Ангел Грънчаров
РЕВОЛЮЦИЯТА В УЧИЛИЩЕ Накратко за новата парадигма на образованието
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.
Приложение на списание HUMANUS ISSN 2367-6027 (Print) ISSN 2367-6078 (Online) © Ангел Грънчаров Декември, 2015 г. 2
СЪДЪРЖАНИЕ: Идея за един принципно различен начин за организация на живота в училище…………………………………………………………………………..….4 Кога ще престанем да безделничим?…………………………………………..5 Дойде време прокудената свобода триумфално да се завърне в училищата на България……………………………………………………………….....8 Започва нещо като училищна революция, предстои цялостна промяна на самата парадигма на образованието…………………………………………17
3
Идея за един принципно различен начин за организация на живота в училище
От няколко дни мисля за една нова идея, свързана с принципно нов подход при организацията на учебния процес в училищата. Свежда се до предложение за отпадане на т.н. "учебни часове", за принципно друг начин на организация на учебното време. Часовете и звънците тероризират учениците, ученето е духовна и умствена дейност, която не може да бъде провеждана под диктата на този вечен дефицит на време – и на абсурдното циркулиране и галопиране на децата от час в час, от предмет в предмет. Това е страшен терор върху съзнанията им и води до обезсмислянето на цялата учебна дейност. Тази е една от причините младите да са толкова отвратени от ученето – и от училището. Има друг начин за организиране на учебното време, в него основна роля следва да играе свободния избор на ученика. Когато има вътрешна потребност ученикът ще учи истински ефективно по този или онзи предмет, а това е изцяло индивидуално. Няма как цял един клас, цяла една група едновременно да имат такава една вътрешна потребност. Цяло чудо е ако имат. Обикновено нямат и не могат да имат. По тази причина следва да отпаднат не само учебните часове, но и учебните класове. Индивидът следва да е водещото. Та по тази принципно нова "система" на организация на живота в училище ще пиша тия дни. И ще го изпра4
тя като предложение до МОН, а най-вече до всички учители и ученици. И до родителите също – непременно. Щото тъкмо ние, родителите, учениците, учителите и гражданите сме главният фактор, а не чиновниците от образователното ведомство. Ние следва да решаваме всичко. От нас следва да идват и инициативите за промяна. От нас трябва да зависи всичко. Стига сме спали, стига сме чакали неизвестно какво, давайте да се размърдаме малко! Хубав ден ви желая. Сега бързам за училище, нямам време повече да пиша. Бъдете здрави!
Кога ще престанем да безделничим? Три идеи ме вдъхновяват в последните дни, тъй да се рече, три са намеренията ми за писане: първо, твърдо съм решен в писмен вид да изложа разбиранията, предмет на курса по мислене, по творческо мислене; на второ място, вчера обявих, че съзнанието ми е обзето от Идея за принципно различен начин за организация на живота в училище и дадох дори обещание в най-скоро време да реализирам, да изпълня хрумването си; на трето място също така дадох обещание за пиша за вредното влияние на порнографията върху съзнанията на младите, на юношите (виж: Превърнали ли сме се в роби на греха, даваме ли си сметка за тиранията на плътта и на порока?) и даже вече имах уводно в тази тема предаване по Пловдивската обществена телевизия, но намерението ми е да представя в писмен вид разбирането си, с оглед то да е удобно за ползване от повече хора. Вече на четвърто място ми хрумна да създам нещо като библиотека или като поредица от свитъци, в която в съвсем кратък вид, до 15-20 или наймного 30 странички да издавам свои популярни разработки по най-важни предимно за младите хора теми и проблеми от рода на изброените по-горе. Даже ми хрумва да преработя по този начин някои стари мои книги и най-важното от тях да го издам в такива съвсем евтини, полезни и популярни изданийца, които могат да стигнат практически до всеки човек. За тази цел мога да използвам и младежкото списание HUMANUS, примерно отделните книжчици да ги издавам под формата на извънредни броеве на списанието, нещо повече, самото списание може да си издава подобна поредица, т.е. книжчиците да излизат като приложение на списанието. Та ето, погледнато в този контекст, тази сутрин съм силно затруднен с какво да се захвана, на коя от идеите си да дам предимство; пиша това с оглед само да си помогна да реша затруднението. 5
Имам, дето се казва, работа до ушите, още повече, че тия дни също така трябва да пиша разни документи по две съдебни дела, едното е дялото за клевета, което спечелих, но което оклеветилата ме директорка на ПГЕЕПловдив обжалва в Окръжен съд в Пловдив; по това дяло изглежда ще се наложи да се откажа от услугите на адвокат по една най-проста причина: нямам финансов ресурс за такъв един лукс, ще ми се наложи да поема риска да се защищавам сам. А другото дяло е в Комисията за защита от дискриминация, снощи дойде от нея писмо, в което ме приканват да аргументирам тезата си, щото предстои и там гледане по представения от мен казус, свързан с това, че директори на училища в Пловдив тази есен си позволиха да ме дискриминират, фактически да ме лишат от преподавателски права, та ще ми се наложи да представя тия дни аргументите и фактите по този правен казус; по него, разбира се, пак не мога да си позволя адвокат, още повече, че поради издателски и съдебни разноски, а и най-вече поради принудителната "безработица", на която бях осъден (заради репресиите, на които ме подложиха въпросните самозабравили се образователни администраторки) съм затънал в дългове и към банки, и към физически лица, към мои приятели). Та именно в такава една нелека ситуация ще ми се наложи тази сутрин да попиша по някоя от толкова важните теми: понеже съм свободен днес, в събота, а иначе от три месеца вече пътувам да работя като учител по философия – на половин учителски щат, който е по-малък дори от минималната заплата за страната! – пътувам да работя чак в град Раковски. Е, решавам да избера онова, което, по моя преценка, не търпи никакво отлагане, което за мен има несъмнен приоритет, това е писането на текстово изложение, в което ще изложа своето разбиране за принципно нова организация на учебното време, на взаимоотношенията учител-ученик и пр., а на тази основа и на цялостния живот в училищните общности. Трябва да реша и под каква форма да напиша този текст, е, според своето разбиране текстът следва да бъде обърнат непосредствено към ония, на които възлагам надежда да се нагърбят с изпълнението на тия новости, именно учениците, младите хора най-вече, а също така и учителите, не на последно място и на родителите. До образователните началства (включително и до Министъра на образованието и науката също ще изпратя този документ, но с придружително писмо, текстът няма да е изложение пряко към него). Правя така защото, признавам си, ми писна да пиша изложения от типа "казаци пишат писмо до султана на Османската империя", оказа се, че ако бях писал до самия султан, той положително щеше да се трогне и да ми отговори, но български министър на образованието и науката да ти отговори, това е пълна невъзможност (пардон, само един такъв министър ми отговори директно, това, в интерес на истината, беше Йорданка Фандъкова, та беше министърка за няколко месеца само, преди да стане кметица и тогава, за това кратко време, все пак успя да ми отговори на мое 6
писмо, но за сметка на това никой друг министър след нея и преди нея не ми е отговарял, а вероятно и изобщо не се е трогвал от писанията ми). И тъй, ето, сядам да пиша, да работя по-сериозно. Каквото напиша ще го публикувам тук, в блога, за да се види от повече хора и, евентуално, да получа някакви критики и препоръки, които за мен са много важни, резонансът от страна на читатели много ми помага. И тъй, хубав съботен ден ви желая, бъдете здрави – и до скоро! Работете повече, работата в никакъв случай няма да ви навреди – но безделието положително вреди на човека. Води до разлагането, до дегенерирането на човека това пусто безделие, което ние, за благозвучност, наричаме "развлечение". Пълно е у нас с хора, което нищо не правят, безделничат непрекъснато, но се самозаблуждават, че, видите ли, много били обичали да се забавляват, да се развличат, да си правят, дето се вика, "кефа". Или дори, както казват, били заети да живеят, правете си сметка какво е животът за такива обикновено умиращи от скука безделници, не знаещи какво е истинско забавление! Въпросните "забавления", прочее, са хубав предлог да безделничим колкото си искаме. Пълно е у нас със скучаещи и по тази причина крайно скучни хора, особено пък млади, а да скучаеш на млада възраст е престъпление спрямо собственото ти бъдеще! У нас ситуацията е такава, че общо взето младите не се занимават с някакви полезни неща, а предимно изнемогват от скука, от безсмислено пропиляване на времето си, чудят се как да си убиват времето, особено пък в училище, те в училище биват учени най-вече на това как да си пропиляват времето, ако друго нещо не научат, това поне ще го научат положително! Затова да кажа още нещичко и по тази внезапно открила се, но твърде важна тема. Човек може да си почива, примерно, като чете, да речем, книга, като прави нещо друго, но нищо да не правиш, да си убиваш постоянно времето (на което, да си признаем, сме големи майстори у нас, у Българско!) и да си мислиш, че това нищонеправене било "забавление", е крайно глупав начин да си пропиляваш шансовете и бъдещето. Толкоз. Това е друга голяма тема, по която съм писал преди години, но кой да ти чете такива "непотребни книги" като моите?! Хайде чао, бързам да пиша, за мен пък, представяте ли си, писането вече е станало нещо като забавление или хоби. Очевидно, другари дежурни по блог завистници-оплювачи, съм станал маниак, графоман и какъв ли друг си искате го наречете – вие по-добре от мен знаете как да определите тази моя странност...
7
Дойде време прокудената свобода триумфално да се завърне в училищата на България
Ще продължа изложението си, започнато с ето този кратък текст: Идея и инициатива за принципно различен начин за организация на учебното време в училище. Ще разширя аспекта, в който ще се развие моята теза, същевременно ще се постарая да придам подходящата форма на това свое изложение. Ще се обърна към ония, които се надявам, че могат да се ентусиазират от предложението ми за коренна промяна на въпросната организация на живота в училищните общности. Това са най-вече младите хора, учениците. На второ място учителите следва, по моето дълбоко разбиране, да откликнат на предложената идея и инициатива. На трето място очаквам подкрепа от родителите, които следва да са най-загрижени (след самите ученици) от това образованието на техните деца да бъде качествено и съвременно. Не очаквам подкрепа за иновацията си, признавам, от страна на представители на образователната бюрокрация и от страна на директорското, на мениджърското съсловие, които са крепители на отчайващото статукво – и общо взето не правят друго освен да работят срещу коренните интереси и на младите хора, и на обществото, и на нацията, и на държавата, и на всичко останало. Но – длъжен съм да подчертая – е напълно възможно отделни авангардно мислещи представители на тази бюрокрация и на това директорско съсловие все пак да се отнесат с известно разбиране, да се надяваме, ще има и такива, щото ако няма, тогава работите у нас, очевидно, са съвсем опорочени. И така, 8
без да се отклонявам повече, да се заема с писането на своя текст, като единствената ми грижа ще бъде да бъда пределно ясен, убедителен и лаконичен, съвсем кратко искам да изложа предложенията си. Всички знаем каква е ситуацията в момента, в условията на една агонизираща и прогнила отвсякъде ретроградна административно-командна и директивна образователна система, която не допуска, не търпи свободата. Системата ако изобщо работи, подобно на някаква повредена машина, работи на празни обороти. Всичко е фалшиво, безкрайно опорочено и изопачено, работите не вървят, учебният процес по начало е изцяло неефективен, младите не щат да учат, изнемогват от скука в часовете. Неизразходваната по предназначение (за умствени, емоционални, творчески и други градивни активности) енергия се натрупва и подхранва страшно напрежение, което избива в разрушителни посоки, агресията вътре в недрата на системата е колосална, учителите и учениците се намират в състояние на някаква безумна война, изнервени са до крайна степен. Отношенията им са външно-показни и лицемерни, учениците избиват на изпити предимно с преписване, системата в лицето на своите цербери (учители, директори) е заложила на непрекъснатия терор, на грубия натиск, но младите оказват решителен отпор, поради което, казахме, всички механизми на казармения строй, които в предишни времена може и да са имали някакъв позитивен резултат, в днешно време са блокирали. А пък най-ощетена, разбира се, е личността на младите, нашите училища са се превърнали, както съм писал безброй пъти, в нещо като фабрики за безличности, за безличия, системата развращава и деморализира всички в нея, тя изкривява съзнанията, нищо в нея не е на мястото си. По тази причина тя импулсира най-долните качества на "човешката природа" – и всичко това (да продължавам ли още?!) – е страшно, понеже се случва в XXI-я век, във века на страхотен подем във всички области! А най-страшното е обаче нещо друго: най-страшно е пълното безразличие, с което ние, сякаш сме не човеци, а нещо като говеда, гледаме на случващото се пред очите ни! Ето това е най-страшното, вие да сте забелязали поредният министър на образованието и науката да си е загубил съня от непрекъснати тревоги? Не, няма такова нещо, напротив, министерстването им се отразява доста добре, ето, нашият министър вече си пусна и брада, та да има с какво да се занимава в скучните министерски следобеди; предполагам, че като си има брада, ще му се налага да я разчесва тази брада, ще се снабди с подходящите гребенчета, ножички и прочие, една добре поддържана брада иска много грижи, ето, нашият министър вече има къде да приложи усърдността си, ще си вчесва и подрязва брадата! За сегашната ситуация няма смисъл повече да се пише. Писал съм много, изписах се, дето се казва. Сега трябва да търсим изход от създалото се безнадеждно положение. Едно е сигурното: работите така повече дълго време не могат да продължават. Потребни са промени. Липсва обаче воля за такива промени. Липсва и подобаващото съзнание. Включително и у заетите в тази 9
сфера. Малодушието, примиреността триумфира, както е обичайно у нас. Мърморковци колкото щеш, но хора, които да са си запретнали ръкавите и да правят нещо ново, да работят за някакви промени, се броят на пръсти. Всички седят благочинно и чакат. Какво ли толкова чакат? Чакат да се случи някакво чудо. Примерно, да започне да вали манна небесна, предполагам, с която да нахраним жадните си души. Е, чакаме новият закон да предизвика тъй дълго очаквания поврат към добро. Ще има да чакаме дълго де, то нещата с чакане не стават. Иска се работа. Искат се инициативи. Искат се идеи. Иска се ново съзнание и разбиране. Тия неща няма как да ни ги пришият бабаитите от Министерството и от Парламента. От нас, гражданите, от нас, дето сме във въпросната сфера на живота, а именно учениците, учителите, родителите и пр., зависи всичко. Ако ние самите продължим да чакаме разни чудеса, никаква промяна няма да има. Агонията ще продължи. Престъпление, пълна безотговорност спрямо собствената съдба е въпросното чакане, което е израз на това, че огромната човешка енергия, която може да осъществи промяната, е блокирала. Трябва много да се разговаря, да се мисли, да се експериментира – с оглед да се открият работещи решения на тежките проблеми. Няма друг начин да се открият подобни работещи решения. Ние всичко трябва да измислим и да сътворим. Повтарям, от нас самите зависи всичко. Нашата собствена съдба, нашето бъдеще, и като индивиди, и като нация, зависи от нас самите; и съдбата, и бъдещето ни са в собствените ни ръце. Страхът от промени трябва да бъде надмогнат. Това, с което сме свикнали, колкото и да е отчайващо, ни се вижда близко, а неизвестностите на новото плашат. Страхът от свободата обуславя страха от промени и от новости. Хората, които обичат свободата, изобщо не се плашат от промените, напротив, желаят ги. У нас е пълно с несвободни хора, с хора, които робуват на разни стереотипи. И си мислят, че дойде ли свободата ще настъпи "пълна анархия". Нещо повече, те всичко лошо в този живот го свързват с въпросната тъй нежелана и опасна свобода. Да, свободата е страшно и опасно нещо, тя крие много рискове, тя ни поставя в неизвестни, непреживявани по-рано житейски ситуации, но само благодарение на нея е възможен какъвто и да било прогрес. И просперитетът ни и като индивиди, и като общност зависи от това доколко сме предани на предизвикателствата на свободния и на отговорния живот. Страхливците пред свободата нищо особено няма да постигнат, те се обричат на вечна мизерия, на беден и на недостоен живот. Сега взе ли да ви просветва истината за това защо ние, българите, сме най-бедната и най-нещастна, по собствените ни усещания, нация в Европейския съюз, пък и не само в него? Трябва да се разделим с куп коварни стереотипи и навици. Тия, които така са се привързали към своите стереотипи и навици, че са станали нещо като техни роби, такива хора са неспособни на промяна и на ново отношение. Робското у себе си, склонността да робуваме на собствените си догми, стереотипи и навици трябва най-напред да победим. Към робското у себе си трябва да сме 10
безпощадни. Нация от роби няма бъдеще. Нация от страхливци – също. Такива нации, повтарям, сами себе си осъждат на най-жалко, мизерно и недостойно бъдеще. Това дотук, да речем, е нещо като пролог към моето същинско изложение. Минавам към конкретиката. Ще отправя една поредица от предложения за нова, принципно различна организация на училищния живот, на живота в училищните общности. Всъщност, в нашите училища в днешно време няма живот, в тях вее гнилостния дъх на разложението и на мъртвината. Това, което ще предложа, има за цел да спомогне за възраждането на живота в тях. Непростим грях е живи и особено млади хора да бъдат принуждавани да служат не на живота, а на мъртвото, на онова, което е осъдено да умре, което няма перспектива да живее. За да се възроди животът в нашите училищни общности, за да се възвърне прокуденият живот у тях те трябва да бъдат оживени, сиреч, Нашите училища следва да станат живи, саморегулиращи се демократични общности Това е първият възлов момент. Не може едно общество да бъде демократично, т.е. здраво и жизнеустойчиво ако "градивната частица" на това общество, а именно индивидите, отделните човешки същества, не знаят що е това демокрация, не са привикнали да живеят в автентични демократични условия, чужд им е демократичният манталитет, безразлични са им демократичните ценности, липсва им демократично съзнание, не ги вдъхновява идеята за свобода, чието непосредствено и живо въплъщение е функциониращата пълноценно демокрация. А човешкият фактор във всяко едно общество – това е човешкият фактор, който се възпитава в съответните ценности именно в образователната, в училищната сфера. Не може една образователна система, основана на авторитарни принципи, една система, която "кове" несвободни, несамостоятелни, безотговорни хора, едно система, която произвежда негоден за съвременните условия човешки "матр`ьял", да бъде основата за възникването и съществуването на едно пълноценно живеещо демократично общество, тоя фокус просто няма как да стане. Ако училищният живот у нас не бъде демократизиран в най-пълна степен и мяра, то ние никога, позволете ми да кажа и това, няма да станем наистина демократична държава. Не може една държава да е демократична ако "човешкият матр`ьял" в нея не знае що е демокрация, т.е. демокрацията, сиреч, свободното съзнание и поведение на отговорния човек му е изцяло чуждо или пък е непознато, е нещо непреживяно. Лостът, благодарение на който може да се осъществи тъй потребната ни същностна промяна в образователната сфера, е един: 11
Освобождаване на творческата и градивна енергия на младите А също и на техните наставници, на учителите; и енергията на учителите следва да бъде освободена. Как става това освобождаване е една лесна загадка: чрез практикуване на свобода, друг начин за това не е измислен. Просто младите и техните учители трябва, първо, да пожелаят да бъдат свободни, а на тази основа след това следва сами да извоюват свободата си. Появят ли се някъде силно искащи свободата си хора – тогава няма сила на този свят, която може да удържи порива им към свобода. Най-неудържимото нещо на този свят е този велик порив – тази страст към свободата и към свободния живот. Да, зная добре, това е нещо непознато за младите, те не са опитвали що е това свобода в истинския смисъл, е, ще се наложи да опитат този тъй съблазнителен и опасен неин плод: "забраненият плод" на въпросната свобода. Тук си припомнете чудесния пример на нашия Прародител Адам. В историята на Адам е целия смисъл на тъй непонятната за несвободните хора загадка на свободата. Всичко, що е забранено, става много желано и съблазнително, нали така? У нас, в България, е станало така, че самата свобода е най-забраненото и нежелано нещо. Е, трябва да стане така, че колкото се може повече хора да пожелаят свободата си – и да започнат да я опитват, да я практикуват. То така става това чудо на неизвестната истинска свобода – чрез опитване, чрез пробване. Чрез практика, на дело. Чрез експериментиране. Чрез изследване. Свободата трябва да започнем да я опитваме и преживяваме. С всичките й коварства, опасности, изпитания, трудности, рискове. Да, тя, свободата, е "страшно и опасно нещо" (думи на великия Достоевски), но още по-страшно и опасно нещо е даром да се отказваме от нея. Щом си роден човек, щом искаш да бъдеш човек, следва да постигнеш свободата си. Щото без свобода, казахме, те чака жалко, мизерно, незавидно, унизително бъдеще. Младите хора в нашите училища години наред трябва да привикват към свободата, към свободния и отговорен живот в общности. В човешки общности. Да, но Свободата не се дава, тя се "взема" Да, свободата не е дар. Бог не дава на Адам този скъпоценен дар на човешката свобода, а го поставя в ситуация, в която Адам сам да пожелае, да предпочете свободата си – въпреки рисковете на грозящото го Божие проклятие. Свободата е нещо проклето, но жизнено необходимо. Бог проклина Адам, осъжда го в пот на челото да изкарва своя хляб, земята да ражда само бодили и тръни и пр., няма го вече лесния живот, когато всичко ти се дава наготово, напротив, всичко сам трябва да сътвориш, да създадеш, да произведеш. Адам, разбира се, не е знаел предварително каква участ си подготвя след като не 12
изпълнява Божията заповед. А всъщност сам Бог, убеден съм, е желаел "експериментът Адам" да тръгне по тъй тежките пътища на свободата. Един друг Адам – кротък, изпълнителен, малодушен, покорен и пр. – едва ли е влизал в Божия замисъл. Ако беше така тогава Бог щеше просто да сложи един чип в главата на Адам – и тогава всичко щеше да се обезсмисли. Ценно е само онова, което сами сме създали, което сами сме избрали, което не сме го направили по принуда, без избор: Отнемеш ли свободата на човека тогава всичко се обезсмисля и отива по дяволите – това е толкова просто, нима още не сте го разбрали? Е, очевидно в МОН не са го разбрали. И в Народното съзнание очевидно не го разбират. И в България мнозинството от хората очевидно не разбират тия толкова прости неща. Няма друго обяснение за толкова злата ни "историческа участ" да сме най-бедни и най-унизени, цял свят ни се чуди как е възможно да оцеляваме с толкова мизерни надници и заплати. Разгадаването на загадката е просто: ние за всичко сме си виновни, ние самите сме причината за всичките ни злочестини. Няма някакви врагове, които постоянно да ни объркват нашите български работи, ние просто сме погрешни, мислим погрешно, поради което и страдаме. И си плащаме цялата горчива цена. За всичко в този свят се плаща скъпо и прескъпо. Не можем да прецакаме, драги ми нашенски и родни български тарикати, самия живот, да, живота точно няма как да надхитрим. Всяко нещо си иска своето. А животът на човека няма никакъв смисъл без свобода. Сега разбирате ли защо работите в тази наша печална образователна система, основана на несвободата, на принудата, на външния контрол и натиск, работите хептен не вървят? Сега съзнавате ли, че на тази същата почва те никога няма как да провървят? Колкото и да ви е тъжно, другарки и другари бюрократи, парламентаристи, министри и прочие: дойде момента да се примирите с това, че Тотално прокудената свобода триумфално ще се завърне в училищата на България Да, това е много мъчна за преживяване и тъжна новина за мнозина, добре го съзнавам. Но ще трябва да се примирят. Това са изисквания на самото битие, на самия живот. Просто няма как да се живее по човешки начин без свобода. Такъв начин просто не е измислен и не може да бъде изобретен. Ние, българите (и руснаците, и арабите, да речем) няма как да изобретим нов абсурден начин да се живее щастливо без свобода: комунизмът, колкото и да ви е тъжно, се провали по всички линии в своя по начало обречен опит да създаде едно печално царство на тоталния терор над личността, основан на пълната забрана на всякаква свобода. Другари и другарки родни комуноиди, дето сами 13
сте продукт на този печално провалил се експеримент на комунизма, време е да разберете, че с половинчатости от рода на "държавно регулираната свобода" просто няма как да се живее. Колкото по-скоро в демократично живеещите училищни общности на България се породи Тъй вдъхновяващото чувство и самосъзнание за свобода в душите на колкото се може повече млади хора, толкова по-скоро България ще тръгне по пътя, водещ към цялостен възход и просперитет. Тъй че духовният поврат, за който тук говоря, ще изиграе ролята на нещо като мощен мотор, който ще издърпа затъналата в толкова много непроходими иначе тресавища българска каруца. И други страни са преживявали подобен поврат тъкмо на основата на една нова философия и стратегия на образованието. От училищата тръгва всичко, така е устроен животът, ний трябва да престанем, повтарям, да се опитваме да прецакваме живота – щото така прецакваме единствено самите себе си. Няма да изобретим наново топлата вода или колелото, тия неща отдавна са изобретени и от нас се иска просто да ги приложим в живота си. И тъй, изводът е: Повратът в живота ни ще започне с поврат, дълбока промяна в мисленето ни А тази промяна неминуемо ще задвижи и промяната в живота ни, това са двете страни на една и съща монета. Решавайки да почнем да живеем по нов начин, според нови начала на организация на живота ни, ние самите вече не сме същите; според това какъв начин на съществуване сме избрали, такива и ще станем ние самите. Щом десетилетия наред се опитваме да живеем по несвободен, по унизителен за човека начин, ето, получихме си заслуженото, най-бедни и недостойни сме станали, затънали сме в мизерия и в празни суетности. Но ако намерим сили в себе си да изберем достойния за човешки същества начин на съществуване, от този момент нататък ние вече не сме същите, на тази база ще променим и своето съзнание, и всичко останало. Има ли нужда още да ви убеждавам в Потребността от дълбока промяна, от същинска революция в мисленето и в избрания от нас на тази почва начин на живот Има ли още съмняващи се, че този поврат сме длъжни да го осъществим – щото иначе сме обречени? Е, и да има, ние на тях ще им покажем, че нашият прословут и пословичен български инат е крайно време на бъде сломен. И сега какви по-точно промени следва да направим непременно още от утре, 14
разбира се, след съответните обсъждания и дебати? Прочее, трябва да заложим на точно това: Всички промени в живота на училищните общности следва да започнат след най-разгорещени дебати по най-острите проблеми Да, този е начинът. Не да се мълчи, а да се разговаря за всички въпроси, дори и за най-проклетите и най-коварните, един вид "нерешимите" въпроси. Демокрацията е това: разговаряне, свободни дебати между търсещите истината човешки същества, които не са си въобразили, че истината за тях, кой знае защо, е безразлична. Надявам се, вярвам, разбрахте, че С лъжи не може да се живее, истината обаче винаги е благодатна Но тази истина се ражда тъкмо в свободния дебат на заинтересовани в търсенето й хора. Не иначе, а само чрез диалог, чрез спорове, чрез разгорещени полемики между заинтересовани от намирането на истината по тежките проблеми хора. Свободолюбивите хора са и правдолюбиви хора, щото е казано: "Познайте истината – защото истината ще ви направи свободни" Ние още се опитваме да живеем с лъжи за себе си, за живота си, за бъдещето си, всичко обаче подлежи на проверка пред съда на разума. Ето, демокрацията ще започне когато привикнем към тази безпощадна откровеност на свободолюбивите и правдолюбиви хора. Към тия неща, правдолюбие и свободолюбие, се привиква само чрез практикуването им; в един момент ще почнем и да се пристрастяваме към тях. Този е пътят. Този е и начинът. Нямаме друг избор освен да почнем да живеем както подобава за човеци. Както е достойно за човеци. Всичко фалшиво и неистинско от живота си трябва да изхвърлим без никаква жал. Ето, на това основание ще се окаже, че т.н. "учебни часове" в рамките на това ново училище ще се превърнат в нещо като дискусионни клубове, а Дискусията ще стане форма на съществуване, около която ще се завърти училищния живот Ще ми се наложи да прекратя тук писането си, понеже хем се изморих, хем ми се налага пренастройка на съзнанието. В този маниер, както съм я подкарал, мога да продължа още много. Но засега е добре да спра дотук. Другият път ще започна от постигнатото – за да разкажа вече по-конкретно за промените, които предлагам. Те именно могат да са предпоставка за разгарянето на въпросните тъй душеспасителни и очистващи съзнанията ни дискусии. Аз нищо 15
никому тук не ща да наложа. Напротив, предлагам неща, които са изключително провокативни и спорни, идеята ми е именно да предизвикам дискусии. И на тази основа вече всяка една конкретна училищна общност ще си изнамери решенията. Този е начинът, този е и пътят. Желая ви хубав ден! А аз излизам на разходка в тъй романтичния съботен предиобед. Ще си почина на свеж въздух. Направете и вие това. Ако искате послушайте съвета ми. До скоро! Непременно ще продължим, и то съвсем скоро, по пътя си.
16
Започва нещо като училищна революция, предстои цялостна промяна на самата парадигма на образованието
Продължавам започнатия вчера текст, съдържащ моите предложения за радикална реформа в сферата на училищния живот (виж: Дойде време прокудената свобода триумфално да се завърне в училищата на България). Решен съм днес да завърша този текст и да го подготвя за печат, той ще излезе като извънреден брой на списанието за съвременно образование HUMANUS и като първа книжка на една популярна библиотечка (поредица), която възнамерявам да създам – с оглед тия предложения да стигнат до хората, за които са предназначени, най-вече до младите хора, до учениците, а също така и до техните учители и родители. Казаното дотук в един принципен план е предостатъчно. Стигнах до момента, в който трябва да изложа своите предложения. Ето ги, ще обвържа представянето им с описание на сега съществуващата абсурдна ситуация, от която именно трябва да търсим разумен изход. Отива всеки ден младият човек, ученикът на училище и това, което му предстои да прави там е разписано, така да се рече, и по план, и по програма: заедно със своя клас той ще учи последователно различни учебни предмети, учебното време е разпределено в т.н. учебни часове, всеки по 45 или 40 минути. Ученикът е обречен да седи на чина със своя клас (съставен все от негови връстници), да изпълнява нарежданията на учителя, да пази тишина, да слуша, да изнемогва от скука. Той има все пак избор: или да влезе в час или "да избяга" от час – и да отиде, примерно, в съседното кафене; тогава ще му пишат "неизвинено отсъствие", което той ще извини било като си купи "извинителна бележка" от лекар (тарифата на тия бележки, твърдят, била или 0.50 лв., или 1.00 лев, 17
има развит пазар на такива бележки), било като класният му ръководител му извини отсъствието (с писмено ходатайство на родителя). Все повече ученици бягат от часове, но учителите са принудени да им извиняват отсъствията. Мерките за дисциплинарни наказания за неизвинени отсъствия е публична тайна че не се изпълняват, примерно за 5 неизвинени отсъствия ученикът да бъде наказан с "мъмрене", за 10 – с "предупреждение за изключване", при 15 – с "изключване". Няма такова нещо – щото ако администрацията приложи тия строги мерки тогава класовете ще останат без ученици. А мерките за натиск върху учениците, след като са били принудени да останат в час, са съвсем неефективни: голяма част от учениците в час изобщо не внимават в т.н. "учебен процес", занимават се с каквото им скимне (играят си със смартфоните и пр., което и забранено, но така поне мълчат и не пречат на другите да учат – и учителите са се примирили с тия неща), а много често "развалят обстановката", шумят, държат се "недисциплинирано", влизат в разпри с незнаещите как да им въздействат учители, правят различни простотии и т.н. Мисля, че картинката ви е пределно ясна, нали? И какво може да се прави в тази ситуация, какво може да се промени? Догматиката на административната система предписва: учителят трябва да умее да прави чудеса от "методически героизъм" с оглед да увлича младите в ученето, да ги вдъхновява, да бъде строг, да ги откаже от склонността да се разсейват; учениците трябва да бъдат принудени да изпълняват безпрекословно нарежданията на учителя, трябва да бъдат "прекършени" с оглед да се подчиняват, да станат подобни на дисциплинираните войници, които копнеят да изпълняват заповеди, включително и най-лудешките. В учебните зали общо взето тече безсмислен труд, и учители, и ученици, и администрация са принудени старателно да играят една игра, която може да се определи с израз, състоящ се от две думи: имитация на учене. Трябва да се преструваме, че работите все пак вървят, трябва да отчитаме постижения, документите трябва да са на висота: системата я избива в лудешки формализъм, на хартия всичко следва да изрядно и прекрасно. Цяла армия от бдителни инспектори-цербери дебнат за нарушения, системата я е избило в патологична мания-параноя да търси "грешници" и "престъпници"; залага се на страха от наказания, всички треперят от страх да не би да бъдеш обявен за "негоден", за "неблагонадежден" или за "враг". Учениците обаче почти изобщо от нищо вече не ги е страх, те са претръпнали, не се боят нито от двойки, нито от "мъмрене"; само дето учителите, горките, най-много ги е страх, поради което те се виждат принудени да стискат зъби – с оглед някак поне да оцелеят до пенсия. За никакво качество на образованието при тази наредба на нещата не може да става дума, тук най-важното е да се отчита дейност. Това, че все повече ученици завършват средно образование без дори да умеят да четат, да пишат, да разбират смисъла на текста и пр. – а какво означава пък да мислят творчески, самостоятелно, критично и пр.! – 18
никого не безпокои, важното е да се заблуждаваме, че и ний, тъй да се рече, все пак имаме училища, т.е. децата ни са някъде, а не на улицата; нашите училища са мястото, където огромната част от младите привикват да си убиват времето, и то без никакъв смисъл. Да, младите в нашите училища привикват да пилеят ефективно най-ценния ресурс на човешкия живот – времето. И то си пилеят времето в най-интензивния и съдбовен период на живота си – когато, така или иначе, си подготвят собственото бъдеще. Правете си сметка какво бъдеще си подготвят младите щом като в най-интензивния и съдбовен период на живота си се обучават най-вече на едно-единствено нещо: да си пилеят без полза времето. Правете си сметка какво бъдеще си подготвя една нация щом като допуска младите хора да си пропиляват най-ценните години от живота в безсмислените идиотщини на една по начало, в корена си сгрешена административно-командна система, която служи единствено на изначалната деградация на човешкия фактор на това същото общество! С външен натиск, с принуда, със забрани, със "затягане на дисциплината" проблемите няма как да бъдат решени. А повече това положение не бива да бъде търпяно. Престъпление спрямо нацията е да се търпи такова едно печално и гибелно положение. Трябва да се правят коренни промени. Трябва да се посегна на непоклатими, един вид свещени догми. Трябва да се заложи на съвсем различни, ала работещи принципи. Трябва в така и създалата си ситуация да започнем да се държим разумно, а не лудешки или бесовски. С престъпното безразличие и примирение трябва да бъде свършено – завинаги! Моите предложения може да ви прозвучат лудешки: където глупостта е образец, там разумът е безумие. Да, прекалено глупаво и несъвременно е устроена въпросната административно-командна и директивна, т.е. планово-социалистическа система на регулираното държавно образование. Дойде времето да се разделим завинаги и без жал с тази абсурдна и порочна система. Е, някои, ако искат, могат да си поплачат за нея, стига това да може да облекчи душите им. Въпросната система следва просто да бъде погребана – както се погребва безжизненият, разлагащ се труп. Който иска нека да си поплаче за непрежалимата, ала отдавна поминала се система. Щото гнусният й трупен мирис повече не се търпи. Ще предложа неща, които са съвсем прости, които са изцяло съобразени с изискванията на т.н. здрав разум; ако нещо е наистина разумно, то няма начин да не е и здраво. Не съм изобретил аз тия неща, те отдавна са изобретени и приложени. Не крия, аз съм привърженик на идеите на свободолюбивото, на демократичното образование и училище. Който иска, нека да се запознае с тия идеи като, примерно, си набави книгата на проф. Яков Хехт, носеща заглавието Демократичното образование. Преведена е на български тази книга. Срамота е особено да сте човек, занимаващ се с образование, примерно учител и да не сте чели тази книга. Между другото, за куриоз, ще кажа и това: преди няколко години, когато книгата на проф. Хехт излезе от печат на няколко пъти 19
организирах нейното обсъждане в рамките на създадения от мен Дискусионен клуб в ПГЕЕ-Пловдив; бях набавил няколко екземпляра от тази книга, кои-то предложих на учителите с голяма отстъпка от цената; вземаха книгата, разлистваха я, но никой не пожела да си я закупи; тия екземпляри още си стоят непродадени в една торбичка в къщи! Както и да е, та мисълта ми е: у нас тия идеи за едно наистина демократично и свободолюбиво училище звучат, кой знае защо, съвсем лудешки. Скоро аз бях уволнен от тази гимназия (след като съм работил в нея като учител по философия и гражданско образование цели 14 години!) с умопомрачително-смехотворните мотиви: "изцяло негоден за системата", "не става за учител", "абсолютно некадърен" и прочие. Трябва да се разделим с някои догми. Трябва да освободим съзнанието си от тяхната отрова. Да, робуването на догми, не съответстващи на духа на времето, в което живеем, е подобно на отрова. Страшно е действието на тия догми. Отказът от тях обаче е целебен, той ще излекува душите на ония, които са се поддали на действието на въпросната отрова. Започвам да изброявам ония простички нововъведения, които са спасителни в така създалата се непоправима иначе идиотска ситуация. И първото, от което следва да тръгнем, е 1. Ученикът и учителят следва да заживеят в принципно-различна, т.е. съвсем човешка ситуация Тоест от обекти (на самонадеяната административно-държавна или министерска воля) те следва да станат просто субекти. Най-нормалното, найестественото нещо на този свят е човекът от най-ранна възраст да бъде поставен в ситуацията да е пълноправен субект на своя собствен живот, на своето поведение, на съзнанието си, на всичко. (Е, някои права ще дойдат впоследствие, но това е също така най-естествено и непреодолимо.) Иначе казано, всичко, което младите правят в тази коренно променена ситуация, следва да е техен избор, да е избор на тяхната свободна воля. И какво означава това ли, в какво то се изразява ли? Ще ви кажа, ето в какво: Идва ученикът сутрин на училище и сам решава какво да прави, с какво да се занимава, какво да учи, с какво да си запълва времето Кощунствено звучи, нали така? Да, зная че е така, но нищо, нека да се опитаме да осмислим какво то означава – и до какво ще доведе. Рисковано е, нали така? Да, но трябва да почнем да привикваме и към това: Който не обича риска, се страхува от свободата Такъв се е отказал от свободата си. Страхливец пред свободата е оня, който се страхува от риска – и затова гледа да не допуска никакви рискове. Към 20
свободата младите ще привикнат само когато имат възможността непрекъснато да рискуват – та да стигнат в един момент дотам да поемат пълната отговорност за собствения си живот и бъдеще. Ето какво трябва да е главната цел на едно ново, коренно променено образование: Индивидът следва да привикне към това да носи пълната отговорност за своите решения Та значи ученикът може да прави всичко. Нека да се занимава с каквото иска, с това, което му е присърце! Какво от това, че няма да учи първи час математика, а втори – непременно български език? Защо пък да не е наопаки?! Нека да има възможността да учи този или онзи предмет само когато той е решил това. Или когато има желание и настроение да се отдаде на едно или на друго занимание. Нима не е най-естествено точно това? Можем ли да искаме младите да са подобни на машини или на роботчета – да искат всички все едни и същи неща?! Глупава работа е това, нали? И кому, питам, е нужно това? Защо са отвратени младите от ученето в рамките на досегашната система ли? Ето заради това са отвратени. Щото По принуда не може да се учи или мисли, не стават така тия работи И под строй не може да се учи. Ученето е изцяло индивидуално занимание, за което се изискват някои необходими условия. Интелектуалните, умствените и духовните дейности не са механична работа, подобна на биченето на дъски или на фабрикуването на тухли. На конвейер не стават тия работи. Няма как да станат. Крайно време е това да го разберат всички. И най-вече чиновниците от Министерството на образованието и науката. И така, всеки ученик, Всеки млад човек в училище сам решава какво да прави, с какво да се занимава, какво и кога да учи Ще настъпи "пълна анархия", така ли? Ами че сега нима не забелязвате анархията? Към свободата си обаче ще трябва да вървим най-целеустремено. Иван, примерно, днес ще реши да се занимава, първо, с... фитнес в залата за физически упражнения. След това, да допуснем, ще реши да отиде в кабинета по история, където ще може да послуша и да участва в обсъждане, да речем, на злодеянията на комунизма в България – няма светът да отиде на поразия ако този същият Иван реши да участва точно в такова обсъждане, нали така? Иван може и да не желае да участва във въпросната дискусия и вместо това ще предпочете да се уедини в ъгъла на кабинета по история и да почете някаква историческа книга или списание. Нека, примерно, ако му стане интересна тази книга, да чете цели 3 часа, нима това ще му навреди с нещо?! След това, при21
мерно, в един момент ще реши да иде до "училищното барче", където ще хапне и ще си поговори с приятели за каквото му душа иска. Могат тия приятели, да речем, да пожелаят да играят футбол на спортната площадка, моля, нека да си играят футбол колкото искат! Ще пропадне ли света заради това, че група приятели от един-кое си училище били решили да играят футбол – вместо да идат в предписания им час по математика? Предполагам, светът няма да пропадне по тази единствена причина. Нека да играят или пък да учат каквото си искат. Тяхна воля. Техен избор. Но тази "пълна анархия" има и позитивен смисъл, примерно този: формира се по незабележим начин нещо безценно, а именно тъй нареченият 2. Личностен суверенитет – личността има пълна власт над собствения си живот, тя е господар на живота си Тази – суверенитет – е думата, разгадаваща всички загадки. Личност, суверенитет, личностен суверенитет или, иначе казано: автономия на волята. Без тази автономия, без този суверенитет всичко се обезсмисля, а благодарение на тях всичко си отива на точното място. Без избор няма не само свобода, но и каквото и да било отговорност – това уж го знаем, а все го забравяме. Ето защо точно на него трябва да заложим. Е, ще има някои дребни рискове: много млади хора, много ученици няма да знаят с какво да се занимават, няма да умеят да се ползват от свободата си. И, да допуснем, ще започнат да скучаят. Учителите трябва да им запълнят с нещо времето ли? Не става така. Всеки млад човек, всеки ученик ще си има ментор, учител, на когото има доверие, когото сам е избрал – и с когото често ще разговаря, ще обсъжда всички вълнуващи го въпроси. С помощта на своя ментор Всеки млад човек сам ще си прави нещо като свой "индивидуален план" Да, план, проект или програма, както искате го наречете, която дума искате използвайте. Примерно ще реши да учи предимно математика, физика, химия – да допуснем, че точно тия науки го увличат. Да допуснем, че е решил да става инженер, ето, по тази причина е решил също така да отдава приоритет на тия науки. В един момент може да реши нещо друго. Ще си внесе корекции в своята програма. Човек се развива, има право и на погрешен избор, има право на грешки, нали така? Защото Животът не се поддава на програмиране, на планиране, на съзнателно регулиране "без остатък" На това нещо особено трябва да държим сметка. Същински кошмар ще стане животът ни ако се опитваме да го натикаме в "прокрустовото ложе" на 22
разни разсъдъчни сметки, планове, кроежи. Особено пък на разните типови планове и програми, в които Министерството на образованието и науката се мъчи да натика толкова различни и индивидуални, направо неповторими личности. Сега разбирате ли защо са толкова вредни тия типови държавни планове и програми, които МОН произвежда в изобилие? Същинска лудница и неописуем кошмар става животът в училище благодарение на тия типови и обезличаващи програми, от които трябва да се отървем колкото се може по-скоро и то без капчица жал. Защото животът си иска своето, а Животът по начало е това: свобода, спонтанност, търсене, копнеж по неведомото, непознатото, неизвестното Тия базисни и съдбовно важни неща младият човек трябва ги научи в училище, но не "на хартия", не "книжно", а практически, непосредствено в опита, чрез преживяването им, понеже ги е правил сам, по свой избор и на своя отговорност. Това са най-важните неща, от които зависи всичко останало. Самосъзнание за свобода не се формира теоретично, а по жизнено достоверен и непосредствен начин, чрез опита, практически, именно в живота, благодарение на самото живеене или преживяване. От коя възраст на младите трябва да благоволим да им подарим свободата ли? Ами от най-ранна детска възраст, по моето разбиране, следва да започне това. Този тип училища следва да са от най-ранна детска възраст, примерно от 4-5-6 години. Или от т.н. "детски ясли", където децата попадат обикновено след първата си годинка. Разбира се, не трябва да бъде игнорирано семейството. То също има огромно значение. Не може обаче, примерно, в началния курс у децата да бъде потиснато и притъпено чувството за свобода, пък после, примерно в 5-ти клас да им кажем изведнъж: ето, бъдете вече свободни, щото сте вече големи! Или да им кажем това едва в горния курс, след 9-ти клас. Не, както се учи истински плуването, същото е и с познанието, и с ученето, и с личностния растеж: Колкото по-рано те хвърлят в "бурното море” на свободата, толкова по-смел и добър „плувец” ще станеш! Да, истински добър плувец ще станеш само тогава, нали така? Не зная дали сте забелязали, но нещата, които сме научили обикновено сами и то в найранна възраст, те са най-важните, те са, така да се рече, фундаментално важни! Примерно ходенето. Или говоренето. Опазил Бог нашите деца да трябваше да проговарят в училище – или благодарение на училището! Как ги научават сами, без училище – ето тук е разгадаването на всички загадки. Ако много старателно почнем да учим малкото дете на ходене, рискуваме да му попречим да проходи. То само най-добре ще се научи. Предполагам по същия начин и рибата се учи да плува: без рибешки детски градини, ясли и прочие. Майките и бабите как без 23
да имат специални дипломи успяват все пак да научат бебетата да започнат да говорят – леле, как МОН е пропуснал това нещо, защо досега не са се сетили да организират университети, в които майките да бъдат обучавани как по-ефективно да учат децата си да проговорят?! И дипломи за това нещо трябва час поскоро да се въведат! Непростимо е, другари, че сте оставили тук всичко на самотек! Бързо урегулирайте и тия неща! И така, темата е безкрайна, нека да се опитам да подведа, дето се казва, чертата; затова да запитам: а кои са 3. Най-свещените догми, от които следва да се откажем без капчица жал Кои са тези толкова свещени догми ли? Ами вече нещата се очертаха, съобразно казаното дотук. Очертава се пълна училищна революция, цялостна промяна на самата парадигма, на която служи образованието, ще се променят неговите опори. Съвършено друг ще бъде центърът, около който всичко ще се завърти. Да, ето го този център: Индивидът и неговата свобода, суверенната личност е ядрото, около което всичко ще се завърти Личността измества "всичко регулиращия мозъчен център" на плановото социалистическо държавно образование. Колкото да е тъжно това на някои, следва да се откажат от представата, че държавата е всичко, а пък индивидът – нищо. Истината е точно обратната: индивидът е всичко, а пък държавата следва да служи на индивида, сиреч, на гражданина. Младите са също граждани на тази наша злощастна държава и следва от най-ранна възраст да бъдат приучени да се ползват от всичките си права. Не държавата е наш господар, а ние сме господарят; ние, гражданите, не сме ничии слуги, напротив, наши слуги са тия, които все още смятаме за господари на живота ни, именно чиновниците от образователното ведомство, примерно. Или от КАТ. Или от данъчната администрация. Всички те, запомнете от мен, са наши слуги, а ние сме техните господари. Тази аномалия в представите и в живота ни, а именно, че чиновниците били наши господари, може да бъде отстранена по един-единствен начин: като възпитаме младите в демократичното училище на едно вярно, адекватно съзнание за свобода. На едно адекватно гражданско съзнание. Значи, повтарям, защото е прекалено важно: Крайно време е да се откажем от тази ужасно немодерна представа, че индивидът е нищо, а пък държавата била всичко Е, по тази причина нашият Иванчо от най-ранна възраст ще прави каквото си иска в училище, ще се забавлява ако иска, ще танцува, ще играе… кючек или ръченица, ще рисува, ще пее, ще играе на гоненица в училищния 24
двор, ще се залива от смях, няма разни злобни даскалици да му шъткат постоянно да мълчи, ще учи ако иска за Космоса, за човека, за живота, нека да се занимава с каквито му сърце иска науки или изкуства, с колкото си иска "учебни часове" нека да бъде неговата програма, ако иска, нека да учи само едно-единствено нещо. Ако иска, нека да не учи нищо. Той обаче съвсем скоро сам ще разбере, че изостава страшно много ако е решил нищо да не учи. Животът решава по превъзходен начин ония противоречия, които разсъдъкът никога няма да разреши. Затова се налага да благоволим да допуснем, че Стихията на живота трябва да залее и да оживи, да върне живота в нашите училища Като, разбира се, не забравяме това, че животът за човека има смисъл само когато е свободен, не някак иначе. А ето сега и 4. Непрежалимите догми на административно-командната система на образование и, опази Боже, на възпитание, от които следва да се откажем без капчица жал: Отпада понятието "учебен клас" Да, вече няма да има класове, образувани по съвсем формалния и произволен възрастов принцип. Ще се образуват, съвсем спонтанно, какви ли не групи по интереси, в които могат да се присъединяват ученици на различна възраст, според избора си. Тия групи ще са динамични, постоянно ще възникват и затихват, ще се развалят, ще се пораждат нови и прочие. Гъвкавост се иска, а не формализъм, щото формализмът е враг на живота. Животът, повтарям, не търпи никакви разсъдъчни сметки и планове, не можем да надхитрим или да прецакаме живота, обикновено, ако се опитаме да го сторим, прецакваме единствено себе си. Отпадат тъй милите на всяко терористично-административно сърце звънци, вече няма да има и "учебни часове"! А пък времето ще почне да тече както в живота ни. На вас със звънец ли ви напомнят да идете до кухнята да се нахраните? Или да ходите до тоалетната? Е, на службата, предполагам, също не ви звъни тъй депресиращия звънец – или и там звъни?! Обикновено всеки си гледа часовника и планира сам времето си. Даже и някои по-разкрепостени работодатели, според спецификата на работата, допускат служителите им, за да работят по-ефективно, сами да планират кога да започнат или да свършат дадена работа, а кога – някоя друга. Ако всичко ти е разписано по график от някой друг, нима ще работиш по-ефек25
тивно и по-отдадено? А че звънците в училище са най-жесток диктатор това всеки го знае: тъкмо учениците се настроят в някой час за пълноценна дискусия и звънецът почва да бие, разваляйки цялата работа! Звънците тероризират младите така както нищо друго. Е, ще спрем звънците, това можете ли да си го представите изобщо?! Дали ще настъпи краят на света като спрем звъненето на звънците в българските училища? Не вярвам да настъпи краят на целия свят от това, вие какво мислите по този проблем? Вселената, убеден съм, ще продължи да си съществува и след като скоропостижно спрат да бият училищните звънци из нашите школа. Няма да има повече и "текущи оценки", нито страх от изпитване всеки ден! Напротив, ученикът сам ще решава кога и как да се изяви. И това ще става в групата за обсъждания, в която сам е избрал да участва, съвсем свободно и непринудено. Нека да привикват младите съвсем свободно да изявяват личностите си. И ценните си качества. Умствени и всякакви други. Включително и нравствени, и личностни като цяло. Ще имат огромен простор за това. Пространството на свободата ще бъде предостатъчно да се развиват и изявяват в каквито си искат посоки. 5. Ами какво ще стане с нашата "светая светих", именно дипломата, и от нея ли ще трябва да се откажем? Може да дойде ден и да няма дипломи, щото са важни качествата на личността, които могат да се проверят по каквито си искате начини. И в днешно време листчето хартия, зад което обикновено не стоят кой знае какви ценни качества, не е основният критерий, а е важна личността с нейните способности. Та хартийката, наречена диплома, не трябва да има толкова фундаментално значение. В днешните училища "учат" предимно за оценки и за да получат заветната хартийка, наречена диплома. Не учат де, ами обикновено „избиват” на изпитите предимно с преписване – за да си получават въпросните мними оценки и по същество фалшиви дипломи. Защо да си кривим душите и да отричаме, че дипломи в днешните системи на българското образование – гимназиална и университетска – се получават предимно с преписване. Или с... подкупи. И това го има, защо да си кривим душите да отричаме и него?! Ще изобретим начин как младите да удостоверяват знанията и способностите си Бъдете спокойни, няма страшно, и това ще бъде изнамерено! Дали ще има някакви строги изпитни комисии, пред които младият човек, искащ диплома, 26
ще трябва да се яви и да удостовери какво може, дали ще има "матури", дали ще има нещо друго това ще се реши, няма страшно, няма опасност да не се реши. Ще трябва много да се помисли, разбира се. Трябва да се открие смисъла в това дали трябва да има дипломи. Щом има дипломи по цял свят, е, ще има и у нас. Ще ползваме чужд опит и ще открием най-доброто. На времето, във времената на класическа Гърция, най-добрият атестат бил следният: Мой учител беше Сократ, син на Софроникс, от дема Алопеки Да, казвал е това младият човек и то е било най-бляскавата атестация: кой ти е бил учителят е било най-важното! Името на учителя било най-бляскавата атестация и било съвсем достатъчно основание да уважават, да ценят този младеж. Платон, да речем, бил един от учениците на Сократ, това вече пък е предостатъчна атестация за неговия собствен учител! Нещата, така да се рече, са двустранни: най-добрите учители имат ученици, които ги надминават по постижения. Значи, по тази логика, самите учители трябва да правят нужното за това щото тяхното име да започне да играе ролята на нещо много повече от някаква си там диплома. Разбира се, че препоръката на един добър учител, неговите справедливи думи, неговата оценка имат значение, но най-важното е това какво може, на какво е способен самият млад човек, самият ученик. Нашите дела, накрая, все пак са най-важното доказателство колко ние самите струваме, а не някакви си там дипломи, титли, финтифлюшки и прочие. Когато акцентът падне върху това кой какво може или умее да прави – да мисли, да търси, да изследва, да работи целеустремено за да постигне нещо сериозно или голямо, за да подготви своя успех, просперитет и прочие! – тогава нещата ще си дойдат на точното място Стив Джобс нали не е имал диплома – и какво от това, моля ви се?! И други велики и доказали се хора – в миналото и в нашата съвременност – са нямали дипломи от престижни университети, нещо повече, бягали са и от училищата, оставали са без образование, пардон, без диплома, но какво от това?! Аз не допуснах училището да навреди на моето образование – това Марк Твен ли го беше казал или някой друг го беше казал че не помня вече? Спирам дотук, щото, признавам си, се изморих от писане. Още много може да се пише, но така или иначе главното все пак го казах. Успях да хвърля пореден камък в зловонното и застояло блато на българската образователна система Дали с този камък нещо в него ще се раздвижи? Едва ли. С един или два камъка, хвърлени в това застояло и гниещо блато нищо не може да се про27
мени. Добре знам това, не мислете, че не го зная. Най-много някое бюрократично чудовище, дето тъй уютно спи в гнусното блато, да се размърда и да ме перне, за пореден път, с опашката си по лицето. Но и това все пак е нещо, нали така? Колкото по-често се появяват някакви движения във въпросното блато, колкото по-често се появяват вълни, толкова по-вероятно е в един момент в него да започне да се настанява именно животът. На такава крехка надежда се осланям, признавам си го най-чистосърдечно. Ще пратя писмо до Министъра с тия мои поредни безполезни писания. Не съм утопист да мисля, че той ще се трогне или че ще се замисли. Но Ще пиша, ще настоявам, ще провокирам, ще тормозя разни началства, дето така уютно спят зад масивните си бюра Нека да ме обявяват за какъвто си искат. Нека общността да мълчи многозначително: побъркал се е тоя Грънчаров, моля ви се, пак е написал своите идиотщини, на които вече никой не обръща капчица внимание! Даже моите съмишленици най-старателно мълчат и гледат да не показват, че са прочели поредното ми писание. С такъв опасен и дори екстравагантен човек като мен никой не ще да си има каквато и да било работа. Знаете ли обаче на мен колко ми пука, че така старателно всички мълчат? Изобщо, ама изобщо не ми пука. Аз гледам да правя каквото съм длъжен – пък да става каквото ще Хубав ден ви желая! Днес е неделя, почивен ден, ден за размисъл. Един човек да се е позамислил над моето поредно обречено писание пак е голям успех. Ето на това се надявам. Един човек поне да го е прочел и да се е замислил е все нещо. Аз се чувствам подобно на... „рибар”. Хвърлям си своите "въдици", нямам кой знае колко богат улов, но все някоя "рибка" се хваща в "мрежите" ми. Толкова. Станете и вие, ако искате, "рибари"... каквито си искате станете. До нови срещи!
Списание HUMANUS, Контакти: angeligdb@abv.bg тел. 0878269488
28