Никола Филипов
ЩО Е ТО ЛОНДОН и що прави нашенецът там Второ преработено и допълнено издание
© Никола Филипов, автор - e-mail: niklfilipov@yahoo.co.uk © Д-р Димитър Атанасов, коректор © Иван Желязков, редактор © Панайот Гелев, художник на корицата ISBN: 978-954-8781-81-7 © ИПК „Екобелан“ - Асеновград, печат Цена: BGN 7.90 £4.90 €4.90
От тази книга ще разберете не само защо река Темза през половината време тече обратно - от морето към изворите си - и защо общо взето англичанките са по-грознички от украинките. От нея ще научите как може да вземете английска пенсия без изобщо да сте работили в Англия и как може да ползвате абсолютно безплатно английско здравеопазване, образование или правна защита, без да сте станали британци. Книгата е предназначена за най-широк кръг читатели: - студенти и ученици - да черпят опит в аванс; - депутати, министри и политици - да сверяват посоката, по която ни водят; - миряните - да им отвори очите по някои животрептящи въпроси. наследниците на Бай Ганьо, днешни бизнесмени - да видят доколко са еволюирали; остатъците от интелигенцията, все още срещащи се тук-таме по българските земи - да не забравят да четат; - пенсионерите - чудесна занимавка, стига да има кой да им я купи; онези, които са успели да се доберат до Лондон в детството на българската демокрация - един приятен спомен; - онези, които все още не са успели да сторят това - едно запознаване с Лондон и обстановката... Предварително искам да заявя, че героите са обединителен образ на дългогодишните ми наблюдения. Затова всяко съвпадение на име на нашенец, име на град в България или описана случка е чиста случайност.
Централната част на Лондон
СЪДЪРЖАНИЕ СЪДЪРЖАНИЕ ОБРАТНАТА СТРАНА
АНГЛИЧАНКА ПРОДАВАМ КРЪСТОВИЩЕ УНИКАЛНОСТТА НА БЪЛГАРИНА ОЧЕВИДНА РАЗЛИКА КОЙ ИСКА ДА СТАНЕ МИЛИОНЕР? СОРИ НА ГОРНАТА ЗЕМЯ КРАЛСКИ СОЦИАЛИЗЪМ НАШИ ОБРАЗИ ИЗПОВЕДТА НА г-н ИЗПОЛЗВАЧЕВ СПЕЦИАЛИСТ ПО ВСИЧКО ТАБИЕТИТЕ НА МАЛКИЯ БОС ПРИЯТЕЛ В ЧУЖБИНА СЕ ПОЗНАВА РАШЪН ЛОНДОН - БИВШАТА СТОЛИЦА НА СВЕТА ЗАЩО УКРАИНКИТЕ СА НАЙ-КРАСИВИ? КАКВО СМЕ СГРЕШИЛИ? МАДАМ ТЮСО КЪДЕ ЯХВАТ ЗЕМЯТА? ЕКОЛОГИЯ ПРЕДИ ВСИЧКО ХАЙД ПАРК УМРЯЛ ГЛАВНИЯТ МИШЕЛОВ КАПАН ЗА КИТОВЕ ЩАСТИЕТО НЕ Е ЗА БОГАТИТЕ СЪСЕДЪТ НАБЛЮДАВА ШПИОНИН КОГА ЩЕ ГИ СТИГНЕМ ПАМЕЛА ТЪРСИ СЕ СПЕЦИАЛЕН ТУРИЗЪМ - НА ГЪРБА НА КРАЛИЦАТА
КОМПАСЪТ МИСТЪР ФОКС РЕКЛАМИ И ОБЯВИ ПРЕМЕЖДИЕ САПУНИ ЗА ТИКВАТА И ОЩЕ НЕЩО. Или защо съм в Лондон ПОЛЕЗНА ОБЩА ИНФОРМАЦИЯ
ОБРАТНАТА СТРАНА Не, не става въпрос за обратната страна на медала, а за страната Англия - сравнително близка, но достатъчно непозната за българите. Случайно или не - дори инициалите ни са обратни качваш се на самолета в страната BG и след три часа кацаш в GB / Великобритания/. Още с пристигането ни впечатлява обратното движение по улици и шосета. Десният волан на автомобилите в Англия предизвиква редица други различия - обратни спирки, обратни надписи на пешеходните пътеки и т. н. Пресичаш ли улица, обратно на българските правила, трябва да се огледаш първо надясно, а после наляво. Чакаш ли автобус, той ще дойде отдясно, а не отляво. След колко минути ще пристигне, се изписва на електронното табло на спирката. Традицията за такова движение била съхранена още от рицарско време, когато при среща рицарите държали оръжието си с дясната ръка. И не само Великобритания, а такова движение ползват близо шейсет държави в света, между които Индия, Пакистан и Тайланд, Австралия и Нова Зеландия, Япония, ЮАР, Нигерия, Ирландия и т. н. Не бих си правил труда да пиша за обратности, ако това се отнасяше само за движението. Колко много други неща са наопаки, може да разбере само човек, прекарал достатъчно дълго там. Споменах за транспорта, та да добавя още нещо. Навсякъде по света през Коледните и Новогодишни празници например се пускат допълнителни влакове, увеличават се автобусите в градския транспорт. В Лондон - напротив! На Коледа не се движи дори
метрото! Всички почиват. Практически градският транспорт е блокиран и можеш да се придвижваш само с личен превоз. И за да завърша с транспорта, нека обърна внимание, че глобата за пътуване без билет е сто пъти по-малка, отколкото за запалена цигара - пише го във всеки автобус или вагон. Гледам - река Темза тече обратно. „Е, чак пък и реката да тече обратно - не фантазира ли този автор?“ - ще възкликне веднага незапознатият с обстановката читател. Моля! Нека подежури малко край бреговете на Темза и ще види как само половината от времето тя тече нормално - от изворите накъм морето. Останалото време забързана, водата се завръща от морето, изпълва цялото корито, издигайки се до шест, шест и половина метра вйсочина над предишното си ниво. Вследствие на тези приливи и отливи водата на Темза винаги е мътна и понякога хвърлен плаващ предмет може цяла седмица да се движи ту към морето, ту обратно, сменяйки посоката по няколко пъти в денонощие. В Лондон и Англия адресите се пишат обратно на нашите навици и правила. Първо се пише номерът, а после името на улицата. И улиците биват над десет вида, а не само улици и булеварди. При две успоредни една до друга улици например, покъсата с наредени калкани се нарича тераса. Затапените улици са клозета, а според ширината, извивките, предназначението и озеленяването има стрийт, роад, авеню, лайн, уолк, кресчент, уей, гроув, драйв и т. н. Ако площадът е правоъгълен - той е скуеър, но ако е кръгъл или овален, тогава се нарича съркъс. Интересен е фактът, че измазаните отвън къщи са поевтини от онези, които са на тухла и фуга. Обратно на нашата логика. Обяснението е, че мазилката се правела, за да прикрива дефекти в стената. Към измазване се прибягвало, когато голяма част от тухлите са започнали да се ронят вследствие непрекъснато променящото се време. Изградени с разноцветни тухли и прецизно
фугирани, фасадите приличат на шарени черги, на тъкани килими. Отваряш вратата, на която и да е стая, но nе виждашнищо, освен една стена. Тук вратите са монтирани обратно - в ъгъла на стаята е дръжката на вратата, а не пантите, на които е окачена тя. В България притиснем електрическия ключ и лампата светне. В Англия не се притиска, точно обратното дърпа се. Отваряйки вратата, се блъскаш във висящо от тавана въженце. Дръпнеш го и лампата светне, дръпнеш втори път изгасне. Самият ключ е монтиран на тавана. Е, в новите постройки този вид ключове се монтират главно в банята и тоалетната като побезопасни, но в по-старите навсякъде е така. В обществените сгради пък вече няма ключове - скрити сензори автоматично включват осветлението, щом отвори вратата човек и изключват известно време след като в помещението не остане никой. Къде по света градските телефонни разговори са по- скъпи от международните? В Лондон. От Лондон говориш с Америка и Австралия по за няколко стотинки на минута, а до съседната сграда обаждането струва лев. Влизаме в лондонски бръснаро-фризьорски салон. Обратно на нашите представи в ценоразписа има цена за изправяне на коса, а няма цена за къдрене. Другаде може да се къдрят, но не и в Англия. Къдрокосите черни* (Думите „негър“ и „негьрка“ се считат обидни във Великобритания и вместо тях се употребяват „черен“ и „черна“.) и мулатки, които са в изобилие из Лондон, плащат доста за изправяне на косите си, за да заприличат малко на англичанките. Плетат си плитки, та косата им да стои по-задълго изправена. Влизаме и в публичен дом. Пардон! Публичен дом, или съкратено „пъб“ се нарича типичната английска кръчма, а не заведение с проститутки, както веднага би си помислил всеки българин! До входната врата, потънали в зеленина, светят фенери. Висят окачени кошници с декоративни растения и цветя. Няма
нужда от поливане - дъждовете понякога прекаляват с това. В тези пъбове, някои от които са по на 500 години, основната консумация е разни видове бира. Макар че в Лондон ги има над пет хиляди, вечер трудно се намира свободно място. Особено в петък, когато по традиция след работа се посещават колективно и всички се изреждат да поръчват по кръговата система. Поглеждам към бюфета и отново забелязвам нещо обратно. Бутилките с уиски, водка, ром, джин и др. висят с гърловините си надолу. В България поставяш неподвижна чаша и наливаш с бутилката. В Англия поднасяш чашка под неподвижната бутилка и запушалката дозатор ти излива точно 25 грама питие. Повече от 25 грама е забранено със закон - прочети табелата над бутилките! Този закон не е от вчера или днес, а от няколко десетилетия. Ха си го нарушил, ха си се простил с работата или бизнеса. Да влезем и в хранителен магазин! Ще забележим доста неща, които по нашите представи са противоположни. В България кило червено месо струва колкото няколко кутии цигари. А тук обратно вместо кутия цигари можеш да купиш няколко килограма месо. Подобна е и ситуацията с цените на алкохола. Вали дъжд. Гледам - жените носят предимно черни чадъри, смятани у нас за мъжки?! А шарени чадъри предпазват мъжкото съсловие от намокряне. А?! Този полицай обратно ли си е сложил каската? И другият, и третият... Не, емблемата си е отпред! Просто козирката назад е поголяма, по-дълга, отколкото отпред - такива са английските фуражки и каски, моделът им е такъв... Англия е потопена в океана, а рибата - двойно и тройно поскъпа от месото. И минералната вода е по-скъпа от лимонадата и разните други газирани напитки. Обратни, нелогични за нас са и някои други цени. Обезмасленото мляко, обезмасленото сирене и кашкавал например са значително по-скъпи от пълномаслените. Не само защото се
влага допълнителен труд за обезмасляването, а защото по здравословно-диетични причини се търсят много повече. И дори на най-малкото пакетче вакуумирана храна е отбелязано съдържанието на наситени и ненаситени мазнини, въглехидрати, сол, захар, енергия и други. А обезсолената сол?! Слагам втора, слагам трета лъжица в ястието, а то още не е достатъчно солено. Накрая прочитам, че това е трапезна сол - за солнички. Само една трета било соленото съдържание, останалото - пълнител. Да погледнем към касите за плащане! Тези хора май изобщо не се занимават с пари - плаща се изключително с банкови карти. И никой не се интересува колко и какви найлонови торбички ще вземеш за покупките си - те са след касите и не се заплащат. Забелязвам, че представителите на черната раса купуват предимно бял хляб, а англичаните и другите европейци - черен. Най-скъп е черният хляб - до два-три пъти по-скъп от белия. Иначе цената на белия е като българската, само дето заплатите са в десетки пъти по- различни. Нарязаният на филии хляб е по-евтин от ненарязания. Но и ненарязаният по желание на купувача го нарязват и преопаковат в целофан безплатно. От думата „евтин“ произлиза нарицателното „евтин човек“. Какво мислите, че означава то, как се превежда на български? Точно обратното - това е скъперник, дума, произхождаща на български от „скъп“. Интересни закономерности се наблюдават при цените на плодовете и зеленчуците в Англия. Зададе ли се зимата, те вместо да поскъпват, почват да поевтиняват. Е, и това си има своето обяснение - Австралия и Нова Зеландия са в противоположната част на земното кълбо, а офисите на тамошните бизнесмени и фермери са тук - в Лондонското Сити. Докато в България ценим повече едрите домати, тук най-скъпи са дребните доматчета - с големина на орех или череша, които се продават необрани, на гроздове.
Грозде и череши с почти еднаква цена се подреждат* едни до други. Няма, няма плод или зеленчук, който да расте някъде по земното кълбо и да не присъства на лондонските пазари и магазини. При което, отново обратно на нашата логика, вносното е по-евтино от местното. За обяснение на по-високата цена четем етикет: „Английско месо“, „Английски картофи“, „Английско зеле“... Купувам маруля. Тя се оказва с вкус на зеле. А онова, което купих за зелка - кръглото, се оказа с вкус на истинска маруля. Букетите в България се съставят от нечетен брой цветя. Три рози, пет зюмбюла, девет карамфила... Да не можели да се разделят на две, да бъдели неразделни. Само на умрелите се поднася четен брой. Навсякъде в Лондон се продават букети по десет или по двайсет рози, две или четири хризантеми и т. н., така че на любимата си поднасяш винаги букет от четен брой цветя. И венчалните халки съпрузите в Англия носят не на дясната ръка като в България, а на лявата, по-близо до сърцето. В България празнуваме Ден на жената и майката. В Англия пък празнуват Ден на бащата. Докато ние мислим как да окрадем държавата, англичаните мислят как да я обогатят. Докато ние мислим как да навредим на съседа си, те казват: „Помогни на съседа си, за да помогне после той на теб!“ Докато в България при възможност пестиш „бели пари за черни дни“, в Англия се живее предимно на кредит. Купуват на вересия, купуват на вересия, па като се натрупа дълг в кредитната карта, хващат се на работа, за да го върнат. След което повтарят историята отначало. И отгоре на всичкото пишат предимно с лявата ръка. Леваци! Пардон, левичари. Всъщност грешката може и да не е грешка. И често така държат листа или тефтера, че пишат не хоризонтални, а вертикални редове. Като отиваш на лекар в Англия, не казваш: „Искам да ме прегледа доктор или да ме види доктор“. Точно обратното. Казва
се: „Аз искам да видя доктор“. В България цената на първите телефонни импулси или на определено начално количество електроенергия е по-ниска. Надхвърлиш ли ги - плащаш повече. Колкото повече харчиш толкова по-скъпо ще плащаш! Точно обратното е в Англия първите телефонни разговори и първите киловатчаса електроенергия са най-скъпи. След определена консумация цените рязко спадат - до няколко пъти. Колкото повече консумираш, толкова по-евтино ти излиза. „Работа по телефон не върши!“ - казват в България. Само недоумение може да предизвика у англичани този израз. Защото в Англия не само че се върши, но много неща можеш да свършиш единствено по телефона. За да закриеш кредитната си сметка например и да отидеш в банката, няма да ти я закрият. Ще ти посочат телефонния номер, на който да се обадиш за тази цел. То в банките само това ли? Теглейки хиляда лири, подаваш паспорта си. Никой обаче не му обръща внимание. Документи за самоличност в банките не искат. Дават ти парите на юнашко доверие. Е, ако им се видиш съмнителен, може да ти зададат два-три „идентификационни“ въпроса, като например кога си роден, какъв ти е пощенският код или как е името на майка ти. Това е важно да знаеш! Дори откриването и закриването на самите телефонни постове става единствено по телефона компанията няма офиси, където да приема граждани и поръчки или където можеш да си плащаш сметките. Най-изгодно стоки и услуги можеш да получиш единствено чрез заявка по телефон или по интернет. В България чакаш на опашка за пица, за абонаментна карта, за самолетен билет, за някои покупки... В Англия ти доставят всичко това у дома, само казваш адреса си по телефона. Дори прясното мляко и хляба ги намираш сутрин до вратата си по абонаментна система.
Минавайки покрай училището, Долавям урок по музика. Тоновата стълбица по света започва с „до“, после „ре“ и т. н. докато се стигне до „си“. В Англия обаче тонът „до“ го наричат „си“, „ре“то е „ди“ и нататък са наименованията на следващите букви от английската азбука. И не се учи за Менделеев, че измислил таблицата. Таблицата е малко по-друга, а автор е англичанинът Уйлям Одлинг. Англия не държи да знае колко хора има в държавата и кои са те. Англичаните нямат паспорти или лични карти. Вероятно един милион нелегални има само в Лондон - никой не ги брои и не им знае имената. Но колко души има в определена сграда и кои са те това трябва да се знае всеки момент! В България - обратно. В никой момент не се знае колко души има да речем в сградата на Общинския съвет. Но на българската граница има строг граничен контрол - всеки момент се знае кой влиза и кой излиза и на всекиго в паспорта му се удря печат. В автобусите, по спирките или на някои обществени места в Лондон понякога се срещат обяви - търси се престъпник, снимка и т. н. Ако в България видим такава обява, ще я подминем с безразличие. Но англичаните мислят иначе - те започват да се вглеждат, търсят да го предадат. Ха, така! Черна котка ми пресече пътя. Ами сега - на кого да вярвам? В България това е на лошо. А в Англия точно обратното. Да ти мине черна котка път, тук означава, че денят ти ще бъде изпълнен с радости и късмет! Къщите и апартаментите в Лондон обикновено се купуват за определен срок - 50, 99, 121, най-много 999 години. Въпросът със собствеността тук е много комплициран. Видно е обаче, че ако на една уличка всички къщи се изплащат от живущите, то там вече слагат табела „Частна /приватизирана/ улица“. А ето и една частна квартална градинка. Оградена, заключена с катинар и със съответните надписи. От близкото дърво любопитна
катеричка, слизайки, спира с главата надолу и ме съзерцава. Сякаш като капак на този разказ за обратната страна, тя ме наблюдава обратно. От нейната позиция аз ѝ се виждам с краката нагоре, поради което се замислям колко относително е всичко. Та не са ли много от изброените неща логически обратни не в Англия, а при нас!? Януари 2000 г.
АНГЛИЧАНКА В няколко заведения в североизточен Лондон,* стопанисвани от предприемчиви българи, се събират на раздумка нашенци. Тук новопристигналите се надяват на информация за по-добра работа или по-евтина квартира;* тук стародошлите им кроят сплетни, интриги и капани. Типично български заведения... Е, това англичаните са чудни хора! Постъпките им не можеш да разбереш - казва моят събеседник и започва да ми разказва историята на един мобилен телефон. Изгубих си мобифона. Помислих, че са ми го откраднали в автобуса или в уличната тълпа. „Бог дал, бог взел“ - както казва народът. Само че този мобифон не беше ми го дал бог, а аз сам си го взех. Ей така: Продавах рози на едно кръстовище. Букет от десет рози - три лири, двайсет рози - пет лири. Възрастна жена спря да купи букет и докато търсеше пари за разплащане, остави мобифона си на тухления парапет. Тръгна си, забравяйки го там. Аз моментално го изключих и го пъхнах в чантата си. Половин час по-късно жената дойде да си търси, мобифона. Показа ми точно къде го е забравила. Не съм видял нищо - отговарям ѝ аз. - Нали виждате! колко народ минава оттук. Много съжалявам, че Ви безпокоих. Ще го потърся! в Бюрото за изгубени вещи - с всичкия си акъл добави тя. Извинявайте още веднъж. Прибирайки се вкъщи, реших да включа въпросния апарат. След известно време собственичката позвъни на своя номер. Извинете, мобифона, по който ми отговаряте, беше мой. Днес го забравих на един парапет на улица... Не знам нищо, госпожо! Аз току-що го купих от един
африканец... И ѝ прекъснах разговора. Па размислих - при сегашната техника ако ме открият и обвинят в кражба - направо ще ме депортират в България. Я да заменя СИМ картата му с друга, с нов номер! Така поне ще си го ползвам спокойно - никой няма да разбере. Та това е историята на моя мобифон. И ето сега - след като съм го ползвал толкова време - взе че изчезна. Това е то, като не съм си го купувал - бог ми го взе. Бог забавя, но не забравя... Има ли смисъл да се обаждам в полицията, или да го търся в Бюрото за загубени вещи като оная ненормална. Ненормална, ненормална, но я все пак и аз да позвъня като нея на собствения си номер. Да - отговори ми учтив женски глас. - Кого търсите? Мога ли с нещо да Ви помогна?... - Този мобифон, по който ми отговаряте, е мой! - със заплашителен. тон я уведомих веднага. - Даже да сте го купили от пазара, аз си го искам... Много се радвам, че така бързо Ви открих. Вече мислех да го занеса в Бюрото за загубени вещи. Вие го забравихте на седалката в автобуса. Преди да излезете, аз Ви извиках, но Вие не чухте. Изтичах след Вас, за да Ви го щам, но Вие се изгубихте в тълпата... Ама-а... сега ще ми го дадете ли?... Само кажете къде можем да се срещнем, за да Ви го дам. Аз се намирам на юг, между Ричмънд и Уимбълдън. О-о-о, много далеко!, До Вас трябва да пътувам два часа. Не може ли да ми го донесете поне до центъра? Не се безспокойте! Дайте си адреса и веднага ще Ви го пратя по пощата., Утре ще си го получите. Дадох ѝ адреса си. След това позвъних още веднъж, за да разбера дали вече е изключила мобифона и сменила СИМ картата, но жената ме успокояваше: Не се тревожете, аз няма да правя разговори от вашия мобифон.
Ей сега го опаковам и отивам до пощата. И така - загубения вчера мобифон, днес го получавам с препоръчана пратка. Свои пари похарчила жената, за да ми го изпрати. Я да го пробвам. Да - невредим е. А и кредита си щ всичкият наистина не е провела нито един разговор. Хай И писмо ми е написала. Я да видим какво е измислила. „Драги собственико на намерения от мен мобифон, мМного се радвам, че успях да Ви открия навреме и да доставя радостта да Ви върна мобифона. Аз съм англичанка и не мога да разбера тези чужденци. Миналата година аз имах точно такъв мобифон. Като купувах рози на едно кръстовище, забравих си го на парапета. След половин час го потърсих, но продавачът каза, че нищо не бил видял. Само една връзка осъществих! с моя номер, откъдето ми казаха, че някакъв черен го бил продал. След това номерът ми повече не отговори, пропадна, сменили са го... Не го открих и в Бюрото за загубени вещи. Вероятно продавачът на рози си го е взел защото в един разговор по-късно дочух, че тези розопродавачи били чужденци, от някаква си Бългериа и не връщали намерените вещи. Та... аз взех мобифона Ви, за да не попадне в някакъв такъв чужденец и да съм сигурна, че поне Вие ще си го- получите обратно!“ Колко ли пъти прочетох това писмо! Събудих се след полунощ и повече не заспах. Как можах аз да попадна и тълпата на опетняващите името България!... Сега опаковам мобифона и ѝ го изпращам със съхранената нейна СИМ карта. Ще сменя и адреса си, за да? не ме открие англичанката. - Бог е справедлив, нали?! - промълви замислен? събеседникът ми и задълго се умълча... Септември 2001 г
ПРОДАВАМ КРЪСТОВИЩЕ Прочуха се българите като търговци по света. В основите на демокрацията наводниха Сърбия с халва и месомелачки, Македония - с бензин и консервирана копърка, Гърция - с порцеланови сервизи и спални чаршафи, Турция - с цигари и пойни канарчета... След като наситиха Балканския полуостров, опазвайки щандовете и на последния държавен магазин в България, започнаха да завладяват нови пазари - вече по на запад. Търговията на българите достигна такива мащаби, че не се учудих много, когато прилепчанинът Панде ми каза, че някакъв българин иска да му продаде кръстовище в Лондон. Самите англичани дори не подозират как българите им разпродават и кръстовищата, и къщите... Предприемчивият българин застанал преди години на едно кръстовище на входа на Лондон с няколко букета рози и почнал да ги предлага между колите, спиращи на червен светофар. Уморени и бързащи шофьори - джентълмени - решавали да изненадат половинките си и се възползвали от тази нова услуга. След няколко опита нашенецът видял, че има хляб в тази работа и увеличил и разнообразил дейността си. До светофарите поставил указателна табела: 10 рози - 3 лири, рози - 5 лири. Продажбите тръгвали обикновено след обяд и букетите се разпродавали надвечер. Измежду хиляди преминаващи коли не е проблем да се продадат 20 - 30 букета. Розите купувал на едро, почти на безценица. Сутрин подготвял букетите; а след обяд ги продавал. Позаинтересовали се и други българи, на който много- много не им се работело друго. И хитроумният инициатор станал бизнесмен - започнал да назначава розопродавачи из лондонските: кръстовища. Работата дотолкова се разрастнала, че той си купил микробус, с който развеждал
продавачите по кръстовищата и им оставял кофи е потопени във вода готови букети. Вечер минава отново - събирал кофите и парите като на продавачите плащал определен процент, обикновено по лира за продаден букет! Да но... кръстовищата се оказали неравностойни. В един и същи ден на някои от тях се продавали до петдесет букета, а на други - само пет. Почнал да ги редува - всеки* ден на различни кръстовища. Възникнал и втори проблем - неравностойни се оказали и дните. В петък се продавали по няколко пъти повече букети, отколкото да речем във вторник. Тогава била измислена и тактиката за продажба на кръстовища - плащаш определена сума и продаваш все на едно и също кръстовище. Колкото по-доходно е кръстовището - толкова по-скъпо ще го купиш. От кого? От мнимия собственик - нашия предприемач. Украинци и македонци се опитали да започнат самостоятелна продажба на все още незаети кръстовища.'На следващия ден била организирана група за борба срещу конкуренцията и ги прогонили. Кръстовището можели да го купят, а не да го завладеят... И изведнъж някакви полицаи искат да те изгонят - опасности се създавали за движението и най-вече за тебе, като се провираш между колите. „А бе, как ще се махна, аз съм си го купил това кръстовище!“ - заявяваш пред слисаните катаджии. Не проумяват горките англичани, не разбират даже когато продаваме къщите им. Вземете който и да е брой на един от трите / засега/ излизащи на български език вестници в Лондон и ще прочетете такива обяви: „Продавам къщи, за чистене в Североизточен Лондон. Телефон 07979... Елена“ или „Търся ,да купя къщи и офиси за чистене. Телефон 07799... Мария“, „Купувам работа - къщи за чистене, деца за гледане и др. Тел,..“ Е, чак пък и деца така да се купуват и продават! Май са попрекалили тия българи с търговията си! Виж - с къщите е друго. Не може вече да смогва с работата си някоя чистачка - много къщи ѝ
се насъбрали и хоп - продава някои от тях. Собственикът си мисли, че просто е сменил чистачката. Той изобщо не е разбрал, че къщата му е била продадена от предишната и купена от новата такава... Изобретателствата на българите в чужбина нямат равни на себе си! Август 2004 г.
УНИКАЛНОСТТА НА БЪЛГАРИНА С много неща са се прочули българите по света. Хитроумието им би могло да се отбележи и в книгата на Гинес. А мащабите на кражбите на медни проводници в България са необясними за останалата част от цивилизацията. „Тази вечер няма да можем да ви предадем прогноза за времето, защото отново е откраднат кабела, захранващ Хидрометеорологичната служба към БАН“ - съобщават по националната телевизия. И вместо всеобща борба срещу тези цигански работи в ежедневието става точно обратното. Имало в Канада автомати за размяна на банкноти - пускаш стодоларова и излизат десет десетдоларови. Години наред си работели безпроблемно автоматите. Като ги видял нашенецът обаче, нещо му пръкнало в главата. Взел двустранно залепваща лента и залепил банкнотата да не пада. Така тя започнала да се върти на безконечника и при всяко преминаване пред фотоклетката автоматът пускал по десет десетарки. фотоклетката давала сигнал, че банкнотата е истинска, но не можела да разбере, че минава една и съща банкнота. Като свършили парите на автомата, нашенецът тръгнал да „издои“ следващия. Минават стопаните след два-три дни и що да видят - автоматите празни. Няма банкноти по десет, но няма банкноти и по сто. Недоумявали те как така едновременно са се развалили толкова автомати, но няма що - заредили ги отново. Нашенецът се оказал обаче ненаситен и отново взел чувала. Историята се повторила няколко пъти, докато накрая бил спипан на местопрестъплението. Гръмнала пресата - снимки, биографични данни за изобретателния българин, па му устроили изпращане до аерогарата с полицейски екскорт.
В Англия пък телефонните автомати били така програмирани, че ако в рамките на първата минута установиш погрешно свързване или пък търсения човек го няма насреща, монетата ти се връща. Десетилетия наред си работели най-прилежно и честно тези автомати, включително и по студентските бригадирски лагери, където имало студенти от цял свят. Но... още нямало български студенти! Нашенецът веднага се досетил, че тези автомати лесно се лъжат и почнал да говори, колкото си иска по телефона с България, без да плаща нито пени, само дето разговорите му били накъсани на едноминутни порции. В лагера, където пристигнал синът ми, все още автоматът бил такъв. И още с пристигането си ни се обади няколко пъти. Да, ама разбрали македонците и руснаците. И през следващите дни пред автомата се образувала опашка, та вече не можеше да се обажда по много пъти. Една вечер, след няколкократно обаждане, каза: „Хайде, утре ще се обадя пак, че опашката напира!“ Уви! Напразно чакахме следващите вечери... Обади се чак след няколко дни и уведоми, че им сменили автомата, смятайки, че се е повредил. Отишъл с велосипед до автомата в съседното село. След няколко обаждания оттам, историята се повторила и сменили и този автомат. Горките служители били толкова наивни, че дори в местния печат писали за някаква необяснима епидемия по автоматите в района. Един по един ги намирали празни, въпреки че съответният им брояч показвал огромни телефонни сметки. Абби, дъщерята на собственика и отговорничка за лагера, се чудела на изобретателния ум на сина ми и каквито и проблеми да възникнат, започнала да се допитва до него. В лагера ежегодно работели по над четиристотин
студенти от цял свят, но синът ми бил първият българин, на когото собственикът поверил нов микробус, нов трактор. Преди това имал доверие само на немски студенти като представители на техническа нация. Така „босата в много отношения“ Абби разбрала, че не само германците са техническа нация! Някои вече са ги изпреварили.
Октомври 1997 г.
ОЧЕВИДНА РАЗЛИКА Работих десетина месеца като инженер в банките на Лондонското Сити, където подменяхме инсталациите за компютърната техника с такива от най-ново поколение. Понятието инженер в Англия има малко по-друг смисъл - нещо като полувисшист у нас със знания на завършил механо- или електротехникум. Англичаните са изключително толерантни към чужденците. Синът ми е бил началник на десетина англичани и те винаги са се отнасяли с уважение. Аз също съм изпадал в подобни ситуации и искам да споделя един случай. С англичанина Мартин бяхме на работа в Дойче Банк. Понеже моя английски бе доста лош, план-чертежът за работа бе даден на него. Още в първите часове установих, че той не умее да работи с плана. Завърташе го по различни начини и псуваше, че преди малко например десети бокс бил отляво на единайсти, а сега се оказват обратно. Почнах да му обяснявам. Той усмихнато предложи аз да го ръководя, а той да ми помага. На следващата сутрин, когато мениджърът му подаваше плана, Мартин заяви, че аз работя по-добре от него с документацията и нека чертежите бъдат дадени на мен. В друга банка се случи да работя с българин. Той също не умееше да работи с чертежите. Но когато започнах да му обяснявам, той хвърли картата и изчезна някъде. На другата сутрин мениджърът ми каза, че няма работа за мене. Другият българин вчера дал рапорт срещу мен. Казал, че аз не само не разбирам от карти и чертежи, ами не знам английски и като повъзрастен съм полусляп, полуглух и какъв ли още не! Англичаните са изключително доверчиви, повярвали му и ме уволниха. Със своята доверчивост те трудно си обясняват някои
неща. Интересни случки са наблюдавали онези, които дошли между първите в Лондон в началото! на деветдесетте години на двайсети век. Влиза в магазина българин мургавеняк. Самообслужва се взема това-онова и си излиза. Тоя забрави да плати... - Споделя касиерът с някои! от персонала. Ще се сети след десетина крачки и ще се върне.. мисли на глас колегата му. Наивници. Ще се върне, ама не! Така днес, така утре и англичаните почнали да се усещат, че тези чужденци нарочно не плащат. Българин да купи билет за влак! Тия ги разправяй на някой балама... - ми опонира Спас, когато му казах, че билета до обекта, дето ме праща, струва над три лири само в едната посока. Възползвайки се от факта, че няма проверки, кондуктори, контрольори, години наред българите сме пътували без билети по влаковете, метрото и автобусите на Лондон. А когато се усетиха и назначиха контрольори те пак продължиха да пътуват така, защото глобата беше пет лири, а билетът - една. Октомври 2001 г.
КОЙ ИСКА ДА СТАНЕ МИЛИОНЕР? Това е оригиналната версия на телевизионната игра „Стани богат“, съществуваща от преди много години в Лондон. По едно време беше фалирала, защото често почнаха да печелят милиони. А имаше случай, когато спечелилият беше осъден да върне милиона, защото го спечелил по мошенически път. Той четял на глас отговорите и точно когато прочете верния - приятелят му от първите редове киха или кашля. А приятелят му вижда верния отговор от екрана на своя компютър - лаптоп. Но не затова фалира играта. Оказало се, че Добросъвестно спечелилите милиона са предимно емигранти - пришълци, получили образованието си в източноевропейските посткомунистически страни. След няколкомесечно прекъсване играта бе възстановена, но за участниците ; бяха въведени ограничения. Така например преселници, завършили образованието си в България, не биха вече допуснали за участие, което е едно голямо признание за досегашното българско образование. Ето някои въпроси от това английско предаване, които са ме впечатлили: „Част от коя империя е била Турция - британска, френска, османска, китайска“. „Точно колко секунди има един час време - 360, 1000, 1800, 3600“. Но не мислете, че това са начални въпроси - въпроси по за сто или хиляда лева. Това са въпросите с повишена трудност, такива, за чийто верен отговор се дават стотици хиляди.. На въпроса „Коя е столицата на България - Букурещ, София, Атина, Будапеща“, участникът разсъждаваше така: Хм... София. То няма такъв град, а камо ли столица.
Атина е столица на Гърция. Значи остават Букурещ и Будапеща. Я дайте жокер 50 на 50. Компютърът премахва два варианта и оставя само Букурещ и София, при което участникът . маркира „Букурещ“ с думите: „Така си и мислех“. На високообразован участник, преподавател в университет, за 32 000 лири /около 100 хиляди български лева/ бе зададен въпроса: „Църквата „Света София“ в кой град е туристическа атракция Прага, Истанбул, Виена, Кайро“. Участникът започва разсъжденията си с това, че Кайро и Истанбул са мюсюлмански градове, поради което „Света София“ трябва да е или в Прага, или във Виена. Не можейки сам да реши кой от тези два града да маркира, той се обърна за помощ към публиката. Съдете сами за начетеността на английската публика, която разпредели гласовете така: Прага - 47 %, Истанбул - 30 % и станалите поравно. Участникът напомни на публиката, че Истанбул е мюсюлмански град, но преди да гласува за Прага, реши да позвъни на свой приятел, вещ по туристическите атракции. И когато този негов приятел заяви, че смята Истанбул за верен отговор, университетският преподавател реши да се откаже от играта. Интересно се разви участието на семейство при въпрос за 64 000 лири. „Кой от следващите символи е химичен знак на никела - N, Ni, Nk, NT. Продължително мислене. Така е - в английските училища химия като учебен предмет не съществува. Жената първа казва: Сигурно е N, може да е N1, не вярвам да е Ni или Nk. Мъжът обаче допускаше всички варианти и след няколко минути решиха да ползват правото на 50 процента. Оставиха им N и Ni. Жената възтържествува: Нали ти казах, че е N.
Но мъжът явно малко се доверяваше на нея и я убеди да се консултират по телефона. Умен и образован приятел им каза, че смята знакът да е Ni, но определи сигурността си на около 60 % Жената отново настоя на своето с думите: Не чу ли, той е само 60 % за Ni? Изпокараха се пред камерата. Мъжът настоя да се откажат, при което взеха само 32 000 лири. Все пак - страхотна интуиция, че жена му греши, имаше този мъж! Въпросите: „Коя е паричната единица на България - злота, крона, лев или лея“ и „Какъв химичен елемент се означава със знака Си - мед, желязо, сяра или сребро“ също бяха за такива големи суми и изключително трудни за участващите - два жокера бяха използвани и при въпроса „В кой месец е Международният ден на жената“. Отговорите бяха януари, март, май, юли. След 50 на 50 компютърът остави януари и март, при което участникът се обърна за помощ към публиката. При това ниво на знания и обща култура съвсем закономерно голяма част от българите, поляците и прибалтийците развиват успешно тук самостоятелен бизнес, назначавайки за свои подчинени кореняците англичани. С това обаче не искам да омаловажа факта, че тясно специализираните в определена област англичани понякога са недостижими специалисти - в културата, в спорта, в медицината, в политиката... Февруари 2004 г.
СОРИ И аз се надсмивах на поживелите някоя година в чужбина, когато вмъкваха чужди думи в разговорите. Докато след няколкогодишен престой в Лондон започнах да изпадам в подобни ситуации. Блъсне ме някой в София и аз машинално му се извинявам с английското „Сори“. Чак след като ме огледа с недоумение, усещам какво е станало. На пазара щяха да ме набият, защото опаковали стоката, а аз не я искам. Отговорил съм бил с хоризонтално поклащане на главата си. А когато поисках стейтмънт от банката, касиерката ми каза да говоря на български. Учуден от забележката, ѝ обясних за какво става въпрос. Това било извлечение от движението на сметката или справка за операциите по нея. Няколко думи заради две срички. Като знам как по вестниците изместват българските еквиваленти. Българин, достатъчно дълго живеещ в Англия, се познава по това, че вежливо се извинява, даже когато грубо са го блъснали; не настъпва по петата стоящия на опашката пред него; не се опитва да изпревари качващите се в автобуса или влака; не псува провиращите се покрай колата му пешеходци и изобщо не се възмущава от тях. Той дава път на другите коли с дружелюбно помахване с ръка и не изразява недоволство при задържане на автобуса от някой пиян мургавеняк. Че зиме си обул сандали или лете ботуши, не прави на никого впечатление в Лондон. Че котката се качила на масата и яде заедно с вас - също. Важното е да има усмивка! Основното в английската етикеция е дипломатичната усмивка. Тук тя не е израз на добро настроение или положителни емоции. У англичанина тя е знак на култура, обичай, традиция. На нея се отделя особено внимание и в семейното възпитание, и в обучението
в училище. Не бива да се заблуждавате, че усмихващият ви се англичанин едва ли не ще ви стане приятел. В Англия, който не е усвоил особеностите на усмивката, не може да бъде касиер в банка или продавач в магазин, камо ли да го изберат за премиер-министър! Обратно на българския манталитет, дето мислим, че ако кандидат-министърът се усмихва, значи е лекомислен, не доосъзнава отговорностите и не можем да му се доверим. Англичаните не говорят за себе си, избягват в разговорите си личните моменти и старателно скриват емоциите си. От детство възпитавания контрол над чувствата ги прави сдържани. Официалността в отношенията е на такава степен, че братя и сестри не си гостуват без покана. При рожден ден, юбилей или сватба в поканата винаги се указва начален и краен час - до толкова и край! Може ли да не ни впечатли това, че излизайки от автобуса англичанинът казва: „Тенкю, драйвър!“ /Благодаря, шофьоре!/ или, че никога не се издава, забелязвайки нечия грешка, било то ръкописна или говорна... А богопочитанието към антиките? Англичанинът се хвали, когато купи нещо от антиквариата, а не когато купи нещо ново и модерно. И най-малкото правонарушение кореняците от Острова възприемат крайно сериозно и вече гледат като на престъпник към човека, опитал се да шмекерува, нарушил правилата за паркиране или преписал нещо на контролното... Преписване ли? За опит за преписване се изключва завинаги. Нали това издава престъпно мислене, кой университет ще рискува да пусне випусник - потенциален крадец или лъжец? Във Великобритания препоръката означава изключително много. И един подпис там се равнява’ на няколко печата в България. Една и съща банкова операция, която в Лондон извършиха с един подпис /печати там не се използват/, в България костваше няколко подписа и десетина подпечатвания. А загубеното време и хартия
бяха в десетки пъти повече. Не се притеснявайте, ако не говорите добре английски. Англичаните правят всичко възможно да ви разберат. Никой никога няма да се присмее за незнание или акцент. Но... стига с тия хвалби, та нищо ли лошо нямат тия англичани? Имат, и още как! Та те не мият ръцете си, сядайки на масата за хранене. Плодовете и зеленчуците също често не мият, считайки че са си чисти от само себе си. Обувките си могат да сложат на същата тази маса, дето ядат. Понякога държат със зъбите си картата или билета, докато седнат в автобуса. Пускат газове /пърдят/, където им падне - на масата, в метрото, в магазина... Традиционно в Англия не се ползват батерии-смесители. Пълнят мивката от отделни кранове за топла и студена вода и там си мият ръцете или посудата. Някои от тях, пътувайки в чужбина, вземали със себе си тапи за мивка, защото умивалниците в Европата не винаги се затапвали. Англичаните обикновено не се считат за европейци. Говорейки за други европейски страни, те казват: „В Европа така и така...“ или „На континента еди какво си...“ И половин век не им стига, за да преминат от имперските си мерни единици на международно приетите метър, килограм, целзиев градус... Просто не искат... Българинът в Лондон трудно, но постепенно свиква с тези особености. Много неща забравя с времето. Няколко години като не си виждал печат за подпечатване, естествено е да забравиш за употребата му. Или да забравиш за притежавания паспорт, защото англичаните нямат нито паспорти, нито лични карти. Колко години вече правителство и парламент се занимават с въпроса за въвеждане на лични карти и все отлагат, защото щяла да се накърни личната свобода на индивида по този начин. Да доказваш кой си, значи да не ти вярват, когато казваш. Достатъчно отвикнал от родината е този, който си спомня, че
притежава паспорт само при пътуване зад граница. Който ползва миля и паунд вместо километър и килограм и кима с глава за потвърждение, а хоризонтално поклаща главата за „не“. Забравя, че алкохолът иска мезе. Получавайки документ, не му минава през ум за подпечатване... Е, не може всичко да се изброи. Важното е, че човек се учи и променя цял живот. И англичаните започнаха да се променят, защото лошото се учи по-лесно.
НА ГОРНАТА ЗЕМЯ Вече половин час не можем да се намерим. През деня влизахме заедно в сградата, сега ме повика да му донеса документите и не мога да го открия. - Не виждаш ли зелената сграда с отворените прозорци - пита ме по мобайла. - Виждам я... - Ами на един от входовете ѝ съм. Обиколи я и ще ме видиш. - Обиколил съм я вече. Сега съм до паметника, дето конникът сваля шапката си за поздрав. Искам да се ориентирам откъде минахме преди няколко часа с теб. - Ама какво търсиш при паметника, след като си намерил сградата?! Търся! Такова нещо не ми се е случвало... Сградата - да, ама нито входът е същият, нито интериора наподобява на предишния... Наблюдавам от паметника. Образува се нещо като мост. Сградата си има вход от тротоара. Покрай моста, малко встрани наклонена улица. Поглеждам от моста - долу няма нито река, нито релси, а пак улица. Перпендикулярна. Там също тротоари, магазини, движение... Но там сградата май също има входове откъм страничната стена. Пак звъни: - Какво става, не те виждам още? - А бе, ти да не си на долната земя? - възкликвам неочаквано. - Каква долна земя бе, да не си изкукуригал? То стана като в приказката - влязъл в един кладенец и се озовал на долната земя. След това летял на крилете на орела и хоп изхвърчали на горната земя при братята си... Изкукуригал, не изкукуригал, я да сляза аз по онази наклонена улица, та да обиколя сградата на онова ниво, под моста.
Ето го-о-о! Най-после се намерихме. Влизаме в асансьора. Какво да видя! Където са номерата на етажите, не една, не две, а цели три - горна земя /upper ground/, приземие /ground/ и долна земя /low ground/. Входове и изходи на три етажа. От който и етаж от тях да излезеш, оставаш с впечатлението, че това е приземното, уличното ниво на Лондон има си тротоар, има си улично платно, има си и автомобилно движение. А между тях - тук-таме наклонени улички за връзка. Като детелинки. И понеже височината между тези две нива понякога е над пет-шест метра, може да има изходи и на средното ниво означено само като приземие. Така търговската площ се удвоява тротоари, магазини и офиси на едното ниво; тротоари, магазини и офиси на другото ниво. Това е то Лондон. Иначе и тези 1600 квадратни километра нямаше да му стигат! Август 2000 г.
КРАЛСКИ СОЦИАЛИЗЪМ Човек, израстнал в условията на социализма или тоталитаризма, както го наричаме сега, и попаднал в съвременното английско общество, неволно започва да прави аналогии, при което с учудване установява редица прилики в обществените отношения, в социалната сфера, в информационното обслужване, в ежедневието... Среща се с неща, които в България успяхме вече да унищожим. Сякаш вземаме пример от Африка и Ориента. Характерното нарастване на обществените фондове, което в България бе отрязано с настъпване на демокрацията, в Англия е повече от очевидно. Англичаните няма да повярват например, че всяко ползване на обществена тоалетна в България се заплаща. И то след като десетилетия преди това е било безплатно. Край всеки парк, квартална градинка, гара или метростанция в Лондон се поддържат блестящо чисти обществени тоалетни, в които не се заплащат нито входа, нито салфетките, нито сапуните, нито тоалетната хартия. Често има отделни помещения, допълнително оборудвани за инвалиди в инвалидни колички или за смяна памперсите на бебетата. А и никой няма да те погледне накриво, че си влязъл в кафенето или ресторанта му единствено за да ползваш безплатна тоалетна, умивалник и сешоар... Към всяка община в Лондон, има комисия по жилищно настаняване. Ежемесечно се актуализират списъците на нуждаещите се, проверки определят битовите условия. Според нормите за жилищна площ същите биват настанявани в държавни квартири. Не панели, а главно къщи по на два или три етажа. Има и общежития за бекяри, а болшинството от пенсионерите живеят по гарсониерите на пенсионерските домове. При всеки международен катаклизъм Великобритания приемала хиляди бежанци, за които изграждала специални
жилищни квартали. Така са израстнали еврейският район, гръцкият, полският и други квартали в Лондон. Не само за пенсионерите, а най-вече за подрастващите се грижи държавата. Мрежата от детски ясли и градини е достатъчно гъста. Безплатно е обучението и учебниците в училищата. Практически държавата поема отглеждането на децата от сукалческа възраст до пълнолетието им. Затова е и рядкост английско семейство с помалко от три-четири деца, многодетието тук е пъпрос на престиж. Здравеопазването е също безплатно - прегледи, лечение, операции... Бащата е длъжен да присъства при раждане на детето в родилното. Личният лекар - джипи - е отговорен за твоето здраве. Затова периодически те вика на прегледи. С изключение на бизнесмените, всички останали получават и лекарствата за домашно лечение безплатно. Държавен е в Англия общественият транспорт. Не само влаковете и метрото, но и автобусите и такситата. Със специален закон през 1945 г. се национализират транспорта, мините и др. Няма проблеми с пътуването - купуваш еднодневна, седмична, семейна или каквато и да е карта за пътуване с метрото и с нея можеш да се прехвърляш и пътуваш с влак, трамвай, автобус... Безплатни са и голяма част от излизащите вестници и списания. Всяка община издава свой седмичник. Тиражът му е съобразен с броя на жилищата в района, с броя на пощенските кутии - всеки получава безплатно в къщи районния вестник. Ежедневникът „Метро“ сутрин се поставя по седалките на обществения транспорт. Отделно от това до входа и изхода на всяка метростанция в специални метални кабинки се оставят хиляди екземпляри. В такива кабинки, наредени по тротоарите сутрин, се зареждат различни безплатни списания. Разнасяйки от кутия на кутия вестниците „Гардиън“, „Пропърти“ и други често срещах надписи от типа: „Не щем
безплатни вестници и списания!“ или „В кутията пускайте само лични писма!“. А понякога отваряха моментално вратата, за да ми върнат току-що пуснатото списание или вестник под предлог, че на друг може наистина да му е необходим. Някои редакции измислят различни примамки, за да им се пласира безплатното издание. Така например на списанието „TNT“, изпълнено с обяви за свободни работни места, залепват на корицата фонокарта за безплатни телефонни разговори. Така част от бройките биват вземани заради фонокартите. Безплатни са библиотеките. Всеки квартал си има библиотека. Освен четенето на книги там можеш да ползваш и безплатен интернет, да получиш безплатни брошури по най-различни въпроси като закони, данъчни разпореждания, информация за медицински услуги, визови режими, езикови и компютърни курсове, почивки в страната и чужбина и много други. Тук, както и на автогарите, метростанциите и по-основните автоспирки можеш да си вземеш безплатно указатели, проспекти, транспортни схеми и планове на града и района. Инвалидите, слепите, глухонемите и всички пенсионери получават от общината „Freedom Pass“ за безплатно пътуване с автобуси, метро, трамваи и влакове. В новогодишната нощ пък пътуването с тези видове транспорт е безплатно по целия Голям Лондон за цялото население. Много от големите фирми осигуряват за работниците си не само безплатен чай и кафе, а и всякакви сокове и безалкохолни напитки. За столуващите хлябът, захарта, млякото и разни други неща също са безплатни, както при неосъществения планиран наш комунизъм. Според схемата на данъчната инспекция редовият работещ англичанин получава обратно в сметката си голяма част от данъците към заплатата му, спрени през предходната година. А за официалните празници всеки получава надница и без да работи,
стига да е назначен на постоянна работа. Безплатно е и кръводаряването. Кръвта не се заплаща като в Германия например. Около шест процента от населението във Великобритания са редовни кръводарители. При кръводаряването те черпят с чай, кафе, нектар, шоколад... След два-три дни получаваш в къщи специална благодарствена картичка. Според поредността на кръводаряването картичката е с различен цвят. Събереш ли осемте разноцветни картички, ставаш „Почетен кръводарител на Обединеното кралство“. Съвсем по социалистически, нали? Забранена е и проституцията, виж - масажистки - може. Никога няма да видиш по телевизионните програми гола жена. Няма да срещнеш такава и в многобройните вестници и списания по павилионите. Англичаните са дълбоко вярващи. Вярват в бога, вярват в кралицата, вярват на пресата, радиото и телевизията, вярват и на онова, което пише по етикетите. Наивници - наказаха ме като алкохолик, защото пиех сок, разтворен в бутилка от уиски. Не можело да бъде това - на бутилката да пише уиски, а съдържанието да бъде друго. Затова и през митниците им българите внасят в Англия по няколко литра ракия първак в бутилки от минерална вода, въпреки строгата забрана. А и суеверието им е на такова ниво, че в много сгради след 12-ти етаж идва 14-ти, фаталният тринайсти е пропуснат. Няма тринайсти ред в самолетите. Там са аварийните изходи и след дванайсти следва четиринайсти ред. Чета в българските вестници платено съобщение на Българския спортен тотализатор: „...Недопустимо е една телевизия с национален ефир... да излъчва в новините си репортажи, ...които създават впечатление у зрителя за разкриване на самоличността на спечелилия джакпота на Тото-2. ...настояваме за въздържаност, тъй като в противен случай се
застрашава сигурността и спокойствието на всеки потенциален печеливш..." Бре-ей, докъде е стигнала българската демокрация! Да те е страх да спечелиш от тотото! А в Англия - интервюта със спечелилия, разгласа, реклама... Както впрочем беше някога и в България, когато по тото пунктовете окачваха портретите с имената и адресите на спечелилите големите печалби. С масовото навлизане сред лондонския пролетариат на възпитаници от бившия Съветски съюз, Румъния, Албания и България, обмяната на опит си казва думата. Работи се бавно, за да имало работа за повече време, ширят се безстопанственост и разхищения. В строителството например може вместо две-три торби цимент да се поръча цял палет и неупотребените торби да се изхвърлят на боклука. Един индиец цяла седмица мери, премерва, поставя, сваля, демонтира и монтира нова брава на една врата. А бай Васил от Пловдив по няколко дни си пази купчина боклук. Мерне ли се началник - почва да го пълни в чувал. Отиде си началника - връща го на старото място, за да си имал винаги работа при евентуална проверка. Нашенска верижна реакция ми демонстрираха със своята самодисциплина Джон и Дон. Както някога в България, така и сега в Англия може на един работещ да се падат до няколко началници и наблюдатели. Прекият ми началник в момента е Джон, неговият шеф е Дон, следващият по старшинство е Тони и нататък до върха има още две-три стъпала. В един ранен следобед Джон ми казва: „Наблюдавай тук - видиш ли, че Дон си отива веднага ми кажи!“ Седя аз и наблюдавам. Това ми е задачата за следобяд. След половин час Дон, оглеждайки се, излиза през портала. Докладвам на Джон. „Бързо да си ходим!“ - вика ми той и два-три часа преди края на
работното време работата бе зарязана. Това ми е позната картина. В Института по цветна металургия, където работех някога, щом си тръгнеше шефът, по низходяща йерархия се изнизваха и останалите, та до края на работния ден оставаше само портиерът. В компютризираните входове се влиза и излиза с фотокарта. Оформила се българска бригада в лондонски строителен обект и набързо му намерили цаката. Част от работещите идват сутрин и прекарват и картите на останалите. Онези пък, които си доспивали, остават до края на работното време и прекарват през машинките и картите на ранобудниците. Хитроумните българи използвали слабостите на системата - компютрите не усещат, че един и същи човек прекарва по две-три карти. Та... за българската бригада въвели подписване сутрин, подписване вечер... Мързеливите в Англия се регистрират за безработни. Помощите, които им се дават, са достатъчни за всичко. Никой не мисли за жилище - огромното мнозинство живее под наем. Още в далечната 1890 г. бил приет Закон за жилищно осигуряване на работническата класа. Общините масово строяли жилища за своето население. Покупка или приватизация на тези жилища се разрешава чак през 1980 г. и то само на жилището, не и на парцела. При сключване на брак новото семейство се регистрира в общината, че няма собствен дом. Ако не е възможно веднага, то до месец-два общината им предоставя подходящ апартамент. Та... жилищата са главно общински, държавни, ведомствени, кралски, църковни... Земята също се предоставяла за обработка за определен период. Изобщо собствеността е получастна - хем си собственик, хем не си - както при социализма. По няколкото телевизионни програми на Лондон не се пуска порнография, нито противоречащи на официалната политика новини. Новините обикновено започват с кралицата, после
хвалебствени вътрешни и лоши за страните извън Британската общност. Наблюдавах как полицейски вериги разпръскваха демонстрация против бомбардировките на НАТО. Полицейските коли се връщаха изпомачкани и надраскани с червени сърпове и чукове. Вечерта дори не споменаха по телевизията, сякаш не е имало нищо. Иначе червената петолъчка в Англия изобщо не се смята за комунистически символ. С нея се кичат коледните елхи и украси, петолъчки има по много фасади на магазини и заведения. Червена петолъчка с чук по средата е емблемата на веригата магазини и бензиностанции „Тексасо“. В много райони има площади, наименовани „Червения площад“. Продават се тениски с червени петолъчки, със сърпове и чукове. А Карл Маркс бе обявен от британците за най-великия мислител на последното хилядолетие и вестниците му отделиха по цяла страница по този повод. Чудя се само защо когато национални музеи и галерии са с безплатен вход, за да отидеш до гроба на Карл Маркс в гробищата на Хайгейт, трябва да бръкнеш в джоба си. По случай Коледа, рождения ден на кралицата или някой друг от официалните празници, които не са малко на брой, ученически хорове и състави изнасят програми пред гражданството, най-често на открито. Има и организирани градски манифестации. Например така наречения „Лордмер шоу“ по всичко наподобява някогашните български деветосептемврийски и първомайски такива. Но... дисциплината е на много по-високо ниво - дори на няколкостотин метра след трибуната редът си е същият, никой не излиза от строя. На всеки стотина-двеста метра- военна музика. Маршируват. Ръцете - като машинки: до хоризонтала напред, до хоризонтала назад, ярко открояващи се от искрящо белите ръкавици. Отвесната сабя се движи равномерно като по релси. Минават: танк с петолъчка /върху лафет/, подводница на лафет, кораб - също. Редуват се фирми и предприятия. Специални
униформи. Камион на телевизията е огромни екрани отстрани наблюдаваш предаване на самото шоу - манифестация. Минават работещите в домове за кучета - върху транспортьора има и истински кучета, покрай него хора с кучешки маски и дрехи. Следва маскиран карнавал или карнавал с маски... Ученици.., Студенти,.. СпортистиМанифестации - да, но не и на Първи май. Тогава манифестациите са забранени. Центърът тогава е пожълтял от униформени полицаи, които не дават пиле да прехвърчи. Освен че всеки квадратен метър в Лондон непрекъснато се наблюдава и записва от видеокамери, то на всеки десетина минути покрай теб минава полицейска кола или патрул. Около ъгъла на ораторите Спийкърс корнър в Хайд парк бди конна полиция. Голяма част от слушателите били тайни агенти, цивилни полицаи. От векове тук можеш да си пробваш ораторското майсторство и да говориш на всякакви теми, освен общественоопасни /?!/ Стотици конни и пеши полицаи охраняват всеки футболен мач. Влизат полицаи в автобуса и настъпва пълна тишина. Чува се дишането на хората, усещаш туптенето на сърцето си. Слизат полицаите - хората си отдъхват. Силна е властта. Специални системи са разработени за участие на цялото население в борбата с престъпността. Колко пъти намирам бланки в пощенската кутия, с които ме приканват срещу петстотин английски лири да предам някой крадец, пиян шофьор, наркопласьор, сводник и т. н. Ако сигналът се окаже верен, парите ги получаваш по специална система съвсем анонимно и безопасно. Това доста се масовизира около празниците. Събираш приятелите си в кръчмата, пиете заедно по две-три бири и даваш сигнал за всички, които седнат зад волана. От десетина заловени държавата прибира двайсетина хиляди лири глоба и четвъртината дава за награда на теб. Има хора, дето само с това се занимават, защо да работят.
Слизаш по стълбите към метрото. Всичко е посочено със стрелки. Означенията са направени като за малоумници. На елеваторите - нагоре и надолу: бели, черни, жълти, брадати, плешиви, всякакви... В колона по един. Накъдето сочи стрелката там вървиш, няма мърдане. На автобусната спирка - също в колона по един. Никой никого не изпреварва, има съзнание, има и строго обществено мнение и нетърпимост /или търпимост/. Е, вместо пролетарски, може да е кралски, но... приликите със социализма са очевидни. Как бьiло у нас - споделя ми латвиецът Зен. Доста неща бяха така и у нас - потвърждавам аз. „Не може да бъде! Ако е така, защо Англия не фалира?“ - ще кресне читателят. Защото под английското знаме в Лондон се веят и няколко десетки други - знамената на почти всички техни бивши колонии. Четвърт от света е владеела Британската империя - най-голямата, най-мощната. Сега в Лондонското Сити са офисите на най-големите австралийски, канадски, индийски, новозеландски, южноафрикански, пакистански и т. н. фирми. Тук са собствениците, там е евтината работна ръка. И найважното, защото в обединението е силата, а нас - завистта, корупцията и разцеплението - ще ни погубят. Февруари, 2000 г.
НАШИ ОБРАЗИ „Който е живял повече от две години в Лондон, вече е откачил“ - твърди съквартирантът ми. Е, вече мога да си обясня постъпките му, защото пета година бил тук. Но я да хвърля по един поглед и на другите около него. Наско се прибира в 22 и гледа с недоумение часовника. „Не може да бъде! - казва. - Тоя часовник нещо му става. Аз съм тръгнал в пет, къде ми е отишло времето?!“ И понеже сутринта трябвало да излезе в седем, навива си часовника да му звъни час и половина порано. Ето я неговата сутрин: десет-петнайсет минути след събуждането - самовглъбяване. Гледаш го - паметник. Зареял поглед в нищото и нито вижда, нито чува. После изважда изпод дюшека магическата пръчка. Една педя пръчка, заоблена от двете страни. Започва утринния си масаж - едното ходило, другото ходило, после едната длан, другата длан. Търкаля пръчката, сякаш точи баница. Двайсет минути краката, двайсет минути ръцете... „Най-важното нещо за здравето е да се масажират ходилата и дланите - казва. - Там всеки орган си има точка и все едно масажираш всички органи“. Пак самовглъбяване. Търсене на чорапи. Ха тук, ха там и като излезе от тоалетната, отново обвинява часовника: „А?! Ей пак не ми остана време да закуся. Да бягам, че вчера ми отправиха последно предупреждение...“ Васко е бил учител в България. Набили го учениците и от срам избягал в Лондон. Англия дава убежище на тия, дето ги бият в техните страни. Като по-образован, счита за свое задължение да просвещава останалите. Посещава пристигащите от България и им взема вестниците и списанията. Избира някои статии и търси публика да им ги чете на глас. Непрекъснато слухти за клюки.
Сметне ли нещо за интересно, още същата нощ трябва да го разгласи: из района - лично, а на по-далече живеещите - по мобайла! Звънка и затваря. Чака да му върнеш разговора, да не се набутва. Обича да играе и карти. На вързано. Ето го и другият картоиграч - бай Марин. Дребен, с дяволит поглед. От всяко нещо търси печалба. Слага на масата десет лири. Слага и Васко. Редуват се в раздаването на картите. Вероятността за хубави карти е петдесет процента. Още при раздаването обаче бай Марин значително си увеличава тази вероятност. Ловко поглежда картите отдолу и реагира бързо - хубавите за себе си, лошите - за другия. Пак обра и двете банкноти. „Отвреме-навреме му пускам по някоя игра за настървение. Иначе ще се откаже да играе с мен - пошепва ми на ухото. - Пък и трябва да му оставям поне да си плаща квартирата“. - Да има някое свободно легло при вас? - пита Филю, вечно търсещият квартира. И се сещам как се заканваше бившият му съквартирант: „Е, ша го трепа вече тоя! Тая нощ, като пребърквал? джобовете, пуснал моя ключ в чуждо яке. Сега оня има два ключа в себе си, а аз не мога да се прибера!“ Какво да прави човека, хоби! Едни събират марки, други монети, трети пиянстват по кръчмите, а той нощем пребърква джобовете на съквартирантите си! Евгени имал фирма в България. Добре вървял бизнесът му, ама конкуренти го заплашили, та избягал чак тук да се укрие. Поне така разправя. Сега се мъчи да откърти една греда, която е закована и на пода, и на тавана, Удря с кирката по средата, а тя - пружинира, вие се, но си стои на мястото. Удря втори, трети път, удря с все сила. „О-ох!“ Кирката се изплъзва от ръцете му, закачайки и крака. Гледам го - едър, снажен, трийсет и пет годишен мъж, в разцвета на силите. Вземам падналата кирка и удрям гредата долу, където е свръзката. Тя се олюлява и се просва на
пода. Опули се Евгени към мен, сякаш е срещнал марсианец. Дай да сключим договор - вика. - Една трета от надницата ти давам, за да ми казваш къде да удрям. Евгени, Евгени! На друг ги разправяй тия с бизнеса. Камъкът си тежи на мястото. Който умее - и в България успява да прогресира. А ти затова си тук, защото не знаеш къде да удряш! Някой ми е изял вчера сиренцето, ама ще го хвана! - казва Бончо и почва да дебне от засада, докато накрая хваща кой пипа от хладилника чуждите храни. Аз не си мия никога зъбите - признава Николай. - Почти нова паста за зъби, забравена в хотела, дето работя, оставих миналата седмица в банята. Сега я гледам - наполовина. Значи някой тук пипа. Да не каже Петко, че не сме го уважили, нека драсна нещо и за него. Той ми разкрива стереотипа на поведение на повечето българи в Лондон. „Ако някой има проблем, престори се на загрижен за него. Но гледай друг да свърши работата, а ти да обереш каймака...“ Ех, каква гордост изпитва той, когато надхитри някого и успее да извлече изгода за себе си! Няма значение дали ще натопи изневиделица колега, за да му вземе работата, или ще открадне нещо, набеждавайки другиго. Основното е да не допусне измежду познатите нему българи някой да надхвърли неговото ниво... Господин Надев разправя, че бил зам.-директор в някакъв завод. Седесарите го подгонили, та потърсил политическо убежище в Лондон. Но... получил отказ с обяснение, че в България вече няма политически гонения. Потърсил вариант на етническа основа. Баба му била македонка и той симпатизирал на ОМО „Илинден“, която забранили. Затова го било страх да се върне в България. И на това твърдение получил отказ. Сега използва последната вратичка -
комбинирал се с някакъв ром и търсят убежище като хомосексуалисти. Затова го наричат Таско Педераско. Лесно не се съгласява той да се прибере в България - тук държавата му плаща квартира, ток, газ, храна, та и сума ти джобни пари. „Поне ми дайте време да си оправя зъбите, че в България искат пари за това!“ размахал той ченето си пред слисания съдия. Същото е и със Стаси - заплатите се пестят на сто процента, защото помощите са предостатъчни за всичко. - Една лира е много нещо! Който му трябва прахосмукачка - да си купува! - отсече той, когато му поисках една лира за торби за прахосмукачката. А иначе взе трийсет лири за бравата, дето я сменил, макар че я имаше безплатно, останала от някакъв обект. По-интересно е другото. Предплатихме електричество за двайсет лири. То пък хвана топло време. А нашият човек вече имал билет за България. И що да видим - отваря прозорци и врати, поти се по потник и гащи, но отоплителната печка включил на максимум - трябва да изхарчи тези двайсет лири, в които участва и той. Какво повече да говорим? Я по-добре да си пасуваме, за да не си патим! Нали знаете, че когато магарето реве, славеят мълчи. И двамата са завършили консерватория, ама първият - от сегашните, платените обучения. Януари 2003 г.
ИЗПОВЕДТА НА г-н ИЗПОЛЗВАЧЕВ Зор голям! С помощта на майка, татко и половината рода успях да ги заблудя, че съм почтен човек, та да ме измъкнат в Англия. Платиха ми колеж, общежитие... С цялата си наивност ми откриха валутна сметка с няколко хиляди, та в посолството да помислят, че отивам да уча английски. Абе, аз да стъпя веднъж в Лондон, пък
тогава ще разберете на какво съм способен! Взели неплатен ден, за да ме чакат на гара Виктория. Организирали пиршество в моя чест. Охо-хо... браво, браво! Както съм се нагладувал в България, сега ще пада голямо плюскане! Стига само домати и сирене, сланина и яйца - това, което ми носят от село. Защото пари за храна дават ли се?! Бананите вече ги знам, ами туй какво е? А-ха - манго! Това ли е ананас? Я да видим вкуса на това... как го казахте? Авокадо... Ще ме наситите на банани ли? - да имате да вземате! Като почна да ям денонощно, ще видите вие. Нека най- напред омахам пържолите, пък после... Тъй мина първата ми седмица в Лондон. През ден отпусках колана си с по една дупка. Затлъстях като прасе. След втората седмица обаче ми казват, че трябвало да участвам в сметките. Не само за наема и тока, а и за храната. Ами сега! Мен цял живот са ме хрантутили. Почти трийсетгодишен съм, стотинка за храна не съм дал, а те ще ми искат пари, и то валутни, английски... „Не съм гладен - казвам - не ми се яде“... Гледам как ядат, преглъщам, преглъщам, но отказвам. Голяма работа, някои как правят гладни стачки! Като заспят всички и ще отида в кухнята. Много ще усети някой какво съм изял от този претъпкан хладилник. Но... с туй нощно хранене почнах да сменям дупките на колана в обратен ред. „Ще хвърляте ли това? Защо да го хвърляте, аз ще го изям! За остатъците не се плаща, нали?“ И така изяждам цяла купа супа. Нарекли ме „Лешояда“, защото съм обирал остатъците от чуждата храна. Голяма работа - нали парите ми остават в банката! Било на работа, било у дома, дебна и дояждам което другите оставят. Пък има и балами - от този филия хляб, от онзи парче салам... все ще изкарам някак си. И понеже започнах с храната, да ви разкажа как веднъж щях да
умра от преяждане. Поканиха ме на рожден ден и чак когато пристигнах, разбрах, че трябвало да дам пет лева за подаръка. Ами сега ли се казва бе, аланхолу? Ако беше въпрос да давам пари, щях ли да дойда на рожден ден?! Може и нарочно да са ми скроили този номер. Отложих, заявявайки, че нямам в момента, но акълът ми все там! петте поискани лева... Ще ми врънкат ката ден, та може да се наложи и да ги дам. Затова реших: Вместо да изям храна за пет, тази вечер трябва да изям храна за десет, та кярът, сиреч печалбата от рождения ден да ми бъде пак толкова. И като почнах да нагъвам - гледам все от най-скъпото. Другите пеят - аз ям, другите танцуват - аз ям. Когато сметнах, че вече съм изял за повече от десет лева - щеше да ми се пръсне коремът. Е, това е историята... Не съм луд аз, че изяждам по няколко баници, щом друг ги плаща. Луди са тия, дето ми ги дават, мислейки си, че ще им бъда благодарен. Напротив, аз моментално се правя на сърдит, че не са добавили към баниците и торти! Аз съм юнакът от приказката, що бозал двадесет години. Всеки път, като отида в тоалетната, ми се натрапва в главата една и съща мисъл. Не мога ли нещо да измисля, та това лайно да се преработва и отново да се яде?! На село кокошките видях, че го ядат. И то - моето! Какво има смешно или срамно в това? Нали затова съм учил икономика! Баща ми ме е учил да ям и главата, и краката на кокошката. Нищо не бивало да се изхвърля! Не само това знам от татко. Още много работи. Например важното житейско правило, че откъдето и да се прибираш, все нещо трябва да носиш в къщи. Сутрин на излизане торбата ти може да е празна, но вечер - никога! Някой си негов колега не можал през деня нищо да открадне и като приближил дворната врата, спрял се стъписан. Чудил се какво да прави, видял някаква тухла на улицата, взел я, та пак с нещо влязъл
в двора си. Аз стриктно изпълнявам татковите заръки и с право някои ме наричат „татковото момченце“. Няма само „маминото детенце“ да има, я! Братовчед ме поканил на сватба. Не ме интересува. Да отидеш на сватба, значи да похарчиш пари - за пътни, за подарък... Нищо на никого не давам, максимата ми е само да вземам! Сега въпросът е не общото да бъде мое - това аз вече съм постигнал! Въпросът сега е чуждото, чуждото да стане мое! Слушам познати в Лондон говорят за разни покупки. Това тук било по-евтино, онова - там... Все евтиното търсят. Аз, байно, не търся евтиното, аз търся безплатното. И, слава богу, го намирам. Влизам в „Мак Доналдс“ или „Бургер кинг“ и гледам пакетчета захар, пакетчета сол, опаковчици мляко, кетчуп, черен пипер... Оставили ги така, никой не ги пази. Те били безплатни, вземали се към покупката. Така ли? Че защо ми е тогава покупка пълня си джобовете с разнородни пакетчета и ето ти безплатна храна. Бре-ей, то Лондон бил раят за такива като мене! Влизаш в обществена тоалетна. Не стига че никой не ти иска такса, ами и оставили разни салфетки, сапуни, тоалетни хартии - ей така граби, народе! Наоставили по тротоарите купища нови вестници, купища списания, та се излъгах първия ден да награбя цял чувал. Гледаш сутрин - до всяка порта оставили прясно мляко, кисело мляко, нектари... истински рай. Така че мене не ме интересува евтиното! Само безплатното! И само вземам!
СПЕЦИАЛИСТ ПО ВСИЧКО 1990 г. Началото на демокрацията в България. Или по по-точно на периода, в който можеше да ограбиш безнаказано всекиго и найвече обществото и държавата. Вървя с куфарче по центъра на Пловдив. Циганка ме пресреща, вперила поглед в очите ми и с вдигната ръка пророкува: - Вие ще станете голям бизнесмен! Аз се усмихвам безразлично и отминавам. - Спрете да Ви кажа какво Ви предстои - настоява гадателката, опитвайки се да ми препречи пътя, но аз не я удостоявам с внимание. - Ако не спреш - след четирсет дни ще умреш! Аз всичко виждам и никога не греша - заплаши накрая тя. Минаха 40 дни, мина година, петнадесет години оттогава... От няколко години в Лондон се занимавам с частни ремонти главно електрически и реставраторски. Заради здравен въпрос потърсих за съвет мой познат - младо докторче от Сливен. Той обаче си сменил телефонния номер. Позвъних на един от публикувалите своя реклама доктори да питам случайно не се ли познават. - Не познавам такъв, но аз също съм от Сливен и при всички случаи съм по-добър специалист. Кажете какъв е проблемът! Затворих телефона. Но не бях скрил номера си* (Във Великобритания, ако преди номера наберете цифрите 141, то на апарата, който звъни, вместо вашия номер ще се изпише "Анонимно обаждане”.). Няколко минути след това непознатият доктор позвъни с молба да ме види. Започна да звъни през 10-15 минути. Просто така - искал да поддържа формата си. В края на краищата се съгласих и му дадох адреса си. Довтаса с някакви слушалки. Започна да преглежда всички присъстващи. На въпросите
ми по какви болести е специалист, отговаряше, че е бил главен лекар и от всичко разбира. Всичко виждам и никога не греша! - също като онази гадателка твърдеше и той. След като погледна и изследванията ми, заключи: - Ти си луд, бе! В Англия си нямат понятие от медицина. Ще те пратя при един мой познат в София да те оперира веднага! Па почна да ме разпитва с какво се занимавам. Като разбра, че наемам ремонтни дейности, захвали се. Бил построил три къщи в България, без да вика никакъв майстор. Специалист станал по всичко, та докато аз се оправя, можел да ме замества. И така хвалби, хвалби, едвам го изтраяхме до полунощ, след като изпроси обещание да го викам за помощник. Смятах да забравя случката, но след два дни получавам съобщение: „Да обещаеш на лекар е все едно да заложиш здравето и живота си... Аз не ви взех пари за прегледите, защото ми обещахте работа...“ и т.н. в духа на онази гадателка, когато не бях се спрял. Супернахалство. Сякаш аз съм го викал за прегледи. Имам достатъчно опит в Лондон от наемането на българи „специалисти по всичко“. Веднъж плащам надница на „специалиста“ и след това още няколко надници за възстановяване на омаскареното от него. Но след няколкодневното негово пробване на максимата „чрез нахалство към прогрес“, съгласих се все пак да възложа нещо на въпросния доктор - строителен специалист. Рускоговоряща поиска да направя някакво рафтче и сменя полилея. Стар мой клиент ме препоръчал и дал телефона ми. Изпратих него. Сам да си уговори и заплащане, и всичко. Да е доволен и спре да ме тормози. Вечерта обаче докторът пристига запъхтян при мен: - Ела, моля те, да оправиш осветлението - вика, - ама не казвай, че си ти. Като откачих полилея, се оказаха не две жички като в България, а девет. Както и да ги вържа, бушонът гори и никъде няма
осветление. Тя искаше да звъни на тебе, но... аз я излъгах, че си нямаш понятие от електричарство... Ха така! И той се изложил, ама мен пък съвсем злепоставил. На опита ми да изясня случая, рускинята разярена заяви, че сме мошеници и ще предотврати други подобни измами от наша страна. Вече викнала техник, който оправил всичко. Понеже докторът успял да си вземе от нея надницата, мислех, че и нашият въпрос ще приключи, но... не познах. С още по-голямо настървение той започна да ме преследва. Ако сме били заедно, нямало да възникне проблемът с осветлението и тогава щял да я изнуди за бонус. Така че освен за нежеланите прегледи, вече му бях задлъжнял и за нереализирана премия. Англичанин банкер искаше да му вградя гардеробчета около камината. Изготвихме скица и договорихме цената. Реших да пробвам доктора като мой помощник-дърводелец. Посрещна ни клиентът с усмивка. Докторът обаче, вместо да ми помага, започна да предлага разни свои варианти. Не знаейки грам английски, показваше нагледно с подръчни средства - кашони, книги и др. Умрях си от срам. Помъчих се да въведа ред, но той ме скастри: „Какво ти разбира този тъп англичанин, бе! Както му кажем, така ще му го направим. Той ако е знаел - щял да си го направи...“ Гледа го, зяпа го англичанинът, па ми вика: „Я оставете малко да помисля! Ще ви се обадя по-късно!“ И докато се прибера, оставил съобщение на телефона: „Какви ненормалници сте ми пратили?! Аз търсех майстор да ми направи шкафчета, а не да ми разиграват някакъв домашен цирк!“ И така загубих не само договорените осемстотин лири, а отрязан бе още един клон от дървото на клиентелата ми. Обвиних доктора за немълчанието му. А той: „Аз му дадох акъл, сега той може и сам да си ги направи. Дай да отидем той трябва да ми плати за съветите“.
Ах-ах! Докторът не спря и дотук. Тормозът продължи. Последно го пратих да боядиса шкафа в кухнята на индуси. Боядисвал два-три часа сам. Когато се върнала индуската от покупки, едва не припаднала. Изгонила го веднага, но... тормозът ми стана двоен. От една страна тя иска обезщетение за нацапаните с боя мокети и тапети, за изпочупените прибори и уреди, за изхабената боя... От друга докторът иска да му платя за времето, през което „боядисвал“! Наложи се да сменя телефона си, фигуриращ в указателите и рекламите, та даже и квартирата - да не ме открият повече нито докторът, нито клиентите. Така благодарение на този „специалист по всичко“ приключи и моят бизнес в Лондон. Януари 2005 г.
ТАБИЕТИТЕ НА МАЛКИЯ БОС Провъзгласят ли българина за началник, той си внушава, че всичко знае, всичко може и всичко му е позволено. Всеизвестна е случката с ефрейтора и генерала. Наплашеното войниче помолило генерала да хване баката, за да може да козирува на ефрейтора, на прекия си началник. От ефрейтора, от малкия бос зависи дали ще му е лека службата, а не от генерала! Разправят, че през четиридесетте години някакъв български ефрейтор, дето влязъл като освободител в Скопие, разпрал корема на една бременна македонка. Та и до днес там ни таксуват като окупатори вместо освободители. Командвах асансьора на един висок строеж в центъра на Лондон. Седнах на някакъв кашон с пулта за управление в ръка. Но малкият бос ме видя и разпореди да стоя прав. След известно време тръгвам към тоалетната и... едва не се блъснахме зад ъгъла. Наклонил тялото си, тъкмо се готвеше да ме шпионира - да види с едното око иззад ъгъла дали отново не съм седнал. Малкият бос смята, че трябва непрекъснато да си му под око. Той иска честочесто да тренира командирските си способности. Понеже групата работещи българи на Сити пойнт доста набъбна, най-добре говорещият английски го провъзгласиха за отговорник. Това беше младо момче, завършил медицина в България, комуто моя син уредил тази работа. С него много се уважавахме и помагахме. Ако на единия от нас се налагаше в работно време да отиде до някъде по лична работа, другият дежури. Потърсят ли липсващия, дежурният веднага му звъни по мобилния телефон, насочвайки го откъде и как да се прибере и какво да каже. В четиридесететажната сграда винаги можеш да загубиш половин час до срещата с търсещия те шеф. Това беше добре, но... ставайки малък бос, нещата се обърнаха с
главата надолу. Един ден бях поканен на вечерна сватба и си тръгнах половин час по-рано от работа. След десетина минути звъни малкият бос и пита къде съм. „Защо? - викам - Търси ли ме някой?“, все още мислейки, че нещата ще вървят по старому. „Аз те търся, това малко ли е?!“ - обидено и заплашително отговаря той. Обясних му всичко, а той щял да докладва, затова го били сложили началник. Веднъж, точно когато съм в тоалетната, мобайлът ми звъни. „Къде си?“ - пита пак малкият бос. „В тоалетната на първия етаж съм“ - отговарям аз. „Стой там! Ще дойда да видя!“. И наистина, до като си свърша работата, довтаса запъхтян, за да се убеди наистина ли съм в тоалетната. На именния си ден почерпих всички с бонбони и кола. / Алкохолът е абсолютно забранен - веднага си уволнен/. Малкият бос обаче цял ден не се мярна никакъв. Търсих го специално да го почерпя, но не го открих - явно отсъстваше от обекта. Тръгнах си малко по-рано като именник. Пет минути преди края на работното време той звъни. „Сигурно се е сетил да ми честити именния ден“ помислих си аз. - Ти защо не беше днес на работа?! - слушам гласа му в слушалката и се чудя какво да му кажа. Проверка на всички дошъл да прави в края на работния ден! Какво да кажа, казали са го вече: "Пази, боже, сляпо да прогледа". А уж на бодлива крава бог рога не давал! Август 2001
ПРИЯТЕЛ В ЧУЖБИНА СЕ ПОЗНАВА Открай време помня - тръгнат за чужбина приятели, върнат се врагове. Всеки казва че другият спечелил повече и едва ли не за негова сметка. Купил по-евтино, продал по-изгодно и т.н. Това, което ще кажа тук, е съвсем банално. Стотици могат да възкликнат: „Писал за мен!“ или „Това е еди-кой си!“ Като се установих в Лондон, далечните братовчеди ми станаха много близки. Канят ме с повод и без повод, та един чак и печено агне ми подготвил. Майстор бил, да сме работили заедно в Лондон взаимоизгодно сътрудничество. Посрещнах го, квартира и работа му устроих. С радост и веселие. Но радостта и веселието постепенно се изпариха и един ден ми вика: - Руснак ми дава повече, отивам да работя с него. Интересно. В ситуация, когато по-добри майстори работеха по за 60 лири, аз му плащах 70-75, за да бъде доволен, но... Няма проблем, щом е намерил повече, защо да не иде. За мен даже е по-изгодно, ще икономисвам... Само след месец, обаче, наш общ познат ме среща и разказва следното. Седнали, пийнали, па тоя мой братовчед се заоплаквал: - Наистина, той ми даваше 70, а руснакът ми плаща по 50. Ама как да работя при братовчеда, като знам, че и той печели. Все едно, аз го обогатявам. Като разбрах, че щял да купи нов апартамент и не издържах. Не ща да има мой принос в обогатяването му. Е, това е то! Да губиш сам, за да не обогатяваш ближния си, изглежда е характерно единствено за душевността на българина. Неразбираема от чужденците народопсихология. Тя, и съседката, когато имаше магазин до входа на блока, ми се оплакваше: „Макар, че имаме най-ниски цени, съседите минават, но
никога нищо не купуват. Ходят надалече. Може да е по-скъпо, но важното е да купуват от чужди, да обогатяват непознати“. Година по-късно въпросният братовчед решил, че ще е найдобре да стане сам предприемач - бизнесмен в Лондон. И докарал негов сакъ-приятел, още по-добър майстор, с който били неразделни от детство. Започнали общо работа. - Сега вече съм добре. - вика. - С него няма да се разделим! Мина месец, минаха два. Разбрах, че не само се разделили, ами щели да се изпотрепят. Клиентите харесвали приятеля му, по-добрия майстор. На подобрия искали да плащат повече или искали да им работи само той. Ами сега! Аз го докарах тука, аз трябва да го махна! - вика. - Дай ми акъл какво да направя, та да го екстрадират от Англия!
РАШЪН Купюр от 50 паунда /британски лири/ е най-голямата банкнота в Англия. В по-малките магазини рядко приемат такава. Ще те оглеждат като странник и ще я проверяват цяла минута. Редовият англичанин си има банкова сметка и карта, където директно влиза заплатата или пенсията му. С тази карта понякога си плаща дори едно изпито кафе. От пари в брой не се изпитва нужда. Така се ликвидират и условията за джебчийство - една категория престъпници по-малко. Подавам една сутрин десетлирова банкнота за автобусен билет и шофьорът ми казва, че няма пари за ресто. Обръщам се с умолителен поглед към пътуващите. Жена на средна възраст ми ги заменя за две по пет. Оказа се обаче, че и пет са много, защото над 90 процента от пътниците пътуват с карти - еднодневни, седмични, месечни или годишни. Едва когато слизах, шофьорът успя да събере
и ми върне 4.20. В днешния следобед реших вместо скъпото, но спестяващо доста време метро, да пътувам с автобус до центъра на Лондон до новата ми квартира. Друго си е да седнеш най-отпред на втория етаж на автобуса, откъдето се открива панорама на улиците и сградите във всяка посока. А в метрото какво - гледаш само спътниците си и скучаеш. И понеже билетът струва лира и двадесет, подадох на шофьора банкнота от пет лири плюс монета от двадесет пенса. - До Тотенхам - казах му аз. - Цоцнам? - погледна ме въпросително той. Йес! - казах утвърдително, защото в Лондон звукът „т“ от устата на един се чува като „т“, от устата на друг като „ц“, на трети като „дз“, като „ф“ и т. н. Но ченч /нямам дребни за ресто/ - избъбри шофьорът, разбирайки вероятно, че съм чужденец. - Но аз не говоря добре английски, моля Ви... - А какъв език говорите? - Рашън /руски/ - казах без колебание. Защо не български ли? Защото ми омръзна да обяснявам, че не съм нито от Португалия, нито от Унгария и че България се намира някъде между Гърция и Русия. Такива са географските познания на англичаните - наличието на звук „г“ по средата на името България ги навежда към гореспоменатите две страни. От десетина подобни случая с мен, само един младеж веднъж възкликна: - А-а-а, Бългеъриен... Стоичков... футбол! Седмица преди това бе футболният мач между двете страни. И така пред този шофьор се представих за руснак. - Рашън?! - усмихна се той, изгледа ме от главата до петите и ми посочи празните седалки. После щял да ми оправи парите и
билета. То... сядането е лесно, ами ако се качи контрольор. Първо не ще ми повярва, че съм дал пари, а нямам билет. Второ - шофьорът едва ли ще признае това, защото за такъв прецедент може и да го уволнят. Остава третият вариант - губя дадените пари и плащам още пет лири глоба. Следя пътниците, за да разбера кога ще се съберат пари за ресто. Ха сега, де! Един подава банкнота от десет лири и шофьорът най-нормално му си връща ресто заедно с билет. Тук има нещо много съмнително! Я да поискам отново! - Като слизаш ще ти върна парите - повтори и потрети шофьорът. Ами сега! Какво да правя? С моите лингвистични познания не мога повече да се разправям. Не мога да поискам разяснения по описаните варианти... Сядам и отново, и отново премислям. Откривам и други, още по-опасни възможности. Ако контрольорът се качи заедно с полицай, работата може да стигне дотам, че утре да ме екстрадират като престъпник за България. А може самият шофьор да е едновременно и таен полицай и сега цели точно това - да види що за руснак съм аз. Ето - говори с някого по мобифона. Дали няма на следващата спирка да се качат спецченгета. Ама и аз - защо ли не слезнах веднага, ами дадох парите. И отгоре на всичкото се представих за руснак. Сякаш забравих, че в Берлин и Лайпциг изобщо не ме обслужваха в магазините, мислейки ме за такъв. Да треперя цял час, че нямам билет. Освен да слезна веднага. Отида ли трети път до него, ставам наистина много съмнителен. Пък и тази черна как седна до мене, та ми затапва пътя! Не мога да стана внезапно, ако се наложи... Вече пътувам цели двадесет минути без билет. Как ли ще издържа още два пъти по толкова! Добра панорамна разходка си направих, няма що - плувнал съм вече в пот!
Каква е пък гаранцията, че на слизане ще ми върне четири лири? Може да каже, че не помни такова нещо и да си сложи парите в джоба. А аз си мислех, че в Лондон няма шофьори мошеници. Ама той и без туй няма вид на англичанин. Кой знае от каква националност е и си рекъл: „Я да взема от този чужденец, той не може да се оплаче...“ Напротив, мой човек! Жестоко се лъжеш, защото не ме познаваш! Ето, приготвям листчето и химикала да ти запиша номера и направо те издавам. Я да видя къде пишеше телефона, на който могат да се обаждат пътниците за нередности и предложения! Не, това сега не ме интересува - на няколко места е написано, че пет лири е глобата за пътуване без билет, а хиляда лири - глобата за запалена цигара. А, ето - на електронното табло се появява интересуващият ме номер! Бързо да го запиша! Така де. Гледай го ти. Ще вземе парите, без да дава билет и после - хоп в джоба. Като в България. Непрекъснато се оглеждам дали на спирката няма контрольор или някой униформен. Сърцето ми бие все по- силно и по-силно. Друг път никога няма да сядам без билет, ще слизам веднага, щом чуя думите „Но ченч“. Но сега! Сега какво да направя! Пък и този трафик! Стоиш цели минути на място, преместваш се десетина метра и пак чакаш. Чернокожата слиза и ми освобождава пътя. Решавам да слезна на Манор Хауз. И без туй исках да мина през един магазин. Останалата третина От пътя ще изходя пеша, може час да вървя, но поне ще бъда спокоен. Ето наближаваме, автобусът забавя ход. Тичам до шофьора. - Искам да сляза тук, ще отида до едни приятели... Шофьорът се усмихва широко и ми връща парите. Моите пет и двадесет така, както бях му ги дал. Аз го гледам недоумяващо и казвам, че трябва да ми върне само четири. Той
обаче ми говори разни суперлативи, благодари ми, че съм се возил в неговия автобус и ми пожелава щастие и всичко най-, най-хубаво! Опитвам се отново да му ги върна, но той повече не ги докосва. Вече задържам автобуса, хората ни оглеждат... Накрая слизам с парите си и се чудя защо така постъпи този шофьор. Какво си мислех, а то какво излезе! Може би приличаш на някой негов близък - започнаха разни предположения в къщи. - Вероятно е комунист и благоговее пред руснаците - изказа мнението си друг. А може би защото Русия се мъчеше да предотврати военните действия в Косово и Югославия... Не знам, но за шофьора аз си останах някакъв обикновен руснак. А той за мен - интернационалист, хуманист, приятел... Януари 1999 г.
ЛОНДОН - БИВШАТА СТОЛИЦА НА СВЕТА Сталин планираше след „неизбежната победа на световния комунизъм над загнилия капитализъм“ Москва да бъде столицата на света. Хитлер смяташе Берлин за столица на света при „новия ред“. Но мечтите и на двамата се оказаха миражи. Виж, Рим през неколковековната Римска империя е бил всепризнат център на известния тогава свят. Защото империята обхващала цялата земя около Средиземно море - морето, което е в средата на земята. През Средновековието като най-голям град в света и столица на световната икономика и култура задълго се възприема Париж. Разгромът на Наполеон, обаче, и завладяването на новите земи предоставят на Англия почти световно господство, вследствие на
което Лондон се превръща в световен финансово-търговски център, какъвто е до средата на двадесети век. В един пътеводител от 1914 г. пише, че в седеммилионния „Лондон има повече шотландци, отколкото в Единбург; повече ирландци, отколкото в Дъблин; повече евреи, отколкото в Палестина и повече римокатолици, отколкото в Рим“. Лондон бива основан от римляните, които под водителството на император Клавдий завладяват острова през 43 г. През втори век те построяват околовръстна крепостна стена, но нападенията на варвари зачестили, търговията западнала и в 410 г. римляните го изоставят. Новата история на Лондон започва през единадесети век, когато Уйлям Завоевателят построява тук крепост. Градът получил изключителни привилегии, поради което територията му била ограничена между квадратната миля на стените. Затова възниква съседният Уестминстър, където се поместват парламент, съд, кралска резиденция,., Старият Лондон започва да се нарича Сити /Градът/, а наименованието Лондон придобива събирателно значение на Ситито плюс новите околни поселища, каквото значение впрочем има и днес. За времето си островното държавно управление е доста демократично - през 1215 г. крал Йоан подписва прочутата Велика харта на свободата, а през 1265 г. тук е избран първият парламент. Световно значение придобива Лондонската стокова борса, която е основана през 1568 година. Големият пазар от 1666 г. променя коренно облика на Лондон. Огънят бушувал пет дни, обхванал четиристотин улици и унищожил 13 200 къщи и 89 църкви. За възстановяването на града бил приет специален закон. Проектът на Кристофър Рен спечелил конкурса и под негово ръководство градът бил възстановен с улици, фокусирани на обширни площади и затворени от крупни обществени сгради.
Построената през 1680 г. сграда на Даунинг стрийт № 10 вече няколко века е официална резиденция на премиер-министъра. Откриват се Кралската обсерватория в Гринуич /1675/, Английската банка /1694/. По примера на Венеция из Лондон и околностите се строят канали за воден транспорт на стоки и хора. Капитан Кук открива Австралия, но в замяна на това през 1776 г. Британия губи част oт Америка, давайки независимост на Съединените щати. Преброяването на населението, извършено през 1801 г., утвърждава Лондон за най-голям град в света с един милион жители. Бидейки политически и финансов център на Британската империя, той продължава бързо да расте. Техническите открития обаче променят някои планове. Изобретен е парният локомотив и вместо канали, започват да се строят релсови пътища. От 1802 г. улични газови лампи осветяват нощен Лондон. През 1825 г. в Лондон е открита първата в света железопътна линия, а на 10 януари 1863 - първото в света метро. През 1837 г. на трона се възкачва кралица Виктория за един период от шейсет и четири години - Златният викториански период на Англия, през който Британската империя непрекъснато се разширява. Лондон е свързващото звено и разпределителна гара за стоките между метрополията и колониите, център на международната търговия. Обширно е пространството на доковете за товарене и разтоварване на кораби. Едно след друго се откриват нови и нови институции, въвеждат се технически новости в ежедневния живот. В 1838 се открива Националната галерия на Трафалгар Скуеър, през 1845 е завършен Британският музей, от 1840 телеграфът става помощник на бизнеса. През 1851 г. в Лондон се организира Велико изложение. В специално изградена кристална палата с дължина 560 метра са представени експанзията, индустрията и технологиите на
Британската империя. Закон от 1880 г. въвежда задължително обучение на децата до единадесетгодишна възраст; ‘ От 1884 г. и в буквалния смисъл на думата часовниците в света се сверяват оттук, защото в Кралската обсерватория в Гринуич минаващият меридиан се налага като нулев, делящ земята на западно и източно полукълба. В Лондон се раждат или живеят и творят редица световноизвестни личности - писатели, композитори, откриватели, философи, като: Уйлям Шекспир, Роберт Хук, Исак Нютон, Джордж Хендел, Майкъл Фарадей, Джеймс Уат, Хенри Кавендиш, Чарлз Дикенс, Ричард Вагнер, Карл Маркс, Джеймс Максуел, Марк Твен, Зигмунд Фройд, Бърнард Шоу, Джон Флеминг, Чарлз Дарвин, Чарли Чаплин и още плеяда други повече или по-малко известни личности. В читалнята на Британската библиотека 28-годишният Карл Маркс е написал „Капиталът“, там Бърнард Шоу, Махатма Ганди и други са писали своите произведения. Двадесети век заварва Лондон с население от четири и половина милиона души и още четири милиона, живеещи в непосредствените му околности - нямащ равен на себе си град. През Първата световна война немците го бомбардират с цепелини, а през Втората - в петдесет и шест нощни бомбардировки хитлеристката авиация убива петнадесет хиляди и оставя три и половина милиона души с разрушени домове. До разпадането ѝ през 1960 г. Британската империя заема четвърт от земното кълбо, включвайки Канада, Индия, Пакистан, Австралия и Нова Зеландия, Южна и Югозападна Африка, Ирландия и Исландия, Тайланд и Сингапур, Нигерия, Ямайка, Танзания, Гана и много друга, нямаща равна на себе си в световната история. Днес Лондон се посещава ежегодно от по двайсет милиона туристи от цял свят. Обслужват го седем летища, петнайсетина
гари, гъста мрежа на метро, вътрешноградски железници, трамваи и много, много двуетажни автобуси,!. В града има над триста музеи и галерии, съхраняващи историята и културното наследство на света и още стотици други атракции. Тринадесеттонната камбана на Биг Бен известява отминаването на всеки четвърт час, а Пикадили съркъс се счита от англичаните за пъпа на Вселената. Освен Националната галерия и Бритиш музеумг не са за пропускане Уестминстерското абатство, парламентът катедралата „Сент Пол“, лондонската крепост, Музеят на восъчните фигури „Мадам Тюсо“, Бъкингамският дворец, в който триста човека се грижат за комфорта на кралицата, Музеят на науката, Природонаучният музей, Музеят на имперските войни, Виктория и Албърт музей, Кралската обсерватория в Гринуич и т. н. В Британския музей се съхраняват египетски мумии, тук са скулптурите от гръцкия Акропол, древнокитайски, асировавилонски и други световни културно-исторически паметници. Тук е и единственото запазено средновековно българско евангелие, както и редица други експонати от българските земи. Сега около една трета лондончани работят във финансовата сфера. Сити - сърцето на Лондон, продължава да е финансов център на световната търговия. Голяма част от пребиваващите тук българи също работят с вратовръзки. Българското образование доскоро беше на изключително ниво и много българи - дори среднисти - тук работят като инженери, счетоводители, менъджъри... Защото не е най- важна дипломата', а уменията, които ще покажеш, тестовете, които ще решиш, на интервюто как ще се представиш.;. Иначе на чуждестранните документи нямат вяра. В английската култура препоръката и подписът означават изключително!1 много - печати тук не се използват. Но за най-дребно правонарушение англичаните ще почнат да странят от теб, прокажен ще бъдеш от общественото мнение задълго или завинаги.
Ако трябва с една дума да се охарактеризира Лондон - това е думата традиция. Не може да се помисли за махане паметника на някой си, защото бил от противникова партия. Или за смяна на името на улица, например. Гледам на една къща поставили номер петдесет и девет и една втора. Разделили парцела на две, та да не се променят номерата на сградите след тях. Но по-често се среща обединяване - номер 42-44 или 135-144, та номерата по-нататък да си останат както са били през миналите векове. Ама как така 135-144 като единият е четен, а другият нечетен. Ами да, преди да се въведе правилото четните да са от едната страна, а нечетните от другата номерата са правили обиколка на улицата. И таза номерация си е останала из старите улици. Например улица „Странд“ в едната посока има номера от едно до двеста тридесет и четири, пресичаш улицата и се връщаш следвайки номерата от двеста тридесет и пет до четиристотин и шейсет. Много от церемониите, които се извършват и днес> водят началото си от 16-ти, 15-ти, та дори от 12-ти век. И това са найтърсените атракции за туристите. Всеки обяд около кралската резиденция - Бъкингамския дворец - се тълпят хора, за да наблюдават смяната на караула в 11.30 часа. Тази церемония била въведена през 1660 г. от Чарлз Втори и до днес, облечени в червени туники, кралските гвардейци стриктно я спазват. Конната стража пред фасадата на Уайтхол също сменя караула в 11 часа преди обяд. Продължава службата си и конна артилерия. Щабквартирата на Кралската кавалерия продължава да е в Хайд парк - Ротън Роу и конете се разхождат по няколко пъти на ден по традиционния маршрут, наблюдавани от гражданството и туристите. Коронациите от 1066 г. до сега се извършват по традиция в Уестминстърското абатство. В абатството са и погребани поизвестните крале, както и някои творци и откриватели като
Шекспир, Дикенс и Нютон, например. Всяка есен кралицата пристига за откриване сесиите на парламента в традиционната позлатена средновековна каляска, теглена от четири коня. В подобна каляска се екскортира и новоизбраният кмет на Лондон в ежегодната манифестация, провеждана във втората събота на ноември е наричана Лордмер шоу. Общината избира и въвежда в длъжност кмета с такава церемония от осемстотин години насам, откакто съществува Великата харта! Топовните салюти в Хайд парк и Лондонската крепост по случай националните празници и кралски юбилеи са действително топовни, а не от някакви съвременни оръдия... Такситата и част от автобусите са с непроменен външен вид почти от времето на появяването им. Празникът Хелуин води началото от предхристиянско време, свързан с някогашната келтска нова година, а по- късно с Деня на вси светни. В този ден гражданите бродят из Лондон с фенери от тикви, облечени в карнавални костюми, за да прогонват духовете. Една интересна традиция при днешната обстановка бихме нарекли „честване на първия терорист“. На 5 ноември 1605 .г. католикът Гай Фокс смятал да убие краля - протестант, като взриви парламента с 36 бъчви барут. Взривяването било осуетено и сега ежегодно този ден се чества с фойерверки. В Лондонската крепост са били затваряни или обезглавявани политически противници и престъпници, а сега там се съхраняват и могат да се видят кралски корони, бижута и амуниции. Тук е и най-големият шлифован диамант на планетата - 530 каратовият „Звездата на Африка“. Тук е имперската корона, която се поставя при коронациите. В нея са вградени 2 800 диаманта, 273 перли и рубини, между .които известният рубин „Черният принц“. Англичанин ме вика да му реставрирам масата в трапезарията. Гледам - четири парчета от дебели греди служат за крака. Между
тях са заклинени две поддържащи летви, а най-горе - грубо подредени, грапави от употреба дъски с образували се фуги между тях. У нас - даже за тезгях в гаража си не бихме държали такава маса. - На повече от двеста години е! - яхвали ми се той. - Семейна реликва, а кучето взело, че оръфало единия и крак. Комбинирам разноцветни замазки за дърво. Играя си няколко часа, за да се получи както е било. С парите, които плаща, той можеше да си купи нова маса. Но... нови мебели купуват само новодомци от новопостроени жилища. Новото е със съмнително качество, ненадеждно, подозрително, без душа... Англичаните съхраняват и реставрират старите си мебели - колкото по-стари са те, толкова повече се гордеят собствениците, че са ги опазили. Във вестника имаше снимка на тристагодишен шкаф, който бил продаден за сума, с която можеш да си купиш къща в София. Холовете им - като музеи или изложбени зали. Портрети на деди и прадеди, рисунки от времето, когато фотоапаратът не е бил още изобретен. - Това е портретът на свекъра ми, който е бил обявен за найкрасивото дете на Лондон през 1951 година - хвали ми се млада англичанка и ми показва овехтелия уголемен детски портрет на стената. - А това е прадядото на мъжа ми на лов в Австралия. Погледът ми се спира и на старинен стенен часовник, който бива навиван така, както го е навивал дядото и прадядото. Не говоря за някакво изключение. Всеки, що-годе грамотен англичанин, може да ти покаже родословното си дърво от векове, та даже родословието на кучето и котката си. Неволно правя аналогия как преди още да е умрял свекърът в България му изхвърлят всички снимки, книги и вещи, които с трепет и любов е събирал, подреждал и съхранявал цял живот! Култура и възпитание! Макар че камините са излезли от употреба преди повече от
половин век, въпрос на чест е съхраняването им като спомен. Наличието на стара камина винаги вдига цената на една къща в Лондон. Едва ли някой в България би дал неколкократно повече пари, за да купи поиздраскан столетен шкаф от антиквариата, вместо новопроизведен модерен, но за англичанина това е достойнството' съхранението на традицията, бита и душевността, историята,.. И мисля, че не бива да се казва колко музеи и галерии има в Лондон, а просто, че Лондон е един град музей, град галерия!
ЗАЩО УКРАИНКИТЕ СА НАЙ-КРАСИВИ? Юрий, двуметровият украинец с когото работя тези дни, се оказа интересен човек. Завършил инженерство и останал без работа в родината си, сега работи по строителните обекти на Лондон. А строежи в Лондон колкото щеш - погледнеш ли отвисоко, ще те впечатлят стотиците кранове, разположени във вътрешността на самите строежи. Сякаш целият град е строителна площадка. Събарят бетонови сгради до основи и ги издигат пак. Понеже моят английски бе още твърде слаб, шефът ме комбинира с Юрий. Наредиха ни да почистим някакво помещение. Вървейки към контейнера за строителни отпадъци, Юрий ми говори: „Бързо, бързо, бързо...“ А на връщане казва: „По-бавно, побавно, по-бавно...“ След два- три курса го питам: - Защо ме съветваш ту по-бързо, ту по-бавно? - Колкото повече време вървим с товар в ръцете, толкова повече работим и се уморяваме. Затова, когато пренасяме нещо, трябва да бързаме, за да се освободим по- скоро от него. А на връщане - с празни ръце, фактически се разхождаме. Затова по-бавно, повече време да почиваме. - Много си умен - казвам му. - Тя... свършената работа е една и съща, но наистина повече се уморява човек от продължителното държане на товара. Трябваше да почистим и партерния етаж. Две купчини пръст да се изхвърлят. Можеше с количка да ги пренесем на трийсетина метра до контейнера на тротоара. Но щяхме да свършим бързо. И Юрий измисли един труден обиколен път. Вместо за час осигурихме си работа и надница за два дни. Най-напред количките ги караме десетина метра в обратна посока, където е лопата прехвърляме пръстта по улей до долния етаж. След като се посъбере известно количество, слизаме на
долния етаж. Отново пълним количката /единият само пълни, а другият само кара/ и отиваме до лифта. Там си чакаме ред, защото асансьорите са два, а етажите - десетина. Накрая чрез асансьора строителните отпадъци отново пристигат на партерния етаж, откъдето вече ги изхвърляме в контейнера. Няма ли да ни изгонят, като разберат какво правим? страхувах се и се срамувах заради побелелите си коси аз. Напротив! От всеки се иска да се намира на работа, движение да има. Ако често безпокоиш шефовете, че си свършил работата и искаш нова - ще те намразят. И наистина. За голямо мое учудване, на следващия ден прекият ни бос, като видя, че работата ни се е увеличила, и изпрати помощник' - станахме трима. Аз, като най- възрастен, останах да дежуря край асансьора само да им осигурявам превоза. Доста хитроумен се оказа Юрий. Премислял, изследвал и установил, че работата никога не трябвало да се довършва. Всеки бос обича да командва. При всяко минаване иска нещо да разпореди: „Остави това, направи онова!“ Ако се окаже, че босът няма какво да ти разпореди, виновен ще си ти, че си свършил работата. Ами ако всеки е свършил, ще съкратят и нас, и него. Разбра ли? Разбрах. Затова, ако първият ден сме пренесли десет колички, на другия се стремим да пренесем само: пет, а на третия - още помалко. По-точно пълним или пренасяме само тогава, когато се появи някакъв началник. Началници, колкото щеш. Един отговарял за безопасност на труда, друг - за противопожарната охрана, трети за екологията край обекта и т.н. На един работещ - по няколко наблюдатели с бели ризи и червени вратовръзки. Но... те обикновено си имат много важни работи и се крият по канцелариите. Затова и през по-голямата част от работното си време с Юрий решаваме глобални проблеми - философски, политически,
икономически... С особено старание се заехме да решим кои жени са найкрасиви. Юрий не прие никакви мои доводи за македонските девойчета или за рускините. С различни факти и аргументи ме убеди, че украинките били най-красиви, но той все още търси причините за това. - Все си мисля, че кръстосването е в основата. Освен с руснаци, поради кръстопътното си местоположение украинците са се смесвали с поляци, арменци, татари, прабългари и какви ли още не - споделя той. На следващия ден аз му разкрих моята версия по въпроса: Не кръвосмешение е основната причина за красотата на украинките, а войните! Само в последната война колко мъже са загинали! Получило се е така, че в края на войната на един мъж в Украйна са се падали по десетина жени. Всеки е имал възможността да избира, избира и естествено избирал найкрасивата. Така потомство са дали само най- красивите, а както знаем красавиците раждат красавици... Браво! Ти си по-умен от мене! Това ще да е истинската причина! То затова и няма красиви англичанки. Те обезглавявали красавиците, защото ги обвинявали в разврат и самодивство. И оставяли да раждат само по- грозничките... Април 1999 г.
КАКВО СМЕ СГРЕШИЛИ? О-ох, гръбнака ми спукахте! Каква е тая тъмнотия и воня?! - изплака динята и се заоглежда в мрака. Около нея - пъпеши, домати, манго и що ли още не. -
Какво съгрешихме, та ни хвърлиха в този контейнер? - пророни съседът Пипончо. - Там, зад океана толкова се грижеха за нас окопаваха ни, поливаха ни, плевеха... С каква любов скътавахме витаминче по витаминче,, минерали и микроелементи, за да бъдем колкото се може по-полезни. Узрели вече, положиха ни в щайги с меки легьлца, да не си натъртим дупето. Мечтаех си да доставя радост на някое лакомо дете. Да опитат сладостта ми някои нежни устни, а то... Много сме били. Като сме много, защо ни докараха всичките тук, на лондонските борси, а не някъде по на изток, където хора умират от глад. Там щяха да ме изядат с кожата и семенцата. С какво съм се провинил - нито съм зелен, нито съм изкуфял, нито някой ме е инвалидизирал... Късмет извъдиха някои мои съседи. Както бяхме изоставени вчера с палетите си, минаха покрай нас емигранти. „Я-а, какви хубави пъпеши са изоставили тука!“ - рече един от тях. И... кой по два, кой по три - сложиха в раниците и чантите си. Сега как ли им се наслаждава някоя чаровна домакиня! А аз нямах този късмет... - Но ние все пак сме по-добре! - зауспокоява го динята, макар че от нея се стичаше и сълзица, и кръвчица.:. - Между нас има поне въздух за дишане. Погледни онези жълти банани как са нагъчкани един до друг - не могат въздух да си поемат. Ами ягодите, ами кивитата ...смачкали са ги вече на каша. Няма правда на този свят, няма!... P.S.: Според статия в английски вестник годишно във Великобритания се унищожавали хранителни стоки за около 6.5 млрд лири вследствие пренасищане на пазара. Дори половината от тях били достатъчни, за да спасят умиращите от глад в страните от третия свят.
МАДАМ ТЮСО Лондон има стотици музеи и галерии. Освен такива тривиални като музеите за историята на Лондон, енциклопедичния Бритиш музеум, военни и природонаучни, тук има Музей на ужасите, Музей на парата, на играчките, на детството, на градинарството, на измисления литературен герой Шерлок Холмс и какви ли още не! Нескончаема е опашката пред входа на Музея на восъчните фигури, наричан по името на основателката му Мадам Тюсо. Въпреки високата входна такса от дванадесет британски лири и въпреки неуморната работа на десетки разпоредители. Още от входа виждаш усмихнатата мускулеста фигура на Арнолд Шварценегер. Музеен фотограф те приканва за безплатна обща снимка. На излизане ти показват готовата голямоформатна такава и ако ти хареса - платят и я вземаш. За да се хвалиш после, че си се снимал с Шварценегер. Кой може да познае, че това е било восъчна фигура? Първата зала е устроена като вечерно градинско парти. По клоните на дървета под звездното небе пеят птици. Около теб, застинали в популярните си роли и пози срещаш лица, познати от филмите и медиите, пресъздадени са срещи и чествания от английското виеше общество. Виждаш израз на живи хора, цветът на кожата и косата е естествен, очите - също. А тези на беседката! Та те си приказват Като истински - и устните, и очите им мърдат в такт с изречените думи. Следващата зала, наречена „200 години“ е музей на самия музей. Представена е Мадам Тюсо в момент на извайване на поредния образ. Постоянният музей на восъчните фигури в Лондон е открит през 1835; но десетилетия преди това е имало изложби. Восъчна фигура изработва друга восъчна фигура. В момента нещо регулира - ето: врътне с отверката - мръднат очите и устата
му... Чудеса от новости. Какъв ли е този материал, та и очите, и устата да мърдат като на жив човек, чуваш говора направо от устата му! В залите на легендите и суперзвездите се срещаш с велики артисти и музиканти: Елвис Пресли, Еди Мърфи, Майкъл Джексън... Чарли Чаплин се почесва по мустака... Основната колекция обаче е в Гранд Хол - огромна зала, посветена на дейци от световната история. С предимство са, разбира се Англия и САЩ - тук са кралските особи, президенти, премиери... фигурите са облечени автентично, имат бижута и аксесоари, каквито са носели или носят в действителност. Както и в останалите зали, те са разпръснати из цялото помещение, размесени с посетителите. Наполеон, Ленин, Чърчил, Фидел Кастро-, Маргарет Тачър, Горбачов... Можеш да се снимаш, с когото си искаш – и с президента Бил Клинтън, и с премиера Тони Блеър... Дни след избирането им, восъчни двойници се експонират в музея Мадам Тюсо. G над двадесет фигури, в цялото си великолепие е представена наскоро състоялата се сватба в кралския двор. В тази зала срещаш великия Айнщайн, Лучано Павароти, Пабло Пикасо, Рембранд, младия Моцарт. Бийтълсите, седнали, изпълняват свой шедьовър, фигури прави, фигури седнали, фигури зяпащи или работещи над свои творения. Започваш да се объркваш - зяпащата фигура приемаш за посетител, а втренчения посетител - за восъчна фигура. Хитлер е в клетка в коридора, извън всяка зала. Поставен зад стъклени витрини в един ъгъл, единствено с него не можеш да се фотографираш - просто снимката ще се освети от отраженията. Слизаме по стълбище към помещенията с найголемите престъпници на земята. Те са зад решетки, в затвор. Гилотина демонстрира обезглавяване, усещаш миризмата на кръв. Виждаш току-що разпалена средновековна клада, слушаш виковете и стоновете на жертвите, чувстваш мириса на разстилащия се дим...
Качват те на специално такси. Експозицията „Духът на Лондон“ представлява едно пътуване из историята на тази доскоро световна столица. В подземията преминаваш през различни епохи, наблюдаваш важни събития. Пишещият с паче перо Уйлям Шекспир повдига глава и ти кима за поздрав. От маркуча на нощния уличен мияч капчици вода попадат по лицето ти - всичко е като истинско, в процес на движение. Посетителят става свидетел на Големия пожар от 1666 г., на победата на адмирал Нелсън при Трафалгар и т.н. На излизане ти се предлага пътуване из Космоса - изходът на този музей е свързан с входа на съседния Планетариум. Часове след напускане на музея се вглеждаш като омагьосан по улиците на Лондон да не би някой от зяпачите по витрините да е восъчна фигура от Мадам Тюсо. Май 2000 г.
КЪДЕ ЯХВАТ ЗЕМЯТА? Някога Гринуич бил селце в околностите на Лондон. Там ловували височайшите особи. В 1614 г по време на лов съпругата на крал Джеймс I по случайност убила любимото му куче. Той така се разярил, че я обидил публично, за което после съжалявал. Тази случка задълго обтегнала отношенията им. Две години по-късно като един вид извинение към съпругата си кралят ѝ поднесъл подарък. На същото това място построил за нея палат - Дом на кралицата. Гринуич не би бил така известен, ако тук имаше само кралска резиденция. Кралски замъци в Англия - колкото щеш. През юни 1675 г. обаче, Карл II издал указ за построяване на Кралска астрономическа обсерватория на височината в близост до Дома на кралицата. Целта била да се усъвършенства астрономията и навигацията чрез монтирания тук огромен за времето си телескоп.
През този телескоп, насочен към Северния полюс, прекарали въображаема линия, която нарекли нулев меридиан. И оттук започнали да отчитат отправните си точки всички английски морски съдове. Нулев меридиан - това е точката, откъдето започва всеки нов ден, всяка нова година, всеки нов век... Предвид тази изключителна важност, ако трябваше сега да се избира такъв, навярно ООН или някаква специална световна конференция след продължителни дебати би решила той да бъде по средата на Атлантическия океан или на някое друго по-подходящо място. Но когато се явила необходимостта да се въведе единна отправна точка и стандартизира астрономическото време в световната търговия и живот, Британия е била най-великата страна, била е господар на моретата и океаните и никой не е имал възможност да се противопостави или обсъжда този въпрос с нея. Вашингтонската конференция през 1884 г. само е утвърдила като световни въведените от Великобритания часови пояси и Гринуичкия меридиан като нулев. . От този момент Гринуич става изключителна забележителност. Той е район или част от самия Лондон. Въображаемата линия на нулевия меридиан в пределите на обсерваторията от въображаема е превърната в реална. Там в земята е вкопана медна релса, която е гръбнакът на земното кълбо. И всеки турист или посетител тори от желание да яхне оседланата земя, да се фотографира, стъпил с левия си крак в Западното, а с десния - в Източното полушарие. Допълнителни атракции в Гринуич са старата Кралска морска академия, Националният музей на мореплаването и др. Тук са и първият в Западното полукълбо магазин, първата в Западното полукълбо кръчма, първият пазар на антики и т.н. А плодовете на вековните кестени в огромния парк са от сладки по-сладки - можеш да, си събиращ, колкото искаш и за верене, и за печене, катеричките не смогват да изядат дори стотна част от тях. ..
ЕКОЛОГИЯ ПРЕДИ ВСИЧКО Макар че Англия географски е разположена значително по на север от България, средногодишните температури на Лондон и София се различават само с една десета от градуса. Благодарение на топлото течение Гълфстрийм в Лондон няма снегове и студове, а летните температури рядко надхвърлят 30 градуса по Целзий. Целогодишно тук всичко е потънало в зеленина, сякаш има само един годишен сезон. Лондон е най-зелената столица на Европа зелена и през август, и през януари. За климата и времето в Англия впрочем говорят така: „Не Ви харесва времето ли? Почакайте малко и то ще се промени“. Интересни са и прогнозите понякога, като например, че слънцето и дъждът ще се редуват през 15-20 минути. Парковете, водата и зеленината в Лондон заемат около четвърт от площта му. В централната му част преливащите се един в друг Хайд парк , Грийн парк и Сент Джеймс парк имат площ от няколко хиляди декара. В радиус от десет километра около тях се наброяват още осемдесет парка и градини. Най-красив от всички е Рейджънс парк с розите в градината на кралица Мери, езерото с островите, театърът на открито и богатата зоологическа градина. Парковете в Лондон са заградени 6 железни или дъсчени огради и си имат работно време - отключват се най-често сутрин в шест и се заключват вечер в осем или девет. В тях почти няма храсти, по зелената трева можеш да ходиш и да лежиш, има дървета и лехи с цветя. Това създава предпоставки за идеална чистота, тъй като при нас боклуците са главно около храстите. В Лондон се намира най-голямата ботаническа градина в света - Кю Гардън, основана в 1759 г., с площ от над хиляда декара и над 60 000 вида растения от цял свят. Забележителни са десететажната Пагода от 1762 г. и двете огромни оранжерии, изпълнени с тропически растения - Къщата на
палмите и Къщата на умерените температури. Общо в Голям Лондон има около хиляда и седемстотин парка. Най-големият от тях е Ричмънд, основан през 1637 г. от Чарлз I като негово ловно стопанство, заемащ десет хиляди декара. Ако през деня температурата надмине 25 целзиеви градуса, то парковете се превръщат в плажове - по бански или по къси панталони стотици и хиляди се пекат на слънце по тревата. Оживление се забелязва и сутрин - там се разхождат или бягат за здраве хора от различна възраст, най-вече пенсионери, вечер пък се разхождат влюбени двойки. Домашни любимци биват развеждани през целия ден. Гълъбчета кълват по полянката. Една не кълве, а се кипри. Каца мъжкар до нея и почва да гука. Разбра я, че... А тя вири глава и прави зигзаги... Иначе няма да е сладко и интересно... Като хората. Интересно, дори кучетата не се лаят. Десетки се разхождат в парка мълчаливо. Поглеждат се, помирисват се... Толкова послушни кучета. Хвърля собственичката някакво топче недалече в езерото и посочва едно от трите ѝ кучета. Отива само посоченото от нея. Плува, плува и донася топчето. Следва другото куче. Кралски послушанчета... Ако кучето се изходи в парка, има специални кучешки пунктове. Вземаш от поставените там найлонови ръкавици за еднократна употреба и торбичка и прибираш изпражненията му. След това изхвърляш торбичката в кошчето. Англичанинът не би си помислил, че може да не извърши тези действия, че може да остави всичко на самотек. Но... какво би станало, ако всеки остави в тревата фекалиите на кучето си? Как ще прави утре слънчеви бани на тази трева? Всичко в Англия е екология. Екологията е на божествена висота. В парковете гълъби и катерички колкото искащ. Вървя си аз, а пред мене гълъбче непрекъснато до крака ми. „Ще те настъпя бе,
миличко, отдръпни се малко!“ * мисля си. Хващам го и го премествам встрани. Сядам. Катеричка идва и ми души ръката. За съжаление не мога да ѝ предложа нищо. Завиждам на онази жена срещу мен постави няколко фъстъка в дланта си и катеричките се събраха да ги ядат. Могат да ти се покатерят по крачола, могат да ти се качат и на рамото: Безстрашни. Разглезени... от Дружеството за закрила на животните. Това дружество дебне навсякъде. Нашенци си завъдили в- двора кокошчици; та започнали да мислят и за прасенце. Някой ги издал и довтасали хора от Дружеството за закрила на животните. Наказания и предписания - измъчвали кокошките затворени, недостатъчно чисто им било, нямали свобода и условия за отдих... Гледах веднъж по канал Би Би Си как в София мечкар развежда вързана мечка, па я качва и на каруца. От коментара ставаше ясно, че в България животните не се закрилят, та външният ни министър бил привикан да дава обяснения и получил мъмрене по тези въпроси. Те не подозират, че в България някои хора са в понезавидно положение от посочената мечка. Популярен ежедневник публикува снимка на лисица, преминаваща покрай Върховния съд в центъра на Лондон пред очите на полицай от охраната. Редакторът поставил надпис: „Там, където човек се страхува да мине, Кума Лиса преминава като на парад“. Четох, че на територията на Лондон живеят около дванадесет хиляди лисици. Първите седмици в Лондон съпругата ми с любопитство и интерес им пускаше кренвирши и шунка вечер от прозореца. Наблюдаваше ги как се хранят и движат - кога поединично, кога на двойки или тройки. Но да не помислите, че говоря за покрайнините на Лондон. Става въпрос за центъра, за първа и втора зона от общо шест. От езерото на близкия „Бюргере парк“ често излизат на разходка по улиците патици, гъски, лебеди. Всички автомобили
заковават спирачките и дават път на важните особи. На англичаните не им прави впечатление, но чужденците захласнати наблюдават като в приказен сън лебеди да вървят редом с тях по тротоара в Централен Лондон. Вой на чакали ме събуждаше сутрин, когато живеех в близост до крайречен парк на Темза. Зайци, пеликани, чайки, фазани... Сякаш Лондон е един огромен зоопарк. Замахва въдица местен риболовец и се взира в кранчето й. На компютризираната въдица се наблюдава движението на рибите долу. Хо-оп! Нещо се хвана. С удоволствие и майсторлък дърпа въдицата. Дръпне, дръпне, па малко отпусне и пак дръпне... О-хохо-о... Има кило, кило и половина. Внимателно откачва кукичката, погали я, погали я и я пусна отново във водата. „Друг път да бъдещ по-внимателна!“ - посъветва я преди да я пусне. t А четох, че българи яли кралски лебеди. Те не знаели, че всяка птица има имплантиран микрочип с предавател. Хванали ги, оскубали ги и тъкмо ги мушнали да се пекат във фурната - дошла полицията. Пълно е с мишки по тунелите на метрото. Едни ситни, дребни и бавно подвижни. Смята се също за атракция докато чакаш трена да наблюдаваш как между релсите си играят мишчици. Те, мишките, тук се подиграват с котките. Че как няма да се подиграват - поколения наред кучетата и котките биват хранени със специални консерви. Опасно било да даваме от храната, която ние ядем, непредназначена за тях.
Можело да получат натравяне или разстройство... Аз лично не мога да си представя затлъстяла лондонска котка да се интересува от мишки. В същото време се учудвам, че много от местните жители са станали като кучета - ползват устата си за ръка. Качвайки се на автобуса, поставят картата за пътуване или билета си в устата - да ги покажат на шофьора, без да ангажират ръката си. Работи нещо майсторът и с устата си държи я винтове, я молив, я кабелче или някаква връзка. Та банкноти ли не, та инструменти ли не, та какво ли не съм виждал да държат с устата си - като онова куче, дето донасяше топката от водата. В двора си в Лондон можеш да посадиш дръвче. Порасне ли обаче, нямаш право да го отсечеш - можеш само с разрешение на еколозите от общината. Изумен бях, когато зърнах сума ти дървета сред асфалта. Разширили улицата за сметка на тротоара, но не изрязали дърветата. Те останали на две-три педи в самото улично платно. Край ъгъла на парка подредени контейнери. Боядисани в зелено, те преливат естествено в зеленината на растителността. Приближавам и чета: „Безцветно стъкло“, „Кафяво стъкло“, „Зелено стъкло“, „Вестници“, „Списания и реклами“, „Алуминиеви кутийки“... Отворите са направени така, че можеш само да пускаш навътре, не можеш да бъркаш и вадиш. Наоколо - идеална чистота. Култура. Идва жена с торба. Наблюдавам: пуска две бутилки в контейнера за кафяво стъкло, друга - в зеленото и т. н. Със съзнанието, че върши нещо благородно в полза на общината, на държавата, в полза на всички... Съзнание! Кой у нас би вършил безплатно това? Обратно - всеки мисли дали може нещо да вземе, да излъже, да ограби държавата или ближния си.
Във всеки квартал поне на няколко места са подредени такива контейнери. И за събиране на метали, и за събиране на годно за употреба облекло - в помощ на бедните страни. Отделно за плетиво, отделно за дънки, платове, отделно за обувки... Заводи с димящи комини в Англия няма да видиш - мръсните производства са извън метрополията. Иначе над къщите и блоковете в Лондон - комини, комини... Обикновено завършващи с глинени тръби и шапка. В средата на зимата - януари - ми направи впечатление, че не мога да открия нито един, от който да излиза дим. На покрива на огромен блок преброих над четиристотин изхода на комини. Никакъв дим. Законът за чистотата на въздуха, приет през 1956 г., е забранил паленето на открити огньове и отоплението с твърди и течни горива. Всичко е на газ и ток. Не отсега. В стара къща, например, съзрях до елтаблото табелка, че през май 1901 г. осветлението било заменено от пропан-бутаново на електрическо. Оказа се, че всички тези комини са просто отдушници. Прочутите някога открити лондонски камини обаче, стоят - да напомнят за миналото. Сега отоплението е най-често газово, няма дом, несвързан с газопровод. Газови са и фурните, бойлерите, гриловете... Благодарение на отличната двойна и тройна топлоизолация, дори отделяната от човешкото» тяло топлина си остава в помещенията. А физиологически най-доброто отопление подовото, тук го е имало още от римско време. По останките от древни сгради има канали под подовете, където се е движил горещ въздух или вода. В автобуса или метрото боклуците хвърляш направо на пода по средата. Така на крайната спирка почистването става много полесно и бързо /за разлика от нас, дето всеки търси някоя пролука да напъха боклука си/. Само на изходната врата на автобусите има кутия за използваните билетчета.
В Англия няма метли като нашите - ползват се четки с различна едрина. Липсват и други неща - няма тесли, няма мотики - ползват се разновидности на чуковете и правите лопати. Няма и магарета и в истинския, и в преносния смисъл... В три часа след полунощ поглеждам през прозореца среднощни миячи с маркучи и четки мият улицата и тротоара. Техни колеги подменят найлоновите торби на съдовете за смет всяка нощ. В по-високите блокове - сметопроводи, завършващи долу с няколко контейнера. Пуснеш от етажа си боклука и той пристига долу сортиран - в единия край се оказва хартията, а другия метални съставки. Пушачите тровят не само себе си, а и околните. Поради това може да се пуши само там, където има аспиратори, поглъщащи цигарения дим. И цигарите в Англия са страшно скъпи, защото е скъпо здравето на хората. Пушач ли си - трудно можеш да си намериш работа. В банката, в която работех някога, свикаха спешно събрание. Оказа се, че някой бил изпушил цигара в тоалетната, та се водеше разследване по случая. Масите по пазарите в Лондон често се оставят от продавачите така, както са си били подредени по време на продажбите. Изоставят се не само плодове и зеленчуци, а и дрехи, обувки, техника втора употреба. След края на пазарния час минава бригада чистачи с камиони и всичко отива на боклука - бананите и портокалите заедно с кашоните и щайгите. Не остава и следа всичко се измива и блести. На следващата сутрин се зарежда само нова стока. Навсякъде завидна чистота и естественост - екология преди всичко. Питат ме - вярно ли е, че за Лондон са характерни мъглите и смогът, Колкото до мъглите - не са по-чести, отколкото у нас. Но...
смогът за лондончани е вече един спомен. Лоша слава от времето, когато милионите комини са бълвали пушеци. Сега вечната дъждовна есен лондончани са превърнали във вечна пролет. Февруари 2000 г.
ХАЙД ПАРК - Ето от тука пресичаш Хайд парк и оттатък е българското посолство - каза шофьорът и изфорсира „форд“-а, с който .разнасяше из Лондон безплатни вестници и списания. Огледах се. На вратата на парка - тежка порта от ковано желязо се мъдри табелка с работното му време: отваря се сутрин в пет и половина и се затваря вечер в девет. Тръгвам из парка. Минавам стотици метри, вглеждам се и в храстите отляво и отдясно, за да видя някоя цигарена или кибритена кутия - не! Интересно, освен няколко перушинки от многобройните гълъби, никакво боклуче не можах да зърна - ни фас от цигари, ни кибритена клечка дори. Отдясно на мен тичат един след друг дядо и баба. Пенсионери, със сутрешно бягане смятат да удължат живота си. Мъже и жени по гащета и потници се забелязват да тичат и отдясно, и отляво. Младежи с наперена стъпка извършват нещо като спортно ходене. Младо, леко попригърбено момиче също притичва. Спирам и се оглеждам - парад на ненормалните ли е това, или напротив... Вървейки по широката алея изведнъж се сепвам - отляво виждам водно пространство с лодки, мостове... Объркал ли съм се нещо? Ами сега! Това да е Темза, не ми се вярва. Ако е езеро - къде му са краищата? Да, сбъркал съм, както се оказва, но съм сбъркал само мащаба. Защото Хайд парк имал около 2 600 декара площ колкото обработваемата площ на цяло село. Това било Серпентината - изкуствен водоем, създаден през 1730 година за провеждане на гребни, плувни, платноходни и Други водни състезания. Колко много и най-различни видове водни птици се къпят в него! Асфалтовата лента, по която се движа, е разделена от ивица жълта боя. Една трета от ширината ѝ е предвидена за
велосипедисти. На всеки 50-60 метра по тази алея е нарисуван велосипед - боята се е наслоила на два пръста дебелина над асфалта. По друга алея забелязвам кънкьори с ролкови кънки. В заградена с мрежа площадка мъже правят упражнения - раз, два, три, четири, раз... Не, те не броят, съвсем безмълвно, срастнали се с упражненията, изобщо не ме забелязват, че ги наблюдавам. До тях други вдигат гири, трети правят лицеви опори. Нямат ли си работа тези хора? Та днес е обикновен четвъртък, най-обикновен работен ден, не е „холидей“! Отляво и отдясно стоят на стража величествени дъбове. Асистират им череши, кестени, липи и разни екзотични дървесни видове. Растителните видове в Хайд парк наброявали над хиляда. А катеричките могат да ти се покатерят и по крачола дори. По-интересна е другата стража - конната. Успоредно с асфалтираната алея, по която се движа, има друга, покрита с едрозърнест пясък. По нея срещу мен се задават няколко конници и коннички. Стражите около кралските дворци са такива - от едната страна въоръжен конник, от другата - въоръжена конничка. А какви мундири, каква униформа - красота и великолепие! По тези алеи кралската гвардия разхожда ежедневно конете си. Подминават ме и по нечия команда кавалерията преминава в галоп. Ето и надпис „алея за езда“ - Ротън Роу. В парка също има конна полиция, както има из целия Лондон. Тошо, наш познат, решил незабелязано да хвърли кибритена кутийка точно тук - сред зеленината на Хайд парк. Но броени минути след това пред него застанали полицай и полицайка на коне. Глобили го колкото една българска заплата /една тукашна надница/ и го накарали да се върне, да вземе кутийката и я занесе до най-близкото кошче за смет. Покрити са тези специални кошчета – няма вятърът да разнася боклуци, я! И найлоновите им торби ги сменят всяка нощ. Я гледай! Кучето, водено от възрастна жена, се изака. Жената
отиде до някаква кутия, извади плик и ръкавици за еднократна употреба, събра изпражненията и ги върна в същата кутия. Виждам, че означенията ѝ са: „кучешки пункт“. Най-после стигам другия край на този световно известен парк. Отново спирам пред табелите и любопитствам. Тук е цялата му история. Създава го през 1536 г. крал Хенри VIII. През 1690 в западния му край е построен дворецът Кенсингтън Палас. На североизточния вход е Мраморната арка от 1828 г. Югоизточният ъгъл е Хайд парк Корнър - площад-кръстовище на няколко оживени улици. Изградената тук арка е нещо като параден вход към центъра на Лондон, към стария град. Отгоре е богинята на победата, скулптурирана върху колесница. Входът към парка представлява колонада от бял мрамор, разделена на три арки, покрити с фриз. С десетина по-важни години на таблото е илюстрирано обогатяването на Хайд парк с нови придобивки. Едни от последните такива са Алберт мемориал и Спийкърс корнър. Алберт мемориал е издигнат в южната част на парка в памет на принц Алберт - съпруг на кралица Виктория. Петметровата фигура на принца е покрита с позлатен купол. Околовръст са изобразени в човешки ръст 178 творци и учени от всички времена. Скулптурни групи в четирите ъгъла представят индустрията, селското стопанство, търговията и инженерното строителство. Мемориалът има и външен четириъгълник, който придава перспектива и величественост. На неговите ъгли са изобразени фигурално континентите Европа, Азия, Африка и Америка. Европа символично е представена с коронована кралица и крава, внушавайки, че бог е благоволил тя да управлява света. В скулптурната група на Азия има слон, индийци, турци и представители на жълтата раса. Африка е представена с легнала камила, араби и чернокожи, а Америка с разярен бик и инки. Спийкърс корнър или „Ъгълът на публичните оратори“ е
узаконен през 1872 г. Тук тренирали ораторските си способности и разпространявали идеите си Марке, Шоу, Чърчил... И днес този ъгъл е среща на пропагандаторите на различни идеи и теории, религии и заблуди... Може би най-демократичното ъгълче в цяла Великобритания! Септември 1998 г .
УМРЯЛ ГЛАВНИЯТ МИШЕЛОВ Природният закон, по който едни животни изяждат други, го усещам така: През няколко години съотношението между броя на лисиците и броя на катериците в Лондон се променя ту в полза на едните, ту в полза на другите. Една сутрин и в моя двор лисица дояждаше катеричка. Когато гълъбите на Трафалгарския площад станаха толкова, че не можеше Да минеш оттам, без да ти насерат дрехите, бе забранено храненето им и продажбата на храна за гълъби в района. Съгласно законовите разпоредби от 1911 г. котка, куче, аквариумна рибка, хамстерче или каквото и да е животно не може да купи ненавършилият 12 години. Сега обаче тази възрастова граница се вдига на 16 години. Планира се въвеждане на забрана да се поднасят като подаръци животинчета на деца под тази възраст. А за измъчване на животно се въвежда 51 седмичен затвор; Животните във Великобритания са на особена почит. Край Хайд парк ще видите паметници на коне, кучета, магарета и др., които са допринесли за победите в имперските войни. Едно признание към тези безмълвни, но всеотдайни воини. Чета статия във вестника „Умря главният мишеловец на Британия“. Хъмфри, 18-годишнийт котарак, живял много години на Дауйинг стрийт № 10, резиденцията на министър- председателя на Великобритания. По времето на Маргарет Тачър се ползвал с особена почит. Присвоена му била длъжността "Главен мишелов“ със заплата или оклад сто британски лири от кралската хазна. Когато обаче на Даунинг стрийт се настанил Тони Блеър със семейството си, Хъмфри скоропостижно бил „пенсиониран“ и предаден в друг отдел. Разнесъл се слух, че министершата Чери не
го харесвала. Хъмфри бил прочут с уменията си да ловува. Както се казва в некролога му, по време на своята работа „в правителството" е заловил безброй мишки и плъхове. Поради което и смъртта му се превърна в държавно събитие. В крепостта Тауър пък векове наред са на оклад няколко гарвана. За живота и удобствата им се грижи специален служител йомън. Вечер се провежда и поименна вечерна Проверка на гарваните. Защото според легендата ако гарваните напуснат крепостта, кралството ще загине. В Лондонския район Батърси се намира 150-годишен приют за кучета и котки. Сега там работят около двеста щатни служители и още толкова доброволци. На всяка стаичка има табелка с името и възрастта на животното, характера му и особените му предпочитания. Оборудвани площадки за разходка с най-различни играчки и приспособления. Вентилация, приятна лека музика... Всяка сутрин синият пикап обикаля полицейските участъци и събира изгубените животинчета. Тук веднага се проверява наличието на имплантиран, микрочип, здравословното му състояние и се поставя под карантина до намирането на собственика. Ако до определено време не се открие, то следва процедура за осиновяване. Ето как протичат двата случая: - Изгубили сте любимеца си и след няколко дни го намирате в приюта. Плащате глоба задето не сте се грижили достатъчно за опазването му, плащате транспортирането му, храненето и спането в приюта на хотелски начала, плащате медицинското му обслужване. Като платите петстотин лири вече няма така лесно да го губите. Искате да осиновите куче или котка, чийто собственик не се е явил. Попълвате анкета от четири страници с въпроси като например: къде живеете и кой е собственик на жилището?; мислите ли да сменяте това жилище?; къде по-точно смятате да прекарва животното деня си?; къде ще спи през нощта?; колко време смятате
да го оставяте самичко и защо?; какво правите през свободните си дни и къде смятате да го оставяте тогава?; имате ли деца и мислите ли да имате скоро?; колко мислите че ще Ви коства отглеждането на животното и неговата медицинска помощ и наблюдение? и т.н. След това подписвате декларация, че сте съгласен два пъти служител на приюта да посети Вашия дом и провери условията, при които го отглеждате и състоянието на животното при такива условия. Ако условията не отговарят - или глоба, или отнемане. Следващите стъпки са разговор с психолог и пробно общуване с животното в специално помещение, където ще Ви наблюдават чрез видеокамерите. Подписвате редица документи, правите дарение на някакви средства на приюта и накрая получавате животното. Но... и това не стигало. Само разговор със психолог например не било достатъчно. Вече се обсъжда въпросът за специална характеристика или свидетелство за съдимост. Документ, в който да пише черно на бяло, че никога Вие, нито пък член от семейството Ви не сте били обвинявани в насилие над някакво животно. И още документ с официално потвърждение на това, че жилищните Ви и материални условия са достатъчно удобни за опеката над определено животно... Е-хей!... Не случайно мой познат веднъж възкликна: „То подобре да си куче в Англия, отколкото човек в България!“
КАПАН ЗА КИТОВЕ Ято китове, подгонено от студа в Северно море през януари 2006 се оказват в устието на река Темза. Темза обаче, реката, която пресича Лондон е един вид природен феномен. Вследствие лунното притегляне тя ту се пълни, издигайки нивото си с над шест метра
при прилив, ту оголва пясъчното си дъно при отлив. И така, заблуден от прилива, един от китовете се отклонява от стадото и навлиза навътре в града. Проблемът започва, когато там го заварва отлив. Делфини да навлизат в Лондон не е рядкост. Тюлени кашалоти също. Но кит като този с дължина над пет метра и тегло от пет тона се случвало веднъж на столетие. Затова и сутринта първият позвънил очевидец информирал с известна уговорка: „Може би халюционирам, казал той, но край парламента във водите на Темза плува кит!“ През следващите часове ситуацията е като при бомбените атентати. Телевизията прекъсва редовната си емисия и започва преки предавания от реката. Хеликоптер непрекъснато наблюдава отвисоко движението на кита. Мостовете на Темза се изпълват е хиляди любопитни зяпачи. Идва отново прилив. Но вместо да се върне към морето, дезориентираният кит предоставя безплатен спектакъл на жителите и туристите на Лондон. Пред очите на възхитената и учудена многохилядна публика, пускайки непрекъснато водни фонтани той плува от парламента накъм Челси, все по-навътре по реката. Многократно се насочва накъм гранитните стени, удря шлепове и лодки. !Колкото и да се мъчат спасителите природозащитници да го примамят накъм морето, това не им се удава. Китът бутилконос /носът им наподобява бутилка/ обитавал дълбоките води на Атлантическия океан, там, където дълбочината е хиляда или повече метри. В тази плитководна обстановка дните или дори часовете му са преброени. Когато специалистите разбират, че китът няма да може сам да се прибере, решават да го евакуират принудително. На втория ден след откриването му при един от отливите китът е натоварен на специален понтон. За да не се обезводни го намазват със специален
гел и доброволци непрекъснато го обливат с вода. Апарати наблюдават пулса му, изследва се кръвта му и запасът от храни. Малко преди да достигнат устието на реката обаче, китът получава гърчове и умира. Не можа да преживее оказаното му човешко внимание този кит бутилконос. А вниманието не спря и дотам, то продължава. Защото специалистите решиха скелетът на този любопитен кит да бъде изложен в Музея по естествена история.
ЩАСТИЕТО НЕ Е ЗА БОГАТИТЕ Викнаха майстора да поправи плочките по двора. Той отиде заедно със сина си - строен, красив, умей и трудолюбив младеж. Поработиха, поработиха, решиха да отдъхнат, да пият чаша чай. Зазвуча музика - Щраус, Моцарт. На пианото засвири девойка модел. Красота. Майката беше нещо като Саманта Фокс, а дъщеря ѝ - още по-красива и привлекателна. Майсторът и майката запознаха своите деца. На първата среща младежът ѝ поднесъл огромна роза. Той се влюбил в нея от пръв поглед. А кой може да устои на такава прелест? Младежът бил от България и заедно с момичето отишли в български ресторант в Лондон. Там танцували и се радвали един на друг цялата нощ. Като Звездица сияела руската девойка в българския ресторант. Всички завиждали на младежа. А тя се чудела на това, че никой не пиел водката на екс, че до края не видяла ни пияни младежи, ни кървав бой. „На руските дискотеки не е така“, казвала тя. Момичето притежавало и други таланти, тя била и художничка. Вълшебна роза нарисувала. Тази, която младежът ѝ подарил, но приличаща на райска. Може би те биха били сега щастлива двойка, ако не бе се
оказало, че момичето е много богато. Тя била дъщеря на някакви „новоруски“. Бащата бил в Русия, а семейството - в Лондон, в зоната на безопасността. По празниците се събирали кога в Испания, кога във франция. А майсторът подработвал и у други с руски произход. Случайността го срещнала с хора, на които била известна фамилията на тези красавици. Те ококорили очи: - Нима ти си работил у тях и си още жив?! Сменяй си квартирата и се крий! За да завладее това състояние мъжът ѝ сигурно е убил двайсет души. У тях, казват, дори тоалетното гърне е издялано от огромен къс малахит. Така лесно ли, мислиш, се става негов наследник?... . - А бившите и сегашни конкуренти, как мислиш, само ще гледат? Куршумите там летят от вси страни - човек без опит в мафията не може да се опази дори година. Достатъчно е това, че знаеш къде се намират те - дори и заради това могат да те ликвидират! Изплаши се бедният майстор. Бързо-бързо свика семейния съвет. Съветът реши повече да не позволи синът да се среща с дъщерята на „новите руснаци“. А ако ѝ харесваше младежът? Ако у тях чувствата бяха взаимни? Защо трябва да се забранява щастието? Тя също е човек! - Какви чувства?! - питаха майстора отляво и отдясно. - У богатите чувствата са само едни - любов към парите! Влюбени или не - тази връзка е опасна! По-добре да живееш бедно, отколкото да те прострелят богат! А щастието? Оказва се, че то не е за богатите... Декември 2001 г., оригиналът на руски
СЪСЕДЪТ НАБЛЮДАВА Голяма врява се вдигна в България по повод подслушване на някакви телефонни разговори, а така също срещу тайните агенти и полицаи. Та в Народното събрание, та в пресата, в телевизията... А сега пък се посягало и на личния живот, поставяйки видеокамери по улиците. Неща, които в даваната за пример по цял свят английска демокрация се смятат за нещо обикновено и съвсем законно. Ами то... видеокамерите в Лондон са навсякъде, даже в някои тоалетни ги има. Как не протестират тия лондончани - да им се чуди човек! В Англия всеки знае, че телефонните разговори се подслушват и записват. А тайни агенти са не само онези цивилни полицаи, плъзнали между тълпите от хора, а една голяма част от английския народ. Интересно е в това отношение движението „Съседът наблюдава", ръководено и непрекъснато поощрявано от полицията и държавните власти. Това е истинско хоби за пенсионери. Непрекъснато звънят в полицията за щяло и нещяло. За верен сигнал доносникът получава петстотин лири награда. Не знам дали печелят често от това, но наистина има данни за много предотвратени престъпления. Една пенсионерка наскоро се впечатлила, че от съседната къща изнасят саксийки с цветя. Благодарение на нейния сигнал полицията разкрила, че къщата е превърната в оранжерия за наркотични растения. Ама дори архитектите така са проектирали жилищата, че да не можеш да убегнеш зоркото око на съседа си. Ех, какви възможности се предоставят на българите в Лондон да се топят един-друг! Вследствие на това движение и в моята квартира се изтърсиха една сутрин десетина въоръжени. Няколко дни преди това изпратих
за България съпругата си, която за пръв път бе в Лондон, а от България току-що бе пристигнала снаха ми. Отгоре на всичко имахме и двама гостуващи мои съграждани. За съжаление обаче, от тази проверка не можа *да се облажи никакъв съсед, защото у нас не откриха нито проститутки, нито нелегални, да не говорим за оръжие и наркотици. По сигнал ни обискираха една сутрин и колата. Всичко преобърнаха да търсят наркотици и оръжие, но... пак нищо. Далият сигнал наш сънародник не получи петстотин лири. Той знаеше, че няма да получи, но... искаше „На Вуте да е зле“. Ама това понятие „демокрация“ се оказва много, много разтегливо. Сърбинът Саша ми бе приятел и държеше кафене в Лондон. Протестира срещу бомбардировките на НАТО в Косово. Седмица или две след демонстрацията минах покрай кафенето му и що да видя - вратата закована с дъски, заведението закрито. Така и не разбрах какво се бе случило - телефонът му вече не отговаряше. А гръцката демокрация! Нали съм с тамошно потекло, ходех на гости на роднините си. В град Пазар /сега Яница/ една вечер запях някаква македонска песен. Веднага ме спряха и предупредиха, че такива песни не може да се пеят. Щели да чуят комшиите. Навярно и в Гърция движението "Съседът наблюдава“ бе добро развито. Учудих се и казах, че в България безпроблемно се пеят гръцки песни, та даже всяка вечер ги свирят в ресторанта. Петрос, съпругът на братовчедка ми, който бе вече идвал в България, потвърди под сурдинка това, но на всички им прозвуча невероятно. През онези години /преди демокрацията/ в България се заговори за всеобщо и задължително средно образование. О-хо! В Гърция от десетина години това е така каза калеко ми в отговор на споделеното. В Гърция вече всички завършват средно образование. Минавайки покрай пощата обаче, някакъв младеж му направи
поклон и помоли за услуга. Влезнахме вътре, калеко ми му попълни някаква бланка, а младежът нацапа с химикала палеца си и сложи отпечатък върху декларацията. Излизайки, аз се възползвах от случката: Снощи твърдяхте, че в Гърция е задължително средното образование... - Да, задължително е - повтори калеко ми. - А този младеж защо е неграмотен?! - контрирах веднага. - А-а... ама той е турчин. От онези, аргатите, дето ни берат тютюна. Нима в България и турците ходят на училище?! Дълго не можах да проумея това. Постепенно разбрах, че официално или неофициално законите за разни социални придобивки в Гърция се прилагали само към онези, които са част от гръцкия етнос, говорят само гръцки език и изповядват източното православие. Останалите вършели тежката и мръсна работа срещу много по-ниско заплащане. А джамия можело да се събори, но нова не се разрешавало да се построи. Това било то гръцката демокрация! Защо да се чудя тогава, че роднините ми крият българския си произход, че са станали погърци от старите гърци и в полицията ме регистрират не като роднина, а като някакъв приятел, познат от България. Но в Лондон не е така. В Лондон гърци, турци и българи са равни. Равни са и с англичаните. А движението „Съседът наблюдава“, така добре развито в Лондон и в Гърция, е опасно да се узакони в България.
ШПИОНИН Днес е третият ми ден в Лондон. Слънчевите лъчи ме събуждат още в пет и половина. Осъмнал съм в хотел "Спринг парк“ - сам в
стая, за която в полунощ платих 42 лири /едномесечната ми българска заплата/. Но защо съм тук? Нали трябваше да сме заедно в предплатената от сина ми квартира и сега да се стягаме за работа? И така, в един августовски следобяд на 1998 г. трябваше да летя от София за Лондон с туристическа виза от софийска агенция. Предната нощ сънувах някаква мътна река и аз търсех, но не намирах брод. Макар че не вярвам на сънища, рова ме жегна. Няма да е на хубаво този сън, помислих си. В 11 часа край хотел „Плиска“ в София се качваме на автобуса за аерогарата с другия син, който реши да ме изпрати. С нас се качват и четирима мъже, двама от които хващат сина ми и искат да го свалят заедно с куфара. Намесвам се. За куфара не бил дупчил билет и трябвало да плати глоба или веднага да слезем. Пътници реагират, че току-що се качваме и ме съветват да не давам пари. Но ако слезем - те са четирима - ще ни ограбят, а и за самолета (бързаме. Искам им легитимация - нямали време да ми я показват. А куфарът ни е в техни ръце. Затова давам парите и четиримата офейкват моментално. Пътниците мислят, че и шофьорът е замесен, защото ги изчаквал. Защо изчаква? Ако са истински контрольори, нека пропътуват поне една спирка с автобуса, а не да дебнат хора с куфари за аерогарата! Пристигам на летището - теглене на багажа, «Митнически проверки... Настаняват ме край прозореца. До мен е около трийсетгодишен американец. Бил студент. Оглеждам се - все ученици и студенти и тук-таме някой с брада и вратовръзка. Американецът често поглежда ту часовника си, ту навън. Поглеждам часовника и аз - о не! Та самолетът трябваше да е излетял преди час, а още не е запалил мотора си! Явно нещо накриво ми върви този ден. Дано това да е последно и всичко да тръгне наред! Довечера ще направим една хубава трапеза в Лондон -
нося ракия и мастика, луканка и кашкавал... Най-после излитаме и след няколко минути пресичаме облаците. През люка ми те се виждат като движеща се с огромна скорост мъгла. След десетина минути оглеждам отвисоко снежнобялата пелена. Огряна от слънцето, облачната обвивка има ослепителен блясък. Но тя започва да се разпокъсва и постепенно се очертават пътища, селца, градини... Малки нивички с различни цветове. Земьо, земьо, как са те нарязали тези най-висши животни - хората! Унижили са те, унищожават те. Колко ли по-красива би била, ако ги нямаше тези синури! Цветовете щяха да преливат в едни огромни територии, ограничавани единствено от реките, водните басейни и височинните нива. Такава величествена си била ти някога, преди да те разпределят... Била си с достойнство! Наслаждавам се на изключителни гледки. Летим на височина от десет хиляди метра. Всичко е херметизирано, защото тук въздухът е разреден. Колко хубаво е да пътуваш със самолет в слънчево време! Летим над Белград. Дунавът се вие като пълзяща змия по снагата на Европа. Вглеждам се да видя корабите, но от такава височина те са почти като точки. Стюардесите ни поднасят обяд. Телешко задушено с гъби, гарнитури от макарони, салати от домати, краставици, стъргани моркови... Кашкавал, масло, сирене, паста... А какво е това листче със зачеркнато с „X“ прасе? Българската авиокомпания гарантирала, че в храната няма съставки от свинско. Нима сме в някаква арабска джамахирия?! Пиене по избор - бира, кола, натурален сок, вино... Отделно след това сервират кафе и чай. Както бях огладнял .изяждам почти всичко и продължавам да се наслаждавам на гледката навън. Добре, че настоях мястото ми да бъде до прозореца! Аз подхвърлих да настанят до мен и някакво младо маце, но настаняващата ме се пошегува, че това били ,екстри“, които се заплащали допълнително.
А може и да не се е пошегувала... Ако някой е виждал недообрани памукови блокове или прецъфтели такива, би забелязал бели пухкави кълбенца, пирамидки и разни други форми. В далечината цяла Южна Европа в момента е осеяна с такива бели пухкави пирамиди. Те са разположени ниско, може би на километър над земната повърхност и изглеждат неподвижни така, сякаш някакъв скулптор-ваятел ги е нареждал, за да разкраси земята като булка. Толкова нежни, така прелестни и г мамещи, че ти се иска да протегнеш някаква дъъълга, дълга ръка и ги докоснеш или се потопиш в мекотата им... Летим северно от някакъв голям град. фокусирам погледа си ясно се виждат мостовете, прехвърлени през Дунава, за да свържат Буда с Пеща. Прави ми впечатление, че в Унгария земята не е така раздробена. Огромни едноцветни блокове, най-често с правоъгълни очертания. Комасация ли, коопериране ли, но така земята се работи много по-ефективно. В такъв вид я виждам и в Германия. Летим над Алпите. Високи планински вериги. Снежни върхове, макар че е август. Огромни каньони, завършващи с лъкатушещи сред зеленината реки. Пухкавите бели пирамидки стават все по-гъсти. Постепенно те преминават отново в снежна пелена. През някои разпокъсвания скоро прозираме вълните на Даманша. Съобщават, че наближаваме Лондон. Самолетът се снишава, снишава и навлиза в облаците. Този път ги пресичаме не за секунди, като онези над София. Явно тук облачната обвивка е доста по-дебела. И изведнъж се появяват сградите на огромен град. Докъдето вижда погледът - всичко е населено, застроено... Дълго след кацането самолетът обикаля из летище Хийтроу. Тук сякаш са обединени стотина софийски летища. Няма превозване с автобус като у нас. Огромни ръкави се спускат от сградите, придвижват се и се долепват до самолетната врата. Навън е само 16°С, макар че е август. Обличаме якетата и саката.
За пътниците от Европейската общност има отделни широки коридори. Те са у дома си - няма никакви проверки. За останалите един тесен проход. Това ли било равенството в правата на човека и недопускането на дискриминация в ;какъвто и да е вид! Някаква чернокожа жена ни пропуска един по един и насочва всекиго към десетината катедри, където заставаш прав като на съд. Зад всяка катедра седи по един интервюиращ психолог. Спътничка предлага услугите си да ми превежда. Защо билетът нямал фиксирана дата за връщане? Посочвам резервацията. Какви са тези книги и вестници с мен? Докога съм взел отпуск в България? Всяка моя дума-отговор услужливата спътничка я превежда с по десетина изречения. Не знам какво е казала, но очилатият англичанин ми посочва фотьойл, където да го почакам. След малко се връща, съобщава ми че резервацията в хотела била фалшива и трябва да го последвам. Отиваме в огромно помещение, където на лента се въртят куфарите и чантите от нашия самолет. Кара ме да си взема куфара. Поставям го на специалните маси. Вляво от мен виждам, че дрехите на една от пътуващите българки са извадени на масата. „А-ха, преглеждат багажа и на други българи!“ - успокоявам се аз. Да, но моя човек не само преглежда, а и отделя. Едни неща обратно - за куфара, други - в специална найлонова торба. - Какво е това? - пита ме за пакетчето, изпратено от магазинерката Светла за сина й. На пакетчето пише „За Васил Т“, до него има и писмо. Отваря писмото и го отделя в торбата. Разопакова пакетчето, души луканката, пита ме какъв ми е този Васил, какви са тези касети, къде и с каква цел ще се срещаме? Ах, ах, ах защо взех този пакет! Та аз дори не съм виждал това момче! И - Закарва ме в някаква стая. На вратата дежури едър чернокож. Вътре - двайсетина задържани, по-голямата част Гот тях - мургави. Питам знае ли някой руски. Обажда се къдрокос йеменец. Обменяме по някоя дума и случайно или не - него редната го
извеждат навън. Вземам лист и химикал и пиша протест на руски. Немския го владея недостатъчно, а в английския съм начинаещ. Питам защо съм тук и искам преводач. Обещават ми, че всеки момент ще дойде преводач на български. Непрекъснато си мисля какво ли прави сега синът ми, дето щеше да ме чака в два и половина отвън. Самолетът долетя чак в четири, а вече часове не ме пускат. Най-после пристига преводачът. Той ми казва, че е българин и че се явява защитник на българите. Има вид обаче на хитър български циганин. Извеждат ме в друга стая. От всеки ъгъл наблюдават телевизионни камери. Макар че камерите запечатват всичко, интервюиращият приготвя листове и химикал. Задават ми над тридесет въпроса и внимателно записват отговорите. В заключение казват: - Сега ще повторим всички тези въпроси, но ти ще отговориш така, както си отговарял в посолството ни в София. - Та нали това и правя - с открита насмешка им казвам аз. Няма как - още половин час повтаряме едно и също. Въпросите отново се изчерпват. Следват веществените доказателства. Проверихме тази банкова сметка - тя е на сина Ви и е в движение. Какъв е този Иван Мирков и защо адресът му беше скрит между страниците на речника? Гледам непознатото листче и се чудя какво да кажа. Явно който е ползвал преди мен разговорника е забравил това листче там. Така и отговарям, казвам си истината, че не познавам такъв човек. - Много станаха случайностите! - контрират ме те. - А този вестник със статията за английската регресия защо го носите? Е, това бе върхът! В парчето от вестник, с което съм увил бръснарския си одеколон, имало статия за Англия. И това е
веществено доказателство, че съм шпионин. Era ти съвпадението! Няма що - доста се е потрудил в моя защита този преводач. Държа се обаче с достойнство, протестирам, понякога избухвам в смях. И изведнъж: - А какъв Ви е господин Панев, който Ви чака отвън? - Господин Панев?! Вие ме шокирате! Аз не познавам никакъв Панев! - реагирам моментално аз. Преводачът превежда бързо казаното от мен. 0, как внимателно наблюдават изражението и поведението ми! А може би и многократно ще го изследват от видеозаписа след туй. При нас се обади господин Панев, който Ви чака, а Вие криете това от нас. Ще разговаряме отново с него и ще видим тогава... Върнаха ме в същата стая. Тя е оборудвана с тоалетна и мивка, с автомати за газирани напитки, чай, кафе, натурален сок и др. Всичко е безплатно, разбира се. Чакам. Мисля си, дали синът ми не ме е търсил под това чуждо име? Защо ли послушах агенцията да дойда като турист и да скрия, че синът ми е тук. Ами ако ме върнат веднага в България? Как ще се прибера у нас, като всички знаят, че съм заминал за Лондон! Освен да ида един месец у сестра си във Варна и след туй да лъжа... Ах, как бавно минава времето! Какво тягостно очакване! Сърцето ми бие силно от вълнение и страх от известността. Почвам все по-често да пия напитки и често да ходя до тоалетната. Ха! Сега пък ми чукат на вратата на тоалетната! Е, това е супернахалство! Да не мислят, че съм влязъл да се беся тук! Излизам. Онези, двамата, ми подават иякакъв документ и ми съобщават решението да ме пуснат. Но паспорта ми щял да бъде задържан до 15 септември дата, която им бях казал ориентировъчно за евентуалното ми завръщане в България.
- А какво Ви каза господин Панев? - решително ги попитах аз. Или просто искахте да ме шантажирате... Отговорът беше само някаква полуусмивка. Взех си куфара и тръгнах. Двамата тръгнаха след мен. Явно искат да видят кой ще ме посрещне. С едното око дирих сред посрещаните сина си, но... беше вече седем и половина вечерта, няколко часа след пристигане на самолета. Какво е ставало тук разбрах по-късно. Излизам на улицата в непознатия мегаполис, не знаейки нито езика, нито обстановката. Конспиративно правя няколко обиколки на съседни сгради. Изчаквам, ооглеждам се... Едновременно се правя, че нищо не ме интересува, а в същото време с едното око следя най- внимателно за опашка. Влизам в чакалнята на някаква автобусна станция. В един от ъглите сменям сакото си с фланела и слагам слънчеви очила. Наблюдавам. Нищо съмнително. След около половин час придобивам кураж да позвъня на мобифона на сина ми. Нямам обаче никакви монети. Влизам в разговор с един младеж. На какъв език ли? Казвам му на английски, че съм от България и зная руски и малко немски. - Немски ли? - подскочи той. - Аз знам немски. Майка ми е от Германия и лятото прекарвам там. И започва да ми говори на немски. Късмет... Искам да ми развали десет лири, за да имам монета за телефон. Той обаче слага монета в автомата и ме оставя да говоря. Да слагам ли нулата отпред или не? Пробвам по един начин - не става. Пробвам другия. Звъни. Насреща е синът ми. Щом чу гласа ми обаче, започна така възбудено да говори, че не можех нищо да му разбера. Явно бе, че той е стократно по-развълнуван от мене. Успях да му кажа, че съм на автобусна станция срещу летището. Каза да чакам поне четиридесет минути, защото е много далеч.
Сменях често местостоенето си. Наблюдавах. Чаках. Мина час. Отникъде не се показва. Звъня отново на мобифона му. На кула край летището се върти червен рефлектор. Питам го вижда ли кулата. Вижда я. Уговаряме се след десет минути да бъда в подножието й. Телефонът прекъсна. Вероятно импулсите свършиха. Последва позвъняване. Ха сега де! Уличен автомат да звъни не бях чул. Дали са подслушвали разговора ни?! А то: звънял синът ми, но аз откъде да знам, че той може да върне разговора с едно натискане на бутончето, т.е. да го продължи за негова сметка. И така, пресичам внимателно оживените улици, като непрекъснато наблюдавам дали някой ме следи. Наближавайки кулата, набит младеж ми хваща внезапно куфара и пита на български: - Вие ли сте бащата на Марин? Той ни прати да Ви вземем с кола. - А къде е той?! - дърпам се аз. В този. момент виждам в тъмнината как синът ми се отдалечава. Защо - недоумявам. Какво ли се е случило, трябва да се доверя на младежа, нямам друг избор. Закарва ме в многоетажен паркинг. Някъде на втория или третия етаж ме чакат още двама с кола. Палим и тръгваме. Мушкат талончето, но бариерата пред нас не се (вдига. Поглеждат ме уплашено: - Сигурен ли си, че не са те следили дотук? - Щях да забележа, но... знам ли... - О-о-о, ние сме платили до девет, а вече е девет и две минути - удря се по челото шофьорът и вади някакви монети. Пуска ги в автомата и пътят ни е отворен. Надлези и подлези, магистрали и тунели... Объркват се два пъти, обикалят нарочно, за да разберат следи ли ни някой. След половин час питам: - Толкова ли е далеч, кога ще стигнем? - Ще пресечем Лондон по диагонал - казват. - Още не сме стигнали централната му част.
Ти как успя да се измъкнеш? Избяга ли или те пуснаха? Гледат ме учудени, сякаш съм герой от някакъв екшън. - Че аз не съм направил нищо - отговарям. - За какво толкова те задържаха, куфара ли ти бяха сменили, или... любопитстват настойчиво. Мълча си. Зная ли що за хора са. По-късно ще разбера, че шофьорът е седемнадесетгодишен хлапак, имащ някакъв гръцки паспорт, на когото синът ми дал сто или двеста английски лири, за да ме измъкне от летището. Как смятал да го направи, така и не разбрах, но парите си останаха у него. След близо два часа пътуване спират до един микробус и казват: - Това е ВАН-ът на сина ти. Ще се прехвърлиш след малко на него. Часът е единадесет преди полунощ, т.е. един след полунощ българско време. Влизаме в някакво кафене. Поръчват ми бира, като ме успокояват, че тук е уговорената среща. Става единайсет и половина. Така съм се притеснил, че дори не поглеждам бирата. Най-после синът ми идва. Пътувал с метрото два часа. Прехвърляме се в микробуса и тръгваме към пощата. Жена ми няколко пъти звъняла от България. Той я успокоявал, че всичко е наред, но тя искала да чуе гласа ми, явно нещо предугаждала. Непрекъснато оглеждайки се, започваме да си приказваме. Шантажираха ме, че ме чака някой си Панев. Да не си се обаждал ти под това име? Като се забави толкова - позвъних, представяйки се като Танев, а не Панев. Пред чакащите сетне показваха твоя паспорт и питаха кой чака този човек. Една жена, която пътувала с тебе разправяше, че били ти намерили наркотици и търсят да заловят човека, за когото ги носиш. Помислих, че са ти сменили куфара. Позвъних на двама- трима приятели и това момче с гръцки паспорт обеща да влезе, за да
изясни нещата. Хлапашка работа. Ако не е било това позвъняване, вероятно щяха да ме пуснат много по-рано и без да ми задържат паспорта, но... какво да го правиш сега. - След този завой сме в новата квартира. У едно приятелско семейство - днес я наех специално заради теб - информира ме синът ми. Спираме. Моментално ни изпреварва и спира пред нас полицейска кола, препречвайки пътя ни. Слизат трима. Полицаят иска документите. Той чете името на сина ми и адреса на глас, а полицайката ги диктува по мобилния телефон на някого. - Арестувани сме“ - мисля си аз. Синът ми обаче се държи като Димитров на Лайпцигския процес. - Аз тук живея - отговаря той на полицейския въпрос защо спира точно тук. - Аз съм тук студент и работя в свободното време с този микробус. Ето ми шофьорската книжка, ето и студентската, а ето и паспорта ми. Възхищавам му се. Как убедително им говори на английски. Полицаите благодарят, извиняват се и си тръгват. В Ние влизаме в къщата и се чудим - всичко това случайно ли бе, или са ни следили през цялото време. От останалите няколко часа за спане половината минават в обсъждане положението ни и мерки за евентуално (преминаване в нелегалност. Планираната вечеря не се състоя, дори никой не се сети за хапване и пийване. - Не може да бъде случайно - каза разтревожен сутринта хазяинът ни. Съжалявам много за вас, но... ето ти цялата предплата за квартирата и довечера го закарай в хотел. Тук вече е опасно за всички. - Но защо? Нямат причина, аз не съм направил нищо... - Те си знаят защо. Тук не се обяснява, а направо се действа. Пък колкото до следенето - нали си има камери... Не е необходимо да
вървят непрекъснато след теб. И така - синът ми отиде на работа, а аз останах в квартирата да прекарам първия си лондонски ден. След час-два се показах на улицата и внимателно огледах всички посоки. Нищо съмнително. Отсреща - парк, ограден отвсякъде. Има вход с железнотръбна врата. Приближавам и чета: Работно време на парка от осем сутринта до осем вечерта. Интересно - парк с работно време. Ха! Катерички си играят. Разни птици прехвъркват. Във водата - патици, гъски, чайки, лебеди... Знак с куче - вероятно ще е алея за кучета. Заставам под едно дърво и наблюдавам продължително къщата и околността - нищо съмнително. Сменям наблюдателния пункт същото. Изведнъж забелязвам, че дори в парка има скрити камери. Явно е, че всичко, всичко тук се наблюдава. Прибирам се. Ина - петнадесетгодишна дъщеря ме съветва да гледам телевизия. Пуска ми кабелната. Извъртявам над тридесет програми - всичко е на английски. Нищо не ми се гледа. Излизам пак. Този път минавам по двеста-триста метра във всички посоки. В цветарски магазин продават в саксии смокини и дафин, лавандула и магарешки тръни. Реклама за ръчно измиване на коли. Улица с подредени като войнишки строй десетки еднакви сгради - къщиблизнаци. Я да видя следващата улица! Същото - стотици еднакви къщи по на два етажа - с две лица и два калкана. Отново се прибирам. Сега разглеждам двора - от двете страни узрели черни къпини. Опитвам ги - чудесни са. Подреждам малко багажа си. Синът ми се прибира. Подканям го нещо да хапне, но категорично отказва. Не му е до ядене, на мене - също. Връщат се и хазяите. Вадя домашна ракия, режа луканка за мезе. Никой не опитва. Разговорът се върти около това - защо се е получило така и какво да правим сега. Подхвърлих да отидем до българското посолство. Това бе единодушно прието. Прибрахме багажа в куфарите, взех един сак с най-необходимото и тръгнахме.
Посолството се оказа заключено. Звъним! Отваря ни дежурен. За наш късмет той бил точно завеждащият консулската служба. Изповядвам му се. - Заради книгите ще да е - за тях всеки писател е шпионин. Много често на журналисти и писатели задържат паспортите, а понякога дори и на наши служители диломати... Непрекъснато си имаме разправии. Ела утре след девет часа да пуснеш една официална жалба. А тази нощ потърсете хотел - необходимо ще ми е да посоча хотела, който си се регистрирал. Няма как - и тук ни съветват за хотел. Тръгваме да търсим. Обикаляме хотелите, но няма свободни места. А и цените са все от четиридесет лири нагоре. Полунощ минава. Намерим ли място няма значение цената, трябва малко да се поспи. Така оставам сам в хотела, с който започнах настоящите записки, а синът ми - той да мисли къде и как ще прекара нощта. Както и да е - лягам. Сещам се, че последното ми ядене е било в самолета преди два дни. Трябва нещо да хапна, но... няма нищо тук. Та днес е третият ми ден. Съгласно уговорката - синът ми ме взема в шест и половина сутринта от хотела и тръгваме. Закарва ме до Хайд парк, за да отида сам в Посолството. - Ето от тука пресичаш Хайд парк и оттатък е българското посолство - казва той и ме оставя пред огромен железен портал. След туй форсира „Форд“-а, за да разнесе из Лондон безплатните вестници „Гардиън“ и „Пропърти“. Часът е седем и половина сутринта, посолството ще отвори в девет. Затова правя разходки, извършвам наблюдения... И понеже наблюденията и интересните за новопристигналия неща станаха прекалено много, ще опиша Хайд парк в отделен материал. Създаден преди пет века сега на специални табла около входовете и изходите е илюстрирано обогатяването му с нови придобивки дворецът Кенсингтън Палас, Мраморната арка /Марбле арч/, колонадата от мрамор Хайд парк Корнър, Алберт мемориал,
Спийкърс корнър... Извън парка, точно срещу Алберт Мемориал на юг е Роял Алберт Хол - огромна кръгла сграда, изградена от червени тухли, изцяло орнаментирана, скулптурирана и изографисана отвън. Построена в средата на деветнадесети век, концертната ѝ зала побира осем хиляди души. Органът в тази зала със своите десет хиляди свирки е един от най- големите и най-известни в света. За довършването ѝ били продадени хиляда и триста места по сто лири всяко, като собствениците могат да ги ползват всяка вечер в продължение на 999 години. Някои от наследниците все още ползват местата, предплатени от пра-прадядовците им. Българското посолство се намира на стотина метра зад тази Роял Алберт Хол в една също доста голяма и представителна сграда. Малко се отплеснах в парка, пък и настрани съм вървял, но както и да е - все пак намерих посолството. Там изпращат протестен факс за задържането на паспорта ми. Гарантират за мен и настояват да ми се върне. Отговорът е да отида на определената дата 15 септември в десет и половина на летището и там ще ми го върнат. Но с какъв кураж да отидеш след всички тези перипетии, щом искаш да постоиш в Лондон още месец- два. Нали визата ми е шестмесечна, до средата на февруари. Решавам да се обадим по телефона. През тези дни се свързах с мой братовчед от Карнобат, работещ тук като секюрити /охрана/. Обърнах се към него за помощ, но тя се изрази само в няколко опита за телефонен разговор. Телефоните, на които трябваше да се обадя, дават непрекъснато „заето“. И в този момент звъни синът от работата си: - Татко, защо не сте се обадили в 10.30 часа? Те са звъняли в посолството. Бягай да се оправяш! Опитваме непрекъснато, но телефонът или дава „заето“ или никой не вдига слушалката. Свързвам се с посолството и обяснявам
това. Оттам ми се карат, че съм ги злепоставил. Явно ще трябва или да заминавам веднага за България, или да минавам в нелегалност. Спешно се връща синът ми от работа. Консултираме се с разни познати. Повечето ме съветват за третата Възможност - да използвам този момент и се предам. Как pace предам ли? Ще отворя тук една скоба, за да опиша какво значи това. За няколко месеца през тази година били се предали близо седемстотин българи. Да се предадеш, означава да заявиш, че в България те преследват и търсиш убежище. Английските власти ти осигуряват квартира или ти плащат рая в хотел, плащат ти тока, водата, газта, осигуряват ти безплатно медицинско обслужване, лечение и зъболечение, безплатно обучение по английски език и допълнително ти дават по стотина-двеста лири джоб парасъ. Дори и една трета от тях ти стига, т.е. тези помощи, както ги наричат, можеш да ги пестиш. Това трае с години, докато се водят дела за даване на убежище или отказ от „такова. Хиляди българи ползват тази привилегия и то, забележете - дошли от България като туристи години след падането на комунистическия режим. Та да се предадеш, значи да предадеш родината си - да действаш в неин ущърб, непрекъснато да твърдиш и доказваш колко недемократична е тя. От никоя друга източноевропейска страна нямало толкова предатели, пардон, толкова предаващи се, колкото от България! Но... вече политическо убежище за български граждани почти не давали, защото в България нямало политически гонения. Останали две вратички - културно-традиционни и етнически. В България, например, не бил разрешен бракът между хора с еднакъв пол и преследвали хомосексуалистите и лесбийките. Затова първата вратичка е да докажеш, че си от тях и затова бягаш в демократична Англия. Е, голям късметлия ще си, ако можеш да ползваш втората вратичка, защото България не подписвала Конвенцията за
малцинствата и не признавала македонците като нация например. Така стотици българи в последните години твърдят, че са членове или симпатизанти на ОМО „Илинден“ и живеят за сметка на английската хазна, лъжейки, че в България ги гонят по етнически причини като македонци^ Не, аз според корените си имам наистина такава възможност, но никога няма да предам родината си. Нещо повече - дълбоко се възмущавам от хората, които използват това и съм на мнение, че такива повече не бива България да ги приема обратно. Със своите твърдения те повече или по-малко са ѝ навредили. По-добре нелегален за известно време, отколкото предател завинаги! Нелегалните в Лондон са стотици хиляди, като между тях има поне десетина хиляди българи. И всеки от тях казва вица, произлязъл уж от устата на Тодор Живков: „Аз непрекъснато се укривах, но мен никой не ме търсеше“. Така на 15 септември 1998 г. започна моят нелегален живот из Лондон, продължил няколко месеца. Благодарение словохотливостта на оная българка, която гореше от желание да ми бъде преводачка при пристигането ми и със съдействието на онзи преводач - защитник на българите, който откри в парчето скъсан български вестник статия за английската регресия.
КОГА ЩЕ ГИ СТИГНЕМ В лондонската болница „Гайс“ бях четири дни - ден преди операцията и два дни след нея. Основана в началото на дванадесети век, сега тя е базова болница на Медицинска асадемия с 13 400 студенти и специализанти от цял свят. А реконструираната през 1551 година сграда е превърната в музей, защото там преди триста години са правени първите хирургически операции. При приемането ми в отсрещната стая имаше възрастен мургавеняк, изписан от няколко дни. Но... не искал повече да живее без самостоятелна стая в жилището на дъщеря си и използва ситуацията. Сега социалните органи преговарят с него за настаняването му в държавна гарсониера по избор. В съседната нему стая изписаха младо англичанче и на другия ден около обяд там настаниха един индус, британец от Индийски произход. Според болничния режим храна и напитки се сервират на пациентите по седем пъти на ден. Така нареченият ранен утринен чай е в седем и половина - около час преди първата И закуска. Тогава подменят и спалното бельо - всяка сутрин блестящо бели чаршафи и калъфки, сякаш за еднократна употреба. Последното сервиране пък е в осем и половина вечерта - около два часа след основната вечеря. Обикновено млечно-плодови десерти и напитки преди лягане. Тогава всеки получава и копие от менюто за следващия ден, където попълва името си и отбелязва своя избор. За обяд и вечеря има по няколко основни ястия с месо и без месо, както и по няколко вида десерти и супи. Попълненият от тебе лист-меню е върху подноса заедно с храната, редом с приборите и салфетките, за да можеш да провериш дали всичко ти е сервирано. За пациентите от някои раси и националности са предвидени и техни специалитети.
Та... малко след настаняването на индуса пристигна и количката с обяда. Тъй като той нямаше своя поръчка, предложиха му от наличностите. Има печена риба с картофено пюре и... Аз риба не обичам! - отсече индусът. Можем да отделим грах яхния с месо или без... А бе, я дайте менюто! Ето, тука пише, че за мюсюлманите се осигурява халал мийт - опято от ходжата месо. Такова искам! изкапризничи новият пациент, все едно че си плаща в някакъв луксозен ресторант. Грабна слушалката едната сестра и докато си мислех, че ще се оплаче на шефа, тя разговаряла със съответната кухня. За халал мийт ще трябва да чакате половин час умолително погледна сестрата към капризния пациент. А той, хвърляйки поглед към съпровождащата го съпруга, поуспокоен, добави: Добре, ние... не сме чак толкова гладни. След двайсетина минути друга сестра донесе два запечатани пакета, надраскани с арабски йероглифи. За Вас ли е опятото месо, моля? Ето тук е подписът и печатът на ходжата - една порция за Вас и една за съпругата Ви. Имате ли някакви други оплаквания?... И почака, за да се убеди дали храната е по вкуса им. Покрай тази случка разбрах, че болницата поддържала щатни служители на основните световни религии - пастор, ходжа, свещеник, равин... При изявено от пациента желание - те го посещават край болничното легло. Казват, че за една грешна диагноза отнемали правата на лекаря, уволнявали, глобявали, а според последствията често вкарвали и в затвора. Колкото и да си благодарен - не можеш да предложиш пари или подарък на медицинско лице. Ще те огледа като извънземен и или ще те помисли за луд или ще се обиди и разсърди. Ако в
България се въведат английските закони и порядки към лекарите и сестрите, вероятно още в първия месец голяма част от тях ще трябва да бъдат натикани в затвора... Учудих се и на друго - при наличие на посетител в момент на сервиране, той също бива обслужван. Така, когато при мен случайно бяха синът или снахата, също им поднасяха горещи или студени закуски и напитки по избор. Ама за какви здравни осигуровки започвате да си мислите вие, за какво заплащане?! Здравни осигуровки в Англия действително съществуват, но те се правят по желание, за да ползваш безплатно и услугите на частни зъболекари и лекари. А това, което ви разказах, е случка в обществена болница, поддържана изцяло от държавния бюджет! *** В болницата ми измерваха температурата с лазерен термометър. Допирайки го до ухото, светва лазерна лампичка, което представлява и самото измерване. Такива не бях виждал в България. Не бях виждал и от онези термометри за еднократна употреба, които като хартиена лепенка залепваха на бебетата. Заради моето учудване сестрата ми разказа следната приказка: Някога се използвали примитивни термометри, които пациентът трябвало да държи по няколко минути. Освен бавни и неточни, те били и опасни, защото можели да се счупят, а съдържали живак. Да не би във Вашата страна да ползват още такива забранени термометри? Замълчах. Защото за мен страната на приказките беше тук, Англия... След това, без да разкопчавам ръкава си, тя ми поставя коланче около ръката и някаква светеща щипчица на безименния пръст. На екрана се изписват пулсът, кръвното налягане, нивото на захарта, съдържанието на кислород в кръвта ми и още някои данни... Над леглото на всеки пациент виси плазмен телевизионен екран.
Закрепването му е такова, че можеш да го местиш по всички направления и да го оставиш, в която и да е точка в Пространството на стаята си. Слушалките, с които слушаш звука на телевизора, с едно докосване се превръщат в телефон или видеотелефон, чрез който можеш да се свържеш с всеки кабелен или мобилен номер по света. С бутончета можеш да регулираш по мощност или по направление осветлението в стаята си, да повикаш сестра или лекар, да поръчаш чай или кафе, да повдигаш, сваляш или накланяш цялото си легло или само областта на възглавницата му. Кислородни маски и разни животоспасяващи маркучи и апарати са монтирани на стената край всяко легло... За останалите чудесии ще разкажа друг път, но тук да добавя онова, което се отнася вероятно само до нашето, урологичното отделение. Пикаеш в компютризирания писоар /самите писоари и седала са за еднократна употреба/ и секунди след свършването откъсваш, като бележка от касов апарат, диаграмата на своето пикаене. Там графика нагледно показва дебита на урината във всеки момент, сравнена с нормално усреднената графика. Под нея компютърът е разшифровал и отпечатал десетина показатели като: общо количество отделена течност, общо време на уриниране, максимална и минимална моментна скорост на уриниране, времетраене на уринирането с максимална скорост, тотална продължителност, точно време на започване и на завършване с дата, час, минути, секунди и десети части от секундата... Ако графиката се различава от нормалната, компютърът посочва евентуалната причина и насочва какво да се предприеме. След завръщане от тоалетната допират до корема ми апаратче с големината на цигарена кутия - портативен ехограф. То отчита до милиграм остатъчната урина в мехура - това бил много важен показател за правилната дейност на отделителната система.
Голям късмет извадих като избягах от българските медици. Те смятаха да ми режат корема и да ме оперират от рак на простатата, премахвайки и нея и някои съседни органи. А в Лондон без никакво рязане, при понижена с няколко градуса телесна температура ми извадиха петдесетина камъчета, вградени като в пчелна пита и ми доказаха, че въпросният израстък не е бил даже тумор, а камо ли рак! I И питаше Тодор Колев: „Кога ще ги стигнем...?“ А бе, как ще ги стигнем, като те непрекъснато тичат! А ние тъкмо бяхме проходили и ни строшиха краката, та сега едва-едва пълзим... *** Е В полунощ, когато се поздравяват днес и утре, влиза в стаята ми Медицинска сестра и прибира водата, чашата и всякакви храни и напитки. Окачва табелка „Нищо в устата“. Утре съм на операция. В Сутринта пристига екип от операционната. Слагат на Лъката ми гривна с името, рождената дата и болничния номер и ме извеждат заедно с леглото. С асансьора слизаме надолу. Чета надпис: „Театри“. Операционната зала англичаните наричат театър. В музея на хирургията операционната зала от преди векове наистина е като римски театър - амфитеатрално подредени пейки за публиката обикалят дървена хирургическа маса. Отваря се портал и се оказваме в разпределителен коридор. Отляво, отдясно, отсреща - все врати. Мерят ми пак кръвното и пулса, питат ме зная ли какво ще ми правят, показват ми подписаните документи и ме питат дали подписът е мой. На една от вратите светва надпис. Тръгваме натам. Вратите Все отварят и затварят автоматично. След вратата съпровождащите ме предават един на друг. Отново въпроси - име, дата на раждане, сравняват надписа на гривната, гледат Документите, питат аз ли съм се подписал там. Все още можело да се откажа от операцията, ако поискам. Следваща врата. Също като в приказката, дето героят
минавал през девет врати в десета. И след всяка врата все постудено и по-студено. Светва надпис „Театър 28“. Може би е за мен. Зъбите ми Щракат от студ, едва успявам да кажа, че замръзвам. - Това исках да чуя - казва сестрата. - Ей сега ще заспиш. И ме убожда по лявата китка - отгоре, където минава вената от средния пръст. Миг на затопляне, замъгляване зрението и... край. За секунда или две съзнанието ми се изпари. Не можах да видя театъра. Не знам и дали е имало посетители, макар че подписах съгласие за присъствие на студенти или стажанти, ако имало желаещи. Минали са два-три часа. Сънувам, че ми казват да вдигна левия си крак. Вдигам го. После десния - и него вдигам. В съня си чувам вик: „Татко!" Мързеливо отварям очи и виждам сина и снахата. Намирам се в стаята, където ме настаниха вчера. На същото легло, с плазмения телевизионен екран над него и разни копчелъци... Около мене действат няколко сестри и фелдшери. Вече почти в съзнание един от тях ме пита: „Как се чувстваш, чувстваш ли се като болен?" Аз треперя от студ и отговарям утвърдително. „Ей сега ще те оправим!“ - казва и включва система от две различни банки едновременно. Вливат се в кръвта ми през същата игла, която долу ми забиха в китката. Добре са го измислили. Когато не се ползва иглата, затварят я с капаче. Няма да те боцкат всеки път я! Само минутка и вече се чувствам по-добре. Светват в ухото ми с лазерен термометър и пишат телесна температура 34.5 целзиеви градуса. Табелката „Нищо в устата" я прибират и ми предлагат обяда, който съм си избрал снощи. От сина си разбирам, че на английски са ми казвали да вдигам крака и разните други команди. Нямам спомен на какъв език е било - спомням си като насън и се учудвам, че не било на родния. Според традицията няколко часа след операцията хирургът дойде на среща-разговор. Ако изобщо може да се нарече операция,
след като няма ни разрез, ни рана, ни шев. Към листа, където е описано в коя минута е започнал, в коя - свършил и какво точно е направил, нарисува малка схема. „Това беше израстъкът, аз извадих сърцевината - дванайсет грама млада тъкан с вградени 50-60 кристални камъчета. Останалата част, имаща поне още толкова камъни, са застарели клетки. Те постепенно ще умират и ще ги изхвърлиш в продължение на два-три месеца". Гледам го - около 35-годишен англичанин и ми се струва че е Исус Христос. Не само възрастта му Исусова, ами говори така, сякаш той ще ръководи развитието на клетките в моя организъм. Изписаха ме след два дни и на третата седмица отлетях за България. Отидох на същия ехограф в Медицинската академия да сравня, да видя разликата след операцията. „Какво са ти оперирали, то всичко си стои?! Това бърз рецидив ли ще е или изобщо не са изрязали тумора?“ Обясних, че са ме оперирали в чужбина и че остатъкът сам щял да изчезне. Невъзможни бяха коментариите. Бях на контролен преглед в Лондон и след три месеца - отново на същия ехограф в България. „Ама тебе втора операция ли ти правиха? Сега от тумора няма и следа, а простатата ти е като на 30-годишен младеж!“ - възкликна в недоумение доцентът. Истина ще е - от известно време направо се чувствах подмладен. След подробен мой разказ добави: „Мислех, че сме двайсетина години назад, но явно сме останали повече“. *** В България се говореше, че здравната система ще бъде по подобие на английската - всеки да си има личен лекар - джипи. Няколко години сравнявам и не намирам нищо общо - напротив,
викаш противоположни са много неща. Установявайки се в Лондон, посетих кварталната поликлиника, където се регистрирах за джипи. Това понятие на български означава общопрактикуващ лекар. Във всяка такава поликлиника в Лондон работят по десетина джипита и ако твоят личен лекар го няма или е зает, преглежда те негов колега. Прегледите в Англия са абсолютно безплатни, както и всякакви операции, ваксинации, физиотерапии и тем подобни, а голяма част от населението получава и лекарствата безплатно. Джипито те вика на профилактични и контролни Прегледи по график, теглят те, мерят те, правят ти разни изследвания и всички резултати вкарват в компютърната система. Така ли стоят нещата в България? В България без мое знание и съгласие лекарка ме записала в листата си. Интересувала се от мене, докато ми вземе данните, за да смуче пари от т.нар. „здравна каса“. Случи се така, че при един престой в България реших да се консултирам с нея. Първото нещо, с което ме посрещна, бе да ми вземе „потребителска такса“. Не ми е ясно какво означава това понятие и съществува ли другаде по света. Като второ ми разясни, че вече нищо безплатно нямало в българското здравеопазване, но ние в чужбина сме печелили много пари и това едва ли имало значение за мен. Затова и накрая ме одруса с една сума, която, както разбрах по-късно, била много по- голяма, отколкото нормално вземала от пациентите си. Като капак на сравнението бих споменал злополучната хилядарка, която съм дължал сега на българското здравеопазване за услуги, които нито съм искал, нито са вършени. Щом системата е подобна на английската - откъде взема тези хилядарки английското здравеопазване? Дори съпругата ми, когато идва в Лондон, използва времето да си направи безплатни прегледи и изследвания, защото ако един от семейството е осигурен, то осигуровките се простират
върху цялото му семейство. Здравни осигуровки в Англия плащат доброволно само тези, които искат да ползват безплатно и услугите на частната медицина. В държавните си осигурен, без да плащаш някакви специални здравни осигуровки. Наистина приликата е пълна, нали?
ПАМЕЛА Халифакс е популярна банка в Англия и аз съм дългогодишен клиент. Ще споделя две случки в един от клоновете й, като предварително моля да не ме обвините в расизъм! Внасям аз през януари миналата година триста лири в клона тази банка в Лондонското Сити (Старият град). Обслужва ме около трийсетгодишен черен младеж. Както си е редно - усмихва ми се, благодари ми и ми подава вносната бележчица - документ. Прибирайки се в къщи след час, забелязвам липсата на дебитата ми карта. Ами, да! Черният не ми я върна, тя остана при него в банката. Нищо, казвам си, важното е че не съм я загубил и нe са ми я откраднали. Връщам се, но на гишето вече е друг. Търся с пооглед младежа - него го няма. Помолил да си тръгне по-рано. Търся си картата - също я няма. Съветват ме да я блокирам веднага. Звъня на съответния телефон. Последната регистрирана транзакция е внос на триста лири. Успокоявам се. Всичко е наред, валидността на картата е спряна и след два-три дни ще получа нова такава. Получавам и месечния отчет — стейтмънт за януари. С парите няма проблем. Минава февруари, минава март. Когато в началото На април получавам извлечението обаче, с изненада установявам, че между мартенските транзакции са вмъкнати четири с дата 17 януари на обща сума близо шестотин лири. Бягам в банката — там недоумяват как е станало това. Проверката показва, че 17 януари е денят, в който съм блокирал забравената карта. Явно това може да извърши само служител на банката, поради което и попълваме формуляр за щателна проверка и молба за връщане на парите ми. Звъня в централния им офис, уведомявам и полицията... .Банката държи на авторитета си и до месец ми възстановява сума. Установили са навярно, че въпросните плащания не съм извършил
аз. Наскоро, една сряда внасям осемстотин лири в същия клон на Халифакс. Както обикновено, касиерката пита колко са. Казвам сумата, усмихва ми се и почва да ги брои. Двайсетлировите банкноти ги скатава по пет, т.е. всяка пета поред сгъва и мушка в нея предишните четири. Петстотин лири са в купюри по двайсет, а останалите триста-десетачки. Връща ми картата ведно с вносната бележчица и аз по навик ги пъхам небрежно в джоба си. Едва в петък вечерта случайно поглеждам бележчицата и виждам, че пише триста лири. Как така триста, та аз внесох осемстотин!? Черна ли беше? — питат ме в къщи. Не, не беше черна, но беше с черни очи и коси, нещо като испанка или португалка... Изгорял си. Нямаш доказателство, че си внесъл осемстотин. По телевизията даваха веднъж как старец внесъл две хиляди, а му дали бележка за двеста. Нарочно го е направила и си е прибрала петстотин лири. А следващият работен ден е чак в понеделник! Много време има за обмисляне на разни варианти. Чудя се как да доказвам, че касиерката си прибрала петстотин лири в джоба, открадвайки ги от мен. А защо идвам чак след няколко дена, защо не съм проверил веднага? Всичко друго отлагам и в понеделник в девет съм там - още при отваряне на банката. И така — влизам, гледайки към четвърта каса. Там обаче сега седи някакъв младеж. Моят въпрос не е за каса, поради което търся мениджера. По какъв въпрос? - пита ме жената зад катедрата. Започвам да ѝ обяснявам как в сряда внесох осемстотин лири на четвърта каса, а жената, която е била там ми е дала бележка за триста. Устните и лицето на служителката грейват в някаква
изключителна усмивка. А тази касиерка не бях ли аз? — изненадва ме с въпроса си тя. Ами... да! - пообъркан ѝ отговарям. - Грешка ли е станала? Ах, да знаете колко ми помогнахте с идването си! В четвъртък и петък само с това съм се занимавала, да издирвам откъде са ми останали тези петстотин лири в повече. Много Ви благодаря, ама безкрайно много Ви благодаря, че макар и със закъснение все пак дойдохте! ... Въвежда ме в някаква стаичка докато уреди въпроса. Камерата от ъгъла следи и записва всичко. Питам я: - Вие англичанка ли сте? - Да. Приятно ми е, Памела Уикс се казвам, накратко Пам. А Вие откъде сте? - Аз съм от България и вече съм публикувал разказ за една подобна случка с англичанка. Ако беше някоя черна служителка вероятно нямаше да получа парите си обратно. И ѝ разказвам предишната случка - с откраднатите шестотин лири миналата година. Памела с прикрита боязън поглежда към всевиждащите камери и някак си успява да ме увери в съгласието си. Ами... рядко остават в повече, по-често парите на някои касиерки не им достигат... Още веднъж искам да изкажа огромната си благодарност, че дойдохте да Ви върна погрешно останалата ми сума! Чак на тръгване успях да се осъзная, че всъщност не тя на мен, а аз на нея трябваше от сърце да ѝ благодаря! Януари 2007 Р. S. След публикуването на този разказ в един български вестник, няколко мои
познати ме попитаха наистина ли ми е върнала 500 лири. От коментарите, които правеха, ставаше ясно, че има нещо нередно в чипа на някого. Според.тях - в чипа на англичанката, а... според вас?
ТЪРСИ СЕ След Октомврийската революция в Русия възниква недостиг на мъжко население, защото освен жертвите на войната, милионна белогвардейска армия се разселва из Европа. Но... този недостиг е символичен в сравнение с реалностите след Втората световна война. Милионите убити няма кой да ги замести. Равновесието между половете се нарушава за поколения напред. И в днешно време чак, за да се докопа до съпруг, украинката и рускинята водят яростна борба срещу многобройни съпернички. В същото време, освен белогвардейците и полската армия, Лондон е приютил и непрекъснато приютява емигранти от цял свят - предимно мъжко население. Един рай за рускините - място, където те могат да намерят мъж за любовник, за съпруг, за баща на своите деца... Вестниците в Лондон ежедневно публикуват обявления от Светлани, Татяни, Океани, Олги и Людмили, търсещи своя жених. Лондон е космополитен град. Има всякакви... Какви са емигрантите? Ако се направи проучване, навярно осемдесет процента от тях са несемейни - стари ергени, вдовци и вдовици, разведени или нещастни... След всяко публикувано обявление, че търси приятел или бъдещ съпруг, кандидатката получавала десетина-петнадесет обаждания. Няколко от тях завършвали с уговаряне на среща, която в повечето случаи изобщо не се осъществявала. Рядко можело да си намериш приятел от едно-две обявления. Навярно и вероятността да си
намери човек приятелка от обявления в рубриката “Запознанства” е в полза на мъжете. Може да се пробва. Рано сутрин телефонът звъни. “Колко пъти в седмицата и по колко сте готов да плащате?” - пита на руски ласкав женски глас отсреща. Още сънен, едва съобразяваш, че твоята обява е излязла и първи бързат да те ангажират проститутките. До вечерта получаваш още няколко позвънявания, вече без материални изисквания. Разговаряш и подбираш според възраст, образование, пушене, пиене, хоби... При насрочената среща разбираш, че тя била тук с дъщеря си и търси някой балама да им плаща квартирата, храната и всички останали разходи. Обикновено се представя за вдовица, по-рядко разведена, но... дявол знае коя е и каква е. Следващите два-три дни позвъняванията са повече. Отсяваш и уреждаш за всяка вечер по една среща. Колко е убедителна тази възрастна интелектуалка, че цял живот не е успяла да се свърже с никакъв мъж и ти си първия, с когото се среща и на когото възлага всичките си надежди и цялото си бъдеще. Интересно, уж скромна и честна женица, а вече крои планове какво щели сме да правим при следващата среща и какво по-нататък... А аз вече съм решил, че няма да има следваща среща и то не заради това, че докато аз изпих една бира, тя успя да гаврътне четири... На следващата вечер кандидатката говори четиридесет минути за своята култура и интелигентност, разпитва за хобита и крои планове за ходене по театри и музеи, та да видели хората, че и тя на стари години си намерила подходящ приятел-мъж. Задава и последния въпрос: “Мислите ли за интимни отношения между нас?” “Аз съм нормален мъж, така че.. понечих да отговоря на изненадващия въпрос. “Как не Ви е срам! - прекъсва ме, скачайки от масата иначе нормално изглеждащата кандидатка. - Аз съм на петдесет години и досега не съм имала отношения с мъж! Само дето ми загубихте времето .. и т.н., и т.н.
Засрамих се и се прибрах в къщи. През следващите дни ми звъняха доста, докато се принудих да сменя телефонния си номер. Та не разбрах дали наистина за мъжете е по-лесно да си намерят приятелка... Нормална... Започвайки веднъж тези проучвания, скоро реших да продължа с опитите си. Пуснах обява, че търся запознанство с нормална жена. Тогава всяка твърдеше, че е нормална, но винаги попадала на ненормални мъже. Експериментирах и с трета обява: “Българин във втора младост дарява нежност, ласки и любов. Звънете, жени от всяка възраст и националност". Бях забелязал много обяви, започващи с думата "българин" . Явно това силно въздейства на рускоговорящите дами. Руските вестници излизат в петък. В четвъртък вечерта обаче ми позваниха жени, които търсели точно това. Разбрах, че вестникът вече е вкаран в Интернет. На следващия ден телефонът ми загря: “Кога започва втората младост? Аз съм на 41 г. и вече я чувствам...” - изповядваше се една. “Аз съм на 65 и не мога да определя още във втората младост ли съм или започвам трета. Вие вероятно сте специалист в тази област - търсеше разяснения друга. “Вие мъж ли сте или жена? Някак си не мога да свържа понятието мъж с думите нежност, ласки и любов споделяше своя горчив опит трета. “Няколко пъти препрочитам обявата Ви и искам да дойда да живея при Вас” - направи ми директно предложение жена на 35. Оказа се, че нежност, ласки и любов в това кризисно време са по-дефицитни и по-търсени от парите. От около 30-40 обадили се, три-четвърти се представиха за литовки. Уж си имат вестници на литовски език, но... повече се доверявали на нелитовци. А и няколкото българки споделиха, че предпочитат информацията на руската преса з Лондон. Обявите в
българските често били фалшиви или вече неактуални, а и найважното - сред рускоговорящите оставаш анонимна. Забравил съм да изключа мобилния си телефон и почти в полунощ ме събужда нежен женски глас. Опитва се на лош български да ми каже колко ѝ харесвала моята обява. Рускиня била От няколко години имали вила край Слънчев бряг и много обичала българите. Имали и къща в Брайтън, край Ламанша. Оставилия сама, всички заминали за две-три седмици в България. Пари имала много, само това което предлагам аз, ѝ липсвало. Не само пътните всичко, за всичко щяла да ми плати, само да отивам при нея тези дни. Е-е, докъде стигнахме! От първото обаждане, дето ме питаха по колко ще плащам, до последното, при което предлагат на мен да ми плащат. И колко? Стока ли са нежността, ласките и любовта? Може ли някой да определи тяхната стойност? Истинските са винаги безплатни. А дори най-скъпо платените не са истински!
СПЕЦИАЛЕН ТУРИЗЪМ - НА ГЪРБА НА КРАЛИЦАТА Беше време, когато леля ми от Гърция дойде специално в България, за да си оправи зъбите. Живковото време! Туристите и костите от Турция с подобна мисия бяха многократно повече. Там трябвало да се бръкнат със стотици долари, а у нас беше безплатно. Слагаха в джоба на съответния зъболекар по някой и друг долар, а той отчиташе “мъртви души”. Кръстихме това явление “здравен туризъм”. Подобно нещо, но с къде-къде по-внушителни размери се
наблюдава сега в Лондон. По същите причини. Тук дори в джоба не се слага нищо. В края на лятото на 2009 г. в родилното отделение на Лондонската болница Челси енд Уестминстър Хоспитъл проучили потеклото на намиращите се в болницата родилки. Резултатът бил потресаващ. От общо 243 нови майки, само 18 се оказали с британско гражданство. Останалите били от 72 различни държави на Азия, (Африка и Америка, между които голям брой монголки, японки, рускини, литовки и полякини. Ами защо да не се възползват хората от щедрия английски закон, според който не може да се отказва безплатна родилна помощ, независимо от гражданството. Макар, че журналистите гръмнаха по телевизия и преса, нищо не може да се направи. Явлението “родилен туризъм” си продължава с пълна сила, защото всяка промяна на закон в Англия обикновено се умува с десетилетия в парламента. От много години е известно, че една трета от пациентите в лондонските болници са също такива пришълци. Знаейки, че трябва да си оправи зъбите или че му предстои скъпа операция в своята (страна, французинът, испанката или какъвто и да е по националност турист плаща стотина-двеста лири за курс по английски и става лондонски студент. Ограничения във възрастта няма. Когато аз учех английски, в моя курс имаше 63 годишна студентка от Португалия. А щом си студент, вече добиваш право на безплатно английско здравеопазване, включително и зъболечение. Един такъв студент — нашенец пък ми разказа как услужвал навремето на тоя и на оня да си оправят безплатно по някой зъби когато се наложило той да иде, зъболекарят направо бил шокиран. Зъби, които в компютъра били отбелязани като липсващи, у него се мъдрели цели-целинички в устата му. Скоро след обнародването на споменатото изследване за родилния туризъм, вестник ”Дейли Експрес” описа далаверата на хиляди поляци, идващи за по 2-3 дни в Лондон, колкото да си
уредят социални помощи или пенсия за сметка на британската хазна. Ами че това явление аз го наблюдавам от много години. И не само при поляците. Първото нещо, с което се заема една новопристигнала литовка, например е, след като получи номер за социално осигуряване (иншурънс нъмбър), да си уреди помощите и детските добавки. А те често са повече отколкото заплатата, която заработва. Никой не проверява има ли деца там в Литва, разведена ли е или каквото и да е друго. Всичко е на юнашко, пардон, на английско доверие. Всеизвестно е, че ако някоя жена изневерява на мъжа си, той . научава последен за това. Всички шушукат, но само на него никой нищо не казва. Така и при тези явления англичаните научават последни. Те нямаше и да научат ако не бе супернахалството на една полска фирма. Но... и какво като научиха ? Всичко е според законите им, никой не може да промени или отмени нещо. Безскрупулната полска фирма си рекламирала своята дейност. Тя посреща полските “туристи” и още от летището ги води в Бюрото по труда да получат споменатия вече иншурънс номер. След това им открива сметка в английска банка, на която да си получават съответната сума в британски лири. Регистрира ги като самонаети (селфемплойед) консултанти в тяхната фирма и им внася необходимите осигуровки, които са само десетина лири на месец. А в Полша подобни осигуровки коствали около 200 лири! И това е всичко! Така регистрираният вече може да заживее на “гърба на кралицата” да получава многократно по-големите социални надбавки или помощи, а като достигне пенсионна възраст, съответно да получи и английска пенсия, минималната, която в момента е 413 лири на месец. Е, това вече е съвсем специален туризъм! Той е подходящ и за българи и не знам защо тук те малко позакъсняха. Едва напоследък се поразшумя за подобни действия, въпреки че договореностите са още от 1996 г., заедно с Полша и Литва. И вече няма значение, че
живееш и работиш в Полша, Литва или България — всичко това е Евросъюз! Ако живееш в Лондон, просто можеш да ползваш и някои други привилегии. Може да получиш общинско жилище, може да ти плащат отоплението, може... На навършилите 60 години например направо в пощата им издават карти за безплатно пътуване с влак, метро, автобус и трамвай. На жена ми издадоха такава само срещу българския паспорт, удостоверяващ възрастта й. Да не говорим, че и цялостното саниране на жилищата на възрастните хора се поема от общината. В този кризисен период набира популярност и друг вид туризъм - за фалит. Оказва се, че ако някой не може да връща дълговете си към банката или не може да изплаща кредитите си, то обявеният фалит в повечето европейски страни трае десетина години. През тези години не само че никой не му дава нов кредит, ами дори получено наследство или печалба от тотото му се запорират. Във Великобритания обаче този срок е само 12 месеца. След това името ти се изтрива от черните списъци и отново можеш да получиш ипотека или банков кредит. Така че задлъжнелите в България могат да отидат да банкрутират пред английски съд. Даже и юридическата им помощ ще е безплатна. А българските кредитори са длъжни да спазват европейските закони и да изчистят името му след съответните 12 месеца, които са били отсъдени. Много се учудих, когато разбрах че повечето опитни адвокати, даващи безплатна юридическа помощ в Бюрата за съвет на гражданите (Citizen Advice Bureau), вършели това доброволно и безплатно. И да го бяхме построили този наш комунизъм, щеше ли Да изживее българският адвокат стремежа си да те оскубе?! Само чужденци злоупотребяват с тази изключителна английска благотворителност. Докога ? Не случайно в своята книга “Англичаните - що за хора са те?”, претърпяла само през 1931 г. три издания, датчанинът D-r. G.Renier
заключава: “На Земята живеят две породи хора: човеци и англичани”. Когато той пише тази книга голяма част от човечеството е била управлявана или експлоатирана от англичаните. Изглежда е дошло време да стане обратното... Наистина, единствено ООН е по-голяма организация от Британската общност, в която живее почти 2 милиарда население и чиято глава е британската кралица. Но... и британската хазна не е бездънна и гореописаният специален туризъм си оказва своето ден след ден. Поради това сред коренното население се заражда брожение за излизане от Евросъюза, което е възможно и да стане. Януари 2010
КОМПАСЪТ Нашенците в Лондон понакупиха доста недвижимости. Щом ги дават на изплащане срещу ипотека (т.нар. моргич), защо не! Слагаме наематели и готово — наемателите да ги изплащат. Чакаме времето, когато къщата ще остане наша или пък я препродаваме след някоя година с печалба, защото за десетина години цените скочиха в пъти. Идва едно семейство да оглежда стаята — рай за двойка. С отделен санитарен възел — тоалетна, душ-кабина, умивалник... Жената се радва - всичко ново, чисто, хубаво... Мъжът ѝ непрекъснато се взира в някакъв часовник и се върти като пумпал. В кухнята дори не поглежда домакинските уреди, погледът му все там. Чудя се аз - снимки ли прави този човек, разговори ли записва, какво ли?... То сега какви ли не чудесии запроизвеждаха, та иди че разбери... Най-после да намерим нещо хубаво — казва жената и изведнъж... усмивката ѝ посърнява. Компасът показва, че не е подходяща за нас отсича мъжът й. Какво, какво?! — недоумявам аз. — Ама това компас ли е? Ако е компас - сочи само север и юг. О, не! - възкликват едновременно и двамата. - Явно Вие нищо не знаете. Това не е религия, това е наука! Точно тоя компас ми доказа, че духът на баща ми се беше преродил в пеперудката, която кацаше на ръката на майка ми. И сега компасът ми сочи, че квартирата не подхожда за нас. Тук бихме заболели, даже може и да умрем... Съжаляваме много, но... Ама аз съм физик и ви гарантирам, че компасът не може да...
-
Аз също съм физик! Точно затова Ви казвам, че
науката за компаса е по-точна, отколкото физиката и математиката взети заедно... Бре-ей! А бе тия хора дали са си били такива отпреди или им е повлиял престоят в Лондон! Ама и тия компаси ги правят едни такива, че ние, неовладелите тая новоизмислена наука, да си мислим, че компасът служи единствено за ориентиране по посоките на света!
МИСТЪР ФОКС Ах, как намразих в Лондон тия птички-песнопойки! Ранобудници такива! Има в България първи петли, има и втори. Първите известяват, че е настъпил новия ден, а вторите подканят добрите стопани да се подготвят за работа. В Лондон вместо първи и втори петли, дежурни птички на всяко дърво, във всеки двор и под всеки прозорец почват да се надпяват още към два-три след полунощ и иди че спи ако можеш. При това лете нощта трае не повече от пет-шест часа. Безплатни брошури за живота на птиците във вашия двор с цветни снимки и обяснения разпространява Дружеството за закрила на птиците, да знаеш кои пеят през нощта и кои спят. Ами лисиците? Като почнат да се гонят по улиците и парковете и квичат като прасета по цели часове среднощ! Над 12 000 ги имало из града. Катеричките са многократно повече, но поне са безшумни и най-важното - нощем спят. “Градска лисица”. Така пише на табелите около обиталищата им. И обяснение: “Когато почнало масово строителство в Лондон, местните лисици вместо да бягат надалеч, както е ставало другаде по света, постепенно почнали да се нагаждат към обстановката. Привиквали да живеят около постройките, все по-малко се страхували от присъствието на човека, започнали да се хранят с неговите хранителни отпадъци, което препитание се оказало много по-лесно за тях. Така постепенно, съгласно учението на Дарвин,те се превърнали в градски лисици — една съвременна Лондонска атракция.” Аз мисля към обяснението да добавя още нещо. За разлика от другаде по света тук между сградите оставяли големи зелени площи, непипани и необлагородявани, където леговищата на
лисиците оставали в естествения си вид. Освен това строителството наистина е било масово и когато искала да бяга лисицата, в каквото и направление да тръгнела, срещала все нови и нови строежи, вследствие на което се връщала отново в леговището си. През деня градските лисици спят. Излизат вечер - зиме към 19, а лете - след 20 часа. Оттогава, та докъм шест сутринта, може да ви се случи да вървите по тротоара редом. Вечер излизат от леговищата поединично. Изпъват единия заден крак, после другия... Правят физзарядка. Прозяват се и прескачат оградата на първия съседски двор. Сутрин обаче, преди да се приберат за спане, сякаш провеждат оперативка, общ разбор на изминалата нощ. По половин час се въртят пред леговищата си, закачат се, играят си на гоненица, обменят информация... И накрая се прибират заедно, като под строй... Е... има изключения. Разминавал съм се и посред бял ден, а веднъж в три следобед видях да се излежават на слънце. “Не закачайте лисиците! Ако ги дразните, може да ви ухапят!” пише на указателните табели. А по вестниците често публикуват любопитни истории и снимки. Оставила отворена къщната врата стопанката и почнала ранорано да чисти втория етаж. Слизайки долу - що да види! По средата на спалнята, свила се като котка, най-спокойно си дреме Кума Лиса. Щракнали я на фото и я изтапанчили във вестника. В гореща лятна вечер при подредена маса за вечеря и отворена входна врата сте влезли в тоалетната. На излизане с удивление забелязвате, че Мистър Фокс (така наричат англичаните Кума Лиса) вече се самообслужва с пържолите, сякаш са били предназначени за него. Макар и рядко, случва се лисица да бъде блъсната на улицата. Веднъж върху такава премазана лисица минала и машината,
опресняваща разделителната бяла линия на асфалта. И на страниците на вестника се появи снимка на лисица, върху която минава бяла разделителна лента. Съвсем по английски... Стопаните, които имат котки и кучета, монтират специални магнитни отвори на вратите си към вътрешния двор и градината, за да може любимците им да влизат и излизат когато щат. И понеже лисиците се възползват от такива отвори, на шията на кучето или котката се привързва специален магнитен ключ. Само той може да си отключи собствената врата. Щом приближи на съответното разстояние, магнитите си взаимодействат и прозорчето може да се отвори. Така се избягва не само влизането на чужди котки и кучета, а най-вече на градските лисици.
РЕКЛАМИ И ОБЯВИ Целта на българските вестници в Лондон е да се заблуждават българите там. Каквато между впрочем е била, е и ще бъде целта на цялостната българска преса - и в страната, и в чужбина. Приближените на собственика на вестника фирми например имат реклама на всяка страница. Различни по дизайн и големина, често дори с различни телефони в тях. За да се заблуди читателят, че това са реклами на няколко фирми. Няма значение дали става въпрос за счетоводство, за визи, за адвокатска помощ или превоз и транспорт. В същото време на конкурентните фирми не се допускат реклами. Ако някой много настоява, предлага му се тарифа хиляда пъти по-висока от нормалната, та хем да се откаже от мисълта за публикуване на реклама, хем да няма основание да съди редакцията. Така заблуденият читател на която и реклама да откликне, в
крайна сметка попада у една и съща фирма. Читателят няма информация, че имало и други извършващи много по-изгодно счетоводни услуги, превози до България, продажба на самолетни и автобусни билети или каквото и да било. Ще не ще - попада в капана на еволюиралия Бай Ганьо. След време обаче случайно разбира как са го измамили. И... повече не вярва на този вестник. Затова и тиражът непрекъснато пада. Достигайки до цифрата на необходимите бройки за бартер. Много хитроумни българи в Лондон забогатяха за сметка на сънародниците си. Пускаха огромни реклами по вестници и телевизия, откриха луксозни офиси и почнаха да събират пари и паспорти - къде за визи, къде за трудоустройство, къде за парични преводи... Дори свои вестници някои започнаха да издават. Сега в Лондон няма и помен от техните офиси. Те вече разполагат с хотели край морето, на Пампорово и Банско... Да пиша за тези вестници ме накара една случка, която звучи по-скоро като анекдот. Двама младежи, бивши съученици, двайсет и пет годишни попаднали в Лондон. Единият си имал приятелка, а другият нямал, бил много скромен и му било неудобно да излиза с тях. Затова двойката тайно дала безплатна обява от негово име в български вестник: “Младеж на 25 години търси запознанство с момиче на подобна възраст, за предпочитане непушачка.” И написали телефонния номер на самотния им приятел. Минали седмици, месеци, но... никой не позвънил, никой не откликвал на обявата. Нямало ли в Лондон непушачки, нямало ли неангажирани момичета или рядко някой е поглеждал този вестник, аз не се наемам да твърдя. Един ден у въпросния самотен младеж попада български вестник и той поразгледал рубриката за запознанства. Там за своя изненада срещнал собствения си телефонен номер в обява от 25 годишен младеж. Самият той вече навършвал 29 и споделил за
находката с приятелите си. Когато прочели обявата, те се чукнали по тавата. Та това била същата тяхна обява, която се препечатвала неизменно всеки брой в продължение на всичките тези четири години незабелязана от никого, дори от редакторите на вестника. Не обвинявайте редакторите! Стараят се понякога горките, но... такива сме си ние, българите. Те са писали например, че ако някой забележи неактуална обява, да се обади в редакцията, за да я спрат от печат. При една моя телефонна проверка се оказа, че всичките бяха неактуални, но не уведомих редакцията. Помислих си, че ако махнат всичките изведнъж, какво ще печатат тогава? Значи и аз съм виновен, за да бъдат вестниците ни такива, заблуждаващи... Разисквайки темата за рекламите, ще ми се да опиша как бях въвлечен в една измамна схема, от която не само че не се облажих, ами се наложи да компенсирам някои хора от джоба си. Полякът Бартек Либицки учреди банка “Орион”. Пусна страхотни реклами по всички вестници, издавани в Лондон на полски, руски, литовски, български и други източноевропейски езици. Вече нямаше нужда да се изпращат пари, неговата банка предоставяше нечувана дотогава услуга. Издава ти две, три или колкото искаш банкови карти с логото на “Орион”. Разните VISA, Master Card и тем подобни ряпа да ядат. С едната карта внасяш в Лондон заплатата си, с другата жена ти в Полша или България тегли след минути необходимата ѝ сума. Ако имаш студентка в Америка няма проблем да пратиш трета карта там... Когато и по английската телевизия зарекламираха тази новост и търсеха сътрудници, реших да се включа в благородното дело и аз. Отидох в банката - три етажа луксозни офиси, оборудвани с наймодерна техника. Шикарно костюмираният банкер ме посрещна и след съответните преговори и инструктажи подписахме договор. Един процент от всеки превод на привлечени от мен клиенти ще се отчислява за мен. Значи на всеки сто милиона преведени лири, единият милион ще е мой. Ей това е работа! Само през изтеклата
година бе отчетено, че в България са внесени милиарди. Постепенно в офисите Бартек назначи представителки от всички тези страни и клиентите се насочваха към гишето, където е знаменцето на тяхната държава. Няколко месеца банката набираше скорост. Понеже в моята сметка не постъпваха проценти, след някой месец потърсих Бартек. Оказа се, че той вече не е там, а има менаджер англичанин. Записа си всичко човекът и каза, че следващия месец въпросът ще се уреди. Следващият месец обаче двама-трима клиенти ме алармираха, че са внесли пари, а не могат да теглят - банкоматът не им пуска нищо. Когато отидох да търся Бартек или менаджера, от тях вече нямаше и помен. Един огромен катинар на вратата. Банката фалирала. Добре, че повечето от откритите с моя помощ сметки “Орион” не бяха на българи, иначе ... можеше и да не съм вече жив. А с българи избягвах да работя заради предишния си горчив опит. Оказва се, че най-опасни са най-големите реклами. Март 2007
ПРЕМЕЖДИЕ Паркирането тук е забранено, но само докато се кача на асансьора, синът ми оставя микробуса пред Куинс гардън гейт в Лондон. От няколко дни се уговаряме да отремонтирам сушилнята и печката на един негов познат. Звъним от входа. - С асансьора до петия етаж и аз ще ви чакам! - указва ни по домофона той. Натискаме бутона. Асансьорните врати се отдръпват настрани и ние влизаме. Малка кабинка за четири души - асансьор от по- старо поколение. Вратата се затваря и натискаме бутона за петия етаж. Асансьорът прави опит да тръгне, но не може. Втори и трети път пробваме - не ще! Ще се качим пеш. Има бутон за отваряне на вратата. Натискаме. О, не! И вратата не ще да се отвори. Написан е телефонен номер за обаждане при повреда. Да, но в тази метална кутия и мобифонът отказва да работи, няма връзка. Сякаш всичко е отрязано, само осветление все още има. Няколко минути се мъчим да мръднем, скачаме вътре, изреждаме отново и отново всички копчета. Опитваме се да раздал ечим двете плъзгащи се врати по средата, където се разминават, но не става. Чукаме, тропаме... Нищо не помага. Най- после чуваме глас: В асансьора ли сте? Да, заседнахме. На кой етаж? Изглежда изобщо не можахме да тръгнем. Сега ще се обадя на аварийната група. Не се притеснявайте, след пет-шест минути ще дойдат. Оглеждаме всяко ъгълче. Няма вентилационни отвори. Само двама сме и се чувства недостиг на кислород. Ами ако бяхме
четирима... Как сте? - чуваме гласа на нашия човек зад вратата. Добре - отговаряме. Какво да кажем друго? Усещаме, че и той прави някакви опити за отваряне на вратата. Викал асансьора от всеки етаж, но мърдане няма... Обадих се, ей сега ще дойде аварийна група. Минават десетина минути. Чуваме английски говор, тропане на инструменти. На нивото ли сте? - питат. Не знаем - отговаря синът ми на английски. Добре, че се качи и той, иначе сам какво ли щях да правя сега. Но микробуса! Вероятно вече му пишат акт?! Та и отключен го остави... Сега ще ви отворим - успокояват ни англичаните отвън. Въздух не достига. Ако се забавим, вероятно ще викат и линейка. Първите опити за отваряне се оказват неуспешни. Чуват се разни реплики: “Да вземем дългия ключ!”, “Трябва да счупим вратата!” и т.н. Умуване, предложения... Времето хвърчи. Петнайсет минути, двайсет минути... Изведнъж слушаме чукане и тропане отгоре, откъм тавана на кабината. Разбираме, че са успели да отворят вратата на горния етаж, но през тавана не могат да ни измъкнат. Здрава и монолитна кабина, няма що! Имало да си патим този ден. Казват ни да имаме малко повече търпение — щели ръчно да ни придвижат до горния етаж и да пробват там. Дишането става все по-трудно. Вече половин час сме затворени в тази кутийка. Усещаме някакво попридърпване. Сякаш пропадаме няколко сантиметра, спираме, пак помръдваме и т.н. Още петдесет фута — чуваме гласа на един от спасителите. Колко ли значи това? Колко разстояние и колко време?
Насочваме устата си все по-близо до пролуките около вратата. Още шест фута - казва скоро гласът. Явно приближаваме към другия етаж. Десет минути как ни придвижват ръчно. С някаква ръчка или манивела. Ние не виждаме нищо, дори не можем да усетим нагоре или надолу ни придвижват. Спряха. Вече четиридесет минути сме затворници. Усещаме, че се опитват да изкъртят вратата с лостове. Ъп... ъп... И... бум! Нещо се счупва и едната врата с трясък се плъзва към края. Въздух! Половината врата се отвори. О, колко приятен бил въздухът навън! Тича синът ми да види микробуса. Актът обаче е написан и нищо не можело да се направи. Обясняваме им как сме заседнали. — Не виждате ли тази аварийна кола - те са заради нас. Да не сме искали да заседнем в асансьора? Нищо не въздейства. Държат се като глухонеми. Отидоха ни днешните надници! Това е то лош късмет! Януари 1999
САПУНИ Влизайки в английски дом, някога се удивлявах на неестествените положения, които заемаха обувките, книгите и бельото из пода на стаята или подаващия се сушен от открехнатото чекмедже. Но вече не ми прави впечатление, когато се налага да разбутвам стъпки с цел добиране до прозореца или телевизора. Попаднах обаче на интересна кореспонденция между администрацията на лондонски хотел и техен клиент. Това не би могло да се случи ако те не бяха типични англичани. Ето и самата кореспонденция: “Драга камериерке, Моля Ви повече да не ме снабдявате с хотелски сапуни, тъй като съм си донесъл своя PALMOLIVE. Бихте ли прибрали шестте сапуна от рафтчето и трите от сапунерката, които напразно заемат мястото. Благодаря предварително, С.Берман” Отговор: “Драги М-р Берман, Аз не съм Вашата постоянна камериерка. Тя ще дойде утре след почивния си ден. Аз прибрах трите сапунчета от сапунерката, както Вие желаехте. Също махнах шестте от етажерката, за да не Ви пречат и ги сложих върху опаковката носни кърпички (за всеки случай, да не би случайно да промените мнението си). По този начин остават само трите, които донесох днес, тъй като съм длъжна според инструкцията да зареждам по три сапуна на стая всеки ден. Надявам се, че това Ви устройва. Кети, заместваща камериерка”. След два дни: “Драга камериерке,
Надявам се, че Вие сте постоянната ми камериерка. Очевидно Кети не Ви е казала за моята бележка относно сапунчетата. Завръщайки се снощи, видях, че отново сте поставили три броя на рафтчето. Аз ще бъда в този хотел две седмици и затова си донесох собствен PALMOLIVE. Поради това не се нуждая от шестте сапуна, намиращи се на рафтчето. Те задръстват необходимото ми място, когато се бръсна или си мия зъбите. Не можете ли да приберете тези сапуни? С. Берман”. “Драги Мистър Берман, В сряда аз почивах и замеетаичката ми поставила три сапуна, следвайки дадените ѝ инструкции. Сега аз поставих пречещите Ви шест сапуна в сапунерката, където беше Вашия PALMOLIVE, а него го преместих в аптечката. Не съм махнала трите сапуна, които поставяме в аптечките при всеки нов клиент, за които Вие нищо не сте казали. На Вашите услуги: Ваша постоянна камериерка Дотти”. Дотти, Дотти! Даже не подозираш какво те очаква утре. Вечерта горкият клиент, ядосан, търсил управителя по телефона. След което кореспонденцията се води вече на по-високо административно ниво. “Драги Мистър Берман, Заместник управителят ме уведоми сутринта, че снощи сте се оплакали от камериерката си. Аз искрено моля за извинения и Ви съобщавам, че на Вашите разпоредби от днес предоставям нова камериерка. Ако възникнат пак някакви оплаквания, обаждайте се директно на мен и аз лично ще решавам Вашите проблеми. Звънете ми на 1108 от осем сутринта до пет следобяд. Благодаря! Илън Кармен, гувернантка”. Да не претоварвам разказа си с повече писма.
Новата камериерка помислила, че той току-що пристига и поставила, освен нормалните три на етажерката, и три нови сапуна в аптечката му. За пет дена му се събрали над двайсет хотелски сапуна, поради което той направил скандал. Не знам как е свършила тази история, но знам, че четящият я нашенец ще възкликне: “Ахмак! Не вземе да ги сложи в куфара си, ами ще моли друг да ги прибира!”
ЗА ТИКВАТА И ОЩЕ НЕЩО. Или защо съм в Лондон Първи клас. Урок за плодове и зеленчуци. Едните били за десерт, а с другите се готвело. Изброява учителката, изброява... Разпределя ги между двете основни групи, но... забелязвам, че тиквата не споменава. Вдигам ръка и питам: - А тиквата плод ли е или зеленчук? - Хм... Ти как мислиш? - Ами... без да я сготвиш, не става за десерт и затова... не знам. За тиквата ще ти кажа следващия път — отговори ми учителката, явно не знаейки отговора. Така се учи в педагогиката—ако учителят нещо не знае, подобре да отложи отговора и провери, отколкото да се изложи. Е да, ама за следващия път или не е намерила отговора, или е забравила да провери. А може би е помислила, че всичко вече е минало. Не мислех така обаче аз и я изненадах с настойчивостта си да знам точния отговор. Открита неприязън се изписа по лицето й. Едно хлапе да я поставя в неудобно положение. Да ѝ задава въпрос, на който тя не може да отговори. - Е-е, не е толкова важно. Тиквата може да бъде и плод, може да бъде и зеленчук — беше отговорът й. Аз, разбира се, не бях съвсем удовлетворен от този отговор. След тази случка отношението ѝ към мен се промени. Никак не харесваше моята ръка. Стремеше се някак си да ме потиска, да спъва развитието ми. След години няколко младежи пътувахме във влак. Възрастен спътник ни задаваше хитроумни и трудни задачи. Обикновено аз намирах отговора, поради което спътникът ми пророкува:
Няма да е лесен животът ти, момче! В България никой не обича такива, дето много знаят. Завист и злоба ще те заобикалят цял живот. Освен да забегнеш в чужбина. Страшна прокоба бе това. Но човекът се оказа наследник на Нострадамус. Много, много си патих от чужда завист. Макар и доста късно, наистина отидох в чужбина, чак в Лондон! -
Октомври 2001
ПОЛЕЗНА ОБЩА ИНФОРМАЦИЯ Лондон е съставен от 33 общини. Всеки район си има свой център, където са разположени нужните магазини, банки, библиотеки, кинотеатри, туристически агенции, ресторанти и др. Пощенските кодове, състоящи се от две групи букви и цифри не са обвързани с това райониране. Първите една или две букви на пощенския код обозначават местонахождението на адреса. Например N означава северната му част, SE - югоизток и т.н. При пристигане в Лондон часовникът се връща с два часа назад в сравнение с българското часово време. Директни полети от София извършват няколко авиокомпании, чиито самолети кацат на летищата Хийтроу, Гетуик и Лутън. Обикновено билетите до Хийтроу са по-скъпи, но единствено то е свързано с Лондонското метро, до останалите се пътува с влак или автобус. Градският транспорт в Лондон се състои от метро, наричано ъндърграунд, надземна ж.п.мрежа (овърграунд), речен транспорт по Темза, трамваи, автобуси и таксита. Пътува се с билети и карти, предварително закупени от автоматите по спирките, гишетата на метростанциите и огромен брой упълномощени с такава дейност магазини. Шофьорите на автобусите извън централната част също
продават билети, но трябва да имате точни пари, защото често нямат дребни за ресто. Електронните билети и карти Oyster са до два пъти по-евтини от хартиените; Пушенето е забранено във всички видове обществен транспорт. Почти никой не работи в неделя и на националните празници. Влаковете и автобусите са разредени, а на Рождество Христово / Кристмас/ не се движат нито автобуси, нито влакове, нито метро или трамваи. Основните музеи, галерии и други забележителности са отворени ежедневно, включително в неделя, като повечето от тях са с безплатен вход. Да започнем с Британския музей, находящ се на Great Russell Square, WC1 и основан в 1753 г. Тук има над 13 милиона безценни Експонати от цялото земно кълбо, от всички времена и народи. Най- голямата колекция на древноегипетски ценности, например, се намира не в Египет, а именно в British Museum. Сфинксове, статуи, мумии, съкровища, скулптури... Оригиналът на намерения през 1799 г. Розетски камък е тук, а в Кайро - негово копие. Тук са и оригиналите на много статуи, надписи и съкровища от древна Гърция, Рим, Асировавилония, Китай... Споменатият камък Розета е гравирана на три езика базалтова плоча с декрет на Птоломей V през 196 г. преди новата ера. Той е изключително ценен с това, че благодарение на него е станало възможно разчитането на йероглифното писмо поради идентичността на надписите. Отвлечен от Египет по заповед на Наполеон, заедно с много други съкровища, този камък попада покъсно като трофей у англичаните. Около метростанция South Kensington може да се посетят безплатно три големи музея: природонаучния Natural History Museum, научно-техническия Science Museum и енциклопедичния Victoria and Albert Museum. Последният представлява нещо като постоянна версия на голямото световно изложение от 1851 г. и
експозицията му има обща дължина над 11 километра. Безплатен е и музеят на Лондон, находящ се в Барбикан център, музеят на английската банка, музеите на детството и детските играчки, музеят на имперските войни, музеят на градинарството, на парата, на кафето, както и много, много други музеи и галерии. В Националната галерия, която се намира на площад Трафалгар безплатно може да се наслаждавате на картините на световно известни художници от различни епохи и народи. Тази галерия разполага с над две хиляди платна от 13-ти век насам, между които платна на Леонардо да Винчи, Рафаел, Ботичели, Тициан, Рембранд, Рубенс, Ел Греко, Моне, Ван Гог и др. В съседство е и Националната портретна галерия. В сградата на някогашната електростанция на Bankside, SE1 сега е устроена галерията Tate Modem. Там, също безплатно, можете да се полюбувате на творбите на съвременното изкуство. Организираните от български фирми екскурзии обикновено включват платените забележителности, тъй като по този начин печелят допълнително от огромните намаления, които се правят за групови посещения. Библиотеките в Лондон също са безплатни и изобщо не са загубили своето значение. Има ги във всеки квартал. Всеки живущ в Лондон може да се запише и да получи своята членска картаталонче. В библиотеките получаваш не само достъп до богатия книжен фонд на Британската библиотека, но и безплатен достъп до Интернет, безплатни музикални дискове, учебни и развлекателни програми на компактдискове, детски книжки и играчки, информация по какъвто и да е въпрос... Десетки концертни зали по южния бряг на Темза непрекъснато устройват безплатни концерти. Там можете да се наслаждавате на изпълненията на класическа и съвременна музика всеки следобед и до късно вечер без да платите и пени. През лятото в различни райони на Лондон се провеждат
безплатни музикални фестивали. На Сохо скуеър пък регулярно се рекламират различни видове напитки, парфюми, шоколади, дъвки и какво ли не още. Разбира се че всичко това се раздава на преминаващите граждани съвършено безплатно. Срещу четири-пет лири можете в някои ресторанти да ядете и пиете колкото си искате в продължение на два часа, но има места, където може и съвсем безплатно да обядвате или вечеряте. Например Hare Krishna Temple, 9/10 Soho Str. Wl, където всеки ден от 13 часа се раздава безплатна храна на всички желаещи. Като свърши работното време на борсата, можете безплатно да си напълните торбата от изоставените палети и кашони с плодове и зеленчуци или от месната борса — съответно с ребра и сланина, ако още не са минали боклукчийските камиони-контейнери. Улични музиканти на Covent Garden безплатно изпълняват различни хитове, а клоуни развличат преминаващите. И не само там. Безплатно можете да наблюдавате смяната на караула в Бъкингамския дворец всеки ден от 11.30, да слушате ораторите на Speaker's Comer в Хайд парк, да наблюдавате карнавала Notting Hill, посрещането на китайската Нова година в Сохо и много, много други. В случай на нужда можете безплатно да ползвате не само специалните обществени тоалетни, а и тоалетната на който и да е ресторант, пъб, Макдоналдс или магазин. Ако се нуждаете от юридическа подкрепа и помощ, безплатно ще я получите в кварталното Ctizen Advice бюро, което е на държавна издръжка, както здравеопазването и образованието. Големите вериги магазини като Теско, Азда, Морисън, Лидъл и др. обикновено работят от осем сутринта до десет вечерта, а някои от тях и денонощно. Българските магазини и ресторанти в Лондон все още се броят на пръсти и нашенци често купуват хранителни продукти от турски или гръцки магазини, където има стоки със
сходни вкусови качества. Електричеството в Англия е 240 волта, 50 херца, като контактите са предназначени за специални трищифтови щепсели с отделно заземяване. Продават се адаптори за преход от английски към европейски стандарт и обратно. Всеки българин, установил се в Лондон, може да се регистрира за личен лекар /джипи/, представяйки паспорта си и доказателство за адреса на който живее. При спешни случаи от каквото и да е естество се звъни на тел.999. От този номер се вика и полиция, и пожарна, и линейка. За линейка или по здравни въпроси може да се звъни и на телефона на Министерството на здравеопазването NHS, предназначен за тази цел /0800 66 55 44/, разговорите до който са безплатни. Българските шофьорски книжки се заменят с английски срещу определена такса, която в момента е 50 лири. Покупка и прехвърляне на автомобил става в най-близката поща. Паричната единица във Великобритания е британската лира или паунд. Тя се дели на сто пенса, които в разговорния език се наричат просто “пи”. Има банкноти от 5,10,20 и 50 лири и монети от две лири, една лира, 50,20,10,5,2 и 1 пени. Необходимо е време за запознаване с монетите, защото на много от тях изобщо няма цифри. Различават се по форма, големина и дебелина. Обменният курс варира между 2,10 и 2,80 лв. за лира. Обмяната между двете парични единици винаги е по-изгодно да се извършва в България. Климатът на Лондон се различава значително от българския няма жеги, няма студове. Но чадърът трябва да е винаги под ръка. Телефонният код на Великобритания от България е 0044, а на България е 00359. При набиране на съответния номер водещата нула се пропуска. Така например лондонския номер 020 71234567 от България се набира така: 0044 20 71234567. А софийският номер 02 9123456 от Великобритания се набира като: 00359 2 9123456. Безплатни са във Великобритания разговорите със всички
телефонни номера, започващи с 0800..., но когато звъниш от домашен, уличен или друг кабелен телефон. Мобилните оператори си имат свои тарифи. Някои компании предлагат телефонни разговори от Лондон до България по за два-три пенса в минута. А има вече оферти, при които разговори от България до кабелни абонати в Лондон костват няколко стотинки на минута или са включени в месечната такса. В Лондон, както и из цяла Великобритания все още се ползват имперските мерни единици за дължина и разстояние, за тегло, вместимост и др. Затова освен цифрата, обозначаваща цената, важно е да се види за какво количество от стоката се отнася тя. Ето и сравнението на някои единици: За дължина: 1 миля/mi/ -1609,3 метра, 1 ярд /yd/ = 91.44 см 1 фут /ft/ -30.48 см 1 инч /in/ = 2.54 см
За тегло: 1 стоун /stone/ = 14 паунда=6.35 кг 1паунд /lb/ =16 унции=453.59 грама 1 унция /oz/=28.3495 грама
Течностите се мерят в галони и пинти като: 1 галон /gal/=4.546 литра 1 пинт /pt/=0.568 литра или 568 милилитра
Освен квотата за работна ръка от България и Румъния, която определя британското правителство, могат да се ползват и правата за започване на собствен дребен бизнес от българските граждани, пристигнали в Обединеното кралство, както и редица други вратички. Докато в България мобилните оператори регистрираха всички СИМ карти, то в Англия това не е така. Затова не се предоверявайте на фирми и компании, които в рекламите си посочват само мобилен телефон, обикновено започващ с 07...
Ето и някои полезни адреси и телефони, към които може да се обръща нашенецът в Лондон при нужда: Посолство на Република България - 186-188 Queen's Gate, London SW7, Телефони 020 7584 9400, 020 7584 9433, 08700602350, fax 020 7584 4948, wwwbulgarianembassy.org.uk Home Office ( Министерство на вътрешните работи)^ 087 0606 7766, 087 0000 1585, fax 020 7273 3476—визи, регистрация и др. - Inland Revenue /Данъчно управление/ - 020 7438 6622,0800 788 887,0845 300 3900 — данъчна регистрация и отчетност -
Медицинско обслужване /NHS/ - 0800 66 55 44
Безплатен конфиденциален телефон за справки, жалби и консултации по трудови права и възнаграждения, вкл. на български език-080 0917 2368 Помощ по трудово узаконяване, годишни отчети и попълване TAX RETURN, връщане данъци, уреждане пенсии и помощи, подмяна на шофьорски книжки тел.: 020 7703 1276 и 07765620846, E-mail: niklfilipov@yahoo.co.uk RG Accountancy Ltd - счетоводни и бизнес услуги, визи - 82 Storks Rd, London SE16, тел/факс 020 72321049, mob 07990855527, Email: radostg@yahoo.com MIM Accounting Services Ltd - счетоводство, бизнес- планове, връщане данъци - 2nd floor, Merlin House, 122-126 Kilbum -
High Rd, London NW6, тел. 020 7328 0128,020 7624 0848, Email: mimaccounting@yahoo.co.uk KMS Housekeeping Services предлага работа за хотелски обслужващ персонал в Централен Лондон. Изисква се документ за право на работа като employed и добър английски език. За контакт позвънете на 020 7821 1500 или изпратете E-mail на eli@kmsuk.net или offise@kmsuk.net - Българско школо “Васил Левски” - Unit 7, Abbey Park Industrial Estate, Abbey Rd, Barking, Essex IG11 7BT, Тел. за контакт: 07852125275, www bgshkolo.co.uk
Авторът на настоящата книга благодари най-сърдечно на многобройните читатели, обадили се по повод първото издание, споделили свои мнения, препоръки, случки и патила, според които книгата освен, че е интересна, е необходима, ценна и навременна. Междувременно някои от включените разкази са получили награди на литературни конкурси. През 2008 г. “Кога ще ги стигнем ” е класиран на второ място измежду стотина участващи в конкурс за най-добър емигрантски разказ на издателство “Балкани”, а през 2009 г. разказът “Щастието не е за богатите” е класиран в литературен конкурс на рускоезичната преса в Лондон. Както първото издание, така и това ще може да се купи от РЕП-овете на летище София, от книжарниците на Хеликон, Пингвините, Нанси и други разпространители на книгата в България, от българските магазини в Лондон и чрез Интернет.
Авторът с удоволствие очаква читателски мнения и препоръки към следващото трето издание, а така също нови пикантни истории с нашенци на тел. 0899 508 939 в България или 079 4986 1125 в Лондон, както и на E-mail: niklfilipov@yahoo.co.uk