Reforma na neobrazovanieto 3 by Ангел Грънчаров

(3-та част)

Ангел Грънчаров РЕФОРМА НА НЕОБРАЗОВАНИЕТО (Проект за незабавна промяна на гибелното статукво)

Част трета

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.

ISBN: © Ангел Грънчаров © Издателство ПРОПЕЛЕР 2

СЪДЪРЖАНИЕ: В училищата следва да кипи живот……………………………………….…..4 Има ли човек мерак – всичко може да постигне!.....................................14 Пламъчета в очите на учениците – балзам за душата на учителя…….17 Грях и срамота е да ощетяваме младите…………………………….….…24 Ефектите върху съзнанията на дехуманизиращата система…………...27 Главният порок на деперсонализираща образователна система……...30 Човешката душа е болна щом е загубила духовните си опори………...31 Работете без да се щадите – и само тогава ще успеете!.......................36 Дискусията по най-необходимите, най-важните въпроси……………….41 Смелостта да живеем със спасителната истина…………………………44 Лудост ли е да си мислиш, че точно ти ще оправиш света?..................61 Всички, които бяха на "Титаник", бяха все здрави………………….…….64 До родителите на един „проблемен клас“………………………………….66 Истинските неща се раждат по съвсем естествен начин………………..69

В училищата следва да кипи живот

Представител на редколегията на излизащото в Чехия международно многоезично списание АУСПИЦИЯ ми предложи да напиша текст, в който да изразя своите разбирания за образователна реформа в България, т.е. да разкажа за своите идеи за една нова, съвременна философия и стратегия на образованието. В последните две мои книги по тази същата проблематика (втората сега я дописвам, става дума за т.н. "Проект за незабавна реформа на НЕобразованието") аз вече се захванах с изследването на съвсем непосредствената практическа, сиреч тактическа страна, т.е. се постарах да изложа своето виждане за това как непосредствено следва да се правят толкова дълго отлаганите промени. Същевременно ми беше предложено да подготвя свой текст пак около философията на промените в образователната сфера, който да бъде публикуван в един международен сборник, посветен на годишнина от рождението на Сьорен Киркегор. Аз дълго време отлагах да си изпълня ангажимента (наистина обещах да изпратя тия текстове) понеже бях увлечен в други неща (подготвянето за печат на поредните книжки на списание ИДЕИ и също така на списание HUMANUS също ме забави и ми отне много време), но ето, времето изтича и аз днес-утре трябва да свърша и тази работа. Добре е, че имам много вече написани и никъде не публикувани текстове, които мога да използвам – и от тях да композирам въпросните статии. Да оставим това, че от чужбина вече се интересуват от това, което правя, но тук, в България, образователната система и нейните примерни служители продължават да се правят, че изобщо не забелязват в каква посока работи моя Център за развитие на личността – и какви инициативи предприема моя милост. Това е сигурен знак, който показва, че на другарите от системата им е крайно неприятно това, което правя, а за мен този знак означава 4

едно: че съм на правилен път, че вървя по верния път. Опазил ме Бог да дойде ден, в който някое отговорно и овластено лице от системата да покаже неподправен интерес към това, което аз предлагам: най-вероятно това пък вече ще е знак за наближаването на свършека на света. Шегувам се, правя опит да се шегувам с наистина тежката ситуация: от една страна е налице пълна безизходица и безидейност, ръководството на Министерството на образованието и науката (афиширало се като реформаторско, само дето това изобщо не му личи!) е изпаднало в нещо като ступор, няма нито воля, нито идеи за промяна, от друга страна виждаме, че не позволяват нищичко да бъде променяно по модела, който, примерно, аз предлагам. А моето разбиране вече е пределно ясно и категорично: никаква промяна "отгоре" не бива да чакаме, крайно време е да започнем да правим промените със собствените си ръце. Този момент винаги го е имало (имам предвид крайно стеснения периметър на известна лична свобода и на учители, и на ученици, и на родители, дори също и на образователните мениджъри, директорите на училища), то тъкмо благодарение на него все пак в системата нещичко се случва, което наподобява образование, е, аз пък предлагам да се възползваме от този шанс за инициатива и на тази почва да започнем да внасяме все по-значими изменения. Разбира се, ако повече хора все по-решително се възползват от този "процеп" в системата и се захванат с най-целенасочена дейност по внасяне на различни иновации, е напълно реалистично да се очаква, че въпреки умишлено поставяните отгоре спирачки процесът на промяната (реформата) в един момент ще стане неудържим. Цялата работа обаче се свежда до това: откъде да ги намерим тия личности, които са способни да отправят все по-сериозни предизвикателствапровокации на абсурдната система? Под личности имам предвид личности и на учители, и на ученици, и на родители. И на образователни мениджъри, на училищни директори дори (макар повечето да се стараят да слушат, да пазят статуквото, т.е. на пречат на всякакви по-сериозни промени, което им гарантира безболезнено стоене на поста до пенсия). Аз обаче смятам, че въпреки менгемето на репресивно-терористичната система на държавно образование (допуснахме дори и това: самата държава да се занимава с тероризъм и репресии спрямо гражданите си, то социалистическо-комунистическата държава друго фактически не е и правила, но абсурдното е, че този подход на държавния тероризъм оцеля дори и до наше време!) такива личности има, проблемът е, че нямат кураж, липсва им смелост. Просто трябва да се изнамери начин тази психологическа и нравствена задръжка да бъде преодоляна, да бъде надмогната. В тази именно посока е моята последна книга: тя има за цел да вдъхне кураж на тия, които имат наченките на ново съзнание и разбиране, но все още не намират решимостта да почнат да се държат като свободни и отговорни личности. Глупавите страхове могат да отпаднат и чрез даването на личен пример. Моята лична история, историята на моите борби със самозабравили се феодални образовател5

ни деспоти и тирани, чини ми се, може да спомогне с нещичко в тази посока. Все пак, слава Богу, до този момент, въпреки репресиите и терора, на който бях подложен, не само оцелявам, но и ето, отново съм в училище и пак мога да се захвана с практическо осъществяване на идеите си. Да си учител в същинския смисъл, да изпълняваш истинската мисия и роля на учителя е точно това: да сееш в душите на младите семенцата на някакви нови и жизнеспособни идеи, от това един ден ще избуи безценна растителност, която ще даде по-нататък и добри плодове. Просто си изпълнявам задачата и мисията на учител. Не е мой проблем това, че системата е толкова абсурдно устроена, че точно тия като мен, дето си изпълняваме задачата колкото се може по-пълно, ни оценяват за "врагове", подлежащи на незабавно унищожение. Та аз ето сега трябва да реша как да си изпълня обещанието пред приятелите от чужбина, които показват интерес към моите идеи и към моята дейност за доброто на българското образование. Искам да си изпълня задачата пределно съвестно, а не формално, не може да ме задоволи механичното събиране на разни мои текстове, извличането от тях на най-важното, премахването на ненужните подробности и пр. Но пък от друга страна нямам толкова време и спокойствие да направя онова, което наистина трябва да бъде направено в такъв случай: да напиша изцяло нов и добре премислен, по-задълбочен и достоен текст. В който, примерно, да представя в една последователност всичко онова, което съм осъзнал и разбрал през годините, занимавайки се с образование, с общуване с младите, с тяхното обучение и подготовка да станат, да бъдат пълноценни личности. Аз навремето подхвърлих в свои текстове израза "личностноцентрирана методика" (виж примерно поне това: Анотация към предстояща моя лекция за "личностно-центрираната методика"). Вижте ако искате този текст, прочетете го, той ще ви помогне много за ориентацията. Написан е в сряда, 8 юни 2011 г., там в началото обяснявам, че ще изнеса доклад на тема "Личностно центрирана методика" – пред учителите от хуманитарните предмети на ПГЕЕ-Пловдив. Каня и преподаватели от дру-ги пловдивски училища, ако се интересуват, да дойдат. Имам спомен как мина лекцията ми, видеозапис не ми позволиха да направя. Но е интересно, че в тази обява съвсем накратко разказвам основното от разбирането си; ето главното от него, пренасям го тук: В "педагогическия процес", първо, трябва да участват две равнопоставени страни – субекти – това именно са личността на преподавателя и на "обучавания". Учителят да участва именно с цялата си личност, не само, да речем, с ума си – или с интелекта си. Ами досега как е участвал, нима не с цялата си личност? Да, ама тепърва трябва да го прави осъзнато. Цялото богатство на личността на учителя трябва да бъде включено и да участва в един пълноценен образователен и педагогически процес. Същото се отнася и за личността на ученика. Не основни "пластове" в тяхната личност да бъдат пренебрегвани 6

или потискани, напротив, трябва да се даде простор на изява на всичко, което носи в себе си личността на учителя и на ученика. Това, следователно, е една съвсем човечна педагогика или методика. Не "свърхчовешка" или "полу-човешка", а именно човешка. И то по един човешки начин. Сиреч – свободно. Понеже свободата трябва да е пространството на изявата на пълноценната личност на учителя и на ученика. Цялостно излъчване на душевността, която се таи в личността на ученика и на учителя. Междуличностно взаимодействие – това също е ключов израз, от който трябва да се изхожда ако искаме да разберем по-пълно за какво всъщност става дума. И още нещичко да добавя – като изходна предпоставка. Личност иде от раз-личност, а пък двете идат от лице. В личностно центрираната методика се има предвид и се изхожда от това, че ние, като личностни, сме различни – и такива трябва да си останем. Да не се нивелира или елиминира личностното в познавателния или образователен процес означава точно това – да се акцентира от раз-личността на участващите в него. Ние сме различни, сиреч, не можем да мислим еднакво, да възприемаме еднакво, да чувстваме еднакво, да оценяваме и прочие, напротив, във всички тия свои същностни и също така коренни прояви сме различни. Ето защо личността на ученика не бива да бъде моделирана по калъпа на личността на учителя – едно такова насилие не трябва да бъде допускано. Ученикът в никакъв случай не трябва да бъде принуждаван да мисли като учителя си, той трябва да мисли като себе си. За което трябва да има изискващата се за това свобода. Свободата е фокуса, около който всичко в тази "методика" се върти. Без свобода няма личност, няма също така и различност. Основният дефект на нашето образование е че то е изключително обезличностено. Участващите в него са всичко друго, но не и личности. Те биват принуждавани да се откажат от личността си – и, респективно, от свободата си. Комунизмът и манталитетът, стереотипът, наследен от него и впит така упорито в душите и съзнанията, е причина за това обезличностяване. Промяна може да има само ако тъкмо личността стане стожера, около който всичко започва да се завърти. Ако това не се случи, нищо ново няма да се появи. Обезличностеното образование е неплодоносно. То не заслужава даже думата образование. Образование иде от образ, сиреч, цялостна структура не на какво друго да е, а на личността, на душевността, на самата цялост на човека. Която трябва да се формира спонтанно, свободно, непринудено. Тук не може да се действа с неподходящи инструменти, примерно, с чук. Или със сърп. Тук всичко е така фино, че много по-лесно се руши, отколкото да се създава. Да обобщя: личностно-центрираната методика е ценностно фокусирана. Какво точно означава това, ще разясня в лекцията си. 7

Тук ще вметна само, че въздействието върху ценностите на личността е нещото, което нашето недъгаво образование съвсем не прави. Или го прави съвсем неподобаващо. Така го прави, че повече вреди, от-колкото да помага. На това основание младите у нас или нямат ценности, или са прекалено много ценностно объркани, или пък са оставени сами да търсят спасителния бряг. Ценностният момент у нас, не само в образованието, а и изобщо, в цялостния живот, е пренебрегнат до степен, от която повече не може да бъде. Така повече не може да продължава. Да спра дотук. Ще се опитам утре да покажа как по-конкретно се изразяват и въплъщават тия принципи в един наистина пълноценен и чо-вечен процес на образование, който, за жалост, рядко се случва из нашите училища и дори академии. Ако се случва, е като изключение, а не като правило. Онова, което пречи, са разните инструкции, разсъдъчни правила, норми, манталитет, един ужасен манталитет, който си стои непокътнат и действа подмолно, несъзнавано. Той трябва да бъде подложен обаче на пълно и безпощадно разрушаване. Ето и за тия неща ще говоря утре. Това съм написал тогава. Подписвам се под всяка своя дума и сега. Мисля, че е полезно, че припомням тия неща. Сега ще продължа настоящия си текст ето как. В статията, която ще предложа на чешкото списание АУСПИЦИЯ, реших накратко да представя "тъканта", така да се рече, на моя методически или обучителен подход, чиято цел е именно пораждането на онова съзнание, което е характерно за развитата личност. Ще дам два конкретни примера, а именно как съм подходил в разработването на две мои учебни помагала по философски предмети – именно по етика и също така по философия. Първото такова помагало носи заглавието Изкуството да се живее, а подзаглавието му е "Етика на достойнството". Нищо не ми пречи да цитирам там найважното от това помагало, а също и от другото, това по философия, което носи заглавието Лаборатория по фи-лософия, а пък подзаглавието е "Книга за опитващите се да разбират". В помагалото за живот, за пълноценен живот, имам предвид помагалото по етика, аз не занимавам учениците с пълнене на главите им с теоретична информация или знание за това, да речем, що е щастие, живот, любов, добро и зло и прочие (това е крайно глупаво занимание, имен-но да пълним главите на учениците с разсъдъчни и сухи дефиниции, нищо че системата точно това разбира под "обучение"), а им предлагам сами да опитат да навлязат в онази толкова жизнелюбива екзистенциална проблематика, която неизбежно се изправя пред всеки човек, който иска да стане причастен на стихията на самия живот. Иначе казано, благодарение на специално написани експресивни и провокиращи мисълта, чувството, душата и сърцето текстове аз правя нужното техните съзнания да се докоснат и дори потопят в ония непосредствено преживявани ситуации, спрямо които човек сам следва да избере своята подобаваща реакция. Младите изобщо не са задължени да разкажат какво 8

пише в отговор на съответния въпрос, този там отговор просто има за цел да ги приобщи към смисъла, скрит зад самия въпрос, а веднъж докоснали се до смисъла, техните души на тази база вече могат да започнат да раждат свой собствен смисъл. И работата се свежда до това да приложат съответното усилие да придадат по възможност най-адекватна словесна форма на неговата изява. Да, това е нещо като непосредствено и практическо философстване, опитване на младите да философстват сами – и самостоятелно да търсят истината, всеки сам за себе си да направи нужното за да постигне своята лична и субективна, но за сметка на това отговаряща на призива на живота истина. И ето, младите в часа следва да опитват да изразяват нещо найзначимо от своята личност – своите мисли, чувства, преживявания, субективни реакции, душевни пориви и трепети и т.н. Някои ученици предпочитат писмено да изразяват своето разбиране, което е превъзходно. Разбира се, мнозина казват, че всичко това било "прекалено лично" и дори "интимно" и по тази причина били изпитвали неудобства да говорят открито пред всички; молят ме обикновено само аз да прочета какво са написали. Защото другите в класа, видите ли, щели били да им се... присмеят! Или нямало да ги разберат и пр. Много интересни ситуации възникват по този повод. Някои от учениците успяват да разкрият нещо най-съкровено от душата и сърцето си. Разбира с, тия обсъждания имат мощен духовен ефект, въпреки потискащата училищна обстановка. От само себе си се разбира, че ако в такъв един час дойде на проверка чиновник от инспектората или директор, учениците съвсем няма да имат желание да се изявят, ще се появят съвсем естествени психологически механизми, които ще блокират желанието им да се изявяват по такъв един начин. И именно по време на такива "проверки за административен контрол" (а моите занятия в последните години бяха проверявани много интензивно от чиновниците, на които, поразително е това, даже и не им хрумна в главите тъй простата мисъл колко глупаво е да очакват, че учениците ще посмеят да се изявят по подходящия начин точно пред тях!) въпросните другарки директорки и инспекторки написаха своите идиотски направо и поразително глупави "протоколи", с помощта на които те първом ме уволниха, а пък после се опитаха да убедят съда колко правилно било това, че са ме уволнили, щото моя милост, видите ли, не била ставала за учител! Но да оставим настрана тия покъртителни направо административни идиотщини, показващи колко дебилна е самата система, щом като поставя в такива идиотски условия и самите чиновници (те просто в абсурдната ситуация нямат друг начин освен да се държат пределно абсурдно!). Та значи аз не се опитвам в часовете си да натрапя на учениците си някакви външни сведения за това що е, видите ли, философия, а им предлагам сами да опитат да философстват, да се захванат практически да изразяват най-съкровеното от своята личност, а именно своите интуиции, чувства, духовни преживявания и пр., все непосредствен израз на пределно човешките 9

екзистенциални (или жизнени) ситуации, в които се намира младият човек, изправен пред загадката на битието, пред тайнството на живота. Да поназнайват нещичко за философията (както изисква това системата) е почти нищо, такъв тип външно обучение почти с нищичко не докосва мирогледа, душата на младия човек, то е чуждо на неговата специфична душевност и човечност; ефектите върху душата на подобен тип обучение са съвсем мизерни, да не говорим за това, че благодарение на неподходящото третиране и на прилаганото насилие младите завинаги ще намразят самата философия – тя за тях ще си остане символ на нещо крайно неприятно, суховато и непоносимо досадно. Причината е, че подобно обучение просто не е успяло да влезе в контакт с душевността на младите, то е минало покрай нея или най-много да се е докоснало по нея по един външен начин (както когато примерно някой се отърка с тялото си около нещо, да речем до тревата на ливадата – като се отърколи по нея). Но цялата работа е нещичко да се случи вътре в самата душевност на младите, следва да се прави нужното за това щото в нея да настъпи известна промяна. И то промяна към добро, позитивна, жизнеустойчива промяна. Ние учим не просто за да имитираме някаква дейност, имаща отношение към образованието, а учим за да се образоваме, т.е. за да сътворим своя уникален, богат, жив, неповторим в пълнотата си човешки образ. Ето на това основание аз продължавам да смятам, че образованието у нас просто не си заслужава името, то е по-скоро необразование, а не образование. То е имитация на образование или фалшификат, наподобяваща образованието дейност и то наподобяваща го по един пределно външен начин; образованието по същество и в своята истина, в точния си смисъл е съвсем друго нещо. Що е образование в неговата същина аз пък се постарах не само да демонстрирам непосредствено с всичко онова, което правя в своите часове – което заедно с учениците правим в нашите часове! – това, което за мен е същинското и истинско образование може да се разбере не само като се прилага онова, към което призовават подготвените от мен учебни помагала, аз разказах за своята философия, стратегия, прагматика и практика на автентично духовното и личностно центрирано обучение и в цялата тази поредица от книги за образованието, които написах в последните няколко години. И, които, така да се рече, са нещо като венец на моето образователно и учителско дело. Или са нещо като квинтесенция на всичко онова, което съм правил през целия си живот, което придаде смисъл на живота ми. Убеден съм, че все повече хора ще разберат, че в случая акцента не е в това кой именно е този човек, който така е работил и живял, тук изобщо не става дума за някакво изтъкване на моята, тъй да се рече, "пределно суетна личност"; между другото каква по-точно ми е личността е нещо, което не би следвало да вълнува който и да било; имам пълното право личността ми да е каквато си поискам. Просто защото се възприемам за свободен и отговорен човек – на това основание моята личност си е нещо изцяло мое и то никого не 10

касае. И никой не може да ми се меси тук, да ми казва какъв трябвало да бъда според него, как следвало да мисля, да работя, да действам, да живея и пр.; как било "правилно" видите ли, да мисля, работя, действам и живея. Който си позволи да се меси в тия неща или да недоволства за нещо по отношение на тях, такъв просто показва, че му е изцяло чуждо уважението към другата личност, такъв не зачита суверенитета на личността, което пък по обратен ред показва, че неговата собствена личност е жестоко ощетена, щом не може да понесе гледката на една друга, стремяща се да живее пълноценно личност. Толкова по този въпрос. Изобщо не ме вълнуват какво ще кажат непълноценните и куховати персони по мой адрес. Щото това изобщо не им е работа. Нека обаче да си мърморят колкото си искат. С това те само показват, че явно сами не знаят и за какво живеят. Препоръчвам на такива все пак да се заемат с позакъсняла "мундщровка" на собствената си личност, стига обаче останките от нея да могат да се интегрират в нещо що-годе жизнеспособно. Та идеята ми е да си представя подхода на примера на тия две учебни помагала – с оглед читателите на сп. АУСПИЦИЯ да имат възможността да преценят за какво става дума и как се работи в тази посока у нас, в България. Да разберат също така докъде сме стигнали и с какви проблеми се сблъскваме. А проблемите, известно е, са нещо неизбежно. Борбите също са нещо, което няма как да го няма. Животът сам по себе си е борба. За личностно самодоказване. За изява и за успех. Тъй че из-общо не съм изненадан от нищо. Всичко си е в реда на нещата. Само дето у нас има прекалено много непълноценни хора, ето там ни е проблемът. да, прекалено много комуноиди има у нас, за жалост. И причината за всичко това е, че нашите училища общо взето не са друго, а нещо като... тухларни фабрики (както предпочитам да ги наричам напоследък) или, иначе казано – фабрики за безличия. Фабрики за комуноиди, т.е. за безличия. За безличности. Фабрики, в които едни комуноиди (учители, отказали се решително от личността и от свободата си, а също така поругали сами достойнството си!) усърдно работят за фабрикуването на други комуноиди – своите ученици. Комуноид не може да произведе нещо различно от комуноид. Такова чудо е невъзможно. Само личност може да спомогне за раждането на друга личност. Схващате ли къде е разликата? Комуноидите произвеждат и фабрикуват комуноиди, т.е. себеподобни, а личността само спомага за раждането на друга личност. В единия случай имаме раждане, в другия – фабрикуване. Разликата е колосална. Реформата или промяната в образователната сфера се свежда до това в училищата да се престане с всякакво производство на тухли, пардон, на безличия и на комуноиди, това производство трябва решително да бъде прекратено, тези фабрики все по-трудно изпълняват и "държавния план", нали така, скъпи ми другарки и другари? Училищата у нас следва да бъдат превърнати в нещо като лаборатории за личностност, лаборатории, в които се прак11

тикува свобода. Стига тази дума, думата "лаборатория", която е взета от областта на науката, да не звучи прекалено неподходящо. Училищата трябва да са места, в които младите не просто се подготвят за живота, а да са място, където младите водят един пълноценен живот, най-напред духовен, личностно формиращ, богат на всичко онова, на което преизобилства самия реален живот. Училищата не следва да са изкуствена сфера, откъсната от живота, в тях следва да кипи живот, и то не някакъв стерилен живот, а наистина богат и пълноценен. Училищата следва да наподобяват живота сам по себе си, такъв, какъвто е той в "голямата общност", но не като такъв, а в неговата чистота – такъв, какъвто той следва да бъде. Дължимият, на-истина човечният, свободният, демократичният и прочие живот, все в неговата истина обаче, не фалшиво, не непълноценно, а истински – този е смисълът на това да има училища и образование. Разбира се, че в такива едни живи училища или училища за живот (трудно е сега да изобретя подходящ термин, но вие схващате посоката на мисълта ми) – хрумна ми израза "училището – ковачница на личности", но сега го оценявам като съвсем недобър, думата "ковачница" не е подходяща! – опорните точки, около които всичко ще се върти, ще бъдат точно тези: живот, добро, свобода, истина, правда, право, справедливост, красота и т.н. Също така е естествено, че в тях ще има много и то какви ли не конфликти, кризи, караници даже, ще има всичко, което го има и в "големия живот"; напротив, ако го няма, това ще значи, че нещо не е наред, че нещо най-основно е сбъркано. Както е сбъркано в досегашната система, която съвсем ненавижда не само живота, свободата, личността и пр., но и всичко онова, което наподобява и живота, и личността, и свободата. Чудя се този текст, който написах току-що, който вече завършвам, къде да го сложа в книгата си за промяната – в началото или в края? Мисля, че не е от особено значение, ще видим, ще избера, ще реша съвсем скоро. Трябва да слагам тук точка и да се захващам с изпълнението на онова, което обещах на колегите от сп. АУСПИЦИЯ. Този текст нищо не пречи да го използвам и там, за обещаната на тях статия. Чудесно нещо е свободата, нима не го чувствате това? Аз и в тази област, писането, се старая никога да не пренебрегвам свободата си. Много е трудно за мен писането на несвободни, сиреч, на чисто научни философски статии. Аз съм на мнение, че философията не е наука, по тази причина научната примка или хватка е убийствена за нея. И понеже силно съм привързан към философията, обичам я от цялата си душа и сърце, по тази причина и сложих кръст на своята научна кариера, на кариерата си в областта на науката, университетския академизъм и пр. Предпочетох да си остана при свободолюбието, което ме прави доста странна птица. Но по дълбокото ми убеждение любовта към мъдростта е невъзможна без любов към свободата, без пълна отдаденост на тази последната. Вярвам, че ония, които са привързани истинс12

ки към философията, ще ме разберат. И ония, които са привързани към човечността (философско и човешко според мен съвпадат, те са едно и също нещо) вярвам също ще ме разберат. Което значи, че съм донякъде и щастлив човек. Желая ви хубав ден! Този път няма да ви давам каквито и да било пожелания. Изберете си нещичко сами и си го дайте, си го пожелайте също така сами. Каквото си харесате и изберете, сами си го пожелайте. Онова, което най-много ви вълнува, него си пожелайте, онова, към което най-силно се стремите, пожелайте си точно него. Аз само декларирам, че се присъединявам към вашето пожелание. Понеже го уважавам. До скоро!

Има ли човек мерак – всичко може да постигне! Разговарям вчера с новите си ученици, на които от две седмици преподавам философия. Сред тях има и доста циганчета. Вчера един от тях каза нещо, което силно ме впечатли. Имаха задача да отговорят на въпроси като "Познавам ли себе си?, "Кой съм аз?", "Харесвам ли се?" и пр. (с техния клас ще изучаваме психология) и аз се опитвах да му помогна да си направи нещо като личностен портрет. Въпросите силно ги бяха заинтригували, по такива въпроси, както ми казаха, никога досега не били мислили. Та в тази връзка този млад човек каза следното когато го попитах дали обича да ходи на училище и как се отнася към ученето; ще се опитам да предам точните му думи: – Да си призная правичката, господине, изобщо не обичам да ходя на училище. Е, малко обичам да идвам де – понеже в училище се виждам с приятели. А това, което правим в училище, ми е много неприятно и безинтересно. Не си падам по ученето, признавам си. Запитах го от какви неща се интересува. Има ли неща, от които повече се интересува. Той се оживи и рече следното: – Като изключим интереса ми към момичетата много си падам по компютрите и по автомобилните двигатели. Много съм напреднал в областта на компютрите. Ето преди малко оня там приятел ми предложи да ида да му поправям компютъра, аз му казах, че ремонтът ще му струва поне 20 лева за труда ми, той се пазари, ама ще се навие. Никой не може да му направи това, което аз мога. Много разбирам от компютри. Няма нещо, което да не разбирам по компютрите. Също така много съм напреднал и по ремонта на двигателите. Попитах го как е станало така, че е изучил тия неща, нали уж не обичаше ученето! Той се усмихна и каза тъкмо тия неща, които толкова силно ме впечатлиха – и заради които пиша всичко това тази сутрин в блога си; каза следното: – Е, господине, това е съвсем друго, не като ученето в училище! Има ли човек мерак – всичко може да постигне. Аз компютрите си ги изучих напълно сам: понеже имах и още имам голям мерак. А пък за двигателите ми помогна баща ми, който е автомонтьор, но и спрямо тях имам голям мерак. Това е истината. Човек като има мерак, може всичко да научи дори и съвсем сам. Каза тия неща и ме порази, че ги е разбрал; а ги е разбрал, защото всичко това го е преживял – и го е открил сам. Постигнал е една съкровена истина. Напълно сам е стигнал до този извод. Постигнало е сам самичко това циганче или този деветокласник тази голяма истина, до която още не могат да уврат главите на министерските чиновници. Които още продължават да робуват на теорията, че насила може да произлезе някаква хубост в образованието на децата ни, може да се получи нещо добро и пр. Е, не може: насила хубост не става – факт! 14

И още нещо ме впечатли, аз пак ще пиша, но да го отбележа сега, за да не го забравя. Във всеки клас има циганчета, в някои класове дори са сякаш мнозинство. Ситуацията е много интересна. За човек с изследователски наклонности в областта на психологията на образованието, да го наречем така. С интерес наблюдавам случващото се в тия първи дни. И забелязах следното. Като бие звънецът влизам в час и обикновено в класната стая заварвам предимно българчета, циганчетата сякаш не чуват звънците – или поне не им се подчиняват. Вярно, че сега са все още първите дни, може би затова се държат така, ще видим. Та циганетата (думата "роми" някак ми звучи натруфено, изчанчено, не знам защо, но така е възприемам, по-естествена и нормална дума ми се вижда думата цигани, не виждам нещо обидно в нея, то е важно и как тя се произнася, нали така?) като бие звънецът продължават да си се движат из коридорите сякаш не го чуват, игнорират звънеца най-решително. Минат доста минути и в един момент те решават и благоволяват да влязат в час. Като ги питам защо закъсняват, ми дават много интересни отговори. "Имах друга работа!", "Постоях малко повече в коридора да подишам по-чист въздух, тука е много горещо и задушно!", "Ходих да си купя закуска и да я изям на спокойствие!", "Бяхме се заприказвали с приятели, господине, и не можехме да прекъснем интересния разговор!" и т.н. Набива се на очи това, че циганчетата показват съвсем различно отношение към свободата, аз отдавна имам теза, че те са много свободолюбив народ, ето, тя се потвърждава. Как именно разбират свободата циганчетата е отделна тема, но че имат влечение, че имат мерак към нея, е безспорно. Съвсем другояче разбират свободата българчетата. Повече се подчиняват на външните регламентации и не смеят да ги нарушават. Циганчетата като че ли съзнателно нарушават тия регламентации, с оглед да показват по-различното си отношение към свободата. Така примерно като им говоря за това, че трябва да имат тетрадка, учебник и пр., те ме гледат крайно зачудено. Казаха ми колеги, че мно-го често тия деца са от крайно бедни или безработни родители и наистина нямат финансовата възможност да си купуват учебни помагала. Но има и нещо друго, на което искам да наблегна: свободолюбивият им манталитет. Примерно вчера се случиха две такива случки. Разговаряме в един клас, то часът вече се беше преполовил когато учениците забелязаха, че отвън на игрището други деца почнаха да ритат топка. Ритащите топка бяха циганчета. Двама мигновено станаха и тръгнаха към вратата без да кажат нищо. Трето циганче се надигна, аз го питам: къде ще ходиш, какво става, къде тръгнаха тия двамата? "Да играем топка, господине!". Чакай бе, имате психология, как така?! Е, господине, хайде де, играе ни се топка! Аз се усмихнах на молбата му, той прие това като знак на съгласие и изфърча навън! 15

Такива са. Да се пречупи циганския манталитет и да приеме училищните постановки за дисциплина, за безукорно изпълняване на някакви правила е явно доста трудна работа. И се питам: дали тия деца трябва да бъдат насилвани дотам, че да бъдат пречупени, та да почнат да спазват безропотно правилата, има ли смисъл да бъде правено това, след като по тази начин ще бъде потисната тяхната оригиналност, културата им, обичая им? А казахме, че по темперамент циганите са по-други и имат вродено влечение към свободата. Друг е въпросът, че правилно разбираната свобода съвсем не изключва спазването на правила, но пък на следващо място трябва да се запитаме и това: а как да принуждаваме децата да спазват правила, в изработването на които не е взето тяхното мнение или разбиране? И ще завърша със следното, щото пак закъснявам: трябва да тръгвам за Пловдивската обществена телевизия, след час и половина почва моето авторско предаване. Като тръгнаха в този клас (по средата на часа) няколко циганчета да играят футбол на игрището в двора, тогава другите измислиха ето каква работа: едно пусна от джиесема си музика, а пък друго от тях почна да играе... кючек! Ей-така, пак без да ме питат. Аз гледах учуден, един от тях рече: не се сърдете, господине, той много ху-баво играе кючек, нека да поиграе, иска да ви покаже какво умее, нали темата ни е да се представяме, ето той ще ви се представи не с думи, а с танц! Затвори ми по този начин умното циганче устата, нищо не можах да кажа, и така, до края на часа те ми играха кючек, аз гледах, наистина уме-ят превъзходно да играят този танц, бива ги, спор няма за това! Така минават дните ми още от самото начало в училището на гр. Раковски, където съдбата си поигра да ме изпрати на моите години да учителствам. Сами виждате, животът тук е динамичен, забавен, интересен, пълен с изненади, с какви ли не случки, абе не скучаем тука. Мултикултурно училище сме, това си дава своето отражение. И в това според мен няма нищо лошо. Колкото повече култури има, толкова по-добре, това именно прави живота шарен и вълнуващ. Хубав ден! Бъдете здрави! Опитвайте се да гледате на случващото с по-нови очи и тогава ще надмогнете глупавите си страхове и предразсъдъци!

Пламъчета в очите на учениците – балзам за душата на учителя Вчера сутринта се опитах да пиша от автогарата и от автобуса на таблета си – така и така ми отива много време за пътуване сутрин до работата, до училището, в което работя, поне да си го уплътня; но това не се получи, устройството, знаете, не е удобно за писане на по-дълги текстове. А иначе за пътуване до работа ми отиват сутрин близо два часа и половина, след това за връщане още толкова – ако не броим времето за чакане на автобусите по спирките. Налага ми се също и да ходя пеша поне 10-15 минути спокойно ходене – поради неудобен транспорт. Абе изобщо животът ми стана твърде динамичен, тъй да се рече. При това ми се налага да давам близо 10 лева всеки ден за транспорт, и то при положение, че 5 месеца вече не съм имал абсолютно никакви доходи; това за мен е твърде неприятно, но ето, такава, дето се казва, е системата: аз трябва да субсидирам държавата докато тя благоволи да ми се отплати за работата, която ме е наела да върша. Все пак, да не забравяме, имаме щастието да живеем в социална, сиреч „обичаща” човека, „грижеща” се за човека държава. Това последното беше някакъв опит за ирония и за шега. Както и да е, ще се справим някак с тия трудности. Униженията обаче са нещо, което е крайно неприятно – а се налага и тях да преглъщаме. Но кой ли ти мисли за личността у нас и особено пък за нейните чувства?! Нема да се размекваме, нали така, другарки и другари?! А Грънчаров си заслужава тия унижения, понеже той, нещастникът, си позволи да отправи грозни предизвикателства спрямо образователната система, е, по тази причина следваше да бъде наказан. Не беше послушен, не изпълняваше, не се движеше в коловоза, опитваше се все да кривне встрани, да прави нещата по свой начин, е, този лукс не се прощава, нали така, значи си заслужи и обидите, и униженията, и всичко! Нека да се знае какво му се случи, та никой друг да не се опитва да прави като него, а всички да слушкат – ако искат да папкат, нали така? Страхът, другарки и другари, е най-мощен фактор за благоденствието на тираничната образователна система. А че е тиранична и безчовечна образователната ни система е факт, надявам сте го забелязали вече. Аз описвам своя случай и своите преживявания с тази цел: да дам конкретен пример за нейната безчовечност. Да съхраня този случай, да го консервирам в слово, така да се рече. За да не се забрави. Това е един знак за времето, в което живеем. Днес ето по това време трябваше да пътувам до София, сега трябваше да съм в наближаващия София влак или автобус. Поканиха ме на конференция или на събрание на Асоциацията на преподавателите по философия в България, това "мероприятие" ще се състои днес, от 10 ча-са във Френската гимназия, която е на бул. "Патриарх Евтимий", която е наблизо до НДК. Много мислих снощи да пътувам, дали има смисъл да ходя и да участвам в това събрание. Не крия, ходеше ми се, аз обичам да участвам в такива неща. 17

И да чуя как мислят други хора, пък и аз да кажа нещо. Вярно, това посещение щеше да бъде крайно разоряващо ме във финансово отношение, но да допуснем, че не тази е главната причина в момента да не съм устремен в летящия към София влак; причина е, но не е главната причина. Истинската причина искате ли да ви я кажа? Ще ви я кажа дори и да не го искате: истинската причина е, че от тази Асоциация никой не си мръдна и малкото пръстче с нещичко да реагира когато се разгръщаха моите епични борби с церберите на административната система; мнозина от тях са знаели, но никой не предложи, никой не се сети да каже: хей, хора, този човек там се мъчи да прави нещо, което не е негово лично дело, ето, нападнали са го церберите все едно са бесни кучета, ръфат го, дайте да дадем някакъв знак, че по човешки начин сме съпричастни на борбата му! Не, такова нещо не се случи, ако не броим обречените призиви на един колега и приятел, на колегата и приятеля ми Райчо Радев от Перник; но никой не откликна на неговите призиви. Всички мълчаха и безучастно гледаха сеира, по тъй превъзходния български обичай. Предполагам, и съвестта им се изобщо не ги гризе за нещо. Винаги, разбира се, има оправдания: не сме знаели, подочухме нещо, но той не ни информира по надлежния ред, не ни помоли, пък и откъде-накъде този Грънчаров да е толкова специален, че да му изказваме знак на съпричастност и на подкрепа, ами ако той, другарки и другари, е виновен за съдбата си?! Ами ако Грънчаров е все пак грешен и си заслужава съдбата – как така тогава да му помагаме?! – ето този е главният мотив за този безучастен сеир, за това безучастно гледане на сеир. От членовете и от ръководните фактори на въпросната Философска асоциация. Вярно е, аз даже и членския внос не съм си платил, може и този да е аргументът за това поведение. Не знам дали и точно този. Е, поканиха ме колеги да отида на това събрание, но аз реших да не ида. Да, обиден съм. Човешко е човек да се обиди при тия тонове безразличие, с които съм затрупан. Да, безразличието е нещо като тонове пясък, с които са ни обсипали. Тия тонове пясък, тия тонове безразличие могат да смажат човека. Безразличието към ближния според мен е една от най-долните и безчовечни черти на българския национален характер. Една от най-презрените, достойните за презрение и дори за погнуса черти е това ужасно безразличие. Ние, дами и господа, не сме никаква християнска нация, нито пък "православна", нищо християнско няма в такова едно отношение и поведение. Ние вероятно сме една нация, съставена предимно от еретици. И от безбожници. Аз така си обяснявам това поведение. Спирам дотук. Мисля казах предостатъчно. Нека да заседават колегите-философи днес. Нека да четат патетични обръщения. Нека каквото искат да правят. Блазе им, че съвестта им е толкова чиста! Да си се върна при моите дребнички грижи и радости. Ще разкажа все пак нещичко. Имам много впечатления от работата си, от общуването си в 18

училище. По своя си обичай ще ги споделя. Започнах да споделям оня ден, вижте го – Има ли човек мерак – всичко може да постигне! – и обърнете особено внимание на коментарите отдолу, какво ще кажете, а? Превъзходно нещо, нали така? Оплюха ме както си искат. Даже се наложи да трия няколко коментара, толкова злобни бяха. Съжалявам, че ги изтрих, но бяха така арогантни, че ми се наложи да ги изтрия, а не е трябвало. Много жалко, че се поддадох на емоцията. Нищо де, те пак могат да ме оплюят още повече. И го правят. Кои са тези оплювачи ли? Ами сами си правете изводите кои и какви са. Аз ги наричам чисто и просто нравствени уроди. Нравствен урод е равностойно понятие на понятието комуноид. Комуноид пък е оня, който изпада в бяс като види една свободна и достойна личност. При вида на такава една достойна и свободна личност на комуноида започва да му тече отровна пяна от устата и той неистово започва да плюе. Нормалните хора и личности се радват, обзема ги ентусиазъм като срещнат някаква свободна и достойна личност. Уродите-комуноиди ги обхващат пориви към плюене, комуноидната бесовщина е страшно нещо. Майната им на комуноидите, но понеже стана дума за тях, та ви дадох разяснение. Искам да представя два нови епизода от работата ми в новото училище, в което се наложи да се захвана да преподавам философия. Те са доста изразителни по моя преценка епизоди, на вас не зная как ще ви прозвучат. Тъкмо за да разбера как ще ви прозвучат ще си позволя да пиша за тия неща. Идеята ми е все същата: да опитам да предизвикам разговор, обсъждане, дискусия. Няма да го нарека дебат, понеже с тази дума толкова се злоупотребява, че вече човек изпитва неудобство да я употреби. Ето и двата много изразителни по мое мнение епизода. Първият. Влизам в един от 9-тите класове. Те обикновено са съставени от ученици, които са дошли от други училища, отначало не се познават помежду си и в първите часове са много тихи и кротички; да, обаче тук става дума за клас, учениците от който миналата година са били заедно 8-ми клас в същата гимназия, вече са се опознали. И това си им пролича от първата минута. Повечето от учениците сякаш не ме забелязаха че съм влязъл. Страшен шум, крясъци, хилене, абе можете да си представите какво е – ако изобщо можете де. Стоя и чакам да мога да кажа някаква дума. Аз нямам обичай да надмогвам крясъците с още по-големи крясъци, това не ми е приятен метод. Все пак ще им предавам психология, трябва да опитам по по-психологически начин да реша проблема. "Злосторниците" сред учениците продължаваха да се вихрят и да си правят каквото искат, а мнозинството от класа, както си му е обичаят, стои и гледа сеир. Страхотно наслаждение, предполагам, изпитват българските души като гледат такъв един сеир. Как един учител стои безмълвен и безпомощен, а наглеците и простаците се вихрят неистово наоколо. 19

Мила родна картинка, какво повече да говорим?! Е, ще кажете, давай нататък, какво направи, изобщо можа ли да си проведеш часа? Постоях няколко минути и чаках спокойно да видя дали ще има все пак някакъв ефект влизането ми в класната стая. В един момент ученици започнаха да ме подканят нещо да кажа. Отвръщам им усмихнат: и да кажа нещо, то няма надежда да бъде чуто, какъв е смисълът? Ще почакам малко, да видим дали ще се изморят да крещят, а, как мислите, има ли надежда? Не, господине, няма надежда, могат така да издържат с дни – ми отвръща един ученик. Интересно, интересно, да, много е интересно това – отвръщам. И чакам още. В един момент започвам да гледам най-гласовития кресльо, който стои току пред мен. Питам го: какво става, защо се държиш така? Той ми се хили насреща като урод, като дебил. (Апропо, нарочно употребявам тия думи, та да има за какво да се фанат другарите-комуноиди, санким, обиждам учениците, това е престъпление, нали така, другарки и другари? Давайте, ето, помогнах ви да има за какво да се фанете, заради състрадание към вас го правя това; влизам ви в положението, тъй да се рече!) Абе хили ми се насреща този пубертет така, че лицето му ми прилича на добре сварена овча глава, нещо такова, то не може да се опише. Разбира се, зададох му няколко въпроса, опитах се да вляза в контакт с душата му. Малко примерно не ти ли е неудобно, известно неудобство не изпитваш ли да стоиш така насреща ми? Той още повече се хили, ама някаква сянка сякаш мина по лицето му за миг. Не че се е уплашил, не, няма такова нещо. Приятелят му до него ще се попикае от смях като гледа сценката. Той най-вероятно води някакво скрито социалистическо съревнование по дебилизъм с приятеля си: кой от двамата може да се държи като по-голям нравствен урод! Това, предполагам, го смятат за пичовщина. Да, простащината у нас, колкото е по-нагла, се възприема и оценява като "пичовщина". Найвероятно момичетата силно се впечатляват от такива пичове-простаци, знам ли що става в нещастните им уродливи душици? Абе голяма загадка са душите на нашите деца, дами и господа, мислили ли сте в тази посока? Страшна работа, думи нямам като се замисля само! Нашият диалог с това момче продължава в мой монолог, щото той само се хили неудържимо, до членоразделна реч до този момент не е показал наклонности или способности. Почвам да държа една от моите патетични нравоучителни речи. Почвам да говоря за простащината, за простаците, за какво ли не, за нравствената мръсотия, в която сме потопени, сякаш сме не човеци, а нещо като свине. Аз много обичам да изнасям такива речи. Отначало почвам да говоря с нормален глас, на моменти обаче по необходимост почвам да говоря с по-висок глас. Обикновено даскалите, като нямат моята философска подготовка, зафащайки се да произнасят подобни нравоучителни речи, казват няколко изтъркани баналности и млъкват, повече не се сещат какво да кажат. Абе казват няколко глупости общо взето, докато аз съм неиз20

черпаем извор на такива речи, в които казвам какво ли не; просто докато говоря душата ми почва да ражда идеи, за мен е важно да има публика, това ме пали отвътре, да, сякаш започва нещо да гори вътре в мен, не знам как да го опиша. (Другарки и другари оплювачи, можете спокойно да кажете, че това "горене отвътре" е признание за моята лудост, нали така, ето, подсказвам ви го, не че вие сами не можете да се сетите де, изобщо не ви подценявам, вярвам в талантите ви, давайте смело, не се плашете от нищо!) Моята реч почва да води до следния ефект: забелязвам в един момент, че все повече ученици започват внимателно да се вслушват в думите ми. Приказките, шумът видимо намалява, а колкото по-голям интерес усещам отсреща, то това нещо се вижда в очите, толкова повече се ентусиазирам. Или вдъхновявам, ще употребя тази дума. Моля да ме разберете правилно: не се правя сега на много важен, не се хваля, няма такова нещо, но това си е така, то си е факт, питайте мои бивши ученици, и те ще ви го кажат, ще го признаят даже и враговете ми: бива ме да произнасям такива патетични нравоучителни речи, ненадминат съм в тях, ще кажа и това – въпреки рисковете. Човек си има някакви свои кусури и слабости, нали така, е, аз добре си зная тази своя слабост, не изпитвам някакво неудобство заради нея. Тя е едно мое лично "оръжие", ако искате го разберете така. Абе такъв съм си, чешит съм в това отношение, мога цял час да произнасям някаква найимпровизирана нравствена реч – без никаква предварителна подготовка, то тия неща не могат да се планират, другарко Кръстанова, това пък е специално към инспекторката по философия. С която във вторник, апропо, ще се видя на "съвещанието за инструкции до учителите по философия в Пловдивско", организирано от нея. Чакайте ме на това съвещание, живот и здраве да е само, госпожо Кръстанова, даже ме предвидете за една кратка реч. И там ще се изкажа. Имайте го предвид непременно. Не се плашете, ще кажа важни неща. Макар още да не знам какво ще кажа. И аз ще разбера какво ще кажа след като вече съм го казал. Предварително изобщо не зная какво ще кажа. То човек едно иска, друго се получава, нали така? И ето, аз вече изнасям патетична нравоучителна реч в час по психология пред разгащили се ученици, които обаче все повече се вслушват в думите ми. Шумът по естествен път намалява, в един момент спира съвсем. Даже най-големите злосторници сякаш са фрапирани и се чудят как да реагират. Замислили са се сякаш за нещо, такъв вид имат. На други ученици пък забелязвам, че в един момент заблестяват някакви пламъчета в очите, да, нещо светва в очите им, сякаш е пробляснала искрица ня-каква вътре; това се забелязва много отчетливо и това е нещо като балзам за душата на учителя. Тайнството е започнало да се случва, да употребя тази дума. Учителстването е нещо като свещенодействие. Голяма работа е това не-що, удоволствието за учителя е огромно, неописуемо с думи. То трябва да се усети. Който не го е усетил, който не го е преживял това нещо, той ни-що не знае. Казвам това за тия, които продължават да правят презрителна гримаса на 21

устните като чуят думата "учител". Майната им на тия. (Другарки и другари оплювачи, давайте, не се бавете, ето, аз... псувам, представяте ли си, Грънчаров тук псува публично, а представяте ли си какви мерзости дрънка пред учениците си в тия свои импровизирани речи, когато се подпали отвътре, когато се разбеснее, да, правилно те уволни другарката А. теб, Грънчаров, целият сплотен колектив на нашето училище стои зад нейното толкова мъдро решение!) Та в един момент психологическата ситуация в този клас е вече променена, аз успявам да си кажа всичко най-важно и съкровено относно това как ще преминават часовете по психология, какви са ми желанията а намеренията, заявявам им твърдо, че без тяхното сътрудничество нищо няма да се получи, ако искат часовете им по психология да са приятни и полезни, трябва да ми помогнат, ако не, тяхна воля, тогава часовете ще станат най-отвратителни, сами да избират, аз съм на тяхно разположение, имам доброто желание всичко да протича в най-човечна обстановка, но какво ще бъде зависи само от тях. Избирайте! Сами решавайте! Ваша е изцяло отговорността! Не чакайте от мен чудеса! Можем да обсъдим тия неща, трябва да ги обсъдим непременно. Казвам им да мислят и другия път ще поговорим повече. Накрая на часа за десет минути дори успяваме да направим един малък тест. "Разходка в планината" се казва, с негова помощ да научат нещо за себе си, което досега не са знаели. Тестът ги впечатлява, макар че доста ученици въпреки подканянията ми не изваждат лист да пишат. Адски ги мързи. Навикът е страшно нещо. Като си тръгвам чувам, че учениците в класната стая продължават да споделят впечатления от теста. Смеят се радостно. Особено ги впечатлява какво са писали за "коня". Той символизира "идеалния партньор в секса и любовта". Това беше първият час. Вчера мина втори час. Пак имаше в началото подобна ситуация. Но значително по-лесно този път "овладях" положението, другарко А., аз тия неща ги умея въпреки Вашето мнение за мен. Вие сама знаете, че не сте права, ама Ви съчувствам, налага се да се лъже. Часът мина чудесно. Почти всички ученици се опитаха да опишат своята личност, един по един, това в един момент започна да им харесва. За трима не стигна времето, те бяха видимо разочаровани по тази причина. Другият път ще се изкажете, им обещах. Толкова за този първи епизод. А ето сега и вторият. Вече в един 10-ти клас. В един от по-доб-рите класове. Пак за 10-тина минути им произнесох една нравоучителна реч. Те учат етика и точно тук е мястото за такива речи, госпожо или другарко инспекторке Кръстанова. Да, нема го това нещо в държавния стандарт, аз наруших пак стандарта, няма начин, аз съм си такъв. Много си падам по нарушаването на стандартите, грешка нямам в това отношение. Убийте ме, пак ще продължавам да нарушавам стандартите. Сигурно когато ме спускат в гроба ще измисля да направя нещо, че да падна по корем в него, аз така обичам да се излежавам, тази ми е удобната поза и за сън. 22

Всичко правя наопаки на стандартното. Значи държа на тия младежи и девойки своята реч, те от миналия път явно бяха доста впечатлени и този път речта ми беше още по-сполучлива. Питах ги за разни неща, как мислят, как ще се оценяваме, как да си изкарват оценките, как да минават часовете, бях им дал някакви варианти, да избират, личи си, че мислят, още се колебаят кое е по-доброто. Иначе категорично ми заявяват, че традиционният подход (преподаване-изпитване с оценки) не им харесва. Аз им казвам, че той според мен е крайно неподходящ за философските предмети. И за точковата система им разказах. И решихме да започнем в останалото време едно упражнение, едно състезание: проведохме занятие по т.н. "Психологически и нравствен казус по Достоевски", по романа "Престъпление и наказание", правилно или неправилно е постъпил Разколников като по еди-какви си причини убива бабичката. Получи се в един момент страхотно обсъждане; много ученици се изказаха, спореха с въодушевление, много хубав час, по моя преценка стана, браво на тия ученици! Абе невероятно умни са младите хора у нас, и не само са умни, много интересни личности имат, душите им са нови, свежи, пърхат от желание за изява и за свобода, за личностен просперитет. Аз затова само това общо взето повтарям пред тях: че всеки човек е интересен, че всеки индивид заслужава да бъде почитан, заслужава свободата да се изяви колкото се може попълноценно. В цялото си богатство. Оказа се, че увлечени от обсъждането, учениците не бяха обърнали внимание на звънеца. Половината от голямото междучасие комай беше минало като се сетиха, че трябва да излизат в почивка. Аз си тръгнах, а те продължиха разпалено да спорят. Като отивах след това за следващия час забелязах, че в коридора имаше двойки ученици, които още спореха за пустия Разколников и за прословутата бабичка. Голям чаровник е Достоевски, негова, не моя е заслугата. Казвам да не си помислите че се фаля нещо. Не, не си приписвам никаква заслуга в случая. Чужди лаври не ща. Ами това е. Това исках да ви кажа. Изморих се да пиша и взе да ми писва писането, аман от това писане! Свърших комай онази книга за незабавната промяна в образователната сфера, сега взе да ми се мержелее в главата идея за нова книга, посветена на възпитанието на младите. Да, знам, така е, луд съм, тия пусти мои книги изобщо не струват, щом ги бълвам толкова лесно, те са пълни с глупости, с повторения, така е, прав си, мой безпощадни критико Бачо Колю. Не ща да споря с теб, прав си. Да, ама ще си пиша тия книги, нищо че не са толкова велики, колкото би трябвало да бъдат. Е, нека пък да има и по-скромни, не чак толкова велики книги, ний в България се заляхме само все с велики книги, нека моите поне да са малко по-посредствени, по-скромни, ей-така, за разнообразие нека да е така. Чао и до скоро! Бъдете винаги по-различни, това е разковничето! На това заложете, няма да сбъркате. Не се плашете да бъдете себе си! Този е пътят... 23

Грях и срамота е да ощетяваме младите Вчера сутринта представих в блога си две публикации, които ме впечатлиха: В българското образование се прилагат остарели и неадекватни спрямо съвремието модели на преподаване и контакт с децата и на второ място Вкратце за комуналната възпитателна теория на Макаренко (представям ги тук със заглавията, които аз сложих на тяхното представяне. Личи си, че те са свързани по някакъв начин. Аз лично, признавам си чистосърдечно, никога не съм се интересувал какви са по-точно идеите на Макаренко, независимо от това че съм руски или дори "съветски" възпитаник (все пак съм завършил образованието си в Русия, в Санкт Петербург и то през далечната 1983 г.); е, някога за изпит може и да съм чел за него, но всичко съм забравил. Сега обаче във връзка с моите изследвания на реалната ситуация в българското образование възниква неизбежният въпрос: ако наистина в българското образование се прилагат остарели и неадекватни спрямо съвременността модели на преподаване и на общуване с децата (както, примерно, твърди и интервюираният в първата публикация М.Джоканов), то дали тези ретроградни модели не са нещо като инерционно (по инерция) продължение на ония "славни традиции" на съветската педагогика и методология, на комунистическото отношение към човека? Останало ли е нещо от съветските педагогики в разпространените днес сред учителството на България стереотипи на отношение към младите – може би така е по-коректно да се постави въпросът? Ще каже някой: това са пълни глупости, Грънчаров, та ние нали се променихме, реформирахме се, "преустроихме" се, нали се отказахме найдемонстративно от комунистическите теории и практики, дори уж ги заклеймихме – ти в кой свят живееш щом се съмняваш дали пък все още не сме им подвластни по един незабележим начин?! Да, съмнявам се, нещо повече, все повече като мисля за тия неща се убеждавам, че ония все същите комунистическо-съветски подходи на отношение към младите и към човека изобщо не само че не са забравени, напротив, те са си съвсем живи, нищо че ний си въобразяваме, че уж отдавна сме се били отказали от тях и дори, представяте ли си, по най-показен начин сме ги и развенчали, заклеймили и дори оплюли. Склонен съм да мисля така защото тук става дума за някакви коварни наслоения в душите, да ги наречем така, които са се утаили на безсъзнателно ниво, който са станали вътрешни ингредиенти на един манталитет, от който ние само си мислим, че сме се отказали, но той, напротив, е твърде жив – въпреки че на нас ни се чини, че отдавна, видите ли, сме го били погребали, и то най-демонстративно и показно. Става дума за това, че в днешното наше болно и преходно време е съвсем типична ситуация насреща ти да стои съвсем завършен по манталитета си комуноид, било то учител, било възпитател на младите, било даже... политик, мениджър или управник, какъвто си искате нека да бъде, та стои си насреща ти този същия образцов комуноид, хили ти се право в очите и при това непременно ще има най-нагли претенции, че той, 24

видите ли, бил "нов човек", "модерно мислещ", "авангарден", "съвременен", "демократичен", дори "антикомунист" и прочие. Аз такива феномени доста съм ги срещал в битността си и на учител, и на философ, и на човек, който има ясна гражданска позиция – и по тази причина съм влизал в какви ли не дебати с какви ли не хора, някои от тях дори овластени, седящи на някакви престижни кресла в административната йерархия. За да усети и да разпознае тия (д)ефекти, наслоения и отражения на миналото се иска просто едно по-здраво чувство или усет, щото те на съзнателно ниво, казахме, са достатъчно завоалирани и по тази причина много хора не умеят да разграничават истинското от фалшификата, от ментето. Аз тия дни ще пиша още по тази тема, за това се иска повече време, спокойствие и внимание, а сега, понеже времето ми е ограничено (разполагам с 30-40 минутки за писане и трябва да излизам), ще ви кажа закъде толкова съм се забързал. Ще ходя на инструктивно-методично съвещание с преподавателите по философия от пловдивските училища, което е организирано от гжа А.Кръстанова, инспекторката по философия в РИО-Пловдив. Това съвещание ще се проведе от 10 часа в СОУ "П.Яворов", давам тази информация може някой колега да не е информиран – ако, примерно, е безработен. Та да заповядат и безработните колеги, знам добре, че има такива, нека да дойдат; моето намерение е да опитам – ще взема думата непременно! – да спомогна това съвещание да се превърне в една дискусия по най-горещите проблеми на училищното обучение по философия; защото то обикновено минава пределно вяло и скучно, началството дава своите не подлежащи на обсъждане инструкции, учителите прилежно си ги записват за да могат да ги изпълнят без пропуски, обикновено няма изказващи се, дълги години и моя милост на тези съвещания не виждаше смисъл да се изказва, също не съм вземал думата, просто не ми се влизаше в дебати; но сега непременно се налага да взема думата и да кажа какво мисля. Ще видим дали ще ми я дадат думата де, то това скоро ще се разбере, след около час и половина съвещанието ще започне. Мои приятели от учителската колегия обещаха непременно да дойдат и да видят какво ще се случи. Не го правя това за да предизвикам скандал, но го правя защото наистина ми е много тъжно: уж живеем в демократична страна, а в реалните ни отношения няма нищо демократично или свободолюбиво, навсякъде човек забелязва рудименти на един крайно противен и остарял социалистическототалитарен рефлекст, да го нарека така. Неговото ядро е това: началството никога не греши, другари, да спазваме стриктно инструкциите на тъй мъдрото ни и непогрешимо началство! Особено е тъжно това, че се случва в една общност, която по презумпция и по идея трябва да е най-свободолюбива, имам предвид общността на преподавателите по философия. Много тъжна е картинката на "занимаващия се с философия" и унизен по всички човечец, който се подвизава като учител по философия – и се е превърнал в нещо като карикатура на филосо25

фа. Щото друго не прави освен да слугува на арогантна властваща бюрокрация, която, както знаем, е узурпирала цялата власт в образованието – и се разпорежда там както и скимне. Примерно, поставяйки най-унизителни за преподавателите по философия изисквания-директиви или инструкции, които даже не подлежат на обсъждане, а просто трябва да бъдат изпълнявани. Откъде-накъде някой ще ме принуди насила да изпълнявам нещо, в чиято правилност, в чиято разумност не съм убеден. И той даже не е направил и опит да ме убеди. Просто началствата изхождат от презумпцията за своята непресекваща мъдрост, непогрешимост и прочие, така не стават тия работи в съвременни условия, така не бива повече да продължава! Та затова ще се изкажа. Ще хвърля нещо като камък в излъчващото гнилост административно блато. Правя го с една цел: защото е срамота да ощетяваме учениците, тяхното личностно развитие и образование само и само за да не би, сакън, да счупим хатъра на самозванците-бюрократи. Това исках да ви кажа. Желая ви хубав ден! Не бъдете, моля ви се, малодушни! В наше време малодушието трябва да се забрани със закон, както забраниха ползването на мобилни устройства в часовете!

Ефектите върху съзнанията на дехуманизиращата система Имам малко време нещичко да напиша преди тръгване на работа: излизам от в къщи в 5.45 за да мога спокойно да стигна до Автогара "Север", откъдето хващам автобус за гр. Раковски (там работя от известно време като учител по философия). Обещах вчера да разкажа какво се е случило на проведеното вчера, вторник, инструктивно съвещание с преподавателите по философия от Пловдив и от областта, е, сторих го, но под формата на видео: На Римския стадион разсъждавам за българската образователна бюрокрация. Тук, поради дефицита на време, ще бъда съвсем кратък, но все пак искам да кажа нещичко. След случилото се вчера мога с пълна увереност да кажа: представителите на властваща образователна бюрокрация живеят в един съвършено друг свят, в една друга, може би паралелна вселена, която няма нищо общо с реалния, с действителния свят, с неговите тревоги, нужди, човешки стремежи и пр. По тази причина да се очаква някаква смислена реформа да се прави под диктовката и под ръководството на въпросните бюрократи е не просто илюзия, то, простете, е пълна глупост. Тия хора не правят нищо друго освен да охраняват плачевното статукво. Нищо ново бюрократичната система не може да възприеме поради посочената особеност – тя не е от този свят. Тя обитава един друг свят – света на светлото социалистическо минало, на идилията, в която всички ученици, примерно, бяха послушни, страхливи, подчиняващи се, ръкопляскащи, изпълнителни, "добри", най-вече защото се бяха отказали от личността си, бяха я пожертвали. Обитават свят, в който "проклетата свобода", която е толкова опасна и разрушителна за въпросната социалистическа идилия, не само че не съществува, но е именно и проклета, даже ако трябва и разпъната на кръст. Да се води смислен диалог с обитаващи този оруеловски свят е просто безнадеждна работа, е празно губене на време. Такъв диалог е невъзможен. Никакъв демократичен дебат не може да има с безупречните служители на безчовечната социалистическа образователна система, която органически не понася свободата – и на която свободният човек е нещо като трън в очите. Аз тия неща добре си ги зная от много време, ето, вчера за пореден път се убедих, че са точно така. Интересното е, че младите хора, които присъстваха на съвещанието (то това съвещание се проведе под формата на свеждане на инструкции, нареждания и заповеди, никакво обсъждане на казаното от началството не биде допуснато, в системата продължава да действа казарменият принцип "Не рассуждать!"!), имам предвид млади хора, които са вече учители по философия, явно са така уплашени, че не смеят никак да реагират на предизвикателството, което аз си позволих да отправя – когато в един момент поисках да отправя малка реплика към самодоволната и с важен началнически глас вещаещата министерската премъдрост инспекторка. Аз вече казах в клипчето как тя безцеремонно ме прекъсна, не ми позволи да се изкажа, принуди ме 27

един вид да изнахалствам да си продължа мисълта, как отново и отново започна да ме прекъсва, по техния си бюрократичен ритуал, с което ми показа, че няма да търпи никакви такива лигавщини като "демократични дебати", "дискусии", счупване на тоталитарната, на господарската монологичност. Смешното беше, че на някой моменти въпросната началничка се виждаше принудена да вещае, че учителите трябвало било да насърчават диалогичността, дискусиите и пр. с учениците, нещо, което тя самата по фрапиращ начин изобщо не го умее. По тази причина аз бих си позволил да препоръчам на г-н Министъра да започне реформата като уволни всички чиновнициинспектори от системата и им даде прекрасната възможност да поучителстват в реалния живот - наистина прекалено много им личи това, че цели славни десетилетия не са влизали в класна стая като учители, не са преподавали, не са общували с ученици (ако изобщо някога са били такива де!). Разбира се, това не им пречи да дават най-авторитетни и не подлежащи на обсъждане предписания-директиви, интересното е, че не изпитват никакво неудобство да повтарят като мантра разни ретроградщини и архаизми, които даже и първокурсник от философския факултет не би си позволил. С една дума казано: положението е безнадеждно, другарки и другари, корабът на българското образование е продънен отвсякъде и се накланя да потъне, оркестърът, дето се казва, следва да свири... реквием! Написах това и забелязвам, че времето ми за писане свършва. Трябва да ставам и да се приготвям за тръгване. Интересно е и това (мен то специално ме порази най-много!), че въпросната администраторка не изпитва и капчица неудобство заради това, че си позволи да изиграе мръсната роля на моя екзекуторка, тя оказа решаваща помощ на директорката на ПГЕЕ-Пловдив (ТЕТ "ЛЕНИН"!), на която беше наредено да проведе кампанията по моето дискредитиране като личност и като преподавател, увенчана с една смехотворна заповед за уволнение (заради която въпросните началнички си имаха и още си имат проблеми с правосъдието, което обаче явно не им помогна да осъзнаят какво по-точно са направили, са дръзнали да направят!). Аз влязох в залата и си седнах на едно място, имаше неколцина подранили учители, с които инспекторката нещо си приказваше. Тя обаче в един момент се провикна с господарски тон да ме... поздравява, да ми каже "Добър ден!" – сякаш нещо не се е случило. Провикна се също така да ме пита на колко смени работим в гр. Раковски, очевидно да ме подиграе пред колегията, че вече работя там, знам ли защо се провикна така предизвикателно и арогантно?! От което съдя, че тия хора явно имат сериозни нравствени проблеми; разбира се, за всичко в този живот се плаща. На всеки за всичко, което прави, му се налага да плаща заслужената цена. Този момент е много интересен, но за жалост нямам време да си развия мисълта. Е, отговорих й на "поздрава", влязох в тази роля. Интересно е, че тия хора явно не чувстват какво са си позволили да направят. Проблемът е безкрайно интересен, тия дни ще пиша, живот и здраве да е, още по него. Щото тук 28

си проличава един много важен момент от ефектите върху съзнанията на дехуманизиращата система. Забележете, тия другарки постъпиха така с един преподавател по философия, с един колега на почтена възраст като мен, който десетилетия наред е работил в тази същата система. Правете си сметка как те и техните следовнички постъпват с учениците, с младите. Това е страшно! Хубав ден ви желая – и приятни размисли!

Главният порок на деперсонализираща образователна система Разговарям с учениците си тия дни – млади хора от 15-16 до 18-19 г. – и с потрес установявам, че огромна част от тях, независимо че са вече в горната степен на средното образование, не умеят да правят нещо найосновно: да изразяват, да показват своята личност, да се представят с помощта на думи (и на действия също) и то не как да е, а възможно най-цялостно, ясно, твърдо, категорично и убедително; това последното съвсем не го умеят, макар че без това главно умение се стига до нещо крайно нежелано, а именно до капсулирането на личността, до затварянето й в самата себе си. Пълно е у нас с млади хора, които до такава степен са капсулирали своята личност, че дори са постигнали и ужасен блокаж на своите качества в тази капсулация, а това наистина е твърде неприятна ситуация. Само фиксирам този феномен, тия дни, живот и здраве да е, ще опитам да намеря време и по-подробно да развия тази своя идея, това свое потресаващо наблюдение. Аз това нещо съм го забелязвал и преди, но сега то ми се разкри в своята наистина отчайваща и задълбочила се степен. Понеже системата на образованието у нас не насърчава по никой начин личностните изяви на младите (особено пък автентичните личностни изяви чрез и посредством свободата!), то в крайна сметка системата е предизвикала въпросното капсулиране и съпровождащия го блокаж на личностния потенциал на младите. Това е може би най-вредният и най-опасен резултат на тази наша дехуманизираща и деперсонализираща образователна система, този именно е нейният главен порок. Всъщност това означава, че образователната ни система изобщо не си изпълнява функцията, а именно да осигури нужните условия за пълноценна изява на личностния потенциал на младите хора. Тя постига точно обратното, а именно, както казахме, предизвиква това фатално капсулиране и блокаж на личностния потенциал на младите, което означава, че нацията ни по този начин бива лишавана от своите жизнени сили, обезсилвана е най-систематично от дехуманизиращата и деперсонализираща образователна система, което в крайна сметка и води до тъй естествения резултат на всичкото това: най-бедна и най-нещастна, най-унизена нация, страна и държава сме. Друго не можем да бъдем след като сме позволили да се случи това, за което говоря: пълното капсулиране и блокиране на личностните изяви на младите. Ще пиша пак по този въпрос. Сега бързам и пиша това с два пръста от таблета си. По тази причина се принуждавам да съм пределно кратък. Хубава вечер! До скоро!

Човешката душа е болна щом е загубила духовните си опори Тази сутрин нямам време за сърфиране и четене из интернет, бързам да сядам да пиша още със ставането – понеже ми се яви една идея, за която горя от желание да я споделя. Много ми е интересно как тя ще ви прозвучи. Но преди това искам все пак да каже нещичко в своя дневник, вчера ми се случи нещо доста интересно, което не мога да пропусна да отбележа в дневника си. Многозначително е това, което ми се случи. Две много показателни случки. Ето, почвам първо с тях. Сутринта рано съм на автобусната спирка, където група предимно учители (работещи в училища по селата и в самия Раковски) чакаме автобуса по посока на гр. Раковски. По едно време до мен се приближи един човек горедолу на моята възраст (забелязал го бях че пътува всякак сутрин с автобуса като мен), попита ме дали аз съм водещият на предаването "На Агората..." по Пловдивската обществена телевизия. Гледал бил предаването, много го харесвал, считал, че поставям много полезни теми, че върша добра работа. Заговорихме се. Човекът се оказа че е не учител, а аптекар, работи в аптеката на близко село. Пристигна след малко автобуса и продължихме разговора си в него. Поговорихме си чудесно. Човекът ме помоли следното: предвид страшната нравствена катастрофа, която преживява страната ни по негова (и по моя) преценка по-често да поставям в предаването теми, свързани с вярата в Бога. Той каза ласкави за мен оценки, които много ме ентусиазираха, а именно, че съм бил имал редкия дар да убеждавам, да изразявам сложни мисли по достъпен, прост, ала въздействащ върху душите начин. И в тази връзка отправи към мен настоятелно искане: да говоря по често за вярата в Бога, която е спасителния път за укрепване на душите. Защото дава най-здравите духовни опори на човека. Човекът ми разказа своята лична история: как като е дошло голямото страдание е бил на ръба на провала и на отчаянието, но как благодарение на вярата в Бога е укрепил силите си, спасил си е душата, съхранил си е живота и е погледнал на него със съвършено други очи. Много ме впечатли и ме развълнува това, което този човек ми каза по своя си начин. Този човек излъчваше благост – една съвсем естествена, умиротворяваща духовност. Обещах му според силите си да работя в тази посока – понеже и по моето убеждение този е пътят. Само автентичната вяра в Бога може да укрепи духовно нашия народ. Казах му, че от много години, преподавайки философия (и етика, и психология) на младите, съм се стараел да не отбягвам въпросите за вярата в Бога, напротив, да има отдавам подобаващо внимание. Говорихме и за потребността от въвеждане на предмет религия в училищата. Като дойде спирката му човекът ми пожела хубав ден и си слезе. Този разговор наистина силно ме впечатли, аз съм такъв човек, че търся винаги някакъв по-значим смисъл в случващото се в живота ми, в ежедневието. В училище през същия вчерашен ден обаче ми се случи още една 31

случка, за която искам да разкажа. Тя добре се свързва с току-що разказаното. Нима е случайно че в един ден ми се случиха тия две неща? Но първом чуйте за втората случка. В едно от междучасията пред отворената врата на учителската стая забелязах... млад католически монах, нали знаете как се обличат, с въже на кръста, не мога сега да ви кажа за кой точно орден е характерно това монашеско одеяние. Аз вече бях виждал католически монах от прозореца на автобуса, пътувайки през този град, в който има много католици, но отблизо такъв не бях виждал. В същия миг един от колегите дойде при мен и ми предложи да ме запознае с монаха, понеже той бил много интересна личност, при това имал, представяте ли си, философско образование (!) като мен, често идвал в училището, имал предложения за някои възможни общи неща между двете институции, училището и църквата (манастира, в който служи). Разбира се, съгласих се, взех си дневника за следващия час и във фоайето ме запознаха с отец... (ха сега де, не обърнах внимание и не запомних името му, ще ви кажа името му съвсем скоро!) от Полша, да монахът е поляк, но говори добре български, две години вече е в България. Понеже звънецът би, почнахме разговор по коридора, той тръгна да ме изпрати до класната стая и да си поговорим по пътя. Оказа се, че с този монах се разбираме от половин дума за всичко, той наистина е много приятен събеседник, много силно се впечатли като му казах, че съм учил навремето в Санкт Петербург, че там съм общувал с полски студенти (тогава беше времето на "Солидарност"!), каза ми, че има философско образование, което му дава пълните преподавателски права (!), ето тази общност в интересите ни сближи за няколко минути. Излишно е да казвам колко приятно говори на български младият духовник, какво очарователно духовно излъчване има, много е слаб (първият католически монах, когото видях в Раковски, беше доста едър!), още от първия момент като го видях мигновено си спомних за отец Ередия от филма "Осъдени души", макар че не си приличат буквално-физиономично, но си приличат същностно, вътрешно, което е още по-важно, разбира се! (Новият ми философски и духовен познат е със светла коса и със сини очи, за разлика от отец Ередия от филма, артистът, който играе тази роля, също обаче е поляк.) Тъкмо стигнахме до класната стая и започнахме да се уговаряме как и кога да се срещнем да си продължим разговора, когато на самата врата се случи нещо изключително интересно, за което искам непременно да ви разкажа. Силно съм впечатлен, даже съм поразен от това, което се случи, нямам друг изход освен да ви го разкажа. Учениците видяха с кого разговарям и се оказа, че някои от тях познават отеца – и дойдоха да го поздравят. Поздравиха го с изключително уважение и респект. Той, разбира се, обмени няколко радушни думи с тях и погледна в класната стая, оттам и други ученици го приветстваха, той също ги поздрави усмихнат. В този момент учениците започнаха да му задават въпроси и да го молят да остане малко. Аз с интерес гледах сцената. Обмениха си няколко думи, но учениците явно искаха още да поговорят със свещеника. 32

Усмихнат, отецът ми каза: колко са тихи във вашия час, браво, иначе обикновено много шумят; аз репликирах, че и при мен в предишните часове в този клас имаше доста шумни ученици, но ето сега всички се държат иначе, предположих, че заради него се държат толкова добре. Обстановката в негово присъствие наистина стана коренно различна. Свещеникът попита какъв час ще имаме, отвърнах че часът ще бъде по етика, казах му, че ще ми е приятно ако иска да остане. Учениците настояха да не си тръгва. Той мигновено постави въпрос и се отпочна диалог с учениците, разказа, че бил мисионер в Африка и разказа накратко една много интересна история (друг път може да ви я разкажа, чудесна и много поучителна история разказа накратко, с което часът фактически започна); учениците го слушаха кажи-речи с отворени уста, с неподправен интерес. Въздействието му над тях сякаш е магнетично. След твърдо настояване от страна на учениците (те просто не го пуснаха да си тръгне!) отецът седна на един чин заедно с ученици и часът продължи. Аз разказах някои неща, почна се обсъждане, свещеникът внимателно слушаше и насърчаваше учениците да се изказват. Часът мина неусетно. Забелязах, че той на няколко момента имаше силно желание да се изкаже, но даде приоритет на учениците да се изказват, след часа ми заяви, че много му било интересно да чуе какво говорят учениците, как ще реагират на втория казус, който поставих (разказах им една индийска сутра и помолих за тяхното тълкуване). А първият ми пример беше за т.н. "давещо се дете", принадлежи на Кант. Темата беше за това що е човешка нравственост. Не е имало в часа никаква "религиозна пропаганда", казвам това ако някой таваришч рече да се заяде с мен и дори да ме обвини, че съм направил страшно нарушение на законите като съм поканил колега-философ (вярно, облечен в монашески дрехи, но това няма кой знае какво значение) в час по философия в светско българско училище. Има хора всякакви, затова казвам тия неща. Свещеникът много силно се впечатли, че с учениците миналия час сме обсъждали нравствен казус по романа на Достоевски "Престъпление и наказание". Аз върнах им писмените работи по тази тема (правени заради т.н. "входно ниво") и изразих констатацията си, че е поразително колко много ученици са "влезли в капана", който Достоевски поставя, а покрай него и аз им поставих, задавайки им въпроса: "Правилно или неправилно е постъпил Разколников – убива бабичката-лихварка, отнема един живот, и то живота на стара, тежко болна, зла, нещастна, не знаеща за какво живее женаскъперница, същински човешки урод, която скоро и сама ще си умре, но я убива с една толкова похвална, благородна и добра идея: да спаси живота на стотици млади, бедни, болни, заслужаващи да живеят хора, т.е. за да възстанови поруганата справедливост?!". Почти масово учениците твърдо отговарят: да, правилно е постъпил Разколников! (Монахът силно се озадачи от тия резултати и не скри разочарованието си!) Много рядко някой ученик се усеща и казва: как така да бъде оправдано едно убийство, не, това не е правилно, така не може! Заключих, че тия резултати ми показват, че в днешно време наистина 33

има жестока потребност от обсъждания по нравствени – човешки и философски – теми; щото човешката душа е страшно болна когато е загубила солидните си нравствени и духовни ориентири и опори. Като свърши часа си поговорихме с отеца в коридора, казах му в кои дни съм в Раковски за да знае и да можем да се срещнем пак. Поканих го да участва във воденото от мен телевизионно предаване, обеща да попита игумена си и като му разреши, ще дойде. Наистина е много приятен събеседник, изключително приятен и като човек е този монах. Това исках да ви разкажа, тази е втората случка от вчера. Стигнахме с отеца до общ извод на раздяла: няма нищо случайно в този живот. Ето, мен "вятърът ме отвя" тъкмо в Раковски, защо ли? Сега е моментът да разкажа онази история, случила се в Африка, която отецът разказа между другото на учениците. Той заяви, че иска да пише книга, в която да разкаже разни преживени лично от него случки (още не знае, че аз също съм автор на много книги, за това не е ставало дума изобщо). Пътувал по света и много видял, много преживял. Струва ми се, че е под 30 години, съвсем млад явно е станал монах и мисионер. Ето случката, мисля, че няма нищо лошо в това, че (пре)разказвам негова история; правя това, защото е доста поучителна, нека повече хора да я прочетат. В някакво село в Африка имало доста странен и дори направо лош шаман. Имал пълна власт над местните хора, правел си каквото му скимне с тях, общо взето държал се подобно на нашенска типична мутра. Примерно веднъж извикал някакъв селянин и му казал, че иска дъщеря му за своя жена; човекът отвърнал: "Как така, не бива, не я давам?! Моля те, недей прави това!", но оня не отстъпвал. Нещо повече, казал му, че ако не доведе дъщеря си при него до три дена, ще направи магия, благодарение на която и двамата, и селянинът, и дъщеря му ще умрат. Силно уплашени, селянинът и дъщеря му отишли в местната духовна мисия, отишли при монасите-мисионери. И те им казали едно нещо: в тия три дни да се молят на Бога! Нищо друго да не правят освен да се молят Бог да им помогне в ужасно тежката ситуация. След три дни молитви станало така, че не те, а... шаманът умрял! Тези хора, баща и дъщеря, благодарение на молитвите си, били спасени. Това нима не е чудо? Младият монах заяви, че по време на живота си е виждал много чудеса. Бог постоянно прави някакви чудеса, друг е въпросът, че ние обаче не ги забелязваме, не ги осъзнаваме като такива. И има също така и нещо друго: ние не се молим на Бога, все не намираме време за молитвено общение с Бога. Толкова сме забързани за някъде, че съвсем не намираме време, в което да се обърнем към своя Създател с няколко молитвени думи. Примерно седмично да отделим поне един час, само един час за молитва към Бога. Моля ви, не ви питам за да ми отговаряте, защото това е нещо съвсем лично и съкровено, но колцина от вас през изминалата седмица са намерили и отделили поне един час за да се обърнат с молитва към Бога? – ето така постави въпроса си този монах. Обикновено отговаряме: никой не е намерил такова време. 34

Все нямаме време. За всичко друго имаме време, но за това – не! А Бог въпреки това много се грижи за нас, но ние и това не можем да разберем и да го оценим. Което говори много лошо за нас. Това го добавям от себе си. Ами това е. Сега имам да пиша нещо друго, оказа се, че тук вече е неподходящо да прибавя онова, което бях замислил. Този текст ще си остане нещо самостоятелно, другото ще го пиша също на отделно място. Да не се получи смесване. Ами това е засега. Това исках да ви разкажа – поне силно ме впечатлиха тия две случки във вчерашния ми ден. А аз, знаете, в дневника си пиша за всичко онова, което ме е впечатлило и развълнувало по някакъв начин. Не мога да скрия тия две случки от вас, воден от някакви глупави подбуди. Не съм такъв човек. Хубав ден ви желая! Ако все пак се позамислите и започнете да отделяте малко време за общуване с Бога чрез молитва, мисля, че няма да сгрешите, но това вече си е ваша съвсем лична работа. Не е моя работа да ви се меся в това. Вие сами си решавайте. Аз за себе си тия неща вече съм ги решил. Това, че съм философ и учител съвсем не ме задължава да бъда... е, да не казвам какъв точно. Щото съм и човек – между другото. И искам да си остана такъв. Държа да си остана такъв. За вас не знам как стои този въпрос. ОК, до скоро!

Работете без да се щадите – и само тогава ще успеете! Под публикацията със заглавие В училищата тече някаква дива анархистична революция, при която властта преминава в ръцете на вилнеещата, неуправляема и отдадена на простотии ученическа тълпа вчера се наложи да публикувам под формата на коментар началото на нещо като разказ за неща, които са ме впечатлили във вчерашния ден; понеже имах малко свободно време през деня опитах да пиша на таблета си, а с него може да се пише (макар и доста бавно) само коментар, с него не мога да пиша направо вътре в блога си. Понеже започнатото там не можах да го довърша, сега тук отделно ще го препубликувам и ще добавя още нещичко; но тъй като има и един друг коментар, който ме предизвика да отговоря, ще сложа и него, така ще поставя и някои важни въпроси, заслужаващи по-сериозна дискусия: Анонимче каза: Учителите не трябва да забравят, че си остават просто служители на държавна заплата. Който плаща, той поръчва музиката, нали така? А плаща народа, нека получи желаното. Ангел Грънчаров каза: А какво, собствено, желае народът? И може ли народът като цяло да желае едно и също нещо? Или едни части на народа желаят едно, а други – съвсем друго? А интересът на народа може да се дефинира според мен ето как: пълноценно развитие на всяка една личност, създаване на условия за разгръщане на личностния потенциал на всяка една личност. Тоест да се реализира идеята за едно качествено образование. Ето как интересите на личността и общността съвпадат. Този, който плаща, трябва да създаде условия за изява на учителите. Апропо, да наричате учителите "държавни служители" е голяма обида за тях. Учителите са духовни мисионери, те са духовни водачи. Който учител допусне да се превърне в държавен служител, той е изменил на мисията и на задачата си. Такъв е дезертирал от призванието си. Той работи срещу интересите на възпитаниците си, а и срещу интересите на народа си. Понеже искам да напиша нещо, но съм с таблет, налага се да го напиша тук, като коментар в блога. Струва ми се интересно и затова бързам да го запиша. Отец Артур днес пак дойде в училището. Така се казва младият полски католически монах, с когото се запознах вчера. Оказа се, че манастирът им с намира до училището, на две минути път пеша! Чудесно е тази близост на две велики духовни институции – каквито са училището и църквата. Поговорихме си малко и той изяви желание да присъства "като ученик" (това специално го подчерта!) в моя час, много обичал философията и етиката. Напълно го разбирам, той е завършил философия и има нужда от среда, от общуване с философски мислещи хора. Аз също имам такава нужда. 36

Та отец Артур дойде в два мои часа днес, седеше на последния чин и най-внимателно слушаше. Когато веднъж учениците го помолиха да каже нещо, попитаха го какво мисли по един въпрос, той деликатно им обясни, че предпочита да слуша как те мислят, интересно му е това, сиреч, изобщо не злоупотреби с възможността да повлияе на учениците с думи. Или с проповед. Но присъствието му се усещаше и влияеше много благотворно на атмосферата в часа. Получи се доста хубав час. Много ученици се изказаха. Монахът внимателно слушаше и с усмивка ги насърчаваше да мислят и да говорят. Изказа се в този час само веднъж – когато стана дума за човешката съвест. Сподели разбиране за съвестта на някакво племе от Южна Америка, от Амазония. Тези диваци уподобявали съвестта с... триъгълник с остри ъгли, който се намира вътре в гърди ни. Когато човек направи нещо лошо, триъгълникът се завърта, наранява човека отвътре и той изпитва болка. Когато обаче човекът често почне да прави злини, триъгълникът започва да се върти бързо, тогава един вид той придобива тренинг – и вече не усеща болката. Сякаш съвестта е умряла. Интересно изказване направи отец Артур. И уместно. После ходихме заедно и в час по психология. Нямам време сега да пиша за него. Със свещеника дойдоха и трима 12-токласници, които, кой знае защо, чакаха в началото на часа пред вратата и ме помолиха да ги допусна в час, искали да присъстват в часа и обещаха да се държат съвсем прилично; те наистина много внимателно слушаха урока и обсъждането. Не знам точно защо пожелаха да дойдат (може и да е заради някое момиче?). Отец Артур по едно време си тръгна. Ето дотук съм писал на таблета (на места редактирах малко написаното и поправих някои грешки). Сега ще продължа накратко за да довърша разказа си. Този 9-ти клас, в който влязохме заедно с отец Артур, е доста шумен, те са учили миналата година като 8-ми клас в училището и психологическата обстановка в него е тежка. Масово учениците си приказват, разсеяни са и не се привикнали да се вслушват в това, което учителят говори; налага се много често да им се правят забележки. Като направиш забележки на една групичка бърборковци, от другата страна на стаята почват да бърборят други. Какво ли не опитвам за да потръгнат работите. Ето, вчера и монахът влезе с мен, и 3ма 12-токласници, аз обявих, че имаме гости, призовах да се държат прилично, вятър, след три минути се измориха да пазят приличие и пак започнаха да шумят. А в час по психология или по философия е съвсем невъзможно дисциплина и тишина да бъдат налагани по принудителен някакъв начин – просто се разваля обстановката и изчезва настроението. Без настроение – без подобаващата нагласа – не може да се води обсъждане по такива фини човешки, нравствени, психологически, философски теми. У учениците е налице някаква инерция, общо взето винаги в нашите училища учениците пазят приличие (или "тишина") под някакъв натиск – или поне в резултат на нескривано властно 37

доминиране от страна на учителя. Темата е голяма, само мимоходом отбелязвам това. На него ще се върна когато му дойде времето. Аз на всички мои ученици винаги казвам: ако няма нормална, т.е. приятна човешка обстановка в часа, в който спокойно и свободно всеки да може да се изкаже (и да бъде чут от другите), то никакво обсъждане не може да се проведе, часът по философия ще се провали. А за да има приятна обстановка всеки от класа трябва да спомогне и да допринесе - най-малкото като сам се държи подобаващо. В този 9-ти клас им бях обещал под формата на експеримент да въведем моята "точкова система" за оценяване на учениците, която обаче изисква някои сериозни промени най-вече в тяхното отношение към работата в часа. И най-вече за нея е потребна спокойна обстановка. Ако няма спокойна обстановка тогава никакво "либералничене" е невъзможно, тогава се връщаме към традиционната система на "преподаване-изпитване", когато вече не решаваш сам кога да се изявиш, да кажеш нещо и пр., а учителят обикновено решава това. При този втори вариант никакво свобода няма, а има един дирижиран авторитарно от учителя час. Те първоначално обещаха да положат усилия и да опитаме с "точковата система" (за да проверим дали ще проработи), но след като още в първите часове се видя, че много ученици се държат "по старому", аз развалих споразумението ни и даже изпитах няколко ученика, на двама, които отказаха да ми отговарят, се наложи да пиша дори двойки. И сега с интерес наблюдавах какво ще кажат. Като ги попитах имат ли въпроси, мълчаха, но този въпрос явно ги вълнуваше. След мое повторно поставяне на въпроса за обсъждане, те ми заявиха, че искали отново да опитаме да видим дали "точковата система" ще проработи. Аз се бях увлякъл в това обсъждане и на забелязах, че в това време някакви ученици започнали да правят... снимки на отец Артур с телефоните си. Той забелязал това. Нищо не им е казал, но те са продължили, най-вероятно са му се и хилили по съответния начин. В един момент монахът стана и си тръгна. Извини ми се и на вратата каза на тия същите ученици, които са го снимали: - И ви моля да изтриете снимките от телефоните си, които направихте! Само това каза. Аз в оня момент, признавам си, изобщо не загрях какво е станало. Помислих, че той просто се е сетил за някаква работа и му се е наложило да излезе. Не обърнах внимание на думите му за снимките и за телефона. После се замислих и осъзнах какво е станало. Един вид тия ученици успяха с поведението си фактически да... изгонят отец Артур от часа по психология в техния клас. Часът си продължи, взехме нова тема, оказва се, че по моето наблюдение много трудно ще проработи новата методология, за която аз ще пиша допълнително. И в тази връзка решавам да направя ето какво. Ще им поставя психологически казус за обсъждане и то на тема: ситуацията в нашия клас, как я възприемам, има ли надежда нещата да се про38

менят към добро. Заслужава си да се използват възможностите – все пак това са часове именно по психология! – та да се реши един важен и то практически психологически въпрос, един въпрос, имащ голямо практическо значение за самия клас. Забелязал съм, че учениците са отвратени от теоретизиране и от безкрайните обяснителни схеми, които учителите им налагат. Те са жадни да практически занимания, примерно за занимания по практическа психология. И в най-лошите класове ако се приложи нов, с практическа ориентация подход, ситуацията коренно се променя. Учениците много обичат подобен род занятия, особено когато са под формата на игра и на състезание. И те се отпускат и започват да играят с увлечение. Щом обаче учителят превключи на теоретизиране, интересът отново угасва. (Макар все пак може да се използва прехода и учениците нещичко теоретично да схванат – докато отегчението още не се появило.) Това ще го приложа съвсем скоро тия дни, ще им задам практическо занятие-състезание, ще ви кажа как е протекло. Не вярвам да бъда изненадан в очакването си, но трябва да се провери. Но е жалко, че нашите министерски програми, планове и инструкции са такива, в тях не просто акцентът е чисто теоретичен, в тях освен теоретизиране и безкрайни, сухи, наукообразни обяснения просто няма, нищо друго и различно просто не е предвидено. Това обяснява защо скуката и отегчението, отвращението на младите от ученето в училищата ни е направо поголовно, е направо масово. Просто предписваният, налаганият от системата подход не съответства на нагласите на младите, не отговаря също така и на техните нужди и потребности. Този "професорски подход" (министерските програми и планове се произвеждат от експерти, за които е характерно това бягство в теоретизирането – защото те са се откъснали изцяло от нуждите и интересите на "живия живот! – това теоретизиране е именно порок и дефект на въпросното "професорско мислене", ако можем да се изразим така. Да, обаче младите, учениците пък и студентите) общо взето нямат тази чисто теоретична настройка, този чисто теоретичен интерес им е направо предимно чужд. Тук засягам една от основните по моя преценка предпоставки за кризата в образователната ни система, за нейния тотален блокаж. По тази причина младите до такава степен са отвратени от ученето и от четенето – защото системата злоупотреби с този дидактичен, разсъдъчен и обяснителен уклон. Младите обаче имат стремеж да разбират, а не само да споделят натрапени им "единствено правилни" при това наукообразни обяснения; стремежът към разбиране задоволява една чисто човешка потребност от постигане на смисъла на нещата, това нещо (смисълът) голите теоретични обяснения съвсем не могат да го постигнат. В резултат: съзнанията на младите са вече тотално отчуждени и от ученето, и от обречените напъни на учителите си нещо да променят, и от училището, и от образованието, и от познанието, и от четенето, и от мисленето, и от всичко. Виновница за отчуждението на младите от поднасяния им тип "образование" (НЕобразование) е толкова порочната – сякаш е някаква стара блудница – ретроградна и анахронична образователна система. 39

Спирам дотук. Имам да пиша обещания документ, съдържащ проект с практическа насоченост, който смятам да представя и на институциите, но за него ми трябва повече време. Днес времето ми за писане изтече. Пренасям се на другата си работа – редактирането, подготовката за печат на мои предишни текстове. Животът е интересен и приятен когато минава в работа. Безделието не просто развращава човека, то го и деморализира. Пълно е със зли, с озлобени хора, които са се озлобили по причина на това, че с нищо позитивно не се занимават, по причина на това, че нищо смислено не правят. И злобата идва по причина на това, че се изпълват със завист спрямо ония, които въпреки всичко, въпреки тежестите и изпитанията продължават да работят. А работата изпълва човека с енергия, тя стимулира подема на творческия му дъх, умножава силите му, облагородява душата му, безбройни, неизчислими са нейните благотворни ефекти. Затова пожеланието ми към вас е едно: работете без да се щадите – и само тогава много ще спечелите! Който работи упорито и всеотдайно няма да се размине с успеха. И успехът му ще е истински – и заслужен. Да му мислят в този живот калпазаните и завистливите – не допускайте да бъдете като претенциозните и алчни калпазани! (За власт копнеят най-вече мързеливите и некадърните – щото властта е именно начин за незаслужена компенсация на личностната непълноценност!) Хубав ден, приятен уикенд ви желая! И до скоро.

Дискусията по най-необходимите, най-важните въпроси Препоръчвам ви да прочетете статията Бъдещето, за което не сме готови с автор Йовко Ламбрев. Защото е текст, който може да накара много хора да се замислят. И то да се замислят над най-важни въпроси. Да се замислят, както казваме обикновено, над "най-съдбовни" въпроси. За бъдещето, което идва, което ще дойде съвсем скоро. Бъдещето, което ще ни сполети. И което, така или иначе, заслужаваме. То бъдещето, от друга страна погледнато, зависи най-вече от нас самите. И прочие. Въпроси за обсъждане колкото щеш. Текстът провокира също така и към дискусии. Примерно ето един абзац от него, който провокира към такава една дискусия (давам само малък пример за нещо, което мен лично ме подразни – въпреки че това комай е единственият такъв момент; иначе основното чувство, което текстът породи у мен, е не просто на съгласие, но дори и на възхищение); та ето този откъс, в който именно има дразнещ мен лично момент: ... Комуникациите – свързаността, която от една страна в близко бъдеще ще ни тежи като осъзнаване, колко различни и разделени (и в напредъка си) сме хората по света, ще бъде и инструмент за глобални манипулации, но в същото време ще е силата на обикновените хора, които все повече ще бъдат равностоен фактор срещу медиите, политиците и големите корпорации. Интернет е най-важната ни сила и платформа за разпространение на знания. Образованието трябва да бъде голямата революция на утрешния ден. Трябва да върнем тежестта и авторитета на учителя, учения, знанието, науката. То става все по-достъпно и е престъпление към човечеството да допускаме да бъде замествано от псевдонаука, суеверия, религия или телевизия. Трябва да развием нулева толерантност към хора, с колекция от висши образования и дори научни степени, цитиращи Ванга или световни конспирации. А религията в най-добрия случай да бъде сведена до някоя далечна петостепенна характеристика на личността, но в никакъв случай основополагаща. Това пише Й.Ламбрев в иначе превъзходната си статия, която, повтарям, поставя много важни въпроси. Сложил е религията в един ред с поклонниците на Ванга и на световните конспирации. Един вид това показва, че я възприема като явление, родствено на тези последните. Което издава, че явно и като човек, и като автор, не е достатъчно навлязъл в интимната същина на нещото, наричано "религия". И го подценява прекалено. Което е грешка. Но все пак безгрешни хора няма. Дори и сред най-умните. Аз само ще подхвърля нещо за да се замислят малко повече над тия "проклети" и тъй непонятни им духовни феномени на живота ни хората с позитивна, с научна или технологично-техническа нагласа: ало, умът е нещо, което не е достатъчно за да се справяме с живота си; умът само съвсем не достига! Нещо повече, ако заложим 41

само на ума, умът е способен да поражда най-грозни и опасни чудовища; пополека със залагането само на ума. Порождение и творение на ума, примерно, е комунизмът. И много други опасни и противочовешки неща са породени от толкова самозабравилия се и самодоволен ум. Ако искаме да гледаме на нещата цялостно и дълбоко следва да отдадем длъжното и на другите, на останалите велики сили на човека. Примерно на чувствата. И най-вече на разума – и на вярата. Разум и ум са твърде различни неща. Да си разумен не е достатъчно да си просто умен. Толкова. Поставям ви задачка за мислене. А що е вярата – не бързайте да я обявявате за непълноценна, щото тя е точно такава от позицията на ума. И особено от позицията на самозабравилия се, на самодоволния от себе си ум. Вярата е нещо, без което животът губи смисъла си. Вярата ражда смисъла, органично свързан с мисълта. И то не на предвзетата и едноизмерна, а на богатата на многоизмерен смисъл мисъл. И това е задачка за мислене за ония, които си въобразяват, че превъзходно знаят що е вяра (и религия) – и при това без да са мислили достатъчно за тях. На тях явно им е достатъчно предубеждението, предразсъдъка. Който не разбира дълбоко и основателно що е вяра, той не може да разбере и що е разум. А пък разсъдък и разум, за ваша изненада ще кажа и това, съвсем не са едно и също нещо. Ум, разсъдък и интелект са едно и също нещо, това са три различни думи за означаване на едно и също нещо, но при тях изобщо не дръзвайте да поставяте разума. Интересно е, че хора, които ратуват за революционизиране на образованието, без капчица смущение показват пренебрежението си към духовни феномени, спрямо които очевидно просто не са образовани. Става дума за вярата и за религията. Много сериозен признак за най-основен недъг на образоваността на дадени иначе умни хора е пренебрежението им към вярата и религията. Пълно е с такива хора в наше време. Ако искат, нека да се замислят и над това: тяхната образованост е недъгава тъкмо защото включва като компонент и това нескривано пренебрежение към религията. И също така към философията. А това означава, че тяхната образованост е недъгава откъм липсата й на духовно прозрение. Или на прозрение за т.н. духовни феномени. Просто тия хора не разбират що е дух и що е духовност - и изобщо не изпитват никакви безпокойства по този повод. Те явно и не могат да изпитат такива безпокойства. Щото ако можеха щяха да ги изпитат. Щом слагат без замисляне религията към явления от рода на "поклонничеството спрямо Ванга" или към "световните конспирации", щом тия последните неща символизират "духовното" и религията за тях е "нещо като тях", те с това демонстрират крещящо неразбиране на тези т.н. духовни феномени. Бих препоръчал на такива хора, ако поне малко са се обезпокоили от това, което казвам, да прочетат като начало поне моята книжка със заглавие Човек и дух: опит за разбиране. (Има я и достъпна онлайн.) 42

Между другото (за да не схванат тази моя забележка като "хейтене" или като заяждане) не аз, а философът Имануел Кант нарича ученост като тяхната "циклопска". Що е циклоп знаят, вярвам. Еднооко чудовище. Липсва им на такива хора "второто око", това на духовното виждане. Има неща "аспекти", "измерения" и пр.) в този свят и живот, които са недостъпни за обикновеното познание и за науката. Науката и умът не могат всичко да познаят и да обяснят. Могат, но техните обяснения са недъгави. И крайно повърхностни. Не могат да навлязат в дълбината на проблемите. Затова който заложи само на тях много ще сбърка. Иска се и нещо друго – за да е човекът цялостно и пълноценно развит като личност. Затова по начало в университетите трябва студентите от всички специалности да учат поне философия – ама истинска, не менте (както е сега у нас). Религия може и да не учат, но философия е задължително. Ако искат да не придобият онази въпросната циклопска ученостна Имануел Кант. Тоест, да са абсолютно слепи за духовното. Бездуховният човек е твърде опасен. Аз лично не бих желал да живея в бъдеще, обитавано от предимно бездуховни – неразбиращи духа – хора. Страх ме е да живея в такова бъдеще. Защо казвам тия неща ли? Ами за да провокирам тия хора да се замислят поне малко. Да видят нещата и от един по-друг ъгъл. Техният ъгъл на виждане не е наймалкото единственият. Или универсалният. Ако искат де. Имат свобода. Но бягството от дискусия по тия проблеми не е разумно поведение. Толкоз. А иначе статията на Й.Ламбрев е чудесна. И сложените в нея видеа са много интересни. Препоръчвам ви всичко да изчетете и да изслушате най-внимателно. И на тази база хем ще се позамислите сериозно, хем може и да поговорим по други въпроси, пак свързани с онова бъдеще, което заслужаваме. Според това какви сме. Темата е чудесна. Спирам дотук. Хубава вечер на всички!

Смелостта да живеем със спасителната истина Днес имам малко повече време за писане (не съм днес на работа в училище) и затова ще се опитам да си довърша подетата тема – и да си изпълня най-сетне обещанието: да напиша под формата на доклад до институциите една поредица от конкретни предложения, които могат да спомогнат за излизане от безизходицата в образователната сфера или в нашите училища. Най-сетне беше приет новият "реформаторски" закон за училищното образование и сега всички чакат да се случи покрай него някакво чудо – е, мога да ви гарантирам, че такова чудо няма да се случи благодарение на закона, а агонията ще продължи. От закона подобни механично произлизащи чудеса няма как да се случат, щото прилагането на закона се прави от живи хора, със съответното съзнание и поведение; без промяна в съзнанието и поведението на прилагащите закона хора никаква смислена промяна не може да има. Между другото сега много хора са разочаровани от това, че не били приети (благодарение на депутатите от ГЕРБ) предложенията за по-задълбочено изучаване в училище на престъпленията на комунистите по време на полувековното им господство по българските земи. Аз също съм разочарован от това, но има и нещо друго: ами и да бяха приети то всъщност много зависи от убежденията на хората, които ще изпълняват съответната разрешителна или повеляваща клауза относно изучаването на престъпленията на комунистите; нима смятате, че комунист по убежденията си може да изпълни порядъчно такава една клауза? Едва ли, цяло чудо ще е да я изпълни. Аз пък никога не съм чакал законът специално да ми предпише такава една клауза и десетки години в часовете си по философия и гражданско образование съм поставял темата за престъпленията на комунистите, за тия ексцесии, за цялата тази бесовщина, която комунизмът и комунистите донесоха в клетото ни отечество. По същия начин може да се каже, че стои въпросът и с всички останали иновации, предписвани от реформаторският закон: даже и да е истина това, че този закон дава по-голяма свобода на учителите (нещо, в което аз не съм сигурен изобщо че е така), то е несъмнено, че ще има много учители, които, понеже сами не са привързани към свободата, просто няма как да се възползват от нея, ето, те няма да изпълнят наредбите на закона. Прочее, свободен не се става по нареждане или под някакъв натиск от страна на началството, свободен не се става насила, а пък свободата не се дава, нито пък се "отпуска". Свободата се взема. Свободолюбивите не чакат нареждания отгоре или заповед да се ползват от свободата си, за такива хора просто е невъзможно да не бъдат свободни, да не живеят със свободата си; е, какво излиза в такъв случай? Значи всичко зависи от нещо друго, от закона няма как да произтече автоматично така потребното ни съзнание за свобода, то трябва да се формира иначе. Ала без него нищо няма да стане – колкото и да е напредничав 44

или свободолюбив самият закон. Което, разбира се, не е така, законът, който приеха, изобщо не е свободолюбив (както, примерно, това се привидя на министъра на образованието и науката). Но да приемем, че законът е някаква крачка напред и то във вярната посока. Ала без усилия и подобаващо съзнание от тези, които ще прилагат и изпълняват закона едва ли ще се случи някакво чудо, примерно покрай волята ни законът да ни направи, да речем, посвободни. Или по-свободо-мислещи. Но е несъмнено, че движението трябва да бъде в тази посока: да почнем да си присвояваме колкото се може повече свобода. Да, свободата не се дава, тя се взема, тя се присвоява – и то без да искаш разрешения от началството за това доколко да благоволи да ти позволи да си свободен. По моето разбиране разковничето е в това: колкото се може повече хора, заети с образование, да възжелаят свободата така силно, че вече никой просто да не може да им я отнеме. Възможно ли е да стане това – и как то може да стане? Този според мен е главният въпрос. Чета тази сутрин ето този текст: Иван Господинов: Лекарството на ДЕОС за българското образование е "Свобода". Значи намериха се даже и граждански и политически организации, които ясно заявяват тази потребност на нашето време. Ето как изразяват своя възглед: ДЕОС има доверие на хората затова заставаме зад либерализиране на системата на образованието чрез създаването на механизми, с които да оставим инициативата в ръцете на родителите и учителите. Търсим самоуправление в образованието, свобода на гражданите сами да организират училищата си и сами създават професионалните си стандарти за образование. Ако дадем инструментите в ръцете на всеки от участниците в образователната система, тогава те ще се регулират сами един друг. Тогава също ще знаем кой носи отговорността за действията си. В момента всеки обвинява другия за провалите на системата – защото имаме единствено формални задължения и защото нито учителите, нито учениците, нито родителите имат някаква сила да прокарат собствените си идеи. На мен този момент ми се струва, че има възлово значение. Дори и законът да даде съответните права и да вмени съответните отговорности (което за този, пък макар и нов закон, не може да се каже че е налице) на участниците в процеса, ако те нямат настройката да поемат присърце тази своя решаваща всичко роля, то е очевидно, че законът тогава няма да бъде изпълнен. И, респективно, ако хората, участниците в реалния образователен или възпитателен процес имат подобаващото съзнание за свобода, за носене на същинските си отговорности, то тогава дори и законът да не ги принуждава да бъдат автентично свободни, то те, разбира се, няма начин да не се държат свободно, да не се ползват от прерогативите си, които ги имат "по идея", поради "естеството и същината на самата работа" – пък макар и не по закон. 45

Та мисълта ми е, че ние, участниците в реалния учебен, образователен и възпитателен процес, именно родителите, учителите, учениците вече имаме в основни линии достатъчно предпоставки за да положим нужните усилия за да стане тъй дълго чаканата промяна; която, прочее, няма как да стане ако ние самите не я направим – и то без да чакаме инструкции от висшестоящите властващи началства. Просто се искат повече хора с едно ново, по-различно и освободено съзнание и с едно по-изострено чувство за отговорност, което именно е присъщо на свободолюбивите хора. Нужни са ни, накратко казано, повече такива свободолюбиви хора – и сред учителите, и сред родителите, и сред учениците. И откъде, моля ви се, можем да ги вземем тия хора – ако ги нямаме в момента? Ето тук е най-тежкият проблем. Аз мисля, че трябва да започнем да ги създаваме тези хора: възпитателите най-напред трябва да бъдат възпитани. Учителите най-напред трябва да бъдат научени на свобода – и на свободолюбие. Превържат ли се към свободата, обикнат ли я, започнат ли да не могат да си представят живота без нея, тогава работите не само ще потръгнат, те ще станат и необратими. И същото ще се случи и с въпросната промяна. Тя ще стане непосредствена действителност само тогава, само при това условие. Ние, хората, правим всичко, нищо не става без нас, без нашите усилия. И цялата работа е найнапред да започнем да се учим в тази толкова прекрасна и вдъхновяваща "наука" – на свободата, на свободолюбието, на безрезервната отдаденост на свободата. Става дума по-скоро за изкуство, отколкото за "наука", употребих думата наука в подигравателен, в ироничен смисъл. Свободата трябва да се практикува, с нея трябва да се живее. Привикването към свободата, към живот в свобода, не е лесна работа. Но това нещо трябва да започне да се случва или да става най-напред не другаде, а тъкмо в нашите училища. И то от най-ранната детска възраст. Защото ние започваме да опорочаваме подхода си към децата още в тяхната най-ранна възраст – от първия момент, в който те имат контакт с учебно или образователно детско заведение (детска "ясла", детска градина). Потръгнат ли нещата в невярната посока иди ги оправяй след това. Ето в тази посока е моето предложение. Ще ми се да го напиша така, че да е хем въздействащо, хем да е кратко и удобно за четене, хем да е разбираемо, хем да е убедително (включително и дори най-вече за младите, за учениците, но също така и за мениджърите, за чиновниците от образователната институция, които в мнозинството си робуват на коренно различни представи за образование). Това последното, за робуването на други, устояли, традиционни представи за учене, за образование за училище изглежда е характерно не само за учителите, но и за останалите участници в процеса, а именно и за учениците, за младите. И също така и за техните родители. И младите, и техните родители са в някакъв смисъл опорочени, и техните съзнания, трябва да признаем, са изкривени – доколкото системата е оказала и върху тях своето 46

деструктивно въздействие. Съобразявайки се с всичко това, в крайна сметка успях да напиша следния "продукт": До всички учители, до дейците на образованието в България До всички ученици – от всички нива на образователната ни система До всички родители Копия за сведение: До проф. Т.Танев, Министър на образованието и науката; До г-жа И.Киркова, Началник на РИО-Пловдив Обръщение с предложения под формата на отворено писмо Уважаеми ученици, учители, родители, Искам да ви кажа нещо много важно. Моля да ме изслушате внимателно (за малко да кажа "Няма да повтарям!" – като оная смахната даскалица от сериала "Ало-ало"!). Предлагам на вашето внимание (и на обсъждане след това) една поредица от новости, които могат да спомогнат, по дълбокото ми убеждение, за възникването на една по-приемлива, по-поносима ситуация в нашите училища. Ето за какво става дума. Поне три проблема са се преплели в ужасно заплетено кълбо: нежеланието на младите да учат, прилагането на несъвременни подходи в обучението, пораждащи общо взето предимно скука и лошата дисциплина в часовете. Това, че огромната част младите, от учениците не обичат да учат, че са се отвратили от ученето и от това, което им се случва в училище, е добре известно на всички, нека да имаме добрината да го признаем като основен проблем. Защо е станало така, защо младите не обичат да учат е голяма тема. А може би причината е тази, че учителите са им налагали да учат по неподходящия начин? Може би има нещо сбъркано в утвърдилите се начини на преподаване – и на общуване между учители и ученици? Найвероятно е станало точно така. В крайна сметка знаете какво обикновено става в класните стаи, нали добре ви е позната обичайната картинка в тях? Има ли нужда да я описвам? Е, ще кажа нещичко. Учителите с титанични усилия се опитват поне нещичко "да наливат в главите на учениците" – и то при положение, че още Сократ е повтарял, че "Обучението е запалване на пламък, а не пълнене на съд". Да, главите на учениците не са... кофи, които трябвало да бъдат пълнени с прословутите "знания". Да не отваряме тук огромната тема за калпавите програми и планове, които натрапват на учителите и учениците чиновниците от образователното министерство. Факт е, че никой от министерството не се интересува от това какво мислят по тия въпроси учителите и учениците – парадоксално е, че нас, дето се занимаваме непосредствено с дейността, наречена учене, никой не ни пита за тава какво смятаме, че искаме да учим, 47

какво трябва да учим и пр. Най-вероятно по тези причини се и стигнало до плачевната ситуация в класните стаи: учениците слабо или изобщо не се интересуват от това, което трябва да учат; с огромно нежелание трябва поне да имитират, че все пак нещо, наподобяващо ученето, така или иначе се случва; учителите, крайно обезсърчени от бликащото отвсякъде нежелание за учене, казахме, се мъчат все пак на нещичко да ги научат и полагат направо титанични усилия в тази посока; много често, да не кажа непрекъснато и постоянно часът се превръща в нескриван тормоз и дори в нещо като „война на нерви” между ученици и учители, война за надмощие, за това кой ще дирижира положението; учителите се виждат принудени в тази крайно неподходяща атмосфера да дават на учениците си поне най-малкото, някакви основни сведения за предмета, които след това учениците се виждат принудени да зазубрят, да научават наизуст, без да влагат разбиране – и затова често повтарят като папагали разни "общи учени приказки", чиито смисъл не разбират (точно от такива пределно теоретични и откъснати от нуждите на живота сведения се състоят и официалните учебници на министерството). Разбира се понеже няма никакъв смисъл да се помнят такива неща, учениците се спасяват по контролни работи, тестове и изпити с преписване, ако изобщо нещо нашите ученици научават в училище то това е как по-изкусно и умело да преписват, направо факири са нашите ученици в това отношение. И тъй, в училищата ни се имитира учене и образование, но това, което става там, има съвсем далечно сходство със същинското учене и образование. Лошата дисциплина в часовете, в които учениците трябва да стоят не защото го искат или го смятат за полезно, а защото са задължени да стоят там по принуда, е съвсем естествена последица от всичкото това – и дисциплината няма да се подобри с увеличаването на натиска върху съзнанията и душите на учещите; не е този пътят да се реши този проблем. Картинката е ясна, няма смисъл да я описвам повече, тя е до болка позната на всички. Родителите все пак са доволни, че техните деца в училище все пак са под някакъв контрол и уж нещо правят, което, казахме, наподобява учене и образование – а не се скитат свободни и безделничещи по улиците. Факт е и това, че всички мерки по затягане на дисциплината и за въвеждане на насилствен, принудителен ред в класните стаи са неефикасни. И учителите, и системата като цяло признават своето безсилие нещичко да променят, с оглед да се постигне тъй желаният от всички обрат към добро. Напротив, нещата се влошават с всяка изминала година. Вече по моето виждане са станали нетърпими. "Хубавото" е това, че ние, българите, сме пословични търпеливци и можем изглежда всичко да изтърпим. Стискаме зъби и търпим. Тече безсмислен труд в училищата – и всички се заблуждават, че така може да продължава безкрайно. Няма нужда тук да ви обяснявам до какво води това, че човешкият фактор на живота в нашата бедна и многострадална държавица в една такава ситуация и система не само че не получава така потребната му подготовка за изпитанията на съвременния живот, но и че той 48

дегенерира в непростима степен. Качеството на образованието у нас е обидно ниско, толкова, че просто с пълно основание можем да заявим: това, което имаме, е не образование, а е НЕобразование, пълно е у нас с хора, зад чиито дипломи не стоят кой знае какви умения, качества или способности, образованието у нас, за жалост, е менте-образование. Е фалшиво, неистинско образование. Страшно е да се признае това, но трябва да имаме достойнството да го признаем. И какво трябва да се прави в такава една тежка ситуация? Да търпим безкрайно не е нещо, което да може да прилича на спасение. Проблемите си стоят, не можем да си крием безкрайно главите в пясъка – подобно на това, което правят щраусите. Учителите в мнозинството си не са доволни от своя труд – стига да не са загубили все още усета за достойнство и съзнанието за онази висока духовна мисия, която е същност на призванието на учителя. И учителите, и учениците, предполагам, не идват на училище сутрин с подобаващото вдъхновено настроение, напротив, духовете ни са посърнали. Да си учител или ученик в днешните условия е твърде стресиращо. Един писател (Дмитрий Биков), който практикува и учителстване именно с ученици, наскоро писа, че да учителстваш в училище в днешно време било нещо като занимание с екстремен вид спорт. Нищо чудно, от тази страна погледнато, и да издържаш ситуацията в училище, бидейки ученик, да е нещо, което наподобява героизма. Ето в тази връзка моите предложения за незабавна промяна на толкова тежката и непоносима направо ситуация. Смятам, че при желание ние самите, учениците и учителите, можем да положим усилия за да променим тежката ситуация към добро. Но това може да стане на принципно различна основа. От много неща, с които сме добре свикнали, трябва да се откажем без съжаление; длъжни сме да ги изхвърлим на боклука като непотребни. Ще си позволя, за прегледност, да подредя основните моменти в предложението си с точки и подточки: 1. Промяна на атмосферата в часа Трябва с общи усилия да направим така, че обстановката в часовете да не е напрегната, напротив, да е съвсем спокойна, всички да се чувстват превъзходно, в съвсем свободна и дори бих казал вдъхновена обстановка учител и ученици заедно да изследват проблемите, да обсъждат, да споделят мисли, да се изслушват внимателно и с разбиране, да има подходяща диалогична настройка. Всеки смело да може да казва какво мисли – без да бъде прекъсван, без да чувства каквото и да било неудобство. Така се учи, в такава обстановка ученето има смисъл и е продуктивно. Всичко друго е имитация на учене и на образование. Учениците – а те именно са учещите – спокойно да задават всякакви въпроси и заедно с учителя да търсят отговорите. А не учителят да им дава всичко наготово – и тогава всичко неизбежно се обезсмисля. Смисълът се появява едва тогава когато знанието се ражда в 49

този продуктивен изследователски и свободен дебат, чрез който се осъществява процеса на познанието и ученето. Добре де, а как може да се появи тази толкова човечна атмосфера и обстановка? Мираж ли е това, каква е тази утопия? Нещо такова може ли да се случи в нашите училища, където изнервени и дори психясали учители и ученици се надпреварват в колкото се може поубедително демонстриране на неврозите и на психозите си? Аз лично смятам, че такава потребна и дължима обстановка в класните стаи е възможна. Тя и сега се случва в някои отделни училища и класове, при някои учители, имащи по-различен подход. Ясно е обаче, че с външен натиск всички ученици няма как да бъдат принудени да се държат прилично и подобаващо. Трябва по съвършено друг начин да се постигне желания благотворен ефект. Ето една мярка, която ми се струва подходяща: а.) Обстановката в часа следва да е грижа на самия клас, на учениците, на личностите, които го съставят Основната тежест по поддържането на реда и атмосферата в часа следва да падне върху самите ученици, върху тяхната общност. Разбира се, учителят може да им помага, но за въдворяването на ред и на „дисциплина” той не следва да е повече единствен и самотен войн. Самият клас – като общност от хора или група – следва да изнамери начини да се справи с поведението на ония ученици, които пречат на работата, на ученето, които развалят спокойната обстановка. Положението в класа трябва много задълбочено да се обсъжда с помощта на учителя, на класния ръководител, с помощта също така и на родителите. Да, родителите също трябва да играят голяма роля за подобряване на положението в тази посока. Без помощта на родителите тук едва ли нещо може да се постигне. И съм убеден, че учениците, родителите им и учителите, в едно свободно и демократично обсъждане ще успеят да изнамерят ония мерки, които са ефективни и работещи. Във всеки клас може да са оригинални тия мерки или подходи за справяне с проблема. Не бива да се мисли, че е напразно изразходвано онова време, което е било „изхабено” за да се решава този проблем с възцаряването на подходяща, на подобаваща и на спокойна, благоприятна за истинско учене обстановка. А в такава една обстановка да се учи, убеден съм скоро ще го откриете, е изключително приятно занимание. Да, ученето е нещо най-приятно и дори забавно ако се прави по подходящия начин и в подходящата обстановка. Но в ненормална обстановка да се учи е просто невъзможно. И тогава, казахме, се стига до добре познатото ни имитиране на учене и на образование. Аз искам да подхвърля тук една идея, много ми е интересно как ще ви прозвучи: б.) Трябва към всеки в класа да се отнасяме като към свободна, суверенна и отговорна личност, имаща достойнство 50

И държаща на достойнството си. Оня, който се държи недостойно или накърнява достойнството на друг човек (било учител, било ученик, било какъвто и да е друг), прави нещо нередно и следва да бъде най-малкото порицан. Ако започнем един към друг да се отнасяме като към личности, ситуацията ще почне непременно да се променя. На никого не можем да наложим нещо против волята му, той трябва да бъде убеден, че е за негово добро да промени нещо в мисленето или в поведението си. С провинилите се трябва много да се разговаря – с оглед да им се помогне да осъзнаят грешката си. Няма друг начин за това освен разговорите. Но не учителят или дори директорът, примерно, да мъмри провинилия се ученик, а и неговите съученици следва да проявят своето критично личностно отношение към неговото деяние. Обикновено учителят мъмри провинилия се, а пък съучениците му мълчат и гледат сеир. И дори се радват на провала му. Никой негов съученик не смее да се обади за да не бъде изтълкувано изказването му като подмазване спрямо учителя. Е, трябва нещата да се променят така, че всеки ученик, всеки, който е свидетел на неправомерното деяние, всеки от класа смело, без задръжки да може да каже какво мисли, как оценява постъпката на провинилия се. Когато човек греши, той го прави защото живее с илюзията, че и така може да се прави, сиреч, той не съзнава грешката си именно като грешка, той си мисли, че грешка няма, че е прав, всичко е правилно, че „и така може” и пр. Та значи трябва да му помогнем да развенчае в съзнанието си тази илюзия и да успее да осъзнае грешката си именно като грешка. Това може да стане само с проявата на личностно отношение към него от страна на целия клас, на всички личности, образуващи класа. Много е мощно това влияние от страна на групата и то следва да бъде овладяно и насочено към постигане на позитивни цели. (В момента то е насочено към постигане на разрушителни, деструктивни цели.) Провинилият се трябва да разбере, че бидейки личност има пълното право да прави каквото иска, но за сметка на това трябва да има добрината да поеме пълната отговорност за поведението си. Свободата съдържа в себе си и този момент на поемане на цялата отговорност. У нас понеже ни поставят в условия да не чувстваме свободата си, дори и да не можем да разполагаме с нея, по тази причина постоянно шикалкавим по нашенски маниер с поемането на отговорността. Там, където има струпване на маса от несвободни хора, от хора, които правят всичко по нежелание и по принуда, там цари атмосфера на пълна безотговорност, там никой за нищо не може да бъде държан отговорен. Разбирате ли в какво се свежда и изразява "хватката": отговорност се появява само като следствие от признаването ни за свободни. Щом сме свободни сами да решаваме какво трябва да правим, едва на тази почва вече ще се породи и съзнанието ни за отговорност. Пусни го един човек да прави какво иска, остави го да бъде свободен – и тогава той ще си покаже... цялата магария! И ще покаже колко изобщо струва като личност. Докато сме несвободни ние освен че сме безотговор51

ни, сме и безлични. Личност в собствения смисъл има там, където има свобода, а свободата и отговорността, казахме, вървят ръка за ръка. Това са най-елементарни неща, които обаче у нас се тотално сгрешени в рамките на непризнаващата свободата административна система на образование, на която всички ние – и учители, и ученици, и родители, и гражданите като цяло – сме жертви. Нашата образователна система, непризнавайки и недопускайки свободата на всички (и залагайки на несвободата, на принудата, на насилието), неумолимо довежда до добре познатите ни плачевни резултати, а именно: пълно е с безлични, несамостоятелни и безотговорни хора у нас, пълно е с хора, които не уважават както своята, така и чуждата личност, масово у нас не се зачитат и най-елементарните човешки права, у нас затова и цари пълно беззаконие, затова у нас също така просперират именно най-наглите, арогантните, безскрупулните, аморалните и пр. Да не пропусна да кажа и това: там, където няма свобода (и свободен избор), там няма и не може да има и морал; хората стават аморални, очебийно безнравствени когато са привикнали да живеят в условия на несвобода. И така (темата е огромна и затова минавам по-нататък, простете за тия обяснения, но ми се струват че са необходими за да се постигне верния смисъл на нещата) в съответствие с току-що казаното по необходимост стигаме до следното: в.) Който съгреши, прояви безотговорност, накърни интересите на другите трябва да привикне да отговаря Трябва да бъде принуден да поеме цялата отговорност за стореното. За да привикнем да поемаме отговорност се иска да има и момент на принуда, поне в самото начало. По тази причина предлагам да се задвижи такъв един механизъм за "общностна принуда" чрез г.) Създаването във всеки клас на т.н. "съдебни комитети" Това са изборни органи, които ще подлагат на най-внимателно обсъждане поведението на всички съгрешили, на всички, които са накърнили нечие достойнство или са нарушили нечии права или интереси. Обстановката на безотговорност ни е научила да живеем с чувството за безнаказаност, което още повече засилва анархията. Когато човек прави нещо нередно и добре знае, че никой няма особено да се развълнува поради това или пък да посмее да му търси отговорност за стореното, това съзнание за безнаказаност вече е предпоставка този човек да почне да си прави каквото иска – без изобщо за нещо да му пука. Е, тази порочна тенденция трябва да бъде спряна, следва да бъде пресечена. "Съдебните комитети" ще сторят това. Пред "съдебния комитет" ще бъде изправен всеки, който си е позволил да наруши благоприличието, да потъпче нечие достойнство или да допусне поведение, влизащо в противоречие с коренните интереси на индивидите, съставящи общността (класа). Там той ще бъде "съден", да, същото, което се 52

прави пред съда, ще бъде направено и тук, ще се проведе нещо като "съдебен процес", с "адвокати" (защитници), свидетели, "съдии", "прокурори" и пр. В "съдебния комитет" освен избрани "длъжностни лица" и назначени от тях защитници и пр. могат да участват всички, които желаят, за които разнищването на казуса представлява някакъв интерес, има дължимия смисъл. Подхвърлям тази идея за създаването на тези "съдебни комитети" за обсъждане, тя не е мое оригинално изобретение, признавам, че съм я взаимствал от книгата на проф. Яков Хехт "Демократичното образование". За да заработят тия "съдебни комитети" – с които съгрешилите ще си имат доста сериозни главоболия! – ще се наложи всеки клас да си създаде и специален д.) "Дневник за поведението" или "Журнал за произшествията" Или на инцидентите; както искате го наречете иначе. Работата е там, че всяка проява на нередно поведение или всяко провинение трябва да бъде документално регистрирано. Този дневник може да бъде приложение към дневника на класа, нещо като тетрадка или свитък, в който да бъдат вписвани всички нередни прояви на ученици – в час или извън него. Чупене на чинове, прозорци, столове и какво ли не – всички ще бъде вписвано в този опис на произшествията. Там също така трябва да се вписват и имената на хората, които са присъствали на подлежащата на осъждане проява, т.е. хората, които са свидетели. Те ще свидетелстват вече пред "съдебния комитет", който, примерно, може да се свиква веднъж на един месец или на две седмици (според нуждите, понякога може да се свиква и екстрено, ако проблемите го налагат). В работата на "съдебните комитети" по необходимост трябва да участват и класните ръководители, и учители, но водещата роля в тях следва да играят ученици с авторитет, които имат безукорно поведение и на тази база и моралното основание да бъдат съдници на деянията на провинилите се. Смисълът на този орган е: всеки ученик да се убеди на основата на личен опит, че не е безобидно нещо да накърняваш правата и интересите на други личности. И да бъде пресечена атмосферата на пълна безнаказаност и безотговорност. Щом искаме да се ползваме от плодовете на свободата трябва да привикнем да практикуваме тази същата свобода в класните стаи. Да спомогне за личностното развитие на младите в тази най-съществе-на посока, а именно за формирането на подобаващото за свободния човек съзнание и самосъзнание за свобода е най-отго-ворната задача и мисия на съвременното училище, на училището в съвременното демократично общество. Нищо друго да не научат младите хора в училище, но само в тази посока, именно развитието на тяхното съзнание за суверенитет на личността, за правата на индивидуалността и за отговорностите на свободата и т.н. да постигнат някакъв напредък, е вече предостатъчно, макар че на тази база, според степента на развитост на съзнанието и самосъзнанието за свободата младите ще привикнат постепенно да берат най-добри плодове в своето бъдещо личностно 53

развитие. А сега да минем върху другата голяма област, в която трябва и могат да настъпят сериозни и принципни промени: 2.Съвременни подходи в отношенията учител-ученик и в преподаването Много неща са сбъркани в нашите представи и в тази област. И те трябва да бъдат без жал хвърлени на боклука. Казахме, че според съвременните разбирания за обучение и образование знанието следва да се ражда в съзнанията на младите – в един процес на равноправно и динамично сътрудничество между учители и ученици. Учителите и учениците са партньори в търсенето на истината. Учителят няма право да поднася някакви чужди и безразлични ни "единствено-правилни истини" и мисли и то в готов, в "смлян" вид, както това обикновено се прави. Учебният процес е изследователски и творчески процес на търсене на истината, той е едно изпълнено с неочаквани обрати приключение и дори авантюра, която не може да се движи по предварителни зададени лабиринти или алгоритми. Ученето е най-фина духовна дейност, която не може да се прави с неподходящи "сечива" или "инструменти". От много неща трябва да се откажем без съжаления. Главното е учениците да бъдат поставени в условия, благоприятни за разгръщане на творческия потенциал на тяхното мислене, ум и душа; всичко друго е вече подробност, това е най-главното. Да мислиш със собствения си ум, да търсиш, да изследваш, да направиш така, че душата ти да почне да ражда идеи и оригинални мисли е най-естествения начин за протичане на един автентичен обучителен или образователен процес или процес на учене; ученето е търсене и изследване, тук е разковничето. Ето тези неща следва да започнем да ги практикуваме всеки ден – с оглед да започнем да се пристрастяваме към тях. А за тази цел следва да се отвратим от голяма част от това, което сме правили досега. Примерно нека да започнем оттук: а.) Познанието е решаване на проблеми Има също така и проблеми, които са дори нерешими. Но е най-важното те да бъдат осъзнати именно като проблеми. Проблемите са загадки, които следва да бъдат разбулени или разнищени. Проблематизирането на съществуващото е началото на мисленето, оттук се заражда онзи велик импулс, свързан с познанието и изследването, тук се ражда също така и удивлението, което именно ще ни води по пътя на познанието и търсенето. В час трябва да се породят нужните условия в душата да се появи този душевен поврат, тази нова ориентация към търсенето на някакви ефикасни решения на загадките, които изпълват съществуването ни. В час учениците споделят всичко онова, което са успели да постигнат със свои сили в етапа на самостоятелното търсене и осмисляне на проблемите. В час се прави 54

нужното с помощна на учителя някои проблеми да стигнат до съзнанието на учениците и да се настанят там. Учителят, казахме, нищо не преподава и дава наготово, а само подтиква и насърчава съзнанията към осъзнаването на проблемите. Веднъж като проблемът се укорени в съзнанието, на тази база той там трябва да преживее онази лична одисея, благодарение на която всеки млад човек трябва да приложи силата на своя интелектуален и духовен потенциал – с оглед да опита да реши проблема напълно самостоятелно. Та значи етапът на самостоятелното осмисляне (в дома) е най-главният и дори решаващият. След това всеки в учебния час споделя с другите какво е успял да постигне със собствени сили, до какви изводи е стигнал, какви резултати е постигнал. Колкото повече оригинални предложения се поставят на обсъждане, толкова по-интересен ще бъде часът. Ония ученици, които не са имали нужната настройка и не са направили кой знае какво в етапа на самостоятелното осмисляне, ще имат възможност чрез вслушване в изказванията на своите съученици също така да навлязат в проблемите. Понеже учениците имат различни интереси и много предмети за учене, съвсем естествено е, че някои ще бъдат по-активни в даден час, други – по-па-сивни. Едни ще са положили съответните усилия да решат проблемите, други няма да са положили никакви усилия. Във връзка с това се налага да се приложи б.) Нов подход в оценяването на знанията Когато ученика го изпитват той, разбира се, е стресиран и е под голямо напрежение. Това не спомага за свободната изява на мисълта и на личността му. Оценките, знаем, имат и репресивна функция, на която много учители с остаряло мислене или поради безсилие са принудени да залагат: страхът от двойките (доколкото изобщо съществува все още) може да е някакъв стимул за учене, но не е този начинът в съвременни условия учениците да постигнат някакви смислени успехи или постижения. По тази причина примерно може да се приложи следната "точкова система", която е особено подходяща за изучаване на хуманитарни учебни предмети, в частност философските такива. Тя се свежда до това, че – учениците сами решават кога да се изявят, кога да се включат в обсъждането; никой няма да бъде изпитван без да го желае; – при това положение всеки се изказва напълно спокойно и свободно, без да мисли за оценки, за наказания, за грешки, за награди и пр.; – които ученици допринесат най-много за изясняването на въпросите и проблемите по време на обсъждането, в края на часа ще получат най-много точки (примерно 3), които по-малко са допринесли, ще получат 2 точки или 1, който нищо не е допринесъл, но е слушал внимателно, той ще се изяви другия път, тогава ще се отчете напредъкът му, сега обаче няма да получи нищо; – темите се обединяват в цикли (поредици), примерно за 7-8 учебни часа се обособява един цикъл, в края на цикъла всеки ученик, според събра55

ните през часовете точки ще получи и съответната оценка, примерно 6, 5, 4 и пр. Който е събрал, да речем, 10 и повече точки, ще получи 6-ца, който е събрал, да речем, 7-9 т. - 5-ца, 4-6 т. ще получи 4-ка, който има само 3 т. ще получи, да речем, 3-ка; който не е събрал дори 3 т., ще има двойка; – тази "точкова система" си има и предимства, и недостатъци, но нищо не пречи с нея да бъде експериментирано в различните класове за да се разбере до какви резултати ще доведе; – разбира се, това може да стане ако класът с пълен консенсус (няма нито един против) е съгласен да опитат с нея. Може, разбира се, и други начини на оценяване да бъдат измислени. Примерно следва да се заложи на принципа на свободата и на доброволността: сам решавай кога да се изявиш и да бъдеш изпитан. Ако, примерно, за един месец всеки ученик следва да има поне една оценка по даден предмет, той нека сам да решава кога да се изяви и да пожелае да бъде изпитан. (При "точковата система" обаче ти се налага по-често да бъдеш активен, а не само веднъж, както е с обикновеното оценяване с оценка.) Ако дадени ученици не са се възползвали от правото си да се изявят когато решат е са чакали последния момент тогава може поради много желаещи да се окаже, че няма време кога да бъдат изпитани в час и ще се наложи да им бъде писана "автоматична двойка". Ето по този начин те ще бъдат насърчени да се ползват от свободата си в един позитивен смисъл – и също така навреме. Разбира се, в часовете могат да бъдат прилагани какви ли не в.) Съвременни начини за обсъждане на проблемите Примерно игри, състезания между отбори със задаване на въпроси и даване на отговори, обсъждания в малки групи и много други такива нови начини за протичане на часа – каквито съвременната психология ни е дала в изобилие. Такива "разчупени форми" са много приятни на учениците понеже им позволяват да развиват у себе си полемични умения, да си партнират в групата, да възпитават у себе си ценни качества като търпимост към различното разбиране, внимателно изслушване на другия, спокойна изява, зачитането на различностите и т.н. Поради краткост (текстът стана прекалено дълъг) ми се налага да ускоря темпа на движение към завършека, ето по тази причина нека да преминем към нещо крайно полемично и дори провокационно, а именно 3. Свободна посещаемост на часовете Зная добре, че това нещо звучи крайно анархистично. Как така който иска да влиза в час, а който не иска – да не влиза? Ще настане пълна анархия. Не че "неизвинените отсъствия" с нещо помагат де, но поне живеем с илюзия56

та, че нещо правим за да натикаме учениците в класните стаи и да ги държим там, нищо че някои от тях сякаш побесняват. Разбра се, че тия мерки не помагат. Учениците си купуват за 50 стотинки извинителни медицински бележки – а учителите се преструват, че вярват, че са "истински" и им извиняват отсъствията. Добре, а питам: какъв е смисълът някакъв ученик, който изобщо няма никакво желание да учи, да бъде натикан в класната стая по принуда и да се чуди с какви простотии да си убие скуката? И, разбира се, точно такива ученици най-много пречат на ония ученици, които, примерно, знаят добре за какво ходят на училище, за какво има смисъл да ходи човек на училище. Е, какво да се прави при това положение? Изходът е един: свободната посещаемост на часовете. Но как така, нали това не е разрешено от правилниците? Аз лично смятам, че нищо добро не може да се постигне чрез отнемане на свободата на когото и да било, камо ли пък на младите, на учениците. Насила хубост не става – го е казал мъдрият ни народ. Но ние се правим на изоглавени и си мислим, че можем на инат нещо до постигнем. А с инат до добро също не се стига. Свободата обаче винаги е благодатна. Ето как ще се опитам да ви убедя, че тази мярка е крайно време да бъде приложена поне експериментално. Вярно, има някои рискове, но "онзи, които не обича риска, се страхува от свободата" (думи на Симон Дьо Бовоар), да, който се страхува от рисковете се отказва от свободата. а.) Учениците и сега имат правото да излизат по време на час Примерно "по нужда", нали така? И учителят великодушно ги пуска и след това дебне с часовника кога ще благоволи да се върне ученикът в час. Е, какво толкова ще се случи ако учителят заяви, че всеки ученик има правото без да дава никакви обяснения на учителя да излиза от класната стая, стига да го прави без да смущава с нещо работата; и да се връща в класната стая когато сам реши. Е, някой може и да не се върне. Трябва ли да му пишем "неизвинено отсъствие" тогава – ако не е благоволил да се върне? Ами да, но какъв е ефектът – и смисълът? Дайте да поразсъждаваме заедно. б.) Когато ученикът се върне не за друго, а защото го е страх Страх го е да не би учителят да се сети че не се е върнал и да му отмъсти за волността като му пише неизвинено отсъствие. Но в този случай цялата работа се е обезсмислила: страхът не е добър регулатор, на страха трябва да престанем да залагаме; не е модерен този подход. Пък и добре се знае, че има ученици, които вече не се плашат от абсолютно нищо. Тях точно с нищо не можеш да ги уплашиш. Нито с двойки, нито с отсъствия, нито с мъмрене, нито с викане на родителите. Пълно безсилие изпитва институцията пред поведението на такива безотговорни ученици, които поради чувството за безнаказаност наистина вече не се страхуват от нищо. Те не се страхуват от 57

нищо, но също така нанасят и ужасни поражения на ония ученици, които знаят за какво ходят в училище, които се стараят да се развиват като личности в него. Ето това е непростимо: да пречат, да вредят на другите. Със себе си имаш правото да постъпваш както искаш, но на интересите на други хора нямаш право да вредиш. Но има нещо, което може да накара злосторниците да се замислят и то е в.) Пораждане на чувство за отговорност Нека да не се върне ученикът този час. Голяма работа че го е нямало. Нали той добре умее "да е тялом в час, а духом да го няма"? Та значи какво се е променило като наистина го е нямало? Нищо не се е променило. Да, обаче този ученик може и утре да бъде съблазнен от тъй сладкия и много коварен обаче плод на свободата: е, нека и в следващия час да постъпи пак така. Нека да привикне да идва в час само в началото на часа (колкото да не му пишат "неизвинено отсъствие") и след това да се измъква тихомълком от класната стая. Нека да го прави 3-4-5 пъти поред, да предположим. Да, обаче в един момент той вероятно ще се досети, че по този начин ще пропусне много учебен материал и в крайна сметка ще получи двойка. (Ако прилагаме "точкова система" непременно ще си получи двойката. Иначе пак няма да му се изплъзне проклетата двойка.) Добре, смятате ли, че този човек ще привикне на пълната безотговорност и цялата учебна година ще си пропилее като не стои в часовете, примерно, по математика? Няма ли да му прищрака в един момент в акъла, че по този начин той се обрича на незавидно бъдеще: пълен провал по този учебен предмет и, респективно, съвсем реалната вероятност да повтаря класа? Аз мисля, че дотам изобщо няма да се стигне и в един момент г.) "Бягащите от час" ученици сами ще се върнат Но вече ще стоят в час защото са осъзнали, че е крайно глупаво да си навличаш такива излишни беди, проблеми и главоболия. Е, сега вече те ще стоят в час по съвършено други причини – и тогава стоенето им в час ще има вече позитивен смисъл. И поведението им в час ще бъде вече друго. Има ли я свободата, се поражда и нейната спътница – отговорността. Много е просто това. Интересно е, че тъй учените министерски чиновници от образователното министерство изобщо не осъзнават изглежда тия толкова прости неща. д.) Ако тия неща се практикуват от по-ранна детска възраст То тогава в по-горните класове учениците съвсем ясно ще съзнават простите неща, които не са по силите на многоучените министерски чиновници, не изморяващи се да изобретяват все по-нови инструкции за „затягане” на 58

дисциплината в час – и то предимно с какви ли не забрани. Примерно изобретиха наредба в час учениците да нямат на разположение мобилни устройства ("телефони"), въпреки че процес на учене без ползване на интернет в днешни условия е трудно да си го представим изобщо. е.) Добре де, тия ученици, които не са в час, къде ще бъдат, кой ще се грижи за тях? Какво ще правят, кой ще ги контролира, няма ли да стане някаква беля, няма ли родителите да ни обвинят, че не контролираме децата им, че "училището-забавачница" не си изпълнява "основната функция"? Може да се помисли къде да идат тия ученици и какво да правят. Примерно може да се измисли нещо като "читална зала" или "зала за самоподготовка", примерно (ако в училището няма библиотека). Може да идат, да допуснем, в час по друг предмет и с друг клас (и дори друг учител), където, примерно, им е поинтересно – или са изостанали в подготовката и затова са загрижени за положението си по този предмет. Младите, учениците ще измислят с какво да се занимават. Може просто да постоят на чист въздух и да съберат сили за следващия час. Няма лошо и в това. Да се поразходят малко в градината на училището. Да поседнат на пейка и да помислят, да останат насаме със себе си. Аз и в това не виждам нищо лошо. В това да се практикува свободата по моето разбиране няма нищо лошо, напротив, чудесно е. Превъзходно е даже! Нека да привикват младите със свободата. Училището не трябва да е остров на несвободата в нашия така или иначе все пак свободен живот. Не съзнавате ли колко е алогично и неприемливо точно училището да е нещо като остров на несвободата в нашия все по-свободен и освобождаващ се демократичен свят?! Много неща в днешното българско училище са аномалия или анахронизъм, останал от уж отдавна изминали времена. То трябва да се модернизира и да приеме ония новости, които животът изисква от него. Крайно време е това да бъде направено. Не може да се чака нещата да се случат без нас – или покрой нашата воля. Ние сме тези, които трябва да извършим промените. Съвременността ни зове да си изпълним дълга. Простете, че ми се наложи да напиша толкова безобразно дълъг текст. Исках всичко да обясня възможно най-понятно. Та да се разбере от всички. Знам, че е неприятно да се четат такива дълги текстове. Които при това следва и да се осмислят. Четенето и ученето са "голяма беля" или "мъка" обаче само за ония, които не обичат да мислят. И на които им е безразлично всичко. На ония, които са се примирили с всичко. Които са обръгнали на всичко. И които могат да понесат всичко. Нека ние да не бъдем повече като тях. Нека да опитаме да се променим. Не е лесно, вероятно – за мнозина. Но нищо не ни пречи да опитаме. Благословени са ония, които не проявяват слабост и малодушие, които не 59

дезертират, които не са мекушави, ония, които са привикнали да се борят – за да променят света. Промяната в света започва от промяната вътре в нас самите. Ще заживеем в един по-добър свят само ако самите ние станем подобри. И по-истински. А истината е тази, която ни прави свободни – по думите на Спасителя. Крайно време е да отхвърлим без жал всичко лъжливо, що опорочава и съсипва живота ни – и да добием смелостта да заживеем със спасителната истина. 6 октомври 2015 г. Пловдив

С уважение: (подпис)

Лудост ли е да си мислиш, че точно ти ще оправиш света? Във връзка със съобщеното в публикацията със заглавие Изпратих своята жалба до институциите във връзка с нарушения около назначенията на учители в държавните училища на Пловдив преди няколко дена от Комисията по защита от дискриминация получих официално писмо, чието фотокопие също публикувам – едва днес. Работата е там, че изтича времето за отговор на това писмо – в 7-дневен отговор трябва да отговоря с оглед да запълня допуснатите пропуски в своя сигнал до КЗД. Всъщност трябва да реша дали изобщо да отговарям, дали да задвижа процедура в КЗД по така визирания казус – или да се откажа, един вид да простя на тези длъжностни лица (директори на училища), които наистина си позволиха да ме подложат на унизително дискриминационно отношение по време на "кампанията" за назначаване на учители по философия и гражданско образование в доста училища в Пловдив. В пет пловдивски училища кандидатствах, и в петте училища моята кандидатура за учителско място беше по най-груб начин отхвърлена, с което на 100% беше проявено дискриминационно отношение към мен, моята кандидатура по единодушното мнение на тия администратори беше оценена като "неблагонадеждна", и то на основанието на очевидно дискриминационни мотиви (включително и с политическа насоченост). Нарушени, незачетени бяха моите преподавателски права, оказа се, че на основата на съвсем незаконни мотиви и съображения аз фактически бях лишен от преподавателски права, моето човешко и конституционно право на труд беше потъпкано. И какво да правя сега, да си затворя очите, да си замълча - или да въпреки неудобствата и рисковете все пак да предизвикам разглеждане на казуса в Комисията по защита от дискриминация? По този въпрос трябва да взема решение днес, най-късно утре – и евентуално да подготвя исканата от мен с това писмо документация. Не мога да намеря други ощетени от явния произвол кандидатствали лица, също учители, нямам връзка с тия хора, та евентуално те да се присъединят към жалбата ми. А е известно, че в Образцова математическа гимназия, примерно, за учител по философия и гражданско образование беше назначено политически ангажирано лице, беше назначен един партиен функционер на партия АТАКА, бивш заместник-кмет на район в гр. Пловдив, при пълното игнориране на каквито и да било сериозни критерии за избор на по-добрия кандидат. Ако и аз си замълча, то крещящите злоупотреби в тази област ще продължат необезпокоявано от нищо и от никой – ние, българите, както е известно, много мърморим и недоволстваме, но нищо реално и конкретно не правим за да бъдат спрени зулумите и нарушенията на самозабравилите се, на загубилите всякакъв срам властници. Ако се жалвам, ако продължа да настоявам тази процедура в КЗД да бъде задвижена, понеже ще има прецедент, че някой се е противопоставил на безобразията в тази сфера. Не че 61

директорите на училища ще бъдат уплашени или смутени, но поне, изглежда, съм длъжен да им дам един урок – да разберат, че има хора, които държим злоупотребите у нас да престанат и малко по малко да започнем да живеем в правова държава. Да, изглежда съм длъжен да направя поне това – да им дам такъв урок. Ако не го сторя сам ще се презирам за проявеното малодушие. Интересно е, че аз, гражданинът, съм загрижен за тия неща, но на ръководителите на образователната институция в държавата и в град Пловдив явно изобщо не им пука за нищо – никаква реакция на сигнала си (изпратен и до Министъра на образованието и науката) от страна на МОН и РИО-Пловдив нямам и едва ли такава ще има. Да, на тях явно за нищо не им пука – освен за това да си получават колкото се може по-дълго заплатите и да топлят колкото се може по-дълго меките си кресла; тази, очевидно, е единствената им грижа. Е, аз като български гражданин пък не съм съгласен нещата да продължават по този начин. И ще трябва да сторя онова, към което ме призовава моя човешки и граждански дълг. И моят нравствен дълг, моето съзнание за нравствен дълг ме призовава да сторя изискващото се. Дори и само за това да изнеса поне един урок на самозабравилите се властници си струва, нали така? А на мен като учител по философия и гражданско образование тази, всъщност, ми е и работата – да изнасям разни уроци по тия проблеми. Безразлично кому да изнасям тия уроци, работата ми е да изнасям, дето се казва, тия уроци. Понеже съвестно си гледам, сами виждате това, работата – и по тази причина съм станал нещо като "трън в очите" или като "черна овца" в очите на въпросните самозабравили се властници-администратори от образователната сфера, които като един и до един виждат в мое лице нещо като "народен враг", "злодей", който е толкова лош и опасен, че не трябва да бъде допускан да работи в нито едно държавно училище; да, точно така, в такава светлина ме виждат на 100% тия въпросните самозабравили се властници и администратори, ето, имам вече доказателства в тази посока. Тъй че ще бъде грозна капитулация от моя страна да се откажа да си търся потъпканите права. Значи избор явно нямам: длъжен съм да изпълня предписанията на КЗД и да им изпратя исканата от мен информация. Това, прочее, е специализирана работа за адвокат или за правист, аз сам едва ли мога да я свърша правилно, но изобщо нямам възможност да мисля за наемане на такъв: в крайна сметка все пак бях нает на работа в едно училище извън Пловдив, до което се пътува с часове, и то на най-мизерна заплата, бях приет и назначен там просто защото там нямаше друг кандидат – това също потвърждава тезата ми за дискриминационно отношение към мен (ако имаше друг кандидат, какъвто и да е той, разбира се тогава аз нямаше да бъда назначен!). Нямам финансовата възможност да търся услуги на адвокат, ето, ще кажа и това: за половин месец работа в това училище получих възнаграждение от 130 лева (чисто), това са пари, които комай няма да ми стигнат само за да мога да си платя билетите за пътуване до града, в който се намира 62

училището ми. (Тия пари за билети се връщат от училището, но постфактум, след като вече си ги платил.) Тъй че за правна помощ от специалист аз в случая не мога да претендирам. Ще си блъскам главата сам. Днес ще отделя време за да решавам главно този проблем – писането на изложение до КЗД. Макар да имам и предаване в Пловдивската обществена телевизия днес от 11 часа, най-добре е преди предаването, т.е. след написването на този постинг да сядам веднага да пиша изложението до КЗД. Затуй спирам това писание – за да започвам ново. Така тече животът при мен. Който си търси правата и се бори срещу рецидивите на крайно безчовечната образователна система и нейните самозабравили се и самодоволни герои си навлича ред неудобства, беди и главоболия. Затуй учителският народ масово си мълчи, не за друго. Като си мълчиш няма да станеш трън в очите на властващите и ще се наместиш и ти на трапезата. Като се оплакваш и се бориш с безобразията ставаш неизбежно като като мен – отвсякъде гонен, преследван, недопускан, остракиран, обявен за нещо като дисидент спрямо системата, осмиван, подиграван, обиждан по какви ли не начини, скитащ по тази причина по съдебните зали за да си търси правата (четвърта година вече водя непрекъснати съдебни дела срещу самозабравили се образователни администратори, подложили ме на недопустими репресии в нашето уж толкова демократично и европейско отечество и време!). Затова, не за друго, останалият народ си мълчи и ми гледа сеира – и ми се чуди на акъла. Тоа пък Грънчаров може ли да е толкова прост и луд да си мисли, че точно той ще оправи света?! Уж се смята за философ, па е по-прост даже и от нас, щот ний знаем, че светът един човек нема да го оправи, а той не знае даже това! Нека да си чупи главата тогава щом е толкоз прост, а ние за разлика от него сме хитри и оправни: себе си да оправим, пък на света и на държавата – майната им! Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Няма да ви съветвам да се опитвате и вие да бъдете що-годе достойни граждани, щото сами виждате, че това означава да ви съветвам и вие като мен да си навличате какви ли не неприятности, беди и главоболия. Затуй: мълчете си, трайте си, кротувайте си, блаженствайте, тарикатствайте, навирайте се около властниците, подмазвайте им се, подлизурствайте неуморно, ето, избори идат, врете се и вие около наперените кандидати за власт, може некое топло местенце и вам да бъде отредено или отпуснато! Слушкайте – за да папкате! Колкото повече слушкате, толкова по-сито ще папкате! То впрочем вие тия неща си ги знаете сами де, що ли си губя времето да ви ги напомням? Вие ги знаете по-добре от мен, а най-важното е, че стриктно ги следвате, похвала за това заслужавате, и овации даже! А на България – майната й на България! Важното е ний да се наврем дет е келепира!

Всички, които бяха на "Титаник", бяха все здрави Имам малко време преди тръгване на работа, да напиша все пак нещичко в своя дневник. Преди малко по повод на реплика на един "западнофоб" – пълно е напоследък с такива хора, които все мърморят, че, видите ли, Западът ни бил виновен за всичко! – ми се наложи да му напиша следния коментар, ето, слагам го и тук: На Запад мнозинството от човеците не само че не са роби, но и презират робството; у нас е наопаки... Тази е голямата разлика между Запада и нас. На нея се дължат и огромните постижения на Запада; тази е причината и за нашата нищета, бедност и мизерия. Да видим какво ще ми отговори – ако изобщо ми отговори де. Забелязал съм, че тия хора обикновено не мислят, те всичко си знаят и по тази причина не им се налага да мислят. И затова друго не правят освен да повтарят заучени фрази, в които са налице клишетата и догмите, на които робуват. За работата си като учител в новото училище, в което работя (то е извън Пловдив и до него ми се налага да пътувам с часове!) дали да пиша нещо днес? Работата тече, има интересни случки и преживелици, но за тях сега няма да пиша. Учителстването в съвременните условия, в днешните училища е нещо като занимание с екстремен вид спорт (по думите на Дмитрий Биков, поет, телевизионен водещ, писател, но също така и учител именно в училище!) – и усещането за това често се появява. Толкова е тежко, че на моменти учителят, който съвестно се мъчи да си работи работата, се отчайва и му се приисква да захвърли всичко и да се откаже, такива мисли идват и на човек като мен, който е работил десетки години в училище и е видял какво ли не. В такъв един момент срещам отец Артур, монахът от католическия манастир наблизо до училището, заговаряме се, споделям му разочарованието си. А той ме поглежда и ми казва: – Разбирам те напълно. Но помисли и за учениците, които много ще съжаляват ако си тръгнеш. Има и такива. И зя тях си струва човек да прави нужното да издържи. Казвайки ми това този човек ми помогна и ето, в следващите дни пък нещата потръгват, даже на моменти и на учениците, и на мен ни е много приятно в часовете, работата потръгва. Много ми помага присъствието на отец Артур наоколо, както и разговорите ми с него. Той се опитва да помага с каквото може. Примерно предлага чудесни инициативи, да речем, да се образува група от ученици, които да направят театрална постановка, която след това да представим пред гражданите. Или да се създаде кръжок по вероучение. Аз лично съм съгласен да се запиша в такъв кръжок, да участвам в него, но не като водещ, а като "ученик". Приятно е да се общува с духовен човек като отец Артур. И забелязвам, че и на учениците е приятно да общуват с него. Примерно оня ден се заговорихме за нещо и той ми казва следното (стана дума за 64

здравето, отец Артур черпеше с бонбони в учителската стая защото имал имен ден): – Ангел, един човек ми пожела късмет, а не здраве, както обикновено се пожелава у вас. И ми обясни следното: всички, които бяха на "Титаник", нали бяха все здрави? Смеем се на това остроумие. И се отваря философска тема, по която можем да говорим с часове. Отец Артур е философ не само по образование, но и по дух. И в тази връзка в един момент добавя: – Между другото когато тръгнал "Титаник" на първото са плаване през океана на борда му били написали: "Даже и Бог не може да потопи този кораб!". Чувал ли си за това? Под влияние на масоните най-вероятно е било написано така. Страшно нещо е да се самозабрави човек. Това, че водя свой дневник, в който пиша за ония неща, които са ме впечатлили и развълнували, се приема различно от хората. И от учениците също. Но има ученици, които понякога ми споделят, че били чели нещо и то им се било видяло интересно. Блогът ми участва по някакъв начин в обучението по философия и гражданско образование, което предлагам на учениците ми. Все пак живеем в модерни времена. Новостите не бива да бъдат гледани с лошо око. Напротив, трябва да се експериментира постоянно. Между другото това, което написах наскоро, именно документът, съдържащ моите предложения за незабавна промяна в образователната сфера, т.е. обръщението ми до всички учители, ученици, родители се чете от колеги в училището и вече имам някои отзиви, предстои обсъждането на предложенията на заседание на методическото обединение "Хуманитарни науки". В институциите (РИО и МОН) едва ли ще обърнат някакво внимание на тия предложения, но ето, "отдолу", има известен насърчителен отзвук. Което е наистина обнадеждаващо. В ПГЕЕ-Пловдив не беше така. Там изцяло липсваше какъвто и да е диалог. Всяко мое предложение непогрешимото ръководство го приемаше "на нож". Нито едно мое предложение в тази посока не беше изобщо подложено на обсъждане. Хората ги беше толкова страх, че даже не смееха да дойдат в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ. Този клуб съществуваше близо 10 години, имаше времена на разцвет, но той беше задушен след като се възцари въпросното непогрешимо ръководство. Замислям се дали да не предложа и в сегашното училище да създадем такъв дискусионен клуб - място за среща и за обмяна на идеи най-вече на самите ученици. Още от днес ще им съобщя за тази идея. Интересно ми е как тя ще бъде възприета. Навсякъде, където съм бил учител или преподавател – примерно в ПУ "П.Хилендарски" още преди 1989 г. и също така в ПГЕЕ-Плов-див (прословутия ТЕТ "Ленин") – винаги съм създавал дискусионен клуб. Ще опитам да го създам и тук. Трябва да ставам да се приготвям за работа. Предстои ми близо два часа път с автобуси и пеша до работното ми място. Впрочем, напоследък пътувам с един колега с личния му автомобил. Това намалява времето, необходимо за пътуване. Тъй че желая ви хубав ден! Чао и до скоро! 65

До родителите на един „проблемен клас“ Тия дни предстои да се проведе родителска среща в училището, в което работя. Аз лично много обичам да разговарям с родителите особено от т.н. „проблемни класове“, падам си по такива дискусии и често съм участвал в такива родителски срещи, но този път, за жалост, по обективни причини не мога да присъствам и участвам. А все пак искам да кажа на родителите как аз виждам ситуацията. В един момент ми хрумна да напиша на родителите нещо като „писмо“; е, седнах и току-що написах това писмо; ето го, публикувам го в блога с надеждата, че то може да помогне с нещичко и на други родители и учители дори, които се намират в аналогична тежка ситуация: Писмо до родителите от 9 клас от техния учител по психология Уважаеми родители! Възпрепятстван съм (въпреки желанието ми) и не мога да присъствам на родителската среща във вторник. Но имам желание да ви кажа някои важни според мен неща. По тази причина помолих класната ръководителка гжа К. да доведе до вашето знание това мое писмено обръщение. В 9 … клас по моето възприятие е възникнала изключително тежка психологическа и нравствена обстановка, спрямо която следва да се вземат спешни мерки – та да бъде поправена най-скоро. В това отношение много можете да спомогнете вие, родителите на учениците. Без вашето активно участие и съдействие ситуацията едва ли може да бъде променена. В часовете при 9 … клас обстановката е много напрегната, шумно е, твърде много ученици си позволяват да не обръщат никакво внимание на това, което преподавателят казва и прави, приказват си със съседите, „забавляват” се, играят си с джиесемите, не пишат в тетрадката или изобщо нямат тетрадка, позволяват си невъзпитано, грубо, арогантно отношение към преподавателя, провикват се за каквото им скимне, иначе казано, предизвикателно нарушават основни норми на човешкото общуване. Кои именно конкретни ученици имат най-голям принос за такова едно разваляне на обстановката в класа г-жа К. ще ви съобщи, но особено неприятното е, че и в класа като цяло липсва какъвто и да било опит за противодействие на такова едно поведение от страна на пасивното мнозинство от учениците. Личи си, че има и сериозни ученици, на които тази ненормална обстановка им е крайно неприятна, но те са незначително малцинство и не смеят нищичко да кажат на злосторниците, развалящи атмосферата в класа. Разбира се, в такава една обстановка е невъзможно да се води пълноценен учебен процес; ясно е, че трябва да се направи всичко, че психологическата обстановка в класа да се промени по коренен начин и то в най-кратко време. Позволявам си да ви призова най-активно да въздействате на вашите деца за това щото те не само да променят собственото си поведение и дър66

жание в час в позитивна посока, но и също така самите те да се активизират и да проявят някакви инициативи с оглед оздравяването на обстановката в часовете. Разбира се, ние, учителите, ще направим зависещото от нас, но трябва да ви уведомя като специалист в областта на психологията, че ние чудеса съвсем не умеем да правим, не всичко е по нашите сили, без подкрепа от страна на родителите и на самите ученици положителна промяна в класа не може да настъпи. От това положение, излишно е да казвам, но все пак ще го кажа, най-ощетени са тъкмо самите ученици, най-много ще пострадат техните интереси. Нашето желание е вашите деца да получат колкото се може покачествено образование, ние сме готови да им помогнем за това, истината обаче е, че главната отговорност за всичко пада именно върху самите ученици – и върху вас, техните родители. Вярвам, че казаното на тази родителска среща не само от мен, но и от други учители ще ви обезпокои сериозно, което е добра предпоставка заедно, с общи усилия, да променим ситуацията към добро, та да се случи тъй желания от всички поврат от зло към добро. Учениците от класа добре знаят, че моето желание е в часовете по психология да има най-приятна, спокойна и човечна обстановка, която именно е най-благоприятното условие те да имат напредък в усвояването на учебния материал – и най-вече в развиването на своите собствени личности, в развиването на своите ценни качества и способности. За жалост всичките ми опити да възникне такава една обстановка до този момент се провалят тъкмо поради възникналата в класа крайно тежка психологическа и нравствена обстановка; до този момент усилията ми в посока на промяна на неблагоприятната обстановка по обясними причини не са довели до съществен резултат. Моето разбиране е, че самите ученици трябва да поемат главната отговорност за промяната към добро в обстановката в класа. Учителят може да им съдейства за всичко, но не той трябва да бъде двигателят, а двигателят трябва да е най-вече цялата общност от ученици в класа – и също така всеки отделен ученик може да допринесе много, разбира се, най-напред като внесе корекции в собственото си съзнание и поведение. За да бъдат активирани учениците за полагане на усилия в тази посока трябва да им помогнете вие, техните родители. Ако родителите не полагат всекидневни усилия в тази посока, а именно да контролират поведението на своите деца в училище, да са наясно как техните деца се държат в час, ако не са загрижени за всичкото това, има съвсем реалната опасност положението да бъде изпуснато от контрол, а последиците от това, повтарям, ще са за сметка най-вече на самите ученици, ще пострадат техните коренни интереси, ще пострада тяхното образование, обучение и личностно развитие. Ще пострада в крайна сметка тяхното бъдеще. Много често в очите на родителя неговото дете е „най-доброто”, а виновни за неговите провинения са било обстоятелствата, било някой друг, примерно… учителите. Трябва обаче да имате предвид, че вашите деца се държат по един начин в дома, а много често по съвсем друг начин в училище. 67

Винаги се получава така, че групата, класът, в който ситуацията се е влошила, влияе крайно негативно на по-слабите в психично отношение ученици, те се поддават на лошо влияние от страна на групата и се държат твърде неадекватно в такава една злотворна обстановка. Вземете предвид и това обстоятелство. Много често то не се съзнава и по тази причина възникват излишни конфликти. Нека заедно – ученици, родители, учители, училищна администрация – да направим всичко нужно за това щото и в 9 … клас съвсем скоро да настъпи една благоприятна промяна към добро. Поговорете най-сериозно и отговорно с вашето дете, изслушайте го, опитайте се да му въздействате със силата на своя авторитет да осъзнае вината и грешките си и да внесе на тази основа корекции в поведението си в час. Този е начинът да се повлияе на един човек в положителна посока – чрез най-човечни разговори, с доброжелателност, с убеждаване. Трябва да направите нужното децата ви да си признаят вината и грешките и да започнат да полагат усилия за промяна в съзнанието и в поведението си. Уверен съм, че при добро желание от страна на всички – а ние, учителите, имаме това желание непрекъснато, постоянно! – промяната към добро ще настъпи съвсем скоро. Ще стане непременно така по причина на това, че всичко зависи в крайна сметка от нас, не от някой друг, а само и единствено от нас самите. Всичко в този живот зависи от нашето съзнание и от нашето лично отношение към нещата. Най-напред всеки трябва да промени нещо вътре в себе си, трябва да има доблестта да признае истината за реалното състояние, трябва също така да се вслуша най-внимателно в това, което говори собствената му съвест, трябва да има достойнството да признае и собствената си вина, а на тази основа вече повратът към добро е вече неизбежен. Това сякаш е главното, което исках да ви кажа. Моля да ме извините ако бях прекалено обстоятелствен или многословен. Темата е голяма, много съжалявам, че не мога да участвам в дискусията по време на родителската среща, но се надявам с това мое писмо да съм спомогнал поне малко проблемите да бъдат правилно поставени и съвсем скоро решени. Каквото друго мога да направя в тази посока съм готов да го сторя непременно и най-добросъвестно, на С уважение: Ангел Грънчаров, учител по философия

Истинските неща се раждат по съвсем естествен начин Станах тия дни член на СБУ – Синдикат на българските учители. Никога до този момент не съм бил в тази организация, повече от 20 години съм бил член на синдикат "Образование" към "Подкрепа" (с известни прекъсвания, когато бях "самосиндикален", но влязох в синдиката на "Подкрепа" още през 1990 г. И миналата година (2014-та) през май бях... изключен от синдиката на организирано от неговата ръководителка (името й е Камелия Стоянова, тя също така е пръв помощник-директор на училището!) в ПГЕЕ-Пловдив събрание тип "народен съд" с оглед да е по-удобно на работодателката, на директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова да ме уволни от същото това училище, представяте ли си що за мерзост е това?! На 10 май ми спретват събрание тип "народен съд", изключват ме, а на 19 май ми беше издадена заповед за уволнение - давате ли си сметка какво означава това?! По този начин на приятелката на въпросната "синдикалистка" не й се наложи да преодолява т.н. по закон "синдикална защита", да иска разрешение от синдиката за уволнението ми, синдиката да се затруднява да дава такова разрешение, а така е значително по-лесно: изключват те, хоп, голямо е облекчението на работодателката да те уволни, защо да се затруднява с разни там досадни процедури за "синдикална защита". А "провинението" ми, използвано като претекст за изгонването ми от синдиката е сюблимно тъпо: тоя Грънчаров си и позволи да напише открито писмо до др. Тренчев, в което се жалва от нашата директорка – и по този начин "уронва" престижа на училището! :-) Смешна работа! Тъпа работа е тази! Подла работа е тази! Същинска мерзавщина е това. Тече вече втора година от тия знаменателни събития, а възмущението и обидата ми от преживяната несправедливост не намаляват. Разказвам вчера тия неща на синдикалния лидер, на когото предадох заявлението за встъпване в синдиката СБУ. Той ми заявява, че това изобщо не го учудва, той знаел и други такива истории, това била обичайната практика на другарите синдикалисти от "Подкрепа" – навсякъде те защищавали... работодателите, а не служителите, не работниците! Давате ли си сметка какво значи пък това?! Синдикат, който се е превърнал в нещо като "синдикална бухалка" на работодателите – използвана, за да бъдат нанасяни удари на самите работещи! Аз такова чудо не зная да има някъде по света. Не, такова нещо не може да има някъде по света, просто е даже непредставимо. А у нас го има, вижда се, аз не съм единственият, подложен на такъв тип разправа. Това било обичайна практика. Разказани ми бяха и други такива случаи. Сетих се като станах тази сутрин за тази многопоказателна история защото преди да се събудя сънувах... сън на тази същата тема. Сънувам, представяте ли си, нещо като митинг, който се провежда пред... сградата на ПУ, старата сграда, има доста хора и на митинга говори някакъв синдикален лидер, с неразпознаваемо за мен лице (в съня ми става дума). Аз слушах 69

празнословието му и в един момент, като свърши той, поисках думата. Таман започнах да говоря и забелязвам, че сред публиката настъпи мигновено брожение, някои възмутени от първите ми думи тръгнаха да си вървят, а пък другите започнаха силно да боботят, да приказват нещо, да не ме слушат, да ми пречат да кажа каквото и да било. Някаква другарка съвсем до мен си извадила, представяте ли си, джиесема и крещи ли крещи на най-висок глас. Вглеждам се в нея и разпознавам в нейно лице една адаптивна другарка от някогашната катедра "Марксизъм-ленинизъм" в ПУ, която успя да устои на всички бури на демокрацията и още се подвизава в ПУ като "нова, по модерно мислеща учена дама"! Питам я: защо крещиш толкова, искам нещо да кажа, пречиш ми. А тя се разкрещя в ухото ми: – Няма нищо да кажеш! Няма да ти позволя нищо да кажеш! Такива като теб нямат право да говорят! Само ние ще говорим! Ти ще мълчиш! Не си заслужил да говориш! Я го виж ти, ще иска да ми говори той! Няма да ти позволим нищо да кажеш. Нашият сплотен колектив - повтарям, сплотен колектив! – не иска да те чуе. Ние те мразим от все сърце! Повтарям – от все сърце! И така ми се сляха тия картини в съня, че другарката от катедрата по "Марксизъм-ленинизъм" за миг се преобрази в една учителстваща дама на преклонна пенсионерска възраст, която е нещо като водачка на настроенията срещу мен – и в подкрепа на любимата директорка на въпросния сплотен колектив! Като видях на сън разяреното й лице, аз се уплаших... и се събудих! Страшен кошмар, виждате, сънувах тази заран, преди събуждане. За мен наистина е най-неприятното нещо когато искам нещо важно да кажа, разни другарки и другари да ми пречат, да крещят и то така, че да не мога даже да си чуя собствения глас. Често в живота съм бил в подобна ситуация, ето, сега даже я сънувах. Очевидно неправдата и несправедливостта страшно много ме възмущават. Изпитвам душевен потрес от тях. По тази причина не спирам да се боря срещу тях. И срещу ония, които без капчица съжаление си позволяват да правят и неправди, и несправедливости, и гаври с личности, и всичко. Особено мерзско е това да постъпваш така срещу дадени личности, а в същото време да се тупаш по гърдите че си бил, да речем, не само "синдикалист", не само че си бил "вярващ в Бога", но и дори, представяте ли си, да крещиш че си бил дори... "истински християнин"!!! Давате ли си сметка какво означава пък това?! Вчера имах цял един свободен час, в който си разговаряхме с моя нов приятел отец Артур, францискански монах в мъжкия католически манастир “Св. Максимилиян Колбе” в гр. Раковски. По всякакви, по какви ли не теми разговаряме с него. Чудесни разговори водим с него, той е много добър събеседник. От него научавам много неща. Той също с интерес слуша това, което аз му казвам. Даже продължава да влиза в мои часове, да сяда на последния чин и да се държи "като ученик", иска само да слуша. А отецът има философско образование и пълните преподавателски права! Поляк е, аз вече съм писал за него. На моменти си мисля, че от него ще стане чудесен учител по филосо70

фия в това училище – ако, примерно, аз скоро овакантя учителското място, което заемам в момента: в случай, че Върховният съд (където в момента е съдебното дяло за моето уволнение) реши окончателно да отмени заповедта за моето уволнение от ПГЕЕ-Пловдив. Представяте ли си, в българско училище францискански монах да стане преподавател по философия – защо не, той има пълните за това права?! Най-малкото е много оригинално. Аз познавам безчет бивши партийни секретари, които са учители по философия на младите – защо те да могат, а отецът да не може да бъде учител?! На какво основание? При това партийните секретари навремето бяха последователи на "научно-атеистичната" комунистическа бесовщина, сега, предполагам, са найгорещи привърженици на кагебисткото "православие" (какъвто, предполагам, е новият учител по философия в ОМГ-Пловдив, горещ фен и активист на АТАКА, да им е жив и здрав, да води философията още много години!). Те да могат да преподават философия в български училища, а толкова образованият, възпитан, излъчващ една чиста духовност отец Артур да не може?! Но у нас, казахме, всичко може, защо да не може пък това?! За какви неща си разговаряме с отеца аз тук, разбира се, не мога да пиша. Не е правилно да пиша. По всякакви теми си разговаряме, предимно по човешки, духовни и философски въпроси разговаряме. И по психологически, нравствени въпроси много разговаряме. Ние двамата с отец Артур вече, така или иначе, създадохме Философския дискусионен клуб в моето ново училище! Преди няколко дни и една ученичка беше с нас на нашия разговор и участва активно в него. И един друг учител беше на този разговор в ритуалната зала. (Но си излезе по-рано че беше ангажиран, имаше час.) Тъй че Клубът се роди съвсем по естествен начин, без даже на нас двамата с отец Артур да ни е хрумвало, че това, което правим, е раждане на такъв един Клуб. Но се оказва е така. Така се раждат най-истинските неща на този свят – и в този живот. По естествен, непринуден начин, т.е. напълно свободно. Този е верният начин. С отец Артур се разбираме от половин дума. Иначе той много добре говори български език, със съвсем лек, почти незабележим полски акцент. Владее чудесно и английски език. Поканил съм го в предаването си по Пловдивската обществена телевизия, но още не ми е отговорил дали е получил разрешение от игумена за участието си. Той ми говори за неща, които е видял и преживял, аз – също. Той ми казва силно впечатляващи ме неща за Полша и за Африка (където е бил мисионер), аз му казвам за неща, които съм видял и преживял тук, в България – и в Русия, където съм бил студент преди много, много години. Много например се впечатли от това, че нашият любим премиер си позволява постоянно да нарича Бог... "Началника", много смешно му стана като чу това. Явно го впечатли това, че нашият бабаит се самовъзприема за нещо като... римски папа, над който стои само "Началникът". Даже римският папа не би си помислил нещо такова, въпреки че "Началника" е тъкмо по неговото ведомство, така да се рече. Все пак римските папи са директни наслед71

ници на Свети Апостол Петър. А Бойко какъв е? Абе голема работа ни е он, да ни е жив и здрав! :-) Утре съм в София, живот и здраве да е само. Днешният ден ще отдам на работа по издателските ми дела. Мога да съобщя, че сборник, посветен на 200-годишнината от раждането на Сьорен Киркегор и на научна конференция, проведена в Киев по този повод, с международно участие ще бъде издаден тук, в България, с моето активно участие; тия дни довършваме и решаваме последните предпечатни проблеми по книгата с колегите от Киев. Работя активно и по подготовката за печат на книгата ми със заглавие "Реформа на НЕобразованието". А днес ми се налага да си подготвям и словото, което ще произнеса на награждаването ми утре с наградата "Георги Марков" за хуманност за 2015 г. Мисля по този въпрос, но писмено изказване едва ли ще правя. Предпочитам да заложа на живата импровизация. Няма да изменям на себе си. Също и на дискусията по проблемите на университетското образование ще се изкажа, живот и здраве да е, без да съм си писал предварително изказването. Постфактум да го преведа в писмен вид може, но предварително да го напиша и да го чета там някак не е в моя стил. Хубав ден ви желая! Бъдете верни на собствения си стил и не подражавайте на други хора – щото това е отказ от своята личност. Това мисля мога да ви пожелая, а, какво ще кажете, става ли? Е, пожелах го вече. И да не става, го написах. Чао и до скоро!

ЗА КОНТАКТИ: Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg