът ти е развалина, грохне ли още веднъж, край, трябва да ходи на боклука!". Много се уплаших,

ето, минаха няколко месеца, и компютърът ми пак грохна. Понеже собственикът на тоя мой древен компютър е ненормалник, който издава списание и книги кажи-речи почти изцяло на свои средства, той, разбира се, не може да си позволи да си купи нов компютър; става дума за моя милост. При това аз живея с една скромна заплата на гимназиален преподавател по философия, от която отделям пари не само за да си плащам заемите, в които съм потънал заради книгите си, но и за да издавам списанието, става дума за ИДЕИ. Тъй че съм, честно казано, попаднал в безизходица, и то по още една, най-сериозна причина; ето за какво става дума. Мен специално разпространителите на книги и на периодични издания направо ме убиват бавно, направо ме колят бавно, сякаш с нескривано перверзно удоволствие; как ли, ще речете; ами много просто, като моите книги и списанието, което правя, просто не щат да ги разпространяват, като просто ги държат арестувани на борсата! Да държиш книгите на един автор някъде в мазето на книжната борса и да откажеш на книгата му възможността да стигне до потенциалния си читател, е една твърде жестока екзекуция на този автор; жестока е, защото е бавна, а пък тия, дето са му я устроили, сякаш се радват на мъчителната му смърт. Какво ли не правих да отхвърля тая смъртоносна примка около шията си, нищо не можах да постигна; и молих тия жестоки разпространители и книжари, и носих, и продължавам да нося книгите и списанието директно в книжарници, и писах за проблема до кой ли не, до медийни кумири и прочие, отникъде не срещнах някакво съчувствие и помощ, ако изключим горката Светла Петрова;

която, прочее, месец-два след като ме допусна да кажа пет думи за списанието в предаването си, беше изгонена от телевизията, в която работеше. Както и да е, положението ми става все по-тежко: от последните книжки на списание ИДЕИ са се продали нищожно количество екземпляри, което вещае неминуемата му смърт. Книгите ми пък от години стоят непипнати от ръка на читател на книжната борса; книжарите пък явно смятат, че от философски и психологически книги, написани от български автор, няма да забогатеят, поради което без да им мигне окото, ето, ми теглиха ножа, заклаха ме. И продължавам да се гърча в предсмъртни конвулсии... Вчера казах на Милен Цветков във Фейсбук: "Г-н Цветков, веднъж говорихме за едно списание ИДЕИ, вероятно сте забравил?", а той отвърна "Не съм..." и мигом изчезна. Както и да е. Не упреквам никой, аз съм си виновен: вместо да си гледам презрения си животец, съм се напънал да правя нещо. А такива като мен не само че не са нужни, но и, оказва се, са вредни – и трябва да бъдат изтребени. Та чалгата и простотията в свидното ни Отечество да възтържествуват окончателно и безвъзвратно. Ще кажете: защо пък пише тия неща тоя нахалник, за какво намеква, да не би да проси пари?! Не, успокойте се, не прося нищо, само си изливам мъката. И също имам крехката надеждица, че някой, от една чиста човечност, може да се трогне, и с нещичко да ми помогне; примерно, ето как: Ако не ще да се охарчи и да си поръча моя книга, може, примерно, да отиде в някоя книжарница и да попита за заглавието на някоя моя книга. Когато попитат книжар за някое заглавие, той

вече има едно наум; ако пък друг читател потърси някоя книга, нищо чудно този книжар да вземе и да достави тая книга в книжарницата си, знам ли? Ето, по този съвсем лесен начин който иска да помогне, ще помогне. Същото се отнася и за списание ИДЕИ; гледам, че във Фейсбук то има близо 600 приятели, ако половината от тях се сетят да попитат в някоя будка за вестници за списанието, нищо чудно работите да потръгнат. Аз не ща да забогатявам, разберете ме добре: всичко, което взема от книгите си, отива за списанието. Ако пък някой дръзне да си купи това списание, било като си го изпроси в книжарница, било като го поръча лично от мен, също ще даде своята лепта за спасяването му. Има и други начини, примерно, някой може да се сети и да натисне рекламка от блога ми, и ето, няколко стотинки ще отидат за списанието. Има начини да се помага и да се прави добро някому, но най-лесно е да оставиш човека до теб да се гърчи и да отминеш, вирнал нос: как ще ме занимава с глупости пък тоя, майната му, да мре, като е такъв идиот! Това исках да напиша; нямам време даже да прегледам текста; спирам дотук; извинете, ако има нещо. Хубав ден!

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ФИЛОСОФИЯТА Онто-тео-логическият строеж метафизиката Мартин ХАЙДЕГЕР

В този семинар беше направен опит да започнем разговор с Хегел. Разговорът с мислителя може да се свежда само до работата на мисленето. „Работата” съгласно даденото [от нас] определение обозначава спорен случай – това спорно, което единствено за мисленето е този случай, при който мисленето е работа. Спорът за това спорно, обаче, съвсем не е от самото мислене захванат и развързан. Работата на мисленето е нещото, само по себе си спорно за някой спор. Нашата дума „спор” (древногорнонемското strit) обозначава най-вече не раздорът, а принудата. Работата на мисленето принуждава мисленето така, че то за първи път извежда мисленето до неговата работа, а от работата – съм самото себе си. За Хегел работа на мисленето е мисленето като такова. За да не придадем на това определение на работата, т.е. на мисленето като такова, лъжливо психологическо или теоретико-познавателно тълкуване, сме длъжни да добавим: мисленето като такова е в развитата пълнота на помислеността на помисленото. Какво означава тук помислеността на помисленото – това ние можем да разберем само изхождайки от Кант, из същността на трансцеденталното, което Хегел обаче мисли абсолютно, което за него означава – спекулативно. Това и има предвид Хегел, когато за мисленето на мисленето като такова

казва, че то се развива „в чистата стихия на мисленето” (Енциклопедия, Въведение, §14). Ако използваме краткото, с усилие поддаващо се на съобразеното със самата същина на работата промисляне на думата, то това ще звучи така: работата на мисленето за Хегел е „мисълта”. Тя пък, бидейки разгърната до височайшата свобода на своята същност, е „абсолютната идея”. За нея Хегел в края на „Науката логика” (изд. На Ласон, т. 11, 484) казва: „само абсолютната идея е битие, непреходен живот, знаеща себе си истина и цялата истина”. И така, самият Хегел недвусмислено дава на делото на своето мислене това име, което е надписано над цялото дело на европейското мислене, името битие. (В семинара беше разгледано мностранната и все пак единна употреба на думата „битие”. Битието за Хегел тук е видяно в светлината на определящото опосредстване, т.е. на абсолютното понятие, и затова е отнесено към това последното. „Истината на битието е същност”, т.е. абсолютната рефлексия. Истината на същността е понятие в смисъла на безкрайното знание на себе си. Битието е абсолютното самомислене на мисленето. Само абсолютното мислене е истина на битието, „е” битие. Истината тук винаги означава: достоверната за самата себе си достоверност на познаваемото – des Wißbaren – като такова.) Хегел, обаче, мисли работата (делото) на своето мислене всъщност едновременно в разговора с предишната история на мисленето. Хегел е първият, който може и е длъжен да мисли така. Отношението на Хегел към историята на философията е спекулативно и като такова – историческо. Характерът на движението на историята е историческо правене (Geschehen) в смисъл на

диалектически процес. Хегел пише (Енцикл., §14): „Същото това развитие на мисленето, което е изобразено в историята на философията, е представено и в самата философия, но като освободено от тази историческа външност, в чистата стихия на мисленето.” Ние сме озадачени и смутени. Философията сама по себе си и историята на философията трябва, по думите на самия Хегел, да пребивават в отношение на външност. Обаче мислимата от Хегел външност се явява външна съвсем не в грубия смисъл на нещо само съвсем повърхностно и безразлично. Външността означава тук това „на вън”, в което остава всяка история и всеки действителен ход на нещата в отношение към движението на абсолютната идея. Прояснената външност на историята по отношение на идеята се оказва следствие на самоовънкашностяването на идеята. Външността сама е диалектическо определение. И затова хората остават далеч зад истинската мисъл на Хегел когато заявяват, че във философията Хегел свързва и свежда в едно историческото изложение и систематичното мислене. Тъй като за Хегел работата съвсем не е в историческото описание (Historie) и не за системата като сума от научни знания. Защо са тия забележки за философията и за нейното отношение към историята? Тяхната цел е да наблегнат на това, че работата на мисленето за Хегел сама по себе си е исторична като историческо ставане. Характерът на това последното като процес е определен от диалектиката на битието. Работата на мисленето за Хегел е битието като мислещо самото себе си мислене, това мислене само в процеса на своето спекулативно развитие достига до самото

себе си и затова преминава степента на намиращите се на различни нива на развитието и затова в началото по необходимост неразвити форми. Само от така разбраната работа на мисленето израства за Хегел една своеобразна максима, задаваща мярата на това как той говори с предишните мислители. И затова, ако ние се опитваме да завържем мислещ разговор с Хегел, сме длъжни да говорим с него не само за същата тази работа, но и за същата тази работа в същия маниер. Но и самото това е вече нееднакво (das Gleiche). В равенството изчезва различието. В тъждеството различието явява себе си. То явява себе си толкова по-принудено, колкото по-решително същото това нещо по същия начин засяга мисленето. Хегел мисли битието на същината спекулативно-исторически. Но щом мисленето на Хегел принадлежи на една от епохите на историята (което съвсем не значи, че принадлежи на миналото), ние ще се опитаме да помислим битието, помислено от Хегел, в същия този маниер, т.е. исторически. При своята работа мисленето може да остава само тогава, когато самото мислене, оставайки при нея, става по-работливо, така че същата тази работа става за него все по-спорна. Така работата изисква от мисленето да удържа работата в нейната същина, да я удържа пред нея, на нея съответствайки – и със самото това уреждайки самата работа. Оставащото при своята работа мислене, след като тази работа е битието, трябва да се опитва да се справи с битието. Затова в разговора и за разговора с Хегел ние сме принудени в началото да направим по-ясно тъждеството на същата тази работа. В съответствие с

казаното това означава, че в разговора с историята на философията едновременно с различните работи ние трябва да изнесем на светло и различията на историческото. Такова прояснение тук ще бъде по необходимост кратко и обобщено. За да проясним разликата между мисленето на Хегел и мисленето, опити за което предприемаме ние самите, ще направим три забележки: 1.Каква е там и тук работата на мисленето? 2.Каква е там и тук мярата, задавана на разговора с историята на мисленето? 3.Какъв е там и тук характера на този разговор? По първия въпрос: За Хегел работата на мисленето е битието по отношение мислимостта на съществуващото в абсолютното мислене и в качеството му на такова. За нас работата на мисленето е тъждественото (das Selbe), с това самото – битието, но битието по отношение на неговото отличие от съществуващото. Ще формулираме това още по-точно: за Хегел работата на мисленето е мисълта като абсолютно понятие. За нас работата на мисленето, съгласно предварителното наименоване, е различието като различие. По втория въпрос: За Хегел мярата, задавана на разговора с историята на философията, е тази: встъпването в силата и в кръга на помисленото от предишните мислители Хегел неслучайно издига своя максима в разговора със Спиноза и до разговора с Кант (Науката логика, трета книга, изд. на Ласон, т. 11, стр. 216 сл.). У Спиноза Хегел намира завършената „гледна точка на субстанцията”, която, обаче, не може да бъде най-висша до-

колкото битието още не е помислено с тази именно пълнота и радикалност в качеството му на мислещо себе си мислене. Битието като субстанция и субстанциалността още не се е разгърнала до субекта в неговата абсолютна субектност. Независимо от това Спиноза отново и отново оказва въздействие на цялото мислене на немския идеализъм и в същото време отново и отново го отвежда в противоречие, доколкото изисква мисленето да започва с абсолютното. Наопаки, пътят на Кант е друг, и за мисленето на абсолютния идеализъм, както и за философията изобщо, той се явява по-решаващ, отколкото системата на Спиноза. Хегел вижда в кантовата идея на изначалния синтез на аперцепцията „един от най-дълбоките принципи на спекулативното развитие” (там, стр. 227). Силата на мислителя Хегел вижда в помисленото от него, доколкото помисленото може да бъде снето в качеството на съответна степен в абсолютното мислене. Това последното е абсолютно само за това, че се движи в своя диалектически-спекулативен процес и за това изисква [преминаването] на ред степени. За нас мярата, задавана на разговора с историческото предание е същата, доколкото цел се явява навлизане в силата на предходното мислене. Ние, обаче, търсим тази сила не в това, което вече е помислено, но в това, което помислено не е било, в това, от което помисленото придобива своя същностен простор. Нещо повече, само вече помисленото подготвя още не помисленото, което отново и отново встъпва в своя излишък. Установяването на мяра на непомисленото не води до включване на помисленото по-рано в някакво повисоко и оставящо помисленото зад се-

бе си развитие и в съответстващата систематика, но изисква освобождаване на предаденото от традицията мислене в неговото още съхранило се било. То изначално създава това предание, винаги го пред-битийства, не бидейки, обаче, помислено истински и като даващо начало. Към третия въпрос: За Хегел разговорът с по-предната история на философията има характер на снемане, т.е. на опосредстващо постигане в понятия, разбрано като абсолютно обосноваване. За нас характерът на разговора с историята на мисленето – вече не е снемане, а крачка назад. Снемането отвежда във възвишаващо-съхраняващия регион на абсолютно полаганата истина, разбрана като напълно разгърната достоверност на знаещото себе си знание. Крачката назад ни насочва в оставена до този момент без внимание област, изхождайки от която за първи път същината на истината става достойна за мисълта. След това кратко описание на различията между хегеловото и нашето мислене относно работата, относно мярата и характера на разговора с историята на мисленето, ние ще се опитаме малко по-отчетливо да приведем в движение започнатия разговор с Хегел. Това означава: ние ще дръзнем да опитаме да направим крачка назад. Изразът „крачка назад” дава повод за много лъжливи тълкувания. „Крачката назад” обозначава не някаква единична мислителна крачка, но определен начин на движение на мисълта и неопределено дълъг път. Щом като крачката назад определя характера на нашия разговор с историята на западното мислене, мисленето в оп-

ределен смисъл излиза отвъд предела на помисленото досега във философията. Мисленето на крачка отстъпва назад от своята работа, битието, и с това обръща помисленото в противостоящия събеседник (Gegenüber), така че в него ние забелязваме цялото на тази история, и то тъкмо относно това, което съставя източника на цялото това мислене, който за първи път му предоставя областта на неговото пребиваване. За разлика от Хегел това не е унаследен, вече поставен проблем, а това, въпросът за който изобщо не е бил поставян през цялата история на мисленето. Ние даваме на това само предварително и неизбежно опиращо се на езика на традицията име. Ние говорим за различието и съществуващото. Крачката назад – това е крачка от непомисленото, от различието като такова, в изискващото мисъл. Търсите нейната забравеност от различието. Стоящата тук пред мисълта забравеност е мислимата, изхождаща от λήθη (скриване) утаеност на различието, доколкото то й принадлежи. Забравеността съвсем не настига различието със задно число, вследствие на някаква забравчивост на човешкото мислене. Различието на съществуващото и битието е тази област, в която метафизиката, т.е. европейското мислене в целостността на своето същество може да бъде това, което то е. Затова крачката назад е крачка от метафизиката в същността на метафизиката. Забележката за хегеловата употреба на многозначната дума „битие” позволява да разберем, че казаното за битието и съществуващото е съвършено невъзможно да бъде отнесено само към една епоха на историята на проявлението (Lichtungsgeschichte) на „битието”. В казаното за „битие-

то” това име съвсем не се разбира и в смисъла на някакъв род, в празната всеобщност на който се включват, като единични случаи, исторически представените учения за съществуващото. „Битието” говори за себе си всеки път с историческата съдба (geschicklich) и затова е пронизано от преданието. Обаче крачката назад от метафизиката към нейната същност изисква настойчивост и упорство, мярата на които ни е неизвестна. Ясно е само едно: тази крачка се нуждае от подготовка, да се заемем с която трябва сега и тук, при това пред лицето на съществуващото като такова в цялост, такова, каквото то е сега и каквото то все повече и повече еднозначно започва да се показва. Това, което днес е, е определено от господството на същността на съвременната техника, което господство изявява себе си вече във всички области на живота с такива многолики черти като функционализация, усъвършенстване, автоматизация, бюрократизация, информация. Подобно на това както представата за живото ние наричаме биология, изобразяването и формирането на съществуващото, определено от господството на същността на техниката, може да се нарече технология. Тази дума може да служи за обозначаване на метафизиката от епохата на атома. Крачката назад от метафизиката в същността на метафизиката, видяна от съвременността и възприета от прозрението в нея, е крачка от технологията и технологическото описание и изтълкуване на епохата в същност на съвременната техника, която тепърва предстои да промислим. С това указание искаме да отхвърлим и друго лъжливо тълкуване на израза „крачка назад” – мнението, че като че ли крачката назад се заключава

в историческото връщане към найпървите мислители на европейската философия. Та това „къде”, към което ни обръща крачката назад, разкрива и показва себе си само в извършването на крачката. За това за да можем да придобием с помощта на този семинар цялостен възглед върху хегеловата метафизика, ние в качеството на палиатив сме избрали разяснението на раздела, с който започва първата книга на „Науката логика” – „Учението за битието”. Още заглавието на този раздел с всяка своя дума дава на мисълта достатъчно [работа]. Той звучи така: „С какво следва да започва науката?”. Отговорът на Хегел на този въпрос се заключава в доказателство на това, че началото има „спекулативна природа”. Това означава: началото не е нито нещо непосредствено, нито опосредствано. Такава природа на началото ние се опитахме да изкажем в спекулативното изречение: „Началото е резултат”. Вследствие на диалектическата многозначност на думата „е” в нея е скрито множество от смисли. Първо, такъв: началото (ако resultare го разбираме буквално) е възврат (Rückprall) от завършването на диалектическото движение на мислещото себе си мислене. Завършването на това движение, абсолютната идея, е завършено разгърнато цяло, пълнота на битието. Връщането от тази пълнота дава в резултат празнотата на битието. С нея следва да започва науката (абсолютното, знаещото себе си знание). Като начало и край на движението, а преди тях – и самото движение, навсякъде остава битието. То битийства като кръжащо в себе си движение от пълнотата към найкрайното овъншностяване (äußerßte Entäußerung), а от него – към завърш-

ващата себе си пълнота. Следователно, работата на мисленето е мислещото самото себе си мислене като кръжащо в себе си битие. Бидейки подхвърлено на обръщане, не само оправдано, но и необходимо, спекулативното изречение за началото звучи така: „Резултатът е начало”. И така, именно с резултата, щом резултатът е начало, е необходимо да се започне. Смисълът на този тезис е същият, както и смисълът на забележката, която Хегел мимоходом прави в края на раздела за началото, помествайки го в скобки (Ласон, 1, 63): "(а най-неоспоримото право на това да започват с него би имал Бог)”. Съгласно заглавният въпрос на раздела работата опира до „началата на науката”. Ако тя трябва да започва с Бога, то това е наука за Бога – теология. Това име говори тук в своето по-късно значение. В съответствие с него теологията е изказване, представляващо мислене за Бога. Изначално обаче teologos, teologia означава митически-поетическа сказка за боговете без някаква връзка с вероучението и църковната доктрина. Защо обаче „наука” – а така от времето на Фихте звучи името на метафизиката – защо пък наука да е теологията? Отговор: защото науката е систематично развитие на това знание, каквото знае себе си самото битие на съществуващото и каквото то наистина е. Школското, при прехода от Средновековието към Новото време появилото се название на науката за битието, т.е. за съществуващото като такова, общо взето, звучи така: онтософия или онтология. При това европейската метафизика от времето на нейното появяване при гърците и без каквато и да било връзка с тези имена, е онтология и теология. За-

това във встъпителната лекция „Какво е това метафизика?” (1929) метафизиката се определя като въпроса за съществуващото като такова и като цяло. Целостността на това цяло е единство на съществуващото, което едини като произвеждаща основа. За умеещият да чете това означава: метафизиката е онтотео-логия. Този, който теологията, както теологията на християнската вяра, така и философската теология, я е узнал от пълния източник, този днес в областта на мисленето за Бога предпочита да мълчи. Тъй като онто-тео-логическият характер на метафизиката е станал за мисленето съмнителен – не по причина на някакъв атеизъм, но в опита на мисленето, на което в онто-тео-логията се е разкрило още непомисленото единство на същността на метафизиката. И при това тази същност на метафизиката все още остава за мисленето най-достоен предмет на мисълта, докато то не скъсва, произволно и затова несръчно, разговора с достигналото до него от историята предание. В петото издание на текста „Какво е това метафизика?” (1949) добавеното към него Въведение ясно сочи на онтотеологическата същност на метафизиката (стр. 17 сл.; 7-е изд., стр. 18 сл.). Обаче би било прибързано да твърдим, че метафизиката е теология, понеже тя е онтология. Засега следва да го кажем така: метафизиката затова е теология, някакъв начин да се говори за Бога, за това, че Бог идва във философията. Така въпросът за онто-тео-логическия характер на метафизиката се изостря до въпроса: как Бог идва във философията, не само в новоевропейската философия, но и във философията като такава? Този въпрос само в такъв случай ще може да получи отговор, ако в началото

той в достатъчна степен бъде разгърнат като въпрос. Въпросът „Как Бог идва във философията?” ние само в тоя случай можем сериозно да промислим, ако при това в достатъчна мяра е прояснено това къде идва Бог – самата философия. Докато ние подхвърляме историята на философията само на историческо обследване, Бог ние откриваме навсякъде. Да допуснем, обаче, че философията като мислене е свободно, от самото себе си осъществявано разглеждане на съществуващото като такова; тогава Бог може да влезе във философията само в тази степен, в каквато тя от самата себе си, по своята същност изисква Бог да влезе в нея и определя как той трябва да влезе в нея. Затова въпросът „Как Бог идва във философията?” води до въпроса: къде взема своето начало онто-теологическият същностен строеж на метафизиката? Но да се захванем за така поставения въпрос всъщност и означава да направим крачка назад. Извършвайки сега тази крачка, ние се замисляме за същностния произход на онто-теологическата структура на всяка метафизика. Ние питаме: как Бог, а след него и теологията, а заедно с нея и основната онто-теологическа черта влизат в метафизиката? Ние поставяме този въпрос в разговор с цялата история на философията. Но задавайки този въпрос, ние изхождаме в същото време от нашия особен интерес към Хегел. Това ни подбужда в началото да обмислим нещо на пръв поглед странно. Хегел мисли битието в неговата най-празна празнота, т.е. в крайната всеобщност. В същото време той мисли битието в неговата съвършена пълнота. И при това той нарича спекулативната

философия, т.е. истинската философия не онто-теология, а „науката логика”. Давайки това име, Хегел изнася на светло нещо решаващо. Разбира се, именуването на метафизиката „логика” би могло без труд да се обясни, сочейки на това, че нали самата работа на мисленето за Хегел е „мисъл”, при това тази дума следва да разбираме като singulare tantum. Мисълта, мисленето с очевидност и отдавна се явява тема на логиката. Несъмнено. Но също толкова несъмнено е и това, че Хегел, оставайки верен на традицията, открива работата на мисленето в съществуващото като такова и в цялост, в движението на битието от неговата пустота към неговата развита пълнота. Но как „битието” изобщо може да се принизи дотам, че да представя себе си във вид на „мисъл”? Не иначе освен така, че битието е предоформено като основание, мисленето пък, доколкото то съставлява с битието единно цяло, се насочва по посока на битието в модуса на постигането и обосноваването. Битието менифестира себе си като мисъл. С това е казано: битието на съществуващото разкрива себе си като самото себе си на основата на постигащото и обосноваващото основание. Основанието, ratio, по своя същностен произход е logos, разбиран в смисъла на събиращо предявление (VorIiegenlassen), т.е. en panta. Та нали и за Хегел „науката”, т.е. метафизиката, в действителност е „логика” не затова, че науката има за своя тема мисленето, но затова, че работа на мисленето остава битието, битието пък от самото начало на своето саморазкриване в облика на logos’а, поставящ основата на основанията, изисква за себе си мисленето като обосноваване.

Метафизиката мисли съществуващото като такова, т.е. като общо. Метафизиката мисли съществуващото като такова, т.е. като цяло. Метафизиката мисли битието на съществуващото както от постигащото основата единство на най-всеобщото, т.е. навсякъде равнозначимото, така и от обосноваващото единство на всичкостта (Allheit), т.е. найвисокото над всичко. Така битието на съществуващото обикновено се мисли в качеството на турящото основата на основанието. Затуй и всяка метафизика в основата си и до самото основание е полагане на основанието, каквото полагане държи отговор за основанието, пред основанието и, накрая, самото основание призовава към отговор. (Продължава в кн. 1 от 2012 г.)

ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ

много по-късно, да постигнем дори и нещо повече: да променим своите чувства.

Фридрих НИЦШЕ: крилати мисли Из "Утринна зора" (продължение от миналия брой) Подобно злато сияе в погледа на онзи, който дарява. Златосияние сключва мир между Луната и Слънцето. Необикновена е висшата добродетел и безполезна, сияйна е тя и кротка в блясъка си: добродетел, която дари, е висша добродетел. Из "За дарящата добродетел" Ще мъстим и ще хулим всички, които не са подобни на нас – такъв обет си дават сърцата на тарантулите.

И наистина, колкото по-мислещ е човек, толкова по-чувстващ е! Истина, казвам ви: добро и зло, което да бъде непреходно – няма такова! Само себе си трябва то винаги отново да превъзмогва. Из "За самопревъзмогването" Най-великите събития – това не са нашите най-шумни, а нашите най-тихи часове. Не около откривателите на нов шум, а около откривателите на нови ценности се върти света – безшумно се върти той.

Настрана от пазарище и слава се извършва всичко велико: настрана от пазарище и слава са живели от памтивека изобретателите на нови ценности.

Най-тихите думи са които докарват буря. Мисли, които идват на гълъбови нозе, управляват света.

Из "За мухите на пазарището", "Тъй рече Заратустра"

Из "Най-тихият час", "Тъй рече Заратустра"

Ти носиш пепелта си в планината – да не искаш сега да занесеш огъня в низините? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач?!?

Човек трябва да открадне само там, дето не може да ограби.

Трябва да пожелаеш сам в своя собствен пламък да изгориш: как ще се обновиш, ако по-напред не си станал пепел!

Наистина, грабител на всяка ценност трябва да стане такава една даряща обич; но здраво и свято наричам аз това себелюбие. Из "За дарящата добродетел"

Из "За пътя на онзи, който твори", "Тъй рече Заратустра" Трябва да се научим да мислим различно – за да можем накрая, а може би и

Не трябва да се разравя блатото! Човек трябва да живее на планини!

И ако отсега нататък ти липсват стълби, трябва да се научиш и на своя собствена глава да се възземаш: как иначе би желал да се възземаш нагоре?

Потребна е нова аристокрация, противница на всяка тълпа и всеки деспотизъм, която върху нови скрижали отново ще напише думата "благороден".

Из "Странникът", "Тъй рече Заратустра"

Из "Тъй рече Заратустра"

От молещи ние трябва да се превърнем в благославящи! Добре е да имаш много добродетели, но е и голяма участ.

Голямата болка води до прозрение и освобождаване на духа. Те не ме разбират. Аз не съм уста за тия уши. И ето ги, гледат ме и ми се смеят, и като ми се смеят мразят ме при това. Мраз е в смеха им.

Из "Тъй рече Заратустра" Аз обичам оногова, който не иска много добродетели. Една добродетел е повече добродетел нежели две, защото тя е повече възел, на който виси съдбата.

Че хората не са еднакви: тъй говори справедливостта. И което аз искам, те не смеят да искат! Из "Тъй рече Заратустра", глава "За учените"

Из "Предговор на Заратустра" Земята на вашите деца трябва да обичате вие: тая обич нека бъде вашето ново благородство – неоткрита земя през най-далечни морета! Към нея насочвам аз вашите кораби да я дирят и дирят! Из "За вехти и нови скрижали", "Тъй рече Заратустра" Земята на вашите деца трябва да обичате вие: тая обич нека бъде вашето ново благородство – неоткрита земя през най-далечни морета! Към нея насочвам аз вашите кораби да я дирят и дирят! Из "За вехти и нови скрижали", "Тъй рече Заратустра"

Убиха Бога, сътвориха свят без Бог, без морал, без устои... Да намерим Бога – някъде там, отвъд фалша и лицемерието на прогнилата, дехуманизирана гръцко-юдейска цивилизация, там, където лишеният от своята жадувана връзка с Бога и затова слаб, обречен и смъртен човек, би могъл да я възкреси и така да се превърне в Свръхчовек... Аз обичам великите презрители, защото те са велики обожатели и стрели на копнежа към другия бряг. Несправедливост и мръсотия хвърлят те към самотния: но, брате мой, ако ти искаш да си звезда, не трябва за туй помалко да им светиш! Из "За пътя на онзи, който твори", "Тъй рече Заратустра"

"Дай ми, жено, своята малка истина! – рекох аз.

Жените стават от любов изцяло такива, каквито са в представата на обичащите ги мъже.

И тъй рече старата жена: Из "Човешко, твърде човешко" – При жена ли отиваш? Не забравяй камшика!" Мъжът трябва да бъде отгледан за война, а жената за отдих на воина – всичко друго е безумие. Из "За стари и млади женици", "Тъй рече Заратустра"

Ако някой мъж се оплаква, че жена му е лоша, това означава, че той я обича лошо. Тъй искам аз мъжът и жената: войнствен той, плодна другата, но и двамата способни за танец с глава и нозе.

Отвращават ме дребните души. В тях няма нищо добро и почти нищо зло.

И загубен да бъде за нас деня, в който ни веднъж не се е танцувало! И лъжовна да бъде за нас всяка истина, в която не е имало смях!

Който винаги се е пазил, най-сетне пазенето му става болест. Благословено да бъде, което калява! Аз не възхвалявам страната, дето мед и масло тече.

Из "За вехти и нови скрижали", "Тъй рече Заратустра"

Из "Странникът", "Тъй рече Заратустра" Човекът започва там, където свършва държавата. Колко неща са още възможни! Научете се да се смеете над самите вас! Възвишете сърцата си, вие, добри танцьори, високо! По-високо! И не забравяйте и добрия смях! Тоя венец на засмения, тоя венец от рози – вам, братя мои, хвърлям тоя венец! Висши човеци, научете се да се смеете! Из "Тъй рече Заратустра", глава "За висшия човек" Да се радваш с някого, а не да тъгуваш с него, характеризира приятелят. Из "Човешко, твърде човешко"

Колко неща са още възможни! Научете се да се смеете над самите вас! Възвишете сърцата си, вие, добри танцьори, високо! По-високо! И не забравяйте и добрия смях! Тоя венец на засмения, тоя венец от рози – вам, братя мои, хвърлям тоя венец! Висши човеци, научете се да се смеете! Из "Тъй рече Заратустра", глава "За висшия човек" Любовта на съвършената жена ще те разкъса на парчета. Горчивина има в чашата и на найдобрата любов: тъй възбужда тя копнеж за Свръхчовека, тъй възбужда тя жад в теб, твореца! Из "За детето и брака", "Тъй рече Заратустра"

Който достигне идеала си, именно така го надраства.

всички неща, като воля на любещ – тогава е началото на вашата добродетел. Из "Тъй рече Заратустра"

Из "Отвъд доброто и злото" Има две житейски правила: Правило 1: Не се тревожи за дреболии. Правило 2: Всички неща са дреболии. Има трезви и отдадени на занаята си хора, за които религията е като пришита към дрехата им декоративна ивица човеколюбие: те предпочитат да бъдат религиозни, защото това ги разхубавява. Из "Човешко, твърде човешко" Ах! Винаги малцина са те, чието сърце има трайна смелост и дързост; а на такива и духът остава търпелив. Останалите са малодушни. Останалите: те са винаги мнозинството, всекидневието, излишъкът, много-и-премногото – тия всички са малодушни!

Божи ходатай съм аз пред дявола, а той е духът на тежестта. Как мога аз лекостъпни, да бъда враг на божествени танци? Из "Тъй рече Заратустра" Как трябва да побеждаваме? Не трябва да искаме да побеждаваме, когато сме водени само от намерението да изпреварим с един косъм разстояние своя противник. Добрата победа трябва да настрои радостно победения, тя трябва да притежава нещо божествено, което му спестява унижението. Из "Човешко, твърде човешко" Да изкупиш миналите и да претвориш всяко "Беше" в "Тъй го исках аз!" – това само бих нарекъл аз изкупление.

Из "Тъй рече Заратустра" Из "Тъй рече Заратустра" Хората се възхищават на неговата сила, на неговата воля. Но никога не могат да го разберат. Те го наблюдават, тайно си мечтаят да бъдат като него. Но това е нещо, което или си, или не си – няма среден вариант. Свръхчовек е нещо, което се ражда, нещо носещо Господния дух, нещо дошло на земята за да утвърждава Божественото – свръх... себе си, "една висша плът, едно първодвижение, едно от само себе си въртящо се колело – един творец. Когато се възвисите над похвала и укор, и вашата воля поиска да заповядва на

Онова, което се прави от любов, става винаги отвъд доброто и злото. Вашият дух и вашата добродетел да служат на смисъла на земята, братя мои, и ценността на всички неща да бъде наново положена! Затова трябва вие да бъдете борци! Затова трябва вие да бъдете творци! Из "Тъй рече Заратустра" Да загине иска вашата същина, поради това сте станали вие презрители на

плътта! Че не можете да създавате вече свръх себе си.

виш, ако по-напред не си станал на пепел?!

Нека гинат слабите и уродливите! – това е първата заповед на нашето човеколюбие. Трябва дори да им се помага да гинат.

Свръх себе си трябва ти да зидаш. Но изпърво трябва сам да си иззидан с прав ъгъл телом и духом. Из "Тъй рече Заратустра"

Кое е по-вредно от всеки порок? – Да се съчувства на слабите и сакатите – християнството.

Човек е въже, вързано между животното и Свръхчовека – въже над бездна.

Християнската религия в нашата епоха недвусмислено представлява античност, врязала се в нея от прадревни времена.

Аз обичам великите презрители, защото те са великите обожатели и стрели на копнеж към другия бряг.

Из "Човешко, твърде човешко" Обичай и загини: това върви тъй от памтивека. Воля за обич: то е да бъдеш също готов и за смърт. Тъй ви казвам аз, страхливци!

Аз обичам оногова, който обича своята добродетел: че добродетел е воля за гибел и стрела на копнеж. Аз обичам оногова, който оправдава бъдещите и миналите изкупува: че той желае от настоящите да загине.

Из "Тъй рече Заратустра"

Ужасно се страхувам един ден да не ме обявят за свят: сигурно се досещате защо избързвам с тази книга... Не искам да бъда светец, а по-скоро шут...

Но тази поука давам аз на тебе, шуте, на прощаване – там, където не може да обича, човек трябва да отмине!

Изводът е: Не мечтай да бъдеш светец, защото ще се превърнеш по-скоро в шут!

Човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Какво сте направили вие за да го превъзмогнете? Из "Тъй рече Заратустра"

Човек трябва да носи хаос в себе си, за да може да роди танцуваща звезда. Навред – казва Хайне – дето великият дух се изкачва към величие, има и Голгота. Трябва да пожелаеш сам в своя собствен пламък да изгориш! Как ще се обно-

Онзи, който от душа желае да е справедлив, за него и лъжата е човеколюбие. За "ближния" – то е добродетел само за дребните хора: те казват "равен и равен", "ръка ръка мие" – те нямат ни право, ни сила за вашето себелюбие. Вашето дело, вашата воля е вашият "ближен"

– не се оставяйте да ви заблуждават с фалшиви ценности! Из "Тъй рече Заратустра" (Следва)

ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМЕННОСТТА Бацилус Булгарикус, или „поради что се срамя да се нарека българин” (Част II) Българският преход, или прехода „из ниоткуда в никуда1” Сергей Методиев Най-често употребяваната през последните двадесет години дума – „преход”, се използва като обяснение на всичко, което не е трябвало да бъде извършено, а е било извършено и като оправдание за всичко, което е трябвало да бъде извършено, а не е било извършено. Смисълът и съдържанието на тази дума винаги се предпоставят като нещо от само себе си ясно и абсолютно очевидно за всеки. Така ли е обаче това в действителност? За да разберем какво е „преход” ние трябва ясно да различаваме като минимум две състояния – едното в което още се намираме, но вече напускаме и другото към което вече се движим, но още не сме там. Тази характеристика определя същностния процес на всеки преход, доколкото той по своята същност е нещо прехождащо, а не само дадена, моментна негова ситуация. Същественият момент тук е динамиката, а не статиката, с една дума – целенасоченото движение. Това положение важи не само за механико-физическата форма на движението, но и за химическата, биологическата, социалната... Значи прехода е релационно понятие, съдържащото в себе си отношението между Стих от Вл. Висоцки – (От никъде в никъде)

различните състояния – началното състояние от което изхождаме и крайното състояние, целта към която се стремим и към която се придвижваме. Ето по това думата „преход” се различава от думите „червено”, „синьо”, „френско”, „английско”, „земно”, „лунно” и прочие. И така: преходът е преход „откъде” в „къде”, „от какво” „в/към какво”. Някой някога обяснявал ли ни е това? От президента, Министър председателя, председателя на Народното събрание до чистачките в тези ръководещи прехода държавни институции, олигарси, лидери на борещи се една срещу друга партии – БСП, ДСБ, ДПС, СДС, ДС (с всичките й отдели), ВИС, СИК; журналисти от всички вестници, радио, телевизии (частни и държавни), ние самите замисляли ли сме се поне веднъж над това. Максимумът достигнат по този въпрос беше, че трябва да станем „нормална държава”. Но що е „нормална държава?” – това някой някога изяснявал ли ни е? Не! „Нормалната държава” също както и „преходът” към нея са били и остават „ясни като слънце” за всички нас определения... Но все пак преходът течеше. Никой не го беше обяснявал, но кой ли не го беше ръководил. Не трябва ли, обаче, преди да ръководим едно нещо да знаем какво ръководим, „от къде” и „накъде” го ръководим? Нещо повече, преходът не може да се състои и да бъде действително успешен, дори ако ни е известна целта, към която се движим, тъй като тя е само едната от двете необходими за прехода точки. Ако ние знаем целта, но не знаем къде се намираме, коя е изходната ни точка в момента, никакъв път, маршрут, а значи преход към нея не е възможен. Във всяка най-обикновена автомобилна навигация, трябва да вло-

жите не само целта, но и последната си позиция, позицията, от която тръгвате. Не го ли направите, не очаквайте да се появи маршрут и да преходите от сегашното си до желаното от вас положение. Вечно продължаващото лутане, дори то да носи наименованието „преход”, превръща „прехода” в непреходност, елиминирайки тъкмо неговата „пре-ход-ност” от точка (състояние) А към точка (състояние) B. Такъв „преход” е “contradictio in adiecto2”, той е едно „съществуващо” нищо или път из „ниоткуда в никуда”, на който му липсва както отправната точка, така също и крайната цел, а значи и самият път, тоест преходът. Значи това в което живеем през последните двадесет години е преход, на който му липсва прехода. Това е „преход-без-(пре-ход)”. Подобно пътешествие, можеше да бъде ръководено само от „конникът без глава”, на когото както накрая стана ясно, му липсва коня, защото на мястото на „ненормалната държава”, от която тръгнахме дойде липсата на каквато и да е държава. По такъв начин ние виждаме, че за да има изобщо смисъл движението на българското (както и на всяко друго) общество от едно негово състояние, което трябва да бъде превъзмогнато към друго негово състояние, което трябва да бъде достигнато, ние трябва по необходимост да определим и знаем както крайната цел, така и изходната точка, поне в най-общи линии. Този маршрут разбира се може да бъде съкращаван, удължаван, да преминава по високо скоростни магистрали или по третостепенни пътища с много завои, да бъде Противоречие в определението, например “дървено желязо”

заснежен, заледен и какъв ли още не, но той ще има една единствена характеристика, която ще го прави незаменим – той ще бъде възможен! Не на някой друг, а на самия Аристотел, дължим появата в науката на понятията „възможност” и „действителност”. Вече двадесет и пет века на философията й е известно, че онова, което сега е действително по необходимост е било възможно и нищо, което не е възможно не може да стане, да пре-ходи в действителност. Това е станало толкова очевидно, та ни изглежда, че не са били необходими колосалните сили на Аристотеловото мислене за да стане ясно това, което няма как да бъде по друг начин. Но така ли е всъщност? Не доказва ли нашият „преход” тъкмо нашето незнание на това положение...!? Нека сега в най-общи линии се опитаме да установим, кога един преход е в действителност преход. Желаното от нас максимално доближаване до търсената несъмнена очевидност, може да ни бъде гарантирана само от поставения по Кантовски въпрос: „Как е изобщо е възможен един преход?” Ясно е, че изходният пункт и целта, която трябва да бъде достигната са двете необходими условия на всеки преход изобщо. Но той също така е немислим и без субекта на движението, без онова „трето”, което прехожда от точка А към точка B. Тук нещата в нашият случай изглеждат ясни: този субект е самото общество. Но, ако сега поставим въпроса: „Що е общество?” ситуацията, в която ще изпаднем силно ще наподобява онази, която св. Августин отнася към въпроса „Що е време?” – „Когато не ме питат зная, когато ме питат не зная.”

Ние обаче ще оставим понататъшното задълбочаване в това понятие, тъй като за целта на нашето изследване, това за сега не е нужно. Разбира се, по-надолу с необходимост ще последва опит да се разгледа поотблизо определението на понятието „общество”, тъй като то е субекта на прехода. Ще се окаже обаче, че то не е просто субект на прехода така както един турист прави преход от Черни връх до Златните мостове например, движейки се между две точки, които са вън от него, но то – обществото е и началото, и целта на собственият си преход. Това означава на такъв един преход, при който обществото изхождайки от себе си, трябва да стигне до себе си, движейки се през/чрез себе си, без при това да излиза от самото себе си. И ако това звучи твърде по Хегелиански, то не авторът на тези редове е причината за това... Само в такъв случай ще имаме трансформация на обществото, защото в случай, че то „излезе от самото себе си” то няма да се трансформира, а ще деградира до стадо, ято, рояк, пасаж, глутница... С една дума – до джунгла! Но нека се върнем към нашият въпрос и му дадем за сега най-простият отговор, който както изглежда издържа „изпита по очевидна несъмненост”, търсенето на която е неизменната ни задача. И така: „Как изобщо е възможен един преход?” Нека повторим още веднъж. Той е възможен едва при наличието на три компонента, които съставят неговото потенциално цяло, неговата възможност, но все още не и неговата действителност. Тези компоненти са: Първо – субект на прехода или това, което се придвижва, прехожда в/чрез самия този преход, накратко –

преминаващото през прехода; Второ – началното положение или изходната точка от която се тръгва; Трето – целта или крайната точка, към която се извършва движението. Отнасяйки всичко казано до тук към разглеждания от нас въпрос – българският преход, ние необходимо трябва да напуснем сферата на общото и да се върнем в сферата на особеното, избягвайки целенасочено навлизането и пребиването в сферата на единичното. Разбира се, по силата на самата диалектическа свързаност и преход на тези категории една в друга, ние не можем напълно да избегнем и индивидуално единичната проблематика, но ще се стремим да не оставаме толкова дълго при нея, че нашето пребиваване там да „пожълтее”. „Жълтата” тематика ние ще оставим на съответните специализирани издания. Така ние отново и отново биваме поставени лице в лице с главните въпроси, но вече на една по-конкретна, историческа територия: Първо „Кои сме ние?” (субектите на прехода); Второ „От къде тръгваме?” (нашата изходна точка); Трето „Накъде отиваме?” (нашата цел) Безспорно тези въпроси са колкото отделно съществуващи, толкова и свързани помежду си в единно цяло, особено ако се задържи по-дълго пред очи разликата, илюстрирана по-горе със сравнението между прехода на туриста в планината и прехода на обществото вътре в самото себе си. Тук ясно се вижда, макар и само в най-общи линии разликата между механическото движение (преход) и социалната трансформация, която също е преход. Но търсейки отговор на тези преплитащи се и преливащи един в друг въпроси, ние все пак трябва да започнем с централния, въпросът за субекта на прехода, тоест „кои

сме ние?” Така връщайки се назад в миналото с цел да се опитаме да осветим, макар само в пределно общи линии, нашият генезис ние ще получим и друга много важна за нас информация. Защото въпросът „кои сме ние?” е свързан не само с въпроса „от къде идваме?”, но ще освети и въпроса „от къде тръгваме?”. Защото, ако е вярно, че „утре започва от днес”, то не по-малко вярно е, че „днес” започва от „вчера”, а следователно „утре” започва в най-дълбоките си основания от „вчера”. Но нека с помощта на Лайбниц да достигнем липсващата в текста на популярната в близкото минало песен „цялост на времето”: „Настоящето е обременено от миналото и бременно с бъдещето”. Едва тази цялост може да ни осигури в необходимата степен самоидентификация с настоящето, защото „истината е цялото” и „резултатът е истина само заедно със своето ставане” (Хегел). Само стъпили здраво в настоящето (а не на нашите необосновани представи или фантазми за него) ние можем да разберем мисълта: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме” и стъпили на раменете на Апостола „в бъдещето тъмно” да „гледаме ясно”. Ето защо ние по-скоро ще потърсим пътя към бъдещето в миналото с помощта на едно Хусерлово „питане назад”, отколкото в някоя партийна програма за бъдещето развитие на България до 2020 година...

Против чревоугодничеството Петър Каменов Тази стара дума почти не се употребява в днешно време, та младите може и съвсем да не са я чували: както самата дума ни казва, "чрево-угодник" е оня, който угажда на червото си. Тия стари думи са твърде изразителни и с тях е възможно да се постигне голям смисъл. Такива думи не бива обаче да бъдат забравяни от философите, чиято мисия е да са преследвачи на смисъла. Иска ми се да поразсъждавам върху тази дума, опитвайки се да осмисля съвременната ситуация по повод явлението, което тя обозначава. Да, чревоугодникът угажда на червото си, но не излиза ли, че ние, хората, освен всичко друго, сме преди всичко едно черво. Едно черво с два края. От тази гледна точка погледнато е съвсем разбираемо, щом човекът е черво, да стане чревоугодник. Да угажда на себе си, сиреч, на червото си. Не помня кой, но някакъв мислител беше се изразил в още по-екстремна форма, пишейки ето тая дефиниция: "Човекът не е нищо друго освен една торба с лайна!" (с извинение за думата!). Е, не само това е и може да бъде човекът, но е, може да бъде и това. Ето защо е съвсем обяснимо, че чревоугодничеството, според моето възприятие, е твърде разпространено явление сред човешката природопопулация в днешно време. Ето защо е и съвсем оправдано да се помъчим да осмислим явлението и да му дадем подобаващата оценка. Отидете пред някой хипермаркет и се вгледайте какво става. Огромни тълпи чревоугодници, въоръжени с колички, щурмуват във всеки миг хипер-

маркета, а от другата врата излиза унил поток от чревоугодници с пълни, с препълнени колички, страдащи от това, че трябва да изчакат още малко, докато могат да се нахвърлят със зъби и нокти на плячката си. Особено пък когато има "намаление", примерно, хипермаркета им предлага евтинко, да речем, развалена кайма, чревоугодниците ще се изтрепят да се награбят, та после да се налапат с кюфтета, а пък сред това да се посерат (пардон!) в нужниците от сполетялото ги стомашно разстройство. Аз съм ходил в западноевропейски хипермаркети още преди това чудо на търговията да се появи в нашите земи, но такова нашествие на гладници с препълнени със стоки колички там изобщо не съм наблюдавал; хората, както е и нормално, си купуват нещичко, а пък в магазина е съвсем пусто и тихо; а тук, у нас, откакто се появиха пустите му хипермаркети, народът сякаш подивя, и се отприщи апетитът му. Като гледа човек се влачат пустите му чревоугодници с тия препълнени колички няма как да не си помисли, че тия хора явно компенсират страшния световноисторическия глад, който им се наложи да преживеят по време на комунизма с неговите празни и унило-тъжни магазини, по рафтовете на които се мъдреха предимно ориз, боб, каменна сол и бутилки оцет. А днес сякаш е настъпило онова така мечтано тогава "комунистическо изобилие", та народът лапа ли лапа, без да е в състояние някога да се насити или пресити. Навремето залъгваха хората, че като издържим неизбежните лишения на социализма "като първи, незрял стадий на комунизма", ще дойде в един прекрасен ден на светлото бъдеще така бленуваното нашествие на „нескончаемия поток от блага“ - и тогава

ще плюскаме, ще лапаме, ще гълтаме, ще се задавяме в неописуемо щастие! Ето, този поток от блага дойде и народът плюска. Станали сме сякаш нация от чревоугодници, от пуряци! Има една дума "пуряк", която е синоним на чревоугодник, не знам дали я знаете. Идва тая дума от "пурячене", т.е. от плюскане. Тя също е, както забелязвате, една изразителна дума. И тъй, хората днес масово угаждат на червото си. Други пък са се превърнали, пак с извинение, в нещо като интензивно работещи "фабрики за лайна". Налага ми се да употребявам тия думи заради същината на описваното явление. Примерно, лайнарът не е ли най-ясното и изразително наименование на чревоугодника? Темата изисква да употребя някои не съвсем добре изглеждащи и миришещи думи, та белким всички почувстваме даже и с кожата си същината на описваното отвратително явление. Превърнали сме се в нация от лайнари, сиреч, по-културно казано, превърнали сме се в нация от материалисти. Материалистът е чревоугодникът, не някой друг. Оня, който няма някакво що-годе по-висше понятие за себе си, няма начин да не дегенерира до нивото на чревоугодник-материалист, т.е. няма начин да не се преобрази един ден в завършен лайнар. При това лайнарството в такива страни и народи не трябва да се разбира единствено в прекия, в буквалния му смисъл, а по-широко. Примерно, у нас сме се изхитрили да имаме, примерно, културни лайнари, или лайнари в областта на литературата, изкуството, даже поезията, да не говорим за журналистиката и прочие. Понякога някой виден лайнар ни става, примерно, министър на културата или на просвещението. Няма да споменавам

имена, щото всички знаят за кои става дума и е излишно да споменавам имената им. Прочее, като стана дума, нека накратко да представя т.н. "духовен лайнар", т.е. лайнаря в сферата на духа, който е нещо като герой на нашето време в тая сфера. Не зная дали сте забелязали, но у нас в тази сфера се подвизават предимно лайнари, но не в прекия смисъл на думата, т.е. не единствено тлъсти лакомници и чревоугодници, слуги на червото си, а в един по-друг смисъл. Т.н. "духовен" лайнар прави същото, което прави обикновеният чревоугодник; а обикновеният чревоугодник какво прави: ами поглъща разни там неща за ядене, пълни си червото до спукване, а пък след това горкото черво смила всичкото това, та да се получи в крайна сметка добре известният уханен продукт. Прочее, май Волтер беше написал тия мъдри думи: "Всекиму найприятно мирише собственото говно.". Та значи "духовният" лайнар поглъща вече не материални благинки, а духовни продукти, лапа ненаситно, а след това всичко смила и т.н., произвеждайки в сферата на духа предимно екскременти, фекалии (хайде да пиша вече по-културно, да употребявам покултурни и поносими думи!). Примерно, нетворческите натури, да речем, псевдоучените, които у нас са на такава почит, са предимно лайнари; некадърните цапачи с четки, работещи предимно за пари, минаващи у нас за "художници", не може да са нещо друго, освен "духовни" лайнари. За жалост, вижда се, езикът се съпротивлява, и културна дума в тази сфера, примерно "екскрементаджия", съвсем не върви. Ницше се изразява, пишейки за същото, съвсем изискано; той казва за тия (предавам по смисъл):

"Тия безплодни учени са нещо като мелниците: подхвърляй им жито, те ще ти го направят на прах!", а пък на друго място ги определя като "преживящи овце". Но Ницше е живял преди повече от век, тогава тия явления, предполагам, не са били така масовидни, ето защо аз днес не мога да пиша за "преживящи овце" и "празнословни мелници", а ми се налага да пиша за лайнари. Дано не ми излезе име, че съм извратен, който обича тия думи, който се е пристрастил към тях. Не, аз съм много културен и възпитан човек, който избягва такива думи, но ето сега самото явление необходимо предопределя изразните ми средства – и против волята си ми се налага да пиша по пищния начин, по който, както забелязахте, пиша тоя път. Да се оставиш да се превърнеш в черво, което постоянно се тъпче и неуморно произвежда упоменатите екскременти, т.е. да допуснеш да се превърнеш в торба с лайна, е израз на крайно ниско и обидно приложение на понятието човек. Лайнарят – а е пълно с лайнари и в нравствената сфера на живота! – е жестока деформация, е извратеност на понятието човек; малко е да се каже, че е скот или животно, щото дори и животните не са станали толкова самоотвержени и страстни чревоугодници; прочее, животното чревоугодник не може да бъде, щото си употребява съвсем естествени природни продукти за да си задоволи глада. Но напоследък, изглежда, ний, хората, и предимно животновъдите, както чувам, се грижат и животните, които гледат, да станат чревоугодници, хранейки ги с разните му там хранителни смески, т.е. правим нужното и цялата природна популация да бъде развратена в областта на храненето. А го правят, та животните по-скоростно да се угояват,

та да има ний какво да плюскаме. Такова едно плюскане обаче може да ни излезе на носа: чревоугодникът, понеже е станал само черво, е мъртвец в областта на човешкото, на духа, той е умъртвил и душата си, което е прелюдия към пълната смърт. Чревоугодниците, предполагам, умират както заслужават: умират потънали в лайна. Чревоугодничеството е разврат по отношение на един нагон, който е не по-малко мощен, властен и коварен от сексуалния. Чревоугодникът е презрян развратник, който обаче стои по-долу от отдалия се на сексуален разврат, щото заниманието на сексуалните развратници е сякаш малко по-малко материално; сексуалният развратник е роб на сексуалното удоволствие, едно удоволствие, което може да бъде по-възвишено, докато чревоугодникът е просто роб на червото си. И единият, и другият вид развратници обаче наистина са роби на нагона, понеже не са съумели да поставят под съзнателен контрол стихията на тия толкова долни страсти. Да се живее разумно означава да се живее умерено, трябва да правим така, че да не губим мярата във всичко, а да я пазим и съблюдаваме. Развратникът на червото, подобно на развратника на сексуалния нагон, сиреч, на половия си орган и на присъдружните му ерогенни зони, няма сили да спазва никаква мярка или умереност; той е безсилен спрямо нагона си е се е оставил на неговата изпепеляваща страст или стихия. Излиза, че нещо уж съвсем безобидно – да прекаляваме с яденето! – изразява една коварна екзистенциална непълнота и непълноценност: не за това, именно, да преяждаме и да се тъпчем, ни е даден животът! "Човек яде, за да живее, а не живее, за да яде!" – ето с

тази максима на Сократ, изписана на стената, беше украсена едно време столовата на общежитието на Философския факултет на Санкт-Петербургския университет, който завърших преди вече толкова години. Запомнил съм от тази столова още един лозунг: "Мясо вредно!", т.е., месото е вредно. Ето как другарите, оставили народа на терора на глада – най-страшен, между другото, терор! – подготвиха почвата за днешната вакханалия на чревоугодничеството, на разврата на червото. Много страшна и опасна е диктатурата на едно самозабравило се, на едно пощръкляло за плюскане черво; това е една, струва ми се, най-опасна тирания. И това е една гибелна тирания. Някога природата е регулирала човешката популация чрез болестите; днес, при разцвета на медицината, нищо чудно чревоугодничеството, и съпровождащите го по принцип нелечими болести, да е станало този природен регулатор. Чревоугодникът руши най-безпощадно организма си, превръщайки червото си в упоменатата фабрика за лайна. При това у нас, като капак на всичко, масата от хора прелюбодейства с най-нискокачествени, съвсем вредни стоки и храни. Даже месото на животните, които отглеждаме по неприроден начин, вече не е месо, а "културен", сиреч, неестествен продукт. Другояче казано, е отрова. Неприродното е отрова за един природно устроен организъм, какъвто е нашия, човешкия. Ние сме безжалостни спрямо телата си, тероризираме ги, тормозим ги, издевателстваме се над тях – а как ли в такъв случай се отнасяме към душите си? Аз вече писах по-горе за "културните" и "духовните" лайнари, тъй че тук не ми се налага да се разпростирам. Но ми се иска да кажа, че неподобаващият на-

чин на отношение към душата е още поразрушителен от крайно неразумното, лайнарско отношение към тялото. Да се руши природната, естествена хармония на свободната, на непринудено съществуващата душа е предпоставка за истинската, за невъзвратимата разруха. Чревоугодничеството на чревоугодника започва или израства на почвата на едно неподобаващо отношение към собствената душа; ако душата на този или онзи човек водеше един богат и пълноценен душевен и духовен живот, тя никога нямаше да допусне тоя човек да дегенерира до така жалкото ниво на чревоугодника. Ето че първопричината за тая природна аномалия, каквото е развратът на червото, е в бедния, неподобаващ за човека живот на душата му, на която сякаш са пресъхнали живителните извори на духа. И ето че такава една душа попада в примката на чревоугодничеството, на разврата от всякакъв вид и форма, тоест, в крайна сметка, попада в примката на безсмислието. Иска се страшно много духовна сила за да може един чревоугодник да победи чревоугодничеството си, т.е. лайнарят да се избави от лайнарството си; толкова много духовна сила се иска, че е много съмнителна дали това изобщо е възможно, щото страстта на червото, веднъж отприщила се, едва ли може да бъде спряна и поставена под контрол. Всеки съвременен човек има всички необходими условия и фактори да дегенерира до нивото на завършения лайнар-чревоугодник. Безсмислието на живота им тласка мнозина към тая найнисша и презряна форма на съществуване – съществуването на издутото от толкова много храна черво. Сред нации като нашата, чиито девиз е добре известното "Ранътъ прави борбътъ!" ("Храна-

та прави борбата!"), положението направо е печално: у нас за две-три кебапчета можеш да купиш съвестта на един "човек", примерно, да го накараш да гласува за един-коя си партия. Отчайващо е положението и съвсем небляскаво е бъдещето на нации като нашата след като обикновеният отруден масов човечец всъщност не прави друго, освен да работи единствено за средства за жалкото си съществуване, т.е. работи предимно за червото си. Тук у нас нямаме средства за култура, за книги, за духовни дейности; нищо на този свят не е безплатно, даже свободата си има цена. А унизеният посткомунистически човечец си има една мечта: да напълни шкембето си и да се оригне на евтини кюфтета! Жалка работа! Направо трагедия! Ний сме станали шопенхауерова цивилизация, т.е. цивилизация, която боготвори тялото и въплътената в него воля за живот. Това съм го писал отдавна в своите по-ранни книги, но ето, че се налага да го припомня и тук. Човешкото тяло е съвършено Божие творение и ако прославяме тялото си, всъщност прославяме и своя Велик Създател. Е, разбира се, не следва да допускаме тялото да придобие абсолютен приоритет, а пък душата ни да бъде потискана, да бъде тормозена от една тирания на тялото и на телесното. Кое тяло обаче боготвори съвременният човек - фактически, реално, на дело? Ами погледнете, огледайте се и ще видите какви тела преобладават. Неприятна гледка, нали? Ако духът овладее едно тяло, ако волята тържествува в своята първозданна форма, такова тяло ще бъде стегнато и красиво. Но какво е тялото на разплулия се чревоугодник? Жалко картинка. Грижата за тялото е грижа и за душата, но първо за духа си трябва да се погрижим, та и тя-

лото ни да бъде дисциплинирано. Чревоугодникът има едно недисциплинирано и тиранично тяло, т.е. такъв човек, както казах, е роб на червото и на стомаха си. Не за това обаче е роден човекът, не за това и следва да живее... Да спра дотук, а? Казах нещичко, още много може да се пише и обсъжда, но моята цел беше друга: не да опиша изчерпателно този феномен, а да подбудя повече хора да се позамислят и да направят нещичко да победят собствените си наклонности към чревоугодничество. Май всички сме чревоугодници, нали така? Чревоугодничество е да предпочетеш една паста пред една ябълка. Чревоугодничество е да лапаш хамбургери, хот-доци или дюнер-кебапи, след като можеш да задоволиш глада си и с една супичка от коприва. Или с единдва печени картофа със сиренце и масълце. Да усетиш първичната прелест и благоуханието на такова свято нещо, каквото е хлябът. Ние, съвременните хора-чревоугодници, пуряци и лайнари сме забравили сладостта, прелестта и очарованието на простата храна, на природно дадената ни храна. Бог ни е дал всичко, ето, примерно, пчелите правят мед, ала ний лапаме захар и захарни изделия. Божиите създания или природните "продукти" като ягодите, ябълките, портокалите и какво ли не още са несравними по богатството на вкуса си с човешките "културни" произведения като сладоледите, пастите, тортите, сладкишите и пр. Човешките произведения, не знам дали сте го забелязали, изначално са белязани с печата на чревоугодничеството. Чревоугодникът е загубил възможността да се наслади на сладостта и чара на природната, на естествената храна. В това е неговата трагедия: като не може да се за-

доволи изискано и естетично, по един природен начин, той е обречен все повече и повече да се тъпче и да преяжда. Чревоугодникът е вече отвратен от всяко ядене и продължава да се тъпче, не усещайки никаква сладост на храната – защото сладостта на храната може да се усети при "празно черво", именно, след очистителната и оздравителната роля на здравия глад. Както обездвиженият не може да се радва на радостта от движението, както оня, който не се е изморил, не може да усети сладостта на почивката и на съня, така и развратникът няма да усети сладостта на храната. Сладостта, примерно, на хляба. Той затова и преяжда: щото е загубил тия първични и така естествени усещания. Бичът на чревоугодничеството ще продължава безжалостно да плющи по лицата и телата на чревоугодниците. Нито една страст и нито един разврат в този живот не остава ненаказани. И това е справедливо и разумно. Оня, който има в душата си искрици разум, ще се стресне и ще отрезвее. А останалите ще погинат, и то от най-жалката и презряна смърт: смъртта на едно претъпкано с лайна черво, което в един момент се е пукнало и е изпръскало всичко наоколо в лайна. Простете за последен път, че ми се наложи да употребя тия толкова противна дума, която обаче беше неизбежна и необходима – защото точно такъв беше предметът на разсъждението ми...

ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ Т.н. разум винаги ще се гърчи в злобно безсилие пред величието на непонятното Мая Тонева Във фейсбук-страницата Фридрих Ницше – идеологът на модерния път на Човека към Бога, която често посещавам – и която ви съветвам да започнете да посещавате и вие, защото там се отбиват на рядкост стойностни хора – тази сутрин откривам интересен коментар, заслужаващ да бъде прочетен от повече хора; ето го, а коментиращият е Мая Тонева: Искам опция dislike. Както е написан този материал, излиза, че е виновен Ницше3, а това е абсолютна манипулация. И дори да приемем, че младежът криво е изтълкувал свръхчовека, какво да кажем за милионите религиозни и политико-идеологически жертви – минали, настоящи и бъдещи? В края на краищата всичко минава през филтъра на съответния човек и ако му е сбъркана генетиката и възпитанието, той може да избие хиляди дори без да е нужно да чете Ницше или когото и да било. Пък и дори да не избие, все ще намери начин да задоволи бол-

Става дума за масовия убиец от Норвегия Андерш Брайвик, представен така: "Андерш Брайвик е искал да е Свръхчовек. Übermensch. Онзи, описан от Ницше в „Тъй рече Заратустра". Възхищавал се е от бели, руси, синеоки християни – какъвто е и самият той; от рицари кръстоносци, от супергерои. Бел моя, А.Г.

ното си его и дори да се впише в обществото. Впрочем, както казва Ницше, в обществото и в природата здравото, красивото, интелигентното не са норма, а изключение... обществото е тирания на низшето и глупавото... на болното и генетично увреденото. Мислите ли, че ако беше обратното всеки ден щяхме да сме свидетели на безброй безумия, конфликти, лицемерие, стадно чувство, страх, мълчание пред несправедливостта?! Чудно ли е, че едно такова генетично обременено и вероятно лишавано от любов същество е решило да очисти себеподобните си? Няма ли обществото никакво участие в това? Колко хора са на прага да се самоубият или да избият други хора? Самоубийството е на 10 място като причина за смъртност в света... убийствата – масови или индивидуални – вероятно са много повече. В България броят на самоубийците е по-голям от тия на ПТП. За убийствата нямам информация. Но трябва някой да хване автомата за да се замислим... ако изобщо се замислим. И като се замислим и... какво? И най-малоумната група във FB, в която се коментира футбол или циците на някоя манекенка са хиляди пъти по-многобройни отколкото може да събере някоя наистина стойностна тема. Въпросът е в ценностите. Някой ще се прекръсти, 3 дена ще бъде сензация, после пак ще се ядат кебапчета, ще се коментира футбол, чалга, манекенки... животът продължава. Хората са "позитивни" по дяволите! Та мисълта ми е, че всички ние сме виновни за изверги като тоя младеж... лошото дърво не може да даде добър плод, нито генетично, нито в някакъв

друг аспект. Другото е просто самозаблуда... Наскоро един психолог ми каза да не цитирам "този нихилист – Ницше". Това иде да покаже, че хора, уж призвани да лекуват други хора, са толкова невежи и предубедени срещу великия Ницше. Аз си спомням когато прочетох Ницше за първи път, помня, че беше "За генеалогията на морала"... тогава почти нищо не разбрах от съдържанието, но се влюбих във формата. Никой не може да пише като Ницше. Другият ми любим философ е Киркегор и изобщо си падам по екзистенциалната, а не умозрителната философия. Лошото е, че точно умозрителната философия е завладяла стадото, което дори не подозира за това, но сляпо следва стадните си закони и морал като мачка всичко различно... Тирания на тълпата... Атеист и вярващ са някакви дефиниции, които нямат нищо общо с философската мисъл. Ницше казва, че Христос е всичко онова, което днешното християнство не е. Но последното определение, което можем да дадем на Ницше, е "интересен". Ницше стига до дълбочини, недостъпни за обикновените хора. Шестов го нарича "праотец на екзистенциализма". Прозренията на Ницше за човешката душа са достойни за страхопочитание, но понеже някой дебил открил в "Бог е мъртъв, да живее свръхчовекът!" някакъв атеизъм и хайде – Ницше е атеист. Но ако питате лично мен, не, Ницше не е атеист в смисъла, който обикновено се влага. "Поразителното е, че Ницше не само усетил у Сократ декадента, тоест падналия човек, но сякаш наистина си е поставил задача с примера на Сократ да

илюстрира библейското повествование. Съумял е да разбере, че на падналия човек не му е дадено със собствени сили да се спаси от очакващата го гибел. Всичко, казва Ницше, което декадентът прави за своето спасение, само ускорява гибелта му. Колкото и да се бори и превъзмогва себе си – неговите начини на борба, неговите опити да се спаси – ще бъдат само израз на падението му; всичко, което прави, той прави като паднал човек, тоест като човек, който е загубил свободата на избор и предварително е обречен от враждебна власт да вижда спасение в онова, което му носи гибел." (Лев Шестов) Не знам дали страданието ражда гения или геният открива страданието... може би любовта им е взаимна? Достоевски щеше ли да бъде това, което е, ако не беше епилептик и не беше загубил две деца. Със сигурност нямаше как да опише епилептичните припадъци в "Идиот" с такава убедителност. Гениалност... много скъпо струва. И аз не разбирам от композиране на музика, но когато слушам нещо прекрасно изобщо не ми е нужно да го "разбирам", нито се стремя да го "разбирам". То е част от мен. Не мисля, че когато човек целува любим мисли, че целувката е физически акт, в който са включени еди колко си мускула и се предават еди колко си вида бактерии... Слава Богу, че най-важните неща никога няма да се поддават на разбиране и дисекция и че така нареченият разум винаги ще се гърчи в злобно безсилие пред величието на непонятното. :) Това пише г-жа Мая Тонева на указаното място. Като прочетох с възхита написаното от нея не се сдържах да й напиша следното съобщение:

Г-жо Тонева, с удоволствие прочетох коментарите Ви по-горе. Харесаха ми толкова много, че си позволих, с оглед думите Ви да стигнат до повече хора, да публикувам текста в своя блог. Вие пишете чудесно и имате какво да кажете, а и добре познавате ницшевата мисъл. В тази връзка искам да Ви предложа да предоставите свои текстове за публикуване във философското списание ИДЕИ, на което имам честта да бъда главен редактор. В миналия му брой 6-ти от т.г. публикувахме много афоризми на Ницше, ние в редакцията сме ценители на мисълта на великия немец. Много ще се радвам ако си сътрудничим в бъдеще по списването на списанието. Моля ако желаете да сътрудничите на сп. ИДЕИ да ми съобщите това с лично съобщение. Предварително Ви благодаря!

Професия „звезда” Иван Петров Иска ми се да опитам да опиша явлението „звездомания”, което, по мои наблюдения, се шири, цъфти и триумфира в нашия публичен живот. За яснота ще подразделя проблема на две части: за „звездното” самочувствие на "звездите" и за психологията на „звездолюбеца”. Тия две страни са дълбоко свързани помежду си: ако нямаше широко разпространена склонност към поклонничество пред звездите, тогава нямаше да има почва и за „звездното” самочувствие на набедените за звезди. „Какво работиш?”, питат средностатистическата народна звезда по телевизоро и тя озадачено, но умно гледа

питащия: „Как какво, ами сияя?! Светя! Що ми задаваш тъп въпрос?! Какво може да работи една звезда у нас: ами да сияе, естествено!” Да си „звезда” у нас вече е доходна професия и бизнес. Ей-така, сияеш си, и ти плащат за това. Или пък се облагодетелстваш по всевъзможни начини, стига да си у екрано на Телевизоро. Затуй за да сияеш требе да се навираш у медиите. С цената на всичко. Не се ли показваш по медиите как и къде ще сияеш, у кварталната кръчма ли?! Затуй „звездите” у нас жертват всичко, и чест, и достойнство, какво ли не, само и само да са по медиите, у телевизоро, по заглавията на вестниците; аз имам чувството, че тия т.н. „жълти вестници” у нас си ги създадоха самите „звезди”, за да има къде да сияят. „Звездата”, казахме, не прави нищо друго, освен да сияе от екрано на телевизоро. А пък телевизоро е нещо като модерен храм, пред който се моли съвременният оскотял от простотия сънародник. Иконите у този храм са самите „звезди”. Те са подобни на божества, ама от най-пошъл вид. Вярвам всеки е забелязал многолюдно множество от лакоми за слава – и за пари, естествено! – „звезди”, което гъмжи около и покрай телевизиите и, така да се каже, живее и се храни от своята „звездност”. На това основание смятам, че вече спокойно може да се говори за професия „звезда”, найжеланата професия на този свят, която пък особено у нас е желана повече от всичко друго. У нас и Сульо, и Пульо, и кое ли не, се е вманиачило и се зафанало да се напъва да става „звезда”. У нас, процентно спрямо общото количество на природонаселението, нищо чудно по бройка „звезди” да сме на първо място в

целия свят. Днешна България се е превърнала в страна на „звездите”. Да се класифицират наште „звезди” е трудна работа, щото, казахме, те са твърде много. Тук трябва да отбележим на първо място, разбира се, наште политически „звезди”, сред които сияе, разбира се, с най-ярката възможна светлина, негова светлост дон Бойко Борисов. Той първом беше медийно-телевизионна-вестникарска „звезда”, ала на тая почва вече, както е известно, засия така силно, че се превърна в първа политическа „звезда”. Нито един друг политик не може да се сравни по „звездност” с дон Бойко, просто е излишно да се напъваме в това отношение за да намерим друга „звезда”, сравнима с величината на дон Бойко. Наричам го „дон” по една причина: понеже негова милост произхожда от мафиотските среди, а който се възвеличи най-много сред тия среди, получава заслужено титлата „дон”. Няма да се излагаме сега я, и да наричаме дон Бойко „бай”, „бате” и с други обидни прозвища: он си е дон, неслучайно толкова много е тренирал пред огледалото да подражава на дон Вито Корлеоне, героят на Марлон Брандо от историческия филм „Кръстникът”. След Боко по звездност справедливо иде Гоце, а там по-нататък си ги наредете според собствените си предпочитания. След политическите ни звезди идват, безспорно, чалга-звездите, които любвеобилното народно сърце обича комай почти толкова, колкото и тях. Чалга-звезди у нас с лопата да ги ринеш, „звезда” до „звезда”, цели „съзвездия”, като се тръгне от най-банално кръчмарско ниво, та се стигне до величината на разните му там Гюрги, Ангелинки, Камелии, простете, ама, за мой непростим резил, хич не им знам имената и най-

вероятно неправилно ги изреждам по ранг; пардон, тук първи по ранг, изглежда, са Милко Калайджиев, Азис и Кондю, разбира се. Чалга-звездите се познават по това, че към тях влюбеният до самозабрава народ се обръща както други народи се обръщат единствено към монарсите си: Чарлз, Луи, Кондю, баси величавостта имат наште родни чалгазвезди! Целият съвъкупен народ богоговее пред своите чалга-звезди, щото те са нещо като екстракт или еманация на най-възвишените душевни трепети на цялата нация, най-съкровеното на народа ни. Предполагам, както е тръгнало, скоро самата чалга у нас ще стане религия, съответно с храмове, икони (иконите веч си ги имаме, само дето требе да се нарисуват, с нимби и със злато!), попове, богослови и прочие. То всичко това вече си го имаме де, само дето требе, както се казва, да се институционалира и, ако се наложи, да влезе в Конституцията. Примерно, да си узаконим съществуването на звездна аристокрация, с титлите му там, разни барони и маркизи да се изнародят, щото все пак доста просташки звучи да кажеш „Миро” или „Кондю”, но е значително по-изискано да се наречеш „Барон Миро” или „Маркиз Кондю”. Граф вече си имаме… След тия първи и найтрансцендентни звездни нива, това на чистата чалга и на чалга-политиката, щото и политиците у нас са ни също така чалга – то у нас какво ли не е чалга?! – та значи след тия най-висши, направо метафизически „звездни” нива иде вече цялата онази медийна паплач, от която отърваване няма. На трона на чисто медийни „звезди” се натискат да седнат, безспорно, Слави Трифонов и професор Вучков, тия двамата се бият безпощадно кой да седне на трона, щото са с най-

многолюдни тълпи почитатели. Кой окончателно ще победи засега не се знае, битката обаче е люта. Прочее, всички до една „звезди”, и чалга, и политико-чалга, изобщо всички, са все медийни звезди по презумпция и по дефиниция. Щото всички се врат по медиите, тъй като именно в медиите може така ярко да сияе славата, която е най-първи звезден атрибут. Но пък за сметка на това има и звезди, които са непосредствено от самата медийна област, затуй аз си позволих да спомена имената на двата медийни титана, към трона на които алчно пълзи цяла една медийна гмеж, опитваща се да ги детронира и извади от народното сърце. Тук имам предвид разните му там карбовчета, тюх, да му се не види, съвсем не помня, за мой срам, имената им, представяте ли си?! И сега не мога да се сетя как се казваха, но вий сами се сещате, тъй че няма нужда и ний тук изрично да ги споменаваме. В четвъртата категория „звезди” трябва да сложим цялата разнолика сбирщина, що циркулира от медия в медия, там са разни набедени „писатели” („Денди”), „топ-журналисти” (тук веч знам имената им, ще спомена Валерия Велева, Патрашкова, и прочие, все от този сорт „журналисти”), музиканти, с извинение, примерно „Графа” и прочие все от този сорт, с които се събуждате и си лягате вечер, щото тая гмеж е навсякъде из медиите и ви тероризира от сутрин до късна нощ. По-нататък вече останалата сбирщина не се поддава на класифициране, щото вече наистина включва „звезди” от всякакъв род и калибър: като се тръгне от „медийния експерт”, звездния гуру Г.Лозанов, та се мине през Андрей Райчев и останалите все от този тип величия и величавости, някои от

които и добри пари направиха, черпейки дивидентите от своята звездност, да речем, като правеха, срещу заплащане, разни угодни на тоя или оня коментари и прочие номерца. Да не вземем да забравим „звездите” от разните му там „Биг брадъри”, що след излюпването си станаха нахални подобно на люспести крокодили и веч никой не може да ги изгони от медиите. Всичко у нас напъва да се възвеличи и да засияе като „звезда”; за малко да забравя за спортните ни „звезди” от ранга на Стоичков и съвременните му там, чиито имена не зная по простата причина, че спортът изобщо не ме вълнува. Ще каже някой: добре де, но по цял свят го има това нещо, защо си седнал сега да пишеш за някаква си там нашенска „звездомания”, като досущ същото го има и у Америка, и къде ли не?! На този резонен въпрос ще отвърна така. Навсякъде го има, но има и съществена разлика. По света, както и във всяка друга област, нещата се правят другояче, не както у нас. Първо, по света, за да станеш звезда, се иска талантец и постижения, тук у нас, за да станеш „звезда”, първом се иска нахалство. Там за да се поддържа едно „звездно ниво”, се иска къртовска работа, тук у нас се иска да имаш по-яки лакти, за да се навираш все по-напред и по-напред, изблъсквайки останалите. По света просто няма как да станеш „звезда” с връзки, у нас предимно така се става. У нас „звездността” сякаш се предава по наследство, по родствена линия, предимно на шуро-баджанашки основания. По света изобщо не е така, там хората не знаят какво е това „връзки”. По цял свят славата и звездността са нещо като функция и последица от нещо друго, а

тук у нас са първооснование и движещ мотив, докато истинското и същинското изобщо не влиза в сметките. Затуй и у нас имаме, примерно, само една истинска звезда, именно Лили Иванова (е, може да има още една-две като нея!), тя наистина заслужава това име щото много е работила, пък и талант има, докато всичко останало е фалшификат: вместо да сияят като същински звезди блещят като тенекии на месечина. Наистина, кажете ми някоя нашенска звезда от друга област и да преценим доколко звездността й е същинска и същностна: кое, писателите ни ли не са менте?! Цялата тодорживкова „ентелегенция” се преобрази и днес се представят за „звезди” на „капитализъма”, и то по една единствена причина: ами защото яко държат и не изпускат властта в тая област. У нас, за разлика от целия свят, властта е основен движещ фактор, тя е нещо като „котилото”, където се правят бляскави, сияещи като евтини огледала „звезди”. За психологията на „звездолюбците” сега не ми се пише, нищо че обещах. Някой друг път може. Майната им на звездолюбците, дето гледат със зинали усти любимците си! Които пък, няма как, са същите нещастници като тях самите, само дето са „известни”. Кажи ми кой ти е кумира, за да ти кажа кой си ти самият. Тук безжалостно действа този принцип. Безусловно и без изключения. Аз лично, примерно, нямам кумири. Аз, вижда се, съм тежък, патологичен случай: и имената на най-популярните български „звезди” не знам, какво искате повече?! За мен единствени „звезди” са непознати на широката публика: Платон, Кант, Достоевски, Хайдегер и прочие. Което пък така ме дискредитира в очите на человечеството, че млъквам най-унизено и позорно…

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ За традицията Мирена Атанасова Преди да пристъпи към изложението на науката за речта и думите, Бхартрихари посвещава десетина стиха на основата на всяко човешко знание – традицията. Тук става дума за ролята на традицията в познанието, защото езикът се възприема преди всичко като когнитивен инструмент и едва на второ място като средство за комуникация (Капур). Традицията е средищен феномен в индийската култура. Европейците се удивляват на степента на съхраненост на традиционните ритуали, облекло, норми на поведение в съвременна Индия. Индийската традиция в областта на знанието е създала и съхранила шест помощни дисциплини за правилното разбиране на свещените текстове – Ведите. Общото им название е Веданга. Това са шикша – фонетика, чандас – метрика, вякарана – граматика, нирукта – етимология, джьотиша – астрономия и калпа – учение за ритуалите. Шестте спомагателни дисциплини съответстват на основните сетива – източници на информация и опит. Водеща роля сред тях има граматиката. По думите на В. Л. Лисенко (Лысенко 1996) ролята на науката за речта има средищно място в индийската мисъл и оказва влияние както на оформянето на отделните научни дисциплини, така и на философията. В областта на познанието и езика индийската традиция по времето на Бхартрихари вече има хилядолетна история. Поне десет века делят Вакяпадиа на Бхартрихари (V в.) от граматиката на

Панини (V в. пр.Хр.). Известни са и постари съчинения, като Нирукта на Яска, както и още редица имена на езиковеди, чиито съчинения не са достигнали до нас. Според Бхартрихари силата на хилядолетната традиция е несъпоставима с индивидуалната мисъл. Индивидуалното възприятие, което е основа на познанието, може да бъде повлияно от редица фактори. Разсъжденията на отделния човек са едностранни. Човешкият живот е твърде кратък да натрупа опит, съпоставим с този на поколения мислители. За индивидуалните разсъждения са достъпни само отделни аспекти от многостранните измерения на нещата. Освен това само с разсъждение не може да се достигне експертно знание, защото то е плод на действието. Нашите индивидуални когнитивни инструменти – сетива и разсъждение са уязвими и податливи на заблуди. Традицията е техен коректив. Из „За изреченията и думите” (Вакяпадиа)4 (ІІІ част – продължение от Брой 2 (6), Година 3 2011) Бхартрихари 30.Дхармата5 не може да се определи само чрез разсъждение, без Vākyapadīya of Bhartṛhari with the wṛtti, Chapter 1, English translation by K.A. Subramania Iyer, M.A. London 5 Дхарма е термин, на който трудно се дава еднозначно съответствие. Коренът на думата означава поддържам, подкрепям. В индуизма това е правилният път, дългът, в будизма – учение, вис4

помощта на традицията. Дори знанието на мъдреците е плод на съблюдаване на традицията. Когато мислителите достигнат предела, те постигат собствената природа на нещата. Определянето на собствената природа на действията, които имат невидими следствия, може да стане само с помощта на традицията. Как може да се доверяваме на човешките разсъждения, след като сходствата и различията за нещата при тях никога не са категорични, и поради това винаги са колебливи. Дори за личности, които са приели определен начин на интелектуален и духовен живот, и за които се признава, че са постигнали качества, които разсъдъкът не може да обясни, и за тях се казва, че душите им са пречистени и в тях се проявява свещено знание именно поради верността им към предписанията на традицията. 31.Никой не може, само въз основа на разсъждения, да престъпи пътеките на Дхармата. Те се спускат към нас, без да се прекъсват, защото са приети в света. Въпреки множеството варианти на теорията на културните хора, съществуват общоизвестни успешни форми на поведение, които са общи за всички, да се върви срещу тях е неприемливо за хората. Те не могат да се оборят от разсъжденията. Може някои да го правят на базата на някои пасажи от самите традиционни тестове, като се отдават на осъдително поведение, обратно на общоприетото в света. ша истина. Превежда се също като религия.

32.Извънредно трудно е да се установи природата на нещата само на базата на разсъждения, защото характеристиките на обектите варират в зависимост от обстоятелствата, мястото и времето. След като видим връзките и разгледаме съпътстващите го или сходни явления, не можем да направим заключение, което да включва и нещата извън нашия поглед, така че не можем да стигнем до цялостно заключение. Вижда се, че природата на нещата дори с известни качества е изменчива при различни обстоятелства, видими или не за обикновените хора. Дори качествата на материалните неща като семената и растенията са различни при определени обстоятелства. По подобен начин характеристиките на нещата се изменят при смяна на мястото им. Водите в Хималаите са много студени при допир. Но същите води в облаците или пък в съдовете на хората са топли. Хората, заблудени от външната прилика, не виждат различията и могат да ги открият само с помощта на традиционното знание. Качествата на нещата се променят с времето. Температурата на водата в кладенците и езерата е много различна през лятото и зимата. Културните хора могат да демонстрират тези различия в природата на базата на разсъжденията си, но фините различия в природата на нещата не са достъпни за пряко наблюдение или заключение и могат да се разберат само чрез традиционното знание. 33.Познатата сила на един обект да произвежда различни ефекти, престава да действа в съприкосновение с определени обекти или фактори.

Изпитаната сила на огъня да унищожава дървото е безсилна пред други неща като облаците например. По същия начин силата на огъня да запали дори леснозапалим предмет може да се спре от магически формули, специални билки или химически вещества. Вещества, чиято сила е изпитана в едни случаи, се оказват неефективни в други случаи. 34.Изводът, до който стигат след като положат усилия умните хора, може да се обясни по друг начин от други – по-умни. Субстанцията е различна от качеството, защото последното я определя. Въпреки че има разлика между определящо и определяно, думата цар определя царството, но не и думата отшелник. Думата сандалов6 може да определи думата мирис, но не и думата цвят. Затова субстанцията е различна от качеството. Дори когато отделната идентичност на субстанцията е установена, пак е очевидно, че не звукът я определя. Има смисъл да се определи думата мирис с думата сандалов, която означава определен обект със свой цвят, форма, и т.н.. Но да се определи с думата цвят би били безсмислено тъй като тя е твърде обща. Когато се зададе въпросът: Кой е този човек? – отговорът Царят е. изключва други възможни владетели. Никой не би пояснил на кои хора е владетел, защото това е известно. Да вземем друг пример: Думата и стихът принадлежат към един и същ химн, стихът определя думата, а не обратно. Други мислят различно: на базата на идентичността, думата сандалов определя думата мирис, а не думата цвят. Тъй 6

От сандалово дърво

като второто определя първото, за да се изпробва различието (между субстанция и качество), може да се опита и обратното. Тук възниква проблем свързан с конкретното значение, което произнасянето на думата извиква или не в съзнанието. Да се прави извод за нещо, което е невидимо, от друго, което е видимо е възможно, ако не противоречи на традиционното знание. Факт е, че някои малки действия, свързани с други дейности, като готвенето например, могат да се извършват като символ на вторите. 35.Експертното познаване на автентичността на скъпоценните камъни и монети, което не може да се предаде на други, е родено в практиката, а не в разсъждението. Експертни познавачи на монети, златни накити и подобни неща не могат да предадат на ученици аргументите си за определяне на автентичността на предметите, защото не разполагат с необходимите думи. 36.Изключителната сила на праотците, на демоните и злите духове, които са извън възприятията и разсъжденията ни, са резултат на техните предишни деяния. Приема се, че глухи хора могат да възприемат звуци в сънищата си, както и че някои хора могат да видят неща през стените на къщите, без да минават през тях. Когато се постави въпросът как става това, човек не може да мисли за нищо друго освен за неопределимата сила на адрища – резултат от делата в предишните прераждания.

37.За проникновените познанието на миналото и бъдещето не се повлиява и изменя по някакъв начин от възприятията.

та, които са родени слепи не познават цветовете, които никога не са виждали, те не могат да бъдат предмет на разсъждение.

Според възгледа, че ефектът представлява съвършено нов продукт, той съществува преди сътворяването му, без основа, без форма, без същност, нещо по отношение, на което пораждащата сила не може да се определи. Как може да се разбере това? Според друг възглед преди сътворението специфичната му форма не е проявена, той е непознат за света и практически не съществува за него. Но културните хора, чиито недостатъци са изпепелени чрез аскетизъм, чиито ум е свободен от всякакви граници, те виждат всичко ярко отразено в съзнанието си.

39.Как може (на базата на разсъждения) да се пренебрегне човек, който не се усъмнява в авторитета на такава личност (мъдрец) и приема неговата позиция като директна визия, превъзхождаща собствения опит.

38.Разсъжденията не могат да заменят думите на този, който с пророческо зрение вижда нещата, които са отвъд сетивата и са непознаваеми. Висшият вътрешен регулатор, чиито елементи са вместилище на първоначалната причина за сътворението, непроявената Дума – Абсолютът, който е субстрат на силите, на боговете, на останалите сили, породени в действията, които водят до определени резултати, свещеното отвъдно тяло и други подобни неща, познати във всички научни кръгове, невъзпринимаеми за сетивата като цвета, а отвъд оценяването на вътрешния опит като щастието, всички те се възприемат от мъдреците с тяхното пророческо зрение. Думите на мъдреците, които се отнасят за неща извън поредицата заключения на разума ни, не могат да се смесват с разсъждения, които са толкова уязвими от заблуди. Хора-

Във всеки дял на Ведите, както и в живота на всички нас, има хора, на които може да се вярва. Техните думи не подлежат на съмнение и критика, подобно на собственото възприятие. Хората вярват, че те могат например да накарат камъни да плуват над водата, дори да не са ги виждали, само на базата на авторитета на заслужаващите вяра хора, които следват. Така е. Действията ни водят до желани и разбираеми плодове след смъртта ни и те се приемат от хората на базата на авторитета на уважавани личности, и дори без изучаване на Свещените текстове. 40.Всички хора, включително и тези от най-ниското стъпало на обществото, използуват твърде малко свещените текстове, за да решат кое е добро и кое е зло. Директното възприятие и надсетивното познание на светците заменя разсъжденията, когато трябва да се реши противоречие между двете (добро и зло). 41.Човек, който има на разположение Традиция, която свети непрекъснато като самоосъзнаване, не може да бъ-

де отклонен от едно просто разсъждение. Спонтанното и вечно съзнание, което е засвидетелствано от сетивата ни като “Аз съм” в ежедневния живот, не се измества дори от учението, преподавано от авторитетна личност, че няма нито “Аз” нито “мой” когато става дума за свободните души. Такъв е случаят с Традицията под формата на Свещените текстове, приети от всички културни хора. Последователите на различни доктрини не престъпват правилата за това какво трябва да се прави, и какво – не, какво да се яде и какво – не, за коя жена може да се ожени един човек и за коя – не. Човек, който следва тази традиция, воден от по-възрастните, не може да се отклони от правия път на базата на разсъжденията на логиците. Така той остава безупречен за света.

43.Затова на базата на вечните свещени текстове и повелителната традиция, културните хора са съставили тази наука за обяснение на думите. Затова учителите са съставили науката за обяснение на думите (Граматиката) след като са приели авторитета на традицията, която не е свързана с конкретна личност, нито подлежи на съмнение и предположения. Тя учи хората на това, което е добро за тях. След което се приема практиката на определена школа по отношение на употребата на правилната дума и след като се приеме авторитета на мъдреците за това кои възможности се допускат, къде има противоречия на ученията, кои са основните правила и кои изключенията и вариациите за време, начин на представяне и форми на думите. Превод Мирена Атанасова

42.Ако човек разчита на разсъждения, е твърде вероятно да се провали подобно на сляп човек, който върви по труден път като опипва с ръце. Както човек прави извод за цялото на базата на част от него, както съдим за ориза в казана по малката купичка от него, така и слепият човек, който се изкачва по труден планински път без помощта на зрящ, добива представа за пътя като опипва част от него и на базата на това приема останалата част от пътя за подобна, и може да пострада. По същия начин човек, който се осланя на разсъжденията без помощта на традицията, като добие увереност в някаква област на базата на умозаключенията си, имайки видими и невидими резултати от действията си, неминуемо ще достигне до голям грях.

Будистката теория на познанието Алесиян Пацев Продължава спорът доколко чувственото познание е непосредствено или е опосредствано. Той би могъл да се пренесе и върху рационалното познание, доколкото последното е следствие на развитието на дадена мисловна система и дадено логическо поле. Всяка мисловна система има собствено развиващо се логическо поле. Това, че всяко познание е функция на присъствието и от присъствието на субекта на познанието не подлежи на съмнение, следвайки логическото поле на нашата мисловна система. Ние съществуваме в светове, които са определени от спецификите на индивидуалните бази на познанието, а от тук на индивидуалните ракурси на възприятието, усещането и следователно на едно индивидуално съзнание. Индивидуалните бази на познанието са главно пространствените и времевите отношения в познаващата същност, които определят същите тези параметри на усещането, възприятието и съзнанието. Индивидуални са и пространствено – времевите параметри на мисленето. Те определят индивидуалните форми на мисловното пространство. За индивидуалното мисловно пространство и време съдим главно по общите и крайни особености на познавателното пространство във философските концепции и учения. При положение, че общото гносеологическо пространство е различно в крайните основния на различните философски системи, то това различие би се отразило и на пространството на понятието, на смисъла, а от тук и на пространството на възприя-

тието и усещането, а също и на субектите създатели на тези концепции и системи. Колкото по нагоре се отива по стълбицата на познавателните елементи, толкова това различие става по-ясно. Най-ясно е в крайните основания на познанието. В дадени философски системи общото епистемологическо пространство наподобява пирамида, в други кълбо, в трети обърната пирамида, пирамида без гравитационен принцип в себе си. Аз мисля, че будистката мисловна система има елементите на обърната пирамида. Особеното в тази епистемологическа форма и мисловна система е, че липсва мисловната гравитация към един хипотетичен център, във формата на субект, душа, или Бог, както и мисловната гравитация към самата идея за единност, субстанция, Единния Демиург. Тази епистемологическа форма е по-скоро форма на всеобщо мисловно единство. На разпространяващото се не ограничено от някаква форма на мисловна гравитация мислене. На мислене, което променя собствените си закони. От къде произтичат тези различия в познавателното пространство на философското мислене? Смятам, че различията се крият във формите на мисловните движения. Например в една познавателна форма където епистемологическото пространство наподобява пирамидата, философското мислене винаги достига до идеята за субстанцията, Единния Създател на света, първопричината и пр. Мисловното движение в тази епистемологическа форма наподобява “мисловна пулсация”, то достига до субстанцията, т.е. до върха на пирамидата и после се връща обратно, следствие на определянето на

една неподвижна и перманентно съществуваща субстанция. При “обърнатата пирамида” такава точка липсва. Субстанцията не съществува, мисленето не пулсира. Мисловното движение се “разпръсква” без да зависи от гравитацията на субстанцията и без тази гравитация да определя реалността. При положение, че мисленето достигне до идеята за субстанцията, то достига до абсолютния си мисловен хоризонт. Субстанцията се превръща в трансцендентална същност, която остава винаги вън от светлината на познанието. При положение, че субстанцията липсва, мисленето може да прониква в крайните същности, като по този начин ги снема, променяйки собствените си закони. Общото познавателно пространство на абсолютните мисловни основания при брахманистките концепции наподобява кълбо, благодарение на винаги присъстващата действителност на Атман. Той е ядрото, центърът, смисълът на познанието и смисълът на освобождението. Брахманстката традиция счита, че идеята за обекта, а впоследствие и идеята за предмета като специфичното в обекта, присъства по условие в мисленето. База на истинността на възприятието е чистотата, или съответно не чистотата на съзнанието и мисленето. Колкото съзнанието е по-затъмнено, толкова възприятието е по-податливо на конструкции. Това е и една от основните теми във ведантистката епистемология, възможността за конструкции във възприятията и източникът на възприятията, т.н. концепцията прамана. Трите гуни, съответно сатва, раджас и тамас, в случая се разглеждат

като качества на съзнанието, или модуси на съзнанието. Сатва е неговата чистота, раджас е действеният момент в съзнанието, възбуждението, което може да вземе различни форми в един голям диапазон, от простото ментално възбуждение до творчеството. Тамас е бездействието, или склонността към бездействие, тъпота и всички тъмни качества произтичащи от нея. В зависимост от това кое от трите качества на съзнанието ще вземе надмощие се определя не само проникновеността на мисленето, но и възприятието и степента на неговите конструкции. Чистотата на мисленето е неговата насоченост към най-дълбоките сфери на познанието. То може да подчини на себе си цялото сетивно поле, а не само възприятието. По този начин вниманието се насочва към същността и полето на възприятието се променя. По същия начин както отслабналото зрение възприема по-лесно вътрешната структура на човешкото лице, когато се освободи от дребните детайли. Семантично пространство на будисткото понятие Семантично пространство на понятието е модел на общата епистемологическа форма на философското мислене. Следователно особеностите му са особености на епистемологическата форма. Чисто логически понятието се състои от материя и форма, където формата е общност, която обединява различни единичности. Общото логическо поле на понятието е степента на отношението към другите понятия обекти. “Пирамидалното епистемологическа форма”, в акта на познанието стеснява епистемологическото пространст-

во, а от тук и семантичното до единност, или единен смисъл. Това стеснява както обема така и съдържанието на понятието. Гравитацията към смисъла, е гравитация към единността. Когато достигне до единността като завършек на смисъла, мисленето се връща обратно в съдържанието на понятието, като това връщане създава особена “мисловна пулсация”. Разбирането, от своя страна, е свързано със същите тези принципи. За пирамидалното мислене разбирането е свързано с оформянето на единността, а това значи изчезване на епистемологическо пространство в ноетичния връх. Пространството на будисткото философско мислене е различно като обща конфигурация. При него семантичното пространство не се стеснява и не изчезва, а се разширява. Това значи изчезването на единен смисъл. Обемът и съдържанието на понятието се разширяват. Мисленето не се връща обратно в съдържанието на понятието и става независимо от смисъла на съдържанието. Единността като смисъл на понятието не привлича мисленето. Следователно изчезва гравитацията към единност на смисъла. Концепциите праман, пратибха и агама. Това е общо индийска концепция за източника на познанието и за средствата, с които го получаваме. Основните източници на познание са четири: чувствено възприятие (пратякша); логически изводи (анумана); авторитетът на свещените текстове (шабда); аналогия и сравнение (упамна). Различните системи поставят различни акценти на тези източници.

Будистката теория на възприятието е теория на непосредствения контакт на възприемащата същност с потока на дхармите, или контакт между “съзнаващата част от потока” с несъзнаващата част. В контакта се достига до истинната “външност”, до дхармата. Това е контакт между дхармите. Той не може да бъде неистинен. Той е вън от всяка илюзия. Илюзиите идват в по-горните етажи на перцептогенезата. Контактът, съединението между съзнанието и обектът в акта на възприятието е непосредствена, т.е. не се намесват по-висшите звена от перцептогенезата. Например при Няя и Вайшешика, непосредствеността на възприятието няма най-голямата степен на истинност. Съединението (санкарша) е на всички нива. Атман се съединява с манас, манас от своя страна с дадения сетивен орган, а сетивният орган с обекта. По този начин същинското възприятие е следствие от обратния процес, от обратното връщане към манас и Атман. Възприемането на реалността сама по себе си се изгражда в обратния процес, в процеса на връщането. Това значи, че истинното възприятие е възможно на нивото на Атман, а по пътя към него то се изкривява от особеностите на “инструментите” на познанието. При будизма механизмът е почти същия, но степента на истинност е найголяма при непосредствения контакт с дхармите. Там се възприема реалността такава каквато е. По-късно с намесата на другите психически процеси започва конструирането на реалността. Пред екрана на съзнанието възприятието достига като конструкция, с много по-ниска степен на истинност. Това е и едно от основете положения на будистката

епистемология, че ние познавайки конструираме света и реалността. Докосването на възприятието до реалността не се осъзнава като същинско познание. Познанието е процес на връщане обратно към осъзнаващата същност. В този акт истинността се променя. Така че и възприятието (прятякша) и логическият извод (анумана) нямат абсолютна достоверност. Това, което може да даде по-голяма истинност е пратибха, или интуицията. В познанието интуицията се явява под формите на моментно озарение, синтетически инсайд, просветление. Според Бхартихари7, интуицията е свързана с принципа на неделимостта, на единността, който в самото слово се явява носител на смисъла. Именно този носител на смисъла е и пратибха. Знанието, което дава пратибха не може да бъде сведено нито до разума, нито до чувствата. От къде се появява то? Пратибха е единният завършек на много дълъг процес на натрупване и синтезиране на духовното знание, а духовното знание предполага дълбока и развита мисловност. Този процес на натрупване, на запазване на традицията на натрупването и размишлението се нарича агама. Агама може да бъде “близка”, т.е. придобита в този живот и далечна, знание, придобито в другите прераждания. Или ако желаем по-опростената илюстрация, “генетично знание”. Но смисълът на агама не се изчерпва с това. Придобито, или генетично знание имат и животните. Генетично знание имат и хората, за които познанието не е висша потребност. Агама е духовното знание, знание преминало през мисловното напре-

жение, знанието на великите риши8, метафизическо прозрение. Именно духовното знание се явява като единността, осветеността, непосредствеността на смисъла. То може да се съзнае като прозрение, просветление, мистично откровение. Именно то е пратибха. Концепцията Викалпа Викалпа е особено важно понятие в будистката теория на познанието. То означава “ментална конструкция”. Има още един термин за ментална конструкция – калпана. За много автори викалпа и калпана са синоними. В различните системи на индийската философия понятието викалпа има различни значения, или по-скоро различни нюанси. За будизма значението “ментална конструкция” е основно. Найясно е в късния будизъм на йогачарите. Дхармакирти смята, че същинската реалност е непосредственото проявяване на дхармите. Проявяването не може да се схване от съзнанието защото не може да премине в чист вид през акта на перцептогенезата. До съзнанието то идва във вид на психическа и ментална конструкция във формата на обект. Поради това обектите, които възприемаме за главно ментални конструкции. С други думи ние не ги възприемаме, а ги създаваме. Те са реални само като конструкции, а не сами по себе си. Според будистката терминология те нямат собствена същност, или собствена природа (сваланкшана). Това довежда до спорове между будистите. Някои учени смятат, че т.н. “груби вещи”, или предметите, които възприемаме имат собствена Велики мъдреци и пророци, на които боговете откриват истинните знания.

8 7

Бхартрихари “Вакяпадия”

природа. Подобен възглед утвърждават най-вече сарвастивадините, както и някои тибетски учени (Дагцанк 1405-?). Задълбочаването на концепцията за познанието като ментална конструкция стига в някои представи до крайни варианти. Понятието викалпа се приравнява с простата илюзия, дори с халюцинацията. Смята се, че викалпа, това е възприятие без обект. Възприятие, което има живост, яркост, константност, модалност, но няма обект. А това вече е халюцинация. Възприемания от нас свят се превръща в представа. Механизмът на образуване на викалпа е следният. В основата на изкривяването на възприятието е желанието. То се формира от глъбината представа за личността (Аза). Желанието да сме непроменлива личност, Аз, е корен на желанието изобщо. То е и корен на неведението. Това абстрактно желание се конкретизира в желанието за битие, в желание за безсмъртие, в убеждението, че безсмъртието е вътрешно присъщо на човешкия дух, че безсмъртието на душата е необходимо условие за съществуването на света. Механизмът на пътя на желанието наподобява психоаналитичния принцип на изтласкването. Абстрактното желание трябва да се освободи. Неговият път е през съзнателното и логическото поле. За да премине от там абстрактното желание следва да приеме някаква приемлива форма, а това е формата на външен обект на нещо, което идва от вън, т.е. на нещо реално. По този начин желанието е основата на конструкциите. Външният обект е форма на вътрешното желание. Това създава и представата, че външните обекти следва да бъдат адекватни с възприемащата същност

Реалността Психологическите концепции за реалността са основно културологични. Това, че възприемаме едно и също и по един и същ начин е особена “честота”, особена “настройка на съзнанието”, следствие от всеобщността на културата. А това значи специфично “настройване на цялостната перцепция”. Следователно степените на реалността зависят от “степените на перцепцията”, от “степените на съзнанието” и чистотата и дълбочината на мисленето. Идеята за реалността във философията, подобно на идеята за истината, се явява фокус на мисловните отношения. Тя е и предел на познанието. Ако използваме метода на епистемологическите форми, в идеята за реалност изчезва пространството на познанието и самата тя се явява като познавателен връх. След този връх не съществува мисловно движение защото няма познавателно пространство. Запазва се единствено възможността за мисловно връщане обратно. Като връщащо се обратно, или връщане в пространство, мисленето отново попада във възможността за антиномии и следователно в антиномиите на реалността. Първата страна на антиномията за реалността е, че истински реалното следва да е абсолютно независимо от съзнанието, от измененията и отношенията на мисленето и съзнанието, и в мисленето и съзнанието. Истинната реалност следва да има собствена природа, собствено битие и се явява субстанция. Истинната реалност излиза извън определението като съдържание. Тя е безсъдържателна трансцендентност, чието основно определение е абсолютната независимост.

Втората страна на антиномията е отношението. Реалността не може да бъде без относителна към мисленето защото е негова опора. Тя е жизнеността на мисловната увереност и на увереността в познанието. Ако реалността запази отношението си с мисленето, тя се превръща в “ставаща реалност”, т.е. познанието й дава битие. Моментът на реалното се явява съответствието с познанието. Идеята за реалността в мисленето се явява и своеобразна “мисловна гравитация”. Центърът на гравитацията е, преди всичко, фокусът на неизменното. По-късно тази точка се отъждествява с една определяща същност във формата на душа, субект, или Аз, чиято неизменност е реална. Степените на мисловното потъване в познанието се превръщат и в степени на идеята за реалност. Първата степен е емпиричната, или сетивната реалност. Тя не е непосредствена “вяра” във възприятията, а по-скоро увереността в онова мислене, което има сетивността за своя опора. Това мислене произволно може да се нарече сетивно. Втората степен е философското мислене, а аз считам, че същинското философско мислене се появява на границата с абсолютния мисловен хоризонт. В тази степен увереността се измества от сетивното мислене и се превръща в увереност на философското мислене. Самото философско мислене оформя мисловната перцепция. Първият етап от това “оформяне на перцепцията” е стремеж за освобождаването от илюзиите на сетивното. Това е и будистки тезис. “Възприятието е процес, който не дава илюзии, или измами”. Третата степен, е онова мислене, което “като специфично мисловно жела-

ние” се стреми да премине след абсолютния мисловен хоризонт. Ако допуснем, че напускането на абсолютния мисловен хоризонт е напускането на самото понятие, или на “познанието чрез понятия”, то тази трета степен следва да бъде “мислене без понятие”. “Мисленето без понятие” в случая е мисловният опит за излизане от логическото поле на определеността и следователно от възможността за конфигурации. Във философията на будизма като цяло идеята за реалност също влиза в антиномиите. За Тхеравада реалността е по-скоро независимостта. Битието е реално. Елементите също. Битието е проявено, непроявено, обусловено, необусловено, но всичките му форми са реални. За Махаяна обусловеното не е реално, реалността е преди всичко отношение и като такава е относителна. Реалното не може да бъде обусловено от причини. Идеята за реалността изнася извън познатите ни форми на сетивното и мисловно възприемане. Самото съзнание за нея следва да отключи някакъв нов елемент във философското мислене, който би могъл да я възприеме. Реален или нереален е самият Буда, като цел, като смисъл на световния процес. Ф.И.Щербатской пише:” Нагарджуна решително отхвърля реалността на последния, независимо от всички чувства на благоговение, които произлизат от тази идея. Буда се разбира в хинаяна като крайна цел на световния прогрес, който се осъществява в непрекъснатия поток от съществувания. Той може реално да съществува, докато действително съществува този прогрес,

но независимото им съществуване е невъзможно..”9 ”Но махаяническото отричане не означава, че всяка надежда за спасение трябва да бъде отхвърлена, защото този Буда, който е над всяко възможно определение, не се отрича”10 “Буда трябва да се разглежда като космически порядък, неговото тяло е самият космос, същността на космоса е непознаваема, тя не може да се разбере умозрително. Реалността на Буда – това е реалността на вселената, а доколкото Буда няма отделна реалност, то и вселената няма никаква реалност извън Буда.”11 Късният Васубандху определя три степени на реалност. Първата, това е конструираната реалност (парикалпита) или реалността, която се конструира от нашите сетива и мнения, желания и привързаност. Това е въображаема реалност. Тя се конструира главно от имената на обектите, от привързаността към тях и от привързаността към съдържанието им. Втората, емпирична реалност (паратантра), това са непосредствените форми на сетивната и мисловна перцепция или светът, представен през “очилата” на нашите сетива и нашето мислене. Третата, това е истинна реалност (паранишпана), или реалността на чистото разбиране. Следователно, основната цел и основният смисъл на съществуването и достигането до него. В “Ланкаватара – сутра”, знаменито произведение, в което се начертават принципите на Махаяна ,се определят седем равнища на реалност. Ф.И.Щербатской, Концепция буддийской нирване, гл. XV 10 Пак там 11 Пак там 9

Реалност, достъпна за ума (читтагочара), или сфера на съзнанието, освободена от емпиричните наслоявания и мнения. Реалност, достъпна за благородното знание (джяна). Реалност, достъпна за мъдростта. Реалност, достъпна за двойствените представи (дришти), в които полето на познанието се разделя на субект и обект на познанието. Реалност, достъпна за не двойствените представи, където субектът и обектът се снемат, най-вече в идеите за Абсолюта и единното. Реалност, достъпна за нивото на синовете на Победителя. Реалност, достъпна за Татхагата. Нагарджуна изважда реалността от общия причинно-следствен ред. Той счита, че самото реално, или истинно реалното не би могло да има причина за себе си. Това е просто изваждането на идеята за реалност от логиката на причинно – следственото поле на мисленето като възможност за едно ново мислене и ново логическо поле.

Абхидхармакоша Васубандху Превел: Митко Момов Представеният тук превод е от третата книга на „Учението за света” („Лока-нирдеша”). Тя е дял от мащабния труд на Васубандху (5 в. от н.е.) „Eнциклопедия Абхидхарма, или Сума на разясненията на будистката доктрина”. В книгата строежът на света и съдбите са съотнесени със съзнанието и сферите на съществуване- света на чувствата (камалока), света на формите (рупалока) и света на неформите (арупалока). В класическата будистка традиция чувственият свят е представен от осемнадесет класа елементи, светът на формите – от четиринадесет (тук не са включени класовете мирис и вкус и съответстващите им два класа съзнание) и светът на не-формите, само от три класа – на разума, дхармичните елементи и менталното съзнание. В част IV продължава представянето на трите свята съотнесени към съзнанието и даденостите (дхармите). Що се отнася до тези три изброени свята, то 4.В тях се различават пет форми на съществуване, всякоя от които със свои названия- на обитатели на ада и т.н. Обитателите на адове, животни, гладни духове (прети), богове и хора – това са петте форми на съществуване, всякое от които има собствено име. В света на чувствата са представени четири от формите на съществуване и част от петата; в света на формите и не-

формите са представени само част от божествената форма на съществуване. – А има ли светове без форми на съществуване, доколкото тези форми на съществуване се изреждат в отношение на светове? – Да, срещат се такива светове, които по своята вътрешна природа са добри, омърсени, физически (вместилища) и промеждутъчно съществуване. Що се отнася до петте форми на съществуване, то Те са не омърсени – неопределени, Известни названия на живи същества И нямат промеждутъчно съществуване. Формите на съществуване са изключително безпрепятствени – неопределени, в противен случай не биха се различавали помежду си. Те носят имената на живи същества и по природа не са промеждутъчно съществуване. Както е казано в „Праджняпти (-шастра)”, петте форми на съществуване обхващат четири типа раждания; докато четирите типа раждания не обхващат петте форми на съществувания. – Коя от тях не е обхваната? – Тази на промеждутъчното съществуване”. Същото се казва и в „Дхармаскандха”: „Какво е зрението като клас психофизически елементи, съставляващи „личността”? – То е прозрачна найтънка материя производна на четирите значими елементи”; (тази материя) е окото, зрителен орган, източник на зрително съзнание, класа от зрителни органи на същества, родените в ада животни, прети, богове, хора, на тези създадени с йогическо съсредо-

точаване и на тези намиращи се в промеждутъчно състояние”. В сутрата промеждутъчното съществуване също се изключва от списъка на форми на съществуване. – В коя сутра? – (В тази, където е казано): „Има седем (вида) съществувания: в адове, животинско, съществуване на прети, богове, хора, съществуване в действия и промеждутъчно съществуване”. Тук са изредени пет от формите на съществуване заедно с причините и пътищата за постигането им. Установено е също, че (тези форми на съществуване) са безпрепятствени – неопределени, доколкото причината за тях, т.е. присъствието на действие, се изключва. Кашмирците цитират също такава сутра: „Схавира Шарипутра казва: „ Докато, уважаваният (човек) реализира състояния на афекти, присъщи на адовите (форми на съществуване), то (намиращият се в ада) извършва и натрупва действия, (резултатите от които) ще се усетят в ада. Това са (действия, изпълнявани) от тялото, речта и разума, (действия) изкривени (от злоба), погрешни, омърсени, предизвикват – в качеството си на кармично следствие – формата, чувствата, представите, мотивите и съзнанието на обитател от ада. Затова, уважаеми, освен тези дхарми няма никакво (друго същество, наричано) обитател на ада”. Следователно, формите на съществуване по същество са безпрепятствени-неопределени. – Но в такъв случай, трябва да отхвърлим (твърдението в) „Пракарана (-шастра)”: „Всички афекти в (състояние) на непроявеност стават благоп-

риятна почва за развитие (във всяка от петте) форми на съществуване”. – Във формите за съществуване има пет вида съзнание за ново раждане; затова (текстът от „Пракрана”), представящ формата за съществуване в процес (на нейното ставане), няма никаква грешка. Това е, както казват, за „селото” да се съди по околностите му. Според една друга гледна точка, (формите за съществуване биват) също така благи и омърсени. Както беше казано по-горе, „действието се изключва от списъка на формите на съществуване”, но от това, че нещо е поставено отделно не следва с необходимост, че то се изключва (изобщо). Така в списъка на петте омърсени отделно са споменати омърсяване, (предизвикано) от възбуда на психиката и омърсяване, (предизвикано) от погрешни възгледи, но нима (от това следва, че) погрешните възгледи не са възбуди? Аналогично, действието също може да бъде и форма на съществуване; ако и да се споменава отделно, то това се прави (само) за това, да се назове причината за дадената форма на съществуване. – Отнася ли се този ред на мисли и за промеждутъчните форми на съществувания? – Не, там той няма място. Форма на съществуване означава това, към което се върви (в съответствие с кармическите следствия). А до промеждутъчното състояние не може да се отиде, доколкото възниква на място, където настъпва смърт. – Тогава (сферата на света) на не-формите също няма да бъде форма на съществуване, тъй като те възникват на място, където настъпва смърт.

– В този случай, промеждутъчното съществуване именно по силата на своята промеждутъчност не представлява форма на съществуване, доколкото му е присъщо да бъде интервал между формите на съществуване. И ако промеждутъчното съществуване беше форма на съществуване, то именно по тази причина не би било (промеждутъчно съществуване). – Как в такъв случай да разбираме думите на Шарипутра: „...Този, в който се реализира това следствие, се нарича обитател на ада...”? – Това означава: при реализация на кармичното следствие, а не кармичното следствие изобщо. – А как тогава да си (обясним) думите: „Затова, о почитаеми, освен тези дхарми няма никакво (друго същество, наричано) обитател на ада”? – (Тук) той отрича субстанциалната реалност на личността на онзи, който отива към (определена) форма на съществуване, а не това, че обитател на ада се приема за нещо различно от групата (дхарми); той не отрича (кармичното следствие) извън групата (от дхарми). – Вайбхашиките отбелязват, че формите на съществуване са преди всичко (неомърсени) неопределени. Едни от тях казват, че формите на съществуване по своята природа са породени от съзряване (вследствие), а други – че те са и от натрупване. Тук в този тройствен психокосмос, в петте форми на съществуване, можем да открием следната последователност (същества, имащи) 5.Различни тела и представи, различни тела и единни представи и, обратно (сходни тела и различни представи)

сходни тела и представи, и три (типа същества на света) на не-формите, 6.(т.е.) седем устойчиви състояния на съзнанието. Превод: Митко Момов

ТЕОРЕТИЧНИ ТЪРСЕНИЯ Естествена нагласа и философска научност: феноменологически прочит Петя Пенева В началото на XX век в Европа битува един особен дух. Наблюдава се тенденция към засилено „дробене” в науките не само в природонаучната сфера, но и в хуманитарната. В края на XIX началото на XX век стават известни имената на В. Вунд, О. Кюлпе, Е. Мах, Р. Авенариус, Й. Ремке, Д. Михалчев, Фр. Брентано, Е. Хусерл и др. Някои от изброените автори нямат базово философско образование, една част от тях са физици, други са математици, които са силно „изкушени” от философията и така или иначе преминават в нейната сфера. Основният дебат, който се води тогава във философско-научните среди е свързан главно със статута на философската наука – наука ли е тя изобщо; дали е „основна наука” или е „строга наука”; дали е фундамент на научното знание или е само спомагателна дисциплина към специалните науки? Дебатът за психологизма, респективно антипсихологизма; за мястото и ролята на логиката във философията и т.н. От една страна е еманципацията на науките от основните дялове на знанието, а от друга страна е тяхното смесване, т.е. навлизането от една научна област в друга с цел по-ясно изразяване на предмета на познанието. Този маниер на работа обаче може да се окаже и не дотам плодотворен, поради невъзможността за прецизиране, като по този начин съществува и опасност от изпадане в натурализъм (ако се подхожда

твърде уверено към философски въпроси откъм природознанието например). Всички горепосочени проблеми попадат във фокуса на научния интерес на основния автор, с който ще се занимаем по-долу – Е. Хусерл. Основната задача, която си поставя немският философ в студията от 1911 година „Философията като строга наука”, е да заяви претенцията си за формирането на една нова наука, и да превърне философията във фундамент на цялото хуманитарно знание. Като с тази публикация подложи на остра и добре аргументирана критика натурализма, обективизма, историцизма и претендиращата също за научност светогледна философия. Тезите, които защитава не са нови; някои от тях се срещат още в „Логически изследвания”. Там Е. Хусерл се обявява срещу психологизма в логиката именно като проява на своеобразен натурализъм. В „Логически изследвания” Е. Хусерл се опитва да защити и логиката като сфера на чистото мислене, което остава чуждо за релативизма и скептицизма. Проследяването на идеите в Западноевропейския рационализъм и емпиризъм Е. Хусерл също започва от там, за да го продължи във „Философията като строга наука” и да бъде решително и окончателно завършенo в „Кризата на Европейските науки и трансцеденталната феноменология”. Феноменоменологът обръща внимание на основната пречка стояща пред Д. Хюм – неговият сенсуализъм, който не му е позволил да забележи интенционалната сфера на „съзнанието за…” и така да се превърне в откривател на една „наистина ‘позитивна’ теория на разума” (Хусерл 2004, 37). Английският философ поставя въпроси, които са из-

цяло от феноменологическата сфера, но така и не ги развива докрай. Той гносеологизира изцяло познанието, като по този начин за него остава да съществува само един субективен свят, затворен изцяло в съзнанието. Натуралистите (това са учени с базово образование различно от философията, предимно физици, химици, биолози) от своя страна работят изключително по модела на природознанието, за което и биват критикувани от Е. Хусерл∗. Те „не виждат друго освен природа и преди всичко физическа природа” (Хусерл 2004, 9). Натурализмът доведен до край стига до абсурд като натурализира съзнанието, а също така и всички негови актове. Така немският философ прокарва своята теза, че чрез феноменологическия метод и феноменологическата философия могат да бъдат избегнати натурализма и обективизма. Философията трябва да бъде наукоучение, тя трябва да стане фундамент на науките. Това е пътя, който ще изведе научната философия извън пределите на психологиз∗

Тук е уместно да се обърне внимание и на българския философ Д. Михалчев, който е съпричастен с духа на времето и не остава равнодушен към дискусията относно статута на философията. За него тя е „основната наука, която насочва погледа си към даденото изобщо…”(вж. Михалчев 1933, 61). Подобно на Е. Хусерл, той също подлага на критика философстващите си съвременници – В. Вунд, О. Кюлпе, А. Майнонг, Е. Мах и др. Относно емпиричната психология той заявява следното: „това не е наука, понеже науката търси яснота и еднозначност: това е по-скоро своеобразна митология” (вж. пак там, стр. 110).

ма, натурализма и релативизма. Всички тези направления в началото на XX в. Е. Хусерл счита за незадоволителни, неточни и непълни. За него „само една действително радикална и систематична феноменология, практикувана не между другото и в изолирани рефлексии, а с изключителна отдаденост на във висша степен многообразните и заплетени проблеми на съзнанието, практикувана с напълно свободен, не заслепен от никакви натуралистични предразсъдъци дух може да ни даде разбиране за „психическо”– както в сферата на индивидуалното, така и в сферата на общностното съзнание” (Хусерл 2004, 42-43). Трансценденталната феноменология, която Е. Хусерл развива и защитава през целият си творчески път в една от насоките си е отговор на натурализма и обективизма, както вече стана дума погоре. Най-ясно и последователно това може да се види в „Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология”. Трансценденталната философия е висша степен на рефлексивност, до която натуралистичното съзнание не може да достигне. Трансцендирането е необходимо на научното знание, защото единствено чрез него се стига до дълбините на познавателната сфера. По-долу ще спрем вниманието си върху разграничението, което Е. Хусерл прави между психология и философия и по-конкретно между модерната (експериментална) психология и трансценденталната феноменология. Но най-напред трябва да се отбележи, че набиращата сили в началото на XX век експериментална психология също не остава в страни от претенцията за научност. Тук е мястото Е. Хусерл да направи един критичен анализ и разбор на ролята и

недостатъците на психологическата наука. С подражаването на природонаучните, физико-химически методи експерименталната психология стига до „натурализиране” на съзнанието, а също така и на идеите и същностите, което довежда до абсурд основанието на самата наука. Е. Хусерл с право отбелязва, че модерната психологията вече не е и не иска да бъде наука за „душата”, но за да се превърне в наука за „психическите феномени” тя се нуждае от адекватен понятиен апарат, който не се основава на физикализма и натурализма. В подкрепа на това Е. Хусерл казва, че „психологията като наука за факти не е в състояние да очертае основанията на философските дисциплини, занимаващи се с чисти принципи” (Хусерл 2004, 14). Фактическото битие, битието в света на фактите е положено винаги в системата на пространство-времето; следователно реалните факти се надграждат над пространствено–времевите локални определения. Тези процеси не биха били възможни без конкретната физическа природа. Фундираното във физическата телесност е предпоставка не само за физическото, но и за всяко извън физическо, и в частност психическо. В своите „Амстердамски доклади” Е. Хусерл казва: „всичко което ни е достъпно е такова, благодарение на рефлексията имаща едно общо, забележително за всички свойство – битие съзнание…” (Гуссерль 1962). За основна характеристика на психическото може да бъде посочена феноменалността. За пояснение, Е. Хусерл посочва, че чистата психология може да бъде означена като феноменология, „при това като a priori феноменология”. Той пояснява, че методическото осъществяване на „чистият” опит може да

бъде отнесено към същността на психическото. „Чистотата”, за която Е. Хусерл говори, е преди всичко чистота именно „от всяко психофизическо”. Целта е да се осъществи толкова чист феноменологически опит, че това което той ни дава разкривайки себе си в себе си да стане разбираемо. С други думи да добием яснота относно интенционалната насоченост на съзнанието. Наивността и повърхността на природознанието е съвсем очевидна. За природоизследователя е очевидно, че има предмети (вещи), че те притежават протяжност в пространствено–времево отношение. Ясно е също така, че ние ги „улавяме” по някакъв начин, те са ни дадени, но как точно не е ясно. При поставяне на резонните въпроси за това как ние схващаме нещата, как и къде ги отнасяме, за да можем най-ясно и чисто да ги разберем и рефлектираме, натуралистичната психология (а и всеки натурализъм) се затруднява да даде отговор. За Е. Хусерл отговорът на тези въпроси се крие в изучаване на „цялото съзнание”. Трансценденталната феноменология е науката за чистото съзнание, в противовес на натурализираната експериментална психология и въобще всички природни науки за съзнанието, които имат за предмет емпиричното, всекидневно съзнание, съзнанието в естествена нагласа. Рефлексивността на съзнанието е негова отличителна характеристика, то винаги е „насоченост към…”, винаги е „съзнание за…”, именно поради това е необходима рефлексия на предмета. Необходимо е да се изучи не само предметността на съзнанието, но и неговото значение. Всички изследвания, които са насочени към корелацията

„съзнание-предмет” са собствено феноменологически. Е. Хусерл подчертава тясната връзка между психологията и феноменологията, но пояснява и различието, което много ясно ги разграничава. И двете науки имат за основен предмет съзнанието, но „нагласите” им към него, а съответно и начините за достигане са различни. Сферата на психологията е естествената нагласа на съзнанието, нагласата към емпиричния опит, към ежедневното съзнание. Сферата на феноменологията е „чистото” съзнание, или по-точно очистеното от естествената нагласа съзнание. Ако емпиричната психология работи с факти, то трансценденталната феноменология работи с идеи, същности, чисти нагледи. Съзнанието в трансцендентална нагласа съзерцава същностите, които за него се превръщат само в едни феномени. Трансцендирайки се съзнанието става обект на самото себе си, т.е. става иманентно на себе си, от което следва, че то става трансцендентно съзнание. Според Е. Хусерл психологическата теория на познанието подменя смисъла на теоретико-познавателната проблематика, като допуска смесването на емпиричното с чистото съзнание. Е. Хусерл изрично подчертава, че модерната психология не може да претендира за научност понеже изпада в натурализъм с експерименталния си характер и метод на работа. Традиционната психология, която работи с „анализи” и „дескрипции” може да бъде съпоставена с феноменологията, която се ползва от същия теоретичен инструментариум, но не и с емпиричната психология. Богатството от дефиниции на съзнанието може да се прояви само в работата на една чиста феноменология. Ня-

кои учени стигат до там, че приписват схоластични характеристики на „иманентния”, „същностния” анализ, което е абсолютно погрешно, и е сигурен белег за неразбиране, и недооценяване работата на учени от ранга на Фр. Брентано например. Последният работи за чиста, научна, не експериментална психология. В следствие на психофизическите експерименти настъпва объркване относно същността на психическото като такова. Психическата сфера се обитава от явления и процеси, коренно различни от физическата и е твърде грубо те да бъдат приравнявани или съпоставяни. Природа в собственият смисъл на думата е природното битие разположено в пространство–времето. Индивидуалното, психическо битие е природа от „втори порядък”. От тук следват и неизбежните различия между природонаучния и психологическия метод. Психическото битие е равно на битието като „феномен”, т.е. психическото битие не е конкретно, предметно битие, което може да бъде посочено, та макар и да има конкретен индивидуален носител (а то винаги има такъв). Както Е. Хусерл отбелязва в психическата сфера още не се прави разлика между явление и битие. Ако явленията, представящи природата са израз на реалното, предметно битие, то явленията на психическото са собствено явления, т. е. феномени. От последното Е. Хусерл заключава, че има една природа, а психичният феномен е собствено и само феномен, той не е природа. В подкрепа на това феноменологът казва: „един феномен не е „субстанциално” единство, той няма „реални свойства”, той не познава никакви реални части, никакви реални промени и никаква каузалност – ако всички тези думи

се разбират в смисъла на природознанието” (Хусерл 2004, 31). За Е. Хусерл е ясно, че с помощта на физическия опит няма как да разберем що е психически опит. Преживяването, потапянето в рефлексията е топоса на психическото, то може да бъде уловено единствено чрез вживяването, като едно настоящо и отминаващо сега, което може да бъде върнато посредством припомнянето. Тук се появява и един друг разграничителен белег между природното и психическото битие, а именно повторяемостта в припомнянето. В природната сфера повторение не може да има, колкото и да е точен един експеримент, той може да бъде приблизителен, но никога същият. В областта на съзнанието, на психичното е възможно едно чувство, усещане или преживяване да бъде изпитано по абсолютно същият начин чрез спомена, една мелодия например е в състояние да асоциира стари преживявания, за които дори не подозираме след определен период от време. В психичното биваме потопени в поток от феномени, като преминаваме от един феномен към друг, като всеки от тях е втъкан в собствен своеобразен поток в нашето съзнание. Феноменът може да бъде разгледан и индивидуално и да бъде схванат самостоятелно в неговото протичане. В иманентното съзерцание ние винаги се движим сред феномени. Необходим е „синтез на иманентното съзерцание и вещен опит, за да се добие реална представа за един конкретен предмет. Психическият опит трябва да бъде изследван, или по-точно – да бъде изследван смисъла на психическия опит, като непременно трябва да бъдат избегнати всякакви натурализации. С други

думи психическият опит е съставен от феномени, така както те са ни дадени, като осъзнаване, като явяване. Необходимо е „чисто иманентно” изследване на психическото, но не къде да е, а в сферата на феноменалното, взето в неговия най-широк смисъл, а самото естество на феномените може да бъде постигнато само в непосредственото същностно съзерцание. За да са адекватни понятията, описващи феномени, те трябва да са „същностни понятия”. Тук сериозна пречка за изследване отново е натуралистическата нагласа, която не позволява същностно и чисто смислово изследване в сферата на феноменалното (психичното). Психологическата проблематика съпътства Е. Хусерл през целият му жизнен път и това (както стана ясно до тук) съвсем не е случайно. Поради тясната взаимовръзка между трансценденталната феноменология и феноменологическата психология, Е. Хусерл посвещава доклад и в Амстердам (април 1928г.) именно на проблемите, естеството и задачите на феноменологическата психология. Последната е „радикална основна наука”, чиято основна задача е да служи на психологията. Функцията на философската наука за първоначалата се изпълнява от трансценденталната феноменология. В „Амстердамски доклади” Е. Хусерл пише: „феноменологическата психология – безусловно е необходим фундамент за построяването на строго научна психология, която би била адекватен и действителен аналог на точното естествознание” (Гуссерль 1962). Основавайки се на своето a priori последното разработва собствени дисциплини под формата на система на мислимата природа като такава.

Чрез ейдетико-психологическа феноменология биват разкрити всички страни и измерения на a priori, а то от своя страна се отнася към ноемата и ноезиса, т. е. към смисъла и смислозадаващият акт. Ейдетико-феноменологическата феноменология създава основните рационални понятия, намиращи място във всяка мислима психология. Като психология тя се занимава изцяло с психичното, с интенционалността, с Аз-а, със съзнанието и пр. Системата от интерсубективни резултати дава научно значимата теория. Конституираните и обогатени резултати се дават в субективността на обективния смисъл. Оставяйки науката – в обичайният смисъл като теория, за нас тя се проявява като „универсална логика”, т.е. „наука за априорните форми”. Готовите резултати на науката от произвеждащата субективност трябва да бъдат изследвани от една всестранна наука. „Накрая – пише Е. Хусерл – това изследване цялостно и пълно би се отнесло към универсалната чиста феноменология,… обхващайки… теория на познанието, теория на науката, теория на разума” (Гуссерль 1962). Доколкото феноменологията работи с понятия на научната теория, може да се каже, че този метод е универсален. От това, че феноменологическата психология има работа с „a priori”, тя се явява в известна степен философия; занимавайки се с изследване на пространството, тя се превръща в геометрия, понеже има работа с пространствено „a priori”. Явно е, според Е. Щрьокер, че Хусерловото мисловно поле от начало до края е насочено в две проблемни линии. Първата е свързана с представянето на предметно-феноменалния свят, а втора-

та е изцяло потопена в „самореферентния феноменологически анализ” (Щрьокер 1999, 57). Двете линии се „преплитат” във взаимен анализ, който не може да бъде проведен ако липсва една от тях, затова според Е. Щрьокер, тук могат да бъдат намерени основания за дуализъм във философията на Е. Хусерл. Науката трябва да бъде освен „безпредпоставъчна” и „строга”, но също така и „наука на абсолютното основание”. Феноменологията трябва да бъде „философия на „началата” и същевременно „първа философия”. Тези изследователски цели формират едно философско начинание, което трябва да бъде добре защитено и самообосновано, като процедурите, въведени с проясняваща цел често биват интерпретирани различно. Допълнително затруднение в това отношение внася и периодичното доразвиване от самия Е. Хусерл в отделните периоди на неговата работа. От проведения дотук анализ можем да заключим, че естествената нагласа е ако не напълно игнорирана, то поне е оставена в полето на природните науки. Не така стои въпросът с трансцендентално-философската нагласа, която според феноменологът трябва да бъде и е фундамент на философската наука. Литература: 1.Михалчев, Д., 1933, Философията като наука. Методологичен увод, Годишник на историко-филологически факултет на Софийския университет, кн. XXIX, 2 (1932-1933), с. 1- 264 2. Хусерл, Е., 2004, Философията като строга наука, София 3. Щрьокер, Е., 1999, Приноси към философията на Хусерл, София

4. Гуссерль, Э., 1962, Амстердамские доклады, Феноменологическая психология/ history of philosophy.ru /filosof. Historic.ru/ /books

ДИСКУСИОНЕН КЛУБ Нашата човешка участ на тази земя е да се лутаме, да търсим По моя значително по-раншна публикация със заглавие Как се пише и как се защищава дисертация у нас? съвсем неочаквано се завърза един, по моя преценка, твърде интересен разговор по най-важните за нас, човеците, въпроси. Понеже ми се иска и други хора да се включат, евентуално, към този прелюбопитен за мен лично разговор, в който участвам с увлечение, го публикувам отделно; ето какво до този момент си казахме ние, събеседниците: Infidel: „Способен човек няма как да пробие в тази “месомелачка”. Значи, според вас, няма достоен човек защитил досега докторат? Така ли е, или не е така? Ангел Грънчаров: Не знам, Вие знаете, кажете Вие... Пък и зависи какво в нашенски условия разбираме под „достойнство“. Прочее, казано е „способен“, не „достоен“. Човек може да е способен на много работи, примерно, на… недостойнство... Infidel: Без увъртане, моля. Според вас честно и достойно заслужил докторската титла човек досега в България няма ли? Да или не? А.Г.: Да, има – като изключение, потвърждаващо правилото. Друг въпрос към мен имате ли?! Infidel: По тази тема не. Просто исках да видя дали ви е съвсем черно-бяла позицията.

А.Г.: „Черно-бяла“ е неполовинчатата и принципна позиция. Запомнете това от мен. Увъртанията, половинчатостите и лъжите са съвсем цветни и пъстри... Infidel: Без да искам да ви засегна, философите сте най-големите майстори на увъртането. Запомнете това от мен. А.Г.: Ний, философите, имаме право да правим всичко, понеже сме найсвободни духове. :-) И сме майстори на много неща… Когато философ „увърта“, то такова нещо се нарича „диалектика“; това изкуство е за избрани и затова смисълът му е трудно постижим от обикновения простосмъртен. :-) Infidel: 1. Не всяко увъртане е диалектика. 2. Не всеки, който говори неясно, е мъдрец. 3. Всеки има право да прави всичко (дискурсивно). Не само философите. Три факта. А.Г.: 1.Говорехме за „философското увъртане“, не за всяко… 2.Не всичко, което на някои хора им изглежда неясно, е наистина такова, е наистина неясно; възможно е те просто да не разбират… или да не са се потрудили да разберат… 3.Всеки има право да мисли, но не всички го умеят. Оня, който умее да мисли, е философ… Три истини. Фактът не е истина. Фактът си е просто факт… Infidel: Всъщност всяко увъртане означава липса на достатъчно съдържание. Нещата трябва да се казват по ясен, конкретен, стегнат начин. Увъртане = ала бала.

С точка 2 съм съгласен напълно. Това, дето който умее да мисли, бил философ, го казва, да отбележим, философ. Тоест, минутка за самореклама. Не се брои за обективно. Не важи. Аз мога да мисля, но не съм философ. Факт. А.Г.: Философите са общопризнати за майстори в мисленето. Не е самореклама. Не е самореклама ако, да речем, обущарите почнат да твърдят, че са добри в правенето на обуща от нас, дето не владеем този занаят. Ами добри са в тоя занаят, какво има да се спори и отрича?! Същото е положението при философите, които просто са специалисти в сферата на мисълта. Този е техният занаят. А че тоя или оня могъл да мисли, но не бил философ, е напълно вярно, но тук става дума за качество или ниво на мисленето. Не всяко мислене е мислене в същинския смисъл на думата. Истинското и същинското мислене е философското – понеже успява да постигне, да покори автентичния смисъл. А иначе всички мислят. Повечето мислят как да се наядат. Или напият. Това не е мислене. Има много умствени активности, наподобяващи мисленето, но те не заслужават да се определят като мислене в истинския смисъл. То е като пеенето и рисуването. И аз мога да пея и да рисувам, но, разбира се, съвсем нямам претенцията да съм певец, музикант или художник. Това, което са музикантът и художникът в сферата на музиката и на рисуването, същото е философът в сферата на мисълта. Драскачи като мен в областта на рисуването да претендират, че могат да съперничат на художниците, е тъпа идея…

Въобще истински мислещият човек е същинска рядкост. Същинско чудо е автентично мислещият човек! Празник е да срещнеш такъв човек. И мислещият човек е огромно богатство за човечеството. Трябва да ценим тия хора. Ако ценим мисълта, ако знаем какво е мисълта, ще ги ценим, иначе няма да ги ценим и ще се перчим всички, че и ний, представете си, сме били умеели да мислим… Infidel: Ами не. Не можете да поставяте такива рамки – „качествено могат да мислят само философите“. А че мислещият човек е рядкост, за това сте напълно прав. Но то няма връзка с това дали е философ, или не. И аз не съм имал предвид мисленето за това как да се наядеш или напиеш, затова, моля, не ми приписвайте такива намерения. И двамата говорим за качествено мислене. Отново въпросче: Според вас има ли хора, които мислят качествено – и не са философи? А.Г.: Пак ме хванахте натясно. Сигурно има. :-) Както има и хора, които могат сами да си зашият скъсаните обуща без да им се налага да ходят при обущар. :-) Качествено да си ги зашият, говоря. Може да има и хора, които умеят сносно да рисуват, без да са художници. Има и хубаво („качествено“) пеещи хора, без да са непременно певци. Но има и нещо друго, за което до този момент специално не стана дума. Както за всяко нещо, така и за мисленето се иска талант. Налице ли е талант за мислене, такъв човек непременно ще стане философ. Или учен, който умее да гледа и философски на нещата.

Не знам дали Ви е известно, но най-големи учени са били и философски мислещи хора. Има някакви нива на мисленето и прозрението. Най-висшето такова ниво е философското. Но не ме разбирайте погрешно. Не съм казал, че всеки, който се смята или се величае за философ, умее да мисли философски. Разбира се, без особено значение в това отношение е дипломата за философ. Същинското мислене в неговия екстремен потенциал и проникваща сила е мисленето на философския гений. Такъв като Кант или Хайдегер примерно. Прочетете нещо от тях – за да видите що е мислене в неговата пълноценна форма и смисъл. Прочее, от Хайдегер публикувахме няколко ценни текста в списание ИДЕИ. Който иска да разбере що е мислене, да заповяда да изчете тия текстове… Infidel: Не, г-н Грънчаров. Качественото мислене не е професионална територия на философите. Недейте с тази високомерна нагласа. Наивно е. А вече ако употребявате понятието „философ“ в смисъл на „философски мислещи хора“, тогава вече понятието става толкова широко, че изгубва всякакъв смисъл. Сиреч, става безсмислено. Като твърде много философски писания. Кант да, но Хайдегер не ми го хвалете, защото току-виж сте казали и добра дума за Дерида и за Ролан Барт, което вече ще е пълна излагация. Че току-виж сте похвалили и Фуко, като сте почнали. А.Г.: Поставяте твърде интересни проблеми. Ще се опитам накратко да Ви отговоря, и то подобаващо.

Не става дума за някакво хипотетично философско високомерие, нито пък за също такава философска наивност. Да приписваме на нечии субективни особености това общопризнато на философията превъзходство в сферата на чистото – същинското – мислене е недопустимо по елементарността си отклоняване от същността на проблема. Но за хората, които съществуват и мислят в рамките на научно-разсъдъчната парадигма, наистина е много трудно да схванат и признаят това действително превъзходство на философското мислене пред всяко друго. А да бъде убеден един човек в това, особено пък ако отвсякъде прозира нежеланието му, е изключително трудно.Но ще поясня поне най-важното. Истинският, същинският „философски мислещ човек“ е тъкмо философът; няма кой друг да е. Кой именно е философ и как даден човек бива посвещаван в тайнствата на философията е друг въпрос; ако се интересувате да разберете, бихте могли да се обърнете към моята книга „Изворите на живота” (с подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия), която излезе от печат преди 3 години. Много често става така, че понеже за много хора е непосилно това повисоко ниво на мислене и разбиране на смисъла – а философията наистина е най-високото възможно, посилно за човека, ниво на осмисляне и разбиране! – такива хора, за да постигнат някакъв мним реванш, са склонни да обявяват философските твърдения за „безсмислици“, което, простете, е твърде глупаво. Онова, което ни изглежда „безсмислица“, е твърде възможно да не е такова, а само на нас да ни се струва така; следователно, проблемът е наш.

Не можем, нямаме право нашите собствени кусури и своята непълноценност в сферата на мисълта да я прехвърляме върху философията, която именно е пазителка на посилния за човека смисъл. Оня човек, мисленето на когото притежава този недъг – именно, не разбира, не съумява да настрои душата си така, че тя да почне да се овладява от така възвишения смисъл на философските твърдения – би следвало да е много предпазлив да изказва някакво свое висомерно самомнение, защото нищо друго не стои зад така лековатото обявяване на философските твърдения за „безсмислици“. Много хора, навъртащи се в тази хуманитарна сфера на познанието, имат претенцията, че нещичко поназнайват по философия, но това съвсем не ги прави философски мислещи, камо ли пък философски мислители, каквито са философите. Тъй че да кажете „Хайдегер не ми го хвалете!“ е проява просто на субективен каприз, който няма никакво значение, ако се изходи от същината на проблемите. Всички имена, които са останали или ще останат във философията, имат своята оригинална значимост, а всичките те придават онова така възвишено битие на философските идеи, до което малцина ще се докоснат, а пък мнозинството, уви, просто няма духовния и личностен потенциал, за да постигне причастност към тях. Но всеки несамонадеян и кух човек, който пристъпи към философията с благоговение, както се пристъпва в храм, може да се причасти към нейните богатства, да получи нещо безценно от тях. Останалите, които са неспособни на този подвиг на мисълта и духа на човека, или пък сами са се отказали от

него, ще стоят подобно на лисиците под твърде високото за тях грозде и ще повтарят в захлас и в самолюбуване: „Ох, моля ви се, та това грозде съвсем не е сладко, напротив, то е кисело, то е от кисело по-кисело!“. Запомнете от мен – понеже съм забелязал, че душата Ви изпитва невероятна жажда и влечение към духовните неща, затова Ви го казвам, иначе просто нямаше да има смисъл – та запомнете от мен поне това: най-сладкото нещо на този свят са именно философските идеи! Просто човек трябва да усети тази сладост – за да я признае. Е, трябва да се покатери и да си откъсне поне зрънце от тях; усетил неземната им сладост, подобна на Божествената амброзия, напитката на древните богове, той ще признае, че няма нищо по-сладко и тук, на земята. Философията именно е Божественото, но такова, каквото е по силите на човека. Но на свободния, а не окования от веригите на научната парадигма човек… Infidel: Недейте говори тъй презрително за „научно-разсъдъчната парадигма“. Благодарение на нея можете да правите всичко, което правите. Всичко. Компютри, интернет, книги, печатно слово, телевизия, облекло, лекарства (за бога!), електричество и пр. и пр. и пр. – всичко това е продукт на „научно-разсъдъчната парадигма“. Жалко е, че не го оценявате, но всъщност 99% от хората са така. Разберете, че не всичко, което звучи като безсмислица, е непременно висока философска мисъл! Може да е просто безсмислица (с което нямам предвид вас, нали разбирате?). Отново ще ви припомня древната китайска мъдрост: „Не всеки, който говори неясно, е

мъдрец“. Типичен пример: Жак Дерида. Прекарал съм много време над текстовете му. Човекът просто няма какво да каже, но успява да го каже заплетено. Човек (в случая аз) и сам може да прецени с кои мислители да е съгласен и с кои – не. Кои философи да уважава и кои – не. Интересува ли ви от кои мислители се възхищавам? Ръсел; Спиноза; Фройд; Хюм; Епикур; Волтер; Айнщайн; Ератостен; Денет, Сейгън и пр. и пр. и пр. Колкото до това как се пристъпя в храм, когато аз – в извънредно редки случаи – влизам в църква, у мен няма никакво благоговение, защото, както вече знаете, съм невярващ. Влизам в храма с чисто любопитство и интерес да разгледам стенописите и пр. Уважавам ли правото на другите да благоговеят? Да. Уважавам ли самото благоговение? Не. Относно жаждата на душата ми за духовни неща, нямам представа какво имате предвид с това. Ако имате предвид жажда за знания, за интелектуално развитие, за четене и за интересни размисли, за литература – да. Но ако имате предвид нещо свръхестествено като бог например – не. Аз съм това, което на английски се нарича Secular humanist. Поздрави! А.Г.: Ще отговоря скоро и непременно, за жалост, в последните дни не намирам време да сторя това… Интересни проблеми поставяте… Но да Ви напиша все пак нещичко и сега, въпреки дефицита от време. То пък на това външно основание имам шанс да придобия най-важната за философа добродетел: краткостта! Не всичко може да ни даде „научно-разсъдъчната парадигма“. Примерно,

тази парадигма не може да Ви даде, да речем, любов. Секс може, но любов не може. Опитайте да се влюбите по „научно-разсъдъчен“ начин. Най-висшето, до което достига оня, който иска да прави любов научно-разсъдъчно, е да прави любов със себе си, именно, да мастурбира. Любовта не се прави, тя се ражда. А такива неща, които имат собствен живот и се раждат, са извън сферата на научно-разсъдъчната и техническа парадигма. Ето точно тия неща – а те, впрочем, са най-важните! – са извън сферата на научно-разсъдъчната парадигма. Науката никога няма да постигне тайнството на живота, вярата, духа, свободата, истината, любовта. Това, запомнете от мен, са най-великите тайнства. Опитайте да обясните какво е любов „научно-разсъдъчно“, използвайки понятия на научната парадигма. Няма да успеете изобщо. Науката бяга от тия тайнства. Те са неподатливи за нея. Това съвсем, съвсем не е случайно. Тъй че да се самоласкаете и да изпадате в самохвалства, а именно, че, бидейки невярващ, сте постигнали не знам какво си, примерно, сте се извисили дотам, че сте докоснали шлифера на… Бойко Борисов, е компенсация на екзистенциалната и духовната празнота, която зее в душите на безбожника, на скептика, на предоверилия се на науката, на оня, който е оковал духа си в догмите, в оковите, в прокрустовото ложе на самозабравилия се претенциозен разсъдък. Умът е нещо безкрайно важно, съвсем не го подценявам, същото може да се каже за науката, тя е нещо велико, но съвсем не е най-великото. Ако пък допуснем науката да ни стане тиранин, т.е. да изпаднем в някакво научно суе-

верие и догматизъм на почвата на науката, това означава, че сме допуснали да ни се случи най-лошото: загубили сме свободата си. Сами сме се лишили от нея. Не зная дали си давате сметка колко лошо и коварно, пък и съдбовно е това. То е същото някоя птица да си отреже или загуби крилата. Духът са крилата на човека. Без крила човекът става червей. Нищо че тоя червей си мисли, че е „научен“ или не знам си какъв друг червей… Прочее, едно важно допълнение: комунизмът, най-голямото и диво, направо патологично варварство в историята, каквото човечеството изобщо познава, е плод на „научно-разсъдъчната парадигма“, е плод и изобретение на самозабравилия се ум. Комунизмът изобрети разсъдъчни правила, с които се опита да окове и да умъртви живота и да смаже порива към свобода. Затова именно комунистите избиха толкова милиони човешки същества. Комунизмът също е един вид научна и разсъдъчна „религия“, като „богът“ на тази изумително догматична религия е именно суетният и не признаващ никакви духовни ограничения позитивен ум. Ако триумфалното шествие на науката и техниката не бъде удържано от някакви нравствени, духовни и при това ирационални норми и ценности, които са извън тяхната сфера, ще настъпи наймрачната епоха в историята на човечеството, вещаеща неговия край. Това, което ни държи в сферата на човешкото и ни прави човеци, е именно „нещото“, което науката никога няма да проумее и признае; а науката иска да ни вижда роботи и машини, не човеци – като духовни и нравствени, сиреч, свободни същества.

Infidel: Здравейте! Оценявам това, че въпреки заетостта си, ми отговаряте. С повечето от нещата, които пишете, съм почти съгласен. Никога не съм твърдял, че „научно-разсъдъчната парадигма“ може да ни даде всичко. Погледнете пак текста ми и ще видите, че не правя такова твърдение. Естествено, че имаме нужда и от други неща. (Колкото за любовта, науката не може да я даде, но я обяснява повече от добре – няма да влизам в генетични и биохимични подробности. Само ще кажа, че тя, любовта, е продукт на необходимостта от размножаване, колкото и непоетично да ви звучи. Науката доста добре обяснява живота и вярата. Колкото до духа, нямам представа какво имате предвид. Според мен, както няма да се изненадате да чуете, дух има само в метафоричен смисъл). За едно нещо трябва да протестирам остро: никога не съм изпадал в „самохвалството“ да твърдя, че „бидейки невярващ, съм постигнал не знам какво си“. Самото неверие не постига кой знае колко. За постигне нещо човек, трябва да учи, да се развива, да работи, да мисли и пр. и пр. Невярването, за мен, просто е един необходим опорен камък. Така че не ме разбирайте погрешно, моля. Не знам доколко ще ми повярвате, но у мен няма „екзистенциална и духовна празнота“, както я наричате, уверявам ви. Аз имам достатъчно интелектуални, естетични и пр. стремления, които правят живота ми пълен и удовлетворителен – въпреки, че описанието ви „безбожник и скептик“ напълно ми прилягат. Предполагам, в течение на разговора ни, вече сте се убедили, че безбожникът не е някакъв звяр, за който само яденето и пиенето имат значение.

Надявам се, че не ви правя впечатление на такъв човек. И последно, не се опасявайте от научно суеверие и догматизъм. Когато се появят суеверието и догматизмът, науката изчезва. Тя е несъвместима с тях. Поздрави! А.Г.: Интересни проблеми поставяте отново. Пък и забелязвам някои новости, които съм пропуснал. Аз лично до този момент не знаех за съществуването на задоволително научно обяснение на любовта – на нейната същност, идея, истина, смисъл. А уж съм се занимавал твърде много с психология, която като наука е най-близо до тия проблеми. Нито една научна теория за любовта обаче мен лично не може да ме задоволи. Щото ако ме задоволи, то би означавало да ме задоволява ходенето с патерици – вместо с крака. Вие давате едно потресаващо научно предположение за същността на любовта, именно, че била „продукт на необходимостта от размножаване“, от което, предполагам, силно ще се впечатлят най-вече многодетните цигани от кв. Столипиново, които, излиза, са найвеликите „любовници“! Прочее, загадката на любовта е толкова грандиозна, че даже великият Кант пише една нелепица: че тя била продукт на необходимостта от „взаимно-изгодна употреба на половите органи“. На моменти даже велики мислители като него са се отдавали на научното словоблудство и, респективно, са изричали нелепости като горната. Какво на Вас лично Ви дава неверието аз не мога със сигурност да знам, но мога само да се досещам, да предполагам. Щом неверието Ви задоволява, живейте си с него. Аз лично съм се отка-

зал от него, щото то на мен нищо не може да ми даде. Не ми трябва такъв „опорен камък“, както наричате невярата в Бога, щото оценявам това неверие като патерица, която пречи на ходенето, стига човек да е със здрави крака. Когато човек усети силата на краката си, той прохожда – и не са му нужни нито проходилки, нито патерици. Възможно е някои обаче да предпочитат цял живот да се движат с научни патерици, нищо че са със здрави крака – за по-голяма сигурност, види се. Като стана дума за тия „научни патерици“, се сещам за метафората на Шопенхауер: някой да обезумее дотам, че да си отреже краката – само и само да може да ходи с патерици. За краткост няма да разяснявам тази метафора. Аз пък познавам един учен, който, за да подчертае учеността си, още на млади години започна да носи очила без диоптър – щото според него учен и ученост без очила не можело да има. Не измислям, това е действителен случай. А проблемът за това как живее и в какво все пак вярва безбожникът и скептикът е изключително интересен. Аз съвсем не смятам, че всички безбожници са скотове, напротив, огромната част от тях също са хора, вярно, объркани, невникнали докрай в смисъла на живота си, страдащи, търсещи пътя и прочие – каквито сме всички ние, вярващи и невярващи. За мен обаче са най-ужасни и клети хората, които заради някаква догма – без значение каква, религиозна или атеистично-научна – вече не познават онова, което именно ни прави човеци, а именно търсенето на смисъла и на пътя, лутането, безпокойствата, съмненията, порива към истината и прочие. Научният догматик, който вече „знае всичко“, сиреч, втълпил си е, че нищо

повече не може да узнае, е духовен мъртвец; такъв духовен мъртвец е и догматично вярващия човек, чиято вяра е мъртва или книжна. А вярата по начало е нещо найживо – и тя не знае спокойствието, самодоволството, „пълната убеденост“, безкритичността, отказа от търсене. Такива хора, за жалост, няма да преживеят сладката мъка и горчилката на вечното безпокойство, те няма да познаят възвишаващия духа унес от неведомостта и непонятността на битието. Тъй че недогматичният невярващ е човек, намиращ се на път – каквито сме и ние, търсещите своята съкровена вяра в Бога. Когато обаче всички съмнения угаснат, душата на такъв човек вече е мъртва, е душа на духовен мъртвец. Това е кошмарът, от който трябва най-много да се пазим… От казаното произлиза, че съвсем не отговарят на истината Вашите думи, че „когато се появят суеверието и догматизмът, науката изчезва“. Какво представляват научно-разсъдъчното суеверие и научно-разсъдъчния догматизъм е проблем, който Вие трябва да решите сам. Ако не съзнавате такъв проблем, нищо чудно да излезе, че Вие самият сте станали неволна жертва на тия пороци. За да започне да се пази човек от нещо трябва като начало поне да заподозре, че е застрашен от него… Free Infidel: Чудно ми е как ще обясните факта, че аз съм неверник, и същевременно с това щастлив и удовлетворен човек. Нито се лутам, нито съм объркан, нито страдам поради неверието си. Радва ме да прочета, че оставяте всеки да бъде според избора си – вярващ, или невярващ. Но нали няма да

кажете сега, че неверниците ще бъдат наказани с нещо, нали? Примерно с вечни мъки или нещо такова? Щото ако го кажете такова нещо и не възроптаете срещу него, казвате сбогом на всичките си морални претенции. А.Г.: Разговорът ни започва да ми става все по-интересен и смислен; по тази причина тази сутрин зарязвам всичко друго и сядам да Ви отговарям. Понеже за миг спря тока и беше погубен голям текст, ще пускам написаното на помалки порции. Прочее, поставяте много интересни проблеми и имам чувството, че някак напредваме в решаването на въпросите, пък и, изглежда, разговорът ни може да бъде от полза и за двамата – пък и за други хора, които се задълбочат в четене и премисляне на изреченото. Отговарям на първия Ви въпрос така: това, че сте неверник, но че не чувствате нито обърканост, нито страдание, а, напротив, се чувствате щастлив човек, в някакъв смисъл е прекрасно. „Лутането“ обаче, всъщност, е търсенето, и все пак нека бъдем честни: да си човек и да не търсиш не е все пак кой знае колко добре. Ала да се чувства човек един вид безпроблемно, и то по найсъществените въпроси, сиреч, да си въобразява, че е дал вечни и окончателни отговори на тия въпроси, съвсем не е толкова добре – колкото изглежда на пръв поглед. Спокойствието, безпроблемността, илюзията за необърканост, едва ли могат да са добродетели на един дух, особено ако човек се намира в по-ранни етапи на живота си, т.е., ако е по-млад. Младостта е време на кипеж на всички жизнени сили, в това число и на духовните. Да сложи човек под похлупак този кипеж на своите сили е рискована рабо-

та, понеже по незабележим начин може да се натрупа огромна енергия, която в един момент да застраши самата структура на личността, т.е. да доведе до непълноценно изявила се личност. Продължавам разсъждението си. Та това, което е благотворно, и то не само по времето на младостта, а и на целия живот, е свободата. А свободата предполага търсене, незадоволства, безпокойства, неувереност; не може човек да изконсумира свободата си веднъж-завинаги и после преспокойно да си пребивава в състояние на пълна безпроблемност; напротив, ако си свободен, трябва да чувстваш свободата си постоянно, във всеки момент. Следователно автентично свободният човек няма как да даде окончателни отговори на найсъдбовните въпроси, защото ако ги даде и се примири, то духа на такъв човек е започнал да умира, да се вкоченява. В никакъв случай нямаме право да допускаме това: да задушим, да потиснем, да погубим духа, който напира в гърдите ни. А духът е вечно безпокойство, вечно търсене, вечна неудовлетвореност. На мен именно ми си струва, че догматизмът от всякакъв вид и род е решителен отказ от свободата. Недейте да свързвате думата „догматизъм“ само със сляпото следване на догмите на вярата; прочее, догматичната вяра, ако заслужава да се нарече вяра, е вече погубена, съсухрена, дори умряла вяра. Но има много други догми, които могат да погубят духа на човека, давайки му някаква мнима и фалшива увереност, някакво кухо самодоволство от себе си. Оня, който сметне, че е решил „твърдо“ и „несъмнено“ всички въпроси, особено пък най-коварните и съдбовните, е просто приспал духа си, хайде, да не казваме, че го е задушил, а само го е

приспал. Със спящ дух, с оковано в догми съзнание човек няма право да се смята за свободен; а духът е самата свобода, той е порива към свободата и истината; как да сме свободни, когато тъкмо от търсенето на истината сме се отказали?! А пък добре знаем, че тъкмо истината ще ни направи свободни, по думите на Христос! Затова, стараейки се да бъде пределно честен към Вас, ще си позволя да Ви посъветвам: не се радвайте, че чувствате някаква безметежност на духа, давана Ви от съзнанието, че неверието Ви носи някакво спокойствие, някакъв мир и умиротвореност! Има голяма опасност да се окаже, че неверието Ви само временно е приспало крещящата нужда да търсите истината по тия, повтарям, съдбовни въпроси. Защото, примерно, дали няма в крайна сметка, че сляпото, нерефлексирано неверие, в което духът Ви се е озовал, е просто проява на догматичен сън на душата – и същевременно бягство от най-проклетите въпроси?! Трябва да знаете и това, че нашата човешка участ на тази земя е вечно да търсим, никога да не се самозалъгваме, че всичко е ясно, постоянно да рушим всички догми, които приспиват духа ни – защото тъкмо свободният човешки дух е най-нежелан гостенин на тази земя. И затова по-“земните“ хора не правят нищо друго, освен да пъдят безпокойствата, които свободният дух носи, да приспиват разума и душата си, белким се озоват на някакъв оазис, на някакъв "остров на блажените", където всички въпроси са решени – и ни остава само да се радваме на живота. За жалост – или за щастие – тази химера е непостижима; автентично живеещият човек е вечно търсещият истината човек.

Тоест, човекът с бодър и кипящ от енергия, търсещ, изследователски дух. Трябва да знаем и това, че духът на много хора умира много по-рано от „истинската“ им смърт, макар че е твърде спорно коя именно смърт е „истински истинска“, и коя е по-малко истинска… Та имам чувството, че духът Ви е попаднал в капана на догматичното неверие, а също, по парадоксален начин, и на сляпата вяра в това, че науката, представете си, всичко е обяснила, а пък ще обясни един ден дори и необяснимото! Науката, сиреч, разсъдъкът, не суеверието и не сляпата вяра, е изворът на модерната склонност към приспиване на духа и изпадането му в някакво догматично самодоволство на почвата на… вярата във всемогъществото на самата наука. От вярата, от проблема за вярата, от нуждата ни да вярваме, но също и от нейното непреодолимо коварство човек не може да избяга или да се скрие. Човекът е същество, прокълнато да вярва. Аз на друго място вече Ви казах, че т.н. неверие също е вяра, но в съвсем други неща; вярвам, че не вярвам; вярвам във всемогъществото на науката; вяра в абстрактното добро; вяра в „човека като бог“; претенциозната и куха вяра „в самия себе си“, с която мнозина несмислени хора постоянно парадират, без обаче да положат и минимално усилие да разберат какво всъщност казват. Прочее, има уверености от всякакъв род, които не заслужават името „вяра“. „Вярвам, че мога да живея без да вярвам, че вяра не ми е нужна“ е едно прекалено абсурдистко изказване; защото пределно мощната в духовно отношение вяра е тъкмо вярата в Бога… Също така има голямо значение в това в какъв именно Бог вярваме – за-

щото много недоразумения произлизат от това, че толкова много хора съвсем не са си уяснили какво, прочее, е Бог, и също, не по-малко важно: какъв именно е Бог в християнската представа, т.е. какъв Бог е Христос. Християнството в неговия автентичен дух е религия на модерно мислещия човек, с чиито представи, без да си дават сметка за това, живеят и огромната част от ония, които наричат себе си „атеисти“ или „неверници“ и „безбожници“. Ще се опитам да Ви обясня защо е така. Така ще отговоря на последното Ви питане: „Но нали няма да кажете сега, че неверниците ще бъдат наказани с нещо, нали?“. Величието на Христовата религия е в това, че Христос ни дава една завършена религия на свободата. В представите на тази – аз бих си позволил да я нарека дори така – универсална човешка религия живеят всички модерни хора, защото духът на човека в историята се е рафинирал дотам, че именно свободата да стане оня стожер, около който всичко се върти. Накратко казано, Христос, бидейки сам и човек, т.е. бидейки богочовек, ни е дал найчовечната и свободолюбива религия, в която самият Бог, бидейки и човек, държи и не изменя на автентично човешката позиция. Християнският Бог разбира и обича човека, той вярва в способността на човека да решава сам, т.е. да бъде свободен – и с достойнство да носи тежкия товар, тежкото бреме на свободата. Христос, вярвайки в човека – ние, хората, също би следвало да вярваме в Своя Велик Създател, щом като Той, Създателят, ни е показал, че така много вярва на/в своето Велико Божествено Създание, наречено човек! – му е дал суверенното право да избира сам. Тъй че

християнският Бог, давайки ни свобода, е така великодушен, че ни е дал и начина да се самонаказваме, дал ни е нещото, благодарение на което нашият собствен „самосъд“ тече постоянно в недрата, в дълбините ни. И това нещо се нарича съвест. Няма по-голямо наказание от терзанията на нашата съвест, от това наказание не могат да избягат и найголемите престъпници, убийци и прочие: прочетете романа „Престъпление и наказание“ на руския сърцевед Достоевски за да разберете за какви терзания става дума. Героят на този велик роман, Разколников, също като Вас вярва в абстрактното добро и в абстрактния човек. И на науката вярва като Вас. Вие много си приличате с него. Разколников е един прекрасен, но заблуден човек, който дръзва да наруши светостта на Божиите тайнства, едно от които е заповедта: „Не убивай!“. По разсъдъчни съображения той убива. И после, когато се пробужда съвестта му – а нашата съвест е Божият глас в душите ни! – сам наказва и терзае себе си така, че за него никакви други наказания не се страшни. Даже и Божиите такива. А Бог, прочее, е милостив. Божието великодушие е извън всякакви човешки представи за великодушие, то е трансцендентно на тях, защото Бог обича своето любимо съзнание. Ние, хората, сме най-великото създание на Своя Велик Създател – ние сме също така, бидейки свободни, и достойни за величието на Създателя си. Тъй че аз нямам правото никой да плаша, че щял да бъде наказан и че щяло било да му бъде търсена сметка за това как живял и как бил мислил тоя или оня човек. Щом аз, дребния и овладян от човешки страсти човек съм способен

на такова великодушие, представяте ли си с какъв грандиозен потенциал е Божието великодушие!? Нашите души са крехки и слаби, а истински велика е Божията Душа. Затуй ние не заслужаваме думата "великодушие"... А приказките за „ад“ и „рай“ са чудесни приказки за децата и за наивниците, за немислещите: адът и раят са вътре в нас, всеки от нас носи в гърдите собствения си ад и собствения си рай. А най-“приятни“, предполагам, са собствените пламъци на собствения ни казан… Тъй че външната принуда или натиск за един или друг избор на човека наистина, както сам сте забелязал, са в противоречие със самата идея за свобода. Човекът не може да бъде натискан, принуждаван, съблазняван или шантажиран да бъде такъв или онакъв; това сам да решава какъв да бъде, как да мисли и как да живее си е негово неотнимаемо суверенно право. Това, че Вие, неверникът, предполагам, ще се съгласите с тия думи на един философски апологет на християнската религия и вяра като мен показва само едно: че и двамата живеем с все едни и същи християнски представи, само дето при Вас тия представи са се откъснали от корена си. И дори са се обърнали срещу него. Но и за това не мога да Ви упреквам: така е станало при Вас, и ако Вие лично усетите нещо нередно, само Вие можете да го поправите. Тук никой не може да Ви се меси; дори и самият Бог, както сам забелязвате, Ви оставя съвсем свободно да живеете, да решавате, да се раздирате от съмнения, да се радвате на живота си, да се чувствате преизпълнен с вярата, властта и пълната отговорност пред живота си.

Прочее, самият факт, че разговаряте с мен по тия въпроси показва, че по непонятен за Вас лично начин душата Ви в дълбините си изпитва съмнения и безпокойства, нищо че на съзнателно ниво Вие си мислите, че проблеми с Вашето неверие няма, не може да има и прочие. Да спра дотук, че днес наистина се разпрострях повече; дано имахте търпението да изчетете тия мои "философски нелепици" или "безсмислици". Не ща да Ви поучавам или назидавам, просто написах как аз мисля, как аз виждам нещата. Благодаря за търпението! Ако има нещо друго да питате или кажете, на Ваше разположение съм… Free Infidel: Здравейте! След час заминавам на палеонтологическа експедиция, затова ще ви отговоря накратко, засега. За кипежа и търсенето съм съгласен с вас. Когато казах, че не се лутам, аз нямах предвид, че не искам да се развивам, или че не търся отговори. Напротив. Но за мен развитието и търсенето са целенасочени неща и поне аз не ги определям като лутане. Въпрос на терминология. :-) Не знам доколко напредваме към решаване на въпросите, но разговорът със сигурност може да бъде полезен на четящи хора, съгласен съм. Едно от нещата, по които си приличаме с вас, е любовта към свободата. Виж, по това нямаме противоречия. Както и по това, че постоянното търсене е неизбежен придружител на човекът със свободен дух. Прав сте – този, който реши, че е постигнал всички необходими отговори, вече не се развива и става интелектуално ленив и скучен човек.

Аз например никога няма да съм такъв, защото са ми интересни хиляди и хиляди неща, искам да знам хиляди отговори, които не мога да знам засега, и се стремя да постигам знанието, което е постижимо при сегашния напредък на човечеството. По-голямата част от тези познания се дават от науката. Много важно уточнение: в науката „твърдо“ и „несъмнено“ обяснение на нещата не съществува!!! Просто няма. Това не е в естеството на науката! Там всичко подлежи на съмнение и промяна. Всичко. И това е най-ценното качество на науката – желанието да се поправят грешките. Естествено, намират се и учени-догматици, но в момента, в който един учен стане догматик, той предава идеалите на науката и се превръща в отстъпник, макар и неосъзнат. Човешки слабости, какво да се прави… Моля, забележете, че самият аз не съм учен в смисъл scientist. Тоест, не защитавам нещо свое. Както вече съм ви казвал, занимавам се с хуманитаристика. Просто сърцето ми е в науката. Сбъркал съм, така да се каже, призванието си... Неверието не ми носи нищо! Много е важно за мен да разберете това. Нито спокойствие, нито мир, нито нищо! Не знам как да ви го обясня. Неверието не е активна позиция. Не е твърдение на нещо. Например аз не твърдя, че бог не съществува. Нали разбирате? Просто не вярвам. Защо не вярвам? Само по еднаединствена причина: нямам основания да вярвам. В момента, в който се появят доказателства, веднага ще повярвам. С една дума – не вярвам в никакъв бог, но допускам възможността (макар и минимална) да греша. Ето по тази причина неверието ми не е сляпо. Не е

догматично. Готов съм да го променя – ако има основания за това. Нека напомним, че става дума за неверие в БОГ. Иначе аз вярвам в много неща – в повечето неща, в които и вие вярвате. Например аз вярвам в доброто, в любовта, в солидарността между хората, в морала… мога да продължа да изброявам. По последната част от поста ви обаче явно няма да постигнем съгласие – там вижданията ни се различават твърде много. Не виждам как мога да приема, че християнството е религия на свободата, след като основният принцип, постулиран от самия бог, е: „Имаш свободен избор: или вярваш в мен, обичаш ме и отиваш в рая, или не вярваш в мен, не ме обичаш и отиваш на вечни изтезания!“. Не, господин Грънчаров. Кръвта ми кипва от възмущение само като си помисля за тази наредба. Няма разлика между нея и думите на произволно избран мафиот: „Имаш свободен избор – или ми даваш 1000 лева и ще те пазя, или не ми даваш нищо и ще ти начупя ръцете и краката!“. След като ви казах в какво вярвам, нека ви кажа и какво мразя: диктатурата, комунизма, цензурата, насилието, ограничаването на свободата, жестокостта. И накрая, радвам се, че си приличаме по едно: омразата към комунизма и диктатурата. Това поне ни сближава. Поздрави! ЗАБЕЛЕЖКА: Разговорът, да се надяваме, ще продължи – след като достигна до толкова интересни въпроси. Приканвам всички интересуващи се да станат събеседници на дискутиращите – и по този начин да се получи още по-интересна и плодотворна дискусия.

МОЯТ ПРОЕКТ ЗА БЪДЕЩЕТО Що е "жизнена стратегия"? Ангел Грънчаров Започвам своите анализи по една такава тема Жизнени стратегии: как да си изработя свой личен проект за бъдещето? Отдавна имам намерението да напиша книга с такова заглавие, ето, пристъпвам към писането й. В последните дни разсъждавах върху дилемата: да пиша ли книгата, или да експериментирам и да направя нещо като "видеокнига", т.е. във видео-формат да развия мислите си. Както забелязвате, реших да пиша, но пък не съм се отказал от другия формат, и най-вероятно паралелно на писането ще правя и някои клипчета, за да мога да сравня кой от двата начина дава по-добри плодове. И така, да тръгвам напред по своя път. Дано с Божия помощ успея да изразя това, което витае в душата ми, което терзае духа ми! Човек в съществуването си постоянно решава всякакви, какви ли не въпроси. Някои са по-трудни, други са по-лесни, но има въпроси, които са направо изтощителни, т.е. чиито отговор дълго ни убягва, по отношение на които сме твърде неуверени, т.е. не знаем какво да мислим, какво да решим; пък и понякога дори не ни се удава прилично да формулираме самия въпрос. Разбира се, има и лесни въпроси, които решаваме сякаш без да мислим, автоматично. Проблемът обаче е да не би да става така, че тяхната "леснина" да е привидна, т.е. само да ни се струва, че са лесни, а да не е така. Също е много лошо ние самите, неизвестно как, сами да усложняваме други въпроси, чиито отговор

иначе да е по-прост, лесно достижим; трябва да се стараем да не усложняваме простото – и да не се отдаваме на привидната "леснина" на въпроси, които, погледнати от друг ъгъл, носят в себе си огромен, трудно постижим смисъл. Ако се постараем да схванем, ще открием, че ние всъщност друго не правим: поставяме си някакви въпроси, и търсим техния отговор. Нашите практически активности се определят от мисловните ни такива, т.е. трудно е човек нещо да прави, ако преди това – или успоредно с това – не е мислил или не мисли. Много често се стараем да не проблематизираме "чак толкова" нещата, т.е. да избягаме от насъщната човешка потребност да си поставяме въпроси, да търсим и преследваме техните отговори. Но бягството от проблемите не носи спасение, напротив, усложнява ги; те, проблемите, не могат да изчезнат ако ние, подобно на щраусите, си скрием главата в пясъка. Човешката участ на този свят е да търсим работещи решения на всички ония проблеми, с които е изпълнено всекидневието ни. Първото, с което следва да започнем, е да осъзнаем самия проблем именно като проблем, да се овладеем от проблематичността, скрита в него. Щото ако не съзнаваме проблема като проблем, това не му придава някаква ефимерна "безпроблемност", напротив, той пак си е проблем, но ние просто не знаем, не съзнаваме това. Ония хора, които не съзнават проблемите си, и на тази основа смятат, че, представете си, нямали проблеми, трябва да се позамислят върху това: а дали техният проблем не е този, че си мислят че нямат проблеми? Т.е. тяхната безпроблемност е съвсем илюзорна. Всъщност в такъв случай е рисковано да кажем, че мислят:

щом се замисли, пред умствения взор на човека почват да се открояват всякакви, какви ли не въпроси и проблеми. Значи главният проблем на много хора може би е този, че не мислят, че ги мързи да мислят, че бягат от задачата на мисленето, която, всъщност, е главна задача на човека в този живот. Да, смея да кажа това: да живеем, и то не как да е, а да изпитваме удоволствие и радост от живеенето, да обичаме, да се стремим, да вярваме, да се чувстваме свободни и пр., и пр., всички тия неща, които изпълват живота ни, може би в корена си зависят от това доколко сме наясно с тях, с тяхната същност, т.е. доколко сме ги покорили в мислите си, чрез мисленето. Неслучайно определяме човека като "мислещо същество"; доколкото мислиш, дотолкова си човек. Просто няма как да се спасиш от исконната човешка участ: да мислим, да търсим истината, да разбираме. Разбира се, има неща, които чувстваме със сърцето си, които си знаем без да сме мислили, чиято истина сякаш ни се открива на сърцето, на цялата душа, т.е. интуитивно. Аз не отричам такива човешки способности като чувството, вярата, интуицията, непосредственото разбиране. Но те в никакъв случай не могат да заместят или да изместят мисленето от неговата роля и задача. Мисленето, съзнанието е това, което ни отличава от животните. Ние, хората, дори чувстваме по човешки начин, т.е. чувствата ни биват подкрепяни от мисълта, от съзнанието. И човешката вяра минава през горнилото на мисълта, изпробва се здравината и силата й там, в и през съмненията, които поражда мисленето. Разбира се, не бива да допускаме мисленето да стане тиранин на остана-

лите душевни сили на човека; разумният "Аз" е този, които зачита интересите на всички до една душевни сили, никоя не пренебрегва и нето една не толерира за сметка на другите, а, напротив, ги хармонизира така, че силата на душата нараства неимоверно; нашите душевни сили не трябва да враждуват една с друга и да си пречат, напротив, трябва да се подпомагат. Но по тия теми на душевния живот на личността съм писал много по-подробно в своята книга „Животът на душата: психология” – и който се интересува повече, го отпращам там да задоволи интереса си. Така, дотук се постарах да опиша отчасти "общия фон", в който би следвало да се впише проблема, които сме си поставили, а именно: да вникнем в същността на понятие като "жизнена стратегия". И на тази база нека да опитаме да постигнем максималното в открояването на неговия смисъл, произтичащ от същината му. Ние сме живи същества, пък макар и човешки, от тук трябва да се тръгне. Животът е главният проблем пред живеещия. Човек не просто живее, а иска да живее истински, пълноценно. Не бива да искаме "просто да живеем", както да е – и както дойде. Трябва в някакъв смисъл да управляваме живота си, да му придаваме посока, да правим така, че той да бъде овладян от избран от нас самите смисъл. Аз много съм писал по тия теми, ето примерно три мои книги, които много могат да дадат на оня, които иска успешно да реши задачата на живота си: „Тайнството на живота” (с подзаглавие Въведение в практическата философия), „Преследване на времето” (с подзаглавие Изкуството на свободата) и „Изкуството да се живее” (Етика на достойнството). Сега, в та-

зи нова моя книга, която пиша пред очите ви, или която четете в момента, искам да погледна на нещата под един друг ъгъл: как да "правим" живота си с оглед постигането на свободно избрана и повисока цел. Или, другояче казано, как да станем истински "сценаристи", "драматурзи", "режисьори", "актьори", с една дума творци на собствения си живот. Задачата на живота за мислещия човек съвсем не е проста и в никакъв случай не бива да бъде подценявана. Длъжни сме да живеем истински, сиреч, пълноценно. А как да постигнем тази пълноценност на собственото съществуване? – ето въпросът, в решаването на който ще се опитам да бъда полезен за своите читатели. Животът като такъв, или сам по себе си, е чиста спонтанност, е гол импулс за съществуване; той е стихия, пълнота, страст, удоволствие, влечение, определяно от една саморазгръщаща се воля за живот. Но той не може да остане само това, защото ако остане, тогава ние, човешките същества, по нищо няма да се отличаваме от животните. Ние трябва да открием и сътворим своята индивидуална и лична, личностно оцветена човечност, т.е. да изнамерим оная форма на живота си, в която да вложим всичко, което искаме от живота, базирайки се на онова, което той ни предлага. Ние сме временни, т.е. смъртни същества, няма да живеем вечно; ето по тази причина трябва да изживеем общо взето краткия си живот не как да е, а именно пълноценно, истински. И в тази връзка трябва да създадем своя индивидуална стратегия на живота си – какво ли пък може да е това? И най-важното: как се прави, как можем да го постигнем?

Животът ни предоставя безброй шансове и възможности, но на кое да заложим, коя да предпочетем, на какво да се отдадем с предимство си зависи само от нас; ние сме тия, които решаваме. Не може човек да иска всичко, защото това ще доведе до разпиляване на жизнените сили – и до отслабване на личностния ни потенциал, пък и ще намали шансовете ни да постигнем нещо определено. "Оня, които иска всичко, всъщност нищо не иска – и такъв нищо няма и да постигне", това пише великият философ Хегел, когото в случая цитирам по памет. И е прав: трябва да се концентрираме в някаква посока, а не да се разпиляваме. Оня, който не знае какво иска, нима може да постигне нещо определено? Той нищо особено няма и да постигне. Ето че задачата да си създадем своя собствена, оригинална, неповторима, специфична само за моята уникална личност стратегия има съдбовен смисъл за всеки един от нас. Който подценява или пък не е изобщо осъзнал съдбовността на тази задача сам себе си лишава от възможността да постигне нещо не просто определено, но и голямо, значително. "Трябва да знаеш какво искаш и че го искаш, и трябва сам да си извоюваш правото, иначе то изобщо не ти е нужно" – предупреждава Фридрих Ницше. Дори има и нещо още по-показателно: критерият, въз основа на който предпочитаме или отхвърляме нещо – как ли сме достигнали до него, на какво се базира той? Някои неща ги оценяваме като много желани, а други като "спомагателни", има и неща, които никой нормален човек няма да си пожелае – от какво зависи всичко това? В живота ни могат да се случат много неща, но ще се

случват предимно ония, които ние сме избрали и решили – как ли става този фундаментален избор, според който някои неща спадат към групата на "найжеланите", други към групата на "горещо желаните", трети просто на "желаните", много неща си остават лично за нас сякаш безразлични, недразнещи ни, а пък има и групи от неща, които категорично не желаем, не искаме, стараем се да отбегнем, да се отървем от тях? Да погледнеш "стратегически" на живота си означава да решиш на какво искаш да заложиш, на какво да се опреш, какво искаш да постигнеш. Впрочем, едва ли има някой, който да не иска победа, тоест едва ли има такъв човек, който сам си желае провала; така е и във войната, където битката се води, стратегически погледнато, за победа, не за поражение. Във всяка разумна и премислена стратегия, следователно, се включват твърди решения, отнасящи се до: 1.) Ясна, трезва преценка за собствения ти потенциал и ресурс; да разбереш на какво си способен, какви са ти даденостите, кои са ти силните и кои са ти слабите страни – като личност; това, може би, е най-трудното; то се нарича самопознание, което ляга в основата на всяка разумна жизнена стратегия; 2.) Ясна, трезва, "обективна" преценка за реалностите, т.е за условията, в които си поставен, в които съществуваш; светът, в който съществуваме, е второто условие – първото сме самите ние – от което зависи развоя на жизнената битка; следователно сме длъжни да стъпим на една твърда основа, която се определя и от това доколко самите ние сме адекватни на съществуващото около нас – как обаче да постигнем тази

адекватност ако ни липсва яснота за самото съществуващо? 3.) На основата на анализа на основополагащите фактори – субективния и обективния, условно казано – човек следва да си направи собствен проект на желаното, включително и да си даде сметка за средствата, на които следва да се опре, или благодарение на които може успешно да върви към собственото бъдеще; тук най-важното е изработването на ясна представа за това какво собствено искаме; става дума за избор на посока, на път, който да ни отведе не просто до желаното, ами до истински, до съкровено-желаното; 4.) Има два варианта на живот, които трябва да осъзнаем още сега, понеже ни се налага да заложим на единия, а пък компромисите сякаш са нежелани и невъзможни: как искам да живея, честно или безчестно, достойно или недостойно, според истината или лъжата, залагайки на духовното или пък на материалното? Става дума за фундаментален избор на житейска философия и за избор на ценности, който ляга в основата на жизнената стратегия; а алтернативите, както се вижда, са само две, диалектика, съчетаването им тук не се допуска: тук принципът е или-или, няма трети път. Има невидими, духовни неща, които за някои хора сякаш изобщо не съществуват, те сякаш нямат усет за тях, докато за други хора тъкмо духовното е определящото и главното; респективно, "очевидното", материалното, за такива хора е второстепенно; не става дума за отказ от едното за сметка на другото, но за поставяне на акцент, избор на водещото за теб самия, у теб самия – и за твоя цялостен, включително и външно-практически, живот;

5.) Какво, собствено, искам от живота и как да го постигна? – това, изглежда, е в крайна сметка фокусът на една ползотворна жизнена стратегия. Стратегията ти дава представа за найбазисното, водещото, фундаменталното, решаващото всичко останало; тук човек сякаш си изнамира свой жизнен принцип и постулира своята жизнена цел, целта на твоя живот. Благодарение на това, което нарекохме "жизнен принцип", чието изработване е смисъл на работата по изграждане на своя жизнена стратегия, животът ни няма да се разпилее в различни посоки, а ще се концентрира в по посоката на една фундаментална цел; само така той ще придобие така потребната ни цялостност, пълнота; няма как животът ни да стане пълноценен ако не си изработим своя жизнен принцип и своята стратегия на живот, която се оживотворява именно от избрания принцип. За разлика от други дейности, които наподобяват живот, примерно, образованието, науката, творчеството, философията, изкуството и пр. тук, в областта на изработването на своя жизнена стратегия поправки не се допускат: животът ни е само един, втори няма да имаме за да се поправим или коригираме. Това е причината, която поражда неотвратимостта и съдбовността; тук всичко става само веднъж и става безвъзвратно. Животът ни е поредица от такива избори, ала в корена на всичко стои нашата първоначална и базисна нагласа спрямо самия живот, които постигаме в мислите си само когато почнем да разсъждаване и да търсим опорните точки на своята лична жизнена стратегия. Как става всичко това и доколко всеки един от нас може да бъде подпомогнат в това първо и главно дело на живота си стане дума в

книгата, която започнахте вече да четете. Предстои ни да извървим заедно дълъг и нелек път; трябва да имаме търпението заедно, стъпка по стъпка, да следваме движението в избраната вече посока. Всичко не може да се постигне наведнъж, иска се търпение, стъпка по стъпка и крачка по крачка ще вървим към онова, което най-много, страстно, от цялата си душа желаем. Желаем го, защото без него всичко се обезсмисля, всичко пропада в небитието на неразбирането, на празна суетност, в която толкова много хора всекидневно изнемогват. Ако не желаем да ни постигне тяхната участ нека да имаме добрината да не допускаме тяхната грешка... (Следва)

ДИСПУТ ЗА ИСТИНАТА Без свобода няма истина и всичко се обезсмисля (част V)

Всичко, което си написал за истината, го приемам изцяло. Дори няма какво да добавя: прав си, така е. Много точно си го казал, и аз се радвам, че нашият диспут благодарение на теб даде такива добри плодове. Не зная обаче как звучат твоите думи в ушите на „съвременника“, който едва ли е настроен така, че да приеме по същия начин като мен твоите думи. Приеми Бог в сърцето си, и едва тогава ще имаш истината; за да имаш истината, първо трябва да приемеш Бог в сърцето си; Бог е истината, и без Бога тя няма как да се постигне – даваш ли си сметка как звучи това на обикновения, но масов… скептик? Трябва да се намери начин тази истина за истината да влезе в сърцата на повече хора. В сърцата на хора, които не са изживели такъв духовен поврат. Необходим е мост, по който да преминат към истината, а ти, струва ми се, им предлагаш едно салтомортале, чрез което да се прехвърлят на другия бряг. Колцина са способни на такива подвизи? Ето философията е този мост. Тя не изисква кой знае какви духовни подвизи от слабия човек. Тя изхожда от обърканата душа на човека, които не е преживял духовно просветление. На човека, който търси, опирайки се на себе си, на собствените сили. И на свободата си, която наистина е Божи дар. На който ако се опрем, можем да постигнем със свои сили именно своята най-изстрадана истина за Бога, а също и за живота,

не на последно място и за истината на живота ни. А ти им предлагаш едно разбиране, което е прекалено… „теологично“: тази теологична нагласа, този теологичен подход е, признай, съвсем чужд на огромната част от човечеството. Теологията, подобно и на науката, изисква специална нагласа. Философията обаче изхожда от даденостите, от обичайната човешка нагласа. И проблема за истината може да бъде решен най-достоверно за нашите човешки дадености именно когато се тръгне по този път. Иначе се получава пропаст, която трябва да бъде прескачана: мнозинството не е способно на такъв героизъм. За тях даже и усилието, което изисква философията, им се вижда прекалено… жестоко, а пък това, което ти изискваш от тях, за тях именно е непосилно. Остава да ти повярват, но какъв е смисъла, щом като сами не са преживели и постигнали този поврат? Онова, което ни се дава, което не е наше собствено постижение, което не е даже почувствано и преживяно, то си остава чуждо. Та така е и с въпроса за истината. Ето защо аз предлагам да се тръгне иначе и да се смени посоката. Да се тръгне от великата даденост на свободата като Божи дар, а едва на тази почва да се пробива път към истината, към великата истина за самата истина като Божи дар. Защото иначе лишаваме човека от участие, всичко става предопределено, изисква се само външно приемане, което именно няма да докосне сърцето. И тогава всичко увисва във въздуха – и не може да пусне корени. Тук, струва ми се, е коварната грешка на самата теология, която, впрочем, също е такова човешко творение, каквото е и философията. Твоите мисли също са човешко творение, независимо от това,

че ти самият имаш усета, че са ти дадени „свише“: те са и твоя заслуга. Аз пък лично смятам, че самият Бог много се радва когато вижда как отделният човек прави свои изстрадани стъпки към ония истини, без които животът ни се обезсмисля изцяло. Ако не беше така, то нищо не пречеше Бог да беше устроил човека така, че един вид да ни беше сложил… чип, в който всичко да ни се даваше наготово, за да го имаме без никакви усилия от наша страна. Но самият дар на свободата показва, че Бог не иска така: Той е поставил човека в една изначална ситуация на избор. Значи Бог не си представя човека и човешкото без свободата! И това не е случайно: така и трябва да бъде. На тази почва човекът е свобода: ако Адам беше просто програмиран от Бога да бъде праведен, послушен, изпълнителен, то тогава всичко се обезсмисля. Смисълът се поражда едва когато е плод на човешки избор. Така е и с доброто, така е и с истината. Иначе не става: и точно в това се проявява далновидността и величието на Божия замисъл, израз на който е самият човек като свободно и търсещо същество. Ако от нас се искаше просто да си затворим очите и да чакаме Бог да се погрижи за всеки един от нас, и да ни даде и истината, и свободата, доброто, и всичко останало, то запитай се не е ли жестоко, пък и глупаво човекът да бъде лишен от шанса да има своя заслуга в търсенето и постигането на истините на живота си? Бог не е способен на такава жестокост, а пък и човекът като Божие творение в някакъв смисъл е богоподобен: тази наша богоподобност се изразява в това, че всеки един от нас е оставен сам да търси и намери своя път и към истината, и към Бога, и към свободата си.

Ето че ние пак сме в самото начало на нашия диспут. Което казахме дотук е само един вид за „настройка“, не за решение. Проблемът за истината си стои недокоснат. Определиха се позициите, имаме много допирни точки, но тълкуванията ни се различават. А в тълкуванията се съдържат и различните подходи. Цялата работа е в това да се намери „подходящият“ за сегашното ниво на развитие на съзнанията подход. Ако подходът не изхожда от реалната даденост на човешките съзнания, ако той предпоставя към тях прекомерни и непосилни изисквания, то такъв подход е обречен. Иска се контакт с живите човешки съзнания: трябва да се изходи от тях и тяхната даденост. Тук не помагат никакви шантажи: „Длъжен си, защото така трябва!“. Или „Длъжен си да повярваш, та да имаш истината“. Или пък: „Истината е във вярата“ и пр. Съгласен съм, но това „длъжен си“ може да си остане само пожелание. И да си остане чуждо на човешките същества, както обикновено и става. Хората гледат на нашия диспут – както поне ми се струва – с известни предубеждения. И с опасения, защото това си е интервенция в душите. Ти им подхвърляш самата истина за истината, но те не са готови за нея. Аз пък акцентирам на това как да станат готови – та да я приемат, но не външно и по задължение, а с цялото си сърце. В това виждам и неоценимата роля на философията именно като човешко дело и постижение. (Следва)

ПОЛИТИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ Защо мразим личностите? Йордан Ангелов В предишната част стигнах до следното, от което тепърва ще трябва да се отправя нататък; ето отправната точка: И така: какво да се прави? Какво да правя? Какво да правим? Можем ли да променим нещо в себе си, да спрем да се самоизяждаме, та белким излезем от бездействието и от мъртвото безвремие? Ето че се доближих до кардиналния проблем, от който, струва ми се, зависи всичко останало. Аз лично бих предпочел в дискусия да потърсим решенията, а не аз сам да ги предлагам наготово, щото и аз съм човек и признавам: не знам верните решения. Ако ги знаех, нали тогава нямаше да има нужда да ги търся? А щом чувствам потребност да ги търся, значи не ги зная. Да отбележа, че много ми помагат коментарите в блога. Някои коментиращи развиват особена, своя гледна точка, и аз ще ги публикувам отделно, като приложение към този текст. Тук ще отделя внимание на онова, което има възлово значение. Така например един анонимен анализатор подхвърля това: Прекалено елементарно е всичко да бъде свеждано до личностите, съзнанието и манталитета. Тук действат други, много по-мощни фактори. Той по-нататък развива гледната си точка за това кои са тези фактори. Процесите, които се развиха у нас, пък и в цяла Източна Европа, са резултантна от действието на много фактори, но главният е противодействието на две

ценностни системи, около които се поляризират не само реалните, по-скоро афишираните участници, но и ония, които стоят в сянка и оттам дърпат конците, подобно на това как се движат марионетки. Но в политиката и в историята действат личности, тя се прави от личности: как тогава личностният фактор да не е определящият? Това, че в историята определящ всичко е някакъв безлик, деперсонализиран "обективен фактор", именно "масите" и "социално-икономическият фактор", е теза на марксизма, сиреч, на историческия материалистически детерминизъм. Тоест, това е една отречена от самата реална история теза. Човешкият, личностният фактор е душа както на големите общностни образования и действия, така и на икономическите отношения, да не говорим пък за всички останали междучовешки отношения и взаимодействия. Аз обаче имам друго разбиране. За мен субективният, човешкият фактор има решаващо значение. Личностите правят своя живот и съдба, изхождайки от свободата си. И от своите разбирания, убеждения, субективно осъзнати цели. Реално възникващите ситуации на политическия процес имат много детерминанти, но водещата е нивото на развитост и самоосъзнатост на самия човешки, на личностния фактор. Идеите, ценностите, движат света и властват над умовете на хората, а оттам и определят тяхното битие. Съзнанието определя битието, а не обратното. Духовното, както и да го погледнем, има решаваща роля, докато материалното трябва винаги да е подчинен елемент. Даже самият Маркс е имал един такъв тезис: "Ако е вярно, че човекът е порождение на обстоятелствата, то значи самите обстоятелства трябва да бъдат

направени човечни." Но кой произвежда и прави обстоятелствата? Хората, личностите, изхождайки от съзнанието, от идеите и от ценностите си. Не нещо друго, както Маркс си мисли. Но да оставим това пределно обобщено ниво на анализа и да слезем по-надолу. Запитахме се: Какво да се прави? Какво да правя? Какво да правим? Нека да имаме добрината да не заобикаляме темата си, а да опитаме да се движим фронтално към поставената цел. Първом трябва да осмислим така и така сложилата се ситуация, туряйки акцента върху състоянието на личностния, на човешкия, на субективния фактор. Аз много съм чел, мислил и писал по тия въпроси. По тия проблеми хвърлят обилна светлина книгите на Ангел Грънчаров „Българската душа и съдба” (Идеи за нашата философия на живота, историята и съвременността) и „Страстите и бесовете български” (Кратка психологическа история на съвременна България). Който иска, нека да ги подири и да се зачете. Проблемите са много, не са един и два. Тъй че с настоящата си статия едва ли ще успея да разнищя всички загадки. Нека обаче да отбележа нещо важно: Като десни хора трябва да търсим вината в себе си, а не извън нас. Щом дотук сме докарали работите не някой друг, а преди всичко ние самите сме виновни и отговорни. Допуснали сме грешки, които трябва да осъзнаем като такива. Комунистът, сиреч, нямащият понятие за свобода индивид, е склонен да търси вината винаги извън себе си и си изобретява „врагове“, на които я прехвърля. Десният не трябва да прави така.

А на мен ми се струва, че правим досущ същото: комунистите ни били виновните, олигархията, Бойко, Доган, „предателите“ и кои ли не още! Ние какво, трябва да чакаме Доган или Гоце да ни сътрудничат – за да постигнем нещо добро ли? Няма как. Ето защо не те, а ние носим вината за собствените си неуспехи и провали. Мисля, че оттук трябва да се тръгне за да почнем да се променяме. А някои сред нас, да не кажа повечето, се мислят за непогрешими. Това също е симптом, издаващ липса на съзнание за свобода. Свободният, поемащият цялата отговорност за себе си, за решенията си, човек много добре знае, че жив човек няма как да е безгрешен, че е човешко да се греши. А някои сред нас така са навирили носове и са толкова високомерни, че явно се мислят за непогрешими. Мислят се за оракули или за богове. Източник на горделивостта и на високомерието е илюзорното съзнание за някаква собствена непогрешимост. Истински свободният и човечен човек е скромен. И т.н. Тия, непогрешимите, знаят решенията на всеки проблем още преди да са го осъзнали като такъв. Ти само им подхвърли проблем, те веднага ще ти го решат. Както на воденицата: подхвърляй й ако си нямаш работа зърно, тя мигновено ще го превърне на брашнян прах… И тъй, да обобщя за момента следното, което се набива в очи: даже на свободолюбивите хора у нас, на тия, дето се осъзнават и афишират като свободолюбци, именно десните хора, им липсва развито съзнание за свобода, а какво да говорим за останалите. Много често те са склонни да показват манта-

литет, коренно разминаващ се и дори враждебен на поведението на автентично десния човек. В същия ред на мисли не мога да не отбележа и това: даже на демократите у нас им липсва демократичност, т.е. развито демократично съзнание и особено поведение. Щото автентично демократичния десен човек се познава по това какво прави и как се държи. Не може да си такъв автентично десен и демократичен човек ако се нахвърлиш срещу личността на който и да било и да го обругаеш, да го обявиш за "ненаш", да направиш всичко, за да го дискредитираш, да унизиш достойнството и честта му. Или да го изгониш от някаква претендираща да е демократична партия, обявявайки го за "враг". Такова едно поведение не е присъщо на хората с десен и демократичен манталитет. То е антидясно и антидемократично поведение. Десният, сиреч, автентично свободният и свободолюбив човек, наопаки, не може да изпитва такива дребни и разрушителни страсти като завист, злоба, ненавист; такъв даже не може да мрази: благородството, великодушието е отличителната черта на автентично десния и свободен човек. А дали е така сред нашата демократична и дясна общност? Давате ли си сметка как е? Тук става дума за нещо, което обикновено се подценява, а за мен е най-важното: моралното, нравственото състояние на личностите сред т.н. демократична и дясна общност. Смятам, че тук е разковничето, т.е. позволявам си да призова за нравствено пречистване на десните хора и за освобождаването им от дребните и низки страсти, които пречат за действителната им консолидация на една

здрава, именно човешка основа. Нравственото е човешкото, не друго. Ще дам един пример. Най-пресен пример е как ме обруга наскоро една странна интернетна птица с политически амбиции. Но нека да не бъдем дребнави. Нещата са принципни. Ще се опитам да обрисувам онова явление, което според мен неумолимо доведе до разпада на демократичната общност у нас. Причината е: нравствен дефицит. Фатално важна причина. Която повсеместно се подценява и дори несъзнава. Ето за какво става дума. Личностното начало бива пренебрегвано и тъпкано даже в средите на една човешка общност, която афишира, че за нея тъкмо то е водещото. Имам предвид дясната демократична общност. Има два взаимно свързани процеса в това отношение, които ще се опитам да обрисувам, но съвсем бегло, понеже не това ми е целта тук. Преди време имаше един процес в първичното СДС, който биде наречен (дядо Христофор Събев, казват, изобретил термина) "люспене". Че беше бъкано с ченгета в онова СДС, беше. Ако "люспенето" беше освобождаване от тия ченгета, изритването им от СДС, чест и хвала на тия, дето така активно "люспеха" онази първична и уж демократична общност. В СДС тогава бяха, както се казва, хора всякакви, от кол и въже. Но ето че от СДС най-напред бяха изритани тъкмо ония, които бяха носители на един нов манталитет: свободолюбивите, честни, идеалистично настроени хора, хора, за които "каузата" и "идеята" все нещо значеха. (Мен лично ме изритаха от "демократичните сили" още на "кръглата маса" в Пловдив, проведена в началото на 1990 г., а от Клуба за демокрация, гръбнак тогава на СДС, ме изгони два

месеца по-късно Огнян Сапарев, сещате ли се кой е той?) Постепенно в СДС почнаха да задават тон тъкмо кариеристите, безскрупулните, подлизурковците спрямо висшестоящите, блюдолизците, арогантните, тия, дето без замисляне бяха готови да смажат някоя личност само затова, защото предчувстваха, че тях лично тя ги превъзхожда. Тук искам да запитам: а сега давате ли си сметка как е в сегашните десни и демократични партии? Имам предвид ДСБ и СДС. Не ми се мисли как е, като взема предвид липсата на демократичен и личностно ориентиран манталитет. Значи страх от истински способните и от идеалистично настроените "идиоти", т.е. прогонване тъкмо на ония, които най-много можеха да допринесат. Тази е първопричината. Втората е разгула на безсъвестните, на кариериститеинтриганти. Всичко, що е оцеляло в тия уж десни партии, се запитайте на каква цена го е постигнало. И също така се опитайте да си представите ония хора с чиста и безкористна дясна чувствителност и мисловност, които имат порива да допринесат с нещо за демократизирането на страната ни, как биха се чувствали в едно такова обкръжение. Могат ли да виреят е въпрос, който поставям без отговор. Отговорете си сами. Такива въпроси са риторични. В десните и демократични партии, които аз наричам "автентични" и партии на "традиционната десница", е налице един крещящ антидемократичен и недесен манталитет, по-голям и по-страшен от който не може да бъде. Чувал съм, че даже комунистите у нас, именуващи се "социалисти", повече ценели личностите помежду си, отколкото това се прави сред общността на десните демократи.

Ония имат голяма история и опит, нищо чудно и да е така. Даже те са разбрали, че трябва да се опрат на най-ценното като личностен ресурс, което имат. В десницата обаче друго не се прави освен да гонят надалеч всичко свястно и, опази Боже, честно. Точно такива са най-нежеланите! Правете си изводите какво означава това и докъде то води. Ами доведе ни дотук, докъде сме. Жалко и страшно положение. Наглеците у нас са навсякъде и навсякъде дирижират положението. По отношение на дясната общност, към коя принадлежа – само в идеен и ценностен план, не иначе, иначе съм изритан отдавна от нея – пиша всичко това с голяма болка. Защото както като нация успяхме да изгоним зад граница всичко най-добро, найценно и способно, що имахме, така абсолютно същото се случи и в средите на партиите на т.н. "традиционна десница". Правете си сметка кои и какви останаха там. Аз лично не си представям как може да се отстрани този дефект. Но знам едно: че докато не се проведе процес на нравствено пречистване в средите на десницата, докато не се промени стратегията й спрямо личностния потенциал на нацията, до добро няма да стигнем. Десницата е призвана да бъде водеща в това отношение, което е отколешен дефект и на самата нация. У нас, в България, личностите изобщо не се ценят. Те са дразнещи и мигновено стават омразни. Затуй мнозинството се успокоява едва тогава, когато ги смаже. У нас, в България, отколе се води безжалостна битка срещу личностното начало на живота, а най-вече в политиката. Тази битка не е от вчера. Кой уби Алеко? Кой уби Стамболов? Да изброявам ли още? Да сте чули ний, българите,

да сме признали някоя личност от голям мащаб приживе? Или да не сме я убили. Левски ли не убихме? Ботева ли не предадохме и не убихме? Яворова ли? Кажете кой? Кой де? Има ли поне един? А комунизмът възпита у нацията такава страшна ненавист спрямо личностното начало, че по-голяма от нея не може да има. Истина, свобода, личност са трите темела, на които се покои дясното светоусещане и мисловност. Няма ли ги тях, всичко рухва. Само едно от тях да няма, пак всичко рухва. Без едното от тях няма как да ги има другите. Онова, което пък ги обединява в цялостност, е духът. Материалистът не може да бъде автентичен дясномислещ човек. Той е негова карикатура. А какво остава пък за безбожникът. Безбожно е да тъпчеш и ругаеш някаква личност, щото тъкмо личността е създадена по образ и подобие Божие. Но това безбожникът не може да го схване никога. Който уважава и може да оцени личностното у човека, той по косвен път признава и Бога като негово начало и образец. Това, от което най-много си страдаме у нас, в България, е вируса на материализма. Даже руснаците са подобре от нас в това отношение. Ние до шия сме затънали в материалистичните лайна. Простете за думата, но нека да говорим пределно открито и честно. Стига сме се залъгвали. Аман от лъжи и залъгвания! Докато не почнем да живеем според истината, добро няма да видим... У нас преуспяват тъкмо безличните, нахалните, безсрамниците, безскрупулните играчи, некадърниците. Дайте ми пример за един истински успял даровит човек у нас? Успяват, ама навън. А тук тържествуват само наглеците. Какво

щеше да стане с Борис Христов (певеца) ако не беше избягал овреме? Ами Георги Марков – какво щяха да направят с него? Жив щяха да го изгризат. Те и там му светиха маслото, та тук ли щяха да се церемонят? Само да усетят личност у нас и веднага настръхват както глиган настръхва когато срещне опасност. Стига толкова. Казах най-важното. Скоро ще продължа, ако е рекъл Господ, по пътя си, като ще се опитам тогава да хвърля повече светлина върху следния въпрос: как изобщо може да се зачене един процес на нравствено и личностно пречистване не просто в средите на десницата, а и на цялата нация? Щото нещата са свързани. Ала десницата е призвана да бъде водеща сила в това отношение. Нима може да се търпи ужасното положение тъкмо демократите у нас да са съвсем недемократични? Или декларираните свободолюбци да правят така, че да газят и да се гаврят с чувствителността, присъща на истински свободния човек. Ако тъкмо десните мислители и дейци не уважават личностното начало, нима в една такава страна някой друг изобщо ще може да го уважава? А то, именно това личностно начало, трябва да се пази като нещо найвъзвишено, бих казал даже най-свято. Но къде ти у нас такива излишества?! (Следва)

КАКВИ СМЕ НИЕ, БЪЛГАРИТЕ? Никой не може да убие идея Кирил Петров Публикация в един блог под заглавие Проблемът с политическото лидерство в България и по света, която завършва с твърдението Иначе по целия свят има упадък на политическия елит. Старите политици бяха от съвсем друг калибър. Сравнете например Дейвид Камерон с Уинстън Чърчил или Барак Обама с FDR (Рузвелт) или Никола Саркози с Шарл дьо Гол. Да не говорим за клоуни и шутове като Берлускони. Днешните (западни) политици са полуобразовани продукти на обществото на пазарния хедонизъм и масовата комерческа култура и имат много смътна представа за света, в който живеят, както и за целите, намеренията и методите на (пост)комунистите. е предизвикала следния отклик от някой си Крум Владев: На първо място с голяма преднина слагам ИВАН КОСТОВ – убиец на Синята идея! Във връзка с тази реплика ми се наложи да реагирам, и то не за да защитя Костов или който и да било друг, а по най-принципни, бих казал дори субстанциални подбуди; затуй написах там следното: Идеите, другарю, не могат да бъдат убити или убивани! Никой не може да убие идея – дори този някой да е злодеят Костов. Всичко друго може да бъде убито, но само идеята – никога. Идеите не мрат, те са вечни и безсмъртни. Човекът, споделящ някаква идея, можеш да го убиеш, той ще умре,

но идеята му – няма да умре. Тя ще остане и ще живее след него. Хубавото на идеите е, че не подлежат на „убиване“, унищожение, развала и пр. Истински добрите идеи живеят вечно. Тъй че, драги, доста си се изсилил с това твое крайно пресилено твърдение, а именно, че Костов бил убил някаква идея, пък било и тази идея да е синята. Никой, нито Костов, нито който и да е друг, дори самият Боко от Банкя, нашият доморасъл „полу-бог”, не може да убие някаква идея. Запомни го това от мен… Това написах на този индивидуум, който, поради това, че смята, че идея може да бъде убита, се издава, че съвсем не разбира що е идея. Но не само той не разбира това; установявам напоследък, че много хора явно съвсем не разбират що е идея. Аз тия дни напоследък на две места забелязах, че съвсем неправилно се разбира думата идея. Например известният блогър Йовко Ламбрев в публикация под заглавие Отражения, пишейки за градския транспорт, между другото изпуска следната фраза: В метрото е една идея по-уютно, а усещането е малко по-малко ретро. Значи в метрото, аз така го разбирам, е малко по-уютно. Защо обаче използва чепатия и сякаш твърде модерен израз "една идея по-едикакво си"? Какво ли толкова тази словесна еквилибристика му дава? В едно пък доста тъпо телевизионно предаване, в което "звезди" готвят и после посрещат други "звезди", за да ядат и докато ядат да се правят на интересни – у нас, прочее, "звездите" с лопата да ги ринеш, и Сульо, и Пульо от

Долно Нанагорнище веке е "звезда"! – някаква такава "звезда" изтърси, за мое потресение, следния израз: Манджата ми се струва на една идея по-солена! И тъй като за кратък период срещнах два пъти такава една убийствена употреба на думата "идея", от това си правя извода, че в момента е много модерно и нашумяло да се използва тоя израз за щяло и нещяло. Което пък и показва, че у нас масово съвсем не се разбира що е идея. Аз съм мислил и съм писал достатъчно подробно що е идея, ама кой ли ти се интересува от смисъла на тази велика дума и понятие?! За да помогнем поне малко особено на по-младите започнахме да издаваме списание ИДЕИ, в което, няма как, също всеки, който иска да разбере що е идея в истинския смисъл на думата, може да го стори; там има много писано по тия важни въпроси. И сега си давам сметка защо списание ИДЕИ съвсем не се харесва на природопопулацията: ами защото самата дума "идеи" им звучи съвсем профански: "На една идея манджата ми е пресолена!", "Метрото е на една идея поуютно от трамвая!", "Мъжът ми е на една идея по-тъп отколкото трябва да е!" и прочие. Щом говорят и пишат по този начин как тогава да предположим, че точно такива ще се заинтересуват от истинския смисъл на думата и на понятието идея? Разбира се, че на такива самата идея за това що е идея им е изцяло чужда. Явно на такива и истината, пък и истината за самата истина им е съвсем чужда и не ги вълнува. А истина и идея са едно и също нещо. Без идея няма истина, без истина няма и не може да има идея.

Такива хора не чувстват потребност да търсят истината, сиреч, да мислят – понеже са си въобразили, че всичко вече си знаят! Знаят дръжки, ама я се опитай да ги убедиш, че не знаят? Ще те оплюят набързо така, както ще те измокри проливен дъжд през май. Та се питам: как ли на такива им звучи списание, носещо името ИДЕИ? Май им звучи много по-несъблазнително от думата „трамвай” или думата „метро”; да не говорим за такава съблазнителна дума като думата „манджа”. Щото ако „идеи” им звучеше като „манджа”, на не говорим пък за думата „кебапче”, така умилителна за всяко българско сърце дума, щяха да се изпотрепят като чуят, че има такова списание. А какво ли щеше да се случи ако името ИДЕИ на такива им звучеше като думата... ЦИЦИ? Леле-мале, не ми се мисли какъв фурор щеше да настъпи тогава!!! Олигофрени у нас бол, не е като да няма... Прочее, от всичко казано не следва ли, че българският дух е поразен в основата си – там, където се ражда смисъла за най-значимото, за истински значимото? И не се ли оказва, че само у нас са се напреднали дотам, че наистина да умеят да убиват идеи?!

КУЛТУРА НА СПОРА Най-много ще се радвам Вие да сте прав, а аз да греша! В моя канал в Youtube получих интересен коментар, показващ едно съвсем нормално и човешко отношение към другата личност, с чиито разбирания не си съгласен. И тъй като такива случаи у нас са твърде редки, се виждам принуден да дам гласност на разбирането на този човек заедно с моя отговор до него: Здравейте, Гледах няколко от видеата Ви на тема „Безпощадни беседи за българската национална идентичност”. Харесва ми много как говорите, естествено и непринудено. Получава Ви се много добре. Мненията ни за народопсихологията на българина обаче са на два различни полюса. Моето мнение е: народът ни има огромен потенциал. Българинът просто има вродени качества и възможности, които тепърва ще се разгръщат. Епитети като "бездушен", "инертен" и "страхлив" по никакъв начин не му прилягат. Причината за неблагоденствията ни в последните 20 години e просто тежка история. Държавата ни е била на лошо място на картата в лош момент. Нищо повече. Прав сте, че нещата са навързани и вплетени като в кълбо. Но за мен първоизточникът на проблемите е не народопсихологията, а тежката ни история. Разбира се, народопсихологията трябва също да еволюира. Да стане още подобра. Но огромни рани и проблеми в нея, каквито Вие виждате, за мен няма.

На българина му трябва в момента вяра! Вяра в себе си! Вяра, че може! А той си го може и още как! :) Думите ми не са продиктувани от сляп патриотизъм. Искрено вярвам, че това е просто истината. Надявам се да съм вдъхнал малко позитивизъм в убежденията Ви. Изпратено до: angigog Здравейте, господине, Благодаря Ви много за Вашия отзив, който ми дава основание да мисля, че и сред нас, българите, има хора, които са способни на едно съвременно отношение към разбиранията на другия човек, който не мисли като теб. А това за мен е много радващо и е добър симптом. Да, наистина, тоя, който не мисли като мен, защо да е "вреден" или "опасен" – аз ето това не мога да разбера!!! Та той, като не мисли като мен, ми помага да видя нещата иначе, в друга светлина, погледнати от друг ъгъл – та аз трябва да съм му благодарен за това! Но у нас едно такова отношение, да признаем, е същинска рядкост. И затова който не мисли като мен, бива обругаван и оплюван. За жалост, това е преобладаващото отношение към другояче мислещите. А иначе по съществото на повдигнатите от Вас въпроси. Ще Ви отговоря пределно лаконично: много ще се радвам Вие да сте прав, а аз да греша! За мен ще е голяма радост да се окаже, че съм се подвел и че съм сгрешил, т.е. че съвсем не съм прав, а пък Вие и мислещите като Вас да сте правите! Дай Боже да е точно така! Дай Боже да съм се подвел и да греша, съвсем да не съм

прав! По-щастлив от мен човек тогава няма да има на света! Но, уви, ме страх, че нищо чудно аз да съм правия, а Вие да сте прекален оптимист. Дано не е така, но имам опасения, че е точно така. Аз се опитвам да съм реалист, дано Вие да сте реалиста, а аз да излезе, че просто съм някакъв навъсен черногледец. Дано да излезе точно така! Имам убеждението, в което няма как до момента да се разколебая: към историческите ни недъзи се прибавиха и страшните поражения, които комунизмът нанесе на народната душа, т.е. на психиката на толкова много хора. И този фактор, свързан със злотворното влияние на комунизма, не бива да бъде изпускан из предвид. Страшна работа е вредата, която комунизмът нанесе на душите ни! Докато поправим тия поражения, ще минат, явно, цели десетилетия. Но ако не се борим всекидневно с разсейките на раковия тумор из тялото на нацията, тази нация не само че няма да се справи с болестта си, ами ще затъва още повече и повече в нея. Тъй мисля аз, не знам дали съм прав, но какво ми пречи да заявя как мисля?! И ето, щом казвам какво мисля, и щом моите мисли не се харесват на някой, той ме обявява за "враг" :-) Но Вие не постъпихте по този, по обичайния начин, за което съм Ви признателен. Това за мен е знак, че промяна в разпространения манталитет е възможна, което и ме обнадеждава. Благодаря Ви и за това! С уважение: Ангел Грънчаров

ИЗКУСТВО И ФИЛОСОФИЯ Страшните сънища на Кафка Густав Яноух Превод: Огнян Стамболиев Страшни били сънищата на Франц Кафка (1883 – 1924). Но той е едва ли е сънувал, че някой ден всеки ще може да прочете не само неговите разкази и романи, но и писмата и дневниците му. Последното му желание било: “Всичко, без изключение, освен петте, публикувани вече книги, да бъдат изгорени след смъртта ми!” Това поискал от своя приятел Макс Брод. Сега е безпредметно да съдим дали Брод е постъпил правилно, като не изпълнил желанието на писателя и издал почти цялото му ръкописно наследство. Работата е отдавна приключена: четвърт век след смъртта на Кафка, всичко, в т.ч. писмата и дневниците, вече е отпечатано. В наше време изследователите на писателя ползват книгата на Густав Яноух, музикант и литератор от Прага, приятел на Кафка, от която сега ви предлагам тези откъси. О. Ст. * Във вашите стихове (на Г. Яноух) има премного шум. Това е типично за младостта, когато човек има излишък от сили.Този шум, макар и прекрасен, все пак е далече от истинското изкуство. Защото шумът по принцип намалява изразителността. Но аз не се считам за критик. Не

мога да се превъплътя в някой друг, а след това отново да се върна към себе си и да определя с точност разстоянието между двамата. Да, аз не съм критик! Аз съм само зрител...

то веднага разкрива своята искрена, съкровена същност – Дълговечността. Новото е преходно. Днес може да ни се стори прекрасно, а утре – да го видим като нещо нелепо,ненужно. Всъщност такъв е пътят на литературата...

* * Светлината разсейва. Тя отвлича от мрака, от вътрешния мир. Добре е, когато светлината вземе връх над човека. Ако не съществуваха тези страшни безсънни нощи, едва ли щях да напиша и ред. Непрестанно мисля и осъзнавам своето мрачно, самотно заточение... * Всъщност поетът е доста по- малък и слаб от обикновените хора. Може би затова той по-остро и осезаемо от тях усеща тежестта на земното си битие. За артиста творчеството е страдание. Той съвсем не е някакъв исполин, по- скоро е нещо като пъстра птица, затворена в клетката на екзистенцията. А аз съм една съвсем некрасива птица, просто... гарга! * Сънищата свалят булото от действителността, с която не може да се сравни нито едно видение. Мисля, че в това е ужасът на живота, а също и силата и могъществото на Изкуството... * Повечето от съвременните книги са еднодневки. Те са само слабо отражение на живота, на днешния ден. Те твърде бързо изгасват. По-добре е да се четат старите книги – класиците, Гьоте. Старо-

Добрият актьор трябва да бъде подчертано театрален. Неговите чувства и техния израз трябва да бъдат непременно силни, доста по-силни от чувствата и от начина, по който би ги изразил зрителят, за да могат да постигнат необходимото въздействие от сцената. И за да може театърът да въздейства върху живота – да бъде по-силен, по-интензивен от обикновения живот. Такъв е законът на привличането. Защото когато стреляш нали се целиш малко по-високо от целта? * Всичко на този свят е борба. Заслужава да живее и да обича само този,който всеки ден отива да се бори за живота и за любовта, казваше великият Гьоте. А Гьоте е казал почти всичко, което се отнася до нас, хората. Затова нека да го четем и препрочитаме... * Вие искате да ви дам съвет, но аз мисля,че съм по-скоро лош съветник. Да дам съвет, за мен винаги означава да предам. Защото всеки съвет е страхливо отстъпление пред бъдещето, което е пробен камък на нашето настояще. Мисля, че само човек с неособено чиста съвест може да се страхува от тази проверка – човек, който не изпълнява зада-

чите на своето време. Но кой може да знае точно каква е неговата задача? Никой! Ето защо: всеки от нас има нечиста съвест, от която, разбира се, му се иска да избяга, като заспи колкото може побързо.

чат разни вини, защото говорят и действат често пъти, без да се замислят за последствията. Тъй наречените лоши хора са по-скоро лунатици, отколкото истински злодеи. *

* Индийската религия ме привлича силно, но в същото време ме и отблъсква. В нея има нещо привличащо, подобно на опиума, но е и страшна. Всички тези йоги и магьосници са покорявали естествения живот, но са правели това не с пламенна любов към свободата, а с една мълчалива, ледена ненавист към живота. Мисля,че изворът на индийските религиозни учения е по-скоро песимистичен.

За здравия човек животът е едно неосъзнато бягство, което той не иска да признае дори пред себе си. Бягството от мисълта, един ден – рано или късно – той ще умре. Болестта е винаги напомняне за смъртта и заедно с това – проверка на силите. Ето защо: болката, болестта, страданието са най- важните извори на религиозността... *

Шопенхауер е преди всичко майстор на езика. Това определя неговото мислене. Той трябва да бъде четен, но не заради философията му, а единствено заради езика...

Обикновено пресата не служи на истината. Истината е едно от малкото ценни неща, от истинските неща в човешкия живот, които могат да бъдат купени с пари. Хората я получават като подарък, както се получава красотата или любовта. А вестниците са стока, с която се търгува...

Няма приказки без кръв. Всяка приказка извира от глъбините на човешкия страх, от кръвта. Това сродява всички приказки по света. Само външната обвивка ги различава. В северните приказки фантазията не е толкова богата като в приказките на африканските племена, но мисля, че зърното, дълбочината на тъгата навсякъде е еднаква.

Историята се създава от грешките и героизма на всеки от нас, дори и в найнезначителния момент. Ако хвърлим камък в реката, ще се появят кръгове. Но за съжаление, повечето от нас живеят без мисълта и съзнанието за свръхиндивидуална отговорност и това е причината за всички наши нещастия.

* * Убеден съм, че повечето хора съвсем не са зли. Те постъпват зле и си навли-

Поетите само се мъчат с поезията си да подменят очите на хората и да променят

по някакъв начин действителността. За всяка държава поетите са враждебни, ненужни елементи и когато може тя ги потиска и унищожава. Те искат промяна, докато държавата и всичките й предани слуги, министри, чиновници,депутати и други подобни в никакъв случай не искат тя да се променя... * Формата не е израз, а само стръв, вход, врата, път към съдържанието. Ако формата все пак ни въздейства, ще успеем непременно да открием и скрития заден план.

в противен случай – ще загине. Защото живот без истина няма. Може би истината е самият живот. * Лъжата често пъти е израз на страх от това, което може да ни каже Нейно Величество Истината. Това е проекция на нашето собствено нищожество, на нашия грях, на всичко онова , от което се страхуваме. * Всеки осъден иска да получи отсрочка за своята присъда.

* * Колкото по остарява човек, толкова повече се открива неговия кръгозор. Но затова пък жизнените му възможности намаляват с всеки изминат ден. Докато накрая от него остане само един поглед, само едно издишване. В този момент, ние оглеждаме целия си живот. За първи и за последен път…

Истинската реалност почти винаги е нереално. Обърнете внимание на прелестната яснота, на чистотата и правдивостта на китайската гравюра върху дърво. Ех, ако можеше да се говори така... *

* Не се срамувайте да четете криминални книги. Всъщност и “Престъпление и наказание” на Достоевски, и “Хамлет” на Шекспир са криминални съчинения. Действието в тях се основава върху тайна, която постепенно се разкрива. Но има ли на този свят по-голяма тайна от Истината? Изкуството е само път за търсене на Истината. Истината е това, което е нужно на всеки от нас, за да съществува. Тя не може да се получи даром или да се заплати. Всеки трябва непрекъснато да я ражда сам,

Изкуството е като огледало и понякога избързва като часовник. Вземете например, Пикасо. Той първи отбеляза уродствата, които още не са измислени от нашето съзнание. * Този, който не е успял да познае цялата пълнота на живота,той не изпитва страх от смъртта. Защото страхът от смъртта е само резултат от несъществуващия живот.

ЗАГАДКИТЕ НА МИСЪЛТА Универсалният афоризъм Николай Велчев, ПУ „П.Хилендарски”

Някои афоризми, макар и с много малко думи, придобиват представително значение и затова често се употребяват в ежедневието на хората в качеството им на девизи. Това са например фрази и мисли, подобни на тези, които понякога човек намира отпечатани на листчета и сервирани с кафето му в големи кафетарии или получава като “късмети” от човката на папагала на някой пътуващ латернаджия. Могат да представляват думи и фрази, употребявани често в текстовете на популярни песни. Друг пример от световната практика: в столицата на Китай – Пекин, пред някои къщи и до днес има барелефи, на които китайците имат записани (с иероглифи) фамилни мъдрости от векове. Подобни афоризми придобиват по-голямо значение от всички други и получават популярността на “крилати фрази” в буквалния смисъл на думата. Тъй като тяхното съдържание е предназначено за универсална употреба, те могат да бъдат наречени “универсални афоризми”. Универсалният афоризъм трябва да се характеризира с особена изразителност, краткост и емоционалност. Общият брой на възможните думи за афоризми-девизи е от порядъка на няколко десетки, но голяма част от тях са взаимно зависими по смисъл. Тогава може да се постави като цел, намирането на такава комбинация от независими думи (например «ключови»), които да

заместват и изчерпват възможните съчетания от другите – зависими помежду си думи. В този случай изборът на най-подходящите ключови думи може да има за резултат Универсален афоризъм, защото неговите идеи и препоръки представляват интерес за големи множества от хора. Например, от хилядолетия е известен универсалният за християните девиз (“Аз съм и Пътят, и Истината, и Животът”, а от столетия е популярен английският афоризъм “Helthy, Wellthy and Wise” (“Здраве, доброта и мъдрост”). Една литературна справка [1-4] и др., резултатите от които (в случайна последователност) са показани в Табл. 1, представя какви ключови думи използват авторите за формиране на свои афоризми или девизи с универсално значение. Представените ключови думи са минимум на брой, но имат максимално широк периметър от значения. В Табл. 2 е развита и обоснована лична идея на автора за избор на три специално подбрани ключови думи с универсално значение: здраве-успехинесамотност, придружени от някои съответствуващи думи за съпоставянето или противопоставянето им по смисъл. Забележка: Има и девизи, които не са в състояние да станат универсални, защото е недопустимо да получат гласност. Такъв е например отпечатаният в [4] девиз на ексцентричния художник Салватор Дали: “Дали – това е дрога”. В заключение универсалните афоризми могат да бъдат повече от един. Например тук са изброени: 2 + 34 + 1 = 37 на брой универсални афоризми. Да се има предвид обаче, че афоризми със скрит, полускрит или явно нежелан ефект за обществото могат

също да придобият определено значение за хората. Първи такъв пример е призивът “Бъдещето е сега“, избран за девиз на една религиозна секта, забранявана няколко пъти в САЩ. Опасното в случая е, че в думата „бъдеще” от този текст (с безобидно на пръв поглед съдържание) означава незабавно прехвърляне на наследствения дял на всеки член на сектата към финансовите приходи (безименни) на сектата. Втори пример е срамният девиз на Салватор Дали. Друг циничен девиз е на Сандра Йованович, сръбска фенка на клуба на “Партизан”: “Някои са родени да работят, други – да живеят”. Трети пример е един весел призив на някои “учени”, издигащи в култ публикуването на всякакви резултати с името им и апелирайки откровено: “Нищо непубликувано!“ Следователно групата от афоризми с универсално значение могат да се възприемат без предразсъдъци, но все пак избирателно. ТАБЛИЦА 1. АФОРИСТИЧНИ ТЕКСТОВЕ И ДЕВИЗИ НА РАЗЛИЧНИ АВТОРИ, КОИТО СА ПОДХОДЯЩИ ЗА УНИВЕРСАЛНИ АФОРИЗМИ: (Обяснение: В скоби зад ключовите думи на съответния афоризъм е добавено името на автора или литературния източник) „Парите и успеха” (Бенжамин Франклин) „Любов” (Елиф Шарак) „Да уловиш мига” (Наполеон Бонапарт) „Удоволствие и задължение” (Хенрик Сенкевич) „Плащане и пазарлък” (Никол Партгорие)

„Щастие и сравнение” (Михаил Туповски) „Умереност и крайности” (Оскар Уайлд) „По-вкусно – по-рядко” (Константин Мелихан) „Ред” (Джеф Джордан) „Зли – добри” (Йозеф Булатович) „Потомци – предтци” (Хенрик Ягодзински) „Мисли глобално, действай локално!” (лозунг) „Икономисвайте време с афоризми!” (Юрий Базилев) „Време, пари и късогледство” (Виеслав Будзински) „Есенция, енергия и дух” (даоистка триада) „Всичко е любов” (103 годишният дядо Кръстю) „Животът е аспирация, респирация и експирация” (Салватор Дали) „Яж, моли се и обичай” (Джулия Робъртс) „Искам всичко и го искам сега!” (Лейди Гага) „Вяра, надежда и любов” (българска) „Здраве, богатство и щастие” (Призив на Европейската Комисия за здраве ЕСНА) „Парите никога не спят” (Уолстрийт) „Умен, преуспял и мил” (Кандис Бушнел) „Следвай парите” (американска) „Храни се бавно, мисли екологично, готви еротично” (Акцент на Salone Del (Gusto 2010)) „Физическо съвършенство под абсолютен контрол” (Янко Терзиев) „Душевен мир и спокойствие” (Мария Божкова) „Днес учим, утре ръководим” (Девиз на „Макдоналдс”) „Опозиция на всяка власт, отпор на всяка тъпота” (Девиз на в. „Стършел”) „Не забравям, не прощавам, не отмъщавам” (Девиз на Лили Иванова)

ТАБЛИЦА 2: КЛЮЧОВИ И САТЕЛИТНИ ДУМИ ЗА УНИВЕРСАЛЕН АФОРИЗЪМ Здраве: профилактика, дълголетие, въздържание, лекарства, диета, болести, предпазване и други Успехи: учение, образование, късмет, собственост, имоти, влияние, пари, богатство, банкиране, наука, изкуство, култура, победа, известност, щастие, нещастие, покровителство, фатализъм, смърт и други Несамотност: самота, приятели, неприятели, изолираност, контакти, съпрузи, противоречия, страх, омраза, любов, вдовство и други

Литература: 1.Бенджамин Франклин, Пътят към парите и успеха, Пергамент, С., 2009 2.Наполеон Бонапарт, Как да водим война, Пулсио, С., 2006 3.К.В.Душенко, Афоризми за всеки ден, Превод от руски, Изток - Запад, С., 2007 4.Салватор Дали, Мисли и афоризми, Елементи, С., 2005

ДИСКУСИЯ ЗА ВЯРАТА И РЕЛИГИЯТА Как да спася Божията искра в душата си, как да оживя своя дух? (Продължава от миналия брой) Дискусията в блога на Христо Блажев – виж публикацията По-добре е човек нищо да не каже, отколкото да каже... нищо! – избухна с нова сила; ето продължението й: Христо Блажев: Г-н Грънчаров, пренасянето на спора в областта на моята личност, качества и недостатъци ми се струва излишно разводняване на диалога. Мисля, че съм изложил достатъчно факти, които подкрепят тезата ми и личните ми убеждения, върху които е безпредметно да се спирам отново, достатъчно зает съм, мисля, че знаете къде се трудя и как се работи там. Подхвърлянето "мислещ – един ден, пожелавам Ви го! – млад човек" определено е грубичка обида и не смятам, че гостуването ви в един от малкото литературни блогове ви дава право на подобни лични нападки, доколкото никога не бих си позволил такива (да, атеистите сме и възпитани, да не повярва човек) обиди нито тук, нито във вашите сайтове. Тази дискусия е очевидно безпредметна, защото вие, бидейки философ, се реете сред духовната част на вяра, религия и прочие. А аз в ролята си на човек без нужда от такива неща, с опора само в мен и моя разум, виждам физическото измерение на всички тези неща и то не ми се нрави ни най-малко. Фактът, че милиарди се кланят на книга, писана от десетки хора преди 18-19 века, редактирана многократно, изкривя-

вана до неузнаваемост при множество преводи от преводи, говори сам по себе си. А наличието на институция като църквата, тънеща в разкош, (и малко бедни балъци за цвят) не помага много за защита на нуждата от религия. Но спирам дотук, утре ще пусна в другия ми блог Всичколандия мой превод на статия за идиотското положение в САЩ по отношение на атеистите, приемани като прокажени от "смирените" и "обичащи всички хора като братя" вярващи. Анонимен: Комунизмът бил виновен за милиони жертви и същевременно с лека ръка ползвате именно неговите прийоми за младостта и незнанието. Както казваше един приятел: "Бегай!" Книгата ми се струва интересна и при първа възможност ще я прочета. Free Infidel: Драги ми другарю Грънчаров (наричам ви "другарю" отчасти поради очевидно огромната ви омраза към свободната мисъл – омраза, типична за комунистите, и отчасти за да изразя неуважението си към вас). Високомерието ви е твърде голямо и се конкурира по размери само със заблуждението ви. Един човек, който е изразител на средновековни, тоталитарни религиозни идеи като вас, не може да бъде истински антикомунист. Както вече многократно е ставало ясно, приликите между религията и тоталитаризма са безброй, и все отвратителни. Неверието в богове – Христоси, Зевсове, Вишну-та и пр. открай време е било присъщо на събудените умове – тези, които не се поддават на масови психози и колективно оглупяване. За мен и комунизмът, и религията са еднакво гнусни и човеконенавистни.

Религията обаче печели като по-стара и като изтрепала повече хора. Присъединявам се към тези, които казаха, че с всички сили ще се борят срещу вярата в свръхестествени неща и религия. С неуважение, Free Infidel Free Infidel: И още нещо, Грънчаров. Понеже твърде интелигентно питаш "Някъде да сте чели в Библията Христос да призовава да се убива?!", нека те образовам малко. Открехни Библията, па намери Лука 19:27 със следните думи на Исус: "А ония мои неприятели, които не искаха да царувам над тях, доведете ги тука и посечете ги пред Мене." Хай със здраве, пък другия път първом попрочети нещичко! Христо Блажев: Хехе, това го проверих, наистина го има. Още едно доказателство, че за да си вярващ, не трябва да си чел библията. Или поне да пропускаш местата, които не ти уйдисват. lammoth: Хахах, на мен ми стана ужасно смешно :)) OWNED!!! Библията е чудесно четиво, стига да си падате по кръвосмешения (нормално за семитите, Аврам се жени за леля му Йохаведа и се ражда Мойсей), робство, расизъм, геноцид, войни, мъчения и линчове, убийства, мазохизъм, хомофобия, зомбита, отмъщения, геноцид и разбира се магии. Христо Блажев: Г-н Грънчаров, видях интересното ви взаимочеткане с някакъв младеж, който се самодефинира като много вярващ и прекланящ се пред вашия авторитет в търсене на популярност за блога си, избиващ едновременно на

100

национализъм и религиозност – две противоречащи си неща според ученията на църквата, но нейсе, да не задълбавам. Там пишете: "Аз винаги съм вярвал, че спасението на България е в ония, които са се родили в условията на свобода, т.е. в родените след 1989 година. Такъв, примерно, е и моят син. Само ония, които не знаят що е несвобода или що е комунизъм, и които никога не са ги преживели, могат да бъдат истински пълноценни и неувредени, т.е. свободни и достойни личности. Поразените от вируса на несвободата и на комунизма аз ги наричам "комуноиди". И такива могат да се променят толкова, колкото бетонът може да се преобрази в плодородна почва". ЕГН-то ми ли е причината да се изказвате така негативно за мен и убежденията ми? Сериозно, аз не помня комунизма, освен пюрето и че казвахме "другарко" в детската градина. Аз комуноид ли съм? Ангел Грънчаров: Няма какво да кажа. "Диалогът" по-горе е направо... чудесен! Мисля, че в случая няма никакъв смисъл да се опитва човек да спори с хора, при които водещо са не убежденията или ценностите, а инатът. И безкултурието... Просто ползвам се от случая да поканя тия, дето се кичат и гордеят така фрапантно със своето безбожие, на моите лекции по философия на религията (ще има видеозаписи) и на дискусиите върху тях, та белким нещо научат по тия така вълнуващи ги, явно, теми. Прочее, който иска да разбере нещо поне малко за това що представляват т.н. форми на духа, към които принадлежи и религията (наред с изкуството и философията), нека да се опита

да изчете моята дисертация със заглавие Учението за човека и формите на духа, писана още в периода 1985-1988 година. Приятно четене! И успех! Щото атеизмът, както и материализмът, на основата на който той израства, са отчайващо бездуховни! Поголяма личностна и културна катастрофа, особено за млад човек, аз лично не мога да си представя... Щото човекът, неразбиращ духа, е жалка и трагична в самоунизеността си картинка... Христо Блажев: Г-н Грънчаров, защо смятате, че аз или други млади хора с трезв разум, сме бездуховни? Да не би да ни смятате и за покварени и неморални, само защото не спазваме вековни закостенели ритуали? Атеизмът е не по-малко духовен от всички религии, подобре да почетете малко в тази област, казвам го безкрайно сериозно и без ирония. Очевидно е, че говорим за различни неща – философията на религията е нещо хубаво, трябва да се изследват такива неща – но аз и всички по-горе роптаем срещу буквалистичното приемане на религията и нейните канони. Колцина са вярващите, интересуващи се от философия на религията, моля ви се? Напротив, слушат чинно какво им проповядва някой тлъст поп и четат трескаво библията, но избирателно, да не би да попаднат на някое противоречие. Ок, нека опростим нещата, нали сме си глупавички по собствените ви думи. Отричате ли следните неща: 1. Библията е еклектичен труд, основан изцяло на древни езически култове и вярвания.

101

2. Писана е от много хора в продължителен период от време, огромната част (ако ли не всички) от които не са очевидци на събитията, които описват вдъхновено. 3. Редактирана е многократно с цел напасване на политическата конюнктура, най-малкото по времето на император Константин. 4. Преводите от преводи са изкривили безкрайно ключови пасажи от нея, което прави абсурдно теоретизирането върху тях. 5. В Библията жената е принизена до домашно животно, призивите към насилие са в изобилие, да не говорим за кръвосмешения, изнасилвания и прочие – трябва ли съвременните ни морални ценности да се формират от текст, писан в далеч по-варварски времена? 6. Църквата е паразитна структура, която е изкуствено създадена и живее върху човешката глупост и нежелание да се мисли. Духовността няма нужда от посредници. 7. Догматичното мислене е в основата на религията и нещото, което вярващите използват най-често е доводът, че библията не бива да се тълкува, а да й се вярва. Вие като философ я тълкувате, следователно не сте истински вярващ. 8. Вие казахте, че Исус не е призовавал към насилие, едно момче погоре ви контрира с цитат от библията – това означава ли, че не сте запознат с нея (това не е лошо, повечето вярващи не са) или си затваряте очите пред подобни пасажи, защото не отговарят на убежденията ви? 9. Отричате ли милионите жертви, дадени в името на религията по времето на кръстоносните походи, колониалния период и религиозните войни в Европа?

Отричате ли, че религията насърчава расизма, следствие на който и до ден днешен измират милиони? Че политиката и до наши дни се мотивира от религиозни нелепици, най-малкият пример за което е идиотът Буш, който навираше бога си в лицата на целия свят непрестанно? 10. Милиардите представители на други вероизповедания (че и атеистите!) по-малко духовни ли са от християните? Спирам дотук. Изключително ми е интересно дали ще се осмелите да отговорите честно на директни въпроси за религията, без да прибягвате до мъгляви измъквания, въз основа на които всички вярващи са обосновавали своите заблуди? Предполагам, че няма да копирате този коментар в блоговете си, но аз ще го направя във Всичколандия, заедно с вашия отговор, надявам се. Free Infidel: Грънчаров, ако имаше поне капка интегритет в теб, нямаше така малодушно да избягаш от цитата на Исус, който ти приведох – за посичането на неверниците. Нищо ли няма да кажеш? Всъщност, не се учудвам... lammoth: Г-н Грънчаров, след разкритията че не сте чел Библията и множеството негативни ревюта, които получи тя в „Книголандия” и други сайтове, чух че Бог ще пусне "Библия II – Отмъщението на Мария Магдалена", надявам се поне нея да прочетете. Всъщност следващия път се надявам да коментираме теми по кристалография, механика, технологии, физика, химия или астрономия, но като гледам интелектуалното ви ниво и болезнените напъни да го покажете по някакъв начин, разбирам защо сте се на-

102

сочили към ориенталските пустинни фантастики. Ангел Грънчаров: Много се радвам, че най-сетне – въпреки въззлобничките задевки относно моята "начетеност" и интелигентност – уважаемите господа атеисти най-вече сякаш са предразположени към един по-смислен спор по същество. Ако сте забелязали, моя милост твърде много обича споровете и дискусиите с интелигентни и мислещи млади хора; и затова не пропуска сгоден случай да помогне на ония, които искат да разберат по-добре или да вникнат щогоде по-дълбоко в същината на проблемите около духовното и религията. Защото това са твърде сложни проблеми, които не бива да бъдат отхвърляни с лека ръка – сякаш живеем не във второто десетилетие на ХХI век, а в 30-те години на ХХ век, сякаш не се намираме в европейска България, а в някоя сталинистка азиатска държава, и сякаш не сме нормални хора, а сме проповедници на "най-прогресивната, научна и материалистическа философия" и агитпропчици на "най-напредналия и безпощадно войнстващ научен атеизъм". (Забележка: думата "агитпропчик" иде от израза "агитация и пропаганда" и такива са били марксистко-комунистическите вандали в СССР, НР България (и пострадалите от комунизма страни от Източна Европа), водили безпощадна война с вековните традиции на духа, религията, философията, свободата, човечността.) Г-н Блажев, похвално е, че изисквате конкретен отговор на цялата поредица от задени ми от Вас въпроси. Радвам се на такава една любознателност. Разбира се, ще Ви отговоря най-основателно, като, разбира се, не мога да се

разпростирам, а ще се старая да бъда пределно лаконичен. Да караме поред: 1. Отричате ли, че Библията е еклектичен труд, основан изцяло на древни езически култове и вярвания? Въпросът не е поставен правилно. Какво отричам или утвърждавам все пак трябва да решавам само аз, а пък, признайте, въпросът Ви ме поставя в някаква предварително зададена от Вас самия рамка. За такива въпроси се казва, че са "подвеждащи", но моя милост е от "стара коза яре" и ще си позволя да задам правилно, коректно и по-културно (не се обиждайте, употребявам тази дума, щото както сте го формулирали, въпросът Ви ми звучи "агитпропчиковски", ако мога да употребя такава дума, т.е. сякаш е зададен от агитпропчик на т.н. "научен атеизъм") та ще си позволя да задам иначе Вашия въпрос, т.е. ще го (пре)задам така: 1.Какво за Вас е Библията? Мисля, че така въпросът е зададен коректно, нали? Ще Ви отговоря съвсем кратко: Библията е цял един духовен свят, цяла една духовна Вселена. Тя наистина е духовен конгломерат, който трудно може да се проумее от позицията на едноизмерния и слаб човешки ум, а се иска да бъде включен целия духовен и творчески потенциал на душата на човека (чувства, въображение, вяра, воля, интуиция, усет, дори безсъзнателни импулси от различно естество и пр.). Такова богатство от идеи, ценности, вярвания, човешки страсти, от разумност, неразумност, култура, философия, митология, приказност, чудесност и пр. не може да се открие в нито един друг писмен паметник на културната история на човечеството. Няма друга книга, която да е оказала такова мощно влияние

103

върху огромни пластове на човешката цивилизация и върху представите на човечеството за съществуващото и неговия генезис, дълбини, естество, духовен смисъл и съдбовност. За да се възприеме невероятно богатия смисъл, скрит в Библията, се иска подобаваща нагласа на духа на човека; ако тази нагласа липсва, тогава човек просто няма как да постигне контакт с упоменатия вътрешен и езотеричен смисъл на Светото Писание. И тогава такъв човек почва да смята, че Библията е просто... "еклектичен труд, основан изцяло на древни езически култове и вярвания", с което де факто само демонстрира, че просто не му се е удало да схване нищо съществено от онова, повтарям, духовно богатство, което е налице в този Велик текст. Да мина към втория въпрос, понеже обещах да бъда лаконичен: 2. Отричате ли, че Библията е писана от много хора в продължителен период от време, огромната част (ако ли не всички) от които не са очевидци на събитията, които описват вдъхновено? Знаете ли, мен специално изобщо не ме вълнува кой (или кои) и как е писал (или са писали) Библията. Има си хора, сведущи в тази област, които, стига да не робуват на някаква научно-позитивна преднамереност – а са културни и старателни учени, изследващи внимателно духовните феномени, вложени в това, което наричаме Библия – биха могли да информират ония, които толкова се вълнуват от такъв един въпрос, според мен нямащ отношение към онова най-съществено, което може да се запита човекът, искащ да разбере Светото Писание. Също така няма никакво отношение към същината на цялата работа

това дали са били "очевидци" на "описваните събития" предполагаемите автори на Библията, понеже не фактическата страна на събитията, а техния духовен и екзистенциален смисъл е същественото, докато всичко останало е съвсем безинтересно. Безинтересно е за човека, опитващ се да вникне и да се овладее, да се причасти към оня свърхбогат духовен смисъл, на който са носител текстовете, образуващи Светото Писание. Има цяло едно изкуство за смисленото тълкуване на текстове с оглед доближаването на душата, до "улавянето" на техния необикновено богат смисъл, и то се нарича херменевтика; ако искате да се освободите от своята предубеденост към текстовете на Светото Писание, не е зле да попрочетете нещичко за херменевтиката, за да се убедите сам, че задачата за вникването в автентичния смисъл на текстовете на Библията съвсем не е толкова проста, както на Вас сега Ви се струва. Да мина към следващия въпрос: 3. Отричате ли, че Библията е редактирана многократно с цел напасване на политическата конюнктура, най-малкото по времето на император Константин? Казах, че въпросът как е писана Библията съвсем слабо ме интересува, да бъда съвсем честен – изобщо не ме интересува. Друго, казах, е онова, от което би следвало да се вълнува оня, който иска да се овладее от духовното богатство, скрито зад привидно "наивните" или не знам какви си текстове, от които е изтъкано Светото Писание. А същественото, повтарям, е: да се направи така, че душата на четящия Библията да бъде настроена по такъв начин, та да й се удаде да долови пределно богатия духовен смисъл – сиреч, мъд-

104

ростта – скрита зад онова, което се набива на очи, когато Библията се чете от човек, който няма подобаващата за това нагласа. Да, в Библията има прекалено много свръхбогат смисъл, толкова богат, че с право тя се нарича Боговдъхновена Книга, в която разбиращият открива някаква извънземна или дори трансцендентна мъдрост. Да, мъдростта, скрита в тестовете на Светото Писание не е по силите на всяка една душа, особено пък това е непосилно за душите, на които не се удава да се овладеят от оня чист порив към истината на Битието, който единствен може да ни причасти към съкровените ценности на духовната история на човечеството. Разбира се, когато е налице подходящата нагласа, изобщо не е трудно човек да преизпълни душата си с оня велик смисъл, скрит в текстовете на Библията. Повтарям, целият проблем на ония, които не успяват да доловят и да се овладеят от този изключителен смисъл и от мъдростта на Светото Писание, се свежда до това: липсва им подобаващата духовна нагласа, или, другояче казано, ако мога да използвам израза на Кант, липсва им "духовното око" на религията (или на философията), поради която тяхната ученост е "циклопска", т.е. гледат само с едно око, окото на претенциозния разсъдък и на схематизиращата научна нагласа. Просто, уважаеми г-н Блажев, трябва да освободите съзнанието си от догмите на едноизмерната научна предубеденост, защото докато тези догми сковават Вашето съзнание и душа, за Вас Библията няма как да е друго, освен, примерно "редактиран многократно текст с цел напасване на политическата конюнктура, най-малкото по времето на император Константин".

Прочее, това последното сте го научили най-вероятно от някакъв доцент-историк и, разбира се, "научен атеист", нямащ ни най-малък усет към духовното съдържание на Библията, т.е. такъв, че за него автентичното разбиране, вникването в истината на това последното е последната му грижа в този живот. Да мина към следващия Ви въпрос: 4.Отричате ли, че преводите от преводи са изкривили безкрайно ключови пасажи от нея, което прави абсурдно теоретизирането върху тях? Светото Писание, казахме, е Боговдъхновена Книга. Писането и превеждането на Библията е едно велико тайнство. Тоест Боговдъхновени са и авторите, и преводачите, и преводачите от преводачите, и дори тълкуващите, разбиращите я, или, по-вярно – опитващите се да я разберат. Другояче казано, това, на което акцентирате, няма никакво отношение към същината на самата работа. А да се теоретизира върху текстовете от Библията е абсурдна и лишена от смисъл задача. Запомнете от мен: Библията не трябва да бъде обяснявана, и то през мензурата на пределно опростяващата и стесняваща всичко научна парадигма, Библията просто трябва да бъде разбирана, включително и със сърцето, с цялата душа, с целия духовен и творчески потенциал на човека. Този е основният постулат на херменевтиката като изкуство за доближаването на душата ни до най-съкровени духовни ценности, които можем да открием и в текстовете на Светото Писание. Текстовете на Библията трябва да се тълкуват, а пък буквалистичното и фактографското "разбиране-обяснение" на тия текстове е все едно да не разбереш абсолютно нищо, сиреч, да кръжиш

105

в пределите на нищото – и на празното откъм смисъл. Общо взето това получават за награда атеистите, седнали да четат Библията: не получават нищо, като причина за това са те самите; а именно сами са си затворили душата, тя е станала непроницаема за оня духовен смисъл и за ония богатства, които може да открие в Светото Писание човекът, чиято душа престъпила към него с нужната откритост, необремененост и освободеност. Да мина на следващия въпрос че май започнах да забравям за обещанието си за лаконичност: 5.Отричате ли, че в Библията жената е принизена до домашно животно, призивите към насилие са в изобилие, да не говорим за кръвосмешения, изнасилвания и прочие – трябва ли съвременните ни морални ценности да се формират от текст, писан в далеч по-варварски времена? Въпросът Ви показва само това, че се плъзгате по външното и се впечатлявате от несъщественото. Колкото понезначително е нещо, толкова по-голямо внимание му обръщате. А що се отнася до моралните ценности на съвременния човек, те, разбира се, се основават и покоят тъкмо на ценностите на онази велика духовна традиция на човечеството, която откриваме в големите религии. Западната цивилизация на свободата се основава, например, на ценностите на Христовото учение, на Христовата религия. Т.е. съзнанието и морала на съвременния човек са формирани от многовековната традиция на великите религии, и то до такава степен, че дори атеистите, пък било те "научни" или "ненаучни", мислят със същите категории и гледат на морала през призмата на ония ценности, които е дала на човечеството

съответната духовно-религиозна традиция. Прочее, нима смятате, че моралните устои на съвременния българин са извън онази многовековна християнска традиция, която е формирала нашата културна и верска идентичност?! Нима моралът на съвременния българин е нещо като листо, брулено от безжалостния вятър на инстинктите, на капризите на унизената му сексуалност и на "ценностите" на просташката компенсационна чалга-култура?! Я и помислете малко кой е българският корен, коренът на българския дух и възможно ли е вековната ни духовна традиция да бъде забравена или изкоренена така лесно? Даже комунистите не можаха да съсипят традиционния морал в сатанинските си ексцесии над духовното, и то не за друго, а защото неговите религиозни корени са впити така дълбоко в сърцата на българите, че нищо не може да ги изтръгне оттам! 6. Отричате ли, че Църквата е паразитна структура, която е изкуствено създадена и живее върху човешката глупост и нежелание да се мисли? Опитайте се, драги г-н Блажев, да правите разлика между вяра, религия и църква. Църковната институция си има своето призвание, като много често – понеже тя е човешко дело – лицата, въплъщаващи тази институция, съвсем не стоят на висотата на своята духовна мисия. Но нека ние да не се грижим за отношенията на самозабравили се "попове" – такива лица не заслужават да бъдат наричани духовници или свещеници! – с Бога, на който уж служат, но за който съвсем са забравили, понеже са потънали в материалистично опиянение от властта, парите и горделивостта. Ако

106

има някой, който да е по-безкомпромисен към изстъпленията на "православни" талибани като Николай Пловдивски, това сме ние, вярващите хора. За жалост, Църквата ни беше осквернена от десетилетния атеистичен режим на комунизма и беше овладяна от ченгета на ДС с очевиден материалистически манталитет, които днес се представят за владици и мутрополити. Недейте обаче да си правите извод, че точно такива трябва да са призваните от духовната си мисия християнски духовници и наставници. Такива нямат нищо общо с нея. Църквата ни тепърва трябва да се освободи от тая атеистична, лицемерна и безскрупулна напаст и да засияе с автентичната си духовна светлина. 7. Отричате ли, че догматичното мислене е в основата на религията и нещото, което вярващите използват най-често е доводът, че Библията не бива да се тълкува, а да й се вярва? Мисля, че въз основа на вече казаното се подразбира отговора ми на този въпрос. Вярата се опира на такива неща като вдъхновение, духовен екстаз, чиста причастност към духовното като такова, които са породени от това, че целият духовен и творчески потенциал на човека е активиран, за да успее да се овладее от духовното богатство и смисъла на религията като субстанциално единение с Бога. При автентичната вяра за "мислене" и за "догми", да не говорим пък за "теоретизиране", и дума не може да става, те нямат нищо общо с тайнството на автентичната вяра. Пиша това с ясното съзнание какъв коз давам на атеистите. Но го правя умишлено, за да се разбере поне малко същината на проблема. Вярата не се

нуждае от тълкуване с думи, понеже тя се чувства с цялото сърце и душа. Религията и вярата не могат да бъдат обяснени на оня, който не ги е преживял, сиреч, който ги няма в сърцето си. Който пък ги има, такъв няма никаква нужда от каквито и да било обяснения и теории. Тоя, който не разбира и няма желание да разбере духовния смисъл на вярата и религията, такъв именно се нуждае от обяснения. Но те съвсем няма да му помогнат. Иска се друго. Казах какво. Ето затова всичко, което написах дотук, вероятно изглежда на атеиста като пълна "абракадабра" или безсмислица, а пък за вярващия е най-естественото нещо на този свят, което изобщо не се нуждае от обяснения и теории. Драги г-н Блажев, затуй си позволявам да Ви посъветвам: ако не направите нещо този смисъл на вярата и на религията да се роди в сърцето Ви, Вие никога няма как да ги проумеете със самонадеяния си и суетен ум. Ще се радвам ако се опитате да разберете какво Ви казвам. Казвам го от добро сърце и с добър помисъл. Съвсем не ща да Ви обиждам. Какъв е смисъла да Ви обиждам? Аз искам само да Ви помогна поне с нещичко. Ний, вярващите хора, не знам дали сте го забелязал, сме хора с благородни души и с чисти помисли. Оня, който Ви е надъхал против вярата и вярващите, просто Ви е подвел и е натикал духа Ви в коварен лабиринт, от който трудно ще излезете. Истински вярващият човек е неспособен да прави някому зло. Но стига толкова, да мина към следващия въпрос: 8. Вие казахте, че Исус не е призовавал към насилие, едно момче погоре ви контрира с цитат от библията – това означава ли, че не сте запознат с нея (това не е лошо, повече-

107

то вярващи не са) или си затваряте очите пред подобни пасажи, защото не отговарят на убежденията ви? Буквалистичното "тълкуване" на някакви фрагменти, извадени от контекста на цялото, не може да доближи никой до автентичния смисъл, който е скрит в един или друг епизод, представен в Светото Писание. Само онзи, който се е доближил до духа на Христовото учение, т.е. до целостта на идеята, която подарява на човечеството Христос, само той ще може да постигне смисъла, скрит в този или онзи конкретен детайл. Ако някой си е втълпил, че Христос проповядва човеконенавистнически идеи, аз по никакъв начин не мога да избия тази глупава "мисъл" от главата му. Нека да си живее с нея, щом така му харесва. Тя обаче само показва колко беден духовен живот води оная душа, която има нужда от такива мисли, за да задоволява потребността си от такова едно суетно и кухо тщеславие. 9. Отричате ли милионите жертви, дадени в името на религията по времето на кръстоносните походи, колониалния период и религиозните войни в Европа? Отричате ли, че религията насърчава расизма, следствие на който и до ден днешен измират милиони? Че политиката и до наши дни се мотивира от религиозни нелепици, най-малкият пример за което е идиотът Буш, който навираше бога си в лицата на целия свят непрестанно? Казах, че от агитпроповски глупости и наглости не мога да бъда впечатлен. Прочее, Вие, драги г-н Блажев, случайно "забравихте" да отговорите на въпроса ми, който Ви зададох на едно място; да Ви го припомня и аз сега на свой ред:

За какво Ви говори безспорния факт, че най-бесни отрицатели на религията са тъкмо т.н. "научни атеисти" на комунизма, и то от ерата на най-дивите му ексцесии, с които подвизите на "мракобесното средновековие" изглеждат като невинни детски игрички? Май нещо Ви е неудобен този въпрос, а, драги г-н Блажев? Защо го "забравихте"? И защо на въпроса ми, както се вижда по-горе, ми "отговаряте" с въпрос, и то зададен изцяло агитпроповски? Все пак аз съм такъв човек, че даже изстъпленията на бесовския "научен атеизъм" на автентичния комунизъм не можаха да убият пиетета ми към духовното, към Бога, вярата и религията. Тъй че сега тъкмо на мен да се опитвате да пробутвате тия агитпроповски номерца просто е съвсем безнадеждна прищявка. 10. Милиардите представители на други вероизповедания (че и атеистите!) по-малко духовни ли са от християните? Тук, признавам си, ме изловихте :) Шегувам се. Не ща да Ви подвеждам. Ще Ви кажа само нещичко, щото повдигате интересна тема, на която съм отговорил в своята дисертация още по времето, когато съм бил на 27-28-29 години. Понеже добре знам, че няма да изчетете нейния текст, носещ заглавието Учението за човека и формите на духа (ако искате, ако размислите, мога да Ви дам линк?), ще Ви кажа само това: Специфична духовност съществува на почвата на т.н. синтетични духовни форми, именно на почвата на философията, изкуството и религията. Философията, изкуството и религията са три специфични езика, на които духът вещае все една и съща истина. На три различни начина изкуството, философи-

108

ята и религията ни казват едно и също нещо. Да, хората, които нямат усет, пиетет, влечение, настройка към духовното било на почвата на философията, било на почвата на изкуството или на религията, за жалост, не могат да развият душата си до нивото на духовното. Мирогледът, изхождащ и опиращ се на едноизмерната научна парадигма, съвсем не може да породи духовност. Той е жестоко ощетен откъм духовни стойности. Точно на това основание по-голямата, подавляващата част от великите учени, за да компенсират този недостиг, са имали пиетет било към изкуството, било към философията, било – и тук ще се изненадате, защото този е най-честия случай – към религията. Толкова. Желая Ви успех в премислянето на това, което се постарах да Ви кажа по-горе. Вече близо 30 години съм се опитвал да помагам на хиляди млади хора да вървят по проправен от тях самите път към оня смисъл, без който човекът е застрашен да се превърне в духовен инвалид. Или импотент. Било философията, било изкуството, било религията могат да спасят и Вас от такава една опасност. Не се сърдете, но ще Ви кажа: застрашени сте в прекалено голяма степен от нея. Това е очебийно за хората, които имат отношение към духовното и четат Вашите непремерени изказвания-изхвърляния. Трябва да направите нещо за да спасите Божията искра в душата си, именно духа, без който сме застрашени да се превърнем в животни или в зверове. П.П.Казвате, че искате да публикувате Вашия и моя текст в блога си. Но какво пречи да го публикуваме съвместно? Мисля, че въпреки всичко се получи поучителна дискусия. А че трябва да се

дискутира по тия въпроси е несъмнена необходимост... (Следва)

109

ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО Що е "личностно-центрирана методика"? Димитър Желязков От доста време мисля и пиша по такава една тема: Личностно-центрираната методика. Ако някой друг преподавател се заинтересува, да заповяда да ме попита, ще му обясня най-подробно – защо не?! На мен лично много ми е интересно как ще се посрещнат идеите, които имам намерение да споделя. Дано нещо от това, което си мисля, да е на някой все пак поне малко полезно. Искам обаче още тук да кажа нещо, което може да пробуди нечие любопитство. Защо "личностно-центрирана" да е методиката, за която ще стане дума. Как така "личностно" и също така "центрирана"? Да не би да се има предвид, че това е методика, която е центрирана около личността? Чия личност, на учителя – или на ученика? Или и на личностите и от двете страни трябва да се обръща подобаващо внимание? Тези и още много други любопитни и значими въпроси ще ме занимават в изложението ми. Да кажа още нещичко. В "педагогическия процес", първо, трябва да участват две равнопоставени страни – субекти – това именно са личността на преподавателя и на "обучавания". Учителят да участва именно с цялата си личност, не само, да речем, с ума си или с интелекта си. Ами досега как е участвал, нима не с цялата си личност? Да, ама тепърва трябва да го прави осъзнато. Цялото богатство на личността на учителя трябва да бъде включено и да участва в един пълноценен образо-

вателен и педагогически процес. Същото се отнася и за личността на ученика. Не основни "пластове" в тяхната личност да бъдат пренебрегвани или потискани, напротив, трябва да се даде простор на изява на всичко, което носи в себе си личността на учителя и на ученика. Това, следователно, е една съвсем човечна педагогика или методика. Не "свърхчовешка" или "получовешка", а именно човешка. И то по един човешки начин. Сиреч – свободно. Понеже свободата трябва да е пространството на изявата на пълноценната личност на учителя и на ученика. Цялостно излъчване на душевността, която се таи в личността на ученика и на учителя. Междуличностно взаимодействие – това също е ключов израз, от който трябва да се изхожда, ако искаме да разберем попълно за какво всъщност става дума. И още нещичко да добавя – като изходна предпоставка. Личност иде от раз-личност, а пък двете идат от лице. В личностно центрираната методика се има предвид и се изхожда от това, че ние, като личностни, сме различни – и такива трябва да си останем. Да не се нивелира или елиминира личностното в познавателния или образователен процес означава точно това – да се акцентира от раз-личността на участващите в него. Ние сме различни, сиреч, не можем да мислим еднакво, да възприемаме еднакво, да чувстваме еднакво, да оценяваме и прочие, напротив, във всички тия свои същностни и също така коренни прояви сме различни. Ето защо личността на ученика не бива да бъде моделирана по калъпа на личността на учителя – едно такова насилие не трябва да бъде допускано. Ученикът в никакъв случай не трябва да бъде принуждаван да мисли като учите-

110

ля си, той трябва да мисли като себе си. За което трябва да има изискващата се за това свобода. Свободата е фокуса, около който всичко в тази "методика" се върти. Без свобода няма личност, няма също така и различност. Основният дефект на нашето образование е че то е изключително обезличностено. Участващите в него са всичко друго, но не и личности. Те биват принуждавани да се откажат от личността си – и, респективно, от свободата си. Комунизмът и манталитетът, стереотипът, наследен от него, и впит така упорито в душите и съзнанията, е причина за това обезличностяване. Промяна може да има само ако тъкмо личността стане стожера, около който всичко трябва да се завърти. Ако това не се случи, нищо ново няма да се появи. Обезличностеното образование е неплодоносно. То не заслужава даже думата образование. Образование иде от образ, сиреч, цялостна структура не на какво друго да е, а на личността, на душевността, на самата цялост на човека. Която трябва да се формира спонтанно, свободно, непринудено. Тук не може да се действа с неподходящи инструменти, примерно, с чук. Или със сърп. Тук всичко е така фино, че много полесно се руши, отколкото да се създава. Да обобщя: личностно-центрираната методика е ценностно фокусирана. Какво точно означава това, ще разясня в лекцията си. Тук ще вметна само, че въздействието върху ценностите на личността е нещото, което нашето недъгаво образование съвсем не прави. Или го прави съвсем неподобаващо. Така го прави, че повече вреди, отколкото да помага. На това основание младите у нас или нямат ценности, или са прекалено много цен-

ностно объркани, или пък са оставени сами да търсят спасителния бряг. Ценностният момент у нас, не само в образованието, а и изобщо, в цялостния живот, е пренебрегнат до степен, от която повече не може да бъде. Така повече не може да продължава. Да спра дотук. Ще се опитам утре да покажа как по-конкретно се изразяват и въплъщават тия принципи в един наистина пълноценен и човечен процес на образование, който, за жалост, рядко се случва из нашите училища и дори академии. Ако се случва, е като изключение, а не като правило. Онова, което пречи, са разните инструкции, разсъдъчни правила, норми, манталитет, един ужасен манталитет, който си стои непокътнат и действа подмолно, несъзнавано. Той трябва да бъде подложен обаче на пълно и безпощадно разрушаване. Ето и за тия неща ще говоря утре. Прочее, тия дни получих ръкописа на новата, доколкото знам, все още не отпечатана (но подлежаща на печат) книга на дейците на "Новото образование", обединени от г-н П.Лазаров. Благодаря на г-н Лазаров, че ми изпрати книгата. Една интересна за мен книга, която чета внимателно и непременно ще реагирам щом я възприема цялостно. Също така се захванах да пиша своя, при това съвсем синтетична концепция за образованието, което да бъде контрапункт на оная концепция за "закон на училищното образование", която мъдрят министерските глави. На които, прочее, нямам никакво доверие. Те са показали, че нищо смислено и жизнеспособно не могат да родят – или поне да измислят. Затуй да чакаме те да ни кажат какво да правим в нелеката ситуация, в която се намира българското училище, е не смърт подобно. Трябва сами да се

111

опитваме да намерим изхода. И трябва да завоюваме това право да го правим. То, всъщност, е наше исконно, но потъпкано право. Не да чакаме благоволение или разрешения, най-малкото пък инструкции. А сами да търсим и да действаме. Друг път няма. Другото, казах, е на гибел подобно...

Да строшим оковите на българското образование! Венелин Гоцев През последните две седмици в часовете по психология и етика, които водя, прожектирах на учениците два филма на Федерико Фелини: "Амаркорд" (на учещите психология) и "Нощите на Кабирия" (на изучаващите етика). Понеже филмите са дълги (120 минути), наложи се прожекцията да продължи 3 учебни часа от по 40 минути. Поради дефицит на време не можах да доведа замисъла си докрай, а именно в час да се разгори дискусия, учениците да могат да споделят впечатленията си, в замяна на това им предложих всеки да опише преценката си за филма писмено. И ето, тия дни чета купчина писмени работи с разсъждения на ученици за филмите на Фелини. Искам тук накратко да кажа какво констатирах в крайна сметка. Безспорно е, че днешните млади хора общо взето съвсем не познават и не са привикнали да възприемат произведения от този род, именно произведения на истинското киноизкуство. Това, което те гледат, към което са привикнали, общо взето са произведения на филмовата индустрия, които не заслу-

жават да се нарекат изкуство, а са нещо като филмова конфекция. Страшна е деформацията на съзнанията, по-скоро на душите, която причиняват тия непълноценни филми; констатирах, че поголямата част от учениците не успяват да се вживеят с цялата си душа във филма, да почувстват онзи смисъл, който струи от екрана – и да се заразят с емоцията, която режисьорът, в случая Фелини, е вложил в творбата си. За да се възприеме пълноценно филм на Фелини се иска човек да остави душата си освободена от нагласите на всекидневието и отворена за проникването в нея на онази богата амалгама от образи и звуци, каквато по същество е един негов филм. Общо взето поголямата част от учениците не успяха да постигнат тази незангажираност на съзнанието, необходима за пълноценното възприемане на вложения във филма смисъл, поради което тия младежи откровено си заявяват, че "почти нищо не са разбрали" от него. Аз един такъв резултат го очаквах, понеже и преди, в други случаи, съм констатирал някаква ужасна безчувственост или емоционална притъпеност, която формира в душите на младите днешното поставено на неверни основи образование. Същевременно обаче установих, че на моменти магията на истинското изкуство успяваше въпреки всичко да увлече в своя могъщ емоционален порой душите на повечето от тия млади хора, а пък една част от учениците явно се развълнуваха дотам, че твърдо заявиха, че искат да гледат всички филми на Фелини; някои скоро се похвалиха, че вече си били "свалили" филмите на Фелини и започнали да ги гледат в домашна обстановка, което говори много. Смятам, че само този резултат да беше пос-

112

тигнат от моята инициатива – все пак учениците в час никога не бяха гледали цял филм! – то смятам, че времето, което отделих за това, съвсем не е отишло напразно. Въпреки че от "педагогична гледна точка", убеден съм, ще бъда подложен на критики – ако образователната институция разбере за моето "дидактично" своеволие. Както и да е, аз лично смятам, че дидактиката и педагогиката с техните предписания съществуват само за това да бъдат игнорирани и нарушавани. Понеже общуването с младите няма как да не е свободно, личностно, творческо и непринудено отношение, което може да бъде убито ако се подчини на изкуствените разсъдъчни правила на дидактиката-педагогиката. Радващо е, че една малка част от учениците бяха така силно впечатлени от филмите на Фелини, че когато им казах да се опитат да опишат впечатлението си, твърдо ми заявиха, че им трябвало много време да опитат да сторят това; явно са имали какво да кажат, пожелаха в къщи на спокойствие да пишат, с което аз веднага се съгласих. И ето, тия дни, четейки писмените им работи, откривам, че някои ученици са написали превъзходни и богати на смисъл анализи. Аз лично смятам, че онова, което се прави в час, трябва да се съобразява с мащаба на най-силните, на найдобрите, на елитните ученици, трябва да отговаря на техните потребности, именно, трябва да се прицелва в една по-значима цел, а не да се мъчи да угажда на посредствените и на слабаците, та да служи на тяхната умствена и душевна ленивост. Когато обаче нивото е съобразено с потребностите на найдобрите, на елитните ученици, ще стане

така, че те ще почнат да "дърпат" останалите напред, а не, както обикновено става в нашенски условия, ленивото мнозинство да ощетява и да накърнява интереса тъкмо на най-способните. И да е нещо като воденичен камък на вратовете им. Изобщо с тази иновация – да прожектирам цял филм на Фелини в час по етика или по психология – аз обаче се прицелвах в още по-висока и достойна за съвременното образование цел. Това, което се прави в нашите училища, в основни линии не е друго, освен упражняване в едно досадно "умуване" и теоретизиране. Докато младите хора, разбира се, нямат и не могат да имат един такъв чист теоретичен интерес, напротив, техният интерес би следвало да е по-общ и богат, именно, следва да е попълноценен човешки интерес. Какво имам предвид ли? Ще се поясня. Ще дам фрапантен пример: какво обикновено правят нашите ученици в часовете по литература (или история, да речем)? Ами биват принуждавани не да се наслаждават на самите произведения на изкуството (или на така вълнуващите деяния на историческите личности) и да споделят чувствата си и преценките си по този повод, ами биват насилвани да заучават някакви досадни разсъдъчни коментари и анализи на "литературоведите" и на лишените от усет за духа на самата история историци. Стига се до абсурда, че учениците по литература изучават не самата литература, ами изучават... учебниците по литература, докато пък по история учениците не изучават самата история, ами учат разсъдъчните трактовки на историци за историята, които често нямат нищо общо с интимното на самата човешка история!

113

По тази причина на нашите ученици се предлага обезчовечено съдържание по предмети, които по идея би следвало да са най-човечни, пък после се чудим защо младите хора (пък и хората изобщо у нас!) били безчувствени, способни на ужасни прояви на безчовечност, защо били с инертни, невъзприемчиви за духовното души. Другояче казано, нашето образование е не просто обездуховено и бездушно, ами дори носи в себе си и една ясно доловима антидуховна потенция – като вземем предвид това, че тъкмо духовното е квинтесенция на автентично и на същностно човешкото. А след като ние си позволяваме лукса да формираме в училище личностите на младите по един обезличностен и дехуманизиран (бездуховен) начин, нямаме право след това да се чудим защо младите били "такива и онакива", да се възмущаваме лицемерно от тяхната арогантност, от тяхната отдаденост на простащината, на безцеремонното деперсонализирано отношение както към собствената, така и към личността на другия, на "ближния". Само пълноценното общуване с истинското изкуство може да противодейства ефективно на ширещата се в душите безчувственост, също така на безличността и на антидуховността, която пък е друга дума за обозначаване на безразделното господство у нас на материализма, на нихилизма, на аморализма, на простащината. Разсъдъчното, наукообразно и дидактично образование и възпитание е откъснато от нуждите на живота и по тази причина не е в състояние да влияе на онова, което може да направи личностите на младите хора жизнеустойчиви и отдадени на интимния патос на автентичния живот. Такова образование по-скоро вреди на младите,

отколкото да ги прави адаптивни спрямо потребностите на самия живот; то носи в себе си толкова вредна антидуховна и безжизнена потенция, че трябва да бъде оценено като абсурдно и отхвърлено незабавно, без снизхождение и без жалост. Това обаче не става и толкова непълноценният образователен модел на несвободата, унаследен от комунизма, продължава да трови душите на младите и да ги прави духовни и емоционални инвалиди. Последствията от това безхаберие са страшни, ала, понеже съвсем не се съзнават, не предизвикват в обществото ни някаква особена обезпокоеност, което всъщност е истински страшното. И по тази причина, ето, да речем, нашите ученици сега протестират, искайки държавата да им върне зимната ваканция (този протест, впрочем, е съвсем оправдан), но би трябвало най-вече да протестират срещу неадекватното спрямо нуждите на живота и на съвременността образование, игнориращо най-ценното, което имат: личността, нашето истинско богатство! Сега разбирате ли защо сме най-бедни в Европа? Защото личностната бедност е основата и предпоставката за всяка друга нищета и мизерия! А сега да се върна на темата си. Смятам, че в нашето училище само изкуството и философията могат да противодействат на опасните позитивистични тенденции, застрашили най-важното: неговата пригодност за живота. Затова, разбира се, трябва основно да се променят учебните програми, ала за целта най-напред трябва да промени самия образователен модел, който трябва да се съобрази с една добре премислена и съвсем съвременна философия и стратегия на новото българско образование.

114

Тук искам в тази връзка да вметна следното. Онзи ден по телефона ми се обади секретарката на Омбудсмана на Република България, която ми съобщи, че моето Писмо до Омбудсмана на Републиката относно духовната катастрофа на нацията ни било получено, било "заведено" с входящ номер, обърнато било също така внимание на Министерството, което, тъй да се рече, било поставено в известност за него, но след като нямало "нарушение" на закон и пр., било изпратено в... архив! Толкова! "Няма нарушение на конкретен правен казус или закон" и "няма искане за възстановяване на справедливостта", това е разбирането на Омбудсмана, който, въпреки че е призван да се бори срещу произвола на институциите (на бюрокрацията) спрямо правата на гражданите, изглежда сам вече се е обюрократизирал дотам, че е станал, както виждате, съюзник на самата бюрокрация в битката й срещу гражданите! Нашенска работа, т.е. жалка работа! Срам! Безочие! Но какво да говорим, та нали и тия бюрократи са продукт на същата тази порочна образователна система?! Как тогава да очакваме да осъзнаят и да почнат борба с дефектите й – или поне малко да се разтревожат?! Ще завърша с това: младите имат огромна потребност от общуване с образци на истинското изкуство – и на автентичната (ненаукообразна) философия. Ако изкуството и философията (пък и религията, защо не!) си обединят силите, убеден, съм, могат да спрат гибелните тенденции в българското образование, а и в българския живот като цяло. Дехуманизацията (обезчовечеността, безчовечността) на българското образование трябва да бъде спряна не-

забавно. Незабавно също така трябва да започне работа за внедряване на духовните ценности на човечеството в българското училище, защото само духът е този, който може да влезе в битка с простащината, нравствения нихилизъм, материализма, обезличностеността и бездуховността – и да ги срази, т.е. да спечели битката. А ето как е сега: аз сега се чувствам "нарушител" само затова, че съм прожектирал в учебно време филм на Фелини – или пък че съм нарушил официалната програма по философия, вмествайки в нея онова, за което образователните бюрократи никога няма да се сетят. Такива като мен ги наказват, че нарушават правилата – как обаче в нашето училище може да се случи нещо ново, ако изобщо няма такива "нарушители", т.е. ако всички сме все изпълнителни и послушни?! Затова: долу убийствените правила! Длъжни сме да започнем незабавно бунт, та да строшим оковите, в които е окован самия дух на българското образование. Защото ако не го направим, горко ни! Нищо добро не ни очаква. Та нали в училището е началото на всички начала: как изобщо можем да спим спокойно, след като всичко там е така объркано?!

Ескалация на провала Тодор Николов Пред мен е един документ: ЗАКОН за развитието на академичния състав в Република България. Законът е кратък и въвежда изцяло нова “техно-

115

логия” за придобиване на “научни степени и звания”. Звучи крайно революционно, но дали обаче с него ще се постигне желания поврат? Съмнявам се много, имам убеждението, че ефектът от въвеждането на регламентите по този закон ще доведе до нежелан и неочакван за създателите му ефект. Ето защо мисля така. Понеже нещата не са поставени на чиста основа. А именно: да се вземат механично положения и норми от страни, с друг, коренно различен манталитет и с други традиции, и да се "присаждат" у нас може да доведе до извращаването, и то тотално, на духа и характера на самата идея; тоест, можем да очакваме резултати, диаметрално противоположни на очакваните. Говоря за предложения нов начин за "придобиване" на научни степени, а също и за заемането на нови академични длъжности. "Побългаряването" и на най-напредничавото, пък и на онова, което работи перфектно в други страни, ще влоши крайно неблагоприятната ситуация. Под "побългаряване" разбирам пречупването през призмата на господстващите у нас съзнание и манталитет на иначе добре работещи норми и механизми, т.е. изтълкуването им в смисъл, противоположен на автентичния. Тоест, всичко може да бъде изопачено до неузнаваемост, понеже у нас липсват необходимите за действието на тия норми условия: съответно ниво на академично съзнание, липсва научна общност в истинския смисъл на тази дума, липсват ценностите и духа на автентичния академизъм, а всичко е псевдо, всичко е извратено, обезценено, изопачено, побългарено, всичко, още по-точно казано, е комуноидизирано. От тази гледна точка аз лично не си представям как някога изобщо мо-

же да бъде постигнат някакъв поврат към по-добро. Трябва да се случи нещо екстремно, примерно, да паднат камъни от небето, които да улучат нашите "академии", и то по-скоро не самите академии, ами ръководните им академични състави, та да се отървем някак от тая напаст – и да започнем на чисто, на празно място. Това обаче е фантастика. Още нещичко ме мъчи и искам да кажа в тази връзка. Дайте да поразсъждаваме. Дайте да си представим какво представляват тия малки "научни общности", каквито са нашите днешни университети. Дайте да се запитаме какво, собствено, е "научното" в тях? Има ли изобщо самоотвержени жреци на науката, или имаме някакви партийно назначени от "време оно" бюрократи, нямащи никакво отношение към науката, или поскоро изпълнени с презрение към автентичната наука и към автентичните учени? Нима не съзнавате, че ние фактически имаме някакви капсулирани, провинциални по дух структури, лишени от здрави ценности, в които съществуват злотворни отношения на завист, клиентелизъм и скука, които се самоизяждат в безполезни борби за пари, заплати, власт, постове, за правото на безпроблемно вегетиране в сфера, към която те нямат абсолютно никакво отношение, сиреч, заели са неполагащи им се места, които с всички сили бранят, и то тъкмо от ония, които са призвани за наука? У нас по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото самоотвержен и идеалистично настроен труженик на автентичната наука да успее да влезе и да се утвърди в тия т.н. "академични общности". Ако има такива, те са същинско чудо и са незначителни изключения, потвърждаващи правилото. Та такъв самоотвержен труженик на автентичната

116

наука и на автентичния академизъм ще бъде изяден с парцалите от тая жадна за постове, пари, титли и прочие академична напаст, на която последна грижа й е науката, академичността, ценностите на знанието и т.н. – ще бъде изяден и с кокалите си само ако припари до тяхната общност и със самото това застраши презрения им покой, отвратителното им статукво. Добре де, може ли изобщо в такава ситуация нещо ново и потребно да бъде изменено, и то така, че да проработи, да доведе до желаните резултати? Има един пункт, по който единодушно се мълчи, който е взривоопасен, и който нито една "реформаторска власт" не смее да пипне, щото ако пипне там, ще настъпи вселенски катаклизъм и нищо чудно и галактиките да изчезнат в открилата се черна дупка. Ето го решаващия всичко момент, изваждам го както е в самия закон: "Всички права, като заплащане, предимство при участие в конкурси и други, свързани с научните степени и научните звания, придобити при условията и по реда на Закона за научните степени и научните звания (ЗНСНЗ) се запазват". Всички до сега вихрещи се из нашите академии "научни жреци" от байтодорово време, които само те си знаят как са се докопали, с нокти и лакти, до заветните непроветриви местенца из академиите, си остават непобутнати, нищо че именно те са носителите на оня злотворен дух на застой и гниене, без промяната на който абсолютно нищо не може да се промени. Тая напаст ще изтълкува всяко нововъведение в своя полза, ще го изопачи така, че даже и създателите му няма да го познаят. Докато тая напаст, която при това се и самовъзпроизвежда, не бъде изгонена позорно от местата в науката и

академиите, които е узурпирала в нарушение на всички принципи на морала още в комунистическо време, никаква промяна към добро не може да има, напротив, нещата ще се влошават. Тоест, ще си останем с това, което сме, а именно, да нямаме наука, а да имаме пародия на наука, да се преструваме, че и ний уж имаме наука. А ний си имаме не наука, а нáука, най-първокласна тодорживкова нáука. Между наука и нАука (нáука) няма нищо общо, подобието между тях е подвеждащо. Разбира се, че тази господстваща самозванска напаст, която не дава в институтите и академиите на покълнат и най-малки кълнове на пълноценен научен и академичен живот, ще изтълкува новия закон изцяло в своя полза. И ще го изврати така, че тежко и горко на българската нáука кажи-речи за столетия напред. Играе си с огъня тоя министър, ще предизвика злите сили, и ще стане пишман в един момент, че е хвърлил камък в толкова застоялото "академично" блато. Ще се раздвижат заспалите чудовища и ще стане страшно. Какво ще стане ли? Ще ви кажа. Първо, всички сега разпореждащи се в катедрите и институтите "вечно управляющи" от байтодорово време та досега ментори ще почнат да си произвеждат доктори така, че майка ще почне да жали, да реве и да вие даже. Разбира се, че най-напред ще произведат в доктори своите некадърни синове и щерки, а после и цялата си рода. В един момент всеки, които може да плати, ще стане доктор – по която си хареса наука, "предметна област" и в академия по избор. Нищо чудно и Азис в тая обстановка да стане доктор и професор по чалгопеене; изобщо няма да се учудя, помнете ми думата, че точно това ще стане.

117

Партиите пък, които си имат свои хора из съответните академии, ще си произведат в доктори целия си ръководен кадър плюс жените и любовниците на тоя кадър. Разбира се, старата блудница БСП ще бъде начело на тия извращения, както винаги си е било. Досега цялата тромава бюрократична система за произвеждане на "кандидати на нáуките" и на доктори, с ВАК и със специализираните научни съвети все пак слагаше някакви бариери пред апетитите, а сега вече няма да има никакви бариери. Майка ни жална какво ще стане, не ми се мисли даже. Горките младежи, горките студенти, горката българска наука, дойде момента тая напаст да разтерзае всичко по пътя си! А тя е лакома и всеядна, и няма никакви скрупули, неслучайно има такива бляскави учители по наглост и безсрамие: другарите, слезли някога от кошарите из планините, имам предвид "народните партизани", таваришчите-комунисти, после най-нагло са се наместили и настанили където са си харесали – в нáука, в академии, в армия, в икономика, навсякъде. Нищо не са оставили ей-така, без да го осквернят, опошлят, изкористят, извратят, изопачат до крайна, невъобразима степен. Предвижданията ми са лоши, очакванията ми са, че към добро скоро няма да тръгнем, а злотворните тенденции, на които бяхме жертва досега, просто ще бъдат отприщени, щото се махат и последните спирачки пред тях. В Германия или в Америка няма нищо лошо, напротив, добро е самият университет, всяка катедра и пр. да си създава и произвежда своя академичен състав; но там са все хора, призвани за наука, там некадърниците са изключение, а тук са масовия случай. Там има научни общности, тук няма и не може да има; у

нас има всичко друго, приятелски, роднински кръгове, кланове, партийни котерии, какво ли не, а само за наука и за академичност няма място из нашите научни учреждения и академии. Затова у нас всичко ще бъде наопаки, безкрайно опошлено и изкористено. Страшно ще стане. Промяната при това положение ще се сведе до ескалация на провала, не до нещо друго. Но кой знае, може би това е предпоставката за да осъзнаем какво трябва да направим: когато всичко се сгромоляса, когато даже животът в тая страна стане хептен невъзможен, може би тогава ще се наложи да вземем голямата метла и да изметем тия боклуци, да остържем тия налепи, да изчистим цялата тая смрад. Натам отиват работите; ние оказва се, не сме способни да усъвършенстваме съществуващото, а можем да се освестим само при пълно сгромолясване, при пропадане на всичко, когато ножът опре о кокала; а преди това всеки ще продължава да върти дребничките си далаверки, тарикатлъци и мизерийки. Лечение на душите чрез философия Един човек ме запита наскоро: „Драги, защо си губиш времето по форумите и в блога си? Защо пишеш тия статии, които едва ли някой чете? Вижда се, мислещ човек си, но недей да живееш с илюзията, че можеш да намериш подобни на теб самия в интернета. В интернета, както, навярно сам си се убедил, е пълна простотия, в него простотията е до шия! Пък и недей да нарушаваш библейското правило: не хвърляй бисери на свинете! Защото… И т.н.“.

118

Ето такива думи ми каза този човек, което ме накара да се замисля по-сериозно. Наистина, защо пиша тези свои анализи, публицистични статии, есета, философски текстове, книги и пр.? Няма да казвам, че съм загрижен за ставащото и затова си вадя очите пред монитора и ден, и нощ. Едва ли някой ще ми повярва и че – понеже съм ангажиран човек – се опитвам с каквото мога да повлияя на толкова неблагоприятната ситуация, в която живеем. Не мисля, че някой ще ме разбере ако кажа, че не го правя всичко това за “слава”, да не говорим пък за “пари”, понеже и една стотинка не получавам за статиите не само тук, по форуми, сайтове и пр., но и в печатните издания, които ме публикуват. На жена си, която често ми задава този въпрос, отговарям така: “Защото това ми е работата, философ съм – и работата ми е да пиша”. Тя много-много не хваща вяра на тези думи, но поне мълчи и тъгува заради непрактичността ми. Но наистина смятам, че това ми е работата; също така сам успокоявам съвестта си (след като съм поставил семейството си в доста тежко положение), че все някой трябва да каже нещата, които аз казвам, и които минават в главата ми. И понеже, от друга страна, умея да правя това, да пиша и да казвам неща, които никой друг не казва, съм си изработил правилото: “Недей да мълчиш! Това е недостойно!”, което частично залъгва личното ми безпокойство относно смислеността на това, което правя. Но има нещо друго и още поважно, на което тук искам да обърна внимание. Става дума за това, че по свой си начин съм загрижен също и за

това, което става в главите на хората, на моите съвременници. Много хора са така объркани днес, че в главите им цари същински хаос, пълна бъркотия. Това го констатирам не само в разговорите с такива хора във всекидневния живот, не само по горчивите думи, които долитат до ушите ми в автобуса, в магазина или на опашките за парното, но и по това, което чета във вестници, което слушам по радиа и по телевизии, но и особено от това, което чета във интернетските форуми. Един изцяло объркан човек, който не знае вече на какво да вярва, и който мъчително живее с необуздания порой от гадни мисли в главата си, е изключително страдащ човек, на който може и трябва да се помогне. С такива хора трябва да се разговаря най-просто, разбрано и човешки. Това обаче не го правят нито медиите, нито пък политиците, нашите “довереници”, изпълнени с отвратително високомерие към нас самите, нито пък никой друг. И ето аз пък се опитвам да разговарям със своите статии именно с такива хора и по особен начин да им помагам. И смятам, че тъкмо това ми е работата като философ и психолог. Как помага философията ли? Тя неслучайно съществува от векове. Избуялите в главите на “обикновения човек” горчиви мисли трябва да бъдат подредени, защото те – ако това не стане – съдържат в себе си една ужасна разрушителна енергия. Обърканият, невярващ вече и в собствените си сили човек, който се е отказал от потребността да разбира сам, е лесна жертва за манипулаторите, за днешните, както ги наричаме, популисти-демагози. Те затова са така много днес, и затова са така нагли: надушили са, подобно на лешоядите, че жертвите са много и че са съв-

119

сем лесни. Обезвереният човек е податлив на какви ли не “нови вери” и на какви ли не утопии. Ето затова днес така пошло се експлоатира най-вече “националната идея”: тъй като тя съдържа в себе си огромен заряд от лесни за схващане и уж “грандиозни” и “величави” лесносмилаеми мисли. Във времена като нашето са се появили и утвърдили най-човеконенавистническите доктрини – тези на комунизма и национал-социализма. Днес същите доктрини, независимо от историческия си провал, печелят привърженици, което е и печално, и много страшно. На тях трябва да се противодейства по всякакъв начин. Аз съм намерил свой начин: ето, аз го правя със средствата на философията, пишейки своите статии и книги. Поставям най-различни теми – философски, психологически, нравствени, политически даже, без никакви ограничения на проблематиката. Надявам се, че моите статии, като предразполагат читателя към сериозен и позадълбочен размисъл върху най-остри и съвременни проблеми, да му помагат не само да се ориентира, но и да почувства един своеобразен терапевтичен ефект. Един вид, казано съвсем просто и разбираемо, да му става по-леко на душата благодарение на тази философска медитация. Този тип терапия чрез философия и размисли съществува вече в САЩ и там това е нещо най-модерно, макар че то си е съществувало от векове в заниманията с философия. На мен ми се струва, че ако направим така, че философията да стане по-близка на човека, то това ще има оздравителен ефект не само върху неговия душевен живот, но и върху обществото като цяло. Защото само чрез разпространението на

едни жизнеспособни идеи и едно наистина здраво съзнание, което се бори и преодолява хаоса и така намира удовлетворение, може да се помогне на объркания и обезверен наш съвременник. Друг начин няма. Това най-общо казано е моя замисъл. И затова аз всеки ден пиша своите статии. Някои намират статиите ми за съвсем разбираеми, други се оплакват, че не разбират. Изглежда мнозинството няма търпението да се задълбочи и да прочете докрай една или друга моя статия. Ние сме отвикнали от четенето, от полагането на умствени усилия, от трепета самостоятелно да вникнеш и със свои сили да разбереш сам, да откриеш значим за себе си смисъл. Предпочитаме “сдъвканата каша”, която услужливо ни предлагат амбулантните търговци на съвест и медиите. Това е естествено, особено след като пък на “пазара” се подхвърлят толкова лесни за схващане и съвсем “нетрудоемки” готови мисли. Но първото условие на философията – и на човешкия живот изобщо – е свободата. Не е лесно да се живее с нея; без свобода наистина много полесно се живее. Затова днес мнозина мечтаят за “силната ръка”, която щяла да ги оправи. Аз решително възразявам срещу една такава гибелна утопия: ние бяхме “оправяни” от една толкова силна ръка – и какво се получи тогава?! Пълна отврат, трагедия, гнус – затова сме и до днес така нещастни. А е вече крайно време да станем разумни хора – едва тогава ще заживеем нормално. Срамота е да се излагаме така, да не мислим, да се държим като стадо, което блее за пастира си, да се увличаме по “булевардни моди”.

120

Аз подтиквам своите читатели да тръгнат самостоятелно по трудните пътища на търсенето, изследването, на самостоятелното разбиране, на осмислянето, да тръгнат по пътищата на свободната мисъл. Аз провокирам читателя си с понякога твърде крайни и дадени в оголен вид идеи, за да пробудя у него желанието самостоятелно да разбира и да търси своята ориентация в “драмата на живота”, която не трябва да допускаме да се превърне в трагедия. Всичко тръгва от отделния човек. Затова аз съм се ориентирал към него и към неговата способност да схваща. Всеки сам трябва постигне истината, удовлетворителна за него самия – и само така може да внесе мир в душата си. Друг път няма. В това се състои “лечението” на душите чрез философия, към което се опитвам да подтиквам читателите си. Всеки сам, ако е загрижен за своя душевен мир, трябва да направи нещо, за да постигне оня смисъл, който може да задоволи неговата лична способност да схваща. Този смисъл не стои на улицата, подобно на загубена ценна монета, към която всички се юрват – и която в страхотна блъсканица се опитват да присвоят. Този единствен автентичен смисъл може да се роди само вътре, в собствената ти душа. Той не може да се подари някому”, нито пък да бъде присвоен. Нашето богатство е в душите ни, в душата на всеки един поотделно. Само ти самият можеш да го откриеш и да се възползваш от него. Одисеята на духа и мисълта трябва да я преживееш сам – и едва тогава ще можеш да се възползваш в пълна мяра от техните богатства. Друг начин няма…

ЗА КОНТАКТИ: Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg