София 2013 г. г.
Всички права запазени! Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора и издателството!
ISBN 978978-954954-392392-174174-4 © Издателство Издателство "Пропелер", София © Ангел Грънчаров, автор 2
На моите баща, майка и брат ПОСВЕЩАВАМ – с найнай-дълбоко чувство на любов и приз признателност!
3
СЪДЪРЖАНИЕ: ПРЕДГОВОР .................................................................................................................6 ЧАСТ ПЪРВА: ПОРИВЪТ ЗА СВОБОДА ..................................................................9 (Из преживяното в ерата на комунизма) Духът на свободата и недостойнството ......................................................................9 За какво жалят и за какво мечтаят българите и европейците.................................15 Какво ли щеше да стане с мен ако комунизмът у нас даже не беше помръднал да си иде? .........................................................................................................................20 Фрагменти от преживяното в ранното ми детство ...................................................25 Щрихи от родовата ми история..................................................................................32 Корените и стволът на моя род..................................................................................38 За скъпите ни хора – и за родината на душите ни ...................................................44 Пролетна импресия за цъфнали сливи, баби и врабчета .......................................52 Най-важното жизнено дело на човека в онова време..............................................59 Как оцелях в училището-казарма ..............................................................................67 Какво е да си "бригадир", или робският труд при социализмо-комунизъма ..........78 Цялата истина за комунизма трябва да излезе наяве!............................................84 "Здравеопазването" – пръв помощник на жестоката машина за убиване, наречена социализмо-комунизъм...............................................................................................86 Една странна, много чудна, направо почти мистична история ...............................95 Разкаянието на един набеден мошеник, снабдено с призив за повече доброта 102 За да се възрадвате, първом полюбете свободата ...............................................105 За личностите в живота ми – с любов! ....................................................................112 Грижете се най-вече за душите си – и бъдете добри: добротата е най-добрия лек за душата... ................................................................................................................123 Кратка есенна импресия за баби, котарак и парче благословена, помилвана от Бога земя ...................................................................................................................127 ЧАСТ ВТОРА: ТАМ ГОРЕ ПОД ЗВЕЗДИТЕ...........................................................132 (Истории и преживелици от войнишкия живот) Едно трепетно лято на реката..................................................................................133 Новобрански неволи .................................................................................................138 "Стари кучета" и "кирливци" .....................................................................................144 Там горе под звездите ..............................................................................................152 Всекидневният живот на войника ............................................................................160 4
Човешкият "елемент" в казармата...........................................................................169 Възход и провал ........................................................................................................178 Възмездието ..............................................................................................................188 Емоции разни... сто броя ..........................................................................................201 Свежестта на юношеския дух...................................................................................213 Моят път към истината на живота ми: свободата ..................................................226 ИЗ ФОТОАРХИВИТЕ НА МОЯ РОД: ......................................................................232
5
ПРЕДГОВОР Понеже за миналото ни, особено във връзка със 100-годишнината от рождението на комунистическия диктатор Т.Живков, медиите непрекъснато бълват какви ли не нелепици и лъжи като дават думата предимно на бетонни комуноидни, т.е. на непоправимо увредени от комунизма глави, се налага истината за онова време да бъде възведена на пиедестала си; понеже без истината не може да се живее. Лъжата у нас е станала нещо като стожер на живота ни, около който всичко се върти. Започвам тази поредица от есета с една вдъхновяваща ме идея: да помогна, особено на младите, които, слава Богу, не са живели през комунизъм, истината за онова кошмарно време да си пробие път в съзнанията им. Т.е. ще се опитам да спомогна за разсейването на мъглата, в която пребивават съзнанията на толкова много, при това и съвсем не само млади хора. Ще представя в тия есета само това, което съм видял с очите си – и в което по неволя съм участвал; ще разказвам само и единствено лично преживяното, което се е врязало в паметта ми и с нищо не може да бъде извадено оттам. Ще се опитам да възсъздам една вярна, правдива картина на случилото се с нас тогава, което твърде приблизително може да се нарече "живот". Иска ми се да успея да възкреся предимно тихия, но понякога и крещящ кошмар, в течеше животът ни – с всичките мерзости, абсурди, наглости, подлости и пр., с които комунистите тровеха всекидневието ни. Това е. Да тръгвам напред – с Божията помощ, да се надяваме, ще успея да изразя онова, което терзае душата ми. Няма да се помиря докато безскрупулните лъжци продължават все така нагло да бълват отвсякъде лъжите си за "светлото минало" на комунизма. Трябва нещо да се прави за да се противостои на гибелната рекомунизация на страната, която е в състояние отново да отрови живота ни – и да ни лиши от цялото негово очарование. Очарованието на живота може да усети само свободният човек. Очарованието от живота не може да е нещо друго, освен очарование от самата свобода. Да освободим съзнанието си от стереотипите и нагласите на кошмарното минало, което все още е живо в нас, е първото условие за връщането ни към автентичния живот. Дядо ми, земеделски стопанин от тези, които допринасяли за благополучието на България, разказваше следното: “Августовска жега, задух, никаква хладинка, пот отвсякъде се лее, а ние сме на нивата. Жътва е, "ден година храни", работим до изнемога. Селото е опустяло, всички са на полето, мало и голямо работи. Тук-там се чува жътварска песен, но скоро стихва, силите не стигат, жътварите са превили гръб: 6
душата се радва когато след теб лягат сноп след сноп. Само неколцина нехранимайковци от селото, най-големите калпазани, които никой не считаше за хора, са на хладина в кръчмата; те самите се наричаха "комунисти" понеже щели да "преобръщат" света (дрънкаха там някакви глупости, на които никой здрав човек не обръщаше внимание; с една дума – болни хора, ако мързелът е болест!). Отвреме-навреме започват да пеят "революционни песни", и премалелите от труд жътвари чуват бодрата им песен, която те крещят от кръчмата. Запомнил съм само припева, а именно: "да-а-а живей, живей труда!". Като че ли днес го чувам: всичко живо работи и се трепе, а комунистите от кръчмата пеят за труда, майко мила! След време същите тези "герои" се оттеглиха на хлад из горите, станаха партизани, а когато се връщаха, пак пееха (те се извъдиха големи певци!): "Ний идем бодри партизани (сиреч, както веднага хората го промениха на…калпазани!)… с нож и вилица в ръка!" – така съм я запомнил, истинските думи не помня. Тия същите станаха управници, тогава запяха друга "песен" (пребиваха хората за каквото им скимне, злобата си изливаха!), успяха за няколко години да разсипят китното ни село, всичко опустя, стана невъзможно да се живее, тръгнахме на гурбет да си вадим залъка. Така стана – какво ли друго можеше да се очаква от тия хаймани и разбойници?! Ех, Българио, какво направиха от тебе!" Ето философията, която съм запомнил от дядо ми, и която ми стигаше: след това никаква пропаганда не можа да повреди разсъдъка ми. А дядо ми, горкият, не можа да доживее края на злото, което винаги е мразил; умря през 1988 г.! Какво друго да кажа? Нима казаното не е достатъчно? България след 9.ІХ.1944 г. беше разгромена и разорена. Вековен устоял живот беше съсипан, десетилетия се издевателствуваха над всички нас, свободата беше прокудена, разучихме се да живеем свободно, израждането на нацията (да признаем това честно!) трудно ще бъде преодоляно: десетки години ще са ни нужни да се съвземем. Разрухата е колосална, България никога преди не е преживявала подобно зло. Затова си позволявам да казвам на моите студенти и ученици: на Бунарджика в Пловдив, в града, в който живея, наред с Альоша (от какво ни освободиха "альошовците"?!) трябва да се поставят паметници също на… Василий Българоубиец и на Баязид Илдъръм – нищо че не са успели да разпънат така многострадална България, както го направиха за петдесет години комунистите. Но понеже три паметника са множко за един град и на едно тепе, то по-добре ще е да се постави паметник на разпънатия Христос с трънен венец на главата, което би било най-пълния символ на толкова пъти разпъваната България… 7
Но да не забравяме, че след разпятието неминуемо идва възкресението! Само обаче ако сме достойни за него ще дойде, иначе не…
8
ЧАСТ ПЪРВА: ПОРИВЪТ ЗА СВОБОДА (Из преживяното в ерата на комунизма)
Духът на свободата и недостойнството Най-напред дължа извинение за подвеждаща информация, която дадох в блога си вчера; предаването по БНТ, в което ще участвам, ще се излъчи в събота, от 11 часа, а не вчера, както бях написал първоначално. Предаването се казва "Малки истории". Прочее, тази промяна е, както се казва, за добро: ще участвам в големия формат на това иначе всекидневно предаване: в събота предаването трае цял един час, иначе е по 10-тина минути. Тъй че, моля, заповядайте в събота преди обед пред телевизорите си, струва си да се гледа това предаване! В него коментатор, освен мен, е г-н Цв. Томов, участват още неколцина, сред които г-н Борис Луканов и г-жа Мартина Вачкова. Ще си говорим за "промените", за днешното състояние, за това какви сме днес ние, българите, след тия епични 22 години "преход". Мисля, че ще ви е интересно, предпоставка за което са и събеседниците ми в това иначе добро предаване. Моя милост е поканен там като автор на книгата Страстите и бесовете български (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), чиято тема съвпада с темата на предаването. Иска ми се още сега да кажа нещо по темата, което според мен е твърде важно. Мислейки вчера по темата, струва ми се, попаднах на една находка. Става дума за един по-различен модел на тълкуване на събитията – с оглед на това да се доберем по възможност до техния цялостен смисъл. Ето какво имам наум, да видим обаче дали ще успея да го изразя в самото предаване. По начало обществото не е нищо друго освен жив организъм, със съответните системи, които поддържат жизнеността му. Преди 1989 година, в резултат на десетилетните гаври и изстъпления на комунистите над живота на нацията, българското общество беше подобно на агонизиращ, обезсилен труп; агония е ключовата дума, ако искаме да разберем същината на онова паметно време. Комунистите бяха направили всичко потребно за да задушат всички пориви на живот в онова общество – и да ги заменят с непълноценни форми, само наподобяващи живота, т.е. с ерзац-форми. Всичко тогава беше фалшиво, неистинско, само имитиращо живота; причината за това беше, че комунистите бяха направили нужното да елиминират човешката свобода, която именно е нещо като душата на живота в обществения организъм. 9
Едно несвободно общество е безжизнено, сиреч, болно общество. Болестта изчерпваше силите на обществения организъм на социалистическа България – подобно на това както вампирите пият и поглъщат кръвта, силата, енергията на едно живо тяло; комунизмът, ако искаме да разберем същината му, е нещо като исторически вампиризъм, способен да изпие силата на цели нации – и да ги хвърли бездиханни, подобни на агонизиращи трупове. Точно в такова състояние беше българското общество: болно, агонизиращо, обезсилено, даже бездиханно. Как се живее в едно такова общество ли? За младите искам да дам пояснение и по този, според мен, немаловажен въпрос. Да бъдеш част от едно агонизиращо, обезсилено общество означава и ти самият по най-крещящ начин, и то всекидневно, да чувстваш агонията. Сивота е ключовата дума, която трябва да ни идва в ума, когато искаме да постигнем есенцията, "аромата" на онова общество. Всичко тогава беше сиво, безкрайно сиво – независимо от плющящите навсякъде огромни червени знамена, които, предполагам, даже несъзнавано са ги туряли, та да са нещо като контрапункт на сивотата. За това е така пристрастен към червеното комунизмът, ако не броим кръвожадността му, не за друго. Други ключови думи, които трябва да са в готовност в съзнанието ни, ако искаме да се доближим до същината на онова време, са: апатия, неверие, най-вече в собствените сили, задуха, задушаване, лицемерие, или, казано с две думи само, една потресаващо дълбока екзистенциална кухота. Комунизмът успя да изпразни живота ни откъм съдържание, откъм смисъл. Затова ние, живеещите в онова време, бяхме нещо като призраци, като сенки. Нищо духовно нямаше в онова време, макар че, в определени немногочислени среди на онова общество, имаше порив, влечение към духовното, понеже само то, духовното, може да се опре на смразяващата кръвта екзистенциална празнота, в която ни беше поставил същият този комунизъм. Да, трудно, много трудно се дишаше в онова призрачно време, подобно на кошмарен сън. Да, тогава не живеехме, а сякаш бяхме заспали непробуден сън – състоянието на агонизиране, другояче погледнато, е състояние на сън, на непробудност. Задухата също трябва да бъде възприета като ключова дума ако искаме да се потопим в дълбините, в същината на онази екзистенциална яма, в която бяхме попаднали, в която бяхме принудени да живеем. Нищо нямаше смисъл – пълноценен смисъл – в онова общество на сенки, на кошмари, на страх, на безперспективност, на неверие, на отчаяние, на тъпа безчувственост и т.н., в което тогава бяхме принудени да "живеем". Животът в ерата на комунизма не е живот, а е всекидневна гавра с живота. Това нека да го имат предвид особено ония, които още жалят за онова време. Да иска да живее в такова едно ужасно време може само оня, който се е откъснал от автентичните 10
екзистенциални корени, откъснал се е от изворите на самия живот. Другите, които имат някаква що-годе налична пристрастеност към живота, не могат да изпитват към комунизма друго чувство освен погнуса. Да, думата погнуса, думата гнус, думата гадене, наред с думи като мъртвило, мъртвина, празнота и прочие са думи, които могат да бъдат въздигнати до нивото на същностни екзистенциали, когато се опитваме да постигнем есенцията, дълбината на смисъла на онова наистина кошмарно време. Горко на ония, за които мъртвилото на комунизма е нещо като пример за "образцов живот"! Може ли да има по-голямо нещастие, което изобщо да може да сполети някакъв човек?! Е, и какво стана като дойде "промяната"?! Аз бих си позволил да се изразя така, белким някой ме разбере, белким някой признае правотата ми да мисля по този начин: агонизиращият труп, в който се беше превърнало обезсиленото от 45-години варварски български комунизъм общество, представете си, почна да мърда, сякаш отнякъде в него се появи неочакван прилив на енергия; предсмъртната агония, подобно на чудо, беше спряна в последния момент! Аз бих си позволил да се изразя така, за да бъда разбран: сякаш Божията ръка в последния момент застана над агонизиращия труп, помилва го и му вдъхна енергията, необходима за да възкръсне живота в изнемощелия организъм на българското общество от онова време. Не се смущавайте от натрупването на предикати; те са ни необходими, за да се оживи смисъла на случилото се в нашите души. Този агонизиращ труп, който получихме в наследство от комунизма, не само че почна да мърда, но в един момент, о, чудо, като в несвяст, изправи глава и вдъхна мощно от така ароматния въздух на свободата! Да, чудо, същинско чудо е това: ароматът на свободата, вдъхнат и напълнил гърдите на болния, на изнемощелия организъм, му даде такава мощна сила, че трупът се протегна, стана, почна да крачи, силата сякаш изведнъж се върна в краката му! Лицата ни тогава, в първи паметни дни след 10 ноември 1989 г., светнаха, да, това е основния признак, по който можем да откроим смисъла на случилото се. Същинско чудо е това: да можеш да виждаш на улицата хора със светнали, радостни, ентусиазирани лица, омаяни от толкова упоителния въздух на свободата! Аз това си спомням, така съм възприел и преживял случилото се тогава. Започна невероятен подем на народностния живот, овладяван постепенно от порива към автентичната свобода. И всичко започна да расте, да кълни, да живее; живителни сокове почнаха да текат по стъблата, по вените, по артериите на организма – на българското общество тогава. Животът се събуди и вече нищо не можеше повече да го скове обратно в онази ужасна агония, да го натика в прокрустовото ложе на агонията; духът от бутилката, както се казва, беше изпуснат. Започна възхитителното време на борбата за демокрация, онова възторжено синьо време на копнежа по свобода, времето на огромните митинги на СДС, 11
съставени все от хора с грейнали, въодушевени, светещи лица и очи и със сини знамена в ръце! Невероятен подем на народностния дух и живот, аз така мога да определя смисъла на случилото се тогава! Отприщи се дълго задържана енергия – и вече нищо не можеше да остане същото. Животът възкръсна, животът победи смъртта. България възкръсна за нов живот. Кошмарът на комунизма сякаш остана назад. Страхът също. Станахме безстрашни борци за свобода: довчерашният роб се преобрази и стана свободен човек! Да, знам, може би идеализирам. Да, знам, свободата, особено когато е нещо непознато, когато е свобода на довчерашните полу-мъртъвци и роби, ражда и чудовища: появиха се и мутрите, и бандитите, започна и уродливото, по комунистически правеното "първоначално натрупване на капитала"; появиха се странности и мутанти, уроди от типа на "комунист-капиталист", "комунист-демократ", "комунист-свободолюбец", "кръстещ се в храма безбожник" и прочие. Ние, идеалистите, дето ходехме по улиците и площадите, водени от един чист ентусиазъм на свободата, ние, дето правехме окупационни стачки, дето живеехме в градове на истината, дето, се превръщахме, хванати за ръце, в „живи вериги”, дето строяхме барикади и прочие, за да атакуваме и победим кошмарния бастион на комунизма, останахме и излъгани, и предадени. Щото мълниеносно се появиха безскрупулни играчи, мерзавци, които успяха да се покачат на вълната на народния антикомунистически ентусиазъм – и да извършат после поразиите, предателствата, злоупотребите, които извършиха, с които ще останат в историята. Няма да споменавам тук имена. Става дума за ония, който без капчица свян плюха на идеалите за свобода и демокрация, извършиха гнусни дела, крадоха, грабиха, уреждаха си живота, използваха СДС като трамплин, а пък като постигнаха своето, без капчица съжаление забиха ножа си в гърба на многострадалната българска демокрация. И ето, 22 години покъсно, демокрацията ни е обезсилена, отново сме в някакво мъртво време, а наглеците и лъжците, неспособни на никакво идеално чувство, не само взеха превес, но днес дори са ни и управляващи, днес са ни дори вече "народни кумири". Така започната, темата може да е безкрайна. Страх ме е да не се размие основния смисъл, затова спирам дотук. Ще завърша със следното. Нашето общество все още не е здраво, нормално, жизнено, жизнеспособно общество. Днес обществото ни, разбира се, е качествено друго, с всички необходими наченки на ония движещи фактори, които могат да ни превърнат България в китна, пипната от човешка ръка и добре уредена градина, т.е. в проспериращо и доволно, наслаждаващо се на живота, съвременно и свободно общество – общество на достойни, поели живота в собствените си ръце хора. Но общественият организъм все още не се е избавил изцяло от болестта, все още не 12
е върнал силата си докрай: в общественото, в народното тяло има тумори, разсейки на болестта, има вируси, гнойни циреи, има много мъртва тъкан, която трябва без жал да бъде изрязана – както именно прави хирургът: за да спаси жизнеността на цялото, на организма, смело изрязва гнилите части. Такива тумори, които нямахме решимостта да отстраним, са, да речем, тоталитарните паметници, като паметниците на чуждия окупатор, които стоят на най-видни места в столицата и по цялата страна. Ами туморите в душите, найопасните ракови образувания, които наследихме от комунизма, с тях какво правим? Нищо не правим, нямаме смелостта да ги изтръгнем без жал от душите си, живуркаме си криво-ляво с тях. Мъртвото време със своите символи, които го подхранват, тегне и ни притиска с оловната си тежест, под която не може да покълне животът. Неотреченото, непрокълнатото минало, миналото, с което не сме имали доблестта да скъсаме, и то най-решително и кардинално, има способността да се възпроизвежда в най-уродливи форми. Това минало може, с една дума казано, да вампиряса. То може да отрови бъдещето ни. То не само може, но и неминуемо почва да осквернява и да мърси неговата свежест. Точно това допуснахме да се случи у нас. И затова не само че не сме прокопсали, но и не можем ако не да прокопсаме, то поне да заживеем като нормални хора. Ние като общество и като нация не показахме оная страстна, дълбока привързаност към свободата, която позволи на други народи да ни изпреварят далеч, да отидат много преди нас – като поляците, чехите, словенците, като балтийските народи. Ние все още сме си нация, съставена предимно от мърморковци, от неповярвали в силата си хора. Все някой друг ни е виновен, но собствената вина за сполетялото ни не признаваме на инат. Това е първият признак, по който може да бъде разпознат несвободният човек: той мърмори, оплаква се, няма друга грижа освен тази кому другиму да прехвърли собствената вина. Т.е. няма друга грижа кому другиму да прехвърли непосилния товар на свободата. Мнозинството от съвременните българи, за жалост, се оказаха точно такива хора. Малодушни мърморковци. И при това все търсят кой да ги "оправи". Срамна работа! Позор! Може би се иска време, та да се откъснем безвъзвратно от презрения манталитет, който наследихме от кошмарното време на комунизма. Неговите рудименти продължават да тровят живота ни. Това, което можем да направим, за да противостоим на унизителните тенденции в българския живот напоследък, е: всекидневно да помагаме да си проправя път съзнанието на свободния човек, поел своето съкровено бъдеще в собствените си ръце. Затова трябва много да се разговаря с множеството от неповярвали в себе си хора, с хората, склонни към бездейно и самооправдателно мърморене. Медиите имат в това отношение огромна роля и мисия, която, уви, все още не изпълняват на длъжната висота. С 13
отчаяния, с невярващия вече на нищо мърморко, в какъвто се превърна масовият българин днес, трябва да се разговаря всекидневно и то най-човешки: за да му се помогне да надмогне отчаянието и неверието си. Не е лесно на тия хора да победят слабостта, да се справят с малодушието си. Не трябва прекалено да ги корим. Трябва да се опитаме да ги разберем и най-човешки да разговаряме с тях. Нужни са ни, дами и господа ангажирани българи, крещящо са ни нужни просветители, мисионери и визионери на така потребното ни съзнание за свобода, без което няма да успеем да преобразим живота си, т.е. да го върнем на автентичната му основа. Животът на мърморкото, на бедния духом човек, не може да бъде друг освен какъвто е: жалък, беден, мизерен, убийствено непълноценен. Живот на поклонници на чалгата във всичките й форми, живот на любителите на миризливите кебапчета, на евтината ракия, на щракането с пръсти и на впускането в шеметни кючеци, на обожаването на фалшиви кумири като Боко, с две думи казано: менте-животът. Ако ви устройва този живот, моля, живейте си го. Не за наша сметка обаче. Ние, дето презираме този живот, няма да позволим и ние да бъдем натикани в неговата кал. Ние, представете си, сме човешки същества, а не свине... Защото ние, българите, като общност, сме взаимнозависими. Мнозинството дърпа надолу, а трябва да намерим сили да му помогнем да тръгне нагоре, по верния път. Трябва да му помогнем да се възвиси. Трябва да победим силата на тежестта и инертността, която ни дърпа надолу. Духът на свободата е този, който ни дърпа нагоре. На него трябва да служим, нему трябва да се покланяме. Той е алфата и омегата на живота. Ако искаме да заживеем човешки първом трябва да станем достойни за такъв живот. Няма друг път. Този е верният път. Тук, както се казва, и е "закопано кучето"... Хубав ден ви желая! Преди 22 години на този ден ние, съвременниците на облялото ни тогава великолепно зарево на свободата, погледнахме със съвсем други очи на света. Ние тогава, прочее, прогледнахме, а преди спяхме кошмарния си сън. Събудихме се за живота и с невиждан ентусиазъм започнахме да го живеем. Според мен точно с такъв ентусиазъм трябва да се живее всеки един наш ден. Трябва да го живеем с ентусиазма на оня ден първи на българската свобода, от който са минали 22 години. И тогава битието ще отговори на нашия порив, няма да устои. И ще ни даде безценните си дарове и богатства. Които са по-ценни тъкмо затова, защото ще трябва да си ги сътворим сами; в този живот нищо не се дава даром, а само по заслуга...
14
За какво жалят и за какво мечтаят българите и европейците
Вчера написах едно есе, имащо самостоятелно значение; то, прочее, може да стане начало на една поредица от есета, отнасящи се до моите възприятия и спомени за преживяното когато съм бил дете и юноша. Темата лично мен ме заинтересува, това е едно ново предизвикателство, което е способно силно да ме ангажира; пък и чрез една такава поредица от есета бих могъл да вляза в по-пълноценен контакт със съзнанията на днешните млади хора, с които, поради естеството на професията си, ми се налага всекидневно да общувам. Знам, че имам какво да им кажа и предполагам, че за тях ще бъде интересно да разберат как е изглеждало в очите на един техен връстник онова отминало време, което те, за щастие, никога няма да живеят. И за което слушат всекидневно всякакви носталгични нелепици, сиреч, лъжи, които, предполагам, едва ли са им толкова потребни, докато, знайно е, в тяхната възраст е безкрайно важно съзнанието им да се "прилепи" най-вече към истината, която единствена ще им даде не просто реалността на живия живот, но и неговата най-съкровена тайна. С лъжата животът не може да се живее, с лъжата той се сънува. Аз пък като философ искам да помогна на моите възпитаници да се пристрастят тъкмо към истината, а чрез нея и към същината на самия живот, щото фантазьори и наивници у нас колкото щеш, докато трезво и дори безпощадно мислещи реалисти са ни нужни най-вече – ако искаме да просперираме и да се очовечим най-сетне. Та значи текста, който ще последва, го писах вчера, а пък днес, в отделен постинг, ще напиша неговото продължение, а пък по-нататък, в идващите дни, и продължението на продължението и т.н. Моля, ето, четете, дано ви хареса, дано имате полза от прочетеното: Особено държа да отговоря тук на два въпроса: 1.) Какво си спомням от онова време? и, 2.) Какво щеше да стане с мен ако в 1989 г., пък и по-късно, не бяха станали никакви промени? 15
Да започнем с първия въпрос: Много неща си спомням, но ми се ще да избера най-изразителното, онова, в което да се съдържа, така да се каже, "духа на онова" печално, аз в предаването по БНТ заявих "мъртво" време, ала не можах изобщо да се аргументирам защо така мисля. Ето един-два спомена, които така са се врязали в паметта ми, че нищо не може да ги извади оттам. Първият е този. Аз съм дете, бил съм, предполагам, на 10-тина години. Било е някъде 1969-1970-та година. Аз тогава си живея в моя роден град, Долна баня; прочее, тогава Долна баня още не е град, тя стана град малко по-късно, в 1971 година. Стана град от "селски тип", такъв град, че един от кметовете му се прочу на едно "общоградско събрание", като беше казал нещо, с което се обезсмърти: – "Гражданите от горния край на града трябва да си изхвърлят боклуците в долния край на селото!" Та ето сега и спомена ми, с който и започнах. Та значи аз съм хлапе, нашата къща е наблизо до центъра на "селото-града", за две минути се стига до центъра, и ний, децата, си играем в прахта. А ето че от центъра изведнъж забелязваме, че търчи някакво дете, търчи така силно, че сякаш го гони глутница свирепи кучета, търчи с изплезен език! Търчи и крещи с пълно гърло ето тия знаменателни думи: – Пуснаха кренвирши! Пуснаха кренвирши! Докараха кренвиршите! Чувайки тия дългочакани думи, ние, децата, хвръкваме към бабите си – бащите и майките ни са нейде на полето и се трудят в пещта! – за да им кажем толкова важната новина. Казваме им, че са пуснали кренвирши! Бабите, ако още могат да ходят – ала моята баба, баба Цвета, Бог да я прости, беше саката в краката, много трудно ходеше, ходеше едва влачейки си краката! – та бабите, ако могат да ходят, хвърлят каквото държат в ръцете, грабват портмонето си и на бегом хвръкват със светкавична скорост към магазина, където са пуснали кренвиршите; прочее, в цяла Долна баня имаше три магазина, в центъра и в два от краищата на града; същото е ставало в това време и край другите магазини. Та значи бабите на бегом тръгват към магазина, а моята баба Цвета, баба Цветана, понеже, горката, не можеше да ходи, ми дава16
ше бързо два лева, а аз си плюех на краката и на бегом изпреварвах по пътя си всички тичащи бабички, които яко бягаха, така, че сякаш ги гони разярен бик или поне глиган! Достигам пръв в магазина, ала зла участ там вече има доста голяма опашка от хора, които чакат да се отвори магазина. Магазинерите – а това бяха най-уважаваните хора в селото – не отварят веднага магазина, уж да "подреждат" стоката, а в това време те трескаво отмерваха от кренвиршите (маслините, от наденицата "кучешко наслаждение", или каквото там друго ценно е дошло), първо, разбира се, за себе си, второ, за цялата си рода, трето, за всичките си близки и приятели; като отделят каквото могат от дефицитната стока, останалото вече се предлага на нетърпеливото и недоволно гражданство, което тъпче на опашката както тъпче нервен кон. Отварят магазина, първите щастливци от опашката се снабдяват с ценния продукт, но в един момент пустите му кренвирши свършват, и ние, дето обикновено не ни е огряло щастието да си купим и да ядем кренвирши, виновно влачейки крака се връщаме, за да обясним на бабите си, че тоя път късметът не е бил с нас. Няма да ядем кренвирши. Ние, децата, на улицата тогава ядем обикновено филия хляб, намазана с олио и поръсена с чубрица и сол; яли ли сте такова вкусно нещо, млади хора от посткомунизма? Едва ли. Та този е първият ми спомен. Вторият спомен. Прочее, сега се сещам, че нищичко не съм писал за детските и младежките си години в Долна баня, за други периоди от живота си съм писал вече, наскоро написах и за случките, които съм запомнил от казармата, то се получи книжка от това; та и за детството и за юношеските си години на село мога да напиша, щото това е всъщност решаващия период от живота на човека; пък съм и стар, трябва да подготвям мемоарите си! Та ето сега и втория ми спомен. В Долна баня, градче от 5000 жители, има само една фурна. Тя работи на пълен капацитет, но има дни, в които се поврежда техниката, или няма нафта, или спира тока, или не са докарали още брашното, или маята е изчезнала. В делнични дни криво-ляво човек може да си купи хляб, но като наближи петък, пред фурната става панаир: огромна опашка от недоволни хора, които с часове чакат, за да се омеси и опече хляба, та да си купят хляб за почивните дни, щото в събота и в неделя фурната не работи. Огромна опашка, почти като митинг, и се предвижва напред ужасно бавно; много съм стоял на тия опашки, и понеже съм бил и дете, съм се задушавал от натискащите ме наоколо ядосани хора, които още повече са ядосани, щото мирисът на топъл хляб разпалва въображението им. Ето тия петъчни опашки, започващи от петък към обед, никога няма да ги забравя. Така и въпросът с хляба в Долна баня "Партията" не можа да го реши – 17
пък и, предполагам, не пожела да го реши, щото хората при комунизма все с нещо трябва да бъдат тероризирани, все с нещо трябва да бъдат тормозени. А българинът най-фино можеш да го тормозиш като му земеш хляба, като поставиш под въпрос хляба му. Българинът за хляба си може да направи чудесии от подвизи. Даже на революции за хляба си сме се дигали ний, българите. Докато не опре "ножът о кокала", т.е. докато една власт не земе на българина хляба, страдалецът-българин и пръста си няма да мръдне да си защити интереса; земат ли му обаче хляба, скача и грабва оружието! За сиренето пък да не говорим как скачаме. Такива, за жалост, сме. Едва когато, вече след идването на демокрацията, в далечната 1991 година, моя милост стана временен кмет на Долна баня, се наложи, за да решим въпроса с хляба, да правим общоградски събрания, на които демократичната власт в мое лице заставяше виновните за дългогодишния тормоз на гражданството с хляба да отговарят пред гражданите с наведени от срам очи; но това е много по-късно, а десетки години фурната в Долна баня беше нещо като храм, най-свято място, беше също нещо като геена огнена, нещо като ад или като чистилище. Толкоз. Стига засега. Друг път може още. Друг път може да пиша за това как, бидейки деца, сме ходили като роби-бригадири да работим на полето, в ТКЗС-то, как се е учило в училището, как изобщо се е живяло в ерата на комунизма, имам много, и то най-ярки с спомени, ама засега да спра дотук. Добре че поне успях да ви разкажа спомена за търчащото дете, което крещи "Пуснаха кренвирши!", тоя спомен е подходящ за почването на българския, ненаправен още филм "ХХ век"; а ако някой е гледал филма "ХХ век" на Бертолучи, ще си спомни как в началото някакъв идиот търчи и крещи "Джузепе Верди умря! Джузепе Верди умря!". Вижте каква е разликата между Европа и нас: ний жалим за кренвирши в пустия му ХХ век, а италианците още в началото му жалят за своя Верди! Хубав уикенд ви желая! И не жалете толкова за комунизма, моля ви се, млади хора! Щастливци сте, че не знаете какво е това комунизъм. И да знаете, не сте го преживели, тъй че не се оставяйте да бъдете съблазнявани с глупотевини18
те около "великите предимства на най-хуманния строй", с които някои червени наглеци или пък комуноидно-кретеноидни идиоти още ви съблазняват. Питайте такива като мен, дето няма да ви излъжат за това що е комунизъм, питайте някои от нас, дето сме го живели и изстрадали, та да научите самата истина. А на лъжльовците не обръщайте и капчица внимание! Те заслужават само презрение! ЗАБЕЛЕЖКА: На другия въпрос, по който обещах да напиша нещичко, а именно 2.) Какво щеше да стане с мен ако в 1989 г., пък и по-късно, не бяха станали никакви промени? ще отговоря в едно следващо есе, а сега да спирам, че стана доста дългичко...
19
Какво ли щеше да стане с мен ако комунизмът у нас даже не беше помръднал да си иде?
Във връзка с едно мое участие в телевизионно предаване първо описах какво възнамерявам да кажа непременно в него – виж Духът на свободата и недостойнството – а пък после, недоволен от това, което успях и ми беше позволено да кажа, започнах да описвам онова, на което бил желал особено да акцентирам, ала не можах – виж За какво жалят и за какво мечтаят българите и европейците. В тази последователност започна да се оформя една поредица от есета за преживяното преди и след 1989-та година, която бих искал да продължа. И ето тази сутрин, според обещанието ми в предишното есе, трябва да започна да отговарям на интересния въпрос Какво щеше да стане с мен ако в 1989 г., пък и по-късно, не бяха станали никакви промени?, зададен ми в предаването, който тогава необичайно ме затрудни; сега обаче ще се опитам да му отговоря. Аз в предаването сякаш бях фрапиран от този въпрос, той ме завари съвсем неподготвен, по него никога не съм мислил, а аз съм човек, инертен в мисленето си, сиреч, трябва ми време, за да обмисля основателно даден въпрос, преди да дръзна да се изкажа. Затова там аз почти нищичко не отговорих, ето, сега, след няколкодневен размисъл, отговарям по следния начин. Ако нищичко не се беше променило в България след 1989-та година, т.е. ако днес все още съществуваше онази сива комуно-социалистическа България, аз, честно си признавам, не мога да си представя какво би станало с мен. Найвероятно сега нямаше да ме има, най-вероятно вече щях да съм в гроба. Ще обясня защо виждам така кардинално нещата. За да оцелява в ония условия човек трябваше да бъде конформист, т.е. нагаждач. Личността, особено държащата на своето достойнство личност, тогава беше поставена пред следната алтернатива. Или, ако иска да запази презряното си съществуване, да се нагажда, обвивайки се в бронята на самосъхранението, или пък, ако такъв един вариант съвсем не й е по вкуса, тогава й остава една 20
възможност: да обяви война на системата, да встъпи в пълен конфликт с нея, което при тогавашните условия означаваше едно – да бъдеш смазан. Моят уважаван събеседник в предаването Цветозар Томов каза, че ако 1989-та изобщо не беше настъпила, "най-вероятно щял да си пише книжки, които никой нямало да чете". Аз също съм пишещ човек, обаче мога да кажа, за жалост или за щастие, че съвсем не се виждам като спокойно пишещ човек в една непроменена изобщо комунистическа България. Първо защото никой нямаше да издава това, което аз пишех. През иглените уши на цензурата тогава успяха да минат няколко мои, и то твърде обемни статии (20 стр.), които излязоха не къде да е, а в единственото излизащо тогава философско списание "Философска мисъл". Аз сега няма да се отклонявам да пиша през какви кошмари и унижения трябваше да мине човек за да му излезе статия в ония години, като при това трябва да се вземе предвид, че вече беше настъпила епохата на горбачовата "перестройка" и на "гласността". А по-преди на човек като мен статия изобщо едва ли изобщо е могла да излезе, да бъде отпечатана. Защо така ли? Ами защото аз пишех по начин, който коренно се разминаваше с наложения тогава шаблон на, бих го нарекъл, "казионното писане". Какъв е този шаблон изглежда ще ми се наложи да разясня в едно ново есе, за да не се отклонявам сега от основната си тема. И тъй като за мен конформистичното писане беше една утопия – цялото ми същество се бунтуваше против един такъв начин на писане, пък и на живот! – аз, разбира се, по никой начин нямаше да оцелея сред пишещите хора – ако в България след 1989-та година не бяха станали никакви промени. Е, най-вероятно щях да си пиша абстрактни философски текстове "за самия себе си, за никой друг", сиреч, за чекмеджето. Много е рисковано да се каже дали този вариант нямаше да доведе до написването от моя милост на някакви значими и дълбоки философски текстове, които, поради идването на свободата в Отечеството ни, аз така и никога не написах. Тъй че, много е възможно, идването на демокрацията, в правенето която се впуснах с всичките си сили, да ми е попречило да напиша един друг род текстове, а дали те нямаше да бъдат по-стойностни от това, което все пак написах, е много труден за отговаряне въпрос. Защото аз в това прословуто правене на демокрацията вложих много 21
сили, които, ако тя не беше изобщо идвала, щял да вложа в едни тихи интелектуални занимания в полето на чистата философия. Стига душата ми да беше устояла на агресията на войнстващия социум, което е твърде съмнително. С това обаче съвсем не искам да кажа, че в днешно време съжалявам, че комунизмът си е отишъл; не, няма такова нещо; за идването на демокрацията и свободата бях готов да платя скъпа цена – и затова дадох всякакви жертви. И ще продължа да плащам. Няма нищо по-драгоценно нещо на този свят от свободата. Това, което все пак написах в условията на свобода, може да съдържа в себе си белега на едно неспокойно, динамично време на промени, но пък, от друга страна погледнато, никога нямаше да бъде написано – ако комунизмът у нас изобщо не си беше даже тръгвал да си отива. Той си тръгна, ама с огромно нежелание, а пък след това се върна и разцъфтя в огромни отровни цветове, подобно на разсейките на тумора на рака в едно тяло, в един заболял организъм. Но това също е отделна тема, по която много съм писал и по която още може да се пише, на друго място обаче. Та да се върна на въпроса си, от който се отклоних заради писането – и в условия на свобода, и в условия на комунизъм. Аз казах, че моето устройство като личност е съвсем антиконформистично, аз съм неконформист във висша степен, не мога, не обичам и не ща да се нагаждам; по тази причина, твърдя, че найвероятно сега изобщо нямаше да ме има ако комунизмът у нас даже не беше помръднал да си иде. Прочее, твърде млад, още на 28 години се установи, че имам опасно заболяване на сърцето, а преди това години наред аз имах проблеми със сърцето, ала не му обръщах особено внимание; имах тахикардия, ускорен, прекалено бърз ритъм. Явно е, че сърцето ми изобщо нямаше да издържи ако комунизмът у нас изобщо не си беше тръгвал да си иде; всички симптоми за това, че сърцето ми в ония условия нямаше да издържи, бяха тогава налице. А в условията на свобода сърцето ми, с Божията помощ, все пак издържа - което показва едно: сърцата на хора като мен обичат свободата, а без свобода, така да се каже, се объркват в туптенето си, почват да "бързат", изморяват се прекалено, а в резултат на това в един момент, предполагам, и спират. Сърце22
то е най-важното, не мозъка; много хора, както е известно, превъзходно си живеят "без мозъци", т.е. без да мислят, но без сърце никой не може да живее. А сърцето обича свободата. Без свобода и сърцето, и цялата душа се задушават. Тъй че, на това основание, съм склонен да приема, че ако комунизмът в България си стоеше все същия, непроменен, все с ония огромни железобетонни блокове, с които ни затискаше, аз сега, най-вероятно, изобщо нямаше да съм жив. Или ако все пак бях останал да живея – доколко онова, което преди 1989-та година правехме, заслужава да се нарече живот, е отделна и твърде интересна тема! – аз сега щях да съм развалина във всеки един смисъл, т.е. щях да водя едно най-жалко съществуване. Комунизмът работи в много посоки, но най-важната според мен е тази: да убива личности, да смазва достойнството им. А има един разред хора, които без достойнство не могат да живеят, гадно им е да живеят, даже им се повръща, когато само си представят, че трябва да живеят недостойно. Тъй че съвсем не е странна или необяснима моята констатация, че ако комунизмът у нас и досега си стоеше непокътнат, мен сега нямаше изобщо да ме има, нямаше да съм жив. Щом комунизмът имаше за своя най-важна цел да убива личностите – а това е аксиома, при това доказана от цялата история, т.е. е непоклатима истина; то и самото име комунизъм показва това; за комунизма комуната, не личността, е водещото, а личността е вредна и значи трябва да бъде убита – та значи, щом за комунизма и за комунистите най-важната цел е да мачкат и да убиват личности, то спрямо мен и такива като мен, които все пък държим да бъдем личности, комунизмът неминуемо щеше да си е постигнал целта, т.е. отдавна щеше да ни е убил. Друг е въпросът, че вампирясалият комунизъм, както аз обичам да го наричам, имайки предвид метастазите на комунизма в т.н. посткомунизъм, който още живеем и от който не сме се отървали, та значи тоя вампирясал комунизъм пак убива личности, но по по-различен начин, а най-често просто ги гони от страната: два милиона и половина българи бяха прогонени не от "демокрацията", както ви убеждават червените демагози, а от същия онзи комунизъм, който, ако не беше дошла демокрацията, тия същите хора щеше ако не да ги убие до един, поне щеше така да ги смачка, че те вече нямаше да са личности. Т.е., сега, в тази връзка, ми хрумва следната теория: тия, които все пак останахме в България, не я напуснахме, и все пак държим да сме личности, и в наше време отново сме поставени в трудни условия – и сме вече съвсем немногобройни. Всички ония, които са тук, но им е все едно дали са или не са личности, т.е. податливите на натиска на социума, утежнен от един вампирясал комунизъм, те всъщност като личности рухнаха и съставиха социалната база на днешния олигархичен строй; това са хората, които гласуват или за милиционеро23
комунистическите мутанти от ГЕРБ, или пък директно за самите комунисти, за БСП. А всичко онова, което избяга навън, са хора, са българи, които все пак държат да са личности, т.е. са хора, за които тукашната ни изродена и непълноценна свобода също ги задушава: и затова те се разпиляха нейде по света, в Америка, в Европа, в Австралия, в Азия. А ний останахме. В тази връзка се замислям за един друг вариант относно въпроса какво би станало с мен ако комунизмът си беше останал непоклатим - както си е останал непоклатим паметникът на Альоша или този на съветските окупатори в София. Ами най-вероятно и аз щях да избягам, за да се спася, но пък знаете колко трудно се бягаше тогава от оградената с телени мрежи комунистическа България. Тъй че е много възможно месата ми вече да бяха изядени от орлите наблизо до някоя гранична застава, т.е. много е възможно днес пак да ме нямаше. Това е. Спирам дотук, понеже хем стана дългичко, хем трябва да се приготвям за работа. А пък друг път мога да продължа. Ще видим. Животът ще покаже. И ето това е свободата: сам да решаваш за бъдещето си. Не друг, а ти самият. За всичко. Без никакво изключение. В неокомунистическа България ония, които държат да са личности, пак не се чувстват комфортно, пак им се налага всекидневно да водят своите войни; пак връз тях мутантите на комунизма се нахвърлят като бесни кучета, когато искат да направят нещо ново, различно, необичайно. Историята с инициативата ми за наименуването на училището, в което работя, на името на Стив Джобс, убедително илюстрира тази констатация. Но такъв, както се казва, е животът на свободните хора: да се борят, да търсят, да спорят, да изобретяват, да страдат, но и да побеждават, и прочие. Аз обичам този живот. От такъв живот не бих се отказал. В такъв живот ми се живее. Е, плащам си длъжната цена. Какво да се прави. Нищо на тоя свят не се дава безплатно. Но тоя живот, въпреки всичките му несъвършенства, за комунизъм, особено пък първосортен, не заменям, никога не бих заменил. Толкоз. Хубав ден желая на тези, които все пак дочетоха до края това прекалено скучно есе!
24
Фрагменти от преживяното в ранното ми детство
С Божията помощ да продължавам напред. Дотук написаното в тия есета е нещо като въведение в темата и показване на нейната необходимост. Оттук-нататък ще се опитам да нарисувам или поне да щрихирам картината на всекидневния живот в комунизмосоциалистическа България – такъв, какъвто съм го преживял, видял, усетил, такъв, какъвто се таи все още някъде в гънките на паметта ми. Никога не съм имал самочувствието на пишещ, да не кажа писател, който умее по художествен начин да въплъщава вълненията си; аз съм философ и психолог. Но винаги пък съм се стремял текстовете ми да са пропити от чувство, което, знам ли, може да е и признак на някаква художественост. Ще бъда пределно искрен и ще се оставя да бъда насочван от чувството си, пък да видим какво ще произлезе от това мое хрумване. Ще се опитам да пресъздам най-ранните си спомени, спомените от ранното ми детство, за които има някаква, пък макар и бледа следа в паметта ми. Най-трудното е това: да се ровим в останките от преживяното в душите си и от тях да се опитваме, както е и при реденето на пъзел, да възсъздадем ако не самия живот в неговата цялост, което, прочее, е и невъзможно, то поне да се опитаме да постигнем живото чувство за него. А тъкмо това чувство носи смисъла, най-драгоценното, което изобщо може да ни интересува от миналото. Историята пък на личния живот на един човек съдържа като в призма най-значимото на общата ни история - защото за да бъде човечна историята, която се мъчим да рисуваме, тя трябва да бъде видяна през очите на жив и чувстващ човек. Историята, която пишат професионалните учени, много често е лишена от човешки характер тъкмо защото научният поглед спрямо миналото убива най-значимото за него: човешкият му смисъл. За мен пък тъкмо това последното е водещото. Роден съм в Долна баня – малко градче, разположено в полите на Рила планина, по пътя за Боровец, но идещ от източната му страна. Живях в родния си град до 18-тата си година, а след това животът ме запиля къде ли не: казарма, студентстване в София и Санкт Петербург, работа в Своге, Костенец, Пловдив. 25
Детството на човека обаче е най-значимият, основополагащ период на живота му. Затова ето сега с трепет се връщам към онова, което е съхранено в моята памет – от преживяното в детството ми. Ясно си спомням някакви повратни точки, примерно, влизането ми в училище в първи клас; много ярко си спомням тия мои първи стъпки в родното школо и дори фрагменти от обстановката, да не говорим за емоциите ми, които съм способен сега да възсъздам с думи. Но да карам поред. Например, спомням си когато ми се роди братче; тогава съм бил на 5 години и много ясно си спомням как една моя братовчедка ме заведе до родилния дом, където майка ми показа току-що роденото братче. Спомням си, че й занесохме с едно малко котле кисело мляко от козата. Ние стояхме долу, а майка отгоре, от прозореца на втория етаж, и си поговорихме. Този спомен ми се е врязал в паметта и си стои там до денднешен. Разбира се, имам някакво смътно чувство за всекидневието: игри в прахта, гоненици до изнемога, берем зелени сливи и хем ядем, хем се замеряме, деца на улицата ядат филии, намазани с олио и поръсени със сол и чубрица, и обикновено не дават на другите, а пък ние преглъщаме, преглъщаме, пък в един момент побягваме към домовете си да молим и наште баби да ни направят от това уханно ястие. Спомням си, че по къщите ни няма все още чешми, а по кръстовищата на улиците има само по една чешма, обща за цялата махала. И ние все сме там, около чешмата: пием, пръскаме се, детински лудории, смях, сръдни и какво ли не още. В Долна баня тогава имаше нещо, което вече го няма, но тогава беше нещо направо велико: кажи-речи на всяка улица от двете ù страни имаше направени вади, където тече вода – както е било в старо време в наште възрожденски села и градчета. Тоест, това нещо явно е останало от древността. Хората от водата в тия вади си напояват градините: препречват с камъни и треволяк вадата на улицата, и тя тръгва или по вкопан в пръстта улей, или пък в специални тръби, които я отвеждат в градината. Разбира се, разни бабички постоянно напояват градините си и в тази връзка на улицата стават големи караници. Някаква баба, да речем, си е пуснала водата в градината, те, бабите, си 26
правеха списъци, като на опашка, за реда, по който ще ползват водата, но все ще се намери нахалник или нахалница, която ей-така, ще окраде водата, и докато ядосаната бабичка, която си напоява градината, усети това, т.е. водата в градината й пресекне, нахалникът и нахалницата почти си е решил проблема, разхладил си е с вода градината. Е, после почва караница, но станалото-станало. Ние, децата пък, лятно време все стоим с натопени във водата на вадата крака, пръскаме се, а пък понякога се случват и крайно вълнуващи събития: я някой ще хване жаба, я водата пък ще донесе умрял плъх, я някое дете ще си направи корабче от борова кора, а пък ние ще гледаме как хубаво си играе и ще си мечтаем също да имаме такова корабче. Ако ти е приятел, щастливецът с корабчето може да ти даде да си поиграеш малко. Тогава си горд, защото на теб вече всички деца завиждат. Като си поиграят всички донасита, корабчето вече не е толкова интересно и го захвърляме в прахта, впускайки се в нови игри и забави. Няма да забравя как понякога на улицата минаваше някакъв величав старец, с бастун и с някакво твърде особено, сякаш изсечено от камък, студено, намръщено лице. Всички знаем, че тоя старец, на който отзад на кръста има пистолет, е много велик, както ни обясняваха, той се бил "борил за свободата на народа", сиреч, е бил "активен борец". Когато той минава, ние, подобно на играещи си врабчета, към които се спуска котарак, се разбягваме, явно тоя човек излъчваше не само строгост, абсолютна някаква властност, студенина, но и погледът му беше смразяващ. Е, той понякога се опитваше да ни се ухили уж доброжелателно, но лицето му ставаше още по-страшно и на нас, децата, по гърбовете ни минаваха студени тръпки. По-късно зловещия вид на този старец – той тогава ми изглеждаше старец, а може да е бил най-много на 50-60 години, т.е. не е бил съвсем старец – ще стане напълно обясним когато и до нашите детски уши мълвата ще донесе страшното известие, че тоя, да го наречем, "човек", е бил в "народната милиция" след 9-ти септември 1944 година, т.е. си е бил чисто и просто убиец. Имаше и други такива наперени и величави "другари", повечето от които се разхождаха с пистолети на кръста. Цивилни, но с пистолет. Повечето бяха и ловджии, т.е. и въоръжени с пушки можеше да ги види човек. На празниците човек можеше да ги види на трибуната, ухилени гротесково. Това е първото, което си спомням за онова време от т.н. "обществен живот" на родното ми градче. Те, разбира се, живеят в най-хубавите къщи, а повечето имат и вили в "буржоазно място", именно Почивната станция или курорта на Долна баня, където преди 9-ти септември е имало вили на "буржоазията", а сега там са настанени "народните герои", именно "активните борци" срещу същата тази буржоазия. Явно, че борбата е била главно за това да се настанят във вилите им. Е, някои от другарите имат и свои, новопостроени вили; е, като казвам "свои", трябва да се възприе27
ма това условно, щото вилите им са построени с ръцете на строителите от ТКЗСто и, разбира се, с материали на същото това ТКЗС. Тогава ставаха така тия работи: някой другар иска да си построи вила в курорта Долна баня. Първом звъни на кмета, негов другар, за да си уреди земя – ако не безплатно, то, като за "наш човек", за жълти стотинки. Щом като другарят получи от другаря си земята, след това почва да строи по следния оригинален начин. Звъни на другаря си, който е шеф на ТКЗС-то, обяснява проблема си; проблемът му ще бъде решен съвсем по-другарски. ТКЗС-то си има строителна бригада, която все нещо строи, я обор, я плевници, я нещо друго. И шефът на ТКЗС-то изпраща бригадата вместо на кооперативния строеж, на вилата на своя другар, който има спешна нужда да се снабди със собствена вила в курортната зона на Долна баня. Разбира се, и тухли, и цимент, и вар, всичко е държавно, всичко се краде от ТКЗС-то. Вилата се строи за десетина дни, бълха го ухапала ТКЗС-то, че построило вила на един нуждаещ се другар, другарят вече си има вила, а пък работниците пак биват пратени, сякаш нищо не е било, на строежа на кооперативния обор. Такива ми ти работи правеха другарите тогава. Когато някой от тях сега ви каже, че било много хубаво при ТКЗС-тата, повярвайте му, той не лъже: за него и за такива като него, дето крадоха от ТКЗС-тата така, както само комунист може да краде, ТКЗС-тата наистина са нещо много хубаво! Няма как да не са нещо много хубаво тия пусти ТКЗС-та след като от тях другарите крадоха така славно и то толкова много години! А пък моята майка – това няма никога да го забравя! – всяка сутрин, с малко дете, повито в люлка и сложено на гърба й, с мотиката, се отправя на полето. Тя е "кооператорка", сиреч, е робиня на другарите. С едната си ръка държи мотиката, с другата води мен, 5-6 годишно хлапе. На кръста си е вързала с верижка едно яре, което води със себе си да пасе на полето. Няма кой да ни гледа нас, децата, и майка ни води със себе си, на полето. Често звеноводката се шегува с майка ми: "О, Данче, милата, земи остави на вълците или детето, или ярето, та да ти олекне малко!". И не само майка ни води със себе си, и други деца като нас също са на полето: майките ни работят, копаят, или берат това-онова, а ние, децата, стоим зад тях и все нещо чакаме. Ту сме гладни, ту сме жадни. Яренцето, дето майка го води със себе си, пък пасе вързано наблизо. Бебето, което на път за полето е на гърба на майка ми, там е сложено в люлка, вързана за клоните на близката слива. На мен ми е дадена задача да се грижа за него. Чат-пат бебето реве и майка ми хвърля мотиката и идва я да го нахрани, я да го подсуши, да му смени пеленките. Майка ми е мъченица, но жените в звеното (бригадите в ТКЗС-то се делят на "звена" начело със "звеноводки"!) хем я съжаляват, хем й помагат с какво28
то могат. Проблемът е, че моята баба е болна, трудноподвижна, не може да се грижи за нас, децата. Затова на майка ни се налага да ни води на полето. Няма друг изход. По едно време бяхме пратени в детска градина, но преди това явно не е имало места. Пък и всичко навсякъде става с "връзки". Младите сигурно не знаят какво е "връзки"; то е: да имаш свой човек на подходящото място, та да се уредиш, пререждайки баламите-балъци, дето чакат реда си и нямат "връзки". Ние обикновено нямаме никакви връзки. Майка ми и баща ми разчитат единствено на двете си голи ръце. По някое време отрудените женици в звеното подхващат някакви тъжни песни, полето се оглася от песента на тия робини, а пък скоро гласовете в немощ спират песента, а всяка женица се захваща да реди мислите си. Банални мисли мисли за това какво да направи за вечеря, кога да закърпи дрешките на децата си, как да вароса стените на кухничката си и прочие. Така тече трудовият ден в едно образцово социалисто-комунистическо ТКЗС. Ех, пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз робска земя! Е, на обед има един час почивка. Всяка жена или баба чевръсто вади от торбичката си каквото има, каквото Бог дал и почва да се храни бързо, за да има време да полегне малко и да изправи кокали. Носят си я бучка сиренце, я сланинка, я варено яйчице, разбира се, с домат и краставица. И си носят също дървени солнички, наричат се "захлупци", които ухаят на чубрица, препечен червен пипер и сминдух. Ако се случи да берат ягоди или малини, после, като се нахранят, си правят десерт: посипват със захар чиния с ягоди или малини, сипват, ако има, кисело млекце, и става чудесен сладкиш. Ние, децата, най-много обичаме това. След това жените от звеното полягат за половин час, за да изправят кокали, а после пак в пещта, със своята мотика. Робски труд, който се заплаща все символично. Някакви мизерни левчета и стотинки. Поне да можем да си купуваме хляб. Да, дават и купончета, като текезесари за нас хлябът ще е малко намален; или пък ще имаме право да си купим бял хляб, който е дефицитен и се получава само срещу купони от ТКЗС-то. Робините имат и някакви "привилегии", примерно, да получат "декар", земя за лично ползване, на по-хубаво и по-малко каменисто място. ТКЗС-то почти всяка година мени "декарите" на хората, праща 29
ги на буренливо и каменисто място, хората се трудят, чистят, уреждат си земята, минава известно време и хоп, вземат им я, щото се били променили "плановете", а пък на нещастниците дават нова каменлива земя. Е, най-приближените до властта другари ще имат декар на най-хубавото място – и никога няма да им го вземат или заменят. Често, както си работят труженичките, наблизо минава черна "Волга", караща все тучни другари, я текезесарски шеф, я партийни секретар, я проверяващ другар от някаква по-висша партийна институция. Колата спира, а другарят сваля мощни телеса от колата, за да се разтъпче, идва при робините и почва да им говори нещо такова: – Браво, другарки, чудесно копаете! А така, копайте още по-силно, удряйте пустата земя, за да извадите нашия социалистически хляб! Работете, работете, Партията ви има пълно доверие, че ще се справите! Чудесни сте! Урррааааа! И другарят ръкопляска с дебели ръчички, допрени до мощното му шкембе. Труженичките-мъченички се усмихват вяло, дебелият другар явно много особено много обича да оглежда задниците на робините, при това мазно облизвайки се; и като донасита се нагледа и насуче сталински мустаки, се отправя на сянка в колата си. В това време, ако робините, да речем, берат ягоди или малини – в долнобанското поле, не знам дали знаете, тия плодове много се отглеждат – биват пуснати неколцина женици бързо да наберат отбрани плодове на другаря от "Волгата", набират набързо няколко щайги и му ги занасят в багажника. Той, прочее, за това е дошъл, а не за да похвали робините, не защото се е загрижил много за това как се мъчат. Когато му турят щайгите, другарят за благодарност ги щипе по "газо", както се казва на долнобански език, хили се като наглец и отпрашва с "Волгата" си на другия край на полето, на който, да речем, се бере нещо друго, да речем, касис. Скоро, като поотраснем и тръгнем на училище, и ние, децата, ще тръгнем лятно време да работим по полето, на текезесарските безкрайни ниви, наричани "блокове", т.е. пращат ни на "бригада в помощ на селското стопанство". В един момент цялото градче е като мобилизирано, всичко живо е на полето: деца от всички възрасти, бабички и старци, жени, мъже, даже и учрежденията затварят, за да помагат за прибиране на реколтата. Аз за това отделно ще пиша, когато почна да разказвам за моите преживелици от тия бригади. Разбира се, или нищо не се плаща на робите – какъв роб ще е робът, ако му плащат да работи?! – или им се плащат смешни жълти стотинки. Учат ни, че не трябва много да обръщаме внимание на парите, щото били "буржоазна отживелица". Трябвало да работим с всички сили, без да мислим за пари, та да се появи в един светъл ден "изобилието", а тогава парите щели да изчезнат, а 30
пък ние сме били щели да плюскаме до насита. Такива неща ни убеждаваха пропагандаторите. Да работиш с вси сили, да се мъчиш сега, та да живееш "някога в светлото бъдеще". Е, ако ти не живееш в това светло бъдеще, другари, поне твоите деца и внуци ще живеят в него. Такива ми ти работи. Да спра дотук. Тия дни, като имам време и настроение, ще продължа. Много неприятно ми стана нещо като пиша тия неща, ровейки в спомените си. Трудна работа е да се пише по този начин. Иска време и спокойствие. А аз все бързам за някъде. Наистина имам много работа, а и нямам никакво спокойствие. Затова, моля, бъдете снизходителни към моите текстове...
31
Щрихи от родовата ми история
Днес е събота и имам малко повече време, та да попиша малко по поредицата за преживяното в ерата на комунизмо-социализма; последното, по-предишното есе от тази поредица беше ето това: Фрагменти от преживяното в ранното ми детство. Ще продължа по-нататък, защото аз съм така: не се ли увлека по нещо, никога няма да го завърша. А, от друга страна, не обичам да оставям работата си несвършена. "Желязото се кове докато е топло!", изстине ли веднъж, иди го кови тогава. Затова да продължавам по подетия път. В предишното есе разказах някакви най-древни спомени, касаещи собственото ми детство, които се мержелеят някъде там, в дълбините на съзнанието ми, или, по-вярно, в дълбините на безсъзнателното в душата ми. Ний оттам, от кладенеца на безсъзнателното-несъзнаваното трябва да извадим нещичко, ако искаме да утолим своята жажда по миналото, по вече преживяното. Всичко, което сме преживяли, си стои някъде, вътре и дълбоко в нас самите, отпечатало се е там. Иска се просто известно усилие, та да успеем да го измъкнем – и да го представим пред умствения си взор. Пишещите, прочее, само това правят: бърникат в кладенеца на несъзнаваното, намиращ се в дълбините на душите им, и каквото успеят да извадят, ни го представят като свое откровение. Ала нищо, което вече не е в нас, не може да бъде изобретено и сътворено. Но да оставя настрана тия философски нелепици. Да продължа да си върша работата, а именно, да ровя в дълбините на душата си, та да се добера до нещо отдавна забравено, което обаче трябва да оживее в текста ми. Искам да кажа нещичко за семейството и за рода си. Та да очертая общия контекст, в който се развива животът ми тогава – в моето детство, а после и в моето юношество. Баща ми, Бог да го прости, казваше се Иван, в ония години беше строител, правеше къщи на хората, предимно на циганите; в Долна баня в онова време циганите си направиха къщи, не живеят в коптори, както е по големите градове. Беше "частник", работеше на частно; е, работил е и на държавна работа, пример32
но, бил е и текезесар, и работник в горското стопанство (има една негова снимка, в която, той, горкият, с волове кара и тегли в гората трупи, дървен материал), и къде ли не още. Много-много не се задържаше на държавната работа, а виж, за частното, няма как, се държеше здраво – за да оцеляваме в ония трудни години. Вярно, че комунистите го гонеха заради тия негови "частни инициативи", заради "частничеството" му; тогава на такива хора изобщо не се гледаше с добро око, а пък държавата ги облагаше с огромни данъци. Та баща ми си имаше вечни разправии с властта, ала не отстъпваше, нищо че "Партията" го обявяваше едва ли не за "безделник". Лятно време работеше по строежите на къщите на разни хора, вземаше добри надници (кажи-речи ако не 10-тина пъти по-големи от държавните, то поне 5 пъти по-големи), а пък зимно време, като паднеше снега – тогава, който знае защо, имаше много дебели снегове зимно време, не беше като сега, зими без сняг! – си почиваше в къщи до печката, с винцето, с пържолите, с всичко, което се полага там. Помня го приведен до печката на баба ми, пече семки, или картофи, или нещо друго, заедно с брат си Георги, Бог да го прости, също строител-частник, с когото обитавахме един двор, баба ми Цветана лежи на леглото, а двамата братя се греят до печката, а пък навън фъртуната вие ли вие. Аз като дете се навъртам около тях и уж чета книжките си; за отбелязване е, че от малък много обичах разните му книжки, не толкова учебниците, а предимно книжки. И третият брат, Костадин, също беше строител, ала по-рядко се хващаше на частна работа, той работеше в правенето на канализациите в Долна баня, стоенето под земята изглежда изпи силите му и почина сравнително рано; баща ми също почина на 58 години, след като се разболя и беше инвалидизиран. Но това стана по-късно, а аз сега говоря за значително по-ранни времена, когато братята бяха в разцвета на силите си. Майка ми, Бог да й дава живот и здраве, тогава работеше в ТКЗС-то, а по-късно, като откриха шивашко предприятие за кожени изделия в Долна баня, започна да работи там; значително по-късно пък се прехвърли на друго място, а именно, стана първо миячка на съдове, а после и готвачка в стола към урановия рудник, където плащаха малко по-добре. Много добре си спомням фишовете на майка си от онова време, като беше шивачка: обикновено заплата й беше към 90 лева, пълна мизерия. При това ги експлоатираха ужасно: огромни "норми", т.е. количество продукция, която трябва да произведеш, 8 часа наведени над машината, боляха ги пръстите, кръста, като капак на всичко дишаха замърсен с прах и фини космички въздух. На обед идваха да обядват по домовете си; почти на бегом, според това къде живее отделната жена-работничка, си идваха по домовете, за да нахранят децата си, а пък после самите те, с коричка хляб и бучка сирене, на връщане си дояждаха по пътя обратно към цеха. И леля ми Стоименка, Бог да я прости, работеше в същия цех като майка ми, двете сестри, за които 33
ще пиша по-нататък – и за които вече съм писал на други места, те бяха тогава знаменити певици! – работеха заедно и си помагаха с всичко; бяха неразделни. Сега тук не мога да описвам подробно разни история за моя род, но понататък, когато на всяко нещо му дойде времето, ще разкажа най-вълнуващото, което просто няма как да забравя. А сега-засега аз още съм дете, хлапак, който обаче много обича да се вслушва в приказките на по-старите, а най-много обичах да слушам разказите на бабите и на дядовците си. Тук е мястото да кажа, че единият ми дядо, баща на баща ми, е починал две години преди да се родя аз, тъй че за него нямам свои спомени, а знам за него само по разказите на други хора и по писаното за него в разни книги. Да, за него наистина беше писано в разни книги, предимно мемоари на разни местни комунистически величия и местни историографии; работата е там, че тоя мой дядо, Владимир, или дядо Владо, Бог да го прости, е бил един от учредителите на социалдемократическата партия тогава, БРСДП, бил е дори на учредителния ù конгрес, а пък после дълги години е бил комунист, активно е участвал в т.н. "Септемврийско въстание". Но по-късно, заради влошено здраве и заради нуждата да храни семейството си (той, прочее, е бил тухлар), се е отказал от политиката (въпреки че до края си остава член на БКП-то). Казвам това без никакво смущение, по-нататък ще разкажа и съответната история, за да се разбере защо е така. Прочее, нека все пак да кажа нещичко, щото зевзеците тук, в интернет, няма как, ще ме захапят като бесни кучета: "А, така значи, ти, антикомунистът, си имал дядо комунист, ясна работа!". Да, дядо Владо е бил за времето си (природно) интелигентен човек, който се увличал по модните тогава комунистически "идеи", тъй да се рече. Наистина е участвал като делегат в разните му там най-първи конгреси на социалдемократи-те, а пък когато едната част от тях, именно т.н. "тесни социалисти", станали комунисти, и той с тях минал към комунизма. Когато идва времето на септемврийския бунт от 1923 година, дядо ми бил в първите редици, бил комендант на Долна баня, то тоя бунт продължил, както е известно, ден-два-три дена, а пък после дошла войската и ги изпоарестувала. И ето в тази връзка има една история, която, няма как, се налага да разкажа и аз тук. Като ги арестували "фашистите", наште комунисти били бити колкото трябвало в ареста, а пък, според писаното в ония книги, ги били откарали на Черната скала в Чамкория, за да ги бутат оттам, сиреч, да ги убиват. Историята е истинска, но тук ще кажа и нещичко, което го няма в книгите, а съм го слушал от разказите на баба ми Цвета, на баща ми, на чичовците ми. Главният комунист, който е подскокоросал долнобанци да се вдигнат на бунт в ония дни на 1923 г., бил един адвокат на име Кирил Лазаров. Който в ерата на комунизма по-късно стигнал до поста министър по времето на Тодор Живков. Аз лично тоя си го спомням, като дете съм го виждал, идваше една огромна чер34
на "Волга" в центъра на Долна баня и от нея слизаше някакъв огромен старец с огромни ръце. По-късно на същия тоя още приживе направиха паметник в центъра на градчето, а пък същия тоя паметник моя милост, като кмет от СДС след 1989 г., бутна навремето, в ония първи паметни години на "прехода", поради което си спечели за вечни времена ненавистта на местните комунисти. Както и да е, сега да се върна около ония събития през 1923 г. И така, арестували местните червени бунтари, начело с тоя Кирил Лазаров и дядо ми Владо, и ги подкарали да ги бутат от Черната скала. Малко преди да започне бутането от Самоков пристигнал съдия, в присъствието на който трябвало да стане екзекуцията. Види се, тогавашните "фашисти" повече са зачитали законността от комунистите, които след 1944 година си убиват ей-така, един вид за кеф или от злоба, което е все същото. Та значи съдията слязъл от файтона си и изведнъж, съзирайки дядо ми, рекъл: – Я, Владо, а ти що дириш тука бе?! Оказало се, че тоя съдия е близък родственик на дядо ми, чиито корен е от Самоков. Дядо Владо смутолевил някакви думи за оправдание, а пък съдията наредил тоя човек да го отведат встрани от редичката хора, на които предстояло бутане от скалата. Да, ама дядо Владо се заопъвал и рекъл: – Не, не ща! Ако не отведете и ей-тоя човек (и посочил към Кирил Лазаров), не ща и аз да се помръдна оттук! И бил упорит; не мирясал, докато не отвели встрани и приятеля му "Киро", както той го наричал. Аз не знам дали останалите ги бутнали от скалата, сега не ми се и проверява, от тая скала са бутали по онова време хора, пък и покъсно, след 1944 г., пак са бутали, тя е доста удобна за бутане на хора. Доколкото си спомням – сега не ми се прави справка в ония книги, те пък не са и с мен, в родната ми къща са – простили на всички, съдията наредил да ги откарат в участъка, може да са ги водили на скалата само да ги уплашат, там порядъчно ги набили, а пък после трябвало да платят парична глоба, та да ги пуснат. Представяте ли си, пуснали ги! И тоя същия Киро Лазаров, за който дядо ми така се застъпил, си платил бързо глобата и изчезнал право в болшевишка Русия; дядо ми трябвало да стои още в затвора, щото нямал пари да си плати глобата. В Русия Кирил Лазаров учил, станал голям комунист, професор по икономика, бил все до вожда Георги Димитров, а пък като се върнали у нас след 1944 г., станал пак професор, а по едно време и министър – на финансите. Това трябва да е било някъде през петдесетте години на миналия век. И ето сега завършека на цялата история. Дядо ми, казах, си бил в ония години до 1944 г. тухлар, за да храни челядта си. След 9-ти, понеже вече е стар, му дали работа като пазач, а иначе редовно го качвали по трибуните, понеже е един от основателите на "Партията" 35
им. Но по едно време дядо Владо чул, че разни другари, заради това, че са били "активни борци против фашизма и капитализма", били получили хубави пенсии; той лично пенсия никаква нямал, понеже е бил тухлар-частник. И понеже вече бил болен, решил да иде при министъра, някогашен негов другар, съратник и приятел, та да се помоли и нему да отпуснат пенсийка. Влязъл при министъра, министърът му рекъл "О, Владо, как си, добре дошъл!", турил го да седне, попитал за какво иде; той, хъката-мъката, изплюл камъчето, казал, че иде за пенсийка, щото нали борците били получили разни там пенсии. А министърът му рекъл: – О, Владо, като те гледам, ти още си здрав бе, можеш да работиш, защо ти е пък на теб пенсия?! Да, така отвърнал човекът, който той спасил навремето от бутане от Черната скала! Какво да се прави: на това му викат "комунистическо другарство". Рекъл му тия думи и го отпратил по живо, по здраво. Разбира се, дядото се ядосал, теглил му една и се върнал в Долна баня, където до смъртта си работи като пазач. Е, малко преди смъртта му все пак му дали пенсийка, на Министъра може да е проговорила съвестта, знае ли се? Но дядо ми скоро умрял. От тая пенсия се ползваше десетина годинки баба Цвета, която пък, понеже цял живот е била по бостаните, нагазила във водата, беше осакатена в краката, не можеше да движи краката си и ги влачеше, подпряна на два бастуна. От пенсията обаче ни черпеше редовно с бонбони "кръц-кръц" и с много хубав бял хляб, който ние, децата, й купувахме от фурната. Това е в основни линии тази история около приятеля-министър на дядо ми Владо. Чийто паметник моя милост бутна след 1989 г.: историята, тази стара присмехулница, си знае работата и в крайна сметка всяко нещо туря на мястото му. От ония години също така помня огромните снегове, които падаха зимно време – не зная защо, но сега такива снегове почти не падат; а тогава цяла зима Долна баня си беше затрупана със сняг; така поне е останало в паметта ми. По Коледа ходехме по пъртините в снега за да сурвакаме по къщите, обикаляхме цялото село (Долна баня стана град едва в 1971 г.), къща не пропускахме, и всякъде ни отваряха. Тук-там ни даваха по някоя жълта стотинка, а на повечето места бабите ни даваха по някой орех или ябълка. Или парче от питка. Но ний на всичко бяхме доволни. Е, на-много се радвахме на стотинките. В центъра на селото имаше един дядо, продавач на семки, пак "проклет частник", който, това няма да забравя, като дойде време за сурвакане, оставяше вратата на двора си отворена, всеки да може да влезе, и седеше в стаята си, а пък пред себе си беше поставил една голяма тепсия, пълна с всякакви монети; и на всеки даваше парички, а пък ний, децата, се съблазнявахме да минем поне още веднъж; е, по-нахалните минаваха по много пъти, а той, усмихнат, си подлагаше гърба, та го сурвакат, искаше да го удрят силно – и пак даваше парички. 36
Така аз си спомням тоя "гаден частник", а пък човекът продаваше само слънчогледови семки; прочее, по-хубави семки, така хубаво опечени, оттогава не съм ял. Няма как да забравя и една такава случка. Обикновено на сурвакарите даваха по 5 стотинки, ако човекът, когото сурвакаш, ти е по-близък, можеш да се надяваш и на бяла паричка, примерно на 20 ст., на 50 ст., а пък щастливците получаваха дори по левче-два. И ние, децата, по тая причина, като напълнехме торбите си с бонбони, с ябълки и орехи, почвахме да подбираме кого да сурвакаме и ходехме предимно при тия, за които имахме надежда, че ще ни дадат парички. И така, отиваме с един мой приятел при неговия дядо, той ме води, и си представя как дядото му ще извади барем 50 стотинки, а пък аз във фантазията си представях, че ще благоволи да ми даде поне 10 или дори 20 стотинки. Да, обаче отидохме, сурвакахме дядото, даже особено старателно му изпяхме и песента, дядото дълго се рови в някакви бохчи, бърка в разни чорапи, дето криел, явно, парите си, ний примлясквахме от нетърпение за разберем колко ще ни даде, даже ни се мержелееше, че може да ни даде истинска жълтичка, такова голямо ровене падаше; накрая дядото намери някаква кърпа, в чиито ъгъл имаше възелче, пълно с пари. Отвори го, обърна се с гръб към нас, за да не видим съдържанието на възелчето, рови доста време в него, накрая на приятеля ми, който му беше близък роднина, даде, представяте ли си, 2 стотинки, а на мен, като на по-далечен роднина, даде 1 стотинка! Представете си също какви физиономии сме направили, тръгнахме си с пребити крака, а пък отвън дъщерята на тоя престарял дядо, също баба, ни попита какво ни е дал; като й казахме, тя почна да кълне изкукуригалия дъртак и ни даде от себе си други парички. Тая история, кой знае защо, си я спомням най-отчетливо: може би е така защото съм сребролюбец, знам ли?! Да спра засега дотук, че ми омръзна да пиша. Друг път ще продължа – живот и здраве да е. Ще трябва, като съм започнал да пиша за рода си, другия път да опиша рода си от страна на майка ми, там има още по-интригуващи неща, щото нейният баща, дядо Васил, Бог да го прости, беше една наистина колоритна личност и за него аз много ще пиша. Заслужава си. Защото тоя човек ми оказа огромно влияние. Длъжен съм да опиша какво той представлява за мен. А днес почти нищичко не можах да кажа, ама се иска търпение. Не трябва да бърза. Малко по малко и ще ви покажа как се е живяло тогава. На мен ми се иска да опитам да пресъздам една по-жива картина, ама пусто като нямам умения за писателстване, ще трябва да се задоволите с моите тромави текстове. Ако пък не ви се чете, здраве да е, на всички човек не може да угоди. И вземете предвид, че все бързам, та затуй текстовете ми са така рошави и неугледни. А пък проблемът си е ваш, че ме четете... 37
Корените и стволът на моя род
Вчера почнах да пиша един текст, публикувах го под заглавие Щрихи от родовата ми история. Той е част от Преживяното в ерата на комунизма: поредица от есета. Тази сутрин ми се налага да продължа започнатото; както се казва: "Хванал ли си се за хорото, ще рипаш, няма накъде!". И ето, искам да продължа, щото зная, зарежа ли започнатото, нищо чудно никога вече да не се върна към него. В последното есе писах за единия си дядо, от страната на баща ми; сега, няма как, се налага да напиша и за другия си дядо, от страна на майка ми. Неговото име е Васил, той почина, Бог да го прости, през 1988 г., една година преди комунизмът, който той толкова е мразил през целия си живот, да започне да си тръгва. Аз за тоя мой дядо, който ми е оказал огромно влияние, съм писал тук-там из книгите си, разсъждавал съм по разни негови мъдрости, щото той беше изключително духовит и мъдър човек. Сега ми се налага да напиша още нещичко, та да закръгля образа на този, без съмнение, велик човек. Някой ще каже: как така "велик", какво толкова е направил; та нали велики могат да бъдат само големите исторически дейци, такива като Боко Тиквата например, или като Ивайло Бърдоквата?! Откъде-накъде, ах, ти, толкова нагли мизернико, ще твърдиш, че собственият ти дядо е велик?! Ще отвърна така, понеже темата ми се вижда чудесна. Може да има велики и сред т.н. "малки хора", за които историята нищичко не знае. Историята не знае, но за такива хора-личности с голям потенциал, които, нищо че не са се прочули, други хора хранят в паметта си най-светъл спомен, та значи, това, че историята не знае за тях, ни на йота не променя величавостта им. На мен ми се струва, че това нещо, именно величавостта на една личност, дори, бих си позволил да кажа, и величието й – нали на царете казват "Ваше величество"! – съвсем няма отношение към това дали някаква личност е 38
играла или не е играла някаква значима роля в общата ни история. Защото голямата личност, а "велик", знайно е, означава "голям", си остава голяма независимо от всичко; ако не е играла съществена роля в голямата история на нацията или човечеството, такава една личност няма как да не е играла също толкова, ако не и по-голяма роля в онази не по-малко лична или родова история, т.е. е велика именно в този също толкова значим смисъл. Защото от какво се състои т.н. "голяма история"? Ами тя е изтъкана от безброй "малки", "родови", личностни и прочие истории, които не просто са нейна канава, нещо много повече, те са нейното тяло, нейната плът, нейния организъм. Примерно, да речем, дядо ми Васил, в спомена ми, дори и най-ранния, беше личност, излъчваща невероятно силно достойнство и дори, бих казал, величавост. Примерно, с нас, децата, внуците си, беше строг, но справедлив; хем можеше да бъде страшен и да ни пердаши с бастуна, хем често, като говореше с нас, се усмихваше, а очите му весело играеха, и тоя контраст – да видиш усмихнато общо взето постоянно намръщеното му лице – ни е поразявал особено силно. Тя, голямата личност, се усеща по много и най-различни малки детайли. Примерно, дядо ми Васил за времето си е завършил високо образование, някакво средно училище за горски стражари или лесничеи. Като такъв е работил в горското стопанство в Боровец и то по времето, когато там директор е бил Николай Хайтов; дядо ми говореше, че се били познавали и си имали хубава приказка с него. От друга страна, понеже животът така му се е стекъл, общо взето си е бил селски стопанин и земеделец, т.е. от земята, работейки я със собствените си ръце, е изхранвал челядта си. Но в същото време през целия му живот е обичал да чете, и човек често можеше да го види, излегнат на кревата, да чете с книга в ръцете. Когато беше вече пенсионер, нищо че пак работеше, като пазач, тогава пък изчете всички до една книги на читалището, та му се наложи да му доставям книги било от моите, било от библиотеката в Долна баня, а съм му носил книги и от Пловдив. Какво ще кажете, може ли да е малка личността, която толкова много е обичала да чете? С него, разбира се, можеше човек да води всякакви разговори, и то с наслаждение; разказваше всякакви случки за небезбурния си живот на младини, пък и по-късно, а ние го гледахме с отворени уста, понеже беше невероятно 39
добър разказвач. При това умееше да свири на разни музикални инструменти, на окарина, на мандолина и прочие, а също така и много хубаво да пее. Често, когато вечер наблизо, до река Марица, беше на служба като пазач, оттам се чуваше песента, която той и пееше, и сам си свиреше с окарината, която все си беше в джоба му. Също така умееше да работи дърводелство, правеше какви ли не неща, имаше си инструменти, правеше на жените разните му там приспособления за предене на вълна, разни чекръци, правеше със собствените си ръце станове за тъкане и какво ли не още. Накрая сам си направи и надгробния камък, като остави място само за да се допише годината на смъртта. Невероятен човек, даващ ни на нас, неговите внуци, великолепен пример за това как е достойно човек да живее живота си. А той имаше двама сина, моите вуйчовци, Ангел и Димитър, и две дъщери, моята майка Йорданка и леля ми Стоименка. Вуйчо Ангел и леля Стоименка починаха, Бог да ги прости. Много истории съм слушал за дядо си от неговите уста, нямаше родово събиране, на което той да не разказваше своите истории, а пък всички ние го слушахме с внимание; като поразказваше, после се подемаше песен, всичките му деца като него пееха, а най-добри певици бяха, разбира се, майка и леля. И ето, сега съм силно затруднен какво да напиша, с кое да започна. Спомням си, че когато вече бях студент все му виках да седне да запише историите си, той се смееше, уж обещаваше, ама явно си беше разказвач, който обича на живо да разказва; аз тогава пък си мислех някак да взема тайно да записвам историите му, на магнетофон, ама така си остана, не свърших тази работа, и ето, сега каквото паметта ми е съхранила, ще мога да го запиша тук; да, малко е, но няма как. Но пък се чувствам длъжен да запиша каквото аз знам, щото иначе съвсем ще се забрави, а повтарям: дядо ми Васил беше голяма личност, тоест, велик човек. И то велик в един най-истински, а не в обичайния, смисъл. Обаче, сега се сещам, ако почна подробно да описвам историите на дядо си Васил, много нещо ще трябва да напиша, а задачата ми тук не е тази; но ето пък, ще се наложи да подбера най-важното и изразителното, та да придам плът на разказа си, защото това, което е преживял дядо ми Васил, ще придаде именно оня исторически контекст, в който по-нататък ще се развива разказа ми. 40
Дядо Васил имал за баща един не по-малко колоритен от него човек, именно дядо Арангел, за който аз съм чувал легенди, но когото не познавам лично, по причина, че е умрял далеч преди аз да се родя. Бил много строг и проклет човек, ала изключително работлив и грижовен стопанин, земеделец, дето всичко е правил с вкус, както и трябва да се прави. Бил дълги години кмет на село Марица, където именно е живял рода на майка ми, а пък тя, като се е омъжила, се е преселила в Долна баня. Бил твърде уважаван от хората и също така влиятелен човек, и точно затова на 9-ти септември 1944 г. комунистите, като взели властта, първо него арестували, та да го поразстрелят малко. Да, обаче всички от женската част на рода, именно баби, лели, внучки и прочие отишли пред кметството и почнали да реват и да искат властта да го пусне; комунистите се видели в чудо, те обичат да разстрелват тайно, а така нещата загрубели, по едно време се видели пишман, не могат да избият всички, и накрая пуснали дядото, понеже той вече бил и стар. Ето как, по напълно демократичен начин, с протест, в условията на настъпващата комунистическа диктатура, моите хора още тогава показали, че на такава една противочовешка власт като комунистическата трябва да се съпротивляваме всекидневно, както и доколкото можем. Тоя дядо Арангел обаче много-много не харесвал сина си, моя дядо Васил, когато той бил младеж. Защото той обичал по-свободния живот, понеже зарязал имота и тръгнал било по гурбет, включително и като горски стражар в новите земи из Македония, било пък, изглежда, си падал по женската част; както и да е, отношенията между баща и син загрубели дотам, че бащата, в пристъп на ярост, лишил сина си от наследство и някои от нивите си прехвърлил директно на внуците си; бил, както казахме, особняк. Обаче бил твърд човек със силна воля, и ето, успял в крайна сметка да върне сина си на село, където да си гледа семейството и имота; били сравнително състоятелни и много добри стопани, които си работели земята с вкус. Особено много дядо ми се гордееше с конете си, колко пъти е разказвал за тия коне, явно много ги е обичал, и на това основание можете сами да си представите колко е страдал за тях когато комунистите му ги взели, щото насила го натикали в ТКЗС-то. Тук се налага да разкажа цяла една история за същинската войната, която на комунистите се наложило да водят, за да натикат в крайна сметка дядо ми в ТКЗС-то; прочее, той все пак издържал и бил последният, който влязъл в него, без изобщо да подписва съответната декларация. Ще щрихирам само тази история, защото тя иначе е доста дълга. Когато комунистите започнали да тормозят хората да влизат в ТКЗС, дядо Васил изобщо и хал-хабер си нямал да влиза в него, напротив, имал си планове да строи къща, за която ми трябвали и конете, и воловете, и искал да си гледа имота сам; явно имал буржоазен манталитет, тъй ненавистен на комунягите. И затуй си имал доста главоболия; по едно време му се наложило да превърне къщата и двора си 41
в крепост, а сам той се криел много време в специално направено скривалище, само и само да не подпише пустата му декларация за влизане в ТКЗС. Комунягите се видели в чудо; по едно време не издържали и му взели всичко, коне, волове, инвентар, всичко, без изобщо да подписва декларация, ей-така, на инат, както комунистите могат. Тогава дядо Васил се ядосал, отишъл в София, само Бог знае как се е добрал до Министъра на земеделието, написал съответната жалба, и от София, без особена охота, се наложило да пратят депеша да се спре произвола; селските комунисти побеснели, а дядо ми се върнал победоносно и на бял кон, взел си добитъка и целия инвентар, още много време си работил с тях, съградил къща, а пък после сам отишъл и победоносно харизал всичко на комунистите. И, разбира се, се махнал от ТКЗС-то, за да не гледа трагедията, на която тия разбойници подложили земята и добитъка, тръгнал по гурбет, а пък аз си го помня все такъв, като стане дума за комунисти, да ги псува най-открито, още се чудя как тия не го пребиха, но те си го и знаеха де, че с него на глава не могат да излязат. Аз имам известно основание да се гордея, че съм наследил тая негова черта, щото и аз като него басма на комунистите никога не съм цепил – и няма да цепя. По едно време дядо ми Васил работи в разни там каскади, горе нависоко, в планината, а пък понеже го бивало в работата, когато строежите завършиха, него го оставиха да пази лагера, с разните му там бараки и прочие, докато решат какво да правят с тях. И той си стоеше там, в гората, сам, слизаше веднъж или два пъти в месеца да си вземе брашно, хляб, боб, сланинка, сирене и отиваше пеша пак горе, на високото, в планината. И ние като деца, заедно с родителите сме му ходили там на гости и няма да забравя никога следното. Катерим се ние из дола, пред скалите, и берем обикновено малини, които слагаме в кофи. Изкачваме се бавно, все по-нагоре, по едно време наближаваме зарязания от строителите лагер, който дядо Васил пазеше. И чуваме един странен звук, някакви чукчета чукат, ама съвсем ритмично, чудим се какво ли пък е това, какво ли прави пак дядо? Стигаме, виждаме го, той, примерно, готви – ех, какъв хубав фасул правеше там, горе, на планината! – а чукчетата се чуват още по-силно, как ли е възможно това?! Питаме го, а той се смее – и ни сочи на нас, 42
децата, да идем да видим новото му изобретение: там встрани, в долчинката, е сложил една тръба, по която тече малко вода, водата, падайки, върти направено от него дървено водно колело, а пък колелото, движейки се, повдига поставени в специално приспособление две-три чукчета, които монотонно, подобно на тепавица, удрят поставени за целта железни плоскости. И така цялата местност се оглася от това тупане и чукане; дядо Васил се смее и казва, че чукането на чукчетата му прави компания когато е сам в планината. Ние идваме тъкмо навреме, фасулът е готов, ний носим мек хляб и сирене, носим му малко и продукти, сядаме на дъхава окосена и изсъхнала трева, където и обядваме до насита; ех, как се яде с удоволствие там горе, на високото, в Рила планина! Пък после поне два дена ще сме с дядо, той ще ни учи на разни там мурафети, ще ни покаже разните си изобретения, ще ни покаже как в буйния поток може да се лови пъстърва, ще ни разведе из запуснатия лагер, в който той всичко пази да е в изправност и да не се краде – ех, колко много се крадеше в ерата на комунизма, как славно се крадеше тогава, затова някои крадльовци още не могат да го прежалят тоя пусти комунизъм! – а пък най-накрая с огромно нежелание ще почнем да се спускаме надолу, щото майките ни, които са брали два дена горски ягоди и малини, бързат за у дома, за да правят своите сладка и компоти. А той остава горе, заедно с кучето и с котките си, които е завел там горе, в планината, за да му правят и те компания. Той много обичаше пустите му котки, а най-много обичаше да се радва на малки котета, които много обичат да се борят, както е известно, а пък дядо Васил ги гледаше и така им се смееше с удоволствие, че чак сълзи на очите му излизаха. Спомням си също как разказваше за някаква котка, която той в чувал занесъл горе в планината, а като я пуснал в лагера, та да гони мишките, тя, без да му обърне капчица внимание, веднага си тръгнала обратно надолу; разстоянието е твърде голямо, може да има 25-30 километра, една част от които се вземат с автобусчето или с камион на горското стопанство. Да, обаче когато дядо Васил след седмица се върнал в селото, същата тая котка го посрещнала, гледайки го дяволито; той мислел, че кучетата са я изяли, че се е погубила, но ето, тя успяла да се върне сама, разгадавайки кой знае как пътя на обратно, нищо че на отиване е била турена в чувал. Е, била котката малко пооскубана оттук-оттам, ама си била жива и здрава! Такива ми ти работи, още много може да се пише за дядо ми Васил, ама се изморих вече, да спирам засега дотук. Хубав почивен ден желая на тия, които имаха търпение да стигнат дотук! Вие сте упорити хора и заслужавате хубава почивка!
43
За скъпите ни хора – и за родината на душите ни
В поредица есета под заглавие Преживяното в ерата на комунизма разказът ми стигна миналия път до представените в есето Корените и стволът на моя род. Сега ми се налага да продължа по-нататък; днес пак е събота и имам малко повече време, за да продължа да пиша тоя все пак по-труден текст. Старая се да не изоставям започнатото, понеже случи ли се това, едва ли някога изобщо ще мога да го завърша. Предишният път разказах за дядо ми Васил, бащата на моята майка. За него по-нататък още много ще ми се наложи да разказвам, но засега да спра, та да не стане поредицата ми асиметрична. Сега по право трябва да разкажа нещичко за неговите сестри: Лена и Верка, вече покойници, Бог да ги прости! Преди две години почина леля Лена, а леля Верка почина много преди това, когато аз още бях студент, в началото на 80-те години. За нея много малко мога да напиша, понеже малко зная, и ето сега се сещам, че като се видя с майка ми, ще я помоля тя да разкаже някои факти за леля Верка, та да допълня разказа си. Аз тук мога да напиша само това, което е останало в спомена ми: тя беше един много светъл и топъл човек, една жена, излъчваща достойнство, доброта, човечност, благородство. Такъв е спомена ми за нея, нашата леля Верка, Бог да я прости! Сега обаче се сещам, че по повод смъртта на леля Лена една сутрин, при известието за случилото се, твърде емоционално написах един текст, който изобщо не ми пречи да го сложа тук, понеже, струва ми се, добре се връзва с идеята на тия мои записки. Тъй че, едва започнал да пиша тая сутрин, ми се налага да спра, понеже оня емоционален тест, написан под въздействието на вестта за смъртта на една голяма и така важна за мен личност, ме трогна сега така, че вече съвсем не мога да се настроя за писането на спокоен разказ. Ето този текст, пък нека да мине известно време, да се съвзема – и като се успокоя, може би ще продължа със записките си. 44
Текстът ми има за заглавие следното: Почина леля Лена – и с нея си отиде цяла една епоха. Да, наистина е така, със смъртта на близките ни хора, с които сме общували, които са ни повлияли, като се почне от детството, та се стигне до времето, в което сме вече зрели хора, наистина си отива цяла една епоха от нашата лична и човешка, т.е. от родовата ни история. Тъй че няма да променям и дума от своя текст, нищо че е така емоционален, спомням си, че го писах сякаш в несвяст, защото, спомням си, при вестта за смъртта на сестрата на моя роден дядо, наистина нещо от мен самия, и то безкрайно важно и значимо, сякаш умря и изчезна невъзвратимо, а това е твърде трагично. Да, със смъртта на най-близките ни хора става така, че светът като цяло се променя – защото те отнасят със себе си в смъртта онова, което са внасяли в присъствието си в нашето съществуване. А, знайно е, без нас, хората, светът нямаше да представлява нищо, или, по-скоро, щеше да представлява едно голямо нищо. Но да не философствам прекалено, а да изпълня обещаното, т.е. да препубликувам необичайния текст, за който стана дума. Това, което ще последва, е нещо много лично – и затова е така съкровено! Ето го: Почина леля Лена – и с нея си отиде цяла една епоха Току-що майка ми звънна по телефона и ми съобщи, че е починала леля Лена, сестра на нейния баща, на моя дядо Васил (той почина пък през 1988 година). Бог да я прости, милата! Прекрасен човек беше – каквито са българите от една епоха, която постепенно си отива с тях! Ето, със смъртта на леля Лена за мен, в моето съзнание, угасна епохата, която тя символизираше: епохата на стара България, епохата на докомунистическа България. На България на българите от старо време, които са живели и които помнеха България такава, каквато тя е била преди чудовищната експанзия на комунизма, опитал се да съкруши субстанцията на живота им, опитал се да ги изтръгне от корените им, ала не успял, но все пак навредил колкото е могъл. Леля Лена носеше, милата, един свят, който беше останал да мъждука само в спомените й – и за който тя с такова чувство, така образно ни разказваше. 45
С угасването на нейното съзнание угасна и светът, който то носеше в себе си. Голяма загуба, трагедия: с всеки човек си отива неговият свят, всеки човек носи в себе си един цял свят, особено пък личностите като леля Лена – с богата и прекрасна душа и чувствителност, със здрав усет към живота, с непоклатим, като канара, морал, но и излъчващи непобедимо, покоряващо жизнелюбие и човеколюбие. Пиша тия неща и очите ми почнаха да се пълнят със сълзи: говоря за нещо съкровено, което съм усетил и разбрал благодарение на такива хора от старо време, мои роднини, които са ми въздействали още от дете. Бях решил да се държа, понеже тя, милата, от доста месеци беше на легло, един вид, както казват хората, отърва се от мъките, от мъките на престарялото тяло. Отишла си е снощи, днес ще й е погребението. След два часа, няма как, ще тръгна с колата за моя роден край, да ида да й отдам последна почит. Тя си отиде на 83 години, живя най-дълго от целия род. Дядо ми Васил почина на 77 години през 1988 година. Тяхната сестра, леля Верка, е починала отдавна, когато аз съм бил студент в Русия, трябва да е било през 1980-81 година. Бяха знаменити хора, невероятни личности, излъчващи години наред мощно духовно въздействие върху личността ми. Това, което те са ми дали – наред с това, което ми е дала и моя майка – ме направи това, което съм. Безкрайно съм им благодарен, а пък това, което съм наследил от тях, ще го завещая на моя син. Така върви животът. През това лято на няколко пъти карах с колата майка ми и заедно посещавахме болната леля Лена. Тя, милата, като ни виждаше, засияваше, плачейки, ни прегръщаше, пък после почваше да разказва разни истории за едно време, спомняйки си за хора, отдавна отишли в гроба: умееше да възкреси с думи духа на онова време, неговото самосъзнание, неговата душа. Много обичах тия разкази, защото чрез тях в душата ми оживяваше едно време, което, не знам защо, но е станало мой идеал. Може би защото и аз съм почнал да ставам стар човек, не знам. Но онова време ми се вижда някак си по-чисто, хората са били по-истински, живели са някак си по-автентично, вярно, много са работили, но пък и много са пеели, задушевно някак си са пеели, а ние, днешните хора, сме вече твърде студени, не знам, но има нещо такова. Та леля Лена като ни видеше, почваше да сияе, толкова обичливо и голямо сърце имаше, милата, а ето, то е престанало да бие снощи. Пък после започваше да пее, а майка ми подхващаше песента: не мога да обясня каква духовна сила имаше в техните песни, но сърцето винаги ми се е свивало като ги слушах. Песните им носеха в себе си духа на оня живот, който са живели някога. Песните ще останат от тях, когато и споменът се изтрие от душите. Но докато сме живи ние, техните деца, и те благодарение на нас ще са живи – в спомена, в 46
душите ни. Майка ми и нейната сестра, леля Стоименка, Бог да я прости (почина през 2003 година), бяха заедно големи песнопойки, пееха страхотно, слагаха в малкия си джоб – по всеобщото признание! – певиците сестри Кушлеви или сестрите Аджови. Леля Лена също пееше от душа, дядо ми Васил, бащата на майка и леля Стоименка, не само умееше да пее, ами и свиреше на разни инструменти (мандолина, окарина; до последния миг окарината си стоеше в джоба му, погребаха я с него). И вуйчовците ми пееха, всички пеят в нашия род. И са работливи, открити, свободолюбиви, истински хора. И като отидехме у тях на гости, леля Лена или дедо Васил, на масата, поглеждаха към леля и майка, и поръчваха: хайде, почвайте, какво чакате! А пък те се споглеждаха, и с очи се разбираха коя песен да почнат – и запяваха. Отмина това време, как жестоко е времето, нищо не може да се върне, но пък и нещо остава – в душите, в сърцата на живите, в т.н “дух на времето”, истинското винаги остава във вечността, например, песните, които те са пели, остават – и ще бъдат запети от други хора… Неслучайно целият ми род след 1989 година бяхме все седесари. Няма да забравя това как преди няколко години, когато мой първи братовчед, Николай се казва, беше издигнат за кмет на селото. На село Марица, намиращо се в подножието на Рила, на пътя за Боровец и Самоков. Невероятно красив е моят роден край, където са ми корените, райски кът, но излишно е да го казвам, къде ли из нашата България не е красиво, но тук е особено красиво! Та значи като го издигнали за кмет, леля Лена събрала бабичките от махалата, отишли пред читалището, където се провеждал митинг, и викали с вдигнати пръсти: "СДС, СДС, СДС!". Бабичките от селото, строени от влиятелната и уважавана леля Лена, с вдигнати пръсти, изобразяващи знака "Виктъри", и викащи "СДС", СДС, СДС!", са сюблимна картинка, а пък като ги гледали, бабички-комунистки скърцали от злоба със ченета... Смеехме се често после всички с нея, щото е доста смешно как тия бабички са викали така, как са се оказали такива горещи седесарки, сини бабички де; но леля Лена си беше демократка, пък и всички от рода ни. Такива ми ти работи, преживелици колкото искаш, но не ми се разказва сега, щото ако започна, 47
край нямат. Но един ден, живот и здраве, ще седна и ще пиша, искам да опиша всичко, което е останало в съзнанието ми за тия толкова близки на сърцето ми хора, споменът за които нищо не може да извади оттам. Преди години, когато бях ученик, после студент, често ходехме с майка ми и леля Стоименка на гости на нашите хора в село Марица (майка и леля са се оженили в съседното село, сега градче, Долна баня). С автобус ходехме, във всякакво време, в дъжд, пек, в сняг, всякак, години наред. Леля Лена живееше не по посоката, където са къщите на майкините братя, където живееше и баща им, и майка им, ами в противоположна посока, но наблизо до спирката. Слизайки, ние почвахме да се двоумим: къде по-напред да отидем, у леля, или у дядо Васил, у баба Катерина (тя, милата, почина отдавна, в 1982 година, аз бях в Петербург, не можах да дойда за погребението й). И понякога сме ходили първо у леля Лена, друг път, почесто, у брат й, у дядо Васил, а пък най-често като отидем у единия, се обаждахме по телефона на другия (или пращахме хабер по някой човек на улицата да му каже), та и той да дойде при нас, и да се видим. Леля Лена ни посрещаше винаги усмихната, у нея беше приятно, топло, мирише на прясно сготвена манджа, тя ни караше да ядем, черпеше ни с вино и ракия: винаги имаше хубава, натурална, бистра и люта ракия и превъзходно вино. Лозите, от които то се прави, опасват къщата й отвсякъде, а къщата й е ниска, но много удобна, токудо шосето за Боровец. И като седнат на маса, разказваха всички всякакви истории, спомняха си за отминалото време, а пък аз, ученик или дори студент, пък и по-късно, като бях вече асистент по философия в Пловдив, ги гледах с отворена душа и попивах всяка дума. И пееха, разбира се, и се смееха, а навън виелицата си виеше, а пък вътре беше топло, много уютно, светло някак си, понеже всички около масата излъчваха светлина, доброта, чистота. А ето, тия хора, почти всичките, от онова време, ги няма вече. Сега, оказва се, моята майка и нейният брат Димитър са най-старите. Другият им брат Ангел, човек с голяма душа, почина преди доста време, трябва да е било в началото на управлението на Костов, 1997 г. Беше голям седесар, организатор на СДС в Марица, антикомунист и в червата, милият! Помня го, че когато Виденов 48
взе властта, от яд отказа цигарите, ей-така, за самонаказание, и пропуши чак когато комунистите паднаха, пропуши, ама по по-малко пушеше. Но се отклоних, та като стояхме около масата, и хапвахме, и пийвахме, унесени в сладки разговори, в песни, не ни се тръгваше; понякога сме изпускали и автобуса, и сме спали там, или пък, ако времето е добро, сме се връщали пеша, някакви си 8 километра път са. Или на автостоп. Такива ми ти работи, такъв беше светът, в който живееха и дядо Васил, и баба Катя, и леля Лена, и леля Верка, и леля Стоименка, и вуйчо Ангел. И баща ми Иван, Бог да го прости, почина отдавна, в 1992 година. Бог да ги прости всичките, ала те са всичките в сърцето ми. Бог да го прости и лелин Ангел, мъжът на леля Лена, прекрасен, тих човек, усмихнат, работлив, гостоприемен, свят човек. Такава беше и баба ми Катя, ама може ли човек за всички всичко да напише?! Това е животът. Живеем и умираме, всички ще умрем, ние сме смъртни същества, всеки ще умре в отредения му час. Пиша тия неща за да ми олекне на душата – понеже наистина ми е много мъчно за леля Лена. Бог да я прости, нея вече я няма! Пък знае ли се, как така да я няма, не е възможно това: може да ни гледа отнякъде?! Никой обаче не знае това... Днес ще ходя на погребението й. Ще се видя с роднините, които останахме живи, и с по-младите, нашите наследници, ако дойдат, понеже са пръснати по цял свят; някои явно няма как да дойдат. Внук на леля Лена живее в Южна Африка от много години, а пък нейна внучка живее в Италия. На още по-малките аз пък не им знам и дирите и дори не ги познавам по лице. Пръсна се големия наш род, и още ще се пръсне след като тия наши предци, за които писах, един по един си отидоха. Защото те ни събираха при себе си, а тях като ги няма, вече няма кой да ни събере. А те, милите, си отидоха в един по-добър свят. Върнаха се в родината на нашите души. Където всички души се връщат някога. Да, нашите души си имат родина, а тя не е от този свят. Не бяха лоши хора, бяха изстрадали хора. Много работили, "прости" хора, както ми каза тия дни един "ляв зелен социалдемократ" тук в блога, щото според левите тия, дето работели и са били работливи, били "много прости хора", а пък мързеливите били и по-сложни, и по-умни, и по-хитри, и като капак на всичко, левичари, 49
с "ляво-социалистически ценности"; докато простите били десни хора. Да, ний, работливите, почитащите традициите, религиозните, вярващите, обичащите свободата, нелъжливите, искрените, почитащите истината, мразещите и презиращите измамниците, хитреците и "оправните" хора и така нататък сме все "прости", но сме и хора, привързани към също такива прости, но исконни ценности, на които се крепи човешкият живот, именно, десните ценности. По-широко скроените хора сме все десни. Ние сме естествени, неизвратени, истински хора. Стига толкова. Малко като че ли ми мина. Всяка смърт трябва да бъде приета с ума, с разсъдъка, макар че сърцето не може да я приеме никак. Тя за сърцето, обичащо всеотдайно живота, е непоносим абсурд: как така да го няма този човек, не е възможно това, не може да го няма, и то изцяло да го няма?! Този мой и така близък човек, когото обичам, който ме е обичал, не може да изчезне, да се изпари в нищото!!! Не може, как така изобщо да го няма, глупости, не, това не е възможно?! Не може да изчезнат тия неща, именно обич, миловидност, топлината в душата, святостта, човечността. Те остават завинаги, понеже духът, дето оживотворява и кара да тупти в захлас сърцето, ще ги пренесе в един друг, чист, найистински и сърдечен свят. В духовния свят, в света на безсмъртните неща. Не може да умре и да се изпари в нищото, например, любовта. И така нататък. Не може да изчезне без следа емоцията, дето сгрява сърцата ни. Даже и сърцето да е спряло, емоцията вече е обхванала други сърца и така се пренася във вечността. Понеже емоцията, обичта, човечността, ценностите, заради които сме живели и които са давали смисъл на живота ни, няма как да умрат. Те принадлежат на един друг, съвършен свят, света на духа. А тук, в тази земя, те са просто гостенин, за кратко време, а пък после се връщат в родината си. Връщат се в страната на духа. В родината на вечните неща. Лельо Лено, миличка, в някакъв смисъл се радвам, че душата ти е вече там, че вече си в компанията на толкова мили и близки за теб хора, за които ни разказваше, когато през изминалото лято идвахме да те видим. И които не са изчезнали изцяло, понеже душите им не могат да изчезнат. Те са там, където ти си новопридошла. Предай им поздрав от мен като ги видиш, непременно им го предай! Те, тук на земята, са в сърцето ми... Там, в истинската родина на душите и на вечните неща вече, лельо Лено, ще те посрещнат толкова скъпите ти, но отдавна починали хора. Така че наистина смъртта за вярващите в Бога хора и души като теб изобщо не е страшна. Но какво ти обяснявам тия неща, ти прекрасно ги знаеш! Ала на други хора, които не го знаят, затуй ще си позволя да кажа: мислете му, вие, "скептиците", вие, безбожниците, вие, хитреците, вие, подлеците, вие, използвачите, вие, "левите" шмекери, вие, материалистите. За вас смъртта 50
не може да не е същи ад. Адът, в който се опитахте да превърнете живота ни тук, на земята. Има една висша справедливост, която никому не прощава. И която всекиму въздава заслуженото. В крайна сметка, за щастие, всяко нещо си отива на своето, на точното си място...
51
Пролетна импресия за цъфнали сливи, баби и врабчета
Боже мили, моята история, моята нова книга сякаш започна да се пише сама: представяте ли си, попадам тази сутрин съвсем случайно на текст, наречен Пролетна импресия с разказ за цъфнали сливи, баби и врабчета, който сякаш е писан точно за моята цел и според идеята ми. Това само показва, че книгата ми отдавна е, така да се каже, назряла, т.е. че моментът на раждането й иде. Разбира се, веднага ми хрумва да инкорпорирам тоя текст в пишещата се в момента книга, няма как, длъжен съм да направя това. Нищо че навън е зима – то пък една зима, слънцето така радостно грее и ме зове за разходката, която отлагам, за да попиша още малко! – нищо че откритото есе, както си личи, че е писано за пролетта, няма нищо; в литературата всичко е възможно, стига спойката – идеята – да е налице. И понеже това го има, на мен не ми остава нищо друго освен да сторя ето това, а именно, да препубликувам текста си, който ще заживее в нов контекст, в контекста на една, така да се каже, още ненаписана, но затова пък сякаш сама пишеща се мемоарна книга. Ето, моля, четете, радвайте се заедно с мен; щото предишното есе беше толкова тъжно, а пък това сякаш блещи от радост и настроение; то, прочее, е чудесно продължение на представянето на моите толкова лични, но за сметка на това така съкровени истории; ето, съдете сами: Пролетна импресия с разказ за цъфнали сливи, баби и врабчета Ура, пролет е вече! Слънцето приятно пече, вятърът лъха и гали лицата, дръвчетата цъфтят, бели като че ли са затрупани със сняг – но уханието показва, че това не е сняг, а безброй бели цветчета! – тревите никнат и зеленеят приятно за окото, пчелите весело жужат и смучат от цветчетата животворен нектар, птиците се надпреварват да пеят химни на Твореца, а пък цялата природа е изпълнена със съкровен трепет пред чудото на творението – и пред вечното възраждане на живота! 52
Приказка, същинска приказка е навън! Боже, колко наистина дребни и глупави изглеждат нашите човешки проблеми и маловажни всекидневни страсти и грижи на фона на великолепната, преизпълнена със сили природа, събуждаща се сякаш за нов живот?! Природата ни дава живот, тя може и да ни унищожи когато си поиска, а това, че ни търпи, показва само великодушието й... И на фона на тази магия колко дребнави и тъпи изглеждат джафканията (все едно си подават с футболна топка най-приятелски пасове!) на Дмитрич и Бойко за боклуците – червеният боклук Дмитрич искал да очисти софийските боклуци: боклук да е чистач на боклуци, леле, на какви български парадокси сме свидетели в тия предизборни времена?! – изхвърлянията на ваклото ягне Яне, жадните ламтежи за попадане в предизборните листи, които прекрояват Парламента в момента, приятното за ухото шумтене и скърцане на новички банкноти, с които се купуват в този момент медии, барековци, съвести, души, депутатски места, какво ли не! Но да спра дотук – за да не си оцапам текста: иска ми се да напиша нещо стойностно за пролетното великолепие, което е зад прозореца. Тия дни ми се наложи да пътувам много из разни региони на страната (бъдете спокойни, не правя предизборни воаяжи!), пътувах по лични и частни дела. Два дена бях почти постоянно на колела. И сам в колата в повечето време бях, та да мога спокойно да съзерцавам и да се насладя на чудото на природното възкресение, наречено с неизразителната дума пролет, и с компания, когато пък слушах най-интересни истории, разказвани ми от опитни, много живели и мъдри хора – мои близки, например майка ми. Насъбрах впечатления, които ми се иска да излея в текст, ама къде ти: словото е така слабо да предаде оня смисъл, в който душите ни се потопяват съвсем спонтанно, стига да не са съвсем запушени и извратени. Стига да са свободни, да умеят да се отдават на чистото и незаинтересовано съзерцание на природата. Не, абсурд е да успея всичко да изразя, пък и за жалост не съм поет. Не мога даже да намекна за това чудно очарование от живота, до което се докоснах, излизайки от прашния си апартамент, откъсвайки се от всекидневните си занимания: писане, писане, пак писане, само писане, аман! Ето, и сега пиша, ама с упое53
ние – понеже на много красота се насладих в моето малко градче Долна баня, пък макар и че бях там само половин ден. Но се заредих с много сила: там, само там ми е корена, там, никъде другаде, там, в майчината и бащината къща – и в онова чудно поле в полите на Рила (отвсякъде се виждат нейните бели върхове!), където река Марица тече забързана, чиста, разпенена, а пък дробовете с наслада поемат оня незаменим, пропит с мириса на смола, кристално чист рилски въздух. Не, не мога да го опиша, що ли се захващам с тия мъки сега вместо да си легна и да пусна телевизора?! Но, знайно е, ще продължа, не мога иначе. Ето, пристигайки у дома, в майчината и бащина къща, сядам под лозата, която капе, сякаш плаче понеже късно е подрязана. Тишината се прекъсва само от пеенето на някакво самозабравило се, потънало във възторг птиче. Упоителна тишина. Топло е, слънцето милва лицето: така мога да стоя с часове, а пък ако имам книжка в ръка (и време, разбира се!), наслаждението ще е пълно – колко малко е нужно на човека за да е истински щастлив. Майка ми като пристигна винаги почва да се суети в лятната си кухня, за да подготви яденето: тя, милата, не знае, че съм преситен от впечатления и хич не ми се яде в този момент. Но скоро усещам мириса на печаща се баница; невероятни баници умее да прави моята майка, прочута е с тях! И почвам да преглъщам, разбира се. Но има време, нека още малко да се насладя на магията на пролетта, на чудото на възродения живот. Омайни мигове са това... Когато съм в Долна баня винаги се сещам да ида на разходка до Света Петка – малък параклис (а наскоро направиха и църквица!) наблизо, оттатък река Марица, в подножието на невисока горичка: а пък там пролет, пък и по всяко време на годината, човек сякаш е в рая. Обичам да ходя с моите домашни хора, пък и сам, до Света Петка, безброй пъти съм ходил, и пролет, и лете, и есента, и зимно време даже, в снега: винаги се ходи там и винаги ходенето дотам изчиства духа от суетността на деня, а човек се връща сякаш прероден. За жалост напоследък все по рядко ходя до Света Петка, а ето и вчера не можах да отида: майка ми предложи да идем да видим нейната леля, леля Лена. Тя живее в съседното, родното на майка ми, село Марица, и е сестра на бащата на майка ми, на моя дядо Васил, Бог да го прости: които са чели мои книги вече много истории знаят за него. А много истории и не знаят, а аз ги зная, но кога ли ще намеря време да ги разка54
жа?! Няма как, длъжни бяхме да отидем до леля Лена, една колоритна личност, силна жена, абе велика е леля Лена! Каквито са всички, особено по-старите, в нашия род, ала ето, и леля Лена вече остаря: на 82 години е. Та пристигаме значи, къщата й е в ниското, току-до шосето за Боровец (той е наблизо), засенчена е със сливи, лози, всякакви дръвчета, ниска, но удобна къща. Пристигаме значи, а там тишина, въздух, омиротворение някакво. Когато преди сме ходили, тя винаги е там, в дворчето, под асмата, където си има кухничка, с огнище, и където винаги се суети, мие, готви, или пък просто си почива. Да, така беше, ала сега влизаме в двора, а е тихо, много тихо, няма никой. Хей, хора, ходете при старите хора, докато са живи, почитайте ги, защото отидат ли си, с тях ще си отиде безвъзвратно цял един свят – ще си отиде, а не може да се върне, но пък не бива да бъде забравен! Както и да е де, чукаме на вратата, някой се обажда отвътре, леко стъпвайки влизаме, а леля Лена, милата, ни се усмихна от креватчето: лицето й грейна като ни позна. Сам-саминка си стои, миличката, печката й гори, чистичко е, а пък котката се е излегнала до нея и само тя й прави компания. Светна й лицето на милата леля Лена, а на мен ми се приплака като се сетих, че в същата тая стая преди доста години, точно в тия пролетни дни, за последен път видях моя дядо Васил, милият. Той тогава също така със светнало лице ни посрещна (беше дошъл на гости на сестра си), пък седмица след това го видях в ковчега, на погребението му: умря ненадейно, а си беше на крак, с един дебел бастун ходеше, но само за респект го носеше, а иначе беше як, изпечен старец, ходещ с високо вдигната глава. Но си отиде, а с него си отиде цяла вселена и цяла епоха. Но да продължа. Прегърнахме се с леля Лена, пък седнахме, и почнахме да слушаме историите й: старите хора обичат да разказват, а разказват така интересно, че аз постоянно се ядосвам че не си нося записващо устройство; разбира се, и този път не носех. Леля Лена, подобно на дядо Васил, е голям разказвач. Аз не мога сега нищичко да възпроизведа, в паметта ми са разни по-силни изрази, но изобилието 55
на целия разказ ми се губи. Най ми хареса това, че тя си говореше както винаги съвсем умно, пък и шеговито, усмихната, всяка дума е на място казана, няма нищо излишно. За какво говори ли: ами за ниви, за песни, за стария, отишъл си вече живот, за близки хора, които, горките, отдавна са вече в черната земя, за разни любопитни случки, за това как са децата, внуците й, челядта, ето за такива неща разказваше леля Лена. В момента е сама, дъщерите й живеят в София и Пловдив, почти постоянно има някоя от тях при майка им, но ето сега се случи, че няма никоя. Но, слава Богу, леля Лена се грижеше сама за себе си, и ни се видя добре, разбира се, капнала е доста. Това е животът, тя, милата, ето така каза: "Чувствам че вече ми иде и моя ред, ама кога точно това ке стане, кога ке дойде оная, грозната, с косата, никой не може да каже, както е писано там, горе, в тефтера, така ке стане! Като ме призове, я съм готова, колко му е." И още един момент от нейния разказ се върти в ума ми. Тя разказа дълга история за своя брат, за дядо Васил, как имали и още двама братя, ала как станало така, че умрели съвсем млади, какви хубавци били; после как дядо Васил, като станал горски стражар, все пеша ходел на работата си в Чамкория, щото, милият, много обичал природата; той все викал, че не може да й се наслади, как, тръгвайки, почвал да си свири с окарината, как и пеенето му огласяло планината, с песен тръгвал, с песен се връщал; а пък като мине покрай някоя нива, в която се случи да има хора, се спирал, пък хората зарязвали работата, и на неговата свирня почвали да играят, да пеят; ей такъв бил старият живот, за който дълго ни говори леля Лена вчера. Но каза покрай другото и това, което най-силно ме впечатли, ще опитам да пресъздам думите й, макар че това е невъзможно: – Ангеле, пък я да ти кажа, станала съм сякаш съм дете: като дете се радвам сега на пролетта, много обичам пролетта! И дядо ти Васил, ядният (горкият), много я обичаше. Ето, като е грейнало това слънце, излизам, сядам, абе какво да ти говоря: душата ми ликува! И всичко обичам: и тревата обичам, и пчелите обичам, и цъфналите сливи обичам, и мравките обичам, и пилищата обичам (точно тази дума употреби: "пилищата", пилците имаше предвид!). Често като го гледам някое врабченце, стои, пее, глади си перцата с крачета, кипри се, милото, гледам го, гледам го, а пък и то ме гледа, и сякаш иска да ми проговори, право в очите ме гледа! Не може да говори, ама в замяна на това може да пее: 56
погледаме се, пък то почне да ми пее, пък и аз почна да му пея, и се надпяваме тук с врабчетата! Пък и често им говоря на пилците, примерно му думам така: ох, мило, що си толкоз весело, душице, какво сърчице имаш, и ти като мен ли обичаш песните ма, душичке? А пък лятно време като видя врабче да кълве грозде, вместо да му се карам, му викам: а така, миличко, хапни си, то сега му е сезонът на гроздето, сега се яде грозде, хапни си, мила душичко! Та така, Ангеле, си говорим я с пилищата, они често са ми единствените другари. Пък понякога си мисля, че пилищата са много по-добри от хората, Ангеле. Ама ти го знаеш това, философ си, не може да не го знаеш... И така ми говори леля Лена, а пък като почнат диалог с моята майка, тя също е голяма разказвачка, думи нямам! Не мога да ви опиша никога удоволствието, което изпитвам да ги слушам: по дяволите отиват всичките ми философии и книги като се сравнят с тия разговори на двете мъдри жени. Които така добре разбират живота, че аз, философът, ряпа да ям с тия мои жалки писанийца! И като си говорят, обичат да си пийват било по малко люта ракийца, било винце. Леля Лена, милата, много обича винцето, ама вече няма кой да го прави, и гроздето отива всичкото за нейните приятели, пилищата. Ех, живот, живот... Та това е, описах ви тука само малка частичка от преживяванията си тия дни, с които се изпълни сърцето ми. Що съм толкова нещастен, за да трябва да се връщам в моя голям град, при работата ми, при компютъра ми, в кабинета ми?! Където съм затрупан с книги, четени и нечетени, където имам толкова много работа, всеки ден, пък и тоя блог, ужас, същински ужас е моето! Защо не мога да постоя по-дълго, примерно месец, около майка и леля. Като казах "леля", ето така, без име, се сетих веднага за леля Стоименка, Бог да я прости. Аз така я наричах, само леля, милата; а пък тя какъв човек беше, но почина. Тя беше одрала кожата на дядо Васил, пък как хубаво пееше! С майка ми бяха прочути певици, викаха им "сестри Кушлеви"! В моя род всички са превъзходни певци, а пък ако не са певци, са поне големи любители на пеенето! Не мога да си го позволя да стоя толкова дълго там, а ето, старите хора си отиват, и с тях в гроба отива безвъзвратно цял един свят, изчезва безследно. Как да го запазим този свят, т.е. поне не него, ами мъдростта му, а, приятели, кажете как?! Аз не знам, а така ми се иска да го запазим някак! И като си мислех за тия неща измислих вчера следното. У леля Лена гледах разни снимки, някои в рамки по стените, откъси от едно отминало време; повечето хора, гледащи ме от снимките, вече ги няма. И ми прищрака това: да събера всички стари снимки от моя род, да ги сканирам, и да ги туря в един специален блог, който да го нарека примерно "Родови истории" или "Родова памет"; знам ли как да го нарека, но че ще го направя, непременно ще го направя. Съвет57
вам ви и вие да си направите такова нещо: снимки на ваши близки, стари снимки, сканирайте ги, сложете ги да се гледат, една снимка от миналото може много да говори, повече от цял роман да каже: та аз това реших и ще го направя за моя забележителен род. Ето, примерно, снимките на леля Лена вече ги взех, тя ми ги даде, те са сега тук с мен, в Пловдив. Но трябва скоро да и ги върна, понеже тя така сега живее: в компания със снимките на нейни най-скъпи и мили, но, за жалост, отдавна отишли си от този свят хора. Пък и още нещо искам да ви кажа: на всеки от вас родът му е забележителен, просто се опитайте да почувствате тази забележителност, да си отворите душата за нея. Много снимки и малко текст, само малко обяснения – и блогът за моя род ще стане чудесен. Вече дадох поръчка на моите хора да събират снимките, аз скоро ще ида да ги сканирам и почвам да правя тоя исторически блог, блог за миналото на моя род, за моя край и за хората, които са живели, мои близки хора, които вече ги няма. Длъжен съм да съхраня спомена за тях – те го заслужават...
58
Най-важното жизнено дело на човека в онова време
Днес ставам с намерението да напиша нов текст от моята поредица есета за преживяното по времето на комунизма. Предишното ми есе беше своеобразно, това за цъфналите сливи, за бабите и за врабчетата. Да продължа сега нататък. Какво да се прави, моето детство и младостта ми преминаха в условията на комунизъм; обикновено комунизмът затова съществува, че да тъпче и да смазва личностите и личностното отношение по принцип. Тъй че моите разкази са за това как в онези отвратителни условия изобщо съм успял да се съхраня като личност, която държи на себе си, на свободата си, на достойнството си. Надявам се моят разказ да е полезен с нещичко на ония, които в днешните, също така твърде коварни условия на посткомунизъм, т.е. на разлагащ се, на гниещ комунизъм, са изправени пред същата задача: да се съхранят като личности, да станат личности, да бъдат личности, да не се отказват от правото си да са свободни личности; щото личност без свобода е нонсенс, е пълна безсмислица. Аз все още съм в началото на същинското си повествование: запознах читателя с някои колоритни личности от моя род, които са ми оказали силно въздействие. Налага се да го запозная и с някои други такива личности. Но за разнообразие ще се опитам да вплета портретите на тия значими за мен личности в разказа си за определени знакови ситуации, които са се съхранили в паметта ми. Нищо в своя разказ не ми се налага да измислям, не зная дали сте забелязали, че самият живот е нещо като разказвач с най-мощно, с ненадминато от никой въображение. Следвайки живота и неговите превратности, по-чувствителните хора могат да станат сносни писатели. Друг е въпросът, че човекът пак е в основата: та нали този живот, който живеем, го правим, така или иначе, ние самите?! Значи за някъде към края на 60-те години – моя милост е родена в далечната 1959 година – в съзнанието ми проблясват някакви спомени за случки, хора, ситуации, премеждия и пр. Но също така ми се налага да опиша как течеше животът – личен, частен, родов, публичен – около мен, а също и в мен самия. Защото т.н. "външен живот", животът, течащ в обстоятелствата, е и проекция на вътрешния живот, и, обратното, резонансът на външния живот отеква в живота, 59
протичащ в собственото ни сърце. И двете стават едно цяло, което като екстракт влиза в това, което наричаме история. Има, разбира се, и обща, и лична, частна история, т.е. поредици от истории, случки, събития, значими за тая или оная личност, като за мен лично индивидуалните истории са в смислово отношение по-значими, понеже носят в себе си печата на човечността. Докато общите истории са общи дотолкова, доколкото се откъсват (абстрахират) от човешкото и почват да изразяват нещо и свръхчовешко, и надчовешко, сиреч, безлично и също много често античовешко. Пример за такава античовешкост е комунизмът, най-зъл враг на човечността и човека. Спомням си, например, как тогава ние, в нашия род, сме си правили къщите. Налага се да разкажа и за това. Не знам как е станало, но кажи-речи почти всички в рода ми – дядовци, чичовци, вуйчовци – бяха прочути майстори и строители, т.е. практикуваха и зидарския занаят, и мазането на къщите, и по-фините работи, като поставянето на фаянсови плочки и прочие. Като изключение някой не умееше да практикува тия специфични дейности. И когато на някой от рода се налагаше да се строи къща, това ставаше, като всички се събираха и със задружни усилия я строяха; всеки, комуто са помогнали, разбира се, съвсем безплатно, чувстваше свой дълг също да помогне на помогналите – и, разбира се, помагаше. Помагаше предимно с труд, не с пари. При оня социалистически дефицит на всичко – а най-дефицитни сякаш бяха тъкмо строителните материали, тухли, цимент, вар, пясък, керемиди, какво ли не още; само камъните не бяха дефицитни, щото се намираха в изобилие в коритото на течащата наблизо река Марица – та значи при оня социалистически дефицит найтрудният етап беше набавянето на строителните материали. Години наред хората спестяваха някакви пари, като спестят част от парите, дебнат какво могат да купят, и ако можеха, го купуваха, я пясък, я тухли, я керемиди; складираха го някъде, и после пак почваха да спестяват и да дебнат нещичко да се появи в сгодния момент, та да могат да си го купят за бъдещия строеж. И така минаваха години, така мина животът на ония поколения. Общо взето поколенията от комунисто-социалистическа България дадоха целия си живот за едно-единствено нещо: да построят къща. И обикновено, когато вече я бяха построили проклетата къща, когато вече бяха натаманили всичко за живеене, животът им обикновено свършваше, тия хора често умираха, т.е. се оказваше, 60
че са живели един вид жертвоготовно, за да построят къща на децата си, на бъдещите поколения. Както и да е, когато основните материали вече са набавени, когато се купят вече и греди, тогава целият род се сбираше и за кратко време вдигаше къщата, стига да не се окажеше, че някой строителен материал е свършил или не е достигнал, а в такъв случай строежът трябваше да спре и да чака, докато съответният материал не се набави. Разбира се, в условията на жесток дефицит в оная блажена ера на комунизма, за която сега мечтаят железобетонните комунистически глави, всичко ставаше с връзки, сиреч, с унижения. Разни там магазинери, все приближени на Партията другари и партийци, дето се бяха уредили, както се казва, с лека и доходна работа, бяха нещо като велможи, а пък от подкупите си бяха устроили живот, сякаш за тях пълният комунизъм вече беше окончателно настъпил. Найуважавани бяха, разбира се, магазинерите на хранителни стоки, разните му там доставчици, понеже човек всеки ден трябва нещо да яде. А пък магазинерите на по-скъпите неща, от рода на строителните материали, бяха нещо като истински аристократи, които по лукс и разкош на живота си отстъпваха единствено на найвисшата партийна номенклатура. Партийците, комунистите, можеха да си доставят най-дефицитна стока с едно позвъняване по телефона. Най-високопоставените другари пък дори не заплащаха за тия дефицитни стоки, а им ги доставяха съвсем безплатно, изписвайки ги уж за някакъв държавен строеж, т.е. ги крадяха най-официално; така другарите си построиха дворците, в които живеят сега, а също по тоя начин си построиха вилите и частните резиденции. Види се, наште комунисти са били много проницателни люде и са знаели, че комунизмът им един ден ще се провали, та са трупали пари и недвижими богатства, подготвяйки се старателно за идващия неотвратимо капитализъм. Съответно на казаното обикновеният човек трябваше да мине през същински мъки адови, за да си достави за строящата се къща, да речем, едни проклети керемиди. То бяха унижения, то бяха мерзости, с които ще бъде запомнен най-вече тоя гнусен комунизъм, който бяхме принудени да живеем. А пък да си купиш парцел за земя работата беше най-сложна; нали другарите бяха взели земята на хората, с нея се разпореждаше другарско-комунистическото ТКЗС. И тук гаврата беше следната: често на дадени хора им се налагаше, за да си купят 61
парцел, на който да си постоят къща, да платят с пари... дядовата си земя! Да, да платят с пари на ТКЗС-то собствената си, родовата си земя, която Партията предвидливо им беше взела навремето и си я беше направила своя. На това комунистите му викаха "експроприация на експроприаторите". Само се чудя защо ний, жертвите, не устроихме след 1989 г. на тия комунистически експроприатори една хубава експроприация, та да си получат заслуженото; трябваше да им вземем всичко, което бяха окрали, ама пък нали тогава щяхме да заприличаме в известен смисъл на тях, въпреки че комунистите, общо взето, си бяха криминално-бандитска и разбойническа партия винаги, и преди 1944, и след това, когато бандитизма им беше въздигнат на държавно ниво, та и досега, в условията на "капитализъм", когато другарите са принудени да бандитстват като "бизнесмени", сиреч, като мафиоти, мутри, обикновени разбойници и прочие. Та значи в мъки адови обикновеният човек можеше, след многогодишни усилия, да отдели от залъка си пари, да си купи строителни материали и в един момент да се отпочне градежа. В моя спомен от детството ми тогава ясно се е отпечатало това как отначало ние, децата, ако сме били съвсем малки, сме си играели около градежа, ала като поотраснахме, вече на такива строежи помагахме с каквото можем, да носим тухла по тухла и прочие. Така се строиха къщи на всички роднини, и баща ми и майка ми помагаха на всички, а пък на къщи на мои братовчеди и аз вече, като ученик, съм помагал, съм бъркал вар и съм носил кофите. Така и ние успяхме да направим пристройка на къщата, която баща ми, като съвсем млад, заедно с чичовците ми, са построили още преди да се родя. Хората тогава бяха работливи, и задружни, помагаха си, защото да се плаща пък на майстори беше твърде трудно, надниците на майсторите-строители, на частниците, както тогава се казваше, бяха за онова време колосални; ний, в моя род, понеже всичките роднини бяха все майстори, за майсторлък пари не сме давали. А те бяха все майстори по принуда, учили се бяха на майсторлък, та да могат сами да си правят къщите, или като са помагали на правенето на къщите на постарите от тях, а не че са завършвали специални училища или нещо такова. Животът, озъбеният живот им беше истинският учител; такъв истински учител беше животът и за мен. Стигна се дотам – понеже подех темата за строежа на къщите – че и моя милост, след като от дете работеше по строежите на къщите на роднините ни, а пък и на баща ми съм ходил да помагам, когато като строител е строил и чужди къщи, та значи стигна се дотам, че когато майка ми, спестявайки свои пари, успя да купи парцел за да строим къща за мен, а баща ми пък осигури камъните, пясъка и прочие, та на тоя строеж, вече след войниклъка, като студент, моя милост участваше в градежа, като заедно с баща ми, Бог да го прости, той тогава 62
вече беше болен и инвалидизиран, сме вдигали камъните и сме ги зидали, поставяйки основите на нова наша къща. На тая къща са идвали да ни помагат всички вуйчовци и някои от чичовците, но тя така и не беше построена: като и турихме бетонна плоча, замразихме строежа, хем да събираме пари за тухли, хем да изчакаме, да се види дали аз изобщо ще живея в нея. В един момент се разбра, че аз няма да живея в Долна баня, започнах работа в Пловдив, наложи се тук да си купувам апартамент, а пък преди няколко години се наложи да продадем, в условията вече на демокрация, недостроената къща почти без пари на едни софиянци-виладжии. Такива ми ти работи. Това за начина, по който хората си строяха къщите при социализмокомунизма бях длъжен да го кажа, защото то, по мое мнение, е най-изразителен символ на същината на оня строй, а пък строежа на къща, така да се каже, беше най-значимото жизнено и човешко дело на човека от ерата на същия този социализмо-комунизъм. Понеже при социализма нямаше частна собственост, т.е. комунистите бяха окрали целокупната нация и бяха си присвоили цялото национално богатство, на хората им беше останала само т.н. "лична собственост", т.е. дома; всичко друго им беше взето и експроприирано. На тая основа още от детската ми възраст е останал спомена как повъзрастните хора от моя род, пък и изобщо, когато сядаха и когато ставаха, имаха обичая да псуват проклетите комунисти, които ги бяха окрали до шушка, и да ги наричат разбойници, бандити и пр. Така правеше най-често моят дядо Васил, Бог да го прости, и с това съм го запомнил, аз за него вече ви писах и още ще пиша. Пък и по-младите, именно моите родители, също бяха твърде враждебни на "народната власт"; най-знаменателният израз за тия настроения на хората от моя род през целия период на социализмо-комунизма беше това, че когато дойде през 1989 г. демокрацията, всички до един станахме най-върли седесари и антикомунисти; та така е и досега. Баща ми, милият, плака със сълзи когато при развалянето на ТКЗС-то през 1992 година, аз, с каручката, отидох и получих от текезесарското имане, крадено яко от комунистите цели 40 години, цели пет овце, като компенсация за това, което навремето комунистите им се взели; леля ми Стоименка, мила, Бог да я прости, пък си взе тогава крава, и няколко години си се грижеше за нея, произвеждаше си и сиренце, и теленца, а пък майка ми с овцете така добре ги гледаше, че се видяхме, за първи път в живота си, богати поне със сирене в изобилие. Прочее, да отметна: благодарение на тази ликвидация на ТКЗС-тата на комунистите, от които те крадяха така яко, че ги бяха довели до просешка тояга, българският народ можа да оцелее в тежките несвършващи кризи, които комунистите и техните мутанти ни устройват по-нататък, та и досега. Аз самият, примерно, макар и да бях университетски и гимназиален 63
преподавател по философия, години наред мъкнех тежки чанти и куфари от село, та да мога да изхраня семейството си в големия град; не зная дали сте забелязали, но така беше не само с мен, а с целокупния ни народ; всички оцеляхме благодарение на това, че СДС върна земята на хората. Ако не беше я върнало, щяхме да изпукаме от глад в тежките виденови зими; прочее, още веднага след 1989 г., преди лукановата зима даже, много хора от селата си бяха взели самоволно дядовите и бащини земи и заплашваха, че кръв ще се лее, ако комунистите се опитат да им я отнемат пак обратно. Тъй че СДС просто извърши един отдавна назрял и справедлив исторически акт, връщайки земята на хората. Това бях длъжен да изтъкна особено, понеже, както е известно, тия събития другарите ги тълкуват, по своя си маниер, съвсем лъжливо: видите ли, кризата била настъпила затова, че СДС било върнало земята и било ликвидирало "цъфтящите ТКЗСта"; няма такова нещо, ТКЗС-тата бяха докарани от крадливите другари до фалит още много преди 1989-та година, и ако тия мафиотски текезесарски структури не бяха ликвидирани в 1992 г., наистина щяхме да изпукаме от глад. Доказателството: ако ТКЗС-тата така хубаво били хранели народа, защо в края на 1990-та година, при управлението на Луканов, за да не изпукаме от глад, другарите се видяха принудени да въвеждат купонна система?! Не че купонната система спаси тогава народа от измиране, спаси я реформата, която в първите месеци на 1991 година проведе екипът на СДС в правителството на Попов, начело с Иван Костов. Тия неща трябва добре да се знаят, щото лъжливата червена пропаганда продължава да трови душите на наивните хорица. Моите спомени от ранното ми детство сякаш отидоха по дяволите с тази историческа реминисценция. Но както и да е, пиша без определен план, не ща да потискам непосредствеността в изплуването на спомените, образите, мислите. Ще продължа още малко нататък със следното. Ще разкажа в завършек една типична история, която се е отпечатала в съзнанието ми. Строим къща на някой роднина. Ужасна жега е, изнемогват всички. Работи се яко, както българинът работи на своето. Тук е и дядо Васил, и вуйчовците, и майка ми, и леля, тук са братовчедите ми. Изпотени, но весели хора, защото са работливи, защото за тях трудът не е мъка, а е радост – познато ли ви е това, днешни млади хора?! Било се бърка кал от глина, за да се използва тя за спойка на тухлите, било се бърка вар с пясък, та с хоросан да се прави зидарията. Полеката работа я вършим ние, децата, подпомагани от част от жените. Бъркаме вар или кал, носим я с кофи, прехвърляме си от ръка на ръка тухли; така се правеше тогава, нямаше разните му там машинарии, екскаватори и прочие. Все някой било от майсторите, било от помагачите, било пък и от жените, някой сладкодумник или сладкодумница разказва някаква история, а всички, ухилени, работят, и очакват края на историята. 64
А ние, децата, слушаме със светнали очи и с отворени усти – така сладко разказват истории по-възрастните, много преживелите хора. Както и да е, така тече работата, смешки се разказват, истории и прочие. Най-възрастните жени, баба Катерина, нейната сестра, леля Василка – Бог да ги прости, какви благородни, добродетелни старици бяха, излъчваха едва ли не святост! – са заети с готвенето на общия обед; пържат, варят, мият, а пък най-малките деца се навъртат около тях, преглъщат уханните миризми – и помагат с каквото могат, я вода да донесат, я нещо друго. Много често се е готвело на обикновена печка, изнесена на двора - или на самата гола поляна, където ще се строи новия дом. Като Слънцето почне да прегаря най-силно, работата се спира, и под някой навес всички, с измити ръце и лица, сядат да обядваме. Поднасят ни се такива вкусни манджи, каквито сега едва ли изобщо се правят; не зная какви билки слагаха бабите, но манджите им бяха невероятно вкусни. Разбира се, омесили са баници или тутманици, леле, какви вкусни баници и тутманици правеха нашите баби тогава! Пие се в началото ракия, от всички, без децата, казват: да пийнем ракийца, та да изгоним водата, която сме пили в горещината! После се яде и се пие бира, лятно време вино много не се пие. По време на обеда, излишно е да споменавам, се водят най-сладки разговори, каквито ние, децата, слушаме с облещени от удивление очи. Простотии не се говорят изобщо. Водят се такива разговори, каквито са се водели, да речем, в кръчмите, описвани от Елин Пелин, или пък през вечерите в Йовковия Антимовски хан. Истории за живота, взети от самия него, истории на самите живеещи, на самите страдалци, пък и на разни зевзеци и на всякакви веселяци; всичко има в тия истории. Майка и леля Стоименка, понеже са прочути певици, ще подемат песен, подпомагани от дядо Васил, който ще извади окарината, от леля Лена, от вуйчо Ангел, Бог да го прости, от останалите, от по-младите, които, прочее, по-скоро се наслаждават на песента; по-младите, такива като мен, ще пропеят значително по-късно, имам предвид на такива големи родови срещи, а тогава само слушаме. Така протича обедът, или вечерята, зависи, а пък после се почива, на сянка, кой където намери, по двора, в плевнята, щото легла за всички няма; почиват, за да отмине горещината; по едно време най-старите стават и почват да щъкат, което е знак, че трябва да се става. В късния следобед та чак до вечерта, преди смрачаване, се работи най-усилно; така се работи на своето, с всички сили, а пък на държавното утре, ако сега е неделя, ще си починем, казваха тогава. Ще починат дръжки, та там нали има норми, и там ще им изстискат силиците?! Но хората са свикнали, изпечени са на тежък труд, държат се; не зная дали сте забелязали колко яки бяха тия древни българи, които сега са на изчезване, щото днешните пенсионери, да ме прощават, но общо взето са лайнари. Е, дано не съм прав, но яки, горди старци, нещо като патриарси, каквито бяха наши65
те някогашни дядовци и бащи, сега почти няма, такова е моето наблюдение, не знам, може да не съм прав, щото оптиката ми е друга. Аз тогава съм бил дете, сега сам вече приближавам забързано старческата възраст; как ли изглеждат старите хора днес в очите на днешните деца? Сигурно както са изглеждали нашите дядовци в нашите очи, знам ли? Ами май разказът ми днес отива към своя край. Изморих се, пък и чувството ми е, че този път не можах да се настроя на потребната вълна. Какво да се прави, аз съм "умствен пролетарий", който няма време спокойно да си пише книгите, щото цяла седмица работи усилен труд "на държавното", учител съм, а едва в събота и неделя имам малко време да си пиша книгите. Пиша, пиша, но то се иска много време за настройка, за вглъбяване, а аз какво, вятър, как да се вглъбя, като нямам никакво свободно време. И ето, тия дни даже една инспекторка, представяте ли си, даже ме обвини, че, понеже съм долен човек, за да имам време да си пиша книгите, изобщо не съм си бил гледал работата в училище! Един вид съм си почивал в училището, а пък после в къщи да си пиша книгите, според нея съм невероятен калпазанин. Съжалявам само че не се сетих да и кажа поне това: тя като е толкова работлива, що не вземе да се откаже от чиновничеството и да се отдаде на учителството?! Страшна работа, но давам пример как в наши условия се отнасят към един пишещ човек: обявяват ме едва ли не за паразит, който там ще си пише никому непотребните книжки, вместо да си гледа истинската работа! В други страни такива хора като мен – аз все пак, добри или лоши, съм написал и издал вече 16-17 книги, само геният Вучков ме превъзхожда по брой на издадените книги от живите писатели! – ги канят специално да разговарят с младите, ученици и студенти, да беседват с тях, та да им предадат от мъдростта си. Аз сам всекидневно точно това правя, но ето, за благодарност, ме обявяват за паразит и ме поставят пред избора: ако искаш да си пишеш книжките, махни се от училището! Или, ако искаш да си учител, престани с книжките си! Туйто. Както и да е. Нашенски нрави. Нашенска родна бюрократична и народна психология...
66
Как оцелях в училището-казарма
Вчера написах есето Найважното жизнено дело на човека в онова време, което е продължение на поредицата, носеща (засега) условното заглавие Преживяното в ерата на комунизма, като тоя път ще се опитам да представя значимото от ония случки и истории през живота ми до навършването на 18 години, т.е. до напускането на моя роден град Долна баня. Прочее, преживяното в "родната казарма" съм го описал в поредицата от есета, носеща заглавието Там горе, под небето, която си стана една самостоятелна книжка; предстои да я издам в самостоятелна книга съвсем скоро. А пък за другите периоди от живота си съм писал на разни места из книгите си, особено в моята книга Страстите и бесовете български, която носи подзаглавието Кратка психологическа история на съвременна България. Тъй че за да завърша животоописанието си, ми се налага да напиша започната поредица, която се отнася за най-важния период в човешкия живот, именно, детството и юношеството, когато малкият или млад човек е длъжен да стане личност, способна да се бори с предизвикателствата на по-сетнешния, на "истинския" живот. Прочее, животът ни ще бъде истински или не според това какъвто ние самите си го направим. В миналото есе писах за някои значими, според мен, събития в така да се каже "частния живот" на моя род, който е пръснат в Долна баня и в близкото село Марица, откъдето е родом майка ми. Стана дума най-вече за това как хората тогава са си строили къщи, как са създавали дом, как са живели и прочие. Сега ми се иска да зачекна една друга значима тема, именно, за т.н. "публичен живот" в градчето, такъв, какъвто съм го видял аз, като се почне от времето, в което съм бил хлапе, та се стигне до времето, в което навърших пълнолетие. Прочее, какво ли пък е онова, което да може да се нарече "публичен живот" в едно градче-полусело в ерата на комунизмо-социализма? Сфера на публичния живот, в който младите се посвещават най-напред, разбира се, е школото, училището. Аз за тоя училищен живот ще се наложи да пиша по-подробно, понеже там, в общи линии, протекоха най-значими събития, касаещи моето личностно израстване. А за публичен живот в същинския смисъл 67
тогава, в ерата на комунизма, едва ли изобщо може да се пише. Хората работеха кажи-речи денонощно; наблизо до Долна баня имаше уранов рудник, за добиване на уранова руда за бомбите на "великия СССР", в този рудник се работеше на смени, денонощно, затова казах, че се е работило почти непрекъснато. Работата, трудът, и то такъв труд, който изцежда физическите сили на човека, сиреч, робският труд, е най-значима отличителна черта на съществуването на хората в онова време. Комунизмът беше впрегнал всички да работят с всички сили, а пък хората, като форма на пасивна съпротива, работеха без особен ентусиазъм, щото принудителният робски труд едва ли може да ентусиазира дори и население с робски манталитет, каквото е българското. Нали знаете поговорката, която беше твърде популярна едно време: "Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим!"? Е, разбира се, можеха да мързелуват "законно", така да се каже, само ония, които се бяха уредили на хубави служби, т.е. именно представителите на ръководната партийна класа и кръговете от подлизурковци около тях, които ги съпровождат както нимбата или аурата съпровожда светия човек. Останалата част от природонаселението беше принудена да работи с всички сили, понеже имаше т.н. "норми", които, за да ги изпълниш и да заслужиш, така да се рече, надницата си, се налагаше здравата да се изпотиш. Това аз го знам най-вече от майка ми, която години наред работи в едно шивашко кожухарско предприятие и се връщаше пребита всяка вечер, тъй като другарите им бяха сложили големи, трудни за изпълнение норми. Баща ми пък, Бог да го прости, години наред, както вече писах, се пилееше по разни предприятия, бил е горски работник, превозвач на трупи, после работеше в дъскорезна фабрика, също така и в ТКЗС-то, а иначе си беше зидаро-мазач, владееше тоя занаят и години наред работеше частно. Сиреч беше, един вид, "презрян частник" и едва ли не нещо като "паразит", според господстващата тогава идеология, която проклинаше частното. Нищо че самите другари, както по-късно, в годините на прехода, се разбра, дълбоко в себе си са криели неподозирани способности за изява на частно-капиталистическото поприще; знайно е, в днешно време нашите родни доморасли "капиталисти" са преди всичко комунистите. Освен всеобщ подневолен труд комунизмът изискваше от хората да участват в разните му там комунистически салтанати като манифестации, социалистически съревнования, организирани от Комсомола забави, дискотеки (партията, за да овладее вредното влияние на западната музика, тури дискотеките под свой контрол и под ведомството на Комсомола) и прочие. Моя милост още от онова време изпитва погнуса към тия т.н. "дискотеки", сиреч, към "увеселителните мероприятия", организирани тогава от Комсомола. Не зная защо, но някак органически се отвращавах от самата организирана форма на веселието, в която 68
ни принуждаваха да участваме; струваше ми се, кой знае защо, че веселието по принцип не се поддава на организиране и съзнателно насочване; човек, според мен, както мислех още тогава, по начало трябва да се весели съвсем спонтанно, индивидуално, неорганизирано, импулсивно, сиреч – свободно. Имам един съвсем ясен спомен, че за мен беше цяла мъка да участвам в разните му там комсомолски мероприятия, сред които именно дискотеките ми бяха най-отвратителното; спомням си, че цялото ми същество се отвращаваше от такива организирани комсомолски форми на веселие. И това се случваше доста преди моя милост да се беше запознала от книгите на Достоевски с ония така проницателни негови тези относно абсурдността на т.н. "всеобщо организирано щастие" на обществото-мравуняк, което той свързва с нихилизма, сиреч, с комунизма. Чудех се как да избягам и да не участвам в такива организирани увеселителни мероприятия, в които масата, т.е. примерните комсомолци, сякаш участваха с удоволствие. И това мое отвращение към такъв род "мероприятия" легна в психиката и ми повлия дотам, че дори и днес, в днешно време, когато стане дума за организиране на "банкет на колектива", моя милост я втрисат тръпки на погнуса и аз, разбира се, на такива места съвсем не ходя. А тогава обаче беше значително по-трудно да се избяга от тях; аз, разбира се, още като "комсомолец", си имах друга стратегия: като почнеше мероприятието, моя милост изчезваше някъде наблизо, и в тъмнината, примерно, се отдавах на съзерцание на толкова прекрасното звездно небе или пък на някакви свои мисли и копнежи; е, бягали сме от такива мероприятия и с други склонни към асоциалност типове сред съучениците ми, и сме си разговаряли по важни за нас теми някъде наблизо, където комсомолската гюрюлтия едва се чуваше. Чат пат се връщахме, та разните му там активисти да не се оплачат, че саботираме "мероприятието", а после пак изчезвахме. Така беше и по разните му там бригади, включително и студентските, щото на мен лично много повече ми допадат предимно по-индивидуалните, по-личностни форми на общуване, а не колективните такива. Разбира се, по този начин моя милост се оформи още тогава като истински индивидуалист, поради което съм си имал доста главоболия при реализацията ми в една толкова социалитарно-комунална среда, каквато беше обществото ни от ерата на комунизма, пък и досега; няма защо да крием, средата около нас си е все такава, все същата, комунално обременена. А на индивидуалистите у нас и тогава, пък и досега, не се гледа с добро око, понеже такива имат дързостта да рушат устоите на колектива и на колективизма. Прочее, една от найомразните ми думи и до ден днешен е съветската дума "колектив", която някои ръководни другарки и другари и до ден днешен произнасят с нескривано перверзно удоволствие. 69
Та значи бягах от дискотеките, бягах откъдето можеше да се избяга, пък макар и за кратко, опитвах се да избягам по-далеч от шумотевицата на перверзно вилнеещата комуна; обичах да се уединя, да остана насаме със себе си. Прочее, това да намирам неизразимо удоволствие в това сам на себе си да съм си компания, за мен стана най-типично поведение оттогава та до днес; никога не се чувствам по-добре отколкото когато съм сам. Значително по-късно ще открия в книгите на Шопенхауер максимата "Който не обича самотата, той не обича и свободата; защото човек е истински свободен единствено когато е сам!", но аз още тогава се чувствах най-самотен в шумотевицата на вилнеещия колектив, а иначе, когато съм бил насаме със себе си и със своите мисли, още тогава, пък и до днес, се чувствам най-прекрасно. Затова и така съм се привързал към самотните си разходки из града, по паркове, немноголюдни улици, сред дивата природа; в които, забелязал съм, ми идват и най-добрите идеи. Та затова ще си позволя да изкажа нескромното твърдение, че склонността към усамотяване е признак, по който точно може да се познае мислещият индивид. А аз бих добавил и свободният. Щото колективите нямат друга грижа, освен по най-перфидни начини да таковат мамата и на свободата, и на личността на човека, особено пък на помладия човек. Изглежда такива мои предразположености ме спасиха в онази задушна комунална атмосфера, в която комунизмът беше стигнал в наглостта си дотам, че си устройваше едва ли не постоянно всякакви колективистични оргии. Колективът е мястото, в което се фабрикува не просто масовидния колективистичен тип, той е мястото, където тълпата, масата, стадото е в своята стихия. Не по-малко гнусно се чувствах когато ми се налагаше да участвам в разните му там манифестации, било за 9-ти септември, било за 7-ми ноември ("празник" на октомврийския болшевишки метеж, който другарите празнуваха през ноември), или пък за 1 май или 24 май. В центъра на градчето другарите си правеха трибуна, където властващите и активните борци се настаняваха и се снабдяваха с типичната подигравателно-лицемерна усмивка на "човеци от народа", а пък там долу тълпата, въоръжена с плакати, цветя, червени балони, трябваше да крещи разните му там лозунги; по-голямо унижение от участието си в такива мероприятия аз в живота си не съм имал – и едва ли някога ще имам. Първо, не можех да се отпусна и да крещя като другите, една такава еуфория до ден днешен ми е чужда, и заради травмираността си от онова време аз много рядко съм се отпускал да крещя даже и на сините митинги, в които съм участвал по вътрешно убеждение и по най-дълбоки ценностни подбуди; е, крещял съм на сините митинги и демонстрации, понеже е имало защо да крещя, ала на казионните манифестации, за моя чест мога да кажа, че или съм мълчал с предизвикателно затворена уста, или пък съм си отварял безгласно устата, като цялото ми внимание е било съсредоточено към това 70
да се сдържа по някакъв начин и да не повърна. Най-горе съм сложил една снимка, на която моя милост може да се види на най-предния ред, където ме сложиха по времето на една манифестация в Костенец, където работих за малко като учител; аз съм младият човек в средата; забелязвате ли как упорито мълча и какво неведро изражение на лицето имам? Гнусна работа бяха тия мероприятия на комунистите и по моя сегашна преценка вече съвсем определено мога да твърдя, че те са били замислени именно с тази цел, да се притъпи склонността към чисто личностните, индивидуални и човешки прояви – и на тяхно място да се наместят и развият до хипертрофия стадните чувства, които такива мероприятия насърчават и формират. Същински механизъм на обезличностяване бяха всички колективистични форми на комуната, в които хората от онова време биваха тикани, и се вижда, че до ден днешен огромната маса от народа е така прекършена, че е неспособна за индивидуални реакции, а постоянно се поддава както на медийните манипулации, така и убедително демонстрира тоя толкова презрян стаден манталитет, с който българското племе, наред с руското, се прославя пред света. Тъй че ония мои емоции, които имам от ранна възраст, именно оная плаха, но постоянна вътрешна съпротива на комуналността, с която в паметта ми се е врязало онова сиво време, явно са били нещо като защитен механизъм, благодарение на който успях да не погубя личността си. Предполагам и други хора, живели в онова време, биха могли да споделят подобни преживявания, което именно и показва, че тия реакции са в определен смисъл типични, структуро-определящи за формирането на свободната личност, на свободолюбивата личност. Моя милост затова, изглежда, до ден днешен си остана особняк, но такъв особняк, който за личността и достойнството си е способен на всякакви, пък дори и на предварително обречени, битки. Ето че ми се налага да разкажа по-подробно с какво най-изразително ми се е запечатал в съзнанието ученическия период от живота ми. Училището в Долна баня се помещава в една монументална, старинна и класическа двуетажна сграда, строена много преди настъпването на комунизма, която има излъчването на същински университет; поне до ден днешен така възприемам долнобанската училищната сграда, в която преминаха цели 11 години от най-решаващия етап на живота ми. Спомням си ясно както първия учебен ден, когато като първокласник, прекрачих прага на училището, така и когато като абитуриент го напуснах и отлетях по големия свят, в истинския, сиреч, живот. В онова време българското училище си беше устроено на казармен принцип; не че сега не е устроено на същия принцип де, но тогава казарменият дух преспокойно си владееше всички до едно училищни, така да се каже, "мероприятия". Имаше си, както се полагаше, разните му там комунистически тотали71
тарни организации, през които трябваше да минем всички, като се почне от "чавдарче", мине се през "пионерче", та се стигне до "комсомолец", която, прочее, е най-гнусната, поне за мен лично. Цялата идея на тия организации беше да тъпчат и обезличават младата личност, да внасят колективистично-комунален манталитет, да убиват чисто човешкото у човека. И да видиотяват децата с лозунги като: Чавдарчето е примерно в къщи и в клас, то помни: “Пионер ще стана аз!” или пък още един, за което се сещам сега: „Малките чавдарчета са добри другарчета”!. Целият смисъл на тия организации беше да упражняват всекидневна гавра с личностното и с личността, и то до такава степен, че в един момент младият човек да се почувства тотално обезличностен, сиреч, да стане безволев комуноид. Тоест, да стане същество, неспособно на свобода, с ампутиран усет към свободата, същество, което не знае какво е това достойнство, а също и какво е да си личност. В тази месомелачка моя милост, за да оцелее, трябваше да приложи една доста специфична, аз бих я нарекъл дори иронична, сократовска по дух стратегия. Ето какво имам предвид. Аз до 8-ми клас, до навършването на основно образование, в основни линии бях момче с буден дух и несъмнени способности, което обаче беше доста вяло и апатично към всичко. Това отстрани се възприемаше като мързел и като инат. Аз бях до 8-ми клас в компанията на най-лошите, вечно упреквани и наказвани ученици; няма да забравя как учителите, примерно, като закъснеехме за час, ни строяваха до стената и след това, удряйки на всеки по два-три яки шамара, и то така, че сълзи да ти изхвърчат, ни пускаха да си седнем, а пък после найперверзно ни изпитваха и унижаваха през целия час. Да, ключовата дума за онзи тип образование беше думата "унижение", който иска да разбере същината на такъв тип образование, нека да има предвид това; другата дума, която има ключов смисъл в това отношение, е думата "терор". Тотален терор срещу личността и личностното – това в резюме е същността на комунизма, с който ние, децата, в онова време се сблъскахме най-напред в училището. И така, до 8-ми клас аз оцелявах, като играех ролята на лош и непослушен, сиреч, бях нещо като аутсайдер; в оценките бях на едно средно ниво, а често имах и двойки; милата ми майка и до ден днешен помни и разказва как майките на мои съученици и се били подигравали, щото в миниатюрно градче като Долна баня човек не може да скрие нищо: изкарвам, значи, двойката преди обед, на обед моите съученици информират за това майките си, дошли в обедна почивка в къщи, а пък тия майки на мои съученици, работещи на едно и също място с моята майка, още след свършването на обедната почивка, вече са я информирали за моята двойка. И привечер тя вече разказва за днешния си срам покрай моята двойка. В интерес на истината моята майка имаше един направо, 72
сега като го оценявам, гениален подход на възпитание; тя никога не ми се е карала или упреквала, а само ми говореше за срама, който била изпитала когато някоя усмихната майка на мой съученик ù се била похвалила, че Ангел "пак имал двойка" или бил извършил някоя магария. "Йорданке, а пък вашия Ангел днес пак изкарал двойка, е, момчето толкова си може, не му се сърди де, детинска им работа!". Нейният срам силно отекваше и в моето сърце и това ми повлия в един момент ето как. Прочее, да не забравя да кажа, че при приемането в Комсомола, което стана някъде в 8-ми клас, моя милост, заедно с още един, не беше приета заедно с другите, а по-късно, щото се бяхме издънили на някакви въпроси от изпита. Да, с изпит приемаха в комсомола, а и с препоръки; та тия въпроси от изпита аз специално изобщо не бях погледнал, нито пък нещо попрочел, пък май и не можах да си осигуря поръчители, не помня точно, но е факт, че ме приеха няколко месеца по-късно, след унизителна процедура, в която аз трябваше да демонстрирам съвсем неприсъщия ми колективистичен дух. Както и да е, приеха ме, а след това вече можеше да ставам и гимназист. След 8-ми клас моите приятели, тия, по-буйните, по-лошите, "хулиганстващите", слабаците и прочие, с които се чувствах чудесно, заминаха да учат в разни техникуми и всякакви други училища извън Долна баня. В гимназията от тоя род ученици, кажи-речи, останах само аз. Отначало се чувствах твърде самотен. В класа, който бях, бяха останали само отличници; в един момент осъзнах, че само аз съм останал от слабаците и тройкаджиите. Няколко месеца търпях униженията, в един момент възроптах и реших да докажа какво мога; до края на учебната година, имам предвид в 9-ти клас, аз вече бях станал пълен отличник и един от най-големите първенци в класа. Прочее, другият такъв най-първи първенец беше моят роден братовчед, с когото в най-благородна конкуренция ние двамата завършихме в крайна сметка гимназията с медали за отличен успех, той със златен, а аз със сребърен – понеже моя милост в 9-ти клас беше допуснала да има една петица. Единствената ми петица в дипломата ми беше по... пеене. Сюблимното е, че аз лично съм с много добър музикален слух, пея добре, ама на, сигурно съм се заинатил да не искам да пея някой път, затуй ми беше петицата. Та значи станах отличник и първенец. И почнах, разбира се, да се набивам на очи. Примерно бях най-добър в изнасянето на разните му там възпитателни и политически, предимно по международното положение, беседи в часа на класа. Комсомолът и Партията трябваше да вземат мерки и да приложат друга стратегия за смазване на личността ми, щото оня, който почне да се набива на очи, става в един момент непоносим дразнител. И ето как подло постъпиха тия истински майстори на обезличаването: почнаха, без да ме питат, да ме турят на разните му там "изборни" комсомолски длъжности; я секретар на класа ще ме 73
турят, без, разбира се, да ме питат, искам или не искам, я член на Ученическия съвет на гимназията ще ме сложат, представяте ли си?! Аз, който изпитвах органично отвращение към разните му там комсомолски мероприятия, сега сам трябваше да ги организирам, способни ли сте да си представите по-префинен терор и по-голяма гавра над личността ми?! Как се защитих ли? Ето как. Нищо че бях първенец на класа и "комсомолски активист", моя милост изпадна в една доста странна за темперамента ми слабост: станах "пълен индивидуалист" и особняк до такава степен, че, както му казваха другарите тогава, станах "затворен", с други думи казано, станах... "срамежлив". Единственият начин да оцелея беше този: не общувах почти с никого, странях от колектива постоянно, по никакъв начин не се включвах в неговото "организирано веселие"; аз, прочее, и до ден днешен съм си такъв, като изключим "срамежливостта", която обаче на моменти прераства в същинска наглост от моя страна. Аз трябваше да си туря тая маска на един особняк, а пък Комсомолът и Партията по този начин бяха обезоръжени: какво да правят, няма да го убием сега човекът, той си е "срамежлив", е, отличник е, пада си егоист, но иначе не е лош, абе странен човек, истински индивидуалист, но какво да правим, трябва от немай-къде все пак да го търпим?! Предполагам, че така са реагирали Партията и Комсомолът по отношение на моя случай; оказах се наистина тежък случай. Пропуснах да кажа, че и в училище, както и във всяка една сфера, животът, доколкото това заслужава да се нарече живот, беше поставен под хегемонията на "Партията", на БКП. Но под маската на тая едва ли не патологична "срамежливост" моя милост успя да си съхрани ако не пълната, то почти пълната свобода. Как става това ли? Ето как. Аз бях, казах, нещо като фактор в Комсомола през цялото време на пребиваването си в училище. Секретар и пр., а в Ученическия комитет завеждах, разбира се, "идеологията", понеже още тогава много си падах по историята и по философията. Като си "началство", ти не си вече длъжен да участваш в мероприятията така, както трябва да участва редовият комсомолец. Примерно, на разните му там дискотеки, празненства и забави на моя милост се падаше, примерно, да произнесе "кратко слово" при откриването, а пък после можеше да си обере преспокойно крушите, а в един момент да излъже, че се е била отдала на размисли за "светлото бъдеще на комунизма", уж свряна в някой тъмен ъгъл на залата, където някой я ме е видял, а не. Оцених и плюсовете на това да си шеф в комсомола, но ги използвах предимно в тази посока, именно, да браня свободата си. Не зная толкова ли са били тъпи разните му там фактори, че не разгадаха играта ми: как става така, че хем съм най-активен в ученето и в часа, хем съм много добър в произнасянето на разните му там слова на разните му там събрания и мероприятия, и в същото съм време "затворен" и дори "срамежлив" човек; но за мен тяхното неведение беше добре дошло, казах вече защо и в какъв сми74
съл. Такива ми ти работи. Сега в едно есе не мога да опиша всичко. Ще се наложи да пиша за училището още, в други есета. И за ученическите бригади ще трябва да пиша отделно. За много неща още ще трябва да пиша, но да карам поред. А ето сега искам да разкажа за една забележителна случка, която стана точно в деня на откриването на учебната година, когато започвахме Х-ти клас. Ето какво се случи тогава. Ние в 9-ти клас имахме за класна една възрастна дама, пенсионерка, която ни беше учителка по френски език, софиянка, с фамилия Сестримска, а първото и име беше странно, затуй и още не съм го забравил; казваше се Виолина. Тя се представяше не като "другарката Сестримска", а като "Мадам Сестримска", тоест, като госпожа, което именно и говори много за ония, които разбират, щото тогава другаросването беше поголовно, а пък тя ако беше комунистка, щеше да се нарича "Камарад Сестримска". Разбира се, възрастната жена излъчваше буржоазност, както се казва, с всяка фибра на кожата си. И се обличаше непролетарски, сиреч, буржоазно, което импонираше; ходеше с някакви дълги, сякаш бални рокли, копринени шалове и прочие. Мъжът ù, както се говореше, бил професор в Софийския университет, пак по западните филологии. Тази наша учителка се обличаше все в черно, понеже наскоро беше починал единственият ù син, голяма трагедия, и тя имаше едно особено, възвишено, строго излъчване, макар иначе да беше много добра по характер – и гледаше, каквито бяха тогава учителите, да ни научи на нещо, за което отдаваше всичките си сили. Прочее, заради нейните уроци аз все още имам отлични базисни познания по френски, а пък когато преди няколко години за първи път бях в Париж, кажи речи 40 години по-късно, и останах сам на улицата, а пък и исках да си купя нещо, се оказа, че за миг успях да съчиня без усилие няколко изречения за да разпитам минувач и да си реша проблема, което показва, че тая наша учителка беше направила много за познанията ни по френски. А иначе и като класна беше много добра; няма да забравя, че в часа на класа вместо да ни губи времето за разните му там беседи по комунистическо възпитание тя, милата, ни учеше пак на френски, изписваше цялата дъска със спреженията на пустите му глаголи. А пък също така успя да организира едно театрално представление за Великата френска революция, в което участваше почти целия клас, и то изцяло на френски език. Аз играех ролята на някакъв генерал, както и да е, а пък лозунгите Liberté, égalité, fraternité така се набиха в съзнанията ни, че си стоят там до ден днешен; помня отчетливо, че мен лично най-много ми харесваше Liberté-то, а пък за égalité-то и fraternité-то си имах някакви възражения, за които сега не е време да отварям приказка. Щото вече достатъчно се отклоних от това, заради което започнах разказа си за г-жа Виолина Сестримска, за която още храня най75
топло чувство. Не зная дали е още жива, минали са много години, ако е жива, трябва да е на повече от 90 години; едва ли е жива, но това всъщност няма значение, понеже ето, тя още е жива в сърцето на един неин ученик, а, надявам се, и на много други, щото наистина беше прекрасен човек. На който аз лично дължа много. И така, тя ни беше класна в IX-ти клас. Идваме на откриването на учебната година, когато започваше Х-ти клас, и установяваме, че класната ни Сестримска я няма, а на нейно място има нова "другарка" по френски; един вид, възприехме го, че са уволнили нашата любима класна. Крайно неприятно ни беше, почнахме да роптаем, а по едно време моя милост изтърси, че нещо трябва да се направи и като ме попитаха "Какво?", имах неблагоразумието да кажа, че трябва да протестираме, трябва да направим нещо, та да си върнем любимата класна. И знаете ли какво направихме целия клас (с малки изключения)? След тържеството по откриването без да влизаме изобщо в училището се отправихме на автобусната спирка, за да идем да посетим нашата г-жа Сестримска, която имаше вила в едно село, наблизо до Долна баня! Да, взехме автобус и отпътувахме натам почти целия клас! Отидохме ù на гости във вилата, като дори ни се наложи да ходим доста и пеша, щото дотам няма автобус. Тя, милата, беше там, но като разбра защо сме дошли, много се уплаши, щото явно щяхме да бъдем жестоко наказани за такава една демонстрация. Но ний бяхме овладени от свободолюбив дух и изобщо не ни пукаше. Мадам Сестримска, след като ни нагости с някакви, доколкото си спомням, сладкиши, ни посъветва веднага да се връщаме, като дори тя самата тръгна с нас, заведе ни в Костенец и докато чакахме на автогарата – вече беше станало късно, беше станало обедно време – като разбра, че сме гладни, ни почерпи всички с кепапчета в близкото заведение! Добре си спомням, че тая "буржоазка", като плащаше, се забеляза, че имаше в голямото си портмоне нови, и то доста много десетачки, плати без да се замисли, а най нас ни се виждаше, че даде едва ли не колосална сума: да нахрани цял клас с кебапчета и безалкохолно съвсем не бяха малки пари тогава. И така, върнахме се в Долна баня, разпръснахме се по домовете си, с трепет очаквахме какво ще се случи. Но в един момент у нас дойде чистачка от училището, каза, че директорът ме вика, когато отидох, се оказа, че пред директорския кабинет вече са всички провинили се. Почти целият клас, щото някои не отидоха, не бяха с нас при пътуването ни до бившата класна, уплашиха се. Разпитваха ни дълго и мъчително, един по един, както се прави разпит в народната милиция. Караха ни да пишем и писмени показания. Партийният секретар беше най-активен в разследването, Ангел Илиев се казваше, Бог да го прости, учител беше по български език и литература; след години разбрах, че 76
изобщо не е лош човек, но тогава му се е налагало да играе тая роля и беше твърде строг човек и учител. Директор сега не помня кой е бил, имам подозрение, но отчетливо не си спомням. Това и няма значение. На разпитите все питаха кой е бил "подбудителят". За чест на съучениците никой не ме издаде, макар че другарят Илиев, който ми е бил учител, предполагам, превъзходно е знаел кой изобщо може да бъде подбудителят. Моя милост. Но и той сякаш се престори, че не се досеща, че не знае. Подбудителят трябваше да бъде изключен от училище за тази демонстрация. Ний, уплашени, повтаряхме, че "спонтанно" и "единодушно", всички в един момент сме били решили да тръгнем към вилата на класната си; на разследващите в един момент им омръзна, а какви ни бяха наказанията ни вече не помня; помня обаче, че с нещо ни наказаха. Както и да е. Ето тази случка се е отпечатала ярко в съзнанието ми и затова трябваше да я разкажа, макар и набързо. Да спирам сега дотук. Живот и здраве да е, ще продължа когато мога, когато имам време. Не знам дали някой намира смисъл в тия мои записки, когато публикувам от тях, никакъв отзив няма, но това слабо ме вълнува, аз пиша тия неща заради себе си, а пък знам, че писменото слово има голяма сила: и рано или късно всичко написано неминуемо ще стигне до ония, за които е написано. Тъй че не се кахъря за нищо. Гледам да си върша работата. Хайде чао, че леко взе да ми омръзва! За днес стига с това пусто писане, пък се и изморих, с часове съм вече на компютъра в тази неделна утрин...
77
Какво е да си "бригадир", или робският труд при социализмо-комунизъма
В предишното есе – Как оцелях в училището-казарма – от тази поредицата есета разказах за някои преживелици, останали ми в паметта от времето, в което бях ученик в гимназията в родния ми град Долна баня. Сега ми се иска да продължа по-нататък, като съм длъжен да съобщя, че на моменти, когато си мисля за тази поредица, все по-натрапчиво ми се появява усещането, че изобщо не трябваше да се захващам с писането на тия есета; от една страна имам много друга работа за вършене, от друга страна се питам: на кой ли пък ще е интересно да чете спомените на някакъв си там словолюбец, на комуто е хрумнало да се рови из паметта и да изнася на всеобщо обозрение всичко онова, което намери в нея?! Но вече съм се хванал, дето се казва, на хорото, ще продължа, налага се; обаче нищо не ми пречи, след като се появи известна завършеност в писанията ми, да спра, да сложа точка. И така, признавам си, без особено желание започвам тазсутрешното си есе, но то винаги е така в началото, когато човек започва да пише нещо, пък после се увлича. Пишейки за живота в училище на няколко пъти споменах, че за преживелиците в така наречените "бригади" ще пиша отделно; ето днес смятам да пиша тъкмо за разните му там случки от ежедневието на т.н. "бригадири". В онова време "Партията", която държеше под контрол цялостния живот в обществото – друг въпрос е доколко всичко това изобщо заслужаваше да се нарече живот! – тъй като работите в стопанството на комунистическата държава изобщо не вървяха, се беше принудила да се опре на всеобщия подневолен и ръчен труд на цялото население, в това число и на децата от най-ранна ученическа възраст, и на туй мероприятие беше дала помпозното име "бригадирско движение". Под "бригадир" трябва да се схваща не шефът на една бригада, какъвто е обичайният смисъл на тази дума, а робът, на който му се налага да отбива някаква трудова повинност на държавата. Обикновено се работеше в помощ на селското стопанство, щото ТКЗС-тата, или колхозите от нашенски тип, се оказаха една изцяло нерационална форма на обработване на земята, дотолкова нерационална, че тя постоянно изпитваше дефицит и трябваше да бъде спасявана от 78
евтината или дори безплатна работна ръка на деца, ученици, войници, служители, изобщо всички; само инвалидите, струва ми се, са били освобождавани от тоя вид подневолен или крепостен вид труд. Ето как ставаше всичко. Някъде към края на май и началото на юни се прекратяваха учебните занятия и учениците се преобразявахме в "бригадири". Бригади имаше през цялото лято, но се редувахме, по месец, доколкото си спомням, трябваше да работи една бригада, след това идваха други роби и те работеха – и така до есента, когато пък започваха есенните бригади. В едни бараки в двора на ТКЗС-то, наречени "бригадирски лагер", наподобяващ концентрационните трудови лагери от филмите, се разполагахме да спим, обличаха ни всички в сини работни дрехи, туряха ни началници и цялото това струпване на хора започваше да живее в строго организирани и контролирани форми на труд, почивка, ядене, скучни комсомолски забави и прочие. Откъсваха ни за един месец от дом, родители, семейство, игри, почивка и ни правеха нещо като войници, ала на "трудовия фронт", както тогава му викаха; при комунизма като изцяло военизиран държавен строй изобщо навсякъде войнствената "Партия" откриваше какви ли не "фронтове": културен, образователен, идеологически, стопански, изобщо всякакъв друг вид; и на всеки фронт се водеха битки, сражения, с оглед, разбира се, да се удържи победа. Та за един месец ние, учениците, се преобразявахме във войници на "трудовия фронт", като казарменият принцип и тук се спазваше най-стриктно: караха ни да се строяваме като войници, да козируваме, да крещим имената си високо когато разните му началства ни повикваха, имаше разните му там комунокомсомолски салтанати като "преглед на строевата песен и маршовата стъпка", сиреч, ни караха да удряме крак по плаца, сутрин да правим "физзарядка" (именно тази руска дума се използваше за обозначаване на утринната гимнастика, която също се провеждаше досущ както се правеше и в казармата), и прочие, и так далее, и тому подобное. Разделени бяхме на отделения, взводове, команди, батальони и не помня на какво още; нищо чудно в целия окръг всички бригадирски формирования да са били наричани "дивизии" или дори "армии". Наистина цялото население биваше мобилизирано, понеже без ръчния, първобитен и евтин труд на робите социалисто-комунистическата икономика, намираща се във вечно прединфарктно състояние, не можеше да съществува и ден. Именно за тия бригади някои 79
комуноидни тикви в днешно време са запазили най-нежни спомени, щото тогава така е минала младостта им, а пък в сламата на сеновала, разбира се, можеше да се прави секс с някоя пламенна другарка, крещяща партийни лозунги в знак на приближаващия оргазъм; ех, има ли по-сладки преживявания в комуносоциалистическата кочина, в която бяхме натикани да живеем, от ония, в които доволно и с примижали от удоволствие очи можехме да се чешем където си искаме и колкото си искаме?! На свинщината тогава му викаха "живот", а пък за какво най-много може да жали свинята освен за гнусната кална локва, в която е можела да се търкаля и да грухти доволно колкото си иска?! За мен лично от ония бригади е останал спомена за едно натрапчиво и болезнено чувство за загубената свобода. Най-силно и тежко липсата на свобода съм я чувствал в тия именно трудови бригади-лагери. Първо, защото бяхме почти деца, струва ми се, че в 8-ми клас най-напред ни вземаха в такава едномесечна бригада, а пък преди това, съвсем като деца, още от началната училищна възраст, години наред пак сме ходили лятно време да работим по полята, само дето си се връщахме да спим в къщи, а сега ни отделяха от дома, от най-близките, от родната къща. Знаеш, че уютният ти дом е съвсем наблизо, ала за цял един месец си отделен от него и трябва да живееш на казармени начала в трудов лагер: как да не ти е мъчно на душата, стига, разбира се, да не си овладян от комунистическата свинщина, която изпитва, предполагам, най-силни позитивни чувства когато се е разплула от разврат в комунистическата кочина и локва. Спомням си, строени сякаш сме войници, минаваме по улиците на градчето; запътили сме се за работа на нов обект; накарали са ни да пеем бодра комсомолска песен. Улицата се вие и минава, примерно, пред родния ти дом; ала ти нямаш право да се отбиеш и да видиш за миг близките си, ами трябва безмълвно да отминеш, сякаш всичко става не наяве, а на сън, в някакъв сън на кошмарите. Със свито от болка сърце отминаваш, стига, разбира се, да си човек, способен на емоции, а не самодоволна и извратена комунистическа свиня. Аз така и не можах да се приспособя, да привикна към тоя специфичен вид терор над личността – да си откъснат от родния си дом, бидейки натикан в трудов лагер, намиращ се съвсем наблизо, но свободното придвижване е строго забранено и се наказва; имам спомени, че съм го правил, бягал съм, тайно, с издайническите бригадирски дрехи, сякаш съм престъпник, като сянка съм се приплъзвал покрай дуварите, за да ида за няколко минути до родния си дом, та да се видя с близките ми хора. От друга страна много ме тормозеше строгото разписание и монотонната цикличност на случващото се в трудовия бригадирски лагер; всичко ставаше по команда, имаше си и тръба, с която подаваха командите, сякаш сме войници; по команда се ставаше – най-неприятният миг е именно ставането в ранна утрин, още с първите петли! – по команда се ядеше, по команда се рабо80
теше, по команда се лягаше вечер, а пък преди това си имаше и вечерен преглед, за да ни проверят, та да не би някой да е избягал някъде. Четат списъка, всеки крещи "аз", и го отметват че е в строя; и така всеки ден, цели 30 дена. Е, давали са ни и "отпуски", примерно за няколко часа, и то съвсем рядко, да си идеш до вкъщи, та да си занесеш или вземеш нещо, примерно, бельо. Сега може някому да изглеждат странни и дори глупави тия преживелици, но за да ги усети човек истински, трябва да ги е преживял сам. И също трябва да е изначално привързан към свободата; вече казах, че любителите на социалистическата кочина още жалят за тия бригади, както и свинята вечно ще жали за гнусната си кална локва. Най-важната дейност в един трудов бригадирски лагер, естествено, е всекидневният труд под палещите лъчи на безжалостното Слънце. В най-ранна утрин се става, физзарядка, на бегом лека закуска в стола на ТКЗС-то (обикновено се ядеше бучка сиренце, чай от прегоряла захар с бром, друг пък даваха халва, резенче масълце, в най-щастливи дни – парче кренвирш), а пък после, с песен, се отправяхме на полето; ако не е много далече, пеша, ако пък е по-далечко, натоварени на камиони. Всяко отделение и взвод си имаше своята задача и бивахме разпращани до обектите, където се трудехме от 7 часа сутринта до към 1314 часа на обед. Имаше си норми, т.е. количество работа, която трябва да свършиш, примерно, да набереш 20 щайги с ягоди или малини, и ако не си изпълнил нормата си, за наказание ще те оставят да си довършиш работата в късния следобед, гладен, изпотен, смазан от унижението: другите вече са яли и си почиват, а пък ти още си на полето. За да не се случи това, ни се налагаше да работим с всички сили, нищо че сме били почти деца или направо деца. Аз самият, понеже от ранна възраст бях привикнал да се трудя и у дома, пък и бях – и още съм – работлив, стриктен, деен човек, не само че си изпълнявах нормите, но и често съм бил обявяван за първенец – и, съответно, съм бил награждаван по тия бригади. Имаше си "социалистическо съревнование", а първенците биваха награждавани; защо съм толкова много работил по тия бригади ли? Ами явно за да забравя болката и унижението от принудителния труд; било е, предполагам, нещо като форма на мазохизъм. Пък ни и примамваха с наградите, знам ли, нищо чудно е да съм бил съблазнен; вечер, като се отчитаха кои са първенците, на тях даваха, да речем, по две "фафли", а пък ние сме 81
деца, как да не завиждаме на първенците, как сами да не се мъчим да станем първенци в съревнованието?! Сами виждате колко подли начини за принудително увеличаване на "ентусиазма" е имало тогава по тия бригади, гнусна работа! Накрая на бригадата пък ония, които най-много са били първенци в съревнованието, биваха награждавани по-сериозно: първо, даваха им някаква значка; второ, даваха им предметен подарък, примерно, ръчен часовник или съветски фотоапарат "Смена"; не помня сигурно, но май даваха понякога и пари, въпреки че тогава партийната аристокрация съзнателно приучваше хората да не се привързват към такава "буржоазна отживелица" каквато са парите. Нас другарите ни учеха да се отвращаваме и да се гнусим от парите, а пък те самите, естествено, много си ги обичаха; ако някой се чуди как са възможни тия планини от героизъм в обогатяването, които показа комунистическата ни „аристокрация” след 1989-та година, нека да помисли дали пък корена не е там: само те са имали привилегията да обичат парите, а пък нам втълпяваха, че парите са нещо презряно. В резултат целокупният ни народ много пъти беше окраден до шушка от същата тая комунистическа „аристокрация”, която и сега е приказно богата, а пък народът тъне в бедност и мизерия. Тия дни, например, се разбра, че дори и сега, в края на 2011 година, ние, българите, сме с най-ниски заплати не само в Европейския съюз, но и получаваме по-ниски заплати дори и от много африкански, азиатски и латино-американски държави! Тази аномалия съвсем не е случайна, изобщо не е случайна! Но да се върна на трудовите бригадирски лагери, които описвам. Стана така, че по едно време на тия бригади мен взеха да ме турят да съм нещо като "началство", от най-нисш порядък, разбира се. Шефове на бригадите бяха или учители, или пък развратни млади комсомолски активисти, чиито очи бяха все по задниците на момичетата. А иначе из средата на бригадирското стадо подбираха някакви там "отдельонни" и "взводни" командири, чиято задача беше да помагат за вдигането на трудовия ентусиазъм на бригадирската маса; ето именно от тоя вид "началство" е била туряна моя милост тогава. На тия "командири" им даваха едни пагончета и те трябваше да бдят, подобно на жандарми, дали трудовата маса работи достатъчно усърдно. Имаше гаднярчета из средата на самите ученици – а по-късно и студенти, щото имаше и студентски трудови лагери-бригади! – които умееха тая работа да я вършат, влагайки, така да се каже, цялата си душа. Стимулът им за това нещо е бил един: тия отдельонни и взводни "командири" можеха изобщо да не работят, а да си клатят краката! На мен лично пък съвсем не ми се удаваше да тормозя другите да работят, аз самият предпочитах да си трая и да работя, и ето, че се провалих като такова началство; тия, дето му бяха турили, станаха скоро пишман, че са го сторили – и бързо отстраниха пропуска, "разжалваха" ме. Явно от мен комсомолско мекере не можеше да стане – и 82
не стана. Какво ли друго да пиша за тия пусти бригади? Най-хубавата част на бригадирското ежедневие беше, че след усилния труд, в жегата, след обеда в стола на текезесето, се полагаше отдих, т.е. човек можеше да се излежава в леглото два часа, от 15 до 17 часа, или дори да си поспи. Обикновено ний, робите на комунистическия труд, спяхме като пребити в това време. Към пет часа следобед ни будеха и пак почваха да се гаврят с нас: организираха ни "културни мероприятия", беседи по комунистическо, атеистично, идеологическо и прочие възпитание и други подобни извращения. Разбира се, веднъж в седмицата се организираше "комсомолска дискотека", като "упадъчната" западна музика в нея беше сведена до минимум, а предимство се даваше на съветските "боеви шансони". Уф, гнус, същинска гнус бяха тия дискотеки! По-гнусни от дискотеките обаче бяха атеистическите беседи на пътуващите проповедници на комунизма, някакви старчета с огромни разпенени усти, подобни на бай ви Вучков, ни убеждаваха, че няма Бог, щото, представете си, съветските космонавти... не го били видели на небето!!! Аз на едно място в книгите си съм писал повече за една знаменита дискусия, в която си позволих да вляза с един такъв пътуващ от бригада на бригада и платен, разбира се, проповедник на марксизма-атеизма, но къде ли да намеря този текст сега? Накратко казано, позволих си да му задам няколко въпроса, а разпаленият проповедник на безбожието твърде много се обърка, стана скандал, събра си чантата и си обра крушите. После ми се наложи да давам обяснения защо съм го направил и трябваше да събера всичкото си софистическо умение, та да се отърва само с порицание за своеволието си. Но да се "ориентирам към приключване", както тогава се изразяваха партийните бюрократи; на събранията те обикновено, като им омръзнеше, почваха да се прозяват и мило заявяваха: "Другари, да се ориентираме вече към приключване!". Някак си ми стана крайно неприятно като си спомних ония преживелици и в един момент ми пресекна желанието да пиша; сега вече съвсем пресекна. Затова и спирам дотук. Някой ден може и да продължа... ако не ми писне съвсем...
83
Цялата истина за комунизма трябва да излезе наяве!
Написаното тая сутрин есе (от поредицата под условно заглавие Преживяното в ерата на комунизма), а именно есето Какво е да си "бригадир", или робският труд при социализма е предизвикало един твърде ценен за мен отзив на читател, който ме насърчава да продължа писането на тия есета; та ето какво ми пише този човек, взел повод за коментара си ето от тия мои думи: "... на моменти, когато си мисля за тази поредица, все по-натрапчиво ми се появява усещането, че изобщо не трябваше да се захващам с писането на тия есета; от една страна имам много друга работа за вършене, от друга страна се питам: на кой ли пък ще е интересно да чете спомените на някакъв си там словолюбец, на комуто е хрумнало да се рови из паметта и да изнася на всеобщо обозрение всичко онова, което намери в нея?!" Здравейте! Роден съм през 80-те години и спомените ми от социалистическия период преди 10-ти ноември се свеждат общо взето до сините връзки, които ни дадоха в училище и оскъдния набор от стоки в магазините. "Социализмът" за мен "свърши" твърде скоро, за да мога да го усетя. Детският ми ум не е разбирал достатъчно, но поне някои неща съм запомнил, които, след години, с помощта на допълваща информация, да мога да осмисля и разбера. И все пак тези неща са много малко. Точно това разсъждавах снощи: че дядо ми е живял живота си по времето на "комунизма", баща ми и той е израснал и живял в този режим, а аз самият знам твърде малко за него. Знам, че е бил "репресивен", че е "нямало свобода", че е отречен като "тоталитарен", че родителите ми мислено не искат да се връщат към това минало (поне в моите очи)... И си дадох сметка, че това минало е било преди 20 и повече години, по времето на баща ми, на дядо ми, че дори и моето време, и аз не го познавам; това не са 1000 или дори 100 години дистанция. И ако аз не познавам това, непосредствено минало, какво остава за по-далечното? 84
Вече разбирам, че това непознаване си има своите корени. Неслучайно в училище нищо не ни учеха за този период, за да не можем да направим връзките с настоящето. А и в крайна сметката същите тези хора, само че с други имена и дрехи, са на власт и до днес, и те избират какво да ни учат – и какво да не ни учат. Те имат интерес да не говорят за миналото, което ги уличава! А и родителите ми не са го сметнали за достатъчно ценно да седнат и да ми разяснят нагледно какво е представлявал този режим, защо се е провалил, какви са поуките от него (за нас, некомунистите). Та в тази връзка, информацията, която сте изложили в разказа си, за мен е много полезна, защото хвърля светлина върху период от миналото на моя народ, което (парадоксално) е било потулено от мене, а и, мисля, от много хора от моето поколение. Историята има нужда да се познава. Не знам кой беше казал, че "народ, който не познава миналото си, няма бъдеще." Ние това минало имаме нужда да го познаваме, защото то е твърде много свързано с нашето настояще. Та, г-н Грънчаров, има нужда от истинни спомени като вашите. Не че и други хора нямат такива спомени, но останали непредадени (по един или друг начин), те ще си отидат с тях самите. Стефанов
85
"Здравеопазването" – пръв помощник на жестоката машина за убиване, наречена социализмо-комунизъм
Миналата събота написах и "обнародвах" есето Какво е да си "бригадир", или робският труд при социализмо-комунизма, което е продължение на поредицата от есета под заглавие Преживяното в ерата на комунизма; днес е събота и отново сядам да пиша новото си есе от същата поредица. Размишлявайки каква да бъде темата на това есе се спирам на следното: как социализмо-комунизмът се "грижеше" за здравето ни. Другояче казано, ще се опитам да представя най-значимото за социализмо-комунистическото "здравеопазване". Някои носталгични кратуни в днешно време не спират да хвалят здравеопазването от онова славно, според тях, време; разбира се, лъжат, както се казва, с все сили, колкото могат – и още веднъж по толкова. Истината тук е важна обаче, не тяхната извратена сантименталност. Воден от това съзнание, ще опиша онова, което се е отпечатало в паметта ми за тая жизнена сфера, като ще започна, по своя си обичай, от най-ранните ми детски спомени; ето какво е първото, което оживява в съзнанието ми като изобщо се спомене тая дума: "здравеопазване". Имам един най-ранен детски спомен, за който съм писал някъде, но от който не мога да се отърва – и затова с него започвам днес записките си. Става дума за това как мен, дете някъде от началния курс, целият клас ме носи на ръце право към зъболекарския кабинет, а аз, с целия ужас, на който съм способен, се дърпам, подобно на водено към заколение животно! И това се е случвало не веднъж, а много пъти, и не само с мен, а и с други като мен; защо ли ни е било толкова страх да встъпваме в тоя проклет зъболекарски кабинет? Прочее, както можете да се досетите, заради подобни емоции от най-ранна детска възраст, срам не срам, ще призная, че аз и до ден днешен треперя при мисълта да посетя кабинет на стоматолог. Ще се опитам да ви обясня на какво се дължи това кошмарно базисно преживяване на живота ми. В кабинета на училищния стоматолог в училището в Долна баня, където съм учил 11 години, имаше една първобитна зъболекарска техника, която е била отпреди епохата на Втората, а ако не дори и на Първата световна война; на 86
моменти имам чувството, че тая техника е дори останала от пещерния период в развитието на човечеството, ама да не прекалявам с хиперболите, че ще създам усещането, че съм лъжец. Като седнеш на зъболекарски стол от онова славно време, с ужас почваш да наблюдаваш как зъболекарят почва да натаманява някакви вериги, каиши, трансмисии и прочие, тръгващи от едно електромоторче – за малко да кажа от една парна машина, движена с кюмюр! – на които предстои да задвижат проклетата зъболекарска игла за почистване на зъба, сиреч, за мъчение на нещастника, който е седнал на тоя стол. Първо, оборотите на движение на тая първобитна техника трябва да са били твърде бавни, не знам, но знам едно: че мъките на зъболекарски стол, когато манипулират зъбите ти с тая техника, си бяха направо адски, съвсем нетърпими. Също така, най-вероятно, зъболекарят-садист стържеше зъба ти сякаш цяла вечност, а пък жертвата пищи, сякаш я колят. Разбира се, обезболяващи при зъболекарските манипулации изобщо не се прилагаха, на такива буржоазни "изчанчености" социалистическата стоматология не обръщаше никакво внимание, най-вероятно заради хуманизма си, не знам как точно е било. С една дума казано, мъките на зъболекарския стол бяха наистина адови и адски; ето затова не само аз съм се дърпал така диво, когато трябваше да ме водят на зъболекар, ами и много други. Излишно е да казвам, че заради тия страшни преживелици от най-ранното ми детство моя милост днес, вече на 52 години, е почти съвсем без зъби, а с протези; всичките ми зъби бяха безжалостно ликвидирани от садистите-мохикани на социалистическо-комунистическата стоматология. Не знам, но съм склонен да допусна, че диктатурата е поддържала такава първобитна техника в здравеопазването в онова време, та допълнително да тероризира и без това тероризирания по всички линии нещастен труженик на същия този социализъм. А аз тук говоря за най-простото, за техниката за манипулация на едни нещастни зъби; представяте си каква ли е била техниката, прилагана в онова време в далеч по-сложните манипулации в социалистическокомунистическото здравеопазване, за което някои извратени носталгични кратуни все още продължават да жалят?! Та значи целият клас ме направо носи към стоматологичния училищен кабинет. Зъболекарката беше една извънредно слаба злобна жена, с тънки, но твърде жилави ръце, която нищо чудно да е имала наклонността да получава сексуални удоволствия като мъчеше децата така злобно на проклетия си стол: стискаше ни с едната ръка, а ако мръднеш, ти шибваше един направо по главата, или, да речем, ни щипеше или скубеше. Спомням си, че мъчителят и жертвата винаги бяха сами, т.е. екзекуцията се вършеше винаги без свидетели; донася класът поредната жертва, тя остава, трепереща и свита в единия ъгъл на кабинета, заедно с мъчителката си, която с перверзно удоволствие почваше да приготвя 87
първобитната си техника за средновековни мъчения, става дума за разните му там каиши, сечива, ножове, игли и прочие. А после се почваше сеанс от едни сякаш никога не свършващи мъчения! След които жертвата, изцяло омаломощена и рухнала психически, но безкрайно щастлива, че мъките й са свършили, се довличаше до класната стая, клатушкайки се от слабост из коридорите на училището. След малко зъболекарката идваше за следващата си жертва, а пък ний, децата, понеже сме били поставени сред тая всекидневна жестокост, с не по-малко садистично удоволствие грабвахме новият нещастник и го занасяхме на ръце до кабинета на ухилената така страшно мъчителка. Край, да спра дотук с кошмарния си детски спомен. Но това, уви, беше самата истина, поради която сега съм вече почти съвсем без зъби... В казармата пък идваше зъболекарски кабинет, разположен в някакъв медицински камион съветско производство, със сигурност вече останал на въоръжение от епохата някъде отпреди Втората световна война. Там, предполагам, зъболекарската машина се е задвижвала направо директно от двигателя на камиона. Излишно е да споменавам, че мъките в тоя камион също бяха адови, но ний, поотрасналите деца, вече войници, бяхме вече успели да станем мазохисти, та толкова не сме се впечатлявали от мъченията. Вече като студент в Санкт-Петербургския държавен университет – наричан тогава "Ленинградски" по простата причина, че тогава комунистите ни убеждаваха, че не само градът на Петър Велики, но и цялата Вселена е била сътворена от същия тоя Ленин! – моя милост вече има щастието да седне в съветски зъболекарски кабинет, в който техниката беше вече не от ерата преди Първата световна война, а, чини ми се, поне от ерата на войната на Наполеон срещу Русия от 1812 година! Страшни мъки преживях веднъж-два пъти в такъв един кабинет, чиято зъболекарска машина нищо чудно да се задвижваше от... магарета, скрити някъде долу в избата, а после вече нямах сили не само да отида в такъв кабинет, а дори и просто да си помисля да отида. По тази причина ние, студентите, предпочитахме да лекуваме болните и болящите си зъби направо с водка или спирт; някой ако се чуди защо алкохолизмът в ерата на СССР придоби такива застрашителни мащаби, нека да вземе предвид, че нищо чудно това да се е дължало на простото обстоятелство, че 88
нещастният съветски народ е прибягвал до огнената вода още от детска възраст предимно и главно за медицински цели, а пък в един момент и поради цялостното си отчаяние от живота в образцовата съветска комуна и комуналка. Но да не се отпускам да пиша за адските си преживявания във "великата страна на Ленин и Сталин", щото за тия неща вече съм писал в своята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАСКИ, носеща подзаглавието "Кратка психологическа история на съвременна България". Когато вече бях станал асистент по философия в Пловдивския университет, а това стана вече в ератата на Горбачовата перестройка, в 1985 година, ми се наложи да лекувам зъбите си в един зъболекарски кабинет, сгушен току-до сгурията и въглищата за университетското парно (без да искам написах "порно", което е многозначителна печатна грешка по Зигмунд Фройд!). Разбира се, зъболекарската техника беше вече мръднала дотам напред в своето епохално развитие в ерата на социализмо-комунизма, че зъболекарските машини, нищо чудно, вече да се задвижваха директно от парните турбини на самото парно; точно не мога да кажа, по простата причина, че не съм специалист в тая иначе тънка област. Спомням си, че тъкмо в тоя кабинет някаква стажантка-зъболекарка се опита да ми вади зъб, хвана го с клещите и, разбира се, мигом го строши; тя посегна да вземе един зъболекарски инструмент, наречен "кози крак", за да подхване зъба отдолу, а моя милост, не помня точно какво стана тогава, но изглежда я бутнах и избягах от кабинета. С положителност си спомням обаче, че с пълна с кръв уста на бегом отърчах до зъболекарските хирургии, намиращи се, слава Богу, наблизо, на днешния площад "Стефан Стамболов", току-до кметството на Пловдив. Там ме спасиха, там оцелях. Тая случка показва световноисторическия растеж на социалистическата стоматология за тия поне 20 години, които са минали от времето, в което, бидейки още първолак, са ме носили в долнобанския училищен стоматологичен кабинет. Няма що, голям растеж, драги ми носталгични тикви! В ония години здравеопазването беше "безплатно", като това явно означава, че се е поддържало с фотосинтеза, щото на тоя свят, ако изключим Божиите дарове на природата, безплатни неща съвсем няма. То беше в една перманентна жалка картинка и вечна криза, свидетелство за която бяха огромните опашки пред кабинетите, дори и пред зъболекарските, където хората, какво вече показах, нямаха особено силно желание да влизат. Общо взето аз, пък и повечето хора в ония славни години сме прибягвали до услугите на касапското здравеопазване само когато "ножът опре до кокала", т.е. когато болките и страданията са били станали нетърпими. Абсурдите в тая система бяха невероятни, анекдотични дори: с месеци наред трябваше да чакаш, за да ти дойде часа за стоматолог; когато дойдеше тоя заветен час, от зъба я останало нещо, я не останало. Тия, 89
дето умираха на крак, бяха щастливци и на тях всички завиждахме, щото се бяха поне отървали от болките. Тая садистична система на социалисто-комунистическото здравеопазване, както и всичко останало в оная варварска система, служеше на едно нещо: да тероризира, тормози и мъчи нещастното природонаселение, което имало тоя малшанс да се роди в ония славни времена. Другото нещо, с което съм запомнил болниците от онова време, беше невероятната мръсотия и лошата хигиена, която е архитипическа черта на цялостния живот от онова време, та досега; някой ако се чуди защо в България и досега е така мръсно, нека да вземе предвид, че това се дължи на лошото възпитание и на лошите навици, които природонаселението има от времето на социализмокомунизма. Живеехме подобно на свине в гнусно смърдяща на урина и на човешки фекалии кочина; кочини бяха и болниците, училищата, и магазините, и всичко, пък природонаселението приличаше на доволно грухтящи и с всичко задоволяващи се свине; даже минералните обществени бани в онова време бяха подобни на кочини; знам го с положителност, щото съм роден и съм израснал в градче, носещо името "Долна баня". Такива ми ти работи. Такава, за жалост, беше картинката, останала в съзнанието ми от онова време. Някой ако си каже, че съм с изкривени възприятия, нека обаче да има добрината да признае, че същината на това, което написах, а абсолютно вярна, а пък най-вероятно поради липса на талант не съм успял да представя цялата ужасяваща картина на живота от онова славно време. По което с такава тъпа носталгия все още жалят някои индивиди, за които комуналната кочина явно е била нещо като образец за човешко битие. Когато вече бях ученик от горните класове на гимназията, баща ми, Бог да го прости, който беше преживял какво ли не, понеже е бил на 10 годинки когато комунизмът се възцарява по българските земи, и значи беше преживял всички изстъпления на същия този комунизъм – той, например, ми разказваше как като дете е гледал когато комунистите с автомати на площада в Долна баня са убивали за назидание на населението неколцина "врагове на народа", именно капиталисти-фабриканти! – та баща ми по едно време съвсем рухна, включително и психически. Вярно е, че той винаги в живота си, което си е истина, прекаляваше с чашката, сиреч, обичаше да си попийва; той, милият, се шегуваше, че като умре, искал на гроба да му сложат един маркуч, водещ право до устата му долу, и чатпат да му сипват я винце, я ракийка, я биричка. Също така баща ми извънредно много пушеше, по три кутии евтини убийствени социалистически цигари на ден! И в един момент, когато съм бил ученик в горните класове на гимназията, той наистина рухна и физически, и психически. Иначе той винаги е бил, та и до последните дни на живота си, извънредно много добър, направо прекрасен човек, за такива хора се казва, че и на мравката път сторват; добряк и наивник до последната 90
фибра на сърцето си, ако мога така да се изразя. И ето че той стана клиент на социалистическо-комунистическото здравеопазване; покрай него много от прелестите на туй здравеопазване, за които масовата публика съвсем не знае, съм видял и преживял. Ето, ще ви кажа какво видях – и какво никога няма да забравя. Баща ми имаше проблеми с белия дроб, дишаше тежко, гърдите му хриптяха, кашляше кашлица, но не просто тютюнджийска, а още по-страшна. За това почти не го лекуваха, той, милият, и от това, изглежда, си умря, не знам; като умря в 1992 г. лекарят му писа в смъртния акт "масивен инсулт". Но социалистическо-комунистическото здравеопазване, по-скоро социалисто-комунистическата психиатрия го бяха хванали така яко в клещите си, че от тях не можа да се измъкне до края на живота си, а нищо чудно и да те го убиха с ужасните си лекарства. Първо му туриха диагноза "хроничен алкохолик", нищо че баща ми, макар че наистина пиеше, но алкохолик в същинския смисъл на думата никога не е бил; то тогава, прочее, почти всички яко пиеха. По едно време, неизвестно как, му сложиха направо диагнозата "шизофрения", щото онази "най-напредничава" социалистическо-комунистическа психиатрия, както е известно, друга диагноза почти съвсем не знаеше. И почнаха да го пращат в разни психиатрии уж на лечение, а там бавно го убиваха, и не само него, но и толкова много страдалци, че тръпки получавам и сега като си спомня какво съм виждал като съм му бил на свиждане в "лудниците" и в Карлуково, и в Паталеница, и къде ли не. Ако почна да пиша за тия кошмари, съвсем ще се изтощя, затуй ще се постарая да бъда пределно кратък. Социалистическо-комунистическата психиатрия от онова време, както е известно, имаше и изпълняваше с наслаждение и репресивно-наказателни поръчки на режима; тия, дето много говореха и смело казваха какво мислят, биваха незабавно тикани в психиатрии и лудници, и то, трябва да признаем, сякаш съвсем основателно: същинска лудост беше в онова славно време, първо, да имаш дързостта да мислиш, и още повече, съответно, смело да казваш какво мислиш или как преценяваш реалностите на живота, течащ около тебе. Баща ми, Бог да прости, си имаше своите разправии с режима, щото, като пийнеше, почваше да разказва разни истории за преживяното, види се, това, че моя милост, неговият син, също има голяма уста, се дължи на някаква обременост по негова линия. Много често баща ми директно си псуваше комунистите право в лицето и ако те не го пребиха изглежда е само затова, че бащата на баща ми, дядо Владо, е бил навремето, както вече писах, прочут комунист от Долна баня. Беше баща ми волнодумец и свободолюбец, често, като го натиснеха комунистите да го унижават на някоя работа, а той е работил къде ли не, им теглеше една майна, вземаше си шапката и си тръгваше. В никакъв случай качеството "конформност" не беше присъщо на горкия ми баща, напротив, той си беше направо "конфликтна 91
личност", какъвто, за щастие или за жалост, е и неговият син, сиреч, моя милост. И ето всички тия прояви на баща ми доведоха до там, че в един момент го тикнаха в психиатрия, туриха му диагнозата "шизофреник", почнаха да го тъпчат с разни убийствени лекарства, с които, дори и да си в цветущо психично здраве, непременно ще станеш не просто шизофреник, ами и съвсем ще оскотееш. И почнаха да го пращат в разните му там болници, лудници и прочие. А пък моя милост, още като ученик от горните курсове, и особено като бях студент и после като почнах работа, съм му ходил на свиждане, та да отменя поне малко горката ми майка. И съм видял всичките "прелести" на социалистическокомунистическата психиатрична, един вид "здравеопазваща", а по-скоро – убиваща човека и всичко човешко система. Тръпки ме побиват като си спомням какви ужасни картини на човешка деградация съм видял там. Не мога да пиша за всичко, но ще се опитам да кажа поне най-главното. Психиатриите и лудниците в ерата на толкова "прекрасния" български комуно-социализъм бяха, кой знае защо, претъпкани и се пукаха по шевовете. Често болните спяха на легла, поставени направо в коридорите, в стаите път бяха натъпкани направо като франзели, а съм виждал и отчаяни хорица, които се бяха сврели и си спяха директно на циментовия под, с надежда поне да ги хване пневмонията и да се отърват от тоя кошмарен "живот". Да не пропусна да кажа, затова ще го кажа веднага, че в университета в Санкт-Петербург, като част от обучението по психология, ми се е налагало да влизам и в съветска психиатрия; там ситуацията изобщо не беше по-малко кошмарна, напротив. Страшна работа! Хората вътре ходеха, облечени в смърдящи дрипи, а ужасен мирис на урина, на пот и на човешки екскременти се носеше навсякъде. Подът, казах, беше циментов и постоянно някакви болни, сякаш са призраци, го миеха, от което миризмата ставаше още по-нетърпима. Никакви дезинфектиращи средства тогава сякаш нямаше, ако изключим дефицитната хлорна вар. Болните биваха хранени с разни помии, имам чувството, че и истинските прасета при социализма са били хранени далеч по-добре, понеже тия прасета, за 92
разлика от болните хора, бяха производители на така ценените от другарите и толкова дефицитни по онова време пържоли; а болният в психиатрията нищо не произвежда, как и защо тогава да го хранят изобщо?! Прочее, като казах, че нищо не произвежда нищо психично-болният при социализма, не е съвсем така: тия нещастници ги караха да правят дървени щипки – и това се наричаше "трудотерапия". Лекарите в тия психиатрични лечебници, понеже ми се е налагало много да разговарям с такива, бяха, горките, далеч по-зле и от пациентите си; често не можеше да различиш болният от лекаря, ако не броим лекарската му манта; а иначе като манталитет сякаш наистина бяха по-зле и от психично-болните. Останалият персонал също беше деградирал и се беше озверил да получава подкупи за всичко; тия, дето се чудят защо в такава стихия до ден днешен из българските земи се шири корупцията, нека да имат добрината да признаят, че коренът на тоя проблем е във всевластието на държавния чиновник; дори и най-презреният такъв, примерно, санитарят в една психиатрична клиника, трябваше да бъде подкупван за всичко – иначе изобщо нямаше да си мръдне пръста нещо да направи. За едно свиждане ми се е налагало да се бъркам и да плащам на цяла хранителна верига паразити, а да не говорим пък какво ми се е налагало да плащам, ако ми се е искало да изпишат болния, сиреч, да взема и да доведа баща си у дома, в къщи. Баща ми, Бог да го прости, си имаше една страст човекът: да не пие проклетите лекарства! Изглежда ясно съзнаваше, че го убиват. Иначе тия лекарства наистина превръщат човека в животно, в подвижен и гледащ с погледа на мъртвец труп. Тогава лекарствата са били направо убийствени и болните не правеха друго, освен да се мъчат да избегнат пиенето на тия проклети лекарства. А иначе в психиатриите, няма как да не спомена и това, съм срещал забележителни по своите таланти и качества хора: художници, музиканти, поети и какви ли не още. По едно време бях почнал да събирам произведенията на такива художници от лудниците, рисувани с молив направо на обратната страна на опаковката на цигарите или на всякаква друга хартия, която им попадне; но после се отказах, щото в къщи се натрупа огромна колекция, която още се пази някъде, трябва да видя къде точно. Излишно е да споменавам, че тия нещастници от психиатриите се доубиваха с помощта на най-долнокачествени цигари и то употребявани в промишлени количества; в тия заведения и досега болните продължават да пушат непрекъснато. Баща ми, изглежда, умря от лекарствата и от цигарите. Умря само на 58 години. Тия дни ще потърся негови снимки да видите що за човек беше той; прочее, имам на едно място такава снимка, ще я изровя и ще я сложа непременно още сега. И така, баща ми е една типична жертва на социалистическо-комунисти93
ческото здравеопазване, или, по-вярно казано, "здраве-отнемане", сиреч, убиване. Социализмо-комунизмът друго всъщност, ако се замислим по-дълбоко, не правеше изобщо – освен да убива по всякакви, дори и най-перфидни начини. Убиваха всичко: и жизнени сили, и дарби, и таланти, и личностни изяви, и пориви към свобода, убиваха всичко, каквото може да се убие; убиваха човешките същества по всякакви начини, но винаги безпощадно, най-садистично. Ще кажа и това: да убиват е любимото занимание на комунистите – запомнете тази истина от мен! Даже и когато постоянно лъжат, това пак е убиване, щото като лъже, комунистът или комуноидът пак убива: убива най-ценното, което имаме, убива тъкмо истината! Пръв помощник на тая жестока машина за убиване, наречена социализмо-комунизъм, беше т.н. "здравеопазване" от онова славно време. Да спра дотук, а, какво ще кажете? ОК, спирам... някой път може и да продължа...
94
Една странна, много чудна, направо почти мистична история
Вчера написах есето "Здравеопазването" като пръв помощник на жестоката машина за убиване, наречена социализмо-комунизъм, с което продължих поредицата за преживяното при комунизмосоциализма; тия, прочее, заглавия на отделните есета – а поредицата, както и да го погледнем, напредва и скоро ще придобие очертанията на една нова книга – са съвсем условни; предстои "сглобяването" на книгата, при което неизбежно ще трябва да изобретя нови, по-подходящи заглавия на отделните й части. Пък може и да не го направя, не знам как ще бъде. Тая сутрин, признавам си, не ми се пише много за разните му там работи, които съм преживял преди толкова години, макар че ако се понапъна, все нещичко ще напиша; но пък няма накъде толкова да бързам, дето се казва, и аз съм човек и имам право на поне малко почивка в един такъв празничен ден, поради което решавам да постъпя своеобразно; ето как. Почти преди три години вече написах един текст, който носи ето какво заглавие: Една много странна, но и чудна, а също и мистична, т.е. съвсем "лудешка" история. Как и защо съм го написал е казано там, в самия текст, и сега изобщо няма да се повтарям. Тази сутрин се сетих за този текст, намерих го, и, четейки го, прецених, че той по един най-естествен начин влиза и се вгражда в поредицата от есета за преживяното при комунизмо-социализма. Разказаната там история напълно съответства на духа на тия сегашни мои есета, поради което тази сутрин мога просто да ви отпратя към упоменатото есе – стига някой изобщо следи поредицата, в което твърде много се съмнявам. Като капак на всичко в нея се представят някои събития, случили се тъкмо през тия дни, но преди няколко години; става дума за дните на коледните и новогодишни празници, тъй че препубликуването му точно сега, днес, на първия ден на Рождество Христово, е съвсем подходящо. Както и да е; ето какво съм написал там; препечатвам текста тук с незначителни редакционни промени: Ще ти разкажа, любезни читателю, една странна, много чудна история. Станах тази сутрин и изведнъж в съзнанието ми се откри тя. Днес е Цветница, чудесен християнски празник, но и повод да се позамислим малко и върху ония 95
неща, които постоянно забравяме. Та ето сега една моя лична и наистина сякаш съвсем чудновата история. Прочети я, пък сам си направи изводите. Историята, струва ми се, е любопитна, а пък за мен специално има огромен смисъл. Значи аз има един брат, 5 години по-малък от мен. Когато бях студент, той беше войник, при това граничар. Беше голям хубавец, изпратихме го войник, гордеехме се, че е граничар; ала по-късно стана голяма трагедия. Брат ми беше много добър, честен, възпитан, един вид – "душа-човек". Но ето за жалост каква история се случи с него. Там, в поделението ("заставата"), старите войници го тормозили системно. Не мога точно да кажа какво са правили с него (малко след този случай, две-три години по-късно, от същото гранично поделение едно момче, също от родния ми град, го докараха оттам в ковчег, закован, никой не посмя да попита родителите му какво е станало и как е умрял). Моят брат оцеля, но трагедията му беше наистина ужасна: той се разболя от тежко психично заболяване. Прекърши се живота му, пред очите ми това момче повехна, жестоки страдания; тръгна по болници, а ние тогава даже и не се усетихме, че може да му се уреди поне военна пенсия. Та да не беше живял чак в такава мизерия, както обаче се случи в действителност. Извинявай, читателю, но историята изглежда твърде неприятна - и може би се чудиш защо разказвам тия прекалено лични неща; ще разбереш съвсем скоро. Значи брат ми вече 20 години е по болници, в основни линии за него се грижи майка ни и аз; баща ни почина отдавна. И сега вече прескачам на събитията, за които всъщност исках да ти разкажа; наложи се това да го напиша, за да стане ясно всичко. Та доста време преди Нова година аз бях писал в този блог обява: който иска и може да помогне за издаването на книгата Изворите на живота, да го стори. В това време брат ми беше в болница, поне два месеца бяха минали от влизането му в болница, и то в състояние на тежка криза. Аз го бях закарал в тази болница, тя беше далеч (в Раднево), не можех да ходя често да го виждам; а пък в това време се наложи и майка ми да влезе в болница за операция. Операция от тумор на лицето й. Тежко време и за мен, и за двама мои най-близки хора едновременно в болница. Мина операцията на майка ми, благополучно, слава Богу, тя почна да се възстановява успешно. Но нещата се развиваха тогава ето така; идват празници, Рождество, Нова година, майка ми още не може да се грижи за брат ми, понеже наскоро е оперирана; от болницата му пък ми се обадиха, че са го изписали, и че трябва да го взема; нещата взеха да се усложняват; трябваше явно аз да го взема да го гледаме в Пловдив, обаче не живея сам, имам син и жена, трябва и те 96
да са съгласни. Те Ивайло (така се казва брат ми) го уважават, разбират се, но когато той е в един и същ апартамент с други хора, възниква напрежение, отвреме-навреме той, горкият, идва и се оплаква, но иначе е тих; обаче твърди, че чува "гласове" и все се оплаква; има нужда от внимание, обаче хората около него не издържат дълго да му оказват такова внимание. Някъде в оня период преди Нова година аз тогава рекох на моите домашни хора, че се налага да ида и да взема от болница брат ми Иво, попитах ги какво ще кажат, съгласни ли са; те казаха "да", ама така го казаха, че се разбра, че им е крайно неприятно; понеже трябваше да го гледаме поне месец-два, докато майка ми се поправи. Около празниците аз бях тогава в ужасно напрежение, не знаех какво да правя; той никога не е посрещал Нова година в болница, а ето че тази година се наложи да я посрещне там. Той е болен, под влиянието на лекарствата е така упоен, че вероятно няма емоции или емоциите му са крайно притъпени; аз обаче се скъсах от нерви, по-скоро от чувството на срам и грях, че допуснах брат ми да стои в болница по празниците, а не с нас в Пловдив; три-четири дена стоях в пълна нерешителност какво да правя, голямо напрежение беше. Минаха няколко дни, пак попитах моите хора, те ми казаха "какво пък му е там, добре си е в болницата, грижат се за него, защо да го взимаш, изчакай още месец-два". В такова състояние изпаднах, че в един момент имах чувството, че из почвам да превъртам от напрежение; искаше ми се да ида и аз в болницата да съм до него; обаче ако отида в такава болница веднъж, ще си загубя работата завинаги; ужас, наистина кошмарни дни преживях тогава! Едва мина новогодишната нощ и на 1 януари 2009 г. с колата тръгнах за болницата в Раднево; видях се с него, поговорих, дадох му да хапне, показах човечност, някак си сякаш воденичен камък ми падна от шията, олекна ми; той, болният, ме успокои, рече какво пък, ще поседя още малко, щом майка още е болна, няма да ви преча в Пловдив. Върнах се в Пловдив и не знам точно кой ден е било, но ето че двама, мъж и жена, работещи в Испания, ми писаха, че искат да подпомогнат финансово отпечатването на книгата ми, другата моя голяма болка; щото да стои написана 97
книга, но неиздадена, е все едно една жена да е бременна вече 9 месеца, ама да не може да роди; жените само, предполагам, могат да си представят как пък съм се чувствал по повод на неиздадената, но отдавна написана книга. Като ми писаха тия бъдещи "спонсори", аз (понякога, макар и много рядко, съм и малко хитър), аз тогава рекох на жена си: видя ли, сторих малко добро за брат ми, изпълних си поне малка част от дълга към него, и ето, Бог видя това, и взе, че ми прати хора, които пък искат да помогнат да се издаде книгата ми нима това не е чудо? И също й викам: а представи си ако пък го вземем Иво при нас и се грижим за него месец-два, тогава пък Бог как ли ще ни помогне? Жена ми може да е всякаква, но е много добър човек и видимо се развълнува от тия думи; пък и е вярваща, често си чете молитвеник. Като разбрах, че имат ефект думите ми, продължих така: това, че тия хора са обещали да помогнат за издаването на книгата, не значи обаче, че ще го направят; много пъти много хора са обещавали, пък после не са го изпълнявали (така стана при предишната ми книга "Страстите и бесовете български", един от Америка ме лъга два месеца че ще помогне, а пък после се отметна), така че ако го вземем Иво при нас, сигурен съм, че тия хора ще излязат свестни и няма да се отметнат от думата си. Жена ми в един момент рече: е, пък какво толкова, иди, вземи го. После подробности не помня как се разви историята, ходих още веднъж до Раднево, и веднага след това от Испания ми пратиха 300 евро; решихме да го вземем Иво при нас, ония от Испания обещаха, неизвестно защо, да пратят още 300 евро за излизането на книгата - същинско чудо! Отидох да го взема, докарах го, хората от Испания изпратиха веднага и вторите 300 евро. Покрай тях неизвестно как се появи друг човек, който също даде 500 лева за книгата. А книгата беше голяма, повече от 500 страници, издаването й щеше да струва поне 2000 лева. Да, същинско чудо беше това! Особено като се вземе предвид, че месеци преди това молбата ми за подпомагане на книгата си стоеше в интернет без никакъв резултат (е, разбира се, както е обичайно у нас, както се полага в такъв случай, само подигравки получавах заради нея; от рода на "Как не те е срам да просиш бе, ууу, колко си подъл, долен, извратен, мизерен!?" и други такива). Това е, не знам как ще ти прозвучи тази история, неизвестни ми читате98
лю, но на мен ми се струва, че в цялата тази история има и някакъв мистичен смисъл. Имам чувството, че не друг, а самият Бог е насочвал и помислите на ония хора от Испания, не знам?! Може, драги ми читателю, да ти изглежда, че съм се побъркал, но аз виждам нещата така. И ето, признавам си пред теб как всичко е станало; и ми олекна някак си, понеже тази тайна ме пареше в сърцето. Дано не ти прозвуча моята изповед като изповед на един поразкаял се шарлатанин... разказах ти обаче самата истина. Но има и още. Когато Ивайло го гледах в Пловдив (а той се държеше много добре, и моите хора изобщо не съжаляваха, че сме го взели, после даже не го пускаха да си иде, така се привързаха!), тогава дадох поръчката за книгата и занесох парите, за да предплатя издаването и. Но Ивайло в един момент почна да настоява да ходи в Долна баня при майка, било му омръзнало в апартамента; аз настоявах да стои още; когато разговарях с майка ми по телефона си личеше, че не може да се справи (тя е на 73 години), че Иво трябва да стои тук при мен; но в един момент дяволът ме подтикна да капитулирам – и аз го заведох в Долна баня. И знаете ли какво стана тогава? Точно като се върнах, разбрах, че някакъв си завистник се обадил, че картинката на вече направената, отпечатана корица на книгата била крадена, възникна много неприятен проблем – и излизането на книгата се забави. Казах на издателя, абе голям проблем, много неприятна работа излезе. Както и да е, решихме проблема, но това според мен са все знаци Свише, че човек не трябва да проявява мекушавост когато дяволът го съблазнява. Така ми си чини де, но не съм много сигурен дали е точно така. Книгата излезе, и то каква книга! В нея много пише покрай другото и за Бога; аз добре знам, че много неща в нея сякаш не съм ги писал аз – не съм чак толкова самонадеян да мисля, че съм ги писал само аз! – а ги е писал Някой Друг, изглежда самият Бог е движил ръката ми. Така че като казва сега тук-там някой, че книгата ми била такава или онакава, че била много хубава, вълнуваща и не знам си каква, аз се чувствам страшно некомфортно; понеже само аз зная, че не аз съм я писал, а Бог много често сякаш е водил ръката ми, а пък аз особена заслуга за написването ù нямам. Човек не може да напише такава книга според мен (да пази Господ да не съм се побъркал като пиша така, но така го чувствам и затова така го казвам!) А тогава случката около корицата протече така. Един приятел на Богомил (какво име си има този наш кандидат-евродепутат, а?) Шопов се обади че корицата била "крадена", много гадно се държа; имам чувството, че Богомил подтикна този човек пръв да се обади, понеже по това време вече имах конфликт с него и той потърси начин да ми отмъсти. За кандидат-евродепутата Богомил Шопов става дума ако не се сещате. 99
Брат ми Иво в момента е в Долна баня; ето, аз оня ден следобед ходих с колата пак да взимам майка за преглед в болницата в Пловдив, дето я оперираха; Иво рече че и той иска да дойде за една вечер с нас за да не стои сам в къщата в Долна баня; аз се съгласих; спаха с майка тук при мен в Пловдив. И ето, пиша тази сутрин това, за да изразя овладялата ме идея. Нима не усещате, че има някакъв по-дълбок, символичен и мистичен смисъл всичко случващо се около нас и с нас самите?! Ала ние, за жалост, съвсем не го разбираме... А книгата, слава Богу, излезе, макар и със сериозно закъснение: наложи се да бракуваме отпечатана вече корица и да правим нова. Но това вече е минало. Аз сега като я разтворя книгата ми и погледна тук-там, чета и много често имам чувството, че тази книга наистина не съм я писал аз; затова така рекох погоре, че Някой Друг я е писал; така го чувствам, така го казвам. На моменти ми се струва: нищо чудно е пък и да съм превъртял. Е, нека да съм луд тогава, но зная, че Той, нашият Бог, много обича лудите; те са Божии чада, на специално Божие покровителство са те, така че няма лошо човек да е луд, напротив... И е много интересно: брат ми Иво е в такова състояние, че не може да се съсредоточи да чете, горкото ми братле; но като отидох вчера, книгата си стоеше до възглавницата му, не може да чете, ала си я държи там. Много се гордее, че брат му е написал такава дебела книга! И ми се вижда в много добро състояние, разумен е, говори хубаво, страда, но сякаш му е по-леко. Той, брат ми, прочее, никога не е губил разсъдъка си, т.е. най-стоически понася ужасната си болест. Това е. Това исках да ти разкажа, драги мой и така великодушен читателю, който си имал търпението да дочетеш тази история. Не знам как ти прозвуча, но аз, ставайки тази сутрин, се сетих и замислих за всичко това; и се почувствах длъжен да публикувам този мой спомен. Днес е Цветница, нека тази малка лична история да бъде знак и повод да се замислим и за ония страшни събития на свещената история на човечеството, които предстоят: страстната седмица, мъките Христови, Разпятието, Възкре100
сението. Той, нашият толкова човечен Бог, много е страдал за нас, но и много ни обича, та нека и ние да сме Му поне малко благодарни за това, което непрестанно прави за нас. За това, че държи благославящата си десница над главите ни и ни дава благодат – а също и че е способен на всякакви жертви за нас. Което и означава, че ние сме Му много длъжни – и поне че трябва да Го обичаме, да Го носим в сърцата си, да не забравяме за Него. И да усещаме присъствието Му около нас. Той често ни дава знаци, че е около нас и в нас, а пък ние се правим на важни и на ударени и изобщо не мислим за Него. Крайно горди и самонадеяни сме станали. А не бива да сме чак толкова и по такъв грозен начин неблагодарни към нашия велик Създател...
101
Разкаянието на един набеден мошеник, снабдено с призив за повече доброта
Искам да допълня нещичко към разказаната история в есето Една странна, много чудна, направо почти мистична история. Тая забележка я пиша ето сега, почти три години след събитията, които представя самото есе. Дълго мислих дали да напиша това допълнение, но ето, сметнах, че си заслужава. Сами ще разберете защо е така като прочетете нижеследующите думи. Получи се по-късно някакво твърде неочаквано продължение на самата история около издаването на книгата ми, носеща заглавието Изворите на живота, с подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия, която всъщност е главната моя книга, систематичното изложение на моите идеи. Не, нямам предвид това, че и тая моя книга стои арестувана вече трета година по борсите и складовете и не е допускана даже до книжарниците; книжарите просто не я щат, била "елитарна" или не знам каква си, а всъщност я оценяват за "непазарна", сиреч, основателно мислят, че от книгата ми няма да забогатеят; това обаче е разбираемо като се вземе предвид в каква страна живеем; живеем в страна, в която материализмът и атеизмът са в своята стихия, как тогава книга като моята, в която се пише за духовни неща, да може да бъде оценена в страна като нашата?! Имам предвид обаче в случая нещо съвсем друго, наистина неочаквано. Става дума за спонсорите на книгата ми от Испания, за които ви писах. С тия хора, мъж и жена, живеещи е работещи заедно, до едно време имахме чудесни отношения. Но в един момент всичко рухна. Ето какво стана. Разказвам го, щото може да хвърли някаква светлина върху най-важния въпрос: какви всъщност сме ние, българите. По най-глупави причини отношенията ми с тия хора внезапно рухнаха. За което още, и то много съжалявам. Първо имам чувство, че мъжът от двойката в Испания, един много добър, по предварителната ми преценка, човек, при това вярващ в Бога, неизвестно защо в един момент сякаш почна да ревнува от мен жената, с която живееше, и която всъщност даде от спечелените от нея пари за 102
книгата; тя също така беше една прекрасна жена, по тогавашната ми преценка. Веднъж като разговарях с нея по Скайпа, и то в присъствието и на моята жена, с която всъщност исках да ги запозная, при включено видео – това, прочее, беше първият ми такъв разговор с нея! – внезапно оня човек, мъжът, с който тя живееше, се върна, почна да ù се кара нещо! В един момент даже я дръпна доста грубо, та да не говори повече по скайпа с мен; аз стоях като ударен с мръсен мокър парцал по лицето, а жена ми страшно много се уплаши от това, че заради нас оня се скара така грубо с жена си; връзката помежду ни беше прекъсната, не знам какво е станало след това. Повече с тая жена не съм разговарял след този случай; тя ми се извини за случилото се и се опита, твърде неубедително, впрочем, да интерпретира случката в една съвсем друга светлина; както и да е. Постепенно за известно време престанахме да имаме всякакви отношения; аз, прочее, с тия хора съм имал само виртуални отношения, не някакви други. Книгата излезе. Първо изпратих един екземпляр на спонсорите ми от Испания. Техните отзиви бяха чудесни. За оная случка по Скайпа сякаш забравихме всички. Минаха обаче месец-два и веднъж, когато аз и оня човек от Испания коментирахме една статия, доколкото си спомням, посветена на провеждащ се в София гей-парад, ние с него влязохме в голям спор. Изведнъж тоя човек ми каза, че много ми се бил обидил, бил съм засегнал неговата мъжка чест и прочие. Извиних му се, не, не помогна. Бидох проклет от него като най-долен човек, който изобщо съществува на тая земя – и в един момент спряхме всякакви отношения. Ако изключим това, че той писа тук-там из интернет за това колко долен човек е Ангел Грънчаров; но това са подробности, съвсем безинтересни за мен лично. Да, обаче работите не спряха дотук. Изведнъж жената от Испания ми написа едно крайно студено писмо, с което си поиска всички пари, които беше дала за издаването на книгата ми, става дума за ония 600 евро! Казах ù, че не мога да ù ги дам веднага, понеже парите ù са вече вложени в книгата; предложих ù да ù дам дори половината от тиража, та ако иска, да я продаде, та тогава не само да си върне разходите, ами дори и да спечели нещо. Не, не се съгласи. Обещах ù като (и ако) има някакви средства от продажбите, да почна да ù се издължавам; имах предвид продажбите не само на книгата, издадена с нейна помощ, но и да останалите мои книги. Обаче се оказа, че почна пак криза, почти никакви продажби на мои книги, ето, няма вече почти трета година; в един момент аз дръзнах да почна да издавам и списание, заради което съвсем изпаднах в дългове към банки и взаимоспомагателни каси. Тъй че още имам един грях: не съм ù се издължил на оня жена. Заради което, предполагам, справедливо съм възприеман от нея и от човека, с който тя живее като семейство, като най-долен човек. Защо пиша това ли? Имам предвид продължението на цялата тази ис103
тория. И аз не знам, но ми се иска да довърша разказа си до наши дни. Разбира се, помня за тоя мой дълг към тази жена и при първа възможност ще ù се изплатя. Заради тия наши отношения – аз, разбира се, дадох гласност в блога си за случката около спонсорирането на оня моя книга – много хора, предполагам, възприеха всичко в мой ущърб, поради което ето, вече години минаха, нито един българин, живеещ в чужбина, не е подкрепил дори и с 10 евро издаването не на моя книга, а дори и на списание ИДЕИ. Явно бях възприет като мошеник, знам ли? Имам чувството, че повечето хора, като разбраха за описваната тук случка, наистина си помислиха, че с такъв лош човек като моя милост изобщо не трябва да си имат никаква работа. Както и да е, ето, днес е първият ден на Рождество Христово, аз, неизвестно защо, стигнах до мисълта да представя завършека на цялата история – и това, чини ми се, съвсем не е случайно. Не знам дали и случайно или не е случайно, това няма как да се знае. Но ето, разказах, и сякаш малко ми олекна. Не че се надявам някой да ми повярва, на някой, като му излезе име, че е лош, после и много добри работи да върши, никой няма да му повярва; нали знаете поговорката за несъществуващата ти сестра, за която някой бил подхвърлил, че е... лека жена? Иди после разправяй, че нямаш сестра; никой, разбира се, съвсем няма да ти повярва. Та и аз така. Хайде да спирам дотук. Искам да кажа на всички, които дочетоха докрай горния текст, ето това: Честито Рождество Христово! Бъдете живи и здрави и бъдете най-вече добри хора, т.е. запазете добротата в сърцата си! Това е най-важното; всичко останало в живота ни ще се подреди ако добротата от сърцата си не сме изгонили! Нека да бъдем човеци, и то в един най-истински смисъл на тая дума; какво ще кажете, възможно ли е това, а? На мен ми се струва, че това е възможно, че то съвсем не е така трудно – както изглежда на пръв поглед. Опитайте, ще разберете сами, ще се убедите, че е тъкмо така...
104
За да се възрадвате, първом полюбете свободата
Работата ми по поредицата от есета, наречена (условно, засега) Преживяното в ерата на комунизма отива към своя край. Разбира се, може още много да се пише, но ми се струва, че според замисъла ми за тия есета е важна идеята, същината, а не детайлите, емпирията. Не мисля, че отплесването в описанието на подробности може кой знае колко да обогати една такава бъдеща книга, която вече получи контурите си. За мен е важно да бъде доловен и предаден духът, така да се каже, на онова време – и ако това е постигнато поне отчасти, тогава съм изпълнил задачата си. Пък и една такава поредица винаги може да бъде допълвана, по един или друг повод от съзнанието могат да бъдат измъквани нови и нови забравени истории. Никога в тая сфера – животът, човекът, съзнанието, търсенето на истината и пр. – окончателно и веднъж-завинаги не могат да бъдат решени всички проблеми, т.е. никога не може да се стигне дотам, че всичко докрай да бъде казано. Аз пък и изобщо не се стремя към подобна изчерпателност, понеже не пиша хроника на случилото се, а нещо съвсем друго. Ето че сега, воден от тия мисли, ми се налага да напиша едно завършващо поредицата есе, да сложа точката, а пък по-нататък ще видим какво ще се получи с тия текстове. Разбира се, трябва още много да се работи по тях, та да добият един по-приемлив от естетична гледна точка вид; примерно, налага се да се измислят съвършено нови заглавия и книгата да бъде структурирана, пък после и озаглавена по-сполучливо. С няколко думи казано, имам още много работа по нея. Не ми се иска да обединявам в едно всички мои, така да се рече, "автобиографични" писания, пръснати иначе из книгите ми. Идеята да ги обединя, та да се получи нещо като мемоари, ми е съвсем чужда. Със съвсем друга цел съм писал тия неща. Каква именно е била целта всеки ще може да разбере ако се зачете по-сериозно в тях. Иска ми се в това завършващо есе да направя опит да представя нравите и психологическите нагласи на хората от онова време, от времето на т.н. социализмо-комунизъм. Сега, 20 и повече години вече след края на оная епоха, в 105
наше време човек може да чуе какви ли не спекулации: "животът бил тогава чудесен, като песен", "хората били добри, едва ли не съвършени", "всички били щастливи", "животът бил евтин, нямало гладни" и прочие, и т.н. Някои пък се опитват да насаждат някаква крайно романтична представа за ония години, като са водени от една твърде извратена и пошла носталгия, щото да ти се вижда романтично времето, в което хората бяха лишени тотално от свобода и от правото да са личности, е кощунство, а е и също симптом за това колко ти самият струваш като личност. Животът в комуната може да бъде идеал за живот само за ония, които нищо особено не струват като личности, т.е. за които личностното е по начало инстинктивно ненавистно и дори непознато. Не е вярно и това, че хората тогава не били ламтели за пари и богатства, че били скромни и че били имали не знам си още какви добродетели; напротив, всички, кой както и доколкото може, и крадяха, и лъжеха, и се преструваха, и играеха театър, щото да бъдеш себе си тогава беше и опасно, и страшно, и забранено. Животът тогава беше прекалено сив и скучен, че да заслужава да ни бъде представян едва ли не като идеал за живот. Ако на някои им изглежда така, то само показва, че такива имат една много бедна представя за живота, а също така и много елементарни разбирания за човека, за достойното за човека и пр. Младите особено много са подложени на агресията на абсурдисткия носталгизъм по социализмо-комунизма, който така натрапчиво се шири из медиите и бива натрапван на съзнанията им. Такива едни симптоми съвсем не са безобидни и са свидетелство за пълзящата рекомунизация, на която сме подложени от поне 10 години насам. Ето, за да помогна поне малко да се пресекат такива едни фалшификации, ми се наложи да представя как аз лично съм преживял и възприел "чудесната романтика на комунизма", и то от най-ранна възраст, от възрастта, когато романтичното възприемане на живота е неизбежно, е дори естествено. Реалният комунизъм беше способен за задуши и да опошли всеки романтичен трепет на душата, тъй че претенцията, че самият той бил романтичен, е съвсем неоснователна. Комунизмът беше направил така, че самият живот бе натикан в жестоко прокрустово ложе, беше окован, оплетен във вериги, умъртвен, осквернен и дори скопен; защото нима заслужава да се нарече "живот" съществуването без свобода, което носи името комунизъм?! Хората работеха като животни, като роби, и то един примитивен, тежък, затъпяващ и изчерпващ силите тъп труд: да носиш камъни и тухли, да бъркаш ръчно бетон (това много сме го правили по т.н. бригади, когато сме били ученици, а по-късно и студенти), да копаеш с мотика – ох, колко много се копаеше с мотика в ерата на комунизмо-социализма! – да тикаш, изплезил език, сякаш си животно, натоварена или претоварена ръчна количка, да береш чушки или каквото друго там да е под палещото слънце, превил гръб и прочие. 106
Комунизмът разглеждаше човека единствено и най-вече като груба физическа сила, сиреч, като животно; за комунизма човекът е "социално животно", което при това трябваше да има ред "добродетели": да не мисли, да мълчи, да изпълнява, да е послушен, да не роптае, да уважава народната милиция, да богоговее пред "Партията" и нейните вождове. Тия, дето харесват толкова много комунизма, явно харесват точно тия неща: да не мислят, да са послушни, да чакат друг да взема решения, сякаш ти самият си малоумен, да бъдат възприемани като животни и т.н. Излиза, че комунизмът е симпатичен на ония, на които просто не е по силите да бъдат личности, щото да бъдеш личност означава точно това: да държиш на свободата си, да не позволяваш да те унижават, да изискваш да те приемат за достойно и суверенно човешко същество и т.н. Комуната е антитеза, е отрицание на личността, тя е мястото, където цъфти безличността и посредствеността, там, в нея, тия последните са в своята стихия. Отношението към живота в комуна за това е нещо като пробен камък за това колко ти самият струваш като личност; интересно е, че през целия си живот, вече доста продължителен – аз сега съм на 52 години! – не съм срещнал до този момент човек, имащ ясно изразен личностен потенциал, който при това да е бил привърженик на комунизма; обикновено от комунизма се възторгват безличниците, нямащите понятие за достойнство същества, ония, които се плашат от свободата, за които свободата на личността е най-ненавистното нещо на тоя свят. Който обича свободата, такъв е личност, щото без свобода няма личност; обичащите комуната обичат всъщност несвободата, сами съдете тогава колко самите те струват като личности. Комунистът е античовек, нему всичко човешко е чуждо. Разбира се, комунистът е най-лъжливото същество на света, лъжата е нещо като модус вивенди на комунизма; без лъжи комунизмът е не само реално, фактически, но също така и идейно невъзможен. Съществуването в ерата на комунизма – слава Богу, че тая "ера" у нас продължи само 45 години, което е и малко, и много, зависи, но е сигурно, че още поне толкова години ще са ни нужни да се чистим от неговата гнус, да се лекуваме от проказата му – включваше, освен убийствен за индивидуалността, за разгръщането на същностите сили на човека труд, и също така прекалено много скука, т.е. това беше живот без автентични емоции, живот без трепети, копнежи и възторзи. Гледайте поне филма "Маргарит и Маргарита" за да разберете поне отчасти цялата гнусотия на автентичния комунизъм. Прочее, българското кино от онова време, въпреки всичко, въпреки цензурата, въпреки подмазвачеството на кинодейците пред "Партията", все пак дава една сравнително точна представа за баналния и безинтересен живот от онова време. Вижте, например, каква им беше науката на комунистите – като гледате филма с Тодор Колев "Двойникът". И за нравите на комунизма и комунистите ще разберете много ако вни107
мателно гледате цяла една поредица от такива филми. Хората тогава работеха, лъжеха, преструваха се, крадяха, лицемереха, вечер се прозяваха пред телевизора, гледайки еднообразни съветски филми за войната или пък слушайки безкрайните отчети на Тодор Живков пред несвършващите им пленуми, конгреси, конференции и прочие. Тодор Живков тогава беше на екрана на телевизорите почти непрекъснато, почти колкото Бойко Борисов сега; той, този последният, прочее, от Т.Живков научи тия табиети. При комунизма животът течеше в два плана: външен, показен, и същностен, вътрешен. Бяхме длъжни да мълчим, да крием истинските си мисли, страхът беше най-същностна екзистенциална определеност, модус на съществуването на комунизмо-социализма. Едно мислиш, друго казваш. Казваш това, което се чака да кажеш, в никакъв случай няма как да съобщиш някому истинските си мисли – стига изобщо да имаш такива. Повечето хора затова тъпееха като животни; будните хора в един момент сякаш бяха на изчезване. Това, че българския народ и до ден днешен, дори и в 21 век, се отличава с добре изразена стадна, сиреч, овча психология, се дължи в голяма степен и на раните, които комунизмът все пак успя да нанесе на българската народна душа. Това коварно раздвоение беше всъщност най-гнусната черта на комунизма: на хората тогава им беше де факто забранено да бъдат себе си! Който дръзнеше да каже нещо "по-така", неминуемо щеше да си има работа с народната милиция – защото цяла армия доносници, такива като любимия ни президент Гоце Първанов, бдяха и дебнеха кой какво мисли, какво казва и какво прави. Ония пък, които си позволяваха да изразяват отвращението си от цялата тая антихуманна система, си съществуваха в затворите, в концлагерите. То, прочее, в един момент цялата страна заприлича на казарма и на концлагер, т.е. почна вече да не е нищо друго, освен един голям концлагер, една голяма казарма: с всичките му там салтанати, именно, с милиционери, с телени мрежи по границите, с вежливо усмихнати партийни и комсомолски секретари и какво ли не още. Културната и всякаква друга изолация от целия свят беше на висота: по радиата беше забранено да звучи "упадъчната западна музика", а по едно време въведоха квоти, да речем, на десет съветски и български комунистически песни се полагаше най-много една западна, и то от "прогресивни западни певци", доколкото такива изобщо е имало; щото те, горките западни певци, бяха все "упадъчни", т.е. бяха носители на толкова съблазнителния, при това неминуемо "буржоазен", дух на свободата. А свободата, запомнете това добре, беше най-ненавистното нещо за комунизма и за комунистите. Те говореха постоянно кухи лицемерни думи за свободата, но от думите им лъхаше пълно неприемане на нейния дух, на нейната истина, същност и идея. Лъжеха ни, че "истинска свободата" било имало само 108
при комунизма, т.е. по оруеловски комунистите без капчица свят обявяваха робството за свобода, а свободата – за робство. Всичко беше наопаки в проклетия им огледален свят! Нищо не си беше на мястото, и то каквото трябва да бъде. Всичко беше изопачено, осквернено, изнасилено, оплюто, лъжливо, фалшиво, гнусно и т.н. И до ден днешен като срещнете някакво интернетно плямпало, което почне да ви учи "как е правилно да се мисли", имайте предвид, че сте попаднали на точно такъв типов продукт на комунизма, който аз предпочитам да го нарека урод или мутант-комуноид. Нищо човешко, повтарям, нямаше във варварската система на комунизма, нищичко! Но за отбелязване е, че под огромните каменни или бетонни блокове на непримиримата комунистическа ненавист към личността и свободата, затискащи кълнеенето и растежа на човешкото, това човешко, понеже има и носи в себе си неунищожим Божествен отпечатък, не само се беше съхранило, но и, като опозиция на убийствената реалност, събираше сили за един реванш. Например, мълчанието при социализмо-комунизма, когато другарите очакваха аплодисменти, беше направо убийствено; затова другарите през цялата му история не правеха друго, освен да режисират, да организират самия ентусиазъм, та да придадат някаква извратена жизненост на варварската си система. Постоянно правеха своите паради с разните му там "живи картини" или пана, съставени от телата на деца или на младежи, а пък разните му там "отговорни другари", предполагам, не са имали други, по-извратени удоволствия – ако изключим грухтенето със страстни другарки по бюрата на канцелариите! – от това да махат от трибуните на безличното море, състоящо се от облечени в кърваво-червено човешки тела. Въобще може да се заключи, че за комунизма тъкмо тялото, с неговите потребности от ядене, пиене, грухтене и пр. беше оста, около която се въртеше "животът" в тая система; а пък душата беше подложена на страшна дискриминация, на остракизъм, на отхвърляне, на оскверняване и на опошляване по всички линии и във всяко едно отношение. Бяха осеяли страната с тъпите си лозунги, изписани с червени букви навсякъде, по стените, комините, на огромни транспаранти; предполагам, че комунистите много са съжалявали, че не са имали възможността да напишат тъпите си лозунги директно на самото небе! То май точно затова СССР хвърляше толкова средства за усвояването на Космоса, само за това е било: да могат да почнат да пишат тъпите си лозунги директно на небето! Разбира се, портретите на Тодор Живков, на "скъпия Леонид Илич Брежнев", на Ленин, на Маркс и Енгелс, на цялото съветско и българско Политбюро, бяха навсякъде; бяха пропуснали да оборудват с тях вероятно само нужниците! Много, прекалено много сивота, празни магазини, хора с бледи, угрижени лица, гледащи с пълни с отчаяние и безнадеждност очи, облечени с долнокачествена социалистическа конфекция, и 109
лозунги, кърваво-червени лозунги и портрети на вождовете на всяка крачка – това в резюме е най-основното, което представя облика на комунизмо-социализма – и в което прозира цялата му така грозна същина. За какво друго да пиша – като това е най-главното? За вечния дефицит на най-основни стоки за "народно потребление" вече писах. За това, че хората бяха принудени да се "самозадоволяват", сиреч, както е било в ранното средновековие, да си произвеждат сами, като чоплят с мотики земята, найнеобходимото, за да не умрат от глад, се знае от всички, че е било масова практика. За прословутите буркани, благодарение на които оцеляхме в ония тежки години, предполагам, всички знаят: вечна благодарност на бабите и на майките ни за тия буркани, щото ако не бяха те, имам предвид бурканите, и нас сега нямаше да ни има! Комунизмо-социализмът е абсурд на квадрат и вечна скръб, царство на мировата печал и скръб. За хилядите, за милионите избити от комунистите тук изобщо не говоря. Това се знае, обаче за него никога не трябва да забравяме. И не трябва да прощаваме. Има злодеяния, за които е престъпление да се прости. Така съм възприел оня кошмарен свят – затова и така го описах. Пресекна ми желанието да разказвам истории, в които лично съм участвал – или за които знам най-достоверно. Искаше ми се да напиша по някоя добра дума за моите учители в училището в Долна баня, но за това може би ще пиша някой друг път и специално; а и тук писах нещичко, но само за някои от тях. Казах, аз не ща да пиша "мемоари"; идеята ми е съвсем друга. И за да съм близо до нея, за да ù остана верен, се наложи да напиша само това, което написах. Е, на моменти съм прибягвал, както забелязахте, до литературни средства като хиперболизиране, като ирония – но само за да направя по-ясна същината, не за друго. Пък съм го правил и с една друга, допълнителна цел: да дразня адептите на комунизмо-социализма, щото, не крия, получавам страшно удоволствие когато си позволявам да се гавря с "най-святото" за тях. Иска ми се някак съзнанието и на тия хора, благодарение на подобни провокации, да се раздвижи, та да събори бетонните пластове, под тежестта на които то още изнемогва. Защото абсурдната вяра в комунизма, както се убедихме от опита на цялата история, носи само страдания, мъки, нищета, човешка деградация. Човешко е да се опитваме да помогнем и на такива хора, които още не могат да излязат от наркозата, наречена комунизъм. Комунизмът е нещо като тежка степен на умствена и ценностна увреденост, а пък, знае се, на инвалидите, особено на умствените такива, сме длъжни да помагаме кой с каквото може. Не крия, че една от причините да напиша това книжле беше и тази толкова благородна цел. Да спра дотук. Радвайте се на живота в свобода, който, въпреки всички 110
трудности, все пак имаме! Но за да се случи това, за да се възрадвате, първом полюбете свободата, първом се влюбете в нея; само ония, които обичат свободата, само те могат истински да се радват и на живота в условия на свобода. За останалите един такъв живот е същинско мъчение и дори трагедия. Те затова и мечтаят толкова много за "живота" в комуна. Проблемът си е изцяло техен. Нека да обичат колкото си искат комунизма; само да имат добрината да не ни го пробутват и на нас...
111
За личностите в живота ми – с любов!
Поредицата от есета под условното заглавие Преживяното в ерата на комунизма, която обявих, че съм я приключил – и която предстои да бъде издадена като самостоятелна книга – тия дни я подлагам на литературна (редакторска) обработка; при това установих, че се налага да я допълня с още една история, та текстът да получи цялостност, завършеност. Ето, тая сутрин сядам да напиша новото есе, на което засега все още не съм измислил дори и името. При писането на една такава поредица винаги може да стане така, че човек отново и отново да се връща към преживяното и да разказва нови и нови истории; няма как всички да бъде окончателно разказано и завършено. Но моята цел беше да разкажа главното, същественото за оня период от историята на България и на моя роден край, пък и за моята лична история. А не всичко; аз не съм историк, аз съм психолог и философ. Затова моята оптика, от която гледам на миналото, е съвсем друга: за мен е важен и съществен тъкмо оня човешки и личностен пласт в разказа за миналото, без които съвсем не може да се постигне неговия смисъл. Смисълът за мен е важен, а не голата фактология, събитията като такива и сами по себе си. Тоест, за да се постигне тоя смисъл, трябва подобаваща нагласа, при която истински значимото бива подложено на основателно, задълбочено тълкуване. Прочее, есетата ми в тази поредица са просто провокация, покана да се опитаме ние, българите, по-задълбочено, сиреч, истински да вникнем в точния смисъл на онова, което се случи с нас в годините на комунистическия режим, прочут най-вече с ненавистта си към свободата – и към личността, към личностното като такова. А аз залагам тъкмо на това последното. Това, че личността, около чиито живот се върти всичко в тия есета, е моята личност, е подробност, която не е съществена; просто през моите очи бива погледнато върху общото ни минало, от което моят живот е една частица. Но личността, повтарям, не е несъществена, напротив, тя е най-същественото; личностното пък е градивото на социалното, на общото. Както и да е, да пристъпя сега към писането на това свое есе, за което обявявам, че наистина ще бъде последно от поредицата за преживяното при комунизма. 112
Аз зарязах разказа си около някои свои училищни преживелици и също така до ония мои преживелици, отпечатали се в паметта ми, които касаят нашето родно здравеопазване в ерата на комунизма. Защо я наричам "ера" ли? Ами защото в онова време ни изглеждаше, че комунизмът сякаш ще бъде вечен; в пълна безнадеждност пребивавахме; внушаваха ни другарите, че била започнала нова ера от историята на човечеството, а пък комунизмът бил нейният "венец". Комунистите още тогава бяха разработили своята версия за "края на историята", според която историята завършва с глобалното господство на комунизма; слава Богу, че тая теория на комунистите, както и останалите им теории, се оказа съвсем неоснователна. Но името "ера" го запазвам, щото то носи така потребния ми иронично-подигравателен и в някакъв смисъл отмъстителен нюанс. И така, да продължа нататък с някои знакови за живота ми тогава събития. В 70-те години на миналия век тече моето решаващо оформяне като личност; аз съм тогава ученик в прогимназията и гимназията на родното ми градче Долна баня. В 1979 г. ще завърша гимназията, ще се дипломирам, ще кандидатствам за студент по философия в СУ "Св.Кл.Охридски", ще бъда приет, а пък после ще вляза в казармата за две годинки; преживелиците си от казармения живот ги описах в една друга поредица от есета, която носи заглавието Там горе, под звездите, която вече издадох като книжка. Ето че сега, с това мое есе, ще трябва, така да се каже, да свържа двете поредици, да прокарам нещо като мост между тях. Тия дни попаднах на един текст – откъс от нова, сега подготвяна книга за Долна баня; редакцията ù е мое дело – който много ме трогна; публикувах го под заглавието Привързаността на Димчо Дебелянов към Долна баня. Оказва се, че големият български поет не просто е идвал в Долна баня, но и дълго е живял в нея покрай родния си брат, долнобанчанин. Нещо повече, оказа се, че един друг голям поет, именно Николай Лилиев, пък е работил в канцеларията на дърводелската фабрика на братя Сребърникови в Долна баня. Ето вкратце фактите за Лилиев: През 1907 – март месец – постъпва като чиновник в дъскорезната работилница в с. Долна баня. Купува и чете много книги от български, руски, немски и френски автори. Получава някои от най-авторитетните европейски литературни списания. През лятото в Долна баня се запознава с Димчо Дебелянов. Дружбата между двамата е много сърдечна и е от особено значение за по-нататъшното развитие на Димчо Дебелянов като поет. Тъй че Долна баня е мястото, където се срещат двамата големи поети. А ето нещичко, касаещо това как Д. Дебелянов се е чувствал в Долна баня; информацията ми даде един мой интернетен приятел: Дебелянов е бил в Долна баня много пъти, едно лято с някаква „чудно 113
красива госпожица М.”, която „стана предмет на всеобщи възторзи и на горчива завист у жените на „хайлайфа” в селото.” Цитира се и една баба от Самоков, която била казала: „Лебо си изгубих, нужен ми е. Тражим си го, не можем да си го намерим”, което безкрайно развеселило Дебелянов и той го повтарял. Димчо обичал да се разхожда по шосето за Самоков, вкл. през нощта, къпел се в реката и т.н. Голяма част от спомените са на Мария Дебелянова-Григорова, сестра на Димчо. Тя казва, че в Долна баня имала снаха Мика. Предполагам, че познавате повечето хора и фамилии в Долна баня, така че сигурно можете да установите коя е била Мика. Споменава се и село Марица, което навремето се е наричало Махала и било „вълшебно кътче, сгушено на пътя между Долна баня и Радуил. Димчо скиташе из околностите – не можеше да се нарадва на хубостта им” и т.н. Няма да скрия, тия открития относно привързаността на Димчо Дебелянов за мен се оказаха изключително трогателни; много се развълнувах като си представих, че по моите така обичани места в околностите на родното ми градче, където премина детството и младостта ми, преди толкова години се е разхождал един голям български поет – и душата му е изпитвала същите възторзи, защото природната красота там наистина е омайваща, великолепна даже. Ето, в ония години, та и досега, мое любимо занимание през всеки сезон, но особено много през пролетта и лятото, беше да се разхождам, да бродя из тия сякаш девствени природни места в поречието на р.Марица. Пътят пък между Долна баня и с.Марица (някога наричано Махала), част от пътя за Чамкория и Самоков, пък съм го изминавал много пъти пеша освен всичко друго и защото родната ми майка е от това село, много пъти сме ходили на гости там, и сме се връщали пеша; наистина омайваща природна хубост съм намирал и намирам там. За тия мои трепети свидетелстват ето тези снимки, направени от мен с телефона ми през наскоро изминалото лято: Река Марица – такава, каквато тече край родния ми град Долна баня. Наистина в онова време, съвсем млад, аз бях станал голям особняк: никой друг не ми трябваше, аз самият си бял напълно достатъчен, и за мен беше същински празник на духа да се запилея сред природната пустош и да се отдам на съзерцанията и на копнежите си. Сега установих, че подобни трепети по същите тия места са изпитвали и Д.Дебелянов, и Н.Лилиев, и мнозина други личности от голям мащаб. Защото природата около Долна баня е нещо като раят, такъв, какъвто той е бил малко след сътворението; ето такива силни онтологични възторзи обземаха душата ми в ония години, и това, както преценявам сега, е оказало най-голямо влияние, сложило е дълбок отпечатък върху личността ми. Защото наистина с две неща разполагаме ние, човеците, в нашия все 114
пак толкова вълнуващ свят: природата и... социумът. Какъв беше или изглеждаше социумът в моите очи в ерата на комунизма – за това вече писах. Един отвратителен, отблъскващ, насилнически свят, настръхнал срещу най-святото за мен самия: човечността, душевността, духът с неговите атрибути, именно истината, доброто, красотата. В същото време другият, природният свят, беше нещо като обител или убежище на всичко онова, което социалният свят не приемаше; природата за мен беше същинска обител на всичко най-възвишено, на красотата, на величавостта, на хармонията, на истински, бих си позволил да кажа дори на субстанциално значимото и доброто за човека. Когато външният социален свят е така враждебен на човечността, когато той е така отблъскващ, студен, сив, безизразен, тогава склонните към романтика натури се отдават изцяло на природното, което наистина се превръща в нещо като оазис сред социалната пустиня на комунизма, в която бяхме натикани. Аз в ония години сякаш се отвратих изцяло от "масовия продукт" на комунизма, именно от колективистичния тип на т.н. "нов човек", комуната с нищо не ме привличаше, в резултат се отчуждих от нея и с цялата си душа се потопих в така милото за мен природно битие. Станах "краен индивидуалист", аз самият за себе си бях предостатъчна компания, признавам, още тогава усетих сладостта на тая свобода да останеш насаме със собствената си мисъл и душа и сам на себе си да си компания, което е предпоставка на философската нагласа към нещата и към самия себе си. Тогава на дело разбрах нещо, което по-късно прочетох в книгите на Шопенхауер: че човек е истински свободен само когато е сам, че "който не обича самотата, такъв не обича и свободата"; а пък опияняващото чувство на абсолютна, на автентична свобода, в пределите на вътрешния, на душевния живот в едно пълно единение с природата, за мен стана оная ос, около която по-нататък се завъртя целият ми съзнателен живот. Аз в ония години, особено когато вече бях гимназист, т.е. в решаващия за оформянето на човешката личност период, нямах друго, по-силно удоволствие от това да се запилея с книга под ръка нейде в околностите на Долна баня, било покрай река Марица, било около най-драгото, най-трепетното за мен място, именно около параклиса "Света Петка", сгушен в подножието на възвишенията от северната страна на градчето, наричани "Градището" (някога, в древни времена, там е имало град, останките на който са погълнати от Майката Природа), било да тръгна на изморително пътуване по шосето за почивната станция на Долна баня, която е разположена в полите на Рила планина, там пък природата е опияняваща подобно на това както е опияняващо старото и хубаво вино! Накъдето ти видят очите да се запилееш в околностите на Долна баня все е трепетно и вълнуващо преживяване, навсякъде е красиво, блеснало от хубостта и свежестта на девствената природа! Ето тия безкрайно ценни мигове, които моята юношеска душа преживя до насита в ония години, останаха в дълбините на душата ми като нещо най115
свидно, което винаги ще свързвам с родния край; то така, прочее, вероятно е с всеки човек на тази наша земя. А другото ми любимо занимание беше да се ровя в книгите на малката книжарничка и да си купувам каквото ми хареса, а най-често – каквото ми падне. Аз тогава, като отличник в гимназията, вземах малка стипендия, мисля че е била някъде 20-30 лева, не помня точна; цялата я давах предимно за книги и тетрадки; обичах също така да описвам преживелиците си в хубави тетрадки, като винаги пишех, както се е писало в древността, с писалка, с мастило, а в къщи дори и с перодръжка! Оттогава датира и любовта ми към писменото слово, която няма да ме остави докато съм жив. Другото ми любимо място в Долна баня, разбира се, беше читалището, именно библиотеката. Четях с наслада, и то все по-сериозни, дълбоки текстове; тогава посегнах и към книгите на Платон и се заразих с преклонение към неговата мисъл, което ще трае докато съм жив. И "Феноменология на духа" на Хегел четох, взаимствайки я от читалищната библиотека; тогава се оформи моя пиетет към сериозното, трудно четиво, криещо в себе си огромен, постижим с концентрация смисъл. Днес на същата тая библиотека съм подарил всички свои отпечатани книги, чието число вече наближава 20, ако не броим книжките на сп. ИДЕИ. На това му се казва "кръговрат на живота", всичко се връща там, откъдето е започнало, поради което на мен ми се иска и да умря в Долна баня, ама знае ли се дали ще имам възможността да доживея до пенсия и на старини да изпитам същите ония възторзи, които душата ми изпита когато бях дете, когато бях юноша и младеж. По-прекрасна смърт едва ли мога да си пожелая: в преградките на родния край, на родната земя, да се върнеш в бащината и в майчината къща и там да умреш, а пък преди това поне малко да имаш шанса да се наслаждаваш на омайната природа, която фактически ме откърми като личност. Разбира се, хората от моя род оказаха също така решаващо влияние върху оформянето ми като личност и душевност; аз за тия хора почнах да пиша в един момент, обещах да пиша за всички, а пък после сякаш забравих, не изпълних обещанието си. Много може да се пише за тия личности с богата индивидуалност и душевност, но може би отделно ще трябва да пиша по едно есе за всеки, за всяка от тия личности: за вуйчо Ангел, Бог да го прости, за леля Стоименка, една велика жена, Бог да я прости, за други хора от моя род, за вуйчо Мито, за 116
вуйните, за братовчедите, които съм обичал и пред които съм се прекланял – и ще се прекланям докато съм жив. Тия личности ме поразиха още тогава с умението си да запазят жива своята човечност, и то в един, повтарям, твърде и крайно враждебен на човечността свят: светът на комуната. Те са запазили себе си във вечна опозиция на разлагащото влияние на комуната; сред моите роднини няма партийно-комсомолски подлизурковци, лакеи на комунизма, няма даже и един партиен член, което е особена гордост за мен; аз самият не станах партиен член, нищо че съм завършил философия, нищо че съм работил в "идеологическа катедра"; инстинктивно даже самите комунисти ме надушваха, че не съм от "тяхното тесто" и затова до ден днешен не могат да ме понасят, на което аз отговарям със същата инстинктивна антипатия; моя милост с комунистите се понася толкова, колкото се понася котката с кучето; или вълкът с агнето; извратено е куче и котка – или вълк и агне – да се обичат, това си е. А сега, няма как, се налага да кажа няколко думи за моите учители. Интересното е, че в онова време учителството, въпреки че беше подложено на грозната инвазия на комунистическия манталитет, бе успяло, по незнайни начини, да опази в себе си образа и дори характера на старата българска интелигенция. Това бяха учители с излъчването на горди личности, личности с богата душевност и дори аристократичност; това днес сякаш го няма; не мога да обясня защо е така, но явно деградацията е голяма и комунизмът все пак успя да нанесе своите поражения, най-грозните ефекти от които се чувстват едва сега. Обяснявам си аристократизма на моите учители от гимназията в Долна баня с това, че всъщност тогава не е било минало чак толкова много време от настаняването на комунизма из българските предели, поради което отровата му не е могла да проникне в сърцевината на духа на тия рицари на духовността, каквито по начало са учителите. В последно време се долавям, че аз всъщност сякаш прекалено много време съм живял, нищо че съм на 52 години, нищо че съм роден в далечната 1959 година. Като се замисля, излиза, че съм се родил когато от началото на комунистическата тирания са минали едва някакви си там 15 години. Тия дни дори, занимавайки се с редакцията а книгата на Г. Гаджанов за Долна баня, в която има приложени много снимки на стари долнобанци, установих с ужас, че всичките тия хора са ми познати по лице, в спомена ми, пък било и от ранното ми детство, а пък когато в един момент разбрах, че познавам по лице дори човек, който е бил герой от Балканската война (!), установих, че наистина и аз вече съм много стар – и много преживял. А че трябва много живелите да разказват опита и мъдростта си на младите – в това съм абсолютно убеден. Но да се върна на описанието на образа на моите учители, който се е съхранил в паметта ми. Ще се наложи да спомена и доста имена; нека това да се тълкува като знак на признателност към тях; предварително се извинявам, ако някой изпусна. За всеки мой 117
учител искам да кажа поне една добра дума, в едно изречение даже. В началното училище мой учител беше един мъж, Рангел Първанов се наричаше, още помня името му; още помня как хубаво стискаше ушите ми; помня, че миришеше на хубав тютюн, пушач е бил; строг, но и добродушен; нему, на тоя човек дължа много; поклон, нищо че, спомням си, имаше табиета да ме подценява в оценките; на всички пише 6, на мен – 5; както и да е; заслужил съм си го бил. В средния курс, до 8-ми клас, си спомням много свои учители. За Ангел Илиев, Бог да го прости, вече писах, но ще напомня и тук; учител по български и литература; той пък биеше най-хубавите шамари: удари те с едната ръка, и докато усетиш, те подпре и от другата страна с другата си ръка; много държеше за пустата му граматика, но заради него досега пиша все без грешки; спомням си, че с него изпитвахме взаимен респект; беше партиен секретар, но живееше в махалата; личност от голям мащаб беше, поклон! По руски език имаше една учителка, Маркова се казваше; доста намръщена, тя пък имаше обичай да скубе по косата; и ни е удряла по главата, щото, ако не знаете, децата в тоя период, от 5-8 клас, са много лоши и подли; горките днешни учители, които не могат да ги ударят, не могат да ги накажат истински; явно биват тероризирани от децата, а това не бива да бъде допускано; както и да е; аз пък от тая строга учителка Маркова възлюбих руския език, и когато след години станах студент в Русия, установих, че благодарение на нейните уроци проговорих и прописах на руски за броени дни, и то съвсем сносно; е, падежите не научих, но аз съм си такъв, мразя педантизма; поклон и пред "другарката Маркова". Пропуснах да кажа, че към всички учители тогава трябваше да се обръщаме с "другарко" и "другарю"; той ти шибва един як шамар, та сополите ти ще изхвърчат, а ти мило го наричаш "другарю"; другарите, прочее, умееха яко да бият. По биология и по география ми преподаваше Владимир Анчин; слабичък, дребен човек с очила с дебели лещи; и той умееше да удря по главата, ала иначе беше добряк; няма да забравя как ни водеше на опитното поле и ни караше да копаем, да садим и прочие; възпита у нас една любов към природата; той беше прочут с това, че умееше да хваща змии с голи ръце, поради което предизвикваше у нас, децата, голям респект; постоянно в кабинета му миришеше на разни препарати и ни караше да режем предимно жаби; да им учим рефлексите; разбрахме, че и умряла жаба може да мърда като се дразни нервът й с киселина, примерно; дълбок поклон пред тоя мой учител! Прочее, за бай Владо, Бог да го прости, той почина наскоро, искам още нещичко да добавя. Когато из българските земи уж дойде краят на комунизма, в 1989 г., оказа се, че един от най-активните и твърди привърженици на СДС беше 118
моят някогашен учител по биология и география; комунист никога не е бил; но беше твърд антикомунист, с който много си допаднахме по тая линия; когато през 1991 г. моя милост стана временен кмет на Долна баня, бай Владо, заедно с един друг учител-пенсионер, Лазаров, който, както се оказа, е имал преживелици по лагерите, та те двамата ми заявиха: "Ангеле, ако не обещаеш да бутнеш паметника на комуниста Кирил Лазаров, изобщо не се захващай с тая работа!"; е, бутнах тоя паметник след няколко седмици; след това видях от кметския кабинет как бай Владо радостно гледа празното място на площада, там, където беше паметника на прочутия комунист; трябва тия дни да проверя дали гербаджиите, дето държат властта в Д.Баня, не са върнали паметника, който аз бутнах; съмнявам се, щото знам, че комунистите много страдаха като бяха на власт, че паметника го няма; циганите, разбира се, са го закарали където трябва – заради ценни метал. По български в прогимназията ми е преподавала и учителката Драганова; за нея имам прекрасни спомени, нищо че беше строга и взискателна учителка; тя също има дан в изработването на моя пиетет към езика; беше много прецизна и държеше на познанието на граматиката, на правописа; а също и на литературния вкус; е, в годините се оказа, че е убедена комунистка, за което не аз съм този, който ще и връзва кусур, щото съм убеден, че при нея става дума за идеи, пък макар и идеи, които аз лично не споделям; поклон и пред нея за това, което ми е дала като учителка! Да мина сега на учителите от горния, гимназиален курс. Няма начин, ще започна с учителя ми по математика Кирил Петров; тоя човек отвсякъде беше респектираща и властна личност, излъчваща обаче, в погледа си особено, някаква нескривана, а бликаща ирония, с която той гледаше на света; не знам дали защото беше перфектен математик и учител е било така, но оттогава знам, че добрите математици са винаги и личности от голям калибър; не мога да обясня защо е така; той не ни биеше, вече бяхме големи, но си имаше обичай с двата пръста, средния и показалеца, да ни удря по носа или по ушите; ефектът беше много по-силен, щото хем го нямаше унижението, хем имаше нещо от рода на веселата закачка; винаги преди да почне урока си, ни разказваше нещо като виц или смехория някаква; създаваше настроение; умееше да чертае перфектни окръжности без никакъв пергел, ей-така, само с ръка; той ме научи на математика така солидно, че и сега да седна, мога да реша каквато си искам задача; поклон и пред тоя мой учител! По български език в гимназията ни учеше неговата съпруга, Хр. Джамбазова; умееше да ни заразява с любов към хубавия текст; аристократка до корена на космите; караше ни да учим огромни стихотворения наизуст, включително и поемата "Септември" на Гео Милев, само аз си знам какво ми е коствало да я 119
науча; в часовете й човек се чувстваше уютно; доколкото си спомням, не ни е тормозила да учим кошмара на тия часове по литература, именно, шаблонните "критически и аналитични текстове"; сигурно е било точно така, щото моя милост, която съвсем не си падаше по шаблоните, а пишеше от сърце, така както го чувствам, редовно получаваше шестици по нея, а често работите ми са били обявявани и за най-добрите в класа; за умението ми да пиша голяма заслуга има тая моя учителка; поклон и пред нея! По биология ни преподаваше една добра женица, Христина Янкулова, агрономка по професия; така я знаехме, "агрономката"; много-много не я слушахме, но пък от неудобство заради човечността й спазвахме нужното приличие; и към нея се привързах, заради общата ни любов към растенията; много добри впечатления имам и за нея; дълбок поклон! По химия пък ни преподаваше Любка Янкова; млада и енергична дама с подчертано аристократично излъчване и поведение; не знам как го правеше, но часовете по химия бяха едни от най-приятните, поне за мен; правехме опити и прочие, но едва ли е било за това; не зная как, но се заразих да пиша с удоволствие дълги и предълги химични уравнения; може би е било защото ни впечатляваше и като жена, не знам, но на моменти сякаш съм имал същински (е, скрити де) любовни чувства към нея; това трябва да е било; отнасяхме се взаимно с респект; имам най-приятен спомен за нея; поклон и към тая моя учителка! По история пък ни преподаваше Ралица Войнова, тогава също млада дама, умееща да ни причастява по незнаен начин към истинското тайнство на историята; аз от онова време имам пиетет към историята благодарение и на нея; излишно е да казвам, че по история бях най-добър; учителката ми признаваше това превъзходство и дори открито ме насърчаваше да не крия, а да съзнавам таланта си в областта на това познание; изобщо не си спомням в нейните уроци да се ме отвращавали крайностите на "класово-партийния подход" в анализа на историческите събития, за което особено съм й благодарен; за което: дълбок поклон! По география в гимназията ни преподаваше другарката Милка Митрева; за нея думата "другарка" и отиваше, щото си беше членка на партията; строга учителка, по едно време, и то тъкмо когато се дипломирах, беше и директорка; с времето се разбра, че зад строгата и физиономия се е криел един раним и чове120
чен човек; не се омъжи, живя самотно; почина миналата година, Бог да я прости; поклон пред това изстрадало човешко същество, отдало живота си за българското образование! По пеене, по история, по обществознание, по "научен комунизъм" и изобщо по много от тоя род предмети ми преподаваше учителят Звезделин Янев; тоя човек, без преувеличение, оказа решаващо въздействие върху личността и съдбата ми; благодарение на него се заразих със силна страст към философията; думата "философия" съм чул от него; от него съм чул имената на Хегел, Платон, Кант, дори на Ницше и на Шопенхауер; той беше и е, защото е жив, колоритна личност; представяте ли си, завършил бил семинария и духовна академия, ала поп не станал, ами станал учител; после завършил задочно философия; с високо ниво на познания в най-различни области и с пиетет към чистата мисъл; какво друго да кажа; каквото и да кажа, все ще бъде малко; много уважавам тоя човек, макар че на моменти и му се сърдя малко; ако него го нямаше, ако не ми беше той учител, аз, много вероятно, нямаше да бъда сега философ, а, примерно, щях да съм преуспяващ адвокат, журналист, политик или нещо подобно; до последно се колебаех дали да запиша философия или право; и по двете бях приет; г-н Янев е причината да запиша все пак философия; той е виновен за това мое решение; както и да е, аз съм си най-много виновен за всичко, което ми се е случило по-нататък в живота; е, той оказа, тъй да се рече, „гибелно влияние” върху живота ми; точно затова съм му и особено благодарен; поклон, скъпи учителю! Да спра дотук. Има още учители, към които имам благодарност и изпитвам силно чувство; аз за г-жа или по-скоро мадам Виолина Сестримска, моята учителка по френски, вече писах специално есе; нея я знаете вече; има и други, но стига толкова; за тия, дето няма да пиша, искам общо да им кажа пак същото: благодаря ви за всичко! Интересното е, че ето сега, след толкова минали години, нямам лош спомен за нито един свой учител! Това е трудно обяснимо, но е съвсем разбираемо. Времето лекува всички рани... За съучниците си няма да пиша изобщо. Или ще пиша съвсем малко. Има много колоритни личности сред моите съученици, но за тях не ми е удобно да пиша специално. Страх ме е да не се разводни текстът. Те, с извинение, за мен обаче в онова време, волю-неволю, символизираха "колективът" или, другояче и по-точно казано, комуната. Към никой от тях лично нямам лошо чувство, но към всички тях като цялост, именно като колектив, имам неприятна емоция. Аз съм човек-индивидуалист; ценя другите само и доколкото се изявяват като личности, в личностно отношение и поотделно съучениците си дори ги обичам, но като цялост, като група, не мога да изпитвам особена симпатия или влечение, защото, ако ме сполети това, току-виж, незнайно как, съм се превърнал в нещо 121
като комунист. Може да изглежда непонятна странност това мое отношение, но съм пределно искрен. Аз и навремето странях от класа си именно като колектив, но като към личности с повечето от класа имам прекрасни отношения до ден днешен. Такива ми ти работи. Уф, изморих се пак! Що ли пиша всичко това да ме пита човек?! Явно съм "човек без работа", както обича да казва съпругата ми: нямаш никаква, абсолютно никаква друга работа и затова си обичаш да тракаш на пишещата машинка (някога), а сега към клавиатурата на компютъра. Откакто пиша на компютър, вече повече от 10 години, и съседите вече повече ме уважават (пишещата машинка много трака и целият вход единодушно беше ме намразил заради тия денонощни звуци от пишеща машинка), а също, забелязвам, и горката ми съпруга по-малко се дразни от денонощното ми писане. Но така или иначе не мога да убедя никой, че писането е работа. Особено откакто издадох толкова много книги, които си стоят арестувани по книжните борси и по складовете, никой не ми признава, че писането на книги е "бизнес". Напротив, всички ми казват: ако в каквото и друго да беше вложил същата енергия, сега щеше да си милионер! Аз обаче, понеже съм философ, се усмихвам "под мустак" и ехидно отвръщам: – О, аз вече съм милионер, нещо повече – милиардер съм! Аз съм направо баснословно богат! Цели съкровища притежавам! Друг няма по-богат от мене! При това съм богат с най-истинските богатства на тоя свят! И т.н. Като кажа тия думи, жена ми процежда презрително през зъби само една дума, думата "Глупак!"; тя, моята мила жена, е също толкова нещастна както нейната родственица Ксантипа, сократовата съпруга. А пък приятелите ми, като кажа горните думи, ме гледат съжалително, и ми казват: "Полудял е човекът, горкият! Що ли си губиш времето с туй пусто писане, да ти се чуди на акъла човек?!" И може би са прави. То, писането, е на лудостта подобно; да не говорим пък за философията. Но трябва да има и такива несретници като мен в тоя живот, защото ако и нас ни няма, работите съвсем могат да отидат на поразия; а нас докато ни няма, всичко е наред; Вазов ли беше написал това: "Лудите, лудите, те да са живи!"; а аз ще го допълня ето така: "По дяволите да идат нормалните, дайте ни на нас, българите, повече луди, колкото се може повече луди!". Ботев знаете какво е казал за това кои у Нашенско смятаме за луди, нали? Знаете, да или не? Да не го припомням аз, че ще бъде прекалено нескромно... Хайде чао и благодаря за това, че издържахте да дочетете дотук тия есета. Ако изобщо някой е издържал де, което съвсем, ама съвсем не е сигурно...
122
Грижете се най-вече за душите си – и бъдете добри: добротата е най-добрия лек за душата... Вчера ми се наложи да преполовя с кола свидното ни отечество; обадиха ми се от болницата, където в последните месеци беше на лечение брат ми, казаха ми, че е изписан и трябва да го прибера. Наложи се незабавно да тръгна за Раднево, брат ми беше на лечение в психиатричната болница там. Писал съм вече някъде из "мемоарните" есета в блога си, че родният ми брат се разболя от ужасната болест след като се уволни от казармата, беше граничар; отиде в "социалистическата казарма" здрав и преизпълнен с жизненост левент, върна се развалина; никой не разбра какво именно са му правили там за да убият така жестоко личността му. Иначе брат ми и сега е прекрасен човек: с ангелска душа, по-добър човек от него не съм срещал! И е невероятно интелигентен. Бори се стоически с коварната болест: в нито един миг не допусна разсъдъкът да му помътнее. Не зная дали сте забелязали, но неизвестно защо е станало така: хората с истински добри души ние ги определяме като "ненормални", като психично болни. Ето, иска ми се този път да пиша по тази "крайно дискредитираща" ме тема, понеже съм под пресните впечатления от срещата ми с онова, което става в една от нашите най-големи психиатрични болници или, другояче казано, "лудници". Като пиша този текст, братлето ми седи на дивана насреща и кротко си пуши цигарата, вглъбен в своите мисли. Никога няма да прежаля и да си простя как стана така да бъдат погубени дарбите му по един толкова трагичен начин. Откакто той се разболя преди повече от 20 години та досега, няма как, предимно аз се грижа за него – заедно с изстрадалата наша родна майка, Бог да й дава живот и здраве! Първо да кажа как мина пътуването ми до Раднево. Цяла история се получи понеже реших да пътувам с магистралата до Раднево, реших за първи път да използвам и новия й участък след Стара Загора. И стана една, не е за разправяне... крайно тъпа работа! Бойко с един замах ми отмъсти за това, че критикувам управлението му и строежа да магистралите му. Ето какво стана. Отправих се на пътуване с хубаво настроение, понеже най-сетне дойде момента да взема от болница братлето си. Много приятно впечатление ми направиха грижливо обработените ниви покрай магистралата: вече почти не се виждат зарязани, буренясали участъци, не, напротив, всичко е пипнато от грижлива 123
ръка, браво на нашите земеделци! Спомням си когато преди 7-8 години за първи път ми се удаде възможност да пътувам на Запад, в Западна Европа (тогава пътувах с влак), ме порази най-вече това: грижливо обработените поля, и стръкче бурен човек не може да види, всичко сякаш е пипнато от грижлива човешка ръка. У нас тогава така не беше. И в Турция като съм пътувал съм се впечатлявал от това. Но ето, минаха няколко години и у нас така стана, което е радващо! Капитализмът си знае работата: коренно ще промени живота ни! Иска се обаче търпение. Иска се време. Иска се и много работа! Потънал в ей в такива оптимистични мисли не усетих как стигнах отбивката за Стара Загора. Реших да не отбивам за Раднево, а да опитам да се предвижа дотам за първи път по новия участък: да видя бойковото чудо – и да се повозя по него! Хубаво, ама се наложи да спра и да попитам тъста си (той живее в Раднево) има ли отбивка за Раднево. Обади се тъщата. Като й поставих въпроса има ли отбивка за Раднево след тази при Нова Загора тя, без да се замисли, каза, че има! Има, ама се оказа че няма! И ето, моя милост вместо в Раднево се оказа в... Ямбол! Поне обаче видях и се насладих на прословутото бойково чудо. Позволете ми да не споменавам тук с какви попържни и благословии го определих, вече разбрал, че ще си загубя маса време заради тая моя приумица да се повозя по чудната магистрала! А бързах да пристигна колкото се може по-скоро в болницата! Представете си как се чувствах. Но няма какво да се прави, ето ме в Ямбол. Извадих карта и почнах да умувам как по междуселските пътища по-скоро и по-пряко да се добера до Раднево. Ядосвах се, пък в един момент... ми мина. Оцених и хубавата страна на туй произшествие: ще мога да видя и да се насладя на есента в този непознат ми район на свидното ни отечество. Спрях колата да подишам донасита от упоително чистия въздух – и да се порадвам на есенното слънце. Прекрасно е есенното време въпреки всичко, нищо че по начало есента е меланхолично време. Всички сезони са хубави. Особено у това парче благословена земя, наречено България. Е, навсякъде е красив и хубав Божият свят, да не се правим на такива патриоти... Няколко пъти спирах колата и питах разни хора да ме упътят, понеже не е лесно по плетеницата от междуселски пътища да се ориентира несвикналия човек. Оказа се, че някои пътища изобщо ги нямаше на моята карта! Общо взето доста време загубих, но понеже вече се бях настроил на подходящата вълна, вече не се ядосвах. Изглежда природата ме приласка и упои. Грижливата към нас Майка-Природа! Тя ни ласкае и обича, ала ние често изобщо не усещаме това и се държим като неблагодарни суетни и капризни деца. Както и да е. Да не философствам много, че кога ще стигна до края на това есе-пътепис?! Наложи се да мина през с. Еленово. Това е родното село на моята тъща. Има къща там, лятно време всички ходим когато можем там, но сега стои 124
самотна старата и великолепна къща с огромен двор. Няма я вече старата баба Митка, Бог да я прости, велика жена беше тя! Като се сетих за нея, няма как, реших, така и така съм дошъл до селото, да се отбия да почета гроба й – отбих най-напред към гробищата. Нямах свещичка, по поне прелях гроба с водица. Постоях малко. Горката баба Митка сякаш с благодарност ме гледаше от снимката: може да е ожадняла, милата! Народен човек беше тя, велика баба беше: представяте ли си, тя беше на времето кинаджийката на селото, държеше киносалоните и на околните села в ерата на комунизма! Деец на културния фронт беше баба Митка, чута и прочута и много уважавана от всички. Щото е пускала "гратис" на кино тия, дето са нямали стотинки. Още я помнят хората с добро чувство. А и иначе беше страхотна домакиня: всичко в нейния дом беше перфектно уредено под грижливата й ръка. Голяма къщовница! Отглеждаше рояци кокошки, пилета, пуйки, свине, овце, кози! Всичко имаше в нейния тогава богат дом. Доста парици беше прикътала в спестовни книжки, ала всичко изгоря когато любимецът й Жан Виденов организира хиперинфлацията и комунистите до шушка ограбиха целокупния наивен народец. Както и да е. Аз съм писал за тия неща някъде из книгите си. Та като казвам това, разбирате, че не можех да мина през Еленово и да не почета гроба на боба Митка. Даже там, в гробищата, си помислих нещо мистично: че по някакъв начин духът на баба Митка е организирал така да протече моето лудешко пътуване до радневската психиатрична болница – та да мога да прелея гроба й с малко водичка. Била е жадна, милата! Знам ли. Но тази мисъл, че ненапразно беше пътуването ми из тия краища, ме успокои окончателно. Е, в крайна сметка, макар и с порядъчно закъснение, се добрах до Раднево и си свърших работата. Взех от болницата брат си, той е добре, докато почаках да му подготвят документите, поговорих с някои от болните. И установих това: тия хора сякаш наистина са с ангелски души! Сякаш само на такива места човек може да намери истински добри, кротки, добродушни хора. Личи си, че са крайно интелигентни и добри. Защо става така добрите и интелигентните у нас да са настанени предимно в психиатрии, а извън психиатриите да върлуват предимно простотията и простаците, определяни у Нашенско като "нормални", го поставям като казус за размишление на всички, които не мразят да мислят. Доколкото има такива извън психатриите ни де. Мислещите хора у нас са предимно в психиатриите, извън тях – да пази Господ! – от мислещите сме малцина. Както и да е. Отивайки към отделението, където е брат ми, минах през дълга алея из парка, сред който е разположена болницата. На едно място от горния етаж някаква жена или момиче ми махаше и ме поздравяваше ето така: – Е, батеее, здравей! Как си? Здравей, батееее! Жив и здрав да си! Спрях усмихнат и й помахах и аз. Казвам ви, наистина в тия заведения 125
са настанени предимно хора с ангелски души, такава сърдечност във външния свят, населен предимно с намусени хора, не можеш да срещнеш! Затова често си мисля: ако Бог щади страната ни от разни бедствия, то най-вероятно го прави тъкмо за да пази ето тия толкова тежко болни, но така сърдечни свои чада! Не че ние, другите, с нещо сме заслужили тая милост, но те заслужават. И затова Бог ни пази. Той тях, твърдят, много ги обича. Не мога обаче да асимилирам, уж много съм се занимавал с философия и психология, как става така хората с толкова добри души да са предимно в психиатриите, а пък с лошите души – извън тях. Ако някой може да ми хвърли светлина върху тази прелюбопитна загадка – да заповяда. Ще го изслушам с огромно внимание. Ами това е. Да свършвам записките си тази сутрин. Днес ще ходя по болници да уреждам лекарствата на брат ми и след това ще трябва да го карам до Долна баня – където той живее със старата ни майка. И при мен живее понякога, но той си обича Долна баня – и родния ни дом. В Долна баня е райско кътче, особено есенно време; абе винаги е райско кътче там, какво да пиша повече?! Та днес, живот и здраве да е, ще пътувам за Долна баня. Ако имам време и настроение утре ще ви пиша и за това. Нищо че съм стар досадник, то туй, писането, си е мое хоби, ще си пиша, пък вие, ако ви досаждам прекалено, не го четете – и всичко ще бъде окей. Хубав ден ви желая на всички! Грижете се най-вече за душите си - и бъдете добри. Добротата е най-добрия лек за душата...
126
Кратка есенна импресия за баби, котарак и парче благословена, помилвана от Бога земя Два дни пак ми се наложи да пътувам с кола из свидното ни отечество. Този път ходих до Долна баня, в моя роден край. Тъй и тъй се захванах от няколко години да описвам тия свои пътувания – какво друго да прави един човек без работа?! – та да драсна някой ред и сега, и този път, щом вече съм започнал. Закарах брат си до вкъщи, той живее с майки ни именно в Долна баня. Разказах за него тия дни в есето-пътепис със заглавие Грижете се най-вече за душите си – и бъдете добри: добротата е най-добрия лек за душата.... Той беше повече от 3 месеца в болница, а сега, след като му уредих лекарствата (неговото "джи-пи" е тук, в Пловдив), по негово изрично желание веднага трябваше да тръгнем за Долна баня. И ето, в колата сме, която лети към това райско място в полите на Рила. Чудесна е тази есен, не зная дали сте го забелязали. Ненатрапчива една такава, леко пристъпваща, сякаш е обута с терлици, но иначе е великолепна; за да я забележиш обаче в цялата й прелест се налага да излезеш от панелните ни градове и да тръгнеш из полето наоколо. Гледам ярко жълтите, сякаш са обхванати от пламъци корони на огромните крайпътни дървета, и си мисля, че тия там Сезан, Моне, Мане ряпа да ядат: по никой начин не могат да надминат импресионизма на самата природа! Слага ги в малкия си джоб природата по силата на внушението – и по богатството на емоции, които е способна да разбуди в душите ни. Посевите и тук вече са засети и приятно се зеленеят. Крайпътни търговци продават предимно купища зеле, кошници с ябълки, бутилки с вино и ракия, везеници сухи чушки, лук, картофи, всякаква друга зимнина, добита от плодородната земя. На борсата в село Лозен спирам за да купя, по поръчка на майка ми, чувал зеле. Питам колко струва килограмът. Казва ми намусеният търговец: "40 стотинки!". Отвръщам му: "Да имаш много здраве от мен, в Пловдив на градските пазари върви по 30-35 стотинки!". Той любезно ми отвръща: "Ами що не си купиш оттам?". Ще си купя – му отвръщам. Нашите търговци все още страдат, горките, от представите на незабравимата ера на социалистическия дефицит; крайно са 127
ми симпатични такива опитващи се да търгуват катили-комуноиди, които още не са осъзнали, че свободният пазар не търпи комуно-идиоти, които се опитват да изнудват потребителя. След 5 минути спирам на едно място, където старец продава пред дома си чували със зеле. Човечецът ми ги продава с благодарност за 25 стотинки килото! Майка ми ще е безкрайно доволна от сделката: тя, горката, цял живот е била принудена да цепи стотинката на две! Бедността, неотменна спътница на социализмо-комунизма, я е приучила на това. Предусещайки как ще се радва, че ще ядем тази зима евтино кисело зеле, отново потеглям с колата по шосето, което ще ме изведе до Долна баня. Брат ми много се радва, че сякаш като по чудо вече пътува за толкова милата му Долна баня! Споделям радостта му: намъчи се в болницата тия няколко месеца! Но горещото лято беше безпощадно спрямо болестта му. Два пъти се наложи да влиза в болница. Сега е вече късна есен и той вече се чувства сравнително добре. Да си стои през лютата зима на топло, та всички, дай Боже, да сме спокойни. И най-много аз, защото работата ми е такава, че изисква пълно спокойствие и отдаденост. Ужасно се чувствам когато толкова често ми се налага да нося по две-три дини под една и съща мишница... Е, пристигаме след час и половина два спокойно пътуване. Не обичам да бързам, да се правя непременно на пич, както държат да се представят огромната част от другите шофьори. Фърчат като стрели, ако не изпреварят ближния се чувстват дълбоко нещастни. Ако не могат да те изпреварят по лъкатушещото в дефилето тясно шосе, те псуват и кълнат от все сърце! Крайно нервни, изнервени, психясали сякаш са огромната част от сънародниците ни, защо ли е така? В Долна баня е времето е чудесно, слънцето грее, кристално-чистият рилски въздух пори жадния за толкова свежест бял дроб на копнеещия по природата "гражданин Грънчаров". Е, в сърцето си съм стопроцентов селянин де, това "гражданин" го пиша само и само за да потормозя малко моите любими мрънкала, които ме съпровождат неотменно – както дрънкането съпровожда разнебитената циганска каруца. Преспивам в Долна баня, щото е късно да се връщам назад, в Пловдив. Забави ни това, че половин ден трябваше да търча по разните му там "здравни каси" за да уреждам документите за братовите "безплатни лекарства". Как ще са безплатни като за да уредиш получаването им ще изразходваш толкова нерви, че предоволно ще си си платил за тях? На другия ден слагам зелето в избата в два бидона, осолявам го, върша набързо и друга работа, поне малко да помогна. После в един момент майка ми споделя с мен една своя мечта: искала да отделя малко време и да я закарам да види свои роднини в съседните села Марица и Радуил – с които не се била виждала отдавна. Няма как, правя й този подарък. Не крия, че го правя това и егоис128
тично: много са ми приятни разговорите на възрастните жени, пък и ми е приятна обстановката в техните домове, където ще погостуваме за час-два. Невероятна идилия цари в тия подредени селски къщи, където печката бумти, а бабичката си преде или плете, полегнала на креватчето до прозореца, а пък котаракът е полегнал в скута й и мърка ли мърка! И ето, карам я за първи път при нейна братовчедка в с. Радуил, у която, кой знае защо, до този момент не бях ходил. Радуил е село в самото подножие на Рила, на 20-тина минути път с кола до Боровец. Прочуто е със своя зрял боб. С колата, следвайки упътванията на майка, пристигам в самия край на селото; пресичаме внимателно река Марица по малък дървен мост, а пътят вече е черен (по-скоро кафяв от глината!), каменист, тесен, криволичещ между къщите. Скоро пристигаме. Майка доволна слиза от колата с бастуна си и се запътва в приповдигнато настроение към самотния дом на нейната братовчедка-приятелка, с която толкова отдавна не са се виждали. От комина се вие дим, което е знак, че търсената баба е у дома си, т.е. не е заминала при децата си, живеещи в София. След това разбираме, че тя не могла да живее в големия град, мъчно и било за дома, затова си живеела все на село. Ето, показва се миловидната сърдечна бабичка, усмихната, прегръщат се с майка едва ли не просълзени от умиление. Кани ни вътре, суети се, че не е подготвена да ни посрещне както трябва. Трябвало да я предупредим по телефона да се приготви, а пък майка й казва, че само минаваме да се видят, а не сме тръгнали да гостуваме. Около половин час седим в топлата приземна кухничка. Бабата пържи мекички за да ни черпи все пак с нещо. Светло е, два огромни прозореца откриват страхотна панорама с изглед към реката и планината. В ъгъла, от източна страна, има наредени икони и кандилце. Разказват си старите жени разни спомени и истории, сладка-сладко си хортуват, а пък аз си играя с зажаднелия за игри котарак. Много е любвеобилен, грамаден котарак си има бабата, куче даже не й трябва при такъв котарак! Много си падам по тия животни с ясно изразени философски наклонности, имам предвид котките, явно с тях си имаме сродна душевна нагласа. Само дето аз, философът, нямам възможността да мързелувам като тях, ама както и да е. Градината и дворчето на бабичката наистина е в подножието на самата гора, нагоре вече издига снага Рила планина! На един хвърлей място е гората, в невероятно красиво райско кътче живее тази бабичка! Завиждам й, разтапям се от желание да мога да поживея в такова едно самотно и диво място поне месец. Но няма как. На мен ми стига и половин час да се заредя с малко енергия. Бабите си говорят, разказват си истории. Заслушвам се в една, която ме впечатлява. Става дума за семейна трагедия, случила се преди около 10-тина години. Съпругът на тази бабичка бил ловец, рибар, неуморно скитал из гората, 129
водейки със себе си и двамата си внуци. Един ден обаче дошла буря, завалял пороен дъжд с гръмотевици; и станало тогава страшното: паднал гръм и убил на място едното от внучетата му, момче на 16 години! Другото момче също било там, наблизо, също пострадало, но оцеляло. Дядото им бил наблизо и видял всичко. Не издържал трагедията този човек: след погребението на внука му легнал на леглото, обърнат към стената, два дни лежал и също умрял! На третия ден след погребението на момчето погребвали и неговия толкова силно обичащ го дядо, който не издържал смъртта му! Разказа ми тази история бабичката, сълзи покапаха по съсухрената й ръка. И тя силно жали, ама ето, Бог й дава още живот, та да поддържа топъл родовият дом. Тъжно, много скръбно става обаче когато и бабичките се преселят в другия свят, а тия домове опустеят, щото младите обикновено са далеч... Моята майка подема друга тема, тя е невероятна майсторица на сладките приказки – откъде синът й ще умее да пише така ако нейната дарба поне малко не я е наследил?! Почват да се оплакват за болежките си двете стари баби, а аз пак се захващам да си играя с котарака, който изслушва историята за починалото от гръмотевица момче благочинно застанал на задните си крака и дълбоко замислен за тайнството на човешкия живот. Явно котешкият живот е съвсем ясен за него, но виж, разбирането на човешкият живот и него го затруднява. Но щом бабичката спира разказа си котаракът излиза от унеса си и пак почва да ме пипа с лапичка да му обърна внимание. Играем си още няколко минути и трябва вече да тръгваме. Баба Василка ни дава за армаган торба с орехи и ябълки и шише люта, невероятно ароматна домашна ракия. Снощи, вече в Пловдив, опитах ракията: невероятна е, такъв балсам за душата не бях пил скоро! Бабите винаги правят най-хубавата домашна ракия, не знам защо. Даже е по-хубава ракията им от калугерската, но както и да е. Да не нищим тази загадка, че трябва да привършвам. На връщане се отбихме и в родния дом на майка ми в село Марица, ала какво стана там няма да пиша – понеже се изморих. Пък и за Марица много пъти преди това съм писал, този път мога да я прескоча в разказа си. Да спирам, че ако се разфилософствам за село Марица и дядовите ми истории от нея край няма да има тази моя уж кратка есенна импресия. Хубав ден ви желая на всички! Не мислете, че утре е понеделник. Събирайте впечатления днес, та да победите поганното настроение на градския делник, с което няма как, ще трябва да се примиряваме още от утре. Утре и аз вече съм на работа. Свършиха болничните. Отказах повече болнични щото пък без пари съвсем не се живее. Не знам дали знаете, но когато човек се разболее и излезе в "платен" отпуск, държавата го наказва с глад, не му плаща, бави с месеци плащането на болничните, та той повече и да не смее да 130
си помисли отново за болести. На този шантаж, на тази гавра му викат "модерна социална здравна политика"...
131
ЧАСТ ВТОРА: ТАМ ГОРЕ ПОД ЗВЕЗДИТЕ (Истории и преживелици от войнишкия живот)
132
Едно трепетно лято на реката
На едно място във Фейсбук стана дума за преживелиците от войниклъка, които, както се знае, мъжете много обичат да разказват когато са на маса. Прочетох от Христо Марков едно хубаво есе по тия въпроси, сетих се, че аз самият до момента сякаш изобщо не съм писал за този период (две години) от живота си – и осъзнах, че е добре да напиша нещичко. И тъй, ето, сядам тази сутрин да пиша за преживяното в казармата, зарязвайки други, много поважни работи – защо ли го правя? Но явно някаква мощна сила ме дърпа в момента нататък и не е хубаво човек да й се опъва; по-добре е да й се подчини. Това, особено в областта на писането, съм го разбрал добре: тук принудата не помага, а плановете са излишни, тук истински ценно е само спонтанното. И ето, почвам да редя думите, в които искам да "реконструирам" онова време – такова, каквото съм го почувствал, преживял и изстрадал. През лятото на 1977 година, току-що завършил гимназист, кандидатствах и бях приет за студент по философия в СУ "Кл. Охридски" (тогава се пишеше без "Свети"). Но студент щях да стана едва след две години, а през есента ме чакаше казарма. Нямаше мърдане, "Партията" не разрешаваше да правиш каквото искаш или пък намираш за добре; животът ти беше програмиран и беше единствено в нейните ръце. Както се казваше тогава "Партията всичко знае, за всичко мисли и всичко ще реши и ще направи най-добре!" Спомням си как живях до влизането си в казармата два месеца с усещането, че съм нещо като "жертвено агне", което трябва да бъде принесено пред "олтара на Отечеството". Предстоеше ми голямо изпитание. Не само на мен, а на всички от набор 1959-та година. Е, разбира се, ако човек имаше "връзки", в партийните и лекарските среди, можеше да се спаси от казармата. Ала това успяваха да го направят само ония, за които тогава се казваше, че бащите им са "от лъв нагоре", а моите родители бяха обикновени трудови хора. Даже и не можех да си го помисля, че имам шанс да се спася от казармата. И затова чаках неизбежното в това меланхолично лято. Спомням си, че 133
намирах известна разтуха единствено под сянката на някое дърво край реката, където благодарение на томче на Камю, на Платон или на Достоевски се откъсвах от реалността, а духа ми бродеше из едно друго, мечтано и желано пространство: това на истината, доброто, свободата, красотата. Да, копнеех още тогава за света на вечното, на непреходното, за света на духа и Бога! А живеехме тогава в един отвратителен, пошъл, гаден, гнусен свят, чиито знаци бяха плющящите навсякъде червени знамена, където всичко беше осеяно с петолъчки, чукове, сърпове, лозунги и много, много сивота. И в който всичко беше гарнирано с прекалено много с душевна наглост, лицемерие, мерзости и низост. Край Долна баня тече река Марица, да, оня същия елинистически – и тракийски! – Еврос, а пък понеже моя милост още от тогава си мечтаеше да става философ, то духът ми бродеше и се рееше някъде там, в онова съкровено време на древността, в което хората, както ми се струваше, не са били такива мерзавци, а са давали израз на свободолюбието, на разума и на мъдростта си. Спомням си, че копнежът ми по свободата беше довел дотам, че гледах със завист птичките, за които няма "държавни граници", а свободно могат да си пътуват където си искат, а пък за храната им при това се грижи, както се знае, единствено Бог. И се дивях как става така, че ние, хората, умеем да си объркваме толкова превъзходно живота, че да стигнем дотам да завиждаме даже и на птичките? Та значи цяло лято се къпах в реката – там водата на Марица е чиста, не е такава, каквато е в Пловдив, там е бистра, пенлива, а тук в Пловдив е синьозелена! – пекох се на слънце, четях, протягах се под сенките със сърце, изпълнено с невероятно силно безпокойство. Е, понякога, и то не толкова рядко, работех на малката нивичка, която майка ми, милата, беше насадила с картофи, фасул, зеленчуци, за да се прехранваме някак в оня свят на "социалистическото изобилие", за което бленуват сега идиотите – и в което цареше вечен дефицит за всяка една стока, с изключение на каменната сол и на оцета. Както и да е, искам да намекна за това колко задушна беше атмосферата – и колко мизерен беше животът тогава. А като капак на всичко ми предстоеше изпитанието, наречено "казар134
ма". Е, признавам си, за разлика от г-н премиера Борисов, филии, намазани с мас, не съм ял, просто маста ми изглеждаше гнусна, повръщаше ми се от нея, подобно на това както ми беше гнусен и самият комунизъм. Е, Бойко може и да ги е обичал, и филиите с мас, и комунизма, но това си е негов проблем. Прочее, в казармата, наред с всичко останало, от глад проядох свинска мас, но там си пекохме на електрическа печка "Лъч", обърната нагоре, хрупкави филийки, мажехме ги с мас, която веднага се топеше, слагахме сол, пипер и чубрица и ставаше чудесно ядене: младежите в казармата винаги са гладни и могат да ядат едва ли не всичко! Преди да ми турят в медицинската книжка гриф "годен за военна служба" всички ние, подлежащите на казарма, години наред минавахме на прегледи в някакви военни комисии. Спомням си, че хич не ми беше приятно да се разкарвам гол заедно с другите донаборници из коридорите на някакви училища, където обикновено се уреждаха тия комисии; там лекарите (и лекарките!) и военните ни разглеждаха сякаш сме добитък, подлежащ на заколение. Разбира се, с тия неща само ни се напомняше, че в казармата ни чакат още всякакви, много поголеми унижения; унижавайки ни в комисията просто ни показваха, че личността и нейните чувства при комунизма нямат абсолютно никакво значение. И тъй, изтърколиха се дните на лятото – не знам защо, но на мен винаги лятото ми е минавало много бързо, може би защото съм така пристрастен към него?! – бързо дойде есента. Един ден получих "призовка", набързо в къщи организирахме "изпращане", а след два дни вече дойде и казармата! Само две думи за изпращането. Така беше прието: целият род, комшиите, всякакви близки се канят да изпратят войника, в двора, ако има накъде, или пък направо на улицата се прави огромен навес, покрит с брезент, слагат се дървени маси и пейки, пържат се кюфтета, прави се салата от зеле и краставици, с гарнитура от варени картофи и фасул, пие се много вино и ракия, пеят се тъжни песни, а пък "кандидат-войника", като същинско жертвено агне, стои до вратата, посреща и изпраща гостите, като при това ризата му е осеяна със закачени с карфица двулевки, петолевки и десетолевки. 135
Така минаваше тази знаменателна вечер. Моята майка, Бог да й дава здраве, и нейната сестра Стоименка, именно леля ми, Бог да я прости, бяха прочути певици, наричаха ги "сестри Кушлеви"; та си спомням как те, милите, пееха с очи, пълни със сълзи, и престорено се държаха уж весело, шегуваха се, посрещаха гостите, а иначе, предполагам, им е било много тъжно на сърцето. Леля ми вече беше изпратила в казарма и беше посрещнала двама сина, а на моята майка й беше за първи път, та леля за всичко й помагаше и я наставляваше. Славни жени бяха тогава моята майка и леля, някой ден ще пиша и за тях! Но тогава, на това изпращане, много тъжно ми беше и на мен, чувствах тежест, някаква топка от непонятна мъка сякаш лежеше в сърцето ми в оня паметна вечер на изпращането; няма защо да си кривя душата и да крия това. И ето, мисля, че в един понеделник трябва да е било, на 1 октомври сякаш беше (не ми се проверяват сега тия подробности) в 1977 година се качих на влака и заминах за София. Там трябваше да се явя в еди-колко си часа на някакъв стадион, където ни разпределяха по поделения, знам ли какво ни правеха. Всичко минаваше все едно е сън – или все едно става на филм. Качиха ни на някакъв олющен военен автобус, който нищо чудно да беше от Втората световна война; по едно време разбрахме, че автобусът пътува към Самоков. А пък в един момент взе да се катери по някакъв баир, ревеше здравата автобусчето по стръмнината, закара ни на някакъв плац високо горе на баира, и ето, строиха ни. Вече сме на "Вишката", войници в ракетното поделение над село Райово, наблизо до Самоков. В това поделение преживях цели две години. Много преживелици ми се случиха там, най-различни, и добри, и лоши; май ще трябва да опитам да разкажа за всичко, понеже това е част от живота ми. Част е от моята младост. Да разберат сегашните млади как са живели техните връстници тогава, в ерата на "развития комунизъм". Но както съм го подкарал май ще трябва да пиша не едно, а много есета, много разкази; ще видим какво ще се получи. Но още тук искам да кажа, че едно нещо беше наистина велико там, горе, на баира: природата, сиреч, дебелите чамови дървета, излъчващи дихание на смола, те бяха много внушителни и респектиращи, понеже символизираха мощта на природата; осеяното със звезди небе, независимо в кой сезон, към което човек можеше безкрайно да рее поглед и да бленува за истински великото, Божественото; цъфналите лятос поляни с дъхави планински цветя, по които можеш да се търкаляш с часове, бленувайки за млада женска плът, плът, за която така силно копнее младото, преизпълнено със сили тяло на войника; тия ливади никога няма да ги забравя, няма да забравя и студената вода, която пиехме, какво друго не мога да забравя? Да, няма да забравя и ледения, смразяваш кръвта и диханието полъх на 136
зимния вятър, няма да забравя студовете и мъглите, когато пък за сметка на това елите, боровете, големите чамови дървета сякаш биваха окичвани с белоснежни гирлянди, и всичко замираше в тишина, все едно си се пренесъл в някаква красива приказка или в зимна феерия. Няма да забравя и дебелите войнишки дрехи, които ни протриваха краката, и шинела, и партенките (от руснаците "братушки" наследихме тая прелест, партенките, за която ще пиша още!), и зимните дълги шуби от агнешка кожа, с големи яки, в които се обличахме и увивахме, за да идем на караул. По време на който крачиш по пътеката в снега, облечен така тежко, че имаш чувството, че си трудноподвижен танк, а пък понеже в мъглата очите нищо не виждат, интересното беше, че краката сами откриваха и следваха завоите на пътеката, минаваща през стръмнини, спускания, дерета, камънаци и пр. Да, небето, звездното небе над "Вишката" никога няма да забравя, със звездите и непременно с падащите метеорити, с "умиращите", с падащите, с топящите се в искри звезди! Интересното е също, че този баир, на който бяхме разположени ние, ракетния дивизион, беше на другия край на самоковското поле, противоположен на Боровец, и като в ясно време погледнеш към Боровец, там погледа ти откриваше пролуки, а долу, в по-ниското, много далече, можеше да зърнеш очертанията на планинските върхове, под които е разположена Долна баня! Представете си как се чувства млад човек, откъснат за две години от родното място и турен да стои там, на високото, да си въобразява, че гледа светлините на родното място, далеч от семейство, от приятели, от всичко, що обича и за което копнее духът му. Та ето, в такива едни чудновати трепети изкарах цели две години на "Вишката"; а какво по-подробно ми се случи там, надявам се, ще имам настроение да разкажа друг път, и то по-скоро. Прочее, сега се сещам, че и друг един път писах за преживяното в казармата, да, имаше такъв случай; ето, намирам го това по-рано писано есе: Как намерих своя път към истината на живота ми: свободата (Да живее Гугъл! Не мога да го нарека "чичко", щото аз, уви, съм много по-стар от него!) Можете и него да прочете до момента. Та ето тия два текста, днешния, и оня, писан по-рано, са ви предостатъчни като за начало, а пък тия дни, дай Боже, дано да имам време и настроение, ще напиша още.
137
Новобрански неволи Обещах да продължа с едно свое "животоописание", касаещо пребиваването ми в казармата. Човек е добре да спазва обещанията си. И ето, тази сутрин се сещам какво съм обещал и, по необходимост, зарязвам цялата си останала работа, за да понапиша още нещичко в тази поредица: И тъй, стигнах предния път дотам, че една есенна привечер ние, новобранците с прясно остригани глави, се оказахме на някакъв плац, намиращ се нависоко, на един рид, а пък долу, в краката ни, се виждаха светлините на град Самоков. И на Боровец. Там, долу, остана цивилизацията и свободата. А тук, горе, като в лагер ("концлагер"?) сме ние, с нищо невиновните жертви. Разбира се, тъжни сме и омърлушени се гледаме там, на плаца, в оня паметна вечер, понеже добре осъзнаваме, че с "цивилизацията" и "свободата" за нас е свършено поне за 2 години. Много по-късно ние, 18-годишните, ще разберем, че със свободата ни е било свършено много по-отдавна, а и, както изглеждаше тогава, завинаги. Щото имахме злочестината да се родим в комунистическа България. Строиха ни за пръв път някакви мило усмихнати, като за начало, младши сержанти, някакъв наперен офицер ни държа реч, от която не помня и дума, отстрани изпод вежди ни гледаха злобно някакви старшини ("фатмаци"), а вечерта гаснеше някак твърде меланхолично. Така е и на душите ни, затуй и вечерта все едно страдаше с нас. Отиваме с вяла стъпка да спим. Спалните помещения са в една голяма постройка, турена обаче в ниското, в някаква долчинка, та да не се вижда дори отгоре, от небето. Раздават ни войнишки дрехи, направени от дебел шаечен плат, който безжалостно боде кожата ни. Вече разбираме, че сме се оказали войници-новобранци в един зенитно-ракетен дивизион. Имаме смътно момчешко желание да видим ракетите. Скоро то ще се сбъдне даже в излишък. Лека нощ, сбогом, цивилизацио! Първите дни в казарма минават някак шеметно, лудешки, на бързи обороти. Още на първата сутрин младшите сержанти се разкрещяват да ставаме, бързо да си оправяме креватите, да бягаме на плаца за "физзарядка" (много руски думи ще чуваме оттук-нататък). На плаца правим разни упражнения, показвани ни от прозяващ се младши сержант. Тия младши сержанти са от старите 138
войници и са турени при нас, както скоро разбираме, за да ни тормозят ден и нощ. Те, разбира се, са упоени от възможността да мачкат живи човешки същества и със садистично удоволствие се ползват от нея. Това си проличава още от първия момент. Няма по-отвратителна гледка от прост и нагъл човек, който се е докопал до властчица. Както и да е... После бягаме по баира докато душата ти влезе в гърлото и почне, както подобава за една душа, да те души, понеже се е превърнала в топка или камък. Горката ни душица! От бягане си губиш дъха и сърцето сякаш всеки момент ще се пръсне. А младшият сержант бяга най-отзад и шиба с извадения от панталоните си колан ония новобранци, които бягат най-зле, най-бавно. Такива като мен. Каишът му приятно плющи върху гърба ми. Чудя се дали да падна на земята, та всичко да свърши, или да продължавам докато капна съвсем. Всеки момент ми се иска да пропадна вдън земя, ала се оказва, че все някаква силица още се намира в мен и продължавам. А бягаме по баир, каменист и безводен баир, който изглежда е взет от сръбски филм за партизани... Това утринно бягане в първия месец става най-тежкото изпитание. Постепенно обаче свиквам и гледам да бягам не от последните. Заради каиша. Заради какво друго да бягам в тия хладни планински утрини на октомври 1977 година?! След бягането и "физзарядката" имаме малко "лично време", в което пак трябва да търчиш като финикиец, та да успееш да идеш до тоалетна, да си изтъркаш криво-ляво зъбите, да плиснеш две шепи вода на лицето, да се върнеш и отново да поправяш леглото си, което трябвало да бъде изпънато така, сякаш на посещение щял да ни дойде не кой да е, а самият генералисимус Сталин. Шегувам се, за Сталин не говореха неговите последователи от българската комунистическа войска. Та защо да говорят за него?! Нали той просто си е в душите им?! Най-неприятната част е да излъскаш тежките си войнишки обуща, с гьонена подметка, с налчета и с... а сега де, как се казваха тия железни пирони, дето са наковани отдолу, та да тропаме така, сякаш сме подковани коне?! Не си спомням в момента думата, като се сетя, ще я кажа. Забравих да кажа, че набързо трябва и да се обръснеш, щото се проверява най-старателно добре ли си обръснат. Ако не си, младшият сержант-гадняр ще те прати да се дообръснеш за една 139
минута. На сухо. Без пяна. И ще те гледа и ще се наслаждава как фърчиш наистина като финикиец, на който някой е обрал паричните му знаци. Сиреч, как фърчиш като обран финикиец. Не обран евреин, а именно финикиец. Що ли ми се въртят тия досадни мисли като се сещам за ония извращения в новобранската рота от оная паметна за мен октомврийска есен на 1977 г.? Да, сетих се: „цинти” се наричаха тия метални обковки по стъпалото на войнишките обуща, за които не можех да се сетя малко по-горе. Обущата ти трябва да са лъснати така, че ако кацне муха върху тях, да се подхлъзне и да си разчекне краченцата. Това го повтарят с неописуемо удоволствие младшите сержанти, които са го чули отнякъде, изглежда от своите младши сержанти когато те пък са били новобранци. Трябва да блещят обущата ти, трябва да си перфектно обръснат, да си "опрятен" (това е още една руска дума, с удоволствие употребявана от наште тукашни последователи на съветската армия, на съветския армейски комунизъм). "Опрятен" значи, как да го кажа, "подреден", "спретнат", "чист". Имаме си хубави български думи, защо ли пък тия говорят все на руски?! – улавям се, че отвреме-навреме и това си мисля. Зъбите ни не ги проверяват. Трябва да си като струна, трябва да се откажеш от всичко човешко и да станеш като точен като часовников механизъм – или, още по-добре, като робот. Учат ни постоянно като те докосне "старши", да изкрещиш "Аз!". Ако каже "редник Грънчаров", пак с цяло гърло, като идиот, да изкрещиш "Аз!". Ако кажат "Кой?" и те погледнат, като картечница да изстреляш тия думи: "Аз, редник Грънчаров!". Като срещнеш висшестоящ, трябва да удряш крак така, сякаш до теб не минава някакъв кирлив старшина-селяндур от самоковско село, а все едно минава самият таваришч Сталин! Или Тодор Живков, все тая. Гаврят се по цял ден с нас. Търпим. Няма мърдане. Нема лабаво! Този израз най-много го обичат старшините. Както и да е, мерзости колкото щеш. После закусваме, и то така, че да ти се отще всякакво ядене. Младши сержантите се забавляват като отвреме-навреме крещят на тоя или на оня нещо, а пък новобранците скачат, крещят си имената, маршируват и не знам си какво още. Като се нагледат на някой, като им се набие на очите, ще го оставят да измие циментовата (с мозайка) столова, т.е. столовата с циментов мозаечен под. С метла и много вода, с прах за пране, търка се до безкрайност, до изнемога, докато капнеш, облян в пот. Треперейки и стараейки се да не привличаме погледите на младшите сержанти, се храним бързо и безшумно. После много внимаваш да не те забележат като си носиш чиниите. Разбира се, точно когато си мислиш, че не са те забелязали, чуваш зад гърба си отвратителния вик или крясък: "Редник Грънчаров!". "Аз!". Що ходиш като влюбен в парка?!". "Виноват!". "Тук е казарма, не е площада на Долна баня!". "За наказание бягай да миеш тоалетна140
та!". "Слушам!". Тъй почват да текат ден след ден. Тягостно тече денят, дните все едно са станали безкрайни. Ден след ден. Много дни. Безкрайно дълги, несвършващи дни... Маршировки, бягане, катерене по лоста, скачане на "магарето" и на "козата", занятия по политическа подготовка, в които трябва да зубриш разни простотии. Поне не се гаврят там с тялото ти. С душата да се гаврят е някак попоносимо. Телата ни там обаче са оставени временно в покой. Но само гледай да не заспиш. Затуй тия занятия по политика са все едно малко оазисче в напрегнатото мерзско ежедневие на новобранеца. Най-интересното е опознаването с другите новобранци – нещастници като теб самия. Постепенно почват да се открояват лица. Някои образи почват да изпъкват. Като сме оставени насаме, няма как, почваме да се изявяваме. Повечето сме наплашени като зайци и предпочитаме да си мълчим. На тоя фон се появяват някакви зевзеци, които се правят на маймуни, позволявайки си разни перверзни шеги. Много се говори за секс, за жени – по-точно за половия орган на жените! – и за... мастурбации, разбира се! За всякакви простотии мислим и говорим. Тъпо е. Гнусна казармена атмосфера. Ето, примерно, някакъв новобранец от Златица, който, за беля, има "златен зъб" отпред (зъб, "облечен" с метал), почва да се хили и да пуща разни шеги. За беля или за щастие, щото тоя зъб обаче го прави много колоритен! Голям смешник, въпреки че ни е тъжно, все успява да ни разсмее и весели. Оказва се, че бил гъдулар, да, бил учил свирене на гъдулка в училището в Котел. Бързо става атракцията на новобранската рота. Гъдулката, разбира се, си я носи. Свири и едновременно пее, ухилен до уши. "Златният" му зъб блещи на слънцето и го прави още по-смешен. Покрай тая гъдулка си осигурява известен комфорт и влияние пред "старите кучета". Иначе наистина е много забавен. Сприятелява се с всички. Смеем се на шегите му. Радваме му се. Напомня ни за "цивилизацията". Останала някъде далеч, а ние сме на един каменист и пуст баир, намиращ се току-под звездите. „Човекът е същество, с всичко привикващо.” Достоевски е написал тия думи. Аз май единствен съм чел Достоевски и мисля понякога за него. Установявам голяма прилика между неговото описание на пребиваването му на каторга и моите преживявания в казармата. Невесели мисли се въртят като мухи в съзнанието ми. Но Гъдуларят всички весели, голям зевзек! Всички гледат да са му приятели, а той е любвеобилен. Зевзек от класа. Има и други подобни, но тоя е ненадминат. Гъдуларю от Златица, как си бе, човече?! Жив ли си?! Ползваш ли интернет? Виж с какво съм се захванал: да опиша нашето пребиваване в поделението на "Вишката". Пълни простотии пиша. Помагай! За да развеселиш малко 141
разказа ми. Мълчи гъдуларят... симпатягата! Имаме и един готвач, млад войник като нас, който става най-влиятелна личност поради естеството на заниманието си: готви да ядем. Яденето е найвеликото удоволствие в една казарма, най-желаното преживяване. Логично е готвачът да е най-влиятелната и уважавана личност. Като сипва, "шпацът" поглежда на кой ще сипва – и сипва според това симпатичен ли му е тоя или не. Ако си му приятен, ще ти сипе повечко. Голяма власт е тази в една казарма! Поуважавана и благославяна личност от тоя готвач нямаше, разбира се. Той и караул почти не даваше. Абе велико нещо е да си готвач в казармата! Немам думи! Виждаме и ракетите. Не са толкова интересни колкото сме очаквали. На някои войници, на които е отредено да обслужват ракетите, скоро ракетите им стават най-омразното нещо на този свят. Лъскат ги с нафта, въртят ги, напрягайки мускули, не знам какво още ги правят. Тия, дето обслужват ракетите, са подбрани да са най-високи и мускулести. Трима високи и един нисък обслужват една ракета. Не помня ниският и дребният каква работа върши, но добре си спомням, че имаше по един дребосък във всяка команда, обслужваща ракетата. Моя милост, понеже, както се оказва, е "най-учен" (има се предвид това, че вече съм приет студент, и то не по какво да е, а по философия!), получавам най-съблазнителна (след готвача) служба: щабен плъх. Ще чистя в щаба. Ще пиша разни документи. Ще бъда, с една дума, писар. Ще дежуря две години кажиречи всяка нощ в командния пункт. Зад една осветена плексигласова стена, наречена "планшет", зад нея аз пиша и чертая със специален молив курсовете на "вражеските самолети", а отпред, пред стената, командирът и началник-щабът обсъждат действията на дивизиона по "унищожаването" на вражеската атака от въздуха. И тъй, все така, цели две години – ден и нощ, лято и зима, пролет и есен и пак наново... Дали не издавам строго пазена тайна като сега пиша за тия неща? Бяха ни предупредели да държим в пълна тайна къде сме служили и какво сме правили. Секретни войски. Заплашваха ни със затвор ако се изпуснем да кажем някому нещо. Но сега сме в НАТО, май вече не е тайна къде и как съм служил? Нали НАТО сега ни са съюзници, а тогава ни бяха най-големи и коварни врагове?! А 142
кои ли ни са сега враговете? Мълчание... Между другото, аз също съм и библиотекар. Държа и един склад с канцеларски принадлежности, моливи, химикалки. Завеждам също и киносалона! Ще бъда оператор на филмите. Засега тях ги върти моят стар войник, един длъгнест софиянец. Ето че моята длъжност става най-завиждана и намираща се по престижност непосредствено след тази на готвача. Поради което ще си имам много главоболия. Щото от оная храна, що раздава готвача, всички имат нужда, ала от "духовна храна" кой ли има нужда? Затуй старите войници ме намразват всеотдайно заради службата, която ми се пада. "Закапечето" (заместник командир по политическата част) обаче ме е харесал, началник-щабът – също, върша им много работа, ама за сметка на това всички стари войници ръмжат като бесни кучета срещу мен. Бил съм "натегач" и не знам си какъв още. Когато след 6 месеца, още новобранец, командирът ще ми даде нашивка, сиреч, ще ме направи ефрейтор, животът ми ще стане още потежък – защото това вече ще е непоносимо за "старите кучета", които нямат нашивки. Те ще се забавляват като ще карат младшите сержанти да се гаврят с мен. Да марширувам, да отдавам чест, да набивам крак, и прочие. Както и да е. Преживях и това. Ами като начало стига. Спирам дотук. Когато имам време и настроение ще продължа. Сега се изморих. Ако някой се интересува от нещо във връзка с написаното и ме попита нещо, ще му отговоря. Чао! И хубав уикенд!
143
"Стари кучета" и "кирливци" Имам работа, както се казва, и на ушите, обаче ето че пак сядам да продължа разказа си за казармата. Не знам защо го правя, може би се дължи на мъжката мания да се разказват преживелици и случки от т.н. "казармен живот"; най-вероятно е така. А на какво се дължи тая мания, какво тя изразява, е отделна работа, е отделна тема. Трябва ли обаче мъжете да идат на казарма, лошо ли е, че днешните младежи нямат туй "неописуемо щастие", или е добро, и в какъв смисъл, е въпрос, по който искам да кажа нещичко още в началото. Твърди се, че в казармата момчетата ставали мъже; колкото и да е изтъркано туй твърдение, в него изглежда има частичка истина. Могат ли момчетата да станат мъже без да идат в казарма – сигурно могат, но не съм много сигурен в това. Защото казармата, особено пък войната, първо, са мъжко занимание; и като мъже обучават момчета на "военно изкуство", нищо чудно този да е начинът младежите да придобият подобаващата мъжественост. Т.е. онова, което прави мъжа мъж. Как ще се зароди по друг начин мъжествеността у момчетата е труден за отговаряне въпрос, но ще кажа поне това: най-вероятно изпитания от друг род, с които изобилства животът, могат да калят тяхната душа и да я направят каквато следва да е, т.е. да я направят мъжка душа, душа на мъж. Животът ще се погрижи за всичко. А пък тялото могат да го калят всякакви други изпитания или занимания, примерно, усърдните тренировки, заниманията с някой спорт. Друг е въпросът откъде у младите момчета ще се вземе такава една сила на волята, та сами да се калят физически и душевно. Аз тук не смея да твърдя, че у всяко момче непременно ще се намери потребната за това воля; по тази причина, най-вероятно, някои момчета няма да станат достатъчно мъжествени. Прочее, и в казармата някои момчета не ставаха достатъчно мъжествени, въпреки изпитанията, на които биваха подлагани насила; щото тук, явно, играе решаваща роля генетичният фактор. Както и да е, зачекнах сложни въпроси и, ако трябва да им отговарям по-подробно, ще ми отиде цялото място и време. Който иска повечко да напредне в тяхното изясняване, нека да погледне моята книга Еротика и свобода (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), където най-подробно са осветени тия въпроси. А аз да се върна до задачата си. 144
Та има нещо вярно, че в казармата, първо, бива пречупен веднъж-завинаги момчешко-детинския характер на младежите, т.е. душата им бива безжалостно очистена от тия детско-момчешки наклонности. Което и е предпоставка да станат мъже. Някои, или повечето, ще станат, други – едва ли; но пък къде е доказано, че детското в душите ни трябва да бъде така безжалостно изтръгнато или ампутирано? Детското, прочее, не бива и, слава Богу, не може да бъде изтръгнато от душите ни, то си остава; просто бива изтласкано, а на преден план почва да излиза грубото, силното, прагматичното, онова, което обикновено определяме с думата "мъжественост" или "мъжко". Смесицата пък на детскомомчешко и на мъжко и мъжествено – а между тези две начала в казармата се води същинска война! – е онова, което придава известно очарование на тоя период от живота на младежа. И затуй по-зрелите мъже толкова обичаме да разказваме истории от тоя значим и паметен период от живота си, знам ли? Стига с тия разсъждения щото ще опротивея на всички. Да продължа с разказа за преживелиците си в оня въпреки всичко романтичен период на живота ми, защото, както вече казах, аз бях достатъчно "смахнат", та, примерно, да намирам време да чета и книги в казармата, поради което минавах, кажи-речи, за "бяла врана". И тук искам да кажа нещо важно. Поне според мен. Старите войници, казах вече, ни тормозеха по всички линии, издевателстваха се над нас, което, както се смята, си е в реда на нещата, що се касае за т.н. "казармен фолклор" или обичай. И мен са ме тормозели, и то не по-малко от останалите, щото, като капак на всичко, бях и устат, в смисъл, че си позволявах да умувам и да не крия тая своя склонност да разсъждавам. Даже и да съм мълчал, по лицето ми "старите кучета" са четели моя вътрешен бунт към всичко, в което бях принуден да участвам, поради което на моменти сякаш ги вбесявах. Чат-пат пък си позволявах да мърморя, което е достатъчно, за да прелее чашата. В казармата, повтарям, е норма да не се мисли, да не се разсъждава, да не се умува и да не се говори; тия признаци на свободата бяха недопустими там, в мястото, където трябваше да бъдем отучени от свободата. Доколкото изобщо сме я познавали, след като бяхме възпитавани и в социалистически училища, също устроени по тертипа на казармата. Държа да уточня, че цялото онова общество тогава, преди 1989 г., си беше общество-казарма, тъй че не беше кой знае колко мъчителен прехода от "цивилизация" към "същинска казарма". Но пък 145
мърморковци като мен, изглежда, бяха твърде набиващи се на очи и дразнещи, щото бяхме привързани към ония трохички свобода, които комунизмът все пак не можеше да отнеме на хората в т.н. "цивилен живот". Пак взех да разсъждавам, което е много вредно когато човек иска да напише разказ. Та исках да кажа следното, а после ще продължа с описанието на разни преживелици. Тъй като, изглежда, излъчвах някаква интелигентност, и тъй като, все пак, се знаеше от всички, че вече съм студент, и то не по какво да е, а по философия, старите кучета възприеха това двояко: от една страна се чувстваше все пак известен респект от тяхна страна към мен, от друга страна пък, найвероятно защото самите те се чувстваха уязвени, на моменти злобата им към мен избликваше в неудържима степен, застрашаваща да се излее дори в ексцесии. Няма да казвам за това, че думата "философстване" (и "философ") спрямо моя милост бяха дежурните "обиди"; както и да е, това наистина не е толкова важно. Значи цял един месец сме в т.н. "новобранска рота". "Гонене" по всички линии – "гонка" на казармен жаргон е именно постоянния тормоз на старите войници над младите, на старшините спрямо всички войници, на офицерите спрямо всичко живо и пр. – гонене, примесено с малки моменти на човещина, щото иначе в тая античовешка атмосфера е напълно възможно човек напълно да подивее, каквато, явно, е била и целта. Целта на социалистическата казарма е всичко човешко и личностно да бъде посечено без жалост – та да изпъкне казарменото, т.е. античовешкото, "социалното". По цял ден в новобранската рота най-вече се марширува, редуват се занимания по каква ли не подготовка, физическа, бойна, или боравене с оръжия, политическа, а всякакви други простотии са нещо като гарнитура към отвратително тежкото всекидневие; защото да го нарека "живот" ще бъде алогично. Помня, че аз специално в онова време имах проблеми с краката, освен че съм "дюстабанлия" ("плоско стъпало"), а това много вреди при маршируването, имах, както и останалите, постоянно някакви ранички по краката – понеже още не умеехме да се слагаме правилно партенките. Що е партенка ли? Младите не знаят, явно трябва да им обясня. Това е велико руско изобретение, щото в страни като Русия, изглежда, постоянно се марширува, а ако не се марширува, се правят безкрайни походи в нескончаемите войни. Без изобретението, наречено "партенка", руският империализъм нямаше да има тая мощ и живителна сила и нищо чудно и съдбата на България, пък и на много други страни, да беше съвсем друга. На "ароматната" руска партенка, изглежда, се дължи руската непобедимост, руската сила и руската воля. Нищо чудно вражеските войски да са измирали само от полъха на руски партенки, знае ли се? 146
Та партенката е парче басма (може да се нареже и чаршаф на правоъгълни парчета от около метър дължина и половин метър ширина), това парче плат се навива по определена схема върху стъпалото. Ако умееш да го навиеш правилно, то ще те предпази от рани и мехури по стъпалата по време на дългото ходене и маршируване, но ако не умееш, партенката още при първите крачки ще се намотае на кълбо под стъпалото ти и тогава раните ти ще бъдат още пострашни – понеже ще ходиш върху това кълбо докато имаш сили. Разбира се, новобранецът не умее да си навива партенки, не умеех и аз, нищо че моят баща, Бог да го прости, в къщи много преди да вляза в казарма, ме беше учил как да си навивам партенки; но и това не помогна. Изглежда партенката е измислена и за да тормозят допълнително младите войници с оглед да бъдат пречупени дотам, че всяко усещане за самоличност и достойнство да бъде безвъзвратно убито или поне стъпкано в калта. В казармени страни като Русия партенката е неотменен атрибут на народната робска душа. У нас, кажи-речи, винаги е било все същото. Нали сме "братушки"? Както и да е. Майната й на партенката. Като се сетя за нея, се сещам и за отвратителната смрад, що издава войнишката партенка. Всеки ден я переш и тя сякаш посмрадлива става. Обущата са смрадливи, всичко е смрадливо в казармата. Затуй смрадливата войнишка партенка се е превърнала в нещо като символ на казармата, тя е нейно знаме. На социалистическата казарма особено, щото там всичко останало вони още по-гнусно от непрана партенка. Имам предвид отношенията в нея; забелязвате, че не смея да ги нарека "междучовешки" или, опазил ме Бог, "междуличностни" тия отношения, щото все пак съм философ и не мога да допускам чак такива понятийни абсурди и недомислици. В новобранската рота на всяка социалистическа казарма към младия войник всички се обръщат най-любезно с думата "кир". С думата "кирливец", за 147
да не си помисли някой, че думата "кир" има нещо общо с гръцкото "кир", което, доколкото знам, означава "господин"; мале мила, с "господине" в социалистическа казарма да се обърнат е пълна невъзможност; там всички са "другари", но някои "другари", по-специално, са кирливци. Са, един вид, кирливи другари. Са смръдльовци, другояче казано. Не че и другите не смърдят де. Имам предвид най-вече нравствената смърдел или смръдня. Всички вариации на думата "кир" се употребяват в социалистическата казарма, примерно "кирчо", "кирливец", "кириакодромион" (кой знае кой ли е измислил тая дума, но и нея съм запомнил чак досега?!), "кириле", но най-често всички ти крещят в ушите думата "мръсна кир"! Обидно е да те наричат така, но към обидите младият войник привиква. В един момент те вече не му правят впечатление. Което е страшно за обидчиците. Те трябва да измислят нови и нови обиди. И унижения. Всякакви унижения. От гнусно по-гнусно и от идиотско по-идиотско. Едиотско даже. Примерно, ако не можеш да се набираш не знам колко си пъти на лоста, младши сержантът ще те остави там да си висиш безкрайно. Да, просто да висиш. Не можеш ли да се набираш, ще си висиш на лоста. Докато капнеш и премалееш. Моя милост не можеше да се набира хептен. И си висях. Прочее, в първия месец на казармата отслабнах страшно много, не по-малко от 20 кг. Заради утринното бягане трябва да е било. Прочее, цял ден си зает и все нещо правиш. Яде се три пъти. Войникът затова е постоянно гладен. Войникът е гладен като вълк. Вълците не са така гладни като младия войник. Веднъж седмично се ходеше на баня. В поделението имаше "душевая", както му казват руснаците, т.е. стая с няколко душа. Там се къпехме повече от 20 войника наведнъж. По отделения се къпехме, щото водата не стигаше. Вода от някакъв голям бойлер. Чудат беше тоя бойлер. Таман се насапунисаш и водата стане ледена. Изглежда понеже нямаше налягане, когато съседът пусне малко по-силно топлата вода, душът на оня до него става с ледена вода. Ти подскачаш от шока и пускаш повече топлата вода. Някой друг нещастник в това време изпищява. И така. Понякога пък водата става гореща до нетърпимост. За кратко. Изобщо голямо развлечение беше да се къпят много хора под тия душове. Емоции. Но хубавото беше, че поне там, под душа, нямаше старшини и "стари кучета" да те командват. Малко островче на свободата беше смърдящата на пот баня с мозаечен под и изпочупени бели плочки по стената. Явно затуй младите войници бяхме привързани толкова силно към банята. Там измивахме мръсотията от себе си, не толкова тая на кожата, а най-вече тая в душата. Зевзеци като Гъдуларя (нали го помните, оня със "златния" зъб) пък си стояха в банята съвсем възбудени и си се облекчаваха без притеснение пред очите на всички. Простотии колкото искаш има в казармата, не се шегувам. Ама да спра дотук. Засега. 148
Прочее, момчето с гъдулката не беше циганин, а просто беше свободолюбив като циганин; дали пък, сега се сещам да запитам, ние, българите, не мразим циганите толкова тъкмо защото повече от нас обичат свободата? Ний, българите, прочее, обичаме ли изобщо свободата? Ако я обичаме, защо не ни личи поне малко? Щото я "имаме" не я обичаме сега, тъй ли? Тя, свободата, обаче, не се "има", ти самият си свободата – това поне разбирате ли го?! Който каже "имам" свобода с това само показва, че не знае що е свобода. Но да спра дотук това излишно отклонение. Трябва обаче скоро да напиша нещичко по тоя немаловажен въпрос – за изворите на нашата неприязън към циганите. И такава статия съм обещал, а я бях забравил; добре че се сетих ето сега. "Старите кучета" се къпеха пак под същите душове, ала на малки групи и много по-комфортно. Те бяха заслужили и затуй – по-специални. Нещо като войнишки аристократи бяха "старите кучета". Вече съм забравил как хубаво се гавреха "старите кучета" с младите войници по повод на това, че те са "стари кучета", а ние имаме още цяла година мъки, докато се "състарим". Глупости колкото щеш. От скука войниците се изпоизяждат, бидейки разделени на два лагера: стари и млади. Две партии: управляващи и управлявани. Властелини и мачкани. Комунисти и безпартийни. Младите войници, новобранците, разбира се, бяха безпартийни. И мачкани. "Старите кучета" бяха нещо като комунисти. Старшините пък бяха комунисти на втора степен. Офицерите пък бяха нещо като трансцендентни комунисти, т.е. бяха нещо като "богове"; тая паплач у нас тогава биваше наричана "активни борци". Тия последните, за ваше сведение, съставляваха комунистическата аристокрация от каскетлии, които са заграбили властта някога, на 9-и септември 1944 г. и не я пускаха – както кучето не пуска кокала. Малката казарма – същинската – копираше всички недъзи на голямата казарма – социалистическото общество – и подсилваше до тотален абсурд гадостите й. Май нещо не върви днешния ми разказ. Дали да не спра дотук? Само още нещичко да кажа та да завърша по-плавно. И тъй, цял месец ни подготвяха за едно "велико събитие" - клетвата. Марширувахме все по-често и все по по-много, та да не се изложим за "парада". Войнишките клетви ги правеха там някъде, от 1 до 7 ноември, най-често, струва ми се, на 7 ноември. Няма да забравя никога тая дата. Щото съвпадаше с т.н. ВОСР ("Велика" октомврийска социалистическа "революция"). Защо българската войска се кълнеше на националния празник на върховно-главнокомандващата Империя е загадка, която всеки може да разгадае сам. Няколко дни преди клетвата ни караха нощем в Самоков, дето тренирахме на самия площад, там, където щяхме да се кълнем истински след някой ден. Караха ни с "Кразове", огромни камиони. Без амортисьори. Към среднощ, 149
когато всичко спи, на площада се прави тренировка за клетвата. Помня обаче, че веднъж, като пристигнахме на площада, за наша радост и учудване, установихме, че целият площад беше пълен с народ, с цивилни хора с угрижени и изплашени физиономии. Оказа се, че докато сме пътували до града, е станало земетресение, което е подплашило хората. И те излезли на площада. Ний в камионите, разбира се, не сме усетили земетресението. Достатъчно си ни тресеше самия "Краз". Радостна беше тая нощ, щото тренировката се провали. На другата нощ обаче си наваксахме пропуснатото. Дойде и самата клетва. Заклехме се да служим вярно на "Партия и народ", а след това се срещнахме с близките си, дошли на туй забележително мероприятие. Клетвата беше момент, в който за последен път се срещахме с близките си. След това ни чакаха дълги месеци безпросветна военна служба. Новобранците с надежда чакат клетвата. След нея вече не чакат нищо. Краят на военната служба е в края на тунел, приличащ на дълъг крив макарон – и изобщо тоя край не се види. Никаква светлинка. Имаш чувството, че са те изтръгнали от света. Имаш чувството, че си едва ли не в гроб... Затуй срещата с близките на клетва е много трагично, бих казал едва ли не траурно събитие. Сякаш изпращат сина на заколение. Едва сдържат сълзите си майките. За бащите да не говорим. Дошли са всички найблизки роднини; моите например са наели цял автобус. Яде се печено агне, ала залъците засядат в гърлото на войника. Помня от клетвата само това: моята майка и нейната сестра, леля Стоименка, Бог да я прости, на клетвата пеят песен след песен. Те бяха големи певици. За да запомня клетвата с нещо хубаво ми пеят своите тъжни песни – та да ме сгрява спомена за нея в дългите студени зимни нощи на поста. Не пеят двете велики сестри тия песни защото им е весело, а за да сдържат с тях плача. Сълзите, напиращи отвътре. Ако спрат да пеят, ще зареват. 150
Познавам си ги аз. А на мен, нищо че пеят, ми е още по-тъжно на сърцето. Ала се преструвам на спокоен. Зер, мъж съм станал вече. Няма по-голям резил току-що заклел се войник да се разреве като дете. Затуй, преглъщайки сълзите на клетвата, ставаш все повече и повече мъж. Мъжът, прочее, е дете, което не умее да реве. Толкоз. Пак се олях... Един-два, а може би и три часа трае тая среща с близките след клетвата. Времето хвърчи неусетно. Пак се покатерихме на своите "Краз"-ове, а посърналите ни майки ни махат в далечината с ръка. Ние, новозаклетите новобранци, вече "пълноправни войници", се потапяме в пълната безнадеждност на казармения живот. Две години в ушите ми кънтя една песен, пята от майка и нейната сестра, леля Стоименка, Бог да я прости! Една песен за сестра, която, плачейки, изпраща брат си "право у Германия". Една песен, която, кой знае как и защо, се вмъкна в сърцето ми и легна в неговите дълбини. Сгряваше ме тая песен цели две години. Даваше ми сила. Но и много ме натъжаваше. Не знам защо е било така. Най-вероятно защото майчината любов е велика сила, а и мъжете имат майки...
151
Там горе под звездите Забелязвам, че тази сутрин ставам с мисълта, че трябва да продължа да пиша друго есе, та да се приближавам малко по малко към изпълнението на целта: да представя по-пълно войнишкия живот, който съм живял на младини. С оглед младите да разберат какво са пропуснали като няма да ходят на казарма. И не само заради това, но и за това. Та, значи, откривам тази сутрин, че ми се пише за тия неща, значи съм започнал да се увличам. Което пък показва, че вече няма да мога да се откажа и да спра. Прочее, по същия този начин написах последните си три книги; онова, което и тогава, и сега, ме стимулира, са проявите на известен интерес от хора, които твърдят, че им било интересно да четат това, което пиша. (Примерно тази сутрин откривам, че моят пловдивски познайник Христо Марков подхвърля, че четял спомените с удоволствие; как при това положение да не продължа? Дори и при условие, че само един човек чете, пак си струва!) Записки, които после могат да придобият характера на книга. А пък може и да не го придобият този характер. Каквото стане, стане. Да продължавам. Като мина войнишката клетва, за която писах миналия път, с която завърших миналия си разказ, започнаха да се нижат сиви еднообразни дни, в които нищо особено не чакаш. Постепенно човек почва да привиква и да се примирява с всичко, дори и с най-отвратителните обстоятелства на живота. Нашата сравнително малка казармена общност – поделението, в което служих, беше наистина малко, 50-60-тина войника и още толкова сержанти, старшини и офицери – започна да живее някакъв скучен и монотонен казармен живот, в който нищо особено не се случва. Ако не броим разните всекидневни мерзости, които, всъщност, и придават цялата "прелест" на една обикновена социалистическа казарма. Прочее, чувал съм, че сме били имали късмет, че служим в такова малко поделение. Че сме били специално подбирани и че сме един вид едва ли не "привилегировани". Да служиш в огромно поделение, да служиш в т.н. "кашишки" поделения, било същински кошмар, а при нас сякаш беше по-спокойно. Имаше издевателства, но не чак кой знае какви. А в големите гарнизонни поделения било страшно. Такива слухове се носеха сред нас, новобранците. Сигурно е 152
имало нещо вярно в тях. Ний бяхме все пак специални войски: зенитно-ракетни, противовъздушна отбрана. Вярно е също, че тъй като нашите войници обслужваха сравнително сложна за времето си техника – руска, съветска техника – те, няма как, бяха подбрани. Не само по физически качества и дадености, а и заради някакви свои технически умения. Повечето войници бяха интелигентни, будни момчета, завършили с отличие гимназия, имащи намерение да учат за инженери. Сред тях имаше и такива като мен, които пък ставаха за "писарска" работа, защото тогава нямаше компютри и кажи-речи всички документи се пишеха на ръка. Не знам защо, но дори и пишещи машини почти не се използваха, а всякакви документи се пишеха на ръка. Моя милост се наложи да стане спец в тая област. Прочее, когато са ме разпределили към щаба – аз бях от т.н. "взвод за управление", в които имаше писари, радисти, свързочници, неколцина шофьори, един вид ний бяхме, тъй да се рече, най-привилегированата команда – никой не ме е питал какво умея, но са предположили, въз основа на досието ми, че умея да пиша. Спомням си, че когато началник-щабът рече да ме провери как пиша, даде ми да напиша нещо, като го видя после, се изчерви даже от възмущение. И почна да крещи: – Абе ти не можеш да пишеш бе?! Какво е това, да не си го писал с краката си?! Не можеш ли да пишеш малко по-красиво и четливо бе?! Я го виж ти, ще ми пише с краката?! Ти с две леви ръце ли си бе?! Почвай, сядай да учиш да пишеш. Ела да ти покажа как трябва да се пише. Ела да видиш как искам да почнеш да пишеш. Тоя офицер, именно началник-щабът (наричаше се майор Бонев), беше колоритна личност, за която се налага да пиша повечко. Беше, както се казва, и както разбрахме по-късно, истински "пич" (но като казвам тая дума, недейте, моля, да си представяте Бойко Борисов; съвсем друго имам предвид; а и Бойко Борисов тогава го нямаше още). Примерно, той обичаше много да играе шах. Когато беше дежурен, почваше да вика разни войници да играе с тях шах, и понякога, когато войникът беше добър в шаха, майорът не го пущаше цяла нощ. Не го пускаше до момента, в който не го биеше така хубаво, че щастлив да си легне. А си го биваше в шаха славния майор Бонев, вторият по длъжност офицер в нашето поделение. Друго нещо, което силно впечатляваше нас, войниците, беше, че майор Бонев се изразяваше много колоритно; обичаше да държи речи пред строените войници, много хубаво и изразително махаше с ръце, като същински оратор, и в думите му пък имаше някакви специални ораторски похвати, които ни караха да се превиваме от смях; основният му похват беше хиперболата, т.е. много преувеличаваше нещата, до някаква хипертрофирана форма, и това неочаквано 153
нарушаване на всякаква мярка водеше до очаквания от него комичен ефект. Ето един пример, по-типичен, за това какво правеше майорът когато беше дежурен (офицерите много често дежуреха, трябваше постоянно да има един офицерски екип, тъй като бяхме постоянно в не знам си каква бойна готовност): Строяват ни, майорът приема докладите на разните командири на служби и отделения, а след това почва да държи диалог, а после и реч горе-долу ето в този дух: – Какво ядохте тая вечер? – Фасул чорба. – Ясно, ще се изпозадушите тая вечер в спалното от гръмотевиците, които се очакват под чаршафа! Ти защо не си се обръснал бе? – със смразяващ поглед майорът поглежда към мен. – Виноват, другарю майор! – За наказание се готви да те прослушам тая нощ на шах, и внимавай как ще се представиш. Ако те бия, утре ще копаеш една дупка за боклук, която трябва да бъде дълбока 10 метра, широка 10 метра и дълга 10 метра. Разбра ли ме?! – Тъй верно! – Ако биеш ти, внимавай още повече. Засега още не съм измислил с какво ще те накажа в случай, че дръзнеш да ме биеш. Но това просто е невъзможно. Ей, Петров, кога ще играем мач бе? – Когато кажете, другарю майор! – До стъмване има още два часа, веднага след проверката тук, на бегом, да идеш да вземеш топката, аз ще дойда след пет минути и почваме. Моя отбор тука ли е? Същински орли са момчетата от моя отбор, нямате никаква грешка! Другите, разбира се, ще паднат, няма начин да не паднат, ще ги бием, щото само да имат късмет те да ни бият. Цял месец извънреден наряд ще блъскат по моя заповед! Свободни сте! Бързо на игрището! И тъй нататък, аз тук за краткост не мога да описвам всички ония найпищни изпълнения на майора, на които сме били свидетели през тия години. Щото нямам тоя талант. А сега да се върна на нашия разговор за писането. Майорът тогава, добре си спомням, ми показа как иска да се науча да пиша: и тех154
нически шрифт ми показа, и калиграфски, за канцеларските документи, и как също да изписвам цифрите на планшета, та да се четат; понеже майорът обикновено имаше за длъжност да стои пред планшета и да разчита данните, които из пишех зад планшета. За него рисувах курса, траекторията на "вражеските самолети", които излитаха от бази в Гърция, за да нападнат благоденстваща ни социалистическа родина. И след като майорът ми показа какво иска, ме отпрати да се уча да пиша. Аз иначе съм схватлив, и след още една-две забележки открих, че майорът е все по-доволен от мен. Умееше да ме насърчава, кой знае откъде са учили тая педагогика нашите офицери, ама педагогиката на някои от тях беше доста ефикасна. (Особено на ония, които разчитаха на юмручни аргументи, имаше и такива.) Та мисълта ми е, че майор Бонев в един момент почна да ме уважава, аз, разбира се, също, много ни сближи играта на шах, аз бях добър в тая игра, но да се играе с него беше цяло изпитание. По следната причина, която е близка до ума, ама все пак да я кажа. Значи той, разбира се, иска да бие, и ти знаеш, че ако не те бие, няма да те остави и ще трябва да играеш докато те набие така хубаво, че да иде да си легне доволен. А на войника, разбира се, вечно му се спи. Ако пък почнеш да играеш така, че майорът лесно да бие, той, естествено, ще усети това, и тогава ще го ядосаш така, че по-добре да си нямаш работа с него, т.е. ще съжаляваш много. Значи трябва хем да играеш истински, хем все пак, за предпочитане, да падаш, щото иначе майка ти жална: цяла нощ ще играеш, докато и майорът не капне, а той, пустият му майор, имаше сякаш неизчерпаема сила. Беше сравнително млад, може да е бил някъде към 40-42 години най-много – по сегашна моя преценка; може и малко повече да е бил, но като си спомням в ето този момент образа му, ми се чини, че е бил малко над 40-те. Офицерите ни бяха общо взето все млади, с няколко изключения, аз за офицерите ще пиша още, понеже имам ярки и неизбледняващи впечатления за тях. И за старшините имам, но от по-друг род. Голяма работа са старшините, нямат грешка. А за войниците какво да говорим. Ето че май се размекнах. Но ще гледам да държа истината в своя разказ. Въпреки че емоциите много пречат. Сега малко да представя географията на поделението. Значи намираше се то на върха на един голям рид, на един баир, не помня сега колко метра над морското ниво е бил, но съвсем не бяха малко, над 1500 трябва да са били. Поделението се състоеше от две части. Първо, от спални помещения, столова, щаб и други такива обслужващи служби и сгради, които бяха разположени в един дол, тъй че да не се забелязват много-много светлините им, те, впрочем, изглежда изобщо не се забелязваха отдалеко. Но другата част от поделението, именно бойната, беше по-интересна. Тя беше на самия връх. Ракетите бяха разположени 155
в големи окопи, които се покриваха с камуфлажни мрежи, та да не се забелязва от въздуха какво има долу. Изобщо всичко беше добре маскирано. Спалните помещения на войниците и на офицерите, които бяха дежурни и обслужваха техниката, бяха почти изцяло под земята, там беше заровена и почти цялата техника, която би следвало да управлява тия ракети. Имаше разни тунели и стаи, вкопани в земята и скалата; тогава установих, че да се живее под земята си има предимства: лятно време е хладинка, а пък зимно – топло и уютно. Сигурно и в гробовете е така, ама да престана с тоя черен хумор. С опитите да се шегувам в черно да престана... Имаше разни релейни станции, други огромни антени във вид на "чинии", чрез които се управляваха, чрез радио-вълни, ракетите, дизели за автономно производство на ток, на отделно място пък бяха гаражите на огромните камиони, които дърпаха ракетите когато поделението трябваше да се изнася на учения и прочие. Командният пункт, в който бяха моите дежурства, беше изцяло под земята, имаше само някакви малки прозорчета, за да влиза някакъв въздух. Той се състоеше от три стаички, две по-малки, едната за радистите и планшетиста, които дежуреха постоянно, другата където се хранеха дежурните офицери, на които ние носехме храна от столовата, и третата, най-голяма, където беше, собствено, самият команден пункт, там имаше бюро с телефони на дежурния офицер, няколко стола и общо взето само това. Две от стените му бяха с плексигласови стени-екрани, на които моя милост пишеше и чертаеше, постоянно получавахме данни за някакви мними или истински движения на разни самолети около границите на България, които трябваше да се изписват на картата, сиреч, на планшета. Ако издавам някакви военни тайни, нека, ще ида в затвора, само там още не съм бил: може пък да ми е интересно... Зимно време – а зимите на "Вишката" наистина са люти, направо жестоко люти са! – вътре в командния пункт е топло и уютно. Най-лошото обаче беше, че в него дежурните войници не можеха да спят; опасно беше да се спи. Спипат ли те че спиш, ще си имаш проблеми. Там, в командния пункт, се дежури по 24 часа, непрекъснато. Ние, планшетистите, сме общо двама човека, смятайте по колко часа им се падат дежурство в денонощието; какво да го смятате, по 12 часа се падат, т.е. през смяна, а всяка смяна трае по 6 часа. Почват смените от 8 сутринта до 14.00, после застъпва следващата до 20.00, след това идва първата нощна смяна, продължаваща до 2 часа среднощ, а най-отвратителната смяна е тази, която започва от 2 часа през нощта до сутринта в 8.00 часа. Ето, на тия смени съм дежурил цели две години. Войниците, които иначе ни завиждаха – все пак бяхме на служба в командния пункт, все пак бяхме "щабни плъхове"! – като се сетеха за тия дежурства, със съжалителна гримаса клатеха глава и казваха: "И вашата хич не е лесна!". 156
Напротив, много гадна беше, а и минутка не можеш да се отделиш от слушалките като си дежурен; на ушите ти, пропуснах да кажа, стоят все едни слушалки, в които разни жени диктуваха разни цифри, а пък ние по тях пишехме курсовете на самолетите. Радистът до нас, наш събрат по неволя, пък слушаше други слушалки, където на морзова азбука също във всеки момент можеха да почнат да предават нещо. Абе мъка, мъка, тия слушалки на ушите денонощно са нещо много противно, както и да ви се струва сега на вас! Щото и вие, днешните млади, сега си ходите със слушалки, ама по желание, и защото, предполагам, ви е приятно, но при нас не беше така... Но имаше и някои хубави неща. Примерно много е важно кой и какъв офицер е дежурен. Имаше големи гадняри, при които е абсурд да заспиш, но имаше и свестни офицери, които, като станеше, примерно, 0 часа през нощта, или директно си отиваха да спят в тяхното помещение (голям риск, във всеки момент може да им звъннат от по-висшия команден пункт и работата тогава ще стане дебела!) и ако отидеха да спят, за зла участ, слагаха мен да ги замествам (и аз в такъв случай можех да си спя на тяхното бюро, обаче поемайки всичкия риск ако ги потърси някой и аз не чуя, да ида в ареста, и то задълго), или пък, другият вариант, офицерът, без да се смущава от нас, си заспиваше, положил глава на бюрото, а пък ние, зад планшета, отдавна чакащи тоя момент, с блаженство също си лягахме да спим. "Лягане", всъщност, е смело казана дума, защото спяхме на стола, сложили глава на масата; не знам дали си давате сметка колко гадно е да се спи по тоя начин; същински кошмар. Гръбнакът те боли, краката стават като оловни, абе мъка, същинска мъка е да се спи така, ако не знаете как е, пробвайте го. При това трябва да спиш постоянно нащрек, щото ако се унесеш и те потърси, примерно, офицерът, ще пострадаш. Значи ний, офицерът зад бюрото, и радистът и планшетистът, постоянно си играехме на някаква игра на котка и мишка, дебнехме се, абе гадна работа. Щото пък дежурният офицер по команден пункт трябваше да се пази освен от телефона от по-висшестоящия команден пункт, също и от повисшия от него дежурен офицер, който имаше привилегията спокойно да си спи в кревата; спеше, ама обут, защото всеки момент може да бъде повикан; викачи бяхме, разбира се, ний, планшетистите. Такива ми ти работи. 157
Имало е обаче и нощи, в които млад офицер, примерно, за да убие скуката, ни караше с резервната радиостанция да тръгнем по широкия свят и да търсим разни музикални радиостанции с "упадъчна" рок-музика, и тогава не само че слушахме тая музика, ами и си устройвахме нещо като нощна дискотека, пак, разбира се, на негов риск и отговорност. Няма да скрия, че имаше офицери, с които се бяхме така сближили, имахме си такова доверие, че заедно слушахме и радио "Свободна Европа", радио "Би Би Си" Лондон или радио "Гласът на Америка". Някои офицери направо си казваха, че искали да разберат какво мисли "врагът" и свободно си слушаха тия "вражески гласове", а пък, за отбелязване е, че най-много ги слушаше, за моя радост, политическият офицер, т.н. "закапече" (заместник на командира по политическата част), един майор, наричаше се Енчо Тодоров; той направо като останеше дежурен, идваше при нас, и казваше: – Я пусни ония, наште американски или английски приятели, да чуем какво ще кажат тая вечер! Бързо че да не изпуснем новините! И се смееше, сякаш го правеше от скука, на шега, ей-така, от нямане какво да прави; обаче си личеше, че тоя човек изобщо не беше догматик, ами си беше един разбран и смислен човек, който обаче, за да не се издаде, често се правеше на шут. Аз зло от него не видях, въпреки че и той ми беше пряк началник – заради киносалона и библиотеката, които държах, а те бяха към неговия отдел. Под параграф "политика" ("идеология") там, в родната казарма, тогава минаваше всичко, и културата в това число най-вече. Забравих обаче да кажа най-хубавото на оня баир, на който бях цели две години. Като излезеш от бърлогата си под земята, и, понеже ти се спи, с походка на лунатик се отправиш да се поразходиш малко и да вдъхнеш свеж въздух горе на поляната, веднага сякаш се озоваваш на самия "покрив на света", а отгоре са само звездите! Възхитителна гледка! Невероятно силно чувство те обзема! Ако имаш пък време да полегнеш по гръб на поляната, и ако се отдадеш на съзерцание на "звездното небе над мен", то чувството е така мощно, че навеки ще се вдълбае в душата ти. Аз още не мога да престана да си представям тия мои младежки нощни съзерцания на звездното небе, на които, нищо чудно, и да дължа огромната част от оная своя пристрастеност към великото и истинското, другото име на която е "философия". Най-ценното, което ми остана от онова време на баира, безспорно, е това мое всекидневно общуване с небето и с небесното, което още храня като найскъп спомен. Това е най-голямото, най-ценното, което спечелих от пребиваването си в казармата. Ако не броим това, че там прочетох много книги. Всякакви книги; каквато книга ми попаднеше, я поглъщах жадно. Дежурейки нощем, си четях, поради което дежурствата ми минаваха общо взето неусетно. А иначе, без ония две години на баира под небето, нищо чудно да не 158
бях изобщо забелязал прекрасното звездно небе – както сега това се случва на толкова много хора. И в такъв случай какво ли щях да представлявам сега?! Не че сега представлявам нещо кой знае какво де, но все пак... Ами за днес толкова. Ще продължа пак тия дни. Сега трябва да бързам за работа, че съвсем окъснях. Приятен ден на всички! Ако изобщо сте стигнали дотук де, щото днес писах за по-скучни работи от обичайното, ама нямаше как... така стана... другият път, да се надяваме, може да се получи по-добре.
159
Всекидневният живот на войника Ще продължа тази сутрин със записките си за времето, в което бях 18-годишен и постъпих в "родната казарма". Не мога да кажа защо тогава така мило наричаха войската, армията: тъкмо "родна", а не някаква друга, казарма. Може би с това искаха да намекнат, че казармата е нещо мило и родно до такава степен не за друго, а тъкмо защото е архетип на живота в ерата на социализмо-комунизма – ако това последното изобщо може да се нарече "живот". Казармата няма как да не бъде възприемана така любовно в едно изцяло казармено общество, каквото беше тогава българското общество. Да припомня: аз влязох в казармата през октомври 1977 година, а излязох от нея през 1979 г. Всъщност така е неправилно да се каже: в този период от две години аз просто смених една казарма с друга, "голямата", социализмо-комунистическото общество, със "същинската казарма", войската, като спорно в случая е само това коя от двете казарми е по-истинска и същинска. Както и да е, да не задълбавам в този иначе немаловажен въпрос. Как минаваше всекидневният живот в поделението? Ето как. През нощта една част от войниците са спали нормално, в кревати с чаршафи, понеже не са били "наряд", т.е. не са били дежурни или караул. Другата част, именно нещастниците, дето са били караул или дежурни, са били инквизирани с безсъние; примерно, по поста, както се нарича мястото за охраняване, се ходи два часа, после се стои също на пост пред самото караулно още два часа, а накрая се ляга за два часа вътре в помещението на караулното, където зимно време бумти печка, а иначе навън е кошмарен студ, за който казваме, че в такова време даже куче и коте спят заедно. И като дремне за два часа – ах, как бързо и неусетно минаваха тия два часа на топло в караулното, където се спеше облечен и даже с обуща! – войникът с огромно нежелание ставаше (по-скоро немилостиво беше буден от началник-караула, друг войник, ама с нашивки, който имаше привилегията да спи цяла нощ на топло в сградата на караулното!) та значи ставаше нещастникът-войник и с походка на сомнамбул и често дори със затворени очи тръгваше отново по пътеката към поста, където отново ще трябва да обикаля 2 часа, а след това всичко се повтаря. По тази схема дежуреха ония, които бяха караул, като т.н. "пост" всъщ160
ност беше пътека между двете телени мрежи, които ограждаха цялото поделение, т.е. "ничия земя", в която ако някой цивилен мине, веднага биваше определян за "шпионин", по причина на което можеше да бъде и застрелян – както ни инструктираха. За отбелязване е в тази връзка, че шпиономанията тогава беше на висока, всякакви "агенти", "диверсанти" и "вражески елементи" на "империализъма", по думите на пропагандистите, дебнеха "възторжените социалистически труженици", за да съсипят толкова "щастливия" им живот. Та значи тъй минаваше нощта на караулните и на дежурните, а останалите, казах, спяха в чаршафи и в спални помещения. Дежурствата бяха нещо друго, примерно радистите, планшетистите, шофьорите, обслужващите разната техника, радари и прочие по време на дежурство просто трябваше да вършат някаква работа по обслужването на техниката, като дежурството им се изразяваше в това, че нямаха право да я оставят без контрол и наблюдение. А свободните от дежурство и от караул спяха, казах, в чаршафи – и на тях всички останали завиждаха. Обикновено се случваше така: един-два най-много три дена си свободен (става дума за нощем) и можеш да спиш в чаршафи, а след това си караул, наряд или дежурен. Но много често се е случвало да дежуриш или да си караул през нощ, а пък някои нещастници като планшетистите и радистите, към която команда бях и аз, си дежурехме просто всяка вечер, през 6 часа (вече описах как). Ставаше се рано, в 6 часа. След обслужването по личната си хигиена ние, войниците, от различните точки, в които се намирахме, се отправяхме към 7 часа към столовата, за закуска. Аз например, след като съм дежурил през нощта и съм бил първа смяна (от 20.00 до 2 часа през нощта), трябваше към 7 часа, вземайки на ръка два сандъка (специално направени, с дръжки отгоре), в които, в котлета, се носеше храната на дежурните офицери, се отправях с празните (засега) сандъци, които обаче на обратния път бяха твърде тежки. Слизах от баира, минавах през караулното, а след това имаше едно нанадолнище в долчинката, където в дъното беше столовата (със спалните помещения на свободните от дежурства войници). Там долу, пред столовата, ни очакваха, поставени на една маса, няколко касетки обикновено с картофи и лук, които трябваше преди закуска да почистим и обелим, защото те бяха нужни на готвача да сготви храната за обед. 161
Всички войници, кой когато дойде, няма как, вадеха джобни ножчета и почваха унило да белят картофи или да чистят лук. За отбелязване е, че в тази операция участваха абсолютно всички, и млади, и стари войници, и то по еднаединствена причина: старите съзнаваха, че ако не белят, че ако не помагат, ще ядат по-късно, и затова, с оглед закуската да е все пак колкото се може по-рано, с огромна неохота също белеха, също работеха. Обикновено работата се вършеше тихо, безмълвно, всеки войник унесен в мислите и в копнежите си, защото млади хора, арестувани в най-хубавите години на живота си да стоят и линеят в казарма, т.е. все едно в затвор, наистина имаха много и най-различни трепети и копнежи. И както си белехме в утринната тишина, отвреме-навреме някой войник се изпускаше и показваше предмета на своите мечти, казвайки обикновено ето тия думи: – Ех, какви цици имаше моето момиче! Да беше тука ето в тоя момент щях да я скъсам от... – и без смущение казваше циничната народна дума, а другите войници при тия думи живваха и по лицата им минаваха следи от все същите копнежи. Разбираемо е, че основната тема на разговор в една социалистическа, а, предполагам, и във всяка друга, казарма, са жените, т.е. сексът. Длъжен съм да отбележа, че в социалистическата казарма, разбира се, нямаше жени, т.е. тя беше устроена на расистки полов принцип. Другата обичайна тема на разговори в казармата, разбира се, е споделянето на всякакви мечти за едни или други яденета, тъй като в казармата, естествено, храната беше и малко, и доста лоша. Та ний тогава си мечтаехме и говорехме постоянно за разни печени пилета, за пържоли, кебапчета и други дефицитни за "зрелия социализъм" (пък и не само за зрелия) благинки на живота и вечно мечтани удоволствия на българската народна простолюдна душа. За друго изобщо не си спомням да сме говорили в казармата освен за жени (там думата, която се използва за обозначаване на съществата от женския род обаче съвпадаше с простолюдната цинична дума за обозначаване на техния, на жените, полов орган) и, на второ място, за ядене, разбира се. Както забелязвате, твърде беден е духовния живот в една образцова социалистическа казарма, както именно и подобава за казарма, щото казармата все пак не е манастир. Та белехме си значи картофите, а до нас стоеше дежурния по поделение старшина и ни подканяше да бързаме, щото и на него му се ядеше та му се плачеше. Що за паразитни птици са т.н. старшини ще пиша по-нататък, за да не се отклонявам сега. Тук за краткост ще кажа само това, че старшините, в зависимост от темперамента си, биваха обикновено само два типа: зли или прости, а третия тип беше смесен, т.е. и зли, и прости. Простите в истинския смисъл бяха по-добродушни, което не означава, че и тях в определени моменти не може да ги избие на злоба. Та значи старшината говореше някакви простотии, подобно на 162
диктатор, подобно на бате ви Бойко сега пред репортерки, а пък ний слушахме, подхилквахме се тайничко или вътрешно, и му се чудехме на акъла – един крайно дефицитен за съсловието на старшините продукт. Старите войници, както вече казах, тихичко си белеха с една единствена мисъл, по-скоро да закусят, но, все пак, за да подчертаят, че тази работа е твърде унизителна за едно "старо куче", го правеха с показно отвращение, един вид от немай-къде. След като обелехме картофите, също ги режехме, в зависимост от манджата, която щеше да се готви през деня с тях: на дребни кубчета, за мусака, на по-едри, за някаква друга манджа и прочие. Същото правехме и с лука, като при него, разбира се, си ревяхме донасита, като това беше една чудесна възможност младият човек неиздайнически да си изплаче мъката, що се е насъбрала в душата му. Най-сетне неприятната работа по подготовката на тия продукти свършваше и ний сядахме на масите да закусваме. Имаше си дежурни войници, които играеха ролята на келнери. Това се правеше когато групата беше по-голяма. За да се избегне бутането пред трона на готвача. Казах, най-уважаваната личност в поделението, която сякаш имаше по-голяма власт дори от командира, беше готвачът. Разбира се, дежурните – те биваха определяни било на място или от старшината, или от старите войници – та значи дежурните първо сервираха, както се полага, на "старите кучета", а после на младите войници. "Старо куче" да бъде келнер и да поднася храна на новобранци, сиреч, на кирливци, беше мисъл невъзможна, беше чист абсурд, и ако си представиш, че ще се случи някога такова нещо, то това нямаше как неминуемо да не донесе бурен вселенски катаклизъм – заради пълната си несправедливост. Затуй новобранците слугуваха на старите войници, мечтаейки си за онова славно време, което ги чакаше, когато остареят, т.е. сами станат стари войници. Колкото повече остарява един новобранец, толкова повече самочувствието му нараства – това е съвсем обяснимо. Съответно на това и каиша му биваше все повече отпускан; за младите войници подобава коланите да са здраво стегнати, почти до задушаване; докато по-старите войници отпускат колана според "старостта" си. Докато истински старите войници, за да покажат колко са велики, си ги слагат едва ли не окачени на оная си работа. 163
На закуска се ядеше било чай със сирене и конфитюр; прочее, за чая трябва да отбележа, че той всъщност не беше никакъв чай, а оцветена с карамелизирана захар вода в един казан, често недоумит добре и мазен от обедната манджа, в който разтваряха бром, та войниците по-малко да бъдат тормозени от сексуални копнежи; било, на второ място, на закуска се ядяха някакви извратености от ерата на социализма като халва с варено яйце с прясно мляко, лютеница пак с чай, бучка масълце с чай, каша, макарони със сирене (сякаш найхубавото и засищащо ядене!) и прочие. Да, понякога имаше и колелце салам, а в най-велики моменти, за отбелязване, примерно, на 9-ти септември – цял кренвирш! Такива работи. Май станах много обстоятелствен и подробен и ако продължавам така, доникъде няма да стигна. Да ускоря малко темпото. До закусвалнята имаше "лавка", т.е. стаичка, в която, като в магазинче, се продаваше кибрит, цигари, вафли (от ония, които Митю Пищова нарича "фафли", както тогава и ний ги наричахме), лимонада, локум, за да се преодолее вредното въздействие на брома върху юношеската душа и сексуалност и... друго не си спомням да е имало на лавката. Войниците, обикновено още по-гладни след закуска (щото тя само е раздразнила и увеличила апетита им) си купуваха някакви конски количества "фафли" и други съедобни продукти, та да залъжат стомаха си. Да отбележа и това: войнишката заплата за войника беше, мисля, 1 лев и 50 стотинки на месец (не на ден!), а младшите сержанти, най-висшият чин за войници, получаваха астрономичната сума от цели 2 лева и 90 стотинки на месец! Една "фафла" струваше 5 стотинки. И като си купеше нещичко, всеки от нас се отправяше където го зовеше войнския дълг. Аз например, добре натоварен с тия отвратителни два сандъка с храната на дежурните в командния пункт офицери, се отправях нагоре по баира, изпънал шия, защото нанагорнището си го биваше, повече от 45 градуса трябва да е било, а и 70-80 градуса може и да е било. Представете си как се носят тежащи сякаш по половин тон сандъци, щото дежурните офицери бяха 4-5, а и на тях противният готвач сипваше повечко храна, та да им се подмаже. Както и да е. Към 8.00-8.30 часа идваше автобусчето с останалите офицери и старшини, което пътуваше всеки ден от Самоков и обратно (където живееха военните), и започваше обичайния казармен ден, който явно доста зор ще видя, докато го опиша както подобава. Затуй ще се наложи да бъда съвсем кратък и схематичен. До обед обикновено вървят някакви занятия, тренировки, учения, не знам си какви други глупости, само и само да не бъде оставен войникът да се наспи или да почувства какво е свобода. Казармата, запомнете от мен, е място, в което всичко е устроено така, че личността да бъде колкото се може повече и погадно тормозена. Да бъде тормозена постоянно и най-настойчиво, с някаква 164
садистична страст. Разбира се, войникът в никакъв случай не трябва да бъде оставен да мисли, да мечтае или да се наслаждава на свободата си, щото ако това се случи, казармата ще отиде на кино. На обед, както се досещате, пак се ходеше в столовата да се обядва. Това, прочее, беше всъщност най-приятния момент в казармения живот, мечтан от всички по всяко време на денонощието. Офицерите и старшините си имаха друга столова, разбира се, на тях се готвеха и други, по-специални ястия, а пък войникът, подобно на прасе, ядеше каквото му дадат. И, за отбелязване е, войникът яде всичко. Войникът може да изяде всичко, което поне малко става за ядене, дори и да е най-отвратителното ядене. Принципът тук е: колкото по-отвратително е едно ядене, толкова по-бързо трябва да се яде. И това спасява положението. Само идиоти като мен така и не можаха в казармата да се научат да ядат овче или овнешко месо, също тлъсто телешко месо, но иначе всичко останало проядох. Предпочитах да умра от глад, но овнешко месо и досега не мога да вкуся. Следобедът на войниците в казармата сякаш е малко по-спокоен. Дават им се някакви задачи, но офицерите и старшините вече мечтаят да си ходят от работа и съвсем не се стараят. Чувства се, че нещата отиват към спадане на активността. В тия следобедни часове някои войници можеха да откраднат някой час и да поспят или да идат да се изкъпят, примерно. Към 17.00 часа (а зимно време и по-рано) всички офицери и старшини си заминаваха с автобуса, оставаха само дежурните. И войниците, които не са наряд, имаха няколко часа, в които можеха да правят кой каквото иска. Някои играеха футбол или карти, превъзходна за затъпяване игра, тук-там някой четеше книга, но най-много, разбира се, бяха ония, които спяха. В казармата общо взето всяка свободна минута се използва за спане. А нещастниците, които бяха наряд, към 14.00 часа, веднага след обеда, почваха да се въртят в безжалостната рулетка, която ще свърши на другия ден по същото време. Моя милост поради това, че си беше общо взето постоянно дежурен, наряд ходеше веднъж-дваж месечно, колкото да не е без хич. Понякога и повечко. Когато бях младши сержант, не ходех наряд, щото имаше неписано правило войниците с две нашивки да не ходят наряд. Аз в казармата от две години бях младши сержант само 6 месеца; произведоха ме ефрейтор на 6-тия месец от 165
службата, още новобранец. На 11-тия месец бях произведен младши сержант, стоях такъв кажи-речи две-три седмици, и след това се случи една ужасна история и бях разжалван до редник. После 6 месеца си бях прост редник, а като изминаха тия 6 месеца, командирът осъзна, че е бил много жесток с мен, и ми възстанови званието младши сержант. И така последните 6 месеца от казармата бях пак нещо като "началство". Защо така мина службата ми и какви неприятни истории се случиха, ще разкажа когато му дойде времето. Ами за днес май стига, а? Да спирам освен дотук? С какво обаче да завърша? Хич не се сещам. А трябва да се завърши с нещо по-впечатляващо, ала къде да го открие човек това впечатляващо нещо в толкова сивия, рутинен и монотонен войнишки живот? А, добре, сетих се, ще завърша със следната история. Тя има психологически смисъл. Ето за какво става дума. За целта обаче ще трябва да употребя някои нецензурни думи, но няма как, заради което предварително моля да ми простите. Сред новобранците, казах вече, имаше някакви образи, на казармен жаргон ги наричат "бройки". Тия са такива войници, които по някакви причини се набиват на очи, правят впечатление, поради което, тъй да се рече, постоянно биват... ебавани от по-старите войници, а в един момент и от всички. Тия нещастници, веднъж влезли в тая роля, трудно можеха да излязат от нея и да се отърват от подигравките, а в някои случаи това беше направо невъзможно – и те си оставаха такива до края на службата. Някои от по-тежките случаи стигаха дотам, че биваха ебавани даже от новобранците си, което е същински скандал за казармената етика. Имаше обаче всякакви чешити. Та ето в тая връзка какво искам да разкажа. Имаше един дребен войник, дребен, ала доста окосмен – природата беше го надарила с буйна растителност не само по лицето, ами и по гърдите. Та тоя, изглежда понеже несъзнателно искаше да компенсира с нещо дребния си ръст, още от самото начало почна да се държи съвсем по пичовски, та да направи впечатление; и за целта почна да употребява една особена дума кажи-речи непрекъснато. Нали знаете как пловдивчани, да речем, употребяват думата "майна", една съвсем паразитна дума? Ето, по същия начин това момче почна да употребява една друга дума, която, изглежда, бива употребявана от мъжете в неговото село. И той дръзна да я употреби, съвсем недообмислено, и в казармата. И стана съвсем пишман. Сега малко ми е трудно, понеже съм възпитан човек, да употребя думата, ала се налага, прощавайте още веднъж. Тоя младеж още от първите дни почна да се обръща към другите с думата "куре". Куре това, куре онова, знаеш ли, куре, какво стана снощи, куре, мамата си трака, куре, абе заеби, куре и прочие, все в тоя дух. Отначало тоя начин 166
на изразяване силно впечатляваше и момчето в един момент за малко а-ха да се почувства пич, т.е. сякаш е уважавано. Значи за малко кажи-речи момчето беше възприето за пич, каквато, явно, е била и целта му. Да, обаче после стана пишман. И така - до края на казармата. За да не го излагам това момче, няма да споменавам името му. Иначе се сещам дори за името и фамилията му. Ний бяхме и приятели. Та ето какво стана. В един момент всички, абсолютно всички, млади и стари войници, старшини, офицери, кой знае как, сякаш се бяха сговорили, почнаха, като го видеха тоя редник В., да се обръщат към него с неговото любимо "куре". О, куре, къде си тръгнал бе, курчо, как спа бе, куре, я кажи нещо по-така бе, курчо и прочие. Отначало той не усещаше жестоката ирония, криеща се в тия думи, стараеше се да не усеща как съвсем скоро ще заплющят по неговата глава собствените му камъни. В един момент обаче той стана пишман за това "куре", щото цялото поделение, абсолютно всички, и войници, и млади, и стари, и офицери, и старшини, абсолютно всички, почнаха да го ебават с тая дума! Даже май и двете кучета му викаха така, не съм сигурен, но нищо чудно и така да е било. Май и птичките така му виках, не знам. А когато дойде ред за всякаквите възможни производни на тая дума, от чудати по-чудати, редник В. стана пишман, че изобщо знае тази дума и често направо му се ревеше като от всички страни чуваше: – О, хуйчо, как си бе?! Патлак, как вървят работите при теб бе? Хей, кересте, как спа бе? Как ти е куро бе, мъник? Хей, хуйчовец, расте ли ти кура бре?! Ташаче, курченце, здрасти! Чикиджио смотан, как ти е кура бе?! Курчо, порасна ли ти оная работа бе?! Дърпай я за да порасте! О, курестото, как си, малък?! И прочие, и така нататък. Срамно е, че писах тия неща, но ви спестих още по-срамните, та съвестта ми е донейде чиста. Но нали обещах да опиша казармения всекидневен живот, как да го сторя без да употребя обичайните думи, които придават неговия финес и очарование?! Спокойно, не съм извратен. Аз лично хич не обичам тия думи и които ме познават, могат да потвърдят, че изобщо не ги употребявам в речта си. Отвратителни са ми били винаги. Аз комай бях единствения, който не обиждаше и не ебаваше р-к В. – и по тази причина станах негов най-близък приятел. А и момчето си беше въпреки всичко голям симпатяга. И стоически понасяше гаврите. Почти 167
никога усмивката не слезе от лицето му. Въпреки че на моменти направо му се плачеше. Абе голям чешит, какво повече да кажа за него?! Хайде чао и прощавайте още веднъж! Олях се, ама нямаше как. Искам да бъда реалист, да представя казармения живот точно какъвто е бил. Истината ме вълнува най-вече, не друго. За истината се налага да се дадат и някои жертви. Нека дори моралът да пострада щом трябва да възтържествува истината! Амин!
168
Човешкият "елемент" в казармата Днес е неделя и ето, пак сядам да пиша своите записки за онова време, в което бях войник в казармата. Иска ми се да доведа докрай предприетото. Защото зарежа ли го, увлека ли се по нещо друго – край! Последното есе от тази поредица беше онова, в което разказах за Всекидневният живот на войника, сега ще се опитам да допълня представата, да я доведа до постижимата цялост. Защото, повтарям, ми се струва, че на младите всичкото това може и да е интересно. Пък може и да си направят някакъв извод. Но знае ли се дали ще е така? Както и да е. Та течаха си дните в казармата така, както ги описах. Ден след ден. Отегчително до немай къде. Проклетите дни се нижат бавно, сякаш са качени на черупката на костенурка. Сякаш времето е замряло. Никаква надежда няма. Дните си приличат като братя-близнаци. Все едни и същи, никаква разлика няма. Скука! Пълна скука! Примесена с колкото си искате гадости. Прочее, ако ги нямаше гадостите, как ли изобщо щеше да минава ежедневието ни?! Та нали тогава всичко щеше да се вкамени и да замре? Ето причината, предполагам, в казармата да има толкова много гадости и извращения. Има ги за разнообразие. За да внасят известен живот в мъртвилото. Да, точно така е било. Няма как да е иначе. Всякакви, най-различни гадости. Разнообразни, богати, пищни, чудати бих казал даже. Как ли да ги изброя сега? Не мога. Ще потърся само онова, което по-отчетливо се е запечатало в съзнанието ми. Разбира се, нищичко няма да си измислям. Толкова пребогато е преживяното, какъв е смисъла пък нещо да си измислям?! Животът никога не може да бъде надминат по разнообразие от онова, което може да хрумне и на най-мощното съзнание. Даже Бог не може да предположи, че такива мерзости, които ни се случваха, изобщо са възможни. Всякакви мерзости. Да миеш тоалетната. Но не как да е, а най-старателно. Ъгълчетата трябва да бъдат старателно изтъркани с... четка за зъби! За да няма никаква мръсотия между плочките, четката за зъби е доста използвано оръдие на труда в почистването на войнишките тоалетни. Младият войник, казахме, трябва да бъде тормозен постоянно. Защото това е, както разбирам сега, най-добрата забава за т.н. "стари кучета". Те пък, за да не умрат от скука, си измислят ей-такива, всякакви мерзостчици. А иначе, както се оказа по-късно, като 169
се поопознахме, съвсем не бяха лоши момчета. Напротив, бяха си хубави, съвсем нормални. Но за да внасят, повтарям, известен живот в мъртвилото на казармения живот, си измисляха всякакви, най-разнообразни мерзостчици. След година и ний, бившите новобранци, ще почнем да правим същото. Тогава вече с огромно нетърпение ще чакаме "кирливците", нашите новобранци или млади войници. Но до тогава има още много време. Първо трябва да мине есента, цялата есен на първата година. Това са най-интензивни за младия войник дни. И понеже са интензивни, сякаш минаха бързо, кажи-речи неусетно. После идва страшното. Дали сме клетва, наближава зимата, времето почва да замръзва и да тече убийствено бавно. Дните, повтарям, са като един, приличат си като две капки вода. Нищо ново. Убийствена скука. Ей-това сякаш е най-тежкото на казармения живот. Всеки войник, и млад, и стар, си има календарче, на което старателно задрасква, плътно, с химикал, отминалите дни. Кутийка по кутийка, ден подир ден. Нижат се ден след ден. Бавно изтичат първи, втори, трети месец. Изведнъж, казах, времето сякаш спира. Никаква перспектива. Пред нас са невероятно много на брой дни, седмици и месеци! Същински кошмар. А времето сякаш не помръдва. Нищо че сме в рулетката на казармения живот, нищо че тя ни върти без жалост. Редуват се все едни и същи неща: караул, "спане в чаршафи", дежурство, караул, "спане в чаршафи". Ден и нощ. Нощ и ден. Утро, обед, вечеря. А ние сме млади хора и в телата ни кипи огромна енергия, сравнима по мощ само с ядрената! Да, човешката – предимно сексуалната! – сила, закотвена в тялото на младия човек, е сравнима по интензивност само с ядрената. Това не е никакво преувеличение. Казармата, по тази логика, е нещо като "контролирано насилие" над буйна, кипяща даже, ядрена реакция в телата на войниците. Изпитанието "казарма" затова е нещо като атомна електроцентрала. Само дето разпилява, а не произвежда ток или електричество. Та значи дойде първата зима. Там, горе на върха, зимите са безпощадно люти. Всичко става като в приказка. Боровете са богато покрити с пухкав сняг, върху който мъглата постоянно шие най-възхитителни бродерии. Мъглата се стели и от студа замръзва. Иглички замръзнала мъгла има навсякъде, даже по 170
стените. Сградата на караулното е цялата обвита в такива иглички. Отвсякъде вият ветрове. Сблъскват се и сякаш се гонят или си играят нещо. Там, в това поделение, от старите войници чухме – а те са ги чули от техните стари войници и така нататък – чухме ето тия знаменити думи, които няма как да не спомена: "Тук, на баира, се ебат ветровете!". Няма начин, трябваше да напиша и тази дума. Иначе, ако я спестя, нищо няма да излезе. Да, занимават се със секс тия ураганни на моменти ветрове. Виелици, фъртуни, кошмари, ледени пързалки, всичко е полирано с лед. Преспи до кръста и повече даже. Чистене на сняг. Търкаляне в снега. Много, прекалено много сняг! Изобилие от сняг! И само понякога Божията сила надделява над бесовските стихии: изгрява слънцето! Всичко блести с най-бялото бяло на земята! Същинска приказка! Нямам думи! Бяла слънчева феерия! Магия някаква. Човек има чувството, че е попаднал в оня, в райския свят! Унася се душата и фърчи ли фърчи нагоре! Докато някой нещастник не ти изкрещи нещо в ушите и не те приземи. Не довлече духа ти тук, на земята. На снега де, щото там, на Вишката, зимно време земя няма. Има само сняг. Море от сняг. Снежно море. Цял океан дори. Зимно време е много уютно във войнишките помещения под земята, в които дежурим и спим. Иначе т.н. спални помещения няма как да се затоплят, уж се отопляват с нафта, ала топло там не може да стане. Или ако стане, дълго няма да се задържи. Докато под земята е топло. Там ние, свързочниците, радисти и планшетисти, примерно, се отопляваме с една печка "Лъч". Ставаше като баня. За да не се изсушава въздуха, върху печката има кутия от консерва от грах, пълна с вода. Там си и печем ония хрупкави филийки, които после мажем с мас и посипваме със сол, пипер и чубрица. Почти като Бойко с неговите филии с мас. Прочее, той Бойко ми е набор, ама както и да е... прочее, ходил ли е в казарма тоя наш наперен генерал Бойко?! Има обаче една операция, която е най-неприятната. Всички я отбягват. Вода там, на баира, разбира се, няма и не може да има. Вода се налива в пластмасови туби там, долу, в едно дере, дето има чешмичка. Надолу се върви по една малка пътечка, разбира се, извънредно стръмна. Като казвам "върви", това, разбира се, е условно, поне е съвсем невъзможно – особено зимно време, когато търкалянето е единствения начин за слизане по пътеката, а нагоре пък единствения начин да се покатериш е лазенето. Много стръмна и тясна пътека, добре че имаше дървета и храсти, за които човек все пак може да се лови, но наистина е голямо изпитание зимно време да идеш да налееш вода с тубите за командния пункт. А това, именно ходенето за вода за командния пункт, си беше задължение на нас, планшетистите. Имаше две туби от по, струва ми се, 15 литра, а може и 20 литра да са били, не помня. Немалки тубички. С тия тубички можеше – понеже от тях пият 171
двама-трима офицери и четирима войници – кажи-речи да се изкара едно денонощие, но това никога не е било така. Защото офицерите, а пък особено дежурните старшини, много обичаха да пият "прясна вода", да се удавят дано в тази прясна вода, както тогава им пожелавахме. Привечер, преди стъмване, някой от нас, двамата планшетисти, се погрижваше да налее прясна вода за идващото дежурство. Вода за пиене и за кафета, много кафе се пие тук, за да не ни се спи. Разбира се, няма да ходи да налива вода старият войник, а ще ходя аз, новобранеца. Даже често се е случвало когато, да речем, моето "старо куче" застъпи нощна смяна, от 2 часа през нощта, дежурният офицер да рече: "Абе каква е тази вода тука бе, много е топла, я идете да налеете студена и прясна?!". И тогава моето "старо куче" идва, аз току-що съм заспал, буди ме, и казва: "Ти, кирливец, защо не си налял вода?!" – и ме праща пак за вода – да речем, към 3 часа през нощта! Там, в долът, разбира се, е тъмно като в рог, нищичко не се вижда по това време! Както и да е. Даже много често, когато старото куче не е в настроение, за да се разведри, сам ще иде да изсипе водата, и да ме накара да ида да налея – за да изпита капчица добро настроение от извършената мерзостчица. Той, моето старо куче, беше един софиянец с изцяло скверен характер, имах чувството тогава, че е садист. Има такива софиянци от поцентрални-те райони. Той пък живееше на пет крачки от Партийния дом в центъра на София; знам, защото ме е пращал там; кога и как, ще кажа по-нататък и отделно. И ето, общо взето кажиречи всяка нощ, по-скоро в среднощ, аз трябваше да ида за вода там, в дола, да лазя, да се катеря, да се пързалям, да се търкалям, понеже наистина си беше цяло приключение и изпитание да се иде за вода в среднощно време там, в оня стръмен дол. По едно време голям майстор станах да ида за вода и за мен това дори стана, тъй да се рече и без преувеличение, най-приятно приключение. Да, в един момент почнах сам и по свое желание да ида, и то по няколко причини: да подишам и да се насладя на чистия въздух – ах, колко е чист въздухът там, горе, на баира, който беше висок, струва ми се, повече от 1500 над морето! – да почувствам нощната тишина, да се откъсна поне за половин час от гнусната казармена атмосфера, озовавайки се директно в прегръдките на природата, която, без да преувеличавам, изигра ролята на моя любовница в тия младежки войнишки години. Наистина велико преживяване е да можеш да общуваш с 172
природата така, сякаш тя е твоя любовница, е, секс с нея, разбира се, не може да се прави, но се прави нещо много по-велико: пълни ти се душата с несравними с нищо друго емоции. Тук изобщо не споменавам – понеже е излишно и се разбира от само себе си! – онова, което най-много ме привличаше при тия моя нощни разходки: да съзерцавам с трепет звездното небе над мен! За това вече писах, макар че то изобщо не може да се опише с думи – то може само да се почувства със сърцето от оня, който го е преживял някога. Наистина си беше голямо изпитание да се ходи нощем, когато е тъмно като в рог, в оня дол, по онази стръмна пътечка, в снега и в леда. Денем идидойди, някак човек се справя, понеже може да вижда и да се хваща за клони и вейки, но нощем е направо безпомощен. Освен да лази друга възможност май няма. Но да се лази на стръмен терен, движейки се надолу, е също невъзможно. Остава да се търкаляш. Много пъти, спомням си, се е говорило тогава, че трябва да се направят стъпала и дори перила, за да не се убие някой войник; но някой болен мозък е осъзнал, че не бива да се прави това – как така да бъде изпусната прекрасната възможност войниците да бъдат тормозени и мъчени така добре и толкова ефективно! А че можеше да се убие някой войник там и да си пръсне черепа в някое дърво си беше съвсем реална възможност. И е цяло чудо, че това не се случи. Моя милост обаче се справи с това изпитание по един таен, "конспиративен" дори начин, за който дойде време сега да разкажа. Аз тогава пишех много писма до вкъщи, на майка, на разни приятели, приятелки, роднини. И тогава обичах да пиша. Трябва да потърся тия войнишки писма до майка, тя сигурно още ги пази, скрити нейде на сигурно. И в някое такова писмо съм се изпуснал да пиша за тази стръмна пътека, по която трябва да ходим за вода. И ето, че моята майка споделила това с баща си, дядо Васил, Бог да го прости (аз за него съм писал много тук-там из книгите си, защото той беше направо велик човек!). И той, разбира се, се сетил за нещо, което направо ме спаси. Става дума за едно приспособление, което се прикрепва отдолу за обущата, и се нарича "котки". То е направено от метал, отдолу има шипове, които могат да се забиват даже в леда, а какво да говорим за отъпкания хлъзгав сняг. Завързва се за краката и с тия котки е значително по-лесно да идеш за вода нощем в оня дол. Аз получих в колет тия "котки" точно когато бях на път да се отчая съвсем – и в най-тежката и люта зима. Ето как майка ми и дядо ми направо ме спасиха. Иначе нищо чудно мозъкът ми да беше пропилян по кората на някое дърво. Аз тия "котки" – а те са малки, могат да се държат и в джоба – ги пазех в тайна и съм ги давал само на най-близък приятел, който знаеше къде ги държа – и ги използваше когато беше караул. Страх ме беше някой да не ми ги открадне, затова ги криех. Тия "котки" ми служиха предано цели две години и ми спасиха живота. Защото като едното нищо човек можеше да си разбие черепа в някое 173
дърво или камък в оня стръмен дол, когато под действието силата на тежестта се е впуснал да се търкаля към смъртта си. Но стига за тоя дол, за тия "котки" и тази вода, че станах направо банален днес. С какво ли да завърша? Има много, какви ли не истории, блъскащи се в съзнанието ми в този момент, на коя ли да се спра? Ето каква мерзост сякаш взе преднина пред другите. И сякаш измести ония простотии като мастурбиращия на поста пред караулното гъдулар, който не пропускаше да покаже на всеки минаващ под полите на шинела възбуденото си "парче", или разни отвратителни истории за старшини, които се старая да забравя, ала ето, все не успявам. Искам в замяна на това да кажа нещо добро за моите приятели радистите, с които дежурихме цели две години в командния пункт. Непростимо е че до този момент за тях не съм написал нищичко. Аз за софиянеца, моето "старо куче", вече казах. Иначе беше музикант и сякаш беше кадърен, но имаше скверен характер, от ония най-скверни характери, които са типични за обитателите на по-централните квартали в София. Както и да е. С него така и никога не можахме да се сдобрим, не можах да преодолея погнусата си от мерзостите, що ми е сторил. Щото в един момент, с напредването на службата, младите и старите войници почват да стават приятели. А сред тия стари войници, както се оказа, имаше и много свестни момчета, освен отрепките. Но и отрепките се оказа, че не са чак такива отрепки и боклуци. Както и да е. Имаше един стар войникрадист в КП (това значи "команден пункт", а не "комунистическа партия", опазил ме Господ от тази гадост!), именно редник Методиев, който беше отначало много странен, но иначе беше прекрасен човек. И си падаше малко нещо философ, та с него се надушихме от самото начало. Той още при запознанството си с мен почна да се държи най-човешки и открито заяви, че бил против глупостите на т.н. "стари кучета". С него сме водили какви ли не и то найхубави разговори. Между другото той притежаваше също така една крайно рядко разпространена в казармата странност: четеше книги. Обичаше да чете книги. Разказваше за Хемингуей и прочие. Падаше си ценител. Аз пък съм му разказвал за Платон, за Достоевски, за Паскал и за Хегел. И, значи, си водехме ние често най-хубави разговори в КП-то когато сме били дежурни заедно вечер и нощем. А това е било много често, кажи-речи през ден. Сближихме се крайно много. Приятен човек беше той и беше от едно само174
ковско село. И той като мен обичаше да гледа звездите. Откаченяк като мен самия. Нищо не знам за него след като се уволни. Нищо чудно, като познавам характера му, да е забягнал в Америка. Не знам защо, но винаги, когато съм си мислил за него, съм си представял, че сега е в Америка. Може би защото и той като мен обичаше силно и беше необичайно привързан към свободата. Абе странен за българските условия индивид беше редник Методиев. Няма да го забравя докато съм жив. Другият радист беше ефрейтор Аджов. Имаше някакви родови връзки със сестрите Аджови, беше от Самоков. Много добро и симпатично момче. От него също лошо не съм видял. Много музикален и все си слушаше със слушалките западни музикални радиостанции. Рискуваше да го хванат че не слуша морзовите съобщения, а слуша музика. Беше се изхитрил да си измисля разни системи да следи и двете неща. Щото не му се спеше в ареста. Кажи-речи общо взето успяваше да се пази от ареста. Много неща още мога да кажа и за него, изключително приятен младеж, също никога не си е позволявал да прави простотии с нас, младите войници. Запазих и от него най-приятен спомен. След това имаше двама нови, млади радисти, новобранци като мен. Единият беше оня, за който писах миналия път, "курето". Вечно усмихнат и добряк по душа, ала наивник. Като мен, тъй че се сближихме на тая основа. Иначе беше, за разлика от мен, прагматик, докато аз и досега си останах вятърничав. Умееше да се отнася дипломатично със старшините. Нашият "взвод за управление", за отбелязване е, имаше за "командир" един старшина. Голям звяр, идиот и половина свръх това, за него ще пиша отделно. Та "Курето" с него много се разбираше. Направо казано, подмазваше му се. Аз нямах тоя талант и оня ме мразеше сякаш инстинктивно. Много съм си патил от него. Другият млад радист, редникът Петров, беше най-добрият човек, който съм срещал в живота си. Излъчваше доброта, зло тоя човек не можеше да направи никому. Беше скромен и тих. Какво ставаше в душата му си личеше по дълбоките му сини очи. Голям симпатяга, но преди всичко много добър човек. Друго за него не се сещам да кажа. Уважавали сме се, да се надявам, взаимно. Моят колега, млад войник, но уж "планшетист", а той иначе си беше шофьор, който обаче понякога биваше използван за планшетист, беше една странна птица, редник Стоицов. Набит, с яко тяло, в днешно време ще кажеш: културист. Добряк, имаше много оригинален начин на изразяване. Сякаш беше от Македония, не помня точно. С една дума казано: пич. Разбрано момче. Негов стар войник пък беше един стар войник, редник Ташков, за който нямам думи да кажа: наистина много добър човек беше той. Веселяк. Човек на живота. Зло никому не е направил. За мен поне е така. Уважавахме се. Той обичаше да се ебава с мен, философа – както се казва в казармата. Но си личеше, че изпитва към мен рес175
пект. Това, прочее, е голям признак за определяне на стойността на един човек: интуитивно да не изпитва злоба към философията и философите, а да изпитва известно уважение или респект. Забелязал съм, че това го могат малко, но иначе най-ценни хора и личности. Аз ги наричам "духовни аристократи". Редник Ташков, въпреки всичко, го слагам към тази категория хора. Понеже, както казах, беше човек на живота, сиреч, хедонист. А хедонистите са една порода хора, които имат, тъй да се рече, природна някаква философичност. За това може, ако не забравя, да пиша друг път. Прочее, писал съм за тоя тип философска нагласа в книгата си Тайнството на живота. За малко да забравя че съм го писал. И ще завърша с двама мои съслуживци – ако мога до употребя тази дума – по военна служба, мои "градски", именно и те от Долна. Единият беше Бончо Бончев, а другият – Ицо Христосков. Това, че с тия двамата бяхме от едно градче, си оказа голяма роля, както обикновено е в казармата. Винаги имаш усещането, че наблизо имаш близък човек, с който можеш да споделиш всичко или да намериш някаква подкрепа. Това е невероятно усещане. Бончо беше грамаден, висок, много як младеж, който, разбира се, стана командир на команда, която зарежда ракети. Като млад войник той въртеше ръчката за обръщане и движение на ракетата, и, казват, е бил толкова як, че я въртял с една ръка! А иначе за да се върти тази ръчка се иска силата и на двете ръце и на цялото тяло. Неслучайно за тая работа бяха подбрали най-яки младежи. Иначе Бончо беше разбран човек. Като стана младши сержант в края на първата година, а пък мен малко след това ме разжалваха и аз почнах, заради оня звяр старшината, дето ме мразеше, да ида често на караул, той се случваше да ми е началник-караул. И тогава ми е позволявал разни "тайни неща", примерно (да кажа ли? дали няма да го изложа? дали няма да го пратят сега на военен съд?!) да ми разреши да спя цяла нощ в сградата на едни водни помпи, намиращи се точно на поста. Чудесен беше караулът, прекаран в тия водни помпи, но само ако началник-караулът е твой човек. Там си имаше и печка. Имаше, както капак на всичко, и телефон! Легло нямаше, но имаше начин да се легне: на една пейка. И ако началникът на караула ти е "гъст", както се казваше, когато старшината тръгне на проверка, твоят човек ще ти звънне, ще имаш време да спреш печката, да 176
излезеш, да заключиш, да отидеш накъде далеч от помпата, и бодро да изчакаш идването на проверяващия. Такива ми ти работи правехме. Тя, България, затова не е прокопсала много: щото всички лъжеха, крадяха и мамеха кой както и колкото може. А Ицо пък, другият ми градски, беше душа човек, добряк, разбран, абе човек в пълния смисъл на тази дума. Това мога да кажа. До ден днешен се уважаваме. Наскоро го видях. Поговорихме си, това-онова, животът яко ни е подхванал и не ни пуща. Засега. Проблеми колкото щеш. И, от тази перспектива на живота, оказва се, времето в казармата сега сякаш ни изглежда някак, представете си, дори "романтично"! Понеже бяхме млади, знам ли? Леле, какви глупости взех да пиша?! А Бончо виждам още по-често, щото живеем в Долна баня, в една махала. Прочее, с Бончо сме били и съученици, в един клас учихме в гимназията. Това са двамата мои "колеги" по съдба, с които изкарахме заедно две въпреки всички незабравими години там, горе, на "Вишката", под небето, осеяно със звезди. Да спра дотук. Щото, признавам си, се изморих. Много писане, много чудо! Аман вече от писане! Отивам да се разхождам, писна ми от тоя компютър! Проклет да е! Искам въздух, искам слънце, искам небе...
177
Възход и провал Няколко дни не съм писал в поредицата от есета за войнишкия живот, която наченах наскоро. Тази сутрин нещо ме дърпа нататък и, няма как, тръгвам; от опит знам, че ако човек почне да се инати, да се опитва, тъй да се рече, да "ръководи" своя "творчески импулс", ако не е нескромно да го кажа, доникъде няма да стигне. Да си свободен в тази област означава само едно: да се подчиниш на импулса си, да приемеш властта му. И тъй, започвам да пиша, т.е. да продължа записките си. Аз вече доста неща написах, а пък понеже не може всичко да се опише, ще трябва да се задоволя с най-главното, с най-значимото. Вече, струва ми се, доста неща написах за т.н. "новобрански стадий" от живота на младия войник – те, прочее, всички войници в казармата са млади, но тия, дето са само с една година по-"немлади", биват наричани "стари" войници! – тъй че явно дойде време да мина към описанието на някои случки и събития от преходния период към "старата служба", който, както е известно, започва някъде към 11-я месец. Но преди това искам да отбележа някои преживелици от по-рано. В казармата на 6 месеца се прави нещо като "отчет на резултатите"; отчитат се постиженията, награждават се отличилите се, чертаят се, както се казваше тогава, перспективите. Тъй като има нещо като "учебна година" в казармата, протичаща 12 месеца, то този отчет по средата на периода трябва да е бил нещо като анализ на "учебния срок" в училищата. Както и да е, та този отчет се прави пред целия личен състав, докладът се чете от началник-щаба или от закапечето, а пък командирът държи реч и награждава – или наказва. За нас, войниците, най-хубавата награда за ония, които биваха обявявани за "отличници по бойна и политическа подготовка", бяха дните отпуск, които си вървяха в комплект с това звание; ето защо този отчет, тъй да се рече, беше доста вълнуващо събитие. Та първият такъв отчет, на който съм присъствал, трябва да е бил по средата на първата година, т.е. някъде към април или май. Аз за началник-щаба, майор Бонев, писах по-преди, но нищичко още не съм писал за командира; ето сега се налага нещичко да кажа. 178
Командир на нашето поделение беше полковник Стойновски, вечно намръщен, строг човек, сравнително възрастен; сега, като си го представям, ми се струва да е бил тогава сякаш над 60 години, нисък, пълничък човек, с бяла коса, в която обаче тук-там имаше и по някой черен косъм, но клонеше към бялото. Както и да е, разбира се, командирът, най-вече заради пагоните си, внасяше респект и почитание сред нас, войниците, независимо дали сме били млади или "стари". Той, разбира се, имаше пълна власт; може би тук е било основанието за този респект, не знам, но е факт, че от него треперехме всички; особено удоволствие ни доставяше когато той се заядеше с някой старшина. Тъй като моя милост служеше в командния пункт съм имал такива случаи, а полковникът, като се ядосаше, не го спираше и това, че има зад планшета войници, ами си ругаеше провинилия се, било старшина, било дори офицер, порядъчно и много строго. И сега като си помисля кожата ми настръхва само при мисълта да стана обект на неговия гняв; и за мен това е така, понеже, както ще разкажа съвсем скоро, имах "щастието" да стана обект на гнева и дори беса на развилнения се полковник. Иначе полковника го срещахме рядко; когато го срещнеш, разбира се, трябва да набиваш крак, т.е. с маршова стъпка да го поздравиш. Почти не говорехме с него, а сме го наблюдавали отстрани. Казах, че в командния пункт аз специално го срещах често – поради естеството на длъжността и на службата си. За отбелязване е това, че в Долна баня съсед ни беше един полковник, Бог да го прости, тоя човек почина преди години, който не само че беше полковник, ами и работеше в поделението в Божурище, където пък беше щабът на нашата дивизия, т.е. един вид не само че се е познавал с моя командир, ами нищо чудно да му е бил и началник. Но сега се сещам, че нито веднъж даже не ми е минала мисълта за някакво ходатайство, което е показателно, говори за нещо; понеже за друг тип хора това е първото, което ще им хрумне. Както и да е, сега да продължа разказа си. Значи към април-май 1978 година се проведе първият такъв отчет. И тогава, като гръм от ясно небе ми дойде, чух името си не само сред наградените с отпуск, ами се оказа, че съм един от двамата млади войници, които бяха повишени в звание, т.е. бях произведен в чин "ефрейтор". Аз отдавна имах чувството, че полковникът ме харесва, не знам защо, но това се усещаше интуитивно, един вид някак си се е получило някакво съвпадение на нещо в личностите ни, симпатичен съм му бил, знам ли? Разбира се за да ме повишат голяма роля е изиграло това, че и началник-щабът, и закапечето един вид бяха "мои хора", или, по-добре казано, аз бях техен пряк подчинен; и нищо чудно да са имали добри отзиви за мен – понеже аз иначе съм старателен и си гледах работата. И тъй, на 6-тия месец от службата аз вече бях ефрейтор, което накара "старите кучета" да побеснеят – тъй като новобранец да е ефрейтор вече беше множко и беше нетърпимо за тях. 179
Другото момче, което беше произведено, беше техничарче, кой знае защо, неговото произвеждане в звание сякаш не подразни никого, ала "старите кучета", струва ми се, бяха силно уязвени от това, че моя милост стана ефрейтор; и, разбира се, направиха всичко, за да ми отмъстят. По принцип аз вече бях станал, тъй да се рече, "началник" дори и на "старите кучета", което, както и да го погледнеш, е нетърпима обида. Редникът стар войник вече ми беше подчинен, и дори, представете си, трябваше да ми козирува, примерно, ако се размине с мен както се минава през турски гробища, имах властта да го върна, та да ми отдаде чест и прочие. Аз, разбира се, не бих го направил, но войнишката психология е така извратена, че дори и да не го правя, пак ги ядосвах, един вид излизаше, че се правех на "пич", не знам, но много ги ядосвах каквото и да направя. Личеше си тоя вътрешен бунт в сърцето на "старото куче" и тия напрежения внесоха доста емоции в нашето, най-вече моето, битие-житие. Вече писах по-рано, че такива напрежения и емоции войниците, изглежда, си ги измислят само и само да разнообразят с нещо убийственото еднообразие на войнишкия живот. Тия всичките глупости, както сега преценявам, са били измисляни само за това да не измрем от скука. Ето как обаче се гавреха "старите кучета" с мен, нищо че вече бях ефрейтор. Ще дам един-два примера. Да речем, влизам в столовата с ония два сандъка, в които носехме храната на дежурните офицери в Командния пункт. Понеже сандъците са два, заети са ми двете ръце и аз влизам в столовата именно "както се минава през турски гробища". И други така влизат, ала ето че старите кучета не пропускат да се позабавляват. Веднага сритват оня от тях, който е младши сержант, той скача като пружина и изкрещява: – Ефрейтор Грънчаров, твоя милост защо влезе в столовата без да отдаде чест и да поиска разрешение?! Ти не забеляза ли тук толкова стари кучета, а сред тях и младши сержант?! А сега ако обичаш, ефрейторе, се върни, та да влезеш по устав. Шоуто започва. По устав, разбира се, той е прав. Нищо че столовата е пълна с редници и че, от друга страна погледнато, той се ползва от устава за да се погаври с мен, да ме унижи. Както и да е, нямам друг избор, освен да оставя сандъците, да се върна, да искам разрешение и прочие. Разбира се, младши сержантът 180
няма как да не рече: – Абе някак вяло козируваш, ефрейторе, не ми хареса. Имам чувството, че си почнал да се мислиш за старо куче; мислиш се за голяма работа, така ли е, ефрейтор Грънчаров? А ако обичаш се върни и отдай чест както си е по устав. Процедурата се повтаря няколко пъти. В това време старите войници, разбира се, изпитват най-висше перверзно удоволствие, сравнимо само с нощните им оргазми чрез ръкоблудство. Те направо сияят. Очите им блестят от кеф. Аз в един момент взех да не се връзвам и гледах на случващото се именно като на шоу. От този момент станах нещо като шут и съвсем не се ядосвах, т.е. запазих душевно равновесие. Е, разбира се, проклетата нашивка създаде още ред неудобства, за които сега просто не ми се пише. Примерно, тая нашивка, кой знае защо, силно озлоби към мен много старшини, щото, така да се рече, бидох отличен, изпъкнах над войнишката маса, а в една казарма колкото повече не се отличаваш, толкова по-добре. Тоя принцип е водещ за всяка една казарма, а, както вече отбелязах, самото общество тогава си беше не друго, а превъзходна казарма. Аз винаги, още от най-млади години, може би защото съм така устроен – или прокажен! – да съм личност, се набивах на очи, отличавах се и в училището, да не говорим пък в казармата, което си е същинска прокоба. Бързо почнаха да ме наричат "конфликтен", винаги така са ме наричали, от училището та чак до университета, когато станах асистент по философия: тъй като, за капак на всичко, освен че инстинктивно дразнех мнозинството, имах и "голяма уста", не си държах езика зад зъбите, много "философствах", а това са прояви, които съвсем не се толерират в едно общество, устроено на принципа на казармата – каквото беше социализмо-комунистическото. Казвам това за да могат особено младите да си представят и да оценят по-плътно ситуацията, за която в своя разказ само намеквам. Предполагам онова, което не си го преживял, трудно можеш да го разбереш, тъй че затова съм така пунктуален, понеже пък ми се иска младите да научат нещичко за онова общество, социализмо-комунистическото. Което, независимо че уж умря, все още си тук при нас, намира се в душите на живелите в него, като стереотип и манталитет, т.е. онова общество, имам чувството, направо сякаш вампиряса – и от него отърваване няма. И тъй, оказа се, че съм станал трън в очите на всички. По някакви незнайни закони на психиката обаче, както видяхте, това е било възприето иначе от офицерите, в това число и от командира – може би защото всяко общество, дори и най-болното, ако съвсем не се опира на енергията на най-способните, е осъдено на неминуема гибел. По тази причина и мен са ме оценили и се опитваха да ме използват, понеже много неща умеех, включително и да изнеса беседа по политическата учебна година, и прочие. И, разбира се, комуноидната среда нао181
коло нямаше как да не побеснее заради тия мои опити за личностна изява, на което, както казах, се дължат и проблемите ми в казармата. Наричаха ме "натегач", "подмазвач", не знам какъв си още, да не се опитвам да оживя спомена за оня богат казармен фолклор, с чиито обидни думи бивах определян едва ли не като най-долния и непоносим даже тип. Примерно, тъй като вече бях приет за студент, и то по философия, няма как закапечето (обяснил съм по-преди какво значи тая дума) да не почне да ме използва за т.н. "политическа учебна година". Аз умеех да изнасям още тогава всякакви беседи, за мен не представляваше трудност да говоря по всякаква тема, и ето че изпъкнах, отличих се, което, разбира се, настрои мнозинството спрямо мен, и особено т.н. "стари кучета". Които на моменти наистина се държаха с мен като че да са същински кучета, при това не какви да е, а бесни, неудържими, крайно злобни. Имало го е и момента на шоу и на игра, но и злобата не можеше да се скрие, а тази злоба, както вече рекох, имаше за извор и основание разпространената комуноидна психика от онова време, която, прочее, е жива и здрава и до ден днешен. Не знам дали сте го забелязали, но е точно така. Тия шест месеца, в които бях млад войник, но при това ефрейтор, минаха някак, издържах, пък се и закалих. Много подлости преживях, но времето си течеше, а пък подлостите бяха за да се залиснем и да не усещаме иначе толкова тягостния му ход. С тия мерзости и подлости в казармата войниците имитираха тъкмо живота - защото е нетърпимо млади хора да бъдат откъснати така драстично от живота. Младостта по принцип е отдаденост и въвлеченост в живота и понеже в казармата животът е абсурден, умъртвен, безжизнен, той трябваше да бъде имитиран – нищо че се получаваше нещо най-извратено и тъпо, но все пак наподобяващо самия живот поне по форма. И ето, към края на първата година, пак по предложение за закапечето, моя милост беше "избрана" за... комсомолски секретар на взвода! Аз служех, както вече писах, в малко формирование, наричащо се "взвод за управление", състоящо се от 10-тина войника или малко повече. И ето, натопиха ме и станах комсомолски секретар. То всъщност друг за тая роля и нямаше, всеки друг щеше да е неподходящ, от немай-къде, избраха мен. Прочее, тогава никой не те питаше искаш или не искаш нещо, не, нямаше такива работи, казваха само: – Хей, другарю, знаеш ли, ръководството ("Партията", шефът, командирът, "началството" и пр.) решиха да ти окажат голяма чест: да станеш еди какъв си. Оказват ти голямо доверие, което трябва непременно да оправдаеш. Смятаме, че си готов да поемеш тази отговорност и че ще работиш всеотдайно за изпълнението на задачите, които БКП поставя на цялото общество. Хайде целувай ръка и благодари за доверието на "Партията". Туйто! Бегом марш в строя! Така ставаха тия работи тогава. Който помни, ще признае, че е било точ182
но така. Мръсниците тогава се натискаха за някакъв пост или служба, а пък посвестните и работливи биваха хващани за "бройки", щото все някой по-кадърен трябваше нещо да прави, щото пък иначе системата рискуваше да се напълни само с некадърници, което щеше да доведе до гибелта й. Аз винаги съм бил от тази категория, от "натопените", които да вършат някаква работа, щото никога сам не съм се натискал за някаква длъжност или пост. И ето, бях турен за комсомолски секретар. И по повод на това се случи една знаменателна и злополучна история, с която искам да завърша. Към края на първата година, освен че бях турен за секретар, полковникът ме повиши в звание "младши сержант". Аз вече станах недосегаем. Дваматрима от младите войници станахме младши сержанти, т.е. ония, които бяха отредени да тормозят очакваните млади войници, които в момента на пристигането щяха да ни преобразят нас самите в "стари кучета". Дългоочакван и изстрадан момент! Но ето какво стана. Настъпи голям поврат в казармения ми живот. Моя милост, заедно с още един, комсомолски секретар на другото подразделение, бяхме изпратени на курс за обучение на комсомолски секретари, който се проведе в АОНСУ към ЦК на БКП в София. Това т.н. "АОНСУ" означаваше "Академия за обществени науки и социално управление" и то беше "ковачницата" на ръководните кадри на БКП, тия кадри, които в наше време вече се представят за "честни частни предприемачи", "бизнесмени", "капиталисти" и прочие, а тогава си бяха най-обикновени комунистически сатрапи и дерибеи. Та ето как аз попаднах в светилището на родния ни комунизъм. АОНСУ в София се помещаваше в много хубав комплекс, същия, в който в момента се помещава "Нов български университет"; едно от "престъпленията" на злодея Костов е и това, че даде партийната светиня за сгради на едно учебно заведение, а не го остави да бъде разграбено от партийните сатрапи. И така, в София с онова момче бяхме, доколкото си спомням, на обучение няколко дни, може и седмица да е било. Вечер бяхме из града, фукахме се, че сме цивилни, мъчехме се да свалим някое момиче, ама къде ти, спяхме в хотелския комплекс на Партийната академия, ядохме в огромна столова (за другарите най-висшия олтар, на който сторват невероятни поклони и метани, е, разбира се, мястото, където се плюска!) – и още не мога да забравя какви огромни пържоли се ядяха тогава в онази елитна партийна столова, и прочие. Спомням си, че много голямо впечатление тогава ни направи следното обстоятелство. Дано не се възприеме като расизъм, ама ще го кажа. Аз вече казах достатъчно, та "приятелите" ми в интернет да ме обругаят както си искат, ето защо ще кажа и това. Силно се впечатлихме от следното. Тъй като в АОНСУ бяха на обучение комунисти от разните му там "развиващи се страни" от така наречения "трети 183
свят", те си живееха тук на издръжка с български пари и ги готвеха за комуниститерористи, които да правят "световна комунистическа революция"; та значи тия хора, понеже бяха почти винаги черни, бяха предимно африканци, се разхождаха вечерно и нощно време из двора на Академията и понеже бяха облечени в бели ризи и светли панталони, ний, подивелите войници, се дивяхме на следното: гледаш в тъмното, че се движи, да речем, някаква бяла риза, или светъл панталон, а човекът, лицето на тоя човек, облечен в тая риза или панталон, не се вижда, понеже се слива с тъмнината на нощта! Ей от това силно се впечатлихме и се скъсвахме да се смеем, да до изнемога се посмяхме тогава! От друга страна, да си призная, понеже бяхме и двамата селски момчета, до тоя момент изобщо не бяхме виждали негри, та на това основание най-силния ми спомен от това пребиваване в "светая светих" на българския комунизъм са тъкмо тия самодвижещи се ризи и панталони, а пък ний, като гледахме тая сюблимна картинка, се скъсвахме от смях. Добре се посмяхме тогава, ала се оказа, че тоя смях скоро ще ни излезе, както се казва, на носа! Ето какво се случи. Ще го разкажа набързо, понеже взе да ми писва от писането тая сутрин. Другото момче, с което бях на това обучение, беше от Костенец. Той и сега си е там, но такава е думата де. На връщане от София ний, разбира се, не хванахме директния автобус за Самоков, ами рекохме да минем през Костенец и Долна баня – та да си видим близките. Нямахме, разбира се, това право да си променяме маршрута, но рискувахме. Дойдохме с влака, той остана в Костенец, а аз отпътувах за Долна баня. Уговорихме се с кой следващ автобус да продължим за Самоков. Беше доста рисковано понеже тогава автобусите бяха нередовни, ако изпуснехме да се завърнем навреме в поделението щяхме да пострадаме сериозно. Но ние бяхме решени да се върнем ако трябва с такси и да дадем луди пари, но само и само да видим близките си, които не бяхме виждали вече цяла година. Е, видяхме близките си. Когато се качих на автобуса за Самоков моят приятел-костенчанин ме приветства ухилен на последната седалка и ме повика, а като отидох, ме прегърна братски и ме целуна право в устата. Оказа се, че се е напил, с извинение, като... гъз, беше си посръбнал доста ракийца, а също ми се 184
похвали, че носи в чантата някоя и друга бутилка първак-домашна ракия да почерпи братята ни по съдба горе на "Вишката". И почна да ме кани да си сръбна и аз. Аз отказвах, отказвах, ала в един момент вече сърце не ми даваше да откажа, понеже оня така красноречиво ме канеше, че за да не го обидя, си посръбнах порядъчно и аз. В Самоков имахме късмет, хванахме едно такси и точно навреме, към 20.00 часа, вече бяхме пред портала на поделението горе на "Вишката". За наш късмет дежурният старшина го нямаше, нашите войници от караула ни посрещнаха възторжено, оказа се, че проклетият гъдулар е караулен, а и той си беше любител на посръбването, та, няма да се изненадате, ний решихме да почерпим и караула с хубава ракийца! Скоро вестта за завръщането ни се понесе из поделението и други почитатели на огнената вода дойдоха, устроихме си хубав купон; някои даже бяха напуснали и постовете си, имам предвид караулни и дежурни, абе повеселихме се като никога. Едва към 2 часа през нощта ракията свърши – оня се беше запасил с доста бутилки! – и, прегърнати и едва ли не лазейки, с него се изкачихме горе на тепето, на бойните позиции, щото, за зла участ, и той, и моя милост, сме били турени дежурни тая нощ. Някои приятели ни казаха, че са готови да рискуват и да ни заменят в дежурството само и само да се не разбере, че сме пили. Но ний, разбира се, бяхме кокорбашии и отказахме. Аз пък, понеже иначе почти не пия, се бях насвяткал като никога досега; спомням си, че земята се движеше под краката ми сякаш планетата поддаваше на тежестта ми. Или сякаш земята се беше превърнала в разлюлян от океански вълни кораб. Като се прибрах в бърлогата ни до командния пункт, обадих се, дежурния радист като ме видя, бързо ме заведе и ме постави да спя като събуди новобранеца да ме замести; новобранецът, горкият, който беше дежурил до 2 часа, с неохота стана, аз легнах и таман да заспя, се чу... сирената! Обявена беше бойна тревога! Аз чух сирената и се спомням, че се позамислих дали да ставам или до продължа да спя. Но съзнанието за войнски дълг надделя и скочих. Облякох се криво-ляво. Помня че коридорчето под земята, по което отивахме до командния пункт, се движеше така бясно под краката ми сякаш беше лодка в бурния океан. Но успях все пак да отида до командния пункт, взех си молива, турих си слушалките и се заслушах, за да почна да чертая курса на нападналите ни "вражески самолети". За зла участ тук се случи следния отвратителен инцидент. Още като влязох в командния пункт ме лъхна топъл застоял въздух и усетих, че ще ми стане лошо. Зави ми се свят, а пък от стомаха сякаш се появиха поривите към неудържима революция. Щото ний освен че бяхме пили хубаво си бяхме и замезвали, помня, че бяхме яли невероятно вкусна сланинка, която аз пък бях донесъл. И от топлината и от задушния въздух се ускори тоя процес; в един момент усетих, че ми се повръща, тръгнах да се облекча някъде на скрито, 185
ала не успях - и блъвнах съдържанието на стомаха и червата си насред командния пункт! Там в момента нямаше офицери, заради тревогата те бяха по техниката; зад стъклото видях, че зад пулта за пускане на ракетите беше началникщабът, но той сякаш нищо не видя (стъклото е мътно и непрозрачно за очите). Не видя, но да надуши с носа си можеше, ох, как можеше! Като видяха какво се случи, радистите и новобранецът веднага почнаха да метат, да чистят и да мият, мен ме изгониха да спя, и дори, представете си, успели да измият командния пункт до момента, в който тревогата свърши. Да, обаче не успяха да изгонят миризмата на ракия и на повръщано, понеже КП-то се проветряваше трудно – понеже беше под земята. И когато след тревогата началник-щабът майор Бонев влязъл в КП-то, веднага сбърчил вежди и произнесъл следната реч (той иначе си беше речовит!): – Абе на какво смърди тука бе?! Тука да не е някакъв вертеп?! Тук вони на кръчма бе, каква е тая смрад?! Абе вие бъчва ли сте разсипали тука бе?! Гнусотия, ама то и на повръщано смърди бе?! Я казвайте какво се случи?! Аз тая няма да я оставя така, казвайте бързо какво се случи! И се почна една, която не е за разправяне. Майор Бонев скоро разбра цялата история, извика всички провинили се, моят човек от Костенец също беше домъкнат. Той уж се държеше, ама вонеше на бъчва и вонята се усещаше от поне миля разстояние. Аз пък бях почти в безсъзнание, с малки искрици съзнание за белята, която съм сторил. Щото ако не бях повърнал нищичко нямаше да се разбере. Ако си бях седял мирно в леглото, всичко щеше да си е ОК, ама ето, имало глава да пати. И така, на другия ден стана следното: Началник-щабът сутринта разказа на командира за произшествието. Аз вече, в съзнание, бях повикан. Полковник Стойновски гледаше като кръвожаден бик, очите му се бяха налели с кръв, по-бесен човек от него тогава никога не съм виждал после в живота си. И едва ли някога ще видя. Само дето не скочи да ме бие, яростта му в един момент стана неконтролируема. Извика закапечето за да му покаже какви са неговите "комсомолски секретари". И добрият майор Тодоров не можа да каже дума в наша защита защото наистина се бяхме изложили яката. 186
Командирът нареди веднага да се строи цялото поделение. И там, пред строя, ний, провинилите се, бяхме разжалвани до редник, дадоха ни по 15 дни арест, и полковникът, гледайки ни с кръвнишки добави: – Толкова сте виновни че се чудя дали да не ви дам направо на военен съд! Да напоят с ракия целия караул! Да оставят поделението без охрана! Да се изпонапият като свине! Да оповръщат целия команден пункт! Идиоти такива! Вий сте за разстрел бе?! Ако сега беше война знаете ли какво щеше да ви се случи бе?! И в ситуация на бойна тревога поделението ни да бъде небоеспособно, щото, представете си, половината от бойния състав е пиян, напоен от ракия, донесена от комсомолските секретари! Ще ви убия собственоръчно бе, нещастници! Майната ви най-после! Идете да копаете една дупка 20 метра дълга, 20 метра широка и 20 метра дълбока! И докато не я изкопаете да не излизате от нея! Там ще им пускате да ядат само хляб и да пият само вода! Разбойници недни! Комсомолски секретари некакви ми били?! Аз нашивки съм им дал! Неблагодарници! Доверие съм им гласувал! Да ме злепоставят мен! И в тоя момент полковникът скочи собственоръчно да ни къса нашивките щото старшината още не беше донесъл ножицата. Скъса ги заедно с пагоните и ни изрита да идем да копаем дупката си. И с подвити и пребити крака, с наведени глави, унизени до немай-къде, тръгнахме към своята дупка. Срам и резил! Още я помня като днес тая история... както и да е. Пак се олях с много приказки... Толкова. Така завърши тая история. Какво стана по-късно ще ви разправям следващия път. Дали от тая история не може да стане един хубав филм за онова време, а, какво ще кажете? Приятен ден на всички, а аз трябва да скачам и да бягам за работа че пак закъснях... чао!
187
Възмездието Ще продължа записките си за различните преживелици, които са ме сполетели по времето, когато бях войник. Миналият път описах една драматично-комична случка, в която изпитах най-голямото унижение в дотогавашния си живот. Тази история беляза като с клеймо втората година от казармата, която за войниците-новобранци е мечтана, но ето че за мен и за приятеля ми, с който така много се изложихме и провинихме, започна твърде злополучно. Сюблимният момент беше тъкмо в това, че току-що бяха дошли нашите новобранци, а пък моя набор се беше преобразил в "стари кучета". Тази съществена метаморфоза внесе един специфичен елемент в цялото събитие, който ще се опитам сега да изтъкна. Вече писах, че в казармата за новобранеца "старото куче" трябва да е нещо като бог. Пред него новобранците трябва да треперят. Ала ето че две новопроизведени "стари кучета", при това един вид "началство", т.е. "младши сержант" и "ефрейтор" (другият провинил се с мен, всъщност инициаторът на провала ни, беше ефрейтор), бяха публично унизени пред очите на новобранците, т.е. превърнаха се в нещо като "паднали богове" или "разбити кумири". Ако се изходи от дълбините на човешката психика, обогатена със специфично български и при това комунален елемент, ще излезе, че мнозинството и сред младите, и сред старите войници, сякаш се радваше на провала, на падението ни. У нас, не знам дали сте забелязали, е характерно, че когато комшията страда, околните се радват, т.е. страданието на ближния доставя твърде приятни емоции на хората около него. Това е общобългарско парадигмално основание на отношенията, което трябва да се има предвид най-напред ако искаме да проумеем същината на случилото се. Да, разбира се, твърде извратено е едно такова отношение към страданието и унижението на другия човек, то също така е и много грозно. Но да оставим това настрана. Оценките на тоя или оня не са най-важното, а най-важна е само истината. Имаше и нещо още по-перверзно, а именно, че по някакви неведоми пътища на общностния и казармен психично-логически живот на нас, провинилите се, хем ни се радваха, хем неизвестно защо ний почнахме един вид да бъдем 188
възприемани някак си едва ли не за "герои". Да, неизвестно защо сякаш израснахме в очите и на младите, и на старите войници. Сега като мисля върху този феномен ми се струва, че причина за неговото пораждане е обстоятелството, че нашето провинение беше именно юнашката употреба на алкохол, и то на много алкохол. Пиенето в казармата е дотолкова величаво и страстно желано нещо, че с него по степен на желаност може да се сравни само сексът. Ако нас двамата ни бяха хванали, да предположим, в развратни пози с някакви виртуални курви, то само тогава щяхме още повече да израстем в очите на казармената българска природопопулация. Но понеже, знайно е, в онази тогавашна казарма жени няма, ето защо препиването и подвизите, свързани с него, доведе до това, че ний придобихме в очите на целокупното казармено природонаселение статута на герои или едва ли не на богове, т.е. кажи-речи всички ни гледаха с възхищение. Е, излагацията, че ни бяха хванали по една не чак толкова достойна причина, а именно, заради оповръщането на командния пункт, разваляше в известна степен свещения характер на случилото се, но величавостта му, разбира се, не можеше по никой начин да бъде разклатена. Мисля, че в известна степен можах все пак поне да намекна за многопосочната оценка на събитието от казарменото съобщество. Значи зауважаваха ни заради това, че се бяхме яката изложили. За тази странност става тук дума, но тя изобщо не е странност ако се вземат предвид алогичните по принцип закони на живота в една образцова социализмокомунистическа казарма. Вече на едно място в коментарите по миналото есе се каза, че в други, още по-напреднали в казармения си живот общества като рускосъветското, на пиянството се гледа като на свещенодействие, а пък пияниците биват възприемани като обзети от божествен бяс – и на тях всички уважително сторват път. Аз това нещо съм го видял с очите си по време на моето студентстване в СССР, което ще започне само две години след описваните събития, т.е. аз, както виждате, имах невероятния шанс от една казарма да се озова, един вид, в "казармата на всички казарми", каквато на времето представляваше съветският комунизъм. Абе изобщо тази глава, дето е на раменете ми, много е преживяла и много е страдала, но също така и много неща е видяла – и за много неща може да разкаже. Заради което ето дори и тази неделна сутрин се напъвам да пиша, както виждате, а в резултат май нищо не се получава. Дали да продължавам или да се откажа овреме? Мама му стара, този тип писане за разни преживелици наистина не е "лъжица за всяка уста". Аз много съм писал, но друг тип текстове, ето сега се пробвам в писането на нещо като "животоописание", което изисква и някакви щогоде художествени проблясъци у пишещия. С една дума казано, иска се талантец. И за мен е голяма мъка да се пробвам в туй отношение. Но какво пък ми 189
пречи бляскаво да се проваля и да бъда осмян от всички?! И това е нещо, нали така? Но да не философствам много-много, а да продължа разказа си, за който съвсем забравих. Та думата ми беше за това, че ми се наложи да преживея едни много странни флуктуации в отношението както към мен самия, така и към онова, което представлявах наистина – и най-вече към оня образ, който без да искам ми беше пришит. Сега искам да отбележа още нещо, без което цялата ситуация изобщо не може да се схване. Аз самият се чувствах доста конфузно от тая внезапно сполетяла ме "слава" на пръв казармен пияница по една много простичка причина: аз лично не само че не пиех, нещо повече – отвращавах се от пиенето и от пиячите, които околната природопопулация, както виждаме, едва ли не обожествява. Аз и досега не пия, е, пийвам само по някакъв повод, ей-така, заради обичая, но в себе си някаква лакомия към алкохола, да пази Господ, никога не съм забелязал. Не казвам, че съм "въздържател", щото като философ съм склонен от всичко да опитам, за да зная; е, опитах – и станах пишман. Тъй че се чувствах отвратително когато се случи така, че моя милост стана едва ли не идол на пияндетата, а се знае, че у нас младите, и тогава, пък и, чини ме се, и сега, по неизвестни за мен причини са склонни да поставят лоченето на ракия и на вино едва ли не на най-високо място в ценностната си скала – е, след чукането, след... секса (да не употребявам простолюдната, но така обичана дума!) разбира се, понеже той справедливо подобава да е на самия връх. И понеже стана дума за секса ми се иска да дам един пример по аналогия, за да бъда поне отчасти разбран. Представете си, примерно, един "чисто хетеросексуален мъж", сиреч, по българските представи, един "истински пич", да бъде хванат и изобличен да прави секс с... мъж! Ето точно така се чувствах аз, понеже наистина пиенето ме е привличало толкова, колкото хетеросексуалния мъж бива привличан от секса със себеподобни, с индивиди от същия пол. Даже, както най-новите проучвания относно бисексуалната природа на нашата сексуалност показват, сексът със същество от същия пол сякаш не е толкова скандален, както в моите представи е скандално напиването като свиня с ракия. Тъй че се чувствах, казано направо, 190
отвратително. Чувствах се омерзен. За мен, младият човек с влечение към философията, този провал беше нещо като сякаш да съм пропаднал и потънал в езеро, пълно с... лайна. Адски мъки преживях след провала си, несъвместим с моя ценностен строй. Точка по тоя въпрос. Стига толкова. Да продължавам нататък. Но няма как, трябва да разкажа сега за най-близката последица от провала ми. Старшината, които изпълняваше длъжността на командир на нашия взвод поради липсата на офицер и с който изпитвахме вътрешна взаимна и също всеотдайна ненавист, остана най-доволен от моя провал и особено от разжалването ми. Понеже, както казах, тоя човек си ме мразеше с една инстинктивна омраза, той остана много доволен от това, че вече, като редник, можеше да ми отмъщава колкото си иска – примерно като ме праща караул кажи-речи през вечер, а също и да ми прави някои други, още по-перверзни мръсотийчици, към които тоя тип си падаше. Аз имах чувството, че тоя нещастник си падаше по момчета, т.е. страдаше от една скрита, латентна хомосексуалност, която обаче при него беше избила в невероятно силната степен на озлобеност към войниците; аз сега така виждам извора на наистина необичайната му, патологична направо, злоба. Обяснявам си го така: понеже нямаше как да получи – и да даде! – нежност на съблазнителните за него млади мъже, той беше трансформирал влечението си по начин, че получаваше някакво садистично удовлетворение и удоволствие като ги тормози постоянно. Той наистина се гавреше с нас, войниците, толкова настоятелно, тъпо и с плам, че още тогава, много преди да съм бил запознат с теориите на д-р Фройд, имах чувството, че съм разгадал загадката му. Ето че, понеже стана дума за тоя старшина – който, прочее, след провала ми, наистина добре ми отмъсти, тормози ме с най-висше удоволствие цели 6 месеца! – нека да кажа нещичко и за така интересното съсловие на старшините, защото този човешки тип, по моя преценка, е неоснователно пренебрегнат при изучаването на най-големите падения на човешката природа изобщо. Има три нива, на които се покои казармения ред: офицери, старшини и войници. За войниците казахме, че биват два вида: "млади" и "стари". Старшината, както се вижда, по дефиниция беше странна птица: унижаван всекидневно от офицерите, той пък си отмъщаваше на горките войници. Аз вече писах на едно място по-рано следното, което сега привеждам като отправна точка в проумяването на непостижимата иначе душа на българския социалисто-комунистически старшина: "... Старшините, в зависимост от темперамента си, биваха обикновено само два типа: зли или прости, а третия тип беше смесен, т.е. и зли, и прости. Простите в истинския смисъл бяха по-добродушни, което не означава, че и тях в определени моменти не може да ги избие на злоба." 191
Мисля, че казаното е наистина достатъчно, като тук мога само да го илюстрирам с няколко примера – за да придам повечко плът на теорията си. Вече написах нещичко за моя старшина, който наистина беше съвсем полудял на сексуално основание – то, прочее, винаги всяко полудяване е сексуално обусловено на първо място! – като тоя човек беше още по-зле по една друга, но също така кардинална причина: поради липса на офицер временно изпълняваше длъжността на командир, т.е. изпълняваше офицерска длъжност. Който поне отчасти разбира и си дава сметка за потайностите на душата на един старшина, няма начин да не признае, че това допълнително основание е съвсем достатъчно пред себе си да имаме един наистина доста тежък случай на старшинска вманиаченост. Старшината по начало съществува за да бъде нещо като изтривалка за ботушите на офицерите; представете си тогава какво ще се случи на една такава унизена и от природата, и от устава душа когато по ирония на случая или на съдбата един старшина бъде турен на офицерска длъжност; ами ще се побърка, разбира се! То е същото слугата да стане господар – и в древен Рим са имали много хубав обичай по време на т.н. Сатурналии, ако не се лъжа, т.е. тържества, при които само за един ден господарите и слугите си сменяли ролите, именно родените да слугуват ставали господари, а господарите ставали слуги. Всеки сам може да се представи какво ще се случи ако роденият да слугува стане господар: ами ще се... посере, разбира се – и с извинение! Ний пък, българите, благодарение на комунизма разбрахме най-убедително какво ще се случи с цяло едно общество ако си устроим постоянни "сатурналии", т.е. родените да слугуват завинаги станат господари, а пък родените да властват, няма как, да бъдат натикани в концлагери, затвори или направо, още по-добре, да бъдат избити до крак. Ами всичко ще стане с краката нагоре в едно такова общество, разбира се, т.е. такова едно общество ще стане "пълна лудница", но не телевизионна, а такава, в сравнение с която обикновената лудница прилича на нещо като дом за благородни и най-възпитани хора. Ако някой още не се сеща както по-точно имам предвид, ще му помогна по следния начин: нали виждате какво сега се случва с бате ви Боко? Ете това се случва когато роденият на слугува по каприз на случая стане властник и господар. Осира се – простете още веднъж! Прочее, тоя Бойко Борисов има типичен манталитет на старшина, т.е. това, че е генерал, при него има същия ефект, какъвто имаше и при оня нещастник, моя старшина в казармата, който ме тормози с най-перверзно удоволствие толкова време. Откъде тръгнах, докъде стигнах, а?! Май наистина тоя път хептен се олях? Какво пък, ще пиша; ако има ненормалници да ме четат, проблемът си е техен. Като някой нещо пише това не значи, че си длъжен да го четеш бе?! Продължавам. Най-важното, на което трябва да наблегна при опита си 192
за описание на непостижимия от човешкото въображение образ на един български социализмо-комунистически старшина, е една особеност, имаща значение на архетип: старшината е най-мързеливото същество, което изобщо може да съществува. По-мързеливо същество от старшината природата, независимо от завидното си майсторство, не е успяла и едва ли някога ще успее да създаде. Старшината е нещо като двукрак мързел, опакован във военна униформа с буква "Т" на пагоните (наистина пишеше тая буква на пагоните им, голямо "Т" с горната си страна към обикновено твърде дебелия врат на съответния представител на този животински или пернат вид). Старшината го мързи дори да диша, камо ли да прави нещо друго. Мързи го да ходи. Мързи го да се почеше. Само да яде не го мързи туй изчадие, наречено "старшина". И до нужник да иде не го мързи, щото ходенето до нужник е предпоставка да освободиш червото си за ново тъпкане. А старшината обича да тъпче, ох, как обича да тъпче червото си туй ядящо същество! Старшината е нещо като "фабрика за лайна" - и това трябваше да кажа, макар че вече като че ли попрекалих. Да не пропусна и още нещо твърде важно, архетипично: старшината е много прост. Аз това май вече го казах. Казах го, но то трябва много пъти да се повтаря. И, разбира се, всеки войник, който се отличава с известна интелигентност, на това основание е нещо като смъртен враг на казармения старшина, който всъщност други битки в казармата не води – освен всекидневно да воюва с човешката интелигентност и с човешкия разум изобщо. Моя милост имаше тая зла участ да притежава някакви искрици интелигентност, което именно, както сега си го обяснявам, така силно е вбесявало спрямо мен целокупното старшинско съсловие. Да, така е било, щото някои войници, отличаващи се с тъпотата си, бяха нещо като първи любимци на старшините: подобното се привлича от подобно според цялата антична онтология. Като захванах да пиша по такава една благодатна и необятна тема, каквато е темата за психиката и душевния мир на старшините, аз не съм самонадеян дотам че да смятам, че мога да разбуля великата тайна, която природата е вложила, създавайки този човешки тип. По тази причина, а и понеже моя милост съвсем не е нито Данте, нито Шекспир, съм длъжен да призная поражението си и постепенно да се оттегля от трънливата област, в която така необмислено нагазих. Но тук вече искам да разкажа нещо според мен интересно, с което и ще свърша, понеже взе да ми писва да пиша. И така, след провала ми, който аз наистина преживях много амбивалентно, дори бих казал "поливалентно", стана така, че поради нескриваното влечение на старшината на взвода към моя милост аз бях удостояван с честта цяла 193
зима през вечер да бъда караул на поста или, другояче казано, да бъда наряд. Той очакваше да ме сплаши и пречупи, та да почна като всички останали да му се подмазвам, ала аз, като неконформист, се заинатих и продължих да не скривам презрението си към човешкия тип, който тоя човек олицетворяваше. Той пък на инат ме пишеше през вечер караул. Аз отначало се чувствах много гнусно от това несправедливо отношение на старшината, понеже наистина той ме дискриминираше най-предизвикателно, но когато съм давал израз на протеста си, туй същество ми заявяваше мазно и нагло, отбягвайки да ме погледне в очите: – Ти, драги, нали хубаво си пийна ракийца?! Обичаш да си попийваш ракийца, нали? Е, ето сега ще си платиш за тая волност като походиш порядъчно на поста! Освен това, както си личи, се мислиш за много специален! И ме вбесяваш, чуваш ли бе, нещастнико! Ще ти избия аз на теб от главата тия мисли да се възприемаш като много важен и специален! За личност ще ми се мисли той?! Ще ти дам аз една личност?! Ще си платиш за всичко; на тоя свят и в тоя живот за всичко се плаща. Ето поне тоя урок от мен ще научиш! И така нататък, подобни тиради често ми произнасяше този старшина, като обаче е много жалко, че просто не владея отвратителния социализмокомунистически бюрократичен жаргон, на който туй същество се изразяваше. Тъй че това, което написах по-горе, е, така да се рече, есенцията на неговите прочувствени речи, които произнасяше с такава страст, че целият се тресеше - сякаш преживяваше оргазмено удоволствие, сравнимо с онова при секса. Постепенно обаче моя милост оцени плюсовете на ходенето по поста през вечер. Първо вече почти не стоях дежурен в командния пункт, в който въздухът е толкова задушен и противен, колкото въздуха на поста е чист и омайващ от свежест. Това си е голямо предимство – да дишаш донасита чист планински въздух. От друга страна аз по начало си падам не толкова към извратената и пребиваваща обикновено във всякакви мерзости човешка популация, а се отличавам с едно влечение към първозданната природа, на което съвсем не мога да устоя. За мен природата тогава – а аз тогава бях твърде млад! – беше подобна на търсеното с най-трепетен копнеж и също така страстно влюбено момиче, което те желае толкова силно, че ти по никой начин не можеш да му устоиш. Не знам, но мен тогава природното тайнство ме опияняваше и омагьос194
ваше; вече писах за огромните чамови дървета, ухаещи на смола и стърчащи право в небето, за планинските поляни, осеяни с дъхави цветя, по които можеш да се търкаляш донасита, за бялата магия на тихата, смълчана под тежестта на обилния сняг зимна нощ, в която се разхождаш по пътечката на поста, имайки чувството, че си на самия покрив на света, а над теб е само небето, осеяно със звезди – ех, защо ли се мъча да опиша това цялото великолепие, та думите изобщо са безсилни даже да загатнат за него, а пък аз съвсем не съм поет?! Тъй че нека да не се опитвам на изразя неизразимото, ами да карам по-бързичко, щото последният ми читател, който с огромна мъка е дошъл до този ред, нищо чудно точно тук и той да заспи... Та значи бягах и се криех от задушната казармена обстановка в едно приятелско, дори любовно отношение към природата. Да, аз чувствах природата като своя любовница, разпростряла над мен своето лоно, прегърнала ме със страстна прегръдка - и това ми доставяше такива невероятни и интензивни удоволствия, в сравнение с които "ръчното" сексуално задоволяване, което е така популярно сред войниците, ми изглеждаше... как да го кажа... ами... както "Жигулито" се отнася към "Мерцедеса"! Така сякаш ще бъда разбран дори и от помладите, които, прочее, дали изобщо са виждали движещо се "Жигули"?! А и друго предимство имаше в честото ходене на поста: тая въртележка водеше дотам, че субективно времето течеше сякаш по-бързо, с ускорен някакъв ритъм. Тъй че в един момент аз вътрешно се надсмивах над глупавия старшина, който си мислеше, че като ме праща караул на поста, ме наказва, а той всъщност ме награждаваше, и то с какви само възхитителни и дори безценни награди! А сега, за да завърша, ще разкажа един епизод, който е достоен да бъде завършек на иначе сухия ми разказ този път. Ето за какво става дума. Аз вече писах за това, че бях планшетист, една общо взето важна длъжност в казармата, понеже планшетистът е ключова фигура: той по шифровани съобщения в слушалката записваше курсовете на "вражеските самолети", а пък нашето поделение беше ракетно-зенитен дивизион, който пазеше столицата от агресия на "американските империалисти". Тъй че ако планшенистът не е на мястото си, е възможно да се провали целия зенитно-ракетен дивизион, щото 195
цялата информация, благодарение на която командирът взема решение да пуска или да не пуска ракетите, бива доставяна именно от този т.н. "планшетист". По онова време, след разжалването ми, за което разказвах в миналия разказ, бяхме двама планшетисти: моя милост и младият ми войник, когото аз вече бях обучил да работи. Когато мен ме пращаха караул, а това беше много често, вместо мен като планшетист дежуреше или един радист, но понеже и радистите бяха кът, тогава вместо планшетист слагаха един шофьор от нашия взвод, който криво-ляво беше обучен за тая работа, ала, разбира се, я вършеше твърде калпаво. Та старшината, като ме пишеше толкова често наряд, т.е. караул на поста, поемаше риска ако вдигнат поделението в тревога и започне масирана атака на много самолети на "американските империалисти" над София, то тогава заместващия ме на планшета, разбира се, нямаше да се справи, което пък означаваше, че на старшината, който така глупаво е обезоръжил с толкова ценен кадър дивизиона, щеше да му се случи, както се казваше, случка. Излишно е да казвам, че аз бях достигнал такова съвършенство в работата на планшета, че никой не можеше да ми излезе, т.е. мен никаква, колкото и да е масирана, атака на самолетите на "империалистите" изобщо не можеше да ме затрудни. За отбелязване е, че и моят млад войник, който си беше мърляво калпазанче, никога не можа да ме достигне в това отношение. Неслучайно и командирът, и началникщабът ме бяха харесали толкова много, че на 6-тия месец от службата бях произведен, както вече писах, ефрейтор, а на 11-тия – младши сержант. Както и да е, може да излезе, че се хваля, но това си беше самата истина. Аз иначе съм скромен човек, но заради истината съм способен да понеса всякакви жертви. И ето какво се случи в тая връзка един ден. То, прочее, не можеше да не се случи, но глупавият старшина, който така често ме пишеше караул, така и не можа да го предвиди. Докато моя милост чакаше с нетърпение тоя ден. Значи този ден си бях караул на поста и изведнъж сирените завиха. Обикновено тия т.н. "тревоги" ги правеха с учебна цел, американците, разбира се, си имаха друга работа, а не да се занимават с дришливите комунисти в София, та да ни нападат истински. Понякога наши, т.е. съветски самолети играеха ролята на американски, както и да е. Но независимо дали тревогата е с учебна или направо с бойна цел, тя си беше нещо важно и затова провалът в това изпитание беше немислим. Аз като чух сирената, ми мина през акъла, че може планшетистът да не се справи и да опрат до мене; обикновено в такъв случай може да пратят войник да ме замести на поста. Като ми мина тази мисъл, отидох и застанах в най-дълбокия дол, където съвсем трудно да ме намерят. Минаха не минаха 10-тина минути, най-много 15 да са били и ето че се случи сюблимна картинка: оня същият старшина, който ме пишеше редовно караул, с автомат, с каска, с противогаз през рамо, както и подобава да е при тревога, 196
търчеше като глиган към поста, за да ме смени, а аз да бягам в командния пункт, щото явно младокът не се беше справил! Аз това удоволствие го бях чакал месеци наред; ето че ми се усмихна най-сетне щастието. Бях длъжен да се насладя напълно на удоволствието и като видях бягащия като обран евреин старшина, се ухилих, вдигнах автомата, прицелих се в него и с най-висше удоволствие произнесох: – Стой, не мърдай! Ще стрелям! Легни долу на земята! Изпълнявай! Старшината ме погледна страдалчески, но, няма как, легна по корем; понеже коремът му беше порядъчно дебел, като легна, очите му изпъкнаха така от натиска на лайната в корема, че имах чувството, че ще изхвръкнат! Тогава старшината, който сам ни беше учил на уставното положение, че "дори и генерал да дойде на поста, без дежурен по караул и без разводач той трябва да бъде възприет за диверсант и спрямо него трябва да се постъпи така, както повелява уставът в случай, че постът е нападнат от империалистически диверсант", с мил гласец почна да ме моли: – Абе, Грънчаров, това съм аз бе, старшина Г.! Абе, Грънчаров, не ме ли позна бе?! Моля те бе, Грънчаров, командирът ме праща да те сменя на поста, щото има тревога и онова идиотче, новобранецът, се обърка! Бягай в КП-то, Грънчаров, моля ти се, от това ми зависи службата! Закъснееш ли, мен ще ме дадат на съд! Моля ти се бе, Грънчаров, прояви човещинка, смили се над мен, стария човек! И все в тоя дух скимтеше като кученце гадният старшина. За мен, сами можете да си представите, удоволствието беше пълно, дори много по-силно от така жадуваното в казармата сексуално удоволствие! Кеф! Старшината като кученце пълзи на дебелия си корем в краката ми и моли за състрадание! Ех, имало Бог, в този момент разбрах, че наистина има Бог, щом така великодушно ми предостави тоя случай - за да бъдат изкупени наведнъж всичките ми страдания от последните месеци! Мили Боже, благодаря Ти и сега за тоя велик случай, който ми организира за да ми върнеш самоуважението че съм човек, а не червей! Аз, разбира се, не можех да допусна грешката да престане удоволствието ми; нали знаете що е написал на едно място Шекспир: "О, миг, поспри, ти си тъй прекрасен!". Воден от Шекспировата мъдрост, моя милост благоволи да произнесе следната гаднярска реч: – Другарю старшина, абе аз те виждам, че си ти, ама откъде да знам да не се е дегизирал като теб някой диверсант или империалист?! Я ми докажи, че не ми въртиш сега някакъв номер? Например да си ми устроил тест, та като те оставя на поста и наруша устава, веднага след това да ти дам сгодния шанс да ме вкараш в ареста и дори в затвора, щото няма по-тежко престъпление, както сам си ни учил от това войник да остави поста си, пък дори и под най-благовидни 197
предлози. Тъй че не мърдай много-много, за да не изстрелям предупредителен изстрел! Старшината като видя, че се заинатих, почна да вие на умряло. Със сълзи на очите си продължи да ме моли, понеже, както сами забелязвате, беше изключително прост, толкова прост, че си беше направо "прозт" (написано със "з", прост придобива хиперболично значение!). Защото ако беше поне малко умен, щеше да схване, че аз нямаше толкова лесно да се предам, т.е. че няма да изпусна сгодния повод да се спази изцяло устава, а пък аз да изпитам заслуженото и дори изстрадано удоволствие. Та значи старшината в един момент ме молеше вече ето така: – Грънчаров, ти баща, ти майка! В твоите ръце е съдбата ми! Грънчаров, забавихме се много, командирът е побеснял вече! Нищо чудно и на мен да ми вземе нашивките, ти поне знаеш какъв е като се разбеснее! Моля ти се, мили Грънчаров, прости ми за всички мерзости, що съм ти вършил, смили се над стария и нещастен човечец! Прости ми, Грънчаров, ето, моля ти се като на бог! Аз не вярвам в Бога, ама ето, моля ти се, все едно че ти си бог. Моя милост в тоя момент погледна старшината с презрение и му даде с един поглед да разбере, че съм непреклонен. Заявих му, че ако не се спази устава никакви молби няма да помогнат. Казах му да иде до караулното и да повика дежурния старшина заедно с разводач, щото без тяхна заповед няма да го пусна даже ако почне да ми целува краката. А пък да оставя поста си – абсурд! Като заявих тая непозната на старшината учена дума, той разбра, че съм решил да се погавря с него докрай, намръщи се като бик, рипна като пружина и отхвърча към караулното в такъв бяг, с какъвто глиган гони разгонена свинка. Аз се подпрях на едно дърво в поза "А ля Буонапарте", преизпълнен с величави чувства от триумфа си! Няма да описвам как по-нататък се разви историята. Уставът беше спазен до последната буква. И другият старшина, дежурният по караул, заедно с моя, прибягаха като бесни глигани до поста, рапортуваха ми, освободиха ме по устав от поста и ме отпратиха да ида в командния пункт. Наложи се от тоя мо198
мент аз да си плюя на петите и да отхвърча като торпила, понеже нищо чудно положението да бе станало вече неудържимо: проклетият враг, пустите му американци, не спеше, параноята тогава беше на висота! Когато влязох в КП, там цареше паническа революция и пълен хаос; заварих самият началник-щаб да се опитва да пише по планшета, но това съвсем не му се удаваше, а младият войник, който беше блокирал изцяло, плачеше в единия ъгъл на стаята. Командирът пък крещеше, понеже нищичко не виждаше; нищо чудно империалистическите самолети вече да бяха ударили София, което означаваше, че тоя път дори и неговите пагони можеха да паднат. Като ме видя, полковникът едва не ме разцелува, изгони всички и нареди да пазят пълна тишина. Аз, казах вече, бях нещо като факир в тая работа; нищо не можеше да ме уплаши. Изтрих целия планшет, надраскан отгоре до долу и, докато, без да бързам, триех, внимателно слушах слушалките, в които наистина се предаваха толкова много данни, че всеки би се объркал, но не и аз. Имах такава памет и такова въображение, че за 30-тина секунди схванах обстановката, след още 30 секунди вече бях начертал курсовете на "вражеските самолети", отправили се към любимата ни социалистическа столица. За късмет точно в тоя момент самолетите бяха навлезли в зоната, в която трябваше да бъдат предупредени и ако не свият обратно, по тях да се стреля. Зарадван, командирът бързо стори нужното и след още една минута решението беше взето, той "изстреля" няколко ракети и "унищожи" американската самолетна атака. Столицата беше спасена! След две минути дадоха отбой. Дивизионът се представи бляскаво! Като свърши цялата патърдия, командирът, видимо щастлив, влезе в КП-то, но като ме видя, се намръщи. Помълча. Изглежда се чудеше какво да прави. После пак ме стрелна с обичайния си кръвнишки поглед и ми рече: – Абе ти какво търсиш на поста бе, Грънчаров?! – Другарю полковник, на поста не се ходи ей-така, на разходка, караул бях! – отвърнах. – Аз на тоя твой старшина сега като дойде ще му скъсам ушите! – изкрещя полковникът. Да пише точно теб на поста! Да остави дивизиона без планшетист! Не знам какво да го правя сега тоя ненормалник! Бонев, я кажи сега, какво да го правим тоя дебил, а? Майор Бонев, който си падаше майтапчия, ухилен, ме погледна със светнали очи – той имаше, помня още, много хубави сини очи! – запали цигара и рече: – Грънчаров, а сега кажи как дотърча старшината на поста да те смени? Кажи де, да се посмеем малко! Не се бой, аз ти разрешавам, кажи самата истина! Аз разказах. Казах горе-долу същото, което написах по-горе. Тия паметни събития така са се врязали в паметта ми, че никога няма да ги забравя. Като 199
почнах да разказвам, и двамата, и полковникът, и майорът, почнаха да се смеят така гръмогласно, че след малко дотърча всичко живо наоколо да слуша и да се радва. Командирът обаче изгони всички и пак ми даде думата. Помня това, че после един от радистите, които бяха зад планшета и чуха всичко, ми се оплака, че за малко щял да се опикае от смях. Пуснал малко пикня, ама успял да я спре, т.е. да предотврати най-лошото, като запушил ушите си. И полковникът, и майорът обаче са насмяха донасита и със сълзи. След това обаче, за да продължи шоуто, наредиха оня същия старшина да дойде да докладва защо ме е писал караул. Няма да описвам какво стана като старшината дойде. Просто от емоции нямам сили вече! Вредно е за сърцето ми да преживявам наново същите ония емоции, които се опитах с немощни думи да оживя поне малко пред вас и за вас защото живият живот всичко превъзхожда по изразителността си. Затуй да спра дотук, а? Да, по-добре да спра. Трябва да пазим сърцата си. Само затова. Стига толкова. Хайде чао, друг път повече! Бъдете живи и здрави!
200
Емоции разни... сто броя
Тази сутрин сякаш намерих малко време да попиша по моите записки за войнишките ми преживелици; но да видим де, нищо не се знае, може някой да ме спре и да ми развали настроението. Както и да е, ще попиша доколкото мога – и доколкото ми стигне настроението. Аз вече описах две паметни събития от живота ми в казармата: случката в края на първата година, довела до падението и до провала ми, и после, след месеци унижения как все пак постигнах възмездие и почти напълно взех дължимия реванш. Сега искам да продължа в тази посока, като, казах, не трябва да се разпилявам в подробности, а да се съсредоточа върху най-важното. Значи някъде през март-април на втората година (т.е. на 1979 г.) стана оня инцидент, при който старшината, по нареждане на командира, ме намери на поста и ме смени, а пък аз, като до насита се погаврих с него и си отмъстих, после на бегом отидох в командния пункт, където успях да спася положението. Но за това писах миналия път, като тук искам само да добавя, че в крайна сметка, в мое присъствие, командирът произнесе следната реч на старшината: – Тоя войник, запомни добре, заповядвам ти, никога повече да не си го писал наряд, разбра ли?! Никога! Имаш си други войници да идат караул, а Грънчаров ще стои тук. Стигат му дежурствата по КП всяка вечер. Той е нужен тук. Ако разбера, че все пак си го писал наряд ще си изпатиш здравата! Изпълнявай и се махай от очите ми, че съм много ядосан! А моят любимец старшината, по чието чело бяха избили едри капки пот и който едва ли не трепереше и от страх, и от унижение, изчака в страхопочитателна поза речта на командира, с облекчение си отдъхна, че само с това ще му се размине, и, видимо зарадван, удари с ток и, козирувайки, изрече само това: – Слушам, другарю полковник! Тъй верно! Никога повече няма да пиша наряд редник Грънчаров! Никога! Обещавам! Позволете да напусна! И като се обърна кръгом, старшината, видимо доволен, че се отърва без наказание за гафа, който беше сторил, напусна командния пункт. Полковникът ме 201
погледна и рече: – А, вярно, ти си още само редник. Какво, пиеш ли още, попийваш ли си, а? Кажи де, ама честно. Тук се включи в разговора началник-щабът и рече: – То се разбра вече, че за цялата онази история е бил виновен костенчанинът. Той е подвел Грънчаров да се насмука като свиня, а явно Грънчаров, щото не обича и не може да пие, се изложи тогава като повърна. Е, той си плати де, все пак не може да се пие в казармата – дори и друг да те накара. Ала иначе си е стабилен войник, грешка няма. Полковникът усмихнат – тоя човек много рядко се усмихваше – ме изгледа от краката до върха на главата, явно имаше нещо предвид, после ме пусна да си ходя. И аз с облекчение се оттеглих в покоите си, щото наистина бях изморен и много ми се спеше. Историята по-нататък – за да завърша, все пак трябва да я доразкажа, т.е. нямам право да зачевам нова тема без да съм завършил тази – се разви ето така. Вече наистина след тоя случай повече не съм ходил наряд по поста. Моите самотни нощи под обсипания със звезди небосвод приключиха, но това съвсем не ми пречеше нощно време, когато както обикновено си бях дежурен в КП-то, да излизам навън и много минути да се наслаждавам на моята любима – на природата, замряла и трепереща от желание като влюбена жена. Аз за любовта и секса в казармата ще пиша отделно, това е друга тема, а сега да не се отклонявам и да си продължа подетия разказ. Всичко иначе си течеше както е обичайно. Всяка вечер дежурни по КП бяха най-различни офицери; те бяха няколко екипа. Много колоритни личности имаше сред тях, всеки, както се казва, си беше луд по своему, а пък аз трябваше на всеки да угаждам – за да не си изпатя. Сред офицерите, дежурни по КП, имаше много интелигентни мъже, инженери, с които човек можеше да води разговори и по всякакви други теми; с някои дори сякаш се сприятелихме, щото много дълги нощи сме споделяли една и съща съдба. Обикновено офицерите, особено по202
младите, скучаеха и идваха при нас, в стаичката зад планшета, където като в "дядовата ръкавичка" се бяхме сврели ние, дежурния радист и планшетист, и имаше място едва за още един-двама човека. А на стената, на специални рафтове, бяха поставени различните радиостанции, които приличаха на големи куфари, понеже бяха, разбира се, съветско производство. Слушахме с някои от помладите офицери западна музика в дългите скучни нощи; тогава беше времето на "диското", затуй понякога сме и танцували. Аз сега не мога да разказвам за ония от най-интересните личности сред офицерите, но не мога да пропусна да не кажа нещичко за един-двама, които наистина бяха сред най-колоритните. И като казвам "колоритните", няма как, се сещам най-напред за подполковник Симеонов; ето няколко думи за него. Този подполковник беше шеф на отделението, обслужващо ракетите; сега ми е изскочило как точно се наричаше това отделение, но името му няма особено значение. За подполковника се разказваха всякакви, една от друга пощури истории, някои от които нищо чудно да бяха митове; но само това показваше, че тоя човек провокираше към себе си интереса на окръжаващите. Той говореше някак провлачено, бавно, бих казал дори внушително, не като за офицер, не както би следвало да говори един офицер, а говореше подполковникът сякаш беше нещо като крал, да не кажа направо император. Думите, които редеше по този начин, бяха също избрани по някакъв негов си начин, тъй че речите му бяха пищни, освен че бяха, както казал, твърде оригинални по начина на произнасянето им. Той си имаше някои думички, към които се беше пристрастил в годините на дългата си и предълга военна кариера. Мисля, че беше в пенсионна възраст, ала служеше още само затова, че, изглежда, до такава степен се беше слял с казармения живот, че не можеше да се раздели с него. За такива хора се казва, че извадиш ли ги от тяхната "естествена среда", а за него такава среда явно беше само казармата, те просто не могат да живеят и от мъка ще се поболеят и ще умрат. Та сред най-любимите изрази на подп. Симеонов беше изразът "Ала значи..."; това "Ала значи..." в неговите речи се повтаряше толкова често, че в един момент той, няма как, се превърна в подполковник "Ала значи...". Аз много съжалявам, че нямам тоя литературен талант да възсъздам поне една от речите-шедьоври на подполковник Симеонов, но за да създам поне бегла представа за това как тоя човек се изразяваше, съм принуден да рискувам и да опитам; та когато беше дежурен, вечер, на проверката, той заставаше пред войниците и говореше горе-долу ето това: – Тъй, ала значи, тая вечер ще дежурим заедно, няма как. Вий си знаете що да правите, ала значи аз съм длъжен да ви предупредя: да внимавате, щото, ала значи, ако някой се провини, тоя човек, ала значи, ще му се наложи да изпита 203
силата на моите юмруци връз лицето си. Аз съм такъв човек, ала значи, който не прощава никому. Оня обаче, ала значи, който си гледа службата, с мен проблеми няма да има. Тъй, Грънчаров, ала значи, я дай да видя книгата за дежурството, щото ако не си я написал, ала значи, нищо чудно ти да си първият, който може да пострада тая вечер. Давам му книгата, подполковникът, ухилен – той, прочее, пропуснах да отбележа, че винаги като говореше и каквото и да говореше, си беше усмихнат, дори и да се караше, което именно и внасяше някакъв ирационален и дори мистичен елемент в поведението му – та, ала значи, ухилен до уши, подполковникът взема тая книга, проверява всичко, и, видимо разочарован, ми я връща, щото съм я написал изрядно. И после подполковникът почваше един по един да разговаря с всички дежурни войници, и, докато говореше с някой, ние, останалите войници, само дето не се изпонапикавахме от смях, ала поне се смеехме от сърце и дори се превивахме в коремите, за да не се пръснем от силната емоция. Аз пак много съжалявам, че нямам това въображение, та да мога да оживя изцяло, в пълната й колоритност, речта на подполковника, но все пак, за да не си помислите, че лъжа, ще се опитам да съчиня нещичко, което е съвсем бледо с ония пищни словеса, които с видимо удоволствие редеше и нижеше подп. Симеонов: – Бончо, младши сержант Бончев, ала значи, ако те перна ето сега, ще се превъртиш петдесет пъти и после едва ще те намерят долу в дерето! Я го виж ти, стои ми с разкопчана якичка! Бързо се закопчай, че майка ти жална, ала значи, ако те подема. Я го гледай, хубавецът му с хубавец, ама... леле, ала значи, ти и колана си си отпуснал! Окачил си си го, ала значи, на оная работа и ми се правиш на "старо куче". Бързо стегни колана, ала значи, щото аз сам се чудя що ли не те пернах преди малко, ами се правя на много интелигентен и само си философствам, без да пердаша – на това място подполковникът си поема въздух и с видимо удоволствие продължава речта си: – Тъй, ала значи, Бончев, сега заприлича на войник. Аз, ала значи, не те ударих, щото си мой човек, само че не разчитай много на това, щото, казах, ако те перна, ала значи, ще се търкаляш по баира като дефектна руска ракета. Леле, тук бил дежурен моя приятел редник В., ала значи, недей да ми се смееш много, че теб пък ако те ритна, ще фръкнеш като футболна топка, щото си малък. Що си така радостен бе, вижте го само как се е ухилил?! Ала значи, В., ти толкова не се радвай, щото аз както се смея, мога и да бия. Как ти е малкия приятел, Курчето (за тоя р-к В. съм писал по-преди, който е чел внимателно, помни защо така необичайно се обръща към него подполковникът, бел. моя, А.Г.), ала значи?! Играеш ли си с него нощем, оставяш ли го поне малко на мира, кажи де?! Не се срамувай, кажи де, ала значи! Като си дойдохме на думата, всички вий, чикиджии, не прекалявайте, щото, ала значи, от постоянното чикиджосване, се оглупява. Тъй че, ала 204
значи, ако продължавате все така, когато се уволните, ще излезете от казармата пълни олигофрени. Не че и сега де, ала значи, не сте си олигофренчета де! И тъй нататък все в тоя дух, ала много по-пищно и одухотворено, продължаваше подполковникът. Говореше така, както аз, разбира се, не мога да го възсъздам, и то на едно друго, още по-важно основание: животът, неподправеният жив живот не може да бъде надминат по изящество от нищо, дори и от найумелото писателско слово. А както сами се убедихте, подполковник Сименов си беше нещо като шлифован диамант на живия живот, беше жизнен феномен от класа. Беше също така, ала значи, нещо като най-чист природен продукт и творение на Майката-Природа, която понякога сама се забавлява, като си играе да произвежда и такива темерути и особняци като персоната, която аз сега се мъча да представя пред вас. Ала значи, трябва да знаете, че това е невъзможно, щото подполковникът, не само той, но и също така, ала значи, и мисленето му, а също и поведението, не се поддаваше нито на класификация, нито на подвеждането под някакви схеми, нито пък на обяснения от никаква, камо ли пък от научна, гледна точка. Говореше се, че на младини подполковникът бил толкова щур, че не само говорел, ами и направо, ала значи, вършел и правил онова, с което в наше време само ни заплашваше, по причина на това, най-вероятно, че беше, ала значи, порядъчно остарял. В този ред на мисли за подполковника се разказваше следната зловеща история: Той, ала значи, някога бил командир на дивизион, и дори, твърдят, бил полковник, но доколко е верно това, разбира се, аз не зная. Веднъж в столовата, като опитал и сръбнал от супата, полковник Симеонов установил, че готвачът е я пресолил. Става ала значи нашият герой, отива в кухнята, какво е поговорил с готвача-войник историята не знае, също не се знае как се е държал и тоя нещастен войник-готвач, ала значи се знае нещо друго, наистина ужасно: в разгара на речта си срещу оня готвач нашият подполковник "Ала значи", тогава полковник, се ядосал дотам, че без да му мигне окото, хванал готвача за врата и му наврял главата в... супата! И дори го подържал в нея, та да пийне от нея и да разбере колко солена я е направил! Аз не мога да ви кажа колко именно гореща е била тая супа и какво точно е станало с лицето на готвача след тая героична постъпка на нашия славен 205
български офицер, но зная това, че след инцидента нашия герой бил разжалван с не знам си колко степени, провалил си иначе бляскавата военна кариера. За да стигне след много години до жалкото положение да е... командир на рота в един малоброен зенитно-ракетен дивизион на ПВО и ВВС и да произнася в това си качество многоречиви и велеречиви речи пред войниците, които едва се сдържат да не се попикаят от речите му; с една дума казано, ала значи, нашият подполковник Симеонов беше станал за посмешище! Аз май много се отклоних и задълбочих да ви описвам тоя странен тип, поради което май нямам време днес да пиша за други интересни персонажи от поделението. Но какво ми пречи да го сторя другия път? А сега да се върна на своя разказ и да довърша предишната история, която бях почнал да разказвам, имам предвид историята на моите триумфи и падения. И тъй – да почна така, да не взема пак да изтърся това "ала значи", щото то е заразително! – нещата се развиха по-нататък по стремглав начин. Моят старшина, след тия преживелици, стана много любезен с мен, отнасяше се дистанцирано, уважително, никога повече не ми стори никаква мръсотийка, нищо че, видимо, много му се искаше да се развихри както той си знае, ала не смееше и се сдържаше. Разбира се, повече не ме писа наряд по поста, изобщо аз станах нещо като "галеното дете" на командира. Е, бях си редник, което лично мен не ме реабилитираше и не ме задоволяваше напълно, щото позорът, който бях преживял при разжалването, още си стоеше някъде в дълбините на душата ми – и изискваше очищение и изтръгване. Ето как стана всичко. Аз един ден си седях както обикновено в КП и си четях нещо. По едно време се чу, че в КП влязоха командира, началник-щаба и майорът ЗКПЧ. Те си бяха подели някакъв разговор и си го продължиха, като седнаха на трите стола, които там имаше, докато дежурния офицер се наложи да остане прав до тях. Ето накратко какво чух; без да искам чух, нямаше как да не чуя, а пък те си говореха без да им пука кой е там, зад планшета: – Добре де, хайде, ще ги наградим отличниците, аз мисля по пет дена отпуска да им дадем, че 10 ще са им множко, вий какво ще кажете? – рече командирът полковник Стойновски. – Е, и 10 дена да им дадем, защо не, мисля, че са заслужили: званието е 206
"отличник по бойната и политическа подготовка", мисля, че 10 дена биха били подобре! – каза майор Тодоров, ЗКПЧ-то, който, за разлика от широката представа за комунистически комисар, какъвто той всъщност си беше, неизвестно защо, си беше добър, направо добряк човек; длъжен съм да призная това – и то не от симпатии към комисарите, а защото си беше самата истина. – Не, аз мисля, че пет дена им стигат; 10 са им много, пък и няма кога да си ги вземат, ний сме малко поделение, 5 стигат! – включи се в обсъждането и началник-щабът майор Бонев. Разбира се, с него полковникът се съгласи и въпросът беше решен: щяха да ни дадат само по пет дена отпуск. Ний с радиста се спогледахме разочаровани, щото 5 дена си бяха малко; но понеже имахме и други награди, бяхме понасъбрали по 40-50 дена отпуск, не страдахме много и бързо забравихме за тоя разговор, щото зад планшета почнаха да обсъждат друг въпрос: за повишаването в звание на войниците. Аз пропускам другата част от разговора им, касаещ другите отделения, ето обаче интересуващата ме мен лично част: – Добре де, а какво ще правим с ония, двамата пияници: Грънчаров и Стайков?! Да им върнем ли нашивките или да ги оставим да си докарат службата докрая като редници? Аз наострих уши, щото връщането на званието ми имаше за мен нещо като морален смисъл, имаше смисъла на морален реванш заради преживения срам, не за друго. Думата пръв взе тоя път началник-щабът: – Аз мисля, че трябва да им върнеш нашивките. Те си платиха за провинението. А пък и не са лоши момчета иначе, е, сгрешиха, ама, както се казва: "пито-платено". Аз тъй мисля. В тоя момент полковник Стойновски, изглежда, си спомни как яката се беше ядосал тогава, нищо чудно очите му пак да са се налели с кръв - аз това не можех да видя, щото стоях отзад с наострени уши и не исках да се издам че съм там и то по такава глупава причина. За това обаче че очите му нищо чудно пак да са погледнали кръвнишки си правя извод от думите му: – Да бе, да, ние ще се правим тука на "Меки Марии"?! За смях ще станем бе?! Не са минали още 6 месеца и ний вече сме готови да простим. Как ще се възприеме това от войниците?! Да не стане така че и други като се напият, да чакат нашето снизхождение?! Аз си мисля, че трябва да бъдем твърди и да ги оставим без нашивки, та обецата на ушите им да им напомня докрай какво са дръзнали да направят. Пък и другите да си правят сметката какво ги чака ако съгрешат с алкохол или с нещо друго. В КП-то настъпи тягостна тишина. Майор Бонев, понеже е импулсивен, промърмори само "Е, не си прав де, не бива така!", но явно се затрудни да обясни защо не бива и млъкна. Тогава взе думата майор Енчо Тодоров, ЗКПЧ-то: 207
– Ти си прав, но принципно, според устава, ала от човешка гледна точка не бива да сме чак толкова строги и злопаметни. Момчетата си платиха предостатъчно. Явно и не са такива, момчешка му работа! Пък и на кой не се е случвало да злоупотреби с алкохолец – и ний не сме чак такива "води ненапити"! Тъй че аз смятам, че трябва да им се върнат нашивките. Не знам де, но така мисля, а пък ти си решавай, ти си командирът. Полковник Стойновски изстена. Явно беше раздвоен. И като помисли малко, рече: – И Енчо е прав, и Бонев, и ти си прав, затуй нека да бъде така: ще им дадем по една наивка, да станат пак ефрейтори, а, какво ще кажете? Тук и двамата заместници на командира протестираха, че не е справедливо, щото Стайков като го разжалваха, си беше ефрейтор, за него добре, но Грънчаров нали беше младши сержант, ще излезе, че само той ще си остане наказан и ощетен с една нашивка по-малко. Но полковникът беше категоричен и каза, че повече няма да обсъжда въпроса, голяма работа, че на Грънчаров щял да има на пагона една нашивка по-малко. И те минаха да обсъждат други въпроси, а на мен, признавам си, ми стана много гадно. Както и да е, опитах се да го преживея, но толкова се почувствах обиден, че направо не можах даже да спя. Брях, видях се в чудо! Нещата по-нататък се развиха така. Този техен разговор да е бил във вторник или сряда, не знам. След два дена, именно в петък, мен ме пуснаха няколко дни отпуск да си ида до Долна Баня. Пусна ме старшината, оня същия, мия "приятел", щото той пак си ми правеше някаква мерзостчица: уж загрижен за работата, именно, за да не бъда задълго далеч от поделението, той ме пускаше за по два-три дена, и така ми разваляше дългоочаквания голям отпуск, който при нас се даваше едва през втората година. Значи аз в петък си тръгнах в отпуск, а си спомням, че трябваше да се върна в понеделник вечерта. А в същия този понеделник командирът трябваше да обяви наградите и повишенията за изминалата третата четвъртинка от службата ни, която, знайно е, продължи общо 2 години. Когато ни пускаха в отпуск ний трябваше да ходим пеша до долу, до подножието на хълма, на който беше поделението, до село Райово, а пък там да 208
чакаме автобус или да се качим на някоя кола "автостоп"; но тогава нямаше много коли като сега, та доста време минаваше докато стигнем Самоков, а пък в Самоков вече трябваше да чакаме друг автобус, в моя случай за Долна Баня. И като се мотаех в Самоков като муха без глава и чаках автобуса си, на мен ми мина в главата следната мисъл. Аз, казах, се чувствах много обиден заради това, че командирът щеше да ме направи ефрейтор, тоест пак да ме унижи и ощети. Не знам на вас как ви се струват тия мои тогавашни вълнения, на мен самия сега ми изглеждат нищожни, но тогава явно не е било така. А аз пиша как е било тогава. Та значи като в Самоков се сетих за това, че ще изпусна събранието в понеделник, си рекох: подобре, поне да не присъстваш на поредното си унижение! Да, обаче обидата си ме гризеше в сърцето. И докато се опитвах да забравя, в съзнанието ми изникна скандалната мисъл: защо да не взема да напиша едно писъмце до началникщаба, да му пусна писмото в кутията на блока на военните (аз знаех къде е) и по този начин да се опитам да повлияя на онова, което щеше да се случи в понеделник. Беше рисковано да се пише писмо до старши офицер, но на мен ми беше толкова мъчно, че дръзнах. И така, речено-сторено, намерих химикал, плик и лист и написах горе-долу следното писмо, изливайки изцяло изтерзаната си душа: Здравейте, майор Бонев, Пиша Ви това писмо на автогарата в Самоков, след един час ми е автобуса, но се сетих за нещо, и някаква сила, по-силна от мен самия, ме накара да Ви пиша. Моля да ме извините за тая дързост, но наистина не мога да спя откак чух (признавам си, аз бях в КП-то тогава) разговора Ви с командира и майор Тодоров относно това дали да ни възстановите званията с редник Стайков или да ни оставите наказани докрая. Та в тази връзка искам да Ви кажа следното: Майор Бонев, доста тежко преживях своя провал миналата година. Изстрадах го. Аз така в живота си никога не съм се излагал като тогава. Аз да пия въобще не обичам, но както и да е, напротив, ненавиждам пиенето и алкохолиците, но станалото-станало. Сега обаче си мисля, че вместо повторно да ме унижавате, като ми върнете само едната нашивка, Ви моля да въздействате на командира изобщо да не ми връща никаква нашивка, ами да ме остави без нашивки. Това според мен е по-чист вариант, защо да буним духовете в поделението, защо пак да се обсъжда защо на мен връщате само една нашивка, като тогава ми свалихте две. Та мисълта ми е да помолите полк. Стойновски да ме остави редник, защото за мен е много обидно тази една нашивка да си остане като белег на позора ми до края на службата. А ако си бъда редник като останалите, позорът ми няма да се набива толкова на 209
очи. Надявам се че ме разбирате. Много Ви моля да изпълните молбата ми. С уважение: редник А.Грънчаров Нещо такова написах тогава, не знам какво точно съм написал, щото, за жалост, не си пазя ксерокопия на всички писма, които съм писал в живота си; но духът на писмото ми трябва да е бил горе-долу такъв. Пуснах писмото и таман го пуснах, душата ми биде обзета от ново притеснение: ами дали пък не нарушавам Устава като пиша такива лични писма, и то не до кой да е, ами до самия началник-щаб? Дали пък не е крещящо нарушение на Устава да се пише писмо до офицер, как ще бъде погледнато на тая нова моя проява? Сами си представяте, че тия два-три дена, в които си бях в отпуск в Долна Баня, аз бях като на тръни, представях си, че съм разярил началник-щабът заради "самоуправството" си така, че сега се чудят как още по-сурово да ме накажат и прочие. С няколко думи казано: изтормозих се, грохнах от притеснение. И с последни сили в понеделник се върнах в поделението. Аз тогава хванах такси, което ме стовари на портала. Искаше ми се да се промъкна без никой да ме забележи, да ида и да питам някой войник какво е станало, а пък после да мисля как да реагирам според ситуацията. Да, ама не: таман се промъквах с котешки стъпки по пътечката, изведнъж скочи срещу мен старшината, оня същия, "приятелят" ми, така ненадейно скочи, че ми изкара акъла. Той се случил дежурен тая вечер, зъл шанс! Разбира се, тия бяха първите му думи: – О, Грънчаров, как е, връщаш ли се, връщаш ли се, а? Я ако обичаш ми дъхни да видя пил ли си бе, Грънчаров?! А така, дъхни ми тук в лицето! А още веднъж ако обичаш, ама по-силничко! Не си пил. Я да видя сега багажа ти, дали не ски скрил там някоя бутилчица, а? Такааа, хубаво. Няма! Да не си я оставил там, навън, зад портала, та после да си я вземеш? Знам аз, мен не можете да излъжете! А, кажи, навън ли я остави? Кажи бе, Грънчаров, що ме гледаш така злобно?! На мен бе взело вече да ми писва. Не крия: мина ми мисълта, понеже пак се гаври с мен, да му шибна един право в гнусното лице, ама се сдържах в последния момент. Имах си други проблеми, ето че това нищожество пак се опитва да ме унижи; явно съм се издънил с онова писмо още повече и командирът Бог знае как ме е наказал. Очаквах вече най-лошото. Вече ми беше все едно и за малко, казах, щях да ударя старшината, но някакви сила ме възпря. Рекох му, че не съм крил бутилки зад портала, ако иска, да иде да проверява, но мен да ме пуска, щото съм изморен. 210
Като чу това, той ми каза да си вървя. Аз си тръгнах. И в един момент чух зад гърба си следните думи: – Грънчаров, чуваш ли ме бе? И вземи там да си сложиш още тая вечер две нашивки, чу ли ме?! Чуваш ли бе, Грънчаров? Командирът отново те произведе в звание младши сержант. Да му се чуди човек на акъла, ама както и да е... Аз чух тия думи, ама не повярвах. Внуших си, че гаднярят се издевателства над мен. Като се прибрах в спалното, там още първият срещнат войник ми рече, ухилен до уши: – О, другарю младши сержант, как е? Прибираме ли се? Чакай аз да взема да Ви лъсна обущата, другарю младши сержант, щото да Ви се натегна поне малко. Попитах го защо се обръща към мен с тия думи; оня се хили, смешно му е, че аз не вярвам, че съм произведен отново с две нашивки. След това като влязох в КП, дежурният офицер като ме видя, рече: – Грънчаров, ти ми счупи главата бе, човече! Като твоя случай, днес се разправяхме в офицерската столова, в поделението не е имало и едва ли ще има. Първо беше редник. На 6-тия месец стана ефрейтор. На 10-тия стана младши сержант, на 11-тия те разжалваха, стана пак редник. И днес, пет месеца покъсно, командирът пак ти възвърна званието "младши сержант". Голяма работа си ти, спор няма! Прочее, защо не си си сложил нашивките? Отвърнах му, че си мисля, че всички са се наговори и че ме ебават, че не вярно това, че командирът уж ми бил върнал нашивките. Офицерчето, именно тогава беше един от младоците-офицери, малко по-голям на години от нас, войниците, започна да се смее. Симпатягатаофицерче, смеейки се, рече това: – Не вярваш значи?! То си е за невярване, ама е истина. Как да ти докажа, че е истина? Аз заповедта на командира я нямам, тъй че, ако искаш, не ми вярвай. Утре ще я видиш. Кълна ти се, че не се ебавам с теб, но както искаш. Аз като чух тия думи, рекох, че докато не видя черно на бяло записано, няма да си турям нашивки, за да не стана за резил: представяте ли си да си сложа нашивките, а утре да се окаже, че не било истина?! Същински резил! Затуй до другата сутрин не си слагах никакви нашивки. А тогава самият полковник ми каза, че трябва да си туря нашивките; и 211
той също се смя, като разбра, че не съм вярвал. Това беше в общи линии. За писмото никой дума не обели, само началник-щабът ме погледна съзаклятнически. Както и да е. Такива ми ти работи. Писна ми да пиша. Почива ми се от писането. Зарязвам вече всичко... А защо описвах толкова подробно тази история ще разберете другия път. Сега, за да подразня любопитството ви, ще кажа само това, че тая история, като в камера обскура, съдържа в себе си модела, по който по-нататък ще се развие целия ми живот. Живот, оказал се поредица от възходи и провали, от изкачвания и сгромолясвания, от подеми и упадък – но за това ще пиша другия път. Може би ще пиша, а може и да не пиша. Зависи какво ще ми хрумне тогава. Чао засега!
212
Свежестта на юношеския дух Моите записки за войниклъка май вървят към своя край. Общо взето сякаш разказах главното, онова, което ме е впечатлило. Или ми се е случило. Да разсъждавам надълго и нашироко върху отношенията и нравите по онова време много-много не ми се иска – това вече е минало, а кой го интересува миналото? Сегашното, и особено бъдещето е важно, не миналото. Миналото си е минало и трябва да го оставим там, където му е мястото: в спомена, в паметта, на дъното на душата. Но не трябва да го оставяме да потъне все пак под булото на пълната забрава. Ние и не можем да сторим това. Миналото, каквото и да мислим, си е живо и е тук някъде: вътре в нас. С оглед на това се сещам да кажа нещо, което, струва ми се, е все пак важно. Някога като ходеха на казарма младите, намиращи се в зората на самостоятелния си живот, бяха принудени да жертват две от най-хубавите си години на "държавата" и "за Родината". Никой не те питаше искаш или не искаш да ходиш войник, а ако се случи да нямаш здрави "връзки" в партийните и в медицинските среди, тогава няма как да се отървеш от казарменото бреме. Но на мен обаче за друго ми е приказката: казармата, която иначе не е друго, освен някакво "мъртво време" в зората на самостоятелния (не смея да кажа "свободния", защото за каква свобода можеше да става дума при социализмо-комунизма?!), беше някаква, пък макар и извратена, възможност да се огледаш докъде си стигнал, да премислиш, да се опиташ да откриеш какво именно искаш от живота, какво си заслужава да се иска, за какво си струва да се живее. Не искам да кажа, че ний, войниците, тогава много сме мислили, но все пак какво друго да правиш през дългите зимни нощи, когато си на поста, когато само снегът скърца под обущата ти, а иначе всичко е така тихо и безмълвно? Е, разбира се, имаш и друга възможност – освен да осмислиш досегашния си път и 213
да набележиш намеренията си относно перспективите – в казармата просто безсмислено да тъпееш, което пък означава, че цялата ти умствена енергия е блокирала, пилее се без смисъл и без полза във всички посоки, т.е. липсва концентрация. И при мисленето, както и при всичко друго, се иска концентрация в една и то свободно избрана посока; като липсва обаче свобода, предпоставка за всеки избор, то тогава именно може да се стигне до това безсмислено линеене на жизнената сила, на която умствената енергия е само един израз. Много често войниците бяха стигнали до това неблаговидно положение и в казармата мечтаеха само за едно: за абстракцията, наречена "цивилизация". Като така наричахме свободния живот – доколкото тогава изобщо сме знаели какво е свобода. Та значи войниците общо взето в казармата си тъпееха и просто чакаха да се изниже и този час, и този ден, и тази седмица, и този месец. Но има и нещо друго: в казармата се усеща много ясно безжалостния ход на времето, което тече бързо или бавно според това с какво сме заети, какво правим и как се чувстваме. Вярно е, че общо взето времето ти в казармата е заето в основни линии с правенето на всякакви глупости и тъпотии, но все пак има възможност, покрай другото, да се изправиш пред самия себе си, да се вгледаш в себе си, да се опиташ да разбереш кой си и какво искаш. При това там имаш прекрасната възможност да се идентифицираш, да се сравняваш с другите, а пък и, от друга страна погледнато, да се "социализираш", да се нагодиш да живееш в една общност, устроена, по същество и по принцип, на същите казармени начала, на които тогава беше устроено и обществото изобщо. Тъй че огромната част от войниците общо взето в казармата не само че просто си тъпееха, но и от това постоянно тъпеене изглежда и порядъчно си затъпяваха. Макар че, според мен, да затъпява още повече може само изначално тъпото, а онова, което не е тъпо, може също да затъпее, но не така истински, както се затъпява когато си изначално тъп. И понеже казарменият живот е една амалгама от всякакви, дори от най-пищни тъпотии, тия, които бяха нагласени да затъпяват, си затъпяваха в казармата колкото си искат, до насита, без никой да ги смущава в това тяхно основна занимание. Е, разбира се, имаше и младежи, пък макар и немного, които, понеже си бяха будни и интелигентни, в казармата се държаха така, че все пак да не погасят своята будност, и такива общо взето странни индивиди, примерно, си четяха (моя милост, както вече писах, в поделението беше и библиотекар, и добре зная колко младежи четяха и дори какво четяха), или разговаряха вдъхновено по важни теми, общуваха със себеподобни, някои пък много се интересуваха от техника и учеха от дебели книги разни науки, понеже бяха твърдо решени да учат във вузове, както тогава се наричаха днешните "университети", да стават "висшисти", да стават учени хора и пр. В библиотеката имаше предимно крайно тъпи книги, но пък имаше и томовете от българската класика, Вазов, Ботев, Йовков, Д.Талев и 214
прочие, и моя милост там, в казармата, успя да си запълни празнините в своето "средношколско" образование. Имаше и руска класика, Тургенев, Толстой – Достоевски го нямаше, за да не мъти главите на войниците със своите въпроси за Бога, за човека, за живота и за потребността от търсене на смисъла! – другия Толстой, Алексей, Шолохов и прочие. От немай къде, и други войници четяха каквото им попадне, четяха и глупости, но пък да се четат и глупости в такава възраст, според мен, има смисъл, понеже, ако не си чел тия глупости, как иначе ще можеш да осъзнаеш що е глупост, как ще можеш да й се насладиш, как ще можеш да я отличаваш от неглупостта, как ще можеш да се отвратиш от глупостта, ако изобщо не си бил в контакт с нея. Е, разбира се, в самия жив живот глупости си имаше колкото искаш, тъй че не беше нужно изобщо да се четат глупави книги, макар че на моменти съм склонен да си мисля, че глупави книги едва ли има, че всяка книга все нещичко казва на човека. Затова, за мой срам, ще ви кажа и това, че в казармата четох, от немай-къде, и разни фалшиви книги за "партизаните", също четох много книги, съдържащи фалшифицирана от комунистите история, накрая, няма как, ще призная, че се зачетох там и в книгите на "класиците" на марксизма-ленинизма, понеже нали все пак щях да ставам студент по философия, а тогава си мислех, че за да стана философ трябва да съм чел всичко и от всичко да разбирам. Само в скоби казано искам да споделя своето най-ранно впечатление от четенето на тия комунистически книги, на тия "библии" на комунизма. Аз много съм се ровил в тях, понеже те са така написани, че има много плява в тях, а малко зърно – и зърното, разбира се, не се отнася до т.н. "комунистически идеи", ами се съдържа в идеите на ония философи, които основоположниците на комунизма все отричаха и критикуваха. Аз си спомням, че, ровейки се в тия книги, открих, че най-интересното в тях са именно цитатите от книгите на отричаните, на критикуваните автори, примерно на Хегел, Кант, Фойербах, Кауцки и на не знам си кой още. А твърденията на самите комунистически вождове ми се виждаха твърде схематични, необосновани, понеже там принципа е: "тоя, който не мисли като нас, е наш враг". Тъй че, искам да подчертая това, моето разочарование и отвраще215
ние от марксистката книжнина започна още тогава, когато нощем, бидейки дежурен в командния пункт, се пазех да не заспя като четях най-приспивателни марксистки и ленински книги. И, разбира се, те превъзходно ме приспиваха, вместо, както подобава, да държат ума и съзнанието ми будни. Спомням си, че в резултат на всичко това много от книгите от тоя род, които бях наченал да чета, така и си останаха недочетени. Аз не можах да ги дочета дори и когато вече бях студент и трябваше да давам изпити по тях; тук мога да призная, че завърших университетско образование по философия без да съм прочел цялостно нито една комунистическа книга, нито "Материализъм и емпириокритицизъм" на Ленин, нито, опази Боже, "Капиталът" на Маркс, нито каквото и да било друго, дори и нито една от брошурките им така и не можах да дочета докрай. Въпреки че, Бог ми е свидетел, на моменти исках да ги дочета, понеже по принцип не обичам да оставям недочетена книга, ала така и не намерих сили да го сторя. Както и да е, аз май пак се отклоних; да се опитам да се върна на темата си, която, прочее, в този миг сам не зная коя е... Да, искаше ми се да представя поне малко от малко "умствения" и отчасти вътрешния живот на младежите във войнишка униформа. Казах вече, че мнозинството се беше отдало на най-интензивно тъпеене като това тъпеене го разнообразяваха с физически занимания, със спорт, който, прочее, е превъзходен начин душата да се спаси от скуката и изтощението на пълната липса на всякаква умствена активност. Много от тия момчета често можеше да ги видиш по лоста, където се набираха до изтощение, вдигаха и разни тежести, гордееха се с мускулите си, някой дори и парадираха с хубавите си, с поддържаните си тела. Някои дори си правеха кросове, бягаха, защото гимнастически уреди в казармата нямаше кой знае колко, но пък на площадката за упражнения до плаца все пак имаше някакви уреди, до които моя милост, примерно, изобщо не се докосна (освен по необходимост от първия месец на обучението, в новобранската рота). На мен в тази връзка ми хрумва следното: дали пък не мога да сравня казармата с... манастир, но такъв манастир, в който монасите се занимават с всичко друго, но само не с духовна дейност? Наистина, в манастира много мъже (за женски манастири не мога да говоря, понеже там сигурно всичко е различно) са се уединили, за да се посветят на Бога, на един интензивен вътрешен живот в служба на Бога. Там, в манастира, освен дейностите по поддържането на емпирическия и прозаичен живот (добиване на храна и пр.) най-главното е духовния живот, битката на душата с плътските желания, та да може духът, чистия дух, да вземе надмощие и да облагороди тоя човек и тази душа. В казармата обаче всичко е наопаки, щото казармата е все пак сатанинско и адово творение, то е апотеоз на най-разноликия материализъм във всичките му форми и проявления. 216
Излиза, че ако в манастира главното са духовните занимания, то в казармата най-главното са съвсем недуховните занимания (поддържане на бойната техника, един вид лъскане на оръжията), мечтите за хубаво плюскане и вечната, но изцяло неуспешна борба с поривите на стомаха, със склонността към сексуална разпуснатост, за каквато изобщо може да се говори в една казарма - защото развратът там е твърде ограничен, понеже "сексът" е предимно най-самотен. Ако в манастира по идея посветилите се на Бога се борят с плътското в името на тържеството на духовното, то в казармата е точно обратното: там се борят с духовното в името на пълното тържество на материалното, на тялото, на сатанинското, адовото и бездуховното. Тъй че наистина казармата е нещо като "манастир наопаки", макар че тия, които се досещат какво правят в нашите днешни манастири сегашните ни "духовници" с изцяло материалистически манталитет непременно ще възразят, защото в наши условия дори и духовните средища, каквито трябва да са манастирите, са се материализирали до крайна степен. Но аз говоря по принцип какъв трябва да е един манастир – и каква по необходимост е образцовата казарма. В казармата, и то, прочее, твърде блудкаво, се говори за "боен дух", но тъй като религията и църквата бяха прогонени от комунистическата казарма, то да се насърчава боен "дух" на изцяло материалистическа основа е нещо като да се опитваш с чук да ковеш дървено желязо. Закапечетата или комисарите бяха нещо като "проповедници" на комунизма и материализма в онази казарма, в която имах голямата "чест" да служа преди толкова години и те ни произнасяха блудкави речи, в които ни призоваваха да каляваме бойния си дух, понеже "врагът", именно коварният "американски империализъм", не спеше. Да, таваришчи, врагът не спи, поради което и самата "Партия" никога не спи – тя вечно е будна и вечно се бори! Ето такава лудница беше казармата тогава, разбира се, изпитваха ни по "политическа подготовка", то си беше нещо като "катехизис", както, предполагам, и в манастирите изпитват младите послушници по въпросите на вярата и църквата. Но мисълта ми, която искам да прокарам с всичките тия разсъждения, е тази: Ако един монах се отдаде всецяло на духовната си мисия, посвети се на служене на Бога, на преживяването на един чист, освободен от тежестите и съблазните на плътта, духовен живот, то такъв човек, разбира се, ако има и талант в това отношение, ще се превърне в нравствен пример, показващ възвишената същност на човешката природа. Защото, така или иначе, както и да го погледнем, трябва да признаем, че не друг, а тъкмо Бог е сътворил човека – и го е предопределил да бъде нещо повече от животното. И духовниците, посветили се на своята велика мисия, илюстрират, че е възможно да бъдем човеци в истинския смисъл, т.е. духовни същества, или същества, способни на един чист и възвишен духовен 217
живот. Докато в същото време ако един военен от социалисто-комунистическа казарма се посвети всецяло на мисията си, и като вземем предвид материалистическия принцип, на който се покои нейното устройство и от който извира смисъла и оправданието на съществуването й, то такъв непременно би станал нещо като скот, понеже нищо духовно не трябва да остане непотиснато и елиминирано, а всичко, което е налице, трябва да е само материално, сиреч, плътско, дяволско, бесовско и сатанинско. В този смисъл социалисто-комунистическата казарма, или казармата, устроена по съветски образец, е нещо като квинтесенция на самия социалисто-комунизъм, т.е. е пълно въплъщение на бесовщината, която по начало е същност на същия този социалисто-комунизъм, болшевизъм и съветски империализъм. Тъй че, ако използвам терминологията на Роналд Рейгън, "империята на злото" не е нищо друго, освен образцова казарма, а империалистите на злото, ако не са военни, то пък за сметка на това са пронизани от един чист казармен дух. А пък си представете каква пародия изобщо на военното е казармения дух, въплътен в цивилни комунисти, стига такива изобщо могат да съществуват; и ако изразът "казармен дух" не е оксиморон, макар че той, изглежда, е точно такова нещо. Много опасно е, както сега аз виждам нещата, млади хора да бъдат поставени в казармени условия, като при това казармата е устроена на изцяло материалистически и антидуховен принцип – каквато именно беше социалистокомунистическата казарма. Опасно е не само защото младите в нея затъпяват и подивяват, ами и защото няма нищо, което да изиграе ролята на отдушник за бушуващата в телата им колосална сексуална енергия. Защото тази без преувеличение колосална сексуална енергия, ако не бъде оставена да се излее било в сексуални активности от всякакъв род, било да бъде сублимирана и трансформирана, т.е. изразена под друга форма, примерно в творчество и в прояви на духовен живот, е нещо като атомна бомба, която всеки момент може да избухне, а пък хората в казармата да обезумеят дотам, че да се самоизядат. И как тогава все пак биваше удържано в що-годе приемливи граници положението с тъй буйната сексуалност на младите в тази възраст? Е, дойдохме си на думата. Защото наистина тялото с неговите пориви е центъра, около който се върти животът в една казарма от социалисто-комунистически тип. Аз вече казах за това, че яденето е нещо като "богослужение" в този тип казарма и въпреки че войниците си бяха, общо взето, постоянно гладни, то техният вълчи глад – аз вече писах, че не бива да обиждаме вълците: и вълците едва ли са били толкова гладни както тогава бяхме гладни ние, войниците! – изглежда се поддържаше от неудържимия сексуален разврат, на който се бяха отдали всички ония от войниците, които нямаха и ни най-малко влечение към 218
духовното, т.е. бяха под безжалостната власт и тирания на сексуалния нагон. Ще каже някой: как ли пък се развратничи в казармата?! Тук май прекали и се увлече. Ще отвърна: ето как. Първо, оказа се, че в онази казарма човек можеше да види и аз видях за първи път в живота си чаршаф, който беше така колосан от сперма, че можеше да си стои прав когато го хванеш от едната страна. Такова бесовско мастурбиране, каквото имаше в казармата, едва ли е имало някъде другаде и едва ли е възможно изобщо. Мастурбираше се до кръв, едва ли не постоянно, до някакво обезумяване, дори не заради самото удоволствие, а сякаш само за да наказваш побеснялото от желание за живот свое тяло. Аз ви казвах на едно място вече как не беше случайност войник да мастурбира на поста, когато е караул, или пред самото караулно, като си е извадил оная работа под шинела, посреща минаващите офицери, козирува, а като отминат, пак си туря ръката под шинела и продължава до безпаметство да се отдава на самотното удоволствие. Да не говорим за прояви на колективна мастурбация в банята, под душовете. Или в спалните помещения, когато всички войници ръкоблудстват под одеалото и на глас споделят усещанията си. Моя милост, примерно, беше успяла да постави под известен контрол този безжалостен нагон, и, примерно, успявах да трансформирам голямата част от сексуалната си енергия – това се нарича в психологията "сублимация" – в творчески занимания, четене, писане, съзерцание на природната хубост, постоянни романтични копнежи по "неведомото" и прочие. И други войници не бяха пропаднали така ниско и не се бяха оставили под властта на нагона – и на порока. Но огромната част от войската тогава беше съвсем подивяла и оскотяла – и затова, както се казва, се самозадоволяваха като скотове; пардон, защо да обиждаме скотовете, та скотовете съвсем не мастурбират?! Пиенето също беше израз на тая същата вакханалия на тялото, която става сякаш неудържима във времето на казармата. Пиенето според мен, изглежда, е начин за недуховна сублимация, защото пиещият, да не говорим за пияницата, в лицето на алкохола е намерил някакво мнимо удоволствие, което отчасти компенсира и замества сексуалното. Аз вече писах как нас ни наказаха за едно напиване, но нас ни наказаха само защото ни бяха хванали, а иначе в поде219
лението се пиеше до безумие, до безпаметност. Като грижата тук беше само една: да не те хванат, та да не изгориш (както ний, неопитните, изгоряхме). Войниците често събираха пари и пращаха някои по-бързоноги момчета да бягат до селото за да купуват ракия, която се пиеше в промишлени количества.
Иначе в поделението постоянно се говореше само за пиене, главна грижа беше как да си набавят ракия, а пък някои старшини в тази посока въртяха добър бизнес, сами снабдявайки войниците си с ракия или с вино на твърде завишени цени. Разбира се, разпуснатостта на тялото биваше отчасти превъзмогвана чрез постоянно говорене за секс, което пак става начин за мнимо преживяване на удоволствието; то това, всъщност, постоянно да говориш за секс, и то с най-мръснишки думи и изрази, си е сексуална перверзия, и то твърде разпространена в онази казарма (сега, като има в казармата жени, положението сигурно е по-друго, не знам как е). Какво друго да пиша по този въпрос? Да, някой може да рече: ами като толкова време се живее в една общност, съставена само от мъже, дали неизбежно не се стига до секс между мъже, до хомосексуални действия и прояви?! По220
добно на това както е в затвора – или както се предполага че е, имам предвид широко разпространената представа за сексуалния живот по затворите. Какво да отвърна по този въпрос? Трябва обаче да вземем предвид това, че в онази тогавашна България "хомосексуализмът" беше обявен за престъпление и заради него можеше да се отиде в затвора – като е неясно само как ще го накажеш един "хомосексуалист" като го пратиш в... мъжкия затвор? (Май такива е трябвало да ги пращат в женски затвор – та да има все пак и някакъв момент на наказание?!) Мисълта ми е, че имаше тогава много мощни механизми за потискане на такъв род изявяване на сексуалността, то у нас и досега сякаш тия механизми са налице и човек сам се чувства "пропаднал" или "опорочен" ако усети подобен порив. На това основание, струва ми се, такъв род сексуални прояви, именно като действия, бяха сякаш до крайност потиснати и поради това изключени от казармения живот. Но за сметка на това на мен лично ми се струва, че самата ситуация предпоставяше възможността за един друг вид, именно една платонична "хомосексуалност", каквато не е нищо друго, а е тъкмо войнишката дружба или приятелството между млади мъже в казармата. При това приятелство сексуалният момент, разбира се, като влечение на телата, е потиснат и изключен, но за сметка на това във висша степен е изявен чисто душевният момент – или приятелството като такова. Затова са така силни тия приятелства от войнишките години, макар че, по мое мнение, те свършваха (обикновено) със завършването на войнишката служба, т.е. привършваха като всички ония юношески любови и влюбвания (към момиче), които са характерни за оня период, което именно и показва родството им. И тъй като станах тук много абстрактен, дотам, че се страхувам дали изобщо ще бъда разбран, нека да поясня всичко с примери. Разбира се, ще подбера един много екстремен пример. Нали знаете, има си момчета, на които просто им личи, че някак си със сексуалността им "нещо не е наред". Те са или било по-нежни, или пък са... по-чисти, т.е. поддържат телесната си хигиена на някакво необичайно високо ниво (нали "пичът" у нас, "мачото", за да е "мачо" и "пич", трябва да е и порядъчен смръдльо?!), тъй че подобни момчета като едното нищо можеха да бъдат заподозрени в "хомосексуализъм". И в душевно отношение тия младежи бяха някак по-различни: възпитани, добродушни, меки по характер, искрени, абе не знам, трудно е да намеря подходящите думи за да ги опиша. Не говореха просташки, срамуваха се да говоря мръснишки, червяха се когато някой, да речем, плюеше по "педалите", като и тогава, та чак и досега, постоянно се говори за някакви хипотетични "педали", а с това прозвище тогава взаимно и то твърде се наричаха един друг кажи-речи всички, без в това да се влага някакъв еротичен смисъл. Та мисълта ми е, че 221
такива индивиди се разпознават или дори "надушват", и те, разбира се, няма как, се свързват със себеподобни – и между тях възниква най-силна душевна връзка. Повтарям, душевна, защото даже на несъзнателно ниво, телесното и сексуалното бива потискано. Защото то и не е съществено, понеже тук душевното и духовното има водеща, първенстваща роля. Та в тази връзка искам да разкажа за един свой приятел, отношенията ми с който оставиха, тъй да се рече, светла диря в моята войнишка младост. Ще каже някой: хайдеее, тоя сега "изплю камъчето", призна си, че е "извратен"?! Всичко може да рекат, хората са всякакви, но аз искам да кажа какво чувствах тогава, как се чувствах, какво ми даде тоя род отношения, като, повтарям, тук "отровата на сладострастието" изобщо не си проби път, напротив, съвсем не ни тормозеше – защото чисто духовното беше доминиращо изцяло. Не зная доколко ви е известно, но още в древна Гърция, където философията е в своя разцвет, т.н. "платонична любов" между мъже е била не само широко разпространена, но и се е считало, че тя има огромно значение за оформянето на мъжа като мъж. Даже в някои гръцки полиси, като в Спарта, примерно, за която се знае, че е била твърде военизирана, се е считало, че само мъж може да обучи друг, млад мъж, не само на военно дело, но и да му предаде от своята мъжественост; прочее, същото е било и в Атина. Даже, ако не бъркам, в Тива, е имало един отряд от "влюбени един в друг воини", за който се е считало, че е непобедим, понеже всеки от тях се биел яростно, защищавайки не само себе си, но и любимия. Както и да е, това е било тогава; в манастирите през Средновековието, предполагам, също е била твърде разпространена чисто духовната връзка между мъже, и то в най-възвишения смисъл на тия думи. Та пиша всичко това защото за моето оформяне като личност изиграха голяма роля тия отношения тогава, в оня период, пък и по-късно. А иначе, в сексуално отношение моя милост си обича само жени, и дори, смея да заявя, в един момент намерих истинската любов, ожених се, ето, живеем вече толкова години; във властта на тая любов се намирам още, а, предполагам, така ще бъде и до самата ми смърт. 222
Та значи с едно момче много си допаднахме тогава; най-прекрасни и одухотворени разговори сме водили, дотам, че още не мога да забравя ефекта от тия разговори върху душата си; такива неща никога не се забравят. Говорехме по всякакви теми: за живота, за свободата, за музика, за литература, за изкуство, за поезия, за история, за всичко, за което се сещахме. Във всяко свободно време бяхме все заедно. Заедно с него много често се отдавахме на съзерцание на природата, нашите разговори продължаваха било под звездното небе, било в омайващото дихание на идващата пролет, било през блесналите от толкова много слънце и така бели зимни дни, в които трябва да примижаваш с очи, за да не ослепееш от толкова много струпана белота наоколо. Помагали сме си за всичко, подкрепяли сме се, за всичко сме си споделяли. Той, разбира се, никога не каза нещо за своята сексуалност, това беше тема, по която не сме говорили изобщо – пък и не ни се е налагало да говорим. Не знам, но сега, като си мисля понякога, смятам, че това момче, нищо че, знае ли се, може да е бил и хомосексуален, също изпитваше към мен само най-чисти и одухотворени чувства, идещи от душевната и личностната ни близост. Имаше много младежка прелест в тия наши отношения, налице беше, бих казал, някаква свежест на юношеския дух, каквато повече никога няма да имаме, но следи от която човек запазва в сърцето си докато е жив. А оня, който не го е преживял, едва ли ще може да го разбере. Прочее, мисля си, че всяко момче в живота си е имало поне един истински близък приятел, което е и предпоставка заедно, подкрепяйки се, да развият мъжествеността си – защото само момче или мъж може да помогне на момчето и на мъжа да стане мъж в истинския смисъл. Та се питам обаче дали пък, понеже младите в днешно време, освен че не ходят в казарма, т.е. не са попадали в изцяло мъжко общество, и понеже доста общуват предимно с момичета, та значи се питам, дали на всичко това не се дължи и несъмненото обстоятелство, че са все по-феминизирани, че при тях даже и мъжествеността им се проявява сякаш в някаква нежна и женствена форма?! Да оставим настрана това, че заради феминизацията на учителската професия също така почти само жени им влияят докато са ученици, което, според мен, е така вредно, че повече от това не може да бъде. Защото по природа е така решено, и другояче не може да бъде: момичетата си имат майки, момчетата – бащи, на които да подражават; само мъж може да помогне на момчето да разкрие мъжествеността у себе си, а пък само жена може да повлияе благотворно върху женствеността у младото момиче; мъжкото и женското са полюси, които са налице и в душата на момчето, и в тази на момичето, но кое от двете ще надделее зависи от много фактори; не без значение са и тези, за които тук споменавам или за които само намеквам. Както и да е, това е голяма тема; да спра дотук. Та това е. С това момче след като се уволнихме не се видяхме никога 223
повече. Даже когато аз се уволних него го нямаше защото старите войници бяха изпратени на бригада да събират нейде картофи в социалистическото земеделие, а пък моя милост, като студент, пък и заради спецификата на службата си, бях оставен в поделението почти сам, само с неколцина още от старите. Пръв аз се уволних, дойде телеграма, няма да забравя: уволняват се приетите за студенти на 1 октомври! Исторически ден! Беше 1 октомври 1979 година. На другия ден вече съм в СУ "Св.Климент Охридски", където се редя на опашка за да се запиша и да си получа студентската книжка. Започва нов етап от живота ми. Тоя свърши. Не знам защо, но изобщо не се зарадвах. Напротив, безпокоях се от голямата промяна, която ме очакваше: да се гмурна в живота на "цивилизацията". Страшно е, такова безпокойство изпитват всички момчета, но казармата тогава засилваше безпокойството, щото казармата не е нищо друго освен две годишно чакане и протакане тоя неотвратим момент да се случи. Днешните младежи, понеже не ходят на казарма, отлагат гмуркането си в автентичния живот като почти масово се записват студенти: та с поне 4 години да отложат неотвратимото. И да полежат на гърба на родителите си. Училището ни е дотолкова дефектно, че ги прави изцяло неспособни да устоят на предизвикателствата на свободния живот. Поради което се плашат толкова повече от него: щом се крият в добре познатото – каквото е студентството. Както и да е, пак се отклоних. Та когато ми казаха, че трябва да си тръгвам, че съм "свободен", не знам защо, но сякаш наистина не се зарадвах. Изобщо не се държах като идиот да си хвърлям капата по плаца и да крещя "Уволнениее!!!". Не знам дали щях да крещя ако се уволнявах заедно с другите, а не сам; на мен и колективните изрази на емоции са ми твърде неприятни. Защото ми се чини, че емоцията е нещо личностно и неповторимо. Началник-щабът, понеже трябваше спешно да си тръгвам, лично дойде да ми намери военната книжка, да я попълни и да се подпише. Доста се чуди какво да пише там където се вписват "военните звания"; не 224
помня дали не спести някое, за да не ме компрометира после, че съм бил и разжалван; не знам, като ида в Долна баня трябва да проверя във военната книжка какво е писал тогава. Ръкувахме се с този човек, сякаш и на него му беше тъжно, че се разделяме, на мен обаче положително ми беше тъжно. Но вече бях мъж и умеех да сдържам най-ефективно емоциите си. За да не се срещна с някои други... хора, си грабнах багажа и на бегом отпраших по пътя, водещ нанадолу, по пътя, слизащ от хълма, на който преминаха две интензивни и значими, въпреки всичко, години от живота ми. Та наистина, кой знае защо, дори ми беше тъжно като си тръгвах от казармата! Чудо, същинско чудо е това! Дали пък не е извратеност? Как е възможно това? Спасих се от това, което мразех с цялото си сърце. Но ето, привързваме се значи и към онова, което мразим. Или с което сме свикнали. Всичко това е така защото една е истината, която ни характеризира нас, човеците; изразил я превъзходно Достоевски: "Човекът е същество, към всичко привикващо!". Нищо повече не може да се каже от това. Затова да спра дотук. Омръзнах на всички, предполагам. Но хубавото е, че на ония, на които съм омръзнал, те няма как да са стигнали дотук... тъй че... карай да върви! Но да завърша с още нещичко. С пожелание. Като награда за ония, които ме изтърпяха дотук. Ето го: Бъдете живи и здрави! И гледайте само напред: към своето бъдеще! Не го не изпускайте от ръцете си, дръжте го здраво – и всичко ще е наред. Пък настоящето, помнете го от мен, стария философ, е само средство за реализацията на бъдещето. Гледайте да не потъвате много-много в настоящето си. За да не си изпатите: да останете без бъдеще. Същото се отнася и за ония романтични натури, за които миналото е най-важно. Не спете, ами гледайте напред. Чао и успехи! От вас зависи всичко. От никой друг... (ЗАБЕЛЕЖКА: Картините, които са вложени в тази публикация, са взети от сайта на художника Александър Генов, за което му дължа специална благодарност.)
225
Моят път към истината на живота ми: свободата Вчера в Гражданския дискусионен клуб се проведе сбирка, на която беше обсъдена темата: Разбира ли свободата и демокрацията съвременният българин? (Чужди или близки на "масовия българин" са европейските ценности?) Този път стана така, че техниката не сработи, поради което, за съжаление, сега нямам запис на изключително интересната дискусия. В същото време за мен лично дискусията се оказа толкова плодотворна, че се запалих да напиша статия по същата, по дискутираната тема, защото все повече се убеждавам, че по по-значимите проблеми написаното има по-голяма стойност и смисъл (в сравнение с казаното; неслучайно е казано: "думите отлитат, написаното остава!"). Текстът позволява на четящия го по-цялостно да обхване и да се доближи по-ефективно до същината на проблема, докато видеозаписът, независимо от предимствата си, има този недостатък, това неудобство, че човек не може, няма как да обхване смисъла като цялост с... поглед, с очи. Ето на тия основания се запалих да опиша своето разбиране по обсъдения в Клуба проблем, като на изказаните в дискусията интересни съображения ще им бъде отделено особено внимание. Аз, впрочем, имам обичай да си водя записки когато разговарям с умни и мислещи хора (нали, знайно е, съм доказан "крадец на идеи"!), записвам си най-важното и стойностното от чутото. Затова мен лично такива дискусии с мислещи млади, а също и с по-опитни хора неимоверно ме обогатяват и са незаменими от нищо друго. В своето въведение в проблема аз коренно промених първоначалните си намерения и казах в Клуба горе-долу следното: Има всякакви хора, ние, хората, сме личности, сиреч раз-личности. Това, което ни прави различни, и това, което ни сродява обаче, са ценностите. За някои хора най-висша ценност, без която не си представят изобщо живота, е свободата. За други хора свободата е само дума; като я чуят, в тях нищо не трепва, и затова продължават да гледат с тъпото безразличие на животното, на говедото. Пълно е с неразбиращи свободата и затова съвсем безразлични към нея хора в нашето общество, което, оказва се, е най-главния ни проблем. Че нещо не 226
е наред в масово разпространените ценности у нас, може да се разбере най-вече по това, че в огромни слоеве липсва развито самосъзнание за свобода, свободата не се разбира като най-велика ценност на човешкия живот, че липсва традиция и култура на свободния, на демократичния живот. Хората масово десетилетия наред бяха приучавани да живеят не със свободата, а с несвободата: и затова са сега така безпомощни, объркани, безразлични, обезверени, не знаещи какво искат и особено какво си струва да искат. По тия причини искам да ви разкажа нещо лично, нещо преживяно от онова време, което така се е врязало в паметта ми, че нищо не може да го извади оттам. Ще ви разкажа – понеже сега съвсем спонтанно ми изплува в съзнанието – един спомен от времето, в което съм бил съвсем млад, като вас, младежите тук: за да разберете как се е живяло тогава, как тогава сме усещали свободата. На 18 години аз бях призован да отида войник и ето, две години "пазих Родината от всички земни и неземни нейни врагове". Учеха ни, че страната ни кажи-речи е обкръжена отвсякъде с "врагове", от които трябва да се пазим с въоръжена сила. Затова и границите ни бяха пазени от въоръжена сила и с телени мрежи, така, че "и пиле не може да прехвръкне"; е, там е работата, че само пилетата можеха да прехвърчат, но за нас, хората, да пътуваш свободно тогава беше съвсем невъзможно. Поделението, в което служих, беше зенитно-ракетен дивизион, разположен на един планински връх, току-под звездите. Аз в ония години, признавам си, бях голям мечтател. Разхождах се в удивително красивите звездни нощи по поста, и, отправил поглед към звездите, се отдавах на невероятно интензивни копнежи - неизвестно по какво. Всякакви копнежи, най-различни и дори диви копнежи, които върлуват в душата на един млад човек, каквито, предполагам, върлуват и във вашите души. Ако бях поет, бих могъл тогава да напиша, вероятно, наистина възвишени и красиви стихове. Но аз, както сега откривам, съм тъгувал тогава най-вече по свободата, тя, милата свобода, тогава беше станала някакъв неведом идеал, мамещ духа ми в далечината, в тайнството на съществуването и живота. В казармата младите хора мечтаят най-вече, разбира се, за свобода, като, естествено, я разбират твърде своеобразно: да ти дадат "отпуск", 227
та да се гмурнеш в живота на "цивилизацията"; под "цивилизация" тогава разбирахме всичко онова, което е извън оградите на казармата, където хората се разхождаха свободни и си правеха каквото им се иска. Горките ние: не разбирахме още, че тогава цялата държава всъщност беше една голяма казарма, от която излизане доживотно няма!!! И така, аз ходех по поста караул, въоръжен с автомат "Калашников", и бленувах главно по "цивилизацията", сиреч по свободата. Казах, че невероятно красивите звездни нощи така подсилваха тайнството на живота, бушуващ в младата душа, че аз изнемогвах от овладелите ме силни предчувствия, копнежи, мечти, влечения по свободата. Е, четях и много книги тогава, постоянно в торбата ми имаше някаква книжка, четял съм дори и на поста, денем, на светло, разбира се. И ето в този контекст искам да ви кажа онова, заради което започнах този свой разказ. Става дума за една преживелица, за един епизод, който, както казах, няма да забравя никога. Един ден се разбра, че в поделението е пристигнал необичаен филм (иначе гледахме само съветски, т.е. руски филми, за войни, революции и кръвопролития, "възпитателни" филми, бяха ни съвсем втръснали; дори се питахме вече така: "какъв е филмът тази вечер – хубав или руски?"), та значи беше пристигнал един ден някакъв западен филм, и то музикален филм, филм за турнето на АВВА в Австралия (може и да сте го гледали). Тогава АВВА беше в апогея на славата си, и ето, че поделението зажужа като ритнат кошер когато мълвата обходи всички: тази вечер в киносалона ще се прожектира нашумелият филм на АВВА!!! Аз обаче, за жалост, бях караул! Желанието ми да гледам филма беше така голямо, че се реших на дръзка постъпка, заради която, ако дежурният старшина разбереше, щях да си пострадам жестоко. Бил съм и наивник, та ето какво направих. Филмът щеше да се прожектира след вечеря, към 20.00 часа, по тъмно. Точно тогава аз трябваше да застъпя на най-важния пост. И аз се реших на следното: вече бидейки на поста, не се сдържах, и, като се почесах малко по главата, 228
увих автомата си в шинела, скрих го под едно борче и бегом напуснах поста, за да отида в киносалона – толкова ми се искаше да гледам този филм! Сторих това и вече в тъмнината на киносалона (филмът вече беше започнал) си избрах такова място, че дежурният старшина да ми е пред очите, да мога да го следя постоянно: а мръднеше да излиза, възможно на проверка по поста, веднага да избягам през вратата и като стрела да долетя до поста, да грабна автомата, и, ухилен до уши и бодър, да го поздравя с думите "О, другарю старшина, как беше филмът, как ви завиждам, че сте го гледали?!". И така, заел най-удобна позиция в салона, където старшината не може да ме види, но аз да го виждам в полумрака, аз се отдадох на възприятие на чудесния филм на АВВА. Неописуемо блаженство! Всъщност и музиката на АВВА, и филмът, и картината на свободния живот на свободни хора в Австралия, ме плениха така, че аз с отворени уста и кажи речи със сълзи на очите съм гледал ставащото по екрана, стараейки се да не пропусна нищо. Чат-пат, но все по-рядко, хвърлях поглед към старшината, който, както забелязах, нещо много не се впечатляваше от филма и видимо скучаеше. Бях, разбира се, страшно напрегнат, но и вдъхновен, и душата ми поемаше целия смисъл на един прекрасен свят, от който ние бяхме оградени с високи стени: светът на свободата, на Запада, на Америка, на Австралия! Филмът на АВВА тогава го усещах като пропит от свобода, от свободолюбието на щастливи и усмихнати хора, на които завиждах, на които обаче и се прекланях. Ето защо комунистите тогава забраняваха "вредното влияние на западната идеологическа диверсия", както тогава наричаха филмите, книгите и всичко, върху което стоеше печата "Made in USA" и пр., т.е. стоеше печата на свободата. Ясно е какво стана тогава, нали? Пленен и упоен от толкова много и така скъпа на сърцето ми, така съкровено желана свобода, лееща се от екрана, аз, разбира се, не съм забелязал кога старшината е излязъл да провери караулните по поста. По едно време един приятел ме побутна и ми каза: "Бягай, оня излезе!". О, кошмар – и аз хукнах като бесен, тичах стремглаво към поста белким изпреваря дебелия като шопар и трудно подвижен старшина. Успях, и то по заобиколни пътеки, да отида на поста, там беше подозрително спокойно и безмълвно, старшината, както си мислех, или вече беше минал, и скоро щяха вдигнат тревога, да тръгнат да ме търсят, или пък още не е дошъл, не се е дотътрузил. Стоях в крайно напрежение и в очакване, много гузен: за такова нещо, напускане на поста, се полагаше по устав затвор! Представете си какви чувства са бушували тогава в сърцето ми! Минаха пет, после десет минути, после половин час – нищо. И в един момент силните чувства в душата ми се смесиха в ужасен хаос, в един момент, под действието на ония прекрасни впечатления от филма, от картината на сво229
бодния живот на свободни и цивилизовани хора, и от музиката, изразяваща духа на тия свободни хора, и от сблъсъка с един античовечен, сив, тъп, пошъл, грозен свят, в който бях натикан без никаква надежда да строша оковите му, аз изпаднах в странно състояние: всичко за мен загуби смисъл, сякаш под действието на силен наркотик всичко ми се видя съвсем различно, вече от нищо не ми и пукаше! Чувствах се лек и освободен, забравих за старшината, пеех си тихичко последната песен на АВВА (за един свободно реещ се в небесата орел!), спомням си добре, че сълзите ми си течаха, почнах, сякаш обхванат от лудост, да танцувам там, на поста, представяйки си, че съм прегърнал русата и така сексапилна красавица от АВВА! Неизразимо блаженство! Почувствах се свободен, забравих за ужасния тъп свят, в който бях натикан без да са ме питали, забравих всичко под действието на силната емоция... Колко време съм стоял тогава така вдъхновен от предчувствието ми за автентична свобода аз не зная. По едно време дойдоха старшината с моя заместник на караула (времето, в което трябваше да стоя, отдавна беше минало, а аз не се бях явил на смяната!), и са ме гледали няколко минути, бленуващ по свободата и танцуващ с онази красавица, мислили са си, че съм превъртял, и в един момент с ужасни крясъци и дърпане ме доведоха до този, тукашния свят: пред очите си изведнъж съзрях угоеното лице на старшината-шопар и ухиленото лице на моя приятел, дошъл да ме смени! Трябваше ми време да се освестя и да тръгна с пребити крака към караулното. Старшината нещо ми говореше и крещеше. На съседния пост ме пусна да си ида сам към ареста, а той тръгна да види какво прави другият караулен. И тогава на мен изведнъж ми причерня и за малко щях да направя нещо страшно: отчаян съвсем, не виждащ никакъв смисъл, седнах до един голям бор, свалих бавно автомата – спомням си най-отчетливо тия мои действия! – махнах предпазителя, заредих, лапнах дулото и – по челото ми рукна подобно на водопад обилна пот! – ръката ми бавно затърси спусъка! Изведнъж ми хрумна да се застрелям, понеже оня така красив свят на свободата, до който се докоснах тази вечер благодарение на филма, за мен беше толкова далечен! А аз бях млад, преизпълнен с живот и с желание да живея, но за какво ли пък ми е бил в оня миг такъв презрян живот без свобода?! Не зная какво спря ръката ми да напусне спусъка. В един момент, треперещ, по тялото ми мина някаква вълна, която го направи съвсем меко: имам чувството, че сякаш Божията десница ме погали и това ме спаси, върна ме при живота. Отърколих се, изпуснах автомата, и свит като куче, горчиво си поплаках: изплаках цялата мъка, която владееше сърцето ми. След няколко минути станах, сякаш прероден, и с твърда, макар и криволичеща стъпка тръгнах към караулното, към ареста. Не, не към караулното тръгнах, всъщност тръгнах към новия си 230
живот: аз вече знаех за какво живея! В онази незабравима – кошмарна, но и прекрасна, звездна и лъхаща на свобода – нощ аз, съвсем млад, на 18 години, "жалък новобранец", както ни викаха, открих за какво си струва да се живее: единствено заради свободата си струва да живее човекът! Разбрал тази истина, аз вече бях съвсем друг човек. Доближил се до границата между живота и смъртта, аз намерих сили да се спра, да свърна назад, и това, което ме върна към живота, беше именно великата идея за свобода, нейната невероятно интензивна мощ. От оня момент аз прекрасно знаех за какво живея – и знаех как е достойно да живее човекът. Това разказах на младите, дошли на вчерашната сбирка на Клуба. Гледаха ме учудени, техният иначе доста строг учител се показа в съвсем неизвестна им светлина, именно като човек и личност. Не знам дали нещо ще усвоят от този мой специфичен урок по свобода. Те, сегашните млади, имат всичко онова, за което аз тогава копнеех – но разбират ли го, ценят ли го, усетили са го, дават ли си сметка какво е тотално да си лишен от най-скъпото на този свят, от свободата?! Едва ли. Но оживената дискусия след моя разказ ми показа, че трябва много да се разговаря с тях по тия въпроси, да им се помогне, та и те по свой начин да се доближат до ония толкова прости истини, които придават смисъла на живота ни... 2 коментара в блога: Анонимен каза: Много пъти не съм бил съгласен с Вас и съм ви и критикувал, ала тая статия е затрогваща. Проклети да са гадовете, принудили хората от вашето поколение така да се мъчат да гледат един филм за любимата си група! Анонимен каза: И аз ще се присъединя към горния коментар. Вие сте интелигентен човек, борещ се за свободата и оценяващ стойностните неща в човешкия свят. Свободата е толкова ценна, колкото живота ни и това трябва да го осъзнаят все повече хора. Продължавайте в същия дух!
231
ИЗ ФОТОАРХИВИТЕ НА МОЯ РОД:
232
233
234
235
236
237
238
239
240
241
242
243
244
245
246
247
248
249
250
251
252
253
254
255
256
257
258
259
260
261
262
263
264
265
266
267
268
269
270
271
272
273
274
275
276
277
278
279
280
281
282
283
284
285
Четете ли списание ИДЕИ?
286
"Реклама" с нетърговска, а с изцяло идеална и благородна цел:
287
В-к ГРАЖДАНИНЪ: вестникът за личности
288