BG Art Class #45 by Evgeni Todorov

Брой #45 - Август 2012

Разпространява се безплатно!

съдържание

брой 45:

Минали броеве .................................. 03 Разказ от Бранимир Събев ............... 04 Творба от Кирил Станчев . ................ 06 Театър: „Хотел между тоя и оня свят“ ................................... 08 Творба от Даниел Алеков ................. 14 Галерия „Възраждане“ представя Веселин Ламбрев .............................. 16 Кино: за филма „Храбро сърце“ ....... 20 Разказ от Коста Сивов ....................... 22 Разказ от Радослав Колев ................ 30 I Can Too ............................................. 52

внимание!

В изданието може да има съдържание, неподходящо за лица под 18 годишна възраст!

За контакт: e-mail: bg_art_class@abv.bg

Корица на броя 2 BG art class АВГУСТ 2012

минали броеве

Вижте също и...

Брой 32 Жорж Бонев Братя Вълеви

Брой 27 Светозар Ченишев

Брой 34 Влади Въргала

Брой 33 Спиридон Андонов

Брой 24 Тони Тодоров

Брой 31 Ами Тола

АВГУСТ 2012 BG art class 3

литература

Бранимир Събев

ПУРПУРНА КРАЛИЦА ♦♦ http://chetene.blogspot.com ♦♦ http://branimir.hit.bg

4 BG art class АВГУСТ 2012

ръшнах се на пейката, уморен до смърт и изръмжах от болка. Трети ден не бях спал и към главоболието се бе добавил бонус – пред очите ми вече се мержелееха цветни петна. Разкъсах найлона и лакомо захапах сандвича, притворил клепачи. Откога не се бях хранил? Не помнех...

литература

Дъвчех усилено, когато чаткане на токчета започна да забива настоятелни гвоздеи в тъпанчетата ми. За миг застинах с уста, пълна с храна и слюнки, наострил уши. Аромат на дамски парфюм разшири ноздрите ми и стигна до мозъка, разбуждайки дълбоко заспали желания. Преглътнах мъчително. За броени дни се бях сринал физически и душевно, живеейки час за час в търсене на храна, оцелявайки на самия ръб. Бях забравил, че съм човек... Че съм мъж. Тя се появи в края на пътечката и аз скришом я заразглеждах изпод одърпаната периферия на шапката си. Два дълги крака, обути в ефирни сандалки, чиито токчета не спираха да влудяват слуха ми. Перфектно тяло, около което лъстиво като змия се увиваше червена рокля, стигаща едвам до средата на бедрата. Раменете, естествено, бяха голи. Стръвно отхапах. Приближаваше се все повече и повече. Вече ясно различавах малките гърди, едва-едва подаващи се от деколтето. Лявата й ръка стискаше малка кожена чантичка с карминен цвят. Ноктите й бяха дълги, алени, сякаш току-що напоени с кръв. Едновременно възбуждаща и опасна – що за жена беше това? Събрах мъничкото си останал кураж и вдигнах глава, за да

видя лицето й. Изобщо не прецених, че слънцето е точно срещу мен. Ама че съм глупак! Извърнах поглед, мижейки от болка. Тя премина буквално на един дъх разстояние покрай мен, оставяйки след себе си шлейф от парфюм като снизходителна награда за вмирисания клошар, какъвто бях в момента. Изтървах сандвича си, ала продължих да я гледам, макар и полуослепял. Дълга коса с цвят на пурпур се спускаше на вълни по голия й гръб, подобно бавно стичаща се лава от гърлото на вулкан. Чаткането на токчетата постепенно заглъхваше, депресирайки ме все повече с всяка нейна отминала крачка. Че не бях достоен за нея – не бях. Ала кой ли мъж беше?

АВГУСТ 2012 BG art class 5

бг таланти

„Пристанището на барселона“ маслени бои, 48 х 40 см Художник: Кирил Станчев http://www.kirilart.com

6 BG art class АВГУСТ 2012

Театър

♦♦ Автор: Антония Фо ♦♦ Снимки: Георги-Маноел Димитров

Хотел между тоя и оня свят

огато бяхме малки, една от най-добрите ми приятелки, вече запленена от театралното изкуство, посещаваше редовно школа по актьорско майсторство за юноши. Спомням си как ми четеше откъси от Чеховите „Чайка” и „Три сестри”, как отговорно и съвестно наизустяваше монолози и репетираше етюди, как беше единственият човек от групата, който се притесняваше да излезе на сцената, но и който, въпреки това не пропускаше занятие. Поводът да си припомня тези хубави, забавни и 8 BG art class АВГУСТ 2012

отдавна поотминали моменти, беше радостната случайност да попадна на постановка на същата тази театрална школа, към която като малка принадлежеше и тя. Става въпрос за Младежка Формация Студията или тогава - Театрална студия „Бончо Урумов”. Историята й започва в началото на 80-те години. Нейн основател е Бончо Урумов – актьор, режисьор и педагог, който по невероятен начин е успявал да заплени децата с магията на театъра. До 1987 година театралната студия се е помещавала в различни зали на София. От 1987 тя се

Театър

превръща в детско-юношеската театрална студия към театър "Сълза и смях". Част от спектаклите на студията са ”Вчерашно днешно, тъжно и смешно” по произведения на Валери Петров; ”Добър ден, г-н Андерсен” по приказки на Андерсен; „ Две усмивки на Чехов" по „Шегите” на Чехов; „Много шум за нищо” от Шекспир - спектакъл в памет на Любен Гройс; Студията е участвала в многобройни фестивали в страната, както и на престижни младежки театрални форуми в Швейцария, Холандия, Франция, Белгия и Италия. Много голяма част от младото поколение в българското театрално пространство са започнали творческия си път от театралната студия: Кристина Янева, Искра Ангелова, Мирослава Гоговска, Иван Ласкин, Светослав Добрев, Иван Урумов, Иван Радоев, Георги Къркеланов, Александър Беровски, Лара Златарева, Йоана Буковска, Карла Рахал, Александра Васи-

лева, Захари Бахаров, Владо Карамазов, Теодора Иванова и много други! По настоящем Театрална студия „Бончо Урумов” се помещава в Народно читалище „Славянска беседа” на адрес бул.“Раковски” 127, ет. 2. Нейни ръководители са Светослав Добрев, Александър Беровски и Диана Досева. За огромно щастие, школата не само продължава да функционира, но и очевидно го прави доста успешно. Младежите, които имах удоволствието да гледам в действие на сцената на „Славянска беседа”, бяха великолепни. Личеше си, че всичко е подготвено с много внимание, отдаденост и любов. На постановките им попаднах случайно, доколкото може да бъде случайно всъщност подобно нещо за човек, за когото, един от основните интереси е свързан с театъра. Съдбата се намеси, така да се каже, и изигра ролята си, за да не остане неоткрит и този оазис от театрален ентусиазъм АВГУСТ 2012 BG art class 9

Театър

и професионализъм.Отидох с любопитство и интерес, тъй като всяко едно театрално предизвикателство е добре дошло, независимо от естеството на театъра, за който става въпрос - свободен, експериментален, аматьорски, професинален и т.н. Позовавайки се на познанията ми относно автора на текста на постановката, която щяхме да гледаме - „ Хотел между тоя и оня свят” на Ерик-Еманюел Шмит, очакванията ми определно клоняха в положителна посока. Това е един от авторите, които са успявали да ме впечатлят изключително силно с произведенията си - с идеи, с изказ и замисъл, но все още не бях запозната с точно този негов текст и това още повече увеличаваше любопитството ми. Е, смело мога да заявя, че що се отнася до това, очакванията ми опре10 BG art class АВГУСТ 2012

делено се оправдаха, а колкото до актьорското изпълнение, със сигурност мога да кажа, че голям брой от вече превърналите се в професионални актьори могат само да завиждат на професионализма и устремеността, на хъса и желанието, на увереността и задълбочеността на по-голямата част от тези талантливи младежи и да се учат от тях. И повярвайте - думите ми съвсем не са преувеличени. За самата пиеса могат да се кажат доста неща и пак няма да са достатъчни.Текстът е много интересен и оригинален, а темите, които навеждат към размисъл, буквално извират от него - за живота; за смъртта; за съдбата; за избора; за любовта; за случайността; за това как приемаме и как гледаме на всичко, което ни заобикаля. Но основ-

Театър

ното, което впечатлява е начинът, по който тези млади актьори, отговорно и съсредоточено, успяват да уловят, да осмислят и предадат всеки един момент и всяка една част от постановката. Чудесно допълнение към всеки един от образите са и добре подбраните сценични костюми. Хотелът се явява като някакво загадъчно място между живота и смъртта, което предизвиква гостите си към размисли и равносметка. В този реалистично-въображаем свят неминуемо изникват въпроси като „защо и за кого живеем, накъде отиваме, какъв е смисълът и има ли такъв..., и ако

приемем, че всяко нещо е само временно, че всичко си има своя край, след който не следва нищо друго, това прави ли по-малко стойностни и значими миговете преди него?!”. Гостите на хотела се оказват пред вратите на мистичен асансьор, заседнал между този и онзи свят, в напрегнато очакване кой ще бъде следващият, чийто ред е дошъл да се качи в него, и на кой етаж ще го отведе асансьорът. Силните музикални акценти още по-задълбочено подчертават решителните, съдбоносни и напрегнати мигове в хотела. Това, което в известен смисъл дейст-

АВГУСТ 2012 BG art class 11

Театър

ва успокояващо в тези моменти, са двата нежни ангела, които стоят пред вратите на асансьора и които, когато е необходимо, отвеждат посетителите до тях. Сред гостите на хотела са подбрани найразнообразни типажи, които биха могли да представляват и една пъстра извадка от обществото. Г-жа Мартен или просто Мари - като обикновения човек с неговите вечни негодувания. Невъздържаният корпоративен президент Делбек със своето показно, агресивно, престорено, невъздържано, алчно и непристойно поведение. Жулиен, чийто живот изглежда посредствен и празен до момента, в който не среща истинската любов, която успява да го осмисли. А тази 12 BG art class АВГУСТ 2012

любов той открива в лицето на Лора - нежно и смело момиче, чест гост на хотела, чийто единствен шанс е трансплантация на сърце, и което въпреки всички трудности и неприятности в живота си, проблясва като светъл и жизнерадостен лъч надежда, изпълнен с позитивизъм и истински силно желание за живот и за нови преживявания. Двамата придават на любовта значението като основен смисъл на съществуването. Един от най-интересните и пъстри образи е този на магът Раджапур. Като един добър приказен вълшебник, той успява да влезе под кожата на всеки, да намери общ език с всеки и да разведри напрегната обстановка. Опознал мъката в миналото си, той се оп-

Театър

итва да гледа на живота положително, да го цени и да помага на другите. В свой собствен свят, той се опитва да намери отговори и да открие истината чрез мистичното и неопознатото. Лицето на съдбата се разкрива чрез ролята на Доктор С. Запозната с всяка подробност, отнасяща се до всеки един от тях, без да изразява емоции, сдържано и уравновесено, с желязно и хладнокръвно мълчание, тя извършва задълженията си. Само веднъж механичните й действия биват разколебани и нарушени от благородния и самопожертвователен план на магът Раджапур. Попаднали на този съдбоносен кръстопът, се пораждат техните размисли, равносмет-

ки, страхове и желания. Успява ли този така особен, необикновен и несигурен момент да ги промени?! Дано все по-често имаме възможността да се радваме на толкова стойностни и дълбокомислени текстове, защото, както казва и самият автор чрез героите си, „философията не помага да не умреш, но помага да живееш!”!!! И дано броят на младежите, които успяват да се справят толкова уверено и убедително, които успяват да грабват толкова силно и категорично като тях, да се множи стремглаво, а също и на тези, които имат привилегията да бъдат част от тях... под ролята на тяхна публика!

АВГУСТ 2012 BG art class 13

бг таланти

„За почивка“ Художник: Даниел Алеков www.dancakes.com www.memod.deviantart.com e-mail: dan@dancakes.com

14 BG art class АВГУСТ 2012

бг таланти

АВГУСТ 2012 BG art class 15

арт

♦♦ Автор: Краси Алексиева ♦♦ За контакт: http://www.vazrazdane-gallery.com

Галерия „Възраждане“ в Пловдив представя изложба скулптура на Веселин Ламбрев Любопитни факти из живота на галерията: - За сезона 2010-2011 галерията има 45 открити изложби. - Показани са над 9050 произведения на изкуството. - Посетили са ни над 100 000 души. - Тридесет и девет художници са дебютирали в галерията. - За първи път в Пловдив са показани над 110 автора.

На 04.09.2012г. галерия Възраждане ще отбележи своята 17-та годишнина. През следващия сезон галерията ще осъществи своята 400-на изложба и ще покаже нови и познати автори с актуални експозиции. Сезонът ще започне с изложба скулптура на пловдивския скулптор Веселин Ламбрев по повод неговата 50-та годишнина. Изложбата ще продължи до 18.09.2012г.

16 BG art class АВГУСТ 2012

арт

Вече почти двадесет години Веселин Ламбрев присъства в художествения ни живот със собствена, дори, бих казала, само нему присъща пластическа проблематика. Той има свои теми, има свои пластически принципи, които устоява без преднамерена патетика, но винаги далеч от конюнктурната псевдо авангардност, заливаща често пъти нашия художествен живот. Привидното разнообразие от пластични форми гравитира около един гръбнак с органична йерархия от естетически и човешки стойности. Всъщност, творбите на Ламбрев са свързани с изключително актуалния днес проблем, съотношението природа – цивилизация в екзистенциален и социален контекст. Един лаконичен, елегантен, поливалентен минимализъм на скулптурната форма, която ни води умело и целенасочено към философското съдържание на творбата. проф. Елка Бакалова

АВГУСТ 2012 BG art class 17

арт

Веселин Ламбрев е роден на 06.03.1962 г. в Пловдив. 1981 г. - Завършва средно специално художествено училище за приложни изкуства в Смолян специалност "Металопластика" в класа на скулптора Ангел Стоянов. 1989 г. - Завършва НХА за изящни изкуства в София специалност "Скулптура" в класа на проф. Димитър Бойков. По време са следването специализира в ателието на скулптора Вежди Рашидов. 2000 г. - Основава ателие по скулптура в Академията за музикални танцови и изобразителни изкуства, Пловдив и преподава скулптура до 2002 г. Има осъществени 17 самостоятелни изложби и участва в над 40 общи художествени такива в страната и чужбина.

Самостоятелни изложби: 1989 - Фоайе на "Интерхотел Сандански", Сандански 1990 - Париж, Франция 1991 - Париж, Франция 1992 - Галерия "Арткласика", Несебър 1992 - Изложба в Международен панаир, Пловдив 1992 - Изложба в "Българо-американски център", Стара Загора 1993 - Изложба в TSBank, Пловдив 1993 - Изложба в Драматичен театър, Пловдив 1994 - Галерия "Ромфея", Пловдив 2001 - Арт-студио "Нина Амар", Пловдив 2001 - Галерия "Петър Стайков", Смолян 2004 - Изложба в Българско посолство, Хелзинки, Финландия 2005 - Галерия "CAISA", Хелзинки, Финландия 2006 - „Скулптура и обект”, Братислава, Словакия 2009 - Галерия „Жорж Папазов”, Пловдив 2012 - Юбилейна изложба скулптура в Дворец Естерхази /Капитал Банк/, Виена, Австрия. 18 BG art class АВГУСТ 2012

арт

Реализации: "Слънчев часовник", Планетариум, Смолян Барелеф на ген. Никола Генев, Севлиево Автор на сатуетката "Театрон" на пловдивското театрално общество Сценография "Банята на белите гълъби" Драматичен театър, Пловдив Скулптурата "Възраждане" в Министерство на външните работи, София Скулптурата "Криле" в Дипломатически клуб, Бояна, София Скулптурата "Самота" в Дипломатически клуб, Бояна, София Скулптурата "Икона", Симеон ІІ, Мадрид, Испания Скулптурата ТЕАТРОН пред входа на Драматичен театър, Пловдив Плакет, приз за иновации Агра, Международен панаир Пловдив Скулптура на марката Renault, Ауто Ташев, Пловдив Запазен знак на Виа Понтика фест, Балчик.

Награди и номинации: 1990 - Получава наградата за скулптура на Министерството на културата на "Първи есенен салон за изящни изкуства" СБХ, Шипка 6, София 1993 - Номинация за наградата "Пловдив".

АВГУСТ 2012 BG art class 19

кино ♦ Източници: http://www.imdb.com http://www.cinefish.bg

Сюжет

трейлър на филма можете да гледате ОТ тук

рабрата принцеса Мерида е дръзка девойка, опитен стрелец с лък и е решена сама да проправя пътя си в живота. Единствена дъщеря на крал Фергъс и кралица Елинор, Мерида се бунтува срещу вековен обичай в Шотландия, свещен за войнствените лордове в страната. Едрият Макгъфин, надменният Макинтош и свадливият Дингуол се противопоставят, а с действията си Мерида предизвиква хаос и бурно недоволство в кралството. Когато тя се обръща за помощ към ексцентричната Вещица, старицата изпълнява едно злощастно нейно желание, а опасността, произтекла от него, принуждава Мерида да открие значението на истинската храброст. Само така ще може да развали жестокото проклятие, преди да е станало твърде късно.

20 BG art class АВГУСТ 2012

кино Технически данни: Жанр: 3D анимация, приключенски Сценарий и режисьори: Марк Андрюс, Стив Пърсел, Бренда Чапмън Озвучен на български от: Петър Бонев, Ася Рачева, Петър Върбанов, Николай Пърлев и др. Премиера в България: 03.08.2012

и още за “храбро сърце”

интересни факти за филма

ежисьорът Марк Андрюз е участвал като супервайзор по сценария във филмите на Disny / Pixar „Рататуй“ и „Феноменалните“, и е номиниран за „Оскар“ като съсценарист и сърежисьор на късометражния филм на Pixar „Човекът оркестър“. Той е също така съсценарист и режисьор на втория екип на друга продукция на Disney „Джон Картър: Между два свята“. Режисьорът Бренда Чапман е режисирала анимацията на Dream Works „Принцът на Египет“ и е била супервайзор на сценария на класиката на Disney „Цар Лъв“. Продуцентът Катрин Сарафиън е продуцирала късометражния филм на Pixar “Lifted” и е била директор по продукция на „Феноменалните“. Актрисата Кели Макдоналд, която озвучава Мерида в оригинал, играе ролята на Маргарет Шрьодер в сериала на HBO „Престъпна империя“ и духът на

Рейвънклоу, Сивата дама в „Хари Потър и даровете на смъртта: част 2“. Участва и във филмите „Няма място за старите кучета“, „Госфорд Парк“ и „Трейнспотинг“. Ема Томпсън е носителка на „Оскар“ за женска роля /“Хауърдс Енд“/ и за сценарий /“Разум и чувства“/, чието най-скорошно участие е като изпълнителка, сценарист и изпълнителен продуцент в „Завръщането на бавачката Макфий“. Най-скорошната изява на шотландския комик Били Конъли е като разказвач в късометражната анимация на Дисни „Балада за Неси“, участва и в „Пътешествията на Гъливер“.

АВГУСТ 2012 BG art class 21

литература

Коста Сивов

♦♦ За контакт: ♦♦ kosta_sivov@abv.bg ♦♦ kosta.sivov.3@facebook.com

Празни хора, празни идеали

вайло Кръстев седеше в огромния си офис в главната сграда на компанията „ВъТъХъБъ” и се опитваше да не заспи. Той беше един от десетимата собственици на този огромен концерн, който даваше хляб на повече от петдесет хиляди души. Не че заплатите, които служителите получаваха бяха огромни, но за толкова работа толкова пари. Това беше основното мото на акционерите. Преди около час неговият приятел Кънчо Трифонов му се бе обадил, за да му съобщи, че напуска, макар че вчера 22 BG art class АВГУСТ 2012

борда на директорите го беше повишил в най-високата длъжност, заемана от несобственик - Изпълнителен директор на „ВъТъХъБъ”. Ивайло прекрасно знаеше защо новият ръководител се бе отдръпнал от поста си. За Кънчо това означаваше сигурна смърт. Само господин Де`Вил от „Готов ли си да ми продадеш душата си” можеше да му помогне, но доколкото разбра от Трифонов, той бе отказал. В офиса на собственика влезе знойната му секретарка. Тя беше висока метър и деветдесет, с руса коса до кръста, сини очи като мастило, лице на фотомодел и

литература

гърди на богиня. Кълчеше се все едно бе главна героиня от ревю на канал „Фешън”. Облеклото й винаги се състоеше от тънки и скромни дрехи (скромни, в смисъл, че почти липсваха). - Господин Кръстев, нося ви отчетите от деня. – каза с лигав глас Червенка Параходкова и силиконовите й устни се събраха на едно място – рядко срещано явление при подобен тип жени. Те бяха свикнали винаги да имат нещо между тях – химикал, близалка, чаша, или пък нещо по-истинско и по-голямо. - Но аз не съм искал никакви отчети. – смръщи вежди Ивайло. - Е, да, ама нямаше какво да правя и извадих няколко копия. Помислих, че ще ви впечатля по този начин. - Виж какво, Червенке. – вдигна дебелия си показалец шефа. - Не ти плащам, за да мислиш. Ако ми трябват мислители и дървени философи, ще звънна на Коцето от отдел „Доставки”. Ако ми трябват пилоти – Петьо Хеликоптера е насреща. За лъжци – Сеско Калинчовото. Така че си върши задълженията и не си приписвай чужди, разбра ли? Хубавицата кимна и наведе виновно красивата си главица. После заплака и размаза уж водоустойчивия си грим. На Кръстев му стана гузно и стана да я утеши. Грабна я в прегръдките си и тъкмо щеше да й маха всичките дрехи – които бяха някаква препаска вместо пола и тънко коланче на мястото на сутиена – когато в офиса влезе другата му секретарка Жълтинка Лодкова. Тя беше висока и стройна като колежката си. Всъщност, двете си приличаха като стара и нова версия на Уиндоус и единствената разлика беше цветът на косите им. За разлика от Червенка, която бе руса, Жълтинка беше с жълта коса. Естествено, внимателния наблюдател не би открил разликата, но според двете жени, тя бе очевадна.

Ивайло се отдръпна от първата си секретарка. Все пак не искаше да тръгват слухове, че спи с нея, а Жълтинка не бе от най-мълчаливите. - Какво правиш тук? – попита я господин Кръстев. - Нося ви отчетите за деня, шефе – отвърна му секретарка номер 2. - Че карал ли съм те? - Не. - Ами тогава защо? - Защото нищо друго не мога да правя. – убедително му отговори Жълтинка. - Оффф!!! – прекръсти се Ивайло и отпрати двете да си вършат задълженията, които никой не знаеше какви са, най-малко пък те самите. Погледна часовника и видя, че е едва единадесет, а до обяд имаше още час. Не, че беше гладен, но с удоволствие щеше да се разходи до ресторанта, където всеки ден се хранеше. Замисли се за Кънчо Трифонов, вече бившия Изпълнителен директор на „ВъТъХъБъ” и се сети, че трябва да му намерят заместник. Не можеше така да стои празно това място. От Държавното бюро по труда щяха да ги притиснат. - Какво ли правиш сега, Кънчо? – запита въздуха Ивайло и се отпусна на стола си. Тъкмо беше задрямал, когато в офиса му влезе поредния натрапник за деня. В просъница господин Кръстев видя, че това е третата му секретарка (абе, тея нямат край, бе!), с неочакваното име Зеленка Ладиева, която му изтупка една папка на бюрото. - Отчетите ли ми носиш? – попита Ивайло. - Господин Кръстев, вие не сте искали отчети от мен. „Брех, една от трите ще вземе да излезе умна.” – каза си наум собственика, зарадван, че поне веднъж чувството му за преценка на хората не го е изиграло. АВГУСТ 2012 BG art class 23

литература

Ама каква преценка пък, като всички, които бяха жени, млади, красиви, високи, руси, със сини очи и така нататък, биваха наемани. - Точно така, моето момиче. Какво ми носиш тогава? - Справка за отчетите, господин Кръстев. Ивайло стана и се прекръсти, след което изгони Зеленка от офиса си и й каза в следващите пет години да не го търсят по работа, а само за лични въпроси и то свързани със спане, пиене и ходене по дискотеки. Третата му секретарка излезе от офиса му, но обеща да предаде съобщението на колежките си, които и без друго нямаше да го разберат. Едва ли можеха да броят до пет, това се учеше чак в първи клас. Изморен от тежките преговори, които проведе с подчинените си, Кръстев се излегна в големия си стол и започна да се върти наляво-надясно. На един-два пъти щеше да падне, понеже задремваше, но в последния момент се усещаше и успяваше да запази равновесие. Телефонът му иззвъня и той вдигна слушалката. - Ало. – чу непознат мъжки глас. След като хората се обаждаха направо на него, защо му трябваше да има секретарка? Пък и той разполагаше с три!!! - Да, кажете. – учтиво прикани за по-нататъшни приказки. - Търся господин собственика на компанията „ВъТъХъБъ”, уважаемия Ивайло Кръстев. - На телефона е. - Абе, да Ви питам дали Ви се ходи за риба този уикенд. - Не, не ми се ходи, ще бера лозето на Кирилово. - Ахам, ясно. Ами тогава друг път, а? - Може, но поне кажете кой се обажда, че не Ви познах. След кратка тишина, от отсрещната 24 BG art class АВГУСТ 2012

страна се чу: - Тук е капитан Капев, от Магистралните служби. - Ааа, Иване, ти ли си, бе! Айде чао. Преди капитан Капев да успее да каже нещо в отговор, Ивайло му затвори телефона. Беше му писнало от подобни досадници, които само искаха да му откраднат от ценното време. Кръстев набра номера на първата си секретарка и й каза: - Червенке, ела да ме разтриеш, че нещо съм се схванал от този климатик. Само след секунди високото русо изкушение се беше настанило отзад на шефа си и нежно масажираше съблечения до кръста мъж. Ивайло стенеше от удоволствие и от време на време пускаше ръка към стегнатия задник на подчинената си. Добре, че трите перхидролки бяха тъпи като тъпоъгълник и не знаеха за закона, който забраняваше на шефовете да имат каквито и да било интимни отношения със служителите си. Ама както казваше един телевизионен водещ „Невидян грях, не е грях”. - Червенке, я ела седни в скута ми да ми разкажеш приказка, че отдавна не си го правила. Красавицата веднага изпълни заповедта и се намести в добре познатата й поза. - Коя да бъде, господин Кръстев? „Пепеляшка”, „Палечка”, „Червената шапчица”, “Снежанка и седемте джуджета”? - Искам „Снежанка и седемте пъти”. – отвърна Ивайло и двамата се заеха да изиграят тази добре известна сред продуцентите на порно-филми пиеса. Когато приключиха, бяха минали три часа и половина и Кръстев се чувстваше като премазан от танк. „Трябва повече да си почивам.” – каза си той наум и реши, че днес достатъчно е работил. Облече си дрехите, които бе захвърлил в стремежа си да се въплъти

литература

в ролята си на принца от „Снежанка и седемте пъти”, и тръгна да си ходи уж у дома. Качи се в огромното си АудиО и почти му запали гумите. Не беше решил какво да прави. Ако се прибереше вкъщи, последната му жена (от общо тринадесет), Сивка Крайцерова-Кръстева (Кръстева по мъж) щеше да му намери някаква работа. Ако не го стореше, деветте му деца щяха да го заврънкат да ги води я на панаир, я на цирк или пък комшията щеше да иска да пият ракия и да гледат кеча. Не, това не бяха удачни варианти за прекарване на следобеда. А и беше пропуснал да обядва днес. Като се сети за това, се присети отново и за Кънчо Трифонов, както и за освободената от него позиция на Изпълнителен директор. „Я да посетя Де`Вил, да го питам защо не е помогнал на приятеля ми”. Само след няколко минути, Ивайло вече паркираше пред малкото магазинче, надписа, над което гласеше „Готов ли си да ми продадеш душата си”. - Аз отдавна я свърших тази работа. – ухили се той на написаното и премина през вратата с щори. Посрещна го същия, добре познат висок и странно облечен мъж. - Здравей, Ивайло, не очаквах да те видя толкова скоро. – здрависа се с него домакина и го покани на една малка масичка в ъгъла на помещението. – Какво те води насам? Имаш нужда от нещо ли? Защото трябва да отбележа, че не ти е останал много кредит. Получил си почти всичко, за което си платил. - Да, да, няма проблем. – съгласи се господин Кръстев. – Не това е причината за моето посещение. Просто исках да попитам нещо. - Ама, разбира се, нали затова сме приятели с теб, трябва да си помагаме. Ивайло кимна и зададе въпроса си:

- Снощи пратих свой добър другар при теб, казах му, че можеш да му помогнеш, а ти си го отпратил и сега ще ми се наложи да си търся друг Изпълнителен директор. Защо го направи, Де`Вил? Нима не сторих достатъчно за теб през всичките тези години? Нима не плакахме заедно на гроба на първата ти вещица? Или пък не пихме до зори, когато продаде на далавера онзи стар „Форд Ескорт”? Да не споменавам, когато изпаднахме в неловката ситуация в онзи гей-бар... - Нека спрем дотук! – засрамено наведе глава собственика на магазина „Готов ли си да ми продадеш душата си”, спомняйки си какво всъщност се случи онази вечер в онова заведение за хомосексуалисти. - Кажи ми откровено, защо го върна? - Ако трябва да бъда честен с теб, а аз съм такъв, защото си ми аверче, не ми беше симпатичен. - Кънчо ли? Та той е най-милия човек на света! – сопна се Ивайло. - Защо тогава го направихте Изпълнителен директора, а не просто Директор? Не на мене тия! Имали сте скрити помисли. Искали сте да го премахнете безболезнено, защото, ако го бяхте уволнили, трябваше да му платите една заплата обезщетение. Ивайло наведе глава. - Всъщност, май си прав. - Прав съм я! Да не падам от Марс. Аз съм ги измислил тези номера, ти ще ми говориш на мене. Баща си ще учиш риба да лови. Кръстев се извини на Де`Вил за това, че се е усъмнил в професионализма му и отново се качи на АудиО-то. Настъпи до дъно педала на газта и излетя с пълна скорост към къщата на една стара приятелка, която знаеше, че днес е в почивка. Кака Спаска работеше като главен технолог при производството на боза и тестени изделия във фирмата „ДССВК” АВГУСТ 2012 BG art class 25

литература

или както я наричаха гларусите по Слънчев бряг „Де Се Скрихте Всички К.”. Последната дума беше цензурирана от държавното тяло (да им се чуди човек защо цензурираха „Кифли”), което следеше за тези неща, а именно СЕМ, което пък беше съкращението на Сички Евтини Медиуми. Добре, че СЕМ не следяха и за граматиката, че направо щяха да се изложат. Та Кака Спаска беше един път жена. Едва на четиридесет, без съпруг, без деца, без някакви сериозни изисквания към живота. Дай й на нея чалга и коктейли и няма по-щастлива. Жената живееше в голяма къща на края на града, завещана й от умрял преди време възрастен любовник. Данъците бяха високи, но пък си струваха. С нея Спаска привличаше гаджетата както меда мухите. Ивайло слезе от огромното си АудиО и позвъни на вратата. Отвори му едра кака, тежаща около сто и петдесет килограма в най-лекия си период, с тлъста гуша и виснали до корема цици (то кое беше корем, кое цици беше трудно да се прецени), с коса, водеща рекорди за наймного оплетени и убити птички. Но господин Кръстев не се плашеше, защото това беше охранителката на Кака Спаска, всеизвестната боркиня Кака Анастаска. - Здрасти, Насе. – поздрави собственикът на „ВъТъХъБъ”. - Здравей, пиле, влизай. Шефката те очаква в сауната. Ивайло си събу обувките и влезе. - Виж какво, крилце мое, – хвана го с тлъстата си ръка Кака Анастаска, - ако все пак ти се иска една истинска жена, обади ми се. – Тя извади от мащабното си деколте малка визитна картичка и я подаде на Кръстев. Той я хвана с погнуса, защото малкото картонче беше потно, и я сложи в джоба си, а мислено си записа да изгори всички дрехи, с които е бил 26 BG art class АВГУСТ 2012

днес. - Ще го имам предвид, госпожа. – обеща той и бързо притича до сауната, където обекта на желанията му го очакваше. Кака Спаска беше истинска жена. Приличаше на американска актриса, като тези, които в момента се редяха по опашки за дребни и незначителни роли, но баничарката си бе оплела кошницата. Вместо да се снима в последната българска продукция „Любов под прикритие”, в която щеше да участва като главната проститутка от известен софийски публичен дом, тя се бе отдала на бизнеса с баничките и бозата, както и на бизнеса с прелъстяването на богати мъже над деветдесет години и премахването им. Нейният живот беше истински екшън, така че предложенията на продуцентите да се снима във филми не можеше да я привлече. - Здрасти, Иво, събличай се и влизай! – прикани Кака Спаска госта си. Господин Кръстев не чака втора покана. Когато влезе при домакинята, той вече бе готов за работа. Като си тръгваше от имота на Кака Спаска, която остана много доволна от оказаните й услуги, Кака Анастаска удари Ивайло по дупето и му се усмихна чаровно. Това означаваше, че той щеше да сънува кошмари до края на дните си. Кръстев реши малко да се поразходи преди да се качи в супер новата си и лъскава кола АудиО. Часът беше станал пет и навън бе започнало приятно да се разхлажда. По улиците нямаше хора, явно всички работеха във „ВъТъХъБъ”, а това означаваше, че скоро нямаше и да се приберат. Компанията използваше човешкия ресурс на максимум. Без да се усети и без да види как се случи, Ивайло падна в една отворена шахта. Навярно ромите бяха откраднали капака, за да го върнат по-късно за левдва на Вторични суровини.

литература

Господин Кръстев не се удари сериозно. Да, охлузи се малко и си разби носа, но това бяха бели кахъри, пред варианта да си потроши гръбнака или да си счупи врата. Мъжът извади мобилния си телефон и звънна на първия човек, за когото се сети: - Офисът на господин Кръстьо Ивайлов. - Червенке, казвам се Ивайло Кръстев. – извика на секретарката си Иво. - Добре де, господин Кръстев, защо викате сега. Ако искате да говорите с господин Ивайлов, просто кажете. - Ама това съм аз и се казвам Ивайло Кръстев... - Офф, не мога повече да се занимавам с вас, затрупана съм от работа. – Червенка Параходкова му затрови телефона. Господин Кръстев изрече цветуща фраза по нейн адрес и си записа в невидимия тефтер да я уволни при първа възможност. Макар че, ако не излезеше от тук, можеше и да не му се отдаде шанс да се разплати с високата и красива блондинка. После звънна и на секретарка номер 2: - Добър ден, офисът на господин... аааа... И-вай-лу К...к...кр...кръстев. - Жълтинке, Кръстев съм. - Какво ще обичате, господине? - Паднал съм в една шахта и ми трябва... - Единственото, което мога да направя е да Ви свържа с господин ъъъ, тъй де, господин собственика... - Жълтинке, това съм аз. - Да бе, аз пък съм Лайза Минели. - Ама, аз наистина съм Ивайло... - Аха. – и Жълтинка Лодкова затвори телефона. Нямаше смисъл да се пробва и със Зеленка Ладиева. Тези малоумни красавици даже не знаеха за кого работят. Ако разчиташе само на тях, щеше да си умре сам в тази дупка.

- Хей, приятел, какво правиш там долу? – провикна се някакъв мъж отгоре. Ивайло вдигна глава с надежда и видя, че над шахтата се е надвесил млад мъж с малка глава и брадясало лице. Господин Кръстев се провикна: - Ами, както си вървях и паднах. - Брей, че гадно! – поклати глава новодошлия. – И как е? - Ми, как да е – гадно е! - И аз така мисля. Че като не ти харесва, що падна? - Ами не съм го направил нарочно. Просто се случи – оплака се Ивайло. - Брейййй, че то още по-лошо така. Какво ще правиш сега? - Няма ли да ми помогнеш? Мъжът отгоре започна да се хили неудържимо. - Защо се смеете, господине, чието име не ми е известно? - Защото е много смешно. Няма ли да ми помогнете? Ха-ха, не мога да се спра. Как ще ти помогна, бе, човек, като може и аз да падна. - Просто извикайте помощ. – посъветва го Ивайло. Онзи спря да се смее. - Абе, като си толкова умен, как се докара, че падна в тая дупка? Господин Кръстев се прекръсти няколко пъти и вече бе започнал да си чете молитвата, когато някой му хвърли въже. Той се хвана за него и понечи да се покатери, но тогава осъзна, че всичките изядени пържоли и изпити бири са против това му действие. Ами сега! Какво щеше да прави? - Хайде, господине. – прикани мъжът отгоре, който до момента не си беше казал името. – Нямаме цял ден на разположение. Хубаво, ама Ивайло колкото и да се опитваше да се изкачи, все не успяваше да го стори. Записа си в невидимия тефтер, че трябва от утре да мине на диета. АВГУСТ 2012 BG art class 27

литература

Това означаваше, че тази нощ щеше да си навакса за няколко години напред. - Катерете се, бе, господине! – извика ядосано човекът, който му бе хвърлил въжето. - Не мога. – изграчи от долу господин Кръстев и започна отново да произнася единствената му позната молитва, която бе научил от един евтин турски сериал, но пък... - От мен да мине, ще Ви дръпна. Вие само се хванете за въжето. Ивайло така и стори и само след няколко секунди вече беше на повърхността. Пред него стоеше не много висок мъж, на около четиридесет и пет, с мургаво брадясало лице и черни очи. - Благодаря Ви много, без Вас щях да си остана в онази дупка. - Няма проблем! – отвърна непознатият. – Винаги можете да разчитате на мен. - Как се казвате? – попита Ивайло. - Приятелите ме наричат Владимир Люцканов, а шефовете ми Оня нахалния. - Приятно ми е да се запознаем, господин Люцканов. Какво ще кажете да изпием по една бира с картофки и да ми разкажете повече за себе си. Мъжът се съгласи и двамата се оттеглиха в една близка кръчма, носеща хубавото наименование „Да се напием като животни”. Ивайло имаше да наваксва в яденето и пиенето, нали от утре щеше да минава на диета. Пък и трябваше да почерпи новия си приятел за това, че го спаси от лапите на дупката. Ако не беше той, можеше да си изгние в онази шахта, без да има кой да му донесе вода или храна. Трябваше да уволни и онези трите, които културата не му позволяваше да нарече с истинските им определения. Така, като гледаше, те бяха подходящи за едно нещо – за светофар. Да, странно звучеше, но Червенка, Жълтинка и Зеленка ставаха само за това – да регулират движението по пътищата. 28 BG art class АВГУСТ 2012

„Дано някой пиян шофьор ги блъсне и отърве от мъките им!” Ивайло и Владимир се настаниха на една малка масичка в дъното на кръчмата „Да се напием като животни”. Господин Кръстев благодари на спасителя си няколко пъти с големи чаши уиски. Онзи ги изпиваше като сок от малина и дори не му личеше, че е консумирал алкохол. Когато стигнаха до осмата чаша, Владо разказа на Иво за несполуките си в живота и за неуспеха си на работното място. Кръстев изслуша този съвременен самарянин и веднага удари с юмрук по масата. - Това не може да продължава! – заяви той. – Къде работите, господин Люцканов? Мъжът изтри сълзите от очите си, изхълца няколко пъти и накрая отговори: - В „ДеЗеУе”. Ивайло изруга и напсува всички служители на ръководни длъжности в предприятието. Той ги знаеше, защото те бяха най-голямата конкуренция на неговата компания „ВъТъХъБъ”. - Имам решение на проблема Ви, господин Люцканов. Владимир загледа с пиян поглед спасения от него мъж. - Вие ще станете Изпълнителен директор на моята компания „ВъТъХъБъ”. Владо се ухили, за него това беше повече дори и от мечтаната позиция в „ТЕЦ-283”. Той стисна ръката на своя освободител от оковите на онази гадна фирма. - Благодаря Ви, господин Кръстев, няма да съжалявате. Ивайло знаеше това и когато изпрати с поглед новия си Изпълнителен директор, той си измрънка под носа: - Въпросът е дали ти няма да съжаляваш. Нощта бе настъпила и в бара вече се заформяха първите сбивания.

специален гост

вижте също И брой 44, в който ни гостува Христо христов

литература

Част 1

Радослав Колев

♦♦ За контакт: ♦♦ http://www.facebook.com ♦♦ e-mail: kolevradoslav@abv.bg

Захарни очи

ометите в нощното небе се разтваряха в шарена заря, която преливаше в лилаво, искрящо зелено и ослепително жълто. Тя раждаше бляскави колесници и огнени дракони, които бълваха рояци от искри, а след това изгаряха в самите себе си. В долините на хоризонта отблясъците им обагряха върховете на плетеницата от небостъргачи в розовите лъчи на утрото, а после отново ги завиваха с черно небе. Тълпата се успокои за миг, а после наново зашумя като пълноводна река,

30 BG art class АВГУСТ 2012

разливаща се от коритото си, жадна за живот. Очакваща мига. След няколко минути огромните електрически цифри върху кулата, която се извисяваше над небостъргачите, набраздили останалата част от града, щяха да се възпламенят и човечеството щеше да посрещне новата 3008-ма, годината на желязната маймуна. Това бе поредната новогодишна нощ, която щях да изкарам сам. Но преди някак си не ми е пукало. Винаги си имах Джони, а искрящите течности на Джони с две бучки лед в празнични вечери, омай-

литература

ва душата и гони проблемите. Обаче, колкото напредваха годинките, все повече ми се приискваше да съм като мъжете, които наблюдавах през прозорците на съседните сгради. Там гладко избръснати съпрузи се прибираха вечер от работа в просторни, добре осветени холове, където ги посрещаха топла трапеза, усмихнати съпруги и румени дечица, които все още употребяваха думата „татко”. Тези гладко избръснати съпрузи, точно като прецизно програмирани холограми, четяха молитвата преди вечеря, слагаха децата да си легнат и грижовно ги завиваха, а след това загасяха лампите и чукаха усмихнатите си съпруги. Всяка вечер прозорците, надупчили съседните сгради, излъчваха една и съща програма. Къде бях 5 години по-късно? 5 години след като се хванах с най неблагодарната професия на света, тази на частния детектив, който редовно мръзне в студа и дъжда, дебне по цели нощи мрачни входове, катери покриви, честичко яде бой и накрая няма кредити дори да си избие вечерната доза Джони… Преди 3 години последното ми гадже не издържа и си стегна багажа, когато й звънях просто не отговаряше. Оттогава не ми е проговаряла. Самотни празни кашони, очакващи да бъдат напълнени с ненужна апаратура и още по-ненужни джаджи, зееха като гротескни застинали чудовища от гардероба, осветявани от време на време от проблясъците на разваления неонов надпис на бар „На другия край на Вселената” на другата страна на улицата. Утре се изнасях от тук. И без това вече не можех да си позволя наема. Годината на желязната маймуна щеше да изпрати последния частен детектив в Мегаполиса. Хората вече нямаха нужда от тази професия. Бизнесът постепенно бе застинал като праисторическо чудовище, което уж просто бе поспряло край пътя да си почине, а към него вече се рояха пълчища от мухи, нямащи търпение да

похапнат и снесат в още топлата му леш. На кой му бе нужно да наема детектив, да разобличи невярната съпруга, когато можеше по всяко време да влезе в Наносферата и да установи къде е и с кой се чука в момента. С подходящите кодове можеше дори да наблюдава бесния танц на циците й през очите на любовника й, бил той хуманоид или сександроид. На кой му бе нужно да наема частен детектив да разплита сложни престъпления, когато всяка смърт се отбелязваше директно в мрежата, тялото бе мъртво, но наноструктурите имплантирани в мозъчната кора изпращаха цялата информация за причината на смъртта, извършителя на убийство, начина, състоянието на кръвните телца, степента на токсични примеси в слюнката... При всеки акт на насилие или кражба жертвата или свидетелите сами пращаха сигнал в Наносферата и роботизирана полиция арестуваше виновника за секунди. Последните ми седем клиента бяха бабички. Полицейската централа отказваше да хаби роботи, за да сваля клонираните им котаци от дърветата, затова звъняха на мен. Стъклото, през което шпионирах развеселената подпийнала хорска тълпа на площада, тайничко завиждайки на влюбените двойки, които щяха да посрещнат новата година заедно, се подмокри. Ситни капки дъжд забарабаниха по повърхността му. Холограмният монитор, виснал като обесник насред стаята, изпращя болезнено и се включи. Полуздрачната стая се обагри в призрачно бяло сияние. Самотна фигура на входа на сградата, няколко етажа по-надолу, настойчиво натискаше плазмата на звънеца, пръстовите й отпечатъци веднага изписаха на монитора личната й информация. Строителен предприемач, на 48, живее на ъгъла на Мейн и Дъборти, женен, бездетен… Замислих се. Дали не беше възможно това да е същия Месингбот. Онзи, за който бях чел по вестниците. АВГУСТ 2012 BG art class 31

литература

- Слушай, приятелче! Разкарай се! – наведох се над радиоцентъра. – Нова Година е, освен това съм пиян! - Соул! Соул Либърти? – в гласа на онзи звучеше тежестта на човек, който не беше свикнал да му отказват, въпреки това на съгласните леко потреперваше, което говореше за зле прикрита несигурност. – Отворете да вляза! Важно е! Крейвън ме упъти към вас! - Крейвън? Той е бивш полицейски програмист, за Бога! Защо, по дяволите, не Ви е пратил при тях? Онзи замълча! В черно-белия ми холограмен монитор бели капки дъжд се стичаха по белия наношлифер на непознатия, увито в него, бялото му месесто тяло потрепна за миг! - Въпросът е деликатен! Предпочитам засега да не намесвам властите! – изкашля се притеснено. – Затова идвам при Вас! Казаха ми, че сте най-добрия! Мислено се изсмях на иронията на последното изречение. Не само бях най-добрия, но бях и единствения. Бях най-добрия просто, защото нямах конкуренция! - Добре, приятелче! Ужасно гадно ми е да те разочаровам, и то баш на Нова Година, но фирмата затваря! Утре ликвидираме бизнеса, ако трябва да сме точни. Затова се прибери вкъщи, почерпи се, легни се наспи и утре се обади на ченгетата. - Отворете вратата веднага! – гласът му внезапно бе придобил железни нотки, присъщи на хората, разполагащи с някаква власт. – Ако не друго, можете поне да ме изслушате. Въздъхнах и подадох сигнал на входната врата за дезактивиране на ключалката. Прав беше. Ако не друго, можех поне да го изслушам. По стълбището се разнесе тропот и скърцане на стълби, които едва придържаха тежестта на едро тяло. Въпреки това, явно го глождеше нетърпение и непознатият щеше да е тук след броени секунди. Някъде навън светът отново се взриви 32 BG art class АВГУСТ 2012

в рояци от светлина и около 50 хиляди изкрещяха едновременно: ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА. Разнесе се звън на 50 хиляди целувки. Вратата се разтвори с трясък. - Честита Нова Година и на тебе, както и да ти е шибаното име! – поднесох полуопразнената си чаша във въздуха. Две от капките кацнаха върху проектора на холограмния монитор, той изпращя за последно и угасна завинаги. - Хари! Хари Месингбот! – онзи още пръхтеше задъхан, подпирайки се на коленете си. – Честита и на Вас! - Е, Хари Месингбот! Празник е, пък и ти си последния клиент на фирмата, тъй че тая поръчка ще ти е безплатна! – адски делово зарязах чашата и метнах хидрошлифера върху рамото си! – Казвай на кое дърво е котката и ако Бог опази пияния ми гъз и тази вечер, няма да свърша със счупен врат в спешното! - Седнете си на мястото! – Гласът на онзи бе останал леден. Очите му се бяха навлажнили, плуваха на пресекулки в собствената си влага, а месестите му бузи се бяха изопнали напред, придавайки му някакво особено нацупено изражение, като на Порки прасето, когато го тормози Дафи Дък. Напомняше на наркоман, който изгаря от някаква вътрешна треска, пръстите му трепереха, а от широките пори по жълтеникавата пита, която представляваше лицето му, сълзяха едри капки пот. Можех да се хвана на бас, че само допреди месец е тежал два пъти повече, но нещо се е случило и е загубил значителна част от теглото си. Нещо тормозеше спокойния сън на този човек, за което свидетелстваха и слоестите торбички под очите му. - Първо ми дайте езика си! Пиянската ми усмивка се смрази. Следейки напрегнато дивите пламъчета в очите му, подадох навън връхчето на езика си и г-н Месингбот прокара кредитната си карта по него. Цифрите, които пробягаха по мозъчните ми извивки ме накараха да отстъпя крачка назад и да се просна изнемощял на

литература

стола си, сякаш бях в далеч по напреднала пиянска фаза, отколкото се намирах в момента. - Какво, по дяволите, е това! - Половината от сумата, която ще получите, ако просто ме изслушате и ми помогнете. - Какво? Половината! Ама това… Това е десет пъти повече, отколкото съм взимал за всичките си случаи, взети заедно. По дяволите, с това можех не само да си платя шибания наем за шибаната стаичка за шестте месеца, в който изоставах с плащанията, с това можех да купя проклетата сграда. Опитах се да не накарам ченето си да не трепери и да не трака толкова издаващо. Някак си вече бях успял да телепортирам алкохола в кръвта си в друго измерение и да си придам най-професионалното изражение, което съм си придавал през живота си. - Парите за мен нямат значение! – рече онзи. – Чували ли сте за Хиперполисните структури? А за „Звездните Корабостроителници Месингбот”? Кимнах. - Мое притежание са. Така че, както вече казах, парите не са от значение. Освен това ще поема всички разходи по разследването Ви! Всичко, каквото е необходимо. Месестата му ръка, обшита със златни пръстени, стисна моята. Бе плувнала в гореща пот. Потта проникна в междупръстията ми и ги овлажни. - Чувате ли ме? ВСИЧКО, КАКВОТО Е НЕОБХОДИМО! Поех си дъх и за пръв път от пет години насам се изправих в стола си и погледнах другия с ясен като кристали поглед. - Добре, господин Месингбот! Мисля, че съм готов да Ви изслушам! - Става дума за жена! – рече онзи и гласът му трепна за втори или трети път от нашето запознанство. Разбира се, че ставаше дума за жена. Повечето истории, свързани с подобни

суми започваха и свършваха с жена. - И по-точно, става дума за моята жена. - Жена Ви? - Да! Точно така! - Страхувате се, че се вижда с друг? - Не е това, г-н Соул! – онзи избърса тежки капки пот от челото си с кърпичка посребрена по краищата. – Страхувам се за нея. - Защо се страхувате за нея, Хари? Хари! Мога ли да ви наричам Хари? – Онзи кимна… - Страхувате се, че някой я заплашва? Изнудва? Шантажира? - Не! Не! Не е това! Тоест и това е, но има и нещо друго… – Месингбот се наведе напред и зашепна заговорнически. Уплашените му очички проблеснаха в полуздрача. – Страхувам се, че не е човек! Клечката, която така усилено бях задъвкал през последните двайсетина секунди сега увисна в долчинката на долната ми устна. - Страхувате се, че не е човек, тъй ли, Хари? Ами какво да е? Извънземно? Върколак? Андроид? На последното онзи потрепери и събра пръстите си в кутия и ги закърши, колкото и да бяха мазни, болезнено изпукаха. - Вижте, Хари! Нали и сам разбирате, че това е невъзможно! Да е андроид, имам предвид. Ами помислете само. Как ще влиза в Наносферата? Как ще плаща сметки? Как ще пазарува? Нали веднага ще я засекат… Единствените лицензирани андроиди са сександроидите. Всички до един са регистрирани и консумацията им стриктно се спазва. Сам андроид не би могъл да съществува извън тази… Извън андроидската общност. Очичките на Месингбот продължаваха да блестят и той отново зашепна някак трескаво, като под влиянието на силен наркотичен глад. - Слушайте, Соул! Тя пазарува. И плаща сметки. Готви. Готви перфектно, между другото. Прави всичко, което правят нормалните хора. Но има нещо… - Какво нещо? - Не знам! – онзи сякаш търсеше думиАВГУСТ 2012 BG art class 33

литература

те, които да сложи в устата си. – То се усеща. Просто… - Просто? - Просто всичко, свързано с нея, е прекалено перфектно! – най после изплю камъчето Месингбот. – Не знам как да го обясня. - Опитайте се! – предложих аз. - Добре! В храната винаги има едно и също количество сол и къри. Точно толкова, колкото аз го обичам. Имам чувството, че го мери с пинсета. Когато си говорим, имам чувството, че винаги, винаги, винаги знае какво ще кажа. Сякаш го е изчислила предварително като математическа задача и е извела найдобрия възможен отговор като решение. Не казва дума нито повече, нито по-малко, отколкото трябва, а има познания по всички въпроси, и ако щете - науки. Не пие, не се смее, а когато го прави, имам чувството, че е защото аз го очаквам от нея. Когато гледаме кино, сякаш не гледа, а просто изчаква филма да свърши. Когато правим секс, не се поти, не издава звуци. Издава, когато усети, че го очаквам от нея… - Чакайте малко! Чакайте малко! Не се поти? - Не, сигурен съм в това! Когато свърша винаги съм плувнал в пот. Тя не е. Тялото й е със същата телесна температура, както и преди да започнем да го правим. Аз воня до небесата. Но тя винаги мирише… - отново закърши пръсти - Не, не, ухае е точната дума! Тя винаги ухае по един и същи начин. На жасмин. Сякаш не притежава собствена миризма, затова непрестанно се пръска с жасмин. - Момент! Жасмин? Жасмин Месингбот? Това е името й, нали? – Онзи повдигна учудено вежди и аз поясних. - Видях го на холограмния монитор. - Да, точно така, Жасмин Месингбот. Но я наричам Захарни очи. Пръстите отново затрепериха наркомански, сякаш мъжът срещу мен бе на левкоцид от години насам и сега изведнъж някой му бе спрял дозите. 34 BG art class АВГУСТ 2012

- Захарни Очи! – усмихна се някак отчаяно, когато го стрелнах въпросително с поглед. – Защо ли? Трябва да ги видите! Те са единственото човешко в нея. Сини са като… Като… Съжалявам не съм поет. Но ако бях, сигурно бих измислил нещо за нея. Те са причината да се влюбя в нея… - Само това ли е причината да смятате жена си за андроид, г-н Месингбот! Това че не се поти и че готви прекалено добре. - Не, има и друго. Но сега не мога да говоря за това. - Добре тогава! От колко време сте заедно с жена Ви, г-н Месингбот? - От около една година. Оженихме се преди около 8 месеца - средата на април. - Как й е моминското име? - Сънилейн! - Виждали ли сте родителите й? Разговаряли ли сте с тях? - Не, никога! Твърди, че са загинали при катастрофа. - Хрумвало ли е да потърсите смъртните им актове в архивите на Наносферата? Или пък акта за раждане на съпругата Ви? Това би Ви убедило, нали? - Не! – Ръката му се стрелна светкавично към моята и я стисна толкова силно, че кокалчетата ми изпукаха. Моята длан затрепери в неговата. – Не искам по този начин. Не ви плащам, за да разследвате по този начин. Такова едно търсене, ще предизвика прекалено много въпроси, разбирате ли! А аз държа на дискретност! Внимателно отхлабих хватката му около ръката си. Ако властите откриеха, че действително андроид се подвизава на свобода, Жасмин Месингбот подлежеше на незабавна ликвидация. Отново се хванах, че обмислям и подобен вариант, въпреки че осъзнавах колко абсурдна бе подобна идея. Сбърчих вежди в напрегнат размисъл. - Кърви ли? Виждали ли сте я да кърви? - Да, кърви! Но това не значи нищо! Последните садо-мазо модели андроиди кървят.

литература

- Да, но те кървят на специални места, там където са имплантирани подкожни контейнери за боята. Не и в пръстите. Виждали ли сте я да кърви през пръстите? - Да, веднъж се поряза. Но това не е достатъчно доказателство за мен. Както вече казах, тя е перфектна. Предполагам, че за нея да кърви през пръстите не би било проблем. - Пие ли вода? Синтетичните хора се повреждат при поглъщането на течности. Правило номер едно за всеки уважаващ себе си сексманиак. - Да, пие вода, но ако желае да заблуди някого не би било проблем да настрои тялото си така, че да я поглъща и да я складира някъде, нали така? - Спи ли? - Да! Заспива за секунда. В момента, в който си легнем! А когато се събудя, тя винаги е будна, винаги се е събудила преди мен. - Страхотно! Как се запознахте? - Тя дойде при мен. Тоест тя ме намери. – В гласа му се прокрадна поезия, въпреки, че не беше поет, а корабен магнат. – Беше дъждовна вечер. Колата й закъсала на магистралата. Нямахме връзка с Наносферата и двамата, затова й предложих да я закарам до вкъщи и да поръчаме помощ оттам. Същата вечер се любихме за пръв път. Погледът му се рееше, сякаш в момента се намираше, някъде там, насред дъждовната вечер и проникваше в жената, в която се бе влюбил. - Има ли приятели? Роднини? Брат? Сестра? - Приятели няма! Казва, че трудно общува с хората. Роднини няма почти никакви. Има само някакъв чичо в Уайоминг. Чуват се от време на време. По празници. Той я е отгледал, след като е останала сираче. Изобщо не се бях усетил как съм взел писалката и изписал върху лявата си ръка с криви букви: ЧИЧО В УАЙОМИНГ.

- Той същото име ли носи? Сънилейн! - Да, почти съм сигурен. - Вие разговаряли ли сте с него? Виждали ли сте го? - Не, никога! Тя казва, че той е прекалено затворен човек! Освен това бил болен и не искал да го притесняват. Не дойде и на сватбата. Всъщност, на нея присъстваха само мои роднини. Мислите ми летяха трескаво и вече минаваха границата на щата Уайоминг, когато изведнъж им теглих спирачки и се загледах в Месингбот. - Какво ще направите, ако откриете, че жена Ви действително е андроид, Хари! Ще я предадете ли на властите? Месингбот впери поглед някъде надолу и обра потта по бузите си с кърпичка. Сега приличаше на призрак в мрака. През последните няколко минути от разговора ни сякаш се бе смалил в себе си и се бе превърнал в сянка. Отговорът му дойде след дълго закъснение, прошепна го тихо като молитва. - Не! Не бих могъл. Прекалено много я обичам. Ако открия, че е андроид, ще продам всичко и ще заминем оттук. Чувал съм, че на островните флотилии в Архипелага не ползват Наносферата. Има места, където няма да могат да ни намерят. Слушах го и не можех да повярвам. Че един от най-богатите индустриалци в Мегаполиса е готов да зареже всичко заради, заради… - Чакайте малко! Вие сте готов да се разделите със Структурите и Корабостроителниците? Очите му се бяха превърнали в черни празни хралупи, но гласът му излъчваше увереност, като на смъртник, примирил се вече с пустотата на другия край на тунела. - Да. Толкова много я обичам. - Добре, Хари! Едно нещо не мога да разбера. Ако узнаете, че не е андроид, ще продължите с нормалния си живот. А ако узнаете, че е, може да загубите всичко, дори свободата си. Защо тогава АВГУСТ 2012 BG art class 35

литература

изобщо се подлагате на този риск. Ако обичате, защо просто не забравите за съмненията си и не продължите напред. - Защото трябва да знам. – Месингбот почти изкрещя последното с тона, с който сигурно бе крещял на десетки свои служители думите: „Защото си уволнен!”, а ако ръцете му трепереха малко по-малко, сигурно би ударил по масата. След секунда се овладя и гласът му се успокои. - И освен това, мисля, че тя е в опасност! Не е същата напоследък. Мисля, че някой я преследва, а и през последните седмици имам чувството, че къщата се наблюдава. Станаха и някои неща с нас. Тоест с нея! Тя започна да се държи странно. Страхува се от нещо, но не ми казва какво. Често излиза! Ходи някъде. Няма я с дни, понякога седмици. Казва, че ходи при болния си чичо в Уайоминг, но аз знам, че не е така. Усещам го. - Предполагам, че сте проверили самолетните й резервации. - Разбира се! Всичко е точно. – потвърди Месингбот. – Но Вие не я познавате, Соул! Тя е прекалено хитра за това. Ако реша да я проследя до летището, ще я видя там и ще видя, как се прикачва към самолета. Тя няма да допусне да направи грешка. Няма да допусне да ми даде повод да я заподозра. - Тоест Вие само усещате, че тя лъже, така ли? - Точно така! - Тя в момента при Вас ли си е? - Да. Прибра се днес в ранния следобед. Нямаше я цяла седмица. Каза, че чичо й бил много зле и веднага легна и заспа. - И Вие решихте да дойдете при мен? - Да! Не можех повече! Всички тези часове, дни, в които я няма. Не мога да си върша работата! Не мога да спя! Да се храня! Побърквам се! Мисля само за това. Ръцете ми треперят. Имам нужда да знам. - Какво точно имате нужда да узнаете, Хари? 36 BG art class АВГУСТ 2012

- Къде ходи? Какво прави? Има ли някаква опасност за нея? Каквато и да е? И всичко това дискретно! Моля Ви! Не искам никой да разбира за подозренията ми. А ако се справите, усилията Ви ще бъдат възнаградени двукратно, ако се справите блестящо - дори трикратно на това, което Ви предложих до този момент. - Добре, Хари! Мога ли да разчитам на Вас, да изведете съпругата си от вкъщи утре вечер? На вечеря, кино, каквото и да е. Трябват ми няколко часа в дома ви, а ако това не доведе до нищо, смятам да се разходя до Уайоминг.

КВАРТАЛ Къде отива човек, когато има спешна нужда от джобен ДНК Анализатор? Естествено, че в Японския квартал! И ако трябва да бъда по-прецизен - при сладко-киселите месца на чичо Сан! Червеният портал, който приветства новодошлите в Японския квартал на Мегаполиса е наситено яркочервен и пазен от два изрисувани дракона с криви зъби, разперени като ветрила нокти и бесни очи, които люто разхвърлят искри наляво-надясно. Преминеш ли портала, се озоваваш в друг свят, свят на забързани дребни хора, попоглеждащи те скришом със скришни очи, на древни странни същества, следящи те през погледа на молитвени статуи и безмълвни статуетки с амулетна стойност. Попадаш в свят на мистични миризми, пълзящи из тъмни дупки, свързани с кривите улички с криви стъпала, които приканват за по чашка саке окъснелия пътник, на ревящи зад китни сергии търговци, предлагащи стоката си – висящи от лъскави куки сушени плодове и сушени одрани животинки, чиито имена дори не си чувал. Това е царството на червените глинени грънци и паници, по чиято повърхност загадъчно се усмихват моми

литература

в кимона, прикрили с ветрила части от кукленските си лица. Сладко-киселите месца на чичо Сан! Зачервени хапки месо се усмихват от малки купички, от време на време един грижовен чичо Сан ги залива с ароматни сосове и ги кади с непознати билки. - Ааааа! Соул Сан! – ухилва се широко, защото чичо Сан отдалече съумява да надушва „профит”. – Какво води днес насам, Соул Сан? - Трябват ми някои неща! Бих искал да ми ги заемеш. - Ааааа! Соул Сан отново е в бизнеса! – очичките на чичо Сан светнаха. – Какво можи предложи? Ето чудесно сакчи! Само си качва на покрива! Алохромна тъкан, сан! Увива се в котка и хоп котка долу! Отказвам щедрия дар. - Добре! Какво точно ти трябва, Соул! – рече чичо Сан. - Наносинхронизатор! Няколко паячета. Около 8 следователи и още четири алхимика. Имаш ли от тях? - Хммм! А ти какво направи с твоите? Разиграл си ги на покер, нали? – сбърчи устни чичо Сан! (вече говори нормално, защото не съм обикновен наивен турист) – Може и да се измисли нещо. Въпреки, че в последно време трудно се намират тия джаджи. Но ще ти струва. Извадих пълната си вече кредитна карта и чичо Сан изплези език. Когато я прокарах по корена му, усмивката на чичо Сан отново бе станала широка. - И ДНК анализатор! Такъв, който да няма връзка с Наносферата. - ДНК Анализатор! От къде, по дяволите, да ти взема ДНК анализатор? При това чист го искал, моля ви се, т`ва е все едно да поискаш Дева Мария да слезе от небето и да ти врътне една свирка, сан. Имаш ли си някаква представа, че тия неща са забранени? Имаш ли си идея, какво могат да ми направят, ако ме хванат с чист ДНК анализатор? Искаш да ме обесят за топките ли!? Прокарах картата още веднъж по езика

му, за да се успокои. Този път усмивката му не се върна. - Добре! Ще видя, какво мога да направя, Соул. Но за последното ще ми трябва повече време. Телекомуникационният център, вграден от вътрешната страна на черепната ми кутия, се включи и златистата ми значка от флотилията, надписана с мотото „Напред, звездни патоци!”, изстреля сребриста жичка, която насочи окото си карфица към мен и едновременно с това излъчи миниатюрен холограмен квадрат в пространството, в които съзрях мазната усмивка на Крейвън. - Къде си, Соул? Холограмното изображение потрепери и изчезна за миг, смутено от преминаваща през него синкава пеперуда, запътила се към сладко-киселите месца на чичо Сан. - При чичо Сан! - О, виждам, че вече си се хванал за работа. Защо не дойдеш при мен, Соул! Аз съм на две преки от теб. Трябва да поговорим. Най-вече за птиченцето, което ти пратих. Онова златнодайното! Оооох! Крейвън ми смигна и насочи предавателя си към долната половина на тялото си, където по хоризонталата енергично се придвижваше женска глава, развяла гъстата си грива. Като лъвица, разкъсваща плячката си. - А ти къде си, Крейвън? - В най-страхотния бардак в Звездната система, Соул. На ъгъла на Чен и Парк! Идваш ли? След малко отново притъмня и заваля проливен дъжд. Когато реактивното такси се приземи пред мен, то развя хидрошлифера ми и трябваше да се загърна в него, за да не се изхлузи от мен. Когато излитахме, едно детенце в протрита бяла блузка се появи отнякъде и се затича след нас. - Разкарай се, хлапе! – показах се през прозореца. – Искаш двигателите да те АВГУСТ 2012 BG art class 37

литература

изгорят ли? - Юру сарезару Моно! Юру! – Хлапето протягаше към мен парцаливо розово хвърчило, завършващо с кубични форми, а от нослето му течеше нахален сопол… В очите му се четеше неподправен ужас. - Сарезару Моно! - Какво? Български не знаеш ли? – опитах се на надвикам шума на реактивните двигатели. - Юру… - крещеше хлапето, но гласът му заглъхна, а аз поех хвърчилото от ръката му, за да ни остави на мира, и приклещих въженцето със затварящото се стъкло. Покрай нас се понесоха дъждовни разноцветни улички, като шарена мозайка, която преливаше частите и цветовете си във въртележка, изпъстрена със ситни йероглифи. - Какво? Какво, по дяволите? – веднага се включих в Наносферата, за да открия еквивалента на думите. – Юру какво? - Юрусарезару Моно! – обади се таксиджията. - Местен диалект. Означава „Човека в бяло”! Когато разтворих завесите на малкия бардак на ъгъла на Чен и Парк отнякъде долетя звън на малки камбанки, а в ноздрите ми проникна остър мускусен аромат, който погали обтегнатите ми нерви и аз се проснах на креслото до Крейвън. Сександроидката, конструирана като японска гейша в кимоно на пурпурни линии и виолетови фазани, разперили оперението си и загледани в лунния сърп, изгрял върху пурпурно небе, продължаваше все така с механични движения да обслужва половите му органи, докато той старателно прокарваше две тънки бели линии левкоцид в носните си отверстия, посредством малка кристална тръбичка. Мляскащите звуци, носещи се някъде отдолу, бяха заглушени от мекото бълбукане, напомнящо ромол на планински поток, което се носеше от огромния аквариум, зад чиито стени се бяха лепнали или 38 BG art class АВГУСТ 2012

надничаха иззад стволовете на тюркоазено сини и зелени водорасли, непознати видове ококорени риби, някои искрящи с всички цветове на дъгата, други облечени в дълги остри шипове, на които някоя от по-малките риби лесно можеше да се наниже. - Една дръпка? – подаде ми Крейвън тръбичката. Във влажните му червени очи личеше крайна форма на изтощение. - Не, благодаря! – разрових синтетичната коса на андроидката в скута му. Отдолу, отпечатани върху вратлето й, се показаха черните успоредни линии на регистрационния й номер! - Заведението черпи! Не? – Крейвън се подсмихна под мустак и ми смигна, насочвайки поглед към бледото лице, което надничаше иззад една от червените завеси, а когато обърнах поглед натам, то бързо изчезна. – Тази няма да я откажеш, нали? Програмирана е да е срамежлива. Не се безпокой, тая ти е от мене. Затова, че прие да ми свършиш услугата. - На теб ли ти върша услуга? Мислех, че работя за Месингбот! - Е, да! – Крейвън прехапа устни, може би, защото силиконовия разум в скута му бе програмиран веднъж на пет минути да захапва леко главичката. – Но нали разбираш, той ми е много добър приятел. Познаваме се от сума време. Затова приемам това като лична услуга. Срамежливката от другата страна на завесата отново подаде глава и ми смигна развратно. Упътих се натам. - Само още едно нещо, Соул! – Крейвън протегна вяло ръка напред, сякаш ме възприемаше много по-близо като разстояние, отколкото бях в действителност. - Кажи, Джо! - Опитай се да не говориш с нея. – Крейвън отпусна глава назад и очите му започнаха да се затварят. Гласът му бе някак тъжен. – Опитай се да не я срещаш изобщо. Ако ти се наложи, не я гледай в очите. Не го прави. Никога не я гледай в… - Коя? Срамежливката ли? За нея ли

литература

говориш, Джо? Крейвън бе застинал в мъртвешка дрямка. Синтетичната гейша в скута му най-после се отдели от члена му и се взря в мен с празното си мъртвешки бяло лице, с празния си поглед, в който имаше някаква толкова ужасна черна бездна, че залитнах назад. По тънките й полуразтворени бели устни се стичаше гъсто бяло семе. Тя ги разтвори с ужасен разпарящ звук, не сваляйки погледа си от мен и издаде нещо средно между мляскане и ръмжене. - АРРРРРРРРРААААААААААААААА! 20-тина минути по-късно бях забравил за това. Вече се намирах в стаичката на Срамежливката, която с плавни движения пристъпваше в лимоновото си кимоно, криейки изваяното си лице зад изящно ветрило, по извивките на което скачаше тигър. Тя отсипа в малката ми порцеланова купичка, изразяваща с небесносини багри красотата на японско имение на брега на спокойно езеро, поредната доза саке. След това се върна със също толкова бавни движения в средата на стаята и извади червеното цвете от порцелановата ваза. Бавно започна да къса червените му цветчета едно по едно и колкото повече ги късаше, толкова повече еректираше малкия ми приятел. Срамежливката взе малкото си банджо и започна да изтръгва от него звуци, докосвайки с тънките си пръстчета струните. Аз съм роден и отрасъл в Мегаполиса. Не разбирам от изкуство. Омайните звуци не родиха в мен никакво друго желание, освен да я награбя и да я обладая отзад, като животно, разкъсвайки финото й кимоно и размазвайки изящния й грим със семето си. Пролазих към нея и с рязко движение разтворих кимоното й. Отдолу щръкнаха малките й розови гърдички. На допир кожата й бе толкова тънка й фина, отдолу личаха тънки силиконови тръбички,

по които се разливаше синкава течност. Върху вратлето й личеше регистрационния й номер. Проникнах в нея бързо и грубо, а тя пискаше и се бореше, но аз знаех, че тя е програмирана за това. Прониквах във всичките й дупки, докато не осъзнах, че времето ни е изтекло и тя застина. Прокарах кредитната си карта по езичето й и тя се събуди отново. Покатери се в скута ми и притисна лицето ми към гърдичките си. Прехапа долната си устна, докато осмуквах зърното й. Като човек. Като истинска жена или по-скоро като нейно отражение. Но когато отвори очи те отново бяха безчувствени и празни. На осем питиета започвах да говоря разни неща, безмислици. Най-вече неща, които бях чул някъде по-рано през деня и се бяха запечатали в съзнанието ми. - Знаеш ли? Знаеш ли? Чудех се! Чувала ли си, че две тела в една затворена система, са всъщност едно и също нещо. Като две торнадота, част от едно голямо торнадо. Те се лутат в две различни посоки, но всъщност са едно и също... Тя ме гледаше с празните си изкуствени очи. - Добре! Колко кредита ще ми струва да се влюбиш в мен? Тя не реагира, поне не орално! Заклати се все по-бясно в скута ми и почувствах, че след стотни от секундата ще свърша в нея. Около 23.00 на следващата вечер яйчен полумесец вече бе изгрял в черното небе, напомняйки ми за полумесеца на кимоното на сександроидката-гейша. Аз се бях загърнал в шлифера си в стария си ръждясал реактивен Форд, който пък от своя страна бе грижливо скрит в сенките на могъща хидротопола, и отпивах поредната глътка студено кафе с вкус на кална локва. Наносферата ме информира, че ритмичният джаз, носещ се от радиостанцията са избрани парчета от „Зовът на Ню Йорк”, собственост на царя АВГУСТ 2012 BG art class 39

литература

на саксофона Ерик Алекзандър. Наблюдавах входа на широкото двукрило имение, резиденция на видния индустриалец Хари Месингбот, чийто портал всеки момент предстоеше да се плъзне безшумно встрани и за пръв път в живота ми да ми се удаде възможността да зърна г-жа Месингбот. Около 23.20 това най-после се случи и две сенки се откроиха на бледата светлина на уличната лампа. Поеха към паркирания в близост луксозен катер, като за момент едната спря и погледна право в моята посока. Сякаш погледът й проникваше през сенките, през затъмненото стъкло на Форда, пробивайки очите ми. Затаих дъх, не смеех дори да дишам. Бях се вкочанил. Едната сянка подръпна другата и двете потънаха в катера, настроен да отпраши към луксозните вертепи на модерния Шанз Прованз. Когато се отърсих от вцепенението, грабнах кашончето с приборите и излязох в нощта. Когато исках можех да съм безкрайно бърз и безшумен, затова с няколко скока се озовах при входния портал, преди някой от съседните имения, потънали в растителност, но вперили насам стъклени очи, надничащи иззад хмела ививните растения, да е успял да ме забележи. Прокарах ретината по лазерния скенер и палеца си по плазмата на звънчето на входната врата, знаейки, че по-рано през деня, надявах се без съпругата му да е забелязала, Месингбот ми бе дал достъп. Вратата се плъзна встрани и аз попаднах в синкави полумрачни коридори, облени от синя месингова светлина, пречупваща се в разнообразни форми от инструктираните с готически символи веранди, насочени към луната. Предвидливо отделих долния слой на подметките си и ги скрих в джоба на хидрошлифера си. Имението бе мащабно и коридорите преливаха в стаи, а в стаите коридори, образувайки цяла плетеница от коридори и сини багри, в която трудно бих се ориентирал, ако Месингбот не бе аднал към 40 BG art class АВГУСТ 2012

базата ми данни карта на имението. В просторната мрачна баня налапах джобното си фенерче, понеже не исках да привличам излишно внимание, като използвам осветлението. Коленичих на четири крака до украсената със златни инкрустации вана и извадих пластмасовата колба от кутията. По ръбчето на ваната мигом плъзнаха малки черни паячета, които защъкаха навсякъде, като малки мравчици. Виждате ли, когато човек се потопи в горещата вана, той неизменно оставя дебел слой кожна мазнина и тъкан, полепнали като белезникава лента странично по белите й стени. Той съдържа достатъчно информация за структурата му. Дори и тя старателно да се изчисти със силни препарати, все пак поне 24 часа след употреба на ваната, човешки следи остават. А според Хари г-жа Месингбот винаги се къпеше преди приеми. 8 от паячетата сбираха информация от мазната лента в малките си чашки, като преди това внимателно я впръскваха с фин сивкав прах и изследваха почвата й, след това я подаваха на още четири - наречени анализатори. Анализаторите приличаха повече на лупички с крачка, отколкото на паячета, получаваха ли тъкан от 8-те малки работници, те я прокарваха под гръбчетата си-лупички. Ако тъканта приета от тях съвпадаше по състав с тази на Хари Месингбот, лампичката върху малките им главички светваше червено. Ако ли пък бе на някой друг, лампичката щеше да светне зелено. Първият опит даде негативен резултат. Всички анализатори светеха в червено. Г-жа Месингбот не бе оставила никаква част от тялото след себе си, въпреки че бе ползвала ваната. Очевидно изнервен се упътих към семейната спалня. Там по-голямата част от помещението бе заета от огромна двуместна спалня с пухени завивки, а стените и тавана бяха старателно облицовани с огледала със сребърни рамки. Така правеха секс богаташите, помислих си.

литература

Накъдето и да погледнеш, виждаш как го правиш. Диамантът на полицата от страната на кревата, която би трябвало да се помещава от г-жа Месингбот бе почти с размерите на юмрук и с кредитите, които щях да взема за него бих могъл да си купя имение в Хага, около стотина сександроида и луксозна яхта, но дори не си позволих да се заиграя с тази мисъл. Бях дал частичен временен достъп до базата си данни на Хари, и знаех, че където и да бе извел жена си, внимателно следеше всяко мое движение. Пуснах паячетата по възглавницата на съпругата и те плъзнаха по нея, а анализаторите се наредиха отстрани по ръбчетата й като стражи. Когато спи и се върти във възглавката си, човек неминуемо оставя тънки като фибри косъмчета от косата и тялото си, кожички от връхчетата на пръстите си и миниатюрни частици тъкан в постелята. Нищо! Абсолютно нищо! Само във въздуха се носеше натрапчивия нежен аромат на жасмин. Накрая едно от паячетата намери един единствен косъм, и аз щях да се разплача от радост, но когато го връчи на анализатора, се оказа, че е мой. По принцип съм търпелив човек, но този път не издържах и почти изкрещях от разочарование. По дяволите, дори и андроидите оставяха по нещо. Тази жена сякаш беше дух. С треперещи пръсти събрах паячетата и ги пуснах върху бижутата на г-жа Месингбот! Нищо! После върху кухненските прибори, върху кристалните чаши! Нищо, освен мазнината по пръстите на Хари! Накрая дори започнах да претърсвам вътрешността на хилядите й обувки в скрина една по една, докато накрая, чак когато получих сигнал от Месингбот, че след малко се прибират, осъзнах, че съм изгубил контрол над себе си. Проклинах се наум, но си събрах нещата, заличих следите си, доколкото можах и изчезнах.

Изминаха се няколко дни, не помня точно колко, защото се нижеха като един огромен дълъг ден, дни на безпаметно пиянство, на финала на които се будех най-вече насред канавките или заклещен между плъзгащата се врата на входа на офиса. И да ме е търсил някой, бях изключил Наносферата си и той не би могъл да ме открие. Дори не ме тормозеше въпроса как ще връщам, ако се наложи, кредитите на Месингбот, голяма част от които вече бях профукал по сександроиди и Джони. На петия, шестия или седмия ден от ерата на моето безпаметно пиянство, се събудих, облегнат на стената с клюмнала глава, седнал в локвичка от собственото си повръщано. Отнякъде долетя светлина и аз отправих взор към прозореца, сега широко отворен, осветен от първите лъчи на слънцето. Това, което привлече вниманието ми обаче, бе не радостта, бликаща от слънчевото око, а тънката струя тъкан, която започваше от дръжката на прозореца и завършваше с дрипави кубични форми. Хвърчилото! Как бе попаднало там? Възможно ли е да съм го мъкнал през цялото време със себе си? Светкавично включих Наносферата и прехвърлих съобщенията си набързо. Три от Месингбот, две от Крейвън. Крейвън бърбореше просто small talk, Месингбот бе разтревожен, настояваше да знае, накъде върви разследването. - Разтревожен съм, г-н Либърти! Адски съм разтревожен! – бършеше напрегнато челото си от застиналата пот Хари Месингбот. В очите му прозираше неподправен страх. – Последните два дни, някой се опитва да проникне в Наносферата ми. Усещам го как я опипва… Изключих визуалния секретар и набрах чичо Сан! Яркият образ на ухилената му физиономия опари ретините ми и ме накара да примижам. - Ей, Соул! Къде изчезна? Нещо си зачервил нослето като те гледам! Пак ли си пиян? АВГУСТ 2012 BG art class 41

литература

- Слушай ме сега! Искам да ти задам един въпрос! Чувал ли си нещо за „Човека в бяло”? - „Човека в бяло”? – Радостната физиономия на чичо Сан помръкна. – Не четеш ли вестници? - Не! Буквите нещо ми бягат. - Не може да не си чувал! Понякога цели влакови мотриси се появяват като из от нищото, пълни догоре с обгорени човешки трупове. Наистина ли не знаеш? - Не, не знам! Продължавай! - Ами това е! Извършителят и до ден днешен не е заловен. Разправят, че е облечен в защитен бял костюм и крие лицето си зад газова маска. Разкарва се със сглобяема огнехвъргачка, скрита в куфар, и… Образът потръпна и се разводни. Мозъкът ми бе пронизан от остра болка, сякаш някой опипваше и стържеше гънките му с груби пръсти с криви изгризани нокти. Главата ми сякаш всеки момент щеше да се разцепи на две. Върху холограмното изображение, което в момента предаваше само начупени линии, се изписа подлудяващия червен надпис: ПРОБИВ В СИСТЕМАТА! Мамка му! Веднага изключих Наносферата преди вирусът да засегне мозъчните ми функции. Мамка му! Мамка му! Мамка му! Колко време съм го носил в себе си! Как е влязъл в Наносферата ми. Дали беше от някоя от електронните курви, с които бях преспал или бях пил нещо заразено? Така или иначе опитът за неоторизиран пробив в Наносферата ми бе налице и се замолих на Бог да се окаже просто повреда в системата, а не целенасочен вирус, който да е ровил в информацията ми, докато съм спал. Защитната ми система бе изградена по законите на бета сайтовете - реална информация на първо ниво не съществува просто цифрови полета от пароли, които крият други цифрови полета и така десет пласта защита. Този вирус трябваше да е извънземен, за да пробие и десетте ми 42 BG art class АВГУСТ 2012

нива на защита, преди да го усетя. Така или иначе се налагаше да довърша случая без лична Наносфера! Ако се свържех с някой външен да отстрани проблема сега, щях да направя информацията по случая достъпна за всяко сополиво хакерче в мрежата. Разполагах с около 48 часа преди властите учтиво да ме уведомят, че в рамките на Мегаполиса е извън закона да се разкарвам с изключена Наносфера и да ме приберат, ща не ща, за подмяна. Тогава неминуемо щяха да разберат за случая и ако мацката на Месингбот действително се окажеше андроид, двама от нас отиваха зад решетките, а третия за претопяване. В такъв случай непременно трябваше да приключа случая, колкото се може по-скоро. Трябваше да вляза още веднъж в Наносферата си, рискувайки по този начин да се повредя завинаги, за да изтрия цялата информация по случая, и после, ако все още бях с всичкия си и не бълнувах несвързано, точейки лиги като идиотите, да докладвам повредата.

ЗАХАРНИ ОЧИ Цял ден щъках насам-натам в търсене на нелегални програмисти без регистрация, докато накрая се прибрах скапан от умора и се метнах под душа. Елмазени водни бисери се разбиваха в тялото ми със силата на метеорити и избухваха в миниатюрни кристални взривове. Малки паячета плъзнаха по мократа ми кожа, без да рискуват да се изпълзнат дори за миг, вкопчвайки се в косъмчетата ми и впръскаха гел в порите по бузите ми, който веднага попи. Върху гръбчетата им се отваряха миниатюрни кратерчета, те сядаха върху косъмчетата ми и кратерчетата се затваряха, приклещвайки ги; паячетата ставаха и изтръгваха косъма. Чух шум от хола и извадих лазерния си дегустатор от тайника в банята. Във всяко помещение от апартамента се помеща-

литература

ваше тайна пролука с оръжие. Излязох от банята по хавлия, стиснал Дегустатора в ръка, той можеше да пробие дупка с радиуса на топка за боулинг по права линия в разстояние на 8-16 метра. Попаднах в мек полуздрач, който оцветяваше лъскавите метални повърхности на кухненските уреди в матово. Веднага усетих онзи особен аромат, който сякаш бе очаквал да се покажа, криейки се в сенките, в пролуките и тайните пространства между кухненските съдове, процепите на плъзгащите се врати и улеите между плочките. Обърнах се и я видях. Не точно нея. По-скоро очите. Сините очи, които ме приковаха на мястото ми и ме накараха напълно да забравя за предупреждението на Крейвън! „Очите! Никога не я гледай в очите!” Стотна от секундата по-късно бях допрял Дегустатора в челото й. Тънките й, искрящи като колиета устни се извиха, придавайки й загадъчност. Сините очи, които от този момент нататък, щяха да се татуират в проломите на малкия ми мозък, и никога да не бъдат изтрити оттам, продължаваха да бъдат вперени в моите. И да исках не можех да отвърна поглед. Ръката ми потрепери. Само за миг. Жасмин се обърна и тръгна към банята, а аз я последвах, завлечен сякаш от тънка златна нишка. Водната пара я обгърна и я превърна в призрачно бледо сияние. - Какво правите тук!? Знаете ли, че това се нарича влизане с взлом! За това могат да ви арестуват! - Ти също си бил вкъщи! – рече тя безцеремонно, хладната нотка в гласа й имаше свойството да разтопява айсберги. – Защо тогава и аз да не бъда у вас? - Никога не съм бил у вас, госпожо! Никога не съм ви виждал и нямам представа, коя сте! – възразих аз безпомощно. Жасмин протегна тънкото си пръстче и докосна връхчето на носа ми. По него запъпли малко черно паяче и надникна в ноздрата ми.

- Това е твое, нали! Беше си го забравил вкъщи! Дойдох да ти го върна. - Мъжът Ви ли Ви разказа за мен? Жасмин махна с ръка отегчено. (Отметка: Андроидите не жестикулират.) - Не! Хари не знае, че съм тук! Всъщност, наскоро се разбрахме да не ме разпитва къде ходя. Както и аз него междувпрочем. - А откъде имате адреса ми? - Говори ми на ти! Колкото до въпроса ти, Соул Либърти, да кажем, че достъпът до Наносферата на съпруга ми не е толкова труден. Да кажем, че вече знам едно друго за теб. - Ти ли ми хакна Наносферата? Водната пара се разсея сякаш по нейн сигнал и тя се обърна и отново се взря в мен. Едната й вежда се повдигна въпросително само на няколко милиметра. Наведе се над ваната и докосна един от бутоните. Водата изливаше нежни пръски влага върху вратлето й, оголените й малки гърдички, оставени незащитени от ефирната тъкан на оранжевото й потниче. Усетих, че изтръпвам. Ако наистина беше андроид, в което вече бях почти сигурен, можеше да ме убие за секунди. Андроидите огъват стомана с лекотата, с която можеш да скършиш клечка за зъби. Просто трябваше да топне главата ми във ваната и натисне. После ще кажат, че съм се натряскал и съм заспал пиян във ваната. Водната повърхност се полюшкваше леко и очаквателно. Опитах се да повдигна наново Дегустатора, но не можах. Просто придърпах Жасмин към себе си, усетих горещия й дъх по сънната си артерия. - Не те ли е страх от вода? Тя не ми отговори. Загреба с шепа от ваната и отпи. Бистра струя вода потече между устните й. - Какво търсите тук, г-жо Месингбот? - Видях те! - Затова ли дойде? Защото си ме видяла? Ако искаше да ме убие нямаше по-добър момент. Трябваше просто малко да АВГУСТ 2012 BG art class 43

литература

ме побутне и щях да цопна във ваната. Устните ми алчно се сляха с нейните. Проникнах във влажната й кухина, усетих, как нейното езиче гали моето. Съборих я на влажния под и двамата се плъзнахме един върху друг, като на бобслей, в посока кухнята, където продължихме да се въргаляме един върху друг влажни и разкъсващи дрехите си. Тя загреба покривката на масата и върху ни се изсипаха тигани и лазерни вилици, остриетата на които обгориха гърба ми. Не обръщах внимание на болката. Плъзнах език по ефирната кожа, сгъвката между ключиците, по вратлето в посока на меките малки гърди, чийто влажни зърна се втвърдиха при допира. Плъзгайки се двамата един върху друг върху плочките достигнахме до хладилния отсег, чиято врата се плъзна настрани при допира ми, аз награбих качето с бита сметана и го разнесох отгоре й. Тялото й, обагрено досега в синята светлина на звездното небе, сега се оцвети в бронз. Тя разтвори крака, вкопчи остри нокти в задните си части и ме пое в себе си. Любихме се с часове, накрая я оставих в леглото и щъках от стая в стая като блуден призрак, забравяйки кой съм и за какво съм тръгнал. Приковаваха ме сините й очи, които внимателно следяха всяка моя стъпка. Знаех, че оттук насетне, където и да отида, каквото и да направя, този поглед, начина по който просто седеше гола в леглото и ме наблюдаваше съсредоточено със студените си сини очи, щеше да ме преследва завинаги. Накрая се отказах да търся за каквото и да бях тръгнал и легнах до нея. Никога не бях виждал по-съвършени извивки. Тялото й сякаш бе изваяно като скулптура и точно като скулптура не излъчваше абсолютно никакво чувство, просто бездушна хладна ослепителна красота. - Чувала ли си... Понякога хората се събират с идеята, да си кажат най-важните неща на света, и накрая не си казват 44 BG art class АВГУСТ 2012

почти нищо! – заключих философски аз. Пет часа сутринта е. Тялото ми не спи. Въпреки, че 3 часа по-рано изравних дишането си с нейното. Не бих си позволил да заспя. Не и с нея до мен. Бе толкова лесно просто да се отпусна в обятията й да заспя като пеленаче в гръдта на майка си, но мисълта, че може и да не се събудя след това, ме накара да остана буден, създавайки илюзията, че съм заспал. Сребърното кръстче на вратлето й имаше слот в долната си част, отдавна бях забелязал това. Много внимателно го поех в ръка и вкарах слота в капсулата на значката си. Разнесе се тихо пращене и информацията потече от едното кибертяло в другото. Тя продължаваше да диша равномерно, голите й гърдички бавно се издигаха и спускаха, ако само се правеше че спи, бе перфектна актриса. Отделяйки значката си от кръстчето й, по невнимание натиснах скритата пластина в нея и лицето на Жасмин се обагри от синя проекция. Значката ми с информацията от кръстчето излъчваше триизмерна графика или поне част от нея, на карта, която описваше сложен лабиринт, в който измежду сините линии пресъздаващи безкрайни призми от криволичещи и пречупващи се едни други тунели, лазеше и една червена, която слизаше все по-надолу и по-надолу. Графиката свършваше някъде по средата, може би това беше само част от карта. Остана само косъма. Докоснах с тънка лазерна игла меката й коса и един тънък като нишка от паяжина косъм се отдели и попадна в дланта ми. Тихичко се измъкнах от леглото, за да го скрия в сигурна капсула. Сърцето ми сякаш спря своя ход, когато чух гласа й. - Знаеш ли? Ако си искал косъм от мен, за да ме проверяваш, трябваше просто да си поискаш. Щях да ти го дам. Жасмин стана, облече се с грацията на принцеса и напусна апартамента. След

литература

нея остана само горчив дъх на жасмин и сенките, които през останалата част от нощта щяха да рисуват името й по стените. Първото нещо или по-скоро първите няколко неща, които направих на сутринта, бяха да нахлузя хидрожакета си, да надяна широкополата шапка Хъкълбери Фин, да хукна нанякъде, да забравя за какво съм тръгнал, да се върна обратно вкъщи, да изпия още две горещи кафета, отново да тръгна, при това тичешком, надолу по стълбите, на най-долната да се сетя, че съм тръгнал по чехли, да се върна за втори път и в крайна сметка да си поръчам такси, което паркира точно пред прозореца. След по малко от двадесет минути бях при чичо Сан. - Ооооо, Соул Сан! Буда вижда твое лице, Соул Сан! Душата тий чиста и твой път ши бъди изпълнин с упаснусти, но правдив и чист кат пролитен цвят. - Да, и аз се радвам да те видя, чичо Сан! Дай нещо за хапване, нещо с повечко жълтък. А между другото, пристигна ли ми поръчката? - Може и пък и да е под тезгяха, Соул Сан! – намигна ми хитро той и плъзна под носа ми жълтеникава димяща купичка, от която се носеше незабравим аромат. - А ти не си ли си беше забравил тези сто кредита, последния път, когато разцъкахме виртуален покер. – Подадох му картата си скрита под кърпичката и само с едно ловко движение той успя да я прокара по езика си и да я върне обратно. Чичо сан мистериозно извади някъде изотдолу нещо старателно увито в няколко пласта дебела амбалажна хартия и я разви, оглеждайки се страхливо на всички страни, само колкото да надникна. Вътре Метален цилиндър, в чиято вътрешност пробягваха зелени волтови дъги, подаде звуков сигнал, че е активиран. Чичо Сан мигом го скъта обратно с ловкостта и скъперничеството, присъщи за гризач, скатаващ в хралупата си възе-

дър желъд. - Нямаш представа на какво се подложих, за да се докопам до това. – в гласа му се четеше страх. - Тук е само за малко, след това ще го върна. Дай да проверя стоката и да приключваме. С треперещи пръсти подадох капсулата с косъма на Жасмин. Вече знаех, какъв ще е резултата, просто нямах смелостта да си го призная. Чичо Сан изчезна за миг иззад тезгяха, а след това отново се телепортира пред мен. - Соул, не знам какво е това, но каквото и да е, определено не е от тази планета. Соул да не би… Да не би да става въпрос за извънземно…? Бях вече адски изнервен, да не споменаваме и недоспал, затова може и да съм креснал. - За Бога, човече! Просто кажи какво е! Лицето на Чичо Сан доби сериозно изражение. - Това е човешко ДНК! Не знам за какво си го мислил, но това си е най-обикновено човешко ДНК! Прескочих тезгяха въпреки неистовите протести на чичо Сан и разгърнах амбалажната хартия. Върху черното мониторче под стъклото на цилиндъра бе изписано с големи зелени букви: ХОМО САПИЕНС Върнах се на мястото си, но не можах да си уцеля устата с горещия омлет. Просто умът ми не побираше това. Как може да съм бил толкова глупав? Как може дори за момент да съм си въобразил, че нерегистриран андроид може да се разхожда на свобода, да се жени, да изневерява на съпруга си? Изобщо не бях забелязал двете масивни тела в черни костюми, които някак си се бяха озовали от двете ми страни. Обаче усетих разместването на въздушните молекули, когато единият посегна да ме сграбчи и наврях чинията с горещия омлет в лицето му. Онзи изрева и замахна, АВГУСТ 2012 BG art class 45

литература

но уцели с тежкия си юмрук другия право в лицето, защото предвидливо се бях навел. Храбрата ми съпротива обаче бе бързо потушена и двамата ме замъкнаха към паркираната в близост черна аеролимузина. Чичо Сан не реагира. - Ти! Ти ли си им казал, че ще ме намерят тук? - Спокойно, Соул! – рече чичо Сан – Те са ми приятели. Просто искат да поговорят с теб. В лимузината се бе разположил дядка в млечно бял костюм с бяла вратовръзка и бели ръкавели. Той леко отпиваше от искряща чаша бренди, с леко нацупена физиономия, сякаш чашата му дължеше пари. Когато двете маймуни ме стовариха на кожената седалка пред него, кутрето му потрепна за миг. - О! Мосю Соел! Каква приятна изненада. – измърка той. – Носите ли ми мартини? - Соул! – отвърнах аз – И не Ви нося мартини, но Вие можете да ми предложите малко бренди. Дядката някак с досада щракна с пръсти и едното от човекоподобните награби една от кристалните чаши, наредени в близост и бутилката. Явно подобни функции, подобаващи на добрия етикет и коренно различни от това да блъскаш глави на непознати хора в тухлени стени, не му се удаваха особено, защото по време на краткия си спектакъл успя да олее и мен, и себе си, и дядката. - Ооо, Астор! Как може да си толкова невъзпитан. Ами, че имаме гости. – измяка недоволно дядката. – Някой да изхвърли Астор навън. На улицата. Астор ще си ходи пеша до вкъщи днес. Другата горила успя да ме прегази, минавайки през мен, докато изхвърляше колегата си от колата, онзи колоритно полетя навън и си падна на главата. Докато отпивах от брендито си, ми хрумна забавната мисъл, да си поискам още една 46 BG art class АВГУСТ 2012

чаша и да се освободя и от другия гард, но в крайна сметка заключих, че ще е прекалено злобно от моя страна. - Името ми е Карпентър! Частен колекционер и приятел на животните. – рече дядката развеселен. – А Вие, Мосю Соел, май сте нервен! – Сам забелязах, че ожесточено тропам с пръсти по повърхността на чашата. - Сигурно изгаряте от нетърпение да научите, защо сте тук! - Определено изгарям от нетърпение. - Подочухме за малката Ви поръчка с Алфонс. – дядката кимна благосклонно на неандерталеца до мен. – С Алфонс сме искрено заинтересовани да помогнем с всичко… - Дядката посочи нагоре с показалец, сякаш намесваше и божията сила… - с абсолютно всичко, за да помогнем на вашето малко разследване. Не се учудих, че и той знае. Напоследък имах чувството, че докато спя целия град ми рови в Наносферата и знае всичко за мен – всеки един случай, който съм имал, всяка една тайна, дори часовете ми за мастурбация. - Вие ли ми хакнахте Наносферата? - Ние не знаем за какво говори мосю Соел, нали Алфонс! Не, не сме Ви „хакнали” Наносферата! – старецът изплю думата „хакнали” сякаш бе нещо мръсно, случайно попаднало в устата му – Имаме си други източници. - Добре тогава! Давайте по същество, че си имам работа. - По същество ли, г-н Либърти? По същество нашата скромна организация е готова да Ви предложи абсолютно същата сума, която Ви е била предложена до този момент, за да откриете абсолютно същото нещо. - А то е? - Просто да разкриете дали въпросната персона е андроид! Както вече казах, готови сме да Ви се отплатим пребогато за услугата, освен това, именно нашата намеса доведе до безпрепятственото изнамиране на тъй наречения ДНК анализатор, чието нерегистрирано присъствие, както знаете, е незаконно.

литература

- Сериозно ли? Ами, че това звучи адски щедро от Ваша страна, г-н Карпентър. – избиваше ме на смях. – А между другото, някак си ми убягна по време на разговора ни – какво колекционирате? - Андроиди, г-н Либърти! И ако трябва да сме по-точни – СЕКСандроиди! – дядката натърти на думата секс. – Гордея се с това, че притежавам най-богатата колекция от сександроиди в света. Имам всички модели сександроиди, създавани някога в рамките на Мегаполиса, садоандроиди от Зверополиса и дори възможно най-редките модели с порцеланово покритие от далечния Архипелаг. Забележителна колекция, мосю Соел, задължително трябва да я видите някой път. - И какво? Искате да направите клиентката ми част от малката си колекция? В смисъл, да я изключите и да я напъхате в епруветка? Е, ще трябва да Ви разочаровам, г-н Карпентър. Мацето е човек. - О, ние не сме напълно убедени в това, г-н Либърти. По-скоро сме убедени, че Вашето малко разследване въобще не е приключило. - Оставете ме тук, ако обичате! Докато излизах от колата, ме догони гласът на стареца. - Не забравяйте да ни посетите, г-н Либърти! Непременно трябва да разгледате нашата малка колекция. Първото нещо, което направих веднага след това, бе да се разходя до летищната централа и да поръчам билет до Уайоминг. Любезно отклоних предложението на летищния персонал, представен от два небесносини робота с по едно самотно червено око скенер, вперено в мен, да изтеглят сумата по прехвърляне направо от Наносферата ми и се разплатих с личната си кредитна карта. (Сумите в кредитните карти все се съхраняват в отделна Наносфера, наречена Световна Еволюционна Банка.) Бялата цилиндрична летяща конструкция на лъснатата от защитна пяна писта,

блестеше самотно на слънчевите лъчи, докато миниатюрните, в сравнение с величествената й конструкция, аеровози започнаха да се прикачват към нея, превръщайки я в тежък електрически грозд, натежал от метални зърна, пълни с товар от плът и кости. В далечината тежките сплъстени облаци започнаха да се разсейват и за пръв път от множество месеци насам видях небето, 99 процента от годината забулено от злокобни мъгли и буреносни маслиненочерни масиви, изливащи се в отровни дъждове. То бе синьо и чисто, като сините й очи, от които бе останала само синината, всемирна и разтапяща се като влажна захар на слънчевите лъчи. Група нахални холограми успяха, докато още бях в движение да набутат рекламни брошури през полуотвореното странично стъкло, рекламиращи екскурзии до любезните пристани на Кипър и далечните мистични масиви на Архипелага. Когато прикачих старинния си Форд, вградените сензори мигом ме предупредиха с механичен не дотам заинтересован женски глас, че срока за подмяна на возилото ми е изтекъл и движейки се с него на такава височина, рискувам здравословното си състояние. Изключих го отегчено, аерофлотът се възнесе и не след дълго заплувах сред бели пухкави облаци, които образуваха от всичките ми страни разнообразни животински форми и лица, много лица… Пухкавите им очи останаха вперени в мен, докато не се унесох и заспах. Уайоминг, бивша част от пустинни масиви, наречени Тексас, ме посрещна с прашни пусти пътища, по които прахът се вдигаше на горещи нервни облаци прах и полепваше от вътрешната страна на стъклата на аерофорда ми, под ноктите ми, в ноздрите ми, инжектирайки ми сухия вкус на пустиня, а най-вероятно и в карбуратора на колата, който без съмАВГУСТ 2012 BG art class 47

литература

нение по-късно през деня щеше да ми донесе неприятна изненада. Умирах за глътка студена кола и спрях край крайпътна бензиностанция, от където се снабдих с цял пакет, а после използвах и външната Наносфера на електронния пристан, на който мързеливо се бе излегнало мутирало рошляво псе и издаваше насечени гърлени звуци. Според информацията в Наносферата, можех да открия въпросния г-н Сънилейн само на 30-тина километра от тук, той обгрижваше частна ферма за увредени клонирани овце. Купих си една сива каубойска шапка от сувениршопа до бензиностанцията и запънах палци в цепките на джобовете на дънките, като едновременно с това посъзерцавах пясъчната виелица, разнасяща кълба сено, които се гонеха и блъскаха едно друго. Постоях така, досущ като Джон Уейн, човекът с каменно лице от старите каубойски филми, сякаш се готвех всеки момент да извадя пищаците.

ПАСТИРЪТ Билата на далечните планински върхове бяха покрити с фина пелена слана, а синьото небе се разливаше по краищата в кадифено сияние. Докъдето поглед стигаше, се разстилаха тучни зелени поляни, надупчени тук-там като очи от малки сини езерца, и тънки като кръвоносни съдове вадички. От двете страни на тревистата долина се диплеха широколистни гори, тихи сега и потънали в сенките си. Тишината, застинала като поточетата в далечината, бе прекъсвана спорадично от протяжно блеене. Слънцето прежуряше, а тялото ми струеше в горещи линии пот. Пастирът седеше безмълвен и неподвижен като статуя и наблюдаваше стадото си. Може би му липсваше само синтезаторна флейта, която да поднесе към устните си и от накрайника й да се понесат 48 BG art class АВГУСТ 2012

игриви кънтри мелодии. Стадото се състоеше от мутирали овце, някои от тях с по две глави, повечето кривогледи. Затова пък телата им бяха нашарени с гъста, чиста като белтък вълна, която блестеше отдалеч като сребърна. Овцете вървяха на зиг-заг или пък се опитваха да се прескочат една друга, като от време на време тупваха тежко на земята, а бдящия в близост велоцираптор мигом се озоваваше там, нежно ги захапваше за вратовете със зловещите си челюсти и ги повдигаше отново на краката им. Велоцирапторът явно ме усети. Поспря за миг, клатейки глава сякаш душеше въздуха, застина като пернато, преди да клъвне поредното зърно и с няколко скока се озова пред мен. Острите му хищнически нокти перфорираха земята при всяко оттласкване от меката почва, а аз се бях вторачил в тях като хипнотизиран, забравяйки, че само с един лек замах, той може да разпори корема ми с нокътя си, с останалите да извади още топлите ми, димящи черва и да ги поднесе към разтеглената си в кръвожадна усмивка паст. Усетих горещия дъх на велоцираптора в лицето си, но и без него влечугото ме изгаряше само с поглед. Жълтите му ириси се бяха впили като игли в моите, сякаш рапторът само чакаше сигнал да ме разкъса на съставните ми части и да разпилее вътрешностите ми по цялата долина. - Ханс, ела тук, Ханс! Влечугото се извърна и сякаш се ухили още по-широко. Бях чувал, че усмивката на тия хубавци крие около 80 остри като бръсначи зъби. Хвърли ми един последен зъл поглед, който сякаш ми казваше: „Пак ще се засечем, друже! И следващия път един от двама ни ще си тръгне разпран, и туй май няма да съм аз!”. С два скока Ханс се озова при пастира на стадото, който приповдигна леко бялата си каубойска шапка и го почеса по врата. Животното примижа.

литература

- Ханс е добричък, господине! – провикна се пастирът. – Ама не обича непознати! Не! Бога ми, сър, хич не ги обича! Пастирът плясна животното по хълбока и то се впусна надолу по хълмчето, към две от повредените овце, които безуспешно се опитваха да се сбият, но все не успяваха да си уцелят главите. - Седнете при мен, господине. – Непознатият протегна към мен мускулестата си мазолеста ръка, по която бе запретната чистичка овехтяла риза на карета. Загорялото му от слънцето лице се разтегли в чистосърдечна усмивка, а сините му очи заблестяха с искрите, нашарили спокойните езерца в далечината. – Джеф! Джеф Сънилейн! - Соул Либърти! Приятно ми е! – стискайки ръката му усетих силата на желязна захватка. - Какво те води насам, Соул Либърти? Рядко идват чужденци по тия краища! - Работа… Очите му продължаваха да блестят. - Откъде си, г-н Соул? - От Мегаполиса! – отвърнах. Пастирът се намръщи. - От Мегаполиса, викаш! Значи не идваш с добри новини. Нали? Там небето винаги е забулено, забелязал ли си, господине. Винаги е черно. Не е като тук. Тук небето винаги е чисто. - Така си е! – Покрих горната половина на лицето си с каубойската си шапка, защото в обедната дрямка слънцето прежуряше. – Откъде сте се сдобили с раптор? - Всъщност, това е Deinonychus, господине, доста по-бърз е от раптор, уверявам те. Поръчах си го. Струваше ми цяло състояние, но е безупречен. - Не се и съмнявам в това. - Боб, господине? – пастирът дружелюбно ми подаде полуотворено канче боб от микровълнова консерва, който приканващо бълбукаше в червения си сос, под напора на жестоката жега, сякаш току-що свален от огъня. – Малко ще попръдваш от него после, но иначе е сладък като мед и адски сочен! В големия град няма

да намериш такъв. - Не, благодаря Ви, Джеф! – махнах с ръка. – Но нещо ми направи впечатление и исках да Ви питам… - Кажи, господине! - Не, че е нещо важно. – повдигнах рамене небрежно. – Просто го забелязах. Всяко четвърто изречение ли завършвате с „господине”? Пастирът ме стрелна с поглед, който би трябвало да изразява едновременно тревога и опасение, но сега излъчваше просто някакво студено спокойствие. Усмивката му се бе изпарила за миг, като лятна мараня. - Всъщност, мога и без „господине”! Ако така ще ти е по-удобно! – Гласът му бе далеч по-делови, добил хладните нотки на растяща неприязън. – И понеже ще я караме по същество. Какво те води насам и има ли нещо, с което мога да ти помогна, Соул Либърти! - Добре! – замрежих очите с ръка, изследвайки трапчинките в каменното му лице, разположени сякаш до милиметър на еднакво разстояние една от друга, и едновременно с това извадих холограмната си значка и му я показах. – Работя като частен детектив в Мегаполиса. Имам няколко въпроса за Вас. - Частен детектив? Има ли такава работа още? – изсмя се сухо Сънилейн. - Името Жасмин Сънилейн говори ли Ви нещо? - Кой те е наел, Либърти? - Няма значение. Името Жасмин Сънилейн, говори ли Ви нещо? - Да, това е племенницата ми. Да не е загазила нещо? Последното бе изречено с глас, равен като външната линия на холограмно изображение на прясно боядисана стена. - Не засега. Но разследването ми е свързано с това да разбера повече за нея. Пастирът като че ли се изнерви. Пръстите му учестиха барабаненето си по микровълновото бобено канче. Между белите редици на стадото злите очи на АВГУСТ 2012 BG art class 49

литература

велоцираптора не слизаха от мен. - Няма нищо за разбиране. – рече Сънилейн. – Родителите й починаха като беше малка и от тогава аз се грижа за нея. Откакто замина за големия град, почти не сме се виждали, а още по-рядко се чуваме. - Странно. Според близките й тя идва да Ви навести поне веднъж месечно. Последният път е било преди пет дни. Не може да не си спомняте? - Знаеш ли какво, Либърти! – гласът му бе метал, сякаш току-що бе приел играта на котка и мишка и обмисляше ход с фигурите си върху шахматната дъска. – Току-що си спомних, че наистина намина да ме види този уикенд. Идва да ми помага от време на време да постегнем фермата… - Хммм, според нея сте били тежко болен, Джеф! Тежко болен и на легло! - Да! – За пръв път видях объркания поглед на Сънилейн, който до този момент се бе опитвал да прикрие очите си под сянката на шапката. – Наистина бях болен. - И оздравяхте. Тя ви вдигна на крака, така ли? - Точно така! - Болестта Ви има ли нещо общо с това, че не се потите, Джеф? - Не се какво… - Че не се потите. – казах аз с невинния глас на девствен единадесетокласник. – Тук е колко… 30-тина градуса? А вие седите на слънце поне от няколко часа. Но пък ризата ви е абсолютно суха, Джеф. Как така? - Вносна е! - процеди Сънилейн. – От Хиперполиса. Попива влагата. - Аха, попива влагата значи! – Загледах се адски съсредоточено в пространствата между ноктите и меките възглавнички на пръстите си, сега влажни от гореща пот. – Но от колкото и време да седите тук, Джеф… Не може да не сте жаден! Кола? Подадох му стекчето леденостудена кола, но той поклати глава. Шах, силиконово копеле! 50 BG art class АВГУСТ 2012

- Не сте жаден, Джеф? - Знаеш ли какво, Соул! Или както там ти е шибаното име. – Той вече не се опитваше да прикрива неприязънта си и повдигна каубойската си шапка. Очите му бяха влажни и студени като кубчета лед. – Тъй като явно не си дошъл чак от Мегаполиса, за да откриеш дали съм жаден, а аз вече бях тъй добър да ти отговоря на всичките въпроси, ти предлагам да се разкараш. И тъй като си на чужда собственост, а туй си е престъпление, ти предлагам да го направиш веднага. - Ще бъда честен с теб, Джеф! – извадих ДНК дегустатора. Чичо Сан сигурно вече бе открил липсата му и правеше задни кълба от яд. – Имам съмнения, че си нелицензиран андроид. Няма да си тръгна, докато не те проверим, а ако се окаже, че си, може и да спестя тази информация на властите, ако ми съдействаш! - Спести си анализата, гусине! – гласът му вече като че бе изстискан, опустял от нотки. – Отсега ти казвам, че съм. Надявам се да си е струвало, като се има предвид, че ти остават около 12 секунди живот. Следващото, което каза смрази кръвта ми и някак успя да набута все още туптящото ми сърце право в хранопровода. - Ханс! – провикна се пастирът. – Ханс, разкъсай, г-н Соул! – обърна се към мен. – остават ти около 8 секунди живот, Соул! Можеш да се опиташ да бягаш, но Ханс развива средна скорост от 80 км/час и не би имало особен смисъл. Велоцирапторът вече подскачаше насам с широко разтворени челюсти, а зъбите му блестяха някак хипнотично. Светкавично опрях лазерния Дегустатор в слепоочието на Сънилейн. - Кажи му да спре! КАЖИ МУ ДА СПРЕ ВЕДНАГА! - Много си глупав да идваш тук, Соул! – промълви пастирът. – Между другото остават ти около две секунди. Не знам, откъде извадих тази скорост. Никога не съм бил, чак пък толкова бърз.

литература

Но ужасяващият пронизващ страх, който ме бе стиснал за гърлото някак бе успял да телепортира ръката ми 90 градуса встрани, чудовището надвесило се над мен в скок изквича болезнено като прасе и приземи около 80-килограмовата си маса право върху Сънилейн. След досега с колта ми, черепът му бе като изгребан с черпак. Мълнията на дегустатора проблясна и изчезна като слънчев отблясък в синьото небе. Тъй като първи досег с кожата на пастира осъществиха дългите извити нокти, преди разплискването се разнесе разпарящ звук, стотни от секундата по-късно синтетичните черва на Джеф Сънилейн се разпиляха по зелената трева. Сред тях имаше и истински човешки органи, влажни и кървавочервени, или поне изглеждаха като истински. Скоро тя се обагри в сини ликвиди, които се втвърдиха и се превърнаха в желе. Под велоцираптора Джеф махаше с ръчички и крачета като размазана стоножка. Пролазих по динозавърския труп и застанах лице в лице с андроида. Набутах колта в ноздрите му. - Сега на теб ти остават около три секунди живот, Джеф! Ще ти вкарам един в силиконовия мозък и ще се отнесеш право в Хиперсферата, обещавам ти. – изсъсках. – Освен, ако решиш да бъдеш добро момче и да ми съдействаш! Кой е създал Жасмин? - Да ти го начукам ченге! – Джеф изплю в лицето ми синя каша. – Аз така или иначе вече съм мъртъв! - Кой я е създал? – изкрещях и набутах връхчето на дегустатора дълбоко в ноздрата му. - Майната ти! - Защо има човешко ДНК? Андроидът затрепери, а главата му завибрира. Очите му се забелиха, кожата му се нацепи и от нея заструиха сини фонтани каша. Хванах лицето му с ръце и обърсах с ръкава си кашата. - Вижжжж черррр… вата ми. Половина-

та от мен е… - Какво е половината от теб, Джеф? - Човек… Половината от мен е човешка плът… - Трансплантирани ли са ти тези неща, Джеф? - Не! Правим си ги. И това е само началото. Аз съм междинен стадий. Тя! Тя е в последен. - Последен? - Нямаш никаква идея срещу какво се изправяш ченге! Тя ще те… Тя ще… - Какво ще направи тя, Джеф! Той възкликна някак уморено. Звуците, изтръгващи се от устата му, бяха като стържене на ръждясал метал. - Тя ще те изяде, гусине! Не само физически. Ще изяде душата ти. Андроидът най-после застина. Синята каша по лицето му посиня и изпусна ужасна воня на разложено. Отдалечих се на няколко крачки и се строполих на земята. Хванах се за главата. Бях ли чул това, което бях чул токущо? Никога не съм и предполагал, че ще чуя от андроид думата „душа”. Мислех, че за силиконовите мозъци, това е просто утопия, фикция, част от човешката вселена. Самият факт, че бях чул това от копие на човек, накърняваше тънката стъклена граница между неговия свят и моя и насаждаше у мен натрапчивата мисъл, че онова размазано петно вече не е то, а той. Върнах се отново и откъснах сребърното кръстче от врата му. Когато го включих към значката си, двете карти се сляха, образувайки призма, и се завъртяха, а линиите, набраздили картите заблестяха в червено и синьо.

Продължението на разказа можете да прочетете в брой 46. АВГУСТ 2012 BG art class 51

I can too

I Can Too И Аз Мога

а много от Вас тази визия с популярни личности може би е вече позната. „С тениска I Can Too – носиш НАДЕЖДА” е съвместна ини циатива на фондация И АЗ МОГА и хора от различни браншове, които биха желали да провокират гражданското общество към промяна. Да накарат всеки един да се почувства способен да промени света около себе си към по-ДОБРО, с това което МОЖЕ най-добре.

Дизайнерите от banda,

които неуморно предоставят идеите си на И АЗ МОГА, създават тази инициатива. Studio Proto, които на доброволни начала снимат всички лица на I Can Too, също се включват в нея, а външната реклама в лицето на Метрополис груп, КРИВИЦКИ И СИЕ в лицето на Румен Кривицки, в. "Марица", Атум Реклами, Тракия Билборд ООД, предоставят рекламните си позиции за популяризирането й.

В момента I Can Too работи

над изграждането на Център за деца с аутизъм. В резултат на две годишни усилия, Община Пловдив предоставя на I Can Too пространство от 400 кв.м, напълно безвъзмездно. Както всички инициативи на организа цията, така и тази цели не толкова набиране на средства, колкото е обръщение към всички хора - да се включат при създаването на Центъра за деца с аутизъм 52 BG art class АВГУСТ 2012

(с контакти, идеи; с работа и материали; с предоставянето на част от пространство / магазин, бизнес сграда, офис/ за предлагане на аксесоари I Can Too; с sms на 1415 и тел. 09005 1415; или с дарение), с което ще дарят НАДЕЖДА на много деца. Всички заедно, можем да сме посланици на Надеждата.

Тениски на НАДЕЖДАТА

обличат световни звезди – холивудският актьор Долф Лундгрен, рок музикантът Мат Соръм (барабанист на Guns N’ Roses и Velvet Revolver), както и други много спе циални за нас хора, които ни подкрепят. На сайта www.icantoo.eu можете да проследите създаването на Центъра, a бюджета за ремонтните дейности може да получите, като ни пишете на: info@icantoo.eu Благодарим Ви!

За контакт:

Фондация И АЗ МОГА: гр. София, ул. Гурко 12, ет. 7, офис 34 тел.: + 359 2 937 78 62 www.icantoo.eu Facebook: I Can Too

Дарителска сметка:

Фондация И АЗ МОГА ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ България IBAN:BG15BPBI79421080910101 SWIFT (BIC): BPBIBGSF