Veritas odium parit by Ангел Грънчаров

Пловдив 2013

СЪДЪРЖАНИЕ: Истината ражда ненавист, а подлизурството – приятели .................................................5 Моралът – или духът! – е над правото, а също така трябва да е водещото и на политиката.............................................................................................................................6 Иронично за текущите житейски абсурди и простотии......................................................7 Образователна шефка заведе дело за обида от "неправилни мисли" в моя книга!.....14 Във връзка със заведеното от образователна шефка дело за "обида от неправилни мисли" в моя философска книга........................................................................................16 Текстовият запис на един безследно отзвучал апел към помиряване ..........................17 Много ярък симптом на упадък на човечността – и на духовното израждане на нацията ................................................................................................................................24 Защо човекът – всеки човек, ближният! – заслужава безусловно уважение?...............26 Истината и доброто винаги в крайна сметка тържествуват ............................................28 Помирително писмо до началничката ми и до ищцата, която ме съди за обидни мисли в моя книга...........................................................................................................................30 Вярвам, че един ден добротата, сърдечността, човечността ще възтържествуват над желанието за мъст, за унижение и унищожение на другата личност.............................34 В навечерието на съдебния процес за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга...............................................................................................................40 Предизвикателство за обществена дискусия по важен проблем, свързан с това доколко сме човеци ............................................................................................................45 Защо не умеем да разговаряме – и защо съвсем не се разбираме?.............................53 Някои размисли и емоции, касаещи всекидневието на един "възстановяващ" се, на един намиращ се на кръстопът човек ...............................................................................54 За безсърдечното сърце, или за безчувствеността като източник на човешката опороченост.........................................................................................................................58 Да пази Господ в нашенските условия да си личност, то си е същинска прокоба: докато не те разкъсат и ликвидират не мирясват!...........................................................62 Държавата трябва да спре да прави каквото ù скимне с "човешкия матр`ьял" на нацията!!! .............................................................................................................................65 Днес ще бъде открито съдебно дело, в което моя милост е ищец, който съди работодателя си..................................................................................................................73 Какво стана вчера в съда, или кратък ескиз на нравите, царящи в сферата на родното ни "правораздаване"...........................................................................................................75 Загадката около един наистина любопитен, ала иначе крайно прост съдебен казус ..80 Доброто трябва да се прави, а не само да се желае – обикновено само за себе си....84 Някои горещи проблеми на училищния живот, за които е срамота да се мълчи..........86 Една крайно любопитна, изцяло невероятна, но съвсем абсурдна случка, която ми се случи вчера .........................................................................................................................94 Нацията ни се обезкръвява от най-ценния си ресурс, именно от личностната, от духовната, от човешката си сила ....................................................................................988 2

Задача за литературен анализ, задена на директорката на една професионална гимназия ............................................................................................................................105 Казус: Кое е по-голямото благо? .....................................................................................107 Аристотел за уважението към мисленето на другия .....................................................108 Джордж Оруел за омразата към ония, които казват истината ......................................109 Днес е един хубав ден за българското правосъдие, и с това – за българската демокрация!.......................................................................................................................111 Твърде трудно е да ми бъде запушена устата, някои поне това трябваше вече отдавна да са го разбрали... ............................................................................................113 Решението на съда, с което се отменя заповедта на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, наложила ми наказание "Предупреждение за уволнение"............................................115 За дълга ни да се съпротивляваме срещу беззаконието ..............................................121 Ето защо много хора са така потайни и неискрени: за да не се издадат, че са и крайно глупави!..............................................................................................................................122 Но вярата в доброто и в човещината, въпреки всичко, едва ли някога ще загубя... ..124 Нещо като писмо до г-жа директорката с покана за разговор ......................................129 Нови жалби, въззивни ропоти и нравствени обръщения към правосъдието ..............130 Аз съм личност – и желая да си остана такава: няма да допусна някой да се гаври с личността ми .....................................................................................................................137 Нравствен казус, касаещ ползата от съдилищата когато хората дръзнат да се съдят заради душевни травми и терзания ................................................................................140 Политически мотивиран съдебен процес срещу свободата на словото се открива тия дни в Пловдив ...................................................................................................................146 В трудната ситуация, която се намирам, получих неочаквана подкрепа не от някой друг, а от... Махатма Ганди! .............................................................................................154 Отворено писмо до г-жа Министърката на образованието, написано в навечерието на новата учебна година .......................................................................................................155 Моето писмо до Р.Кънев с молба за юридическа помощ около наближаващия съдебен процес срещу свободата на словото в Пловдив ............................................................165 Не потискай поривите на човечността си – отдай им се! ..............................................167 И ний, българите, подобно на древните атиняни, непременно ще се прочуем с това, че съдим свой философ...................................................................................................172 На път съм и аз да обявя гладна стачка срещу своеволията на всесилна администраторка в образованието! ................................................................................174 И гладната стачка, щом всички други средства на демократичния дебат са изчерпани, не действат, са блокирали, е допустима ........................................................................178 Писмо от философа Р.Радев, който ме съветва да се откажа от намерението да обявя гладна стачка срещу безобразията в образованието....................................................180 "Западното гледище" за намерението ми да обявя гладна стачка срещу своеволията на самовластната образователна бюрорация ...............................................................182 Жертвите на административния терор в образованието вече нямат друг избор освен най-отчаяния след самозапалването: гладната стачка.................................................184 Страшна работа е нашата българска работа!................................................................189 3

Дотук сме я докарали у нас: да сме същинска рядкост тия, които държим да си останем човеци и личности..............................................................................................193 Директорката на ПГЕЕ-Пловдив подложи "колектива" на възможно най-конфузно, унизително и отвратително нравствено изпитание .......................................................196 Жалба до Инспектората по образованието във връзка със ситуацията в ПГЕЕПловдив .............................................................................................................................201 Ако не реагираме когато властниците си позволяват да правят каквото им скимне означава, че ставаме съучастници в золумите им ........................................................206 Човешка съпричастност и духовна подкрепа от далечна Украйна...............................212 Ново Отворено писмо до г-жа Министърката на образованието и науката.................215 Ще науча аз бюрократите от образованието да четат философски написани и дълги изложения..........................................................................................................................222 Разни драскулки в ранната, в потъналата в гъста мъгла утрин ...................................223 Уникалният смисъл на истината за християнството, за европейското човечество ....228 Философите са много вредни и опасни хора, нали така?! Да мрат, мамицицата им! Убийте ги, разкъсайте ги! Долу! .......................................................................................231

Истината ражда ненавист, а подлизурството – приятели

Истината ражда ненавист, а подлизурството – приятели VERITAS ODIUM PARIT OBSEQUIM AMICOS

Моралът – или духът! – е над правото, а също така трябва да е водещото и на политиката 26 октомври 2013, събота

Моралът съдържа норми, които са много по-висши от всякакви правни норми. проф. Г.Близнашки КРАТЪК КОМЕНТАР: Прав е професорът: моралът – или духът! – е над правото, а също така трябва да е водещото и на политиката.

Иронично за текущите житейски абсурди и простотии 22 юни 2012, петък Вчера в ПГЕЕ-Пловдив се проведе събрание на секцията към синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа", свикано от председателката на организацията Камелия Стоянова, синдикален лидер и също така помощник-директор на училището (!). Повод за свикването е моя жалба до Регионалното и Национално ръководство на синдиката: виж Изключително интересен психологически и нравствен казус, показващ реалната ситуация в българското училище. Искам тук вкратце да представя какво се случи на това знаменателно събрание, тъй като любознателният читател, убеден съм, ще бъде възхитен от разразилата се интрига. Но преди това искам да кажа нещо в един по-друг, изцяло принципен, дори философски план. След случилото се вчера – а вчера ръководителката на синдиката, не затруднявайки се особено с мислене, се опита да разиграе позорна сценка, твърде много наподобяваща заседание на "народния съд", на което "възмутените народни маси" без жал громят подлия "враг на народа", именно моя милост! – решавам твърдо в тази история да заема позицията на Сократ: с весела ирония да застана над вършещото се безумие, над изстъпленията на арогантната глупост. Ироничното отношение е задължително, понеже иначе човек се принизява да застане на една и съща плоскост с хулителите и оплювателите си, не показващи особена склонност към осмисляне на това, което правят; защото ако малко поне се замислеха, щяха да се ужасят заради непристойната глупост, която са си позволили. А човек се държи глупаво когато се е оставил под властта на някаква недостойна емоция, подхранвана, предполагам, от предчувствието за интелектуалното и морално превъзходство на обекта на демонстрираната толкова неуместна ненавист – все пак всички сме хора, защо тогава се ядем взаимно?! В такава една ситуация да се ядосваш или да страдаш е абсолютно излишно и също така е твърде глупаво; но да реагираш иронически, с ирония, означава да застанеш на едно по-високо, всъщност свободно и философско ниво, където си недо7

сегаем от грозните набези на хулителите си, които в един момент ще осъзнаят, че техните усилия са съвсем напразни: просто не могат да докоснат иронически настроения обект на ненавистта им. Понеже той стои значително по-високо от тях. Аз някога ще пиша повече по този въпрос, та да поясня смисъла на това велико изкуство, сократовата ирония, имаща пряко отношение към вечната битка с арогантната и немирна глупост, сиреч, с подпомагане раждането на истината, което, както и да го погледнем, си е същинско изкуство. А сега да се върна на разказа си. Искам в началото да ви предупредя: описваните събития звучат абсолютно невероятно, но съвсем не са плод на нечия фантазия; всичко е взето от непосредствения живот, независимо от неправдоподобността и от абсурдността си. Та ето какво се случи на това паметно събрание, което заслужава да бъде увековечено в аналите на непредставимия български живот, течащ в нашето крайно странно и болезнено време. Време, в което обществото ни мъчително се чисти от останките на заразата и отровата, наречена комунизъм. Понеже имах час (а тия напрегнати за всички последни дни на учебната година учителите "оформят" годишните оценки на учениците) се случи така, че закъснях малко за "мероприятието"; разбира се, надлежно бях повикан от специално изпратен вестоносец. Когато влязох, забелязах, че залата беше беше пълна; явно организаторът се беше погрижил всички да присъстват предвид важността на събитието. Синдикалната председателка К.Стоянова откри събранието и започна своята историческа реч, която, за жалост, понеже нямам таланта както на безсмъртния Шекспир, така и на недостижимия Алеко, съвсем не мога да възсъздам; но ще се опитам да ви приобщя поне малко към есенцията на събитието. Разбира се, вечно ще съжалявам, че не се сетих да предложа да се направи видеозапис или поне аудиозапис на изреченото на туй наистина паметно събитие; ако бях предложил, ако се беше приело, сега щяхме да разполагаме с безценен психологически достоверен материал, който щеше да възторгва до екстаз бъдещите историци на нашето шантаво време. Както и да е. Макар да е крайно трудно, ще опитам, както казах, да ви предам поне основното, така, както аз съм го приел. Любезната г-жа Стоянова в един момент на речта си сама се сети и предложи да публикувам в блога си протокола на това историческо събрание – предложение, което аз сега с радост приемам, независимо че един сух протокол едва ли може да отрази цялото богатство на протеклия пред очите ни пищен психологически процес. Процес, който с чиста съвест мога да определя дори като шоу, като едно твърде забавно и незабравимо представление. Поклон пред таланта на организиралите го сценаристи, режисьори, поклон също така и пред гениалните актьори, що успяха да доставят такива невероятни емоции на зрителите! Поклон и пред стоицизма на неговите зрители – за чест и слава на огромната част от членовете на синдиката те не допуснаха да станат актьори и участници в това невероятно шоу, а до края си останаха безмълвни зрители, гледащи с изумление сеира – излагацията на всинца нас, участниците, на нас, актьорите. Ех, защо нямах перото на великия Омир, та да съумея да ви направя преки зрители на историческия спектакъл, към който, убеден съм, историята няма да остане в никакъв случай безразлична! 8

Но стига съм се отклонявал, да карам, както се казва "по същество". Нашата лидерка на синдиката, апропо, успя бляскаво да защити моята теза – противно на намеренията си, сиреч, ефектът от мероприятието беше изцяло бумерангов. Аз я обвиних в жалбата си, че тя е неспособна да застане в позицията на независим синдикален лидер, понеже като помощник-директор на училището е пряко подчинена и изпълнява заповедите на работодателя; близко до ума е, че най-първа и безусловна заповед, нещо повече, морална повеля е да не се противопоставяш на желанията на шефа, щото този шеф моментално може да те уволни от така лелеяната длъжност "помощник-директор". Искам още тук да изтъкна, че явно длъжности, в които има думичката "директор", са така бленувани в наши условия, че дадени хора са спосони на чудеса от храброст, само и само да се доберат до такава длъжност, а пък след това да я бранят, както се казва, с нокти и зъби. Та значи моята теза биде бляскаво защитена от опонентката ми, която, с помощта на неколцина свои фенки, също като нея лишени от особени достойнства що се касае до развитостта на съдната им способност, направи така, че на събранието, от първата до последната минута, да покаже по бляскав начин, че нашата синдикална организация в лицето на ръководството си е изцяло продиректорска, проправителствена, сиреч, е нещо като патерица на всевластната директорка. Ето какво имам предвид. От първата минута на събранието "синдикалната ни лидерка" възприе изяло погрешна тактика: да изобличава колко е лош провинилия се синдикален член, сиреч, моя милост, колко той е съгрешил, колко, така да се каже, е виновен, дотам, че се е превърнал в нещо като злодей и пръв враг на народното добруване – и колко мъдра, сърдечна, щедра, великодушна и пр. е нашата любима директорка, която, понеже има голямо сърце, не уволни моменталически злодея, ами дори му стори добро, а също така направи най-малкото, което можеше да направи, а именно, да освободи от тиранията на злодея "страдащите народни маси", сиреч, учениците (като ми отне тия 4 класа, и то два месеца преди края на учебната година; тия от читателите, които не знаят за какво иде реч, ще получат днес-утре пълна справка за всички публикации в тоя блог по прословутата занимателна история, та да запълнят празнините в знанията си, както би се изразил един учител). Разбира се, като "веществено доказателство" в организирания трибунал (или заседание на "народния съд", в което тя се постара да превърне събранието) толкова усърдната помощник-директорка и синдикална лидерка беше донесла "ей-такавата" папка с надлежно събрани и сдиплени жалби на ученици, на родители, на "възмутени граждани" и на кой ли не още, т.е. на целокупните, онеправдани от тиранина (т.е. моя милост) и страдащи народни маси. Злостният враг на народа в мое лице беше подложен на безмилостно разобличаване; синдикалната лидерка, снабдена с подобаващата за случая страдаща или страдалческа физиономия (не зная коя дума е поподходяща за случая!), прочете подбрани откъси от тия "матрьяли", та косите на публиката щръкнаха от страх, срам, ужас, уплах и кошмар! Злодеят Грънчаров найперфидно се бил гаврил с учениците, обиждал ги, бил сторил още цяла плеада нарушения на техните човешки и конституционни права, бил ги мъчил, подлецът, да мислят, стресирал ги, тормозил ги и пр., но за щастие страдащите ученици най-сетне 9

получили справедливост, защото "народната власт" в лицето на мъдрата ни директорка най-сетне се била вслушала в роптанията на страдующите народни низини: има, другари, кой да бди над добруването на народа, и това е нашата толкова добра директорка! И така нататък, все в тоя дух. Тъй че злодеят Грънчаров беше яката разобличен и очернен – тази дума е очевидно неподходяща: как да очерниш самото черно, в каквото се е превърнал тоя проклет Ангел Грънчаров! – в паметното слово на отдалата се на емоцията си синдикална-лидерка-и-помощник-директорка. Съответно тия безценни документи, жалби, анкети и пр., които месеци наред бяха крити от моите очи, сега любезно бяха предоставени на събранието; забелязах, че някои участници с щръкнали коси, с облещени очи и с нескривана погнуса държаха и четяха документите, в които бяха свидетелствата за толкова възмутителните престъпления на злодея, на народния враг Ангел Грънчаров. И така нататък, да почна да пиша по-стегнато, че както съм го започнал, едва ли някога ще свърша тоя текст. Но то самата история си го предполага, та нали на колегата Омир, сами знаете, му се е наложило да напише два огромни тома, за да представи една значително побезобидна история, тази за някаква си там любов между Парис и Елена и за прословутия Ахилов гняв, както и за изпитанията на горкия Одисей. Мисълта ми е, че много повече заслужава да се пише по тия, описваните от мен сега събития – та то, както е тръгнало, вече започнаха да се оформят очертанията на цяла една книга, в която да представя перипетиите и знаменателните, направо умонепостижими събития и преживелици в този най-нов вариант на Троянска война, който тече пред очите на щастливите обитатели на туй наше знаменито училище. Та наистина все пак да се опитам да съм по-кратък; ето, почвам да опитвам, но предупреждавам, че не е леко, ох, как не е леко! След като другарката, пардон, госпожа Стоянова изнесе патетичното си слово за моите световно-исторически престъпления и грехове за да ни убеди, че тя самата не е изверг, за да може да защитава един толкова пропаднал човек, и след като сметна, че е доста сполучила в реализацията на целта си (понеже, както забелязах, от нейното въздействащо слово някои от членовете на синдиката почнаха да роптаят и да стенат от възмущение, а пък тия с по-чувствителните души направо и с глас взеха да вият от гняв, гледейки право в очите й; е, това бяха все пак единични случаи, но все пак имаше и такива!), та значи синдикалната ни лидерка, изпълняваща едновременно и длъжността помощник-директор, в един момент се сети да даде думата и на обвиняемия, на подсъдимия, сиреч, на моя милост. Вечно ще се проклинам, че в оня момент не се бях сетил за Сократовата мъдрост, учеща ни, че към такива случки и събития, които ни подарява така щедрия живот, следва да се отнасяме само иронически, иначе рискуваме да дегенерираме до едно неподобаващо за философа ниво; е, не се сетих, затуй сега оценявам поведението си на това паметно събрание, за май резил, като крайно глупаво: бях сериозен, а не ироничен, поради което само загубих и яко се изложих. Вързах се на приказките на г-жа Стоянова, почнах да се държа като адвокат на предварително загубен съдебен процес, почнах да апелирам към здравия разум и пр., почнах да се оправдавам, да се мъча да изтъквам аргументи, т.е. в един момент усетих, че се държа съвсем 10

неадекватно; там не си давах сметка, че капиталната ми грешка е че не се бях сетил за иронията на Сократ, която единствена можеше да ме спаси, като ме издигне над случващото се, та да не се окалям. Пък и, като капак на всичко, бях твърде притеснен поради следното житейско обстоятелство: събранието, за моята зла участ, беше насрочено тъкмо във време, съвпадащо с часа за свиждане в болницата, където от десетина дни е моя братинвалид (свижданията са само в четвъртък, от 14-16 часа); той, горкият ми брат, ме чакаше, а аз трябваше да се занимавам с тия умопомрачителни глупости; притеснен от това, че времето безжалостно течеше и аз можех да пропусна часа за свиждане (брат ми е пушач, това, за което най-много ме чакаше, са пустите цигари, които аз трябваше да му занеса; аз самият съм бивш пушач и добре знам какво е да се чакат цигари след като, да речем, вече цял ден си изобщо без цигари и пр.), та значи аз се разсеях, и, както се казва, се олях. Но станалото-станало, не може да се върне. Нищичко не можах да постигна, трудно е човек, като е обвинен в толкова много смъртни грехове, да може да се оправдае пред недоверчива публика, която пък при това е поставена в твърде неловко, неудобно положение: все пак не е лесно човек да каже нещо, което може да го злепостави пред всемогъщата, разполагащата със съдбите ни директорка, и то пред очите на толкова преданата й помощник-директорка, кой знае защо подвизаваща се и като синдикална лидерка (?!). Та така. Длъжен съм специално да подчертая, че членовете на синдиката, с едно-две изключения, се държаха изключително достойно и разумно: мълчаха, наслаждаваха се на невероятното шоу, какво друго да правят хората?! Така и трябва, какво друго може да направи човек в тия условия. Един човек, преподавател по френски език, казва се Стефан Кралев, на няколко пъти се изказа смело, без да се смущава от гнева на администраторите, подчертавайки абсурда пряко подчинено и изпълняващо заповедите на работодателката лице да бъде също така нейн синдикален опонент, коректив, критик, равностоен и независим партньор и пр.; то е същото като човек да се надява собствената му дясна ръка да почне да не се подчинява на командите на мозъка и главата и да влезе в спор с тях, което, както и да го погледнем, си е чиста лудница. Та г-н Кралев изложи цяла поредица от разумни аргументи, които помогнаха на публиката да вникне по-дълбоко в същината на ситуацията и на проблема. Разбира се, веднага скочиха една-две дами, които, мило гледайки право в очите толкова самоотвержената ни "синдикална лидерка", се включиха в антигрънчаровистката кампания и почнаха да громят "непоносимия индивид Грънчаров", който, представете си, било истински абсурд, че все още е търпян да бъде учител; другари, какво чакаме, та тоя човек трябва мигом да бъде изритан, как така ще си позволява, като капак на всичко, да пише всекидневните си "бълвочи" в прословутия си блог, който, вярно, никой не чете, ама все пак; проклетникът, не е ли време да бъде заставен, другари, да замълчи веднъж-завинаги?! Разбира се, тия дами не пропуснаха да кажат и няколко думи на гореща благодарност към нашата така добра директорка, която, заради толкова щедрото си сърце, все още търпи злодея Грънчаров, ала, другари, всяко великодушие, както знаем, си има предел, нали така? 11

Та ето това имам предвид, като писах, че това паметно събрание бляскаво потвърди моята теза, че г-жа Стоянова не само че няма качествата да бъде синдикален лидер, но и по принцип тя не може да бъде такава, понеже позицията й на помощник-директор я прави беззаветно предана на работодателя, на когото просто няма как да е какъвто и да е коректив или независима страна в едни партньорски отношения между синдикат и работодател; това се нарича крещящ конфликт на интереси и тя самата, ако съвестта някога все пак й проговори, би следвало да си подаде оставката, особено пък след вчерашния сеир. Сеир, на който тя без замисляне се постара да демонстрира най-убедително, че не е нищо друго освен "синдикална патерица" на всевластната директорка, позволяваща си груб административен произвол и крещящо нарушение на правата на един трудещ се, именно на моя милост. Тъй че тезата й, че това били "лични отношения" между злодея Грънчаров и безкрайно великодушната директорка, в които нямало нищо синдикално, се провали с гръм и трясък, противно на намеренията и на очакванията й. Забравих да спомена, че на събранието в деловия президиум седеше една строго гледаща представителка на по-висшестоящото синдикално ръководство, нарочно поканена за случая. Когато тази дама взе думата и почна да изпълнява заучената си роля - именно, да ругае "народния враг" Грънчаров, "здравата сгазил в лука" (това са нейни думи!) и да хвали двете директорки, главната и помощницата й, по съвместителство и за измама на противника представяща се за синдикална лидерка, на моя милост й писна, влязох в кратка словесна схватка с тази другарка, приличаща ми на партийна секретарка от славното комунистическо време, казах й честно в очите що мисля за поведението й, и, понеже времето беше напреднало, аз вече решително закъснявах за свиждането в болницата, помолих да бъда освободен от събранието за да бързам за свиждане с брат си. По-нататък не знам какво се е случило, ако, примерно, са ме изключили от синдиката, щото и тази глупост, както е тръгнало, може да се случи (та нали съм толккова лош, та нали съм така нетърпимо непоносим и злостен народен враг!), та значи ако има нещо сюблимно в това как е протекло историческото събрание след като моя милост си излезе, щом разбера, веднага, драги и търпеливи читателю, ще те информирам. Ами това е в основни линии. Ако някой има впечатлението, че си измислям, че фантазирам, че такива неща в наше време не могат да се случват, ще му кажа, че напълно го разбирам, и аз не вярвам че са се случили, но на, случиха се, ох, как съвсем реално се случиха, и то вчера в късния следобед! Даже и ние, участниците, на моменти имахме чувството, че играем в някаква шеметна пиеса на Бекет или на Йонеско - или че сме се пренесли в атмосферата на някой роман на Кафка; ряпа да ядат и Бекет, и Йонеско, и Кафка, бедно им е въображението на тях в сравнение с щуротиите, които българският гений е способен да сътвори в наше време! Говоря за българския административно-бюрократичен гений, непостижим в размаха на сътворяваните от него абсурди, на които и Бекет, и Йонеско, и Кафка сега, като разбират какво се е случило вчера, предполагам, от завист ще се обърнат в гробовете си, ами ето на, бихме ги тия гадни европейци поне в едно отношение! Урррааааа! Слава! Да живей! 12

Драги и търпеливи ми читателю! Искам да кажа накрая нещо най-важно: за жалост, тия абсурдни събития се случват в едно училище, и то не какво и да е училище, а едно от най-бляскавите, най-елитните училища в Пловдив, в което, за жалост, от две години се случват, сякаш по ирония на самия живот, непостижими от нито един ум случки и събития! Е, разбира се, се случиха и хубави неща, направени от новото ръководство: имаме си вече хубави щори против непоносимия слънцепек, имаме си климатик в учителската стая, вярно, само там, но скоро, да се надяваме, и в учебните кабинети (ех, мечти!), имаме си парно, от няколко дни дори си имаме романтични пейки в двора, под сянката на дърветата, сред красиво подредената градинка; хубавото, дето се случи, не може да се отрече. Е, и някои грешки допусна ръководството, ала, за жалост, няма кой да му ги каже, а ако някой му ги каже, той мигом бива обвинен, че е най-злостен враг; както и да е, да не издребняваме, животът, както се казва, е шарен! Има в това училище най-бляскави преподаватели, има все още някаква атмосфера, останала от предишните години, ето, вчера, въпреки старанието на дваматрима предани на ръководството индивида огромното мнозинство от участниците в описаното събрание не се принизаха да се включат в позорната игричка, в съдебния процес или трибунал, организиран над мен, а изразително, направо оглушително мълчаха. Това е едно многоизразително мълчание, така мълчат ония, които имат какво да кажат и скоро ще го кажат; малко им трябва, за да го кажат и дори изкрещят. Това исках да напиша; то нали никой не чете тоя блог защо ли го писах де, но аз предупредих вече: пиша го за бъдащата история, не за друго, пиша го, щото, както се знае, обичам да пиша за всичко, което ме вълнува, което мисля, което съм преживял, което ми се е случило. Аз, другари, по една прокоба на съдбата съм пишещ човек, не мога да не пиша, писането е мой начин на живот. Написал съм много книги, издавам вестник и списание; това мога, това правя: пиша. И преподавам философия. Тъй че изводът е: не се закачайте с пишещи хора! Щото ще ви опишат! :-) Санким, ще ви изобличат. Ще ви покажат глупостите, които сте сторили. Вярно, умният човек, когато му показват, че е сторил някоя глупост – всички грешим, всички правим глупости, безгрешни и съвършени хора няма, дори и да са директори или министри! – е благодарен на оня, който му е направил такова щедро благодеяние; е, други хора се сърдят, гневят се, обиждат се и пр., което е човешко; те, докато не осъзнаят какво са сторили, няма как да реагират иначе. Но този е пътят към съвършенството на човека: да си помагаме в битката си с глупостите. Със собствените глупости най-вече. Този е заветът на безсмъртния Сократ. На моя идол Сократ! Хубав ден на всички и прощавайте ако има нещо! Постарах се всичко да представя весело и незлобливо, за разтуха и за доброто настроение на прочелите го. Това е, какво друго ни остава: да се посмеем поне. Щото наистина е крайно глупаво да тъгуваме над житейските абсурди и простотии, в които сме потопени до шията вече... щото си ги произвеждаме сами...

Образователна шефка заведе дело за обида от "неправилни мисли" в моя книга! 20 април 2013, събота

Тия дни до мен се появиха сведения за една наистина невероятна история: даден съм под съд за една моя книга! Имам написани и издадени повече от 20 книги, но за първи в съд е заведено дело, съвсем официално дело срещу мен! На път съм да се обезсмъртя таман като Сократ, не е шега! Моля да не си мислите, че фантазирам или си измислям - съвсем сериозно пиша тоя път, въпреки че често обичам да се шегувам. Тоя път обаче съм съвсем сериозен. Да, заведено е съвсем официално дело "за обида" и "морални неимуществени щети" (искът е за 1000 лева обещетение), а се е почувствала обидена от няколко израза в есе, съдържащо се в моята най-нова книга за образованието със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (и подзаглавие Есета за освобождаващото образование), та значи се е почувствала обидена от три-четири мои мисли г-жа инж. Камелия Стоянова, явяваща се (Дръжте се по-яко за нещо за да не паднете!) хем синдикален лидер на учителската синдикална организация към КТ "Подкрепа", хем в същото време и помощник-директор на ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което моя милост работи вече повече от 13 години. Делото е заведено от доста време, но е държано в строга тайна от мен, сега, в предизборния период, е намерен сгоден момент за провеждането му. Излишно е да 14

споменавам, че с ръководството на училището, назначено от предишната гербовашка власт, имаме сериозни и идеологически, и мирогледни, и нравствени, и политически, защо не, различия. Както и да е. Насрочено е делото за 25 април, след няколко дни. Аз в момента съм в болница след операция, тъй че най-вероятно няма да съм в състояние да присъствам на второто след Сократовото дело срещу философ за това, че е изказал някакви мисли, т.е. че съм си позволил да мисля. Излишно е да се споменава, че има фундаментално човешко право на изразяване на мисли – и ако съдът у нас почне да контролира мислите ни, ще я докараме до под кривата круша! Та много ми се участва в този процес хем срещу книга, хем срещу философ, който са скалъпили тия усърдни блюстителки на гербовашката представа за човешките права. За жалост не съм в състояние (по здравословни причини) да участвам на първото заседание на този очертаващ се като забележителен и исторически за философията и образованието съдебен процес. Излишно е да казвам, че няма да си наемам адвокат и ще се защищавам съвсем сам. Както и подобава да се държи един горещ фен на Сократ. Това е. Ползвам се от случая да ви известя, че като четете горното, не е нужно да се щипете за да разберете в кой свят се намирате. Намирате се в нашия тукашен и толкова объркан български свят, в който е възможно да се случи дори и това, за което съвсем сериозно ви известих! Фантастики и абсурди у нас бол!!! Не е като да няма!!! Чакай да се спирам, че току-виж заради тия "обидни приказки" за милата ни Татковина някой може да ме осъди така, че да не мога да му се разплатя докато съм жив... Процесът срещу моята най-нова книга за образованието ще постави ребром най-тежките проблеми в порочната образователна система у нас. Тъй че използвам възможността да благодаря на ищцата за завеждането на това дело, сиреч, за провокирането на този необходим разговор! Г-жо Стоянова, много съм Ви признателен за това, което правите за българското образование!

Във връзка със заведеното от образователна шефка дело за "обида от неправилни мисли" в моя философска книга 22 април 2013, понеделник Във връзка с публикацията Образователна шефка заведе дело за обида от "неправилни мисли" в моя книга! днес изпращам следната молба: ДО РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, XI-ти СЪСТАВ, № 2

МОЛБА

от Ангел Иванов Грънчаров Адрес: Ж.К. Тракия, ... , телефон: 0878269488 ел.поща: angeligdb от abv.bg В качеството ми на подсъдим по НЧХД, №1000 от 2013 г.

Уважаема (г-жо) г-н Съдия, Моля първото заседание на делото, по което съм подсъдим, да бъде отложено, тъй като в момента се намирам в болнично заведение, пребиваването ми в което още не е завършило и физически няма да бъде възможно да присъствам на откриването на делото, а също така и няма да мога да организирам и проведа своята защита. Прилагам служебна бележка от болничното заведение, с която удостояверявам (доказвам) този факт. Дата: 20.04.2013 г. Гр. Пловдив (подпис) С уважение:

Текстовият запис на един безследно отзвучал апел към помиряване 18 май 2013, събота Апел към вразумяване и помиряване (Видео) Ето текстовият запис на казаното в това клипче: Добър вечер! Часът сега е 23.45. Намирам се в болницата, в Хирургиите, Пещерско шосе, Пловдив, 12-ия етаж. Вече съм тук пети ден, в четвъртък ми направиха операция, петък, събота, неделя, понеделник, пети ден. Завърши вече петия ден, утре, живот и здраве, шестия ден. Така. Искам да направя нещо като призив, бих казал призив за вразумяване, тъй като попадането ми в болница тоя път съвпадна със, знаете, с навечерието на един най-трагичен, хем трагичен, хем не, празник на възраждането, възкресението и т.н. Да, възраждането на живота, възкресението и пр. Все още, разбира се, има доста време до светлия, трагичен също така християнски празник Възкресение Христово. Та искам в тази връзка да кажа няколко думи. Стана така че попадането ми в болница също така съвпадна с достигането до мен на известието, значи бях известен, че помощник-директорката на училището, в което работя, която също така е и лидер на синдиката, в който членувам, ме е дала под съд за няколко пасажа, за няколко мои мисли, в които съм изказал някакви критични мнения за нейното поведение, за нейните преценки за нещата и т.н.; тя се била почувствала дълбоко обидена, бил съм я обидил. Аз сега няма да търся точните цитати, аз ще ги публикувам в блога, от които най-много са я обидили, днес дадох в блога си линк към есето, което най-много я е възмутило; то е посветено в някакъв смисъл на нея, по-скоро на държането й на едно синдикално събрание, на което моя милост беше обругана по недопус17

тим начин, а пък събранието беше превърнато в нещо като „трибунал” или „народен съд” над „злостния народен враг Ангел Грънчаров”, да, и такива неща се случват в нашето болно време. Това е есе от една моя нова книга за образованието, която се нарича НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!, а пък подзаглавието на тази книга е „Есета за освобождаващото образование”. Та аз до скоро не знаех че съм даден под съд, за първи път в живота ми се случва такова нещо, за мисли в моя книга да бъда даден под съд. Разбира се, може човек да се обиди, книгата ми не е издадена в някакъв грамаден тираж, и ето сега, след като съм вече даден заради нея под съд, се получава една значително по-голяма гласност, явно обидената или засегнатата персона смята, че това няма да й навреди, напротив, предполагам, ще й вдигне по-високо нивото, тя иска чрез съда да си даде един свой реванш на попрището на умствената активност, на умственото превъзходство и т.н. Само наистина е малко интересно и странно все пак възпитатели на младежта, каквито сме ние, тя е инженер, преподава специални предмети, аз съм философ, значи ние да доказваме един другиму или кой до каква степен е напреднал, казахме, на попрището на интелектуалното развитие. Между другото, да кажа в скобки, аз в момента изглеждам много странно, тъй като заради операцията, която ми беше направена, сега на петия ден след операцията се появиха едни отоци около очите и аз вече в момента, виждате, имам известна китайска специфика на изражението, лицето ми има изражението на древен китайски философ, на Конфуций, примерно; аз не се срамувам от това; това само в скоби казано. Операцията ми, аз не съм писал още за нея, по една единствена причина, не че се срамувам нещо, срамно заболяване не знам да има, но сега ще кажа с няколко думи, така или иначе, вече като ме виждате в един такъв вид, ще призная, да, беше ми направена черепно-мозъчна операция. Преди около месец, може би вече станаха пет седмици, доста време мина, една сутрин, бързайки за работа, се подхлъзнах в банята, паднах и понеже в момента на падането си помислих да не стане така, че да си счупя нещо, крайник, крак и пр., инстинктивно някак си, стана така, че целият удар, цялата тежест падна ето тук, отзад, на главата ми, ударих се здравата с главата о стената на банята. Изгубих за известно време съзнание тогава, стоях в неподвижност, не изцяло съзнание да съм изгубил, но най-вероятно е станало сътресение на мозъка. Спомням си, имам едно усещане, че чаках да видя дали ще… то силно ме заболя, изкънтя ми главата, изчаквах да видя дали ще се съвзема, в края на краищата се съвзех. Може би пет минути стоях на пода, по едно време се разшавах, станах, облякох се, бях се току-що изкъпал и отидох на работа. Разбира се, чувствах се недобре на работата, имах някакво кънтене в ушите, виках си на акъла, че ще изчакам да мине ден, два, да видим ако нещо се появят някакви опасни там симптоми и проявления, и тогава ще се наложи да отида в болница. Минаха два, три, четири дни, нищо, аз си викам: „Слава Богу, малкият дявол!”, дето се казва, да, обаче се оказа „да, ама не”. Минаха може би две, три седмици, през цялото това време ето така като си разклатех главата (както хората по света, с изключение на българите, клатят глава в знак на съгласие) имах чувството, че сякаш мозъкът ми се движи, мърда, някакво много смътно чувство, някак си много крехко беше станало. Вътре в мозъка ми се е бил образу18

вал в това време хематом, аз така си го представям, това е нещо като съсирек от кръвоизлива, започнал по време на мозъчното сътресение при падането; сериозна работа, и тоя хематом е нараствал и е притискал жизнено-важни мозъчни центрове. Аз в един момент започнах да чувствам някак си много странно своето тяло, усещах някакви неприятни болки в ставите, ето тук, в седалищните части, сякаш седях върху някакви шипове, като иглички ме бодяха, значи силни ставни болки, от които едва ходех на работа и се чувствах ужасно. В един момент тия усещания се засилваха, стоях на работата и постоянно усещах някакъв дискомфорт. В един момент, като наближи ваканцията, аз вече реших, един вторник беше, отидох при джипито, моят личен лекар и му казах как се чувствам; той ми каза, че няма проблеми, някаква млечна киселина се била появила в ставите, нещо вирусно било и т.н. Даде ми хапчета, пих ги една седмица, никакъв ефект, никаква промяна към добро; напротив, сякаш се усилиха още повече болките. Отидох в края на тази седмица, обясних му, че няма промяна, биха ми някакви инжекции, вероятно витамини или против „вируса”, не знам, никакъв смисъл, никаква полза. В понеделника отидох при джипито, казах му това, той вика ще те пратя на невролог; отидох при невролога, там тя ме прегледа, направи си там своите анализи и ми каза ето, давам ти тези хапчета, почвай да ги пиеш, болките ще почнат да изчезват. Знаете ли, оказа се, че не болките ми не само че не изчезнаха, но още повече се усложниха тия усещания, появиха се също страшни болки в главата и аз тогава реших, понеже един, два, три дни минават няма промяна към по-добро, нали човек като пие хапчета се надява нещо да повлияят, да се почувства по-добре, да усети промяна към положителното; не, няма. Спомням си тази кошмарна седмица, невроложката ми каза до петък ще пиеш хапчетата, ще дойдеш в петък непременно да те видя; да, обаче нещата ставаха сложни, тежки и накъде към сряда вече нетърпими; в един момент аз започнах да соя само на леглото, абсолютно нетрудоспособен, не мога даже да прочета нещо в блога си, и стоях в ужасен дискомфорт. Понеже съм много стриктен, обичам да изпълнявам разпорежданията на лекарите, имам им доверие, изчаках някак петъка, отидох при нея и… представяте ли си какво било станало, а то още повече усложни ситуацията?! Аптекарката наименованието на едно от лекарствата, които ми бяха предписани, го разчела невярно, и ми дала лекарство с близко наименование, което всъщност било изцяло излишно и заради него съм пил същото химическо вещество в друга доза, понеже то повтаряло вече предписано лекарство! И невроложката изтълкува това нещо като причинител на моето страшно главоболие; нареди ми да спра тези лекарства изцяло два дена, събота и неделя и в понеделник ми каза да дойда пак. Като ги спрях и се надявах – тя ми каза, че ще отмине това главоболие – ала болките в главата не отминаха, нищо не отмина, и в понеделника вече се чувствах ужасно, аз вече наистина не можех да стана, и знаете ли кое беше най-интересното? И на невролога, и на джипито аз казах, че съм имал такъв инцидент, че съм паднал в банята и че съм си ударил силно главата; и двамата ме изслушаха, ала ми казаха: „Не, не се безпокой, тия неща не могат да се причинят от удар в областта на главата, не могат да се причинят от удар в главата такива усещания, няма връзка между тези неща!”, и аз като отново повтарях, че все пак може би 19

има някаква връзка, те ме гледаха с известна доза съжаление и си казваха, личеше по изражението им, че този човек много се е уплашил, много се е паникьосал, внушил си е, но няма страшно и т.н. В понеделник или вторник, значи, отидох, обясних, че нямам промяна, че се чувствам ужасно, тогава невроложката ми предписа други хапчета. Почнах да ги пия, надеждата беше да се оправя най-сетне от тях, абсолютно никакво оправяне нямаше, и тогава вече, между другото, в последните два дни преди операцията аз нямам спомен какво точно се е случвало. Синът ми ме водеше при разни специалисти, лекари и т.н., най-накрая ме заведоха на скенер (най-после някой се сети за това!), на скенера установиха, че има такъв хематом в главата ми, и веднага са предложили (аз вече нямам спомен, когато са ме питали искаш ли, разрешаваш ли, съгласен ли си да ти направим операция аз вероятно нещо съм отговорил тогава, но нямам никакъв спомен за това). Синът ми също дава съгласието си, и в четвъртък, 18 април, ми направиха операцията, отстранили са го този хематом, предполагам. Интересното беше – благодаря на Бога, благодаря на Бога, че мина всичко благополучно! – след операцията аз се чувствах като нов човек, разбирате ли, всички оплаквания, болки, бяха изчезнали, Значи това образование, този съсирек, какво е бил, там, до мозъка, аз не знам, не съм справил още справки какво точно ми е станало, явно някакво образование е било отстранено, не от самия мозък, а знам ли какво? Казвайки тия неща мога да се изложа на риска да бъда подиграван, „ето, на него му отрязаха част от мозъка”, да, отваряха ми черепа и са отстранили някакъв хематом, както и да е! Съжалявам, че ми се наложи да разкажа всичко това, пак ако мълчи човек, знаете ли защо аз мълчах до този момент? Мълчах най-вече защото не искам моята майка, която е възрастна, да разбере това нещо по някакъв начин; ето, ако сложа сега това клипче в блога, още не съм решил дали да го сложа, ако записът се е получил, може и да го сложа, тя, майка ми, все някога ще разбере, но искам да не й дойде внезапно, много е неприятно това, да й дойде като „гръм от ясно небе”, затова не съм давал много информация за случилото се. С нея, разбира се, говорих още веднага след операцията, обясних й че съм в болница, но по други причини, аз имам проблеми със сърцето, така й казах. Един вид, дето учим за истината, учениците ми винаги казваха, като сме обсъждали този въпрос, за истина и лъжата, аз преподавам философски предмети, и те са ми казвали „Има благородна лъжа!”, аз винаги съм казвал, че някак си не ми звучи добре, че има „благородна лъжа”. Те обикновено казват, че има, аз казвах, че няма, та да възникне спор, моята работа като преподавател по философия е никога да не се съгласявам с учениците за да ги провокирам да защитят позицията си. Както и да е, ето, оказа се, че на мен сега ми се наложи да прибягна до т.н. „благородна лъжа”, т.е. по-малко безпокойство на майка ми да причиня, излъгах, да, все още не съм й казал какво точно ми се е случило. Искам да й го кажа когато, дай Боже, тия дни, казаха ми, че още няколко дни ще ме държат, зависи как ще върви възстановителния процес, и ще ме изпишат от болница, тогава ще мога да отида при майка си и да си поговорим с нея; другояче е когато на живо стане това, съвсем иначе е да й го изтърся по телефона, да се ужаси, да си изкара акъла и т.н., нали знаете докъде води нашето фантазиране. 20

Аз, всъщност, изобщо не исках да говоря за тия неща, но след като ме видяхте на клипчето така, наложи се да дам едно такова разяснение, относно заболяването и премеждията си. А сега всъщност минавам към това, заради което започнах да правя това клипче. А именно искам да отправя нещо като възвание към моята колежка, преподавателка по компютърни науки Камелия Стоянова, която ме е дала тия дни под съд: Госпожо Стоянова, наближават светли християнски празници, които не са толкова… те са преизпълнени с огромен смисъл, в това число не само светъл, защото ние, хората, човеците, сме разпънали на кръста Христос, Богочовекът, Спасителят. И сега да казваме това е много светъл празник, разбира се, Възкресението, е тържество на живота над смъртта, и Богочовекът, който не може всъщност да умре, той е вечно съществуващ в едната си ипостаса, Христос, се е пожертвал за нашите грехове, за човешките грехове. Ние не сме съвършени, г-жо Стоянова, Вие сте християнка, много сме говорили, ние имаме много спорове с Вас, имаме разминавания във вижданията, но аз не съм очаквал, че ще стигнем до съда. Между другото аз съм завел дело също така, срещу ръководството на училището, тъй като бях наказан дисциплинарно със заповед „предупреждение за уволнение”, след това пък ме наказаха с още едно дисциплинарно наказание, което, странно е, то би трябвало да има някаква градация, но мен ме наказаха след това с по-малката степен, именно само с предупреждение, или, как се казва, да, със „забележка”, не знам как точно се казва. Та в момента аз имам пълната колекция от наказания, явно това ръководство иска нещо да ми покаже, аз имам доста различия с тях, имам спорове, много съм спорил, писал съм доклади и т.н., а всичко започна преди около година и половина когато аз предложих патрон на гимназията, в която работя, да бъде Стив Джобс. До този момент имахме прекрасни отношения с това ръководство, може би защото не бях съгласувал с тях тази инициатива, написах за идеята си в блога си, заинтересуваха се тогава медиите, почнаха нещата да ескалират, почнаха да се появяват репортери, изостриха се отношенията ни с директорката (щото тя зае друга позиция, а именно, че нямаме нужда от патрон!), и т.н., глупости, и в крайна сметка след това бях наказван по какви ли не параграфи, линии, ученици може би почнаха да получават внушения да пишат жалби срещу мен и т.н., знаете какъв е инструментариума на администраторите и т.н., абе недостойна история. Писал съм за всички тия неща в блога си, аз не се страхувам от гласността, ето, аз не се страхувам толкова и от съдебния процес, но искам сега да направя една стъпка към помирение. Г-жо Стоянова, г-жо Анастасова (Стоянова е пом.-директорка и синдикална лидерка, а Анастасова е директорката на училището), смятам, че самият Бог ви дава сега шанса, ето в този момент, в навечерието на Възкресение Христово, да преосмислите позицията си и, ако желаете, бихте могли да дойдете тук в болницата при мен, да поговорим, защото смятам, че зрели, разумни хора, и особено пък възпитатели на младежта, каквито сме ние, е крайно глупаво (не се страхувам да употребя тази дума!) да се съдят и да чакат районният съд да урежда отношенията ни, да оценява кой е прав и кой е крив в тази ситуация. Ние можем, сядайки за няколко минути, да обсъдим всичко и да стигнем до консенсус, до решение, защото съдебен процес в 21

тази наша ситуация съдържа в себе си доста унизителен, комичен, абсурден момент. Значи Бог ви дава шанса да преосмислите позицията си, да си оттеглите иска, за обида и както сте си го формулирали, аз, налага се сега, като стана дума за това, за да има пълна информираност, да публикувам в блога и тази Ваша искова молба. Не си спомням публикувал ли съм моята искова молба, моето дело е заведено значително по-рано, но много пъти ми го връщаха, понеже аз без адвокат действам, ще се защищавам сам, нямам възможност да си поръчвам адвокат, нито пък синдиката, в който членувам, именно „Подкрепа”, ми е осигурил адвокат; никаква подкрепа нямам от синдикат „Подкрепа”; при това, виждате, синдикалната лидерка ме съди, представяте ли си?! Както и да е, това е положението; длъжен бях да кажа всичко това. Моето предложение е: нека да си подадем ръка, да се възползваме от тази ситуация за добро. Бог ни дава понякога едни чудесни, мъдри знаци; ако ги разчетем, ние можем да стигнем до доброто, да тръгнем по един по-добър път, ако не ги разчетем, ще продължаваме да затъваме, да се съдим, да си вредим един-друг и пр. Но аз смятам, че… между другото да сложа в едни скоби, това да се съдят помежду си хора съвсем не е, от друга страна погледнато, толкова лошо; това е съвсем естествена, нормална процедура в обществото. Стига се до съд когато двете страни не могат да се споразумеят за нещо, имат някакви различни интереси и т.н. Ние, безспорно – аз преподавам философия на правото – сме различни, по различен начин виждаме нещата, това е съвсем естествено; това, че мислим различно, това че, примерно, ето аз като Ваш „подчинен”, аз съм служител в учреждението, което Вие управлявате, но, от друга страна, аз съм автономно същество, аз съм индивид, лице пред закона и т.н. Затова имам пълното суверенно право да мисля по различен начин, да оспорвам някакви решения, да влизам в диалог, в критика, в опити за сътрудничество, и по този начин моето критично отношение не е нещо като аномалия, не е нещо непременно вредно и деструктивно, напротив, то много пъти помага, защо ако аз, примерно, бъда такъв, че да ръкопляскам на всичко казано от ръководството, да казвам „Браво, колко сте прави, колко сте мъдри, точно така е, наистина е така, така трябва да бъде всичко!”, тогава нещата не са хубави, не са зрели, не толкова зрели, но, как да го кажа, не са истински, не са хубави, не са зрели, да, и така може да се каже и т.н. Ами това е в основни линии. Значи имаме шанс в навечерието на празника да се помирим; вие сами решавайте, аз няма да се меся повече. Ето, аз направих възвание към вас, с това възвание, ако искате, съобразете се с него, заповядайте, аз след няколко дни, да се надяваме, ще бъда изписан от болницата, ще се възстановявам, пак ще бъда в болнични, и тогава можем да се срещнем. Както искате, но делото е след два дни, на 25 април, сега днес поръчах на сина ми да занесе в районния съд моя молба, в която обяснявам, че тъй като съм в болница, не мога да присъствам на откриването на делото, да организирам защитата си и т.н. и на това основание моля районния съдия да отложи откриването на това дело. Има два дни и от отсрещната страна, ищцата, може да се яви в районния съд и ако иска, би могла, както иска, да преосмисли позицията си, да оттегли молбата си, аз бих могъл също да я оттегля, ако не пък няма, казах, нищо лошо в това хората да защищават разбиранията си и пред 22

съда; съдът да реши спора им. Разбира се, има моменти, понеже ние не сме юристи, можем да стигнем дотам да се излагаме пред съда, да губим времето в някакъв смисъл на съда, след като можем сами да решим всички тези въпроси. Та моят апел към помиряване го направих, не мога да правя всичко това в писмен вид, не съм добре, виждате, с очите, ето, изморих се дори и така. Благодаря за вниманието, а пък уважаемата публика в блога, надявам се, като изслуша това клипче, ако има търпението, може да се информира за цялостната ситуация. Между другото, с това и ще завърша малко иронично. Знаете, има и друг философи, който е бил съден, съден е обаче от част от учениците си, не от колегите си, не от други философи или пък от началниците си (тогава философите нямали началници, техен началник, знайно е, е била само истината!). Сократ си има ученици, той е учител на Платон, който пък от своя страна е учител на Аристотел. Та ето сега аз също ще бъда философ, който бива съден за това, че има „неправилни мисли”. Аз, между другото, съм един, не бих казал, екстравагантен човек, а съм човек, който обича да приема предизвикателствата, виждате дори и в това състояние, дори и, намирайки се в хирургията, в мозъчната неврохирургия, разказвам всичкото това и оправям това свое предизвикателство; правя го защото истината не ми е безразлична, готов съм да си защитя позицията, нека никой да не си мисли, че моите позиции са голословни, аз много съм мислил, не ме е страх, не се чувствам уплашен, не ми е познато такова нещо като малодушие, даже понякога минавам в другата крайност, изглежда външно, че съм много горд, дразня дадени хора, но пък смятам, че да бъдеш човек, човек в истинския смисъл, това означава да имаш и едно такова съзнание, че си способен да съдействаш, да способстваш да бъде постигната истината по всякакви въпроси. И мнението на всеки човек е ценно, но пътят към постигане на истина е диалогът, консенсусът и т.н. Ние, разбира се няма никога да почнем да мислим еднакво, но можем много да сближим позицията си и да си сътрудничим в това дело, в това жизнено дело, едно от най-важните, а именно, да постигаме истината. За това дело дал живота си Сократ, ето, сега и аз имам шанса да покажа, че истината и за съвременните хора все нещо значи. Благодаря за вниманието, всичко добро, до нови срещи!

Много ярък симптом на упадък на човечността – и на духовното израждане на нацията 26 април 2013, петък Ще ми се, по възникналия обичай, да напиша и тази сутрин няколко реда в моя болничен дневник. Днес, прочее, ме изписват. Също днес предстои операцията на моя съквартирант в болничната стая. Искам да му пожелая успешна операция и бързо възстановяване след това! Интересно е как съвсем непознати хора се сближават от близката участ, от страданието. Разбира се, понеже временно се срещат, и понеже са били сближени именно от страданието, нещо неприятно, като се разделят обикновено повече никога няма да се видят (освен случайно). Не е приятно място болницата, съвсем не е такова приятно място. Иска ми се обаче да кажа нещо друго: за това, че общо взето сме станали съвсем безразлични към чуждото страдание, към страданието на чуждия човек. Към страданията на наши близки хора не сме безразлични, но към страданието на (не)далечния – "чужд"! – човек сме доста безразлични – и безчувствени. Няма, например, по нашите болници милосърдни хора, които да вдъхват кураж на страдащите. Ей-така, хора, които от чисто милосърдие отиват в това място да разговарят с болния човек, който има страхотна потребност да сподели болката си, да разкаже как се чувства. Не, няма такива хора у нас, а може било студенти, било просто милосърдни хора, да се опитат да се поставят на чуждото, на мястото на страдащия човек, да проявят съпричастност към него, да се опитат с добри дума да облекчат болката му. Щото страда най-вече душата, след като страда тялото. За душата обаче съвсем забравяме, особено пък за душата на чуждия човек. Аз тълкувам това като много ярък симптом на духовното израждане на нацията. На думи сме милосърдни, на дело обаче сме безразлични, казах, към болката, към страданието, към душевната криза на ближния, всъщност към чуждия човек. Ближният по начало го разглеждаме като чужд, ето, там е проблемът. Не ни е познато чувството емпатия, способността да се вживееш в болката на чуждия човек. Способността да съпреживяваш. Станали сме лицемери, фалшиви сме... 24

Исках също да напиша няколко думи за търговията във и около болницата, ала май ще оставя този момент за друг път. Прочее, ще вметна само това: много голяма активност се вихри на това поле, ако не помогнем поне да оскубем болния човек. Страшни надценки има в тия заведения около болницата, понеже тя е отдалечена доста от града (е, не чак толкова е отдалечена, но е достатъчно болните хора да не могат да идат да си купят нещо в околните градски магазини. И тук за сметка на това скубят ли скубят. Има надценки на най-обикновени стоки, стигащи чак до 100%. Грозно е това, но кой да ти го съзнава. Е, има и що-годе нормални цени. Стига толкова по тази тема. Може да пиша още по нея тия дни, може да не пиша. Всичко е ясно... Състоянието на едно общество зависи (е производно) от нравственото и лшчностно състояние на съставящите го индивиди. И обществото може да страда – и да е болно. Ние сме, уви, едно болно общество. Трябва да търсим път към здравето, общественото, сиреч, човешкото здраве, към здравето на обществения организъм. Не може болни граждани (индивиди) да правят едно здраво общество. Имам предвид болни в нравствено, в ценностно отношение. Защото написах това – надявам се ще се разбере то всеки самостоятелно. Само маркирам темата... Ами това е за днес. Това болнично дневниче, живот и здраве да е, ще го попълня с някои други по-ярки преживявания и ще го превърна в... кратка книжка. Ето че успях да напиша книжка и по време на пребиваването ми в болница. Неспасяем случай съм. Дърдорко. Плямпало. Какво да правя – такава ми е била явно съдбата. И ако Бог този път ме върна в живота – един вид, както се казва, "прескочих трапа"! – то явно ме е върнал с тази цел: да напиша още нещичко. За мен това е голям знак: ние сме в живота да направим нещо, да оставим малка следа, а не да си вирим носа и да се правим на важни. Е, аз съм явно в живота да напиша нещичко – щото написаното остава. Велико нещо е писаното слово, но друг път може да пиша за това. А сега само маркирам темата... Чао, хубав ден за всички вас! Бъдете добри, не е толкова трудно това. Обръщайте известно внимание към това как се чувства чуждият – всъщност ближния! – човек. Защото всичко, което се случва тям, може да се случи и вам. И какво ще правите тогава ако преди това не сте се вживявали в болката на другия? Безчувствеността не е толкова голяма добродетел.

Защо човекът – всеки човек, ближният! – заслужава безусловно уважение? 27 април 2013, събота Така поставен, този въпрос заслужва значително по-задълбочено вникване, но искам да маркирам нещо, та да не забравя самия проблем - и да мога да се върна към него, когато, дай Боже, ще имам по-добри условия да се изкажа както аз бих искал. Тъй че сега ще се задоволя със следното: Уважавайки човека до себе си, ние в негово лице всъщност уважаваме Бог като създател на човека; да, Бог винаги заслужава безусловно уважение. Това на първо място. Всеки човек в потенция е добър, най-малкото е способен на нравствен прогрес – и затова той, макар и сега да не е, да предположим, "достоен за уважение", един ден ще бъде достоен; затуй неуважението му сега ще го направи зъл, т.е. ще го отклони от нравствената му цел, от предназначението му да бъде добър. Тъй че авансовото уважение на човека винаги е за предпочитане – защото способства за разпространението на доброто по света. Затова ако не съдействаш на нравствения прогрес на света, т.е. ако не уважаваш човека до себе си – "ближния"! – то самият ти ставаш пречка за нравствения прогрес на света, сиреч, се превръщаш в слуга на злото, не на доброто. Уважението тъкмо когато е безусловно, има нраствен смисъл, щото ако е в отплата на нещо, който другият ти е дал, т.е., примерно, от мотиви на полезност, мигновено се обезсмисля откъм нравствен смисъл и се превръща в разсъдлива сделка, нямаща нищо нревствено в себе си. Да уважаваш само оня, от който имаш полза, е нещо, което няма отношение към морала, понеже то е разсъждение, основано на интерес, на корист, на полезност; това пък означава, че възприемаш другия човек за средство за постигане на някакви, изгодни на теб самия цели, докато, съгласно уччението на Христос (и на най-великите морални философии на света, например Кантовата) към другия човек трябва да се отнасяме само и единствено като към цел сама по себе си, никога като към средство; да се отнасящ към другото човешко същество като към цел сама по себе си означава, че се отнасяш към него като същество, достойно за безусловно уважение и т.н. Тъй че съжданието "Всеки трябва да заслужи уважението си!" е антиморално в същината си, материалистично, антидуховно, то е рудимент от комунизма26

марксизма в главите, то съдейства за разпространението на злото по света – и за обезчовечаването на същия този свят. Разбира се, още много може да се каже и напиша по заченатата тема, но като въведение това, чини ми се, е напълно достатъчно. С интерес, разбира се, ще прочета и други мисли по същия проблем, мисля, че по него си заслужава да се проведе една по-смислена дискусия, която може да съдейства за възникването на поадекватни представи за тия безусловно важни проблеми най-вече в главите на помладите, не осквернени от комунизъм, хора.

Истината и доброто винаги в крайна сметка тържествуват 29 април 2013, понеделник Да напиша и тази сутрин нещичко в своето болнично дневниче. Ей, така, да не се получи празнина, а не че кой знае какво се е случило. Тази нощ докараха някакъв болен, който цяла нощ крещя от болки... страшна работа! Някъде след 4 като че ли се успокои – или го закараха в операционната. Не зная дали правят операции нощем, но при спешни, неподлежащи на отлагане случаи сигурно правят. Там, в операционната, общо взето всички се успокояват. В клиниката по неврохирургия научих, че някакво малко нервче, притиснато или прищипнато, може да боли така, че човек да обезумее. Да пази Господ, непоносима е тази болка. Затова така крещя и плака този човек през нощта! Предполагам, че болката е по-нетърпима от тази, когато те боли зъб. Вчера получих сведение, че в къщи съм получил нова призовка за делото, на което съм подсъдим: за обида на една образователна шефка, която много се е трогнала от "неправилни мисли", които е срещнала в моя философска книга! Аз, предвид идещия празник, призовах към помирение в мое клипче (през изминалата седмица), ала явно някои хора са станали съвсем безпощадни – и проявяването на такава една човечност им се вижда съвсем излишен лукс. Ще изчакам да мине и страстната седмица, щото тия хора, апропо, не пропускат случай дето седнат и дето станат да говорят колко много са религиозни, та ще изчакам да мине страстната седмица и ако не оттеглят иска си (щото са много религиозни, само дето изглежда това съвсем не им личи в постъпките де, но да не придиряме толкоз, няма съвършени хора!), тогава ще ми се наложи да си намеря адвокат, с който да формулираме и моите ответни искания – и ще се наложи, въпреки здравословното ми състояние, да се съдя с тия администратори. Значи това е то "новата религиозност", пък и "човечност": човекът е в болница, направена ми е тежка операция, дето се казва, неговата вече се е видяла, ала ти таиш желание за мъст, и продължаваш да правиш нужното, за да го ликвидираш. Не знаех, че това се нарича "нова религиозност", ала ето, имах шанса да науча. Какво ли няма да научи човек на този свят, особено ако повечко е живял. Понеже съм изследовател на тайните на човешката природа, много ми е интересно всичко, което научавам. Пък и няма да изпусна шанса с това дело, в което, кажи-речи, съм поставен 28

в позицията на Сократ – с философски мисли съм бил "нанесъл щети" на дадени лица, които обаче едва ли ще разберат някога, че философските мисли, дори и найкритичните, дори и безпощадните, са от такова естество, че разумният човек им е благодарен, щото те много помагат, сочат пътя към излизане от дадени там грешки, проблеми, заблуди, илюзии. Неслучайно, да речем, Стив Джобс е казал, че би изтъргувал всички свои технологии за един следобед, прекаран със Сократ, е, у нас компютърните специалисти от българско естество пък ето, съдят един философ, което е така многозначително, че повече от това не може да бъде! Дано имам сили да издържа и това изпитание, което ми е много любопитно. Не ща да спечеля делото, е, ако го загубя, ще дам пустите му там 1000 лева за "неимуществени щети", ала първо трябва да се проведе спор по общия контекст на цялата работа, щото не може да се съди за частното, а общото, което поражда това частно, да бъде пренебрегнато. Явно ще ми се наложи да напиша и нова жалба до новия министър на образованието, щото положението ми стана нетърпимо. Но първо ще изчакам Великден, тая известна надеждица тия хора да проявят човечността си. Заради двугодишен системен тормоз бях доведен до ръба на живота, до самата граница, така обаче къде дават?! Нима може току-така да се убива жив човек за едното нищо, заради нечия мания за власт? Унищожиха ми здравето, имам чувството, че няма да мирясат докато не ме ликвидират физически. Не съм предполагал, че такова нещо изобщо е възможно. Аз съм живял при комунизъм, и то "зрял", ала такова чудо не бях срещал. Явно гербовашката безпощадност превъзхожда и комунистическата мизантропия! Както и да е. Да спра да мисля за тия изстъпления. Ето, тия дни мислите ни трябва да бъдат насочени към страданията на Христос – щом самият Бог са тормозили така жестоко, какво като някои сега нас тормозят?! Винаги ще има хора, които получават някакво бесовско удоволствие когато тормозят други човешки същества. Но важното е, че истината и доброто винаги в крайна сметка тържествуват. Те не могат да бъдат убити, въпреки че хора могат да бъдат убити. Но дават ли си сметка тия, дето убиват, какво те са погубили в самите себе си – щом са способни така да се отнасят към ближния?

Помирително писмо до началничката ми и до ищцата, която ме съди за обидни мисли в моя книга 02 май 2013, четвъртък Това е последната записка в моя болнично дневниче. Вчера бях изписан и вече съм у дома. Лекарите ми дадоха 1 месец за възстановяване от операцията, препоръчаха ми "пълен, абсолютен релакс", забраниха ми да карам лека кола, да се застоявам пред компютъра, тъй като всичко това натоварвало силно организма. Аз имах доста планове за времето след като изляза от болницата, но ето, налага се да уважавам организма си и да се въздържам от разните му там активности, с които бях свикнал. Осъзнах, разбрах, че здравето е нещо твърде важно. Пълно спокойствие ми препоръчват лекарите, добре, ще се постарая да си го осигуря, но как да имам такова спокойствие, след като, например, с връщането си в къщи разбрах, че имам ново съобщение от съда, с което ми се съобщава, че делото, което моя шефка (в училището, в което работя) заведе срещу мен като автор на книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование), понеже била срещнала няколко "обидни мисли" в нея по свой адрес в книгата ми (тя, прочее, е и синдикална лидерка на синдиката, в който членувам, именно учителската организация към КТ "Подкрепа"), та същото това дело е насрочено за 22 май, два дни преди празника на просветата 24 май?! Какво да направя в тази ситуация, за да си осигуря нужното спокойствие, "пълният релакс", който ми препоръчват лекарите?! Не знам. Крайно неприятна ситуация, която постоянно преживявам. Да търся адвокати, да осигурявам и организирам защитата си, това е твърде неприятна за мен работа, която съдържа голямо психично напрежение, което в безсънните нощи ме изтощава. Нещо трябва да се направи. Дали пък да не напиша писмо на обидената, в което, предвид здравословните ми проблеми и по хуманни подбуди да я призова да прояви разбиране, "снизходителност", да се срещнем, да поговорим, да урегулираме проблема, ако трябва да й дам исканите от нея 1000 лева "компенсация", но да се споразумеем, с оглед да мога да си възстановявам здравето? Щото здравето наистина е безценно. Това поне го разбрах най-накрая. Ето, хрумна ми тази идея, мисълта ми е, че съм длъжен да направя нещо, та да избегна тия 23 дена тормоз, затова ре30

шавам да напиша следното писмо до директорката на ПГЕЕ-Пловдив и до нейната помощничка, именно обидената г-жа инж. Камелия Стоянова, която именно ме съди, която именно е и синдикалният лидер на организацията на учителите към КТ "Подкрепа" към училището. Решавам да напиша това писмо още сега. Ето какво съчиних: До директора на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова, До помощник-директора на ПГЕЕ-Пловдив г-жа инж. Камелия Стоянова, председател на синдикалната организация към КТ "Подкрепа" в училището ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕПловдив Уважаема госпожо Директор, Уважаема госпожо Помощник-Директор, От доста време съм в болнични. Причината е, че дълго време (седмици наред) лекарите не можаха да диагностицират действителната причина за състоянието ми, когато съвсем се влоших, най-накрая все пак причината беше открита, на другия ден, 18 април 2013 г. бях опериран в Клиниката по неврохирургия към УМБАЛ "Свети Георги" в Пловдив, оперативната диагноза (преписвам я от епикризата, вчера, на 29 април, бях изписан от клиниката) е: Хематома субдурале хроника хемисфери синистри, което, преведено на "човешки език", означава: кръвоизлив в черепа, в резултат на сътресение на мозъка, предизвикано от удар в главата; този хематом (съсирек), нямайки откъде да излезе и притискайки мозъка, е предизвиквал ред болезнени симптоми по органи на тялото ми, които лекарите преди откриването на истинската причина се опитваха да лекуват, ала, разбира се, безуспешно. След отстраняването на хематома чрез черепна операция, слава Богу, се чувствам добре, един вид, благодарение на Божията милост, "прескочих трапа", понеже заради неоткриването на истинската причина положението ми беше много тежко преди операцията, ако още малко ме бяха разкарвали без полза от болница в болница, и не се бяха сетили да ме пратят на скенер на черепа, аз най-вероятно сега нямаше да имам възможността да ви пиша това писмо. Може би се питате защо ви пиша това писмо. Ей-сега пристъпвам към описанието на причината, заради която дръзнах да ви пиша това писмо. Вчера като ме изписаха, лекарите, предвид преживяната тежка оперативна интервенция, ми препоръчаха (това го пише и в диагнозата, цитирам) "щадящ режим", пълна релаксация, тъй като всяко физическо и нервно-психическо усилие и натоварване може да се отрази зле на мозъка. Забранено ми е да карам лека кола и пр., дори и застояването пред компютъра и телевизора също ми е забранено. В този режим ми е предписано да стоя поне 1 месец, т.е. в болнични съм някъде до края на май. Казано ми е, че при необходимост болничните могат да бъдат удължени още, с оглед на пълното възстановяване. Наистина бързо се изморявам, ето това писмо го пиша с многократни почивки. 31

Предвид това, че г-жа Стоянова е завела дело за обида срещу мен заради някои обидни по нейното възприятие мисли по неин адрес в моята книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование) на мен ми се наложи още докато бях в болницата, два-три дни след операцията, да пиша молба до съда за отлагане на откриването на делото, насрочено за 25 април, то сега, предвид здравословното ми състояние сега и в месеца, в които ще се възстановявам от операцията, моля и г-жа Стоянова, и Вас, г-жо Директорка, по хуманни причини – тъй като организацията на моята защита на делото, търсене на адвокати и пр. изисква усилия и напрежение, които здравословното ми състояние не позволяват да проявя – та значи ви моля по хуманни причини да обсъдите ситуацията, ако желаете, да се срещнем и някъде преди делото евентуално да решим спора, по извънсъдебен път, чрез споразумение, което, вярвам, няма да породи за мен чак толкова напрежение, готов съм (тъй като здравето, това поне разбрах, е безценно) дори да платя исканата от г-жа Стоянова парична компенсация, което, струва ми се, ще доведе до отпадане на причината да се съдим, също така съм готов, в името на мира и на човешкото разбирателство, да й се извиня за ония мои мисли в книгата - ето, извинявам Ви се, уважаема г-жо Стоянова! – които тя е възприела като обидни, каквото искате ще направя, само и само най-сетне този конфликт и прехождащите го събития да се разреши разумно и на човешка основа; тази е моята позиция, това е и моето предложение, което правя в началото на т.н. "Страстна седмица", именно на Велики Вторник, когато, предвид жестоките изпитания, които Спасителят е трябвало да преживее заради нашите грехове – безгрешни хора, разбира се, няма, вярвам, и вие споделяте тази теза! – ние, дето сме християни, сме длъжни в тия дни да проявим способност и за състрадание към болките на другия човек, за снизхождение към неговите грешки и пр. Пък и самият факт, че образователни дейци, каквито всички ние сме, е, чини ми се, доста абсурдно да се съдим точно два дни преди нашия празник, празника на просветата, 24 май; аз така разсъждавам, вие си разсъждавайте както намерите за добре и за правилно. Воден от тия съображения, аз така и предлагам, надявам се, че помиряването, добрите, толерантни отношения между интелигенти хора и възпитатели на младежта, каквито сме ние, винаги са за предпочитане пред желанието за мъст, стремежа да унизиш другия човек, да му натрапиш собствената "единственоправилна позиция" и пр. Аз отдавна достигнах до това съзнание след двете години ескалация на нашия конфликт, за която платих страшна цена – здравето си. Надявам се, че това съзнание е покълнало вече и във вашите съзнания, иска ми се да вярвам, тая надеждата, че това е така. Аз винаги съм бил миролюбив човек, но човек, който в името на свободата, на личностната автономия и на достойнството си е готов да плати всякаква цена; да, обаче стана така, че платих най-жестоката цена – здравето си. Прочее, държа да ви уведомя и това, че кръвоизливът, който се е получил при падането ми, в резултат на преживяваното перманентно напрежение, е бил особено обилен предвид лекарство за разреждане на кръвта, което пия предписано от кардиолога (заради неритмично биещото ми сърце, което почна да бие така от година и половина, преди с помощта на хапчета сърцето ми много години биеше ритмично и не така ускорено 32

като сега); та заради това лекарство операцията, която преживях, е била, както сега, при изписването, разбрах от лекуващия лекар, е била особено рискована, заради разредената кръв раната ми трудно заздравя, имало е опасности от нов кръвоизлив в мозъка, дай Боже това да не се случи, тъй че тия неща съвсем не са безобидни. Затова и си позволих да ви информирам за здравословното си състояние и с това писмо да ви призова към жест на човечност, на по-хуманно отношение към един колега. Прощавайте за това, че ви загубих от ценното време, но мисля, че си заслужаваше да напиша това писмо. Вярвам, ще разберете мотивите ми. Надявам се да ми отговорите на това писмо, което, евентуално, би могло да ме успокои и да намали психично-емоционалното ми напрежение в периода на възстановяването, което именно и ще способства за по-пълноценното ми възстановяване. Моля, ако счетете за нужно, да предадете най-сърдечните ми поздравления и пожелания за успехи на попрището на труда на колегите и евентуално на учениците по повод на 1 май, празника на труда! С най-добро чувство и уважение: Ангел Грънчаров 30 април 2013 г. Пловдив Ами ето това писмо написах. Счетох за нужно да го публикувам в тоя блог, тъй като и визираната книга, за която съм даден под съд, също е била публикувана тук. Хайде, добър ден ви желая и на вас, бъдете здрави!

Вярвам, че един ден добротата, сърдечността, човечността ще възтържествуват над желанието за мъст, за унижение и унищожение на другата личност 13 май 2013, понеделник

Няма да пиша повече политически коментари. Казах каквото има. Тепърва ще се мисли и работи по тия проблеми. Нещата не са чак толкова отчайващи, както изглеждат на пръв поглед. Всичко трябва да се осмисли, изход винаги има. Стига да има разум. За жалост сякаш обаче точно това ни липсва... Ще се опитам обаче тук, в нижеследующия текст, да потърся, сега-засега, изход и известно избавление от моята "лична ситуация", която не е по-малко объркана от общата, националната. Ето за какво става дума: На 22 май, два дни преди националния празник 24 май, който е и ден на дейците на културата и образованието, към които принадлежа, и то в един и същ ден (!), и в едно и също време почти (!!), са насрочени и двете съдебни дела – и това, на което съм подсъдим (за обидни мисли, съдържащи се в моята книга Ние не сме тухли в стената!, заведено от образователна шефка), а другото заведено от мен, за отменяне на заповед за дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"! – 34

да, едното дело е насрочено за 9.00 часа сутринта, другото за 9.30 (!!!), аз на двете едновременно не мога, няма как да присъствам; като капак на всичко съм в период на следоперационно възстановяване от тежка операция, нямам сили да организирам защитата си, да ходя по адвокати и да понасям напрежението. Лекарите са ми предписали "пълен релакс", да не натоварвам организма си с нищо, но ето, вижда се, аз съм под постоянно напрежение. Преди време писмено предложих на ищцата, завела делото за обида, да се споразумеем извънсъдебно и делото да бъде прекратено; в разговор с нея останах с убеждението, че тя е сякаш склонна да възприема една такава позиция, но ме прати да разговарям за всичко с адвоката й; напоследък имах доста проблеми (предимно здравословни) и все още не съм сторил това. Тия дни обаче, въпреки всичко, ще трябва до потърся този адвокат и да разговарям с него. Щото аз не мога да си позволя лукса да си наема свой адвокат. А ето сега решавам да напиша помирително писмо и до своята работодателка, която е ответница по заведеното от мен самия дело, което е с искане да бъде отменена нейна заповед за дисциплинарно наказание спрямо мен; ето какво решавам да й напиша и да й го изпратя още днес: До Директора на ПГЕЕ-Пловдив ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование Уважаема госпожо Директор, На 22 май т.г. е насрочено първото заседание на съда по делото, което е по мой иск за отменяне на Ваша заповед за дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение". Прочетох аргументацията на наетия от Вас адвокат, която буди доста несъгласия и алогизми. Държа обаче да Ви уведомя, че на 18 април т.г. преживях тежка хирургическа операция с оперативна диагноза "Хематома субдурале хроника хемисфери синистри", другояче казано, беше отстранен от черепа ми кръвен съсирек, предизвикан от кръвоизлив в мозъка в резултат на мозъчно сътресение, предизвикано от падане и удар на главата. В момента съм в период на възстановяване, в болнични до края на месеца (с евентуално продължение), като лекарите са ми предписали "щадящ централната нервна система режим", изключващ всякакво физическо и нервно-психическо напрежение. От само себе си се разбира, че в това състояние аз не мога да организирам своята защита, нямам възможността да търся адвокати за делото, не мога и непосредствено на присъствам на заседанието по здравословни причини. Като капак на всичко за същия ден е насрочено и друго дело, заведено от Вашата помощничка (помощник-директор на ПГЕЕ-Пловдив и синдикален лидер на организацията на КТ "Подкрепа"), именно дело за обида, понеже г-жа К.Стоянова е възприела като обидни някои мисли, съдържащи се в моята книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование). В така и така сложилата се ситуация решавам да Ви предложа следното: 35

Предлагам Ви като хуманитарен акт и като акт на човечност и на милосърдие да отмените своята заповед за дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", което ми наложихте през миналата година (срокът на това наказание и без това изтича след 3-4 месеца!) и на тази база да прекратим делото и да се споразумеем извънсъдебно и съвсем човешки. Смятам, че един такъв изход от делото е съвсем разумен и човечен, сиреч, продължаването на делото в настоящите условия, предвид тежкото ми здравословно състояние, може да се възприеме като антихуманен акт. Кои са мотивите ми да Ви предложа елиминиране на Вашата заповед за дисциплинарно наказание; ето ги вкратце: Адвокатът Ви поддържа тезата, че по незнайно какви причини моя милост не се явява на работа на 13 и 14 септември 2012 г., т.е. аз абсолютно безотговорно и ирационално не идвам на работа в тия два дни. Заради което и съм бил наказан напълно "законно" и "справедливо" от Вас. Как обаче да възприемем едно такова поведение на човек като мен, който за 30 години няма нито един случай на подобна "самоотлъчка", а в случая се "самоотлъчвам" за цели два дена, при това без да си дам труда поне да звънна и да предупредя, че няма да идвам на работа по някакви лични причини? Адвокатът Ви намира някакви мними противоречия в моите "писмени обяснения", писани веднага, в същия ден, 17 септември 2012 г., това е първия учебен ден, когато аз се явих на работа напълно спокоен и тогава именно ми дойде като гръм от ясно небе, че съм бил закъснял след отпуска, и то цели два дни, въпросните 13 и 14 септември (15 и 16 септ. са събота и неделя). В тия мои "обяснения" аз съвсем спонтанно се опитах да разсъдя и да проумея какво именно се е случило и как е станало това, че без да знам да се окажа в едно такова нарушение. По-късно вече успях да осмисля и да проумея как всичко е станало. Ето моята теза. Ден-два преди излизането ми в платен годишен отпуск Вие вписахте името ми в Заповед за дежурство за ДЗИ (матури), които трябвало да се проведат "след 20 август". Т.е. във време, в което аз трябваше да съм в отпуск. Заповедта ми нареждаше да съм "в готовност и на разпореждане" и щом се установи на кои дати ще се проведат тия матури, да ми се прекрати отпуска и да се явя за дежурство. Тогава, предвид това, че моя милост точно за този период имаше ангажимент от семейно естество (да транспортирам своята майка, инвалид със 100% инвалидност, в Санаториум, където тя трябваше да престои точно във въпросния период след 20 август до 4 септември, а пък аз в същия период трябваше да се грижа за своя брат, също инвалид, който живее с майка ми), аз Ви написах молба, с която помолих да бъда освободен от това дежурство поради невъзможност да го изпълня въз основа на вече посочените обстоятелства; Вие отказахте да задоволите молбата ми, понеже вече сте били изпратили списъка с дежурните учители в Инспектората. Това ми създаде страшни главоболия и усилия, успях въпреки всичко, с много трудности, да променя периода на пребиваването на майка ми в санаториума за друг период (от 1 септ. до 14 септ. включително), да се освободя по този начин за дежурство около матурите. И когато написах молба за излизане в платен годишен отпуск, аз посочих да бъда в 36

отпуск именно в периода до 14 септември включително, т.е. да се явя на работа на 17 септ., което е понеделник. Сега именно идва спорния между нас момент. Факт е, че в моята молба за платен отпуск датата "14 септ." е поправена на "12 септ.", а пък в заповедта, с която ми разрешавате да изляза в отпуск, и която се изготвя без да се връчва на служителя, е писана датата "12 септ."), което аз, разбира се, няма как да зная. Кога е направена поправката ли? Вие твърдите, че е направена в мое присъствие. Аз в един момент смятах, че нямам спомен за това; наистина ми се губеше този момент; приех, че е направена по-късно; сега преценявам, че даже и да е направена в мое присъствие, тогава именно, когато Ви я връчих тази моя молба, стана дума, че предвид ситуацията с ангажиментите ми по лечението на майка ми в Санаториум и във връзка с дежурството ми по повод на квесторството по ДЗИ (в периода 20 авг. до 2-3 септ.) аз моля да се явя на работа направо на първия учебен ден. Много Ви моля да опитате да си спомните за този детайл, който е възможно да Ви се губи от нашия тогавашен разговор: аз тогава поисках, един вид като компенсация за двата дни, в които щях да дежуря по време на платения си отпуск, да ми разрешите да се явя на работа направо за първия учебен ден; след като много настойчиво се опитвах да си спомня на какво се дължи моята абсолютна убеденост, че трябва да се явя на работа на 17 септ., успях да открия в съзнанието си спомена за този момент. Вие тогава ми разрешихте, като устна договорка, да се явя на работа на 17 септ.; не отричам, че този момент може да е избледнял и изчезнал от съзнанието Ви, Вие сте твърде зает с много грижи човек. Факт е обаче, че аз дойдох на работа на 17 септ. с пълната увереност, че не правя никакво нарушение, заради което след това да бъда наказван или дори уволняван; нима допускате, че аз мога да дойда на работа съвсем спокойно, знаейки при това, че точно в ония условия мога да си позволя разкоша да отсъствам изцяло неправомерно не един, а цели два дена?! Не съм такъв безотговорен човек. Аз не съм юрист, но въпреки това зная, че не мога да разчитам пред съда на тия чисто психологически основания; но аз апелирам с тях лично към Вас, като човек към човека, и Ви моля да вникнете по-дълбоко в сложилата се ситуация, която има и един много съществен човешки момент; все пак ние сме хора, а не роботи или машини. Аз не разбирам какъв е смисъла Вие да получите удовлетворението, че сте права, а че аз съм в грешка или пък че съм грешен, да докажете, че съм безотговорен и пр. Е, да речем, го получите, осъдите ме, кажете, това ще Ви направи ли щастлива?! Прочее, държа да Ви съобщя, че цялата история за мен лично е един твърде любопитен казус, който има безкрайно ценен нравствен момент. Крайно съм заинтересуван като философ да разбера развитието и разнищването на казуса. Тук държа да кажа и следното, която, вярвам, може да Ви помогне да видите нещата и от друг ъгъл. Когато Вие "ме изловихте" в тежко административно и дисциплинарно нарушение, а именно "самоотлъчка" от два дни и "проваляне на изпит на ученик със специални образователни изисквания", а също и "неприсъствие на педагогически съвет", тогава именно, на 17 септ. 2012 г., Вие това добре го знаете, нашите отношения бяха твърде сложни – във връзка с това, че Вие си бяхте позволила в края на учебната 2011-2012 г., и то два месеца преди края на учебната година, и то веднага след връ37

щането ми от отпуск по болест, да ми отнемете цели 4 класа, т.е. да ме лишите от преподаване в цели 4 класа (!), аз тогава възразих, оплаках се на институциите, стана една крайно неприятна история, за която и двамата си спомняме с неприятни чувства. Та как смятате, възможно ли е тъкмо в онази сложна обстановка след историята с отнемането на тия 4 класа аз да мога да си позволя напълно съзнателно да отсъствам абсолютно безпричинно цели два дни от работа, знаейки много добре, че това е златен шанс за Вас най-накрая да ме изловите в тежко нарушение и дори да ме уволните от работа? Едва ли е възможно да се допусне, че съм чак толкова глупав - или безотговорен, нали така? Нима това не доказва тезата ми, че аз на някакви основания съм живеел с пълното убеждение, че Вие сте ми разрешила да се явя на работа на 17 септ., пък макар и на основанието лична и устна договорка с работодателя, което пък, от друга страна погледнато, показва и илюстрира, че аз въпреки всичко в оня момент съм вярвал на Вашата честна дума, имал съм Ви пълното доверие. Моля да си направите съответните изводи от този пункт. Те са важни. В тях се съдържа онази чисто човешка страна, към която аз искам да Ви обърна вниманието. И която според мен е решаваща. Тя в никакъв случая не трябва да бъде игнорирана, щото иначе всичко отива по дяволите. Ние преди всичко друго, преди даже и това, че сме директори или каквито и да било там, сме най-вече хора, човешки същества. Аз не мога да скрия, че когато се получи гафа с "излавянето" ми в дисциплинарно нарушение, самоотлъчка и пр. в главата ми мина следната мисъл: Бог, този Велик сърцевед, дава златен шанс на г-жа Анастасова ето в този момент да покаже великодушие, да надмогне дребнавостта, чисто бюрократичния, административен, бездушен подход, да покаже човечността си – и дори да съм в нарушение, дори да ги нямаше всички други обстоятелства и договорки, дори и да съм направил "съзнателно" това нарушение, един вид да я ядосам и пр., тя да прояви личностното си превъзходство, да прости грешката и греха ми, и с този си акт да ми демонстрира, че като ръководител е над всички дребнавости, над отмъстителността, над "безпощадността", жестокостта, безчовечността и пр. Да, помислих си това и, осъзнал какъв невероятен шанс Ви дава Бог, се възхитих на неговата премъдрост. Ето, макар че това не се случи тогава и Вие се подведохте, не видяхте нещата в тази нравствена и човешка, всеопрощаваща светлина, мина време, и се случи, че Бог за втори път Ви дава този същия шанс: да простите и да изчистите отношенията ни. Ето, аз преживях тежък инцидент, операция, дето се казва в такъв случай от хората, "едва-едва прескочих трапа", платих страшна цена за всичко със здравето си, дойде моментът на съдебното дело, и то две седмици след Възкресение Христово, и сега Вие пак имате този шанс: да простите, да покажете, че сте над първичния и безнравствен мотив за отмъстителност и за унижения на другия човек. Бог пак Ви дава този шанс, всеопрощаващият всичко наш благ и милостив Бог. Възползвайте се, ако обичате! Аз само това мога да Ви кажа тук. Ще чакам с интерес Вашата реакция. Тя ще бъде много показателна. Иска ми се да вярвам, че един ден добротата, сърдечността, човечността ще възтържествуват над желанието за мъст, за унижение и унищожение на другата личност, която ни е ненавистна само защото не е точно като нас 38

самите. Простете за нравоучителния момент, съдържащ се в това мое писмо, но аз съм професионално обременен с тия неща, знаете, преподавам етика, психология и философия на нашите ученици. Това донякъде ме оправдава, щото е моделирало мисленето ми. Всичко добро Ви желая! Разчитам на добрината да ми отговорите все пак на това писмо. По здравословни причини не мога да дойда в училището и да разговаряме, въпреки че добре знам, че единственият разумен начин за уреждане на такива казуси е живият разговор, диалогът, споровете, съотнасянето на различните гледни точки. С УВАЖЕНИЕ: 13 май 2013 г. Пловдив

В навечерието на съдебния процес за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга 17 май 2013, петък Блогът ми е нещо като медия; да, персонална, лична медия е моят дневник. Чете се в целия свят обаче, чрез него моите мисли и моите преживелици стигат до хиляди хора, надявам се, в написаното от мен те да намират известен смисъл, който да им помогне на тях самите. По този именно начин в личностното се съдържа "общочовешки значимото", в преживелиците на човека, на отделно взетия човек се съдържа именно човешкото или дори човечеството. Защото всеки от нас е образ на човека, е носител на човешкото, на човещината, на човечеството дори. Погубим ли човешкото у себе си, сме го погубили в някакъв смисъл изобщо... Индивидът е мястото, фокусът, в който се пречупват прекалено много лъчи, той е средоточие, където можем да открием богатство от смисъл. А чрез вникването в проблемите на другия човек, в съпричастността си към него, ние се идентифицираме, сиреч, разпознаваме по-добре самите себе си. В това аз виждам смисъла на писането в моя блог, писане, което се старая да е на едно по-високо, философско ниво. За мен като философ това писане е израз на всекидневната ми душевна потребност от занимания с философия; да, затова аз пиша всеки ден, не за нещо друго. Моят живот е моята философия, животът ми е философия, а философията ми е животът. Пишейки, аз живея – удостоверявам, че съм жив... Днес ще пиша по една сага, която обещава да е епична: става дума за насрочения вече (за 22 май 2013 г.) съдебен процес срещу мен, на който аз съм подсъдим - заради "обидни мисли", които една образователна шефка е намерила между редовете на една моя философска книга, посветена на съдбините на българското образование! Читателите на този блог вече знаят за този съдебен процес, за това дело, информирани са, което ме задължава да описвам, да ги информирам понататък, щото иначе ще излезе, че не съм честен с тях. За мен като философ това дело е безкрайно интересен експеримент, в който с удоволствие участвам. От него смятам, че ще науча много – и за съвременните нрави, и за актуалната човешка ситуация, в която като народ се намираме. Разбира се, мой дълг като философ е да споделям тези резултати, тези важни изводи с моите читатели. Затова и пиша по този казус, не за друго. Не за да се правя на интересен. По-скоро понеже на мен ми е много интересно и любопитно, затова, казах, с удоволствие участвам в тия... практи40

чески изследвания, от които се надявам да науча много. Уча се, да, уча се, а наученото споделям с всички. Смятам, че за науката се изискват известни жертви. Истината за мен стои на най-висок пиедестал. Та да кажа най-сетне онова, заради което тази сутрин реших да пиша по този наистина прелюбопитен казус. Аз предприех стъпки към "досъдебно урегулиране на конфликта", написвайки преди известно време едно Помирително писмо до началничката ми и до ищцата, която ме съди за обидни мисли в моя книга. Все в тази посока се срещнах на живо с ищцата и разговаряхме; тя по време на този разговор изтъкна, че била готова за преговори, но ме насочи към адвоката си, с който да обсъдим всичко. Аз съм в болнични, възстановявам се от тежка операция, препоръчан ми е от лекарите "пълен релакс" (едно непонятно за мен състояние?!), както и да е, трябва обаче да се щадя, да не натоварвам организма и мозъка си, затова едва вчера реших да направя визита на г-н адвоката, понеже, не крия, много ме интересуваше какви условия той ще постави за евентуално прекратяване на делото чрез досъдебно споразумение между страните. И ето, вчера, отидох бавничко до "квартала на адвокатите" – той, същевременно, както и става обикновено, е и квартал на съдилищата! – в Пловдив, намерих офиса на въпросния адвокат и почуках на вратата. Г-н Пантов – той, прочее, е адвокат на другата страна и в двете дела, в които моя милост участва, щото аз пък, от своя страна, съм завел друго дело срещу директорката на ПГЕЕ, заради една заповед за дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение", което тя ми наложи – та г-н Пантов ме прие любезно, и веднага ми връчи текста на едно споразумение, написано на цяла страница; аз там при него не четох споразумението, даже не си извадих очилата да му хвърля един поглед, щото реших, че този документ заслужава повнимателно прочитане и осмисляне; и за да не губя времето на адвоката, след като си поговорихме няколко минути, си тръгнах. Долу, на улицата, на една пейка, седнах и се зачетох в текста на предлагането от ищцата "споразумение". И щях да... падна на земята, аз такова нещо не съм очаквал! Сюблимно е! Няма как, длъжен съм да ви информирам за съдържанието на това "споразумение". То, прочее, съдържа само някакви претенции и задължения за мен, нали съм подсъдим; по време на разговора ми с г-н Пантов той каза, че понеже съм бил имал "чисто съдебно минало" (не съм бил досега в живота си съден и осъждан), нямало съм бил да бъда... вкарван в затвора, т.е. присъдата ми, като първа в живота ми, щяла да бъде "условна", щял съм бил, евентуално, да бъда осъден да платя глоба, та в тази връзка моя милост му каза, че аз по начало не съм престъпник; както и да е, да не задълбавам в тази тема, щото, между другото, аз, като капак на всичко, съм човек, който преподава на младежта предмета "Философия на правото", сиреч ги обучавам да уважават законите, да схващат техния величав смисъл, да се прекланят пред величавостта на правосъдието и пр., т.е. ако се окаже, че съм съм, един вид, "престъпник", тогава, разбира се, няма да имам моралното право да преподавам такъв един предмет. Ето защо за мен това дело е жизнено, дори бих казал съдбовно важно. Та все пак да мина на съдържащото се в този прелюбопитен, както сами ще се убедите, проект за "споразумение". 41

На първо място ищцата, която се е възприела като обидена от мои мисли, съдържащи се в моя философска книга, публикувана както в този блог, така и в две книжни (хартиени) издания, вярно, в неголям, в бутиков тираж, иска моя милост "да изрази съжалението си за случилото се" и в срок до 22 май 2013 г., т.е. до откриването на делото, "да свали от блога си всички публикации, съдържащи обидни квалификации по адрес на тъжителката". Тук възниква въпросът: а кои именно са тия "обидни публикации", щото е възможно, да речем, в някои публикации да няма обидни квалификации; то туй нещо, чувството за обида, е доста тънка работа, и ако се окаже, че тъжителката има една твърде възприемчива и чувствителна душа, може да се наложи да махна от блога си кажи-речи всичко. Пък има и един друг момент: а какво ще правим с "обидните текстове", които вече са отпечатани в хартиените издания на тази моя книга? Дали няма да се наложи да организираме аутодафе, т.е. публично изгаряне на тия мои книги, та тогава тъжителката да бъде удовлетворена в по-пълна степен и мяра?! Аз само предлагам де, не се заяждам, искам, заинтересован съм всичко да бъде поставено на съвсем чиста основа... На второ място моя милост, "подсъдимият" (както мило ме величаят в текста на тоз проект за "споразумение"), се предлага "да се извини в учителската стая пред педагогическия персонал на ПГЕЕ на тъжителката К.Стоянова за отправените й публично обиди". Тук пак възниква този неприятен момент, че мислите, които моя милост е развила в книгата си, все още не е доказано никъде, че са "обиди", дадени хора с по-чувствителни души може да ги възприемат като такива, ала те да не са такива, нали знаете, в тази, в емоционалната област, нещата са прекалено субективни и индивидуални, а нещо, за да се нарече "обида", трябва някак си да бъде доказано, че наистина е обида; то, например, ако е наистина обидно, няма начин да не бъде възприето като такова и от мен самия, и от всеки друг човек, а това е трудна работа, имам предвид организирането на мероприятие, на което цялото човечество да съумее да възприеме тия мисли непременно като "обидни". Както и да е де, да не философствам много, щото по-надолу в туй "споразумение" има къде-къде по-сюблимни и достойни за философско-психологически и дори правни анализи моменти. Да бързам към тях, ето ги. Третият пункт съм длъжен да го препиша изцяло, за да не се получи недоосмисляне на величавия смисъл, съдържащ се в него; аз в първия момент, като го прочетох, ми се стори, че сънувам, но след като се ощипах, установих, че съм тук, в този наш прекрасен свят; та ето какво точно пише в този момент: Подсъдимият Ангел Иванов Грънчаров се задължава да заплати на тъжителката Камелия ... Стоянова (умишлено пропускам второто й име, щото, както надлежно бях уведомен, ако публикувам и трите й имена, това било "издаване на лични данни", което било подсъдно, т.е. ако тя заведе второ дело срещу мен за издаване на лични данни, тогава наистина вече мога да отида и в затвора, стига надлежно да бъда осъден по първото, и тогава вече присъдата ми няма да бъде "условна". Бел. моя, А.Г.) сума в общ размер от 915 лева, включваща 600 лева – обезщетение за претърпяните (запазвам и оригиналния правопис на 42

документа, бел. моя, А.Г.) от нея неимуществени вреди от деянието и 315 лева – разноски по производството. Посочената сума ще бъде изплатена на 8 (осем) равни месечни вноски, от по 100 (сто) лева и една изравнителна от 115 лв., считано от 01.06.2013 г. Плащането ще се извърши по банков път, до 30-то число на текущия месец, по приложената към настоящото споразумение банкова сметка на тъжителката. Това е този "член" от "споразумението". Вярно, че в това споразумение се съдържа момент на диктат от страна на тъжителката, т.е. отчита се единствено нейния интерес, моят интерес е отишъл по дяволите, но това е едно на ръка. Излиза един вид също, че моя милост сякаш вече е осъден от... несъстоялото се съдебно дело, сякаш някъде е доказано, че тия претендирани обиди наистина са обиди и прочие. Аз след малко ще напиша писмо до адвоката и тъжителката, за да представя и своята гледна точка, щото, чини ми се, едно споразумение в истинския смисъл трябва да е нещо като компромис, в който се отчитат и разбиранията на двете страни, а не само на едната; в противен случай това няма да бъде споразумение, а ще бъде диктат, терор над скромната ми особа и прочие, както искате го наречете. Можеше, за по-голяма пикантност, да включат в текста на споразумението и искане моя милост да застане на главния площад на гр. Пловдив, публично да си сдере ризата, да си посипе главата със специално донесена за целта пепел, да си продере кожата с нокти, и да вопие пред народа за милост, за пощада, за снизхождение; е, не мога да имам чак претенцията да бъда разпънат на кръст за страшното си деяние, щото това вече, чини ми се, е прекалено даже и в очите на толкова строгата и взискателна тъжителка, която, както казахме, вероятно има една твърде чувствителна душа. Мисля, че не е прекалено лошо това, че изтъквам чувствителността на душата на тъжителката, това е ценно и положително според мен качество, щото, признавам, ме е страх след това мое писание да не се състави ново дело, в което предмет вече ще бъде обсъждането вече не на ума, а на чувствителността на душата й. И, накрая, на четвърто място в "споразумението", в замяна на горните претенции към моята скромна милост тъжителката се задължава да оттегли тъжбата си и да поиска прекратяване на наказателното производство. Аз бих посъветвал тъжителката да не бъде чак толкова благородна, ами да поиска все пак, в отплата на великодушието й, моя милост да й плаща пожизнен доживотен данък, да речем, в размер на 5% от заплата ми, щото все пак едно такова величаво благородство изисква и някаква материално-финансова компенсация. Това е. Ще се въздържа от по-нататъшен коментар, тъй като страшно много се изморих, пишейки всичко това. Аз съм в болнични и ми е забранено от лекарите да се натоварвам толкова, дори и само емоционално. Няма да скрия, че не можах да мигна от напрежение през тази нощ, разнищен съм от безсънието тази сутрин, като пиша това писмо. Аз апелирах в своето обръщение към тъжителката към християнско великодушие, към милост, към милосърдие, към пощада, предвид тежкото ми състояние, но ето, виждате, тия мои думи не са били възприети, или са били възприети като "лигавене" от строгата и безпощадна тъжителка, която, независимо от това, че е с толкова чувствителна и обидчива душа, явно в нея надделява едно крайно позитивно 43

мислене, за което не съществуват тия човешки, субективни "лигавщини" като способност за състрадание към човека, към ближния, на когото му е тежко, който страда, който се мъчи и пр. Поставям този въпрос неслучайно, той е свързан и с начина, по който се е обидила уважаемата г-жа тъжителка, в него има принципни моменти, които аз претендирам да разбирам, тъй като от години се занимавам с философия, с логика, с изкуството на мисълта и пр. И които ще развия непременно в своята реч пред съда, защото, както сами забелязвате, така написаното "споразумение", от което тъжителката нямало да отстъпи и на "йота", е директно препращане на делото към съда, каквато, допускам, е и целта на толкова строгото и безпощадно "споразумение". Е, щом трябва да има дело, щом другата страна толкова желае това дело, щом не е склонна към компромис, ще го има това дело, важното е, че аз правя каквото мога все пак да стигнем до приемлив и за двете страни компромис; диктат обаче няма да приема в никой случай; някой се е заблудил, че мога да приема такъв диктат. Е, вярно, пак плащам с цената на толкова крехкото си в момента здраве, но ето, излиза, за някои хора този момент явно няма съвсем никакво значение. Ако имаше, нямаше да процедират по този начин, нали така?! В български условия явно важи максимата: "Нека да възтържествува моята суетност и моят интерес, пък ако ще след това да дойде потоп, пък ако ще целият свят да отиде на поразия, пък ако ще другият човек да мре – майната му, важният съм само аз!". Имам чувството, че, за жалост, въпреки хиперболата, има нещо вярно в тия думи. Даже, не крия, на моменти се питам дали те изобщо са хипербола...

Предизвикателство за обществена дискусия по важен проблем, свързан с това доколко сме човеци 18 май 2013, събота Преди два дена написах поместеното по-долу писмо – до ищцата, която ме съди за "неправилни мисли", написани в моя философска книга, а именно книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), а също и до нейния адвокат; тия дни се опитах да преговарям с тях за "извънсъдебно споразумение", но както ще видите, преговорите ни съвсем не вървят. В знак на добра воля не публикувах това писмо тогава, а реших да изчакам два дена, изрично указах, че ако реагират, това означава за мен знак, че желаят да водят преговорите за споразумение, ако замълчат, това означава, че не желаят, т.е. искат да ми наложат своята гледна точка без да се съобразят с моята. Минаха два дни, отговор, разбира се, нямам, което ми дава правото да публикувам това писмо (заедно с предназначената за блога "прелюдия" към него); държа да дам пълна гласност на този съдебен процес, за първи път в живота съм подсъдим, и то, както вече казах, за "неправилни", за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга (публикувана в същия този блог); такъв един съдебен процес е многозначителен знак на времето, в което живеем, което и оправдава това, че му давам такава гласност; та ето какво именно написах преди два дни и надлежно изпратих на уважаемата ищца и на нейния адвокат: Вчера, след като, крайно разстроен и немигнал цяла нощ ("спах" в ужасна просъница!) написах и публикувах ето този текст В навечерието на съдебния процес за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга, тръгнах малко преди обед да търся и да се консултирам с адвокат, когото да наемам за свой защитник; за зла участ в автобуса се ударих в една тръба, от тия, дето са сложени горе за да се държат пътниците, ударих се по главата, таман на мястото, където ми беше правена операцията; аз не знам каква е тази прокоба, но ето, и това се случи; заболя ме доста, още ме боли, дано е само външно, дано няма сътресение; та в един момент ми се отщя да ида да търся адвокат; ще се защищавам сам, лошото е, че не съм здрав, а ето с какви тревоги и безпокойства ми се налага да се занимавам на четвъртата седмица след операцията! Нямам минута спокойствие заради тия дела, даже и когато съм в болнични, терорът върху мен, съсипал здравето ми, продължава. Какво искат още – да ме убият ли?! Какъв кошмар?! Но няма как, ако не реагирам, ще се пръсна от напрежение; и ето, тази сутрин решавам да пиша писмо до адвоката и до ищцата; ето го: 45

Драга г-жо Стоянова, драги г-н Пантов, Запознах се с текста на предложеното от вас "споразумение". Впечатлението ми е, че изглежда не сте си дали отчет за смисъла на думата "споразумение", защото в предложените от вас клаузи са отразени единствено интересите на едната страна – и по най-груб начин са игнорирани интересите на другата страна, на моята страна. В този смисъл това, което сте ми предложили, прилича на диктат, на шантаж, на хегемония и на насилствено налагане на едната гледна точка – и тоталното пренебрегване на другата. Държа да ви уведомя, че аз също съм личност със съответните права – и никъде не съм осъден по надлежния ред от управомощен за това съд. Ако едно споразумение трябва наистина да е споразумение, в него трябва да има момент на компромис, с оглед да се отчетат интересите и човешкото достойнство и на другата страна, щото, абстрактно погледнато, личностите на този свят би следвало да са равнопоставени. Пак искам да ви изтъкна, че аз не съм осъден, нито пък признат за виновен и пр., та с мен да се процедира по този начин. Призовавам ви най-добронамерено: нека да бъдем по-толерантни един към друг, с тази враждебност доникъде не може да се стигне. Ето как аз виждам нещата. До този момент не съм се изказвал за "обидата", за същината на обвинението спрямо мен, ето, сега искам да кажа нещо в принципен план. Аз не съм тръгнал да "обиждам" г-жа Стоянова ей-така, за нищо, от нямане какво да правя вероятно, аз съм реагирал спрямо нея също така не като към частно емпирическо лице, а в качеството й на обществена фигура – тя е лидер на синдикална организация, на която моя милост е член. В този общ контекст, който непременно трябва да се схване (и от който случилото се, историята не може в никакъв случай да се откъсне!), трябва да се мисли цялата работа, иначе рискуваме всичко да бъде изкривено, изопачено, рискуваме да погубим точния смисъл. Ето, помислете малко, опитайте се да видите нещата в този същностен контекст, пораждащ смисъла. Г-жа Стоянова като лидер на синдикална организация (и, неизбежно, също и като помощник-директор на училището, в което работя) организира събрание, което протече едва ли не като "трибунал", като заседание на т.н. "народен съд", или поне като "другарски съд" от времето на комунизма: поне два часа спрямо мен се четоха какви ли не дискредитиращи и унизяващи ме неща, "жалби" от ученици и родители, "доказваше" се по категоричен безапелационен начин някаква моя хипотетична "вина", в смисъл че не съм си бил гледал работата, че не съм бил „правилен” или „приемлив”, че съм си бил заслужил наказанието от директорката, призовавани бяха "свидетели", които „потвърдиха” и „илюстрираха” моята "порочност", те дори се опитаха да посочат свидетелства и "факти" за това колко съм лош, некадърен и какъв ли не още; ето в този тон протече това епично заседание, което аз се опитах да увековеча в есето си, а моя милост там, на самото събрание-трибунал, се опита да посочи абсурдността на един такъв "другарско-народен съд", след като все пак синдикатът съществува за да помага и да защищава интересите на членовете си, а не да ги дискредитира, да ги унизява, да ги обижда и пр. Както и да е, станалото – станало. Г-жа Стоянова още тогава знаеше, че аз съм човек с болно сърце, че не бива да бъда подлаган на такъв тормоз, на такива гаври, на подобни издевателства. Крайно възмутен от 46

случващото се, моя милост напусна онова заседание, понеже наистина го възприех и схванах като абсурдно и недопустимо. На другия ден, под влияние на преживяната емоция, моя милост се захвана да пише есе, в което да представи случилото се и неговата недопустимост и абсурдност (абсурдност значи "безсмислие", непостижимост от разума). Есето, което написах, и в което г-жа Стоянова е открила въпросните "обидни мисли", изтъквам още веднъж, не е персонално насочено срещу нея, то не разглежда нейната конкретна емпирическа личност, а тълкува нейни прояви като синдикален лидер, сиреч, като обществена фигура, то в някакъв смисъл е незлоблива и шеговита критика на нейното поведение именно като обществена фигура, като синдикалист и едновременно като помощник на работодателя. При това още в самото начало на есето казвам, че това есе ще бъде написано в един сократов маниер, т.е. в него ще заложа на иронията; аз сега няма да се разпростирам каква е същината на сократовата ирония и какъв е нейния дълбок смисъл, защото това би ме отвело далеч. Но искам да посоча, че буквалистичното възприемане на някакви откъснати от общия контекст фрази съвсем не може да установи техния автентичен смисъл; за жалост, г-жа Стоянова точно по този начин е възприела тия фрази, което я е подвело, първо ги е отнесла единствено към своята емпирическа персона, на второ място се е почувствала обидена, понеже си е помислила, че аз, един вид, съм бил поставил под съмнение, както се казва, величината на нейния "умствен багаж"; мен, прочее, съвсем не ме вълнува този проблем и нищичко не съм казал по такъв един въпрос. Всеки има толкова ум, колкото Бог му е отредил – и колкото сам е успял да придобие. Значи същината на проблема е, че г-жа Стоянова не е успяла да се настрои подобаващо, за да изтълкува адекватно смисъла на един такъв, повтарям, специфично и специализирано философски текст. А подобаващата нагласа при възприемането на смисъла на философските разговори и текстове е от решаващо значение. Аз добре зная, че тя има известни увлечения по философията, идвала е в мои часове, тъй че ако прояви интерес, съм готов да й помогна за да запълни с моя помощ някои празнини в своята философска подготовка. Човек, в крайна сметка, не може да бъде специалист по всичко и от всичко да разбира; тя, доколкото ми е известно, е специалист в областта на компютрите. Спирам дотук по този въпрос, който имаше за цел да ви помогне да се опитате да се доближите до общия контекст на цялата работа. Защото откъсването на даден момент или елемент от контекста неминуемо води до изкривяването на цялата картина – и до възникването на една превратна, на една неверна представа. Смея да заявя, че точно това се е получило в случая. Тия въпроси са гносеологически, аксеологически (оценъчни), чисто философски и пр. и на мен ми се струва, че не съдът е мястото, където трябва да бъдат разисквани; затова и предлагам да не занимаваме съда с тях, а при интерес да ги обсъдим с г-жа Стоянова, и то, ако тя желае, в една по-широка аудитория, например, в основания от мен ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в гимназията, или пък в мои часове, където тя винаги може да се чувства поканена, предвид интересите й в тази преподавана от мен философска област, която наистина е интересна за всеки човек. А изводът, който тук се набива в очи е: получило се е сериозно недоразумение, именно г-жа Стояно47

ва не е успяла да подбуди в съзнанието си подобаваща нагласа за възприемането на един толкова специализиран философски текст, написан по сократовия иронически маниер, възприела е някои откъснати от цялото моменти или фрази пределно буквалистично, което е породило у нея, в душата й, илюзорното усещане, че моя милост я "обижда", на това основание си е направила подвеждащия извод, че моя милост подценява нейния "умствен багаж", изказва съмнения в учеността и в образоваността й и т.н., за което изобщо не е ставало дума. Това, разбира се, не е така, и се дължи, както вече обосновах, на една неверна изходна методологическа настройка на четящия, на рецепиента, именно на съзнанието на г-жа Стоянова. От друга страна, безспорно е, че в този текст г-жа Стоянова наистина е критикувана от мен, но не в качеството и на емпирическо лице и личност, със съответните душевни особености (този момент съвсем не може да ме вълнува, щото аз като философ прекрасно зная, че във всяко едно отношение ние, индивидите, човешките същества, сме различни и еднакви, слава Богу, не можем да бъдем!), а единствено като обществена фигура, като синдикален лидер и същевременно – като помощник на директора на учреждението, в което и моя милост работи. Този именно е същностният и същественият момент в моята критика, а пък аз при това съм написал есето си не в качеството ми на учител, на служител на учреждението, в което работя, а пак в качеството ми на обществена фигура, на философ и на блогър, на аналитик, на писател и на изследовател на феномените на нашия толкова причудлив и странен на моменти обществен живот. За такова нещо да бъда съден, да ми бъде търсена отговорност, да бъда държан под отчет какво съм казал, да ми бъде забранявано да се произнасям на такова едно такова принципно и обществено значимо ниво, простете, е нарушение на най-базисни принципи на демокрацията – и аз, разбира се, като убеден демократ, няма да допусна тази моя свобода да ми бъде ограничавана от никой. Тия неща се разбират от само себе си, но, за жалост, ми се налага тук да ги изтъквам, защото очевидно в опита за организиране на един съдебен процес над мен по най-очебиен начин се прави и опит за изопачаване на смисъла на случилото се – и отпращането му в една крайно неподходяща за разбирането посока. Това от една страна. Като се видят нещата в такава една светлина, вярвам, ще се съгласите, че всичко вече изглежда иначе; превратността се разсейва, а блясва точният, автентичният смисъл. Вярвам, ако сте честни, ще признаете, че на тази основа да се говори за "лични обиди", за "обиденост" и пр., за някакви "влошени лични отношения" и пр. е съвсем подвеждащо и ощетяващо верния смисъл на случилото се. Аз затова, разбира се, не мога да се призная за виновен и съм готов да споря, а пък вината ми, както пролича, трудно може да бъде доказана, тъй като просто не съществува. Ето защо, във връзка с вашия проект за "споразумение", съм длъжен да кажа следното: Аз вече декларирах, че въпреки току-що казаното, моя милост е готова да се извини на г-жа Стоянова, щом тя субективно се е почувствала обидена. Но в същото време аз бих искал да поставя и респективния въпрос: дали г-жа Стоянова сама няма да счете за нужно, в светлината на казаното, да се извини на мен – както за преживените в последните две години крайно тежки и изтощителни за мен конфликти, в които 48

бях въвлечен от това ръководство на училището, в което тя най-активно участва, така и за преживените от мен унижения, примерно, на онова епохално синдикално събрание, на което аз бях представен едва ли не за "злодей" и "народен враг", който заслужава едва ли не смърт (апропо, аз бях на косъм от смъртта съвсем наскоро, и благодаря на толкова милостивия и благ Бог, който ме върна в живота; все пак не ние, а единствено Бог решава кой колко и дали да живее; г-жа Стоянова, като вярващ човек, явно знае това)? Та питам: г-жо Стоянова, аз също съм личност, също имам емоции, също преживявам крайно тежко такива обиди и грубото нарушаване на съкровения и суверенен характер на моята личностна автономия, Вие бихте ли се опитала да си дадете сметка как пък аз съм се чувствал в тия две изтощителни за мен години на изпитания, които така тежко се отразиха на здравето ми? И бихте ли счела за нужно, предвид това, че и аз като Вас също съм човешко същество, да ми се извините, и то публично – както искате това от мен? На второ място, за исканото от Вас сваляне на всички обидни за Вас лично публикации от блога ми. Тук проблемът също е крайно щекотлив, както се казва. Има едно фундаментално човешко право, именно правото на свободно изразяване на мисли, което е и конституционно гарантирано. Да искате от мен, като пишещ човек, да премахвам от моята медия, именно от блога ми, публикации, които Вие лично не харесвате по някакви свои лични субективни мотиви, е равностойно на искането за налагане на цензура на моята персонална медия. По тази същата логика в един момент, ако аз се поддам на каприза Ви, ще се наложи при всяка една нова моя публикация аз да трябва да искам Вашето разрешение дали може или не може да я публикувам, дали Вие разрешавате или не разрешавате да пиша или да кажа това или онова. Т.е. да искате да Ви назнача за свой персонален цензор. Съгласете се, че няма как нещо, дори и съдът, съдебната институция на България, да може да ми наложи да Ви приема за мой личен цензор, който да казва какво мога или какво не мога да мисля, да пиша или да публикувам. Не стават така тия работи. А истинското ето какво е: всеки човек, особено пък обществена фигура като Вас (синдикалист, синдикален лидер и администратор в едно обществено училище) много трябва да внимава какво казва и какво прави, как се държи, какви неща си позволява, какви подходи на отношение има към хората около себе си, щото са възможни крайно порочни подходи, които заслужават критика и гражданска реакция, щото ние все пак живеем все още в едно демократично, а не в едно авторитарно или тоталитарно общество. Вкратце казано, ако една обществена фигура като Вас не си позволява поведение, което я дискредитира, тя няма какво да се бои от отразяването на такова едно поведение в медиите, напротив, достойното поведение ще предизвика, неминуемо, един позитивен медиен резонанс. Първичното е това, което правим, за него трябва да внимаваме, а медийното отразяване, да речем, в моя блог, е нещо вторично. Нямаме право да се сърдим за отражението в "огледалото" (медията), а трябва да внимаваме какво лице показваме пред него. Аз като медиатор съм длъжен да пиша самата истина и не мога да крия когато около себе си виждам осъдителни по моя преценка неща и факти за поведението на обществени фигури като Вас. 49

Напротив, смятам че аз като анализатор и коментатор със своите критични отзиви спомагам за отстраняването на недостатъците, за избягването на погрешните стъпки на ръководството и пр. За което следва да ми благодарите, щото по този начин допринасям за прогреса на общността, а не да се опитвате да ми затворите устата, да ме цензурирате, да ме давате под съд и пр. Така аз виждам нещата. Тъй че не виждам начин, съжалявам, в нашето споразумение да има една такава клауза, за премахването на дадени публикации от блога ми. Относно исканата от Вас парична компенсация. Не скривам, че много съм смутен и фрапиран от исканата от Вас сума за "възмездяване" на Вашите "неимуществени щети" от предполагаемата "обида". Ако вземем предвид, че и моя милост за тия две години терор и всекидневен тормоз над личността ми, и като човек, и като професионалист, като преподавател, на които бях подложен от ръководството на училището, към което Вие принадлежите, също се е чувствала и обиждана, и унизявана, и потискана, и стресирана, което се отрази на здравето ми (за което свидетелстват многократните ми постъпвания в болница за лечение!), то тогава работата става крайно дебела, както би се изразил народът ни. На мен кой ще ми възмезди тия огромни щети, които аз платих със здравето си, г-жо Стоянова? А Вие искате от мен еди-каква си сума за емоцията, която сте изпитала при четенето на откъси от едно мое философско есе?! Аз каква сума би трябвало да поискам, след като в резултат на гоненията, на тормоза, на терора, на който бях подложен, здравето ми биде разбито дотам, че в момента съм вече пенсионер по инвалидност, че преживях тежка черепномозъчна операция, че бях на косъм от смъртта? Вие си искате своите пари за възмездие, как възприемате това в светлината на току-що казаното и написаното? Аз обаче смятам, че елементарните изисквания на човешкия морал ни налагат, че в тази ситуация е твърде фрапиращо и дори аморално, направо срамно да искате пари, да поставяте изобщо тази претенция, моралната гледна точка изисква, да речем, да поискате символичната сума от 1 лев, като разходите за адвокат и за такса за съда (ако има такава), да ги поемете Вие, просто защото завеждайки това дело, така да се рече, сте си доставили удоволствието отново да си поиграете със здравето и спокойствието на своя колега Ангел Грънчаров. Г-жо Стоянова, в знак на добра воля аз днес и утре няма да публикувам този текст днес в блога си. Пращам Ви го на имейла. В момента, Вие знаете прекрасно това, съм в процес на възстановяване от тежка операция. Всекидневното напрежение около заведеното от Вас дело изсмуква неголемите ми жизнени сили и ме изтощава. Аз предлагам така: ако наистина не желаете да ме доубиете с този тормоз, който продължава и в такава една ситуация, даже и след тежката операция, която преживях, то преценете трезво и, надмогвайки неприязънта си към мен, по хуманни и хуманитарни подбуди прекратете това дело – което ще бъде един жест на великодушие, на душевна щедрост, милосърдие, на човещина. Бихте могла да информирате за такова едно свое евентуално желание адвоката си и той да прекрати делото, да го изтегли. Споразумението, което е взаимно приемливо, може да бъде кратко, да, съвсем кратичко – от един-два-три реда само. 50

Понеже наистина не съм добре със здравето си, тия главоболия със заведеното от Вас дело ме изтощават и съсипват, моля да размислите и да преоцените по коренен начин позицията си. Няма нищо лошо хората да се променят и да показват способността си за благородство, за духовна извисеност, надмогвайки суетността, капризите си, склонността си към дребнавост. Няма нищо по-ценно на този свят от такива прости неща като здравето, добротата, разбирателството, човещината. Заложете на тях – Вие и г-жа Анастасова, давам ви този безценен съвет! – и ще спечелите много, щото засега като обществени фигури, като ръководители, се движите по опасна плоскост. Всичко друго е суета – и лишен от смисъл каприз. Така мисля аз. Наскоро видях в лице смъртта и доста помъдрях донякъде навярно. А и трябва да си даваме сметка, че когато даден човек не усеща като грях греха, който си позволява да допуска спрямо ближния си, то това не означава, че Висшият и Най-справедлив Съдия, че Господ, няма да му го зачете; да, Той всичко вижда... Изпращам това писмо до канцеларията на училището понеже Ви нямам имейла. На г-н адвоката също нямам имейла, надявам се, Вие ще му го препратите. Понеже се установи традиция: аз пиша до Вас или до г-жа Анастасова, предлагам това или онова, а вие изобщо не реагирате по никакъв начин, т.е. гордо мълчите, подобно на олимпийски божества, то специално в този случай, по повод на това писмо, си позволявам да ви поставя срок, в който ще очаквам реакцията ви; а срокът, в който до мен трябва да пристигне сигнал, показващ Вашата реакция, г-жо Стоянова, е непълни два дни, до петък вечерта, 18.00 часа. Ако до този час нямам никакъв сигнал от Вас, ще публикувам настоящето си писмо в блога. Т.е. ще Ви призова към една поширока обществена дискусия. Обществените фигури като Вас, ако не искат да рискуват да се покрият с позор, не трябва да мълчат, а трябва свободно и с желание да приемат всяко предизвикателство за дискусия и спорове по актуални и жизнено важни обществени проблеми, по проблеми, имащи обществен характер. Такъв е и обсъжданият от нас проблем. Той може да бъде решен само между нас, но заради Вашето мълчание и неготовност за дискутиране се принудих да Ви призова към разговор на едно по-високо, обществено ниво, чрез блога си. В което няма нищо лошо, напротив, достойно е. Никой не трябва да се срамува от позицията, която си е позволил по който и да е въпрос, ако се срамува, нещо нездраво има в позицията му. Вие пък месеци наред мълчите – и често действате подмолно, задкулисно. Така не стават тия работи в едно съвременно и демократично общество. Давам Ви този съвет. Щом сте приела да бъдете обществена фигура – синдикален лидер и администратор в едно обществено учебно заведение – Вие с това сте се обрекла да участвате непрекъснато в свободни дискусии по всички проблеми, които управляваните от Вас, или общността, поставя. Бягането, криенето от тия проблеми в зоната на мълчанието и на интригите е позиция, която не е достойна – и е осъдителна. Тя не решава проблемите, а създава все нови и нови – в един момент се разбира, че излизане от тях няма. Това исках да ви кажа. Извинете, че ми се наложи да бъда така обстоятелствен и многословен, но държа да бъда адекватно възприет, според точния смисъл, 51

който искам да ви предам. Най-голям проблем според мен на нас, българите, е този: не се вслушваме в това, което другата страна мисли и иска да ни каже, не вникваме в смисъла, който тя иска да ни предаде, т.е. не умеем да разговаряме. Поради което и не можем да се сработваме, заради което пък пропиляваме силите си. Така не бива. Така едно общество доникъде не може да стигне. Ако един ръководител не умее да се сработва с всички членове на „колектива”, на екипа, с който работи, това е най-категоричното доказателство, че той не става за ръководител, камо ли пък за съвременен такъв. Очаквам с нетърпение отговора на това свое писмо или надлежната реакция. Казахме, ще чакам до 18.00 часа на петък, 17 май т.г. Всичко добро ви желая! ПОДПИС: (Ангел Грънчаров) Пловдив, 16 май, 7.58 ч. сутринта

Защо не умеем да разговаряме – и защо съвсем не се разбираме? 18 май 2013, събота Позволих си да напиша във Фейсбук следната мисъл, иска ми се да видя какви реакции ще срещна по неин повод; ето я и тук, в блога, та да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ: Най-голям наш проблем според мен, проблем на нас, на българите, е този: не се вслушваме в това, което другата страна – или другият човек – мисли и иска да ни каже, не вникваме в смисъла, който той иска да ни предаде, т.е. не умеем да разговаряме. Поради което и не можем да се сработваме като общност, заради което пък пропиляваме силите си. Така не бива. Така едно общество доникъде не може да стигне. А не умеем да разговаряме найвече затова, защото не умеем да слушаме когато другият ни говори; даже съвсем не чувстваме потребност да слушаме когато другият ни говори и иска нещо да ни каже; особено много пък не го слушаме ако усетим, че говори нещо, което се разминава с нашето мнение, тогава съвсем не чувстваме потребност да го слушаме... Значи всичко ще почне да се оправя когато започнем да привикваме да се вслушваме в мислите на другия човек; тук е разковничето на всичко, оттук тръгва пътя към разбирателството...

Някои размисли и емоции, касаещи всекидневието на един "възстановяващ" се, на един намиращ се на кръстопът човек 19 май 2013, неделя

Вчера се навърши един месец от операцията ми, от деня, в който тя беше извършена; и от деня, в който за малко се разминах със смъртта. Лекарят, кардиологът, който лекува сърцето ми от 20 години и добре ме познава, ми каза оня ден, че консултирал хирурзите за сърцето ми, за това какви упойки да приложат и пр., с оглед сърцето да издържи; като каза тая дума "издържи" аз го попитах ето това: "Как ли изобщо сърцето ми е издържало?", а той ми отвърна философски: "Е, имало е да издържа още, отредено му е било да издържи, издържало е, няма какво да се чудиш?!", един вид писано му е било да издържи, но си личеше по думите му, че сам се чуди как това мое сърце издържа операцията. В този един месец след операцията аз се чувствам много странно: сякаш Някой много великодушен ми е подарил незаслужено нещо най-драгоценно, в случая – самият живот. Чувствам дълг във времето, отредено ми да поживея още, да направя нещо много сериозно и добро, та да се отплатя някак за тая незаслужена милост. После, няколко дни след операцията ми, или седмица по-късно, стана така, че се чу новината за нелепата смърт на Чочо Попйорданов, артиста, Бог да го прости! Аз специално се почувствах като чух как е станало всичко крайно чоглаво: ето, и с мен можеше да се случи същото, аз също си разбих главата, е, малко по-слабо, но горе54

долу по същия нелеп начин, един вид "без причина", но, кой знае защо, на мен смъртта се размина, а на него – не. Някак си ми стана много близък този човек, заради близката ни съдба, що се касае поне до кажи-речи все същия инцидент, който преживяхме; той, горкият, не го преживя обаче. Голяма трагедия, тъкмо защото е могла да бъде предотвратена, могла е по една чиста случайност да не се случи, а Чочо сега да можеше да се радва на новороденото си дете (съобщиха тия дни, че му се родило било дете, но него вече го няма). Като влизам сега в същата баня, в която за малко съвсем да си счупя главата, се чудя как е могло да стане така, че да се подхлъзна така страшно, че да падна само на главата си, да, главата ми се удари най-напред в стената и сякаш пое цялата тежест на тялото! Здравата се шибнах по главата, имах чувството, че още малко остава, за да се пръсне или сцепи. Сега много се пазя в банята, то остана още веднъж да се подхлъзна и да падна пак, а пък на моменти, като гледам хората, които са си опазили главите здрави, не мога да скрия, че изпитвам известна завист: ето, и тоя си е опазил главата, най-важното, здрава, аз обаче не можах да опазя главата си; едно нещо – "от най-важните" де, макар че в човешкия организъм всеки орган е важен, и заради всеки може да се мре! – здраво имах, главата, и нея успях да си разбия, а огромната част от хората са успели да си запазят главите здрави, ето, сякаш им завиждам за това. Е, ако всичко мине добре, и моята глава ще заздравее, ще бъде пак здрава, ала сега е рязана, шита, ясно си личи белегът, ще чакаме косата да порасте и да го скрие; вече няма да мога да се подстригвам "нула номер", щото белегът ще личи, както и да е, това са подробности, важното е че тоя път ми се размина. Да, обаче ще трябва да издържа карантината на възстановителния период, в която ми е препоръчано да се пазя от всякакво емоционално и физическо напрежение, препоръчан ми е илюзорният "пълен релакс", "щадящ режим" и пр. Оня ден дойде на гости мой роднина, пенсионер, "бивш" лекар (то "бивши лекари" май няма, както няма и "бивши философи"!), та си поговорихме с него, и той, представете си, когато рекох да подместя един тежичък фотьойл, скочи и ме хвана, крещейки "Недей!"; питам го защо, а той каза: "От усилието ще ти се вдигне напрежението във вените и артериите, ще се издуят, и някоя току-виж, може да не издържи, или някой капиляр да не издържи, и то пак в главата може да стане това, и ето ти нов кръвоизлив; дълго време трябва да се пазиш от такива усилия!". А аз за това нещо изобщо не си давах сметка, иначе по темперамент съм деен човек, и в предишните дни съм носил какво ли не; ето, сега вече имам едно наум какво значи "пълен релакс". А що се отнася до пълната липса на каквото и да е било емоционално напрежение, ето, знаете, аз понесох доста тежко тия избори, доста се кахърих заради тях, такъв съм си, емоционален, като видя някой наглец, примерно политик като Боко или Дмитрич, или Сидерович как сладко лъже, ми кипва и не мога да спра, да потисна емоцията. Изводът е да не гледам изобщо телевизия, даже новините. Да не ползвам интернет. Да избягам от всички проблеми на този свят. Да подивея и да затъпея. Това се иска. Дали пък да не избягам изцяло в света на книгите и на философията, дали тази случка, която ми се случи, операцията и връщането ми към живота, да не се е случила само заради това: от всичко да се откажа, и да се съсредоточа на най55

главното, на книгите, четене и писане, и на заниманията с чиста философия. Ех, блажени времена ще бъдат тогава, стига да мога да го направя и постигна, аз си мечтая сам за идването, за настъпването на такива времена, ала ето, дали при мен те изобщо ще могат да настъпят? Ако е този знакът, даден ми от Провидението, трябва да се подчиня. Трябва да оставя всякаквите активности, които ме бяха така обладали – блог, политика, граждански активности, битки с образователната бюрокрация, с администраторите-душмани и пр. – да се откъсна от всичко това и да се отдам изцяло на най-любимото ми, именно философията, книгите, духовните неща. Дали ще мога да постигна това, дали ще мога да се освободя от властта на сатанинските неща над душата ми – ето това е въпросът, който трябва да реша в най-скоро време. Приятелите ми, които ме познават отдавна, ме съветват в един глас да направя точно това: остави всичко излишно, което ти тежи и те отклонява от най-важното, и се съсредоточи именно на истински важното и значимото, а остави всичко, що ти тежи по пътя, "без тежките окови по-леко се върви"! Така ми говорят те, приятелите. Които ми казват, че може би ще постигна много във философията ако се съсредоточа само върху нея. В тия месеци или годинка-две, които ми остават, да работя интензивно само в сферата на духовното, на философията – и тогава може нещо и да постигна, нещо по-значимо, истинско. Щото е факт, че аз най-много да съм се откъсвал от "мирското" за месец-два, и да съм се отдавал на работа в сферата на философията, т.е. съм писал, общо взето, книгите все "покрай всичко друго", а не с цялостно отдаване. А дали това цялостно отдаване е една непостижима химера, илюзия, блян? Как да избягам съвсем от света, след като съм част от него? В манастир ли да се скрия? И в тия дни, в които лекарите ми предписват пълно спокойствие, аз всекидневно съм тормозен, и то по най-перфиден начин, от администраторките, които, за да не ме изпуснат от клещите на властта си дори докато съм в болнични, т.е. за да ме държат пак под контрол и да се гаврят с мен, измислиха това: дадоха ме под съд! И аз вместо да почивам ми се налага да ида по адвокати, да мисля, да пиша, да се боря пак, т.е. възстановяването ми отиде по дяволите, тоя тормоз пак няма начин да не се отрази на здравето ми. Всичките ми опити за помиряване, многократни, найнастойчиви, до този момент нямат никакъв ефект; ехидно се мълчи, и се измислят най-нови и нови опити за гаври, за насилие върху психиката ми, за отмъщение; не мога да разбера какво толкова съм им направил, че да постъпват така жестоко с мен?! И даже не съзнават жестокостта и несправедливостта си, ето, това, изглежда, е истинската жестокост и отмъстителност. Е, не им се подмазвам, казвам каквото мисля, позволявам си да критикувам, явно това е нетърпимо за такива. Което и показва, че са на светлинни години далеч от изискванията за един модерен, демократичен, толерантен към различията, диалогичен ръководител. Страшна работа е, не зная дали изобщо си представяте до какво водят тия уж "безобидни неща". Защото става дума за администрацията и господстващите сред нея подходи, и то именно в найфината духовна сфера, тази на образованието и възпитанието на младежта. Положението тук е направо трагично. Надежда никаква за момента не се види. Причината е: сгрешен изцяло административно-команден и тоталитарен модел на ръководство на тази "система", която стои консервирана и непокътната от 56

тоталитарно време, а пък подходите са изцяло съхранени. Личността тук е нищо, а всичко е тотализиращият "колектив". Той диктува, сиреч, диктува всичко началството, а пък всички от "колектива", поне мнозинството, му се подмазва. Началството е суверен, диктатор, господар, тиранин, всичко. Тия дни явно, ако нямам никакъв отговор от администрацията на своите призиви за помиряване, ще ми се наложи да пиша ново изложение до бъдещия министър на образованието. Аз така тия неща няма да ги оставя. Ще се боря до последен дъх. Явно такава ми е била прокобата. Неслучайно съм такъв. Примирен не мога да бъда. По-добре да умра, отколкото да живея примирен - и несвободен! Ще бъда личност до последно, пък дори да умра много по-скоро, отколкото би могло да се живее ако се примириш. За какво ми е обаче такъв живот? Той, прочее, заслужава ли да се нарече живот? Но все пак ми се ще да опитвам да поведа някакъв диалог с администраторите. Ей-така, заради изясняването на казусите, които съм почнал да прояснявам. С изследователска цел най-вече го правя. Имам надежда, че у тях, у администраторите, може да проговори човешкото. Искам да разбера: там, където се настани илюзията за всемогъщество на властта, може ли да остане нещо човешко, или човешкото винаги отива по дяволите? Дали не съм непоправим идеалист щом имам такива надежди? Ще видим. Трябва да се провери това. Каквото трябва ще го направя, пък да става каквото ще...

За безсърдечното сърце, или за безчувствеността като източник на човешката опороченост 23 май 2013, четвъртък Г-н Йордан Гайдаров във Фейсбук приведе тази мисъл на Свети Евангелист Марк(о) - Защото отвътре, от сърцето на човеците, излизат зли помисли, блудства, кражби, убийства, прелюбодейства, користолюбие, нечестие, коварство, сладострастие, лукаво око, хулене, гордост, безумство. Всички тия зли неща излизат отвътре и оскверняват човека... - а аз се заинтересувах, понеже ми се стори твърде странно едно такова твърдение; според моите представи и разбирания да се твърди, че източник на злото и на човешката опороченост е тъкмо сърцето, е крайно чудно и непредставимо; затова тогава аз написах следното възражение: Аз бих си позволил да подхвърля друга теза: тия неща, които изброява Свети Евангелист Марк(о), дали не са произлезли от сметките на ума, на разсъдъка, той да е техният извор, щото, чини ми се, сърцето никога не учи човека да прави такива неща, а умът може, ох, как той може да подвежда човека?! А сърцето, дето се помещава човешката съвест - Божи глас в душата на човека – никога не би подвело човека към опорочаване, тъй на мен ми се чини, това и съответства на моята философска концепция, не знам как мислите вие, кажете, с интерес ще изслушам всяко изказване... Да, обаче ето че същият този човек, г-н Гайдаров, ми приведе още изказвания от Библията, който поддържат тезата, че сърцето е източник на човешката опороченост: “И видя Господ, че се умножава злината на човека по земята, и че всичките въображения на сърдечните му промишления бяха само зло всеки ден.” (Битие 6;5); “… промишлението на човешкото сърце е зло от младостта му.” (Битие 8;21); “Сърцето е измамливо повече от всичко. И твърде растленно: кой може да го познае?” (Йеремия 17;9); “Защото от сърцето излизат помисли лукави, убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжливи свидетелства, хули.” (Матея 15;19). 58

Та в тази връзка ми се ще да поразсъждавам малко. Сърцето традиционно се смята за обител на чувствата, там са локализирани нашите чувства; там е поместена човешката чувствителност като част на душата, или чувстващата душа. Умът пък, разсъдъкът, "разумът", интелектът, съзнанието и пр. – тази част на душата има много имена и е доста привилегирована! – го свързваме с мозъка, тя е един вид "разположена" в главата. Чувствата са един вид ирационални, а пък разумната, рационалната част на душата се намира в конфликт с нея, ирационално и рационално са извечни антагонисти. Та моя милост, като мислител, който се е опитвал да противостои на хегемонията на рационализиращата наука и на позитивната философия (според които умът, рациото, имат изначално предимство над ирационалното, безсъзнателното!), съм свързвал именно с чувствата, с чувствителността корените на нашата човечност, в този смисъл съм приемал, че сърцето по принцип не може да ни учи на нещо лошо, а съм свързвал корена на опорочеността ни със сметките на ума, с умствената извратеност. Така съм разсъждавал в принципен план, следвайки традицията на т.н. "философия на живота", която реабилитира "ирационалното" – и се опитва да детронира разума от този прекомерно висок пиедестал, на който той е поставен от цялата рационалистическа традиция. Свързвал съм даже и човешката съвест с тайнството на сърцето, с "дълбините на душата", и съм приемал, че съвестта като "Божи глас в сърцето на човека" никога не може да учи човека на зло; напротив, злото, по тази логика, се дължи на извратеностите на ума, на неговите криворазбрани сметки и пр. Затуй ми се е струвало, че ония, "които нямат сърце", а имат единствено един "пораздут" ум, т.е. при тях умът е станал тиранин, са, на първо място, безчувствени, и, на тази основа, също така и опорочени. Безчувствеността е източник на опорочеността, т.е. когато сърцето "не си е на мястото" се стига до това опорочаване. Ето че сега научавам, благодарение на тези цитати от Светото Писание, че нещата стоят посложно, а именно, че и самото сърце може да се обезчувстви, да се опорочи, а на тази база да се опорочи и човекът като цяло. Това за мен е откритие, макар че, както сега го възприемам, е твърдение от рода на ония, които са "съвсем близко до ума", щото т.н. "безчувствено сърце" е именно опороченото сърце, което пък вече няма как да не е извор на всички човешки недъзи, пороци, похоти, злини и т.н. Аз в много свои други изследвания, по-голямата част ок които са свързани с моите търсения около ситуацията в съвременното образование, съм констатирал, че е налице страшна тенденция сред съвременните хора, особено и сред по-младите, а именно едно обезчувствяване, сиреч, станали са безчувствени, което, иначе погледнато, означава, че сърцата им "не са си на мястото", или, казано иначе, са найвероятно твърде опорочени - щом не могат да си вършат работата, именно, да чувстват, да постигат тая страна на съществуващото, която именно ни дава дълбината на смисъла. Защото ония, които пък са запознати с моята теория за чистите и коренни човешки отношения – познавателното, ценностното и практическото – конституиращи човешката душа и лягащи по-нататък в основанията на човешкия дух като такъв, добре знаят, че ценностното отношение, което именно ни дава смисъла на нещата, се базира на чувстването, на чувствата. Тъй че оня, който се е, един вид, обезчувствил, той със самото това се е и опорочил, т.е. едно такова опорочено сърце вече е пред59

поставката да се правят всякакви злини, извратености, гнусотии от какъвто си искате порядък и т.н. Даже и при опитите ни да разберем такива патологии, примерно, когато баща убива децата си и съпругата си, а после убива и самия себе си (нали се случиха такива едни непонятни истории, за които медиите пошумяха-пошумяха, пък млъкнаха в недоумение?!), то без допускането, че такъв човек се е обезчувствил дотам, че един вид няма сърце, щом може да посегне на живота на децата си, които сам е създал, та подобни прояви едва ли могат да се проумеят, докато вече щом е без сърце постъпката му вече е съвсем понятна и обяснима. А има ли "хора без сърца", това вече е нещо, което явно можем с пълно съзнание да отговорим: да, има такива хора и, за жалост, съвсем не са малко; сами си правете сметката на какво е способен един такъв човек без сърце, т.е. човек с крайно опорочено, безчувствено сърце, със сърце, което не си върши работата, именно, да чувства, да разграничава човешкото от безчовечното. Примерно, един Сталин, който подписва, да речем, списък с 3000 имена, и пише, че е съгласен тия хора да бъдат екзекутирани, подписва го без да му трепне окото, нима е възможно това да се случи, ако тоя урод имаше сърце?! А нима не сте забелязали, че е пълно във всекидневието ни с хора, които показват безчувственост, "дебелокожие", както ний, българите, наричаме безчувствеността, непроницаемостта за чувствата, а на тази основа такива хора вече са способни на всичко, нямат, дето се казва, "задръжки", отдават се на всякакви пороци и пр. Нима когато едно момче, един младеж, който, сам нямайки никакви чувства към дадено момиче, което е имало неблагоразумието да се влюби в него, се възползва от момичето сексуално, само за да задоволи похотта си, и същевременно го лъже, мами и пр., а в един момент безпощадно го захвърля, нимо това не е пример, и то доста разпространен, в тази посока? На мен пък тия дни ми се случи друг един пример, който искам тук да изтъква – заради показателността му. Знаете, една дама, синдикално-образователна шефка, ме съди за "обидни мисли", написани от мен в една моя нова философска книга; е, и ние уж водим тия дни преговори за "извънсъдебно споразумение"; е, и ми поиска другата страна "обезщетение" в пари, еди-колко си стотачки, които аз трябвало да й дам, та да възмездя нейните "морално-душевни неимуществени щети". Да, обаче моя милост сега е в болнични, ще бъда в болнични още доста време, и ще се наложи да й плащам, както е според предложеното от противната страна споразумение, доста месеци вноски от по 100 лева, и то тъкмо от болничните, от парите, които държавата, или здравната ми каса, ми дава, за да преживявам някак докато се възстановявам от тежка операция! На мен лично ми е много интересно как става така, че някои хора, изглежда, съвсем не чувстват – ако го чувстваха, нима щяха да си го позволят?! колко е грозно да искаш за себе си точно от такива пари, един вид да се възползваш и да се обогатяваш от парите на един болен човек; не само че е грозно, но е и грехота да искаш за себе си точно от такива пари; то е все едно, примерно, да бръкнеш в паничката на просещия на улицата и да му вземеш някоя по-едра пара, оставена му там от състрадателен човек! На мен така ми изглежда, на вас не знам как ви изглежда. Но ми е интересно да науча. Има неща, като понятие за грях, усет за добро, за позволено, за приемливо 60

и т.н., които директно произлизат от чувствителността на сърцето; но ако сърцето, дето се казва, "не си е на мястото", представяте ли си тогава какво се получава при такъв човек? Страшна и жалка картинка става той, пленен от някакви болни страсти, такъв човек не чувства, че пристъпва някакви граници, на него всичко му изглежда иначе, такъв човек, примерно, без да му трепне, ще ти заяви: "Е, Грънчаров, убеди ли се най-сетне, че аз, твоето началство, съм, един вид, изцяло безгрешен (безгрешна), че аз никога не греша – докато ти постоянно грешиш?! Слушай ме и няма да съжаляваш...", да, и такива думи са ми казвани в моя некратък вече живот, представяте ли си? Нима и вий не знаете тази българска максима "Началството никога не греши!", нима и вий не се водите в своите отношения с началството си? Е, има темерути като мен, които не я спазваме - поради което си и патим, поради което си и плащаме, както виждате... Та има всякакви човешки и нравствени феномени в този наш живот, има какви ли не казуси, но ето, виждаме как мъдростта на Великата Книга, Библията, ни помага да вникнем значително по-дълбоко в тия човешки прояви, и тогава тяхната привидна чудатост, странност и необяснимост в един момент ще изчезне, мъглата ще се вдигне, всичко ще се проясни, обляно от светлината на разбирането. Та изводът ми в крайна сметка е този: опороченото сърце, като се обедини с един опорочен, страдащ от коварни илюзии ум, са онова, което е най-дълбокият корен на злото по тази наша земя. Затова с основание е казано в една древна източна книга "Пази се най-много от умен, но зъл човек!", сиреч, от човек с опорочено, със зло сърце. От тази гледна точка хората със зли сърца, но с по-посредствен ум, сякаш са помалко опасни, дали е така? Да не се окаже, че глупавостта в някакъв смисъл е нещо добро, щото може да насърчи незлобливостта на сърцето? Нещата се оплетоха. Умът може да служи както на злото, така и на доброто, глупавостта, предполагам, също. Зависи обаче всичко, в крайна сметка, от чувствителността на сърцето; имаме ли сърце, всичко имаме. От което следва, че трябва най-много от всичко друго да пазим сърцето си: в него са изворите на живота. С тази мисъл, взета пак от Библията – откъде другаде да е взета?! – която е била любима мисъл на Мартин Хайдегер, която той поръчал да издълбаят на една дъска, която сложил на входната врата на дома си, ще завърша това импровизирано есе, което кой знае защо написах тази сутрин, написах го ей-така, вероятно от нямане какво да правя, щото съм станал един паразит, лекувам се, безделнича, чета, пописвам по малко, търкалям се по леглото по цял ден и всеки ден – дотам, че вече сам не мога да се понасям. Но трябва да издържа тия дни, дай Боже по-скоро да се възстановя, та да тръгна на работа, нетърпимо е безделничеството за мен, пък ме и сърби езика пак да си философствам пред учениците, това е моята професионална деформация, а принудителното ми мълчание тук, у дома, ме изморява много, но както и да е, това са вече подробности... несъществени при това и прекалено лични за да си заслужава да пиша за тях, пък макар и в един дневник, какъвто е този блог...

Да пази Господ в нашенските условия да си личност, то си е същинска прокоба: докато не те разкъсат и ликвидират не мирясват! 30 май 2013, четвъртък

Вчера получих писмо от мой бивш ученик. Отговорих му обаче твърде провокиращо, интересна ми е реакцията му на моя отговор, искам нещо да науча относно нашия прословут "български характер"; позволих си да си направя един интересен според мен тест. Ето сега началото, "постановката" на това изследване, а пък публикацията му тук, в блога, е оправдана, както се казва, за науката се искат някои жертви. И не само за науката де, щото този тест касае нещо много по-голямо и значимо: нашите ценности, отношението ни към морала, към свободата, личността, духовното и прочие все такива базисни, кардинално важни неща. Ето сега самото писмо, изпратено ми от Лондон, и по-долу е моят отговор; от само себе си се разбира, че бях длъжен да запазя анонимността на този човек, тъй като той няма как да знае какво съм замислил – а и защо съм го замислил така; но вярвам, няма да възрази като узнае, щото има неща, за които следва да сме способни да направим всичко: Здравейте, с интерес изгледах едно от видеа-та Ви в YouTube и със задоволство си спомних, че такъв умен и талантлив човек ми е преподавал по философия в ТЕТ-а в Пловдив. Мисля че беше между 9-ти и 10-ти клас. Аз съм от випуск 2006 – Съобщителна техника! 62

И след като изгледах няколко от видеата с Вашите размисли, много от тях много ми допаднаха и презрях моментите, в които сме бягали от часовете по Философия, а сега съжалявам за това – но всеки плаща грешките си на младостта. Сега с удоволствие бих заплатил дори за да присъствам на някоя от Вашите лекции. В момента работя като програмист в Лондон и само мога да се гордея, че преди години съм бил обучаван от личност като Вашата! :-) Нямам нищо специфично за казване – просто исках да изкажа уважението си към Вас. Все още ли преподавате в ТЕТ-а? Това е личния ми сайт - ... Отвърнах му ето как: Здравейте, драги г-н К., Не мога да скрия, че Вашето писмо ме накара да се почувствам изключително приятно; всъщност ние, хората, които сме се отдали на образованието, на личностното изграждане на младите хора, разбираме, че сме полезни и че правим нещо добро едва в минути като току-що преживяната, в която някой човек ето като Вас изказва благодарността и признателността си; такива минути показват, че ненапразно работим, че има някакъв ефект от усилията ни, които иначе нашето неблагодарно общество сякаш съвсем не цени. Както и да е, исках просто да кажа, че ми стана много приятно, че сте ми написал това писмо, благодаря Ви за добрите думи и за доставената радост! Да, аз все още работя в гимназията, в която Вие сте учил – да видим докога ще е, защото напоследък хем съм доста често болен, хем, от друга страна, оказа се, новото ръководство на гимназията, кой знае защо, в последните години сякаш видя като своя основна задача по всякакви, дори и най-недостойни начини или да ме уволни, или да ме принуди сам да си взема шапката и да си тръгна. Или пък да ме разболее, да ме доведе до състояние да не съм годен да изпълнявам служебните си задължения. Да, знам, невероятно е, знам, че Ви звучи крайно чудато, но наистина аз в последните две години бях подложен на невиждан тормоз от това ново ръководство; то не можа да оцени нито една от моите иновации, насочени към това щото обучението по философия, което провеждам, да бъде на нивото на най-съвременните и също така световни изисквания и постижения. Бях наказван с дисциплинарни наказания, бях принуден да пиша безброй обяснения, бях подложен на такъв административен тормоз и дори терор, какъвто не съм си представял, че е възможен в наше време; ала ето, уви, това било възможно. В резултат така рязко се влоши моето здраве, че много пъти постъпвах в болница, а пък в последните месеци даже преживях тежка, черепномозъчна операция (аз съм писал за това в блога си, а скоро ще излезе като книжка и моят БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК, в който съм събрал записките си в болницата), слава Богу, тъй да се рече, засега "прескочих трапа", но тепърва ще бъда в продължителен отпуск по болест за възстановяване от операцията. Извинявайте, че Ви занимавам с това, но наистина съм много обиден от едно такова отношение на това ново ръководство (директорка стана една бивша колежка, преподавателка по български език, която няма начин да не познавате, тя е много 63

възможно и да Ви е преподавала навремето!), затова и, тъй да се рече, си "изплаках" мъката пред Вас. Разбира се, аз съм борбен човек, целият ми живот мина в борба с такива самозабравили се администратори и смятам, че особено в днешни условия едно такова волунтаристично и антихуманно поведение по никакъв начин не трябва да бъде оставяно без противодействие. Да пази Господ в нашенските условия човек да е личност, това е същинска прокоба: докато не го разкъсат и ликвидират не мирясват! Както и да е, много е жалко, че се получи така, но това са, явно, явления на нашето болно време – и също така са феномени на нашето болно общество, което все още не е овладяно от толкова потребното ни съзнание за безбрежните хоризонти на свободата, поради което и все още толкова си страдаме. Чудесно сте направил, че работите и живеете в Англия, желая Ви да постигнете там мечтите си! Ситуацията в нашето училище и в образованието в страната като цяло е твърде тежка, но това е отделна голяма тема, по която също много пиша в блога си. Заповядайте, идвайте в него, коментирайте, вярвам, че ще можем да сме си взаимно полезни! За мен, като жертва на административния произвол, за който Ви писах погоре, в момента само гласността, пълната публичност е единственото оръжие, от което без никакви скрупули се възползвам; понеже, знайно е, само истината ще ни направи свободни – по думите на Спасителя. Желая Ви много успехи не само в живота като цяло, но и във Вашата професионална и личностна реализация! Бъдете все така дързък в битката за пълноценен живот! С поздрав: Ангел Грънчаров

Държавата трябва да спре да прави каквото ù скимне с "човешкия матр`ьял" на нацията!!! 04 юни 2013, вторник Няма как, сядам да пиша обещаното ОТКРИТО ПИСМО до г-жа Министърката на образованието и науката – да отлагам няма полза, няма и смисъл. Иска ми се много неща да й кажа в това писмо – тя, темата, всъщност е неизчерпаема! – но понеже е именно така, понеже "всичко" не може да се каже в едно писмо, то решавам писмото ми да бъде пределно лаконично. И без това тия писма едва ли изобщо ги четат; пък от друга страна, честно казано, аз повече пиша не до нея, до Министърката де, а до гражданите, които ми се ще да прочетат и да вникнат в написаното; щото нещата би следвало да зависят повече от гражданите, не от министри; Министърът би следвало да е слуга на гражданите, а не техен господар, както мнозина си мислят у нас. Та от гледна точка на тия съображения, обнадежден, сядам да пиша своето писмо; трябва да бъде освен кратко и силно, необстоятелствено, въздействащо; да видим какво ще се получи, но такава ми е идеята, такъв ми е замисълът. С Божия помощ написах ето какво: До г-жа Министърката на образованието и науката София ОТКРИТО ПИСМО Уважаема госпожо Министър, Аз, авторът на това писмо, съм български учител, отдал повече от 30 години от живота си на образованието у нас – училищно и университетско, работил съм и в двете сфери. Смея да заявя, че познавам проблемите – и от тази позиция искам да Ви кажа нещо изключително важно. Първо, разбира се, Ви поздравявам за заемането отговорния пост, макар че се чудя на дързостта Ви да го приемете – предвид сложността на проблемите, които Ви очакват за решаване. Не крия, много ми е чудно как дадени хора се заемат с такава лекота с такива отговорни задачи; боя се, че съвсем не си дават сметка какво ги очаква и се надяват на леко и безпроблемно министерстване. Дано Вашият случай не е такъв. Въпреки това – поздравления за куража! Започвайки съществената част от своето писмо до Вас, си давам пределно ясно сметка, че едва ли ще мога да опиша и представя с думи точната ситуация в българското образование. Да се опитвам да сторя това тук, за щастие, не е и необхо65

димо, първо, защото е невъзможно (и затова е глупаво изобщо да опитвам!), второ, защото в последните години, работейки всеотдайно, успях да напиша и да издам три книги по тази гореща проблематика, които Ви изпращам заедно със своето писмо; от тях можете да се информирате пределно точно за най-същностните и най-важните проблеми, както и с начините за справяне с тях, по моето убеждение найефективните. Става дума за ето тия мои книги: ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ (излязла от печат в 2011 година), НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование), която беше издадена в два тиража през миналата, 2012 година и, накрая, книгата ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (с подзаглавие Що е академичност и доколко тя вирее у нас?), също излязла от печат през миналата година. От един поглед се разбира, че тия три книги обхващат цялата проблематика около ситуацията в българското образование, а именно, на първо място, неговата принципна, философска страна и основа, т.е. проблемът за началата, идеите, на които то трябва да се опира и изхожда, както и за неговата стратегия; на второ място, във втората книга е представена ситуацията в сферата на училищното образование, а, на трето място, не е подмината без внимание и сферата на университетското образование, където нещата, за жалост, също не се бляскави. Надявам се, че най-отговорно, благодарение на тия мои книги, ще се опитате (заедно с Вашите сътрудници и с тяхна помощ) да вникнете в цялостната картина, която съм се опитал да очертая в нейната дълбочина, което е за Ваше добро, аз по този начин един вид Ви помагам, а го правя, защото съм твърде много загрижен. И също си давам сметка колко лесно е, заемайки този пост, да бъдете подведена от всесилната и доста коварна образователна бюрокрация, която има еднаединствена задача: да запази всевластието и монопола си! Именно за да не се случи това, Ви пиша това писмо и Ви пращам тия текстове, които много могат да Ви помогнат за да си съставите вярната представа. А дали ще се опитате нещо да промените, дали ще се овладеете от духа на потребността от радикална и същностна промяна на всички отношения на всички нива в образователната сфера, от който са пропити моите разбирания, е нещо, за което аз много се надявам, ала, за жалост, не съм оптимист. Прочее, в последните няколко години аналогични писма съм писал до всички, които се изредиха на поста министър на образованието и науката, като се почне от Фандъкова - и ето, се стигне до Вас. Не крия, не съм забелязал някакъв особен ефект. Аз и не съм такъв наивник да чакам и да се надявам някой министър на образованието в нашите условия да се овладее от автентично съзнание за потребността от дълбока и коренна промяна на отношенията в образователната сфера. Също така си давам сметка и защо това е така. Защото нещата са твърде тежки, направо отчайващо тежки. Искат се вече не реформи, тази дума беше крайно дискредитирана, иска се, потребна е една същинска духовна революция. Не вярвам някой министър да се реши да си сложи "главата в торбата", инициирайки една такава революция. Прочее, революции не се правят отгоре. Аз съм показал каква ми е надеждата в тези условия. Младите, учещите са моята надежда. Родителите са моята надежда. Възникването, раждането на едно ново съзнание, което да завладее душите и на ученици, и на 66

родители, и на учители, е моята истинска надежда. За това именно и работя. Ако имате добра воля да подпомогнете този процес, стига изобщо да се кахърите за случващото се, вместо да му пречите, както обикновено се прави от властническите институции у нас, ще бъде все пак нещичко. Затова може би Ви пиша своето писмо. Макара че, не крия, го пиша по-скоро обърнат към тия фактори, за които казах, че според мен са решаващи. Повтарям, това са: младите, техните родители, заинтересованите, ангажираните със собствената си участ граждани, обществото, учителите, възпитателите на младежта, и то не всички, а най-авангардно мислещите сред тях. Те ще бъдат силата, която ще промени всичко, но това ще стане едва когато се овладеят от подобаващите идеи. Това няма да е скоро, но работите неумолимо вървят към една такава развръзка. За да не се повтарям, сега решавам да Ви изпратя и писмата, които написах и изпратих на Вашите предшественици на този пост. Те, разбира се, не си мръднаха и пръста да направят нещо наистина съществено, а се задоволяваха с правенето на дреболии, предимно на глупости, ето, дори и един свестен закон за училищното образование не можаха да направят. Главната им задача беше да задържат статуквото, колкото и плачевно да е то. Искам категорично да заявя: по-глупава идея от тази не може да хрумне в главата на един министър. Да, знам, че тя е практична, и благодарение на нея той може да си министерства значително по-дълго време. Но и тази идея, да си министерстваш, сиреч, да се пъчиш на приемите и на парадите, не е кой знае колко по-малко тъпа идея: министър се става за да работиш, за да си полезен на ръководената сфера. Така си мисля аз, гражданинът-идеалист. Пропуснах да кажа, че съм дългогодишен преподавател по философия и гражданско образование, по образование и, да се надяваме, по призвание, съм философ. Затова така се изразявам. Ний, философите, имаме една вдъхновяваща ни идея: да служим на истината. Службогонци от нас не стават. Напротив, най-неприятни сме на службогонците. Трън сме в техните очи. Общо взето сме много дразнещи и крайно вредни за запазването на уюта на статуквото. Който е така приятен за мнозина, като се почне от поредният министър. Да не е луд някой министър да си разваля рахатя като си запретне ръкавите да работи? И особено пък: да прави революции?! Такова нещо явно не може да се случи у Българско. Ще бъде цяло чудо да се случи. Аз обаче в чудеса на вярвам. Така ме е научил некраткият ми живот до този момент. В тия изложения до Вашите предходници, които също ще Ви изпратя (понеже те не реагираха на тях кажи-речи, естествено, никак!) съм представил достатъчно ясно и категорично каква е моята оценка на съществуващата катастрофална ситуация в българското образование. Тук ще се задоволя със съвсем кратичко напомняне: В българското образование даже 10 ноември 1989 г. още не е дошъл. В него продължава да си съществува в непокътнат вид една тоталитарна командноадминистративна система, която е въведена у нас по съветски образец още след 1944 г., и която успя да издържи на "изпитанията на демокрацията", което показва колко е жилава, направо е по сталински несъкрушима. Другояче казано, българското образование се покои на отдавна отречени от самия живот, анахронични, ретроградни, изцяло несъвременни начала и принципи. Всичко в българското образование е 67

объркано, всичко в него е тъкмо наопаки на това как трябва да бъде. Състоянието, в което съществува тази абсурдна система, затова е състояние на непрекъсната агония. Агонията продължава вече десетилетия. Всички участници в процеса са се адаптирали и почти никой не предприема някакви рискове нещичко да промени – тя устройва сякаш всички. Е, разбира се, големият потърпевш е... България! Да, тъй като големият потърпевш е младежта на България, сиреч, ощетен е човешкият потенциал на България, то в крайна сметка България губи непрекъснато от това че си позволява да търпи една такава вселенска аномалия. Затова нищо у нас не върви както трябва. Защото всичко е сгрешено в сферата, в която е началото на всички начала: духовната и образователната сфера. Оттук започва всичко. А всичко тук е наопаки на това както трябва да бъде. Работите наистина са отчайващи. Българското образование е един разлагащ се труп, който никой няма смелостта да погребе. Така аз виждам нещата: въпреки че даже езикът е безсилен да изяви доколко нещата са безнадеждно тежки и катастрофални. Няма го онова, от което зависи живецът на всичко в човешкия свят, оказва се, че съществуващата административна и директивна система не допуска онова, на което се дължи животът в сферата на духа: свободата е прогонена от нея, тя, милата свобода, е прокудена и се възприема като нежелан гостенин, нещо повече, като неин враг! Разбира се, в една система, основана на тоталитарни принципи, каквато е образователната сфера – тя се покои на господството и подчинението! – не може да има свобода, там свободата не може да бъде търпяна. В образователната сфера никой не е свободен, а всички са прости изпълнители. Йерархично е устроено всичко тук: тук действа казарменият принцип "Началството никога не греши!". Министърът е нещо като божество, а Министерството с чиновниците си е "началото на всички начала": то командва, всички изпълняват. Никой от участниците не е питан какво мисли. Найдобрите (ученици, учители, директори) са ония, които най-безропотно изпълняват директивите. Най-лоши са ония, които мислят и задават неудобни въпроси. Ония, които имат неблагоразумието да се правят на "интересни", сиреч, държат на свободата си. Тия направо биват възприемани като "врагове", които трябва да бъдат без жалост ликвидирани. И така нататък. Както съм започнал мога да продължа до безкрай, но това изобщо не е необходимо. Обещал съм да бъда кратък. Затова и ще започна да се "ориентирвам към приключване". Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?! Кучета си лаят, керванът си върви. Такива са нещата у Нашенско... Наистина, не е необходимо да продължавам. Казал съм го пределно ясно в книгите си и в предишните си изложения до Вашите предходници на министерския пост, които, казах, също ще Ви изпратя. При желание можете да се запознаете с всичко. За Ваше добро е това. Е, знам, че не бива да си докарвате главоболия. Статуквото трябва да бъде пазено. Майната й на България най-сетне, важно е да си пазим министерския пост, нали така? Откъде се взе тоя глупак Грънчаров да ми разваля рахатя?! Госпожо Министър, всичко, което Ви го казвам – не зная как то звучи във Вашите министерски уши, но мога да се догаждам за това – е дълбоко преживяно от мен, то е, така да се рече, изстрадано, аз не се правя на някакъв академичен учен, 68

който из пръстите си изсмуква своите "величави мисли", напротив, всичко, което пиша и съм написал за българското образование, е взето от самия живот. Вие ще се убедите в това ако разлистите книгите ми. Чужда ми е мисълта да се правя на "визионер", на "революционер", въпреки че с удоволствие бих участвал в една революция, стига тя да може някога да започне. Пределно искрен и честен съм, дано поне това сте забелязала. Тоест, държа се като "образцов идиот". Както и да е. А сега искам да завърша с нещо, което, по мое виждане, не трябва да бъде изпускано. Искам да кажа няколко думи за ситуацията в училището, в което работя. И в което се случиха в последните години многозначителни истории, в които се пречупват всички ония неща, които тровят живота в общностите, съставящи образователната сфера. Това са човешки общности, в които в абсурдната ситуация, в която сме поставени, се случват най-причудливи, направо невероятни неща. От жизнената цялост ще подбера няколко най-изразителни момента. И с това ще завърша, за да не бъда прекалено многословен. Също така ще щрихирам всичко, иначе кой знае докъде ще стигна. Аз работя в Професионалната гимназия по електротехника и електроника в Пловдив, едно елитно и ползващо се със заслужена слава учебно заведение. От три години вече си имаме нова директорка, назначена на този пост от Министерството, оглавявано от славния министър Сергей Игнатов. Аз ще Ви изпратя като богата информация за случилото се в този динамичен период текстовете на свои предишни жалби и изложения до Министъра и до инспектората, но тук все пак искам да кажа нещичко. Което, повтарям, е безкрайно изразително за истинското, за реалното положение в образователната сфера. Знайно е, директорът в едно училище според съществуващото законодателство е нещо като феодал, или като командир на полк, или, казано иначе, като диктатор, при това надарен с оракулски способности, сиреч, е същество, което никога не греши. И има пълната власт да си прави каквото му скимне. Когато се доберат до власт хора, за които властта е нещо като компенсация на съответните личностни достойнства, тогава оперирането с тази власт може да доведе до големи поражения. Ето една "несъществена личностно обагрена случка", която показва за какво именно става дума. Понякога илюстрациите внасят "плът" в сферата на мислите, на чистите идеи. Предложих (аз пиша свой блог, който е доста популярен в интернет) преди две години следната идея: патрон на нашата гимназия да стане Стив Джобс. Да, нямаме си патрон, хрумна ми да предложа Стив Джобс (той тъкмо тогава беше починал, Бог да го прости!). И стана голяма история. Станах пишман, че съм проявил тази инициатива. Медиите се заинтересуваха, нямаше национална телевизия или вестник, който да не направи свой репортаж или не писа за "авангардната идея" Стив Джобс да замени... Ленин (проблемът е, че предишният патрон на това учебно заведение е бил Ленин, в града все още наричат нашето училище "ТЕТ-Ленин"!). Да, ама аз, както се казва, не бях съгласувал предложението си с новата директорка, която се почувства крайно уязвена. Вярно, всяко чудо е за три дни, медиите пошумяха, пошумяха и забравиха. Да, но директорката от този момент ме възприе за свой враг, за "много опасен човек", на който трябва да бъде отмъстено. За период от две години срещу 69

мен се разгърна и беше приложен целият бюрократично-административен и волунтаристичен инструментариум за преследване, за унижение, за терор, за постоянни гаври и прочие, с оглед или да бъда "засечен" в някакво нарушение, та да бъда наказан и в крайна сметка уволнен, или пък да бъда доведен до състояние сам да се откажа, да си взема шапката и да се махна. Вие давате ли си сметка, уважаема госпожо Министър, за прилаганите средства някоя личност да бъде смазана от безжалостен администратор (в случая – от безжалостна администраторка) в съществуващите "законови" условия у нас? Той (тя) може да направи всичко, дето се казва, в техни ръце е и ножа, и сиренето. Ето вкратце заради публиката да кажа най-важното, което беше приложено срещу мен. Личният момент в една сфера на човешки отношения съвсем не е безинтересен, напротив, той е истинския същественият, казвам това, щото у нас, кой знае защо, смятат за вярно тъкмо обратното на истинното. Това, че бях най-внимателно следен дали няма да закъснея за час, е наймалкото. Разбира се, най-внимателно започнаха да следят "дали спазвам задължителната програма", дали не нарушавам "държавния образователен стандарт", сиреч, дали не си позволявам някакви "непростими волности". Респективно, директорките започнаха да ми идват да посещения с оглед да ме изловят в "нарушения". Това, че моя милост преподава по разработени от самия мен и оригинални учебни помагала наля масло в огъня на административното рвение да бъда дискредитиран и изловен в нарушения. Няма как, наложи се да извикат подкрепа от инспектората: инспекторката по философия, която 15 години не беше идвала в това училище, почна да ни е честа гостенка, и то тъкмо в моите часове. Почнаха се нескончаеми писания на "докладни", на "писмени обяснения" и прочие средства за психически терор над личността на един учител по философия с по-свободолюбив манталитет. Наложи се обаче да се приложат и по-гаднички прийоми от богатия административен инструментариум за мачкане на личности: примерно, в момент, в който моя милост беше в отпуск по болест на 4 (четири!) класа едновременно беше подмолно внушено да "напишат" стереотипна жалба срещу своя преподавател по философия, който бил си позволил не знам си какви "волности"; без капчица неудобство младите бяха използвани за провеждането на недопустима репресия срещу техния преподавател. Директорката се разпореди по случая твърдо, по сталински: тия същите 4 класа ми бяха отнети от преподаване, и то два месеца (!) преди края на учебната година!!! Подложен бях на унижения, на каквито не бях подлаган никога в моята повече от 30 годишна кариера, нещо повече, каквито не бях предполагал че са изобщо възможни в наше време! Почнаха, разбира се, да се правят "анкети с учениците", и то с така натамънанени въпроси, че тия "анкети" не бяха нищо друго освен обучение на младите хора в писане на... доноси срещу техния преподавател по философия! Мръсна, гнусна работа е това, ала ето, някои администратори, упоени от тамяна на своето всевластие, не се посвениха да приложат и най-мръсните номерца от неизчерпаемия бюрократичен арсенал за унижаване, за мачкане, за унищожаване на личности. Аз няма повече да описвам какво ми беше сторено в тия две паметни години. Бяха ми налагани дисциплинарни наказания, включително и "предупреждение за уволнение (!), бях тормозен по какви ли не и то най-префинени начини, бях даден даже под съд (!) от 70

образователна шефка и то за "обидни мисли" по неин адрес в моя философска книга (!!!), обявен бях (понеже аз, разбира се, не се оставих да бъда пречупен и да се подчиня на произвола, напротив, защитих се, включително и с описания на този произвол в блога си, т.е. дадох пълна гласност на случващото се!), та значи, обявен бях за найзъл "народен враг", който вреди на "спокойствието в колектива" и т.н. В крайна сметка се стигна дотам, че моя милост не издържа на гоненията, рухнах здравословно, наложи се да бъда инвалидизиран (!), изтощен от гоненията и терора в един момент аз паднах, ударих си жестоко главата, а след това бях подложен на операция за изваждане на хематом от черепа (!), от която, предвид болното ми сърце, едва оцелях, цяло чудо е че оцелях, благодаря на Бога, че оцелях. Разбира се, образователната институция не обърна никакво внимание на моите жалби и изложения, явно у нас принципът "Гарван гарвану око не вади" продължава да си бъде регулативен императив на живота. Както и да е, спирам дотук. Защо Ви пиша тия неща ли? За да илюстрирам до къде води абсурдната ситуация, докъде води неправилно устроената анахронична система: води до съсипване на съдби, до разпиляване на личностен и човешки потенциал, води до мачкане и даже ликвидиране на личности! Така повече не може да продължава. Така повече не бива да продължава! Абсурдът е нетърпим! Уважаема госпожо Министър, позволих си да оживя в съзнанието Ви един малък фрагмент от живота на, тъй да се рече, "поверената Ви сфера". Да, образователната сфера е сфера на живот, и то на същинския, на автентичния живот, тя е сфера на духовен живот – по идея обаче, а не както е у нас. У нас, казах, всичко е наопаки. Виждате, в училищата обикновено се занимават с глупости, а не с това, което им е работата – това особено важи за т.н. "ръководен фактор". Несменяемите самозабравили се директори – а са се самозабравили, защото си мислят, че са всевластни и ненаказуеми! – са бичът на българското образование, който плющи по главите на всички; ето това е първото, което трябва да промените. Горките учители страдат най-много, наред с възпитаниците си, защото се пържат на безброй огньове. Отникъде помощ не се види. Даже и състрадание никакво няма. За каква ти подкрепа да говорим тогава?! Обществото пък е обръгнало и гледа на всичко с тъпо безразличие. Даже на повечето родители сякаш не им пука какво става с техните деца в училище; те са доволни, че поне са под "надзор", а за истински важното всички нехаят. Че нехаят съдя по това, че никак не реагират. Положението е отчайващо и нетърпимо, а всички търпят. Ето от какво съдя, че работите са в такава мъртва точка, че българското образование ми прилича по-скоро на мъртвило, а не на сфера на живот, и то на пълноценен духовен и личностен живот. Дали ще доживея да видя такава една промяна? Едва ли... Пиша Ви та белким се поразтревожите поне малко. Ще ми се да видите нещата от друг ъгъл, от който картината не се изкривява. Държавата трябва да спре с експериментите си да си прави каквото иска с "човешкия матр`ьял" на нацията. Или да прави всичко, което е скимнало на вездесъщите и изнемогващи от скука чиновници от Министерството! Озаптете малко поне тия чиновници! Опитайте, иначе те са 71

страшна напаст. Особено вредна напаст е т.н. директорско съсловие, имам предвид вечните, несменяемите, пожизнените директори на училища! Страшна напаст са те, нима не го знаете това? Ето, ако посегнете на тяхната величавост, ще е нещо полезно, което можете да направите. Или с което да започнете даже – това Ви препоръчвам. Ето, чувам, че Вие сте била привърженичка на тезата, че и 4-годишните деца трябвало да ходят на училище! Давате ли си сметка какво означава това? Къде и кога е доказано, че държавата може да даде по-добро възпитание на невръстните деца от ония, на които самият Бог е възложил тази незаменима мисия – техните родители?! Моля, спрете гаврите, спрете насилията над личностите, които всекидневно се вършат из нашите училища! Опитайте се нещо да направите в тази посока. Грях е нищо да не правите и да се преструвате, че "всичко си ни е наред". Спирам това свое писмо ето тук. Нека да прекъсне това писмо ненадейно, та да се почувства, че проблемът е открит и тепърва по него още много може да се пише и да се говори. Надявам се, че и Вашето министерстване ще протече в работа по подготовката на епохалния нов закон за образование, който всички очакваме, но който май скоро няма да ни осени. Всичко, повтарям, всичко трябва да бъде променено в българското образование, та да стане то адекватно на нуждите на самото време. Трябва в него да полъхне повеят на свободата и на демокрацията най-сетне! Докога ще чакаме тоя момент?! Прочее, ако само чакаме, нищо няма да се случи, трябва просто да си запретнем ръкавите и да работим. Ето, аз в тия години много работих, и затова, така да се каже, станах пишман. Тия, дето не работят, блаженстват... Както и да е. Желая Ви успехи в тежката работа! С интерес ще наблюдавам какво правите. Освен учител съм и български гражданин-данъкоплатец. Приятно министерстване Ви желая! С уважение: Ангел Грънчаров 2 юни 2013 година Пловдив

Днес ще бъде открито съдебно дело, в което моя милост е ищец, който съди работодателя си 20 юни 2013, четвъртък Днес, 20 юни 2013 г. от 10.30 ч. в Пловдивския районен съд ще се проведе първото заседание на съдебното дело, което моя милост заведе срещу работодателката ми; искът ми е за отмяна на несправедливо наложено дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение". Реших да се явя на това дело въпреки недоброто ми здравословно състояние. Както читателите на този блог знаят, аз също така съм и подсъдим по едно друго дело, което пък беше заведено от подчинената на моята работодателка помощник-директорка на учреждението, в което работя, която също така е и лидер (!) на синдикалната организация, в която членувам; парадокси много има в тоя живот; както и да е. Това дело пък е насрочено за следващия месец, а пък тази толкова привързана към правото госпожа, синдикална лидерка и помощник-работодателка ме съди за обида, понеже, представете си, намерила "крайно неправилни мисли" по свой адрес в една моя философска книга. Тъй че това лято, както се вижда, ще ми мине по ходене на съдилища; а иначе още съм в отпуск по болест, заради операцията, която преживях. Реших въпреки всичко да се защищавам сам, както това се е правило в древността, да речем, Сократ съвсем не си е търсил адвокат, а се е защищавал сам. Е, вярно, той е загубил делото, бил е, както е известно, осъден на смърт, мен в случая не ме заплашва смърт (поне като искане на тия, които ме съдят, а иначе всички ние все сме смъртни!), тъй че мога с още по-голямо основание да се явя на делото, сам себе си защищавайки. Много ми е интересно как на това нещо ще погледне уважаемият съд. Просто аз демонстрирам вярата си в неговата безпристрастност, в развитото чувство на българския съд за справедливост, което не може да бъде подронено от някакви си формалности и дребнавости. Подготвил съм си, съответно, защитата – доколкото ми стигат силите, понеже наистина не съм във форма, все още лесно се изморявам, неслучайно съм и в болнични. Много ми се ще съдът да разреши да запиша заседанието на видео, но се съмнявам, че това ще стане. Иска ми се да сложа това видео в блога си. Доколкото ми е известно, такива дела са съвсем публични и открити. Какво тогава пречи те да бъдат записани? И тъй, стискайте палци днес да не се проваля съвсем. Казах, за мен това е интересен казус, който много ще ми даде. И друг път съм съдил друг работодател, погазил според мен правото и закона, това тогава беше небезизвестната, прочула се 73

поради скандала с уволнението на учителя по английски от Хуманитарната гимназия, именно г-жа Соня Киркова; съдих я затова, че тя дръзна да наруши драстично правилата като назначи за учител по философия човек, който няма базисно образование по философия, а по образование е... химик! И отхвърли мен, който освен че съм завършил философия, съм и учител с първи клас квалификация – най-висшата изобщо. Тогава г-жа (другарката де) Киркова май сериозно се уплаши, нае си адвокат, дори сама се яви на делото, и, разбира се, го... спечели, а пък аз бях принуден да отстъпя, понеже не ми се занимаваше да обжалвам и да я съдя до дупка. Г-жа Киркова се бои като дявол от тамян от личности като мен, които а проникнат в нейната червена крепост, а тази крепост ще рухне под напора на "врага". Тя, прочее, се подвизава като директорка вече 22-23 години; преди 1989 г. нищо чудно да е била и партийна секретарка на училището, не знам точно. Но все на ръководни длъжности е работила, щото е под достойнството й да бъде просто учителка. Нейна милост също е, тъй да се рече, философка, ама от другите. Та делото ми е днес. След малко тръгвам в ужасния утринен пек на пловдивското лято към залите на съда. Хубав ден на всички! Ще ви информирам за това как е протекъл този процес непременно...

Какво стана вчера в съда, или кратък ескиз на нравите, царящи в сферата на родното ни "правораздаване" 22 юни 2013, събота

Вчера, както писах вече, беше даден ход на съдебното дело, което моя милост заведе срещу работодателката си, директорката на ПГЕЕ-Пловдив; искането ми е да бъде отменена неправомерно издадена заповед за дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение". Искам да разкажа някои свои впечатления от работата на съда, а също и да кажа какво по-точно се случи на самото заседание на съда. Ей-така, да стоят тия неща за историята – на българските нрави, на съвременния ни живот; щото аз такава история пиша, пишейки всеки ден своя дневник, блога си. Делото беше обявено за 10.30 часа, аз отидох 40 минути по-рано. Намерих залата, оказа се, че залата е най-голямата в съдебната палата, зала 13-та. Влязох да послушам делата, които се водеха, едно, за да се адаптирам към ситуацията, второ, за да преодолея вълнението си. Залата беше внушителна, много прашна, прилича на кинотеатър от сталински тип; нищо чудно в тази зала навремето да се се провеждали заседанията на прочутия "Народен съд", където комунистите са осъждали на смърт "враговете"; не знам защо, но това беше първата асоциация, която се появи в съзнанието ми щом ме полъхна застоялия въздух на огромната непроветрявана прашна зала. Никога, никога в живота ми моя милост не се е явявала в съда, нито като обвиняем, нито като ищец, нито като свидетел, сиреч, вече доста продължителният ми живот мина без да имам досег с българското правосъдие (ако изключим едно кратич75

ко дело, което заведох срещу директорката на Хуманитарната гимназия в Пловдив преди години, за което писах вчера). Понеже съм преподавател по философия на правото, добре съзнавам незаменимия и така възвишения характер на правото, на законите и на правосъдието за функционирането на едно нормално човешко общество; по идея трябва да е така, аз съм човек идеалист, залагам на идеята, на истината, на същността. Вчера обаче бях доста разочарован, тази моя идеална представа се разби, така да се рече, на парчета, за да възтържествува толкова грозната и скучна "проза на живия живот". Съдийката, която водеше делата, кой знае защо още от първия момент ми заприлича на една моя професорка по етика в Санкт-Петербургския университет навремето (която, апропо, се опита като студент да ме гони "като империалист", щот личността ми я дразнела, ала тя, професорката по комунизъм, си получи заслуженото де; аз не оставям безнаказани такива попълзновения спрямо личността ми!), сиреч, заприлича ми на руска тьотка (леля), която се занимава "по призива на всемогъщата партия" с правораздаване. Не мога да обясня защо, но към тоя човешки тип изпитвам една (при това споделена) личностна несъвместимост и неприязън: интересно е, че още от първия момент, в който си разменихме погледи, и двамата със съдийката изпитахме нескривана антипатия и раздразнение един към друг; а аз постоях близо два часа в почти съвсем празната съдебна зала (имаше само 3-4 ма чакащи и скучаещи адвокати, които се сменяха, тъй като бяха разгледани доста дела) и в това време нямаше как със съдийката да не разменим погледите, за които стана дума. Не мога да разбера с какво я подразних толкова, но раздразнението й си пролича още значително преди откриването на моето дело. Както и да е, това са едни тънки психологически състояния, които трудно могат да се опишат и разберат - ако не си ги изпитвал. Накратко казано, съдийката, да ме прощава, ми приличаше на поостаряла съветска комсомолка от сталинските времена или на бивша партийна секретарка от брежневските времена, която е турена да играе ролята на съдийка в нискокачествен съветски (руски) филм. Казвам си честно впечатлението и чувството. Моята прокоба е да се сблъсквам неминуемо с тоя човешки тип, който охарактеризирах така неумело. Е, сблъсках се. Ето как стана всичко. Най-после дойде момента съдийката да се заеме с моето дело, след като дълго време се занимава с какви ли не убийствено скучни дела; видимо отегчена и изморена, тя взе папката, прочете номера на делото, поиска ми личната карта за да удостоверя кой съм, с адвоката на противната страна (моята многоуважаема директорка не се яви на делото, а предпочете да се яви с адвоката си) съдийката обаче размени още преди откриването на заседанието някои толкова дружески реплики, от което направих заключението, че те добре се познават. За да разберете неминуемостта на това, което се случи, искам да направя едно важно уточнение-разяснение, за което си дадох сметка след безсънната нощ, която проведох, размишлявайки над случилото се. Добре, ще кажа всичко: още щом ми даде думата, съдийката започна да ме прекъсва на всяко изречение, настръхнала като квачка, на която сякаш съм взел пилетата; не можах през цялата нощ да си обясня защо се държеше така, но изглеж76

да схванах причината след безсънната нощ: несъвместимост на културата, която аз нося и въплощавам, с културата, която олицетворяваше самата съдийка. Аз съм носител на една одухотворена философска култура от висок мащаб (простете за нескромността!), а пък съдийката, чини ми се, олицетворяваше една, да я наречем, казионно-бюрократична правна култура, между типа на говорене на които култури има пълно разминаване и несъвместимост; затова вероятно всяка дума, изречена от мен, дразнеше толкова уважаемата г-жа съдийка; тя дори не направи нищо да прикрие раздразнеността си и ме прекъсваше най-безцеремонно; не ми даде възможността изобщо да кажа това, което исках да кажа; обвини ме по абсурден начин в "многословие", при положение, че аз не можах да кажа по едно завършено изречение заради безброя нейни прекъсвания и забележки; установих, че конституционното право на свобода на изразяването изобщо не се уважава от българския съд, особено от тази съдийка със съветско-руско поведение и манталитет; даже в един момент, явно вбесена – нали не си мислите, че аз щях да оставя без отпор това нейно държане, не, няма такова нещо, дадох й достоен отпор! – съдийката излезе от контрол и се обърна към адвоката на противната страна с недопустимата и крайно обидна забележка: "Когато друг път ми водите учители, моля ви, Вие вече ги прекъсвайте, щото аз се изморих!", представяте ли си какво си позволи да каже тази съдийка? А адвокатът се усмихна и съучастнически й намигна. Знам, че пишейки тия неща, му доставям неизмерима радост (той е усърден читател на блога ми, както и неговата господарка, директорката, добре знам това!), но аз предпочитам да съм верен на истината, пък да става каквото ще. Така усетих нещата, така ги представям тука. Влязох в един момент в открит словесен дуел със самозабравилата се блюстителка на правосъдието от балканско-съветско-руско-български тип. В един момент обаче се уплаших да не ми наложи глоба за неуважение на съда, та се поспрях. Даже ми хрумна в един момент да си взема шапката и да се махна, ала също се поспрях. Тъй че нищичко де факто тя не ми даде възможност да кажа. В моментите, в които все пак успявах да кажа едно-две изречения, тя ме прекъсваше и подлагаше изказването ми на "разбор", показвайки крещящата неспособност или нежеланието си да вникне, да осмисли същината на казаното. От което имам правото да твърдя, че в случая става дума за несъвместимост между два типа култури: културата на философското свободомислие и бюрократичната правна култура, от която страда българското правосъдие с руско-съветска специфика. Всички знаете, че съществена промяна в правосъдната ни система също не беше направена, особено пък що се касае до идейния компонент, манталитета, съзнанието на нейните дейци и труженици. Нищо европейско няма в такова едно поведение на една съдийка. Капчица уважение на личността: колкото и да ти е неприятна тази личност, ще трябва да я търпиш, щото тя има право на свое виждане и разбиране! Съдийката явно се опитваше да ме принуди да почна да мисля и да се изразявам като нея, е, не стават така тия работи. Особено пък Ангел Грънчаров никой не може да го принуди да стане някой ден треперко, страхлив бюрократичен плъх, който бълва тривиалностибанализми. Изглежда личността е непоносима не само в системата на българското образование (със съветско-руска специфика), така и в системата на българското 77

правосъдие (също със съветско-руска специфика). Лоша работа! Както и да е, накрая съдийката, явно хептен изморена, даде 7-дневен срок двете страни да опишат позициите си и обяви, че в едномесечен срок ще реши делото; не насрочи ново заседание на делото, което не знам какво означава, трябва да се консултирам с адвокат. А сега да пристъпя към представянето на "черешката на тортата" от това злополучно дело. Адвокатът на директорката поддържа абсурдната теза, която, представена накратко и в чистотата си, се свежда до следната нелепица: Ангел Грънчаров явно просто е искал да бъде уволнен или наказан с предупреждение за уволнение и затова безпричинно не се е явил в два последователни дни на работа след свършването на платения му отпуск! Един вид все едно съм си провел тест, за да проверя търпението на многомилостивата си директорка, която била проявила "несрещано благородство" като не ме уволнила, а само ме била наказала с "предупреждение за уволнение". Това, че молбата ми за отпуск е поправяна, вместо "14 септ." като краен срок на отпуска, както съм го написал, директорската ръка е написала "12 септ.", няма значение; това, че не ми е връчена заповед за разрешения отпуск, пак няма значение; това, че с директорката имах устна договореност, заради дежурство по време на платения отпуск да ползвам два дни компенсации, пак няма никакво значение; това, че директорката, търсейки удобен повод да ме накаже, ми устрои капан, аз повярвах на нейното обещание, пък после всичко обърна срещу мен, само и само да издаде бленуваната заповед за наказание, пак няма никакво значение. Както и да е де, но ето и сюблимния момент: за свидетелка вчера адвокатът беше призовал секретарката на гимназията, администраторката, която, горката жена, й се наложи "точно да си спомни", разбира се, че всичко било се случило както именно е угодно на тезата на директорката, как иначе – защото нима някой може да предположи, че служител на гимназията ще се осмели да каже нещо, което не е угодно на всесилната авторитарна директорка?! Тая гавра с горката жена беше най-неприятното, на което ми се наложи да съм свидетел вчера на това дело; не исках да влизам в конфронтация с гората жена, разбирайки добре комплицираното й положение; ще дойде момент, ще поговорим, ще се разберем; тя, както й е било наредено, каза, че "точно си спомняла", че аз съм бил надлежно уведомен, че в отпуск ще трябва да бъда до 12 септ.; дали съдийката, интересно ми е, се е възхитила от превъзходната памет на свидетелката, която помни такива подробности за мен, при положение, че 70 учители в този ден са излезли в отпуск, е отделна работа, за която аз не попитах там, щадейки една друга жертва на административно-антихуманен произвол, именно горката секретарка. Ний, жертвите, трябва да се подкрепяме, а не да се джафкаме помежду си, та да доставяме радост на мъчителите си... Ами това е в основни линии. Морал и право са дълбоко свързани. Моят казус, по който заведох това дело, е преди всичко нравствен. Искам да преподам един нравствен урок на самозабравилата се директорка. Почти няма значение за мен тази заповед за дисциплинарно наказание, единственото е, че тя успя така да промени правилника, че единственият в цялото училище, които има дисциплинарно наказание (всъщност имам две, тя, знаейки че съм завел дело по едната заповед, ми наложи за всеки случай второ наказание, по хептен изсмукано от пръстите "нарушение"!), като 78

целта на цялото мероприятие е да бъда ощипан финансово, именно да не получа нищо от т.н. "диференцирано заплащане", т.е. правилникът беше променен специално заради мен в този смисъл, което именно и показва, говори нещо за обсъждания нравствен облик! За да преподам докрай урока си – аз преподавам етика и считам това за свой дълг: да преподавам нравствени уроци на всички, включително и на самата директорка! – смятам в писмените обяснения, които ще трябва да дам в 7дневен срок, да призова самата директорка като свидетел пред съда, за да я попитам само за едно нещо: спомня ли си нещо за компенсациите за квесторските дежурства по ДЗИ, в които аз трябваше да участвам в кошмарните горещи дни от 20 до 31 август, т.е. по време на платен отпуск да стоя "на разположение на администрацията" и да чакам кога ще ми съобщят да се явя да дежуря на тия матури в августовската жега? Ами това е. В болнични съм след тежка операция, но ето, явно цялото ми лято ще отиде по тревогите, породени от влаченето ми в съдилища заради капризите на една самозабравила се директорка, която по собствените й думи е "безпощадна" към тия, които не й се кланят доземи; щото след известно време предстои едно друго дело, този път срещу мен, заведено под натиск на толкова усърдната директорка от нейната изпълнителна помощничка (която също така е и синдикална лидерка на училището, представяте ли си?!), това вече е наказателно дело за "обида", щото тя била прочела в моя философска книга "някои неправилни мисли", и, респективно, й се налагало чрез съд да ме научи как било правилно да мисля и прочие. Такива неща стават по шарения свят, светът, широкият свят наистина е много шарен, ала у нас обаче продължава да си е предимно кафяв на цвят, няма да казвам защо, сами се досетете защо се изразявам така...

Загадката около един наистина любопитен, ала иначе крайно прост съдебен казус 25 юни 2013, вторник

В тия толкова вълнуващи дни на кипящата по улиците и площадите на България възхитителна юнска революция, в които изцяло съм отдаден на нейните емоции, отвреме-навреме се сещам, че трябва да не изоставям и своите лични битки за истината и справедливостта, а именно съдебните дела, които водя било като обвинител, било като... подсъдим (съден съм за "неправилни и обидни мисли" в една моя философска книга, а ме съди помощник-директорката на учреждението, в което работя, която "по съвместимост" е и моя синдикална лидерка!). Ето, тия дни неумолимо тече 7-дневния срок, в който аз трябва да напиша и да предам в съда своите "писмени обяснения" до съда по делото, в което аз съдя работодателката си – за отмяната на неправомерно издадена одиозна заповед за дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение". Хем съм в болнични, в които трябва да си почивам и психически, и физически, евентуално да се възстановя от тежка операция, хем трябва да понасям огромно напрежение във връзка с тия дела, в които, както е тръгнало, ще ми мине лятото – понеже другата страна така и така не прие многобройните ми призиви да се помирим, да се споразумеем и да прекратим делата. Тази сутрин съвсем не ми 80

се пише този документ, но времето изтича, и затова, с пълно отвращение, както се казва, сядам да го пиша; да видим какво ще се получи; ето: До Районния съд в гр. Пловдив ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ С МОЛБА ЗА ПРИЗОВАВАНЕ НА СВИДЕТЕЛ от страна на Ангел Иванов Грънчаров, ищец по дело №... Уважаема госпожо Съдия, На протеклото на 20 юни първо заседание на съда по това дело съвсем не бях удовлетворен, тъй като не ми беше дадена възможност да изкажа и да защитя своята позиция; бях прекъсван почти на всяко изречение, сякаш уважаемият Съд във Ваше лице очакваше да говоря само това, което е угодно на другата страна, а не това, което мисля – или както аз виждам нещата. Ето сега искам да изкажа писмено своята гледна точка по иначе крайно лекия за отсъждане казус, който обаче, благодарение на игричките на другата страна, обещава да бъде изтълкуван съвсем превратно, изопачено; аз обаче продължавам да вярвам, че българският съд, да се надяваме, се интересува най-вече и единствено от истината, правото и справедливостта, не от нещо друго, нямащо отношение към тях. Ще бъда пределно лаконичен. Истината не се нуждае от никакво украсяване, доизкусуряване, усложняване, тя е пределно проста. Аз действително не се явих на работа на 13 септември 2012 г., четвъртък, а се явих на работа на 17 септември 2012 г. Два дни, именно 13 и 14 септ. съм бил, тъй да се рече, в "самоотлъчка", според тезата на защитата на моята работодателка. Възниква въпросът: защо не съм се явил на 13 септ. 2012 г., защо съм отсъствал тези два дни? Наистина, интересно е да се разбере: защо? Нека да разсъждаваме заедно. Тезата на г-н адвоката на моята работодателка е: този г-н Грънчаров не се е явил на работа "неизвестно защо", "заради едното нищо", "ей-така, само и само да стане скандал", тъй като, както сама се убедихте, той се постара да "обоснове" и да "докаже", че моя милост е била добре известена, че трябвало да се яви на работа на 13 септ., положително е знаела, че е трябвало да се яви на работа в този ден, но въпреки това, неизвестно защо, вероятно по някакъв съвсем суетен субективен каприз, все пак не се е явила. Тази теза, очевидно, е абсурдна и нелепа, защото все пак трябва да има някаква причина да не се явя на работа на 13-ти септ. – и съвсем спокойно да се явя на работа на 17 септ. (понеделник), именно, на първия учебен ден за тази учебна година. Когато именно аз и се явих на работа, изобщо не подозирайки, че е трябвало да бъда на работа на 13 септ., т.е. бидейки в пълната увереност, че отпускът ми е свършил на 14 септ. включително. Разумните същества не правят нищо "ей-така", съвсем без причина; ако допуснем това, в нашият живот мигом ще се възцари абсолютен хаос. Ние действаме, ръководейки се от съзнание, действаме по съзнателни мотиви и причини. Между впрочем, за 30 годишен стаж на нивата на родното образование моя милост никога не 81

е била наказвана по подобен повод: да закъснея за час дори с няколко минути, камо ли пък изобщо да не се явя на работа цял ден – или дори два дена! Уверявам Ви, не съм се явил на работа на 13 септ. по причина на това, че съм искал да бъда уволнен или наказан с предупреждение за уволнение, та после да мога да обжалвам това пред съда; не, чак такъв скандалист и авантюрист не съм – и не мога да бъда. Моите нравствени принципи не ми го позволяват. На какво обаче се дължи това мое съзнание, че отпускът ми е до 14 септ. включително, ден петък? Аз не мога това да съм си го "просто ей-така въобразил", то си има своите основания. Ето тук е коренът на толкова лесната загадка. Защото ако аз бях имал дори и минимално съмнение, че трябва да се явя ден или два дни порано, нищо не ми пречеше да звънна на директорката и да попитам, все пак живеем във века на най-развитите комуникации. Прочее, интересен момент е и този, на който никой не обърна внимание (на мен пък не ми беше позволено да говоря по него!), а защитата на работодателката ми най-старателно отбягваше и още отбягва: защо след като е трябвало да се явя на 13 септ. и дори съм бил необходим в този ден за провеждането на изпит никой, повтарям, никой от толкова загрижените директори не счете за нужно да вдигне телефона и да ме потърси, да ме попита как съм, защо не се явявам на работа, ето, бил ме чакал един ученик за изпит, налагало се било да дойда и пр.?! Да, наистина е много интересно защо не съм бил потърсен в оня толкова съдбовен момент. Мълчанието на администрацията в тези два дни на моята "самоотлъчка", ако бъде изтълкувано правилно, може да вдигне завесата на цялата загадка около този наистина любопитен, ала иначе крайно прост съдебен казус. Аз, за разлика от (хипо)тезата на другата страна ще издигна теза, която не поражда толкова неудобни и останали без отговор въпроси; теза, в която всички моменти, ненамерили отговор досега, си намират собственото, точното място. Ето как стоят работите. Аз наистина на молбата си, с която поисках да изляза в платен отпуск, написах "14 септ." като краен срок, в който завършва отпуската ми. Както е известно, на моята молба директорката собственоръчно е поправила числото "14" на "12"; нека сега не обсъждаме това в мое присъствие ли го е направила или не, този момент, в контекста на цялото, не е толкова съществен. Приемеме, че го е направила в мое присъствие. Неоспорим факт също така е, че заповедта, с която този отпуск ми е разрешен, е написана значително по-късно от деня, в който аз вече бях излязъл в отпуск, че тя не ми е била връчена и пр. Да приемем, че аз съм знаел, че трябва да се явя на работа на 13 септ. и все пак не съм се явил на работа в този ден. Защо ли? Свидетелката на защитата на другата страна, именно секретарката на административната служба на училището, призна, че тя съвсем не знае какво ние сме се договорили в кабинета на директорката. Аз на делото Ви предадох копие на моя молба до директорката, с която моля да бъда освободен от дежурство по ДЗИ в периода 20-30 август, по семейни причини, на която директорката е написала резолюция "Не!". Ето във връзка с това разговаряхме. Аз помолих в разговора ни в директорския кабинет г-жа Анастасова заради това квесторско дежурство по августовските матури като компенсация да ми разреши да се явя на работа едва на първия учебен ден. Тя 82

ми отвърна, че няма проблеми, предвид семейния проблем ми разреши това. Формалностите оставаше да уредим едва когато се върна на работа. Аз повярвах на честната й дума. Смятам, че доверието между служител и работодател би следвало да е пълно. Изобщо не съм подозирал, че в първия учебен ден г-жа Анастасова вече ще има съвсем друга версия. Не съм могъл и да предположа, че ще ми бъде скроен толкова лесен капан. В тази връзка, както сама забелязвате, уважаема г-жо Съдия, се налага г-жа Анастасова да бъде призована като свидетел по делото, защото единствено тя, под клетва, може да потвърди или отрече твърденията ми; вярвайки в нейния безупречен морал, аз съм убеден, че тя няма да подведе уважаемия Съд; това никога не мога да го допусна. Тъй че официално моля г-жа Анастасова да бъде призована като свидетел по това дело, тъй като е пряк участник в казуса, който уважаемият Съд разглежда – и по който трябва да вземе решение, изцяло съобразено с истината. Пред уважаемия Съд също така ми се иска да помоля г-жа Анастасова да отговори и на такъв въпрос: вярно ли е това, че в последните две години тя най-усърдно търсеше повод или сгоден случай, та да ме накаже и дори уволни? Защото този момент, спора ни около издадената заповед за дисциплинарно наказание, е само бегъл щрих, отделен и не толкова значим момент от общия контекст, в който се разгръщат нашите наистина твърде сложни отношения. И без разбирането на който този отделен момент по никакъв начин не може да бъде схванат в автентичната си, в истинската си светлина. Е, най-сетне, с активното участие на г-жа Анастасова като активен "сценарист" и "режисьор" на целия случай по моята така изненадваща и за мен самия "самоотлъчка", този повод да бъда уволнен или дисциплинарно наказан беше намерен. Него не й го поднесе обаче милостивата съдба, знаем, съдбата рядко ни поднася подобни, чакани чак с такъв силен копнеж дарове; той, разбира се, беше сътворен. Това вече бляскаво обяснява защо моя милост изобщо не е предполагала, че трябва да се яви на работа на 13 септ., че съвсем спокоен, неподозиращ нищо и в найпразнично настроение аз се явих на работа на 17 септ., когато като гръм от ясно небе ми дойде удара от страна на кажи-речи сияещата, не скриваща радостното си вълнение директорка: "Грънчаров, защо не се яви на работа на 13 и 14-ти? Защо от цели два дни си в нарушение, в самоотлъчка?! Аз това вече изобщо не мога да ти го простя; този път ще бъда безпощадна!!!"; също така защо когато на 13 септ. съм бил нужен за провеждането на изпит с ученик с т.н. "специални образователни потребности", директорките "изобщо не са се сетили" да ми звъннат и да ме повикат, за да не чака напразно този ученик; защо също така аз не съм се явил на така дълго чакания от мен педагогически съвет, на който исках да направя важно изказване, а също така и защо от мен толкова старателно беше скрита датата на този съвет, независимо от усилията ми да я науча (за което питах специално по телефона и по скайпа и един главен учител, и една помощник-директорка, но въпреки това съвсем не успях да науча тази дата: сякаш този съвет трябваше да се проведе едва ли не нелегално!) и т.н. Всичко си заема точното място в рамките на тезата, която точно съответства на истината, 83

което, разбира се – и за наше щастие! – съвсем не може да се каже за построенията, имащи за цел да дадат реванш на лъжата, измамата, коварството и заблудата. Това исках да кажа и напиша. Радвам се, че ми дадохте възможност спокойно и свободно да развия тезата си. За мен единствено истината има значение, вярвам, че това е точно така и за уважавания Съд. Убеден съм, че е така. 25 юни 2013 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис: А.Грънчаров)

Доброто трябва да се прави, а не само да се желае – обикновено само за себе си 01 юли 2013, понеделник

"Тежко му на човек, които знае да прави добро, а не го прави..." (Из ПРИТЧИТЕ НА СОЛОМОН)

Някои горещи проблеми на училищния живот, за които е срамота да се мълчи 05 юли 2013, петък Преди няколко месеца бях наказан с дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение" фактически заради това, че съм отсъствал от едно заседание на педагогическия съвет на училището, в което работя; при това аз отсъствах не своенравно, не защото така ми е скимнало, а при условия и обстоятелства, които сега разглежда съдът – в делото, което заведох, обжалвайки безпрецедентно несправедливото наказание. Тия дни очаквам да се проведе обичайния в края на учебната година педагогически съвет и макар че съм в болнични, ето, решавам да участвам в него. И не само това, решавам да се изкажа. Дори решавам да напиша изказването си и да го депозирам предварително, та да се изключи вариант да ми бъде отказано да говоря – или пък изказването ми да не стигне до адресата си. Е, живот и здраве да е, ще се изкажа там и на живо, стига да бъда допуснат. Ще видим. А ето сега проекта на моето изказване, което поставя важни според моето разбиране и също така твърде горещи проблеми; публикувам в дневника си този текст, щото ми се ще тия проблеми да получат подобаващата гласност, понеже иначе, в така и така създалата се вътрешна атмосфера в училището те няма как да получат своето решение; пък и за да остане за историята го публикувам, защо не; това беше шегичка, малка шегичка, отбелязвам го, за не се ядосват някои хора; ето какво държа да кажа непременно: Уважаеми дами и господа, Искам да се изкажа по едни важни според мен и също така горещи проблеми, касаещи самото съществуване на нашата общност, проблеми, които не търпят, не чакат своето решаване – нищо че съзнателно са държани под похлупак. Така обаче не бива да се постъпва. Не е разумно да се постъпва така. Ето какво имам предвид. Имам за много неща да изразявам своята позиция, ала ще ми се наложи да подбера наистина най-важните и също така най-горещите проблеми. Които наистина не търпят никакво отлагане. И минута отлагане. По които много трябва да се мисли и говори. Защото ако не го правим, ще излезе, че съвсем ни е безразлична съдбата на нашето училище, на институцията, на която всички ние служим. А това, да се надяваме, съвсем не е така. 86

Вече трета учебна година училището има нов директор. Много неща се промениха. Надеждата е да са се променили за добро. Но има доста основания да се съмняваме, че това наистина е така. Аз държа да заявя своето възприятие, което да провокира разговор по проблемите. По тях не бива да се мълчи. Това са крещящи проблеми, по които е живо безразсъдство да се мълчи. По тях е безотговорно да се мълчи. Дори, бих си позволил да кажа, престъпление е да се мълчи. Всички ние носим своята отговорност за това, което се случва: затова изобщо нямаме правото да мълчим. Или да се преструваме, че нищо особено не се случва. Или пък че всичко, представете си, било "бляскаво". Не е така. Животът си има своите противоречия и колизии. По недъзите трябва да се работи, проблемите не бива да се заобикалят – или потискат. Те искат своето решаване. Те крещят за решаването си. Не трябва да се правим на глухи. Ние сме тия, които сме длъжни да работим за решаването им. Но преди това трябва ясно да осъзнаем какво точно се случва. И на тази база да си направим подобаващите изводи. Трябва ли нещата да стават така – или трябва да стават съвсем иначе? Това ли е най-доброто, на което сме способни – или тепърва трябва да сторим нужното, за да не излезе, че сме се опозорили? Понякога преструването, че няма никакви проблеми, води дотам, че мълчащите се покриват с позор. Защото са си позволили лукса да се държат малодушно. Нашата професия е мисионерска, тя има дълбок духовен смисъл, на който ние в никакъв случай нямаме право да изневеряваме. Напротив, трябва да бъдем на висотата на призванието си. Трябва смело да сочим недъзите – защото това е предпоставка за справянето с тях. Няма друг начин това да се случи. Мълчанието, повтарям, е израз на примиреност. Така не бива да се постъпва. Грозно е да се постъпва така. Недостойно е да се мълчи. Особено глупаво пък е да мълчим понеже душите ни са вледенени от... страх. Живеем в ХХI век. В последните две години си позволих системно да изразявам по всякакви начини своята критична позиция по повод действията на новото ръководство, на ръководството, оглавявано от директорката г-жа Стоянка Анастасова. Повтарям, по всякакви, допустими от закона и от морала ми начини. Бях принуден, тъй като в училището и в педагогическия съвет липсваше подобаващата за свободен диспут атмосфера, да изразявам своите гледища по наистина необичайни начини – в блога си, в медиите, в доклади и изложения до висшестоящите инстанции, опитвах се да провеждам дискусии, открих даже постоянно действащ нарочен семинар по проблемите, опитах какво ли не. Във всичките тия мои изяви ме е водило желанието да провокирам по някакъв начин така потребния ни дебат, без който проблемите не могат даже да бъдат осъзнати, камо ли да бъдат решавани. Уви, това не се получи. Поведението ми беше оценено от ръководството като "скандално", то, за жалост, не разбра, че процедирайки по този начин, аз им давам шанс да осъзнаят истински значимите и съществени проблеми, по които следва да се работи с общи сили и всеотдайно. Вместо да си подадем ръка и да заработим с общи сили, и то в една задължителна среда на партньорство, сътрудничество и взаимопомощ, директорката се опита да приложи спрямо мен едни съвсем овехтели методи "вразумяване" с оглед да мирясам, да се уплаша и да замълча; приложени бяха сре87

щу мен недопустими в съвременните условия методи за разправа, за тормоз, за административно "взискание", изродило се до пошъл педантизъм, бях принуждаван да пиша безкрайни писмени обяснения за някакви илюзорни "нарушения", бях наказван на няколко пъти по какви ли не начини, включително предупреждение за уволнение, "забележки", стигна се дотам, че бях и ощетен по недопустим волунтаристичен начин и финансово, чрез т.н. "диференцирано заплащане" и пр. Както и да е, в резултат на тормоза аз в крайна сметка рухнах здравословно, бях инвалидизиран, в резултат на инцидент бях подложен на животоспасяваща операция; длъжен съм да подчертая дебело, че по такъв начин никога и никой, дори и в най-мрачните времена на социализмо-комунизма, не се е осмелявал да се държи към мен, към моята личност по един такъв недопустим начин; в моята некратка 30 годишна кариера на преподавателското поприще, преминала както в университета, така и в училище, не съм срещал такова крайно некоректно и грубо отношение. Спирам се мимоходом на тоя "несъществен" личен момент не за друго, а защото той показва нещо много съществено, което именно е главният недостатък на ръководителката на училището: неумението й да работи с хора, което е фатално важно за всеки, особено пък за един искащ да бъде съвременен ръководител. Ще се поясня. След което преминавам към описание на ония най-важни проблеми, които следва да бъдат решавани. Почти всички от нас (ако изключим най-новите, назначени от г-жа Анастасова преподаватели) много добре си спомнят атмосферата, която цареше в това училище в епохата на г-н Венелин Паунов, предишният знаменит директор на това наше забележително училище. Всички ние, и ученици, и учители, идвахме с настроение за творческа работа, към нас се отнасяха с уважение, деликатно, с признание и разбиране на личностната ни индивидуалност, с такт, имахме така потребната за духовното наставничество на младите настройка за вдъхновена и ползотворна работа: защото нашият ръководител ни беше гласувал доверието бъдем свободни – та да се отдадем с всички сили на нелеките си занимания. Тогава към нас не се отнасяха сякаш сме бездушни чиновници и изпълнители, тогава бяхме признати за творци в нашето толкова отговорно жизнено и професионално дело. Аз даже писах някъде, че тогава в училището цареше една, без преувеличение, "оксфордска атмосфера", да, тогава аз, философът, долавях с всичките си сетива толкова потребния за духовни занимания академизъм от автентичен, сократов и платонов тип, който трябва да не е привилегия само на университетите, а и навсякъде, където се работи за едно истинско, отговарящо на духовните нужди на младите хора образование и възпитание. Да, така беше тогава, всички си го спомняме, ала, за жалост, за няколко месеца всичко това се срина, защото, оказа се, новото ръководство заложи на съвсем други, при това отдавна отречени от живота мениджърски практики. Заложено беше на грубото администриране и на външния контрол. Заложено беше на бюрократичното чиновническо рвение. Всичко трябваше да бъде направено така, че "висшестоящите" да са доволни от новото ръководство, а пък учителите бяха превърнати в прости изпълнители на разпорежданията и директивите на началството. "Началството всичко знае, а изпълнителите трябва само да изпълняват – и да 88

показват един фалшив ентусиазъм в подчинеността си!" – ето този е девизът, на който така всеотдайно служи ръководството около г-жа Анастасова. Формализмът, казионщината и отчетът беше превърнат в модус вивенди на техния стил на ръководство. Учителският екип беше превърнат в "кадри", добри и лоши: добри кадри са ония, които безпрекословно изпълняват, лоши са ония, които задават неудобни въпроси и претендират за "някаква са там свобода", за "някакъв избор" и за "умуване", вместо просто да изпълняват. Вместо педагогическите съвети с пълноценни и творчески дискусии се премина към управление посредством оперативки, на които ръководството просто се задоволяваше с това да сведе до знанието на персонала какво следва да изпълнява. Не можеше нито един въпрос да бъде поставен на обсъждане, понеже оперативките, провеждани в междучасието, не са този формат, в който това може да бъде направено. Разбира се, най-важното и първо по значение "постижение" на ръководството беше това, че беше съсипана без остатък и отровена оная творческа атмосфера, с която разполагахме в предишния период – и която е така потребна за типа духовна дейност, с каквато по същество сме се заели, която сме длъжни да осъществяваме истински, а не наужким. Атмосферата всъщност е най-важното, имам предвид царящата в една човешка общност настройка. Ние, хората, сме своенравни същества и искаме към нас да се отнасят по човешки начин. Бюрократизмът носи в сърцевината си едно античовешко, неподобаващо отношение. Ето първата ми и най-основна претенция към това ръководство: то си позволи лукса да приложи спрямо "човешкия матр`ьял" едно неподобаващо, нечовешко отношение, именно едно бюрократично, администраторско, волунтаристично, командно-директивно, изцяло архаично и несъвременно, немодерно отношение. Така към човешки същества не бива да се отнасят. Доникъде не води едно такова отношение. До нищо добро не води. Всичко съсипва едно такова отношение. Защото то отрязва корените, от които може да израсте нещо положително, истинско, жизнеутвърждаващо, творческо. Повтарям: образованието е форма на духовен живот, а духът има за своя най-естествена среда на развитието си свободата. Учителстването е творчество, а не канцеларщина. Творческият процес се нуждае от свобода и от подобаваща настройка. Убиеш ли на учителя настройката (нагласата), опорочиш ли душевния му комфорт, посегнеш ли по този начин на достойнството му, ти си му отрязал всички пътища да изпълни задачата си – в съответствие с призванието му, в съответствие с висотата на мисията му. Ето затова, не за друго, аз решително възразявам срещу нечовешкия в сърцевината си стил на ръководство на г-жа Анастасова. Така с хора, с човешки същества не се отнасят, уважаема г-жо Анастасова. Ние не сме роботи, а човеци! Да спра засега дотук. На базата на опорочения и неверен подход се появи питателната среда за покълването и израстването на какви ли не, да ги наречем, грешки, които, независимо че ескалираха с всеки изминал ден, по никакъв начин не можеха да бъдат спрени. Поредица от грешки, които, ако атмосферата беше друга, изобщо нямаше да се случат. Г-жа Анастасова, за жалост, е доста упорит човек и успява да наложи волята си по всички въпроси. Примерно, давам един красноречив пример от най-ранния етап на управлението й: решението й да затвори, да заключи централния вход на училищния 89

двор. Нали си спомняте тази умопомрачителна епопея? Изведнъж на г-жа Анастасова й хрумна да заключи тази врата, като мотивировката й беше: понеже клиентите на заведението до входа влизали да "уринират" в двора, дайте да заключим вратата! Е, заключи я – и май една година я държа заключена. Какво стана, нали си спомняте? Първо, учениците трябваше да прескачат невисоката за тях ограда сякаш са кенгура, нали така беше? Пак всички, които пожелаваха, си минаваха оттам, само дето трябваше да прескачат оградата. Г-жа Анастасова само не се сети да сложи караул, та да арестуват нарушителите. Предполагам, клиентите на онова заведение също са прескачали оградата, когато им се е налагало да се облекчават по малка нужда. Директорката не се вслуша в нито един от трезвите гласове, които открито й казаха, че е твърде глупаво това нейно решение. Е, мина година, тя, изглежда, осъзна грешката си и благоволи вратата да бъде отключена – и да бъде използвана. Този случай е архетипичен, съдържа архетипа на всички останали грешки на ръководството, някои от които обаче не бяха толкова безобидни или духовити. Примерно, кой знае защо, изведнъж се реши да се откажем от кабинетната система и да минем на "класна система", нали така се казва системата, в която всеки клас разполага с една класна стая, а пък учителите от всички учебни предмети биват превръщани в номади, които циркулират всеки час от стая в стая. Добре, запита ли някой какъв е смисълът от тази "реформа"? И доколко тя се свързва със съществените нужди на учениците. Съществените нужди на ученици са свързани с основната дейност на училището като училище: учебната, възпитателната, личностно-формиращата, формиращата техните личности. Изтъкнато ни беше съображението, че причината за тази реформа била тази: така щяло да се опази по-добре училищното имущество. Е, опази ли се? Много е съмнително дали се опази. Но че се навреди на учебния процес, това поне е сигурно. Учителите бяха лишени от възможността да използват съвременните технически и каквито и да било други средства, апарати и устройства за обучение. Те не можеха да ги разнасят от стая в стая. Тия средства станаха неизползваеми. И ред други вреди бяха нанесени на ученическата, пък и на учителската общност. Както и да. Нито един от гласовете, които предупреждаваха за тия вредни последици, не беше послушан, сиреч, остана си глас в пустиня. Аз даже писах специален доклад по този въпрос, който седмици вися в учителската стая без някой да смее да го подпише. Подписа го само г-жа Т. Копривленска. Ето така стигаме до друг един съществен момент, който трябва да бъде очертан. В съвременни условия училищната, пък и всяка друга човешка общност трябва да бъде поставена върху демократични принципи – и само в такъв случай може да е пълноценно съществуваща общност. Демокрацията в нашето училище обаче беше прокудена с идването на власт на това ръководство. Стигна се до парадокса и абсурда в съвременни условия хората да се страхуват гласно да заявят какво мислят. Пак се възроди оня презрян манталитет от годините на комунизма: да мълчим, сакън, за да не се набием в очите на ръководството. Или: важното е аз да съм добре, пък цялото нека ако ще да отиде на поразия. За да съм аз добре, ще трябва да правя мили очи на ръководството, ще трябва да се подмазвам, та да се издигна в очите му – с оглед да заслужа... по-висок дял в т.н. "диференцирано заплащане". Или 90

поне да си нямам излишни главоболия. Или да ме оставят да поучителствам още някоя и друга годинка в пенсионна възраст – както именно става само ако съм лично приближена до директорката. Защо да си усложнявам живота като си позволя да критикувам явните провали на ръководството? Аз да не съм луд?! Ще си мълча. Ще изпълнявам и ще си трая, нека други да бъдат лудите глави, дето неминуемо ще паднат в торбата. Този именно презрян манталитет, не е за вярване, се възроди в нашия поставен пред най-тежкото си изпитание "колектив". Щом няма в една общност гласност и откритост, вместо това се появяват слуховете, шепненето с приглушен глас по ъглите, интригантството, клюкаренето, подливането на вода на другия, на "лошия". Аз не съм вярвал, че такива явления са възможни в нашите съвременни условия, но ето, уви, оказа се, че не само са възможни – а са и съвсем реални. Като писах за отровената атмосфера в училищната общност, съм имал предвид и това. В съответствие с изложеното вече се стигна дотам, че нито един от истински важните, сложни, тежки, горещи, парещи даже проблеми на училищния живот в нашата общност вече не можеха да бъдат обсъждани, и то по подобаващия начин, именно на съответните демократични форуми: училищен, учителски съвети, открито, честно, гласно, разгорещено, както и трябва да бъде. Не, на хората се уби желанието да разговарят по тия проблеми и то особено пък по този така човечен и истински начин. Разговаряше се, ала иначе. Знаете вече как. Тихо, шепнешком, по ъглите, на четири очи. За всичко вече се разговаря по този начин. Рядкост е някой гласно да заяви какво мисли - и в тая вече отровена атмосфера това неминуемо се възприема като скандално, а не както трябва да бъде, а именно, като нещо съвсем естествено. Появи се дори и групичка от клакьори, които на всяко едно обсъждане, което някъде, да речем, е започнало, мигом скачат и почват да хулят оня, които си е позволил да отрони и дума против "нашето мъдро и толкова добро ръководство". Недостойна работа е това подлизурство. И симптоматична. Такива явления потвърждават тезата, която си позволявам тук да издигна: работите в нашето училище не вървят на добре. Напротив, вървят в лоша, недопустима посока. Така обаче не бива да продължава. Хлъзгането по тая плоскост до нищо добро няма да доведе. Ще каже някой: а бе защо, Грънчаров, ровиш сега с това писание, с това изказване? Какво толкова искаш? Що, драги, не си кротуваш? Що не вземеш най-после да мирясаш? Що се правиш на герой, дори след като толкова много пострада? Кога ще ти дойде на теб акъла в главата най-после? Мълчи си и вегетирай бе, луди човече?! Търпи до пенсия, какво има да мърдаш толкоз? Никой няма да ти изръкопляска, ако очакваш това, горчиво се лъжеш! Луд, луд човек, явно вече съвсем не е наред с акъла тоя – особено след като му направиха онази операция на главата! Горкият човечец?! Да кажа две думи относно мотивацията на моето отношение и поведение. Всеки нека да си мисли каквото иска, но и аз имам право на свое разбиране. Даже бих си позволил малко да разширя въпроса. В тази ситуация вече е интересна не само мотивацията на моето отношение и поведение, а всеки един от "колектива" е длъжен най-критично да погледне на собственото си отношение и поведение. Не съм интересен аз, важен е обаче принципът, който се опитвам да прокарам; да, понякога отчая91

но, понякога прекалено емоционално, може би дразнещо, но аз поемам всички рискове съвсем съзнателно – и с ясна цел. И тя не е тази, която, възможно е, витае в нечии глави: не, декларирам, че не ща да катурна това ръководство и аз един ден да седна на директорския стол. Тази мисъл даже и не ми е минавала в главата. Не съм чак толкова плосък човек. Друга, съвсем друга е причината. Аз, признавам си, съм сантиментален човек. Обикнах това училище, в което, както са потръгнали работите, нищо чудно и да умра – ако изобщо докуцукам един ден с последни сили до пенсия. Да, привързах се към училището, не толкова към сградата, не и към учениците (те, знаем всички, са всякакви – и често някои от тях успяват да ни опънат нервите така, че трябва да си мазохист, че да изпитваш наслада особено към някои аспекти на учителстването!), не и към "колектива", не, привързах се към неговия дух, към културната традиция, която това наше наистина знаменито училище излъчва. Привързах се към духа на ПГЕЕ-Пловдив, причастих се към него, той заживя в душата ми и овладя и моя личен дух; в този дух на нашата гимназия са вградени и за вечни времена ще витаят духовете на такива човечни и трогателно незабравими исполини на учителстването, явяващо се същинско изкуство на съзиждането на човешките души, като Жак Асса, Венелин Паунов, Иван Блянтов, Йорданка Господинова, г-н Марински, Станко Станев (Бог да прости починалите!), Радомир Парпулов, Вангелина Искрова... (изброявам само тия, за които съм имал шанса непосредствено да съм им се възхищавал; добре знам, че има още много други, които, за жалост, не познавам); в този дух на нашето знаменито училище са вградени духовете и сенките на хилядите негови възпитаници, които сега са пръснати по целия свят – ето затова неговото бъдеще, неговата съдба съвсем не могат да ми бъдат безразлични. Тази, повтарям, само тази е единствената причина да реагирам толкова остро и болезнено спрямо недъзите, защото те, по моята преценка, са винаги найжестоки рани, които биват нанасяни върху пулсиращото от живот тяло на нашето знаменито училище. И наш нравствен дълг е да реагираме – ако искаме да не се опозорим. Причината да реагирам по този начин е единствено нравствена и, така да се рече, философска. Мой дълг като философ е да казвам истината въпреки всички неудобства, които това може да ми донесе. Такава е ориста на истинските философи. Позволете ми да имам манията и моята съдба да носи в себе си нещо от орисията на истинските философи. Даже и само по простата причина, че се отвращавам да бъда философ-менте – или карикатура на философ... Сами разбирате, че още много може да се пише и говори, но се налага да спра съвсем ненадейно ето тук. Едно, че се изморих да пиша, а аз съм болен човек, намиращ се във възстановителен период след тежка операция, така че ми е простено да се изморя. Друго, че е най-добре написаното дотук просто да се възприема като една покана за разговор; аз нямам претенцията, че с един текст мога да очертая всички проблеми - и дори да предложа начините за решаването им. Не, това е глупаво да се очаква; ето и затова спирам. В изминалата (или по-скоро по-правилно е сега да се каже в по-предишната, не тази, която току-що измина) учебна година аз написах цяла една книга все по същите тия проблеми, тя носи заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХ92

ЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото обучение и образование), там съм казал какво мисля по повечето въпроси – и от какви идеи за промяна на ситуацията се вдъхновявам. (Апропо, това е същата книга, за която ме съди пом.директорката и синдикална лидерка на училището г-жа К.Стоянова; тя ме съди "за обида и за неправилни мисли", които там съм имал дързостта да напиша!) През тази, през учебната 2012-2013 г. моя милост, като плод на остракирания така грозно от ръководството на училището мой методически семинар аз издадох три брошури, в които се очертават проблемите на нашето училище и в трите значими по моето възприятие сфери и ги издадох под общата рубрика ГОРЕЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ОБРАЗОВАНИЕТО И ВЪЗПИТАНИЕТО НА МЛАДИТЕ, съответно със заглавията ПРЕПОДАВАНЕТО, другата съм нарекъл ДИСЦИПЛИНАТА, третата – ВЪЗПИТАНИЕТО. Всяка от тия брошури има по около стотина страници, те са добра основа за да се проведе пълноценна и ползотворна дискусия, стига да го има желанието - и настройката. Уви, до този момент такъв един отклик от страна на ръководството не се забелязва. А в съответствие с казаното по-горе вече от всички се разбира, че в рамките на реконструираната, на възпроизведената от г-жа Анастасова административнодирективна система на ръководство нещо може да се случи само и единствено ако бъде инициирано и благословено от самата нея. "Народните маси" в тази система нямат правото на глас, камо ли пък на бунт. Това, че нищо особено не се случва в тази посока е красноречиво доказателство за верността на горните констатации. Изобщо обаче не ме радва това, че получавам такива всекидневни потвърждения за своята правота. Много мразя да съм прав – особено когато работите изобщо не вървят в добра посока... Някой трябва да поеме цялата отговорност за случващото се. Това вече е въпрос на морал и на лична съвест. Примерно отговорност трябва да бъде поета и за това, че в продължение на една учебна година учениците бяха ощетени в найважното отношение – качеството на тяхното образование! – понеже в преподаването не бяха използвани съвременните методически и технически средства (заради злополучната, архаична и съвсем неподходяща за ранга и нивото на учебното заведение "класно-урочна система", въведена от директорката). Това изобщо не е безобидна "подробност от пейзажа", напротив, голям гаф е. Аз няма да призовавам за оставки, понеже, повтарям, това би следвало да е въпрос на личен избор, на личен морал и въпрос на съвест – и достойнство. Мъчно ми е, че работите стигнаха до такъв край, но е съдбовно належащо неблагоприятният ход на нещата да бъде спрян колкото се може по-скоро. За доброто на институцията, за бляскавото й бъдеще, което тя безспорно заслужава, не за нещо друго...

Една крайно любопитна, изцяло невероятна, но съвсем абсурдна случка, която ми се случи вчера 11 юли 2013, четвъртък Вчера реших да посетя учреждението или учебното заведение, в което работя, именно ПГЕЕПловдив; ей-така, колеги ме уведомиха, че щяло се провежда нещо интересно, именно "обучение на колектива" в разни нови и съвременни практики, а пък аз нали винаги съм за новото и съвременното, се запалих и реших да отида; е, отидох, участвах, много неща научих, някои и сам си ги знаех де, но както и да е, човек винаги трябва да учи, пък дори и да е учител, или особено пък ако е учител. Една чудесна мисъл научих от водещата (за съжаление не можах да й запомня името, днес ще се поинтересувам, ще го науча непременно), а иначе тя била от Нов български университет и също така била нещо като пътуващ организационен психолог, та значи научих следното, ето, преписвам си го както именно и го каза тя и както аз си го записах тогава: "Не си стъпвал на обучение ти, обучаващият, ти, учителят, нищо ново не си научил, а искаш другите да обучаваш, искаш другите да учиш – как така?! И на какво право?!" Това според мен е много хубава, направо чудесна мисъл – и много правилна. Щото някои учители продължават да си преподават това, което тях някога са ги учили в блажените им младежки и студентски години – което обаче се е случило комай преди 50 години! Аз съм виждал такива "учители", някои от тях са дори "доценти", които обаче продължават да си четат лекциите от пожълтели листи, на които са си водили записки по времето на своето собствено обучение в Университета преди 40 години! Абе хубаво нещо е да учи човек докато е жив, да е любознателен, да напредва постоянно, чудесно нещо е това, до него се свежда истинската прелест на заниманието с учене, сиреч, с духовните и интелектуални неща. Това се знае, така е, няма нужда повече да пиша по този въпрос, за да не стана хептен банален. Но искам тук да кажа нещо, което вчера се случи, и което, вярвам, ще е изключителна новост за вас. Не вярвам някой да може да предположи какво ми се случи вчера, като отидох рано-рано (аз съм нетърпелив!) пръв в учебната зала, където щеше да се провежда занятието. Нямаше никой (ако изключим самата водеща, която си подготвяше материалите, разните му там постери и пр.), аз седнах да най-хубавото място, до отворения прозорец; залата е голяма, намира се в сенчестата страна на сградата на училището, ала вече към 10 часа преди обед се чувстваше, че ни предс94

тои твърде задушен, горещ пловдивски ден. Седнах и зачаках да почне да се събира и да се събере аудиторията. От три месеца не съм присъствал на "мероприятие" в училището понеже съм болнични след операцията, която претърпях. По едно време в залата влезе уважаемата г-жа директорка на училището, нейното име е Стоянка Анастасова. Тя си обмени няколко думи с водещата, а пък после, като ме фиксира с разтапящия се от любезност поглед, директно се отправи към мен. Брях, каква чест, лично директорката да дойде да ме поздрави, защото наистина с нея не се бяхме виждали комай повече от 3 месеца, заради моите здравословни премеждия! Дойде любезната ни госпожа директорка до мен и съвсем неочаквано за мен между нас се разигра ето тоя така мил диалог; ще се опитам точно да предам думите и на двете страни, както именно си беше в уж реалния, но така фантастичен живот, който понякога живеем: – Здравей, Ангел, защо си тук? – Ами разбрах, че ще има нещо интересно, та затова дойдох. Аз, знайно е, много се интересувам от психология, та затова. – Да, ама ти не можеш да участваш. Трябва да си отидеш. – Как така?! И защо?! – отвърнах, не вярвайки на ушите си. – Ами защото, Ангел, си болен, защото си в болнични. И трябва да си стоиш в къщи. Да се лекуваш. Това тук е работа. Не може да присъстваш. Имай добрината да си отидеш! – Няма да стане това! – опънах се аз. – Може да съм в болнични, но лекарят ми е казал да се разхождам, да се занимавам с любимите си неща, е, вярно, трябва да се щадя, ама тук, предполагам, няма да носим камъни, та няма да се изморя чак толкова. Не се безпокойте толкова за здравето ми, благодаря Ви за загрижеността, ала нямаше нужда! – Не можеш да присъстваш на обучението. Напусни веднага! В противен случай ще ти прекъсна административно болничния лист и ще береш ядове! Щото излиза, че щом си дошъл, значи не си болен, а си симулант. Това тук за нас е работа, а на теб ти е забранено да работиш! Разбираш ли? – Не, не разбирам. Няма да напусна! Ако искате да не присъствам, ще Ви се наложи да ме изведете с милиция! Само се чудя на едно: как поне малко не Ви е срам, а? Срам ли Ви е поне малко? Какви са тези глупости, г-жо Анастасова? Благодаря ви за посрещането, впрочем! Много сте мила! – Грънчаров, напусни! Щото ще съжаляваш ако не ми се подчиниш! – Няма да напусна! Изведете ме ако искате с милиция! Прекъснете ако искате болничния ми! Щом имате такава голяма власт да правите каквото Ви скимне правете каквото искате. Даже, ако искате, първо ми прекъснете болничния, а пък утре или вдругиден, като не дойда на работа, вземете, та ми устройте пак няколко "самоотлъчки", та този път да можете вече съвсем "законно" да ме уволните. Вас Ви бива по тия работи... – Значи няма да напуснеш, така ли?! Ще видим тая работа! Лошо ти се пише, човеко! 95

Горе-долу такъв прелюбопитен разговор проведохме вчера с моята така любезна директорка. Е, не мога да гарантирам, че точно тия бяха думите, които си обменихме, ала смисълът, същината, е точно тази. И думите, понеже ги възстановявам по памет, са кажи-речи същите. Нямах записващо устройство за да запиша точните думи и да мога да ви ги сервирам тука. Вече май ще ми се наложи всеки свой разговор с моята така любезна и мила директорка да си го записвам със записващо устройство. За историята на културата, така да се рече. Щото едно училище, разбира се, е културно заведение. И в него всичко, както се подразбира, трябва да е културно. Е, има различни култури на тоя свят де, но да не придиряме чак толкоз. Сами разбирате, че след това посрещане се разтреперах като листо. И продължих да седя на стола, ала се чувствах сякаш седях на тръни. Много мислих дали да не си отида след това "мило посрещане" от моята работодателка, ала реших да остана. Ей-така, за да разбера какво ще направи за да ми отмъсти. Тя иначе не си поплюва и винаги най-ефективно отмъщава. Та ми е най-любопитно да разбера как ще ми отмъсти тоя път. Такива ми ти работи. Невероятно, но факт - това се случи; нищичко не си измислям! Животът у нас често превъзхожда по фантастичността си всяка възможна фантастика! Моля, не си мислете, че съм се побъркал и че си измислям тия неща. Да, знам, невероятни са, но, уви, се случват. Парадоксално е, но стават такива неща в нашия живот. Някой казват, че трябва да си преименуваме името на държавата на АБСУРДИСТАН. Не знам дали са прави, но имат известни основания за правота... После занятията минаха чудесно. Имам много безценни наблюдения върху случилото се в тях. Ако имам време и настроение тия дни, ще пиша нещичко за наблюденията си. Примерно разиграхме (по американските методики) игри-упражнения по "екипно вземане на решения". Много ценни неща се случиха по време на това обучение. Водещата на моменти се хващаше за главата! Даже, горката, каза, че ако бяхме се сетили да запишем всичко на видео, щяло да бъде чудесно. Понеже съм си скандалджия едва се удържах да кажа, че тук, в нашето училище, е забранено да се ползва видео, аз си имах доста главоболия от директорката за пустото видео; удържах се да не го кажа обаче. Апропо, директорката също участваше в обучението. Тя, казах, ни е много модерна, ученолюбива, новаторка и прочие... След два дни обаче е педагогическият съвет. Аз вече имам нарочна (и писмена) заявка за участие в него, даже си написах изказването и го изпратих на директорката, та се питам: какви ли сценки ще се разиграят на тоя съвет щом ето вчера се случи тая направо шеметна, сиреч, съвсем невероятна и абсурдна случка?! Дали да ида на тоя съвет предвид случилото се? След като наистина здравето ми е не е много наред, заслужава ли си заради някаква кауза да си жертвам кажи-речи живота? Сега пиша това, а ме гложди следният въпрос: дали днес пак да отида на обучението. То продължава. И днес ще има такива занятия. Участват само учителите. Учениците вече са ваканция. Дали да отида – или да се въздържа. Щом съм толкова нежелан от директорката там, щом и така трудно даже да ме гледа, дали да не й направя добро и да не отида?! Но все пак училището не й е бащиния, та може и да отида. Знам ли? Или да отида, та да привиква лека-полека с мен? За нейно добро да 96

отида, та да почне да привиква. А че не иска да ме вижда изобщо, си е факт. Ето, тя вчера без да иска си показа истинското, най-дълбинното, така де се рече, отношение. Изпусна се да си го покаже заради тоя спонтанен гняв, който не можа да потисне. Тя, явно, както се разбра, си има една голяма мечта: "тоя злодей", тоя "непоносим човек" Ангел Грънчаров да го няма изобщо! Да не й се мярка пред очите. Виждате какви силни чувства храни моята така съвременна и човеколюбива директорка към моята толкова скромна особа... Е, ще й развалям сбъдването на мечтата поне докато съм жив – пък после нека да ликува...

Нацията ни се обезкръвява от най-ценния си ресурс, именно от личностната, от духовната, от човешката си сила 11 юли 2013, четвъртък

Вчера, 10 юли все пак присъствах на педагогическия съвет на училището, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив – въпреки че все още съм в болнични. Интересни наблюдения събрах, мен живо ме интересува ситуацията, която се оформя сред учителския екип на това знаменито училище. Тия дни, живот и здраве, пак ще пиша по проблемите, които по моя преценка са парещи, горещи, нещо повече, бих казал дори крещящи – и по които, за жалост, обикновено съвсем не се говори. Отбягват се, известно защо. Истината в наши условия, знайно е, е нещо, от което много боли, а пък тия, дето ще имат доблестта да кажат "Кралят е гол", са същинска рядкост; да ги откриеш, явно трябва с микроскоп да боравиш. А сега, понеже имам много работа тия дни по подготовката за печат на новата книжка на сп. ИДЕИ, ще се задоволя само с нещичко, което все пак много говори за въпросната ситуация – и за въпросните горещи, парещи, крещящи проблеми на училищния живот, на живота на училищната ни общност. Ще каже някой – абе ти, човече, що не каза тия проблеми там, на самия педагогически съвет, ами ни занимаваш нас тука, нали там именно е мястото за тия неща? Вярно е, съгласен съм, там е мястото. Но не ги казах по една причина, за която 98

ето сега ще разберете. На съвета аз си мълчах; напоследък все си мълча на тия съвети. Ще обясня сега защо мълчах на този съвет. Не само защото се възползвах от добре известната мисъл на генерал Де Гол за мълчанието, а и по друга причина; ако някой не се сеща коя е тая мисъл на Де Гол, ето тази част от нея, която си спомням сега, понеже не ми се рови сега из книжата за да я търся: "Мълчанието е силата на слабия, великодушието на силния и...", натам повече не си я спомням, иначе мисълта му е много мъдра, гениална даже. Мълчанието, впрочем, често е по-красноречиво от говоренето, то съдържа в сее си и момент на тайнственост, то в някакъв смисъл е и по-въздействащо. А иначе казано, или директно казано, аз мълчах, понеже не ми беше дадена думата. Да, не ми беше дадена думата, затуй мълчах. А думата тоя път аз поисках... в писмен вид, предварително, с нарочно заявление. И въпреки това не ми беше дадена думата. С оглед контекста, а именно, че съм в болнични, а пък директорката смята, че щом съм в болнични, нямам право да посещавам училището (камо ли пък да участвам в педагогически съвет!), пък и понеже съм възпитан човек, аз не нахалствах да си изпрося думата, а през цялото време чаках, с оглед на моята писмена заявка, директрисата да ми даде думата; е, не ми я даде, да, през цялото време не се сети да ми изпълни "прошението", затуй и аз се наложи да мълча и да чакам; не дочаках този момент да ми се даде думата, нямах туй щастие, затуй и не се изказах. А иначе директорката ни е страшно модерен, демократичен и толерантен ръководител, това поне е безспорно!!! Ето сега моето прошение-заявление за искане на думата, изпратено предварително и то в писмен вид; ний все си разговаряме с директорката предимно писмено: До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив Чрез директора на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова ЗАЯВЛЕНИЕ от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема г-жо Директор, заявявам желанието си да участвам в насрочения за 10 юли 2013 г. Педагогически съвет. Желая да се изкажа по някои важни по моя преценка въпроси, за което давам заявка с настоящето заявление. Внасям по-долу и писмен вариант на изказването си, който, с оглед да бъде спестено време на членовете на Съвета, може да бъде разпечатано и вложено в папката с материали към Съвета. Ако това бъде сторено, аз ще мога пред Съвета да се задоволя с кратко резюме на изказването си. Благодаря за вниманието! 4 юли 2013 г. Пловдив С уважение: (Ангел Грънчаров)

Та така, въпреки това искане, към което приложих и публикуван в блога ми вариант на моето изказване, думата изобщо не ми беше дадена! Директорката сигур е забравила да ми я даде, нищо чудно и така да е станало. Знае ли човек?! Тя е много зает човек, за много неща мисли нашата всеотдайна ръководителка, тъй че може и това да е станало. Дано, ама надали. Както и да е. Факт е обаче, че думата не ми беше дадена. Очевидно ръководният фактор съвсем не желае моята дума да бъде чута. Ако желаеше да я чуе, щеше да се сети да ми даде думата, щом съм я поискал даже писмено. Ала това, че не благоволи да ми даде думата показва, че съвсем не желае да чуе какво аз мисля. Вероятно й е крайно неприятно да чуе моето становище. Сигурно е точно така, тя с това свое отношение прекрасно илюстрира и доказа, че е тъкмо и точно така. Затова като философ и психолог да отбележа: човек е орисан винаги да се издава, каквото и да направи, все ще издаде себе си, тази е човешката прокоба: да му мислят двуличните! Тя, директорката де, прочее, моето становище вече го е прочела, щото надлежно й го изпратих в писмен вид. Но, явно, е преценила, че то трябва да бъде скрито от "колектива". Неин избор си е това, аз не мога да й се меся. Така е преценила, така е сторила. Един вид е цензурирала моето изказване, оценявайки го като "несъществуващо", като "нищожно". Да, явно за нея аз самият, пък и моите изказвания (мнения, преценки, позиции и пр.) са несъществуващи, нищожни, щом ги подлага на такова нескривано и грубо игнориране и цензуриране. Което и показва съкровеното й желание: тоя така противен Ангел Грънчаров изобщо да го няма, да потъне там накъде в небитието, да изчезне, да анихилира, да се стопи, да умре ако трябва! Е, аз, макар и жив (все още), макар и съществуващ, съм провъзгласен вече за несъществуващ, съм пратен в сферата на небитието; щом така й харесва на нашата директорка, нека така да бъде. Нейна воля. Неин избор. Нейно решение. У нас има демокрация, нали така? Другоячемислещите са на почит. Да, ама дръжки! Да имате много здраве от мен, но това съвсем не е така... Тя ми заяви преди три дни (когато отидох на семинар по психология, ейтака, понеже ми е интересно, а пък тя в началото на семинара дойде при мен и ми заяви, че съм бил нямал право да присъствам, понеже съм в болнични, ерго, трябвало било да си стоя в къщи, на леглото, иначе ще излезе, че съм бил симулант, щяла да обжалва по административен ред болничния ми, да го обяви за нищожен и прочие, аз не зная дали това тя вече не го е сторила, но тия дни ще се разбере; както и да е), та заяви ми, че нямам право да посещавам училището и да участвам в такива мероприятия, които ме интересуват, понеже, казах, като болен, трябвало било да си гледам болестта, и, евентуално, умирането; щото болните, изглежда, са болни не за да оздравяват, а, ако е възможно, да... умират. Да де, логиката е странна, с течение на времето обаче природата е преценила, че болният, при добър развой на болестта му, се чувства по-добре и в един момент става от леглото и почва да щука натук-натам. И може дори до работното си място да се довлече, за да види как вървят там нещата. Докторите обикновено казват на болните, че трябва да се движат, за да укрепват, за да се съпротивляват на болестта, за да я надмогват. Както и да е, ръко100

водните, властническите фактори у нас често имат твърде оригинални схващания за всичко, в това число и за болестите и за здравето на хората. По тази причина, понеже бидох обявен за "съвсем или изцяло нетрудоспособен", аз се въздържах да нахалствам да се и изказвам на съвета, понеже, както казах, очаквах ръководното тяло да издаде своята височайша санкция да говоря и, евентуално, в израз на неочакван прилив на великодушие и на демократичност, пък и на толерантност към "критикарите" да ми даде думата. Е, не ми се даде тази дума, и затова аз се отдадох на мълчанието. И на слушането. Аз като философ зная, че слушането е нещо прекрасно и чудесно, човек много може да се наслаждава и да се забавлява когато слуша. Е, отдадох се на тези забавления. Слушайки, човек също така може и да мисли, да осмисля чутото, вътрешно да реагира, което именно е и размисълът. Аз затова все това повтарям на учениците си, които имат възможността с мен да учат философски дисциплини. Не бърборенето и дърдоренето, а мълчанието и слушането са... истината на общуването. Като мълчиш и слушаш ти показваш и уважение към говорещия, зачиташ го като личност. У нас с дърдорковци и мърморковци е пълно, виж, слушащите съвсем са кът. Рядкост е да откриеш внимателно слушащ човек. Когато някой си отвори устата да каже нещо, обикновено пет човека скачат и почват да крещят, за да му я затворят. Може би ги е страх да не би от отворената им уста да настъпи течение и да настинат в него, знам ли защо така усърдно и мълниеносно скачат. Аз, примерно, като река да се изкажа на учителски съвет, още щом си отворя устата да кажа нещо, моментално някои почват да мърморят недоволно, други почват да ме прекъсват, да се провикват, някои дори почват да вият на умряло, това е характерно за по-нататъшния етап на моите речи, и така, по тази причина, все по-рядко напоследък се изказвам. Затуй и съм се отдал в последните две години предимно на писане. Като пише, човек пак може да каже какво мисли. Дори, пишейки, той оказва по-голямо уважение на адресата на мислите си. Дава му възможност да вникне и да постигне смисъла на казаното (написаното). Може пък някой по-необичайни мисли като моите (все пак съм философ) да изискват повечко време за осмисляне, затуй предпочитам да пиша. Ето, и сега пиша, след като не ми беше даден шанс да се изкажа на съвета. А имаше какво да кажа. Аз, прочее, това, дето исках да кажа, много пъти съм го казвал, писал, повтарял, безброй пъти даже. Ама проблемът е, че (не)слушащите, явно, не щат да вникнат и да разберат. Те явно имат предубеждението, че тоя там Ангел Грънчаров постоянно греши, затуй не ме слушат, затуй не щат да ме чуят, а прословутият Ангел Грънчаров постоянно греши по простата причина, че не мисли като началството, разбира се, тази е единствената причина за постоянните му грешки! Толкова е просто това!!! Толкова е то близко до акъла. И още един момент искам да отбележа тук. Важен е. Многозначителен е даже. Директорката, според обичая, прочете дълъг и предълъг доклад. Описа, както се полага, успехите и постиженията, също така, както се полага, според добре познатия административен обичай, посочи и "някои малки слабости", но важното е, че успехите, дето се казва, са огромни, тъй че слабостите и проблемите, ако изобщо ги 101

има, са малки, са нищожни. В тоя тон бяха, както си е обичаят за едно държавно предприятие, подчинено на принципа на "демократическия централизъм" (според който шефът е всичко, а "колективът" е само... придатък да директорското тяло, е нещо като трансмисия на неговата воля и власт!), та в тоя тон общо взето бяха и изказванията. Премерени, деликатни, за да не би, недай си Боже, шефът да се засегне и да се почувства критикуван, опази Боже, и виновен за нещо, не, ний такова нещо не можем да допуснем даже в ума си, камо ли пък да го изречем. На моменти идилията беше потресаваща, трогателна, възхитителна. Народни маси и вожд, намиращи се в поразително единомислие и единодействие. Такива ми ти работи. Как пък точно аз да взема да нахалствам да взема думата и пак да наруша идилията! Няма да стане. Идилията беше на висота. Е, имаше и някои, тъй да се рече, неудобни моменти и въпроси, но за тях да не мислим. Бъдещето, дето ни чака, е бляскаво. Проблемите трябва да бъдат замитани под килима. И тогава всичко ще е чисто и бляскаво. Точно така замете под килима уважаемата г-жа директорка всички ония мои предишни доклади, адресирани директно до Педагогическия съвет; да, в течение на учебната година аз много пъти писах нарочни доклади до съвета, които предлагах на директорката, за да ги внесе на вниманието на Съвета, тя обаче, разбира се, предпочете да ги натика в някое прашно чекмедже (или в кошчето за отпадъци, не знам къде точно ги е натикала), ала само и само да не извести Съвета за тия мои предложения, инициативи и прочие. Също така през годината (отчетната учебна година имам предвид) моя милост откри нарочен семинар на тема Горещите проблеми на училищния ЖИВОТ и там, в живо сътрудничество на ученици и учители, бяха много пъти обсъждани истинските, тежките, крещящите проблеми на училищния живот; е, интересното е, че директорката, поне както личи от доклада й, се направи, че такъв семинар изобщо не е имало, тя премълча за него, явно й е крайно неприятно неговото съществуване. Също така не каза и думичка за работата на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ към училището, който моя милост е открила и ръководи, и за него, за неговите инициативи думичка не каза, явно и него го отнесе към сферата на небитието, или поне към сферата на нежеланото от началството. А това, по тази административна "логика", което не е по вкуса на началството, то, разбира се, не съществува, толкова е просто това! Същото може да се каже и за нещо друго, съвсем материално, а именно, че ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ в сътрудничество с моя семинар под надслов Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите (семинарът на Ангел Грънчаров има тия две основни поредици, които в общи линии съвпадат, само дето акцентът е малко по-различен), та значи Клубът и Семинарът през учебната 2012-2013-та година издаде, отпечата три (!) брошури, всяка от по около стотина страници (!), и те имат следните заглавия, именно, първата е концентрирана и съдържа статии, методологически и прочие постановки около проблема за ПРЕПОДАВАНЕТО, втората изследва проблемите около т.н. ДИСЦИПЛИНА, а път третата поредица от статии, включени в съответната брошурка, са концентрирани около проблема за ВЪЗПИТАНИЕТО на младите хора. Е, целият този богат материал, която успяхме да разработим в сътрудничество на учители и ученици, беше подложен на най-жестоко, направо на безпощадно 102

игнориране от нашата толкова модерна и иновативна директорка, да, та не отрони и думичка за тия инициативи в доклада си, явно и тях отпрати в сферата на небитието, на несъществуването, явно и тях е запратила в кошчето за боклук – или в най-прашното и най-отдалечено чекмедже на огромното си министерско бюро. Както и да е, това е неин избор, който обаче много говори; аз, повтарям, продължавам да смятам, че мълчанието и премълчаването говорят много повече от самото говорене, говорят още по-красноречиво, това е аксиома, но за жалост, много хора, особено от ръководния ешалон, съвсем не знаят тази истина. Което, разбира се, си е за тяхна сметка. И ляга на тяхната отговорност. И на тяхната съвест. Спирам дотук. Пиша това, така да се каже, за да си облекча собствената съвест. Ще дойде момент, когато истината за преживявания тежък период, както се казва, въпреки всичко ще излезе наяве, и тогава ония, които мило са мълчали, вярвам, ще имат все пак някакви проблеми със съвестта си. А тия, дето сме мълчали, ама по съвсем друг начин, с едно най-крещящо мълчание, пък и сме говорили де, пък и, най-важното, сме писали, няма да имаме тия проблеми със съвестта, но за сметка на това ето сега имаме преизобилие от какви ли не проблеми, примерно здравословни, примерно съдебни (ний си изясняваме отношенията с ръководството пред съда, два съдебни процеса има заведени, единият тече, другият предстои!), какви ли не други, финансови и прочие, всичко в този живот, както се казва, се заплаща. Да, безплатни обеди на този свят и в този живот няма. И не може да има. Всичко си има цена. Всичко се заплаща. Все някак се заплаща. Така е устроен животът. А, за малко да забравя: г-жа директорката, разбира се, също "забрави" за излизането на цяла една книга, трактуваща най-прецизно проблемите на българското образование и, в частност, проблемите на нашето знаменито училище, именно забрави да спомене в доклада си за излизането от печат (в две издания, поради големия интерес!) на книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), да, тя забрави за тая книга, нищо че беше й подарена даже с автограф от автора, очевидно, и нея предпочете да запрати в сферата на небитието, в сферата на несъществуването. Щом така й е угодно, нека да го прави. Даже ако е устроила нарочно аутодафе на книгата и я е изгорила, пак е хубав, многозначителен знак. Ето, оказва се, че има лидери на българското образование и култура като нашата директорка, за които такива артефакти като книги, брошури, списания (да, списание ИДЕИ нашата така великодушна и иновативна директорка също го е подложила на такова такова красноречиво и пълно игнориране!) и пр. са нещо крайно неприятно, нежелано и пр., поради което са запратени в сферата на несъществуващите, на фантастичните, на мистичните даже неща! То нали в нашето училище всеки ден, явно, излизат и се отпечатват все някакви нови и нови книги, ний водим такъв богат духовен живот, че ето, нормално е, една книга изобщо да не бъде забелязана – случва се това в тоя пребогат поток от книги, в това изобилие от книги! Това е положението. Спирам дотук. Друг път ще продължа. Темата, както виждате, е прелюбопитна. И говори много за конвулсиите на нашето наистина болно време. Живеем в едно болно време, когато комплексите на миналото, на отреченото 103

уж минало са така живи и корави, а пък наченките, зачатъците на едно така потребно ни и желано бъдеще са още съвсем слаби; битката между старото и новото, която се води в наши дни, както видяхте, е безпощадна – и дори кървава, пък макар и само в един сякаш преносен смисъл (аз лично, прочее, загубих доста кръв по време на животоспасяващата операция, от която все още се възстановявам); преносен също така обаче смисълът защото силите на миналото продължават жадно да пият кръвчицата на народа, да смучат без жал тая кръв. Да, аз не се боя от тази метафора, защото нещата съвсем не са за подценяване, съвсем не са безобидни: заради така калпавото ни образование нацията се обезкръвява непрекъснато от най-ценния си ресурс и потенциал, именно от личностната, от духовната, от човешката си сила; защото тая административна и тоталитарна образователна система продължава да бълва общо взето съвсем негоден за предизвикателствата на живота "продукт", ето затова пиша така. Пиша сякаш с кръвта на сърцето си, пиша, все едно че крещя, ала кой да ме чуе?!

104

Задача за литературен анализ, задена на директорката на една професионална гимназия 24 юли 2013, сряда

Публикацията от вчера под заглавие Когато някъде с някого постъпват нечовешки, в негово лице поругават самата човечност..., в която се разказва за бруталното и унизително уволнение от директорката на ПГЕЕ-Пловдив на колегата Калин Христов предизвика много отзиви в социалните мрежи и в блога. Ето един отзив, който особено впечатлява, написан е от дългогодишен преподавател в гимназията, един от нейните почетни доайени инж. Парпулов: Жалко за младите хора! По този начин губят един много добър учител и като специалист, и като личност. Не знам защо ми идва на ум баснята на Стоян Михайловски: Бухал и светулка Измежду полските треви Блестеше, в нощните тъми, Една светулка лъчезарна... 105

(С това си качество, уви! и тя е тъй злощастна Кат другите светители на нашата земица!) Внезапно, бухалът, врагът на всички светлини, Най-грозната, най-злостната и най-коварна птица, Подгони светлата мушица И най-подир я улови... – Какво ти сторих? – Ти ми пречиш! Умри! – Че как ти преча? – Светиш! Г-жа директорката е със специалност "Български език и литература". Как стана директор на Професионална гимназия е пълна загадка. В случая обаче тя може да направи изключително професионален анализ на това литературно произведение. Гражданинът инж. Парпулов

106

Казус: Кое е по-голямото благо? 26 юли 2013, петък

Из Да хвърляш домати не е като да хвърляш гранати, или възгледите на един протестиращ Покрай работата си Радомир неотдавна е попаднал на решение на Съда на ЕС от 2003 г., което е съвсем актуално за ситуация у нас. "Там се казва, че когато една група хора протестира и запречва магистралата, какъвто е бил казусът тогава, това нарушава свободата на движение на хора, стоки и услуги – които, както знаем, са "светая светих" в принципите на Европейския съюз. От друга страна обаче, това е израз на правото им да бъдат чути, на правото на свободно изказване на мнение. Тоест имаме две свободи, които се бият една с друга, но съдът отсъжда в полза на правото на изказване на мнение, защото то е по-голямото благо в случая и трябва да бъде защитено", обяснява той. На финала добавя: "Чудя се как ли би постъпил нашият съд, ако разглежда въпроса сериозно... Нещата сега наистина опират до това кое е по-голямото благо."

107

Аристотел за уважението към мисленето на другия 06 август 2013, вторник

Ето знаменитата мисъл на Аристотел за отношението на образования човек към другоячемислието...

108

Джордж Оруел за омразата към ония, които казват истината 21 август 2013, сряда

Колкото по-далеч отива обществото от истината, толкова повече мрази тези, които я казват. Джордж Оруел КРАТЪК КОМЕНТАР: Чудесна и много вярна мисъл на Оруел. По същата логика може да се каже и това: колкото по-далеч отива обществото от истината, толкова повече обича ония, които го лъжат... В нашия български живот тази мисъл обяснява 109

много неща; примерно това защо най-мразен политик у нас е Иван Костов, защо простолюдието обича такива шмекери и търчи-лъжльовци като Боко и пр., защо са така ненавистни и толкова плюти хората, който обичат истината и не я премълчават и пр.

110

Днес е един хубав ден за българското правосъдие, и с това – за българската демокрация! 21 август 2013, сряда

Днес, току-що, преди малко, всъщност, получих в писмен вид Решение на Районен съд в Пловдив, според което аз печеля делото срещу моята работодателка, директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова, т.е. съдът отменя като незаконосъобразна нейната заповед за налагането на моя милост на дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"! Спечелих делото сам, без адвокат, ето, сам още не мога да повярвам, че моята философско-психологическа по същество (а не толкова правна и юридическа) аргументация е била приета от уважаемия Съд, а увъртанията и уловките на адвоката на ответницата бяха отхвърлени; при това директорката не се посвени да постави в крайно неудобно положение секретарката на училището, призовавайки я да свидетелства срещу мен, но ето, оказа се, че справедливостта в крайна сметка възтържествува, истината победи! Днес е един хубав ден за българското правосъдие, и с това – за българската демокрация! КРАТЪК ПЪРВИ КОМЕНТАР: За мен това решение, не крия, дойде като "гръм от ясно небо"! Признавам си, съвсем нямах доверие на българския съд, особено пък 111

след като делото се откри и на първото и единствено заседание на мен съдийката кажи-речи почти не ми даде думата, понеже все нещо не се изказвах "юридически издържано", все бях прекъсван, при това от страна на ответницата бяха довели свидетелка, която да свидетелства срещу мен, получи се крайно конфузно положение; аз съм чувствителен човек и преживях всичко това много тежко, още повече, че бяха минали едва месец и нещо от тежка операция, която бях преживял; както и да е, аз писах за всичко това в блога си още тогава. Но ето, оказа се, че писмените обяснения, които след това дадох, са били уважени, и съдът – хвала, хвала, три пъти хвала! – е заел честна и безпристрастна позиция срещу произвола от страна на директорката, на който бях подложен! Тъй че с това дело си възвръщам доверието в българския съд, в този казус той доказа, че е над принципа "гарван гарвану око не вади", че е безпристрастен, че е успял да вникне в същината на сложния казус, който има и нравствени измерения, и че, в крайна сметка, е защитил истината и справедливостта!

112

Твърде трудно е да ми бъде запушена устата, някои поне това трябваше вече отдавна да са го разбрали... 22 август 2013, четвъртък

Госпожа tanya anastasova, директор на ПГЕЕ-Пловдив, била публикувала ето тия две съобщения, които аз не можах да прочета, понеже съм баннат (в името на свободата на словото и на демокрацията!) от страницата на ПГЕЕ-Пловдив във Фейсбук тъкмо по настояване на администрацията на това училище; но ето, ученици ми препратиха написаното от многоуважаемата г-жа директорка, което в частта, касаеща мен, е изцяло неверно, сиреч лъжливо, тенденциозно, опитващо се да ме злепостави и подвеждащо: ПЪРВОТО СЪОБЩЕНИЕ: ПОКАНА към всички бивши и настоящи учители и ученици на ПГЕЕ Тези, които се интересуват от истината за Калин Христов, могат да бъдат информирани на 21.08.2013 г. /сряда/ от 16.00 в Ритуалната зала на ПГЕЕ. ВТОРОТО СЪОБЩЕНИЕ: СЪОБЩЕНИЕ за тези, които не присъстваха на срещата днес: 113

Причината за освобождаването на господин Калин Христов е следната: неговото образование не съответства на това, което преподава. Той е завършил Висше народно военно въздушно училище „Георги Бенковски” – гр. Долна Митрополия през 1980 г. със специалност „Експлоатация и ремонт на авиационна, въоръжена и ракетна техника” и гражданска специалност „Инженер по автоматика и телемеханика”, завършил е и специалност „Икономика на сигурността и отбраната”. Неговият случай няма нищо общо с този на г-н Грънчаров и не трябва да се смесват. Г-н Грънчаров отсъства 2 дни без причина от работа и вместо да бъде уволнен (както е по Кодекса на труда), беше наказан с "Предупреждение". Решение на съда по този казус не е окончателно! КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Последните редове, дето касаят моя случай, наистина са крайно тенденциозни, укриващи истината, злепоставящи ме, подвеждащи и лъжливи, укриващи истината; ето защо: 1.) Не съм отсъствал от работа "без причина"; без причина нищо в природата не се случва; Ангел Грънчаров не е изключение в природата; да се каже, че той без причина прави това или онова, значи че се прави опит той да бъде дискредитиран, и то в един най-значим онтологически смисъл; 2.) Бях наказан не просто с "Предупреждение" (?!), такова наказание в Кодекса на труда няма, а бях наказан с "Предупреждение за уволнение"; 3.) Защо съм отсъствал, какви са причините и пр., всичко това беше подробно разгледано от съда на заведеното от мен дело срещу г-жа Анастасова като работодател, съдът присъди, че нейните действия са незаконосъобразни и ОТМЕНИ заповедта й за дисциплинарното наказание, което тя ми наложи; 4.) Вече има влязло в сила съдебно решение, това, че г-жа Анастасова упорства и е решила да обжалва решението на съда съвсем не значи, че по-висшата инстанция непременно ще отмени решението на съда; тъй че не бива да се пише по този начин ("Решение на съда по този казус не е окончателно!"), г-жа Анастасова в случая се изразява като снаха-рускиня, живяла в България доста десетилетия, ала пак кълчеща си езика да говори развален български, та да покаже, че е "чужденка"; щом има решение на съда, то трябва да се уважава, то нещо говори, предписанията на съда са задължителни за всеки уважаващ закона и правосъдието човек, особено пък човек, заемащ ръководна управленска длъжност в едно държавно учреждение. Това исках да кажа като начало. Не е хубаво да се дезинформира публиката. Особено пък в случай като този, където аз предварително съм лишен от възможността да кажа какво мисля (поради изгонването ми от тази група под натиск от директорката). Обаче трудно е да ми бъде запушена устата, някои поне това трябваше вече отдавна да са го разбрали...

114

Решението на съда, с което се отменя заповедта на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, наложила ми наказание "Предупреждение за уволнение" 25 август 2013, неделя

115

116

117

118

119

Да се чете, да се знае, че все пак правосъдие у нас има. Който иска да се информира, да заповяда, да чете и да се учи – директорското всевластие, пред което трябвало само да се трепери, е мит, на който са подвластни само робските души...

120

За дълга ни да се съпротивляваме срещу беззаконието 26 август 2013, понеделник

Когато беззаконието се превърне в закон, съпротивата се превръща в задължение. Т. Джеферсън

121

Ето защо много хора са така потайни и неискрени: за да не се издадат, че са и крайно глупави! 26 август 2013, понеделник

Опасно е да бъдеш искрен ако си същевременно и глупав. Бърнард Шоу 122

ЗАБЕЛЕЖКА: И още много други изводи могат да се направят от тази кратичка и простичка мисъл. Примерно: че искреността, откритостта, дружелюбността и пр. са признаци на ония хора, които са личности в истинския смисъл, развити, надарени, умни, кадърни и пр. Ако имаш какво да покажеш, защо ще се страхуваш да го сториш? Ако не се срамуваш от това какъв си, що за личност си, има ли смисъл тогава да си потаен, неискрен и пр. И така нататък. Хубава тема за есе. И за дискусия по нравствени теми. Ще я предложа непременно на моите ученици тази есен.

123

Но вярата в доброто и в човещината, въпреки всичко, едва ли някога ще загубя... 27 август 2013, вторник

Изобщо не ми се пише по такива теми, но няма как: получих тия дни т.н. "ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА", написана от името на директорката на ПГЕЕ-Пловдив от нейния адвокат Т.Пантов, с нея той обжалва пред Окръжния съд в Пловдив Решение № 2993/05.07.2013 г. на Пловдивски районен съд, постановено по гражданско дело № 19600/2012 г., решение, с което съдът отмени заповед за мое наказание "Предупреждение за уволнение", наложено ми от директорката на ПГЕЕ-Пловдив. Доколкото разбирам, аз трябва да напиша "Отговор на въззивната жалба" или пък "Насрещна въззивна жалба", която да внеса в канцеларията на съда тия дни. Не крия, вече изцяло ми писна да се занимавам с тия неща, но няма как, налага се: на някои администратори явно не им е писнало, те друга работа изглежда и нямат. Изцяло безсмислено е това обжалване, при положение, че наказанието ми само отпада, заличава се (дори и да не бъде отменено от съда) точно след месец (когато изминава срок една година от налагането му). Да, ама не, ето, навлизаме в абсурдна спирала на "съдене до дупка", за което може да минат години. Така става обикновено когато истината, да, когато простата истина за някои е съвсем неизгодна – или неугодна. Та днес-утре трябва да пиша тия документи до съда. Или да ида и да наема адвокат, който да ги напише. Да, но за това са ми необходими пари, които нямам, 124

които не мога да си позволя. Всичко, което имам, което получавам (а единствените ми източници на доходи са от обезщетението по болест, което получавам в момента), извън екзистенц-минимума за прехранване, отива за издаването на философското списание ИДЕИ (тия дни ще излезе новата му книжка). Изплащам списанието с кредити, които после изплащам, отделяйки от залъка си. Помощ за списанието отникъде не се види, отникъде няма. Та в последния месец бях поставен пред избора: или да спра издаването на списанието за да мога да си наема адвокат за делата, в които съм въвлечен заради жадната за реванш и войнствена администрация, или да продължа да издавам списанието, пък да се боря в съда сам, без адвокат. Направих второто, с Божията помощ спечелих делото, което е равностойно на цяло чудо. Сега обаче при обжалването, предполагам, има някои адвокатски хватки, които трябва да се знаят, иначе ще бъда стопроцентово насметен; е, не ги знам, пак трябва да търся адвокат, пак са ми нужни пари. Не знам какво да правя. По другото дело, заведено от помощник-директорката на ПГЕЕ-Пловдив (заведено срещу мен с оглед тя да направи приятелски жест на солидарност с директорката, с шефката си де, разбира се!), именно делото за "обидни мисли" по неин адрес в моя философска книга (именно книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!, с подзаглавие "Есета за освобождаващото обучение и образование"), аз също не разполагам с пари за адвокат, като ситуацията тук е още по-комплицирана и куриозна: тя иска от мен парично обезщетение за "нанесени морални щети", да, иска да й изплащам, бидейки инвалид по болест, пари, които, представете си, не искала за себе си, а които щяла да дари на... бедните! Своеобразно, доста оригинално виждане за морал имаме насреща в този случай, но както и да е, разни хора, разни идеали, неслучайно така го е казал класикът. А това е вече наказателно дело, работите са още по-сериозни, обезщетението по закон, на което мога да бъда осъден, е от 1000 до 5000 лева; без адвокат като едното нищо ще бъда осъден. Гаврите над личността ми от тази самозабравила се администрация продължават, терорът не спира! Нищо не може да ги убеди да се спрат, безброй опити за помирение направих, и нищо, не възприемат. Желаят отмъщение! Даже това, че изпаднах в тежко здравословно състояние, направена ми беше животоспасяваща операция, и това не можа да ги омилостиви. Те жалост, явно, не знаят, щото Бог им даде достатъчно поводи да се вразумят. Не щат да проявят и капчица човечност, ето, в това е проблемът. Иначе за пет минути можем да се разберем като хора, аз на това съм готов и безброй пъти го показах. Да, обаче те искат война, война до пълна победа, до ликвидиране на противника. Както е тръгнало, найвероятно ще го постигнат. Вече нямам сили да се сражавам. Пък ми и писна. Страшна работа! Имам чувството, че съм попаднал в някаква иреална действителност, в някакъв недействителен абсурден свят. Същински кошмар! Всичките тия месеци, в които бях в отпуск по болест след тежката операция, минаха за мен в такъв един непрекъснат кошмар. Безброй нощи, в които не можех да спя, понеже гаврите ме изваждаха от равновесие. Как се отразило това на здравето ми всеки сам може да отсъди. А лекарите ми предписаха в периода на възстановяването (продължаващ цели 6 месеца, операцията беше тежка, черепно-мозъчна!) пълен покой, пълен релакс, никакво нап125

режение! Пълен релакс, дръжки! Пълен тормоз ми сервираха ревностните и така усърдни администраторки. Какво да правя в тази ситуация, какво е най-разумното?! Много хора ми казваха: човече, здравето е най-важното, откажи се, моля ти се, ще те съсипят, ще умреш, а струва ли си?! Пиши си книгите, работи си, остави ги тия, не им обръщай внимание. Не трябвало било човек, като има важна работа, да се отклонява от нея за глупости, а трябвало да се абстрахира от всичко. Това моето било все едно да тръгна да се боря със свиня, или с куче, ето така ми каза един човек; бил съм пълен глупак, щом съм си бил позволявал тоя разкош. А не е така, човек все пак за едното достойнство живее. Примиря ли се, капитулирам ли, стана ли и аз един унизен човек, какъв е тогава смисъла че, примерно, да допуснем, все още съм жив?! Чудя се дали да не взема да пиша ново обръщение към въпросните администраторки, да им отправя нов призив за вразумяване, за милосърдие, за едно почовечно, християнско отношение. Безброй пъти писах до тях такива неща (аз всичко, що съм написал по тази сага, ще го събера и издам тия дни в нова книга, то стана вече цяла епопея!), но ефект няма, не помага нищо, те не могат да бъдат омилостивени. А дали да не напиша нова жалба до по-висшето началство, именно до г-жа Министърката – още повече, че зам.министърката, сегашната, Атанаска Тенева, ми е колежка, също преподава философия, от Пловдив е и ми е добре позната? Не знам какво да правя. А ето, иде вече началото на новата учебна година, иде 15 септември. Във връзка с това трябва да решавам един още по-тежък и труден казус, ето кой. Имам още право на отпуск по болест – до 6 месеца след операцията може да продължи той. Сиреч, може да продължи до 18 октомври. Аз вече съм сравнително добре, въпреки че на моменти се чувствам много странно, особено когато опипвам мястото на самата операция (по главата); имам чувството, че костта на черепа сякаш не зараства правилно, появиха се тук-там вдлъбнатини, имам чувството, че черепът ми сякаш гние; да оставим това, че често ми се вие свят, залитвам като ходя, да го оставим настрана, въпреки че е опасно: а падна ли, а ударя ли се пак по главата, това най-вероятно ще бъде краят. Та в тази връзка най-нормалното е да изкарам отпуска си до предвидения по регламент срок. Да, обаче аз съм такъв човек, че мисля за училището, за учениците: ще се наложи ако аз отсъствам друг учител да ме замества, а първите часове са най-важни, както човек ги подеме учениците, така нататък ще вървят работите; има опасност заради този първи месец, в който аз евентуално ще отсъствам, да се положат основите на един бъдещ провал на обучението по философия, понеже смяната на учители до това води обикновено, води до разпускане на учениците, води до анархия. Ето затова се замислям дали да не се върна предсрочно и да си започна учебната година аз, въпреки здравословните рискове. По-труден казус напоследък не съм решавал, признавам си. На път съм да се изтощя съвсем заради него. Не знам какво да правя. Съзнанието ми за дълг е твърде развито, както и това за морал, ето от това моя милост си страда толкова. Такива хора като мен са крайно неприятни, дразнещи и прочие. Даже администраторите, както се вижда, не могат да ги понасят. И правят всичко, което им е по силите, за да се отърват от тях. Принадлежа към категорията на най126

лошите хора на този свят: към категорията на хората, които живеят според повелите на съвестта си. Непоносими са тия странници в наше време. Луди хора са тия странници, спор в това няма. Прекрасно съзнавам това. Лош човек съм аз, много, много лош... Размишлявайки ето така, един вид "на глас", като пиша публично по тия въпроси в блога си – той е мой дневник, в него всичко мога да си пиша, аз в него пиша за всичко, което ме вълнува – аз по косвен начин с това свое писание се обръщам към всевластната директорка, която наскоро уволни 7 учители, в това число г-дата Калин Христов и Милен Мошолов, млад учител по френски език. Явно на властващите им е особено приятно да развалят човешки съдби, да показват всемогъщество като си играят с хората, като им демонстрират силата и мощта си. Бил съм директор на училище, бил съм и кмет на град и знам как се чувства един властник. Тази психология ми е добре позната. Много е трудно да бъдеш властник и при това да си останеш човек. Това е по силите на малцина. Само личност от висока класа и калибър може да бъде властник и да запази човечността си. Защото властта е подобна на наркотик. На най-силен наркотик. Пълно е у нас с наркомани по властта, с наркомани, чиито наркотик е властта. Трудно може да се въздейства с рационални средства на властници, упоени от наркозата на властта. Те разбират само от едно нещо: от страха да не си загубят властта. Страх ги е от висшестоящите властници, които за миг могат да решат съдбата им. Думата ОСТАВКА затова е кошмарът на добре упоените, на окадените от наркотика на властта властници. Чувам, че ученици искали да правят на 15 септември протест заради уволнението на колегите. Интересно е какво ще последва от тази идея при положение, че добре зная какво ще направи – и какво прави – администрацията, за да предотврати протеста. Игричките на администраторите са ми добре познати – техният инструментариум не е толкова богат. Напротив, доста оскъдничък е. Лесен е за разгадаване. Продължавам да мисля какво да правя по горния казус и съм на път да загубя последните си сили от това мислене. В пълна нерешителност съм на път да изпадна. Ще ми се да се върна на работа и да започна учебната година със съответните класове. Да рискувам за пореден път здравето си – по идеални причини, свързани със съзнанието ми за дълг. Проклето да е! Така и така заради него не можах да си стана доволна от всичко мижитурка и спокойно да си изживея живота. Не, тръгнал съм да оправям света! Нещастник неден си ти, Грънчаров, не го ли разбра най-сетне?! Дали да не ида да си излея душата и сърцето пред директорките?! Да им кажа какво мисля, да се опитам да ги подтикна към задушевен разговор на човешка основа?! Ето и този вариант имам на ума си. Психолог съм уж, знам, че така може много да се постигне. Но с определени категории хора, разбира се. Не с всички видове хора. Но съм длъжен да опитам. Май ще ходя тия дни да разговарям с моите началнички. Какво да правя, изглежда нямам друг избор. Макар че знам какво ще ми кажат: стой си в къщи, лекувай се, не мисли за училището! Това ще ми кажат. За тях най-мечтаното е мен да ме няма там. Ако може изобщо да ме няма, но като не може това, поне да ме няма колкото се може по-дълго. Какво нещо е това, човещината, а? 127

Най-важното нещо на този свят. Представяте ли си какво велико нещо е човещината?! Стоп! В този момент решавам ето какво: ще пратя този текст на уважаемите администраторки. Ще им кажа: ето, излях си тук душата, моля, прочетете, пък и вие помислете, и ми дайте съвет – какво да правя? Какво да правим, щото и вие сте въвлечени в тия истории. Това ще им кажа. Ще ги призова заедно да потърсим изход. Разумен и компромисен изход. Да се съдим до дупка явно не е начинът. Интересно ми е как ще реагират. Знам как, ама пак ми е интересно да разбера. Те са ми "дълбоко обидени" и най-вероятно ще си замълчат. Както безброй пъти досега са правили. Желание за диалог "с такива като мен" те нямат. Иначе са много диалогични, ама с "лоши хора" като мен не щат да разговарят. А защо съм за тях толкова лош, това е отделна тема. Други администратори такива като мен биха ги използвали в интерес на работата и, разбира се, много щяха да постигнат. Аз в позитивно отношение съм още по-добър отколкото в негативното, деструктивното, антисистемното. Чудеса на доброто и просперитета можехме да направим с тия мои администраторки ако те не бяха послушали висшестоящото началство, което в един момент им нареди: "Унищожете злодея Грънчаров! Смачкайте гадината!". Щото тоя Грънчаров, безсрамникът, има наглостта да пише всеки ден в блога си срещу нашия вожд и учител Бойко Борисов, да се свети името му! Ето затова се налага да го елиминирате. Изглежда точно такава заповед им беше спусната – и те козируваха и се захванаха да я изпълняват. Оттам тръгна всичко. На мен лично ми дойде като гръм от ясно небо кампанията по моето дискредитиране като личност и преподавател, която те подеха в един момент. И за която моя милост те е информирала най-подробно в този блог, драги ми търпеливи и толкова любезни читателю, който успя да стигнеш многотърпеливо до този ред. Да, кампанията срещу мен си беше изцяло политически мотивирана. Дали да не го опиша всичко това до настоящето Министерство? Любопитно е все пак, няма що... Такива ми ти работи стават в нашето мило и драго отечество. Тук нема невъзможни неща, тук всичко може да се случи. Ний, българите, сме с широки славянски души. Като руснаците. За нас невъзможни неща няма. Нация, съставена все от пичове сме. Велики сме, няма що. Хайде да спирам, че вече ми писна да пиша. Хубав ден на всички! Не ми обръщайте голямо внимание. Не обръщайте сериозно внимание на писанията ми. Аз съм един човек, който е на път да се отчае съвсем. Но вярата в доброто и в човещината едва ли някога ще загубя. Казах ви, аз съм един голям наивник – вече на възраст по-голяма от средната. Аз, дами и господа, съм един неспасяем идеалист, сиреч, един отвратителен мухльо и мижитурка, дето вярва в морала, съм за мой срам, резил и позор...

128

Нещо като писмо до г-жа директорката с покана за разговор 27 август 2013, вторник

До г-жа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование Уважаема госпожо Директор, Изпращам Ви текст с мои мисли по повод така и така създалата се ситуация: Но вярата в доброто и в човещината, въпреки всичко, едва ли някога ще загубя... Ще се радвам ако във връзка с написаното проявите желание да обсъдим на живо въпросната ситуация (и най-вече търсенето на разумен изход от нея) и ме поканите на разговор тия дни в кабинета си. С уважение: Ангел Грънчаров

129

Нови жалби, въззивни ропоти и нравствени обръщения към правосъдието 29 август 2013, четвъртък

Прекръствам се и започвам да пиша писмено изложение до Окръжния съд в Пловдив, пред който е обжалвано Решение № 2993/05.07.2013 г. на Пловдивски районен съд, постановено по гражданско дело № 19600/2012 г., решение, с което съдът отмени заповед за мое наказание "Предупреждение за уволнение", наложено ми от директорката на ПГЕЕ-Пловдив. Вече нямам сили да пиша подобни документи, но няма как, налага се. Обжалването няма никакъв смисъл, предвид това, че самото дисциплинарно наказание отпада автоматично след по-малко от месец, предвид изтичането на едногодишния срок, в който то по закон действа – или е валидно. Изглежда обаче някои хора нямат друга страст освен да защищават с всички сили своята претенция за "пълна непогрешимост". (Макар че самият Учител Христос е казал, че няма нито един безгрешен човек на тази земя; но Спасителят явно не е подозирал за съществуването на днешните ангелоподобни български администратори.) Ето какво успях да напиша тази сутрин, това е просто чернова на документа, който днес ще редактирам и ще внеса в почитаемия съд: 130

НАСРЕЩНА ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА от Ангел Иванов Грънчаров, ищец по гражданско дело № 19600/2012 г., завършило с Решение № 2993/05.07.2013 г. на Пловдивски районен съд, решение, с което съдът отмени заповед за мое наказание "Предупреждение за уволнение", наложено ми от директорката на ПГЕЕ-Пловдив. АДРЕС: гр. Пловдив, 40231 ж.к Тракия, бл. 27.., вх. А, ап. 9, тел. 0878209488, ЕГН: 590328... Написана в отговор на ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА, подадена от адв. Т.Пантов, пълномощник на ПГЕЕ-Пловдив, представлявана от Стоянка К.Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив В законноустановения срок заявявам писмено, че изцяло подкрепям Решение № 2993/05.07.2013 г. на Пловдивски районен съд, оценявайки го като справедливо, отговарящо на действителното фактическо положение и на обстоятелствата както по реалния обсъждан случай, така и на тези по самото дело, според изложените позиции на страните по делото. Желая в тази връзка да прибавя следното: - Не е "безспорно доказано", както твърди противната страна, че директорката на ПГЕЕ-Пловдив в мое присъствие била извършила поправката в Заявлението ми за излизане в платен годишен отпуск, където крайната дата от 14 септември е променена на 12 септември, а ползваните дни от 43 на 41; доказано е само това, че поправката е направена от нейната ръка, а това е съвсем друго; тук възниква съвсем оправданият въпрос: а защо тя, след като е била несъгласна с фиксираната от мен крайна дата, не ме е накарала аз да променя собственоръчно въпросната дата – или да попълня нов формуляр на заявлението? Което именно поставя под съмнение "безспорно доказаното" според противната страна поправяне на датата в мое присъствие. В свои писмени обяснения аз съм писал следното: "Да допуснем, че поправката е направена в мое присъствие...", т.е. съм издигал само възможна логическа хипотеза и съм разсъждавал по нея, което съвсем не означава признание за действителното положение; – Показанията на свидетелката В.Лятева, завеждащ административна служба в ПГЕЕ-Пловдив, а именно, че тя "точно си била спомнила" еди-какво си трябва да бъдат оспорени на следното основание: първо, свидетелят се намира под пълния властен контрол на директорката и няма как даже да си помисли да дава показания, които не са угодни на началничката й; психологически не е приемливо да се допусне, че свидетелят, намирайки се в такава сложна ситуация, би могъл да твърди нещо различно от това, което твърди; поради острия "конфликт на интереси" изобщо не би трябвало да се вземат в предвид показания, дадени в толкова сложна психологическа конфликтна ситуация; второ, много е интересно как така свидетелят, при положение, 131

че е обработил документите на около 70 (!) излизащи в този момент учители в отпуск може да си спомня с такива подробности детайлите най-вече по моя случай; може би предварително е знаел, че трябва да запомни всички подробности по случая, та да може да ги използва в евентуално дело по него в несигурното бъдеще?! Нека, моля, все пак да се държим сериозно, като зрели и отговорни хора; – Разбира се, съвсем не е доказано, че ищецът, т.е. моя милост категорично е знаел, че трябва да се яви на работа на 12 септември, щото ако беше така, то нищо не пречеше, както винаги съм правил това в своята 30-годишна практика като учител, след свършването на отпуска да се явя на работа в точния ден; самият факт, че това не се е случило, е ясно потвърждение на обстоятелството, че около крайната дата на отпуска е налице съвсем различна фактическа и действителна ситуация и обстановка. Но има нещо още по-важно, което защитата на противната страна така старателно премълчава. Да допуснем, че ние, двете страни, администрацията и аз, служителят, добросъвестно сме се уговорили и съгласили, че трябва да се явя на работа на 12 септември. В такъв случай възниква логичният въпрос: щом като на 12 септ. администрацията установява, че моя милост не е на работа, и щом, както тя твърди, тогава се е явила потребност от мен (изпит на задочен ученик), защо администрацията не ми позвъня по телефона (живеем в XXI-я век, века на свръхразвитите мобилните комуникации и технологии!), а старателно мълча, изчаквайки аз да не се явя на работя цели два дена?! Не доказва ли това, че администрацията, търсейки отчаяно някакъв повод да ме накаже, сама е организирала този капан, като предпоставките за това са създадени още с обещанието от директорката, че на тия два дни, 12 и 13 септември, аз ще мога да ползвам компенсации заради дежурството ми в периода от 20 август до 3 септември, време, в което, въпреки че бях в платен годишен отпуск, бях поставен в положение да бъда в "служебно разположение" на администрацията, т.е. да чакам тя да ме извести когато именно и в кое училище ще бъда дежурен като квестор за ДЗИ! Повече от десет дни аз бях "в разположение" на администрацията, пренебрегвайки свои тежки семейни проблеми, ето точно затова с директорката имахме уговорката да ползвам тия два дни компенсация. Това, именно служителите, бидейки в платен годишен отпуск, да бъдат същевременно "в разположение" на администрацията, е нейна порочна практика, показваща колко въпросната администрация изобщо уважава правата и достойнството на своите служители. В тази нравствена ситуация е съвсем допустимо да се признае, че в нейния стил е да подведе служителя (в мое лице) че е в платен отпуск до 14 септември, и в същото време злонамерено да организира по този начин "две самоотлъчки", които именно, според параграф в Кодекса на труда, са достатъчни за неговото уволнение! Ето това, че представител на администрацията не ми се обади във въпросните два дни (което е съвсем естествена и обичайна практика), да ме попита как съм, жив ли съм, здрав ли съм, да ми каже добронамерено, че се налага да изпитам даден ученик и прочие, е точно свидетелство, че е налице злоумишлено подвеждане; да, това не беше направено, администрацията в тия два решаващи дни упорито и коварно мълчи – какво показва това 132

нейно така упорито умишлено мълчание? Показва недобронамереност, показва и демонстрира зъл умисъл. Точно това показва и демонстрира! Понеже адвокатът на ответницата си позволява твърде много да спекулира, с оглед да "докаже" недоказуемото, искам да покажа как именно всичко протече в деня, в който директорката ми разреши въпросния платен годишен отпуск. Ето как стана всичко: След последния учителски съвет пред кабинета на директорката е гъмжило от нетърпеливо чакащи изморени учители, които имат една-единствена мечта: директорката колкото се може по-скоро да им подпише заветната молба за излизане в отпуск – и да се махнат от училището! Гъмжилото, опашката е голяма, това пък, предполагам, е най-щастливия ден за директорите: царствено седнали на своя пиедестал, те, с писалка в ръка, показват своята непомерна величавост, разпореждайки се с човешките съдби, именно подписвайки молбите на подчинените за излизане в отпуск. Чака се понякога с часове! Някои щастливци предвидливо са заели по-предните места, други като мен чакат по-назад в опашката. След много чакане идва и моят ред. Влизам в кабинета на директорката. Тя вече видимо е изморена. Обяснявам й случая си: че съм писал молба за освобождаване от квесторство заради нуждата да се грижа точно в този период за моята болна майка, инвалид със 100% инвалидност, която точно в този период трябваше да бъде закарана от мен на лечение в санаториум, упоменавам също отказа на директорката да ме освободи от квесторство, после обяснявам, че ми се е наложило да направя едва ли не невъзможното, именно, да променя датите за пребиваване на майка ми в санаториума, но че тези нови дати (от 1 септ. до 14 септември) изискват да ми разреши сега да бъда в платен годишен отпуск до 14 септ. включително, щото именно на 14 септ. ще транспортирам майка си от санаториума до дома; показвам й молбата си за излизане в отпуск, в която съм фиксирал тези дати. Директорката с отегчение ме слуша, но си личи, че е крайно изморена; с премрежен замечтан поглед ми казва "Да, да, Ангел, няма проблеми, можеш да се явиш направо на първия учебен ден, аз ще кажа на Веска, секретарката, да уреди юридически въпроса!". Благодаря сърдечно за великодушието на директорката, оставям молбата си при секретарката и, щастлив, излизам в коридора, където тълпата чакащи сякаш се е увеличила: днес е щастлив ден, днес всички излизаме в отпуск!!! Така беше тогава. Аз лично, кълна се, нямам никакъв спомен тя да е поправяла датите в моето заявление; това е могло да стане и впоследствие. Факт е обаче, че когато се явих на работа на първия учебен ден, на мен ми дойде като гръм от ясно небо ето това заявление на директорката, направено в коридора, в радостната суетня на първия учебен ден; тя ме погледна със съвсем променено ледено лице, със смразяващ студен поглед и ми рече: – Ти защо отсъства цели два дни?! Ти защо закъсня от отпуск с цели два дни?! Това вече се нарича самоотлъчка, две самоотлъчки даже! Ще бъда безкомпромисна тоя път! Този път ще си получиш заслуженото! Това бяха думите й, заради които за малко не получих инфаркт: директорката прекрасно знае, че имам болно сърце. Както и да е, тя веднага ми нареди да пиша 133

"обяснения". Докато течеше припряната и весела суетня около първия учебен ден аз пишех своите първи за тази учебна година "писмени обяснения". Добре започна за мен учебната година, няма що, хубав номер ми скрои директорката! В тая същата година писах безчет пъти какви ли не "писмени обяснения", наистина ми провървя, директорката ми сложи "великодушно", както самата тя се изрази, "в израз на човечност", наказанието "Предупреждение за уволнение", а не, както благоволи да се изрази, директно да ме уволни (Думата "директор" дали не иде от "директно"? Или иде от "диря", какво ли толкова дири един директор: може би дири причини и поводи да наказва?!). Та в тази паметна година, която ми тръгна така фатално (защо ли само мен ме сполетя тази фаталност, дали такава една зла участ не е била старателно подготвена и режисирана?), се случиха какви ли не събития, кое от кое по-фрапиращи и по-екстравагантни, все по волята на всевластната директорка. В един момент от постоянния тормоз, на който бях подложен от администрацията, здравето ми рухна, наложи се да постъпвам в болници, после бях изпратен от лекарите на ТЕЛК, бях инвалидизиран с 60% инвалидност, а към март месец стигнах дотам, че не само здравето, а и животът ми беше поставен под въпрос: наложи се да ми бъде проведена животоспасяваща черепно-мозъчна операция по изваждането на хематом (кръвен съсирек) от черепа, получен от сътресение на мозъка и мозъчен кръвоизлив, причинен в резултат на падане в банята в ранната утрин на един понеделник, в която, стресиран от възможността да не би, не дай си Боже, да закъснея за час в училище, се подхлъзнах на мокрите плочки, паднах и се ударих така, че за малко не си разцепих главата! Но и по времето преди и около операцията аз не бях оставен на мира от вездесъщата администраторка: под нейно влияние помощник-директорката на училището и също така синдикален лидер (!) на една от синдикалните организации (тази на ПОДКРЕПА) заведе съдебно дело за "обидни мисли", които тя била открила в моя философска книга, именно в книгата ми НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"). Тоест, даже и в такива тежки жизнени обстоятелства, които биха умилостивили всяко едно сърце, тормозът върху мен продължи. Давам този пример, за да се открои по-ясно създалата се в училището психологическа атмосфера, на фона на която такъв въпрос около организирането на моите "самоотлъчки" в самото начало на учебната година е нещо като детинска игричка! Моля уважаемият съд да прости емоционалното ми вълнение, съдържащо се в този текст, но аз не мога да пиша с безразличие, с чиновническа студенина по тия въпроси, които ме касаят живо, понеже, както се вижда, даже животът ми в един момент заради тях беше поставен под въпрос. Благодарение единствено на Божията милост и на благородната лекарска помощ мен все още ме има и аз мога в този момент да пиша настоящия текст. Искам да добавя и ето това. Фрапиран от изявлението на директорката в първия учебен ден за "своеволно неявяване на работа в два последователни работни дни" и не разбирайки какво става, аз под влияние на силната емоция и опитвайки се да проумея случая, съм писал в своите писмени обяснения някои неща, с които сега адвокатът на ответницата не пропуска да спекулира. Аз тогава наистина не знаех, че крайната дата на мол134

бата ми за отпуск е задраскана и поправена, вместо 14 септ. на 12 септември, бидейки в пълна неяснота какво се е случило, разсъждавам съвсем напосоки, импровизирам, правя какви ли не допускания, изразявайки пълното си неразбиране за случващото се. Не е коректно според мен да се спекулира с текст, писан в такава една тежка психологическа и фактическа ситуация. Само това ще си позволя да кажа по този пункт. По тезата, изразена във въззивната молба от името на ответницата, адв. Т.Пантов, разглеждайки спора по същество, си позволява да издигне абсурдната и незащитима теза, цитирам в тази връзка първо въпроса, който той поставя: "Виновно ли е извършено нарушението на трудовата дисциплина, изразяващо се в неявяване на работника на работа в два последователни работни дни, след като е знаел на коя дата трябва да се яви на работа?"; а съобразно така поставения въпрос тезата му, разбира се, е: да, виновно е извършено това нарушение. Другояче и по-просто, почовешки казано, тезата на опониращата страна е следната: ищецът, т.е. моя милост, нарочно и без никакъв смисъл, но все пак умишлено и "виновно" не се е явил на работа в два последователни работни дни, прекрасно знаейки, че в тия два дни трябва да е на работа! Теза, която звучи гротескно-абсурдно – и то в една крайно екстравагантна, куриозна даже абсурдност. Съзнателно действащите, разумни същества, каквито сме ние, човеците, не постъпваме така, не правим така, не допускаме такива напълно безсмислени действия, щото ако допуснем, че правим така, животът ни би се превърнал в невъобразим абсурд. Или може би адв. Т. Пантов си позволява да твърди, че моя милост, именно ищецът по делото, съм до такава степен психически увреден, че действам изцяло ирационално, правя неща, които нямат никакъв смисъл, т.е. не идвам на работа просто ей-така, просто защото така ми се е прищяло – или така ми е хрумнало?! Аз бих си позволил г-н Пантов да има добрината да развие тезата си за моята психическа увреденост и невменяемост в едно друго дело, което г-жа ответницата би могла да насърчи и финансира. Тук обаче, в това дело, мисля, че не е нужно да губим времето на уважаемия съд с обсъждането на подобни екстравагантни, абсурдни и съвсем нелепи тези. Да, аз бях подведен от администраторката, от директорката на ПГЕЕПловдив да се явя на работа на не на 13 септ., както тя твърди, че сме се "били разбрали", а на 17 септ. (15 септ. в тази година се случи в съботен ден). Първо с поправянето на датата и издаването на основата на поправената молба за отпуск на заповед, с която ми разрешава отпуск до 12 септ., за която дата аз обаче не бях уведомен – и препис от която не ми бе връчен, както е в законно-установеният административен ред във всяко нормално функциониращо учреждение. Не звучат сериозно обясненията на противната страна, че служителят, след като вече е излязъл в законно полагаемия му се годишен отпуск, трябва след два-три дни, в които заповедта вече ще е готова от претрупаната с работа канцелария, да мине през учреждението, за да си получи копие от заповедта! Пък и има нещо друго: след като е практика в това учреждение служителите да излизат в отпуск без да им бъдат издадени съответните за това писмени заповеди, канцеларията може поне да ги уведоми по телефона за параметрите на отпуска, особено след като са били нанесени някакви корекции! Но 135

законният ред е да им бъдат връчвани писмени заповеди за разрешения им отпуск. Това в нашето учреждение не се прави. Ето че за случилото се вината не бива да бъде хвърляна само върху едната страна, тя трябва да бъде прецизирана. Районен съд в Пловдив правилно отсъди чия е тази вина и отговорност – със своето решение, с което отмени заповедта за наложеното ми дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение". Ползвайки се от случая, който законът и процедурата ми разрешават, се осмелявам да издигна, въз основа на написаното по-горе, следната насрещна въззивна жалба, признавайки, че изобщо не съм наясно с процедурните тънкости, за което моля уважаемият съд да ме извини. Моля съдът да осъди ответницата, в лично качество, да ми заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева за това, че с действията си като директор на ПГЕЕ-Пловдив, в качеството ми на преподавател по философия и гражданско образование в същата гимназия, ме подложи на груб, политически мотивиран административен произвол, на унизително и дискриминационно отношение, на недопустим всекидневен тормоз, на дискредитиране пред колегите и пред учениците, довело до накърняване на личното ми достойнство и престижа ми като личност и преподавател и до рязко влошаване на здравословното ми състояние, с многократно постъпване за лечение в болница и в крайна сметка до изпращането ми в ТЕЛК и последващо инвалидизиране – и причинило ми невероятни тежки морални, нравствени, психически и физически щети. Надявам се, такова едно разширяване на обема на иска ми е допустимо, предвид това, че в първоначалния вариант на исковата си молба аз бях включил този момент за обезщетяване за неимуществени вреди, който след това беше отделен в отделно дело към Окръжния съд, което аз обаче нямах възможност да водя поради рязкото влошаване на здравословното ми състояние и постъпването ми в болница за операция. Разбира се, апелирам също така уважаемият съд да потвърди решението на Районен съд в Пловдив, с което заповедта за дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение" беше отменена. 29 август 2013 г. Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: (подпис: А.Грънчаров)

ЗАБЕЛЕЖКА: Публикуваният вариант е конспект (ръкопис), не е официалния документ, който ще бъде внесен в съда, а е нещо като негова чернова. Предстои обсъждането на този вариант с квалифицирани юристи, след което именно и ще бъде направен окончателният документ за пред съда.

136

Аз съм личност – и желая да си остана такава: няма да допусна някой да се гаври с личността ми 04 септември 2013, сряда Вчера бях призован пред ТЕЛК – трудова експертна лекарска комисия – заради обжалван болничен лист; да, оказва се, че някой е написал жалба до НОИ за мой болничен лист, един вид е възразил, изтъкнал е, предполагам, че аз не съм болен, а само се преструвам на такъв, знам ли какво е написал, за това съвсем не ме информираха?! Имам догадка кой е този "някой" – напълно възможно е това да е директорката на училището, в което работя, понеже тя в лицето ми заяви, че ще обжалва моите болнични тъй като в края на учебната година, през юли, отидох до училището, за да участвам в един интересуващ ме психологически семинар, а също и в един учителски съвет. Та тогава като ме видя в залата, тя дойде при мен и ми заяви, че нямам право да присъствам; каза, че ако не си тръгна, щяла да обжалва болничния ми лист; казах, че няма да си тръгна; та от този инцидент, за който тогава писах (виж: Една крайно любопитна, изцяло невероятна, но съвсем абсурдна случка, която ми се случи вчера), съдя, че е много възможно тя да е обжалвала болничния ми лист. Вчера членовете на ТЕЛК-а не ми казаха кой е написал жалбата (това сигурно е "служебна тайна, знам ли?), но аз имам своите подозрения. Е, решението на ТЕЛК-а е, че отхвърля жалбата и признава законността и правомерността на издаване на болничния ми лист, т.е. един вид утвърждава, че действително съм бил в онзи период временно нетрудоспособен, а не, както някой твърди, че съм бил "симулант". Сега не знам дали въпросната администраторка няма да обжалва решението на ТЕЛК-а пред съда, всичко може да се очаква, щом стигнахме дотук: изглежда за първи път в световната история администратор намира начин да тормози и репресира човек, който е в отпуск по болест! Това, какво да крием, е феноменално – и в този смисъл е повод за нещо като национална гордост. С оглед на случилото се вече се питам: дали пък да не взема да се явя на първия учебен ден с плакат, че обявявам гладна стачка срещу своеволията на самозабравилата се администраторка! Понеже това не се търпи вече. Срамота! 137

Ще видим какво съм длъжен да направя в така и така сложилата се крайно ненормална ситуация. Ако е истина, че директорката е обжалвала болничния ми лист (поради което той още не ми е изплатен!), това е много грозно и нечовешко. Така не бива да се постъпва с човека. Ако пък не тя е обжалвала болничния ми лист, нека да има добрината да го заяви гласно, тогава непременно ще й се извиня за тия подозрения. Понеже, знам ли, възможно е той да е обжалван заради някаква техническа грешчица, знам ли, всичко се случва у Нашенско?! Но за една техническа грешчица едва ли цял ТЕЛК ще бъде занимаван, затуй допускам, че е по-правдоподобно директорката да е обжалвала болничния ми лист. Това, казах, наистина е феноменално. Да тормозиш по административен ред тежко болен човек – и то когато той е защитен от закона. Тоест да показваш, че дългите костеливи пръсти на властта могат достигнат човека и когато е безусловно защитен от закона – и от всички норми на човешкият съвместен живот (руснаците това го наричат "общежитие", ама тази дума ми звучи негативно, щото съм живял в общежитие и знам какво е). Днес имам среща с адвокат за да разговарям за двата съдебни процеса, които ми се налага да водя срещу същата тази администраторка – инейната помощничка, която пък ме съди заради "обидни мисли", които била намерила в моя философска книга. Този последният куриозен процес започва този месец, на 25 септември. Тогава е насрочено първото дело по него. Досега по здравословни причини отлагах това дело, понеже нямах сили да се занимавам и с него. Дадох ход само на едното дело, което аз лично заведох срещу директорката си, наказала ме с дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"; е, спечелих това дело, районният съд отмени заповедта за наказание, наложено ми от директорката, но тя, разбира се, обжалва решението на районния съд, понеже явно желае да докаже, че е непогрешима; сега то е обжалвано пред Окръжния съд в Пловдив, на който аз трябва да дам ответната си молба. Такива работи. Вместо да си почивам по време на болничните, на мен ми се наложи да изживея огромно напрежение заради тия дела и съдебни процеси. Страхотно напрежение е това. То, разбира се, се отрази на крехкото ми здраве. Да, аз съм обявен за нещо като "престъпник" – и затова ме съдят. "Престъплението" ми е, че съм си позволил да кажа какво мисля за своеволията на едни самозабравили се администратори – и синдикална лидерка. Защото най-смешното е това, че помощник-директорката, която ме съди "за обида", в същото време е и синдикален лидер към КТ "Подкрепа" (!!!), да, тя е мой синдикален лидер, който, вместо да ме защищава от своеволията на директорката, сам солидарно участва в тях – и ме съди за това, че съм дръзнал да си отстоявам правата! Значи за да бъда защищаван и подкрепян от "Подкрепа", аз вече 20 години съм си плащал членски внос, но в замяна вместо да получа подкрепа в тежкия за мен момент, синдикалната лидерка, за да угоди на директорката, за да й направи приятелски жест и услуга, ме дава под съд, представяте ли си какво означава това?! Абе лудницата, дето се казва, е пълна! Няма да се излагаме ний, българите де, ами ще правим нужното да учудим целия свят – само да можеше да разбере за подвизите ни! Аз такова чудо лично не бих виждал – в некраткия си вече живот. Но ето че ми се наложи да го преживея. Не мога да се оставя администраторите да си 138

правят с мен каквото им скимне. Тая няма да я бъде. Аз съм личност – и желая да си остана такава. Няма да допусна някой да се гаври с личността ми безнаказано. Така не само моралът, но и законът не позволяват да се постъпва с човека. Е, ще помогна на някои администратори да осъзнаят тия прости истини. Правя им услугата да им помогна за това. Какво друго да правя – такава ми е участта. Да помагам на хората. Такива сме ние, учителите. И особено пък философите. Живеем за да сме полезни някому. Помагаме – и то съвсем алтруистично и безкористно. Разбира се, признателност от никого не чакаме. Или благодарност. Полага ни се за доброто, което правим, да бъдем мразени. И да ни считат за най-зли "врагове". Това си е отколе в "реда на нещата". Човечеството от времето на Сократ изобщо не е мръднало и сантим напред в това отношение... Спирам дотук. Хубав ден на всички! Простете за това, че пак споделих "лични" неща с вас. "Лични" ли казах? Кое им е личното? Както и да е. Бъдете здрави! Бъдете личности обаче! Не жертвайте едното заради другото...

139

Нравствен казус, касаещ ползата от съдилищата когато хората дръзнат да се съдят заради душевни травми и терзания септември 7, 2013

Пак ми се налага да пиша по морални теми, какво да правя, такава явно ми е била орисията. Този път ще засегна един нравствен казус, който, по моя преценка, говори много за това що за нрави съществуват около нас – или, по-скоро, вътре в нас, в душите ни. Сиреч, другояче казано, казус, показващ какви сме ние самите. Който говори също и за това има ли някаква надежда да се променим, да станем някога подобри. Няма да ви уморявам този път като ви занимавам с политика, аман от тази пуста политика! Казусът ми има чист нравствен смисъл, толкова чист, че сякаш е изработен в лаборатория. “Лабораторията” за такива казуси се нарича живот, да, животът, който живеем, е тази изключителна лаборатория. Животът ни поднася тия казуси в най-чист вид; от нас се иска просто да ги осъзнаем. Ето, ще разкажа казуса си, като се постарая да бъда пределно ясен – и кратък. Читателите на този блог знаят, че моя милост от няколко месеца е подсъдим; срещу мен заведе дело за “обида” една дама, която е лидер на една от синдикалните организации в учреждението, в което работя, в същото време е администра140

тивно лице, е помощник-директор на същото учреждение. Тази дама откри “обидни мисли” по неин адрес в една моя философска книга, именно книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие “Есета за освобождаващото образование”); там, в тази книга, аз описвам и квалифицирам нейни прояви именно в качеството й на синдикален лидер и на административно публично лице (не ме вълнува каква е тя като емпирична личност). Тя ме даде под съд за нанесени й от моя милост “неимуществени вреди”, понеже като прочела тия неща, се била стресирала, те били несправедливи, тя това тежко го била преживяла и пр. Аз научих за заведеното от нея дело в изключително тежък за мен момент: на втория ден след преживяна от мен тежка животоспасяваща (черепно-мозъчна) операция и също преживях твърде тежко факта, че за първи път в живота си съм подсъдим. Понеже след операцията се наложи да бъда в болнични в един дълъг период за възстановяване, аз отлагах делото, но ето, сега болничните ми свършват, делото е насрочено за 25 септ., когато и ще се открие. В тази връзка се наложи да посетя адвокат и да се консултирам с него, въпреки че по принцип смятам да се защищавам сам – независимо от всички рискове. Та ето сега същината на нравствения казус, който силно ме вълнува – и който смятам да представя в писмен вид на самата тъжителка (като просто я запозная с този текст, с текста, който сега пиша – и който четете и вие). Тя е завела делото с искане да я обезщетя парично за нанесените й душевни терзания, за нанесените й от мен неимуществени, сиреч, както аз го разбирам, морални щети. Трите изречения, които я били силно обидили и стресирали, е доста спорно дали са чак толкова обидни, но това е отделна тема; аз лично смятам, че те с нищо не я обиждат, напротив, дават й ценна експертна информация за нея самата, за която тя би следвало, вместо да ми се обижда, да ми е твърде благодарна (впрочем, някои хора сами си плащат, и то доста солидно, за да получат от експерт като мен подобна прецизна информация, касаеща собствения им душевен мир). Както и да е, делото ще се води за парично обезщетение от порядъка на 1 000 – 5 000 лева, а по други параграфи исканото от нея обезщетение може да стигне до 10 000 лева. Това за мен са доста пари, особено като вземе предвид положението, в което се намирам. Ние с тъжителката (при посредничеството на нейния адвокат) се опитахме да водим преговори за постигане на извънсъдебно споразумение, но тези преговори, поради явното нежелание на противната страна, достигнаха до под кривата круша, т.е. до задънена улица. Тя си иска парите като обезщетение за душевните мъки, които съм й бил причинил. Когато й казах, че не е толкова нравствено да се искат пари от тежкоболен човек, че има момент на аморалност в това да искаш пари точно от такъв човек, тя ми отвърна, че не била искала тия пари за себе си, а щяла да ги даде на… бедните! (То нали аз съм много “богат”, че ще вземе от мен, да ги даде на бедните, но както и да е! То тази работа май е същата като да вземеш шепа парички от паничката на един просещ, за да дадеш на друг просещ – има ли смисъл да се прави така?! Като е с толкова състрадателно спрямо бедните сърце защо директно не даде на мен, при това аз съм в тежко здравословно състояние? Но да не влизаме в толкова тънки нравствени нюанси.) 141

Та в тия преговори се разбра, че тъжителката е склонна да иска от мен минимално обезщетение от 915 лева, което включва и разходите й за адвокат, плюс публично извинение от моя страна и прочие; да, ама и тези пари ми се виждат (в моето състояние) доста голяма сума, още повече че съм затънал в дългове заради издаваното от мен списание за духовните неща, именно списание ИДЕИ – и тя това превъзходно го знае. Изплащането от моя страна на такава сума ще доведе до спиране на излизането на списанието – и тук се появява резонният въпрос дали тъкмо тази не е целта на цялото мероприятие? Щото, от друга страна погледнато, подобна инвазия на “нравствена основа” в моя живот на философ и на скромен издател на философски книги и на списание за младежта може да се възприеме като опит да бъде задушена (от страна на тази уязвена за нещо ми администраторка) моята свобода на словото – която е твърде драгоценна за хора като мен. Тъй че работите стават “дебели”, не са чак толкова безобидни, както изглеждат на пръв поглед. Та преговорите ни да се споразумеем извънсъдебно и да не занимаваме съда с тия наши проблеми стигнаха, както казах, до под кривата круша. Опитах се да убедя тъжителката, но това не се получи. Ето, сега правя с този текст последен отчаян опит с нещо да й повлияя – та да осъзнае колкото се може по-пълно същностните измерения на ситуацията, в която се оказахме. Обсъдих казуса с адвокат (наложи ми се и аз да си наема адвокат, дори само за консултант) и в процеса на тия обсъждания ми хрумна следната идея. Аз, впрочем, постоянно мисля по този проблем, понеже съм твърде чувствителен и импулсивен човек – и не мога да се успокоя когато съм съзрял или доловил някаква несправедливост – или неправда. Често мисля по тия неща и нощем. Изнемощях, дето се казва, от мислене. Това сигурно се е отразило крайно фатално на крехкото ми здраве, но както и да е. Нали ако не се ядосваме, нали ако не се съсипваме здравословно и взаимно, то някой от нас може, току-виж, да стане безсмъртен – и тогава какво ще правим, тогава как ще го преживеем това?! Та ето какво измислих все пак в крайна сметка след толкова много мислене. Да допуснем, че тъжителката силно се е обидила на моите думи – пък дори и тази нейна обида да се дължи на това, че не е успяла да вникне достатъчно пълно в смисъла на това, което там, в книгата си, съм казал. (Какво точно съм казал аз вече писах за това, то може да се намери в този блог, но да не разводнявам сега текста си, затова прескачам този момент; за него най-вероятно ще ми се наложи отново да пиша, и то скоро.) Значи допускаме, че тя е почувствала, както твърди, силна обида, стресирала се е и прочие. И в израз на тази обида е закопняла за възмездие спрямо обидчика, сиреч, спрямо моя милост – и е отишла при адвокат, който, разбира се, веднага й е предложил услугите си, завеждайки това дело. Дори можем да допуснем, че нейната пряка шефка, именно директорката, на която тя е помощничка, изобщо не й е повлияла да заведе туй дело (аз с шефката си имам достатъчно сложни отношения, тя също мен не ме обича изобщо, щото като философ имам обичая да говоря каквото мисля, без да утаявам истината, а тия неща у Нашенско не се адмирират особено). Както и да е, завела е делото и е зачакала със свито сърце часа на възмездието, та да си отдъхне душевно. Сега обаче да погледнем как изглеждат нещата от 142

другата страна. Прочее, сега ми хрумва да представя някой ден този казус в някоя моя бъдеща книга, та да бъде разглеждан от учениците в часовете по етика, няма нищо лошо в това младите да се учат на етика по такива именно примери, взети от “живия живот”. От другата страна съм аз, моя милост де, няма значение как да се нарека. Аз съм човек вече в доста зряла възраст, който никога до този момент не си е имал проблеми с правосъдието. И ето, изведнъж разбрах, че срещу мен е заведено дело, че съм подсъдим, че има опасност да бъда осъден и това да влезе в биографията ми – представяте ли си ако, не дай си Боже, един ден ми се наложи да си търся работа и там ми искат “свидетелство за съдимост”, а аз представя такова, в което пише “Осъждан!”, представяте ли си какво означава това за мен?! Аз лично силно се съмнявам може ли осъждан от правосъдието човек изобщо да има правото да упражнява учителска професия, дали пък този не е замисълът: като бъда веднъж осъден, след това, понеже еди кой си параграф, да допуснем, не позволява на осъждани хора да бъдат учители, набързо да бъда уволнен от работа?! Леле, ами ако точно така стоят нещата, ако тази е идеята на това заведено срещу мен дело? Знаете ли колко много съм мислил по този въпрос – в безсънните си нощи през това така адски горещо лято?! С две думи казано, като разбрах за това дело, този факт биде възприет от моя милост като крайно тежък удар по престижа и достойнството ми. Такова нещо наистина досега не ми се е случвало. При това, както казах, аз научих за това дело в най-тежък за мен момент: ден след като преживях тежка животоспасителна операция, сиреч, намирайки се в клиниката по мозъчна неврохирургия, на 12-ия етаж на болница “Св. Георги Победоносец”, тази, дето е на Пещерско шосе. Намирайки се на косъм още от смъртта, аз трябваше да понеса още по-тежък, именно един ужасен душевен и нравствен удар, който няма как да не се е отразил крайно лошо и негативно на здравето ми; при това аз страдам и от болно сърце, точно поради това е цяло чудо че изобщо оцелях от тази операция (при която ми отваряха черепа, ужас!). Тъжителката прекрасно знае за моето здравословно състояние, и това трябва да се вземе предвид, т.е. няма го момента, че е действала без умисъл, знаейки тия неща, тя без съмнение е действала напълно осъзнато. И ето тук възниква въпросът: аз самият, в тази ситуация, понесъл ли съм някакви морални и неимуществени (по правната терминология, която често звучи твърде гротескно!) щети, за които имам пълното право да претендирам също за обезщетение, за реванш? Разбира се, че съм понесъл такива щети, и то, предполага се, като се вземе предвид здравословното ми положение, в много по-застрашителна мяра и степен. Щото все пак тъжителката, трябва да се отчете, е била “обидена” от мен, намирайки се в състояние на цветущо здраве, а не като мен – на болнично легло и то в Хирургиите! Напълно здравият човек има поголям шанс да се справи с един нравствен удар, какъвто е хипотетичната обида, която аз съм й бил нанесъл, нали така? Както и да е, ето, че казусът се усложни, не е както изглеждаше по-преди, нали така? Изхождайки от гореказаното, би следвало да се приеме, че моя милост има безусловното право също да напише тъжба и да заведе дело за нанесени ми тежки неимуществени и морални вреди и щети от тъжителката, която пък се обърна към 143

съда аз да я възмездя за нанесени й от мен подобни щети. На нея ще й е твърде трудничко да докаже хипотетичните щети, които аз съм й нанесъл, докато в моя случай тези вреди и щети са съвсем близко до ума – като се вземе предвид тежкото здравословно състояние, в което моя милост се е намирала в момента на нанасянето на този безжалостен удар от страна на тъжителката. При това трябва да се отчете, че документацията за заведеното от нея дело е била връчена на моята съпруга с поръка да ми бъде предадена след като тя е уведомила администрацията, че моя милост се намира в тежко положение и в болница, значи моментът на умисъла е безусловно налице. Този удар можеше да ме довърши в болницата, единствено на добрият Бог се дължи заслугата още да съм жив, още да ме има – и да мога да пиша сега този текст. Та във връзка с всичко казано ето до какъв извод стигнах аз; ще го предложа непременно и на уважаемата тъжителка, която при това се слави, че е благочестива и дори дълбоко религиозна дама. Вярвам, че като такава тя все пак ще успее един ден да разбере дълбокия нравствено-пречистващ смисъл на прошката, който никакви съдилища никога не могат да постигнат. Но да не се отклонявам, ами да съобщя извода си. Моят извод е следният: глупаво е тя мен да съди за обезщетение за морални щети, аз нея за абсолютно същото да я съдя. Един вид може да се получи следното: това, дето тя, да допуснем, мен ще осъди да й дам, примерно, да речем, някакви си там 2 000 лева, нищо чудно съдът пък нея да осъди тя да ми даде също толкова пари за обезщетението, за което аз ще претендирам. Какъв тогава е смисълът: да се съдим за да дам аз на нея тия 2 000 лева, а пък тя после да ми ги върне, затова ли да се съдим? Ами глупава работа е това, поне според мен. И безсмислена. Умни хора да се съдят като съзнават това безсмислие, е пълна излагация – и нагледно доказателство, че, ако го допуснат, явно не са чак толкова умни. Говоря по принцип и никакви намеци в случая не правя. И двамата с нея сме много образовани, което е предпоставка да сме умни; е, не е съвсем задължително, но се предполага поне. Още понепростимо е такива като нас да се съдят по такъв един абсурден начин – за да демонстрират една безполезна страст. Въпреки че здравето наистина е нещо важно. Но вредите по него вече са “изконсумирани”, ние като се съдим и осъдим, по-здрави едва ли ще станем, нали така? 915 лева ли струва здравето на един човек? Напротив, като се съдим, може още повече да увредим здравето си с напрежението около тия съдебни процеси. И, повтарям, какъв тогава е смисълът? Никакъв. Абсолютно никакъв. Такъв липсва. Това е. Това ще предложа на уважаемата тъжителка. Да помисли по представения от мен казус и сама да реши. Каквото тя реши, това ще бъде. Давам й това предимство, понеже тя все пак е дама. Аз пък, доказано е, съм кавалер и джентълмен. И философ като капак на всичко съм все пак. Последовател на Сократ съм, другояче казано. (Да не казвам каква е теорията на моя любимец Сократ за мъжете и за жените, че ако я кажа, нищо чудно тогава да бъда съден до гроб.) Той и Сократ, милият, е бил съден и дори осъждан за подобни неща. Осъден е на смърт, то май и аз вече съм осъден на абсолютно същото – с това твърде разклатено мое здраве. 144

Както и да е. Да млъквам, че имам голям език, който, започне ли да мели, трудно спира и мирясва. Хубав ден на всички! Дано Ви развеселих поне малко. Дано, ама надали…

145

Политически мотивиран съдебен процес срещу свободата на словото се открива тия дни в Пловдив 12 септември 2013, четвъртък

Вчера при адвоката на тъжителката К.Стоянова (която заведе съдебно дело срещу мен за "обидни мисли" в моя философска книга, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование") се състоя последен опит за извънсъдебно споразумение на страните. Неуспешен. Пак ми поискаха парично "обезщетение" за неимуществени, един вид за морални вреди и щети (от 915 лева), аз казах, че ще подпиша споразумението само ако ми бъде отговорено задоволително на няколко въпроса. Най-напред поисках някакво доказателство, че такива щети и вреди наистина са "изконсумирани". "Доказателството" се сведе до това, че тъжителката била имала... рецепта за закупуване на медикамент за сваляне на кръвното! И щяла да доведе "свидетели", които с показанията си да "докажат", че тя била душевно много потисната няколко дни след като била прочела книгата ми. Казах, че за мен подобен род "доказателства" звучат несериозно. Други не ми бяха представени. Попитах тъжителката няма ли известни морални скрупули, изпитва ли известно неудобство да иска пари от болен и инвалидизиран човек като мен, който при това единствен в семейст146

вото все още е на работа (съпругата и синът ми са безработни); на въпроса ми не беше отговорено. Позволих си също, изхождайки от славата на г-жа тъжителката, че е дълбоко религиозна, да я запитам следното: като християнка дава ли си сметка, че единствено прошката е в състояние да прекрати, да прекъсне веригата на злото (сега тя ме съди, аз също бих могъл да заведа дело за реванш за щетите и вредите върху здравето ми, които упражненият от тия администраторки двугодишен тормоз ми нанесе – и така да се съдим до безкрайност); предложих взаимно да си простим и да продължим отношенията си на чисто; и на този мой нравствен въпрос не ми беше отговорено изобщо. Даже не беше направен опит да се отговори на него. Е, при това положение моя милост заяви, че не може да подпише предложеното споразумение. Понеже ако бях подписал, това щеше да създаде прецедент: като на нея платя ей-така, за едното нищо, някакви пари, утре тя или някой друг пак би могъл да поиска от мен някакви пари, е, аз не мога да плащам непрекъснато щото някакви хора имали много чувствителни, много обидчиви души. Тъй че на моите аргументи относно безсмислието да използваме съдилища за успокояване на някакви свои душевни терзания или страсти – виж Нравствен казус, касаещ ползата от съдилищата когато хората дръзнат да се съдят заради душевни травми и терзания – беше отговорено с поразителна твърдост, и то изцяло негативно. Е, аз нямам избор и приемам по неизбежност съдебната битка. Понеже много хора, като стане дума за това дело, ме питат: добре де, какво толкова си написал, с какво толкова я обиди, че тръгна да те съди, се налага да поясня, да приведа оценените като обидни думи в тази моя книга. Книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! е общодостъпна и всеки може да я прелисти; ето като ползвате дадения линк, на 213 страница можете да намерите есето, което е обидило толкова тая администраторка - и за което тя ме съди. В книгата това есе е озаглавено Да си помагаме в битката с глупостите, които правим, но иначе, първоначално, съм му дал ето какво заглавие: Иронично за текущите житейски абсурди и простотии. Мога сега да променя заглавието, но предпочитам, в интерес на истината, да си остане в оригинал. А ето сега и въпросните "крайно обидни изречения", заради които стигнахме до съд; впрочем, на мен ми се налага днесутре да напиша текст, който да предам на адвоката си, та да подготвим официалния си отговор на ТЪЖБАТА на тъжителката. Този мой настоящ текст е нещо като прелюдия и подготовка към написването на другия текст. Ако нещо можа все пак да постигне тъжителката с тази разпра, която ми натрапи, то е че успя изцяло да ме отклони от любимите ми занимания – писането на философски текстове, на статии и на книги; в тази връзка се питам: дали всъщност точно тази не е целта на цялото занятие? Щото, както ще се убедите, начеващият се съдебен процес е опит на някои сили да парират, да съсипят моята свобода на словото: щото все пак всеки ден у нас не бива съден някой пишещ и някой мислещ, някой граждански, обществено и политически активен човек като мен. Сиреч, другояче казано, всичко се прави с оглед да ми бъде наложена цензура, ако не друга, то поне цензурата на страха. Най-страшната, впрочем, цензура. Но ето въпросните или прословутите "обидни мисли": 147

Става дума за едно философско есе, в което пиша за това, че на случващите се събития в живота ни трябва да гледаме иронично, да се отнасяме към тях иронически. Сократовата ирония е едно чудесно средство, което аз там препоръчвам на всички. Сериозно да се гледа на житейските абсурди, в които сме потопени, е глупаво – така поне твърди Сократ, а аз го следвам във всичко, щото се лаская от мисълта, че съм негов ученик. Философите, прочее, ако наистина са такива, са нещо като чада на Сократ. Или на Платон. Както и да е. Мисълта ми беше, че на текстове от подобен род, на философски текстове, не бива да се гледа буквално – или буквалистки. Или от позицията на буквоеда. Щото тогава няма да бъде схванат точния смисъл. Това са посложни текстове, за възприемането на които иска известна опитност в четенето и възприемането на философски текстове изобщо. Това съм длъжен особено да подчертая. И пред съда непременно ще го изтъкна. От друга страна, разбира се, въпросните "обидни мисли" не бива да бъдат възприемани, както е сторила тъжителката (и нейния адвокат), извън връзката, която им придава общият контекст на цялото; извадиш ли ги от този общ смисловозадаващ контекст, ги възприемаш неизбежно съвсем превратно, изопачено, сиреч, невярно. Тъй че те трябва да се четат в целостта на целия текст, и тогава с удивление ще установиш, че тяхната "обидност" е твърде илюзорна. Тя липсва. Ето че сега аз, като по необходимост трябва да анализирам откъснато от цялото посочените в тъжбата на тъжителката "обидни мисли", рискувам пак да създам невярна представа за точния им смисъл, който, повтарям, може да се долови само в единството на цялото, на общия контекст на текста. Затуй, за да не изпаднем в това положение, моля, прочетете цялото есе. Аз тук само ще ви посоча ония мисли, които, по преценката на тъжителката и на адвоката й са се оказали "много обидни"; ето тия мисли: ПЪРВАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Вчера в ПГЕЕ-Пловдив се проведе събрание на секцията към синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа", свикано от председателката на организацията Камелия Стоянова, синдикален лидер и също така помощникдиректор на училището (!). ВТОРАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: След случилото се вчера – а вчера ръководителката на синдиката, не затруднявайки се особено с мислене, се опита да разиграе позорна сценка, твърде много наподобяваща заседание на "народния съд", (тъжителката е прекъснала изречението дотук, но понеже то е по-дълго, ето и продължението, което тя ни е спестила, щото прекъсването по този начин на изречения води до загуба на точния им смисъл, бел моя, А.Г.) на което "възмутените народни маси" без жал громят подлия "враг на народа", именно моя милост! – решавам твърдо в тази история да заема позицията на Сократ: с весела ирония да застана над вършещото се безумие, над изстъпленията на арогантната глупост. ТРЕТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Нашата лидерка на синдиката, апропо, успя бляскаво да защити моята теза (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) – 148

противно на намеренията си, сиреч, ефектът от мероприятието беше изцяло бумерангов. ЧЕТВЪРТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Та значи моята теза биде бляскаво защитена от опонентката ми, която, с помощта на неколцина свои фенки, също като нея лишени от особени достойнства що се касае до развитостта на съдната им способност, (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) направи така, че на събранието, от първата до последната минута, да покаже по бляскав начин, че нашата синдикална организация в лицето на ръководството си е изцяло продиректорска, проправителствена, сиреч, е нещо като патерица на всевластната директорка. ПЕТАТА "ОБИДНА" МИСЪЛ: Сеир, на който тя без замисляне се постара да демонстрира най-убедително, че не е нищо друго освен "синдикална патерица" на всевластната директорка, (пак прекъсва цитирането дотук, без да завърши изречението, аз тук давам и неговия край, на посоченото по-горе основание, бел. моя, А.Г.) позволяваща си груб административен произвол и крещящо нарушение на правата на един трудещ се, именно на моя милост. Това са цитираните в тъжбата "обидни мисли". Който прочете внимателно цялото есе, ще има друго, по-различно становище относно тяхната обективна "обидност". Или ще се запита ето това: кой, всъщност, следва да бъде обиденият, аз, жертвата на въпросния административен произвол, или тия, дето са ми го устроили, и какво означава тъкмо администраторка, която си е позволила да се гаври по този начин на въпросното "синдикално събрание" с мен, да тръгне след това да се жалва чак пред съда за нанесените й "морални щети". За обозначаването на такова нещо в нравствената област си има точен термин, и той е терминът цинизъм. Слабичък е, ала става. Аз бих използвал по-силна дума, ама ще се въздържа. За момента. Както и да е. Има, разбира се, всякакви хора. Това, което за едни хора е обидно, за други не е. Едни се обиждат от даден род неща, други – от съвсем друг. Някои, вероятно, от нищо не се обиждат. Щото са с по-закоравели души. Има хора с фини, чувствителни души. Има и обаче хора с извратена чувствителност. Обиждат се от нещо, от което, ако чувствителността им е нормално развита, би следвало да се възмущават. Включително и от самите себе си. Всякакви хора има на този свят. И в този наш живот. В това няма нищо лошо. Това именно прави живота ни шарен. И вълнуващ. Това го казвам в принципен план. Аз, както забелязвате, възнамерявам да превърна този съдебен процес в нещо като съвременен вариант на знаменития процес навремето срещу Сократ. Мен тук също ме съдят за нанесени "щети", е, вярно, не на младежта, а на една възпитателка на тази младеж, каквато е въпросната помощник-директорка. Да, ама тия администраторки в своята политически мотивирана кампания срещу мен - с оглед да ми отмъстят за проявяваното от мен и в живота, и на страниците на този благ, свободомислие – с позволиха да ме обявят за какъв ли не, за "лош 149

преподавател", за "лош човек", за човек, вреден за "българското образование", едва ли не за "престъпник", който съзнателно нарушава "нормите на образователната дидактична система", "правата на учениците", какво ли не друго. Сиреч, аз в техните очи съм значително по-лош от това какъв е бил Сократ навремето, при това трябва да се отчете, че съм философ досущ като Сократ (щото съм негов горещ поклонник и почитател), а пък се сравнявам със Сократ, за да ядосам завистниците - и некадърниците. Аз също така съм и български писател, написал и издал повече от двадесет книги, някои от които в много издания. Тъй че няма да позволя това съдебно дело да бъде разглеждано извън общия контекст на моята принципна политическа разпра с тия две активистки на ГЕРБ, които, с оглед да им намерят някаква службица, бяха назначени за директор и помощник-директор на едно знаменито училище, в което от първия ден започнаха поразиите си. На които ние, сериозните хора в това училище, нямаше начин да не реагираме по някакъв начин, да противодействаме. Начена са люта борба, в която администрацията използва много мръсни средства. Е, за всичко, което правим в този живот, в един момент идва възмездието. Те на мен ми съсипаха здравето, аз заради упражнения от тях терор спрямо личността ми вече официално съм "половин човек", а нищо чудно, понеже репресиите, както сами забелязвате, все още продължават, да съм станал вече "една трета човек". Или "десет процента човек". Какви са процентите ми инвалидност ще ги прецени нарочна лекарска комисия, пред която ще се явя отново съвсем скоро. Миналата година, след като в резултат на репресиите, на които бях подложен, здравето ми рухна сериозно, бях инвалидизиран с 60% инвалидност. Но оттогава насам здравето ми се влоши значително. Преживях тежка животоспасяваща хирургическа (черепно-мозъчна) операция, от която едва оцелях. Работите вече съвсем не са безобидни, те станаха, както се казва, доста дебели. Само добрият Бог, явно, ми даде отсрочка, за да мога да завърша някои от работите си на този свят. Е, ще ги довърша достойно. Няма да дезертирам. Да, втора година вече съм жертва на политически мотивирана кампания по дискредитирането ми като личност и като преподавател, която с невероятно настървение водят срещу мен директорката на ПГЕЕ-Пловдив (училището, в което работя) гжа Стоянка Анастасова, както и нейната помощница инж. Камелия Стоянова, която освен че е помощник-директор на училището също така е и лидер на синдиката, в който членувам, е лидер на учителския синдикат към КТ "Подкрепа". Директорката е кадър на ГЕРБ, назначена е през лятото на 2010 година. Изглежда в един момент тя получи от съответната партийна централа директива да "стъжни живота" на политическия блогър Ангел Грънчаров, един от най-твърдите критици на управлението на ГЕРБ; аз друга причина за упражнената върху мен ярост от тази администраторка не виждам. В резултат на тази кампания, на всекидневния властнически произвол, тормоз и терор аз рухнах здравословно, постъпвах много пъти в болница, наложи се ТЕЛК да ме инвалидизира, а в един момент се стигна дотам да ми бъде направена тежка животоспасяваща операция, при която оцелях единствено заради Божията милост - предвид сериозно болното ми сърце. Повтарям това, за да се знае до какво може да доведе яростта на политическа основа в наше време. Страшно е, тези неща 150

изобщо не са безобидни. Така именно биват мачкани и унищожавани в наше време личностите, които държат да си останат такива. Едно време са постъпвали сякаш помилостиво: тогава на неудобните и на "враговете" просто са им пускали куршум в тила. Или са ги пращали в концлагер. Днес ги мъчат значително по-садистично... Тежкото ми здравословно състояние обаче не възпря и не омилостиви гореупоменатите две персони, директорката и нейната първа помощница, търсещи всякаква възможност за възмездие; оказа се, че административният терор връз личността ми не им е достатъчен, в един момент те ме дадоха и под съд, заведоха наказателно дело за "обидни мисли", които се били съдържали в моя философска книга, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"); тъжителка, както знаете, е именно помощник-директорката-синдикалистка. Да, чудна работа е това: вместо да бъда защищаван от лидерката на синдиката, в който членувам, вместо да получа защита от нея срещу прозвола на самозабравила се работодателка, аз съм репресиран от самата синдикалистка (!), да, странно е, но все пак трябва да отчетем това, че живеем в България, страната, в която толкова много неща са тъкмо наопаки. Оказа се, че ако бъда осъден в това дело, под въпрос изобщо става практикуването от моя милост на учителската професия, тъй като в досието ми ще влезе компрометиращият факт, че съм осъждан; как мислите, дали някой практикуващ учител ще може някога да си намери работа с гриф "ОСЪЖДАН" в досието си? А може би осъждането ми от съда е най-прекия път към толкова бленуваното от тия така усърдни администраторки мое уволнение?! Никога до този момент не съм си имал работа с правосъдието, но ето сега месеци наред живея под стреса на заплахата да бъда осъден и дискредитиран; невероятно силно напрежение преживях в последните месеци, в които бях в болнични заради потребността от възстановяване след тежката операция; как ми се е отразило това на крехкото здраве нека всеки съди сам, според съвестта си. На няколко пъти въпросното дело беше насрочвано, аз го отлагах заради невъзможността, поради лошо здравословно състояние, да организирам защитата си; е, сега болничните ми изтичат и делото трябва да се открие на 25 септември. По съвет на адвокат се опитах да се споразумея извънсъдебно с тъжителката, ала не успях: тя ултимативно ми постави искания за овъзмездяване със значителна за моите възможности пари, без изобщо да се постарае да докаже някакви вреди или щети. Аз тия пари не мога да й ги платя ей-така, заради едното нищо – щото по мнението на адвокати никаква "персонална обида" не се съдържа в написаното от мен в книгата ми, напротив, там има само и единствено градивна критика на укорими действия на една публична личност, на една обществена фигура, администратор в държавно учреждение и също така синдикалист. Този съдебен процес, явно, е ярък симптом на извършващата се в страната рекомунизация, тъй като се свежда до битка от страна на ревностни администратори срещу свободата на словото, на която един свободомислещ човек като мен не може да не държи, не може да не я възприема като нещо най-свято; те фактически се мъчат да налагат цензура срещу един пишещ и също така обществено, граждански ангажиран човек като мен, т.е. опитват се да отрекат фундаменталното човешко право, наречено свобода на изразяването, на мисъл151

та, на словото. Тъй че тук изобщо не става дума за незначителна "личностна свада", както нещата изглеждат на пръв поглед, а за нещо значително по-сериозно. Излишно е да споменавам, че моят блог за философия, психология, история и политика, съществуващ от 2006-та година насам, стана явление в националния медиен живот, тъй че подобни опити да ми бъде затворена устата и то на нескривана политическа основа, разбира се, няма как да бъдат оставени без противодействие. Та в тази връзка решавам днес да напиша едно много необичайно нещо: писмо до лидера на ДСБ Радан Кънев, който, между другото, е адвокат, в което да му опиша случая, да му разкажа вкратце цялата история, а накрая, евентуално, да го помоля за подкрепа и защита, понеже – и това също не се нуждае от специално изтъкване! – но аз в своите политически възгледи съм изключително близо до политическата философия, която споделя партията ДСБ, т.е. съм един от нейните най-активни симпатизанти. Вие лично как мислите, да напиша ли такова писмо до Радан Кънев, или да не му напиша? Интересно ми е да зная повече мнения, ще се съобразя с всеки разумен аргумент. Когато бях в болница, а то се случи по време на избирателната кампания за последните избори, получих от г-н Иван Костов уверения, че ако ми се налага някаква помощ, той е готов да ми я окаже; аз тогава помощ никаква не поисках, но ето, сега вече се налага. Работите станаха нетърпими, натискът върху мен от тия администраторки стана непоносим. Тръпки ме побиват като си представя какво ме очаква като се върна на работа, а това ще стане на 22 септември, когато свършва отпуска ми по болест. Работите вече стигнаха дотам, те вече са, както се казва, на живот и смърт. Разбирано най-директно и буквално. Чувствам се убиван малко по малко, ден след ден, сиреч, най-жестоко. Ето че проблемът освен политически стана и хуманитарен. Няма ли някоя хуманна организация за защита на правата на човека да се съжали над мен и да ме защити? Или, както постоянно правим по нашия български обичай, ще гледаме на случващото се отстрани и ще си викаме на акъл: ами да мре тоя тогава, какво като умре, то светът с него няма да свърши я?! Спирам дотук. Много съм разстроен, затова пиша така. Не мигнах и тази нощ, спал съм в някаква кошмарна просъница. В това състояние дано не съм написал някаква очебийна глупост. Понеже въпросът е важен, публикувам написаното без даже да имам време да го прочета. Бързам да ида да търся адвокати и да подготвям документацията до съда. Ето, ще трябва да ида да моля самата тъжителка да ми даде копие от протокола на въпросното историческо синдикално събрание, който още не ми го е предоставила. Въпреки настояванията ми. Живеем в това училище в една отвратителна тоталитарна атмосфера. Така това повече не може да продължава. Страшно е. Такива ми ти работи... Въпреки всичко: хубав ден ви желая! Желая ви и всичко най-добро! Но знайте едно: доброто получава разпространение едва когато ние, добрите хора, не тъпеем малодушно пред злодеянията на не толкова добрите хора. А когато защищаваме доброто. Без нас, без нашите усилия в негова защита доброто ще загине и изчезне. Ние внасяме и творим доброто в света. Ние го правим. Без нас него няма да го има. И ще настъпи бесовска, сатанинска вакханалия на разюзданото, на тържествуващото, на триумфиращото, на вече неудължимото зло. Ето това е вече истинският кошмар, 152

който не трябва да допускаме никога. От нас зависи всичко. Нека да вярваме безкомпромисно в себе си – и в своята сила да предотвратим кошмарите на невъзпираното зло...

153

В трудната ситуация, която се намирам, получих неочаквана подкрепа не от някой друг, а от... Махатма Ганди! 12 септември 2013, четвъртък

154

Отворено писмо до г-жа Министърката на образованието, написано в навечерието на новата учебна година 14 септември 2013, събота

Тази нощ написах и изпратих следното Открито писмо до отговорните институции, в което, бидейки силно обезпокоен от ситуацията, възникнала в ПГЕЕПловдив – и от очертаващото се несветло бъдеще на това знаменито елитно училище! – апелирам съответните органи да предприемат налагащите се спешни мерки за поправяне на положението; поставям значим обществен проблем, в който, като в призма, се пречупват и проблемите на българското образование изобщо; на това основание смятам, че писмото ми не бива да бъде крито в тайна; публичността е винаги е винаги целебна, интригантстването не ми е по вкуса; аз съм демократ, за мен моралът нещо значи, точно затова постъпвам така; ето текста на въпросното писмо: До г-жа ПРОФ. Д-Р АНЕЛИЯ КЛИСАРОВА, Министър на образованието и науката, София До г-н Константин Пенчев, омбудсман на Република България, София ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, издател и главен редактор на философското списание ИДЕИ УВАЖАЕМА ГОСПОЖО МИНИСТЪР, УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН ОМБУДСМАН, Искам да поставя на вниманието Ви един изключително важен проблем, който касае създалата се крайно неблагоприятна ситуация в учреждението, в което работя; ситуация, в която като в призма, се пречупват най-горещите, най-острите проблеми и недъзи на българското образование изобщо. И на съществуващата в него все още непроменена тоталитарна, сиреч недемократична, командна и авторитарна система, чиито недъзи вече е невъзможно да се търпят. Понеже всекидневно нанасят непоправими поражения върху възпитанието и образованието на младежта на Бълга155

рия. Затварянето на очите пред сериозността на тези проблеми е равносилно на престъпление спрямо бъдещето на нацията ни. От години работя по осмислянето на тежката ситуация в образователната ни система – и търсенето на спасителен изход от нея. Написах и издадох цяла една поредица от книги в тази посока: първата ми излязла книга носи заглавието ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, тя излезе преди три години; във втората си книга със заглавие ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (и подзаглавие "Що е академичност и доколко тя вирее у нас?")разглеждам критичното положение в сферата на т.н. висше образование; в една трета книга със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (и подзаглавие "Есета за освобождаващото образование") представям ония нови, модерни подходи в преподаването и в организацията на учебния процес, които е съдбовно да се възприемат – с оглед излизането ни от задълбочаваща се криза в училищните общности. Преди пет години група философи, историци, социолози и психолози създадохме философското списание ИДЕИ с оглед да популяризираме своите разбирания с оглед преодоляването на катастрофалната ситуация в българското образование; до този момент, изцяло като един възрожденски почин, успяхме да издадем на свои средства 13 книжки (броя) на списанието, които раздаваме в университетски, училищни и читалищни библиотеки; разбира се, никаква подкрепа и помощ от отговорните институции не получихме, не ни беше оказана; напротив, поставяни ни бяха безброй пречки пред тази наша инициатива. От 30 години съм преподавател по философия, работил съм както в сферата на университетското, така и в тази на средното (гимназиално) образование и имам погледа върху проблемите, за които пиша. Написах и издадох много книги в областта на философията, психологията, политологията. Автор съм също на цяла една поредица от учебници и учебни помагала, в които съм вложил своите разбирания за една съвременна методика на преподаването на хуманитарните предмети. За мен промяната в тази фина сфера на духовното и личностното въздействие върху съзнанията на младите може да изиграе ролята на "локомотив" за предизвикването на така потребната ни промяна във всички останали сфери на образователния процес. За мен ключовите думи и понятия, благодарение на които може да се получи така желания поврат в тази отношения, са: свобода, личностност, инициатива, демокрация – и демократизация. Този е спасителният за българското образование път. Разбира се, трябва да се преодолява в мъчителна битка със силите на старото един вкоренил се манталитет, цяла една съвкупност от гибелни стереотипи, които са главна пречка пред промяната към по-добро. Безхаберието към задълбочаващите се проблеми е непростимо, бездействието пък е равностойно на престъпление. Това е съзнанието, от което изхождам – и от което съм се ръководил винаги. Мисленето, говоренето и писането на едно "макрониво" е безспорно потребно, но е също така изключително важно да се проумее какво непосредствено се случва, в резултат на действието на въпросните недъзи на системата, в едно конкретно училище, в една действително съществуваща училищна общност. Общото се изявява в конкретното и единичното, двете са неразделни. Искам да ви представя, с оглед 156

желаната пълнота, така и така възникналата крайно тежка ситуация в учебното заведение, в което моя милост работи. Не крия, че като изследовател много ми е интересна Вашата реакция, реакцията на отговорните високи институции, които Вие ръководите - по повдигнатите в това открито писмо проблеми. Давам пълна публичност на написаното от мен до Вас, понеже съм дълбоко убеден, че проблемът има крещящ до болка граждански и обществен смисъл. Възелът на проблемите, в които българското образование се е заплело, може да бъде разсечен само чрез активното участие в решаването им не само на самите училищни общности, но и на обществото ни като цяло: ангажирани граждани, ученици, родители, учители. Имам щастливият, тъй да се рече (пък макар и доста болезнен в личен план!) шанс да бъда едновременно и ангажиран гражданин, и родител, и учител, сиреч, мога да огледам проблемите от всички страни. Зная, давам си сметката колко е трудно да се очертае най-пълно ситуацията, която възнамерявам да опиша, но ще сторя всичко, което е по силите ми, за да го постигна. ПГЕЕ-Пловдив е едно бляскаво все още и елитно учебно заведение, чиито блясък обаче е на път скоро съвсем да помръкне. Наскоро в него беше чествана 50годишнината от създаването му, но кой знае защо, голяма част от присъстващите на тържествата по ознаменуване на неговия юбилей, имахме чувството, че присъстваме на неговата панахида. Да, ПГЕЕ-Пловдив, известен и популярен сред обществеността Пловдив все още като "ТЕТ-Ленин", е учебно заведение със славна бляскава история и най-високи постижения, което в последните години преживява вероятно най-тежката криза още от създаването си. Много хора силно са обезпокоени от случващото в последните няколко години след пенсионирането на знаменития директор на това толкова реномирано училище, именно инж. Венелин Паунов, след оттеглянето на който в училището се случи история, която много ми наподобява това, което класикът на българската литература е описал в повестта "Гераците"; позволете ми, заради така потребната ми психологическа достоверност, да направя нещо необичайно, а именно, да цитирам един откъс от това великолепно литературно произведение, което носи толкова значим екзистенциално-духовен смисъл: Но на пролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред... В къщи изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли и отровиха мекия домашен покой, сладко сгряван толкова дълги години от любогрейната топлина на общото огнище. Много пъти в тия години, бидейки свидетел на случващото се около мен, съм си спомнял този пасаж от книгата, която навремето съм чел и учил като ученик – и който, кой знае защо, ми се е забил така дълбоко в съзнанието. Училището, в което имах невероятния шанс да работя ето вече повече от 13 години, наистина дълго време съм го възприемал точно по този начин, в него грееше дълги години "любогрейната топлина на общото огнище" и сгряваше душите ни, в него цареше и царуваше атмосферата именно на "мекия домашен покой", която обаче в един момент беше невъзвратимо отровена и погубена. Да, откакто преди три години в ПГЕЕ-Пловдив беше въведено във власт новото ръководство на гимназията, начело с директорката 157

Стоянка Анастасова, "изпълзяха като змии, незнайно откъде, сръдни, недоразумения, крамоли", гнусни интриги, инсинуации, появиха се разни безскрупулни подлизурковци, прекрасната, вдъхновяваща ни за творческо себеотдаване, направо оксфордска по характера си училищна атмосфера, пред която съм богоговеел в предишните години, беше сякаш с един замах съсипана и от нея не остана и следа; училището сякаш се върна десетилетия назад, и то тъкмо в най-важното, именно в манталитета, царящ в него – и в господстващите стереотипи. Никога не съм вярвал, че е възможно да настъпи в историята на това наистина знаменито училище така скоро един такъв един злокобен поврат, такава една ужасна дегенерация – и то с толкова опасни и неблагоприятни последици. Аз предишни пъти съм писал в свои жалби до Инспектората и до Министерството за ония причини, които доведоха до такъв един развой на нещата, изтъквал съм фаталните грешки, които по моя преценка това ръководство допусна, както и съм давал израз на огорчението си най-вече от начина, по който ръководството се отнасяше към хората, към персонала, в това число и към мен самия; не ми се ще да се повтарям, затова този път ще се постарая да бъда пределно кратък, избягвайки по възможност личния момент, това доколко аз лично съм засегнат – бидейки жертва на един недопустим административен произвол и тормоз от страна на директорката Стоянка Анастасова, направила всичко, което е по силите й, да ме унизи, да ме съсипе като личност, като преподавател, като граждански активен човек, да ме уволни и изгони от "колектива" и от училището. Рухнах за две години здравословно, щото терорът върху личността ми беше невероятно силен и недопустим, бях инвалидизиран, претърпях тежка животоспасяваща операция и вече съм "половин човек", но не за това ми е думата в това Отворено писмо. Ще се опитам тук да опиша и представя, както се казва, явлението в неговата същностна, чиста, идейна форма, ще се въздържа да проследявам проявленията му в конкретни детайли – защото тия подробности могат да бъдат установени в една крайно належаща проверка, която, вярвам в това, отговорните институции непременно ще разпоредят. Разбира се, предишните ми жалби и изложения, както и подобава в нашенските условия, си останаха нещо като глас в пустиня; дето се казва "кучетата си лаят, керванът си върви", или още по-добре, тук още си действа прословутият принцип "Влачи куче, диря нема..." Все съм се надявал, че новото ръководство допуска толкова фатални грешки само поради неопитност, а не поради злонамереност - или поради това, че е жертва на една в корена си погрешна жизнена и управленска стратегия. Оказа се, уви, че грешките му не са резултат на неопитност, а се дължат на робуването му на напълно неверни и отречени отдавна от живота представи, които това ръководство има – и то тъкмо за начина, по който следва да се управлява и ръководи една толкова фина човешка общност, каквато е едно училище. На думи всички у нас, разбира се, са за "модерност", за "европейски дух", за "демократичност" и прочие, ала е важно какви сме, какво правим и как мислим на дело, в практиката. При това ръководство на училището се появи, зейна цяла една огромна пропаст между думи и дела. На думи се говори едно, на дело се прави диаметрално противоположното. 158

Когато такова нещо се случва в обичайния живот му казваме "лицемерие", или, другояче казано, фалш, неискреност. В частния живот и в личностно отношение тия неща са неприятни, но не са чак толкова фатални; всеки сам поема пълната отговорност за поведението, което е избрал, за психологията, която следва в действията си, както и поема риска за всички последици. Но за обществения живот, за живота в една такава голяма общност, последиците от едно такова разминаване на думи и дела от страна на ръководството й могат да имат непростимо злотворно влияние и наистина пагубен ефект. Аз много пъти даже в лицето на това ръководство съм заявявал – надявайки се все пак някак да успея да му повлияя позитивно, понеже не съм от хората, които лесно се примиряват – че главният недостатък на отношението на директорката е това, че тя си позволява лукса да се отнася безчовечно, сиреч, грубо административно и бездушно, с живи хора и с личности; сиреч, отношението й към ръководените, към човешкия "матр`ьял" в корена си е сгрешено, неверно, недопустимо. Г-жа Стоянка Анастасова демонстрира склонност към един "кадифян авторитаризъм", който обаче е израз на склонността й към пълно всевластие от феодалнодеспотски тип. Предполагам, тя се чувства на директорския трон като английска кралица в епохата на най-ранното Средновековие – или като древноримска весталка, която признава над себе си само властта на "Императора" – сиреч, шефа на инспектората и г-н (г-жа) Министъра. Всички прекрасно разбират до какво обикновено води и може да доведе една такава изходна настройка: г-жа Директорката ръководи училището само чрез спускането на директиви чрез "оперативки": демократичното, свободно и задълбочено обсъждане на проблемите на учителски или училищен съвет от гледна точка на такава една ретроградна казармена управленска философия и стратегия е "излишен лукс", нещо ненужно, глезльовщина; проблемите, предполагам, се обсъждат в най-тесния кръг на лично приближените и на доверените, на облагодетелстваните от властващата особа лица – и след това се спущат за изпълнение. Който безропотно изпълнява, е "добър", тия, дето питат и поставят неудобни въпроси, мигновено стават неприятни и "лоши". Имитацията на изпълнителност става найценно качество, както в блажените комсомолски времена едно време, които явно са модела, от който се ръководи нашата така съвременна директорка. Разбира се, в резултат учителският екип неминуемо се разделя на "наши" и "ненаши", на протежирани от директорката и облагодетелствани щедро от нея крепители на властта й, и на "чужди", на "неблагонадеждни", а също така и на "злостни врагове", които имат наглостта да смущават душевния мир на блаженоуправлявящата директорка – и затова подлежат на смачкване, на унищожаване, на уволнение; от това произлиза факта, че г-жа Директорката се изживява като римска фурия, именно като богиня на отмъщението или поне като една ревностна и безжалостна жрица на отмъщението. Всеки, знаейки тази психология на властващата особа, трябва да мисли най-вече за това как да спечели благоразположението й. Най-облагодетелствани в това отношение са ония, които нямат особени скрупули сутрин да минат през кабинета на директорката за да й кажат няколко мили думи, примерно за това колко днес е красива или с колко модерна дреха е облечена (или как чудесно ухае парфюмът й). 159

Да, има във всяка човешка общност и такива индивиди, това е разбираемо. Представям тия щрихи само и само да възсъздам що-годе зримо и пълно изворите на онази отровна психологическа атмосфера, срещу налагането на която в нашето училище най-решително възразявам. И то не за друго, а защото като философ и психолог добре зная колко пагубно се отразяват тия личностни особености на възприетия анахроничен и ретрограден стил на ръководство върху главната дейност в едно училище, именно възпитателната, учебната, образователната, нравствено и личностно формиращата. Ако възпитателите са били принудени да се поддадат на такива грозни психологически явления, то това нима ще остане незабелязано и непочувствано от възпитаваните? Няма ли настъпилото нравствено разложение да обхване и отношенията учители-ученици? Ще ги обхване, разбира се. По-долу ще спомена и какво се случва в тази сфера. Но нека тук всеки сам да си прави извод до какво може да доведе всичко това. Ще ви помогна: ще застраши даже самия смисъл на съществуването на това училище. Едно обезсмислило се тъкмо от смисъла си училище става в днешните съвременни условия зверилник. Става лудница. Става нещо по-страшно от лудница. Отива по дяволите. Спирам дотук. Съвсем логично от гореизложеното следва, че в атмосферата на училището витае все по-нарастващ и парализиращ волята страх. Никой не смее гласно да заяви какво мисли, а ако го заяви, той, разбира се, бива мигновено обявяван за луд, за подлежащ на връзване – или за идиот-скандалист. Щото нима трезвомислещ човек и учител може, заради лукса да каже какво мисли, да постави под опасност собственото си пребиваване в учреждението?! Повтарям, неудобните и неугодните на директорката подлежат на безжалостно изчистване. В един момент даже и на оня, който недостатъчно ведро и усмихнато е поздравил директорката в коридора, ще му бъде скроена набързо "шапката". Или ще му литне главата. Или поне ще бъде наказан с изпитание, което да провери предаността му. Ако не се пречупи – шут! Страхът става модус вивенди на такива авторитарно-деспотични и при това съвсем капризно управлявани общности. Г-жо Министър, сега осъзнавате ли колко рисковано е да се заложи на пълната директорска всевластност - както стои въпросът в досега действащите законови разпоредби? Давате ли си сметка, с извинение за думата, какви изгъзици се творят в нашите училища, където безразделно господстват разните му там селски дерибеи и нещастници, които, както обикновено става, по политическа линия са имали късметя да станат директори – та да царуват като тирани доживотно, пожизнено?! Страхът върви с цяла една гама от други недостойни емоции, подлости и мерзости, които аз тук, бидейки психолог, ще се въздържа да описвам – въпреки изкушението. Цъфтят в такива училищни общности явления, които са недопустими в една съвременна среда, в която възпитанието на младите е смисъл на съществуването й. Щото са ирационални, защото са израз на един неподправен средновековен волунтаризъм. Няма нещо, което в такава общност да не е възможно да се случи. Например, директорката ще си има любимо хоби: да се разправя безжалостно с ония, които имат наглостта да се държат достойно, като свободни личности. Е, ще уволнява както и когото й скимне. И ще мисли денонощно как по възможност по-гадничко трябва да бъде осъществен актът на самото уволнение. Г-жа директорката има таланта да 160

организира цели спектакли в стил а ла Кафка или а ла Йонеско в туй отношение. Примерът с уволнението на 7-8 учители това лято, сред които Милен Мошолов и Калин Христов, е най-пресен в това отношение. Изглежда някои хора получават неописуемо удоволствие от възможността да се гаврят с човешки същества, като мачкат жестоко човешки души. Това обаче, простете, е недопустимо да се прави в днешни условия. Това трябва да бъде възпряно час по-скоро. Щото последиците са изцяло деструктивни и негативни, опустошителни в крайна сметка. Разбира се, г-жа Анастасова, директорката, има тази особеност, че трудно прави разграничение между съществено и несъществено, между важно и маловажно, незначително. Тя може постоянно, предполагам, да мисли за растежа на тревата и за подрязването й с ножици в училищния двор и в специално пригодените за това саксии, но изобщо да не й пука, да речем, за такива фундаментални въпроси като този за качеството на обучението на младите, за използваните модерни или архаични методики, за състоянието на дисциплината и противодействието срещу най-отрицателните явления в тази сфера и пр. Съобразно това тя няма визия за бъдещото развитие на училището - стига да приемем, че запазването на царуването й колкото се може подълги години изобщо може да бъде някаква визия. За да се царува по възможност безкрайно и пожизнено в рамките на този казармен строй, г-жа директорката трябва да мачка префинено, ала безкомпромисно нисшестоящите и подчинените - и да е така мила и сърдечна с висшестоящите. Основното й внимание е насочено само по тази ос: примерно, трябва да имаме "изрядна документация", пък дори и прекомерната грижа към нея да ни лиши от възможността да изпълняваме основната си дейност. "Отчетът" и "контролът", както и подобава за един такъв бюрократичен тоталитализъм, са конституентите, около които всичко се върти; нищо друго няма значение. Найважното е да бъде притъпен даже рефлексът на хората към свободомислие и към свободна творческа изява; свободата, ако бъде допусната и в най-минимална степен, ще доведе до рухване на цялата така грижливо градена стена в стил "Пинк Флойд", ето защо тя е най-нежелана - и прокудена во веки веков. Тя е на смърт подобна. Личността също е вредна не по-малко от свободата. Личност в тази система на безсмислието никой не може да бъде. Училище от този тип не е нищо друго освен нещо като тухларна фабрика, която натъпква човешкия "матр`ьял" в калъпи, за да произвежда сив сериен продукт – тухличките за изграждане на стената. Казаното дотук предпоставя всичко останало. Без да й мигне окото на директорката ще й хрумне да затвори и заключи с катинар, примерно, централния вход на училището, понеже, представете си, клиентите от близкото заведение се били облекчавали по малка нужда в храстите на двора! Разбира се, оградата е ниска и учениците цяла година масово ще прескачат оградата сякаш са... кенгура! Разбира се, някой може да си счупи главата в плочките, директорката безброй пъти е предупреждавана за това, ала тя не отстъпва. Е, след година се отказва от идеята си, сякаш нищо не е било. По същия абсолютно безпочвен начин ще реши, че "кабинетната система" трябва да бъде премахната и следва да се въведе "класна система"; речено-сторено. "Малки" неудобства, че се разрушават с един замах години градени кабинети, изобщо не я смущават. Това, че учителите, превърнати в странстващи номади, са лишени от 161

възможността да използват достиженията на техниката и технологията в преподаването, не е от значение, важна е единствено своенравната капризна воля на директрисата. Щом така реши, така ще бъде, "Държавата – това съм аз!". Всички мърморят, ала директорката е доволна: учениците щели така по-слабо да рушат материалната база. Това, че в междучасията си устройват футболни мачове между чиновете също е без значение. Ще мине време и ще се окаже, че цялата материална база е съсипана. Така е ликвидирано и звеното, което се грижи за компютрите. Въвежда се принципът "Влачи куче – диря нема!". Е, скоро няма да има свестен компютър, майната му! Някои хора, видите ли, мислели "глобално"... Всички виждат, че волунтаризмът в стила на ръководство е вреден за това елитно училище и ще го съсипе за още година-две. За да бъдат тероризирани учителите, за да знаят кой тук командва и чия воля е първенстваща, ще се направи, да речем, такава програма, която да "уплътни" изцяло работното време на учителите. Примерно, имаш първи, четвърти и осми час. Дреми в учителската стая като кон пред празна ясла. Но така ще си "на разположение". Няма да си стоят учителите в къщи да ми четат учени книжки я? Нека да тъпеят и да четат жълти вестници в учителската стая. Безпринципната, субективистка политика спрямо персонала ще доведе до това, че лично приближени и предани на директорката хора ще преподават и в пенсионна възраст, а пък млади хора ще бъдат гонени с великолепно безжалостен ритник от училището (случаят с Милен Мошолов). И с други такива. Примерно потребността от изграждане на силен инженерен екип в едно професионално училище е подценена дотам, че най-добри кадри като Калин Христов ще бъдат уволнени не за друго, а за лично отмъщение, което, както т.н. "зли езици" говорят, нищо чудно да е и на политическа основа. Аз съм склонен да приема такива интерпретации, понеже съм го изпитал на гърба си: понеже съм най-активен блогър и политически коментатор, който не крие своята политическа позиция, кампанията срещу мен от страна на директорката се води и на нескривана политическа основа: трън в очите на директорката е моят блог, моят дневник, където пиша за всичко, което ме вълнува. В това число и за образованието, и за феномените, с които ме сблъсква животът, бидейки част от тази училищна общност. Висшестоящи ръководства на партията, назначила г-жа Анастасова на директорския пост, колко му е да й спуснат директивата да смаже "оня там охлюв" Грънчаров, който има, видите ли, наглостта да не стои на колене пред неръкотворния гений на партийния и държавен шеф, именно слънцеподобния Бойко Борисов?! Тежко и трудно се живее в една училищна общност, подобна на представената, която е поразена от такива регресии на миналото. Опитах да опиша по-пълно случващото се с недотам умелия си стил и език, макар да съзнавам, че това е една неизпълнима задача. Извинявам се, че ако поради не дотам умело боравене с изразните средства (описанието на подобен тип отношения наистина е много сложна задача) съм предизвикал на места асоциации, които могат да бъдат възприети превратно или пък дори обидно. Аз лично съм изключително загрижен за случващото се, не мога да мразя личността "Стоянка Анастасова", но съм крайно възмутен от ония явления, отношения и "механизми", които тя успя да породи като публична, като обществена личност, като държавен чиновник, намиращ се на висок ръководен пост. Не мога да 162

възприема като естествена нейната управленска философия, олицетворявания от нея тип на отношение към хората, към човешките същества. Принципно съм противник на подобни унизителни за човеци отношения. Към човека насреща винаги трябва да подхождаме с доверие и уважение – това е аксиома. Нарушаването й в брутална форма води до страшни деформации. Води до обезчовечаването на цели човешки общности. Ето срещу това аз най-вече възразявам. И срещу това ще се боря до сетния си дъх – докато имам сили. Моето призвание на философ ме задължава да не се примирявам срещу посегателствата спрямо истината, от която ние изцяло зависим, във властта на която най-вече сме. Също така не мога да приема такива груби посегателства срещу свободата и достойнството на суверенни човешки същества. Човекът е нещо свято. Там, където този принцип се потъпква най-арогантно, там работите са изцяло нездрави. Това не може да бъде търпяно. Примиреността до добро не води. Онова, в което вярваме, за него трябва да работим. За него следва да се борим до последен дъх. Трябва да го пазим, трябва да се грижим за него, трябва да му позволяваме да расте, а не да го тъпчем. Г-жо Министър, г-н Омбудсман, Пиша Ви неслучайно този текст, коренно разминаващ се с общоприетите норми за подобен род официална книжнина. Идеята ми е да породя интерес, да Ви заинтригувам, да Ви провокирам. Обикновените тривиални писания от този род отиват обикновено в архива. На мен обаче ми се ще да допринеса за предизвикването на един толкова потребен ни обществен дебат по всичките тия проблеми. Един очистителен и отрезвяващ, пределно откровен дебат ни е нужен по тези проблеми. Към който аз от години призовавам със статиите и с книгите си за образованието и възпитанието. За да се започне подобен дебат, се иска нещо неординерно, да го наречем дори скандално. Приличието не винаги е толкова благородно, колкото изглежда. Понякога се иска дълбоко спящият да бъде разтърсен по-грубо за да почне да се пробужда. Затова, не от порив към самонадеяна оригиналност написах този текст. Защо го написах ли? Освен за това и ето за какво още. Аз няма да Ви призовавам да "предприемете мерки", да се намесите, да уволните г-жа Анастасова като крещящо несправила се с поверената й тежка и отговорна задача. Г-жо Министър, направете това, което съвестта Ви повелява. Аз съм прям и открит човек, не умея да лъжа, както и да лицемеря. Нищо чудно г-жа Директорката да ме даде под съд за това Отворено писмо, както по друг един повод накара помощничката си (която е същевременно и... синдикална лидерка!) да ме даде под съд за "обидни мисли", съдържащи се в една моя философска книга за образованието, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (и подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"). Поемам съзнателно всички рискове, щом става дума за защита на престижа на институцията, в която работя. Не ми е безразлично какво ще става в това училище, което чувствам като свое, в предстоящата нова учебна година, която се очертава, според казаното, да бъде изключително тежка. ПГЕЕПловдив е част от мен – и аз вече станах част от това училище. Неразделни сме 163

въпреки всичко. Обичам го. Няма да позволя да се гаврят с него. И да си играят с бъдещето му. Камо ли пък да го лишават от бъдеще... Онова, което е в интерес на учениците, на младите хора – то единствено има приоритет за мен; съображенията за собственото ми вегетиране и добруване под трона на господаря са ми изцяло чужди. Аз ничий шут не мога да бъда. Не може и не бива да се живее недостойно, не бива да бъдем презрени малодушници, които, треперейки за кожата си, понасят всички гаври. Мразя силно българската поговорка "Преклонена главица сабя не я сече!" и също една друга: "Срещу ръжен, мило, не се рита!". Аз съм философ и презирам малодушието тотално. Затова написах този текст. Той е един отчаян вик. Той е израз на отчаянието ми, че нещо може да се промени. Да, на път съм изцяло да се отчая. Загубих здравето си в едни тежки борби, които обаче не са безполезни. Да се бори човек за честта и достойнството – и за принципите си, заради идеите си! – си никога не е излишно. Бях подложен на непоносим терор от една самозабравила се капризна администраторка, която си е втълпила, че може да прави с хората каквото й скимне. Е, рухнах здравословно, но духът ми е съвсем здрав. Духът за мен е най-важното, всичко друго е второстепенно и третостепенно. Стои много по-назад. Заради чисти духовни неща аз живея, щото духът е средоточието на самия живот. Достойнството е такова едно чисто духовно нещо, заради което най-вече си заслужава да живее човекът. Ще дойде време да се разбере, че жертвата ми не е била съвсем напразна. Страхът за оцеляването ми е изцяло чужда емоция: щото аз наскоро видях границата на смъртта, докоснах се също до диханието на самата смърт. И добрият Бог ме върна за известно време тук, в живота. Може би ме е върнал с оглед да мога да напиша ето това писмо, знам ли? Е, написах го. Да става каквото ще. Аз направих каквото бях длъжен. Ако не го бях направил щях да се презирам докато съм жив... 13 септември 2013 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: Ангел Грънчаров

164

Моето писмо до Р.Кънев с молба за юридическа помощ около наближаващия съдебен процес срещу свободата на словото в Пловдив 14 септември 2013, събота

Здравейте, уважаеми г-н Кънев, Извинявам се, че си позволявам да Ви занимавам, зная, че само аз Ви липсвам на главата в тия тежки в политическо отношение дни, които страната преживява. Но въпреки всичко дръзвам да Ви занимая с един случай. Той е "личен", но в него прозира една по-значима същностна страна. Ето линк, където можете да се информирате за какво става дума: Политически мотивиран съдебен процес срещу свободата на словото се открива тия дни в Пловдив Казусът е нелек. Търсейки адвокат, който да се заеме със случая, попаднах на неколцина неудачни варианти. Молбата ми е: има ли възможност да ми съдействате в намирането на способен адвокат, който да се заеме с нелекия случай? Примерно някой адвокат от Пловдив, който да е близък до ДСБ? Просто съм на път да се отчая и затова се обръщам към Вас. Много моля да ме извините ако молбата ми се окаже съвсем неуместна – или направо прекалено нахална. Ползвам се от случая да Ви пожелая успех във Вашата тежка и отговорна работа като лидер на ДСБ – и като един от архитектите на Реформаторския блок. Дай 165

Боже да успеете, проектът ви да заработи и да помогне да се решат проблемите пред страната и нацията. Знайте, че в мое лице имате един твърд поддръжник и симпатизант. С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров ЗАБЕЛЕЖКА: Писмото е изпратено в четвъртък, 2013, Септември 12 09

166

Не потискай поривите на човечността си – отдай им се! 18 септември 2013, сряда Вчера бях на откриването на учебната година в ПГЕЕ-Пловдив – училището, в което работя; присъствах там по-скоро като гражданин, тъй като все още съм в отпуск по болест. По време на тържеството, пък и след него, като си тръгнах да се поразходя из града, ме овладяха едни мисли, в резултат на което стигнах до следното прозрение: реших да напиша едно писмо. И то писмо до дамата, която, обидена от мои думи по неин адрес, написани в моя книга, ме даде под съд за "неимуществени щети"; тази дама е помощник-директор на същото училище и също е синдикален лидер на учителската организация към КТ ПОДКРЕПА. Публикувам писмото до нея в блога си неслучайно, сами ще разберете защо: До г-жа Камелия Стоянова, помощник-директор на ПГЕЕ-Пловдив КОПИЕ: До г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Стоянова, Вчера присъствах на откриването на учебната година в нашето училище. По време на тържеството ми се откри следната истина. Искам да я споделя с Вас. Ние двамата, стана така, напоследък доста разговаряхме. И често спорим. Но има нещо, което забравяме. И което е фундаментално важно. И то е: че сме хора, че сме човеци. Да, преди да сме каквито и да било други, най-напред сме човеци, човешки същества. И трябва да си останем такива. Да си човек е най-важното. Човек в истинския смисъл на думата. Изхождайки от тази презумпция, искам да Ви кажа следното. Бидейки човеци, ние всички често грешим. Безгрешни хора на тази земя няма. И няма изцяло праведен, съвършен човек. Казваме: "Човешко е да се греши!". Знаем също думите на Христос, казани по повод възмущението на лицемерите когато се отнесъл по човешки към блудницата Мария-Магдалена: "Който от вас е безгрешен нека пръв хвърли камък на нея!". За нас, християните, най-съвършен човек, нравствен 167

пример, който ни вдъхновява, е Христос – ала той е и Бог, той е Божи син. Ние не можем изцяло да бъдем като Него. Просто не ни е по силите. Но това съвсем не бива да е оправдание да бъдем лоши. По силите ни е да бъдем добри хора. Да бъдем човеци. Ето нещо, което не бива да си позволяваме да забравяме. Стана така, че от две години текат ожесточени полемики и спорове между мен и ръководството на училището, от което Вие сте част. Аз имам някои позиции, от които няма да отстъпя. Вие, вероятно, също. Често пламтят в споровете ни искри, на моменти лумва същински огън. В този огън аз, например, за малко щях да изгоря. Доста пъти влизах в болница, подложен бях на тежка операция. Няма лошо да се спори, напротив, чудесно е да има хора с различни разбирания – това е така естествено. Че мислим различно не е скандално. Не е престъпление това, че някой не мисли като мен. Аз съм философ и прекрасно разбирам това. Питам се при това положение: защо стигнахме дотук? Знаете докъде. Стигнахме до съд: заведеното от Ваша милост наказателно дело за обида ще се открие на 25 септември. В тази връзка искам да Ви кажа следното: Ние с Вас, а също така и с директорката г-жа Стоянка Анастасова, освен човеци сме и учители, възпитатели на младежта. Това, как да кажа, е доста обвързващо. Длъжни сме да бъдем на подобаващата висота. Нямаме право да изменяме на мисията си. На една крайно отговорна и тежка мисия. Но каквито и да сме, сме длъжни на първо място да сме човеци. Това е крайъгълният камък, на който се гради всичко останало. Вие възприехте няколко изречения в моята книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование") като обидни, като накърняващи престижа Ви. Казвате – и аз нямам основания да се съмнявам в това – че сте преживяла тежко тази обида, че сте се стресирала от нея, че че тя Ви е депресирала и пр. Тия неща – нашите възприятия, усещания, чувства, преценки за нещата, които ни се случват – са крайно индивидуални и субективни. Ние, слава Богу, сме твърде различни. Един цени едно, друг - друго. Един се радва на това, друг скърби заради него. На едно и също нещо едни хора се смеят, други – тъгуват или се срамуват. Психологията немее пред тия невероятни чудесии на човешката душа. Ето, изхождайки от тези основания, аз държа да Ви кажа следното: Госпожо Стоянова, моля Ви, извинявайте за обидата, която съм Ви нанесъл! Аз нямам морално право да твърдя, че моите думи към Вас, написани в онова есе, не са обидни, щом Вие самата твърдите, че силно са Ви обидили, наскърбили и засегнали. Щом за Вас тия мои думи са обидни, аз искрено съжалявам, че съм ги написал - и че съм бил разбран в този смисъл. Не съм искал да Ви нанеса травма, не съм се стремял да накърня достойнството Ви, но ето, станало е така: затова страшно много съжалявам! Бъдете така добра да ме разберете и да ми простите. Разкайвам се, че съм употребил точно тия думи. Които са предизвикали у Вас такъв неочакван за мен ефект. Могло е да кажа същото и малко по-иначе. Направил съм грешка, дори грях, щом така сте преживели всичко това. Пак да кажа: извинявайте! Написах вчера това дотук и го показах на един адвокат. Той ми забрани да пращам това писмо, щото то щяло било да стане "основно доказателство", което 168

щяло да бъде използвано от Вашия адвокат, което пък ми гарантирало осъдителна присъда: аз сам, един вид, си правя "самопризнанието" за вина! Било пълна глупост това мое писмо. Щял съм да съжалявам ако го пратя. Ей такива и други работи ми каза адвокатът. И ме нагълча. Играел съм си бил с огъня. С моите философии щял съм бил да стигна до лош край. И прочие. Да, но аз не мисля като него и въпреки подобни рискове Ви пращам своето публично писмо за извинение. Нека да е глупаво, аз го пиша не за да хитрувам по адвокатски начин, а заради едно свято за мен нещо: човечността, човещината. Тя има приоритет пред мен пред всичко друго, в това число, разбира се, и пред парите. Нека, примерно, снабден с това мое писмо, Вашият адвокат да ме осъди! Нека да ме нарекат хората глупак или какъв ли не. Поемам тия рискове. Аз написах това писмо за да си облекча съвестта. Да бъда човек за мен е най-важното, пред което бледнее всичко останало. Това е ядрото моята жизнена философия. Няма да отстъпя и на сантим от нея. Независимо от всичко. С интерес, не крия, ще очаквам Вашата реакция по повод на това мое "компрометиращо" ме писмо. Има всякакви хора, някои няма да пропуснат възможността да ми се подиграят, предполагам, и така. Не ме вълнува какво ще каже тоя или оня. Аз никому не ща да угаждам - или да се "мазня" някому. И още нещо ще кажа, ще отида още по-далеко. Готов съм да протегна ръката си, да стисна Вашата ръка и да Ви се извиня и, така да се каже, на живо. Открит съм към пълно помирение не само с Вас, а и с нашата обща уважаема ръководителка. В тия две години всички от нас, активни участници в протеклите "скандали", са допуснали какви ли не грешки: безгрешни хора няма. Всички грешим. Ние, човеците, се увличаме, поддаваме се на емоции, в това число и пагубни. Нечовешко е обаче да се мислим за безгрешни и да не търсим грешките си. Като ги осъзнаем, пък е грозно да не се разкайваме заради тях. Няма по-фатална грешка от тази: да се мислиш за безгрешен. Такава една пагубна илюзия е извор на всичките ни грешки. С това свое писмо протягам ръка за помирение не само към Вас, а и към г-жа Анастасова. Правя го ето заради какво най-вече. Освен вече казаното има и нещо друго. Тези дни разговарях с един мъдър човек, който ни е общ познат. Той е, така да се каже, страничен наблюдател на историята на... "нашите митарства". "Митарства" към какво обаче – ето това е въпросът? Та той ми каза следното: "Ангеле, не мога да разбера едно: какво искат директорките от теб? И всички хора, с които съм разговарял, все повтарят това: "Какво толкова искат те от него?! Какво толкова е направил?! Как е възможно да се случва всичко това?!". Общественото мнение в мнозинството си разсъждава така. Ти, Ангеле, си имаш своите кусури, директорките – също. Познавам ви добре. Знам даже и това, което вие за себе си не знаете. Ти си свестен човек, който е много работлив, е, особняк си, няма що, всеки си има своите странности. Всеки, както казваме, по своему си е луд. Те, вероятно, имат също своите добри намерения за училището и пр. Затова те съветвам: потисни своята гордост и им се извини. Извини се за всичко, дори и това, което изобщо не ти е минавало през ума да го направиш, но в което, да предположим, те те подозират. Гордостта – и горделивостта – са най-лошото, което може да сполети 169

човека. Гордостта не е противоположност на унизеността, много хора грешат да мислят така. Гордият човек е кухият, празният, самонадеяният човек. Който не се принизява да допуска и такива "слабости" като тази да каже "Съжалявам, сгреших, извинявай!", от такъв човек човек не става. Ангеле, направи първата крачка към помирението, извини се! Не потискай поривите на човечността си. Отдай им се." Тия и още много подобни неща ми каза този мъдър човек. Дълго мислих по неговите думи. Казах му, че доста пъти съм се извинявал на г-жа Анастасова, ала особен ефект от това не е имало. Казах му, че не пречи пак да се извиня за каквото и да било, стига тя да ме покани поне да разговаряме. В нея, дето се казва, е "и ножа, и сиренето". Тя обаче, изглежда, изхожда от презумпцията, че аз съм долен, подъл, коварен човек – и, предполагам, съвсем не ми вярва. Каквото и да кажа, тя, предполагам, подхожда към него с резерви. За да има взаимно разбиране е необходимо да има взаимно доверие. Аз на никой не съм "враг". Винаги всичко съм правил с доброто намерение да помагам. Как другите разбират моите инициативи си е техен проблем. Но вярвам, че при добро желание хората винаги могат да се разберат за всичко. От моя страна желанието го има. Аз искам едно нещо: да бъда оставен да си гледам работата. Да не ми се пречи. Моята работа – работата на всеки учител – е сложна и творческа. Безкрайно фина, лесно "чуплива" е учителската работа. Духовна по естеството си работа е учителската. Потребно е учителят да бъде оставен на така потребното му спокойствие – за да си гледа работата, за да й се отдаде с всички сили. Разковничето е това: свобода. Няма да допусна някой друг да се разпорежда с моята свобода. Нека всеки да разполага със своята си свобода. Аз никому не съм роб, независимо дали той ми е началник или не. Нито пък на някому съм слуга. Когато някой, пък било той и началник, почне да се вре в моите работи и да ми пречи, той тогава посяга на свободата ми. И аз мигновено ще му кажа: "Да имаш много здраве, драги, но тази твоята няма да стане! Така не може, аз от свободата си няма да се откажа! Бъди така добър да не си вреш носа в моите работи!". Независимо кой, какъв е той – или пък заради какви "благородни подбуди" го прави. Нека всеки си гледа своята работа. Аз така мисля, аз така виждам нещата. Смятам, че за нас, българите, такъв един съвет – всеки да си гледа своята работа и да не провесва нос над чуждата паница! – може да изиграе невероятно целебна, направо спасителна за нацията ни роля. Щото тук именно се крие основният ни недъг. Както и да е. Това е друга голяма тема. Вие, администраторите, си имате достатъчно сложна работа, за да си позволявате лукса да си навирате носа в моята работа. Когато, по българския обичай, всеки гледа "в чуждата паница", работите се заплитат до невъзможност. Да си сътрудничим, разбира се, може, но да си поставяме взаимно пречки, да си вредим – не става така. И не бива. Учителят трябва да е автономен в сложната си и отговорна дейност. Ето за това нещо аз се боря не от вчера. Това е моето верую. Вярвам, че се изразих достатъчно ясно. Пределно ясно. От вас, моите администратори, искам едно: уважение. И доверие. Усетя ли го, ще ви отвърна със същото. Писмото ми стана прекалено дълго, знам. Простете, но аз съм философ. Имам тази странност да се стремя да обосновавам и извеждам всичко. Ако ви е ста170

нало скучно да четете този текст, ако го схващате за безсмислен, ваша си работа. Тази реплика е към евентуалните читатели на писмото ми в блога. Не е към Вас, г-жо Стоянова. И към Вас не е, госпожо Анастасова. Странно, освен дълго, стана писмото ми, но проблемите, казахме, са достатъчно заплетени. Аз съм готов да допринеса с каквото мога за разплитането им. И нека да си пожелаем накрая успешна и плодотворна учебна година! Аз това ви го желая. Нека тук да си кажем това, което вчера, на откриването й, в училището, не можахме да си кажем. Всичко добро! С уважение: Ангел Грънчаров Пловдив, 17 септември 2013 г. П.П. Към всяко човешко същество сме длъжни да се отнасяме с уважение. Към всяко. Дори и към най-пропадналото. И към най-грешното. Всички сме грешни. Светци сред нас няма, ако има, са същинска рядкост. Щом някой е човек, пък какъвто и да е той, било затворник, било престъпник, било голям грешник, било развратник, усети ли, че към него се отнасяш с уважение, това ще го окрили и ще го накара да почне да се променя към по-добро. И да се отърве от слабостта си, от порока си. Страшно мощна е духовната сила, съдържаща се в такива прости наглед неща като уважение, прошка (опрощение), доверие, вяра, сърдечност, доброта, любов. Толкоз. П.П.-2: Пак се "олях". Явно продължителното непреподаване се отразява на словоохотливостта ми. Обичаен учителски дефект е това. Дотолкова сме извратени, че след лятната ваканция направо копнеем да приказваме и да философстваме. Като крастави сме ние, учителите, с този пусти копнеж да приказваме - особено в края на лятото, след като сме си починали от приказването. Е, ще си "начеша крастата" скоро: след няколко дена и аз започвам работа. Тогава и ще понамаля писането в блога си. Простете още веднъж за всичко!

171

И ний, българите, подобно на древните атиняни, непременно ще се прочуем с това, че съдим свой философ 17 септември 2013, вторник

Нещо днес май става, съдбата май си играе и си поставя чудесни казуси; ето, току-що попадам на следната публикация: Японският философ Нишияма Юджи гостува в България с филм и лекция; в този връзка написах във Фейсбук следната реплика: Още едно красноречиво "съвпадение": на 25 септември т.г. японският философ Нишияма Юджи в София ще изнася лекция пред любознателни млади и не толкова млади хора, а същия ден, но в Пловдив, българският философ Ангел Грънчаров 172

ще се яви на делото, да което е... подсъдим за "обидни мисли" в една новоизлязла своя философска книга, именно книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"). Това съвпадение на толкова коренно различни по смисъл събития, случващи се в един и същ ден, ако не показва нашето истинско и така красноречиво отношение към родните ни представители на духовността, сполай му кажи! :-) Как това съвпадение да не породи чувство на законна гордост по повод на това колко много сме напреднали ний, българите, в областта на философията: докато японските философи са тръгнали, подобно на просяци, по белия свят да си изнасят лекциите, ний, българите, сме се извисили на нивото не на кой да е, а на самата древна класическа Елада и по-специално на Атина, люлката на философията и на демокрацията, където, както знаем, и древните гърци и атиняни като нас, съвременните българи, са съдили и дори са осъдили на смърт своя най-знаменит философ – Сократ. (Е, не ме разбирайте погрешно де, не се сравнявам със Сократ, това и през ума не ми е минавало, само дето ме порази фактът за това колко много сме напреднали ний, българите, в отношението си към философията и към философите. Малък допълнителен детайл е и този, че ний, българите, пред чуждите философи се прекланяме, а пък своите ги съдим – и мразим. И за тях изобщо, ама изобщо и съвсем не ни пука...

173

На път съм и аз да обявя гладна стачка срещу своеволията на всесилна администраторка в образованието! 18 септември 2013, сряда

Аз вече писах за това, че преподавателка по философия в едно училище във Велико Търново била обявила гладна стачка против злоупотребите с власт на самозабравилата се директорка на училището, в което работи; написах вчера ето това: Поредно доказателство за самозабравили се директори на училища, които се изживяват като всесилни – и се поставят над закона!. Изтъкнах там, че в моя казус нещата стоят на 100% по същия начин, да не се повтарям сега: и аз съм репресиран от самозабравила се директорка и пр. Само дето аз все още не съм обявил гладна стачка, но все по-често напоследък ми се върти в главата и тази мисъл. Аз обаче дадох последен шанс на своите също така героични администраторки да размислят и да преоценят поведението си, написах открито писмо до тях, изпратих им го, ала до този момент, вече повече от денонощие, те стоически мълчат, не са дали и най-малък знак, че са се позамислили по-сериозно върху написаното от мен, върху предложенията ми. Текста на това мое Отворено писмо може да се види тук: Не потискай поривите на човечността си – отдай им се!. 174

Тази сутрин обаче долавям, че все по-сериозно се замислям дали и аз да не обявя гладна стачка и заради моя абсолютно аналогичен случай. И по този начин хем да подкрепя колежката си от Велико Търново, хем да спомогна да се активизира някак нравственото чувство на моите администраторки. Наистина се улавям, че размишлявам все по-често върху един такъв вариант за действие. Вчера получих призовка от съда (Окръжния съд в Пловдив) да се явя на откриването делото, заведено заради обжалването от страна на директорката на ПГЕЕ-Пловдив на решението на Районния съд в Пловдив, с което той отмени заповедта й за наложено ми дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение". Това е знак, че въпросната администраторка наистина е повярвала в своята непогрешимост и няма никакво намерение да спре да ме преследва, напротив, ще ме преследва докато може. И то въпреки решението на самия съд, което й даде ясен знак, че не е права, че така не бива да се постъпва. С обжалването си на съдебното решение в моя полза директорката показва, че според нея явно точно така трябва да се постъпва, сиреч показва, че за нея решенията на съда нямат някакво особено значение, а е важна най-вече нейната собствена воля – важно е нейното своеволие, произлизащо от измамното й чувство за абсолютна власт. Е, така не може да се мисли, така който мисли, трябва да има добрината да поеме всичките последици от коварната си заблуда, особено ако иска все пак да остане на държавния си пост. Та днес-утре ще решавам този казус: дали да обявя гладна стачка и аз, понеже случаят ми е, повтарям, на 100% аналогичен, абсолютно е един и същ с този на колежката от Велико Търново. Пък и с такъв един жест на солидарност ще покажа, че и у нас има хора, които когато някой някъде страда, не стоят безмълвно само да гледат сеир, а и са готови с действие да изразят съпричастността и подкрепата си. Като казах думата "подкрепа" се сетих за следното: в моя случай същият този синдикат зае диаметрално противоположна позиция в сравнение с великотърновския казус; там синдикатът в лицето на все същото върховно свое ръководство застава на страната на колежката по философия, стачкуваща срещу своеволията на директорката си, а тук, в моя случай, същият този национален ръководител на синдикат "Образование" към КТ "ПОДКРЕПА" застана категорично на страната на самозабравилата се администраторка и дори се стигна дотам, че въпросното лице, имам предвид все същия шеф на националния синдикат "Образование" (който, впрочем, иначе е от Пловдив, е пловдивчанин, това донякъде обяснява, както се досещате, позицията му!), предложи аз, дето съм жертвата на административния произвол, да бъда... изключен от КТ "ПОДКРЕПА", представяте ли си какво предложи той?! Та този чудат феномен ме накара – понеже моя милост наистина е крайно зъл човек, който нищо не прощава – да напиша ето тази реплика по повод на крайно двойнствената и чудата позиция на въпросния национален лидер на синдикат "Образование" към КТ "ПОДКРЕПА": В абсолютно същия случай с моя милост същият синдикат и същият негов лидер подкрепиха... директорката, позволила си абсолютно същите своеволия срещу учител! :-) В моя случай подкрепиха мъчителката на жертвата, а в този – виж Синдикат „Образование” пред стачка заради гладуваща учителка – кой знае защо, подк175

репят вече самата жертва, не мъчителката й. Г-да подкрепаджии, вие изобщо имате ли някакви принципи? Това написах във фейсбук и ще го пратя днес и на моите синдикални лидери от КТ "ПОДКРЕПА", на синдиката, на който съм член вече 23-24 години. Абсурден, непостижим от ума привкус в моя случай внася и това, че лидерката на същия синдикат в нашето училище, която същевременно е и помощник-директорка (!), под влиянието на директорката и в знак на солидарност с нея заведе в съда наказателно дело срещу мен (!!) и то за "обидни мисли" (!!!), които тази дама откри в моя философска книга, именно в книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"). Въпросното дело ще се открие на 25 септември, сиреч, точно след седмица. Не знам как ви звучат тия неща, нищо чудно да ви звучат в смисъл, че са съвсем невъзможни, сиреч, вероятно си мислите, че аз самият съм превъртял и си ги измислям; най-естествено е да си помислите, че е точно така, аз вас за нищо не мога да обвинявам. Да, ала, за жалост, аз нищо не си измислям, това, уви, е самата истина, вярно, непостижима за ума, вярно, звучаща съвсем невероятно. Ето затова, за да се разплете някак тоя възел, да взема да обявя и аз една гладна стачка, а, какво ще кажете? Вярно, в момента съм в болнични. Здравето ми хич не е добре. Възстановявам се от тежка операция, понеже в един момент даже животът ми беше застрашен: хирурзи трябваше да извадят хематом (голям кръвен съсирек, получен от сътресение на мозъка в резултат на падане и удар на главата) от черепа ми; казвам това, да, знам какво си мислите, мислите си ето това "Щом са ти отваряли черепа, явно мозъка ти вече е увреден – и точно затова ги пишеш тия невероятни неща!", но нека да си мисли всеки каквото иска, има свобода. Аз обаче казвам точно как стоят нещата. Не съм изобщо здрав, инвалидизираха ме лекарите, но ето, моите администраторки не проявиха капчица съчувствие или съжаление, не, няма такова нещо, те са безкомпромисни и безжалостни. И преследванията продължават, този път съм тероризиран чрез тая поредица от съдебни дела, които, между другото, могат да бъдат оценени и като опити за съдебно преследване на свободата на словото, на свободата на изразяването, едно фундаментално право, на което аз специално много държа, не само защото съм философ, но и понеже все пак съм един от най-активните блогъри в страната. А нищо чудно и да съм най-активният де, но това няма в случая никакво значение. Дали една стачка, която би застрашила живота ми в моето сегашно положение, би поне малко трогнала моите преследвачки, моите безкомпромисни отмъстителки? За да разбера това май ще се наложи днес-утре да се реша на тая отчаяна стъпка. Щото наистина съм си и отчаян де, спор за това няма. Положението ми е съвсем отчайващо. Щото в Търново доста учители, както разбирам, подкрепят подложената на гонения учителка по философия, а мен комай никой не ме подкрепя, щото колегите, учителите в гимназията, общо взето, изглежда твърде много ги е страх. Да, атмосфера на грозен страх вилнее в ПГЕЕ-Пловдив, никой не смее дума напреки на всесилната директорка да каже. Това повече не може да се търпи. Затуй именно смятам, че този, пловдивския случай, е още по-тежък и отчайващ от великотърновс176

кия. Сиреч, имам още по-големи основания да се реша на една такава отчаяна стъпка. Пък и за да разбера ефекта от една евентуална такава стачка върху душите на въпросните администраторки – а съм човек с изследователски дух – като едното нищо ще обявя тази гладна стачка, казусът е превъзходен! Уважаеми читателю на моя блог, какво ще ме посъветваш: да се реша ли на гладна стачка или да почакам? Дали чакането ми няма обаче да се възприеме – в тази сложна ситуация, в която се намирам – за проява на малодушие и на мекушавост?! Много ме вълнува твоето мнение по казуса, моля, кажи, важно е за мен какво мислиш. Разколебан съм. Имам нужда от твоя съвет. И ще решавам тогава. Скоро ще стане това. Още днес, найкъсно утре сутринта ще се разбере какво съм решил. А сега хубав ден на всички, които прочетоха този текст! И вие се борете срещу неправдите, щото ако все така продължаваме да си мълчим – никога няма да се отървем от тях!

177

И гладната стачка, щом всички други средства на демократичния дебат са изчерпани, не действат, са блокирали, е допустима 19 септември 2013, четвъртък

По повод на публикацията Синдикат „Образование” пред стачка заради гладуваща учителка стана дума и за това: Енеза Ангелова: Много хубаво!!! Но се чудя защо избирателно синдикатът подкрепя членовете си, изпаднали в такава беда!!! Ще ми отговори ли някой, защо синдикатът не е защитил Ангел Грънчаров, случаят на който е идентичен с този на учителката от Велико Търново!? Еднакъв ли е аршинът, с който се прилага синдикалната защита!? Е! За едни може, за други – не. Грънчаров, обяви и ти гладна стачка, та дано този път те подкрепят, стачкувайки. Блажени са вярващите, защото ЗУКТС не разрешава ефективна стачка в подкрепа на други лица. Такава може да е само гладната стачка. Ангел Грънчаров: Аз вчера отидох в регионалната ПОДКРЕПА в Пловдив и разговарях с ръководителя на регионалния синдикат ОБРАЗОВАНИЕ г-н Цило Нейчев. Зададох му точно този въпрос: защо едни свои членове ПОДКРЕПА ги подкрепя, е в други случаи подкрепя... работодателя, не пострадалия. Г-н Нейчев силно се затрудни да ми отговори на въпроса. 178

Казах му също, че днес ще реша дали да обявя гладна стачка или да не го сторя, което ще стане в случай, че самозабравилите се администраторки покажат желание за диалог – и намалят инквизиторския си плам. Той ми обеща, че ще говори с въпросните особи. И ето, аз днес чакам да разбера ще има ли от тяхна страна някаква реакция. Ако няма, от утре сутринта също съм в гладна стачка. Днес също така подготвям исканията си, ще си направя плакат, който ще си нося по време на стачката. Такива работи стават у нас, тук, в Пловдив. Няма лошо да се стачкува и по този краен начин, щом всички други средства на демократичния дебат са вече изчерпани, не действат, са блокирали...

179

Писмо от философа Р.Радев, който ме съветва да се откажа от намерението да обявя гладна стачка срещу безобразията в образованието 20 септември 2013, петък

Току-що открих, че на имейла съм получил следното писмо от г-н Райчо Радев, от Перник, дългогодишен преподавател по философия и бивш, пенсиониран вече директор на Спортното училище "Олимпиец" в гр. Перник; ето какво ми пише колегата Радев: ПИСМО-ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ Здравей, приятелю, Намерението ти да обявиш гладна стачка-протест срещу твоите директори е справедливо мотивирано, но здравето ти не позволява да направиш това. Приятелю, след операцията и болното ти сърце е реална опасността да увредиш необратимо здравето си. Конкретната реалност на тази опасност съм преживял със смъртта на мой приятел, директор на училище, който насочи своя протест срещу себе си. Подкрепям желанието ти да отстояваш своята правота. Отвратен съм от бездушието на твоите директори. Отвратен съм и от бездушието на моите бивши началници на всички нива по време на моята 40 дневна гладна стачка миналото лято, които спряха акцията срещу мен едва след като (по твоя инициатива) се намеси омбудсманът. Успях само да избегна уволнението и да ускоря пенсионирането си. Не успях да предизвикам каквито и да са промени в мисленето на когото и да е от чиновниците в образованието, в принципите, правилата и методите на управление на обра180

зованието, но успях нещо друго: сега някои директори мотивират послушанието си и с репликата „Не искам да ме тормозят като Радев!“. Смяната на директорите с тоталитарен манталитет не е достатъчно. Необходима е смяна на методите на управление. Централизираната структура на образованието и казармената, командно-административна система на неговото управление е заложена в законите, правилниците и наредбите на образованието. Настоящата нормативна база възпроизвежда и ще възпроизвежда тоталитарните модели на управление, произвежда и ще произвежда директори, адекватни на тези модели. Това ти го разбираш. Идеите за нова философия на образованието са приоритет в твоите книги. Видяхме, че „чугунените“ глави не „увират“ за такава нова философия. Запознат си с всички опити тази нова философия да „пробие“, но не става. И това не е случайно. Вина за това има и инертното образователно „войнство“ от учители и директори. Инцидентното категорично противопоставяне, каквито са твоето, моето, на колежката от Търново и на малката част от уволнените при поредната чистка на поредното правителство не е достатъчно за съществена промяна в образованието. Активност и настъпателна борба за тази промяна не виждам и в НПО-тата, в гражданското общество. Някои от тях са се ориентирали към внедряване на нови методики, а едва след време да се наложи промяна в законите и нормативната база, а други чакат промяната да стани „отгоре“, но с чакане не става, защото народните представители са ангажирани с „по-важни дела“. Нравственият пример на Сократ идва от епоха с друга духовна чуваемост, на която съвременната ни сетивност е чужда. Сега саможертвата за нова кауза е това, което ти правиш: полагане на духовните основи на социално движение за промяна в българския социум, включително и в образованието. Идеите за нова философия на образованието се въртят в тесен кръг от професионалисти, а те трябва да придобият широко гражданско осмисляне с необходимото конкретно адаптиране в променения живот – за да предизвикат социално раздвижване и институционално утвърждаване. Приятелю, В моя протест аз приех страданието на гладното си тяло, жертвах сили, енергия, време за други дейности, семейно равновесие и др. п., но бях в значително по-добро здраве от теб и нямах намерение да поднеса живота си в жертва на образователната бюрокрация и политическо бездушие. Твоята гладна стачка, при твоето здраве, може да доведе до необратими последици за теб и твоето семейство, а ти си нужен на твоето семейство, на мен, на учениците ти, на твоите приятели и съмишленици от България и света с твоето творчество, твоя блог и твоята гражданска позиция. Искам да те спра. Послушай ме! Не се жертвай! Райчо Радев

181

"Западното гледище" за намерението ми да обявя гладна стачка срещу своеволията на самовластната образователна бюрорация 19 септември 2013, четвъртък

Ето писмото и на оня същия български американец (или американски българин), който често ми пише по какви ли не въпроси, ето, сега пък казва мнението си за намерението ми да обявя гладна стачка: Сега ще чуеш западното гледище за гладната си стачка и не можеш да го сравняваш с български учител от Перник кво бил мислел и дъра-бъра два чадъра... Нека почна обективно – AIG, имаш 60 (+/-) дена преди да умреш... Чете ония ирландци, нали?... Познавам една жена тука при нас, ама да не те занимавам – възторжена планинарка, човек на природата, весела и хубава жена... И точно на нея се случи, вместо на свинята Бой Бор или Сатанишев да речем – мозъчен удар и парализа... Но ума й остана – за подигравка от злите сили явно... Тая жена беше до дъното на душата си възмутена от провидението и от начина по който я третира Бог (това аз си го мисля)... Тя обяви гладна стачка, отказа да яде (само пиеше вода) и умря след 38 дена, тя беше слаба със спортна фигура... Така че цивилизацията в BG винаги е спряла, тя никога не стига до екстремните ситуации с които е пълно тука около нас... 182

Така че, AIG, моя съвет на западен човек е: Не й прави тоя кеф на маймуната (как се казваше че не помня?!) да се радва – ако тя е с прегоряла съвест, кого мислиш че ще впечатлиш (както с писмото си: че се извиняваш!) – самия Сейтън ли?... Ти оня тричасов филм за Сейтън така и не гледа, но да ти кажа, че неговата природа е много тъпа и примитивна – той не е много умен, но много горд – нещо като българин... Трона на Сейтън е някъде в BG, хи-хи, прочети Откровение... Така че бъди по-умен християнин, защото Бог ни казва: "Нашата борба не е срещу физически тела (=гладна стачка), а срещу духовните сили на сатанинския свят – ако си толкова некадърен в Библията да ти намеря цитата, всеки християнин го знае... Това е и твоята работа като философ – не се бoксираш с Пеевски или Багата, нали?... Жена ти има ли силикон в задника?... Така че придобий хитрост и остави комунистическата учителка (то в Търново освен комуняги друго има ли?!) да гладува, тя вероятно е червен лъжлив мутант – не я познавам, но познавам добре Сейтън и методите му... И гледай оня филм, философчо балкански... А.

183

Жертвите на административния терор в образованието вече нямат друг избор освен най-отчаяния след самозапалването: гладната стачка 22 септември 2013, неделя

В четвъртък и петък, във връзка с края на продължителния отпуск по болест (след операцията, на която бях подложен на 18 април т.г.) лекарската комисия ме подложи на задълбочен преглед с оглед да прецени състоянието ми; комисията прецени, че трябва да бъда изпратен на ТЕЛК за разрешение за ново продължаване на болничните; е, та тия два дни бях по болници и на опашки в ТЕЛК (там е страшно стълпотворение от хора, страшно много болни има в нашата държава!). В крайна сметка ТЕЛК реши да ми продължи болничните, но не за това тук става дума, а искам да кажа нещо съвсем друго, крайно интересно по моя преценка. Когато простоях доста време на първата опашка, пред приемната, и когато най-сетне минах, там ми дадоха папката с моите документи и ми казаха да отивам в еди-кой си състав на ТЕЛК, където да дам папката и да чакам за преглед на друга, още по-многолюдна опашка. Възползвах се от това, че папката с документи е в мен и докато чаках, признавам си, я разгледах от любопитство. И открих интересен документ, в който съответният държавен орган пише за жалба от моята работодателка, която била обжалвала еди-кой си болничен лист, във връзка с което аз бях преди около две седмици пак призован пред ТЕЛК; е, ТЕЛК потвърди болничния лист, жалбата на директорката на ПГЕЕ-Пловдив не постигна целта си, но тъй като аз не бях 184

уверен за това кой и защо е обжалвал болничния лист, та сега това откритие, това доказателство, че моята така любезна работодателка е извършила тази подлостчица, ме накара да се разтреперам от обида. Ще ви обясня на какво се дължи тази моя реакция. Жалбата против болничния ми лист на г-жа Анастасова до "надлежните държавни органи", която може да се сравни с нещо като донос, постигна следния ефект: този болничен лист все още не ми е изплатен, прекалено беше забавено плащането му, поради което аз в момента съм съвсем без доходи. Но това, както се казва, е "малкото зло", което ми беше причинено; има и голямо зло, за което искам да кажа тук. То има нравствен характер. И е значително по-обидно. Ще ви обясня защо. Предполагам, на много хора точно този аспект на нещата им убягва. Затова и пиша този текст, като конкретният случай просто ми даде чудесния повод. Става дума за непоносимата административна гавра, която тя ми устрои. В началото на изминалата година (м. септември) аз бях наказан от същата тази г-жа Анастасова (фактически за едно неявяване на Педагогически съвет!) с дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение". В края на тази, на все същата учебна година, но през м. юли, моя милост, бидейки в болнични, реши да посети един психологически семинар на учителския "колектив", а също така и едно заседание на педагогическия съвет, именно присъствах на последното му заседание за учебната година. Още като ме видя там, сред колегите (аз вече писах за това в блога ми) г-жа Анастасова, директорката, дойде при мен и ми заяви, че съм бил нямал право да присъствам и че трябвало да се махам; казах, че съм дошъл, понеже ми е интересно да видя това обучение, зер, и аз съм психолог, но тя категорично ми каза да се махам; щом съм бил в болнични, трябвало било да съм на легло, а не да се мотая къде ли не; ако не се махна, ако не си отида, щяла била да обжалва болничния ми лист. Е, аз останах, заявих, че лекарите са ми препоръчали да се разхождам, че за мен е полезно да съм в движение, и че благодаря за загрижеността й, но ако иска да напусна залата, нека да има добрината да извика милиция, която да ме изнесе от залата. Както и да е, ето, тя наистина е обжалвала болничния ми лист, изпълнила е заплаха си, аз това до вчера го предполагах, ала не бях сигурен, че е така, а ето, сега вече съм сигурен, след като видях въпросния документ в папката. В тази връзка (простете за досадната обяснителност) искам да направя поне два извода: – Първият: Аз съм, предполагам, единственият случай (в световната история!) на човек, който за едно и също нещо е бил наказан от един престарал се административен гений по два коренно различни и взаимно-отричащи се начина. Моля, внимателно следете мисълта ми, понеже това, което искам да изразя, е трудно за изразяване с думи и май сам се обърках вече: и за неявяване на педагогически съвет бях наказан, и за... явяване на педагогически съвет също бях наказан от все един и същ административен гений в нашето родно образование! Другояче казано: каквото и да направиш все ще те накажат – това ако не е гениално, сполай му кажи! Вярно, първият път ме наказаха с дисциплинарно наказание (което, прочее, аз обжалвах пред съда и съдът отмени въпросната заповед на директорката), а този път, обжалвайки болничния ми 185

лист, бидох наказан с... безпаричие (въпросният болничен лист още не ми е изплатен от властите, нищо че жалбата на работодателката ми също беше отхвърлена от компетентния държавен орган). Вярно, с онова наказание директорката си разчисти пътя при най-малко "провинение" да ме уволни, което, да би се случило, пак би довело до безпаричие, ето, сега пак съм наказан с безпаричие. Явно у нас се смята, че същинско наказание на един човек е най-вече като го лишиш от пари, т.е. обречеш го на глад. Аз обаче лично смятам, че обидата, нравствената гавра от този абсурд е пострашното, е истински страшното: явно тази система на директорския административен произвол, за която аз ви давам в случая толкова очебиен пример, личността, каквото и да направи, все може да бъде тормозена. – Вторият извод: Въпросният административен гений, както сами се убеждавате, успя да изнамери начин да тормози един човек дори и когато е в болнични, сиреч, изобщо не е под пряката му власт. Досега, както му е редът, началниците можеха да ни тормозят само когато сме на работа, сиреч, когато, тъй да се рече, си им в ръцете, си под пряката им власт; но ето, сега явно науката и техниката в тази област са напреднали дотам, че вече може да бъдеш тормозен дори и когато си в болнични, сиреч, когато не си под пряката власт на старателния отмъстителен администратор. Сиреч, оказва се, за такива административни гении на родното ни образование няма невъзможни неща, за тях всичко е възможно! Аз се оказах, предполагам, първата жертва на административен произвол дори и когато не съм под пряката юрисдикция на съответния началник, което, както и да го погледне човек, си е достатъчно основание за национална гордост! Нашите администратори доказват, че всичко могат! Че за тях невъзможни неща няма. Е, има малка подробност: съдът отмени въпросната заповед за дисциплинарно наказание (администраторката, разбира се, от това не се възпря: тя обжалва решението на съда и сега при по-висшата инстанция се бори да докаже, че е безгрешна!), а пък съответният държавен орган, именно ТЕЛК, потвърди обжалвания болничен лист, т.е. и в двата случая се доказа, че имаме налице прояви на безпрецедентен административен произвол. – Трети извод: В тази тоталитарна административна система, която царува в родното образование, каквото и да направиш, все ще съжаляваш, стига да не си приближен на директора. Ако си приближен, тогава нещата стоят съвсем иначе. Примерно, тогава ако си на пенсионна възраст, любвеобилният администратор ще те остави на работа, за да получаваш значително повече пари, пък по този начин, чувам, и пенсията щяла била да ти се увеличи един ден, което именно и обяснява толкова горещото желание на разни бодри пенсионери да бъдат учители и в пенсионна възраст; в нашето училище има такива случаи. Разбира се, същият администратор, който е така великодушен към своите хора, без капчица жал уволнява от работа дори и млади хора, които имат семейства и деца, да не говорим пък за всички останали; важното е да не си от тесния кръг приближени и винаги си застрашен от уволнение. Системата "наши-ваши" тук действа безотказно: примерно, на тия, които са от кръга на "наште", директорът ще им даде завидно парче от "общата баница", така именно се нарича оня 186

дял от т.н. "диференцирано заплащане"; ако не си от "наште", ще ти дадат наймизерен дял и прочие. А може и нищо да не ти дадат: въведе се специално заради мен такъв параграф, че ония учители, които били наказани със заповед от директора, да не получават нищичко от т.н. "диференцирано заплащане"; вижда се, че материализмът така разсъждава: само с даване и отнемане на пари се награждава и наказва фактически родния труженик. Е, и с нравствени терзания биват награждавани ония, които биват обиждани, но това, така да се рече, е бонус, промоция, то не се брои. Иска се да имаш поне малко съвест, за да ги усетиш изобщо тия терзания. И още изводи могат да се направят от този казус на най-екстравагантния административен абсурд, но сега, признавам си, нямам желание повече да го нищя. Спирам дотук. Сега да кажа две думички относно моето намерение да обявя гладна стачка. Вчера попитах двама лекари, моето джи-пи и също един невролог: в моето здравословно състояние мога ли да се подложа на такова едно изпитание, а именно да обявя гладна стачка? Единият ми отвърна: да, защо не, щом се налага може; другият категорически ми забрани да прибягвам до това средство. Било много опасно, особено ако се заинатиш да стачкуваш по-дълго. Много мои приятели, като разбраха за намерението ми, също се опитаха да ме възпрат от прибягването до това крайно средство. Аз, дето толкова трудно вземам решения, съм поставен, сами виждате, в превъзходна ситуация. Изчаках да мине вчерашният ден, имах смътна надежда инстанциите и администраторите, като разберат за намерението ми да обявя гладна стачка, да се размърдат поне малко, ала това, разбира се, не се случи. Моята идея беше да ги принудя към диалог. Само това искам. Диалог, ала не в съдебната зала, а иначе. Те обаче стоически мълчат. Всеки както иска нека да си тълкува това мълчание. То е много изразително. Мълчанието, каза една моя приятелка наскоро, било... блато, не злато. Нравствено блато. Та трябва да решавам дали да обявя гладна стачка и аз, хем да подкрепя стачкуващата вече колежка от Велико Търново (тя била подложена на абсолютно същия, на 100% съвпадение, административен тормоз като мен!), хем да покажа, че нейният случай не е изключение или инцидент, а става дума за дълбок порок на самата система, която навсякъде твори и произвежда подобни ексцесии. Хем да покажа на моите тукашни администратори, че както са се разпасали, повече няма да бъдат търпени, че така повече не може да продължава. Вчера ми се обади по телефона един администратор от РИО, това е регионалния инспекторат по образованието в Пловдив. Разпита ме туй-онуй. Не можел да се ориентира в историята. Казах му: четете блога ми, там всичко пише. Аз им изпратих линкове към някои мои публикации, нека да почетат. Той обаче много се докачи и ми отвърна, че бил крайно зает и сериозен човек и нямал излишно време "да се мотае по разни блогове, скайпове, фейсбуци и интернети като някои други". Казах му, че и много заети и сериозни хора като мен ползват и четат тия "блогове, скайпове, фейсбуци и интернети", но той не прояви желание да дискутираме. И в един момент нищо повече не каза – изчезна. В тази ситуация, понеже днес вече е събота, съм склонен 187

да отложа вземането на решение за обявяване на гладна стачка и от моя страна до понеделник. В понеделник, в ранното утро, ще бъда вече взел това решение. Ще ви информирам за него непременно. На мен, всъщност, след като съм лишен в момента от доходи и пари (поради въпросното спиране на изплащането на болничните, което директорката ми все пак успя да постигне - за да ми отмъсти за нещо!), съвсем не ми е трудно да обявя гладна стачка тъкмо поради посочената причина. Аз и без това доста ограничих яденето, предвид здравословното си състояние; отдавна не ям колбаси, месо и прочие, едно че са скъпи, друго, че са вредни за здравето. Почти съм станал вегетарианец – както голяма част от бедния и унизен български народ, който поради липса на пари вече направо си гладува. Тъй че, повтарям, преходът към гладна стачка изобщо не ме плаши. Малко ми трябва и ще предприема тази стъпка. Но най-важната причина е тази: да покажа солидарност с гладуващата колежка от Търново. Срамота е да стоим настрана, да гледаме умно сеир, да се чешем тук-там, най-вече около крачетала – но дори и малкото си пръстче да не помръдваме с нещичко да помогнем! Прочути сме с това наше пословично малодушие и безразличие! Ето затова най-вероятно ще обявя гладна стачка и аз. Някои протестират срещу мафиотското правителство вече цели 100 дена (!!!), а огромната част от народа стои, мърмори някакви невнятни думи, псува, плямпа нелепици (у нас кухненски бабаити колкото щеш!), гледа сеир, потрива малодушно ръце, ала и малкия си пръст не ще да мръдне с нещичко да помогне, да подкрепи протестиращите – и гладуващите, пък и протестиращите даже с гладна стачка! Този наш позорящ ни манталитет трябва да бъде разбит без капчица жал. Ето затова ще обявя гладна стачка и аз. Щото каквито сме в момента в мнозинството си – страхливци, малодушници, треперковци, безчувствени дървени "философи", пословични търпеливци и пр. – сме за окайване направо. От такива като нас свободен и достоен народ не става, а става само... мърша, по думите на класика! Това исках да кажа – то какво повече има да се говори, трябва нещо да се предприеме, трябва нещо да се прави?! До понеделник! Бъдете здрави! Хубав уикенд се е отворил – само за мислене! Мислете, не е вярно, че мисленето вреди на здравето и на душата, напротив! Протрихте си пръстите от щракане, оставете тия пусти кючеци, зафанете се поне малко от малко да мислите – и ще видите как ще почне да ни потръгва един ден в живота! И дори скоро ще ни потръгне, ще почне да ни върви, няма начин да не ни потръгне – стига да почнем повече да мислим. Щото мисленето е, така да се изразя, "люлката" на действането: които не умеят на мислят, те затова и нищо не правят! Да, мисленето е голяма сила, тя твори чудеса – пробвайте, няма да съжалявате! Това мога да ви кажа – и с това ще завърша...

188

Страшна работа е нашата българска работа! 23 септември 2013, понеделник

Личното, личностното, "личните проблеми", онова, което е свързано с личността, с нейната душевност, у нас явно съвсем не се цени, то се оценява поголовно от всички като "маловажно", "незначително", "безинтересно", "безсмислено" и пр. У нас затуй все още вилнее комунистическото "Какво там значи някаква си личност?!" (думи на Вапцаров!), ето на това се покланят, изглежда, всички. Тъжна работа! Както и да е. След дълги размисли тази сутрин решавам: аз днес няма да обявя гладна стачка. Причините и основанията ми за едно такова решение са много: • Убеден съм, че опонентите ми няма да разберат смисъла на една такава акция; аз в най-тежки и съдбовни ситуации, часове след понесена от мен животоспасяваща операция ги призовавах към разбирателство и помирение, апелирах към хуманност, те обаче съвсем не се трогнаха, та сега ли ще се трогнат?! • Не желая да предизвиквам допълнителни притеснения у хората, които ценя и обичам, най-напред моето семейство, моята възрастна майка, моите приятели; • Здравето не ми позволява да се боря по този начин за правата си, а също така и за някакъв мой граждански, духовен и хуманен идеал; • Съществува дълбоко принципно и ценностно разминаване с опонентите ми, което означава, че всеки опит за установяване на онтологически контакт е предвари189

телно обречен, е безнадежден; неразбирането между нас е непреодолимо; между нас зее непроходима пропаст; • Имам значително по-важни неща, на които съм длъжен да посветя оставащите ми сили и отреденото ми от Бога време (издаване на списание ИДЕИ, писане в блога, довършване за започнати вече книги и пр.), сиреч, глупаво е да пропилея оставащите ми сили и време в една такава наистина неразумна инициатива; • В училището липсва потребната психологическа обстановка, за да бъда подкрепен; там витае поголовен страх; авторитаризмът на ръководството е в апогея си; • Има и други обстоятелства, които ме принуждават да се откажа, за които тук не мога да пиша; те са предимно от нравствен, от по-висш, така да се каже, характер – и за да ги обясня, ще се иска много време, пък такива неща у нас, казахме, съвсем не се разбират и ценят. Що се касае до психологическата обстановка в ПГЕЕ-Пловдив, искам да публикувам тук, без никакъв коментар от моя страна, едно свидетелство, именно един опит за разговор, който проведох с една личност, която уважавам, но която, за жалост, е вече с пречупен дух; ето какво си казах с тази госпожа, която предпочитам да нарека "Г-жа Х.": Ангел Грънчаров: Здравей, да обявя ли и аз гладна стачка или да не обявявам, ти как мислиш? "Г-жа Х.": Мисля, че това е неразумно! Ангел Грънчаров: А обстановката в училището "разумна" ли е? :-) "Г-жа Х.": В момента пиша тест за входящо ниво за 8 клас и се чудя как ти намираш време да мислиш за такива неща! "Г-жа Х.": Ако всеки си е на мястото и работи разумно, то тогава ще цари общ разум! Ангел Грънчаров: Е, аз съм безработен, време при мен – бол! "Г-жа Х.": Ти не си безработен, а в болнични, така че почивай си и се успокой! Ангел Грънчаров: Значи, ако изключим моите безпокойства, в училището цари безупречна обстановка?! "Г-жа Х.": Лично на мен никой не ми пречи да си върша работата. А тя е доста. Сигурно за това не ми пречат, за да не прехвърля част от нея на тях. Ангел Грънчаров: Блазе ти! Щото на мен здравата ми пречиха другарките директорки! "Г-жа Х.": Моето желание е да имаме спокойствие и да си изпълняваме задълженията на работното място в добра обстановка! Ангел Грънчаров: И моето желание е същото, за жалост обаче е неосъществено. Всеки ден бях подложен на тормоз. Както и да е, извинявай, че те занимах, поисквайки да поговорим малко! "Г-жа Х.": Няма за какво. Желая ти спокойна нощ! Ангел Грънчаров: Благодаря, подобно! 190

Това си казахме с тайнствената "Г-жа Х.". То показва нещо. Какво показва нека всеки да се опита да постегне сам. Ще добавя и това: от постоянното напрежение във връзка с двата съдебни процеса, с съдебните дела, които са ми заведени, на едното от тях съм подсъдим, от нескончаемите обикаляния и разговори с адвокати и пр. здравето ми рухна съвсем, от няколко дни съм в ужасна сърдечна криза и почти не ставам от леглото. Най-лошото е, че сърцето вече съвсем не се повлиява от предписаните ми лекарства. Тия дни, вместо да стачкувам, ще ми се наложи да обикалям по кардиолози, а нищо чудно да ми се наложи още тази сутрин да прибегна до услугите на спешна помощ. Наистина нямам физическата възможност в този момент да стачкувам. А не ми се ще да умра мърцина с една гладна стачка, и то ей-така, за да направя някому услугата да се отърве от мен. Прочее, над главата ми въси като дамоклев меч заплахата от одиозното дело за "обидни мисли", които една администраторка-синдикалистка откри в моята книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), а това дело, както всички разбират, е всъщност за да ми бъде отнето моето свещено човешко право на изразяване; представяте ли си, сякаш сме в ранното Средновековие (или в Германия или в съветска Русия през 30-те години на ХХ век!) от мен въпросната особа поиска, като условие да се споразумеем преди откриването на процеса унищожаването на всички вече отпечатани екземпляри тази моя книга! Това, че ми се поискаха пари, вероятно за да се откупя, е допълнителен щрих, който също много говори. Излишно е да споменавам, че въпросната администраторкасиндикалистка иска от мен нещо, което аз не мога да обещая: да мълча за всички проблеми, да не пиша за тях в блога си! Шантажът е очебиен. Аз с такова нещо не мога да се съглася или пък да се помиря. Ето защо ми се налага, въпреки тежкото си здравословно състояние, да се боря. Вече сили нямам, но тия администраторки не ме оставят на спокойствие: директорката пък обжалва вече спечелено от мен дело, сиреч, заведе ново дело срещу мен! Не им пука от това, че съм в тежко здравословно състояние. Ще ме съдят да дупка, както ме заплашват. Е, щом трябва, ще се съдим. Куриозното дело за обида ще се отрие тази сряда, 25 септември. Това също е една от причините да се откажа от гладната стачка. Толкоз. Желая ви чудесно начало на работната седмица! Аз вече не работя. В болнични съм още. Вече повече от 6 месеца. Все пак поне това не може да им се отрече на тия администраторки: осъществиха заветната си цел мен да ме няма в училището за дълъг период, месеци наред аз да не мога да общувам с учениците, да съм фактически лишен от възможността да преподавам. Предполагам, безкрайно са щастливи поради това обстоятелство, идилията, вярвам, е на висота. Нека. Именно за да се запазя и да се върна един ден, аз тази сутрин се отказвам от идеята си за обявяване на гладна стачка. Просто не ща да им осигуря ликуване, дължащо се на това, че мен няма да ме има завинаги... Да, такива неща се случват в едно българско училище, с един преподавател по философия, който държи да бъде личност и не позволява да го мачкат. Да, такива 191

неща се случват, отбележете, в нашата европейска вече България! Абсурди в нея колкото щеш, в изобилие! А най-отчайващото е, че не получих никаква подкрепа (с нищожни изключения) от т.н. у нас "активно гражданско общество"! Явно на никому не пука от това, че там накъде някакви администратори си позволяват да мачкат и унищожават някаква си там личност. Това, позволете да забележа, у нас се възприема, изглежда, за нещо "съвсем нормално", за нещо "в реда на нещата", представяте ли си?! Затуй никой никак не реагира. Е, реагират де: включват се, само обаче колкото да ме наругаят. Дето се казва, и те да хвърлят своите съчки в огъня, на който се пържа! Ето това вече е съвсем страшното! Да помогнат искат, вероятно, за да бъда опечен по-бързо. Страшна работа е нашата българска работа! Затуй добре разбирам тия, дето си взеха шапката и напуснаха нашето родно българско блато - и позорище. Да бях по-млад и аз щях да сторя същото в този момент. Писна ми да се боря, да се мъча да чупя с глава стени. И в резултат се получи това, което можеше да се очаква. Счупих си главата, не стените... ПОСЛЕПИС: Тъкмо написах тия неща и по телефона ми звъннаха моя брат, който е инвалид – и майка ми също. Между другото ми казаха, че е починал един наш съсед, почти мой връстник, Бог да го прости, само две годинки по-голям от мен; отишъл си човекът на баня, там, в Долна баня, както показва името на китното мое родно градче, имаме хубава минерална баня, та отишъл той в обществената баня, изкъпал се (водата, дето тече там, е доста гореща, та се налага да бъде разреждана със студена, иначе изобщо не може да се понася), поговорил си с хората, дето били на баня, върнал се – и скоро след това внезапно починал, получил, най-вероятно, инфаркт! Така стават тия работи! Бог да го прости, детството сме си изкарали в нашата махала: много се разстроих като разбрах за смъртта му. И мен това ме чака, та затова толкова се разстроих... смъртта витае около мен, но засега, кой знае защо, все още ме подминава. Та затуй вече окончателно се отказвам от хрумването да обявя гладна стачка. Не ми се мре чак толкова преждевременно и един вид по моя воля. Пък животът, дето Бог ни го е дал, е нещо свято, с което нямаме право да си играем. Само Този, който ни е дал живота, той има правото да разполага с него. Нашият живот не е нещо, което сме си дали сами. Нямаме власт над него. Тази философска причина вече съвсем надделява на везните. Няма да стачкувам по този краен начин. Нека да ми се подиграват зевзеците. Майната им. Хайде чао! И простете ако има нещо!

192

Дотук сме я докарали у нас: да сме същинска рядкост тия, които държим да си останем човеци и личности 24 септември 2013, вторник

По повод публикацията Страшна работа е нашата българска работа! и поскоро под представянето на тази публикация на страницата В подкрепа на Ангел Грънчаров във Фейсбук (тази група беше създадена от приятели заради административните гонения и тормоза, на които бях и все още съм подложен), една дама, с която никога не съм се виждал или общувал на живо, работила дълги години като учителка, описа своето отношение и своето разбиране на нравствената ситуация, сред която ний, българите, сме поставени; ето нейния коментар, а по-долу можете да прочете и какво аз в тази връзка й отговорих: Maria Vassileva каза: Страшна е нашата българска работа, да, така мисля и аз. Преживях подобни истории като учител в родното ни образование. Едва изкарах до пенсия, здравето ми е разбито тотално, не мога да живея без лекарства. Поне сега не съм в училище, не ме дразнят абсурдите на неправилните постановки "отгоре", заяжданията на задръстени директори, завистта на колеги, чувството за непотребност, което маса ученици създават с липсата на навик за труд и любознателност. 193

И се чудя защо почти всички колеги успяват да се адаптират някак си, почти доволни са от всичко, смятат го за нормално. Дори да се зароди у тях някакво недоволство, превиват гръб, мразят новаторство, не се усъвършенствуват, не ходят на курсове за специализация. Не влагат сърцето си в работата, не контактуват с учениците нормално, не се интересуват от тях. Голяма болка е да си различен, големи страдания. Да знаеш че си прав, когато се изказваш на педагогически съвет и да не гласуват за твоите предложения никога. Това че след години твоите предложения ще бъдат отново приети, но предложени от друг, или спуснати "отгоре", не е никаква утеха. Едно "защо" виси непрекъснато във въздуха. Разликата с останалите е на светлинни години разстояние. Питаш се дали не грешиш нещо, съмняваш се в себе си. Не е рационален българския народ, не е толерантен, не е великодушен. Вижте последния пример – при какви мизерни условия настаняват бежанците от Сирия. Без парична помощ отвън не ги искаме, каква солидарност, каква човещина?

Затваряш се в себе си, предпочиташ да контактуваш само с куче и котка, които често те засрамват с добрия си характер, с предаността и искреността си. Извън семейството си си нащрек – винаги с едно наум: аз не съм като другите, знам че няма да ме приемат, знам че ще злоупотребят с доверието и добрината ми. Радвам се на ентусиазма и човеколюбието Ви, г-н Грънчаров, на силния Ви дух и на волята да живеете в тази вредна за Вас среда, на желанието Ви да помогнете на страната и отворите очите на тези, които нямат вашата ерудиция, образование и възпитание. Аз не можах да направя друго освен да избягам от тази действителност – за да оцелея физически и психически. Желая ви успех от все сърце! 194

Ангел Грънчаров каза: Благодаря Ви за добрите думи и за подкрепата, г-жо Василева! Мислим аналогично понеже имаме сходна душевна настройка и близки ценности, тази е причината. Пък и сме възприели и преживели по аналогичен начин реалностите, в които сме живели. За мен е голямо насърчение това, което пишете, понеже човек често се чувства неразбран, въпреки вътрешната си увереност, че мисли и постъпва според повелите на сърцето, сиреч, според нравствения закон на дълга. За мен този е критерият: да бъде съвестта ми чиста, да не правя компромиси със съвестта си. Не мога да завидя на ония, които в името на собственото си криворазбрано благополучие правят тежки сделки със съвестта си, не мога да приема такива компромиси. Щото съвестта не е друго, а тъкмо Божият глас в сърцето на човека, който никога няма да ни излъже, а винаги ни говори истината. Е, живеейки по този начин, ми се налага да понасям някои временни неудобства, примерно да бъда хулен от ония, за които Божият закон на морала нищо особено не представлява - и които са готови да го поругаят без замисляне. Аз смятам, че такива хора са овладени от някаква страшна бесовщина: така не подобава да живее човекът. Щото по Божия замисъл човекът е нравствено същество, същество, което заради доброто е способно даже на саможертва. А пък упоменатата бесовщина се дължи на едно нещо: на преклонението пред материалното, именно властта, интереса, користта, парите, славата и прочие. Всички тия неща са израз на поругаването на всичко духовно в угода на преклонението пред материалното. Тук е изворът на самата обезчовеченост на човека. Това съм разбрал благодарение на философията – и от него няма да отстъпя. Презирам ония, които са се превърнали в жалки слуги и роби на материалното – и по тази причина са способни да мачкат човешки личности. Тия хора вървят срещу нашия Създател – и си подготвят незавидна участ, нищо че приживе биват превъзнасяни и благославяни, нищо че са властници, нищо че поради лакомията си са успели да натрупат и парици. Както и да е. Благодаря Ви за доброто отношение, за разбирането. Дотук сме я докарали у нас: да сме същинска рядкост тия, които държим да си останем човеци. И личности. Които няма да изневерим на човешкото у себе си. Защото не подобава за човека да е слаб и малодушен, напротив, подобава да сме силни и твърди в защита на духовната си същност. На Богоподобността си подобава да държим: не бива никога да се принизяваме сами. Да, тежко е да се живее така, но е добре, че все пак ни има. Че има такива "странници" и на българската земи. Ако ни нямаше, тогава щеше вече да е съвсем безнадеждно. Докато ни има, има и надежда. Бъдете здрава!

195

Директорката на ПГЕЕ-Пловдив подложи "колектива" на възможно найконфузно, унизително и отвратително нравствено изпитание 26 септември 2013, четвъртък Тия дни от няколко и то от напълно достоверни, заслужаващи доверие и уважение източника (защо се изразявам така предпазливо ще разберете след малко!) разбрах куриозна и напълно невероятна новина: директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова, крайно обезпокоена от моето Отворено писмо до г-жа Министърката на образованието, написано в навечерието на новата учебна година била предприела някои стъпки, които окончателно я изобличават и дискредитират като човек, който, за жалост, живее с представите на едно отдавна отминало, страшно и абсурдно време. Та уважаваната г-жа директорка, представяте ли си, била свикала спешно общо събрание на колектива, прочела там внимателно и тенденциозно подбрани откъси от моето писмо до Министерството, а след това, в духа на славните отминали времена, организирала нещо като "народен другарски съд", дала думата на "възмутения народ" да разгроми подлостите на "най-злостния враг" на директорското добруване Ангел Грънчаров. Как е минало събранието всеки сам може да си представи, а пък накрая, като капак на всичко, самата г-жа Анастасова представила собственоръчно написано от нея "разгромно писмо" до Министърката на образованието, в което се казвало, че Ангел Грънчаров, първо, е "много лош", че "не требе да му се верва", че "не е прав", напротив, "народът добрува" под нейното мъдро управление, представяте ли си какво са написали в туй одиозно писмо?! Съответно, както си му е редът, в туй писмо били изброени успехите и постиженията, които училищният народ е постигнал под така мъдрото ръководство на директорката, което иде да покаже, че "народният враг Грънчаров" не само че греши, ами и постъпва най-подло, щото иска да развали тъкмо упоменатото всенародно добруване. Пиша тия неща, и усещам как читателят си вика наум: абе, Грънчаров, човече, но това не е възможно да се случи бе, е, прекали бе, човече, фантазираш, такива неща вече не се случват у нас, ти нещо да не халюцинираш?! Знам, че така звучат тия неща, аз самият сам не повярвах, че това нещо се е случило, затуй поразпитах доста хора, присъствали на събранието, ала, уви, всички ми казаха, че този невероятен спектакъл е бил разигран, със съответната му, както се полага, предварителна подго196

товка и обработване на нещастното училищно и учителско природонаселение. Е, налага ни се да повярваме, че такива анахронични и абсурдни неща са не само възможни, но са и действителни в нашите уж демократични и напредничави европейски времена, в които обаче, явно, има хора, живеещи в едно съвсем друго, уж отдавна отминало, ала, както виждаме, съвсем живо време. Драгата директорка Анастасова обаче не се е усетила, пък и никой не се е осмелил да й го каже (щом не са й казали нещо толкова очебийно, щом са премълчали да й го кажат, явно искат да я подхлъзнат да продължи да се излага и да се опозорява колкото се може повече!), че такива "разгромни мероприятия" в наше време са недопустими, щото тя, сами забелязвате, без капчица смущение си позволява да демонстрира факта, че не от вчера, а от много дълго време провежда такава една кампания по моето дискредитиране като личност и като преподавател, за което не се свени да използва недопустими средства, включително и да прибягва до манипулиране на учениците – за да си разчисти сметките с толкова неугодния й индивид, какъвто е моя милост. Тия неща обаче са не само недопустими в един нравствен смисъл, но те са недопустими и според закона: човешката личност е нещо свято. Разбира се, за ония, които живеят в отминалите времена, подобни законови и морални ограничения не значат нищо, ето, сами се убеждавате – щом си позволяват онова, от което друг човек би се срамувал или поне погнусил. Представяте ли си какво именно се е случило: бясната, разярена директорка громи "злостния враг Грънчаров", ето, направила си е труда да напише цяло едно разгромно писмо срещу него! И апелира, от висотата на своя властнически трон, народът да я подкрепи, да се присъедини към смазването на "врага", да покаже лична преданост към обидената властваща особа! Опитайте се да си представите цялата конфузност на ситуацията! Нормалната естествена реакция е в такъв момент да си замълчиш и да оставиш излагащият се да продължи да се излага. Аз не съм бил на това разгромно събрание, но съм присъствал на предишни други такива мероприятия от типа "народен съд" на директорката и на кръжеца лично приближени до нея ласкателки и добре знам, че в това училище има хора достойни, които са изпитали подобаващия срам от това, което се върши пред очите им. Да, ама тук те призовават не само да се включиш във верноподаническия спектакъл, но и да се подпишеш под писмото, написано от разярената директорка, а някой смее ли да не се подпише, да, моля, кажете ми, някой ще дръзне ли да не сложи подписа си?! Та нали това означава, че по този начин, дето се казва, ще си подпише смъртната присъда: наскоро г-жа Анастасова уволни сума ти учители, повечето от които просто ги е подозирала, че не са й лично предани! Народът е наплашен до крайна степен, само това да беше провинението на директорката, именно, създаването на такъв злокобен психологически климат в училищната общност е достатъчно за незабавното й уволнение от г-жа Министърката. Та кой, значи, в такъв случай ще посмее да не си плюне връз лицето и да не подпише директорското писмо?! Аз лично, донейде познавайки българската народна психология, подозирам, че това писмо е подписано от по-голямата част от "колектива", като при това се е образувала опашка от бързащи по-напред да сложат подписа си, щото колкото по си 197

нетърпелив по-скоро да подпишеш, толкова повече ще демонстрираш умилителна преданост към директорката, а това, няма как, ще се отчете, нищо чудно и значително по-хубави пари да получиш при т.н. "диференцирано заплащане" в края на годината! Както и да е, виновни са не хората, които са били подложени да избират в една такава изцяло конфузна нравствена ситуация, щото дилемата е: ако не подкрепиш директорката и то с демонстриране на лична преданост, това означава, че подкрепяш "оня там враг Грънчаров", което не само че петни доброто име на самовластницата, но и дори, представете си, е дръзнал да "уронва" (тая съветска дума непременно присъства във въпросния документ, готов съм да се обзаложа на много пари, че тя неизбежно фигурира там, щото е любима думичка на тия среди!), да, позволил си е да "уронва" доброто име на "самата институция", представяте ли си колко е подъл тоя Грънчаров?! Такива работи. Нека, нека да се излагат дадени хора, щом благоразумието им не ще, пък и не може, предполагам, да надделее. Явно се чувстват сами в потъваща продънена лодка, щом са дръзнали да се излагат по тоя начин, мислейки си, че това, видите ли, ще спаси тяхната власт – и, респективно, добруването. Нека Министерството да види с какви хора си има работа – и да се принуди да вземе подобаващите организационни изводи, от които директорката, явно, толкова много се бои: щом е дръзнала да устройва такива разгромни спектакли в стил 50-те години на ХХ век! Хубавото е обаче, че има добрината така красноречиво да демонстрира верността на моите тези, на всичките ми, до една, тези: а именно, че провежда от години една целенасочена и то политически мотивирана кампания по унищожаването на една личност, на един преподавател, което нито един разумен ръководител не би си го позволил, щото това е разкош, забранен от закона! И също така демонстрира, че заради властчицата си няма нещо, което да я спре, че е способна на всичко, само и само да си запази прословутото директорско кресло. Да, обаче така не стават тия работи, щом си довел работите до такова едно плачевно положение, единственият изход е този: да се оттеглиш сам, ако си обаче осъзнал какво си направил. Е, докато не си усетил и осъзнал, ще се инатиш, ще правиш разните му там позорящи те салтанати и спектакли, пък в един момент, като се оцапаш в нравствена мръсотия изцяло, ще ти се наложи пак да се оттеглиш, ала значително по-опозорен. Така стават тия работи, така са ставали винаги в историята, така ще станат и сега. След случилото се вече се вижда, че работите са непоправими. Да, обаче има една малка подробност: това училище не е лична или частна собственост на уважаемата г-жа директорка, та да си прави в него каквото й скимне, то е обществена институция, сиреч, то е и толкова мое, колкото е нейно, колкото е на всеки един учещ или работещ там, а също е и на всеки един български гражданин-данъкоплатец. Аз затова си правя труда да описвам тия случки от ежедневието на едно наше родно училище, и то не какво да е, а ПГЕЕ-Пловдив: да знае данъкоплатецът за какво му изразходват парите. Примерно, за какво е изразходвано толкова работно време, та да се правят лични пиар-кампании на самозабравилата се директорка, която, както и подобава за давещите се, вече се хваща за всяка сламка, ала това едва ли ще я спаси. Разбира се, тя си пропиля всички до един по-разумни и достойни начини да 198

излезе от ситуацията, ала вината за това си е изцяло нейна. Аз й дадох безброй шансове, защото моята борба беше за ето тия неща: – Като убеден демократ аз не мога да си позволя едно държавно училище да се управлява авторитарно, да се тъпчат всички до един принципи на демократичния дебат и отношения; – Като преподавател по философия и гражданско образование аз счетох за свой дълг да реагирам срещу толкова драстичните грешки и произвола, който една прекалено самоуверена администраторка дръзна да си позволи; – Длъжен бях също да си защитя своето добро име, авторитет и достойнство от злостните нападки и добре организирани кампании по дискредитиране, проведени от въпросната административна особа; – Мой професионален дълг беше да работя за доброто име на институцията – като я защитих в тежкия момент от своеволията на авторитарната директорка, аз изпълних този свой дълг; – Е, бях принуден да поема целия удар върху себе си, платих ужасна цена за всичко, рухнах здравословно, станах инвалид, но поне си запазих честта, което за мен, като философ и личност, е най-важното, е истински важното. – Преподадох много уроци на въпросната самовластна административна особа, а също така и на ръководните фактори, които са я назначили на отговорния пост, на който тя така красноречиво се провали по всички линии; – Позволих си да изнеса и нещо като практически уроци по морал и достойнство на цялата училищна общност, което, както и да го погледне човек, ми е тъкмо работата, щото аз съм титуляр-преподавател по тия именно хуманитарни, философски, граждански предмети и дисциплини. Та, с една дума казано, считам, че си изпълних дълга. Нравственият преди всичко дълг. Не мълчах, не проявих малодушие. Показах, че е глупаво човек да го е страх, да трепери за кожата си, за презряното си добруване под сянката на трона на поредния властник. Има такава категория хора, за нас на първо място стои нещо найпростичко: искаме съвестта да ни е чиста. Ний не умеем да правим позорни сделки със съвестта си. Това за нас е най-важното. Не сме много хората у Нашенско, дето мислим така, но все пак ни има. И докато ни има, мръсотията, нравствената свинщина няма да обхване всичко. Ще има някакви островчета в морето от разврат и блудства. Благодаря на Бога, че ме направи философ и ми даде тази духовна сила, за да не рухна и аз под напора на всеобщата разруха. Човечността все нещо значи. Трябва да значи. Ще е така докато се борим срещу безчовечността. Безкомпромисно. Иначе – капитулираме ли, оставим ли мръсотията да ни залее и удави – горко ни, добро няма да видим... Послепис: Искам тук да благодаря на хората, които в тази тежка ситуация ме подкрепят, пък макар и негласно. Разбираемо е, страшно е да се афишираш като солидарен с "оня там враг Грънчаров", но е радващо, че има доста такива хора, които са силно възмутени от безчинствата на въпросната административна особа. Някои от тия хора ще подпишат директорското писмо само и само за да си нямат главоболия, щото моят 199

пример добре показва, че а направиш нещо, което не е по вкуса на директорката, мигом ще бъдеш подложен на такива репресии, че свят ще ти се завие. Затова ще подпишат, не за друго. Принудени са да подпишат. Друг е въпросът, че синдикатите и техните лидери, вероятно, упорито мълчат. Или пък демонстрират нескривана симпатия към самовластната директорка. Което, както и да го погледне човек, е грозно: да участваш в доубиването на една жертва само и само да направиш хубаво впечатление на началничката си с оглед някакви егоистични изгоди - и в угода на твоята лична корист. Аз така разбирам това. Жертвата на злостния административен произвол съм аз. Сами виждате, че даже по време, в което съм в болнични, терорът продължава. Хубаво е, че директорката има добрината да даде и това категорично доказателство за верността на всичките ми констатации, които отправих до Министърката в своето Отворено писмо. П.П.-2 Днес по административен ред ще изискам въпросното "разгромно писмо на колектива" срещу моя милост до Министърката, за да го приложа към документацията за предстоящото съдебно дело. Пък и тук да го публикувам, защо не, интересно ще е: ако г-жа директорката беше поне на сантим демократка отдавна да беше се включила в дебата, който аз отдавна й предлагам. Така правят демократично мислещите хора, свободно разговарят, обменят мнения, спорят, а не си организират... "народни съдилища" срещу "враговете", както тя обича да прави. И толкова явно го обича, че вече го прави даже и в отсъствието на въпросните "врагове", което, както и да го погледнем, е проява на същинска гнусотия. Искам също така да ви уведомя за нещо любопитно: подгласничката на директорката, нейната помощничка, която при това е и синдикален лидер (!!!) на единия от синдикатите, вече месеци наред не благоволява да даде копие от протокола на едно друго такова "разгромно заседание" на прословутия "народен другарски съд", проведено тогава в рамките на синдиката, в който членувам, пак, разбира се, срещу моя милост; то се проведе през миналата година, през пролетта още, за което аз писах тогава в книгата си НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), а пък после въпросната администраторка-синдикалистка ме даде под съд, щото била намерила "обидни мисли" във въпросната книга. Такива работи стават у Нашенско, няма що, тук животът, както виждате, е съвсем интересен и дори пищен, блика, дето се вика, от куриози, от простотии и от абсурди. Както и да е, а сега хубав ден на всички! Дано това писание да ви е подбудило да се позамислите за някои съдбовно важни неща около нашата българска нравствена ситуация, в която, уви, пребиваваме; щото нали знаете: най-напред е мисленето, наред с него иде словото, а пък после идва и действието, нали така?! Ще се оправим едва когато по-напред прогледнем...

200

Жалба до Инспектората по образованието във връзка със ситуацията в ПГЕЕ-Пловдив 29 септември 2013, неделя

От ден 9-ти на 7 (юли) месец та досега – днес сме 28 септември! – не съм получавал своето обезщетение по болест ("болничните"), въпреки че през цялото това време се намирам именно в законен отпуск по болест. Причината за да се случи това е жалба до съответните държавни органи на моята работодателка, именно директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова, която обжалва мой болничен лист и по този начин задейства една дълга процедура за проверка, благодарение на която аз толкова време мизерствам, живея без пари. В това време беше задействан ТЕЛК, който извърши съответната проверка и констатира, че болничният ми лист е съвсем правомерно издаден и е изцяло законен, сиреч, отхвърли жалбата на толкова съвестната ми шефка. Да, но ето, септември вече се изниза, а аз още не съм си получил паричното обезщетение и живея почти без пари. Кога ще ми бъде изплатен болничният не се знае. Защо пиша това ли? Ето защо. Ами защото ви давам нагледен пример за това, че бюрократичната машина у нас е в състояние да мачка и да тормози човек дори и когато той е под специалната закрила на закона; да, моят пример показва, че усърден администратор може в усло201

вията на съществуващата система да репресира и да тероризира един човек даже и когато той не е под пряката му власт и юрисдикция. И то да тормози, тероризира и репресира човека по най-долен начин: като му отнеме даже и средствата за съществуване, за прехрана, за оцеляване! Това се случва у нас, да, и това е възможно, колкото и невероятно да звучи то. Аз лично никога във вече доста продължителния си живот не съм бил подлаган на такива недопустими административни репресии и гаври. При това, като капак на всичко, съм даден и под съд от същата тази администраторка, която обжалва спечелено от мен съдебно дело, отменило като неправомерна нейна заповед за наложено ми дисциплинарно наказание; делото за обжалване пред Окръжния съд ще се проведе на 4-ти октомври, след няколко дена само; това също е нова и оригинална форма на тормоз спрямо човек, който е в болнични, т.е. е болен, възстановява се от тежка операция. Но има и още едно дело (!), на което пък съм подсъдим, и то е заведено от помощник-директорката, същата тази особа е едновременно и синдикална лидерка в ПГЕЕ-Пловдив (!!), тя пък ме съди "за обидни мисли" в моя философска книга (!!!), първо, за да угоди на началството и второ, за да упражни нужния натиск та евентуално да се откажа от своето свещено човешко право на свободно изразяване - тъй като аз съм активен блогър, който между другото най-активно пише и за проблемите в образователната ни система, а също така и за тези в нашето училище. Та съм тормозен, виждате, по най-разнообразни и перфидни начини и то тъкмо в период, в който съм в доста тежко здравословно състояние, което много говори; говори обаче за ония, които имат потребната съвест и понятие за човечност да почувстват това. Тия дни пък научих, че независимо от това че съм в отпуск по болест, уважаемата г-жа директорка е организирала над моя милост специално "разгромно заседание" на нещо като специално режисиран "народен" или "другарски" съд, където е принудила "колектива" да подпише написано от самата нея писмо до... Министъра, в което, предполагам, се описва колко "неправилно мисли" Ангел Грънчаров като си позволява да я критикува, да е недоволен и прочие, и също така се изброяват "огромните успехи" на учреждението откак то е под нейното "мъдро ръководство"! Това вече преля чашата, щото да се организират такива анахронични репресивни мероприятия с цел да бъде дискредитирана една личност и един преподавател е не само морално недопустимо, но е също така и незаконно; при това не ми е дадена дори думата да се защитя, което също така много говори. Та по тази причина решавам тази сутрин да напиша доклад, жалба или нещо като Отворено писмо до въпросната съвсем самозабравила се администраторка, което ми се ще да го заведа като официален документ, който ще представя на вниманието на уважавания съд; или не, по-добре да го напиша до Началника на инспектората по образованието – с копие до директорката; ето какво съдържа въпросното писмо:

202

До Началника на РИО-Пловдив КОПИЕ: До г-жа Стоянка Анастасова, Директор на ПГЕЕ-Пловдив ЖАЛБА от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, ЕГН: 590328..., тел. за връзка: 0878269488 Уважаеми г-н (г-жо) Началник, Намирам се в продължителен отпуск по болест след тежка животоспасяваща (черепно-мозъчна) хирургическа операция. Тия дни научих – вижте моля публикацията Директорката на ПГЕЕ-Пловдив подложи "колектива" на възможно найконфузно, унизително и отвратително нравствено изпитание – че г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив, наистина е организирала нарочно събрание на Педагогическия съвет, на което, след като най-тенденциозно се е постарала да настрои моите колеги срещу постановките в написано от мен Открито писмо до г-жа Министъра на образованието и науката след това е принудила "колектива" да се подпише под съчинено от самата нея "контра-писмо" до Министъра, в което, както разбирам, е изброила успехите на учебното заведение – откакто то е под нейното мъдро ръководство. В тази връзка Ви моля да проверите случая и да ми отговорите на следните въпроси и искания: – Доколко е допустимо в съвременни условия да се провеждат такива "разгромни мероприятия" и дискредитиращи кампании, чиято цел е да разрушат имиджа, авторитета и достойнството на една личност и на един преподавател – чрез създаването на крайно негативни въздействия и влияния в ущърб на въпросната личност и преподавател? – Какви норми на правото, законността и на морала е нарушила г-жа Анастасова, позволявайки си да организира нещо като "народен съд" (или "другарски съд" или "извънреден извънсъдебен трибунал") над човек, който е дръзнал да изрази критично отношение към стила и методите на нейното управление? – Не е ли нормално, в името на демократичния дебат, моя милост да беше поканена на това събрание, а също така и да ми беше връчен екземпляр от въпросното "разгромно писмо", с оглед да мога да защитя позицията и достойнството си пред въпросния "извънреден трибунал"? – Има ли право уважаемата г-жа администраторка да организира подобни "извънредни съдилища", с които да отнема правомощията на съдебната институция, 203

след като организирането на такива съдилища е изрично забранено от Конституцията? Случилото се не е ли крещящо нарушение на правовия ред в нашата страна? – Бихте ли могъл, уважаеми г-н (г-жо) Началник, да въздействате на ръководителката на ПГЕЕ-Пловдив да ми връчи, пък макар и постфактум, екземпляр от въпросното писмо, понеже този документ ми се налага да го депозирам пред Окръжния съд в Пловдив, където на 4 октомври 2013 г. е насрочено дело по обжалваното от г-жа Анастасова Решение на Районен съд, с което беше отменена нейна заповед за наложено ми дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"? – Помощник-директорката на същото училище г-жа Камелия Стоянова, която също така по съвместителство упражнява и функцията на синдикален лидер на организацията към синдикат "Образование" на КТ "Подкрепа" в училището, пък ме съди в заведено от нея наказателно дело, този път за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга – със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (и подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"); причината е организирано от нея друго подобно "заседание на народния съд", този път "извънредният съдебен трибунал" беше организиран на синдикално събрание, което куриозно събрание аз анализирах в есе, съдържащо се във въпросната книга; г-жа Стоянова категорично отказва да ми даде копие от протокола на това събрание, което също ми е необходимо да го представя в съда; бихте ли могъл, уважаеми г-н (г-жо) Началник да проверите случая и да изясните на г-жа Стоянова доколко организирането на такива "народни съдилища" е в нейната компетентност на администратор, намиращ се на държавна служба в едно учебно и възпитателно заведение, каквото е нашето училище? (Същото се отнася и за инициативата на самата директорка по отношение на фрапантния случай, който представих по-горе.) – Моля да ми отговорите имат ли някакво законно право въпросните администратори по един такъв арогантен начин да се опитват да ме злепоставят и дискредитират пред "колектива" и по този начин да упражняват подобен тормоз върху лице, което при това в момента не се намира под пряката им юрисдикция и власт, тъй като, от една страна, съм в отпуск по болест, а от друга страна съм инвалид с 60% инвалидност? Аз смятам, че това е безпрецедентен случай на репресия, която при това е упражнена, както виждате, върху лице, което е с особени права и е под специална закрила на закона предвид тежкото ми здравословно състояние. – И още нещо, не по-малко драстичен и безпрецедентен пример за репресия от самозабравил се администратор над лице, намиращо се под закрилата на закона: преди време г-жа Анастасова в специална жалба до съответните държавни органи обжалва мой болничен лист и по този начин задейства дълга и сложна процедура за проверка, благодарение на която аз месеци наред мизерствам, живея без пари. Защото изплащането на този болничен лист беше спряно и блокирано. В това време беше задействан ТЕЛК, който извърши съответната проверка и констатира, че бол204

ничният ми лист е съвсем правомерно издаден и е изцяло законен, сиреч, отхвърли жалбата на толкова съвестната и престарала се моя администраторка. Да, но ето, септември вече се изнизва, а аз още не съм получил паричното си обезщетение за юли и за август – и живея почти без пари. Как смятате, оправдано ли е това административно рвение, допустим ли е този невиждан административен тормоз, на който съм подложен от въпросната администраторка, която е подвластна именно на институцията, която Вие ръководите? За всичките 30 години, в които работя като преподавател по философия (работил съм в сферата и на гимназиалното, и на университетското образование) аз никога до този момент не съм бил подлаган на подобен унизителен и екстравагантен административен тормоз и терор – и на такива гаври и репресии! Моето обяснение е едно: този тормоз и терор се дължи както на дълбоките ни идейни, ценностни различия и противоречия с г-жа Анастасова, така и на това, че тя всъщност предприе една политически мотивирана кампания по дискредитирането и унищожението ми като личност и като преподавател – тъй като моя милост също така е активен и ангажиран гражданин, блогър и писател, който в статиите, в книгите си и дори във всекидневното си поведение, в преподавателската си практика, в действията си изразява една твърда позиция в подкрепа на коренната реформа и демократизацията на нашата образователна система. Ето това е "престъплението", заради което г-жа Анастасова, като защитничка на статуквото, се нае и се захвана да ми отмъсти и, по възможност, да ме унищожи. Което именно и показва анахроничния манталитет, на който тази администраторка е жертва: отдавна, слава Богу, отминаха времената, в които безнаказано можеше дадени личности да бъдат мачкани, громени, смазвани, унищожавани, убивани само защото са различни, само защото не се вместват в „общия калъп”! И, да се надяваме, тия времена никога повече няма да се върнат! Моля да ми отговорите писмено на горните въпроси, след като проверите внимателно визираните по-горе обстоятелства. Вярвам, че молбата ми ще бъде удовлетворена. 28 септември 2013 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис: Ангел Грънчаров) ЗАБЕЛЕЖКА: Започвайки да пиша тази жалба до Началника на РИО-Пловдив разбрах, че досегашната началничка на Инспектората, именно инж.-мениджър ИВАНКА КИРКОВА е била уволнена. По тази причина, тъй като не мога да зная кой ще я наследи, по такъв необичаен начин се обръщам към ръководителя на въпросната институция, именно, като пиша "Уважаеми г-н (г-жо) Началник".

205

Ако не реагираме когато властниците си позволяват да правят каквото им скимне означава, че ставаме съучастници в золумите им 09 октомври 2013, сряда

Вече трети месец изтича, а аз съм лишен от средства за съществуване по причина на това, че е спряно изплащането на полагащото ми се обезщетение по болест, т.н. "болнични"; а те ми бяха спрени по каприз на моята работодателка, директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която обжалва мой болничен лист – по причина на това, че се явих в училището и присъствах на един психологически семинар (и на един педагогически съвет); е, обжалването й беше отхвърлено от ТЕЛК, лекарската комисия потвърди, че болничният ми лист е напълно законен и е правомерно издаден, ала ето, в резултат, аз все пак бях наказан и лишен от средства за съществуване за продължителен период; докато се изпълни цялата тази бюрократична процедура, изплащането на болничните ми беше спряно, ето, трети месец изтича, а аз не съм получил и лев от обезщетенията си за тези изминали месеци. Давам този случай като безпрецедентен пример за това, че в наше време, в съществуващите условия, един "съвестен" администратор е в състояние да репресира и тормози свой служител даже и когато той не е под пряката му юрисдикция, нещо повече, даже когато е под закрилата на закона. 206

Ден след ден чакам да ми изплатят болничните – и нищо. Вчера, обхванат от безсилие нещо да променя, отидох в училището да питам счетоводителките да не би г-жа директорката да се е сетила да направи някаква друга гениална измишльотина да ме тормози; те ме посъветваха да ида в т.н. "РУСО", не знам точно как се превежда тази абревиатура, нещо е във връзка със "социалното осигуряване" в нашата така щастлива "социална държава", в която имаме късмета да живеем. Е, отидох, ровиха се в компютъра и ми казаха, че забавянето е "правилно", че процедурата общо взето е проведена и че до седмица щели да ми бъдат изплатени обезщетенията; само забравих да питам за един месец ли ще бъдат изплатени или изобщо, но както и да е; след като цяло лято отгладувах до насита този каприз на моята работодателка, ето, сега предстои и толкова закъснелия реванш. Както и да е, пиша всичко това, за да дам пример за това какви неща се случват в нашето толкова любезно отечество, което претендира да е европейско, но човек се пита какво ли ни е изобщо европейското де, но това е отделна тема. Вчера, между другото, се свързах с мои познати, които са репортери или представители на централни и то доста влиятелни медии. Разказах им за злочестините си, за абсурдните съдебни процеси, в които съм замесен или подсъдим, пак с моите така любезни администраторки. На моменти чувствам, че на хората, на които разказвам всички тези истории – а че аз няма да мълча и че няма да се примиря, че ще продължа да се боря за правата си и за достойнството си, е нещо несъмнено, не подлежащо на каквото и да било съмнение! – им се струва, че тези неща са някак си иреални, че са толкова абсурдни, че са едва ли не абсолютно невъзможни да са се случили, един вид имам чувството, че на моменти те ме гледат със съжаление, един вид сякаш съм човек, който всичко това едва ли не си го измисля. Тази недоверчивост, прочее, е съвсем естествена, и аз в последните месеци имам чувството, че всичко това сякаш не е възможно да е действително, и на мен даже то ми изглежда като някакъв кошмарен сън, като някаква призрачна реалност, която сънувам, но която няма начин да не изчезне като се събудя. Да, ама не, истина е всичко, ето, аз го разказвам на тия хора, те се хващат за главите и се чудят какво става, в какъв свят изобщо живеят тези администраторки, в какво време. Най-интересното обаче, което установих при тия мои сондажи, е следното: оказва се, че при пловдивските представители на разните медии вече отдавна са постъпили какви ли не сигнали за всякакви нарушения на директорката на ПГЕЕПловдив, репортери са ходили да я разпитват за това-онова, ала тя се е изявила пред тях като доста неотзивчива, що се касае до общуването с медиите, такова е тяхното впечатление, аз пиша каквото те ми казаха. Просто или не им е отговаряла, или пък се е опитвала да отклони проблема, като се е опитвала да ги успокои, та да не ровят повече; разбира се, трудно е да бъде подведен един опитен репортер и тяхното недоверие към изявленията на директорката явно нараства; даже разбрах за един доста показателен случай, който ми се ще да разкажа; става дума за оплакване или сигнал до медиите от страна на една родителка, на една майка на ученик, учещ в нашето училище, която си била позволила да се усъмни правомерно ли се събират от учениците пари за т.н. "охрана" на училището; дала лично сигнала си, ала помолила името 207

й да не се намесва, опасявайки се от директорско отмъщение. Да, обаче една от медиите, до които стигнал сигнала, не се съобразила с това искане на въпросната родителка, това всъщност бил един местен вестник, той публикувал сигнала й заедно с името на "сигналоподателката". В резултат когато директорката научава за публикацията, първото, което се разпоредила да бъде направено, било ето това: да бъде издирен ученикът, чиято майка е имала неблагоразумието да се оплаче от всемогъщата директорка, този ученик бил намерен, бил извикан при педагогически съветник и, респективно, е бил подложен на съответното репресивно влияние; щом подобни неща се допускат да се правят даже с ученици, правете си сметка как директорката ще се отнесе ако един като мен, който директно заявява, че няма да се примири с тази укорима от всяка една гледна точка склонност на директорката да се разправя безжалостно с всички свои критици и опоненти - та даже и с техните с нищо невиновни деца, намиращи се в "нейното" ведомство. Така обаче не стават тия неща в наше време, крайно време е въпросната административна особа да осъзнае това; е, ще й помогнем да го осъзнае, щом сама не благоволява да го стори. Прочее, по този случай за реакции на родители относно събирането на пари за охрана от ученици из нашите училища се пошумя по някои медии, пошумя се дендва-три, пък след това, както си му е обичаят, нашият роден обичай, всичко заглъхна и се забрави. Да, ама така това не бива да се оставя, щото уважаемата госпожа Министърка недвусмислено заяви, че такива пари за охрана не бива да се събират от учениците, щото училищата си имат бюджети и от тях съвсем спокойно могат да бъдат отделени пари и за такава една нужда. Нашата директорка обаче, която, както вече съм писал многократно, е много стриктна в изпълнението на нарежданията на висшестоящите, за да се презастрахова, дето се казва, е сторила нещо, което сега я злепоставя ужасно, а именно, включила е в самия Правилник на училището пункт, според който училището "било имало право" да събира пари от учениците за охрана; ето го този пункт, изваждам го от най-новият, сега действащ вариант на Правилника, екземпляр от който ми изпратиха загрижени за това нарушение учители, работещи в ПГЕЕ-Пловдив; аз, прочее, в случая, бидейки блогър, се изявявам като медия, до която, ето, сами виждате, е изпратен съответният сигнал; та в този Правилник, член 49, където се вещае какво учителят няма право ето какво пише: 10.Да събира пари от учениците, освен в следните случаи: - при организиране на екскурзии; - за възстановяване на загубено или повредено по вина на ученика имущество; - за застраховане на учениците; - за посещение на театрални постановки, филми, тържества - за закупуване на учебници - за охрана на училището. Та какво излиза значи? Министърката забранява това нещо, именно събирането на пари от учениците за охрана на училището, а нашата директорка не само си го позволява, ами и включва това свое субективно позволение в самия Правилник, 208

сиреч, черно на бяло потвърждава, че няма намерение да спазва министерските разпоредби, т.е. ще си прави каквото си поиска! Та такива ми ти работи се случват по нашия толкова многолик и шарен бюрократичен свят; да се надяваме, че новото ръководство на РИО-Пловдив ще се заинтересува от тия иновации на нашата иначе доста инициативна директорка. Имало, прочее, и други жалби на обезпокоени родители, примерно по повод на това защо един от входовете на училището заедно с част от територията на училищния двор е приватизирана и отдадена на частна фирма, която там, представете си, си е направила... паркинг на своите служебни коли! И други сигнали имало, споделиха с мен колегите от разните медии, надеждата им е, че под влиянието на новото ръководство на Инспектората по образованието нашата директорка ще стане значително по-комуникабелна с медиите и ще отговори на запитванията не само от тяхна страна, но и от страна на оторизираните да конкролират нейната дейност инстанции. Като стана дума за Правилника, ето, имам честта в него да има специални параграфи, които са включени за мен и за такива като мен, е, доколкото ги има де, които имаме смелостта да критикуваме действия и бездействия на директорката; примерно, въведен е параграф "11.Да уронва престижа на училището, учениците и колегите", който, както забелязвате, е така разтегливо формулиран, че звучи крайно застрашително, толкова застрашително, че човек изобщо да не смее дори и да си помисли да критикува или да се съпротивлява на своеволията на директорското всевластно тяло. Аз специално също така съм удостоен с честта да имам и други "персонални параграфи" в Правилника, за които бих могъл, при подобаващото настроение, да пиша отделно. Вчера, като бях в училището, разбрах, че мен ме замества една колежка, която по образование е... историчка. Тя самата ми каза това, аз не знаех, че е така, щото иначе, обикновено, както и се полага, ме заместват философи, психолози, щото предметите ми са такива. Да, ама този път директорката е решила, водена от неизвестно какви съображения, да ме замести една историчка. Вярно, аз имам няколко часа с ученици от 12-ти клас, където тази уважаема колежка е правоспособна да ме замества, предметът "Свят и личност" донякъде може да се преподава и от историци (макар че това не е желателно), но пък да ме замества историчка в преподаването на философски предмети като "Етика и право" или, особено, предметът "Философия" в 11-ти клас, аз за такова нещо не съм съгласен, щото по този начин хем се нанасят вреди на качеството на образованието на учениците, хем се подценява самият предмет, той губи достойнството си в техните очи, пък после на мен ще ми бъде крайно трудно да постигна известна негова реабилитация, да възстановя достойнството на преподаваните от мен предмети. Аз лично никога няма да имам претенцията да замествам отсъстващи колеги-математици или физици, да речем, затуй не ща и мен историк да ме замества, още повече че ще отсъствам още дълго време, поне два месеца, ако не и повече (аз не мога да зная отсега как ще се произнесат лекарските комисии относно продължителността на болничните ми). При това има и един сюблимен момент: въпросната преподавателка по история, която ме замества, доколкото ми е известно, вече се пенсионира, а това, че от "вътрешния кръг" на приближените 209

на директорката не е достатъчно основание точно тя да ме замества; въпросът също така е принципен, ето на какво основание. През лятото същата тази директорка уволни доста учители, като при някои от тях мотивът беше: изменената нарочно от директорката длъжностна характеристика не била съответствала на образованието им. Значи те бяха уволнени на това основание, а ето, в същото време за други, така да се рече, "наши" хора, туй нещо не важи - щом историци могат да преподават... философски предмети, нали така? За едни може, за други не може - какво излиза тогава? Излиза, че въпросната властваща особа явно си позволява да прави каквото й се прииска, да, обаче такива неща в едно модерно и демократично, сиреч, правово общество, в което законността по никакъв начин не бива да бъде потъпквана, та значи такива неща в едно подобно общество съвсем не могат да се правят. И пенсионери да работят също не е правилно, при положение, че има толкова много млади хора-специалисти, които си стоят безработни; много ми е интересно как уважаемата директорка ще обоснове защо продължава да държи свои приближени на работа при положение че са вече пенсионери, бих искал да чуя обясненията й пред оторизираните да й потърсят сметка за това органи. Чудя се дали да не изпратя нарочен сигнал до РИО-Пловдив за тия неща – или да им изпратя ето този текст в блога си, що пък не? Не го правя за отмъщение, не пиша тия неща за да си отмъщавам, а го правя за едното право, за едната справедливост. Пък съм и титуляр на това училище по предмети като философия на правото и гражданско образование – койако не аз ще трябва да се противопостави когато види, че се вършат несправедливости, когато властващо лице си позволява да тъпче правото и закона? Е, това е, така да се каже, част от моите задължения, от моя граждански и преподавателски дълг – сънанието ми за свобода и достойнство ме задължава да реагирам когато някой накъде си позволява да тъпче закона, правото, морала. Не може на думи едно да учим учениците, а на дело да правим точно обратното, така не стават тия работи. Крайно време е да реагираме практически когато властниците си позволяват да правят каквото им скимне, щото ако не реагираме – това означава, че ставаме съучастници в золумите им, сиреч, нереагирането е нещо като прикриване на нарушенията, т.е. е равносилно на съучастие. По тази причина, като знам и виждам разните му там нарушения, се считам за длъжен да реагирам. Вярно, ще си платя съответната цена. Но то пък за какво живеем, нима е достойно да живеем като вечни треперковци и малодушници?! Не, тази няма да я бъде, за едното достойнство, за едната правда следва да живеем. На това уча учениците си, ето, сега ми се налага да преподавам същите тия уроци на самозабравили се директори, какво да правя, такава явно ми е била участта. Участта на един философ е все тази: да не мълчи, да дава пример, че е грозно да се мълчи когато някой самозабравил се властник си позволява да тъпче било правото, било истината, било доброто, било даже красивото, щото, колкото и да се изненадвате в този момент като четете това, крайно време е живота си да го подчиним и на известни естетически критерии, тъй като иначе ще затънем до шията в грозотии и в мръсотии... Стига толкова. Хубав ден на всички, които и този път издържаха на "хленча" ми! Има един пратеник в моя блог, който в последните дни се упражнява в духовитост 210

и като съвестно куче не пропуска случай да ме уязви и да ме захапе каквото и да напиша. Вий, дето идвате в блога ми, знаете за този новопоявил се "съвестен анонимник", дето ми чете лекции по мъжество и по морал. Ний се досещаме защо се появи туй същество, но както и да е. Нека да си мърмори нравоучително щом така му харесва. Тя и каруцата си дрънка като се возим, ама някой обръща ли внимание на дрънкането й? Бъдете здрави и по-смели, това ми се ще да ви пожелая накрая. Срамота е заради грозната емоция страх да се излагаме, нека да бъдем по-смели, това е също така и красиво, докато страхливостта силно загрозява човека, за който достойнството все нещичко значи. ПОСЛЕСЛОВ: Вчера като минах през училището сума ти ученици специално дойдоха при мен да ме приветстват и да ме запитат кога ще се връщам – и дали изобщо ще се връщам. Отвърнах им, че като оздравея, живот и здраве да е, ще се върна непременно, даже им обещах това. А един ученик, доста умен, дойде при мен и тихичко ми пошепна: "Господине, бъдете твърд в битката си с неправдите в училището, с Вас сме! Желаем Ви пълна победа!". Това ми каза този ученик и много ме разчувствува. Разговарях и с колеги, какво те са ми пък казали не смея да пиша, щото да не им навредя. Психологическата атмосфера в училището е крайно изнервена и напрегната, направо отровена. Витае всеобщ страх. А така не бива. Това е много лош атестат за ръководството. Аз лично смятам, че това е най-голямата вреда, която изобщо може да бъде нанесена на едно училище, което по идея трябва да излъчва една задушевна, човечна атмосфера, благотворна за най-свободни духовни занимания. Аз така разбирам нещата. И от това свое разбиране няма да отстъпя никога...

211

Човешка съпричастност и духовна подкрепа от далечна Украйна 11 октомври 2013, петък

Моят украински приятел и колега Константин Райда, професор в Института по философия към Националната академия на науките на Украйна, с когото от известно време си сътрудничим по издаването на международното научно-теоретично приложение на философското списание ИДЕИ силно се обезпокои около така и така възникналата ситуация във връзка със съдебния процес, във връзка с наказателното дело "за обида", което заведе срещу мен една администраторка в образованието, която съзря "крайно неправилни обидни мисли" в книгата ми НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"). През последните няколко дни получих няколко писма от г-н Райда, в които той ме съветва относно търсенето на разумен и все пак по-мъдър изход от така и така създалата се тежка ситуация, за която аз вече писах многократно в този блог. Решавам да публикувам тия писма, понеже силно ме трогна човешкото съчувствие, съпричастността и съучастието на един уж толкова далечен, а всъщност, оказва се, така близък ми в духовно отношение човек; което е твърде контрастиращо на фона на пълното безразличие на иначе така близките ми (в пространствено отношение), ала иначе така далечни ми хора и сънародници, което пак много говори за това какви сме всъщност ние, българите; когато някой от нас наоколо, съвсем близко до нас страда и му е трудно, на нас, общо взето, изобщо и съвсем не ни пука, а пък ако му обърнем внимание, то ще е само да му се подиграем, да хвърлим и ние някоя и друга съчка в огъня, на който той се пържи, да се погаврим с него; да, такива, за жалост, сме; ето обаче, че от други страни и народи хората не са такива; ето какво ми пише г-н Константин Райда, а по-долу ще можете да прочетете и моя отговор до него: Здравствуйте, дорогой Ангел! Я шокирован Вашей ситуацией! Потерять работу из-за такой мелочи, как судебное решение – это уж слишком! Неужели в Болга212

рии таковы правила работоустройства? Со стороны, конечно, советовать легко... Можно было бы посоветовать Вам перенести это судебное дело в Европейский суд по правам человека. Там очевидно Вы виыграете и можно будет потребовать с Болгарии большую компенсацию. Но так как у нас это делается в Украине – это долгий процесс. Для того, чтобы обратиться в Европейский суд по правам человека нужно пройти все судебные инстанции, начиная с суда аппеляционного и включая Верховный суд Украины. На это нужны силы и средства. Еще один вариант – освещение процесса судебного издевательства над свободой слова, если таковая имеется в средствах массовой информации, в том числе и зарубежных, если обратиться в издания европейские, которые защищают свободу слова. Здесь, конечно, нужно иметь контакты. В общем и целом Вам решать, и в данной ситуации мне, лично, хотелось бы сохранить Вас как здорового человека, который сможет дальше сохранять работоспособность и жизнедеятельность даже за счет некоторых компромиссов морального характера. Со своей стороны, я узнаю у своих адвокатов, можно ли предьявить иск в судебную инстанцию к той особе, которая предьявила иск к Вам из-за границы, в украинский или европейский суд, и сможет ли кто-нибудь этим заняться, и во что это выльется в финансовом отношении. Что касается диссертации, то в данном случае я выбирал наиболее опттимальный вариант, поскольку у нас все теперь платное – и кандидатские экзамены и прикрепление и утверждение темы на Ученом Совете и сама защита. Соискатель официально платит в кассу научного учреждения определенную сумму денег. К тому же это не одна поездка в Киев, проживание и т.д. Хотя при встрече с директором поговорю и о том, можно ли в виде исключения сделать все это бесплатно. По журналам думаю, что 4-3 будет достаточно, заказывать дополнительно не нужно. Деньги за них мы Вам перешлем, адрес тот же и получатель тот же. Мне сегодня нужно опять возвращаться в клинику, где пробуду еще до 20. Такие дела. До связи, с уважением, Ваш К.Р. Здравствуйте, дорогой Ангел! Все думаю над Вашей жизненной ситуацией. Никак она у меня не выходит из головы. Наверное, если есть возможность сохранить работу, и если мировая в суде в конечном итоге не приведет к увольнению по другому поводу, который дирекция сможет при желании всегда найти, я думаю, что надо было бы попробовать этот вариант – вариант мировой. А в моральном плане – на первое место поставить Ваше состояние здоровья. Ведь не совсем здоровому человеку, оставшемуся без работы по специальности – очень трудно прожить в наше не простое время. Что касается отстаивания своих позиций в суде, то мне адвокаты говорят, что наши с Вами философские представления очень разнятся с реальностью юридических понятий. Если Ваши противники возьмутся доказывать, что Вы оскорбили систему образования Болгарии в лице Вашей гимназии – т.к. непосредственный материал Вы могли брать только из опыта преподавания в ней, то они за счет подставных свидетелей - Ваших коллег преподавателей – всегда докажут, что Ваши наблюдения и выводы не соответствуют действительности. 213

Что касается свободы слова и личного мнения, то Ваш суд, скорее всего, даже не будет рассматривать этот аспект в данном исковом производстве. И наверняка у них уже есть определенная договоренность с судьей. Здесь нужен очень сильный аторитетный адвокат, который по всей видимости очень дорого стоит, и серьезная поддержка на политическом, административном уровне, которой у Вас, по всей видимости, в нужный момент не найдется... Отстаивание своих позиций в Европейском суде, думаю, крайняя мера, которая чревата длительной процедурой и финансовыми затратами. Но безвыходных ситуаций не бывает. Я по своему жизненному опыту знаю, что можно вывернуться из любой ситуации (найти выход, приемлемое решение). Во всяком случае я – искренний сторонник Ваших идей и сопереживающий Вам участник нашего общего международно-гуманитарного проекта, который, надеюсь, не удастся убить самым злым Вашим недругам. С уважением к Вам и наилучшими искренними пожеланиями, Ваш К.Р. Здравствуйте, добрый вечерь, дорогой Константин, Я не ответил Вам на прошлое письмо, прошу извинить меня, но у меня в последнее время пришлось ехать к деревне, так что не было времени сидеть в интернете. Теперь отвечу. Мне очень неудобно что я Вам причинил таких забот и волнений вокруг моих проблем; я надеюсь, что все будет в порядке, мне придется, во имя главной мое цели в жизни – заниматся философией, делать свое дело, работать над проектом в связи с журналом ИДЕЙ – откупится, заплатить денежную компенсацию этой администраторше чтобы она прекратила судебный процесс надо мной; я в ближайшие дни поеду к ней вести новые переговоры о так называемом "досудебном споразумении". Короче говоря, мне придется купить себе спокойствия, а также купить себе здоровья, потому что в моей ситуации спокойствие для своих заниманий – это также и здоровье. Мне кажется, что это разумно, это мудро. И это оправданно. Надо так сделать, несмотря на унижения. Ну, посмотрим что скажут эти двое директорши, потому что у них других забот нет кроме как придумывать отомщения и прочие. У меня также есть надежда, что высшестоящая администрация в конечном счете накажет подобающим образом эту директоршу, потому что у нее много нарушений и своеволий. Она показала, что не умеет исполнять свои объязанности, не отвечает требованиям к этой так трудной и ответственной должности. Так что, кажется, что постепенно все придет в порядок. Я одно знаю: у меня нет сил заниматся бесконечными судебными процессами. Глупо отказатся всем остальном и судиться до конца своей жизни. Да, очень глупо. Мне хочется прежде всего иметь спокойствия заниматся своим делом, с философии. Бог дал мне жизни после операции чтобы поработать еще. Так и буду делать. Глупостями и пустяками уже нет времени заниматся. Время делать самое насущное. Это именно – заниматся философией. Желаю Вам и Ваших самых близких людей здоровья и удачи! С уважением: Ваш Ангел 214

Ново Отворено писмо до г-жа Министърката на образованието и науката 12 октомври 2013, събота Вчера получих отговор на мое Отворено писмо до г-жа Министърката на образованието, написано в навечерието на новата учебна година и веднага публикувах в блога си отговора на министерския чиновник: виж Интересен и многозначителен отговор от МОН на мое Отворено писмо от 19.09.2013 г. Наистина е твърде интересен и многозначителен този отговор, ще ми се да го коментирам малко, щото е непростимо да се мълчи в такива случаи. Чудя се как, под каква форма да изпратя своя "отговор на отговора" до въпросния чиновник (името му е Лазар Додев), ще ми се той да научи за моята реакция, най-вероятно ще изпратя своя коментар на отговора му пак до неговата началничка, именно г-жа Министърката на образованието и науката. Да, за да има шанс да упражни известен ефект този коментар май ще трябва да сторя така; пък и аз като отговоря, това вече е покана за дискусия, щото проблемът наистина се нуждае от дискусия, и то от най-отговорна и сериозна дискусия. Самата директорка на ПГЕЕ-Пловдив, която е обект на моите критики, показа желание за такава дискусия, наистина, твърде оригинално и специфично: тя проведе разгромно мероприятие (събрание) от типа "народен съд" срещу "злодея Грънчаров", който си позволява да критикува нейната светла директорска особа и дори накара подчинените й да се подписват под написано от самата нея "контра-писмо от колектива" до Министърката: виж Жалба до Инспектората по образованието във връзка със ситуацията в ПГЕЕ-Пловдив. Тъй или иначе, диалогът, благодарение на моите старания, започна, макар сега-засега само в епистоларна, в писмена форма; тепърва той ще продължи, да се надяваме, под нова форма, особено когато в ПГЕЕПловдив пристигне комисията от Министерството, която да провери моя сигнал; да се надяваме, тоя път комисията ще пожелае да благоволи да се запознае и с моето становище, а не, както стана преди, при друга моя жалба, да разговаря единствено с началството (това се случи в славната ера на незабравимия министър-боксьор на образованието Сергей Игнатов, чиито именно подпис стои под заповедта за назначението на не по-малко славната директорка на ПГЕЕ-Пловдив). Та понеже моя милост е крайно диалогична и отворена към дискусии личност, ето, ми се налага тая сутрин да напиша своя кратък отговор на писмото-отговор от страна на г-н Додев до мен; ето какво написах по този повод: 215

До г-жа Министъра на образованието и науката София ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Министър, На 13 септември 2013 г. написах и изпратих до Вас (и до г-н Омбудсмана на Републиката) свое Отворено писмо, което публикувах и в блога си; в него поставих някои належащи въпроси, свързани с нелеката ситуация в ПГЕЕ-Пловдив, в която, като в призма, се пречупват проблемите на българското образование изобщо. Моята идея беше да провокирам по всички тия въпроси една ползотворна дискусия, да заостря вниманието на компетентните органи към най-острите проблеми, които не търпят никакво отлагане. Тъй или иначе, диалогът започна, вярно, по специфично нашенски начин: самата директорка на ПГЕЕ-Пловдив, явяваща се обект на моите критики, проведе разгромно мероприятие (събрание) от типа "народен съд" срещу "злодея Грънчаров", който си позволява да критикува нейната светла директорска особа и дори накара подчинените й да се подписват под написано от самата нея "контраписмо от колектива" до Министъра; аз писах за този куриозен случай в своя Жалба до Инспектората по образованието във връзка със ситуацията в ПГЕЕ-Пловдив. Тия дни в започналата вече, наистина в доста своеобразна форма, дискусия се включи и чиновникът от повереното Ви Министерство г-н Лазар Додев, който ми написа писмо, в което подлага моето Отворено писмо на, както се казва, "кратък, но съдържателен анализ". В тази връзка ми се ще да доведа до Вашето сведение следното: Първо, много ми е интересно защо на моето Отворено писмо до Вас, г-жо Министър, отговаря един чиновник от Министерството, аз иначе съм доста ангажирана и активна в гражданско отношение личност, много пъти съм се обръщал до инстанциите и добре знам, че на предишни мои писма и жалби ми е било отговаряно от съответния Министър; но да приемем, че този момент е формален, да приемем, че г-н Додев е бил оторозиран от Вас да изразява Вашите мисли и разбирания. Да, но г-н Додев, отговаряйки на гражданин като мен, си позволява да прави един доста повърхностен фриволен коментар на писмото и дори да заеме лична позиция, което, до колкото ми е известно, е неправомерно: та аз пиша това писмо тъкмо за да провокирам институцията да се заеме с проучването на ситуацията, а ето, че г-н Додев, без нищичко да е проучил, вече си има предварително готова позиция, която при това, както може да се очаква, е в ущърб на автора на писмото, сиреч, на моя милост, и по нескриван начин толерира другата страна, тази на критикуваната директорка. Може би г-н Додев се води от казармената максима "Началството никога не греши", а вероятно е и твърд привърженик на народната мъдрост "Гарван гарвану око не вади", ала на мен лично ми се струва, че е крайно предизвикателно и неправомерно още преди 216

всякаква проверка той да е предубеден и да има своята така личностно оцветена и предварително готова позиция. Това, разбира се, обезсмисля самата предстояща проверка, понеже неговото писмо до мен няма как да не бъде възприето от съответните проверяващи като инструкция и директива за действие, той един вид им дава знак, че от тях просто се иска да препотвърдят позицията му. Това е възражението ми в принципен план, а ето сега моя кратък коментар на ония думи, с които г-н Додев ме известява за своето височайшо становище. Г-н Додев пише: "В отвореното писмо Вие не засягате пряко учебните програми и учебното съдържание по философия и по гражданско образование. Вие сте автор на учебници и на учебни помагала, в които, както споделяте, сте вложили "своите разбирания за една съвременна методика на преподаването на хуманитарните предмети", но в писмото Ви не са изложени тези разбирания. Няма одобрени от МОН Ваши учебници и учебни помагала по действащите към момента учебни програми". Този абзац от писмото-отговор предизвиква следните възражения от моя страна. Първо, темата на писмото ми до г-жа Министъра не е за методиката на преподаването на хуманитарните предмети в нашите училища, тя е за съвсем друго: тя е за тежката ситуация, създала се в ПГЕЕ-Пловдив благодарение на управленски иновации на новоназначена директорка. Тъй че аз не съм длъжен в това свое писмо да разказвам за всичко, в това число и да обяснявам своите разбирания за това как следва да се преподава философията, гражданското образование или хуманитарните предмети изобщо. Разбира се, в писмото си съм посочил ясно и недвусмислено къде именно съм писал по всички тия горещи проблеми на образованието у нас, в това число и за въпросната методология, от която г-н Додев толкова се интересува – и там той без никакъв проблем би могъл да задоволи интереса си; ето абзаца от моето писмо, на който той, явно, не е обърнал никакво внимание: "От години работя по осмислянето на тежката ситуация в образователната ни система – и търсенето на спасителен изход от нея. Написах и издадох цяла една поредица от книги в тази посока: първата ми излязла книга носи заглавието ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, тя излезе преди три години; във втората си книга със заглавие ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (и подзаглавие "Що е академичност и доколко тя вирее у нас?")разглеждам критичното положение в сферата на т.н. висше образование; в една трета книга със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (и подзаглавие "Есета за освобождаващото образование") представям ония нови, модерни подходи в преподаването и в организацията на учебния процес, които е съдбовно да се възприемат – с оглед излизането ни от задълбочаваща се криза в училищните общности. Преди пет години група философи, историци, социолози и психолози създадохме философското списание ИДЕИ с оглед да популяризираме своите разбирания с оглед преодоляването на катастрофалната ситуация в българското образование; до този момент, изцяло като един възрожденски почин, успяхме да издадем на свои средства 13 книжки (броя) на списанието, които раздаваме в университетски, училищни и читалищни библиотеки; разбира се, никаква подкрепа и помощ от отговорните институции не 217

получихме, такава не ни беше оказана; напротив, поставяни бяха безброй пречки пред тази наша инициатива. От 30 години съм преподавател по философия, работил съм както в сферата на университетското, така и в тази на средното (гимназиално) образование и имам погледа върху проблемите, за които пиша. Написах също и издадох много книги в областта на философията, психологията, политологията." Второ, г-н Додов си позволява да се подпише под една неистина: не е вярно, че няма одобрени от МОН мои учебници, през 1997 г. мое помагало по психология, носещо заглавието ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА, беше одобрено от МОН като учебно помагало и беше издадено в две поредни издания от издателство ЛИК, съответно в 1997 г. и също така в 1999 г. (след това то преживя още две издания, общо четири досега). Това, прочее, беше първият алтернативен учебник по психология у нас, щото до този момент в училищата се преподаваше по един-единствен държавен (казионен) учебник, съдържащ тезите на... съветската "дейностна психология". Отношението обаче на чиновници от МОН към този алтернативен учебник, което стигна дори до забрана на учителите да преподават по моя учебник (!), при това одобрен от самото това МОН (!!), до нескриваното толериране на другия, на казионния учебник, некоректните реклами, които министерските чиновници му правеха по разните там методически съвещания и пр., ми показа, че съвсем не си струва да се боря повече за "одобряване" от МОН на останалите ми учебници и помагала; написаните от мен и публикувани през годините помагала и учебници по останалите философски предмети, изучавани в нашите гимназии, изобщо не съм ги предлагал на въпросните процедури за одобряване и санкциониране. Едно е обаче те да бяха предложени за одобрение и такова одобрение да беше отказано от МОН, съвсем друго е те изобщо да не са били предлагани за одобрение, което за г-н Додев явно е съвсем несъществен детайл, поради това и той вероятно пише "ан гро": "Няма одобрени от МОН Ваши учебници и учебни помагала по действащите към момента учебни програми", което, както виждаме, е една неистина. По-нататък обаче в писмото си г-н Додев си позволява още по-фриволни квалификации по мой адрес, ето какво пише той: "Вашето писмо е прекалено общо и патетично, изпълнено с квалификации, които донякъде будят недоразумение: "английска кралица в епохата на най-ранното средновековие", "неподправен средновековен волунтаризъм", "административно и бездушно" отношение на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, разкривате основно чрез условности: "ще й хрумне да заключи примерно централния вход на училището; ще реши, че кабинетната система трябва да бъде премахната" и т.н.". По повод на този абзац от писмото на г-н Додев съм длъжен да заявя следното. Аз не знам г-н Додев литератор ли е по образование, но долавям, че си пада по правенето на нескопосани и дилетантски литературни анализи, в които си позволява да прави квалификации, несъвместими с позицията му на уж обективно и безпристрастно длъжностно лице, намиращо се на държавна служба. Писмото ми било "прекалено общо" и дори, представете си, "патетично", по този повод съм длъжен да уведомя г-н Додев, че аз, авторът на писмото, решавам как да го напиша, моят стил е мой неслучаен избор, аз съм все пак доста вещ по писането, след като това е основ218

ното ми занимание вече десетилетия наред. Все пак не сме стигнали дотам в нашата нещастна държава, че авторите да питат държавните чиновници за позволение какви именно емоции и чувства следва да преживяват или да имат право да влагат в текстовете си, примерно патетични или меланхолични, или някакви други, съвсем различни чувства и мисли, нали така? Аз ако си падам по патетиката, ще си пиша патетично, ще си пиша както намеря за добре и изобщо не ме вълнува това дали писмото ми ще се хареса на някой си там държавен чиновник. За мен, като пишещ свободен човек значение има само истината и моята съвест, нищо друго. Това са прости неща, които се разбират от само себе си, ала ето, че държавните чиновници от образователното Министерство, уважаема г-жо Министър, които пишат и подписват писматаотговор до авторите на Отворени писма, писани лично до Вас, явно съвсем не ги знаят; г-н Додев, предполагам, получава заплатата си не за да прави литературни анализи на въпросните писма, а за съвсем други неща. Както и да е. При това съм длъжен да му кажа, че прави доста изразителна грешка по Фройд: пише думата "недоразумение", а явно е искал да напише думата "недоумение", смисълът на тия две думи и твърде различен, а грешката му много говори, но ще се въздържа от тълкуване. Също така г-н Додев, без да си даде труда да осмисли особения жанр, в който аз дръзнах да напиша своето Отворено писмо – аз съм философ, писател, умея да се изразявам в едни значително по-свободни и артистични, примерно есеистични и дори фейлетонни форми, с оглед да постигна по-изразително, по-силно въздействие върху съзнанието на читателя! – се е почувствал длъжен да коментира някакви изрази от писмото ми, които, извадени от контекста, наистина звучат странно, но в рамките на текстовата цялост си стоят много добре. Такъв един подход на "анализа" е не само некоректен, но и е също така тенденциозен, той удря по моето достойнство на пишещ човек, той цели да развали реномето ми, тъй като г-н Додев, без да си дава сметка какво прави, по един нескриван начин се опитва да ме злепоставя пред евентуалните читатели на своето писмо-отговор, сред които, неизбежно, най-напред ще бъдат оторизираните да извършат въпросната проверка на дейността на директорката чиновници от РИО-Пловдив. Прочее, г-н Додев нямаше да рискува да се излага по такъв един начин ако просто беше потиснал своята склонност да прави съвсем неуместни критичнолитературни анализи и то не на какви да е, а на едни по-сложни в смислово отношение текстове, писани от опитен философ. Но има нещо, което е аксиома и което трябва да се знае дори и от чиновниците в образователното Министерство: авторите не само на Открити писма, но и на каквито и да било други текстове имат пълното и безусловно право да пишат напълно свободно, както искат и както намират за добре, и това как те ще пишат и как ще се изразяват съвсем не е под ведомството на каквито и да било чиновници от въпросното Министерство, пък дори и те да имат нескривани интереси и амбиции към фриволните, но блудкави и кухи откъм особен смисъл литературни анализи. Толкоз по този пункт: уважаема г-жо Министър, моля да осъзнаете, че тия неща са принципни, те касаят моята свобода на изразяването, тя, за сведение на г-н Додев, е свещено нещо, което аз няма да допусна да ми бъде 219

накърнявано от никого, пък дори и той да е високопоставен чиновник в самото Министерство. Тъй че Ви моля да съобщите на г-н Додев да има добрината повече да не се занимава с неща, които не са му от компетенциите и прерогативите на държавен чиновник. По-нататък г-н Додев пише ето какво: "Вие заявявате, че ще очаквате с интерес позицията на министъра на образованието и науката. За съжаление във Вашето писмо не давате аргументи, които да убеждават, че преживяването Ви като жертва се дължи на конкретни неправомерни действия от страна на директора на гимназията.". От тоя откъс от писмото-отговор, написано от г-н Додев, по недвусмислен начин пък блика неговата крайна необективност, небезпристрастност и предубеденост, дори струи една недопустима надъханост, настройка срещу мен, един български учител, който обаче е дръзнал да му смущава покоя, да проваля неговата толкова възвишена чиновническа атараксия – като си търси, представете си, правата и си пази достойнството. Струи нескривано презрение срещу "оня там", срещу "някакъв си там даскал", който, видите ли, "си е позволил да губи времето на велик чиновник като мен"! Аз бих си позволил да посъветвам г-н Додев да се отнася все пак с известен респект към българските учители, да не ги подценява чак толкова, щото, примерно, ние, българските учители, когато страдаме и когато се възмущаваме, не го правим "съвсем без никакви аргументи", щото, представете си, драги ми г-н Додев, ний не сме някакви си там малоумници, които се възмущаваме, ала съвсем не знаем от какво (!), сиреч, сме били нямали аргументи: ний да не би да фантазираме, това ли искате да внушите на неориентирания читател на Вашето писмо?! Моля, бъдете малко по-внимателен и що-годе човечен: аз не се "преживявам като жертва на директорския произвол" в "болното си въображение", други ми г-н Додев, а това, че съм жертва на такъв един директорски тормоз и терор, е удостоверено по недвусмислен начин – чрез съсипаното ми здраве! (В последните две години в резултат на системния тормоз, на който бях подложен от директорката на ПГЕЕ-Пловдив, бях инвалидизиран от ТЕЛК, това аргумент ли е, г-н Додев?!) Този аргумент нима не Ви стига, какъв още аргумент Ви трябва, не мога да разбера, още повече че текстът на моето писмо е изпъстрен с примери за какви ли не други своеволия на въпросната директорка?! Уважаема г-жо Министър, Вашият чиновник г-н Додев, явно, питае нескривани чувства на любов и симпатия към всички български училищни директорки и директори. В това няма нищо лошо, нека колкото си иска да ги обича и дори люби с цялото си сърце и душа. Той, както си пролича, изпитва и нескривано преклонение към неръкотворната мъдрост на народната ни поговорка "Гарван гарвану око не вади!", както и на чудния казарменофелдфебелски принцип "Началството никога не греши!". Той, предполагам, има душевна близост и сърдечно родство с въпросните администратори и администраторки в образованието, които също са поклонници на тия класически принципи, върху които се покои нашата непоклатима от нищо командно-директивна и тоталитарна (казармена) образователна система. Затова и той си позволява да ги протежира по един неск220

риван начин дори и в едно писмо, адресирано до една тяхна жертва, какъвто съм в случая аз. Това, както и да го погледне човек, е възнагличко, не мислите ли? Позволете ми на това основание, уважаема г-жо Министър, да се усъмня още отсега в обективността и безпристрастността на проверката, която същият този гн Додев е разпоредил на РИО-Пловдив, със съответните рекомендации, директиви, инструкции, препоръки и прочие. Изходната настройка на г-н Додев е причината да се съмнявам, че предстоящата проверка на многостранната дейност на директорката на ПГЕЕ-Пловдив ще бъде проведена както би следвало да се проведе, а именно, непредубедено, обективно, колегиално, толерантно не само срещу въпросното началство, а и спрямо неговите актуални жертви. Причината за това мое убеждение е толкова куриозното писмо, което г-н Додев си позволи да ми напише и без капчица свян да ми изпрати. Уважаема госпожо Министър, На основата на гореказаното моля да разпоредите проверка на дейността на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която да се контролира не от г-н Додов, която също така да бъде проведена не от РИО-Пловдив, а от една що-годе независима и обективна, непредубедена комисия, съставена с Ваша нарочна заповед из състава на ръководеното Министерство, която обаче непременно трябва да включва и представители на другата страна, именно на засегнатото от действията на въпросната администраторка учителско тяло. Да се състави една такава комисия, заслужаваща пълното доверие и на двете страни, замесени в конфликта, е изключително трудна, почти невъзможна за изпълнение мисия. Ще се радвам Вие, уважаема госпожо Министър, най-достойно да се справите с тази трудна задача. Крайно време е тежката ситуация не само в ПГЕЕ-Пловдив, но и в българското образование изобщо, да помръдне, да почне да се променя в една позитивна и градивна насока, за което – ако имате волята да сторите това, да осигурите предпоставките то да почне да се случва! – Вие, госпожо Министър, ще получите пълната подкрепа не само от мен, но, убеден съм, и от учителската колегия в цялата страна. Всички ние – учители, ученици, родители, граждани, администратори в образованието – имаме един-единствен действителен и коренен интерес: българското образование да се освободи от мъртвешката примка на остарели догми и стереотипи, в която то от десетилетия се задушава. И да заживее оня съвременен, достоен духовен живот, който ще осигури бляскаво бъдеще не само на самото него, но и на изстрадалата българска нация изобщо. 12 октомври 2013 г. Пловдив С уважение: (подпис: А.Грънчаров)

221

Ще науча аз бюрократите от образованието да четат философски написани и дълги изложения... 13 октомври 2013, неделя

Получих следния коментар на едно ново мое Отворено писмо до г-жа Министъра на образованието и науката; прочетох го и ето какво му отвърнах: Прочетох отвореното писмо от блога, първият абзац (до "ОЩЕ...") и ако бях аз, щях да спра до там. Многото писане е хубаво за блога, но не в официално възражение. Служебните лица не обичат да четат дълги словоизлияния. Затова е възприет "делови стил", който даже се изучава в университетите за служебни взаимоотношения. Има и ръководства по този въпрос. А първият абзац на текста ти е направо БРИЛЯНТЕН. Ангел Грънчаров: Ще науча аз бюрократите от образованието да четат философски написани и дълги изложения, и не само да ги четат, ала и да почнат да се замислят по тях – та белким в един момент почнат да схващат за какво наистина става дума, в какво се коренят проблемите. Ще правя това докато не се сепнат и докато не започнат да действат в интерес на българското образование...

222

Разни драскулки в ранната, в потъналата в гъста мъгла утрин 25 октомври 2013, петък

Навън, през прозореца, забелязвам в тази ранна утрин е мъгла - гъста като мляко. Имаш чувството, че ако тръгнеш в нея, ще ти се наложи да плуваш. Вчера беше слънчев топъл ден от циганското лято, а ето сега мъглата напомня, че вече сме късна есен. Все повече мисля с какво ли да се отопляваме през тази зима. Явно пак ще студуваме. Изглежда пак ще треперим от студ цяла зима, правейки икономии за отопление. Изборът и при нас е: ако искаш да ядеш, ще живееш на студено. Проклет български живот! Комай всички в къщи сме безработни: синът, съпругата ми са си официално безработни, аз съм в болнични. И като капак на всичко съм... подсъдим! В наказателно дело! За "обида", една администраторка видяла "обидно неправилни мисли" в една моя философска книга и ме даде под съд! Иска да й плащам парично обезщетение за нанесените "неимуществени щети"; за "неимуществени щети" иска имуществено (парично) обезщетение! Та затова, гледайки гъстата мъгла през прозореца, почвам да треперя от безсилие нещо да променя: наказателното делото, в което съм подсъдим, ще се открие след няколко дена, на 29 октомври. Хич не съм добре напоследък със 223

здравето, ужасно ме болят ставите, даже петите ми изтръпват от болка като тръгна на разходка. Не знам на какво се дължи това; попитах лекаря, той се ухили и каза: "От старост трябва да е! Вече си на години!". И в тази обстановка трябва да се подготвям да се защищавам пред съда сам, подобно на Сократ. Нямам пари за адвокат. Искат ми 300 лева за да поемат делото. Не мога да отделя тия пари от болничните си, от обезщетението си по болест. Затова ще се защищавам сам. Ако - понеже ще бъда без адвокат - ме насметат с някакви адвокатски хитрости и бъда осъден, заради това, че в досието ми ще влезе грифа "Осъждан!" ще си загубя работата: не може осъждан човек да бъде възпитател на младежта. Явно това е главната цел на тия, които организираха този съдебен процес срещу мен. И също така искат да ме уплашат: та да замълча, та да престана да пиша. Близко до ума е, че това е съдебен процес срещу моето свещено човешко и конституционно право на свобода на словото. Искат да ме лишат от моето исконно право свободно да мога да заявявам какво мисля. Искат да ме принудят да мълча. Искат да ме направят един унизен човек. Искат, другояче казано, да убият философа в мен. Да убият свободата на мисълта ми. Защото какво е един философ ако стане треперко, ако не смее да заяви гласно и гордо какво мисли?! Ето затова е този съдебен процес: съвсем не е безобиден женски каприз той, а има доста посолидна основа и замисъл. Това, че си позволих лукса свободно да пиша какво мисля, е трън в очите на образователната администрация; аз, пишещият философ, свободомислещият философ, станах този трън в очите им. Е, искат да извадят този трън, в това е същината на цялата работа. Затова ме съдят. Ще се защищавам и ще се боря докато мога. Докато имам сили. Те вече постигнаха главната си победа: аз вече не мога да пиша книгите си, по които бях започнал усилена работа, ето, принудиха ме да се занимавам с техните игрички. Този е главната им победа. Явно някои фактори доста ги е дразнило това, че аз много работя, много пиша. Трябваше да направят нужното да ме съсипят. Съсипаха ме здравословно. Отклониха ме от работата ми, в която влагах цялото си сърце. Сега с този процес искат да прекършат и духа ми. Системата у нас не търпи хора като мен, които държат да бъдат личности. Целият проблем е личността ми. Аз, какъвто съм, много преча на някои. Вреден съм за добруването им. И ето, затова почнаха тази безпощадна война срещу мен, срещу моята личност, срещу моята свобода, срещу моите човешки права. Този и главният смисъл на преживелиците, които се стовариха на главата ми в последните две години. По-черни години от тия две в живота си не съм имал. Не защото безброй пъти влизах в болница, не защото се наложи да ми правят животоспасяваща операция, от която, явно, никога няма да се възстановя. А защото бях подложен на системен безподобен и жесток административен тормоз, на какъвто никога не съм бил подлаган. Е, не позволих да се погаврят с мен, както им се искаше, затова бях обявен за най-зъл враг. И ми беше обявена безпощадна война. Без капчица жалост! Това е положението. Страшна и грозна работа... Вчера бях в училището, минах, за да си занеса болничния лист; лекарите ми дадоха още един месец болнични. Срещнах се с неколцина приятели, също учители в това училище. Повечето колеги се плашат да разговарят с мен, да не би да ги види 224

началството, но има неколцина, които се държат изцяло достойно; поговорихме си. Разбрах, че "проверяващите висшестоящи органи" са почнали разследване по моите жалби до г-жа Министърката и до Инспектората. Били правили анкети сред "колектива". Никой нищичко официално не ми е казал. Би трябвало да ме запознаят официално с резултатите от проверките. Фенки на директорката публично усилено злословели срещу мен: "Видите ли го тоя Ангел колко долен и лош човек е, оплаква се, ето, сега проверяват училището, ще ни спукат от проверки, заради него е всичко, вече спокойният живот няма да се върне!". Обстановката е ужасна. Нищо чудно, в тази обстановка, 99% от хората в тия анонимни анкети да подкрепят директорката. Както в едно време: тогава 99% от народа официално заявяваше, че е щастлив в условията на диктатурата. Не съм вярвал, че онова кошмарно време може да възкръсне в толкова уродлив вид! Но ето, могло! Самата висшестояща директорка (тя има цели 3 помощнички!) не идвала често на работа; или ходи по инстанциите да подготвя нови удари срещу мен, или пък, както злите езици говорели, била... болна. Не се знае от "дипломатичната болест" ли е болна само, или от някаква друга болест, но е факт, че рядко се вествала на работа. Куриозното е, че идвала само колкото да подпише някакви заповеди, някакви документи – и пак излизала в болнични (или в платен отпуск, това никой не знае, това го знаят само в Инспектората, щото, чини ми се, тази висшестояща институция разрешава отпуска на всемогъщите директори). Да, обаче има една тънкост: ако е в болнични или в платен отпуск директорката има ли право да подписва заповеди? Щото това, подписването на заповеди, зер е работа, това именно е работата на директорите, да подписват документи, а нали когато човек е в болнични или в отпуск, той съвсем не трябва да работи на работното си място? Повдигам този въпрос, щото е принципен: законът трябва да важи с равна сила за всички, а не за дадени началстващи категории да няма сила. Аз се явих на един учителски съвет, бидейки в болнични (и на един семинар, явих се от интерес, да видя, понеже се интересувам от психология), същата директорка, която сега, бидейки в болнични, идва да подписва заповеди, обжалва по административен ред болничния ми лист, който след дълги митарства в крайна сметка беше потвърден от ТЕЛК като правомерен и законно издаден; заради тази инициатива на толкова съвестната ми директорка аз три месеца през лятото не получавах обезщетенията ми по болест, т.е. живях съвсем без пари. А ето сега същата тази особа идва на работа и подписва документи, с което показва, че за избраници като нея законите явно не важат! Е, така не може. Аз съм демократ и смятам, че законите важат за всички. На това уча учениците си – пеподавател по философия на правото и по гражданско образование съм – налага ми се сега да изнеса този същия урок и на една самозабравила се директорка. При демокрацията всички са равни пред закона. Без никакво изключение. Та ако проверяващата институция, в случая Инспекторатът на МОН се вълнува от този проблем за равенството пред закона на всички, нека да има добрината да провери подписвала ли е някакви документи г-жа Стоянка Анастасова, директорката на ПГЕЕ-Пловдив, в период, в който е била в болнични или в някакъв отпуск. Или пък не идва на работа без да е в отпуск – и без да е в болнични? Това също е любо225

питно да се разбере. Защото същата тази директорка мен, примерно, ме наказа за организирана от самата нея "самоотлъчка" с дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", тя сега ако не идва на работа без да е в отпуск или в болнични, не трябва ли също да бъде наказана по същата причина? Повтарям и потретвам: законът важи за всички! Богоизбрани администратори, стоящи над законите, в правовата държава няма. Или ний вече не сме правова държава, а? Исках за други неща да пиша тази сутрин в своя дневник, но ето, сами виждате, тия мои проблеми надделяха. Но за да разнообразя този текст ще напиша нещо коренно различно, нещо ведро, нищо че навън всичко е обляно в такава гъста есенна и студена мъгла. Че като се движиш има опасност да се сблъскаш с пешеходеца, идещ срещу теб; нищо не се различава в толкова гъстата мъгла. Преди време ми се обади едно момиче и ме помоли, понеже била попаднала в интернет на моя учебник по психология и много се била впечатлила от него, та ме помоли да й помогна да си вземе изпита по психология в университета – като й дам "частни уроци". (Ето пак един казус: може ли един учител, докато е в болнични, да дава "частни уроци" на студенти? А може ли да им дава "частни уроци"... безплатно? Това дали пък не е забранено?). Както и да е, казах й, че не ми пречи, че съм свободен, че ще и помогна да си вземе изпита. Срещнахме се няколко пъти в едно тихо квартално заведение, където обсъждахме проблеми на психологията. Подарих на момичето няколко свои книги, в това число и въпросният учебник по психология. Беше ми изключително приятно да разговарям с нея. Оказа се, че тя е състезателка от национален мащаб, няма да казвам по кой вид спорт, за да не разкрия инкогнитото й. Много интересна личност, възхити ме това момиче. Каза ми, че много й харесвала психологията, искала повече да се занимава с нея. Понеже била "полезна за живота". Водихме си хубави разговори няколко вечери. Момичето най-активно участваше в обсъждането. В един момент обаче се уплаших, че няма да си вземе изпита. А той наближаваше. Е, това, което искал преподавателят от студентите, го обсъдихме подробно, тя доби увереност, че ще се справи. Мина изпита и ето какво ми съобщи след това момичето; давам директно съобщението й от Фейсбук: Здравейте, г-н Грънчаров, искам да се похваля, че изкарах 6-ца и се представих също така много добре устно! Благодаря Ви най-сърдечно за помощта и искам да Ви помоля отново, когато имате възможност, да ме научите на още от психологията... Попитах за подробности как е протекъл изпита. Тя ми разказа. Накрая преподавателят я попитал: как се подготви? Тя чистосърдечно си признала: ходих на частни уроци. Преподавателят я запитал при кого е ходила на такива уроци. Тя още по-чистосърдечно казала: при Ангел Грънчаров. Оня леко се усмихнал и й писал 6-та. Това е, с това завършвам тази кратичка история. Тия дни пък се занимавахме с един студент, който имаше изпит по... политология. Той пък ми заяви, че за изпита си е подготвен, но искал с мен да обсъди някои по-трудни въпроси, вълнувало го мнението ми. Пак се свърза с мен от интернет. Имам и други такива случаи, в това число и с даването на консултации от т.н. философско консултиране, което промо226

тирам напоследък. Правя каквото мога философията да стане по-близка до човека - и да почне активно да помага на хората. В нея има огромна духовна сила, срамота е философията да бъде такава скъперница: само за себе си да държи своите богатства. Само за "вътрешно ползване" да ги държи. Ала най ми е мъчно, че съм лишен вече толкова месеци от общуване с моите ученици в училище. Често някой от тях ме пита кога ще се върна. Настояват да е по-скоро. Чудя се вече как да им обяснявам защо не съм на училище. Не ми вярват на обясненията. Мислят си, че директорката ме е уволнила. Не вярват че ще се върна вече. Неубедително им звучат моите обяснения. Това се чувства. Сам се усещам като лъжец като им казвам самата истина. В болнични съм още. Предполагам, администрацията е много щастлива, че мен ме няма на работа толкова дълго време. Хора ме предупредиха да се връщам колкото се може поскоро, щото... "мястото ще ти изстине". Кой знае по какъв параграф ще те шитне на улицата умната и изобретателна директорка щом се появиш на работа. Така ми казват хората. Аз пък се чувствам като беглец от полето на... полесражението, на същинската битка. А моята битка е една: за качествено и модерно философско – идейно, ценностно, духовно, личностно – образование, възпитание и обогатяване на младите. Та много ми се ще да се върна по-скоро и да си почна да си върша нелеката работа. Да, знам, че умиращата от скука администрация пак ще ми скроява тогава всекидневно какви ли не номерца, но ми омръзна вече да стоя без работа. Аз иначе по цял ден се скъсвам от четене и писане де, но то за мен не е работа. То за мен е хоби. Казвам това специално, щото току-виж с тия писания пак ми спретнат някакво дело, този път, примерно, за "симулиране на болест", знам ли? Вече човек всичко може да очаква, животът у нас, дето се казва, е много шарен – као дрипава циганска черга... Май трябва да свършвам. Исках за още нещо да пиша, то ми се върти из главата, ала не мога да го уловя. Като се сетя, ще пиша отделно за него. Желая ви слънчев ден – който в тази мъгла изобщо не се вижда де! Но току-виж слънцето един ден и... "на нашата улица ще изгрее", това поне е сигурното. И мъглата, дето сега ни е налегнала, ще се разсее за един миг. И студът ще отстъпи тогава. И мъртвилото ще изчезне. Нека вярваме в това, така истински хубавите дни ще дойдат по-скоро...

227

Уникалният смисъл на истината за християнството, за европейското човечество 26 октомври 2013, събота

Тази сутрин с интерес изслушах Лекцията на проф. Калин Янакиев пред протестиращите студенти в 272 аудитория и съвсем не съжалявам, че го сторих въпреки че имам страшно много работа и нищо че сутрин времето ми е най-ценно, щото само сутрин мога да пиша истински; не съжалявам, щото в тази лекция, освен другото (тя заслужава да се чуе цялата!), открих един момент, едно разсъждение на професора за истината, което ми прозвуча толкова добре казано, че ето, зарязах всичката си работа и дори сядам да го преведа в текстови вид, та да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, а и дори, защо не, и до читателите на философското списание ИДЕИ; открих тълкуването на философа за истината, което ми прозвуча много близко, вълнуващо, ето, ще ми се да предам преживяното вълнение и на други хора, затова се захващам с този труд; та ето какво каза професорът за истината: ... Накрая ще кажа нещо като философ и като християнин. За да спазя напълно обещанието си, че за "гореща политика", за партии, за това кой да дойде на власт и т.н. тук, в стените на Университета, аз няма да говоря. Ще кажа следното. В Евангелието има една знаменателна среща на Иисус Христос с римският прокуратор на Юдея Пилат Понтийски. Когато Пилат пита Христос защо се е явил, какво прави, Христос му казва "Аз дойдох да свидетелствам за Истината!". Пилат му отвръща с прочутия въпрос "Що е истина?". Винаги ми се е струвало, бил съм убеден, 228

че много важно е да чуем интонацията на въпроса на Пилат. "Що е истина?" звучи с едно основна раздразнена горчивина, Пилат не иска да каже "Кажи ми що е истината?", той не му задава откровен въпрос, не иска и да му каже "Има най-различни истини, ти за коя точно си дошъл да свидетелстваш?". Във въпроса му "Що е истина?" иска да каже всъщност "Е какво толкова е истината, че трябва за нея да се свидетелства, че за нея трябва да се бориш, че за нея дори си заслужава да умреш, както найвероятно сега ще се случи с теб, който си доведен при мен тъкмо за да умреш заради истината?! Що е истина? Защо си струва истината, какво нещо е въобще истината? Е какво е истината? Че човек се ражда, живее, остарява, изтлява и умира. Та това е истина. Какво е истината? Колкото и да си здрав, ще се разболееш и ще умреш. Какво е истината? Макар и разумни същества, ние сме и телесни и сме ограничени от тая природа, и сме безсилни. Какво е истината? Че времето тече безкрайно и каквото има да правим, ако не след 100 то след 300 години ще бъдем напълно забравени. Каквото и да сме направили в историята си то напълно ще заглъхне и ще потъне някъде. След пет поколения никой няма да си спомня въобще за нас. Истината е, че ние сме прочетена книга, която е затворена и напълно забравена от онзи, който я чел. Всичко това е истина. Нима не е истина? Това, което е, тази нищожност, тази скръб, това страдание, тази обикновеност, тази жизнена сивота, е истината! Какви са тия приказки: истината трябва да се постигне, с истината трябва да се живее, защо?! Ако истината е онова, което е, то изглежда не си заслужава, камо ли пък си заслужава да умреш за нея?!". Това е възгледа на късноримския циник: истината е онова, което е, а онова, което е, не си заслужава. Онова, което започва с Христос, е един уникален смисъл на истината, с който европейското човечество живее оттогава. И ние до такава степен сме свикнали да живеем с него, че вече даже не си даваме сметка каква уникална жизнена реалност, която е за нас, европейците, християните и наследниците на християните, както искате го приемете, е истината. Истината не е онова, което е, тя е онова, което освен дето е, трябва и основателно да е, трябва и напълно оправдано да е. Тя е онова, което е несводимо до каквото и да е било друго. Истината е онова, което освобождава. Истината е онова, което ни реализира, което ни осъществява. Истината е онова, което ни прави свободни. Истината е разрешението на жизнената и на историческата ни задача. Истината е нещо, което въобще не съвпада нито с фактическото, нито с наличното. И ние живеем с интуицията за тази истина, това е нещо изключително уникално. Истината за европейския и за християнския човек съвпада с една по-древна дума, която се нарича правда. Истината е правдата. Истината е доброто са едно и само съвпадащата с доброто истина е истината. В края на краищата всички ние се бунтуваме, борим, извършваме исторически движения изобщо защото се ръководим от тази много дълбока истина за истината. Инак щяхме да имаме съвършено друга стратегия за поведение. И нямаше да се вписваме в европейската култура. Щяхме да търсим начин да се отървем, да излезем от кръговрата, да разкъсаме булото на Майя, да се дезиндивидуализираме, да разпръснем илюзията че сме индивидуалности, да отъждествим нашият Атман с всеобхватния Брахман, да се разтворим, да се унищожим, да постигнем нирвана. Ние, евро229

пейците, ние, християните, имаме съвършено друг тренд: до постигнем истинатаправда, да извършим историческо движение, имаме дълбинната вътрешна настроеност да не останем в настоящето злощастие, да напредваме по пътя на свободата, която е истината-добро. Това е вътрешното, което ни движи, което ни мотивира, което е в дълбочината на нашия дух. Замислете се за това. То е удивително, само заради това понятие за истина, което е най-съкровеното достояние на християнството, на европейското човечество, то, християнството и европейското човечество, си заслужава да му бъдем благодарни, че принадлежим нему. Това исках да ви кажа...

230

Философите са много вредни и опасни хора, нали така?! Да мрат, мамицицата им! Убийте ги, разкъсайте ги! Долу! 27 октомври 2013, неделя

Приятели ме попитаха за точното време и място, когато и където ще се открие съдебното дело срещу мен, заведено от г-жа Камелия Стоянова, председател на учителската организация към КТ "Подкрепа" (синдикатът, в който сам членувам!) и същевременно помощник-директор на ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което работя. Искали да присъстват в съдебната зала – като акт на морална подкрепа към мен, подсъдимия. Знайно е вече, че съм подсъдим за "крайно неправилни мисли", които били прозвучали "обидно" на въпросната особа, мисли, които тя е срещнала в моята философска книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"). Казах им тази информация, ето, пиша я сега и тук, ако някой друг иска да покаже съпричастност, да заповяда: делото ще се открие в Съдебната палата в Пловдив, Районен съд, XI наказателна колегия, делото е НЧХД № 1000/2013 г., начало – 10.00 часа, във вторник, 29 октомври 2013 г.; коя точно е залата ще се разбере там, на дъската, където се обявяват залите на всички дела в този ден. 231

Чувствам се ужасно, не съм здрав, в болнични съм, но решавам да не възразя спрямо откриването на делото, на което, на моите вече 54 години, за първи път в живота ми съм подсъдим. Поради това, че и съпругата, и синът ми (студент, завършил, предстои му дипломиране) са безработни, не мога да си позволя по финансови съображения адвокат; ще се защищавам, доколкото мога, сам. За мен това е едно голямо напрежение и изпитание. Тъй че ще съм благодарен на всеки един такъв жест на морална подкрепа – какъвто е присъствието в залата по време на съдебния процес. Който може и желае да изрази такава подкрепа – да заповяда, добре е дошъл! Е, вярно, зная, колегите в самото училище, дори и да имат някакви симпатии към моята борба срещу директорския авторитаризъм в това училище, не могат да си позволят да ги изразят – защото обстановката там е такава, че такова нещо е равностойно на саморъчно подписана молба да бъдеш уволнен. Такива неща не се прощават, ето, уволнението на инж. Калин Христов през това лято (заедно с още неколцина учители), е илюстрация за такава една горчива констатация. Тъй че от самото училище едва ли някой ще се осмели да дойде в съдебната зала. Но аз съм бил преподавател вече 30 години, имам много свои бивши ученици, колеги и пр., които не са, така да се рече, под юрисдикцията на въпросната директорка, тъй че няма за какво да се боят и могат, ако искат, да дойдат. Отправям този призив съвсем съзнателно: аз няма за какво да се срамувам на това дело. Призовавам то да е съвсем публично. Други има за какво да се срамуват. За тях тайната е съкровено желана. Е, аз пък съм за пълната публичност. Пък е и интересно да се види на живо как функционира в днешно време българският съд. Аз в съдилище не бях стъпвал, до този момент съм живял така, че проблеми с правосъдието не съм имал никакви. Да, но ето, сега съм обявен за нещо като "престъпник", вече съм подсъдим – за първи път в живота си. За мен, като изследовател, е любопитна и такава една роля. На дело, на практика, е важно да се знае как работи държавната машина в това съществено отношение: съдебната власт. Та ето, имам късмета да проуча и този въпрос. Даде ми се този шанс от толкова любезните мои ръководителки-директорки. За което съм им много благодарен. Вярвам, че истината може да възтържествува и в днешните български условия, е, не току-така, а като тия, които я обичаме, приложим все пак някакви усилия в нейна защита. Затова ще застана пред съда с открито чело. Вдъхновява ме, не крия, светлия пример на моя духовен наставник Сократ. Той, знаете, също е бил съден по много близки мотиви: неговите врагове го обвинили почти досущ в същото. Сократ, както и подобава за философа, е бил неудобен за много хора. Доста хора са го ненавиждали, са му "имали зъб". Дразнил е кой ли не. Ядосвал ги е. То това, всъщност, е и работата на философа. Е, знаем, Сократ, въпреки бляскавата си защита пред съда, бил възприет за "виновен" – и бил осъден на смърт. Наложило му се да изпие онази същата чаша с отрова; тогава така били изпълнявани смъртните присъди; тогава и палачите, видите ли, били хуманисти. Вчера ми звънна един приятел от София, философ, университетски преподавател, който заяви, че иска да дойде на откриването на делото. Попита ме товаонова, удивляваше се на това, което му разказах: звучеше му съвсем невероятно! В 232

разговора аз подхвърлих необмислено ето тия думи: "Е, Сократ са го съдили и са искали за него смъртна присъда, в моя случай поне не искат от съда смъртта ми!". И моят колега и дългогодишен приятел ми каза следното: – Бъркаш: и при теб, и в твоя случай също ти искат смъртта. Особено в твоето здравословно състояние това съдебно дело ще те убие. То вече те убива: като те знам колко си чувствителен, представям си как те убива, но ти още не си го осъзнал. Знам как тежко и дълбоко преживяваш обидата от абсурдното обвинение. Не помалко жестоко се отнасят към теб, приятелю, твоите душмани – в сравнение с душманите на Сократ. Не знам как да ти помогна, но ще гледам поне да дойда в съда. Ако бъдеш в тия тежки минути оставен сам, ще бъде крайно несправедливо. Затова ще се постарая дойда.

Тия думи ми каза моят приятел. Наистина, откак разбрах за това, че е заведено такова дело срещу мен, та до този момент, два дни пред откриването на делото, минаха месеци, в които аз нямах и ден покой или почивка. Това бяха най-кошмарните дни и месеци в живота ми. Вместо да се възстановявам спокойно от тежката животоспасяваща операция, която ми беше направена на 18 април, аз бях ударен така жестоко в най-слабото ми място: много, направо безкрайно съм чувствителен към темата за достойнството! Затова този нравствен удар, който ми нанесоха, е бил пресметнат най-внимателно и старателно. Добре са знаели, че това ще ме убие. Без капчица 233

състрадание обаче нанесоха удара си. Е, има Бог, той всичко вижда. Както и да е. Вече нямам думи. Такава коравосърдечност аз в живота си не бях срещал. Блазе им на някои, че имат такива корави сърца. Моето сърце обаче не е такова...

234

Всичките си тревоги, обиди, нравствени терзания, всичко, което преживях в тия месеци, аз въплътих в слово: най-старателно си водих своя дневник; кажи-речи през ден, ако не и всеки ден, аз разсъждавах писмено, опитвах се да предразположа въпросната особа на диалог, писах писма, жалби, какво ли не, опитвах да водя дори преговори, не и не: нищо не помогна! Отсреща срещнах само надменност и непроницаемост. Така аз възприех нещата, така ги опивам: не мога да лицемеря. Нека да ме съди още, ще кажа обаче каквото мисля. И щи го кажа и напиша точно както го чувствам и преживявам. Аз съм човек, не се срамувам от това да показвам човешкото в себе си. Та диалог не успях да предизвикам, но оставих много писмени свидетелства за преживяното в тия тежки за мен дни и месеци. Тия дни събрах всичко, което съм написал по повод на това съдебно дело на едно място и се получи книга от 230 страници; получи се един нравствен, психологически и правен казус, взет от самия живот – каквото подзаглавие вече дадох на тази книга. Заглавието й все още не съм измислил, но усилено мисля по него. Ако някой иска, нека да помогне, нека да дава предложения за заглавие на тази доста своеобразна книга. Едно красноречиво свидетелство за болното време, в което живеем. Решавам тази книга да завърши в навечерието на откриването на самото дело. Каквото ще се случи на самия съдебен процес, ще го опиша, живот и здраве да е само, в отделна, в нарочна книга. Всичко ще документирам. За мен, като изследовател на съвременните нрави, случаят, не крия, е направо благодатен. Разглеждайки го от тази страна, проявявайки огромно любопитство към това, което ще се случи на съдебния процес, на който съм подсъдим, аз успявам, донякъде, да намаля огромното напрежение, на което съм подложен. Ето, това, което пиша в момента, също ще влезе във въпросната книга. Ако не пишех тия текстове през кошмарните дни, които преживях тази пролет и това лято, аз вече щях да съм се пръснал от напрежение. Те изиграха за мен ролята на нещо като "отдушник". Затова ние, пишещите, пишем своите книги: да се освободим от мислите, които ни гнетят. Писането е форма на освобождаване. Пишещият е един свободен човек, който, пишейки, разширява периметъра на своята свобода. Щото и някои мисли могат да станат наши тирани, ако не ги проснем, като убити, върху хартията. Затова пишем, не за друго. Пишем, за да спасим душите си. Затова пишат пишещите. Да го знаете от мен. От добро не се пише. Но пък се пише предимно за добро. Та който има идея за заглавие на тази книга, в която са събрани всички мои есета по темата за това съдебно дело, да заповяда, да даде предложението си. Който пък иска със своите очи да види какво ще се случи на самия процес, да заповяда, откриването му ще стане вече казах къде и кога. Ако някой представител на медиите рече да дръзне да даде гласност на тоя толкова показателен за нашето време съдебен процес, може също да дойде. Съдят един философ за това, което е написал в своя книга. Недоволни са от това, че този философ си позволява да пише това, което мисли. Позволява си, негодникът, гласно да заяви каквото мисли – е, ще му дадем да види той, къде дават така, ако всеки почне да казва какво мисли, знаете ли каква суматоха ще настъпи? Няма да му позволим да дава лош пример и да заразява младите със свободомислие. Ще го осъдим, ще направим така, че в досието му да влязат 235

заветните думи "ОСЪЖДАН", та този философ повече никога да не може да преподава философия на младежта! Нито едно училище повече няма да го вземе на работа, а пък ний ще го уволним, щото много сме загрижени за това на какви мисли учат философите днешните младежи. Нека да умре безработен и гладен този философ, майната му, та да си плати за за непозволителния лукс: ще ми мисли той, ще ми говори и ще ми пише той свободно, я го виж ти, размислил се, разприказвал се, разписал се! Ще ми пише той книги, негодникът! Тая ний няма да я позволим. Ще го накараме да млъкне завинаги! Един умълчал се наплашен философ, при това лишен "законно" и по съдебен път от право на работа и преподаване, вече е мъртъв, убит философ. Това явно целят да направят с мен. Желаят да ме убият именно като философ. И като писател, автор на вече повече от 20 издадени книги. Затова, не за друго ме съдят, вий да не си мислите, че ме съдят за нещо друго? Моята свобода на словото е "трънчето", което ги боде в очите, е, това трънче са решили най-после да го извадят оттам. Затова е този съдебен процес. Не си мислете, че е за нещо друго. Ако смятате, че това е нещо "маловажно" или незначително, не обръщайте капчица внимание на случващото се. И на това, което написах току-що – и което вие прочетохте с очите си. Невероятно звучи, но е точно така, е факт. Живеем, за жалост, в един абсурден посткомунистически свят, в който няма невъзможни неща... У нас, в България, нима някой изобщо цени такива "лигльовщини" като свобода на словото, като мислене, философия, философски книги и идеи за свободата, живота, достойнството, личността и пр. – каквито са моите книги?! Цени ги, ама дръжки! Тъй че по-добре изобщо не обръщайте капчица внимание на това, което се случва – и за което току-що написах. Що да си смущавате спокойствието? Бързо забравете каквото току-що прочетохте и идете да си послушате малко чалгарийка – за утеха на сърцето, за успокоение на оскърбената ви невинност. Философите са много вредни и опасни хора, нали така?! Да мрат, мамицицата им! Убийте ги, разкъсайте ги! Долу!

236