До проф. Анелия Клисарова, Министър на образованието и науката София
ОТКРИТО ПИСМО Уважаема госпожо Министър, Аз, авторът на това писмо, съм български учител, отдал повече от 30 години от живота си на образованието у нас – училищно и университетско, работил съм и в двете сфери. Смея да заявя, че познавам проблемите – и от тази позиция искам да Ви кажа нещо изключително важно. Първо, разбира се, Ви поздравявам за заемането отговорния пост, макар че се чудя на дързостта Ви да го приемете – предвид сложността на проблемите, които Ви очакват за решаване. Не крия, много ми е чудно как дадени хора се заемат с такава лекота с такива отговорни задачи; боя се, че съвсем не си дават сметка какво ги очаква и се надяват на леко и безпроблемно министерстване. Дано Вашият случай не е такъв. Въпреки това - поздравления за куража! Започвайки съществената част от своето писмо до Вас, си давам пределно ясно сметка, че едва ли ще мога да опиша и представя с думи точната ситуация в българското образование. Да се опитвам да сторя това тук, за щастие, не е и необходимо, първо, защото е невъзможно (и затова е глупаво изобщо да опитвам!), второ, защото в последните години, работейки всеотдайно, успях да напиша и да издам три книги по тази гореща проблематика, които Ви изпращам заедно със своето писмо; от тях можете да се информирате пределно точно за найсъщностните и най-важните проблеми, както и с начините за справяне с тях, по моето убеждение най-ефективните. Става дума за ето тия мои книги: ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ (излязла от печат в 2011 година), НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото
образование), която беше издадена в два тиража през миналата, 2012 година и, накрая, книгата ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (с подзаглавие Що е академичност и доколко тя вирее у нас?), също излязла от печат през миналата година. От един поглед се разбира, че тия три книги обхващат цялата проблематика около ситуацията в българското образование, а именно, на първо място, неговата принципна, философска страна и основа, т.е. проблемът за началата, идеите, на които то трябва да се опира и изхожда, както и за неговата стратегия; на второ място, във втората книга е представена ситуацията в сферата на училищното образование, а, на трето място, не е подмината без внимание и сферата на университетското образование, където нещата, за жалост, също не се бляскави. Надявам се, че най-отговорно, благодарение на тия мои книги, ще се опитате (заедно с Вашите сътрудници и с тяхна помощ) да вникнете в цялостната картина, която съм се опитал да очертая в нейната дълбочина, което е за Ваше добро, аз по този начин един вид Ви помагам, а го правя, защото съм твърде много загрижен. И също си давам сметка колко лесно е, заемайки този пост, да бъдете подведена от всесилната и доста коварна образователна бюрокрация, която има една-единствена задача: да запази всевластието и монопола си! Именно за да не се случи това, Ви пиша това писмо и Ви пращам тия текстове, които много могат да Ви помогнат за да си съставите вярната представа. А дали ще се опитате нещо да промените, дали ще се овладеете от духа на потребността от радикална и същностна промяна на всички отношения на всички нива в образователната
сфера, от който са пропити моите разбирания, е нещо, за което аз много се надявам, ала, за жалост, не съм оптимист. Прочее, в последните няколко години аналогични писма съм писал до всички, които се изредиха на поста министър на образованието и науката, като се почне от Фандъкова – и ето, се стигне до Вас. Не крия, не съм забелязал някакъв особен ефект. Аз и не съм такъв наивник да чакам и да се надявам някой министър на образованието в нашите условия да се овладее от автентично съзнание за потребността от дълбока и коренна промяна на отношенията в образователната сфера. Също така си давам сметка и защо това е така. Защото нещата са твърде тежки, направо отчайващо тежки. Искат се вече не реформи, тази дума беше крайно дискредитирана, иска се, потребна е една същинска духовна революция. Не вярвам някой министър да се реши да си сложи "главата в торбата", инициирайки една такава революция. Прочее, революции не се правят отгоре. Аз съм показал каква ми е надеждата в тези условия. Младите, учещите са моята надежда. Родителите са моята надежда. Възникването, раждането на едно ново съзнание, което да завладее душите и на ученици, и на родители, и на учители, е моята истинска надежда. За това именно и работя. Ако имате добра воля да подпомогнете този процес, стига изобщо да се кахърите за случващото се, вместо да му пречите, както обикновено се прави от властническите институции у нас, ще бъде все пак нещичко. Затова може би Ви пиша своето писмо. Макара че, не крия, го пиша по-скоро обърнат към тия фактори, за които казах, че според мен са решаващи. Повтарям, това са: младите, техните родители, заинтересованите, ангажираните със собствената си участ граждани, обществото, учителите, възпитателите на младежта, и то не всички, а найавангардно мислещите сред тях. Те ще бъдат силата, която ще промени всичко, но това ще стане едва когато се овладеят от подобаващите идеи. Това няма да е скоро, но работите неумолимо вървят към една такава развръзка. За да не се повтарям, сега решавам да Ви изпратя и писмата, които написах и изпратих на Вашите предшественици на този пост. Те, разбира се, не си мръднаха и пръста да направят нещо наистина съществено, а се задоволяваха с правенето на дреболии, предимно на глупости, ето, дори и един свестен закон за училищното образование не можаха да направят. Главната им задача беше да задържат статуквото, колкото и плачевно да е то. Искам категорично да заявя: по-глупава идея от тази не може да хрумне в главата на един министър. Да, знам, че тя е практична, и благодарение на нея той може да си министерства значително по-дълго време. Но и тази идея, да си министерстваш, сиреч, да се пъчиш на приемите и на парадите, не е кой знае колко по-малко тъпа идея: министър се става за да работиш, за да си полезен на ръководената сфера. Така си мисля аз, гражданинът-идеалист. Пропуснах да кажа, че съм дългогодишен преподавател по философия и гражданско образование, по образование и, да се надяваме, по призвание, съм философ. Затова така се изразявам. Ний, философите, имаме една вдъхновяваща ни идея: да служим на истината. Службогонци от нас не стават. Напротив, най-неприятни сме на службогонците. Трън сме в техните очи. Общо взето сме много дразнещи и крайно вредни за запазването на уюта на статуквото. Който е така приятен за мнозина, като се почне от поредният министър. Да не е луд някой министър да си разваля рахатя като си запретне ръкавите да работи? И особено пък: да прави революции?! Такова нещо явно не може да се случи у Българско. Ще бъде цяло чудо да се случи. Аз обаче в чудеса на вярвам. Така ме е научил некраткият ми живот до този момент. В тия изложения до Вашите предходници, които също ще Ви изпратя (понеже те не реагираха на тях кажи-речи, естествено, никак!) съм представил достатъчно ясно и категорично каква е моята оценка на съществуващата катастрофална ситуация в българското образование. Тук ще се задоволя със съвсем кратичко напомняне:
В българското образование даже 10 ноември 1989 г. още не е дошъл. В него продължава да си съществува в непокътнат вид една тоталитарна командно-административна система, която е въведена у нас по съветски образец още след 1944 г., и която успя да издържи на "изпитанията на демокрацията", което показва колко е жилава, направо е по сталински несъкрушима. Другояче казано, българското образование се покои на отдавна отречени от самия живот, анахронични, ретроградни, изцяло несъвременни начала и принципи. Всичко в българското образование е объркано, всичко в него е тъкмо наопаки на това как трябва да бъде. Състоянието, в което съществува тази абсурдна система, затова е състояние на непрекъсната агония. Агонията продължава вече десетилетия. Всички участници в процеса са се адаптирали и почти никой не предприема някакви рискове нещичко да промени – тя устройва сякаш всички. Е, разбира се, големият потърпевш е... България! Да, тъй като големият потърпевш е младежта на България, сиреч, ощетен е човешкият потенциал на България, то в крайна сметка България губи непрекъснато от това че си позволява да търпи една такава вселенска аномалия. Затова нищо у нас не върви както трябва. Защото всичко е сгрешено в сферата, в която е началото на всички начала: духовната и образователната сфера. Оттук започва всичко. А всичко тук е наопаки на това както трябва да бъде. Работите наистина са отчайващи. Българското образование е един разлагащ се труп, който никой няма смелостта да погребе. Така аз виждам нещата: въпреки че даже езикът е безсилен да изяви доколко нещата са безнадеждно тежки и катастрофални. Няма го онова, от което зависи живецът на всичко в човешкия свят, оказва се, че съществуващата административна и директивна система не допуска онова, на което се дължи животът в сферата на духа: свободата е прогонена от нея, тя, милата свобода, е прокудена и се възприема като нежелан гостенин, нещо повече, като неин враг! Разбира се, в една система, основана на тоталитарни принципи, каквато е образователната сфера – тя се покои на господството и подчинението! – не може да има свобода, там свободата не може да бъде търпяна. В образователната сфера никой не е свободен, а всички са прости изпълнители. Йерархично е устроено всичко тук: тук действа казарменият принцип "Началството никога не греши!". Министърът е нещо като божество, а Министерството с чиновниците си е "началото на всички начала": то командва, всички изпълняват. Никой от участниците не е питан какво мисли. Най-добрите (ученици, учители, директори) са ония, които най-безропотно изпълняват директивите. Най-лоши са ония, които мислят и задават неудобни въпроси. Ония, които имат неблагоразумието да се правят на "интересни", сиреч, държат на свободата си. Тия направо биват възприемани като "врагове", които трябва да бъдат без жалост ликвидирани. И така нататък. Както съм започнал мога да продължа до безкрай, но това изобщо не е необходимо. Обещал съм да бъда кратък. Затова и ще започна да се "ориентирвам към приключване". Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?! Кучета си лаят, керванът си върви. Такива са нещата у Нашенско... Наистина, не е необходимо да продължавам. Казал съм го пределно ясно в книгите си и в предишните си изложения до Вашите предходници на министерския пост, които, казах, също ще Ви изпратя. При желание можете да се запознаете с всичко. За Ваше добро е това. Е, знам, че не бива да си докарвате главоболия. Статуквото трябва да бъде пазено. Майната й на България най-сетне, важно е да си пазим министерския пост, нали така? Откъде се взе тоя глупак Грънчаров да ми разваля рахатя?! Госпожо Министър, всичко, което Ви го казвам – не зная как то звучи във Вашите министерски уши, но мога да се догаждам за това – е дълбоко преживяно от мен, то е, така да се рече, изстрадано, аз не се правя на някакъв академичен учен, който из пръстите си изсмуква
своите "величави мисли", напротив, всичко, което пиша и съм написал за българското образование, е взето от самия живот. Вие ще се убедите в това ако разлистите книгите ми. Чужда ми е мисълта да се правя на "визионер", на "революционер", въпреки че с удоволствие бих участвал в една революция, стига тя да може някога да започне. Пределно искрен и честен съм, дано поне това сте забелязала. Тоест, държа се като "образцов идиот". Както и да е. А сега искам да завърша с нещо, което, по мое виждане, не трябва да бъде изпускано. Искам да кажа няколко думи за ситуацията в училището, в което работя. И в което се случиха в последните години многозначителни истории, в които се пречупват всички ония неща, които тровят живота в общностите, съставящи образователната сфера. Това са човешки общности, в които в абсурдната ситуация, в която сме поставени, се случват най-причудливи, направо невероятни неща. От жизнената цялост ще подбера няколко най-изразителни момента. И с това ще завърша, за да не бъда прекалено многословен. Също така ще щрихирам всичко, иначе кой знае докъде ще стигна. Аз работя в Професионалната гимназия по електротехника и електроника в Пловдив, едно елитно и ползващо се със заслужена слава учебно заведение. От три години вече си имаме нова директорка, назначена на този пост от Министерството, оглавявано от славния министър Сергей Игнатов. Аз ще Ви изпратя като богата информация за случилото се в този динамичен период текстовете на свои предишни жалби и изложения до Министъра и до инспектората, но тук все пак искам да кажа нещичко. Което, повтарям, е безкрайно изразително за истинското, за реалното положение в образователната сфера. Знайно е, директорът в едно училище според съществуващото законодателство е нещо като феодал, или като командир на полк, или, казано иначе, като диктатор, при това надарен с оракулски способности, сиреч, е същество, което никога не греши. И има пълната власт да си прави каквото му скимне. Когато се доберат до власт хора, за които властта е нещо като компенсация на съответните личностни достойнства, тогава оперирането с тази власт може да доведе до големи поражения. Ето една "несъществена личностно обагрена случка", която показва за какво именно става дума. Понякога илюстрациите внасят "плът" в сферата на мислите, на чистите идеи. Предложих (аз пиша свой блог, който е доста популярен в интернет) преди две години следната идея: патрон на нашата гимназия да стане Стив Джобс. Да, нямаме си патрон, хрумна ми да предложа Стив Джобс (той тъкмо тогава беше починал, Бог да го прости!). И стана голяма история. Станах пишман, че съм проявил тази инициатива. Медиите се заинтересуваха, нямаше национална телевизия или вестник, който да не направи свой репортаж или не писа за "авангардната идея" Стив Джобс да замени... Ленин (проблемът е, че предишният патрон на това учебно заведение е бил Ленин, в града все още наричат нашето училище "ТЕТ-Ленин"!). Да, ама аз, както се казва, не бях съгласувал предложението си с новата директорка, която се почувства крайно уязвена. Вярно, всяко чудо е за три дни, медиите пошумяха, пошумяха и забравиха. Да, но директорката от този момент ме възприе за свой враг, за "много опасен човек", на който трябва да бъде отмъстено. За период от две години срещу мен се разгърна и беше приложен целият бюрократично-административен и волунтаристичен инструментариум за преследване, за унижение, за терор, за постоянни гаври и прочие, с оглед или да бъда "засечен" в някакво нарушение, та да бъда наказан и в крайна сметка уволнен, или пък да бъда доведен до състояние сам да се откажа, да си взема шапката и да се махна. Вие давате ли си сметка, уважаема госпожо Министър, за прилаганите средства някоя личност да бъде смазана от безжалостен администратор (в случая - от безжалостна администраторка) в съществуващите "законови" условия у нас? Той (тя) може да направи всичко, дето се казва, в техни ръце е и
ножа, и сиренето. Ето вкратце заради публиката да кажа най-важното, което беше приложено срещу мен. Личният момент в една сфера на човешки отношения съвсем не е безинтересен, напротив, той е истинския същественият, казвам това, щото у нас, кой знае защо, смятат за вярно тъкмо обратното на истинното. Това, че бях най-внимателно следен дали няма да закъснея за час, е най-малкото. Разбира се, най-внимателно започнаха да следят "дали спазвам задължителната програма", дали не нарушавам "държавния образователен стандарт", сиреч, дали не си позволявам някакви "непростими волности". Респективно, директорките започнаха да ми идват да посещения с оглед да ме изловят в "нарушения". Това, че моя милост преподава по разработени от самия мен и оригинални учебни помагала наля масло в огъня на административното рвение да бъда дискредитиран и изловен в нарушения. Няма как, наложи се да извикат подкрепа от инспектората: инспекторката по философия, която 15 години не беше идвала в това училище, почна да ни е честа гостенка, и то тъкмо в моите часове. Почнаха се нескончаеми писания на "докладни", на "писмени обяснения" и прочие средства за психически терор над личността на един учител по философия с по-свободолюбив манталитет. Наложи се обаче да се приложат и по-гаднички прийоми от богатия административен инструментариум за мачкане на личности: примерно, в момент, в който моя милост беше в отпуск по болест на 4 (четири!) класа едновременно беше подмолно внушено да "напишат" стереотипна жалба срещу своя преподавател по философия, който бил си позволил не знам си какви "волности"; без капчица неудобство младите бяха използвани за провеждането на недопустима репресия срещу техния преподавател. Директорката се разпореди по случая твърдо, по сталински: тия същите 4 класа ми бяха отнети от преподаване, и то два месеца (!) преди края на учебната година!!! Подложен бях на унижения, на каквито не бях подлаган никога в моята повече от 30 годишна кариера, нещо повече, каквито не бях предполагал че са изобщо възможни в наше време! Почнаха, разбира се, да се правят "анкети с учениците", и то с така натамънанени въпроси, че тия "анкети" не бяха нищо друго освен обучение на младите хора в писане на... доноси срещу техния преподавател по философия! Мръсна, гнусна работа е това, ала ето, някои администратори, упоени от тамяна на своето всевластие, не се посвениха да приложат и най-мръсните номерца от неизчерпаемия бюрократичен арсенал за унижаване, за мачкане, за унищожаване на личности. Аз няма повече да описвам какво ми беше сторено в тия две паметни години. Бяха ми налагани дисциплинарни наказания, включително и "предупреждение за уволнение (!), бях тормозен по какви ли не и то най-префинени начини, бях даден даже под съд (!) от образователна шефка и то за "обидни мисли" по неин адрес в моя философска книга (!!!), обявен бях (понеже аз, разбира се, не се оставих да бъда пречупен и да се подчиня на произвола, напротив, защитих се, включително и с описания на този произвол в блога си, т.е. дадох пълна гласност на случващото се!), та значи, обявен бях за най-зъл "народен враг", който вреди на "спокойствието в колектива" и т.н. В крайна сметка се стигна дотам, че моя милост не издържа на гоненията, рухнах здравословно, наложи се да бъда инвалидизиран (!), изтощен от гоненията и терора в един момент аз паднах, ударих си жестоко главата, а след това бях подложен на операция за изваждане на хематом от черепа (!), от която, предвид болното ми сърце, едва оцелях, цяло чудо е че оцелях, благодаря на Бога, че оцелях. Разбира се, образователната институция не обърна никакво внимание на моите жалби и изложения, явно у нас принципът "Гарван гарвану око не вади" продължава да си бъде регулативен императив на живота. Както и да е, спирам дотук.
Защо Ви пиша тия неща ли? За да илюстрирам до къде води абсурдната ситуация, докъде води неправилно устроената анахронична система: води до съсипване на съдби, до разпиляване на личностен и човешки потенциал, води до мачкане и даже ликвидиране на личности! Така повече не може да продължава. Така повече не бива да продължава! Абсурдът е нетърпим! Уважаема госпожо Министър, позволих си да оживя в съзнанието Ви един малък фрагмент от живота на, тъй да се рече, "поверената Ви сфера". Да, образователната сфера е сфера на живот, и то на същинския, на автентичния живот, тя е сфера на духовен живот – по идея обаче, а не както е у нас. У нас, казах, всичко е наопаки. Виждате, в училищата обикновено се занимават с глупости, а не с това, което им е работата – това особено важи за т.н. "ръководен фактор". Несменяемите самозабравили се директори – а са се самозабравили, защото си мислят, че са всевластни и ненаказуеми! – са бичът на българското образование, който плющи по главите на всички; ето това е първото, което трябва да промените. Горките учители страдат най-много, наред с възпитаниците си, защото се пържат на безброй огньове. Отникъде помощ не се види. Даже и състрадание никакво няма. За каква ти подкрепа да говорим тогава?! Обществото пък е обръгнало и гледа на всичко с тъпо безразличие. Даже на повечето родители сякаш не им пука какво става с техните деца в училище; те са доволни, че поне са под "надзор", а за истински важното всички нехаят. Че нехаят съдя по това, че никак не реагират. Положението е отчайващо и нетърпимо, а всички търпят. Ето от какво съдя, че работите са в такава мъртва точка, че българското образование ми прилича по-скоро на мъртвило, а не на сфера на живот, и то на пълноценен духовен и личностен живот. Дали ще доживея да видя такава една промяна? Едва ли... Пиша Ви та белким се поразтревожите поне малко. Ще ми се да видите нещата от друг ъгъл, от който картината не се изкривява. Държавата трябва да спре с експериментите си да си прави каквото иска с "човешкия матр`ьял" на нацията. Или да прави всичко, което е скимнало на вездесъщите и изнемогващи от скука чиновници от Министерството! Озаптете малко поне тия чиновници! Опитайте, иначе те са страшна напаст. Особено вредна напаст е т.н. директорско съсловие, имам предвид вечните, несменяемите, пожизнените директори на училища! Страшна напаст са те, нима не го знаете това? Ето, ако посегнете на тяхната величавост, ще е нещо полезно, което можете да направите. Или с което да започнете даже това Ви препоръчвам. Ето, чувам, че Вие сте била привърженичка на тезата, че и 4-годишните деца трябвало да ходят на училище! Давате ли си сметка какво означава това? Къде и кога е доказано, че държавата може да даде по-добро възпитание на невръстните деца от ония, на които самият Бог е възложил тази незаменима мисия – техните родители?! Моля, спрете гаврите, спрете насилията над личностите, които всекидневно се вършат из нашите училища! Опитайте се нещо да направите в тази посока. Грях е нищо да не правите и да се преструвате, че "всичко си ни е наред". Спирам това свое писмо ето тук. Нека да прекъсне това писмо ненадейно, та да се почувства, че проблемът е открит и тепърва по него още много може да се пише и да се говори. Надявам се, че и Вашето министерстване ще протече в работа по подготовката на епохалния нов закон за образование, който всички очакваме, но който май скоро няма да ни осени. Всичко, повтарям, всичко трябва да бъде променено в българското образование, та да стане то адекватно на нуждите на самото време. Трябва в него да полъхне повеят на свободата и на демокрацията най-сетне! Докога ще чакаме тоя момент?! Прочее, ако само чакаме, нищо няма
да се случи, трябва просто да си запретнем ръкавите и да работим. Ето, аз в тия години много работих, и затова, така да се каже, станах пишман. Тия, дето не работят, блаженстват... Както и да е. Желая Ви успехи в тежката и отговорна работа! С интерес ще наблюдавам какво правите. Освен учител съм и български гражданин-данъкоплатец. Приятно министерстване Ви желая! С уважение: Ангел Грънчаров 2 юни 2013 година Пловдив