Популярна библиотека на списание HUMANUS
Ангел Грънчаров
КАК ДА СТАНА СИЛНА ЛИЧНОСТ? Истините, които ще ме причастят към великото тайнство на живота
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.
Приложение на списание HUMANUS ISSN 2367-6027 (Print) ISSN 2367-6078 (Online) © Ангел Грънчаров Февруари, 2016 г.
2
СЪДЪРЖАНИЕ: Уводни думи…………………………………………………………………..…….…….4 Индивидуалната личност………………………………………………………….…8 1.Личността, персоната…………………………………………….…………………….8 2.Да бъда личност – какво е това?.......................................................................10 3.На-личното у човека……………………………………………….………………….10 4.Личността – лицето на душата?........................................................................12 5.Тялото е храм на душата?..................................................................................13 6.А може би тялото си създава душата като “израстък”?..............................16 7.„Опакото” на личността: сексуалността………………………………….……...18
“Лицата” на човека……………………………………………………………….……20 1.Погледът – “врата” на душата?.........................................................................20 2.Душата на човека е истинското царство на свободата…………………...….21 3.Колко личности човек “притежава”?...............................................................23 4.Безличното ли е социалното у човека?...........................................................24 5.Комунизмът патологично мрази свободната и суверенна личност….…..25
Потискането и разгръщането на личността……………………………….…26 1.Прекрасната индивидуалност, аристократичната личност………………....28 2.Как се става конформист?..................................................................................29 3.Типология на личностите………………………………………………………..…..31 4.Идеалните типове индивидуалност…………………………………………….…33 А.Теоретическият човек………………………………………………….….33 Б.Икономическият човек………………………………………………….….33 В.Естетическият човек…………………………………………………...…34 Г.Социалният човек……………………………………………………….…..34 Д.Политическият човек…………………………………………………..….35 Е.Религиозният човек……………………………………………………..….35 5.Характер и темперамент……………………………………………….....................35
3
Уводни думи
Съществен недостатък на научното познание за човека е неговият абстрактен, обобщаващ характер, който неизбежно влиза в противоречие с разбирането за реалното съществуване на човешката субективност – съществуване, което винаги е конкретно, индивидуално, уникално и неповторимо в своята самобитност. С други думи казано, “човекът изобщо” на науката и психологията не съществува, както не съществува и абстрактната, обща и схематична душа на този всеобщ образ на човека, който научно-психологическата представа е принудена да рисува и да създава. Разбира се, няма и не може да има наука, която да е в състояние да се занимава с всеки човек поотделно – въпреки че реално съществуват именно конкретните, живи и индивидуални човешки създания, всяко от които “притежава” своята, неприличаща на никоя друга, уникална душа и съдба. Неудовлетворението от четенето на учебници и книги по психология се дължи точно на това: в тях читателят научава почти всичко за някакъв си безличен, всеобщ и колективен “субект” на науката и почти нищо, което да му напомня за него самия, за неговите собствени – и така непосредствено дадени – душевни преживявания. В най-добрия случай високомерно му заявяват, че душата “по принцип” е “устроена така” и че индивидът трябва “сам да приложи” това знание към самия себе си, защото при него “другояче и не може да бъде” – което е съвсем слаба утеха, и лошо извинение. Защото по този начин науката оставя най-трудното познание – самопознанието – на неопитния в познанието изобщо човек, проявяващ интерес най-вече към себе си, към своята душа и живот, а не към “всичкообясняващите” абстракции на подобна наука – която, сама изпитвайки боязън от наистина сложното и трудното, си позволява да дава наставления на другите как те да се заемат с него. Оказва се, че науката извършва своеобразно бягство от реалността, която е призвана да познае: конкретните и живи човешки същества с тяхната непосредствена и също така жива душевност, и в замяна на своята истинска задача си позволява безкрайно да се вглъбява във фантастичната действителност – теорията, системата на своите 4
понятия – която сама е изобретила и с която се опитва да подмени действителния си предмет. От тази гледна точка е съвсем разбираемо разочарованието, което повечето хора изпитват, когато вместо истински и действително значимото за тях – човешката реалност, скрита зад всеки две очи – им предлагат хитроумни, но непълноценни заместители, т.е. скучновати теории, класификации, схеми, модели, понятия и наред с тях – толкова много безпочвени и неоправдали се претенции, амбиции и обещания. Разочарованият от науката човек, не намерил в нея това, което търси и което му е потребно, се устремява към други (всевъзможни) начини да задоволи интереса и любопитството си. Защото има и други книги, по съвсем друг начин говорещи за човека, чийто език му е понятен и близък и където той намира това, което търси за себе си: това са романите от “различен сорт и калибър”, долнопробните или пък истинските произведения на литературата и изкуството, които обаче не бягат от конкретния индивид и неговия живот, а се опитват да изразяват точно тях и точно такива, каквито те са. Превъзходството на изкуството над науката, така привлекателно за човека и затова се оценява като истинско предимство се състои в това, че то е понятен за всички език, чрез който се говори за човека и живота, но не абстрактно и всеобщо, а конкретно и непосредствено, чрез изобразяване на отделни човешки същества – така както те живеят и преживяват, чувстват и усещат – като между ситуациите и перипетиите на литературния герой и на читателя принципна разлика няма и не може да има. Чрез произведенията на изкуството читателят се чувства “потопен” в своя свят и в своя живот, в тях той намира своята душа и своите преживявания. Затова такива творби на изкуството и литературата са истинско откровение за живота и човека, те отекват силно и незабравимо в душата на читателя, техният ефект е силен и с нищо несравним, тяхното превъзходство в този смисъл пред “творенията” на науката и психологията (под формата на скучни “учебници” и “монографии”) е несъмнено и безспорно. От тях по парадоксален начин се научава много повече – нищо, че не са наука, по-скоро точно затова, че не са наука. Психологията, която иска да е ефективна и работеща с полза за хората, има какво да научи от изкуството и литературата. Нали за една наука не е срамно и лошо да учи и научава всичко онова, което има по-голям смисъл от вече достигнатия и овладения. Ясно е, че ако успее да го направи, неимоверно много ще спечели и нещо няма да загуби. Отстраним ли е дефектът на науката, за който тук стана дума? Може ли тя да се избави от обременителните си абстракции за човека, живота и душата, които така малко казват – или така го казват, че нормалният човек не го разбира и не иска да го разбере: защото такова знание му е безразлично? Може ли психологията да възсъздаде по свой начин конкретната, жива и индивидуална човешка реалност – такава, каквато е тя непосредствено при отделния индивид и човек – която да интригува и да не е безразлична на нито един жив и живеещ човек на тази земя? Възможно ли е това и как то може са стане? 5
Моят опит с написването на настоящата книга е точно в тази насока. Смятам, че синтеза на философия и наука може да ни даде пълноценно разбиране за душевния живот на отделната душа – нещо, което психологията като наука сама никога няма да достигне. Всичко, написано по този начин, е значимо и се отнася пряко до душата на всяко човешко същество – и това не е само декларация. Защото философията притежава едно основно предимство пред всяка наука, а именно тя се явява концентриран израз на човешка позиция спрямо нещата, тя не е нищо друго освен цялостен човешки поглед към съществуващото и към самия човек, който не абстрахира и не отделя един от друг компонентите на жизнената човешка представа, а се стреми да достигне тяхното пълноценно (живо и непосредствено) единство. Това може да стане чрез идеята, явяваща се от своя страна единство на мисъл и чувство, на знание и ценност, смисъл на нещата – в и извън човека съществуващи. По този начин философията е в състояние да прониква дълбоко в жизнения свят на човека и да го изразява с адекватни на него средства. Тя има предимството да постига жизнената и душевната цялост – такава, каквато тя пулсира зад гърдите на всяко човешко същество. Философията по своето понятие и идея (“любов към мъдростта”) не строи безжизнени абстракции, в които да противопоставя едната половина на живота на другата му съществена половина, а се опитва да разбере неговата цялост, непосредствената идея за живот, която е конкретна точно толкова, колкото е конкретно отделното човешко същество, явяващо се неин израз и въплъщение – защото в неговите вени пулсира неподправен същия този живот. Затова моята нагласа – да разбера живота на душата – не ни отделя от живота, който усещаме в себе си (всеки един поотделно и сам по себе си), а ни свързва неотделимо с него, обогатява ни с разбирането, без което животът е само порив и страст, не обаче пълноценно овладяла ни любов към живота, която единствена разбира живота. Оказва се, че любовта към мъдростта е по начало същото, каквото е любовта към живота, следователно мъдрост и живот са едно и също нещо, поскоро мъдростта е откритост към живота, това да си свързан дълбоко и неотделимо от него, да “присъстваш” в него, да отговаряш всекидневно на неговия могъщ призив. Разбирайки живота на душата, преизпълвайки се с подобно разбиране, приемайки нагласата да бъдеш открит към този живот, човекът всъщност разбира самия себе си, своята най-съкровена вътрешност, своята сърцевина. Такова разбиране ни привързва дълбоко и истински със своя живот, със самите себе си, човекът – овладян от него – се приучава да не живее в раздор със себе си и със своя живот, а да постига жадуваната хармония, вписването в естеството на живота. Така между човешкото същество, стремящо се да разбере самото себе си, и неговото вътрешно естество не застават като бариера или стена мъчно смилаемите абстракции на науката, а само един добронамерен посредник и водач в трудното изкуство на самопознанието, един партньор в това велико изкуство – какъвто иска да бъде психологията, пронизана от философски дух и обогатена от философската или, което е същото, чо6
вешката, нагласа и позиция. Постигането на тази висша цел – изразяването на дълбокото вътрешно родство между човек и философия – е необходимо условие за постигането на друга такава цел – “ведението” на душата (нека всеки го разбира както може!) – което е смисъл на съществуването на психологията. Философията е квинтесенцията на човешкото и на човека, техен завършен и тотален израз – като тази “всеобемност” на философските идеи остава само да бъде изразена в жива, понятна за човека форма. Дали това последното е поне отчасти постигнато в моя текст остава да съди читателят… Извинявайки се за това като че ли напълно излишно въведение към темата за личността, аз съм принуден да навляза в нея. Ако все пак има някакъв смисъл написаното по-горе – смисъл именно по дадената тема: за личността – той се свежда до изискването да не говорим за личността прекалено абстрактно и теоретично, а по-пълноценно, т.е. по философско-психологически и човешки начин.
7
Индивидуалната личност
Ще започна със самата дума личност, която на латински език е persona (“персона”, оттук е влязла в много западни езици). Първоначално думата персона е служела за обозначаване на маската в античния театър, или булото, което актьорът слагал, играейки своята роля. Тази маска изразявала основното съдържание, един вид воде¬щата гримаса на изобразявания персонаж. Трябва да запомним основния и изначален смисъл на думата персона: това е маската, с която актьорът криел своето лице и която напомня и намеква за лицето на пресътворявания персонаж, на неговия герой. “Персоната” стои между двете лица: едното е истинското, на артиста, а другото е сътворяваното, но още непоявило се в своята цялост и многоизмерност лице на героя – за което отчасти се съди по маската и нейната гримаса. По-късно римляните, които освен с войнствеността и с разврата си са известни и със своето право (юриспруденция) използват думата персона за понятието лице или “лицето пред закона”. За тях е било естествено това, че робът, несвободният човек не може да бъде “персона”, което иде да намекне за дълбоката връзка между личност и свобода. 1.Личността, персоната В езиците със славянски корен думата “личност” произлиза от лице, лик, външен об-лик, онова, което днес наричаме “физиономия”. Трябва да се отбележи това, че “лик” е дума във възвишен план, както и “облик”, докато в 8
“ругателния” смисъл лицето бива наричано “рожа” или “мутра”. Смятало се е, че лицето на човека е представител на висшите духовни дарове: челото символизира “небесната любов”, очите – “разумението”, разумното съзерцание, ушите – разбирането и послушанието, носа – постигането на доброто (?!), бузите – постигането на духовните истини (?!), устата – “духовната хвала”, а брадата – “външността на учението” (По “Толковый словарь…” на Вл. Даль) От друга страна, лицето обозначава особата, човекът, като същевременно служи и за назоваване на “по-добрата, предната, връхната, лицевата страна на предмета” в противоположност на задната, не-главната, онази, която е отзад и встрани от фасадата. Думата лице носи и един друг смисъл, например, когато казваме “налице”, “наличност”, т.е. в действителност, реално, наяве, а не мнимо, само “по книга” и пр. (Например, както е в израза “По списък са 100 човека, налице са 90”.) Лицева страна на предмета, е тази, която съставя неговото “лице”, а пък когато придавам красив външен вид, изглаждам нещо, придавам му лице, полирам го, се е казвало “лицевам” или “лицовам” – оттук се е запазило нашето “облицовам”. (Майсторът на дрехи, шивачът “прелицова”, преобръща дрехата, когато бива накаран да обърне вътрешната страна “в лице”, т.е. отгоре и значи един вид е префасонирал дрехата и я е обновил.) Ясно е, че нещо е лично, когато е принадлежащо на конкретното частно лице, на този човек или мое. “Личен” е оня, който се откроява от другите, като върху някакъв фон, той е “различен”, т.е. по-особен, по-друг, по-красив и пр., докато останалите са просто “при-лични”. Казваме също “аз лично ще направя това”, като разбираме непосред¬ствено, пряко, аз самият, моята особа се захваща да го прави, а не чака друг да го свърши вместо нея. Знаем също кой е от-личен със звание или орден (а може би просто с “шестица” в бележника), той се е откроил с “нещо в сравнение с другите, “от-личил” се е над тях, показал е лице, докато те си стоят неразкрили се или “без-лични”. И така, след тази “разходка” около корена на думата личност и неговите разнообразни и различни смисли можем по-подготвени да пристъпим към нейното разбиране и към психологически анализ. Личността е лицето, самостоятелното, отделното човешко същество. Да бъдеш личност означава способност да проявяваш себе си смело, без заобикалки, без страх от своето лице и облик, а единствено със страх и нежелание да бъдеш без-личност, т.е. да “избледнееш” и да се превърнеш в задна страна на фасадата, която е противоположна на лицевата и следователно е в сянка, е просто фон. Личност е оня, който отстоява своето лице и своята физиономия, а също умее да си слага подходяща и желана... маска пред другите – за да не издава истинското си лице. Анализът на личността непрекъснато ще се сблъсква с тези две като че ли противоположни движения на смисъла: от една страна, да разкриваш лицето си, същността си, точно и безпогрешно и, от друга страна, да скриваш облика си и наличната си физиономия зад подходяща маска – защото другите едва ли заслужа¬ват да те видят в истинското ти лице и облик, а 9
може би и защото не е нужно наивно да разкриваш пред тях това лице, което те не могат или няма да оценят по достойнство. 2.Да бъда личност – какво е това? Личността има някакво лице, някакъв облик или някакви качества и същност, тя проявява лицето си и затова е личност, но въпросът си стои: това “видимо” отвън лице съответства ли на действителния лик на човека, нима всеки разкрива изцяло и напълно действителната си същност и я представя на всеобщо “обозрение” пред всички, пред другите – без нищичко да е скрил за себе си, без никакъв остатък? Тук съвсем не става дума за лицемерието в истинския му смисъл, т.е. когато някой съвсем преднамерено представя пред другите коренно различно лице от това, което има, и значи лице-мери, т.е. старателно отмерва кое лице подхожда за пред другите, а кое трябва да бъде скрито и запазено за себе си. Изглежда, лицемерът прекалява с “меренето” и с “мярата”, но нима всеки човек не е изправен пред същата ситуация: какво и колко да скрие зад подходящата маска, която, щом е маска, представя различно от истинското лице – което искаме да имаме или искаме да показваме? Може би е парадоксално, но без разбирането на лицемерието е невъзможно да бъде разбрана личността на човека. В това едва ли има нещо толкова странно: нали и фасадата на една най-обикновена къща подвежда, нали “вътрешността” на къщата не е изнесена на показ и не може да бъде разбрана по външния вид и на “лицето” й? Тогава защо искаме при човека явното, видимото лице да “отразява” напълно вътрешната същност, която да личи изцяло в него и нищо да не бъде покрито, нищо да не бъде оставено извън обсега на общия “взор” на другите? Наричаме лицемерие скриването на част от истинските качества на човека, неизнасянето им пред очите на всички; независимо от това, че и тук има “мерене” какво да скрия и какво да покажа: за да не се издам, за да не ми се смеят, за да не ме е срам после или пък защото няма да бъде разбрано и оценено по достойнство. Или пък защото другите не заслужават доверието да ме видят в истинския ми облик – откъде накъде да се “разголвам” пред тях, подобре да се скрия зад маска и пр. Тялото си крием зад дрехите, нима душата не трябва да бъде скрита зад особена “дреха”, която претенциозно наричаме “личност”? Ако е така, тогава защо всеки облечен не наричаме “лицемер”, т.е. отмерващ какво от тялото да скрие и какво да покаже (показваме без боязън главата, ръцете, части от краката си през лятото, но грижливо крием други части от тялото), а по отношение на същото, направено във връзка с душата, употребяваме тази зле звучаща дума? 3.На-личното у човека Личността не е, разбира се, физическото лице на човека, тя е личното и “личащото” в нейните душевни качества, в проявите на индивида, които са 10
“отпред” или са “изнесени” на фасадата и затова така “личат” и се виждат от другите, а също са “полирани” и “лъснати” – за да привличат, вероятно, погледите. Защото никой няма да изнесе и да изложи пред чужд поглед нещо, което “не е за пред хората”, не става за всеобщо разглеждане и следователно трябва да бъде оставено за себе си или за най-близките. Личността е човекът, но не какъвто е той сам по себе си (или “за себе си”), а какъвто той е за нас, за другите, какъвто се представя пред нас. Следователно тази външна проява на вътрешната човешка същност в и чрез личността е основното в смисъла на понятието за личност, което тук се опитвам да разкрия. Ако за “човешка същност” приема да смятам вътрешните, душевните качества на конкретния индивид – една безкрайно динамична и подвижна реалност – то изявяването на тази същност навън, проявяването й в отношенията с другите и със света е онова, което конституира сферата на личността и на личностното у човека. Ясно е, че между двете сфери – на вътрешно-душевното и външно-проявеното, личностното – няма и не може да има пълно покритие, а само съответствие в степен. Всеки човек е личност, доколкото проявява себе си (заложените и развитите у себе си потенции и дарби) навън и ги реализира “на дело” като действителни възможности и способности. В този смисъл човек “става, а не се ражда личност”; същото, впрочем, може да се каже и за човека: всеки сам себе си е направил човек, отговаряйки на заложената у него възможност да бъде човек, превръщайки я в действителност. Човешката реалност тъкмо затова е човешка, защото в пълна степен е човешко създание и творение, защото всеки сам непрекъснато създава себе си като човек – стига да е пожелал, да иска да е такъв. Човешкото у човека е синоним на дълбоката същност у него, именно на душевните качества, които правят човека човек, но тази същност възниква в съществуването и живота, а не ни е дадена наготово – както същността е дадена на животните и на предметите. Затова и казах, че човекът е творецът на човешкото у себе си и на самия себе си, избирайки най-напред своето съществуване, от което пък следва, че става такъв, какъвто иска да бъде. Ето защо първото условие на човешкото и човека е свободата. Единственото, което е “заложено” и дадено на “все още не станалия човек” и на “все още не станалата личност”, е Божията искра, нетленната душа с всичките й възможности, която Бог ни е дал заедно с живота, а всичко останало вече зависи от самия човек и от свободата, с която той разполага. Съответно личността се развива успоредно с душевността на човека, тъй като и двете неумолимо водят до прояви навън на “вътрешните съкровища” (или: на изключителната нищета и бедност) на душата, т.е. до развитие на личността, доколкото и каквато я “имаме”, или по-скоро сме. От гледна точка на казаното, имащо значение на принцип или начало на разбирането, е съвсем ясен отговорът на въпроси от рода на “Кога човекът става личност?” или “Детето личност ли е?”, а също “Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?”. 11
4.Личността – лицето на душата? Тъй като човечността (равно на душевност) неизбежно се проявява чрез личността, екстериоризира (или се “овъншностява”) чрез нея, то следователно появата на първото – душевността – вече означава и прояви на личността, човешките, душевните качества и същности се съпровождат от съответните личностни реминисценции или “отблясъци”. Това означава, че и най-първите прояви на душевност (и човечност) у детето всъщност са прояви на неговата личност, двете форми са неразделни както полюсите на магнита. Излиза, че всяка, дори и най-елементарната душевна или човешка реакция на детето (емоция, чувство, осъзнаване, внимание и пр.) – доколкото е надмогнала и “очовечила” пряката си биологична или физиологична основа и следователно й е придала специфично човешки израз и форма – е вече проява на личността на това дете, колкото и малко да е то, тя е също проява и на неговия характер и темперамент. Затова всякакви глупости от рода на “личността се появява със социализацията на индивида”, “личността е обществената същност на човека”, “не е личност онзи, който не живее в единство с обществения интерес”, “личността е детерминирана от конкретните обществени условия” и пр., които могат да се намерят във вехтите книжлета на т.н. “материалистическо-марксисткокомунистическа психология”, не представляват никакъв интерес и нямат никаква стойност. Личността не може да се появява на някакъв по-късен етап от психичното развитие и един вид от нищото, личността преминава определено развитие, което е успоредно на развитието на психиката и човечността на човека, а и трите всъщност не са нищо друго, освен три модуса, три начина за назоваване на тоталността, която може да се нарече душевност-човечност-личностност. За нуждите на психологическия анализ сме принудени да разчленяваме, да “разглобим” тази тоталност на нейните съставни части, но никога не бива да забравяме, че реалното им съществуване е в тяхното единство и цялост. Такъв аргумент напълно подкрепя излаганата тук концепция за паралелното развитие на трите форми, а също и разбирането на личността като външен израз и екстериоризация на душевно-човешкото. Затова, ако трябва да отговаряме конкретно на поставените три въпроса, то по отношение на първия – “Кога човекът става личност?” – отговорът е: тогава, когато започне да става човек, т.е. в най-ранната зора на човешкия живот и когато са се появили първите душевни реакции на детето, включително и безсъзнателните. Разбира се, тук не става дума за “завършена”, “оформена” и пр. личност, а за начало на личността, която вече е на-лице, на-лична, съществува и живее заедно с малкия човек. Това разбиране предопределя отговора и на втория въпрос – “Детето личност ли е?” – който не може да бъде друг освен утвърдителен: да, детето е личност, естествено, малка, детска и дори “детинска”, но тя друга и не може да бъде, защото и душата, а и човешкото същество на детето е също такова. Накрая отговорът на третия поставен въпрос – “Можеш ли да бъдеш човек, но не и личност?” – е закономерно отрицателен: няма 12
такава възможност, за да си човек, трябва да бъдеш вече личност, проблематичното е друго, а именно доколко и дали наистина си... човек, което зависи и се определя от насоката и характера на развитие на душевните качества на индивида. Ясно е, онзи, който по определени причини е успял да загуби “човешкия си облик” и вместо да развие душата си я е оставил да дегенерира биологически до нивото на животно, съвсем не може да претендира за личност – защото тъкмо животните никога не могат да бъдат личности. Но това е рядко срещана екстремна ситуация и в нея не влагам никакъв оценъчен момент, не говоря за това “добра” или “лоша” личност е такъв човек; дори и природно обременените, олигофрените и пр., доколкото имат някакви изяви на душевност, на човечност, са някакви личности, наистина нещастни, страдащи, ощетени, но личности. Но понеже личността е лицето на душата, а също и на човека, то неизбежно душевният живот – какъвто и да е той – налага своя отпечатък върху нея и това лице строго и точно съответства на основата, от която израства: душевният свят на този конкретен човек. В този смисъл думата безличност – ако изобщо нещо изразява – означава неспособност да изявиш себе си пред другите, или неразрешими трудности в адекватната изява на своите душевни качества и сили, или липсата на ясна тенденция в изявата на своя душевен живот – което свидетелства за неовладяност, неорганизираност и хаотичност на този последния. Липсата на лик, лице или облик, що се касае до проявеността на собствената душевност, е често срещана ситуация – толкова често, колкото са безизразните лица, с които се сблъскваме по улиците в своето всекидневие. Това е така, макар физиономичната безизразност, която ни оставя абсолютно безразлични към подобни лица (и погледи), да се различава по-лесно от онази безизразност, която свързваме с душевността, явяваща се наистина понеразличима, по-неуловима и скрита, по-замаскирана. Когато се смесва едната с другата безизразност – физическата с душевната безличност или обратно – това е свидетелство за отсъствието на психологическа прозорливост, необходима за различаването на душевното от телесно-физиономичното. Ясно е, че между двете има съществено различие, но за да се схване то, е нужно да се обсъди по-общият въпрос за тяхното съотношение. Казано другояче, става дума за съответствието между двете лица: “истинското”, онова, което обикновено наричаме лице, физиономия и другото, това на душата, наречено от нас личност. Впрочем, кое от тях е истинското и кое е само фасада или лустро, е все още проблем. 5.Тялото е храм на душата? Това не е второстепенен въпрос, както обикновено ни се струва. Не са случайни, струва ми се, необяснимите съответствия между двете лица на човека. От друга страна, за психолозите е изключително важно да разберат съотношението между физично и психично, между тяло и душа, което тук изпъква съвсем пряко и емблематично, твърде красноречиво. Човекът е едно непосред13
ствено единство на душа и тяло, връзката между тези основни форми на човека е безспорна и не се нуждае от коментар. Разделяйки двете реалности на човека за нуждите на психологическия анализ, всъщност засенчваме факта, че в действителност те са една единна реалност на човешкото същество и следователно живеят общ живот, живота на този човек. Явно е, че в такъв случай те са дълбоко свързани и синхронизирани, от което пък следва, че няма как взаимно да не си налагат отпечатъка или клеймото. Лицето на тялото е онова, което, собствено, наричаме лице (или физиономия) и в него е концентрирана същността на тялото, в него тя се проявява в кристално чиста и ясна форма. Не вярвам някой да отрече, че каквото е тялото, такова е и лицето, “характерът” на тялото е изписан най-категорично и ясно на лицето, на неговия неповторим облик. Между тяло и лице има строго съответствие, лицето е лице на това тяло, не може грубото, “недодялано” тяло да е надарено с несъответстващо му нежно, красиво и симпатично лице, както и обратното – красивото, гъвкаво, хармонично и атлетично тяло да е ощетено тъкмо в лицето, което да е грозно, несимпатично, отблъскващо. Нарочно употребявам подобни изрази с оценъчен, естетически характер, които са в състояние да изразят по-обемно ситуацията, която искаме да разберем. Тялото и лицето на тялото са оформени от една и съща “стихия”, в тях тя е вложила своята сила, за да одухотвори еднакво и тялото, и лицето – и трябва да признаем, че това й се удава твърде добре. Засега аз не казвам коя или каква е тази сила, със замах дала родството и подчертала единството на тяло и лице – може би засега това още не е необходимо, не му е дошло още времето. Но оставаме при удивителния, ненуждаещ се от повече аргументи, ясен и безспорен факт за строгото и пряко съответствие между лице и тяло, между това тяло и неговото лице. От друга страна, независимо от възможностите за прикриване и поголяма тайнственост, душата така или иначе съответства на своето “лице”, т.е. налага себе си в тази своя външна проява, каквато е личността. Ясно е, че тук връзката между душа и личност не е пряка и непосредствена, защото ние знаем, че личността не е самото лице на душата, а е в известен смисъл маската, сложена върху това лице и прикриваща го. Но както в античния театър “персоната”-маска върху лицето на актьора е изразявала емблематичната за същността на героя гримаса, ясно намекваща за нея на зрителя, по същия начин личността – бидейки “маскирано” лице на душата – съответства на нея не с една, а с безкрайно много изразителни гримаси. Личността е динамична “маска” на душата, която в своята динамика стриктно следва динамиката на самата душа, отчита нейните вибрации и в този смисъл е без¬крайно изразителна – много повече от една издялана от дърво маска, каквато е била античната, или пък от една днешна, купена от пазара маска. Следователно тук съответствието нараства до степента на онова, което имахме при тялото и неговото лице – независимо от склонностите към лицемерие, за които вече споменахме. Затова трябва да приемем, че личността в този смисъл е някакво копие на душата или поне нейна сянка, която не е крайно различна от оригинала – вътрешната същност на 14
човека, неговата душа. И така, достигнахме до главния въпрос, поставен тук: има ли съответствие между физическото лице на човека и личността, лицето на неговата душа? Отговорът ни дава шанс да хвърлим светлина върху връзката на телесното и душевното, лежаща в основата на актуалното единство на човека. Ще разгледаме последователно два алтернативни отговора, които по различен начин обосновават връзката между двете “лица” на човека. Изоставяме отрицателния отговор – който отрича такава връзка – защото го смятаме предварително за несериозен, повърхностен, лишен от психологически измерения. Първата алтернатива изхожда от предпоставката, че тялото е храм на душата, а душата е негово божество. Това означава, че душата, бидейки активната сила и формата на тялото, изцяло формира и “извайва” – както скулпторът извайва статуята – своето тяло и затова отвсякъде в тялото “просветва” и проличава нейната същност. Тялото по този начин е творение на душата, тя одухотворява тялото, явяващо се нейна материализация и обективация, неин външен израз. Душата налага своя отпечатък върху тялото и вероятно това са имали предвид древните римляни, изричайки своята прочута максима “Здрав дух – в здраво тяло”. Принципът, изходното начало на тялото е неговата душа, между двете има строго съответствие при запазване на предимството на душата по отношение на тялото – чийто живот изцяло зависи и се определя от живота на душата. В този смисъл душата е извора, от който блика животът на тялото, енергията, даваща импулсите за живот и самата жизненост на човешкото тяло, първичната виталност, от която произлиза жизнената сила на тялото и на човека. За да завършим и “закръглим” тази идея, сме длъжни да добавим, че душата не е нещо самостоятелно съществуващо, а е проявление на първичната реалност на Духа, от който тя получава своята жизненост и енергия. Следователно отговорът на интересуващия ни въпрос е вече ясен: приликата между физическото лице на човека и душевното му лице – неговата личност – е, така да се каже, субстанциално обусловена, тъй като душата е същност на живото тяло, осъществяване или “ентелехия” на неговото битие (Аристотел), подобно на това както зрението е същност и осъществяване на окото. И тъй като физическото лице на човека е концентриран израз и проява на неговото физическо тяло, а – от друга страна – личността е също така външен израз на скритата иначе душевност на този човек, то между двете има дълбоко родство, двете “лица” изцяло съвпадат. Душата оставя своите знаци както върху лицето-физиономия на човека, така и – в още по-голяма степен – върху личността на този човек, от което следва, че от нас се иска само умението да разчитаме тези знаци и да улавяме тези съответствия. Всеки човек разбира това, без да е в състояние да си го обясни, използва го в своите отношения с другите “лица” без достатъчно да го е проумял, тук е напълно достатъчна интуитивната увереност. Така например някое лице дълбоко ни впечатлява, а друго ни оставя съвсем безразлични. На 15
какво се дължи това? Нима е случайност, обусловена от някакъв хаотичен “прилив” на внимание и на впечатлителност? Впечатлението от някакво лице, каквото и да е то, означава, че чрез него нашата интуиция е успяла да улови в това лице знаците на душевността (или: телесността) на този човек, които – освен че са израз и ясно свидетелство за нейната характерна същност – по някакъв начин са влезли в дълбоко отношение и вътрешно родство с нашето собствено естество, с нашата личност, душа и тяло. Внезапно породилата се симпатия към едно лице и произтичащото от нея привличане е категорично свидетелство за наличието на такова интимно, вътрешно родство на душите, взаимно успели да “разчетат” знаците, които бележат и дават възможност за излаз навън на вътрешни качества на душата на единия и на другия. Благодарение на това става възможно установяването на някаква общност, дълбоко родство на душите, а също и на телата. “Подобното се привлича от подобно” – това е древен и значим принцип на разбиране, на който тук установяваме приложение. И тъй като този пример беше за случайно срещнат, непознат човек, към когото сме изпитали необяснима симпатия и привличане, изключително благоразположение, то това означава, че сме влезли в контакт единствено с неговото физическо лице или физиономия, и само чрез неговото излъчване сме “прозрели” същностни моменти на неговата личност и оттук – на неговата душа, на неговата иначе скрита вътрешност. Евентуалното по-нататъшно преоткриване на неговата личност, което е възможно при запознанство и общуване, вероятно все повече ще потвърждава първоначалната интуиция и само ще я детайлизира. Впрочем, нима внезапно избликналата емоция не е достатъчно красноречив израз на близост на душите при посредничеството единствено на лицата – и на погледите? Всичко щеше да бъде прекрасно, ако това беше единствената възможност. Обяснителната схема, която приложих по-горе за да развия едно разбиране, не е единствената. Съществува още една възможност за осмисляне, която също трябва да реализираме, има още един път, който трябва да “извървим”. 6.А може би тялото си създава душата като “израстък”? Втората алтернатива тръгва от други предпоставки, които също трябва да признаем за законни. Връзката между двете лица на човека се извежда от противоположни принципи, главният от които е този, че тялото – явяващо се въплъщение на изначалната воля за живот, си е изградило и създало един “израстък”, който ние наричаме душа. Тялото е носител на първичната виталност в лицето на волята за живот, а като допълнение към нея – и в служба на нея – съществува душата, която в определени свои прояви – като мисленето и разсъдъка например – се явява “противоестествена” сила, опитваща се да “обуздава” и да противостои на желанията на тялото и поривите на волята за живот. Знаем вече, че безсъзнателното е носител на живота на тялото и на волята за живот, а негов фокус или ядро е либидото, сексуалното желание и 16
непрекъснатия стремеж към удоволствия, чрез които волята за живот реализира себе си. По този път на разсъждение постепенно навлизаме в една прекалено “трънлива” област, която обаче сме длъжни да избродим – независимо от рисковете. Телесният израз на либидото, ерогенната зона, в която то е кон¬центрирано и центрирано, са гениталиите, половите органи на човека. Гениталиите един вид са другото, прекалено критото и скривано “лице” – за разлика от физическото лице или физиономията, имаща привилегията да бъде винаги оставяна на открит показ. Оказва се, че съществуват две физически лица, едното непрекъснато показвано, а другото непрекъснато скривано. Случайно ли е това? Някога Адам, прародителят на човечеството, след като извършил първородния грях, изпитал срам и в отговор на този срам скрил със смокиново листо не физиономията или очите си, а тъкмо гениталиите си – случайно ли е това? Осъзнал бил, че е гол – но голотата на тялото защо бива “неутрализирана” чрез покриване на гениталиите, а не чрез покриване на лицето – което ние като че ли прекалено прибързано нарекохме истински лик, лице на тялото? Щраусите крият главите си в пясъка, а човечеството след своя прародител Адам крие упорито гениталиите си и се присмива от сърце на щраусите – но не е ли и неговата една прекалено “щраусова” позиция? Човекът не крие (при срам) лицето си, а крие гениталиите си – какво означава това? Кой тогава е истинският телесен израз, кое от двете лица на човека е истинското лице на неговото тяло? Причината да крием гениталиите си и да оставяме на открит показ своя образ-физиономия (лицето) е, безспорно, съзнанието. Човешкото съзнание, безспирно воюващо с безсъзнателното и сексуалността, а също и доминиращо над човека в по-голямата част на денонощието, налага себе си и затова човек крие половите си органи, а оставя лицето – като че ли тясно свързано с мисленето и съзнанието, обитаващи главата – съвсем открито, като само на карнавалите и маскарадите го крием зад маска. В случаите, в които безсъзнателното вземе надмощие и поривите на сексуалността и либидото станат неудържи¬ми, съзнанието е принудено да отстъпи и тогава човек се... разголва, показва гениталиите си – вероятно не само поради практическата нужда да ги използва, задоволявайки нагона си. Длъжни сме да при¬знаем, че голото тяло има два полюса и две лица: лицето (на главата – “главното”) и гениталиите, намиращи се в центъра на тялото. Погледът, съзерцаващ едно красиво голо тяло, се задържа най-вече върху тези лица и само мимоходом се спира върху рамене, крака, талия, гърди и пр. Защо е така? Голото тяло е една цялост, чиято същност се задава, а също и найпълноценно се изявява тъкмо там, където са локализирани двете велики сили на човека: безсъзнателното – гениталиите – и съзнанието, претендиращо за власт над лицето, физиономията. Голият човек е истинският и цялостният човек, тук видимото, тялото, е в целия си блясък – или пък представлява достойна 17
за съжаление и дори отвращение гледка. Но при голия човек и душата е съвсем “разголена” и “обезоръжена”, защото се вижда и нейното дъно: безсъзнателното и неговият център, гениталиите. Парчето плат, към което най-напред посяга голият човек, за да прикрие “срамните си части”, не е ли онази маска – персона – с която обикновено свързваме личността? 7.„Опакото” на личността: сексуалността Така установихме търсеното съответствие между личност (лице на душата) и лицето на тялото, което всъщност има “лице” – физиономия – и “опако”, а това е реалната основа на първото, това са гениталиите. Неразвитата, страдаща душа, която живее непълноценно, се изявява навън чрез също такава личност, която е непомерно слаба и уязвена. Ясно е и това, че разбирането на тази жизнена непълноценност би било невъзможно, ако не намерим нейния корен. А той е: жестоко ощетено тяло, липса на виталност и сила, безжизненост, подтисната сексуалност. Основата на срама от половите органи е съзнанието или пък усетът за сексуално безсилие и немощ, оттук иде и вечното скриване и покриване на онова “опако” лице на човека и неговото тяло, което ние свързахме с гениталиите. Следователно, каквато е личността, такава е и нейната сексуалност и обратно. Тук никакви маски и грим не помагат – защото всичко се излъчва от тялото и лицето и по никакъв начин не може да бъде скрито, а душата или страда, овладяна от безсилие, или пребивава в блажено спокойствие и удовлетворение. Идеалът – уви, недостижим за човека – са онези времена, в които виталността и нейната сексуалност са се изразявали непосредствено, съзнанието не е пречело (защото едва е мъждукало), а човекът не се е нуждаел от “превръзки” за да крие своите гениталии и свободно е имал две физически лица, но за сметка на това е нямал “култура”, а също, може да се предположи, и личност. Ако има някакъв практически смисъл всичко казано по-горе, то той не е в някакъв призив “да ходим голи” – както някой може да си помисли – а в потребността за улавяне на дълбоките жизнени основи на човешкото съществуване, а също и разбирането на условността и ефимерността на всичко онова, което културата е създала: за да прикрива едно израждане на виталността и жизнеността на индивидите. Трагедията на човешките същества произтича от пресекването на жизнеността, което като компенсация, ни е дало една прекалено усложнена душевност и съответстваща на нея личност. Драматичните обрати в тази душевност са породили културата и достиженията на цивилизацията, но за сметка на това са откъснали човека от неговите корени, от неговата естественост и съответно са го превърнали в много от случаите в едно жалко, озлобено, непълноценно живеещо същество – което даже не иска да разбере и признае своето страдание, какво остава пък да потърси начин да го премахне. Психологията, която иска да помогне на човека – за което е нужно да разсее илюзиите – не бива да спестява някои като че ли непоносими истини, напротив, 18
длъжна е да ги изважда на показ и да изисква разбирането им. Желаещият да бъде човек, стремящият се към живота и обичащия живота човек не иска да бъде “изкуствен човек”, каквито културата произвежда в изобилие. Тази изкуственост всъщност е фалш, пораждащ безсилието пред живота, и обусловен от жизнената непълноценност, за която стана дума. А едва ли някой иска да бъде личност, чиято личностност всъщност не е друго, а само една старателно прикривана вътрешна пустота, едно безкрайно фалшиво лустро – зад което зее страшна и гибелна празнота и мъртвина. Не казвам коя от двете алтернативи е “правилната” или разумната, защото и в двете има прекалено много разум, а също така, струва ми се, и известна доза мъдрост. Нека всяка от двете алтернативи бъде оставена да ни помогне – доколкото и както може. Впрочем, всичко зависи от нас самите, от никой друг: животът на всеки човек е негово собствено и отговорно дело. Надявам се, че нищо от казаното по-горе не е породило отчаяние или поне мъчителна гримаса по нечии лица, а само ги е озарило със светлината на разбирането…
19
“Лицата” на човека
В тази тема ще продължа започнатото в предишната, което касае индивидуалната личност. 1.Погледът – “врата” на душата? Ще тръгна от едно разбиране на погледа, който е един вид “огледало” на душата – ако мога да употребя тази дума поради липса на друга, която да е в състояние да изрази своеобразната, нямаща аналог ситуация с човешкия поглед. Огледалото отразява стоящия пред него предмет, погледът на човека е магическо, обърнато наопаки “огледало”, което отразява стоящото зад него, а именно вътрешността на душата и на човека. В този смисъл погледът на човека е единственото “място”, в което можем да имаме пряк, макар и специфичен контакт с неговата душа – тази скрита и невидима вътрешност и същност на човешкото същество. Очите на човека не могат да бъдат маска или було, опитващо се да забули неговата душа, докато личността – както вече знаем – е точно такава маска и такова було. В очите и погледа душата се представя непосредствено, тя е “разголена” и непокрита, в тях няма нищо, което да може да я скрие, от тях струи неподправена същността на всеки човек, неговата дълбока и тайнствена вътрешност и сърцевина. От тази гледна точка е съвсем разбираемо това, че погледите на две души са достатъчни, за да се установи каквото и да било интимно отношение между тях (симпатия, любов, неприязън, вражда и пр.) и тук нищо друго не може да ги замени. Погледът казва много повече, отколкото са в състояние да кажат думите или каквото и да било друго. Тази непосредственост на общуването чрез погледи, която изразява безкрайно много или всичко, е добре позната на всеки човек. Затова ние винаги търсим погледа на човека срещу себе си и от него 20
“направо”, пряко узнаваме и интуитивно разпознаваме всеки отклик на душата му – много време преди думите да направят своите неумели опити да изразят “казаното” с очи или пък да го “облекат” с подходяща мантия, която да го скрие или изкриви до неузнаваемост. Откритата и ясна душа не се стреми да крие погледа си или очите си и същевременно изисква същото от събеседника или партньора си. От друга страна, такъв поглед съвсем не гледа “вероломно” или нахално в чуждите очи: очите на другия човек са неговата “светая светих” на душата му, която не търпи подобна брутална външна интервенция. Обикновено между познати личности се установява определена мяра на взаимно проникване и отношение на погледите, степен на допустимо “взиране” в очите на партньора, която съответства и се намира в хармония с нивото на тяхното личностно и душевно разбирателство. Когато погледът или очите на партньора допускат по-продължително и дълбоко вникване на моя поглед, това е симптом, изразяващ откритост и благоразположение на тази душа към моята, а от мен – ако е налице подобно отношение към неговата личност и душа – се “изисква” незабавно и безсъзнателно да отговоря със същото, което е свидетелство, че съм “открехнал” или отворил широко “вратата” на душата си. Всъщност, очите и погледът са тъкмо това – една затворена, едва открехната или пък широко отворена врата към душата, която обаче се затваря и отваря непрекъснато – в зависимост от това, каква личност и каква душа имаме срещу себе си. Всичко това безсъзнателно се разбира от всеки и затова няма човек, който да не използва незаменимата роля на погледа в общуването си с “персоните”, с които животът го среща. Същевременно обаче тук има нещо по-важно, което е потребно да се осъзнае. 2.Душата на човека е истинското царство на свободата Затова и очите, изразяващи непосредствено неговата душа, не търпят никакво посегателство спрямо свободата на индивида и на личността. Чуждият поглед така или иначе е намеса и дори инвазия, проникване и нахлуване в душата на друг човек и също опит за посегателство спрямо неговата свобода. Грубата душа, която не разбира и не цени свободата, съвсем не се засяга от чуждия поглед и също така грубо и вулгарно гледа в чуждите очи. Тя не зачита ничия свобода, щом не познава свободата изобщо, щом я няма в себе си. В този смисъл “диалектиката на погледите” ни позволява да разбираме отношението към свободата на всеки срещнат индивид, а също и степента на развитост на неговата душа. Развитата душа цени най-много от всичко свободата и затова не допуска никакво посягане спрямо нея, което започва най-напред с погледа, който е срещнала. Затова човекът с такава душа може да бъде познат по това, че не допуска груб, “вторачен” поглед, който да нарушава автономията и свободата на душата и съответно никога не си позволява сам да отправя подобен поглед към другия. Такъв човек се познава и по това, че е склонен да отклонява погледа си от очите на събеседника, по-скоро не обича да среща 21
неговия поглед. Такъв поглед едва срещна очите на събеседника си и бързо се отмества, което е израз на уважение към свободата на другия човек – трябва да ценим чуждата свобода (и душа), за да ценят и нашата собствена. Но понеже твърде рядко се срещат човешки същества, имащи адекватно отношение към собствената и към свободата на другия – това е характерно особено за непознаващи автентичната свобода общества като нашето – то такива хора също така рядко срещат подобни на себе си индивиди и затова са изложени непрекъснато на грубата инвазия на брутални, незачитащи ничия свобода погледи на хора с бедна, неразвита душа, което често ги поставя в неудобно положение. Те са принудени често да отклоняват погледа си и да срещат атаките на брутални и груби погледи, да ги отбиват както могат, но в никакъв случай да не допускат нахлуване в своята душа и в своята свобода. Околните, не разбиращи ситуацията, са склонни да приемат това за “доказателство” за... свенливост, срамежливост и пр., а то всъщност е защита на достойнството на човека като свободна и суверенна личност, поставена в неподходяща среда и обстоятелства. Да разбира само с един поглед другия човек, неговото вътрешно състояние, ситуацията, в която тази душа и този човек са се оказали, да не се натрапва в неподходящ момент и дискретно да оказва помощ и разбиране дори само с погледа си – това са способности на развитата душа, която живее богат вътрешен живот и благодарение на него всичко разбира. Погледът и очите на дадена личност винаги са адекватни на нейното вътрешно душевно състояние, те винаги са истинни и искрени, никога не лъжат – и винаги издават потайния, фалшивия човек, чиято личност и лице не съответстват на душата му, т.е. представляват само маска. Но нали и картонените маски имат отвори за очите – тогава какво ли могат да скрият? Виждаме ли очите, тогава фактически маската вече е паднала и най-важното е издадено, е наяве, излъчва се в околното пространство и е нужна само “антена”, проницателни очи, които да могат да го уловят. Любителите на житейските маскаради трябва да знаят това и да не разчитат много на способността си да се превъплъщават и преобразяват... Излишно е тук да обосноваваме хармонията, единството на поглед и лице – както физическото, така и душевното – а също и съответствието между поглед и обща конституция на тялото, което всеки сам може да установи, изхождайки от принципите на изразеното разбиране. Искам само да се припомня, че злобната личност се разпознава най-вече по излъчващия хлад поглед, че следователно телесната (сексуалната) неудовлетвореност и ощетеност явно се открояват и категорично се демонстрират в погледа, че обърканата душа има също така объркан, плах и страдащ поглед – който е сподавен вик за помощ и разбиране, не обаче за съдене – че здравата, хармонична и уверена душа има съответен на нея “топъл” или “студен” в зависимост от отношението към душата и личността на човека, към който този поглед е отправен и пр., и пр. Рядко се срещат съвсем безизразни погледи, но и в този случай от нас се иска да разберем какво тази безизразност по свой начин... изразява или какво ни казва: погледът и очите винаги говорят... 22
Да продължим нататък, чака ни още дълъг път, който сме длъжни да съкратим – ако това е възможно – или пък да изходим забързано, а не бавно – като прекалено любопитни туристи в непознат град. Защото за нас този град – човешката душа и личност – вече не е съвсем непознат. 3.Колко личности човек “притежава”? Едно или много са лицата на душата, т.е. една или много са личностите на човека? Знаем това, че човек душата си (и особено самосъзнанието), съвсем не може са смени. Личността съответства на душата и следователно човек има една личност “в развитие”, която се развива успоредно на развитието на душата – защото второто се определя от първото и зависи изцяло от него. Човек има само една личност, своята, съответстваща на неговата душа, която е “истинската”, неподправената, оная, която е лицето зад маската. Нас всъщност ни интересува само тази личност, а другите – маските, “персоните” – могат да бъдат безкрайно много, което е без особено значение: нали зад маски¬те стои едно и също лице с неговите гримаси, които се налага да бъдат крити зад маска. Гримасите на истинската и единствената личност, стояща зад маската, не променят устойчивата, суверенната личност, още по-малко пък душата, с която този човек “разполага”. Лицето или личността “гримасничи” и се мени, но нали след изчезването на гримасата остава едно и също, неукрасено вече с “грим” лице, от което и маската е паднала. Ето това е личността, съответстваща на душата на този човек, която е единствена и истинска. Тази личност интересува психологията, до нея психологията се опитва да се добере, и понеже тя е единствена и уникална за този човек, аз я наричам индивидуална личност – тъй като индивидът, за който тя се отнася, също е един и единствен на този свят и в този живот. Личността винаги е индивидуалност, общото между личностите е толкова малко, колкото е общото между лицата им: всички имат устни, носове, очи, чела и пр., но лицата, физиономиите са различни и своеобразни, т.е. изцяло индивидуални. Затова ще говоря само за индивидуалната личност, защото друга не съществува, човешка¬та личност е индивидуална, несъвпадаща е никоя друга, самобитна, уникална. Другата личност, т.нар. “обща личност”, общото в личностите (или социалното в тях) е нещо, което е безлично и неиндивидуално, то е и “нечовешко” и може да се разпознае в ролята, която индивидите са принудени да играят пред другите и респективно – в маските, които са свикнали да си слагат. Това е така, защото в социума никой не се интересува от истинското лице на индивида, а всички – с малки изключения – са предоволни когато виждат ролята, маската, персоната. Но множеството социални роли и игри, които индивидът е принуден или избира да приеме и да играе, а също и съответните на тях маски, не са и не могат да бъдат личности, които човекът “има под ръка” и с които свободно разполага – те са по-скоро без-личностите, лицата-маски, които наистина могат да бъдат неограничен брой. Много са въз23
можностите за безличие, за скриване, за потулване и маскиране на истинското лице, а също и за не-явяване, не-изразяване на своята същност и душа, но адекватното явление, изразяване на своята душа, на нейна¬та външна форма в личността, е само едно и единствено. Всъщност установяването на тази личност на човека е разпознаване на единството в това подвеждащо многообразие, откриването на личността зад маските и ролите, намирането на достъп до неподправената душевност и индивидуалност на конкретния човек, до неговата вътрешна същност. Това е задачата на приложната, на практическата психология, която не произвежда теории, а има работа с реални, живи същности, с отделните човешки души. 4.Безличното ли е социалното у човека? Всеки човек е една уникална личност, явяваща се формата на проявление на неговата единствена душа. Затова стремежът да “надмогнеш” себе си, своята индивидуалност, желанието “да бъдеш като другите” (което кой знае защо някои хора имат и така държат на него!) е отказ от своята личност и стремеж към безличността, към безличието на човешката “маса” и на колектива, което комунизмът така упорито и жестоко насаждаше в своите попълзновения, целящи убиването, смазването, унищожаването на човечността, личността и индивидуалността, а също и на свободата. (Впрочем, “комуна” е точно това: безличната, аморфна “маса” от безличия, потискаща всеки опит за личностна проява.) Общността от хора затова е общност – защото си създава общи, усреднени норми и представи за “нормалност” и “човечност”, които след това се опитва да наложи на всички индивиди, опитва се да накара индивидите да се “вместят” в тях, а това не означава нищо друго, освен натиск да ги обезличи, да ги превърне в безличия. Социалното е точно това, то е усредненото, общото, средната мярка за “нормалност”, изравненото, не-своеобразното, не-личното, не-човешкото, не-конкретното, абстрактното, без-личното, без-раз-личното и пр. Следователно утвърждаването на собствената личност се определя от съпротивата срещу нивелиращите тенденции на социума, това да бъдеш личност означава способност да се противопоставиш на инертността, водеща в крайна сметка към обезличаване, т.е. към социализиране. Личност е индивидът, който е запазил лицето и своебразието си, устоял е на възможността да бъде “един от многото”, постоянно съществуваща в социума. Такъв човек е запазил човешкото у себе си, своята душа, съхранил е оригиналния си об-лик във всички отношения, достъпни за човека, запазил е своята индивидуалност, която го прави различен от другите. Човешката същност, задавана от душата на човека, е такава особена същност, която е в състояние да се проявява в безкрайно многообразие от индивидуални и неповторими форми, всяка от които е толкова по-човечна, колкото е по-индивидуална, по-своя, по-неприличаща на другите, по-оригинална, по-личностно изявена и неподправена. Тази е спецификата на човешкото и на човека, който се различава точно по това от всичко друго, съ24
ществуващо на тази земя; раз-личието е ключа към човешката личност и същност, а “приличието”, “при-ликата”, еднаквостта, общността е убийствена и унищожителна за личността. Тя не създава друго, а фабрикува бездушните и затова безлични “фигури” на социума – които комунизмът искаше да създаде в своето прословуто “царство на всеобщото равенство”, на принудително “организираното”… щастие и на несвободата. Свободата – този корен на човешкото – е “причината” за проявата на човешката същност чрез безкрайно многообразие от индивидуални форми и воли, т.е. тя се реализира само чрез също толкова много личности, съхранили себе си от външното нахлуване и агресията на безлично-социалното и на несвободата. Именно в отделния човек се срещат реално свобода и несвобода, дух и материя, принципът на личностното и принципът на безличността, индивидуалното и социалното и пр. В зависимост от това кое от тези две начала надделява и доминира или се ражда индивидуална и суверенна личност, или пък – както това доста често се случва – се е получил “полуфабрикат”, “масов индивид”, сиреч обтекаема и аморфна маса и безликост, тълпа, стадо, което жадува своя пастир и пр. Тенденцията към нивелиране на различията (обезличаване), на която е символ социума, трудно примиряващ се с различието и личностите, в ХХ век намери своя триумф в лицето на комунизма. 5.Комунизмът патологично мрази свободната и суверенна личност И към свободния живот и към удовлетворението от такъв един живот. Тази дива озлобеност към живота и към свободните човешки същества, преизпълнени с любов към живота, е изходната точка на феномена комунизъм, който е абсолютно неразбираем без отчитането на неговата екзистенциална и психологическа сърцевина, изтъквана тук. Ясно е, че комунизмът е душевна патология в масови размери, произлизаща от неразбирането на живота и страха от свободата. Какво може да определя подобно неразбиране и подобен страх? Смятам, че в основата на комунизма стои абсолютната жизнена непълноценност, която от своя страна е породена от една крещяща сексуална неудовлетвореност, явяваща се – както вече знаем това – разрушителна за личността. Бясната разрушителна енергия, която комунизмът насочи срещу всички устои и традиции на човешкия живот (икономика на предприемчивите, демократични институции, морал, религия, култура, изкуство, наука, философия…), неговата сатанинска жажда за кръв, убийствената скука и монотонност, която комунизмът създаде в своя лишен от всякакви импулси за развитие и за живот “лагер” (така те сами наричаха своя “свят”, своята система!), цялата картина на всевъзможните му изстъпления и ексцесии е категорично свидетелство за това докъде може да доведе тази социална психопатология, каквато по естеството си е комунизмът. Комунизмът даде пълен израз на ирационалните сили, които мога да избухнат в една разбита, лишена от субстанциални опори душа, и които след това опитват да залеят със своята разрушителност целия 25
свят. Диагнозата, която тук поставям – комунизмът като социална шизофрения – не е метафора: всяка шизофрения в корена си се дължи на обръщане на либидото срещу Аз-а и в резултат на това на “разцепване” на душата на части, влизащи в борба помежду си. Неистовото буйство на комунизма, неговата садистична неприязън към живота на отделната, суверенна личност и неговата варварска разрушителност се дължат на акумулирането и безкрайното увеличаване на неизразходваната по предназначение сексуална енергия, което се получава в резултат на масовия, заразителен характер на това заболяване, овладяло огромни тълпи от лумпени, нещастници, отрепки и пр. измет на обществото, голяма част от които е и с разбойнически наклонности. Подобни ефекти на заразяване и комулиране на енергия са добре изучени от т.н. групова динамика, а също най-вече от социалната психология на тълпата, която изучава влиянията и отношенията в социалните групи, масовите прояви и пр. Тук не ме интересува проблема за психологическата основа на комунизма сам по себе си, а само този факт, че комунизмът наистина се явява страшна вакханалия на безличността, на бездушието и, в крайна сметка, на безчовечността, която избликва в една болна душа. Обаче това, че комунизмът е патология на душата и масово заболяване съвсем не означава, че неговите зверства могат да бъдат оправдани – аз съм далеч от тази мисъл. Поради огромния, масов характер на това заболяване към него е неприложима никаква терапия – и тя не е могла да бъде приложена при зараждането му, още по-малко пък по време на неговия апогей през първата половина на ХХ век. В този смисъл комунизмът не е бил проблем на медицината и психологията, а на политиката и на историята – независимо от това, че сега, при обяснението му, постфактум, може да посочи неговия медицински, екзистенциален и психологически корен. В наше време комунистите все повече и по-ясно стават това, което винаги са били: жалки, непълноценни, абсолютно сиви и безлични, достойни за присмех и съжаление, неадекватни спрямо живота и затова така озлобени на него. Финалът на комунизма е логичен, но затова пък напълно безславен: комунизмът постепенно ще изчезне завинаги когато един по един адептите и симпатизантите му станат клиенти на психиатричните клиники и психоаналитичните кабинети (в по-леките случаи) – за да се отърват от своите нещастия, а също и да оставят на спокойствие здравото човечество, което достатъчно страда от техните безумия. Колко беди човечеството би си спестило ако в средата на ХIХ век психологията е била поне на нивото на 30-те години на ХХ-ия? Ако е било така нима Маркс, Енгелс, покъсно Ленин, Сталин и пр. нямаше да се избавят по-ефикасно от комплексите и болестите си в кабинета на психиатъра, а не на сцената на историята и с цената на толкова много кръв и жестоки страдания на човечеството? (Апропо, по достоверни сведения Сталин е получил диагноза параноя от един психиатър, след което този последният е бил изпратен в концлагер, а “бащицата на народите” продължава да беснее още години наред.) Казаното дотук ще ми позволи да хвърля светлина върху един основен проблем – за механизмите на потискането и разгръщането на личността, от които зависи всичко. 26
Потискането и разгръщането на личността
Те именно стоят в центъра на личностното развитие и израстване на човека. Субективната реалност, или вътрешният свят на човека, неговата душа, по начало се намира в твърде многообразни отношения със света “около нас”. “Плътта”, обективацията, непосредственият човешки израз на тези отношения е личността, явяваща се лицето на душата. Обогатяването и усложняването на отношенията със света води до съответното развитие както на душата, така и на личността. Втората съществена страна на този процес е разгръщането на отношенията на човека към самия себе си, към своята субективност, което допълва до цялост и завършеност конституиращата душата и личността система от човешки отношения. Вътрешната, специфично човешка и субективна “съставка” на този цялостен процес е активността, която изхожда от човека и поражда, твори човешката същност, човешкия облик, съществуващ в два плана: душевен и личностен. Душевният план на развитие на човешката същност в отделите й форми на проява (мислене, чувстване, памет и пр.) беше разгледан на съответното място, сега предстои да се занимаем с другия, личностния план на проява на тази същност. Основното тук е, че душевното определя личностното, но това последното е пречупено и модифицирано съобразно възникналите устойчиви и характерологични тенденции в отношението към света и към самия себе си, които човекът е създал и в които в крайна сметка се определят от насоките и формите на проява на активност, специфични за този конкретен индивид. Затова потискането на личността не е нищо друго освен задържане на енергията и на активността в пределите само на вътрешното, субективното. Докато разгръщането на 27
личността е отправяне на тази енергия и активност навън, при което тя формира адекватната и съответна на този човек личностност, т.е. нанася и наслагва възможния за нея отпечатък. Предназначената за този род прояви активност и енергия в първия случай се изразходва “не по предназначение” – което произвежда съответните ефекти – докато във втория е “употребена” не така икономично и следователно е отишла именно по предназначение, което означава, че е увеличила е ресурса на личността, нейната величина и качество. Естествено е, че не е възможно пълното задържане или пък изчерпателният “разход” на тази предназначена за формирането на личността активност и в двата случая това означава, че съществува определен неизразходван – по-голям или помалък – личностен ресурс и резерв. Това от своя страна прави всяка личност в определена степен неразвита, “неразгърнала” се, не докрай проявена навън. То е гаранция за съществуването на неизразходвани възможности за личностна реализация у всеки човек, но също и за перспективи пред него в тази насока. 1.Прекрасната индивидуалност, аристократичната личност Може да се приеме, че единствено в редки случаи отделни личности изпъкват с изключителна степен на развитие, намираща се в хармония със съответните качества на душата – или с ясна личностна проявеност и изявеност. Това ни дава основание да ги считаме за т.нар. “големи”, “велики” или “изключителни” личности, изпъкващи на фона на огромното множество от “малки”, “средни” или с нищо неотличаващи се “нормални” хора, които или не са развили своя личностен потенциал, или пък са с такава душевност, която поради бедност на душата не предоставя възможност за някаква особена личностна проява. Ясно е, че първата категория хора, а именно добре проявените и неординерните (“нестандартните”), са ония, които съставляват елита на “найдобрите”, на имащите душевно и личностно превъзходство над останалите, т.е. на аристократите (от гр. дума αριςτος, “най-добър”). Това е психологическият тип на висшата личност, който по обясними причини съвсем рядко се “приема” и обявява за такъв. Фридрих Ницше – този велик философ и проницателен психолог – през последните десетилетия на миналия век слага ударението именно върху типа на духовните аристократи и го нарече тип на свръхчовека. Той от¬кри основата на неговото превъзходство в абсолютната му адекватност спрямо живота, в неговата жизнена пълноценност, изразяваща се във волята за власт, която отличава силните телом и духом индивиди. От средата на този малочислен елит израстват водачите, истинските лидери, имащи силата да наложат своето превъзходство и своята власт над т.нар. “маса” от слаби и посредствени индивиди, която обаче обича да се подчинява на фалшиви кумири и “величия”, изразяващи най-пълно нейната собствена сивота, низост и посредственост. Тук само мимоходом отбелязвам съществуването на такъв тип, като си позволявам да посъветвам онези, които се интересуват от психологическата пълнота на описанието му, да прочетат съчи28
ненията на немския философ Фр. Ницше, там всичко е казано най-добре, категорично убедително, ясно и безапелационно прямо и честно. След като отбелязах вече възможността за съществуването на такива “максимално” изявени и развити личности, съм длъжен да посоча и тяхната противоположност в лицето на условния тип на безличията – на неизявените и затова без-лични “личности”. Това е типа на слабата личност, така слаба и непълноценна, че с право може да бъде определена като безличност. Такава личност е потиснала до възможния минимум активността – предопределена да формира изразите на душата навън, или нейното лице – и поради това е останала неразгърнала се в личностен план, т.е. само потенциално, но не и актуално съществуваща е подобна абстрактна личност и също така психологически тип. И макар че в живота е невъзможно съществуването на абсолютно безличие, условно обозначавам възможността за наличието на такъв тип – за да под¬чертая механизма за потискане на личността, който като тенденция съществува у всяка отделна, в една или друга степен развита и проявена личност. Тази тенденция, от една страна, пречи за появата на личността у отделния човек, а от друга обуславя известното безразличие, с което другите се отнасят към недоизявените, скрити и затова “неясни” личности около тях. Тъй като околните хора нямат почти никаква възможност за пряк контакт с душата на даден човек – освен може би само интуитивното прозрение, опиращо се на телесни и следователно пак на личностни дадености – то за тях единствено свидетелство са съответните личностни изяви. Потискането на тези последните обаче довежда или способства за угасването на всякакъв интерес към него от страна на околните – и това е основната причина за безразличното отношение. Провокирането на интереса на другите към “собствената особа” – стои в основата на не-безразличието към човека, който си е позволил да се открои и да се изяви в особена светлина. Това е механизма на личностно признаване и оценяване, или поне този е неговия корен. Разбира се, най-силно провокира интереса съм себе си личността с изявена и силна индивидуалност, която рязко се отличава и откроява на общия фон и затова вълнува другите. Съвсем без значение е дали това вълнение у тях представлява неприемане, отрицание, завист и пр. или пък възхищение, възторг, възприемане като образец за подражание и пр. И тъй като вече стана дума за отношенията на личността с другите, то нека да отбележа и двата възможни и също реално съществуващи типа отношение на индивида към неговата социална среда. 2.Как се става конформист? Личността, която не желае да се слива със социалния фон, в средата на който тя съществува, и следователно рязко изпъква на него, е личност с подчертано неконформистко отношение или, другояче казано, това е психологическият тип на неконформиста. Това е личност с ярко проявена индивидуалност, пора¬ди което тя не иска (а и не може!) да прилича на другите, на обкръ29
жението си. Това е типът на т.нар. “конфликтна личност”, която не желае да се приспособява към средата и затова непрекъснато я провокира, “дразни” я и затова се намира в конфликт с нея. В много случаи в основата на този конфликт стои съпротивата срещу безличността, срещу обезличаващите норми и канони на социалното обкръжение, с които подобна личност не иска и не може да се примири и затова най-предизвикателно ги отхвърля.Ясно е, че такава особена личност с непрекъснатите си предизвикателства дразни и изпълва с ненавист към себе си своята среда и обкръжение, към което почти винаги принадлежат – в смисъл на олицетворение на неговите норми – и родителите й. “Конфликтите на поколенията” много често имат тази основа. Неконформистът е ярка личност със засилена потребност от личностна изява, в голяма част от случаите такъв човек е носител на ценни сами по себе си позиции спрямо нещата, на напредничави идеи и възгледи, на духовно превъзходство. Неконформистът е добре или се чувства добре, когато е в... раздор с другите, той изпитва силна страст да не се примирява и особено да не се нагажда, по душа той обича рисковете и предизви¬кателствата, а също и авантюрите. Разбира се с малко на брой, с единици съвсем близки и родствени на самия него личности, не обича в много от случаите публичността, но когато натискът от страна на социалната среда стане неудържим, неконформистът умее да й даде решителен отпор, а съответно – да си “навлече” беди. На другия полюс стои личността на конформиста, при която личностното един вид се стреми да се “разтвори” в общностното, да се слее с него. “Стихия” и страст на конформистите е нагаждането, приспособяването към социалния фон, сред който те живеят. Конформното отношение към средата не предполага и не съдържа различие с нея, напротив, то се свежда до жертването на всякакви различия в угода на социалното, на “колектива”, на групата. Конформистът като че ли е “склонен” да се откаже от себе си, но никога – от своята среда и от своя “колектив”. В средата си такъв човек се чувства уютно и безметежно, в тях той намира подкрепа на своята безличност, на своята, вероятно, посредственост. Защото, впрочем, какво друго може да привлича така силно, като магнит, конформиста към едно социално обкръжение, освен импулса да се сродиш със себеподобните и също като тях да станеш фон, с нищо неотличаваща се “нула”? В колектива, следователно, имаме единство на безличията, в него важи общата норма, усредненото, колективът не търпи различното и индивидуалното, а само онова, което не се отличава с нищо особено, с никакви особени качества. Това е именно посредственото – което тъкмо затова е така упорито в своята конформност и респективно изпада в такава дива озлобеност срещу всичко онова, което го превъзхожда. Ясният психологически тип на конформиста, на завършения конформист, е, разбира се, абстракция на психологията, но в живота на конкретните хора съществува несъмнената тенденция към конформност, според която едни са по-склонни да се подчиняват, а други – да се съпротивляват, да й устояват. Живият човек по свой начин се отнася съм тази тенденция на личностното проявление, изпитва пориви както към подчиня30
ване, така и към отхвърляне на конформността. В повечето случаи хората са по-склонни да й се подчиняват и само малцина са способни на устойчива съпротива срещу нея, а значи и срещу... безличността. Това е особено характерно за обществата, преживели терора на комунизма срещу свободната личност. В тях тенденцията към конформизъм се опира и на неизживения, все още жив безсъзнателен страх от социума, а също и на диктата на обществото и държавата над индивида. За да завърша започнатия проблем – за механизмите, определящи и движещи оформянето на личността – съм длъжен да наблегна на това: процесът на личностното израстване и изразяване екстериоризира достигнатото равновесие и съответствие на основните душевни сили, въплъщавайки го в личностни качества и характеристики. Всеки човек намира баланса, достижим за съответното ниво на личностно изграждане, на различните тенденции, които действат в отношенията му с другите и тези към самия себе си, а именно тенденциите: потискане-отблъскване, приспособяване-съпротива, “обезличностяване”-“оличностяване”, безразличие-небезразличие и пр. Така всеки човек достига своя жив, конкретен, индивидуално-неповторим личностен израз и облик – или не го постига. В този последния случай личността един вид се разсейва, слива се със своето социално обкръжение, с нищо особено не се отличава и не личи, няма свой собствен оригинален лик и лице, поради което се примирява да бъде част от социалния фон, която с нищо не изпъква и не дразни. Такъв един провал на личността, ако се осъзнае, може да импулсира душевните сили за надмогване на самия себе си, за намиране на своето лице, за открояване поне с нещо – независимо от бариерите, които сама си поставя, личността винаги може да върви по пътя към своето съвършенство, към предела на достижимото и възможното, а също и на дължимото, определян от нейния душевен потенциал. Не съществува окончателна, завършена, веднъж завинаги “станала” или “случила” се личност. Реалността на личността е безкрайно динамична и интензивна, човешката същност не е застинала даденост, а изцяло зависи и се определя от съществуването, което отделният индивид е избрал. И тук свободата е първото условие на човешкия живот и на търсенето на своята личност, на своята личностна идентичност, тя е постоянна възможност да “правиш” себе си съобразно собствен проект. Затова пътят към самия себе си, ако не е загубена свободата, е винаги открит. 3.Типология на личностите За да завърша тази необятна тема за ставането на индивидуалната личност ще разгледам проблема за типологията на личностите, който се нуждае от по-голяма задълбоченост и вникване. Не можем да срещнем или видим жив човек, който да е точно копие на някакъв тип личност. Психологическите типове личност са условни и идеални конструкции, които пряко не се срещат в живота, в реалността. Но тези типове обобщават и свързват в цялостен образ реалните 31
личностни прояви и в този смисъл са незаменими – когато се нуждаем от разбиране. Същевременно типът е конструкция на мисълта, която се опитва да бъде по-конкретна и пълноценна. Такава мисъл се съпротивлява на самоцелната абстрактност, която дава толкова малко на разбирането и на познанието. Но да видим какво може да ни даде тази форма на психологическо познание.
Ако погледнем тази схема, представляваща модел на “структурата” на душата, то можем да изведем своето разбиране за психологическите типове на личността изцяло от него. Знаем, че личността е лице и олицетворение на вътрешното у човека, на неговата душа. Душевните сили се групират в две системи – съобразно своята насоченост към света и към себе си (сектор А и Б). Първата насоченост или ориентация – тази към света – е наречена от К. Юнг екстраверсия, а втората, към себе си, към своя вътрешен свят, той нарича интраверсия. Това са двете възможни насоки или проекции на “душевния строй”, които определят два основни психологически типа – на екстраверта и на интраверта, като при първия доминира ориентацията на душата “навън”, към обектите от външния свят, а при втория – съответно ориентацията към собствения вътрешен свят, към себе си и своите преживявания. Швейцарският психолог Карл Юнг (1875-1961) въвежда тези понятия, като акцентира върху това, че те изразяват два типа нагласа, екстравертната и интравертната. Първата според него “се ориентира към обекта и обективно даденото”, а втората – “преди всичко към субективния фактор”. Освен това, тъй като мисленето най-пълно е в състояние да изрази особеността на екстравертната нагласа – неговата насоченост предимно към обективно даденото е безс32
порна – именно мисленето се оказва доминиращата за екстраверта психична функция, което поражда екстравертния мислителен тип личност. Съответно чувстването по същия начин изразява особеността на интравертната нагласа и поражда интравертния емоционален тип личност. Това разделяне е най-общо и най-условно, защото и при двете нагласи всичките психически функции се проявяват по строго характерен начин, съответстващ на насоката на дадената нагласа. За Юнг съществуват четири основни психични функции: мислене (thinking), чувство (feeling), усещане (sensation) и интуиция (intuition). Съобразно това, “ако една от тези функции доминира трайно, се проявява и съответния мисловен, емоционален, сетивен и интуитивен тип личност”. “Всеки от тези типове може да бъде екстравертиран и интравертиран в зависимост от неговото отношение към обекта” – добавя Юнг – и с това представя своята класификация на психологическите типове в окончателен, завършен вид. Психологическите особености на всеки от тези типове, изчерпателното им описание може да се прочете в книгата на Юнг Психологическите типове.Аз тук не мога да си позволя възпроизвеждането им, но всеки, който е запознат с естеството на отделните психични функции може самостоятелно да открие тези особености. 4.Идеалните типове индивидуалност Известни са и други класификации. Например, психологът Едуард Шпрангер (1882-1963), последовател на Дилтай, в книгата си Формите на живота (1914 г.) определя съществуването на следните идеални типове индивидуалност, т.е. личност: А.Теоретическият човек – който “в чист вид, познава само една страст: страстта към проблема, към въпроса, която води до обяснение, установяване на връзките, теоретизиране”. Наистина подобни разсъдъчни типове се срещат в живота, у тях емоционалността е потисната и подценена, в личността им “личи” явно една едностранчивост и “тенденциозност”. Подобни хора се задоволяват с абстрактното обяснение и познание, но им липсва способност за непосредствено разбиране и вникване в по-всеобхватния смисъл на нещата. Тази форма на живота се въплъщава от професионалните учени (но и от многоликата тълпа на псевдоучените, “умуващите”, разсъдливите, обясняващите и пр. скучни хора). Б.Икономическият човек, който обаче не бива да се свързва непременно с производството. “Основен мотив, определящ най-различите сфери на личността и характера на нейното битие, се явява мотивът полезност”. Такъв човек, а той може да се нарече практичен или прагматичен – е този, който “във всички жизнени връзки на първо място поставя полезността”. Шпрангер добавя, че той “икономисва материал, сили, време само за да извлече от това максимална полза”. Явно е, че голямата част от съвременните хора са “скроени” тъкмо по модела на този тип личност. 33
В.Естетическият човек има “собствен орган на светоразбиране, особена способност за предвиждане или проникваща интуиция” – това е преживяващата емоционално и естетически личност. Такава личност одухотворява чрез своята фантазия всичко съществуващо и затова пребивава в света на духовното, на идеалното, който е коренно различен от външния, обкръжаващия свят. Такива хора са от “сорта” на мечтателите, романтиците, идеалистите. Шпрангер различава тук две разновидности: “творяща естетическа натура” и “наслаждаваща се натура”. Този тип представя немногочислена категория от хора, която обаче се отличава с духовна изявеност, богатство на душата и изключителна ценност. Тук ще си позволя да добавя това, че днес светът познава своеобразен “хибрид”, който бих нарекъл “естетизиращо-прагматичен”. Това са “творците” и особено консуматорите на ценности, които се вълнуват най-вече от… паричното изражение на своите преживявания. Такива хора прибързано предлагат на пазара всичко, което иначе бедната им душа може да роди, т.е. искат да продадат за колкото се може повече пари сътворените от тях “ценности”. Ясно е, че мотивът за полезност е убийствено непоносим за истинския естет, а щом той е налице, това е категорично потвърждение за липсата на талант или пък за наличието на мним и затова временен талант, по-скоро на дарба за експлоатиране на създадените от творците ценности, за паразитиране и вегетиране върху тях. Несполучилите, т.е. бездарните творци, например от лакомата гилдия на журналистите, са красноречив пример и въплъщение на този “полу-тип”. Такива са и огромната част от естрадните и “чалга” певците, художниците, дори адвокатите и икономистите: в тези съсловия истинските дарования се броят на пръсти на фона на множеството агресивни и “пробивни” бездарници. Г.Социалният човек – за него е характерен “особен акт, а именно обърнатостта към чуждия живот и чувството за себе си в другия”. Жизнената форма, която въплъщава тази потребност от самоотричане заради другия, Шпрангер нарича “социална” и тя е налице, кога¬то подобна потребност стане водеща. Всъщност, тук имаме проява на един алтруизъм, преодолял напълно или в голяма степен егоизма. Затова подобен тип може да бъде разпознат по това, че за него “отделният човек става предмет на любовта като средоточие на ценности”. Може да си позволим да го наречем тип на християнина – защото учението на Христос съдържа в себе си призива за любов към ближния, към другия човек. Не можем да пропуснем и извратената противоположност на този психологически тип, която е тъкмо социална и дори социалитарна. Този полу-тип възниква, когато естественото чувство за дълбоко родство с другите същества в човешки вид до теб се изроди в агресия спрямо тяхната личност, свобода и индивидуалност. Подобно израждане води до неистово желание да се месиш в живота на другите, да пречиш и да вредиш на останалите човешки същества, брутално да нарушаваш тяхната автономност и техните човешки права. Такава фалшива и изродена “загриженост” се олицетворява от типа на комуниста, 34
социалиста и други леви демагози, който, за съжаление, намери голямо разпространение в ХХ век и затова не може да бъде оставен без внимание. Аз вече посочих дълбочинните основания за неговата поява: жизнената и екзистенциална непълноценност на такива индивиди ги тласка към това да пречат и да вредят на живота на другите, на жизнено-пълноценните и на адекватните спрямо живота свободни личности, да отнемат свободата им и сатанински да се опитват да ги принизят поне до ниското ниво на своята собствена ограниченост, бедност и непълноценност. По този начин те получават мнимо удовлетворение и фалшива някаква компенсация. Съвсем не бива да ни смущава това, че този социалитарен ляв тип се оказа “разновидност”, наистина извратена, на общочовешки значимия тип на християнина. Това е така, защото в левия социалитарен тип си пробива път тъкмо противоположната, анти-християнска тенденция, която никога в историята не е умирала напълно, а пък не така далеч в миналото ни Антихристът успя да разиграе неистово своя кървав танц в цялата му отвратителност и античовечност. Д.Политическият човек за Шпрангер е тип, за който водеща ценност е властта. Властта, казва той, “може да се определи като способност, а също и като стремеж да правиш собствената ценностна насоченост водещ мотив за другите хора”. Шпрангер говори за активни и пасивни “политически натури”. Първите се стремят към висок “социален статус и само тогава, в качеството си на лидери, в лъчите на славата, се чувстват на своето място”. Вторите, пасивните политически натури, “не могат да се ориентират в живота без ръководство”, те са “несамостоятелни в своите вкусове, действия, разсъждения, светоглед”. Това се изразява в “служене и подражание на другия”, т.е. в конформизъм. Ясно е, че наличието на властни, а също и на “подвластни” личности в живота е безспорно. Е.Религиозният човек е този, чиято “духовна структура постоянно и изцяло е насочена към достигането на висшето преживяване на ценностите”, персонализирано в лицето на Бога. Тук вярата като синтетична душевна способност стои в основата на този тип личност. Шпрангер казва, че “ако всички жизнени ценности се преживяват като стоящи в позитивно отношение към висшия смисъл на живота, имаме типа на иманентния мистик”. Съответно на това, ако те се поставят в негативно отношение, е налице типа на “трансцедентния мистик”, ако пък “те се оценяват отчасти позитивно, отчасти негативно, то тогава възниква дуалистическата, двойнствената, религиозна натура”. Завършвайки все пак темата за личността, нека да употребя така любимите на някои психолози думички 5.Характер и темперамент При това давайки им точен – по възможност – израз. Характер е гръцка по произход дума, която първоначално е означавала “вдълбан знак”, а в психологията (и в езика днес) с нея се свързват особеностите на личността, нейното 35
своеобразие, което тя е придобила в живота си. Темпераментът пък са основните свойства на душата, онова в нея, което е устойчиво и затова я прави вътрешно предразположена към даден род прояви, един вид е “орисана” да бъде такава, а не друга. Temperamentum е латинска дума, означаваща “смес, съотношение” и се е закрепила като характеристика на личността, защото се е смятало, че нравът на човека зависи от смесването на четири вида течности, “сока” – кръв, жлъчен сок, сок от черна жлъчка и безцветна лимфа. Още Хипократ е определил четири основни вида темперамент в зависимост от вида течност, която преобладава в даденото тяло: сангвиник (от “сангва” – кръв), холерик (от “холе” – сок от жлъчка), флегматик (от “флегма” – безцветна лимфа) и меланхолик (от “мелан холе”) – сок от черна жлъчка). Тези наименования на темпераментите са се запазили и до днес. “Сангвиник” според съвременното разбиране е онзи, който се отличава с повърхностност на чувствата и подвижност. “Холерик” пък е лесно възбудимият и емоционален тип, който реагира бурно и афектирано, но чувствата му не са дълбоки. “Меланхоликът” е бавен, печален и обезверен, това е слаб тип, отличаващ се обаче с дълбоки чувства и преживявания. Накрая, “флегматик” е оня, който се проявява със спокойни емоционални реакции, това е уравновесен тип. Излиза, че темпераментът е вроденото, вътрешно “качество на душата”, докато характерът, опиращ се на темперамента, може да варира в определени граници – явно защото “вдълбаните знаци” върху лицето (личността) могат да се вдълбаят още повече, а също и да избледняват, да губят лика и дълбочината си. Според психолога Айзенк сангвиниците и холериците са екстравертни типове, а меланхолиците и флегматиците са интравертни (по разбирането на Юнг). Ясно е и това, че няма “лоши” и “добри” темпераменти, всеки темперамент позволява развитието на ценна личност в едно или друго отношение. За личността са писани и се пишат непрекъснато най-различни книги – научни, психологически, социологически, исторически, художествени, философски, религиозни. Темата и проблемът обаче си остават открити и незавършени, продължават да провокират съвременни изследвания, в които да може да се каже нова дума, а не само да се повтарят изтърканите стари и “изветрели” от употреба понятия и думи. Затова и ние, поставяйки този път окончателно точка, нека да оставим проблема открит и незавършен.
36