Списание "Пчелица"-1930г.

Л кж) /с / 5" У

432 45

Й^

Златна есень Година пета.

1930 -1931

Книжка 1

&

Година пета.

Октомврий.

Книжка 1.

-ш

Сбогомъ, златно лЪто! Прощавай, сбогомъ, златно лЯто, И вие, хубави игри, — За училище дойде време, Звънчето пакъ звъни. Звъни, звъни звънчето мило, Събира всичкитЯ деца И тЯ прииждатъ на редици, Въ гърди съ разтупкани сърдца. Прощавай, сбогомъ, златно лЯто, И вие хубави игри. . , Настана друго време вече За букви, цифри и чърти. Владимиръ Русалиевъ

*=

=ж

т

№-

Вълкъ и козле. Поискало се на козлето да се разходи. ИзлЯзло изъ кошарата и. поело пжтя за гората. Върви козлето, Г Г ^ ^ Ш » » » ^ ^ ! клати брада, раз­ махва рога, тропа съ крака и нещо весело си пЯе. Но ето, че беда! На­ среща му иде гладниятъ кумчо-вълчо — Хей, козленце, виторожко! Знаешъ ли, че ще те изямъ? — викналъ отдалечъ вълкътъ.

— Ахъ, кумчовълчо, съ моитЯ стари кости ли ще си трошишъ зжбитЯ? Я, седни тамъ подъ трънката, па отвори уста и азъ само ще скоча въ устата ти. Послушалъ вълкътъ, седналъ подъ трънката и разтворилъ уста. Козлето отскочило малко назадъ, за­ силило се и бухъ! вълка въ корема съ остритЯ рога. Следъ това вдигнало гордо глава, захвърлило вълка настрана и избътало. Дълго време лежалъ вълкътъ така и като се свЯстилъ, усЯтилъ, че главата му се върти. „Глътнахъ ли козлето,^или не го глътнахъ?" — питалъ се вълкътъ. „Требва да съмъ го глътналъ, преялъ съмъ много, та ме боли глава,"

1

\>С-

М. Толмачева.

Старото мече. Разказъ.

Таничка седЯше на столчето при играчкитЯ и ти­ хо се разговаряше съ мечето си. Тя имаше разни играчки: крава съ звънче, конче на колелца, на креватчето лежеше новата й кукла Надинка, а двете, старите кукли, седеха на дивана. Таничка най-много обичаше мечето си. И много право: преди двЯ години, кога бЯше болна, й го бЯха подарили и отъ тогава тя не се раздЯляше отъ него. Кожичката му се бЯ изтъркала, лапитЯ поизкжсали, та трЯбваше мама й да ги поскжрпи, но нищо: хубавичко си бЯше мечето и верничко й бЯше то. Тя го взе въ ржце, наведе надъ него главица и тихо му заговори: — Знаешъ ли, миличко, че утре е моятъ рожденъ день ? Ще ми поднесатъ хубавъ подаръкъ. Мама днесъ се върна отъ града и донесе едно завързано и подпе­ чатано сандъче. Какво мислишъ че има въ него? Не, неможешъ отгатна. Но каквото и да ми подарятъ, азъ съмъ все благодарна . . . . Рано сутриньта рожденицата откри очи, погледна — на масичката до криватчето й купъ подаръци: албумчета съ картинки, цвЯтни моливчета, кутийка бон­ бони и много други. До крака, на масичката бЯ сло-

жено запечатаното сандъче. То 6Я изпратено отъ дЯдо Митю. Ще го отворятъ предъ всички. Таничка скочи отъ криватчето и отвори вратата на мамината си стая. Ето и майка, и татко, и леля Ана посрещнаха радост­ но Таничка. РазиЯлуваха я по редъ, пожелаха й мно­ го щастие и дълги години. Следъ това настжпи найважния моментъ. Леля Ана донесе ножъ, отрЯза канапчето на сандъчето, разпечата го и почнахе да вадятъ отъ него разноцвЯтни книжки. Таничка нетърпе­ ливо мушна рлще въ сандъчето. Ивади хубава кутий­ ка съ шоколадъ. То хубаво, но шоколада не е подаръкъ. Той, сигурно, ще е на дъното. И, наистина, показа се нЯщо леко, голЯмо, едва го настанили въ сандъчето. Таничка го хвана за крайчето, измъкна го, ахна и отпусна ржце . . . ДЯдо Ми­ тю й пратилъ мече. ГолЯмо, бЯло като сребро, съ си­ ня панделка, хубавичко мече.

— Позналъ пъкъ дЯдо ти, какво най-много обичашъ! — каза мйка й. — Твоето мече вече остарЯ. Таничка нищо не отговори. Тя остави новото мече, отиде на страна, наведе глава и заплака. Майка й дойде, прегърна я и почна да я утешава.

— Защо плачешъ, миличко? Не ти ли хареса ме­ чето? Я вижъ каква хубава играчка! Таничка мълчеше. Какво да каже? Нима може да каже какво й е на сърцето ? Жално и мжчно й стана за старото мече. Ето, лежи сега то въ другата стая и си мисли: „Свърши се вече съ мене! Таничка вече не ще ме обича!" Изведнажъ Таничка отиде въ другата стая, пре­ гърна мечето си, погали го по изтърканата козина и рече: — Не мисли, миличко! Ти ми си по-хубаво и по­ мило отъ другото. Не искамъ и да го видя. И сЯкашъ забравила за него, тя се залови да играе съ старитЯ си играчки.

5 Нй

МАМО! Мамо, мамо, колко много Те обичамъ въ този часъ! Дай ми, мамо, да цЯлуна ТвоитЯ странични азъ! Дай да те пригърна сладко И въ ржце ти да заспя; Искамъ Сънча азъ да видя — Сънчо песень вечъ запЯ. Съ него двамка да попЯемъ. — А въ онЯзи красоти Тебъ ше шепна: Мамо, мамо, Колко сладинка си ти! . . , Неделчо Тинчевъ

Кой кого надлъгалъ? (Приказка). Имало единъ царь- Той билъ много богатъ и много силенъ. Никой не можелъ да се мери съ него. Но царьтъ се мислелъ и за най-уменъ въ царството си. Веднажъ той заповедалъ на глашагаигЬ да разгласятъ изъ целото царство, че ще подари една златна колесница на тогова, който го надхитри и излъже. Тръгнали отъ всички краища на царството учени и неучени, млади и стари, бедни и богати. Много народъ се събралъ предъ царските -палати. Всеки чакалъ редъ да се яви предъ царя и да го излъже. Отъ една врата влизали, а отъ друга излизали. Изминали всички. Никой не излъгалъ царя. Последенъ се яаилъ единъ циганин-ь. Той носелъ на гърба си голема пръстена делва.

Царьтъ го приелъ и шеговито запиталъ: — Какво си помъкналъ тая делва, манго? Или мислишъ, че много умно си направилъ?

— Царю честити, — казалъ циганинътъ. — Не съмъ дошълъ ни^да те лъжа, нито да хитрувамъ. А сега ми се отда­ де случай да дсйда и да ти кажа, че ти ми си длъженъ отъ старо време. Некога си твоя дтздо билъ м.,ого беденъ човъкъ, а моя депо пъкъ, дето го рекли, съ лопата риналъ жълтиците. Потребвало на дъдо ти пари. Поискалъ отъ дедо ми. Той, като всеки богатъ чоаекъ, безъ да мисли много, напълнилъ тая делва съ жълтици и му ги далъ. Сега съмъ дошълъ царю честити, както му е реда, и ти да се отплатишъ на внука на

ш

ш моя дедо. Върни ми жълтиците, които дедо ми е далъ на твоя дедо.

— 'Лъжешъ, манго! —извикалъ сърдито царьтъ.

— Ехъ, като лъжа, — казалъ спокойно циганина, — дай ми обещаната колесница.

— Не, не, това не е лъжа! завикалъ ядно царьтъ.

— Щомъ не лъжа, плати си дълга I — викналъ циганинътъ. Смаялъ се царьтъ какво да прави. Досвид-Ьли му жълти­ ците, а пъкъ и не му се давала колесницата. Какво ли е направилъ?

МОЛИТВА На Ен.

Боже мили, на небето, Дай на мама, леля Фео, Дълги и честити дни. И на татко, и на дЯда, И на Митко, и на баба, — Всички те еж тъй добри. Ако днесъ съмъ съгрЯшила, И съмъ непослушна била, Боже миличъкъ, прости! Сев. Слав.

!*:

Хитрата свиня. Свиня и куче станали приятели. Въ единъ дворъ живЯли, въ една копаня имъ сипвали храна. Обичали се като братъ и сестра. Но станало така, че за нищо и никакво се скарали. и^чр«щн^ш»ад1тм.щ>#

Къщичката имъ, въ която нощували, била малка, Едва ги побирала. Я щомъ свинята порастла и напъл­ няла — само единъ отъ двамата можелъ да спи въ нея. Веднажъ времето се развалило: задухалъ студенъ вЯтъръ, закапали листата отъ дърветата. Показвало че ще вали дъждъ. Свинята събрала слама, настлала къщичката. Кучето я изпреварило и се настанило да спи. ЗавалЯлъ дъжда. Кучето спокойно си спЯло, а свинята го молила да й отстъпи леглото. Най-после тя грабнала праздната копаня, отнесла я настрана и замляскала силно. СЯкашъ яде. Кучето помислило, че имъ сипали храна, па скочило право при свинята. А тя оставила праздната копаня и веднага си заела мЯстото въ къщичката.

--№

•Ш

Умните въздухоплавателна вгений Шведеръ. Тамъ де сърпъ се вЪ и пада клась, Сега е пусто и гпухо е навредъ; Сал' паяжина тънка се носи И блещи надъ праздните бразди. Ф. Тютчевъ.

Наесень, презъ ЯСНИТЕ слънчеви дни, надъ опусгБлигБ полета се бавно носятъ, като сребърни нишки, тънки паяжини. Отде идатъ т е ? Где с ъ тия работници, които с ъ ги израбо­ тили и пустнали свободно да плуватъ? Да хванемъ една паяжина и като я разгледаме добре, ще видимъ, че тя не плува сама, — на нея има пасажеръ. Този пасажеръ е едно малко паяче, което се е настанило на единия край на паяжината. Тя си е и негова. И не туку-тъй случайно е тръгнало то да пътува. То си търси ново, по-удобно и пошироко жилище, защото тамъ, дето се родило, станали много паячета и ни место, ни храна постига да ги нахрани. Хората съ векове с ъ търсили да изнамерятъ аероплана, а малкото паяче го знаело вече. Много лесно и много просто го е измислило то. Щомъ намисли да предприеме дълго въз­ душно летене, паячето се качва на едно листо и почва да точи тънка паяжина. Ветърътъ я развева, вдига я на горе и по-нагоре. Най-после става като опашка на хвърчило и полетвва. Такива въздухоплаватели се явяватъ най-вече презъ „сиромашкото лето." Въ некои места селяните верватъ, че ако презъ „сиромашкото лето" се появятъ много паяжини, ако гъските хвърчатъ на ята и скворците още не отлитатъ въ топ­ лите страни, есеньта ще бъде дълга и хубава. Въ едно село ми разказаха следнята приказка за есен­ ната паяжина: "»4РГ* "Ф* КШ&Л^МХЬ, Паякътъ се хвалилъ, че билъ много трудолюбивъ. „пъма по-работенъ отъ мене. Пчелата, даже, не работи като мене."

— казвалъ той. И тъй се възгордвлъ, че не поглеждалъ дру­ гите. Чулъ го Дедо Господъ и не му харесала тая хвалба. =*

10 =»

— Много се хвалишъ, — казалъ Дедо Господъ. — Дали тъй много работишъ?

— Да, отговорилъ паякътъ.

— Добре. Обвий тогава тази ливада съ паяжина за тол­ кова и толкова дни, рекълъ Дедо Господъ. Ако не, ще б ъ дешъ най-долньото, най-нищожното животно. Далъ на паяка срокъ да обвие ливадата съ паяжина. И той започналъ. Точилъ паяжина — ветърътъ я отнисалъ. То­ чилъ паяжина — не се обвивала. Скоро дошла зимата и пая­ кътъ замръзналъ отъ студъ. Затова сега сметатъ паяка за най-нищожно животно. Който убие единъ паякъ, опрощавали му се четиредесеть греха." Така простиятъ народъ си обяснява есенните паяжини. Преведе М. Стожеръ.

Предвестница ЩъркелйтЯ си отиватъ, жеравитЯ подиръ тЯхъ, всЯки день вечъ не се чува изъ полето кръшенъ смехъ. Ето ги, дървари бързатъ още въ тъмнитЯ зори и сЯкиритЯ огласятъ дружно близкитЯ гори. — И напомнятъ тЯ на всички съ тЯхний равномЯренъ звукъ, бела гостенка отъ северъ, че ще бжде скоро тукъ. Стефанъ Ив. Стояновъ

№

— = ^

=====:-====^===та;===.==

:—=

^ ^ ^

РАБОТЯ СЪ ЕСЕННИ ЛИСТЯ^ Когато гората се украси съ червенъ, жълтъ и кафявъ цветъ, когато листопадъ размахне крила, по земята се стелятъ окапалите разноцветни листа. Ние се разхождаме изъ гората, дишаме аромата на есеньта, а не виждаме, че краката ни газятъ окапалите листа, отъ които може да си направимъ красиви и полезни неща. Съберете си разноцветни есенни листа, наредете ги въ красивъ букетъ, поставете между твхъ червени шипки и вне­ сете така въ стаята си горската свЪжесть. Ако искате да си запазите тия листа за дълго време, изсушете ги между два листа попивателна. Така тв ще ви служатъ за модели по рисуване и моделиране. Често пъти ще срещнете въ гората листа само отъ жилки. Тези листа еж нежни и прозрачни като вуалъ. Техъ може да съ­ берете и налепите върху цветна хартия. Ако пъкъ ги залепите на пергаментъ, а върху техъ поставите тънка прозрачна хартия, може да си направите чудно красивъ абажуръ за лампа. НЯШИТЪ ЕСЕННИ РАДОСТИ.

Изрежете си отъ цветна хартия горните фигурки и ги залепете на белъ листъ. Ще получите хубава картинка. №

.2»

Г. Росимовъ.

Бъбривата костенурка. Високо въ клонетЯ на единъ джбъ живЯла ка­ теричка. А въ пЯсъка край рЯката — костенурка. Веднажъ катеричката поканила костенурката на госте.

— Ела да те нагостя съ лешници.

— Какъ ще дойда при тебе толкова високо?

— Хвани се за опашката ми и азъ ще те изкача. Добре. Костенурката захапала опашката на кате­ ричката. Прибрала си краката подъ щита — да не закачатъ кога се катерятъ. Отъ клонъ на клонъ подска­ чала катеричката и мъкнала следъ себе си косте­ нурката. Прехвръкналъ щъркелъ надъ джба. Гледа — ко­ стенурката, неговата стара познайница. Заедно на ре­ ката жаби еж ловили.

— Здравей, приятелко, кжде така нагоре? Костенурката, зарадвана отъ срещата, поискала да отвърне на поздрава му: — Здрав . . . отворила уста, пустнала опашката на катеричката и тупъ! на земята. Разсърдила се костенурката, но нЯмало що да сто­ ри, па се прибрала край рЯката. На другия день катеричката пакъ дошла.

I — Защо се сърдишъ, приятелко? Не съмъ виновI на азъ, — дръжъ се здраво за опашката ми и ще те I изкача. Хайде ела ми днесъ на госте! Тръгнали. Отъ дърво на дърво, отъ клонъ на клонъ, — наближили дупката на катеричката. За зла беда видЯла ги една врана — съ черни пера, а съ бъбривъ езикъ, — и заговорила на костенурката: — Какъвъ парцалъ си налапала, съседке? Не се стърпЯла костенурката и ядно отвърнала: — Ти си п а р ц . . . И бухъ! пакъ на земята. За трети пжть я кани костенурката: гс=—^

^^^^-^^^—„„.^—,

,._и=„

=&

— Искамъ да ми дойдешъ непремено. Чудни леш­ ници съмъ приготвила за тебе. Но, моля ти се, постърпи се малко да не бъбришъ. Нека се изкачимъ горе, па разговаряй съ когото искашъ. Почнали пакъ да се катерятъ. Костенурката се хва­ нала здраво, мълчи и не проговаря. Ето и дупката. Зало­ вила се катеричката за прага на вратичката и казва: — Ето ни вече у дома!

— Ехъ, слава Богу!.. не се стърпЯла костенур­ ката и пухъ! пакъ на земята. Я дървото било много високо. Тя паднала долу и се убила. Затова хората казватъ: докато не свършишъ нЯщо, не се хвали! Прев. М. Дончевъ

Въ този отделъ ще даваме место на най-хубавите съчине­ ния и рисунки на нашите малки читатели. Те требва да съ на писани съ мастило, ясно, четливо~и на едната страна на листа. Е С Е Н Ь.

Есень дъжделива Виснатъ голи клони Сдрипи . . . Есень сълзи . . . Вечъ по насъ дойде. .Все вали, вали. ОпустЯ гората, Пададатъ й . . . Стелятъ се мъгли. Верка Христова уч. IV отд. Б. Р. Деца, попълнете изпустнатите думички и изпратете стихотворението въ редакцията. На първите 5 сполучливи отго­ вори ще пратимъ подаръкъ по една хубава картина.

14 =*

Жива пеперудка. Вземете цвЯтна хар­ тия. Изрежете си отъ нея една пеперудка. За­ лепете сега на заднята й страна една тръбич­ ка отъ хартия. Поста­ вете следъ това тржбичката въ дупката на една макара и духнете. Пеперудката ви веднага ще оживее.

Младъ худозкникъ.

Ето какъ малкиятъ Иванчо нарисува луната. Опи­ тайте се и вие да я нарисувате.

15

ЗАААЧИ И ГАТАНК.И 1. Закусватъ двама бащи и двама сина. Дали имъ 4 яйца. ВсЯки изялъ по едно яйце и останало още ед­ но. Какъ станало това?

2. Въ кошницата има 4 ябълки. РаздЯлете ги на 4 другари така, че на всеки да се падне по една ябъл­ ка и въ кошницата да остане пакъ една ябълка. ГЯТйНКй. Два края, две колелца, а по средата гводей. Р И Б й Р И.

Разгледайте добре горнята картинка, проследете I внимателно съ пръчица вждицитЯ на рибаритЯ и по; знайте кой ще хване рибката.

•ш

Юнакъ Начко. (История безъ думи)

Който напише най-хубавъ разказъ по горнитЯ петь картинки, ще получи единъ хубавъ подаръкъ и ще напечатаме разказа му въ следнята книжка.

Издава книжарница „Образование" Варна Лвто „Яриолинсвнй" М. Милчевъ — Варна.

(~^;

ОС .Ф.

\ ^1

^..

о

О<С2 о

ГРОЗДОБЕРЪ

0

®-

Година пета.

Книжка 2.

Ноемврий

Лакомчо. (Гледай началната картинка.)

Златна пчеличке, мила сестричке, що ти е пЯсень въ тазъ късна есень ? Ела съ другари млади и стари, че гроздобера почна отъ вчера. Ехъ да е, мамо, ядене само, целъ день бихъ яло, цЯла нощь спало! Дора Габе

•*й

(Приказка). Имало едно време единъ царь и една царица. ТЯ 1 много скърбели, че нЯмали деца. Единъ день царьтъ 1 тръгналъ да обиколи царството си. Ходилъ, обикалялъ 1 и следъ четири години се върналъ.

I На връщане ожеднялъ. Но било равна поляна. I СлугитЯ обикаляли, търсили вода — никаде не намЯ- | рили. Царьтъ тръгналъ самъ да търси вода. Не изминалъ сто крачки и съзрЯлъ единъ чуденъ шадраванъ. Въ него плувала една златна чаша. Царьтъ посегналъ да я хване, но тя, като жива, отскочила на вжтре.

— Поврага ти чашата! — извикалъ царьтъ. — И безъ чаша ще се напия. Навелъ се надъ водата и почналъ жадно да смучи. \ Напилъ се, рекълъ да вдигне глава -- неможе. Раз- ] сърденъ той извикалъ: \ — Кой е тамъ ? Пустни ме веднага! \ — Язъ съмъ, — отвърналъ единъ гласъ отъ [' водата. \ | Това билъ Кошней, царьтъ на подземнитЯ страни.

— Ще те пустна, ако обещаешъ да ми дадешъ това, което, безъ да знаешъ си оставилъ у дома и } което безъ особена радость ще видишъ, — инъкъ, | ще те завлека въ подземното мое царство. | Царьтъ се вгледълъ въ бистрата вода и виделъ едно чудовищно лице съ две зелени очи, големи уста, и големи щипки, като на раците, които здраво стис- | катъ брадата му. |

I 8==—======^^^=====^

I да

— Съгласенъ съмъ! — казалъ царьтъ, безъ да помисли какво може да е оставилъ въ кжщи. Чудо­ вището се заемело и се изгубило въ дълбокитЯ води. И веднага шадравана, златната чаша и всичко наоко­ ло се изгубило. Царьтъ продължилъ пжтя си съ своя­ та стража. Скоро той стигналъ въ столицата си. Народътъ излезълъ да посрещне обичния .си царь. Царьтъ преминалъ всички улици и нерадостно влезълъ въ своя палатъ. Отвънъ го по­ срещнала царицата съ малко дете на ржка. Царьтъ си казалъ: „Ето що съмъ оставилъ у дома безъ да зная. Ето що обещахъ на вод­ ното чудовище". Той взелъ детето отъ ржцетЯ на царица­ та, занесълъ го въ люл­ ката и се загледалъ въ очитЯ на детето. Дълго време ца­ рьтъ билъ огриженъ и печаленъ. Страхувалъ се да не дойде ненадЯйно Кошней и вземе детето. Минали седми­ ци, минали месеци, ми­ нали години. Князътъ, когото кръстили „Неочакванъ," станалъ красивъ момъкъ. Царьтъ "* все не забравялъ обещанието си. И единъ день открилъ мжката си на княза. л — Не тжжи, татко! - весело отвърналъ князътъ.

— Азъ не се страхувамъ отъ твоето обещание. Лзъ ще намеря начинъ да заставя Кошней да се отка-

^^^х

4 же отъ правата си надъ мене. Азъ тръгвамъ и ако до две години не се върна, да знаете, че съмъ псбеденъ отъ него. Все пакъ, азъ се надевамъ, че скоро ще се върна. Царьтъ далъ на княза здраво оржжие, а царицата окачила на шията му единъ златенъ кръстъ. Сбогува­ ли се и неочакваниятъ князъ отпжтувалъ. Пжтувалъ четири дена и стигналъ брега на океа­ на. На песъка видЯлъ прострени дванадесеть малки ризки. Огледалъ се да види чии еж тия ризки — ни­ кого не видЯлъ. Недалечъ отъ брега плували двана­ десеть бЯли лебеди. Князътъ взелъ една ризка и се скрилъ задъ едно дърво да види кой ще дойде да потърси тая ризка. Следъ малко лебедите излезли на брЯга и веднага се обърнали на дванадесеть красиви момичета. ЕдинадесетьтЯ си взели по една ризка и избЯгали, а два­ надесетото завикало съ милъ гласъ: — Неочакваний княже, дай ми ризката. Ще ти бжда много признателна. Князътъ подхвърлилъ ризката и момиченцето се облекло. То било чудно хубава мома. Обърнала се къмъ него и казала: — Благодаря ти, милий княже, че ме послуша. Азъ съмъ дъщеря на Кошней, — царьтъ на подзем­ ните области. Татко ми те отдавна чака. Лошо ти се кани. Но не се страхувай. Азъ ще те науча какво да правишъ. Иди и му се поклони. Не слушай заканите му. Той е добъръ. Скоро забравя всичко. И княгинята ударила съ кракъ земята. Подъ тЯхъ се разтворила 'широка врата за подземното царство. ТЯ тръгнали мълчишката. Скоро стигнали вълшебния дворецъ на подземното царство. Той билъ много поблескавъ отъ слънцето, та освЯтявалъ цЯлата под­ земна вжтрешность. (Следва).

II

— Мамо, мамо, днесъ научихъ, какъ се пише буква „а" и че съ нея, мила мамо, свършва думата „жена". Бати, кака все ми казватъ: „Малка, глупава глава!". . Глупава ли ?! Знамъ да пиша малко и голЯмо „а". Знамъ и да рисувамъ конче и задъ него планина! . . Мамо, мамо и тя свършва пакъ съсъ малка буква „а". Стефанъ Ив. Стояновъ.

Безкрайна приказка. Единъ царь много обичалъ приказкитЯ. Съ захласъ слушалъ той кога му разказватъ приказки. Мжчно му ставало дори, щомъ свършила приказката. Затова той издалъ заповедь: „Ще наградя много оно­ гова, който ми разкаже приказка безъ край." Изредили се много разказвачи, но царьтъ не харесвалъ ни една приказка. Единъ день дошълъ при него единъ старецъ на име Хаджи Бимба. Той казалъ, че знае една безкрайна приказка.

— Разказвай да чуя и тебе, казалъ царьтъ.

—. Великий надъ великитЯ царе, — започналъ Хаджи Бимба. Имало,-сдна земя много по-широка и по-голема отъ твоята. Царьтъ на тая земя ималъ една голема, много голЯма нива. Далъ Богъ добра жетва, че царьтъ напълнилъ една житница дълга десеть ки­ лометра, а широка петь. Тя била затворена отвредъ. МайсторитЯ недогледали добре, та оставили на покри­ ва й една дупка, колкото малкото ти пръстче да се провре. Единъ день небето се заоблачило, слънцето се скрило задъ черъ облакъ, а дъждъ не валЯлъ. То било облакъ отъ скакалци.

— Е, — казалъ царьтъ, — и тази приказка из­ лезе като другитЯ. И тя се свърши скоро-скоро. Но Хаджи Бимба продължилъ: — СкакалцитЯ кацнали върху житницата. Съгле­ дали дупката, та се изредили да ядатъ жито. ВлЯзълъ единъ скакалецъ, грабналъ едно зърно и излЯзълъ.

7 ж

•

• • ' • •

'

-

=

—

.

.

.

.

•

_

.

Влезълъ другъ — грабналъ зърно и излЯзълъ. Влезълъ трети — грабналъ зърно и излЯзълъ. . .

— Добре, казалъ царьтъ, — разбрахме, че се изредили всички скакалци единъ следъ другъ, вземали си по зърно и излизали. Е, какво станало после?

— Великий царю, отговорилъ Хаджи Бимба, как­ во станало после, ще видимъ по-нататъкъ. Но единиятъ скакалецъ не излЯзъ, дошълъ другъ — граб­ налъ зърно и излЯзълъ; дошълъ другъ — грабналъ зърно и излезълъ. . . И така Хаджи Бимба постоянно повтарялъ: — Дошълъ единъ скакалецъ, грабналъ зърно и отлетЯлъ; дошълъ другъ, — грабналъ зърно и отлетЯлъ... ЦЯла година все това повтарялъ. Омръзнало на царьтъ да слуша, та попиталъ: — Има ли още много скакалци?

— Има още два десеть и два билиона, седемнадесеть милиарда, триста милиона, седемстотинь хиляди и деветстотинь деветдесеть деветь скакалеца. Царьтъ припадналъ отъ мжка. Изнесли го на прохлада, а Хаджи Бимба получилъ обещаната награда. Превелъ отъ сръбски: М. Д . Н-въ

щ

\ | | | | I 1 1

Селянинъ и дяволъ. Имало едно време единъ селянинъ. За него каз- I вали, че билъ много уменъ и хитъръ. ! Единъ день селянинътъ сеелъ на нивата си. Поч- | нало да се мръква и той се заприбиралъ за въ кжщи. Изведнажъ той забелЯзалъ въ средата на нивата си купчина разгорЯни въглища. Наближилъ ги и видЯлъ, че на тЯхъ седи единъ черъ дяволъ.

— Ти седишъ върху съкровище, — казалъ се­ лянинътъ.

— Да, отвърналъ дяволътъ. — Съкровище отъ злато и сребро, каквото ти не си виждалъ до сега.

— Но то е въ моята нива, затова е мое, казалъ селянинътъ.

— Твое ще е, ако две години подредъ ми давашъ половината отъ плода на нивата си, — казалъ дяволътъ.

— Добре, — казалъ селянинътъ. — Но да не се караме при дЯлбата, нека отсега си кажемъ кой кое ще вземе — което е подъ земята, или надъ земята.

— Това се харесало на дявола и той прегложилъ да му се даде това, що е надъ земята. Селянинътъ посялъ нивата съ цвЯкло. По жътва дошълъ дяволътъ да си прибере своето. НамЯрилъ желти, повехнали листа. А селянинътъ, засмЯнъ до уши прибралъ цвеклото.

Щ&,— Този пжть ти спечели, — казалъ дяволътъ. — За идущата година азъ ще взема, което е подъ земята.

— Съгласенъ съмъ, — отговорилъ селянинътъ и посЯлъ жито. По жътва селянинътъ прибралъ класоветЯ, а на дявола далъ коренитЯ и цЯлото стърнище. Разсърдилъ се дяволътъ, избегалъ и се скрилъ въ една скалиста пещера.

— Така трЯбва да се надхитрявать хитритЯ, — казалъ селянинътъ и си прибралъ съкровището. Преразказалъ Здравецъ.

| ' | I

Сбогомъ съ здраве, щърко шаренъ, Сбогомъ и на добъръ часъ. БЯше ни приятель харенъ, Но вечъ бЯгашъ ти отъ насъ. Тукъ настана кална есень, Всичко се съ слана покри; Нигде се не чува пЯсень, Тегота навредъ цари. Много здраве, щърко мили, На горещитЯ страни; При арапчетата малки Ти за насъ си пакъ спомни. Но когато Слънчо грЯйне И по нашитЯ места, Донеси ни, щърко шаренъ, ПЯсни, радость, пролЯтьта! Неделчо Тинчевъ.

НаеЪкомитЬ наесень. отъ Евг. Шведеръ. Дойде есеньта. Небето потъмне, западаха желтитЯ листа, птицитЯ потеглиха на югъ. НасЯкомитЯ се из­ губиха: млъкнаха музикангитЯ-щурци, скриха се красивитЯ пеперудки. Есеньта носи смърть на повечето насЯкоми. НЯкои отъ техъ, като бръмбари, бубулечки, пчели и др. се хранятъ съ сока на цвЯтята, други търсятъ зелени листа, трети изсмукватъ сокъ отъ стеб­ лата, а понеже презъ есеньта не намиратъ храна, голема часть отъ техъ измиратъ отъ гладъ. НасЯкомите измиратъ не само отъ липса на хра­ на, но и отъ студа и дъжда. ТЯ се завиратъ въ цепнатинитЯ на дърветата, въ хралупите и умирать. НЯкои насЯкоми пъкъ се завиратъ въ тихи, закжтани мЯста и тамъ прекарватъ зимния студъ. И на пролЯть, едва слънце пекне, тЯ пакъ излизатъ отъ скривалището си. Но отде се взиматъ пъкъ тия насекоми, които на есень измиратъ? Човекъ би помислилъ, че щомъ веднажъ измратъ, тЯ ще се изгубятъ за винаги. Така би било, ако майкитЯ не се грижеха за продължението на своя родъ. ТЯ снисатъ презъ лЯтото яйца въ та­ кива мЯста, гдето личинкитЯ, които се излюпвать отъ тЯхъ ще намерятъ достатъчно храна. Напр. бръмбарътъ-гробаръ снася яйцата си въ тЯлото на умрЯли животни, майския бръмбаръ — въ полската и ливадна пръсть и т. н. По такъвъ начинъ насЯкомитЯ не изчезватъ, а продължаватъ рода си дълги и дълги години.

и *

Доброто куче. Момиченцето на единъ рибарь играело край мор­ ския брЯгъ. Веднага се появила буря. Морето се раз­ сърдило — развълнувало се. ВълнитЯ ядно биели брЯга. Една силна вълна грабнала момиченцето и го отнесла вжтре. То викало за помощь, но никой не чулъ сла­ бото му гласче. Кучето на рибаря чуло гласа на детето и се спустнало въ морето. То захапало дрехата на момиченцето и заплувало къмъ брЯга. Сложило детето на пЯсъка и заблизало лицето му съ топлия си язикъ. Ето, то лае сега и вика за помощь. Рибарьтъ ще чуе жалния му лай и ще дойде да прибере детето си. Момиченцето дълго ще помни и обича доброто и вЯрно куче.

пп ~

=*

•

СмЯхъ ме хваща, щомъ си спомня Тазъ история чудата За немирникъ Мирю наши, Що децата все изплаши. Той не слуша ни учитель, Нито татко нито мама. Сутринь стане — не се мие, Не се се моли, не се реши, Надве-натри се облича — Ученикъ се ужъ нарича. А да учи не желае, За книгите си нехае. Кой го види му се смЯе. Мирю нашъ пъкъ се гордЯе, Че катъ него скитникъ воленъ Нема нигде по-доволенъ. Целъ день лази по дървета,

Хваща птички и гарджета, Лови жаби изъ реката, Гони лудо съ ТБХЪ децата. „Срамота е! — вика татко, — Позапри се, слушай малко! Погледни си ти акрани — Все добри и най-избрани. Само ти ли на децата Присмехъ станалъ си въ махлата?" Па го видишъ — позапрелъ се, А следъ мигъ едничъкъ само, Татко катъ отмине тамо, Мирю нашъ пакъ немирува, Немирува и лудува. Тозъ подгони, другъ захване, Затече се — лошо падне. Коленото си ударилъ, Отъ носа му кръвь закапе, На главата му пъкъ буца. —Едва ходи, едва куца. Зарадъ тозъ немирникъ Мирю — Съ прекоръ кръстенъ той Немирю, — Ще разкаже тука баба, Макаръ стара и още слаба, Да го чуятъ и научатъ Де що има по земята Мили хубави дечица — Лбонати на „Пчелица". (Следва).

ПАШИТЬ ЧИТЛТЕ.ЛИ Есенна тжга. ОпустЯ ОпустЯ Птички Далечъ

гората полето. отлетЯха задъ морето.

Само гарванъ грачи, Често дъждъ вали, Тамъ врабецъ се сгушилъ Подъ стрЯха стои. Димитъръ Георгиевъ уч. IV. отд. — Варна.

Юнакъ Начко. (По картинките въ кн. 1).

Юнакъ бЯше нашъ Начко. Често обичаше да вземе дълга пръчка, да я яхне и да я кара като конь. Но ето, че за Сурваки татко му му подари конче. Каква радость бЯше за него. Като се качеше и като се засили, хопъ на земята, съ главата надолу. Лошъ край, но щомъ станеше и се заемаше за друга гимна­ стика. Единъ день сложи на два стола една пръчка и прави гимнастика, като големите момчета на пара­ лелката. Другъ пжть се качилъ на облегалата на двата стола, изправилъ се и като скръстилъ ржце вика: „Вижте, не съмъ ли юнакъ." Въ тоя моментъ столоветЯ се подхлъзватъ и нашъ Начко се намира на пода съ краката нагоре. Доста се беше ударилъ, но който самъ се удари не плачи, казва моята майка. Така завършваха винаги юначествата на нашъ Начко. Михаилъ Г. Даскаловъ уч. 11 отделение училище „Св. Климентъ" — Варна.

15 1*1=

ИГ|ОЦ

И Ето ви единъ магьосникъ. Той ви кани да му намерите началото и края на тая фигурка.

Решения и отговори.

1. Изпуснатите думички въ стихотворението „Есень" еж: Парцалива, рони и листата. ВЪрно еж отговорили: 1) Петъръ Загорски, уч, IV. б. отд. въ уч-ще Сз. Сава II — Варна, 2) Иванка Христова уч.

IV а. отд. въ уч-ще „Св. Климентъ" — Варна. — На тЬхъ се дава обещаната награда — една хубава картина.

2. Отговорътъ на първата задача е: де>до, баща и синъ. Тримата изяли по едно яйце, затова останало едно. Решили еж: 1) Емилия Д. Стоянова уч. II отд. уч-ще „Св. Климентъ" и 2) Сийка Христова уч. IV отд. същото уч-ще.

3. Отговорътъ на втората задача: тримата взели по една ябълка, а четвъртия взелъ ябълката съ кошницата заедно.

4. Гатанката. — Ножиците.

I

*=

ВДЕ0 Листата падатъ. Есенната слана попари всичко. Цветя, листа и трева пожълтеха. Като прелетнитЯ птички, капятъ жълтитЯ листенца, Глухо и тжжно е въ гората. . . §^иттт№*штШшт&'1тя,-т*№Ш1 ргто к а к ъ децата бтъ едно отдЯление направиха та­ зи картинка отъ цвЯтна х а р т и я : Върху тъмно синя хартия се налепя дървото отъ кафя­ ва хартия, а листа­ та отъ оранжева. Направете си я и вие, деца! Наи-хубавъ разказъ за Юнакъ Начко написа Михаилъ Г. .Даскаловъ уч. И отд. „Св. Климентъ". Пращаме на Михаилчо една хубава картина и го поздравляваме. Хубави разкази получихме и отъ: Юрданка Стоянова у ч . IV отд. у-ще Антимъ 1," Милчо Абаджиевъ отъ с. Белено и др но Мих. Г. Даскаловъ изпревари всички, затова и нему сес падна подаръка. ' Редакторъ Мих. Д. Ннкоповъ. Издава: Книжарница „Образование" - Вг Одобрено отъ М. Н. Просв%та съ N9 Печатница на Добри Тодоровъ -

риа.

4 0 5 1 отъ 1915 г.

Варна

Издава книжарница»Образование" Варна Лято .Яряолниский" М. Милчевъ — Варма.

Година пета

1Ч5О 143

Книжка 3.

№Г

Година пета.

Декемврий

Книжка 3

Другари. Буби, гледай тука, гледай и мълчи! . . . Ехъ, какво се пулишъ, имашъ две очи!

х-!1

Глупавъ си, не знаешъ -****=?. още да четешъ, но пъкъ тЯзъ картинки ти ще разберешъ. Я за тЯхъ що пише, азъ ще прочета, за да знайшъ, що става, Буби, по свЯта. Стефанъ Ив.*Стояновъ.

Ш~-

=

№

| Какъ заякътъ и ежътъ се надбягвали.

I. Тази приказка е измислена, но пъкъ и възможна.

I И дЯдо ми, отъ когото съмъ я слушалъ, като я раз­ казваше, прибавяше: „Ако не приличаше на истинска, не биваше и да се разказва." Ето каква е приказката. Било една есенна неделя. Златното слънце греело отъ небето, сутрешниятъ пресенъ въздухъ облъхвалъ полето, въ въздуха пеели чучулиги, пчели бръмчели изъ тревитЯ, а хората облечени празднично, отивали , на черква. Съ една дума цЯлата природа се веселила. Веселилъ се и ежътъ. Скръстилъ ръце на гърди, той се изправилъ предъ вратата на къщата си. Любувалъ се на сутрешния ветрецъ и весело си пЯелъ. Хубаво, лошево, но все колкото може ежъ да пЯе въ праздникъ, си пеелъ и той. Веднага му хрумнало на ума, че докато жена му омие и облече децата, той може да се поразходи изъ полето и да нагледа какъ расте репата. Тя растЯла много близо до къщата му. Той и цЯлото му семейство се хранили съ нея, та я считали за своя. Като притворилъ вратата, той тръгналъ за полето. Не отминалъ много и току ще заобиколи една трънка, 1 насреща му изкочилъ единъ заякъ, който пъкъ излЯзалъ да нагледа зелето. Срещнали се и ежътъ. приятелски поздравилъ. Заякътъ пъкъ, който се държалъ по-високо, не отговорилъ на поздрава и гордо му заговорилъ:

— Какво значи това? Какво тъй рано си тръгналъ днесь изъ полето?

— Разхождамъ се, — отговорилъ ежътъ.

— Разхождашъ ли се? — засмелъ се заякътъ.

— По-добре ще направишъ да си поприберешъ краката. Това много обидило ежа. Всичко би понесълъ, но да го подиграватъ, че краката му сд криви, се много обидилъ.

— Та ти мислишъ,— казалъ ежътъ, — че съ твоитЯ крака можешъ. да бЯгашъ на далечъ ?

— Па така си е.

— Ако искашъ, да опитаме, казалъ ежътъ. — Хай­ де-да се надбЯгваме. Да видимъ кой ще надбЯгне.

— Я гледай! Та ти съ кривитЯ си крака ли ще ме надминешъ? — казалъ заякътъ.

— Да, азъ съмъ твърдо уверенъ въ това.

— Добре, да опитаме, но по-добре е да се хванеме на басъ. Който надмине, ще получи отъ побе­ дения една бутилка хубаво вино и една жълтица. Съгласенъ ли си ? — казалъ заякътъ. — Яко си съгласенъ, дай ржка и хайде!

— Съгласенъ съмъ, — отговорилъ ежътъ, — но нЯма защо да бързаме. Язъ още не съмъ закусилъ. Ще отида дома да закуся нЯщичко и следъ половинъ часъ ще бжда на определеното место. Заякътъ се съгласилъ и ежътъ заминалъ. Изъ пжтя той си мислилъ: „Заякътъ се надЯва на дългитЯ си крака, но той е голЯмъ глупакъ. Язъ ще го надхитря."

II. Щомъ стигналъ дома, ежътъ казалъ на жена си: — Жена, обличай се по-скоро и хайде следъ мене!

— Какво има? Да не се е случило нЯщо?

— Хванахъ се на басъ съ заяка да се надбЯгваме. Хайде ела сега и ти.

— Боже мой! — извикала жена му. — Да*не си полудЯлъ ? Съ заяка да се надбЯгвашъ ?!

— Е, добре, — казълъ ежътъ, — то е моя ра-

4 бота. Ти не се меси въ МЖЖКИТБ работи. Обличай се и тръгвай! Какво можела да стори тя! Ще не ще, трЯбвало да се подчини. Изъ пжтя, ежътъ казалъ на жена си: — Слушай сега какво ще ти кажа. Хей тамъ въ дългата нива, ще бЯгаме. Заякътъ ще тича по едната бразда, а азъ по другата. Ще почнемъ отгоре. Ти ще останешъ на долния край на моята бразда и щомъ заякътъ наближи до тебъ, ти му извикай: О-хо! азъ откога съмъ тука! Стигнали нивата, ежътъ показалъ на жена си мЯстото, а самъ той отишелъ на горния край при заяка.

— Да почнемъ ли? — запиталъ заякътъ.

— Да почнемъ, — отговорилъ ежътъ. И всеки заелъ мЯстото си въ браздата. Заякътъ преброилъ: едно, две, три и като вихъръ полетЯлъ надолу по нивата. А ежътъ потичалъ две-три крачки и се свилъ на кълбо до единъ храстъ. Въ това време заякътъ тича надолу, а ежката му вика отсрЯща: — Охо! азъ откога съмъ тукъ! Смутилъ се заякътъ и останалъ поразенъ. Той наистина си помислилъ, че ежътъ го надминалъ. „Тукъ има нЯщо" — си казалъ заякътъ.

— Хайде оше веднажъ да тичаме. Сега пъкъ нагоре. И пакъ полетЯлъ като вихъръ нагоре. УшитЯ му се мЯтали само изъ въздуха, а отзаде му се дигалъ прахъ на облаци. Ежката пъкъ спокойно си седЯла въ браздата. Щомъ заякътъ наближилъ горния край, ежътъ му завикалъ: — О-хо! азъ откога съмъ тукъ!

— Още веднажъ да тичаме надолу, — казалъ сърдито заякътъ.

— Добре, — спокойно казалъ ежътъ. Колкото искашъ може да тичаме. Стига да не се уморявашъ.

ь Така тЯ се надбЯгвали седемдесеть и седемь пжти и винаги е ж ъ т ъ надбЯгва лъ. Щомъ Заякътъ стигне единия край и чува: „О-хо! азъ откога съмъ тука!" На седемдесеть и осмия пъть заякътъ не стигналъ края на браздата, а на средата падналъ, кръвь блик­ нала изъ устата му и умрЯлъ. Ежътъ взелъ спече­ лената бутилка вино и жълтицата, взелъ жена си подъ ржка и ра­ достно си тръгнали за дома. Ако не еж ум­ рели, то си живЯятъ и до днесъ.

Наближава. Наближава вечъ по насъ да пристигне дЯдо Мразъ и по цЯлото поле с'метла ледна ще мете! Но за това пъкъ на пукъ сбрани всички ние тукъ, с'нова хубава шейна ще го срещнемъ съ „ура!" Кум. Мит.

6

Пожаръ! (Приказчица). Взела Маца каша да си вари. Набрала сухи пръч­ ки и наклала огънь. Духналъ ветъръ, пръсналъ иск­ ри, че не една, и две, и три? — а цЯлъ рсякъ. Под­ палила се Мацината кжща. Викнала Маца да плаче: „Тичайте, братя, на помощь!"

Минала козата. ВидЯла пожара. Качила се на черковната камбанария и силно зазвънила. Чула кокошката звъна, грабнала кофата и тича да гаси пожара. ВидЯлъ я пЯтелътъ. Дошълъ и той, та всички заедно изгасили пожара.

Г. Росимовъ.

Нова К/тгЩа. Изпле паякъ тънка прежда И. си тихо занарежда: Дзи-да, дзи-да, дзи-да-ла! „Самъ си кроя, самъ си режа Отъ коприна тънка мрежа. Дзи-да, дзи-да, дзи-да-ла! Катъ я редя, катъ я шия, Кого първи ще обвия? Дзи-да, дзи-да, дзи-да-ла! Че то беха дълги пости, Дълги пости и безъ гости. Дзи-да, дзи-да, дзи-да-ла! Хопъ! муха го поздравила, Но въ капанъ се уловила. Дзи-да, дзи-да, дзи-да-ла! Прев. Виолетка.

=«

т:

Неочаквания князъ. (Продължение отъ кн 2).

Щомъвлезълъ въ двореца, князътъ заварилъ КошнейДче седи на златенъ тронъ. На главата му имало великолепна корона. ОчитЯ му били като два брилян­ та, а ръцете — грамадни рачешки щипци. Кошней видЯлъ княза и почналъ силно да вика и му се за­ канва. Князътъ веднага коленичилъ, доближилъ трона на Кошней и му подалъ ржка. Суровото и ядно лице на подземния царь свЯтнало и той се засмЯлъ.

— Честитъ си, че можа да ме разсмеешъ, — казалъ Кошней. — Ето какво искамъ сега отъ тебе: да познаешъ коя отъ дванадесетьтЯ ми дъщери е наймалката. Не познаешъ ли — ще загинешъ. Князътъ се оттеглилъ въ стаята си и се замислилъ какъ да реши тази задача.

— Много лесно. Азъ ше ти помогна — рекла Олга. — Ше гледашъ на коя отъ насъ има калинка надъ дЯсното око. Следъ малко Кошней повикалъ княза и като му показалъ дванадесетьтЯ си дъщери, рекълъ: — Познай сега коя е най-малката!

Князътъ миналъ вед*-

нажъ, миналъ два пжти край ТБХЪ И като виделъ ка­ линката надъ дЯсното око на една, извикалъ: — Ето, тази е най-малката!

— Та какъ позна така скоро? - зачудилъ се Кошней. — Сигурно ти е казалъ нЯкой. Следъ три часа ела. при мене. Ще ми направишъ единъ чифть ботуши до като изгори една купчина слама. Иначе ще бъдешъ убитъ. Князътъ се върналъ замисленъ въ стаята си. Тамъ го чакала Олга.

— Какво си тъй омисленъ? — запитала го Олга.

— Какъ да не мисля? Баща-ти иска да му на­ правя единъ чифтъ ботуши. Та азъ да не съмъ обущарь? То се вижда вече, че ще се мре. Жаль ми е само за моитЯ родители.

— Не, княже, ти нЯма да загинешъ. Да бЯгаме по-скоро отъ тука за да се спасимъ отъ смъртьта! И тЯ излезли отъ ста­ ята. Олга заключила вра­ тата и хвърлила ключа некъде далечъ. Следъ то­ ва тя ударила земята съ кракъ и веднага се намЯрили на същото мЯсто, гдето били преди да влЯзатъ въ подземието. Тамъ ги чакълъ коньтъ на кня­ за, вързанъ на същото дърво. Щомъ ги виделъ, коньтъ радостно зацвилилъ. Момъкътъ веднага скочилъ не седлото му, взелъ съ себе си царската дъщеря и бързо отлетели далечъ отъ тамъ. Въ това време Кошней чакалъ да му се яви княза. И когато му съобщили, че княза и Олга еж избЯгали, той се много разгнЯвилъ и заповЯдалъ да ги догонятъ и върнатъ назадъ. Скоро бЯгълцитЯ чули задъ себе си конски тропотъ.

— Следятъ ни! — извикалъ князътъ.

— Тогава да не губимъ време! — отговорила Олга.

- И тя веднага превърнала княза на единъ широкъ мостъ, тя станала на голема река, а коньтъ на черъ гарванъ. РаздЯлила пътя на три, та като дошли царскитЯ пратеници незнаели къде да вървятъ, ТЯ реши­ ли да се върнатъ при царя и да му разкажатъ всичко.

— Глупци! — извикалъ ядно Кошней. — Мостътъ и реката съ тЯ-. Защо ги оставихте? Тичайте веднага и безъ тЯхъ да не ми се връщате! Царските пратеници тръгнали и скоро попаднали . по стъпкитЯ на бЯгълцитЯ. Князътъ пакъ пръвъ узналъ и казалъ на Олга. Тя преобърнала него, нея и коня на една гъсга гора, презъ която пресичали без­ брой пътеки. ЦарскитЯ пратеници навлЯзли въ гората, но се объркали изъ многото пътека, та се върнали пакъ назадъ. Кошней ги ВИДБЛЪ, че се връщатъ праздни и яд­ но завикалъ: — Скоро ми дайте единъ конь! Дайте ми единъ конь! Ще ида да ги стигна. Следва.

Богъ, Въ зората нежно се усмихвашъ. Въ зефира тихъ въздишашъ Ти, На слънцето въ лъчитЯ златни — Твоятъ свЯтълъ взоръ трепти. Въ дивий ревъ на океана, Въ дъждеца кротко що ръми, Въ неспирний шумъ на океана, — Все Твоя мощенъ гласъ гърми. Въ цвета на розата красива Ти ржсишъ сладъкъ ароматъ. Въ лазура синъ на небесата, Сияй ликътъ Ти кротъкъ, святъ, Г. Костакевъ.

Немирю при пчелите. ЛЯтосъ Мирю бЯ на село Но остана тамъ безъ чело. Слушайте да ви разкажа Тази случка интересна. Мирю нашъ е все юнакъ, Макаръ че ходи безъ калпакъ. Сила славна великанска, Ссила равенъ той не среща, Дето седне, дето стане, Все юначество показва. Мурджа хване — завърти го, Маца гони по стобора, Кравата пъкъ за рогата Хваща и се тъй премЯта. Днесъ пъкъ влЯзълъ въ пчелиня

Съсъ пчелитЯ да се мери. ТЯ си бръмкатъ — едно знаятъ — Сладъйъ медъ да си направятъ. Мйрю гледа и се чуди, Що еж бръмнали катъ луди ТЯзъ мушички тъй нищожни? Кому трЯбватъ? Що еж нуждни?

И повика той пчелитЯ На игра и бой въ гърдитЯ. ТЯ му пъкъ не отвръщатъ. Само гръбъ къмъ него даватъ. Люто имъ се той разсърди, Скокна и съсъ пръстъ закани, Ако съ него не отидатъ, Жилото му ще изпитатъ. „Жилото ли? — Де да видимъ!" — Викна майката пчела отвжтре. „Ялъ съмъ азъ таквазъ попара, Но пъкъ нищо ми не става. Не ме хапятъ ли мухитЯ, Като спя деня въ лозитЯ? Съсъ лозината катъ махна, Сто избивамъ, сто премахватъ, Тъй и съ васъ ще се разправя".

Грабна пръчка и разбърка Кошера той на пчелитЯ. Роятъ вънъ —г ей изхвръкна

И се качи на брезитЯ, Но една го жилна леко На крайчеца на нослето. БузичкитЯ му червени Станаха за мигъ зелени, А оченцата му двенки — Като сухи черни дрЯнки. Я го само погледнете Тозъ ли й Мирю нашъ познати?

Що глава му днесъ изпати! . . . Викна Мирю и заплака. Чу пчеларя изъ гъстака И довтата той завчасъ — За обща радость и на насъ. Съ лейката вода донесе. Миря нашъ го пакъ завтресе. Че го бързо той изкъпа И при татко му отведе. „Ето, каже, прибери си Славния юнакъ-борецъ, Пъленъ, черенъ, катъ щурецъ." Майка му, ахъ тя горката, Отъ страхъ едва не припадна, Татко му пъкъ лЯкарь вика

№

И отъ болки го спасиха. Мирю плаче и обещава, Отъ днесь вече ще мирува. Кой го слуша?. Кой го верва? Като знае Миря наши Колко клетви, че е давалъ, Колко пжти е обещавалъ — Все Немирю е оставалъ.

(Следва).

0&з и......

•*

Намислете заглавие и напишете разказъ по горните картинки. На най-хубавиятъ разказъ ще дадеме подаръкъ една книжка. = МИ

Ти пакъ идешъ! Ти пакъ идешъ, Снежко бЯли, Тукъ по нашите места; Но изъ пжтя не виде ли Де замина есеньта? Ти пакъ идешъ съ студъ и хали — Воленъ царь с и н а свЯта! Я въ полетата заспали Слуша ти се песеньта. Ти пакъ идешъ, СнЯжко бели, На гърба^съ кожухъ дебелъ. Чуй, какъ'всички еж запЯли Радостно: г Добре дошелъ!" Нед. Тинчевъ

\

Единъ ловецъ срещналъ въ гората двама овчари. „Дайте ми, казалъ, нещо да хапна — много съмъ изгладнелъ."

— Да ядемъ! -- казалъ единиятъ овчарь. — Азъ имамъ иЯлъ хлъбъ.

— И азъ имамъ два хлеба, — добавилъ другиятъ. Седнали да ядатъ. Всеки изялъ по единъ хлебъ. Като се разделяли, лозецътъ далъ на овчаритЯ ! 5'50 лв. за хлъба. Какъ си рзздълили паритЯ овчаритъ?

16 да

14Г&1Л

И

3>6>&6>ВИ

Измама на окото.

1. Какъ ви се вижда окржжностьта въ този чъртежъ ? Крива. е нали ? Прекопирайте я съ тънка книга и ще се убедите, че не е.

2. Коя линия е по-дълга? А или В? Както ги гледаме, изглежда гА да е по-дълга отъ В. Така ли е? Я ги измерете!

т=

Печатница Добри Тодоровъ — Варна.

• к$,

Издава книжарница „Образование" Варна Лято „Ярмолински* М. Милчевъ — Варна.

.€3©'

и

шшо

2ЯЗ

• Л=1

№

Година пета

Януарий

Писмо. Дайте ми мастило И листъ отъ тетрадка: Искамъ да напиша Писъмце на татка. Ще му се похваля, Че станахъ голема .— И че вечъ помагамъ Въ кухнята на мама. Ще му пиша още, Че ме бие бати — И по дЯдо Коледъ Кукла да ми прати. Драго Поповъ.

Книжка 4 |

т=

Царството на феитЬ. (Легенда). % .а брЯга на синето море, средъ стройни палми и ^ кичести лЯшници, се издигаше великолепния замъкъ на феитЯ. Величествени джбове вишиха върхове съ златни жел^ди по тЯхъ. Изъ клонетЯ имъ скачаха бЯлки и катерички. Околовръстъ бЯ обрасълъ зеленъ храсталакъ отъ малини и ягоди. Шумни рЯкички, ка­ то пъргави дечица, порЯха зеленитЯ ливади и тичаха къмъ майката море. Райски птички пЯеха изъ райскитЯ дървета, натегнали съ чудни плодове. Въздухътъ тамъ бЯ чистъ и лъхаше приятна мириз­ ма. Небето често мЯняваше цвЯта си. ЦвЯтята блЯстЯха на слън­ цето като крилата на пъстри пеперудки. Въ кристалния замъкъ живЯеше добрата царица на феитЯ съ своитЯ сестри и дру­ гарки. ТЯ бЯха красиви п •Л. ,•'/ щу.ч. -'<;ч:--^ момиченца съ златни и ! сребърни косички, съ ! сини и гължбови очички. Наричаха се: ВЯра, Надеж] да, Истина, Доброта, Жалость и Справедливость. Найкрасивата отъ т-Ьхъ, съ блестящата звезда на челото, наричаха Любовь. Тя бЯ царицата на всички. ВсЯка сутринь тЯ хвърляха лекитЯ си дрехи и се гуркаха въ хладнитЯ морски води, отдето излизаха

като бели гълъбчета. На гъсть роякъ те се виеха надъ главата на голЯмата си сестра, която изкачаше съ златна чаша въ ръце на морския брегъ. ТЯ си клъвваха по едно вълшебно зърно и отлитаха на раз­ ни страни. ТЯ невидимо влизаха въ жилищата на хората и незабелЯзано пущаха въ сърцата имъ донесенитЯ зрън­ ца, които порастваха и правеха хората честни и добри. Но не винаги поникваше доброто семе. То често пъти се борЯше съ зрънца, които по-рано бЯ посади­ ла въ хората черната птица, една отъ многото сестри на злата вълшебница ЛЯность. Привечерь, когато хората и децата се успокояваха и лЯгаха да спатъ, гълъбчетата отстъпваха место на добритЯ ангелчета, а тЯ се връщаха дома, на чудния островъ, въ вълшебния си дворецъ. ТЯ се окжпваха въ морето и пакъ се превръщаха на красиви деца въ лъчезарни дрешки. Лицата на едни биваха ясни и свЯтли, на други печални и тъж­ ни. Всички бързаха въ цветната зала, гдЯто ги чака­ ше голЯмата имъ сестра. СтенитЯ на залата бЯха отъ нЯжни благоуханни листца на градинската роза, за таванъ бЯ голЯма бЯла лилия, чиито жълти тичинки звънеха като златни звънчета, На пода бе постланъ килимъ отъ теменуги. Средъ стаята се издигаше тронъ отъ незабравки. Око­ ло него беха наредени столове отъ неразцъвнали лалета. Заобиколена отъ сестрите си царицата сЯдаше на трона. До нея се носеше тихия плесъкъ на вълнитЯ и песеньта на птицитЯ, а листцата на стенитЯ изда­ ваха нЯжна, божествена музика. Замислена тя се вглеждаше въ личицата на малкитЯ си сестрички и ги питаше какъ съ прекарали деня. Първа заговори хубавицата Добрина: „Днесъ азъ срещнахъ неприятелката си — Злината. Тя отдавна се е заселила въ сърцето на едно момиченце и то тъй здраво, че ми бЯ невъзможно

да влЯза тамъ. Днесъ я сварихъ задремала, — тихо се промъкнахъ въ сърдцето на детето и тъй бързо сложихь зрънцето, че Злината не забелЯза нищо. Следъ закуската си детето отиде да се разходи. Тамъ владее страшенъ студъ. Но моята приятелка бЯ топло облечена, че не чувстваше студа. По пжтя тя видЯ единъ беденъ старецъ, който трепереше отъ студъ и гладъ. Злината й пришепна: „Върви си, не му давай нищо, по-добре си купи съ тия пари шоколадъ!" А азъ я помолихъ да помогне на стареца. Гласътъ на моята неприятелка бЯ по-силенъ и ме заглушаваше, но момиченцето почна да се вслушва въ мене. Тогава Злинага почна да кълве моето зрънце. Наистина тя победи, но моето зрънце вече намЯри приемъ въ сърцето на това дете и малко по малко ще я измести отъ тамъ." Радостна излЪзе напредъ Милосърдието. — „Азъ днесъ победихъ Жестокостьта. Азъ долетЯхъ въ едно селце. Кацнахъ край рЯката. Следъ малко тука дой­ доха много деца. Едно отъ тЯхъ държеше кошница съ малки слепички котенца. Жестокостьта бе обвила децата въ черна сЯнка. Децата извадиха котенцата и почнаха да вързватъ I за шиитЯ имъ тежки камане. Недалечъ седЯше едно момиченце съ хубави сини очички. Азъ се затекохъ при него.

— Деца, незакачайте котенцата — имъ каза тя. ГоркичкитЯ, останали сирачета безъ майка. Дайте ги на мене. Азъ ще ги отгледамъ. Децата се спогледаха едни други и тия, които беха привързали каманитЯ, се засрамиха отъ постжпката си. Азъ ги благословихъ и целунахъ по зачер­ вените странички.

— А вие защо мълчите, нераздЯлни мои сестрички, Верке и Надеждо? — запита царицата Любовь.

— И за насъ бЯ радостенъ деньтъ — заговориха тЯ ведно. — Ние посетихме единъ човЯкъ, когото недавна бЯ сполетЯло големо нещастие. Той се оплак-

ваше и проклинаше постигналото го нещастие. Щомъ го посетихме ние, той почна да се моли и да върва въ Божията справедливость и добрина. Оттогава му стана леко на душата и той заживъ пакъ щастливъ.

— Я ти защо плачешъ? — запита царицата Исти­ ната, която стоеше малко настрана съ отпустната гла­ ва и плачеше.

— Какъ да не плача? — отговори бедничката. Лъжата ме изгони за винаги отъ душата на едно момченце. По-рано то дружеше съ мене и бе добро и мило. Безъ да забелЯжа Лъжата го подмамила и ме изгониха отъ неговото сърдце. Днесъ то наби братчето си и каза на майка си, че не то, а братъ му го набилъ. Изяде сладкото, а набЯди сестричето си. Счу­ пи очилата на баба си, а каза че слугинята ги счупила. Истината заплака, горещи сълзи закапаха отъ очите й. Заплакаха и другите й сестри, и свЯтлитЯ имъ крилца веднага потъмнЯха. Полекалека мина нощьта. На изтокъ се показаха розовите лжчи на утрото. ФеитЯ веднага се гурнаха въ морето, станаха на бЯли гълъбчета съ зрънца на любовьта, напустнаха родния си островъ и полетеха да се борятъ съ злината, лжжата и тжгата. Щомъ победятъ чернитЯ птици, сестри на злата вълшебница Леностьта, тЯ ще се върнатъ радостни, ще скачатъ и танцуватъ до сутриньта подъ дивнитЯ звуци на оркестра на цветята. А ако не сполучатъ, тЯ ще плачатъ и тжжатъ цЯла нощь до сутриньта.

"6

Зимна картинка. Падатъ леко на дружинки Тука, тамо и навредъ Малки, хубави снЯжинки, Катъ юнаци: редъ по редъ. Всичко въ зименъ сънъ заспало, НЯма гиздавъ, цвЯтенъ май, А полето запустЯло Плаче тжжно и ридай. . . Врани грачатъ изъ небето, — Вредомъ само черенъ димъ. Въ мжка кжса се сърцето — Чака то априлъ любимъ! . . . Падатъ леко на дружинки Тука, тамо и навредъ Малки, хубави снЯжинки, Катъ юнаци: редъ по редъ. Неделчо Тинчевъ.

=•№

Неочаквания князъ. Продължение отъ кн 3).

Скоро княгинята казала на княза: — Чувамъ стжпкитЯ на татковия конь. Мхъ той е тъй силенъ и тъй бързъ, че нищо не може се скри отъ него. Дай ми скоро твоя златенъ кръстъ! Князътъ откачилъ отъ шията си златниятъ кръстъ, който майка му била окачила. Олга веднага обърнала княза на калугеръ, тя станала църква, а коньтъ на камбана. Ето и Кошней довтасалъ съ коня си.

— Калугерино, не си ли виждалъ да минатъ отъ тукъ ^-« г -'>^ ЙЩ?3"' Д в а м а н а конъ? пшШ^)**я&з — Д а ' м и н а х а отскоро та­ кива. ТЯ се отбиха въ църква, помолиха се и на тръгване ми поржчаха, ако случайно Вие дой­ дете тукъ, да ви поздравя.

— Ехъ, пакъ ме надхит­ риха ! — извикалъ ядно Кошней. Качилъ се на коня си и се върналъ въ подземното си царство надхитренъ и излъганъ отъ княза. Д въ това време младия князъ повелъ красивата Олга въ палата на баща си и отпразднували славна СВадба Прев. От. Ш-въ.

Безъ подаръкъ. Колко ми е мжчно, че тази година дЯдо Коледъ спЯзълъ у насъ презъ коминя. Тукъ таме потърсилъ, всЯкжде проверилъ моитЯ обувки нигде не намЯрилъ. На Блага, на Гошо оставилъ подаръкъ, а на мене нищо. — Нали съмъ най малъкъ?

Тошо казва, че той нарочно направилъ, гдето не съмъ слушалъ и че съмъ се каралъ. ОбувкитЯ вънка азъ си бЯхъ забравилъ и за това нищо не ми е оставилъ. Но за догодина зная що да правя: и мойтЯ обувки вжтре ще оставя.1 М. Вжтленовъ.

Стефанъ Ив. Стояновъ.

У&

Свадата.на буквитЪ. БуквитЯ се скарали въ Колювия новъ букваръ. У нарекло т»-голЯмъ, че е грозенъ и е старъ. „Дзъ не ща такъвъ съседъ," казало пъкъ г на б, „всЯки смЯе се на тебъ и на твоето шкембе!" П помислило, че шумъ вдига тънгоснаго р, и нарекалъ го змия, що навсЯкжде се вре. Не стигнали думитЯ,- г— почнали еж тЯ война. д начело на едни, другитЯ пъкъ води а. „Щостетолкозъ глупави?"-викнало най-после е. „Кой ли може тукъ разбра, ний защо се караме? ВсЯки вижда, луди сме, всЯки, който е съсъ умъ; време е сега за сънь, а пъкъ вдигнали.сме шумъ! Биемъ се като петли, но не ще се победимъ, затова пъкъ редъ по редъ дружно да се наредимъ!"

'*=

=*

16 «=

„Има, има право е ! — викнали тЯ. — Стига бой! С кжде налиташъ тъй? * Тамъ, на мЯстото си стой!" И началника си а пратили еднитЯ, где мълчаливъ предъ другитЯ стоялъ гордъ и важенъ д. „Вийодобретесе напредъ," всички викали безъ спиръ, „ний отново искаме между насъ да има миръ! — Че отъ тази ний борба . само имаме вреда!" Д подалъ ржка на а и станало чудно „ д а " . . . Л когато сутриньта станалъ Колю нашъ отъ сънь гледалъ буква нЯкоя паднала ли е навънъ отъ обичний му букваръ. И когато той видЯлъ, че еж всички букви тамъ, Колю радостно се смЯлъ.

Гжски на единъ кракъ. (Приказка). Единъ паша много обичалъ да яде печени гъски. Селяните отъ околията му знаели това та, за да го омилостивятъ, всеки день му носили по две гъски. Дошло редъ на селянина'2Мую. И той заклалъ и изпекалъ две гъски, та ги понесълъ на пашата. Изъ пътя Мую огладнелъ. Откъсналъ си единия кракъ на едната гъска. ПовървЯлъ още малко и пакъ огладнЯлъ. Сега откъсналъ на другата гъска единия кракъ. И така той занесълъ на пашата дветЯ гъски съ по единъ кракъ. Като седналъ да яде, п а ш а т а забелЯзалъ, че гъскитЯ с ъ съ по единъ кракъ и следъ като ги изялъ заповЯдалъ да му доведатъ Муя.

— Куче недно! — викналъ пашата. — Съ това ли намисли да ме омилостивишъ? Да ми донесешъ гъскитЯ съ по единъ кракъ?!

— Господарю, — отговорилъ Мую. Виновенъ ли съмъ азъ, че всичкитЯ гъски съ съ по единъ кракъ? Ето, погледнете ги! И той посочилъ навънъ. Тамъ цЯлр ято гъски стояли край рЯката на единъ кракъ. Пашата отворилъ прозореца, плесналъ съ ръце и гъскитЯ спустнали и другия си кракъ.

— Видишъ ли? — казалъ пашата.

— Е, рекалъ Мую, — да бЯхте плЯснали ръце и на моитЯ гъски, и тЯ щЯха да спустнатъ два крака. Пашата се заемелъ и пустналъ селянина на свобода. М. Дончевъ.

ЖителитЪ на зоологическата градина.

•I

БЪлата мечка. Студена зимна нощь. ЗвЯздитЯ треператъ отъ студъ по ясното небе. Луната тжжно поглежда презъ прозорчетата на малкитЯ стаички на животнитЯ. Тамъ е тЯсно и душно за силнитЯ и страшни на свобода звЯрове. ВЯтърътъ бучи отвънъ. Веялица беснЯй съ ядъ.

— По-силно! по-силно! Всичко смразявай, дЯдо Мразъ! — зарева белата мечка. — Защо днесъ не си тъй силенъ както тамъ горе, въ моето отечество? О,

обичниятъ ми, роденъ край, гдето нема това горещо слънце, гдето вЯчно цари студъ, мразъ, ледъ и дълга нощь!

— Царува ледъ ли ?! . . . О, колко е ужасно то­ ва ! — заръмжа тигърътъ отъ съседната клЯтка.

— Глупакъ! Ужасна е само топлината, че едва я понасямъ азъ. Та ти можешъ ли разбра хубостьта на нашата страна? Необятна, покрита съ ледъ, равнина, безбрЯженъ океанъ, по който съ трясъкъ плуватъ • грамадни ледени планини, а надъ всичко това — дълга, ясна нощь. Ние съ брата си живЯехме подъ нЯжнитЯ майчи­ ни грижи върху една ледена планина. За храна много

се не грижехме: мушвахме си ржката подъ леда и си изваждахме риба каквато искахме и колкото ни се ядЯше. Омръзне ли ни риба, хайде за моржове или тюлени. А понЯкога се нахранвахме съ месо на китъ, което риболовцитЯ хвърляха по леда. Веднажъ седЯхме съ майка си на високата планина.

— Но какво е това? — запитахме изведнажъ майка си.

— Гледайте, гледайте, глупавичкитЯ и не се бой­ те! Това е сЯверното сияние. И ние видехме по тъмното небе свЯтли лжчи, които се пръскаха по всички посоки и постоянно си мЯняваха цвЯта. Всичко свЯтна, секашъ небето плам­ на въ чуденъ вълшебенъ огьнь. СнЯгътъ и ледоветЯ блестЯха, като брилянти. Небето се преливаше въ всички цвЯтове на джгата. ОчитЯ ни заболЯха; да гледаме такава ослепителна светлина. Стана свЯтло като день. Мама скочи на брега и ние — следъ нея.

— Внимавайте, деца! - викаше тя. — Правете всичко, каквото правя й азъ. Отъ хората не се бойте. ТЯ еж най-слабитЯ ни врагове.Мама се спираше, подушваше изъ въздуха И пакъ тръгваше напредъ. Скоро предъ насъ се' заЧернЯха нЯколко землянки, скрити подъ снега. Въ техъ, около малка ламбичка, бЯха обвити въ еленови кожи, хора­ та и грЯеха вкочен-влитЯ си рлще на горящето огнище. Отвънъ колибката, имаше бъчва съ китова мась. Ние много обичахме мастьта. Съ единъ ударъ на лапата си мама строши бъчвата и ние лакомо се наядохме на пресна мась. Въ колибката се размърдаха и мама бързо ни поведе следъ себе си. Не че беше страхлива, но се боеше за насъ. По пжтя срещнахме двама изплашени рибари.

— Да ги вземемъ ли сънасъ? — запита братъ ми.

— Остави ги, — мило отвърна мама. — Ние сме сити вече. Защо ни еж? Никой по-добре отъ насъ не умееше да плава. Ние бЯхме царе на брега и океана. На хората напа-

дахме кога сме много гладни — въ друго време не ги закачахме. , Колко хубаво и весело живЯехме въ нашата ро дина! Щомъ поотрастнахме и замислихме за самостоятеленъ животъ, съ насъсе случи ужасна беда, Единъ корабъ бе замръзналъ средъ ледоветЯ. Екипажътъ му бЯ излЯзълъ на брЯга съ всичкитЯ си припаси. Разхождайки се, ние подушихме китовата мась и отидохме да си хапнемъ. Но едва почнахме да ядемъ, надъ насъ се разнесе ужасенъ трясъкъ, мама се повали на земята, цела облена въ кръвь. Ние не разбрахме защо падна тя и защо е тази кръвь по нея, та продължихме да ядемъ. Щомъ се нахранихме и искахме да тръгнемъ, забелЯзахме, че майка ни лежи неподвижно на земята, а шиитЯ ни еж обхванати отъ здрави примки. Речехме ли да мръднемъ, примката ни стЯгаше по-здраво и по силно. Отъ тогава сме въ тази клЯтка. Настъпиха топли дни, ледоветЯ се разтопиха и нашиятъ корабъ тръгна изъ океана. Следъ като измина много рЯки и морета, той стигна този мръсенъ градъ. Брата ми отведоха нЯкжде далечъ, а мене оставиха въ тази тЯсна стаич­ ка. Може ли тя да ми замЯни широкия океанъ и без­ крайния морски брЯгь?

— Охъ, азъ съмъ много нещастна тукъ! Не ще се върне вече щастливата ми младость. И мечката зарева тъй силно, че разбуди всички звЯрове въ зоологическата градина. (Следва).

Сурва година ! Сурова година! Класъ да узрее, Да се налЯе. Чиста пшеница — Съща жълтица. Веселъ селяка Жетва да чака.

Тая година Вълна коприна, Медъ, грозде, сливи, ЦвЯтя красиви, Наспори, Боже, Колкото може! Весела година! Л. Теменужковъ.

15 -да

ПАШИТЬ ЧИТАТЕ.ЛИ ДобритЪ деца. На вънъ снегътъ засипваше всичко. Само две птички се­ дяха на студа. Те прехвръкваха по дързетата и жално писукаха. Отвътре се отвори прозореца. Подадоха се две момичен­ ца. Те казаха на птичките: — Елате мили птички. Елате, ние ще ви дадемъ трошици. Птичките литнаха към ь децата. Децата имънатрошиха трошици и затвориха прозореца. Птичките изкълваха трошичкигв и радостно хвръкнаха. Стефанъ Мариновъ уч. огъ III отд. въ с. Арсланъ. ==д= =

Умници. (По картинките въ кн. 3).

Беше хубавъ летенъ день. Митко и Петю се наканиха да отидатъ да се окъпятъ на реката. Като наближиха, на брега забелезаха една фут­ болна топка. И двамата се втурнаха като луди къмъ топката. Тъкмо когато Петю се накани да я грабне, Митко се хвърли върху му и се почна страшенъ бой: юмруци, нокти и ритници заиграха. Митко, като по-силенъ, хаана Петя за врата и го събори на очи. Въ падането си Петю ритна топката. Тя от­ скочи въ реката и водата я отнесе. А нашите умници, следъ като се измориха, оставиха битката и съ сълзи на очи потър­ сиха топката, но тя б е заминала да търси по-умни и по-доб­ ри другари. с. Сандъкчий, 12 XII 1930 г. Веселинъ Начевъ. уч. отъ IV отделение.

16 Ф*

СнЪжко. Снежко бели, Ти донесе две къде.ш. Вземи бабината хурка Па седни при См4хурка.

Тамъ се смейте И предете, Кратки песнички Редете. Веска В. Райнова. на б години.

=г®:=

Решения и отговори. Отговорътъ на задачата въ кн. 3 е: Парите взелъ оня овчарь, който ималъ два хлеба. Решили съ верно само Александъръ Д. Абаджиевъ огь гр. Никополъ и Василка Ботева отъ Варна. Хубави разказчета се получиха отъ много деца. Между многото отделихме тия на: Ксения А. Щерева II отд. отъ Провадия; Емилия Д. Стояноза И отд. Варна; Стелка В ла де­ ва Ш отд. Провадия; Пеню Ив. Вълковъ IV отд. Варна, Любко-Я. Розенщайнъ и Георги Ганзуревъ — Варна. Най-хубавъ е разказътъ на Веселинъ Начевъ и той по­ лучава подаръка.

Тукъ се крие едно куче. Намерете го.

Одобрено огь М. н. ПрссвЪта еъ № 4051 отъ 1915 г. Редакторъ Мих. Д. Никоповъ. Книжка пета ще лратннъ само на платилите абонати. =№

Издава книжарница „Образрвание" — Варна

Лито .Ярмолински* М. Милчевъ — Варна.

•а

(3-

Година пета-

Февруарий

Шейничка. Имамъ си шейничка малк Много е послушна тя. Тамъ по ледната пързалка Като птичка азъ летя. Вчера батко я направи; Е, пъкъ лошо ли й това? Сложи й ДЪСЧИЦИ здрави И я съ гвоздей закова. Па ми дума снощи сладко: — „На, вземи я, Митко, ти!" ДЯдо Боже, този батко Колко миличко шепти! Имамъ си шейничка малка, Много е послушна тя. Тамъ по ледната пързалка Като птичка азъ летя. Нед. Тинчевъ.

8=

Книжка 5

Ш е й д у л а. (Приказка). ЖивЯли си нЯкога мжжъ и жена. ТЯ имали единъ синъ, Имали си всичко доволно и правили всичко само и само синъ имъ да стане уменъ човЯкъ. Но каквото и да направили, колкото и да се грижели, отъ него не ставало нищо. Още при раждането му Богъ му далъ много малко умъ, а пъкъ и мързелътъ скоро го налегналъ, Каквото похванелъ — падало отъ рлщетЯ му. Чудили и маели се родителитЯ му, какъвъ синъ иматъ. Станалъ единъ едъръ, пъленъ, а гледа като замаенъ. Затова и хората му викали Шейдула, което зна­ чело глупавъ човЯкъ. Той пъкъ и не се и обиждалъ. Взелъ това име за свое и като повикали: — Хей, Шейдула, ела тука! — Той се обаждалъ. Скоро умрЯли родите­ литЯ му. Останалъ Шейду­ ла самъ. Отъ баща му ос­ танало голЯмо богатство. СъседитЯ му казвали: — Хайде, Шейдула, да те оженимъ!

— А, че да се оженя! Самъ-самичъкъ трудно се живее. Оженили го. Минали неколко години — народили му се много деца. Бащиното му наследство доста намалело.

— Неможе така Шейдула. Така ти скоро ще обеднЯешъ. ТрЯбва и да работишъ нЯщо. Иди въ го­ рата, насечи дърва и ги продай въ града! — му каз­ вали съседитЯ.

— Е-еххъ, казвалъ Шейдула, — и така ще минемъ. Минали още нЯколко години. Децата му станали

голЯми. Шейдула обеднелъ още повече. Почналъ да се оплаква на съседитЯ си.

— Яхъ, азъ нещастния! — съвсемъ ме забрави дЯдо Господъ. На другитЯ праща много и премного, а на мене — нищичко. Че да ми дадатъ поне мъничко отъ своето. •. . Я съседите само клатели глави и казвали: — Богъ е добъръ, Шейдула, той и на тебъ ще помогне. Я въ кжщи децата плачатъ гладни, жена му се кара, че е мързеливъ и не работи. Шейдула само едно знае: — Трайте! Богъ е добъръ. Той и на насъ ще помогне. Най-после неможло да се трае вече. Я и на Шей­ дула дошла една мисъль въ главата.

— Знаешъ ли какво ще направя ? — казалъ той на жена си. . — Ще ида при дЯдо Господъ. Ще го подсетя. — Той сигурно ни е забравилъ. Жена му одобрила това и радостно го изпратила на пжть. Вървелъ Шейдула, вървелъ три дни и три нощи, а все още не можелъ да стигне до дЯдо Господа.

— Я гледай, — мислелъ си той, — колко далечъ живее дЯдо Господъ! Затова той забравя хората! §8 На среща му се задалъ единъ посталъ, изгладнЯлъ вълкъ. Вълкътъ плачелъ съ сълзи и се молилъ: — Кжде отивашъ, добри човЯче?

— Я че, отивамъ при дЯдо Господа да моля за помощь, — казалъ Шейдула.

— Моля ти се добрий човЯче, — замолилъ се вълкътъ. — Помоли го и за мене. Три години става ужасна болесть ме мжчи. Стомахътъ ме болиДВиждашъ ли колко съмъ измършавялъ и отслабналъ. Да­ но Богъ се смили надъ мене и ми прати или смъртьта или ме излЯкува.

— Добре, добре, — казалъ Шейдула, — ще Го помоля и за тебе.

Тръгналъ пакъ Шейдула на пжть. Вървелъ три дни и три нощи и все не стига до дЯдо Господа.

— Ухъ! — извикалъ най-после Шейдула, като отрилъ потьта отъ челото си и седналъ подъ една клоната ябълка. — Толкова ли далечъ живЯе дЯдо Господъ ?

— Добрий човЯче, — се чулъ гласъ отъ ябълка­ та. — При дЯдо Господа ли отивашъ? Шейдула подигналъ глава и отговорилъ: — Да, при Него. Да моля за помощь, че ме е забравилъ вече.

— Бжди добъръ, — примолила се ябълката, — кажи му че отъ като съмъ станала дърво като свЯтъ — плодъ не мога да видя на клонетЯ си. На пролЯть цЯла побелявамъ отъ цвЯтъ, но скоро цвЯтътъ окапва и никакъвъ плодъ не вързва. . . По добре смърть да ми прати, отколкото да гледамъ другитЯ дървета натегнали отъ плодъ, а азъ ни зърно.

— Добре, добре, — рекълъ Шейдула, - Ще кажа на дЯдо Господа и за тебе. И тръгналъ.

(Следва).

Кого най-обича? „Кажи, Любке, Кажи, мило, Кого отъ насъ Най-обичашъ ?

А Любчето Се подсмихва Ту погледне, Ту подмигва,

Мама, татко, — Най-голЯми, — Или батко Тъй засмени?

Дяволито Се извърне, Мама сладко Си пригърне

Ето всички Съ погледъ питатъ И катъ птички Чуруликатъ.

И тихичко И пришепне: „Най-обичамъ Шоколадъ." Дедо Стоянъ.

Л. Н. Толстой.

Двама търговци. Единъ беденъ търговецъ тръгналъ на пжть и оставилъ желЯзната си стока на богатия си съседъ да я пази. Като се върналъ, отишелъ да си иска стоката. А богатиятъ търговецъ продалъ всичкото му железо и казалъ, че мишкитЯ го изяли. Бедниятъ нищо не отвърналъ. Щомъ като бога­ тия му съседъ, който има толкова друга стока, казва така, нема да лжже я! И си отишълъ. На улицата видЯлъ детето на богатия. Бедния го примамилъ у дома си и го скрилъ. На другия день богатиятъ срещналъ бедния и му се оплакалъ, че му се изгубило детето.

— Лзъ зная кжде е детето ти, — казалъ бед­ ниятъ. — Вчера, като се връщахъ дома, единъ соколъ се спустна и го грабна.

— Не се подигравай, казалъ богатиятъ. — Какъ може соколъ да грабне осемь годишно дете!

— Защо се чудишъ? Щомъ мишки ядатъ желЯзо, какъ соколъ да не грабне детето ти. Всичко се случва. Богатиятъ разбралъ и се призналъ: „Извинявай, приятелю. Мишки не изядоха желЯзото ти, а азъ го продадохъ. Лзъ ще ти го платя двойно, кажи ми де е детето ми."

— Щомъ е така, азъ ще ти го доведа, казалъ бедниятъ.

Кученцето Буби Рано Буби се събуди и се много той очуди, като дочу задъ вратата мяукане отъ мъзата.

— Наша маца малки има, мисли си той — тази зима ще измръзнатъ тЯ въвъ коша! Ехъ, тазъ маца, че е лоша, мишки гони по тавани. Но що съ малкитЯ ще сгане? . . . Ще измръзнатъ тЯ самин ки, тези мънички гадинки! Бързо Буби при тЯхъ слезе, и въвъ коша като влезе, бащински ги той погледна, и тамъ, да ги топли, легна. А тЯ въ него катъ се сврЯха скоро сладичко заспаха. Стефанъ Ив. Стояновъ.

1

ЖителитЪ на зоологическата градина.

II Слон-ьтъ.

— Я го вижте за какво почналъ да тжжи! — каза Синдабъ, грамадниятъ индийски слонъ. — Тжжи за десеть месечната нощь, за ледоветЯ и сЯверното сияние! Че какъ се живЯе въ такава страна? Тамъ по-скоро ще замръзнешъ, отколкото свободно да живЯешъ. Друго е моето отечество, моята Индия, съ нейния вЯчно топълъ климатъ, съ първобитните й гори, съ нейнитЯ гигантски палми. СнЯгъ и северно сияние нЯма въ моето отечество: тамъ пълзятъ исполински змии, по клонетЯ на дърветата се люлЯятъ маймуни и скачатъ пъстри папагали. Ахъ, азъ нЯма да забравя моето детинство между родители, зеленина и цвЯтя!

— И азъ нЯма да го забравя! И азъ нЯма да го забравя! — закрЯщя маймуната отъ съседната клетка.

— Мълчи, не се бъркай като говорятъ други! — изрева лъвътъ.

— Ти ли ще ми заповЯдвашъ? — озжби се май­ мунката. — Не вижда, че е окованъ въ здрава клетка!

— Добре, че лесно ви ловятъ, каза лъвътъ, а то отъ васъ миръ нЯма да има.

— Ями ти?

— Че млъкнете, де! Оставете слонътъ да раз­ казва! — изрева тигърътъ. — Колко е приятно кога слушамъ да разказватъ за далечната ни родина. За моментъ забравямъ неволята си.

— Моля продължавай! — се чу отъ разни страни.

— Нашето семейство, — започна слонътъ, — се

състоеше отъ сто глави и живЯехме всички заедно. Язъ бЯхъ най-малкиятъ и затова дЯдо и баба ме много галЯха. Живехме на една поляна въ гъста, много гъста гора. Храна имаше наоколо колкото искашъ: сочна трева, млади клончета и дръвчета растЯха изо­ билно около насъ.

— Да, приятелю, не като тука нали ? се обади тигрицата отъ клетката си. — Тукъ и на сухо сЯно сме доволни, само да ни даватъ редовно.

— Какво приказвашъ?! Отъ гладъ не мога да се оплача, само по-честичко да почистватъ, защото, нали знаешъ, че често се въдятъ изъ тЯлото ни разни насЯкоми.

— А у насъ, стоишъ си некъде на сЯнка, а по гърба ти скача нЯкоя бЯла птичка и чукъ-чукъ! къл­ ве и те чисти отъ тия омразни насЯкоми. Тия птички еж наши благодетели и ние ги много обичаме.

— Истина ли е, че вие се страхувате отъ слън­ цето .и затова стоите до мръкване въ къщи? — за­ пита бухалътъ.

— Не че се страхуваме, но не го обичаме. На­ истина, ние повечето стоимъ на сЯнка изъ полянката. ГолЯмитЯ стоятъ или лежатъ, а ние малкитЯ играемъ наоколо. ПонЯкога правимъ далечни разходки изъ такива гъсталаци, гдето нито единъ зверъ не е миналъ. Са­ мо нашитЯ хоботи могатъ да изчистятъ пътя, да изкоренятъ дървета или пъкъ да изтъпчемъ съ крака всичко. Щомъ излеземъ отъ нашата полянка, всички — малъкъ и голЯмъ — вървимъ следъ водача, който върви напредъ. Неговата работа е много трудна : той винаги е на щрекъ — най-малкия звукъ не минава незабеля­ зано отъ него. Затова за водачъ се избира най-умния

и най-опитния слонъ. Той ни води на разходки, на водопой, търси ни ново жилище, — ние за нищо не се грижимъ. Нашъ водачъ беше прабаба ми, която бЯ прочута по своя умъ и съобразителность. Тя ни поведе отъ големата горска полянка» похапнахме си малко прЯсна трева и излЯзохме на една голЯма пЯсъчна равнина. Ние много обичаме песъчнитЯ бани. Баба ни знаеше това и веднага даде знакъ. Всички легнахме въ пЯсъка, изровихм дълбоки ями съ крака и отпочивахме. Следъ това тръгнахме пакъ подъ сЯнката на старата гъста гора. Небето се бЯ покрило съ тъмни облаци. По върховетЯ на дърветата мина силенъ вЯтъръ, спустна се по земята, подхвана сухитЯ листа и ги завъртЯ изъ въздуха. НЯкжде загърмЯ. ЦЯлата гора свЯтна. Щомъ гръмна, баба ни почна да бЯга. Следъ нея и ние. Следъ нЯколко минути тя ни изведе на ливадата. Бурята се повече и повече усилваше. Гръмътъ удари ту • едно ту друго дърво. Стогодишни дървета, като покосени, падаха на земята, а дъжда се лееше като изъ ведро.

— Знаете ли; деца, защо ви изведохъ изъ гора­ та? - запита баба. ,.

— Да, бабо, — отговори баща ми, — за да не падне нЯкое дърво върху насъ и утрепе некого. Колко хубаво си живЯехме въ нашитЯ гори, а сега ? . . . Можехъ ли да си помисля, че ще свърша живота си тъй мъченически въ чужда страна? (Следва).

Мирю се бръсне. Сега да ви разкажа пакъ, Но мирно само стойте. Миря не хулете вече, Че той се зеръ зарече, ВЯра и клетва стори Лудории и немирства Повечъ да не прави. Щомъ катъ спаднаха странитЯ Прогледаха му очитЯ, Мирю почна пакъ да шета Обърна всичкитЯ кюшета. Ходи и таршува, — Нали вече не лудува? Незнамъ какъ му попадна На татка му бръснича,

гЛ той юнакъ се ужъ нарича, Отъ нищо не се спира Всичко знае, всичкото разбира. Та малко ли е гледалъ Татко какъ се бръсне? „Чакай, рече, и азъ зная Да се бръсна. Не се мая. Тъй ще стана по-красивъ И по-хубавъ и по-милъ." Предъ огледалото застана, Насапуни си лицето, Па взе бързо острието Ощъ не почна да се бръсне, На три мЯста се порЯза. „Нищо! ЮнакЪ безъ рана не ходи! Само татко да не дойде." И забърза . . . . Тука дръпна, тамъ потърка И хопъ! ухото му отхвръкна. „Татко, майко, помогнете,

Отъ беда ме избавете! Ухото ми! Ахъ ухото!

Падна само то горкото. Чуха въ кжщи жаленъ писъкъ И за мигъ тЯ дотърчаха, Лекарьтъ, съсЯдъ най-близъкъ, Съ игла и конецъ най-тънъкъ Му приши ушето. Я Мирю отъ кюшето Тихо плаче и се моли: „Простете ме. Виновенъ съмъ. Отъ днесъ вече нищо . . . Нищичко не хващамъ И на басъ се хващамъ

Името си ще поправя, Та отъ Немирю Пакъ ще стана Мирю." До кога ли ? . . . Сечко Бечко.

Направете си тази кжща отъ цвЯтни книжки. Така може да си направите и вашето училище.

14 =а

ПАШИТЬ ЧИТАТЕЛИ ДЪдо Мразъ. Дедо Мразъ пристигна Отъ горичка. И съ свойта луличка Изпуща мъгличка

Ето и снежинки Белинки. Мънинки. Падатъ отъ небето И красятъ полето.

Ц в . В . РаЙНОВа

уч. II отд. — Варна.

Плелица-умница. Азъ*съмъ пчелица, Но съмъ умница, Съ тия две очички Сбирамъ медъ за всички. Къщата ми е малка, Но съ тази писалка Ще ви напиша писъмце Отъ сърдце. Илияна А. Друмева уч. в ъ 1-о отд. — София.

Зима. Зима дойде Съ колесница, Зима, — снежната Царица.

Вредъ посипа Белъ прашецъ, За децата Игралецъ,

Да направятъ Снежни хора, Съ бради и съ местаци Съ тежки рунтави калпаци. Живка Иванова уч. отъ IV б. отд. — уч. ,Св. Сава" гр. Варна.

8=

=о

З А А А Ч И И ГАТАНКИ Задача. Отъ 16 кибритени клечки еж направени 4 квадрата.

Колко клечки требва да се взематъ и то какъ, за да се получи число 10 пжти по-голЯмо отъ броя на останалите клечки? Намислете заглавие и напишете разказъ

по горнитЯ картинки. Най-хубавиятъ разказъ ще напечатаме въУ следната книжка.'

16 =-в

Скрита картина. Тука виждате д в е дресирани ж и в о т н и . Намерете кой ги дресира. На първиятъ отговоръ ще дадемъ подаръкъ една хубава книж­ ка съ картинки.

.?

*»" 4*

Ч' 5» .4!

Деца, за да си за­ пазвате книжките, не изрЯзвайте картинкитЯ, а ги прекопирайте съ тънка книжка и така ни ги пратете.

Молимъ неплатилитЯ абонати да се издължатъ за да не имъ спремъ списанието.

Отговори отъ мин. книжка. Кучето се вижда, като се обърне картинката наопаки. ВЯрноотговорили: Владим. Добр. Василевъ и Здр. Каранфиловичъ отъ Варна; Юрд. Пашовъ отъ ОрЯвица; Адамъ и Еленка П. Мървакови, Щерю Т. Тинковъ и Никола Ан. Тошковъ отъ Брацигово; Христо Гочевъ отъ Никополъ и др. Одобрено отъ М. Н. ПросвЪта съ N9 4051 отъ 1915 г. Редакторъ Мих. Д . Николовъ.

«=

=о

Издава книжарница „Образование" — Варна Лито . Я р м о л и н с к и " ГИ. М и л ч е в ъ — В а р н а

г Iг-ч

у * <г

1

" ^^Й ^ •1

~

* *•

Л.

*

.

1

«Г

"•>

!

* ,

• . *

4.

• -*"> 1**Ч»^-**«!^ ">г ^ЗГ*

Д А Й Т Е МИ МАРТЕНИЦАТА! '

п

/Ш?ч

8-

-О

Година пета.

Мартъ

Книжка 6

Минзухари. По полето свещи горятъ, СвЯщи минзухари. Дядо Господъ тия нощи Самъ-саминъ ги пали. Да посветне на земята И да се помолятъ, Че по-скоро да настжпи Хубавата пролЯть. Да покълнатъ вредъ нивята, Да цъфнатъ цвЯтята, ТревицитЯ да покриягъ Вредомъ, вредъ полята. Да засвирятъ овчарите Съ меднитЯ кавали Да пробудятъ вредъ що дрЯме И цвЯтя заспали. Ек. Манчева.

н. Феде.

М а л к о т о винтче. (Разказъ).

Любчо се връщаше отъ училище. Духаше студенъ ветъръ, но той бързаше и се бЯ стоплилъ, та си раз­ копча палтото. Да го видЯше майка му, щЯше да му се кара, но сега никой го не виждаше, а пъкъ и приятно му бЯ така да върви, Отъ единъ прозорецъ се бЯ спустнала една хубава ледена шушулка. Да си я захапишъ. И Любчо неможа да се стърпи. Той я отчупи и лакомо захапа. Въ кжщи го чакаше по-голема радость. Чичо му Петъръ бЯ дошелъ отъ София. Той бЯ механикъ. Про­ даваше и поправяше всекакви часовници, примуси, шевни машини и др. Сега поправяше тЯхния стененъ часовникъ.

— О, Любчо, какъ си чичовото момче? — го посрещна чичо му Петъръ. Любчо не отговори на чича си, а почна да му се хвали: — Азъ пъкъ си правя аеропланъ. Скоро ще го пустна да хвърчи!

— Браво! браво! я да го видимъ! каза чичо Пе­ търъ, като нареждаше по масата разни колелца, пружинки и винтчета отъ разглобения часовникъ. Покажи ми твоя аеропланъ да го видя!

— Не, той не е готовъ още, — каза Любчо.

— Бати, Петре, обади се Любчовата майка отъ кухнята, — я ела вижъ примуса ни защо не гори!

Чичо Петъръ остави работа и отиде да види примуса. Любчо остана самъ. ОчитЯ му свЯтнаха отъ радость. Охъ, колко много винтчета! А колко му трЯбва едничко! Ето и едно хубаво колелце. Колко хубавъ ще стане аеропланътъ, ако прикрепи това колелце за кормило! Чичо Петъръ нема и да забележи, ако го вземе. То е толково малко. И Любчо го грабна веднага, мушна го въ джебчето си и отиде да донесе аероплана си. Но нещо лошо му стана. Не му се искаше да работи. РлщетЯ и краката му отслабнаха, глава го заболЯ, а пъкъ и мжчно приглъщаше. Набързо той завинти колелцето на аероплана, опрЯ глава на ржка и загледа презъ прозореца навънъ. Майка му го забелЯза.

— Какво така се смълча, Любчо? Да не ти е лошо? И тя му похвана челото.

— Да, главата ти гори. ОчитЯ ти свЯтнали. Ти си болно, моето момче. Ела да си полегнешъ. Ела, ела си легни и ще требва да не ходишъ на училище нЯкой день. Любчо легна и заспа. А като се събуди, чу какъ татко му и чичо Петъръ се разговаряха.

— Немога да разбера къ-

р^^г^З Е;,: _»•*-'..'

-,«,

да

се

д^на?!

Колко го ТЪ

Р-

сихъ! Сега часовникътъ нЯма да върви.

— Ехъ, и ти си майсторъ, подиграваше се Любчовъ тат­ ко. — Можешъ да разваляшъ, а н е м о ж е ш ъ да сглобишъ единъ часовникъ!

— Винтчето нЯма, винтчето! Пъкъ и едно колелце се е търкулнало некжде.

— Добре, добре! Ела се­ га да вечеряме, че после ще ги потърсимъ. Я я погледни

4 какъвъ аеропланъ си е направилъ моятъ синъ! . Любчо веднага скочи отъ леглото. Аеропланътъ му бЯ взетъ отъ прозореца. Смутенъ той влЯзе въ стаята и застана на вратата.

— Гледай, целъ аеропланъ! казваше баща му. Чичо Петъръ се засмЯ.

— Ц-ц-ц! Гледай майстора му! ЦЯлъ день се трепя да търся колелцето, а то ето къде било. Взелъ го и мълчи!

— Защо бЯ, синко, си взелъ това колелце?

— Ами че то е много малко, колкото едно копченце! Голема работа ли е едно винтче и такова мал­ ко колелце! — продума Любчо, — Колкото и малки да еж, безъ тЯхъ часовникътъ не върви. ВсЯко винтче си има мЯстото. Да не си боленъ зная какво заслужавашъ. А я ми кажи за­ що си боленъ сега ? Но право ще ми кажешъ!

— Разкопчахъ си малко палтото и . . . си отхапахъ малко отъ една хубава ледена шушулка, — ка­ за Любчо.

— Така, така. . . Малко си разкопчалъ палтото и мъничко ледена шушулка! И ти, Любчо, си мъничъкъ, но требвашъ на всички, на нашето отечество. Ето закашля и сега ще отсжтствашъ нЯколко дни отъ училище, Чичо Петъръ дойде и прекжена разговора имъ: — Остави малкиятъ. Я, погледни сега часовника! Чувашъ ли какъ трака! Тики-тикъ, тики-тикъ, На мЯсто си е всЯки винтъ! Бимъ-бимъ, бимъ-бимъ, бимъ-бимъ!

— Шесть часа! ВЯренъ е сега, радостно каза чичо Петъръ. Прев. Меденъ.

5 €»=

Приказката на бЪлото кокиче. Чуйте деца, ида вече, Чуйте моя сладъкъ звънъ. Хайде, всички изкочете, Всички бързичко навънъ! Подухнете си пръстенца, Поровете по снЯга, БЯлоснЯжното кокиче Е, подало вечъ глава. Хайде, деца, потропнете, — Край снЯжинкитЯ съмъ тамъ, И край мене поседнете, Чудна приказчица знамъ. За „СнЯжанка" хубавица. Снежковата дъщеря, Тази чудната царица, Вчера, милички, умрЯ. Тя живЯеше щастливо, Въ ледни. хубави дворци И растЯше горделиво ЦЯла въ снЯжени вЯнци. Дедо Мразъ й дедо беше. О, какви не игралца о=

=о

Той за нея не тъкмеше: Огърлици, кандилца, И висулки разновидни И звездички катъ елмазъ; Тя пъкъ щедра и доволна Ги изпращаше на васъ. Въ чудни танци тя летЯше ДЯдо мразъ като запЯй, Северняка му приглася, И свЯти — целъ леденей! А рисуваше чудесно По стъклата ви, деца. Тя прилиташе потайно И край вази презъ нощьта. Колко много снЯгъ валЯше, Кога литне да играй! Но послушайте, дечица, Приказката ми до край. Една нощь кога летЯла, Чула песничка. Уви ! Тя се лекичко поспрЯла И дочула жаль, песни. . . Малко птиченце смразено Сълзи лЯло отъ сърдце То снЯжинкитЯ кълнЯло, Че тъй младо ще умре.

Тя се много натж.жила. Отъ тогазъ се поболЪ; Дедо Мразъ се сви, не шава СнЯжко плаче. Тя умре.

И снежинките стопиха ЛеденитЯ 'си сърдца Вижте какъ се размекчаватъ, Ще умрътъ и тЯ деца! Менъ ми тжжно тамъ самичко И сама дойдохъ при васъ; Плачатъ всички за СнЯжанка, Плачатъ: Снежко, дЯдо Мразъ. Хайде, вий ме посрещнете, Приберете ме сега, Приказката разкажете И на другитЯ деца. Ек. Манчева

Ш е й д у л а. (Продължение отъ кн. 5),

ВървЯлъ Шейдула три дни и три нощи. Стигналъ до брЯга на синето море. Гледа на брЯга излЯзла ед­ на голЯма риба.

— Кжде отивашъ добрий човЯче? — попитала рибата.

— Я гледай, пъкъ това?! — си казалъ Шейду­ ла. — Какво ти трЯбва кжде отивамъ? Отивамъ при дЯдо Господа. Ще Го моля за помощь.

— Моляти се, — казала рибата, — седемь годи­ ни ме боли гърлото. Не мога да дишамъ, нито пъкъ свободно да плувамъ. Дано се смили и ми прати поскоро смъртьта, ако нЯма помощь за болкитЯ ми.

— Добре, добре, — рекълъ Шейдула, ти само ме пренесъ на другия брЯгъ. Рибата се съгласила. Шейдула се качилъ отгоре й и тя го отнесла на другия бръгъ. Излезълъ на другия брегь и гледа: Тамъ не е като тЯхъ. Тамъ никой не оре, не жъне, а всички еж

сити и доволни. Наоколо цъфнали миризливи и краси­ ви рози. Близо до него растелъ високъ и кичестъ розовъ храстъ. Отъ цвЯтоветЯ му излизало • пламъкъ и освЯтявалъ всичко наоколо. Шейдула се смаялъ. Отворилъ уста отъ очудване и забравилъ кжде и за­ що е тръгналъ. Изведнажъ отъ храста се чулъ гласъ: — Какво искашъ, Шейдула?

— Кой си ти? — попиталъ той.

— Азъ съмъ този, когото търсишъ. Азъ съмъ Богъ всесилний, добъръ за добритЯ и зълъ за лошитЯ. Какво искашъ ? повторно попиталъ гласътъ. Шейдула падналъ на земята и казалъ: — Всесилний Боже! Азъ съвсемъ обеднЯхъ. Де­ цата ми и жена ми еж гладни, нЯма какво да ядатъ. Помогни ми. А кажи ми и какво требва да правятъ вълкътъ, ябълката и рибата за да се отърватъ отъ мъкитЯ си. И за трети пжть се чулъ гласътъ: — Слушай Шейдула: въ гърлото на рибата има скжпоцененъ камъкъ, ако се извади ще оздравя. Въ коренитЯ на ябълката е заровено гърне съ жълтици. То пречи на коренитЯ да смучатъ сокъ и изхранватъ

плодоветЯ. Извади това гърне и ябълката ще върже много плодъ. Вълкътъ пъкъ ще оздравя, ако изяде единъ глупавъ човЯкъ. Твоята молба, Шейдула, е из­ пълнена. Иди си! Ти ще станешъ вече богатъ. Зарадвалъ се Шейдула и тръгналъ назадъ. Дошълъ до морето, а рибата го чака на брега.

— Кажи ми добрий човЪче, какво ти каза Богъ за моята болка ? — завикала отдалечъ рибата.

— По-напредъ ме пренесъ на срещния брегъ, то­ гава ще ти кажа, — казалъ Шейдула. Рибата го пренесла. Шейдула й казалъ: — Въ гърлото ти се спрелъ единъ безценъ камъкъ. Яко го извадишъ ще оздравяшъ.

— Добрий човече, — помолила се рибата, — извади този проклетъ камъкъ и го вземи. Нека ти да забогатеешъ, пъкъ азъ да оздравямъ.

— Ба, сега съ тебе ще се занимавамъ, — казалъ Шейдула, — нЯмамъ друга работа. И безъ твоя без­ ценъ камъкъ Богъ ми обеща богатство, — и си отишълъ. Наближилъ ябълката и не я поглежда.

— Слушай, добрий човече, — завикала тя. — Кажи ми моля ти се, какво ти каза Богъ за моята мжка ? Шейдула спрелъ отдалечъ, пъхналъ рлще въ джебоветЯ на шалваритЯ си и разправилъ какво му казалъ Богъ. Дървото се разлюляло. Отъ коренитЯ му изкочило гърнето съ жълтицитЯ и се търкулнало до крака­ та на Шейдула, а той даже не се навелъ да вземе една жълтица.

— Вземи това злато за услугата, която ми напра­ ви, — казала Ябълката.

— Е, е, сега нема да се товаря съ такава тяжесть, — казалъ Шейдула. Богъ и безъ това ми обе­ ща голЯмо богатство. Тръгналъ нататъкъ. Срещналъ вълка. Той го запиталъ.

10

— Кажи, добрий човЯче, какво ти каза Богъ за моята болка?

— Яко изядешъ единъ глупавъ човЯкъ, каза Богъ, ще оздравяшъ, — рекълъ Шейдула. Зарадвалъ се вълкътъ и благодарилъ на Шейду­ ла за услугата. Следъ това разпиталъ Шейдула кжде и какъ е стигналъ до дЯдо Господа. Шейдула му разказалъ всичко какво видЯлъ и чулъ. Чулъ всичко вълкътъ, скръцналъ зжби и казалъ: — И ти не взе безценния камъкъ отъ рибата, ни­ то гърнето съ жълтицитЯ?

— Защо ми еж? Богъ каза, че и безъ ТБХЪ ще стана богатъ.

— Ехъ, гю-глупавъ човЯкъ отъ тебе едва ще се намЯри, казалъ вълкътъ и изялъ Шейдула.

СтрЪхигЬ запЪха. Лъхна ветрецъ презъ морето — Отъ далеченъ топълъ югъ. Зарастапя снЯговете, — И въ рЯкитЯ — ледоветЯ. . . Сладко стрЯхитЯ запеха: Капъ, чукъ, капъ, чукъ, капъ, капъ, чукъ! Вече вдигатъ се мъглитЯ — СвЯти чистъ небесенъ сводъ. И на слънчо подъ лжчитЯ Топли благодатни, — По полянитЯ зелени — Пламнаха свЯщици златни. Г. Коста кевъ

Тя е тукъ! Тя тукъ е пакъ, при насъ е тя, дойде пакъ пролЯтьта. — Отиде си отъ насъ снЯга отиде си леда. И грейна ни пакъ слънцето, извика ни навънъ, и гледаме събуди се пакъ цЯли свЯтъ отъ сънъ: Поточета, рЯкичкитЯ, и черната гора, и сладкий гласъ на птичките въвъ тихата зора. ГолЯма е вредъ радостьта, че тя е тукъ при насъ; отъ всичкитЯ най-много пъкъ се радвамъ, радвамъ азъ. Стефанъ Ив. Стояновъ.

=ез

8=

ИГРИ И ЗАБАВИ Измама на окото.

Който погледне тия две фигури, ще каже, че фиг. Я е по-малка отъ фиг. Б. Яко прекопираме фигуритЯ и поставимъ Б. надъ Я, ще видимъ, че Б е по-малка отъ Я. Яко ги сложимъ една върху друга, ще видимъ че еж равни. Опитайте, деца, така ли е!

I

=с

Юрданка Стефанова уч. IV отд. у-ща „Лнтимъ [," гр. Варна.

СнЪжниятъ човЪкъ. (По картинките въ кн. 5).

Царува зимата. Съ мека, бела пелена е покрита земята. Дърветата еж голи. Сухите имъ клони стьрчатъ нагоре, ка­ то че ли просятъ лето отъ Бога. Не шумятъ изворчета и ручейчета. Всичко, всичко ледътъ е сковалъ въ ледени око­ ви : и малките палави поточета, и рекичките и езерата. Не бръмчатъ ни мухи. ни комари, ни бръмбарчета. Всички те еж заспали за да се събудятъ чакъ на пролетьта. Колю и Дането стоятъ въ топлата стая до прозореца и гледатъ къмъ полето. То целото е бело и пусто. Само тукътамъ се меркатъ сухи шубраци и край замръзналата река стърчи старата върба. Тъ полекичка се обличатъ и тихичко излизатъ за да не ги забележи баба имъ, която дреме до огнището. Тъ тръгватъ. Снегътъ хрущи подъ краката имъ. Но какво е това? Те виждатъ тамъ до старата върба нещо бело, големо. Затичватъ се. Единъ съвсемъ белъ човъкъ стои на снега и не помръдва. Колю и Дането го гледатъ съ опулени отъ страхъ очи и му се чудятъ.

— Горкия, — каза Колю, — той е съвсемъ голъ и наверно му е много студено. — Хей, чичо, — се провикна той, — едудено ли ти е ? И той страхливо, полекичка се добли­ жи до него Но чичото стоеше все пакъ и не мърдаше.

— Знаешъ ли ? — каза Данито. — Той е премръзналъ. Хайде да отидемъ, да вземемъ татювата шуба и да го облечемъ. Колю кимва съ глава и те хукватъ. Стигатъ до техъ и полекичка отварятъ вратата. Баба имъ още дреме. До нея котака мърка. Колю и Дането грабватъ топлата шуба на баба си и пакъ се измъкнаха. Тичешкомъ стигнаха. Човекътъ стоеше все още неподвиженъ и вцепененъ Колю му

нахлу палтото и го обви добре. После се отдалечиха да гледатъ какво ще прави. По едно време човекътъ почва да се снишава.

— Гледай, — казва Колю | — той се съживява. Но той все повче и повече се снишаваше. Скоро той съвсемъ се смали и подъ шубата не се виждаше. Колю и Дането го гледаха съ широко отворени очи и се чудеха. Найпосле човека съвсемъ рухна. Децата гледаха какъ шубата все повече и повече улягаше на земята и като че ли чове­ кътъ съвсемъ изчезна. Дането почна да плаче. Колю скоро я последва. Въ това време отъ тамъ мина техния съседъ чичо Доб­ ри. Като чу техния плачъ, той дойде при техъ. Те му раз­ правиха каква е работата. Той разбра, заеме се и каза: „Ей че сте ми били глупци!" И дигна шубата. Отъ човекътъ и следа немаше. Само локва вода се беше събрала тамъ.

— Де е човекътъ? Къде избега? — почнаха да питатъ Колю и Дането.

— Глупави сте, и туй то! Каза чичо Добри, — той не е като насъ; той е отъ снегъ. И когато му станало топло, той се е стопилъ. Но Колю и Дането не върваха това, което каза чичо Добри. Той разбра, взе една шепа снегъ и почна да го духа, докато се стопи.

— На, каза той, — така се е стопилъ целия човекъ. Дането и Колю разбраха каква е работата, престанаха да хленчатъ и като грабнаха шубата, хукнаха да обадятъ на баба си за своето приключение.

ЗАААЧИ И ГАТАНКИ СмЪтката на мждреца. Единъ арабски търговецъ бЯше на смъртно легло. Той повика тримата си сина и имъ каза: .Мили деца, азъ умирамъ. Оставямъ ви 17 камили, Поделете си ги братски, като най големиятъ вземе половината, вториятъ едната трета, я най-малкия да вземе една деве­ та." Бащата умре. СиноветЯ почнаха да дЯлятъ камилитЯ. Но какъ да стане това? Не било лесно да се изпълни поржката на бащата. Една вечерь, когато тЯ стояха съ загрижени лица на ПЖТНИГБ врата, мина единъ дервишъ. Той водЯше съ ржка една камила. „Какво сте се така замислили?" ги попита той. ТЯ му разказаха защо. „Нвма нищо трудно," каза той. „Ето ви и моята камила. РаздЯлете ги сега и пакъ ми върнете камилата, че бързамъ." Най-малкиятъ веднага се сЯти и раздЯли камилитЯ. Какъ ги е раздЯпилъ и по-колко камили е взелъ всЯки?

Задава Здравецъ ==о?—

Отговори и решения отъ кн. 5.

1. Отъ 16 кибритени клечки оставяме само 10 и се образува цифрата 100 така:

Решили еж: Т. Богданова и Емилъ Абаджиевъ. Печатница Д. Тодоровъ — Варна.

16 &

Тази задача може да се реши и така

2. ЖивотнитЯ въ скритата картина се дресиратъ отъ палячо, който се получава, като съединимъ цифритЯ отъ 1 42 съ прави линии. Решили еж: Еленка Г. Богданова, Стефка Хр. Иванова II отд.; Марийка Янева II отд.; Панчо Иовковъ IV отд.; Георги Янковъ IV отд.; Димитричка Спасова II отд.; Надка П. СвЯщарова II отд. отъ гр. Варна; Марко М. Ярославски III отд. Русе; Надежда Д. Миринова III отд. с. Елли Дере; Анатолъ Д-ръ Цановъ III отд. БЯла Слатина; Виолетка Георгиева III отд.; Красимиръ Д. Тодоровъ III отд. и СнЯжинка Кузманова II отд. Провадия; Евгения Д. Николова III отд. София. Донка Иванова II отд. Варна. &% Премията получи ЦвЯтанъ Кириловъ III отделение [ /е» \Стамболово, Търновско.

^ж^т^щтр^ш^^^щш^Щ

Ж&^&Ь&ла&ОлкВ*^.

ез=

"^»е»а1ЙаЙ>»| 1Я1»и^Д»^-

Издава книжарница „Образование" — Варна Л и т о . Я р м о л и н с к и " IV.. • ,1лчвгл:»

Варна

Кн.

7

Год. V.

(?Ю'1

€>-

Година пета.

Лприлъ

Книжка 7

Презъ пролЪтьта. Лежимъ въ тревата двама, той — Шаро нашъ и азъ, а бЯга все надолу поточето край насъ. Ний тримата тъй много се радваме въ тозъ часъ, но пей отъ радостъ само потокътъ съ ясенъ гласъ. Стефанъ Ив. Стояновъ.

=0

Радкйна майка насади квачката въ полога.

— Хайде, миличка, — рече й тя, — да ми излупишъ хубавички пиленца.

— Колко пиленца ще ни излупи, мамо? —попита Радка.

— Насадихъ десеть яйца. Ше требва и толкова пиленца да се излупятъ.

— Мамо, какъ ще ги излупи тя?

— Какъ? Ще лежи на тЯхъ, яйцата ще се стоплятъ и ще излезатъ пиленца. Радка помисли малко и попита майка си: — Лми, ако седа азъ на техъ, ще се излупятъ ли пакъ пиленца ?

— Ти немашъ търпение, миличка.

— Какво търпение?

— Такова. Да седишъ на яйцата, както седи квачката, докато се излупятъ пиленцата.

— Не, мамичко, и азъ ще имамъ търпение. Дай ми яйцата да седна само . . . Майка й се усмихна и каза: -• Добре, ще видимъ какво ще излезе. Вземи едно яйце. Радка взе яйцето, зави го въ меко парцалче, сло­ жи го въ сандъчето, дето си държи играчкитЯ, и

седна отгоре му. Майка и излезе и остави Радка да мжти пиленца. Седи Радка, поглежда квачката и си говори: „Ще правя, каквото прави и тя." А квачката си седи въ гнездото, мълчи, даже глава не мърда. Седи и Радка и я гледа. Мина малко време. Квачката продължава да седи, а Радка почна да върти глава насамъ — нататъкъ. Мина още малко време. Радка стана и си дума.

— Нека да си седи квачката сама. Азъ само ще гледамъ какъ ще се излупятъ пиленцата. И тя седна на столчето си и чака. Следъ малко й стана мжчно. Радка стана и отиде при майка си.

— Защо стана, миличка? - попита майка й. — Немашъ търпение ли?

— Мамичко, накарай квачката по-скоро да излупи пиленцата.

— Нема да послуша миличка.

— Ще те послуша, мамичко.

— Ами ти ще ме послушашъ ли?

— Ще те послушамъ.

— Да порастнишъ веднага до тавана.

— Немога мамичко.

— Така и квачката неможе, мами, по-рано отъ определеното време да излупи пиленцата.

— А кога ще ги излупи?

— Следъ двадесеть дни, миличка. Ще потърпишъ ли докато се излупятъ? Ще потърпя. Много ще търпя. И Рацка седна пакъ на столчето си да гледа квач­ ката. А квачката лежи кротко, не мърда отъ местото си. Омръзна на Радка да чака и излЯзе да играе на двора. После пакъ се върна при квачката. Наднича да види излупени ли еж вече пиленцата. — Не още! И тя пакъ изкочи да играе. Така минаха двадесеть дни. Рано сутриньта майка й я повика:

— Стани, Радке, стани миличка! Стани да видишъ пиленцата! Радка скочи отъ леглото и радостно загледа пи­ ленцата. ТЯ писукаха и се гушеха подъ майка си. Радкина майка имъ пръсна просо и тЯ лакомо закълваха. Радка ги броеше на пръстенцата си.

— Гледай, мамичко, колкото пръстчета на ръцетЯ си имамъ, толкова еж и пиленцата. Ами азъ не видЯхъ какъ излЯзоха изъ яйцата, мамичко.

— Защо не видЯ?

— Нъмахъ търпение, мамичко . . . Детелюбовъ.

Много късно. Английскиятъ краль Едуардъ държалъ много стро­ го внучетата си. Не имъ позвол9валъ презъ време на сбъдъ да говорятъ. Единъ обЯдъ малкото му внуче се обадило: „ДЯдо!" Кральтъ го изгледалъ сърдито и не отговорилъ. Следъ малко детето пакъ извикало: „ДЯдо!" Той пакъ не отговорилъ. Следъ като се наобедвали, кральтъ попиталъ внучето си, защо го е викалъ.

— Много е късно вече, дЯдо! Въ твоята супа имаше муха. Ти я изяде вече.

Пчеличка. Хвърчи пчеличката отъ цвЯтъ на цветъ. Бърза, лута се. Смукне с къ отъ единъ цветецъ, прилети на другъ. По цели дни — отъ сутринь до вечерь — непрестанно бръмчи. ВидЯ я пеперудката и й Дума:

— Какво си забързала, сестрице? Защо така се луташъ отъ цветъ на цветъ? Поглед­ ни азъ какъ живЯя. Посмуча си малко сокъ и по целъ день играя на светлото слънце. Погледа я пчеличката и избръмча: — Ти не мислишъ за напредъ. Куснишъ си мал­ ко, хвръкнешъ, играешъ день-два и умрешъ. Л пъкъ моятъ животъ е дълъгъ. ТрЯбва да си приготвя храна докато цъвтятъ още цвЯтята. Немамъ ли достатъчно храна, презъ зимата ще умра отъ гладъ.

-

. . -==8=

: — =

Гатанка. Въ храсталаците се свило, Катъ росицата свЯглей; СрЯдъ дървета се е скрило И самичко пъсень пъй. Майчица му е гората, А дъждътъ му е баща; Съ радость пълни ни душата, Хладъ разнася по свЯта. Катъ детенце то се смЯе; Ту блести като злато Щомъ го слънцето огрее. Ха. познайте що е то! Нед. Тинчевъ.

Клинъ-чорба (Приказка). Преди много години живълъ единъ пЯснопеецъ на име Дли Юсуфъ. Той билъ много уменъ, но и много беденъ. Единъ отъ многото му почитатели билъ богатиятъ търговецъ Махмудъ. НесмЯтно било неговото богатство. Д пъкъ керванитЯ му ходили отъ БЯло до Черно море и се връщали съ кафе, измирна, смокини, фурми и др. Предъ портитЯ на града богатиятъ Махмудъ ималъ лЯтна кжща и тамъ всЯки петъкъ приемалъ певеца Дли Юсуфъ и го гощавалъ богато. Единъ петъченъ день, слугитЯ казали на Дли Юсуфа.

— Махай се по-скоро, че както се е разсърдилъ господаря, на пар­ чета ше те направи. ДомъчнЯло на пЯвеца. Единъ петъкъ въ недЯлята чака и той сега сърдитъ! Стомахътъ му се превиЕалъ отъ г л а д ъ, червата му куркали — кжде да отиде?

— Не, казалъ Дли, нЯма да си отида. Ти не ' знаешъ.вратарю, колко ме обича твоя господарь. Дзъ съмъ му много добъръ приятель, мога да го утЯша. Пустни ме да отида при него. Вратарьтъ пустналъ Дли. Той почукалъ на стъл­ бата. Отгоре се показалъ Махмудъ и ядно завикалъ: — И ти ли? И ти ли куче недно се яви? Ела, ела да те нагостя, като с ъ ме страшно обрали, та вече да не те виждамъ предъ очитЯ си.

Всички се изплашили и избъгали. Само Юсуфъ остгналъ при най-долнето стжпало.

— Чуйте, господарю, ако не искате да ме нахра­ ните, то поне позволете ми да извадя една спица отъ онова счупено колело. Нвма що да ямъ, та да си на­ правя клинъ чорба.

— Клинъ?! иззикалъ очуденъ богаташътъ. Клинъ да ядешъ?!

— Разбира се. Да не си лудъ?

— Не съмъ лудъ, а съмъ гладенъ. А такъвъ клинъ, като се сготви, става хубава чорба. Ха, ха, ха! засмелъ се Махмудъ. Чудно му било и смъшно, че пъвецътъ иска да яде клинъ, та заповЯдалъ да извадятъ единъ клинъ, да го: измиятъ и му го дадатъ да го изяде предъ него.

— Требва първо да го прережа на две, казалъ Юсуфъ, и ако позволишъ, ще го пресека предъ тебе. Богатиятъ търговецъ се още повече разсмелъ.

— Юсуфе, ако го изядешъ, ще ти дамъ хиляда жълтици. Нека всички тукъ да ми еж свидетели. Събрали се съседитЯ и гледатъ.

— Скоро дайте единъ казанъ. Напълнете го съ вода! Запалете огънь подъ него! Ха, сега да го сваримъ! — командвалъ Юсуфъ. Донесли кеззнъ, вода и огънь. Юсуфъ хвърлилъ клина въ казана и почналъ да бърка.

— Не потъва, казалъ Юсуфъ. Дайте малко брашно да се сгъсти водата, та да потъне клина въ водата. Дайте и масло, командвалъ Юсуфъ. А богаташътъ само повтарялъ.

— Дайте, дайте му каквото иска, да видимъ ка­ кво ще направи, Следъ малко Юсуфъ поискалъ тридесеть яйца. Дали му ги. Опиталъ чорбата и поклатилъ глава.

— Какво има? попиталъ Махмудъ.

— Добра е, но е безвкусна. Иска малко месо, соль, и пиперь.

Махмудъ заповЯдалъ да му се даде всичко. Следъ малко Али Юсуфъ казалъ,, че чорбата е готова и далъ първо на Махмудъ да я опита.

— Чудно! чудно нещо! — зачудилъ се Махмудъ. Никога не бихъ повервалъ, че може отъ клинъ да стане такава вкусна чорба. Драги, приятелю, давамъ ти обещанитЯ хиляда жълтици и те моля да ме простишъ за грубссгитЯ. Идвай всЯки петъкъ, ще ми бждешъ винаги приятенъ гостъ, защото си уменъ човЯкъ, а умниятъ човЯкъ и отъ клинъ чорба може да прави. Надалечъ се разнесла славата на певеца Яли Юсуфъ за неговата клинъ чорба. Здравна Михайлова.

Горделивото мишче. Едно горделиво" мишче поиска да се разходи. Презъ нощьта, когато всички заспаха, то се отдели отъ другитЯ мишчета и тръгна да разгледа кжщата. Премина нЯколко стаи и най-после /• - ^ влезе въ кухнята. ^Въ печката горЯ«"= *•• -—*- ше още огънь. Мичшето видЯ сЯнката си на стената и рече: „Ехъ, че съмъ голЯмо! Отъ нищо не";ме е страхъ. Напротивъ, който ме в и д и , ще б Я г а отъ менъ." Но нЯщо мръдна подъ печ­ ката. Котакътъ подаде кракъ и наостри уши. Той чу стжпкитЯ на мишчето и се спустна да го хване. М и ш ч е т о скочи и се промжкна презъ една малка дупка въ стената. „Добре, че не съмъ тъй го­ лЯмо, както се видяхъ. Какъ щЯхъ да се провра презъ тази малка дупка?" — си рече мишчето и се прибра при другарите си. Здравецъ

Карменъ Силва.

Мравунякътъ. (Приказка). Имало едно хубаво момиченце на име Флорика. То имало златни кждри, очи сини като синчецъ, бузки като ябълки, устни като вишни, а станъ гъвкавъ като тръстика. ВсЯки, кой го я ВИДБЛЪ, й се радвалъ. Радвали се за хубостьта й, а най-вече за трудолюбие­ то й. Отивала тя на извора за вода, а на пояса си хурка носила и преде. Като вълшебница, тя тъкала и прела. Въ цЯлото село немало такива хубави дрехи като нейнитЯ: тЯ биле ушити съ чудни шевици и плетени тантели. Съ цвЯтя тя окрасила праздничната си премена, па и чорапите си. МалкитЯ й ржчички неспирно ра­ ботили : на ливадата и на полето тя работила тъй, както и въ кжщи. И момцитЯ се често вглеждали въ Флорика, като добра бждаща домакиня. Но тя никого не поглеждала, а за мжжъ и не искала да чуе.

— „НЯкога, казвала, ще се грижа за старата си май­ ка". Майка й не била съгласна, а казвала че зетътъ ще е добра подръжа за двама имъ. Флорика се раз­ сърдила и питала майка си, нима малко грижи иматъ, та ще трЯбва да се грижи и за мжжъ? — „Ще м"исля и за него, ще трЯбва за него да преца, да тъка и шия, а за полска работа време нъма да остане." Майка й си въздъхвала и спомняла за покойния си синъ, за когото е шила такива хубави дрешки, прала го е тъй чисто, че всички селски моми се за­ глеждали въ него. И нищо не й тежало. Дошло време и Флорика сама признала, че май­ ка й е права, като мисли да я ожени. Тя чувствала,

че майка й нЯма дълго още да живее. И наистина, въпреки силната си обичь къмъ Флсрика, майката умрела и се изгубила въ студената земя. Хубавицата закрила съ ръце подутитЯ си очи и останала самъ-самичка въ къщи. За пръвъ пъть въ живота си тя се виждала сама и нищо да не работи. Но пъкъ за кого ще требва да работи ? Тя нема вече нигде никого! . . . Единъ день тя стояла предъ къщи и гледала предъ себе си. Така тя забелЯзала. че по земята се движи къмъ нея нЯщо дълго, черно. Вгледала се добре и видЯла, че това еж мравки. Мъчно се виж­ дало отъ где идатъ те, — Тъй дълга била тази пъл­ зяща ивица. Най-после тЯ се наредили предъ нея на голЯмъ полукрътъ. НЯколко отъ тЯхъ излЯзли напредъ и заговорили: — Флорика, ние те познаваме и не веднажъ сме се очудвали на твоето трудолюбие. То е също като нашето, и редко сме виждали хора така да се трудятъ. Ние знаемъ, че ти сега си сама и те Молимъ: ела съ насъ и стани наша царица. Ние ще ти издигнемъ палатъ по-високъ и по-големъ отъ най-големата къща, която си виждала. Ти само ни обещай, че презъ цЯлия си животъ нъма да се върнешъ при хо­ рата, а ще останешъ винаги при насъ.

— Добре, при васъ ще остана, — отговорила флорика. — Тукъ нищо не ме свързва Еече. Само гробътъ на майка ми. Само при него ще идвамъ да нося цвЯтя, ще го поливамъ съ вино и ще се моля за душата й. Ти може да ходищъ при гроба на майка си, но по пътя нема съ никого да говоришъ, иначе ще те считаме изменница, а нашето отмъщение: е много страшно. И Флорика тръгнала съ мравкитЯ. Вървели дълго докато намерили мЯсто удобно да построятъ палатъ. Тогава тя се уверила, че мравкитЯ с ъ по-изкусни отъ нея. Никога не би могла тя тъй скоро да издигне та-

кова здание, Тамъ имало галерии една върху друга, широки веранди, стаи за куклитЯ й и за малкитЯ имъ, които тЯ изваждали въ всЯки слънчевъ день и вед­ нага скривали вжтре при първитЯ дъждовни капки. СтаитЯ били най-изящно украсени съ листца отъ цвЯтя, прибодени къмъ стенитЯ съ борикови иглици. Флорика се научила да преде паяжина, отъ която би­ ли направени завЯситЯ и покривките на маситЯ и леглата. Все по-високо и по-високо се издигало зданието. СтаитЯ на Флорика биле тъй хубави, че тя нз сънь не била виждала такова нещо. Къмъ тЯхъ водили много проходи, тъй че тя можела да получава изве­ стия отъ всичкитЯ си подчинени. Подътъ на коридоритЯ билъ обсипанъ съ листа отъ макъ, щото кра­ ката на царицата да стжпатъ само на пурпуръ. ВратитЯ били отъ рози. прикрепени съ нишки отъ паяжина, та тЯ тихо и безъ шумъ се отваряли и за­ тваряли, Въ стаята подътъ билъ отъ кокичета, дебелъ и мекъ килимъ, въ който потъвали розовитЯ крачка на Флорика. Тукъ тя не носила обуща, тЯ биха по­ вредили килима. СтенитЯ били изкусно изтакани отъ рози, незабравки, резеди и всички цвЯтя се често мЯнели. тъй че аромата и свЯжестьта били истинско упоителни. Таванътъ билъ направенъ като палатка, отъ листата на лилия. За направата на леглото й мравкитЯ употрЯбили нЯколко недЯли. То било отъ най-чистия цвЯтенъ прашецъ, най-нежниятъ, какъвто може да се намЯри. Отъ горе била постлана покрив­ ка, направена отъ самата Флорика. Когато почивала, тя била тъй красива, че звездитЯ биха слЯзли отъ небето, ако я видятъ. Но мравкитЯ направили стаята въ дълочината на палата и най-ревностно пазили обичната си царица. Даже и тЯ не смеели да я наближатъ като спи. Мжчно би се наредилъ по-добъръ животъ въ мравчия градъ, отколкото била наредена тя. Всички полагали най-голЯмо старание да заслужатъ милостьта

на добрата си царица. Всека нейна заповЯдь била вед­ нага изпълнена, толкова повече, че тя никога не дава­ ла заведнажъ много заповъди. ЗаповЯдьта й звучала нежно, като другарски съветъ или забележка, и благодарностьта на царицата билъ нейния веселъ погледъ. МравкитЯ казвали, че въ тЯхния палатъ живЯе слънцето. ТЯ високо ценели и славили щастието си. ТЯ построили особна платформа за Флорика, отгдето тя свободно се наслаждавала на въздуха и светлия день, щомъ й станело горещо вжтре. Отъ тази плат­ форма тя гледала на широко и високо изъ планината. Веднажъ Флорика стояла въ стаята си и шиела крилцата на пеперудките, които мравките й донесли. Такава тънка работа можели да извършатъ само ней­ ните нЯжни пръстчета. Веднага изъ планината се чулъ шумъ и гласове и мравкитЯ се притекли бързо при нея.

— Събарятъ ни палата ! Хората ни напада гъ! Вече две стаи и галерии еж разрушени. Грози ни опастность. . . Какво да правимъ?

— Само това ли ? — спокойно запитала Флори­ ка. Азъ ей сега ще усмиря всичко, а следъ деньдва ще си построимъ всичко разрушено. (Следва).

Мойто бебе. Отъ парцали ми направи Чудно бебе мама ; Лика сме си и прилика Ние съ него двама. Вечерь въ люлка го приспивамъ, Съ него сутринь ставамъ. Искатъ ми го дружки мили, Азъ си го не давамъ. Теменужковъ.

Обичамъ азъ цвътята. Муз. Д. Младеновъ

Валсъ.

Р5

^Ь4^

±Е&

0

ой «змо ая> чв&^я

5-3=

ТЙ бгра д и ии

зг

^

к" ПЙ ля

§

5

3

та , ^ргдъ тбл сьмг, ^}Ь },»<•/*&•

I

ЛТ71 11 |~71

! ^

нд кйГ'в'нобл сг^иь пр?/и6

п= т* гр/. ди« Ий Рйн ф и

-*-—^

Н

на дъ&ъ на ша На е а д ш ъ

5

^

на и)<(}>&<} л/ха * » к и н ЛУ>

и

/{ру Ги

ка.

*«и ги м и ЛИ

Обичамъ азъ цвЯтята В'градини и полята Средъ тЯхъ съмъ азъ засмЯна Катъ въ нова съмъ премена Въвъ нашата градинка Избрахъ лиха мънинка. Насадихъ карамфили Цветя и други мили. И често ги наглеждамъ Съ водица ги поливамъ. Съ лжчи ги слънчо милва, А месецъ ги преспива. Яхъ, какъ имъ се ази радвамъ, Че скоро ще ми цъфнатъ. ТЯхъ мама ги обича, Пъкъ азъ ще се накича,

Кошничка за цвЪтя. Вземете парче белъ картонъ. Изрежете си единъ правиленъ шестожгълникъ и шесть страни, както е показано на рисунката. Заший­ те дъното и страните съ цветенъ конецъ, а още по-хубаво съ тънка копринена пангелка. На всеки върхъ завържете джуфка. а дългия край изреже­ те 30 с. м. Съберете шестьте края на панделкитъ и ги завър­ жете за единъ пръстенъ. Отпу­ снете отъ всвка панделка да виси по единъ край • съ разна дължина. Кошничката вече е го­ това. Напълнете я сега съ мжхъ или сухи цвЯтя и ще имате едно хубаво украшение.

16 -е

\АГТ=>1Л И

ЗАВЛВИ

Задача. Отъ 20 кибритени клечки еж направени 7 квад­ ратчета. Колко най-малко клечки може да се взематъ, за да осганатъ 5 квадратчета?

:4

йад*«л | _ |

Решения отъ кн. 6. Най-големия братъ взелъ 9 камили. Средниятъ — 6, а най-малкия — 2. Верно решиха: Еленка Панайотова 111 отд.; Марийка Яне­ ва II отд.; Вгнко Михаиповъ III отд.; Димитричка Спасова III отд.; Трифон. Богданова III отд. и Авр. Зилберщайнъ IV отъ Варна Анатоенета Янакиева IV отд. и Цветанка До­ чева IV отд. отъ Немското училище Русе, Симеонъ Ивановъ IV отд. с. Стамболово, Търновско и Анатоли Д-ръ Цановъ Бела Слатина. О с м а к н и ж к а ще излезе въ началото на м. май. Тя ще съдържа разкази и стихотворения за морето и ще бъде илюстрирана съ много хубави морски изгледи. . „ П ч е л и ц а " е одобрена отъ Министерството на Нар. Просвета за училищните библиотеки. Печатница Д. Тодоровъ — Варна.

Издава книжарница „Образование" Варна Лито . Я р м о л и н с к и " М. Милчввъ — В а р н я

^8^-^^^^л-йк^^л*;!**

Зй

РИБ

8-

Година пета.

Май

Книжка 8

Двегв рибарчета. Нощний риболовъ бЯ ни добъръ, ни лошъ: носятъ двама по единъ само пъленъ кошъ. Теглиха тЯ мрежитЯ съ други до зори. Лесничко не е това, — тъй ги измори. И сега тЯ къмъ дома бързатъ да поспятъ, че нощесъ ще трЯбва пакъ риба да ловятъ. . . Стефанъ Ив. Стояновъ.

о=

=о

3

На 4—5 километра отъ града, на южния високъ брЯгъ на залива е кацнала като чайка бела кжщица. Тя е недалечъ отъ брЯга и нейнитЯ обитатели еж свик­ нали съ рева на морето презъ дългитЯ зимни нощи. Презъ единъ мраченъ есененъ день тЯ безспокойно се вслушваха въ бученето му, което все повече се усилЕаше. Морето имаше сивъ цвЯтъ. ВълнитЯ се надигаха, гонЯха се като подплашени коне и съ храсть се разби­ ваха въ брЯга. Въ кжщицата бЯше майката съ дветЯ си момчета, 9 — годишниятъ Васко и 11 — годишниятъ Колю. НЯ колко пжти вече дветЯ момчета излизаха навънъ и се взираха въ морето. ТЯ очакваха баща си. На раз­ съмване той бЯше отишълъ на ловъ за риба и трЯбваше вече да е въ кжщи. Наистина животътъ на рибаритЯ не е лесенъ и семейството на рибаря .Иванъ знаеше това. Но днешниятъ день е тъй мраченъ и нерадостенъ, че тЯ съ свити сърдца очакваха завръща­ нето му. * I Часътъ беше петь. Смрачаваше се. Морето не гот- ! вЯше нищо хубаво за тЯзи, които замръкваха въ него. I Иванъ напрЯгаше здравитЯ си ряще и неговата „Чайка" ; пъргаво се мЯташе надъ вълнитЯ. А тЯ я блъскаха, | заливаха и пълнЯха съ вода. Той се бе отправилъ || къмъ града. Искаше да продаде рибата си и тогава | да се прибере въ кжщи. Дали ще може да се добере | е

-

•

-

" '^—^—-о

до пристанището? Тонеедалечъ, но борбата съ вълнитЯ е тежка и измерителна.

— Ще стигна, ще стигна, мислеше си Иванъ, нЯма да ме победи тази буря. И съ по-страшни съмъ се борилъ!

— Я вий потрайте още малко, азъ скоро ще бжда при васъ! Иванъ се загледа по посока на кжщицата си и сякашъ забрави, кжде се намира- Той виждаше огриженото лице на жена си и замисленитЯ очи на своитЯ момчета. Иванъ се сепна и изпустна едната лопата. Една силна вълна блъсна лодката. Тя се наклони на страна, фебна вода, но пакъ се изправи. Иванъ успЯ да хване лопатата. Той бЯше спасенъ. Скоро той вли­ заше въ пристанището цЯлъ мокъръ и лодката му до половина пълна съ вода. Скоро продаде рибата и се отби въ пристанищ­ ната гостилничка да си почине. Той поседя малко.

— Кжде? — попита единъ старъ рабарь.

— ТрЯбва да си ходя. Чакатъ ме.

— Пеша ли?

— Не, много ще закжснЯя, отговори Иванъ. — Ще изпразня лодката и ще прекося залива. Тъй ще съкратя пжтя.

— Лудъ ли си, Иване? намЯси се единъ другь рибарь. Въ такова време пакъ да тръгвашъ по морето! Залива какъ да е ще минешъ, но скалитЯ до брЯга еж опасни. Отъ вълнитЯ тЯ не се виждатъ, пъкъ и месеца го нЯма, облачно е. Иванъ сложи ржка ра рамото му и каза, като се усмихваше: — Като че ли и ти на мое мЯсто не би го направилъ. Хайде да не говоримъ повече, ами да тръгвамъ, че времето не чака. Пъкъ и струва ми се, морето поутихна. Лека нощь!

— Лека нощь и добъръ пжть! извикаха нЯколко гласове. Иванъ изгреба водата отъ лодката, натисна лопа-

титЯ и „Чайка" като клинъ се врЯза въ мрака. Нощьта не бЯше отъ най-тъмнитЯ. Месецътъ, макаръ и скритъ задъ облацитЯ, пращаше слаба свЯтлина. Но Иванъ се бЯше излъгалъ. Морето не бЯше се укротило, то беше станало още по-бурно. При това той почувствува и умора. Да се върне въ пристанището, бЯше късно. Той бЯше изминалъ вече половината пжть. Сега оставаше най-опасното: скалитЯ. Иванъ вЯрваше, че ще намЯри пжтя между тЯхъ; нали той отъ малъкъ познаваше тЯзи мЯста на крайбрЯжието? Само не трЯбва да. остави да го надвие умората. Тогава може да кара или въ лЯво, или въ дЯсно и ще се сблъска съ скалитЯ. Веднажъ провре ли се между тЯхъ, вълнитЯ сами ще подхванать лодката и ще я изтласкатъ на брега.

Лодката наближи опасното мЯсто.

— По-въ лЯво, по-въ лЯво трЯбва да карамъ, мислЯше си Иванъ и наблЯгаше съ все сила дЯсната лопата. И той се излъга днесъ за втори пъть. Една грамадна вълна грабна лодката и я тласна напредъ. ДъскитЯ изспращЯха, лопатата се счупи.

— СкалитЯ! помисли съ ужасъ Иванъ. Лодката се напълни съ вода. .

Следнята вълна я обърна. Иванъ падна въ шу­ мящата бездна и усети остра болка въ колЯното. СвЯтли кржгчета заиграха предъ очитЯ му. ТЯ ставаха все по-малки и по-малки и най-после го обгърна не­ прогледна тъмнина. Иванъ не виждаше и не чуваше вече нищо. Една вълна го отнесе и скри. И „Чайка" изчезна. Само вълнитЯ продължаваха да се разбиватъ въ скалитЯ и да догонватъ брЯга, сякашъ нищо не бЯше се случило. . . Въ бЯлата кжщица царЯше голЯмо безпокойство. Децата продължаваха да излизатъ и да се ослушватъ въ тъмнината. ОблацитЯ бЯха се разпръснали и месецътъ позлатяваше околностьта. Васко тръгна по пжтеката къмъ брЯга. Когато го наближи той съзрЯ на пЯсъка единъ черенъ предметъ. Васко се спрЯ, обзе го страхъ. Но той скоро се престраши и направи още нЯколко крачки. — ЧовЯкъ е, ето ясно се виждатъ краката и ржцетЯ.

— Боже, да не е татко ? Едва чуто промълви Васко. И той хукна назадъ. Краката му сг подкосиха. Васко усЯщаше, че още малко и ще падне. Той стигна до вратата, блъсна я и се хвърли къмъ майка си.

— Мамо. . . мамо. . . тамъ на брЯга лежи. . . той е. . . татко! Бързай мамо! Майка му го улови за ржка и изхвръкна навънъ. Следъ тЯхъ притича и Колю. Непознатия лежеше на гръбъ. Когато се надвесиха надъ него, дветЯ момчета познаха баща си. ТЯ запла­ каха. Майка имъ сложи ухо на гърдите му.

— Не плачете, деца! Помогнете ми да го пренесемъ, не е още късно. Ще го спасимъ! ДветЯ момчета почувствуваха голЯма сила въ слабитЯ си мистци. ТЯ понесоха ведно съ майка си без­ чувствения си баща и не усЯщаха тяжестьта на то­ вара си. Въ кжщи следъ като го изчистиха отъ водо­ раслите и водата, тримата започнаха да го разтриватъ. Поть се лЯеше отъ челата имъ, но усилията имъ като че ли бЯха напраздно.

Все пакъ тЯ не губЯха надежда. Най-после! . . . Слаба въздишка се изтръгна изъ гърдитЯ на баща имъ. И тримата нададоха радостенъ викъ. Скоро Иванъ отвори очи, и ги позна.

— Вий ли сте, моитЯ момчета? проговори той съ слабъ гласъ. — Седнете отъ дветЯ ми страни! Той ги хвана за ржце и заспа. ТЯ знаеха, че това е здравъ сънь, следъ който баща имъ ще бжде пакъ напълно бодъръ. Когато се събуди, той ще имъ разправи, какъ се е борилъ съ вълнитЯ и тъмнината. . . На огнището къкрЯше весело котлето съ сладка чорбица. Въ кжщата на рибаря бЯше пакъ топло и приятно. Стефанъ Ив. Стояновъ.

Картинка. На пЯсъка изтегнатъ азъ лежа и гледамъ чистото небе. Краката ми обливатъ — галятъ вълнитЯ на Черно море. Пладне. Слънцето прежуря. Роякъ деца немирно се боричкатъ тамъ. Безброй пръски ги обливатъ и тЯ се гуркатъ въ топлитЯ води. Средъ шумъ, викъ и веселби обгарятъ тЯ крехкитЯ си тЯла. ВълнитЯ биятъ младитЯ гърди, а тЯ надаватъ викъ; „Ура!" Виолетка.

Момчето, което отъ сЬверъ направило югъ. (Разказъ).

Слънцето залЯзваше. На едно осамотено остров­ че стоеше едно момче и махаше съ кърпа. Далечъ изъ морето плуваше корабъ. МоряцитЯ, които бЯха на стража, забелЯзаха махането, дадоха сигналъ и отпра­ виха кораба къмъ брЯга. Момчето радостно посрещна своитЯ спасители.

— Какво иекашъ? — попитаха го моряцитЯ.

— Преди три дни плувахъ на единъ параходъ. Падна гжста мжгла, парахода се заблуди изъ морето. Яви се силна буря и отъ силното вълнение паднахъ въ морето. БрЯга бЯше близо, та лесно изплувахъ. Моля Ви, вземете ме съ васъ. Ще умра отъ гладъ тукъ.

— Добре, ела съ насъ! — казаха му моряцитЯ. Момчето се качи на кораба и почна да го раз­ глежда. Горе на палубата то видЯ купища ножове, пушки и саби. То подигна единъ ножъ, погледа го и го окачи на пояса си. Следъ това дойде до мсряка, който бЯ на постъ, и го попита: — Вашиятъ капитанъ позволява ли да се носи ножъ ?

— Капитанътъ ли? Ние не го слушаме.

— Ами где е сега той? — заинтересова се момчето.

— Хе, тамъ, — каза морякътъ, и посочи едно малко прозорче. Презъ нощьта, когато всички се прибраха въ каютитЯ си да спатъ, момчето доближи прозорчето и видЯ едно блЯдо лице съ пламени очи.

— Вие ли сте капита­ на? — попита то човЯка. Той кимна съ глава.

— Какво ще заповЯдате? — повторно запи­ та момчето. Но капитанъть не от­ говори докато не се увери, че другъ не слуша разго­ вора имъ.

— На кораба е натоварено злато. МоряцитЯ искатъ да го взематъ и откаратъ на сЯверъ въ Мексико.

— А за кжде е това злато?

— На югъ, въ Буенавентура, отговори капитана. Минахме ноще всички пристанища, та никой не ни видЯ.

— Неможе ли да се върне кораба назадъ ? Какъ да се помогне? замисли се момчето.

— Ахъ, да има некой да ни спаси! тихо промълви капитана.' Радостна мисъль озари момчето. То се отдЯпи отъ затворническото прозорче и се отправи къмъ капи­ танското мостче.

— Мога ли да постоя тукъ и да се уча какъ се управлява кормилото? запита то моряка, който въртЯше колелото, — Може. Гледай, ако нЯмашъ работа. Момчето доближи и се наведе надъ компаса. Вед­ нага иглата на компаса затрептЯ и се насочи къмъ югъ, гдето я теглеше ножа отъ пояса на момчето.

Морякътъ не забелЯза това. Момчето продължаваше да наклонява компаса все на югъ. Морякътъ възвиваше постепенно кор­ милото на югъ, като помисли, че се е заблудилъ въ нощьта и сбъркалъ пжтя. При зо­ ри тЯ стигнаха едно при­ станище. То бЯ Буенавентура. Тукъ отдавна чакаха пристигането на кораба съ златото и се тревожиха за двуднев­ ното му закъснение. ВлЯзе стража въ ко­ раба и освободи капи­ тана. Той прегърна момчето, благодари му предъ всички за неговата смЯлость и го възнагради. Изъ града се разнесе славата на това малко моряче. Кметътъ на Буенавентура нЯмаше деца. Той оси­ нови това момче и го прати да се учи въ морското училище. После то стана добъръ капитанъ. НеговитЯ моряци го сочеха съ пръстъ и казваха: то направи ОТЪ с Я в е р Ъ — ЮГЬ..

Прев. отъ сръбски М. Дончевъ.

Карменъ Силва.

М р а в у н я к ъ т ъ. (Продължение отъ кн. 7).

Вечерьта Флорика легнала най-късно отъ всички. Както винаги, тя и тази вечерь обиколила куклитЯ си, нагледала ги добре ли еж завити, и съ свЯтулка на пръстъ прегледала да ли еж затворени всички врати и следъ това се върнала въ стаята си. Винаги спЯла дълбокъ сладъкъ сънь, но днесъ се дълго мЯтала въ леглото си; ставала, пакъ лЯгала и сънь не я хващалъ. Станало й горещо, много горещо. Никога въ палата не й се виждалъ въздуха недостатъченъ. Ис­ кало й се да излЯзе горе, но я било страхъ да не я чуе некой и тръгне следъ нея. Много пжти тя, при­ нудена отъ мравкитЯ, тр-вбвало да повтаря жестокитЯ си обещания, че никой нЯма да влиза въ мравуняка, нито пъкъ тя да излиза вънъ, та сърдцето й се кжсало отъ мжки. Сутриньта тя станала много рано и всички се очудили, като видели, че царицата сама си е наредила кривата. Работейки, тя често се вслушвала въ шумо­ ленето на гората. По обЯдъ, когато тя се върнала въ стаята си, мравкитЯ уплашено дотърчали при нея: — Вчерашниятъ лошъ човъкъ пакъ дойде, — казали тЯ, — копае вредъ около гората! . . .

— Оставете го! Той нищо нЯма да ни направи, спокойно казала царицата, но сърдцето й тъй силно забило, че едва дишала. Развълнувана, тя се разхож­ дала отъ едно мЯсто на друго, ту пъкъ забелЯзвайки, че на куклитЯ й липсва въздухъ, ги изнисала вънъ и скоро пакъ се връщала вжтре; често давала противорЯчиви заповЯди. МравкитЯ не могли да разбератъ

какво е станало съ любимата имъ царица и гледали повече да работятъ, та да я зачудятъ съ високохудожествената си постройка. Тя разсЯено ги гледала и даже не ги похвалявала. ВсЯки день около палата се чувалъ конски тропотъ, но Флорика не се и подавала вънъ. Тя почув­ ствала въ себе си особено чувство къмъ хората, как­ вото до сега не била изпитвала. Тя си спомнила за село, за тЯхната кжща, за гроба на майка си, който още не е навЯстила. СлЯдъ нЯколко дена тя съобщила на поданницитЯ си, че желае да навЯсти гроба на майка си. Упла­ шени мравкитЯ я запитали не й ли омръзна вече тукъ, щомъ си спомни за родината?

— О, не — отговорила Флорика, — азъ само искамъ да се поразходя и привечерь пакъ ще бъда при васъ. Тя не искала да вземе свитата съ себе си. Обаче нЯколко мравки тайно я слЯдили отдалечъ. Всичко й се виждало измЯнено; трЯбва дълго време да не е излизала вънъ. И тя почнала да изчислява за колко време мравкитЯ еж издигнали тая купчина. Следъ дъл­ го скитане тя не могла да намЯри гроба на майка си, защото билъ обрасълъ съ бурени и трева, та трЯбвало да скита и рови изъ гробищата, гдето всичо й се виждало чуждо и непознато. Мръкнало, а тя още тър­ сила гроба и не го намирала. Изведнажъ чула гласа на непознатия момъкъ. Тя искала да избЯга отъ него, но той я здраво обхваналъ и заговорилъ. Говорилъ й тъй нежно и сладко, че думитЯ му достигнали до сърдцето й, а тя смирено навела глава и слушала. Прият­ но й било да слуша като говорятъ хората за дружба, за любовь. . . . И когато се мръкнало добре, тя си спомнила, че не е захвърлено сираче, а царица, която е забравила дълга си, че мравкитЯ й еж запретили да се срЯща съ хората и бързо избЯгала отъ царския синъ. Той я наричалъ съ най-ласкави имена и тичалъ следъ нея до планината, гдето тя го молила и прок-

линала да я остави. Той се върналъ чакъ, когато тя му обещала да го види пакъ на другия день. Тихо, на пръсти се промъкнала тя презъ коридо­ рите и нещо страшно й станало. Тя чула, че нЯщо се бърза изъ двореца. Може пъкъ тъй да й се стру­ ва само отъ силното биене на сърдцето й, защото всичко утихнало, щомъ спрЯла да върви. Най-после стигнала въ стаята си и отмаляла паднала на леглото, но немогла да заспи. Тя чувствала, че нарушила клет­ вата си. Кой вече ще я уважава и почита, когато не помни думите си? Тревожно семЯтала тя въ леглото си. Гордостьта й се сломила, като си спомнила умразата и отмъщението на мравките. Тя се подигнала по­ лека на лакътя си, услушала се и доловила нЯкакво тайнствено бързане, тичане и работа. . . СЯкашъ пла­ нината оживила. Почувствайки близостьта на утринната заря, тя подигнала завесата отъ рози и искала да излЯзе горе на чистъ въздухъ. Но тя останала поразена, като видЯла входа запушенъ съ борикови игли. Отишла къмъ втори, къмъ трети входъ — напраздно: всички вхо­ дове били здраво задръстени съ борикови игли. Тя почнала да вика. ПрЯзъ малкитЯ невидими дупчици се появила тълпа мравки.

— Язъ искамъ да излЯза вънъ! — строго изви­ кала тя.

— Не! — казали" мравките, — ние нЯма да те пустнемъ, защото ти ще избегашъ отъ насъ.

— Значи не ме слушате?! . . .

— Слушаме те за всичко, но не и за това. Убий ни! Ние сме готови да умремъ за доброто на всички, само да спасимъ честьта на царицата си. Флорика навела глава, заплакала, молила се да й върнатъ свободата, но жестокитЯ съдии мълчали. СлЯдъ минута тя останала сама въ тъмнината. Колко плакала, молила се, късала златнитЯ си коси! . . . . Започнала да си проправя пжть съ нежнитЯ си пръст­ чета, обаче изровеното веднага бивало пакъ запуш­ вано. Тя се отчаяла, паднала на земята въ отчаяние.

МравкитЯ й донесли цвЯтя, медъ и роса за да утолятъ жаждата й, но тжгата й не могли да разпръснатъ. Опасявайки се, че плачътъ и виковетЯ й ще се чуятъ вънъ, тЯ затрупали все по-високо' и по-високо отвънъ докато образували цЯла планина. Тази плани­ на хората нарекли „Фурника" (Мравунекъ). Овчари (Я разправятъ, че въ планината всЯка ти­ ха нощь се чувало конско цвилене и тропотъ, а далечъ подъ земята се чувалъ плачътъ на Флорика който горското ехо повтаряло. Превелъ отъ ромънски Каиеновъ.

Май. СвЯтло, топло слънце грЯе, Съ лжчи си играе, И гората зеленЯе — Съ красота сияе. СвЯжи, росни еж цвЯтята, Съ мирисъ напоени, Бодри, здрави еж децата — Весели, засмЯни. Вакло стадо по баири Си пасе овчаря, И съ кавала като свири Сякашъ проговаря: „Какъ еж хубави полята

На чудесни Мая, Какъ еж ведри небесата — Само азъ ги зная! Богданка Стайкова. Мили д е ц а , „Пчелица" навърши и петата си година. Тя ви д а д е осемь книжки съ разкошни многоцветни корици, хубави приказки и стихове; папка и чуднохубавъ календаръ. Идущата уч. година тя ще ви дойде още по-хубава, по-красива и по-весела. Очаквайте я съ радость, д е ц а !

Каролинъ Колнъ.

Малкиятъ склупторъ. ЖивЯло въ Англия едно малко момченце на име Артуръ. Неговиятъ баща билъ прочутъ склупторъ. Артуръ нЯмалъ нито братче, нито сестриче и затова си играелъ самичекъ въ ателието на баща си. Тамъ той правЯлъ малки фигурки на животни отъ глината, която оставала отъ големите статуи на баща му. Той пра­ вЯлъ различни животни и то тъй хубави, че на когото ги покажелъ, веднага познавалъ дали е слонъ или куче, или коза. Това радвало малкия Артуръ и той съ по-големо внимание работЯпь своитЯ малки животни. ТЯ му били най-любимитЯ играчки. Артуръ знаелъ много стари легенди за прочути склуптори и тЯхнитЯ статуи. Но най му се харесвала една, въ която се разказвало какъ единъ гръцки скулпторъ, на име Пигмалионъ, направилъ една чудесна статуя на жена, която нарекълъ Галатея, и какъ започналъ да се моли на Бога, да оживи ста­ туята му. Най-после молитвата му била чута и Галатея наис­ тина оживела. Като знаелъ тая легенда, малкиятъ Артуръ взелъ да се надЯва, че и некоя отъ неговитЯ статуйки ще оживЯе, стига да я направи хубава и точна. И ето, той по ц-Ълъ день правЯлъ и развалялъ своитЯ животни, изпълненъ съ надежда и очакване. Единъ день момченцето направило две зайчета, големи колкотб истинскитЯ и самъ си ги харесалъ. Като сложилъ и единъ морковъ предъ тЯхъ, той плесналъ съ ржце и повикалъ баща си. Стариятъ склупторъ билъ смаянъ. Зайчетата били като живи. Оставало само да помръднатъ.

16 о Разбира се, малкиятъ Артуръ ги показалъ и на други хора и всички му казвали, че еж чудесни. Вечерьта, преди да си легне, той ги сложилъ въ една кутия, захлупилъ я съ капакъ и я оставилъ до креватчето си. Когато баща му отишелъ да го целуне за лека нощь, Атруръ казалъ: „Татко, азъ ще се моля тази вечерь, както склуптора Пигмалионъ и дЯдо Господъ ще оживи моитЯ зайчета." Тия думи биле каза­ ни съ такава наивна сериозность, че бащата се просълзилъ. Наистина, тая вечерь Артуръ горЯщо се молилъ. Щомъ се събудилъ сутриньта, той побързалъ да отвори кутията. И изведнажъ единъ радостенъ викъ огласилъ стаята. Чудото било извършено. Богь чулъ искренната му молитва. Въ кутията нЯмало вече гли­ нени, а две живи пухкави малки зайчета, които сладко хрускали единъ соченъ морковъ. Този день въ целия свЯтъ нЯмало по-щастливъ човЯкъ отъ него. Когато порастналъ, малкиятъ Атруръ станалъ изкусенъ и прочутъ скулпторъ, по-прочутъ даже отъ б а щ а си.

Прев. отъ английски Б. Стайкова.

4^4°

Решение на з а д а ч а т а о т ъ кн. 7.

•ей

•II

Ще се махнатъ само три клечки ще се получатъ" 5 квад­ ратчета. Ето така:

или

Решилъ по първия начинъ само Коста Станковъ уч. отъ III отд. Варна. ДругитЬ отговори съ 4 и 5 клечки не еж верни. Печатница Д. Тодоровъ — Варна.

=о

Издава книжарница „Образование" — Варна