BG Art Class #43 by Evgeni Todorov

Брой #43 - Юни 2012

Специален гост Светла Василева

Разпространява се безплатно!

съдържание

брой 43:

За списанието .................................... 03 Родени през юни ................................ 04 Творба от Кирил Станчев................... 10 Галерия „Възраждане“ представя Николай Майсторов ........................... 12 Творба от Славян Стоянов ............... 14 Специален гост: Светла Василева ............................... 16 Кино: за филма „Мадагаскар 3“ ................................... 32 Разказ от Радослав Колев: „Момичето от Вондел парк“ . ............ 34 I Can Too ............................................. 40

внимание! 16

В изданието може да има съдържание, неподходящо за лица под 18 годишна възраст!

За контакт: e-mail: bg_art_class@abv.bg

Корица на броя 2 BG art class ЮНИ 2012

минали броеве

Вижте също и...

Брой 32 Жорж Бонев Братя Вълеви

Брой 27 Светозар Ченишев

Брой 34 Влади Въргала

ъй като ценим мнението на читателите си, вече всеки от вас, скъпи приятели, може да изкаже мнението си в специално отворена за целта тема във форума, да даде предложения как списанието да стане по-добро, да каже какво му харесва или не му харесва в сегашния му вариант. Очакваме да разберем какво още бихте искали да включим в следващи броеве, с кой български художник, писател, поет, музикант, актьор или друг български талант бихте искали да направим интервю, кои материали са ви харесали и кои не. Какво още би ви било интересно да прочетете на страниците на списанието. За да отидете в темата, в която можете да напишете мнението си, кликнете на този линк: тема за мнения. А най-интересните коментари ще бъдат публик увани и в списанието. ЮНИ 2012 BG art class 3

юни

♦♦ Източник: ♦♦ http://bg.wikipedia.org

Родени през юни

асил Георгиев, известен като Васко Кръпката и „Vasko The Patch“, китарист-блусар, певец и автор на песни, е фронтмен на софийската рок група „Подуене блус бенд“, роден на 6 юни 1959 г. в София. Свири на барабани, хармоника и китара.

4 BG art class ЮНИ 2012

Шофьор и автомеханик по професия, Васко Кръпката започва музикалната си кариера през 80-те години на XX век, свирейки в поп-групите „Паралел 42“, „Старт“ и др. В края на 80-те създава групата „Подуене блус бенд“, която е една от първите блусформации в България. Песните му са повлияни от края на комунистическия режим. Сред известните песни от началния период на групата са „Бюрократ“, „Слънчев бряг блус“ и „Комунизмът си отива“. Участва в много митинги, барикади и други прояви на Съюза на Демократичните Сили. Провежда турнета в България и чужбина, свири в затвора в Бухово, в Зала 1 на Националния Дворец на Културата, от покрива на площад „Гарибалди“ в София, в мазето на театър „Ла Страда“, на барикадите в Дупница, на концерта по посрещането на Бил Клинтън в София, прави концерти за болни деца и домове за сираци, участва в шумни рокерски събори, на Super Blues Festival Bucurest '95, свири от покрива на движещ се автобус на „Фестивала на Таратайката“ в Пловдив, участва в Rothmans Blues Fest Бургас '99, на бирения фестивал в София, в бирарията на „Хайнекен“ в Амстердам, в училището за дипломати в Бон, в затвора в Кьолн, в Jazzgalerie Bonn и Jazz House Kansas City. Васко Кръпката ежегодно е част от организаторите на фестивала „Цвете за Гошо“, посветен на Георги Минчев и Sofia Blues Meeting, софийския пролет-есен блус фестивал. През 2009 г. свири на фестивала „Blues

юни

Goes East“ в Карлсруе. Концертът ще бъде издаден като CD и DVD под името „Blues From The Dark Side Of The Wall“ (Блус от тъмната страна на стената). Васко Кръпката води радио-предаването за блус музика „Карай да върви, това е блус“ първо в радио Мила Голд и по-късно в радио Star FM. Предаването е спряно през 2010 г. Кръпката е водещ също така и на телевизионно предаване със същото име по телевизия СКАТ, в което кани и представя млади рок и блус музиканти и групи. Предаването се излъчва на живо от студиото на СКАТ София всяка сряда от 22:30 часа. През 2010 г. издава албума „Емигранти“, темата на който е духовната и физическата емиграция.

Емил Чакъров

е български музикант и диригент, роден на 29 юни 1948 година в Бургас. Емил Чакъров за пръв път хваща диригентската палка на единадесетгодишна възраст. Когато е на петнадесет, започва да изучава дирижиране в Софийската консерватория и осем години по-късно е най-младият лауреат на конкурса по дирижиране Херберт фон Караян в Берлин. Впоследствие става негов асистент в оперните продукции в Залцбург и Берлин. Емил Чакъров дирижира Берлинската филхармония, Бостънския симфоничен оркестър, Израелската филхармония, Френския национален оркестър, Лондонския симфоничен оркестър, Оркестъра на Лос Анджелис, Оркестър Tonhalle, Цюрих, и Чешкия филхармоничен оркестър. Дирижира редовно в продължение на много години Ленинградската филхармония в самия Ленинград, осъществявайки с тях многобройни записи и турнета в Германия, Австрия и Италия. През 1986 година основава Новогодишния фестивал в София, който се провежда ежегодно с участието на артисти с международна слава. Тук той дирижира Софийския Фестивален Оркестър, основан също по негова идея. На 1 септември 1989 година Емил Чакъров е обявен за постоянен гост-диригент

на Ленинградския симфоничен оркестър. Чакъров е добре познат като оперен диригент, появява се на пулта на Ковънт гардън, Лондон („Евгений Онегин“), Метрополитан, Ню Йорк („Севилският бръснар“), Maggio musicale fiorentino („Танхойзер“), Миланската Ла скала, Сан Карло, Неапол („Кармен“), Ла Фениче, Венеция („Бохеми“) и Хюстън, САЩ („Борис Годунов“, „Аида“). Последните му концерти са в НДК за новата 1990 година. Емил Чакъров умира през 1991 г. на 43-годишна възраст в болница в Париж.

Леон Бона

Леон-Жозеф-Флорентен Бона е роден на 20 юни 1833 година френски художник, известен със своите портрети. Учи при Федерико Мадрасо в Мадрид и Леон Коние в Париж. Ранните му картини са с религиозни сюжети и са повлияни от испанския барок. През 1870-те години започва да рисува поредица от над 200 портрета на известни личности, сред които са Адолф Тиер, Виктор Юго, Иполит Тен, Луи Пастьор, Жан Огюст Доминик Енгър, Игнаци ЮНИ 2012 BG art class 5

юни

Падеревски. През 1888 година Бона става преподавател в Школата за изящни изкуства в Париж, а през 1905 година наследява Пол Дюбоа като нейн директор. Сред неговите ученици са Томас Икинс, Гюстав Кайебот и Анри дьо Тулуз-Лотрек.

Джеймс Хю Калъм Лори

е британски актьор, комик, писател и музикант, роден на 11 юни 1959 година. Поизвестен е с професионалния си псевдоним Хю Лори. Роден и отрасъл в Оксфорд, Англия, където посещава Dragon School (известно

6 BG art class ЮНИ 2012

подготвително училище), преди да отиде в Итън Колидж и след това в Селуин Колидж, Кембридж, където изучава Археология и Антропология. Неговият баща печели олимпийски златен медал в категория гребане (двойка без кърмчия), самият той също е бил гребец в училище и в университета, като взема участие в състезанието за лодки между Оксфорд и Кеймбридж през 1980 година. Лори печели първото място по гребане (двойка с кърмчия) на Националния младежки шампионат на Англия през 1977 г. През същата година участва заедно с партньора си в Световния младежки шампионат по гребане, където се класират четвърти. По време на първата си година в университета, Лори е имал връзка с Ема Томпсън, сега известна актриса. Той също се присъединява към известния клуб Cambridge Footlights, който се слави като стартова точка за много популярни британски комици. През последната си година той е президент на клуба, докато Ема Томпсън е вице-президент. Лори и Стивън Фрай се запознават, когато клубът прави театрална постановка за края на учебната година на Единбургски фестивал Фриндж през 1980 година. Фрай и Лори имат няколко серии като дует, както и участие в телевизионното шоу „Джийвс и Устър“, адаптация по романите на П. Г. Уудхаус за героя Джийвс. Лори играе Бърти Устър, роля, в която неговия пианистки и певчески талант му помагат. Въпреки това, също както Фрай, Лори започва соло кариера като актьор, поема както комични роли („Черното влечуго“ с участието на Роуън Аткинсън като Принц Джордж и Лейтенант Джордж), така и с голям успех се превъплъщава в доста „посериозни“ роли, например в Peter‘s Friends и Sense and Sensibility. Други филмови участия включват Maybe Baby и Stuart Little. През 1996 година публикува книга „The Gun Seller“ - хумористичен съспенс. Автор е и на сценарий за филмова версия на тази книга. През септември 2007 г. публикува романа „The Paper Soldier“. До 2002 г. е познато лице в серия телевизионни драми, гостуващ през тази година в няколко епизода на първия сезон на шпионския сериал „Spooks“, излъчван по ББС 1.

юни

През 2003 той участва и режисира комедийната драма по ITV - Fortysomething. От 2004 досега Лори играе д-р Грегъри Хаус в „Д-р Хаус“, медицинска драма на FOX. Лори е много добър пианист (това се вижда и в сериала „Д-р Хаус“), свири също на китара, неговата първа китара е една „Ямаха“, която получава на 16 години. Свири и на ударни в училищния оркестър. Лори е запален мотоциклетист. Първият си мотор получава като подарък от баща си за 16-тия си рожден ден. В Лос Анджелис, където снима „Д-р Хаус“, Лори купува мотоциклет „Триумф Бонвил“, копие на известната марка от 60-те години на 20-ти век и се наслаждава на анонимността си, когато го кара с каска на главата. Той се жени за Джо Грийн на 16 юни 1989 година. Сега живеят в северен Лондон с техните двама сина и една дъщеря.

Лиъм Нийсън

е актьор, роден на 7 юни 1952 година в Балимина, Северна Ирландия като Уилям Джон Нийсън. В по-младите си години Лиъм печели северноирландската шампионска титла по бокс. Този боен спорт му донася счупване на носа, благодарение на което е и характерната форма на носа му. Първоначално желае да стане учител и следва в Queens College в Белфаст предметите Математика, Физика, Информатика и Театрално изкуство. През 1976 се присъединява към театралната група Lyric Players’ Theatre в Белфаст, където в драмата The Risen People на Йосиф Плънкетс е неговият дебют на сцената. Две години по-късно се премества в Abbey Repertoire-Theatre в Дъблин. През 1980 участва в Of Mice and Men (За мишките и хората) на Джон Стайнбек в ролята на Лени. Забелязан е от Джон Бурман и играе ролята на ездача Гавейн във фентъзи филма „Ескалибур“. Взема участие в множество филми, с найвече второстепенни роли, рамо до рамо с преуспели звезди. Във филма Die Bounty (1984) играе заедно с Мел Гибсън и Антъни Хопкинс, в Mission - с Джеръми Айрънс и Робърт де Ниро, в High Spirits (1988) - заед-

но с Питър О‘Тул, Бевърле Д’Андело, Стив Гутенберг и Дарил Хана и в „Съпрузи и съпруги“ (1992) между актьори като Уди Алън, Блити Дънър, Джуди Дейвис, Мия Фароу, Джулиет Люис и Сидни Полак. В „Списъкът на Шиндлер“ на Стивън Спилбърг Лиам Нийсън играе в ролята на харизматичния индустриалец Оскар Шиндлер, който по време на Третия Райх спасява близо 1200 евреи от нацистите, като ги назначава в своята фабрика. Нийсън жъне голям успех сред критиците и публиката. С филма успява да направи своя голям пробив и получава световно признание. Номиниран е от Филмовата академия на САЩ (Оскар) и от Британската академия за филмово и телевизионно изкуство (BAFTA), а също и за Награда Златен глобус. Освен с кариерата си като филмов актьор, Нийсън може да се види и на театралната сцена. Участва в репродукцията на Anna Christie от Юджийн О‘Нийл заедно с Наташа Ричардсън. В The Judas Kiss играе ролята на Оскар Уайлд. През 2003 Нийсън участва като чуждестранен работник в пиесата The Play What I Wrote. ЮНИ 2012 BG art class 7

юни

Диего Родригес де Силва и Веласкес

е испански художник от XVII век в двора на крал Филип IV. Диего Веласкес е роден на 6 юни 1599 година в андалуския град Севиля, Испания. Веласкес е възпитан в религиозен дух и получава добра начална подготовка в областта на езиците и философията, като намерението на родителите му е да продължи образованието си в хуманитарната област. Още в ранна възраст, обаче, той проявява дарби в рисуването и в продължение на една година учи при основоположника на Севилската

8 BG art class ЮНИ 2012

школа Франсиско де Ерера. Предполага се, че от него той възприема техниката на рисуване с четки с дълги краища. През 1611 година Веласкес напуска ателието на Ерера и става чирак на Франсиско Пачеко, друг местен художник и преподавател. Макар и приеман обикновено за скучен и простоват, Пачеко понякога демонстрира директен реализъм, противоречащ на традицията на Рафаело Санцио, в която е възпитан. Веласкес остава при Пачеко в продължение на пет години, като изучава пропорцията и перспективата и следи отблизо литературния и артистичен живот на Севиля. На 23 април 1618 година Диего Веласкес се жени за Хуана Пачеко (1602-1660), дъщеря на неговия учител. Двамата имат две дъщери – Франсиска де Силва Веласкес и Пачеко (1619-1658), която по-късно се омъжва за художника Хуан Баутиста Мартинес дел Масо, втората е Игнасия де Силва Веласкес и Пачеко, която се ражда през 1621 година и умира малка. В началото на 20-те години Веласкес вече е утвърден художник в родната Севиля. По това време той рисува няколко интересни жанрови картини, като „Старица пържи яйца“ (1618) и „Селяни на маса“ (1619). През април 1622 година Диего Веласкес отива в столицата Мадрид с препоръчителни писма до Хуан де Фонсека, капелан на крал Филип IV, който е роден в Севиля. По настояване на Пачеко Веласкес рисува портрет на известния поет Луис де Гонгора. На път за Мадрид или на връщане оттам той за пръв път посещава Толедо. През декември 1622 година умира Родриго де Вияндрандо, любимият придворен художник на краля и Веласкес е извикан в Мадрид от Гаспар де Гусман Оливарес, всесилния министър, управляващ от името на малолетния крал Филип IV. Хуан де Фонсека му изпраща 20 дуката за пътните разноски и го настанява, заедно с тъста му Франсиско Пачеко, в собствения си дом. Веласкес рисува портрет на Фонсека, който е изпратен в двора, след което му е възложена поръчка за портрет на краля. На 15 август 1623 година Филип IV позира пред него. Портретът е завършен за един ден и вероятно представлява само скица, но

юни

кралят и Оливарес остават доволни. Оливарес нарежда на Веласкес да се премести в Мадрид, като му обещава, че друг художник няма да рисува Филип IV, а всички негови дотогавашни портрети ще бъдат иззети. На следващата година кралят му изплаща 300 дуката, за да премести семейството си в столицата. Тук той се запознава с едни от най-хубавите произведения на Тициан, Рубенс, Рафаело, както и на много стари и нови фламандски майстори, който влият на неговия стил. С картината “Изгонването на маврите” Веласкес печели един конкурс, обявен от краля. За съжаление, тази картина е унищожена при пожара на двореца през 1634 година. През 1628 година в Испания пристига Рубенс. Диего работи в ателието му и рисува под негово влияние прочутата си картина “Бакхус”. По препоръка на Рубенс кралят изпраща Веласкес в Италия. Там за две години

Веласкес обикаля Венеция, Рим и Неапол. Най-голямо постижение от този период е “Предаването на Бреда”, която е с исторически сюжет. Тя пресъздава предаването на ключовете на брабантския град Бреда на 5 юни 1625 година от холандците на испанците под командването на Маркиз де Шпиола. През пролетта на 1649 година Веласкес заминава отново за Италия, за да закупи картини за украсата на преустроения “Алказар”. Той използва престоя си там да нарисува някои нови картини, като портрета на любимия си ученик Хуан де Пареха. Този портрет има незапомнен успех и академията на римските художници “Сан Лука” избира Веласкес за свой член. Този факт е причина папа Инокентий Х да му поръча свой портрет. След завръщането в Мадрид кралят го назначава за хофмаршал и го въздига в благороднически сан, който да се предава на потомците. ЮНИ 2012 BG art class 9

бг таланти

„вечерната меса на природата“ маслени бои, 48 х 40 см Художник: Кирил Станчев http://www.kirilart.com

10 BG art class ЮНИ 2012

арт

♦♦ Автор: Краси Алексиева ♦♦ За контакт: http://www.vazrazdane-gallery.com

Галерия „Възраждане“ в Пловдив представя изложба на Николай Майсторов Любопитни факти из живота на галерията: - В периода до 30 август 2011 г. са експонирани над 375 изложби, средно по 23 изложби на година. - За сезона 2010-2011 галерията има 45 открити изложби. - Показани са над 9050 произведения на изкуството. - Посетили са ни над 100 000 души. - Тридесет и девет художници са дебютирали в галерията. - За първи път в Пловдив са показани над 110 автора. Николай Майсторов е роден през 1943 г. в София. През 1969 г. завършва Живопис при проф. Ненко Балкански в НХА София. През 1995 година е представен със самостоятелна статия в 34-томната световна енциклопедия на изкуствата Макмилън, Лондон. Член на СБХ. Професор в Нов Български Университет. Осъществил е над 31 изложби в страната и над 12 изложби в чужбина - Холандия, Франция, Германия и други. Многобройни участия в общи изложби и биеналета по света. 12 BG art class ЮНИ 2012

арт

На 12.06.2012г. в галерия „Възраждане“ ще се открие изложба рисунки на проф. Николай Майсторов и ще бъде представена новата му поетична книга-албум “Студената пот на дъжда” от издателско ателие АБ.

тколешен майстор на рисунката, със серията творби по стоте любовни сонети на Пабло Неруда, авторът доказва, че с една само линия може да се създаде рисунъчна поезия, възпяваща по не по-малко внушителен начин любовта и Ероса. Въздушна и деликатна, чувствена и страстна, мистериозна и тайнствена, нежна и обичлива, пълна с фини нюанси и игриви рефрени, рисунъчната мисъл на ху-

дожника пълнокръвно снове по хартията и създава един пълноценен храм на любов та. Там, където завършва словото, започва рисунката, силно обсебваща сетивата и създаваща копнежи и мечти за любов. Само един свободен от канони и предразсъдъци дух, какъвто е Николай Майсторов, може да създава толкова свежа, витална и блестяща рисунка за великото чудо на любовта. ЮНИ 2012 BG art class 13

бг таланти

Художник: Славян Стоянов - kreksofin http://kreksofin.blogspot.com http://kreksofin.hit.bg e-mail: kreksofin@gmail.com

14 BG art class ЮНИ 2012

вижте също И брой 42, в който ни гостува бранимир събев

специален гост

Светла Василева актриса

„Малко преди края на света” „Говоря, защото хората базират истината върху ценностната си система, а не обратното – наложително е да базират ценностната си система на истината и да разпознават себе си безпогрешно. Колкото и какво и да желаем, Бог ни дава само онова, което можем да понесем...” Светла Василева 16 BG art class ЮНИ 2012

специален гост

Среща на две души. Какво му казваш? Приспивам те в себе си. Обгръщам те и вече мисля, че си някой друг! После, бавно спускам завесата и зад всяко отчаяние те виждам! Следиш всяка моя стъпка, дишаш до мен и пак така усмихнато мълчиш. Прекрачваш прага на моите мисли и не спираш да ме будиш нощем. Последният път само с поглед ме накара да потръпна... Побягна нанякъде, върна се, изправи се в целия си ръст и каза: „Сега ще танцуваме заедно!”. Уплаши ме. Не посмях да подам ръката си, мислех, че ще сбъркам стъпките. Пак се погледнахме и стояхме така, застинали, докато не се напием. Само си казах: „Е, вече танцувахме, можеш да тръгваш!”.

Споделяла си, че се чувстваш благодарна. За какво и на кого? Благодарна съм на съдбата за многото красота и талант, с която ме е надарила. Винаги съм чувствала красотата в себе си и около мен като най-съществената част от живота ми. Само не разбирах какво толкова съм направила аз самата, за да получа този безценен дар, и винаги се стараех много и за всичко, за да почувствам моя принос в тази радостна ефурия, която ме обземаше, когато видех доволната публика. Работех безкрайно внимателно над всеки детайл в изкуството и неговите проявления, преди да споделя с когото и да било поривите си на творец или по-скоро на проводник на възвишената красота.

Изиграх първата си роля на седем години. Играх една стара баба с бастун в училищно тържество, за която майка ми ми уши всички дрехи и една прекрасна престилка, която никога няма да забравя. Мастилено синя на зелени райета. Произведох невиждан дотогава за мен, малко стресиращ смях и аплодисменти, а всичко, което аз исках, е да съм сериозна и важна личност. Е, все едно, някак схванах, че е важна тая работа, дето съм я свършила, и че всички са доволни и са харесали костюма на мама. Изучавах правилата до подробности и още като дете се чувствах много различна в проявленията на тази си различност. Виждах го в очите на хората около мен, чувах го да извира от дъното на сърцата им и като че ли, те просто не можеха да го задържат, без да ми го покажат. Постепенно свикнах да се вглеждам по-внимателно, когато ме водеха на театър, опера или каквото и да е сценично изкуство. Вглеждайки се в себе си, преоткривах детайли, който аз самата нямаше как да забележа, защото за мен те бяха най-естествената ми рекакция, дума или мисъл, а разбирах, че много приличат на онези от сцената или по телевизията. Веднъж на концерт, много екзалтирана от

Кога открехна завесата на изкуството и поиска да останеш в неговия свят? С уважение и много респект приемах уроците на преподавателите си в академията, които бяха готови да се раздават всеки път, щом видеха блеснал поглед срещу себе си. ЮНИ 2012 BG art class 17

специален гост

18 BG art class ЮНИ 2012

специален гост

музиката, попитах майка си: „Мамо, защо този чичко така си маха главата напредназад и тази показалка защо му е? Защо така подскача странно?”. Явно съм гледала доста втрещено, защото мама започна да ме успокоява и ясно каза: „Ако и ти така пресъздаваш музиката и милионите ú звуци, и ти така ще се вълнуваш, маме.” Ето, сега вече знаех всичко. Можех да се вълнувам на спокойствие. Този диригент ми даде лиценз да се вълнувам завинаги. Животът на сцената е трептение, което ме отвежда на много места, и ми дава всичко, от което се нуждая.

Любовта? След толкова стягащи стереотипи и дефиниции, не мислиш ли, че се нуждае от малко освобождаване? Вървях, вървях, вървях и не спирах, каквото и да се случваше. В края на всеки път, винаги седеше ТЯ – Нейно Величество Любовта. Веднъж ме потупа по рамото, както стари приятели се поздравяват на раздяла, след дълги години, прекарани в добри спомени и изневиделица изчезна. Помислих си, че всичко съм объркала или просто нищо не съм разбрала. А и тогава беше много за малко, почти като да не си имал време да разбереш кой те е навестил, а ръката ти още мирише на плътта му. Просто не знаеш кой кой е. Друг път се показа - както винаги за малко – иззад тезгяха на едно кафене. А там продават прелестни шоколадови бонбони с цветни опаковки и миризмата на печен лешник и захаросан бадем те опива още от вратата. Казвам си: „Сега ще да е... точно така ухае моята ЛЮБОВ. Там, до шоколадите, живее ТЯ!”. И вместо да си купя кафе, просто за миг проядох шоколад в купом с бонбоните, лешниците и захаросаните бадеми. Прелест! Канела, малко орехова пудра и сладкиши до насита. От всичко по малко. Плачех като дете, седнала на някой тротоар, когато кафенето беше затворено, или просто съм забравила, че нямам парички

и че тези бонбони пресушаваха всяка стотинка и от най-тайните ми спестявания. Що за чудак съм аз - питам се... Радвам се като дете, обичам като дете и мечтая за всички деца, взети заедно и още толкова отгоре. Май чета много приказки и много картинки има в тях, или просто се скитам наоколо, докато всичко ми заприлича на ЛЮБОВТА, КОЯТО МЕ ДЕБНЕ ЗАД ЪГЪЛА.

Ако трябва да възпееш чувството в мерена реч, как би звучало? Любов, има места на които ще дойда с теб, без никой да ме види. Има невидими светове, в които душата ми, ще танцува с твоята. Има думи, който са само наши, написани с любовта ни. И целувки, с който само ти можеш да ме докоснеш. Ръцете ти са прекрасни, устните ти са сочни. А от устата ти тече елейно биле, напоено с уханията на недокосната душа. Виждам те да скиташ като див елен в полетата на мечтите си. И да долавяш мириса ми от другия край на гората. Да препускаш уморен, и изтощен да заспиваш до някое самотно дърво. Без да си пил от водата на любовта, без да си вкусил плодовете ú, и без да си свел погледа си за милувка... ЮНИ 2012 BG art class 19

специален гост

Всички обичат подаръци. Кой е най-ценният, който би направила някому? ВРЕМЕ. Времето е най-ценното съкровище, което притежаваме, защото е ограничено. Можем да правим пари, но не можем да правим време. Когато посвещаваме време на един човек, ние му даваме част от живота си, която никога няма да можем да възстановим. Времето е нашият живот. Затова смятам, че най-добрият подарък, който можеш да дадеш на някого, е времето, твоето време. И ти, приятелю мой, ако имаш усет, ще разбереш кой, кога и защо ти дава най-добрият подарък!

Мечтите? Какво побират твоите? Имам само две желания. Теб И Тебе. Пространство, поделено с теб. Във теб и в тебе. Имам само две мечти. Теб и Тебе. Две малки кътчета в ума ти, близо до сърцето. Твоето и твоето. Да не можеш да дишаш, без да ме обичаш. Да не можеш да мислиш без мен, за да имаш само две желания. Мен и Мене. Слаба, твоя, искрено добра. Само мене – твоята жена. И красота. В красивата любов ще търсиш опрощение. Красивата любов за мене ще родиш! Винаги пред НЕЯ гол заставай! Болен, блед, с наведени очи дълбоко в нея, истината осъзнавай, единствено така и мен ще покориш!

Най-важният научен урок? Суетата се плаща скъпо и прескъпо, а неистините тежат и са основното препятствие и на сцената, и в живота. Имах верния тон от камертона на живота, който ми помага да изразявам себе си истинно и на сцената, и в общуването си с хората и близките ми в живота. Така не изгубих пътя въпреки че изпитвах не малкото болка като всеки друг. С всяка лъжа, която изрича, човек погрознява, защото лъжата произтича от страха и малодушието, което пък е производно от себелюбието, а то от своя страна е противопоказно на Любовта и в същността си е безлюбие. Безлюбието отвръща лицето ни от Бога, като по този начин губим Божествената красота на 20 BG art class ЮНИ 2012

специален гост

Образа, по който сме създадени. Проблемът е, че истинността изисква смелост, но смел може да бъде само душевно чистият човек, който няма какво да прикрива, тъй като е лишен от користни мотиви, затова и малцина са смелите духом. Това е причината да създадем един фалшив свят – свят на привидностите, в който властват лицемерни отношения, защото човекът, който е изменил на истината в себе си, е фалшив и лицемерен, и е загубил своето достойнство и духовната сила, която му дава то, за разлика от този, който с думите и делата си утвърждава истината в живота си и се превръща в пламък, унищожаващ всичко фалшиво, за да блесне в пълната си красота (красотата на истината), изначалният Образ, по който е бил създаден.

Как се зароди идеята за тази книга „Малко преди края на света”?

Аз съм оголена докрай и готова да творя и да споделям още по-откровено себе си. Това е моята причина да говоря и да споделя книгата си. Идята се зароди спонтанно. Повярвах на един от малкото истински меценати в живота ми, чието име за сега ще запазя в тайна, и започнах да пиша една по една истори по действителни случки от живота си. Той просто ме държа за ръка и ме окуражава, докато един ден не се оказа, че съм написала материал за цяла книга, след което той любезно ми предложи да я сглобя, като помисля как би могла да бъде адаптирана и поднесена на широката публика. Красота. Ето ти още красота, доверие и много любов. Искам тук още нещо да добавя като израз на признателността си: „Мъдрият цени красотата, а Вие, скъпи колега - дълбината на всеки талант! Дарбата да откриваш и признаваш себеподобните си, да подкрепяш низшите и да се радваш на малките, е сила! Пазете я! За мен е чест и привилегия да имам признанието, подкрепата и радостта от общуването с Вас! ЮНИ 2012 BG art class 21

специален гост

22 BG art class ЮНИ 2012

специален гост

ЮНИ 2012 BG art class 23

специален гост

Благодаря от сърце! Бъдете честит в светли дни! С обич, в силна прегръдка: Светла” Остана само душата ми! Значи съм готова да творя! ВРЕМЕТО С ЛЮБОВ МЕРИ И ПАК ДА СИ ПОЧИНЕШ СПИРАЙ. НЕ ТРЪГВАЙ И БЕЗ НЕЯ, ЩЕ БОЛИ ТАКИВА СА ЧОВЕШКИТЕ НЕСГОДИ!

Нека да повдигнем още малко краищата на съкровенията на Светла Василева, за да видим какво ще се появи в любопитните ни погледи. Чувствам се дълбоко сама. Пристигнах в края на началото, аз съм толкова добра... Ще сменя ключалката за малко. Чувствам се изгубена във теб, като малко птиче във пустиня. Никога не тръгнах с теб, никога и ти при мен не се завърна. Чувствам се завинаги обвита с теб, плащеница черна пред смъртта коварна. Тя пред теб ще ме скове, мъничка прилюдия от мъката безкрайна. *** Пак съм влюбена във теб, като мое крехко огледало. Как разпада се във мен всяка твоя дума закъсняла... Отведи ме някъде дълеч, прелетните птици ще ме вземат. В ятото им - не към теб, ще политна някъде далече. Влюбена в живота и в смъртта, само тебе май си имам. Пропаст любовта ми е към теб, ти – смъртта. Теб завинаги те има! 24 BG art class ЮНИ 2012

*** АКО НЯКОЙ ИМА ДВЕ РЪЦЕ, НЕ СЕ РАДВА, ЗНАЧИ Е ИНВАЛИД! А В ДВЕ ОЧИ, МАЛКО УСМИВКА ДАЛИ ЗНАЕ, ЧЕ Е ЩАСТЛИВ?

„Всички имаме мечти, но никоя от тях не е отишла по-далеч от любовта!” С. Василева

Не казвай нищо, сърцето ми плаче за теб. Не казвай нищо, знаеш как чувам дъхът ти. Събуждам се с теб всеки ден, заспивам с впити в нозете ти длани! Как така, просто тръгваш без мен? Как, за къде... и може би тъжен? Всяка измяна нарече съдба, всеки компромис, на кой му е нужен..? Победа на всяка цена, във всяка задънена улица плачеш. Пак ме оставяш сама, а аз съм просто сираче. Вземи ме!? Идвам с теб! С колене, до кокал разранени и топло самотно сърце.

специален гост

Политнеш ли, литвам след тебе, но вземи тънко въже! само за мене... Само за тебе е всяка сълза. Вързани с нея сме двама. *** Виждаш ли, можеш да бъдеш до мен...?! Тихо, набързо, за малкo! Само да спреш – сълзите във мен, само след миг – ще изглеждам ли жалка!? *** „Обърнах се.. Нямаше и следа от теб. Беше заминал по някаква работа, която ти наричаш път. Прекрачи прага ми, огледа се и помисли, че любовта ми ще те претопи. Любовта претопява всеки! Защо осъди мен!? Не спира да ни боли и не виждаме без нея! Слепи без любов, ослепели от любов или претопени от любов - ти кое избираш!? Допуши си цигарата и просто ела. Аз още те чакам.‘‘ /Из ‚„Малко преди края на света‘‘ от Светла Василева/

„ИМАХ АЗ ЕДНА МЕЧТА – СЛЪНЦЕ, ЦВЕТЕ И МУХА! ЦВЕТЕНЦЕТО СИ ЦЪФТИ, А МУХАТА СИ БРЪМЧИ!” ‘’1923г.” Чечи

*** НЕ ИСКАМ ДА ЦЕЛУВАМ СПОМЕНИТЕ ВМЕСТО ТЕБЕ, В ПРЕГРЪДКИТЕ ТИ АЗ НЕ СЪМ САМА. ДО МЕН, ТИ НОЩЕМ КАТО БЕБЕ, СИ ЧИСТ И НОСИШ КРАСОТА! НЕ ИДВАЙ НОЩЕМ КАТО ПРИЗРАК, ЦЕЛУВАЙ УТРОТО СЪС МЕН, СЪС ДЛАНИТЕ СИ ТОПЛИ МЕ ПРЕГРЪЩАЙ, УСМИВКАТА ТИ НОСИ ДОБРОТА! ОБЪРКАЙ ВСИЧКИТЕ ПОНЯТИЯ, НЕ СПИРАЙ ВИХЪРА НА ЛЮБОВТА, НА ВСЕКИ ЖЕРТВЕН ВРЪХ, ПРИЯТЕЛЮ, СЕ КРИЕ ПО ЕДНА ЖЕНА! ЮНИ 2012 BG art class 25

специален гост

Не мога да живея без надежда. Не мога да живея, без да очаквам бъдещето да се стовари над главата ми като сатър, поостър от всяко острие. Не мога да не вярвам, докато скърбя!

*** Ние сме майки на майките си малки женички с куци крака с единия крак сме във гроба, с другия във смъртта... Мислех, че мога само с прегръдка да спася клетата ти душа плачех наравно със тебе накрая самичка. Молех се да бъдеш добра.

*** Съкровения ... Посветих много... Винаги дарявах щедро всичко, което имам, без да мисля какво ще остане за мен! А на моята прекрасна дъщеря, толкова съкровена любов, която даже в стихове възпитава. Сега ще донеса за вас в двете шепи нещичко пътьом..

Не осъзнаваш ли колко си хубава? Не знаеш ли как бие сърцето ти? Как светлината обвива духът ти и само миг те дели от съвършенството на изказа ти? Или просто си нехайна към даровете на природата? Как си посмяла да рушиш и да създаваш на своя отговорност? Само така ли осъзна сътворението си!? Само така ли усети силата на любовта като я превърна в разрушителна сила!? Само това ли имаш?

*** 26 BG art class ЮНИ 2012

Дъщери са майките Авраамови майки от пръст и вода, в едничкия дъх от земята ни има толкова много тъга. *** Виж, проходи в ръцете ми. Виждаш ли, вече бебе държиш? Виж как земята се клати, само в две детски сълзи. Припкай, целувай, подскачай имаш закрилница - малка душа. Господ нея ти даде, права си, вече не можеш да бъдеш сама. *** Най-добрата молитва е покаянието, в най-добрата молитва - мълчанието. Най-доброто мълчание - вярата. Покаянието, в което не чакаш прошка, от висотата на кроткото смирение. Ще забравя всяка молитва пред иконата на чудното умиление - любовта, във най-добрата поезия - тишината.

специален гост

Дай ни малко спомени, моля те? Спомням си три неща, които винаги съм обичала. Един голям червен пепелник. Голям като чиния, с неудобни ръбове в краищата, и неудобни места, където да си поставиш цигарата! Керамичен... С грубо и като че ли с някак артистично изписани дата и година на дъното. Кърваво червен… Не, по-скоро бордо! Дълги години ГО пренасях по чуждите къщи! Беше ми по-близък от всичко! Стоях, Мислех, Чувствах И Пушех... Самотници - аз и той... Дълги години прекарвахме заедно! В червената ми чиния имаше място за всичко! Безкрайните ми тъжни и празнични фасове.

телните условя, защото бе толкова вълнуващо да видиш света отгоре... но някак си, кремчето спечели първото място! Купувах го и тогава отивах да разглеждам Земята! Оформях върха му с езика си и когато бяха съчетани - розово и бяло - гледах как рисувам, а розовото се прелива в хиляди различни форми! Гледах го и виждах в него цялото вкусно щастие! „Малката кибритопродавачка” от датския писател Ханс Кристиян Андерсен. Да! Книжката на моето детство! Голяма, красива и важна! С картинки на всяка страничка! Андерсен и неговата кибритопродавачка... Гледах картинката на корицата и исках да вляза и да я взема със себе си! Нея, МАЛКАТА КИБРИТОПРОДАВАЧКА. Всеки път седеше клекнала и се топлеше

Само угарките на живота …те и аз! Внезапно открих вкуса на спомените си в моето детство... Едно нищо и никакво кремче! Бяло и розово! Пухкаво и много леко, без да се топи. Бяло като сняг, във вкусна вафлена фунийка – хрупкава и ароматна! Купувах го по панаирите, по време на забавленията или преди тях! Тичах от игра на игра, от дете до дете, за да споделям радостта си и не чаках ответна реакция, нито да си взема любовта обратно. Това беше само загубено време. Никой не разбираше защо е толкова хубаво, и се съмняваха в моите, а най-вече в собствените си преживявания. Виенското колело беше сред задължиЮНИ 2012 BG art class 27

специален гост

над едва мъждукащото огънче в някой ъгъл на завет, с последната си догаряща кибритена клечка в ръка. Исках да ù помогна, да я приютя... вкъщи имаше толкова много място, което не се използваше, а и аз си нямах брат или сестра. Или исках поне да ù дам нова клечка, още няколко поне, за да се стопли, но Андерсен ù ги беше отнел всичките! Хубава работа, чудех се, кой пише такива приказки и що за безобразие е момиченцето да чука по вратите, за да продава кибрит в новогодишната нощ и никой да не го кани на гости. Ние редовно ходехме на гости, и въпреки че около мен всички бяха много по-възрастни, си приличаше на истински празник. Когато понасях със себе си половината покъщнина, за да отида у някоя от безкрайните роднински къщи, първото, което грабвах, беше моята малка кибритопродавачка – с подгънати краища, малко позамазана от филията ми с масло и сладко, но винаги с мен. Пепелникът се появи много по-късно – като награда след първата ми роля на профисионална сцена, заедно с много красива ваза, като капка, на която обаче не държах толкова! Не можеше да ходи, да говори и да слуша! Изобщо, Трудна работа е да си част от спомените ми, трябва да можеш много неща!

„Само Ако Имаме Любов, Дълбоко В Душата Си Стаена, В Отвъдното Ще Отнесем Живот И Нов Живот Ще Създадем.” Светла Василева

28 BG art class ЮНИ 2012

с какво да приключим? Моята работа е естествен рефлектор и анализира посредством емоционалност твърде много неща - държавната интервенция на пазара, последиците от преките и косвени данъци, ценовия контрол, инфлацията, кредитната експанзия и държавните субсидии от гледна точка на това как промените в публичния сектор оказват влияние върху поведението на индивида и как това се отразява върху потреблението на икономическите и ДУХОВНИТЕ ресурси. Във всяка мерилка има теглилка, казвам аз. И когато дипломацията изчерпи напълно своите средства, тогава започва войната. Тя винаги е естествения завършек на всяка развита цивилизована структура, налагаща своите „прогресивни” принципи, и следва елементарната и логична развръзка както в природата, така и при хората и автоматично в изкуството /ПОБЕЖДАВА ПО-СИЛНИЯТ/, и така стигаме до всеизвесния финал. Победителите никой не ги съди. Безпокои ме само фактът, че безбройният и многообразен човешки род не се съвместява правилно и не оцелява, а се самооунищожава. Земетресението, което ни напомни за силата на природата, не само, че ни алармира, но и надявам се, подготви донякъде много хора за духовно съзряване, към което с тръдни и бавни краки се стреми изкуството. Едва ли можех да проумея навреме как е възможно по време на война да се родят най-много гении. Сега, от позицията на зрял човек, си давам сметка какво означава страданието и колко силно и ярко то отпечатва себе си на белия лист на твореца. Дребнави или не, моите закачки със социалния статус, на който е подложен и изкуствено насаден българския народ, ме засяга пряко

специален гост

и лично, и не бих прекарала живота си в черупката на измисленото или предполагаемото пашкулесто относително спокойствие. Казвам всичко това, подсказвайки и за да оправдая донякъде и героя си в моята книга, който безкрайно симпатично си търси място под слънцето в нашата българска джунгла, и на финала на своите усилия, примиренчески притиснат от обстоятелствата, си кротува, за да получава поне малко пари, с които не само, че не успява да си плати тока и да нахрани домашните си, но и не е човекът, който са го учили да бъде в училище някога. Той не е практичен или борбен и не владее правилата на капиталистическия свят, и едва измъкнал се от псевдокомунизма, затъва в новите блата на всевъзможната съблазън от изобилие, докато не се превърне в роб на няколко банки, за да плати скъпо и прескъпо суетата си. Съзнавам, че моят читател може и

да си поплаче в тъмното ъгълче на съзнанието си и ще презре болката, но тя е онази крачка към чистотата, без която остава само страданието и порочния кръг да поддържаме икономическата система, докато робуваме на жестоките принципи на капитала, който диктува малкия свят на човечеца. И за да не се налага да пиша трактат по икономика, ще каза само, че отговорността на твореца е обемист товар, защото редовната терапия и понякога единствен отдушник на много самотни хора, остава малкия екран, от който струи нежелание за споделяне, липса на топлина и малко мерзост дори. Озлоблението се е настанило на мястото на удовлетворението и отново се питаме, за каква любов става въпрос? Човещината е изгубено по пътя понятие и малкото радост, останала в очите на децата, изчезва между рафтовете със скъпи играчки, щендерите за маркови дрехи или автосалоните. ЮНИ 2012 BG art class 29

специален гост

Не е ли единствената ниша в протритото ни общество тъкмо театъра, киното, добрата книга и откровението на изкуството - единственият спасителен бряг по пътя ни обратно към себе си!? Понякога си мисля, че само тази сила ми остана и на мен самата, да се доближа до всички живи и чувствителни същества и да поискам още обич в

замяна на илюзиите на общуването чрез изкуството - без свян и страх от недоверие. Публиката винаги открива безпогрешно истината и не търпи фалша. Това е моят вътрешен дълбок подтик да споделям себе си и преживяванията си на босоного момиченце по пустите улички на някое малко градче, в което само

щурчетата отварят прозорците сутрин, а слънцето залязва право на покривите. Как бих могла да свикна да живея без тази вълшебна красота на духа, когато трамваят пресича с грохот улицата ми и по цял ден се чуват клаксони? Не съм ли получовек, който проповядва на глухи и иска като полузрящ да води слепци? Е, и малкото достойнство, останало на всеки рицар, дълбоко във съществото ви, вече ви води при мен, а аз ви каня на това споделяне, по пътя ми към радостта. Танцувам боса.. Краката ми са сухи от суета. Ръцете ми са мръсни от спокойна равнодушност. Сърцето ми е пълно със тъга и само някакъв отдушник... Изкуството е тази красота. Спасение за малко и за всички. Елате, нека с вас не съм сама, за да ви обикна пак завинаги – такива истински и всички... до края на костилката, заседнала в гърдите ви от драми и развръзки дръзки, „ Малко, преди края на света.”

С много обич до вас: Светла Василева 30 BG art class ЮНИ 2012

специален гост

Валентин Марков, издател, издателство „Интервю Прес”:

Творчеството на Светла Василева е нестандартно и разнолико. Стихове, разкази, сценарии за филми, монодрама... Списъкът от жанрове и теми е голям. Художествените образи и поетиката също са разнообразни. Впечатляващо е как Светла – актриса, продуцент и PR-консултант, дълги години е работила със словото, улавяла е миговете на своите емоции, мисли и преживявания, своя житейски опит и поуки, за да ги фиксира на белия лист. Обличала е в думи истините си, прозренията си, драмите си... Помня деня, в който двамата се запознахме и тя ме покани в кухнята си, където десетките папки с чернови и разпечатки на произведения бяха иззели мястото на тенджерите и домакинските уреди. „Всичко това чака своя редактор и своя изда-

тел” – ми каза тя, убедена, че годините на творческо проникновение не са отишли напразно, че ще дойде денят, когато нейното творчество ще стигне до читателската и зрителската публика. Впечатлен бях – днес, когато пишещите хора в България мислят повече как да изкарат хляба си, една хубава жена продължава да се

занимава с това „гладно” занимание. Но днес – година по-късно, си мисля, че може би този ден наближава, че през 2012-та, когато духовните трансформации вървят с пълна сила, произведенията на Светла Василева ще видят бял свят и ще се включат по свой начин в тези глобални процеси. ЮНИ 2012 BG art class 31

кино

♦ Източници: http://www.imdb.com http://www.cinefish.bg

Сюжет

трейлър на филма можете да гледате ОТ тук

лед като успяват да избягат в Африка при последното си приключение, Алекс и верните му четириноги приятели, Марти, Глория и Мелман копнеят да се завърнат у дома. Те са готови на всичко, за да се доберат до зоологическата градина на Ню Йорк в Сентрал Парк. Придружени от крал Жулиен, Морис и Пингвините, те се впускат в приключението на живота си. Пътят на нашите герои минава през Европа, където те намират идеалното прикритие: пътуващ цирк, в който, заедно с многобройни и възхитителни нови герои, те пресъздават истинския стил на Мадагаскар.

32 BG art class ЮНИ 2012

кино Технически данни: Жанр: 3D анимация, приключенски Режисьор: Ерик Дарнел Сценарий: Ноа Баумбах Озвучен на български от: Мария Силвестър, Пламен Чернев, Петя Абаджиева, Тодор Николов и др. Премиера в България: 08.06.2012

и още за “мадагаскар 3”

интересни факти за филма

а създаването на филма са използвани над 120 000 отделни компютърно-генерирани кадъра. Великолепният цирков номер включва най-голямата и детайлна масова сцена в историята на DreamWorks — над 5 000 отделни героя. Сцената включва няколко специални ефекта като мъгла, искри, блясък, огън и дъжд, за които са били нужни 1,6 милиона часа рендиране. Кадрите с ретроспекцията включват огром ни огнени ефекти и близки планове на тълпата, за които са били нужни 2,8 милиона часа рендиране. Силуетът на Манхатън първоначално не включвал новия Световен търговски център – служител на DreamWorks от Ню Йорк, който скоро посетил района, бил запленен от частично завършената сграда и помолил да бъде включена, за да покаже невероятната архитектура. Миглите на Джия имат 96 писти, които могат да

бъдат анимирани. Алекс има над 2 000 отделни контроли, с които аниматорите могат да го поставят във всяка възможна поза. Всеки човек в масовата сцена има три възможни тела, шест възможни глави и най-различни дрехи за общо над 19 милиона уникални комбинации — за сравнение, тази година град Ню Йорк достигна население от 19 милиона души. В сцените в Монако има 2 393 сгради, съставени от 42 различни модела, повечето от които имат три варианта. Върху много от сградите са разположени и други модели (столове, храсти, саксии и други).

ЮНИ 2012 BG art class 33

литература

Радослав Колев

♦♦ За контакт: ♦♦ http://www.facebook.com ♦♦ e-mail: kolevradoslav@abv.bg

МОМИЧЕТО ОТ ВОНДЕЛ ПАРК

ивея сам в тази огром на мрачна къща, в коя то стаите преливат в безкрайни коридори, а коридорите в стаи. Тук е пусто и самотно, светлината бяга и се крие в ъглите, зад пердетата или тежките старинни мебели и понякога наднича плахо-плахо като наказано дете. Понякога късно през нощта в съня си чувам детски плач. Когато се събудя, някъде далечдалеч продължава да ехти тихо хлипа34 BG art class ЮНИ 2012

не; аз запалвам свещта (в къща, голяма като тази, непрекъснато има проблеми с електроинсталацията) и кръстосвам като сомнамбул в мрака, сред безкрайните коридори и огромните стаи, да търся източника, но след всяка следваща моя стъпка детския плач затихва и се губи, накрая съвсем изчезва. Не винаги е било така. Преди тук имаше и други стъпки. Стъпки на меки боси ходила по килимите – на едно красиво създание, което имах честта да наричам своя

литература

съпруга, песен и весел мелодичен смях, който се носеше от стая в стая и караше светлината да излиза от най-тъмните ъгълчета и дупки, и да танцува заедно с него. Жена ми почина при раждането. Тя беше болна, много болна, а красотата й не можа да победи болестта. Бебенцето беше малко, толкова мъничко, имах чувството, че ако го докосна, ще се разпадне – умря няколко часа след нея. Разрешиха ми да го взема навън, за да прекараме заедно последните му часове, така и направих. То сякаш се губеше в прегръдката ми. Излязохме вън от стерилните помещения на болницата, лъхащи на формалин и освежители. Навън беше слънчево и хубаво. Влязох ме в парка онзи ден, имаше парк и малко езеро в близост. Аз застанах до езерото с малкото крехко създание в ръцете си, което един ден трябваше да се превърне в красива принцеса. Устичката беше полуотворена, за да поема малки хапки въздух и може би тихия шепот на езерото, очичките бяха затворени, но знаех, че ако ги отвори, ще са сини – сини като тези на майка му, сини като езерото, над чийто покой бдеше един мъж с умиращото си дете. Чувах как сърчицето тупти слабослабо, слушах го дълго, докато накрая взе да чезне – все по-тихо и по-тихо – туп-туп, туп-туп, туп… - Как можеш да живееш все още на това място? – каза Боби. – Ще се побъркаш, човече! Беше горещ летен или може би есенен ден, началото на септември – това е месецът, който изпраща лятото с приятелско ръкостискане и бавно съблича шарената си премяна, готвейки се да се отдаде на есента. Седяхме в просторната гостна. Той пиеше чай, а слънцето, надничащо през големия прозорец, сякаш се напрягаше да изцеди и последните останали искрици живот и да угасне. - Тук е толкова тихо. – казваше Боби.

– Тихо и тъжно. Защо не дойдеш при мен за известно време. Ще бъдем едно голямо щастливо семейство, докато ти потръгнат нещата, докато... Гласът му някак се губеше. Или не точно губеше – думите се прескачаха една друга, гонеха се с кикот, прикривайки зад последните капки лятна омара скрития смисъл. Когато приближих до прозореца, видях момичето за пръв път. Къщата ми гледа към Вондел Парк - едно красиво местенце, където с жена ми обичахме да прекарваме съботните вечери. По това време – късния следобед – паркът като че ли е пуст. Дърветата са все още в зелени дрехи, но ако се вгледаш отблизо в листата на някои от тях, ще видиш пожълтели ръбчета. Тук-там се мярка някоя жива душа. Старица с малко бяло кученце, колкото бяло, толкова и рошаво, колоездач или млад мъж, насред всекидневния си джогинг. Момичето седеше на една от пейките и сякаш гледаше насам, но като се загледах, разбрах, че не гледа насам. Погледът му просто се рееше. Беше много млада – може би на 17. Беше с дънки и светлосиньо потниче, през което прозираха малки стегнати гърди, дългите й къдрави коси се диплеха по раменете. Тогава си помислих, че е много красива. По-красива от много красиви неща, които съм виждал, може би най-красива от красивите неща, които съм виждал. Изглеждаше тъжна. Не виждах оттук, но бях сигурен, че очите й са сини и студени като кристал. - С мен ли си, човече? – изникна отнякъде гласът на Боби. Аз се обърнах, бавно подреждайки думите в главата си. - Като че ли да… - отговорих и седнах до него. Докато пиех своя чай, погледът ми често клонеше към перваза на прозореца, напрягайки се да го прескочи или поне да проникне през него, за да я зърна поне още веднъж. ЮНИ 2012 BG art class 35

литература

Когато изпратих Боби, се застоях дълго пред вратата, загледан в парка и празната пейка. Момичето си беше отишло. През нощта отново ме събуди детския плач, но бързо-бързо се стопи, щом понечих да стана. На следващия ден, прибирайки се рано от работа, се размотах из кухнята, приготвяйки си шейк от ягоди и сметана. Обичам ягоди и сметана. Обичам тихото жужене на миксера и начина, по който белотата вътре и кървавочервената заря се смесват и сливат в едно. Краката ми сами ме отведоха до големия прозорец в гостната, очите ми сами я потърсиха. Тя беше там. Очите й - тъжно зареяни нанякъде, лекият вятър - нежно галещ косите й. Защо беше сама? Красивите момичета обикновено са в парка с приятелите си, а бяха ли сами, непременно се намираше някой бегач, чешит или просто минувач, да ги заговори. Нея просто я подминаваха сякаш не беше там. Стоях дълго пред прозореца, неподвижен, не помръдваше и тя. По някое време излязох, а силното слънце жегна очите ми и ги присвих. Поразходих се из парка, накрая краката ми сами ме поведоха към нея. - Мога ли да седна? Тя сякаш излезе от унеса, в който беше изпаднала и ме погледна с тъжните си сини очи. Да, те наистина бяха сини. Толкова сини, че се губех в тях като удавник, а когато краката ми отмаляха, седнах до нея. Дълго седяхме заедно насред тишината в парка, сякаш дори чуруликането на птичките беше изчезнало… - Често ли идваш в парка? – попитах. Тя ме погледна с прекрасните си сини очи, тънките й устни сякаш за момент се присвиха за отговор, но моментът отмина и тя отново се зарея в пространството. - Аз живея ето там. – посочих къщата – огромна и мрачна с прозорци вместо 36 BG art class ЮНИ 2012

очи – тя сякаш заплашително гледаше към нас. – Може би си ме виждала… някой път… Тя отново се обърна към мен. Не каза нищо, но беше толкова красива, че аз бях щастлив просто да бъда там с нея, да усещам уханието й на пролетни цветя, да гледам сините й студени очи и играта на есенния вятър с красивите й къдрици. Да наблюдавам нежното й още детско тяло в дънки и синьо потниче и разцъфващата в него женственост, издавана от всяка извивка, всяка фибра от него. Постояхме така още дълго време. Накрая станах и казах. - Аз ще тръгвам сега. Имам да чертая едни проекти. Тя внезапно ме стрелна с поглед, сякаш за да ме възпре, но отново не каза нищо. - Ти си много красива. – прошепнах – Мисля, че дойдох просто, за да ти го кажа. Докато се отдалечавах, хвърлих поглед назад. Тя ме гледаше с тъга, по-голяма и от преди. През нощта се събудих от детския плач. Беше по-силен от всякога и на тласъци – на моменти ехтеше в ушите, на моменти заглъхваше… Скочих от леглото и хукнах, без дори да запаля свещ (електрическата инсталация отново се беше скапала). Тичах по тъмните коридори и през тъмните стаи, следвайки плача, но сякаш той следваше мен, слизах долу в тъмните килери, където нощта беше дори още по-плътна и черна поради липсата на бледата лунна светлина, качвах се и най-горе на тавана, където същата тази светлина бе превърнала всичко в призрачна синя приказка. Белите дантелени пердета по прозорците, сега сини, се вееха на вятъра, само че вятър просто липсваше, плачът, преминаващ от време на време в тихо хлипане, сега се бе засилил и сякаш идваше от всички страни… През цялото време, тичайки през тъмнината, препъвайки се в неясни черни предмети и блъскайки се в невидими стени, аз крещях: “Кажи ми

литература

къде си! Кажи ми къде си и аз ще дойда… Просто ми кажи къде си…” Моля те. Просто ми кажи къде си… На следващия ден нарочно се прибрах по-рано от работа. Стоях с часове пред прозореца, загледан в парка и празната скамейка. Тя не беше там и не дойде този ден. А как исках да я видя! Вечерта бавно се изтърколи в полуздрач, а после тихо и на пръсти бе дошла и ми бе оказала честта на присъствието си една потайна и нежна гостенка – нощ та. Отблясъците на огнените пламъци в камината хвърляха златисто сияние върху кубчетата лед, които се гонеха и блъскаха едно в друго, всеки път когато разклащах чашата бърбън. Така и заспах в креслото, необезпокояван от гласовете на къщата – скърцането или детския плач. Обичам да се прибирам от работа пеша в горещи следобеди, но този път по средата на пътя ме свари дъжда, той бързо ме принуди да си взема такси. Когато стигнахме къщата, изхвърчах от колата, за да се скрия по-бързо. Дъждът междувременно бе станал проливен. На входа спрях и се обърнах. Тя беше там, на същата пейка, брулена от дъжда, който се изливаше върху й като водопад. Бе облечена по същия начин, със светлосиньото си потниче и дънките. Косата й се бе превърнала в мокри кичури, а през мокрото потниче се открояваха гърдите й и ясно се очертаваха малките зърна – тя просто седеше там, обвила с ръце тялото си, и мръзнеше. Бързо отключих и нахълтах в къщата. В нетърпението си разрушках целия огромен масивен гардероб, докато намеря чадър. После изхвърчах навън. Обувките ми шляпаха в малките локвички, образувани от дъжда. Седнах до нея на пейката и я покрих с чадъра.

- За Бога, от колко време седиш тук? Тя ме погледна, а от мократа й коса се стичаха вадички, които се плъзгаха по сините й очи и по бузите, сякаш плачеше. Зъбките й звучно тракаха. Тънките й устни се присвиха за миг, сякаш щеше да се усмихне. - Виж, не трябва да стоиш тук, под дъжда. – казах безпомощно. Имах чувството, че няма сила на света, която да я помръдне от пейката, да направи каквото и да е - да се усмихне, да се ядоса или просто да каже нещо. – Трябва да дойдеш с мен, моля те! Това ефирно създание ме гледа още известно време със студените си сини очи, после стана просто ей така и тръгна с мен. Продължаваше да е обвила с ръце тялото си треперейки, а зъбите й продължаваха да тракат, но се движеше с такава грация, сякаш не ходеше, а плуваше сред локвите, осеяли парка като малки езерца. Когато влязохме в къщата, тя изпървом се оглеждаше на всички страни като уплашено зайче, после любопитството взе връх и очичките й зашариха из най-потайните кътчета и ъгли. Аз стоях пред нея, чувствайки се малко не на място, после казах: - Ако ми кажеш телефона на родителите си, бихме могли… Или на някой близък… Тя като че ли изобщо не ме чу. Очичките й продължаваха да кръстосват навсякъде, беше прехапала устни любопитно, а малки бистри вадички вода се стичаха от цялото й тяло по килима. - Добре. – казах – Ела сега с мен. После ще измислим как да се свържем с вашите. Въведох я в просторната светла баня. Тя започна да се оглежда в голямото огледало любопитно. - Трябва да ти изсуша дрехите. – казах – Би могла ъ-ъ-ъ да се съблечеш… - запънах се – Искам да кажа, като преди това заключиш разбира се, ъ-ъ-ъ това е ключалката – вратата се заключва … в случай, че се притесняваш, че аз… ЮНИ 2012 BG art class 37

литература

Ох, съвсем се заплетох. После си събрах мислите. - Добре, виж сега. Аз ще те чакам отвън. Ти се съблечи, изкъпи се и облечи една от хавлиите ето там. После ще се погрижим за дрехите ти. Когато излязох не чух прищракване. Това май означаваше, че ми има доверие. След малко се чу песента на струята на душа. Качих се горе, за да се преоблека. Когато се върнах, тя ме чакаше пред банята. Беше облякла бялата мека хавлия, която бе принадлежала на жена ми, косата й продължаваше да е на мокри кичури. - Не видя ли сешоара? Тя ме гледаше с широко отворени очи. - Добре, ела с мен. Отново в банята, застанахме пред огледалото и започнах да суша красивата й коса. Потиснах неустоимото си желание да прокарам ръка по меките къдрици. После я заведох в кухнята. Тя седна на масата. - Сигурно си гладна. Направих й сандвич. Тя го запрати по стената. Когато й предложих купичка ягоди, тя започна да лапа лакомо, след малко цялата й уста беше омацана в лепкаво пурпурно червено. Подадох й салфетка. - След малко се връщам. Погрижих се за дрехите, а когато се върнах, в кухнята я нямаше. Заварих я в гостната, заспала на една страна, като малко прекрасно ангелче на големия диван. - Трябва да се обадим на вашите. – казах, като че ли повече на себе си, след това взех решение и я завих с едно одеало. Напалих огън в камината. Качих се в моята стая и веднага заспах дълбоко. Това беше най-спокойния и сладък сън, който бях имал от много, много отдавна. На сутринта тя бе изчезнала. Търсих я навсякъде, във всички стаи, в парка, но тя просто се бе изпарила безследно като утринна роса. Не я видях още няколко дни, през които непрестанно мислех за нея, после дойде 38 BG art class ЮНИ 2012

събота. Събота е денят преди неделя и има свойството да бъде празен и ужасно тъжен понякога, а друг път, само веднъж, да бъде най-щастливия ден в живота. Някъде долу се иззвъня. Едно звучно динг-донг. Втурнах се като луд по стълбите, рискувайки да падна и да си счупя врата, но когато отворих вратата, там бе просто Боби. По някое време, насред разговора, станах и отидох при прозореца. Тя беше отново там. - Тя се върна! – възкликнах по-щастлив от щастието. – Виж само колко е красива. Боби незабелязано се бе приближил и бе поставил ръка на рамото ми. Когато се обърнах към него, ме гледаше прекалено втренчено. - Виждаш ли я – момичето на пейката? Той помълча известно време, после промълви някак съчувствено: - Там няма никой, човече. - Как, не я ли виждаш?! – почти изкрещях. – Там, на пейката! - Кажи ми, че се шегуваш с мен, човече. – прошепна той. - Кажи ми, че просто се шегуваш. Там няма никой. Абсолютно никой. Никой… - В такъв случай, – промълвих тъжно – може би, наистина се шегувам. Когато Боби си тръгна, аз тичешком се отправих към парка. Слънцето прежуряше някъде високо горе и обливаше с лъчисто сияние парка. Коленичих пред нея в прахта и я погледнах в тъжните сини очи. Поех ръчичките й в своите. - Разбрах защо хората не те виждат. Тя силно, до болка, ме стисна с малките си ръчички. - Защо ме излъга. Знаеш ли колко те обичам? – шептях – Още от първия път, когато те видях. Обичам те толкова много,

литература

а ти дори не съществуваш. Сега тя вече ме стискаше с всички сили, толкова силно, но аз не усещах болката. От окото й се отрони една малка чиста сълза. Само една. - Спри! Моля те, спри! – понечих да стана, но тя продължаваше да стиска ръцете ми. Изскубнах се и забързах към къщи, препъвайки се като насън. На следващия ден съжалих. Какво значение имаше, дори и да не беше истинска. Когато стискаше ръцете ми вчера, допирът й беше толкова истински. Бях сигурен, че няма да я видя повече. Тя беше изчезнала. Не я виждах през следващите дни, колкото и рано да се прибирах от работа, накрая просто спрях да ходя, стоях по цял ден пред прозореца или обикалях парка. Сега той беше пуст, по-пуст от всякога. Вече не го огласяше детски смях, нито песента на птичките, само тихия осезаем шепот на настъпващата есен. Не можех да се храня и не можех да спя, а заспях ли, ходех насън и се събуждах потен, бродейки сред лабиринтите на къщата. Детският плач нощем бе станал по-силен от всякога. Всъщност, аз не знаех кога е ден и кога нощ, колко е часът и колко би трябвало да бъде – дори не дърпах пердетата – живеех в постоянен мрак. Един ден се осъзнах и отново тръгнах на работа. Същата нощ се събудих късно, много късно, от звънеца, който прозвуча като звън на сребърни звънчета и се разнесе из цялата къща като тъжна песен. Динг-донг. Само веднъж. Когато отворих вратата, тя беше там – красиво видение в нощта, сякаш част от сън. Намери стаята ми сякаш винаги е знае ла къде е и седна на леглото. Коленичих пред нея. - Мога ли, … мога ли да те целуна?… - прошепнах. Тя сама допря устните си до моите и много скоро те се сляха в едно. Бавно

съблякох потничето – тънката материя се плъзгаше по нежната й кожа, леко, като шепот. Станах и загасих лампата. Пред очите ми се откри най-красивото нещо, което бях виждал някога. Луната, надничаща плахо през прозореца, бе обляла част от стаята и част от онова прекрасно ефирно създание, създадено сякаш от светлината й на границата между нощта и утрото. Тя ме гледаше с прекрасните си сини очи. Приближих и я прегърнах. Целунах я нежно, много нежно, първо по устните, после по двете малки зърна на гърдите последователно. Те се втвърдиха при допира с връхчето на езика ми. Тя се отпусна в обятията ми. Любихме се цяла нощ или по-голямата част от нощта, а на сутринта тя бе изчезнала, този път завинаги. Лежах дълго онази сутрин щастлив, по-щастлив от всякога. Какво значение имаше, че след това щеше да се върне тъгата, фактът, че щастието е величина с начало и край, не константа. Дълго след това все се оглеждах за нея или стоях дълго пред прозореца. Нощем до късно не заспивах, очаквайки мелодичното динг-донг или поне детския плач, но той бе изчезнал заедно с нея. В голямата мрачна къща отново се върнаха сенките и полуздрача, а във Вондел Парк възцарува есента. Една сутрин преди работа влязох в банята да си взема душ. Когато привърших и застанах пред огледалото, горещата пара, стелеща се навсякъде като мъгла, започна бавно да разкрива една по една буквите, изписани на стъклото с малки нежни пръстчета:

ТИ ДОРИ НЕ СЪЩЕСТВУВАШ

ЮНИ 2012 BG art class 39

I can too

I Can Too И Аз Мога

а много от Вас тази визия с популярни личности може би е вече позната. „С тениска I Can Too – носиш НАДЕЖДА” е съвместна ини циатива на фондация И АЗ МОГА и хора от различни браншове, които биха желали да провокират гражданското общество към промяна. Да накарат всеки един да се почувства способен да промени света около себе си към по-ДОБРО, с това което МОЖЕ най-добре.

Дизайнерите от banda,

които неуморно предоставят идеите си на И АЗ МОГА, създават тази инициатива. Studio Proto, които на доброволни начала снимат всички лица на I Can Too, също се включват в нея, а външната реклама в лицето на Метрополис груп, КРИВИЦКИ И СИЕ в лицето на Румен Кривицки, в. "Марица", Атум Реклами, Тракия Билборд ООД, предоставят рекламните си позиции за популяризирането й.

В момента I Can Too работи

над изграждането на Център за деца с аутизъм. В резултат на две годишни усилия, Община Пловдив предоставя на I Can Too пространство от 400 кв.м, напълно безвъзмездно. Както всички инициативи на организа цията, така и тази цели не толкова набиране на средства, колкото е обръщение към всички хора - да се включат при създаването на Центъра за деца с аутизъм 40 BG art class ЮНИ 2012

(с контакти, идеи; с работа и материали; с предоставянето на част от пространство / магазин, бизнес сграда, офис/ за предлагане на аксесоари I Can Too; с sms на 1415 и тел. 09005 1415; или с дарение), с което ще дарят НАДЕЖДА на много деца. Всички заедно, можем да сме посланици на Надеждата.

Тениски на НАДЕЖДАТА

обличат световни звезди – холивудският актьор Долф Лундгрен, рок музикантът Мат Соръм (барабанист на Guns N’ Roses и Velvet Revolver), както и други много спе циални за нас хора, които ни подкрепят. На сайта www.icantoo.eu можете да проследите създаването на Центъра, a бюджета за ремонтните дейности може да получите, като ни пишете на: info@icantoo.eu Благодарим Ви!

За контакт:

Фондация И АЗ МОГА: гр. София, ул. Гурко 12, ет. 7, офис 34 тел.: + 359 2 937 78 62 www.icantoo.eu Facebook: I Can Too

Дарителска сметка:

Фондация И АЗ МОГА ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ България IBAN:BG15BPBI79421080910101 SWIFT (BIC): BPBIBGSF