Димитър Воев като поет by Visokovisoko

Димитър Воев като поет Иван Цанов

Димитър Воев Снимка: newgeneration-forever.net

Димитър Павлов Воев (1965-1992) е български поет, музикант и донякъде общественик. Докато за неговото музикално-сценично творчество са налице откъслечни, но все пак задълбочени анализи, то за Воев като поет на практика няма написано нищо. Българската литературна критика (и от мейн-стрийма и от ъндърграунда) не е произвела нито един професионален текст или дори опит за интерпретация на неговото, макар и скромно по обем поетично наследство. Това би могло да бъде обяснено с тройно детерминирана каузалност. Или той не е припознаван за поет (най-вероятно), или е неразбираем за критиката (твърде вероятно), или епистоларните занимания с неговата поезия не носят облаги за пишещия – публикации, научно и административно кариерно израстване, финансови постъпления (вероятно). Убедени сме обаче, че авторът на „Нова генерация завинаги” за в бъдеще ще бъде обект и предмет дори на защитени дисертации за образователната и научната степен „доктор” и даже за научната степен „доктор на науките”. Само въпрос на време е това да се случи. Настоящата статия няма претенции за всеобхватно и изчерпателно изследване в научнопопулярен ракурс на поетичното творчество на Димитър Воев, а и това не е по силите на автора. Ние си поставяме далеч по-скромни цели – да насочим вниманието върху поетичното явление Димитър Воев и да направим опит да потърсим отговор на два ключови въпроса свързани с изящната му словесност: Къде стои Воев в контекста на българската поезия изобщо (темпорално-битиен континуум)?; Кой са най-характерните черти на Воевата поезия по принцип (същностни поетични маркери)?

Димитър Воев в контекста на българската поезия Първото нещо, което се набива в очи след внимателен прочит на лириката на Воев е, че тя не може да бъде инкорпорирана към никоя българска поетична школа, направление, група, традиция, наследство, актуална ситуация и т.н. Наблюдават се все пак бегли прилики с българския поетичен символизъм и декаденството, достигнали своя апогей някъде в навечерието на Първата световна война. Между стихотворението „Смърт” на Теодор Траянов (1882-1945) и „Отвъд смъртта” на Димитър Воев например се откриват някои успоредици (общото мрачно звучене; поетичният изказ: „...по черните безкрайни равнини...” Т. Т., „...в който империи черни и златни...” Д. В.; строфите са пропити с чувство на отчаяние: „...напразно погледът предсмъртен там гадае свойте тайни нерешени...” Т. Т., „...Природата чука на мойта врата, с усмивка перверзна крилете ми вдига...” Д. В.), но категорично може да се твърди, че Димитър Воев не е символист, нито декадент. СМЪРТ (Т. Траянов) Потъва есенния ден последен, зад приказни далечни планини, по черните безкрайни равнини отпадат сънища със образ бледен. Из мрачините вятърът понесен, замлъкне, ту подхване зимна песен. Подемат се задгробни песнопения, зад планини загасва жъртвен плам, напразно погледът предсмъртен там гадае свойте тайни нерешени. Смъртта надниква, лист по лист се рони, Скрибуцат, глухо стенат голи клони. ОТВЪД СМЪРТТА (Д. Воев) Кажи имената на твойта игра, създадена в моята детска кутия. До утре ще бъда твой верен слуга, а после нагоре ще се издигна. Сам.

Аз виждам отвъд смъртта. За себе си и мен. Природата чука на мойта врата, с усмивка перверзна крилете ми вдига. Така ще прекараме вечерта обвити в кълбото на древните сили в любовта. Когато достигнах ръба на скалата наведох се и видях кръга, в който империи черни и златни летяха под мен сега. Едно малко бяло над мен се усмихна и каза: „Време е!” премахвайки времето. Кафеза на мойте спомени бързо отключих, защото ненужни са. Изпразних старата кошница, която бях самата аз. Отново едно малко бяло над мен се усмихна и каза: „Не се бави!” убивайки времето. Аз виждам отвъд смъртта. Не мога без теб в нощта. Съзира се и някакъв общ поетичен натюрел (в много широк смисъл) между рано отлетялото в небитието разцъфнало цвете на българската поезия Петя Дубарова (19621979) и Димитър Воев. Разликите между двамата все пак са много, много по-големи от приликите. Лириката на Дубарова е предимно слънчева, оптимистична, жизнерадостна, юношеска, фриволна, закачлива, докато стихотворенията на Воев са песимистични, мрачни, отчаяни, напълно зрели, понякога безжалостно цинични, в тях авторът не оставя на читателя даже микрон надежда. Между двамата обаче има и нещо свързващо. Релацията Дубарова-Воев звучи дори парадоксално, но е несъмнен поетичен факт. Като доказателство за съждението привеждаме стихотворението на Петя Дубарова „Удавени звезди” и част от стихотворението на Димитър Воев „Последната вълна”. Видна е подобната словесна метафоричност („Удавени звезди в морето плуват” П. Д., „...Изпразнени от мидите черупки изяждат пяната сега,... Д. В.), както и преобладаващото меланхолично, носталгично звучене. 3

УДАВЕНИ ЗВЕЗДИ (П. Дубарова) Удавени звезди в морето плуват. Солта цвета им свеж е прегорила. Как тихо, без дори да се сбогуват, изгубиха и светлина, и сила. Но моето сърце ще се превърне в гробница за тях, във пирамида и живи, преродени ще ги върне, узрели във плътта му като в мида. ПОСЛЕДНАТА ВЪЛНА (Д. Воев) Аз: Спокойно Старостта разтвори своя шал. Денят се скри в часовника и спря. Стените в тази стая, в която бих живял, се приближават бавно в индиански бавен ритуал. Изпразнени от мидите черупки изяждат пяната сега, под стъпките ни в пясъка остават дупки, в които се разлива последната вълна.(...) Димитър Воев е много голям, самобитен, неординарен поетичен талант трудно поддаващ се на класифициране и съотнасяне. Той е изразител на преобладаващите настроения и поетичен идеолог на част от изгубеното младо българско поколение от края на т.нар. „развит социализъм” и прехода към неолиберален капитализъм от български тип (преди и след 90-те години на миналия век). Всъщност самият той го заявява категорично в „Патриотична песен”: ПАТРИОТИЧНА ПЕСЕН Плътно до своето рамо си ти – златни нашивки и голи гърди. С камшик дирижираш грозни деца, със стиснати зъби те пеят сега: „Ние сме болен продукт на своето време и вашия труд.

Градски устроени празни съдби, със смъкнати гащи, навели глави. От срам.” Човек със анцунг грухти през града, с дебел пръст ме сочи на свойта свиня и те любезно на смърт ме осъждат, а своето семе в москвича развъждат. Аз съм едно малко перде и ти ако искаш, ела да сме две. Така на прозореца ще стоим закачени, за да закрием всички вътрешни проблеми. Левски и Ботев останаха само на камък, славеят на Славейков паниран е по-сладък, а ваш’то сърце се разтваря в чиния за сръбско, хеви метъл и гроздова ракия. Вероятно Димитър Воев е родоначалник (създател) на ново българско поетично направление, което все още не е прецизно наименувано и тепърва ще бъде изучавано и интерпретирано. Той е лирически новатор, антиконформист и първопроходец в широкия, разнопосочен и пъстър спектър на българската изящна словесност. Не могат да се отрекат и обстоятелствата, че Воев все още не е разбран, съзнателно е пренебрегван и е лирик изпреварил времето си по всяка вероятност с няколко десетилетия. Покъртителната трагедия на Воев и на неговото поколение е, че те не харесват по никакъв начин света около себе си, но и светът изобщо не ги харесва. Димитър Воев е смятан от официалната и мейн-стрийм литературна критика за поет (ако изобщо бива възприеман като такъв) от ъндърграунда, поредният сърдит и уплашен млад човек, дори за типичен неудачник (лузър). Той действително не принадлежи към преобладаващата и популярна българска поезия, но за разлика от неговото ъндърграунд субкултурно обкръжение е надарен с ярък, свеж, неподправен и рязко открояващ се поетичен талант. Димитър Воев наистина идва от низините (обитава приживе квартала на „богатите” – софийският „Дружба-2”), но не е поет единствено на плебеите, нито само на онеправданите и бедните, а е поетичен изразител на голяма част от цяла една млада българска генерация напълно и безвъзвратно изгубена в годините на прехода, чиито мечти отдавна са превърнати в пепел.

Най-характерни черти на поезията на Димитър Воев Нека първо да анализираме накратко поетичното отношение на Димитър Воев към трите традиционни и изконни поетични конструкти, задаващи координатите и същността на всяка голяма поезия: Бога, любовта и жената. Бог се появява в „Скорпионите танцуват сами”, в „Студен живот” и във „Весела компания”. Воевият Бог е странен („Един бог със сребърни пръчици спокойно сам яде”), 5

емоционален е („плаче”), антропоморфен е („пие топло кафе на закуска”), но присъства в неговото творчество, без да е средоточие, а само слаб повей. Димитър Воев не е поетичен антихрист. СКОРПИОНИТЕ ТАНЦУВАТ САМИ (...)Един бог със сребърни пръчици спокойно сам яде(...) СТУДЕН ЖИВОТ (...)Аз ще приема твоя шанс и на ръба застинал бог ще плаче тихо в аванс(...) ВЕСЕЛА КОМПАНИЯ (...)И весело потупват сърцата ни защото ние знаем, че пътят ни е в топлото кафе, което добрия Господ пие на закуска(...) Любовта в лириката на Воев е широко застъпена и е представена като противоречива, неуловима, неразбираема, имагинерна. Може би най-отчетливо това вечно човешко чувство е изобразено в стихотворението „Ловецът на сърца”. Лирическият герой заявява, че не вярва във Вечната любов, но вярва или не, проповядва за нея. Димитър Воев отлично разбира, че няма (не съществува) вечна любов, но знае, че тя трябва да бъде поетически пропагандирана. Това е истинският Димитър Воев, като неговото послание е – за любовта хората трябва да се борят и жертват, макар и тя да е само една красива илюзия. ЛОВЕЦЪТ НА СЪРЦА (...)Във Вечната любов аз не вярвам. Вярвам или не, за нея проповядвам(...) Жената присъства повсеместно в лиричните творби на Воев. Димитървоевата особа от женски пол обаче е на светлинни години от пенчославейковата „гърлица”, няма нищо общо с емануилпопдимитровата „Ирен” и е коренно различна от пейояворовото „дете с две хубави очи”. Жената в лириката на Димитър Воев е пълна загадка и е описана по същия начин – като завършена енигма. Четиристишието в „Арлина” е наистина показателно: АРЛИНА (...)Красив роман е любовта, но знам, че да четеш ти мразиш. Сложи си черни очила и съвестта си ще запазиш(...) Не е никак лесно да бъдат откроени най-съществените черти в поезията на починалият само на 27 години лирик, но все пак това не е непосилна задача. По наше мнение

основните поетични маркери в неговото творчество са: безнадеждност, бунтарство (съпротива), отчуждение, дълбочинност. Ако трябва да опишем само с една-единствена дума поезията на Димитър Воев то тя е безнадеждност. Лириката на Воев е тотално, стопроцентово, пределно безнадеждна. Това обаче е съвсем естествено. Той принадлежи към първото българско поколение от 110 години насам (от Освободителната война, след която възкръсва за нов живот Третото българско царство), което знае и чувства с всяка фибра на тялото си, че неговите деца ще живеят по-лошо от самото него, и то много по-лошо. Безнадеждността на Воевата поезия е всепроникваща, гигантска, хипертрофирана, вселенска, пронизва всяка негова строфа. Вижте какво казва творецът в „Прилепът”: ПРИЛЕПЪТ (...)Обесете се в неделя, това е най-добре. Никой няма да ви гледа – всеки себе си чете(...) Наистина страшна е Воевата безнадеждност, а и той не вярва и на йота като Никола Вапцаров (1909-1942), „че утре ще бъде живота по-хубав, живота по-мъдър”. Поетът обаче не спира до тук. В „Нова генерация завинаги” той направо ни разтърсва: НОВА ГЕНЕРАЦИЯ ЗАВИНАГИ (...)Излязъл на разходка, аз виждам своя некролог. Ех, какво да направя, дяволът заби в мен своя рог(...) Каква ли безнадеждна душа носи този човек, в който дяволът е забил своя рог и вижда наяве собствения си некролог. Втората характерна черта на поезията на Воев е присъщото й бунтарство (съпротива). Въпреки че няма абсолютно никаква надежда чрез лириката си Воев ни предлага да не се предаваме, да не униваме, да се борим и съпротивляваме, „когато кошмарите чакат, с черната си кола да влязат в твоя паркинг.” Това става ясно в стихотворението „Изповед”: ИЗПОВЕД (...)Няма никаква надежда. Няма, няма да спра. Няма да съм чужда прежда, за пуловера съдба. Резигнация не искам аз във моята кола, Щом съм тук, на аутобана, предпочитам скоростта(...) Да, ако си на магистралата на живота не ти остава друг избор освен да натискаш педала на газта.

Отчуждението между хората и общата алиенация на социума не могат да останат незабелязани, когато се анализира лириката на Воев. Отчуждението е начин и норма на живот, съдба, рутинно всекидневие, минало, настояще и бъдещност на човешкото битие. Това се вижда най-добре в „Студен живот”. Другите хора, разбира се, не са жаби за Воев, но те и лирическият герой толкова са се отчуждили, че не се разбират (в буквалния смисъл) помежду си. Животът също така е потискащо студен. СТУДЕН ЖИВОТ (...)Толкова сам, колкото мога аз в отчуждение плувам натам. Всички сте жаби и аз просто не мога да проговоря езика ви сам. Здравей, здравей, студен живот!(...) Воевата поезия разголва в изумителна дълбочина човешките същества в най-съкровените дебри на тяхното съзнание, показано без розови очила и измислени илюзии. Много малко са българските поети, които така добре познават черно-бялата (демонично-ангелска) парадигма на човека и нямат никакъв свян и страх да ни я обрисуват с адекватни и перфектни поетични средства. Душата на човек е хладна и студена, а гласът му е окован в сковаващ лед. Воев рисува това психологично състояние с думи в стихотворението „Ледове” по следния начин: ЛЕДОВЕ (...)Хлебарят вади топъл хляб, но аз не мога да го ям. душата ми изпитва хлад и моят глас е в лед скован(...) Лирическият герой на Димитър Воев се страхува, съмнява, лута, за него животът е „подла игра”, в която най-често човек е сам, примирен и безпомощен. В „Страх” той ни го (по)казва със седемнайсет поетични слова: СТРАХ (...)Страх ме е когато нямам сили да летя. Страх ме е да бъда Сам във подлата игра(...)

От смъртта на поета Димитър Воев изминаха малко над двайсет години, но стиховете му все едно са писани преди час – по тях няма полепнала и частичка от патината на неумолимото време. Лиричните му дирения и експерименти, неговата неподкупна честност и морална безкомпромисност, необикновеният му поетичен талант го изведоха на неподозирани поетични висоти, които съвременниците и бъдещите поколения тепърва ще 8

преоткриват, усвояват, интерпретират и изследват. Поетът-символ на една нова генерация ще задава и занапред трудните си и нелицеприятни въпроси към цялата българска нация, но най-вече към по-младите й слоеве.

Използвана литература и Интернет източници 1. Моторни песни. Никола Вапцаров. Съст. Владимир Атанасов. София, „Анубис”, 2001. 2. Пейо К. Яворов. Избрани стихотворения. София, „Пан”, 2004. 3. Пенчо Славейков. Лирика. Поеми. Велико Търново, „Слово”, 1999. 4. Петя Дубарова. Поезия. Съст. Мария Дубарова. Бургас, „Либра Скорп”, 2007. 5. Поети символисти. Съст. Симеон Хаджикосев. София, „Български писател”, 1985. 6. Поздрави от мен боговете. Димитър Воев. София, „Литавра”, 2002. 7. http://newgeneration-forever.net/. Официален сайт на Нова Генерация. Последно посетен на 29.10.2012 г. Цитат-формат (Suggested Bibliographic Citation) Цанов, Иван. Димитър Воев като поет. In: bgswim.info. Първи български плувен сайт: Онлайн издание за водни спортове [online], 29 октомври 2012 [cited 29 October 2012]. Available from: http://www.bgswim.info/ За автора: Иван Цанов е роден през 1963 г. в София. Бакалавър по философия, магистър по психология и доктор по икономика. Гл.-ред. на популярната онлайн спортна медия „Първи български плувен сайт”. © Иван Цанов Цанов, 2012. Всички права запазени!

Димитър Воев Снимка: newgeneration-forever.net