ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА КОМИСИЯ ЗА ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ ЖАЛБА от Ангел Иванов Грънчаров адрес: гр. Пловдив, п.к. 4023, Ж.К. Тракия, бл. …, вх. А, ап. …, тел. 08782… Относно: Дискриминация по множество признаци – политически, ценностен, идеологически, професионален, личностен, свързан с непризнаването на творческата свобода по повод осъществяване на служебните задължения, с потъпкване на личностната автономия и на суверенитета и достойнството на личността, и също така и с нарушаване на някои конституционно гарантирани права, примерно правото на свободно изразяване и др. Срещу: Стоянка К. Анастасова, директор на Професионалната гимназия по електротехника и електроника в гр. Пловдив, адрес: гр. Пловдив, бул. Пещерско шосе – 26 и срещу Камелия Д. Стоянова, помощник-директор на ПГЕЕПловдив и председател на училищната учителска синдикална организация към синдикат „Образование” към КТ „Подкрепа” УВАЖАЕМИ Г-Н ПРЕДСЕДАТЕЛ, Преподавател съм по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив, притежавам най-висшата учителска квалификация, т.н нар. „I-ви клас” по философия. Също така съм един от най-активните блогъри в България, поддържам образователни блогове, също блогове за дискусии, всекидневно следя и коментирам политическата ситуация, изразявайки своята гражданска позиция по най-актуалните проблеми на обществото. От 6 години заедно с група философи издаваме философското списание ИДЕИ, което излиза три пъти в годината, неговата цел е да подпомага духовното, ценностното, идейното и личностното укрепване най-вече на младите хора. От две години списанието поддържа и международно многоезично научно-теоретично издание (приложение), което издаваме в сътрудничество с философи от Украйна и други страни. Автор съм на много учебници и учебни помагала по философия, на философски и психологически книги, издадени от най-авторитетни издателства. В своята преподавателска работа се стремя да изпълнявам задълженията си на найсъвременно методологическо ниво, използвайки авангардни, нестандартни подходи с цел да направя философията близка на младите хора, с цел да им помогна да развият у себе си така ценните качества, свързани със способността за самостоятелно и критично осмисляне на проблемите. В последните няколко години, работейки по осмислянето на тежките проблеми в образователната ни система, обобщих изводите си в няколко книги, примерно в книгата ми със заглавие Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България, също книгата ми Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование), книгата ми ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ, имаща за предмет ситуацията в университетското образование, накрая последната ми книга под заглавие Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот), в която съм описал случващото се именно в нашето училище, в училището, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив. След като се представих, сега преминавам към описание на интересуващия ни случай. От лятото на 2010 г. в ПГЕЕ-Пловдив беше назначена нова директорка, именно г-жа Стоянка Анастасова. През есента на 2011 г. в блога си излязох с публикация, в която предложих гимназията, понеже си няма патрон, да приеме за такъв името на наскоро починалия Стив Джобс. Работата е там, че училището, вероятно и поради липсата на авторитетен патрон, продължава да бъде наричано „ТЕТ-Ленин”, да, парадоксално е, но в Пловдив комай всички продължават да го наричат тъкмо така – както се е казвало това училище във времето на комунизма. Неочаквано за мен това предложение беше възприето като сензационно, получи се невероятна медийна шумотевица (под надслова „Стив Джобс победи Ленин!), репортерите на всички национални и регионални телевизии в един момент се струпаха с камерите си в двора на училището и започнаха да искат интервюта, на случая беше отдадено подобаващо място във всички информационни емисии и то в няколко поредни дни (според нашенския принцип за гонене на сензации, именно принципа „Всяко чудо за три дни!”, господстващ в медиите). Също така неочаквано за мен новата директорка зае крайно отрицателна позиция по повод на предложението ми, подложи ме на груби нападки на педагогически съвет, в смисъл че съм бил „гонел лесна медийна слава” и пр. и направи всичко възможно случаят да бъде „заметен под килима”; на тази именно основа възникна конфликт, който в последващите две години прерасна в необуздана кампания по моето дискредитиране като личност и като преподавател, изляла се в страшен административен терор и тормоз, опити за компрометиране, за настройване на
2
учениците и на педагогическата колегия срещу мен и т.н. Моя милост пък, с оглед да способствам за развитието на гражданското съзнание на младите хора, на нашите възпитаници, предложи да се проведе допитване („референдум”) за избиране на патрон на гимназията, администрацията на гимназията не допусна провеждането на такава инициатива, но аз въпреки всичко, с помощта на ученици-ентусиасти, проведох допитването в часовете по философия и гражданско образование; комисия по избора, съставена от ученици, оповести резултатите от „референдума”, победител с голяма преднина беше именно Стив Джобс. Разбира се, в това време администрацията злобно мълчеше и кроеше отмъщения: инициативата ми бе блокирана, на нея не беше даден ход без никакво основание. На всичко случило се в този епизод аз обаче дадох пълна гласност в блога си и в поредица от интервюта по медиите. Както казах, в следващите години станах жертва на неудържимия административен терор и тормоз от страна на директорката, която направи всичко, в това число и доста незаконни неща, с оглед да си отмъсти. Предполагам, тя е възприела всичко случило се като „крещящо незачитане” на нейния свещен началнически авторитет.
Аз не мога тук да описвам всичко онова, което си позволи да извърши в тази посока отмъстителната администраторка. То не беше „гонене по устав”, сякаш училището ни е казарма, то не бяха внезапни проверки на учебни часове, то не бяха викания на инспектори с цел да бъда изловен в някакви хипотетични „нарушения”, то не бяха безброй искания за даване на какви ли не „писмени обяснения” по измислени поводи, то не бяха заповеди за разни „дисциплинарни наказания” и пр. В един момент ми беше дори скалъпена съзнателно устроена „самоотлъчка” (неявяване на работа), за което директорката ми наложи дисциплинарно наказание „Последно предупреждение за уволнение”, с оглед след това и при най-дребно нарушение или пропуск „законно” да ме уволни. Обжалвах нейната заповед за дисциплинарно наказание пред Районен съд в Пловдив, съдът отмени въпросната заповед, директорката обжалва това решение пред по-висшата инстанция, ала Окръжният съд в Пловдив потвърди решението на Районния съд, с който беше отменена директорската заповед; директорката обаче обжалва решението на Окръжния съд във… Върховния касационен съд (!!!). (С това дело в момента се занимава най-високата съдебна инстанция на държавата, изходът още не се знае, но може да се предполага.) В резултат на тия гонения, на този всекидневен тормоз и в резултат на преживения стрес настъпи рязко влошаване на здравословното ми състояние, след многократно излизане в отпуск по болест (страдам от кардиологично заболяване, от заболяване на белия дроб и също така настъпиха усложнения в дейността на щитовидната жлеза) аз в началото на 2013 г. бях инвалидизиран от ТЕЛК-Пловдив с 60% инвалидност, но това изобщо не спря тормоза; директорката, примерно, си позволи да ми издаде нова заповед за дисциплинарно наказание „Забележка” по найнезначителен повод, почна да ме следи да не закъснея за час дори и с минута и пр. В резултат на тази ескалация на
3
гоненията в един момент се случи инцидент, който едва не доведе до фатален край: страхувайки се да не закъснея за първи час се подхлъзнах и паднах, ударих си силно главата в цимента, оказа се, че при това падане се е получило мозъчно сътресение и причинен от това кръвоизлив, поради това, че пия антикоагулантни (противосъсирващи) хапчета кръвоизливът в мозъка е бил твърде обилен, получава се тъй наречен „хематом”, дълго време аз се чувствах, ходейки на работа, крайно отвратително, репресиите в този период обаче продължаваха; в един момент, съвсем изнемощял, излязох в болнични, близо три месеца лекарите не можаха да диагностицират оплакванията ми, най-накрая един лекар се вслуша в думите ми че съм паднал и съм си ударил силно главата, изпрати ме на скенер, вече бях в състояние нищо да не помня, тогава синът ми ме водеше по болници, а на другия ден по спешност бях опериран в Клиниката по мозъчна неврохирургия; направена ми беше операция по изваждане на хематома от черепа; дето се казва, „едва прескочих трапа”, явно милостивият Бог ми отпусна още малко живот. Интересното е, че след 8-месечен отпуск по болест за възстановяване след тежката животоспасяваща операция като се върнах на работа, директорката Анастасова започна отново всекидневната кампания по моето дискредитиране като личност и преподавател, което е вече съвсем грозно и недопустимо от всякаква гледна точка – така да се постъпва с преживял такова премеждие човек е направо нечовешко. Месеците след ноември 2013 г. до този момент, именно средата на март месец 2014 г. бяха за мен същински кошмар, какво се е случило в тия тежки за мен дни можете да прочетете в приложението, именно в моята книга Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот). Работата е там, че с оглед на това, че в училището беше настъпила крайно тежка психологическа ситуация, липсваха всякакви условия за демократичен дебат, аз се видях принуден да давам израз на преживяванията си, а също и да описвам невероятните събития, които ми се случваха в моето ежедневие, в своя блог, да, аз поведох такъв един своеобразен задочен дебат със самозабравилата се директорка, като редовно описвах в блога си какво тя си позволява да прави. Използвах в пълна сила предимствата на една такава мощна персонална медия, каквато е блогът. Нямах друг изход, прибягнах до единственото средство за самозащита, с което разполагах в този момент: гласността, пълната публичност. Амбицирах се да докажа на въпросната административна особа, че по този начин е недопустимо да се отнасят с човешко същество, че властта на управника от какъвто и да е калибър не е за да тормози другите, не е за да си разчиства личните сметки с тях, а за да им служи, да работи за тяхното общо благо. Налице е, по моя преценка, крещящ пример за злоупотреба със служебно положение за непристойни, за недопустимо екстравагантни цели: да съсипеш живота на една друга личност само защото тази друга личност си позволява да не мисли като теб, позволява си да има различни ценности и морал, не е склонна да пада на колене пред твоя властнически пиедестал, позволява си при това да те критикува и пр. Г-жа директорката Анастасова дръзна да направи умопомрачителни неща с оглед да постигне заветната си, съкровено копняната, лелеяната цел: да уволни ненавистния й индивид Ангел Грънчаров от училището, което тя възприема сякаш е нейна бащиния. Е, опитах се да докажа на тази администраторка, че така не стават тия работи в едно съвременно, демократично, свободолюбиво, зачитащо човешкото достойнство общество – в една съвременна европейска държава, каквато е България. Направих всичко, което ми е по силите в тази посока, имам обаче чувството, че госпожа директорката не желае да осъзнае какво е дръзнала да прави – щом все още продължава да го прави. В крайна сметка тя си позволи нещо безпрецедентно, поне в нашето училище: да използва и учениците за да постигне заветната си цел. Разбира се, още преди две години ненадейно (кой знае защо?) и то по време, в което моя милост беше в отпуск по болест, стана така, че цели 4 (да, четири!) класа излязоха със стереотипна „жалба” против „стила на преподаване на г-н Грънчаров” и пр. Тези ученици били поискали моята смяна, т.е. не аз да бъда техния преподавател по философските предмети. Без изобщо да разговаря с мен по тия жалби и без никакъв опит да помири страните, г-жа директорката ми отне от преподаване тия 4 класа и ги даде на външен лектор (който при това успя да спечели сърцата на учениците, щото им написа на всички отгоре до долу само шестици, а при мен учениците все пак трябва да полагат известни усилия за да получат положителна оценка!). Аз тогава, преди две години, реагирах остро срещу този административен произвол, уведомих с жалби висшестоящото административно ръководство, синдиката, в който членувам и пр. Да, обаче лидерката на учителския синдика, в който аз членувам, именно към КТ Подкрепа, именно инж. К.Стоянова, не само че е лична приятелка на директорката, но е също така е и… помощник-директорка на училището; разбира се, нищо не последва от моите жалби. Нещо повече, самата синдикална-лидерка-помощник-директорка организира разгромно събрание на синдиката и то по модела на „съдебен трибунал” или по модела на „народния съд”, където аз бях оплют в недопустима степен, а пък синдикатът застана изцяло зад действията на „непогрешимата директорка”. Когато на другия ден реагирах по единствения достъпен ми начин, а именно написах есе в блога си, където в иронична форма описах случилото се на това прословуто „синдикално събрание”, а след известно време сложих същото това есе в своята книга Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование), то тогава помощник-директорката и синдикална лидерка дръзна да направи нещо уникално в историята на синдикалното движение в света, именно… даде ме под съд (!), да, тя заведе дело за „обида”, именно, че във въпросното мое есе имало „неправилни мисли” по неин адрес! Да, и това се случи, аз научих за това съдебно дело два дни след операцията ми, как съм преживял този факт можете да разберете по моята книга VERITAS ODIUM PARIT..., в която съм описал злочестините си около този злополучен съдебен процес. Прочее, делото беше открито, на делото беше даден ход, но съдията предложи двете страни да се
4
споразумеят; моята синдикална лидерка чрез адвоката си заяви, че искала парично обезщетение за „преживените щети”; в един момент реших да си проведа експеримент: с оглед да проверя дали тя ще има някакви морални скрупули да приеме пари от пострадал от нейния синдикално-административен произвол и при това болен, инвалидизиран човек, се съгласих да подпиша предложеното от адвоката й споразумение; е, тя също го прие, сега вече трети месец от заплатата ми удържат съответната сума, това ще продължи общо 12 месеца. С оглед на това мисля, че тъй като въпросната помощникдиректорка и синдикална ръководителка е спомогнала дискриминационното отношение на работодателката да бъде още по-сурово, сиреч, го е подпомогнала съзнателно, то се налага и г-жа Стоянова също да бъде призована от Комисията за защита от дискриминация; тя има също несъмнени заслуги в това отношение, които трябва да й бъдат отчетени и признати. Това е в общи линии. В момента, в който пиша този текст, именно в средата на март, г-жа Директорката Анастасова вече е отпочнала поредната процедура за моето… уволнение, този път тя вече сезира с нарочно писмо ТЕЛКПловдив с оглед да получи санкция за уволнението ми от Инспекция по труда – Пловдив, орган, който, предполагам, също е сезирала. Съдя затова, защото тя вече поиска от мен изискващите се по Кодекс на труда „писмени обяснения”, процедурата, която тече, е по чл. 333 от КТ (за закрила от Закона в случай на заболявания, в случай на инвалидност). В тази връзка си заслужава да се отбележи и скандалния факт, че в „производствена характеристика” до ТЕЛК г-жа Анастасова дръзна да напише, че моя милост била имала „чести пристъпи на нервно-психическо разстройство”, и то знаейки с положителност, че моите заболявания са съвсем други, са от съвършено друго естество. Не зная защо, но от ТЕЛК й се вързаха на „диагнозата” и аз бях изпратен на специализирания ТЕЛК по психични заболявания – тъй като междувременно трябваше да се явя на ТЕЛК за продължаване на моето инвалидизиране. Преживях, бях принуден да преживея там какви ли унижения, още повече че слуховете за моето „разклатено душевно здраве” плъзнаха из цялата училищна общност. Е, оказа се, че приписаната ми от г-жа директорката (изживяваща се и като „психиатърка-самоучка”!) диагноза „податливост към нервно-психически разстройства” не беше потвърдена от ТЕЛК, а аз вече имам документи, удостоверяващи моето психично здраве, които също ще предоставя на Комисията за защита от дискриминация. Да допълня и това: за едно явяване в училище и участие в един семинар по време на 8-месечния ми отпуск по болест след преживяната операция г-жа Директорката предприе обжалване на болничния ми лист, в резултат на тази процедура аз цели три месеца ми беше спряно изплащането на обезщетенията и аз бях лишен от всякакви средства за съществуване. Да допълня и това, че съпругата и синът ми, студент, са безработни, аз трябваше да сторя чудеса с оглед да осигуря прехраната на семейството си и то тъкмо в онзи период, в който трябваше да имам нужното спокойствие – за да се възстановя от тежката операция. Дискриминационното отношение на въпросните две администраторки, предполагам, се подхранва също така и от моята гражданска позиция, изразявана от политическите коментари в моя блог, които пиша всеки ден. Аз съм един от найпоследователните критици на установилото се в страната олигархично статукво, което доведе до превръщането на младата българска демокрация в мимикрия, в параван за провеждане на интересите на управляващата с помощта на основните политически партии (пост)комунистическа, българо-руска и ченгесаро-кагебистка олигархия. В този смисъл аз бях и един от най-твърдите противници на управлението на ГЕРБ, а знайно е, че г-жа Анастасова стана директор тъкмо в този период, в който бяха осъществени много политически мотивирани назначения, не само в образователната сфера, но и в нея също така. Подозирам, че яростната кампания срещу мен, провеждана от въпросната госпожа Директорка, е политически мотивирана, имам чувството, че тя отнякъде получи заповед да отмъсти на критика на управлението на ГЕРБ в мое лице, тъй като аз наистина съм един от най-активните политически блогъри в България. В същото време съм критик и на установилото се неблагоприятно статукво в образователната сфера: българското образование е в тежка криза, наложителни са спешни и то същностни промени, промяна на самата основа, на принципите, аз съм привърженик на демократизацията, на либерализацията на образованието. Възможно е г-жа Анастасова и на тази основа да питае ненавист към мен – и да се опитва да ми отмъщава по такъв един груб и недопустим начин, именно търсейки „доказателства” да ме изкара „некадърник”, „неспособен учител” и пр. Многократно тя публично ме е обиждала заради това, че съм завършил образованието си в някогашния СССР (в Русия, в Санкт Петербург завърших образованието си, в тамошния университет), определяла ме е публично като „марксист-ленинец”, „догматик”, „комунист”, „болшевик” и не знам си как още, бил съм нямал моралното право да се определям като демократ и антикомунист, щото „Нали ние знаем кои бяха изпращани навремето да учат в СССР?!”, това са точните думи на нашата новоизлюпила се „демократка”, която ето по този твърде „демократичен начин” си позволява да забранява на такива като мен да бъдат, видите ли, демократи. Безкрайното самочувствие на г-жа Анастасова, предполагам, се дължи на това, че нейният съпруг, доколкото зная, е работил преди години в системата на МВР, чувам тук-там, че бил „ченге”, имал не знам си какви връзки, произхождал, както твърди мълвата, от виден комунистически род (от рода на бившия премиер от тодорживково време Георги Анастасов) и прочие, и прочие. Разбира се, за всички нас, работещите в нейния любим „ТЕТ-Ленин” (тя продължава публично с удоволствие да произнася тази фраза, дори и по време на юбилейните тържества по повод 50-годишнината на гимназията!) беше голяма изненада, че тъкмо тя стана директор, при положение, че за този пост кандидатстваха много поподходящи хора, квалифицирани специалисти-инженери, докато знаем, че тя е просто учителка по български език и литература, сиреч, специалността й е твърде неподходяща за профила на една професионална гимназия по
5
електротехника и електроника. (Между другото казано г-жа Анастасова уволни по недопустимо коварен начин своя главен конкурент за директорския пост инж. Калин Христов, да, спретна му уволнение през лятото на 2013 г., този човек сега също я съди и е напълно възможно скоро да бъде възстановен на работа от съда.) Та имам чувството, че освен политически и идеологически, мотивите, които подхранват нейната дискриминационна кампания спрямо моята скромна персона може да са и от чисто психологически, личностен, а най-вече нравствен, ценностен характер; трябва да се отчетат и моите постижения в сферата на философията, на преподаването, творческите и медийните ми изяви от различен род и пр., защото знаем, че според догмите на съществуващата командноадминистративна и директивна система в сферата на образованието е нетърпимо някаква друга, пък макар и бледа „звезда” да грее на хоризонта – след като ни е напълно достатъчно греенето на директорското слънце. Прочее, аз съм от ония членове на учителската колегия в училището, които държат на достойнството си, сиреч, никога не биха допуснали да се унижават, да угодничат пред началството с оглед постигане на облаги, а не е тайна, че госпожа директорката все пак обича на ухото й да бъде подшушвано колко е умна, добра, справедлива, какви велики постижения има по време на краткото си все още, прочее, директорство и пр. В нашето училище, пък, предполагам, и не само в него, е практика най-приближените на директора да получават най-щедър дял от т.н. „диференцирано заплащане”. Това са дребни психологически особености и слабости на характера, които са съвсем разбираеми от човешка гледна точка, но в случаи като този, когато става дума за административен ръководител на една голяма училищна общност, могат да доведат, както виждаме, до крайно неблагоприятни и деморализиращи последици. Психологическата атмосфера в училището заради тия „дребни слабости” е отровена, което влияе крайно лошо върху всички други отношения вътре в общността, най-вече в нравствения смисъл. С оглед да се предприеме нещо за подобряване на ситуацията съм предлагал в надлежния вид (под формата на писмени доклади до Педагогическия съвет) много инициативи за дискусии, за дебат, за търсене на ефикасни решения за изход от ситуацията, но на нито едно от моите предложения директорката не е дала ход, тя продължава да ги слага в най-отдалеченото чекмедже на своето иначе великолепно директорско бюро – и да ги държи там „да отлежават”. Междувременно ситуацията в училището все повече се влошава, влошава се с всеки изминал ден, налице е пълен провал в областта, да речем, на дисциплината на учениците, случват се какви ли не ексцесии, а администрацията, както казах, нищичко не предприема, сякаш изобщо не е обезпокоена: явно съвсем други мисли вълнуват директорската глава. Но един ръководител, ако има обичая да мрази критиците, които, критикувайки го, му правят неоценима услуга (щото му показват грешките!), а в същото време изпитва най-топли чувства към ласкателите, тикащи го към провала, има голяма вероятност да стигне до тоталния си провал именно като ръководител. Това е извод, който може да се направи на основата на най-елементарно познаване на човешката психология, на психологията на човешките отношения. Спирам дотук. Смятам, че казаното е напълно достатъчно за да се констатира ясно проявено дискриминационно отношение от страна на въпросната властваща особа спрямо един преподавател и човек, изразяваща се в кампания по дискредитиране, административен терор и тормоз, потъпкване на правата за свободно изявяване като личност, нанасяне на невероятно тежки неимуществени вреди и щети, включително и опропастяване на здравословното ми състояние. Смятам, уважаеми господин Председател, че ще постановите проверка на фактите около този тъй фрапиращ случай на дискриминация, която е трудно да се квалифицира само по един признак тъкмо защото е цялостна, всестранна, тотална, сиреч, е абсолютно недопустима и противозаконна! Смея да се надявам, че ръководената от Вас Комисия ще разгледа безпристрастно този случай и ще постанови решения, които изцяло удовлетворяват изискванията на справедливостта, морала, право и човечността. Предвид гореизложеното Ви моля на основание чл. 50 от Закона за защита срещу дискриминация да образувате производство и да установите налице ли е дискриминация по изброените по-горе признаци, именно дискриминация по множество признаци – политически, ценностен, идеологически, професионален, личностен, свързан с непризнаването на творческата свобода по повод осъществяване на служебните задължения, с потъпкване на личностната автономия, на суверенитета и достойнството личността, и също така с нарушаване на конституционно гарантираното право на свободно изразяване и др. – и да постановите преустановяване на нарушението до установяване на положение на равно третиране, както и да наложите предвидените в закона санкции или принудителни административни мерки. Прилагам следните доказателства: 1.) моята книга Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България; 2.) книгата Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование); 3.) книгата ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ;
6
4.) Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот); 5.) книгата VERITAS ODIUM PARIT... от които може да се почерпи изобилен материал по доказване на твърдените по-горе факти и обстоятелства. Книгите се могат да се открият като се натиснат съответните линкове; 6.) В тия текстове съм публикувал и съответните документи (доклади, жалби, писмени обяснения, отговори на съответни институции, включително и на Омбудсмана на Републиката), но ако е необходимо, ще представя копия на тия същите документи; 7.) Документи, удостоверяващи моето психично здраве. ПРИЛОЖЕНИЯ: Съгласно текста. Дата: 16 март 2014 г.
Подпис: ....................