BG Art Class #47 by Evgeni Todorov

Брой #47 - Октомври 2012

Специален гост:

Коста Сивов

Разпространява се безплатно!

съдържание

брой 47:

За списанието .................................... 03 Разказ от Бранимир Събев ............... 04 Творба от Кирил Станчев . ................ 08 Специален гост: Коста Сивов ....................................... 10 Творба от Даниел Алеков ................. 34 Галерия „Възраждане“ представя Владимир Генадиев . ......................... 36 Творба от Мирослав Георгиев .......... 39 Кино: за филма „Хотел Трансилвания“ ....................... 40 I Can Too ............................................. 42

внимание!

В изданието може да има съдържание, неподходящо за лица под 18 годишна възраст!

За контакт: e-mail: bg_art_class@abv.bg

Корица на броя 2 BG art class ОКТОМВРИ 2012

за списанието

47 Скъпи приятели, Броеве 46 и 47 на списанието бяха подготвени за издаване през есента на миналата година, но поради ред обстоятелства, не можаха да видят бял свят до този момент. Макар и с голямо закъснение и с найсърдечни извинения към гостите ни в тези два броя, най-после ще имате възможност да се насладите на наистина хубави материали, заслужаващи вашето внимание. След брой 47, новите броеве ще започнат от брой Май 2013 година. Надяваме се да прекарате чудесни минути със списание BG Art Class. Приятно четене!

Освен от различни сайтове, от където можете да свалите или разгледате онлайн броевете на списанието, от миналата година вече имате възможност да разгледате изданието и на е-четци. Също безплатно можете да свалите броевете от следните библиотеки:

http://shop.myebook.bg

ОКТОМВРИ 2012 BG art class 3

литература

Бранимир Събев

♦♦ http://chetene.blogspot.com ♦♦ http://branimir.hit.bg

Иван Тотото

ван Драгнев бе наглед обикновен човек от Русе, в края на четиридесетте: нисък, плешив мустакат бачкатор с дебела жена и две деца студенти. Делничен ден беше електрокарист в „Тракция”, празничен – строител на частна практика. Нямаше как – трябват пари, за да може син му да следва инженер във ВИМЕС, а дъщерята журналистика в Софийския. Беше спрял цигарите, не изневеряваше, пи4 BG art class ОКТОМВРИ 2012

еше по едно, две, максимум три питиета, като седне на кръчма с приятели. Нещо обаче го отличаваше от сивата маса така, както ечемичено семе се отличава в шепа жито – аха-аха да е съвсем същото, ама не съвсем. И това бе неговата страст към игрите на късмета. За пръв път Иван позна тръпката на хазарта в казармата. Старите кучета една вечер се затвориха в стаята си, викнаха и него напосоки от новобранците и започнаха да хвърлят

литература

карти. Като за първица го споходи късметът на начинаещия – не само не изгуби, ами дори спечели няколко лева. Оттогава играеше на карти, научи се и на зарове, на табла с пари. След десети ноември започна да ходи на машинките и едноръките, като дойде на власт Костов, тръгна по стадионите да играе свара. Не беше човек, който губи много, но пък и рядко печелеше. В повечето случаи съумяваше с малко пари да развърти дълга игра, резултатът от която на практика не го интересуваше – важна бе само и единствено тръпката. Понякога тайно си мечтаеше да е паралия, да влезе с костюм в някое елитно казино: в едната ръка чаша уиски, в другата пура. Там вече е истината – покер, блекджек, рулетка, току-виж късмета му се усмихнал и прекара нощта с някое младо русо гадже… Големите загуби, заради които жена му заплаши, че ще го напусне, дойдоха с талига, теглена от магарето на „Еврофутбол”. Дълги, много дълги бяха безсънните нощи, в които Драгнев проклинаше безспир собственика на букмейкърската мрежа Васил Божков – Черепа. Накрая се зарече да престане хазартната серия, обсебила четвърт век от живота му, сдобри се с жена си и престана да играе и карти, и зарове, и машинки, и всичко. Дори спря да се вижда с приятелите си по залог, както

наричаше партньорите си в комара. За да се насочи учудващо към невинната наглед игра на тото. Всяка седмица Иван пускаше фиш и за двата тиража на 6 от 49 – напоследък печалбата беше все седемцифрена сума. От тази му страст се дразнеше само синът му Драгомир, който един ден не издържа и натика баща си в стаята, пусна компютъра и нагледно му показа, че шансът да удариш шестица е около 23 пъти по-малък от вероятността да те удари мълния. Това обаче не спря баща му да играе – заради страстта си към тотото, Драгнев даже си купи за сериозна сума радиестезично махало плюс книжка за употребата му. Тази неделя Иван се върна от обекта точно за тегленето. Мария бе свикнала с навиците му и щом се прибра на масата пред телевизора имаше ракия, салата и кюфтета с лютеница. Числата започнаха да се джуркат в големия стъклен балон: - 7… 16… 8… 23… Иван гледаше изпод вежди ту телевизора, ту фиша. Беше сложил като цифри рождените дни на децата си и жена си. - 4… 18. На печелившите честито! Иван бе удрял досега максимум тройка от тотото. Сега всички числа съвпадаха във фиша му. Не се развика от раОКТОМВРИ 2012 BG art class 5

литература

дост, не припадна, не реагира – бе хладнокръвен като статуя на Буда. Пет милиона лева. Какво щеше да ги прави? Пред очите му като на филмова лента се замяркаха бали с пари, усмихнати банкери, имоти, скъпа кола, щастливо семейство. После се пусна друг филм – строги данъчни, яки мъже в джипове, болница… Спомни си как в 6 от 42 се паднаха едни и същи числа в два последователни тиража. Спомни си как през комунизма несменяемият шеф на тотото бе дал заръката да не се изплащат печалби над 100 000 лева без личния му подпис. Спомни си

6 BG art class ОКТОМВРИ 2012

как ловешкият късметлия не посмя да си потърси печалбата от 6 милиона, спомни си истерията около момчето от Кубрат, ударило седем милиона... Иван взе от масата запалката на жена си и щракна. Мълчаливо погледа няколко секунди как фишът гори и после се гърчи предсмъртно в пепелника. - Иване, пак ли ми пушиш от цигарите? – долетя гласът на Мария от кухнята. - Нещо такова. – полугласно отвърна той. Иван Драгнев повече не пусна фиш до края на живота си.

специален гост

вижте също И брой 46: интервю с Павлин петров

ОКТОМВРИ 2012 BG art class 7

бг таланти

„Живият пламък на деня“ маслени бои, 48 х 40 см Художник: Кирил Станчев http://www.kirilart.com

8 BG art class ОКТОМВРИ 2012

специален гост

Коста Сивов

♦♦ За контакт: ♦♦ kosta_sivov@abv.bg ♦♦ kosta.sivov.3@facebook.com

Искам да съм писател на пълен работен ден BG Art Class:

Здравей. Би ли се представил първо пред нашите читатели и да разкажеш нещо за себе си?

Коста сивов:

Здравей. Казвам се Коста Сивов. Роден съм на 22.10.1984 г. в град Ямбол. Средното си образование завърших в Професионалната гимназия по икономика (бившият Техникум по икономика) „Георги С. Раковски”. По пътя на логиката, продължих в Стопанска академия „Димитър А. Ценов” в гр. Свищов. Бакалавърската ми степен беше „Счетоводство и контрол”, а магистърската - „Счетоводство и одит в нефинансовите предприятия”. „Професионалната” си кариера започнах доста от рано. Класната ни ръководителка в основното училище, г-жа Тодорова, освен че се опитваше да ни образова и подготви за живота, също така отделяше доста време за народни танци и песни. Бяхме нещо 10 BG art class ОКТОМВРИ 2012

като ансамбъл, явявахме се на конкурси и винаги печелехме някаква награда. За мен беше истински ад – преди, по време или след часовете репетирахме по два-три, понякога и повече часа, всеки ден от седмицата, дванадесет месеца в годината. Не стига този физически тормоз, но и възпитателката ни не беше от хората, които се задоволяваха с малко. Искаше да сме перфектни както на сцената, така и на училищната скамейка. Всеки спад в оценките или дисциплината се наказваше жестоко – госпожата не бе от хората, които пестяха шамарите си. В пети клас всичко свърши. Възпитателката Тодорова се пенсионира и ние бяхме оставени „на мира”. Година по-късно се наложи да се преместя в друго училище, поради развода на родителите ми. Всичко беше ново и непознато за мен – ново жилище, нови съседи, нови приятели... Тогава се запалих по китарата, която в моите очи беше инструмент, способен да извая найкрасивите звуци във Вселената. Първата ми „кухарка” беше Кремона и не ставаше за

специален гост

нищо – грифа беше изкривен, липсваха два от шестте ключа, позициите възпроизвеждаха фалшиви тонове. Това, обаче, не ми попречи да репетирам часове наред и да се опитвам да си създам някаква елементарна техника. Шест години по-късно, заедно с добър мой приятел и съсед – Веселин Цветанов, създадохме първата си рок-група, която се казваше „Ирония”. С нея изнесохме доста концерти в Ямбол, София и Несебър. Записахме първите си 4 песни в студиото на Фил Роуз в града, като замисъла беше да се разпратят на различни продуценти и музикални къщи. Това, обаче, не се случи, поради раздялата ни през август 2008 година. Пътищата ни се разделиха, защото на мен ми предстоеше преместване в Стара Загора, търсене на работа, на квартира... Момчетата продължиха без мен, но това не трая дълго. Явно аз се бях оказал спойващия елемент, който ги бе задържал през годините. В града на липите се установих в начало-

то на септември същата година. Започнах работа като „Експерт Логистика” в предприятието ДЗУ АД, което мнозина познават от дългата му и интересна история – тук са се правели хард-дискове за “IBM”, от тук цяла България се е снабдявала с пиратските музикални дискове, работело се е за „Philips”, а в момента се работи за “Braun”, “ABB”, “Legrand” и много други. Бях добре приет както от колегите в офиса, така и от ръководството... Доста интересен е начинът, по който прописах всъщност. За да започна работа в ДЗУ, трябваше да премина интервю на английски език. Винаги бях смятал, че владея доста добре тази реч, но по принцип аз не съм от хората, които си казват „Това ми е ясно, няма да се занимавам с него”, даже напротив. Прерових всичко в Интернет – как трябва да се държим по време на разговора, какви въпроси ще бъдат зададени и как да им се отговори, какви жестове можем да правим и какви не. В интерес на истината, за мен това бяха пълни глупости.

ОКТОМВРИ 2012 BG art class 11

специален гост

Тези неща ми изглеждаха доста нереални и някак си непрактични, затова, вместо да се задълбавам, реших да почета малко литература на английски език. Когато започнах да го правя, осъзнах колко беден е речникът ми, колко граматически слаб съм и как въобще съм си мислел, че съм перфектен в тази сфера. Тогава имах един MP4 плейър, на който можеха да се четат и текстови файлове. От някъде си бях изровил разкази на Филип Дик – един от най-филмираните писатели на нашето време. Шедьоври като „Зов за завръщане”, „Специален доклад”, „Блейд рънър”, „Скриймърс”, както и още много други бяха снимани по негови произведения. Обожавах тези киноленти. Самият Дик се оказа невероятен разказвач. Темите му винаги бяха интересни, препълнени с мистерии и напрежение, завършващи по най-неочаквания начин. След прочита на „The Skull” („Черепът”) аз бях изумен (приятно, разбира се). В разказа ставаше въпрос за пътуване във времето, за странни общества и култове, за интересни герои и действия, изпълнени с мистика и тайнственост. Тогава си зададох въпроса: „Какво би станало, ако Исус Христос дойдеше в бъдещето и видеше цялата тази наша действителност?” – да ме прощават религиозните ни институции, но според мен, първоначалният замисъл на цялата Християнска религия е грозно изкривен днес. Беше септември 2008г. Същата вечер, след като изчетох „Черепът” на Филип Дик, седнах и написах първия си разказ - „Човекът, който няма да умре”. В него се разказва за пост-апокалиптично общество, което чака пълното си заличаване от планетата до две-три години. Тогава се появява млад мъж, месия, който има способността да лекува. Бих определил това си произведение като драматична фантастика – в него има повече чувства и емоции, отколкото действие и развитие. Изпратих го на писателя на научна фантастика Петър Тушков, който тогава поддържаше сайта „Sandhi”, а в днешно време е основната фигура в „Сборище на трубадури”. Той веднага ми върна отговор, че много е харесал произведението и веднага ще го публикува на страницата 12 BG art class ОКТОМВРИ 2012

си, където бях нареден до имена като Джо Холдеман, Кори Доктороу, Робърт Сойер, Ради Радев, Румен Вучков и още редица талантливи наши и чужди автори. Бях във възторг от себе си. Бях открил същността си. Още повече, че и един от най-известните ни съвременни творци – Ивайло Иванов ме похвали, че „Човекът, който няма да умре” е една много добра история. Продължих да пиша. Последваха произведения като „Утопия”, „Пътуване до Марс”, „Противодрога”, „Завръщане у дома”, „Реката”. Четох из всякакви форуми – исках да публикувам, исках да разпространявам творбите си на възможно повече места. Не търсех финансовото, а само интелектуалното признание. Доста от БГ-авторите изразяваха мнението, че за да добие някаква известност, един прохождащ писател трябва да се пробва в литературните конкурси, които не са много в страната ни, но пък повечето са добре организирани. Изпратих 3 кратки разказа на конкурс на Буквите, един разказ на „Изкуство против дрогата”, един на НАОП „Юрий Гагарин”, един и на „Таласъмия 2009”, същевременно продължавах да предлагам произведенията си на различни литературни сайтове. Смятах, че няма невъзможни неща пред мен – исках да спечеля всички надпревари и да положа титлите на библиотеката си у дома. Тогава дойде първата попарваща вълна. От доста места ми отговориха, че произведенията ми не струват, че имат нужда от сериозна редакция и корекция, че не биха представлявали интерес за сериозните читатели. Повярвах им! Отчаях се! Спрях да пиша! Излязоха и резултатите на някои от конкурсите – аз не бях сред печелившите. Това доказваше негативното твърдение, че не съм кадърен писател и „Човекът, който няма да умре” е бил разказ, възползващ се от късмета на начинаещия. Последващите събития обаче отново върнаха увереността ми – от конкурса „Изкуство против дрогата 2009” бях спечелил специална награда сребърен плакет за разказа си „Без заглавие (Противодрога)”. Самата Роза Боянова, една от най-известните български поетеси, изказа мнението си, че много е харесала

специален гост

моя разказ. Това беше като сбъдната мечта, най-накрая получавах официална похвала за труда си. Няколко дни след първата ми награда, се разбра, че деля трето място с небезизвестния Янчо Чолаков и от „Таласъмия 2009” за разказа ми „Реката”. Нещата тръгваха както се надявах. Това ми даде увереност и започнах отново да пиша във всяка една свободна минута. Разказите са хубаво нещо, даже те са основният показател за таланта на един писател. Но ако човек иска да бъде приет насериозно, трябва да започне да пише и по-дълги произведения – новели, повести, романи. Вдъхновен от темата на конкурсите „Таласъмия”, а именно фантастичното и митологичното в българската история и фолклор, се захванах с написването на първия си роман – „Славянски хроники”. До края на 2009 година бях готов с него. Отне ми две години, за да го редактирам сериозно. Накрая го изпратих на конкурса „Таласъмия 2011”, заедно с още два раз-

каза. Едното от произведенията изпратих под псевдоним – исках да си направя експеримент - дали произведенията ми ще се приемат добре и когато името ми не стои в началото на листа. През 2010 изпратих няколко разказа на набиращото сила списание „8”. Отговорният редактор, господин Георги Караманев се оказа изключително приятен човек и почитател на научната фантастика. От изданието одобриха разказа „Човекът, който няма да умре” и го публикуваха в априлския си брой от същата година. Пробвах се и в 2 конкурса на американския е-зин “The Verb” с разказите си “Among them” („Сред тях”) и “The Night” („Нощта”). И двата пъти стигнах до първите (от три) финални кръга. За мен това си беше постижение, при положение, че участниците бяха 518 (в първия) и 334 (във втория конкурс). В края на годината излязоха сборника „Таласъмия 2008-2009” (разказът ми „Реката” беше публикуван в него), както и първото ми самостоятелно ОКТОМВРИ 2012 BG art class 13

специален гост

издание – „Време във времето” – сборник от един роман и дванадесет разказа, издаден от „Буквите Пъблишинг”. Продължавах да изпращам свои произведения на конкурси и на различни медии, които можеше да се заинтересоват от разказите ми. Получавах много откази или пък въобще не получавах отговор. Както казва Дийн Кунц, един писател трябва да се научи да приема пораженията, защото те са неотменна част от ежедневието му. И няма как да е по-различно, след като в цялата тази литературна сфера има огромна доза субективизъм, лични интереси и предпочитания. В средата на 2011 получих много интересен мейл от Бранимир Събев, авторът на сборниците „Хоро от гарвани” и „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”. Бях чувал за него, понеже следях с интерес българската сцена. В писмото той ми обясняваше, че заедно с Адриан Лазаровски и Благой Иванов подготвят антология, в която ще участват само родни автори, а обвързващото между тях ще е хоръра.

14 BG art class ОКТОМВРИ 2012

Иван Богданов, човекът стоящ зад „Буквите”, ме беше препоръчал, казвайки, че пиша качествени ужаси. Бранимир ме питаше дали бих взел участие в сборника. Нямаше как да откажа – Бранко беше име в литературния ни свят, Адриан Лазаровски познавах от книгите на Стивън Кинг, които той превеждаше и от разказите на ужасите, които пишеше. Изпратих две свои произведения, от които Бранимир хареса повече „Сред свои”, който намери място по-късно на страниците на първата българска хорър антология „До Ада и назад”. Този сборник ми донесе много нови приятели, от които научих и продължавам да научавам много. Не мога да прикрия радостта си от факта, че в последствие написахме общ разказ с Адриан Лазаровски, който съвсем наскоро бе поместен във втория ми сборник „Съ-Вместим”, изградихме много стабилно приятелство с Донко Найденов, с който освен две общи произведения (едното от тях „Вилата” също е в „Съ-Вместим), работим и над роман, с работно заглавие „Зловещото име-

специален гост

ние”. След издаването на „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”, Бранимир ми даде интервю, разказвайки доста интересни неща за себе си и за начина си на писане. И така стигаме дотук – месец октомври 2012 г. Предстои излизането на новия сборник „Таласъмия”, в който ще бъде отпечатан разказът ми „Вовини”. Очаква се публикация на „Пътуване до Марс” в списание „Обекти”. Заех четвърто място в конкурса на „Фентъзи Ларп Център”. И така, продължавам да пиша разкази и романи, продължавам да търся поле за изява.

ката форма наистина дава възможност за по-стегнат изказ, по-забързано действие и по-скорошен финал.

BG Art Class:

В какви жанрове си правил опити да пишеш или предпочиташ предимно фантастика?

Коста сивов:

BG Art Class:

Пишеш разкази, защото по-бързо се пише в кратка форма, харесваш действието да се развива бързо или има някаква друга причина да ги предпочиташ?

Да, наистина фантастиката и всичките й разклонения са любимата ми тема за творене, но винаги се опитвам да вкарвам различни елементи в произведенията си – крими, комедия, драма, романтика... Писал съм какво ли не и съвсем не го казвам с пренебрежение, а напротив – това е изпитание за всеки автор, решил да се развива, - да изпробва нови елементи.

Коста сивов:

BG Art Class:

Всъщност, аз не пиша само разкази. В своята сметка имам доста новели, повести и романи, просто в България те се реализират доста по-трудно. Иначе крат-

А как ти хрумват идеите за разказите? Случайно ли става или сядаш и целенасочено мислиш за какво да става въпрос в сюжета? ОКТОМВРИ 2012 BG art class 15

специален гост

Коста сивов:

Най-често идват неканени. Проблемът при мен е, че не записвам на лист или друг носител това, което ми хрумне, а се опитвам да го запомня. Мотото ми е, че ако забравя нещо, значи не е било ценно! Понякога, когато искам да участвам в даден конкурс или пък да изпратя свое произведение на някоя медия, сядам и започвам да мисля над евентуалната тема. Повярвай ми, това отнема доста време и нерви и почти никога не се получава.

BG Art Class:

Случва ли ти се да ти дойде Музата докато си на работа, на гости или някъде, където не му е времето и мястото за писане?

Коста сивов:

Да, при мен винаги така става. Още повече, че доста от последния ми материал съм написал на работното си място (дано шефовете ми не прочетат това интервю хаха). Музата е неканен гост, който ние, писателите, така силно желаем.

BG Art Class:

Вярвам ти. Можеш ли да разкажеш някоя интересна случка, свързана с писането на твой разказ?

BG Art Class:

Притеснява ли те въпроса с авторските права - ако някой „вземе“ твои творби и ги публикува от свое име с цел да се облагодетелства, примерно?

Коста сивов:

Това е един много добър въпрос. Много писатели пишат уводи пред произведенията си, опитвайки се да накарат читателя да разбере по-добре техния замисъл. В това отношение аз съм доста скучен – пиша предимно рано сутрин, когато е тихо и спокойно, не правя ритуали, нито пък си имам някаква определена система.

BG Art Class:

Всеки ден ли пишеш? Трябва ли да си в подходящо настроение, за да пишеш?

Коста сивов:

Пиша винаги, когато имам време. Естествено, настроението е много важно. Когато съм депресиран или разстроен емоционално, нещата просто не ми се получават, така че предпочитам да си дам почивка, отколкото да тормозя читателите с мрачната си проза. От друга страна, понякога се налага да пренебрегвам настроенията си и да творя. Това се случва, когато съм поел някакъв ангажимент. Аз съм от хората, които се опитват да държат на думата си. 16 BG art class ОКТОМВРИ 2012

Коста сивов:

Принципно съм доста параноична личност. Смятам, че зад всеки ъгъл се крие конспирация, че приятелите ми са агенти на тайна организация, чиято единствена цел е да следят всяка моя крачка и че... А сега сериозно: никога не е приятно някой да се възползва от това, което ти си създал. За момента обаче не се тревожа, просто, защото още не съм се сблъскал с подобен проблем.

BG Art Class:

Написването на кой от разказите ти те е измъчило най-много? За колко време обикновено пишеш разказ и кой разказ ти е отнел най-много време?

Коста сивов:

Времето за написването на един разказ винаги е различно. Писал съм произведения от по 10 страници за няколко часа, писал съм и доста по-кратки за седмици. Правя нещата както ги усещам. Когато имам ясната идея какво трябва да се случи

специален гост

ОКТОМВРИ 2012 BG art class 17

специален гост

по-нататък, бързам да го напиша, а когато нямам – предпочитам да го оставя да отлежи. Ще си позволя да перифразирам другата част от въпроса ти и ще ти разкажа за последния роман, който написах, защото всъщност той ми отне най-много време. Всичко започна от един опит да подражавам на стила на Стивън Кинг. Бях написал седем-осем страници и нямах никаква идея как да продължа. Оставих текста. Това ми се случва много често, винаги имам поне десет недовършени произведения. На определени периоди си казвам, че не трябва да съм толкова разхвърлян и трябва да довършвам нещата, 18 BG art class ОКТОМВРИ 2012

които започвам. Обикновено измислям някакъв бърз финал (за временна удовлетвореност) и оставям произведението пак да отлежи. Когато започнат няколкото последващи редакции имам повече сила и търпение и така се ражда готовото произведение. От този мой експеримент се роди разказа „Сред приятели”. В него се разказва за млад мъж, попаднал в малко градче, където е намерил Рая. Естествено, като в добрите американски филми, нищо от това не се оказва истина. Няма да разказвам нататък, за да не развалям удоволствието на бъдещите читатели на разказа, но в този текст засегнах за първи път темата за Заупокойните – те не са

специален гост

вампирите на Стефани Майер, нито върколаците на Стивън Кинг, няма ги в никоя митология, но до голяма част са базирани на много такива. Някак си се впечатлих от тези същества, от философията им, бита им, дори културата им. Логичното последва – написах следващия разказ от тази вселена, който по-късно влезе в антологията „До Ада и назад”, съставена от Бранимир Събев, Адриан Лазаровски и Благой Иванов. Това беше „Сред свои”, бегло засягащ герои и събития от първото произведение. „Сред поклонници” дойде на трето място, а след това и „СредНощ”. Не можех да се спра, исках да напиша нещо по-голямо и по-грандиозно. Действието в разказите се развива в измислени американски градове, но това трябваше да се промени. Събрах всичкия написан до момента материал, преработих част от него така, че да се свърже с останалите истории, мястото на действието стана България (като отново си позволих то да се развива и в няколко фиктивни градчета) и воала! За около три години труд, бях готов. И удовлетворен. Романът „Сред Гарвани” беше успоредно продължение на разказите. Казвам успоредно, защото той представлява едно напълно различно произведение, споделящо общи идеи с разказите, но с напълно самостоятелен живот и амбиции.

BG Art Class:

Случва ли ти се да сядаш и да съкращаваш или дописваш нещо в творбите си след приключването им?

Коста сивов:

Постоянно. Няма значение дали една творба е писана преди ден, месец или година. Когато почувствам, че нещо й липсва, сядам, прочитам я отново и се опитвам да я обогатя.

BG Art Class:

А може ли да тръгнеш от идея за разказ и да се окаже, че в процеса на създаване творбата прераства в доста по-дълго произведение? Пишеш ли колкото ти се пише, когато те заливат идеи или предварително си определяш конкретен обем на това, което започваш да пишеш?

Коста сивов:

Да, така се стигна до романа „Сред Гарвани”. Относно обема, според мен той идва с идеите. От тях предварително се определя колко може да се напише. Разбира се, сметките не винаги излизат верни, така че това ми твърдение също е много относително. Иначе се опитвам да пиша докато не ми пресъхне отвътре.

BG Art Class:

Мислиш ли, че при писането се влияеш от авторите, които четеш в момента?

Коста сивов:

Определено. Даже и умишлено се опитвам да им подражавам. Много хора биха определили това като плагиатство, но аз не съм съгласен. В голяма част от произведенията си споменавам хората, които харесвам и „почитам” като творци и които се старая да следвам. Аз го разбирам като отдаване на уважение към тях, а не като кражба от тях.

BG Art Class:

Не може да не направи впечатление, че образованието и работата ти са доста далече от литературата. Близките ти бяха ли изненадани, когато започна да пишеш?

Коста сивов:

Едва ли съм изненадал някого. Близките и приятелите ми бяха добре запознати с „кариерата” ми на участник в ансамбъл, на дългогодишния ми стаж като китарист, вокалист и текстописец на няколко рок-банди, както и на емоционалните ми настроения. ОКТОМВРИ 2012 BG art class 19

специален гост

Разбира се, винаги е изненада за другите, това, което тепърва започваш да правиш. Много от хората, с които съм в близки отношения, изразиха радостта си, че съм се захванал с това стойностно начинание.

BG Art Class:

У дома подкрепят ли те и насърчават ли те за писането?

били. Това е много важно за мен – допира до личността на твореца. Може би, именно това ни тласка да посещаваме концерти, театри и опери, за да се докоснем до същността на изкуството, а не само до неговото превъплъщение.

BG Art Class:

Какво е твоето мнение – четат ли се български автори у нас? Има ли пазар за произведения на български писатели?

Коста сивов:

Определено получавам огромна подкрепа у дома. Трябва да призная, че да си писател е доста изнервящо за околните – винаги искаш да е тихо, да не ти се пречкат, да не те карат да правиш нищо. Всъщност, сега като се замисля, доста хора може би са започнали да пишат, за да се отърват от семейните задължения като хвърляне на боклука, миене на чинии, пускане на пералня и така нататък.

Коста сивов:

Български автори определено се четат. Ако трябва да бъда честен обаче, пазар за това няма, което е доста жалко. Ние имаме какво да дадем на литературния свят. На месец чета много произведения от американски автори и виждам какви неща се издават там, след което си казвам „Ама ние имаме по-добри писатели от този човек!”. Смятам, че съм прав, но за жалост, моите изводи няма да нахранят творците ни.

BG Art Class:

Има логика. Кои са любимите ти автори? Интересуваш ли се от живота на любимите си писатели или е достатъчно да прочетеш само произведенията им?

Коста сивов:

Възхищавам се от доста творци, от които съм се учил и продължавам да го правя. Не мога да не спомена хора като Стивън Кинг, Филип Дик, Клифърд Саймък и Робърт Хайнлайн, които са повлияли най-силно върху творчеството ми, както и такива като Аркадий и Борис Стругацки, Дийн Кунц, Питър Строб, Робърт Шекли, Робърт Силвърбърг, Роджър Зелазни, Дан Симънс, Франк Хърбърт, Айзък Азимов, както и много други. За мен не е достатъчно само да прочета „нещата” на тези хора. Искам да разбера идеите им, начина им на писане като рутина, вдъхновенията им, какви хора са или са 20 BG art class ОКТОМВРИ 2012

BG Art Class:

Какво ще ни разкажеш за сборника си „СъВместим”? Какво включва? Какво обобщава произведенията в него – жанра, тематиката? Колко време ти отне създаването му? Сещаш ли се да разкажеш някоя случка, свързана с произведение от него.

Коста сивов:

Сборникът „Съ-Вместим” е последното нещо, което издадох (надявам се да не си остане последно обаче хаха). В него са включени една новела и три разказа, писани в съавторство (откъдето идва и заглавието) с мои близки хора – не ги наричам нито приятели, нито колеги, защото за мен те са повече от това (особено последният съ-автор). Ще се опитам да разкажа по нещо за всяко едно от произведенията. „Вовини” е един много интересен проект в жанра фентъзи-хорър. С Адриан Лаза-

специален гост

ровски се запознахме покрай издаването на антологията „До Ада и назад”. Лично аз знаех много добре кой е той и с какво се занимава и си бях изградил мнението, че той е нещо като БГ звезда. Бях чел негови произведения и наистина се възхищавах на таланта му да си борави по невероятен начин с думите. Писах му писмо, в което казвах, че много харесвам написаното от него. Той ми благодари, отговори, че също много е харесал разказа ми „Сред свои” и така започнахме да поддържаме връзка. В един момент го попитах дали иска да напишем нещо заедно, той ми отговори, че е съгласен. Изпрати ми едно свое старо произведение, което бе публикувал преди години в сборника „Черната сянка” (на който също е и преводач) и ми каза „Винаги съм искал да видя този разказ завършен”. Работихме около месец по него и накрая се получи това, което е публикувано на страниците на „Съ-Вместим”. „Вилата” е разказ, написан с Донко Найденов и е в жанра класически хорър. Донко е писател, който твори в жанра „Класически

хорър”. Силно е повлиян от автори като Хауърд Лъвкрафт и Дийн Кунц и това се усеща много в творчеството му. Той също участва в „До Ада и назад”, но не поради тази причина станахме добри приятели с него. Подтикна ме постоянното му активно участие в подпомагането на други колеги. Донко винаги е на литературните събирания, Донко винаги ще ти отдели време за съвет или критика, Донко ще направи всичко възможно, за да ти подаде ръка. Всеизвестен е факта, че обичам адски много да пиша в съавторство, така че е истинско предизвикателство за мен да творя рамо до рамо с БГ таланти, които харесвам. Писах на Донко, попитах го дали е заинтересован и той каза „Да”. Оттам нататък всичко си тръгна по мед и масло. „Вилата” беше написан за няколко часа. „Посещението” написахме заедно с Румен Вучков и в жанра комедийна фантастика. Когато все още прохождах като писател, попитах Петър Тушков от „Сборище на трубадури” дали иска да напишем общ разказ. Той ми отговори, че идеята е добра, но в

ОКТОМВРИ 2012 BG art class 21

специален гост

момента е зает с много други проекти и ми препоръча Румен. Точните му думи бяха „Ако искаш да пишеш в съавторство – Румен Вучков е твоят човек”. Наистина, така се и получи. Веднага започнахме работа по краткия ми роман „Божие дело”. Нещата вървяха много добре, но в един момент Румен каза: „Не мога да отделя достатъчно време, приятелю, много съм затрупан с работа и задължения”. Не можех да му се сърдя, все пак писането за нас беше хоби и истинската ни работа стоеше на преден план. Казах му: „Няма проблем. Когато имаш времето - кажи ми, винаги съм на разположение да пишем заедно” (въпреки отказа на Румен, „Божие дело” беше завършен и публикуван в първият ми самостоятелен сборник „Време във времето”). Така и стана. Румен ми се обади, че е готов да работим отново заедно, прати ми материал и започнахме. Отне ни доста време, защото и двамата имахме няколко непредвидени пречки в живота си, но накрая стигнахме до финала. „Преследване” е екшън фантастика, писана заедно с баща ми Атанас Сивов, който всъщност не е писал нищо друго освен това, но по мое мнение се справи доста добре.

писал дълго време; да е чел много преди да пропише; да пише много и постоянно, дори и когато не му се пише... или нещо друго?

Коста сивов:

За мен няколко неща са от огромно значение: да се чете много, да се пише много и да се слуша много. Смятам, че възраст та не е от значение. Може да пишеш от години, но да не си добър творец, както и обратното. Четенето и писането е ясно – не може да искаш да се научиш на нещо без теория и практика – четеш, за да учиш и пишеш, за да практикуваш. Слушането, обаче, е следващото най-важно нещо. Аз, като прохождащ писател, бях доста слаб в това отношение. Приемах всяка критика за заяждане, всеки съвет за проява на надменност и всяка забележка за ниска култура. Не съм бил прав в много от случаите. Че сме хейтърско общество – такова сме, но има и много хора, които наистина биха помогнали на човек. Трябва да се научим да извличаме най-полезното от всяко чуждо мнение, независимо дали то е позитивно или негативно. Както казва моят добър приятел Донко Найденов „Ранният пробив убива твореца”. Човек трябва да получи много критики и откази, за да израсне като писател.

BG Art Class:

Мислиш ли, че ако се преведат и издадат в друга държава, твоите разкази ще имат по-голям успех, отколкото в България?

Коста сивов:

BG Art Class:

Според теб кое е най-ценното качество, което трябва да притежава един писател?

Определено! Ако се преведат и издадат в Америка, например, може би ще имат поголям успех. Мисля, че е така не защото смятам, че съм най-великия писател в БГ, а защото там пазарът е много по-голям от тукашния (да не кажа, че тукашен почти няма).

Коста сивов:

BG Art Class:

Определено. Какво мислиш, че има значение за това един човек да пише добри разкази – да е започнал да пише от рано и да е 22 BG art class ОКТОМВРИ 2012

Няма да успея да го побера в едно качество, затова ще изложа три: талант, постоянство и издръжливост (издръжливост на всичките критики, откази и замеряния с камъни).

Мислиш ли, че нещо ти липсва още или вече си постигнал нивото, което искаш да имаш?

специален гост

Коста сивов:

Това е доста хубав въпрос. Ще ти отговоря честно – мисля, че никога няма да достигна нивото, към което се стремя. Знам, че ще ме попиташ какво е то и ще ти отговоря веднага, а именно да съм писател на пълен работен ден, който е в състояние да изкарва толкова, колкото да живее нормално със семейството си, без да се тревожи, че ще му спрат тока или водата, заради неплатени сметки.

въпреки това, аз искам да извлека максимума от писането. Опитвам се да се възползвам от всяка една възможност: участвам в конкурси, пращам свои произведения на най-различни медии и проекти, пиша всичко, за което някой ме е помолил. С нетърпение очаквам деня, в който не аз, а самите издателства, агенти и редактори ще ми се обаждат и ще ми пишат писма, в които да изразяват желанието си да работят с мен.

BG Art Class:

Разбирам. Какво искаш да постигнеш? Имаш ли някаква амбиция, цел относно писането?

Коста сивов:

От горните ми отговори става ясно, че съм много песимистично настроен към литературната обстановка в страната, но

Много ти благодаря за това интересно интервю. Вярвам, че за нашите читатели ще е удоволствие да четат творбите ти, които ще публикуваме на страниците на списанието.

Коста сивов:

Надявам се. И аз ти благодаря за вниманието. ОКТОМВРИ 2012 BG art class 23

специален гост

Част 1

♦♦Коста Сивов ♦♦Адриан Лазаровски

Вовини

ъбуди се, пачавро! - гласът беше дрезгав и стържещ, сякаш излизаше от гърло, цялото осеяно с назъбени остриета. - Достатъчно дълго те чаках да се наспинкаш, не мислиш ли? Криана отвори очи. В първия момент не успя да прецени къде се намира - единственото, което знаеше с положителност, беше, че това ниско помещение с масивни напречни греди по тавана едва ли би могло да се сравнява с разкошните й покои, намиращи се в дома на баща й в Кеми. После възприятията й отстъпиха пред мощната атака на заобикалящата я обстановка и тя долови протяжното скърцане на дъските, ритмичното поклащане на пода, монотонния шум от плискане на вода. - Почина ли си хубавичко, курво? Ще ти трябват доста сили за онова, което съм ти приготвил, малка мръснице. - процеди през зъби мъжът, след което момичето чу резкия звук на затръшната масивна врата, придружен от приглушеното хихикане на онези, които очевидно бяха останали зад 24 BG art class ОКТОМВРИ 2012

нея. Девойката надигна глава от мръсната рогозка, на която лежеше (ох, колко й липсваше огромното легло с балдахин, разположило се царствено в центъра на спалнята й, в чиито прохладни завивки прислужниците всяка вечер втриваха неземни благоухания, пристигнали от екзотични земи и където тя се отдаваше на приказни мечти за бъдещия избраник на сърцето си), сподави надигащия се в гърлото й писък, провокиран от пробягалия наблизо опърпан кафеникав плъх с мазна опашка, и впери поглед в посетителя си. Той вдигна над главата си (доколкото му позволяваше изгърбения свод) фенера, който държеше в дясната си ръка, и го закачи на специално пригодената за целта кука, забита в една от дебелите греди, подпиращи тавана. Така милостивата прегръдка на мрака бе заменена от жестоката безсрамност на светлината, на чийто фон външността на мъжа, прекрачил прага на помещението, се открои с болезнена яснота пред взора на девойката. Криана изхлипа.

специален гост

- Не ти ли харесва това, което виждаш, пачавро? - попита той. - Или трябва да възприема въздишката ти като любовен копнеж, а? По-добре свикни с гледката, защото ще й се наслаждаваш още безброй пъти, и то от много по-близко разстояние. - смехът му проряза въздуха в каютата, тъй както ръждясал меч стърже о бедрена кост. Пред очите на момичето стоеше едър мъж с плетена ризница, която обгръщаше тялото му от врата до коленете. Нямаше да е преувеличение да се каже, че тя беше единственото хубаво нещо в него - мека и лъскава, прецизно изработена от стотици метални халки, захванати една за друга. Тя бе пристегната на кръста му с дебел червен пояс, отрупан с мазни лекета. На него бе закачена платнена торба, редом с нея висеше къс ятаган, а над пояса надвисваше подпухналото му шкембе. Под ризницата личаха панталони с неопределен цвят, а на краката му имаше набръчкани кожени ботуши. От ръкавите на ризницата се подаваха тлъсти ръце, чиито мускули отдавна бяха потънали в дебел слой мазнина, но навярно все още криеха огромна сила. Обаче, ако торсът му вдъхваше респект и отвращение, то главата му бе източник на истински ужас. - Познай кой ми направи това, малка курво! Твоят брат - любимото ти братче, което няма да видиш никога повече. - натрапникът се ухили, разкривайки уста, половината зъби, от която бяха почернели, а другата половина изобщо липсваха. При опита му за усмивка, тя най-сетне успя да разбере какво точно не е наред с лицето му - цели парчета кожа липсваха оттам, а тези, които все още стояха на мястото си, бяха почернели и набръчкани като изгорял пергамент. От дупките в плътта сълзеше жълтеникава гной, но в най-голямо количество тя беше около лявото му око, на чието място зееше грозен кратер с назъбени краища. - Защо ли? Ами защото аз собственоръчно го заклах в собствената му спалня! Заклах го, докато ти си спеше сладко в покоите си, а край тебе твоите

близки умираха в нечовешки мъки! Само да го беше видяла! Кървеше като недоубита свиня, когато прерязах гърлото му. Криана изпищя. Опита се да стане, да се нахвърли върху този човек, да му издере и без това обезобразеното лице с ноктите си, но изведнъж бе повлечена назад и се строполи върху рогозката си. Чак тогава осъзна, че е завързана за стената, и усети впилите се като змии в китките й груби конопени въжета. Какво се беше случило? Какъв кошмар бе изпълнил света й? Последното, което помнеше, бе ласката на балдахина и благоуханията от маслата, налети в декоративните стомни до леглото й. Фардън се бе сгушил в краката й и приятно похъркваше. Беше странно за котарак да хърка, но Фардън не бе обикновено животно. Той можеше да отнема болка, както и да дарява такава. Навярно това подобие на човек го беше заклало, както твърдеше, че е направил и с милия й брат, месото му бяха опекли и изяли с приятелчетата си. - Не! Ти не си направил това! Не е вярно! - извика, а сълзи изпълниха ъгълчетата на очите й. - Не може да е вярно!!! - Така ли мислиш? Ето, виж сама, пачавро! - при тези думи той метна съдържанието на торбата към нея. Нещо кръгло се изтъркули по дъските, покриващи люлеещия се под, и се спря на сантиметри от носа й. В същия миг я блъсна отвратителна воня. Подобието на глава, което се показа от мръсния плат я загледа с изблещени изсъхнали очи и сякаш някаква невидима ръка разкъса сърцето й. - Не го ли познаваш, мръснице? Не разпознаваш ли родното си братче? Същата гарвановочерна коса, същата бяла кожа. Беше красив почти колкото теб, ала сега е МЪРТЪВ! - изкрещя последната дума едноокият и тънка струйка гной потече по лявата му буза. Когато Криана осъзна истината, светът около нея почерня и изчезна, повличайки я в дълбоки черни въртопи, от които нямаше измъкване, все по-дълбоко и все по-дълбоко. Обаче ритникът, който се ОКТОМВРИ 2012 BG art class 25

специален гост

заби в кръста й, я извади от вцепенението. Болката се разнесе като пипала на кракен в тялото й. - Май веднъж вече ти казах, че спа достатъчно. Отварата, която купихме от онази вещица, явно ти е дошла в повече. Отсега нататък ще спиш само тогава, когато аз ти позволя - ако ти позволя, - поправи се той, - пачавро. – Смехът му се разнесе из каютата – отвратителен, безмозъчен, надменен. Собствените думи на пирата го опияняваха, действията му бяха като свят акт за него. Този уродлив миризливец бе изпаднал в състояние на еуфория от злините, които бе сторил на нея и семейството й. Що за създание можеше да пребива до смърт завързана, изнемощяла жена и да се гордее с постъпката си? - Но защо? Защо? - недоумяващо попита девойката. - Не знаеш ли? Не знаеш?!? - отвратителната му физиономия се наведе към нея и зловонният му дъх нахлу в носа й. - Именно твоят брат и баща ти ме вкараха в тъмницата. Те са виновни за всичко, което ми се случи там, за всички ужасни неща, които трябваше да преживея. - зъбите му изскърцаха. - И аз ги преживях. Преборих се. Това, което не успя да ме убие, ме направи още по-силен. И жаден за разплата. - Но те винаги… - Какво? Са служели на закона ли? Да върви по дяволите този закон! Не аз съм виновен, че умирах от глад, че трябваше да прося по улиците, надявайки се на фалшивото милосърдие на богаташите като теб. - той я заплю. Храчката потече към отворената й уста и тя побърза да я затвори. - Когато ме взеха на онзи кораб, мислех, че ще умра. Всичко ми се струваше толкова непосилно и тежко. Не след дълго обаче видях, че пиратите са хора, които ценят смелостта, приятелството и верността. Те станаха моето ново семейство, там намерих всичко онова, което ми беше отказвано в Стикмор. И аз им се отплащах с храбростта и силата си, додето не настъпи онзи трижди проклет час, 26 BG art class ОКТОМВРИ 2012

когато войниците на брат ти ни победиха с вероломство, а после баща ти ни прати да изгнием в зандана. Затова и си платиха. Сега домът ви е изпепелен до основи, семейството ти е изклано, с жената на брат ти се позабавлявахме доста пъти, преди да умре - любимото ти братче гледаше с ей такива очи как се качваме отгоре й един подир друг, а после и на него се изредихме. – Гигантът извърна артистично главата си: - Някои от другарите ми си падат по по-тесни и по-космати дупки. – Смехът му отново оглуши помещението. Слугите избихме, а тези слугини, които не бяха много дърти и грозни, взехме с нас на кораба. Сега те участват в невероятни представления — всяка вечер избираме по една, събличаме я гола пред целия екипаж, изреждаме й се всички, след което я хвърляме в океана, за радост на акулите. Е, не остава кой знае какво за тях, но никоя не се е оплакала досега. Момичето стоеше с широко отворени очи и още не можеше да повярва на онова, което чува. Възможно ли беше целият й досегашен свят, всичко, което бе имало значение за нея, да е мъртво и безвъзвратно изгубено? С какво бе заслужила подобна участ? Защо боговете й причиняваха това? Сякаш Великия дракон и Четиридесетте му сина я бяха изоставили. - Сигурно се питаш, защо си още жива, а, малка мръснице? Ще ти кажа - защото за теб реших да оставя най-интересната част. Това, което чу досега, е нищо, в сравнение с онова, което ще сполети теб и тясната ти непокътната… Силен трус разтърси палубата. Пиратът залитна, но бързо възстанови равновесието си. Криана използва прекъсването, за да попита: - К-к-къде ме в-водите? - Поддържаме курс към Бархарския архипелаг, пачавро. Навярно си чувала за него - страховитото свърталище на корсарите и пиратите. Попаднеш ли веднъж там, вече няма измъкване. Ще си стоиш на островите, докато пукнеш, мръснице! А в един момент със сигурност ще ти се

специален гост

прииска, защото там ще ти се изредят повече мъже, отколкото си виждала някога в скапания си живот! Едноокият се приближи до нея, а на устните му бе разцъфнала лукава усмивка. Колко уродливост и грозота бяха съчетани в едно-единствено лице! Криана не бе виждала подобна картина дори и в гротеските на братовчед си Дорин, който бе минималист, намиращ единствено пороците у човека за интересни и привлекателни. - Впрочем, мисля, че е добре да започнеш да свикваш още отсега, нали така, малка курво? - рече пиратът, а междувременно ръцете му взеха да развързват лекьосания му пояс. Какво ли чудо на чудесата щеше да изникне изпод тези невиждали никога сапун дрипи? Криана се отврати само от мисълта тази гнойна маска да се доближи до устните й и да я лигави с мазния си език. Не искаше дори и да си представи, че подобен урод ще отнеме девствеността й, която тя бе пазила за мъжа, който щеше да отдаде сърцето си на нея. Втори трус разтърси кораба и я измъкна от гротескните й размисли. Мъжът изпсува, обърна се към стената вдясно от него и вдигна капака на малкото прозорче. През отвора Криана успя да мерне частица от необятната океанска шир, разстлала се под обсипаното с леденостудени звезди нощно небе. Искрящата чернота на морските талази беше толкова омагьосваща, че на нея й се прииска да е навън, сред тях, да усети пречистващата им студена прегръдка и да се отпусне в обятията им. По-дълбоко и по-дълбоко, по-надолу и по-надолу в недрата на нещо непознато и така привлекателно в този мрачен за нея момент. Как искаше да се отдаде на освобождаващата гибел и да приеме смъртта за свой законен и желан съпруг. Унесът й бе нарушен от гръмкото изругаване на обезобразения. Той отвори вратата с внезапно движение, изхвърча навън и я затръшна зад гърба си. Криана успя да чуе неясните викове на моряците

отвън, над които доминираше стържещият крясък на едноокия. Нещо ставаше, но какво? Нима корабът бе нападнат от благородни мъже, търсещи разплата за злодеянията, сторени от пиратите? Нима Великият дракон бе изпратил своите Четиридесет сина да отмъстят за онеправданите жертви на корсарите? Момичето се опита да пропълзи по-близо до прозорчето. Застана така, че китките й да са максимално близо до стената, където бяха завързани въжетата, и надзърна през неголемия отвор. Океанът се простираше пред погледа й, спокоен и величествен, а белите пенести вълни се разбиваха в бордовете с невъзмутимо постоянство. За миг като че ли й се стори, че зърна нещо като светещо островче на стотина метра от кораба, но когато примигна, от него нямаше и помен. „Сторило ми се е“, каза си девойката, но продължи да наблюдава грандиозната морска шир. В нея имаше нещо, което я успокояваше и макар и да не бе в състояние да я накара да забрави за случилото се с близките й, успяваше да притъпи болката и да я успокои - донякъде. Сълзите отново проблеснаха в очите й и тя стисна юмруци, казвайки си, че трябва да бъде силна каквото и да стане. Опъна въжетата още малко, за да може да има по-добра видимост. Навън разправията продължаваше. Криана имаше чувството, че поне десетина души говорят едновременно, опитвайки се да се надвикат един друг. „Нека се карат“, каза си тя, „а какво ли не бих дала да се избият помежду си. Особено едноокия. Неговата смърт жадувам най-силно.“ Момичето се огледа наоколо, търсейки някакъв предмет, какъвто и да е той, който да й позволи да среже въжетата и да й даде възможност да се освободи поне от тях. „Тогава бих могла да скоча във водата и да се удавя, което е за предпочитане пред онова, за което говореше обезобразеният.“ Единственото остро нещо, намиращо се в каютата обаче, бяха острите зъби на плъховете, щъкащи наоколо. Те ОКТОМВРИ 2012 BG art class 27

специален гост

сякаш бяха обхванати от някакъв безумен ужас, защото тичаха непрекъснато из помещението, издавайки характерното си цвърчене, и потрепваха френетично с крачета и опашки по пода. В този миг трети удар така разтърси кораба, че Криана полетя към отсрещната стена и едва не изтръгна китките си, когато въжетата се опънаха до краен предел. Тя изохка и се строполи на пода, който изненадващо започна да се издига. Мъжете отвън започнаха да крещят още посилно, като техните викове съвсем скоро преминаха в неистови писъци, придружени от оглушителния звук на огромни маси вода, които сякаш се изсипваха в морето от гигантска височина. Като че ли корабът се бе натъкнал на някакъв грандиозен водопад, или бе залят от огромна вълна. Подът продължи да се издига, накланяйки се настрани. Дъските заплашително изскърцаха, когато стената, на която се намираше прозорчето, постепенно се превърна в под, а той, от своя страна - в стена. Криана светкавично се долепи до мястото, където въжетата й се свързваха със стената, стъпила с треперещи нозе недалеч от отвора в пода, представлявал доскоро страничен люк. Това, което зърна през него, я накара да потрепери от ужас. Океанът се отдалечаваше. Да, отдалечаваше се. И то надолу - ако понятията горе и долу изобщо продължаваха да съществуват. Първо на пет метра, после на десет, след това на петнадесет, двадесет, двадесет и пет. Коленете на момичето се подгънаха от страх и то всеки момент щеше да се строполи на пода, ако не се опитваше с всички сили да стои колкото се може по-далеч от зеещия отвор. Тридесет и пет, четиридесет метра. Криана изведнъж се почувства благодарна за въжетата, които стягаха ръцете й, и горещо се молеше да издържат и да не се скъсат, оставяйки я да полети в бездната. Петдесет метра, петдесет и пет. Дали океанът пропадаше, или корабът се издигаше в небето? Шестдесет и пет метра, седемдесет. „Глупости, това не може да е истина, 28 BG art class ОКТОМВРИ 2012

аз бълнувам, всичко е заради онези ужасни неща, които ми наговори едноокият.“ - такива бяха едни от последните мисли, преминали през съзнанието на момичето, преди милостивият мрак на забвението да го погълне. А последното нещо, което слухът й долови, миг преди чернотата да спусне булото си над нея, беше далечният, сякаш излизащ от недрата на Ада зов, подет от незнайните гласове на неведоми същества. 2.

Грогън се събуди от дълбок сън. Сигурно бе спал над дванадесет часа и нямаше нищо чудно в това. Беше се напил като животно предната вечер и се бе прибрал по светло. Чувстваше болка в главата и умора в краката си. Сякаш беше пребягал няколко пъти около полетата с пшеница, а всъщност не помнеше дори да е играл под съпровода на музиката в кръчмата. Отмести кожата, с която се бе завил, и прокрадващия се студ накара кожата му да настръхне. Навлече набързо дрехите си и разтърка бузи. Чувстваше се гладен като вълк, макар леко да му се повдигаше от запоя. Странна работа беше този негов махмурлук. Хем беше гладен, хем като се сетеше за храна, му се повдигаше. Хвърли две шепи вода на очите си. Учуди се, че няма ледени кубчета в нея. В този студ всичко замръзваше – дори и кръвта. Изплакна устата си, в която зловонни миризми си бяха направили карнавал, и задъвка ментово листо. Това винаги поправяше лошият му дъх и спомагаше за храносмилането. Ако не беше толкова студено, дори би се изкъпал, макар да не беше правил това от лятото. Добре поне, че се миеше от време на време, иначе имаше възможност да хване краста. Отвори дървената врата и силен вятър

специален гост

го шибна в лицето. Навън вече се беше стъмнило. Грогън се ухили, при нахлулата мисъл, че отново е време за запой. Бръкна в джоба на панталона си, ушит от кожа на рис и набара няколко медни монети. За жалост не бяха много, но щяха да стигнат и за тази нощ. Отдавна не беше работил, което се отрази негативно на финансите му. Последната поръчка беше преди месец, или преди два... може би и повече. Изкара добри пари, но всичко, което остана от нея, се намираше в джоба му. Грогън беше наемник. Ако някой имаше нужда от войник, охранител или бияч, той беше правилният човек. Тази професия бе добре заплатена, така че когато завършеше някоя задача, за около месец-два се отдаваше на почивка и запой. Релаксираше докато изникне нещо ново. Последно беше нает, за да охранява керваните на известен ориенталски богатир, преминаващи през земите на магьосниците. Това, че в момента бе жив и здрав, говореше достатъчно за благополучното изпълнение на поръчението. Живееше в малка дървена колиба, разположена в северния край на селото. Беше отделен от глъчката и хората, защото си беше темерут по принцип и не обичаше разни натрапници да му се мотат из краката, и да му дават съвети как да живее. Добре му беше да прекарва времето си в отшелничество. Когато изпиташе нужда за контакти, се завърташе в кръчмата, където удовлетворяваше тази прищявка. Наметна се с пелерината си и излезе навън. Не му отне много време да се добере до любимото си място. Измина разстоянието на бегом. По този начин загря тялото си и се раздели с голяма част от главоболието си. Физическите упражнения винаги помагаха при тежък махмурлук. В кръчмата всичко си беше постарому. Масите бяха пълни с хора, които се запиваха и говореха гръмогласно. На бара собственикът на заведението енергично

пълнеше чаши и крещеше наляво-надясно. Беше задимено и миришеше на мъжки секрети. Пълна идилия. Грогън отиде на бара и извика весело: - Бор, налей кана с кисела вода. Бор беше името на бармана, който бе и собственик на кръчмата без име. Той наля напитката в голяма дървена кана и я удари на плота пред Грогън. Той я подхвана и отпи огромна глътка направо от нея. Изтри доволно уста и продължавайки да се усмихва, похвали: - Четиридесет дракона го яли, по-кисела е от обикновено. Ненадминат си, Бор. Твоята кисела вода е най-добрата на света. Барманът се изчерви леко, доволен от похвалата и изрече: - За редовните ми клиенти, само найдоброто. Грогън грабна каната и тръгна да се оттегля в дъното на заведението, където му се пазеше кътче. Както вече стана ясно, той не обичаше особено чуждата компания и предпочиташе да си пие на спокойствие в тъмното ъгълче на кръчмата. Всеки от селото знаеше, че това е неговото място и никой не го заемаше. Е, може би някога е имало смелчаци, но тяхната безочливост със сигурност е била своевременно наказвана. Въпреки този факт обаче, Грогън остана като поразен. Огромен мъжки силует бе седнал на удобното диванче и си пиеше питието като някой цар и господар на това място. Тънка струйка дим се извиваше от лулата, която пушеше странникът. Зачервеният от студа Грогън побесня. Каква обида само. Какво си въобразяваше този самозванец? Може би бе чул за известния наемник Грогън и бе дошъл да се пробва? Може би искаше да направи нещо велико през жалкия си живот? Навярно беше сметнал, че това е достатъчно достойно начинание. Накърненият мъж тръшна дървената кана на масата пред непознатия и кисела течност се разля върху нея. Той ритна един стол и извика разярено: ОКТОМВРИ 2012 BG art class 29

специален гост

- Как смееш, копеле? Пред него се изправи ухилена физиономия и Грогън видя познато лице. - Четиридесет дракона ме яли!!! – възкликна той. – Това ти ли си, Врог? Не вярвам на пияните си очи. Грогън бе изпаднал в неистов екстаз. Сякаш самият Велик дракон бе слязъл от небесата, за да го навести. Останалите посетители на кръчмата първоначално застинаха, за да проследят гнева на селския си любимец, а след това се изненадаха от „изненадващия” развой на събитията. Когато разбраха, че нищо интересно няма да се случи, се върнаха към заниманията си. - Грогън Хубавеца! Да ти дава здраве Великия дракон. Срещата ни е повече от приятна. Барман, кана от тая помия, която пие моят другар. Двамата се прегърнаха и се строполиха като гюлета върху дивана. - Какво става с тебе, разбойнико? – запита Врог. – Още ли се занимаваш с престъпления? - Вадя си честно прехраната. – захили се Грогън. – А ти още ли си търговец на платове? Или си станал шивач на краля? – последното беше стара закачка. Сред хорските кръгове се говореше, че кралят на Колфур е хомосексуалист, който е задоволяван сексуално от своите шивачи. Грогън винаги бе смятал, че търговията с платове е женска работа, която съответно трябва да се върши от жени. Двамата изпаднаха в бурен смях, превивайки се на две. След не повече от пет минути, коремите ги заболяха. Новата кана с кисела вода, донесена набързо от Бор, вече беше на привършване. От сега си личеше, че ще е тежка вечер. - Помниш ли – подхвана Врог, - когато онзи генерал ни повика при себе си и ни каза, че от нас зависи живота на графиня Тунга. Тогава още не бях продавач на плат, а се занимавах с наемничество, като теб. - Разбира се, че помня. – кимна с пияна глава Грогън. – Копелето беше отвра30 BG art class ОКТОМВРИ 2012

тително. Изкарваше си злобата на нас, войниците, и ни наказваше по какви ли не гадни начини. Какво ни беше накарал да направим тогава? - Искаше да я заведем при магьосниците, които му бяха платили за това. А нас щяха да ни направят на отвари и алхимични каши. Двамата се захилиха, макар да нямаше нищо смешно във възможността да бъдат погубени. Врог продължи: - Ти му каза, че ако ни иска мъртви, може да се пробва на момента, но няма да тръгнем на тази самоубийствена мисия. Каза, че по-скоро би правил секс с графинята... Отново изпаднаха в бурен смях. Пиенето беше вече в стомасите им, а главите им бяха добре сварени. - Грогън, дойдох тук, за да говоря по работа с теб. – Врог изведнъж стана много сериозен. Усмивката изчезна от лицето му и пиянските тикове престанаха. Мъжът срещу него също застина, поради хладната нотка в гласа на приятеля си. Някой в кръчмата счупи чаша в пода и изруга на непознат език. Иначе тази вечер бе сравнително спокойно наоколо. Грогън и Врог бяха стари бойни другари. Даже бяха нещо като партньори навремето. Преди да се заеме с доходната търговия с платове, която извършваше в момента, Врог също бе наемник. Неведнъж двамата бяха участвали в битки за различни страни и за различни каузи. Ако Грогън можеше да посочи човек, който да нарече истински приятел, то това беше Врог. Врог Животното, както го наричаха на бойното поле. Той беше техничен, бърз и съобразителен. Мачкаше като таран противниците си. Голямото му мускулесто туловище всяваше страх у враговете и респект у приятелите. Беше висок близо два метра и тежеше над сто и двадесет килограма, косата му беше дълга, гъста и черна, а лицето грозно като на Фалунски циганин. Грогън беше спечелил прякора „Хуба-

специален гост

веца” също на бойното поле, където бе получил толкова рани по лицето и тялото си, че беше разкрасен като говеждо месо, наръфано от гладен звяр. Въпреки всичките белези, които бе „заслужил” през дългогодишната си наемническа кариера, той бе запазил симпатичния си вид и приятната си външност. Все пак живееше във време на войни и анархия, а не в постмодерно общество, с напарфюмирани закони и правила, следени строго от разни напудрени клики. - Слушам те с две уши. – тихо отвърна Грогън, предчувствайки, че е по-добре да не дават гласност на разговора си. Врог също се огледа подозрително и когато прецени, че никой не ги гледа или слуша, започна: - Захванах се с нов бизнес. - Да не би да продаваш аромати? – въпреки, че имаше намерение да се подиграе на другаря си, Грогън не се почувства весел. Врог го изгледа сериозно и продължи, без да показва, че е обърнал някакво внимание на нелепото вмъкване: - Тази нова търговия е много доходна, но е и доста рискована. Досега всичко беше наред, но имам чувството, че ме дебне някаква опасност. Грогън вече нямаше желание да се подиграва. Не, че се стресна от сериозния поглед на другаря си, просто думите на Врог го накараха да се замисли. Този великан, този човешки исполин изглеждаше притеснен. За всичките двадесет години, през които двамата се познаваха, Грогън никога не бе съзирал дори и капка страх в тези големи кафяво-черни очи. Нещо сериозно се беше случило или предстоеше да се случи. - Слушам те, приятелю. Врог продължи: - Спомняш ли си вовините? – запита той. Лицето на Грогън се изкриви. Той се изплю на пода и се разсмя: - Естествено. Никога не бих ги забравил? Те са самозванци! Мелези! Смятат се за потомци на Великия дракон!!! – с отвращение изрече последното Грогън.

- Така е. – съгласи се Врог. – Но са богати. И имат това, което може да ни осигури дори и старините. Грогън го погледна презрително. - На нас? – учуди се той. - Искам да ти направя предложение, приятелю. - Не и на мен. – Поклати глава Грогън. – Знаеш, че ненавиждам тази пасмина. Те са това, което презирам най-много. Самозвани копелета!!! - Но и богати. – заговорнически се усмихна Врог. – Много богати. Помисли си, друже, и ела при мен утре. Отседнал съм тук, при Бор. Грогън стана и си отиде без да каже нищо. Беше обиден. Не можа да повярва, че Врог му предлагаше такава долна работа. Можеше да няма и монета в джоба си, но беше човек с принципи. По-добре да тънеше в мизерия и глад, отколкото да падне толкова ниско, че да има нещо общо с тази пасмина. Вовини!!! Те бяха змиеподобни създания, които приемаха две форми – човешка и животинска. В хуманоидната си форма приличаха досущ на хората, но се различаваха с това, че имаха тънки и остри кучешки зъби, в корените на които се образуваше изключително силна отрова. Ако вовин те ухапе, имаш точно десет минути оставащ живот. Имаше начини да се спаси човек, но не бяха много. Другите особености бяха люспестият жълто-зеленикав врат и малките уши. В животинския си вид представляваха големи змии, подобни на анакондите и гигантските варани. Бяха също толкова бързи и смъртоносни като в човешката си форма, но бяха и по-уязвими заради подългото си туловище. Кланяха се на езически божества и се смятаха за потомци на Великия дракон. Ерес!!! Еретици!!! Самозванци!!! Техният тотем беше Оробороса, който представляваше змия, захапала опашката си, образуваща перфектен кръг. Жигосваха малките си с този знак след раждането ОКТОМВРИ 2012 BG art class 31

специален гост

им – женските по челата, а мъжките по врата. Имаше времена, когато работеха за магьосниците, но за щастие, те бяха отдавна отминали. Тази комбинация бе особено неприятна. С всичката тази мощ на магическите кръгове и физическата сила на вовините, те бяха създали перфектната непобедима армия. Не едно племе бе разгромено и опустошено. Разединението дойде благодарение на надменността на магьосниците, която змиеподобните не можаха да понесат. Те бяха приемани не като равни, а като роби, служители. Грогън за първа нощ се прибираше толкова рано в колибата си. Беше напълно изтрезнял и с чист ум. Мислите му се гонеха като безспирни урагани. Едни го обвиняваха, че е глупав и мързелив, уверяваха го, че това е перфектната поръчка за него и само идиот би се отказал от нея. Други му казваха, че е прав и не трябва да потъпква принципите и вярванията си. Трети бяха посредата, говорещи му за плюсовете и минусите на начинанието. Колкото и да мислеше, не успя да достигне до решение как да постъпи. Истинско решение. Врог щеше да го чака на сутринта при Бор, очаквайки отговор на предложението. Накрая един глас проговори в главата му. Това бе някакво създание от тъмно кътче в ума му, за чието съществуване той отдавна бе забравил. Някои биха казали, че е самовнушение, някои биха се клели, че е лудост, но Грогън беше сигурен, че това е вътрешният глас на другото му аз. За голямо негово щастие, досега Гласа не го беше подвеждал. Можеше да му се довери безрезервно. Той се заслуша в меките думи, които потекоха в съзнанието му като поток: - Това е шанс, момчето ми. Не го изпускай. Врог спомена за много пари. Каза, че можем да осигурим и старините си. Не се прави на глупак. Знам, че не ти харесва това, но трябва да преглътнеш убежденията си и да се изправиш лице в лице с това зло. Това е нашият шанс, не 32 BG art class ОКТОМВРИ 2012

разбираш ли. Имаш възможност да изкараш много пари и да нанесеш вреда на вовините. НАПРАВИ ГО!!! – последното прозвуча повече като заповед, отколкото като съвет. Грогън се изправи и отново се запъти към кръчмата. Не го свърташе на едно място. Трябваше да разбере за какво става дума. Не му се искаше да участва в това, но не можеше да пренебрегне и факта, че бе подвластен на вътрешния си глас. Просто не можеше да го игнорира. А и знаеше, че Врог ще го чака, допивайки си, предполагайки, че ще се завърне размислил. Така си и беше. Великанът, който наричаха Животното на бойното поле, все още беше на масата на Грогън, само че вече не бе сам, а с цяла шайка другари по чашка. За разлика от другаря си, който беше темерут, Врог обичаше големите компании и шумните веселия. Всички пиеха, смееха се и пееха някакви веселяшки песни за Самотния рибар и дъртата му жена, която винаги му се карала, когато се прибирал пиян у дома си и без риба. - Разкарайте се! – заповяда Грогън заплашително. Никой не си и помисли да оспорва заповедта му. Изнизаха се един по един. Врог го погледна в очите и се усмихна. - Знаех си, че ще се върнеш още тази вечер. – сподели той. - Искам да знам за какво става въпрос. – Грогън седна на един от столовете. Той изпращя под мускулестото му тяло, но въпреки това издържа на напрежението. - Започнах търговия с тях. – Врог направи пауза, давайки шанс на другаря си да осмисли казаното. - Каква? – подкани го Хубавеца да продължи. – Не увъртай, човече, изплюй камъчето най-накрая. Дошъл съм тук, за да ми предложиш нещо, което си заслужава. Не искам разни шикалкавения и убеждения. Казвай направо или повече няма да ме видиш. - Продавам им роби. Грогън се ококори. Първоначално не

специален гост

успя да разбере приятеля си, но после се осъзна и възкликна: - Но това е жестоко! - Нека се изкажа. – помоли Врог. – Продавам им жени. От Недъгавите. Другарят му се успокои. Недъгавите бяха нечист материал. Почти за нищо не ставаха, освен за месо, сексуални забавления и работа, в която не се изискваше особен интелект. Племената на юг от Магьосническите земи не бяха канибали, даже и вовините май не бяха, но на север от Вовин (държавата на змиеподобните) живееха човекоядци, които ги използваха като основно ястие на трапезите си. - Че за какво са им? – учуди се Грогън. – Те не са човекоядливи, не са и земеделци. Сексуално хората не ги привличат. Четиридесет дракона ги яли, за какво са им тези жени? - Не знам, приятелю, но получавам по един златен бокал, с инкрустирани диаманти в него за една бройка от стоката ми. - Злато за Недъгав? – опули се Грогън. – Будалкаш ме! - Съвсем не. - Но за какво съм ти аз тогава, Врог? Доколкото разбирам от приказките ти, бизнеса ти върви. Врог запали лулата си и бутна каната с кисела вода към събеседника си. Той си наля в една празна чаша пред него и удари голям гълток. Течността запари приятно вътрешностите му. - Имам възможност да направя голям удар. За много злато. Но ми трябва някой да ми пази гърба, а за друг на когото мога да разчитам, не се сещам. Доверявам се единствено на теб. Ти си единственият, който не се е опитвал да ми забие нож в гърба. Това не бе съвсем вярно, защото една нощ толкова се бяха напили, че Грогън обърка другаря си с глиган и реши да го принесе в жертва на Великия дракон и на още някакви езически божества, които вече не помнеше. Само изпитата му

от алкохола сила и металната броня на Врог го възпряха от извършването на приятелоубийство. - Слушам те. – каза Хубавеца. - Един от Водачите им иска двадесет бройки. Имам ги. Трябва да ги доставя до два дни, считано от утре. Но ако съм сам сигурно ще се опитат да ме убият и да задигнат стоката ми. Нямам им доверие на тези влечуги. По-скоро бих пуснал змия в пазвата си, отколкото да им повярвам. - Колко си им продал до момента? – запита Грогън. - Пет. В две сделки. Веднъж взеха две, после още три. Всичко беше наред. Идваха по двама, оглеждаха момичетата и ми плащаха. След като ми съобщиха, че стоката ми е добра, поискаха още двадесет. Помолиха и да им ги доставя на посочено от тях място. - Къде? - Вовин. - Ти луд ли си?!? – едва не подскочи Грогън. – Искаш да се наврем в бърлогата на звяра. Какво те кара да мислиш, че ще си тръгнем живи от там? - Нищо. – спокойно отвърна Врог. – Но съм решил да рискувам. Ако успея да се измъкна цял, с всичкото злато, което ми е обещано, повече няма да ми се налага да работя през живота си. Както и на теб, между другото. Грогън сметна довода му за разумен. Вярно, щяха да се втурнат с главата напред, щяха да рискуват животите си, но нима не правеха винаги това? Дали щеше да е на бойното поле или в търговска сделка, рискът си беше все същия – забогатяват или умират. - Кога потегляме, Врог? - На сутринта. Наспи се добре, приятелю. Грогън така и направи, но преди това се напи като свиня. Продължението на разказа можете да прочетете в следващия брой на списанието. ОКТОМВРИ 2012 BG art class 33

бг таланти

Concept from a cancelled game project. Done for Frogster Interactive Pictures AG Art Direction: Boris Kiselicki Художник: Даниел Алеков www.dancakes.com www.memod.deviantart.com e-mail: dan@dancakes.com

34 BG art class ОКТОМВРИ 2012

бг таланти

ОКТОМВРИ 2012 BG art class 35

арт

♦♦ Автор: Краси Алексиева ♦♦ За контакт: http://www.vazrazdane-gallery.com

Галерия „Възраждане“ в Пловдив представя изложба живопис на Владимир Генадиев От 27.11. до 17.12.2012г. в галерия Възраждане ще можете да видите изложба живопис “Тялото ІІ” на доц. Владимир Генадиев. Изложбата е продължение на почетното участието на автора през 2010 г. в “На ционалните Есенни Изложби”.

ВЛАДИМИР ГЕНАДИЕВ

е роден на 28 април 1946 г. в Пловдив. Завършва Националната художествена академия – София, специалност графика при проф. Евтим Томов. От 1995 г. е преподавател по графика и рисуване в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство (АМТИИ) в Пловдив, а от 1998 г. е доцент по графика и ръководител на катедра „Изобразително изкуство“ при АМТИИ. От 2011 г. е декан на факултет “Изобразителни изкуства”. От 1974 год. е член на СБХ. От 1972 до 36 BG art class ОКТОМВРИ 2012

арт

1995 година участва във всички ОХИ на Дружеството на художниците в Пловдив и на Съюза на българските художници – София. Има участия в множество общи изложби, биеналета и други. По целия свят.

САМОСТОЯТЕЛНИ ИЗЛОЖБИ

1986 г. - Почетно участие в „Есенни изложби“, Пловдив 1996 г. - Галерия „Дяков“, Пловдив 2000 г. - Галерия „Класици на изобразителното изкуство“, Пловдив 2001 г. - Галерия „Възраждане“, „Опакованите“ – рисунки, Пловдив 2004 г. - Галерия „Възраждане“, графика, Пловдив 2007 г. - Галерия „Възраждане“, „Жените... и мъжете“ – рисунка, Пловдив 2009 г. - Галерия „Възраждане“, литография, Пловдив 2010 г. – Почетно участие в “Национални есенни изложби ” на тема “Тялото” 2012 г. – Галерия “Възраждане“ , “Тялото ІІ” – живопис.

1991 г. - Отличие на галерия „Херос“ 1997 г. - I-ва награда за чужд участник на международно биенале Гранд Пале, Париж, Франция 2005 г. - Награда „Сребърно Възраждане“ на галерия „Възраждане“, Пловдив 2006 г. - Награда за графика от годишна ОХИ на Дружеството на пловдивските художници.

ДРУГИ ИЗЯВИ

2005–2008 г. – Нощ на галериите и музеите, участие на живо с графично ателие в галерия „Възраждане“, Пловдив 2007–2008 г. – Организатор на Графичен симпозиум в Смолян „Съединение“ АД със съответните изложби 2008 г. – участие в Графично ателие на Дружеството на Пловдивските художници.

НАГРАДИ

1974 г. - I-ва награда за гравюра в изложба-конкурс, Ниргихаза, Унгария 1982 г. - I-ва награда за графичен цикъл на съвременна тема на Окръжна изложба, Пловдив 1986 г. - Награда за рисунка „Илия Бешков“ 1987 г. - I-ва награда за графика в изложба-конкурс, по случай 150-годишнината от рождението на Васил Левски, Пловдив 1990 г. - Награда „Пловдив“ за изобразително изкуство 1991 г. - I-ва награда на Министерството на културата за мецотинто на ОХИ „ЕХРО 91“, Пловдив ОКТОМВРИ 2012 BG art class 37

арт

транна е мистерията в живописните творби на Владимир Генадиев. Как този супер майстор на черно–бялото стигна до откровението на цветовете. В случая е много важно да следим скрития подтекст в емоциите на телата. Драматични ситуации, странен интериор, а телата стоически обемат центъра и се опитват с мълчание да изкажат самотата си. Никъде няма съгласие, физически и емоционални стълкновения очертават безизходицата на човешкия живот и пътят за отстъпление е отрязан. Генадиев виртуозно владее психологията на рисунката и цветовете само засилват страдалческата емоция, скрита във всяко тяло. Интимността на това тяло отдавна вече не е табу, тази – на душата – не вълнува никого. Човекът изживява своя мъчителен земен път и все още няма нито покаяние, нито опрощение.

Краси Алексиева

38 BG art class ОКТОМВРИ 2012

бг таланти

„ваня“ Автор: Мирослав Георгиев http://the6sic6ness6.deviantart.com

ОКТОМВРИ 2012 BG art class 39

кино ♦ Източници: http://www.imdb.com http://www.cinefish.bg

Сюжет

трейлър на филма можете да гледате ОТ тук

обре дошли в петзвездния пищен хотел „Трансилвания“, чийто собственик е самият граф Дракула – мястото, където чудовищата и техните семейства могат да отдъхнат и да се държат естествено, без да бъдат притеснявани от хората. За един специален уикенд, граф Дракула е поканил някои от найизвестните чудовища на света - Франкенщайн и съпругата му Юнис, Мумията, Невидимия човек, семейство върколаци и други, за да отпразнуват 118-тия рожден ден на дъщеря му Мейвис. Но всички планове на Драк може да се провалят, когато в хотела случайно се отбива един обикновен човек и... той не сваля очи от Мейвис.

40 BG art class ОКТОМВРИ 2012

кино Технически данни: Жанр: 3D анимация, комедия Сценарий: Робърт Смигел, Питър Бейнам, Дан Хагеман, Кевин Хагеман Режисьор: Генди Тартаковски Озвучен на български език Премиера в България: 19.10.2012

и още за “Хотел Трансилвания”

интересни факти за филма

зпълнители на песента “Дзън“ на български език са Поли Генова, Рафи, Ангел и Моисей. От студиото Sony Pictures Animation са повече от доволни от успеха на продукцията и в публикувано в Интернет изявление те обявиха, че “Хотел Трансилвания” ще се сдобие с директно продължение. Подготвителната работа по продукцията ще започне в началото на следващата година, а представител на студиото оповести, че световната премиера на завършения филм ще се състои на 25-ти септември 2015-та година. За направата на първата част бяха похарчени 85 милиона долара и спечеленото до момента не само покрива всички разходи, но и превърна лентата в най-печелившото анимирано заглавие в историята на Sony Pictures Animation. Именно това добро постижение е причината, поради която от студиото могат да си

позволят да отпуснат поголям бюджет за “Хотел Трансилвания 2” – според последната информация, само за създаването на втората част ще бъдат осигурени 110 милиона долара. Продължението все още не разполага със сценарист, но това, което вече се знае, е, че актьорът Адам Сандлър се е съгласил отново да даде гласа си на главния персонаж Дракула. Въпреки успеха на оригиналния филм, Тартаковски е отказал да режисира продължението. Вместо “Хотел Трансилвания 2”, той ще работи по високобюджетната анимация “Попай 3D”, чиято премиера ще бъде на 26.09.2014 година.

ОКТОМВРИ 2012 BG art class 41

I can too

I Can Too И Аз Мога

а много от Вас тази визия с популярни личности може би е вече позната. „С тениска I Can Too – носиш НАДЕЖДА” е съвместна ини циатива на фондация И АЗ МОГА и хора от различни браншове, които биха желали да провокират гражданското общество към промяна. Да накарат всеки един да се почувства способен да промени света около себе си към по-ДОБРО, с това което МОЖЕ най-добре.

Дизайнерите от banda,

които неуморно предоставят идеите си на И АЗ МОГА, създават тази инициатива. Studio Proto, които на доброволни начала снимат всички лица на I Can Too, също се включват в нея, а външната реклама в лицето на Метрополис груп, КРИВИЦКИ И СИЕ в лицето на Румен Кривицки, в. "Марица", Атум Реклами, Тракия Билборд ООД, предоставят рекламните си позиции за популяризирането й.

В момента I Can Too работи

над изграждането на Център за деца с аутизъм. В резултат на две годишни усилия, Община Пловдив предоставя на I Can Too пространство от 400 кв.м, напълно безвъзмездно. Както всички инициативи на организа цията, така и тази цели не толкова набиране на средства, колкото е обръщение към всички хора - да се включат при създаването на Центъра за деца с аутизъм 42 BG art class ОКТОМВРИ 2012

(с контакти, идеи; с работа и материали; с предоставянето на част от пространство / магазин, бизнес сграда, офис/ за предлагане на аксесоари I Can Too; с sms на 1415 и тел. 09005 1415; или с дарение), с което ще дарят НАДЕЖДА на много деца. Всички заедно, можем да сме посланици на Надеждата.

Тениски на НАДЕЖДАТА

обличат световни звезди – холивудският актьор Долф Лундгрен, рок музикантът Мат Соръм (барабанист на Guns N’ Roses и Velvet Revolver), както и други много спе циални за нас хора, които ни подкрепят. На сайта www.icantoo.eu можете да проследите създаването на Центъра, a бюджета за ремонтните дейности може да получите, като ни пишете на: info@icantoo.eu Благодарим Ви!

За контакт:

Фондация И АЗ МОГА: гр. София, ул. Гурко 12, ет. 7, офис 34 тел.: + 359 2 937 78 62 www.icantoo.eu Facebook: I Can Too

Дарителска сметка:

Фондация И АЗ МОГА ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ България IBAN:BG15BPBI79421080910101 SWIFT (BIC): BPBIBGSF