Хамлет накратко

Хамлет Гертруда, кралицата на Дания, която внезапната смърт на крал Хамлет оставила вдовица, се омъжила за брат му Клавдий, още преди да са изтекли два месеца от неговата смърт; всички сметнали това за неблагоразумие, безсърдечие и дори за нещо по-лошо; защото Клавдий по нищо не приличал на доскорошния й съпруг, нито по качествата на външността, нито по качествата на ума, външният му вид бил толкова отвратителен, колкото долен и недостоен бил характерът му; мнозина започнали да подозират, че самият той бил отстра¬нил брат си, предишния крал, за да се ожени за неговата вдовица и да се възкачи на датския престол, като изместил по този начин младия Хамлет, сина на погребания крал и законния наследник на трона. Но нямало друг, комуто тази неблагоразумна постъпка на кралицата да се отразила по-тежко, отколкото на младия принц, който в обичта и уважението си към паметта на своя покоен баща стигал почти до крайности; и тъй като самият той при¬тежавал силно развито чувство за достойнство и благоприли¬чие, взел толкова присърце недостойното поведение на своята майка Гертруда, че разкъсван от скръбта по бащината си за¬губа и от срама заради майчината си женитба, младият принц бил обзет от мрачна меланхолия и загубил радостта си и до¬брия си вид; той не изпитвал вече удоволствие от книгите,

дворцовите игри и спортовете, които подхождали на младостта му; станал безразличен към света, той му се струвал запусната градина, в която всички цветя загиват и остават само плеве¬лите. Но не това, че му отнели трона, който по закон се падал нему, тежало толкова на душата му — макар че за един млади образован принц и това е тежка рана и болезнена обида; то¬ва, което го измъчвало и го правело тъжен, било, че неговата майка много бързо забравила паметта на баща му; и то на ка¬къв баща — който бил любещ и нежен съпруг! Преди това Гертруда също била любеща и покорна съпруга, все го галела, ся¬каш любовта й към него растяла непрекъснато; и ето — само след два месеца, а на младия Хамлет се струвало по-малко и от два месеца, тя се омъжила повторно — омъжила се за неговия чичо, брат на покойния й съпруг; женитбата й била не¬пристойна и незаконна, от една страна поради роднинството, но много повече заради бързината, с която била извършена, и заради недостойния характер на човека, когото избрала за дру¬гар на трона и в леглото. Именно това, повече от загубата на десет кралства, сломило духа и покрило с облаци разсъдъка на този благороден млад принц. Напразно майка му Гертруда и кралят правели всичко въз¬можно, за да го развлекат; той продължавал да ходи облечен с черни дрехи — траур за смъртта на краля, неговия баща, които не свалил дори от

уважение към майка си, в деня на нейната сватба; те не могли да го накарат да вземе участие във веселието и тържествата в този, както му се струвало, позорен ден. Това, което най-много го измъчвало, било съмнението за причината на бащината му смърт. Клавдий оповестил, че кра¬лят бил ухапан от змия, но младият Хамлет изпитвал силни по¬дозрения, че тази змия е бил самият Клавдий: или казано на по-прост език, че той го е убил заради короната и че змията, която ухапала баща му, сега седи на неговия трон. Доколко предположенията му били верни и каква била вината на майка му — дали знаела за това убийство, дали то било извършено със или без нейното съгласие — това били съмненията, които непрекъснато го тормозели и го подлудявали. До ушите на младия Хамлет стигнал слухът, че две-три но¬щи подред точно в полунощ стражата видяла на площадката пред замъка един призрак, който приличал на баща му. Явя¬вал се винаги облечен от глава до пети в същите доспехи, които носел баща му; тези, които го били видели — един от тях бил Хорацио, най-близкият приятел на Хамлет — били единодушни за времето и начина на неговото появяване; той идвал, когато удря дванадесет, бил блед, повече печален, от¬колкото сърдит, брадата му била смолисточерна с нишки от сребро, каквато била и приживе; и когато го заговаряли, мълчал; веднъж им

се сторило, че вдига глава, сякаш иска да каже нещо, но в този момент пропял петел, той бързо се от¬дръпнал и изчезнал от очите им. Младият принц, поразен от разказа, който бил прекалено логичен и убедителен, за да не му повярва, сметнал, че това, което били видели, е призракът на неговия баща и решил съ¬щата нощ да поеме заедно с войнидите стражата, за да може да го види, тъй като бил убеден, че призракът не би дошъл напразно, а че има да съобщи нешо важно, което, макар да бил мълчал досега, на него щял да каже. Хамлет с нетърпение очаквал да дойде нощта. Когато нощта настъпила, той, заедно с Хорацио, Марцел и един войник застанали на площадката,'където обикновено се разхождал призракът, и тъй като нощта била студена, а вя¬търът — влажен и пронизващ, Хамлет, Хорацио и техният дру¬гар се впуснали в разговор за нощния студ, който бил прекъс¬нат изведнъж от Хорацио — той съобщил, че призракът идва. Когато призракът на баща му се появил пред него, Хамлет останал поразен от изненада и уплаха. Отначало той призовал ангелите и небесните господари да ги закрилят, тъй като не знаел дали това е добър или лош дух, дали идва за добро или за зло; постепенно добил повече смелост и му се сторило, че призракът го погледнал така жално, сякаш искал да разго¬варя с него, и толкова приличал на баща му, че Хамлет не се сдържал и го заговорил. Обърнал се към

него на име -„Хамлет, кралю на Дания и татко мой!" и го помолил да каже защо е напуснал своя гроб, в който лежал спокойно, за да се върне и отново да посети земята и лунната свет¬лина, помолил го да каже дали с нещо могат да успоко¬ят духа му. Тогава призракът направи-л знак на Хамлет да се отдалечат от другите, за да останат сами; Хорацио и Марцел се опитали да разубедят младия принц, защо¬то се страхували да не би това да е някой зъл дух, кой¬то ,йска да го подмами към близкото море или към вър¬ха на някоя стръмна скала и там да се превърне в нещо страшно, което можело да помрачи разсъдъка на принца. Но техните съвети и молби не могли да разубедят Хамлет, който не се страхувал за живота си, а що се отнасяло до душата му, казал, че духът не би могъл да й стори нищо, защото била безсмъртна като иего. Чувствувал се силен като лъв и отскуб¬вайки се от тези, които с всички сили се мъчели да го задър¬жат, тръгнал след призрака. Когато останали сами, призракът нарушил мълчанието и му казал, че е духът на Хамлет, неговия баща, който бил убит жестоко, и му разказал, че бил убит от собствения си брат Клавдий, чичото на Хамлет, които се надявал да наследи лег¬лото и короната му. Докато спял в градината — нещо,което правел винаги следобед, коварният брат го издебнал в съня му и излял в ухото му сок от отровна билка, която не обича¬ла живота на човека и бързо като живак се

разливаза по ве¬ните на тялото, съсирвала кръвта и причинявала струпеи като на прокажен. По този начин, докато спял, братската ръка изведнъж му отнела престола, кралицата и живота; той заклел Хамлет, ако някога го е обичал, да отмъсти за това подло убийство. Призракът оплакал греха на майка му, която изне¬верила на съпружеската любов към първия си мъж, за да се омъжи за неговия убиец, но предупредил Хамлет, независимо от отмъщението му към коварния му чичо, да не прави зло на майка си, а да я остави на бога и на острите бодли на съ¬вестта. Хамлет обещал да изпълни всички заповеди на приз¬рака и той изчезнал. Когато Хамлет останал сам, той твърдо решил, че трябва да забрави всичко, което знаел, всичко, което бил научил от книгите и наблюденията, и да помни само онова, което му казал призракът и онова, което му бил наредил. Хамлет разказал то¬зи разговор единствено на своя приятел Хорацио и заповядал и на иего и на Марцел да пазят в най-строга тайна онова, което видели тази нощ. Ужасът, който духът отпечатал върху разума на Хамлет, и без това посърнал и отчаян, съвсем нарушил душевно¬то му равновесие и го докарал почти до лудост. Страху¬вайки се, че това му състояние ще продължи, че то може да го превърне в обект за наблюдение и да накара чичо му да го следи, ако започне да подозира, че Хамлет крои нещо срещу него

и знае истината за смъртта на баща си, Хамлет решил от този момент нататък да се държи така, сякаш наистина е луд; ако чичо му повярва, че Хамлет не е в състояние да извърши нещо сериозно, той няма да го подозира и истинската причина за разстройството на духа му ще бъде скрита под маската на мнима лудост. От този момент Хамлет започнал да се облича, да говори и да се държи необуздана, странно и така чудесно се пре¬струвал на луд, че заблудил и краля, и кралицата; мислейки, че мъката по баща му не е единствената причина за неговото разстройство —тъй като не знаели нищо за появата на приз¬рака — те решили, че е болен от любовна мъка, дори мислели, че знаят кой е обектът. Преди да го обземе меланхолията, за която разказахме, Хамлет обичал една красива девойка на име Офелия, дъщерята на Полоний, главния съветник на краля по държавните въпро¬си. Изпращал й писма и пръстени, най-учтиво просел любовта й и тя повярвала на клетвите и молбите му. Но меланхолията, в която изпаднал напоследък, го накарала да я забрави, а от¬както започнал да се преструва на луд, той нарочно се дър¬жал с нея нелюбезно и някак грубо; а тя,добрата девойка, вме¬сто да го укори, че я е лъгал, убеждавала себе си, че само болестта му, а не природна грубост го кара да промени дър¬жането си към нея; тя сравнявала уменията на благородния му някога дух и чудесния му

разум и това, което представля вали сега, със сладкозвучни камбанки, които могат да свирят найизящна музика, но когато са разстроени или грубо се от¬насят с тях, издават само остри и неприятни звуци. Макар че трудното дело, което Хамлет започнал — да от¬мъсти на бащиния си убиец, — не било подходящо за весело¬то състояние на влюбения, нито за празното чувство, каквото му се виждала сега любовта, все пак имало моменти, когато го обземали нежни чувства към Офелия; в един от тях, когато ми¬слел, че държането му към тази добра девойка е прекомерно грубо, той й написал писмо, изпълнено с необуздани изблици на любов и с чудати изрази, характерни за предполагаемата му лудост, но сред тях личали нежни любовни слова, които не могли да скрият от тази благородна девойка, че в дъното на своето сърце той още пази голямата си любов към нея. В това писмо я съветвал да не вярва, че звездите са огън, че слън¬цето се движи, да се съмнява в истината, но да не се съмнява в неговата любов. Офелия покорно показала писмото на баща си, който от своя страна се почувствувал задължен да съобщи за него на краля и кралицата; тогава те вече се убедили, че истинската причина за лудостта на Хамлет е любовта. Крали¬цата се надявала, че красотата на Офелия е щастливата при¬чина за неговата лудост, и че добродетелите й ще могат да възвърнат предишния му покой — за чест на двама им.

Но болестта на Хамлет била по-тежка, отколкото предпола¬гала тя, за да може да се излекува по този начин. Призракът на баща му продължавал да витае във въображението на Хам¬лет, свещената му заповед да отмъсти на неговия убиец не му давала покой. Всяка минута отлагане му се струвала грях, престъпване на бащината заповед. Но да постигнеш смъртта на краля, който по всяко време бил заобиколен от стража, не би¬ло лесна работа. А даже и да било така, присъствието на кра¬лицата, майката на Хамлет, която винаги придружавала краля, станало спънка в плана на принца, която той не можел да преодолее. Освен това самото обстоятелство, че узурпаторът е съпруг на неговата майка, го изпълвало с угризения на съвест¬та и притъпявало още повече острието на неговата цел. Сам по себе си актът — да убиеш човешко същество, бил отврати¬телен и ужасен за човек по природа нежен, какъвто бил Хам¬лет. Меланхолията и разстройството на духа му, които го из¬мъчвали вече толкова време, довели Хамлет до нерешителност и колебание, които го въздържали да изпълни докрай намере¬нията си. Дори нещо повече - започнали да го измъчват съмнения дали призракът, който видял е бил наистина баща му, дали това не е бил дяволът, който (принцът бил чувал) при¬тежавал силата да се превръща в каквото си поиска и който би могъл да приеме образа на баща му само за да се възпол¬зува от неговата слабост и меланхолия и да го

тласне към такова отвратително деяние, каквото е убийството. И той решил, че за да осъществи намеренията си, трябва да има посериоз¬ни доказателства, отколкото призракът или видението, което можело да е и измама. Докато тази нерешителност измъчвала Хамлет, в двора пристигнали актьори, които и преди го били възхищавали, осо¬бено трагичният монолог на един от тях, в който се разказва¬ло за смъртта на стария троянски цар Приам и за скръбта на Хекуба, неговата съпруга. Хамлет посрещнал много сърдечно старите си приятели, актьорите, и като си спомнил за моноло¬га, който някога му бил харесал много, помолил актьора да го повтори, което актьорът направил толкова изразително — особено там, където се разказвало за жестокото убийство на изнемощелия стар цар, за унищожаването на народа му, под¬палването на града му, за царицата, полудяла от скръб, която тичала босонога из двореца, а на главата й, там; където някога била диадемата, сега имало дрипа и около тялото й, облечено някога в царска роба - - сега набързо загърната постилка; всичко това било представено толкова изразително, че преди¬звикало сълзи не само у тези, които го гледали, сякаш било истина, но дори и актьорът го произнесъл със сподавен глас и с насълзени очи. Това накарало Хамлет да размисли, че щом един

актьор мо¬же да се развълнува толкова много от един измислен монолог, да лее сълзи за тази, която не е виждал никога — за Хекуба, умряла преди стотици години, колко ли е безчувствен той, кой¬то има истинско основание и причина за страдание убийство¬то на истинския крал и негов баща, колко ли е безсърдечен той, та отмъщението му е спало досега в дълбока и прашна за¬брава! И докато размишлявал за актьорите и тяхната игра и за силния ефект, който една добра пиеса, близка до живота, можела да има върху зрителите, той си припомнил случая с някакъв убиец, който, когато видял убийство на сцената, така се смутил от майсторството и от приликата, че още там приз¬нал престъплението, което бил извършил. Хамлет решил, че актьорите трябва да изиграят пред чичо му пиеса, подобна на убийството на баща му; а той щял да наблюдава, внимателно какъв ще е ефектът върху чичо му, и от израза му със сигур¬ност да разбере дали той е убиецът. С такава цел заповядал да подготвят пиеса, на чието представление поканил краля и кралицата. В пиесата се разказвало за убийството на един херцог във Виена. Херцогът се наричал Гонзаго, а жена му — Баптиста. Някой си Луциан, близък родственик на херцога, го отровил в градината на имението му и малко след убийството успял да съблазни жената на Гонзаго. Кралят, който не подозирал какъв капан му се готви,

присъствувал на представлението заедно с кралицата и целия двор, а Хамлет седнал нарочно близо до него, за да го следи. Пиеса¬та започнала със сцена на разговор между Гонзаго и негова¬та съпруга, където съпругата се кълняла, че никога няма да се омъжи за друг, ако го надживее; тя призовала всички прокля¬тия върху себе си, ако се ожени някога повторно, добавяйки, че така правят само онези лоши жени, които са убийци на първите си съпрузи. Хамлет забелязал, че кралят, неговият чичо, пребледнял при тези думи, че те като червеи загризали отвътре и него, и кралицата. Но когато Луциан, според пиеса¬та, влязъл, за да отрови Гонзаго, който спял в градината, при¬ликата със злодеянието му към предишния крал и негов брат, когото бил отровил в градината, така поразила този узурпатор, че той не могъл да дочака края на пиесата, внезапно поискал да запалят светлината, за да се прибере под претекст, че му е лошо, и веднага напуснал залата. Щом кралят излязъл, пре¬кратили играта. Дотук Хамлет бил видял достатъчно много, за да се увери, че думите на духа са истина, а не измислица; обзела го радост, подобна на онази, която обзема човек, раз¬сеял голямо съмнение, и той се заклел пред Хорацио, че залага хиляда фунта за всяка дума на призрака. Но преди да реши какво отмъщение да предприеме, след като се-убедил, че чичо му е убиец на неговия баща, го повикали при майка му, кра¬лицата, която искала да разговаря с

него на четири очи. Кралицата изпратила да повикат Хамлет по желание на краля, за да изрази своето и на краля недоволство от неотдав¬нашното му поведение; кралят, който искал да узнае всяка ду¬ма от този разговор, мислейки че пристрастният отговор на майката може би ще изпусне някои от думите на Хамлет, кои¬то да бъдат от голямо значение за краля, наредил на Полоний, неговия стар съветник, да се скрие зад завесите в стаята на кралицата, където, без да го видят, можел да чуе всичко. Тази хитрост била особено подходяща за характера на Полоний, който бил прекарал живота си в нечестни държавни дела и оби¬чал да научава всичко по заобиколни и лукави пътища. След като Хамлет влязъл при майка си, тя започнала да го обвинява недвусмислено за постъпките и за държането му, казала му, че жестоко е обидил своя баща, имайки предвид краля, неговия чичо, когото, тъй като бил неин мъж, тя нари¬чала баща на Хамлет. Хамлет, дълбоко възмутен, че с такова нежно и благородно име, каквото било за него името баща, тя нарича едно нищожество, което не било по-добро от убиеца на истинския му баща, грубо й отговорил: - Ти много оскърби баща ми, майко! Кралицата му казала, че това е груб език.

— И ти не питай с тоз фалшив език! — й отговорил Хамлет. Кралицата го попитала нима е забравил с кого

разговаря.

- Не, напротив — отвърнал Хамлет, — това сте вий, кра¬лицата, жената на своя мъжов брат и -- ах, защо ли? — и моя майка!

- С теб май ше трябва да говори друг! — му казала кра¬лицата и искала да го изпрати при краля или при Полоний. Но Хамлет, останал насаме с нея, не искал да я пусне, до¬като не опита с думи да я накара да осъзнае греховния си живот; хванал я здраво за китката и я върнал на мястото й. Уплашена от настойчивостта му и не по-малко от това да не би в лудостта си да й направи нещо лошо, тя извикала; иззад завесите се чул глас: „Помощ! Стражи!", който Хамлет чул и мислейки, че сам кралят се е скрил там, измъкнал шпагата си и пробол мястото, откъдето идвал гласът, сякаш пробожда плъх, додето гласът млъкнал и той решил, че човекът вече е мъртъв. Но когато измъкнал тялото, това не било кралят, а Полоний, старият услужлив съветник, който като шпионин се бил скрил зад завесите.

— О, боже! — възкликнала кралицата. — Какво безсмис¬лено и страшно дело!

- Почти като мъж царствен да убиеш — отговорил Хам¬лет — и с брат му след това гнездо да свиеш! Хамлет бил отишъл твърде далеч, за да спре дотук. Сега имал желание да разговаря откровено с майка си и той про¬дължил. Децата трябва внимателно да

разискват с родителите си техните грешки, но когато става дума за голямо престъпле¬ние, синът има право остро'да говори дори на собствената си майка, защото тази острота е за нейно добро — да я отклони от лошия път. Този добродетелен принц с прочувствени думи се опитвал да накара кралицата да разбере колко отвратителна била постъпката й — била забравила умрелия крал, неговия баща, и за толкова кратко време се омъжила за неговия брат и явен убиец; нейната постъпка, след клетвите, които дала на първия си мъж, била достатъчна, за да направи подозрителни всички женски клетви, да бъдат вземани за лицемерие всички добродетели, венчалният обет да струва по-малко от комар-джийска клетва, а вярата да стане подигравка и само поток от думи. Той казал, че постъпката й кара небесата да се червят от срам, а земята — да се отвращава от нея. Показал й два портрета, единия — на покойния крал, нейния първи съпруг, а втория — на сегашния крал, втория й съпруг, и я накарал да види разликата между тях: какво благородство се излъчвало от бащиното му чело, колко божествен изглеждал той — чело на Зевс и къдрици на Феб, очи на Марс и стойка на Меркурий, сякаш току-що кацнал на някой връх, целуваш небесата! И този човек е бил неин съпруг. После й показал с кого го е за¬менила: колко той приличал на разяден от главнята житен клас, който поразил и здравия си брат. Кралицата много се засрамила,

защото по този начин Хамлет я накарал да обърне очи навътре към душата си, която й се сторила прекалено черна и безформена. Той я попитал как ще продължава да живее с този човек, да бъде съпруга на този, който е убил първия й мъж и по нечестен начин, подобно на крадец, е взел короната. В това време призракът на баща му, такъв, какъвто го помнели приживе, същият, какъвто го бил видял преди това, влязъл в стаята и ужасен, Хамлет го попитал какво желае; призракът му отговорил, че е дошъл да му напомни за отмъщението, което му бил обещал и което навярно е забравил; призракът му заръчал да не престава да говори на майка си, защото ина¬че мъката и ужасът ще я убият. След това изчезнал, не го видял никой освен Хамлет, който не могъл да накара майка си, било като й го посочил с пръст или като й го описал, да му повярва; тя била много изплашена, когато го чула да разгова¬ря, както й се сторило, с нищото, и отдала това на разстрое¬ния му разум. Но Хамлет я помолил да не успокоява душата си с мисълта, че лудостта му, а не грехът й са довели приз¬рака на баща му тук, на земята. Той я накарал да чуе пулса му, който биел равномерно, а не като на луд. Помолил я да признае със сълзи греха си пред бога, да избягва компанията на краля и да не бъде вече негова съпруга; а когато отново стане негова майка, когато започне да почита паметта на баща му, той, като неин син, ще се моли за душата й. Кралицата обещала да

направи това, което той искал, и те се разделили. Сега вече Хамлет имал време да обърне внимание на този, когото убил в необмислената си бързина; като видял, че това е Полоний, бащата на Офелия, която така нежно обичал, Хам¬лет дръпнал настрана мъртвото тяло и тъй като бил вече по-спокоен, заплакал над това, което бил сторил. Нещастната смърт на Полоний дала възможност на краля да изпрати Хамлет извън пределите на кралството. Той с удо¬волствие щял да го осъди на смърт, тъй като бил много опа¬сен за него, но се страхувал от народа, който обичал Хамлет, и от кралицата, която въпреки прегрешенията си, безумно оби¬чала своя син. Така коварният крал, под предлог, че мисли за безопасността на Хамлет, за да не го изправят да отговаря за смъртта на Полоний, го принудил да тръгне с кораб за Англия; придружавали го двама благородници, по които кралят из¬пратил писма до английския двор, по това време подчинен на Дания. В тези писма той настоявал, щом Хамлет пристигне в Англия, да бъде незабавно обезглавен. Хамлет, който подози¬рал измяна, взел тайно през нощта писмата и внимателно из¬трил своето име, а на негово място написал имената на два¬мата, които го придружавали; сетне отново запечатал писмата и ги върнал на същото място. Малко след това пирати на¬паднали кораба, започнала се битка, по време на която Хамлет, обзет от желание да покаже храбростта

си, със сабя в ръ¬ка се прехвърлил сам на вражеския кораб, а в същото вре¬ме неговият кораб предателски отплувал, като го оставил на произвола на съдбата; двамата придружители продължили спокойно за Англия, заедно с писмата, чието съдържание Хам¬лет бил променил в тяхна вреда. Пиратите, които пленили принца, се оказали великодушни противници; като разбрали кой е техният затворник, с надеж¬дата, че той би могъл да им стори някаква услуга в двора от благодарност за доброто им държане към него, го оставили в найблизкото пристанище на Дания. Оттам Хамлет написал писмо на краля, за да му съобщи необикновените обстоятел¬ства, които го довели обратно в родината му, а също и това, че на следващия ден ще се яви пред негово величество. Когато пристигнал у дома си, първото нещо, което видели очите му, била една тъжна гледка. Това било погребението на младата и красива Офелия, ня¬когашната му любима. След смъртта на баща й разумът на бедната девойка се помрачил. Това, че той умрял от насилстве¬на смърт и то от ръката на принца, когото обичала, така по¬разило нежната девойка, че за кратко време тя съвсем обезу¬мяла, ходела и раздавала цветя на дамите в двора, казвайки, че са за погребението на баща й, пеела песни за любовта и за смъртта, които понякога били без смисъл, сякаш била за¬бравила какво й се е случило.

Наблизо имало върба, която надвесвала клоните си над потока и се оглеждала във водите му. Веднъж, незабелязана от никого, Офелия отишла при по¬тока с венчетата, които плетяла от маргаритки и коприва, от цветя и бурени, и когато се качила, за да окичи с венчета клонките на върбата, един клон се счупил и девойката, заедно с венчетата и всичко, което била събрала, паднала във водата. Дрехите й я държали известно време на повърхността, през което време тя си тананикала познати песнички, подобно на човек, който не усета сполетялата го беда, или може би като русалка; но не след дълго дрехите й, натежали от водата, повлекли девойката от мелодичната песен към тинестата и не¬щастна смърт.. Когато Хамлет пристигнал, той видял погребе¬нието на красивата Офелия, направено от нейния брат Лаерт, на което присъствували кралят, кралицата и целият двор. Хамлет не знаел какво означава това, той застанал отстра¬ни, за да не прекъсва церемонията. Видял разпръснатите цветя върху гроба (такъв бил обичаят при погребението на девица), които хвърлила самата кралица; когато ги хвърляла, кралица¬та казала: - Цветя за цветето! Аз виждах в теб жена за моя Хам¬лет и готвех се с цветя да украся леглото ви, не хладния ти гроб. Хамлет чул как брат й пожелал да поникнат теменужки от чистото й тяло; видял как той скочил в гроба й, обезумял от скръб, и накарал гробарите да трупат планини от пръст от¬горе му, за

да го погребат заедно с нея. Хамлет си спомнил колко много обичал хубавата Офелия, той не издържал да гледа скръбта на брат й, защото мислел, че обича Офелия колкото четиридесет хиляди братя. Той се показал обзет от отчаяние, по-голямо от това на Лаерт, и скочил в гроба при него; Лаерт познал Хамлет, който бил причинил смъртта и на баща му, и на сестра му, нахвърлил се отгоре му като на враг, докато гробарите ги разтървали. След погребението Хам¬лет извинил прибързаната си постъпка, с която не искал да предизвика Лаерт — казал, че не могъл да се сдържи, някой да го надминава в скръбта по красивата Офелия. Отначало всичко между двамата изглеждало наред. Но скръбта и гневът на Лаерт подсказали на краля, злия чичо на Хамлет, как да унищожи принца. Той накарал Лаерт, прикрит зад помирението и сдобряването, да извика Хамлет, за да премери силите си с него на фехтовка; Хамлет приел и определили деня на състезанието. На състезанието присъству¬вал целият двор; а Лаерт по заповед на краля, приготвил от¬ровно оръжие. Царедворците се обзалагали кой от двамата ще спечели, защото и Хамлет, и Лаерт били известни с отличното си владеене на шпагата; Хамлет избрал една рапира, без да подозира измяната и без внимателно да провери оръжието на Лаерт, който вместо да употреби рапира или тъпа шпага, как¬вато изисквали законите на фехтовката, използувал една,

коя¬то била остра и отровна. Отначало Лаерт играел честно с Хамлет, като му позволил да вземе известна преднина, което лицемерният крал възвеличил и превъзнесъл прекомерно, вди¬гайки чаша за успеха на Хамлет и залагайки богато на резул¬тата от състезанието; след няколко схватки, Лаерт, който се раз¬горещил, нападнал Хамлет с отровната шпага и му нанесъл смъртоносния удар. Хамлет се разярил и без да знае за преда¬телството, в схватката разменил своето невинно оръжие за смъртоносното оръжие на Лаерт и с удар на собствената му шпага си отмъстил на Лаерт, и по този начин го наказал справедливо за неговото предателство. В същия момент крали¬цата извикала, че е отровена. По невнимание тя отпила' от чашата, която кралят приготвил за Хамлет в случай, че раз¬горещен от фехтовката, ще поиска да пие нещо; в нея ковар¬ният крал сипал смъртоносна отрова, за да бъде сигурен, че Хамлет ще умре, дори ако победи Лаерт. Кралят забравил да предупреди кралицата за чашата, която тя изпила и веднага издъхнала, възкликвайки с последния си дъх, че е отровена. Хамлет, който усетил, че тук има някакво злодейство, наре¬дил да затворят всички врати, докато разкрие убиеца. Лаерт му казал, че няма смисъл да търси друг, зашото злодеят е той; чувствувайки, че животът му си отива заради раната, която му нанесъл Хамлет, Лаерт признал всичко за коварство¬то, което бил използувал и как той самият бил станал негова

жертва. Той разказал на Хамлет за острието, намазано с отро¬ва, и казал, че след по-малко от половин час Хамлет ще умре, защото нямало лекарство, което да го спаси; той поискал от Хамлет прошка и умрял; последните му думи били, че за всич¬ко е виновен кралят. Когато Хамлет усетил, че краят му набли¬жава и тъй като на шпагата му била останала още малко от¬рова, той изведнъж се обърнал към своя коварен чичо и забил острието в сърцето му, изпълнявайки така обещанието, което дал на духа на своя баша. Така заповедта била вече изпълне¬на и грозното убийство — отмъстено. Тогава Хамлет, който чувствувал как дъхът му спира и животът си отива от него, се обърнал към скъпия си приятел Хорацио, който бил свиде¬тел на тази страшна трагедия, и със сетни сили го помолил да живее и да разкаже неговата история на света (тъй като Хо¬рацио бил направил някакво движение, сякаш искал да се убие и да придружи принца в смъртта); Хорацио обещал да разка¬же цялата истина, като човек, посветен във всички подробно¬сти. Така удовлетворено, благородното сърце на Хамлет пре¬станало да тупти; Хорацио и присъствуващите изпратили с много сълзи душата на скъпия им принц; защото Хамлет бил добър и благороден принц, уважавали го заради многото му прекрасни, царствени качества и ако бил жив, несъмнено щял да стане най-царственият и найсъвършеният крал на Дания.