Популярна библиотека на списание HUMANUS
Ангел Грънчаров
КАК ДА НАПРАВЯ ВОЛЯТА СИ СВОБОДНА? Въведение във философията на свободата
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.
Приложение на списание HUMANUS ISSN 2367-6027 (Print) ISSN 2367-6078 (Online) © Ангел Грънчаров Февруари, 2016 г. 2
СЪДЪРЖАНИЕ: Задачата на живота (въведение)……………………………………………………..4 Практическият живот като проблем…………………………………………….……8 Съществуването…………………………………………………………………………10 1.Как съществувам?...................................................................................11 2.Екзистенциалната философия………………………………………...…..14 Проблемът за съществуването – алтернативи……………………………..…..15 Животът и индивидът…………………………………………………………………..18 1.Индивидът като "носител" на живот…………………………………...….18 2.Първичната жизненост, жизнената сила……………………………..….23 3."Очовечаването" на света……………………………………………….….27 Готовността за свобода………………………………………………………………..31 1.Кога свободата е желана?.....................................................................31 2.Достойнството да бъдеш свободен……………………………………….33 3."А що е свобода?"………………………………………………………..…..36 Волята……………………………………………………………………………………....41 1.Волята като насоченост на душата………………………………………..42 2.Противоречието между човек и свят…………………………………...…45 3.Безсъзнателната борба на мотиви………………………………….…….47 4.Свободата като същност на човека……………………………………….51 5.Спонтанност на избора и автономия на волята……………………..….52 6.Отношението на “аз искам” с “трябва”……………………………………56 7.Вдъхновената воля…………………………………………………………..58 8.Човекът е това, което иска да бъде…………………………………..…..59
3
Задачата на живота (въведение)
През грижите и безпокойствата на така динамичното всекидневие отвреме-навреме пред всеки от нас се изправя "проклетия" въпрос: "Защо живея?". От този основен въпрос не може да се скрие съзнанието на нито едно човешко същество, той изплува в душата ни когато най-малко го очакваме и ни преследва неуморно. Обикновено сме склонни да се самозалъгваме с "успокоения" от рода на това, че "тук всичко е ясно", или пък че "няма проблеми", с надежди че "все някога ще разбера" и дори с очаквания, че "тайната на моя живот сама ще ми се разкрие", но "от мене нищо не зависи", иска се само "просто да живея" т.н. Отбягвайки "фронталния сблъсък" с най-първия въпрос на съществуването, от който зависи всичко останало, ние всъщност сме изпаднали в отчаяние от неимоверната трудност, от "мъчнотията", скрита в подобни въпроси – но отчаянието продължава да ни "гризе отвътре", а напразни са опитите да се преструваме, че то не съществува. Напротив, засилва се: защото въпросът "Защо живея?" влече след себе си цяла върволица от подобни питания – "Какво да правя?", "Какво искам от живота си?", "Какво искам да постигна?", "На какво мога да се надявам?", "Мога ли да разчитам на някаква опора?", накрая, "Какво съм аз самият?", "Накъде отивам?", "Кой е моят път?" и т.н., на които също трябва да се отговаря. Търсенето на отговори, които могат да прояснят личното разбиране на живота от отделния човек, е особено интензивно в годините, в които животът е все още "пред нас", т.е. в младата възраст, но не стихва и покъсно, чак до последния миг, когато човек се пита може би по-различно, а именно "Защо живях?". 4
Безпокойството, пораждано в душата ни от тези непреодолими питания, ни прави открити към великата тайна на живота, за разгадаването на която като че ли сме родени, за проясняването на която изобщо живеем. Тук никой не може да разчита на някой друг освен единствено на себе си, на своята способност да разбира. Тук чуждите съвети не помагат и ничия "опитност" не може да замени моето ориентиране, непосредствено преживяната истина, която нищо друго не може да ми я даде. Това е така, защото всеки от нас живее своя живот, разполага с една неповторима жизненост, чиито пориви усеща в сърцето си – единствения извор на собствения живот. Могъщата пристрастеност към живота, основа на отдадеността ни към него, трябва да бъде разбрана в нейния корен. Това обаче може да бъде направено от всеки един поотделно, от всеки живеещ за неговия си живот. Тук "общите теории" са неуместни и непотребни, те нищо не могат да ни кажат за най-важното и значимото, касаещо именно личността и субективността, конкретната човечност на "този" човек – който е изцяло ангажиран и дори погълнат от само веднъж ставащите мигове на неговия живот. Ние сме склонни да се вслушваме в преживелиците на живи човешки същества като нас и да си "извличаме поука", да се задълбочаваме в интригата и жизнения смисъл на романи, филми и "мемоари", но след това откриваме, че сме все пак насаме със себе си тъкмо по отношение на най-важното: отговорността да живеем истински своя живот, която никой друг не може да поеме вместо нас, заради мен самия. Тази "самост" или дори неизбежна самотност на индивидуалното човешко същество, "захвърлено" в света с тежката си отговорност да живее както иска и както намира за добре, лежи в основата на неговата свобода, на избора на самия себе си, от който все един от нас зависи, благодарение на който непрекъснато "правим" себе си, своето съществуване, а оттук в крайна сметка и съдбата си. Чувствайки се длъжни да разполагаме свободно с живота и да поемаме пълната отговорност за него, ние вече сме предразположени да се заемем с главната задача, от която зависи всичко останало. А тя е: да живеем пълноценно, да постигнем истината на своя живот, автентичността си като човешки същества, да се включим без остатък в битието на съществуващото, да се овладеем от неговия дълбок порив – и само така да преодолеем усещането за захвърленост в света и отчужденост от мистерията на живота. Оказва се, че "проблематичността" на всекидневието, от която тръгнахме в своите натрапчиви питания, може да кардинално надмогната с вяра, със съдбовна увереност в себе си, а оттук и в иначе непостижимите корени на човечността. На своите дълбоки жизнени основания не бива да се противопоставяме, от тях не трябва да се откъсваме, не трябва да се оставяме на пагубната суетност, която винаги е израз на скрито отчаяние, на всичко разяждаща безнадеждност. Лекомислието, повърхностната отдаденост на случайното, на онова, което е само гол каприз, на изглеждащото ни привлекателно, на мимолетността с нейния всичко отнасящ поток, е най-прекия път към това да пропилеем живота си и да достигнем опустошени и жалки до неговия бряг, до неговия ужасен, 5
безкрайно мрачен и вледеняващ всичко край – смъртта. Животът ни, разпрострял се подобно на река между два бряга – раждането, явяващо се начало на всичко, и смъртта, която на повечето хора се иска да бъде абсолютен край на всичко – както и да го мислим е насочен именно към смъртта, която като че ли е опаката страна на живота, но едва ли е негово пълно отрицание. Защото иначе отново изпъква коварния въпрос “Защо живея?”, а на него съвсем не може да се отговори удовлетворително ако кажем: “За едното нищо, за всичко поглъщащата смърт!”. Смисълът на живота, оказва се, по парадоксален начин зависи от разбирането на смъртта: та нали ако смъртта е нищо, то тогава нима животът ни може да бъде всичко?! Но… какво е онова всичко, което се оставя да бъде погълнато без остатък от нищото, от абсолютната пустота и от пълната лишеност от съществуване?! Битието на човека, насочено в своите дълбини към смъртта, не е инцидент или аномалия, не е напразен труд за нищото, цялото ни същество се съпротивлява да приеме такъв един изход: пълната безнадеждност на живото съществуващо, а също и непреодолимата абсурдност на самото човешко битие. Темата за смъртта, неотделимо свързана с темата за живота, не може да бъде безразлична на нито едно човешко същество, което е избрало за своя участ живота, а не смъртта – но точно затова разбиращо смисъла и на живота, и на смъртта. Избирайки живота и затова всекидневно съпротивлявайки се на слабото у нас, на онова, което иска да умира, ние се опитваме да постигнем и разберем и щастието, по естествен път произлизащо от съзнанието ни за дълг пред самия живот и пред самите себе си като живи същества. В един велик миг разбираме, че човешкото щастие съвсем не се определя от мимолетни и преходни неща, а зависи само от онова, което ни говори и за което настоява непрекъснато нашата съвест, гласът, който ни нашепва да правим добро и да се отвращаваме от злото, да бъдем искрени и да държим на своята чест, да се приобщаваме към благородното и да изпитваме погнуса от низкото и от онова, което е израз на малодушие, на душевна низост и извратеност, а в крайна сметка и на безчовечност. Трепетът, пораждан от вслушването в гласа на съвестта, е найкатегоричното доказателство, че тя не е просто човешко творение или достижение, а е истински глас на Бога в човешката душа, говор на Божествената субстанция (най-дълбока същност) на битието, към който не бива да оставаме глухи и безразлични ако искаме да бъдем достойни за живота. Животът, който все пак ни е даден като най-скъп дар, който не е “направен” от нас самите или сътворен от нас, а който дължим на Някой Друг, превъзхождащ ни във всички отношения, и на който точно затова трябва да сме благодарни завинаги. Тогава ще ни се разкрие тайната, че ако даряваме благо, т.е. сме благо-дар-ни някому (понеже Той ни е дал това благо: животът!), то само тогава с право можем да очакваме и да получим благо и добро от други спрямо нас, или поне от този друг, към който изпитваме благодарност. А към кой можем да бъдем най-много благодарни ако не към Онзи, който ни е дал най-голямото благо – животът! – този живот, който 6
трябва да направим човешки, т.е. достоен за човека, подобаващ за оня, които иска да бъде човек, а значи иска да постигне един истински, автентичен живот – и също такъв човек, именно в свое лице. Разговорът по тези тук само щрихирани теми на практическата философия наистина е безкраен, той никога не е свършвал и едва ли ще свърши сред човешките същества, стремящи се към истината на живота. Вижда се, че тази така значима част на философията всъщност поставя и се опитва да реши едни прекалено човешки и всекидневно поставяни въпроси. Въпроси, от които нито един живеещ не може да избяга или да се скрие. Тя никому не натрапва готови отговори, а се вслушва във всеки човешки глас, търсещ истината за себе си и за своя живот. Тя само отправя предизвикателства и провокира търсенето на отговори с определен смисъл, който не е фалшив, изкуствен или “книжен”, а е жив, преживян непосредствено и премислен упорито и всеотдайно. Всеки човек в своето всекидневие така или иначе “прави” практически своя живот, макар че много често съвсем не си дава отчет, че това, което прави, може да се нарече и така, т.е. че то е философия, при това практическа. Потребността от съзнателно и разумно поставяне на тези въпроси за живота и човека, която е особено силна при самоосъзнаващия се млад човек, може да бъде задоволена само чрез изучаването на практическа философия – и не другояче, а като непреодолима, макар и често несъзнавана човешка потребност, направлявана от порива ни към разбиране и търсене на смисъла. Пристъпвайки към този “философска дисциплина”, неизбежно трябва да съзнаваме че тя не е просто една от многото науки, а е нещо значително повече от това: “наука за живота” в този смисъл няма и не може да има. От философията на живота очакваме да поставя точно тези въпроси, които всички науки старателно отбягват или пък се преструват, че не ги забелязват. За да се сбъднат тези очаквания, за да направим заедно една жива и човечна практическа философия, се иска готовността и отдадеността, участието и ентусиазма на всички нас – стремящите се към мъдростта, влюбените в нея. Ако това първо условие на философията е налице, то тогава нито една трудност няма да ни спре, тогава пътят пред нас се оказва открит, а всеки път трябва да се върви в всеотдайност…
7
Практическият живот като проблем
Човекът съществува свободно, а значи и практически, т.е. действайки, проявявайки активност – гръцката дума “πρακτικος” означава “активен”, “деятелен”. Сферата на практическото е изключително многообразна, човешката активност не знае предел, ние предприемаме всякакви действия, опитвайки се да изразим и да постигнем самите себе си, своя вътрешен потенциал и откриващите ни се възможности. Всеки миг ни дава безкрайно много възможности, но ние се възползваме само от една свободно избрана и дълбоко желана, оказала се шанс за бъдещето ни, който в никакъв случай не бива да пропиляваме. Обикновено ние свързваме практическото с правене на нещо извън нас, с предприемане на действия с определени обекти или предмети на нашата активност, но какво се получава когато осъществяваме действия със самите себе си, когато “предметът” съвпада с мен самия, с моята душа и субективност? Например опитвам се да разбера себе си, проявявам активност в тази насока – това част от моя практически живот ли е? Или, да речем, мисля, стремя се да проясня съзнанието и душата си – и това ли е проява на практичност? Аз съм влюбен, аз обичам същество, което е най-красивото и привлекателното на тази земя, моята влюбеност, развиваща се в гърдите ми, и тя ли е израз на практически живот? Всичко онова, което става с мен самия, “вътре в мен”, “около мен”, т.е. в жизненото пространство, “територията” на живота ми – това ли е необятната сфера на практическото? Дали мога да приема, че ставащото – което в някакъв смисъл става благодарение тъкмо на мен самия – събитията на моя живот, е именно моят практически живот? В такъв случай остава ли нещо извън него? Аз – като център на съществуването си – и животът на този Аз, формите, в които Аз-ът осъществява себе си, т.е. цялата тоталност на моето съществуване, съставляват същността, битието на практическото, чието понятие тук се опитваме да изразим. 8
Пълнотата на практическия живот на човешката субективност е особеният “предмет” на т.н. практическа философия, който ни предстои да изследваме и постигнем. Тази практическа философия не е противоположност на теоретическата (“τέορια” е гръцка дума, която означава “разглеждам”, “изследвам”), ние също ще оглеждаме и изследваме проблематиката на практическото, което показва, че не можем да бъдем извън теоретическото, извън теорията. Предметът на “практикофилософията” съвпада със съвкупността от прояви на човешка активност и самодейност, а една от тези прояви е и теоретическото разглеждане, активността на познаващия субект, развиваща се на плоскостта на теорията. Но тази особена форма на човешка активност – теорията, разглеждането, изследването – ще бъде приложена към тоталността на практическия живот като цялост и единство. Дали практическото може да бъде разбрано и теоретически и как изобщо може да бъде постигнато, е въпрос, която все още ни предстои. Поставен под въпрос, превърнат в проблем, практическият живот придобива много измерения, едно от които е и теоретическото му изследване. Нашата цел е да вникнем във всички тях, да постигнем многоликия живот на човека, многото лица, в които нашият живот може да бъде разпознат. Всъщност предстои ни, накратко казано, да търсим човека, защото именно в човека всичко се събира; “Търся човека” – повтарял някога странният философ Диоген със запален през деня фенер, с който той обикалял улиците и площадите на Атина: и само предизвиквал смеха и подигравките на здравомислещото мнозинство. Но дали е толкова безсмислен въпросът “Къде е човека, не виждам човека?”, въпреки че е изричан на съвсем многолюдни места?
9
Съществуването
Практическата философия започва своите търсения с изясняване на съществуването на човека и оставя проблема за съществуващото (човекът, битието в отделните му форми) на чистата, систематичната философия. Ъгълът, под който двете основни части на философията гледат, както се вижда, е различен, нюансите на това разграничение трябва да се схващат от всеки занимаващ се с философия, макар това понякога трудно се удава. Човекът съществува, живее, опитва се да постигне живота в неговата непосредственост и даденост. Тези всекидневни опити на човешките същества да живеят, да се възползват от пълнотата на живота, съставляват основния интерес на практическата философия, която се опитва да проясни ставащото в тази главна насока, ядро и сърцевина на нашето собствено себеосъществяване. От друга страна обаче вътрешното естество на живота и на живеещото, на всяко съществуващо, също така трябва да бъде разбрано – и това е тема на чистата философия, която израства на почвата на практическата – или на екзистенциалната (т.е. на занимаващата се със съществуването) философия. Най-напред трябва се разбера как живея и как трябва да постигам човешката, пълноценната отдаденост на живота, а след това мога да си дам отчет за естеството на живота и това на човека като човек, т.е. да проясня съществуващото като такова. Разбира се, може да се спори кое е първото наистина и в действителност, а не само във вида но философско учение, в системата на философията. Но факт е, че преди да си поставим въпроса за дълбоката същност на съществуващото ние се сблъскваме с проблемите на своето собствено съществуване, изправящи се 10
пред нас всекидневно и всяка минута дори. Затова нека да се запитаме найнапред така: 1.Как съществувам? Поставя ли си всеки един от нас този въпрос, пита ли се отделният човек, появява ли се отвреме-навреме в съзнанието му въпросът “Как съществувам?”, “Как живея и се овладявам от живота?”? Дали съществуването наистина е проблем пред живеещия? Да се вгледаш в съществуването си, да се опиташ да проясниш “механизма”, начина, по който “правиш” живота си, нима това не е насъщна всекидневна грижа и потребност? Как мога изобщо да живея ако не съм наясно с начина, по който така или иначе правя това? Дали пък не живеем “наслука”, т.е. както се случи или “както дойде”? Може ли да се живее така, какво ще се получи от един такъв живот? “Какво правиш?”, “Как живееш?” – това са въпроси, които всекидневно отправяме към човека до себе си, към своите познати и приятели. Питаме ги “Как си?” толкова често, че този израз заменя обикновения поздрав, но отправяме ли този въпрос към самите себе си? Питаме другите как живеят, как съществуват, какво правят, но забравяме себе си да попитаме… Когато някой ни попита “Как си?”, какво отговаряме? Обикновено найпрости, нещо не означаващи неща от рода на тези: “Нищо”, “Не се оплаквам”, “Бива”, “Горе-долу”, “Нормално”, “Карам я някак” и пр. Какво казваме с това, казваме ли изобщо нещо с него? Дали пък с подобни общи изрази не гледаме просто да се отървем от досадния въпрос? Но какво бихме казали в отговор на въпроса “Как си?” ако го приемем сериозно? Как съм аз самият? – това не е прост, нищо не означаващ въпрос, равносилен на поздрав или пък не са само думи, които изричаме колкото да не се окаже че стоим безмълвни един срещу друг, изричането на тези думи не е просто ритуал. Това всъщност е основен, може би най-главния въпрос, на който сме длъжни всекидневно да отговаряме, но не формално и с общи думи, а съвсем сериозно, истински. Аз съм “така” и “така”, моят живот е “такъв” и “такъв” – тези съм и е обозначават съществуване, живеене, реализиране на себе си, така ли е това? “Аз съм…” – зад това съм стои цялата реалност на този човек, цялото му същество, целия му живот, така-и-така-протичащ-сега, в този ден, месец, година. Зад моето съм заставам аз самият, то съвпада с мене, аз съм готов да поема цялата отговорност за това, което съм – а също и за това, което искам да бъда. Може ли някой друг да поеме вместо мен грижата за моето съм, за моето да бъда, за моето бях, има ли изобщо нещо, някой (друг, приятел, роднина, родител), който да може да ме замени и да застане както аз заставам зад моето лично, неотделимо от мен, интимно съм, което, впрочем, аз и не искам да отстъпя другиму? Това драгоценно, вътрешно, дълбоко мое съм, зад което аз из11
цяло заставам – какво е то, как да го постигна, как да разбера какво наистина стои зад него? Разбирането на истинския смисъл, стоящ зад простото “Аз съм…” съвсем не е лека работа, но за сметка на това е жизнено значимо и дълбоко потребно за всяко човешко същество, в което пулсира животът. Ако бяхме бездушни, ако не “притежавахме” съзнание, ако не трябваше – и ако не можехме! – да съзнаваме себе си, то тогава животът ни съвсем нямаше да е проблем, тогава ние щяхме да гледаме на него с мътния, нищо не разбиращ поглед на животното. Но ние сме човешки същества, нашата човечност включва и способността да разбираме и съзнаваме, може би това е главното в нея, в нас самите. Това, че мога да си задам въпросите “Как съм аз?”, “Какво съм аз?”, “Какво искам?”, “Какво правя?” не е ли най-важното, по което се различавам от животното, от всичко друго съществуващо на тази земя? Има ли друго същество, което да може да си постави тези въпроси? Няма, разбира се, но какво следва от това? Интересът ни към това “Как съм аз?”, който не стихва през целия ни живот – нали затова всеки ден се питаме един друг “Как си?”?! – разкрива онова, което ни прави човешки същества, изглежда тук е извора на нашата човечност? Защо, наистина, толкова ни вълнува този въпрос?
Човекът е едно съществуване, което иска да разбере самото себе си, което се пита неуморно как съществува.Питаме се или ни питат “Как съм?”, “Как си?”, какво наистина стои зад това как? Отговаряме така, повтарям: “Добре”, “Не се оплаквам”, “Бива”, “Горе-долу”, “Нормално”, “Карам я някак” и т.н. Всички тези отговори са безкрайно показателни, те говорят твърде много. Мога да бъда добре, но мога да бъда и зле, карам я така, но мога да я карам и иначе, мога да съм горе, но ми си случва и да съм долу, оценявам битието си като “нормално”, но нищо не пречи то по някакъв начин да попадне “извън нормата”, да стане съвсем ненормално, и т.н. Моето съществуване не е “програмирано” или строго 12
предопределено. Аз не съм заставен да съществувам само “така” и по никой начин “другояче”, в мен няма някаква особена “същност”, от която изцяло да зависи съществуването ми. Аз мога да живея както си искам и както намеря за добре, аз решавам самостоятелно и аз избирам начина на моето съществуване. Аз “имам” свободата да се разпореждам със съществуването си и да го “употребявам” според своите желания и разбирания. Аз не допускам никой друг да се меси и да решава вместо мен проблемите на живота ми, аз пазя и браня неповторимостта, уникалността и интимността на моето съществуване и не мога да предам отговорността си за него на никой друг. Излиза, че зад простото “Как живееш?” стои жизнено важното признание на моята суверенност като личност и човек, а значи и потвърждение на свободата ми, от която изцяло зависи моето съществуване. Да си човек, да бъдеш човек означава изцяло да заставаш зад съществуването си и да поемаш пълната отговорност за него, т.е. да бъдеш истински свободен, да се ползваш в пълна степен от свободата си. Ако не го правиш, ако не чувстваш всеки миг свободата си и перспективите, които тя ни открива, ако живееш подражавайки на друг или без да си наясно какво точно правиш и защо го правиш така, ако начина на твоето съществуване не е твой избор, то тогава значи ти живееш безсъзнателно, “на тъмно”, слепешката, както се случи, безотговорно, а в крайно сметка и безсмислено, не така както подобава за човека. Оказва се, че съществуването на човека е коренно различно от съществуването на всяко друго нещо на тази земя (животно, растение, природен предмет и създадена от човека вещ, в това число и компютъра и роботите). Нещата извън човека съществуващи не могат да правят друго освен просто да изявяват своята същност, която е заложена в тях, предзададена, предопределена, годна за всички случаи, явяваща се граница или предел на съществуването им и значи представляваща закон на всичките им прояви. Човекът, напротив, няма заложена в себе си същност, от която изцяло да се определя съществуването му. Затова, съществувайки по един или друг начин, свободно избран от него самия, всеки човек сам прави себе си и формира “същността” си, човекът, значи, е “законодател” на живота си. Няма и не може да има някаква обща и неизменна “човешка природа”, която да предрешава съществуването ни и да го поставя в рамка или граници, идеята за човека, пораждана от принципа на свободата, включва в себе си най-вече това, че ние самите “правим” себе си. Човекът е човешко дело и постижение, а също и завоевание. Оттук следва, че всеки човек по принцип може да стане всичко, и то във всеки момент, например… “животно”, звяр, насекомо, паразит, злодей, подлец, лъжец, крадец, “душегубец” (така наричали някога убийците!), безличие, гадна твар и т.н., но той няма да стане всичко това, а само някое от тях. Пред него обаче са отворени и вратите да стане човек, т.е. личност, свободно разполагаща с живота си, а значи да бъде умен, мислещ, способен, чувствителен, разбиращ, действащ, поставящ си по-възвишени цели, творец на съдбата и на живота си и т.н. Щом като човешкото може да побере в себе си толкова мно13
го и несъвместими една с друга потенции и реализации (защото хората, които са станали… “животни”, паразити и пр. пак са придобили една, настина, безчовечна, човечност!) , то от това следва, че единна същност, заложена във всеки един от нас, няма и не може да има, а значи всеки човек самостоятелно постига себе си и създава човека у себе си – в съществуването, което сам е избрал. “Съществуването предхожда и предопределя същността на човека” – до тази истина достигна екзистенциалната философия на ХХ век, която сложи акцента върху съществуването (“exsistentia” на латински е тъкмо “съществуване”). При всичко останало обаче (вещи, животни, растения, минерали…) същността неизменно поражда съществуването, явяването си в действителността. Дали това главно разграничение е основателно? 2.Екзистенциалната философия Обобщено така се определя насоката, свързана с имената на Мартин Хайдегер (1889-1976), Жан-Пол Сартр (1905-1980), Карл Ясперс (1883-1969), Албер Камю (1913-1960) и др. Всеки от тях създава своя философия, различна от останалите, като общото е единствено в сродяващия ги в определен смисъл интерес към темата за човешкото съществуване. Те са последователи – също в определен смисъл – на философията на живота на ХІХ в., представяна от ученията на Сьорен Киркегор (1813-1855), Артур Шопенхауер (1788-1860), Фридрих Ницше (1844-1900), Освалд Шпенглер (1880-1936), Вилхелм Дилтай (1833-1911) и др. Даже простото изброяване на имената на философите, чиято слава едва ли някога ще избледнее, показва на непредубедения ум, че проблемът за човешкото съществуване, за живота на човека, е централен за всяка истинска философия – и за всяко близко до човека философстване. Поставяйки проблема за съществуването, ние вече навлязохме в него и в някои от измеренията на неговата значимост за всеки човек. По-нататък ще се запознаем с някои от идеите на тези философи, които трябва да станат достояние на всеки интересуващ се от философия, на всеки съвременен човек, който се пита защо живее, какъв е смисъла на живота му…
14
Проблемът за съществуването – алтернативи
При разглеждането на някакъв проблем винаги се обособяват поне няколко основни алтернативи на решението му. Един проблем е прояснен ако са ясни алтернативите, които той предполага и съдържа в себе си. Ще ги разгледаме едновременно и в исторически план, показвайки начина, по който те за първи път са били изказани. Пръв Сократ ориентира философията към най-важното: човекът, съществуването. И преди него са се питали за същото, но той поставя проблема за съществуването на човека в центъра на своите търсения. Сократ е наясно с начините на съществуване на своите съвременници, но той се пита за това как можем да се откъснем от въвлечеността само в своя живот и така да постигнем здрава гледна точка, от която да можем да прозрем неговото естество, исконния смисъл на това, което всекидневно правим. От друга страна самият Сократ живее живот на философ, който влиза в рязко противоречие с обикновената представа за живот. Сократ непрекъснато се пита кое е това, на което трябва да се опрем, коя е основата на човешкото съществуване, върху която може да се постигне неговия смисъл, истината за него, а значи благодарение на която можем да живеем истински и пълноценно. Същевременно, опитвайки се да разберем разбиранията на Сократ, сме длъжни да си дадем сметка и за това, че тогавашните гърци – и Сократ в това число – живеят с убеждението, според което съдбата е силата, определяща съществуването не само на смъртните хора, но и на боговете. Според тази представа богините на съдбата, Мойрите (“мойра” буквално означава “част”, оттук иде “участ”, т.е. това, което всеки получава при раждането си) били три сестри: Лахесис или “хвърлящата жребия”, Клото, “предящата” и Атропос, “неотвратимата”. Мойрите се грижели за всичко, което трябва да ни се случи в земния живот: Лахесис опре15
деля жребия ни още преди раждането, Клото преде нишката на живота ни, а Атропос неотвратимо приближава нашето бъдеще. Трите сестри-богини били дъщери на богинята Ананке (“необходимостта”), която въртяла световното вретено и по този начин предопределяла ставащото. Дори самият Зевс имал титлата “Върховен бог и изпълнител на съдбата”; той е един вид изпълнител на волята на тези богини на съдбата. Затова се приемало, че богът Зевс “знае човешките дела и всичко това, което е назначено от Мойрите, и всичко, което те са отказали”. Живеейки с тази представа, Сократ е трябвало в рамките на всеобщата предопределеност и съдбовност да намери и човешкия дял или зависещото от отделния човек по отношение на съществуването му, в ставането на собствения му живот. Има ли нещо, което е във властта на човека, или всичко е предрешено без негово участие, участва ли всеки един от нас в собствената си съдба и в нейното разгръщане, наречено човешки живот? Сократ стига до убеждението, че в наши ръце е поставено твърде много: притежавайки безсмъртна душа, човек, подобно на боговете, може да знае предначертаното и необходимото за себе си, а значи и сам да го прави, върши и изпълнява, изхождайки от себе си и осланяйки се на себе си. Това се нарича разумност, съществуване съобразно разума, най-висшето на душата ни и богоподобното у смъртния човек. Разумното от една страна съвпада с необходимото за този човек, а значи и отреденото му от съдбата – това е негова съдба, която не може да бъде безразлична към това съдба на кой човек е, кому предписва този живот. От друга страна разумното изразява сърцевината, найвътрешното на безсмъртната душа, с която този човек разполага. Значи съдбовното съвпада с необходимото и разумното, а също и с божественото, но благодарение на безсмъртната ни душа ние в определен смисъл сме съпричастни с всичките тях, длъжни сме да отговорим на тази дълбока взаимна обусловеност, даваща живота на съществуването ни, неговата жизненост, живеца му. Ето я и алтернативата на Сократ: истински човешко е само разумното съществуване, животът, съобразен с разума и със закона на съществуващото, а в крайна сметка и с Божия закон, чиято съдбовност за човека трябва безусловно да признаем. Тази алтернатива е имала много привърженици сред философите, и тя си остава вечна форма на съществуване, която никой не бива да недооценява: от нас така или иначе се иска да живеем разумно, а какво означава този разум все още ни предстои да разберем. Пряка противоположност на алтернативата на Сократ е тази на Ницше. Според него т.н. “разумност” не е нищо друго освен признание за слабост на жизнеността, на първичната виталност, на стихията на неподправеното съществуване, а всичко това е разположено отвъд формите на разума. Животът е безсъзнателна, ирационална воля за живот и за господство, а неин върл враг е опитващият се да я постави в рамки – защото съвсем не я разбира – разум. Поради отслабването на жизнеността у човека разумът е взел превес, а човешкото съществуване е придобило непълноценност заради конфликта между разум и живот, между дълг и щастие: като са станали слаби, като не умеят да 16
живеят, хората са започнали да се утешават с това, че поне живеят “разумно”. След хилядолетията, в които човекът е губел първичната мощ на непосредственото си съществуване, настъпва зората на неговия триумф, триумфът на освободения от “попечителството” на разума живот. Непълноценното човешко съществуване, разкъсвано между полюсите на разумността и този на жизнеността, бива преодоляно от съществуването на свръхчовека, който не признава закон или ограничение на волята си за живот и власт, отрича разумността и нейното безсилие и се отдава на стихията на живота и свободата в тяхната опияняваща и безумна мощ. Накратко казано, алтернативата на Ницше твърди: истинско е непосредственото съществуване отвъд омъртвяващия всичко закон на разума и разсъдъка – в царството на първичния, инстинктивен и неизроден живот. Като се вижда, тезите на Сократ и Ницше са непримирими, но също и крайни. Възможен ли е все пак компромис между тях?
17
Животът и индивидът
Отделното човешко същество – индивидът – е отправната точка на моя анализ, тъй като същия този индивид е опората, върху която всичко в едно общество се крепи. Семейството, институциите, партиите, организациите, групите и т.н. не са нищо друго освен "продължение", "израстък", особена проява на естеството и съществуването на отделния индивид. Това е така ясно, че бих си позволил да кажа и нещо повече: дори животът в една общност е невъзможен без индивида, явяващ се "съд", изпълнен с живот, "кипящ" от живот, "средство" на вечния живот. Щом като индивидът е фундамент на всичко, особено пък на социалния живот във всичките му разнообразни явления и прояви, то от нас се иска да вникнем в същината на човешката реалност, скрита "в" и "зад" индивида, което пък е предпоставка за стъпването върху здрава основа. А ето и първото, от което следва да се тръгне в един опит за намиране на началата, и то е 1. Индивидът като "носител" на живот Индивидът е нещо като "съд", изпълнен с жизненост и активност, с жизнена сила и енергия, която не знае покой. Това, че индивидът е "нещо живо", което не си е дало само живота, а го е получило "незнайно откъде" (както изг18
лежда на повърхността) или пък животът му е даден от Вечния Извор на всяка жизненост, т.е. Бог (както ще разберем ако погледнем в дълбините на тайнството на живота), е саморазбиращо се положение, което не се нуждае от извеждане, тъй като, бидейки нещо първо, самото то е основа на всички други положения и моменти на търсената цялостна представа. "Ние" – а всеки от нас е жив индивид – сме живи, обичаме живота и затова се стремим към него, преизпълнени сме с живот – нима това е нещо, което не се разбира непосредствено и затова се нуждае от "обосноваване"? Едва ли, това е най-простата истина, която тъкмо заради простотата си е истина – и затова не се нуждае от някакво особено остроумие за доказването й. Заложената в човека жизнена сила или жизненост е единственото, което "ни е дадено наготово", а всичко останало ние придобиваме сами, то е наше завоевание и заслуга. Всъщност дадено ни е достатъчно, за да можем на негова основа да получим останалото, да го постигнем сами. Отредената на отделния индивид жизнена сила, която търси своята адекватна проява "навън", се обособява като воля, а същност на волята (Шопенхауер я нарича "воля за живот"!) е неспиращата се пред нищо активност, желанието, страстта, стремежа към удовлетворение посредством действието. Затова тук можем да кажем, че човекът е същество, способно на активност от всякакъв род, т. е. човекът е искащо и затова действащо същество. В добавка към това, че сме живи, ние ставаме активни чрез действието, явяващо се реализация на волята за живот. Нима това не е толкова ясно? Нима това не е също едно разбиращо се от самото себе си положение? Нуждае ли се от "доказване" онова, което всички разбират, т.е. което е ясно само по себе си? Но ето че още оттук ще се появят следствия, които едва ли ще се "харесат" на всички (или пък ще се окажат толкова приемливи и привлекателни именно за "всички"). Индивидът е "конкретна форма", своеобразен "съд", изпълнен с жизненост и с активност – която обаче ни е отредена "по природа", на всеки неговото, в никакъв случай не на "всички поравно" или пък "еднакво". Ние най-напред се различаваме (преди всички друго различия, неизбежно произлизащи от първото) по "количеството" или "степента" на жизнена сила, която притежаваме и която ни е "отмерена". (Тук съвсем не става дума за това, че всеки е могъл да "вземе" толкова жизненост, колкото… "може да носи" или "понесе"; трябва да се задоволим с това, което ни е… "отпуснато" без да ни питат!) Този е корена на индивидуалността на човешките същества, това е основанието, което имаме, за да можем да говорим за индивиди. Индивидът не е просто "екземпляр", а нещо много по-значимо и многозначно: животните не са индивиди, а са просто "екземпляри", подобно на това както екземпляри са и вещите, но само човекът може да бъде разглеждан като индивид. Индивидът е "отделност" и "своеобразност", нещо своеобразно, което може да развива своето своеобразие, своята самобитност. Щом като не сме еднакви ("този" е в някакво отношение… ощетен, но в друго е, вероятно, надарен и богат, същото е и с "онзи там" и пр.; ние сме "бедни" и "богати", надарени и ощетени още по рождение: като качества, дарби, способности и пр.), то тъкмо затова сме индивиди, а по-нататък 19
на тази основа и съобразно положените усилия ставаме (или: не ставаме – в случай че се боим от притежаваните различия и затова ги потискаме!) индивидуалности, т.е. самобитни същества, които държат на различията си и ги възприемат като нещо естествено, но точно затова съдбовно. Вероятно някои са повече ощетени, а други – преди всичко надарени богато. Може би това може да се определи като "несправедливост по природа", но ако се вземе предвид, че "на които повече е дадено, от тях повече и ще се иска" (Свещеното писание), т.е. че надареността задължава, че за "даденото ни в заем" ще трябва да плащаме даже с лихвите, то това възстановява справедливостта. Впрочем, ние не знаем какво печелим когато си мислим, че губим или сме ощетени, също както не знаем какво губим когато ни се струва, че изначално нещо сме спечелили. Оттук следва, че в крайна сметка и с наше участие "балансът на живота" се постига непременно, тези, които малко са получили, малко и ще дават, но тези, които "много са взели", много ще трябва и да връщат – и затова тук оплакванията са излишни и дори неуместни. Констатираните различия в "по природа отредената ни жизненост" и сила на волята за живот са факт, който (независимо дали ни харесва и ни е "изгоден" или пък не ни харесва, когато ни изглежда, че лично ни е неизгоден) сме длъжни да приемем без спорове. Нещо повече, оттук можем да изведем и пълнотата на съдържащия се в казаното значим смисъл, така потребен на живота. Щом като "изначално" и "по природа", един вид самото битие ни е направило различни, то това означава, че и по-нататък битието иска да ни вижда различни, т.е. задачата на живота е да умножим наследеното, да постигнем на негова почва онова, на което сме способни и за което сме родени, но при това да не искаме да ставаме… "еднакви". Това е така, защото еднаквостта на индивидите е насилие спрямо техните природни различия, който се стреми да стане "като другите", той всъщност себе си, своята "себестност" иска да елиминира и унищожи, т.е. "другостта" е по принцип враждебна на упоменатата "себестност", на откритостта спрямо индивидуалността, спрямо самия себе си. Опитващите се да елиминират различията между човешките същества могат да направят това само чрез груба външна сила, постигната чрез обединяването на ощетените от битието и концентрирана в една точка чрез ярост и озлобеност. Ясно е, от друга страна, че богато надарените по начало са великодушни, те не познават озлобеността, те нямат интерес от прилагането спрямо някой на насилие, на тази почва покълва и се разпространява сред човешките същества идеята за свобода, която, впрочем, е прекалено "неизгодна" за другите, ощетените от живота и неразбиращите защо това е така. Всички социални конфликти имат за свой източник това кардинално противоречие: щом като не сме еднакви, то това за една част от човечеството е благо, но за другата е "злина", която трябвало да се поправи. Ние не сме еднакви по начало – и точно затова оставаме такива до края, независимо от старанията; но това е смисъл на съществуването, който е неприемлив за ония, които искат да "надраснат" самите себе си, но за сметка на другите, които трябвало да бъдат "смалени" по техния калъп. Но понеже е не20
възможно да "надраснат" себе си, то те се опитват да постигнат "равенство" и "еднаквост" не чрез издигането на себе си, но чрез принизяване на превъзхождащите ги поне до тяхното ниво, което щяло да намали усещането им, че са "онеправдани". Следователно, пагубната идея за "равенство" винаги се осъществява (по замисъл и по осъществяване, действено и практически) "за чужда сметка", докато това може да стане само – щом толкова го искат – единствено за своя сметка. (Нека ощетените откъм сила и дарби да си устроят равенство помежду си, но да не се опитват да "примъкнат" към своето равенство и ония, които нямат нужда от него и съвсем не го искат! Пита се: защо първите не обичат "да са равни само помежду си"? Ами, вероятно, защото тяхното равенство е невъзможно без паразитирането от телата и енергията на ония, за чиято сметка те искат да бъде тяхното равенство!) "Всеобщото равенство" между индивидите – ако изобщо можем да си го представим – несправедливо ощетява тъкмо надарените със способности чрез принизяването им до нивото на ония, които по начало са много под тях; същевременно другите, завиждащите на превъзхождащите ги, незаконно получават нещо, на което нямат право, което не им принадлежи. Това е така, защото "ощетените" (или само въобразилите си, че са ощетени!) се "възвисяват" фалшиво и мнимо, реално обаче ощетявайки ония, които по начало ги превъзхождат. Но нека засега оставим това, и да се върнем към констатирането и на другите очевидности, разбираеми за всеки трезв ум. Съществуването на човека е "голяма тема", която тук не можем да обсъждаме детайлно, но поне сме длъжни да кажем нещо потребно за понататъшния ни анализ. Ако човешките същества са (изначално) "нищо", на основата на което в съществуването си сами създават себе си, своята същност, то това означава допускането на абсолютно равенство в самия корен на човешкото. Появяващите се след това в съществуването различия се оказват случайни, което в никакъв случай няма да намали настървението на някои хора да искат равенство и да правят всичко за незаслужено заграбване на непринадлежащото им. Човекът не се е направил сам от… нищото, това е невъзможно, по-скоро мнозина "от нещо правят нищо", но обратното не е по силите им. Допускането, че "човекът сам прави себе си от нищото" е неоснователен реверанс към пагубната идея за равенство, която в ХХ век е била широко разпространена, включително и сред част от сериозните философи. Аз обаче правя невъзможно по-нататъшното й разпространение и разлагащото й влияние върху съзнанията чрез приемането на положението, че ние сме неравни и различни още по начало: всеки получава някакъв ресурс жизнена сила, жизненост и енергия, която трябва да употреби, за да постигне себе си и да задълбочи различията си с другите, т.е. индивидуалността си. Не е вярно и приемането, че свободата на човека става "неизмеримо по-голяма" и "автентична" ако хората "правят себе си от нищото" – без никаква опора, без да са задължени никому и пр. Напротив, това приемане само засилва абсурда на съществуването, в което се настанява завинаги елемента на абстрактната и куха "вътрешна необходимост", т.е. на произвола, от който 21
всичко може да се очаква (включително и това хората да възжелаят да живеят в комуна, сиреч: отказвайки се от свободата си!). Здраво е съществуването, което се основава на една естествена жизненост и необходимост – и което я разпростира върху всички жизнени дела, опитвайки се да постигне едно заслужено превъзходство. (В никакъв случай обаче не потискане на себе си в едни безсмислени усилия "да бъдеш като другите"!) Респективно нездраво или болно е съществуването, което се основава на пренебрегване на самия себе си в преследването на илюзорно равенство чрез обезличаване. Здравето на обществото произлиза и се дължи на доминираща тенденция на здравите съществувания чрез свобода, които са станали преобладаващо мнозинство. Когато искащите да бъдат равни станат мнозинство или поне се приближават към мнозинството, то това е признак за болест, която постепенно заплашва да овладее социалния организъм. Тотално болно е обществото, опитващо се да прокара принципа на комуната ("комунизъм" е искането за господство на безличната комуна на "равните" и еднакво некадърните!), обществото, стремящо се на елиминира принципа на индивида, явяващ се корен на общественото здраве. И така, здраво е съществуването на индивиди, всеки от които изхожда от отредената му жизненост, и благодарение на свободата се стреми да постигне себе си, своя живот и истината на живота си, свеждаща се до разкриване и ползване от благата на собствената индивидуалност. На една част от обществото било "неизгодно" прокарването без уговорки на принципа на индивидуацията – но нима това е основание за допускането на зараза в корена на обществената цялост? Здравото съществуване на индивидуалности способства за растежа, цъфтежа и за постигането на плодове, от които могат да се ползват и най-бедните телом и духом, докато блокирането на индивидуалната енергия безкрайно ощетява в неимоверна степен както богатите, така и бедните с жизнена сила – защото и последните губят и онова малко, което иначе са могли да имат. (Историята на комунизма в ХХ век най-убедително показа, че бедността го съпровожда неотлъчно, че "всички са равни единствено в нищетата си", в своята безличност и онеправданост, че от комунизма печелят само комунистите тъкмо защото са "по-равни" от другите, че разрухата при комунизма е тотална и засяга всички до една жизнени сфери, че болестта е страшна и пр.. Има ли след станалото в ХХ век – реки и морета от кръв бяха пролени заради чудовищната идея за "равенството" на комунизма! – хора, които още да мечтаят за комунизъм? Какви са тези хора, може ли да съществува по-голямо израждане на човечността?!) След като щрихирах главното, от което трябва да изхождаме, нека сега да се опитаме да вникнем по-дълбоко в основанията, които правят индивидите здрави и още по-жизнеспособни, радващи се на живота и богати от него.
22
2.Първичната жизненост, жизнената сила Бидейки живи, ние трябва да се опрем на своята жизненост и да й осигурим простор. Но какво е естеството на тази първична жизненост, от която зависи всичко? Жизнено е онова, което иска, в което са налице и затова "бушуват" толкова много желания, първото от които е желанието за живот. Колкото повече искаме, толкова по-силна е жизнеността, вкоренена в недрата ни: силните желания са белег на жизненост и воля, слабите желания обозначават една слаба, постепенно отказваща се тайнството на живота безжизненост, която като че ли повече се "впечатлява" не от живота, а от смъртта. Първичната жизненост не може да бъде "скромна", на нея скромността е непозната, автентичната жизнена сила е "алчна" и "жадна" и тя друга не може да бъде: жизнеността се доказва и пред самата себе си чрез силата на желанието, тя намира единствено в самата себе си своя предел и закон. Волята за живот (по популярния израз на Шопенхауер) сама на себе си е закон, тя се ограничава единствено от собствените си потенции, от заложеното в себе си като потенциал и сила. На тази основа се проявява по-късно неоценимата роля на свободата като "вътрешен ограничител" на безкрайно жадната за живот воля. Човекът, по общото признание, има душа и тяло, а волята за живот владее и двете, тя е тяхна същност или субстанция. Жизнеността, виталността, за която тук става дума, не е нещо "биологично", тя не е и "животинското у човека", както на пръв поглед изглежда. Първичната жизненост у човека има за извор неизмерната сила на Духа и Бога, затова в нея е вложена толкова много мъдрост, чистота и автентична разумност. Жизнената сила е страст и копнеж по "истината на битието на съществуващото" (Хайдегер), тя е неуморен порив към съвършенство и изпълненост с възможности, тя не се свежда до никоя инертност и е в състояние да надмогне всяка съпротива. Жизнената сила, отпусната от Бога на човека, е тъкмо оживотворяващото и одухотворяващото в неговото битие, тя открива всички хоризонти пред него, тя го тласка към перспективи, които той, опрян на нея, може да овладее и само така да постигне себе си. Към Оня, който ни е "отпуснал" и "измерил" потенциала на жизнената сила, с която разполагаме, можем да се отнасяме само с благодарност, в никакъв случай не с озлобеност; ето и този сияен ден, на който всички се наслаждаваме (Слънцето грее еднакво за всички!), ни е подарен от Него! Работата не е в това да си завиждаме взаимно за онова, което всеки е получил (защото то не е наша заслуга, а е само дълг, който поставя единствено изисквания!), от всеки от нас се иска да стъпи здраво върху собствената си почва и едва така да направим нужното да "изровим" богатствата, скрити в нея – в нас самите, в мен самия, в моята душа и тяло. Това означава да признаем факта, че сме индивиди, в който е заложена възможността да станем индивидуалности и личности с подчертано своеобразие. Отричането на индивида е знак, че се отрича и човека, чиято същност е да бъде индивид, а това води неизбежно и до развихрянето на всяка бъдеща без23
човечност – комунизмът демонстрира най-красноречиво и практически границите на безчовечността, нейната унищожителна стихия, пагубността й спрямо хуманността и спрямо живота като такъв.
Жизнеността, вкоренена в телата и в душите ни, иска простор за разгръщане, възможности за проявление. Движението затова е формата на съществуване на напиращата от недрата ни жизненост, и то е същност на телесния, но също и на душевния живот (които, впрочем, са неразделни!). Инертността не е "нещото", което иска силата на живота вътре в нас самите: бездейният индивид се подлага на риска да се… "пръсне" щом не й е осигурил простор, "място" за излаз и изява. (Това много често се случва – когато, например, иначе силният индивид се отдава на безсмислени "буйства", водещи го в крайна сметка до разпад на личността; също така може да се стигне и до "тъпото линеене" на бездейната воля за живот, принудена по този начин да се обърне срещу самата себе си – а това, ясно е, поражда страшната психическа деградация на индивида.) Напротив на това, волята за живот обича динамиката, безпокойството, движението, полагането на усилия, изтощението (явяващо се предпоставка за "здравата отмора"!), гъвкавостта, силата да не се "щадиш", да се "изразходваш докрай" – за да придобиеш себе си. Ако общо казано индивидите са два типа – пасивни и активни по отношение на употребата на своята жизнена сила – то 24
това означава, че две са и възможните съдби пред тях: да успееш или пък да се провалиш в задачата на живота, с която уж всички сме се заели. Пасивният, недействащият индивид сам си определя една неблаговидна съдба, той така или иначе страда, докато активният, чувстващият своята сила и опиращият се на нея в дръзките си дела, увереният в себе си индивид няма да изневери на своето бъдеще, ще го… "улови", което е предпоставка за изживяването на неописуемото щастие от добре изпълнения дълг пред себе си и пред живота. Излиза, че това дали се радваме или страдаме зависи от нас самите и се определя от това по какъв начин "изразходваме" дадената ни жизнена сила, дали я "прахосваме" без смисъл или пък я акумулираме и така умножаваме възможностите си. Бездейният индивид скоро става развалина – не за покой е създаден човекът! – докато активно действащият не се "амортизира", напротив, пред него хоризонтите се разширяват и затова той непрекъснато чувства толкова много нереализирани и желани възможности – примамливи точно заради това, че са в състояние да активират нови жизнени сили в индивида. (Най-пагубен е страха да не се "изтощиш" в полаганите усилия; напротив, колкото повече се "изразходваме", толкова повече имаме: човекът е неизчерпаем извор на възможности и сили!) Чрез тялото си човекът (индивидът) неотделимо принадлежи на "обективно-материалния" свят, състоящ се именно само от тела (вещи): като тяло човекът участва в битието на този свят и може да съдейства за промяната или подобряването му. Материалните структури обаче не са всичко, което изобщо може да съществува – и затова съществува. Онзи, който си мисли, че "това, което виждам или "пипам" е единственото, което изобщо съществува, е изпаднал в непростимо заблуждение, от което също ще страда – дори и да не го осъзнае никога. Паралелно на това, което наричаме "свят", съществува и невидима духовна реалност, към която човекът е причастен чрез своята субективност, чрез душата си. Тук е излишно да обосноваваме кое от тях е "първото" и кое – "второто", тъй като всеки индивид съобразно себе си дава определен отговор на такъв един въпрос – даже и да не съзнава, че залогът тук е не друго, а самият живот. Благодарение на субективната за човека душевно-духовна реалност "наличният", видимият свят получава своя смисъл, своята ценност, става "нещо", докато преди това наистина е едно "нищо", лишено от смисъл, мисъл и идея. Именно затова душевно-духовното абсолютно превъзхожда по своя битиен статус външно-материалния свят, "ръководи" го и го направлява съобразно заложените в него възможности. "Вещите" и "нещата" стават свят обаче с решаващото участие на човешката субективност и сила, която е "вградена" в основите му. Без човека свят изобщо нямаше да съществува, а вероятно би съществувало нещо друго, но не свят, т.е. огряното от светлината на духа, от силата на душата и човека. Следователно индивидът е "двойнственост", обединяваща в себе си две могъщи реалности, две взаимно проникващи се субстанции. Доколкото човекът разбира своята двойнственост, дотолкова той реализира себе си в двете възможни направления: в побеждаването на инерт25
ния външен свят, в заставянето му да служи на човека, и в гарантирането на превъзходството на идеалния свят на духа и душата, който продуцира и генерира в себе си толкова много ценности, потенции, сили, възможности, перспективи и т.н.
Индивидите, даже и не съзнаващи своята "кръстопътност" – нали в нас се пресичат тези два пътя, на "обективно-материалното" и на душевнодуховната висша реалност! – в крайна сметка, а дори и по начало, са задължени да примиряват двата свята, да им осигуряват баланс или равновесие. (И, естествено, по този начин да внасят и мир в душите си: "здраво е тялото само ако и духът е здрав"!) Въпросът е обаче как става това и дали някои не се подхлъзват към по-лесното: да жертват едното, оставяйки се в безразделната власт на другото (най-често да се откажат от "абстракцията на духа" заради "очебийната действителност" на… материалното!). Много често наричат това последното "реализъм", дори "прагматизъм", а понякога и "действеност", което обаче се дължи на основно объркване на посоките. Казах, че материалното само по себе си е абсолютно лишено от смисъл и дори живот: доколкото нещо живее и затова има ценност, то това се дължи на непрекъснати приливи на жизненост в него от страна на мощната действителност на душата, духа и Бога, а без тях е абсолютна нищожност, мъртва инертност, гола възможност без… действителност. Какво означава тогава (от гледна точка на казаното) да служиш на "материята", пренебрегвайки изцяло духа, душата си, е ясно само по себе си: означава да се изпълваш с… "празнота", безсмислие и абсурд, да ставаш все по-кух, да потъваш в нищета, да убиваш своята човечност, да изпадаш все по-ниско в битийни26
те си измерения, да се отказваш от себе си заради нищото. Точно това се случи на "войнстващия материализъм" на комунизма, чувстващ своето безсилие и задавящ се постепенно от злобата си, породена от стоящата в основите му жизнена непълнота, и засилваща се от усещането за нищожност, битийна непълноценност, фалшивост и пр. Човек докато е жив и насърчава живота у себе си, не може да се откъсне от изворите на живота, разположени в царството на Духа и Бога, но може само да пилее своята жизненост, прахосвайки я в абсолютно безсмислени или пък бесовски посоки. Да цениш само, например, парите, не разбирайки всичко онова, на което те са знак и символ, и благодарение на което те имат придаваните им "вълшебни свойства", означава да пренебрегнеш основно "душевно-духовната същност", поради което… и да имаш пари – ако изобщо е възможно да ги придобиеш поради споменатата ощетеност! – няма да можеш да им се насладиш пълноценно и човешки. (А по-скоро ще направиш нещо тъпо с тях, например да се "наплюскаш" или редовно да преяждаш – което е лишено от особен смисъл и затова повече ще ти навреди, отколкото да те обогати!). Да бъдеш автентично богат (богат в истинския смисъл!) е твърде различно от това да бъдеш "прост дегенерат с пари", нищожество, което не знае как да употреби със смисъл силата на парите – която впрочем, е "преобърната форма" на жизненост, на възможност за придобиване на нова жизненост. Затова пълноценно съществуващият индивид хармонизира двете измерения на съществуването и на съществуващото (на духа и нещата, постигащи единството си в естествения живот) и така си осигурява възможността за несравними с нищо друго наслаждения, за преживяването на пълнота и прилив на неизмерима мощ. 3."Очовечаването" на света Светът е един и единен, но той се оживотворява от реалността на духа – и само така изобщо става свят, т.е. озареното от светлината на Духа, освет-еното от истинската светлина на Бога, носителя на всяка светлина, на всеки живот и на всички възможни светове. Светът е "бляскав", но не за тази външна "сияйност" става тук дума: светът е преизпълнен с възможности, невидими и несбъднали се, които ентусиазират жадния за дейност, за дела и постижения индивид. В "зримото", бляскавото за очите, човекът – ако е верен на себе си, на собствената си възможност да бъде автентично съществуващ – съзира бъдното, "нестаналото" все още състояние на света, което може да бъде постигнато само чрез човешка намеса, чрез прилагането на енергия от страна на живи индивиди, опитващи се да "надраснат" както себе си (своите прозаични възможности), така и неизменното иначе състояние на света, на "заварения" и затова винаги несъвършен свят. Именно тук се проявява или проличава "божественото у човека": човекът, подобно на своя Създател, се опитва да твори, да внася промени, дори да "подобрява" Божественото Творение – каквото е както светът, така и самия човек. Вярно е, че много често със своята намеса в "при27
родния ред на нещата" човекът като че ли повече вреди и разваля, но дори и с това демонстрира своя инстинкт към творчество и промяна, към съзиданието (при което, както личи от думата, само се преформира "природно даденото", "строи" се нещо друго чрез използването на природен или на получен от природата материал).
Неудовлетвореността от "наличния свят" по някакви причини се оказва движеща сила на човешката активност, тази неудовлетвореност може да бъде разглеждана като белег за "действената човечност" и като нейно начало. Доволният от всичко човек изневерява на човешкото у себе си, той сам поставя прекалено тесни граници на съществуването си, а на тази основа е тотално дезактивиран във възможността си да постигне или да направи нещо, да внесе свой дял в съществуването на света. Такъв човек, не съзнавайки свои коренни различия с "така-и-така-съществуващото", сам себе си принизява до нивото само на консуматор на готови продукти и ценности, заварени или сътворени от други; в този смисъл такива хора едва ли заслужават да бъдат наричани индивиди. Индивидът е субект и носител на активност, той е самостойност и самостоятелна действителност, която изцяло отговаря за себе си – ползвайки се от свободата си и от своята самоценност. От друга страна погледнато, индивидът е носителят на различия, той е личност, докато "приличащото" на нещо друго не може да бъде индивид. Най-коварната форма на човешка принизеност и нищожност е тъкмо самодоволството, пълната удовлетвореност от себе си, която е корен на задоволеността от всичко друго: щом за себе си не виждаш перспектива и не оценяваш непрекъснато съществуващите нови възможности, то тогава 28
и всичко друго ти "харесва" и ти се вижда "достатъчно добро". Такива хора нищо особено няма да постигнат, но те при това и вредят на автентично опитващите се да постигнат себе си: когато се огледат и видят как други индивиди постигат всекидневно много незабележими за "самодоволните" неща и възможности, те се изпълват със завист и злоба, а на тази основа в крайна сметка стават… борци за "преразпределяне" на добитите от други хора блага, на благата, на които те нямат никакво право поради дезангажираността си към съществуването. От този човешки тип произлиза грамадния слой на мързеливите, лентяите, некадърните (те често сами себе си са направили неспособни за нищо!), "лумпените", "паразитите", на "вайкащите" се и вечно оправдаващи се "бедняци" (запитали ли са се поне веднъж къде е корена на тяхната бедност, която те в своята наглост си приписват за… добродетел?!), на завистниците, мошениците, на всяка престъпна паплач, която се опитва да живее за чужда сметка и т.н. Съвсем закономерно е, че този нисш слой започва да жадува "идеала на комуната", т.е. техния "елит" бърза да се запише в най-близкия клуб по комунизъм, мнозина от тях стават комунисти, проповядващи изгодното само на тях "всеобщо равенство" и проявяващи затова невиждана енергия в съсипването на чуждия – и народностния – живот. Това, че днес в България комунистите са "богаташи" и дори "капиталисти" е колосална аномалия, явяваща се плод на почти едновековното им паразитиране върху обществения организъм и резултат главно на разбойническите им подвизи през последните десетилетия – когато многократно окрадоха цялата нация и съсипаха бъдещето й за десетилетия напред. А иначе мястото им е най-долу в обществената йерархия, и те ще го заемат неминуемо когато бъдат лишени от възможността да крадат: едно здраво и нормално общество поставя всеки на мястото му, по-скоро той сам себе си ще постави на мястото, което наистина заслужава. Някои от тях заслужават и да изкупят престъпленията си по затворите, мястото за ония, които нанесли вреди на невинни жертви. Впрочем, към комунизма световната общност е крайно време да прояви същата непримиримост, каквато беше проявена към националсоциализма и фашизма: тези последните не успяха да нанесат толкова поражения и да извършат такива зверства – каквито за близо век нанесе на човечеството комунизмът. А иначе индивидът трябва да бъде оставен сам на себе си, за да разгърне своя потенциал и да се опита да промени неудовлетворяващия го "в подробностите", а не по принцип свят – светът друг не може и не трябва да бъде. Такъв индивид не се измъчва от нездрави страсти (да стоиш, нищо да не правиш, да се оставяш на безсилна злоба или завист), а е изпълнен с енергия, жизненост, действеност. Той твори една нова действителност и живота си, прилагайки рационални действия, той създава нов свят върху основата на даденото ни по природа. Това е светът на сътвореното от човека, света на културата, това са формите на исторически и социален живот (производството, техниката, технологията, на чисто духовните сфери на религията, философията, изкуството, областта на проникващата във всичко наука и т.н.) Накрая, това е 29
територията на опитващото се чрез човека да постигне истината за себе си битие, което синтезира всичко ценно за човека и живота. Оказва се, че светът в крайна сметка трябва да бъде превърнат в нещо достойно за човека, в човешки свят; в процеса на "очовечаването" на света човек впряга цялата си изобретателност и неукротимата си жизненост, цялата мощ на великата реалност на Духа, на който индивидът е само крехък, но въпреки това незаменим земен пратеник. На превъплъщенията на човешката инициатива в перспективата на свободата и на отговорното "правене" на своя живот – създавайки оставащи след нас ценности, блага и постижения и така издигайки достойното за човека съществуване на нова степен – е посветено това изследване, опитващо се да постигне удовлетворително за началото на Третото хилядолетие разбиране. Ще се опра на вечно значимите ценности – индивидът беше първата от тях – без които едва ли може да се постигне нещо съществено и смислено, нещо, което може практически да подпомогне човека в перспективите, които сега, след сгромолясването на комунизма, се откриват пред него. Живеем все пак в едно вдъхновено време, в което само от нас зависи нашето бъдеще – и като индивиди, и като нация, поела вече съдбата си в своите ръце. Заех се с прилагането на философията към проясняването на съществуващия свят-и-човек, защото ни е крайно необходимо ясното разбиране за онова, което правим – и което "става" с нас (но нали ще стане само онова, което сами направим със и от себе си?!). Смятам, че само по силите на философията е да реши тази задача; едно знание и разбиране, което обаче е безсилно да повлияе за промяната на своя "предмет" към по-добро, неимоверно много е загубило от достойнството си. Но мъдростта, посилната за човека мъдрост – философията е поне любов към мъдростта – не само е ефективна, тя е в състояние из основи да преобрази съществуването на отделно взетия индивид, разбрал благодарение на нея найважното в живота ни: истинската ценност на свободата. Свободата е тъкмо онова, заради което животът си заслужава да бъде живян; но разбират ли свободата ония, които цели две поколения бяха лишени от свобода, на които беше втълпявано, че "индивидът е нищо, а обществото е… всичко"? И какво ще разберат от живота, ако все още държат на… "резервите" си спрямо нея, които комунизмът успя все пак да насади в сърцата им?
30
Готовността за свобода
Дотук открихме, че индивидът по начало не е друго, а първична жизненост, средоточие на могъщи жизнени сили, на които по-нататък сме длъжни да осигурим простор за разгръщане. Индивидуалната жизненост след това трябва да придобие човешка или субективна форма на проявление, което може да стане едва чрез съответното "вместване" в потока на времето, явяващо се естественото поле за разгръщане на човешката субективност, на активността на индивида. Съществуването на човека е точно това: да се възползваш от своята жизненост, да й помогнеш да постигне самата себе си, своята неповторима човешка форма, да "изпълниш" отреденото ти време с дела и постижения, които да станат потвърждение на постигнатата от теб самия и собствена индивидуална същност, сиреч, накратко казано, да сътвориш самия себе си, своята личност и бъдеще, опирайки се на даденото ти от Бога. Бог дава на всички нас едно и също "природно наследство" – живот и време – а след това оставя всеки сам да се разпорежда с тези екзистенциални условия, да намери желания и потребния за самия себе си, по възможност осъзнат начин, за да постигне и открие себе си, своята самобитност, своята уникална същност. Значи от всеки един от нас се иска сам да сътвори свободата си като извор на онова, което е искал да бъде, желаел го е силно, искрено, съкровено, с "пълна душа" и сърце, с абсолютната си цялост на човешко същество – и точно затова го е постигнал, станал е това, което сам е избрал. Но тъй като не е достатъчно да се каже, че "нещо е така", но и се иска да се разбере "защо е така", то сега съм изправен пред задачата да разкрия идеята за свобода, скрила в себе си ония тайни, от които зависи нашата човечност. 1.Кога свободата е желана? Свободата не е факт на живота, който ни е "даден" в пълния му обем и непременно… "на всички еднакво"; свободата е завоевание или постижение на конкретния индивид, за което той изцяло е отговорен. Всеки от нас е отговорен 31
най-напред пред себе си, пред своето бъдеще и пред Този, който ни е дал живота – и ни е "отпуснал" и този отделен ден с всичките му възможности. Това какво си станал зависи единствено от теб самия и от свободата, която си успял да постигнеш; оправдания тук не се допускат и не помагат никому. Щом като някои разбират предимствата на свободата и на свободния живот, и затова страстно се стремят към "битие, определяно от свободата", а други "не искат точно това", то това ни дава основание да говорим за степени на отдаденост на свободата (валидни за индивиди и за групи от индивиди), които се определят от различия в "желателността" на същата тази свобода, а също и от различия в опитите тя да бъде адекватно разбирана и използвана. Така например някои като че ли си "присвояват" свободата с всичките й предимства (и правят това тъкмо защото силно са я желали!), а други, вероятно защото не са уверени в това доколко тя им е потребна, непрекъснато се "разминават" с нея, проиграват и пропиляват шансовете, които тя може да даде на човека, трети пък като че ли прекалено много се страхуват от тежестите, свързани със свободата и затова или нищо не постигат, или пък стават яростни нейни отрицатели, врагове и "губители" на свободното съществуване на достойния индивид (комунизмът е най-показателния пример за това). Как да разберем тези базисни различия, които по-нататък дават своето решаващо отражение върху съществуването на индивидите и тяхната съдба – както индивидуалната, така и общностната? Безразличието към свободата е главна предпоставка за категоричния жизнен провал, към който никой не иска, но за сметка на това мнозина старателно подготвят. Такива хора не са, разбира се, "ампутирани" ("осакатени") откъм усет за свобода, но те не са му останали верни, изменили са на първичния порив, който е съставка на здравата жизненост. Подобно на това както всички ние се раждаме здрави (в "медицинския смисъл"), но след това правим много неща, с които рушим здравето си, по същия начин изначално всички притежаваме възможността да бъдем свободни, дори и предразположеността към свобода (усета, интуицията, чувството, първичния порив за свобода), но след това погубваме началната си даденост или готовност и се оставяме да бъдем завладени от коварна нерешителност, от безсилие пред високите (за индивида) изисквания на свободния живот, които при това сами трябва да си поставим. Хората, на които се случва това ("сполетява" ги, но не без тяхно участие!), по някакъв начин са разбрали, че "без свобода по-лесно се живее" и затова са предпочели друго, само не свободата – и изпитанията, свързани с нея. Отказът от свобода (независимо дали е съзнаван или пък е несъзнаван, т.е. е направен сляпо) не е израз на свобода и на свободна воля, той е оставяне на във властта на "природната несвобода" – и точно от това се определя категоричния провал на човечността у този индивид с всичките й предимства. Отказвайки се от свободата, тези хора всъщност се отказват и от себе си като възможност да бъдеш пълноценен човек, и затова ги постига една съвсем незавидна участ. Затова един такъв отказ от свобода (фактически, а не желан, не приеман поне съзнателно) е финалния акт на усета за свобода, с който той не пот32
върждава себе си, а го "зачерква" или го погубва, лишава се от неговите възможности, от перспективите, които той носи в себе си. Отказът от свобода (ние тук не можем да се вглъбяваме в пълнотата на неговите екзистенциални основания) е корен на постепенно пораждаща се (и все по-засилваща се) ненавист към свободата, определяна от чувството за лишеност, от битийната непълнота, в която един такъв индивид неумолимо попада – а след това само завижда на ония, които с всичко, което правят, се изпълват все повече с могъщата субстанциалност на живота, определян от свободата. Общо взето още тук можем да кажем, че хората се делят на два екзистенциални типа според отношението си към свободата – на влюбени в нея и на изпълнени със злоба към нея, а между тях, между тези два полюса, се лута многочислената посредственост, изпълнена с недоверие и поради това с "невисоко мнение" за свободата, или пък просто с безразличие, със сляпа дезангажираност към тайнството на свободата. Всеки обаче в крайна сметка получава заслуженото, подценяването на свободата се заплаща скъпо и прескъпо (независимо дали го съзнаваме, все пак плащаме и лихвите!), а оплакванията тук наистина са съвсем неуместни. Ако, да предположим, пред Страшния съд нещо ще ни питат или ще ни държат отговорни, то съобразно с казаното още сега може да предположим, че въпросът към всеки ще бъде един (защото в него се съдържа всичко!), а именно: "Ти какво направи със своята свобода?!". 2.Достойнството да бъдеш свободен Автентичното човешко съществуване е немислимо и непредставимо "извън" свободата, живот и свобода за човека са неотделими, те съставляват цялост, която може да се нарече "живот-и-свобода". Това, разбира се, не променя с нещо винаги откритата пред човека възможност да съществува неавтентично, т.е. в "раздор със свободата", а значи и с живота-за-човека. Тъкмо защото сме човешки същества не ни е дадена наготово една "човешка същност", която по-нататък просто да "проявяваме" без никакво усилие или заслуга, в едно скучно, прекалено отегчително и дори тъпо съществуване, в което нищо не зависи от нас; ние сами създаваме себе си, но и… не ни е закрита възможността да вървим против себе си, против човешкото у себе си, да "дегенерираме" и пр. Да живееш по човешки начин – след като сам си избрал човека у себе си, бъдещето на човек, а не на нещо друго (човекът може да бъде всичко!) – означава да бъдеш свободен. Достойнството е точно в това: да бъдеш човек, т.е. свободно същество, загрижено за себе си и отговорно в пълния обем за своя живот. Едва тогава ставаме достойни, с избора си – благодарение на свободата – на битието-на-човек, не на нещо друго. Трябва да живеем така, че в наше лице човекът и човешкото да получават непрекъснато своето потвърждение, чрез нашето съществуване да постигат битието си. И тъй като човекът сам твори своето битие на човек (и само така постига високото достойнство да си човек!) в свободата, то тази наша свобода категорично потвърждава и божест33
веното у човека: Бог ни е дал възможността да постигнем сами свободата си и с това ни е направил подобни на себе си, т.е. достойни, заслужаващи подобно достойнство. Свободата не се нуждае от апология, от възхвала: достатъчно е да я усещаме в гърдите си, да не се отказваме от не, да не изменяме на този велик порив, на който дължим своята човечност, да я разбираме и ценим по-високо от всичко друго (по-високо и от самия живот, защото заслужава ли си да се живее животът без свобода!), да се вслушваме внимателно в "битието-на-свободата", благодарение на което можем да постигнем и битие, достойно за човека. В този смисъл говори и съвременният мислител (Жан-Пол Сартр), написал: "Човекът е свободен, човекът е свобода… Човекът е осъден да бъде свободен", а друг един велик философ, Георг В.-Фр. Хегел, е смятал следното: "Високото достойнство на човека се състои в това да бъде свободен". И непосредствено след тези забележителни думи добавя: "Философите доказват това достойнство, народите ще се научат да го усещат и тогава вече няма да търсят своето стъпкано в калта право, а просто ще си го вземат обратно, ще си го присвоят". Ясно е обаче, че преди това да стане с цели народи, най-напред този поврат към свобода трябва да стане смисъл на съществуването на всеки отделен индивид – или поне на най-добрите. Колкото повече хора са "заразени" с божествения дух на свободата, пораждащ съществуване, достойно за човека (повтарям: да бъдеш човек означава да бъдеш свободен), толкова повече и светът става човечен и човешки, става свят, достоен, от своя страна, за човека, т.е. превръща се в един свободен свят на достойни хора. Такова едно съзнание ни е жизнено необходимо: "Човекът е по-голям от катедрала, човекът освещава действието или го лишава от святост"(Хегел). И ако трябва да вникнем в непосредствените измерения на човешкото достойнство и в неговите основания, то това може да стане най-добре чрез напомняне на казаното от Блез Паскал в неговата "Апология на християнството": "Човекът е победител на химерите, новото на утрешния ден, реда, от който пъшка хаосът, точката на помирение. Той е съдник на всички неща. Не е слабоумен. Не е червей, а пазител на истината, грамада от сигурност, слава, а не измет на вселената… Ако се унижи, ще го възхваля. Ако се хвали, ще продължа да го възхвалявам. Аз го помирявам. Той ще успее да разбере, че е брат на ангела." И още поне това, пак от него: "Човекът е дъб. В природата няма по-як от него. Няма защо Вселената да се надига в негова защита. Една капка вода не е достатъчна, за да го запази. Дори и Вселената да го защити, той няма да е по-опозорен от 34
онова, което не го запазва. Човекът знае, че царството му е безсмъртно, че Вселената има начало. Вселената не знае нищо: човекът е в краен случай мислеща тръстика." Най-проникновените думи и истини се разбират най-добре от сърцето, не с ума. Думите на Паскал са точно от този род: много често глупаците и извратените ги напушва смях когато чуят току-що приведените думи. Други пък съвсем не могат да схванат смисъла на думите на М. Хайдегер, които ще приведа по-долу, или пък все им се струва, че този смисъл "не е кой знае какъв": "Същността на истината е свободата… Свободата се определяше досега като свобода за откриването на нещо открито. Как може да се мисли тази същност на свободата? Откритото, по което се реди едно представящо изказване като правилно, е винаги откритото в една открито стояща нагласа съществуващо. Свободата за откриване на нещо открито оставя всяко съществуващо да бъде съществуващото, което самото е. Сега свободата се разкрива като оставяне на нещо съществуващо да бъде… "Оставяме нещо" ще рече: не го докосваме повече и не смятаме да правим нищо с него… Но "да-оставиш-нещо-да-бъде" значи и "да-се-предоставиш-на-съществуващото". Това отново не се разбира като просто действие, запазване, грижа или план относно срещаното или търсено съществуващо. "Даоставиш-да-бъде" – именно съществуващото като съществуващото, което то е – означава да се отпуснеш в откритото и в неговата откритост, в която пребивава всяко съществуващо, сякаш носещо я със себе си. Това открито западното мислене в своето начало е схващало като τα αληυεια, нескритото. Когато ние превеждаме αληυεια с "нескритост" вместо с "истина", то този превод не е само "по-буквален"… Вкоренената в истината като свобода ек-зистенция е из-оставянето в откритостта на съществуващото като такова… Щом обаче ек-зистентното присъствие като оставяне-насъществуващото-да-бъде освобождава човека за "свободата" му, предоставяйки възможността (съществуващото) изобщо да избира и вменявайки необходимото (съществуващото), то тогава човешкото благоволение не разполага със свободата. Човекът "притежава" свободата не като свойство, във висша степен истина е тъкмо обратното: свободата, ек-зистентното, разкриващото присъствие притежава човека и то така изначално… Така разбраната свобода като оставяне-на-съществуващото-да-бъде изпълва и осъществява същността на истината в смисъл на разкриване на съществуващото… Една нагласеност, т.е. ек-зистентна изнесеност в съществуващото изобщо, може да бъде само "преживяна" и "почувствана", тъй като "преживяващият човек", без да подозира същността на настроението, винаги е впуснат в една разкриваща съществуващото в цялост нагласа… Свободата като оставяне-на-съществуващото-да-бъде в себе си е решително откритото, т.е. нескриващото се отношение…" Нима има тук нещо неразбираемо?! – пита се обаче човекът, в чиито гърди тази идея за свобода, нейната истина, е непосредствено жив импулс… 35
3."А що е свобода?"
Преди 2000 години Пилат Понтийски, току-що чул думите на Христос ("Аз съм пътят, и истината, и животът…"), си позволил с насмешка да запита: "А що е истина?". С тези думи римският консул, "преситен от живота", всъщност искал да каже, че "няма истина", че "лично той не вярва в никаква истина". Често и днес може да съзре подобно отношение не само към истината, но и към свободата: че тази последната е просто "куха дума", зад която "нищо не стои", в която "не си струва да се вярва", понеже "трябвало да бъдем здравомислещи и реалисти" и пр. Тези, които мислят така, всъщност правят същото като Пилат: нямало истина на свободата, в свободата не намирали истина и т.н. Тук обаче може да се отбележи: не само че такава истина на свободата съществува, но и тъкмо благодарение на нея е възможна всяка друга истина, касаеща битието на човека. Следователно в свободата като истина на човешкото битие се крие разгадаването на всички други истини, без които човекът едва ли може да живее. Автентичното съществуване на човека (щом можем да се изразяваме така, то значи в случая се опираме на неговата истина) не е друго, а битие на свободата. Това означава, че "извън" свободата ние съществуваме неавтентич36
но, а за неавтентично съществуващите свобода наистина не съществува, те не подозират за нея, не я познават – и затова не я… "признават". Отношението към свободата затова е определител за това как съществува този или онзи човек; според това как разбираш свободата ти по съответния начин и живееш, а живееш така както разбираш свободата – другояче не е възможно да бъде. Оттук всеки лесно може да си представи какво представляват и колко струват "истините" на подобни неавтентично съществуващи хора: тяхната "неавтентичност" ("неистинност") е основанието да смятат, че не съществува истина на свободата и че ние нямаме право да говорим за нея – и в това свое убеждение те, разбира се, са напълно искрени, те другояче не могат да мислят, всичко друго за тях е невъобразим абсурд. Но – един момент! – щом като истина на свободата (като "глобална", основополагаща, фундаментална истина) не съществува, то оттук следва, че не съществува и всяка друга истина, значи по този начин тези хора фактически признават и несъстоятелността на всички свои истини, в това число е на "истината", че… истина на свободата не съществува. Онзи, който казва: "Няма истина!"(подобно на твърдението на Пилат), с това всъщност попада в собствения си капан – защото ако няма истина, то как тогава да се смята, че казаното от него е истина; един вид по-добре би било да каже: "Няма никаква друга истина освен истината, че истина на съществува!", но малцина са способни на смелостта да кажат такъв абсурд. От това "най-леко" разсъждение, което току-що изразих накратко, следва, че след отпадането на всички "истини" на претенциозната неавтентичност остава само признанието, че автентичното съществуване има за свой корен тъкмо свободата – с всички ония истини, които тя носи в себе си, с истините, които тя ни дава. Впрочем, съвсем не е случайно, че Христос, заявявайки "Аз съм истината, и пътя, и живота", е провокирал "забележката" на Пилат, разочарованият от свободата римски чиновник, който поскоро от свободата се дразни, а не толкова от истината; точно затова учението на Христос най-точно може да се определи като религия на свободата, а, съответно, цивилизацията, основана на неговата истина, е тъкмо универсум на свободата. Но ето че установихме, че истина и свобода съвпадат, а без свобода не може да се живее според истината, също както и без истина не може да се живее свободно. Следователно доколкото сме близки и открити към "посилната за човека автентичност" на съществуването, дотолкова свободата ни се разкрива в цялото си тайнство, а ние без особени "доказателства" разбираме както едното, така и другото, както самата автентичност на битието за човека, така и истината на свободата с цялото онова съзвездие от истини, които произлизат от двете найзначими положения. Още тук може да се каже, че свободата се разбира непосредствено и в някакъв смисъл "със сърцето", че разбиращите я не се нуждаят от "обяснения", "доказателства" и "убеждаване", че за тях безсъмнено е ясно, че само с истината на свободата – и дори с мъдростта на свободата – може да се живее човешки, т.е. и според достойнството на "съществуващото, наречено човек". Ето защо свободата е трудно да бъде изразена с думи: думите като 37
посредник са негодни за изразяване на естеството й, на думите свободата се "изплъзва", чрез тях тя е неуловима, те в някакъв смисъл се разминават с естеството й ("естество" съвпада с истина!) и затова не проясняват, а по-скоро затъмняват и объркват. Онзи, който иска да му се "обясни по-понятно" свободата, с това всъщност признава, че съвсем не я разбира; който пък разбира, той не се нуждае от обяснения, той чувства всичко със сърцето, с цялата си душа и дух. По същия начин не е възможно да се разкаже "понятно" и за живота, не само за свободата, "понятността" изисква животът и свободата да станат в найсъкровеното си естество "общодостъпни" чрез някаква чудновата "всеобяснимост", "общопонятност", достижимост само чрез думите, теориите, разсъдъка. Свободата по същината си е субективна и само на тази основа дори "свръхсубективна", докато теорията и науката се задоволяват с една плоска "обективност", в която субективното е елиминирано без остатък, изведено е "извън скобите". Ако можеше да се изобрети "наука за свободата" (подобно на "наука за живота", "наука за щастието", "наука за доброто", красотата и пр.), подходяща за "учене" и механично усвояване, то това по парадоксален и чудноват начин мигом би направило "всички до един знаещи"… свободни (включително и ония, които не искат да бъдат свободни, което пък е… "самоунищожаване" на идеята за свобода). Защо това би било така всеки трябва да разбира: "подръчнотехническото използване" на свободата автоматично произлиза от научно изразимата й форма, задаваща една неизменна същност, която позволява "мултиплицирането" й. Другояче казано, "науката за свободата" неизбежно превръща самата свобода в прост признак на една независимо от нас съществуваща действителност, докато свободата по идея е не нещо друго, а постоянно откритата пред човека възможност сам да прави съществуването си, при това по избран от него самия начин. От друга страна противоречието иде и от това, че свободата става "нещо" и "действителност" само чрез лежащото в основата им действие (конкретно определено при това, т.е. такова, зад което застава тази личност!), докато допускането на една извън действието съществуваща действителност, касаеща човека, е абсурд. Ако можеше да бъде така, то Бог просто би "вградил" свободата в човека като независещ от него механизъм – подобно на пружината на часовника! – което би лишило човека от лична заслуга за свободата си с всичко, произтичащо от това: ценност и смисъл на действието, вина за направеното, радост от постигнатото, отговорност за всичко, което ни се случва, търсене на своето бъдеще и пр. Ако хората бяха "по природа" и "по инстинкт" свободни, то свобода ли би било това – или всъщност е просто нейн край и гибел?! Всяко действие на конкретен човек може както да твори (или поне демонстрира) свободата в нейната чиста спонтанност, така и да я унищожава и убива – както като възможност на "сега ставащото", така и като "постоянна действителност", като гола обреченост на "механизма-човек" да бъде свободен независимо дали го иска или не. Ако "си бяхме свободни по начало или по същност" (подобно на това както "предметът" е просто и само "предметен", а "животното" – изцяло 38
"вживотнено"!), то тази "свобода", от която не можеш да избягаш и която ни преследва и владее "без остатък" (подобно на "хомота", стягащ волския врат) не е нещо, към което бихме се стремили, напротив, тя скоро би станала непоносима, би предизвиквала само погнуса или скука. Ето защо Божията мъдрост е направила човека изцяло отговорен за своята свобода, превърнала е свободата в лично достижение и смисъл на съществуването, от който можем както да се възползваме, така и да отхвърлим – и по този начин както да придобием себе си, така и да се погубим. За да завърша проблема за това "какво свободата не е" или "не може да бъде", ще кажа и това, че свободата не е нещо общо (понятие, само дума, "рамка", "схема" и пр.), което науката и теорията предполагат (без което не могат, което е тяхната "хранителна среда"), напротив, тя е раждащото се в конкретния акт, в непосредствената живост на ставането, което става веднъж, еднократно, в една вечно възобновяваща се неповторимост – която обаче не е механична и "принудена", а изцяло спонтанна, реализираща се в пределите на динамичната и сама себе си определящата индивидуалност и субективност. Накратко казано, свободата се ражда и потвърждава винаги наново, тя не е даденост, а възможност, "която може и да не се случи" – и това дали ще се случи зависи само от искащия да бъде свободен аз, при това искащ го "не как да е", а истински, автентично, съкровено. Като че ли се приближихме до идеята (не понятието!) за свобода, като че ли си проправихме път към изразяването с адекватни средства на нейната тайна. Със свободата се живее – и това е достатъчно; ако то е налице, не ни е нужно просто да говорим за нея, да говорим празни думи, които с нищо не могат да помогнат на объркания, на ненамерилия "нишката" към нея. Който веднъж намери тази "нишка", той вече няма да изпусне или загуби, гаранция за това е вече родилата се пристрастеност към свободното и човешко битие, от което не можем да бъдем изтръгнати дори насила. Оказва се – съобразно с вече казаното – че свободата е чувство или усет, който, веднъж усетен и преживян, дълбоко преобразява душата и съществуването на конкретния индивид, помага му да се прероди и само така да намери себе си, своята личност и уникалност. Само на тази почва свободата става страст и настроение, но не като нещо природно или "заложено", а като откритост, към която сами сме се открили, като предразположеност, към която непрекъснато сами себе си предразполагаме, при това съвсем спонтанно, непринудено, с лекота, желание, вдъхновение, с готовност, произтичаща от произтичаща от влюбеността ни в "магията на съществуването" – в очарованието, което животът ни дава и от което не можем да се откажем (щом веднъж сме го усетили). Свободата значи е немислима извън идеята за една вечно потвърждаваща се жизненост, тя в някакъв смисъл е не само родствена на любовта, но и е самата влюбеност в живота, тя е пълната отдаденост на наслаждението от него е "включеност" в живото тайнство на живото битие, т.е. свободата е причастност и връзка с битието на един жив Бог и Дух. Свободата в този смисъл е път и пътуване към царството на духа и Бога 39
(истинската родина на живия човек), причастяване към тяхното велико тайнство, към тяхната неразгадана мистерия. Светът, в който живеем, и от който сме "неотделима и важна част", не е противен или противоречащ на свободата, той е изпълнен със спонтанност и свобода, която обаче единствено при човека (от човека!) може да бъде прояснена, не просто почувствана, а на основата на чувството постигната в нейната истина, в нейната автентичност. Светът е "проекция" или "измерение" на духа, чиито творчески потенциал не знае умора или изчерпване, и ако в някакъв смисъл и някога ни се струва, че светът е "инертен", "неподатлив" за свободата, дори "враждебен" на нейната сила, то това е основание да се запитаме дали в такъв случай не сме пренесли върху света собствената си несвобода, дали не сме проецирали себе си върху него: светът на свободния и светът на несвободния са различни, между тях има пропаст, свободният и несвободният живеят в различни светове, светове, между които няма нищо общо. Накрая, фактът на свободата (свободата не само е възможна, но и е действителна, има я, ние можем да я "правим" и постигаме) е факт, удостоверяващ Божието Битие, битието на Духа – битието на божественото у човека, на духа, носен и "поносим"от човека, на човешкия дух. Ние не творим духа у себе си – това не е по силите на слабия човек – ние само сме "проводници" и носители на един изцяло превъзхождащ ни всемогъщ Дух, явяващ се в крайна сметка родина на всичко ценно за човека, в това число и на свободата. Трябва ли да бъде "доказвано" това? Иска ли някой "по-понятно" и "по-силно", "по-ясно" и "категорично" доказателство? Горко ни, ако ни се иска да ни бъде доказвано и това?
40
Волята
Психологията, разговаряйки за душата, всъщност има предвид човека, който е надарен с душа. Това е ясно и твърде просто положение и може би се питате защо го повтарям. Ще поясня защо. Изминахме заедно дълъг път из “дебрите” на реалността, наречена човешка душа. Изследвахме последователно сетивността, мисленето, паметта, въображението, чувствата, всяко поотделно и в тяхната взаимна връзка. Стремяхме се да ги разберем като особени (различни една от друга) способности и прояви на душата, относително самостоятелни, разглеждахме ги като чисти, несмесени една с друга душевни сили, търсейки естеството им, тяхната специфика и своеобразие. Същевременно винаги се стараехме да не пропуснем по невнимание безспорния факт, че всички душевни сили са все прояви на единната душа, която е в състояние да се изявява ту като мислене, ту като памет, ту като чувство и пр. Човешката душа като субективна реалност е обаче нещо повече от това – от разгледаните досега душевни способности – тя е в състояние да обединява своя потенциал в още по-сложни образования и прояви, да осъществява синтез на основните душевни сили, достигайки такива висши явления като воля, вяра, разум. Първата такава синтетична проява на душата, с която се заемаме сега, е волята. Нарекохме я синтетична, защото тя възниква на основата на познатите ни вече чисти прояви на душата, нейните корени са в тях, и при това волята е нещо ново, качествено различно, обособено. Подобна на волята е вярата, такъв характер има творчеството като своеобразна активност на душата, такъв висш синтез е още самосъзнанието. Изучавайки ги внимателно, ние ще навлезем още по-дълбоко в душевния живот и ще разберем – доколкото това ни се удаде – неговата вътрешна динамика. Вървейки по този път, сме длъжни постепенно да 41
го реконструираме, да възсъздадем нарушената от потребностите на анализа цялост, единството, живия синтез, наречен човешка душа. Други “спирки” по нашия път към тази цел ще бъдат теми като личността, индивидуалността, любовта. Но за да стигнем дотам, трябва упорито и търпеливо да вървим, не пропускайки лъкатушенията на пътя, изкачванията по стръмнините, неравния на много места терен и, разбира се, най-напред да… тръгнем. Посоката, която сме избрали, е вярната, а това е най-важното.
1.Волята като насоченост на душата Волята не се ползва с благоразположението на всички психолози. В много учебници по психология такава тема липсва или пък, ако я има, тя не е разгледана като нещо отделно, а във връзка и по повод на нещо друго. Изглежда такива автори на учебници смятат, че волята не заслужава специално внимание, но не поради това, че е… “изчерпана” като проблем. По-скоро ми се струва, че истинската причина за заобикалянето на проблема за човешката воля е съвсем друга и тя не е съвсем приятна за тези, които си го позволяват. А тя е: дълбоко вродена боязън и дори панически страх от философските – чисто човешките – измерения на проблема за волята. Тъй като векове наред волята е била и си остава тема на философията – и основен въпрос на отделното човешко съществуване – то в психологията като млада и модерна наука все още не е изживян респекта пред силата на философското прозрение и пред възможностите на философското познание. Този респект и това страхопочитание дори пред философията у психолозите, впрочем, са напълно оправдани. Но ми се 42
струва, че има опасност това дължимо преклонение пред философията – пораждащо нерешителност за психологически изследвания на волята – да прерасне в своеобразен “комплекс за малоценност” у психолозите, правещи се и преструващи се, че проблем за волята за тях не съществува. Ние не можем да си позволим това и “разсеяно” да пропуснем проблема и темата за човешката воля. Ще започна с онова, което философията е дала и завещала на психологията като наследство – що се отнася до волята. А то е: човешката воля е свободна. Това е принцип, лягащ в основата на разбирането на волята. Срещата на воля и свобода, която намираме в човешката душа, е онова, което неимоверно усложнява проблема, и то е в основата на “преотстъпването” му на философите – за което стана дума. Една наука, каквато е психологията, трудно може да проумее такъв феномен, какъвто е феноменът свободна воля. Науката винаги търси причини, върху които строи своите обяснения, и упорито бяга – когато се изправи пред явления като свобода, живот, дух, които са безпричинни, необусловени, спонтанни (или поне й изглеждат такива). Съществува нагласа сред психолозите, че свободна воля е термин-нонсенс, т.е. безсмислица или, ако не е съвсем така, то поне не се поддава на научно третиране и изследване. Имало е психолози, и то дори в XX век, които са виждали като основен смисъл на своите занимания това да... “гонят” свободната воля от човешката душа. Понятието за свободна воля им се струвало понятие на религията и за старата философия и затова трябвало да бъде гонено безпощадно от пределите на науката (?!). Онова, което е свободно, на такива психолози се е струвало “мистично”, “непонятно”, “ирационално” (неразумно) и те не са се успокоявали докато не са намирали изход чрез… бягството от него или пък крещейки в несвяст: “това го няма, защото не може да бъде” или “такова животно нема!” (както умно се произнесъл шопът, стоейки пред жирафа в зоологическата градина). Но подобни “хватки” са недостойни за една наука, те са признание за слабост. Въпросът обаче си стои: действително, поддава ли се волята, свободната воля на човека, на научно третиране и разглеждане? Може ли да се “види” този проблем през оптиката на една наука, която – както всяка друга наука – търси причини и изпада в недоумение и неведение, когато пред нея застане феноменът свобода, в случая свобода на волята? Ако всичко това е така, ако, както твърди философията, човешката воля е свободна, то не остава ли за психологията само един изход: бягството? Още в самото начало на този курс по психология – когато търсехме “частите” на душата – открихме, че волята не само я има като “част” на душата и проблем пред психологията, но и се оказа, че тя е сред основните прояви на душата. Тогава беше казано, че практическото отношение на човека към света и към самия себе си, което е чисто конституивно отношение на душата, лежи в основата на волята, която, от своя страна, го изразява и въплъщава, превръща го в действителност. Щом воля съществува, а задача на науката е да разбере “това, което е, такова, каквото е”, то за нас всички пътища за отстъпление са 43
отрязани и следователно трябва без никакво смущение да се заемем с този проблем – какъвто и да е той и каквито и трудности да предполага. А това, че чуваме около себе си вопли от рода на “воля не съществува” или “свободата е извън границите на науката”, “свободата на волята е нонсенс” и пр. е нещо, което само трябва да ни изпълни с повече… воля и увереност ясно и без предубеждения да осветим този главен проблем в психологията. Нещо повече: нали с този избор – да се заемем с волята като проява на човешката реалност – категорично демонстрираме тъкмо свободата на волята, а не се оставяме в плен на едно несвободно мнение, разпростиращо и над нас своята несвобода и ограниченост?! Практическото отношение на човека, от което тръгваме, възниква на основата и под влиянието на другите две – познавателното и ценностното – които вече сме разгледали. Това облекчава до известна степен изследването: ние знаем какво тези две отношения представляват. Познавателното отношение, мисленето, ни даваше знания за това какво представляват нещата сами по себе си – и то формираше съзнанието, ума, интелекта. Другото отношение, ценностното, търсеше смисъла, човешките измерения и значението на нещата за човека – и то се представяше от чувствата, от чувствителността като обособена “част” на душата. Практическото отношение възниква на основата на тези две чисти отношения и представлява синтез на знание и чувство, на мисъл и смисъл, на интелект и чувствителност. Самата душа прави това единство на знанието и чувството (ценността) и на тази основа поражда нещо ново: волята. Същевременно волята, подхранвана от тези два корена, израства и се превръща в нещо особено, самостоятелно, което трябва да бъде разбрано само по себе си. Ние ще я разгледаме точно така, търсейки отново нейното естество, нейната природа и “сърцевина”. Волята е насоченост на душата, възникваща, когато в нея се съпостави “това, което е” с “това, което трябва да бъде”, т.е. знанието с ценността, смисъла. Първото – това, което е – ние го “знаем” и сме го постигнали (не изцяло обаче) в познанието, мисленето. Втората съществена половина я добавяме и ни я доставят чувствата. Светът, или “това, което е”, не е нещо изцяло изолирано и противостоящо на човека, това е неговият личен свят или светът, съществуващ в неговото съзнание, той не е “свят сам по себе си”, а човешки свят, видян с очите и мисълта, а също и през чувствата на човека. Смисълът на нещата за човека, разбиран чрез чувствата, неотделимо участва в общата картина на света. Това е моят свят, светът, какъвто моята душа го е създала, видяла, почувствала, помислила, преживяла и т.н. Тук имаме непосредствено единство на вътрешно и външно, на душа и свят, на субект и обект. За човека двете страни съществуват само едновременно и неразделно, така като че ли едната предполага и обуславя другата и без нея е нищо, безжизнена абстракция. Така стоят нещата с “това, което е” в душата на човека.
44
2.Противоречието между човек и свят
Но с това, което “трябва да бъде”, работата е още по-сложна за разбиране и за изразяване особено. Синтезът на знание и чувство, който вече имаме в съзнанието за общата картина на света, обединява представата за “нещата в себе си” (или “сами по себе си”) и нещата такива, каквито те са за човека – съобразно техния жизнен смисъл и значение, съобразно тяхната ценност. Знаем, че чувствата, субективните преживявания на душата, вземат основно участие във възникването на ценности¬те. Самото емоционално преживяване не е нищо друго освен преживяване на смисъла и ценността, то е откриване на чисто човешките измерения на съществуващото. Развълнуваната от чувството душа продуцира, създава дълбокия жизнен смисъл на нещата, тяхната човечност, тяхната ценност за човека. Овладяна от емоция, душата добавя към нещата огромен смисъл, какъвто те – разглеждани сами по себе си – нямат и не могат 45
да имат. И именно тук се поражда двойнствеността, несъответствието, противоречието и дори амбивалентността между човек и свят, между нещата в себе си (сами по себе си) и нещата такива, каквито са за човека. Несъответствие, което при това е толкова по-голямо, колкото е по-интензивен животът на душата. За развитите души това несъответствие е пропаст, огромно “разцепване” на битието на две половини, едната вътре в нас, а другата – извън нас. Констатирайки това несъответствие, душата е изправена пред потребността да го преодолее с достъпните й средства. Тук е коренът на човешката воля, той се заключава в посочения дисонанс. Волята започва е осъзнаването на противоречието между човек и свят, между вътрешно и външно. Първото, което волята прави, е изграждането на представата за това, което “трябва да бъде”, т.е. пораждането на проект, образец, идеал за дължимото, за онова, което не е, но за човека трябва да бъде. Това да бъде, с което започва волята, всъщност е нейното ядро, център и средоточие. От него тръгва мощното аз искам на волята и нейното трябва, с което обикновено я свързваме. Волята е в състояние да концентрира душевната и жизнена енергия на субекта в една точка, да обедини целия потенциал на душата и да я активира за такива действия и за такъв живот, чрез които става възможно прехвърлянето на мост между двете половини, на които е разцепено битието, между това, “което е”, и това, “което трябва да бъде”. Целите, определяни от волята, възникват на тази основа: когато в съзнанието се съпостави “това, което е”, и това, което “трябва да бъде”. Външната страна на волята, действията по “прекрояването” на света според жизнено значими човешки цели, е реализация на волята, превръщането й от възможност в действителност, осъществяването й чрез дела, практически. Двата момента на волята – нейното аз искам и нейното аз мога – които заедно изчерпват естеството й, за нуждите на анализа трябва да бъдат разгледани поотделно, като и при двата не трябва да забравяме наличието на тази най-човешка същност и проява: свободата. Душата чрез волята намира излаз навън, обективира самата себе си и побеждава инертността на света – демонстрирайки своето превъзходство, своята сила и мощ. Но преди да се заемем с конкретния анализ на тези два момента на волята – който за нас като психолози е непосредствената ни цел – трябва да подчертаем нещо твърде важно и произтичащо от общата ни концепция за душата. Ние приехме, че душата е цялост от способности и прояви, непосредствено единство на душевен живот. В този смисъл волята присъства като неотменен компонент на всяка душевна проява, на всяко душевно движение. При познанието, например, онова аз мисля на душата, чрез което тя осъзнаваше себе си като душа, “заела” се с мислене и с познание, е невъзможно дори за представяне (да не говорим за осъществяване!) без характерното за волята аз искам – безсъзнателно или съзнателно проявяващо се. Това е разбираемо, всяка душевна активност имплицитно (скрито) съдържа волевия импулс, който я определя и насочва. Така актовете на мисленето са обусловени в основата си пак от волята, тук аз мисля неизбежно означава аз искам да мисля. Това Аз, 46
което присъства в изразите, употребявани дотук неслучайно, е самосъзнанието. Засега ще го определим като тъждество на душата със самата себе си, като непосредствено единство на душевния живот. При чувствата компонентът на волята също е налице, тук даже няма нужда да казваме аз искам да чувствам, защото самото аз чувствам означава, че душата в чувството изцяло е отдадена на него и напълно го желае и иска. Всяко чувство е дълбоко “желание за чувство” и пълна отдаденост, ние знаем, че то е безсъзнателно влечение, в което волята участва и го направлява – без да си даваме отчет за това. Следователно – същата сила на волята е налице и при паметта и още повече при въображението – навсякъде в душевния живот, където има концентрация и насоченост на движение, активност и енергия в някаква посока (а това е характерно за всички без никакво изключение душевни прояви) това там се дължи на волята, мобилизираща душевния потенциал в исканата посока. 3.Безсъзнателната борба на мотиви
И така, какво всъщност представлява първият момент на волята, нейното категорично аз искам? Задачата ни тук отново съвсем не е за подценяване. 47
Зад това аз искам на волята стои цялата душа с всичко, което й принадлежи, душата с цялата й “свита”: безсъзнателни импулси и влечения, които непрекъснато атакуват Аз-а, подбуди от съзнателно естество (мисли, осъзнати цели и желания), сетивни впечатления, емоционални настроения и чувствени мотиви – чиято власт над душата е особено силна – спомени и други образования на паметта, изпитващи носталгия към предишни преживявания от найразлично естество, накрая силата на въображението, която е в състояние от целия този материал да изработва проекти и дори химери, един от друг попримамливи и желани. Следователно тук не става дума за “сблъсък” на два-три мотива, при който е победил по-силният – както обикновено ни го представят – още по-малко пък имаме само “съзнателен избор” на една от няколко цели, и то оная, която била... “обществено значимата”(както се опитваше да ни убеди една школа в психологията, която – от уважение към самата психология – досега не сме споменавали – и пак няма да я споменем!). Ако волята на човека се подчиняваше на подобни механични зависимости, то тогава човекът би бил настина една, макар и сложна, машина, но това, за щастие, не е така. Колкото и да е силна склонността да си облекчим задачата – която склонност често дава своето отражение и върху заниманията с наука – то в разбирането на волята това в никакъв случай не бива да бъде допускано: подобни намерения означават принизяване на човешката същност и отнемане на човешкото у човека. Стремежът към истината и уважението, признанието на човешкото достойнство ни задължават да не допускаме подобни “опростяващи” абстракции, които, наистина, облекчават работата, но за които се плаща прекомерно висока цена. Интересното тук е и това – не мога да си позволя за го пропусна – че даже възприемането на една или друга позиция от психолога-изследовател спрямо човешката воля само по себе си е волеви акт, зад чието “аз искам” стои целия потенциал на неговата душа, а не само онова, което е на повърхността, да речем, неговите познания, знания, съзнателни подбуди и амбиции в науката. И затова елементаризиращото отношение към волята, срещу което тук решително се противопоставям, е твърде показателно за нивото и потенциала на душата, която си го позволява. И така, връщаме се към точката, до която бяхме стигнали: зад онова аз искам на волята стоят всичките сили и потенции на човешката душа без никакво изключение. Волята е подобна на призма, в която се пречупват твърде много лъчи: всяка “част” на душата изпраща към нея във всеки момент своите излъчвания и така или иначе налага своя отпечатък. Ефектът, резултатът от тези пречупвания е непредвидим, ние не знаем какво точно може да поиска душата ни в един следващ момент, каква душевна сила и кой подтик ще надделее, каква страст и какво настроение ще вземат надмощие и така ще даде нов импулс на волята. Да, ще каже някой, но нали тъкмо волята е тази, която овладява по свой начин разнообразните влияния на отделните душевни сили и ги концентрира в една посока, преодолявайки всички “противоборства” вътре в душата? Този въпрос е напълно оправдан, той ни насочва към онова коварство на проб48
лема за волята, което кара всички да бягат от него. Той касае начина, по който волята изиграва своята мисия да интегрира, да свързва в едно разнопосочните душевни сили, да им придава обща насоченост в някаква все пак свободно избрана посока. На нивото аз искам волята като че ли ясно съзнава какво точно иска, но кой може да ни каже ясно как се е стигнало до това аз искам, при което наистина противоборствата са стихнали и в резултат е изкристализирало едно съзнателно решение. Преди нашето аз искам е кипял цял океан от подбуди, мотиви, влечения, желания, страсти и пр., той по някакъв начин е “прекипял” и утихнал и е останала само... “пяната”, крайният ефект, който приемам да нарека съзнаван волеви акт, първа съзнавана стъпка на волята, изразена в това прословуто аз искам. Нарочно подчертавам моментите, имащи решаващо значение за подвеждането на мнозина изследователи на волята – доколкото изобщо ги има. Това, че накрая и в края на краищата волята стига до приемането на съзнателно решение ги е подвело да приемат, че всички предишни стъпки към него са определяни тъкмо от съзнанието. Така онова, което всъщност имаме едва накрая (съзнателността, съзнаваемостта) бива незаконно пренасяно върху решаващия предходен етап – непредвидимия сблъсък на душевните сили – поради което и него го описват изцяло в термините на съзнанието. По този начин волята се оказва не нещо друго, а форма на мисленето, проява на вездесъщото съзнание, най-обикновена умствена способност, елементарно умствено движение от рода на смятането, събирането и изваждането на числа. Оказва се, че другите значими прояви на душата, които по естеството си са извън съзнанието – а именно чувствата, паметта, която, знаем това, не служи само на съзнанието, безсъзнателното като такова, или нагоните, дълбочинните импулси и инстинкти, изтласканите в сферата на ТО и пр., накрая, въображението, което също не е слуга на разсъдъка – биват без остатък елиминирани и пренебрегнати, поради което волята бива незаконно се обявява за придатък и прост израз на съзнание. Ето го тук и онова “облекчаване” на задачата в много чист вид, за което вече стана дума: волята се оказва нещо, за което ни е по-просто само да мислим, като категорично сме се отказали от разбиране. Разбирането обаче е нещо повече от елементарното обяснение, то изисква отчитане на целия комплекс от фактори, в средата на които се поражда волята, а не приемането само на онова, което просто и лесно се поддава на обяснение. Така стигнахме и до найдискутирания въпрос, възникващ по отношение на волята, а именно: съзнателна или безсъзнателна е волевата активност на душата? Това са две тенденции в разбирането на волята, две алтернативи, но нали истина – поне в науката – трябва да е една? Отказването от всякаква предубеденост изисква да се признае, че волята не е само израз на съзнание (или пък че е “форма на мисленето”), а че тя е концентрация и съсредоточаване на всички душевни сили в една точка, в една обща насока. Достигането до аз искам на волята е обусловено от непредвидимия сблъсък и реалното противоборство на душевните сили на арената на 49
човешката душа. Какво означава това? Ето един пример, който може да поясни току-що казаното. Когато човек започва да прави нещо, той обикновено си мисли, че това се дължи на избора, направен, от него в началото на “делото”, с което се е заел. Да речем, сядам да пиша книгата си – и като че ли го правя, защото “така съм решил”. Излиза, че съм мислил преди това дали да пиша книгата си, дали да изляза да се разхождам, дали да ходя при приятелите си да играем карти и пр. Съпоставяйки тази малка част от безбройните възможности, които ми се откриват във всеки момент, аз съм избрал по някакви причини именно тази: да пиша книгата си. От всички други съм се отказал по някакви си свои “съображения” и съм приел това: да пиша книга. Да кажем, че всичко това е така, но възниква съвсем неочакван проблем – скоро разбирам, че писането не върви, нещо в душата ми се съпротивлява на уж свободния избор, оказва се, че всичко друго – отхвърлено преди минути от мен! – е много по-силно и поради това не ми остава нищо друго, освен да спра с писането и да отида на разходка. Ако продължа да държа на съзнателното си решение да пиша въпреки всичко, ясно е, че нищо няма да се получи – написаното ще се окаже негодно, лошо, безжизнено. В друг случай същият човек пише с лекота и с увлечение, без дори да е решавал специално дали да седне зад компютъра или пък да отиде някъде. Явно е, че в двата случая ситуациите са коренно различни: в първия случай душата ми не желае да изпълни “съзнателния” избор, а във втория без намеса на съзнанието цялото ми същество стои зад моето безсъзнателно желание да пиша – и затова то ми се удава. Значи в последния случай – без да зная това, без да си давам отчет и да се самопринуждавам – в мен е надделяло силното желание и дори страстта ми да пиша и затова “съзнателният избор” и “претеглянето” на различите мотиви и възможности се оказват съвсем ненужни. Ако го нямаше това – както е в първия случай – аз съм обречен да не постигна нищо, независимо от собствената си съзнателност и от своя като че ли свободен избор да седна да пиша – защото това било “нужно”, защото “така трябва” и пр. Всяка от “частите” на моята душа си желае нещо свое и нищо не може да я принуди да се откаже от него и да приеме желаното от другата душевна сила. Аз не зная как едно и също желание и една и съща възможност в един случай надделява, а в друг това съвсем не й се удава. Излиза, че не мога да контролирам “съзнателно” нещата, които душата ми иска да прави, тъкмо защото е важно душата ми да иска нещо, а не само съзнанието, което е нейна “част” и затова няма абсолютната власт да й се налага. Този пример осветява казаното по-рано във формата на теоретично положение.
50
4.Свободата като същност на човека
И така, индивидуалността на всяка конкретна човешка воля се дължи на това, че има безкрайно много възможности за особени съчетания на отделните душевни сили при превес или надмощие на някоя от тях. Няма общ за всички човешки същества закон, който да предопределя тяхната обреченост да искат едно и също или пък да го искат еднакво силно и по един и същ начин. Индивидуалността се поражда от особеното съотношение на душевните сили на тази конкретна душа, което слага силния си отпечатък върху цялата личност. Ясно е, че например една емоционална душа – или душата, чиито характер се определя от преобладаването на чувствата над останалите душевни сили – ще има воля, която се различава твърде много от волята на разсъдъчната, мислещата, потискащата чувствата си душа. Нюансите на особените съчетания на разсъдък, чувство, въображение и пориви от страната на ТО (безсъзнателното) са изключително многообразни и не могат да бъдат обхванати от нито една класификация. Затова и индивидуалността, породена на тази основа, не прилича на никоя друга, не съвпада с никоя друга, затова и индивидуалностите на този свят са толкова, колкото са и човешките същества – лутащи се по земята и правещи (всеки за себе си) своя живот. Но също толкова са и техните воли, всяка от които е с нещо различна от останалите. Коренът на човешката индивидуалност е във волята, от която зависи “лицето”, своебразието на тази или онази душа, на този или онзи конкретен човек. Но тук имаме нещо също така важно и значимо за разбирането. Възможността за непредвидими съчетания на душевните сили във волята е основата на свободата като същност на човека. Единственото, на което може да разчита човек, е свободата, дълбоко заложена в неговата душа. Няма общ 51
“механизъм” в душите, който да ни заставя да искаме едно и също нещо или пък да го искаме по един и същ начин – нека да повторя още веднъж това. Съзнателното регулиране на душевните сили е вид насилие над тях, а душата не търпи насилието: свободата е единствената й почва. Всяка душа е “склонна” и обича да държи на нещо, но това зависи единствено от самата нея. Дори и вътрешният “самоконтрол” е резултат на свободен избор, спонтанно или по някаква причина възжелан от човека и приет от него. Човекът не е орисан да служи нито на своя разсъдък, нито на каквото и да било друго, макар че много хора – без да искат това – са станали наистина слуги и оръдия на някоя своя душевна сила или доминираща потребност. Но свободата, този определител на човечността, излъчвана най-силно от развитите души, е точно в това: непринудено и по своя воля да съотнасяш, разполагаш и “композираш” душевните си сили в независими и стройни съчетания, без да си варварски зависим или да робуваш на нито една от тях. Волята е въплъщението на така разбираната свобода, в този смисъл воля и свобода са едно и също нещо, истинската воля е свободната воля. Всяка друга воля съдържа момент на несвобода и е нещо друго (непълноценност, извратеност, проблематичност, комплекс или синдром на психиката, непълноценен заместител и пр.), но не и воля – в истинския смисъл на тази дума. Такъв човек е изгубил своята воля – или пък още не е стигнал до нея! – и е попаднал под робството на някаква душевна аномалия, поради което неизбежно страда. Всяко душевно страдание съдържа като свой компонент безволието, мъчителната слабост на волята. Тук ме интересуваше дълбоката връзка на воля и свобода, която в психологически план е особено интересна за изследване – стига да разполагаме с подходящ за това метод. Струва ми се, че м горните разсъждения е даден ключа за разбирането на волята, един верен метод, който всеки човек може да прилага и в живота си, и в заниманията си с психология на волята. Например интересно е да се разсъждава върху проблем като този: възпитанието на волята; за което всеки сам може да помисли. Ясно е, че тук става дума за самовъзпитание, защото тъкмо волята външни влияния не търпи. 5.Спонтанност на избора и автономия на волята Оказа се, че изложеното тук разбиране за волята закономерно ни доведе до откриването на корените, от които израства свободата и индивидуалността на човешките същества. Намерихме ги в способността на отделната воля да концентрира, да съсредоточава душевния потенциал на личността в определяна посока. Ясно е, че тук е заложена възможността за неповторими съчетания на душевните сили, т.е. за безкрайното множество индивидуални воли, всяка от които зависи единствено от самата себе си и от ресурсите на душата, с които тя разполага. Тази самоопределяща се воля, явяваща се висш израз на душата, е по своето най-вътрешно естество източник, вечен извор на човешката свобода. Изхождайки от себе си, от богатствата на своята душа, 52
човекът свободно се разпорежда със своите душевни сили и ги разполага в такива съчетания, че успява (или не успява!) да избегне пряката, еднопосочна и едноизмерна зависимост от една единствена душевна сила, способност, заложба или вътрешна потенция. Излиза, че тъкмо балансирането, търсенето на спонтанното равновесие между душевните сили – без пренебрегва¬нето или пък “предоверяването” на само една от тях – е израз на вътрешна свобода. Обратното, потискането на останалите и залагането, разчитането на една доминираща душевна сила или способност ни отнема възможността за баланс и равновесие и ни обрича на зависимост, автоматизъм, несвобода. Например, ако моят разсъдък е успял да стане доминанта на моята душевност – за сметка на останалите ми душевни сили: чувства, въображение, безсъзнателни импулси и пр., – то аз съм станал човек с бедна деформирана и осакатена душа и воля, която при това е зависима пряко, автоматично от капризите и своеволията на този разсъдък, т.е. изгубил съм свободата си. Накратко: станал съм слуга на собствения си разсъдък и нищо не мога да му противопоставя, тъй като съм потиснал останалите си душевни сили.
Своеволието на разсъдъка не е онази свободна воля, която ми е потребна – ако искам да бъда човек с воля. Всяко свое-волие означава накърнена, дебалансирана воля, която пряко зависи от някаква сила, взела превес и иска53
ща своето. Същевременно тя е сразила и победила другите душевни сили, станала е техен господар, упражнява безразделна власт над тях, изисква само подчинение и дисциплина, не им позволява и те да кажат своето, да й повлияят или пък да оспорят господството й. В случая моят разсъдък е станал мой тиранин, а аз – негова жертва, т.е. човек, подчинен на своеволията на разсъдъка. Тук имаме, следователно, по-скоро не-воля, а не воля; такава отречена воля (“неволя”) е напълно зависима, в случая, от разсъдъка. Подобна зависимост може да се получи и от друга душевна сила, макар че именно разсъдъкът е основният претендент за упражняване на хегемония и господство в пределите на душата. Например тиранията на чувствата и чувствителността над душата като че ли е по-човечна, което не променя факта, че също е тирания и неволя. Потвърждаване на волята значи имаме в независимостта, балансирането и хармонизирането на душевните сили в тяхната пълнота и единство, при което отделните “неволи” са отстъпили мястото си на единната и ненакърнена воля на човека. Именно по този начин си осигуряваме така потребната за живота на душата свобода, избягвайки слугуването и тиранията само на един господар – безразлично какъв е той. Психологическият анализ на волята дотук беше осъществен на едно теоретично ниво, от което постепенно трябва да слезем – за да стигнем до нивото на конкретния опит, на поясненията чрез примери. През цялото време съзнавах “изморителността” на един такъв анализ, но той се дължеше не на моя приумица или… своеволие, а на самата потребност да постигнем разбиране. И така, време е за изводи и обобщения. Първият е едно неизбежно следствие от всичките разсъждения, а именно, че изборът, лежащ в основата на онова аз искам на волята, е спонтанно достиганият баланс (равновесие) на всичките без изключение душевни сили. Така установяваме, че проблемът за някакъв “съзнателен избор на цели” – осъществяван в пределите на ума, разсъдъка и интелекта – всъщност е един псевдопроблем, т.е. той не съществува като проблем, ако правилно се разбере какво е воля. Изборът, за който в действителност става дума, не е съзнателен, а е свободен избор, а полето за неговото разгръщане и осъществяване е цялата душа, не просто голият разсъдък, не суетното чувство, не празното въображение и не хаотичността на безсъзнателната, инстинктивна, сляпо желаеща душа. Нашето аз искам на волята е резултат на взаимодействие и взаимно отношение на различните душевни сили, то е “легализирано” (узаконено) от тях и следователно ако срещнеше силна съпротива – за която ние не можем да “знаем” – то нямаше да бъде такова, а друго. При т.нар. “съзнателен избор” всъщност нямаме избор, а диктат на съзнанието и разсъдъка: за да има избор, трябва да има поне две душевни сили, които да си противостоят и между които може да се избира. “Съзнателният избор” не допуска алтернатива на съзнанието-разсъдъка, а направо елиминира и отрича дори възможността за алтернатива от страна на друга душевна сила. (Тук не става дума за разумния избор, който допуска алтернативи на съзнанието и избира между всички душевни сили.) Алтернативни, от друга страна, могат да 54
бъдат не съзнаваните цели (целта е построение на разсъдъка), а подбудите от най-различно естество, които и предоставят възможността за истински и свободен избор. Така стигаме до втория значим момент, а именно, че избиращата инстанция на душата е Аз-ът, самосъзнанието – като квинтесенция, еманация и цялост на единната душа – а не някоя отделна нейна способност, сила или проява. Терминът самосъзнание не бива да ни подвежда. Това не е съзнанието, а висш израз, отношение на душата към самата себе си, Аз като тъждество на всичките душевни сили на индивида. Волята в такъв случай е проява на този Аз и на тази душа, а не функция на някой техен елемент, на някоя душевна сила. Аз-ът, който допуска своеволие на някоя отделна душевна сила, е несвободен и точно поради това страда от чувството за ущърб и непълноценност. Казахме също, че и неговата воля е несвободна, защото иска автоматично само едно, а не си е осигурила възможността за свободен избор между многото желания, идещи под формата на подбуди и мотиви от страна на различните душевни сили. Накрая трябва да отбележим, че разстройствата на волята, безволието (специализираният термин за това е абулия) се дължат на невъзможност за хармонично съчетание на душевните сили и техните подбуди, поради което една сила – независимо от какво естество е тя – е станала доминанта, госпо¬дар, тиранин. Такава воля е загубила способността си за свободен избор между различните мотиви, тя слуша само един мотив и не чува гласовете на другите душевни сили с техните подбуди. Затова тя не може да направи синтеза аз искам (при нея имаме: “то иска!”) в указания смисъл, тя автоматично иска едно и също, поради което се е превърнала в тежка неволя, жестоко страдание и непосилно бреме за душата. Всичко казано дотук засягаше дълбоката вътрешна, субективна страна на волята, която в крайна сметка стига до своето аз искам. Съотнасянето на аз искам с трябва – с ценностите на личността, на нейния свръх-Аз – е друг аспект на волевата активност, който във всичките си измерения се изследва от философията, по-специално от етиката като нейна неразделна част. Психологията на волята обаче е длъжна да признае съществуването на този проблем и да потърси неговите психологически измерения. Само по себе си съотнасянето на аз искам с трябва е един конфликт, който волята трябва да преживее, който е неизбежен и изпълнен с последици. Появява се ново раздвоение в пределите на душата, което волята разрешава нееднозначно, изправяйки се пред нови възможности и алтернативи. Тук също свободата на избора е условие, благодарение на което волята осъществява самата себе си. Признаването на влиянието на ценности, идещи от страна на свръх-Аз-а, не става автоматично и по общ, зададен на индивидите, механизъм, който да заставя волята към определен избор. Този избор отново е дело на волята и на Аз-а, той е избор, който аз правя, разчитайки единствено на себе си. Индивидът в себе си открива опорните точки и основанията на своя личен и отговорен избор. Тук отново възниква драма – в някои случаи имаща характер и на трагедия! – подобна на оная, която 55
установихме при борбата на мотивите и подбудите, която доведе до т.нар. аз искам на волята. 6.Отношението на “аз искам” с “трябва” Никой няма да се изненада, предполагам, ако кажем, че всеки индивид намира някакъв свой изход от това противоречие на волята с личните и общите човешки ценности. При този избор своебразието и индивидуалността на отделната воля се засилва допълнително и така се потвърждава. Полюсите на възможните избори са два: да пожертваш своето аз искам заради някаква приета от теб ценност или пък да отстояваш докрай аз искам, потъпквайки тази или онази ценност, която противоречи на твоето искане. Тези два полюса така или иначе имат характера на произвол, независимо от противоположната тенденция, която се крие в тях. Между тях, между тези две крайности се разполагат възможните човешки решения, превръщащи се в склонност, навик, стремеж и пр. Тук някъде се заражда човешката съвест с нейното разбиране за дълг, които са неотделимо свързани със свободата на волята и на душата. Склонен съм дари да мисля, че на това ниво на душевен живот се преживява вярата като интимно отношение към абсолютната ценност – Бог – или пък, ако душата не е достигнала до това висше ниво на развитие, към някоя друга, достойна или недостойна ценност, превърната в кумир, идол или друг предмет за поклонение и подражание. Явно е, че не е задача на психологията да изследва подробно тези висши прояви на душевен живот или по-скоро на духовност, но тя е длъжна да посочи поне “мястото”, в което се пораждат, и връзката, в която се намират с волята. Някои от тях, като съвест, вяра, вярвания и др. имат своите психологически измерения и “механизми”, въпреки че психолозите ги избягват – плашейки се от тяхната дълбочина, сложност и многоизмерност. Аз съм принуден да спазя тази лоша традиция единствено поради липса на време и място, но горещо препоръчвам обсъждането им от интересуващите се – при съответната възможност и, разбира се, желание. Съотнасянето на “аз искам” с “трябва” е първото самоограничение на волята по пътя на нейната реализация. Самоограничаването на волята на почвата на избора не накърнява свободата, а – напротив – я демонстрира, тук свободата отново потвърждава себе си. Човек разбира, че волята му не е безпределна и абсолютна, а е крайна и човешка воля, т.е. човекът със своята душа е нейният предел – също така, както е и неин корен. Така стигнахме до втория съществен момент на волята, нейното аз мога, при което белезите на тази конкретна човечност и индивидуалност се конституират окончателно и безвъзвратно. При аз мога волята се опитва да построи мост между субективното и обективното, между двете реалности, на които се беше “разцепило” битието, между душата и света, вътрешното и външното. Аз-ът вече знае какво иска, но неговата воля се изправя пред потребността да разбере какво може – за да се нагърби с пълноценната реализация на 56
своята субективност, с утвърждаването й. Свободното съпоставяне на двата рода възможности – на потенциите на душата с нейните способности и изискванията на реалността извън нас, на конкретната ситуация, в която животът ни е поставил – е основата на активирането на волята на етапа “аз мога”. Има невъзможни намерения и хрумвания, но тяхната невъзможност се осъзнава едва при съпоставянето на възможното за душата – като неин “ресурс”, набор от сили и качества – и възможното за самата ситуация на живота, в която сме попаднали. Самата ситуираност на живота в даден момент предпоставя не всички, а само някои възможности – и ние трябва да разберем кои са те. Няма воля на този свят, която да посмее да заяви: аз мога всичко. Ако я има, тя е достойна за съжаление – защото “не е в ред”, нещо в нея не е както трябва, нещо е объркано. Онова, което е лесно за някоя воля – Аз-ът го оценява като “лесно” и затова с лекота го прави – за друга воля се оказва безкрайно трудно и волята се оказва блокирана. Един пример: да целунеш момичето, което харесваш – трудно или лесно е това? “Най-лесното на този свят е това!” – ще каже някой, без замисляне става и го прави, щом го е поискал. Същата “за¬дача” – която като ситуация е лесна, стига да я има решителността – изправя индивида с друга воля и душа пред изключителни изпитания и терзания – не защото по принцип “не може”, а защото волята се е оказала в капана на това “Аз така не мога!”, от който понякога трудно се излиза. Една и съща ситуация поражда две съвършено различни реакции на волите на два индивида – оказва се, че не от ситуацията, а от волята зависи всичко; зависи от човека, притежаващ една или друга воля. Решителността е качество на “добрата”, развитата воля, която не бива да се свързва със способността с усилия да преодоляваш трудностите – както много често си мислят. Понякога или по-скоро винаги главното е преценката дали трудностите си заслужават труда, щом се е появила трудността и усилието, нещо във волята не е наред. Защото трудът и усилието при добрата воля не се усещат и не са изпитание, при нея всяко усилие се прави с лекота, без напрежение. Това е така, защото “трудно” и “лесно” сами по себе си не съществуват, те са такива за този или онзи, и следователно определящото са потенциите, способностите на душата. За да поясня мисълта си, ще дам още един пример. Повечето от хората никога в живота си няма да напишат книга – за тях това ще бъде безкрайно трудно, невъзможно. Добрият писател пише книгата си с увлечение, лекота и удоволствие, независимо от трудностите, които се изправят пред него. Неговата воля преодолява изключителни трудности и е истинска до момента, в който писането не е станало мъчение. Когато се появи мъката, е безсмислено да се упорства, упорството тук е гавра и издевателство над волята. Изчезнало е вдъхновението и никаква воля не може да му помогне. Ако продължи да пише “на инат”, като сляпа и обречена съпротива срещу изникналата трудност и породената от нея мъка, това съвсем няма да бъде признак на добра или силна воля. 57
7.Вдъхновената воля
Онези, които разбират волята като инат, като безсмислено упорство, като насилие над волята си – което само по себе си е сляпо и обречено – съвсем не разбират какво е воля. За нашия писател, чието вдъхновение неусетно е изчезнало, волята означава да... спре писането – до появата на ново вдъхновение. Когато то се появи, волята за писане като че ли не е необходима, отново се е появила лекотата, увлечението. Ето го парадокса на волята: истинската воля е онази, която с лекота, неусетно и без мъка преодолява “трудностите”, която като че ли... не е воля и незабележимо активира душевния потенциал на личността. Ако забележим, че трябва да прилагаме насилие над волята си за правенето на нещо, то такава самоизмъчваща се “воля” вече не е воля. Всяко нещо трябва да се прави с вдъхновение, накратко казано, волята не е друго, а вдъхновение, истинската воля е изпълнената с вдъхновение, вдъхновената воля. Сега да се върнем в началото на разсъждението, което започна с това, че повечето хора никога няма да напишат книга; да оставим настрана това, че много от тях няма никога и да... прочетат една книга. Случва се обаче – съвсем рядко – някой от тях да пожелае да напише книга. “Намислил” е и той да стане писател, разбрал е по някакъв начин, че “е хубаво да си писател”, още повече, казват, “падали и парици” от подобно занимание. Това е възможно, защото е било и действително: винаги е имало много писатели, които са писали блудкавите си писания, водени само от подобна мотивация или амбиция. Както и да е, сяда нашият човек да пише книгата си. Всички усилия за постигането на такава цел ще бъдат по начало смешни, волята му без остатък ще бъде инат и нищо повече. Да иска да стане писател без усещането за непреодолимо вътрешно призвание и без душа, овладяна от дълбоката потребност за изразяване чрез 58
словото, е безперспективна идея за този човек, приумица, явяваща се изцяло безсмислена, явна невъзможност, дължаща се на липсата на съответните душевни качества и възможности. Грешката тук е, че на него му се струва, че щом иска – значи може. Призванието, а именно вътрешната потребност на душата да въплъти своя живот в словото, в случая не влиза в сметките, а волевите усилия, колкото и да са грандиозни, са само трагично-смешни. Девизът “искам, значи мога” е двусмислен, с тези думи много се спекулира и злоупотребява. Ако го има призванието, то явно се проявява в страстно желание да бъдеш и да станеш това, за което си роден. Но призванието е вътрешна необходимост, щом я има, тя така или иначе се реализира в дела. Призваният за нещо човек едва ли може да избяга от своето призвание, той по-скоро не може да бъде друг, несъответстващ на способностите си, на заложбите в своята душа и дори на предопределението си, което в този смисъл е негова съдба, орис. По начало всякакви искания и желания са възможни, но огромната част от тях не са нищо повече от това, на тях никога не им е съдено да преминат в сферата на мога, на действителното осъществяване. Тогава какво остава от прословутото искаш, значи можеш? Излиза, че способният за нещо и да не го иска така силно, може да го направи и в края на краищата го прави. Ако го има призванието, то с лекота постига самото себе си и волята без усилие насочва активността в тази посока, а “трудностите” се оказват преодолими (не без труд, но не и с мъка), успехът – постижим. 8.Човекът е това, което иска да бъде Правилото искам, значи мога е довело много хора до страшни трагедии на тяхното съществуване – когато липсва призванието, а човекът просто е решил да иска нещо, което му се е сторило привлекателно. Има много хора, които не са на мястото, което съответства на тяхното призвание или пък които не искат да отговорят на него. Има и такива, които не правят друго освен да се стремят да заемат нечие чуждо място, т.е. мястото, което не им се полага – ако се изходи от това, какво те всъщност представляват. Това се нарича амбициозност и на нея се гледа снизходително: човекът е искал да бъде нещо повече от това, което е. Но много често такива хора разхищават огромна енергия, за да направят нещо, за което нямат дарби и възможности. Тяхната воля може да се нарече нещастна воля, нещастието й се дължи на това, че си е позволила да бъде пленена от безпочвени амбиции. Успехът на такива хора – които са нагледно въплъщение на неправилно разбраната максима искам, значи мога – е временен, те виреят особено много в несвободните общества, а иначе свободата поставя всеки на мястото му. Свободните общества създават външните условия за реализирането на индивидите, в тях всеки има възможността да бъде оценен по достойнство и да намери своето призвание, в тях няма особени пречки пред инициативните и способните. В тях не могат да виреят писатели с манталитет и душа на лакеи – докато в несвободните общества именно те оп59
ределяха онази атмосфера в литературата, от която се задушаваха истинските творци. Същото може да се каже и за политици с призванието на кръчмари или овчари, за журналисти с души на слуги, за художници, родени за бояджии, за директори на заводи, които при социализма са ставали такива, въпреки че иначе са били предопределени да бъдат чираци, не дори майстори в някакъв занаят и пр. – всички тези “природни аномалии” не могат да съществуват в условията на свобода, а само в условията на общества, в които тя е тотално отнета. И така, волята не е магическо средство, което може да ни позволи да искаме и да можем всичко, а предпоставка да бъдем само онова, което всъщност сме. Казано е, че истинското богатство на човека е в душата му и ако някоя душа е бедна, неразвита, с притъпени способности и пр., то на нея никаква воля не може да й помогне. Дори и такива същества да са си организирали онова царство на пълния произвол – комунизма – в което посредствеността изживя своя триумф, да се надяваме за последен път в историята. Разбира се, ощетените от комунизма – способните, потисканите, унижените, обезценяваните, принудените да се откажат от своите дарби – никога няма да поискат завръщането му. Волята е силата на душата и щом свободата – намерила своя дом в душата – е в нас, във всеки един от нас поотделно, няма външна сила, която да може да противостои на силата, извираща от душата и волята на пожелалите да бъдат свободни. Темата за волята, както се вижда, е неизчерпаема. Психолозите у нас тепърва ще се заемат със задълбоченото й изследване, тя преди време беше табу, забранено място за психологически изследвания. Всяко разсъждение тогава – за свободната воля, за човека и за неговото достойнство – ако можеше изобщо по някакъв начин да получи публичност, би могло да взриви обществото на тоталната несвобода. Днес обаче е насъщна потребност свободата и волята да бъдат разбрани – както от психологията, така и от всеки човек, който иска да направи волята си свободна. Защото в това е залогът за раждането на истински свободно общество, в което личността може да постигне и преживее разцвет на душевните си сили – и просперитет във външната сфера на живота.
Списание HUMANUS, КОНТАКТИ: angeligdb@abv.bg тел. 0878269488
60