BG Art Class #44

Брой #44 - Юли 2012

Разпространява се безплатно!

Специален гост Христо Христов

съдържание

32

12

брой 44:

Минали броеве .................................. 03 Родени през юли ................................ 04 Творба от Кирил Станчев................... 10 Творба от Даниел Алеков ................. 12 Специален гост: писателят Христо Христов ................ 14 Разказ от Бранимир Събев ............... 30 Кино: за филма „Ледена епоха 4“ ................................ 32 Разказ от Радослав Колев ................ 34 I Can Too ............................................. 56

внимание!

14

В изданието може да има съдържание, неподходящо за лица под 18 годишна възраст!

За контакт: e-mail: bg_art_class@abv.bg

04

Корица на броя 2 BG art class ЮЛИ 2012

минали броеве

Вижте също и...

Брой 32 Жорж Бонев Братя Вълеви

Брой 27 Светозар Ченишев

Брой 34 Влади Въргала

Брой 33 Спиридон Андонов

Брой 24 Тони Тодоров

Брой 31 Ами Тола

ЮЛИ 2012 BG art class 3

юли

♦♦ Източник: ♦♦ http://bg.wikipedia.org

Родени през юли

Е

дгар Жермен Илер де Га или Едгар Дега (1834 - 1917) е френски живописец, график и скулптор, един от най-видните представители на импресионизма. Дега е роден на 19 юли 1834 г. в Париж в аристократичното семейство на Огюст де Га и Селестин Мюсон. Баща му бил банкер, а майка му принадлежала към френско семейство, което се установило в САЩ. Той бил най-голямото от пет деца. На 13-годишна възраст Дега загубва майка си и това е сериозен удар за него. По-късно, под влияние на новите социални идеи, той променя фамилията си от де Га на по-малко аристократичното Дега.

4 BG art class ЮЛИ 2012

Желанието му да рисува се проявило още в детството му. През периода 1845 и 1852 учи в лицея Лудвиг Велики. Баща му искал той да стане юрист и през 1853 г. Дега учи в юридическия факултет на Парижкия университет, но няма особено желание да се занимава с право, а и доброто материално състояние на семейството му позволявало той да се занимава с живопис, без да се притеснява за препитанието си. През 1855 г. се записва в Школата за изящни изкуства в класа на Луис Ламот, но намира курса му за много безполезен. През 1856 г. неочаквано за всички той зарязва учението и заминава за Италия. В този период негов кумир е Веронезе. Дега пътува из Европа, за да изучи платната на Дюрер, Рембранд и Гоя. Едгар изучавал творбите на големите майстори в живописта в Лувъра. През живота си посещава няколко пъти Италия, където имал роднини по бащина линия и имал възможността да се запознае с шедьоврите на италианските ренесансови майстори. Особен интерес у него предизвикват платна на Белини и Джото. Дега не се стреми да следва класическия шаблон и неговите фигури са малко ъгловати, движенията им резки, а формите далече от съвършените. През 1860 г. открива свое студио в Париж. Рисува портрети, както и много исторически сюжети, които били особено популярни теми сред клиентите на художниците по това време. Към този период се отнася и знаменития му автопортрет с цилиндър и ръкавици. Бързо се установява в арт среди-

юли

те в Париж, като не изпитва финансовите затруднения на своите съвременници. През 1866 г. изоставя историческите сюжети. В началото на 60-те, по време на едно негово посещение в Нормандия, Дега бил очарован от конете и те се превръщат в една от неговите любими теми, заедно с балета. През 1861 г. Дега се запознава с Мане и приятелството им продължава до смъртта на Мане, прекъсвано от чести свади. Младите творци, чиито творби са отхвърлени от журито на Парижкия салон (1863) - Моне, Реноар, Сисле, Фредерик Базил и др., се обединяват около Мане и Дега и по-късно стават известни като импресионисти. Мане и Дега рисуват конни състезания. През 1870 г. вълната на френско-пруската война стига до Париж. Също както и Мане, Дега се записва доброволец в армията. Служи в пехотата и артилерията. По време на войната се простудява и губи част от зрението си. След края на войната Дега отива във Великобритания, а после посещава и САЩ, където има роднини по майчина линия. През 1873 г. се връща в Париж. За него настъпват тежки времена. Умира баща му и цялото му наследство отива за покриване на дълговете. Едгар вече сериозно се замисля над идеята да излага платната си за продажба. В това време Мане решава да реализира идеята на покойния вече Базил и да организира обща изложба на творците от кръга на Мане и Дега. Така на 15 април 1874 г. под името „Анонимно дружество на художници живописци, скулптори, графици и др.“ се открива първата изложба на импресионистите. Към 1882 г. зрението му се влошава рязко. Проблеми с него той е имал още в армията. Дега се ориентира към пастелни техники, а после и към скулптура, тъй като не изискват такова добро зрение. Трябва да се отбележи, че Дега бил практически универсален художник, не само от гледна точка на жанра, а и откъм техниката, с която изпълнява творбите си. Почти 10 години преди смъртта си Дега практически спира да рисува. Картините му се продавали за баснословни за онова време цени.

Едгар Дега умира на 27 септември 1917 г. в Париж на 83 години като признат художник, който се счита за един от най-оригиналните и ярки творци на Импресионизма. Погребан е на гробището Монмартър в Париж. Оставя след себе си повече от 2000 пастелни и маслени картини, акварели, както и повече от 150 скулптури.

Джордж Бърнард Шоу

е британски драматург, писател, пътешественик, есеист и театрален критик, носител на Нобелова награда за литература (1925). Роден е на 26 юли 1856 г. в Дъблин, Ирландия. Нито един от романите на Шоу не намира издател. Шоу сътрудничи в редица литературни издания (списание „Стар“ и вестниците „Пел Мел“ и „Уърлд“), където завежда рубриките „музикална критика“ и „театрален живот“. Статиите си подписва с инициалите Дж.Б.Ш. и скоро за читателите тези инициали ще се свържат с представите за един рядко оригинален, културен и остроумен журналист, който изразява смело своите мнения. Кариерата си на драматичен писател започва с пиесата си „Къщата на вдовеца“, която включва в цикъла „Неприятни пиеси“. В този цикъл са включени още две пиеси: „Обичаният мъж“(1893) и ЮЛИ 2012 BG art class 5

юли

„Професията на госпожа Уорън“ (1894). Последната е забранена за поставяне на сцената и трябва да минат осем години, за да може лондонската публика да я види. Вторият цикъл „Приятни пиеси“ обхваща: „Героят и войникът“ (1895) - действието на пиесата се развива в България по време на Сръбско-Българската война, „Кандида“ (1894), „Избранникът на съдбата“ и „Никога не може да се каже“ (1894). Третият цикъл са три пиеси за пуритани: „Ученикът на дявола“ (1898), „Цезар и Клеопатра“ (1899) и „Промяната у капитан Брасбоунд“ (1899). Към същия период от творческата му дейност се отнасят и комедиите „Човек и свръхчовек“ (1903), „Другият остров на Джон Бул“ (1904), „Майор Барбара“ (1905), „Дилемата на лекаря“ (1906), „Женитба“ (1908), „Неравен брак“ (1909), „Разобличението на Бланко Поснет“(1908), „Андрокъл и лъвът“ (1912), “Пигмалион“ (1913). През периода 1912-1918 г. Шоу пише едноактни пиеси на злободневни теми. След войната

създава пиесите „Домът на разбитите сърца“ (1919), „Връщане в Матюзалем“ (1920), „Света Йоанна“ (1923), „Кола с ябълки“ (1929), „Много е хубаво, за да бъде вярно“ (1931), „Милионершата“ (1935), „На скалите“ (1933), „Женева“ (1938), „В щастливите дни на Карл Чарлз“ (1939). С пиесата „Пигма­ лион“ той взима Оскар. Шоу е известен с изключително острия си език. Строг критик на викторианското общество и непреклонен защитник на правата на жените. Един от създателите на Фабиан­ ската общност – организация на интелектуалци, които вярват, че обществото може постепенно да се реформира в посока към социална справедливост. Едни от най-известните му и бляскави произведения са: “Къщите на вдовиците” (пиеса, публикувана през 1893 г. от цикъла „Неприятни пиеси“), “Професията на мисис Уорън“ (драма с основна тематика за проституцията), “Кандида”, “Избраник на съдбата”, “Човек и свръхчовек”, “Майор Барбара”, „Андрокъл“ и др. Изключителна популярност имат афоризмите и мислите му. Починал на 94-годишна възраст в село Ейът Сейнт Лорънс край Лондон.

Натаниъл Хоторн

е централна фигура на американския ренесанс. Най-известните му произведения са „Алената буква“ (1850) и „Къщата със седемте фронтона“ (1851). Хоторн е сред първите американски писатели, които изследват дълбоките мотиви в поведението на героите си. Централна тема в творчеството му е чувството за вина, породено от конфликта между стремежа към лично щастие и ограниченията на обществените норми за поведение. Натаниъл Хоторн е роден в Салем, Масачузетс на 4 юли 1804 г. Негов прадядо е участвал като съдия в печално известните процеси срещу вещиците в Салем (1692). Детството на Хоторн е самотно – живее само с овдовялата си майка, на която разчита до края на живота си за морална подкрепа и утешение. Хоторн завършва колежа Боудоан в щата Мейн (1821-1824), където негов състудент е бъдещият 14-ти прези6 BG art class ЮЛИ 2012

юли

дент на САЩ – Франклин Пърс. От 1825 г. до 1836 г. Хоторн пише кратки материали за списания и вестници. Сред приятелите му е Джон О‘Съливан, редактор на „Демократически преглед“. Първият роман на Хоторн, „Фаншоу“ е публикуван анонимно на разноски на автора през 1828. В него се разказва за студентския живот в един колеж. Този роман не се радва на интерес от читателската аудитория и писателят изгаря останалите непродадени бройки. Покрай издаването на „Фаншоу“, обаче, Хоторн завързва приятелство със Самюел Гудрич от Бостън, издател на популярното „Американско списание за полезни и забавни знания“. Хоторн става сътрудник на списанието, като пише предимно разкази и книжки за деца. През 1837 г. са публикувани неговите „Приказки, разказани повторно“ – книга, високо оценена от Едгар Алън По. През 1842 г. Хоторн се сприятелява с трансценденталистите от Конкорд – Ралф Уолдо Емерсън и Хенри Дейвид Торо. Но Хоторн изпитва недоверие към интелектуалците и артистите. Той смята, че трансценденталистите гледат прекалено оптимистично на живота и забравят, че човешката природа има и своите тъмни страни. През 1842 г. Хоторн се жени за София Пибоди – активна участничка в трансценденталисткото движение. Поради растящото семейство и невъзможността да изкарва прехраната си като писател, Хоторн започва работа като чиновник към пристанището на Салем. След три години е уволнен. „Мразя този град“, казва Хоторн за Салем, „мразя да излизам по улиците му и да се срещам с хората му“. През 1850 г. Хоторн публикува „Алената буква“ – изключително популярен и до днес роман за тайната любов на Естер с преподобния Артър и детето от грешната им връзка. Действието се развива в края на XVII век, когато пуританизмът в Америка е в разцвета си. Строгото пуританско общество осъжда на изолация съгрешилата Естер. Младата жена е принудена да носи алена буква „П“ (прелюбодейка), пришита на гърдите й върху роклята. Естер обаче приема унижението си с достойнство. Тя живее скромно, възпитава дъщеря си в християн-

ски добродетели и помага на бедните и болните. С годините значението на позорната буква се заличава от съзнанието на съгражданите й, дъщерята се омъжва за европейски благородник, а възрастната Естер е уважавана и търсена за съвет от млади и стари. Днес образът на Естер се счита за първия образ на феминистка – класически пример на сексуално независима жена и смела алтернатива на Ана Каренина. Влиянието на „Алената буква“ се усеща в редица по-късни произведения от американски автори, като например „Портрет на една дама“ на Хенри Джеймс, „Пробуждането“ на Кейт Шопен, „Както лежах и умирах“ на Уилям Фокнър. На следващата година след публикуването на „Алената буква“ излиза и „Къщата със седемте фронтона“. В основата на историята е легендата за проклятието, отправено към рода на самия Хоторн от една жена, осъдена на смърт като вещица по време на съдебните процеси в Салем от края на 17ти век. Проклятието носи нещастия на обитателите на голямата къща. Накрая един от потомците на убитата жена се оженва за младо момиче от прокълнатия род и така слага край на наследствения грях. Междувременно Хоторн завързва близко приятелство с Херман Мелвил, който му посвещава романа си „Моби Дик“. Хоторн вече е охладнял към приятелите си трансценденталисти. Той лично е прекарал известно време в утопична комуна и през 1852 г. публикува „Романс за Блайдейл“ – силно критична картина на живота в комуната. Образите в този роман са базирани на исторически лица. Чрез тях Хоторн убедително разкрива неизбежните дефекти на всяко утопично общество. През 1853 г. Франклин Пърс става президент на САЩ. Хоторн, който е написал кампанийната му биография, е назначен за консул в Ливърпул, Англия. Той остава в Ливърпул четири години, след което прекарва още година и половина в Италия. Там написва „Мраморният елен“ (1860) – история на един конфликт между невинност и виновност. Това е последният му завършен роман. Хоторн се завръща в родината и умира на 19 май 1864 по време на планинЮЛИ 2012 BG art class 7

юли

ски поход с приятеля си Франклин Пърс. След смъртта му, неговата съпруга редактира и издава записките му. В съвременните издания на тези записки са възстановени всички променени от нея пасажи и са добавени всички пропуснати.

Жорж Санд

е литературният псевдоним на френската писателка Амандин Орор Люсил Дюпен, по мъж баронеса Дюдеван. Жорж Санд е автор на многобройни романи, разкази, повести, пиеси и журналистически текстове. Нейният първи роман, Rose et Blanche, е публикуван през 1831 година. Тя не само приема мъжки псевдоним, но и започва да се появява в обществото с мъжки дрехи. Това, разводът й през 1835 г. и свободното й поведение допринасят за нейния скандален за епохата облик. Сред любимите на Жорж Санд са композиторите Ференц Лист и Фредерик Шопен (14-годишната им връзка е описана в книгата й „Зима на Майорка“), както и писателите Алфред дьо Мюсе и Проспер Мериме. Родена на 1 юли 1804 г. в Париж. Починала на 8 юни 1876 г. в Ноан, Франция.

Иван Айвазовски

е руски художник от арменски произход, известен с морските си пейзажи. Иван Айвазовски (рождено име - Ованес Айвазян) е роден е на 29 юли 1817 г. във Феодосия - днес украинско пристанище на Кримския полуостров. Баща му е сравнително заможен търговец, играл известна роля в търговския живот на града. Избухналата през 1812 г. чумна епидемия го довежда до фалит. Още в детството на Айвазовски проличават артистични и музикални способности, научава се да свири на цигулка. Яков Христианович също силно подпомага младият Айвазовски като от време на време му дава молив, хартия и бои. Той също така препоръчва на кмета Казничеев да обърне внимание на младия талант във Феодосия. След като завършва местното училище, с 8 BG art class ЮЛИ 2012

помощта на Казничеев, постъпва в гимназията в Симферопол. След това е приет на правителствени разноски в Петербургската художествена академия, където се записва в един курс по пейзаж с проф. Максим Никифорович Ворбиев. През 1835 г. за пейзажите „Преглед на брега на морето в близост до Санкт Петербург“ и „Изследване на въздуха над морето“ Айвазовски печели сребърен медал и е определен за помощник на модерния френски художник пейзажист Филип Танер. Учейки се от Танер, Айвазовски (въпреки забраната му) работи самостоятелно, продължава да рисува пейзажи, някои от които включва в есенното изложение на Академията за изящни изкуства през 1836 г. Творбите му получават добър отзвук от критиците на Танер, но от друга страна са критикувани за превземане. Танер се оплаква от Айвазовски на Николай I и по заповед на царя всички картини на младия художник са отстранени от изложбата. Въпреки това само след шест месеца му е простено и е включен в клас по батална живопис при проф. Зауервейд на тема „Военноморски картини“. Няколко месеца след този клас, през септември 1837 г. Айвазовски получава златен медал за картината „Спокойствие“. През 1837 г. Айвазовски завършва Петербургската художествена академия с отличие. Удостоен е със златен медал и получава възможността да се обучава в чужбина, за сметка на Академията. Съветът на учебното заведение решава художникът да бъде командирован за две години в Крим, където да изучава от натура крайбрежните градове и да ги рисува в пейзажи. Тук той не само рисува морски пейзажи, но и батална живопис, и дори взима участие във военни операции на брега на Черкессии. В края на лятото на 1839 г. Айвазовски се завръща в Санкт Петербург, където на 23 септември получава сертификат за завършил Академията. Издигнат е в ранг художник и е награден със сабя. През юли 1840 г. Айвазовски, заедно със свой приятел от класа, заминава за Рим. По пътя спират във Венеция и Флоренция. Във Венеция се запознават с Николай Гогол и посещават острова Св. Лазар, където се

юли

виждат с брата на Айвазовски Габриел. Картината „Хаос“ е закупена от папа Григорий XVI, който го награждава със златен медал. За картините си той печели златен медал на Парижката академия за изящни изкуства. По-късно Айвазовски става кавалер на Ордена на Почетния легион. В началото на 1842 г. Айвазовски заминава за Холандия, като минава през Швейцария и долината на Рейн. От Холандия отплава за Англия, а по-късно и за Париж, Португалия и Испания. В Бискаския залив корабът му е сполетян от буря и почти потънал, поради което парижките вестници излезли със заглавия за смъртта му. Европейското пътешествие на художника завършва с посещение в Холандия през 1844 г. В Амстердам той устройва изложба. Амстердамската академия го удостоява със званието Академик. При завръщането си в Петербург получава същото звание и от Петербургската академия. С царски указ е зачислен към Главния военноморски щаб, с право да носи мундир на офицер от Морското министерство и уточнението, че зва-

нието е почетно. През 1845 г. Айвазовски предприема пътешествие по крайбрежието на Мала Азия и гръцките острови, като участник в експедицията на адмирал Ф. Литке. Към средата на 40-те години на 19 век художникът решава да се установи за постоянно във Феодосия. Тук остава до края на живота си, като периодично се отправя на пътешествия по река Волга, из Кавказ, Турция, Европа и Америка. По време на Кримската война (1853-1856 година) Айвазовски пребивава в обсадения Севастопол и прави множество рисунки. Въстанието на остров Крит от 1867 г. го вълнува не само като маринист и баталист. Художникът е сред инициаторите за изпращане на помощи на гръцките въстаници. В родния си град Айвазовски открива художествено училище, организира построяването на археологически музей, става инициатор на първите в региона археологически разкопки. Иван Айвазовски умира на 2 май 1900 г.

ЮЛИ 2012 BG art class 9

бг таланти

Художник: Кирил Станчев маслени бои, 48 х 40 см http://www.kirilart.com

10 BG art class ЮЛИ 2012

бг таланти

Concept from a cancelled game project.

Done for Frogster Interactive Pictures AG Art Direction: Boris Kiselicki Художник: Даниел Алеков www.dancakes.com www.memod.deviantart.com e-mail: dan@dancakes.com

12 BG art class ЮЛИ 2012

бг таланти

ЮЛИ 2012 BG art class 13

специален гост

Христо Христов

♦♦ Контакт: ♦♦ e-mail: ico.ice@abv.bg ♦♦ http://floransmedia.blogspot.com ♦♦ http://slides.bg/p/florans

За мен нещата стават все по-добре BG Art Class:

Здравей, би ли се представил пред нашите читатели?

Христо от Лясковец:

Здравейте! Аз съм Христо от Лясковец. Представям се така, защото наистина съм от Лясковец, ако бях от Тутракан щях да кажа, че съм от там.

14 BG art class ЮЛИ 2012

BG Art Class:

А защо не си казваш фамилията?

Христо от Лясковец:

Защото по принцип фамилията ми не ме вълнува. Аз съм си заложил, че ще съм Христо от Лясковец. Много скоро ще навърша 33 години. Това е една прекрасна възраст. Завършил съм училище за Двигатели

специален гост

с вътрешно горене и докато го учех, го разбирах доста добре, но сега нямам нищо общо с него. И най-интересното е, че са ме питали в различни други интервюта: Каква е връзката с това, което съм учил с това, което правя. Отговорът на този въпрос е: „само аз съм тази връзка, друга няма“. Защото това, което правя в момента ми беше хоби докато бях ученик, а последните 12 години много от нещата ми станаха работа. Изучавам масажите от 17 години, а от 12 години го работя всеки ден. Паралелно с това през 2000г. започнах да практикувам йога. Последните години преподавах йога на деца и участвах в часове по йога в едно училище в града. Обаче, след като видях голите обещания до къде водят, спрях с всичко, защото така не става. Отказах се да ми цапат името с интриги и фанатизъм, какъвто разбрах, че има налице. Също така през 2000 г. започнах да пиша своите книги. Тогава обособих първата си книга, която е свързана с йога. Много интересно се стича творчеството ми и книгите не излизат по ред на писане, а в някакъв „божествен хаос”. Трябваше да стигна до написването на 10-та си книга и чак тогава отзад напред започнаха да излизат на бял свят. Когато написах първите книги, се сблъсках първо с мисълта за издаването им, после с отказа на много издателства. Тогава за първи път забелязах, че издателите не зачитат българските творци, а и това, че

съм и неизвестен автор оказа влияние. Имаше и още една спънка - че съм от провинцията. В онзи момент нямаше какво друго да сторя и се примирих, защото все пак бях на двадесет години. Месеци наред си задавах въпроса „Защо така се държат тези издатели с хора като мен или те така си се държат с всички?“. Не знаех отговора на този въпрос. Затворих страницата и продължих да пиша. Продължих да пиша втора, трета, четвърта и т.н. и трябваше да стигна до книгата си „Стая 205 /книга за свободата и нещата, които ни движат към нея/“ и чак тогава попаднах на следваща възможност. Обещаха ми, че ще спонсорират и издадат книгата, но и този път останах излъган. После още един от друго издателство ме излъга и малко по-късно двамата фалираха… Поредните обещания и лъжи. Спрях да търся такава възможност и след няколко месеца тя ме намери. Попаднах на едни прекрасни хора, с който работя вече две години,

ЮЛИ 2012 BG art class 15

специален гост

какво става въпрос като сюжет. Кажи нещо специално за книгите, които са издадени вече?

Христо от Лясковец:

По-скоро ще кажа първо за тези, който не са издадени, защото две от тях са специализирани. Първата е за йога, а четвъртата подред книга е за фитнес, йога и масаж. Това са трите дисциплини, които движат моя живот. При условие, че трите неща взаимно се допълват, въпреки че по отделно са прекрасни сами за себе си, трябва да попаднеш на добър учител, за да те научи на всяко едно от тях, за да можеш да ги разбереш и приложиш, защото иначе си остава само една суха теория. Докато тези книги, който съм издал в момента са на базата на действителни случки, като дори някои от тях се случват и сега в частност с мен и хора, които са се докоснали до мен.

BG Art Class:

които наистина помогнаха на Христо от Лясковец да стане известен автор. Продължавам да създавам и да се боря за още работи… Едно от интересните неща е, че като напиша някоя нова книга, заедно с това изкарвам и такава, която е била само ръкопис. Всичките ми книги са готови, въпросът е в това, че някои от тях стоят в ръкопис. В момента има само 9 книги на бял свят, едната от които е преведена на английски език. Скоро ще има и една преведена на италиански - до август месец сме отпуснали срок, за да е готова. Наскоро говорих с една жена една от книгите ми да отиде в Италия и да се опитаме да пробием и там. Така, стъпка по стъпка мисля да вървя по плана, който съм начертал.

BG Art Class:

Можеш ли да кажеш нещо по-конкретно за книгите си? На каква тематика са. Всяка книга на различна тема ли е? И за 16 BG art class ЮЛИ 2012

Когато пишеш книги за реалния живот, как точно ги пишеш - в смисъл, героите в тях с истинските си имена ли са или ги заменяш с измислени?

Христо от Лясковец:

Единствено мога да кажа, че дори не им споменавам имената. Споменавам събитието и човека, но не и името му. По простата причина, че това е един доста добър похват, които съм усвоил не от този си живот. Първо, за да не засягам никого и вто-

специален гост

ро, защото монетата има две страни и може да има хора, които даже да не са участници в сюжета ми, да се припознаят в него. Поскоро това може да им нанесе по-голяма вреда и угризения - все едно някой знае историята им и ми я е разказал, което въобще обаче не е така. Това е единствената причина, поради която аз отказвам да споменавам имена, освен моето си. Защото аз сам на себе си няма да си търся отговорност, че съм изпъкнал или че съм показал сам себе си пред света. Докато все може да има някой с претенции, че изведнъж да излезе така, че не може да се споменава каквото и да било.

BG Art Class:

А как се ражда една книга? Сядаш сега и си казваш, че започваш да си водиш бележки и че това ще е бъдещата книга ли? Случва се дадено нещо и ти решаваш да бъде описано в някоя твоя книга ли?

Христо от Лясковец:

Точно така. Сега ще разкажа за две от книгите си: „Клиент №1 /опасна близост/“ се роди точно така, след като се появи една жена, която започна да ползва моите услуги като масажист, човек, с когото да говори и да споделя. В един миг се оказа, че аз знам повече неща за нея, отколкото тя за мен. Тогава й дадох статут на „Клиент №1”. В книгата си всичко описвах без да споменавам кой е човека зад „Клиент №1”. Единствено майка ми разбра кой е това, защото тя беше тогава с мен. Втората част на книгата от поредицата „Клиент №1 /опасна близост/ - продължението“ се роди от идеята за мозъчен тръст. Това е една мисловна опция на ума и ако искам да привлека някого в живота си, а той отдавна не е между живите, мога да си го представя и да го извикам на „кръглата маса” на среща с мен. И по този начин си позволих да извикам Бенждамин Франклин. Така в тази книга се вплетоха неговите 13-сет принципа, които аз допълних с още един и станаха 14-сет принципа. И успях да изживея три цикъла по 14-сет седмици и да ги опиша в книгата. На по-

следния ден от третия цикъл на 14-тата седмица в 5 часа сутринта вътрешния ми глас /с който аз общувам, докато пиша своите творби/ ме събуди, за да сложа край на тази книга, защото вече беше видял, че много ми се беше „опънала” нервната система. Явно по някакъв начин вътрешният ми глас усети, че както може да създам прекрасна книга, може и да я залича за един миг, въпреки труда, който положих. Докато последната книга, която написах, „Бат Ям - Момичето на Морето“, се оказа най-дълго писаната книга от мен - цели две години. Докато пишех тази книга пък написах десетки публикации на различни места, дадох няколко интервюта. Започнах да говоря за тази книга много повече, отколкото за която и да било друга книга, защото за първи път в живота ми сякаш усещам нещо, което се е било случвало и преди това, а аз просто го преписвам. Това е състоянието Дежа вю /Déjà vu/ и по тази причина всяка една страница е с воден знак Déjà vu. И нека се знае, че това е книга изцяло написана и под знака на това вътрешно усещане за вече нещо случило се в моя живот. Докато я пишех много пъти усещах това вътрешно състояние и с лекота описвах случващото се в нея. От начало това ми изглеждаше странно, а и на моменти шантаво, обаче щом това преживявах, това описах. Първо си го поръчвам, после то идва, като житейско преживяване и след това го записвам и то само си става една моя книга. И като се започне едно писане и после минимум три пъти пренаписване от чернова в белова и чак тогава на компютъра… Само една от тях е написана директно на компютъра ми. По никакъв начин не се притеснявам от това, че не съм в крак с модата и писане направо на компютъра.

BG Art Class:

Казваш „сега започва книгата и от тук нататък ще описвам всичко случващо се за нея“. Чакаш ли първо всичко да се случи и тогава да го описваш или паралелно със случващото се пишеш книгата? ЮЛИ 2012 BG art class 17

специален гост

Христо от Лясковец:

Паралелно, докато се случва всичко пиша. По простата причина, че се случват толкова истински неща, които аз дори няма как да ги наглася - изживявам и описвам в книгите си. Всеки един ден е уникален и няма как да го сравня с друг. Както описвам в книгата си „Клиент №1 (опасна близост) - продължението” принципите, които ползвам и какво произлиза от това. Най-важният принцип в тази книга е „Вниманието”. Преди време прочетох една книга, която ми заостри вниманието и поисках да се уверя, че това с Вниманието наистина работи. Е, работи и то как! В мига, в който обърнах внимание на „Клиент №1”, тя ми беше в ръцете, за което много благодаря и няма да злоупотребя с това. Това, което ми е казано, си остава за мен, защото си е като някаква изповед на клиента пред мен и не излиза навън. Няма как да си позволя да издам всичко и това, че съм написал книга и съм описал разни неща в нея, не значи нищо.

BG Art Class:

Как решаваш или по-точно кога решаваш да свърши дадена книга? Чакаш някакъв ключов момент ли или си казваш, че тук свършва тази, а нататък ще има продължение или просто друга книга?

Христо от Лясковец:

Най-интересното е, че не аз го решавам този въпрос, а решението идва от вътрешния ми глас. Защото той ме подтикна да пиша от първия момент и продължава да ръководи дните ми. И ако аз не преценя, че това ще бъде книга, ще си останат само едни листи, които ще са само написани. В мигът, в които разбрах, че трябва да слушам вътрешния си глас, той изцяло води целия този процес и аз съм му се доверил изцяло. Дори е имало моменти, когато се изумявам от къде идва всичко това. Малко след това разбрах, че имам възможността да бъда и „вдъхновителя” и „вдъхновения” и нямам 18 BG art class ЮЛИ 2012

нужда от почти нищо друго. Защото това, което правя сега, е всичко за мен.

BG Art Class:

Всеки ден ли пишеш?

Христо от Лясковец:

Да. Преди няколко месеца разговарях с един професор, който ми беше казал в един от приятелските ни разговори: „Момче, аз много ти се възхищавам, защото откакто сме се запознали, ти ми показа, че си се докоснал до нещо, което ми помага да изливам всеки ден нещо на белия лист, защото то няма как да бъде спряно“. И той тогава ми призна, че също така пише, но не си позволява да показва нищо на бял свят, въпреки че нещата му може да са много добри. Защото, когато е станал професор, режимът е бил друг и стихосбирките, както каза той, не са били на почит. Постът му не отговарял на това да си показва книгите и все нещо му пречело. Мечтата му, меко казано, е била смазана и той си пише само за удоволствие. Тогава аз му казах, че това, което ми говори, ми е толкова познато, но с единствената разлика, че аз съм се родил сега и възможностите са неограничени, а не във времена, когато някой да ми определя кое ще види бял свят и кое не.

BG Art Class:

Добре, след като описваш реалността и описваш всеки ден, това, което пишеш не прилича ли на дневник? Имам предвид, че изказът ти върви по хронология.

Христо от Лясковец:

Ами не. Най-интересното е, че само в една-единствена книга е така и тя е „Стая-205”. При условие, че един ден има 24 часа, а дните са 365 в годината и всеки един ден се случват прекрасни неща в живота на едни и не толкова прекрасни в живота на други. Защото тези неща, които за мен са добри, може за завистниците ми да не са добри. Само тази книга, която споменах по-горе прилича на ко-

специален гост

рабен дневник, защото си има и дни и часове. Това е книга, която описва пътя на една мечта, как се роди и докъде стигна всичко. А книгата ми „Африка в моето сърце” се роди от една статия за Хитлер. Още не я бях прочел цялата и нещо ме накара да стана и да запиша първите три листа за по-малко от 10 минути. Статията ме втрещи, защото няма от къде да знам, че войниците му са го молили да им прати жени на фронта, а той им отказал, защото е знаел, че няма да си вършат задачите. Тогава те поискали да има поне надуваеми кукли. И точно това беше ключовият момент, за да създам един сюжет в книгата си, която да се завърти около нещо, свързано със създаването на кукли. Но не тези надуваемите, който удовлетворяват физическите нужди на мъжете, а детски кукли, който да изглеждат живи и да може човек, когато има нужда, да сподели нещо с тях, дори да се изповяда пред тях, те да слушат и да изглеждат като живи. Да не се чувства самотен. Дори и да няма спътник в живота, да не е сам.

идея за следващата книга?

Христо от Лясковец:

С този въпрос уцели десетката. Последните ми 5 книги се застъпват много. Докато пишех „Стая-205” и вече наполовина се роди „Африка в моето сърце”. И докато пишех Африка… се наслаждавах на реализирането на едната си мечта. След като завърших книгата си за Африка, продължих, за да завърша „Стая-205”. Не бях завършил нея, а се роди идеята за „Клиент №1 (опасна близост)“, която също започнах. А тези книги си имат своята връзка помежду си, макар и да са самостоятелни. Защото действието от едната се прехвърля в другата, от погледа на вече реализираната мечта и даване на статут „Клиент №1”. Също така не бях завършил първата част на „Клиент №1” и не бях я издал, а започнах нейното продължение. Докато пишех пък тази книга, се запознах с главната героиня

BG Art Class:

А примерно, сега пишеш дадена книга и описваш какво се случва в нея, какво става, ако ти хрумне друг сюжет за различна книга? Случва ли се да пишеш две книги наведнъж или когато приключиш с едната, тогава ти идва ЮЛИ 2012 BG art class 19

специален гост

на 14-тата си книга и по това време започнах да пиша и нея. Докато в един миг много ми се опъна нервната система и виждах как нещата много взеха да се застъпват и направо имах чувството, че се бях загубил в страната на писането и бях изгубил следата кой ден сме, кой час, бях брадясал (повече от година бях с голяма брада). Бях се изоставил и въобще не ме интересуваше как изглеждам. За мен беше важно да завършвам нещата, защото имах чувството, че ще се побъркам. Въпреки, че ходя сред природата и практикувам йога, това нещо е много по-силно от мен. И ако наистина не го канализирам и изливам на белия лист, няма да се учудя, ако свърша в някоя друга институция.

BG Art Class:

Добре, как си канализираш нещата и си казваш, че сега ще пишеш за тази книга, 20 BG art class ЮЛИ 2012

когато се презастъпват така? „Сега ще пиша за тази книга и за тези герои“, а след това започваш да пишеш за другата книга с различен сюжет и различни герои. Как превключваш между книгите, след като ги пишеш едновременно?

Христо от Лясковец: Аз не превключвам, защото това е нещо, което слушам. Понеже импровизираните бюра, които имам, са пълни със записки и единствено само ги надписвам, за да се знае, кое за къде ще е, за да може в мигът, в който започна нещо да пиша, да си е подредено и да няма хаос. Много от нещата ми са записани именно така на „хвърчащи листчета” и чак после ги вкарвам в дадена тема. Най-интересното е, че когато прочетох през 1997г. книгата на Пауло Коелю „Алхимикът”,

специален гост

плаках много. А след време прочетох в едно негово интервю да го питат как точно пише - той каза, че слага дадена тема в сърцето си да отлежи и тя сама узрява, за да стане на книга, нищо друго не прави. И се замислих с годините, че той е много прав за това, което казва, защото аз го прилагам и това е от голямо значение за мен. Този човек по някакъв много странен начин е белязал живота ми, защото аз сега следвам всичко онова, което съм си пожелал. Ражда се темата, допада ми, отдавам й се в истинския смисъл на думата и я пускам, дори без да знам какво предстои. И така книгата се ражда сама. Нито знам самото произведение с какви очи ще е, нито знам с каква коса ще е, колко бързо ще стане популярна в света. То това си е алхимията на живота, която се случва сега.

BG Art Class:

Не се ли объркваш като пишеш така?

Христо от Лясковец: Няма, как да се обърка, защото съм толкова щастлив от този факт. Енергията, която влагам в книгите си, се завихря около самия мен и самите произведения са заредени от нея. Така се оказва, че това просълзява много мои читатели. Има хора дори не знаят с какво се занимавам и като разберат и ме питат как съм могъл толкова време да правя това, без те да са разбрали за него. Как съм го запазил в такава тайна. Аз съм сметнал, че не точно това ме идентифицира. Ще ти дам прост пример: скоро имаше празник на писателите и авторските права и ме поздравяват за този празник, а аз ги питам „какъв празник може да е това, че ме поздравявате?“. Аз не съм само писател, че да ме сравнявате само с това. Това не го чувствам като празник за мен, така че… За мен нещата са с много поголям спектър и едно нещо не ме идентифицира.

BG Art Class: Можеш ли да разкажеш някоя случка, свързана с твоите книги? Не случка от книгите, а нещо, което е станало покрай издаването или свързано с това да започнеш дадена книга. Нещо, което не е описано в самите книги и в сюжета.

Христо от Лясковец: Ами да,тя случката не ми е много приятна, но ще ти разкажа. Ще намеся една институция, на която няма да й хареса. Става въпрос за Националната Библиотека. Първите няколко години, когато се опит­вах да се свържа с тях, за да разбера как мога да си издам една от книгите, като за добре дошъл в разговора по телефона ми показаха стената. Това, че съм от провинцията се оказа проблем и ми показаха, че не мога да осъществя това, което искам за книгата си. Това ме обезсърчи достатъчно много, но аз не спрях да пиша. Но пък после хора, които правят това, което ми трябваше, ме намериха и сега мои книги са там, в библиотеката. Жалко, че не запомних името на жената от тогава, която ми заяви, че мои книги не могат да бъдат издадени. Сякаш аз бях белязан и наистина взех да се чудя, какво ми има, че тя така ми говори. После пък попитах, как могат да бъдат издавани книгите ми в електронен вариант, а тя ми каза, че такива книги в България не могат да бъдат издавани, защото щели да бъдат нарушени някакви закони. Тогава за пореден път разбрах, че ме лъжат, защото аз се информирам постоянно как стоят точно нещата. Да кажем, че или не са били запознати с нещата или им беше по-лесно да ме излъжат. Нямах време да гадая. Но това е гадна случка за мен, защото така поднесена, тя може да обезсърчи един автор и това ще ми остане като обеца на ухото за цял живот и която не мога да дам за добър пример. И дори скоро като бях в София, ЮЛИ 2012 BG art class 21

специален гост

стотици от тази книга, както и от другите му, тъй като той има много издадени книги. Още с прибирането си Даржан Харч започва да я чете и си представя, че се среща с автора й. Само няколко дена след това, те наистина се срещат и разговарят. А този разговор и среща е единствено и само с мен. За първи път в две от моите книги срещам главен герой с писател, който е един и същ човек. Изглежда така, че аз си правя среща със самия себе си.

BG Art Class:

(смях) Усетих аз, че има нещо такова…

Христо от Лясковец:

Да, ти сега по прекрасен начин се засмя. Аз също се засмях, когато се роди тази идея и се попитах: „Господи, как е възможно аз сам да си определям среща със самия себе си?“ На мен също ми е интересно, повярвай ми. Как стана така и аз не разбрах, но… минах покрай Националната библиотека - даже не исках да поглеждам сградата. Не мога да си представя кой дава право на някого да казва, че някой не може да прави едикакво си. А хубавата случка, която ми изскача в съзнанието по повод въпроса ти, е как главният герой от ”Африка в моето сърце”, Даржан Харч, се среща с писателя на книгата „Стая-205”. Когато Даран Харч си тръгва от фабриката за кукли, вижда на един билборд как на определена дата ще гостува в неговия град автора на този бестселър. Тогава той отива в книжарницата и купува две книги „Стая-205”, пита книжаря каква е тази книга и да му каже нещо повече за нея. Тогава книжарят му казва, че книгата е много интересна и е леко четиво и много хора я препоръчват като истинска книга и явно този автор е много магнетичен, защото на ден се налага да продава 22 BG art class ЮЛИ 2012

BG Art Class:

Защо пък не, нали?

Христо от Лясковец:

За първи път нямаше как да откажа среща на самия себе си. Определих си среща и се срещнах със себе си. Успях с помощта на холографско изображение в мисълта си да се срещна с един успял автор (на книгата „Стая-205“). А той ми разказа от къде е тръгнал и през какво е преминал, за да стигне до тук. Как никога не е забравил, че е носил цървули вместо обувки. Никога не е забравил, че е пишел с молив от самото начало. А тези неща са вплетени така, защото аз минах през този път и е нормално да разкажа. Между другото, това за първи път го разказвам някъде, защото да определиш среща сам на себе си, ми беше странно, но вече не. След като веднъж го преживях, вече е нещо нормално за мен…

специален гост

BG Art Class:

То няма лошо, точно заради това казах „защо пък не?“. Ясно ми е, че това е въображение и колкото е по-добро въображението, толкова по-интересно става.

Христо от Лясковец:

За мен това е точно така. Преди много години, когато четях много книги, попаднах на едни редове, написани от Арберт Айнщайн, в които казва, че най-важното нещо е въображението, защото когато можеш да си представиш нещо, ще можеш и да го реализираш. Лишен ли си от едното нещо, надали и другото ще се случи. После, през годините се случи да попадна на друг автор, д-р Уейн Дайър, който е другият ми неформален учител. Та той казва: „Всички неща около нас, които ни заобикалят, са се родили минимум два пъти: единият път в умът ни, а другият - когато биват създадени“. И колкото повече навлизах през годините в тази материя, се удивявах и намирах потвърждение на думите му. И по тази причина съм много щастлив.

ния, които се обособиха в една трилогия: „Триумфалната история на Ледения каньон”. Дефакто преди първата ми книга има още три като трилогия. За нея наймалко съм споменавал, защото е само в ръкопис. Когато преценя, ще види бял свят. Там дори описвам първата си среща с леля Веска от с. Джулюница, чиито книги издавам. Вече 12 години поддържам връзка с нея и научих толкова много неща за прераждането и т.н. И така, просто си водех записки и дори си нямах най-малка идея, че един ден записките ми ще се превърнат в книги. Обаче с времето явно придобих смелост и започнах да практикувам и бойни изкуства и там сякаш придобих една спортна смелост, която смесих с реалната ми смелост. И от тази смелост започнаха да се раждат книга след книга, статия след статия. Ден след ден, за да стигнем до тук.

BG Art Class:

Как изобщо си започнал да пишеш? Защо реши да се насочиш именно към писането?

Христо от Лясковец:

(въздишка) Ами осъзнах, че проблемът е психологически. Когато бях дете, ми беше много трудно да говоря пред други, защото се притеснявах. Израснал съм в такава ситуация, където не съм имал зачитане на мнението като малък и все нямах нито думата, нито можех да се изкажа. Все едно нямаш право на глас. А това за мен е много противопоказно и започнах да си водя „някакви записки”. Това започна когато бях на 11 години. Започнах от там в кого съм се влюбил, какво съм почувствал в този миг на трепети и вълнения. Мои лични преживяваЮЛИ 2012 BG art class 23

специален гост

BG Art Class:

По принцип, всички, които пишат, са тръгнали от нечие творчество. Примерно са прочели нещо, което ги е мотивирало. Всеки си има своите мотиви, за да тръгне по даден път.

Христо от Лясковец:

Моят мотив е лишението да бъда себе си докато растях и това доведе до проблем да общувам свободно. Така става след като години наред ти казват, че ти нямаш думата докато си дете и не можеш да си казваш какво чувстваш, защото все още си никой. Това беше потъпкано при мен. Това беше едно от лишенията, които преживях и никой не разбра за тях. А понеже природата ми е бунтарска и не мога да се примиря с много неща, трябваше да правя нещо и аз избрах споделянето върху белия лист. Чувствах, че това не може да продължи, защото се натоварвах така, все едно бях ням - можех да възприемам, а не можех да изразя. А и когато бях дете, бях много скептично настроен, не вярвах много на хората, всичко ми беше черно и дори нямах желание да живея. Сега може и да е странно, но… тогава мирогледът ми беше такъв. И да ме накараше някой у дома да чета книги, у мен се надигаше голяма съпротива. Дори прочетните книги в училище не съм чел, защото не ми бяха интересни, а това, че бяха задължителни за четене, въобще не ме вълнуваше. Не мога да кажа, че заради някой автор съм започнал да пиша, но има автори, които са изиграли голяма роля в живота ми, които са ме настроили на подходящата честота, за да мога да възприема много прекрасни неща, които ме заобикалят и че света не свършва, а че е една малка част от живота, защото именно той е в основата на всичко. И когато четях книгата „Алхимикът”, успях да се разтворя и плаках, докато разлиствах страниците й. Тогава тайничко си пожелах да изживея същата любов, която е описана в 24 BG art class ЮЛИ 2012

книгата, да не ми се налага да напускам любимото си място (Лясковец) и пак да я намеря. Наистина не съзнавах какво си поисках, защото тогава, меко казано, съм разбирал какво привличам с думите си. И така, каквото почукало такова се обадило. Така се роди и 14-тата ми книга - синя книга за любовта. Само че вече бяха минали години откакто прочетох тази книга за първи път.

BG Art Class:

По-лесно ли ти е сега да издаваш книгите си, след като вече имаш издадени?

Христо от Лясковец:

Ако трябва да бъда честен, никога не е било по-лесно да се издават книги, отколкото сега с хората, с които работя. С тях всичко се случва толкова реактивно и лесно. Защото чисто новият подход, които прилагат за отпечатването и издаването на дадена книга, е уникален и няма такъв подход в България. А ако трябва да се съобразяваме с някое друго издателство, първо трябва да те одобрят в комисия (това съм го разбрал, след като съм питал на различни места) след като бъде прочетено произведението и ако случайно бъде одобрено, тогава ще ми бъде предложен договор. И чак тогава, може би, ще ми покажат пътя, по който да вървя. Обаче, след като разбрах какво правят зад гърба на авторите, се отказах да питам повече за каквото и да било, и да разпитвам или моля. За това работя с тези прекрасни хора от www. pechatnaknigi.com, които направиха Христо от Лясковец известен и без да ми се налага да изпълнявам псевдо условия. Имаше хора, които казваха, че кориците ми не стрували, защото нямаха моето виждане. Може би се опитваха да ми сринат самочувствието на творец, но няма как да успеят, защото не завися от тяхната оценка или одобрение. И откакто започнах да издавам книгите си, помогнах и на много други автори да издават своите

специален гост

книги и да видят новия подход на хората, с които работя. Искам хората да знаят, че вече има много по-лесен начин за издаване на книги и да им кажа, че би трябвало да преосмислят своите приоритети и да се доверят на новото начало.Чисто новият подход вдъхновява автора да твори в пъти повече, отколкото да го скопява още в неговото зараждане.

BG Art Class:

Щом книгите ти описват реални случки и хора от действителността, след като си готов, казваш ли на участниците, че са в сюжета? Те най-вероятно не подозират, че са описани в някоя твоя книга?

Христо от Лясковец:

Не казвам на никого нищо. Първо, много малко хора фигурират в моето творчество, защото участват само тези, който са ме впечатлили силно или разочаровали с нещо. Не омаловажавам никого, но пълнеж не ми трябва. Аз съм човек, които силно обича и силно мрази, средно положение при мен няма.

BG Art Class:

Какви бъдещи творчески планове имаш?

Христо от Лясковец:

Аз съм се посветил на

писането. Ето сега издадох 15-тата книга и тя бележи големи продажби. Книгата се казва: „Христо от Лясковец и Приятели”. Заедно с това подготвям и една игра, с която ще провокирам хората да играят и разширят собствения си мироглед. Дори днес пристигна постера за самата начална страница на презентация-игра и съм много щастлив. Паралелно с това пиша продължението на 14-тата си книга. Пиша статии за един вестник, бях поканен да пиша за едно прекрасно списание, в което се влюбих. Това са все едни неща, които дори не съм очаквал да се случат толкова бързо. Да, привлякъл съм ги, само дето не знам кога точно ще се случат, обаче си чакам реда и ето те си се случват сами. Няма по-щастлив човек от мен в този миг. По тази причина продължавам напред и във вихъра, който излъчвам, съм въвлякъл и много други автори, защото 15-тата ми книга е точно такава. Поканил съм 23-ма автора. Темата в нея е отвоЮЛИ 2012 BG art class 25

специален гост

рена и който с каквото иска, с това участва: стихове, разкази или други значими за автора неща. Гостуват и други автори, за да стане по-интересно: Христо от Лясковец, Елка Стефанова, Калина Митева, Даниела Капинчева, Галина Преславова, Веси Дамянова, Венци Кираджиев, Ели Зарева, Стефан Русев, Краси Минев, Велислава Нешкова, Росен Обретенов, Диана Луна, Стефан Монев, Цвети Иванова, Мария Янакиева, Нел Анел, Христо Стоянов, Валентин Кангалов, Стоил Рошкев, доц.д-р.Юлиан Карабиберов, Здравка Кандина, Павлин Петров, Майк Рам, Интервю за „Играта за 66.ооо.оо”. Това е най-смелият ми проект - да поканя и други автори да споделят нещо свое, не само аз да разказвам. Някои от тях са никому неизвестни, но какво от това? Както на мен други хора ми дават поле за изява, така и аз правя същото с

26 BG art class ЮЛИ 2012

този си проект. Предавам нататък. Не е нужно да смятам кой колко заслужава да го покажа, а за мен е важно да направя това и не ги подбирам. Просто повечето от тях ги познавам и искам да ги обединя в това произведение. Това е. И самата книга има голяма вероятност до Коледа да е на бял свят. И после продължаваме нататък.

BG Art Class:

Ясно е, че за момента си в стихията си, но въпроса е дали това няма да е някакъв период? Като навлезеш в друг етап от живота си, няма ли да смениш своите приоритети?

Христо от Лясковец:

Писането като приоритет няма да изчезне, защото сега, докато ми задаваше въ-

специален гост

проса се роди и отговора му. Вътрешното разширяване, което получавам с това, освобождава място за нови и нови неща в живота ми. И точно тези прекрасни неща ще бъдат описани отново и отново. Защото ми предстои пътуване до Израел, Африка. Това са все дестинации, които съм описал в книгите си, дори без да съм ги виждал и едно от желанията ми е да видя дали е така, както съм го описал.

BG Art Class:

А когато искаш да опишеш някаква случка на място или в държава, в която не си бил, разучаваш ли за нея, за да може да бъде по-детайлно и реалистично и да отговаря на истината?

Христо от Лясковец:

Не, просто знам, че това е Африка и

това не подлежи на съмнение. Това е Франция и това не подлежи на съмнение. Ако някой се съмнява, че това не е така, да си търси източниците и да си проверява дали е така или не е. При условие, че Африка съществува от милиони години и които не вярва на историята ми да ходи сам да си доказва хипотезата ми за Африка. По този въпрос ще кажа, че много пъти сме си говорили с моя приятел и той казва: „Стилът ти на писане е много интересен, че нещата които пишеш ги пускаш като хипотези и въобще не се интересуваш дали тези неща са доказуеми или не са”. Тогава му казах, че няма как аз да се ангажирам с това да търся доказателства за тези неща, които съм усетил с вътрешния си глас и знам, че той не ме подвежда. Дали според теб аз се съмнявам, че това не е истина? Kакто, примерно, много от по-великите автори, ЮЛИ 2012 BG art class 27

специален гост

здраво. Работя по тази задача и като я свърша, я отмятам като свършена.

BG Art Class: Искаш ли нещо да пожелаеш или да посъветваш хората, които се занимават с писане или които ще прочетат този материал?

Христо от Лясковец:

които са писали през годините (има и една книга „Скитникът между звездите”) описват неща, които сега излизат на бял свят. И най-интересното е, че със смайваща точност описват места, на които са били само в представите си, но никога не са били там, а и има разлика от 200 години. Така, че аз много се радвам, че това, което нося от назад във времето сега ми помага много. Както казвам не веднъж, аз не съм само писател - правя масажи, преподавах йога на много хора, това все е свързано с един интересен свят, който е образувал един прекрасен продукт и този продукт съм аз. Няма как да се примиря само с едно писане или примерно само с една книга. А другото нещо, което искам също да разкажа, е какво още се стремя да постигна: както сега написаните от мен книги са 14, всяка една от тях ще има минимум по три варианта - хартиен, електронен и аудио формат. Заедно с тях се получават 42 продукта. Преведени на минимум 10 езика, това прави 420 продукта. Това, което говоря може да изглежда стряскащо, но размаха, с които работя и творя е много голям. Спектърът, които имам също е голям, защото не се ограничавам само с града си, тялото си, нито само с писането. Аз не спирам до тук. Когато разкрих идеята си, по която работя на хората, които осъществяват моите неща, ми казаха, че не „спя”, а се трудя 28 BG art class ЮЛИ 2012

Първо искам да кажа, че когато прочетох едни материали там пишеш в пъти повече: Никога да не се отказваш. Никога!!! Не би трябвало да се отказваме от своите мечти и стремежи, никога. Във връзка с това, ще кажа, че Христо от Лясковец преди три години излезе от рамките на града, преди две години излезе от страната като автор и то напук на всичко онова, което чух и че не можело да стане. А и не е много приятно близките ти хора да не вярват в тебе, но… какво от това, че не срещнах подкрепа от никъде, аз не съм я и търсил. Така, че не чакайте да ви одобрят, оценят и може би тогава да продължите напред. Ако някой иска нещо да прави, той би трябвало да го прави без да се съобразява с нищо и никой. Няма значение от кой град е, колко е голям или какви стремежи има. Защото ограничения има много, но възможностите са в пъти повече… И като за накрая бих казал: Нямате право да се отказвате!

BG Art Class:

Благодаря ти за този разговор. Пожелавам успех на новите ти проекти.

Христо от Лясковец: И аз ти благодаря. Беше ми изключително приятно да си поговорим. Аз съм обикновен човек и постигам прекрасни резултати, а вие можете да постигнете още повече, ако искате и следвате своя път...

специален гост

вижте също И брой 43, в който ни гостува светла василева

литература

Бранимир Събев

ДА ДОСТИГНЕШ СЛЪНЦЕТО ♦♦ http://chetene.blogspot.com ♦♦ http://branimir.hit.bg

30 BG art class ЮЛИ 2012

Я

рослав напредваше бавно. Склонът бе отвесен, изграден от червен пясъчник, между чиито цепнатини растяха хилави тревички на малки туфи. Яри не се подлъгваше да ги използва за опора – преди броени минути направи тази грешка и за малко не политна в черната бездна под

литература

него, зинала като пастта на морско чудовище. Захващаше се за стърчащите скали, слагаше крак в нишите и сантиметър по сантиметър изкачваше Дяволския Хълм. Беше извънредно опасно начинание – силно ерозиралата повърхност криеше смъртна опасност при всяко едно движение на злополучния катерач. Много често камъните, за които се захващаше, се откъртваха и политаха надолу, а понякога просто се разпадаха в ръцете му, щом ги стиснеше по-силно. Цепнатините, в които мушкаше стъпалата си, се ронеха и оттам се къртеха ситни бучици пясъчник. Ала нямаше друг избор, освен да продължава нагоре. С лице, плувнало в пот и залепени за челото руси кичури, Ярослав продължаваше да се изкачва. Сините дънки и черната му тениска бяха обилно омазани в прахта на склона, сякаш някой бе хвърлил отгоре му пълна кофа червен пипер. Добре поне, че белите му маратонки бяха с лепенки, а не с връзки. Досега да са се скъсали сто пъти… Ах, проклятие! Внезапно и двата камъка, за които се бе хванал, се откъртиха едновременно и той полетя надолу. Успя да се хване като по чудо за една изскочила от стената ка-

менна плоча няколко метра понадолу. Краката му се удариха под плочата и остра болка раздра дясното му коляно. Мамка му, мамка му, мамка му! Откъртените камъни, за които се бе държал до преди миг, профучаха покрай ушите му и изчезнаха в бездната. Бълвайки ругатни и проклятия, Яри продължи нагоре. Сякаш в него се отключи таен запас от енергия и пришпори тялото му да продължи с борбата. Гневен и бесен, Ярослав се закатери по склона двойно по-бързо, като дива коза. В беса си въобще не забеляза, че едната му маратонка се бе изхлузила и сега стъпваше на прокъсващия се чорап. Сякаш самият склон, самият хълм се отдръпнаха страхливо от силата му. Той се катереше. И катереше. И катереше. Докато накрая… С яростен крясък мъжът преодоля последните сантиметри и изскочи на върха. Изгряващото слънце заслепи очите му и Яри примижа, дишайки тежко. Бе успял. Бе победил Дяволския Хълм. Вятърът леко разроши мокрите кичури и погали снагата му през скъсаните дрехи, сякаш го поздравяваше с победата. ЮЛИ 2012 BG art class 31

кино

♦ Източници: http://www.imdb.com http://www.cinefish.bg

трейлър на филма можете да гледате ОТ тук

Б

лагодарение на злополучното поставяне на жълъда от Скрат, Земната кора е пропукана и Суперконтинентът се разкъсва. След като тектоничните плочи се разделят, ленивеца Сид, саблезъба Диего и мамута Мани се оказват на айсберг, който отплава към морето, оставяйки всичките си приятели и семейството на Мани зад тях. Така че в океанското си приключение, Сид (Джон Легуизамо), Диего (Денис Лиъри) и Мани (Рей Романо) се опитват да намерят пътя към дома си. Скрат, разбира се, винаги е истинската звезда. Неговите приключения с преследването на жълъда не само затапват основната история, но често движат фабулата в насока, неясна за главните герои.

32 BG art class ЮЛИ 2012

кино Технически данни: Жанр: 3D анимация, приключенски Режисьор: Стив Мартино Сценарий: Джейсън Фуч и Майкъл Берг Озвучен от: Василка Сугарева, Мариан Маринов, Койна Русева... Премиера в България: 04.07.2012

и още за “ледена епоха 4”

интересни факти за филма

Д

женифър Лопес е много щастлива да се присъедини към екипа на ЛЕДЕНА ЕПОХА, особено когато се запознава с героинята си, Шира. „Този филм е затрогваща, забавна, вълнуваща и мила история, а и аз обичам да играя силни женски персонажи като Шира“, - обяснява тя. Филмът също така използва певческия та­лант на Лопес, която се присъединява към изпълнението на своите колеги пирати на „Господар на моретата“. Тя се включва и в заключителната песен „Ние сме“. Режисьорите поемат лично отговорността за всеки аспект от филма, от предварителните скечове през избора на актьори до субтитрите в 3D формат. „Майк и аз ходехме по цял ден от един отдел в друг, прекарвайки по час - час и половина с всяка група, - обяснява Мартино. – В кулминационния етап от продукцията имаше над 300 души, които работеха върху най-дребните

детайли на филма - от анимацията до осветлението, материалите или козината на героите.” Вики Саулс е главен скулптор на героите във филма. „Ние започваме работата си с жица за арматура, за да имаме нещо наистина гъвкаво, и после използваме глина за цялостно оформяне.“ разказва Саулс, сочейки към моделите. Друг важен член на талантливия творчески екип е отговорния аниматор Ник Бруно, който работи в т.нар. „дървена къща“. Бюрата, на които работят хората на неговият екип са заобиколени от рисувани листа, клони и дървета, коледни лампички и многобройни играчки.

ЮЛИ 2012 BG art class 33

литература

Радослав Колев

♦♦ За контакт: ♦♦ http://www.facebook.com ♦♦ e-mail: kolevradoslav@abv.bg

Да пребиеш Гюнтер Грас

А

какво би било, ако можехме да му хвърлим един хубав тупаник. – насред гъстите облаци цигарена мъгла и тихата китарена музика, която се носи в това забравено от боговете кръчме по това време на нощта, гласът на Радостин Нациста звучи почти като молитва.

- Тупаник казваш. – взирам се отчаяно в дъното на чашата. Останало е колкото за една глътка и количеството ми се струва като само няколко капки на фона на огромната празна халба бира. Колкото

34 BG art class ЮЛИ 2012

повече се взирам в нея, толкова повече ми се струва, че чашата се уголемява, а капките изчезват, сякаш се изпаряват пред очите ми. Няколкото останали монети в джоба ми, които тягостно подрънкват, не ми помагат да се отърва от това чувство. Ще ми се да ги догоня. Някак си просто да се смаля, да скокна в чашата и да се гмурна в сладката амброзия. Всичко е до размера, нали? За една мааалка, мъничка мравчица тези няколко капки биха били същински океан, в който спокойно може се удави. Поглеждам часовника. Минава време

литература

докато фокусирам стрелките. 3 и 10 е. След около шест часа съм на работа. Трябва да мина през нас, да се наспя, изкъпя, обръсна – утре все пак имам важна презентация, от която зависи работата, кариерата ми. Мамка му, колко бързо лети времето. Последният път, когато погледнах стрелката, показваше седем без петнайсет. А ми се струваше, че са минали пет минути. Колко бири бях обърнал от тогава. Мога да се закълна, че когато започнах, в джоба ми бълбукаше солиден пай от последната заплата, а сега същият този джоб беше изтънял до няколкото мизерни шантави монети.

- Да бе. Да му хвърлим един бой. – Очите на Радостин Нациста проблясват в нощта с онзи особен оловен блясък, който само аз познавам истински и тогава, през пластовете гъста алкохолна мъгла, осъзнавам ужасната истина. Че той говори напълно искрено и съвършено сериозно. Изрече го със същата лекота, с която на онзи незабравим 3-ти март – национален празник, малко преди да разбие бутилката в главата на мургавия посетител на същото това кръчме изрече знаменитото „Ей сега ще му разбия на тоя тиквеник кофата”. Или чакай, не беше ли „Ей сега ще му разбия на тая кофа тиквеника”? Помня кръв, плискаща се навсякъде в шарено фонтанче. Помня писъци и смях. Помня как мургавелът се хвана за лицето, а измежду пръстите му не спираше да плиска ли плиска. Не знам защо, но тогава цялата ситуация ми се струваше леко забавна. Може би от изпушения джойнт в кенефа малко преди това. Просто си седях и чаках да видя какво ще стане, сякаш не бях на сцена на престъпление, посегателство над човешката личност, а в киносалона и моя добър приятел и съратник Радостин Нациста не бе духнал току-що, а само бе отишъл за пуканки, които след малко щеше да ми подаде да си ги дъвча в очакване на бомбастичния финал. Големият финал, всъщност, бе вой на полицейски сирени.

- Чакай, чакай. Искаш да пребием Гюнтер Грас. Нобеловият Лауреат.

- Да, точно за него ти говоря. – снижава гласа си ехидно Радостин Нациста. – Не си ли се замислял над този въпрос? Просто да му почукаш на вратата. Да свиеш ръката

си в юмрук ето така. И като отвори ПРААААААС. – Нациста трясва с юмрук по масата, за да усили ефекта от думите си, при което почти разлива своята собствена халба. Колкото и да съм пиян-залян, веднага регистрирам опасността за безценната течност, пък било то и за чужда халба, и с неподозиран за мен самия рефлекс, светкавично се протягам. В мен се е задействал родителския инстинкт и аз съвсем навременно успявам да спра падането с вещината, с която майка би покрила със собственото си тяло децата си пред лапите на наближаваща опасност.

- Право в муцуната! – довършва Нациста и се ухилва до уши, сякаш току-що го е направил. Сякаш е изпитал част от победата. Въодушевлението му някак си се предава и на мен и за миг се чувствам сякаш наистина съм бил там. Наистина съм го извършил. Само че юмрукът ми не се е забил в незнайната физиономия на въпросния Гюнтер Грас, а в мазната свинска полуидиотска муцуна на онази дебела кучка Ганка - моята мениджърка. Да, определено бих й шибнал един, ако беше тук сега. Направо бих й отцепил една по-якичка, какво като е жена. Кълна се, че си го заслужава.

- Що, ти не би ли го направил? – разправя Нациста.

- Ми, за к`во да го правя? Говедо е, ама не ме дразни чак пък толкова. Бих пребил Недялко Йорданов. Това шибано дърто копеле, дето от малки ни промива мозъците с комунистическите си шибани шлагери. “Не остарявай любов”! Да ти го начукам шибано комунистическо лайно. – Показвам среден пръст на въздуха с ожесточеността, с която бих го наврял право пред носа на дъртото копеле - Цялата ни шибана раса са такива отрепки като него. Подмазвачи и гъзоблизци-шибани нагаждачи, способни да оцеляват при всякакви условия: да се нагодят към всяка следваща власт. Бих пребил Щурците – дето ми се правят на българските Би Джийс. Или не. Бих ги затворил голи в една клетка, вързани с вериги за решетките и бих ги карал да се бият помежду си за парче сурово месо. Докато накрая оцелее само един. Него бих го пуснал да си върви ЮЛИ 2012 BG art class 35

литература

при условие че си пусне расти.

- Да, добре звучи! - вика ми Нациста. – Ама, аз ти го говоря съвсем сериозно това. Това за Гюнтер Грас.

- Гюнтер Грас? Че той жив ли е още?

- Жив е, да. Да не повярваш. – вика Нациста. – Нали знаеш. Най-мръсните копелета никога не умират. Още една биричка за приятелчето ми тук. – провиква се Радостин Нациста към далечната страна на бара. Понечвам да възразя, но думите на отрицание отказват да излязат от устата ми. Искам да кажа нещо от сорта на: „Не. Стига ми толкова. Трябва да се прибирам, да се оправя и да дремна малко, Станчев. Приятел си ми и те обичам, но утре имам важна презентация, от която зависи бъдещето ми. Моята работа - моята професия. Затова се надявам да ме разбереш, стари ми приятелю и да продължим купона някой друг път.“. Но всички тези прекрасни слова просто не излизат от устата ми. Коварните хитри думички са се загнездили някъде дълбоко в устната ми кухина, хванали са се здраво за адамовата ми ябълка, която тъй или иначе вече е раздразнена от перспективата за безплатна почерпка, и тръпне в очакване. Вместо това пускам едно-единствено безобразно изречение, от което намразвам самия себе си още повече.

- Еми, айде по още едно, ама този път за последно. - (Колко ли пъти съм изрекъл същото това изречение тази вечер?) Какво толкова – 15-тина минути. Не повече. Ще кажа после на таксито към нас да побърза. Мамка му, нямам пари за такси. Нищо, ще поискам от Радостин. Чаши се дрънчат и течности се изливат в зажаднели гърла. Отново се връщаме на темата Грас. Замислям се. Какво знам за Гюнтер Грас? Носител на Нобелова Награда за Литература. Фък, това последното на глас ли го казах.

- Да. – изграчва Радостин, а очите му отново пламтят с онова пламъче. – Можеш ли да си представиш? Шибаното копеле. ШИ-БА-НА НО-БЕ-ЛО-ВА НАГ-РА-ДА.

36 BG art class ЮЛИ 2012

Понякога Радостин прави това. Разделя думите на срички. От неговите уста звучи супер зловещо. Между нас казано, Нациста понякога може да бъде доста психо. Аз винаги съм намирал това за готино. Никога не ме е притеснявало по какъвто и да е начин. За мен това винаги е бил добрия стар Радостин Нациста, с който дразнехме мацките в училище, наричайки ги курви и дъщери на Содома и Гомора и анатемосвайки ги с въображаемо разпятие. Добрия стар Радостин Нациста, който твърдеше, че лайното му редовно образува знака на „Найки” в тоалетната чиния и който се впечатли от смъртта на чичо едва, когато разбра за перспективата да получи два дена платен отпуск поради смърт в семейството. Както и да е, него другите хора някак си не го разбираха. За тях той беше плашещ. Гледам бармана как се гърчи зад бара. Тоя е от новите - барманите не се задържат много в тая дупка. Ооо, ние определено ги помним всичките. Натряскваме се тук от малки. Скапаното копеле има вид все едно, че още малко и ще се насере от страх. Сякаш иска да ни подкани да си вървим, за да заключи след нас и да се примоли на небесата да не се върнем и следващата вечер, но определено не смее. Не знае как ще реагираме, ако направи това. Затова просто си кротува там зад бара и треперка ли треперка като малко пухкаво зайче. То между другото и аз като се нафиркам, не съм цвете за мирисане, и копелето май го усеща.

- Гъзар, искаш ли малко кока? – изкрясква се Радостин Нациста.

- Мамка му, човече – какво го оповестяваш, че да ни чуят всички? – викам му.

- По дяволите! – той изглежда объркан и не наясно със самия себе си. Преди да се усетя, вече сме се озовали в кенефа и се нашмъркваме здраво. Очите му отново придобиват онзи особен блясък. Сигурно и моите са така, защото, когато отново проговарям в гласа ми кънти решителност, толкова твърда, че в нея можеш да си разбиеш главата.

- И какъв е плана, мой?

литература

- Ооооо, плана е прост. – разправя Нациста. – Имам малко спестени кинти. Грабваме самолета за Берлин – от там се транспортираме до Любек – копелето живее в Любек. Всичко съм проверил. – хили се ехидно той. – Намираме го и го смиламе от бой.

- Звучи страхотно! – врещя аз – кокаиновата вълна ме зарежда с непознати до този момент на вечерта вълнение и ентусиазъм. Сякаш съм рожденик, някъде към пет-шест-годишен мърльо, който тъкмо си отваря подаръка – огромен пакет с панделка, представяйки си, че това е чисто нова сглобяема джага. – А защо ще го правим?

- Защо ли? – вика Нациста. – Защото това копеле е шибан предател. Помисли си, за какво, маа му, му връчват шибаната Нобелова награда. За „Тенекиения барабан”, ето за какво. С други думи за антивоенна пропаганда. А какво излезе наяве съвсем наскоро? – Радостин Нациста върти пръста учредително, като някакъв шибан одитор, току-що открил брънка в системата.

- Какво? – почвам да заразпитвам аз. Под влиянието на кокаиновия удар, който преминава по мен като ток, ароматните миризми на застояла урина и фекалии са се умножили десетократно, какво говоря, хилядократно и направо съдират от бой притръпналите ми от дрогата ноздри.

- Излезе наяве, че копелето е шибан предател спрямо държавата, организацията и спрямо самия себе си – ето какво. Като млад е бил член на Хитлеровото младежко движение Хитлерюгенд. После идват руснаците. Разкатават им играта. Правят Германия на пух и прах, копеле. И нашия, точно като шибан хамелеон, веднага запява друга песен. Той вече е на страната на добрите. Шибан национален герой. А тези, на които доскоро е симпатизирал, описва като ебаси отрепките. Само и само, за да си спаси кожичката копелето. Кажи ми сега, не заслужава ли един хубав пердах? Замислям се, но нещо не мога да се концентрирам. Мислите ми блуждаят в хиляда посоки. От една страна се опитвам да

намеря причина, поради която да навестя добрия стар Гюнтер и да му счупя лицето, от друга виждам оная кучка Бети, която се мляска с друг, право пред очите ми. Помня как я проследих до метрото. Още от преди това знаех, че ме лъже. Усещах го по гласа й, виждах го в очите й, но просто ми беше по-лесно да се правя, че проблемът не съществува. Когато я сварих там на метростанцията, с онзи другия, сякаш света се разтресе под краката ми. Сякаш всичко изчезна, целия сговнян космос, оставяйки ме сам насред нищото. Насред пълна пустота. После тази безкрайна тягостна белота се завъртя край мен и се разпадна на остри парчета стъкло насред ужасен звънтящ трясък. Те продължиха да се въртят, докато сглобиха света наново, но този път той бе едно доста по-мрачно и безнадеждно място за обитаване. От тогава не съм спирал да поркам. И да се друсам. Исках да ги догоня и просто да ги вкарам в Пирогов и двамата, но така и не го направих. Краката ми бяха твърде слаби, сякаш направени от извара. Тялото ми бе твърде немощно, за да се разбунтува. От тогава агресията просто се трупа в мен и изпитвам отчаяното непрекъснато желание да разбия на някой гьома.

- Чел ли си „Тенекиеният барабан”?

– вика Нациста. Отново сме се озовали в бара и се наливаме зверски. Съдейки по количеството празни чаши от бира, разхвърляни наоколо, започвам да се чудя дали е възможно да съм изпил двадесет бири една след друга. А не опънах ли и една голяма водка?

- Не. – разправям аз. – Ама ни караха да гледаме филма в университета. – Събраха ни просто един ден и ни го пуснаха на видео. Представях си няк`во свежарско филмче, на което се пукваш от смях, обаче целата тая дрисня е просто яко да ти се ебава с мозъка. През целия филм търчи едно дебилче наляво-надясно, бие един тенекиен барабан и плещи кретенизми. Ужасно дразнещо за мозъка. Направо го кара да заври в собствения си сос, ако ме разбираш. Няк`ви хора седят и го зяпат въпросното изродче, после повръщат и си серат в устите. Поне т`ва съм запомнил от ЮЛИ 2012 BG art class 37

литература

тая помия, човече. Помня, че просто исках да изляза навън и да се издрайфам.

- Ето, виждаш ли? – започва Радостин Нациста поучително. На бледата светлина на разбитата лампа, чертите му са придобили сходство с тези на самия Фюрер или на Муамар Кадафи или по-скоро на двамата взети заедно. – Още една причина да го пребием. Готов ли си за едно ново и готино изживяване? Готов ли си за един супер зверски кик? Ето това искам да знам. Пием още много. Пием доста. Събуждам се подгизнал от дъжда. Припаднал съм в собствената си повръщня в някаква канавка. От зъбите ми търчат ручейчета кръв, които се стичат в локвичката от флуидите ми. Поднасям китката си на нивото на очите, но е трудно да фокусирам цифрите на часовника. Те някак си бягат наляво-надясно, трудно им е да се съберат в нещо значимо и смислено. И тази адска болка в главата. Тая шибана болка, примесена с чувство за вина, които са мои постоянни и сигурни спътници при всеки махмурлук. „Хей копеле, здравей, какво става, а? Снощи пак си развявал байряка май, а? Ей сегичка ще ти го върнем тъпкано. Как ли? Като ти поскачаме малко на мозъка.” Осем и десет е. След точно петдесет минути ми е презентацията. Нито я знам къде е, може би съм я загубил по пътя, нито знам как ще координирам движенията си достатъчно, за да стигна до работното си място. Нещо лепне по до вчера праните ми дънки. Кал ли е или просто съм се насрал? **** Дебелата кучка Ганка ме гледа с хищен поглед като лешояд. Понякога се чудя от тия тонове сланина къде това туловище намира място и за толкова много злоба. Гледа ме с мазни лоени очички, които шарят по цялото ми тяло, сякаш още малко и ще ме разкъсат. В стаята е целият колектив. Всички са спретнатички и чисти. Снощи добре са се 38 BG art class ЮЛИ 2012

наспали. А аз сигурно воня на пор. Самият аз не усещам собствената си миризма, може би поради значителния товар, които снощи поеха носните ми отверстия, но по многозначителните им погледи усещам, че те знаят.

- Някой пак е скитосвал снощи, а, Колев? – крещи Ганка и целият екип избухва в дружно хихикане. Понякога ми призлява като си помисля на какво са способни тия копеленца само и само да угодят и да се подмажат на началството. Могат направо да те изядат с парцалите.

- Я някой да отвори прозореца, – вика свинята – че тука нещо засмърдя. – Някой веднага се подчинява на мениджърския апел. Аз се опитвам да се съсредоточа. Да си придам сериозен вид. Все пак всичко, което се иска от мен, е да опиша състоянието на отделите за консумативи в момента. Звучи толкова лесно, но всякакви разумни действия в рамките на социалното поведение точно в момента ми се струват адски непонятни и далечни, дори невъзможни за изпълнение. Чувствам се като шибана маймуна, от онези в цирка, дето карат колело.

- Такааа – започвам аз неуверено.

– Според последните данни, споделени с мен от бизнес администраторите, има доста голямо несъответсвие в нашия отдел между количество обработвани кейсове и качество. Истината, приятели мои, – разпервам театрално ръце – е, че липсата на хора, на качествен, добре обучен персонал, води до снижаване на качеството на крайния продукт. Въпросът тук е именно – как можем, заедно и съвсем логично, да разрешим този проблем.

- Разполагаш ли с цифри? – грухти свинята.

- Цифри, мммм да... – До снощи разполагах. Сигурно се валят в момента в някоя локва, кой знае къде. – Нека просто го кажем така. В нашия отдел има 20-тина човека добре обучен персонал. На ден нашият отдел получава по колко – 2000 до три хиляди кейса за обработка. Дори никой да не отсъства по болест или поради друга причина, пак простата сметка показва, че...

литература

- Друга причина, – изкрясква се някой – имаш предвид агентът да се въргаля пиян в някоя локва ли? Всеобщ хилеж. Опитвам се да фокусирам злодееца, пуснал ехидната реплика, но светът е размазан. Смес от ехидна, плаваща във въздуха жълтеникава сплав от злобни лица и още по-злобни усмивки. Това може да е само оня подъл педал Чолаков, дясната ръка на Ганка. Дали от време на време й удря по една патка? Нееее. Едва ли, дори и той да е толкова отчаян, въпреки че знае ли човек на какво са способни някои хора в жаждата си за власт. В отговор просто повръщам. Спъвам се в собствената си повръщня и падам в локвата. Агентите напускат стаята сред всеобщи възгласи на погнуса. Остава само Ганка. Гледа ме с едно особено изражение – изразяващо едновременно пълно презрение и покруса.

- Май по-добре днес да се прибереш да си починеш, Колев. – разправя тя. – Нещо не ми се виждаш много в час.

- Даммм. – успявам да отговоря аз. – Няк`ъв грип май ме е хванал. Иска ми се да имах силата и смелостта просто да разбия челюстта на тази мазна лоена топка тук, сега и веднага, но просто подвивам опашка и си бия шута. Странно, че не ме уволняват след този инцидент. Може би всеки колектив има нужда от една маймунка, която да кара колело, да бие тенекиения барабан или просто да лъска бастуна. Някой, който винаги да можеш да посочиш с пръст и някой, за когото с гордост да заявиш „Ето това нещастно копеле е по-зле и от мен“. **** Събуждам се, олян в собствената си повръщня. По гърдите ми, по мръснобялата тениска, отдавна изгубила оригиналния си цвят, виси мазно петно, досущ като вратовръзка. Въпреки тоновете боклуци, издигащи се на бали в спалнята ми, някак си успявам да стигна до банята да се измия. От огледалото ме гледа брадясала пародия на самия мен. Този кървясал поглед

хич не пасва на иронично ухилената ми муцуна. Сякаш отражението ми ми казва: - Какво става копеле? Снощи пак се оля, а? Уж започна с една биричка ей така за отскок, за лека нощ, а после каква стана тя? Да съм гаврътнал поне 7-8. Не помня как съм го сторил, съдя само по броя на разпилените празни бутилки в хола. В дома ми все още витае нежния аромат, а на моменти и полъх на бившето гадже, което малко след оная история се изнесе. Понякога сънувам, че не си е тръгвала изобщо. Ей така протягам ръка в тъмното, а тя все още е до мен и я гушвам. Будя се стенейки, с ужасно главоболие и облян в пот и виждам, че просто съм я построил от възглавници. **** Денят в службата минава скучно и еднообразно. Секундите се превръщат в минути, минутите в часове, часовете се нижат като цяла вечност. Сякаш съм затворник на собственото си аз. Механична карикатура, създадена да чатка по клавиши на една добре смазана, но жестока индустриална машина, конструирана да поглъща и храносмила човешки кости и плът и да плюе само изтощена побеляла кожа, движена само и единствено от отчаяната нужда да напълни сама себе си с опиати и алкохол. Навън, насред студения ноемврийски вятър, ме чака ухилената физиономия на Радостин Нациста. Понякога се чудя дали този човек действително е в добро настроение или под маската на привидна веселост се крие само гняв и омраза към всички живи твари. И да има нещо такова, то е добре прикрито, само очичките чаткат весело насам-натам, хвърляйки искри.

- Имам страхотен план, копеле. – ми вика той. – Да се разбием в „Бар на края на Вселената” и там да избистрим плана. Решил съм да си вземем отпуска началото на август. Лятно време, спокойно. Гюнтер хич и няма да очаква, че печени пичове като нас са му подготвили капан. В АТАКА, ЮЛИ 2012 BG art class 39

литература

копеле. Още не сме стигнали до заветния бар, още се клатим в шибания автобус, мамка му, а вече сме разкатани до състояние на „Мамата си трака”. Аз трябва да си призная, шмръкнах малко кока в кенефа на фирмата, не за друго, а защото знам, че там няма камери. Ей така от скука, или просто да убия време. А може би и двете. Право срещу мен се блещи съсипана от работния ден, отчаяно вкопчена в живота, тъпа кранта. Направо я съжалявам. Идва ми да й прасна два шамара и да й кажа, че идеите на постсоциалистическия марксически строй и капиталистическата му структура като цяло само ще я вкарат в гроба.

- Капитан Фред (бел. ред. – марка долнопробен ром) е наш приятел. – ми пее весело на уше Радостин Нациста и вади любимата си металическа табакера с пречупен кръст. Купил я е от няк`ви хипи деградета, дето твърдяли, че е била собственост на самия фюрер. Никога не съм ги виждал разделени – Радостин и неговата табакера. Държи си я винаги там, на сърцето, в някакъв скрит джоб, сякаш тя му тиктака наместо сърце и диктува желанията и емоциите му.

- Капитан Фред е нашият капитан и след работа чака уморения работник, жертва на капиталистически заговор и една голяма конюнктурна машинация, за да го понесе в море от кеф.

- Да бе – викам му. – т`ва звучи като няк`ва шибана реклама на мюсли. Представям си няк`ви две шибани дечица, човече. Момченце и момиченце. Седят си значи на масата и чакат да дойде да ги вземе автобуса за училище. И точно тогава от долапа, човече, изскача капитан Фред, ама ухилен до уши, ти казвам. И разправя: „Кофти ли ви е, малки копелета. Трябва да се ходи на даскало, а? Децата кимат в съгласие, ама едно такова, отчаяно. И капитана вади една голяма бутилка, направо огромна и дребошлъците почват да лочат. Изведнъж светът около тях се разтваря, ей така – ПУФФФ.

- И к`во? – вика ми Нациста, а очите му блестят, сякаш май-май и той е там, с 40 BG art class ЮЛИ 2012

дечицата, и смуче от грамаданската бутилка.

- Е как к`во? – викам – т`ва е идеята на шибаната реклама. Светът е вече едно по-добро място. Учебниците хвръкват от чантите на келешите и се превръщат в млечни шейкове, а хималките в малки розови понита. Дечурлигата яхват едно от тях и се отнасят. ТАДАААА. Ей тва е рекламата. Кефи ли те?

- Жестока е. – разправя Нациста. – Ама аз имам една, още по-добра. Или то по-скоро е състезание човече. Страшна ми е идейката, нещо като българското UFC, само трябва да я патентоваме и ще направим луди пари. Ще си направим и сайт и всичко и там ще пускаме епизодите пей пър вю.

- И к`ва е, дай я насам.

- Еми, няк`ви двама пичове, тоест ние двамата, зарибяват скитници с бутилка „Капитан Фред”. Скитниците трябва да се бият на ринга – ринга ще е просто няк`во място на паркинг или детска площадка, оградено с кофи. Бият се, ама направо се счупват от бой, копеле, и който остане последен на двата си крака, взима бутилката. Е т`ва вече я яко.

- Да брато, съгласен съм с теб. Само трябва да напишем сценария за пилотната серия и да отидем в няк`ва телевизия. Ще го лапнат като топъл хляб.

- К`ва телевизия, бе? – вика Нациста.

- Само ще ни откраднат хубавата идея. Направо в ютубето го пускаме пилота и от там като направиш няк`ва бройка гледания, чат ли си, и ставаш нещо като шампион по гледания. От т`ва ютубето печелим рекламодатели, нали се сещаш. После те се свързват с нас – искат ни лиценза. Ние обаче го играем печени копелета и не им го даваме, ама подписваме договор за взаимосътрудничество, сещаш се. Правим следващите епизоди платени, като пей пър вю, а после цакаме процентче от приходите към всеки епизод. И за нула време ще забогатеем, няма к`во да ти разпраам.

- Даммммм – отговарям замислено. Оная там млада студентска путка отсреща, дето се е опряла на перилото, намигна ли ми току-що или само си го представих?

литература

– Ама трябва да си намерим камера. И скитници.

- Значи камерата не е проблем, а скитниците още по малко. – разправя Нациста. – Скитници под път и над път. За 50 грама водка менте ще ти излижат оная работа, к`во остава за цяла бутилка „Капитан Фред”. Ще си избият и кътните зъби, само и само да се докопат до огнената вода. Колкото до камерата, имам си нещо наум.

- К`во?

- Една заложна къща точно в квартала, копеле. Наредили са на витрината и джиесеми и камери, и електрически самобръсначки, и к`во ли не щеш. Отиваме късно през нощта, чупим стъклото с една тухла, разбираш ли, грабваме стоката и дим да ни няма.

- Ти си уникален, копеле. – разправям му. Под влиянието на Капитан Фред и коката това ми се струва като най-гениалния план, създаван някога. – Тъкмо може да използваме камерата, за да снимаме побоя над Гюнтер Грас. Ще си го запазим за поколенията и ще го прожектираме на децата си. Вече дори си представям как потупвам малкия, който дори не е създаден още, по рошлявата главица и му разправям: „Скивай, малко копеле, тук баща ти пребива един истински нобелов лауреат. И не просто пребива, а направо го счупва от бой.” И малкият ме гледа с едни такива огромни сини очи и разправя: „Обичам те, тате. Ти си моят герой. Като порасна, искам да съм същия като теб.” Точно тогава се появява жена ми, която е няк`во сочно гадже и разправя: „Хайде, синко, да си лягаш, че ние тука с баща ти имаме да обсъдим едни работи, дето хич не са за малки деца.” И ми смигва дяволито. А когато малкия се изнася, тя ме хваща за чатала и разправя: „Я да видим сега, къде е моя герой?”. Фантазията ми се размива и изчезва под напора на наглата реалност. Неусетно обкръжението ни в автобуса се е изнесло някъде настрани. По погледите им разбирам, че те не искат да седят до нас. За тях сме две пропаднали деградета, които смърдят на алкохол, ние сме утайката, дъното на социалната структура, два изкопани от не-

май къде примата, които, ако агресираш, са способни дори да ти разбият мутрата. Хората в автобуса ги е страх от откачения поглед на Радостин Нациста и от моя размътен такъв. За тях е къде-къде поудобно да се свиеш някъде на топличко, нейде по-далеч от тия двамата и да изчакаш бурята да премине. Разсъждавайки над тези проникновения, виждам, че зениците на Нациста се разширяват. Той скоква внезапно, като обтегната докрай пружина, която някой току-що е освободил и с резки движения се отправя към другия край на автобуса.

- Чакай, копеле, – тръгвам да го викам, но той вече е адски далече по мръсната автобусна пътека, а зад него търчи джудже.

ДЖУДЖЕПАНИКА За момент това ми се струва най-невероятната гледка и дори си задавам въпроса дали не халюцинирам. Малкият приятел здраво се набира зад моя човек, Нациста, като че ли го гони, имам чувството, че ей сегичка ще се покатери отгоре му и ще го захапе за врата. Докато търчи зад него, съществото размахва малките си ръчички като някаква бясна карикатура, алармираща за пожар. Усетил опасността, моят другар по чашка, рязко свива вдясно и джуджето продължава напред, подминавайки го, като ония зайчета от рекламата на Дурасел, дето бият чинели. Настигам Нациста и го питам, к`во, мамка му, става.

- Михихихихии, михихииии – прикрива устата си с ръка Нациста, дъх не може да си поеме, да ми каже – Михихихихихир михихиххии...

- Кажи бе, копеле, к`во ти е? – викам му.

- Ши-ши-шибано джудже, човече – видя ли го?

- Е как да не го видя? – разправям. – Мислех, че те гони.

- Да де, да, – хили се Нациста. – ама ЮЛИ 2012 BG art class 41

литература

видя ли го как се набира?

- Набира?

- Да, човече! На перилото на автобуса. Значи още като търчеше насам, го видях. Направи ебати плонжа и се хвана за перилото. И се вкопчило за него, едно такова – и само крачетата му стърчат навън, а то ги размахва. – Радостин отново е напушен от смях. – Ииииии хихихиххихихи. Все едно е изпило едно цяло кафе Лаваца човече. Сещаш ли се? С това малко телце, като си изпил едно кафенце все едно си обърнал цял бидон Ред Бул. Направо пощуряваш човече.

- Да ама – добавям дълбокомислено аз. – какво би било, ако вземе да изпие цяла опаковка Ред Бул?

- Ми сигурно ще изхвърчи като Ракета. – Нациста отново се разтриса от смях.

– Ей така. ФИУУУУУУУУ. Право в космоса.

- Да. – пригласям. – И сигурно ще отиде на луната, където ще го чакат лунните джуджета. Те са като нашенските, само дето ги е хванала малко липсата на гравитация и по цял ден левитират. Както и да е. Не е готино да се подиграваш на хората, само защото са по-малки от нас. Сиреч, скиваш ли, може просто такъв да си се родил – к`во да направи горкото копеле, като се е родило такова?

- Да де, ама като го гледам, само ми идва да се пукна от смях. – възразява Нациста и двамата се потапяме в хилеж. В тази връзка бих искал да вметна, че моето момче, Нациста, не го канят на погребения. Нациста + погребение = кофти комбинация. Основната причина е, че копелето се насира от смях на такива мероприятия. И то до такава степен, че хората си мислят, че е изпаднал в истерия и общо взето търсят начини бързо да го разкарат от там, за да не съсипва цялостната дрислива атмосфера на едно истинско, издържано по всички традиции, погребение. Представете си цялата тая вълшебна гама от съсипани роднини и приятели, грозно виещи до небето бабушкери, майки прегърнали дребните си келешчета и леещи повече сълзи и сополи от самите тях... И насред цялата тая сган, си представете Нациста, който се държи за корема от 42 BG art class ЮЛИ 2012

смях, аха да се търкулне и да почне да се въргаля в тревата. Питал съм го, какво толкова смешно намира в цялата тая ситуация. „Ми, начина, по който си разкривяват лицата, човече.” – отвръща ми той – „В смисъл, знам, че някой е пукнал и че трябва да ми е гадно и прочие, обаче като ги гледам как си кривят лицата, като почнат да си ги разтеглят, човече, и ме напушва.”

БАР НА КРАЯ Пълното име на това заведение е „Бар на Края на Вселената”. Аз му викам просто „Бар на Края”. На края на вселената звучи някак префърцунено романтично и придава на заведението лъжлива атмосфера на загадъчност и мистерия. „Бар На Края” далеч по-добре подхожда на тази мизерна дупка, пропита от мирис на повръщня и разложено, сборище на наркомани и отрепки като нас. Тук-там се покашлят местните пияндета или се носи гълчава на футболни гаменчета, събрали се да се натряскат преди наближаващия мач. Насред кафеникавата светлина, разпръсквана от мръсните оголени крушки, всички приличат на сенки, разтварящи се бавно, но сигурно, в полумрака. Цицореста сервитьорка с вид на квартална проститутка носи питиетата, пушейки цигара. Нациста я шляпва по задника, а тя сякаш дори не забелязва. Вече дори не си правят труда да ни изхвърлят когато прекалим с твърдия алкохол и започнем да правим селянии. Водим се, така да се каже, ветерани, елита на изпадняците, които нямат никакво по-добро занимание вторник вечер, освен да висят тук и да потвърждават реномето на това заведение с присъствието си. Нациста днес го раздава на Блъди Мери и мохито, ако могат така да се нарекат блудкавата течност, която са му сервирали – едната зеленикава (с цвят на мухъл) и още една, с цвят на съсирена кръв. Между другото, преди малко видяхме на улицата бяло момиче под ръка с тъмнокож

литература

и това малко нещо го агресира. „Скивай я тая шибана бяла кучка, човек. Приискало й се е да обуздае черната боа.” В общи линии винаги, когато видим подобна сценка, извода е следния: според него бялата развратница се опитва или да обуздае черната боа или да укроти черния питон. Виждате ли, Нациста смята, че всички тъмнокожи по един или друг начин са клонинг на Лексингтън Стийл или Шейн Дийзел (известни тъмнокожи звезди от порно индустрията, известни с това, че са доста надарени). Помня, че се изкрещях след мацката: „Остави черната боа, коте, време ти е да яхнеш белия експрес.” Аз тази вечер съм на биричка. Коката здраво ме беше разнесла, до състояние, до което не бях сигурен дали събитията от автобуса са плод на фантазия или реалност и исках да удавя халюцинациите си в сигурните подпочвени води на долнопробния Бекс, запазена марка на „Бара”.

- Понякога ги сънувам, човече. – разправя Нациста.

- К`во, бе?

- Джуджетата. – кимва ми той към няколко от сенките в далечината. Сякаш дебне дали не са ни проследили до тук.

– Сънувам, че си ходя за училище. Един такъв весел изрод, надянал ученическата чанта, свирукам си едно парче на Ту Ънлимитед, т`ва бе, сещаш ли се НОУ НОУ, НОУ НО НОУ НОУ, НОУ НО НО НОУ НО НО, THERES NO LIMIIT. Подскачам си и нямам никви грижи на света. И точно тогава из храсталака изскача първия от малките помияри и ми се шмугва под крачола. Докато се усетя още пет-десет такива ми се хвърлят отвсякъде. От прозорците на сградите, от короните на дърветата. Повалят ме на земята и почват да ме гризат, докато още съм жив.

- Фантазии с джуджета. – разправям умислено. – Нямаше ли такава тенденция в порното. Порно с джуджета. Гледал ли си Порно версията на Снежанка. Голяма мръсница, казвам ти – опъваха я и седемте наведнъж. Всъщност, ако си спомням правилно, две я опъваха, а останалите стояха отстрани и си биеха чекии и се хилеха извратеняшки.

- Не, не съм го гледал. Не мога да понасям малките гадове.

- Да де. – разправям му. – Ама може би точно тази твоя ненавист и антипатия към тях е скрит сексуален импулс, който се опитваш да подтиснеш. Представяш ли си да се събудиш една сутрин и скиваш, че юргана се движи бясно нагоре-надолу. Нагоре-надолу. Отмяташ завивката и кво да видиш. Джуджето от автобуса, човече ти го е налапало. Смуче го здраво значи, а малките му пръстета проникват в тесния ти анус.

- Квооооооо? – разправя Нациста и чупи бутилката в масата. Май бая съм се отнесъл, щом счупеното стъкло в стиснатия му юмрук, без съмнение насочено към сънната ми артерия, не ме плаши, съвсем, ама хич. Може би просто се опитвам да го издразня. Да видя до колко далеч мога да стигна. Докъде мога да го докарам. Да разбера на какво е способен, точно като малко дете, което тества родителя си, късайки за пореден път пердето, след като вече е било предупредено веднъж.

- ТИИИИИИИ – ТИИИИИИИ – крещи Нациста. – ТИ ПЕДАЛ ЛИ МЕ НАРЕЧЕ?

- Не бе, човече, – викам аз и размахвам ръце в знак на примирие. – Това да го правиш с джудже, си е в съвсем друга категория. Изобщо не спада към педалщината. По-скоро зоофилия, бих казал.

- ЕЙ, УСПОКОЙТЕ МАЛКО ТОПКАТА, ВИЕ ДВАМАТА.– дърли в далечината бармана – ЧЕ ЩЕ ВИКНА ЧЕНГЕТАТА. Забягвам към кенефа, за да дам време на Нациста да се успокои. И без това вече сме привлекли достатъчно внимание към себе си. Пикнята ми е с цвят на кантарион. Когато се завръщам триумфално, олекнал и готов да поема още няколко литра пенлив Бекс в организма си, Радостин Нациста чертае върху масата план за унищожението на Гюнтер Грас, изсипвайки съдържанието на солницата върху мърлявата протъркана маса. Разни други деградета като нас, а може би самите ние, мултиплицирани ен-период от време по-рано, са си играли тук с джобни чекийки като едно едно от посланията им гласи: ЮЛИ 2012 BG art class 43

литература

„Избийте ги всички! Господ ще познае своите.” Кой бе казал това? Мисля, че беше във времето на кръстоносните походи, когато лидерът на кръстоносците е бил запитан как да различат катарите от католиците. Това ли сме ние? Кръстоносци? Поели на отчаян поход към невидимия враг, спотайващ се в далечната страна на горските хора (ако не се лъжа, това е едно от значенията на думата "Germania", адаптирана от галското наименование за племената, населяващи източните части на река Рейн), яхнали огромни пластмасови двулитровки бира. Радостин е начертал цял замък със солницата. Той описва подробно какъв е плана за проникване в недосегаемата крепост.

- Значи, копелето най-вероятно се крие тук. – той посочва една от двете криви кули, които е начертал. – Ние влизаме оттук – главната порта. Възможно е да има въоръжена охрана...

- Въоръжена охрана? Как, по дяволите, бихме могли да се справим с въоръжена охрана?

- Спокоооо – опитва се да ме успокои Нациста. – Нали знаеш, че знам карате и кикбокс. Тренирам тайно вкъщи. Истина е. Знам, че през свободното си време фашисткото копеле, освен да слуша речи на Фюрера от личния си архив, яко се блъска със стероиди и тренира на импровизирана круша, на която е лепнато фотокопие на мутрата на някой, който в момента мрази. На крушата най-вече съм виждал ликовете на политически фигури, на които Нациста е внигнал мерника – краля, премиера, все от тоя тип.

- Гледал съм по UFC как става.

- Кое – Кик-Бокса ли?

- Mixed Martial Arts, човече – пояснява Нациста – лесно е. Само трябва да му хванеш цаката. **** Когато човек е в състояние на полусън, сиреч, когато се напива до безпаметност всяка вечер и едновременно с това цикли 44 BG art class ЮЛИ 2012

на скучна и еднообразна работа 9 часа в денонощието, пет дни в седмицата, тогава той неизменно става цикъл. Мисля, че някак си го пропуснах този момент. Момента, след който от готиния квартален пич, по който въздишат мацките и който с наглостта и ентусиазма си вдъхновява целия екип, се превърнах в изпаднало пиянде, повтарящо едни и същи действия и заучени думи и фрази, сиреч цикъл-деграде. Наблюдавам всички тези досадни мазни копелета и си мисля как бих могъл да допусна да се превърна в един от тях. С времето те са изгубили всякаква връзка с реалността, всичко що е човешко. Изгубили са желанието и стремежа към живот, тръпката да откриваш нови неща и сладката амброзия, която усещаш на небцето си, впускайки се в ново приключение. Сега са просто празни изрезки от вестници, части от хищна птица, създадена да храносмила човешкото щастие с металната си човка, превръщайки го в сива поза на отчаяние. Те пристигат всяка сутрин на работа, цъкайки по малките си компютърчета 4-5 часа, после повтаряйки отново същите заучени движения, те отиват в нещастния си мол, за да приемат известно количество консерванти и флуиди, което да им даде енергия да продължат да цъкат и щракат до края на деня, след което се събират в малки кибритени кутии на раздумка и на по бира, разправят си за времето, за Формула едно, за кой как лепил плочки в банята, на кой му пукнал хамстера, тук-там някой мръсен виц и други също толкова отвратително прозаични неща. И един ден просто пукват. Някак си чак сега почвам да го чаткам онзи надпис. ИЗБИЙТЕ ГИ ВСИЧКИ! ГОСПОД ЩЕ ПОЗНАЕ СВОИТЕ. На площада, обзет от радостната тръпка на пролетта, стройна групичка туристи, въоръжени с фотоапарати и други джаджи, съзерцават с овчи погледи съсухрената, избелена от годините сграда на църквата Свети Александър Невски. Бавно погледите на някои от тях се избистрят и бедните

литература

зациклили копелета започват да се светват колко ужасно са се прецакали като са дошли в тая забравена от боговете дупка. Така и не разбрах как бе дошла пролетта. Въздухът се затопля, отива си мъглата, небето някак поруменява, а свежия пролетен ветрец носи надежда. Фабриките за пиво бълват приятна миризма на хмел, която изпълва ноздрите и всява в сърцето обещания за вечери на забрава. Тази година изпуснах този сезон. Някак просто не го усетих. Времето и сезоните са надянали същата маска на безразличие като мен. Май съм станал един от цялата оная пасмина... ПРОСТО ДЕГЕНЕРАТ **** Радостин Нациста днес е в онова особено състояние на жизнерадостна агресия.

- Скивай какво си купих, копеле. – разправя и изпод блузката му на Machinehead – The Fuck It All Tour щръква натрапчиво металическата дръжка на патлак. – Берета, човече, искаш ли да я барнеш.

- Абе, ти луд ли си – възразявам - да го мъкнеш тук? – закривам дръжката на чифтето с тениската му. – Пък и не те ли е страх да се разнасяш така? Това чудо направо може да ти отнесе топките.

- Спокоооо. – отвръща той. – Аз съм печен. Като онова ченге – Мръсния Хари. Толкова печен, че дори и повече. Довечера остани след бач. Ще отстрелваме помиярчета. Точно така - бездомни помияри. Бизнес паркът е пълен с тях. Щъкат си налявонадясно с интензитета на пощръклели за пенсия дъртаци. Те са, така да се каже, радостта на нашата скромна бизнес комуна. В някоя нормална, добре развита държава, техният еквивалент биха били катерички, които на подскоци слизат от дървото, за да поемат лешници право от ръката ти или пък красиви лебеди, които правят грациозни кръгчета из малки, добре почистени езерца. Някои хора хранят песовете, мислейки си, че им правят добро, и често си казвам

колко тъпо, безочливо и лицемерно е това. Като му даваш кремвирш на псето, само удължаваш страданието му. Особено на фона на студените български зими. Защо, вместо да им се хилиш тъпо и да ги галиш и да им пускаш от време на време малко аванта, не си го прибереш вкъщи. Всичко останало го възприемам, някак си, като показна добродетел. Нещо, което правим, не за да извършим добро дело, а за да се почувстваме добре самите ние от един толкова фалшив и безмислен жест.

ЗАЦИКЛИЛ 05 Седим на едно от тревясалите хълмчета край сградата на HP. Постлали сме си вестници, за да не ни измръзнат ташаците. Паркът отдавна вече е опразнен, а компания ни прави само пълната луна. Подухва лек, приятен ветрец, предвестник на започващата пролет, а в скута ни се мъдри шесторка бира. Пазачът на парка си е бил шута нанякъде, най-вероятно към най-близката кръчма, така че, може да се каже, че сме само тримата – аз, Нациста и омлетеното лице в небето. И помиярите, разбира се, наоколо щъкат доста от тях.

- Бизнесът си е бизнес. – разправя Нациста и пълни чифтето. Показва ми един от куршумите, който проблясва матово на светлината на уличните прожектори. – Рязани са, копеле, екстра качество. Знаеш ли какво означава това? Сърбите са стреляли босненци с такива. При контакт се раздробява в месото и те прави на решето. Зарежда Беретата и стреля няколко пъти. Тиквата на един от помиярите, пълзящи като зомбита бавно и плачевно към нас, хвръква във въздуха. Тялото се клатушка бавно и несигурно известно време, а после тупва на една страна. Нациста се приближава до все още рипащото с лапички телце и му вкарва още няколко в тиквата. Току в скута ми кацат части от кучешка долна челюст и парче от език. Докосвам бузата си. Тя странно лепне.

- Абе, Станчев, имам ли нещо по лицето, а? ЮЛИ 2012 BG art class 45

литература

- Направо приличаш на шибания дядо Мраз, копеле. Уплашени от гърмежа, останалите песове се разбягват напосоки. Поне за толкова им стига мозъка.

- БУУУУУМ, Шаро го няма – крещи победоносно след тях Нациста. Изправя се залитайки и тропва победоносно с крак в мократа трева, обагрена от кучешка кръв, ситни алени капчици хвръкват към лицето ми. – ЕДНО НА НУЛА ЗА ДОБРИТЕ МОМЧЕТА. Като гледам останките на горката твар, разпилени в краката ми, се сещам за едно рекламно пано, което видях тази сутрин на път за работа. Та от него ми се звереше с ококорени очи едно адски сладко пухкаво бухалче, а текстът гласеше. „Аз не мога да пея и танцувам като участниците в Music Idol, затова това послание е единствения начин да привлека вашето внимание. Пратете SMS на номер XXX, за да спасим Дивата природа.” Напушва ме смях. Дивата природа ни потанцува преди малко доста добре, ако питате мен. Вече няма помияри, по които да се стреля, но в никакъв случай не може да се каже, че шоуто е приключило. Шоуто продължава, докато и последната бира не бъде изпита. Само че се изнасяме у Нациста, защото е повече от възможно изстрелите да привлекат нежелано внимание на досадните куки. Скоро си седим кротко в неговата затънала в боклуци квартира, ни лук яли, ни лук мирисали.

- Станчев, – обръщам се към този изящен пример за съвременна крайна идология. – Каква ти е целта в живота? Нациста го раздава небрежно.

- Ми не знам. Просто да свързвам двата края. Звучи великолепно, изречено от завършен плазмодии, какъвто е Нациста.

- Да де, разбирам нагласата ти. Обаче, де да знам, въпросът ми беше по-скоро какво те вдъхновява?

- Ми не знам. – отвръща Нациста. – Може би просто от време на време да си изтрещявам, както тази вечер. Светът е сборище на хиени и паразити, а ние сме 46 BG art class ЮЛИ 2012

създадени, за да го прочистим от тях.

- Знаеш ли за кое парче се сещам – Seek and Destroy на Металика: We are scanning the scene in the city tonight.

We're looking for you to start up a fight.

There's an evil feeling in our brains.

But it's nothing new you know it drives us insane (Бел.ред. Сканираме квартала тази вечер, момче. Търсим теб, за да направим меле. Злото в наште мозъци кипи. Но нищо ново направо ни разби.)

- Това е шибан комерс, човече... – възразява Нациста.

- Що пък да е комерс? – възразявам.

- Това е едно от първите парчета на Металика. Като са го измислили, не е било комерс.

- Да, но в момента, в който е стигнало до масовия потребител, – реди Нациста. – се е превърнало в комерс. Всяко едно парче, колкото и да е готино, в момента, в който стане храносмилаемо за масата, се превръща в скапан боклук.

- Знаеш ли, понякога си мисля, че си адски зациклил. БУУУУУМ. Нациста мрази тази думичка. Зациклил. Когато я кажа, погледа му придобива онзи маниакален ненормален отблясък и имам чувството, че ще ми навре чифтето в носа и ще ми пръсне и на мен деградиралия мозък.

- Зациклил? Аз? Що пък да съм зациклил?

- Всички, които познавам, са зациклили, човече. Живеем шибан зациклил живот, шибано зациклило ежедневие, прибираме се вечер след циклещата си работа в скапаните си зациклили квартири, чакаме да свърши тоя изроден циклещ кръговрат, да пукнем и червеите да оглозгат зациклилите ни кокали.

литература

Уоу, този път наистина го нервирах. Чувствам хладната стомана на Беретата, опряна в слепоочието ми. Гласът на Нациста е хладен, по-хладен от живак.

- Никога повече не ме наричай така, ясно ли ти е? Аз имам цел, за разлика от цялата тая сган. И тя е да отърва света от още някое досадно, никому ненужно копеле. А ако не внимаваш, това може и да си ти, чат ли си? Фък ит. Малко прецаках духа на приятелската атмосфера, витаеща в тази иначе толкова авантюристична вечер. От време на време като се покатеря на тополата, ставам малко нещо философ, а тия съвсем не му минават на другарчето ми.

- Чат съм, човече. Само свали шибаното чифте. Приятелчета сме, нали? Нациста забелва поглед и прибира патлака, ама късно – вече започвам да се изнервям. Изведнъж квартирата на найдобрия ми приятел започва да придобива страховити черти. Вече не ми се струва невинното, потънало в мръсотия, убежище за морната ми душа, а в зловещо свърталище на алкохолик и сериен убиец. Място, на което никога не биха намерили трупа ми, в случай, че взема да изчезна. Мамка му, някой въобще знае ли, че съм тук? Май на никого не съм казвал. Гледам в убийствените очи на Нациста. Той нищо не казва, явно ми прави психологическа атака. Дали пък не планира да ми даде да гаврътна още едно-две, после да стане, уж да отиде до тоалетната, а всъщност да ме халоса по главата с чука? В болните ми фантазии вече си представям месарски чук, който Нациста крие под дивана и с който разбива главите на нищо неподозиращите си жертви. Да, мамка му, яко се прецаках. Очите на Станчев са все така впити в мен, сякаш ме е маркирал и само дебне удобния момент да ми свети маслото. Погледът му казва: „Набелязал съм те, копеле. Отдавна вече си ми в черния списък.” „Мамка му. Кое време стана, а? Май е време да потеглям. – опитвам се да звуча шеговито и небрежно, но треперещия ми глас ме издава, че още малко и ще се насера.

С треперещи пръсти си връзвам маратонките пред все така студения поглед на хищника, надушил страха ми. Това ми е проблема на мен. Че като се натряскам не ми пука. Пристъпих златното правило. Не се ебавай с Нациста!

КУРВА Копелето Нациста е въшливо от пари, след като пусна във фирмата си, Hewlett Packard – една кутия със снимка от мрежата на две недохранени дечица с жални погледи, и обяви на всеослушание, че това са двете му деца, които страдат от рядко заболяване на костната структура и имат нужда от спешно лечение в Германия. Дори си измисли и несъществуващо име на болест – ГОНОРЕЯ или нещо от сорта – и всички дебили му се вързаха. Никой не посмя да отмести кутията от мястото й от страх, че ще бъде сметнат за коравосърдечно копеле, а и самата фирма не пожела да вземе мерки срещу деянието, поради страх, че Нациста ще ги осъди. За сметка на това пък, към номера на сметката, който бе написал на кутията, полетяха волни пожертвувания на състрадателни колеги. Нациста бе изключително доволен от гениалната си хрумка и още същата вечер след небивалия успех на неговия „Зов за помощ” се събрахме да отпразнуваме с як запой в пияно бар „Вчера”. Тази именита вечер, озарен от поетично вдъхновение, измислих следното стихче: Спомените се превръщат в дни. Дните се превръщат в нощи. Нощите се леят в млечен крем. Разтапя ги слънцето в мен.

- Много хубаво! – вика ми Нациста. – Ама ми е няк`во прекалено лирично едно такова. Много повече ме кефи онова другото, дето ми го измисли.

- Кое, бе? Не си Тенеси Уилямс, А Станчев от Сухата река. ЮЛИ 2012 BG art class 47

литература

Кажи ми що така животът с теб се подигра. И вместо възвишени стихове и лирически строфи, ти драскаш свастики по уличните кофи.

- Даааааа. – проточвам аз. – Бях го забравил това.

- Ей това вече е класика. – заключава Нациста. - Ето на такива копелета като теб, трябва да им се връчва Нобелова награда за литература. Не на оня миризливец Гюнтер. БРЪМММ – това е джиесема ми, чиято карта не съм зареждал от цяла вечност. Звъни с мелодията на любимия ми лейбъл Stones Throw и на онова смешно жълто човече с цигара в устата и тухла в едната ръка, което в музикално отношение го докарва на нещо средно между джаз и фънк. „СПЕЧЕЛИ ДО 100 000 лева ДНЕС (Доста ударно звучи това натъртено ДНЕССС) и ще получиш обаждане от ТВ предаването УТРЕ, за да си ги получиш. Изпрати СМС на номер 500! 1,20 лева с ДДС.” Не става ясно въпросното предаване “Утре” ли се казва или просто утре ще ми звъннат от кое да е предаване да си получа парата. Абе, ебал съм го. Радостин Нациста е фен на начина, по който произнасям думата КУРВА. Употребявам я доста често, откакто онази кучка Бети ми би шута. Правя го с гласа на въображаем прокурор, който внася скалъпено обвинение в измисления от нас „Народен съд” насочено към шаврантия, която е завъртяла главата на някой нещастен глупак и следва поркания до немай къде съдия (в ролята Радостин Нациста) да я осъди на най-тежкото наказание - доживотна анатема.

- И ТООООООО-ВАААААА ГОСПОДИИИИН СЪДИИИЯЯЯЯ – проточвам аз мазния ехиден гласец на оня изверг Гаргамел от смърфовете – АКО НЕ Е Е ЕДНА ДОЛНОПРООООООБНА КУУУУРРРРРВАААА, АЗ РЪЪЪЪЪЪКАТА СИ РЕЖАААААА. КАКВО Е ОБВИНЕНИЕТО ЛИ, ГОСПОДИИИИН СЪДИЯЯЯЯ. ПРЕЛЪСТИИИИИЛА – И ИЗОСТАВИЛАААА. (Тук вкарвам нотка на страдание) ВИИИИЖТЕ ТОВА ЗЛОЩАСТ48 BG art class ЮЛИ 2012

НО ДЕТЕ ГОСПОДИН СЪДИИИИЯ (тук снижавам гласа си, за да придам на клиента си, г-н Колев, необходимата жалост и благоразположение от страна на невидимите съдебни заседатели). То е биииииииииило прилъъъъгано – В КАПАНА НА ТАЗИ ДОЛНА ПРОСТИТУТКА И НЕСЪМНЕЕЕЕЕНО, ДЪЩЕРЯ НА САТАНАТА – а след това ОГРАААААБЕНО И ИЗОСТАВЕНООООО. ОООООООООООсакатено, г-н съдия (на тази част от пледоарията чак се просълзявам, докато съдията, г-н Нациста, се залива от смях) и превърнато насила от тази ЩЕРКА НА СОДОМА И ГОМОРА в нещастнооооо леке – и наркоман. Пледиииииииирам за най-тежкото наказание, г-н съдия – тук размахвам пръст съдбовно – ДОЖИВОТНА АНАТЕМА. ЖИГОСВАНЕ С ПЕТТЕ БУУУУУКВИ, КОИТО НАЙ-ДОБРЕ ОПИСВАТ СЪЩНОСССССТТА НА ТАЗИ ДОЛЛЛЛЛНА ПАЧАВРА - КУРРРРВА.

- КУРВА – изгрухтява съдията и блъска с чукчето (солницата) по масата – СЪДЪТ СЕ ПРОИЗНЕСЕ. Двамата направо изпопадаме от сепарето от смях. Клиентите на заведението в близост до нас, ни гледат като треснати с мокра тесла. Питат се навярно от къде са се изровили тези двамата кретени.

- Веднъж нарекох сестра си курва. – споделя Нациста. – Ама бях малък тогава де и не знаех какво значи. Чул съм го бил отнякъде.

- И тя к`во?

- Ами нищо. Изпорти ме на нашите. Тейковеца ми тресна една и ми каза такива думи повече да не употребявам.

ГОРСКИТЕ ХОРА След още няколко бири ме хваща философа. Мисля си, че природата е създала невероятната симбиоза от паразит, лентяй и социопат, наречена Станчев, може би в опита си да ни каже нещо. Въпросът е, какво е то?

- Абе, Станчев. Какво ще правиш, ако ти спрат нета? И ти вземат и компа и всичко. Какви ще ги вършиш тогава?

литература

- Знам ли? Сигурно ще се домъкна до вас и ще се прикача към твоя.

- Понякога се чудя, какво би било, ако просто ти промия мозъка и те пусна в гората. Ти няма да си спомняш абсолютно нищо от цивилизацията или от начина си на живот до този момент. Дори няма да подозираш за съществуването на нещо, наречено цивилизация и социален строй. Просто ще те пусна в гората, ще ти кажа в никакъв случай да не излизаш от нея и ще ти внуша, че си създаден с една-единствена цел – да чакаш пристигането на Горския народ.

- Горския народ?

- Да, именно. За да оцелее един разумен мислещ организъм в полеви условия, той трябва да има необходимата мотивация, нали така? При условие, че ще ти предоставям храна и че ще имаш подслон над главата, да кажем пещера, трябва да имаш и няква мотивация. А именно, пристигането на Горските хора. Ти ще трябва да подготвиш гората за пристигането им. Това ще са единствените указания, които ще получиш. Че чакаш Горските хора. Че трябва да подготвиш обстановката. И че горските божества ще ти подскажат правилния начин, по който да процедираш. Какви ще ги вършиш тогава, това се питам? Мамка му, бих дал и пари, за да гледам подобно Реалити. “СТАНЧЕВ И ГОРСКИТЕ ХОРА”. Му-ХАХАХХАХААХА.

- Какво бих правил ли? – процежда замислено Станчев. – Дъхът му се стеле като утайка на дъното на застояла локва. – Де да знам – ще се излежавам по цял ден и нищо няма да правя. Най-вероятно ще стигна до извода, че гората е достатъчно добре и такава, каквато е и няма нужда от допълнителни приготовления.

САФАРИ Месеците се точат със скоростта, с която изпразвам бутилките бира след работа. Докато се усетя, вече съм натрупал 8 празни бутилки след снощния запой и ето я на, годината се е минала. Още шест и

ще влезем на любимия ни Гюнтер Грас, така да се каже, от упор. Другите шест минават като насън, само че празен, лишен от емоции, сън, един от тези сънища, в които бавно потъваш в мрачно лепкаво блато, опитваш се да отлепиш, размахвайки ръце наляво-надясно като някакво надрусано със спийд врабче, обаче затъваш все повече и повече, мамка му. Някакви хора ти се хилят в далечината, чуваш приглушените им далечни гласове, наричат те „тъпо копеле“ и „наркоман“, а после се топят също толкова бързо, когато замахваш да ги уцелиш с криво премерена тупаница. Вече е юни и с Нациста сме в самолета, който лети за Хамбург с прекачване в Амстердам, а оттам, с влак ще пристигнем в бърлогата на звяра – Любек. Нациста се е погрижил за всичко, дори дойде да ме измъкне от кревата заранта, обръсна ме, облече ме в чисти дрехи, сякаш бях някакво недоразвито малоумно дете, неспособно на елементарни социални функции. Стюардесата ме гледа оцъклено като риба, надрусана с амфетамини, очите й аха да изкокнат от орбитите.

- Господине, моля Ви се, престанете да правите, каквото правите в момента. Плашите хората. Поглеждам надолу. Одеалцето, което са ми дали при излитането, сега е омазано с нещо слузесто и лепкаво. Мамка му, когато съм друсан, съвсем забравям, че около мен има хора и се подчинявам само и единствено на първичните си инстинкти като някакъв шибан неандерталец. Обикновено в този час на деня - рано сутрин – лъскам бясно преди работа, за да освободя напрежението и едновременно с това, за да не закъснея. Май съвсем съм се отнесъл след оня последния трип, който си спретнах в тоалетната и съм мастурбирал тук и пред всички. Мамка му, това копеле Нациста, защо не ме спря. Като гледам усмивчицата му до ушите, 100 процента запазена марка Станчев – няма начин да не е знаел. Детето на съседната седалка дърпа майЮЛИ 2012 BG art class 49

литература

ка си за ръката.

- Мамо, онзи там чичко какво прави?

- Не го гледай, мило. – разправя грижовната родителка и покрива очите на отрочето с ръце. – Този човек е болен. Иде ми да изкрещя. Не съм болен аз, а вие, скапани кретени. Вие, с вашите шибани норми и правила. Какъв е шибания проблем да си лъскам в самолета? Човек, като е под напрежение и има нужда да си удари една. ТОВА НЕ ГО ЛИ ЗНАЕТЕ? Какъв ви е шибания проблем? Най-накрая се унасям в неспокоен трескав сън. Сънувам безкрайна зелена пелена, съставена от непроходима джунгла. Тук-там из храсталака пълзят змии, огромни кехлибарено зелени скакалци и изумрудени бръмбари. Гумите на препускаща по прашен калдаръм джипка, пукат тихо, а звукът моментално бива асимилиран от дървесната стена и трансформиран в една постоянна вълна от тихо жужене, почти вибриране, покрило като защитен слой леса. Спираме на огряна от обедното слънце поляна и аз тършувам из раницата за последните остатъци от вафлите Мура, с които се заредихме на потегляне. Слънцето напича прекомерно и вади от гореща пот попиват в сафари екипировката ми и мокрят седалката. Надигам кожената манерка за глътка вода, но по устните ми се стича само една топла капка. Изведнъж птичи крясък оглася леса. От шубрака излитат ято гларуси и заформят триъгълник, който изчезва в кристално синьото небе, по което като поток от футболни хулигани се задават пухкави облаци, поръбени с въглени по краищата. Когато напрягам взор, разбирам, че това не са били гларуси, а ята от черни врани, с глави на бебета, които бягат уплашени от нещо, което грозно грачи в гъсталака. Вадя ловната пушка от кожения калъф и се прицелвам. Мерникът уголемява зелен храсталак, разперил се като стария знак ганджа на Adidas. Той прошумолява още веднъж и от него изскача фламинго. Това не е обикновено фламинго, от онези пухкави сладки същества, които ще видите 50 BG art class ЮЛИ 2012

по Дискавъри Чанъл, а грозна, уродлива птица, с полугола, лишена от оперение, пепелява кожа, която виси на талази. Кривите люспести крака завършват с остри мръсни нокти, които лесно биха могли да разкъсат човешка плът, докопат ли се до нея. Главата представлява месеста мазна топка, от която стърчат проскубани пера, окичена с лицето на Гюнтер Грас. То се изкривява злобно във физиономия, която невинния наблюдател не би могъл да си представи и в най-ужасяващите си кошмари и изграчва срещу нас: - Значи така, мръсни копелета. Искате да си играем, а? Искате да ми се правите на много отворени? – Чудовищната птица надава грозен вой и джунглата притихва от страх. – Ти и отвореното ти расистко приятелче. Само ми елате, изроди. Ще си направя чудно рагу от червата ви и ще свиря на ксилофон с оглозганите ви кости. Ужасният вой се разгражда в демоничен кикот, които отеква в ушните ми кухини, съсипвайки мозъка. Тихият шепот на Радостин Нациста идва сякаш от нейде, прекалено далеч.

- Сега е момента, Колев. Пръсни му мозъка. Опитвам се да се прицеля добре, но ръцете ми треперят. Страхът е като чудовищно смазващо цунами, което помита малкото останали микрони здрав разум в тялото ми. Имам чувството, че не уцеля ли, мутиралото фламинго Гюнтер Грас ще се озове точно над главата ми с един размах на кирливите си криле и ще захапе главата ми. Острите нокти ще се впият в раменете ми, пробивайки плътта до костта, докато острият нащърбен клюн опъва злощастната ми тиква в опитите си да я отдели от тялото.

- Ох, Колев. Не сговнявай всичко точно сега. – разправя Нациста и дърпа пушката от ръцета ми. Прицелва се светкавично и произвежда пушечен изстрел. Сред облака от прах и сажди, огромното уродливо фламинго полита с писклив крясък и изчезва в джунглата.

- Мамкамумамкамумамкаму – нареж-

литература

да Нациста и ме гледа обвинително. – Изтървахме го. Ти си виновен, Колев. Сега ще трябва да претърсим цялата шибана джунгла, докато намерим гнездото.

- Не знам дали ще мога. – прошепвам. Все още се потя обилно, а цялото ми тяло трепери, обливано от фонтани студена пот. Изведнъж ми стана адски студено, сякаш бях срещнал очи в очи смъртта.

– Мамка му, не знам дали ще мога да се справя с това, Станчев.

- Офффф, Колев. – вика Нациста.

– И ти си една драма. Айде стига си преигравал и вземи се стегни малко. Имаме работа за вършене. Ненадейно пада мрак и обгръща, както леса, така и нас, в студена похотлива прегръдка. Очите на Нациста обаче продължават да блестят в студен безпощаден пламък.

ИМА ЛИ ПИЛОТ В САМОЛЕТА? Будя се с писък, които изнервя дори хладнокръвното копеле Станчев. Останалите пътници ме гледат притеснено и изнервено, сякаш съм едно от онези арабета-камикадзета, които са се увили като пашкули в пластичен експлозив и само дебнат всички да заспят, за да вземат на абордаж самолета и да го разбият в първия изпречил им се на пътя небостъргач.

- Станчев, мамка му, – пищя като заклан. – сънувах ебати съня. Къде е изхода, трябва да сляза. Нациста ме гледа разтревожено, сякаш току-що съм му съобщил, че рисувам портрети на Цеца Величкович с лайната си и ме хваща здраво като с железни клещи, разтърсвайки ме.

- Колев, не знам, какво си друсал, ама съвсем си изперкал. Къде ще слизаш, бе? Тука сме на минимум десет хиляди надморска височина. Ако не се постегнеш малко, аз лично ще те изритам.

- Знам, мамка му, ама трябва да изпуша една цигарка, копеле, побърквам се. Не знам какво ще направя, ако не пална една веднага.

- Не знам какво ще направиш, ама знам какво ще направя, ако не млъкнеш веднага. Ще ти ковна една и ще си събираш после зъбите по пътечката, разбра ли, бе, тъпанар смотан?

- Ама, моля ви се, тук има деца. – възроптава дебела лоена лелка.

- Е К`ВО ОТ Т`ВА? – изкрещява Нациста. – И на тях мога да им светна по една, а и на тебе, дето много знаеш, тлъста краво. Нахалната шунта сигурно се е насрала от шубе, защото млъква веднага. Аз пък си налагам да се изправя лице в лице с параноите си, но нещо не ми се удава особено. При всяко навлизане в турбуленция, ми се привижда уродливото фламинго Гюнтер Грас, което танцува по крилото на самолета и завира човката си в перката. Чел съм някъде, че летателни апарати са се разбивали така. От заблудени птици, които са попадали в перките. Отново изпадам в неспокоен сън, който би могъл да се сравни по-скоро с трескав делириум. В съня ми изродското фламинго се е намърдало вътре в самолета, изкълвало е до смърт двамата пилоти, като от черепите им са останали само разбити издълбани черупки като от кокосови орехи. Пернатият Гюнтер сега управлява самолета с дългите си криви нокти, впити хищно във волана за управление, а зловещия му кикот оглася вътрешността на машината.

- ИИИИИ СЕГАААААА. МРЪСНИИИИИ КОПЕЛЕТАААА. В АТАКАААААА. – след което подема весела песничка: Искахме да се полюбим-любим. Искахме да се погушим-мушим. Искахме да си попеем-смеем. Но май пак ще се разбием-бием. **** Будя се при самото кацане на летището в Амстердам. Само след осем часа ни предстои прекачване до Хамбург, а от там сме до Любек с влак. Преди обаче да се впуснем в това ново приключение, се набутваме в най-близкото до аерогарата кръчме, за да поразпуснем малко. Бирата ЮЛИ 2012 BG art class 51

литература

тук далеч не е толкова силна като тази в България, българската е натъпкана с къде-къде повече боклуци и химикали. Определено е по-стилна и влиза в организма леко и неусетно като елфическа песен, но е адски слаба, мамка й, а това ме вбесява. Обръщам пет-шест една след друга – а на финала се чувствам все едно съм изпил една. Накрая се набутваме в някакъв хранителен магазин и го тарашим с бутилка ром, която Нациста умело скрива в мешката си, оцапана с разкривени свастики. Ненадейно завалява синкав дъжд, хладен като течен хелий и болезнено се впива в изнурените ни телеса. Скриваме се под някакъв мост-арка, за да си допием.

ХАНС Из гъстата мъгла, сковала моста, изплува силуета на местен прошляк, точно като призрака на бащата на Хамлет, призован да ни напомни да отмъстим за ненавременната му кончина. Пъпчивото му брадясало лице е омазано от сажди и гноясали пъпки, създаващи впечатлението, че ей сега ще се пукнат и ще ни залеят с фонтани от зеленикава слуз. Деградето заявява, че се казва Ханс и се интересува имаме ли джойнт. Отрицателният отговор не го притеснява особено, защото Ханс бръква, с движенията на опитен факир, в мръсните си сивкави потури, опасани с връв и вади смачкан фас. Дръпва жадно и очите му се събуждат за нов живот. Разправя ни на развален английски, че и той като нас, в дните на своята младост, се е озовал в града на порока, отначало уж само като на шега да види какво е. Бил е пратен на обучение в Дюселдорф от фирмата, към която е бил служител по онова време, и е решил просто да си хване влака и да отскочи за една вечер до Амстердам, да пушне малко тревица, да се поотпусне и да се върне на следващия ден.

52 BG art class ЮЛИ 2012

Така и не се е завърнал. Градът просто го е погълнал. Завил го е като в пашкул в алкохолните си пари, мириса на застояла урина и повръщано, ароматния дъх на прясна марихуана и опиум. С годините той е забравил кой е и как се е появил тук. Превърнал се е просто в странник, който броди. Разказът му ми напомни малко за вица „Кънчо броди”. Мъж купува на жена си секс робот, за да не му изневерява докато е в отпуска. Когато се завръща градът е опустял. По улиците няма никой, собственият му дом е празен. Тогава нашия човек чува шум от съседите и когато ги навестява, от гардероба им се разнася дращене. Пичът отваря гардероба и какво да види. Съседът се е свил на кълбо, съзаклятнически поднася пръст към склопените си устни и прошепва: „Шшшшшт – Кънчо броди.” Ханс продължава историята си, изпълнена с абстрактни описания, по-скоро на чувства и емоции, отколкото на действителни факти, за това, как през годините е срещал сънародници от родния си град Люцерн. От тях научил, че там са го обявили за безследно изчезнал. Това по никакъв начин не го е навело на мисълта да се върне обратно към реалността или да направи опит да се свърже с близките си. Просто е продължил да се носи по течението. Кънчо броди. Мамка му, трябва да внимавам с часовете, току-виж сме се отнесли в историята и сме забравили да се върнем и ние. Остават два часа до полета. Междувременно, Ханс ни демонстрира прелюбопитен номер. Никога не съм виждал човек да повръща, сере и пикае едновременно. Виждал съм най-много комбинация от две от трите, дори понякога в огледалото. Двамата с Нациста ръкопляскаме възторжено на звездния трик. Докато се опомним, се появява нов персонаж от шарения фарс, наречен Амстердам – клошарката Грета.

- Ей, момчета! - крещи разпалено тя през избитите си криви зъби. - Джойнтче ли надуших аз, а? – по незнаен начин, цигарката, измъкната от ташакодържал-

литература

ката на Ханс, се озовава в устата й. – А картичка искате ли да ви продам? Сама съм ги правила. Вади от парцалите в количката, която побутва пред себе си, измачкана картичка с жалко подобие на елха, рисувана сякаш от тригодишно.

- Абе, ти знаеш ли, че отдавна вече не е Коледа? – разправя Нациста.

- 3 Евра – ломоти онази.

- 1 Евро – отвръща Нациста. Сделката е сключена. Царицата на скитниците е толкова щастлива, че скача да го прегръща. Опитва се да напъха лигавия си език в устата му. Нациста се опитва да се измъкне от смъртоносната й хватка, отстъпвайки крачка назад, но там го очакват обятията на Ханс. Нациста отскача умело като опитен ръгбист и устните на Ханс и Грета се срещат. Разнася се противна воня на мръсотия и пикоч, сякаш, за да отбележи паметния момент на съвкупление на тези две загубени души. Липсват им само сватбени камбанки.

- Човече, дай да се омитаме, че стана грозно. – разправя Нациста и двамата се изнасяме с хилеж. **** Успяваме да хванем самолета за Хамбург точно преди да излети. Служителят зад гишето за проверка на билетите ни гледа злобно и подозрително, с поглед, който казва „Взели сте си прекачване в Амстердам само, за да се напушите, признайте си, копелета.”, а ние му отвръщаме с непукистките физиономии – „Абе знаеш ли колко ни дреме за шибаното ти мнение?”. По време на полета към Хамбург дрогата вече ме е отпуснала и мислите ми блуждаят към далеч по-благоприятни простори, като спомена от моето детство, когато крадяхме касети от кварталния видеоклуб, за да ги гледаме после на краденото видео на Нациста. Любимите ни филми бяха екшъни с нинджи. Сещам се за прословутата класика в жанра „Нинджа Кондори 13”. В

целия филм нямаше нито нинджи, нито кондори, нито грам от мистерията или ужасиите, съпътстващи числото 13. Само някакви жълтури, които през цялото време се разправят, а и качеството на картината беше сякаш някой си беше бърсал задните части с лентата. Ако Чък Норис гледаше това, нямаше да им прости на продуцентите на това жалко подобие на долнопробен екшън. Щеше да им срита задниците от тук до Хонг Конг. Искам да съм като шибания Чък Норис. Искам да хвана това дебело копеле Гюнтер и здраво да го заритам. Представям си цялата сцена като класичка бийт ем ъп пуцалка в стила на Двоен Дракон. В момента, в който разказваме играта на последния бос, сиреч тлъстото копеле, отнякъде се появява наградата – пикселова мацка, която се хвърля на врата на своите спасители. От небето изпада солиден бонус и двамата тарикати, сиреч ние, празнуват, изпружили средния пръст и показалеца в знак за мир. По някое време съм задрямал.

**** Кацаме в Хамбург. Градът сякаш ни е очаквал. Навън грее слънце и жабарите са наизпоизлезли да се препекат на слънчице. Излежават се на шезлонги по дворовете и запиват кенчета с биричка. Започвам да се чудя в тази страна хората работят ли изобщо. До влака за Любек остават около три часа, така че се забиваме в най-близкото до гарата кръчме. Тук предлагат всякакви видове бира, такива, за каквито не съм и чувал до този момент. Взимаме си бананова бира, която има вкус на конска пикня.

- Абе, Станчев, – разправям му. – Тая бира как, според теб, я правят?

- Знам ли. – отвръща той. – Може би изстискват вътре бананите.

- Мамка му. – размишлявам на глас.

– Бананова бира ми звучи адски гейско. Дали я пият само педалите?

- Знам ли. – реди Нациста. – К`во ти пука? Нали ние не сме педали. ЮЛИ 2012 BG art class 53

литература

**** Следва още неопределено количество време кибик на железопътната гара в Хамбург, а от там си взимаме влака за Любек. В мотрисата дрогата ме е отпуснала и откъртвам яко, чак докато пристигаме. Сънувам оная дебилна реклама на Харибо, дето я повтаряха нон-стоп по Pro 7, сещате ли се? Слузесто лигаво детенце врънка майка си да му купи желирани мечета Харибо, а някви извратеняшки гласчета припяват като фон: Haribo macht Kinder froh, wunderbar fuer Ihren Sohn. (Бел. Ред. - Харибо прави децата щастливи, чудесно удоволствие за Вашия син.) Адски набиваща се в мозъка песничка, човече. Нациста е изписал с дребен ехиден шрифт адреса и когато пристигаме в Любек, той го набутва в лицето на шофьора на преминаващо наблизо такси.

- Тука – тука. Гюнтер Грас резиденси. Айнс, цвай - хоп. Шофьорът е от индийски произход и си припява Боливуд шлагер по пътя. Без съмнение мислите му витаят в облаците, където дивни кришнарки танцуват около храма на Буда. Светлините на малкия, облечен в пролетна премяна град препускат около нас и се превръщат във вселена от катиони, аниони и атомни ядра, готови всеки миг да се пръснат и да ни разградят на съставните ни вещества. Опитвам се да докосна един от тези малки космоси, да му кажа да спре, да почака малко, преди да почне да бълва малки заядливи човечета от океани от лава, но пред мен се телепортира физиономията на Станчев, който ми съобщава, че сме пристигнали. Появяваме се пред малка китна къщурка, на два етажа, а в градината джудже бута двуколка и се хили под мустак.

- Я какъв бардак. – духовито разправя Нациста. Преди да стартираме мисията по издебването на врага, обаче, е време да презаредим. Набутваме се в най-близкия безистен и си напазаруваме марково уис54 BG art class ЮЛИ 2012

ки и цигари. Почти веднага почваме да се наливаме. Почти е вечер. Това е особен период от време на границата на отиващия си, обогатен на потни излияния и визии ден, и предназначения за угодна дрямка Любеков полуздрач, която се изразява в една тънка, на места рехава, на места плътна сива линия, изградена от мрачен облак.

НЕАДЕКВАТЕН Притаяваме се в най-близкия храсталак и чакаме като хитри котараци, скрили се в сянката на стара върба, дебнейки угоен стар гълъб-албинос. Нациста вади бинокъл и визира вражеската територия.

- Ей копеле – дай и на мен. – дърпам му бинокъла и го намествам пред очите си. Въртя го, докато добия фокус, а после бавно в полезрението ми попада ухилената мутра на джуджето.

- Абе, човече, – изпускам в потрес. – Абе, ти нямаш ли чувството, че това шибано джудже току-що ни намигна?

- Колев, фантазираш отново. – просъсква Нациста. – А точно сега е време да се вземеш в ръце и да свършим работата. Мамка му. Ръцете ми треперят и се потя обилно. Постепенно капките пот по челото ми достигат точката на кипене. В далечината джуджето вече не бута двуколка, а ожесточено бие на барабан и припява, направо крещи: „Es war einmal ein Blechtrommel.

Er wollte nicht mehr wachsen.” (Бел. ред.: Имало едно време едно тенекиено барабанче. То отказвало да порасне.)

- Стегни се. – гласът на Нациста надвива болката и разсейва визията. – Още съвсееем малко. Това твойто си е чист Sauerei. (Бел. ред.: Свинщина) - Да го еба – искам да пречукам шибаното джудже. – пищя.

- Точно така, Колев – ето това е правилната настройка. – мъдро заключава

литература

Станчев. – А сега трай – сензорите ми засичат движение в къщата. Мамка му, трябва да си направя фланелка с надпис НЕАДЕКВАТЕН и да се разкарвам само с нея. Вратата се разтваря, като някъде по средата на движението забавя своя ход. Появява се тлъст дядка с мазна усмивка. Облечен е в зеленикав анцуг и държи вестник “Любекер Цайтунг”. Изобщо не прилича на чудовището от сънищата ми. Миловидната му визия ме кара да се замисля, как може този мил дядо изобщо да обиди някого. Той поема по градинската пътека, право срещу храсталака, право към нас. Целият свят забавя своя ход. Забелязали ли сте – когато ви предстои да вземете съдбовно решение, от което зависи останалата част от живота ви, душата ви сякаш се отлепя от тялото с лепкав разпарящ звук и наблюдава месната структура, изплетена от мускулни влакна и сухожилия, която се предава изцяло в ръцете на кукловода-съдба? Времето сякаш е спряло. Останал е само инструмента - оръдието на труда и желязната непоколебима воля, която го движи.

- Животът е богат спектър... – мисля, че започвам да бълнувам.

- Животът е богат спектър от какво, Колев? – ухилва се Нациста някъде насред заобикалящата ме мъгла. Физиономията му се е изкривила в хищническа гримаса, той е заел позата на дебнещо животно, всяка фибра от съществото му се е изострила до краен предел и въздухът край горещата пара, излизаща на струи от ноздрите му, вибрира. Когато Гюнтер Грас се появява точно пред нас, той сякаш не е изненадан изобщо. Дори ни се усмихва, като на стари приятели, които е очаквал отдавна. Животът е богат спектър от емоции и решения. Всяко взето решение те вкарва в паралелна вселена. От всеки твой следващ ход зависи къде ще попаднеш после. Нациста отскача, като да е бил на пружина, чиято тяга е внезапно отпусната и забива юмрука си, увенчан с металната тока на колана му, увит около него, в ли-

цето на нашата плячка. Гюнтер се хваща за лицето и надава ужасен вой към небето, сякаш за да призове цялата Данцигска трилогия да се стовари на главите ни. Нациста го сваля на земята с още няколко точни крошета, хваща мазната му сплъстена коса и изпъва главата му назад. Вади мобилния си и го настройва на режим видео. Усмихва се в обектива и вкарва на писателя още една яка тупаница. Кимва ми подканващо. Лицето на Гюнтер е гримаса от страх и ужас, примесени в каша от предвкусена агония.

- ДАВАЙ, КОЛЕВ. РАЗБИЙ МУ ТИКВАТА. СНИМАМ. Засилвам се и изритвам Нобеловия лауреат с всичка сила точно в средата с новия Асикс, а главата му отскача назад като гумена. Разнася се симфония от звуци – хрускащия звук на раздробен хрущял, примесен с мокрото лепкаво плискане на прясна кръв. Нациста ми подава мобилния си и се навежда над гърчещото се тяло. Размахва длан пред лицето си имитирайки знака на Джон Сина.

- КАКВО СТАНА, А МРЪСНО КОПЕЛЕ? НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ВИДИШ. НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ВИДИШ, МЪТНИТЕ ТЕ ВЗЕЛИ. Хвана ли това, Колев?

- Да имам го. – изкрещявам. – адреналина в тялото ми се покачва стремително към мозъка ми, имам чувството, че още малко и меката пихтия в главата ми ще експлоадира през ушите. Душата ми заема отново тялото, което бе отстъпила на заем на жаждата за отмъщение и аз хуквам като побъркан, а зад мен чувам тихите котешки стъпки на Нациста. В главата ми отеква паметното мото на „Смъртоносно желание 5” с Чарлз Бронсън.

No Judge, No Jury, No appeals, No deals. ЮЛИ 2012 BG art class 55

I can too

I Can Too И Аз Мога

З

а много от Вас тази визия с популярни личности може би е вече позната. „С тениска I Can Too – носиш НАДЕЖДА” е съвместна ини­ циатива на фондация И АЗ МОГА и хора от различни браншове, които биха желали да провокират гражданското общество към промяна. Да накарат всеки един да се почувства способен да промени света около себе си към по-ДОБРО, с това което МОЖЕ най-добре.

Дизайнерите от banda,

които неуморно предоставят идеите си на И АЗ МОГА, създават тази инициатива.

Studio Proto, които на доброволни начала снимат всички лица на I Can Too, също се включват в нея, а външната реклама в лицето на Метрополис груп, КРИВИЦКИ И СИЕ в лицето на Румен Кривицки, в. "Марица", Атум Реклами, Тракия Билборд ООД, предоставят рекламните си позиции за популяризирането й.

В момента I Can Too работи

над изграждането на Център за деца с аутизъм. В резултат на две годишни усилия, Община Пловдив предоставя на I Can Too пространство от 400 кв.м, напълно безвъзмездно. Както всички инициативи на организа­ цията, така и тази цели не толкова набиране на средства, колкото е обръщение към всички хора - да се включат при създаването на Центъра за деца с аутизъм 56 BG art class ЮЛИ 2012

(с контакти, идеи; с работа и материали; с предоставянето на част от пространство / магазин, бизнес сграда, офис/ за предлагане на аксесоари I Can Too; с sms на 1415 и тел. 09005 1415; или с дарение), с което ще дарят НАДЕЖДА на много деца. Всички заедно, можем да сме посланици на Надеждата.

Тениски на НАДЕЖДАТА

обличат световни звезди – холивудският актьор Долф Лундгрен, рок музикантът Мат Соръм (барабанист на Guns N’ Roses и Velvet Revolver), както и други много спе­ циални за нас хора, които ни подкрепят. На сайта www.icantoo.eu можете да проследите създаването на Центъра, a бюджета за ремонтните дейности може да получите, като ни пишете на: info@icantoo.eu Благодарим Ви!

За контакт:

Фондация И АЗ МОГА: гр. София, ул. Гурко 12, ет. 7, офис 34 тел.: + 359 2 937 78 62 www.icantoo.eu Facebook: I Can Too

Дарителска сметка:

Фондация И АЗ МОГА ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ България IBAN:BG15BPBI79421080910101 SWIFT (BIC): BPBIBGSF