The goddess and the horned heads by festnashevicata

Юлия Боева

БОГИНЯТА И РОГАТИТЕ ГЛАВИ

София ● 2015

БОГИНЯТА И РОГАТИТЕ ГЛАВИ Автор Юлия Боева boevaj@abv.bg Корица Иван Стаменов Издателство „Пропелер” Печатница „Дейликонт” ISBN: 978-954-392-300-7 София 2015

ШЕВИЦАТА През 2012-2013 г. в изложба на Националния етнографски музей в София беше показана сватбена група от Софийско – младоженци и свекърва. А върху свилениците (везаните ръкави на ризата) на свекървата видях съчетание от два изключително стари типа изображения: неолитната Богиня-майка като Раждаща богиня и глави на рогати животни – бикове или крави. (Прието е такива „бичи глави” да се наричат с гръцкия термин букрании).

Ръкавът и детайли от него – Богинята и рогата глава (ИЕФЕМ инв. № 473516)

За съжаление липсват данни от кое село е ризата и кога е извезана. Затова условно ще наричам тези свиленици Ръкавите на свекървата. Най-старите комбинации от тези две изображения – Раждащата богиня и букрании – са намерени при разкопките на неолитната селищна могила Чатал Хьоюк в Анатолия, в днешна Турция, в сгради, осмислени от откривателя Джеймс Мейларт като храмове и жилища-храмове. Датирани са през седмото и шестото хилядолетие преди новата ера, т.е. преди около 90 века. Релефите или рисунките на Раждащата богиня в тези сгради са поставени над или до глинени скулптурни букрании, съдържащи големи естествени черепи с рога.

Чатал-Хьоюк, Анатолия, неолит. Възстановки на Дж. Мейларт (Mellaart 1967, p. 127, 155, 124,116 )

Между тези най-ранни изображения на Богинята с букраниите и ръкавите от Софийско са изминали около 85-90 века. Почти в началото на това развитие, към средата на шестото хилядолетие пр.н.е., промяна на климата предизвиква разселване на част от неолитното население от Анатолия към Балканите. Така в Европа започва развитието на земеделско-животновъдна култура. Археологическите разкопки по нашите земи и на Балканите показват, че през неолита и халколита (т.е. новокаменната и каменно-медната епохи, през VІІ-VІ и V хилядолетия пр. н. е.) букрании

се откриват като строителни или погребални дарове, като украса на съдове и като част от инвентара на сгради, които могат да бъдат определени като храмове.Това ме кара да приема, че свилениците от Софийско са проява на културна приемственост в продължение на един немислимо дълъг период от около 90 века. Културната приемственост става възможна поради следването на традицията, а това е най-същностната черта на селската земеделска култура. В нея основен е стремежът културните ценности да се предават във времето с възможно най-малки изменения. Изглежда, независимо от всички катаклизми на 90-вековното историческато развитие, традиционната селска култура по нашите земи, започнала като неолитна селска земеделска култура, е била до такава степен устойчива, че е съхранила цели комплекси от неолитни изображения. Щом като комбинацията от Раждащата богиня и Рогатите глави е достигнала до наши дни, значи през неолитния период от развитието на традиционната селска култура тя е носела важен мирогледен смисъл. Какъв е бил този смисъл? На отговора на този въпрос са посветени следващите страници.

КОМПОЗИЦИЯТА За да разгледам по-подробно шевицата от Ръкавите на свекървата, трябваше преди всичко да разбера каква е цялостната ѝ композиция. И тъй като тя е част от риза и не може да бъде заснета изцяло, наложи се да бъде реконструирана чрез съединяване на снимки. В средата вертикално шевицата се състои от три Х-видни кръстати композиции – две от Раждащи богини, а между тях – една от рогати глави. Ще наричам тези композиции елбетици, доколкото това название вече донякъде си е извоювало правото да бъде обобщаващо за голямо количество кръстати композиции или фигури с най-общ смисъл – раждане в четирите посоки на света (виж Танев 1941; Боева 2012).

Цялостен вид на шевицата (ИЕФЕМ инв. № 473516)

Елбетицата с женските фигури и елбетицата с рогатите глави (ИЕФЕМ инв. № 473516)

В долния край на шевицата има и половинка от втора Х-овидна група с рогати глави. Така се проявява принципът на отвореност при изреждането, а чрез него се показва идеята, че това изреждане би трябвало да продължава до безкрайност. Това „безкрайно” вертикално изреждане на елбетици от Богини и рогати глави е оградено отляво и отдясно с по една неравномерно начупена линия. На места тя се превръща в растителен мотив, а на други места от нея израстват кръстовидни фигури с раздвоени и заоблени навътре краища (подобни на рога или на две срещуположни луни). Те са еднакви с фигурата от центъра на елбетицата с Раждащата богиня.

Начупената линия и центърът на елбетицата с Богинята

От външната страна (вляво и вдясно) на всяка от начупените линии започват повторения на средната ивица от елбетици. Те са показани наполовина и по този начин отново се отбелязва идеята за безкрайност на повторението – този път в хоризонтална посока. При това има и шахматно разместване на двата типа елбетици.

Между тези по-едри композиционни съставки са разпръснати и пет вида черни, сини и червени дребни фигурки, наричани от везачките „власи”.

Малки фигурки – власи

Първите две фигурки са пряко свързани с елбетицата от рогати глави, те всъщност са части от нея. Третата фигурка – квадрат-решетка, заема място между основните елбетици – тази с фигурите на Богинята и тази с рогатите глави, и като че ли ги разграничава. Може би свързани с нея са и четири точки, които стоят кръстовидно около квадрата-решетка. Четвъртата фигурка и точката са свързани с начупената линия, която служи за вертикална граница между цялостните елбетици и техните непълни повторения. Освен това точката участва и в елбетиците от Раждащи богини и рогати глави. Подладжицата (маншетът, подгънатият долен край на ръкава) включва две хоризонтални ивици. Горната се състои от знак с форма на W в черно, червено и пак черно, като между тях са извезани почти невидими бели релефни фигурки. Долната ивица представлява фриз от четирилистни цветя.

Елементите на подладжицата

Сред ръкавите от Софийско, които досега съм намерила в музеите, книгите и интернет (общо около 600), има само един вариант на композицията от Ръкавите на свекървата. Намира се във фонда на Музея за история на София и също е без данни за селото и годината на извезване.

Музей за история на София, № 2000

В тази свиленица композицията е точно повторена, но е обогатена с повече подробности.

Елбетиците в свиленицата от Музея за история на София № 2000

Фигурата на Богинята е с бял кръст в средата на тялото си, а ромбът с рога в центъра на елбетицата е двуцветна – черно-синя. В елбетицата с рогатите глави има добавени точки в центъра на розетите. В начупената линия в центъра на ромбовете с израстващи от тях рога-луни са добавени бели точки, а в растителните мотиви има наклонени бели кръстове.

Начупената линия

Подладжицата

Подладжицата е напълно различна. Тя съдържа четири елемента, които биха могли да бъдат анализирани от гледна точка на неолитната семиотична система, и един от християнската

символика. Неолитни са: два варианта на знака S, вариант на , зигзаг и ъгъл, а двете птици, стоящи до чаша, са един от разпространете ранни символи на християнския рай. Тъй като разликите на шевицата от Музея на София с Ръкавите на свекървата са в подробности, които не носят съществени акценти в цялостния смисъл, няма да анализирам този вариант специално. Една от причините за изключителното разнообразие на композициите в ръкавите от Софийско е, че още в началото на ХХ век, когато нашите първи етнографи са започнали да събират свиленици, традицията вече е била в процес на отмиране. Етнографите са отбелязали обичай всяка от момите да се старае да внесе някаква промяна в модела, който копира. Идеята за промяната обаче е коренно противоположна и всъщност е разрушителна спрямо идеята за повторението, характерна за традиционната култура. Така от този малък факт разбираме, че още в края на ХІХ век в традиционното земеделско общество в Софийско поне в някои отношения вече се забелязва процес на трансформация на културната система. Забелязва се постепенно преминаване към друг вид общество – с култура на индивидуалната инициатива, на промяната, на новото, на разрушаването на традициите – култура, в разцвета на която живеем днес ние самите. А по отношение на свилениците се оказва, че всъщност ние така и няма да научим със сигурност какво точно е било повтаряно през хилядолетията, защото поне в късните, достигнали до нас композиции, вече са били направени промени – при това най-вероятно без разбиране на смисъла на моделите, които са били променяни. Освен единствения вариант, сред свилениците от Софийско има и една с достатъчно различна композиция, но съдържаща двата основни елемента от Ръкавите на свекървата – и Богинята, и рогатите глави. Това е свиленицата от с. Негован, публикувана от Евдокия Петева през 1935 г. В нея Х-видните фигури с Раждащата богиня се редуват с елбетици не от рогати глави, а от „роджета” и „растения”. Между отделните елбетици има и двойки рогати глави – стилизирани по съвсем различен начин в сравнение с Ръкавите на свекървата. Този тип рогати глави е много разпро-

странен в Софийско. Най-често се използва за образуване на елбетици с форма на кръст с рогати краища.

Свиленица от с. Негован. Детайл – малки рогати глави. (Костов, Петева 1935, ил. ХХІІ)

В други две свиленици изображенията на Богинята не само са комбинирани с различен вид фигури, но понякога се оказват и „безглави”:

ИЕФЕМ инв. № 2553, с. Петърч (закупена 1910 г.) Музей за история на София № 531

За да се опитам да реконструирам праисторическият смисъл, скрит в изображенията от Ръкавите на свекървата, трябва да ги разгледам поотделно. Ще започна от Раждащата богиня.

БОГИНЯТА Неолитната Раждаща богиня с нейната специфична „жабешка” поза на родилка – наричана от изследователите също и Богиняжаба – е била изобразявана или обозначавана по много различни начини. Но всички те са далеч от натуралистичната точност – не поради неумение на праисторическите майстори да изобразяват, а поради стремеж да се намерят такива специални изразни средства, чрез които да се подчертае надчовешкия характер на изображенията. Свободната трансформация на фигурите, невероятно артистична стилизация на природните форми достигат до край-

ности и до пълно схематизация, която понякога добива и характеристиките на знак. Именно силната стилизация, свободното трансформиране на човешката фигура е характерно за праисторическата култура. То е характерно със същата сила и за традиционните геометрични, неизобразителни шевици от по-старите пластове на нашия фолклор. Колкото и да е невероятно, специфичният силует на Раждащата богиня от Чатал Хьоюк се е запазил съвършено точно, без изменения в една от шопските шевици. В старинна свиленица от с. Брезе, публикувана в изследването за шевиците от Софийско на Евдокия Петева през 1935 г. Богинята от Чатал Хьоюк е умножена четворно и е поставена Х-овидно с главата навътре.

Релеф от Чатал Хьоюк (Schmidt 2006, S. 54); Елбетица от с. Брезе (Костов, Ст. Л. и Петева, Е.1935 обр. 124) ИЕФЕМ № 26530 Знеполе

Обратно – с главата навътре – е поставена фигурата на Раждащата богиня в елбетицата от граовска шевица от Знеполе. Тук и повторението на праисторическата фигура не е дословно. Силуетът е същият, но е отворен като фуния. Човешата фигура е превърната в свободен проход – и струва ми се, така добива още поголяма сила да изобрази способността за раждане като връзка между небето и земята. Освен вече посочените релефи от Чатал Хьоюк, в огромната територия на неолитната и халколитната култура са намерени редица амулети и рисунки върху съдове с изображения на Раждащата богиня. Традицията до известна степен продължава и през бронзовата епоха. Сред огромното количество изображения на

Богинята има и такива, които могат да бъдат пряко свързани със съвременните изображения от шевиците.

Изображения на Богинята-жаба от неолита и халколита: 1. Юнаците, халколит (сб. Археологически открития в България 2005); 2. Сескло, Гърция, ранен неолит, ок. 6300 г. пр.н.е. (Гимбутас 2006, с. 268); 3. Италия, І пол. на VІ хил. пр.н.е.; 4 и 5. Германия, нач. на V хил. пр. н .е.; 6. Бохемия, нач. На V хил. пр.н.е.; (3-6 Gimbutas 2006, p. 255)

Има и достатъчно разлики между праисторическите изображения на Раждащата богиня и съвременните традиционни фигури от ръкавите в Софийско. Но анализът на по-голямо количество примери позволява да забележим и някои подобия. А изображенията, които са близки до неолитната Раждаща богиня, в шевиците от Софийско са от няколко типа.

ИЕФЕМ инв. № 47996-4; № 26639-4; № 39598; № 16028-1 Сливница;№ 2568 – Мировяне (1910 г); № 16491.

Сред тях изображенията от „нашия” тип заемат особено място – защото имат някаква добавка в областта на кръста на фигурите:

ИЕФЕМ инв. № 473516 и № 2553, Петърч (1910 г.); Музей за история на София, инв. № 2000 и № 531

Последният – безглав – вариант навежда на една странна на пръв поглед мисъл – че тези фигури са съчленени и представляват не една фигура, а кръстовидна композиция от четири свързани фигури. Може да се предположи, че тук виждаме като вертикал две огледално съединени „дебели” фигури, а като хоризонтал – две огледално съединени „тънки” фигури с ръце нагоре.1 Подобни елбетици с двойна, а не четворна симетрия – съставени от две различни двойки фигури, се срещат много често в шевиците върху ръкавите от Софийско (както и в много други етнографски райони):

МИС № 545; ИЕФЕМ № 1211; Маслинков 1973, ил. 3 - Обеля 1877г.; ИЕФЕМ № 47996-4

Тази идея ми беше подсказана от доц. д-р Мирелла Дечева.

В първия от горните примери виждаме силно стилизирани два вида женски фигури – вертикалните като че ли са произлезли от неолитните изображения на Раждащата богиня, докато хоризонталните представят „тънка” фигура с резперени ръце. Подобни, макар и външно твърде различни, са фигурите от втория пример. Третият пример показва една от крайните степени на стилизация, при която човешките фигури напълно са превърнати в растения, а между тях в полупосоките са добавени шестлистни цветя. Особено внимание заслужава четвъртият от горните примери. Той е не двойно, а четворно симетричен и представлява сложна (не четворна, а осморна) елбетица, в която виждаме кръстовидна фигура от четири бели Раждащи богини, свързани в долния си край с голям ромб. Този бял кръст преставлява негатив по отношение на четири червени женски фигури с огромни бедра, насочени Х-овидно с главите навътре. Всъщност анализът на тази елбетица може да послужи за изясняване на смисъла на двата вида стилизирани фигури в различните случаи на тяхното кръстовидно свързване или пък хоризонтално редуване. (Редуването им е похарактерно не толкова за Софийско, колкото за шевици от други райони на България). Чии са бялата и червената фигури? Или пък тънката и дебелата? Анализът на артефактите от времето на неолита и халколита в периода от VІІ до ІV хилядолетия пр.н.е. и в огромните територии на Близкия Изток, Анатолия, Балканите и големи части от Европа показва, че неолитно-халколитната култура притежава известна цялостност. И тази цялостност се демонстрира най-ясно от факта, че в тази култура се почита Великата майка. 2 В мирогледните представи на неолитната култура най-вероятно Майката е била мислена като същество-свят, в което всичко и всички се намират „вътре” и представляват части от единна система. Именно тази цялостност в представата за света, неразделността на „божественото” от „човешкото” е предпоставка за учудващо миролюбивия характер на неолитната култура.

Следващият текст представлява кратко изложение на изводи и идеи от книгата: Боева 2010, и по-специално от главата Двойната Велика майка, с. 41-78.

Друга основна особеност в представата за неолитната Велика майка е, че тя е една същност, която има две форми на проявление. Богинята е цялостно двойно същество, което има две тела или две лица. Тя е едновременно Светлинна/Бяла майка-свят и Веществена/Червена майка-свят. В антропоморфните изображения тази двойност е представена по три различни начина: 1) Паралелни, една до друга поставени и свързани женски фигури:

Двойни женски фигурки от неолита и халколита (Рыбаков 1981, с. 167)

Двойни олтари от Трушешти и Въдастра, Румъния, халколит (Müller-Karpe 1968, Tafel 173 - А № 1; Tafel 179 - В № 1)

2) Хоризонтално или вертикално свързани и/или противопоставени фигури. Най-често при съчленяването едната от двете фигури се представя като по-абстрактна, безлика и безполова:

Амулет от кост, Телиш-Редутите, късен халколит (Die Traker 2004, S. 73); Двулицев антропоморфен съд от Старозагорски минерални бани, късен халколит (Николов 2006, ил. 193); Съд с две гърла от Парца, Румъния, 5200 – 5000 г. пр. н . е. (Gimbutas 2006. р. 65)

3) Една над друга „наставени”, наслоени фигури (на Балканите, вкл. по нашите земи, се среща само като наслояване на знаци, а не на изображения).

Фигурка от Тел Брак, Сирия и съд от културата Данило, Далмация, неолит (Müller-Karpe 1968, Tafel 80 № 56 и Tafel 148 № 30)

Изображенията на паралелните двойни фигури са два вида – еднакви и различни по големина (виж илюстрациите на предишната страница). Еднаквите най-вероятно утвърждават идеята, че Майката-свят съществува едновременно като Светлинно-божествен и Веществено-божествен и тези негови две страни са равнозначими в цялото. Когато двойните изображения са с различни по големина фигури, акцентира се върху идеята, че двете проявления на Богинята са различни по своя обем. А за това, коя от двете същности на света е по-голяма, можем да съдим например по особеностите на двойните подземни мегалитни храмовете от Гжантийя, Мнайдра и Тарксиена в Малта.

План на двоен храм от Гжантийя, Малта, І пол. на ІV хил. пр. н. е. (Гимбутас 2006, с. 194)

Те представляват две паралелни конструкции с антропоморфни очертания. Гледани откъм южните им входове, вдясно, откъм изток, се намират по-малките храмове, които са изградени от светли, бели каменни блокове. Докато вляво, откъм запад, са поголемите храмове, построени от червени варовикови блокове или оцветени в червено. С други думи, Бялата майка, т.е. „безтелесната”,

светлинната същност на света, е представена като по-малката, а Червената, веществената страна на света, е по-голяма. Точно такова е и най-често срещаното съотношение между белите и червените фигури в елбетиците от Софийско и конкретно в тази, която анализираме в момента – белите фигури са „тънки”, като че ли безтелесни, докато червените са забележимо по-големи. Другата съществена особеност на храмовете в Малта е наблюдението на археолозите, че червените храмове се оказват донякъде свързани със смъртта, докато белите – с раждането. Това противоречи на нашата съвременна представа за живота като проявление на тукашния, веществения свят. Но, ако се замислим, закономерното движение на живота тук, в материалния свят, е насочено към смъртта. Докато новородените като че ли идват от небитието, въплъщават се от безтелесността, а дори в „другия свят” като че ли е скрита и инициативата за тяхната поява.3 . Вероятно затова в елбетицата, която разглеждаме (ИЕФЕМ № 47996-4), белите фигури са свързани с центъра, а под силно разтворените им крака се виждат някакви триъгълници с върха нагоре и с точка в тях. Самият център е оформен като ромб, разделен чрез кръст на четири триъгълника – два свързани с върховете си зелени, и два розови.

ИЕФЕМ инв. № 47996-4 3

Трябва обаче да се отбележи, че това осмисляне не се потвърждава от всички прояви на неолитната и халколитната култура в целия неин обем във времето и пространството. Твърде често логиката е по-проста: раждането реално се извършва във веществения свят на Червената богиня, докато мъртвите и неродените съществуват в безтелесния свят на Бялата.

От своя страна „дебелите” червени фигури в елбетицата са обърнати с главите към центъра, те като че ли влизат навътре към него. При това и червените, и белите фигури на Богинята са представени четворно – т. е. изпълват както четирите основни посоки на света, така и полупосоките. В крайна сметка от преплитането им се образува осморна елбетица, която най-вероятно представя всеобхватността на Живота като единство и взаимосвързаност на Бялата и Червената същности на Богинята-свят. А това е единство на раждането, смъртта, съществуването в тяло и извън тяло, взаимно преплитане на „духовното” и „материалното”. Да се върнем към фигурата от Ръкавите на свекървата. Сега вече в нея можем да видим такова единство на двете прояви на Богинята, при което кръстовидно са обединени Бялата и Червената богини, като всяка от тях е удвоена. Това кръстовидно свързване е специално подчертано с един бял кръст в центъра на някои от вариантите. Странното е, че сега дори и безглавият вариант може да бъде осмислен като логичен, доколкото може да се предположи, че двете „големи”, „дебели” – т.е. „червени”по своята типология фигури, са съединени с главите навътре.

ИЕФЕМ № 473516

И така, можем да приемем, че съчленените от четири отделни „тела” фигури на Богинята от Ръкавите на свекървата обозначават идеята за взаимодействието „във всички посоки на света” на двете основни съставки на живота – светлинната и веществената, т.е. „духовната” и „материалната”. И тези четири сложни фигури са

разположени Х-овидно, като по този начин отново се подчертава тяхната общозначимост „във всички посоки на света”. Впрочем, ако се вгледаме в тази елбетица, можем вече дори да отграничим „в негатив” и един бял кръст от четири свързани в долния си край женски фигури с малки черни точки върху гърдите. Така се оказва, че елбетицата от Ръкавите на свекървата е сложна, осморна, тъй като заедно с Х-видно подредените раздалечени от центъра изображения на Раждащата богиня тя съдържа и кръст от четири свързани бели фигури. С други думи, тя е в много голяма степен подобна на осморните елбетици с „тънки” бели и „дебели” червени фигури, от които тръгна нашето осмисляне на изображенията на Богинята. Белите фигури са обединени около черен ромб с излизащи от върховете му заоблени ъгли, подобни на рога или две срещуположни луни.

Ромбът върху корема на праисторически изображения на Богинята дава основание на Марко Мерлини в неговото изследване (http://arheologie.ulbsibiu.ro/publicatii/ats/ats5/2merlini.htm) за плочката от Градешница да достигне до извода, че той носи най-общ смисъл на утроба/земя/нива, и може да бъде разбиран като възможност за раждане. Ъглите му са местата, където се обозначава начинът на действие на този ромб. В случая от ъглите излизат рога или луни. Луната в старата знакова система е символ на движението между телесност и извънтелесност (виж Боева 2010, с. 121-124). „Раждането” на Луната като тънко сърпче с върхове наляво , нейното нарастване до пълна луна  и накрая нейното „умиране” като сърпче с върхове надясно , образува фигурата , а тя в неолитната знакова система е символ на индивидуалния живот на всяко живо същество. Найвероятно от нейното стилизиране се е образувала и съвременната килимарска фигура „жабица” с нейните многобройни варианти.

Обратно, когато отляво е поставена свършващата, старата луна, а отдясно е започващата, в мястото между тях се подразбира и невидимата Нова луна . Така тази фигура може да бъде разбрана като символ на невидимия, „отвъдния”, потенциалния живот, като символ на съществуването на душата между смъртта и новото ѝ раждане в тяло. Така в крайна сметка знакът – ромбът с обърнати навътре рога-луни, може да бъде изтълкуван като знак за безтелесната, „отвъдната” страна на живота, като знак за възможността за раждане, скрита в „другия” свят. Поставянето на този знак в центъра на по-голямата кръстовидна бяла елбетица служи може би да подчертае „отвъдността” на цялата бяла част от голямата осморна елбетица. Но не само това. Бялата кръстовидна елбетица, понеже е свързана с центъра, се оказва пораждаща по отношение на раздалечените от центъра червени фигури – те са като че ли следствие от силуетите на белите фигури. А може би дори всички човешки фигури в тази елбетица са като че ли породени от рогатия ромб в нейния център?

РОГАТИТЕ ГЛАВИ Още по-разнообразно в свилениците от Софийско са представени букраниите. Разбира се, има композиции с рогати глави от същия вид, както в Ръкавите на свекървата. При тях има и варианти с контурно представяне на главата, като при това в дредата остава бяла точка. Прави впечатление, че съществува достатъчно твърда традиция в конструкцията на елбетиците от рогати глави от този вид: в центъра им често има звездовидни розети – както и в центъра на елбетицата от Ръкавите на свекървата. Съществено е, че същите розети стоят обикновено и над всяка от рогатите глави. Това постоянство в употребата на звездите вероятно е традиционно и изисква да бъде осмислено.

ИЕФЕМ инв. № 19597 и № 24062

Освен този начин на стилизиране, в свилениците от Софийско има и цяла редица други фигури, които бихме могли да осмислим като рогати глави. На първо място това са едри изображения, стилизирани сравнително по-малко. Те обаче се разполагат срещуположно и кръстовидно не с рогата навън – а с рогата навътре. Изображенията имат знаци върху челата си, които са важни за неолитната знакова система. В показаните тук примери това са ромб, разделен чрез наклонен кръст (Х) на четири по-малки ромба – т.е. знакът за утробата на Богинята, чиято раждаща способност е намножена в четирите посоки на света. Или вертикален зигзаг. В неолитната система зигзагът е знак за вода – но това е някаква надземна, „небесна” вода, която е символ на животворността в света. Зигзагът е съставен от редуващи се ъгли – а ъглите, както вече стана ясно, са знак за раждане. Именно свързаното редуване на ъгли в двете посоки превръща зигзага, т.е. водата в знак за живот.

Маслинков 1973, ил.59 – Подуяне 1906 г. и ил. 58 – Обрадовци 1910 г.

Между рогата на тези изображения пък са поставени срещуположни „запетайки” – фигури, които са свързани с идеята за въртенето. Такъв вид въртящи се точки са всъщност основата за възникване на свастиките, а те са знаци за движение и развитие. Въртенето в противоположни посоки е начин да се обозначат противоположните възможности за движение и развитие в света. Запетайките, както и свастиките, се отнасят към пределно абстрактните знаци, които могат да бъдат свързани с най-дълбочинните принципи на съществуващото – от въртенето на елементарните частици до движението в Космоса. Особено голямо е разпространението на типа стилизация на главите, който вече видяхме върху ръкава от Негован (Ст. Л. Костов и Е. Петева ил. ХХІІ; виж също и левия от следващите два ръкава). Елбетици от подобни малки рогати глави се срещат достатъчно често. Тъй като самите рогати глави в тях са тесни, твърде стилизирани, когато са свързани в елбетица, те се възприемат по-скоро като кръст с раздвоени краища. Но все пак пред-

ставата за рогати глави като че ли се поддържа (макар и по не особено логичен начин) от малките допълнителни израстъци върху рогата. За мен те са остатък от традицията букраниите да бъдат съпровождани от показаните по-горе „запетайка”.

ИЕФЕМ инв. № 19058 Суходол (1947 г.); частна собственост

Друг вид силно стилизирани букрании се виждат върху дясната от тези свиленици. Те представляват триъгълни глави с рога – или може би по-скоро само челна кост с рогата? Те са интересни, защото могат да бъдат свързани с археологически находки. От различните видове изображения на говеда – бикове и крави, а най-вече от букраниите, открити в различни места по цялата територия на неолитно-халколитната култура на Близкия Изток, Анатолия, Балканите и Европа (през цялата нейна продължителност от VІІ до V-ІV хилядолетия пр. н. е.), може да се стигне до извод за тяхната важна роля в системата на ценностите и вярванията на праисторическото общество (Балабина 1998; Балабина 1988, кн.2). Каква е тази роля?

Обобщаващият преглед на всички изображения на бовиди (кухороги, т. е. говеда от различни видове) преди всичко води до извода, че тези изображения не могат да потвърдят идеята за култ към бика (Falkenstein 2007). С други думи, да се твърди, че през каменната ера е бил почитан Бог бик като паредър на Великата майка, е необосновано и недоказуемо. При най-общ преглед на находките се забелязва, че начинът за възможна употреба (т. е. функцията) на изображенията на цели животни от една страна и на букраниите от друга са достатъчно различни. Главите и целите фигури не са взаимнозаместими. Затова можем да съсредоточим вниманието си върху букраниите, за да си отговорим на въпроса защо в праисторическата култура букраният – главата, черепът, рогата – има някаква самостоятелна роля, различна от изображенията на бовиди (при които изображения, впрочем, полът на животните се маркира достатъчно рядко и е по-често женски). Букрании, т.е. глави/черепи на говеда с рога от епохата на неолита и халколита (VІІ – ІV хилядолетие пр. н. е.) в Анатолия, на Балканите, в Средиземноморието се откриват главно в четири вида ситуации: 1) „Украса” на храмове, включително и на умалени глинени модели на сгради. Без стремеж за изчерпателност, мога да посоча светилищата в Чатал Хьоюк, Халлан Чеми Тепеси и Кай Йоню в Анатолия, Винча, Кормодин и Гомолава в Сърбия, Дикили Таш и Доксарас (модел на сграда с букрании) в Гърция, ТополницаПромахон на границата на България и Гърция, Парца в Румъния.

Чатал Хьоюк, неолит (Mellaart 1967, p. 124, детайл); Винча, ранен халколит (Гимбутас 2006, с. 77);

Дикили Таш, късен неолит и Парца, халколит ( снимки интернет) 4

2) Погребален дар (Халлан Чеми Тепеси, Дуранкулак), или украса на гробници (Сардиния). (Традицията продължава чрез букраниите върху тракийските саркофази). Съществена особеност на букраниите като погребални дарове е фактът, че те понякога са положени с рогата надолу. Дали това е съществено, дали може да даде изводи за неолитната знакова система, е задача за допълнително изследване.

Погребение от Hallan Cemi Tepesi, Анатолия, VІІ хил. пр.н.е. Букраний от некропола в Дуранкулак;

4 Според М. Гимбутас възстановката на Лазаровичи е неточна: намерена е двойна женска глинена статуя, до едното рамо на която е била закрепена бича глава, а още две са били поставени пред статуята (Гимбутас, М. 2006, с. 285).

Погребение и букраний от Дуранкулак, халколит (снимки - интернет )

3) Строителна жертва при периодичното възобновяване на жилищни сгради (като по-често се откриват черепи на други, помалки рогати животни, отколкото глави на говеда). Пример за строителна жертва може да бъде находката на Г. Ганецовски в т.н. „светилище на туровете” при Мездра. Особеното там е „погребалният принцип” при депонирането на огромните рога с челните кости на два тура – с остриетата надолу в специално издълбан в скалата улей. Между тях е поставен голям огладен речен камък с форма на букраний. Всичко това е било запечатано с яйцевидно полусферично каменно покритие, измазано с глина и опалено на място. Предположението на откривателя Г. Ганецовски е, че цялата конструкция представлява строителна жертва при основаването на къснохалколитното селище върху скалистия рид Калето над Искъра край Мездра (Ганецовски 2012, с. 87-88).

Разположение на двата чифта рога на турове и каменния букраний в Калето – Мездра (Ганецовски 2012 с. 88)

4) Релефна и рисувана украса върху съдове.

Два съда от Кукутени, ІV хил. пр. н. е. (Гимбутас 2006, с. 270); Съд от селищна могила Халаф, Сирия; Две купи от селищна могила Арапчихе, Ирак (Müller-Karpe 1968, Tafeln 64 – 22, 69 – 18, 19)

Вторият от съдовете от Кукутени заслужава по-специално внимание, тъй като върху него са изобразени две рогати глави. Горната е релефен букраний и е поставена сред знаци от „горния” свят на Бялата, светлинната Богиня. Рогата са извити навътре. Долната е с извити навън и надолу рога, но е нарисувана обърната. Поставена е под разграничителна линия и най-вероятно е свързана с по-ниското ниво на света – със света на Червената, веществената Богиня. Така рогатите глави са противопоставени по два начина – чрез посоката им (ъгъл надолу и ъгъл нагоре), и

чрез посоката на рогата им. Обръщането на тази глава вероятно трябва да подчертае смъртността на съществата от света на Червената майка. При тълкуването на букраниите съществуват две противоположни насоки. 1. Рогатите глави, заедно с изображениета на говеда, са символ на мъжкото, оплождащото начало. Тази идея е продължение на идеята за съществуването на Бог бик през неолитната епоха и на пръв поглед е много очевидна и безспорна. Тя е и много разпространена. Преди всичко ние сме склонни да наречем букраният „бича глава” – а не например кравешка, говежда, волска. А в нашите съвременни представи асоциацията, която се появява при думата „бик” е именно „оплодител”. 2. Букраниите са изобразителна „метафора” на женската репродуктивна система – поради външно подобие на женската полова система с рогата глава. Букраният се употребява като символ, който представя идеята за способността на живота към непрекъсната трансформация и регенерация – и в крайна сметка е символ, подобен на лунните сърпове. С други думи, значението на букраниите и на рогата е свързано с представата за утроба и с идеите за движението телесност-извънтелесност, с раждането, смъртта и прераждането. Тази втора идея най-ясно е изказана от Мария Гимбутас, която определя букраниите като „езотеричен символ на утробната регенерация” (Гимбутас 2006, с. 269). Впрочем, самата Велика богиня-майка в нейния двоен или единичен облик, понякога (по-често през епохата на халколита) е била изобразявана с рога. При това прави впечатление, че рогата са два вида – извити нагоре и надолу. В двойния олтар от Въдастра с изправени нагоре рога е по-малката фигура отдясно, а тя би трябвало да съответства на Бялата богиня. Фигурите със заоблени надолу рога е по-вероятно да са на Червената богиня (а понякога, както в пещерата Магура, биха могли да бъдат тълкувани като изображения на свещенослужителки).

Релефи от Чатал Хьоюк с Раждаща богиня с рога нагоре и надолу (Mellaart 1967, p. 116); Два олтара от Въдастра, двоен и единичен; Съд от Хаджилар; Рисунка от пещерата Магура (снимки интернет )

С други думи, изображенията на богинята с рога сътветстват на двете противопоставени рогати глави от биконичния съд от Кукутени, за който вече стана дума. Но точно такива – заоблени надолу, са по-често рогатите глави и в шевиците – и конкретно върху Ръкавите на свекървата . Преди да се опитам да обоснова поне отчасти своето предпочитание към тезата на М. Гимбутас, ще спомена един етнографски факт от нашите земи, който ми се струва свързан по впечатляващ начин с праисторическия смисъл на рогатите глави. Това е двурогото забраждане – традиция, запазена почти до наши дни в

Русенско: на сутринта след сватбената нощ невестата получава право – но и доживотно задължение да носи под забрадката си специална шапка с два кравешки или дървени рога (или, в някои села – да сплита косите си по специален начин и да ги засуква като два рога). Именно тези рога определят омъжената жена като майка, способна да ражда – т.е. определя я като „проводник” на раждащата функция на Великата майка.

Жени с двурого забраждане: с. Юпер, община Кубрат (снимка интернет); Русенско 1914 г. http://retrobulgaria.com/sbnn/SER.html; Процесът на забраждане, Русенско (Велева 1963, с. 30)

Възможно е двурогото забраждане в стари времена да е било по-разпространено, отколкото е в наши дни. За това можем да съдим дори от картини на нидерландсия художник от ХV век Ян ван Ейк, а също и от сведения на руски фолклористи.

Ян ван Ейк, ХV век – Портрет на жената на художника, Портрет на сем. Арнолфини, детайл (сн. интернет )

Двурого забраждане от Русия, ХVІІ-ХІХ век (Семёнова 1997, с. 377)

Важен при двурогото забраждане е преди всичко фактът, че то се отнася само за омъжените жени. А това означава, че рогатата глава е съществено определение на жената-майка и вероятно може да бъде осмислена като пожелание за плодородие. В Чатал Хьоюк от времето на разцвета на керамичния неолит (през VІІ-VІ хил. пр.н.е.) комбинацията на Раждащата богиня с букрании поражда идеята на Д. Камерън, художничка при разкопките на Джеймс Мейларт, че букраниите могат да бъдат осмислени като изобразителна „метафора” на женската репродуктивна система.

Схематична рисунка на женската полова система (Гимбутас 2006, с. 269)

Колкото и тази идея да е на пръв поглед странна, има някои артефакти, които я подкрепят. Илюстрация на идеята за букрания като утроба може да бъде един антропоморфен съд (главатакапак липсва) от Цикладите от края на ІV хил. пр. н. е., върху който релефната рогата глава е поставена на анатомически точното място върху съда-тяло с женски гърди и ръце, насочени към тях.

Антропоморфен съд от Цикладските острови, края на ІV хил.; Костен букраний с рисунка на Раждащата богиня. Култура Кукутени, Западна Украйна, ок. 3700-3500 г. пр. н. е. (Гимбутас 2006, с. 268, 271)

По друг начин е показано отношението между Богинята и бичата глава в костена плочка от Триполската култура от късния халколит (ІV хил. пр.н.е.). Тук самата плочка е с очертания на букраний, а Богинята е изобразена върху нея. При това тя е представена чрез вертикална редица от свързани триъгълници. А

триъгълникът в неолитната знакова система е основният знак за раждане. Поставен с върха надолу (като „полов триъгълник”) върху изображенията на Богинята, той обозначава естествената посока на раждането от горе – надолу. Обратно, когато е с върха нагоре, триъгълникът показва движението от този свят към другия, т. е. умирането като „раждане нагоре”. Тук, в схематичното тяло на Майката първите два триъгълника – с върха надолу и с върха нагоре – оформят една от основните фигури, обозначаващи единството на Живота като раждане в двете посоки. Това е фигурата от два свързани триъгълника с форма на „пясъчен часовник”, „двойна брадва” или „маказ”. Независимо, че тя представлява изчерпателно описание на Живота като единство на раждане и смърт, към нея в долния край е прибавен още един „раждащ” триъгълник. Като че ли виждаме половината от следващ „пясъчен часовник”. Този триъгълник е анатомически оправдан, но същевременно чрез него се получава и характерната за фолклорните шевици недовършеност, отвореност на изреждането, загатва се за безкрайността на връзките между двата типа раждане – надолу към Веществения свят и нагоре към Светлинния. Поставен върху бичата глава, този вече безкраен ред от раждане в двете посоки служи за характеристика на самия букраний и като че ли наистина го определя като символ на трансформацията между безтелесност и телесност, която се извършва в утробата.

Можем ли да приемем, че рогатата глава има смисъл на утроба – т. е. че букраният символизира мястото, където се извършва преходът от безтелесност към въплътен в тяло Живот благодарение на тайнственото взаимодействие между двете различни същности на Богинята? Стенопис от Чатал Хьоюк показва две различни съчетания на Богинята с букрании. В страничните части на стенописа се виждат вертикално противопоставени фигури, което може да се свърже с идеята за двойността на Богинята-свят.

Стенопис от Чатал Хьоюк (реконструкция на Дж. Мейларт)5

В централната част на този стенопис има два вида женски фигури. Тези в средата държат пред гърдите се деца (или пък са бременни?). При тях букраниите са нарисувани в долната част на тялото, под „раждащия триъгълник”. Така рогатата глава като че ли се оказва изразител на идеята „раждане”. Фигурите отстрани имат странни „безлики” израстъци вместо глави и са поставени в елховидни конструкции с неясен смисъл, а бичите глави се намират отгоре, върху тези конструкции. „Безликостта” е една от характеристиките на Бялата богиня (която впрочем понякога се представя като лишена и от полови белези), докато децата, раждането в тяло е част от живота в света на Червената богиня, т.е. на веществения свят. Може ли поради това да се предположи, че в този стенопис за Бялата богиня букраният-утроба представлява идея, която става реалност в света на Червената майка? Че букраниите над главите на страничните фигури трябва да обозначават начина, по който Бялата богиня предизвиква въплъщаването? Ясно е все пак, че когато букраниите са „долу”, те са свързани с въплътения в тялото на майката Живот – с детето ѝ. 5

Цит по Mallett, М. http://www.marlamallett.com/ch.htm;. В статията авторката изказва съмнения за достоверността на тези (късни) възстановки на Мейларт.

Ако приемем, че букраниите са символ на раждащото начало, тяхното разпределение „горе” и „долу” вероятно може да бъде тълкувано като „замисъл” и „осъществяване”? Във всеки случай от този стенопис става по-ясна и логиката, поради която букраниите (както и други рогати глави) са били поставяни като гробни дарове. Те подчертават идеята, че смъртта е преход към ново въплъщение, че гробът има качествата на букраний – да бъде утроба, от която трябва да възникне нов живот. Още повече, че и самите гробове са били оформяни яйцевидно, наподобявайки утроба, а погребаните в тях през неолита и халколита обикновено са в поза на зародиш. Че бичата глава има смисъл на утроба и трябва да бъде разбирана като място за преход, е особено ясно показано в подземните халколитни гробници от Сардиния.

Халколитни гробници в Сос-Фуригезос Анела и Мандро-Антине Турри, Сардиния, ок. V хил. пр. н. е. (Гимбутас 2006, с. 319)

Там букраниите не само украсяват стените, но и оформят входовете. Така влизането или излизането от гробницата се осмисля като преход между „този” и „онзи” свят, осъществен

чрез утробата-букраний. Рогатата глава-утроба се оказва врата между световете. От тази гледна точка особен смисъл имат храмовете, които могат да бъдат осмислени като утроба. Такъв е преди всичко храмът в къснонеолитното селище Тополница-Промахон (намиращо се от двете страни на съвременната гранична бразда между България и Гърция). Там е разкрито огромно кръгло помещение, вкопано в земята, с диаметър 12 метра, дълбочина повече от 7 м. и заоблен, вдлъбнат към центъра под. Тази овална подземна зала е била дълги години използвана, а между многобройните подови замазки (над 33 на брой) са били депонирани голямо количество различни ценни артефакти: „глинени и мраморни идоли, съдове, украсени с битум и червено и черно рисувани орнаментални композиции, аксоси, пинтадери, каменни и кремъчни артефакти, глинени модели на храма, олтари, както и части от дървени, украсени с червена и черна боя, конструкции” (Koukouli-Chrizanthaki etc. 2007 с. 43). Над него е имало и надземна сграда, а подземното кръгло помещение изглежда е било равнозначно на пещера-утроба. Вероятно то може да бъде осмислено като храм на утробата на Богинята-майка, родителката на всичко и всички. Именно в това огромно подземно кръгло и заоблено помещение са били депонирани 8 букрании – от естествени черепи с подравнена задна част (т.е. приспособени за закачане), оцветени в червено. Осемте букрании са намерени между два от най-старите пластове подови замазки. Поставени са били върху плоската си задна страна, с издигнати нагоре рога. Били са съпроводени от аксоси и плоски купи. Депонирането под подовете на сградите на различни ценни предмети или части от тях представлява не само погребване, но и своеобразно „засаждане”, превръщане на предметите в „семе” за бъдещо възраждане на символичната сила, носена от тези предмети. Така би трябвало да разбираме и „засаждането” на букраниите в пода на тази зала-утроба – като действие, което трябва да даде нова, още по-голяма сила на тази зала да символизира утробата на Богинята. Между подовите замазки на подземната кръгла зала е намерен и един керамичен модел на сграда, украсен с букрании. Друг

фрагмент от модел на сграда – фасадната стена с букрании, е намерен извън подземната структура. Цялостният модел показва надземната част на храма като по-голяма от подземната, с квадратна зала и абсидна част зад нея, със заоблени врати, елипсовидни прозорци и слабо наклонен двускатен покрив. И тъй като времето не е запазило достатъчно археологически следи от надземния етаж на сградата, моделът е изключително ценна възможност да знаем нещо за него. От този модел можем да стигнем до заключението, че преди да бъдат депонирани между подовите замазки в кръглата подземна зала, букраниите са били поставени отвън върху стените на надземната сграда при ъглите ѝ, от двете страни на входа, а също и вътре в голямата зала.

Модел на храм от къснонеолитното селище Тополница-Промахон (Koukouli-Chrizanthaki etc. 2007, с. 61)

Много съществена е, струва ми се, рисунката върху външната стена на храма от цялостния модел. Тя всъщност се оказва изключително близка до смисъла на двустранните елбетици, които вече бяха анализирани. На стената на модела се виждат два ромба, поставени един над друг в овал. Ромбовете са символ на раждащото начало и могат да бъдат назовани с думите утроба/земя/

нива.6 Но когато са без точка (семе) в центъра си, те обозначават раждащото начало само като възможност. Заградени в овал и изредени вертикално, те представят в удвоен вид потенциалната фертилност на скрития, „другия” свят – светът на Бялата майка. От двете страни на този овал (който вероятно обозначава границата между световете), при долния му край, са нарисувани два ъгъла с върховете нагоре. В неолитната знакова система ъглите са активният вариант на „раждащите триъгълници” (които са основният знак за раждащата същност на Майката). Когато триъгълниците или ъглите са поставени с върха надолу, те обозначават раждането в неговата естествена посока, от „горния” към нашия, „долния” свят. Обърнати с върховете нагоре, както е в рисунката върху храмовата стена, тези два ъгъла обозначават активно движение на Живота нагоре, движение към „раждане наобратно” – от веществения към светлинния свят. С други думи, те показват развитието, характерно за Живота в света на Червената майка, посоката му към смърт, към излизане от света на телесното съществуване. Двата ромба, обозначаващи света на Бялата майка, и двата ъгъла, обозначаващи света на Червената, са противопоставени като вертикал и хоризонтал, но и оформят обърната Т-образна фигура, която пък е вариант на кръста. А S-овидният знак, изправен отляво до тях, е изключително важният за неолитната култура знак за взаимодействие.7 Той показва, че отношението между хоризонталните и вертикалните знаци е подвижно, че те са намират в постоянна взаимовръзка и взаимно превръщане. Така в крайна сметка групата от знаци върху стената на храмовия модел от късния неолит в Тополница-Промахон се оказва твърде подобна по смисъл на елбетиците с удвоени „тънки” и „дебели” фигури от шопските ръкави.

6 Обяснение, обширна библиография и множество примери и илюстрации за смисъла на ромба, триъгълника и точката в тях виж в статията на Merlini The Gradešnica script revisited

По-подробно за това виж Боева 2010, главата „Знакът на Майката”.

Важно е да се отбележи, че традицията за връзката между букраниите и удвоеното съединяване на знаци на Бялата и Червената майки продължава през хилядолетията. Намираме я в изключително ясен вид в стенописите на тракийската Казанлъшка гробница.

Казанлъшката гробница, ІV-ІІІ в. пр. н. е., стенопис, детайл (Цончева 1971, с. 17)

Тук букраниите се редуват с Х-овидни фигури от двойки сини и червени триъгълници – т. е. „раждащите” триъгълници на Бялата и на Червената страни на света. Всъщност, в крайна сметка, това изреждане е еднакво по смисъл със съчетанието на бичи глави и сложните съчленени фигури на Богинята от Ръкавите на свекървата. От което може би трябва да достигнем до извода, че неолитният смисъл на съчетанието е бил все още жив в тракийската култура, т.е. повече от шест хиляди години по-късно от найранните археологически данни за неговото съществуване. За да завърша разглеждането на елбетицата с рогатите глави от Ръкавите на свекървата, трябва накратко да се спра на още два елемента от нея.

Центърът на елбетиците с рогатите глави и съединени рога/луни

Първият, който в етнологията се нарича розета или „звезда”8, изпълнява ролята на център, около който са подредени рогатите глави. Същата звезда е поставена и над рогата на букраниите (подобно на слънцето между рогата на египетската богиня-крава Изида). При това тук има и Х-видно противопоставяне на две черни и две сини звезди. Неолитният произход на звездата не е особено очевиден. Тя представлява ромб с изтеглени в четирите посоки върхове и с допълнителни „лъчи” в полупосоките. Тези допълнителни „лъчи” обаче дават основание да предположим наличието на един наслоен, скрит зад ромба квадрат, от ъглите на който да излизат удълженията, подобни на лъчи. А подобни композиции съществуват в неолитната култура.

Купа от Хаджилар І ниво, Анатолия, неолит (Müller-Karpe 1968, T. 122)

Ако имаме предвид основният неолитен смисъл на ромба – утроба/ земя/поле като възможност за раждане, превръщането му в звезда, „светеща” във всички възможни посоки, може да бъде изтълкувано като своеобразна възхвала, юбилация. А неговата скрита двойност може да се свърже с идеята за двойната Богиня, с нейната животворност както тук, така и в „отвъдното”. В Ръкавите на свекървата тази животворна звезда е поставена в центъра на елбетицата с рогатите глави, а също и над рогата на букраниите. Така се подчертава, че рогатите глави са посредникът, 8

Така го употребява и Любен Маслинков в своето голямо изследване Софийска везба, София 1973 – като не става достатъчно ясно дали названието „звезда” е употребявано от самите везачки.

който осъществява фертилността на Богинята, при това в двете посоки – от центъра навън и навътре към него. Втората фигурка – ъгъл със заоблени навътре краища, подобни на рога или срещуположни луни, е употребена като продължение на удължените ъгли на звездата от центъра на елбетицата. Тя всъщност е елемент от вече разгледаната фигура , която служи за център на елбетицата с Богинята – ромб със „затворени” луни/рога, израстващи от върховете му. Най-общо определих смисъла на тази фигура като пораждащата сила на „отвъдния” свят на Бялата богиня. Смисълът пък само на луните/рога е – „безтелесният живот”, безтелесното съществуване на душите преди тяхното въплъщаване и раждане на земята. Луните/рога, поставени кръстовидно и на разстояние срещу върховете на звездата от центъра, като че ли служат за определяне на „начина на действие” на звездата. А в крайна сметка се оказват и усложнено вариантно повторение на фигурата от центъра на елбетицата с Богините:

Четирите луни/рога освен това попадат между рогатите глави и като че ли допълват техния смисъл: безтелесният живот е това, което букраниите трябва да превърнат в действителен, телесен живот. В крайна сметка най-общият смисъл на елбетицата с рогатите глави би могъл да бъде определен по следния начин: рогатите глави като символ на утробата са мястото за взаимно превръщане на безтелесността и телесността на Живота. Те служат за осъществяване на изначалната фертилност на света-майка, като изпълняват това действие не само в посоката от безтелесност към телесност, но и обратно.

За да обхвана всички елементи на композицията от Ръкавите на свекървата, наобходимо е да се спра върху неолитния смисъл на още няколко нейни елемента. Фигурата в Ръкавите на свекървата служи за разграничение между елбетиците с женските фигури и с рогатите глави. Тя е един от най-старите и класически неолитни варианти на елбетиците (макар и тук извъртяна, поставена като квадрат). Става дума елбетицата с форма на ромб, т. е. възможност за раждане, от който излизат ъгли или триъгълници, т. е. активно, действително раждане. Най-общият смисъл на тези елбетици е – раждане в четирите посоки на света.

Мотив от Ракитово, Западни Родопи, ранен неолит (Николов 1986, с. 8); Мотив от Бохемия,Чехия, неолит, VІ–V хил. пр. н. е. (Gimbutas 1996, p. 90); Богинята-птица, Малта, средата на ІІІ хил. пр. н. е. Gimbutas 2006, p. 9)

Малките черни фигурки („власи”) и са употребени във връзка с начупената линия, която служи за вертикално разграничаване на ивиците от елбетици. Те са поставени от двете страни на израстващите от начупената линия ромбове със затворени луни/рога . Тези фигурки всъщност служат за тяхна допълнителна характеристика. Фигурката е вариант на редуването на трите видими фази на Луната , което е символ на индивидуалния живот на всяко живо същество. А точката в неолитната знакова система носи най-общ смисъл на семе. Но такова „семе” е и всяка душа, която може да бъде въплътена. Така в крайна сметка смисълът на ромба със затворени луни/рога се оказва уточнен: той е представен като посредник между въплътения и невъплътения живот – и в крайна сметка има смисъл, близък да смисъла на букраниите.

От фигурите върху подладжицата само тези върху горната ивица – знаците с форма на W и комбинацията в бяло от линии и зигзаг, имат неолитни паралели. Фризът от цветя, който оформя долната ивица на подладжицата, не съдържа елементи от неолитната знакова система. Знакът W всъщност е обръщение на знака М и е пряко свързан с някои от изображенията на Раждащата богиня, които най-често биват оприличавани на жаба, и които в крайна сметка имат Мсилует. Но също така той представлява съкратен вариант на знака зигзаг – „вода”. който най-често се свързва с идеите за „горния” свят и неговият най-общ смисъл е „животворност”. (За знака М виж Gimbutas 2006, р. 19-23). Поставянето на знака М върху подладжицата в обратна посока, като W, би трябвало да означава „раждане нагоре”, към „другия свят”. Като се има предвид смисъла на всички останали фигури върху ръкава, това обърнато положение на знака е найвероятно случайно – може би защото подгъването на подладжиците е сравнително ново явление?

Знакът W/М от подладжицата

Нефритени амулети: 1. Селищна могила Русе, халколит (РИМ Русе, инв. № 4397, снимка Н. Генов); 2. Голям Поровец, Разградско, неолит (Тодорова, Вайсов 1993, ил. 82); 3. Оходен, Врачанско, ранен неолит (Ганецовски 2013, с. 41)

Бялата релефна фигура, която заема мястото между трите повторения на знака W, е съставена от две вертикални линии, между които „протича” зигзаговидна „вода”. А от двете страни на тази комбинация има редички от хоризонтални линии.

Смисълът на тази фигура е в комбинацията между вертикал и хоризонтал. Движението на „водата” е вертикално. С други думи, животворността ѝ е качество, което се отнася до вертикалните връзки на двата свята на Богинята. А многобройните хоризонтални линийки като че ли трябва да покажат пълнотата на проникването на небесните води в тукашния, земния свят.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ И така, ако обобщя анализа на фигурите от Ръкавите на свекървата, преди всичко трябва да подчертая, че в тяхната цялостна композиция има само два елемента, които не могат да бъдат осмислени чрез неолитната знакова система. Това са фризът от цветя в подладжицата и начупените вертикални линии между изреждането на елбетиците. (Впрочем, възможно е тези линии да са част от неолитната система, но да са деформирани до неузнаваемост). Това означава, че въпреки хилядолетията, неолитната знакова система не само преобладава в шевицата от Ръкавите на свекървата, но е основна, и шевицата може да бъде осмислена чрез неолитните знаци почти изцяло. Цялостната композиция на Ръкавите на свекървата е насочена към подробно обяснение на Живота като сложно взаимодействие между двете същности на Богинята. Но акцентът в това взаимодействие преди всичко пада върху тайнството на преходите между

безтелестната и телесната форми на Живота. А основният носител на този акцент са рогатите глави с техния смисъл на утроба – като място на този преход. Самият факт, че в една съвременна шевица, принадлежаща към българската традиционна селска култура, можем да намерим в достатъчно ясен вид голямо количество неолитни знаци и символи, означава преди всичко културна приемственост от времето на първите земеделски общества по нашите земи до наши дни. В този смисъл Ръкавите на свекървата са едно от доказателствата, че ние сме далечни, но преки наследници на първите земеделци в Европа.

ЛИТЕРАТУРА Балабина 1988. В. Балабина, Зооморфная пластика трипольского поселения Друцы І, Советская археология 1988, кн.2 Балабина 1998. В. Балабина, Фигурки животных в пластике Кукутени-Триполье, Москва 1998 Боева 2010. Юлия Боева, Мъдростта на Великата майка, София 2010 Боева 2012 http://www.otizvora.com/files2012/elbetica.pdf , Юлия Боева, Елбетица, кръстато пиле и сур елен, 2012 Велева 1963. Мария Велева, Българската двупрестилчена носия, София 1963 Ганецовски 2012. Георги Ганецовски, Обредно съоръжение от късния халколит на хълма Калето, Мездра, сп. Археология 2012, кн. 2 Ганецовски 2013. Георги Ганецовски, Редовно археологическо проучване на обект раннонеолитно селище в м. Валога (долната лъка) край с. Оходен, община Враца, AOR 2012 Гимбутас 2006. Мария Гимбутас, Цивилизация Великой богини, Москва 2006 Костов, Петева1935. Ст. Л. Костов и Евдокия Петева, Селски бит и изкуство в Софийско, София 1935 Маслинков 1973. Любен Маслинков, Софийска везба, София 1973 Николов 1986. Васил Николов, Връзки на долината на р. Места с Анатолия през ранния неолит, сп. Археология, 1986 Николов 2006. Васил Николов, Култура и изкуство на праисторическа Тракия 2006 Рыбаков 1981. Б. А. Рыбаков, Язычество древных славян, Москва 1981 Сборник Археологически открития в България 2005 Семёнова 1997. Мария Семёнова, Мы – славяне, Москва 1997

Танев 1941. Тачо Танев, Българското везмо и изтокът, София 1941, глава VІІ – Елбетица, преиздадена в сп. Ави-тохол, 1995 г. кн. 4 Тодорова, Вайсов 1993. Хенриета Тодорова, Иван Вайсов, Новокаменната епоха, София 1993 Цончева 1971. Мара Цончева, Художественото наследство на тракийските земи, София 1971 Die Traker 2004. Das goldene Reich des Orpheus, каталог от изложба в Берлин Falkenstein 2007. Frank Falkenstein, Tierdarstellungen und “Stierkult” im Neolithikum Südosteuropas und Anatoliens, сб. The Stuma/Strymon River Valley in Prehistory, 2007 Gimbutas 1996. Gimbutas Mariya, The Goddesses and Gods of Old Europe, Los Angeles, 1996 Gimbutas 2006. Gimbutas Mariya, The Language of the Goddess, New York 2006 Koukouli-Chrizanthaki etc. 2007. Koukouli-Chrizanthaki, Todorova, Vajsov, Valla. Promachon-Topolnica. A greek-bulgarian archeologikal projekt, сб. The Struma/Stymon River Valey in Prehistory, 2007 Mallett http://www.marlamallett.com/ch.htm M. A. Mallett, Weaver's View of the Çatal Hüyük Controversy Mellaart 1967. James Melaart, Çatal Hüyük. A Neolithic Town In Anatolia, London 1967

Merlini http://arheologie.ulbsibiu.ro/publicatii/ats/ats5/2merlini.htm Marco Merlini, The Gradešnica script revisited Müller-Karpe 1968. Hermann Müller-Karpe, Handbuch der Vorgeschichte, Zweiter Band: Jungsteinzeit, München, 1968 Schmidt 2006. Klaus Schmidt, Sie bauten die ersten Tempel, München 2006