Списание "Пчелица"-1915г. by Visokovisoko

41 ^Ши-^^гж-ш -а%

СУРОВИ ГОДИНИ! Нека е честита, Весела и сита, Нека да е здрава, Богъ добро да дава! Нека е щастлива, Съ пъленъ класъ на нива, Съ грозде по лозят?, < ъ радость у сърцата!

Нека е спокойна, Съ плодъ богата, знойна; Къща да е пълна Съ медъ, коприна, вълна! Нека щедро носи На сираци, боси Щзстье до амина. Сурова година! Люб.

Бобевски.

Год. II. '

о^Редакторъ: М . Д . Николовъ.

1. Чудна зима Е навред*, Побйленъ е ЦБЛИЙ светъ.

"2. На снежинки Снвгъ се сей, Воленъ ви^ъръ Го пилвй. 5. Непристанно Отъ зори, Вредъ земята Той покри. 4. И блещукатъ Въ този часъ, Вредъ снежинки Катъ елмазъ. 5. Чудна зима — Чуденъ даръ: Рой снежинки (Зисеръ-чаръ.

Тр. Сямеоновъ.

Упични дЪца. Столицата ликуваше. Прозорците на всички зда ния беха ослепително'осветени. Изъ улиците се раз минаваха файтони, шейни й автомобили: ВЯтърътъ утихнал снегътъ падаше тихо на едри парцали и на стилаше ,.,земята съ бЯла покривка - Заговезни! Отвредъ се носеха звуковете на му зика, на китари и мандолини. Макаръ сърцата на некои да се свиваха отъ мъки, лицата имъ се прЯсторено усмихваха, секашъ имъ олекваше като се усмихнать. Изъ тротоара се тътри момче съ ръцЯ пъхнати въ джобовете и съ продрана шапка на глава. Вървеше то бавно и полека си посвирваше съ уста; не толкова отъ весело настроение, отколкото по навикъ, защото лицето му бе посинЯло отъ студъ и отъ време на време потропваше съ кракъ за да се стопли. Неколко пъти се обръщаше то къмъ минувачите съ молба да му дадатъ милостиня, но те все бързаха и го отминаваха. срещната улица изкокна друго момче, по-скъ сано, по-обЯднело, навъзрасть колкото първото. То под скачаше на единъ кракъ и пЯеше. ТЯ станаха приятели.

-— Антоне! — Коста! Те се поздравиха, но веднага требваше да отстъпятъ малко на страна, защото една бърза шейна щеше да ги згази. Коста се наведе, направи една снежна топка и замери рунтавата шапка на кочияша. — На ти тебе! — извика той агЪдъ шейната, като хвърли топката. После се приближи къмъ Антона и се заоплаква: — Заговезни, а? На ти тебе заговезни! Червата ми куркатъ като жаби въ блато! — Мръсно! — извика жално Антонъ. — На едни стомасите се превиватъ отъ преяждане, пъкъ нашите — отъ гладъ! — Че пъкъ и студъ ! — Студено, много студено! — отвърна Антонъ, като цЯлъ треперише. Шейните весело и бързо се разминаваха край техъ. Въ едни шейни се чуваха весели женски гласове и смехъ. Коста изгледа минаващите шейни и каза: — Обичамъ кога е весело! — Обичамъ и азъ, но да съмъ ялъ поне малко! — продума Антонъ. — А да си гладенъ! . . . -— Охъ, то е много лошо! Те отново замълчаха. После Коста отиде срЯдъ улицата, силно изсвири и зарева колкото му гласъ държи: — Ееехъ! Дяволъ да ви вземе и живота и . . . После вдигна шапка и извика на другаря си: — Прощавай, Антоне! И се погътра нататъкъ изъ улицата. Антонъ го изгледа като се закриви изъ друга улица, тикна ръ цете си въ джебовете и тръгна изъ улицата, като отъ време на време дърпаше шапката на очите си. А столицата буйстваше, веселеше се, сЯкашъ очак ваше на сутриньта да настъпи края на живота. . . . Антонъ се вгледа въ светналите прозорци на една висока и хубава къща и се замисли. Той мисли дълго, дълго . . . Може би му се стори, че и столицата е тъй весела, както Коста? . . . ПрЯв. М. Д. Викольвъ,

Люб. Бобевски.

Ще умрешъ! Пеперудката: Пеперудки Сме крипати, Леки, пъстри, Вамъ познати.

Какъ децата Се увличатъ И слвдъ нази Лудо тичатъ! Нужни сме имъ За игрите, — Тв по насъ си Губятъ дните . . .

, Ний летиме Надъ цвьтята Изъ градини, Изъ полята. Намъ усмихва Се благато Отъ небето Слънце-злато!

Кванатъ ли ни 0 , тогава, Те отиватъ До забрава.

В простора4 Необятенъ, Колко ни е Милъ, приятенъ I

Мачкатъ, кжсатъ Ни крилата И отниматъ Ни душата !

Детето: Пепьрудке, гЪъ разбрахъ. Твоите болки, Твоя стракъ.

Ти обичашъ Сладки сокъ На цветята — Твоя Богъ.

Зная, мила, Твоя блънъ — Свьтълъ, хубавъ И засмЬнъ.

Волничка си Въ тоя свЬтъ, Носишъ се о т ъ - ^ " Цввтъ на цвегь.

Ти жадувашъ: Вьченъ май, Слънце, цвьте, Земенъ рай.

Пакостна си Вредна т и ; — Още малко Полети.

Ти копнеешъ За игри, За простори

Ще напуснешъ Тоя миръ, Де летйла Си безспиръ!

И зари.

4 -

Пеперудката: 0 , момченце Сладкодумно, Добродушно, Кротко, умно, Имай милость Ти за нази, — Богъ въ замъна Ще те пази Отъ , неволя, Злополука, Що ни чакатъ Вечно тука.

Пощади ме, Милость имай, МенъТкивота Не отнимай. Беззащитно Съмъ животно И желая Днесъ охотно Да се скитамъ По цвЬтята,. Да възгевалямъ Небесата!

Момченцето : 0 , не може, пеперудке, Къмъ молба ти глухъ съмъ азъ, Безсърдечно съмъ къмъ злото, — Смърть, те чака тоя часъ. Още малко лти остана Да се радбашъ на тозъ свйтъ; Мжчно.ми е за крилца ти, Но отъ родъ си ти проклегъ! Ти овошките погубвашъ, • Ти гъсеници плрдйшъ, Тия загуби си длъжна Скжпо днесъ да заплатишъ.

Да умрешъ — ръшипъ съмъ вече; Ти ни носишъ напась зла, гЧко и да имашъ, мила,

Пъстри, хубави крила!

Ч. Н. Чендовъ.

Наводнение. (Разказва едно момче).

1. Градъ Ески-Джумая. Нашиятъ градъ, Ески-Джумая, се намира въ сЯверо-източната часть на нашето отечество, България. Той е населенъ съ българи и турци. Жителите мувъзлизатъ на повече отъ 10,000. Те се занимаватъ съ земледелие, грънчарство и малко съ търговия и занаяти. Населението му въ болшинството си е бедно.

Недалечъ отъ града минава централната железо пътна линия. Града е прочутъ по големия панаиръ, който става всЯка година въ началото на м. май. Презъ града тече реката Врана, която води на чалото си 12—15 клм. отъ града. Преди да достигне града, тя минава презъ живописната Джумайска кли сура. Следъ като напусне града, реката пои доста плодородни местности и се влива на изтокъ отъ ста рата българска столица Преславъ, въ р. Камчия

Обикновено р. Врана е маловодна, може по целотб й течение да се преминава. Водите й въ началото съ бистри, но къмъ средньото и долното й течение ставатъ мътни, потайни, особно къмъ устието й. 2. Реката Врана приижда. Нашата къща се намира на десния брегъ на ре ката, а той е по-низъкъ отъ левия. Къщата ни е стара, дървена сграда, каквито съ повечето къщи въ града.

Беше 6 юлий 1914 година — неделя. Още отъ сутриньта завалЯ пороенъ дъждъ. Ние всички — тате, мама, дедо, сестрите и братчето ми, — бехме у дома. Никой не помисляше да излиза навънъ. Пъкъ и немаше какъ и къде да се отиде. Къмъ пладне се чу силното бучене на реката. Ние отворихме вратата и я наблюдавахме. Тя бе из пълнила коритото си и като бесна се блъскаше ту въ левия, ту въ десния си брегъ. Наизлезоха много хора да я гледагь. Всички се чудеха и уплашено се споглеждаха. Старите хора казваха: „Такава вода не сме запомнили" . . .

В. Врана почва да събаря. Изведнажъ се чу единъ тресъкъ и прахъ като облакъ се понесе надъ мътните води на реката. Отначало никой не разбра какво е това, но като от мина прахътъ всички забелезахме, че водата влачеше греди, сандъци и покъщнина . . . Тя бе разрушила къщата на срещния ни съседъ. Добре че въ къщата немаше никой: те всички беха отпътували преди два дни на гости. 4. ЦърввгЬ жертви. Следъ неколко минути по-нагоре се чу по-силенъ и оглушителенъ тресъкъ. Целата навалица се затече къмъ тамъ. Гледаме: половината отъ една къща сру тена и отнесена отъ водата. Изъ къщата бегатъ навънъ, полуголи, изплашени до полуда, мъжъ и жена. — Децата ми! . . . Ахъ, децата ми! . . . се раз вика жената и си скубеше косата. И тя пакъ се втурна къмъ къщата, но мъжътъ й я улови за роклята и не я пускаше да влезе. ВсЯка минута можеше да се срути и останалата часть отъ къщата и да я затрупа. Но жената . се тъй силно — 8—

дръпна, та се освободи отъ мъжа си и като стрела се втурна въ къщата. Мъжътъ за мигъ остана като слисанъ, но следъ малко и той последва съпру гата си . . . Всички изтръпнахме..'. На всички погледите беха отправени къмъ надвисналата къща надъ бесните води на реката. Само една стена се крепеше още, а всичко друго висеше надъ мътните бездни.

Минаха се неколко мъчителни секунди. -Всинца очаквахме, съ затаенъ дъхъ, появата на двамата съ прузи. Но те не се виждаха. . . . Едно облекчение почувствувахме когато съзрехме, че на вратата на къщата се показа жената, стиснала здраво въ прегръдките си малко пеленаче, а следъ нея се подаваше мъжътъ й, носящъ на ръце поголемото си дете. Но въ момента, когато жената прекрачваше прага на вратата, ужасенъ тресъкъ се разнесе. Къщата падна като узр-Ьлъ плодъ въ мът ните води на Врана, а заедно съ нея двамата съпрузи

и двете д е ц а . . . Ние се вкаменихме на местата си . . . — 9 —

5. Реката все|првижД8. Чу се вистрелъ, втори, трети . . . — Това е знакъ, че водата приижда, — каза некой. — Да бегаме! . . . Всички се разтичаха. Ние отидохме у дома. Бехме всички побледнели отъ страхъ. Изведнажъ отъ съседите ни нахлу вода въ на шия дворъ. Тя събори оградата и изпълни целия дворъ, па и мазата ни. — Боже, Боже, — застена мама, отчаяна при тая грозна гледка. — Ако и нашата къща рухне?! , . . — Не плаши децата! Нема нищо, — каза татко. — Не плачете! Ще идемъ да се качимъ на високото дърво у чичови Спасови. — Да, но докато идемъ до тамъ? — обади се пакъ мама, каго отриваше сълзите си. — Водата не е още тъй много, та ще можемъ я прегази, — окуражаваше ни татко. И ние се поуспокоихме.

6. Изъ мжтнитЪ води.Ние бехме готови да тръгнемъ. Татко взе двете ми сестричета, а мама най-малкото ми братче и тръг нахме. Татко слезе предпазливо по стълбата, слъдъ — 10 —

него мама, а най-подиръ азъ. Нагазихме изъ мътните води. Те ни обхванаха до подъ колената. Ние бързо крачимъ, преминахме единъ дворъ, втори, и тъкмо влезохме у чичо Спасовия дворъ, чухме нови вистрели. „Водата, наверно, още приижда, — каза татко, — да побързаме!" . . . Съ големи усилия доближихме високото дърво. Отъ него чухме окуражителни викове. Забързахме, обаче водата ни пречеше да го стигнеме по-скоро. Съ големи усилия го достигнахме и съ помощьта на по качилите се по-рано хора, ние се покачихме и се на станихме на клоновете му. Скоро нова вълна обле целото пространство. Водата наближаваше клоновете. Всички треперехме отъ страхъ. А дъждътъ вали безспиръ! . . . (СлЪдва).

Снежинки. Валятъ снежинките льпливи, Пилвятъ се отвредъ, Кристални, бЪлички, свьтливи — Валятъ си тв, валятъ. Кжщя, полета, равни двори Покриватъ съ сньженъ пу;«ъ, ^върчатъ по друмища, простори •Валятъ си тв, валятъ.

—

Летятъ по много и се сливатъ, Натрупватъ се безчегь, Орачу нивитв покриватъ — Валятъ си тв, валятъ. Търчатъ доволни вечъ двцата, Играять по сньга, 0 , радость пълни имъ сърцата, — Снежинките; валятъ.

Л тамъ подслонче провалено Край пжтя ей сгърчи, Семейство цвпо измразено Отъ сн%жинки личи 1 . . . ДЬца Подъ II тв Въаъ

и майка слаба, болна подслонъ ужъ били, въ игра си буйна, волна снвгь ги вечъ скрили.

Ей спятъ двцата и сънуватъ, Снежинки, че еж вечъ, Кагь твхъ поддвъркватъ и пируватъ, Летятъ си тв далечъ. Далечъ съ снежинките отлитагь Въвъ сини небеса, До твгеъ емвкъ, викове долитатъ Отъ земните дйца.

— 12 —

Н ть квърчзтъ, хвърчатъ на вопя, Не чувстватъ гладъ, ни студъ, Не еж вечъ голи и въ неволя Превити въ майчинъ скутъ! Съ СНЕЖИНКИ много се събиратъ И *въркатъ надалечъ, При двда Мразъ сега отиватъ, При него ей еж вечъ.

Р двдо Мразъ стои изправенъ Съсъ дълга на'брада, Съ безчеть снежинки цвпъ прошарен ь Бащата на снега. Край него майките седатъ Съсъ радостни лица, Къмъ тв?съ СНЕЖИНКИТЕ летятъ: Те ТБ1<НИ еж деца. ••••

— 13 -

Слъдъ туй пъкъ двдо Мразь милуватъ И сладко си шептятъ, Едни съсъ други се цвлуватъ, И хукватъ — пакъ летятъ! Летятъ, летятъ, посипватъ вредомъ, Подгсвъркватъ, па се спратъ: Ей тамь, ей тамъ на редъ поредомъ Двца се съ шумъ редятъ.

Къмъ твкъ снежинките политатъ, Познаватъ ги вечъ тб, Къмъ свойть дружки тЬ долитатъ, Милуватъ ги въ лице ! Р пъкъ дечица малки, живи Не свщагь се сега, Че гвзъ снвжинки, тъй игриви, Били сж-й те двца 1 . . .

— 14 —

Търчатъ доволни вечъ децата, Играятъ по сн^га, 0 , радость пълни имъ душата, — Снежинките, валятъ! . . . П тамъ подслонче провалено Самотно си стърчи, Семейство цьт1о измразено Огь снежинки личи! • . . Ек. Вл. Манчева.

— 15 -

Трайко Симеонов-.

е и РАЧЕ. (Стйхбтв. въ проза).

Мило дете, кого ти чакашъ съ сълзи на очи? . . . Татка си ли ? . . . Но той е убитъ, убитъ е отъ куршума на на шите врази. . . Неговия гробъ е далече, далече тамъ некъде. . . на никого, може би, незнаенъ. . . Отъ сега нататъкъ ти ВСЕКИ день ще стоишъ на пътните врата и съ тъга на сърце ще го чакашъ. . . Ще чакашъ да се върне твоя татко отъ чудния край, за който майка ти всека вечерь ти е разправяла и отъ където той, като си дойде, ще ти донесе конфети и цветя. . . Ти съ трепетъ на сърце ще чакашъ да се върне отъ дългия пъть.. . но, уви! — той не ще се върне... Просълзено, ти ще гледашъ, какъ край тебе минаватъ радостни и засмени деца, обсипани съ ласки и милувки, а ти мъчително ще протягашъ ръце и ще мълвишъ: — Татко, мой мили татко, върни се, твоя малъкъ синъ те чака! . . . Но твоя гласъ не ще бъде чутъ. И съ разбито сърце, ти ще се върнешъ и уне сено отъ тъжната песень на майка си —; ще заспишъ. И на съня, може би, ще видишъ образътъ на татка си и ще плачешъ, шепнейки: — Татко, мой мили татко, колко те обичамъ, колко мъчно е безъ тебе! . . . Но твоя гласъ глухо ще замре въ тихата стая. Мило дете, кого ти чакашъ съ сълзи на очи? — Татка си ли? . . . Уви! той не ще се върне, защото той падна, на бойното поле, убитъ отъ вражески куршумъ. , ,

16-.

тш- щ-шшак жгш^ш •:шдщь

ЧЕСТИТИ

нова година.

Т5«Г

ОТКРИВА СЕ ПОДПИЗКА ЗА ДВУСЕДМИЧНОТО ДЪТСКО СПИСАНИЕ

ПЧЕЛИЦА гол. II — 1915 год. Редакторъ: М. Д. Н и к о л о в ъ .

ПрЪзъ втората си година „ПЧЕЛИЦА" ще продължава да буди умътъ и сърцето на малките си читатели. „ПЧЕЛИЦА" ще запознава децата съ всички прояви на всекидневния животъ. Тя ще ги учи на самодъйность, трудъ и любовь къмъ природата. ПрЪзъ втората година „ПЧЕЛИЦА" ще даде на абонатите си: 2 0 КНИЖКИ съ отбрано съдържание и съ художествени илюстрации отъ специаленъ художяикъ.

10 в. „Лястовичка". 1 равкошенъ цвЪтенъ календарь. 5 ВартИНВН изъ „освободителната война'. Изобщо „ПЧЕЛИЦА" ще бъде единственото у насъ дЪтско списание. Въ „ПЧЕЛИЦА" сътрудничатъ всички наши писатели и поети изъ детската литература. На настоятелите се прави 10 на сто отстлшъ.

Абопаментъ 250 лв. предплатени. Абонирането става чрЪзъ вейка телеграфо пощенска стан ция, или направо въ редакцията София. Адресъ: Редакция на сп. „ПЧЕЛИЦА" София, бул. Дондуковъ, 61.

'р-

Го,-,. I I , :кхх. 2 .

р>/г:.о '^•'6(;^

КОННИКЪ. Здравъ, сърдцатъ и крилатъ Ти си, коньо мой! Предъ зори Презъ гори Карай, не се бой!

Всеки часъ , Тебе азъ Ще те зобя, знай, - Хопъ, хопъ, хопъ! Днесъ въ галопъ, Припкай, не се май!

Год. II.

Редакторъ: М. Д. Николовъ.

Младъ юнакъ. Коня яха въ равна друма Коня доралия, И на коня тихомъ дума Младъ юнакъ делия. — БЯгай, коньо.тебъ се моля, БЯгай съ всичка сила, Че ме чака менъ отколЯ Мойта майка мила. —' Денемъ-нощемъ мене чака, Чака да ме зърне, — За утЯха синъ — юнака НЯжно да прЯгърне. ,Тр. Симеоновъ.

. Кн. 2

Л. Толстой.

До п о л о в и н к а . Пътували веднажъ едно момиченце и едно мом ченце съ файтонъ до село. Момиченцето било на петь години, а момченцето на шесть. ТЯ биле братовчеди, — майкитъ имъ биле две сестри. Въ селото колелото на файтона се счупило, та Те слезли въ близката селска къща да почакатъ, докато поправятъ колелото. — Я да си закусите докато стоите, — рекла слу гинята, която пътувала за*едно съ техъ. И тя разтво рила големия куфаръ, извадила бела покривка за ма сата. която стопанката набързо почистила, и наслагала по нея хлебъ, масло и млеко. Двете братовчеди заогледвали стаята, стопанката и децата й: едно босо и рошаво момиченце и друго почти голо момченце. А тамъ на пейката малко пе леначе се надувало отъ плачъ за майка си. — Хайде, елате, де! — извика пакъ слугинята, но децата не се мръдвали. Светланка, тъй се казвало момиченцето, се загледала? въ босоногото селянче и не отделяла очи отъ него. Тя никога не е виждала та кива скъсани дрехи, такива кални крака и мръсни лица. А Петю, момченцето, гледалъ ту братовчедката си, ту селянчетата и не знаелъ какво да прави — да плаче ли, или да се смее. — Защо плаче това детенце? —. запитала Свет ланка селянката.

— з—

— Иска да яде, — казала й тя. — Че дайте му да яде, да не плаче! — Да му дадемъ, но като нема1 . . . . — Хайде, елате де1 — повтаряла все слугинята. --Ха, вървете, че млекото ви изтина! Децата доближили до масата, но не взели нищо.. — Право ли е това? — извикала Светланка, като посочила съ пръстъ селянката. — Кое? — попитала слугинята. — Азъ да пия млеко, а това детенце да нема? — Отъ де да зная. Не е наша работа. Я си за кусете вие! — Не искамъ! — казала Светланка. — И азъ не искамъI — казалъ Ветю. — Дай го на детенцето! — казала Светланка. — Хайде, стига сте приказвали! — Пийте, докатоне е изстинало млекото ви! — извикала слугинята. — Нема, нема да пия, — завикала Светланка. — И у дома нема да пия, ако не му дадешъ1 — Яжте вие по-напредъ, че после на него. — Нема да ямъ, докато не му дадешъ 1 — казалъ, и Петю. — Глупости! — казала слугинята. Вие ли щеоправяте света? Комуто Богъ далъ, ще яде, комутоне — нема. — Защо на техъ не далъ? — казала Светланка. — То не е наша работа. Така Богъ искалъ, така. паправилъ, казала слугинята и налела въ една чашка, малко млеко и го дала на селянката за малкото дете. То изпило млекото и отихнало, но Петю и Светланка пакъ ;не искали да ядатъ. — Богъ искалъ такаГ. . . думала си Светланка. —• Защо искалъ така ? .. . . — Не е хубаво да се приказва така, — казала слугинята. — Ще кажа на баща ти. — Кажи1 — казала Светланка. Азъ казахъ, че йе требва така да бъде. — Кое не требва така да бжде? — Едни да иматъ много, а други — нищо. — Може Той нарочно. . . казалъ Петю. — Не. . . Нема ни да ямъ, ни да пия! . . . _ 4

Изведнажъ задъ печката се чулъ хрипливъ гласъ ж слабо кашляне: — Ехъ, деца, деца, хубави сте вие, но не при.казвате. хубаво! И пакъ се закашлялъ. децата доближили до печ ката и видели, че до нея седи белобрадъ старецъ. — Богъ не е лошъ, деца. Богъ е добъръ. Той всички обича. Той не е виновенъ, гдето едни ядатъ •баници съ масло и млеко, а други гладни ходятъ. Той не е направилъ това, а хората. А те съ го налравили, защото съ забравили Бога. Забравили съ, че "| всички съ человеци, че всички требва да живеятъ, — А какво требва да направятъ за да иматъ »всички? попита Свътланка. — Какво да направятъ ? Да направятъ, каквото ;Богъ заповедва: да делятъ всичко по равно, по половинка. — Какво, какво? попиталъ Петю. — Богъ казва всичко да делятъ по половинка. — Да, и азъ, като порастна големъ, всичко ще деля по половинка. — И азъ, добавила Светланка. — Азъ по-напредъ казахъ, казалъ Петю, и тъй ще направя, че да нема бедни на света. — Е, стига, стига сте бъбрели! казала имъ слу гинята. Ха, елате сега яжте! — Нема, нема, нема да ядемъ! съ единъ гласъ извикали децата, а като порастемъ всичко, ще направимъ. — Браво, деца! извйкалъ' старецътъ и той се засмелъ, че се показали двата му зъба въ устата. Но азъ нема да съмъ живъ да ви видя. Нека Богъ ви помагаТ "; — Каквото искатъ да ни направятъ, казала Свет ланка, но ние ще го направимъ. — Ще го направимъ! потвърдилъ Петю. — Хубаво, хубаво! повторилъ старецътъ и пакъ се закашлялъ. Гледайте само да не забравите !

— Не, нема да забравимъ! Файтонджиятъ съобшилъ, че колелото е попра вено и децата тръгнали. А дали съ изпълнили обещанието си, вие сами виждате. Пръв. Ш. Д. Николова.

|>уенъ ветъръ в^е. Буенъ ветъръ вее, Тъжна песень пее На ширъ по поляни, Горе по балкани.

Буенъ ветъръ вее, Бърза да разсее И сълзи сирашки, И тегла бедняшки.

Буенъ ветъръ вее, Плаче и лудее Ниско надъ морето, Стига и небето..

Буенъ ветъръ вее, Ядно намъ се смее, Зъби се и мета Татъкъ низъ полята

Духа той беснее, Плаче и се смее, Ту съсъ вой лудува, Ту пъкъ забушува. . М. Моневя*.

Чуй, деа/ло!.. „Чуй, мамо, камбаните биятъ, кого ли зОватъ? „Защо ли съ байряци градътъ се обкича— ЯИ мало, големо къмъ черквата тича?. " яЗащо ли, мой сине?..—защото сразенъ е врагътъ!.." Редятъ се и капятъ сълзите безспирно, безчетъ. . . „Да чакамъ ли, Боже, азъ вече съ надежда?" Детето омилно въ очи я поглежда: „Защо си, бе мамо, тъй тъжна, печална на гледъ?".. То тихо попитва, а майка му въ горесть ридай: „Мой сине, ти чувашъ камбаната бие. . . „Кажи ми, сълзите какъ ази бихъ могла да скрия?— „Вечъ татко ти немашъ. . . И гроба му где е? — Богъ знай! . . . „Такъвъ ни животъ, намъ съдбата и Богъ отреди, яДа бъдемъ сираци и въ нашата хижа „ Другарка да бъде намъ черната грижа — „Теглото и много тъй още спътници, беди!.." , Ахъ, татко!.. Що казвашъ?— туйвЯрно, мамо, и какъ? ." — „Въвъ боя при Одринъ за правдата свята „Той падналъ е мъртавъ сваленъ на земята... ,Но падналъ е вече и нашия, върлия врагъ! . ." И майка му съ сълзи го нежно прегърна: „Растни ти, мой сине, бъди мй отмяна „Въ страната тамъ робска въвъ кърви обляна— .Свобода ще има и слънце приветно ще грей!. ." _

7 —

„Паднаха тамъ много... борци и юнаци безчетъ . . . „Мой сине, да кажемъ ний вечна имъ память, „Предътехната смелость днесъ всички се кланятъ „И тЯхната слава се носи по целия светъ" . .. „И техната храбрость—поука за всички навекъ, „Мой сине, за мене едничка ут/вха — „Надежда и слънце подъ нашата стреха — „Расти ти, стани като татка си храбъръ човекъ". . . „И катъ него за братство и миръ се бори, „Когато тръбата и тебе повика, ,Ти първи бъди въвъ борбата велика — „И храбро бори се, мой сине, и славно умри! „И нека най-сетне навредъ по земята любовь „И миръ зацарува, народъ съсъ народа "Катъ братя да бъдатъ, да има свобода „За всички, и радость, и щастье во веки вековъ!" „Чуй, мамо, камбаните биятъ, кого ли зоватъ ? . . . , „Защо ли съ байряци градътъ се обкича „И мало, големо къмъ черквата тича? — „Защо ли, мой, сине?—защото сразенъ е врагътъ"!., 1913 г.

Ярославъ Снчьжинъ.

Когато за пръвъ пъть малкото русокосо моми ченце погледна презъ прозореца, то извика отъ радость: тамъ долу тъкмо подъ прозореца се прости раше обширна градина. Величествени дървета издигаха клоне нагоре, с/Бкашъ се надпреварваха да достигнатъ тичащето въ небесата облаче. Между грамадните имъ стъбла се овиваха пълзящи треви, които покриваха градината съ вечно зеленъ венецъ. Далече, некъде между зеленината блеснаха ВО ДИТЕ на бистрото езеро, по бреговете на което цъвтЯха разнообразни цветя Лалета, шибой, момина сълза, незабравки, рози и хиляди други левиждани цветя пръскаха благоухание и шушнеха галеното си сутришно „здравейте" 1 Малкото момиченце не снемаше очи отъ цветята. Погледа му бегаше отъ цвете на цвете и мислено думички чальовни имъ думаше. ... . Но тамъ, където; водите на езерото започваха да се изтичатъ, където студените езерни води ставаха на бързо поточе и съ тайнственъ шепотъ се промък ваха между разкошната зеленина, тамъ издигаше сво ята червено-алена главица разкошна роза. Гордо треп каха кърваво-червените й листца, по които се гонеше -сутрешния ароматъ. Момиченцето заприпка къмъ розата. И тъкмо когато първия слънчевъ лъчъ трепна по кървавите й листца, то поиска да сложи по алената й главица,

—9 -

своята горещо любяща целувка. Но още не протег нало устни и кракътъ му се плъзна по тревата къмъ езерото. Единъ ужасенъ викъ и студените води об гърнаха русокосото момиченце. Водите изплеснаха, разпръснаха се, зашушнаха и следъ мигъ отново се омириха. Езерото стана пакъ тихо и спокойно. Цветята трепнаха, наведоха глави поразени и съ безмълвенъ шепотъ заплакаха за русокосото моми ченце. И когато надигнаха кичастигв си главици, по тех ните красиви листца блескаха хиляди бисерни капчици сълзи, сълзи отъ непръжалени тъги. И винаги, преди слънчевите лъчи да трепнатъ по листата на тръвите и цветята, по ГБХЪ блещятъхиляди капчици сълзи, които чакатъ слънчевите лъчи за да ги изсушатъ, за да блеснатъ отново на утротопакъ. . . От. Чешмеджиевъ.

— 10 —

Сждбата на бЪднйка. (По Колцова)

Тежъкъ е живота Все при чужди хора; И горчивъ е хлеба, Яденъ С/ГБДЪ умора. Тамъ безследно гинатъ Чувствата най свети; А думите волни — те съ непознати! Озарятъ душата Тамъ надежди нови, Ала зла насмешка Мигомъ ги отрови, — Отъ небето ясно Слънцето се крие, И тъма безкрайна Цели светъ покрие, — Па седишъ, погледашъ, Мислишъ и страдаешъ ; Прокълнешъ съдбата, Горко заридаешъ! Цоцо^

— 11 —

бърдитиятъ Давел^о. Нашиятъ Павелчо е много мързеливо момче! . . . Сутринь, щомъ се пробуди, отваря очитъ си и завиква сестра си: — Лизо! . . . . Ела при мене! . . . . И Лиза, по-възрастната му сестра, се затичва при него, помага му да стане, да се омие, да се облече и му подава шапката. А Павелчо само се сърди: Това не е така, онова не е така. . .... . Порастна Лиза, почна да ходи на училище и живота на Павелча се промЯни. Сутринь, щомъ се пробуди, завиква сестра си. Обаче, майка му се обажда: — Лиза отиде на училище Тя не е тукъ. . ч . , Облечи се самъ! . . . Павелчо заплаква, почва да се сърди. И какво да прави, когато знае, че самъ не може да стане отъ ле глото си, не умее да се омие. И какъ ще се облече, когато не знае и това? . . .

— 12 —

— Да, мама по некога ми помага, но тя е занята съ къщна работа. . Павелчо седи, седи на кревата си и най после,. като види, че никой не ше му помогне, решава самъ да се облече. И облича се самъ, обува се самъ, и омива се самъ •— всичко, както е потребно, самъ направя, . . . Тъй е най-добре, Павелчо: Надевай се повече на себе си и всекога ще сполучишъ! . . . . . Превелъ: С.

— 13 —

С-новъ.

Ч. Н. Чендовъ.

Наводнение. (Разказва едно момче).

(Продължение)

7. Добитъкъ и хора се давятъ. Недалечъ отъ насъ, на разстояние 510 метра, * се образува бързотечение. Тамъ, като че ли бе средата на коритото на реката. Тя събаряше здания, дървета, къщи. Съ лудость отнисаше всичко, що срещнеше на пътя си. Ние съ страхъ и трепетъ наблюдавахме всички тия ужасии на стихията. Отдалечъ се чуватъ писъци на хора. . . . . Те приближаваха къмъ насъ. Всички съ притаенъ дъхъ обръщаме погледите си къмъ тамъ. И какво да видимъ? Стихията влачи цела къща, а върху, покрива й дело семейство. То викаше за помощь, но никой не отиваше да имъ помогне. Никой не се решаваше на явна смърть. Водата ги носеше право къмъ насъ. И, когато наближиха, за щастие, покрива се закачи о нашето дърво и се спре. — Да имъ помогнемъ! — извика некой отъ дър вото. И веднага двама си свързаха поясите и ги спус наха къмъ давящитЬ се. Те хванаха пояса, вързаха вената и нея я задърпахме къмъ насъ. Съ общи усилия довлекохме жената на дървото и я спасихме. -

14 —

Сега да се спасятъ и останалите, но току-що хвърлиха пояса, покрива рухна, дигна се прахъ и всичко се изгуби въ мътните води. Спасената жена викаше, плачеше и си скубеше осите отъ отчаяние. Нещастната! ; • • • Водата влачеше греди, покъщнина, добитъкъ. А дъждътъ валеше като изъ ръкавъ.

8. Водата намалява. Мръкна се. Ние се готвехме да нощуваме, като птиците, на дървото. "— Водата като че ли намале, се' обади некой. Всички вперихме погледи надолу. Действително, водата* бе малко спаднала и дъждътъ поутихна. Радость обзе всички. Водата постепено намаляваше. Следъ 1—2 часа тя вече се отече отъ всичките места й те чеше само въ най низките. Ние слезохме отъ дър вото и влезохме въ най-близката къща. Тя бе пълна <ъ тиня. Татко и другите мъже се заловиха да чистятъ тинята, накладоха огънь на огнището за да се язсушимъ и следъ малко ние, децата, сме заспали. — 15 —

9. На другия день. Съмна се. Боже, нима този е нашия хубавъ градъ? Повече то отъ зданията му полусъборени. тия край реката отвлечени, магазини отнесени и наводнени, стоките имъ отвлечени или измокрени; читалищната библиотека, събрана отъ турско време, почти унищожена. Изъ улиците тичать като луди мъже, жени, деца и търсят/ь близките си. Кому братъ нема, кому сес тра, кому баща, майка, дете.... Къщите имъ съборени и полуголи скитатъ изъ улицитЬ, надзъртатъ подъ развалините и търсятъ .. Ужасъ!... Почувства се нужда отъ хлебъ, защото и браш нените складове беха пострадали. А немаше какъ да се съобщи на околните градове: Шуменъ, Разградъ, Попово,, Османъ-Пазарь,: защото телеграфната линия беше съборена, желъзнопътната — повредена До обедъ поправиха първата и разгласиха изъ целата страна за грозната участь на града ни. На 8. юний пристигна хлебъ отъ околните гра дове и го раздадоха на пострадалото население.

— 16 —

Весела - парзалка.. Падай, снекко, Колко щешъ — Нема, нема Насъ да спрешъ!

Мръкне ли се — Ехъ, тогазъ Ще се върнемъЧакъ у насъ.

Ще летиме Лий до мракъ, Че ледътъ е , Още^якъ!

Ще ни срещнатъ. Тамо съ чай, Я съ гълчава . . . Кей знай, кой знай! Ц.

ОТКРИВА СЕ ПОДПИСКА ЗА ДВУСЕДМИЧНОТО ДЪТСКО СПИСАНИЕ

" ПЧЕЛИЦА" гол. II — 1915 год. Редактор*; М. Д. Николовъ. ПрБзъ втората си година „ПЧЕЛИЦА" ще продължава да буди умъть и сърцето на малкитЬ си читатели. „ПЧЕЛИЦА" ще запознава, децата съ всички прояви на всекидневния животъ. Тя ще ги учи на самодейност», трудъ и любовь къмъ природата. ПрЪзъ" втората година?,,ПЧЕЛИЦА" ще даде на абонатите си: 20 КНИЖКИ съ отбрано съдържание и съ художествени илюстрации отъ специаленъ художникъ.

10 в. „Лястовичка"!;, 1 разкошенъ цвЪтенъ календарь. 5 Картинки изъ „освободителната война'. Изобщо „ПЧЕЛИЦА" ще бжде единственото у насъ дт/гско списание. Въ „ПЧЕЛИЦА" сътрудничатъ всички наши писатели и поети изъ детската литература. ' На настоятелите се правн 10 ка сто отстлшъ.

Абонамента 2о$ дв. предплатени.

Абонирането става чртззъ вейка телеграфо-пощенска стан ция, или направо въ редакцията София. Адресъ: Редакция на сп. „ПЧЕЛИЦА", Хр. Трънковъ, София, булевардъ Дондуковъ, 61. Трета книжка ще се изпратя само ва вр*дплатялятБ.

<цо^<^ </5^«. 6..

ТТ

-рГтх Г"3

Калема $)а#а. Радина майка Рано ранила, Двори помела, Рада будила: „Я ставай, ставай,

Галена Радо, ТвоитЬ дружки Рано станали, Рано станали За вода ходятъ". Народна п-Ьсень.

Год. I I .

Редакторъ: М. Д. Николовъ.

На фабричното дтбтеКато те гледамъ парцаливо, Босо и гладно, неомито, Да бЯгашъ сгърбено, сънливо Щомъ писне фабричната свирка — Язъ зная дЯ отивашъ, мило, Азъ зная за кждЯ ти бързашъ . . . Но какъ? — нима си се родило Се тъй да страдашъ и гладувашъ?! Лзъ зная, че дома те чакатъ Немощни майка и сестрица, Че тЯ отъ тебъ и двЯтЯ чакатъ Да ги нахранишъ и зарадвашъ И ще ми се да те прЯгърна О, миличко дЯте! о, рожбо На черна сждба! — катъ те зърна — Отъ скръбь душата ми проплаква . . . 31.

1 -

Симеоновъ.

Кн. 3

При баба ' на честитка. На Суроваки Митка дариха много подаръци. Цело сандъче напълни той съ ябълки, рожкови и др. сладки. А играчките му — би отворилъ целъ магазинъ съ: тЯхъ!

Митко ще хвъркне отъ радость. Той иска да се похвали на другарчетата си, иска да излезе на улицата да имъ ги покаже, но не го пускатъ. — 2

— Порадвай имъ се ти самъ, че послЯ другарите ги, каза; майка му. Но Митко не търпи. Той чука по прозореца и показва една по една,всичките си играчки на минава щите по улицата деца. Следъ обедъ майка му каза: — Хайде, Митко, да идешъ у бабини си., да й честитишъ нова година и й занесешъ отъ насъ тази картичка. Не доизказала още тя, Митко грабна картичката и бързо излезе на двора — веднага нещо му текна на ума. —. Защо не взехъ да занеса нещо отъ моитЯ по даръци на баба? Нима само тази картичка ще й занеса за нова година? О, миличката ми баба! . . . За нея не се грижатъ, както за мене. Не, азъ ще й занеса нещо да я зарадвамъ. Но какво ? .. . Ха, сетихъ се! Ще й занеса мойта саксийка съ цветето. Баба много обича цветята и много ще се зарадва. И Митко влезе тихо въ избата, извади саксийката и тръгна. Следъ него тръгна и Мурджо. Митко го хвана за връвчицата и двама тръгнаха у бабини на негтитка Мприлъ.

Моята кесийка. Имамъ чудно хубава кесийка, Днеска татко ми я даде. Бързамъ, че на кака си Марийка Искамъ ази да обадя'. Да й кажа, че въвъ нея има, Има неколко парички, Ще обадя и на леля Кина, И на мама и на всички. И отъ всички, вервамъ, даръда взема : Още неколко парици, Вий я вижте колко е голема — Би събрала и жълтици! . . . Ярослава Снгъжинъ. — 3—

Цриетавътъ въ кжщи. Свърши се последниятъ часъ. . Шумно учениците занаизлизаха изъ училището и плъзнаха по улиците. Всеки бързаше къмъ дома си Само Милчо Цветковъ'и Петъръ Дойчиновъ,Ученици отъ IV отделение, бавно вървеха. Те осъж даха Асень Попова, че ги наклеветилъ предъ учителя. — На лъжата краката съ къси. Анка изповеда, че не сме крали грозде отъ тЯхъ — Петъръ говореше почти съ ярость. Незабелезано те стигнаха въ улицата, въ която живееха. Ето вече се вижда лицето на Милчовата къща. Около нея бъха се натрупали махаленските деца, които плахо гледаха въ широко разтворените врати на са лона. Следъ малко се зачуха отчаяни писъци. Съ примрело сърце Милчо убързи хода си. Той си помисли, че петгодишното му братче се е поминало отъ болестьта — пневмония. Уви, той се излъга!... Двама стражари тарашуваха изъ къщи. Нещата, които струваха пари, трупаха въ салона предъ единъ едъръ и красивъ господинъ съ верижка на шия. Той пишеше нещо. Буля ЦвЯтковица пищеше и се про.тивеше на стражарите, но те не се трогваха отъ съл—. 4 -

знтЯ ,й и.си гледаха работата: задигаха отъ къщи кре вати, котли куфари и др. •

•

Бай ЦвЯтко беше обущарь отъ 20 години насамъ. Работеше денемъ и нощемъсъ чираците ей. Отна чало имаше печалби, можеха да се посрещатъ всичктт къщни разноски, но после — удари назадъ. : Фабричните обуща наводниха пазаря и всички си купуваха такива като по-красиви и евтини. Мющериите на :бай Цветка намалеха. При това наплодиха му се дечица —осемь гърла требваше да храни; разноските му се умножиха. Пъкъ и'пуста скъпотия — навръдъ! ЦенитЯ на всички съестни продукти, на всички бакалски и манифактурни стоки се подигаха, както й да нъците. Каквато икономия да се правеше въ къщи — парите не стигаха. Бай Цветко 6Я принуденъ да вземе пари подъ лихва отъ лихваря Марко Касабовъ. Минаха се две тодини, заемътъ не се уреди и последнйятъ даде подъ съдъ бай Цветка за 550 лева. Осъди го, извади изпълнителенъ листъ и го предаде на пристава, който влезе днес/ъ въ къщи да секвестира. : — Мамо, мамо, колко лошо нещо било приставътъ да влезе въ къщи! , : . Вижъ какъ ни оголистаитЯ. Дано тате си дойде отъ селата съ пари. та да си вземемъ нещата, едва говореше Милко отъ плачъ. — Кой знае!,.. Сви рамене буля Цветковица... П. Ноевъ.

— 5

Урокъ по ржкодЪдие.

Тъйцъкъ, каки, ей тъй, Летка, Се чорапецъ хубавъ плетка. — 6

Гледай сега тукъ отвънка, Какъ ще стане нова брънка! Ей тъй, какиното мило, Ще изплета азъ ходило *;> Тукъ пъкъ пета ще да свия, Че и кончовъ — чудесия! Хъ, дай пръстче показалче, А надъ него ей туй палче! Хъ, пъкъ сега съ тази кука Ще захванешъ ей: отъ тука I Та чорапи днесъ за татка И за наша малка Златка Ще изплетемъ ние двама, Да отменимъ свидна мама. Ей тъй, каки, ей тъй Летка, Се чорапецъ хубавъ плетка. Ей тъй, каки, ей тъй, Ружке, Ей тъй, драга моя дружке I Н.

—7—

Моневг.

Зрънца Щаргаритчета. (Приказка). Големо тържество се приготовляваше въ царския дворецъ. Следъ неколко дни царкинята навършва пълнолътство, което ще отпразнува целия народъ. Въ двореца се работеше съ трескавична бързина. БЯше зима. Дворцовата градина бе покрита съ дебела снежна покривка. Дърветата беха навели клоне отъ студъ. Студътъ бе сковалъ буйните поточета, които пълнеха красивия шадраванъ и той сега бе мълчаливъ и глухъ. Но въ тези студени дни, когато само ледениятъ дъхъ на зимата се носеше, въ двореца бе пролеть. И чудна пролеть бе тамъ! Беха пренесени разкошни цветя отъ далечни страни, които пръснаха аромата си изъ дворцовите стаи. Целия дворецъ 6Я прЯвърнатъ въ вълшебна градина, въ която трепкаха листа високо стъбли палми, които въздишаха за своята далечна, топла родина. Царьтъ не жалеше средствата, само и само да на прави тържеството по славно и да остане за вечни времена неговата слава. Отъ далечни земи, които се простираха край без крайни морета, донесоха бисери, да красятъ косите на царкинята. Отъ песъцитЯ на Индия донесоха елмази, които да блещятъ като слънчевите лъчи предъ очите на гостите. Отъ бездънните океани извадиха червени корали, по-червени отъ краката на гълъбите. Всички накити беха вече готови. Оставаше само да се направи на царкинята празничното облекло. Ца— 8—

рьтъ искаше и тукъ да покаже своята слава и богат ство и пожела да се* направи на царкинята невиждана по красота и скъпотия дреха. Доставиха най-скъпи копринени платове, които сЯкашъ беха тъкани' съ златни нишки. И когато царските пратеници занесоха плата при прочутата въ него време шивачка съ поръчката и же ланията царски, бедната шивачка се прехласна въ кра сотата на плата и дълго не можа да преговори. * •

•

• На вънъ бурята виеше. Бесенъ ураганъ се носе ше изъ улицитъ и засипваше преспи снегъ. Въ мал

ката стаичка на бедната шивачка гореше огънь. Тя шиеше празничния костюмъ на царкинята. Лицето на днивачката бе бледно, изпито и отъ време на време — 9—

тя се ослушваше къмъ малката люлка. Тамъ въ люлчицата тупкаше едва, едва сърдцето на болничното й детенце. Устните му горятъ отъ треска; главата му е цЬла въ огънь. Неспокоенъ сънъ измъчва мъничката му душица. То отъ време на време, трЯпва,. прибледнЯе и отново пламва въ огънь. Нешастната майка нес покойно бодка съ иглата и тежко въздиша. На вънъ реве буря, но още тю-ужасна буря вие въ майчината душа.... Но за утре костюма требва да бъде готовъ. Цар кинята требва да блесне съ красотата и богатствата си И бедната шивачка отново забързва. ОЧИТЕ йсе пълнятъ съ сълзи, и глухо ридане къса гърдите й. Изведнажъ детето изпъшка, отвори големите си черни очи, впи ги въ майка си, трепна и умре . . . Майката изпищЯ и се хвърли надъ люлката. Тя дълго притисна скъпата си рожба къмъ гърдите . . . и ко гато нощната тъмнина започна да се разведрява, тя си спомни за дрехата, постави трупчето въ люлката и от ново забодка съ иглата. Отъ очите й се лееха сълзи, които падаха по копринения платъ, като големи тежки зрънца. И дълго ши майката, а отъ ОЧИТЕ Й непре станно падаха едри, едри сълзи. . . . #

Когато вечерьта, на прздненството се показа цар кинята съ новата си дреха и накити, ГОСТИТЕ заплескаха ръце и не намираха думи да изкажатъ красотата на дрехата и накититЯ. ЦЯлата дреха беше изпъстрена съ бели маргаритчета, които блещеха като сутрината роса по листцата на есенна роса., Всички се чудеха на техната красота и блЯсъкъ, но уви, никой, никой не можа да узнае въ тЯхъ съл зите на нещастната шивачка. Ст.

Чещмеджиевъ.

Разкази за вълцигЬ *) 2. Разказа на Манго. Презъ малкия ОЬчко — февруарий тръгнахме съ моята Фатме да огидемъ на гости у майки ни й, коитоживееха въ друго село, далечъ отъ моето на 15—20 километра.—Тъй почна разказа си Манго, свъстенъ и трудолюбивъ циганинъ отъ селото, дето живея азъ. ВрЯмето беше намръщено. Небето, свило хори зонти съ черни облаци, като сърдитъ човекъ - вежди,. тъмнееше. Студа беше доста големъ. Родителите ми ни изпратиха до края на селото, като ни предадоха хиляди свои поздрави до сватите си, Жена ми беше твърде весела, защото отивахме при родителите й. Веселъ бехъ и азъ. Тя почна да пее една отъ своите обични песни съ сладкия си глас/ь. Възхитихъ се азъ и почнахъ да я придружавамъ..... Но както всЯко нещо си има край, така и това на строение се прекрати. Замълчахме се и така продължихме пътя си. . . ... Фатме наруши първа мълчанието. Тя почна да ми разправя; колко щели да се зарадаатъ родителите й, какъ щели да се прегърнатъ съ майка си, какъ щели да се чудятъ. какво да ни нагостягъ и съ какво да ни. угодятъ. . . . . . Така, въ такъвъ разговоръ, сме изминали поло вината пъть. Сирехме да си починеме до една круша. Азъ извадихъ табакерата си. свихъ си цигара и запушихъ. Пушехъ и гледахъ въ далнинето. А то бело като кремъ. Низъ него се виждаха тукъ-тамъ голи шубраци храсте. . . . Забелезахъ отъ сЯверъсе движатъ къмъ *) Вижъ кн. 17 и 18, стр. 21, год. I.

— И —

щасъ неколко черни точки. Веднага се сетихъ, четова ще е глутница вълци. Азъ потреперахъ. . . . Извадйхъ си револвера и казахъ на Фатме, -. че' ни нападатъ вълци. Тя се разтрепера, пребледня като кърпа. ... Вълците наближиха Те вървЯха единъ'слЯдъ другъ. БЯха четире. Азъ имъ отправихъ единъ куршумъ съ намерение да ги уплаша. Вълците развалиха реда си и почнаха да ни ограждатъ. — На крушата да се качимъ, казвамъ азъ на жена си. Тя отъ страхъ изгубила и ума и дума, не "можа да продума. Гледамъ устните й се напукали отъ страхъ. Задържахъ я за ръката. Поопомни се. Качихъ я на крушата, а ОГБДЪ нея и азъ.';; Току що се намЯстихме на крушата, вълците се отзоваха подъ нея. ГърбоветЯ имъ покрити съ скрежъ, главитЯ имъ голЯми, сравнително тЯлото имъ, шиите •имъ дебели. Приличатъ на едри овчарски кучета. — Дръжъ се здраво, Фатме, казвамъ на жена си, да не паднешъ! Изядатъ те вълцитЯ. . . Отправихъ имъ още единъ куршумъ, безъ да сполуча да ударя нъкой отъ тЯхъ. Те се отдалечиха за мигъ отъ крушата и пакъ дойдоха подъ нея. . . Стреляхъ още единъ пъть и катурнахъ едина. Оста налите се хвърлиха върху му и го разкъсаха. Помислихъ, че сме спасени, че следъ като се наядатъ отъ своя другарь, ще се отдалечатъ. Но съмъ -се лъгалъ. Останалите три вълка почнаха да глозгатъ кокалите подъ крушата. Горката Фатме само викаше: „Оле, майчице! оле майчице.". Азъ изпратихъ още единъ куршумъ срещу ГБХЪ, но пакъ напраздно. Почна да се смърчава, да вее студенъ зименъ ветъръ, да превалява снегъ. Положението ни ставаше пострашно. Останахме да нощуваме върху крушата. — Фатме, казвамъ на жена си, не бой се! Ние се намираме на високо и вълците нищо не могатъ ни -стори. Дръжъ се само здраво, да не паднешъ! — 12 —

— Манго, почнахъ да изстивамъ много, каза тя. т—- Намести се по добре, и казвамъ азъ* и не се страхувай. Утре, като съмне, ще отидемъ при майка ти. — По-хубаво било да не тръгваме! ^- -Дръжъ се здраво, й повторихъ азъ, Притъмне съвършено. Ние не се виждахме съ Фатме ,.< Какъ грозно се чуваше тлозганетр на кока лите отъ вълците... Отъ време на време се чуваше тракане на зъбите имъ.Ч . Наверно, беше превалило полуношь. Ние съ Фатме мълчехме. Азъ се готвехъ да я питамъ нещо. Въ това време отъ крушата се разнесе шумъ и сърдцераздирателенъ вйкъ.- «Оле, Манго, падамъ!" А следъ това —- тупъ! — на; земята. Вцепенихъ се на местото си, Чухъ,, че вълците скочиха. Виждахъ, че моята Фатме е въ опасность. Азъ : измъкнахъ големия си ножъ, спуснахъ се отъ крушата съ светкавична бързина на земята и съ единъ замахъ на ножа си повалихъ единия вълкъ на земята. Останалите два, като видеха моето нападение, за ми нута отстъпиха. Не следъ много гЬ ни нападаха на ново. . : Азъ стреляхъ съ. револвера си. Едина се търкули на земята. , .Другия, като. остана самъ, не поеме да прави ново нападение и се отдалечи. ' ' Ф а т м е се заоплаква, че я боли рамото. Казваше,. че вълкътъ я захапалъ. Попипахъ й рамото. Наистина течеше кръвь, но скоро спре. . . Ние бъхме спасени. "- Останалото време отъ нощьта прекарахме между труповете на вълците. . . Призори се появиха ловци. Повикахъ ги. Те дой доха и останаха въ почуда отъ разказа ни, . . Прибрахме труповете на вълците и ги отнесохме въ селото на ловците — същото отъ което беше и моята Фатме. . . Ч. Н. Чендовъ.

— 13 —

Защо ушитЪ на магарето еж дъдги? (Испанска приказка). Когато Богъ създалъ всичките животни, далъ на всЯко отъ техъ и име. Скоро следъ това царьтъ на животните повикалъ животните при него да види дали си помнятъ име ната. Първи дошли птиците, а следъ техъ другите животни. — Азъ ви повикахъ, казалъ царьтъ, за да видя дали си помните имената. Минете сега по редъ край .мене и си казвайте името. И животните почнали да минаватъ край царя, кла няли му се и си казвали името. — Азъ се казвамъ мечка. — Азъ тигъръ. — Азъ се казвамъ конь. Най-после дошло едно животно, което забравило -името си. То се спрело предъ царя и не знаяло какво да каже. — Казвай, де! извикалъ царьтъ на животното, не ли заставяй да те чакаме! Но бедното животно все мълчело. Царьтъ се разсърдилъ, уловилъ животното за _ушите и го задърпалъ. — Помни, че ти си магаре! — му казалъ царьтъ. И оттогава ушите на магарето съ дълги. Пртв.

М.

$ животните ее забавдяватъ и играятъ. *) и Сърна. Сърната е най-милото и нежно млекопитающе животно Тя се счита за една отъ първите горски красавици. И наистина, кое не е гиздаво на сърната? Дали деликатното й тело, покрито съ желтокафява ^козина? Дали лебедовата шия, малка главица, на която стърчатъ разклоненить й рогца? Дали доверчивите й умни очи. или подвижни ушички? Дали не и дъл гите, тънки двукопитни крачка ? Кое не! . . . . Вижте, какъ гордо и здраво стъпва! Съ каква ловкость прескача широки ровове, високи храсти, грамадни камънаци. Защо ли? — Вижте какъ се увира .между гъстаците, съ каква леснина! Сърната има много неприятели, затова е недовер чива, страхлива и неспокойна. Тя обича лесовете. Тамъ намира всекога — и зиме, и лете — храната си: малинки, боровинки, пъпки, млади фиданки, трЯви, жълъди, мъхове и др. Сърните мразятъ уединения животъ—; обичатъ задружностьта. Те се събиратъ на малки и голвма •стада и пръкарватъ весело живота си. Когато сърните съ спокойни и сити, обичатъ да играятъ до забрава. Те отиватъ по върховете на го рите, планините, въ затулени потайни места и се пре*) Вижъ кн. 17 и 18, стр. Ю год. I.

15 —

даватъ на своите игри, които еж доста забавителни и разнообразни, • Също като хората, сърните се разделятъ на Н/Бколко групи и се догонватъ. прекзачатъ до извЯстноместо и пакъ севръщатъ. Често се боричкатъ; изправятъ се на задните си 'крака и се хвърляте върху гърба на съседките си. ПонекогаДпъкъ тичатъ или скачатъ въ кръгъ, Въ горите и планините, къдЯто се въдятъ сърните, тукъ-таме се срещатъ кръгли пъ теки, отъпкани отъ тЯхъ въ време на такива игри.

Бремъ. любительтъ на животните, ни разказва, че сърните обичатъ да се подреждатъ една следъ друга и да прескачате отъ камъкъ на камъкъ; по такъвъ начинъ тЯ обикаляли цели пространства. Понекога се хвърляли отъ скалисти височини почти въ шеметни пропасти. Намери ли стадото зимъсъ некой стръменъ наклонъ, покритъ съ снегъ, ?водачътъ седа на задните чси крака и, като си служи-съ предните, както при плаването, се спуща по бедрата 1си надолу; целото стадо веднага му последва примера. Отъ подножието сърните се изкачатъ на върха и пакъ продължават^ пързалянето по същия начинъ, л. Ноевъ. — 16 — -

Редъ по редомъ, две по двечки Изъ водата рой юрдечки Ту се гмурна^ъ, ту изплаватъ, Олле, петльо, ще се удавятъ!

Ик, бе' дедо, на кончето поправи, Че не слуша и не иска да върви: Кракъ пристъпи, па запре се, — Днесъ ми пакость то донесе.

ОТКРИВА СЕ ПОДПИСКА ЗА ДВУСЕДМИЧНОТО ДЪТСКО СПИСАНИЕ

44 год. II — 1915 год. Редакторъ: "М. Д. Нвколовъ. ПрЪзъ втората си година „ПЧЕЛИЦА" ще продължава да буди умътъ и сърцето на малките си читатели. „ПЧЕЛИЦА" ще запознава децата съ всички прояви на всЪкидн^ния животъ. Тя ще ги учи на самодейность, трудъ и любовь къмъ природата, ' / • • " ' ПрЪзъ втората година „ПЧЕЛИЦА" ще даде на абонатите си: 20 ВПНЗККН съ отбрано съдържание и съ художествени илюстрации отъ специаленъ художникъ.

10 в. „Лястовичка". 1 разкошенъ цв-Ьтенъ календарь. 5 картинки изъ „освободителната война'. Изобщо „ПЧЕЛИЦА" ще бжде единственото у насъ детско списание. Въ „ПЧЕЛИЦА" сътрудничатъ всички наши писатели и поети изъ детската литература." На настоятелите се прави 10 на сто отстлшъ.

Абооаментъ 250 лв. пр-вдплатени. Абонирането става чрЪзъ всека телеграфо-пощенска стан ция, или направо въ редакцията София. Адресъ: Редакция на сп. „ПЧЕЛИЦА", Хр. Трънковъ, София, булевардъ Дондуковъ, 61.

1 •-

..' ^

; „ • , ! ;"!../ 1 ' , ,

ДЪТЕ Майка тамъ лежи умрела, Въ роклята й бели рози Съ цвете е покрита тя, Неувехки на коса А дЯте й съ удивленье То подобни не е брало Гледа красните цветя. Ни в'полето, ни в'леса. Пакъ пристъпя и се моли Съ ясния си милъ гласецъ: „Мамо, мамо, подари ми Баръ единъ такъвъ пветенъ!"

Под. II..

Редакторъ: М. Д. Николовъ.

Кн. 4

Гостъ на ЦТ5ЛО село. ВЯятъ, блъскатъ вЯтроветЯ, Февруарий, мЯсецъ зълъ Съ баба зима, съ ледоветЯ Гостъ неканенъ е дошълъ. Тукъ побутне, тамъ потропа, Хора срЯща, пита той : — ГдЯ е кжщата на попа ? Тамъ ще диря азъ покой. Никой нему не продумва, Ни посрЯща съ блага, рЯчь, Никой пжть му не посочва, ВсЯки бЯга надалечъ. Нажали се гостъ неканенъ, Просълзи се, викна той: '— ГдЯ си, просякъ ненахраненъ, ГдЯ си, гдЯ си, братко мой? РазлюлЯ се цЯло село, Млади, стари на крака Бързатъ, срещатъ,—всЯки смЯло Госта стиска за ржка. Диьдо

Страдлт.

Той бе отворилъ пияното, страстно впилъ погледъ въ нотите и бързо движеше пръстите си по клввишите. Стройни, гладки и мелодични звуци из пълваха стаята му, блъскаха се о стените и искаха да излезатъ навънъ. Въ съседната стая играяха двете му внучета. Те чуха свиренето на дедо си, ослушаха се и веднага се втурнаха въ стаята при него.

Тихо, на пръсти, пристъпиха прага и съ затаенъ дъхъ спреха. Хубавата музика трогна сърцата имъ, Толкова пъти съ слушали ГБ деда си да свири, но като днесъ той никога тъй сладко не бе свирилъ. — 2

Той свърши. Пръстите му оше мърдаха по кла вишите на пияното, очите гледаха некъде далечъ, далечъ презъ широкия прозорецъ. Той въздъхна леко, обърна се и прегърна внучетата си. — Колко хубаво свиришъ, мили дедо! колко .хубаво свиришъ ! . . зашепна едното. — Но защо има сълзи на очите ти, дедо? за пита другото. — За кого си плакалъ, мили дедо? За насъ ли? За татко? . . . — За кого, дедо, а? . . — Азъ не плача,, деца, не! Моето сърце плаче. То трепери, то страдае, както струната на цигулката. А това вие ще разберете като порастете. Послушайте сега, азъ какъ ще посвиря. И той сложи ръце върху клавишите, понесоха се тихи и сладка звуци, а децата, застанали прави до него, слушатъ, поглъщатъ всеки звукъ, всеки тонъ.

ш.

— 3

Тиха но(ць. Стих. отъ Ив. С НЙКНТЯЯЪ.

Чудно и потайно Въвъ небесни миръ, ЗвездитЬ омайно Трепкатъ си безспиръ. Бавно, бавно плува Бледата луна, Изъ града царува Сладка тишина Дреме той, почива Въ тоя нощенъ часъ, Леко го преспива Божията власть. Понекога само Като нощенъ царь, Скита тука-тамо Будниятъ стражаръ. ВсЯка къща, хижа Унесени въ бленъ, Безъ сълзи и грижи Дремятъ въ сънь блаженъ. . . Прт>в. Тр Симеонови-

П р и п % п ъ. Днесъ Антонъ донесе въ училището единъ прилъпъ, затво;ренъ въ едно малко сандъче- Учительтъ имъ отдавна искаше да ги запознае съ прилепа. Ето и най-удобния случай. — Къде улови, Анторе, този прилЪпъ? запита учительтъ. — Намерихме го между дъските въ работилницата ни, отговори Антонъ. Татко предполага да е прехвъркналъ пред нята вечерь и да не е могълъ да излезе, защото сетне затво рили прозореца. — Да, така требва да е, каза учительтъ, защото знае се, че прилепътъ обича да хвърчи край стените на къщите за да си търси насекоми, накацали по тЪхъ. Сега нека не из мъчваме много прилепа въ това сандъче. Той не обича роб ството, нека го освободимъ. И учительтъ извади прилепа изъ сандъчето и го показа на учениците. . — Деца, кой отъ васъ е виждалъ другъ пъть живъ прилепъ или го е пипалъ съ ръка? запита учительтъ. Много малко ръце се вдигнаха. Повечето деца съ виж дали прилепа кога хвърчи. Антонъ го беше разгледалъ добре въ къщи, п а и баща му бе разправилъ нещо, та поиска поз воление да разкаже. — Твлото на прилепа, започна Антонъ, е покрито съ една тънка кожица, която може да се разпъва и свива. Когато 'прилепътъ лежи или виси, кожицата се плътно стега о тблото -му. Когато иска да хвъркне, тя се разпуска. Кога хвърчи, тойни се вижда големъ, защото разтяга хвърчащата кожица, •която обгръща целото му г&ло. Самото тбло на прилепа е' много малко. Предните членове на прилепа изглеждатъ като зРДце, а задните като крака. Сравнително съ телото му, ушите

— 5 -

му еж много големи. Когато взехъ да обт*гамъ кожата на при лепа, сестра ми се толкова уплаши, че извика и избега. Баща ми разказа, че прилепътъ живее въ скритите места, изъ хамбарите, подъ покривите, въ дупките на стените и др. ТЪ овисватъ на ноктите на краката си о гредите и издаде ните части съ глава надолу. Така те спатъ цЪлъ день. Набли жи ли да залезва слънцето, те се събуждатъ, напущатъ скри валището си и отиватъ да търсятъ храна. Преди залезъ слънце гЬ излизатъ само, ако съ много гладни. Понеже той хвърчимного бърже и не може да се различи добре, то мнозина съ. го вземали за лястовичка. Прилепътъ е полезно млекопитающе, защото се храни съ майски бръмбари, мушици, нощни пеперуди и др. вредни насекоми. Веднъжъ татко виделъ какъ единъ бухалъ преследвалъ единъ прилепъ, но той съ единъ бързъ обратъ избегалъ неприятеля. Презъ зимата, каза баща ми, прилепътъ прекарва въ зименъ сънь, защото не намира вече храна: насекомите, съ които се храни, се скриватъ- Но щомъ настъпи пролетьта,. той се събужда и прехвърква да си търси храна. Баща ми ви делъ веднъжъ единъ прилепъ да носи на гърдите си малко прилепнеНашиятъ съседъ, гостилничарьтъ Андрея ми каза, че неговиятъ слуга заковалъ на вратата на обора единъ прилепъ за да пази къщата отъ зли духове. Нашата слугиня пъкъ месъветваше да не си снемамъ шапката привечерь като се разхождамъ, да не би некой прилъпъ да се смотае въ косите ми, че после не ще мога се освободи отъ него. . Ще требва да се острижа косата до дъно. Следъ Антона никой ученикъ не поиска да разкаже нещоза прилепа, та учительтъ почна да разказва: — Антонъ каза, че целото тело на прилепа е покрито съ тънка кожица. Това е право. Вие виждате, че, наистина». между предните и задните членове, опашката и трупа се обт*га тънка кожица. Палците и краката съ свободни. Знаете ли защо тези малки части съ вънъ отъ кожата? — Азъ мисля, каза Иванчо, че прилепътъ има нужда отъ крака и куки, каквито съ палците, за да може съ техъ да. се закачва здраво за клонете и гредите. — Имашъ право. Куките и краката му требватъ ощеи за движение по земята Той може да ходи съ техъ, макаръ и като малко дете. Съ куките се закача за неравните места,. а съ краката подтиква тЪлото напредъ. Съ куките може и да се катери. Понеже той не може да стои на краката си, не може и да хвръкне отъ земята нагоре. Ето защо той понапредъ се покатерва на некой предметъ и оттамъ хвръква. За това той спи висящъ съ глава на долу. Той просто пада отъ местото, гдето спи, и веднага нагласява крилата си за.

— 6—

хвърчене. Неговото хвърчене, обаче, се много различава отъ хвърченето на птиците. Птиците могатъ да се застояватъ въ въздуха, но прил*пътъ не може; щомъ престане да маха крилата си, той пада на земята. Прилепътъ се държи въ въз духа само ако разгвга и свива крилата си. Сега вече разби рате защо требва да има той толкова малко тт>ло. Ако телото му.бЪше тежко и голЪмо, то хвърченето за него би било много мъчно, ако не и съвслшъ невъзможно. Хвъркатата кожица е тънка и еластична. И за да остане все такава, прилепътъ я маже съ масть отъ една жлеза на главата си. Предните членове, наистина, съ ръце, както каза Антонъ. И прилепътъ, като насъ, има лева и десна ръка и петь пръста, отъ които първите еж необикновено дълги. Палецътъ се състои отъ една малка кукичка. Задните членове иматъ същото устройство, каквото крака на човека. А защо ли му съ такива дълги уши ? — Да чува хвърченето на нощните пеперудки, бръмбари и мухички Ако немаше добре развитъ слухъ, то би умрЪлъ отъ гладъ, — добави едно момченце. Антонъ право забелеза, че муцунката на прилепа е дълга. Тя е такава, за да може при летенето лесно да лови ^мухичкигв и пеперудките, също както правятъ и лястовичките. А съ острите си зъби той разкъсва и най-твърдите бръмбари. Антоновия баща виделъ какъ единъ прилепъ се спасилъ отъ преследванията на бухала. И не само той е неговъ неприятельг^котката, невестулката и др. съ също такива- Т*хъ той лесно отбегва и веднага намира скривалището си, което никога не забравя. ПрЪзъ зимата прилепътъ прекарва въ сънь. Некои мислятъ, че той умира. Това е не върно, защото сърцето му постояно тупа, а дробовете му продължаватъ да работятъ. Слугата на гостилничаря не направилъ добре, гдето заковалъ прилепа на вратата. По-добре би сторилъ, ако полез ния прилЪпъ, ловеца на толкова вредителни животни, би останалъ живъ и на свобода. Прилепътъ е едно безгрижно животно, което никому зло не прави. Наистина, по некога той ухапва и одрасква, но ако го разсърдимъ- Обаче, никога не влиза въ косата на човека. Най-после ще ви кажа и за душевните качества на при лепа. Казахъ ви, че той помни скривалището си и умее да се ползува отъ него- Никога той не се скрива въ место, което не е добре разгледано предварително. Той познава неприятелите си и знае винаги какъ да се избави отъ гвхъ. Прилепътъ може да се опитоми и толкова да свикне съ човека, че спо койно да лови мухите отъ ръката на господаря си. Драги деца, не правете никога зло на това полезно жи вотно. Хората знаятъ отъ опитъ, «е мухите и др. досадни насекомъ се видятъ най-много тамъ, дето нема прилепи.

— 7 —

Довечера ние ще пуснемъ на свобода пакъ този прилЪпъ, който ни указа голъма услуга, да го разгледаме и научимъ много нЪщо за него. Да знаеше той, че ние тукъ само добро говорихме за него и да можеше да говори, той би разказалъ на своите братя и сестри, че те отъ добрите и умни д!ца за нищо не бива да се страхуватъ. ПрЪв. отъ немски • В. Л.

8НУЧЕ. ПрестарЪла баба, измъчена, слаба, ПрЪвита на две, Притиска, целува внучето си мило — Сирото — дете. Ц/вла въ сълзи жежки и съ въздишки тежки Къмь града пое, Че милото внуче на прехрана чужда РЪши да даде. Камъ да беше млада и здрава, заможна Каквато си бе, Отхранила би го, то скъпа е рожба — Отъ щерка дете. Но стара е, слаба, прегърбена, болна, Къмъ гроба клони. Даде ще го нейде, на хора заможни, Бездетни, добри. Тамъ ще ходи често, ще го понаглежда, То да е добр^. Охъ, защо ли, Боже, силно тъй затупа Нейното сърдце ?! И тя крепко стиска туй детенце малко До болни гърди, А то, годиначе, хубава главичка Къмъ нея извиНе мога! — изохка, целуна детето И за мигъ се спре, — Не давамъ те, рожбо, едничка утеха , На болно сърдце!" . . .

— 8 —

Вчера сестричетата ми Пенка и Анка се препираха Пенка викаше: — На пролеть нощите ставатъ по-къси. Анка й възразяваше: — Не, на пролеть дните ставатъ по дълги. Пенка настояваше: Не е истина! На пролеть нощите съ по-къси!

— Лъжешъ! Дните съ по-дълги! — Ти лъжешъ! . . . Викаха, препираха се, секашъ искаха да се затлушатъ една друга. Дойдоха при мене — Бате, кажи, моля ти се, нали на пролеть но щите ставатъ по-къси? - Не, дните ставать по-дълги1 — Не викайте, имъ казахъ азъ. Я помислете какво приказвате! Те се замислиха и се заемеха. По О. Шарова. — 9—

ДЪтека пЪеень. — Намъ, децата, Въ тезъ години. Че царе сме Ни се чини. Скърби що съ Ний не знаемъ И безгрижно Си играемъ. Тукъ, събрани, Дружно пеемъ, — Тамъ се боримъ И се смеемъ. Пеперудки По цветята ЛЯте ловимъ Изъ полята. Зиме пъкъ се Гонимъ съ валки Или съ шейни По пързалки. . . Тъй сме ние — Съ наща младость: — Вредъ е мило, Вредъ е радость! ДО. Симеонова. — 10 —

Подхвърденото коматче. До една река беше разположенъ единъ малъкъ. градецъ. Реката не беше дълбока и по нея не мо жаха да плаватъ кораби, но водата й беше чиста и светла. Единиятъ й песъченъ брегь беше обрасълъсъ трева, а по другиятъ — десния имаше дребна гора. Децата твърде много обичаха реката, защото ходеха, да се къпятъ въ прозрачната й вода, да се ровятъ въ ситния й нагорешенъ отъ слънцето песъкъ. Недалечъ отъ града, покрай реката имаше единъ малъкъ хълмъ, обрасълъ съ гъста трева, презъ зеленината на която се подаваха красиви малинови цветове. Задъ хълма се виждаше горичката. Въ гъстата трева на хълма се криеше едно деветгодишно босо ного момиченце, облечено въ вехта синя фустичка, мръсна рубашка и една не голема кърпа на главата. То имаше буйна тъмна коса, която невчесана на вълма стоеше по раменете му, и сиви големи очи, които нЯкакъ диво гледаха. То приличаше на малко зверче. Това момиченце немаше родители и живееше съ това което можеше да събере и съ коматчетата хлебъ, коитожителите на града като на гладно куче подхвъргаха. и също като куче следъ това изгонваха отъ къщи. Веднажъ отъ града излезе едно момченце съ двЯ кожи на рамо и се отправи къмъ реката за вода. И това момче беше сираче, живееше при чужди хора и работеше колкото можеше. То беше слабо, съ руси коси и съ кафяни умни очички, които добродушно, но сурово поглеждаха изъ гъстите му черни вежди. Момичето приближи до това същото место на ре~ — 11 • -

ката, където гражданите обиковенно- си наливаха вода, но тамъ наблизу се къпеха деца, та беха. размътили водата. То не искаше да си напълни мътна вода, тръгна по реката и незабелезано стигна до хълма. Тукъ беше тихо и хубаво. Слънцето силно прили чаше. Момчето остави кофите, седна на песъка, из вади си коматче хлебъ и започна бавно да яде. Въ тревата на хълма нещо замърда. То се огледа и виде едно подивело момиченце, което жадно гледаше на неговото коматче, — то беше гладно. Влажните му сиви очи озлобено блестяха. Момчето си напълни кофите съ вода, вдигна кобилицата на рамо и тръгна за града. На тръгване то хвърли на момиченцето своето коматче хлебъ, като на куче, и извика: — Вземи! Гладното момиченце не се приближи до хлеба. Очите му блеснаха отъ ожесточение. Момчето измина неколко крачки, обърна се и виде, че коматчето стоеше непобутнато на тревата. То се повърна назадъ, взе хлеба отъ земята, приближи до момиченцето, по даде му хлеба и ласкаво му каза: — Вземи, момиченце! Озлобението въ очите на момиченцето се изгуби; то нерешително взе хлЯба, помъчи се да го поднесе къмъ устата си, потрепера и заплака. — Не плачи, Цанке! — тъй се казваше момичен цето — съ съжаление м-у каза момчето. — Яжъ! ти си гладна. Азъ утрЯ пакъ ще ти донеса хлебъ: не ходи да просишъ отъ хората въ града, азъ ще ти донеса тукъ. Не плачи. — яжъ! Дълго' време плака момиченцето. Всичко, което се беше набрало въ детската му самотна душа, всичко, което беше му далъ просяшкия животъ, — всичко се изле въ плачъ. И дълго плака Цанка. Като се успо кои, тя взе хлеба, погледна кротко момчето съ детска усмивка на устаата, започна да го яде. — Не плачи повече! — каза й на прощаване момчето. Сл*дъ тази случка бедното момиченце се съвършенно промени. То не искаше да живее вече като диво зверче по хълма, не искаше вече хората да го — 12 —

изгонватъ като куче отъ къщите си. Наистина, то еоще малко, но все можеше да работи некоя работа,, ще престане да краде и хората ще започнатъ да се отнасятъ по-добре съ нея. Ето на Колю — тъй се • казваше момченцето, което й даде днесъ коматчето хлебъ, е малко по-възрастецъ отъ нея, но работи ц. не се крие изъ хълма, далечъ отъ хорскитЯ къщи. Целиятъ този день Цонка работеше. Опра си дрехите, изкърпи ги, изми се хубаво и когато на следния день Колю дойде за вода не можа да я познае.. Всичко у нея беше чисто, косите причесани, очите й гледаха ласкаво, а не както по-първия день сурово и, озлобено.

Този пъть Колю донесе кошничка съ провизии.. Въ нея имаше мекъ хлебъ, печени картофи и малкомасло, отдавна Цанка не беше яла такива неща. —: Яжъ! — каза й добродушно Колю, като по стави кошницата предъ нея. Цанка не се помръдна отъ местото си. — Отъ къде взе ти всичко това, — открадна ли го? — попита тя нерешително. — Не, не съмъ го открадналъ; азъ не крада. Хлебътъ и маслото купихъ, а картофите изпросихъ отъхазайката за тебе. Яжъ! — пакъ повтори ласкаво той.. — 13 —

— Азъ имамъ още малко пари; утре ще ти купя още хлебъ и масло. Гладната Цанка започна да яде. Колю -си отиде, а следъ малко и Цанка отиде въ града. Тя влезе въ първата къща и попита нема ли за нея некаква работа да работи? Работа веднага й дадоха. Накараха я да плеви бурените изъ двора. ЦЬлъ день тя прилежно работи. Вечерьта я нахраниха и й дадоха пари. Съ техъ тя си купи корабийки и непомняйки се отъ радость, побегна къмъ хълма. На другата сутринь Колю дойде за вода и пакъ й донесе хлебъ и картофи. Цанка го гледаше усмихната. И тя можеше да нагости сега своя другарь. Като пояде малко хлебъ съ картофи, тя извади кърпичката съ корабийкитЯ и ги подаде на Коля. — Яжъ! покани го ласкаво тя. Колю сърдито се начумери. — Отъ къде взе тия корабийки? — попита сър дито и очудено той, открадна ли ги? — Не, — отговори Цанка, — съ пари ги купихъ азъ и повече не ща да крада! Яжъ! . . Отъ този день на после Цанка всекога ходеше на работа, а вечеръ се завръщаше въ гъстата трева на своя хълмъ. Лекото шумолене на реката пеейки я приспиваше, а ясното синьо небе ласкаво я гледаше съ своите звЯздички. Стана студено. Цанка постъпи слугиня въ едно малко семейство и ядеше хлебъ вече не даромъ. Го леми кофи тя не можеше да носи, за това господа рите й купиха малки и съ техъ тя отиваше за вода на реката. Когато сама отиваше за вода, наливаше си отъ тамъ където всички си наливаха. Но, когато се случеше да отива за вода заедно съ Коля, те отиваха на хълма оставяха кофите на песъка, сЯдаха на тре вата и тихичко се разговараха, Тя му разказваше какво е чула и видела, говореше му, че е готова да работи още много само да може отъ време на време да оти ва на реката за вода, да се среща съ него и да му разказва всичко, що й лежи на душата. Колю твърде много обикна малката Цанка. Той се привърза къмъ нея като къмъ сестра и мъчно му ставаше ако неколко дни подъ редъ не я виждаше. Настъпи зимата, хълмътъ запуств, тревата въ него изсъхна, но Цанка добре помнеше това место, където

Колю й беше подхвърлилъ като на куче парчето хлебъ. Дойде пролетьта. Децата пакъ започнаха да ходятъ по хълма. ВЯше единъ праздниченъ день. Колю и Цанка €еха отишли въ горичката, близу до реката, седнали подъ една сенка и се разговаряха за миналото. Цанка като погледна ливадата, която се виждаше презъ го ричката, каза.— Ето, Кольо, местото където ти ми подхвърли като на куче коматчето си хлебъ, а следъ това лас каво като на човекъ ми го подаде. Твоятъ хлебъ не отиде напраздно. Отъ тогава азъ станахъ съвсемъ друга и презъ целия си животъ азъ не ще забравя твоето коматче хлебъ! Нагодилъ: В. Даспаловь.

Разкази за вълците. III. Разказа на буля Митровица. Въ с. Б. на площадката, единъ праздниченъ день, неколко жени беха заобиколили буля Митровица. Тя имъ разправяше впечатленията си отъ София, отъ дето се бъше върнала наскоро. Тамъ преседя тя около 20 дни на лечение въ Бактериологическия институтъ. — А какъ се случи тая работа, мари бульо Митровице? я запита една жена, — Че какъ стана — невидена беда! Беше тъмна като въ рогъ нощь. Бехъ само съ децата въ къщи. -Митро бъше отишелъ на мелница. Полунощь набли жаваше. Азъ работЯхъ край огнището. . . Чувамъ на на двора кучетата се сдавятъ. А какво сдавяне: харъ, харъ, харъ, харъ, харъ, харъ. . . нема спиране. . . Взехъ свещьта, и се запътихъ за двора да видя какво има. Доближихъ до вратата. Обвзе ме страхъ. Поколебахъ се дали да излеза или не. Следъ минутно двоумение азъ се намерихъ на двора. Извикахъ: хю! А той се хвърли отгорЯ ми, повали ме на земята и ме захапа за ръката, до самия прагъ на къщи. Азъ - 15 -

изпищехъ колкото мога. 'Захвърлихъ нещо съ другата си ръка. Какво ми бе попаднало на ръката не зная. Проклетия му зверъ, тогава ме остави и се втурна по направление на това, което бехъ захвърлила. Азъ се придигнахъ веднага отъ земята и бърже се промъкнахъ въ къщи. Залостихъ вратата и завикахъ, колкото ми гласъ държеше за помощь.... Де цата се разбудиха. Почнаха да плачатъ съ мене заедно... Не*следъ много чувамъ вистрели; единъ. два, петь... много: пата, пата, пата, пата! като че ли се води сра жение. . . . По едно време навънъ всичко утихна. Млъкнаха. Децата и ГБ се успокоиха. Чувамъ изъдвора човешки говоръ, а слъдъ малко: — Митровице! да ме вика некой. Обадихъ се. — Отвори, да видимъ: каква е тая работа. — А кучето? питамъ азъ разтреперена. — Нема кучета. Изнеси си свещь! Познахъ, че ме викаше съседа Калчо. Взехъ ламбата и излезохъ. Въ двора гледамъ мъ жете отъ ц/влата махала съ пушки, а следъ него три леша: двата на нащи кучета, а другия на вълка. Заобиколиха ги. — Тоя вълкъ е бесенъ, каза дедо Киро, и му надигна главата. Я. гледайте лигите отъ устата му. — Не го пипай, му забелеза Милешъ, защото беса може и въ тебе да премине. Тебъ стори ли нещо? се обърна той къмъ мене. Показахъ имъ и разкървавената си ръка. — Ще требва да отидешъ въ София да се лек увашъ. На другия день си дойде и мъжъ ми Митро, научилъ се още на^мелницата... Не следъ много кметътъ го повика въ общинското управление. Казалъ му, че ще требва да ме прати въ София на лечение заедно съ деда Кира. Така и стана. Отидохме въ София въ бактериологическия институтъ и ни излекуваха. Лекарите*ни обесниха: че беса е много лоша болесть и, който навреме не се лекува, умира въ най-грозни мъки... — А какво направиха убититв кучета и вълка? •— Кметътъ се разпореди да ги закопаятъ на дъл боко въ земята, за да не ядатъ отъ тЯхъ другите кучета,, за да не се заразятъ. Ч.-Л. Чендовъ, — 16 -

1^ЙЕ*А=ЕЕФ

.л>*^*

^ — •

* « ^=*ч* * ^и:Ч^-^ ^

|7Т^^г т8

сели а

чет

Топло, бело млечице, Подсладено съ яйчице! Мацо, и на тебъ ще дамъ, Но, кажи ми за да знамъ: Тезъ чорапки що съ тукъ, Ти ли плете или другъ? Зеръ умеешъ да предешъ, Но чорапки да плетешъ, Туй не знамъ до днешенъ день, И очудва много менъ. Топло, бело млечице, Подсладено съ яйчице!

[МЬшЙР ОТКРИВА СЕ ПОДПИСКА ЗА ДВУСЕДМИЧНОТО ДЬТСКО СПИСАНИЕ

ПЧЕЛИЦА

гол. II — 1915 год. Редакторъ: М. Д. Никодовъ. ПрЪзъ втората си година „ПЧЕЛИЦА" ще продължава да буди умътъ и сърцето на малките си читатели. „ПЧЕЛИЦА" ще запознава дт>цата съ всички прояви на всекидневния животъ. Тя ще ги учи на самодъйность, трудъ и любовь къмъ природата. ПрЪзъ втората година „ПЧЕЛИЦА" ще даде на абонатите си: 20 КНИЖКИ съ отбрано съдържание и съ художествени илюстрации отъ специаленъ художникъ.

10 в. „Лястовичка". 1 разкошенъ цветенъ календарь. 5 к а р т и н к и . изъ „освободителната война''. Изобщо „ПЧЕЛИЦА" ще бжде единственото у насъ дътско списание. Въ „ПЧЕЛИЦА" сътрудничатъ всички наши писатели и поети изъ датската литература. На настоятелите се прави 10 на сто отстъпъ.

Абонамептъ 250 лв. пр-Ьдплатени. Абонирането става чрЪзъ всека телеграфо-пощенска стан ция, или направо въ редакцията София. ' Адресъ: Редакция на сп, „ПЧЕЛИЦА", Хр. Трънковъ, София, булевардъ Дондуковъ, 61. Съ тая книжка абонатите ще получатъ безплатна премия: Тедваата мр4жа пра градъ Одрвнъ.

с/О о^о -Ъ1 с >

оЬооУСо^Ч^ь1Л,

'5**^.Л(?^5

Списанието е препоржчено за учил.

Летехме. . . Всеки мигъ Не сплаши ни тогазъ Изъ нашите гърла На турци диви вой. . . Изтръгваме съ викъ: Готови сме тозъ часъ „Напредъ! На ножъ! УраГ Да почнемъ пакъ новъбой! Юначенъ духъ крепи Сърдцата наши пакъ Срамъ никой не търпи Не скланя се предъ врагъ. Л. Бобевски

Год. II.

Редакторъ: М. Д. Никоповъ.

Кн. 5

Теменужка. Мила теменужке, Много те обичамъ! Изъ гора ли ходя — Спирамъ се, надничамъ.

Искамъ да те видя, Па да те пригърна, Съ китка миризлива Дома да се върна.

Сладка теменужке, Какъ да те наричамъ!. Много ми си мила, Много те обичамъ!

Ти си на ивЯтята Първа хубавица; Ти си първа радость На мойта душица.

Мила теменужке, Какъ да те наричамъ! . . Много ми си драга, Много те обичамъ! Д. Калчева 1 —

и/ *

Мартенката. Щомъ пукна кукуряка главица и поточето за шушна сладостно край раззеленили брегове, Минка затича къмъ къщи и закрещЯ — Мамо-о, баба Марта започна, хайде завържи ми мартенката! Залисаната въ работа майка не дочу вика на Минка, но изведнажъ едно ново силно „Мамо-о-о!", се по несе изъ двора и замре въ сърдцето на майката. Тя трепна и затича къмъ двора. Когато виде засмената Минка, тя й се закани съ пръстъ — ухъ, Минке, из плаши ме! Защо крещишъ така? — Мамо, баба Марта захвана. Завържи ми мартен ката, ей тукъ мамичко, говореше Минка, като протьташе юмручето си, беличко, валчесто като захарче. Тукъ мамо, тукъ ми я завържи . . . мойта мартенка! — тананикаше Минка, когато майка й завър зваше шарената осукана прежда. — А, сега, припкай! — каза майката, целуна Минка по зачервените бузки и влезе въ къщи. *

Излезе Минка на улицата, но очите й все въ партенката. Извила крадливо очи, гледа ту червените нишки, ту не ще ли се покажатъ- нейните дружки по игра. Ето, Анка припка отъ среща, дърпа мартенката си и говори: — Мико-о, вижъ моята мартенка! — Ами моята-а? цъка Минка съ уста и показва свитото си юмруче. _ 2 -

— Ха, твоята нема синичко-о, вижъ моята има, жазва Анка, щомъ забелезва, че Минкината мартенка .«е само съ бели и червени нишки. Минка се спре, загледа мартенката си и изведнажъ затича къмъ къщи. — Мамо-о!—не ща, не ща такава мартенка! Искамъ съ синичко! Анка има съ синичко. Хайде, мамо, по<скоро! плаче Минка и дърпа майка си. — Е-е, каква си немирница! Не ме оставяшъ да .работя. Хайде, на ти и синичко! Вижъ, сега мар тенката ти стана по-хубава. Виждашъ ли? Нишката е синичка, като очичкигв ти. . . Заприпка Минка къмъ улицата и весело креши: — Анке-е-е, и моята има синичко, и моята-а!! . .

Стои Минка предъ вратата, издигнала главица на торе и гледа не ще ли се мерне некъде бързо-крила лястовица, та да мушне мартенката си подъ камъче. И, когато слънцето скриваше последния си лъчъ и '1

—

настъпваше вечерната дрезгавина, Минка въздъхвашетежко и казваше: — Нема, и днесъ нема лястовици! Рано на другия день Минка е пакъ на улицата. Вперва погледъ въ сините небеса и гледа не ще ли се мернатъ черните криле на очакваната гостенка. Изведнажъ Минка трепна. Едни черни криле замахнаха надъ главата й. Тя извика отъ радость „Мамо, дойде4" Но още не казала последнята дума, виде, че се измами. Черните криле беха на врана. — Ухъ, врано! измами ме! Махни се! —: Ядо сано й крещи Минка. • Но ето, далечъ, далечъ некъде задъ високите тополи летятъ орлякъ черни птички и пълнятъ въз духа съ веселото си чуруликане. И. когато надъ прехластнатата Минка лястовиците замахаха големите си криле, тя закреще-. — Мамо-о, дойдоха, мамо! Скоро ми тури мартенката подъ камъчето! *

Казватъ, че когато майка й махнала следъ време: камъчето, Минка много плакала. Подъ камъчето на мерили големъ червей. От.

Чешмеджиевъ.

Баба Щарта. Марта тукъ се припекува И съ децата се -шегува: Ту имъ пръсне малко снегъ, Ту ги кичи съ кукурякъ. Презъ дъждливите й дни Дето искашъ погледни, Вредомъ новъ животъ кипи: Пролеть, пролеть идешъ ти! Де. Парагикевовъ* — 4—

ЧУЧУЛИГА (Станиславъ Околовичъ). Беше ранна пролЪть. Тукъ-тамъ по долчините се беле еше още снЪгъ и земята още не 66 успЪла да се облече въ зелената си премина, а малката птичка вече се върна отъ топлите страни. Тази птичка бе чучулигата. Тя тъй обичаше родината си, че съ тъга я напущаше на есень и отлагаше отъ день на день своя отлетъ. Но настанаха •студове, мухичките се изгубиха, скриха се и насекомите и тя немаше съ що да се храни и ще — не ще требваше да я нанапустне и ведно съ другите да отлети далечъ въ топлите страни. Но тамъ тя не виеше гнездо, не носеше яйца и не отглеж даше малки, а тъжеше за родината си и чакаше день по-рано • Да се върне пакъ назадъ. Сега, завърнала се измъчена отъ дългото пътуване, съ •отслабнали и умалели крила, тя се спустна надъ влажната земя и радостно заогледва родните си поля и долини. Като си отпочина и доби отново сили, тя се издигна ви^ соко изъ облаците и прокънте въздуха отъ чудната й пъсень. Тя благодарение Твореца, че й е помогналъ да види пакъ родните си поля; тя молеше слънцето да грее по-топло и и стопли измръзналата отъ зимните студове земя; тя ви каше орача въ полето на работа. И той не закъсн* да излезе. Съ плугъ, тегленъ* отъ брези волове, той излезе на полето, подигна очи, виде чучу лигата високо въ небето, прекръсти се и зацепи земята. Чучулигата се къпеше въ въздуха. Тя ту се издигаше на високо, ту се спущаше надолу, ту съ разперени криле за ставаше на едно место и пееше, пееше, пееше ненаситно. А на земята работата вървеше. Изораха я и засЪха.

—5 -

Това и чакаше чучулигата. Нейната дружка отдавна очак ваше да си свие гнездо. Сега те двете се спустнаха долу, из браха си место между овеса и свиха гнездо. — Да, тука ще ни е тихо и спокойно, каза женската и разрови съ крака рохкавата земя. Изравниха трапчинката, настлаха я> съ мъхъ, суха трева и пухъ и гнездо то бе вече готово.. Женската легна въ него да снесе яйца, а мъжката литна_ на горе, ту се гушеше изъ облаците, ту се спущаше като стрела надолу, а. звънката й песень оглашаше околностьта. Ето въ гнездото има вече едно яйце,. ето и второ, и трето, че ставатъ и петь. Женската ги топли съ мекия си пухъ,. покрива ги съ крилцата си, а мъжката пее весели я и я храни съ мухи и на секоми. Най-после отъ едното яйце се излюпи едно пиленце и силно завика : „Искамъ да ямъ!" Ето и друго завика, и трето, и четвърто. . . . И всички^ дружно викатъ : .Искаме да ядемъ !* Мухи, комари, червейчета и бръм бари гинатъ безчетъ. Чучулигата ги лови и носи да нахрани гладните си дечица. Каква тежка работа за горките родители. А колко работа ги чака още!: Те требва да ги учатъ да летятъ, да, се гуркатъ въ въздушни океани и хубаво да пеятъ. Още хубаво не порасли имъ пера, а майка имъ ги напу ща и отива въ друго гнездо да носи яйца. — Летото е късо, казва тя, требва да се бърза за доесень да имаме и втори деца. Бащата скри малките въ гнездото, затрупа ги наоколосъ суха трева и листа и хвръкна да имъ търси храна. — Стойте мирно, не викайте, каза имъ той, да не ви чуе котката или ястреба, нашите най-страшни врагове, азъ скоро ще се върна. Усилна работа предстоеше на бащата, но той отъ неясе не бои. Той успешно е отгледвалъ по два пъти деца на лЪто и сега ще ги отгледа. И каква радость, каква гордостьза родителите тогазъ? . . Каква приятность за насъ, деца, да. слушаме звънката песень на чучулигата! . . .

росила. —Босило, дъще Босило, Защо ли зарань не пеешъ; Низъ равни двори, Босило, Защо се сладко не смеешъ? За вода като отивашъ, Не дрънкашъ менци ковани; Снага си като извивашъ, Не трепкатъ скъпи гердани. Глава си свела, Босило, Надолу, като вдовица Следъ скъпо, дъще, носило, Следъ скъпа жалба първица. Младина, дъще, отива, Попей на младость, лудувай! На старость сърце истива — Тогасъ ми седи, мирувай! Босила майци продума: — Измреха, мамо, ергени, Пустее хоро и друма, Реднеятъ моми засмени. На бой, горките измреха, На бой въвъ пусти полета; Отъ нигде сладка утеха За скръбна майка и клета. Ахъ, какъ ли, мамо, да пея! — Тъга ми пълни гърдите — Когат'се, майко, засмея, Сълзи ми бликватъ въ очите. — 7 —

Н. Мопевъ.

ДооритЪ другари. (Случка отъ наводнението). Малко настрана отъ селото Върбовка, на брега на една малка рекичка стоеше усамотена воденица. Воденичарьтъ дъдо Колю имаше при себе си за другари само кучето Шарко и внучето си Борю Те беха отъ друго село и пръзъ ваканцията Борю отиваше на воденицата при дЪда си, за да му бъде другарь и да му помага въ това, което може. Борю твърде много обичаше кучето Шарко и постоянно съ него си играеше при колибката, която дедо Колю беше му направилъ. Шарко беше големо и лошо куче. Денемъ стое ше вързанъ до колибката си, а само нощемъ ходеше на сво бода и пазеше воденицата. Никой не смееше да се приближи нощемъ до воденицата, ако не се обадеше, а Шарко познаваше мелничарите, които идеха съ кола да мелятъ брашно,—тЪхъ не лаеше той. Единъ праздниченъ день дедо Колю беше. отишелъ до селото Останаха на воденицата само двамата другари. НезабЪлезано те минаха половината день въ игра. .Къмъ обЪдъ небето бърже се затъмни. Тъмни .гжсти облаци закриха слън цето, — притъмнъ. — Дъждъ ще вали, Шарко, каза Борю на кучето,- като го погали по меката козина. Влезъ си въ колибката за да се не изквасишъ, а азъ ше влЪза въ воденицата. — И добрите другари се разделиха. А въ това време на небето ставаше нещо страшно: свет кавици една слйдъ друга блестеха, загърме силно продъжителна гърмотевица и следъ малко завале , силенъ проливенъ дъждъ, — изливаше се като изъ ръкавъВътрЪ въ воденицата беше станало тъмно. Борю го достраша и отиде до прозореца да гледа навънъ. Но тамъ той виде една страшна картина: малката и тиха по рано рекичка, сега беше се съвслшъ променила. Водата й беше прелела бреговете, течеше буйно и влачеше сухи клони отъ дървета, покосено сено, снопе жито и др. т. Още малко и водата за почва да залива двора на воденицата и течеше' право къмъ колибката на Шарко. Ето я, че достигна и до тамъ и започна бесно да се блъска у слабата къщичка- Шарко излЪле отъ колибката помъчи се да избега, но не можа — въжето го не

_ 8 —

пущаше. Тогава той се изправи, плахо завия и поглеждаше къмъ воденицата, — водата го беше почти залъла. Борю изтръпна отъ тази картина. Доброто имъ куче загинва, то требва да се спаси. Ето къщицата му се наведе на една страна, — покрива й бе отнесенъ. Още малко и тя ще заплава, а заедно съ нея и Шарко. Въ мигъ той изкочи навънъ, слезе по стълбата долу, нагази до поясъ въ. водата и бързо закрачи къмъ Шарко. Едва се държеше да не го отвлече водата. Съ голвма мжка достиг на той до Шарка, хвана въжето, съ което беше вързанъ, бързо го отвърза и пустна на свобода. Шарко заплава къмъ вратата на воденицата и слЪдъ малко беше спасенъ. • А дъжда валеше все по-силно и по-силно. Водата бЪше •придошла още по гопЪма и силните й вълни събориха момчето. Помъчи се то да се изправи на краката си, но не можа, падна на гърба си и водата го понесе. Борю виде опасностьта за себе си и започна да надава отчаени викове, но кой ще го спаси? — Немаше живъ човЪкъ въ воденицатаКато чу викътъ на своя другарь, Шарко бързо се хвърли въ водата, заплува къмъ момчето, настигна го, налапа съ зъ бите си дрехата му и го помъкна къмъ пруста на воденицата. Така двамата другари единъ на другъ си спасиха живота отъ придошлата вода. В. Даскалови.

ЦродЬтъ Подъ трънака голи — Ранното кокиче Гледа ни приветно — Радостно наднича... Тъй само саминко Какъ ли се решило?.. Пролеть вечъ настъпва — Било що е било!.. Тр. Сгинеоновя.

Привечерь реката утихна и ВЪДИЦИТЕ не се лю лееха. Край брега й на разни места беха наседали на купчини по 3— 4 селски момчета и следеха ВЪДИЦИТЕ си. Изведнажъ едно из вика: — Момчета, гледай те, това куче! . . . — Къде е? — Хе, тамъ въ гра дината на кмета. Вчера отъ града го доведе той. Бело съ черни петна. Наистина, въ гради ната имаше едно големо, силно куче, съ тън ки и високи крака, съ гладка и мека козина. — Какъ се огледва! Не знае къде да иде... — Какъ ли го викатъ? — Не знамъ... — То е учено,— каза едно момче, — азъ видЯхъ какъ кмета му хвърли шапката въ ре ката и то я извади. — Лъжешъ! — Богъ да ме убие! Защо ще ви лъжа? — 10

— Чакайте! . . извика друго момче, взе еднапръчка отъ плета, хвърли я въ реката и извика: — Вземи я! Вземи я! Пръчката бе отишла доста навътре. Кучето сеспустна въ водата и заплава къмъ нея. Само главата му се едва виждаше. Радость обзе децата. Те завикаха, ззцапаха съ ръце и заподскачаха. Далечните момчета, като чуха тези радостни викове, оставиха въдиците си и дой доха при техъ. Кучето доплува до пръчката и я налапа въ ус тата си. — Налапа я! Налапа я! — Ето връща се! — Съ зъбите си я държи! Гледайте! И всички се затекоха до брега, чакаха, протЯгаха ръце, махаха съ шапки. Кучето не се смущаваше отъ. виковете и маханията на момчетата. То спокойно си. излезе на брега и сложи пръчката на земята. Мом чето я взе и се приготви пакъ да я хвърли, но другомомче го изпревари и хвърли шапката си. — Тичай! Вземи я! Донеси я! завика то. Кучето се огледа, виде какъ шапката падна въ водата и веднага се хвърли въ реката да я извади. Като черно петно се чернееше шапката въ водата и кучето плуваше точно къмъ нея. Тоя пъть то, сЬкашъ, по трудно плуваше, — чуваше се тежкото му ди шане. То стигна шапката, взе я и се върна назадъ. Плу ването съ шапката въ уста му бе по-трудно. Водата; се вълнуваше, пенеше се и заливаше ушите му, но все пакъ то стигна до брега. Запъхтено излезе то и сложи шапката на земята. Вода течеше отъ него. Момчето си взе шапката. Но въ същата минута се чуха десетина гласове и като черни птици полетеха надъ реката десетина шапки. Реката ги понесе изъ течението и те се зачернеха въ бистрата вода. — Тичай! Вземи! Скоро! Донеси ги! — викаха момчетата. -

,11 —

Но кучето не искаше вече да ги слуша. То из<5ега въ градината и почна да се облизва. — Шарко! Мурджо! Нептунъ! Наполеонъ! — ви каха момчетата. Но всичко бе напраздно. Кучето спокойно си ле жеше и се облизваше. — Шапките се намокриха и почнаха да потъ: ватъ, — извика едно момче и те едва се виждаха вече. Чакъ сега се сетиха гЬ да се съблекатъ и сами да си извадятъ шапките. ПрЪведе: М. Д. Н.

12 —

Тамъ е моя родаи край. Тамъ, де розитЬ цъвтятъ, Златни класове де зреятъ, И поточета шуртятъ, Тамъ, де птички сладко пеятъ.. Тамъ е моя родни край! Кой го този край не знай, Що съсъ^прелести гордей Тамъ е същи земни рай, Той България зове се. Тамъ е моя родни край! Любя тазъ земя безъ край, Д е се родна речь говори, Съ наши нрави, обичай, Любя родните простори. Тамъ е моя родни край! Жирчо Летровъ». (Горка-Горчица).

София.

— 13

!**?

-Я&*

•'?•

И Я *И$\ те& ^ ^ Разкази за въяцитЪ. IV. Разказа на овчарчето. Запасло се беше моето вакло стадо въ ливадето, край нискостълбения шубракъ. Хрупкаше то сладко, сладко зелената сочна тревица, пръдвождано отъ виторогия ми кочъ. Яснозвученъ звънецъ пригласяше на хрупотенето му. Беше следъ обедъ. Слънцето се канеше да за лезе. Беше му останало копраля, две да изходи днев ния си пъть и бързаше да се крие задъ далечните планини, които се синееха на западъ. Картината беше очарователна! Азъ не можахъ да избегна отъ изкушението да не засвиря съ медния си кавалъ. Както водите на бистрия потокъ, ту тихо се леятъ, ту сладко шумятъ, ту очарователно бучатъ, кога се спущатъ отъ некое водопадче, тъй се леяха сладки звуци и отъ кавала ми. Стадото ми още по съ стръвъ се запаси. Кавала ми, като ли че го подканяше на това. Шаро и Мила — моите верни другари пази телите на стадото ми — се беха свили на кълбо далечъ отъ него, и почиваха, снБха, защото иду щата нощь ще съ на работа, ще съ на постъ при ста дото ми. . . Изведнажъ всички овце престанаха да пасатъ из дигнаха глави и заудряха съ предните си крака о зе мята. Прекратихъ да свиря и заследихъ да видя какво има. . . Въ това време изъ шубрака изкочи вълкъ който съ единъ скокъ се хвърли по направление на' •стадото ми. Той залови една овца за гърба съ голе мите си зъби и хукна да бега на надолъ- по ливадата •Овцата жално блееше. . . Азъ се слисахъ какво да правя първоначално, но скоро се опомнихъ. Изтеглихъ -

14 —

револвера отъ чантата си и бумъ! . . по направление къмъ бътащия вълкъ. Той не се смути ни най-малко. — Шаро, Мила, дръжте! извикахъ азъ. Кучетата скочиха и литнаха да гонятъ вълка. — Хж, хъ. хъ ! . . ги окуражихъ азъ. Двете ми верни кучета го запреследваха още по-силно. Вълка, заедно съ плячката си, се отправяше вече за храстето. Шаро го застигна и се хвърли върху му. Вълка остави овцата и се залови въ борба съ Шаро Той го захапа съ големите си уста за шията, но скоро го напустна, защото устата му беха избо дени отъ железните бодли, които Шаро носеше на врата. Те се здавиха наново. Захапаха се... Въ това време пристигна и Мила на помощь. Хвърли се и тя върху вълка и го задърпа... Вълка нападаше и двете ми кучета. Той се бореше мъжествено, но като виде, че не ще да се бори успешно съ двама неприятели, при първия удобенъ случай се отегли въ шубрака и търти да бега преследванъ отъ моите верни стра жари: Мила и Шаро. . . . Азъ отидохъ при отвлечената овца. Намирамъ я лежи на земята. Изгледа ме умилно съ очите си, като че моли за помощь. Тя подигна главата си отъ земята и пакъ я сложи. Болезнено заблея. Наведохъ се надт. нея да търся нараненото место по телото й. Намерихъ две рани на гърба й, причинени отъ ост рите зъби на хищния зверъ! Изправихъ я. Тя запрестъпя полека. . . До като се занимавахъ съ овцата, Шаро и Мила се върнаха при менъ. Погалихъ ги по гърба. Те до волни ме загледаха и завъртЯха опашки. Дадохъ имъ по коматъ хлебъ. . . Овцата оздраве. На пролеть ми обагни най-ран ното агънце: едно хубавичко, черничко агънце! • Ч. М. Чендовъ

15 —

На чужбина. Тъжно ми е, тежко ми е, Самъ-самичъкъ на чужбина, Нийде, братко, не ме свърта: Дето седна, дето мина. Въ къщи майка си заминахъ, Съ дребни братя и сестрица; Татко рано младъ почина И остави я вдовица. Черни нужди — беднотия, Каленъ ратай — черъ чифчия, Менъ отъ малъкъ тукъ тласнаха Самъ неволенъ гурбетчия . . . Ехъ, родино, не за друго Въ тебе ази ще се върна! Тамо нищо свое немамъ: Своите близки салъ да зърна. . . _ М. Сгшеоповъ.

— 16

Щъркелъ шаренъ съ дълга човка • Но как ьв ь отъ тамъ ми носишъ Колко менъ, ) Армаганъ, Колко менъ, Армаганъ! Отъ далече презъ морето Идешъ тукъ, Идешъ тукъ!

— Млада прол^ть с,ъ ясно слънце И цветя, И цветя!

Г ^ И ^ " "

ОТКРИВА СЕ ПОДПИСКА ЗА ДВУСЕДМИЧНОТО ДЕТСКО СПИСАНИЕ

ПЧЕЛИЦА

гол. II — 1915 год. Редакторъ: М. Д. Никодовъ.

ПрЪзъ втората си година ..ПЧЕЛИЦА" ще продължава да буди умътъ и сърцето на малкитт» си читатели. „ПЧЕЛИЦА" ще запознава дтщата съ всички прояви на всЪкидневния животъ. Тя ще ги учи на самодейность, трудъ и любовь къмъ природата. Прт>зъ втората година „ПЧЕЛИЦА" ще даде на абонатите си: 20 КНИЖКИ съ отбрано съдържание и съ художествени илюстрации отъ специаленъ художникъ.

10 в.-„Лястовичка". I разкошенъцвЪтенъ календарь. 5 к а р т и н к и изъ „освободителната война«. Изобщо „ПЧЕЛИЦА" ще бжде единственото у насъ дътско списание. Въ „ПЧЕЛИЦА". сътрудничатъ всички наши писатели и поети изъ детската литература. На настоятелите се прави 10 на сто отсллигь.

Абонаменгь 2-50 лв. предплатени. Абонирането става чрт.зъ всека телеграфо-пощенска стан ция, или направо въ редакцията София. Адресъ: Редакция на сп. „ПЧЕЛИЦА", Хр. Трънковъ, София, булевардъ Дондуковъ, 61.

Г о д , I I , ГЕСя. -3.

Списанието е прт>поржчено за училбиблиотеки отъ Министерството сьокп-кжно № 4051 отъ 15 февр. 1915.

Най е Лазарь по-^убавъ, 2. Баща му го люлье*) 6. Че е веднъжъ въ година, Майка му го викаше: И то не е цвлий день. 3. „Стани, стани, детенце, 7. И то не е цьтжй день. Да си видимъ Пазаря. Най е Лазарь до пладне. А. Дали й д^те хубаво, Или й Лазарь по-?(убавъ. . 8. Обърни се, възвий се, Та се Богомъ поклони 1" 5. Не е дъте хубаво, *) Следъ всеки първи редъ се прибавя думата „Лазаре".

Год. II. . ; -

" Редакторъ! М. Д.>Никоповъ. - '

Кн. 6

И пакъ се върна прод&тьта. .....;г И пакъ се върна пролЯтьта, ','.•', . '''• ••:•/ и:-?.: Отново птичкитЯ запЯха, •• , ' ' ;;',', I ,На; ширъ отъ. модра висота V . ...-..; ЛжчитЯ трепетно огрЯха . . . у:: ' Цъвнаха билки й цвЯтя, * *. : :. * Отново всичко се събуди, , . Трептятъ дръвеснитЯ листа, • ;? ' Въ простора хвъркать пеперуди. На долъ изъ горския усой "" ^ ; Се спущатъ вадички пЯнливи. БрЯмчать пчелици безпокой " - И з ъ китноцъвналитЯ сливи; '..;.;• ]*'" ' И пакъ се върна пролЯтьта, 1 •"' И всичко радостно сияе, Какъ хубавъ, чуденъ е свЯта —Упитъ отъ пролЯтна омая! .'. Тр. Симеоновь.

НемирнитЪ ржчички. — Мамо, не искамъ вече тези ръчички. Миличка мамо, дай ми други по-хубави, послушни ръчички. Тъй малката Минка се молеше на майка си днесъ, а тя я гледаше и се чу-' деше на ума й. — Ахъ, тези немирни ръчички! . . Мамо, дай ми други ръчички!'. . Не ги искамъ вече!.. Колко пакости съ напра вили те, а вие все мене вините. Ето. книжката ми скъсаха, снощи кибритя из сипаха, а вчера извадиха ключа на шка фа въ дупка та. Не ги ис камъ вече! . . Ахъ, вие не мирни ръчич ки! Като ми ку пиха новата кукличка, не ви ли казахъ да я пазите, а тя ве че остана и безъ глава. Не мирници ! Съ кого ще играя сега? Мамо, миличка мамо не искамъ в е ч е тези ръчички!.

— Не, Минке, не съ ръчичките ти лоши и не мирни, каза майка й. А това, че ти и ръчичките ти еж. още малки. Ти ще порастнешъ, ще порастнатъ и тгк и тогава ще те слушатъ. . М.

бе, овчица, 6е-е. Бедната овчица'кротка, Ла света сама сиротна' ; Бе е, овчица, бе е-е! Кой ше ней горката пази, Отъ душманинъ, що я мрази? Бе-е, Овчица, бе е-е1 ; „АхъГ едничката й радость, ' Първа рожба в'ранна младость, Бе-е, овчица, бе-е е! Грабнаха я зли" вълчици,;/ -Люта глутница кръвници, Бе-е, овчица, бе-е-е! " ' г $*• Петров*.

Евг. Шведеръ

Щър ке п и. Отвъдъ топлите морета, отъ далечни страни пре летели дългокраките щъркели. Важно й сериозно се- разхождали тЬ изъ блатото, внимателно гледали, пре~ гледвали и търсели за закуска нЯкоя жаба-кекерица.. А жабитв-кекерици стояли ни живи, ни умрели, свити до некоя купчинка или до некое коренище, и , не ее радвали на дългокраките гости. — И защо съ дошле тукъ тия дългокраки щър кели? въздишали жабите. • . ; — Защо не живеятъ тамъ задъ топлит/в морета,. въ далечните страни, където отиватъ презъ есеньта и прекарватъ зимата? - , .* * ;• -— Защо не дохождатъ кога спимъ дълбоко-дълбоко на меко, или сме заровени въ, тинята? Сега съвсЯмъ не еж. потребни/ , , Вайкали се жабите и гледали съ страхъ на дъл гокраките щъркели, които гордо-гордо се разхожда ли по блатото и тракали съ клюновете си. Да, и какъ да не се вайкатъ: дългокраките щър-кели не напраздно кръстосватъ по блатото,—• те жа-З** би-кекерици търсятъ. г ЩомъзабЯлежатъ некоя —цапъ!. . Хващатъ я•'',• съ дългите си клюнове и сладко се нагощаватъ. Много, охъ, какъ много жабички-кекерици ставатъ жертва на тия омразни щъркели! Какъ не се- мъчатъ горките жаби да се спасятъ, а гледашъ, щърке- • лътъ ги пакъ "надхитрилъ. Отъ най-скритото место ги изважда, — глътне я, затрака отъ удоволствие и казва: — Ахъ, дано намеря още една! Много вкусни и. . тлъсти жаби има вътова блато!. . ПрЪв. Ярославъ

СНЪЖИЙЪ.

Дйтни, хубави цветенца! Китни, хубави цветенца,, вечъ се събудете, Пъстри, хубави листенца ; бързо разтворете! : •Дойде весела, засмЯна пролетьта царица, Тя,— отъ слънце озарена, чудна хубавица. Птички мили долетЯха, поникна тревица; Млади агънца заблъха, •'. прехвръква пчелица. „•**

Пъстри, хубави цветенца, ,. . вечъ се събудете, По поляни и долчйнца . ; радость, дъхъ пръснете!.. '

'*••-.

-. 5 —

Ек. Манчвва.

Обедна молитва. Градскиятъ часовникъ удари 12. Ето и Иванчосе връща отъ училище. Майка му бе сложила трапе зата, а по-малките му братче и сеслтЗиче отдавна беха>. -изгубили търпение да го чакать. .— Мамо, батьо дойде! —• викнаха двете въ едннъ гласъ. Хайде да ядеме! > «-Майката бе, готова и веднага седна. •: — Азъ щечетаХ молитва/а сега, замоли Пенка..' Стига батьо да я чете. И тя сложи ръце и зачете:

„Татко, нашъ, който си на-небето, ; :" "« Ела на земята, че ние нЯмаме т а т к о ; : ; ; ; : Донеси ни хлебъ" . . I , ;: ; ^ ^'о — И сирене,; како, и; сирене! обади се малкиятъ. М И Ш О .

.:;>..••:;..:•

; , у ' . ' ' - . ' .,'. •.:;•/, -.-...--,

Изведнажъ всички се изсмеха. Молитвата се свър ши и те лакомо заядоха.

-1-6 —

Ч е р в е н и яйца Мама днеска боядиса .'.,;;'"' •,. Нашите яйца. * Струпахме се околъ нея Четри, петь деца. ; | Вземе бело яйчицето, Спустне го въ мая; •:' . Аленичко стане бърже" , О т ъ ТаЗИ б0Я.* , _ .,;'••:.. 1

Други пъстри тя направи, Съ дребнички листца. : Около й светкатъ съ радость "НашитЯ лица. •"';'.

Колчо иска да си хапне, ;:•-••• .-. Но не бива ошъ,; д Мама( каза: като спиме. , ;;.:г.г Оше една.нощь. ь

;:г;

С ъ с Ъ д и^ . /•. '

(приказка).

' '

Въедно малко край-горско селце живЯли двама съседи Васко и Лука. Къщите имъ били една срещу друга, разделяла ги само буйна планинска речица. Некога, кой знае кога, добъръ селянинъ прехвърлилъ дебело стъбло оТъ единия. убрегъ до другия и направилъ мостъ, по който двамата съседи минавали за да се навестяватъ. Но отъ' дългото употребление мостчето прогнило, паднало въ реката и тя го отнесла. Стоятъ двамата съсЯди, единия на отсамния брегъ, другия— на отвъдния, гледатъ и се чудятъ. Минали дни, месеци, а мостъ немало кой да направи. • •• у г' /,/' ,,; Омръзнало на Васко да седи все въ къщи и решилъ да отиде при Лука и заедно да направятъ моста. —- Цапъ-цапъ-цапъ, зацапалъ Васко реката и отишълъ при съседа си. — Лука, реката отнесе моста. Йема кой да ни го направи. Хайде да се запретнимъ двама и да го направимъ, казва Васко. •••.:> - V V,. ; Лука билъ сърдитъ. Изгледалъ Васка на криво и се провикна лъ: ; >~- ; .; . , V — Ти имашъ дълги крака. Цапай й минавай! Ма хай се по дяволите! Мостъ не ми требва! Върналъ се Васко въ къщи, ни лукъ ялъ, ни на лукъ мирисалъ. . ' ,; Останалъ Лука самъ и се замислилъ: Защо изгонихъ Васка? Хубаво бе, когато рЯката имаше мостъ. Безъ мостъ не може. Требва да го направимъ. Мислилъ, мислилъ и решилъ да отиде при Васка. Цапъ-цапъ-цапъ, зацапалъ Лука изъ реката и отишълъ при съседа си'.'•-:.'•. сг V СъсЯде, казва той, — азъ поразмислихъ и ре •

—

•

" ' г . ^ ' .

••:,.:'

шихъ, че хубаво ще е да има на реката мостъ. Хайде да го направимъ! ".:..'.,,-.?ч-•'>-?-»•........ ...-,.' .. А Васко е сърдитъ и сопнато му говори: Не ми требва мостъ! Ти силекъ, лесно ще скачашъ на дру гия брегъ. Хайде, махай се! ^ ; ^^ : -" • '•''- ['-:'.;:•. Станало мъчно на Лука, но немало какво да се прави. .-'." Цапъ-цапъ-цапъ, върналъ се пакъ назадъ. • < •':•:' Останалъ Васко самъ и се размислилъ: — Защо из-( пъдихъ Лука? Хубаво щъше да бъде, ако направимъ моста. Ще дойде гзима и безъ мостъ-ще бъде още * по-тежко. Ще отида да му кажа, че съмъ съгласенъ да направимъ моста. / , Цапъ^цапъ-цапъ,; зацапалъ Васко изъ реката и' оти шъл Ъ При Лука; ' •;••• • ;- ; ; Ч. ' А Лука седналъпредъ вратата си на слънце, гле да го на криво сърдитъ. . —: Съседе, започналъ Васко, размислихъ и видехъ, че.добреше бъде да направимъ мостъ. Право казвашъ. Хайде да го: направимъ! — Не ми требва мостъ! Махай се! Ако ти треб ва — направи г6,\сопнато. казва. Лука и се изтегналъ на слънце. ./ .,,;.^?-;,.;,. ',..'.•.- ,..-.,.•.... _ Върналъ се Васко, а Лука стои и мисли: —• Не направихъ добре дето изггъдихъ съсгЬда. Хубаво е да направимъ моста. Не направихъ добре и туй-то! Ча кай да отида да му съобща . •.,/. , Зацапалъ пакъ Лука изъ реката и отишълъ при Васко. А'той, сърдитъ, намръщенъ не го и ,погледва.г И до днесъ двамата съседи, цапатъ реката, каяятъ се мостъ да правятъ, ,сърдятъ се единъ на другъ и мъки-тежки прекарватъ . л , ; . ;.... ....г . . . ' , . г . ,. ,•,-•.-•,''

'.; ;-*;:0;;.:г.---"--. :;;/,,. ;-••

От.

Чегижеджиевъ.

Разежждаватъ ДЙ птшдатЪ? —- ——

Има мнозина, които не верватъ, че и животните могатъ да разсъждаватъ. Но, ако се вгледаме по-добре въ техния животъ, ако го изучваме по-внимател но, ще видимъ, че тк понекога пррявяватъ такава разсъдителност!^ която просто ни очудва. Ето, шо разправя единъ американски чифликчия, отъ което нашите малки читатели ще се уверятъ, че и най-мал ките птички могатъ добре да разсъждаватъ. Щомъ'настъпи пролетьта, казва той, щомъ на ближи прелитането на скорците и орехчетата, азъ направихъ въ двора две гълъбарничета съ по две. отделения всеко едно.; Скоро въ едното се заселиха орехчета; а въ другото — скорци. Но на единъ чифтъ врабци се харесало гълъбарнйчето, което заемаха орех четата и безъ много, много да мислятъ съ; свойстве ното тЬмъ нахалство, изпъдиха орехчетата и имъ взеха къщичката. ДребАпе орехчета отстъпиха и побегнаха; но, не минаха десеть минути; те се "върнаха подкрепени отъ 7—8 други орехчета и съ общи сили пропъдиха нахалните врабци. Врабците отъ своя страна не се признаха за победени и следъ 10—15 минути се върнаха съ десетина свои другари и пръс наха армията на орехчетата. Но въ това време стана любопитна случка: въ най-големия разгаръ на* сраже нието, едно отъ орехчетата се вмъкна при съседите скворцй. Изведнъжъ изъ гълъбарнйчето излезоха и два чифта скорци и пропъдиха врабците, еднъжъ за винаги. _•-._• Е, не доказва ли това, че у Орехчетата има раз• — го —

ъдителность? Както виждате, най-напредъ имъ дош ла мисъльта да повикатъ на помощь своите другари, за което споредъ чифликчйята .— тЯ изминали едно пространство отъ 200 и повече метра и после, като се убедили, че, сами не ще могатъ да излезатъ на

глава, потърсили 'помощь у съседите си — скворцивъ борбата противъ ;нахалните врабци. /Такива при мери ни навеждатъ и мнозина учени. .И, ако нашите малки читатели, се вглеждатъ по вече въ живота на животните, ще имъ се отдаде слу чай сами да видятъ и да се уверятъ, че" и животните. могатъ да разсъждаватъ. .' Трайко Симеоновъ-

НЕ. Н". Водовозова.

Сп % п и я тъ, "'. ' Цели два месеца Иванчо и Марийка*не беха из лизали от& къщи. Те боледуваха отъ коклюшъ (ма гарешка кашлица), та лекарьтъ бе поръчалъ да се . пазятъ и да не ходятъ за да не заразятъ и други деца. Но йина се болестьта. мина и. доста време оттогава, те все не излизаха. Пролетьта беше въ началото си, .времето бе влажно и студено. Опасно бе за тЦхъ още да излезатъ. Следъ нЯколко дена те получиха позволение да излезатъ и се разходятъ, изъ двора и полето. О, какла радость бе за тЯхъ 1 Природата облекла нова зе лена премена, изъ въздуха прехвъркатъ завърналите •се отъ югъ прелетни птички: щъркели и лястовички; бръмнали пчелици, прехвъркатъ и пъстри пеперудки. Чудесно време1 . •'-.•.•'-.'-•-. , -—' Вижъ, Марийке, каква хубава пеперудка! из вика. Иванчо и се затече следъ нея. Азъще я уловя. -а ти тгази оттука1 ~ Марийка тръгна на друга страна и, когато над никна изъ единъ храстъ да види не е ли тамъ пепе рудката, тя виде единъ старецъ, който лежеше на тревата * .• ,— Миличъкъ, дЯдо, попита Марийка,'не виде ли .да прехвъркне насамъ некоя пъстра пеперудка? — Не, момиченце, не съмъ видЯлъ и нищо не виждамъ, отговори той. Погледни ме, — азъ съмъ •<лепъ." ••.•*•. :_ ..,.,• • ,•:•

"'•'•

•••

: " ' . •

—

1 2

—

.;";

—.Какъ, дедо, запита го Марийка, като седна до? него, нима тй: не виждашг, никакъ? Нима не вйждашъ! ясното слънце, хубавите птички- и цветенца? Ти, зна-; чи, не си виждалъ и теменужките,. Жбито'цъвтятъ.. около тебе изъ храста?

у/

—,Нищо, дете мое, гшщо! • .:;-тт Нима, дедо, ти не, вйждашъ и небето? То е тъй големо, големо, като че край нъма .«. . И днесъ е тъй хубаво, ясно, синьо!.. Само светли •. прозрачни. облачета тукъ-таме^е реятъ. з: .,.- -* .-•••:..':• . ..; —- Ахъ, дедо, и ти не вйждашъ това хубаво небе?!.. н Старецътъ нищо. не отговори, а само поклати отрицателно глава. : , •..•>'.•.. .;.• ;, "—• Но, * знаешъ ли, азъ не мога да разбера; какво значи то нищо, съвсемъ нищо : да не вйждашъ. Какъ ти.се представя тогава света? -' . :— Нощь, тъмота. Затвори си очичките и ще разберешъ какво/ми е. : ,! 1 • '-У Марийка веднага си затвори очитЯ й отъ страхъ плесна съ ръце. . . ' ~ О, то е ужасно.! Колко си нещастенъ, • дедЬ 1' —' 13

-Колко требва да те съжалява всеки, който има очи и вижда! Колко щастливи сме ние! Ти и по-рано не си виждалъ нищо? Ш значи;, й понятие нЯмашъ за изгледа на дърветата лете и зиме! И ти сега не можешъ да си представишъ нито едно' животно, нито «едно цветенце, и да не знаешъ какъвъ е човека? — За мое нещастие, азъ всичко зная, всичко пом ня. Като че по-добре е човекъ^да се сродилъ слепъ, отколкото по сетне да ослепее, * когато поумнее и всичко разбере. Тогава нЯма за какво да съжалява, какво да знае. Деветнайсеть годишенъ бехъ като ослепехъ, а петь години преди това постъпихъ въ тъ качна фабрика; работихъ, печелихъ, хранихъ се и пращахъ въ село на майка си. — Отъ какво ослепе, миличъкъ дЯдо? запита Марийка, заинтересована отъ разказа му. Какъ си из губи зрението оше тъй младъ? — Въ фабриката тъчахме хасета. За тЯхъ треб ваше добре да се броятъ нишките, а то искаше здра ви очи. Моите очи и така не бЯха -здрави. Та какъ ще съ здрави, като баща ми и майка ми съ биле бъд ни хора. Появи се болесть въ село, измита всичко, че умира ни и последниятъ конь. Да нема конь селяни на, значи безъ ръце да остане. Той храни семейство- ч . то, той е най-големото ни богатство. Тогава майка г ми каза: , ^ , ' — Иди, Петърчо, въ града; може да намеришъ работа въ фабриката. Ще изкарашъ и за себе си и да пращашъ на наел». Братъ ти ще гледа земледелието. И азъ, едва четирнайсеть годишенъ, постъпихъ въ тъкачната фабрика. Въ село сме навикнали наши роко, на светло, а въ фабриката — затворено и задуш но. Турятъ ли те пъкъ въ пералнята или чепкалнята ~ прахъ, миризми,; изпарения — и здрави очи да имашъ ще ги изгубишъ, а МОИТБ се повече развалиха. •Отначало сълзиха, клепачите.се подуха, а после се налеха съ кръвь и тъй ме заболЯха, че пЯлъ треперяхъ отъ болки. Отидохъ при доктора. „Ти, казва, имашъ силно възпаление на очите си. Напустни фа бриката, инакъ ще ослЯпеешъ\ Какъ ще я напустна, «огато. у дома освенъ мене на главата на майка ми съ — 14 — •

още четири по-малки деца? — И азъ ослепехъ. И ето, четиридесеть години вече се влача слепъ изъ Бо жия светъ. Не ми е обидно, добави той, като гладеше Марийка по косичката, че не виждамъ теме нужките й другигЬ цветенца. Тежкото е, че по целъ •.день се скитамъ съ торба на рамо. Ахъ,- дете, дете, • това е тежко и срамно! . . •'••-..• — Защо тъжишъ, дедо? Нима ти си виновенъ за това? Требва -всеки, който има очи, отъ благодарность къмъ|Бога, да те подари съ нещо, да те съжали . . . < ,: •— Марийке, Марийке! завика отдалечъ Иванчо. — Тукъ съмъ, обади се Марийка. — КъдЯ си? Азъ - те търся толкова време. Ходихъ въ село, питахъ всички, никой не те е виждалъ. — Азъ бехъ тука при този дедо. Вижъ, Иван чо,. той нищо не вижда, горкичкия! Отъ кое село си, дедо? Какъ си дошълъ тукъ? - — Отъ близкото село.* Вървя все напредъ изъ пътя, като бутамъ съ пръчката си. Тя е моя водачъ, тя ми казва кога ходя по пътя, кога не. А кога на-* ближа селото, добри хора ме отправятъ по пътя. — Хайде да вървимъ, дедо! Азъ ще те водя при мама. Тя е много добра. . И Марийка помогна на стареца да стане отъ зе мята. — Ахъ, ти ангелска душице! Къде ще ходишъ сь^ мене? Азъ. много бавно ходя.: " — Наистина, Марийке, кога ще се върнемъ ^въ къщи? Мама ще ни се кара и нема никога вече да ни пуща да излизаме, каза Иванчо. — Нищо. Тя пакъ ще ни пустне утре-други день. А той . . . и тя се наведе надъ ухото на братчето си. .. не ти ли е жално за него? Върви ти самъ, азъ ще го водя.

••'..•-••

И тя поведе стареца за ръка, а Иванчо се затече ОГБДЪ една пеперудка. ... Когато старецътъ се наобедва у Марийкини, тя взе позволение отъ майка си и го заведе въ къщата му. Оттогава тя често навестяваше стареца и му раз казваше всичко, що ставаше изъ селото и полето. Ко гато неколко дена не бЯ ходила, тя съ нетърпение '

15 —

тичаше да му съобщи всичко, което се* б е случило презъ това време. ' ••'.-., V •; >• ;-.-1 ,— Знаешъ ли, дЯдо, казваше му тя, розата въ на шата градина нацъвте разкошни цветове. Какви ху,бави, миризливи рози! Ябълката тази година е отру- . пана съ цвЯтове. Много, много ябълки ще има тази * година. Азъ ще скрия за тебе неколко. Ахъ, щехъ да забравя да ти кажа, че въ тия неколко. дена нашето конче много порастна. Станало едно пъргаво, живо и игриво, не можешъ го хвана. Вчера впрегнаха 4|майка му въ колата, а то не се отдъля отъ нея. • - Разкаже му всичко, та почне да му чете нещо изъ книжките си. И той съ внимание слушаше, раз питваше я, а щомъ почнеше той да разказва, тя го слушаше, слушаше и-не й се ставаше.. Често пъти го: прекъсваше, отиваше да се нахрани и пакъ се връ щаше да доизслуша ' разказа му. Чуденъ разказвачъ беше този старецъ! Много приказки, много, случки знаеше.той, — много 6Я ходилъ, .много.живелъ и много патилъ.'••••;..••.•• ..;. •...'.(.,•>.• ,•.••••..••• •.•.•'..;.•..•• ::;.-;; >... .,

;;

;

•-..•••..

. •.-ч-у,-

Преведе:.^;Д. Нвъ. '

- " ^ ч г Д " - >

• ••••'.-••'•'

' - ' ' • ' • ' , '

Рупченде ни татко даде. * -Рупченце ми татко даде, "--тМама пъкъ петаче, :.л •-.*' ..д ;;.: Ще ги дамъ на малки Пенчо, — * •--•' Клетото сираче.• : •."••• Такто му въвъ бой неравенъ, Отъ куршумъ загина, Отъ неволи, плачъ и скърби ' , Майка му почина. Горко, никого си нема, . : ; Голо, гладно скита . . . ; . ,..' Че бедата е голЯма, . , , ; , Никой гр не пита!.... . Д Шуменъ.

Кр. Я. Чолакоеь.

— 16 —

Обичния Божко. Отъ пазаря малки Божко — Натоваренъ твърде множко: Въдьтна ржка съ хлебъ франзела, Лева — кошница подзела — Пълна съ шумки, калбасета . . . Бавно тъй къмъ кжщи крета — Съ светла радость на сърцето И съ усмивка на лицето. Но, не щешъ- ли! — зла неволя — Ето вси махлянски псета . . . И му викатъ:' „Моля, моля — „Спри,, недей, недей ти бърза — „И косуръ недей ни върза, Дай да видимъ, малки Божко, ,

„Съ що си толкозъ натоваренъ,— „Натоваренъ твърде множко — в О, ти нашъ другарю харенъ?.." И отъ радость заскимтеха, И опашки завъртеха . • . Техни Муржо.пъкъ го лиже Ту въ ржцег1, ту въ ушите, Всички гледатъ го въ очите . . . А той ревналъ миже, миже И съ сълзи се подзема: „Майчице, беда голема!. ." И се чуди що да прави, Какъ отъ техъ да се избави . , . Шу«енъ. Я. СнЪжинъ*

&Г

Ь-9'.1{рУ;'

П^ПТР1

8*;

<ъ.

ОТКРИВА СЕ ПОДПИСКА

ЗА ДВУСЕДМИЧНОТО

ДЪТСКО'

СПИСАНИЕ

1.1. .У/К.1 1.

год. II — 1915 год. Редакторъ: М. Д . Н в в о л о в ъ . Презъ втората си година ,,ПЧЕЛИЦА" ще продължавала буди умътъ и сърцето на малките си читатели. „ПЧЕЛИЦА". ще запознава децата съ всички прояви на всекидневния животъ. Тя ще ги учи на самодъйность, трудъ и любовь къмъ природата. Пръзъ втората година „ПЧЕЛИЦА" ще даде на абонатите си: 2 0 КНИЖКИ съ отбрано ^съдържание и съ кудожествени илюстрации отъ специаленъ художникъ.

10 в. „Лястовпчка"; 1 разкошепъ цв-втепъ календарь. 5 к а р т и н к и изъ „освободителната война'. Изобщс„ПЧЕЛИЦА" ще бжде единственото у насъ дЪтско списание. Въ „ПЧЕЛИЦА" сътрудничатъ всички наши писатели и поети изъ детската литература. На настоятелите се прави 10 на сто отстжпъ.

Абонамептт» 2-50 лв. пр-вдплатени. Абонирането става чрЬзъ всека телеграфо-пощенска стан ция, или направо въ редакцията София. -$?•• •

• * • ' • . . • •

Адресъ: Редакция на сп. „ПЧЕЛИЦА", Хр. Трънкоь'«4 София, булевардъ Дондуковъ, 61.

И , 1Св.

Списанието е препоржчено за учил.

/»

| ^ о 6 а ч<г(нлш. Народна ±

Мор

§ л.

2. Горе ми, горе въ етъра, мореле, На големите колиби. 3. Само чучура йостана, мореле, Само чучура йостана. 4. Майсторъ й чучуръ постави, мореле, Катъ го постави, и шурна!

Год. .11.-

Редакторъ: М. Д. Никоповъ.

Кн. 7.

Пролетна птзсень. Набра ми младо козарче, Набра ми снопъ минзухарче, Че ,го въвъ село отнесе, Та го на хоро занесе.

Берете и пЯтлогашецъ Въ потокадолона „Влашецъ" Берете кротка звъника Срамлива, млада иглика!

Ей че се викомъ провикна: Поникна, 4 моми, поникна, Поникна трЯва и цвЯте — Идете, каки, берете!

Навийте малки венчета Съ коприна али кончета Отъ рано росно ми цвЯте, Та ги въвъ рЯка хвърлете!

Берете си теменужки, РЯхави диви тамъ ружки, Па вижте още равнеца И брата неговъ—синчеца!

Яко ги вода отнесе, Отнесе, лудо понесе, До зима ще се годите, Годите още домите! Н. Моневъ,

— 1

Вър^у гжбата. Стои охлювчето върху гъбата и нещо се сърди на всичко, започва да упреква всичко . . . Щурецъ наоколо подскача. Охлювчето излиза отъ търпение и казва: — Е, защо скачашъ?.. Що за безо бразие е това!.. Седи си, като мене, прилич но и благородно. Ето 'кое е най-доброто! . . Пеперудки перпелкатъ надъ него, птич ки пеятъ своите пес ни, а охлювчето до въ обесяване, раздразнено казва: — И защо хвърчатъ ? . . Защо пеятъ ? . . Негодници 1 . . Това работа ли е? . . Въ менъ нема ни лекомислия, нито подобни дър зости. Азъ не искамъ нито да хвърча, нито песни да пея, защото това съ глупости. Това съ безобразия и безредия! . . На, стоя си азъ на местото, както и моята пре красна гъба! . . — Ехъ, драги! — въздъхнала стоящата подъ ох люва гъба — затова ние съ тебъ мълчимъ и на мес тото си стоимъ, защото не можемъ нито да перпелкаме, нито да хвъркаме, нито пъкъ песень можемъ съ тебъ да пеемъ . . . Природа! . . .

пр. ас, -

2 —

Р п р и п ъ. 9. Баба Марта мина, 3. Съ младички листенца -Младиятъ Априлъ — Лесътъ се покри, ЯтЯжно се усмихна Птичките гласенца Съ погледъ ясенъ милъ. Кършатъ отъ зори. 3 . Чудно вредъ полето Е послано съ злакъ, ЗДъвна вечъ лалето, Жълти кукурякъ.

4. А отъ горе въ ясно Модри висоти, Слънцето прекрасно Радостно трепти! . .

5. Баба Марта мина, Младиятъ Априлъ — Нежно се усмихна Съ погледъ ясенъ милъ.. Тр, Симеонова.

чите. Вече била настъпила пролетьта, зеленеела се близката гора и пролетното радостно слънце весело огръвало всичко. По тротоарите, около голЯмото здание, минавали хора, но- никой не обръщалъ вниманието на бедното момче. . По улиците бързо се движели разкошни екипа жи, като напръсквали съ каль момчето и то съ свои те дрипи изтривало изцапаното си бледно лице, като треперело отъ студъ и още повече се притискало до стената. — Светло слънце 1 Добро слънце! Само ти ме стопляшъ и целувашъ. като милата ми майка! Какво би станало съ мене, ако ти не ме гледаше и не ме милваше! . .Азъ бихъ замръзналъ; ето на, хората не искатъ да ме знаятъ! Студено и тежко е тукъ! И момчетб все повече се притискало до сгЪната на грамадното здание. То не гледало повече на хора та, гледало само доброто слънце и протягало ръце къмъ него и, секашъ, искало да го прегърне въ своитЬ гърди . . . — Мило, светло слънце! Азъ те обичамъ! Вземи ме съ себе си, или ми покажи пътьтъ, по който да дойда,при тебъ! . . Азъ сьмъ тукъ самичко, студено ми е, а ето че нощьта ще настъпи и азъ нема къде да ида: всич ките врати съ затворени предъ мене, азъ ще замръз на презъ нощьта! . . Вземи ме при себе си! . .

И, когато слънцето започнало полека да се спуща задъ близката гора и последните светли слънчеви лъчи осветили разпръснатите 'облаци, духналъ остъръ студенъ ветъръ и момчето затреперало5 отъ студъ. . \ — Къде ще идешъ, мое хубаво, добро: слънце, като ме оставяшъ самичко? Азъ знамъ,' — ти ще оти .дешъ при майка си, а азъ немамъ майка, азъ. нЯма къдЯ да отида. Вземи ме тогава съ себе си/заведи.ме при майка си! Плакало момчето, и сълзите му една слЪдъ дру ; га се струели по бледото му лице. . - ' Хората се връщали къмъ домовете си,: но .никой не го поглеждалъ и не чувалъ; да, и не искагь да видятъ и чуватъ неговите сълзи и плачъ . . . — Азъ ще отида при слънцето! Азъ зная пътя къмъ него. Ей на, то се скри задъ тази гора; тамъ е моята майка! Азъ зная, азъ ще отида при нея! И бедното сираче, треперейки отъ студъ, тръг нало покрай стената на грамадното здание и • най-сетне излезло изъ града. Изъ пътя то срещало редко хора, които бързали къмъ града. Надалеко отъ града се намирала гората, задъ която •се скрило слънцето. Момчето се приближило до нея и почнало да се катери на горе. Духналъ студенъ остъръ- ветъръ; студено било на момчето и то ускорило крачките си. '"' Трудно се качвало на горе; пътьтъ билъ камъкъ до камъкъ, краката го заболевали като се удряло въ ТБХЪ, но то упорито се качвало на горя и по-нагоре. Станало тъмно; зелената тора се покрила съмракъ, и въ тъмнината не се виждали трапищата й ямите. Момчето вървело като се спъвало въ камънитЯ, па дало, ставало и отново тръгвало . . Дочули се гласове — човешки гласове. — Хей; хей! кой си ти! викали некои.,' — И къде отивашъ ? . . — При

СЛЪНЦетб; ей на З а д ь

гас*ь 1ира,

при

^слънцето . . . — Глупакъ! — казали непознатите хора и се от далечили. Момчето мълчаливо' тръгнало по-нататъкъ. — 5 —

То знаело, то ясно чувствувало, че слънцето е тамъ„ по тази страна на тази гора. И ето, че още малко и» то ще бъде при слънцето. Непрогледенъ мракъ тежко се спущалъ и лежалъна земята; секашъ като едва горящи свещи, бледо блещукали звездите въ небето. Духналъ леденъ вЯтъръ и лудо летелъ по долините и скалистите вър> хове. Прелетевали нощни птици, съ черни, като нощьта криле; те търсели храна, чувалъ се далеченъ и> глухъ кучи лай. Съ безстрашни и уверени стъпки. вървело момчето въ гората и все по-нагоре и понагоре. Било вече полунощь, когато то чуло некъдЯ близо кучи лай, а следъ малко, че съвсемъ близкосветналъ огьнь. — Кой си ти? — чувало се гласъ изъ тъмнина та — къде отивашъ? — Азъ съмъ момче — скитниче, отивамъ при слънцето. Кажи ми, колко ли или много требва да вървя? Въ това време къмъ момчето дошълъ единъ чо векъ съ фенеръ въ ръка и нъжно казалъ: — Ти си наверно, гладно и уморено, ела съ мене. Кое момче си ти? Какъ тъй безжалостни съ твоите родители, като съ те пустнали въ тая тъмнина самичко. — Азъ немамъ нито татко, нито майка. Моята майка и моя татко е слънцето, азъ отивамъ при него. — Ела съ мене, дете мое, ела съ мене. Утре азъ ще те изпратя при слънцето, казалъ добрия непоз ната човекъ— планинецъ и като уловилъ за ръка момчето, повелъ го къмъ дома си. . Къщата му била обикновена колиба, където въ тре горело печка; около огъня седЯла жената на до брия човекъ и три малки деца, почти връстници на бедното сираче. Въ съседната стая блеели овци. — Деца мои, азъ ви доведохъ братче: нека вие бъдете сега не три, а четири; тази ръка, която дава хлебъ на трима, ще даде и на четвъртия. Обичайте се единъ другъ. Първа дошла неговата жена, прегърнала момченцето и горещо, като майка го целунала, а следъ това дошли и като братчета го целунали неговите деца. _

6 —

Момчето почувствувало некаква топлина въ сър цето си и сторило му се, че слънцето огрело тукъ надъ тая къща. Отъ радость то заплакало съ сладки сълзи и разказало за всичкото, което се случило съ него: за виденото въ града и за случилото се изъ пътя. Следъ това, всичките седнали на трапезата, близо до печката, яли, пили, смели се, а следъ това май ката приготвила за тЯхъ легла и турнала всички на мес то. Момчето твърде уморено, щомъ легнало, затвори ло очи и сладко заспало. И въ съня си сирачето радостно се усмихвало, като че ли то било при слънцето, като че го прегръ щало и заспивало въ неговите прегръдки стоплено и щастливо. И унесено отъ щастие, то засънувало и видело на сънь, че наедно съ слънцето то прегръщало своите братчета и здраво държало ръката на майка си. Сега му било ясно, че сЯкашъ слънцето е тукъ, въ тази къща и прегръща него — слънцето. И азъ съмъ уверенъ, че този, който въ този светъ намери добро сърце, което знае да обича, той намира слънцето! Шуменъ.

ПрЪвеяъ: Трайпо

Сгшеоновг.

Ще съмне. На длъжъ и ширъ тъмнеятъ небесата; Подъ лунний блесъкъ, Окъпана въ лъчи, немей земята Въ среднощна доба. Звездите трепкатъ чудно, катъ ялмази Въвъ висинето; Ветрецъ самотно лъхне на талази — И пакъ мълчайие . . . ПрЯваля нощь... ей скоро ще разсъмне,— Ще грЯйне слънце И всичко ще оживи: — пакъ ще гръмне Отъ студъ земята . . . М.

Симеонови.

КатинигЬ гжсета. Весело грееше пролетното слънце. На широкия дворъ, покритъ, като съ килимъ, съ зелена трева, слугинята Мария храни птиците. Кокошки, гъски, пат ки и мисирки се разкричали на разни гласове. Мисирокътъ, разперилъ опашка, гордо-гордо пристъпва и силно се провиква: „Гулю, гулю, гулю." Мария хвърляше по малко на всички и отъ вре ме на време имъ се скарваше. — Какво се блъскашъ, бре! — викаше тя на пе тела, който изтласкваше кокошките и изкълваваше храната имъ. — Ти мислишъ, че като имашъ червенъ гребенъ и пъстра опашка, ще слушатъ само тебе? ча кай, де!. . . И тя го тикна съ кракъ. — Къшъ, къшъ! — викна тя на гъските, които беха изгрибали коритото си и тичаха да ядатъ отъ храната на кокошките. — Ти какво гледашъ, Кате ? — викна тя на малката Катя, която ужъ, й помагаше. — Ами, че нали храня гъските, ма какво? Ето тЯ си изядоха храната — отвърна наивно Катя. Хайде води ги сега на реката, но хубаво да ги пазишъ! Така всеки день тЯ си делеха работата. Катя водеше гъските и патките къмъ реката. Тя много обичаше да ходи тамъ. Седне на среща подъ върбата, гъскигЬ и патките се спускатъ по бистрата вода и загуркатъ главичките си, а тя ги гледа, гледа... — Като узреятъ ягодите, ще набера една кош— 9—

ничка и ще я занеса на госпожа Пенка, а тя ще ми даде парички, или нещо точено пъкъ . . . — си мисли Катя и гледа нагоре да не се-спусне некой ястребъ и грабне некое гъсенце. Гледа по едно време тя гъските и гъсетата се натрупали на едно мъсто въ реката и нещо бързобързо кълватъ.

умрели. Дръпна една, дръпна друга — не мърдатъ. — Охъ, мамичко, отидоха ми гъсенцата! — викна Катя и хукна къмъ къщи. — Какво ще каже сега кака Мария? Ами госпожата? .. тя ги толкова обича!. . Постоя, помисли малко и по-силно затича. — Како, Марийо! Како Марийо! — викаше Катя отъ вратата. — Гъските измреха! До една измреха!.. —• едва проговори тя отъ умора. — Какво приказвашъ ти? Да не сънувашъ? Да измратъ всичките гъски!.. Помисли какво приказвашъ! — Наистина, како, наистина! измреха . . . ела ги: вижъ — измреха! — 10 —

— Какво ще ги гледамъ! Заспали съ, сигурно, а; тебе ти се сторило, че съ измрели: — Измреха, како, ела да ги видишъ! Азъ ги гледахъ, пазихъ ги хубаво. Бутахъ ги, дърпахъ ги — не мърдатъ. — Ехъ, Катьо, ако съ измрели, да му мислишъг Какво ще ни прави госпожата? Хайде да идемъ да ги видимтЯ Отидоха и ги видеха. Мария се чуди и не може да разбере каква е тази работа. Тя ги натуря въ престилката си. и ги отнесе при господарката си. Гледа ги госпожата, дърпа ги — нищо. — Требва нещо отровно да съ яли, та съ се от ровили, За напредъ да ей отваряшъ хубаво очите какво ядатъ гъските! — ядосано рече тя на Катя. — Сега ще останемъ безъ гъски. Кой ще ни даде други? — Какво да ги правя, госпожа? — едва проду ма Мария. — Ще ги оскубишъ, да имъ съберешъ поне пу ха, а техъ ще ги заровишъ некъде край реката. Мария и Катя отидоха задъ къщата и се залови ха да скубятъ гъсетата. — Ще ги оставимъ въ килеря, а утре ще ги заровимъ, че вече е късно, — каза Мария. — Да ги заровимъ дето умреха, Катьо! — И Мария затвори килеря да не ги измъкнатъ. презъ нощьта кучетата. Мръкна се. Всички се прибраха и легнаха да спатъ. Работните хора рано легатъ и рано ставатъ. Въ 5 часа сутриньта Катя и Мария беха вече на крака: треб ва кокошки да се хранятъ, на прасето ярма да се за бърка, къща да се пречисти, че и да се готви за за куска на господарите. Катя си свърши работата изъ двора и се върна при Мария. — Иди сега събери гъсетата въ кошницата, че азъ ще дода да ги заровимъ, — каза Мария. Ката отиде, отвори килера и гледа гъсетата ста нали и гледатъ уплашено. Какви грозни, страшни: безъ пера, съвсЬмъ голи! . . Сърчицето на Катя затупа силно. — 11 —

Т я се -зачуди какво да прави и току хукна къмъ Мария. ., , — Како Марийо, како Марийо! Ела вижъ умре лите ходятъ! Уплашена, побледнела, Катя едва говореше. .,;.•— Какво приказвашъ ти ма? Охъ, Боже мой! Чудно момиче!? Да не си полудела? — Не съмъ, како! Вървятъ ей така! Мария излезе вънъ и право къмъ килера тръг на. Катя тръгна следъ нея. Наближиха, гледатъ гъсе тата излезли изъ килера и тръгнали изъ двора. Катя нададе такъвъ викъ, че събра целия дворъ. Слугите, па и господарката се показа на балкона. — Гледайте чудо! — думаше Мария. — Двайсеть години съмъ гледала гъски, кокошки, патки, ама да ходятъ умрели, оскубани, гъски не бъхъ виждала! . . Слугите се смееха, като ги гледаха. И господар ката се даже разсме. — Марийо, какво стоишъ? Не видишъ ли, че хра на искатъ отъ тебе! — каза господарката. И наистина гъсетата, като видеха Мария, затекоха се къмъ нея и силно загракаха. — Каква е тази работа? Да не съ прияли вчера? .— питаше господарката. •— А, зная, зная! — извика глугата.,—Нали ми да дохте вчера да омия стъклото оъ-вишновката? Азъ ртидохъ на реката, хвърлихъ вишните тамъ на края и омихъ стъклото. Те съ намерили вишните, наяли се и съ се опили. Такава ще е. работата!. , 1 ;— Да, опили съ се! Малко ли силенъ спиртъ бехме .турили! — добави, господарката.-— Чудно какъ еж останали живи! ; . _ .' . ', ' — Още по-чудното е да ги рскубишъ и пакъ да останатъ живи . . . — чудеше се Мария. , ' Катя се поуспокои и почна да ги храни. И тя ве че бе по-внимателна. Кога ги водеше на реката, глелаше ги какво ядатъ. ,. :: { А,

Николаева.

Миръ искаме! Прехвръкнали надъ бедите,. Надъ човешки кръвь и кости, Отдалеко тукъ летите, Птички прелетни на гости. Видели сте на войната Ужасите зли-жестоки, Вдовиците и децата Съ люти рани и дълбоки. Видели сте вий "бащата, Какъ се валя въ кръвь червена, Какъ умира отъ граната, Самъ поцъ шубръчка зелена. Видели сте какъ краката Сами легятъ къмъ небето;, . ' Какъ ръцете, какъ главата, Бегатъ безъ трупъ по полето. Видели сте . . . и когато . Въ топло време и благато Вий сте вече тукъ при нази, Миръ очакваме отъ вази. Миръ ни дайте, птички леки, Нежни цветя, дни прекрасни! Миръ,искаме ний довеки, Стига кръвь,.войни ужасни! Д'ь,0о Страдлю.

гр. Русе 8.1.915.

13 -

Най^юначйото. Едно хубаво малко водно конче кацнало върху тръсть и веднага цъло затреперило, отъ страхъ, — било късно да се спаси... —Ква!... пискливо изкрякалъ вър ху му стариятъ Жабокъ, който стоялъ върху ли стата на водната лилия заедно съ своята булка Жаба-кекерица. — Азъ ще те изямъ!... — Ква, ква, ква!.. . току що радостно кря кала Жаба-кекерица и ^ •»,•.•,()^л _^-- : ^--веднага млъкнала и въ " страха си прошепнала: — Те... Тишина милий Жабокъ!... Гледай какъвъ ужасъ!... СрЪщу ни плава стариятъ юрдекъ съ дъщеря си!... О, какви ще съ тия страшни чудовища?!. —- Само да не съ щъркели и жерави!., прошепна ста риятъ Жабокъ, цълъ тръперяйки... — Кря — кря — кря!., закрякалъ стариятъ юрдекъ, — ей на вкусни жабички!... Хемъ, току що излЪзли на припекъ! . — Ахъ, татко!... отъ страхъ изкрякала младата Ърдечка; — гледай, на бръта, ловецъ... — Кря!... Спасявай се, дЪте мое!... изкряскалъ стария юрдекъ... Чуло се ъистрълъ, — но юрдека съ юрдечката навреме се гурнали въ водата и се скрили въ тръстиката... Жабите една подиръ друга се гурнали въ водата. . Само водното конче останало да стои върху тръстиката. — Така — промълвило водното конче, всички се раз-бЪгаха отъ страхъ, а у менъ нвма подобно нещо... И важ ното е, че азъ никога не съмъ се мислило за най-юначно отъ <всички!... ПрЪвелъ: С. С.

— 14 —

#ОРЦЕ. Мили дружки, хайде, хопъ Кръшна пЯсень да запеемъ И хорцето хайде, хопъ Леко, леко залюлеемъ. Мили дружки, за ръце Да се ние заловиме И хорцето отъ сърце Кръшно, леко задребниме. Леко, леко I . . Ихъ!. . Така! Ихъ! . . Ръцете на нагоре Ха, да рипнемъ съсъ крака! Ихъ! . . Да кривнемъ нанадоле... Ч. Н. Чендовъ.

— 15 —

Брадва като слънцето. (Приказка)

Единъ селянинъ дошълъ при ковача и му казалъ: — Направи ми брадва като слънце лъскава. — Добре, — казалъ ковачътъ, — само че треб ва да ми върТишъ точилото. — Добре, — съгласилъ се селянинътъ — д а го въртя И той започналъ да го върти. Потъ облелъ че лото му, ръцете му отмалели, а ковачътъ се повтарялъ: — По-скоро, по скоро, брадвата още не е готова. Селянинътъ се уморилъ, едва въртелъ точилото и думалъ: — Нека не е като слънцето лъскава, а да блещи като луната. — Добре, добре. — казалъ ковачътъ, — ти само върти,, брадвата още не е готова. Селянинътъ съвсемъ отпадналъ. Ковачътъ вече излъскалъ брадвата, но все повтарялъ. — Върти, върти точилото/още не е готова. — Нека не е като луната, стига като звездите да блещи, — и толкова стига! Ковачътъ своето знае: — Върти, върти, брадвата оше не е готова. — Е, стига вече! — взелъ да се моли селяни нътъ. —• Хубава е вече брадвата, стига толкова! — Да, и азъ виждамъ вече, че стига, — отгово рилъ ковачътъ и му далъ брадвата.

— 16 —

ПЪтлю и Петю, *тлн>: Кудку-дякъ; куд-куд-дякъ, Петю: Чичо стражаръ, скоро тукъДай ми този козунакъ!

Ограби ме тозъ хайдукъ!

етю: Татко, татенце съсъ мама П-втлю: Викай, викай, колко агЪшъВъ помощь тичайте п двама.

Козунакътъ ще дадешъ.

П*тдю: Мама, тато азъ не знамъ— Петю: Боже-е-е . . Злополука. Козунакътъ ще изямъ. \ П-втлю: Дай го, дай го тука!.. .

—-и

<*г

НОр^ ОТКРИВА СЕ ПОДПИСКА ЗА ДВУСЕДМИЧНОТО Д Б Т С К О СПИСАНИЕ

гол. II — 1915 год. Редакторъ: М. Д. Ннколовъ. ПрЪзъ втората си година ,,ПЧЕЛИЦА" ще продължава да буди умътъ и сърцето на малките си читатели. „ПЧЕЛИЦА" ще запознава децата съ всички прояви на всекидневния животъ. Тя ще ги учи на самодъйность, трудъ и яюбовь къмъ природата. Пръзъ втората година „ПЧЕЛИЦА" ще даде на абонатите си: 20 КНВЖТСН съ отбрано съдържание и съ художествени илюстрации отъ специаленъ художникъ.

10 в. „Ляетовпчка". 1 разкошенъ цв-Ьтенъ календарь. 5 к а р т и н к и изъ „освободителната война''. Изобщо „ПЧЕЛИЦА" ще бжде единственото у насъ дътско списание. Въ „ПЧЕЛИЦА" сътрудничатъ всички наши писатели и поети изъ детската литература. На настоятелите се прави 10 на сто отстдшъ.

Абонаментъ 250 лв. предплатени. . Абонирането става чръзъ вейка телеграфо-пощенска стан ция, или направо въ редакцията София. Адресъ: Редакция на сп. „ПЧЕЛИЦА", Хр. Трънковъ, София, булевардъ Дондуковъ, 61. ^

7: с- •а /0'7:

тт

пиг I етг

2. Ей ръчицата пенлива Лей водитЪ си студени; Тукъ се спуща, тамъ извива Край полянките зелени.

4. Въ клони птички гласовити Кръшни песни съ запели; Гледашъ долу—-изъ тръвигв Бубулечки запълзели.

3. Гледашъ горъ-нависоко Буки върхове дигнали Джбове пъкъ нашироко Китни клони еж простнали.

5. Какъ приятно е въ гората Тамъ подъ сенките дебели! Какъ е леко на душата При цветята напъстръли! Д. П. Сгефановъ.

Год. II,

Редакторъ: М. Д. Николовъ.

Кн, 8.

Къмъ орача. Ей, орачо, работливи, Я поспри волове сиви: Чакай малко, почини си — Поть отъ чело обърши си! Че се ораньта не свършва, Черенъ трудъ се недовършва: Тъй до гробъ ще семе сеешъ, Поть отъ чело ще да леешъ. Стой, запри се — почини си, Потно чело обърши си; Па тогава пакъ подкарай — Доръ се мръкне рало карай! . . М. Симеоновъ.

За гжби. Хубавъ пролетенъ день. Две сестричета се връ щаха отъ "гората. Те беха набрали много гъби. Пътьтъ имъ минаваше презъ железниятъ пъть. Току-що минаваха релсите, ей че изсвири тренътъ. По-големото избега назадъ, а по-малкото — напредъ. Въ бързи ната си то се спъна и пръсна гъби А между релсите. Наведе се да ги събира. Машиниста го забелеза на пътя и засвири силно. То 'стоеше спокойно и си събираше гъбите, а тренътъ летеше съ най-голЪма. бързина напредъ. Машиниста пакъ изсвири. Голямото момиче му извика да остави гъ бите, а то мислеше, че му казва да ги събере. Тренътъ все лети напредъ. Ето той ще мине по него и ще го смаже. Пътниците подадоха уплашено глави изъ прозорците на вагоните да видятъ какво става. Големо бе очудването на всички, като видеха, следъ като отмина тре нътъ, момиченцето да събира пакъ гъбите си. То бе легнало на пътя и трена мина надъ него безъ да го закачи. Л. Толстой.

:=%<

**-«%*•.

~ 2—

Момина сълза и пчела. Подъ столетенъ дъбъ растеше Нежна момина сълза, И на нея тамо кацна. Работливата пчела. Затрептя отъ скръбь сълзата, Тихо тихо промълви: — „Ахъ, защо ли ти пчелице «Чашките ми по ломи?!. .„Моите дни съ бързолетни, .Кратка й мойта красота, .,"Азъ, пчелице, още искахъ „Да живея на света! — .„Искахъ още азъ да гледамъ — "Нощемъ чуднитЬ звезди, "Денемъ слънцето прекрасно — „Въвъ лазурни висоти!" -Удивила се пчелата И казала съсъ тъга: -яКакъ! . . отъ менъ си недоволна, „Чудна работа сега! .." Ш катъ трепна съсъ крилцата, Скри се въ пъстрата трева, 1И заплака с'скръбь сълзата Съсъ наведена глава. . . Ярославт» Сн-вжинъ.

—3 -

Подъ милото пролетно небе, на зелената .морава, се събрали зайчета дългоухи-бегачи, за да се надбегватъ. Хубаво е въ гората пролетно време: колко шумъ, песни, колко глъчъ! Брезите се обкичили съ яснозелени лица, мълчаливите борове весело гледатъ, раз клонените елхи тихо щепнатъ. На полянката, подъ белостволеста бреза, зайче тата се забавлявали шумно и весело: играяли си дъл гоухите и се надбегвали единъ други. Шумно-весело минавало времето за късо опашатите. Не могли да се нарадватъ на пролетното слънце, не могли да се нагледатъ на изумрудната зеленина. Шумели, движили се дългоухите — на „прескокни баба" се готвели да играятъ. — Азъ първи ще -почна, — викалъ Дългоухия! — Не, не ти, а азъ, — казалъ Опашатия! — Не вие, а азъ, — азъ съмъ по-големъ отъ васъ!! Спорили шумно дългоухите — даже до бой ра ботата отивала. Но веднага се умълчали, изплашили се и бързо избегали въ гората. Какво ли се е случило, какво ли е смутило весе лите зайчета? Немало нищо страшно. Пропълзела по земята само сЯнка, сенка голъма отъ облакъ. — Ехъ, вие, дългоухи страхливци, — изсмела се една жаба на зайците. — Уплашихте се отъ една сен ка, късоопашати! Да, вижда се, че сте юначенъ народецъ! . . _ 4 —

— Казвай, каквото искашъ, жабичко, — нека ние* <бъдемъ жалки страхливци, нека ние и отъ сенка да се плашимъ . . . Смей се, ако тебъ ти е весело. Само, намъ се иска да живЬемъ, се обадило скритото подъ •елхата зайченце.

— Знаешъ ли чия беше тая сенка? — На орела!:. .Да, да, жабичко! А съ орела шегата е мръсна. Ти, •струва ми се, се боишъ отъ щъркела — и щомъ го видишъ се криешъ подъ некоя щумка или подъ некоя кора . . . А на насъ се пресмивашъ. На всички ни се иска да поживеемъ, ахъ, какъ ши се иска! . . Прев. с. а

ДЪдо и внучета. Седналъ дедо А край деда На тревица, На колене — Стисналъ съ зъби Внучета му . Той лулица. Наредени. Деда слушатъ: Какъ приказва, Приказчиди Какъ разказва . . . -^. Н. Чендовъ. — 5—

Свети Георги. Вий се, сиво стадо, Въ туй поле широко; Вий се не поблявай Мощно и високо —

ДЯ Съ Де Въ

какво погледне, векъ се подмладява,. какво облъхне мигъ, се съживява.

ПролЯтьта се пукна, И снегътъ избега; Иде свети Георги Съсъ усмивка блага;

Цъвна пакъ полето, Бликна и тревата, На потокътъ светълъ Чиста е водата;

Иде той окиченъ И съ цветя и шума, Слънце животворно Спътникъ му е въ друма.

Вий се сиво стадо И не блЯй високо — Вечъ съ трева е пълнб Туй поле широко. Цоцо.

Тази сутринь Радойчо стана късно. Отърка хлът налите си очи, облече големата мъжка жилетка съ четире джоба, която се спущаше чакъ до краката му, обу вехтите чехли на баба си и излезе отъ къши. При хубаво време той не обича да стои въ слупената миризлива стая, а ходи изъ града да зяпа по дюкяните. Пъкъ и кой ли ще го търси? — Ни май ка, ни татко има той. А баба му, която се грижи за прехраната му, отрано излиза по чуждите къщи да работи. Блъсна Радойчо подпрената порта и тръгна изъ улицата. Пъхналъ ръце въ големигЬ джобове на жи летката, той тежко-тежко повлече големите чехли изъ широките улици на града. Знае той, че тамъ има много, много хубави неща. Ето, тукъ шиятъ дрехи — той се спира на про зореца и гледа. Гледа Радойчо и си мисли: Ей тамъ едно хубаво палтенце, да е сега мое! . . Тукъ пъкъ пекатъ хлебъ. Гледай какви хубави самуни съ наредени! Едни дълги, други таркалести; тамъ пъкъ съ симитигЬ. Радойчо ги гледа и неможе да имъ се нагледа. Да е отъ некъде баба му тука, па да му купи едничко докато съ още топли! Или пъкъ да съ по-наблизу, че да си вземе еднонко, наймъничкото! . .

Некой го бутна и той тръгна. „Сега ще погледамъ играчките*, — си каза той и отиде предъ единъ богато нареденъ магазинъ. По прозорците на магазина беха окачени играчки: колко пъти ги е гледалъ той и неможе да имъ се нагледа! Ето кончето, до него малки колца съ железни колеленца; ей пъкъ и топченца, шаренички, меки, гумени. До техъ хубаво облечено момиченце, до него часовниче, до часовничето •— петленце, до петленцето — музичка. Гледа Радойчо и му се струва, че всички нъща оживеватъ, а той взелъ музичката, яхналъ кон чето и свири. Също както въ приказката, що баба му разказва . . . — Отива Радойчо въ гората, изсвирва три пъти и се явява царската дъщеря — ей това хубавото мо миченце. Тя е тъй хубава и красива въ бела дреха и носи пълна кошница съ цветя, топли симитчета и захарчета и му ги подава. Той слиза отъ коня, изправя се гордо и . . . Некакъвъ шумъ сбърка приказката. Единъ подплашенъ конь тичаше изъ улицата и влачеше потро шена кола. Колата блъсна единъ халваджия и му разпиле таблата. Радойчо забрави приказката; той ведна га се спустна да събира шекерчета. Халваджията го изгони, но той пакъ свари да си вземе две парчета. Да ми е едничко! Обикаля Радойчо изъ града и не мисли да се връша. Нема кой да му се кара. Баба му ще се вър не едва вечерьта и ще му донесе неща за ядене. Сега той може да си походи. Но защо толкова много огладне? Той и други пъть е ялъ само веднажъ на день, но така скоро не е огладневалъ! Отде да вземе да си хапне нЯщо? Ха, ето една фурна! . . Да може да падне едно симитче, като шекеря. Да поискамъ отъ некого едно рупченце? Но нали баба ми каза да не прося никога? . . . Тъй мисли Радойчо и влачи големитъ си бабини чехли. Доближи до фурната и гледа: хлебоветЯ наре дени навътре, край техъ симитигь* и кравайчетата. а — 8 —

•едно се търколило почти на края, като че ли искало да избега. Радойчо се вгледа въ него: какво е червеничко, изпеченичко, колко ли ще хруска като го сдъвче? Ами, ако го види некой? Той се огледа и при стъпи малко напредъ. — Ще го взема и ще го скрия въ пазвата си, въ дюкяна нема никой, а кой ще ме види отстрана, — си мисли Радойчо. Още една крач ка и той е при кравайчето. Ръката му трепери и едва посега . . . Той се издига на пръсти, пипва кравайче то, пъхва го въ пазвата си и съ подкооени крака тръгва. — Стой! — извика некой отзаде му и Радойчо замръзна на местото си. Хлебарьтъ билъ въ срещния дюкянъ, ВЩГБЛЪ го и го хвана тъкмо що си тръгваше. Той го хвана за ръката и го заведе въ фурната. Радойчо онеме отъ страхъ и чакъ като тоягата се заогъва по гърба и краката му, той започна да вика: „Олеле, чичо"!.. и да реве колкото му гласъ държи. — Кой те прати да крадешъ? — изръмжа хле барьтъ. — Азъ . . . азъ нема вече . . . азъ съмъ гладенъ... хълцаше Радойчо. Хлебарътъ го наби и го пусна да си върви. Отъ страхъ и отъ болки Радойчо едва подигаше тежките чехли. Върви той съ наведени очи и не смее нигде да погледне. А кога минаваше край магазина съ играч ките, той се засрами и забърза. Стори му се, че и момиченцето, и кончето, и топчето, и музичката; всич ки като че ли изъ единъ гласъ викатъ: „крадлю, крадлю" ! На мръкване Радойчо се върна въ къщи. Той хвърли чехлите на една страна, тръшна се на окъса ната рогозка и горчиво заплака. Тази нощь той спа гладенъ. Водски.

Ек. Вл. Манчева.

По жетва бЪше т о . . » По жетва беше то. . . Вървъхъ азъ изморенъ По прашни пжть изъ селските нивя, И тежко дишахъ вечъ запрашенъ, запъхтянъ, Отъ тъмни тъмнини обходилъ двт> села. Край менъ лъщятъ нивя, зефиръ ги залюлълъ И милва ги, пробуденъ въ ранина; И хиляди цвЪтя, и птичи хоръ заивлъ, И хубости безъ край, о райска долина! ПосЪднахъ уморенъ. И дишахъ упоенъ Тозъ свъжи ароматъ отъ жлътнали нивя ; Задъ менъ дочухъ тихъ плачъ. . . Край ПАТЯ потаенъ,. Разплаканъ старецъ самъ съ приведена глава! Изтръпнахъ изуменъ! . . Сръдъ златнитъ нивя —Най-виша благодать за бъдния селякъ, Да рони сълзи тукъ, въвъ ранна ранина, Тозъ старецъ побЪлялъ I . . Защо, защо и какъ ?! И тръгнахъ наскърбенъ къмъ бедния старикъ — Задавенъ отъ сълзи, тъй блЪдъ и изтощенъ. . . А той съгледа ме и сграбчи ме за мигъ, Целува ме, притиска ме, въвъ сълзи цълъ залънъ! — »0, сине мой!.. Юначе славни ти!.. Катъ тебе бъше тойГ. Той, моя синъ, сокола сивоокъ 1 Юнакъ достоенъ бе . . . и падна въ страшний бой, Въ коварний бой на сърбина жестокъ! . .

— 10 —

Де е гроба му?! . Къде е свети прахъ На чедото, що растохъ въ младини ? ! 0, Боже мой, къмъ тебъ ли сторихъ гръхъ, Че самъ остахъ въ най-тежки старини ?! Вижъ всичко туй за него съмъ събралъ. . . Азъ работихъ отъ тъмни тъмнини. 0, сине мой! . . Съсъ сълзи съмъ облълъ Тьзъ черни угари, тъзъ буйните храни! . . За менъ е пусто вредъ. . . И майка му отъ мъка и тя умре. . . Я чуй! . . Те пЪятъ . . . . пеятъ — жетва е вечъ, А туй сърдце боли, боли, дано запре!!.

0 сине мой П . О , зла сждба проклета! . . Защо съмъ самъ, безумеца старикъ?!. Българио, ти знайшъ ли, че въ разцвета За твойта мощь въ земята рожба скрихъ!?.«. Порой сълзи обливаха старика. Той хълцаше, проклинаше свита, И блъдъ, сломенъ едва чуто извика : — „На твоите гърди, юначе, да умра!!..". И свърши тозъ старикъ! . . Самъ склопихъ му очи, Завикахъ бърже азъ жетварите отвредъ. . . И днесъ тамъ дървенъ кръстъ самотно си стърчи, Въ забвение осталъ, не къпанъ отъ сълзи!

— 11 -

-А. Окиншевичъ.

Бр1ззичка. Приказка.

Изъ посипаната съ червенъ песъкъ алея на една голЪма и сенчеста градина тичаха нъколко деца. Зачервените имъ странички и светналите очички показваха, че имъ е весело между тази пролетна зеленина, подъ топлите лъчи на про летното слънце. Ето т е кривнаха изъ пътечката по тревата, напъстрена съ разновидни .цветя, тичаха, играеха на кончета. Водачътъ имъ прекърши крехкото стъбълце на малката брезичка и зашиба конете. Те заскачаха, зариваха яростно и се скриха задъ дърветата. Чуваха се^още виковете и цвиленията на младите кончета. Но скоро и т е утихнаха. Требва да съ се прибрали въ голЪмата и красива къща, която бе на еди ния край на градината. Пъкъ и време беше вече: слънцето за лезе и въ градината стана хладно. Скоро настана и нощьтаВъ къщата запалиха ламбите. Виждаше се какъ около трапе зата седатъ бащата, майката и децата, които играеха на кон чета изъ градината. Следъ вечерята майка имъ ги отведе въ спалнята, гдедо ги чакаха топли и меки завивки. Скоро изгасиха ламбите въ цълата къща и всичко утих на. И въ градината бе тихо. Акациите пръскаха приятната миризма на цветовете си* край оградата цъвтеше лиляка и носеше благоухание навредъ, а розите веселяха целата гра дина съ своя мирисъ и гледъ. Малко по-малко и дърветата заспаха. Цветята пъкъ още отъ вечерьта свиха венчета и спеха сладъкъ сънь . . . Не спеше само счупената отъ мом-

— 12 —

чето брезичка. Не спеше, защото умираше. Огъ пречупеното й стъбълце течаха бистри смолисти сълзи и падаха на зеле ната трева. Умираше тя и въ последнята си агония думаше на събралите се около корена й светулки, нощни пеперудки и сгушилитъ се въ клоновете на съседния храстъ птички: — Азъ зная, — казваше имъ брезичката,— че немаше да живъя много, но за това и не жаля сега. Пъкъ и не ми бе много весело въ тази раскошна градина между гордите ака ции, рози и лиляки. Ни едно отъ техъ не съ отъ моя родъ. Може би, отпосле да привикнехъ съ техъ, но сега — не, азъ не го обичамъ! Азъ още тъжа за милата горичка, гдето си растехъ по-рано. Ахъ, колко хубаво беше тамъ! Да имахъ криле като пеперудките, отдавна бихъ литнала пакъ тамъ... Брезичката млъкна и се замълча, секашъ си нт»що спомваше. — Когато се родихъ, —> продължи пакъ тя, — беше топла летна нощь. Азъ видехъ на около си некакви черни сенки, които се издигаха високо къмъ небето, гдето свЪтъха ясни звездички. Чухъ ч некакъвъ шепотъ и бърборене около менъ, но нищо не видехъ и не разбрахъ. Беше много тъмно- Да, много тъмно беше. Сутриньта, като се разсъмна, азъ първа ви дехъ себе си. Азъ имахъ малко и слабо стъбълце съ две малки листна, върху които блестеха росни капки. Около мене се издигаха големи дървета и тихо шумеха. Близу, въ гъстата трева се разго варяха двамина: — Тази нощь у нась се родила но ва брезичка, — каза тънкия гласъ. — Нима? Къде? — запита дебелия гласъ— Още по-хубаво. Така по-мъчно ще откриятъ къщичката ни. А где е тя? Ахъ, ето я . . . колко е малка! . . Двамата, които се разговаряха, дой доха по-близу до мене и азъ ги видехъ. Единиятъ беше косматъ сивъ шишко, а другиятъ зеленъ, по-малъкъ и по-тънъкъ, само съ по-дълги крака. И двамата имаха

— 13 —

-крила. Отначало се много уплашихъ отъ тЪхъ, особено отъ сивиятъ, който говореше съ дебелъ гласъ. Ехъ, мислЪхъ си, ще ме изяде, такъвъ великанъ! Сега, право да си кажа, смеш но ми е, като си спомня за това. Намерила съмъ отъ кого да се плаша! Те беха бръмбарътъ и скакалецътъ. Но тогава те ми се сториха много големи и страшни, защото азъ бехъ много малка. Скоро те си отидоха и азъ останахъ сама- Но не отиде за много. Слънцето изгре и въ гората заведнъжъ всичко заговори. Азъ се захластнахъ въ веселите птички, кра сивите пеперудки и разните бръмбари. Даже и катеричката видехъ тогава за пръвъ пъть! Да, катеричка видЪхъ!.. Ахъ, колко хубавъ беше този първи день!.. Макаръ да ме беше •страхъ отъ всички^-никой нищо не ми правеше. Скоро се запознахъ съ съседите си, другите брезички, по-големи отъ мене. Те ми казаха, че азъ съмъ техна сестра, и ми посочиха големата, красива бреза, която се издигаше високо надъ насъ. — Тази е майка ни, — ми казаха те. Колко красива беше майка ни! Кората й беше чиста, бела, а зелените й клончета се преплитаха и спускаха до земята. Съща красавица! И азъ се чувствувахъ особено приятно при сестрите си и при майка си. Наистина, мама не ме галеше и милваше, но азъ чувству вахъ, че тя ме вижда и ме познава; азъ слушахъ какъ тя шумееше въ силна буря . .'. Нейното шумене беше некакъ осо бено. Ни едно дърво не шумеше тъй приятно. Да, нито едно дърво . . . — Брезичката пакъ млъкна и се замисли. — Така свободно си растехъ и малко по малко се запознахъ съ целия Божи светъ. Въ края на летото азъ вече познавахъ всички дървета и цветенца, които растеха и цъвтеха около менъ, всички бубулечки и пеперудки, които ид ваха на гости на менъ. А и самата азъ станахъ по-яка и поголема. Но завалеха дъждове, задуха студенъ ветъръ и въ гората стана грозно. Големите дървета шумеха и се вълнуваха дене и наше. Цветя не се забелезваха вече. Красивите пеперудки, кои, а често кацаха по листата ми, се съвсемъ изгубиха. Лис тата на дърветата пожълтЬха и западаха на земята, носени отъ ветъра. Ето и единъ мой листъ пожълте, че втори, трети... Пожълтеха всичките ми листа и паднаха въ мократа трева. Колко студено ми бе така гола! После стана по-студено, тре вата побеле и мене ми се приспа. Азъ заспахъ. Ахъ, азъ много, много спахъ! Като се събудихъ, слънцето гледаше тъкмо надъ — 14 —

мене съ веселите си пролетни лъчи. Огледахъ се наоколо — пустота. Немаше и следа отъ животъ. Папратите бт>ха налЬгали по земята черни и погрознели; тревата лежеше грозна на земята. А листа нито азъ, нито сестрите ми имаха. Но не отиде така за дълго. Скоро отъ земята се запоказва зелена тръвица. И всичко въ гората се развесели; чуха се радостни викове: „пролеть, пролеть иде"! Поникнаха цветя и на дър ветата листа се показаха, — раззеленихъ се и азъ. Стана пакъ топло и весело — бръмчаха пеперудки и бръмбари, пееха птички. Близу до менъ непрестанно пееше славеятъ. И мене ми беше тъй весело, че не помислювахъ даже, че може скоро да настане краятъ на моя животъ. Една сутринь почувствахъ, че при корена ми нещо из никна и почна да ме безспокои. Погледнахъ надолу: отъ зе мята се бе издигнала една тъмна шапка върху дебелъ коренъ. Това бе една бела гжба. Ахъ, каква груба и неучтива! Изник нала до стеблото ми, облегнала се на него и натиска ли, на тиска! . . — Гледайте безобразницата! — оплаквахъ се азъ. Каква се наблега! Какво иска отъ мене ? — Тя се крие подъ клончетата ти, — ми каза момин ската сълза, — за да не .я намерятъ хората. — Какво ми влиза менъ въ работа, че щели да я видятъ хората ? Да се махне отъ тамъ! И азъ си дигнахъ клонете нагоре, за да я видятъ хората. Но какво стана? Следъ неколко часа при насъ дойдоха двама човека: — единъ големъ и единъ малъкъ. '•— Вижъ, тате, каква хубава гъба, — извика малкиятъ и «ато се завтече къмъ мене откъсна шапката на съседа ми. — Така ти се пада! — помислихъ си азъ. — Ахъ, колко •съмъ лоша! Не ме е срамъ! Не биваше ли да си мирувамъ, та и тя да си растеше спокойно въ гората? — Петьо, — каза големиятъ човекъ, — ти откъсна само шапката. На белите гъби и корена е сладъкъ. Извади и него. Петю хвана корена и едно мое клонче и ги дръпна. Охъ, колко ме заболе! Азъ примрехъ отъ болки. Като се свестихъ, азъ растехъ вече тука. До мене не •беха ни майка ми, ни сестрите ми, ни момините сълзи, ни здравеца, ни папрата. Около мене растеха акациите, лиляките и розите и като ме гледаха, думаха:

— 15 —

Каква е проста, дивячка! Вижда се че е расла въ го рата. — И всички високо се смиеха. А менЪ ми е мъчно, мъчно, плаче ми се. — БрЪзичката помълча. — Та азъ не тъжа, че нема да живия много. Жаль ми е само за нашата гора! — тъжно завърши разказа си тя. Нощьта се мина. Настъпи весело утро- Запиха птиците. Събудиха се цветята и дърветата. Станаха и хората. Въ гра дината пакъ заиграха и тичаха пъргавите и ;весели деца. Никой не забЪлезваше, че малката строшена брЪзичка е вече умрела. Никой не забълезваше, защото въ|тази богата и раз кошна градина тя бе клето.сирачеВ Преводъ.

Молитва. Боже светли, Боже мили — Ти родината ни запази, Подкрепи ни, дай ни сили Да я пазимъ отъ врази. Въ нея ний сме се. родили, Въ нея на свобода ний растемъ, • И за нея Отче мили — Ний сме гот'ви да умремъ! Ярославъ Сн-Ьжинъ..

— 16 -

На разходка.

1. Лай, извивай Съсъ уста — Тебъ съсъ назп Азъ неща.

3. Лисъ — Лисанка Ей така, Здраво стпскамъ Азъ съ ржка,

5 На разходка Въ полскп ширъ, Ще играемъ Тамъ безъ сппръ.

2. Колко искашъ Се дери, Роклята ми Съдери —

4. Че другарки Ннй сме вечъ И ще идемъ Тамъ далечъ.

6. Лай, извивай Гласъ голе.мъ, Все пакъ тебе Съ насъ не щемъ!

- »

<г * мнсЗ^*^^ 1 ^"" 1 ОТКРИВА СЕ ПОДПИСКА ЗА ДВУСЕДМИЧНОТО Д Ъ Т С К О СПИСАНИЕ

гол. II — 1915 год. Редакторъ: М. Д. Никодовъ. ПрЪзъ втората си година „ПЧЕЛИЦА" ще продължава да буди умътъ и сърцето на калките си читатели. „ПЧЕЛИЦА" ще запознава децата съ всички прояви на всекидневния животъ.-Тя ще ги учи на самодейность, трудъ и хюбовь къмъ природата. ПрЪзъ втората година „ПЧЕЛИЦА" ще даде на абонатите си: 20 КЯОЖКИ съ отбрано съдържание и съ художествени илюстрации отъ специаленъ художникъ.

10 в. „Ляетовичка". 1 разкошенъ цвЪтенъ календарь. 5 к а р т и н к и изъ „освободителната война'. Изобщо „ПЧЕЛИЦА" ще блде единственото у насъ детско списание. Въ „ПЧЕЛИЦА" сътрудничатъ всички наши писатели и поети изъ детската литература. На настоятелите се прави 10 на сто отстжпъ.

Абоваментъ 250 лв. предплатенн. Абонирането става чрЪзъ всека телеграфо-пощенска стан ция, или направо въ редакцията София. Адресъ: Редакция на сп. „ПЧЕЛИЦА", Хр. Трънковъ. София, булевардъ Дондуковъ, 61 Съ тази книжка се изпраща втората премия — картинка изъ войната.

- &

I4- »•«. I I , ГЕСи. 3 а

Ю.

Списанието е препоржчено за учил. библиотеки отъ Министерството сь

ас/чко ^-А"--

/ & ' 'IIФ,! 1Ж К^Д

•=

•

?—<

:г

г~-

ттщй

м#нАгънца игриви Припкатъ по полето, Слънчице лъчисто Грее въ вишинето!

Горските потоци Бесно, лудо тичатъ, Палави дечица Съ цветенца се кичатъ! Люв. Бобевски.

Год. Я.

Редакторъ: М. Д. Никоповъ.

Кн. 9 н 10.

Пакъ иде май. Пакъ иде Май чаровенъ Съсъ хубость и цветя, Катъ царь е той достоенъ На всички времена.

Полята и градини Отъ хубость ще цъвтятъ, По хълмове, долини Песни ще заехтятъ.

Пакъ розите Ще лъхнать Цветя ще се Ще радватъ

И всичко ще за диша Съсъ по-голема мощь, И славей ще се слуша Презъ чудна майска нощь.

красиви ароматъ, засмеятъ, Божи светъ.

Пакъ иде Май чаровенъ Съсъ хубость и ивътя, Катъ царь е той достоенъ На всички времена! . . .

Ек. Вл.

Минчева.

Пр гьзъ май.

«*,

Въ едно село некога живълъ единъ беденъ тъкачъ съ големо семейство. Отъ ранна утринь до късна вечерь той и жена му работели безъ да жалятъ си лите си и пакъ не могли да посрещатъ домашните си нужди, защото положениятъ трудъ не могълъ да имъ спечели пари за прехрана на цЯлото семейство: те двамата, четиритЯхъ деца и старата майка на тъ кача. Но семейството живело въ сговоръ съ всички съседи и стариятъ тъкачъ съ удоволствие помагалъ, въ всЯко време, колкото могълъ. Еднажъ синътъ на тъкача отишълъ въ тихата гора да събира сухи дръвца. Настъпило студено време и въ дома на тъкача немогло да се работи отъ студъ Тамъ той съгле-

мало сили за подобна работа. Мъчило се, мъчило се малкото момче и казало: — 3 —

— Ехъ, дедо! — Ти требва да отвържешъ товарчината отъ гърба си — тогава, може би, ще мога да я издигна. — Не, не . . . За нищо въ света!. . . завикалъ старецътъ, — а ти по-добре подай ми патерицата, която изтървахъ отъ ръката си! . . . Малкото момче взело дебелата и чепата патерица и я подало на стареца. И старецътъ, само щомъ хваналъ патерицата, ту такси скокналъ на крака, даже и товарчината не свалилъ на земята. — Да, така . . . благодаря ти, малко момче, —;.; казалъ горскиягъ старецъ на малкото момче, — избави' ме ти огъ беда, инъкъ требваше дълго време да лежа въ тоя затънтенъ долъ гдето никой не стъпва . . . А за твоето милостиво сърдце азъ съмъ готовъ да ти се отплатя, съ каквото искашъ. Е, кажи ми, съ какво да ти се отплатя? . . . — Ахъ, дедо! . . . радостно извикалъ синътъ на тъкача, — азъ доста връме изгубихъ за тебе и вече е късно; че ме чакатъ у дома съ дърва. Дай ми малко отъ твоигЬ дърва, защото азъ вече немамъ възможность да събера! . . . — Само това ли? . .. добре, — казалъ старецътъ. Да ти помогна да съберешъ дърва немога, защото немамъ сила; вземи моята товарчина и върви си съ Божие здраве . . . — Мога ли да нося такава товарчина, — казало малкото момче, — азъ крачка немога пристъпи съ нея... — Е, да, добре! . . . Вземи моята патерица: съ нея бързо-бързо ще си отидешъ у дома и ззнесешъ товарчината ! . . . И той му подалъ патерицата, свалилъ отъ гърба си големата товарчина дръвца и веднага изчезналъ, като че потънал ь въ земята . . . Малкото „ момче очудено се огледало наоколо, но немогло да види старика. Натоварилъ големата и тежка товарчина дръвца, но като че било снопче пера... Очудило се то на тая чудна история. Тръгнало изъ гората и струвало му се, че не стъпва на крака, — 4 —

а като че хвърчи съ криле. До толкова му било леко по горската пътека. А до това време у дома му стариятъ тъкачъ съ жела си съ нетърпение очаквали връщането на мал кото момче, а старата баба постояно излизала на ули цата и нервно поглеждала въ тъмната далечина, съ на дежда да види изгубения внукъ. Късно, около полунощь, некой почукалъ на про зореца и когато бабата отворила вратата, пъргаво влезло облеченото въ тънки дрехи нейно внуче нато варено съ сухи дръвца на гърба и съ дебела чепата патерица въ ръка.

— Къде се губишъ толкова време ? . . . извикалъ :му стариятъ тъкачъ — ние мислимъ че вече си се загубилъ изъ гората! .. . — Боже мой!.. . плеснала съ ръце бабата, — какъ така, гълъбчето ми, донесе до тукъ тази голема товарчина дърва? Малкото момче съ усмивка отишло до масата и стоварило върху нея дървцата . . . И, о, ужасъ!. . . масата се счупила, краката се предвоили и дървата паднали върху пода и въ същия моментъ всички, които били въ стаята извикали отъ очудване. Всич ките дърва били само чисто злато . . . _ 5

И малкото момче разказало всичко, каквото се случило въ гората, какъ го срешналъ незнайниятъ старикъ, който за оказаната му услуга подарилъ свойта товарчина дръвца и тази патерица.

— Аха! Ето каква била работата, казала бабата, — да, азъ зная, — това не е билъ некой простъ сиромахъ старецъ, а горскиятъ царь... И добре, ми лото ми внуче, че така любезно си се отнесълъ съ него, помогналъ си му въ беда! . . . Затова и той те е така възнаградилъ1 . . . Ето, вече тия бедни хора заживели си безгрижно и въ къщата си немали нужда; всичко у техъ оти вало най-добре . . . Пр-Ьвелъ: С. С-новъ.

|Яайеко утро.*} Какъ е чуденъ необятенъ • Утренниятъ майски ширъ, Какъ е дъхавъ и приятенъ Нежно трепетни зефиръ!... Какъ на птичките крилати — Сладко-звънки гласъ ехти, Какъ съ лъчи пъкъ чудно злати Ясно слънцето блести!... Майско утро, — даръ чудесенъ Озарено съ красоти, Майско утро — чаръ небесенъ Колко хубаво си ти I . . . Шуменъ.

Тр. Симеоновъ.

*) Изъ оперетката »Златното момиче«.

— 7—

Златни зжби.

Л <Я^\ -

"V с

^~. ^ли Й *"Ц ;**^ |

~^__

Предъ една къща се беха спрели неколко деца Те четеха над писа на вратата. — ,Зъбо лечебница" — прочете найтолемото момченце. — Да, гдето правятъ искуствени зъби, — до бави друго. — Не, гдето лекуватъ болните зъби — се обади трето. — Гдето лекуватъ болни и правятъ искуГ ствени зъби, — каза 4 -" пакъ първото. — Не зная азъ, че ще ме учишъ! — разсърди се второто. -— Миналата година леля си направи два искуствени зъба. — Отъ злато ли? — Не. — Златните съ най-хубави. Татко има единъ златенъ кътникъ. И азъ ще искамъ златни да ми направятъ зъбите. — Нима ти съ развалени зъбите? 8 —

— Не, ами. . — Ами ? . . . Би ли се съгласила да ти извадятъ здравите и хубави зъби, съ които тъй сладко ядешъ, че ла ти турятъ златни?

& \

— Не, ма Анке, н е . . . азъ искахъ да кажа кога ми стане нужда. А то по-добре никога да не ми става •нужда, Децата тръгнаха замислени по пътя, Здравка Михайлова.

Щйека пЪеень. Презъ май, кога цветя разцъвнатъ И слънце топло грей, Кога косачъ коси въ полето И чучулига въ висинето Си волна песень пей, — Тогасъ да гледаме елате Какъ цъвне месецъ май; Венци елате да плетете, Елате, вси деца, да пейте Песни за красенъ май! Пчелица, вижте, по цветята Събира сладъкъ медъ; Тукъ агне пъргаво играе, Тамъ славей свири и нехае: — Веселие навредъ! Хай, бързайте, дЯца въ полето Че май не дълго трай, Цветя берете, китки вийте Песни задружно всички пейте, десни за месецъ май. Водскй.

— 10 —

дгБкъде изъ колибите на Калоферския балканъ. Той още дете билъ, когато останалъ сиракъ безъ майка, самичъкъ съ бища си да живеятъ въ бичкийната и се трудятъ за своя домъ въ планината. Но природата майка отхранила бай Христо великанъ, за какъвто само въ народните приказки се разказва: снажна снага ви сока доръ четире лакте, железни мишци, а крака — цели мечи лапи. Въ детинство баща му го беше пращалъ на учи лище въ близкото балканско селце, но малкиятъ Христо не доизкара учението си, защото очитЯ му беха все къмъ планината. За неговата големина сел ските деца му беха кръстили име „плашилото". Ко гато порасте на години бай Христо, вземаха го войникъ въ обозитЯ, заради несръчностьта му. Презъ войната той се числеше въ народ, опълчение. Случи, се, че дружината имъ беше изпратена на Странджапланина край Черно-море. Това, което сега ще ви разкажа, послужи да кръстятъ бай Христо съ още едно ново име: „Мечкаря". Следъ сражението на нашето опълчение въ вой ната съ турците при Бунаръ-Хисаръ, дружината на стъпваше бързо, като преследваше бътащия изплашенъ непреятель. Бай Христо беше назначенъ патраулъ, който да върви по билото на планината. Сива мъгла беше полазила по долищата и обвиваше черяите върхове. Голите шубръци, между които тукъ— 11 —

тамъ само стърчаха дъбови храсти съ пожълтели лис та, тъжно изглеждаха. Войниците патраули едва си пробиваха пъть изъ гъсталаците, а възъ урвите треб ваше и да пълзятъ. Бай Христо, който бе израстналъ. въ планината, ВСБКОЙ пъть изпреваряше другарите си. Предъ техъ се изпречи единъ дълбокъ, стръменъ и гористъ долъ, въ който се чуваше какъ шуми пла нинския потокъ. Те се спуснаха изъ него да излезатъ на срещния брегъ. Пълзейки едва се изкачваха къмъ поляната на противоположната страна, когато изведнъжъ се спреха изненадани отъ нещо. Забелезаха, че --Йи

Л.

близко до техъ на 500—600 крачки имаше турски постъ отъ 6—7 войници. А още по-голема бе упла хата имъ, когато неколко само крачки предъ техъ -

12:-

изкочи една голема сива мечка, която бе ходила на потока да пие вода и като зачула човешки стъпки, бавно бавно се връщаше. Да стрелятъ или не? и на кого първомъ отъ двата врази, те се не решаваха. Настана неколко минути недоумение. Отъ туй трудно положение ги спаси бай Христо, който беше пакъ изпреварилъ другарите си и вече излезналъ горе между мечката и неприятелския постъ. Турците, щомъ видеха великана българинъ, по бързаха да се скриятъ задъ скалистите чуки безъ да го безпокоятъ. А бай Христо съзирайки въ мечката по опасенъ врагъ, отколкото турците, се замери съ пушката въ нея. Разнесе се гьрмътъ на берданката. Чу се и ревътъ на ранената мечка, която озверена се впусна къмъ бай Христо Той я бе само леко наранилъ. Же стока борба се начена между мечката и него, въ която победитель остана нашия герой. Той повали мечката, заклана като ягне. И когато другарите му отидоха при него на помощь, той самодоволно имъ показа своя ловъ и усмихнато сочеше бегащите турци, които презъ всичкото време беха неми свидетели на тази сцена. Въ дружината се научиха за този подвигъ на бай Христо и отъ тогава му кръстиха ново име „Мечкаря". Мярчо Петровъ.

Пеперуди. Въ злаковете нацъвтели Подхвърчатъ бели пеперуди, И две момченца запъхтени Следъ техъ се хвърлятъ като луди. Тука паднало, едното креска, Тамъ другото му дава знакъ. А пеперудките капризни Ту капатъ, ту подхвърчатъ пакъ. Хр Ц. Боряна.

— 13 -

Гръмотевица. Днесъ Радка се върна късно отъ училище. Тя свари тра пезата сложена и татко й отдавна я чакаше съ нетърпение. — Защо закъснЪ днесъ, Радке? — попита я татко й. — Не съмъ виновната азъ за това, а гръмотевицата, която преди малко се изви надъ града. ЛЪтото е много приятно време: дните съ по дълги и топли, природата е разхуба вяла, но азъ пакъ не го обичамъ, защото лете се най много явяватъ гръмотевици. Много ме е страхъ отъ тъхъ. Татко и бе ученъ човъкъ и той вед нага започна да й обяснява и утешава отъ страшните гръмотевици. — Гръмътъ, мило дете, не е опасенъ. Той е само силенъ шумъ, а шумътъ не прави пакость. Когато ударятъ на коня единъ камшикъ, не шумътъ го шиба по кожата, а ремъка. Опасното въ гръмоте вицата не е бученето, а светкавицата, която цепи облаците и слиза дори зе мята, запомни това добре. Мълния е електрическа искра, която искача изъ гръмотевичните облаци. Свет кавицата е, която произвежда светлината. Гръмътъ е шума, причиненъ отъ размърдването на въздуха, който силно се *у . .>. ^^яЪя^&^Щ размества. к_-.' — Ами какво нЪшо е електричество? — попита любопитно Радка. — Никой до сега не може да отговори на този въпросъ. Хората не познаватъ естеството на електричеството. За него

__ Н _

мога да ти кажа само това • ако натъркаме пръчка червенъ восъкъ съ вълненъ парцалъ и я доближимъ до леки телца, като книжки, перушина и др., тя ще ги привлече. Такава пръчка се казва наелектрисана. Привличането на леките телца е едно отъ действията на електричеството. То може да произвежда още светлина и топлина. Хората съ направили отъ него единъ вестоносецъ почти толкова бръзъ, колкото и мисъльта. Благо дарение на него ние можемъ, чрезъ телеграфа и телефона, да се съобщаваме съ когото искаме, колкото и далечъ да е той отъ насъ. Електричеството обикаля почти осемь пъти земята въ една секунда по телеграфната жица, а окръжностьта на земята е 10000 мили. Повечето отъ гръмотевиците не правятъ пакости, но въ всеки случай требва да сме спокойни и да не се страхуваме въ време на гръмотевица. — Татко бе, защо веднага слйдъ светкавицата чуваме гръмъ? — Гръмътъ и светлината ставатъ едновремено, но свет лината върви по-бърже отъ гръмътъ и достига по-скоро до насъ. Звукътъ изминава 340 метра въ секунда, а светлината 70,000 мили. Всеко тупване на нашия пулсъ, или всека се кунда, която се изминава между светкавицата и гръма, пред ставлява едно разстояние отъ 340 метра. Ние имаме въ себе си единъ часовникъ, който бие приблизително всека секунда, — това е нашето сърдце, на което туптенията се изявяватъ чрезъ тези на пулса. Той измерва времето на нашия животъ. Често се виждатъ презъ летните вечери светкавици, които никакъ не съ страшни. Хората ги казватъ далечни светкавици. Това е светлината отъ отраженията на далечните гръмотевици. Гръмътъ е толкова огслабналъ отъ далечностьта, че не може да се чуе. Ти си виждала надъ вашето училище високиятъ прътъ. Това-е гръмотводъ, съ него се пазятъ отъ гръмотевицата- За него ще ти разкажа утре, а сега да обедваме, че съмъфиного гладенъ, завърши татко й. Превелъ отъ френски: Ж. Л.

15 -

ПР^Зъ

НИВИТЪ.

Презъ ниви зрЯещи. изъ пътя буренясалъ, Съ преметната прЯзъ рамото коса, Върви селякъ разгърденъ, лекъ и едъръ, Окъпанъ до коленете въ роса. Лице опалено усмивка ведра, Подъ вежди греятъ весели очи, Въ които радость тиха се отсеня Отъ трепета на утренни лъчи. Шумятъ отъ две страни житата руйни, Ръцете му допиратъ класове, И бърза той: сената вече преминаватъ, А ето че и жетва го зове! .Хр. Ц. Борина.

— 16 —

Когато въ източно Индийското море слънцето отдавна се е скрило и тиха нощь покрива равната степь, когато хората и животните съ унесени въ сънь, тогава цъвти, тогава отваря и хубавите си цветове — единъ,'два часа преди полунощь — чудниятъ кактусъ. До 20 см. съ широки лъчистите големи цветове; съ венечни листа, отвънъ златожълти.а вътре сребърнощ&лщ&тящ* ч^-жу •к'^**""* щрл'»т ^ЩЦЦЛ&М ^ • *им!|

бели. Единъ тънъкъ дъхъ на ванилия изпуща чуд ниятъ цветъ, който остава отворенъ до три часа сутриньта и, когато се появи първия слънчевъ лъчъ, цветето се затваря. _ 17 _

Всеки отъ цветовете, които сл на брой отъ 10 до 15. се отваря само веднажъ за една едничка нощь. Успее ли хубавиятъ: цветъ презъ тази нощь да при влече некое ношно насекомо или пуперуда, плодника се опрашва. Следъ време се превръща на плодъ, една дълга, желта, кисела на вкусъ, ягода, която съдържа много семена. Отъ семената пониква новъ кактусъ съ месесто ръбато стебло, осеяно съ бодли, изменено тъй, че да може да противостои срещу палящите лъчи на тропическото слънце и да се предпази отъ острите зъби на тропическите тревопасни. Ал. Р. Изъ сп «Природа»..

Младъ делия. Конче язди младъ делия — Врано конче, вихрогонче. Седлото му — шито сърмо Зенгиите — позлатени, А юздата — седефлия. Дето мине лудо младо Момци ще му позавидятъ, А момите — ненагледатъ... М. Симеоновъ.

— 18 —

ПлЪнникъ. {Изъ „Спомени И картини отъ войната")

Единъ день, докараха пленникъ. Той бе мъничъкъ слабъ турчинъ. Очите му ни гледаха страхливо, секашъ искаха да проникнатъ въ душите ни и да узнаятъ какво мислимъ да правимъ съ него. Ние се смеехме като луди. Весело ни бе да гле даме това мъничко, страхливо човече, което постоянно ни се покланяше до земята и непрестано говЪреше, че ако остане живо, презъ целия си животъ ще обича „гяурите". . . Всички му се смееха и наричаха „читакъ".

ф ' 2ТТ",

,Н11

* . 1 ** а

И •1-1 :! §

•г,

3®

~'^

«йЛлс©-*5ад

"V „.$ « „ *•

"Й1 &Л *-

*•*"

" - I

Ч^^Ьаьаййй^^Зз^ Слмл»л. Л Й&»^«.

Оставиха го при насъ. Той ни наричаше ..добри приятели", когато измолваше късче хлебъ. А хлебъ му давахме като на куче, късче по късче. Той често гладуваше и въ дни на тежъкъ гладъ, той съ ужасъ 19

виждаше, че ше требва да умре отъ гладъ. И когато глада започваше да го измъчва най-силно, ние го виж дахме да закрива лицето си съ кърпа, която бързо ставаше мокра отъ сълзи. _» Отъ дълъгъ гладъ той заболе отъ тифъ. Тогава ни обхвана непосилна мъка. Всички чувствувахме, че той е нашъ другаръ, че и той като насъ е невиненъ за дето убива и ние отидохме при него. Той бе обхванатъ цЯлъ въ огънь Загорелите му устни беха подути, тъмно сини, дори черни. . . Той непрестано зовеше своята майка, викаше я съ най-мили имена, искаше й студена, бистра вода и сладки бели хлебчета. . . Викаше своята родина, далечна топла родина, де зрее портокала и сочните сладки фурми. . . Когато умираше, той отвори очи, изгледа ни и чухме, че извика: «Когато умра, заровете ме съ това". . . И ние видехме, че той стискаше картичка изобразяваща градъ, съ високи джамии, дървета и покрай който се изви ваше голема река... Това бе-неговата далечна родина. И той умре. Ние плакахме, плакахме съ сълзи за това мъничко, слабо човече. Когато го погребвахме, поставихме портретчето до студенете му устни, които вечно ше даватъ своята бездушна целувка на тъй скъпата му далечна родина. Той умре и отнесе съ себе си последния споменъ — родината си. Спи

20 -

Чешмеджиевъ.

Тихо, кротко на земята Моренъ сънь се зацари, А отъ горе пъкъ луната Я вълшебно озари. Въ сладка дремка упоени Непробудно всички спятъ, Отъ ветреца полюлени Листовцете си шептятъ. Съ трепетъ звезди се показватъ Въ небесни ведъръ ширъ, Секашъ, приказки разказватъ — За далеченъ чуденъ миръ . . . Тр.

21 —

Симеонова.

^Срабриятъ ежъ. Въ дънера на единъ старъ дъбъ има дупка. Тя е постлана съ мъхъ и суха трева. Това е постелката на ежа. Целъ день спи той тукъ свитъ на кълбо. Вечерь се събужда, протяга крачка, заострюва муцунка и излиза. Колко е смешенъ! Муцунката му прилича на хоботъ. Малката му главичка любопитно и добро душно поглежда изподъ острите игли. А те стърчатъ по всички страни на облото му ГБЛО. ПО ГБХЪ висятъ сухи листа и клончета; тЯ се наболи по техъ, когато е спалъ. Тиха лунна нощь. Сичко се изпокрило и сладко заспало. Ежътъ се промъква въ градината да види не е ли паднала некоя круша или ябълка да си поразкваси устата. Дълго се скита изъ пътеките на гра дината, но нищо не намира и се връща съ празенъ стомахъ. Започва да съмва. Ежътъ бърза къмъ дупката си. Той е много гладенъ, не намери поне некоя мишка.

22 - -

острите си зъби и сладко, сладко я изяде. Следъ. това той тръгна къмъ дупката си. Слънцето се издигна високо надъ гората; росата заблести по зелените листенца. Ей отдалечъ се чува веселиятъ смехъ на деца. Гората се огласи съ песни, викъ и радости. Заиграха се тЯ радостно на същото онова место, отдето бе излезла змията, безъ да подозирате даже отъ каква опастность ги избава ежътъ. Пр$в. М. Д; Николовъ.

Ябълки. Вчера татко ни бе купилъ Ябълчици — цЯло кошче — Все червейки, сладки, сочни. Ехъ, че резахъ съ мойто ножче { Резняхъ резенъ, па го лапняхъ, Другъ отрежахъ за Невяна, Пакъ за мене, после други — Пъкъ приготвяхъ за Стояна. Тъй ги резахъ. . . Ни едничка Не остана въ малко кошче. За днесъ нема. . . А виновникъ Кой е? — Мойто ножче. Ч. И. Чендовъ.

— 23

Три козеда. Живели три козела — Тънки крака, Дълга брада и Вити рога. Надумали се веднажъ тримата да идатъ въ гората, да пасатъ зелена сочна тревица, та мазни и тлъсти да станатъ. Речено — сторено. Пътьтъ имъ минавадъ по единъ дървенъ мостъ. Подъ моста живелъ старъ и зълъ вълкъ. Отдавна той нищичко не билъ ялъ. Ето козелътъ Тънки крака иде и тропа по моста. — Хей, кой тропа тамъ? — завикалъ вълкътъ. — Азъ съмъ козелътъ Тънки крака, най-младиятъ отъ тримата, — отговорилъ той съ много тънъкъ гласъ. — Азъ ще те изямъ! — казалъ вълкътъ. — О, недей, моля ти се, не ме закачай: азъ съмъ тъй малъкъ, че не можешъ се нахрани съ мене, — казалъ козелътъ. — Почакай, следъ мене иде Дълга брада, той е по-големъ — него изяжъ. — Добре, върви си!"— рекълъ вълкътъ.' Ей, че иде и Дълга брада. Тропъ тропъ, тропъ,— затропал ь по моста. — Кой тропа тамъ? — извикалъ вълкътъ. — Азъ съмъ, Дълга брада, — казалъ козелътъ.— Отивамъ въ гората да паса зелена и сочна трева, та тлъстъ и мазенъ да стана. — Какво си се разтропалъ тъй? Азъ ще те из ямъ, — извикалъ вълкътъ и засветкалъ очи. — 24 -

— Защо пъкъ мене ще изядешъ? ОгЬдъ мене иде Вити рога, него изяжъ, че нещо да разберешъ. — Добре, върви си и ти! Заминалъ си и той. ОгЬдъ малко иде третиятъ— Вити рога. Тропъ, тропъ, тропъ — затропалъ по моста и той. " — Хей, кой тропа тъй? — извикалъ вълкътъ. — Азъ съмъ най-големиятъ козелъ, Вити рога,— казалъ съ силенъ и дрезгавъ гласъ козелътъ. — Азъ ще те изямъ! — казалъ вълкътъ. — Хайде, приготви се. — отвърналъ козелътъ.— Отваряй уста да ме глътнешъ. Вълкътъ послушалъ. Отворилъ уста, замижилъ. очи и чакалъ. Козелътъ се засилилъ и „бухъ"! вълка съ ро гата въ корема, изтърбушилъ му червата и го оставилъ. — Следъ това отишелъ при другарите си въ гората, пасли и играли, станали тлъсти, мазни и якиМ. Д. Няколовъ.

25 —

П р о с я къ. Кога ръка къмъ васъ простира, Моляшъ, бедняка просякъ — Деца, недейте го презира, А дайте му по нещо! Когато, бледенъ, той ви казва: „За Бога — подарете"! Съсъ смехъ недейте му отказва, А дайте му по нещо1 Ме може би той да гладува — Отколе не нахраненъ, Или премръзналъ тамъ студува, Безъ домъ и безъ роднини .. . И кой другъ близъкъ и сърдеченъ, Тукъ долу на земята На съдба по-друга обреченъ, Ще се смили надъ него? Кога ръка къмъ васъ простира, Моляшъ, бедняка просякъ — Деца, недейте го презира, А дайте му по нещо!... 31. Сгшеоновъ.

— 26

^^^Й^Ж^И^^М^^М^^ Весели другари.

I /*

-и.'*.*»'

?•« ' .

Н. , ,

^^г

V I <ЛЕ

ь«1*у.;

-К\Ч}

#-V.* .^5

л..

»- а

> с' •-АаД*

^*. г- * Д ^

Ж № - « к- »1^Ж|Ж-аз 1(о

Скакадди. (Приказка отъ Карлъ Евалдъ).

I. Въ срЪдата на Африка, тамъ, гдето живеятъ негрите* •скачалъ изъ тревата скакалецъ и нещ> ядйлъ. ОгнЪгде прилетЪла лястовичка и кацнала на близкия храстъ. —: Коя си ти ? — попигалъ я скакалецътъ. Лвстовичката се поклонила и весело запила: Азъ съмъ лястовичка жива И безгрижно си цвъртя; И храница да си найда — Отъ зори до мракъ летя.. • — Добре дошла! — извикалъ скакалецътъ. — Радвамъ, се че се запознахъ съ тебе. Сбирамъ сили и се готвя Да настане часъ великъ, Въ топли краища пакъ да литна: Чикъ-чирикъ, чикъ- чирикъ. Че тамъ вечна пролетъ грт>е СвЪти слънчевия ликъ, Че тамъ всичко въ радость плува: Чирикъ-чикъ, чирикъ-чикъ. — Тъй, тъй — проговорилъ скакалецътъ- Но не е хубаво дЪто ще отлетявашъ. Тукъ има много храна- А ти си чудна .музикантка! — А ти кой си? — попитала лястовичката. Вместо отговоръ скакалецътъ запйлъ съ тънъкъ гласъ: Скакилецъ съмъ — хопъ, хопъ И танцувамъ въвъ галопъ, Хапна мъничко трева Па заскачамъ съ вирната глава.

— 28

— Ти също си билъ музикантъ,— извикала лястовичката. — Разбира се, азъ свиря първа' цигулка въ Африка. — А гдъ е твоята цигулка? — попитала лястовичката. — Ето тука, — отговорилъ скакалецътъ, като повдигналъ задното си краче, - отвътре на бедрото. За лжкъ ми служатъ крилцата. Отдалечъ се зачула друга цигулка— Чувашъ ли, — казалъ скакалецътъ, — това е моятъ годеникъ. Днесъ азъ ще се женя. (Този скакалецъ билъ женски). Още нощесъ мъжъ ми ще умре А азъ ще умра кога снеса яйцата си Като казалъ това, той отишелъ да се жениСлъдъ като направилъ свадбата скакалецътъ пакъ се върналъ при лястовичката. — Има ли тука много трева? — попиталъ я той.

— До гдето очите ми виждатъ все трева е, — отгово рила лястовичката. А защо питашъ? — Защо ли ? Питамъ да ли има какво да ядатъ де цата ми кога се излюпятъ отъ яйцата. Ами на северъ има ли зеленина? — И тамъ има много зеленина. Но защо питашъ ? Нима съ твоите малки крилца ти можешъ да пр1хвъркнешъ тол кова далеко? — Азъ хвъркамъ по добре отъ тебе, — отговорилъ ска калецътъ. Ти имашъ гнездо и деца и се грижишъ за тйхъ, но ние сами се грижимъ за насъ си. Ние ставаме толкова много, че нищо въ света не може да ни победи. Искашъ ли да ти из пея нашата бойна пЪсень: Скакалци се ний зовемъ, Росната трева ядемъ; Дето кацнемъ — въ пустошъ съща

- 29 —.

Мигомъ всичко се превръща Чума носимъ по земята И оголваме полята. — Не е добра пЪсень, — отговорила ляс— — Време е да снеса яйцата си, казалъ скакалецътъ, и като изровилъ нъколко дупки въ земята, почналъ да носи яйца, — ЗавЪщахъ имъ да отидатъ на сЪверъ, гдето има много зеленина, — казалъ той и падналъ мъртавъ на земята. II.

Въ края на месецъ май, когато далече на съверъ лясто вичката лежала надъ яйцата си, въ това връме изпълзели изъ земята и децата на скакалеца. Първиятъ имъ викъ билъ: .искаме да ядемъ!" И ядели тЪ дене V. нощЪ, безъ почивка. Всичко що изядали, скоро повръщали (изплювали) назадъ. Следъ два дни всичката трева била изядена, а дърветата останали голи като зиме. .НаврЪдъ почернело. Само негрите се радвали, защото мислели скакал ците за пратени отъ Бога и ги ядели лакомо. . • , Следъ като изяли всичко, скакалците тръгнали къмъ северъ. Проточили се дълги, безкрайни редове, които изядали всичко, що имъ се случвало на пътя. И нищо не могло да ги спре- Когато стигвали до некое блато първите редове се хвърляли въ него, а другите минавали по техните труповеЗа техъ неколко милиона не били загуба, защото пристигвали нови милиони. — Да ядемъ искаме! — викали те и вървели напредъ. Птиците и мравките ги ядели, животните ги гьпчали, но те не се свършвали Нови и нови полкове вървели следъ техъ. Навсекъде те носели гибелъ и опустошение. Слоновете и антилопите ревели отъ гладъ, защото за техъ немало нито храна, нито вода. Листата били изядени, а езерата и рекичките напълнени съ трупове. А младите скакалци вървели все напредъ и напредъ.' Веднажъ се спрели на почивка и единъ отъ техъ извикалъ: — Ще-се пукна! — Ще се пукнемъ! — извикали всички. И почнали да се пукатъ. Тъй като станали големи и тлъсти, те пукали старата си кожа и я хвърляли. А когато тръгнали - - целата земя била покрита съ кожи. Петь пъти се пукали те, и всеки пжтъ ставали все поголеми и по-тлъстиНа петия пътъ те се спрели и цела нощь не спали. Нещ» много важно щело да става. Когато се пукнали пети пътъ»

— 30 -

те били съвсемъ други: изъ пукнатите кожи излезли големи насекоми съ крилца и цигулки. Вслзко отъ тЪхъ имало четири красиви крилца— Да ядемъ искаме! — извикали те и хвръкнали въ въздуха. Тогасъ нагласили цигулките си и изведнажъ милиони цигулки засвирили пЪсеньта: „Скакалци сме, скакалци". . . . Скакалците хвръкнали и като дъждовенъ черъ облакъ закрили слънцето. Негрите паднали на колене и мислили, че слънцето е угаснало. И чакъ когато заминали на северъ слън цето се показало и почнало да съживева опустЪлата земяIII. На северния край на Африка, на брега на Средиземното море се намира най-хубавата страна въ света. Тамъ нема тежка и мрачна зима, нема горещо знойно лете Тамъ е вечна пролеть; езерата и реките съ пъл ни съ хладна вода, птиците весело пеятъ изъ горите, а хората живеятъ радостно и щастливо. ; Въ едно отъ селата на тази стра на имало свадба. Мъже и жени се събрали предъ къщата на младоже неца и се веселели. Изведнажъ нбкой посочилъ съ ръ ка къмъ югъ и извикалъ: — Гледайте... Какъвъ черъ об лакъ! Довечера ще има буря. — По това връме никога не идва по насъ буря, — възразилъ единъ старецъ. Ето години вече живея и не помня ветърътъ, що днесъ духа, да носи дъждъ. — Тогава какво означава този облакъ? Всички гледали и се чудели. Ве селието се развалило. А облакътъ ставалъ все по-големъ. Затъмнвло слънцето, падналъ мракъ. Птиците млъкнали, а хората се притискали отъ-страхъ. "' — Тихо! — казалъ старецъ тъ. — Чувате ли ? „Скакалци сме, скакалци"... То било боевата песенъ на ска каяците, но никой не я разбиралъ. — Нещо падна отъ облака! — извикало едно малко момченце.

— 31

То взело скакалеца и всички се струпали да го гледатъ. Но въ това врйме падналъ втори, трети, и като дъждъ зава лели скакалци. Хората почнали да бегатъ, но ГДБТО и да оти дели — навсекъде скакалци — по прозорците, изъ стаит*,. по стълбите, по дърветата. Следъ два часа цълата земя се покрила. Тогава хората взели дървета и почнали да биятъ скакалците. Подпалвали тревата и нивите, но нищо не пома гало. Хората били въ отчаяние. Цели осемь дни се продължавало пиршеството на ска калците. И чакъ когато всичко било изядено, те се събрали на черъ облакъ и тръгнали на северъ. Цветущата и щастлива страна била цела оголена. IV. На есень лястовичката тръгнала да се връща. Тя отгле дала пиленцата си, изяла и последнята муха и свършила всич ката си работа на северъ. По пътя тя знаела единъ много хубавъ островъ,? средъ морето, и се отбивала на почивка.. Сега също се спрела да почине тамъ. Когато кацнала на едно дърво, тя видела много тъжна картина. Въ гората не се чувало пеението на птиците, не се виждали зверовете, немало и хора- Къщите били пусти, дър ветата голи, безъ листа и безъ кори. Островътъ билъ мъртавъ. Лястовичката помислила, че се е забъркала, но скоро дошълъ единъ косъ, неинъ приятель и й разказалъ какво е станало: — На големи черни облаци прилетеха скакалци. Облаците беха по-големи отъ острова и затуй много скакалци паднаха. въ морето. Много милиони останаха на острова и изядоха всичко: тревите посевите, листата. ... Следъ това се появи буря Всички скакалци паднаха въ морето. А когато бурята утихна, Ц/БЛИЯТЪ островъ бе ограденъ отъ скакалци, като съ стена. После настана горещина, скакалците почнаха да гниятъ и се появи чума. Отъ нея измреха животните, измреха и хората. Останахъ само азъ, но не ще доживея до тази вечерь — Хайде да бегаме, — казала лястовичката. Но отговоръ не получила. Косътъ билъ вече мъртавъТогава лястовичката отлегЬла сама Преведе отъ руски: К Койчевъ.

— 32 —

-<Ш

За малко. И четирма скоро биха На игра, На игра;

И дъждецътъ какъ се лйе Те слЪдятъ, Те следятъ.

Ала мигомъ дъждъ пороенъ Т*хъ събра, Тт>хъ събра!

Ще поплиска, па ще сЪкне Всички пакъ, Всички пакъ.

Мирно, чинно подъ чадърътъ Какъ седятъ, Какъ седятъ!

Ще играятъ до насита . Чакъ до мракъ, Чакъ до мракъ! Ц.

НШет^гт"*^

ПРОДЪЛЖАВА СЕ ПОДПИСКАТА ЗА ДВУСЕДМИЧНОТО Д-ВТСКО СПИСАНИЕ

46 гол. II — 1915 год. Редгкторъ: М . Д . Никодовъ. ПрЪзъ втората си година „ПЧЕЛИЦА" ще продължава да буди умътъ и сърцето на малките си читатели. „ПЧЕЛИЦА" ще запознава децата съ всички прояви на всекидневния животъ. Тя ще ги учи на самодейность, трудъ и любовь къмъ природата. ПрЪзъ втората година „ПЧЕЛИЦА" ще даде на абонатите си: 20 КНИЖКИ съ отбрано съдържание и съ художествени илюстрации отъ специаленъ художникъ.

10 в. „Ляетовичка". 1 разковзенъ цв^тенъ календарь. 5 к а р т и н к и изъ „освободителната война'. Изобщо „ПЧЕЛИЦА" ще бжде единственото у насъ дътско списание. Въ „ПЧЕЛИЦА" сътрудничатъ всички наши писатели и поети изъ дЪтската литература. На настоятелите се прави 10 на сто отстжпъ.

Абонаментъ 2-50 лв. предплатени. Абонирането става чрЪзъ всека телеграфо-пощенска стан ция, или направо въ редакцията София. Адресъ: Редакция на сп. „ПЧЕЛИЦА", Хр. Трънковъ, София, булевардъ Дондукавъ, 61.

Год. II. р и <~;/Редакторъ^М. Д. Николовъ.

Кн. 11 и 12.

Лтзтна картинка. Маргаритки и синчецъ Кичатъ кржгозора, Свири полскиятъ щурецъ НегдЯ изъ простора.. Зной и мараня^ трепти, ПтичкитЯ не пеятъ, Облачета въ висоти НигдЯ се нефеятъ. Всжде цъвналата ржжь Почна да жълтЯе — Нашироко и надлъжъ Слънцето свотлее. Ярославъ Стъжгтъ.

р?'

»^^»*Щ^^*^*?Л?^ЧЬ^/1^^'5г*«Ч^|'Г2

.,чШ' '- "1 ч г•V:и I »>

*~*рг "гг— «я

Сл - I

Е»

-* ^

'•^'л

, ,»^*впр-

-/^Т .^|*. ,0'—-~Ч5 -^

V -•«-

- " * \ /•-

Т*

- А**"

^ . •.-•> МгЛ. -У- дО^а.

ПрЯминаватъ прЯзъ мостчето.

2 —

•;^С**",,

И Митко помогналъ. Пладне. Горещото юлско слънце прежуря. Надъ полето трепти маранята.. На харманя два дръгливи коня едва влачатъ диканята. Роякъ деца тичатъ око ло хармана, гонятъ се, боричкатъ се изъ сламата. — Тичай Милке, дома да ми донесешъ грапата! — рече Милкина майка. Милка- се завтече, грабна грапата, а братчето й Митко тича следъ нея и плаче: — Азъ ще занеса на мама грапата. Защо я взема ти? — Дръжъ ти за единия край и азъ за^ другия, та двама да я занесемъ, — му дума Милка. Митко се съгласи. Хвана грапата за единия край и отдалечъ завика: — Мамо, носиме ти грапата....

_ 3 -•

ПР^ЗЪ /Г&ТОТО

вгустъ месецъ. Въ градината, где презъ горещий юлски день, децата търсиха й прохлада, дърветата навели клоне, оттрупани съ сочни плодове. Ей крушите пожълтели вече, — извика радостно Пенка и плесна ръце. — Я поглежъ пъкъ ябълките, какъ съ се зачер вили, — добави Милко и завчасъ - се покатери по дървото. — Едничка, батьо; моля ти се, само едничка ми пустни! — се замоли отдолу тя. — Не едничка, а много, — колко искашъ. Дръжъ кърпичката си, азъ ще пускамъ. И смехъ, радость и песни, оглушиха завчасъ пЯлата градина.

5 â&#x20AC;&#x201D;

Ек. Вл. Манчева.

Утро въ гората. Пробуденъ славей въвъ гората, Предвества слънчеви зари, И бавно буди се зората, Ей праша слънцето лъчи. И птици съ песни огласяватъ, Зачиркватъ, стрелкатъ, се безспиръ, Листи по клонки зашумяватъ, Подухва лекиятъ зефиръ. Кавалъ гората проглушава, Заблева стадо отдалечъ, Дърварь отъ мъка си запява И почва пакъ нелека сечь. Закуква некъде злокобно Бездомницата на света, Кълвачъ зачуква си спокойно, На славей носи се гласа! Изкачва слънцето полека Небесния си равенъ пъть, Изпраща си полека-лека Лъчи света да съживятъ.

— 6 --

Овчарештъ кавадъ. Следъ изпита ние отидохме на село. Пътувахме съ железницата. По пътя не отделяхъ очи отъ прозореца. Любувахъ се на зелените поля, на далечните села, на босите селски деца. . . Въ село стигнахме привечерь. Бе почнало да се стъмнява Късно беше за разходка. Седнахме да ве черяме. Огъ отворените прозорци лъхаше приятната миризма на чубрицата и други полски треви. Надъ ламбата се виеха пеперудки, мухички и комари. Въ гората, задъ реката, се носеше нЬсеньта на славея. Следъ вечерята ние съ сестра си излезохме на терасата и слушахме песен ьта на славея. Мълчимъ и •слушаме. Само сестра ми сегизъ-тогизъ извикваше: — Колко е хубаво! И дълбоко въздишаше, секашъ не можеше да се надиша на чистиятъ и прохладенъ въздухъ. — Хайде, деца, да спите вече, — рече мама. като дойде при тасъ на терасата, но и тя поостана малко да се полгоЛува на хубавата природа. Презъ ношьта азъ спахъ сладко. Нишо не сънувахъ. Забравихъ даже къде съмъ и какво става съ мене: _

7 —

Изведнъжъ на съня си чувамъ музика. Некакви чудни гласове се носятъ. тъй свободно, радостно и все по-близо и по-близо. . . Отварямъ очи — прохладното утренно слънце бие въ прозореца, росата по тревата блещи като ялмази. Свежа прохлада се лее ведно съ утренната светлина и музика. . . . Каква е тази музика? Ахъ да, това е овчарския кавалъ! Значи, изкарватъ стадата на паша. И толкова рано! Не искамъ да спа вече! . . Ще излеза на по лето да си набера росни цветя. Скочихъ отъ леглото и бързо се облекохъ. Кавалътъ не се чуваше вече. Край насъ минаваше стадото. Чуваше се тропота на копитата, мученето на кравитЯ, блеенето на овцете и дрънкането на звънците. Сегизъ-тогизъ се чуваше провикването на овчаря. И пакъ се чуеше сладкиятъ звукъ на овчарския кавалъ. Бързо излезохъ вънъ. Стадото беше отминало вече. Сестра ми Анка седеше на триножно столче предъ къщата, овивайки съ шалчето си, за да не из мръзне отъ сутрешния хладъ. — А, ти си вече станала? — зачудихъ се азъ. — Да. Не ми се спи. Хайде да идемъ изъ лива дите . . . или на брега на реката! Отидохме край рЯката. Оттука се чуваше далеч ното мучене на стадата, плющенето на камшика и слад киятъ овчарски кавалъ. — Колко хубаво свири този овчарь! — каза Анка. —• И колко хубавъ кавалъ! — добавихъ азъ. «— Такива приятни звукове никога не съмъ слушалъ. — Жалко, че тука не е дедо Влади. Дедо Влади беше художникъ. Той много обича музиката; пее, свири на много инструменти; обича да слуша селските песни. Но това лето работата не му позволи да напусне града* — Слушай! Овчарьтъ пакъ засвири съ кавала си и звънките трелии се разливаха надъ реката и долитаха до насъ. — Жалко, много жалко, че не е тука дедо Влади, -?- повтаряше Анка.

Огь този день всека сутринь овчарскиятъ кавалъ ме будеше — и слънцето, и утрото беха тъй хубави, че азъ винаги скачахъ бодъръ и радостенъ; излизахъ на улицата или отивахъ на реката съ въдица. Често пъти и сестра ми ставаше съ менъ, но понекога каз ваше: — Приятно е да се слуша овчарскиятъ кавалъ и въ полусънь Отворишъ очи, погледнешъкакъ свети слънцето и пакъ заспишъ . . . скадко . . сладко . . . —: Чудна музика е овчарскиятъ кавалъ! Неколко пъти ходихме съ сестра си на ливадата при овчаря и той ни даваше да свиримъ съ кавала му. Колко хубаво свирихме и ние! Ехото му се но сеше далечъ задъ реката въ гората. И пакъ си спомнихме за дедо Влади. — Знаещъ ли, какво? — казахъ веднажъ на сестра си. — Да занесемъ подаръкъ този кавалъ на дедо Влади. — Какъ? — Да го купимъ отъ овчаря. Не сега, а наесень, кога си отидемъ. Презъ зимата на овчаря не требва кавалъ. — Добре. Да поискаме отъ мама пари. Мама даде пари и ние купихме кавала на овчаря. — Този кавалъ е най-хубавиятъ музикаленъ инструментъ. Дедо ще свири много хубаво съ него. *

Единъ есененъ день, когато неспирно ръмеше ситенъ дъждецъ, у насъ дойде дедо Влади. — Ехъ, че време! — завика той отвънъ, като снимаше мокрото си палто и вадеше калните си галоши. Много мръсно време! . . . А тъмно, като че мръква. . . Отъ дъждъ ще изгниемъ. Здрависахме го и веднага се затекохме въ стаята, гдето беше скритъ скъпиятъ подаръкъ за деда. Едва бе дедо седналъ и почналъ да разказва колко мъчно пр-Ькаралъ летото въ града и ние влезохме. —9 -

— Дедо, заповедай отъ насъ единъ подаръкъ. — Какво е то ? — попита той и любопитно горазгъна. — Кавалъ ? ! .. — Да, овчарски кавалъ, — казахме му ние. Посвири и ще чуешъ колко сладко свири той. Дедо го разгледа, тури го до устните си и рече: — Да опитаме. И засвири. Дрезгаво, неприятно ръмжене се чу отъ кавала и така ни дразнеше, че не искахме да гослушаме. Дедо остави кавала., — Посвири, посвири! — замолихме го ние. — Ти можешъ да свиришъ. — Мога, но нали чувате? И той пакъ засвири, сега по-силно. Кавалътъ заръмжа, засумте пакъ съ дрезгавъ, неприятенъ гласъ. — Стига, стига! — извика мама. — То не може да се търпи. Дедо се заеме, зави кавала въ книга и го тури въ джеба си. — Понекога за разнообразие! —рече той. Следъ единъ месецъ отидохме у дЯдови. Кава лътъ бе на масата му целъ въ прахъ. Дедо не 6Я го похващалъ отдавна. Опитахме ние да посвиримъ. Кавалътъ заръмжа пакъ така дрезгаво. Неможехме да разберемъ защо на село кавалътъ звучеше тъй сладко. Може би дедо незнае да свири като овчаря? Но и ние като посвирихме съ него на село, свиреше по-хубаво, а тука — неприятно. Мъчно* ни стана, че подаръкътъ ни излезе несполучливъ. Дойде пролетьта. Сега съ насъ дойде на село и дедо Влади. Стигнахме вечерь. Вечеряхме при отворени про зорци. Следъ вечерята стояхме дълго време вънъ на! терасата и ненаситно дишахме пресниятъ пролетенъ. въздухъ. — 10 —

Сутриньта, когато сладко съмъ заспалъ. чувамъ «сладките трелли на овчарския кавалъ. Отворихъ очи — слънце, утро, цветя и звукове на кавалъ — всичко това беше тъй радостно, че азъ скочихъ, облекохъ се и излезохъ на улицата. Предъ къщи седеха дедо и Анка. — Стадата ли изкарватъ? — попитахъ азъ и се заогледвахъ. — Не, отдавна съ то изкарали, — отговори дедо. Въ ръцегЬ му видехъ кавалъ, същиятъ кавалъ, =който му бехме подарили ние. — Ти ли свиреше? — зачудено попитахъ азъ. Дедо отговори: — Азъ. Послушай! И той пакъ засвири, сладко, звънко, секашъ овчарь свиреше въ гората. — Колко е хубаво! — Не е лошо, — каза дедо. — Вашиятъ кавалъ •е много хубавъ Само. че той е хубавъ на село, а въ града — не. Азъ искамъ да го подаря на овчаря, ако сте съгласни и вие. Хайде да отидемъ при него. Отидохме на ливадата, гдето пасеше стадото. Чу ваше се мучене на крави, блеене на овце. Плюшенето на камшика се звънко разнасяше далечъ задъ реката. По пътя дедо още веднажъ засвири съ кавала и беше тъй весело, тъй сладко на душата. Като млъкна, азъ го попитахъ; — Защо тука кавалътъ свири тъй сладко, а въ града ръмжи неприятно? Дедо се усмихна и каза: — Тука, миличъкъ, даже плющенето на камшика и мученето на кравите е приятно. Тука има слънце и просторъ и роса — това прави музиката приятна. Не би требвало само кавала да донесете въ града, а пЯлата тази красота. Овчарьтъ се зарадва отъ подаръка и всЯка утринь ние чувахме сладките звуци на овчарския ка валъ. Н. Казминг. -

11 —

Доведътъ и мадката Руеадка. Моята баба обичаше често да ни разказва за вили,. :амодиви и русалки такива приказки, които беха, и чудновати, и невероятни, но ние наивни още деца, вервахмевъ технатаистиность. Азъ искамъ и вие да чуете една отъ тези приказки за ,Ловецътъ и 1 -» \ * малката Русалка". 1 -щ**^ Г4 Всека сутринь, преди изгревъ 1 слънце, единъ младъ ловецъ из1- ; :• ~~~ф-' лазялъ въ гората на ловъ. Когато / * <* «. ,г времето било хубаво, той се връ1" и~./ , 1 щалъ съ дребенъ ловъ: пъдпъдъкъ, яребичка, или зайче, а по' / : ' V некога и лисица. Случвало ли се пъкъ лошо време, тогава по цель день тичалъ и вечерь рано се приМирчо Петровъ „ . биралъ уморенъ съ празна чанта. •4

г (Горка-горчица). р. г •'- г . , Основенъ у-ль въ София. В ъ ТЗКИВЗ ДНИ ВСе биВЗЛЪ ПГБВеНЪ ПостсяненъсътрудникънаИ ОТЪ НИЩО Се СърДИЛЪ.

"Пчелица". Всека сутринь отивалъ младиятъ ловецъ въ гората, и ето веднажъ при дъждъ много закъснелъ, а поне да беше нещо ударилъ! Презъ русалската седмица било. — То се види, че ще се гладува,— си казалъ ловецътъ ядосанъ,— но пакъ, кой знае, чакай за пукъ на дявола, може би ще излезе некоя сърна, или некой вълкъ, а може и некое такова страшилище, как вито ги разказватъ въ приказките. — 12 —

И като сьбралъ всички си сили, младиятъ ловецъ останалъ подъ единъ кичестъ дъбъ на подслонъ при Самодивската скала близо край горския потокъ да пази. Чакалъ той, чакалъ — часъ, два, че дошло чакъ полунощь. Ама сърдитъ, намръщенъ, като самото вре ме, та насреща му се не излизало. По едно време съгледалъ на близката полянка нещо пошавало. Той дигналъ пушката, здраво я с гас на лъ въ ръце и гръмналъ. Единъ сподавенъ женски гласъ се чулъ. Ловецътъ тичишком ь отишелъ и о, чудо! — мъничка русалка лежи въ тревата и плаче ли, плаче, ТБЛОТО Й било голо и очарователно, очите й същи светли звездици, а коса злато-руса, дълга доръ до петите. Такава красота имала тя, че който да бе я виделъ, щеше да се забрави отъ захлась. Мла диятъ ловецъ отъ възхищение се 'променилъ, станалъ милъ, благъ, като че не билъ по-преди същия. Той се влюбилъ въ малката Русалка. Русалката била ранена въ рамото, което било побело отъ мряморъ, а обагрено отъ тънка струя чер вена кръвь, изглеждало още по-хубаво. — Позволи ми да ти превържа раната, горско дете, се обърналъ къмъ нея ловецътъ. Русалката все си плачела. Като взелъ да я превързва, тя вед нага се заемела право въ очите му и почнала д). го моли да я пусне на свобода. — Моля ти се, млади ловецо, пусни ме, зеръ азъ съмъ най-обичната дъщеря на Горския царь. Баша ми е старъ, и ще умре оть скръбь за мене. Но младиятъ ловецъ отговорилъ: — Азъ нема да те пусна до като не ми обещаешъ, че ще.ми намЯришъ разковничето — туй цве тенце, което може да направи човека вечно младъ. — Добре, но ти требва самъ да си го откъснешъ. То расте въ потайни места, а цъфти въ полунощи, когато луната грее. Моите сестри го поливатъ. Те само на старите врачки за билки го даватъ. . — Азъ ще дойда съ тебе макаръ и край света, — казалъ ловецътъ.

—- Не идвай, млади момко! Който мене залюбва, той самъ себе си погубва. Разковничето е русалско биле. Той не послушалъ. Русалката преминала като сенка свободно горския потокъ. А когато ловецътъ нагазилъ буйните води, теченето го повлекло и скоро се намерилъ на дъното на шумящата река. Русалката като видела всичко това, а не могла да му помогне, жално заплакала и бистрите й сълзи оросили горските цветенца. — Лудо-младо, ти искаше туй, което е невъз можно. Човекъ, за да може да откъсне разковничето, требва най-първо да се прости съ тЯлото си. Само душата може да притежава туй цветенце и да си остава за винаги млада! — казала тя, па дълбоко въз дъхнала и тъжно се загледала въ мътните води, които погълнали ловеца. Некъде пропели първи петли и малката русалка изчезнала. Когато на другия день селяни намерили удавника, всички си рекли: „Требва да съ го удавили Русалийте!". София.

Мирчо Летровъ.

На гости. — 14 —

Дтичка-гървевце. ВсЯка птица ио различенъ начинъ си прави гнез дото. Некои птици твърде майсторски си правятъ гнездата. Въ южна Америка —въ Бразилия—жи вее една малка птич ка наречена—„птич ка гърненце", затуй защото гнездото й прилича на затворе но глинено гърненце. Тя е съ тъмночервенъ цветъ, съ бели гърди и съ канилияни крила; чов ката и краката и съ дълги. Гнездото си „ птичката-гьрненце" прави не между листата на дърветата, а на по легатите дръвесни стебла или на клоновете. Избира дърво, което расте край къщигЬ или край покривите. Гнездото си прави отъ сламки и глина. Сламки те и глината заниса на това место, където ще си прави гнездо и тукъ дълго време ги меси съ своите — 15 —

крачка, като същи грънчарь. Следъ това птичката залепя кальта на клона, като пръстенъ два пръста дебелъ. На тоя пръстенъ, пакъ по същия начинъ, на правя всори по малъкъ .пръстенъ,. върху него залепя трети още по-малъкъ и тъй-нататъкъ, до като се обра зува нещо, като затворено гърненце. Отъ едната страна оставя дупка — това е входа на гнездото. При това едина край на дупката завива на вътре въ гнездото, тъй че вътре да се получи малка преградка. Задъ тая преградка „птичката-гърненце" сниса яйца и си излюпва птиченца. Това гнездо е твърде удобно и безопасно отъ врагове. ..: Ако птичката застане въ преградката, то неприятельтъ по никой начинъ не може да влезе въ гнездото. Ярослава Снчъжинъ.

Скарали се.

16 —

От. Чешмеджиевь.

Врагове. Жесхокъ бой се води целъ день. Гранатите непрес1анно фучаха изъ въздуха и сеяха смърть. Слънцето печеше. Златиста черзенина обагряше небето. То, като че ли гореше отъ адскиятъ огънь на пръскащите се гранати. Войниците беха изморени. Цели три дена се води вечъ жестокъ бой. Изведнажъ въздуха се процепи отъ силно .ура!" и като вихъръ се понесоха полковете напредъ. ПрЬдъ техъ немаше пъть. Те и нетърсиха пъть. Труповете на убитите и ранените показваха пътя.

До късна нощь полковете тичаха все напредъ. Предъ техъ бе пустинно поле. Ни кладенче, ни локвица вода. Ужасна жажда мъчеше войниците. Почер нелите имъ лица ги правеха на хора — разбойници. Те едва се разпознаваха единъ другъ. . . _

17 —

Нощь. Всичко утихна. Тези, които съ дни се убиваха единъ другъ, сега спеха. Не спеха само ранените. Целото поле бе покрито съ такива. Некъде тъжно охкаше раненъ. Охкането му режеше душата като съ ножъ. Той изпъшка и млъкна. Тишина гробна. . . Само равномерните крачки на санитарите се чуваха. Те погребваха убитите. При пречупенъ, осамотенъ боръ лъжаха два трупа. Едина бе почти младъ. До него се валяше зеленикавъ фесъ. Той бе турчинъ. На гърдите му зееше рана. Дрехите му беха цели окървавени. Другиятъ трупъ бе съ разкъсанъ отъ граната кракъ. Въ локва кръвь плуваше черъ калпакъ на който отъ светлината на бледната луна блескаше "Лъвъ". До преди малко те беха врагове, но сега лежаха близу едилъ до другъ.. Те беха неподвижни, но сърдцага имъ още ту паха. Въ техъ имаше още животъ. — Вода, — едва проговори турчинътъ и очите му се затвориха. Българинътъ съ мъка се приповдигна. . — Какво ти е? — проговори съ едва чутъ гласъ. — Вода, — изпъшка пакъ турчинътъ и почерне лите му загорели устни се разкривиха. • Българинътъ погледна Той виде ранениятъ младежъ. Лицето му бе мъртвешко, но все пакъ красиво. Българинътъ чувствуваше, че му остава още малко животъ. Още часъ или два и той ще затвори очи далечъ отъ роденъ край! — На, пий! — каза той и протегна матарата си. Турчинътъ отвори очи. Умирающето му лице се оживи. — А, за тебъ има ли? Пий ти! — съ мъка про говори той. • — Не, не ми требва. Моятъ животъ свършва. Ти си младъ. Въ тебъ има още сили и животъ. Виждашъ, гранатата ми отне живота. — Пий! — Тукъ предъ ли цето на смъртьта ние сме братя. — Имашъ ли жена? — Майка? — продължавашебългаринътъ. — 18 -

ОчитЬ му се просълзиха — той си припомни за своите. Никога, никога, не ще ги види. . . — Жена и едно детенце. Стара майка чака отъ мене. . . Ахъ, малкото ми красивичко детенце!. . . — Пий! Тебе те чака радость. Ти ще оживеешъ — молеше българинътъ и прогЬгаше матарата си. Турчинътъ залепи загорелите си устни на матарата. Бългаинътъ падна отъ слабость. Той едва можа .да проговори: — Живей! — Иди разкажи тамъ. . . на своите... ;какъ си отмъсти твоятъ врагъ. . .

Полюдени-раздюдейй. Полюлени-разлюлени Катъ въ море вълни игриви, Пълни класове навеждатъ Златно-янтърните ниви. . . Тъмни класове — надежда, Въ споренъ трудъ — добра награда, Боже благи, упази ги — Влей въ сърцата ни отрада1. . . Тр. Симеоновъ.

— 19 —

Въ царичината.колиба. . Отъ широкия друмъ се отделя тесна пътечка, която възвива нагоре по стръмното бърдо. Извива, лъкатуши и стига средъ Балкана, дето гората е зе лена и зиме и лете, защото дърветата й съ дивъ чемширъ. А кой не е виждалъ дивъ чемширъ?-— Той е също като питомния само че расте по-високъ и листата му иматъ на върховете си по едно тънко дъл го и остро трънче, което пази дивия чемширъ да го не гризятъ КОЗИТБ. Всредъ чемшировата гора има малка полянка, а на тази полянка — една колиба, на правена отъ четире големи камъне: трите съ стени, а четвъртата покривъ на колибата. Това е царичината колиба. Предъ нея на неколко крачки въ канарата е из дълбано малко-кладенче, на което водата е бистра като сълза, но нито клокочи, нито навънъ изтича. То се казва кладенче ни сълзитЬ. Казватъ, щастливъ билъ онзи, който се напиелъ отъ водата му. Кой е билъ този големъ юнакъ, който е вдигалъ тези големи кзмъне за да направи тази колиба? И кога е било това? — Никой днесъ не може да ни каже, никой не знае, не помни. Също така никой не знае кой и съ що е дълбалъ кладенчето въ канарата? Но най-чудното е онова, което днесъ се разправя за царичната колиба. Казватъ. че едно време имало една царица, която била хубава, хубава, като самата хубосгь: отъ челото й слънце греело, отъ гърдите й — месечина. Косата й била чиста злато, дрехите й свила и коприна. Во зила се на хвърката колесница, а кога приказвала отъ устата й жълтици падали. За големо чудо и за скръбь на всички хора,-змей грабналъ царицата и я отнесалъ -

въ чемшировата гора оттогава вече никой не я видЯлъ, никой не знае какво е станало съ нея. Едни мислятъ, че следъ време змеятъ я отнесалъ въ не знайно царство, а други предполагатъ че тука, въ чем шировата гора, въ камената- колиба умрела отъ скръбь хубавата царица. Но това никой не знае. Знайното е туй, че днесъ всеки иска да отиде на Балкача, да види царичината колиба и да преспи поне една нощь въ нея. Не може ли некой да си отговори на мъченъ въпросъ, тежи ли некому нещо на душата, нема ли си уменъ приятель съ когото да се посъветва, хайде на царичината колиба! Тамъ всеки на всичко отговоръ намира.ЛС/БКИ, който пренощува въ царичината ко либа, посредъ ношь, кога целата гора' е заспала въ сладъкъ сънь, ще чуе една чудна приказка, що сама та царица ще му разкаже. И сутриньта, като се про буди, ще чувства на душата си леко, весело и приятно. . Отъ идущата книжка на „Пчелица" ще почнемъ да разказваме на малките й читатели редъ приказки, слушани въ царичната колиба Боснлко.

Кодонията „Здравецъ". Километрическиятъ камъкъ показваше 14 к. м. отъ столичния градъ и пътьтъ започна да пълзи между величествените планински Лознови върхове и гизда ва Витоша. Край самото шосе подъ курортното селце Панчерево, въ прелестно кътче, обградено отъ р. р. Искъръ и Бистрица, се разтила не големъ паркъ. Една .двуетажна вила, върху която се чете скромния надписъ: ЛЯтна учен. колония .Здравецъ", се издига при ветливо средъ китната горска Природа. Неколко реда кичести брестове, явори и борчета образуватъ красивъ букетъ около вилата. Източно, току до парка, като сребърна лента се извива Искъра и стремително се спуща изъ диплите на планината къмъ широкото, равно софийско поле. Беше топла летна утрина. Лекъ планински ветрецъ повеваше изъ дефилето откъмъ Рила. Слънцето още слабо грееше. Около 10—15 файтони бавно се търкалеха по нанагорището. Всички файтони беха на товарени повече отъ обикновенному съ 5 - 6 деца. Далечъ се разнасяха песните и кръшните смехове на тоноши. — „Стигнахме вече!" — се обади гръмогласно младъ единъ господинъ, който беше учитель на тази трупа колонисти. Файтоните спреха. Настана кратко мълчание. - Ето тамъ е колонията "Здравецъ"! допълни той, като показваше напрЯдъ, въ лево отъ шосето. Тишината още не бе нарушена, когато едно мощно — 22 —

,ур а-а!" процепи въздуха. Учениците бърже наска чаха и шумно йавлезоха въ двора на бъдащето ТЕХНОжилище. Те не можеха да се нарадватъ на новото си училище. Повечето отъ техъ идваха за пръвь пъть въ колонията. Учительтъ влезе най-подиръ и се изправи подъ старата круша на парка. Учениците скоро заоби колиха своя любимъ учитель. А тойрадостенъ хвърли погледъ на вси страни, като че искаше да обгърнецЯлата околность и започна съ тихъ гласъ да говори на учениците си: „Преди много време тукъ, на съ щото това место, стоеше едно слабо 10 год. момче, което изглеждаше много по-малко отъ своите години. Това момче си нЯмаше никого, освенъ старите роди тели, които едва изкарваха прехраната си, затова

1..Ч» -.•»••,.,—-^, ^

Ц^.{^.Д.'=.«> А « 1 Й « 1 У

~Ф..**%.„*\*?^„М*1А&

требваше още отъ мъничко самъ да се грижи за себе си. Винаги трудолюбиво и послушно, то беше стана ло любимецъ на учители и другари. Но често боле дуваше, защото тежъкъ беше неговия животъ. Найпосле дойдоха щастливи дни и за него. Сега стои предъ васъ същото това момче, но вече доста въз растно, Отъ тогава има 10 години, когато и азъ бехъ такъвъ. каквито сте вие, мили деца. Всека година, когато дружеството на колониитЯ продава на праздника си здравецъ, азъ си спомнямъ. за онзи щастливъ день, когато за първи пъть дойдохъ тукъ. И отъ него день колонията стана мой вто ри домъ". -

Учител.ьтъ спре доста развълнуванъ. Топли сълзи напълниха черните му очи. Той се приближи при найиалкия отъ колонистите, дете на единъ скъпъ за насъ покойникъ, мило го прегърна й целуна по челото. .— „Деца, отъ днесъ вие сте мои братчета. Азъ целувамъ Вили заради всички!« прошепна той и две горещи сълзи се отрониха по сухите му страни. Ко-лониститв накъсаха букети отъ зеленъ здравецъ, който растеше въ изобилие около колонията и отрупаха своя любимъ учитель. Но едно салъ те не можаха да разберать: — отъ жаль или отъ радость беха тези сълзи ? ? ? . . . ЛЪтн. учен. колония, Мирчо Петрови. г 24.УИ 1915 г. София.

Привечерие. Тихъ привечерь. Съ леки стъпки Спустна се отъ тъмний чалъ Сенчо раничко пробуденъ — Цълъ день въ пещерите спалъ. И отъ хладъ и тма подгоненъ Хукна той презъ равнини. Химнъ — покой се вредъ подема '-.Всекой въ миръ глава склони. Салъ реката, разярена Забуча съсъ сетня мошь — Само тя една възстава Срещо идващата нощь. М.УН 915 г. Сестримо

Драгс

— 24 —.

СлЪцъ буря. (Разказва едно момиченце).

Съ какви весели капчици чука дъжда по покри ва и стъпалата! Колко обичамъ да гледамъ облаците,. изъ които лекатуши ослепителна гръмотевица! Ветърътъ утихна. Всичко за мълча. ^ Въ стаята при мене нема ни кой и азъ се измъкнахъ полека, излезохъ вънъ и фукнахъ изъ градината. Секашъ на криле леГБХЪ.

Наоколо бе всичко тихо. Бориките миришатъ приятно и азъ леко-леко.дишамъ. Цветята ми се кланятъ отъ двете страни на пъ теката. Розата, лалетата, слънчо гледите ме удрятъ съ мокрите си цветове- по" лицето; цела се измокрихъ. Обущата ми потънаха въ вода отъ мократа трева. А азъ все тичахъ напръдъ, секашъ некого догонвахъ. Ето и акацията, цела обсипана съ бели и дъхави цветове. Застанахъ подъ нея, уловихъ едно клонче — 25 —

.да си откъсна неколко цветчета, но тя ме цела облЯ съ вода. Нищо! .Отръскахъ се и пакъ тръгнахъ напредъ. Колко ми се иска да тичамъ, да ходя и да не се върна, тъй ми бе леко! .. Дано не ме потърси •скоро мама! Косите ми се разплетоха, но нищо и това. Кой ще гледа сега ГБХЪ? Нека се веятъ на чистия въздухъ, нека се пръскатъ съ пресните дъждовни капки! Ето и рекичката. Колко голема е придошла! На тиска бреговете си, ще ги пръсне. А мътна, кална, като лицето на пъдаря! Защо ли е тъй кална? Може отъ многото дъждовни капки, които още тръскатъ дървета. Водата се пени, клокочи буйно, бие се въ •бръговете, скача изъ камънаците... Каква приятна му зика!... Градината ме обграждаше отвредъ. Колко ми се искаше да вървя все напредъ! А птичките, птичките... колко весело съ запели, секашъ ново слънце-е озарило гнездата имъ)-Да не ти се напуща този рай! Я да се връщамъ, че мама ще ме търси!... Прт>водъ.

•^шпггягилги-яжттхк щ ц и в ^•уц-у.уаг,; ^ -,

^^звддваагжнагжягн п I н к птяп я-я и ш — 26 —

#а люлката. Люлчице ле, полюлялка, И на нея Пенка малка; Братъ й грижно я люлей И усмихнатъ песень пей. А пъкъ Пенка ту се дигне, Та небето чакъ достигне, Ту пъкъ низко полети. А главата й се върти, върти!. Цоцо

Другари. (Разказъ).

— Хопъ-па, хопъ! Хопъ-па, хопъ! Големиятъ, косматъ лъвъ покорно се подчинява на ръката на малката укротителка. Послушно се про вира презъ обръча, прескача презъ пръчка, разхожда се полека^ или бега на лево и на десно, и следъ това лега при краката на малката Жоржета и внимателно гледа въ нейните очи, като очаква нова заповедь. Следъ свършване на играта, малката Жоржета, поглажда нежно косматата грива на своя другаръ, че връсто излиза изъ клетката и побътва По-право, тя съ удоволствие би останала тамъ и цела нощь, като знае, че дома я чакатъ само караница и мъмрене. Жоржета е сираче. Майка си тя не помни, а баща й, нкрооатъ отъ цирка, преди две години е падналъ отъ конь и умрель. Една далечна нейна роднина, която е прислужвзла въ цирка я прибира. Когато баща й билъ живъ, макаръ и да не я галелъ много, Жоржета е живела по-добре, отколкото сега, при леля си. Макаръ и малка, леля й е заставяла да работи по-вече отъ колкото требва. И още по-тежъкъ щеше, да бъде нейниятъ животъ, ако не беше лъвътъ Неро. Неро е старъ приятель на Жоржета. Тя го обича отъ все сърдце. Съ него дъли скърби и радости и се мъчи да се скрие въ неговата клетка, щомъ за почне да вика господарката й. *

— 28 —

Днесъ Жоожета е болна. Боли я главата, устата й засъхнали. Даже и Неро забелезалъ това неразпо ложение и неколко пъти се приближавалъ да ближе ръката на своята малка господарка. — Иване,.не забравяйте да нахраните Неро, каза Жоржета, като си отиваше. — Не ще забравя, госпожице. Всичките въ цирка, обичаха добрата и нежна Жоржета, ко ято имаше такива ясни очи и 'сладъкъ гласъ. — Азъ ще си отида, а леля Полина отиде ли си? — Отиде си, отиде си. Иде те си и вие, госпожице. Втората часть се вече свършва. Утре- е праздникъ. Елате по-рано на ре петиция Жоржета си отива вкъщи, но току-що отваря вратата, леля й Полина я посреща съ викъ и' кресъкъ — Ти къде се губи? Пакъ съ Неро ли се забавлява? Ела по скоро, прибери всичко, при готви самоваря ц по-скоро бегай за хлъбъ. Като нареди набързо стаята Жоржета се затече въ съсед ното дюкянче и скоро се върна вкъщи. — А къде съ. останалите пари? Азъ ти дадохъ 50 ст., а хлеба струва 30 ст. И тежката ръка на раз гърдената жена падна върху главата на дътето. Жоржета се мъчи да разбере, що й казва леля й, но главата я боли още по-силно: очите й, секашъ се замъгляватъ съ нещо и тежки въздишки излизатъ отъ гърдите й. Да не би да си болна? Тъкмо това ми требваше — грижи за тебе\ По-скоро легай, да оздравяшъ до утр-Ь Не ще ти позволя да лежишъ и да се пръструвашъ. — 29 -

Удари звънецътъ. Наскоро ще почне дневнота представление. Навсекъде се виждатъ детски гла вички. Настъпва и най-интересния моментъ, — ще из лезе шестгодишната укротителка на лъва. Жоржета е бледна, пръчката трепери въ нейните ръце. Главата й гори по-вече, отколкото вчера, гласътъ й пресипналъ. Но тя решително влиза въ клетката на лъва, по ставена на средата на арената. Съ привикналата си ръка,. Жоржета кара лъва да прави различни упражнения. Отначало работата отиваше добре — косматиятъ лъвъ, както всЯкога е послушенъ. Жоржета се полюле, извика съ слабия си гласъ и падна въ несвесть около по-големия си другарь. Лъвътъ е разтревоженъ, той ходи съ големи крачки изъ клетката, мирише Жоржета и нетърпелива удря опашката си въ пода. Въ цирка, също съ всички разтревожени, зрителите не разбиратъ що се е слу чило. Бързо скриватъ клетката и прекъснатото за минута представление пакъ продължава. Но никой не се решава да влезе въ клетката на лъва за да извади. болното дете. Две недели Жоржета е вече болна Две недели^ не беше виждала Неро. Лежи тя въ детската болница,. където я безплатно настани доктора, който случайно беше въ цирка,' когато тя падна несвестна въ клет ката на лъва. Хубаво е, топло и удобно. Нема го само обич ния Неро. Ако не беше тая раздела — животътъ на Жоржета въ болницата би се сторилъ като въ рай. Това ще бъде утре. Още неколко дни, тя требва да прекара въ болницата, за да оздравее и съвършенода закрепне. "— Неро, Неро, милий Неро! — трепти звънливия й гласъ и малките ръце прегръщатъ лъва. Неро ръмжи отъ безумна радость,че вижда най-п одиръ госп одарката си. Нему също бе тежкаг разделата, и сега той щастливъ. Пакъмилото момиченце ще дърпа нежно негова та грива, пакъ послушно ще изпълняванейнитЯзаповеди. '

— 30

Пр-Ьведе: Трайко.

Добри другари.

О^ъ, главата ми гори — Три дни болка ме мори.

Зжбъ ли ме боли — незнамъ. Но не мога вечь да ямъ

'У!... то кжтникъ ме больлъ — Вижъ чакъ']въ дъното се сврьлъ,

:__|

Ще да умра отъ глава!.

Олле страшно е това!!

Но ти кой си що стоишъ прЬдъ менъ? ^ О?.о \ чичо Ра-ю зачераенъ,

31 —

7 »Чичо Рачо помощь дай, Моля ти се не се май!« -

8 Де, уста си разтвори; — ?<айде, разъ,,два три! ,

Вижъ какъвъ е страшенъ, якъ... Сбогомъ, сбогомъ чичо Ракъ.

цНека абонатитЯ на „Пчелина" нанишатъ по единъ разказъ за горните картинки. Получените първи три най-хубави разкази ще получатъ премия книгата «Горски поточета". На първия подвързана, а на дру гите неподвързана.

— 32 —

Тодкна IV.

Редакторь Мих. Д. пиколовъ

ГШ1КИЯ ЮНПКЪ. Имамъ новички ботушки, Имамъ новъ калпакъ, Нека зимнитЯ вихрушки Да завеятъ пакъ. Имамъ здрави ръкавички, Топличекъ сюртюкъ, Некъ снегътъ се на звездички Сей безспирно тукъ. Щелъ да дойде съ „Баба Зима" Люти "Дедо Мразъ," Казватъ: щело би да има Грозенъ студъ по насъ. Въ топли дрехи и ботушки Що ще стори менъ, Съ свойгЪ бури и вихрушки . Дедо Мразъ" студенъ?.. Трайко Симеоновъ.

^:>^

Г. С е в е р ц е в ъ

_^^Х-°'

Полиловъ.

ЛСКО 'НА ТЕЛЕФОНА. (Разказъ).

Асковиятъ татко отиде въ кантората. Днесъ той имаше много работа: требваше да напише много писма, да приключи сметките си. Утре е Рождество Христо во. Мнозина отъ с.ужашите иматъ дъна и тъ съ не търпение очаквать коледната елха, край която ще скачать, ще се веселятъ и играятъ. Аско още не знае ще има ли у тЯхъ елха. Мина лата година той бьше още много малъкъ и нищо не разбираше, макаръ майка му да устрои елха и му по дари играчки, които той скоро счупи. — Сега Аско е голъмъ, той вече нъма да чупи играчките си, а ще си играе съ ГБХЪ, — каза майка му, като го погали нежно по главата. — Нали Аско е вече послушно момче? —• Слушамъ маминко, — бъбреше Аско и тръг ваше ОГБДЪ майка си къмъ гостната стая. — Хубаво мое мило момче, затова Дедо Коледа ще ти донесе елха, хубава елха. На нея ще запалимъ свещички, ще наредимъ много играчки и ние ще я гледаме съ тебе и ще се радваме... Но само, че Ас-

„ПЧЕЛИЦА"

ко тр-Ьбва да слуша, да не капризничи, защото Дедо Коледа не обича немирните д^ца. На Аско домиле за елхата, а най-много за играч ките и светиците. Той добре знае какво е свещица. Вече два пъти си гори палеца. Майка му го нежно погледна и веднага й хрумна нещо на ума. — Знаешъ ли какво Аско? Помоли се на Дедо Коледа да ти донесе елха. Нека той самъ види какво добро и послушно момченце си ти.

Аско погледна очудено майка си. Той не позна ваше Дедо Коледа и никога не беше го в.чждалъ, та се боеше отъ него. — Мамо, той да не ме открадне? — уплашено попита Аско. — Нема милото ми момче. Той обича послушни те деца, — уверено му отговори тя.

,П]Ч Е Л И Ц А'

— А той ще дойде4 ли тука?—още по-уплашено попита той. , — Не, ти ще приказвашъ съ него, а самия него. не ще видишъ. Аско съвсемъ не разбра какъ ще говори съ Дедо Коледа и да не го види. , Майка му взе нъколко дебели подвързани книги,тури ги на Асковото столче и ги доближи до сте ната, гдето висеше телефона. — Ето сега, Аско, готово е. Хайде повикай ДЯдо Коледа! — и тя повдигна нищо неразбиращия Аско и го сложи върху книгите. Уплашеното дете страх ливо улови съ ръчичката си слушалката и смутено погледна майка си. — Чакай да го повикамъ азъ, а ти му се помоли, — каза майка му и поиска кантората на мъжа си. — Хайде приказвай сега Аско! — каза повторно тя. Аско нерешително я погледна. — Ахъ гълъбчето ми, ти още не знаешъ какъ се говори. Хайде тогава повтаряй следъ мене,! — Добри Дедо Коледа, донеси ми, моля ти се, хубава елха, защото и азъ съмъ послушно момче. Аско страхливо повтори- следъ майка си думите й и съ отворени очи погледна майка си, като чу, че му отговарятъ. — Мамо, Дедо Коледа каза, че ще ми донесе елха. — Видишъ ли колко е добъръ Дедо Коледа, — съ усмивка забелеза майка му и отново го погали нежно по главата. Но какво се случи изведнажъ съ Аско?! Страхътъ отъ лицето му изчезна, очичкитЯ му светнаха, той високо се заеме и каза: — Мамо, че тамъ не говори Дедо Коледа, а . . . татко! Аско, умниятъ и хитриятъ Аско, позна гласа на татка си. ПрЪвелъ: Ярославъ Са-Ьжинъ.

ПИИКИНОТО ПИСПОМалка Минка писмо пише На стара си майка: „Бабко мила, стара майко, Колко те обичамъ; Вече азъ сама ти пиша, Зная да прочитамъ. Ето свършихме букваря, Четемъ на читанка, — Какъ веднажъ се Мурджо скаралъ Съ лошата писанка. Чета, пея, пиша, бабко, Съ моливче рисувамъ, Още малко, па тогава Бои ще купувамъ. Ахъ, тогава ще рисувамъ Картинки красиви: Птички, патенца и рибки, Ще бъдатъ катъ живи." Ек. Маячева.

КЪРВАВИ ЦРЪТЯ. I. Теменуги.

Бе тиха есень... Татко му тръгваше на пъть далеченъ и незнаенъ. И то набра букетче теменужки. Набра ги край шуртящето бистро изворче, дето обичаше да ходи съ него. И когато кичеше гърдите на татка си, отъ очи те му бликнаха две сълзи, големи бистри сълзи . . . Очите му беха сини, като далечното сине небе, и нежни, като листцата на теменужките. — Запази, тате, това букетче. То ще ти припомва за "мене. Цветенцата му съ сини, като моите очи. То 4 ще ти дава сили въ борбата . . . И то заплака . . . двФ> сълзи паднаха на нежните теменужки, които татко му отнесе далече, далече . . . Бе тиха есень . . . Татко му вървеше изъ пътя далеченъ, незнаенъ и носеше съ себе си сълзите на своята мила рожба. II. Роза.

Когато настъпи кнтенъ май, то откъсна кървавочервена роза, разтвори благоухающитъ й лпстца и ги проводи на татка си. — „Когато получишъ, татко, тези листна отъ ро зата, те ще ти напомнятъ за нашия роденъ край. Въ ТБЗИ листца съ скрити всички скъпи спомени, пре живени съ тебе . . . Те ще ти кажатъ. че тукъ все още розите цъвгятъ. Сутринь но техъ блещятъ кап чици-роса, блести росата, като сребърните зрънца на моите сълзи по тебъ . . . Притисни, татко, листната до устните си и те ще

„П ЧЕ Л И Ц А "

ти предадатъ моята целувка, далечна и страстна Така писа то на татка си, притисна розовите лист на до кораловите си устни и предаде своята топла целувка. Когато настъпи китенъ май, то проводи на татка си роза, даръ на красивата родина . . . III. Макъ. ПрЯзъ единъ пролътенъ день, татко му бе промушенъ отъ вражески ножъ. Безъ въздишка и стонъ, той заспа веченъ сънь съ обърнати къмъ родния край очи . . . И тамъ, край буйна златокласа нива, се издигна неговия самотепъ гробъ, по който стояха големи кър ; вави петна отъ неговата кръвь. И тамъ поникнаха дивни макове, разпукаха кърваво-червени цветове — облети съ кръвьта на него вия милъ татко. И день и нощь, по техните кървави листца, блестятъ капчици роса, отнесените некога съ теменужШГГБ сълзи. Ст. Ч е ш м е д ж н е в ъ .

Ж Е- Ч 0. Мъсецъ вече Жечо й боленъ — Крачето си счупи. Той на пруста катъ се кунди Падна и го счупи. ЛЬкарьтъ му го направи. А той колко плака! . . Околъ него сега шета Милата му кака. Тя играчки му донася, Песнички му п-ке; А той слуша и се радва, Радва и се смее. Ч. Н. Чендовъ,

ГОРСКИЯТЪ ДУХЪ -

ДЪДО КУЛАМАНЪ.

(Шведска народна легенда).

Високо се издигатъ' суровите и непрестъпни планини Куленъ въ южна Швеция. Въ стари години тамъ живълъ силниятъ горски духъ Куламанъ. Той ималъ безброй слуги, кои то изпълнявали всека негова дума... Суровъ, но справедливъ билъ Куламанъ: помагалъ на бедните, обидените и беззащит ните хора и жестоко преследвалъ гордите, надменните и скъперниците. До полите на планината живелъ единъ богатъ селянинъ. Той ималъ големо богатство, много животни, много земя. И той требвало да живее доволно, щастливо и помага на дру гите, а то билъ недоволенъ отъ нищо. Струвало му се, че малко има и искалъ повече. ШведитЬ имали обичай на бъдни вечерь да устройватъ елха на бездомните птички. Взиматъ единъ неовършанъ снопъ съ зърната, набучватъ го на прътъ и го поставятъ на покри ва за птиците. И тогава прихвъркватъ всички гладни и из мръзнали птички, кълватъ снопа, а зърната се сипятъ върху главите на хората. Веднажъ жената на богатия селянинъ казала: — Да направимъ елха на птиците. Дай ми неовършанъ снопъ и ще ги призова на весела вечеря. Разсърдилъ се селянинътъ, заръмжалъ, замахалъ съ ръце: — Я гледай какво намислила! Така се пръскало напразно целъ снопъ!... — А я погледни, съседите ни бедни хора, и те устрои ли елха на птиците!... — казала жена му. — Защо ще гледамъ техъ? — отвърналъ той. А въ къщата му се готвило цъло пиршество, когато въ съседната къша на бедния съседъ било друго. Той немалъ

„ПЧЕЛИЦА"

много земя, малко храна събралъ, но пакъ сипалъ шепа зър на на гладните птички. — Наистина, — казала жената на бедняка, — отъ тия зърна щеше да стане цела пита хлебъ, но пъкъ и птичките требва да живеятъ, нека и те да почувстватъ светия Божи день. —- Нищо, жена, — отвърналъ мъжътъ. — Азъ имамъ пари да си купимъ коледенъ хлебъ и парче месо. Прати де цата въ село да купятъ. И ето Инге и Иенсъ, децата на бедняка, тръгнали съ пари въ ръце, весели и бодри, макаръ вече вънъ да се.мрък вало и требвало да минатъ презъ гъста и страшна гора. Скоро те стигнали селото, като презъ всичкото време се разговаряли за веселието, което ше стане тази вечерь у тЪхъ и какъ слъдъ бъдната вечеря ще седнатъ предъ разгореното огнище и ще слушатъ разказите на татка си за рожде нието на Исуса Христа. •

На връщане те много бързали, защото искали по-скоро да се върнатъ дома. Но щомъ настъпили средата на гората, насреща имъ изъ гъсталака излезълъ некакъвъ изнемощелъ старецъ съ голема бъла брада. Той виделъ въ ръцете имъ коледния хлебъ и съ сълзи на очи имъ се замолилъ:

„ПЧЕЛИЦА"

— Дечица, дайте ми малко хлъбецъ. Отвара троха не съмъ хапвалъ. — Този е коледния ни хлъбъ, — казалъ Иенсъ, - азъ и сестричето ми съ радость бихме ти го дали, но мама и татко ? . . . — И те, вервамъ, нъма да се сърдятъ . . . И той разчупилъ хлЬба на двЬ и далъ половината на стареца. — Богъ да ви благослови! — казалъ старецътъ и иоелъ хл-Ьба. — Значи днесъ ще се нахранимъ съ бабата Ние сме толкова бедни, че нема що въ уста да турнмъ, нито пъкъ трохица да хвърлимъ на бедните птиченца... — Слушай, Инге, —- казалъ Иенсъ на сестричето си, — дай му и другата половина за бабата. Татко и мама не.ма да ни се каратъ. И Инге веднага подала останалата половина на стареца и казала: — Вземи, дъдо, този хлъбъ за бабичката си. Ние у дома имаме.другъ хлъбъ. — Охъ, каквб щастие! — извикалъ старецътъ. — Нека Богъ стократно ви награди за това добро! Той изтрилъ сълзитЬ отъ очите си и тръгналъ полекалека изъ гората и скоро се скрилъ отъ очите имъ. А децата весело си продължили пътя за дома. Почнало да се стъмнява. На небето изгрели светлите звездички и въ гората станало но-светло. — Вижъ, Инге, -- казалъ Иенсъ, — Дедо Госнодъ си запали елхичката . . . затова стана и светло на земята. — Да, да! — отговорила Инге. —- Ахъ, по-скоро да стигнемъ дома. . . Колко весело ще е сега въ къщи! Нищо, че нема да занесемъ коледенъ хлебъ: месо нали и м а м е ? . . . Но не изказала това и насреща й излезла изъ дърветата бедно облечена жена, дошла при т-Ьхъ и казала: — Ахъ, д^ца! Дайте ми нещичко!. .. Дома детето ми лежи болно и гладно! . . . Да има поне малко месо, да му сваря супа, и то ще оздравя и ще се развесели. — Какво ще кажешъ Инге? — обърналъ се Иенсъ къмъ сестра си. — Да й дадемъ ли нашето месо? Ние, слава Богу, сме сити, а и мама и татко н'Ьма да ни се сърдятъ... Т1. ще се зарадватъ, като научатъ какво сме направили. — Вземи, бабо, това месо, — казала Инге, като подала кошницата съ месото на бабата.— Ние и безъ него сме добре. Ние винаги сме сити. • • .— Ахъ, миличкитт.! Ахъ хубавичките деца! извикала съ сълзи на очи бабата... Какви добри родители, щомъ съ ви научили да се смилявате надъ бедните х о р а ! . . . Нека Богъ ви благослови!... И тя си тръгнала по пътя, .а децата забързали къмъ дома си. Струвало имъ се, че носятъ нЬщо много скъпо и

„ПЧЕЛИЦА"

хубаво. Те се втурнали въ т-юшата къща тъй радостни и ве сели, че майка имъ се зачудила защо тъй радостно се връщатъ децата й. — Ни хлебъ, ни месо носимъ, — казали децата. — Ние ги дадохме на по-бедните отъ насъ . .. — Ако съ това сте ощастливили некои бедни семейства, — казалъ бащата, — вие сте сторили много по-добре, откол кото сами да го изядяхме. И безъ твхъ ние ще минемъ ве село бъдни вечерь. Майка ви е скътала нещичко за да похапнемъ сега. Я разкажете кому ги дадохте ? И децата, едно презъ друго, почнали да разказватъ за срещите си въ гората, страничките имъ се зачервили' отъ огънь, а очичките светнали. Въ това време майката сложила трапезата и делото се мейство се наредило да вечеря. На трапезата билъ сложенъ само сутрещния имъ хлебъ и по чаша млеко всекиму. Но тукъ се случило нещо необикновено... Сложениятъ хлебъ, наместо да намали, ставалъ повече, а млекото въ чашите не се свършвало, макаръ децата и ро дителите да пили колкото искали. Но още повече се очудили те, когато майката извадила отъ шкафа едно парче месо и го разделила на всички по малко. Парчето месо не се свър швало, колкото и да резала майката отъ него . . . — Тукъ азъ виждамъ Божията благословия, която де цата донесоха въ къщи, |— казалъ бащата. — Сега чакъ разбрахъ кого сте срещнали въ гората Това е билъ добриятъ горски духъ Куламанъ, който помага на бедните хора, които съчувстватъ на чуждата мъка... Презъ коледната нощь самъ той и неговите верни слуги ходятъ по земята и помагатъ на нуждающите се хора... И наистина бащата билъ правъ. Върху всичката имъ ра бота и върху семейството следъ Коледа била Божията бла гословия. Малкото имъ земя давала вече големо плодородие; по ливадите имъ расла сочна и висока трева и скоро семей ството имало вече две крави и единъ конь, а това била го'лема подкрепа за гЬхъ. А богатиятъ скъперникъ, който на бъдни вечерь мислълъ какво повече да яде, заболелъ и дълго време не станалъ отъ леглото. Ступанството му останало безъ надзоръ при боледува нето му, постепенно западнало. Месецъ следъ месецъ той обеднявалъ, та дошло време кога въ къщата му немало късче хлебъ, и той тръгналъ да проси по чуждите къщи, да моли милостиня, каквато той никога не е давалъ на бедните. ПрЪв М. Д. Н-въ.

оМ-3{$$Ф>

КОЛЕДАРСКАПЪСЕНЬ. Излезнала малка мома Съ тънка риза копринена; И шарена и писана: На гърди й ясно слънце, На рамене — ясенъ месецъ, По поли (1 дребни звезди, Та си свети отъ хубости. — Ой те моме, Чубравичке! Кой ти уши тая риза, Нашарена, написана, И на игла изнесена? Дали ти я майка уши? Или ти я баща купи? Или ти си сама уши? Чубравичка отговаря: — Ой ви вази коледарци, Катъ питате, ще ви кажа, Родило се Млада Бога, Млада Бога и Божича. Поканиха вейте жени, Поканиха моя майка. Тя отиде съ погача, Съсъ погача „повойница,'Моя майка менъ отведе. Заплака си Млада Бога. Азъ залюляхъ Млада Бога; Млада Бога и Божича;

„ПгЧЕЛИЦА"

Залюляхъ го и запехъ му: „Нани, нани Млада Бога, Млада Бога и Божича!" Смилила се Божа майка, Та ме дари тая риза, Нашарена, написана, И на игла изнесена: На гърди и ясно слънце, На рамене — ясенъ месецъ, По поли й ситни звезди. ^ Народна пъхень.-

Саминко съмъ, дечица, азъ,. Безъ майка, татко тоя часъ, Сестрица немамъ, нито братче, Ни хлебъ, ни счупено петаче! Безъ майчица остахъ сиракъ Кога дете бехъ азъ — хлапакъ, Световната война далече Незнайно татка ми завлече . . . Огнецъ азъ немамъ, ни легло, Сродихъ се съ мъки и тегло, Подслонъ свой немамъ, нито дрехи, Замръквамъ, спя подъ чужди стрехи! 1918 г.

Люб. Бобевски.

ЕДИНЪ СПОРЪ МЕЖДУ ДОМАШНИТБ ПТИЦИ. Въ единъ ъгьлъ на двора се беха събрали кокошки и гъски и живо разговаряха: — Е пакъ имало слраведливость ьа света, — викаше една млада гъска. — По-рано никакъ не ни уважаваха, но сега, пр-1>зъ войната, узнаха истинската ни стойность. Помис лете само какви големи цени плащатъ за насъ! — Същото е и съ насъ, — обади се една кокошка. •— И насъ вече почнаха да ц-Ьнятъ, а също и нашите яйца. Порано на гостите се поднасяше ястие отъ яйца, а сега? Наши т е яйца станаха деликатесъ и се плащатъ много скъпо. Да, да, времената се измениха и ний станахме едни отъ най-важ ните домашни птици. — Да уважаватъ нашия родъ не ми е чудно, — каза една стара гъска, — но вий кокошки, съ какво сте заслужи ли тази висока честь? Това немога да разбера. — Ами вий иъкъ съ какво стоите по-горе отъ насъ? — обади се друга стара кокошка. — Охъ, ти още ли не знаеигь това. глупава кокошко ? — отговори гъската. — Ти нав1>рпо, не си чула още за на шето произхождение и за нашите велики заслуги. Не ми ос тава друго, освенъ да ви разкажа, за да имате друго мнЬние за насъ. И тя застана ср'Ьдъ гъските и кокошките и започна: — Месторождението па нашите прадеди е негде изъ севернитъ скали, където нашата прабаба, сивата гъска, и до днесъ води спободенъ животъ и само отъ време на време се обезспокоява отъ нЬкой смелъ търговецъ на пера и яйца, защото човекътъ винаги гледа да ни използва. А това е найдоброто доказателство за нашата стойность. Още отъ старо време ни ценяха, както сега, защото и върху паметниците на старите египтяне ни изображаваха. Въ старо време нашиятъ животъ, — продължи гъската, — си течеше безъ особни събития. Перата ни служиха за украшения и за меки легла, месото ни, за съжаление, се ядеше само печено. Така си вървеше докато изведнажъ станахме прочути. Ето по каква причина:

„П Ч Е Л И Ц А

У гърците и римлянитЬ бехме посветени на небесната богиня и, ни отглсдпаха въ храмовете си. Такъвъ единъ храмъ въ Римъ билъ построепъ върху Капитолия. Това било единъ замъкъ, който се считалъ за непр+.взимаемъ. Около 400 години преди нашето връмеброене галите отъ Франция тръгнали на ноходъ за Римъ да обсадятъ за мъка. Пр'Ьзъ една нощь т'Ь се покатерили по хълма, върху който билъ построепъ замъка. Поставили стълби по-стените да се пръхвърлятъ отъ другата страна. Караулите спели, но не и нашите прадвди, които били посветени на богинята Ионе. Те чули шумътъ и почнали силно да кр'1зкатъ. Отъ това се събудилъ управительтъ на замъка и излъзълъ вънъ. За мигъ той отеЬкълъ главата и десната ръка на' първия галъ, който се показалъ отъ стената и той се сгромолясълъ върху своя посл-Ьдующъ другар!, Слъдъ малко дошли други римляни и замъка и града били спасени, понеже галите се бърже оттег лили и оттогава нашата слава се носи отъ родъ па родъ. Това е голъмата историческа роля, която играхме иЬколко стотици преди Рождество Христово. Съ това старата гъска завърши своят;! рЬчь и гордо се огледа наоколо си. Единъ старъ пътелъ взе думата и като се надигна, извика: — Недейте се толкова хвали, вий патешка сганъ. II нин не сме отъ по-доленъ родъ. Кокошките му скимнаха съ глава и тон продължи: — Искате ли да чуете нашата родна история? Събранието се съгласи и той започна: — И пашата стойность е отдавна призната и къдЬто се показвахме, ни обсипваха съ големи почести. 15ь Персия ит,тельтъ, нашиятъ прадЬдъ, се тачеше като светецъ, защото съобщаваше на населението времето за молитва и миене. 11 въ древния Египетъ ни уважаваха много. Също и въ светата земя требвало да сме били представени добре, защото, както знаете, при отричането на св. Петра е изкукуригалъ единъ пътелъ. У старите гърци пътелътъ е билъ също на почить, иначе т1> не биха го посветили на Бога Ескулапъ и да ни принасятъ въ жертва на бога на войната. ТЬ се възхищавали отъ дву боите, които нашите прадеди често устройвали. СлЪдъ тия думи петелътъ изкукуригалъ и миналъ гордо край възхитените отъ него кокошки. Отъ тогава вече гъските и кокошките се гледатъ добре и миръ и спокойствие царува между т'1;хъ. Отъ немски: П а у л а К у т и к о в а .

°%*$3&?%<>

ГЛАДНИ ТЪ ПТИЧЕНИД Люта зима върлува вънъ. Студенъ ветъръ вее. Снегъ на парцали непрестанно вали. Всички се при брали вкъщи при топлите соби, а птиченцата, като бедни сироти деца, трепнатъ по голите клонки, кацатъ по прозорците и молятъ за трохица хлебецъ. Добри и милостиви дЯца отварятъ прозореца, ласкаво посрещатъ измръзналите си гостенки, нахранватъ ги съ остатъци отъ храната си и ги пущатъ волно да си хвъркатъ сити и нахранени. О, мили дечица, бъдете винаги милостиви къмъ всички нуждающи. Такива сега се много скитатъ изъ улиците и често се спиратъ предъ вашите врати.

^14) ;\ \^У^ЛХ43*./?

„ Р ^ Е Д Щ Ц $" - дЦ>тсвш ©ии^аякийкш Г О Д И Ш Н О 10 К Н И Ж К И .

)\вонаментъ б лева предплатени. У(здава книжарница „0 Т? ? ^ 3 0 # )\ )•{ У{ € " ВАРНА.

Редакторь Мих. Д. Николовъ ЬА1'

Ход. IV. Редакторъ: }Апх. Д. ^кколовь Книжка 2.

ЗИПп, Снегъ се сипе и земята Цела съ бело се покри, Дедо Мразъ по насъ гостува, Вредомъ всичко подледи. Врани грачатъ изгладнели, Много хора гладъ мори, А за бедните дечица, Ахъ, сърцето ме боли! Снегъ се сипе и пилее, Буря грозна страшно вей. Дедо Мразъ доволенъ гледа, А злокобно ветъръ/"пей-.! Ек. М а н ч е в а .

#1 Т-1« п РП с " *>—-..

дъдо глгязъ. 1. Имало една баба. Тя имала две дъщери: еднатадоведена, другата заварена. Доведената се казвала Стоянка,\,а зава рената — Босилка. Бабата повече обичала Стоянка, затова често я галила и милвала: „Стоянката, хубавицата ми; черве ното цветенце въ градинка!" Обличала я вънови премени, при вързвала й алена панделка и сини синци на шия. А Стоянка ни работи, ни помага на майка си. Седне да преде, врътсното пада отъ ръцете й, почне ли да шие - избоде си пръстите, а очите й се затварятъ, секашъ три дни не е спала. Босилка пъкъ, заварената бабина дъщеря, била златно момиче: и добитъка хранила, вода отъ извора носила, дърва насичала и въ къщи премитала. А и весела и игрива била Босилка: кравата дои — песень си пее; съ пълни ведра вода се връща отъ извора, безъ да сеща умора, съ тозъ-онзи се закача изъ пътя, на смеха съ смехъ отвръща. Цо маще хата не могла да я търпи и често й натяквала: Босилке, Дъще, ветърнице! Все игри и закачки търсишъ и даромъ ми ядешъ хлеба." 2. Дошла зима. Заговорило се, че въ гората ходилъ двдо Мразъ. Чудотворец-йгь д4до Мразъ правилъ чудеса въ гора та: постлалъ чисти бели покривки по полето, издигналъ стък лени палати надъ реките и езерата, окичилъ гората съ стък лени висулки и елмазни камъне, "та светятъ и блещатъ въ боите на дъгата. Богатъ е двдо Мразъ, но е много страшенъ: шиба съ иглена шибалка право по лицето онзи, когото не обича. Било тъмна вечерь. Вънъ грозна виелица гонела снежин ките. Бабата казала на Босилка: „Иди, умнице, въ гората. Сега дедо Мразъ се разхожда подъ дърветата. Иди при него! Той ще те дари чудни дари за женило и венчило!"

„ПЧЕЛИЦА"

— Какво? Та страхъ ли ме е? — отговорила Босилка. — Ще взема лопатата и ще отида. И отишла. Вънъ било тъмно, снегътъ засипвалъ очите й, а краката потъвали дълбоко въ ровкия скегъ. А Босилка бодро стъпа и крачи {напредъ.

Изведнажъ бурята утихнала, луната разкъсала облаците и пръснала сребристите си лъчи върху омагьосаната отъ дЬдо Мразъ гора. Гледа тя и не познава това ли е онази гора, въ която цело л%то е брала пълни кошнички съ ягоди, това ли съ стройните брези?... А тамъ подъ големия дъбъ седналъ побелелъ старецъ, съ дълга бела брада, а и целъ побелелъ. Босилка се не плаши. Разравя снега, про-

„ПЧЕЛИЦА-

правя си пътечка и право при дъба. Ударила съ лопата та силно о земята да рине снЬга, а нещо се закачило и не пуща лопатата. Дръпнала по-силно и извадила сандъче съ разни скъпоценности, хубави дрехи и герданъ отъ бисер ни мъниста. Зарадвала се Босилка, заподскачала отъ радость и весело запела: „Ой, дЬдо Мразъ! Добръ дошелъ по назъ! Съ тезъ дарове ме дари Безъ награда и пари. Ой, дЬдо Мразъ, Добре дошелъ по назъ!" 4.

Върви си Босилка по пътечката съ сандъчето подъ миш ницата, а отзадъ й шепнелъ дедо Мразъ: — Топло ли ти е, момиченце? Радостна ли си гълъбченце? — Топла, топла съмъ, дедо Мразъ. Остани си, не идвай чакъ у назъ! — отвръща Босилка, а сама червена като ябъл ка и бърза като хала къмъ дома. На прага я посрещнала мащехата и зачудена ахнала отъ злоба. Тя не очаквала Босилка да се върне жива отъ гората. Веднага изпратила нейното си момиченце, Стоянка, въ гората, — може би нея по-щедро ще надари дедо Мразъ. Той е богатъ и много благъ. Чакали, чакали — Стоянка се не връща, а все въ гора та стои. Тръгнали да я търсятъ. Разровили снега около дъба, претърсили гората, а Сто янка нигде не намерили. Тръгнали да се връщатъ. Край се лото, далечъ отъ гората намерили Стоянка свита въ една долчинка замръзнала и умрела. '

Превела З д р а в к а Михайлова.

Снежинките отвръщатъ Изкупомъ до една: — На нивите посети Ний носимъ топлина! Трайко Симеоповъ.

БРЪМБАРЧЕ. (приказка).

Живе.ча престаряла баба. Къщичката й била на планината, на сама висока скала. Отишла бабата единъ день въ гората за дърва. Набрала дърва, отива въ къщи и що да види? Предъ прозорчето на къщич ката, показва главата си еленъ, съ големи очи и раз клонени рога. Гледа баба.страхъ я обзема и хуква да бега. Насреща й бръмка златно бръмбарче. — Къде така бабичко? пита я то. — Въ къщичката ми, бръмбарче, страшилище влезло не мога да го изгоня! — Азъ ще го изгоня, бабичко! казало бръмбар чето и забръмкало къмъ бабината къщичка. Влезло въ къщата, забръмкало край ушите на елена, а той наострилъ уши и право въ гората. Зарадвала се бабата, наклала огънь, турила гърненце съ фасулъ — бръмбарча да нагости,

"ПЧЕЛИЦА"

— Мило бръмбарче, остани тукъ. Баба ще те нагости. Азъ ще отида винце да купя, а ти внимавай! Не се навирай край гърненцето, ще си опаришъ носленцето. Останало бръмбарчето вкъщи. Забръмкало край гърненцето и хопъ! паднало въ фасуля. Върнала се бабата. Тър си бръмбарчето. Тукъ бръм барче, тамъ бръмбарче .. . нема г о ! . . . Погледнала бабата въ гърненцето, и що да види? Бръмбарчето навирило носленце!... Заплакала бабата, плакала и клела гърненцето, че опарило на бръмбарчето носленцего. Ст. Ч е ш м е д ж и е в ъ .

ИЗВЯДЕНО З/ЬБЧЕ:. Днесъ безъ болка наша Лина Първо зъбче си извади, Пръбледнела и смутена Тя.на майка си обади! — Зъбчето ще хвърлишъ, мама, Ей на къщни покривъ - тамо, Съ радость, рожбо, озарена Ти ще се провикнешъ само: „На ти зъбче, вранке-врано, Зъбче костено, чупливо, Дай ми друго утрЯ рано — И железно и красиво!" Люб. Бобевскн.

М а р и я Вериго.

ПОРЪ, I. Порътъ беше красиво зверче. Т> имаше топло, гладко като кадифе, кожухче, красиво тЯло и малка главичка. А колко ловко, колко пъргаво беше то! Като котка се катереше по дърветата, като стръла се спу щаше отгоре, щомъ видеше опасность, и тъй искустно се криеше отъ враговете си, че трудно можешъ го забелеза. Но пъкъ беше и много страхливъ и предпазливъ. Въ гората го всички познаваха и хвалеха съ добрините му. Въ тази гора много птички си беха свили гнез да : имаше гълъби, глухари, диви патици и други. Изъ гората живееха и много зверчета: зайчета криеха малките си въ дупки, къртици издигаха често черни купчинки изъ зелената тръва, таралежи се гушиха изъ изсъхналите листа и пр. Всички работеха, всички бързаха да намерятъ храна за малките си, но наймного се грижеха да запазятъ малките си отъ мно гото врагове. II. Отнекъде дойдоха нови врагове: птици, зверове и пр. Ръдко се виждаха вече майките изъ гората. Те пазт-ха и кърмеха малките си. Напримъръ, на патицата изчезна едното патенце, на гъската също и не се знаеше кой ги граби. Веднажъ гъската се връща въ гнездото си и го заварва цело въ перушина, разхвърляно, ненаредено.

„ПЧЕЛИ.ЦА"

Доближила и не чува нито единъ писъкъ на малките си гъсенца. Помислила, че спатъ. Помърдала перушината съ човката' си — ужасъ! Всички мъртви!. . . Главичките на всички гъсета били прегризани. Мъка свила сърцето на клетата майка. Свила се, заквакала жално и некъде изчезнала. Казватъ, че умрела отъ тъга за децата си. Тетревътъ пъкъ веднажъ намерилъ птиченцето си мъртво въ гнездото. Кръвьта му била изпита. Уплашенъ той надалъ пискливъ гласъ изъ гората и събралъ всички птици около гнездото си. Всички се ужасили отъ грозната гледка и почнали внимателно да пазятъ децата си. III СпЯдъ неколко време и зайчетата се заоплакваха, че имъ се изгубило едно детенце. Съ една дума,- зло то обхвана всички въ гората. Изъ гората се носе ше новината за новия врагъ, който пие кръвь и яде мозъка на малките. И почнаха да го търсятъ Скоро те намериха дирите му. То беше едно малко зверче съ много остри ногти, което ловко се катереше по дърветата и търсе ше гнездата на птиците. Понекога то влизаше и въ дупките и изпиваше яйцата на птичките. Некои съ го виждали да се промъква нощЯ изъ дърветата и тихичко, безъ да разбуди нЯкого набли жава гнездото. Но най-после се научиха, че този страшенъ врагъ е порътъ. IV Какъ се сговориха птиците, отгде се научиха за този звЯръ не се знае, но новината за страшния врагъ като светкавица се разнесе изъ иЯлата околность и ВСБКИ гледаше да се запази. Нещо повече. Научиха се, че той не билъ самъ. И други негови роднини и приятели шетали изъ село: изъ куршщите, подъ хамбарите, изъ оборите.

„ПЧЕЛИЦА"

Не се знае дали зайчетата, птиците и другите малки животни изъ гората съ научили това, но веднажъ ступанката ги виде и замисли да постави капанъ, а ступанина приготви пушката. Преводъ.

Ч. Н. Чендовъ.

БЛБЛ ЗЯКЛЮ/ЧП. Зърна Ненко, че надъ хурка Баба му заклюма; Тихичката той зашепна На чича си Крума: „Гледай, баба какъ задрема! Склопи си очите . . . Вервамъ нещо да сънува, Мърда си устните. Ще отида да я чукна Леко по нослето, Както мене тя почуква Често по крачето" . . . Предпазливо той закрачи Да я не разбуди; Но до баба си не стигна И тя се събуди.

ловецътъ сипа Това се е случило далечъ, на северъ, гдвто снъгътъ презъ по-голъмата 'часть на годината покрива земята, а су ровия студъ бъснува и трещи презъ дългите зимни дни и нощи. .Широкото и равно поле, покрито съ снегъ, се прос тира далеко на ширъ и длъжъ, а тукъ-тамъ се чернеятъ мал ки купчинки селца. Техните сламени покриви съ гъсто на пудрени отъ снега и раздърпани отъ ветъра, а малките про зорчета, като очички, гледатъ презъ снежните хълмища на горските пътечки. Тукъ ръдко ще видишъ пътникъ да мине. А снегътъ постоянно засипва следите отъ шейните. Жителитт, на тия селца не съ тъй бедни, както би ни се сторило на пръвъ погледъ. Наистина, т е много малко се занимаватъ съ земледЪлие, защото тамъ жито не зрее, но пъкъ те всички съ ловци Т'Ьхъ пушката по-добръ храни, отколкото желЪзниятъ плугъ. Горите тпмъ съ пълни съ всекакви зверове и който не се .твни, може да се сдобие съ много хубави и топли кожуси. Убитиятъ дивечъ се продава, а съ парите си купуватъ хлебъ и барутъ. Така живеятъ тукъ почти всички. Въ тия гори. най-вече се въдптъ белки и зайчета. Лов ците гвхъ най-лесно и най-често избиватъ. Тукъ има и лиси ци и вълци. Но т е съ по-хищни и не тъй лесно се умерватъ, или пъкъ да се ловятъ въ капанъ. Но най-труденъ е ловътъ" на мечки. Мечката е най-големиятъ зверъ. Разсърди ли се, тя става сърдита и кървожадня. Само опитниятъ ловецъ може да се бори съ нея. Единъ сполучливъ куршумъ въ главата е достатъченъ за нея. I ю ранишъ ли я само, пази се! Силата на разярената Мецана е неизмерима, а краката бързи и неумо рими. Въ случай на несполучливъ вистрелъ е трудно да се победи, а още по-трудно да се избегне. За всеки случай ловците взематъ съ себе си здраво ко пие, остъръ ножъ и не ходятъ сами, а съ другари и кучета. Но има такива юнаци, които не се боятъ отъ нищо и отиватъ сами срещу мечката. Въ такъвъ случай т е не двлятъ печал бата съ другарь, нито пъкъ славата си даватъ другиму. Такъвъ ловецъ беше и Богданъ. Той бвше не по-старъ отъ четиридесеть години. Високъ, черенъ като смола, снаженъ, плещесть, здравъ и силенъ, той не се страхуваше да ходи на ловъ за мечки. И баща му и дЪдо му съ се занимавали съ този занаятъ и не малко мечки съ т е убили, но нищо не имъ се случило: и двамата умръха отъ своята смърть. Богданъ

„ПЧЕЛИЦА"

верваше, че Богъ нема да го изложи на грозна опастность и ето вече 20 години подъ редъ той ходи на ловъ за мечки. Колко скъпи кожи' е продалъ той, колко месо е разпродалъ! Въ камъшената чиста колибка б е винаги праздникъ, ко гато Богданъ се върнеше отъ ловъ. Жена му Мария, по-големото му момче Симо, и целото му семейство радостно по срещаше победителя. Поканваха съседите и почваха веселбите. Симо беше 15 годишенъ, но той вече ходъше на лЪвъ за зайци, беше убилъ и неколко лисици и вълци. Съ една дума той беше същински ловецъ и гореше отъ желание да отиде съ татка си на ловъ .->а мечки. Всеки день молеше ба ща си да го вземе съ себе си, но майка му Мария придумваше мъжа си да не го взима още. — Нека порастне, че тогава! — Е, добръ, Симо, почакай, сине! Ще дойде и твоя редъ, — успокояваше го Богданъ. — Учи се ти да стр-Ъляшъ верно. И Богданъ си взимаше храна за неколко дена, а Симо грабваше пушката и хайде за зайци. Веднажъ Богданъ два дена подъ редъ не се върна. Мария почна да се тревожи и да плаче. Плачеха и децата. Симо се разхождаше умисленъ изъ къщи. Рано на тре тия день дойде бащиното му куче Шарко. Мария разбра, че съ Богдана се е случило некакво нещастие. Симо грабна пуш ката отъ стената, взе си хлебъ за 1—2 дена, патрони и из лезе съ Шарка изъ колибата. Дълго вървеха. Умориха се и седнаха да закусятъ. Пакъ тръгнаха безъ пъть изъ гората. Шаркр познаваше добре местата и водеше Сима право по откритъ пъть. Привечерь, когато слънцето се скри задъ дърветата и почна да мръква, по снега се забелезаха следи отъ стъпки. Симо помисли, че тукъ н е к ъ д е на близо е миналъ баща"му. Изведнажъ Шарко се спре. Симо привърза Шарка съ връвчица за едно дърво. Шарко се сви при дънера на дървото, а Симо тихо пристъ пи напрЬдъ по следите. Баща му беше негдъ наблизу. От начало той искаше да види що се е случило. Ветърътъ шибаше право въ лицето на Сима. Изпотенъ отъ бързото ходене, той почувствува хладъ, но немаше що да стори, требваше да пълзи. Сегизъ-тогизъ той се спираше и услушваше. Изведнажъ той чу предъ себе си глухо, сърдито ръмжене. Това бе меч ка. Младиятъ ловецъ заогледа отъ страхъ стеблата на дърве тата и притаи дъхъ. Една голема черна мечка обикаляше едно високо дърво и дращеше съ ногти стеблото му. Симо подигна глава и виде високо горе на единъ клонъ баща си. Той веднага разбра всичко. Ясно беше, че Богданъ не б в улучилъ добре мечката и сега требваше да търси спа сение на високата борика. А може да си е изгубилъ ножа, тй

„ПЧЕЛИЦА"

затова и не е влезълъ въ борба съ нея. Както и да е, ба щата требваше да се спаси. Симо напълни д в е т е ц1>ви на

-з***

пушката и силно изсвири. Мечката чу свиренето и се спре. Чу се гръмъ и мечката се вдигна на задните си крака и тръгна къмъ Сима. Той я остави да наближи неколко крач ки, здраво се прицели и гръмна изъ другата цевь на пушката Мечката падна мъртва на снега. — Татко, татко! — извика радостно Симо. Богданъ веднага слЬзе долу и пригърна сина си. — Хлебъ имашъ ли ? - попита го Симо най-иапредъ. И той му даде всичкия си хлебъ, що б е взелъ отъ кж.щи. Богданъ лакомо заяде. — Благодаря ти, синко, — к а з а бащата, като се нахрани. — Два дена вече троха не съмъ хапвалъ. И той разказа всичко, що му се б е случило.

„ПЧЕЛИЦА"

Следъ дълго скитане изъ гората той не намерилъ нищо и решилъ да се върне. Уморенъ и гладенъ той едва стъпалъ изъ снега, а Шарко бавно вървелъ следъ него, та никой не забелъзалъ идящата срещу техъ мечка. Тя била скоро излезла изъ берлогата си гладна и сърдита и веднага се хвърлила срещу ловеца. Богданъ стрЬлялъ, но не улучилъ. Потърсилъ ножа, но го изгубилъ. А мечката била вече на неколко крач ки отъ него. Не оставало нищо, освенъ да се качи на дърво. И той едва успълъ да се изкатери на близката борика. — Та така стана, — свършилъ Богнанъ. Ако не бе ти, сигурно азъ ЦГБХЪ да бъда разкжсанъ отъ разярения зверъ. Благодаря ти, синко! Те развързаха Шарка и той почна радостно да скача и лае около техъ. Макаръ и стъмнило се доста, те се върнаха дома. Жена му Мария и не мислеше да спи. Тя непрестанно се молеше предъ иконостаса и лееше горещи сълзи. Симо на излизане не й се обади и тя помислила, че се е изгу билъ, ще се лиши и отъ него, както и отъ мъжа си. И каква б е радостьта и, когато двамата ЖИВИ и здрави застанаха на прага на колибата! Богданъ влезе, ръкува се съ жена си, легна и сладко захърка. Симо разказа всичко на майка си, а тя дълго ахкаше и охкаше: — Ахъ гълъбчето ми, та какъ не е замръзналъ на дър вото? Ахъ, Боже мой! На сутриньта целото село знаеше за случката съ Богда на и юначното дело на Сима. Вечерьта докараха съ шейната убитата мечка. Съ туптяще отъ радость сърце Симо показ ваше на всички първата убита отъ него мечка. — Браво, браво! •— казваха всички. А Богданъ още веднажъ го прегърна и каза: — Сега вече, ти синко, си истински ловецъ. Отъ сега нататъкь двама ще ходимъ на ловъ за мечки. И всички се радваха и веселяха. Следъ неколко дена бащата и синътъ и неразделния Шарко тръгнаха да търсятъ мечата берлога. На тръгване майката благослови Сима, прегърна го и сама, подавайки му пушката, каза: — Върви миличъкъ! Нека Богъ те закриля! И Симо бодро и смело закрачи следъ баща си. Пр-Ьвелъ: М. Д. Н-въ.

ПОДЪ ПОКРОВИТЕЛСТВОТО НА МЕЧКАТА. (Истинска случка)

Въ 1709 година въ сЯверна Европа било ужасна зима. Не само изъ улицитЯ, но и въ леглата си хо рата замръзвали. Най силниятъ огънь въ печкитЯ неможелъ да стопли стаите, —- на шесть крачки отъ техъ се чувствало страшенъ студъ. Посевите замръз нали, овощнитЯ дървета били унищожени отъ мраза, а и въ най-топлия зимникъ виното се обърнало на ледъ. По онова време изъ улиците на Леневилъ (Фран ция) се скитало едно бедно сираче. То немало нико го на света. ДенЯ то намирало работа и подслонъ, но шомъ настъпила вечерь, немало гдЯ глава да подслони. Единъ день го забЯлЯзала, жената на единъ придворенъ файтонджия и му позволила да влЯзе въ конюшната. Малкото сираче не знаело къдЯ да легне въ тъмнината и пипало съ ръце да намери малко слама. Изведнажъ то се намерило предъ една железна ограда и като разбрало, че вътрЯ има слама, про мъкнало се въ нея. Но току-що се настанило, чуло страшно ръмжене и една голема мечка се изправила пр^дъ него. Горкото момче се прекръстило отъ страхъ и си помислило, че мечката ще го разкъса. Но за чудо, тя нищо не му направила, а напротивъ, го пре гърнала въ мекитЯ си и топли лапи и то заспало въ топлитЯ й прегръдки.

„114 ЬЛИЦА"

Сутриньта момчето станало бодро и отишло да си гледа работата. Вечерьта пакъ се промъкнало при мечката, която го очаквала съ храна, що оставила отъ своята. Момчето се нахранило и легнало да спи. Така прекарало то петь нощи |безъ да го усЯти нъкой, но на шестия день се успало и когато прислуж ниците дошли да донесатъ храна на мечката, го за варили въ прегръдките и. Те се много уплашили и искали да го измъьнатъ, но мечката тъй силно изръм жала, че те се стреснали и дръпнали настрана. ОГБДЪ малко момчето се събудило и за големо очудване на всички, излезло живо и здраво отъ клетката. Тази случка се разнесла изъ целия градъ и стиг нала до ушите на херцогъ Леополдъ, който не искалъ да поверва, че едно малко момче ще може да лежи въ прегръдките на такава свирепа мечка. И той заповедалъ на момчето да легне при мечката въ негово присътствие. Момчето влезло въ клетката и щомь мечката го видела, отворила обятията си за него. Херцогътъ тогава разбралъ, че требва да се по мага на бедните и сираци хора, шомъ животните се показватъ тъй състрадателни къмъ тЬхъ. Той заповедалъ да прибератъ момчето въ дворе ца му, изгледалъ го, изучилъ го на занаятъ и отъ бедното това сираче станало -единъ честенъ и. полезенъ гражданинъ на обществото. Отъ немски^П. К у т и к о в а .

о2

ГЛРЪСИИКЪ! Все изъ кальта, все изъ дама! — Какъ ще те измия?!... Ей що значи ти безъ мама Да скиташъ кат' делия!

М-

До

<ХГ

13)

съ картинки. ГОДИШНО

10 К Н И Ж К И .

/^Бонаментъ б лева предплатени. У[здава книжарница „ О ^ р ^ З О Р З ^ ^ У ^ " ВАРНА.

е;5

Ч••

УЛЛ

V-*-

л*

Година IV.

К)мж

<г

Г.

)

,4' •-

^ '

' 5

/ <

(ч<

\1 > ~ 3

•А*'

ШНОЛ-ОВЪ:.'

Л1!

Д*;'

5§

Книжовно изв^отие.

> .А

Издателството на книжарница „Образованние" въ Варна е турило подъ печатъ безсмъртното -*$РЧ творение на.

Дордъ $ай]?онъ

л*>

Ч айл^дъ Х а р о л д ъ .

"ПрЯведе въгстихове: Арсени РГовкойЪ;, Изданието ще~бжде разкошно и модерно ::

' :-:':-:':':':- у":""•"."_ подвързано. '.•!::'-^::}г:.''1^Х %>'

•

Тод. IV. Редакторъ: }Апх. Д. )яикоповъ ^нижка 3.

БАБЯ

ппртя,

Бабо Марто, бабо Марто, \ ..'': Гръмъ да те удари: Ти си лоша,*не оставяшъ Навици си стари. . Ти си грозна, ти си страшна, Съ погледъ си зловещи, •••'.-'

• Т и СЪ р ъ ц е

СИ КОСТИЛЯВИ, .

Съ пръсти, нокти — клещи. Прахъ ту дигнешъ, ветъръ стихне, Ситенъ снегъ завали . . . . Слънце грейне, дъждъ ту ливне, Вейнатъ бури, хали. 1919Т.

Люб.|Бобевски.

*Г_КП*АСИ«1У^.,

1. <Л

ПРОЛЪТЬ. Дълго фуча и се ежи бъбрицата зима, по найпослъ си отиде. Веселата пролеть съ меките и топли слънчеви лъчи стопи снега, метна зелена дреха на полята, а на дърветата — бело тантелено покривало. Ручейчетата весело заприказваха изъ гората и бързо се затекоха изъ каменливото си корито, земята влаж на отъ студената зимна покривка, свободно си отдъх ва отъ тежкия зименъ сънь и на кълба на кълба из- * парения се носятъ надъ нея. На припеците е вече изсъхнало; /по долчинкитЯ само се белее снегъ, по и той скоро ще се стопи. Вътърътъ и топлото слънце събудиха природата. Дойдоха врани, косове и бързо; почистиха стари те си гнезда! Бързатъ, че отдалеко иде великата гос тенка — пролътьта. ПрокънтЯ полето отъ радостните песни на пър гави чучулиги. БъбривитЯ врабчета изпълниха възду-. ха съсъ силното" си чиркане и се радватъ на пролЯтьта. Стига вече студъ! Пролеть дойде! — ПрблЯть дойде!... Пролеть!. . . Най-щастливото вЪЯме.

Ъ1

ПРЪДПРОЛЪТЬ... Започна вече отъ небето По-силно слънцето да грей, Въ лесътъ, въ гората и въ гюлето Наскоро грозда ще запей .. . Ей тамъ, свенливо нодъ шубрака Кокиче радостно се смей, И скоро щърка ще затрака, Ветрецътъ топълъ нежно ще повей .. . Ще заперпелкатъ като луди — Насамъ-натамъ безъ брой, безчетъ Оси, пчелици, пъстри пеперуди Ше кацатъ вредъ по дъхавъ цветъ.Ще дойде пролеть съ песни, съ радость Изъ пъть посипанъ съ злакъ, съ цветя, И новъ животъ изпълненъ съ младость Ще зацарува въвъ света! . .. Т р а й к о Симеоновъ.

ПРИВЪТЬ НА ПГОЛЪТЬТг,! Бешег;въ началото на мартъ. Пътувахъ отъ единъ градъ до другъ. Пътьтъ ми минаваше край голема и широка река. Тукъ-тамъ ледътъ бе освободилъ ре ката отъ здравите окови, въ които я 6Я сковалъ прЯзъ зимата, и на буци и грамади се гонеше по широкото и буйно течение. По височинките и рътлините снегътъ се бе стопилъ. Тукъ тамъ само се белееше некоя ивица снегъ, затрупанъ край нивите отъ силните зимни ветрове. Тихъ, но хладенъ, ветрецъ подухваше. Небето чисто, безъ облаче, синьо като тихо море, се секашъ усмихваше отгоре. И всичко ти е драго и весело!... СлЯзохъ отъ колата и тръгнахъ самъ край ре ката. Тихо. Само лекото шуртене на реката и тресъкътъ на леда, тихите стъпки на краката ми, друго нищо не се чу. Такава тишина и въ черква не бъхъ виждалъ. А въ душата ми растеше една велика и не описуема радость. Тя ме увличаше и превъзнасяше, и най-после азъ се спрехъ, зачудено огледахъ околностьта, секашъ искахъ да отгатна причината на моя та вътрешна радость . . . Надъ менъ закъркаха жерави. Азъ вдигнахъ гла ва и съ гласъ високъ се провикнахъ: — Пролъть! Здравей пролЯть! Здравейте птички чародейни !..-.• Пролеть!... Носителка на радости и животъ!... И. С. Тургенев-ь.

<>нзек«

ЛЮБИМКАТА НА СЛЪНЦЕТО. Излезте^некой хубавъ пролетенъ день на полето, погле дайте широкото зелено поле, изкласилите вече ниви и напъПИЛИТБ дръвчета, подишайте пресния пролетенъ въздухъ, и нещо леко, приятно ще ви стане на душата и, секашъ доби ли криле, ще ви се поиска да литните по-далечъ и по-високо, да гледате на широко и отъ високо. А чуете ли звънката песень на чучулигата, васъ ви се ще да я видите и благодари те за приятностьта, която ви доставя. Напразно бихте я търсили изъ тревата, изъ нивите и пътеките. Тя пее високо, високо въ небето. Устремите взоръ и при здрави очи, бихте забелезали една точка, която все повече се губи въ не бесния лазуръ. Това е чучулигата — лю бимката на слънцето. И всеки топълъ слънчевъ день тя се издига високо, къпи се въ слънчевите лъчи и ненаситно пее. Чучулигата идва по нашите места ра но презъ* пролетьта и съ своята чудна Хж«к0л1л''' . песень оглушава околностьта. Въ малки те трапчинки на земята и въ други вдлъб натини тя свива своето гнездо отъ ко рени и други растителни части и затова то мжчн0 м У. Ч ^ г ^ ^ У оже да се забележи, благо^/'\31я1/7 дарение цвета на своите пера тя не мо же да се забележи лесно отъ враговете й. А и яйцата иматъ зеленъ цветъ съ каналеви петна, та и те не се забелезватъ. Но въпреки това, хищниците я пакъ намиратъ. Ако чучулигата не се размножаваше тъй много (тя снася 2—3 пъти':'презъ годината по 5—6 яйца), то отдавна би замлъкнала звучната й пе-

„ПЧЕЛИЦА"

сень. Песеньта на мъжката се разнася, както у всички пойни птици, когато женската лежи върху яйцата. Понеже пъкъ мътенето продължава до есеньта, песеньта на мъжката не престава до отлетяването й въ топлите страни. ЦЬло лето тя весели околностьта. Тя винаги е въ движение: тича, вика, пее, търси храна, кара се съ подобните си. Никоя друга птица неможе да хвър ка тъй дълго, както чучулигата. Тя се издига и пее, надържайки се на големите си крила и широка опашка. Тя се отдалечава отъ местото, гдъто се е издигнала и минавайки надъ градове и села, тя се връща, слиза полекичка и като затвори изведнажъ крилата си, пада като камъкъ до своята женска. Песеньта на чучулигата е ясна, чис та и звънлива. Всека мъжка си има своя особна песень, но песеньта на всички чучулиги си много прилича. Чучулигите често ставатъ жертва на грабливите птици и затова се мно го боятъ отъ гЬхъ. Те, обикновено, щомъ забележатъ грабливата птица, веднага се спущатъ на земята и така се скриватъ отъ нея. Но издигнати ли съ МНОРО високо и немогатъ да я избегнатъ, те гледатъ да се издигнатъ колкото могатъ по-високо отъ нея. Чучулигата знае, че врагътъ я напада отгоре, затова тя винаги се стреми да е надъ него. Щомъ духне сввернякътъ и почнатъ да падатъ листата на дърветата, чучу лигите се събиратъ на големи ята и като се издигнатъ високо надъ земята, тв отлетявать въ топлите страни; гдето слънцето по топло грее, гдето нема студъ и мразъ.

Ек. Мапчева.

ЕЛгПТг, ПТИЧКИ-' Елате, гостинки любими, Далечъ отъ топлите страни, Елате, птички работливи, Запейте хубави песни! Горите китни зеленеятъ, Полята ширятъ се съ цветя, Те чакатъ птички да запеятъ, Те чакатъ волни си чеда! Безспиръ се стрелкайте въ простори Съсъ трудъ въ живота се живей, Ний зло не щемъ ви нивга стори, За васъ дутата ни копней! Деца сме малки, но цениме На волни птиченца труда, Кагь васъ и ний ще се стремиме Къмъ трудъ и песни въвъ света!

Край шумлива рекичка имаше чудна хубава гра динка. Отъ всички цветя имаше тамъ. Розите разтва ряха червените си цветове и пълнеха въздуха съ ароматъ. Лалетата, кърваво червените лалета, блескаха на слънчевите лъчи, а срамежливите незабравки си подаваха главиците изъ подъ зелените листца. Всека сутринь въ градинката дохождаше момичен це. ОчитЯ му свЯтЯха отъ радость и то тичаше отъ цветъ на цветъ и дъхаше приятниятъ имъ ароматъ. Една сутринь то влЯзе въ градинката и извика отъ радость.—Тамъ на едно клонче висЯше клЯтка, въ нея перперкаше красивъ славей. ОЧИГБ на момиченцето свЯтнаха отъ радость. ТЯ ненаситно гледаха славея и секашъ шепнеха: „О, азъ те обичамъ мило птиченце! Ще чистя твоята красива клетка и ще я поставя тукъ на клон четата на миризливата роза. Ще ти бъде добре. Ти ще живеешъ и ще се наслаждавашъ отъ аромата на цветята . . . " И дълго се радва русокосото момиченце на сла вея и дълго веселитЯ му очички гледаха какъ се блъскаше бедното птиче въ клетката. На другиятъ день, още въ зори, момиченцето заприпка къмъ градината. То носЯше вода и пресна

-__

„ПЧЕЛИНА*

водица на славея. Промъкна се между кичестите рози и зелени стъбла и се изправи предъ клетката, но из вика отъ ужасъ . . . Славеятъ лежеше неподвиженъ, съ разперени кри ле и разкървавена човчица. Цела нощь се хвърлялъ и бъхталъ въ клетката. Той искалъ да излезе на сво бода, да си потрепка тамъ на върха на брезата съ малките си крилца и отъ висините й да запее дивна песень . . . И дълго се борилъ той съ железната клет ка, до като не престанало да бие малкото му сърдце. Момиченцето гледаше съ ужасъ. Отъ цветята из лизаше упоителенъ ароматъ, на розата се беха разцъвтели нови кървави листца, по които трепкаха слън чевите лъчи, и блестяха капчици роса... бистри сълзички . . . . Ст. Четлмеджпевъ.

СЛЪНЦЕ ЯСНО И ПРгЗКР/тСНО.

Слънце ясно — златочело — Надъ земята е огрело, Всичко буди съживЯва Билки, треви подмладява!.. Слънце ясно и прекрасно — Грейни, грейни всЯкичасно — Безъ тебъ всичко полинява, Покрусява, остарява!.. Ярославъ СнЬжинъ.

„ПЧЕЛИНА"

• С гН Д Б А. . (Лрабска притча)

Сияеше Багдатъ, потъналъ въ огнени блЯсъци. Престарелиятъ халифъ Харунъ-Алъ-Рашидъ беше повикалъ при себе си приятелите и подчинените си. Великиятъ му везиръ нЯколко денонощия 6Я пръкаралъ безъ сънь и гладенъ, само и само да приготви двореца за праздника. Празникътъ се почналъ. Но ето везирътъ се из правя предъ суровия си господарь; лицето му било тъй бл^до, сЯкашъ току що е излЯзълъ отъ гробъ; той пЯлъ треперълъ отъ ужасъ. — Великий господарю, прошепналъ везирътъ, моля ти се, освободи ме. Требва незабавно да отпътувамъ . . . Искамъ да осЯдлая камилите си и да се отправя къмъ Сирия. Стариятъ халифъ зачудено погледналъ везиря и го попиталъ: — Защо толкова много бързашъ синко? Бива ли да оставишъ гостите ми? Ами че иразникътъ току що се започва? Какво те е тъй много смутило, какво те е разстроило? Съ треперящъ гласъ везирътъ отговорилъ: — Току що срЯщнахъ ангела на смъртьта, той нЯкакъ втренчено ме загледа и азъ разбрахъ, че ако не побегна тутакси, ще умра. — Щомъ е тъй, — казалъ халифътъ, — пущамъ те, съ здраве. Аллахъ да ти е напомощь! Везирътъ отпътувалъ. Същата вечерь още, халифътъ срЬщналъ ангела на смъртьта и го попиталъ, защо тъй изпитателно е нзгледалъ везира му. — Зачудпхь се. като го вндъхъ тукъ, на празд ника, — отговорилъ ангелътъ, -- защото бЯхъ получилъ зап 1В'вдь да го убия утре, по пътя за Сирия. Преведе Ваню.

Чува той гласецъ навънка, Тамъ задъ къщните врата, Па отива край обора И надникна презъ плета. Гледа Пенчо: агне малко При една овчица блей, Влиза вътре, па го взема, Вкъщи бега и се смей: — „Мамо, мамо, я погледай, Азъ ти нося армаганъ: Туй агънце шареничко — Пазеше го Караманъ!" • Дай, стопли го, мили сине, Вижъ, трепере то отъ мразъ! Катъ се стопли, занеси го Пакъ при майка му тогасъ. Чуй, какъ плаче тя за него, Какъ го сега тя милей! То, дете, е гладно сега : Само съ млеко то живей. Ц. Калчевъ. С З*™1^^^ *

„ПЧЕЛИЦА"

Ли Пелка.

НАЙ-ХУБАВОТО НА ЗЕМЯТА. Некога едно джудженце изгубило шапчицата си и неможело да я намери. — Ахъ, какво ще правя сега безъ шапчицата си? — викало то. — Безъ нея азъ немога да виждамъ надалечъ и не ще мога да си намеря къщичката! Какъ ще прекарамъ въ гората сега ? . . Дано се наме ри некой човЯкъ, та ми я подири и даде, — казало си то и се покатерило на близкото дърво да чака човекъ. Ето, че край дървото минало едно момченце. — Хей момченце! — извикало джудженцето. — Ти въ неделя ли си родено? Момченцето се спрЯло и очудено загледало джу дженцето. — Ако си родено въ неделя, ще можешъ да ми намеришъ шапчицата. Ще ти много благодаря и щед ро наградя. — А, това незная. Тогава бЯхъ много малъкъ, та незная неделя ли беше или другъ день, — отвър нало момченцето. — Чакай, сега ще видимъ въ кой день си роде но, — казало джудженцето. — Постой малко мирно и послушай какво ще ти каже минзухарчето. Момченцето се спръло, ослушало се и наистина чуло единъ много тихъ гласъ: „Дзънъ-дзънъ! Сестрич ки, излезте вече всички! Пролъть, пролъть е вече на земята! Топлото слънчице се събуди и ни праща це лувки! Дзънъ-дзънъ!" Момченцето останало очудено. Толкова пъти то идвало въ гората, но никога не било чувало цв-ьтята да говорятъ. Слушало и не вЯрвало. А джудженцето се радвало и викало: „Да, ти си родено въ недЯля! Ти ще ми намеришъ шапчицата!" Тогава момченцето се съжалило надъ джуджен цето и почнало да му търси шапчицата. Скоро то я намерило заврена подъ единъ храстъ и му я дало. Джудженцето се много зарадвало и казало:

„ПЧЕЛИЦА"

— Искай каквото ще искашъ сега отъ царството на приказките. Три нЯща ше ти дамъ, не едно! Момченцето си помислило малко и казало: — Най-наиредъ искамъ да видя самата приказка. Веднага тЯ се намЯрили въ една голЯма елхова гора. Сини сребристи облаци надвисвали надъ клоне те на дърветата, а слънчевите лъчи ги обсипвали съ милиони диаманти и бисери. И тихо, много тихо било. ЦЯлата гора била постлана съ тъмно зеленъ килимъ отъ пресна и крехка трЯвица, а всредъ гората извиралъ студенъ бистъръ изворъ. До извора се издига ла една малка височинка, на която седела една много красива жена. Красивото й тело било обвито съ тънки сребристи дрехи, чийто край достигалъ хладките во ди на изворчето. Жената била навела глава и унесено гледала изворчето. Това се тъй харесало на момченцето, че то ис кало да се затече при жената и я прегърне! Но щомъ пристъпило крачка напредъ, всичко изчезнало предъ него и то се намерило пакъ на същото место прЯдъ джудженцето. — Глупаво момче, — казало джудженцето, — ти самъ си напакости! Ако бе почакало още малко, при казката сама щеше да ти разкаже своята история. Но сега нема що да скърбишъ много за това, защото ти имашъ още две обешани неща. — Сега искамъ да видя небето, казало момченцето. Джудженцето извадило отъ джеба си една малка свирка и' засвирило. Гласътъ и се понесълъ силно надалечъ и наширъ, но скоро пакъ утихналъ. Въ това време отъ въздуха се извила една голема птица и кацнала близо до тЯхъ. — Драга приятелко, — казало й джудженцето, — много ти се моля, заведи ни въ рая. Птицата кимнала съ глава утвърдително и мом ченцето и джудженцето се качили на крилъте н. Тя хвръкнала и ги понесла високо изъ въздушното про странство. Колко хубаво било това пътешествие! ПрЯзъ ветрове и облаци летели тЯ, гледали отъ високо по лето, гората и градовете. Колкото повече летели, тол-

„ПЧЕЛИНА"

кова по-топло греяло слънцето, толкова по-синьо би ло небето. Най-послЯ птицата спрЯла и кацнала на една полянка. Целата полянка била покрита съ бели звездообразни цветенца, които безброй ангелчета по ливали съ малки сребърни лейки. Джудженцето поч нало да обяснява на момченцето: „Виждашъ ли това? Това е полето на звездите. Всичките тия звезди съ душите на малки деца, които ще дойдатъ на земята. Когато Богъ иска да прати едно дете на земята, Той повиква едно ангелче и му заповедва да откъсне една звездица и я занесе на земята, като Божи подаръкъ на нЯкоя майка. Момченцето си въздъхнало; — Ахъ, полянката на звездите е най-хубавото въ рая, нали? — попитало то. — Да, отвърнало джудженцето, и азъ мисля та ка. Но сега да не губимъ време и слЯземъ пакъ на земята, защото ти имашъ още едно обещание. Те се качили пакъ на крилете на птицата и тя ги понесла надолу. — Сега искамъ да видя най-хубавото на земята, — казало момченцето. —Гледай сега надолу, — му казало джудженцето. Птицата се извила надъ една гора, позната на момченцето. ПослЯ се спустнала надъ една градинка пълна съ люляка, също позната на момченцето. То се зачудило къдЯ ги води птицата. Но ето, че предъ тъхъ се показала една варосана къщичка съ чисти и светли прозорци, предъ вратата на къщата стояла една жена и сЪкашъ очаквала нЯкого. Чудно, сЯкашъ, тая къща и тая жена, съ познати на момченцето, но то отъ високо немогло да ги познае!... - - Моята майчица!.. . : радостно извикало изведнажъто. — Да, виждашъ ли? Това е най-хубавото на зе мята, — казало джудженцето. — Никога не забравяй това! Но ние вече стигнахме и трЯбва да се раздЯлимъ. Още веднажъ ти благодаря за услугата, добро момченце и . . . лека нощь! Отъ немски; Паула Кутикова.

Разкази За природата. ТОПЛИНА. 1. Защо кога снаждатъ релситЬ на железния иъть, не дол-Ьпятъ краищата имъ, а ги остпвятъ малко отд-1'.лени ? Защото зиме желЬзото отъ студа се свива, а л'1>т1. оть топлината се разпуша. Лко зимЬ доленпмт, краищата на рел сите, то нр-Ьзъ .гЬтото ще се разнустнатъ, ще се онратъ ед на друга и ще се изкрнвятъ. Отъ топлината всичко се разпуша, а оть студа се свива. Ако шштътъ не влиза въ гайката, то нагр1',ватъ гайката и винтът!, влиза. А ако иинтътъ е слабъ, нагреватъ го п той става тъкмо колкото гайката. Защо чашата се счупва, ако на.тЬемъ въ нея нрЬла вода? Защото тамъ, гд'Ьто е водата, чашата се разпуша, а погоре си стои същата: долу чашата се разтъга навънъ, а го р е не и тя се пука. о — Защо кога пали сп'1.п>, като падне па ръката ни, се топи, а на дрехите ни не се топи? Защото топлината' оть ръката пп преминава па снЬга и тоГ1 се разпуша; затова и туй мЬсто на ръката пп, где то е падналъ агЬгъ, изстива. — Защо като по държи мъ въ ръцЬт.. си чаша съ вода, водата се стоилюва, а ръц1.т1, пи пзстш.атъ? — • Защото топлината оть рлщ.-.тв ни преминава въ ча шата, а отъ нея въ полата. — Защо водата не се стоилюва, ако държимъ чаша та съ ръкавици ? — Защото ръкавиците не позволяват!, на топлината да премине въ водата. Има тела, които пропускатъ топлината,

„ПЧЕЛИЦА"

а други не пропускатъ. Железото и вълната пропускатъ то плината и студа, а кожата и дървото не пропущате, затова железото, вълната, медьта и всъки металъ се повече .стоплюватъ отъ слънцето, отколкото дървото, кожата и книгата и по-скоро изстиватъ. Затова зиме се обличаме въ дрехи, кои то не пропущатъ топлина и студъ. — Защо тестото за хлеба покриватъ съ шуба, а не съ платно ? — Защото шубата не пропуща топлината и хлеба не изстива, а платното пропуща. — Защо подъ сламата и шумата снегътъ не се топи до Петровдень? — Защо държатъ леда лете подъ сламени покриви ? — Защо кога искатъ да сушатъ дъски, ги поставятъ подъ железни, а не подъ дървени покриви? — Защо по жетва на нивата покриватъ стомната съ дреха ? 3.

— Защо зиме, кога има ветъръ, повече изстиваме, от колкото кога нема? — Защото топлината отъ тълото ни излиза и премина ва въ въздуха, а ако е тихо—въздухътъ около насъ се стоплюва и стои все топълъ. А кога има ветъръ, топлиятъ въздухъ се отнася и до насъ идва все студенъ. Щомъ много топлина излезе отъ тълото ни, ние измръзваме. — Защо духаме чаятъ или кафето отъ чашата? Лешъ Толстой

,М *- Е Д Щ Ц $ " - д&тош. шшйшт йъ ж а р т м т ш. и. . ГОДИШНО

10 К Н И Ж К И .

Двокаментг» б лева. предплатени. -. Издава книжарница „0 5 р ^ 3 0 $ >\ }Н К € ' ''.-.-*

ВАРНА.

-ш [ЙЙШЙ иш •Ой^гз

дина

* & •;Т^\Г"' ';..:^

ж,

7«ь ^ • П Т Я Г-Л . . .

/.<

;

• V

ши

"" Х # т & Х

Реданторь Мих. Д. Николооъ -*М %ад

А I?

Сиреха вече зимни хали, Нема студъ и мразъ, Топла пролеть, съ бузи али, Иде пакъ при насъ. Вредъ небето се изясни — Слънцето сияй, Идатъ птички сладкогласни Отъ далеченъ край. Идатъ, идатъ на верига ЖеравитЯ пакъ, Ето иде и пристига Щъркътъ дългокракъ. По нивята,"*по полята Въ младитЬ гори, Вредомъ цъвнаха цветята — . Новъ животъ цари! Пролеть! пролеть! колко сладость Намъ донисашъ ти, Колко п-Ъсни, смехъ и младость Колко красоти!.., Тя ййо Пн е"ио«1

НА СКАЛАТА. Високо скалата върхъ е вирнала и съ гордъ погледъ измерва бучащата тамъ долу въ пропастьта река. По здравите й каменисти гърди зееха грамадни пукнатини, като големи черни, страшни очи. Целата скала бе гола. Нито тревица, нито едно стръкче не ; красяха студените н каменни гърди. Само горе на самиятъ и връхъ, тръпкаше листа млада брЯзица. Доволна и горда бъше тя: отъ високо се любуваше на пенливите води и издигаше върши къмъ просторното сине небе. Сутринь, когато слънцето бавно разпращаше светлитЯ си лъчи и долу въ пропастьта пълзъше надъ реката сивата мъгла, бръзицата люшкаше зелените си върши и играеше съ златистите лъчи. — Колко е красиво! - - Колко е хубаво да си високо, високо! говореше тя и самодоволно хвърляше погледъ къмъ столЯтните елхи, растящи тамъ долу край скалистите брегове на реката. — Какво сте вие:1 — Вие растете въ тъмнината! Вие не знаете как во е просторъ и светлина. Нема нищо по-приятно отъ това да стоишъ горе надъ всичко и да впервашъ по гледъ къмъ необятното пеСс.

„ПЧЕЛИЦА"

Елхите слушаха спокойно. По листата имъ про бегваше спокойна усмивка и тихо съ старчески гласъ отговаряха: — Не се радвай, .миличка! — Не ще те спаси твоята висина. Безводна и гладна е тя! Скоро ще клюмне върхъ твоята главица и ти ще умрешъ, както умреха всички твои другарки, които пожелаха да бъдатъ горе. — Не се радвай, миличка! А тъжи за своя изгубенъ животъ. Но, бръзичката не слуша. Тя е високо,, високо. Какво й требва още ? На ли тя има просторъ и слънце? *

Мина време. Поройните дъждове свлвкоха послъ\днята частица нръсгъ отъ скалата. Тя се оголи и пукнатините се увеличиха. Гранитните й гърди стърчаха голи, каме' ннсти безъ зеленина. Дъжда изми пръстьта между ко рените на бръзицата и те сега стърчаха по горещите камъни на скалата и се мъчиха да засмучатъ живителенъ сокъ. Но, напраздно. Сухи бъха пукнатите твърди камъните На праздно се протътаха жилките къмъ низината, къмъ съживителните води на ръката Напраздно. Тя б-Ъше далечъ, далечъ въ пропастьта. И клюмнаха главици изнемощелите листа на брезичката и хвърлиха погледъ на долу къмъ сребрис тите водни струи. Тамъ столетните елхи шушнаха съ зелените си клоне, треви красяха бреговете, навредъ живота трепкаше . . . И заплака брезичката. Заплакаха нейните изввхпали листи и закапаха като сълзи по горещите гър ди на скалата. (

Ст. Ч е ш м е д ж и е в ъ .

.ПЧЕЛИЦА"

А. И. Купгшнъ.

Т/КЖЕ-НЪ РЛЗКАЗЪ Въ една отъ улиците на Главната Камила живелъ Стариятъ Слонъ. Той билъ много старъ. Живелъ цЬли двеста години. Ако почнемъ да.му пресметаме годините по пръстите на ръцете и краката си, требпа да броимъ целъ день. По-стари, отъ него били само: Враната, Папагалътъ и Змията. Слонътъ по-рано работилъ въ единъ циркъ, хо. дЯлъ по въже и по бутилки, изправялъ се на задни те си крака, а знаелъ да свири и яа армоника. Една песень, особно, той много обичалъ. Тя била за Враб чето. Тя била жална, много жална. Започвала -се тъй: ми — до — ми — до — фа — ми -" ре. Тоя Слонъ ималъ единъ приятель Комаръ. Ко марътъ живелъ въ Кучешките Заселища и пускалъ кръвъ на разни зверове. Той много обичалъ музиката. Щомъ Слонътъ засвирелъ Врабчовата песень, тутакси Комарътъ пристигвалъ и седалъ на армониката. Се-" делъ тъй и слушалъ. • „Врабчо, Врабчо, дЯ си ходилъ V " . . . И двамата се нажал-явали. Плачи слонътъ, пъкъ и на Комара сълзигв потичатъ. Веднъжъ прилетЯлъ Комарътъ при Слона. Пого ворили за това - онова, поклюкарствували за Бика, за Страуса, за Камилата. Най-после Комарътъ казва;

„ПЧЕЛИЦА"

— Е, Старче, ще, ми пзсвиришъ ли нещо.-' А ? Ей тъй да послугпамъ. А Слонътъ това и чакалъ, очите му даже свет нали. Хваща ръчката съ хоботя си и засвирилъ. А Комарътъ, тънко -. прътънко запищелъ: „Врабчо, Врабчо!" Не можелъ Слонътъ да свири тая нъсепь безъ да заплачи; разплакалъ се и. Комарътъ се разплакал ь; припълзевалъ по армоннката, все по-блпзичко припъл3'ввалъ къмъ Слона, за да. може по-добрв да слуша. Слонътъ се разхьлцалъ, заподсмърчалъ, потсглилъ съ въздухъ и хопъ! потсглилъ Комара въ носа си. Като свършилъ свирнята, Слонътъ се заоглеж далъ. ,.Д'Ь е моятъ Комаръ? Комарътъ ми."

де? де? Счупплъ дървото, прекатурилъ къщата. Комарътъ изкочнлъ изъ носа му. Но каква полза! Нито к-ракь мърдалъ, нито дишалъ той бплъ пръдалъ Богу духъ. нр-Ьведе Вашо.

ПРОЛЪТБИЪ ГОСТЪ. Трака, трака, трака, тракъ, „ Дойде. щъркелъ дългокракъ. Дойде въ нашитЯ страни, Въ пролетните светли дни . . . Нема вече студъ и мразъ, Всичко пее въ този часъ. Трака, трака, трака, тракъ. Дойде щъркелъ дългокракъ. Кр. Я. Ч о л а к о в ъ /

Щ Ъ Р К Е: Л Ъ, Когато рано презъ пролетьта щъркелите започнатъ да се заиръщатъ въ своето отечество и да търсятъ старите си гн-Ьзда по високия черковенъ покривъ и сламените покриви на къщите, всички се радваме, защото щъркелътъ, както и лъстовичката, е любимецъ и другаръ на чов'Ька. Селентшътъ на драго, сърце му услужва съ нЪкое колело отъ вехтата си кола, което му служи за основа ла гнездото, понеже всички вт.рватъ, че къщата, върху която щъркелътъ си е построилъ гнездо, е запазена отъ пожаръ и отъ гръмъ. Селяните внимателно следятъ какъ мъжкиятъ и женска та си понравятъ разрушеното отъ зимните бури гнездо; какъ 1"в важно стоятъ на гнездото си и плескатъ съ криле; какъ мъжк'нятъ занася храна на женската, която лежи надъ яйца та; какъ ц двамата се грижатъ за малките; какъ ги учатъ да хвърката, и какъ най-поел!., съ настъпването на есеньта, тех ните щъркел чета се присъединяватъ къмъ своигЬ другари и •*ъ гол'(.ми ята заминаватъ за топлите страни. Щъркелътъ обича широките, низки и равни волета, въ които се среща много вода, особено блата. Той оябегва сухите и високи поляни, обаче той не е тъй много ржпространен'ь. изъ всичките блатисти места. Изглежда, че щъркелите нредпочитатъ ония места, гдето те биха могли да се срещатъ съ човека. Много отъ т%хъ, наистина, се развъждатъ Далечъ отъ човешките жилища, въ горите, и гнездятъ по дърветата, ала повечето се установяватъ по покривите на КЪ ЩИТЕ и високите дървета. Интересна гледка пръдставляватъ тия птици при присти гането си. Ето една двойка, която презъ миналите години е обитавала нЬкоя къща. Тя слиза изведнажъ'отъ една шемет на височина, описвайки кръгове и.каца на върха на покрива и веднага изглежда тъй запозната съ местностьта, като че ли никога не я е напущала. Веднага следъ това тя започва своите обикновени заня тия. Щъркелътъ обикаля блатата, нивите и ливадите, гдето търси храна. Къмъ обедъ се завръща въ гнездото, а следъ обедъ пакъ излиза. Привечерь се връща и тракайки съ чов ката си заспива, Щъркелътъ е една отъ най-съвършенните блатни птици и може да се каже, че едва ли" има друга птица, която да познаваме тъй добре, както нея. Тя крие въ цетото си с ъ -

О)

„ПЧЬЛИЦА"

щество некакво достойнство. Вървежътъ й е бавенъ и измеренъ; телото си държи издигнато; хвъркането й се предшес твува отъ неколко скокове и е много бавно, ала красиво, леко и особено забележително по великолепните кръгове, които птицата описва при издигането си. Хвъркането й не я уморява, защото тя не удря съ крилата си и знае много до бре да използва ветъра. Щъркелътъ е много уменъ. Той умее да се приспособя ва както, къмъ хората, така и къмъ условията. Той веднага може да познае какъ гледатъ хората на него, дали имъ е при ятно и дали ще го търпятъ или не. Неколко дена по-рано той е билъ, боязливъ и предпизливъ, като е отбегвалъ чо века и не се е доверявалъ на нищо, сега той вижда, че хо рата му съ приготвили гнездо върху покрива, или върху нвкое дърво; той вече не се бои, завладева гнездото, изгубва недоверието ри и се сближава съ човека. Той се научва да познава хазаина си и хората, коитр, му желаятъ добро. И кога е далечъ отъ гнездото си, той е пакъ недоверчивъ. Той знае, че овчарите и селяните не съ много опасни, но при все това, той ги избегва. Той е още по-предпазливъ' и по-недоверчивъ въ време на прълетяването съ другарите си. Щъркелътъ е много привързанъ къмъ човЬка. Когато щъркелътъ си построи гнездо, той всека година дохожда въ него и има гнезда, които съ обитавани отъ щъркели въ про дължение на цъло столетие. Случва се понекога щъркелътъ да се върне самъ и той си остава така доста дълго време, докато си намери нова другарка. Въ такъвъ случай около гнездото ставатъ бурни сражения, понеже младите двойки нападатъ стария притежатель на гнездото, като се стараятъ да" го пропъдятъ, па дори и да го убиятъ и тогава човъкътъ е принуденъ да посредничи, за да възстанови мира. Отъ всички наблюдения, направени въ разни места, може да се извади заключение, че щъркелите се съединяватъ за презъ целия си животъ и че двамата съпрузи съ верни единъ на другъ. Единъ женски щъркелъ е престоялъ цели три години на едно и също мъсто, като си е търсилъ храна по брего вете на потоците, а въ време на големите студове търсилъ прибежище въ оборите. Всека година другарьтъ ц се завръщалъ и тогава и двамата се грижатъ за отглеждането на малкитЬ. Презъ четвъртата есень останалъ и мъжкиятъ за едно съ женския и прекарвали заедно цълата зима и то це ли три години. Но най-после, нЬкои лоши хора убили тия щъркели и тогава се видъло, че женската по причина на ед на стара рана не можала да хвърка и затова не е предприе мала пътуване при настъпването на зимата.

.ПЧЕЛИЦА*

Първата работа на щъркела следъ завръщането му отъ югъ е да си почисти и поправи гнездото. То не е никакъ красиво, нито пъкъ {много майсторски направено. Клончета, бодли, купчинки пръсть и трева образуватъ дъното му; потънки пръчици и листа образуватъ единъ втори пластъ, надъ които се намира третия, който служи за легло на малките и който се състои.отъ суха трева, отъ слама, отъ дрипи, отъ пера и т. н. Мъжкиятъ и женската, донасятъ тия неща съ човката си, но женската сама ги нагласява. Щъркелите се отзоваватъ на тази работа съ толема ревность, така че могатъ да построятъ въ 8 дена едно съвсемъ ново гнездо, а старотс да поправятъ въ 2—3 дена. Въ средата или въ края на априлъ женската снася своето първо яйце, а следъ това снася още три или четире. Тя лежи върху техъ 28—30 дена, а презъ това време мъжкиятъ я храни, бди надъ нея, пази я и не се отделя отъ гнездото. Когато се излюпятъ малките, грижите на родителите се удвояватъ и те никога заедно не напущатъ гнездото. Отначало малките се хранятъ главно съ насекоми, съ червеи, еъ пиявици, бръмбари, скакалци; по-късно почватъ да се хранятъ съ по-здрава храна. Много е интересно да се наблюдава щъркеловото семей ство. Отначало то се търпи, но по-сетне става досадно. Покривътъ, на който е гнездото, се много омърсява, хранител ните вещества, които те пропущатъ да падатъ, гниятъ и издаватъ ужасна „ миризма. Често пъти змии, слепоци, жаби; още живи, се отърватъ отъ човката имъ и падатъ изъ двора, като вдъхватъ отвръщение и страхъ у хората. При все това удоволствието, което доставя едно такова семейство е поголемо отъ неприятностьта, която то причинява. На първо време малките щъркелчета стоятъ въ гнездо то. По-сетнъ те се запознаватъ съ местностьта и тогава още се забелезва силното имъ зрение, благодарение на което те виждагъ огдалечъ майка си, която имъ носи храна и я поздравляватъ съ тракане. За два месеца щъркелчетата порастватъ. Родителите имъ продължаватъ да ги уча гъ като повтарятъ пръдъ техъ всичките движения на хвъркането и ги принуждаватъ да излезатъ вънъ отъ гнездото. Следъ неколко предварителни упражнения, най-после настъпва момента, ко гато младите щъркелчета могатъ да се доверятъ на крилата си. Малко помалко призързаностьта имъ къмъ родната люл ка се намалява; връмето въ което и млади и стари требва да напустнатъ страната е наближило. Презъ това време всички щъркелови семейства се събиратъ въ една местность, обикновено некоя блатиста ливада. Къмъ края на юлий започватъ първите опити за хвъркане и случвало се е, че ония, които немогатъ да понесагь по-про-

„НЧЕЛИЦА"

___

55__

дължително пътуване, съ били избивани отъ другите. И като тракатъ дъ го време съ човките си, щъркелите се издигатъ въ въздуха, въртятъ се к1жолко време надъ родното си мЬсто и най-послъ се отправять къмъ югъ. В. М.

Чарлсъ Робортсъ.

ГОРСКПТЙ

К0ЛИБВ-.

(Рспиазъ.)

Междуселскиятъ пъть, по конто зиме дърварите изна сяха дърва отъ горрта, .тЬте приличаше на широка пътека, обрасла еъ трева п дини цпътя. А сега, прЬзъ късната сЬверпа нролтлъ, по тази пътека имаше много трапчини и ви сочини, та беше още по-трудно да се върви по нея, защото бьше затрупана съ полупзпшлн пръчки. Затова нъкъ предъ .пътника се откриваха прекрасни природни картния, засъхна ли вече могилкп, но конто нт.жно се синееха пт.рвите теме нужки, край гората се виждаха скромните съсянки, а между тъмните редове ели се рисуваха па групи Се.тн брези или сребристи тополи, покрити съ първа нежна зеленина. По пътеката предпазливо се промъкваше малко момиче което вод1зше една кознчка, вързана съ връвчица и съ къса •г?очтн до ко.твнътъ рокля. Дивостьта на природата, въ която суровостьта се смесваше съ нежностьта, тревожеше душата на нътницата. БлЬднзта епнкавннл на теменугите, зеленината по върховете на .брезите, големината на боровете — всичко това беше прекрасно въ нейните очи, но сърдцето а се сви ваше отъ болки. Тя тъжеше за родното си мЬсто. Мали това с ъ познатите й. места, това е същата студсаа пролеть, която тя отдавна помни? Остава още малко до. дома й. до сивата къщица, която е на края на селцето „Камененъ Изворъ." Ето вече четири години откакъ Сеси (тъй се казваше момичето) не живееше у дома си всредъ тая дива природа. Тя работеше въ една голема обущарска фабрика въ града К. край морето. Щомъ получи известие за болестьта на май.ка си, тя дойде съ железницата до най-близката станция и искаше еъ кола да отиде въ Каменъ Изворъ, но. такива не се намериха. Безъ да слуша съветите на познатите си тя ос тави багажа си на станцията и тръгна П'Ьша съ козичката си, която й б е подарилъ господарьтъ.

„ПЧЕЛИЦА"

Минаха вече неколко часа, откакъ момичето вървеше изъ пътя. ЯкитФ, му обуща и дебелите вълнени чорапи бЬха измокрени отъ водата, но то беше силно и здраво та не усе щаше ни студъ, ни умора. Макаръ да се безпокоеше за бол-

• ната си майка, вниманието му пакъ беше погълнато отъ ста рите познати картини. Но скоро то се сети, че още не. е минало нито половината, на пътя и че ще требва да пренощува въ гората. Макаръ Сеси да бъше израсла въ тия места, но тя никога не беше спала сама въ гората. Тя забрави за теменужките, з'а брезите,' за нежния пролвтенъ ароматъ и бързо тръгна нанредъ, но скоро се спре да си поеме дъхъ. Едничка надежда й беше да стигне до реката, гдето хррата, плаващи съ кораби по нея, може би, съ се спрели на почив ка. Стана II ГТУЛРНО. усети се уморена и страшно самотна. Но

„ПЧЕЛИЦА"

тя не беше тъй самичка, както си мислеше. ,Отъ половинъ часъ, освенъ козичката си, тя имаше единъ чуденъ спътникъ. Следъ нея, наблизо крак пътя, вървеше една голема мечка, която се криеше въ сенката на дърветата и пазеше да не вдига шумъ. Сега мечките прожив%ваха тежко и постоянно гладуваха. Корените беха малко, плодове и червеи немаше. а медъ поч ти никакъ. Черната мечка обича меда и ягодите повече от колкото месната храна, а човешко месо тя никакъ не обича, освенъ когато е много гладна. Тази мечка беше много измършавела и шомъ видЪ крехките тела на Сеси и козичка та, тръгна следъ техъ. Да ги нападне не смееше още, затова ги следеше съ надежда, че скоро ще падне мърша. Нощьта наближаваше, жабите крекаха по ' ливадите и Сеси почна страхливо да се оглежда. Но тя реши да не се страхува и тръгна още по-бързо изъ гората. Мечката стана по-см'вла и почна да върви по-близко до нея. Тъкмо когато щеше да се стъмни съвсемъ и. Сеси. не ще можеше вече да се промъква изъ гората, тя ВИДБ близко до пътя една колиба. Завтече се радостно къмъ колибата, но вътре беше тъмцо и се уплаши, когато газбра, че пръдъ нея стои изоставена отъ дърваригв колиба. Сеси. похлопа на вратата, но вместо отговоръ, вратата бавно се отвори. Отна чало тя искаше да избега отъ пустата колиба, ила като раз брахме е по-добре да остане въ нея, отколкото да спи подъ некое дърво, тя бръкна въ джеба си, извади една кибритка, драсна я и влезе да разгледа колибата, а козичката се сви на една страна. Една съборена печка стърчеше насредъ, а наоколо й беха разхвърлени неколко кюнка. Въ едно кюше имаше малко сухи съчки. Тя знаеше, че тези съчки ще изгорятъ за една минута и затуй не ги запали, а реши да изле зе навънъ и събере малко дърва. Но шомъ отвори вратата, веднага я затвори — на неколко крачки отъ колибата тя видЬ черната и страшна мечка. Следъ като се опомни малко Сеси, отиде и седна на една пейка, за да гледа и двете малки прозорчета. Наистина те беха толкова малки, че такова 'големо животно не би мо гло да влЪзе презъ техъ, но тя пакъ съ ужасъ очакваше, кога тази черна муцуна ще затъмни'некое отъ т'Ьхь и ще я погледне съ светналите си очи. ,Тя реши да не викг. и съ затаенъ дъхъ очакваше отъ где ще се покаже мечката. Вра тата на колибата беше здрава и тежка и само на долнята й часть имаше голема пукнатина. Изведнъжъ около тая пукна тина се чу некакво тежко сумтение и вратата затрещя, като че ли некое големо тъло се налегна на нея. Момичето треп на и се приготви да скочи, но вратата не мръдна. (Следва).

,ПЧЕЛИЦ А

Ч и ч о Вили.

ХРИСТОСЪ ВЪЗКРЕСИ Наближаваше Великдень. Ра но една сутр.инь*малкиятъ Пен чо и сестричето му Пенка се излежаваха въ леглата си и тихо &Шт0Щмл се разговаряха: — Утре е Великдень. Всички деца ще иматъ хубави червени яйца, само ние нема да имаме, — каза Пенчо. •--'• Миналата година нали и ние имахмеV'Не помнишъ ли ? Но тогава мама бе още жива, — отговори Пенка. , — Ахъ^Пенке, колко беше хубаво тогава! Азъ немога да забравя милата ни мама; тя бе тъй добра и колко много ни обичаше! -— Да, тогава бехме щастливи, — отговори Пен ка съ сълзи на очи. —•-• Но Богъ я взе при себе си и ние останахме сами. Следъ време татко доведе но вата ни майка. Той ни каза, че и тя ще ни обича както милата ни майка, но ние не вервахме и не се радвахме, защото мислехме за добрата ни майка, ко ято бе отдавна станала вече красивъ ангелъ. — Да, Пенке, мама требва да се е обърнала на много хубавъ ангелъ, — отговори Пенчо.— Новата ни майка е зла и не ни обича, защото мащехите май ки не обичатъ децата си, това го зная отъ приказки те. Тя нема да ни донесе червени яйца отъ Велик денския заякъ. . — Имашъ право, — добави Пенка. — Тя нема нищо да ни подари. Следъ това те млъкнаха и се замислиха. Изведнажъ вратата се тихо отвори. Децата се престориха на заспали. Майката полека доближи до леглата имъ и внимателно сложи нещо на столовете. После коле ничи до леглата имъ и нежно ги загледа.

„ПЧЕЛИЦА"

62_

— Ахъ, миличките ми дЯчича! шепнеше тя, ~ защо не ме обичате V Защо ме тъй измъчвате V Азъ ви тъй много обичамъ!... ОГБДЪ това тя стана и тихо излезе изъ стаята. Пенка първа отвори очи и видЯ пакетчето на стола до креватчето си. — Ставай, Пенчо, и вижъ какво има сложено за тебе на стола ти. Пенчо скочи и грабна пакетчето. Разгъна. го и й извика отъ очудване — въ него имаше едно хуба во червено яйце. Децата се много засрамиха: подаръкъ отъ маще хата имъ майка, която тЯ не обичаха и винаги лошо се отнасяха съ нея! На едното яйце бе написано „За милата ми Пенка," а на другото „за милия ми Пенчо". И двЯтЯ д^ца се спогледаха. — Това мама е направила да насъ, — прошепна Пенка и завре главичката си въ възглавницата и гор ко. заплака. А въ малкото й сърце поникна обичьта къмъ мащехата майка. Малкиятъ Пенчо, като видЯ сестра си да плаче, почна да я утЯшава: — Не плачи, Пенке, — каза той. — Отъ сега нататъкъ ще обичаме и слушаме мама, защото тя е добра и ни обича. Пенка се издигна и нежно прЯгърна братчето си. — Ние много злЯ се отнасяхме къмъ мама," а тя, въпреки това, ни обича и е тъй добра-къмъ насъ. Искашъ ли да я зарадваме и ние съ нещо?, — Ахъ, да сестрице! Хайде да поискаме отъ Заюбаю червени яйца за татка и мама. — Сега неможе, — каза Пенка.ч— Утре ще станемъ рано и ще отидемъ у Великденския заякъ за подаръкъ. А сега да спимъ за да станемъ бодри. Пенчо скоро заспа, но ' Пенка дълго неможа да се успокои. Все й се мЯркаха тъжните очи на маще хата й майка. Още призори тЯ станаха, взеха по една кошничка и безъ да ги види нЯкой, излезоха изъ къщи. Вървеха, вървЯха и стигнаха една полянка. На браха си хубави кокиченпа и дъхави теменужки. Слън-

„ПЧЕЛЙЦА"

цето току изгреваше изъ задъ дърветата на гъстата гора и озаряваше полянката съ златистите си лъчи. А птичките радостно пееха. Следъ това тЯ тръгнаха кмъъ гората да търсятъ заювата къщичка. Стигнаха и почукаха на вратичката. Отъ про зореца се показа заю. Добро утро, де чица! Какво искате? ~ попита заякътъ-. .-• Добро утро заюбаю! — отвърнаха ми ло децата. —Много ти се мблимъ да ни дадешъ хубави червени. яйца за татко и мама. Заякътъ не искаше да имъ даде нищо, за щото знаеше, че тЯ не се отнасяха добре съ втората си майка, но понеже беха много из• морени и му се много молеха, той ги съжали и имъ напълни кошничкитъ съ "хубави червени яйца, а най-хубавото даде за май ка имъ. — Виждамъ, че сте се поправили и това много ме радва. Вчера майка ви беше при мене и взе найхубавитЯ червени яйца за васъ. Азъ вервамъ, че отъ сега нататъкъ вие. ще я обичате и слушате, защото тя се много грижи за васъ и ви много обича. Елате сега, качете се на гърба ми и азъ ще ви отведа у васъ. Зарадвани дЯцата се съгласиха, защото беха мно го изморени, и заякътъ ги бърже понесе къмъ селото. Щомъ наближиха селото, децата слязоха отъ гърба на заяка, благодариха му сърдечно за услугата и бързо влезоха въ къщи. Слънцето силно печеше, а отъ близката черква камбанитЯ празднично биеха. При отворения прозо-

"ПЧЕЛИЦА,

рецъ на къщата имъ стоеше майка имъ и съ свити ръце за молитва слушаше звъна на камбаните. Децата се тихо промъкнаха - при нея, прегърнаха я и тихо зашепнаха:'„Мила майчице, не ни се сърди, ние те обичаме отъ все сърдце!" — Ахъ, милите ми дечица! Колко се радвамъ! Наистина ли. ме обичате? — очудено питаше тя. — Да, мила майчице, ние те обичаме и ти благодаримъ за хубавите червени яйца. Не ни се сърди, че излезохме толкова рано безъ да те питаме, защо то и ние искахме да те зарадваме съ червени яйца и пресни цветя. — Колко съмъ щастлива! —" каза майката съ просълзени очи. — Обичаме те, обичаме те, мила мамо, и искаме и ти да ни обичашъ! — викаха децата и мило я пре гръщаха. А негде отдалечъ се носеше хубавата Великден ска весть: ..Хпистосъ Възкресе!" Оть немски: П. К-в*.

, _КНИЖДРНИЦД -„-ОБРАЗОВАВИЬ" —ВДИМ, СОБСТВЕНИ ИЗДАНИЯ : 1- Събрани съчиненйй на Лордъ Байронъ. Разкошно издание, модерно подвързано Всеко томче 5 лева. Излезе отъ печатъ Чайлдъ Харолдъ. — първа пъсень. Печататъ се: Лбидоска невгьста. Чайлдъ Харолдъ. — - втора песень. Мазепа и Шильонскйй затворъ. 2. Библиотека „Художествена литература*.

Ал.

Излезоха отъ печатъ: Ст. Пшибишевски. Вшчната приказка. Драматична поема, 3 лева И. Купринъ. Еврейка. 1 лв. Печата се: Пиеръ Лоти. Дзияде. романъ

(ГГ

„Р 411Д Щ Ц йи - детето шмйшшжт ГОДИШНО

10 К Н И Ж К И .

)\Бонаментъ 6 лева предплатени. У[здава книжарница „ОГ5Р^З 0 |$)\Н У[€" ВАРНА.

е^

Редакторь Мих..Д. Николовъ

Г°Д- IV.

Редакторъ: }Лпх. Д. ^'кколовь Книжка 5 и 6.

м л и. Мойта майка Пролетьта, Менъ роди ме Съ красота.

И съсъ погледъ Що сияй, Отъ чаровность Като рай.

Та затуй съмъ Гиздавъ азъ, , Съсъ усмивка Чистъ елмазъ.

Гдето ази Се вестя, Нося песни И цвЯтя.-

Съ радость, щасте - Благодатъ, Азъ залива мъ , ЦЯлий светъ»'.. Шуменъ

Трайко Симеоновъ.

двъгь сигячгт; (Разказъ)' '

•'

Отъ какъ'загуб-..ха майка си; едничко скъпо не: л,о въ свъта ост:н. бкща имъ. Те не познаваха други никого. Всич ки беха.за гвхь чужди и зли. Зли защото никой не помогна на болната имъ майка и тя умре. Г-аща имъ по цълъ' день. липсваше отъ къщи. Той хо деше на работа г.ъ големата фцбрика, дето подъ плесъка на голтмитЬ Кс-ле-,а забравяй^ за своето нещастие и т>•-.и. И день и ".о-дь живота имъ се нижеше еднообр зенъ, ПЪЛСЙЪ съ немота ;•: сьл.м. Единъ день малкото предградие на големия градъ бе разбудено отъ тревожното биене на камбани и гръмъ на пушки. По улиците пияни хора пееха и!,..акви пф.сни. . . . . И те не запомниха друго, освънъ това, че завинаги се разделиха съ, своя татко. Той замина сь всички мъже да ,се бие .гькъдь. далечъ отъ техната родина и вече се г-е върна. Научиха сгмо ".ова, че единъ день когато приближавал! късна вечерь, той пал.?злъ въ тревис . ата долина и опръскалъ съ кръвьта си красиьите цв»тя. И повече нищо не чуха за него., * Останаха тЬ сами безх. никого вт света... Настъпи тъжна, влажна ес. :ь. Предградието потъна въ мракъ. Тежка мъгла обвч малки 2-е .л-ъщурки и на сирачетата стана тъжно и. тежко. Ленпо, подпрълъ главичка на млпкото прозорче, гледа на щуртягосто край тъхъ потече и унесено се вслушва въ неговия шепогъ.. И стори му се, по слуша несеньта на {обичната си майка, когато го преспиваш; въ малката бъдна люлчица;

1,1 1 11_„ 1 П Ц | I

„Спи сине мой, спи! Твоята люлчнца е бедна, мрачно и . тъжно е тукъ. Но, спи,, сине мой! Отъ .лоитй песни по тебъ ще израстне -к;?а'сиаь стръкъ.съ кърваво-червена роза, която ще бъде твоето еърдце! Спи, сине мой, син!" . ' • • . .На Ленко стана тъжно и той заплака. Две едри сълзи се търкулнаха отъ очите-му и намокриха бузите. '„Спи сине мой! Отъ моите . песни по тебъ ще израсте красивъ стръкъ — твоето еърдце, бедняшко еърдце!" . . . . Ленко зарида. Домъчн-Ь му много и се загледа въ сива.та мъгла. Тежки нари се издигаха надъ къщите, падаха низ-. ко по улиците и правеха въздухътъ задушенъ и влаженъ. Въ стаята, бе студено. Сестричето му лежеше на дрипа ва постеля и плачеше. - А какъ Ленко обичаше своята малка сестра! Когато Надка плачеше отъ студъ, той вземаше малките-й ръчички, притиска.ще ги до гърдите си и се сггляше да ги стопли. Сега Над ка е болна. Отъ нт.колко дни • треска я мъчи. Ту я побиятъ трънки отъ студъ, ту я обгърне огъпь. Лежи тя, нито яде,' нито ,»пе, а отъ очите ,1 непрестанно текъгь сълзи. Ленко стои и гледа. Сърдцсто му се къса отъ мъка по Надка. Какво не би дп.чъ той само Надка да стане, да му се усмихне както преди и да затнчагъ по ширното поле! '. Нека стане. Той би н направилъ шй-хубавата, кукла, каквато тя .бе'видела неднажъ да се продава въ големия магазинъ. Нека стане, тон ш е п даде всичко, всичко каквото поиска.' Ленко се загледа уиееенъ въ мъглктъ.' Нззеднажъ задъ ирозорецътъ се ?гкона черна, голтЪ/а- сънкя. Гледа Ленко, голъма рошава глава се подава. Стярг, беззъба баба се промъква презъ Ератг.72. Устата й съ голъми педут.-> и устните й шентятъ; — Какво гшлкчко, Надка лп пг.зншъ? Свършиха се пече нейнитъ дни, езършиха се! Ето зпхеъ, азъ ида за кея. И тя гг-от-Ьга 'големите си кост^ллзп ръце къмъ Надка. Ленко скача, хвърля'се къмъ сестрпч.тг- ей и крещи: — Не ще я да.мъ! Неь1е я дамъ! — Иди си проклета бабо! , Бабата се зас.шва, разтваря го.г!дп<гЬ си ръц% и хваща Надка.. Ленко изпищъва силно . . . пробуледа се .отъ тежъкъ сънь. Гледа, на постелята' ле;хп Надка. очите н отворен!!, 'лицето й жълто като зоськъ. . Надке! извиква той. тихо до самото й ухо. Тя гс ,.е обажда. Р ъ ц е т е и съ студени н тзърдн. Денко изтръпна. Над.са -у.-.ре-та. Сълзи закапкатъ но Ол-йдите му буьи. Закрива очи съ р ъ ц е т е си и силно зарида. . . . . . . Некаде изграка « а ч а / Гласът,- й с; понесе изъ. мъгла та и замре. Ст. Ч^шмелжисвъ.

(Приказка)

Жгшелп дкдо и баба. Поиска •:- ол на бабата мечешко месо! —• Върьи старче, за мечешко месо. Старецътъ взелъ брадвата и тръгналъ за въ го рата. Дошълъ. Погледналъ гукъ, погледналъ тамъ, гледа подъ старъ ^":акъ лежи мечка и сладко сш> Старецътъ не, мпелилъ мкого. Замзхналъ с_, брадвата и хопъ, отевкълъ на меца крака. Завърн>.лъ се къмъ вечерь.гь село и на б ла казва: - Н:\ вари мечешкия кракъ! Баба 1 а взима ....рака, одрала му кожата, остригала козината, месото поставила да се вари, юултг,, преля ла подъ себе си, а козината на;.пи-ала на хурка и за почнала да пръдеПрела, прела, хчакъ,до патунощь. А, мечката се събудила зъ ; ората, - видг я се са ката и ^арсвала, съ всички сили. Ревала, ревала, найпосле намислила: направила си патерица и когато на стъпила глухата тъмна нощь т;п>гнада крака си да търси. Вървп бедната и плаче: Свири крачо, Липово краче! И земята спи, И водата спи, Всичко в'село спи, Една баба не спи, На моята кожа сЯди. Козината ми преде, Месото ми вари.

.ПЧЕЛИЦА*-

Уплашила се Оабата. Какво ще стане! Какво-ще прави? Къде съ старецътъ да се крие? $• •. — Старче, казва бабата. Влезъ въ коша. Ще те окача надъ вратата, а.-сама ще се скрия въ печката задъ дървата. Казано и направено. Щомъ мечката пристъпила прага на вратата, коша „бухъ" строполилъ се на зе мята, а сгарецътъ мзпъшкалъ съ сила. Мечката се уплашила и бежъ, да я нЯма въ гората! Ст. Чешмеджиевъ,

т воловцитъ. Дий, воловци, мой другари, Майката земица Да браздиме и да хвърлимъ У бразди пшеница! Да поникне златно жито — Жито загар ия, Че войната ни докара Гладъ, сиромашия! Въ къщи клетитЯ дечица Зъзнатъ гладни, го и, Нась во'"т-"» ни чака ..пва — Съ Ил.ки и неволи! Вий съюзкищ' сте мои, Верня.-П! другари, Ще сра?име гладъ, неволи Врагсие гми. стари! 19^9 год.

Люб, БоСевскж.

МЕЧКИ КПРУЦЙРЬ. (Баснг).

Мечкарт. съ меката си миналъ край една кръчма, вързалъ мечк;- отвт -.:ъ и влЯзълъ да сн пийне. Ми нава .селенйнъ, с т р и : .лата к влиза въ . кръчмата. А въ каруцата му :-..\--лло топли, бели хлебчета.. Мечката помирисала хлЯб': •-' "вързала се, покатерила се на ко лата и гючналд даро;.-;. :.зъ сЯното. КонетЯ видЯли мечката, подплашили се и хуглгуш по пътя. Мечката се хванала за е.;.;ина ь" >атъ и/, гсе/лата и не знаела как во да правп. А коке:':- ".олкото повече бЯгалп, тол кова :повече се разпалвали. Мечката -се-държала съ предните ся лапи- и само въртЯла глава, на дзЯ стра ни. А, шнетЯ все. по-силно • и по-силно бЯгалп, изкач вали баири,. спущали с е . . . . . Пътниците едва успЯвали да се дръицатъ настрана. БЯгатъ конете потъ нали въ пЯна, а мечката все се .стиска и се оглежда. ,'Вижд-.'' тя,, че- работата се влошава :— ше я убиятъ конетЯ. почва да реве. КонетЯ още повече се уплашватъ.- БЯгали тЯ, колкото бЯгали — сгигатъ въ село. ИзлЯзли хората да гледатъ и се чудЯлн. Стпгатъ до къщата на ступаинна сн. Селенката познала колата, но по бЯгането на конетЯ сп помислила, че йъжътъ .* «зрЯбва да е шшнъ, та побързала да. отвори. Тъкмо отваря ,и конетЯ спиратъ до вратата.. Мечката туй и чякяла. и хукнала къмъ гората. ' • Преведе Вапю.

ПРОЛЪТНА ПРИКАЗКА . Разказса М. М. Р.

Далечъ задъ снЬжяи планини, толкова даленъ, че даже облачетата отъ насъ не долитатъ до тамъ, има ло ледено царство. Всичко тамъ е -ущкГбело, блесгвщо като отъ диамактъ, ко много, много студено. Хората въ леденото царство' си живели спокойно и мирно, но никои, яе пеели. Сърцата имъ били бсзь тъга, ко и безъ радост! Даже к децата тамъ не си играели тъй живо и вее- ю както у насъ. Въ това ледено царство царувалъ старъ, бълзвласъ; бЯлобрадъ царь. Той билъ важенъ и мъдро царувалъ. Неговия замъкъ сияелъ отъ вечните сне гове, въ градините цъвтЯли само ледени цв^тя. Птич ки въ това царство не.мало и никога пзъ клоне; *о на ледените. дървета не се чували слглкнгЬ имъ иеснк. Отъ вси стракт леденото царс7ЛО било заобико лено гь големо, широко море и затова то било сеамотено. • Когато царя билъ още младъ, той си допелъ отъ далечни страни една царкиня. Но ней било много тъж но г-"4- това ледено царство. Въ бащиния си пала*ъ тя пъела, скачала, но въ ледения, блестящия замъкъ й било много мъчно и младото й весею сърце тъхипло

1 А

и изстивало. Да^со и малката имъ щерка, която1 имъ се родила, неможала ;-.а разпръсне тъгата на младата ца рица; Тя често плакала, но никой не разбиралъ ней ната тъга. Въ леденото царство хората не плачели, и когато на нъкого се показвали сълзи на очите, вед нага се превръщали- ьъ ледени зрънца. Царицата тъ жала, тъжала, докато орднето й съвсемъ изстинали и очите й навеки се затворили. Царьтъ я погребалъ въ бела гробница и станалъ още по-тъженъ отъ кол кото по-рана. * ' Малката царкиня растяла; по бледото си лице тя приличала на баща си, а по горещото си сърдце — на майка си. Тя била заобиколена съ най-големото великолЬпие, но най-много обичала да седи край огни щето и замислено се вглеждала - въ огъня. Отъ всичко най-вече обичала слънцето. Очите й свЯтвали и ръ чичките й се разтрепервалк отъ радость прЯдъ ясните слънчеви лъчи Но. за съжаление слънцето наредко пробивало мъглите на леденото царство. И отъ' го дина на година обичьта на царкинята къмъ слънцето се увеличавала. Когато.тя порастнала, цела сияела отъ бела кра сота и нейните поданници й се очудвали. Веднъжъ тя попитала старата си бавачка: „ Кажи ми, бавачко, защо мама тъй скоро умре?" А бавачката отговорила: „ Твоята майка бъше отъ далечно, чуждо царство, където слънцето свети ясно и топло грЯе, къ дето има пъстри цветя; на нея беше мъчно тука и студено и отъ тая мъка, миличка моя, тя умрЯ. Ахъ, често пъти, когато ти беше още много малка, тя ти разказваше за своята татковина. И когато я слушахъ, вервахъ й, че тукъ сърцето й боледува. Отъ това време царкинята станала по-замислена, по-тъжна. Често отивала при белата гробница на май ка си, болезнено скръствала ръце и тъжовно гледала къмъ слънцето; очите й се наливали съ горЯщи сълзи. Който и да заплачелъ въ леденото царство, винаги падали отъ очите му ледени зрънца, но сълзите на царкинята били тъй горещи, че не се пръвръшали въ ледени зрънца.

.ПОЛИЦА"

Веднъжъ царкинята, като седела пакъ до гроба на майка си, дочула чудна пЯсень и видела, че едно златно птиченце хвърчи къмъ нея и пеело: „Азъ пратеннй*къ съмъ на царя на ясното слънце, комуто лъчите, които долитатъ чакъ до вашето царство, раз казали за твоята красота и тъга. Той те моли, да станешъ негова жена и царица на "слънцето." Лицето на царкинята светнало и за пръвъ пъть се покрило съ руменина; тя съ радость дала обещенйето си на птиченцето и то съ песни отлетело къмъ слънцето. ^Блаженната царкиня станала и искала да се за върне въ ледения замъкъ. Но въ това време съгле дала, че лъчите на слънцето светятъ по-силно, и че въ техното сияние лети златна колесница, поставена върху крилете на бели лебеди. Тя съ блесъкъ* наближавала и" срещу царкинята светЯли ясните очи на царя на слънцето. Колесницата била вече близо до земята и дърветата наоколо по чудо се покрили съ розови цветове, .трЯвата се раз зеленила и птиченца запели. Сърцето на царкинята заликувало и тя неволно полете.та къмъ царя. Той ра достно притисналъ въ прегръдките си нежната, бъла царкиня. Но, о нещастие, въ тоя моментъ, младото тЯло на царкинята се разтреперало. Порастнала въ леденото царство, тя не могла'да понесе горещата прегръдка и изъ ръцете на царя се разхвърчали рой бели сне жинки,. нападали по тревата, и до краката на царя останало само малкото, алено и треперяше сърдчице на царкинята. Царьтъ на слънцето заплакалъ отъ скръбь и дигналъ треперящето сърдчице и го цЯлуналъ. Изведнъжъ то се разпилъло на хиляди рубино ви -зрънца, които се пръснали по всичките краища на леденото царство. И- отъ това време хората въ леденото царство почнали да усЪщатъ радостьта, да чувствувать тъгата, слънцето да обичатъ и да пеятъ. Те не били вече само спокойни, «о щастливи и нещастни и сърдцата имъ станали горещи.

„НЧ^ИЦА

Малкото златно птиченце, пратеника на царя на слънцето, съобщило и на стариятъ царь за царкинята, и беловласиятъ царь за пръвъ пъть заплакалъ, но не съ ледени, а съ горещи сълзи. И всека година, "презъ времето, когато царкиня та се превърнала въ бъли снежинки, слънцето въ ле деното царство жарко гръе'0, и тамъ немало вече само безкрайна, бела зима, но и пролЯть, макаръ и къса, но затова пъкъ' толкова по-красива. Леденото дръвче на гроба на умрЯлата отъ тъга царица се по кривало съ * алени цветове. Първите цветенца изъ тревата били бели и дребни като снежинките отъ красивата царкиня. И така царкинята съ своето горещо сърдце осво бодила царството отъ безкрайната зима и отъ студе ните чувста на хората, й носела щастие въ неговите предели. (ПрЪводъ отъ чехски).

ЗОРЛ С& СИПНЛ На изтокъ сипна се зората, Отметна було лекозрачно, . Отъ сьнь пробуди се гората, — Пастирче изъ полето злачно.ЗапЯха ранобудни птички, Запеха песни сладкогласни, Догарятъ бисерни звездички, Усмихватъ. се цветенца красни. На изтокъ ей зора се сипна, И свежо утро възвестява . Лазуренъ день на пролЯтъ китна, — Душа ни радость озарява Мирчо Петровъ.

Паула Кутнкова.

Т Р Ъ Н Ъ Т Ъ, Марийка много обичаше цветята и за това се много радваше на пролетьта, понеже тя будеше отъ дългия сънъ първите цветя, съ своите топли слън чеви лъчи. Но изъ между всичките тя най-много харесва ше гордата роза и нежната лилия. Единъ день тя пакъ беше въ техната градинка. Това 6Я по обедъ и голема тишина царуваше на около й. Цветят*а по онова време си говорятъ и тя очудено слушаше тЯхния разговоръ. ' Розата, като царица, най-напрЯдъ заговори: — Гледайте ме сестрички, азъ съмъ най-щастливо цвете, защото отъ вЯкове насамъ ме възпЯватъ. Съ мене се кичеха най-старитЯ народи, и азъ бЯхъ свидетелка на техните големи празненства и величия А и ангелите носятъ-"чрози, върху главичките . си, като коронки. — Рози.на всЯкъдЯ има поставени като най-хубаво укра шение,-защото азь съмъ царицата на цветята. ОгЯдъ нея лилията се обади: Азъ не съмъ тъй горда като тебе, но мога да бъда доволна, че съмъ избрана за знакъ на невинностьта. И когато Ангелътъ съобщи на дЯва Мария, че ще роди синъ Божий, въ ръката си държеше лилия. Близо -до розата и лилията стърчеше единъ трънъ. Марийка се наведе да чуе по-добре говорътъ на цве-

„ПЧЕЛИНА"

тята и се ободи на тръна. Тя го изгледа сърдито и натъртено каза: „Да има цветя по земята разбирамъ, тЯ съ радость за всъки човЯкъ и въ всички случаи може да се употребятъ, но трънътъ за какво е и за какво служи, това не зная. — Това ще ти кажа сега, — се обади трънътъ. — Недейте ме гледа съ презрение, азъ имахъ най-големата честь отъ васъ всичките, защото още когато Богъ ме създаде, съмъ избранъ да бъда поставенъ като корона върху главата на небесния царь. Хората ме сложиха върху светата глава на Исуса Христа за да му причиня болки и страдания, но азъ нежно му обвихъ и целунахъ страдающото чело и плакахъ отъ мъка съ кървави сълзи, които се спу щаха по светлото лице на нашия изкупитель. Поради моите бодли — продължи трънътъ — хората ме гледатъ като престъпникъ и моето место е въ храс талаците. Азъ- не съмъ виновенъ, че вместо цветя, Богъ ми е далъ бодли. Марийка наведе глава и (се замисли: „Колко е грешно да съдимъ по външностьта Този скроменъ трънъ беше тъй щастливъ като никое.друго цвЯте."

живота

НА ЕДНИ тжсеница. (Разказъ).

На единъ листъ въ храсталака, подъ. тънка прозрачна завивка отъ паяжина, прилична на мекъ памученъ платъ, въ тънка черупчица лежала гъсеница. Отдавна лежала тя тамъ, отдавна вътърътъ люшкалъ нейната люлчица и .тя .дремела въ своето легло на въздуха. _ • . • Но ето, че гъсеницата се събудила, продупчила прозор че на черупката си и погледнала на вънъ. Гледа — светло, топло и слънцето. грее: Замислила се нашата гъсеница. „Как во е това? — казала си тя. — Никога до сега не ми е бива ло тъй топло; види се, че светлото не ,ше"е лошо; чакай да мръдна по-нататъкъ."1 •.' • Още веднажъ чукнала съ главичката си въ черупката -и прозорчето'станало .вратичка; гъсеницата ировръла главата синавънъ, после започнала да излиза все повече и, най-после/^съвсЬмъ излезла изъ черупчицата си. Гледа пръзъ свойта прозрачна обвивка, близо до нея, на листа има, капка слад ка-роса, а въ нея слънцето играе и отражава на листата шаровегЪ на дъгата. .Чакай да се напия," казала гъсеницата; протегнала се, но не може. Какво е това? Майката на гъсеницата тъй здраво бе прикрепила обвивката, че тя даже не можала да я пов дигне! И ето, нашата гъсеница погледала, пЬгледала и се за ловила да разбутва ту тази нишка, .ту онази; работила, рабо тила и, най-после, излезла отъ обвивката си и се напила съ вода. Добре ц е на св-Ьжия въздухъ; топълъ в.етрецъ подухна къмъ гъсеницата, потече струя отъ росата и отъ цветътъ се понесе миризливъ прахъ къмъ Нея. „-Не, — мисли гъсени цата —• занапредъ азъ вече не ще се лъжа. Защо ми е да отивамъ пакъ подъ онази душка обвивка? По-добръ е да остана .тука на открито". Докато гъсеницата мислела това, гледа, листата наоколо й зашумели и мушичките тревожно забръмчели; небето потъмнъло, слънцето се скрило задъ облаци; враните загракали, юрдечките закрякали и ето силенъ дъждъ завалялъ. Горката гъсеница се-измокрила, подъ нея ц4зло>море; тръпки преминали по нейната тънка кожица' и й станало сту-

"ПЧЕЛИЦА.

дено. Едва се съвзела, събрала сили и се притаила подъ листа. Най-после, стоплила се гъсеницата. Дъждътъ престаналъ, слънцето пакъ се показало и пръснало лъчите си по дъж довните капки. „Не— мисли гъсеницата, — сега не ще се лъжа. Защо да излизамъ изъ родното си место на студъ и влага?" Минали се день, два, три, — гъсеницата все лежи въ обвивката си, обръща се ту на една страна, ту на друга, пот некога подава главичката си навънъ, похапва си отъ листа и пакъ се скрива. Но ето тя гледа: по телото й почнали да поникватъ косъмчета; не минало неделя по нея се появило топло изтъкано кожухче, за чудо красиво! Какви, какви не шарки имало по него; цЪлото било обиколено съ червени ивици, около шията имало черни и зелени ивици, а по дъл жината на телото, секашъ набити, желти мъхави копченца... : Хе, хе! — си казала гъсеницата. Нима азъ презъ целия жиь^гъ ще лежа въ леглото си и ще гледамъ презъ обвивката •си? Ако излеза на светло, може би и азъ ще съмъ полезна за нещо?" И ето, гъсеницата отново повдигнала обвивката. Ненадей но подухналъ ветъръ и свалилъ гъсеницата на земята. Какво ще стане съ нашата гъсеница? Какъ ще намери сега родното си место? Обаче тя повдигнала главичката, поогледала се и плъзнала където й видятъ очите. Допълзяла тя до единъ листъ, похапнала малко — вкусно! „Не, — казала гъсе ницата,—сега ще бъда по-умна, та ветърътъне ще ме сваля!" И закачила о листа паяжинка. • . Изяла тя листа, примъкнала се на другъ, а после и на трети. Весело е на гъсеницата! ветъръ ли подухне, тя се притайва къмъ паяджинката; облакъ. ли се появи, кожухчето й отъ дъждъ не се плаши; слънце ли силно пече, скрива се подъ нЪкой листъ и слънцето не я закача. Но бивали ая. за 'гъсеницата и лоши минути. Птичка. хвърчи съ устременъ погледъ къмъ нея; гледа я, хваща я и я носи на птиченцата си. Бивало е и по-лошо отъ това — примъкнала се тя на новъ листъ и гледа: на него. седи големъ паякъ. съ кукички на краката и разперя вече мрежа надъ гъ сеницата. " „ Понекога минавали хора покрай нея и си приказвали: Ахъ проклети гъсеници! Да ги изтърси човекъ всички на земята и да ги стъпчи хубаво!* Гъсеницата, като чуе такива думи, скрива се въ големия храсталакъ и по цъли дни не смее да се покаже. А понекога идвали въ градината деца и я вземали на ръце, за да се порадватъ на шареното й кожухче и, макаръ да не' искали да сторятъ зло на гъсеницата тъй непредпаз ливо я прехвърляли изъ ръцете си, че после горката гъсе ница едвамъ допълзявала до родното си клонче.

йб

"ПЧЕЛИНА*

Летото минало. Цветовете по дърветата се заменили сь сочни зрънца. Слънцето почнало по-рано да се скрива задъ гората, по-често духалъ прежния ветъръ и по-често прЬвалявалъ едъръ дъждъ. Гъсеницата забълезала, че листата вече не съ тъй соч ни и миризливи, слънцето не е. тъй топло, пъкъ и сама тя станала нЪкакъ неподвижна. „Какво, — мислила тя, — достатъчно' съмъ живяла на света, работила съмъ, видела съмъ скръбь и радость... вре ме е вече за почивка/ Напустнала тя своята къщичка — листа, примъкнала се край блестящите капки роса и пропълзяла навътре изъ гъ сталака. Почнала да търси сенчесто, тихо место; намерила го и почнала важната работа въ живота си. -Когато децата видели гъсеницата, се много очудили, че твхната стара поз ната нищо не яде, не пие и цели часове непрекъснато се груди надъ своята работа. Каква била нейната работа? Гъсе ницата се приготвяла за умиране и си строяла гробница! Дълго работила тя надъ нея; най-после скъсала изтъка ната си шуба и заспала спокоенъ сънь.. Не се виждала вече гъсеница, на листа се полюлявали нейната безжизнена гроб ница и превърнатата въ топка шуба. Но не дълго спала гъсеницата. Скоро тя усетила, че у зея затупало ново сърце, малки крачка се показали подъ гьрдичкитъ й, а на гърба'ц нъщо се бута; още малко и нейната гробница се срутила. Гъсеницата гледа: тя вече не е гъсенида. Не удобно й е да пълзи по земята и се впива въ листа та. На гърба ц се развили големи пъстри, «като дъгата, кри1е. Тя станала свободна и пъстра красива пеперудка. И ве:ело хвръкнала изъ въздуха!" ПрЪведе Я р о с л а в ъ СзвгЪжин-ь.

МЧЕЛИЦА"

61' И И /1 К И П Я

Т/аГО

(Народенъ мотивъ)

Влезла^Минка въвъ градинка, Въвъ градинка пъстро китна Да си бере росно цвете, Да си кити росна китка, Росна китка миризлива. Китка кити малка Минка, Китка- кити съ сълзи плаче, Съ сълзи плаче и нарежда: „Мила китко миризливо, Отъ тръндафилъ, теменужки,. Отъ шибой и ранъ-босилекъ,' Росна китко не увехвай, Не увехвай, не уклюмвай, Че ще тебе да изпратя Дълга пътя задъ Балкана Задъ Балкана на Пирина - Да накитишъ, росна китко, Татковия гробъ самотенъ . . . Че мой. татко на Пирина Падна мъртавъ въ бой ужасенъ, Въ бой ужасенъ съсъ турците. Кога стигнешъ, росна китко, Ти на татковъ гробъ самотенъ, Развий пъпки, трепни съ листца, Трепни съ листца, татку кажи": —- Както вехнатъ мои листа За градинка, за росица, Тъй си вехне твойта Минка По милъ татко въ гробъ заровенъ . . . Какъ жаднеятъ мои листа За водица, за росица Тъй жаднъе твойта Минка Отъ татка си за милувки, За милувки, за .целувки . . . Ярославъ Сн*жпнЪ,

Чарлсъ Робсртсъ.

ГОРСКАТА К О Л И Б А ( Продължение).

Уплашена Сеси замисли начинъ за спасение. И най-после намисли. Тя събра сухите съчки, сложи ги на печката и поч на да си мисли тъй: „Ако мечката мине презъ прозорчето или пръзъ вратата,, азъ ще запаля, съчките и животното ще се уплаш'1." Но тя. знаеше, че като изгорятъ съчките, .мивот1Юто пак"о ще дойде. И когато си така кислеше, случи се онова, отъ което най-много се боеш:. Единиятъ отъ слабо осветекит!. прозорци се затъмни. Тя млно извика, извади 4—5 кибр/лки, драсна и ги показа къмъ прозореца. Предъ нея се'чпфг.аха блестящи малки очи и страшни бели зъби. Следъ това муцуната се скри. Като разбра, че животното се уплаши отъ горящата кибритка, тя седна на мъст ото си и почна да брои кибритките. Оставаха й още шесть клечки. Затова тя се разкайваше за гдето беше изгорила толкова много изведнъжъ. После тя почна да се убеждава, че мечката не може да мине презъ прозорчето и й стана др^.го. . Минаха се десеть г.гнути и нищо не се случи. Чуваше се само какъ мечката обикаляше около колибата и търси м-Ьсто да влезе. С..*:еднъжъ вратата запръщк подъ натиска на тежкото тъло. 1 . ма пе се драсканс отъ остри ногте — жи вотното като че ли 1ь;ст пе ключалката съ големите си ла пи. Момичето чу какь ключалката се вдигна и вратата се отвори. Съ силенъ викъ.то се хвърли къмъ вратата и искаше да я %.'Е/;рг. предъ носа на животното. Но когато стана отъ пейката то ••„•/; спъна въ едикъ кюнкъ и се простръ на земя та. Камъкътъ полете по пода, блъсна се въ другщъ кюнкове и произведе силенъ шумъ. Момичето лежеше на пода ,1 'очакваше грамадната лапа да го -ли^не •:• чигата, както котката стиска мишката. Но нищо таков^ >.- > ":на. Момичето се изправи. Вратата беше отвооена и далече отъ нея стоеше мечката като нерецтИТ,4ЛН0

,:1Ч&ЛИЦА"

поглеждаш? къмъ колибата. Тя беше смутена отъ неочаква ното отваряне на вратата и отъ шума нз лЮнковегЪ. Моми чето се ;-..1втечс къмъ вратата и ги, зат: /ри. Сега ключалката требваше тъй гм се поправи, шото да пе'може вече да се от.....; л. Сеси драсна една отъ ьъннитЬ си кибрит -и и почна да разглежда ключалката, Тпебваше да се пъх!К- днг- дръвце., км такова тя немашсвъ г.лкл Помъ чи се^д;.! . ткьсне парче ат*;-, дрехата с:-', но и тя пе се къса ше. Сеси чуваше какъ дк•::•.•.•' ?а отново се приближава до вра тата и въ отчаяние пъхна пръстите си надъ ключалката, до-, сле си; изу обувкатя :. чорапа и съ чорапа я завърза. * Животното отново 2 ой де до вратата. По тежките стъп ки момлчьгс разбра, че мечката у.ска. да пг.чтори по-раншния си опитъ. Отъ това то не се боеше. То знаеше, че мечката не ще може да отвори испо.ссчно отиде па местчго сч. Ала спокойствието му не • продължчва чълго. Вратата г.ок::л да пръщи.все по силно и по-силно. Мечката рачГ. ч, че този е единствения иъть з-. колибата и се ре.чш да г.ч-".зе. Сесиско-, чи отъ местото си. 7я чу какъ заскърцахг. жетЬзата и поч наха да се изваждат:-, отъ дървото. Сега т~ сигурно щеше да загине. Мо пакъ р.е се уплаши. Тя стоеше до печката съ кибрктка въ ръка ;• очакваше мищ,;~а, когато ще запали съчките. Вратата полека се отваряха. Най-напредъ се извадиха железата и тя увисна. Мечката отново се наблегна и вратата съ шумъ падна. Като виде това, момичето .-.р-''..? клечката и подпали съчките. Мечката се спре на врататт .юглелга сла бия синъ пламъкъ и ралсьр-т.ена отъ дългата к^сполуч.а ярост но се хвърли напредъ. Момичето се скри задъ печката. Въ тази минута, когато мечката дойде до момичето, сухите съч- . ки'бързо пламнаха и осветиха муцуната й. ' „Б; чп!" изрева мечката, върна се назадч и се скри. За неколко минути колибата се напълни съ искри, димъ __ и светлина. Момичето отиде на вратата и погледна навънъ. "" То виде, че мечката стои на некол-.о крачки от ь неге и чака. Тя и по-рано е виждала такъвъ от ш;.- л ^нае, че огъньтъ найсетне ше изгасне и негаата надежда щ< 'ъде разрушенъ. Тя не можеше да си помисли, че наистина и>е умре и че остри те ногти на мечката ще се забиятъ въ тКчото й. Не.това не требвг; да стане, — но какво да се чрави? Въ главата й мина новъ плань ^за спасение. " Отначало тези планъ й се виждаше неизпълнимъ, по-по;лъ разбра, че той е единствения и че той ще я избави отъ близката смърть. Не требваше да се губи ни една минута. Като взе единъ отъ съборените ккдгкове. тя събра въ него горящи съчки и ги занесе при отворената врата. Тукъ тя сложи още съчки, 'подухва огъня и той пламна. С':БДЪ то пя поънесе огънь на още неколко мЬста и като се у беди че

„ПЧЕЛИНА' огъня се разгаря, кзе си чо*.апа, обу го и като извади една пейка, седна край горящата колиба; Сеси победи мечката. Тя знаеше, че построената отъ здрави дървета колиба може да тори' цт.ла нощь и ще застави мечката да си отиде. Ако ли пъкъ колибата изгори преди. съмване, то тя ще запали отъ главните малки огньове около себе си. А щомъ съмне мечката не ще смъе да я нападне. Сл-Ьдъ неколко врЬме се запали покрива и пламна и.е-лата колиба. Гората се освети на стотина метра отъ колиба та и мечката се скри нЪкъде. Сеси отдръпна пейката си по далече отъ огъня и седна да се грее. Като разбра, че е по бедила мечката, тя забрави умората и страха, развърза си вързопчето и почна сладко сладко да яде. Когато вече се беше нахранило момичето, чу гласове и конски тропотъ. Къмъ огъня идеха.трима дървари. Като ви деха момичето тъ се спреха. — Сеси, ти ли си Сеси? — извика първиятъ и скочи отъ коня. Момичето се завтече къмъ него. — 0! Макъ, -•— извика тя, като плачеше и се смееше едновременно и пръгръщаше ръката му. — Простете ме где то запалихъ колибата Ви, иначе мечката щеше да ме изяде. Заведете ме по-скоро при, мама. Зарадвани, дърварите я отведоха при болната й майка. Пр-Ъвелъ отъ руски; К. Койчев*.-

.ичашцд

С Р 15 Щ й Наша пътна порта хлопна. „Кой ли иде?" Мама каза. Бързо нанавънъ азъ изкочихъ. Тамъ цивиленъ се показа. .Татко." викнахъ, мамо, иде, Татко отъ война се връща* . Бързо азъ при него припнахъ . . Той ме грабна, запригръща. 18.Х1.1918 г. с. Т.-Ярнаутларь,

Ч. И. Чено»-ь.

„11 и ^ ш П А Хайнрнхъ. Линдау.

УГЛИОТО МАГАРЕ.' Веднажъ единъ пътннкъ; сирелъ съ магарето си въ едно село. Селяните го заобиколили и запитали отъ где е? къде отиваУ и каква работа, върши? Път никътъ име казалъ, че ходи отъ традъ на градъ отъ село на село да очудва свъта съ своето умно магаре. — Нито единъ ученъ може да се мери съ него, — добавилъ пътникътъ, - Дайте по единъ левъ и ще видите. СелянитЯ се съгласили. Пътникътъ събралъ па рите и започналъ да изпитва магарето. — Истина ли е, че Хрнстофоръ Колумбъ открилъ Америка: • ? ' . ' ' — Д-а-а-а! -— ревнало магарето и всички се очудйли отъ верния отговоръ. • — Истина ли ег че Петроградъ е столица на Русия. • — Да-а-а' -- изревало магарето, а слушателите останали поразени отъ знанията на това добиче. •-- Хайде сега да обърнемъ на математика, казалъ пътникътъ Истина ли е, че 12X12 е 144? Да-а-а-а! — изревало пакъ магарето и всички радостно изръкоплескали. Въ това време дошелъ и селския учитель. Той чулъ хитруванията на пътника и поискалъ и той да зада де некои въпроси*на магарето. Пътникътъ не се съгласилъ, но селяните настояли да чуятъ отговора на ма гарето и на тия въпроси. Най-пч отв пътникътъ ч се съгласилъ и учительтъ запиталъ магарето: Истина ли е, че твоятъ госирдарь е мошеникъ и селяните му в-врватъ на лъжите.• ; Да-а-а, да-а-а! •--- изревало магарето, колкото му гласъ държало. СелянитЯ разбрали измамата, набили пътника, взели си паритъ и го натирили съ магарето вънъ отъ село. •

Пр-Ьвод-и.

Много отъ абонатите ни запитватъ защо спрехме вестничето „Лястовичка" и защо не поместваме въ „Пчелина" техни работи. На тия абонати отговорихме веднага, обаче други настояваха и настояватъ да отдвлимъ 1—2 странички отъ списанието за техъ. Тук/ь ние изпълваме и, техното же лание, като поместваме най-хубавите детски съчинения, по лучени въ редакцията т. година, но за съжаление, те всички съ стихотворения, като че всички деца искатъ да ставатъ поети. Ние очакваме следъ летната ваканция нашитЬ абонатчета да ни изненадатъ съ също така хубави приказчици, раз кази, описания, пътувания и пр. Желаемъ имъ успехъ. Редакцията.

<*^2& „п ЧЕЛИЦИ" Даръ най-добъръ за дЯцата КнижкитЯ СА на земята; А отъ всичките, дечица, Най-добричка е „Пчелица." София,

н. з. ш.

"ЙЧЙЛИЦА"

И З В О Р ЧЕ,'Въвъ долчето до гората Изворче извира По полето.^презъ тревата. Тихо се провира. Ту забърза, ту пакъ спре се — Снага си извива Ту се дърли, ту се плеска Свълна си пенлива! Кой, кога отъ тукъ замине — Се ще се отбие, И с'водицата сребриста Сладко се напие! Денонощно, непръстанно Сладичко клокоче, И отива да се влее Въвъ друго поточе! Разградъ.

Н. А. П-въ

п и т к о. Митко има цигулчица, Колко я обича!... Сутринь стане, омие се, И при нея тича. Цели часове' той свири Безуморно съ лея: Но и накъде ли свири? Само вишъ го съ нея. П.1У.1919 г. Щъркелово Русенско

Боржсъ Стайковъ уч. IV отдйление

Р 41Е ДЩ Щ й " - дйтсж® скпивани® (0ъ к а р т и н к и . . ГОДИШНО

10 К Н И Ж Н И .

^'вонаментъ 6 лева предплатени. фдава книжарница Л , 0 5 р ) \ 3 0^)\ИУ(€" ВАРНА.

Годкна IV.

Реданторь Мих. Д. Николовъ

/чвЛИТРЯТЙ НЯ ДЪТЕТО. Кажи ми, хубава звъздице, Къде е татко въ тоя часъ? Кажи ми, мила вечернице, Кога ще бъде той при насъ? _ Кажи, кога ще го прегърнемъ, И живъ дали е още той? Кажи, ще шепнатъ ли уста ми: „Добре дошълъ, о татко мой!" Кажи! Отдавна той замина Заложникъ скъпъ за роденъ край, За наш'та хубава родина, Че той я любеше безъ край! Моли се, хубава звездице, Моли се съ малкото дете, Че ДЯдо Господъ, вечернице, По-скоро да го доведе! Р

Усе

Ек. Манчева

I. „Измина се хубавото лето съ ясните и топли дни. Настана сивата и дъжделива есень. Често дните изслеждатъ на привечерь. По цели дни хубавото сине небе е покрито съ гъсти облаци и непропущатъ слънчевъ лъчъ да проникне до земята. На улиците е влажно, мокро и хладно. Подухва ветъръ, раз клаща дърветата и листата падатъ, падатъ по мократа земя. Завчасъ ветърътъ ги грабне и завие по земята, подгони ги, поспре се и пакъ за лудува. Отъ сухите вейки на дърветата често пъти капи роса, то секашъ съ сълзи на отлетълото топло светло лето. А така е днесъ, утре, така ще бъде и занапредъ. Не се чува вече веселото пеене на пойните птици; лестович-' ката не чурулика при гнездото си подъ покрива и сивото врабче се е скрило на заветъ, мълчи и кротува. Сегизъ-тогизъ подхвръкне къмъ къщи, порови изъ градината съ яката си човка и шомъ завее ветърътъ и раздуха перошинката му, леко отлита и се крие отъ студа Тамъ пъкъ подъ хамбари петелътъ събралъ кокошките, седи и мисли за хубавите и весели летни разходки. Отиде си топлото и хубаво лето, ве селото и пълно съ радость и щастие за дъцата лето! .. . Децата се прибрали въ стаите, отворили книжки, четатъ си разни приказчици и песнички, слушатъ разказите на постарите си братя и сестри. Те редко излизатъ на улицата. Тамъ сега не е тъй весело и приятно. Тъжно е да се гледа какъ умира природата, тежко се приема хладната й прощал на целувка II. На село есеньта е още по-тъжна и тежка.

„ПЧЕЛИНА"

Тамъ хубавите и ширни гори утихватъ отъ веселите птичи песни, зелените листи по дърветата пожелтяватъ и капятъ бавно, бавно на земята; небето надвиснало като оловенъ капакъ надъ всичко и натиска съ тяжестьта на тъм ната и мъглива есень. Не редко повалева и ситенъ, като роса дъждецъ. Намокрюва жадната за вода земя, разкисва я и става трудно да се ходи по полето и гората. Пътечките ставатъ хлъзгави и кални. Когато некога за малко се раздере тъмната завеса на небето и крадишкомъ надникне слънчевъ лъчъ на земята, за мигъ настане радость и веселие навредъ, усмихнатъ се листа и тревички, подхвъркатъ за малко и птички въ гората. Но само за мигъ . . . Скоро пакъ се свие небето и помрачи на всичко лицето и душата. Тъжна, много тъжна е есеньта. III. Но тая тъга не засЬда тъй лесно въ душата на селяни на. Той знае, че следъ хладната и дъжделива есень ще дой де лютата зима и никаква работа по полето и гората неможе се направи. И бърза той мократа земя скоро да набразди и златно семе да засей, че доволно да почива на зима и Щастлива усмивка лицето му да осени при спомена за бъдни и благодатни дни. Бърза той да засее, че следъ това дърва отъ гората Ще превози за зимата. Колко много работа чака земледЪ-еЦа на есень!.. IV. Въ гората на есень е тихо, като нощь. Ще чуешъ нвгде далечъ се носятъ удари на брадви и едва отеква гласа имъ въ" дола; тихо шумятъ листата и падатъ едно слвдъ друго, застилатъ земята. Тамъ негде по клонете на сухите дървета почуква кълвачъ, изпищи папунякъ, првхвръкне и пакъ утихне. Въ долчето страхливо бъбли поточе и носи тихи и хлад ни води. Горските животни се скрили н се готвятъ да зимуватъ. Мечката, най-голЬмото горско животно, се е прибрала и свила въ бърлогата си. Зайчетата се скрили въ храстите и сегизъ-тогизъ страхливо изкачатъ да си похапнатъ суха тревица и пакъ бегатъ да се скриятъ отъ зорките очи на вълка. Другите по-малки горски животни — борс/ка, порътъ и др. се скрили въ дупките си, гризятъ събраната си прЬзъ летото храна, а въ студените дни спятъ. Жабите, гущерите и змиите се скрили дълбоко въ земята и спятъ дълбокъ знменъ сънь. Насекомите, червеите н др. малки животни също спятъ. Така малко по-малко природата умира. Онова що въ.пролетьта се ражда и развеселява, презъ есеньта умира.

„ПЧЕЛИЦА"

V. Умиратъ те, но не за винаги. Смъртьта на природата презъ есеньта е само привидна. Не само животните, но и растенията заспиватъ пръзъ есеньта, спатъ цела зима въ дълбокъ непробуденъ сънь, а намъ се струва, че съ изсъхнали, умрели. Листата, съ които те дишатъ, падатъ; корените, съ които те смучатъ сокъ отъ земята, изсъхватъ. Сокътъ не се движи и издига нагоре изъ стеблото и клончетата на дърво то ставатъ сухи и крехки. Презъ това време секатъ дърве та за постройки, защото въ техъ има малко сокъ и скоро изсъхватъ. Затова на есень въ гората се чуватъ тъй много брадви. Многогодишните растения и храсти не умиратъ, а само заспиватъ. До късно тъ цъвтеха, семената имъ се разнесоха отъ ветъра и сега могатъ спокойно да си заспатъ. Дървета та се успокояватъ и почиватъ презъ зимата. Те не се измъчватъ, че губятъ листата си: тй еж изпълнили своята летна работа, пръснали съ семената си и приготвили храна за клон четата си до новата пролеть. Листата не имъ съ нуждни вече. И те ги хвърлятъ тъй, както и ние снемаме дрехите си кога спимъ. На пролеть дървото е красиво съ зелените си млади листа, но на есень то е още по-красиво съ злато-желтите си или червени като пожаръ листа. И щомъ подухне севернякътъ, пада златната окраска на дърветата и застила земята съ златистъ килимъ, който скоро почернява и погрознява. Отъ хубавата зелена и злато-желта премена на дърветата сега стърчатъ само голи клонки и тъж но поглеждатъ оловното небе, а то плаче, плаче за хубавото лето . . .

.ПЧЕЛИЦА"

•3 Я С К 0 . ' Сърдитъ е малки Васко; сърди се на всички. Не иска зайчето си да види, ни мечето си сиво. Топката си захвърли подъ кревата, обувката до вратата. Сър ди се и плаче, но кому да каже? Всички го неразбиратъ. Какъ сладко си спеше и още по-сладко съну ваше! Сънуваше той, че но хайде да не ви разправямъ, че и менъ да се разсърди, та после неможемъ се отсърди! Едно само запомнете: никога не влизайте въ ста ята на Васко кога спи, защото ще се събуди,. а разбуди ли се, той се сърди и плаче. Дали всичките деца съ като нашъ Васко?

ГЛЯЙЧИНЛ ПЪСЕНЬ. За почивка време стана, Вредъ царува тишина, Сънчо милий огь Балкана Ето иде нани-"на!... Той подъ -нашта бЯдна стрЯха Сладко ще те залюлЯй, И на съня за утЯха На тебъ пЯсни ще да пей Спи ти сине, мой прЯкрасни Майка ти надъ тебе бди, Надъ тебъ също въ ширътъ ясни Бдятъ и буднитЯ звЯзди. — Милчо е момче послушно, — Помежду си тЯ шептятъ: Хубаво и добродушно Спи, когато всички спятъ. Т р а й к о Симеоновч,

М. Хеймъ.

шъ

БОГЪ

създллъ телигмугатл.

Некога си имало дванадесеть братя -- царе на една държава. ТЯ не управлявали всички наведнажъ, а единъ слЯдъ другъ въ определено за всекиго време. Веднажъ дошелъ единиятъ отъ техъ, който се наричалъ Априлъ, при Д/Ъдо Господа и казалъ: „Боже, ти ми подари много цветя, но между тЯхъ нима ни то едно, което да мирише и да има душа. Моля ти се, дай ми цвътя съ благоухание. Хората се радватъ на розата: дай ми и рози!" Дедо Господъ му отговорилъ: „ Ти си буйно мом че съ лоши прищевки. Тебе розата неможе да те търпи. Розата не е за тебе. — Дай ми резеда тогава; тя вирее даже при бра та ми Ноемврий. Тя е за мене. — Горката резеда! Всички я желаятъ, на всички тя требва да служи! . — Не, щомъ тя цъвти презъ зимата, ще бъде по-спокойна при пролетните ветрове. Дай ми тогава зименъ шибой, който тъй хубаво вирее при брата ми Май, или пъкъ нощна теменуга, — молилъ се Априлъ. — На зимния шибой обещахъ майско слънце, а на нощната теменуга — топли лЯтни нощи; требва да си изпълня обещанието. За тебе ще създамъ ново цвете, което по име и цветъ да прилича на нощната теменуга, а по миризма на зимния шибой. Ще му дамъ широки листа за да се пази отъ твоята свирепость; стеблото му ще бъде гъвкаво, за да издига лицето си на слънчевата топлина, а при дъждъ и ве-

„ПЧЕЛИЦА"

търъ да се свива. Ето сега ще ти дамъ най-първо неговото сестриче, което ще пази семенцата му за догодина. И дедо Господъ далъ на Априлъ една торбичка, въ която имало нЯколко лъскави семенца. Зарадванъ Априлъ приелъ подаръка и тръгналъ да търси почва да зарие семенцата." Изъ пътя го срещ нали братята му Мартъ. и Октомври и му посочили место, дЯто да ги зарови. Когато наближило време да управлява Априлъ, на земята се показало едно нЯжно растение съ ясно зе лени листа и малки тъмни пъпки, които, щомъ виде ли усмивката на Априлъ, разтворили чашки и пръсна ли приятенъ дъхъ. ПрЪв. П. К у т и к о в а

ЖЪТВАРСКА ПЪСЕНЬ,

Жътва жънемъ — - жито загария, Жътва жънемъ — пшеница белия, Отжънваме ръкойки и пеемъ, Снопи вържемъ и сладко се смеемъ. Съ шумъ, закачки, съ веселъ глъчъ и глума Късно вечерь поемаме друма, Теглимъ въ село' морни и пребити, Но сме всички радостни, честити!.. . Люб. Б о б е в с к и

Когато мразовитата зима дигна снеговете си и топлото слънце заигра по листата на тревиците, замъгленото лице на двдо Митю светна, секашъ слънчевите лъчи сгреха застина лата кръвь старческа. Той се изправи на натежалите си кра ка, преви кръстъ и тръгна къмъ полето. По лицето му играеше щастлива усмивка. Той се рад ваше на зелената тръва, радваха го богато презимувалите ниви. Запираше се предъ бухналите жита и гласно говореше: ихъ, че икинъ! А когато наближи големата техна нива, която спокойно бе извила гръдъ на парливите слънчеви лъчи, дЬдо Митю подскочи като малко дете: —Гледай, гледай! Добра рожба! Сполай на Бога, месецъ два и богата жетва. ' . И надежда сгре застиналото му сърдце. * * *

Дойде очакваниятъ день. Въ къщата на дЬдо Митю бе необикновена радость. Снахите му тичаха отъ една стая въ друга, изнасяха сърпове, паламарки, приготвяха се за многоочакваниятъ день. Дедо Митю стоеше на двора подъ големата сенчеста липа, бършеше потьта по набръчканото си чело и гледаше синовете си, които чукаха край колата. — Гледайте да не забравите да кажите на гайдаря да дойде по-ранко ха ! — каза дедо Митю и пакъ забърса потьта по челото си. — Казахме, казахме! — обади се баба Митювица и се скри бързо въ къщи. Последнята звездичка още трепкаше на потъмнелото небе, когато въ двора затракаха кола. Воловете още сънни лениво изтегляха колата и душеха съ влажните си носове прашниятъ селски пъть. Купъ жетварки, напременени, нагйздени като на сватба, весело разговаряха въ колата. Изведнажъ писна гайда. Веселъ викотъ се понесе далечъ изъ полето. Бавно, бавно се носеше свирнята на гайдата къмъ нате жалите тучни ниви, които очакваха своите стопани да обератъ рлрда на своя трудъ,

„ ПЧЕЛИ ЦА"

* * * Слънцето пари зловещо. Преваля пладне. Жетварките запретнали ръкави, превили кръсть, бързо, бързо повалятъ златните класове. Отъ лицата имъ капи потъ на едри зърна. Слабъ, парливъ ветъръ повева и пари съ своята задуха. Нъкоя тихо запее и песеньта бавно, бавно се понесе надъ по златеното поле: Запрело се слънце на средъ небото Та да гледа два млади юнака, Два юнака, два млади близнака, Какъ се биятъ, какъ се не познаватъ . . . Изведнажъ нещо страшно затънте. Далечъ, далечъ ни к ъ д е отъ къмъ балкана, големъ бухнатъ облакъ се дига, пълзи и пълни околностьта съ страшното си бучене. Небето е сиво, навъсено. Слънцето жьлто и сърдито гледа отъ ви соко. Край реката воловете дигнали глави, уплашено реватъ. Гъските разперили крилЬ, бегатъ къмъ село. —Божичко! Страшно иде !—Пищятъ изплашено жените и гледатъ потъмнелото небе. А облакътъ расте, вий се като змия и закрива слънцето. Дедо Митю става; снима съ тр/вперяща ръка калпакъ и заправи.кръстове. Всички жетвари, неми съ побледнели лица се закръстиха коленичили всредъ бухналата нива. — Боже, запази ни имота! Върни страшните облаци! Смили се надъ насъ! Духна ветъръ. Купъ прахъ се дигна и затъмни небето Ужасенъ тънтежъ зарева. Блесна мъ ния и о, Боже! западаха едри парчета градъ. Пукотъ изпълни целото поле. Земята затрепера подъ едрите бучки ледъ. Листа западаха. Пречу пените клоне увиснаха до земята. А натежалите пълни кла сове се оронваха и падаха пречупени по разкаляната нива. — Спри I Недей Боже! Смили се и пожали кървавия ни ч трудъ! Шъпнаха старческите устни. . . • Мина. Последниятъ тънтежъ се отнесе далече изъ полето. Об лаците подгонени тичаха н а ю г ь . Небето се изчисти и показа синето си лице Слънцето блесна, хвърли тъжовенъ погледъ надолу и изтръпна: черни угари стърчаха, тукъ тамъ само не кой класъ издига самотна главица надъ разкаляната земя § и гледа усамотеното поле. . . . . . . Бавно, бавно заскрибуца по калния пъть колата на дедо Митю. Край нея се подпираше на тояжка стареца и съ мър твешко -посивело лице крачеше къмъ село. Едри капки сълзи бавно, бавно капеха и оплакваха поженатите надежди. Ст, Чешмеднсиевъ

(народна приказна.)

Двама лъжци се сговорили да продаватъ вино. Но те не се вервали единъ другъ, та си казали: - Добре се сговорихме да продаваме вино, но кой ще държи кисията съ парите? У мене или у тебъ? — рекълъ единиятъ. — Нито у мене, нито у тебе, рекълъ вториятъ. — Слушай, какво намислихъ: да изкопаемъ единъ трапъ въ земята, да го похлупимъ съ една голема плоча, а на плочата да пробиемъ дупка, презъ която да пускаме парите. Така и направили. Изкопали единъ трапъ, закри ли го съ плоча и единия пусналъ единъ грошъ въ него, като казалъ: „Хайде нека е на добро нашата ра бота! Хайде, пусни сега едно кило да пиемъ. — Добре, рекълъ другиятъ, - и азъ ще пустна единъ грошъ, па да пийнемъ, та да върви на добре съдружието ни. Да даде Господъ съ злато да го напълниме. — Че ще го напълнимъ, ще го напълнимъ, отвърналъ вториятъ. Иска се само честность и правда. Колкото пари вземеме отъ в: ното, все въ дупката да пущаме и година нвма да стори, тя ще се напълни. И почнали да продаватъ. Продаватъ, колкото продадътъ, но никой не пущалъ парите въ дупката. — Единиятъ чакалъ другия да пустне, че тогава и той, така правилъ и другия, а парите пущали въ джеба си. Цела година двамата продавали вино, а въ трапа. имало само два гроша. Дошла годината, събрали се двамата да делятъ печалбата; изместили плочата и гледатъ въ трапа са мо двата гроша.

„ПЧЕЛИЦА"

100

— Абе каква е тази работа, брате? — казалъ единиятъ на другия.- Защо не си пускалъ парите въ дупката? Нали така се сговорихме?. '-- Какъвто единиятъ, такъвъ и другия. Та ти защо не си пускалъ? Ето ти гроша, ето и моя грошъ. Земи си го сега! Ни кяръ, ни зараръ, който далъ далъ, който ялъ —• ялъ. Тази печала не излезе на добро, ами хайде да започнемъ друга работа, та дано е на добро. — Право казвашъ. Требва да намЯримъ нЯкоя по-лесна печала, ама въ съдружие не влизамъ. Всеки да си -търси късметя. РаздЯлили си по единъ грошъ и тръгнали всЯки да си търси късметя. Единиятъ миналъ прЯзъ една гора и гледа по дърветата бълъ мъхъ. отъ цвета. -— Намерихъ сега добра печала, си казалъ той. Ще набера единъ товаръ мъхъ и ще го продамъ за памукъ. И той слезълъ отъ магарето и натоварилъ единъ товаръ мъхъ наместо памукъ. Вечерьта отишълъ въ единъ ханъ въ града да нощува. Другиятъ пъкъ, като минавалъ пр-Ьзъ гората, виделъ по дърветата много шикалки. — Чакай, рекълъ си той, да набера единъ то варъ шикалки, та да ги продамъ Съ техъ жените си чернятъ косите. Набралъ единъ товаръ шикалки и вечерьта въ същия ханъ. Щомъ видЯлъ другаря си, надалъ викъ: — О, о, добрЯ дошълъ приятелю, добрЯ дошълъ! Живо здраво! Гледай, даде Господъ пакъ скоро-скоро да се сръщнемъ! Е, що има, що нЯма? Ето азъ докарахъ цЯлъ товаръ съ памукъ за продань. — И азъ не съмъ зле, брате. Азъ пъкъ докарахъ целъ товаръ шикалки за продань. Добри пари ще спечелимъ. Приказвали си, хвалили се, а единъ другъ крили какъ единиятъ да вземе на другия памука, а другия шикалките,

101

„ПЧЕЛИЦА-

— Знаешъ ли, приятелю, какво ще ти кажа? — рекълъ единиятъ. — Хайде да се разменимъ: азъ да ти дамъ шикалките, а ти ще ми дадешъ памука. - - Добре бе брате, ама. азъ искамъ да: ми да дешъ и пари отгоре - • ' — Нема пари, нема нищо. Ако искашъ дай ръ ка и друго нищо! — Егхайде нека бъде! -- рекълъ единиятъ. Кол кото влакна по памука, толкова жълтици да вземешъ! — Благодаря, брате, да си живъ и здравъ. Да Даде Господъ отъ всека шикалка по алтънъ да вземешъ! Разделили си товаритЯ и тръгнали да продаватъ. Комуто съ предлагали, все ги изпъждалъ. Че кой ще вземе мъхъ за памукъ?

Кирилъ Добревъ

СТИХОТВОРЕНИЯ. 1. Нощь. На морето Дремятъ водите; Трепнатъ въ небето Плахи звездите. Тъй, надъ душата Средъ тъмнината Гръятъ делата На добрината. 2. Чуй, дете Зная книга азъ една Д е се щастието крие Отъ незнайни времена. Който иска да открие Щастието, той, дете Требва много да чете, Да чете!

ЖИВОТНИ-РАБОТНИЦИ. Който е ходилъ въ чужди страни, той е виделъ тамъ, че хората използуватъ големите кучета като впрегатни животни. Впрегатъ ги въ малки талижки, товарятъ ги съ разни продукти и ги каратъ на пазарь. Кучетата знаятъ добре сво ите длъжности и верни на господарите си, вървятъ кротко и търпеливо понасятъ целия този товаръ. Ето що разказватъ за едно такова куче. Въ Парижъ единъ събирачъ на вехти дрехи и парцали, впрЪгалъ въ количката си едно големо куче. Често пъти го товарилъ съ толкова парцали и дрехи, че кучето едва мъкне ло количката. Господарьтъ му подтиквалъ и самъ теглилъ съ него заедно количката. Но шомъ кучето дойдело до реката, гдето се къпели хората, хвърляло въжените й опряжи, спу щало се въ реката, плувало нвколко време и следъ това пакъ се връщало при количката си. Господарьтъ му надевалъ пакъ опря.ките и то бодро закрачвало напредъ. Това се повтаряло почти винаги, когато минавало по тоя пъть. Напоследъкъ почнаха да употръбяватъ кучетата за ре клами. Така преди неколко години въ Москва съ впрегали едно големо Сен-Бернардско куче въ една талижка накачена съ реклами и обявления и така то обикаляло всички улици на града. У насъ често ще срещнете впрегнати магарета въ талиж ки, натоварени съ тежъкъ товаръ, а отгоре на това и стопа нина се качилъ въ нея. Магарето, наистина, е по-издържливо отъ кучетата, но пъкъ не бива да се злоупотребява съ него вата търпеливость. Ако съ животните се отнасяме разумно и добре, както съ человецитъ, то и те ще ни обичагь и верно служатъ. Съобщава: Д-Ьдо Стаменъ.

Л. Толстой.

Разкази за природата КЯНЪ СТпВН РОСйТп.

Когато отидемъ сутринь, при слънчевъ летенъ день, въ гората или полето, ние ще видимъ, че листата на дърветата тревата съ отрупани съ елмази. Всички тия елмази блестятъ на слънчевите лъчи въ разни цветове — жълти, червени и сини. Като ги наближимъ и разгледаме, ще видимъ, че това съ капки роса, -събрани въ трапчинките на листата и тревата и блестятъ на слънцето. Листътъ на тревата отвътре е мъхнатъ и пухестъ, като кадифе. И капките се търкалятъ по листа безъ д го намокрятъ. Когато пъкъ незабелезано бутнешъ листа съ росата, капката ще се търкулне като све.>ло топче и ще "се пролее по стеблото. Ако пъкъ полека откжснешъ" тази чашка и я поднесешъ До устата си и изпиешъ росата, тя ще ти се стори по-вкусна и по-сладка отъ божествения нектаръ. и

МОРЕ. Морето е широко и дълбоко: краятъ му не се вижда. Слънцето въ морето изгрева и въ морето залезва. Никой не е стигналъ дъното на морето и никой не го знае. Когато нема ветъръ, морето е тихо, гладко и сине, но духне ли ветъръ, морето се развълнува, става грапаво; появяватъ се въл ни — една друга догонва, настигатъ се, сблъскватъ се и така ' се образува пъна. Тогава морето си играе съ корабите като съ черупки. Тежко на този, който се хване на пъть въ мо рето при силна буря! Само онзи, който не е пътувалъ по море, той не знае Бога.

104

.ПЧЕЛИЦА, КгпДЪ ОТИбВ ВОДАТА НА МОРЕТО.

Отъ изворите, ручейчетата и блатата водата отива въ реките, отъ реките — въ по-големите реки, а отъ тЪхъ въ морето. Отъ разни страни реките се втичатъ въ морето. Това е отъ сътворението на света. Къде отива водата отъ морето? Защо тя не тече така безъ край? ~. Водата отъ морето се вдига на мъгла; мъглата се вди га все по-високо и по-високо, после отъ нея ставатъ облаци. Ветровете разгонватъ облаците по -земята. Отъ твхъ поч ва да вали дъждъ на земята. Водата отъ дъжда се събира на ручейчета, тече къмъ реките и отъ тамъ въ морето. Отъ морето водата се обръща пакъ на облаци, облаците се разнасятъ по земята и т. н. (Следва).

Кога на пжть за училище минете край книжарница „Образование" от бийте се да погледате хубави картинки и играчки. Тамъ ще намерите и Всички учебници: читанки, сметници, отечествознание, естествознание, законъ Божи, формознание, граматика и др. Най-хубави и евтини тетрадки, блок чета, моливи, перодръяшт, плочи, калеми, боички, пастели, играчки и др. Картинки за превождане и за релйефни. Книжки съ картинки за рисуване. Книжки съ хубаво и полезно четиво. Елате, погледайте и кажете па роди телите си, че въ книжарница „Образо вание" (срещу земледелческата банка), която издава хубавото списание „Пче лина"', има хубави и евтини книжки, тетрадки и моливчета. Книягарница „Образование"

=2)

„Р 41Е Д Щ Ц ^н - д&таш (шмщани Г О Д И Ш Н О 10 К Н И Ж К И .

)\Бонаментъ 6 лева предплатени. Издава книжарница ,,ОТ57)\ЗОГЗ)\НУ(€' ВАРНА.

г{нк»ка

Редакторь Мих..Д. Николов!

ег

Тоя- IV.

Редакторъ )А. Д. )тиколов1>.

^нижка 8.

НОВЙПШНЬ. Стига ежби, стнга свади, Стига кървави войни, Ей зората се подаде Идатъ вече нови дни!.. Скоро всички ще огрее Слънцето на новий светъ, И въ сърцата ни ще влее Сладка радость - благодать. Миръ и сговоръ ще поникнатъ Между всичките врази, — Стига братя! — ще да викнатъ, Стига кърви и сълзи! Стига чезнеха въ несрети, И вдовици и деца, И бащи и майки клети Съсъ разплакани сърца!

„ПЧЕЛИ ЦА

108

Ето вечъ часътъ удари Всичко ний да подновимъ, Връзъ живота вече стари Новий храмъ да изградимъ! И сплотени въ едно братство Посредъ радости безспиръ, Да направимъ нашто царство Да е хубаво катъ пиръ!... Шуменъ.

Трайко Симеоновъ.

БРЪШЛЯН Ъ И РОЗА. Китайска басня.

Ьъ провинцията Санъ-Виу, въ градината на единъ богатъ търговецъ растели Лонъ-да-Тангъ (бръшлянъ) и НуиКви (роза). Веднажъ розата заговорила па бръшляна: — Лонъ-да-Тангъ, кажи ми какъ растешъ тъй бързо? Кое ти дава сила да растешъ на къдЬто искашъ? Ти првдъ нищо се не спирашъ: ни каменигБ огради, ни покривите, могатъ спре твоя растежъ. Ти не знаешь страхъ и онастпости за тебе нема. Лътната горещина, когато слънцето тъй силно пече, тебе не тревожи. Дъждъ като изъ ръкавъ се излива върху тебе и ти спокойно си стоишъ. Бури и ветрове навежДатъ главитЬ ни до земята, а ти, секашъ, не забвл-Ьзвашъ нищо. Гордиятъ и щастливъ Лонъ-да-Тангъ отговорилъ: — Ниу-Кви-Си,*) ти би тр-Ьбвало да се махнешъ отъ градината. Да бвхъ стопанинъ на тая , градина, не бихъ позволилъ да растешъ и се перчишъ тук^ь. Отъ петгодишна те познавамъ. Стопанинътъ те посади и колко грижи положи за твоето отрастване. Всека сутринь те полива, а зиме те обви ва съ слама. На пролЬть подрезва клончетата ти и грижливо 'те наглежда всеки день. А ти си все такава — не нораствашъ. .Стана деветгодишна, а не си по-висока отъ метъръ. Моите клоне съ по нвколко метра дълги*. НЬколко цветове нр-Ьзъ лКтото и нищо повече ти не давашъ. Никакви плодове, а и Много малко листа. Наистина, срамъ ме е да гледамъ като се церчишъ и надувашъ срЪдъ господарската градина! Погледни моите клоне. Само четире години какъ ме посадиха на това мвсто, а азъ нрехвърлихъ оградата и сега лазя по къщата. Идущата година ще обвия ц-Ьлата къща. Господарьтъ ме обича, защото .тЬте пазя покрива па къщата отъ палящето слънце и му държа хладно. И децата ме обп*) Госпожо Розо.

8Н0

„ПЧгУШЦА"

чатъ: те често се мушкатъ изъ клонете ми, качватъ се и се люлеятъ на техъ. Па и оградата ме обича, защото я пазя отъ децата и отъ свините. Птиците виятъ гнез,.а изъ моите клоне, а на насекомите давамъ и приготъ и храна. Господарьтъ познава ползата отъ мене. При .тебе птици не идватъ: ти си тъй малка, а: въ клонете ти не виятъ гнезда. И госпо дарката не те обича: малко ли пъти си й драскала ръцете съ острите си бодли. Хубава си, но кому е нуждна тв ята кра сота? Дворната ограда е висока и никой не те вижда. — Лонъ-да-Тангъ, отговори розата, макаръ че толкозъ се хвалишъ, ти все пакъ не можешъ безъ подкрепа да растешъ, а азъ мога. Зная, че не съмъ висока и птиците не ви ятъ гнезда въ моите клоне. Не раста бързо като тебе, но мо ите цветове съпознати по целия светъ. А най-главното — азъ съмъ независима и не търся опора въ другите. Ако пад не оградата и русне къщата, къдъ ще скриешъ гордата си щеславна глава? Не искамъ да зная какъ ме наричашъ ти: сил на, слаба, красива или грозна. Азъ не се опирамъ ни на ог радата, ни на къщата като тебе. Помисли повечко върху то ва. * * *

Скоро следъ това се появила силна буря. Много къщи И огради въ провинцията Санъ-Виу се срутили. Падналь и по кривът), на богатия търговецъ и гордиятъ бръшлянъ, Лонъда-Тангъ, строшен/ь се търкалялъ на земята. Розата стояла все тъй бодра и здрава. — Нали ти казахъ. че е опасно да се опирашъ на други те, щом,, санъ не можешъ да се кръпишъ? — казала розата. Азъ не вервахъ ни на оградата, ни на къщата, а се осланяхъ на собственитв си сили. ПРЪВЕД1г:М. Д. Н - ВЪ.

ЗЛЙ™

кень.

Стихотворение въ проза.

Златни листа, златно поле Златни ласки на ;.алЯзващето слънце. Небето оловно - сиво, надвиснало надъ полето. И х}'баво, и тъжно, тъжно по неволя. Има ли още отъ тия ясни дни?... Ще вндимъ ли от ново слънцето радостно да гр-вйне? Ще чуемъ ли ра достната песень на полската чучулига въ лазурното небе? Не, Л-БТОТО умира. СЯкашъ погребална песень пее вътърътъ въ го рата. И тези ласки съ прощалната целувка съ мапкята земя. Скоро мъгли ще плъзнатъ по неравната угарь, ще обвиятъ планината, полето и гората съ сиво пепелявъ вуалъ, вуалътъ на есеньта, — н тя ще за плаче съ горещи сълзи надъ обвитата съ мъгли земя. блатна ссень, златни листя посл1;дня въздишка на младостьта! Здравка Михайлова.

ПРАЗПИКЪ дЪ 1ЛАНАСТИГЯ. Съмна се, развидели, Вредомъ гайди и зурли; Продавачи, викъ и гамъ Сгань народъ, вървишъ едвамъ. Акробати и палячи, Ей единъ се смъе, плаче: Публика да събератъ, Викатъ, крескатъ и реватъ. Кръшно хоро тукъ извий, Всеки скача: „ Хопа, дий! •' Моми, момци, редъ по редъ, Съ хоровода най-напредъ. А въ гъстака отстрани БЯлнали се сньтъ стени: Черковата съсъ старий зидъ, Всичко въ празниченъ е видъ. Василъ Ст. Константиновъ.

НЕВИННО ПОСТРАДАЛО. Единъ човекъ ималъ голъмо и рошаво куче. 1о било много умно. Често пъти вършило такива ум ни работи, че и хората се чудили. Човекътъ ималъ жена и малко дъте. Веднажь, като се върналъ отъ работа, жена му казала: — Постой малко при детето, а азъ да отида за вода. Чешмата била доста далечъ. Жената се забави ла и на мъжа доскучало да чака. Постояли, постояли Па си казалъ: - Чакай да отида малко у съседа. „Шаро, ела тука!" извикалъ топ кучето. „Легни тука и пази де тето!" Кучето подвпло опашка и легнало подъ люл ката. На пода, до вратата на стаята имало гърне съ Млеко. Въ това време отвънъ пропълзйла змия. Тя подушила мл-вкото и влезла въ стаята. Пропълзяла, насъскала, заовивала се змията и се опътпла къмъ люлката. Ето, ще се покатери и по нея!. Но умниятъ Шаро вперплъ очи въ змията н зорко следидъ всеко нейно движение. Щомъ вдигнала глава змията да се покатери по люлката, топ скочиль, згрпзалъ я съ зъби и мачкалъ съ крака. Но въ яда си той бутналъ съ кракъ люлката, тя се обърнала и детето паднало на пода и заплакало. Зарадванъ Шаро, че свършилъ съ змията, сн\ч> налъ се кьмъ детето и почналъ да го лиже, да "го утеши. Детето млъкнало и задремало на пода, а Ша ро легналъ до него и чакаль господаря си. Той си

114

„ПЧЕЛИЦА»

мислилъ, че господарьтъ му т е го похвали за това. СлЯдъ малко вратата се отворила и господа рьтъ се вьрналъ. Шаро скочиль, заскпмгЬлъ радост но и зализалъ господаря си. Чов-Ькътъ осганалъ смаян ь: люлката обърната, детето лежи на пода неподвижно, по муцуната на ку чето кръвь. „Побъсн-Бло! И ухапало д-Ьтето!" нзвикалъ той. „Затова то бЬ навело днесъ глава! - И вед нага сграбчилъ ножа отъ масата и го забилъ въ сър цето на кучето. Кучето изхъркало и умрело. Дътето се събу дило и заплакало. „Ахъ, то било живо!" извикалъ ба щата и се спустналъ да оправя люлката, но виделъ разкъсаната змия, окървавениятъ подъ и разбралъ работата. Но било вече късно. Дошла жената, разбра ла всичко и заплакала надъ умрелия Шаро.

Преводъ.

Додело ми е, майчице, По чужди села да бродя, При чорбаджии умразни Аргатинъ пусто да ходя! Хората, майко, охолни, Туй милость, що е, не знаятъ, Катъ псе не жалятъ сирмаха, За мойта младость не хаягв. — Кажи ми какво, сине ле, За тебъ да сторя горка на, Когато и отъ татко ти Имане не ти остана? Овците — мъка отгледна — Презъ гладна зима измреха, А ниви чудо хубави За борчъ — давнина — земаха. И Т. Нарановски

лееъ н. толстой.

Разкази за природата. зпщо духа ВЪТЪРЪТЪ? 1. Свързватъ две пръчки на кръстъ и около техъ свързватъ още четире. Върху гЬхъ залепватъ тънка книга На единия край привързватъ парцалена .опаш<а, а на другия край дълъгъ конецъ и така става шърчило. Потичватъ сь хвърчилото изъ двора и го дускатъ: вътърътъ го подига високо въ небето и то бръмчи, м^та се на една, на друга страна, а опаш ката като змия се вие. Ако ивма ветъръ, неможе се пустна хвърчилото. Нанравятъ отъ платно четире крила, привързватъ •и здраво въ два пръта, привързани на кръстъ ПръгнгЬ съ прикрепени о една ость. Остьта се върти и .рпвежда въ движение единъ водениченъ камъкъ. Той гькъ се върти около другъ камъкъ Посрвдата на ;ия камьне пущат ь жито, а отдолу пада брашно. Ако 1гЬмаше ввтърь, не би могло да се мели Зрашно на вътьриата мелница.

„ПЧЕЛИЦА" 2. Когато лодкарьтъ иска по-скоро и по-леко да плу ва изъ морето, поставя въ -средата на лодката си единъ отвъсенъ прътъ, на върха на който поставя ед на напречка. На тази напръчка привързва платно, а на долнята часть на платното привързва връвь, която държи въ ръце. Огвдъ това поставя платното сре щу ветъра. И ветърътъ тъй силно духа платното, че лодката се навежда настрани. Връвьта се дърпа отъ ръката и лодката тъй бързо заплува по ветъра, че водата подъ носа на лодката силно забучава, а бре говете, височините бегатъ отъ насъ. Ако немаше ветъръ, немашс да плуватъ по мо рето съ платна. 3. Тамъ, гдето има много хора, въздухътъ се раз валя; ако немаше ветъръ, този въздухъ би останалъ все така. Задуха ветъръ, подгони разваления въздухъ и донася пресенъ, чистъ въздухъ отъ горите и пла нините. Ако немаше ветъръ хората щеха да дишатъ все единъ и съшъ въздухъ. Въздухътъ щеше да стои на едно место, а хората требваше да отивагь отъ ед но место на друго за да дишатъ чистъ въздухъ. Когато дивите зверове ходятъ изъ гората и по лето, те винаги ходятъ изъ вятъра и слушатъ съ ушитъ си, миришатъ съ носа си всичко, което е прЬдъ техъ. Ако немаше ветъръ, тЬ немаше да знаигъ къ де отиватъ. Почти всички треви, ЦВЕТЯ и дървета искатъ вЬтъръ за да вържатъ нлодъ. Нуждно е прашецътъ оть цвета на едни растения да премине на цвЬта на дру ги, да се оилодятъ и така завържатъ плодъ. Цветя та съ далечъ едно отъ друго и немогатъ да прннесатъ прашеца отъ едни цветове на други. Пчелите и

118

„ПЧЕЛИЦА"

другите насЯкоми пренасятъ прашеца, но по-вечето прашецъ се пренася отъ ветъра. Ако немаше ветъръ, половината растения биха останали безъ семена. Отъ топлината водата на реките, блатата и мо ретата се изпарява. Парата се издига високо въ въз духа и щомъ изстине, почва да вали дъждъ. Ако не маше ветъръ да разнесе парите надалечъ, дъждътъ щеше да вали все въ моретата и реките, а земята щеше да изсъхне.

КЪ/ЧЪ АБОНЛТИТ-Ь, Книжки 9 и 10 ще пзлезатъ наедно и ще се нзпратятъ на абонатите въ началото на декември. РЕДПКЦИЯТП.

Ао./&**-*+..

6С#..../2С

">7^^.^^я, _>3

И ^

13) ^

ЗЛ

%\? > - * & > ,;;у

.^-.,-к*

# :

хк

С-~:,

;

.,^ %*'

0 V

. „Р 41Е Д Щ Ц ^и - дИ&теж® етишаиин е ъ картинки. ГОДИШНО

КНИЖКИ.

)\Боиаменть 6 лева предплатени. Издава кккжарнкца ..0 75р)\3 0 ГЗ)\)НУ[€" ВАРНА.

' Д!2ящда1ЖШ) .дфтекщ. (Шгжмжш,

.;*«

:ч^ч^|

- ~>^Лт.

•"•4

V зЛ»г^" I »„«.

.._*** 1^,^,, ).-«&*«. _зЯ

V. Хвани ме де! . . .

{

ЗИМНА ИОЩЬ.

Грозна зимна ношь е, вънка Волно вихъра лудей, Ту заплаче, ту замънка, Ту пъкъ весело запей . . . Слушамъ вихъра бездомни, Слушамъ ядния му гласъ, Въ мисли тъжни неповолни Се унисамъ въ този часъ. Колко ли сираци клети Съ остали безъ приютъ, Гладни, боси въвъ несрети Тъй средъ този мразъ нечутъ?... Слушамъ въ горесть азъ унесенъ, Бликватъ сълзи на очи, Спри ти, Боже, вихра бесенъ Дай ни слънчеви лъчи!... Шуменъ.

Трайко Симеоновъ,

Ход. 1\Л

Редакторъ ]У1. Д. ^иколовь

г(н. 9—1й'

ТРУПАЙ СНЪЖКО! Трупай, Снежко, та за трупай Сълзи, що пролеха Майки въ съдба клета. Сълзи, що облеха Друмища, полета.

Трупай, Снежко, та за трупай Гробове безкръстни, Гробове, що скриха Наш'те братя кръ. ни, Братя що убиха.

Трупай, Снежко, та за трупай Кърви, що покриха Хълмове, могили, Кърви, где изгниха Братку буйни сили.

Духай, Снежко, та раз духай По земи неверни — Духай да разкарашъ Вредомъ скърби черни, Радость да докарашъ.

Ситна Росица.

Ив. К и р и л о в ъ .

ВСЕ ГЛг\Дг:гГЬ!... — Райчо! — се чу разпгЬвенъ женски гласъ. И Райчо скочи, току прЬполовилъ коматя си. Приглътна насила недоздъвканъ къшей и се изправи предъ господарката си. Тя го гледаше ядосана, готова да Му зашлеви шамаръ. А невръстното ратайче смутено побутваше скритиятъ въ поя са си коматъ, безъ да доразбере, какво му се мъмреше. — Омип дъските въ коридора! . . . хемъ не разливай много вода, че да изсъхнатъ по-скоро . . . за нищо те не бива! Райчо се позарадва въ себе си, че ще си доизяде хлеба, до като измий дъските, па се залови съ присърце за ра бота. Ала щомъ виде, че господарката седка до прозореца на среща му — промени лице. Изми една, втора дъска, а тя все до прозореца, не сне ма очи отъ него. Слънцето клюмна на зал%зъ и огре изми тите дъски ; по мокрите пукнатини затрепкаха безчетъ светлинки, що некакъ приветливо се усмихваха на Райча, подшепвайки му за скрития хлебъ... Ала господарката още"се^не мърдаше отъ прозореца. И Райчо все по-силно усещаше су хия коматъ какъ притиска стомаха му. Това още повече драз неше гладния стомахъ и Райчо забърза да измий по-скоро дъските, та дано се притули негдв на скрито, та да си изя де хлеба.

133

„ПЧЕЛИЦА"

„Работишъ като волъ и пакъ нема да си доядешъ!" — се окайва Райчо, мияйки дъските. — „Като бехъ у дома гладувахъ, защото немаше. А тукъ — цъкариди!" — Ръцете машинално търкаха съ четката чамовите дъски, а умътъ му го носеше вече въ минали дни. Спомни си той преди да се пазари при залЪзъ слънце, самичъкъ задъ протката, какъ си мислеше: да се отърве отъ техната немотия. Стига е гледалъ комшийските момчета какъ ядатъ хлебъ и сланина. И пакъ му се мерва радостната онази вечерь срещу заговезни. Спом ни си, че баща му донесе тогава дробь, глава . . . и те, като всички хора, се поотпустнаха . . . А стомаха почва по силно да се свива. И Райчо пакъ заусеща коматя въ пояса си. . . . „Ехъ, дяволска управия", — възропта Райчо. Па скочи, грабна котлите да донесе вода, та тамъ да си изяде коматя. На чешмата немаше никой. Бързо Райчо извади сухия хлебъ, обле го съ вода на чучура и лакомо задъвка намокрения хлебъ. — О-хо Райчо ! — го стресна неочакванъ гласъ на токущо дофтасалото момче изъ тесното сокаче. — Утре нема ли да си дойдешъ на село ? Азъ ще си отида за оброка .. . Ехъ, знаешъ я! Онова припечено агне, пръстите да си оближешъ! Райчо само изгледа тъжно съселянчето си, и надигайки котлите едва отвърна: „Не ме пущатъ!' И пакъ усети, че оше му е гладно. На вечеря Райчо се готвеше повече да похапне, ала то ку приглътна трети къшей, конете се сритаха въ яхъра и той скочи да види. А докато се върне софрата беше вдигната. И Райчо се приготви за сънь съ празенъ стомахъ. Пре ви се подъ козиневата черга, но веднага му дойде на умъ мисъльта за оброка въ село и изпеченото агне въ селската пещь му-се представи предъ очите. Изпечено, зачервено съ присвътнала кожа, а отъ главата му капе изпържената глъстина. Стомахътъ отново го зачевърка и тлй изпъшка, обърна се, па се зави презъ глава. Предъ очите му се пакъ мерна агнето. По едно време го унесе сънь и засънува ; Райчо се намери въ широка стая, дето се простира дълга софра. На софрата 'опе чени агнета, меки начупени на едри комати сомуни, тукъ-тамъ се виждатъ пъстри бъклици, а около трапезата хора, хора. И всички ядатъ, ядатъ безъ да си продуматъ. Райчо изпърво се посвени. Въ едина кътъ му се зърна господарката и той се смути; ала позатули се и лакомо за почна: нагълта парче месо. И за чудо, безъ да дъвче, месото

,134

„ПЧЕЛИЦА

отива, хлъзга се въ празния стомахъ. Гълта, къса вкусното месо, а стомаха все гладенъ, се не се насища. И хората ядатъ, ала по едно време вижда, че всички се качватъ по стволеста вишна. Покачва се и той. И се изкачва най-високо — на вър- . Повева ветъръ и високия върхъ се залюлява. Всички гле-ъ Райча какъ се люлее. Ветърътъ се усилва, затреперва лата ви ла и веднага съ счупенъ клонъ Райчо се стрелна лъ зе^ ,1. И въ у- съ отвори очи . . . Веднага усети ко^ а черга, дочу з .. к 'риталите петли: запели на присънвг ле \ стомахътъ пакъ г-> запревива. Па му доде на умъ: да I . малко хлебъ! И н-' :акъ радостно му затупка сърцето при ьшсъльта, че ще има мамалига . . . Ехъ, ще се нагълта. Тя баримъ лесно се гълта . . . Стомаха силно го приболява, червата и те почватъ да куркатъ. Райчо се понатисна на ко рема, ала видЬ, че глада не минава. Па скочи да намери не що за ядене. Навънъ тъмнееше още. Навредъ беше заключено. НигдЬ немаше нещо за хапване. И му се заплака. Па седна на сондурмата, вгледанъ въ легналата до яслата крава, що пре живяше. До нея имаше купъ плева. И Райчо завидв на;щастливото животно, че поне отъ гладъ не страда. Изгледа завист ливо още веднажъ кравата и горчиви сълзи заглушиха раз вълнуваните му гърди.

„ПЧЕЛИЦА"

135

Люб. Б о б е в с к и .

БРАЗДИ, ОРАЧО!

Бразди, орачо, днесъ земята, Бори се съ нея день и нощь, Изнурвай мускули си здрави, — • Прахосвай сетнята си мощь И залъка си сухъ и ръженъ Кваси съсъ своя кървавъ потъ, Убивай дните. си средъ робство, Средъплачъ, въздишки целъ животъ. Света ти хранишъ, знаемъ всички, Съсъ свойгв жилести ръце, — Света не хае, не поглежда На твоите бръчки по лице! Ти хранишъ нази гладенъ легашъ, Лишенъ отъ светли, топли дни, Въ душа си спомени не криешъ Цъвтели въ сладки младини! Бразди, орачо, и едва ли Ще каже некой тукъ за тебъ: Света че хранишъ ти богато. Че сухъ самичекъ ялъ си хлебъ! Ще дойдп день да си отдъхнешъ, Кога поемешъ пътя новъ, Пъгь, който води въ царство ново На правда, братство и любовь!

с п о гл:шиг. (по Е. Лефурно).

Привечерь д.едо Стаменъ бе превилъ.кракъ край огни щето и замислено смучеше изъ дървената си луличка. Около него шумно играеха внучетата му. Вънъ бе припаднала вечер ната дрезгавина и обвила всичко въ сиво, а въ стаята слаба та светлинка на огъня озаряваше набръчканото и огорело ли це на стареца и веселите, сияющи отъ радость детски личица. Скоро тт се наиграха и задъхани седнаха при деда си и заровиха.огъня. Рой искри заискачаха отъ главните, препръщеваха край главите имъ и се изгубваха изъ мрачината. Въ стаята настана внезапна тишина. Съкашъ нещо тъжно об зе сърдчицата на доскоро веселите деца. Те се спогледаха, погледнаха набръчканото и омислено лице на стареца, поглед наха и отрезания му кракъ.... —Мили дедо, разкажи ни какъ изгуби крака си,—изведнажъ запита малкиятъ Славчо. Той често седаше въ скута на деда си, милваше го по побелелата брада и слушаше дълги и хубави приказки. Сега, кой знае защо, му хрумна да запи та за това. Всички се омълчаха и впериха погледъ въ стареца. И той тихо, ст въздишка подзе: —11п>, деца! Весели и безгрижни сте вие! Колко ви завиждамъ! Какъ скоро отлетеха младенческите ми години! Старъ съмъ азъ, но не времето ме така сбърчи, а неволята. Сакатъ съмъ, а какъ ми се иска да хвърля тия патерици, та да потичамъ и лудувамъ като васъ.... Помните войната лани, кога убиха баща ви на Добро-поле, нали? И азъ на млади години ходихъ на война и азъ се бихъ тогава „за отечеството." Ехъ, д-Ьца, колко страшно не що е войната! Адъ! Та какво е адътъ при нея! Не разбирамъ азъ, какъ могатъ да се забравятъ до толкова хората, че да се обръщатъ на зверове! Последнята вечерь, преди да загубя крака си, помня тъй добре, като че беше вчера. Какъ ми беше жално за къщи то-

„137

„ПЧЕЛИЦА

гава! Оставилъ бехъ тогава баба ви млада булка. Мисля си: •утре да ме убиятъ, тя ще остане вдовица сама-саминка. Да ме убиятъ! Тфу!.. . тръпки ме побиваха при тази мисъль. • Цела нощь мислихъ, молихъ се Богу, защото немаше кому да се моля тогава. Сънь не ми идваше. Едва на разсъм ване съмъ задремалъ, но скоро тръбата ни събуди и силни гърмежи разтърсиха въздуха. Дигнахме се полусънени, триех ме зачервени за сънь очи. Наредихме се и тръгнахме. Следъ малко се почна боятъ. Хе, бой беше, деца, бой-ужасъ! Едва помня що стана по-нататъкъ. Помня само, че гранатите трескаха силно надъ насъ, куршумите пишеха и се забиваха въ земята или въ некое тело. Отлево и ОТДБСНО падаха другарите убити, а азъ все вървехъ напредъ. Въ този моментъ азъ вече за нищо не мислехъ, нищо не. чувствувахъ. Помня пр%дъ менъ се изпречи единъ едъръ турчинъ съ голема брада. Той светна сабята си надъ главата ми, но азъ веднага съобразихъ и забихъ ножа на пушката си въ гърди т е му. Той падна и нещо извика, но азъ не чухъ нищо, а тичахъ все напредъ. Но ето пукна граната близо до менъ, усетихъ силна болка, сЪкашъ некой откъсна левия ми кракъ и азъ паднахъ въ несвесъ. Когато се събудихъ, азъ бехъ вече съ единъ кракъ. Азъ лежахъ на легло въ полската болница. Около менъ шетаха доктори и фелдшери, а по пода се търкаляха крака и ръце. И като си помислихъ, че единъ отъ тия крака е и моятъ, азъ трепнахъ отъ ужасъ. Тукъ престояхъ неколко дена. Единъ день въ болница та дойде генералътъ. Той ме потупа по рамото и каза, че „въ името на царя" и „за заслуга къмъ отечеството" ме награждаватъ съ медалъ. Тогава азъ забравихъ отвръщението си и умразата къмъ войната, забравихъ отрезания си кракъ и лудо зацелувахъ ръката на генерала, що закачи тази дребна играч ка на гърдите ми. И сега, деца, кога си спомня за този ме далъ, плача-много плача. Плача за глупостьта на хората, които се опълчватъ ед ни срещу други като зверове. Плача за изгиналия светъ, плача за себе си Медалъ за единъ медалъ хората ставатъ зверове! Да ми предложатъ сега купъ такива медали, пакъ не бихъ се съгласилъ да ги разменя съ крака си. А щомъ си спомня за този турчинъ, дълго немога да се "успокоя.

„ПЧЕЛИЦА„

138

Може и той да е ималъ жена и деца. Какво правятъ се га те сами? Дали и техъ не съ залъгали съ единъ медалъ? Хе, деца, колко ви завиждамъ, че сте тъй млади и не винни, не познавате още ужасите на войните. Но вие ще порастнете и ще дойде врвме когато ще се чуе и вашиятъ гласъ. Викнете тогазъ: „Долу войните! Миръ между народите!" М. Д. Н-въ-

Бк. Манчева.

-ЗИМА

ИДЕ-

Зима иде. Хали люти Пакъ ще да завеятъ, Зима страшна, а сираци Тъжно ще запъятъ. Ще запЯятъ тъжни песни Сирашки неволи, ' Ще се лутатъ, ще запросятъ, Гладни, боси, голи. Зима иде. Тя вилнее, Пискатъ люти хали, И не хае, че. безъ покривъ Сираци остали. Зима, зима! . . . Добри хора, Вий ги съжалете, На бедняци, на сираци Бързо помогнете!

На единъ селянинъ откраднали коня. Тръгналъ той изъ село да го търси- Дълго търсилъ, дълго ниталъ, но нигде не го намерилъ, Най-после рвшилъ да отиде на пазаря и си купи другь конь. Обиколилъ веднажъ пазаря и гледа — неговия конь. Единъ циганинъ го продава. — Стой! — извикалъ селянинътъ. — Този конь е мой. Циганинътъ се усмихналъ и весело казалъ: — Лъжешъ се приятелю. Ти си го припозналъ. Я го разгледай по-хубаво. Може да прилича на твоя конь, но този е другь. — Какво ми приказвашъ! — извикалъ селянинътъ. Три дена беше мой и го познавамъ добре. .. Циганинътъ го прекъсналъ: — Какво приказвашъ! Цела година вече какъ е мой. Чулъ препирнята имъ полицейския стражаръ и дошелъ при техъ. — Слушай, господине, — обадилъ се селянинътъ. — Този конь е мой. Преди неколко дена го открад наха отъ обора ми и сега го продаватъ. — Не е верно, извикалъ циганинътъ. — Коньтъ си е мой! Спорили дълго и не могли да убедятъ стражара чий е коньтъ. Тогава селянинътъ извикалъ:

Т1ЧЕЛИЦА"

Н1

— Добре! Щомъ коньтъ е твой/ ти те го познавашъ добрЯ. Кажи на кое око има бЯло, на лЯвото или на дЯсното ? Циганинътъ за да не се покаже, че не знае, УЗведнажъ казалъ: — На лЯвото! нали го зная! Селянинътъ казалъ: — ВидЯ ли какъ се хвана? Коньтъ нЯма бЯло ни на лЯвото, ни на дЯсното си око. И, наистина, очитЯ на коньтъ били здрави. Всич ки разбрали, че циганинътъ лъже. Стражарьтъ далъ коньтъ на селянина, а циганинътъ откаралъ въ учас тъка. Пръводъ.

3 И П А. Мрачни, сиви небесата Съ надвиснали надъ насъ, Кална, дрипава земята Зъзне сЯкашъ ли отъ мразъ. НЯма слънчице да пекне, Ни трЯва се зеленЯй, И небето не ще екне, — НЯма пЯсень кой да пЯй. Насю-

108-

„ПЧЕЛИЦА"

Ст. Чешмеджиевъ

гЗЪТЪРЪТЪ. Бе хубава светла нощь. Небето бе обсипано съ хиляди звезди. Тихъ остъръ ветъръ подухваше и целуваше съ студените си вълни загорелите уста на войниците Той шепнеше нежно и тайнствено и ко гато допираше мразовитата си целувка до бледножълтите лица, тогазъ всеки чуваше тихия му кротъкъ шопотъ. „Азъ ида отъ вашата родина, далечъ е тя и ней ния горещъ поздравъ ви нося азъ" . .. Потъмнелите лица се проясняватъ. Те се радватъ, когато имъ заговорятъ за техната родина. И когато ветърътъ отново зашушва, те бързо запитватъ: „Кажи ветре, ти, който обичашъ да си играешъ съ буйния огънъ на седенките, кажи, имали пакъ весели седенки и край буйния огънъ засмени ли де войки пеятъ?" Ветърътъ трепва съ студените си криле и тихо прошъпва: — Тамъ сълзи леятъ, сълзи л е я т ъ ! . . . — А, имали тамъ, по нашия роденъ край майка щастлива ? — Тя сълзи пролива, сълзи пролива . . . ветъ рътъ отговаря. — Когато иДешъ, тамъ, лекокрилий ветре, кажи, че тукъ е тъжно и тъга гори душата!... Ветърътъ разпери по-силно криле, духна почърнелите войнишки лица, секашъ искаше да избърше сълзите имъ и бързо прошушна: — Таквазъ е съдбата, таквазъ е съдбата! БЯ хубава светла нощь. Небето бе обсипано съ хиляди звезди. На мократа кална земя спяха морни войници, надъ техните бледни лица се носеха студе ните крила на ветъра, що имъ приказваше въ нощьта...

Разкази за природата. З А Щ О Д Ъ Р В Е Т А Т А СЕ П У К А Т Ъ О Т Ъ СТУДА? Защото въ дърветата има влага, и тази влага замръзва както водата. Когато водата замръзне, тя се разширява: а щомъ нема достатъчно место за нея, тя разпуква дървото. Ако налеемъ едно стъкло съ вода и го оставимъ на сту да, щомъ водата замръзне и стъклото ще се пръсне. Ледътъ е тъй силенъ, че ако налеемъ въ чугуненъ съдъ вода и замръзне, може съда да се пръсне. Защо водата, кога замръзне не се свива, като железото, а се разширява? Защото, когато водата замръзне, частичките й се ТЪЙ свързватъ, че между техъ има достатъчно праздно. место. Ледътъ се разширява отъ студа, затова е и по-лекъ отъ водата и плува върху нея. Той само отдолу по-вече и по-вече замръзва, но никога не замръзва до дъното. Ако водата се свиваше отъ студа, както железото, то горнята вода на реки те би замръзнала и би потънала, защото по такъвъ начинъ и ледътъ би било по-тежъкъ отъ водата. После пакъ би за мръзнала горнята вода и би потънала, и по такъвъ начинъ езерата и реките биха замръзнали до дъното. Прев. М. Д. Николовъ.

К ъ м ъ абонатите и приятелите, на „Пчелица." Трудното положение, въ което е поставена родината ни днесъ, липсата на хартия.и невъзможностьта да се внесе та кава отъ странство, а тая що сега се првдлага, е много скъ па, отъ друга страна ужасното поскъпване на печата, прину диха редакцията да спре за идущата година изданието на „Пчелица", като се надева, че до тогава ще се набави хартия отъ странство и ще се улесни редовното й излизане. Верна на своите принципи, презъ четвъртата си годиш нина „Пчелица" даде, сравнително, доста отбранъ материалъ на малките си четци. Множеството писма, що редакцията по лучава отъ родители и учители и вдъхватъ вт>ра въ право тата на подетото дело и твърдость въ ижтя, що чертае. Хубавото и полезното винаги съ вървели ръка за ръка изъ страриците на „Пчелица" и като съща пчелица тя се тру деше да набере и поднесе на милите си читатели най-добк та и полезна душевна храна. Редакцията съжелява, че е принудена временода спр' издаването на „Пчелица", но пъкъ тя е уверена че що.' времето позволи, пакъ да пустне своята „Пчелица" свободв и весело да бръмне между милите деца. .Затова нека не скърбимъ, деца, за нейното времено спи- . ране, а се радваме, че тя пакъ ще излиза и ви носи радость и веселие, приятни и полезни разказчета и приказки. До виждане, мили деца! Редакцията на списание „Пчелица."

ИЗДАНИЯ [ на книжарница

„Образование"

ВАРНА. М. Лордъ Байронъ: Чайлдъ Харолдъ. Песень ; първа. Преведе въ стихове Арсени Йовковъ

; :

Цена 4 лв. Подвързана .5 ли.- - \ 2. Лордъ Байронъ А б и д о с к а невЯста. Приведе '. . г въ стихове Арсени Йовковъ Цена 4 лв. ; ' Подвързана 5 лв. , 3 Ст. Пшибишевски. ВЯчната приказка. - Драматична поема. Цъна 3 лв.

;

4. -А. Купринъ. Еврейка и др. разкази^ - 1 лв. ; •4','

' "

.ЦЯли тела отъ „ П ч е л и ц а " год. IV —: 8 лв.

На книжари и настоятени 25% отстъпъ. Поръч ки се изпълпяватъ въ прЯдплата или съ наложенъ :К платежъ. (