Prepodavaneto by Ангел Грънчаров

Важен проблем за дискусия: изцяло "амортизирани" ли са педагогическите кадри у нас? ............................................................................................................. 4 Съществува ли рецепта за "единствено-правилно" философско поведение? .. 6 Ето за какво всъщност работи един учител... ....................................................... 9 За коренно различните методологии на "разбирането" и "обяснението" в сферите на науките за духа и на науките за природата..................................... 11 Как сгрешеното образование убива духовния потенциал на младите – и ги ощетява тъкмо от онова, което ги прави най-богати .......................................... 17 Темата за тази седмица на моя семинар върху горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите ........................................................ 24 За верния път – в ученето и в житейската философия...................................... 25 От записките на един смахнат, крайно смахнат... учител, съвсем незаслужаващ да носи таз горда "титла"............................................................. 28 Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата... .............................................................................................. 34 Моето разсъждение за кошмарните "семейни самоубийства", при които баща убива собствените си деца ................................................................................... 40 Така е било някога, а сега не е ли същото?! ....................................................... 44 Отново за тиранията на простаците у нас и за това как се екзекутират... книги ................................................................................................................................. 45 Консуматори или творци – или как училището осакатява душите на младите 49 Предизвикателство за една бъдеща дискусия.................................................... 58 За безчувствеността, пораждаща прословутото българско безразличие и примирение ............................................................................................................ 59

Чудесно е да учиш, но крайно унизително е да се оставяш да те учат... ......... 65 Духовността и простащината в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка.................................................................................................. 66 Начало на дискусия за Бога и за вярата.............................................................. 74 Е, хайде, от мен да мине, предлагам себе си за министър на образованието, ще се пожертвам за науката де!........................................................................... 83 Май се налага да напиша едно открито писъмце до г-н премиера, с оглед да забележи кандидатурата ми за министър на образованието ............................ 85

ВАЖЕН ПРОБЛЕМ ЗА ДИСКУСИЯ: ИЗЦЯЛО "АМОРТИЗИРАНИ" ЛИ СА ПЕДАГОГИЧЕСКИТЕ КАДРИ У НАС? 02 февруари 2013, събота

Коментар от Ваня, акцентиращ върху твърде важен момент и написан по моя статия със заглавие Крайъгълният камък на образованието: Много ми хареса това за “клиничната смърт”… за мен даже е необратимо зомбиране, защото чудеса стават и от клинична смърт може да се “рестартира” човек, но макар и да съм оптимист, малко вероятно ми се струва в близките 20-тина години педагогическите амортизирани кадри да надмогнат себе си, а от там и желанието да се опитат да променят първо самите себе си и отношението към образоването, възпитанието и т.н. на децата… та, второ, и да го направят… А за да умее да мисли, на подрастващия му е нужен минимум знания, защото дори и въображението им не успява да стигне до задоволителни нива… говоря за 80% от подрастващите (по моите наблюдения). Оптимистичен изход – клонинг на “белите” лястовици и… забраната им да мигрират на Запад! Това пише тази коментаторка с име Ваня. Смятам, че тя поставя безкрайно важен проблем, който съм извел в заглавието на този постинг. Интересно ми е какво мислят по проблема други хора. Аз също ще напиша, и то съвсем скоро, своето разбиране. За да има промяна в образователната сфера, но не наужким, а наистина, за да има същинска и същностна промяна, действително трябва да има най-напред подготвен на длъжното ниво субективен фактор на промяната, именно педагогически кадри, овладени от духа на самата промяна, овладени от едно ново съзнание и от кардинално нови ценности: ценностите на свободата! Другояче казано, най-напред възпитателите трябва да бъдат възпитани! Факт е, че у нас педагогическият кадър не е на нивото на изискванията, които самото време поставя пред него – което означава, че в съвременната ситуация този кадър се държи крайно неадекватно, неподобаващо. Вместо да работи за промяната, той дърпа развитието на 4

нещата назад, задържа ги с все сили. Затова ситуацията е така нерадостна. Да не говорим пък за това колко зловредна е ролята на образователната бюрокрация, която пък при това има ресурса на цялата власт, която има монопол върху ресурса на властта. Тия два фактора са в състояние да стопират всяко реформаторско усилие, дори то да идва от страна на едно реформаторско правителство, каквото, уви, също нямаме. Та по тия неща си струва да се поговори и помисли. Предлагам една такава дискусия. Аз ще проведа ЛЕКЦИЯ с ДИСКУСИЯ по тия въпроси и в своя семинар под надслов ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, който провеждам от известно време. Но преди това ми се ще и тук, в блога, да ги поставя в цялата им острота. Ще пиша още по тия въпроси, сега-засега оставам в очакване да се включат и други коментатори.

СЪЩЕСТВУВА ЛИ РЕЦЕПТА ЗА "ЕДИНСТВЕНО-ПРАВИЛНО" ФИЛОСОФСКО ПОВЕДЕНИЕ? 15 януари 2013, вторник

Публикацията под заглавие Казус: дали ние, българите, не сме нация, съставена предимно от страхливци, от слабаци, от подлеци, а, какво ще кажете?, която написах преди два дни, както и можеше да се очаква, е предизвикала любопитни и твърде изразителни реакции, някои от тях, както се и полага, твърде перверзнички; с оглед да обогатя своята бъдеща полемична книга, която сега подготвям за печат, именно книгата с (условно засега) заглавие ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ФИЛОСОФ-БУНТАР, в този момент решавам да публикувам в отделен постинг тия реплики и моите вметки към тях – в опит да се породи що-годе смислена дискусия; ето ги: Анонимен каза: Другарю Грънчаров, щом все още имате проблеми със младото поколение а твърдите, че отдавна сте въвели иновативна форма на преподаване, значи тя не действа. Върнете се към класиката и проблемите Ви ще свършат. Ако пък продължавате да не се вслушвате в мненията на другите проблема си остава за вас и негативите също. П.Р. Ангел Грънчаров каза: :-) "Класиката" според вас води до някаква чудодейна безпроблемност, така ли? Интересно, много интересно... И какво разбирате под "класика" в преподаването? Казарменият тип отношения ученик-учител, така ли? Доста сте изостанал(а) в разбиранията си... Убеден(а) ли сте, че този тип изобщо работи в съвременни условия? Помислете малко. Опитайте да помислите. Звучите много оптимистично: като селски директор, изказващ се в присъствието на г-жа зам.-министърката :-) Анонимен каза: Грънчаров, как пък ВЕДНЪЖ не ви хрумна да потърсите някаква вина или кривина у себе си... Все другите ви криви. На нарцисизъм подлъхнува...

Ангел Грънчаров каза: Другарко, първом четете, после мърморете... репликата Ви показва, че не сте прочела текста. Темата не съм аз, темата е за съвсем други неща. Оставете ме мен, другарко, знам, че съм дразнещ, но се опитайте да схванете за какво говори текстът, иначе се излагате като... да не казвам като какво... Анонимен каза: Спокойно говорете, Грънчаров. Знам, че изпитвате страх от някои думи и заплашвате с цензура, но вас никой не ви цензурира. Не свенувайте се! Всички ви знаят, че в собствените си очи сте съвършен, бунтар, благороден и пр. Погледнете се обаче в огледалото... Ангел Грънчаров каза: Драга другарко, оставете ме мен; аз ще си бъда какъвто искам; има свобода. Моята личност е под моя суверенитет. Вас лично не Ви засяга какъв съм, нали така? Успокойте се, ще си бъда какъвто искам. Вие, примерно, сте безличница, скрита зад анонимността. ОК, това си е Ваш избор. Срам Ви е да покажете коя сте, затова се криете. Въпрос на морал е това. И все пак май не успяхте да асимилирате каква е темата на този постинг? Ще Ви помогна: темата му е съвсем друга, а не личността на гражданина-философ Грънчаров. Анонимен каза: Няма нищо лошо в това човек да е обществено активен, но трябва да е наясно с границите на социалните действия, т.е. какво може и какво не може да промени в обществото, образованието и т.н. Един философ обаче все пак трябва да има философско, т.е. мъдро, спокойно отношение към света именно защото познава хората и света по-добре и знае, че те са такива, каквито са, няма други. Един философ също така трябва да се пази от прибързани генерализации, особено когато се отнасят до цели народи, и да не подвежда с лека ръка всички индивиди под един знаменател – „страхливци, слабаци, подлеци” и т.н. Един философ също така трябва да е космополитно настроен и да не се фиксира прекалено върху една нация, била тя българска, португалска или новозеландска или друга. Той би трябвало да знае, че въпреки различията хората по света имат много повече общи черти. Един философ също така не би трябвало да се фиксира прекомерно върху времето и мястото, където СЛУЧАЙНО живее и не бива да бъде роб на обстоятелствата, на външни фактори, а да гледа света „sub speciae aeternitatis”, както е казал Спиноза, т.е. той трябва да насочва вниманието си към вечните ценности, а не към преходния свят на явленията. Анонимен каза: Добре, добре. Само не плачкайте... :) 7

Анонимен каза: Грънчаров лъжеш че не сме наказани... ти не се оправяш... Анонимен каза: Още ли смяташ че другите са виновни? Ангел Грънчаров каза: На анонимния коментатор, който дава съвети какъв трябва да бъде философът, все пак нека да кажа следното: Да, прав сте, принципно е точно така, както твърдите, особено ако изходим от абстрактната представа за това що е философия и как би следвало да се държи "философът". Но това нещо, именно "философът", е същата тази абстракция и генерализация, срещу която Вие така основателно възразявате. Има такова нещо като философски индивидуалности, и философите, бидейки свободни хора, нещо повече от това, бидейки напълно свободни духове, няма как да не се различават, между тях да има най-различни, ако щете, "типове" философи или модели на философско отношение към реалностите, към социалния, към човешкия свят и към неговите горещи проблеми. И това ясно се е очертало в духовната история на човечеството. Ето, един Фихте, да речем, освен "строг философ", е бил пламенен агитатор, който е произнасял вдъхновяващи речи против "окупатора Наполеон"; в същото време, да речем, Хегел, се възхищава на същия този Наполеон, възприемайки го като олицетворение на световния дух и пр. Само давам един пример, т.е. по начало философите, бидейки човеци, се държат и реагират твърде различно в различните жизнени обстоятелства. Е, аз такова поведение съм избрал, и съм го избрал неслучайно, а си имам своите основания. Аз сега не се сещам точно името на гръцкия философ, който в още по-тежки обстоятелства е дал пример, че въпреки всичко философът, както Вие се изразявате, може много да повлия дори и в съвсем отчайващи обстоятелства; не се сещам името му, а сега не ми се прави справка, но ето историята, която имам наум; ще я разкажа вкратце: В града на този същия философ властвал жесток и подъл тиранин. Както си му е обичаят, народът търпял, понеже страхът успял да вцепени всички. Тиранът и обкръжението му безчинствали. И ето, този философ, дали не беше Зенон (то има неколцина Зеноновци, философи де, както у нас има много Ивановци, гръцкото име Зенон тогава било често срещане като нашето сега Иван), не се сещам точно, но няма особено значение името, а постъпката, та когато на някакво публично събиране тиранинът го поканил, тогава философът заявил гласно, че иска да му каже нещо на ухото; тиранинът, изобщо не допускайки какво може да го сполети, се съгласил; и когато философът се навел уж да му пошепне нещо, вместо това го захапал здравата за ухото, и не пускал, докато стражата не го убила; втрещеният народ, виждайки случилото се, бил така потресен, че хората забравили за страха, скочили и от гняв пребили тиранина; а другата версия на тази история е следната: 8

Философът произнесъл пламенна реч за свободата и човешкото достойнство, за това колко е грозно гражданството да трепери и да се държи все едно са роби, а не свободни граждани; речта си този философ завършил с това, че накрая със зъби прехапал, отгризнал собствения си език (!!!) и го изплюл в лицето на тирана; по-нататък историята вече е същата: втрещеният от случилото се пред очите му народ пак забравил за страха, скокнал, пребил собственоръчно тиранина и своите мъчители. Ето, оказва се, че въпреки всичко има смисъл философът да се държи по-различно от предписаната му според Вашите думи рецепта за "единствено-правилно философско поведение", нали така? И дали не излиза, че Вашето разсъдъчно и учено предписание, колега, написано така старателно от Вас, неумолимо отива по дяволите, имам предвид следното изречение: Един философ също така не би трябвало да се фиксира прекомерно върху времето и мястото, където случайно живее и не бива да бъде роб на обстоятелствата, на външни фактори, а да гледа света „sub speciae aeternitatis”, както е казал Спиноза, т.е. той трябва да насочва вниманието си към вечните ценности, а не към преходния свят на явленията.

ЕТО ЗА КАКВО ВСЪЩНОСТ РАБОТИ ЕДИН УЧИТЕЛ... Получих във Фейсбук едно съобщение от бивш мой ученик, което е много ценно за мен, понеже пристига в нелек за мен момент от битието ми на учител; ето какво ми пише този млад човек, а по-долу публикувам и думите, които се почувствах длъжен да му отвърна: Господине, аз съм бивш Ваш ученик, все си го мисля и все не се сещам да Ви благодаря за уроците за свободата на индивида. Няма да забравя как ни подтиквахте да търсим и да се възползваме от личната си свобода. Дискусиите, изводите, точковата система, времето на ученическите стачки и това, че Вие бяхте единствения учител, който застана зад гърба на учениците, който отстояваше правото им да стачкуват – и беше против опита на останалите учители да ни спрат да излезем на улицата... Аз не съм от най-добрите Ви ученици, но със сигурност научих благодарение на Вас урок, който използвам в живота и той ми помага!!! Здравейте, Георги, много Ви благодаря за тия думи, те за мен са много ценни, понеже показват, че има ученици, които са разбрали смисъла на това, което съм се опитвал да постигна в заниманията по философия! Вашите думи идат в тежък за мен момент, когато съм подложен на нападки от новото ръководство на гимназията, което или не желае, или не може да разбере, че учителите не са някакви чиновници, просто изпълняващи заповедите на началството, а следва да са личности, имащи право на свобода в избора на подходи в своята нелека работа. Битката за демокрация в нашето училище навлезе в решаващ етап, в този смисъл Вашето заявление много ме подкрепя и насърчава: то ми показва, че въпреки всичко през тия години не съм вървял по неверен път... да, не е неверен тоя път, нищо че е така труден, стръмен, каменист...

ЗА КОРЕННО РАЗЛИЧНИТЕ МЕТОДОЛОГИИ НА "РАЗБИРАНЕТО" И "ОБЯСНЕНИЕТО" В СФЕРИТЕ НА НАУКИТЕ ЗА ДУХА И НА НАУКИТЕ ЗА ПРИРОДАТА 20 януари 2013, неделя Напоследък за сетен път се убеждавам, че у нас, в сферата на образованието на младите, сме изостанали не просто с десетилетия – имам предвид че сме изостанали от съвременните тенденции за това как следва да се преподава, т.е. от онова, което в света в това отношение отдавна се знае и прилага – но дори и със столетия. Примерно, не се съзнава, че има съществена, и то коренна разлика между методите, от които се ползва т.н. хуманитарно познание, и метода на естествено-научното познание, познанието на т.н. "точни науки". И че в начина на преподаване на тия два рода знание, в зависимост от това, следва също така да има значими различия, неспазването на които или игнорирането им води до ужасни недомислия и до насилие над съзнанията на учещите. Аз специално ще напиша тия дни доклад по тия въпроси, който ще изнеса в своя семинар под надслов ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, който създадох и открих наскоро, но сега искам тук, като една основа за онова, което ще изложа там, в доклада си, да приведа един откъс от моята дисертация, писана преди повече от 30 години, която носи заглавието ФИЛОСОФСКОТО УЧЕНИЕ ЗА ЧОВЕКА И ФОРМИТЕ НА ДУХА; ето този откъс, показващ тия сериозни методологически различия между науките за природата и науките за духа: ... В изследването си аз търся разбиране на човешкия дух, което да подчини на себе си – подобно на фокус или ядро – ония представи за човешкото и неговото духовно качество, които битуват в съвременното философско съзнание, или по-скоро са разпилени в него. Смятам, че е постижимо едно такова разбиране, съдържащо непосредственото и вътрешно единство или цялост, в които да просветва естеството на духа на човека. Но още тук въз11

никва потребността от яснота върху това какво е разбиране и, на второ място, по какъв път то може да се постигне – особено когато става дума за духа в човека. Аз разбирам и си представям докъде би ме довело търсенето на яснота по отношение на това, което се нарича разбиране; на този философски проблем са посветени много изследвания. Аз не си поставям този въпрос сам по себе си – защото това е отделна необятна тема – а само поради това, че на моето изследване за духа е необходима ако не изчерпателна представа, то поне пълноценна водеща интуиция за разбирането. Защото аз търся не друго, а разбиране на духа. Една съвременна интуиция – освен това, което носи в самата себе си – не може да не се основава на представи за разбирането, възникнали в пределите на философията от поне сто години насам – ако иска да се “сдобие” с пълноценност, концептуална наситеност и яснота. Затова аз ще изходя именно от тези дълбоки философски представи. “Разбирането на разбирането” като проблем на философията и най-вече на херменевтиката в неговото развитие и обогатяване със смисъл, може най-добре да се проследи по съчинението “Истина и метод” на ХансГеорг Гадамер. Стремейки се “да разбере универсума на разбирането подобре”, Гадамер тръгва от положението, че “феноменът на разбирането и правилното изтълкуване на разбраното е не само специален методологически проблем на науките за духа”, нещо повече, “разбирането и изтълкуването на текстове се явява не само научна задача, но по очевиден начин се отнася към цялата съвкупност на човешкия опит като цяло”. Тази насока на търсене на спецификата на разбирането, имаща за начало разграниченията, направени от неокантианската школа на Вилденбанд и Х.Рикерт, от една страна, и построенията на историческата школа на Шлайермахер за “езика на културата” и “превода на духовните ценности на една култура на езика на друга”, на второ място, доведе до твърде важни моменти в изясняването на разбирането в широкия контекст на културата – а не като гносеологически проблем на философията, при което това нямаше да бъде направено. Методологическият принцип, който е водещ в тези изследвания и който ще стане такъв и в предлаганото, се основава на това, че “феноменът на разбирането не само пронизва всички връзки на човека със света, но и има още по-значим, дори конституивен смисъл". Затова Гадамер справедливо отбелязва, че задачата на тези изследвания “се състои в това да се разкрие опита на постигане на истината, превишаващ областта, контролирана от научната методика, навсякъде, където ние с него се сблъскваме, и да се постави въпроса за неговото собствено обосноваване”. Другояче казано, разбирането е особен начин на приближаване и усвояване на спецификата на формите на духа, превъзхождащ по възможностите си научното отношение на човека към 12

света и особено тези на научното трактуване и разглеждане на самите духовни форми. Затова Гадамер ясно казва, че “науките за духа се сближават с такива начини, на постигане, които лежат зад пределите на науката: с опита на философията, с опита на изкуството, с опита на самата история. Всичко това са такива начини на постигане, в които възвестява за себе си истина, не подлежаща на верификация с методологическите средства на науката”. Тук сме длъжни да направим едно необходимо отклонение, за да отдадем длъжното на направеното в тази насока от Вилхелм Дилтай, който, както е известно, ясно разграничи “разбиране” от “обяснение” в своя труд “Описателната психология” (1894 г.). Според Дилтай съществува “обяснителна психология”, която иска да обясни душевния живот “чрез неговите съставни части, сили и закони точно така, както химията и физиката обясняват строежа на телесния свят”. Тази психология се стреми да “подчини явленията на душевния живот на някаква причинна връзка при използуването на ограничено число еднозначно определяни елементи”. Прилагайки такъв обикновен научен подход, тази психология създава хипотези, между които възниква състояние на “война на всеки против всички” - а такава война никога не може да завърши. Изход от мъгливото море на хипотезите не се вижда. Нуждаем се от психология, казва Дилтай, която да ни дава “пълнотата на човешката природа и вътрешната връзка на нейното съдържание”, “могъщата действителност на живота”, постижима само в гениалните прозрения на великите писатели, и поети, интуитивно и чрез вдъхновението достигана. Науките за духа (хуманитарното знание) се нуждаят от такава психология, която би била здрава, обоснована и достоверна – а това не може да се каже за “въздушните кули на обяснителната, школската психология” – и която заедно с това би описвала и анализирала – доколкото това е възможно – “цялата мощна действителност на душевния живот”. Затова методът на науките за духа трябва да е коренно различен от този на науките за природата, затова Дилтай предлага своето прочуто положение “природата ние обясняваме, а душата разбираме” и това е ясното разграничение, което винаги трябва да имаме предвид – а то съвсем не ни забранява да имаме и разбиращо отношение към природата. А всичкото това е така, тъй като обяснението се извежда от познанието на каузални връзки и отношения, съществуващи в нещата извън нас, а разбирането означава интуитивно съзерцание, вглъбяване в интимния вътрешен живот на душата, преживяване и дори “вживяване” във вътрешното на душата, сливане с нея и потопяване в нея или такова отъждествяване, при което “животът постига живота”, а не се дистанцира от него, не му се противопоставя и не го умъртвява - и това е втория значим момент в разбирането на Дилтай, което тук искаме да изтъкнем. Синтетично казано, 13

разбирането е особен род познание, което – за разлика от другото, “обикновеното” познание – е ориентирано към “целостта, душевната връзка в човешките личности” и то се достига чрез особената нагласа на интуитивното проникване и вживяването в живота на душата и духа. Трябва да се стремим – съветва ни Дилтай – към пълнотата на душевния живот, даден ни непосредствено”. Същността на душевните явления е разбираема, т.е. е постижима от разбирането, но е необяснима, т.е. е неподдаваща се, изплъзваща се на обяснението и значи е “неясна” за разсъдъка, който никога няма да проумее това “необяснимо” – непосредствено преживяваното, “живата цялост на душата”, намираща се отвъд възможностите на голия разсъдък, интуитивно даденото. В описанието, основаващо се на разбирането, винаги се съдържа нещо от живия, художествен процес на разбиране в изкуството. Психологията на Дилтай иска да бъде родствена на изкуството с неговата несравнима способност на разбира и представя живота на душата. Същото трябва, струва ми си, да достигне и философията, опитваща се да разбере и изрази живота на духа. Тези са, смятам, основните моменти, които можем да открием у Дилтай – и които са ни потребни за изграждане на адекватна представа; те обозначават една насока, която аз ще следвам в изследването си. Да се върна при прекъснатите по-горе разсъждения по повод на Гадамер. Това че феноменът на разбирането пронизва всички връзки на човека със света – положение, особено значимо и принципно по характер – ме задължава по-нататък да обърна главното си внимание именно към отношенията на човека към света и към самия човек, които конституират не само разбирането като феномен, но и самата субективност на човека, неговата душа, самосъзнание и дух. Разбирането изглежда е пораждано от особена позиция на субективното и на човека спрямо самия себе си, от една страна, и спрямо възникналата “система” от човешки отношения – към света и към самия себе си – от друга, и затова не може да се търси, извън, “покрай” и независимо от тях. В този смисъл Гадамер казва, че “разбирането е изначална форма на изпълване на човешкото съществуване, което представя себе си в-света-на-битието”, а също че “разбирането се явява начин на битието на човека, доколкото то е способност за битие и “възможност””. Но битието – както и битието на човека – не могат да бъдат да бъдат разбрани, или по-скоро тяхното разбиране не може да бъде изразено, докато съществуват като неразчленена тоталност, в която всичко е изчезнало и се е “претопило” – и затова аз съм принуден да изследвам неговия, на битието, “скелет”, т.е. човешките отношения, благодарение на които то съществува за човека. Именно това предпоставя възможността за изразимост на интуитивното разбиране, за разгръщане на неговата концентрирано и центрирано вътрешно естество, за изявяването му по достъпен за философията – и нейния език – начин. Всяко интуитивно разбиране е нещо безкрайно добро, но докато 14

то е само латентно и скрито в “дълбините на субективността” и следователно не е “споделимо”. Такова разбиране продължава да си стои в мрака, т.е. в пределите на абстрактната възможност за разбиране, която все още не е породила действителност. Същината на работата и трудността същевременно е в това дадено разбиране да придобие очертанията на своята “плътност”, на своята изразима действителност и непосредствена – за човека, за мисълта – битийност, приобщаваща ни към битието, което твърдим че разбираме. Прав е Гадамер, изказвайки думите, че “самосъзнанието на философията се удовлетворява само с разбирането”, но точно поради това разбирането трябва да израсне и да придобие формата на самосъзнание, за да стане родствено на философското самосъзнание, за да стане конституираща това самосъзнание същност. Затова безкрайно жалки са ония писания – претендиращи да са философски – които не са одухотворени от разбиране, на които им липсва самосъзнатостта на едно наистина философско разбиране – и ние в никакъв случай не бива да се “вдъхновяваме” от такава печална практика и още по-малко пък да я следваме. Разбирането е това, което дава духа на философстването, а в моя случай – изследване именно на духа – този дух трябва да е налице, необходимо трябва да присъства. Независимо какви усилия може да ми коства това. По-нататък Гадамер казва, че Хайдегер “открива проективния характер на всяко разбиране и затова мисли самото разбиране като движение на трансцедентирането, на възвисяването над съществуващото”, което всъщност може да се каже и за всяка разбираща философия в противоположност на обясняващата, която един вид е “дегенерирала” до нивото на една опитваща се – напразно, впрочем – да бъде безкрайно позитивна и “научна” философия или, другояче казано, да бъде “философия”, забравила за своята философичност. Казвам това с пълното съзнание какво всъщност правя – и казвам: философията не бива да търси спасение в принизяването на самата себе си и в бягството в сферата на елементаризиращите абстракции на науката, както, уви, често се случваше у нас – когато се опитваха да “правят” от философията наука и с това постигнаха само това да пресекне оживотворяващото, да изчезне философския дух. Търсейки в това изследване духа, на мен ще ми се наложи да спасявам философския дух, или – ако това звучи прекалено самонадеяно – поне да покажа как са се опитали да го убият, а на тази основа да се опитам да подиря някакъв път за неговото възкресение. Защото духът е онова, което ни възвисява над съществуващото, докато попълзновенията срещу духа – правени у нас десетилетия наред съвсем преднамерено и упорито в своята безнадежност – означават опити за принизяване не на духа – това никому не може да се удаде! – а на човека, на неговото съществуване и на тяхната истина изобщо. 15

В настъпилото в тези години време човекът се изправи пред задачата да разбере самия себе си и така да се изпълни със самосъзнание за себе си, за своята свобода и живот – и това е философския смисъл на ставащо то, такъв е духът на времето, който философията, е длъжна да постигне. Не може да съдържа живот в себе си оная философия, която си позволява да смята, че стои “над” потребностите и духа на своето време – за да съхрани илюзорния комфорт на своята академичност и на своята изолираност от света, живота и човека. Такава философия скоро се оказва че просто не съществува за човека – за света може и да съществува! – т.е. постига я това, което сама си е направила. Смятам обаче, че не тази е участта на философията, по-скоро тази участ не й е предопределено да я постигне – стига да намери в себе си сили да стане това, което “трябва да бъде”, т.е. да започне да живее според идеята за това какво е философия. В днешното все пак велико време не само човекът се стреми към саморазбиране, това е и актуалната мисия на философа, валидна за всички времена – и особено за време като нашето. А известно е и това, че философът е човек, който се опитва смислено да изрази разбирането, овладяло или владеещо всички човешки същества – и така да стане техен глас или поне “струна”, излъчваща техните трептения, пориви, и “дълбоки страсти”. Страсти, изразяващи не друго, а пристрастеност към живота, истината и свободата, въвлеченост в тяхното извечно тайнство.

КАК СГРЕШЕНОТО ОБРАЗОВАНИЕ УБИВА ДУХОВНИЯ ПОТЕНЦИАЛ НА МЛАДИТЕ – И ГИ ОЩЕТЯВА ТЪКМО ОТ ОНОВА, КОЕТО ГИ ПРАВИ НАЙБОГАТИ 20 януари 2013, неделя

Не крия, много съм обезпокоен, че в българското образование дори и в наше време крайно трудно си пробива път нещо, което би следвало да се схваща по начало и по принцип, а именно, че методологията на науките за човека или за духа е коренно различна в сравнение с методологията на науките за природата. С оглед да спомогна за разбирането на спецификата на хуманитарното познание и знание в сравнение с тази на естествените или "точни" науки публикувах откъс от своята дисертация, който е добра основа за схващането и осъзнаването на тия различия: виж За коренно различните методологии на "разбирането" и "обяснението" в сферите на науките за духа и на науките за природата. Сега искам да продължа в тази посока, като ще се постарая да представя в пределно понятна форма тия различия, правя го понеже имам чувството, че те не само че не се разбират, но и биват игнорирани по един крайно безапелационен начин, сякаш става дума за нещо несъществено, "от само себе си" разбиращо се. Нека, за да може всеки да си представи за какво става дума, да илюстрираме различията в методологиите и подходите не изобщо, по принцип, а по повод на две учебни дисциплини, преподаващи се в нашите училища, примерно, да речем, физика и психология. Вместо физика на това място може да бъде всеки други предмет от така нареченото "естествено-научно направление", примерно биология, химия и пр., а пък вместо психология може 17

да бъде който и да е от така наречените "хуманитарни предмети", примерно литература, философия, история. Априори обаче следва да се разбира, че дисциплините от единия цикъл се ползват от своя подходяща методика – методиката е именно съвкупността от методи за обучение в нещо, за практическото извършване на някоя дейност – а пък дисциплините от другия клон на познанието би следвало да си имат своя, специфична, оригинална методика, тъй като различията между тях са съществени. И така, нека да се запитаме: възможна ли е обща, един вид типова, "образцова", дори "идеална" методика, която да може да се прилага с успех в обучението и по едната група предмети, и по другата, и при това изобщо да не пострада качеството на обучението и образованието? Едва ли: специфичният предмет поражда необходимостта от оригинална, специфична методология и методика, която да е в състояние да изчерпи неговата същина, да постигне задачата му. Унификацията на методите, подходите (на който му е трудно да схване какво е това метод, методология, методика и пр. нека да си представя, че става дума за подход, за начин на познание и преподаване), на стиловете дори. Отделно трябва да се има предвид, че всеки преподавател би следвало да не робува на някакви всеобщи и задължителни методически предписания, а би следвало да проявява творчество, т.е. да си изработи свой оригинален и индивидуален подход, сиреч стил. И така, каква е целта на преподаването по един такъв учебен предмет, какъвто е физиката? И какво следва да се стремят да постигнат учещите по психология? Ще каже някой: как какво, следва да могат да изследват съответните реалии и процеси, следва да знаят, следва да умеят ясно да изразяват знанията си, т.е. да обясняват съответните знания, трябва да имат способности за решаване на научни, на познавателни проблеми и задачи – какво друго може да се иска тука? И това именно е общото, парадигмалното, характерно за познанието изобщо, познанието на каквото и да било. Това е именно нещо като матрица, а пък всичко останало са допълнения, всичко останало е, така да се рече, "козметика", но то трябва да е натикано в матрицата. Но дали нещата стоят така просто, както си ги представяме – без специално да сме се замислили? Оказва се, че по психология – тя е "наука за душата" – работите съвсем не бива да се примитивизират в тази посока, понеже тогава рискуваме да разсъждаваме в понятията, характерни за отдавна отминали епохи, т.е. рискуваме да сме съвсем немодерни. Още тук мога да си позволя да подхвърля, че в часовете по психология младите следва да имат възможността да питат, свободно да споделят, да търсят с общи усилия, да се провеждат много дискусии, упражнения с практическа насоченост, игри и пр., в тях следва преподавателят да беседва с учениците като равен с равни, вярно, той е по-опитен, но превъзходството му не трябва да се налага безпрекословно и абсолютно, тук, по психология, се иска да се поражда най-непринудено общуване на свободни и търсещи истината 18

субекти, тук плурализмът на мненията е задължителен, всеки участващ в тия непринудени обсъждания има правото да се разкрива с най-доброто, с което разполагат личността, душата, духът му и т.н. Излишно е да споменавам, че програмите по тия учебни предмети, имам предвид хуманитарните, правени от образователната бюрокрация, не само че не облекчават решаването и изпълнението на тяхната същностна задача, но и, напротив, сякаш са правени така, че да пречат, да я затрудняват, да я правят невъзможна. Но това в дадения абзац за психологията беше просто вметка, по-долу ще се върна отново към проблема за спецификата на методиките, които са подходящи за цялата хуманитарна сфера. Но да продължим по поетия по-горе път. Има и нещо друго, което ясно следва да се съзнава: има една склонност или настройка, наречена познавателен оптимизъм. Този така наречен познавателен оптимизъм смята, че всичко на този свят може да се знае, всичко може да бъде обяснено, че необясними неща няма; този същият оптимизъм пък се родее с така наречената позитивна нагласа, която представя науката, именно т.н. "точна наука" за нещо като идеал на цялото човешко познание, включително и на хуманитарното. Тя именно била задавала гореупоменатата матрица, калъпът, в който трябвало било да бъдат натикани всички прояви на познавателна и дори на духовна активност. Според позитивизма, който даже в един момент придоби характера и на философско движение, широко разпространено в ХIХ и в ХХ век, така наречените "науки за духа" или науките за човека, ако не приемат нормите на точното естествено-научно познание, следва да бъдат обявени за псевдонауки, т.е. губят статуса си да са науки, което пък води дотам, че нямат оправдание за съществуването си. В условията пък на безразделното господство на материализма в условията на марксистко-комунистическата идеологическа доктрина се стигна до тирания на "единствено-правилната наука", т.е. позитивизмът беше доведен до абсурд, а пък всички хуманитарни науки бяха жестоко натикани в калъпа на такава една предвзета и самонадеяна, ала твърде куха "научност" и "позитивност". Излишно е да казвам, че в оня период бяха игнорирани всички модерни постижения на западната философия и на западната духовна култура като цяло, те биваха оценявани като проява на "субективизъм", на "екстравагантността на самонадеяната и неградивна свобода", на "вредна буржоазна упадъчност", на "идеологическа диверсия" и на какви ли не други подобни простотии. Ето тази е причината да сме толкова изостанали от онова модерно образование, което в други страни отдавна дава своите пребогати и сладки плодове особено в т.н. хуманитарна сфера на познанието. Ние обаче в това време, заради изоставането си, заради откъсването си от световните тенденции, в образователната сфера (пък и не само!) берем съвсем други, горчиви и дори отровни плодове. Този е контекстът, в който би следвало да се постави проблемът, а пък на тази основа вече може да се разсъждава и по-конкретно, както обещах. 19

Та значи учещите трябвало било да знаят – независимо дали става дума за физика или история, за биология или психология. Това било главното. Отделна работа дали на учещите съответните знания трябва да бъдат поднасяни наготово – или пък съзнанията им трябва да бъдат въвличани в съответните познавателни ситуации, където, благодарение на поредица от търсения и изследвания младите самостоятелно да добиват тия знания, сами да ги извличат и дори сътворяват. Излишно е да казвам, че по-верният, ала труден път е тъкмо творческото търсене, който обаче е тотално пренебрегнат тъкмо заради неговата, така да се рече, трудоемкост; за сметка на това необезпокоявано се шири и насърчава т.е. консуматорско отношение, т.е. младите биват превръщани в прости консуматори на наготово даваните и поднасяните им знания, което е една от причините за така ширещото се отвращение на младите от ученето, от познанието, от училището и т.н. Защо е така е пределно ясно за тия, които разбират: щом лишиш младите от устрема и радостта им да търсят и намират сами, да постигат всичко благодарение на доверието в собствените познавателни сили, щом ги превърнеш в пасивен консуматор, получаващ всичко наготово, то това вече неизбежно убива и устрема, и радостта им – заменени от убийствената скука, от досадата, от отвращението. Когато се питаме защо младите не щат да учат, нека да имаме предвид и това. В сферата на т.н. "точна наука", в случая на физиката (която обещахме да вземем за пример, понеже тя често се представя като "идеална наука") постигнатото от младите, независимо по кой път, наистина следва да бъде ясно и точно изразявано в проверими в опита, в емпирията теоретични и поприложни знания, учениците следва да умеят да обясняват как се стига до тези знания, да боравят умело с фактите, с формулите и с другия инструментариум, в крайна сметка тук субективното бива поднесено в жертва с оглед постигането на пределно синтезирана "обективна" простота. В тази сфера знаещите знаят нещата общо взето по един и същ начин, съществуват научни конвенции (съглашения), приети от елита на тази научна общност, които са задължителни, тук, дето се казва, "нема лабаво", "нема мърдане", тук всички, ако искат да мислят правилно, следва да мислят еднакво. В сферата на точната наука такива неща като "свобода на мисълта", право на избор, плурализъм на мненията и пр. сякаш са съвсем неуместни – и оня, които си ги позволи или все пак настоява за тях, бива справедливо обявяван за невежа, за дилетант, превръща се в смешник; съждения от рода "По мое дълбоко убеждение 2 + 2 е равно на 5!" се оценяват като тъпи, биват възприемани като лудешки (няма начин да не е "мръднал" оня, който почне да мисли така!), като обидни за индивида, който си е позволил лукса да дегенерира чак до едно такова пределно ниско човешко ниво. Така ли е обаче всичко в сферата на т.н. хуманитарно знание, в сферата на т.н. науки за човека и духа? Разбира се, че не е така, и е крайно странно това да не се съзнава дори и в нашия така напреднал във всяко едно отношение ХХI век. 20

Разберете ме, наистина изпитвам неудобство да излагам тия неща сякаш са някаква новост, но е поразително как те масово не се съзнават и дори, както казах, най-самонадеяно се игнорират. В резултат на което издевателствата над съзнанията на младите, на учещите, в т.н. хуманитарна сфера на образованието са още по-грозни и нетърпими. Как стоят нещата у нас в тази сфера и как те следва да бъдат? Аз няма да се разпростирам, понеже темата е голяма, а ще постарая да се огранича с най-главното, с най-изразителното – понеже много съм писал по тия въпроси в своите книги за образованието; в последните години написах и издадох три книги, трактуващи както фундаменталните проблеми на образователната ни система изобщо (виж книгата ми със заглавие ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ), така и проблемите на университетското образование (виж книгата ми със заглавие ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ и подзаглавие Що е академичност и доколко тя вирее у нас?), а също, накрая, и проблемите на училищното образование (виж книгата ми със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! и подзаглавие Есета за освобождаващото образование). На това основание наистина имам правото тук да бъда пределно кратък. Учениците сами наричат тия предмети "разказвателни" – и с това по удивително точен начин посочват основния им дефект, дефект на начина, по който се отнасят към тях у нас. Историята била такъв "разказвателен предмет", литературата – също, даже психологията, в огромната част от училищата у нас, предполагам, се учи също точно по тоя напълно сгрешен начин. Защото какво означава да разказваш онова, което ти вече е разказано в учебника?! Означава папагалски да повтаряш чужди мисли, като тия мисли биват несправедливо обявявани за нещо като "истина от последна инстанция", т.е. биват превръщани в общозадължителни, едва ли не "научни" и пр. Това как ти самият мислиш по същите тия проблеми изобщо не влиза в сметката, нищо че тук предметът е коренно различен: става дума за теб самия, за твоята собствена душа, за духът, който сгрява твоите, не нечии други гърди! Да лишиш младия човек от възможността да изразява себе си, своите чувства, своята позиция, своето мнение, и то по проблеми, които изцяло касаят него самия, простете, но това е крайно зловещо! В резултат разочарованието и отвращението от тия т.н. "разказвателни предмети" е не по-малко от онова, което е налице при точните науки. И то при положение, че добре се съзнава, че тия науки съвсем не са точни, напротив, изцяло... неточни са! В сферата на науките за духа субективното или чисто човешкото, което така уместно бива игнорирано и гонено от науките за природата, не само че следва да бъде допускано, то, напротив, следва да бъде същински стожер, около който всичко се върти! Тук такива неща като свободно възприемане и оценяване, мнение, преживяване, чувство, усет, интуиция, озарение, прозрение, инсайт, вживяване и пр. са значително по-потребни от голото знаене и предвзетото "обяснение", което 21

наистина е център на науките за природата, на точните науки, на науките за точното и проверимо в опита знание. Тук да се вманиачаваш, че знаеш, е почти нищо, тук се иска нещо много повече от това: иска се да разкриваш самия себе си, своята оригинална личност заедно със съкровеното на собствената ти душа и дух, иска се да се ползваш от свободата си, иска се да привикваш към нея, иска се да се култивира една култура на индивидуалността, която ни е така съдбовно необходима. Това, което пише в учебника, съвсем не е някаква "светая светих", която трябва просто да се знае и разказва, не, няма такова нещо, то е само малък подтик - за да се отприщи стихията на творческото отношение, на търсенето на собствената позиция към проблемите, които те касаят изцяло, които са част от бе самия и от живота ти. Сега давате ли си сметка какво означава да се иска от младите просто да възпроизвеждат като папагалчета това, което пише в учебниците по история, по литература, по психология, по философия?! Означава отказ и убиване на истинското, на най-вълнуващото, на автентично съкровеното: на онова, което си ти самият! Означава мачкане, злостно елиминиране на духовния потенциал на младите личности, означава варварско ощетяване на младите тъкмо от онова, което ги прави най-богати - тяхната личност, тяхната свобода, техният дух! Това, простете, е престъпление, това, простете, е недопустимо, това, простете, е скандално! Младите в тази сфера, в хуманитарната сфера, следва да бъдат оставяни да се разкриват напълно свободно като в импровизирани беседи, диалози и дискусии споделят най-пълноценно своите разбирания, виждания, преживявания, преценки, убеждения, съмнения, търсения, безпокойства. Вярно е, те са неопитни, вярно е, че те ще правят неумело това така потребно ни саморазкриване, вярно е, че в такава една методология има безчет рискове, вярно е, че огромната част от младите не умеят да се ползват в позитивна посока от дадената им свобода – защото у нас, в нашите условия, свободата, уви, продължава да си бъде чисто и просто едно пожелание, а не непосредствена даденост на съмия живот, на всекидневието ни, от която на никаква цена няма да се откажем. Тук, в тази сфера, се изхожда от презумпцията, че в този наш често човешки и духовен свят има толкова много тайнственост, че едва ли всичко може да бъде обяснено, напротив, сигурно е, че има безчет необясними, но затова не по-малко вдъхновяващи ни неща. Да искаш и да заставяш младите, учещите да обясняват необяснимото, простете, е гавра и насилие, която нямаме право да си позволяваме; но онова, което не се поддава на обяснение, то прекрасно може да бъде разбирано. Вярно е, нашите разбирания не са податливи на точно предаване с думи, на обяснения, но това съвсем не ги прави по-малко ценни, напротив, прави ги още по-ценни и потребни ни. Има едно очарование на съществуването, което те прави човек, което е така вълнуващо, е изпълнено с най-съкровен трепет; ако убием този трепет, ако системно го убиваме в душите на младите, и то години наред, през всичките 22

нива на една античовешка по духа, по тенденцията и потенциала си, т.е. на една изцяло сгрешена образователна система – давате ли си сметка какво означава това?! Аз лично не намирам подходящите думи да изразя недопустимостта на случващото се, и то не от вчера, вие, ако можете, ми помогнете! Аз млъквам. Понеже мълчанието е преизпълнено с един непостижим от думите тайнствен смисъл, който ни позволява да се отдадем на цялата онази пълнота на разбирането, която наистина е най-висшето, към което следва да се стремим. Разбирането е онова, което може да обхване тайната на живота ни, мистерията на човешката свобода, вдъхновеността на порива към себеразкриване, към изявяване на онова, което си ти самият. И какво стана в такъв случай с т.н. методологии и методики?! Самото творчество, самата свобода едва ли може да бъдат натикани в прокрустовото ложе на догмата, на общото предписание, на алгоритъма на несвободата, който е така примамлив на бюрократите от нашата все още неразградена тоталитарна образователна система, която е сбъркана изцяло и в корена си. Това, което бюрократите мразят най-много, това е думата свобода, наред с думата творчество – усетил съм го на свой гръб, понеже вече цели 30 години работя като вол в тази същата система, отказвайки обаче да се подчиня на нейния диктат, нещо повече, подкопавайки я всекидневно - както свободно течащата вода на реката подравя не само брега, но и твърдата скала. Това съм правил в тия години, вярно, в крайна сметка стигнах не до някакво признание, напротив, ето, в последно време съм обявен най-официално за "проклет враг", който трябва да бъде унищожен. Е, такъв съм, враг съм, да, не крия това, унищожете ме, заповядайте, толкова любезни бюрократи, нанесете последния си удар! Завършвам с това доста предизвикателно и твърде патетично предизвикателство, като искам да съобщя, че на някои по-конкретни въпроси, на които не успях да отговоря в това есе, независимо от обещанията, дадени погоре, ще отговоря специално и съвсем скоро. Хубав неделен ден ви желая, и дори ще си позволя да ви призова ето как: ползвайте се от свободата си независимо от цената, защото самата свобода е безценна – и незаменима от нищо друго. А рисковете, е, рисковете са онова, без което не може: който не обича риска е просто един презрян страхливец и малодушник, какъвто ви съветвам все пак да не се оставяте да бъдете...

ТЕМАТА ЗА ТАЗИ СЕДМИЦА НА МОЯ СЕМИНАР ВЪРХУ ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ

Темата е: За същностните различия в метода на преподаване на природните и хуманитарни предмети Заповядайте на семинара! Включете се в дискусията! Вашето мнение наистина има значение!

ЗА ВЕРНИЯ ПЪТ – В УЧЕНЕТО И В ЖИТЕЙСКАТА ФИЛОСОФИЯ 21 януари 2013, понеделник

Проведох тия дни интересен по моя преценка разговор с едно момиче, което било имало домашна по философия; разговорът ми с него ми даде възможност да проуча реакцията на този млад човек по един важен за мен като преподавател по философия въпрос; по тази причина публикувам разговора ми с него, като оставям само инициалите на името му; ето какво си казахме: Г. Ч. каза: Може ли да ми помогнеш за философията? Ще ти бъда благодарна. Може ли? Ангел Грънчаров каза: Как така да помогна? Г. Ч. каза: За едно домашно по философия. Става ли? Ангел Грънчаров каза: Зависи. Г. Ч. каза: Ще те попитам пак: става ли? Ангел Грънчаров каза: По философия е особено. Много зависи от това кой Ви преподава философия. Г. Ч. каза: Античният атомизъм се свързва с имената на Демокрит, Епикур, Тит Лукреций Кар. Ангел Грънчаров каза: М-да... Г. Ч. каза: Кой е правилния отговор? Кажи? Ангел Грънчаров каза: Къде е въпросът? Г. Ч. каза: Прочети го. Дала съм въпроса. Кой е този философ? Ангел Грънчаров каза: Това не е въпрос, липсва въпросът... прочети сама... прочетете де. Г. Ч. каза: Античният атомизъм се свързва с имената на Демокрит, Епикур, Тит Лукреций Кар. Ангел Грънчаров каза: Няма формулировка на въпрос.

Г. Ч. каза: Античният атомизъм се свързва с чие име – на Демокрит, на Епикур или на Тит Лукреций Кар? Ангел Грънчаров каза: Кой от тримата ли? Или и тримата? Щото и тримата имат отношение към атомизма. Г. Ч. каза: Да. Ангел Грънчаров каза: Нека да е Демокрит. Той е основоположникът. Г. Ч. каза: С няколко думи характеризирайте всеки от тях. Ангел Грънчаров каза: Няма да стане. Прочетете си сама. Потърсете си информацията сама и си я прочетете. Не е трудно. Г. Ч. каза: Можели да ми помагаш по философия? Ангел Грънчаров каза: Откъде-накъде? Не е хубаво да се учите наготово, сама си се подготвяйте, тогава и ще има смисъл, ще имате полза. Г. Ч. каза: Да, ама не всичко има в интернет. И друго, моля Ви. Ангел Грънчаров каза: Има и учебници, четете, учете, този е пътят. Г. Ч. каза: Моля Ви! Може ли да взимам частни уроци от Вас? Ангел Грънчаров каза: :-) Е, може. Откъде сте Вие? Г. Ч. каза: От С. Ангел Грънчаров каза: Няма как да стане, аз съм от Пловдив. Г. Ч. каза: Към кои школи или направления във философията се отнасят изброените методологически принципи: а) Истината не допуска противоречие б.) Въздържай се от съдене за това което е истина или не е истина. в.) Истината е в идеите на разума г.) Единствен източник на нашето познание е сетивният опит. Ангел Грънчаров каза: Вие учите философия, студентка ли сте? Г. Ч. каза: Ще държа матура по философия. 12 клас съм. Може ли сега да ми помогнеш за 3 въпроса? Ангел Грънчаров каза: Няма как да стане; много съм зает, а дневно по десет човека искат да им помагам. Г. Ч. каза: Още няколко друго и след това няма дави търся. Става ли за един ден? Само за тази вечер. Става ли? Ангел Грънчаров каза: Не, съжалявам. Г. Ч. каза: Защо? Ангел Грънчаров каза: Защото е добре сама да се подготвяте, да се поровите по учебниците, тогава ще се подготвите по-добре. Г. Ч. каза: Аха. ОК. Ангел Грънчаров каза: Този е начинът, наготово да Ви се дава всичко и вие папагалски да го научите няма смисъл; трябва да се поровите и сама да осмислите нещата. За Ваше добро е това, което Ви казвам, дано ме разбрахте. Г. Ч. каза: Зависи. Не винаги е така. Ангел Грънчаров каза: От какво да зависи? Г. Ч. каза: Всеки човек се затруднява. 26

Ангел Грънчаров каза: Не, по принцип е така. А трудностите не са толкова страшни когато привикнеш да работиш... Г. Ч. каза: Зависи пак от това. Ангел Грънчаров каза: Ами трябва да преодолеете трудностите сама, да ги надмогнете, и тогава ще се подготвите истински. Г. Ч. каза: Зависи. Ангел Грънчаров каза: Наготово всеки може. Г. Ч. каза: Не е така. Ангел Грънчаров каза: Предпочитате лесния начин, така ли? Г. Ч. каза: При мен не е наготово. Мъча се. Боря се. Ангел Грънчаров каза: Това да се помъчите и да се справите сама е найдобрия и най-верния начин да се подготвите истински. Именно, борете се – и много ще постигнете – когато успеете сама да се преборите. Г. Ч. каза: Хъм. Вие сте идеалист. Не само философ. Ангел Грънчаров каза: Не, просто се отнасям с респект към истината, към истинските неща, към истинското правене на нещата, към истинското учене и пр. Ако се вслушате в съвета ми ще сте ми благодарна, защото ще се представите бляскаво на матурата, убеден съм в това! Г. Ч. каза: Вие сте човек, който сте постигал с труд всичко, така ли? Винаги ли? Като сте много силен в областта на философията. Нали? Днес пак ли така правите? Ангел Грънчаров каза: Да, аз с труд и борба съм постигнал всичко, което съм постигнал. Нищо не съм чакал наготово, а всичко съм постигал със свои сили. Смятам, че този е пътят. Този е начинът. Свободният и достойният човек не чака нищо наготово, а всичко постига сам – с труд, с работа, с дръзновеност, с ентусиазъм. Слабаците, малодушниците чакат всичко наготово – и все търсят да се уредят по "втория начин". Те затова и няма да постигнат кой знае какво. И понеже, макар че не се познаваме, съм убеден, че и Вие лично можете много да постигнете ако заложите на вярната житейска философия, затова, за да не Ви навредя, Ви отвръщам така: да имате много здраве от мен, но аз няма да Ви дам наготово нищичко за матурата Ви по философия – колкото и да ме молите. А Ви съветвам да поработите сама – и сама да си го постигнете. И тогава наистина ще вземете матурата бляскаво. Вярно, по-трудно е, но къде е доказано, че лесното е по-доброто?! Г. Ч. каза: ОК. Разбрах. Вероятно сте прав. Благодаря! Всичко добро! Ангел Грънчаров каза: Всичко добро и на Вас! Успех!

ОТ ЗАПИСКИТЕ НА ЕДИН СМАХНАТ, КРАЙНО СМАХНАТ... УЧИТЕЛ, СЪВСЕМ НЕЗАСЛУЖАВАЩ ДА НОСИ ТАЗ ГОРДА "ТИТЛА" 22 януари 2013, вторник

Имам да пиша тия дни голям анализ (може да приеми и формата на доклад, който да връча на заинтересованите властнически институции) около проблема за дисциплината в нашето, в българското училище. Той е свързан с моите отдавнашни изследвания около темата за това дали, доколко и как изобщо противодействаме на простотията, на ширещата се наоколо простащина. Свързан е също с това доколко в съвременното българско училище се използват съвременни подходи в обучението и преподаването. Голямо кълбо от проблеми ми предстои да разнищвам. Направих доста практически, емпирични изследвания по всички тия проблеми, особено интензивни през последните няколко месеца. Скоро трябва да кажа какво открих. И какво разбрах. Крайно любопитно е, ще видите. Заслужава си... Аз съм действащ учител по философия и гражданско образование в едно училище, който при това се старае да не се вмества в модела на "добрия, примерния учител", а си е позволил лукса да бъде наймалкото необичаен, да не кажа нестандартен, щото някои хора ще се засегнат. Както и да е. Поех и доста рискове, дето се казва, наложи се да заложа много неща, но нали знаете как е: науката иска жертви, истината – още в поголяма степен; неслучайно е казано така, казано е, защото си е точно така. Исках в тия мои изследвания да разбера точната, реалната ситуация, в която се намират нещата или проблемите. Най-вече ме вълнуваха разпространените, господстващите представи на участващите в тия процеси, именно учители, ученици, администратори, психолози ("педагогически съветници"), родители. Априори, предварително знаех, че се робува, включително и неосъзнато, на доста демодирани представи, че се действа според стереотипи, отдавна отречени от потребностите на самия живот, ала доста жилави – и, тъй да се рече, все още "ефективно действащи". Един такъв модел на отношенията е онзи, който се свежда до представата, че училището е нещо като казарма, 28

учителят е, тъй да се рече, фелдфебел (старшина), чиито заповеди учениците ("войниците") трябва да изпълняват безпрекословно. Има "устав" (правилник), в който всичко е разписано, и правилата там следва да се спазват безпрекословно. Като не се спазват, се налагат незабавни наказания, ако пък не се налагат строги наказания, ако се появи съзнанието за безнаказаност, ще настъпи ужасна анархия. Ето, да речем, този стереотип, тази система от представи, е доста разпространена не само сред учителите, тя си има своите крепители в лицето на по-голямата част от администраторите. Особено се нрави на администрацията това положение, че от учителя зависи всичко. Пълната отговорност за всичко ляга върху крехките рамене на учителя (в повечето случаи: учителката). Има лоши учители, които "не стават", които не се справят, при тях дисциплината не е на ниво, има добри учители, които по някакъв чудодеен начин умеят да се справят, при тях децата (учениците) са изпълнителни, кротки, послушни, разбрани дори. Логиката е проста: щом при различните учители едни и същи ученици се държат различно, то значи, че решаващият фактор е учителят. От само себе си се разбира, че учителят сам трябва да изнамери своя подход за справяне с проблема с дисциплината; е, вярно, в наше време някак си не върви чистата авторитарност, при която "учениковата личност" бива превръщана в прост изпълнителен обект на разпорежданията на властното лице, но трябва да се търсят, предполагам, някакви варианти на "кадифян авторитаризъм" ("авторитаризъм, обвит в кадифе"), при който действа цяла изкусно направена система от наказания и награди (според модела за "моркова и тоягата"), от сделки и компромиси, от съглашения, при които целта е една: "взаимно да си нямаме главоболия". Използва се и ресурса на родителското въздействие, като учителите търсят подкрепа от страна на по-загрижените за децата си родители, щото, за жалост, има родители, които са с съвсем неподходяща за системата либерална ориентация, при което възниква реалната опасност някои "ученикови индивиди" да бъдат изпуснати от клещите на системата. И така нататък. Още много може да се пише ако искаме да представим чистия вид на действащите отношения в тази сфера. Опорните точки на която са, че учителят, тъй да се рече, е поставен "на дулото на топа", а пък канещият се да гръмне във всеки миг топ това са именно сложните отношения вътре в "учениковите колективи" (класовете, групите), които обаче трябва да се държат, един вид, под похлупак – с оглед един ден, като се стигне до гърмеж, гръмотевицата да е колкото се може по-мощна и разрушителна. Аз много съм мислил и писал по тия въпроси, ето, и книги за образованието издадох, в които тази проблематика, разбира се, присъства. Но реших да не теоретизирам повече, а да проверя всичко, така да се рече, експериментално, на дело, практически. В лаборатория един вид, тъй да се рече. Изследванията съвсем не бива да бъдат игнорирани от позицията на убеждението, че "ний всичко си знаем", щото, разбирате ли, "много сме видели, преживели, 29

препатили". Силно ме вълнуваше да разбера следното: при възникването на конкретни "конфликтни ситуации" между ученици и учител (а такива възникват всеки ден, не е като да се оплачеш, че рядко възникват) как си взаимодействат отделните властнически фактори, които имат отношение към търсенето на приемлив, разумен и ефективно, дълготрайно действащ изход, а именно как (и дали изобщо) си взаимодействат рационално фактори като учител, класен ръководител, администрация, педагогически съветник или психолог (който си е чисто и просто "патерица на директора" и обикновено спазва найизпълнително неговата воля), родители. Крайно много ме вълнуваше да разбера на дело кои са най-типичните грешки на всички участници в тия сложни взаимодействия, дължащи се на неверни или на несъвместими представи за нещата, дължащи се на следването на коренно различни принципи. Примерно, директорът има този интерес: всичко да е спокойно, вулканът лекичко да си дими, ала да не избухва. Виновник за всичко е, разбира се, учителят. Съгласно разпространения популизъм тази теза се подкрепя от една друга: ученикът винаги има право, как така да няма, та ученикът е... народът, нали, таваришчи, вече сме демокрация, нека да бъдем демократи?! Мнозинството никога не греши. Началството – тоже. По-висшестоящият винаги е по-прав. Примерно, мнението на главния учител е значително по-меродавно от това на старшия, да не говорим за обикновения или за младшия (да, има и младши учители у нашите училища, казармата трябва да е на висота!). Естествено е, че г-н Директорът, да не говорим пък за г-н Инспектора, никога, ама абсолютно никога не греши, те са нещо като оракули, устата им бълва само неподправената неръкотворна истина, т.е. те са непогрешими като римския папа и като аятолаха на Иран. Г-н Министърът, излишно е да казваме това, ала да го речем все пак, си е чисто и просто... бог! Точка. За да се убедя в опорочеността на най-типичните подходи и представи ми се наложи да устроя ярки провокации, т.е. един вид да се държа като човек "извън системата", по-проще казано, като... смахнат? Като шантав, така да се рече. Като "оня там, дето нещо не е наред" или се "прави на интересен". Я го виж ти, ще ми се прави на интересен?! Наоколо е пълно с "точни другари", движещи се с гордо вдигнат нос от съзнанието за примерно и образцово изпълнен дълг – такива без капчица неудобство заявяват "Аз пък нямам абсолютно, повтарям, абсолютно никакви, повтарям, никакви проблеми, повтарям, проблеми с учениците, при мен всичко върви по мед и масло, ох, колко съм велик(а)?!", а изведнъж в идилията се появява "някакъв си там", който – ах, той уж е мъж, а пък се държи като същи... женчо?! – който изобщо не може да се справя с учениците, който постоянно "се конфронтира" с тях, който явно съвсем не умее да общува с днешната младеж, който, вместо да тушира проблемите, напротив, сякаш сипва масло в техния огън, за разгарянето им, който вместо да гаси, продължава да... пали, да ни пали главите, щото, ох, 30

колко е хубаво да нямаме проблеми, да цари наоколо умиротворяваща идилия, колективът да пращи от здраве, нали така?! Е, аз поех риска да разваля идилията, презреното спокойствие да отиде, тъй да се рече, по дяволите, почнах да се държа като "сумасшедший" (така руснаците викат на побъркания!), почнах да споря с учениците, особено с най-хулиганстващите и простеещите, с най-наглите, вместо да сключвам сделки с тях, направих нужното да ги настроя решително срещу себе си, почнах да пиша доклади до "абсолютно непогрешимата администрация", да я вадя от илюзорния властнически комфорт, при който всичко е спокойно, абе направих нужното моите класове да зажужат като ритнат кошер, а пък аз преподавам в цели 16 класа! Позволих си да направя екстравагантни изказвания, примерно това, че не учителят, не преподавателят, представете си, трябва да се грижи за реда и дисциплината, а за това трябвало – каква наглост, представяте ли си, таваришчи?! – за това трябвало да се грижи, представяте ли си, самият клас, самите ученици, при подкрепата, разбира се, на класния ръководител и – о, богове, това вече е нетърпимо, представяте ли си?! – и на самия блажено царствующ г-н Директор!!! Я го гледай тоа пък колко е нагъл: не му се работи нищо и прехвърля своята работа на другите, айде де, ще ми се прави той на интересен?! Аман от либерални идиоти, ама ще види той, всичко той ще си получи, така няма да му се размине?! Та той, другари, по тоя начин застрашава... социалния мир?! Той, представете си, дори нарушава... Конституцията! Нарушава най-нагло конституционните права на учениците да си правят каквито искат простотии в час, айде де, ама ще види той?! Доклади ще ми пише, ще види той?! И така нататък, все в тоя дух. Какво точно се случи аз отчасти съм писал в този блог, отчасти не съм, понеже напоследък много от своите текстове адресирам само до съответните длъжностни лица. С оглед малко от малко нещата, тъй да се рече, да се поуспокоят и "канализират". Все пак уязвих системата като никой друг и с оглед да не ме сдъвка и изплюе хептен преждевременно, малко от малко взех да се съобразявам с нейните зорко пазени табута. За малко де. И с оглед на някаква цел, на някаква по-висша и заслужаваща жертвите си цел. Каква е тя ли? Ами вече следва да се е разбрала, ама ще видим. И така, моя милост в хода на 30-тата си юбилейна година от неспирната ми и самоотвержена дейност като български учител – в далечната 1983 година моя милост за първи път прекрачи прага на класна стая с дневник в ръка като учител в Политехническа гимназия в Своге, на ненавършени 24 години бях тогава! – та значи на 30-тата година от работата ми като учител (е, доста години бях и университетски преподавател де, бях асистент по философия, но то почти същото!) бях категорично определен напоследък от властващите лица за некадърен, за неспособен, за недобросъвестен, за неизвестно какъв, но е ясно поне това, че съм крайно лош, долен, ужасно нагъл, направо 31

непоносим човек?! Който изобщо, ама изобщо не заслужава да носи високата титла български учител! Айде де, ще ми се прави той на интересен? Откъденакъде? Кой на теб ти разреши, драги, да ми се правиш на интересен, ти взе ли позволение от началството за това?! За свобода ще ми говори, представяте ли си, точно той?! Ти пита ли началството за разрешение да си свободен, даде ли ти началството такова разрешение? За философ ще ми се пише?! Кой на теб ти чете празнословните книги бе, алоооо?! Уууу, откъде пък се намери тая напаст?! Това е положението. Обруган съм като никой друг път. Всеки ден съм руган от възмутените. Администрацията се видя в чудо. Позволих си да отправя – повтарям, с изследователска, с благородна научна цел! – крайно тежки, направо жестоки предизвикателства към системата и към сложилото се така удобно за всички статукво. И, дето се казва, ще трябва да си платя за тоя лукс. Е, щом требе, ще си платя, няма как. Не обичам да имам вересии. Днес имам лекция в своя Семинар към ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ. Интересно е какво ми се каза вчера от едно най-височайшо длъжностно лице, претендиращо да е твърде модерно, с най-разкрепостено държавническо мислене, нещо като бойкоборисовото, ако не се сещате какво имам предвид; та туй длъжностно лице, което обича да се поувлича, благоволи да ми рече следното: – Абе ти, Грънчаров, как очакваш някой от колегите да ти дойде на семинара след като показа, че даже и за прост учител не ставаш?! Ще ми претендира да чете той лекции за не знам си какви висши теми, а се издъни най-решително като преподавател! Няма да ти дойдат съвестните, достойните учители на глупавия семинар, разбираш ли?! Щото ти нямат доверие, тази е причината! Ти си изцяло дискредитирана личност! За философ ще ми се мисли той?! Никакъв философ не си! Нищо не си! Махай ми се от главата че ми губиш само времето! Разбира се, слагам тук не само думите, които този разпален администратор фактически ми каза, но и думите, които самото му сърце искаше да ми ги каже, ала не намери сили да ги каже, но понеже толкова му се искаше да ги каже, аз, като психолог, му правя тази услуга и ето, пиша ги сякаш ги е казал. За да му олекне на сърцето един вид. Аз, може да съм лош, крайно лош, но иначе съм милостив човек. Имам съвест. Там ми е и и проблемът. Ще завърша със следното. Преди години, е, не са преди толкова много години, може пет годинки да са минали оттогава, имахме в училището една невероятно силна личност, жена, учителка, която е била дори за известно време директорка на училището. Преподавателка по математика. Една достолепна дама с невероятно силно излъчване. Такива учители вече няма. Или аз не съм срещал наскоро, не вярвам да има, е, и да има, ще са изключение. Тази велика жена носеше името Йорданка Господинова, Бог да я прости! Тя беше учителката, на която тогавашният директор даваше най-лошите класове, 32

тя ги поемаше и след няколко месеца ги преобразяваше в най-добрите класове. Как го правеше това, милата, само тя си знаеше. Аз й се възхищавах тихо. Е, общувал съм с нея, щото в една стаичка заедно си пушехме цигарите. Тя пушеше фини дамски тънки цигари. Имам, казваше, милата, една слабост, щото не ща да съм хептен перфектна: пуша цигари! Ако и тая слабост нямам, вече ще е пълна деградация, нещо такова казваше, не помня вече. Невероятен човек! Бог да я прости! Тя почина, тя си замина неусетно, като гръм от ясно небе дойде сгромолясването на тази толкова силна жена! Сякаш грозен гръм удари една твърда скала и я откърти, та се сгромоляса скалата в пропастта на небитието. Две-три години преди да излезе в пенсия, не зная точно, г-жа Йорданка Господинова получи инсулт, да, вечерта, в петък вечер, след работната седмица, както си седяла пред телевизора рекла, милата, хващайки се за главата: "Ох, нещо ми стана лошо, много лошо, ох!" и... толкоз. След три-четири дена в кома тя почина. Няколко дни след погребението й почина и нейният съпруг, също работещ в образованието. Явно много я е обичал. Да, той също умря дни след погребението на великата си съпруга... Това е. Спирам дотук. Който разбира, ще разбере и без повече. Думите са излишни... Хубав ден на всички!

ЛИЧНОТО СПОКОЙСТВИЕ ЗА МЕН Е НЕПОСТИЖИМ ИДЕАЛ, АЗ СЪМ ОТДАДЕН БЕЗ ОСТАТЪК НА БЕЗПОКОЙСТВАТА... 23 януари 2013, сряда

Моята толкова приятна събеседничка от Фейсбук г-жа E.I., с която преди време започнахме един разговор около проблеми на образованието и духовния живот у нас, оказва се, ми била отговорила на последното писмо, ала аз, незнайно как, най-вероятно защото съм толкова улисан в други работи и проблеми, явно не съм забелязал това; и ето, аз чаках отговора й, той се бавеше, в един момент даже, признавам си, взех да си мисля, че най-вероятно съм я разочаровал с моите философски недомислици и тя е решила да се оттегли безшумно от беседите ни; тази сутрин обаче получавам напомнящо съобщение от нея, с което ме пита как съм, дали съм добре – и защо не съм й отговорил още на писмото; зарадвах се, ето писмото й, а пък по-долу можете да прочетете и моя отговор до събеседничката ми: "... Всъщност философът трябва да умее да чувства нещата според мирогледа на всички времена, та да успее благодарение на тази гъвкавост да извлече есенцията, онова, което има отношение към вечността, към истинното само по себе си." Все така мъдро се изразявате! Отново ми написахте толкова съдържателни думи, т.е. сентенции направо, което аз разбирам и виждам от онзи ъгъл, през който гледате Вие! Единственото, което не ми харесва, е може би това, че Вие през цялото време повтаряте и явно се стремите от нашата дискусия да се възпроизведе диалог, достижим до другите... Разбирам Ви, че желаете други хора да вникнат в мисълта Ви, във Вашите прозрения, но мен лично това малко ме дразни... аз не искам нашата дискусия да е достояние за всички... или поне някои мисли, смятам, че би трябвало да си останат "инкогнито", понеже те... няма и никога не биха Ви разбрали – и Вие го знаете! Да, може би мислите, че съм млад представител на обществото и Ви уверявам, че изобщо не сте изостанали, именно те са изоставащите и нежелаещи даже да осъзнаят 34

своята стремглава деградация... А мен не ме възприемайте като млада, опитайте се да си представите, че съм жена на 50 години. Разбирам Ви напълно, че когато усетите портал за истинско събеседване, Вие се открехвате и искате подробно да изразите мисълта си и Ви уверявам, че въпреки дългите Ви писания никога не сте написали нещо излишно и точно обратното – винаги е интересно да прочета всяко Ваше изречение! Но – както сам се опитахте да се коригирате с лаконичността и ефективността на есенциите на великите философи – така и се постарайте да го направите! Ето, аз Ви отговарям със закъснение понеже нямах възможността по-рано да го направя! Винаги има смисъл от диалог! Вие го казахте и аз съм на същото мнение! Без значение кой на каква възраст е! Единият учи другият на нещо и обратно - това е цикъл на междуепохието. :-) Обичам неологизми. :-) Разбирам Вашия устрем да се опитвате да предразположите младите сами да достигнат до своето АЗ! И престанете да мислите в насоката, че между нас ще се получи добра поредица от мисли, диалог, дискусия или обсъждане на каквото и да било... в смисъл... всичко това се получава в общуването ни, но не искам да го възприемате така! Аз исках да си пишем по друг начин... не в името на другите с цел да ги просветяваме в нещо, за което даже нямат усета... аз исках да си пишем с Вас малко по-приват-но... но явно Вашите цели са други, надявам се не сте напълно обладан от тях защото това ще Ви прави винаги нещастен! Предлагате аз да поставям "проблема" на обсъждане... добре... хрумва ми... Идеята за 6-тата раса, децата-индиго, непреживяният „Край на света”... цялата вселенска информация, която е достъпна за малцина хора на земята, които виждат минало и бъдеще... на какви ли честоти и сензорни връзки с космическата информация все пак е способен човешкият мозък, а може би-душа... Аз имам много идеи и любопитство, а и усет за различни теми, които са извън човешките, както и в човешките способности теми. :-) Как сте Вие иначе? Как се отнасят към Вас на работа? С уважение – Е.И. П.П. Не мога да се сдържа и искам да Ви напиша още два реда! Понеже виждам, че сте борец за истинското и за труднодостъпното за всички провидение към онова, което искате да им покажете и да им улесните пътя, ще Ви напиша едно: "Не хвърляйте бисери в краката на свинете! Те ще си останат свине, а вашите чисти бисери ще бъдат потъпкани в калта! Не измъчвайте себе си, не се тормозете, не се впрягайте в името на нещо, което е плевел, която е толкова многобройна, даже безкрайна и не бихте съумели да я изтръгнете, колкото и да искате! Дайте си спокойствие, приемете действителността на полето с плевели и не се борете с тях – защото те ще погубят ВАС!!! А Вие не 35

искате това!!! Те отдавна се опитват да Ви погубят защото не сте като тях, защото никога и няма да бъдете като тях! А това ги дразни! Плевелите не обичат чистата вода... те обичат да си растат на посоки, увивайки се към чужди хора, мисли... и да усукват нещата по своя си тертип, обладавайки истинската продуктивност на природата, обичат да задушават и убиват... те са като хлебарките – издържат всички "климатични"(емоционални) катаклизми и пак оцеляват... защото не са на онова по-фино сензорно и душевно ниво, на което сте Вие! Затова сам се предпазете от тях, Вие го можете, просто се отдалечете мислено от всички тях! Те не са по-силни от вас!! И спрете вече да ги просвещавате! Те отдавна са пуснали корен в тъмната земя – там, където Вашето слънце няма да ги огрее! Бъдете този Ангел (вижте само името си!) Грънчаров, който ще се стреми вече да се сдобие с лично спокойствие и светлина, далеко от всички други – там, където ще се чувствате добре и истински – това, което сте!!! Отговорете ми на нещо забавно: Представете си, че сте в банята и погледът Ви се спира на една плочка: Какъв цвят виждате подред в 4-те й ъгъла? Здравейте! Какво става с Вас?! Не отговаряте? Притесних се, не знам какво се случва с Вас!!!!!!!!!!! Отговорете ми, моля Ви! Не Ви познавам, но някакси ми е некомфортно за това, че не отговаряте! Искам да се чувствате добре, да сте в добро физическо и духовно състояние, наистина! Аз съм с Вас, подкрепям Ви!!!!!!!!!! Наистина! Здравейте, Е., Първо искам да Ви се извиня за това, че не Ви отговорих до този момент. Ще Ви кажа съвсем искрено причината за това: аз, незнайно как, найвероятно защото съм толкова улисан в други работи и проблеми, не съм забелязал светването за ново съобщение в лентичката отгоре на страницата ми във Фейсбук; и ето, аз чаках отговора Ви, чаках, той се бавеше, в един момент даже, признавам си, взех да си мисля, че най-вероятно съм Ви разочаровал с моите философски недомислици и сте решила да се оттеглите безшумно от беседите ни; тази сутрин обаче открих напомнящото Ви съобщение, с което ме питате как съм, дали съм добре – и защо не съм Ви отговорил още на писмото; зарадвах се, ето сега сядам да Ви отговоря. Така стана всичко, моля да не си мислите, че съм бил засегнат нещо от писмото Ви, че съм замълчал, понеже съм решил да се оттегля от кореспонденцията ни; не, не е така, причината, да го наречем така, е моята разсеяност – пък и потопеността ми в толкова много други неща: писане, преподаване, издателска дейност, направо изнемогвам от работа, ако щете ми вярвайте, така е. А сега ето и моя отговор. Поставяте твърде интересни проблеми, по които си заслужава да се помисли и повече. Но аз съм такъв, отговарям вина36

ги спонтанно, вярно, често правя грешки, но поне пък винаги казвам каквото мисля „на момента”, както се казва. Прекаленото обмисляне може и да е полезно, особено за философите, ала аз не съм от този философски тип. Нещо не ми е по вкуса, не знам защо. Това за моята наклонност да пиша и да изразявам мислите си не само към Вас лично, а един вид към… човечеството, към читателите на блога ми, това, признавам, наистина е доста дразнещо, точно така е, да, точно такова е! Напълно Ви разбирам и си представям как аз бих се чувствал на Ваше място: най-вероятно бих се ядосал, понеже това си е чиста проба маниащина, какво друго да е: той, видите ли, не ще да си пише само с мен, той винаги гледа да пише за… човечеството, егати идиота!!! Ами пиши си тогава бе, само че без мен, щото на мен ми е обидно, че се опитваш да ме употребяваш по този начин, а пък аз съм все пак жив човек, не е приятно да бъдеш използван и употребяван! Да, така бих се почувствал и бих реагирал дори по-остро, отколкото сега пиша. Наистина е много дразнещо моето поведение, съзнавам това! Права сте да реагирате така, дори Ви се възхищавам колко дискретно показвате обидата си, напълно заслужена, впрочем. Да, аз се отнасям по обиден за Вас начин, фактически използвайки Ви за събеседник, и то в една поредица от текстове-беседи, която, ако се продължи известно време, би могла дори да се превърне в нещо като… книга, защо не?! И двамата събеседници да бъдат съавтори, виждате ли колко съм опорочено от това проклето писане, та винаги гледам в тази посока: да се направи нещо по-значимо, по-полезно, да има поголям смисъл отколкото, дето се казва, да си чешем само езиците, в случая – върховете на пръстите си, щото пишем, а не говорим. А аз, като пишещ човек, и то пишещ не от вчера, съм опорочен до крайна степен: излиза, че за да не отидат „безценните ми мисли” на вятъра, всичко публикувам в блог, та да ощастливя човечеството с тях, виждате ли колко извратено е това?! Така е, извратено е, но защо го правя все пак? Ами защото съм… как да кажа???... ами правя го, защото наистина съм голям извратеняк. Прочее, т.н. писатели, като са писали навремето писма до разни хора, дори и без да са писали „за публикуване”, пак са писали, един вид, преди всичко за човечеството, а не конкретно и само до конкретния адресат. Аз смятам, че този порок е неостраним. Щом даден човек е решил да си пише с… говедо като мен, именно с пишещо говедо, той няма как да се спаси от такава една евентуалност да бъде използван, за да се обръща пишещият към читателите си, към публиката, към човечеството изцяло. Знаете ли какво ще Ви кажа в тази връзка: няма спасение от това, дори и да си обещаем, че ще си пишем само ей-така, за двамата, това винаги ще си присъства и между нас ще има един трети човек, т.е. читателят. Няма как това да се избегне според мен. Не може да се избегне. Дори и нищичко да не публикувам занапред от нашите текстове, Вие откъде ще знаете, че аз няма да си оставям едно копие от писмата, ей-така, за всеки случай, за да не се 37

изгубят съвсем „безценните ми мисли”, и тогава каква е разликата, че това не е публикувано веднага? Никаква. Защото един ден ще се публикува пак, именно, когато „писателят Ангел Грънчаров” все пак пукне, а пък човечеството, да предположим, изпита един позакъснял интерес към тоя нещастник, който ще си умре с издадени от него самия книги, които най-вероятно ще бъдат изядени от мишките в складовете, така и така непипнати от ръка на читател, защото, не зная дали съм Ви казал това, моите книги са удостоени със специалната чест единствени изобщо да не стигат до книжарниците, не знам защо е така, но имам тази специална чест, държат книгите ми арестувани в складове и борси, майната им, но е самата истина това! Та това е. От друга страна аз наистина си търся събеседници, понеже страшно много си падам по хубавите, по смислените разговори и диалози, в които се обсъждат наистина важни въпроси. Да, обаче не намирам такива събеседници, рядко намирам такива събеседници, като намеря такъв събеседник, го използвам колкото мога, водим дълги и хубави разговори, в резултат на които горкият мой събеседник обикновено… капва от умора, а найвероятно и от досада, и обикновено изчезва яко дим, изчезва в небитието! Даже и мои приятели-философи много се стараят да не влязат в такива диалози с мен, щото сякаш само аз съм останал на този свят, който да обича толкова хубавите и смислени разговори по наистина важните теми. Да не говорим колко много съм омръзнал по тази линия на горките мои ученици и студенти навремето, когато работих в университет! Та това е положението. Търся си такива събеседници, като намеря някой, го използвам колкото мога, „изстисквам” го безжалостно както се изстисква лимон, „изпивам сока”, дето се казва, а оня, изнемощял, изчезва някъде в небитието, а пък аз тръгвам, като вампир, да си търся новата поредна жертва. Ето, в момента такава една жертва сте Вие, съжалявам, такава Ви е била съдбата, с нищо не мога да Ви помогна! А темите и въпросите, които поставяте за обсъждане, може би са чудесни, ала аз в момента специално не мога да подема разсъждение по никоя от тях, иска се явно специална нагласа; ще видим в бъдеще как е, е сега в писмото си поставяте толкова много важни неща, че искам още малко да попиша, докато всичко изопача – доколкото и както умея. Лошото е, че разговора ни мина изцяло около моята „специална” и „суетна” личност, а това ме кара да се чувствам неудобно. Примерно, много бих искал да поговорим и за Вашата личност, не само за моята. А иначе сте напълно права за това, че аз винаги ще си бъда нещастен, че продължавам да правя крайно глупави грешки да хвърлям на свине бисери, това, което сте написала за плевелите – за „човеците-плевели” – е превъзходно, във възторг съм, много добре сте го казала, така е, да, точно така е! Но, уви, мъдрият съвет, който ми давате, а именно този 38

Затова сам се предпазете от тях, Вие го можете, просто се отдалечете мислено от всички тях! Те не са по-силни от вас!! И спрете вече да ги просвещавате! Те отдавна са пуснали корен в тъмната земя – там, където Вашето слънце няма да ги огрее! Бъдете този Ангел (вижте само името си!) Грънчаров, който ще се стреми вече да се сдобие с лично спокойствие и светлина, далеко от всички други – там, където ще се чувствате добре и истински – това, което сте!!! уви, за мен е изцяло непостижим, нищо че е така разумен и правилен. Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата, по-голямата част от тях, допускам, съвсем може би неоснователни, пресилени, излишни, не знам си какви още, да, такива са, но ето, владеят душата ми, а аз не мога да се абстрахирам от тях, оставам си в техен плен. И така ще е най-вероятно завинаги, докато съм жив. Какво е това моето? Маниащина? Суетност? Какво ли? Знам само едно: не се преструвам. Истинско е. Не лъжа. Така чувствам нещата. Изглежда такава ми е била съдбата – да бъда такъв, какъвто съм! – и от съдбата си човек, явно, съвсем не може да избяга. Изглежда е така. Де да можеше да не е така… Ами това е засега. Пак се олях. Много дълго стана, а не исках да е така. Дали да публикувам Вашето писмо в блога и моя отговор до Вас – Вие кажете. Вие решете. На мен ми е общо взето, както вече писах по-горе, все едно. Както решите Вие, така да бъде. Няма никаква разлика обаче между двете. Чисто „приватен” разговор едва ли ще се получи с мен. По простата причина, че съм философ. Не човек, а философ. Пишещ философ. От това не мога да избягам. Дори и да искам, не се получава. Прочее, един млад човек преди време дойде при мен за един курс по философско консултиране. На живо. Платен. Проведохме чудесни разговори на живо с този млад човек предимно на пейка в парка, понякога, когато беше много горещо – в кафене. Чудесни теми обсъдихме, направо велики, думи нямам! Получиха се чудесни разговори, той беше доста интересен събеседник. В един момент той изчезна. Обеща да се обади, но изчезна съвсем. А на мен често в главата ми се появява ето тази мисъл: още съжалявам, че не записах (тайно, на аудио само) тия разговори с джиесема си; какво богатство за човечеството пропадна безвъзвратно!!! Ужас! Кошмар! Виждате ли какъв съм?! Опасен човек съм, такъв съм… Поздрави! Извинявайте, но понеже писах преди малко неделната си статия за блога, съм капнал от работа, затова писмото към Вас може би излезе глупаво на места, прощавайте, но наистина съм крайно изморен, а пък не искам да отлагам писането на писмото до Вас, щото иначе, ако съм отпочинал, може да стане километрично, затова стига толкова… Хубав неделен следообед Ви желая! 39

МОЕТО РАЗСЪЖДЕНИЕ ЗА КОШМАРНИТЕ "СЕМЕЙНИ САМОУБИЙСТВА", ПРИ КОИТО БАЩА УБИВА СОБСТВЕНИТЕ СИ ДЕЦА 23 януари 2013, сряда Новото кошмарно "самоубийство" на цяло едно семейство, този път в Пловдив, предишното беше в София, поражда безкрайно много и то изключително трудни въпроси. Един кандидат-политик и медиен любимец (ще му спестя името) ме провокира да пиша текста, който току-що започвам, понеже риторично-театрално зададе въпроса "Кога българинът убива цялата си челяд?" и също не по-малко патетично-театрално отвърна: "Когато башибозукът настъпва и вече няма къде да се бяга!" (не претендирам за верност на цитата, но смисълът е този). Разбира се, доста хора ще се поупражняват в блудкаво претенциозно дълбокомислие по тия нравствени казуси със самоубийствата на цели семейства, и точно затова решавам да се сблъскам фронтално с нелеката тема – с надеждата да провокирам по-смислен разговор. Двата случая найвероятно са коренно различни, имам предвид софийското и пловдивското самоубийство. Нека да съсредоточа вниманието си на втория случай, пловдивския. По него сякаш има и повече информация. Която, прочее, може още повече да ни обърка, да ни подведе. Тия неща, че имали непосилни заеми от банките, че не могли да си обслужват кредитите, че били не дотам успешни бизнесмени или търговци, са подвеждащи, подтикват ни към лесни обяснения: не може един баща да убие хладнокръвно двете си невръстни дечица само и само да ги спаси един ден от обслужване на бащините банкови кредити! Хайде, себе си човек, да допуснем, може да убие заради такива неща, не е лесно на такива хора, да затънат в неуспешни предприятия, отчаянието може да ги подтикне към фаталната мисъл и стъпка. Мен обаче ме интересува защо е убил децата, ето това е важният момент, тук е скрито разковничето. Медийните плямпала пуснаха съблазнителната жълтурковска версия, че бащата-убиец бил болезнено ревнив, ерго, убил е жена си в пристъп на патологична ревност; нищо чудно да я е ревнувал, че и децата не са негови – това е близко до акъла. На тая почва може да се обясни случилото се, именно, 40

да убие децата си. Може, ама много услужливо нещо ни се подхвърли тази версия. Таман в подходящия момент. Тя води и до най-лесното обяснение: ами убил е, защото психически е изтрещял. Толкоз. Това обяснява всичко. Но как и защо се е стигнало до това изтрещяване – тук никой не смее да повдигне завесата. Ето, два случая на масово семейно самоубийство се случиха, това вече очертава тенденция. Ние, българите, сякаш вече масово изтрещяваме. А причините къде са? Ако са чисто психични, коя е детерминацията на явленията, коя е скритата дълбока причина за туй масово изтрещяване? Лесно е да се каже: животът е твърде тежък, затова някои изпушват, изгарят им, така да се каже, бушоните. Явно ний, българите, не сме адаптирани към живот от този тип, където следва да поемеш пълната отговорност за себе си – и независимо от изпитанията и трудностите да продължиш да се бориш всекидневно, подготвяйки успеха си. Свободният отговорен живот не е по силите на масовия българин, обременен от илюзиите, че някой друг – примерно милостивата и милозлива държава, примерно баш-бабаитът Боко, спасителят и пр. – требвало било да се погрижи за всинца нас, щото нали знаете как бяхме възпитавани: държавата е нещо като грижовна майка, а пък ний сме нейните послушни и добри дечица, тя за всичко ще се погрижи; държавата е нещо като квачка, а пък ний сме пиленцата. Така си представя нещата масовият българин, това му е било набивано в главата, това е набивано в главите на поколения, тази митология е още доста силна и непоколебимо твърда, още е съвсем неразклатена. И ето, един човек, обременен от такива илюзии, един човек, неспособен за свободния живот, е твърде близко до пълното отчаяние когато го сполети някаква тежка криза, някакъв провал; и когато осъзнае, че никой, ама абсолютно никой няма да му се притече на помощ, тогава сякаш му остава този един-единствен изход: да си пръснеш черепа. А преди това да сториш същото благодеяние и на най-близките си, да ги спасиш от мъчения, т.е. да им помогнеш, като ги убиеш; да ги убиеш, защото ги обичаш, ето това е най-страшното, до което стигнахме в резултат на това, че десетки години живяхме с фалшиви, нямащи нищо общо с естеството на самия живот ценности. Тъй че аз съм склонен да разглеждам тия ритуални семейни самоубийства като ярки симптоми на протичащите в душите ни крайно тежки ценностно обусловени психични процеси, които, разбира се, си имат и своя социален контекст. Много е страшно това, щото ето, примерно, един безработен, млад човек, който търси работа, ала не може да я намери, на когото, примерно, и 41

момичетата няма как да му обърнат подобаващо внимание, понеже, ясно е, няма пари, та нима е чудно, че на такъв един човек, като се помъчи достатъчно в ужасната мизерия, като няма силата на духа да зареже нашата българска кочина и да отиде да си търси късмета по света, та нима е чудно в такива отвратителни условия да се появи в главата му в един момент мисълта за самоубийство? Разбира се, че няма нищо чудно в една такава мисъл, особено когато такъв човек няма нужните духовни, ценностни опори, когато е, така да се рече, нещо като листото, духано от безмилостния вятър, как тогава да не се откъсне в един момент пустото му листо?! И какво ще го задържи да се крепи о живота като няма и нужното "лепило", липсва му връзката, когато, като капак на всичко, наоколо шетат също такива обезверени като него самия хора, отчаяни, хора, чиито души са прогизнали от неверни представи за живота, прогизнали са от отровни илюзии, да, как няма човек да стигне до мисълта за самоубийство, когато около теб никой няма да ти подаде ръка, да ти каже сърдечна дума на съпричастност, а всички мълчат, всеки потънал в проблемите си, и само, доколкото могат, гледат да ти направят мръсничко, да те прецакат, поне с каквото могат. Да, такива сме, ето, живеейки в тази отвратителна атмосфера е съвсем естествено да се случват такива неща като масови семейни самоубийства; прочее, този човек, убиецът, нима не можеше да обсъди човешки проблемите с убитата си съпруга, нима не можеше да поговори с децата си, какво е това обезчовечаване, да стигнеш дотам да "самоубиваш" най-близките ти хора, в които тече собствената ти кръв, без даже да поговориш с тях, да ги попиташ какво те мислят?! Страшно е, да кошмарно е. Ако беше поговорил, убеден съм, щеше да се възпре от страшната си мисъл за ужасната си постъпка; примерно, да беше запитал десетгодишния си син: – Сине, бащата ти е един пълен боклук. Пълен нещастник. Баща ти страда! Баща ти не може да си реши проблемите. Баща ти е решил да се убие, та да се отърве, щото вече няма сили да се бори. Но ми се ще да убия и теб, и сестричката ти, та да не страдате без мен. Ето тая страшна мисъл ми се върти в главата. Помогни ми, сине, дай ми акъл, баща ти е голям човек, ала съм много слаб, ето, плача, помогни ми! Ако този човек беше казал това на детето си, убеден съм – децата не са така опорочени като нас, възрастните, а са много чисти, такива Бог ги е създал, децата, запомнете от мен това, са най-близко до Бога! – та значи, убеден съм, че ако беше казал нещо подобно на невръстния си син, този човек щеше да бъде спасен от детето си, а страшната трагедия нямаше да се случи. Хора, разговаряйте за всичко и то най-откровено с близките си! Моля ви, за всичко разговаряйте, не крийте нищо, говорете, обсъждайте, мислете заедно, търсете заедно изход от проблемите си! Не бъдете потайни, не подивявайте, не си мислете, че имате правото да решавате за всичко сами! Питайте, не се правете на пичове, що сичко си знаят сами, не се страхувайте да проявявате слабост! Нека да ви се смеят идиотите, но вий смело и честно изявявайте себе 42

си – и тогава ще ви бъде значително по-леко! И тогава ще се справяте значително по-добре и по-успешно... Така трябва да е в едно общество, което има правото да се нарича човешко. Нека, прочее, да сме човечни, а пък човечността ни много зависи от това доколко и как разговаряме – ето, и това искам да ви кажа. Казах ви го, олекна ми, помислете ако искате върху думите ми. Лек ден на всички! Аз на това уча учениците си, повечето от тях не ме разбират и ме смятат за смахнат, ала аз пък за сметка на това съм упорит, щото знам, че все някой от тях ще се позамисли, а това вече е голям успех. Ето, днес ще се опитам да кажа всичко това, що написах по-горе вам, и на учениците си, нищо че ще наруша програмата по етика, майната й на програмата, защото истината е по-важна, затова. Хайде да спирам, че трябва да се приготвям за работа, хубав ден ви желая, дано не съм ви развалил деня с тия мои несресани мисли, които даже нямам време сега да прочета и редактирам, тъй че прощавайте, ако някъде даже не съм успял да завърша мисълта си и да сложа точка. Чао и до скоро!

ТАКА Е БИЛО НЯКОГА, А СЕГА НЕ Е ЛИ СЪЩОТО?!

ОТНОВО ЗА ТИРАНИЯТА НА ПРОСТАЦИТЕ У НАС И ЗА ТОВА КАК СЕ ЕКЗЕКУТИРАТ... КНИГИ С моята събеседничка E.I., с която разговаряме по всякакви найгорещи, дори парещи български и човешки проблеми – предпоследният ни разговор беше публикуван под заглавие Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата... – въпреки известни трудности напоследък, продължаваме все пак обсъжданията си под формата на лични съобщения във Фейсбук; публикувам нашия диалог в блога си не за да парадирам с нещо, а само защото смятам, че засяганите от нас въпроси имат отношение и към много други хора; пък ми се заедно с тази млада жена да дадем пример, че си заслужава да се обсъждат позадълбочено всички наши проблеми, че това е възможно, че въпреки нашето "забързано всекидневие" можем да намерим минути, в които да спрем и да отделим време за мислене и за обсъждане на ония истински важни проблеми, терзаещи, глождещи ни независимо от нашето илюзорно и показно безхаберие; та ето какво си казахме напоследък; ако и други хора се включат в дискусията ни, ще бъде прекрасно: E.I. каза: Искам да Ви напиша нещо безсмислено... на което даже няма да обърнете внимание – понеже не обърнахте внимание на въпроса ми от по-предишно писмо... както и да е... :-) Аз разбирам всяка една дума, която пишете, публикувайте това, а и другите неща, вече не се вълнувам, животът е такъв явно... жалко и тъжно! Вие сте прям и... Та... безсмисленото нещо, което ми се искаше да Ви напиша е, че Вие сте... не това, което се опитвате да бъдете пред другите, Вие не сте този, когото ще го разберат сега... Няма начин – за тях е трудно, разбирам, че няма да се откажете, въпреки да ми го казахте по начин, с който успяхте да ме разстроите, но аз няма да се поддам на емоции. Занимавайте се с Вашия блог – все пак това е найзначимото за Вас! Стискам Ви палци, а иначе ми се искаше да кореспондирам още с Вас! Ангел Грънчаров каза: Здравейте, много съжалявам, че се оттегляте от разговоря ни... наистина жалко. Много жалко даже! На мен също ми се искаше 45

да си пишем, но Вие си решавате дали ще участвате. Уважавам решението Ви. Имам чувството, че съвсем не се разбрахме. Както и да е. Всичко найдобро Ви желая! E.I. каза: Здравейте! Всъщност аз малко прибързано Ви написах едва ли не "Довиждане"... Вашият потенциал на разума е доста над много останали, това ги натоварва, не могат да удържат натиска му, а и дори да имат сили, може би нямат времето да му се посветят. Харесва ми, че сте прям и казвате нещата такива, каквито са! Не увъртате! Не се оттеглям. Стана ми интересно – защо са забранили достъпа на Вашите книги до книжарниците??? Да не би да живеем в Средновековието и да сте анатемосан вещер? (Това в кръга на майтапа, разбира се!) Но как така си го позволяват??? С какво право и на какви основания? Нали словото е най-свободният израз на всичко? Как така против Вашата воля ще налагат забрана над Словото Ви? Тотален абсурд... просто нямам думи... мразят Ви, нямат поносимост към Вас или просто са слаби и с вашите мислени възможности им се явявате пречка, която им усложнява живота и разбира се, че ще е по-лесно да я отстранят. Честно казано – срамувам се от хората, които са срещу Вас! Не им прави чест. И тъй като искате и докрай ще следвате предначертаното битие за просвещаване на човечеството (аз съм с нагласата за това, че не искате мислите Ви да се разтворят неизразени и нефиксирани никъде, затова се настройвам, че ще водим публична беседа, а дано в нея някой по някакъв начин открие нещо полезно за себе си), ще поискам от Вас да ме попитате нещо или да ми зададете тема, над която да обменим мисли! Много ми харесва, че за корица сте избрали картината на Микеланджело "Сътворението на Адам (или на света)" Тя ми е любима между другото... Ангел Грънчаров каза: Здравейте, благодаря, че сте ми писала! Непременно ще Ви отговоря при първа възможност. Сега обаче трябва да се приготвям за работа и нямам време, а пък не искам да Ви отговарям небрежно. Вие също помислете за тема на разговора ни, искам да Ви кажа, че ми е много приятно да разговаряме по всякакви теми, никога не бих се отказал от един хубав разговор и от един приятен събеседник, тъй че да продължим, няма нищо лошо в това да се разговаря – пък и да се търси истината, щото тя има найвече значение, нали така? Хубав ден Ви желая! Ангел Грънчаров каза: Здравейте пак! Тази сутрин станах с намерението да Ви отговоря непременно, обаче как стана, във Фейсбук попаднах на една много интересна статия на Иво Беров, прочетох я, изгълтах я на един дъх, пък ме овладя, така да се рече, вдъхновение, което ми се прищя да предам на 46

други хора, затова и реших набързо да препубликувам началото на статията на този автор в блога си, с оглед да стигне и до читателите на моя вестник, носещ името ГРАЖДАНИНЪ. Статията се нарича Властта на простаците. Можете да я видите ако имате време, няма да съжалявате. Прочее, мен също много ме вълнува тая тема от много време, но напоследък все по-определено и по-силно, нещо повече, ще разкрия тайна, че съм решил да пиша поредица от статии по тия въпроси, дори започнах вече поредицата, та ето по тия причини, ако искате, бих си позволил да Ви предложа да поговорим по неизчерпаемата тема за простотията, за простащината и за простаците, а, какво ще кажете? Много ми е интересно да разбера Вие какво бихте казала по тази тема, смятам, че темата си заслужава вниманието, понеже е, така да се рече, съдбовна за всички нас, за нацията ни: много нещо напоследък са се разпищолили пустите му простаци, аман от тяхната тирания, не мислите ли?! Да, ето, даже заглавие съм измислил на тази поредица: Тиранията на простаците, т.е. малко ми се ще да разширя хоризонта на изследването в сравнение с този на Иво Беров (във визираната статия). Та ето това аз предлагам. А иначе за това, за което ми пишете погоре, вкратце ще Ви отговоря следното, понеже пак времето ме притиска (тази сутрин също трябва да бягам за работа, понеже имам първи час!). Вие казвате ето това: Стана ми интересно – защо са забранили достъпа на вашите книги до книжарниците??? Да не би да живеем в Средновековието и да сте анатемосан вещер? (Това в кръга на майтапа, разбира се!) Но как така си го позволяват??? С какво право и на какви основания? Нали словото е найсвободният израз на всичко? Как така против вашата воля ще налагат забрана над Словото Ви? Тотален абсурд... просто нямам думи! Ще Ви кажа самата истина, така както аз съм разбрал тази чудатост. Наистина е чудно това: в какво време живеем, та някой ще налага забрана над нечии книги, и то книги на един философ като мен?! Да, обаче има нещо, което не се съзнава, и то е пак свързано с тиранията на простотията у нас, ето, ще се опитам да Ви кажа вкратце как стоят нещата. Не ща да се изкарвам "преследван" и пр., нищо че в моите книги има доста "динамит" и в някакъв смисъл те наистина са много опасни книги. Не твърдя, че някой се е разпоредил да се наложи цензура над книгите ми, макар че е доста подозрително как стана така, че, примерно, когато в БНТ ме поканиха няколко пъти като автор на книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), в един момент сякаш се уплашиха, нищо чудно някой нещо да им е наредил - и като с нож отрязаха: престанаха повече да ме канят, нищо че бяха ме обявили за нещо като "консултант" на едно предаване, един вид – бяха ме наредили сред постоянните му коментатори. 47

Та може да има нещо и в това отношение, но същинската причина книгите ми да не стигнат до книжарниците (или да стигат съвсем рядко!) е тази: нарича се "пазарна цензура", т.е. книгите ми са обявени за... "непродаваеми", за "непазарни", т.е. книги за "нищожно количество читатели", т.е. за поумни, интелигентни читатели, книгите ми са обявени за непечеливши. Поради което търговците на книги, и на едро, и на дребно откровено ми казват: няма място за такива книги като твоите в нашите борси и книжарници, ето, претрупано е тука всичко от книги, затуй твоите книги няма да ги разпространяваме, значи ги оставяме в складовете на... мишките, нека мишките да са единствените им читатели, а пък за българския читател твоите книги са непотребни книги... това е! На това нещо аз му викам пазарна, търговска, комерсиална, каквато си искате все в тоя дух цензура. Като предвиждат, че народът няма да се юрне да купува от моите книги (аз също така не съм нашумяло име, има го и този момент, виж, авторът на беше проф. Вучков или дори самият Азис, е, тогава ще го разпространяват, как няма да го разпространяват, и то все на витрините на книжарниците ще се мъдрят книгите му!), то и на това основание лишават евентуалния читател даже от самата възможност да докосне тия мои книги, да ги види, да ги пипне някога, т.е. обричат книгите ми на забрава, т.е., другояче казано, убиват ги още в пелените, току-що родени, ги задушават... това е. Тъжна история, но такава е истината, какво да се прави, сполетя ме като автор тази съдба... пък и аз като другите авторите не ходя да се вра тук и там, стоя си кротко, ето, и това има значение, чини ми се... Толкоз. Ще бързам за работа за да не закъснея! Хубав ден Ви желая! Много се радвам, че възобновихме диалога си. Мисля, че е хубаво да не се отказваме да обсъждаме. Дано и Вие мислите така. Ако съм забравил нещо да отговоря, моля, напомнете ми, аз съм възрастен човек, много забравям, пък и съм страшно много зает. И също, моля Ви, отговорете ми: какво мислите, да публикуваме ли тия наши разговори в блога, или не бива?! Чао засега!

КОНСУМАТОРИ ИЛИ ТВОРЦИ – ИЛИ КАК УЧИЛИЩЕТО ОСАКАТЯВА ДУШИТЕ НА МЛАДИТЕ 26 януари 2013, събота

От няколко дни не съм писал в блога си, било преди преумора, било поради липса на време, било заради заетост с предимно политически теми (утре е референдумът и се постарах, направих каквото можах да помогна на повече хора да не се оставят да бъдат най-грозно излъгани от лъжците!), в резултат на което ето сега главата ми гъмжи от идеи за най-различни писания. Да, наистина ми гъмжи главата и направо се чудя от къде и с какво да започна. Имам много съблазнителни идеи и стоя ето вече доста минути в пълна нерешителност с какво да започна в тази ранна съботна сутрин... Примерно наумил съм да пиша две-три важни неща, свързани с образованието и възпитанието на младите; имам да пиша и доклад, свързан с моите изследвания около това как да се реши проблема с дисциплината на учениците в училище; второ, имам да пиша по темата за тиранията на простаците, която се очерта да бъде поредица, а в крайна сметка такива поредици от есета в един момент при мен неизбежно се превръщат в книги, сиреч, другояче казано, има да пиша по бъдещата си книга с условно заглавие било тирания на простаците, било диктатура на простаците, трето, замислил съм няколко теми за текстове по нравствени проблеми; четвърто, една започната книга си стои недовършена, тя беше за богатството и за забогатяването (зарязах я, принуден бях да я зарежа преди повече от 4 месеца), също имам и една отколешна книга за жизнените стратегии, тя пък е зарязана от много повече време, тъй че имам много работа; дори ми се ще да продължа видеокоментарите си по всякакви теми, включително и цели курсове лекции, и прочие. И ето, възниква коварният въпрос: какво тази сутрин да предпочета,

с какво за започна? Щото има вероятност поради колебания днес нищичко да не започна и нищичко да не направя... Хайде, ще започна с това, което стои най-отгоре в записките ми на моето бюро, ето тук, пред монитора: написал съм си две думички, именно консуматори и творци. И от това ми се налага да сътворя цял текст. Да си плюя, дето се казва, на пръстите, и да започвам, щото от двоумене полза няма. Тия дни с учениците ми от 11 клас разговаряме по теми от раздел онтология, разговаряме по теми за битието. Онтологията е тъкмо учение за битието, пиша го за тия, дето не са чували тая философска думичка. Това са крайно трудни теми. Най-трудните от курса по философия, която аз водя с моите ученици, а и изобщо във философията, по принцип. Поставил съм учениците си в крайно тежка ситуация, сам не си представям как ще намерят достоен изход от нея. Знам добре, че повечето ученици ще се поддадат, ще се подхлъзнат към лесното, именно, ще намерят недостоен изход. Примерно, нямайки нужната настройка за сериозни занимания, каквито аз им предлагам, в един момент, не правейки нищо, да почнат да обвиняват мен за собствените си провали, а именно, да почнат да твърдят, че аз не им помагам, че ги оставям най-садистично да се мъчат, че не им подавам ръка, че не си върша "както трябва работата" и т.н. Защото те отколе са настроени да бъдат именно консуматори, а в никакъв случай не творци в ученето, в обучението. Аз пък се мъча да разруша този страшен стереотип. С крайно трудна работа съм се захванал. Комай отникъде не срещам и разбиране, да не говорим за подкрепа. Но да карам подред. Не ми се ще да се отдам на общите принципни размисли, ще ми се тоя път да бъда по-конкретен, да се движа плътно до жизнените реалии. Ще давам нагледни примери, с които да илюстрирам мисълта си. Учениците у нас са научени да получават всичко наготово. Учителите им дават и сервират в "смлян", "сдъвкан", в готов за поглъщане вид, подобно на "кашица" – сякаш те самите нямат зъби, сякаш са беззъби старци! – онази информация или "духовна храна", която преди това им е била поднесена в учебниците. Учебникът, да речем, е нещо като "пазарска чанта", пълна с продукти; учителят е нещо като готвач, който от тия продукти и суровини ще трябва да сготви "ухайни манджи", а пък учениците трябва да изсърбат тия манджи с апетит, явно така си го е представял оня, който е сътворил тази, да я наречем, "система". Училището е нещо като "обществена столова" или трапезария, където младите ходят да се хранят, да консумират всякакви там "духовни храни", предимно постни и загорели чорбалъци, яхнии, мазни "умствени баници", "мисловни пици" или "мекици", "дюнери" и прочие. То аслъ точно това се е получило де, само дето като ходят на училище младите съвсем не показват някакъв глад или жажда за разните му там "духовните манджи" и "питиета", дето любезните майстори-готвачи и сервитьори (учителите де), им поднасят с такива старания, но в същото време компенсират с постоянно дъвкане на 50

ония, на другите, на обикновените закуски и ястия, примерно, знаете как е, разните му там пици, банички, дюнери, какво ли не; около всяко училище приятно и задушевно димят разните му там скари, кебапчийници, щото, знайно е, учениците са доста ящни, вечно гладни консуматори на тия храни, които постоянно преживят. Това - от една страна. Запазете го в ума си. Пак ще се върнем до тоя момент. Но сега да се върна на онтологията в моите часове по философия. Та се чудя как моите ученици ще намерят достоен изход от ситуацията, в която съм ги поставил. Аз нищичко не ща да им давам наготово – тази е моята "преподавателска", или по-скоро "обучителна" стратегия. Всичко ученикът трябва да си го придобие сам. Дал съм им всички необходими за това условия; подготвил съм помагало, в което има всичко необходимо оня, който иска, да се порови, да потърси, да се ориентира, да се постарае да намери нещо истински важно или стойностно, нещо съществено, по неговото възприятие, и като му се роди някаква мисъл (аз това го наричам "извод", продукт на умствената или мисловната активност), да си го фиксира в тетрадката с няколко думи. А пък после, вече в час, да прочете тия свои изводи, там спокойно ще ги обсъдим, ще преценим успял ли е да намери нещо важно, стойностно, съществено. Обикновено съвсем не успяват, но радващо е, че има ученици, които схващат какво искам от тях и се справят; вярно, малко са, но има такива. Мнозинството, дето се казва, тъпее. Нищичко не правят. Аз пък и никого не ща да принуждавам. Привърженик съм на теорията, че насила хубост не става. Разчитам на добрата воля. Разбира се, постоянно убеждавам, че може, че трябва, че е добре да опитат, да се помъчат, говоря им, че няма нищо лошо в това човек да се помъчи, че е доста коварно и неплодотворно очакването, че като някой друг ти сервира всичко на готово, това е по-добрия вариант и пр.; лесното съвсем не значи, че е по-добро, напротив, истинско е трудното, което си успял да постигнеш сам, а не наготово; ето за такива едни очевидности им говоря. Уж ме слушат, уж на моменти кимат с глава, и ето, оня ден, оказва се, от един клас написали... жалба срещу мен, преподавателя си: аз съм им бил виновен, бил съм погрешен, бил съм грешен и грешник, аз трябвало да поема цялата вина за това, че нещата не вървят; трябвало да бъда сменен, трябвало да им дадат друг преподавател, според вкуса им и пр. Да, и такива неща се случват. За разлика от други хора аз обаче приемам това за нещо съвсем естествено: имаме разминаване във вижданията, имаме нещо като "мирогледни различия", учениците и аз, техният преподавател, няма нищо лошо в това, напротив, то е съвсем естествено. Аз съм дръзнал да поема по значително по-труден, но затова пък по-верен, по моята преценка, път; аз съм заложил на свободата, аз съм направил така, че учениците ми разполагат с огромна свобода, а ето, видите ли, те възроптаха срещу това, разбунтуваха се срещу... свободата си, искат си, видите ли, тиранията, искат си привичното, добре познатото робуване: учителят да им дава всичко нагото51

во, те да "консумират" разните му там знания и информации в готов, смлян, в подходящ за гълтане вид, те да бъдат нещо като примерни папагалчета, да, вярно, няма свобода, ала за сметка на това има сигурност, а така как е: витаеш в пълната неизвестност, уж си свободен, а изпитваш безчет безпокойства. Да, аз зная добре, че "Свобода – это страшная и опасная вещь" ("Свободата е страшно и опасно нещо"), това са думи на Достоевски, знам добре, че със свободата трудно се живее, че тя изисква поемане на огромни отговорности, знам също, че нашият сънародник, без да му трепне окото, е готов да я хариже на всеки, който ще му осигури известно спокойствие и удобства, а пък за такива неща като достойнство, като личност – кой ти мисли за тях в нашенски условия?! Знам тия неща, и въпреки това се инатя, не ща да превръщам учениците си в прости консуматори на готови, добре опаковани благинки, ставащи направо за гълтане, т.е. когато даже и зъби не се искат за да ги сдъвчеш, иска се само по-широчко гърло, сякаш сме не человеци, а... гъсоци! Хайде сега пак да се върна до онтологията. Уж все се мъча да се върна, а все се отплесвам. Е, не се отплесвам чак толкова де, все пак се движа към ясната си цел, но правя разните му там обходи, щото пътят към нея е доста стръмен, а аз пък нямам... мисловен хеликоптер, с когото да литна право към края, към заветната цел! И така ето нещичко от това, с което занимавам учениците си в класовете, в които заниманията ни все пак вървят. Аз, общо взето, също съм дефектен, не си мислете, че се мисля за нещо като "света вода ненапита" или за нещо като "светец". Аз пак не млъквам в часовете, подпитвам, задавам постоянно какви ли не въпроси. Чат-пат, когато учениците ме изнудят или ме подведат – на моменти те са и доста хитри! – аз разказвам разни неща, с които да засиля любопитството им. Понякога, не крия, съм си замислил нещо, като се сетя, им го казвам, за да ги заинтригувам. В такива моменти ме гледат с едва ли не зяпнали усти. Аз, като се вдъхновя, ставам добър оратор, знам, че не е добре да го казвам сам, но пък няма и толкова лошо човек да е наясно с онова, което умее. Разбира се, учениците, класът, трябва да ме предразположи и дори... подкупи, за да почна да им давам нещичко от даровете, които се крият в моята доста (може да звучи нескромно, но ще го напиша!), да в моята все пак доста богата философска душа. Рядко, ама не съм чак такъв скъперник, им подарявам някакви духовни дарове от богатата си философска душа - да го повторя, та да подразня тия, дето ми се връзват на приказките. Да дразни - това е част от призванието на философа. И ето сега какво им казвам на моите ученици, дето са успели да не подведат да им дам нещичко наготово, както те си го обичат. Но, повтарям, за да се случи това, трябва да се породи вдъхновение в душата ми, иначе няма как; иска се една доста приятна обстановка; няма ли я обстановката, нищо не се получава. Философията е не прост учебен предмет, тя е духовно общуване между свободни субекти-личности, тя е нещо като свещенодействие и тайнство, тук се искат ред условия нещичко да се получи. В условия като на52

шите, където простащината е водеща, дето тя е нещо като диктатор, правете си изводи доколко в нашите училища има условия за една такава наистина фина духовна дейност, каквато е философията. Та ето какво им казвам все пак понякога на моите ученици. "Човекът е същество, към всичко привикващо." Думи на Достоевски. А пък Сартр има една постановка, която аз подхвърлям ей-така, уж между другото. Даже понякога карам учениците да си запишат някоя мисъл на философ в тетрадката. Примерно тази: "Човешкото битие не е нищо друго освен битие на свободата". Или тази: "Съществуването предхожда и предопределя същността на човека". При всички други съществувания на този свят е обратното, именно същността, заложена в съответното нещо, предхожда и задава границите на неговото съществувание (което е прост израз на тази зададена същност), но при човека всичко е наопаки, сякаш с краката нагоре, същността е резултат, а пък съществуването е причината. Според това как съществуваш, какво съществуване си избрал, такъв ще станеш. Каквото правя, това и съм. Ако искам да стана добродетелен човек, трябва да се реша да почвам да правя добри постъпки. И в един момент сам ще сътворя себе си, своята същност на добър, на добродетелен човек. Важното е изходното, именно какво съм решил, моята идея, моята мисъл, моето съзнание е водещото. То конституира и задава моето бъдеще, моята участ и съдба са в моите собствени ръце. Никакви оправдания и извинения тук не помагат. За всичко си отговорен само ти. Точка. Има ли по-ясни от тия положения на сартровата, на екзистенциалистката онтология? Сам избирай какво да бъдеш! От теб зависи всичко! Твоя е и пълната отговорност! Недей да мърмориш че някой друг ти е виновен за това или онова! Недостойно е! Малодушно е! Никога не се оправдавай! Бъди достоен човек! Бъди свободен човек! Бъди горд човек! Бъди творец, не консуматор! Не чакай нищо наготово! От истината не можем да се спасим, тя винаги тържествува! Истината ни прави свободни! С нея никога не трябва да живеем в раздор! Лъжата е гибелно нещо! Самозалъгването е причината за тоталния жизнен провал на човека! И т.н., все в този дух. Ето, тия са опорните точки на моята философия, която съм разработил в ред "взривоопасни" учебни помагала, които системата, разбира се, не ще да признае, напротив, мъчи се от години да забранява – а пък мен да изкара "престъпник". Представяте ли си, аз съм човек, аз съм учител, който се мъчи да си гледа работата съвестно, с максимално творческо себеотдаване, аз съм човек, който работи от десетки години като вол, ден и нощ, който страшно много неща е успял въпреки всичко да направи и постигне с оглед обучението по философия да бъде на едно модерно, най-съвременно и дори бих казал световно ниво, и точно мен системата ме обявява за... "излишен", за "вреден", за "опасен", за "ненормален"! Ето, това е положението! Българска му работа, какво друго да каже човек?! 53

Но да оставим мен. Учениците са важни. Виждате ли те обаче как са опорочени и развратени от прогизналата от разврат система?! Те искат да са консуматори. Те се смятат в правото си да са консуматори. Творческите подходи, личностно центрираните методи на обучение, които аз им предлагам, биват оценявани едва ли не за ерес. За насилие над техните, представяте ли си, "човешки права" да бъдат безлични, да бъдат унизени, да бъдат... роби!!! Е, аз добре знам, че не всички ученици виждат в мое лице техен най-зъл враг, не, това изобщо не е така. Има ученици, и те съвсем не са малко, които възприемат доста позитивно това, което аз им предлагам, което се мъча да правя – въпреки трудностите и провалите. Има ученици, които ме насърчават. Има ученици, които са ми благодарни. Има ученици, които ме разбират. С които се разбирам и с една дума. В чиито очи гори все същият пламък. С които аз съм нещо като... "съзаклятник". И въпреки в общи линии враждебната среда с тях съвместно успяваме да продължаваме отчаяната си битка. Да, битка. Да, дори война, изпълнена с конфликти. Битка за личностност! Битка за съхранение и развиване на собствения ти личностен потенциал. Става дума най-вече за оня страхотен личностен потенциал в душите на младите хора, който коварната и безпощадна система пропилява без капчица жалост всеки ден. Е, това не бива да бъде повече допускано. Защото точно това е истинското престъпление: да се пилее без полза и смисъл личностния и духовен потенциал, вложен в душите на младите от нашия Творец, от милостивия и толкова великодушен наш Родител, именно Бог. Ето това прави престъпната, нетърпима развратена и порочна система. Която обаче мнозинството търпи, въпреки доказаните и очебийни всекидневни вреди. Въпреки пораженията, които нанася на младежта – бъдещето на нашата многострадална и окаяна нация. Още един малък онтологически етюд ми се ще да разиграя. За да видите, че философията не е така безполезна, както на мнозинството се чини. Ония, които навремето са учили недоразумението, наречено "марксистка философия", дето са им пълнили главите с глупости за "материята" и пр., с основание смятат заниманията с такава една философия за губене на време. Но философията, автентичната търсеща и творчески разбирана философия съвсем не е това. Тя няма и нищо общо с всеки вид догматизъм. Найотвратителното е именно догматизмът. Противоотровата срещу него е тъкмо творческият подход. Истината има мощен духовен заряд само когато е екзистенциално преживяна и почувствана. А нашето училище пълни главите на горките ученици по един изцяло догматичен подход не с друго, а само с догми. С изветрели, миришещи на оцет "истини". Ето затова младите хора у нас са така осакатени откъм най-важното: умението да мислят самостоятелно. Със собствените си глави. Да търсят истината. Да изследват. Да разговарят и с общи усилия да вървят към нея. Да се подпомагат. Нашето училище, уважаеми дами и господа, българи и българки, произвежда всеки ден духовни и умствени инвалиди! С най-голяма сериозност и отговорност ви го заявя54

вам. Аз съм български учител с 30 години стаж вече. И университетски преподавател съм бил доста време. Повярвайте ми, знам какво говоря. Не си хвърлям думите на вятъра. Истината говоря. Тъжно е, знам, но е така. За жалост е точно така. Та когато ме предразположат моите ученици да пофилософствам, им заявявам следното в тия толкова тежки часове по онтология с 11-ти клас, които тия дни водя. И заради които един клас, който, прочее, не умее заради неколцина... – хайде, да не ги обиждам, няма да ги нарека както заслужават, ами заради неколцина... дърдорковци, дето развалят обстановката постоянно – та значи един клас, който не умее да ме предразположи да философствам, се вдигна на бунт срещу собствената си свобода! Та като ме предразположат учениците ми, им казвам ето какво: От нищо нищо не възниква, така ли? Не може да възникне нещо от нищото, така ли ви се чини? Нещо възниква все от нещо, дали е обаче така? Я да се замислим върху самата дума възникване? Или думата генезис. За да има възникване, не трябва ли да има сътворяване, и то не иначе, а от самото нищо? Щото ако нещо се превръща в нещо, трансформира се само, то тогава нямаме възникване, а имаме... преход, трансформация, промяна, преминаване от една форма в друга. В този последния случая нямаме право да говорим за същинско възникване. Ако всичко в този наш свят става все така, и то от вечни времена, ако има само преходи, но няма сътворяване, не се ли стига до цяла една поредица от абсурди? А именно, ето един: неизвестно защо, найвероятно по чисто случайни причини от вечни времена си съществува всичко, както е и сега, което само се движи и пулсира, и вечно се повтарят все едни и същи неща и съществувания, а съвършено и принципно нови неща няма и не може да има. Не се ли обезсмисля всичко по този начин? Случайността, от която всичко се движи, не обезсмисля ли всичко?! Като сложим самото безсмислие, или абсурдът в основанията на всичко, какво ще постигнем в крайна сметка. Пак абсурд, нали така? Да, но има и друг вариант: Бог е сътворил всичко от нещото в един великолепен, грандиозен творчески акт, достоен за такъв велик Бог, какъвто е нашият! Божията мисъл е така мощна, че ето, Бог, заявявайки "Да бъде свят!", мигновено твори тоя свят! Всичко бива подвластно на една такава грандиозна творческа мощ на Божията мисъл. В Божия разум е възникнал в един момент проект за свят, населен, примерно, с много живи твари, един прекрасен земен свят, увенчан с най-скъпото Божие творение, именно човекът. И Бог в същия този миг, пожелавайки такъв един чуден свят, го сътворява, понеже наистина Божията мисъл разполага с колосален творчески потенциал и заряд. Че е точно така ние имаме свидетелство: това, че и нашата мисъл разполага с един такъв творчески потенциал, вярно, значително по-слаб, но не по-малко възвишен. В съзнанието на изобретателя в един вдъхновен момент се ражда, проблясва един вид от нищото, една идея за бъдещето изобретение; той се чувст55

ва "бременен" с нея; в един момент, след време, след много усилия и пот, той ще роди идеята си, ще придаде битие на онова, което първоначално е било едно "духовно нищо"; по същия начин от нищото художникът твори своите картини, композиторът – своята музика. Философът – своите идеи, които тъпоумното общество приема първоначално с присмех. Или пък историческият деец, успявайки да увлече след дръзновената си идея много хора, успява в един момент да промени самата история, да измени хода и тенденцията й. Така стават тия неща. Ти сам, ако си "обикновен човек", би следвало творчески да се отнасяш със собствения си живот: всеки ден да сътворяваш нещо ново, да "извикваш" самия себе си – такъв, какъвто искаш да бъдеш! – от небитието, да се отнасяш творчески към всяко нещо, да не бъдеш прост изпълнител, консуматор, безволева пасивна вещ, а да бъдеш творец! Тази е нашата велика човешка участ. Всичко друго е измяна, подмяна, предателство, позор... Ето на такива "лоши неща" уча учениците си. Понякога им изнасям такива речи. А иначе им имам доверие и съм ги оставил сами да се справят с невероятни трудности. Не ги жаля. а иначе винаги съм им "под ръка" и могат да ме питат за каквото си искат, да ме използват колкото им е угодно. Ако искат де, аз не обичам да им се натрапвам. Знам, че най-добрите сред учениците ми ще са ми вечно благодарни (не правя обаче всичко заради това, а защото просто си върша работата, смятам, че младите могат да имат полза от мен, но стига сами да пожелаят да се възползват), знам, че ще има мнозина, които няма да ме разберат и ще ме мразят, ще ме подиграват, ще ме смятат за смахнат и за какъв ли не, тяхна воля, аз на такива не ща да влияя никак. Пък и много не ми пука, че така мислят. Проблемът си е изцяло техен. Искаше ми се повечко да поразсъждавам за толкова вредната настройка учениците да бъдат прости консуматори в училище. Но казаното, струва ми се, е предостатъчно. Всеки сам вече може да си направи длъжните изводи. Погрешна е толкова разпространената представа за "добър учител". Изцяло сгрешена е тази представа. Нали знаете каква е тя? Ето каква: той, нашият учител, или по-скоро нашата учителка – понеже в нашите училища се подвизават предимно дами, рядкост са такива идиоти като мен, които си жертват всичко, въпреки че са уж мъже, за да се посвещават на толкова неблагодарната учителска професия! – та нашата учителка, питайте сина или дъщерята си, те ще ви кажат точно това, е толкова добра, възхитително добра, тя така хубаво ни преподава, всичко ни дава наготово така разбираемо, приятно, ясно, просто се иска да си само една попивателна; и аз, представяш ли си, урока си го научавам направо в училище, още в час!!! Ох, колко съм щастлив или щастлива, зависи от пола на разказващия, че съдбата ни даде такава добра учителка! Няма съмнения при нея, всичко в нейния свят е ясно, подредено, класифицирано по рафтовете, ухайно сготвено, направо да сърбаш, да сърбаш, и то до преяждане! Това е положението. Е, имаме и един идиот Грънчаров, 56

нашият учител по философия, който, представяте ли си, ни е оставил сами да се оправяме, сами да си подготвяме... ястията, поради което ний си оставяме предимно гладни в неговите часове, но това вече е съвсем нетърпимо! Трябва да се вземат някакви мерки, така не може повече да продължава! Спирам дотук. Да, аз предпочитам учениците ми да останат съвсем гладни, да почувстват глада, защото това е предпоставка да им се появи апетит. А яденето идва с апетита. Знае се тази френска мъдрост. Щом се появи апетит, ситуацията коренно се променя. Важното е младите да огладнеят, а не да са така преситени, преяли като тлъсти свинчета консуматори, изпитващи вече отвращение към всякаква (има се предвид духовна) "храна" (щото онази, недуховната, а обичат толкова много че повече от това не може да бъде!). Щом огладнеят и ожаднеят, нещата вече ще си тръгнат и ще си отидат един ден по местата. Аз затова на моменти пиша и говоря, че е за предпочитане неученето пред сгрешеното, на невярна основа поставеното учене, че е значително по-добре непреподаването пред поставеното на невярна основа, пред сгрешеното преподаване. Дори неходенето на училище е значително по-добро и полезно нещо от стоенето в едно поставено на изцяло неверни основи монополно и несвободно държавно училище и образование. Да, такива кощунствени мисли си позволявам понякога. Защото знам, че като почувстват глад и жажда младите души, тогава те, разбира се, ще съумеят някак да задоволят глада и жаждата си. И тогава учителят ще може да им даде безценна помощ. Но иначе работите са крайно опорочени и омърсени даже. И затова изобщо не вървят. Безсмислени неща съвсем не бива да си позволяваме. А образователната ни система е проядена отвсякъде от безсмислие. Това така повече не може да продължава. Но кой ли ти мисли като мен?! Кой ли се е обезпокоил? Не, няма такова нещо. Всички са така уверени в... копаенето в нищото, че човек се чуди на ентусиазма им. Безсмислието, в което си позволяваме да живеем като нация, ще ни довърши един ден; ако не се ужасим колкото се може по-скоро от него! И от себе си де, щото то, безсмислието, прозира не другаде, а в нас, в собствените ни души...

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ЗА ЕДНА БЪДЕЩА ДИСКУСИЯ Един бивш ученик на ПГЕЕ-Пловдив и сегашен студент в Техническия университет отправил във Фейсбук следното пожелание, на което моя милост откликна по един доста странен и предизвикателен начин с оглед да накара този млад човек да се позамисли по някои най-базисни за разбирането на смисъла на съвременното образование неща; ето какво каза той и как аз го "контрирах": Hristo Nikolov каза: Честит първи сняг зa тaзи годинa! :) Некa в ПГЕЕ ви върви по водa и помнете, че кaквото ви нaучaт в ПГЕЕ никой другaде нямa дa седне дa ви го обясни, дори в университетa! (Tanya Anastasova, Стокхолм Синдром, Yasen Trahnov, Жоро В. харесват това.) Ангел Грънчаров каза: Между другото, пасивното консуматорско очакване някой друг да ти обяснява и поднася наготово нещата съдържа в себе си една доста демодирала и архаична представа за това какво изобщо се случва в едно съвременно училище! :-) Но това между другото... него ще го разберат само ония, които не щат да са прости консуматори на една сгрешена в основанията си образователна система, а се стремят да бъдат творци, личности със самостоятелно мислене и пълна отдаденост на така безценната за човека свобода... Самата дума "ученик" иде от "оня, който учи", а не от "оня, когото го учат" ама да не влизаме в тънкости, че някои хора съвсем ще се объркат... (Венеция Соколова харесва това.) Ангел Грънчаров каза: Ето още разяснения по темата: СВОБОДНА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ: Консуматори или творци – или как училището осакатява душите на младите 58

ЗА БЕЗЧУВСТВЕНОСТТА, ПОРАЖДАЩА ПРОСЛОВУТОТО БЪЛГАРСКО БЕЗРАЗЛИЧИЕ И ПРИМИРЕНИЕ 27 януари 2013, неделя

Продължаваме диалога си с моята толкова приятна събеседничка E.I.; предишните ни писма бяха публикувани тук: Отново за тиранията на простаците у нас и за това как се екзекутират... книги, а ето сега какво си казахме: E.I. каза: Колко съм ядосана и възмутена! Даже не знам защо се вълнувам така, но явно има причина! Независимо колко динамит има във Вашите книги… който би бил и е интересен на много хора (в това съм сигурна), нямат право да Ви стопират! (т.е. никога няма да успеят – защото тяхната забрана над изразяването Ви не значи край на Вашето Аз и излияние на мисли!). Кажете ми: защо Вашите книги са опасни? (въпреки че знам, просто заради блога – напишете го!) Не знаех че “пазарна цензура“ означава ограничен брой читатели… а Вие ме заинтригувахте с това, което пишете, начина, по който разсъждавате, интересно ми е да разменяме мисли! Но както пишете: “… нарича се "пазарна цензура", т.е. книгите ми са обявени за... непродаваеми, за "непазарни", т.е. книги за "нищожно количество читатели", т.е. книги за по-умни, интелигентни читатели…“ Знаете ли… в този дух на писане – аз наистина се натъжавам много… Кой им позволява да възпират именно книги, които са предназначени за по-специални хора?! Именно тях трябва да толерират и спонсорират даже – защото са смислени, защото в тях владееща сила е Рациото и Психея (душата – Вие знаете, пиша за другите, които ще прочетат). Хареса ми много това, което написахте – че книгите Ви са за по-умни хора! И в предното си писмо към Вас отбелязах, че сте на по-високо ниво!

Явно бизнесът на книгопечатането е такъв – комерсиален и виждайки нещо сложно и трудноразбираемо за него, си дава равносметка, че обикновеният читател, който явно има нужда от безсмислени обнадеждаващи истории под формата на книжки, които се котират като вписващи се “правилно“ в категорията на човешкото възприятие, просто решава в името на печалбата да затрие истинското, понеже то вече не се разбира от хората… А според мен на българския читател твоите книги са доста потребни! На тези, които разбират!! Вижте това, което написахте – и което аз ще съпоставя с плевелите, които искат да задушат и убият истинската култура – Вие пишете: “… убиват ги още в пелените, току-що родени, ги задушават...“ Вашите книги… Вашите мисли… Вашите стремежи да им отворите очите и разума… и те какво?... няма признателност, няма благодарност, напротив – тъпчат Ви, искат да заровят всичко, което не им съответства и не са способни да разберат! Същността им е – ПЛЕВЕЛ! Определението – завинаги такива! Перспектива – злоба, задвижваща всяко тяхно действие, жест и дума! С единствената цел да задушат истинската култура! Вие давате всичко от себе си, посветили сте се на каузата да просветите хората в неща, за което не искат да си отворят очите и въпреки всички нападки и неразбирания от тяхна страна продължавате – като Ледоразбивач, пътуващ напред, стремящ се да внесе чисто поле сред всеки лед… да внесе светлина, но явно малко хора имат способността да се осмелят да станат екипаж на Вашия Кораб! Трудно е! За тях! Тъжно е за всички тези хора, които смятат, че са прави, а искат да изкарат Вас кривия! Тъжно е, че не вникват във фината мисъл на Вашия разум! Тъжно е, че може би се смеят, че може би се подиграват, че може би нападат с непреосмислени осъждания, тъжно е, че уж “Държавни печатници“ Ви ограничават поради тяхната безумна политика на това кое ще бъде четено или продавано, зависещо от бизнеса… каква глупост… не притежават никаква проницателност!!!!!!!!!!!! Защо Ви защитавам? Защо съм на Ваша страна? Защо Ви разбирам? Защото явно съм като Вас… и дори по-млада на години, на мислене съм явно по-пораснала. При мен странното е, че ако някой не ме впечатли като мислене, не продължавам сериозна кореспонденция с него! Тук казвам, че с Вас ми е интересно, защото сте мъдър и вече виждате много неща на предела! Смел, прям и амбициозен сте! И докрай ще сте такъв – искате да кажете на всички някои неща под философска форма, но не във всеки срещате достоен опонент, чрез който да покажете в блога си това, което желаете! Вашите мисли вече са фиксирани в книгите Ви, но Вие имате още много за изказване като информация за определени хора, защото знаем, че човешкият фонд за приемане на информация от по-висши нива е ограничен. 60

Световната мрежа за информационен достъп по другия начин е ограничена за определени хора… (мисля, че ме разбрахте)... Ангел Грънчаров каза: Здравейте, ще Ви отговоря непременно, но сегазасега Ви предлагам, ако желаете, да видите една публикация, която е от днес и поставя някои проблеми; проблеми, които е интересно според мен да се обсъждат; на мен лично ми е много интересна Вашата гледна точка. А скоро ще седна и ще Ви отговоря конкретно на писмото. До скоро! Ето и въпросната публикация. Ангел Грънчаров каза: Здравейте пак, сега намирам време и сядам да Ви отговоря на писмото. Какво да Ви кажа? Много неща ми се ще да Ви кажа. Но ми се ще да не претрупвам всичко с много думи. Ще започна ето как. Крайно ми е неудобно, че нашето обсъждане се върти все около моите проблеми, сякаш моята личност е крайно важна, а пък за Вас нищичко още не сме говорили. Вие ме утешавате, а аз все докарвам разговора около мен, около възела от проблеми, който ме стяга, оплаквам се, не знам си какво друго, излиза, че съм един ревльо - както справедливо някои "добронамерени" опоненти ме упрекват постоянно. Наистина не е приятно и не бива все около моите проблеми да се върти разговора – макар че в тях, като в призма, се пречупва цялата българска културна (да я наречем така) ситуация в свидното ни Отечество. Щото в мое лице (все пак съм пишещ и мислещ човек) си личи какво е отношението у нас към, тъй да се рече, културния тип, който олицетворявам. У нас един пишещ и търсещ истината човек, който при това не е склонен да прави разни сделки, да се мазни някому и да си продава душата, съвсем не е приятен никому, особено пък на ония, които дирижират положението. Кои са те – това е отделна голяма тема, която сега не ми се ще да начевам. Но мисълта ми е – как да направим така, че да избягаме от моя конкретен случай? И как да минем на едно по-принципно ниво на обсъждането? Също така ми е много интересно Вие да кажете нещо за себе си, щото наистина много ми е интересно какво пък става във Вашата лична ситуация, щото, както изглежда, в конкретната ситуация на всеки един от нас прозира нещо от общата ни българска съдба, не знам дали съм прав, но щом все сме българи, тъй трябва да е. Питате ме защо моите книги са опасни? Казвате, че знаете защо, но искате да го кажа сам, та евентуалните читатели на тия наши разговори да го разберат по-определено. Аз, прочее, в този "матрьял", към който Ви дадох линк, сякаш точно затова говоря, макар там да не става дума точно за книгите ми – а става дума за това, което изобщо правя, по-специално в преподаването на философия. Но нещата са свързани. Пък и не ми се ще да се повтарям. Ще го кажа затова пределно лаконично: в книгите ми има много динамит, защото учат моя сънародник как да поеме по единствено спасителните пътища на 61

свободата и достойнството! Как да престане да е роб най-сетне, след 13 века робуване на всякакви господари – и даже най-често на своята собствена низост, на своята собствена склонност към правене на всякакви низости! Ето, затова са така опасни моите книги. Те проповядват спасителните начини за доочовечаването ни като човешки същества, и като индивиди, и като нация – понеже не може да се нарече човек оня, който не е свободен, който заради малодушието си предпочита несвободата. Ето, вкратце, затова са така опасни моите книги. Ако многострадалния български народец почне, по някакво чудо, масово да чете моите книги, за кратко време ще се вразуми най-сетне, ще стъпи на краката си, ще прогони всички наглеци, дето са се качили на главата му и кълцат лук и каменна морска сол там, ще се почувства готов да поеме в собствените си ръце собствената си съдба – и ще започне дългочаканата нова ера в историята на българското племе. Е, може и да преувеличавам, може и да се увличам сега, може и да хиперболизирам (неслучайно обаче го правя!), но има нещичко вярно в тия мои думи, колкото и да са предизвикателни и дразнещи. С това нека да приемем, че съм отговорил на въпроса Ви. А иначе много симпатично реагирате на това, което Ви писах предния път! Възмущавате се искрено, което ми говори, че сте разбиращ човек, който при това милее за случващото се, умее да чувства и схваща нещата, не е безчувствено... говедо, с каквито, за жалост, е пълно около нас. Не става дума за това, че ми ставало приятно, че някой ми бил съчувствал – убеден съм, че някоя змия няма да пропусне да ме клъвне по този начин. Не, аз съм свикнал на безчувствеността, в която сме потопени, да си призная, по-приятно ми става когато ме плюят, а когато ми съчувстват, ми става някак дискомфортно. Чоглаво ми става някак. Не съм свикнал изобщо, затова. Но ето, радващо е, няма да скрия, радва ме нещо, но съвсем друго: радва ме това, че има млади хора като Вас, които умият да реагират сърдечно и с цялата си душа срещу несправедливостите, срещу абсурдите, в които сме принудени да съществуваме. Ето, това е истински отрадно! Ето, затова и ми се ще повече хора, най-вече млади, да прочетат тия наши писъмца: фатално ни е необходимо това безценно по моя преценка умение да реагираме емоционално, с цялата си душа и сърце, срещу извратеностите, които ни се случват всекидневно, а ние, като нация, в мнозинството си, сме обръгнали дотам, че сякаш сме станали съвсем безчувствени. Аз за тая безчувственост, пораждаща прословутото ни българско примирение и безразличие, много съм писал из книгите си, но ето, сега пак стана дума за нея. Та радващо е, че Вие не сте заразена от този синдром на коварната без62

чувственост, който е така показателен за съвременната, пък и не само за съвременната, а и по принцип, българска душа. Ето, позволявам си да кажа: когато сред младите се появи едно мнозинство на небезчувствени и небезразлични хора, то едва тогава България най-сетне ще бъде спасена. И ще стъпи на краката си. А иначе нацията ни ще продължава лази като... жена, която си е изгубила скъпоценна брошка и я дири, ровейки в някакво огромно бунище. Българското бунище наистина е огромно, ох, колко е огромно то... На нас, българите, са ни страшно необходими чувствителни – и мислещи хора. Съдбовно са ни необходими. Чувството провокира мисълта, така, не иначе, стоят нещата. То е водещото. И това е тема на моите книги. В тях има много тези, които съм ги премислил из основи. Те не са книги, писани от самодоволен кабинетен учен, те са книги, писани сякаш с кръвта на сърцето ми. Не се правя на интересен, това е самата истина. В тях са всички мои изстрадани истини, до които мнозинството от хората ще стигне пак само чрез страдания. Блажени са ония, които имат възприемчива душа! А душите ни стават възприемчиви и откликващи на всяка болка само чрез страданието. Не иначе, а само така. Така е устроен животът. Аз сега навлизам все по-определено в есента на своя живот. В плодоносната есен на живота си навлизам. Или навлязох от няколко години вече. А Вие сте в пролетта на живота си. В цъфтящата пролет, когато жизнените сили избуяват и са така непокорни. А аз вече съм в есента на живота си, тогава, когато всичко се утаява и се берат плодове. Според това колко си "садил" и "копал" на младини, колко си се грижил за посятото в зрялата възраст, толкова и ще береш плодове в есента на живота си. А после идва зимата на живота – старостта. Живот и здраве да е да имам късмета да доживея един ден и до мъдрата и безстрастна старост. Но ето, сега още съм в един интензивен етап на живота си – след романтичния период на младостта, който е не по-малко интензивен, напротив, определено е значително по-интензивен. Затова работя като вол в тия години, ден и нощ, без никаква почивка. Бера плодове. И ги излагам на сергийката си. :-) Който иска, нека да вкуси от плодовете ми. Дори съвсем безплатно ги предлагам (блогът ми). Някои се мръщат: били горчиви, били стипчиви, били... люти, били не знам си какви плодовете ми! Е, такива са. Но зелени не са. Странни са. Има и сладки, ама се иска настройка на вкуса, за да се усети сладостта им. Много зависи от вкуса, да, драги ми читателю. Вие това, моя така приятна и разбираща всичко събеседничке, убеден съм, прекрасно разбирате това. Да, иска се сърце, когато сърцето си е на мястото, тогава човек всичко прекрасно разбира. Тежко става обаче когато няма сърце – или сърцето на такива хора е останало само една помпа за помпане на кръв. А сърцето по начало е нещо съвсем друго. "Най-много от всичко пазете сърцето си – защото в него са изворите на живота!" Така пише във Великата Свещена Книга. Не твърдя, че 63

думите са точни, но смисълът е този. Така съм ги запомнил. Не ми се прави сега справка как бяха точно тия думи. Това обаче не е най-важното. За нас, философите, поривът на сърцето е безкрайно важен и определящ. Философ без сърце е много уродливо човекоподобно същество. Има и такива. Непоносими са. Познавам много такива. Както и да е. Да не се правя на интересен. И да спра дотук. Щото ще стане прекалено дълго. Ако за нещо съм забравил да Ви отговоря, моля, напомнете ми, щото е станало без лош умисъл. Иначе съм открит към всякакви въпроси и към всякакви проблеми. А що се касае до това да определим каква да бъде темата на по-нататъшните ни разговори, аз предлагам така: да разчитаме на спонтанността, да не задаваме предварително някаква определена тема, да не се ограничаваме, а да пазим свободата си. Тоест, да импровизираме. И за каквото и да ни хрумне, за него да пишем и да говорим. Е, ще се пазим да не се въртим все в един и същ кръг от теми и проблеми, но... каквото сабя покаже. Аз мисля, че такъв един подход си има своите предимства. И всеки от нас във всеки момент нека да предлага всеки проблем или тема, който му щукне в главата. И така може, нали? Дори в някакъв смисъл е значително по-добре. Вие какво ще кажете по въпроса, моя любезна събеседничке? Поздрави от мен! Чао засега!

ЧУДЕСНО Е ДА УЧИШ, НО КРАЙНО УНИЗИТЕЛНО Е ДА СЕ ОСТАВЯШ ДА ТЕ УЧАТ... 27 януари 2013, неделя

Удивително и изумително е това, че още Галилей е знаел прекрасно това, което у нас днес не се съзнава даже и от масовия "педагогически деец", а какво остава за самите учещи, ученици и студенти: че не бива да се оставяме да ни учат, а че следва сами да учим; че ученето не е научаване, осъществявано "отвън", а е вътрешна дейност на учещия; че да учиш означава да търсиш, да изследваш, да откриваш, да постигаш истината сам; че не бива да се оставяме да ни учат, а следва сами да учим; че учещите, тия, които учат, са самите ученици, че върху тях трябва да пада цялата активност, а пък учителят може само да ги насърчава, да ги стимулира, да ги подпомага, но в никакъв случая не следва да им дава всичко наготово и пр...

ДУХОВНОСТТА И ПРОСТАЩИНАТА В НАШЕ ВРЕМЕ СА СЕ ВКОПЧИЛИ В СТРАШНА, БЕЗПОЩАДНА БИТКА Докога в страна ни бащина ще вилней таз страшна простащина?! (Радой Ралин) Майчице, налага ми се да пиша днес цял един доклад! Или нещо като „доклад” де, щото моите доклади обикновено се превръщат във философски есета. А темата ми е по един крайно щекотлив и сложен въпрос: как да се реши проблема с дисциплината в училище. Много имам да казвам по този въпрос, много наблюдения, изследвания, анализи имам, а сега трябва всичко да обобщя и да сведа всичко в един кратичък, за предпочитане, доклад, който искам да изпратя до институциите от различни нива. И ми се ще той да бъде в помощ на всички, които са заети с решаването на този въпрос: учителите в училищата, администраторите в образованието, родителите, дори самите ученици, защото, колкото и да ви изглежда чудно, оказва се, че без съдействие от страна на самите заинтересовани – учениците, младите хора – този проблем никога няма да бъде решен. Както и да е, и така, запретвам ръкави и започвам; Бог да ми е на помощ! Предпочитам да се предпазя от общо говорене и писане и ще се постарая да бъда съвършено лаконичен и аналитичен; ситуацията е ясно каква: тежка, пределно тежка, катастрофална даже. Най-големият проблем по моя преценка обаче са напълно неверните, погрешни представи, с които са обременени всички до един участници в този процес; тази е причината да няма и да не може да има някакъв съществен напредък в търсенето на ефективните решения. Всички са объркани, стискат зъби, мъчат се, а работите не вървят и не вървят; възниква усещането, че се копае нещо като тунел под земята с оглед да стигнем и открием… Америка – като прокопаем на ръка, с кирки и лопати, съвсем по социалистически, цялото земно кълбо! 66

Най-опасното е обаче, че всички се стараят да държат в тайна случващото се: тъкмо заради неверните представи, на които се робува. Ако един учител даде подобаваща гласност за това, което се случва в часовете му, рискува да бъде обявен за... негоден, за неспособен да се справи с проблема! Затова всички крият реалните проблеми и всеки се старае да се представя за "добър учител", който сякаш владее някакво "секретно магическо разковниче", тайнствен ключ, отключващ всички ключалки, благодарение на който е успял да реши, в частност, и проблема с дисциплината. Вероятно всеки си има някакви инструменти, на които разчита, в това няма нищо лошо. Но има и дотам извратени – да, не се боя да употребя тази дума! – учители, които без капчица неудобство заявяват: "Аз пък нямам никакви проблеми с дисциплината на учениците! Абсолютно никакви! При мен всичко тече по мед и масло! Аз съм велик(а) майстор (майсторица) във владеенето на класа и в справянето с всички проблеми, дори и с простотията!". Има и такива учители. Не са малко дори. Сами си правете сметка какво означава да се държиш така. Аз ще си спестя анализа. Лесно е да се проумее същината на едно такова пъчене и самохвалство... Във връзка с казаното се налагат следните изводи: 1.) Глупаво е да се държат проблемите "под похлупак" с оглед да не би, не дай Боже, администрацията да си помисли нещо лошо за мен като учител! Страхът някой да си помисли "този е слаб като учител щом не умее да владее положението в класа" е крайно неразумен и вреден; показният бабаитлък на учители пък е твърде неуместен; 2.) Винаги трябва да се дава пълна откритост и гласност на онова, което се случва реално в часовете – за да се очертае точната картина на положението; това означава, че всеки учител е длъжен да документира всяка, абсолютно всяка проява на ученик, разминаваща се с нормите за добро, за приемливо поведение; веднъж документирана, тази реална негативна проява в никакъв случай не бива да остава без никакви последствия; 3.) Когато е налице системно арогантно поведение на даден ученик или на група от хулиганстващи в клас ученици, с поведението си правещи невъзможно провеждането на нормален учебен процес, трябва да се вземат неотложни ефективни мерки за озаптяването на тия ученици; трябва да се възприеме, че лошото, грозното поведение на дадени ученици в дадени часове не е проблем на съответния учител, който преподава в този клас, то е проблем на самата институция; ако институцията не прояви непримиримост в решаването на проблема, ако покаже безсилие или подценяване на проблема, ако в лицето на администрацията възприеме удобната теория "Всеки да се оправя както може!" или "Делото по спасяването на давещите се е дело на самите да67

вещи се!", то това неизбежно води до възникване на ситуация на безвластие, на анархия, на безнаказаност, на всепозволеност; 4.) В решаването на всеки конкретен случай на недисциплинирано и грозно поведение на ученик или на група ученици трябва да се осъществи действено взаимодействие и смислена координация на усилията на всички реални участници в училищния живот: на първо място класът като цяло (решаващ всичко фактор в едни демократични отношения), класният ръководител, администрацията (факторът, разполагащ с реалната власт), педагогическият съветник (психологът), общността на родителите; не се ли осъществи такова едно действено взаимодействие, остане ли се на удобната теория всеки да се оправя сам и както може, проблемите с дисциплината никога няма да се решат, напротив, ще се влошават с всеки изминал ден; 5.) Недопустими са: престъпното безразличие и безхаберие, търпенето на издевателствата, преструването, че "проблеми всъщност няма", а ако има, те са проблеми на "лошите, на неспособните учители", насърчаването проблемите да се крият и търпят до безкрайност, "замитането на проблемите под чергата или под килима", държането им под похлупак, за да не би, не дай Боже, да разбере за тях администрацията и да си направи "лоши изводи" за съответния учител, показният бабаитлък на "героичните и самоотвержени майстори" в авторитарното справяне със ситуацията; "подливането на вода" от страна на учител спрямо друг учител, от страна на администрация (директор) спрямо учител(и) и пр.; за жалост, такива абсурдни прецеденти се случват в живота, което е симптом за ширещата се анархия; 6.) Трябва да се осъзнае, че когато ученик си позволи да се държи грозно и арогантно с учител, той отправя страшно предизвикателство спрямо самата институция, която бива олицетворявана от учителя; проблемът следователно не е "личен проблем" на съответния учител, а на цялата институция; ако институцията не подкрепи с цялата си власт учителя, ако го остави да се справя и да търси изход сам, това означава, че институцията дезертира от своята същностна възпитателна роля и функция; за жалост, това е честа практика: различните нива на институцията са склонни да си прехвърлят "горещия картоф" или "топката", позволяват си да играят нещо като тенис, а това за сетен път насърчава безотговорните ученици, усетили безсилието на институцията, да продължат да се гаврят с нея – в лицето да учителите най-вече, на кой друг, особено пък на по-човечните, на по-либе-ралните, на понеавторитарните сред тях; 7.) Недопустимо е представители на администрацията да говорят (както често се случва), че било имало "лични" или "личностни" конфликти между еди-кой 68

си учител и еди-кои си ученици; такова едно говорене е израз на скандално невежество и показва крещящо неразбиране на сложността на ситуацията в съвременни условия; "лични" по характер конфликти между учител и ученик по принцип не може да има, понеже учителят като учител се изявява не в лично качество, а като лице на самата институция, ученикът като ученик - също; "личното" и "личностното" в едни такива строго специализирани отношения няма как да е водещ момент, то винаги е на заден план и е пречупено през призмата на педагогическото взаимодействие, което именно е водещото; педагогическото отношение винаги е личностно обагрено, но този момент е подчинен и стои на заден план, той не и не може да е водещ; учителите, които не съзнават това и си позволяват да флиртуват с учениците с оглед на собствения, личния комфорт, рушат естественото отношение педагог-ученик и по този начин неизбежно започват "да подливат вода" на другите учители, което е крайно неколегиално; 8.) Ако не е налице пълно единство и цялостно единно взаимодействие от страна на всички участници от страна на институцията в т.н. "конфликтни ситуации", именно между учителя, в чиито час се е случило произшествието, другите учители, които преподават в същия клас, класния ръководител, педагогическия съветник (психолога), директора или представителя на администрацията, класът като цяло, по-специално групата на отговорните, съзнаващите интереса си ученици, то в такъв случай реалните участници в процеса сами си отрязват шансовете за справяне със ситуацията; 9.) Тежките реални проблеми с дисциплината и с арогантното поведение на хулиганстващи и недисциплинирани ученици на практика се дължат на липсата на взаимодействие и координация на изброените участници и звена в рамките на институцията, т.е. на практика се стига до абсурдното положение самата институция (организация), заради бездействието и неорганизираността си, не само да провокира затягането на проблема, но и на дело да насърчава вилнеещите хулиганстващи и недисциплинирани ученици; от което следва, че осъществи ли се на практика препоръчваното взаимодействие и координация на усилията, проблемът ще бъде решен – или намален, притъпен в поносима степен; 10.) Безспорна истина и аксиома е, че правилата на самата организация (представени в т.н. „Правилник на училището”) трябва да се изпълняват безпрекословно от самата нея, в противен случай организацията сама слага динамит под своите основания, под своите темели; ако организацията сама дава пример в неспазването на собствените си правила, то с това тя сама провокира неспазването на същите тия правила и от самите ученици; респективно, ако организацията или институцията се захване с това безпрекословно да 69

спазва собствените си правила, това неминуемо ще доведе дотам, че всички участници в процеса ще се видят принудени да започнат да спазват правилата; законът, законността са гаранция за спазването на правата на всички – и за уреждане на отношенията на приемлива, човечна, съвременна основа; 11.) Не бива да се залага на нито един отделно взет метод за т.н. „педагогическо въздействие”, а само на всичките в тяхната цялост; т.н. „метод на убеждаването” може да бъде ефективен само ако е подкрепен от метода за налагане на справедливи и строги наказания на провинилите се; всеки трябва да знае, че ако си позволи лукса да не спазва някое правило, го грози незабавната санкция на закона; а законът не бива да е милостив, а справедлив, пък и макар да е хуманен; когато се установи неотвратимо действащ механизъм провинение-наказание, тогава именно съблазънта (изкушението) да се нарушава закона ще бъде притъпена или направо попарена; 12.) Огромна е ролята на властващото звено в организацията, нейната „глава”, именно ролята на администрацията в лицето на директора; това звено трябва да излъчва аурата на строгост и справедливост, на безкомпромисно защищаване на коренния интерес на всички участници в процесите и на самата образователно-възпитателна институция; липсата на яснота, на добре осмислена и разумна, при това действена, именно ефективна стратегия и политика за решаването на проблемите във всички области на училищния живот води до дезорганизация и деморализация на самата организация, т.е. е предпоставка за развалата й; 13.) Разумно е към директора да съществува овластен от него чрез делегирането на права помощен орган по решаването на визираните проблеми около дисциплината на учениците; т.н. „комисия за борба с противообществените прояви” би могла да изпълнява тази функция, стига да преосмисли идеята и инструментариума си; тя трябва да играе ролята на нещо като „върховен трибунал”, който да съди и да решава най-тежките конфликтни ситуации, чрез призоваването на провинилите се, даването на възможност да се защитят и пр.; от само себе си се разбира, че е добре да се промени и актуализира наименованието на самата комисия; нейният председател следва да бъде с ранг на помощник-директор, комуто директорът е делегирал властта си по решаването на проблемите в тази сфера; 14.) Административният метод обаче не е панацея в съвременни условия; той трябва да бъде подпомогнат чрез включването на ресурса на нравственото въздействие, нравственото проповедничество, наставничество, възпитаване и убеждаване; учителите като цяло спешно следва да преминат вътрешен курс по ефективно нравствено наставничество с оглед да осъзнаят най70

често срещаните грешки (имащи злокобен бумерангов ефект) в тази фина духовна област, по която просто няма как всички да сме „природно надарени” и вещи, а по която не само можем, а сме длъжни да се развиваме и доусъвършенстваме постоянно; ресурсът на психологическото въздействие също следва да бъде използван в пълна мяра; тук също се правят безчет недопустими грешки, резултат на усвояването на неверни и дискредитирани остарели представи и стереотипи; нуждаем се спешно от усвояването на новостите на световната и авангардна съвременна психология, без което сме осъдени на неминуем провал в усилията си да овладеем кризисната, направо катастрофалната ситуация; 15.) Разбира се, няма рецепти, които да са ефективни за лечението на всяка болест и на всеки един заболял организъм; основните принципи в търсенето на ефективни решения във всеки един конкретен случай са: конкретност, съобразяване с индивидуалностите и на учителите и на учениците, творчески и иновативен подход, свещено право на новаторство, свободолюбие, толерантност; човечност, безусловно уважение към човешкия морал, законността, ценностите на традицията, на завета на предците и т.н. Ще спра дотук. Горното нека да се схваща като предизвикателство или просто като покана за разговор по тия проблеми. Това са нелеки проблеми, нека да имаме благоразумието да не ги подценяваме. Някои, убеден съм, ще кажат: от тия проблеми нека да се интересуват ония, които имат проблеми с дисциплината, ала ний, понеже сме се справили и се справяме бляскаво с тия проблеми, понеже съвсем нямаме проблеми в тази област, няма смисъл да се интересуваме от тях, за нас тук няма загадка! Добре, нека да си мислят така. Но аз бих си позволил все пак да поставя въпроса ето как: щом сте така напреднали, щом сте разгадали всички тайни, защо тогава не благоволите да ги споделите с нас, търсещите, с нас, лутащите се, с нас, дето не сме облагодетелствани от Създателя с такива велики таланти като вашите?! А, мили ми щастливци, дето нямате "абсолютно никакви проблеми", защо не благоволите да споделите частици от безценния си опит с нас, несведущите, с нас, нещастните?! И още нещо бих дръзнал да кажа, понеже, знайно е, съм със скверен характер, чут-прочут съм с това, че умея да настройвам хората срещу себе си чрез казването в очите им на "неудобните истини": хей, хора, опитайте се да се вразумите поне малко, замислете се дали вашият проблем не е точно този, а именно, че си въобразявате, че нямате проблеми?! Крайно опасна е една такава самонадеяност: да си мислиш, че нямаш проблеми; тя означава, че просто не съзнаваш проблемите си! Да, голям, най-тежък, фатален направо проблем е да се поддадеш на илюзията, че нямаш, представете си, никакви проблеми! Живият живот е пре71

изпълнен с какви ли не проблеми. Имайте благоразумието да ги забележите, имайте доблестта да ги признаете. Не се самозаблуждавайте, че нямате никакви проблеми. По-специално в тази област, именно в областта на нравственото възпитание на съвременната младеж – щото този е фокусът, в който се пречупва анализирания проблем с дисциплината – да каже някой, че е преуспял и няма никакви проблеми е, позволете ми да отбележа, твърде тъпичко… И много ви моля още нещо: не се мислете за непогрешими! Няма поглупаво нещо от това, имайте го предвид, ето, казвам ви го пределно ясно и категорично. Ето аз, примерно, не крия, че постоянно греша. Даже умишлено се старая да греша с оглед да бъда гъвкав, да провокирам, да дразня. Това се определя от призванието и мисията ми на философ. И да ви кажа: не се срамувам от това; да, съвсем човешко е да се греши. Даже това, че ви пиша този доклад, може да е грешка, но какво от това?! Аз нали казах какво мисля, на мен нали ми олекна на душата, пък вий ме обявете пак за "грешник", какво от това?! Оня, който не мисли, който нне търси, който не работи, само той е застрахован от грешки, ала аз светец да съм не ща. Мерси, не ми отива на главата аурата. И ангелче да бъда не ща. Срамувам се от крилцата, пък имам и алергия от перушината... И още нещо да добавя: няма такива неща като "индулгенции за непогрешимост", които се определят от мястото на тоя или оня в йерархията; стигнало се е дотам, че у нас се смята, че "старшият учител" мисли винаги "подобре" от "младшия", "главния" от "старшия", а пък г-н директорът, естествено, е винаги и за всичко прав; да не говорим за г-н Инспектора и за г-н Министъра, които, естествено, са непогрешими директно като римския папа или като аятолаха на Иран. Простотии са това, моля ви се, имайте предвид и този фин детайл, който е обаче така вреден. Мислете със собствените си умове и никога не се оставяйте да бъдете жертва на тая абсурдна казармена или унификационна представа за училището. Съвременното училище не е и не може да бъде казарма, ерго, залагането на казармените методи е анахронизъм - и ефектът от това е изцяло бумерангов. А е факт, че категорията на "непогрешимите" учители, ония, дето били нямали "абсолютно никакви проблеми", е обременена обикновено с такива дози казармен авторитаризъм, че повече от това не може да бъде. Толкоз. Спирам дотук, да не кажа нещо излишно. Битката за решаването, за търсенето на верни и работещи решения по изнамирането на изход и справяне с т.н. проблем с дисциплината в училище е частен случай на по-общия проблем за търсенето на някакви противодействия и оказването на съпротива срещу ширещата се арогантна простотия, която в социо-културен план ни залива отвсякъде. Учениците, няма как, са носители на разпространените в обществото като цяло, господстващи „културни” модели на поведение, а пък училището е арена, където се сблъскват две култури: исконната духовна и традиционна нравствена култура на човечеството и съвременната мутренска и менте култура на чалгата и на 72

простащината, която, за жалост, е твърде влиятелна и дори господстваща у нас. Нещата трябва да се схващат в подобаващия общ контекст. Когато един ученик си позволява просташко държане или грозни изцепки в час спрямо съучениците си и по-специално спрямо учител, той всъщност оказва грубо предизвикателство спрямо оня културен модел, на който от векове е олицетворение учителят, а и училището като цялост. Духовността и бездуховността в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка. Ако училището като институция дезертира от призванието си да бъде люлка на духовността и страж на морала, ако прояви малодушие и не изпълнява упорито ролята си да озаптява простащината, ако е безсилно спрямо арогантното поведение на някои самозабравили се типични представители на господстващата в обществото чалга-„култура” на нравствения нихилизъм, аморализма, безсрамието и безпардонността, та значи, ако училището, а в негово лице и общността като цяло се примирят с тия така нагли предизвикателства, то това означава, че в един момент обществения организъм ще загуби изцяло съпротивителните си сили, имунитета си спрямо грозното, лъжливото, злото и пр.; това пък в своята съвкупност ще означава пълна капитулация на духовността пред простащината, на човечността пред обезчовечаването, пред израждането и пред подивяването… Ще си позволим ли лукса да се затрием като човешки същества и като нация чрез оставянето си на една такава духовна смърт, чиито конвулсии вече все по-зримо се усещат?!

НАЧАЛО НА ДИСКУСИЯ ЗА БОГА И ЗА ВЯРАТА 29 януари 2013, вторник

По публикацията Консуматори или творци – или как училището осакатява душите на младите се получи много показателна и интересна по моя преценка дискусия от сократов тип (!), засягаща важни въпроси (предимно мирогледни, философски, дори теологически и пр.), която решавам да публикувам отделно, с оглед да може удобно да се прочете от повече хора; приканвам и други да се включат в очерталата се дискусия, която започна крайно необещаващо, но после сякаш нещата се промениха коренно; ето какво си казаха събеседниците до този момент: Анонимен каза: Никой не би могъл да осакати душата на младите, ако те са поели правилния път в живота, имат ясна цел и я преследват. Това, че някой е недоволен от Вас може би означава, че те преценяват, че Вие ги осакатявате откъм знания и затова са недоволни. Учител е човек, който учи другите, а не да ги оставя да се учат сами. Така, че посоката Ви е грешна. Само остава да си го признаете. Но това засега не се е случило. Ангел Грънчаров каза: Робувате на доста остарели представи за нещата, случващи се в образованието (за което свидетелства претенциозното Ви банално изказване "Учител е човек, който учи другите, а не да ги оставя да се учат сами."!), което и показва, че не сте компетентен да съдите кой е прав и 74

кой крив в тия отношения. Човек ако уважава поне малко себе си би се въздържал от изказване на оценки в области, в които не е компетентен... Анонимен каза: Робувате на доста погрешни представи за нещата, случващи се в образованието, вземете предвид мнението на бивши и настоящи ученици. Щом не ви възприемат и харесват значи не сте в крак с развитието на образованието. Щом това което прилагате не се харесва значи е неефективно. Анонимен каза: Грънчаров никога не признава свои грешки и недостатъци. Това е известен факт. И доста смешен :). Тотю Анонимен каза: Много изписвате, малко казвате, Грънчаров. Сиреч, празнословите в твърде голяма степен. Бълвате клише след клише, заучена фраза след заучена фраза и туйто. Освен това онтологичният аргумент за съществуването на бог е опроверган и пратен на боклука още в древността. Вие, като философ, би трябвало да знаете това. Знаете вие, дръжки. Философ – как ли пък не... Тотю Ангел Грънчаров каза: Тотю, я ни кажи ти кой е тоз онтологичен аргумент бе чадо?! :-) Щом толкоз знаеш, я го кажи, ама без да ползваш Гуглето, а? Айде да видим, душице хитра... май с двата крака хитрата сврака... а?! :-) Ангел Грънчаров каза: Другарката, изписала ето това: Робувате на доста погрешни представи за нещата, случващи се в образованието, вземете предвид мнението на бивши и настоящи ученици. Щом не ви възприемат и харесват значи не сте в крак с развитието на образованието. Щом това което прилагате не се харесва значи е неефективно. явно е доста зле в умствено отношение, щото прави крайно несигурно умозаключение от вероятностен вид на основата на крайно съмнителни, направо смехотворни предпоставки! :-) Другарко, що не си замълчахте, ами се самоорезилявате така грозно?! :-) Анонимен каза: Резилът е за вас г-н Грънчаров че не ви харесват учениците това което правите, а вие си твърдете че аз не разбирам! Анонимен каза: ... и не става дума какво е "ученик", а какво е "учител... Ангел Грънчаров каза: Това, че дадена категория ученици не приемат (не "харесват") моя стил на обучение по философия може да е комплимент за мен, мила ми малоумна госпожо?! :-) 75

Прочее, аз не ща да бъда харесван от никого, в училище ходим не да се харесваме или обичаме, а да вършим една много важна и сериозна работа :-) Казах Ви да не се изказвате по въпроси, от които не разбирате (или за които живеете с архаични, изцяло демодирани и несъвременни представи), ала Вие не ме послушахте – и в резултат продължавате да се излагате :-) Анонимен каза: Имах предвид КОСМОЛОГИЧЕН, не онтологичен аргумент, Грънчаров. Грешка. Та, космологичният аргумент (че нищо не може да възникне от нищото, без причина и че трябва да има някаква ПЪРВА причина (бог) за всичко) е извънредно слаб, защото допуска елементарната логическа грешка, наречена "необосновано изключение". Когато ви запитат: "Амче тогаз кой е създал създателя?", вие викате "Амче никой! Той е първопричината!" И това е необоснованото изключение. Препоръчвам ви да четете Хюм – там сичко си пише. Тотю Анонимен каза: "Така виждам нещата аз. Но съм готов да обсъдя всяко мнение на опонентите си най-внимателно. Ако някъде бъркам, ще се поправя без съжаление. Стига да ми бъде помогнато да разбера къде греша. Така че чувствайте се свободен да предлагате каквото мислите за по-добро; ще обсъдим всичко." – Грънчаров това са твои думи рекламирайки списание "Идеи". Само че не виждам на дело да го изпълняваш. Като се помага стократно на Грънчаров за да види къде греши, защо той не се поправя? Ангел Грънчаров каза: Тотю, що не си гледаш правенето на обуща, ами се опъваш да се вреш там, дето не ти е мястото? Философията не ти е по силите, тъй че поне не се мори. Въпросът "Кой създаде Създателя?" издава скудоумието ти: Бог е вечно съществуващ, значи за да питаш кой създаде вечносъществуващия, означава, че дебилщината ти е в прекалено тежка форма и степен :-) Остави да си кълчиш пръстите (и устата) с думички, които не разбираш: "онтологичен", "космологичен", "телеологичен" аргумент, Хюм и пр., това не е лъжица за всяка уста... барем не си криви устата... Ангел Грънчаров каза: На анонимника, дето се е загрижил за моето поправяне и вкарването ми в "правия път" да кажа поне това: не се хаби, гледай себе си, а, става ли така? Тогава ще спиш по-спокойно, ето, и за тебе е добре така... Анонимен каза: А от къде знаеш, че богът ти е вечно съществуващ? От пръстенцата си ли го изсмука, или, както ви е обичай на вас, вЕрващите, го повтаряш като мантра, прочетено в някоя "свещена" и отвратителна книга като 76

Библията? Не си чел Хюм, не си чел и Спиноза, признай си. Чел си катехизиси и история на социализмо-комунизма. Пак те питам: КОЙ създаде създателя? Недей увърта, а отговаряй, таваришч! И не се офлянквай. Тотю Ангел Грънчаров каза: Не е Бог онова, което не е вечно съществуващо :-) За да е Бог нещо, трябва да е вечно съществуващо. Просто е. Олигофренчо... Да питаш кой създаде вечносъществуващият означава само, че си олигофрен :-) Дръж се малко по-културно, щото ще ти отнема думата. В моя блог стоят нормални и културни събеседници, а не простаци... Анонимен каза: Казвате ми да се държа по-културно, но ВИЕ редовно нарича хората "боклук", "малоумен", "мерзавец" и пр. Толкова повече, че не съм употребил никакви обиди, за разлика от вас. Намирисва на лицемерие, усеща се ясно. Не казахте откъде ви е известно, че съществува бог. Още дълго ли ще бягате от въпроса, или само засега? Чакам. Тотю. Ангел Грънчаров каза: Аз съм справедлив човек. Да не нарека мерзавеца, дето си позволява да прави мерзавщини, мерзавец, е твърде несправедливо; аз съм също така милостив човек, за да направя добро на мерзавеца, дето си позволява да прави мерзавщини, аз го наричам мерзавец, известявам го за истината относно него самия, и така му давам шанс да я осъзнае сам, с оглед да се поправи. Схващате ли сега моята възпитателна стратегия? Такава е нашата участ, участта на философите, ний сме благодетели на човечеството, и си носим хомота, вярвам, че ме разбрахте. Блогът е нещо като мой дом. Читателите на блога са мои гости. Не приемам някой, който ми е дошъл на гости, да почне да се разпорежда в дома ми сякаш не аз, а той е домакинът. Да ми казва какво да правя, да се държи арогантно, да ми прави мерзавщини в собствения ми дом. Такива наглеци ги търпя известно време, с оглед да им позволя да се поправят, а след това, ако се окаже, че са непоправими простаци и наглеци, им резвам квитанциите, т.е. ги гоня. Както бих изгонил от дома си някакъв нахалник, който е седнал да се разпорежда в дома ми сякаш той е негов дом и да се държи крайно невъзпитано. Вярвам, разбрахте за какво става дума. Които се държат що-годе възпитано в дома ми, аз с тях разговарям, а пък с мислещите хора за мен е удоволствие да разговарям и те получават от мен големи почести. Те винаги са добре дошли в блога, в дома ми. А сега по въпроса: откъде съм бил знаел, че Бог съществува? Ние за това обаче не говорим. Това няма отношение към обсъждания въпрос. Аз Ви казах пределно ясно: ако нещо е Бог, то трябва да е вечносъществуващо. 77

Значи изхождаме от самата идея ("представа") за Бога. Не може да е Бог онова, което не съществува вечно. А да се пита кой създаде вечносъществуващото, съгласете се сам, е израз на крещящо скудоумие. Умният човек не би си позволил да задава толкова компрометиращ го въпрос. Дали Бог наистина съществува или не съществува е отделна работа. Тук обаче говорим за същината на Бога като Бог и аз казвам това: за да е нещо Бог, то трябва да съществува вечно, да е вечносъществуващо. Мисля, че съм пределно ясно. Ако не е вечносъществуващо, нямаше да е Бог. Дано сте ме разбрал. А дали съществува или не съществува "наистина" или "в действителност" Бог е доста любопитен въпрос, по който съм готов да разговарям, но се боя, че тия, които поставят така въпроса, не са наясно с ред онтологични проблеми, поради което едва ли ще могат да схванат за какво всъщност става дума. Бог, вероятно, съществува, ала по съвсем друг начин в сравнение с този, по който изобщо можем да си представим. Неговото съществуване няма да е от рода на нашето, собственото, а коренно различно, дотам, че е непостижимо за ума. Прочее, тия въпроси, които умът не може да реши, ги решава прекрасно вярата. Умът, ако наистина е ум и следователно ако е умен, трябва сам да се пази от такива коварни и нерешими за него въпроси. А някои са изпаднали в манията, че умът може да реши всички и всякакви въпроси. Не е така. Има обаче душевни сили, които могат да решат тия въпроси, които не са по силите на ума. Вярата е една такава велика душевна сила. Да спра (засега) дотук. П.П. Прочее, това дето Ви нарекох "олигофренчо"... прощавайте! Не трябваше, ала се увлякох, за да Ви покажа, че задавате наистина тъпичък въпрос. Може пък да е било за добро. Но не бива. Още повече че правите опити да излезете от всепозволеността на анонимността... някои заради тая анонимност се държат като магарета и като мерзавци, затова аз съм против нея... Анонимен каза: Добре, няма да споря с вас по въпросите на етиката. Направо по същество. 1. Казвате: "Ако нещо е Бог, то трябва да е вечносъществуващо". А аз ви питам: Защо? Ако отговорът ви е, че просто такова е вашето опредение за бог, добре, приемам. Само че от това не следва автоматически, че той/тя/то съществува. Нито че НЕ съществува. По това можем ли да се съгласим поне? 2. Казвате: "Да се пита кой създаде вечносъществуващото, съгласете се сам, е израз на крещящо скудоумие." С други думи, ако бог е вечно съществуващата първопричина, следователно САМО той е първопричината. Нали разбирате обаче, че това е кръгова дефиниция? Тавтология, която по никой начин не показва дали тази първопричина съществува. Не показва, че НЕ съществува, просто нищо не показва само по себе си. Съгласен ли сте? 3. Казвате: "Умният човек не би си позволил да задава толкова компрометиращ го въпрос". Съгласен съм, че АКО има бог и той е първопричината, 78

значи никой не го е създал. Ясно като бял ден. Проблемът е, че нищо не показва, че този бог съществува. 4. Казвате: "За да е нещо Бог, то трябва да съществува вечно, да е вечносъществуващо. Ако не е вечносъществуващо, нямаше да е Бог. Дано сте ме разбрал." Да, разбрах ви. По вашето определение, за да е нещо бог, трябва то да е първопричината за всичко. Съвсем ясен сте. Но отново: защо считате, че това е състоянието на нещата? Че този бог съществува? Определения и аз мога да давам. 5. Казвате: "Неговото съществуване няма да е от рода на нашето, собственото, а коренно различно". Ето най-после нещо, с което съм напълно съгласен! При условие, че бог съществува. 6. Казвате: "тия въпроси, които умът не може да реши, ги решава прекрасно вярата." Ето къде пътищата ни се разделят решително. Както аз виждам нещата, само умът може да открива истини. Няма ограничения за това, към което умът може да се стреми. Вярата не може да доведе до познание. Може да доведе до вярване. Не съм съгласен, че задавам тъп въпрос. Нито самият аз съм тъп, нито съм необразован по въпросите на вярата в бог - напротив, това е отколешен мой интерес и много съм чел и размишлявал. Ако има бог, искам да го знам! Ако се окаже, че има, моментално ще призная, че съм бил в грешка. Засега обаче не виждам причини да считам, че бог или богове съществуват. Отворен съм обаче за нови данни и аргументи. Тотю Ангел Грънчаров каза: Ще Ви отговоря непременно, но не сега. Изморен съм. 10 часа непрекъснато на компютъра писане и четене – много ми дойде. Излизам на разходка. Като си почина, ще Ви отговоря... има смисъл да се разговаря по тия въпроси... Ангел Грънчаров каза: Е, драги Тотю, намерих време най-сетне да Ви отговоря; ще карам поред: 1.Такава е идеята (понятието) за Бог, не аз съм сътворил някакво определение, а така мисли Бог всеки разум, всяко разумно същество; не може нещо да е Бог и да не е вечносъществуващо, т.е. такова, за което няма начало и няма край. Другояче казано, Бог не е възможно да е смъртен (ако е няма да е Бог!), Бог по принцип, за да е Бог, е безсмъртен. Съществува вечно. Това е именно общочовешка представа или дори представата на всяко едно разумно същество. Ако можеше да има крайно или ограничено съществуващи "богове", те не са никакви богове. Когато се е развила тази идея за Бога, хората осъзнали и това, че не може да има "много богове", че Бог е само Един. Да не се разпростирам прекалено. По-нататък обаче си позволявате да напишете нещо, което е крайно, как да кажа, необмислено; все едно ме питате така: "А как така вечносъщест79

вуващото... съществува?!". Ами щом е вечносъществуващо, няма начин да не съществува! Не само че съществува Бог, ами Той единствен съществува в цялата пълнота на думата съществуване. Само Той съществува истински, пълноценно. Всичко останало съществува доста крайно, непълноценно, ограничено, за Бог обаче това не важи. Пак изхождаме от идеята (понятието) за Бог. Нищо повече от това. Затова не мога да се съглася с Вашето предложение, че от понятието за вечносъществуващо същество с еднаква достоверност били произлизали и двете възможности: и че Бог съществува, и че не съществува. Т.е. че нито една от двете изключващи се вероятности не е налична :-) Това пак е твърде некоректен, несмислен, абсурден извод, поради което изобщо не мога да се съглася с него... 2. Да, вечносъществуващото по необходимост е първопричина на всичко друго изобщо съществуващо. Тук също така има желязна логика. И много, прекалено много разум. Трудно е да се оспори смислено това положение. Няма никаква "тавтология", никакво въртене в кръг. Като сме приели, че Бог е вечносъществуващ, той няма начин да не е и първопричина на всичко. Творец и демиург. Добре, ще Ви помогна да разберете ето така: приемете, за своето душевното спокойствие, че тия неща, за които Ви пиша, са развитие, изводи от една аксиома – аксиомата "Бог". Нали знаете това, че в основанията на всяка наука лежат някакви първи, прости, "очевидни" (за разума) и недоказуеми положения, наричани аксиоми, които се постулират, които се приемат на вяра? Ето, приемете, че Бог е такава аксиома. Правя Ви голяма концесия като подхвърлям това, но стремежа ми е да разберете за какво говорим. Аксиомите не се доказват, не могат да се докажат. Щото ако можеше да се доказват (извеждат), те нямаше да са аксиоми (нещо първо, от което всичко друго следва, произлиза); щеше тогава да има нещо "още по-първо", което щеше да е аксиомата, а пък нашата "доказвана" (извеждана) аксиома тогава нямаше да е аксиома, а щеше да е извод. Толкоз и по този въпрос. Надявам се разбрахте за какво иде реч. А дали "реално" съществува Бог – явно този въпрос така силно Ви терзае – за да да отговорите на такъв един въпрос трябва доста внимателно да обсъдим думата "реално". И думата съществуване. Това е темата на найглавния раздел на всяка философия, т.н. онтология, учението за битието. Съветвам Ви да погледнете, ако се интересувате по тия въпроси, в моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (с подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия), там всичко съм представил пределно ясно и аргументирано, съгласете се, че тук просто няма как да изложа всичко отново, пък е и напразно губене на време. Затова ний, авторите, пишем книгите си: за да не ни се налага безброй пъти да обясняваме все едно и също нещо на многото евентуални интересуващи се. 80

3. По този момент (вижте си какво сте казал) наистина не може да имам различия; мога да вметна само това: няма как нещо да ни "покаже" има ли или няма Бог. То не става с показване, с указване и пр., а с мислене. Бог е една от най-грандиозните идеи на човешкия разум, преизпълнена с огромен смисъл за човека. Той обаче е идея не на т.н. "чист" или теоретичен разум, той е идея на практическия разум. Така твърди Кант. Отново, което никога няма да реши теоретичният разум (самодоволният едностранчиво мислещ ум), с лекота го решава практическият разум. Да, тек става дума за вярата. Има истини на вярата, която са постижими със сърцето, те са непоклатими и безкрайно превъзхождащи по убедителността си истините (изводите) на немощния ни разсъдък (ум, "разум"). В моето разбиране не бива да се смесват ум и разум, те коренно са различни неща – това пак съм го обосновал във визираната моя книга. И на други места в книгите си, примерно в книгата ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие Въведение в практическата философия). Толкоз и по тоя въпрос. 4. Да, наистина такова е "състоянието на нещата". Има строго съответствие между това, което мислим (стига да го мислим истински, пълноценно, разумно!) и действителността, "реално-съществуващото". Има тъждество на битие и мислене. Това също е огромна тема на философията. Грандиозна също така по смисъла си. Ако се разнищи тя както следва, може да се схване как така Бог е сътворил всичко от... нищото! Нещо, което претенциозният ни самозван ум никога не може да схване. Ако ще да се "съдере", не може да го схване. Но онова, което умът не може да разбере, разумът с лекота го обосновава и извежда. Да, Бог съществува. Няма начин да не съществува. Ако не съществуваше Бог, нищо друго нямаше да съществува. Това убедително ли "доказателство" е за Вас? Може ли творението (светът) да съществува, а причината му (Творецът) да не съществува?! Глупава работа е да се мисли, че може, да се отговаря на този въпрос с "Може". Не може да може. Ако имаме разум, сме длъжни да отговорим, че не може... Философията, прочее, не е нищо друго освен следване на разума, извличане на всички негови идеи в тяхната взаимна връзка. Толкоз. 5. Радващо е, че се съгласявате с моя извод "Неговото (т.е. на Бога, бел.моя, А.Г.) съществуване няма да е от рода на нашето, собственото, а коренно различно". Което и показва, че е започнал да се пробужда Вашият разум, спящ под тиранията на претенциозния Ви и тираничен ум. Умът е велика сила, ала е недостатъчен. Той си има "началство" – разумът. То и думата показва това де... 6. По този момент вече казах каквото имах да казвам, поне найосновното де. Що е вяра е голяма тема, по която също много съм писал. Но и още бих писал, защото си заслужава. Ще ми се един ден, дай Боже да е здраве и живот, да седна и да напиша книжчица с тия въпроси, за вярата в Бога и за Бога, популярна такава, в която най-простичко да обясня как стоят тия 81

проблеми. Щото много хора, особено млади, се мятат като риба на сухо и се мъчат, ала не могат сами да се справят. Иска се малко насърчение и ще разберат, щом търсят. Вие най-вероятно сте точно такъв човек. Чудесно е, че търсите! Ще намерят тия, които търсят. Оня, който хлопа, нему ще се отвори... Истината обаче е тази: вярата стои в основанията на всичко, дори и в основанията на аксиомите на... математиката! Това, смятам, го знаете. Казахме какво е аксиома или постулат. Нямаше да има наука ако нямаше вяра. И по това си струва да помислите повече. С удоволствие бих участвал в едни такива обсъждания. По последния пункт. Вие наистина не сте тъп. Пресилено е да се каже това. Грозно е даже. Просто някои неща не сте ги осмислил. Вие, да речем така, сте неориентиран, объркан, търсещ човек. Ако сте млад човек, това е най-естественото състояние на един млад човек; да не беше така, да не бяхте такъв, тогава щяхте да сте тъп, а щом е така, не сте. Няма по-жалка картинка от тази: млад човек, който си въобразява, че всичко си знае, който изобщо не се вслушва в различното от неговото плоско разбиране, който се е вманиачил, че всичко разбира и знае, което не търси, който е изпаднал в самодоволството на едноизмерния ум, което погубва духовния ресурс на младата личност. Има доста такива млади хора, за жалост. Вредното влияние на науката, която е станала нещо като тиранин на културата ни, е причина за такова едно тежко положение в духовната ситуация на съвременното човечество. Но това е друга, много хубава тема за осмисляне. И за разговор. Но да спра засега дотук. Хубав ден! Радвам се, че започнахме смислен разговор. Готов съм да го продължим...

Е, ХАЙДЕ, ОТ МЕН ДА МИНЕ, ПРЕДЛАГАМ СЕБЕ СИ ЗА МИНИСТЪР НА ОБРАЗОВАНИЕТО, ЩЕ СЕ ПОЖЕРТВАМ ЗА НАУКАТА ДЕ! януари 29, 2013 Ето как, от дума на дума, се самопредложих за… министър на образованието, младежта и науката! Да, съвсем сериозно се предлагам за този пост, не се шегувам; някаква жена преди време стана министър само щото г-н Борисов я бил срещнал на една бензиностанция и я харесал за министър, та аз ли няма да се възползвам?! Ето, вижте, ето, четете какво написах по темата на едно място, слагам го и тук, щот е важно, пък искам да помогна на г-н Премиера да реши нелекия казус, който му се отвори и с туй Министерство; та ето какво написах тая заран във Фейсбук, а после, като се изказаха няколко човека, ми хрумна да добавя и гениалната си идея за самопредлагането ми за министър; та първо написах ето какво: Нормалното е с оставката на Министъра да си отиде и целия му екип. Отговорността е и персонална, и солидарна. Т.е. глупава работа е заместник на провалилия се (или на сгазилия в лука министър) да го наследява на министерското кресло. Щом си отиде министърът на образованието и науката Сергей Игнатов непременно трябва да си отиде и заместничката му Милена Дамянова. А се оказва, че поради крещящ личностен (“кадрови”) дефицит в управляващата партия ГЕРБ явно тя ще наследи своя тартор Игнатов. Това ще бъде пореден скандал на Премиера ако не намери свестен кандидат за Министър… А после добавих ето това: Ще видим. Бойко е в трудна ситуация: кой що-годе умен човек би се съгласил пет месеца преди изборите да става министър на образованието и науката? А министър на образованието и науката трябва по начало да е умен 83

и учен човек, нали така. И явно умните и учени хора, даже да ги покани г-н Премиеро, ще откажат да стават министри. Излиза, че му остава тоя избор, да тури за министър на образованието и науката един прост човек. Както тури за министър на културата един некултурен, санким, прост, бих казал даже първичен човек. Както тури за министър на земеделието един крайно опорочен, нагъл и в крайна сметка пак неумен човек. И т.н. Все прости, та да се разбират с простио народ. Като Премиеро са сите министри. Както и да е. А за Министър на образованието и науката, в духа на шегата, бих се самопредложил аз. За да има поне един непрост министър у тоя Кабинет. Наистина, защо пък г-н Премиеро да не тури мен за министър на образованието и науката?! Ето, и той да направи нещо смислено, поне накрая на И тъй, решено е: (самандата си (ако изключим магистралите де!) мо)предлагам се за министър на образованието, младежта и науката! Състудент съм на Сергей Игнатов от Санкт-Петербургския университет, заедно сме учили там и то по едно време, ще ми се да стана министър, за да реабилитирам Санкт-петербургската школа, пък и има доста идеи за образованието и науката.И тъй, г-н Премиер, вчера в ранната утрин писах, че С.Игнатов трябва да си иде; след няколко часа Вий го уволнихте. Сега сам се предлагам за министър, ще направите нещо разумно като ме турите мен начело на образованието и науката. При това съм честен, неопорочен човек. Що пък да не съм аз министър?! Айде де! Чакам отговора на г-н Премиера. Знам, че чете блога ми…

МАЙ СЕ НАЛАГА ДА НАПИША ЕДНО ОТКРИТО ПИСЪМЦЕ ДО Г-Н ПРЕМИЕРА, С ОГЛЕД ДА ЗАБЕЛЕЖИ КАНДИДАТУРАТА МИ ЗА МИНИСТЪР НА ОБРАЗОВАНИЕТО 30 януари 2013, сряда

Днес съм на ТЕЛК (това май значи "трудовоекспертна лекарска комисия"), след десетина минути тръгвам към сградата им. Ще ме освидетелстват и, евентуално, инвалидизират: имам три заболявания, на сърцето, на щитовидната жлеза и на белия дроб (откриха ми наскоро астма, породила се на базата на хроничен бронхит, от който страдам от години). Ще видим какво ще стане, любопитен съм да разбера, да видя с очите си какво се случва в тази една сфера и ще ви информирам за наблюденията си. Когато съм ходил там да подавам документи, съм забелязал, че е пълно със страдащи, болни хора, цели тълпи, стоят на огромни опашки, блъсканица невероятна, много болен е народът ни явно! Преди 10-тина години аз вече бях инвалид от т.н. "3та група", ама после "социално-отговорното" царско правителство отмени тази група с оглед икономии и аз, така да се каже, внезапно "напълно оздравях". Минаха няколко години, сега основното ми заболяване на сърцето се влоши, лекарите пак ме пращат на ТЕЛК. Такива работи. Налага се да отсъствам от работа по тази причина днес. Ще си простоя деня по опашки. Най-много на опашки ни се налага да стоим когато не сме здрави, когато се разболеем. Опашката е най-върховното постижение на социализма и щом в тази сфера - здравеопазването, тъй нареченото - така много се стои на опашки, явно още има много социализъм в нея. Другата сфера, в която социализмът изобщо не е мръднал, е сферата, в която аз работя: образованието. Там пък още не е дошъл 10-ти ноември 1989 г., там нещата са замръзнали и са капсулирани на нивото на 50-те години на ХХ век, като модел на отношения имам предвид. Иначе агонията на системата е доста напреднала. Просто няма кой да изнесе трупа. И затова той така смърди... Вчера се самопредложих за... министър на образованието! На шега, разбира се. Понеже моят състудент от Санкт-Петербургския университет Сергей Игнатов се издъни и беше уволнен, та моя милост реши да се възползва. Не зная дали да не взема да напиша едно открито писмо в тоя дух, което 85

наистина да го изпратя на г-н Премиера? Що пък да не опитам. Ей-така, за идеята, съм готов да се пожертвам и да дам кандидатурата си за министър. Вярно е, че не е прието да се прави така, вярно е, че обикновено е прието всеки само да си мечтае да стане един ден министър (както всеки войник, твърдят, си носел в раницата маршалския жезъл), ето, аз нарушавам общоприетите норми и скандално се самопредлагам. Правя си, тъй да се рече, експеримент. Не съм превъртял да вярвам, че някой ще се трогне и наистина ще ме назначи. Таман пък мен да турят министър на образованието, къде ли пък не?! Но що да не опитам, да си направя устата де. :-) Като гледа човек какви са ни министрите, неволно добива кураж да иска и той да стане министър. Щом те са станали, всеки може да стане. Е, баш тия, дето стават за министри, няма да станат де, но какво пък пречи да опитат да се наврат. То тия неща не стават така, знаем как стават, ала ето, да изследваме ситуацията, рекохме да опитаме и да се пожертваме. Та днес значи трябва да намеря време и душевно спокойствие да драсна едно мило писъмце на Премиера. Що пък не? Може да му е от полза. Знам, че му е трудно да намери подходящ за министър човек. Знам, че сега при него се вре и куцо и сакато за министър, ала не го правят като мен, открито, а скришом, тайно, подличко. И някой от тях ще се навре. Ще се сбъднат мечтите му. Да стане поредният гробокопач на българското образование и наука... Чао, хубав ден на всички! Ще бързам да не закъснея. Пак ще се срещнем по-после, живот и здраве да е...

СЪДБОВНИЯТ СМИСЪЛ НА ИДЕИТЕ ЗА ЖИВОТА НА ЧОВЕКА

Описвайки един литературен салон в Париж от неговото време великият Оноре дьо Балзак прибягва и до ето тази многозначителна фраза:

"До поет без стил седеше поет без ИДЕИ..." която ми се ще да използвам за нещо като мото в своята съвсем спонтанно хрумнала ми и набързо съчинена "реклама" на списание ИДЕИ; тази година за него е пета от създаването му! Та ето какво още съчиних тази неделна утрин в безделието си, опитвайки се да продължа мисълта му все в този дух: Списание ИДЕИ е потребно не само на поетите, то се прави за да е полезно на всички – и особено пък за младите хора, търсещи своя път в живота. Човекът без ИДЕИ по начало е твърде жалка картинка, е един объркан, невярващ в нищо и точно затова така горчиво страдащ човек. Но една-единствена идея е способна така да вдъхнови човека, така да го ентусиазира, че той вече няма да бъде същи87

ят – и по този начин ще успее да преобрази живота, съществуването си! Пълно е наоколо (нима не сте го забелязали?!) с хора, които не разбират съдбовния смисъл на идеите за живота на човека – и затова съществуват сякаш в някаква безводна и унила духовна пустиня... Списание ИДЕИ ще ви помогне да превърнете душата си, а оттам и съществуването си в една богата на плодове, преизобилна, цъфтяща от багри, от свежест, от жизнена, от човешка, от духовна сила градина... Купувайки си списанието (или абонирайки се за него), ще направите добро дело: ще подкрепите изданието, което работи за една наистина благородна кауза или мисия: подпомагане на духовното, личностното и гражданското израстване и укрепване на българската младеж. На теб лично нима ти е безразлично кои и какви ще бъдат ония, на които е отредено да творят бъдещето на нашата родина България?!

Философско списание ИДЕИ БЮЛЕТИН на Семинара под надслов „Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите” Вестник ГРАЖДАНИНЪ Издава: ЦЕНТЪР ЗА РАЗВИТИЕ НА ЛИЧНОСТТА HUMANUS, основан през 1994 г. Главен редактор: Ангел ГРЪНЧАРОВ ЗА КОНТАКТИ: e-mail: angeligdb@abv.bg Телефон: 0878269488