СТРАНСТВАНИЯТА НА ВИОЛЕТА БОНЧЕВА В ИЗМЕРЕНИЯТА НА НЕВЕДОМОТО И НА ЧУЖДИ СТРАНИ Д-Р ИВАНКА ДЕНЕВА Виолета Бончева е достоен продължител днес на славата на „литературна Стара Загора” – градът на поетите и липите, превърнала се в наше време в едно от емблематичните му лица. Утвърдена българска поетеса и преводач от (на) испански език, тя успешно се изявява като „интегрален автор” – с постижения и в сферата на художествената проза, доказателство за което са белетристичните творби и новата й книга: „Капчици от Ескобедо”. ( 1) Тя разкрива оригиналния замисъл за сътворяване на сюжети по преживявания в други държави, но и с отпратки към българските нрави и разрушените съвременни родни ценности. Показани са битието и въжделенията на човека в нашенските и в странство, измерения, неговите общочовешки и национални качества и традиции – през призмата на преживяното, на богатата авторова чувствителност, жизнен и емоционален опит. Разкрити са битът и мечтите му, но и познаването от автора на цивилизации и култури – с вплитане на някои културологични ракурси към страни, личности и изкуството в Европа (Италия, Гърция, Германия, Белгия) и държави от Латинска Америка. Сюжетите са интригуващи и строят историите за човека и сблъсъка му с предизвикателствата на ординерното (битието и повседневното), но и на неординерното (Неведомото, Отвъдното, Необичайното, извънземния разум или посещения от “други светове”.) Тези феномени и нашенските реалии на живеене са разкрити с разказваческо умение и хуманистичен патос; с разбиране и всеопрощение към преживяващия трудностите на живота и на диаболичните преображения, „субект”: без търсене на евтини сензации или смразяващите тръпки и инвенции в жанра „трилър”, (в чието русло е припозната книгата от някои критици). Жизнелюбието и лиричната струя облъхват изживяванията,
Бончева, Виолета. Капчици от Ескобедо. Разкази и новели. ИК „Огледало”, С., 2018.
1
1
чертаят полифонията на битието и красотата на природните картини у нас и в посетените страни. И систематизирайки наблюденията си върху пластовете на книгата към надслова на изследването, се питах кое от тематичните ядра е било първенстващо в творческите намерения за автора: „животът в чужди страни” или „срещите с Неведомото”, защото те се преплитат и структурно балансират, оставайки важни с оглед на замисъла и желанието за емоционално-познавателно въздействие върху читателя в една книга с поразлични от традиционните, инвенции, в която присъстват и тези на „диаболичния наратив”. Проблемът е важен с оглед на структурата и композиционната подредба на тезите и изводите, затова мисля, че като Василий Кандински Виолета Бончева гледа на произведението на изкуството, и особено - на разказа с диаболични отлики, като „външна експресия на една вътрешна необходимост”.(2) При изявено авторово пристрастие в „Капчици от Ескобедо” към феномена на „Неведомото”, цялостният творчески резултат седи, по мое виждане, малко встрани от „битието” на съвременния повествователен дискурс, успоредявайки се с някои търсения на Чавдар Мутафов, Светослав Минков, Георги Райчев, Владимир Полянов, с отделни стихотворения на Атанас Далчев и др., но градейки свой художествен свят. Припомням, че изследване и претворяване същността на диаболичното, (като склонност и интерес на човека към неизвестното, тайнственото, загадъчното и страшното), е тема в редица творби на литературата ни през различни периоди: от възникването през 20-те г., с последвало „възкресяване” на течението в 70-80-те години на XX в., както и в началото на настоящия, търсейки изразните му средства за представяне в „Пътя” на порива за модернизиране на наратива и успоредяването му с европейските художествени практики, а по-късно в наши условия – и за изразяване несъгласието на обществото и творците с някои социални явления и властващи парадигми. Т.е., извървеният друм е дълъг, прекъсван и отвежда към творческите търсения на немските авангардисти и по-дълбокитe – до „романа на готиката” и „мистиката в романтизма” на Ернст-Теодор Хофман и Едгар А. По. Още тогава писателите са смразявали кръвта с кошмарните видения и сънища на своите герои, (често проекция на собствените!), 2
Кацарска, Боряна. Кандински и смисълът на изкуството. С., 2001, с. 73. 2
застигнати от зложелателството на “тъмни демиурзи” от различно естество. В наратива героите се припознават в своите двойници, сенките живеят автономен живот, човекът полу-будува и в „реалното”, и в съня, стигайки до граничните състояния „на изхода” на ума или на живота. Изследването и естетическото представяне на тези пространства на фантастичното от авторите и тяхното психологическо въздействие върху човека, вплита и специфичния арсенал от изразни средства (с присъствие на гротеската, пародирането, иронията и парадоксалните ситуации.) В разказите на Виолета Бончева от книгата й „Капчици от Ескобедо” те са пестеливо използвани и твърде омекотени в хуманистичното изображение и пресъздаване на диаболичните явления и феномени като „паралелен”, близък до човешкия или органичен със земния, живот на героите. Така творбите са своеобразен повик от търсещата душа на авторката – да откликне на обществения порив към реалните измерения на нашия свят, но и на своя творчески интерес: за ментално-художествени преображения и на „други светове”, доста по-различни от земния... Виолета Бончева изследва психологическите състояния на човека в кратки или в не толкова къси белетристични късове (и няколко новели), преплитайки в единна сплав реалистичното изображение и диаболичните епизоди, отсенки и нюанси. Това е опит за надмогване на някои съвременни повествователни традиции с отпращане на случващото се в пространствата на тревожни и понеобичайни психологически състояния у героите, свидетелство за интензивен емоционален живот,възсъздаващ по-непознати и неизследвани явления. В описанията и срещите с тях писателката рядко стига до гротеската като средство за изображение на ирационалното. При нея необичайното е разкрито по-скоро с „реалистични похвати” и това омекотява донякъде човешкия сблъсък с него – без изживяване ужасите и смразяващите страхове на трилъра, (извън няколко ситуации.). Считам, че заедно с това тя прави нещо по-различно от „литературата на прекия изказ, на пряката изява”.(3) Диаболичните инвенции не разколебават изявения човеколюбец в лицето на авторката (и героинята-разказвачка): те произтичат от себеусещането на 3
Кюумджиев, Кръстьо. Димитър Димов. Монография. С., 1987. с.63-65.
3
човека в един разпадащ се непосредствено около него свят и в глобален мащаб, движен и подвластен – във възприятията му, и на едни „скрити сили”. „Споменното начало” дава живец и обагря преживяното, претворено с уменията на интригуваща фикционалност, държаща в напрежение читателя. Човешкото битие е представено като низ от падове и висини и това придава „истинност” на разказите и историите, които в голяма част са лично преживени от авторката. Тя е проникнала и в природата на човека и в нерадата и противоречива днешна участ на народа ни. Уменията си да разказва Виолета Бончева бе показала и в предишната си книга „Лилиум” (за която писах). Настоящата радва с редакторската работа на Пламен Анакиев и адекватно намерената – на художествените внушения, визия на корицата, дело на Иван Кьосев - с плачещата Богородица сред духовните руини на съвременния свят: осиротелия, без огнище, човек, блясъка на световните летища (Амстердам) и дълбоката бездна на залутания, без гнездо и опори, българин. Още първият разказ („Пепел”) вплита основната героиня, от чието име се води разказа, в едно съпреживяване на съотносимо за повече хора действие чрез кратката местоименна форма „ни”. Повествованието тече гладко, с интригуващи зарисовки за природния пейзаж и веществения свят на развитие на действието. Контрастът между красивите картини и човешките преживявания внася психологическо напрежение във фабулата; поддържа и скелета на разказаното и на читателския интерес (чрез случката на изгаряне на жив човек по поръка на митичната калабрийска мафия и методите й за отмъщение.). Така разказите са не просто низ от „пътеписни описания”, а вклиняват и трагиката на живота, обусловена от политическите реалии (Италия.). В друг разказ читателят потръпва от физически ужас от изгледа и съдбата (удавяне) на уродливия получовек „Ла Кабеса”(само от глава и стърчащи тънки крайници), където В. Бончева се е изявила като създател, чрез фикцията, на диаболичен дискурс и на „страшното”: мистериозният развой на разказа вика въпросителни и ледено сковаване гръбнака на читателя... Разказите в книгата се обединяват от човешките истории, пронизани от хуманизма на писателката, изявен в повечето творби, (и особено в “Между пролетта и лятото” и някои други.) Тя поднася кратки повествователни късове и няколко новели, където се развиват човешките и обществените 4
отношения, с вплетени епизоди с диаболични и за „чудеса”, отсенки: (като тази за младия пастир дон Антонио, възправил с молитвите си полумъртвите крави, както и „... призоваващ със сопа в ръка тъмнината на двубой”,(алюзия с битката на Дон Кихот с вятърните мелници); срещата на героя с палещия газовия фенер призрак и др.). Но опознаването на традиции и култури – чрез повторна или нова среща с тях, е приятно преживяване за авторката и героинята. Техните занимания не могат да се идентифицират с „търсене на дупки в облаците” или „отнесеност”, а като отношение към актуалните въпроси на битието, като стремеж към защита „...от всичко банално и тривиално, което ежедневно те мачка, но заедно с проблемите на съвременното общество намираме и този с боклука на Неапол или София”... (с. 80) Но не бихме разбрали и преживели като реципиенти описаното на срещите с Неведомото, ако не се взрем в личността на писателката и някои нейни качества, (с които обдарява и героинята си-разказвачка), които в немалка степен обуславят и избора на тематиката в тази книга. Боравещата със словото счита „...думите за сила”, които, изречени – се сбъдват. („Декемврийски разказ”, с. 174) Позитивизмът към Живота и хората е последователен и своеобразен катехизис и на двете: „Мислех си, че всеки, който възпява светлината, ще я получи един ден. Но в погледа му винаги ще просветват далечни звезди, сини нощни ветрила, сребърни пътеки и звънки възторзи”,(с. 74) споделят те с раздвоение на чувствата пред въпроса „...ако нощта не съществува” какво би било?! Ето противоречивата човешка природа: облята от светлина, да понечва, помамена, да наднича и изследва тъмното, тайственото, неизвестното или неговите преображения, каквито и да са те: (Бог, НЛО, на мъртвите и „отвъдното”...) – в плен на порива за познание и за неординерни изживявания. Запитаме ли се за един от подтиците на създаването на „Капчици от Ескобедо”, ще го съзрем в читателския интерес и желание В. Бончева да продължи новелата „Лилиум” от предишната книга, за което споделя героинята й: „Невидимото и провокациите му въздействаха пряко физически върху мен и постепенно се оформи усещането за хубавото и лошото, което щеше да ме спохожда занапред”, извело и прозрението: „идва лошо!”. (с. 81) Но то, според мене, има логическото си обяснение в „онтологическата 5
същност” на човешкото живеене и в частност – на българското, в последните десетилетия. Авторката влага основателното заключение в устата на героинята си: „Ако беше все хубаво – нямаше да сме земни обитатели” (с. 81), продължавайки: „Спомените за онова, с което ме провокираше Невидимото, което изпълваше живота ми с напрежение и страх, ме съпровождаха все още”. („Лилиум”, с. 83) И лекуваната в диспансер без успех Дафина от същата новела вижда и чувства същества от „други измерения”: „красиви мъже с бели дрехи, взиращи се в хората и приличащи на нас”, но тя не контактува с тях телепатически; съзира в цветето облак с човешко лице и поглед, изпращащ „...някакво послание – леко ироничен и всепроникващ”.(с. 89. Смущаващи са и предсказанията на екстрасенска за убийството във вилата в Крен след явяване на някои намиращи се там предречени доказателства: кости от мъртвец (погребани преди десетилетие) и изгубен пръстен, „прошушнати от лилиума” – при смущаващо повторение на ситуации и веществен свят... (“Лилиум”) Видението на отделени мъжки нозе с черни боти зад пердето прави опити да премине през вратата, получило обяснение сетне във фабулата на разказа: намерено разкъсано от газовата уредба тяло на приятеля на героинята Ани. („Видение”) Но преди да се случат събитията с мистериозен характер, те „пращат” своите предвестници: смъртта на загиналия офицер-мъж на Мирта, е предшествана от съня й за погребална процесия с топовни салюти и др. Видно е как писателката схваща „неведомото и мистериозното” и с какви художествени средства и подходи го представя. Тя има сетива да го „усеща” и творчески умения – да го пресъздава: (шумове, подсвирвания, енергии и разлюлени без причина фикуси и пламъци на свещи; подскочила сама ярешка кожа и т. н.). Поднасянето на тези истории е убедително, често и с доза ирония и хумор, което разколебава или съпричастява вярата на читателя. В този контекст се сещаме и за колебанието на един от теоретиците на експресионизма В. Кандински в питането: „Всичко ли е материя? Всичко ли е дух?” При В. Бончева обект на изследване са сънищата от младостта, предсказващи болестта на героинята й Анита (говореща зад решетка, зад която не пропуска авторката към царството на мъртвите; съновиденията на дон Антонио; на героинята й Мирта, приела „светла информация от други светове” и виждайки намесата на извънземен екип да взима проби до 6
гръбначния стълб на жена в изследване за остеопороза; но тя предсказва и случки от детството на своя приятелка и за смъртта на баща й в „място с бодлива тел”(отпратка към комунистическите “лагери”), чийто дух се успокоява и поема към Светлината след църковен ритуал. В друг разказ е представена историята на Жасмина в Гърция, като се появяват на фона на силен котешки вой и някои “опознавателни знаци” на феномена: отваря се врата и две разговарящи сенки (на дете и мъж) „...без лица, с черни наметки, които ги покриват от главата до земята”с. 74); героинята сетне вижда кълбо, изтъркулващо се от гардероба под леглото и блъскаща се да влезе през вратата на терасата детска количка, като насън сянката помилвала корема на бременната жена... „Играта на сенките” сочи отпратки към: творба със същото заглавие на писателя Херман Хесе, на нашия писател Светослав Минков (1928 г.) и филма от 2011 г. на Гай Ричи „Шерлок Холмс: Игра на сенки”, като сборник под това заглавие у нас - с творби на представителите на българския диаболизъм, излиза още в 1983 година в издателство „Хр. Г. Данов”. ( 4) В представите на героя Бранко тайнственият посетител приема изображението на наблюдаващ го „ку-клукс-клан”, докато самият „...той не мръдва, бетониран”. Някой предпочита „...да не се блъска с вятърничави предположения за неща, които са (ми) мътни”, ( с. 77) като, всъщност, целта е разказване на интригуващи истории. Очевидно скромният живот на героинята Адриана е предизвикал „Другото измерение” да я подложи на зверско изпитание от сексуален порядък: усеща, че „някой се напъхва в завивките, извива й ръцете и я опипва, усуква й нозете без пръсти, предизвиква сладостно гърчене и тя свиква с тези инквизиции.” Преместена в обща спалня с мъжа си, Невидимото сякаш ревнува, понякога я души и прави подвластна на оргазми, предизвикани от него. Авторовото допускане е, че тази скромна женица без ласки е станала лесна лячка на дявола и на манипулации... Тези и други прояви са в основата на ироничното авторово заключение: „Няма съмнение, че Необяснимото навестява или този, който упорито търси контакт с него, или някой, който обяснява живота само със Играта на сенките. Българският диаболизъм. Сборник. Изд. „Хр. Г. Данов, Пл., 1983, с.306.
4
7
съществуването на салами и суджуци”, („Безсъници в Калабрия”, с. 72-73) т.е. или много отдадени на тезата за съществуването му личности, или други, твърде „битови” по настроя си, хора. И при най-страшноватите и невероятни истории, обаче, В. Бончева гледа читателя с прикрит лек скепсис, оставяйки на неговата лична рецепция вярата в съществуването, битието и проявите на феномена „Неведомо”... Обикновено в разказите се забелязва „белегът” на необикновеното присъствие чрез видение, в сънища или „знаци”, след което по-късно те се вплитат в случката и се проявяват въздействията върху човека, менталното и физическото му състояние и развитие, и съдба дори. Разкрито е схващането за ролята и същността на човека-спътник в акта на „надничането” в Неведомото (или мечтата, откривателството) – без дори да са крайна цел: „... не е важно да стигнеш – по-важното е с кого ще пътуваш в една лодка „за там”, т.е. значими са съмишлениците и съидейниците в това действие, които и в най-романтичния си порив остават здраво привързани към земните си сокове и потреби: „И започнаха да се изкачват звезда след звезда, вселена след вселена и когато стигнаха достатъчно високо и далеч – погледнаха надолу по чисто естествена нужда. Тогава разбраха, че човеците, макар и влюбени и всеотдадени до края на земния си живот, се нуждаят от баналните практически съоръжения, заради които и най-ярките галактики някак си губят голяма част от своя романтичен блясък, ако не разполагат с тях...” („За там”, с. 163) Личността на героинята-разказвачка е подвластна на естественост на чувствата – без притворството и загърбване на човешката същност и необходимости: „Само знам, че ако те боли душата или скърбиш за нещо – трябва да не спираш сълзите си, които ще те пречистят и лицето ти ще сияе повече” (и от марков грим.) (разказ „Омила”, името е отпратка към псевдонима на Цвета Джагарова.). Разкриването на психологическото състояние на човека при феномена „страх”, съпровождащ Неведомото, е показано като сложна и почти неописуема сплав от противоречиви трепети: те отвеждат към „...онова, което чувствате, когато имате усещането, че сте си направили харакири: режеща болка в областта на стомаха, ледени тръпки на цялото тяло, тотално блокиране на двигателния апарат и сърце, което иска да се пръсне”, („Тебеширеният човек”, с. 101), като в тази злополучна среща с 8
предполагаемия убиец героинята черпи смелост от книга на Карлос Кастанеда. Авторката умело е преплела „пролог и епилог” в развръзката на тази екстремална ситуация-драма: нараненият от нея при самоотбрана човек в асансьора е същият от срещата, хвърлил се после от високия етаж самоубиец, вероятно по-отчаян, уплашен и самотен от репортерката... Виденията и съновиденията са също траен обект и „възел” на историите. Противоречиви усещания вика у слушателя и разказът за провижданията у жената, намерила се между земята и отвъдното след катастрофа и грижовна към гробовете на мъртвите. Те са представени като живи човеци, с истински чувства: „Виждам, че починалите са около гробовете и чакат да ги споменат с шепа череши. Те очакват близките си в този ден, когато душите им са свободни”. („Както някога”,с. 112) Философско-реторичният въпрос: „Какво се случва тук, когато се събират заедно всички – от този и от другия свят?!”, остава да кънти без отговор в сърцето на героинята и на читателя... Поантата на разказа го затваря накрая с идентифицирането на жената в някогашната красива София, тръгнала смело в младостта нанякъде с три сака багаж, но стигнала и останала накрая на това специално и сакрално място... Предвестие на смъртта е съновидението със стъпваващата по града над морето Рени Флин, която върви към необята, балансирайки с ръце и изчезва, махайки за сбогом... (“Лилиум”) Спасително е видението на явилата се светлина „с лъчиста форма, силна, синкава, сияйна”, пред загубилите надежда за спасение пътници в снежната буря: „Бяхме убедени, че обяснението за тази звездобройна светлина е някъде извън нашите догадки”.(„Снежна балада”, с. 121) Подобна светлина води автомобила след с. Гъбаре на влизане в града: изчезва и се връща, сравнима „с яркостта на обедно юлско слънце”: тя „блокира двигателя, спря колата, а после ни даде шанс да продължим напред”.(с. 123) Накрая е вплетено заключението за явлението като “стопроцентова космическа мистерия”, която блокира телефони, но не и човешките чувства в бедата: “...с поглед нагоре, с надеждата, че ще се чуят воплите ми”...(с. 123) Във фикционалното художествено решение на надежда и жизнелюбие, героинята се вижда тичаща към безкрая, където облаците се раздиплят, за да се отвори Път към „други светове”, докато любимият й подава роза... Привеждаме по-долу интересния авторов възглед за страха, който „...в контакта с неземното създава непристъпен обръч от силна енергия около планетата, а те имат за цел да го разбият. Но и това ще стане с 9
елиминирането на страха чрез самите земни обитатели, чрез нестандартно мислене”. (с.88) В нейното схващане лишаването на човека от някои значими за него неща – в предупреждението чрез сигнали, случки и събития, идва да подскаже на земните хора да не се стремят към излишества, защото „...онова, което ни идва в повече, НЯКОЙ го взема, за да припомни, че всичко в земния живот трябва да бъде балансирано. Видно е, че това не са просто разкази на „задгробни” или уфологични теми: техният подтекст и смисъл е по-значим – с вплитането на „чуждоземните странствания”: те изразяват и философските нюанси в мисленето на Виолета Бончева, познаването на далечни култури, но и на нашенските реалии, човешки характери и нрави. И в тези изследователски полета авторката изявява умението си да изгради кратък разказ: със стегнато обосноваване същността и съдбата на героя, на човешките му посоки и връзки, които с любовта си са сътворили „най-съвършеното нещо – Живота”, променен и объркан понякога от срещите с Неведомото. („Видение”, с. 95) В тези необичайни ситуации блика емпатичното съпричастие на героинята (авторката) към случката в съпреживяванията с близки хора, приятели, родственици: „Мислех за човешката душа, която трябва да премине през толкова изпитания и все да оцелява. Да трупа опитност от неочакваните сблъсъци по неравностите на живота и още повече – мъдрост” (с. 150) Героинята-разказвачка притежава като човек органично хуманно чувство, разкривайки сериозно неща, с които спечелва вярата на читателя, а иронията (или пародията) копаят подмолните бездни на чувствата и словото: „След като я видя наживо – разстрои се до такава степен, че й предложи брак веднага и я изпрати за багажа й, оставен да я чака напразно на дъжда”. („За Тромба”) Чрез героя Поли Троев от разказа “За там” писателката изразява една от общочовешките ценности, които самата споделя : „Беше изпълнен с виталност – от всяка негова фибра извираше радост, с всяка клетка на тялото си изпитваше насладата от свободата и тъй дълго мечтаната тишина и свобода” (с. 62) Запомнящи са описанията на впечатления от чужди посетени страни (Гърция, Мексико, Италия, Белгия, Германия) и живота на хората там, който авторката (и героинята-разказвачка) наблюдават не толкова като туристи, а с вникване във вътрешния свят на хората и отликите на нацията: винаги със 10
симпатия към обикновените люде и техните несгоди; с възхита от атмосферата на местата за пътешествия: пристанищата, фериботите, гарите и летищата; от портокаловите и маслинови горички на Гърция и паметниците на древното изкуство. При свитото сърце на читателя заради деянието на калабрийската мафия в Италия, изниква хуманистичният въпрос-болка: „Защо тази прекрасна страна с още по-прекрасен народ живее сред толкова мъки и страдания?” А само живял дълго в Мексико може да обрисува Монтерей (на границата на две държави), с разбиране мисленето и вътрешните пориви у мексиканците; знаковите места на това международно средище:(улиците на занаятите „Морелос” и „Сарагоса”, магазините „Макропласа”, „Пласа Мехико” и „Падре Миер”;театрите и стълпотворението около шадравана в Мексико; хотел „Маера”, парка „Фундидора”, бул „Мадеро”, Тампико и играта на делфините, курорт Манса... Но това не са просто посетени от туриста топоси: героинята разкрива и психологията и житейските стремежи на различните класи (в едноименния разказ): веществения свят на показност и лукс в къщите на хора от заможните среди (проф. по право Елисабет Руис) или еднотипните къщи под средната класа в Тампико (разказ „Хотел „Маева”), но и на подкрепа и уважение в семействата на редовите мексиканци; мечтите на младите да заминат за Америка, Канада или Франция (Париж)... Определено капчиците от сълзите на Богородица от Ескобедо са нужни за наранените чувства и души на немалко герои в разказите на В. Бончева: тази на Херардо, посветен да помогне на болната Карина от едноименния разказ, непостигнал мечтата си да покаже изкуството си в Европа, но с дълбока вяра в целебната сила на Девата от Гваделупе и емпатия към страдащите - в порива да отнесе урната с починалото момиче; сакралните сълзици са потребни за отчаяното сърце на героя-физически изрод в разказа „Ла Кабеса”(Главата); за отишлото си от света сираче Аделита; срещу бездушието и неблагодарността на спасения от съседите си германец с инсулт; те са лек против уродливата пресметливост на хора, купили си предварително евтини ковчези от Полша (с. 46), но и за оставеното бедстващо котенце „на крачка от световния непукизъм”... Разказвачката прониква в скритите кътчета на човешката „необятна” душа, представяща я „...като диплите на огромно ветрило, които дишат огледално и се сливат в безкрая”,(с.51) дълбоко вярвайки, че милосърдие пълни този найкрехък съсъд на човека, а това е израз на ненакърнимия хуманизъм, 11
жизнелюбие и уважение към духовните богатства от сближаването на човеците, прозряла: „... наистина в този живот всяка среща с човек е уникална, че всеки знак от съдбата е белег, че тя съществува, че милосърдието е вродено, а милостта – спасение за душите.”(с. 54) Сълзите на Богородица от Ескобедо следват шествието си на протегната длан-брод към бедстващите: те „...могат да спасят друг болен – те могат да спасят всеки от смъртта и никого – от вечния живот”... Защото той е пребъден... Вниквайки в индивидуалната драма на човека, от авторката са видени и типологичните „знаци” на неповторимата страна Мексико, с нейния колоритен пейзаж: „Тревата сред пясъците, високите палми, които гъделичкаха нощем звездите, романтичните китари, превзели 24 часа от денонощието, развихрените пламъци от петролните кули в далечината, лумнали под самия свод – всичко това действаше като опиум, беше същински колоритен шок за всеки, който за пръв път стъпва по тези земи.”(24-25), без да се пропуснат и матачинес – водачите с магичен индиански танц на дълго шествие от хора или нестихващия „безкраен празник” в Тампико и хотел „Маева”... В танцувалните зали музиката сгрява кръвта на хората, които се „...раздвижват в ритъма на меренгето, регето, ламбадата и конгата”.(с. 36) Но сред еуфорията, аромата на плажно масло и зелени водорасли, човек осмисля, в невидимата си тъга, и нещо друго в измеренията на чужди страни: „...нищо от това, което те заобикаля, не е твое – нито завладяващия с безкрайността си океан, нито безкрайния бял пясък, нито пурпурните облаци, които в късния следобед се гмуркат в дюните и водата и оставаха там цяла нощ”. (с. 56) И сред тази невъзможна красота вехне от самота в чуждите измерения сърцето на героинята, раздирано и от утаеното предчувствано страдание в този край на света, без което животът тук не би бил същият, както и без скръбта в латиноамериканските балади... Подобно чувство носят в Гърция и песенните преображения на жанра в композициите на Танос Петрелис и Панайотис Псалтис – на фона на потъналото в глъбините си море и висящите сякаш във въздуха – между небето и водата, яхти на пристанището в Пирея...( „Като сламка”, с. 140) И не може да не посочим и онзи романтичния щрих в описанието на природните феномени, слети в палитрата на художник: „Тъмно теменужена коприна сякаш беше просната в далечината, на която бяха ръзхвърляни 12
огромни, сияйни звезди и луна, чийто профил в тази първа нощ беше сякаш от сребърна слюда, във формата на корона. Това беше цялата възможна красота на Земята, събрана на едно място: вода, свод, огън и палми”.(с. 26-27) Но наблюденията над живота отиват отвъд „красивия пейзаж”, съзрели драмата на човеците и причините й: “Но това е Мексико: едни страдат за парите си, други страдат от потискаща мизерия, а трети – от несподелена любов – живот, който кипи от страсти, надежди и музика.(с. 57) Контрастни чувства движат и героинята Саша в порива й да помогне на близките си, поемайки съдбата на черноработник-емигрант в Италия, описан с автентични краски от автора В. Бончева: историята е типологична за съдбата на „съвременните роби”, преживяващи ада на лишенията, самотата и безпомощността в чужди страни (при предварително платени суми за храна и хотел)): битие в мизерни общи помещения без бани, сексуални щения на обгрижваните болни старци и предлагана участ на компаньонка. Но в тези неизмерни страдания божиите небеса се разтварят с милостта си след разтърсващата съкровена молитва към Създателя, (най-висша ценност-опора за българския човек в скръбта): „Господи, ако това да осъмна на скамейката под небето за мен ще е добре – нека да бъде волята Ти! Посочи ми път, осени ме с мисъл!” (Молението довежда в запознанството с престарелия офицер Стефано Браво ангел-спасителя, грижещ се после до смъртта си за нея като дъщеря.) До сходни преживявания се докосва потресеният читател и в разказа „Девойката от Теплице” - чрез съдбата на излъгано и отведено да проституира наше момиче, отправила размислите на разказвачката към непреодолимите пречки пред реализацията на една жена, „...за да се захване с тази професия”, (след наблюдения по улицата на платената любов от „професионалните изкусителки”). Емпатията към човешката горест обуславя щастливия край на разказа и участта на девойката с човека, решен да й помогне с общ семеен път в пресичането на тази злочестина... С поведението си на измамница, взела парите от помагащия й и отворила в България магазин, героинята (разказ „Престой”) хвърля петно върху репутацията на сънародниците си... Мизерията в България и лишаването на сина й от жилище тласка и Румяна да замине на гурбет, без да се прости с майка си, подложена на унижения и насилие като жена, при нелегално преминаване на границата - с вид на „...един изплашен беглец 13
извън закона, с мокри очи и разбита уста, която имаше засъхнала кръв”. Поривът да получи някакво заплащане за оцеляване я тласка към грижите на болногледачка в Петра и чистачка в Солун, отдадена на личната мисия да събере пари в помощ на всички свои близки и възжелала: „Дано по-бързо свърши това митарстване, че съм като суха билка, като сламка, която вятърът разнася нагоре-надолу. А пък може ли сухата сламка корен да пусне, или цвят да напъпи?...”. ( с. 147) Беден или в благосъстояние, нашенецът „отвъд” остава със загнездена във фибрите скръб, която изгризва душата... Запомнящи се романтични изживявания вика паметта за красотите на природата и архитехтурния пейзаж в пространствата на чужди земи, утешили в носталгията сърцето, напуснало родните си предели - независимо с какви мотиви: „Тия дни видях палмите в Атина, висящите портокали, разцъфналите млади филизи, които трептяха във въздуха с аромат на живот и вечност”. („Като сламка”, с. 140) Сродни по въздействие са пейзажите и от Ботуша: „И си спомних за Италия..., за тамошната луна, която звънтеше над вулкана Стромболи, издишащ блед огън насред морето и това ме правеше покорна на цялата природа”. (разказ „Лилиум”, с. 83.) И тези чувства – на възторг и на тъга едновременно, връщат спомените около снежната Коледа с осветените гръцки магистрали към Петра и за безбройните тунели – „...небесен слънчев кладенец”; а в пътя към Варна, под снежния рояк с подводни тунели „...сякаш чувството, че се намираме в някакви други успоредни пространства, се засилва”.(с. 120) Тук отново човешките мистични изживявания на страх и заплаха в снежната буря отвеждат сърцето на героинята до прозрението за могъществото на природата, обвеяна и от нещо необяснимо и тайнствено... Но палитрата на авторката може да извади и багрите на снега в други преображения: те запазват магическия танц на играещите снежинки, спускащи се бавно, като “...поднебесните пространства изглеждат омотани в една възторжена неземна дантела. Тази гледка е толкова красива, че не изисква нищо друго освен дълбока тишина..., придружена с благодарност към Всевишния за това, че обитаваш умерения географски пояс с четири сезона. А кой е най-красивият – и ти не знаеш”. („Снежна балада” с. 119) Иначе светлината от лъча на българското грее душата с образа на онези незабравими и само нашенски неща – еманация на родния строителен гений, вписал творенията си в хубостта на изгревите и залезите: „Оградата бе 14
измайсторена по модела на възрожденските зидове, с дълбоки долапи, които й придаваха допълнителна красота и стабилност. Върху й лазеше звездолистен бръшлян. Когато за пръв път я видях, напомни ми за старите несебърски къщи, които тънеха в смокиновите листа през лятото и излъчваха загадъчност и романтика.” („Лилиум”, с. 83) Заслужава да бъде приведен и ракурс към българската къща с нейните “знаци” (в едноименния разказ): с равния двор, целогодишно покрит с трева; с цветя до оградния зид и разперените клони на калината над голямата пътна порта. „На метри от къщата шумолеше бистра река, на чиито брегове зеленееха оградни орехови дървета, а бързите й води отразяваха сребърни синджири около белите заоблени камъни на дъното”. („Знак”, с.182) Подвластните на необичайни видения, провиждания, сънища, чувства и предсказания герои на Виолета Бончева (българи и чужденци), са изявени в нестандартни (или обикновени) човешки образи и характери, обдарени често с ум, находчивост и злочеста съдба в живот-недоимък и мизерия, по рядко – в лукс. Обстоятелствата ги тласкат към добротворство, но повече – и към агресия, престъпления и злини: ромът Седеф, занимаващ се с превозване в България на умрели наши сънародници от Гърция, дигизирал ги във возилото си като живи и превърнал мошеничеството в бизнес („Пепел”); красивата и достолепна доня Марта и сеньор Марио, избрали за пътеки „плановете на Бога” в нееднозначния финал на живота за двамата; любопитната, по-скоро любознателна разказвачка, желаеща да вникне във всичко; състрадателният Херардо от „Капчици от Ескобедо”; образът на мафията, самостоятелният образ-функция на смъртта, („помагаща на човека да превъзмогне някой голям проблем”) или образът на Неведомото; на трафиканти на хора и коли; излъгани за по-добър живот в чужбина момичета и др. „Самото очакване (на срещите с „отвъдното” – б. м., Ив. Д.) е една мистерия, една авантюра, която е изпълнена с предположение и подозрения и в тях участват видими и невидими сили”. („Безсъници в Калабрия”, с. 62) Мирта приема светла енергия като акумулатор, не се страхува от смъртта и се диви от незримото, провидяла красотата на „другия свят.” Дон Антонио е „комплексен образ”: (комунист, с дарени от съмишлениците си парцели и гори; католик, приемащ и „Свидетелите на Йехова”, но и почитател на Дучето; служил в армията седем години, бил в Африка и Индия и пленник в Англия; готов в повторна 15
младост да изживее отново ужасите на участта си, но избрал свободния живот на стар ерген-земеделец и тълкувател на сънищата с мъртвите...). Знанията за хората и нравите в чуждите страни придават екзотичен, но и човешки колорит на образите на чужденците. Краските за ваене от писателката са пестеливи, но запомнящи се чрез характерологичното в детайла. София остава в съзнанието на читателя с красотата си, любовта към музиката на Чайковски, цветята и живот, обобщен в Шекспировото заглавие „Сън в лятна нощ.” („Както някога”) На този принцип е изграден и понеобичайният образ на Тромба, като автор на жалейни куплети и некролози, лъжесвидетел и мошеник, съчетаващ навика на пиенето с този на лъжата, взаимно обуславящи се, и предизвикващи изрядко проблясък на съвест – качества, провидени от писателя: „Лъжата му беше вродена, тя беше в кръвта му и когато я употребяваше, всеки изблик на съвест биваше удавен с водка, ракия или нещо друго от същия каруцарски набор... Той смяташе интригата за свое гражданско дело и колкото повече хора биваха замесени, толкова посигурно беше защитен неговият редут” (с. 152), разбито достойно от съдбата, отредила му удавяне на круиз, загуба на парите и присвоения от друг човек билет до Абу Даби... С много „таланти” е обдарен от авторката и образът на Данчо Шварца: чрез увлекателно описание на проявите му, доза хумор и авторово съчувствие към назачетените обекти на неговото любовно пренебрегване и главната – Катерина, също детайлно представена с безбройните си увлечения („любов без начало и без край” и... ”част от световното щастие”), бракове и много женихи: с помак, басиста Съмъртайм, Раймонд алпиниста, а накрая в Мека – за богат шейх. („Любовите на Катерина”) Изживяванията на екзотичния Поли Троев също са представени неординерно: след бурни връзки се отдава на спокойния живот на риболовец, посетен от необичайно видение: на русалка зад веслата на лодката „За там” и очаквана поанта тя да се окаже земно създание (и служителка на... „ВИК.”). Истории с любовно-битов характер и порив на героите към лежерни връзки и прагматичност, са представените в разказите „Савана”, „Да случиш” и „Ако”. Подвластен на „необикновеното” е животът на Христо, наричан „Зеле” в едноименния разказ, обусловен от някои причини (на агресия в детството и инцидент в казармата, отнесъл част от главата му, след рикошет на куршум), но и показано умение после да „подреди” живота си на „марков 16
творец-грънчар”. Авторката не спестява разбирането си към обикновените човешки слабости, показани с психологически зарисовки за състоянието му, ирония към битието и към снобизма на неговата любима. Но контрастните настроения и смразяващият „черен хумор” на героя от „Декемврийски разказ” (багерист на гробището), отправят към спомените за злокобни времена и практики, привнесени у нас от някои страни – при трудност в работата му “...през зимата, ако близките посочат стар гроб в ледената земя. Но ако, продължава той, се въведе „средносибирският почин”, т.е. починалите да се връзват в чували по клоните на дърветата, докато омекнат ледовете – няма проблеми... То пък сега едни зими се изреждат – снежинка не пада – абе, ще копаем с багерчето, няма да остане човек непогребан”... (с. 174) Известно е, че в някои години в България доста работа се беше отворила в някои закътани пространства за отзивчиви и ентусиазирани багеристи като Петьо Банчев... В последвалите накрая прозаични „миниатюри, по същността си, според мене, „психографски портрети” на някои герои, авторката постига „сгъстяване” на настроението, изказа и щриха - със загатнато или разкрито авторово отношение (и на героинята – разказвачка) към някои странни в изгледа и проявите си, персонажи. В „Омила” веднаж създаденият видим за обществото „лик” на героинята, внушаващ впечатление за скромна елегантност, е сринат устремно с единствения глагол „яздеше на токовете”: той издава авторовото и на околните, отношение, демистифицирано после и с истинското описание-рецепция на цялостното излъчване на героинята: „Аз пък аз я наричах Маслената кокона. Може би заради вазелиновия гланц, с който лъскаше разтегнатата си усмивка; заради лисичия поглед, който сигурно трябваше да излъчва благонравие; заради думите, които изричаше и когато се ронеха от устата й като маслини, извадени от буркан със зехтин”. Може би заради това, че вечната й усмивка действаше развращаващо и скриваше истинското й лице, по което никога не съзрях вълнение”. (с. 175) Госпожа Злана (от едноименния разказ) оправдава добре намереното си име от авторката чрез адекватния си чудовищен характер на перфиден психологически инквизитор: жената с отблъскваща външност, с ръце (“изсъхнали корени”) и разкривени нозе, прекарва деня си в тормоз на околните от квартала: винаги хока някого, звъни с бастуна си на съседката за 17
клевети на собствената си дъщеря; на „непрокопсаните си внуци” и сина си Нико, когото лишава от кътче и последно ложе в смъртта. Към това деяние нейният човеконенавистнически характер на мизантроп я тласка да дари къщата си за детска градина в село без деца, демонстрирайки в черно мнима скръб, със сълзи на очи, пред селяните, проронила като покорна и смирена християнка, оневинила се, обаче, с решението „свише”: „Каквото Господ даде!”, а продължението: „е готова да понесе...” Привързаността на героя дядо Антон (от разказа „Всички чудеса”) към прикованата му на легло зла съпруга стига до самопожертвователност в една битова гротеска на лишаване от достоинство - при задоволяване на граничещи с налудността, нейни прищевки: (хамстери за удоволствието й да ръфат тапетите; той да търпи удари и рани по главата, които сетне тампонира с риванол; играещ шах сам срещу себе си и др). На изхода една лаконична и изразителна „ремарка” разкрива истинските чувства на мъченика, по време на заупокойната молитва: „Свърши се, най-после!” Психологическото състояние на героя, обаче е представено и като брънка от по-сложни усещания, с уклон, според мене, към т.н. „стокхолмски синдром”, доза хумор и „разказ в разказа”: той зовял жена си да си побъбрят в здрача на спалнята, „... и въпреки, че имал основателна причина да изгуби вярата си за съществуването на Отвъдното, там мечтаел да срещне отново половинката си...” Читателят не се пита дали тези странности са се „придали” генетично от баща му: живеещ насред двора в горичка от израсли царевици и в сламена колиба, чудак-„господар на простора”. Негови двойници в порива към простия и автентичен живот, са и съседи с магаре и изографисана каручка, низвергнати от градските хора, „че загрозяват пейзажа”... Но освен битийната среда-низ от случвания на „границата на чудесата”, авторката е въздала на героя дядо Антон (неин рупор) и отстояване на важни ценности: привързаност и грижа за цветята, засадени от съпругата му; обич към хайдушките песни и топлещи спомени за живота в Родопите; жал, „че голяма част от живота му е преминал в пренаселените кооперации”; тъга от липсата на учениците му в деня на първия звънец, пораснали и далеч от Родината, изразена в прочувствено слово: „Сигурен съм, че някъде вътре във вас винаги ще отеква звънчето, което ще ви връща назад във времето... Това същото звънче, което сега ни събра отново заедно на нашия малък остров на светлината. Същия този остров, на който упорито и ден след ден търсихме и ще продължаваме да 18
търсим и откриваме чудесата на света”. (с. 180) Дори с някои клишета на „учителското изразяване” и повторението на завършващите изречението „конструкти” - като начални на следващото, тази искрена реч пред снимките на бившите ученици завладява с трептежа на сърцето по съкровени и неназовими неща, които съпътстват човека по пътя му на увеличаващите се скъпи отсъствия... Виолета Бончева умее с пестелив рисунък да изгради „биографията” на героя и неговите връзки (човешки, социални, професионални), обосновавайки логично и повече – психологически, миналите и настоящите му прояви, като трудността произтича от характера им: на границата на фантастичното, необичайното или пък на очакваното и типологичното ( като съдбите на момичетата – обект на трафик за чужбина, социалния статус на нашите черноработници-роби на „модерните глобални времена” и др. А героинята Надя (разказ “Знак”) е провидяна от писателката в интровертната й същност, битността на талантлив художник-аквалерист и добър приятел - дори в проявите на тежката болест, сама загубила любимия си Мирослав. Тръгнал си от този живот „без знак”, жената обещава лично да даде знамение за себе си от Отвъд, усещайки се предопределена заради заболяването. След проведеното трудно лечение дълго не отговаря, а вест от познатите й носи: „Надя си отиде!” И строящата художествени светове авторка внася като поанта виталния мотив в разказа и върху монитора на звънящия телефон, надмогнал тленното и смъртта: многозначния надпис „Надежда!” - име на притежателката, но и на най-съкровеното и крепящо човешкия живот чувство, състояние и двигател на Живота! И разказвачката пази като съкровение несъстоятелния вече за комуникация мобилен номер на приятелката си, останала в от „другите измерения” присъстваща в другарството и в Живота... Такива са знаците на Неведомото в тия разкази втурват се в битието ни или пресичат пътя неочаквано, понякога и като плод на интуицията, по Божията воля или с предопределени от действията ни, събития: странни, завладяващи, неразбираеми и сковаващи в лед съзнанието, затова необикновени и интригуващи, като самия Живот и по-различни от него... Съдбите на героите са своеобразни организиращи акценти-центрове на историите, поднесени с разноцветни багри от палитрата, с която борави разказвачката: „Просто стоварваш червения цвят върху платното на едри 19
вълни, тъй както вълните на човешките потоци от чувства обгръщат живота или пък разпръскваш копринени полски макове на лазурен фон, около които непременно се открояват фигури от бъдещето и сенки на надеждата”, (с. 50) смесила в една стихия чувства, цвят и обща визия. Но обективният поглед и перо на В. Бончева вграждат в книгата и впечатленията от някои съвременни процеси в страната ни в последните десетилетия и особено, - в годините на „българския преход”. (Тези тенденции рефлектираха и в тематиката и художественото изображение в по-горния раздел от обгледа на книгата: с отразяване на значимите тенденции за преселване на сънародниците ни в пространствата на чужди държави, обусловени от състоянието на българската икономика; в показа на одисеята им във временните или нови „отечества”: с трудно вграждане, добиване на препитание и личностно себеосъществяване. В този смисъл са показателни мотивите за сложните човешки решения, идващи от родната им държава: „Голяма мизерия бе настъпила в красивата ни родина – страна, която имаше шепа народ и управници, които го ненавиждаха”. (с 27) Разказът „Безсъници в Калабрия” отвежда към спомени от детството: с разказите за вампири от бабите на авторката (героинята), изровените черепи в квартала с близост до гробищата и ритуала по измиването им с вода, запалване на свещ и повторното полагане, родило ужаса от „отвъдното” и желанието за надничане там, а всъщност и „...провокация към световете, за които не знаехме нищо.” („Безсъници в Калабрия”, с. 71) Още в ония години този порив има основата си в юношеските занимания на героинята и приятелките й да викат „силата на мрака” - със сбъднатите му предсказания за бъдещето им (при авторката „с размножаването й чрез книгите.”). Но детството на героинята и животът й е нееднозначна „приказка от бяла и черна вода” – като самите времена на живеене - сложна амалгама от различни чувства и памет-скътана свидна светулка в шепата: „Боже, какви преживявания, колко смях, надежди и разочарования през годините... Светли спомени пазя и от детството от обикалянето ни на квартала с шарени сурвакници по Коледа, от Гергьовските походи за лепка (подрумче, еньовче – б. м. - И. Д.) в близката гора и шеметните люлки под нашия орех”. (с. 126) Като при много подрастващи в онези години, вечерите пазят спомена за четените писма от любимите на скамейката пред дома, споделянето, разглеждане на снимки, връщане към 20
младежките щуротии след раздяла. Спомените не са само лично-умилителни: те обобщават и духа на епохата с ентусиазма на бригадирите, порива за строителство в държавата след войната и желанията на подрастващите да упражняват навлизащите съвременни професии тогава: космонавти, тъкачистохилядници, съзидатели на високи комини и др. И съвсем в руслото на практиките и „санкциониращото човека време,” е попарено странното желание на Петьо Банчев да стане „гробар”: авторовата ирония се слива с гротесково-пародиращото слово на Виолета Бончева, напомняща за незабавно свикания „отряден съвет”, където момчето „... трябваше да даде обещание да не мечтае никога повече за професията „гробар”, която беше в рязко несъответствие със светлите бъднини, в изграждането на които младите хора трябваше да отдадат таланта и енергията си”.(„Декемврийски разказ”, (с. 174) Отношението сочи и ефимерността на идеала, владеещ с години съзнанието на масите, обзел духовната и материална „сила” на човека – големия национален капитал в продължение на близо пет десетилетия... Редове отвеждат и до прекомерната еманципация и феминизма на българските жени, които, с безкрайната си независимост, отнемат сами от личната си женственост. Не са отрадни и наблюденията над психологията на преобладаващата част от „женския вид”, в който „...по-малък процент са последователни и взискателни към себе си, а по-големият процент предпочита сладоледи, бюреци и пасти”- своеобразен намек не само към вкусовете, но и към уклона за нездравословно хранене на нежния пол. Смущаващи са преображенията и у някои „стожери” на духовността у наскрепители на българския народ в миналите му страдания и борби, в наши дни - отплъскващи от вярата енориашите: днес част от свещениците се „...развихрят като войводи сред миряните”, сами изживяващи се като светски хора. „Достолепието и притворството, благият поглед и милата усмивка се заменят от други едни качества, които не ми се иска да изреждам тука, че на тази тема те са много чувствителни и вместо да те благословят и призоват Бог да ти помага, може да те анатемосат. Говоря за православието, от което доста хора кривнаха и потърсиха убежище при евангелистите, адвентистите, бахайците и къде ли не още, защото се обединяват от примера и силата на словото, самия проповедник, както и от взаимопомощта, която осъществяват там”. (с. 78) Всъщност, подтекстът тук е, че човек е свободен да избере 21
вероизповеданието си, но бягството от православието е провидяно като един от изворите на скъсване с изконните народностни и национални традиции от младите, от сънародниците си. И е искрено убеждението на героинята, че човек сам, на колене и на глас следва „...да поиска прошка от Светлината за това, че е допуснал да бъде манипулирана тя от Мрака”(с. 79) – възглед и поведение, които култивират духовни и християнски ценности у читателя. Тревога будят, според героинята, някои скитащи в българските паркове групи в последните години, които смущават покоя и сигурността на гражданите: „...веселяци, ексцибиционисти, последователи на дъновизма, като същинската напаст са наркоманите и някои други бродещи, част от които направо изроди и комплексари. Те за едното нищо могат да ти вземат живота, макар че в крайна сметка – каквото е писано”. (с. 100) Отношението към най-животрептящите въпроси в българското общество – за намиране на средства за живот, е изразено в традиционните разговори между хората и порива „...какви ли не тежки неща ни идваха да си кажем” (с. 105); с мисли „около базработицата, мизерията в България и за това, че краят й не се вижда” (с. 104), както и за обезлюдените села (с вдовици на село, имащи няколко кокошки, куче за другар и „компотни занимания” единствено; със заминали надалеч деца и пелена-тъга в душата... Веселието понякога - от събирането на останалите на село младежи, изпълва „въздуха с аромат на есенни плодове, младо вино и внезапна любов”. („Прошка”, с. 107) Иначе, животът там е прост и безхитростен и върви по една утвърдена в последните десетилетия „типология на канона”: за останалите малцина люде е осветяван по изредките празници от народни песни, разказвани ловни истории от мъжете и стоицизъм на всички - да надмогнат битието: „Колкото и голяма да е човешката мъка, животът е устроен така, че да можеш да се приспособиш, да свикнеш дори с болката и голямата загуба, за да извървиш дните си, отредени ти от Бога” (с. 106) Очевидно е битуващото схващане за някаква предопределеност на човека от волята на Създателя, на която човекът е подвластен и подчинен вътрешно и по земното си призвание, като Господне сътворение. Възрастните хора у нас остават истинските пазители на традициите и паметта към живи и мъртви не с външни, а с дълбоко промислени и вътрешно прочувствани ритуали, към които са духовно съпричастни с отишлите си близки”: мъртвите внушават на живеещата до гробището героиня (разказ „Както някога”) да започне да се грижи за 22
последната им обител, запомнящи онова под Божия взор, което „живите не могат”: ”Бог се радва, а да зарадваш Бог – то е възторг и щастие. Покоя, който намерих тук, изпълва живота ми със смисъл”, особено при грижата за последното буренясало ложе на онези забравените люде и без никого, останал след тях... Но и животът на обитаващите земния свят е трудна одисея в лабиринта, сравнен от авторката с трън от розата в ръката и болката от него: „Точно както става в живота: тъкмо започнеш да му се наслаждаваш и те сръчкат с някой остър предмет” („Снежна балада”, с. 124-125), а често и не разбираш дали тръните са били измислени, оставили по избодените ръце капки кръв – от характера на човека и същността на българското живеене... И търсейки основанията и обобщенията за художествените сполуки на книгата, не мога да не отбележа открояващите се изразни средства и похвати: разказ от първо лице (eд. и мн. число), който със „свидетелската позиция” затвърждава истинността на преживяното и предаването му със „словесни средства”, въздействащо и обагрено със съпричастие. Често е използван похватът „разказ в разказа”, като източниците на случките са: лични преживявания, „видения” и съновидения, споделяне на подобни състояния от близки или непознати хора, психолози, методите на някои екстрасенси (Момера), прочвания за същността на феномените в научната литература, (в т.ч. и обосновани предвиждания за развоя и популацията на пчелите, „отблъснати след време от някои цветове на растения, в които ще витае нова енергия, предвидено от Пророчицата” (с. 87) и др. Писателката портретува лаконично и с внимание към детайла, в обрисуване на човешкия и веществения свят: „Косите й бяха естествено чупливи, рижи, а между тях се кръстосваха вече тънки бели пътеки. Все пак светлият морковен цвят преобладаваше и главата на жената изглеждаше сякаш заобиколена от ореол” („Прошка”, с. 101). Уместно намерени са и сравненията (напр. шосето от Гъбаре е оприличено на „лъскава траурна лента”, с. 21), а авторовото отношение и оценка на персонажите е изразявано и се „гради” портрета на някои: “Лицето беше слабо, с много тънки бръчици, които на пръв поглед не се набиваха на очи. Шията й беше сякаш от оризова хартия, а изглеждаше, че главата й се крепи на двете вени, като въжета, които започваха или завършваха под брадичката”. („Както някога”, с. 113) В кратките няколко разказа-„психографски портрети” в края на книгата, впечатлява сгъстеният 23
щрих при обрисуване на външността и взаимоотношенията с другите хора; в спътника от „Пепел” и всички членове на сем. Руис и Де Санта Мария – с тяхната външност, характери и поведение, са синтезирайки и отличителните национални черти на някои народи (мексиканците, отправящи и към нравите на европейците), както и в описанието на природните картини от страните и др.). Между героите тече непринуден и естествен диалог, облъхнат от вмененото им чувство за хумор, присъщо и на авторката, идентифицираща се често с героинята, „водеща разказа”; словото е метафорично, успешно съчетаващо реалистичното и „диаболично изображение”. Обикнат похват е оставянето края на разказа „отворен” и често с незавършен финал, поддържащ напрежението и викащ догадките в разказа чрез менталността и въображението на читателя: (“Ла Кабеса”, „Класи”; след описание на кучето Крал е повторен детайлът „за гърлените му речитативи”, като след битката на животното-пазач за спасяване на стопанина си от вълците, поантата оставя читателя да избере изхода от участта му, без подминаване и на авторовото заключение за избраната от него свобода.(“Крал”) С лекотата на хумористичния рисунък се прави връщане към някои исторически процеси: (преустроеният в арт-пространство леярен завод е издухал с компютърна игра “...пушеците на славното си минало.”(с. 36) Всъщност, описанията на екзотични места и сюжети са средство за разкриване отликите на човека от посетените земи, на неговите пориви и въжделения – често с отпратки и към родното ни битие и национални черти. Спомените за хора и ситуации са свежи и не са „архивирани”, а извикани за живот – и вплетени, онагледяват човешките истории, разказани с обръщане към фикцията от писателката. Виолета Бончева е успяла да придаде одухотворени нюанси на нашенските визии и на тези в чужбина (Гърция, Италия, Мексико), поднасяйки романтичен разказ със спомени за красиви места, „като от пощенска картичка”, останали от посещения в сърцето и от запомнящи се срещи с приятели. В разказа „Снежна балада” е приложила „метода на цветнописа” в разкриване магията на лятното и зимно море: „...зимен цвят – посребрено синьо, в което потъват снежните небеса” ( с. 119), както и с повторната употреба на белия по-надолу: „...сякаш бели самодиви размахват бродираното с бяла коприна було на земята и тази вълшебна игра изглежда безкрайна” (с. 120) – като нашите догадки за превъплъщенията на Човека и „другите измерения”... 24
Забележките ми са от техническо естество и визират някои допуснати неправилни преноси на думи; от пунктуационен характер, както и спорадично промъкнати клишета, повторения на изрази и свовосъчетания или предозирана употреба на епитети, което в никакъв случай не снижава достоинствата и впечатлението от една успешна за автора и родната белетристика, книга. Видно е, че в нея изобилстват художествените находки за претворяване на тези чудодейни съприкосновения с Непознатото: в срещите на човека с реалните измерения на красотата от невидени или преоткрити природни кътчета на планетата, но и в другата – разлюляващата сърцето тръпка с докосване до вълнуващи „сили” и феномени, чието изследване остава и занапред актуална цел на човечеството...
Литература: Бончева, Виолета. Капчици от Ескобедо. – Огледало, 2018. 184 с. Игра на сенките. Българска диаболична фантастика. – Пловдив : Хр. Г. Данов, 1983. 306 с. Кацарска, Боряна. Кандински и смисълът на изкуството. – С. : ЛИК. с. 73 Куюмджиев, Кръстьо. Димитър Димов : Монография. – С. : Бълг. писател, 1987. с. 63-65.
25