ÍÀÉ-ßÊÈßÒ ÂÅÑÒÍÈÊ! ÁÐÎÉ 73 / 2019 ã.
ÈÇÄÀÂÀ Í× „ÐÎÄÈÍÀ 1860”-ÑÒÀ ÑÒÀÐÀ ÇÀÃÎÐÀ
Ìåñå÷íî èçäàíèå, e-mail àäðåñ: teen_stzagora@abv.bg, òåë. 0899 425 503
КАК „ВЪРВИ,
Е РОДЕН ХИМНЪТ НАРОДЕ ВЪЗРОДЕНИ“ Цели куплети пък напълно са премахнати от читанките. Но това е вече история. А „Върви, народе възродени“ си остава най-възторженият и любим на българите химн, с който всички ние
15 май, през 1892 година е роден текстът на великолепния химн „Върви, народе възродени“, нека си припомним историята на неговото създаване и да отдадем почит на двамата български просветители и учители, благодарение на които го имаме. През 1892 г., големият български писател и общественик Стоян Михайловски, тогава преподавател по френски език в Русенската мъжка гимназия, написва възторженото стихотворение „Химнъ на Св. св. Кирилъ и Методи“. Същата година то е публикувано в списание „Мисъл“ в Русе. Като български всеучилищен химн обаче, текстът придобива известност, когато 9 години по-късно учителят по музика Панайот Пипков написва мелодията към него. Историята разказва, че това е станало в Ловеч, в час по пеене. Докато ученик от класа четял вдъхновено стихотворението „Св. св. Кирил и Методий“, композиторът внезапно станал и започнал да пише нотите с тебешир върху черната дъска.
Още преди да е ударил училищният звънец за края на часа, мелодията била завършена, а учениците я разучили и запяли. На училищния празник я запяли всички. Така се ражда всеучилищният химн „Върви, народе възродени“. Той е изпълнен официално за пръв път на 11 май 1901 г. в Ловеч като празничен химн за възхвала на делото на Кирил и Методий и на българската просвета. (На 11 май църквата почита Свети равноапостоли и славянобългарски просветители Кирил и Методий). През 1902 г. за Деня на българската просвета и славянската писменост песента се подема и запява от всички училища в страната. След 1944 г., заради атеистичните убеждения на новата власт, части от текста на стихотворението са променени. Като „и Бог ще те благослови“ е заменен с „напред и все напред върви“, а думите в четвъртия куплет „Духовно покори страните, които завладя с меч“ стават „ведно със другите славяни, кръстосай дух със огнен меч“.
посрещаме нашия най-светъл празник. И го пеем с просълзени очи вече 114 години. Вижте оригиналния текст на стихотворението „Св. св. Кирил и Методий“.
Върви, народе възродени, към светла бъднина върви, с книжовността, таз сила нова, съдбините си ти поднови!
Бе време, писмеността наша кога обходи целий мир; за все световната просвета тя бе неизчерпаем вир;
Върви към мощната Просвета! В световните борби върви, от длъжност неизменно воден и Бог ще те благослови!
бе и тъжовно робско време... Тогаз Балканский храбър син навеждаше лице под гнета на отоманский властелин...
Напред! Науката е слънце, което във душите грей! Напред! Народността не пада там, дето знаньето живей!
Но винаги духът народен; подпорка търсеше у вас, о, мъдреци!... През десет века все жив остана ваший глас!
Безвестен беше ти, безславен!... О, влез в Историята веч, духовно покори страните, които завладя със меч!...“
О, вий, които цяло племе извлякохте из мъртвина, народен гений възкресихте заспал в глубока тъмнина;
Тъй солунските двама братя насърчаваха дедите ни... О, минало незабравимо, о, пресвещени старини!
подвижници за права вярна, сеятели на правда, мир, апостоли високославни, звезди върху Славянски мир,
България остана вярна на достославний тоз завет в тържествуванье и в страданье извърши подвизи безчет...
бъдете преблагословени, о вий, Методий и Кирил, отци на българското знанье, творци на наший говор мил!
Да, родината ни години пресветли преживя, в беда неописуема изпадна, но върши дългът се всегда!
Нека името ви да живее във всенародната любов, речта ви мощна нек се помни в Славянството во век веков!
ñòð. 2
ОТКРИХА ПЕТА ПОРЕДНА ИЗЛОЖБА НА АТЕЛИЕТО ПО ИКОНОПИС ПРИ ХРАМ „СВЕТА ТРОИЦА“ В СТАРА ЗАГОРА Откриха пета поредна изложба на Ателието по иконопис при храм „Света Троица“ в Стара Загора. В него участват над тридесет деца и предлагат на вниманието ни графичните отпечатъци и икони, носещи духа на православната ни вяра, стаена в сърцата им. Малките художници са част от учениците на двете неделни училища – Примитрополитското неделно училище „Св. Игнатий Старозагорски“ и Неделното училище към храм „Света Троица“. „Не е случайно, че това прекрасно събитие, плод на труда на много хора, се случва в навечерието на най-българския празник – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Празникът, свързан с имената Св. Св. Кирил и Мето-
дий, на тяхното велико и епохално дело, преминало през границите на вековете. Нашите първоучители просветнаха като светила на небето, както ги възпява Църквата, и ни озариха със светлина на вярата, надеждата и любовта. Вярвам, че всяка една от рисунките е светулчица, грееща
с тези добродетели. Нека по достойнство да оценим труда на малките творци и първите им творби. Да благодарим за духовния стремеж на родителите и близките, записали децата си в неделните училища
по вероучение и пожелали от малки да почувстват духовното богатство на Църквата ни.“, казва Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Киприан в поздравителното си слово. То бе прочетено след водосвета за здраве, отслужен от архимандрит Богослов и свещенослужители от града. От името на владиката, протосингелът на Старозагорска митрополия изказа признателност на Църковното настоятелство при храм „Света Троица“ за подкрепата, уважение за труда на преподавателите в неделните училища, благодарност към домакина – директора на Художествената галерия в Стара Загора проф. Марин Добрев и на съпричастния в делата им Милен Алагенски, председател на Представителството на Съюза на българските художници в Стара Загора. Свещеноиконом Евгений Димитров, председател на Църковното настоятелство при храм „Света Троица“, представи новата благотворителна кауза на изложбата – събиране на средства.
NEHSAT HASAN
ВДЪХНОВИТЕЛИТЕ НА НОВОТО ВРЕМЕ XXI век.... Технологичен свят, подвластен на амбицията за успех на всяка цена, динамично време, което поглъща човека; ера, в която необходимостта от положителни примери, вдъхновяващи личности и добри хора все повече нараства... Сред тази житейска гълчава, сред тази суета, сред тъгите и трагедиите на България, след борбата за хляб насъщен често пропускаме малките неща в живота, като забравяме, че именно те носят големи радости. Няма спор, че времената, в които живеем, са вълчи. Моралното уродство, съчетано с вълчите закони на жестокото време, води до духовна деградация.. Но!... Въпреки всичко и напук на всички (вероятно) съществуват светли личности, които са окрилени от чиста съвест и имат великолепна духовно-ценностна конституция, която не им позволява да кривнат по житейския друм – ни лек, ни лесен. Заради тези прекрасни човеци (по мое убеждение) светът продължава да съществува. Да, те са вдъхновителите на т.нар.
новото време (което кой знае защо всеки окачествява с пейоративни епитети). Някои от тях са известни на широката аудитория, а другите са латентни. Общата им черта е, че те карат да заобичаш живота въпреки превратностите и трудностите му. Тъжни са, защото са принудени да живеят в общество, лишено от грамотност, разбирана в широкия смисъл на думата. Вдъхновителите на новото време са онези, които способстват за разпространяването на добро творчеството и вдигат все по-нависоко летара на културата. Най-важното обаче е, че те успяват да запалят фитила на доброто у другите чрез своите слова и дела. Понякога човек се вдъхновява не от хора, които са до него, а се вдъхновява от хора, които са стотици километра далече от него, вдъхновява се от тях дори без да ги познава, защото вдъхновението няма граници. Вдъхновяват ме онези хора, които носят красотата в себе си, изразяват я първично и не го осъзнават. Вдъхновявам се от Добри Дими-
тров Добрев. Той за мене е истински вдъхновител. По време на Втората световна война при една бомбардировка над София снаряд пада в близост до него и почти го лишава от слух. Макар че живее изключително бедно, през живота си е дарил над 80 000 лева, събрани от лични средства, и от средства, предоставени му от щедри хора. Вдъхновявам се от семейството си, приятелите си, учителите си, вдъхновявам се от добрите хора, които са около мен. Вдъхновявам се от чистата ни природа, вдъхновявам се от всички наши спортисти, които представят страната ни пред света. Вдъхновявам се от тях, защото те ме пренасят в светове, където се чувствам по-добре. И се вдъхновявам от хора, които с вдъхновение и с труда успели в живота. Който гледа красиво, вижда и красиво. Вдъхновителите ни дават очи за красивото. Красив стих, красива жена, стойностна музика, влюбена двойка, съвестен човек... Да пазим своите вдъхновители, да се вдъхновяваме и (ако Господ пожелае) да бъдем вдъхновители.
ñòð. 3
ВТОРИ НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА АВТОРСКА ПРИКАЗКА`2019
Тема: „ОГНЕНИЯТ ЗМЕЙ, МЕТАЛНИТЕ ЧУДОВИЩА И ЧОВЕКЪТ РАЗУМ“ Тази година темата на конкурса е „Огненият змей, металните чудовища и човекът разум“. Чрез вашите приказки и тази година се пренасяме в един друг свят, за да прозрем вечните истини на живота, които всеки от нас знае, но може би не сме си давали ясна сметка до колко ЧОВЕКЪТ като висш разум може да бъде творец и съзидател на добро, и в същото това време да бъде разрушител на вечните човешки ценно сти. Когато говорим и пишем за чудовища, трябва да знаем, че всеки от нас си отглежда по едно чудовище в себе си. Опасно, зъбато и шипато - отровно или огнедишащо. Всъщност ние човеците, добре прикриваме чудовищния си образ под сиянието си, под изобилното си и впечатляващо присъствие. Повечето измамно си се представяме като дружелюбни и нежни, но имаме и трънлива същно ст, пробождайки понякога несправедливо протегнатите към нас пръсти. Есте ствено е да си представяме, че сме пако стливи елфчета, или разлютили се тролчета, но това е само външната обвивка на нашето чудовище, което се защитава от агре сията на външния свят. Но можем ли и как да защитим самите себе си от това чудовище? От онова чудовище, което така е врастнало в нас и не о ставя място за другите пъстри и разнолики създания, които живеят в нас, задушавайки ги почти до смърт. Н я ко й о т н а с н е о с ъ з н а в ат, ч е с и о б и ч ат ч уд о в и щ ат а и с е г р и ж ат з а т я х , о т гл е ж д ат г и с л ю б о в к ат о м а л к и с л е п и ко т е н ц а . А т е з и ч уд о в и щ а с и и м ат о с т р и н о к т и и дълбоки гърла. Н я ко и от н а ш и т е ч уд о в и щ а , з а разлика от приказните си събратя, използват всички тези оръжия, за да си причиняват болка само на себе си. Изпращат върху главите си огнени ст руи, впиват нокти в кожат а си, всмукват навътре отровата си. Защо ли? Може би, ако знаехме отговора, б и х м е б и л и п о - щ а с тл и в и . Щ я х м е да умеем по-добре да се борим със собствените си демони, които сме п од с л о н и л и т а ка го с то п р и е м н о в себе си, и които не ни позволяват да сме това, което имаме, а подклаждат в нас страховете, недоволството и копнежите. Но... о става ни вярата в човека,
дали човекът разум или човекът със всичките му възможно сти и сила, вярваме в човека.... и сме сигурни, че той ще се справи... въпреки всичко... Тази година в конкурса се включиха 67 автора. Благодарим на всички, които приеха отправеното от нас предизвикателство и с е включиха в него. Нашето жури, което търпеливо и усърдно прочете няколко пъти получените приказки, за да представи пред вас авторитетното си решение. СВЕТЛАНА ДИЧЕВА е изве стен радио журналист. Водила е едни от най-емблематичните предавания по програма „Хоризонт“, а в момента води предаването за култура „Граф и т и п о въ зд у ха “ и п р ед а ва н е то „Закуска на тревата“. Има 7 книги: с б о р н и ка с р а з ка з и „ Б а л ка н с к и я т пророк“, за който получава наградата „Блага Димитрова“; романите „Мона и Магелан“, „Лабиринт за р ом а н т и ч н и м и н от а в р и “ , „ З а е к ъ т на Гала“, пове стта „Роял в мазето“ и сборника с разкази „Парти за разглезени самотници“, които представляват своеобразни приказки за изчезващите животински видове на планетата. През 2017 г. публикува сборника „Разкази от черен шоколад“ с обединяваща тема манията по диетите. Сборникът „Две пие си“, включва пие сата й „Миграцията на сьомгата“, по светена на поете сата Силвия Плат. Романът й „Мона и Магелан“ е издаден в Сърбия. Два нейни разказа са включени в антологията с българска проза Verborgenes Leben („Скрит живот“), публикувана от швейцарското издателство CHORA Thomas Frahm, 2016. Преводач е от английски език и до момента са издадени 8 книги в неин превод, сред които „Книга за драконите“ на прочутата английска писателка Едит Не сбит. НИКОЛА РАЙКОВ: Роден пре з 1981 г. в Ст ара Загора. Завършва висшето си образование в Чикаго, САЩ в областта на информационн и т е т ех н ол о г и и , като п р е з то ва време поддържа официален сайт за кино рецензии върху американското кино. Започва да публикува свои статии, разкази и повести, пише кино п р е гл ед а з а т е л е в и з и я М М . С л ед
завършването на образованието си се връща в България. От 2009 г. живее със съпругата и сина си в малко българско селце. Става изве стен с първите по рода си приказки-игри „Голямото приключение на малкото таласъмче“ и „Още по-голямото приключение на малкото таласъмче“. Само за няколко години се превръща в един от най-популярните и обичани детски писатели на България, а книгите му се продават в многохилядни тиражи. Никола Райков е изве стен с високо хуманните си възгледи и е учредител на фондация „Таласъмче“, която реализира проекти за свободно споделяне на иновативните приказки-игри. Но сител е на най-значимото отличие за детско творче ство в България – националната награда „Константин Константинов“ на Министерство на културат а и е най-младият автор, п о л у ч а в а л п р е с т и ж н о т о о тл и ч и е . Двукратен но сител е на наградата „Бисерче вълшебно“ за своите приказки-игри „Добро съците“ и „Приказка от два свята“. Електронните издания на творбите му се превеждат от доброволци по цял свят, а книгите му се издадени и извън България - в Латвия и Китай. ДИМИТЪР НИКЛЕНОВ е тазгодишният лауреат на ХІV-тия Национален конкурс за детска литература „Петя Караколева“, който се организира от Съюза на българските писатели и Община Кърджали. Роден е през 1949 г. в с. Црънча, Пазарджишка община. Той е автор на де сетки книги за деца, сценарии за телевизионни филми, излъчени по БНТ, радиопие си и драматизирани приказки за БНР и Радио Стара Загора. Негови пиеси за деца са поставяни в куклените театри на Стара Загора, Сливен, Ямбол, Хасково, Кърджали, Пазарджик, Търговище и др. Приказки и пие си на автора са превеждани на персийски, английски, испански, турски, руски и в Македония. Член е на Съюза на българските писатели. Живее в Стара Загора. Ръководител е на клуб „Млад писател“ и ве стник „Teen ‘s paper“ при НЧ “Родина“. Но сител е на наши и международни награди. Мариана Желязкова Евгения Атанасова
ñòð. 4
ПЪРВА НАГРАДА: ТОНИ ТЕЛЛАЛОВ, гр. КАРНОБАТ Тони Теллалов е роден на 08.10.1970 г. в гр. Шумен. До 28-годишна възраст е живял в Ямбол, където получава средно образование в математическа гимназия „Н. Лобачевски“ (сега МГ „Атанас Радев“). Завършва социална педагогика в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски“. Доктор по социална педагогика (2012). Автор е на стихосбирките: „Махмурлуци“ (1996), „Нощем срутени гари“ (2002), „Тук, през девет планини“ (2002), „Пролетно чистене“ (2006), „Аритмия във три октави“ (2013) и „Междинни гари“ (2014). Носител е на литературни награди за поезия и проза. КОПИЕТО Кентавърът вървеше мрачен и ядосан по горската пътека, а копието, стиснато в юмрука му, се гърчеше и пищеше: - Пусни ме, пусни ме веднага ти казвам, подобре да стана клон. Тънкото му жилаво тяло се гънеше и усукваше в опитите да напусне мощния юмрук. Острието, способно да нанесе вечно сърбящи рани, изведнъж се изви и яростно шибна с плоската си част кентавъра по бедрото, но нямаше кой да забележи: - Чуваш ли, гадино мръсна - кресна копието, – пусни ме, мислех, че си ми приятел! - Няма – процеди ядно кентавърът, – ти си най-доброто острие, което имам. Копието отчаяно се отпусна и увисна, като двата му края сочеха паралелно към земята. Не можеше да повярва, че това му се случва. Копието обичаше да бъде чисто. Да блести с острието си по-ярко от седемте луни над Безкрайната гора. Да си почива в меки кожени калъфи и да участва в празнични обреди. Но сега Хайне, така се казваше кентавърът, отиваше на война и копието знаеше какво го чака. Беше ползвано в много битки и познаваше кръвта на всяка жива и полужива твар от този свят. Инатливият корав кентавър щеше да го хвърля, удря и мушка в безброй тъмни и мръсни търбуси, гърла, и други ужасни места много часове наред, така че, когато всичко свършеше, от идеалния му блясък нямаше да е останало нищо. После дълго никой нямаше да го измие, полира и наточи, а това беше най-лошото, защото никой не ползва мръсни копия на празненства и обреди. Затова копието отчаяно висеше, поклащано от хода на кентавъра. Хайнe крачеше и злобно оглеждаше познатите му дървета с единственото си око. Другото беше изгорено в бой преди много слънца от отровата на Омайник – същество без мит и без посока. Някои дървета, които сега виждаше, бяха поканили преди време неговото копие, най-всяващото ужас острие в тези части на Безкрайната гора, да им стане клон, ако някога нещата тръгнат зле и спре да се разбира със своенравния кентавър. И точно това предложение, смяташе Хайне, беше сложило началото на техните разправии. Оттогава копието взе да спори с него и да казва за какво иска и не иска да го ползват. А той, Хайне, беше воин и не можеше да позволи такива волности на оръжието, към което беше най-привързан. Когато дойде вестта, че Великият Единствен събира кентаврите за бран, за подвизи и чест, той грабна почиващото в кожи острие и тръгна веднага да изпълни дълга си, твърдо убеден, че не сега е времето да слуша претенциите на гърчещото се в ръцете му копие. Беше крив и изнервен от разправията помежду им, която продължи през целия път. Освен това бедрото го болеше
от получените удари, но висящото в ръката му оръжие можеше само да мечтае, че някога ще разбере за нанесената на стопанина си болка. - Нее! – изкряска някой изведнъж. Хайне се огледа във всички посоки и най-после съзря под себе си, точно там, където се канеше да стъпи, един СМС. СМС-ите бяха Смахнати до Мъдрост Същества, но всички в гората им викаха така за по-кратко. Те бяха камъкообразни твари с големината на обикновен сив заек, свит на топка, но много по-тежки от която и да е скала в Безкрайната гора. Основна мисия в съществуването на всеки СМС беше да съзерцава и да трупа мъдрост от това, което види. Понякога, никой не знаеше точно кога, им поникваха крака, които започваха да се изтъркват още с първите им крачки. СМС-ите тръгваха да търсят ново място за съзерцание и се настаняваха просто там, където им свършеха краката. Те бяха мълчаливи същества и никой не можеше да ги заприказва, ако те не искат, тъй като говореха като вибрираха с телата си, а това им беше извънредно досадно. Елфите-лечители трябваше да стоят десетки слънца наред край някой от тях, за да получат отговор на важните си въпроси и това не винаги се случваше. Но сега, заплашен от кентавърско копито, този СМС беше проговорил: - Премести ме встрани от пътеката – извибрира той много бавно и около него се разнесе фина тежка прах. Хайне се наведе, но не можа да го отмести с една ръка. Остави висящото като мъртво копие на земята и като напрегна мощните си мускули, измести СМС-а от пътеката. - Благодаря – чу се бавно и провлачено и ветрецът понесе нов облак прах. Кентавърът се усмихна за първи път през този дълъг ден и потърси с око копието си тъкмо навреме, за да види как то се изстрелва, навито на пружина, към най-близкото дърво, където се заби с такава сила, че острието му се скри напълно. Хайне не направи нищо. Знаеше, че е вече твърде късно. Почеса се по врата, скръсти ръце и зачака. Скоро копието се срастна напълно с дървото. Надебеля, появиха му се разклонения и тънки клонки, които завършваха с листа. Всяко листо, което се разлистеше, отваряше едно прозрачно зелено око и го втренчваше в кентавъра. - И сега какво – каза той, – няма ли да дойдеш с мен? Клонът се разклати в две посоки настрани. - От сега нататък клон ли ще бъдеш? – запита Хайне. Клонът се разклати нагоре-надолу. Очите му блестяха. - И какво ще правя аз без теб? Този път дървото вдигна всичките си осемнадесет рамене. - А как ще ида на война? – ядоса се кентавърът. Дървото скръсти клони.
- Ами, недей да ходиш – чу се тежко вибриране зад кентавъра. - Как така да не ходя? – рязко се обърна Хайне към облачето прах зад себе си. – Там ме чакат, мен и моето копие, за да браним свободата. Това същество е твърде приказливо за СМС, помисли ядно той. - Ами така! – изсипа се от небето един Ненужен дракон и се намести върху дървото. Всички в гората наричаха тези дракони ненужни, защото те бяха дракони само по форма. На големина не бяха по-големи от скален орел, не можеха да бълват огън, да разрушават замъци и не бяха опасни за никого. Единственото, което правеха, беше да разнасят новини из цялата гора, но това никой не забелязваше и не приемаше за нещо полезно, защото го правеха от само себе си, без никой да ги помоли, или да има нужда от това. От друга страна, в гората нямаше нужда от някой, който да разнася новините, точно поради съществуването на Ненужните дракони, но и това никой не забелязваше. - Войната приключи – каза драконът, премести се на друг клон и продължи: – Великият Единствен и Единствено Великият се скараха кой е по велик, кой e по-единствен и кой е по-достоен да носи тези имена. После свикаха всякакви живи и полуживи твари да се бият за тях и да решат спора им. Обаче много от съществата се отказаха да ходят на война. Така Великият Единствен и Единствено Великият трябваше да се бият помежду си и те решиха да се надяждат. Който победи, ще носи името Велик, а който загуби – Единствен. Опекоха четиридесет и девет вола и сега ги ядат. Всички горски същества се прибраха вкъщи. Като каза това, драконът внезапно заспа, отдаден на естественото поведение на породата си. Никой не се изненада, защото всички познаваха нрава на Ненужните и знаеха, че не са добри летци. Хайне дълго се чеса по врата. - Значи съм свободен и мога просто да си отида – проговори той, – но нали Великият Единствен можеше да загуби честта и свободата си? Странно, мога просто да си отида! Ами аз всъщност това исках – да си остана вкъщи и да участвам в състезанието по хвърляне на копие. Като каза това, кентавърът мрачно се обърна към клона, който доскоро беше негово копие. Десетки зелени очи проникнаха в неговото единствено старо око. - Копие, искаш ли да се прибереш с мен вкъщи? – запита кентавърът. - Разбра се вече, че няма да ходиш на война. Няма смисъл да си клон. Хайде да си ходим. Клонът се разклати. Затвори всичките си очи наведнъж и листата му започнаха бързо да се свиват на фунийки, които станаха на малки пъпчици. Продължава на стр.5
ñòð. 5
ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ: ЗЛАТИНА ВЕЛИКОВА: „Аз съм от тези, които дълго време криеха своите творби по чекмеджетата и само пред приятели се осмеляваха да ги споделят. Затова пък всяко от ученическите и студентските ни събирания завършваше с мои стихове. После някои от тях се превърнаха в песни,
ВСЕ ТЕБЕ ТЪРСЯ, ПРИЯТЕЛЮ, когато ме стегне чепика, когато се смея наужким, а щурецът в душата ми вика. Когато ми писне от тези с фалшивите думи и чувства, когато навън е студено, а вътре е празно и пусто. Все тебе търся, приятелюза уморения кораб пристанище. Да позакърпиш платната ми. Да ме гушнеш мълком на рамото. И няма нужда да ти се правя на по-добра и на по-красива. Ти винаги ме приемаш такава, дори когато не ме разбираш. Твоето тихо присъствие е като водата от извора, дето цял живот всички го търсим, но само избраните го намират. ВЯРВАМ ЛИ В ПРИКАЗКИ Нито пораснах, ни помъдрях . Още след вятъра тичам. В локвите газя. Кули от пясък строя. И ме боли от безразличие. Чакам го Принца на белия кон, морен от пътя да кривне, капки от цветна роса и нектар от моите устни да пие. Да ме метне на коня. Да препуснем в нощта. По звездите да чаткат копита. И само голямата бяла луна да види тази сбъдната приказка. Нито пораснах.
появиха се първите ми публикации в печата, първата ми книга – „Следа върху камък“, първите награди от поетични конкурси, а кратките тристишия от книжката ми „Разпиляна нежност“ полетяха като любовни есемеси. Сега имам пет книги с поезия, а току-що излезе и шестата ми книга - „Ясновидецът“, посветена на Дядо Влайчо и досегът му с Небето и хората. Една книга с художествена проза, която обсеби година и половина от живота ми, в която вложих цялото си сърце, за да дам възможност на читателите да видят през моите очи необикновената и изумителна личност на един свят човек, превърнал се приживе в легенда, която се разказва и до днес. Художественото слово е велика сила. С него можеш да изплачеш болката си, но и да излекуваш болката на другия, да възпееш радостта си и да създадеш радост на другите, да споделиш мислите си и чувствата си, но и да накараш другите да мислят и чувстват, да видят, да усетят, да съпреживеят написаното от теб. Четенето е най-широкият прозорец към света, през който влизат светлина, топлина, познание, мъдрост, емпатия… И любопитство – да видиш, да усетиш, да съпреживееш още и още. А писането е най-добрия ти приятел и съюзник в мигове когато напиращото вътре в теб е готово да те разкъса и да те погълне. Тогава идва на помощ белия лист, върху който се изливат най-красивите стихове и най-вълнуващите истории.“
Ни помъдрях. Още ли вярвам във приказки? Вярвам, защото без тях този живот не е истински. *** Знам, че не мога да съм твойто момиче. Аз просто случайно минах насам. Ти знаеш, че мога до смърт да обичам, но на тебе не мога прашинка да дам. И не че не палиш в очите ми клади, и в съня ми не бродиш всяка нощ до зори, и не кипва кръвта ми, когато ме галиш, и жадна за още плътта ми гори... И не че не искам до теб да се сгуша и твоето рамо да ми бъде олтар, за теб да съм дъжд след жестоката суша, за мен да си огън, и сила, и дар. Ти знаеш, че мога до смърт да обичам, но за друго душата ти диво крещи. Затова и не мога да съм твойто момиче. Аз минах случайно. А ти ми прости! 23.02.2018
КОПИЕТО От страница 4 Съвсем тънките клончета се прибраха обратно. Дебелите клони изтъняха и изгубиха своите разклонения. Скоро остана една единствена дебела пръчка, в която се вливаха и бързо изчезваха десетки клончета и шубрачки. Не след дълго тя взе да изтънява и да променя цвета си, защото изгуби своята естествена дървесна покривка, като първо изчезнаха мъховете, а после и кората. Вече ясно се очерта тънкото тяло на копието, което се огъна, опря задния си край в ствола на дървото и като се напъна, измъкна острието си от дървесината. Зейналият прорез залепна веднага и на негово място остана една едва забележима тънка резка. Копието се оттласна с тяло от земята и скочи право в ръката на Хайне: - Щом искаш да участваш в игрите, аз ще те последвам – каза то, – такова е и моето желание. Кентавърът се усмихна толкова широко, че няколко слънца се отразиха в усмивката му и събудиха спящият Ненужен дракон, който се стресна, плесна с криле и отлетя в неизвестна посока. Хайне прибра копието си в кожен калъф, закрепен на гърба му и потегли към дома си. Утъпканата горска пътека подкани вървежа му с мъхове и листенца. На гърба му копието запя: Свободата, Хайне, е орел във полет и не можеш да го впрегнеш да му зададеш посока. Свободата, Хайне, не стои за дълго на ничие сърдито острие – тя е сила без юмрук. Свободата, Хайне, се не ползва и в торба не ще стои тя е собствено решение и не го насаждай ти. Скоро гласът на копието спря да се чува. Хайне беше навлязъл дълбоко в гората. Останал сам, СМС–ът бавно се размърда и запълзя нанякъде, носен от поникналите си крака. Времето за съзерцание на това място се беше изчерпало.
ñòð. 6
ДОБРОТО В НАС И В ДРУГИТЕ
Доброто е етична категория, която всеки разбира по различен начин в зависимост от своите ценности. Все пак доцентът Любен Стоянов е направил опит да формулира дефиниция, която е приемлива „Доброто е интуитивно усещане на човека към правилно моралните постъпки и дела, които върши той и заобикалящите го хора.” Аз се чудя вижда ли човек доброто и у другите? А търси ли го изобщо? Жестоката дествителност в моите очи дава отрицателен отговор и на двата въпроса. За съжаление, ние-хората сме се превърнали в непоправими егоисти, които правят добро някому само, за да им се върне жестът. Безкористната и безусловна доброта се възприемат като наивност и дори на тях се гледа с подозрение. Нещо повече, ние винаги мислим, че полученото е недостатъчно. Това ни кара да се чувстваме ощетени, а с неблагодарността си даваме превес на злото вътре в себе си или се дистанцираме от околните. Когато чуем думата „добро” на първо време винаги се сещаме за себе си, а ако трябва да назовем положителни черти най-напред бихме споменали тези, които самите ние притежаваме. Всички ние дали от инстинкт за самосъхранение или от любов към самите себе си винаги се смятаме за най-добри. Динамиката и сложността на съвременния свят прави и междуличностните отношения крехки и неустойчиви. Комерсиализацията и стремежът към свръхпотребление в консуматорското общество ни прави алчни. Отдаваме все по-голямо внимание на материалните ценности, но не и на моралните. А всъщност, аз вярвам, че понятието „морал” в представите на всички ни е аналогично на „добро”, макар че то не изчерпва съдържанието му. А в какво се измерва доброто? Не е ли в добрите постъпки и кои постъпки наистина са добри? Вършим нещо добро, когато се чувстваме свободни и независими като деца. Защо ли? Малчуганите нямат способността да крият задни мисли. Няма строго
определено правило как да бъдем добри, но съпричастността, всеотдайността и най-вече разбирането са едно добро начало. Като че ли с нарастването на възрастта и опознаването на суровия живот хората се превръщат в емоционално импотентни машини. Потребностите ни се изменят коренно- уважението се замества с двуличие, а добрините от полезни и необходими стават излишни и добре пресметнати. Може би времето на икономичесна криза, в което живеем, ни прави безкрайно зависими от другите. Пристрастени към парите и вещите правим „добро” само за да получим нещо в замяна. Всички ние трябва да разберем, че доброто не може да бъде разменна монета и не бива да бъде! То е дълбоко в нас и е от нас за другите, както е в другите за нас. Наградата, която получаваме се нарича признателност и няма материално измерение. Пък и нали в мирозданието има равновесие и всичко се връща. Някаква висша сила възстановява справедливостта, нарушена от хората, и дава всекиму заслуженото. Мнозина се оповават и на Бог. Той е съвършен и безгрешен. Всички ние приемаме Божите заповеди и се опитваме да бъдем
максимално добри, следвайки хуманните християнски идеи. Бог е добро и тъй като той е във всеки от нас следва, че доброто е изначално заложено както в нас, така и в другите. Истинските хора носят божественото начало у себе си. Те помагат просто от човечност и притежават умението да бъдат добри без да търсят изгода или слава. Дори да виждаме как се изменя света и хората около нас, как всички грабят все повече и повече, но душите им остават празни, дори да сме много самотни в добротата си, не бива да спираме да творим доброта. Способни ли сме да открием и проявим тези качества в самите себе си, то неминуемо започваме да го търсим и откриваме в другите. Това прави мислите ни по-оптимистични, постъпките ни – по-етични, животът ни – по-хубав. Добрите хора са като малки светлинки, които блестят на фона на мрачното ежедневие и го озаряват с вяра, надежда и любов. Всеки от нас носи доброто у себе си – както аз, така и ти, така и другите. Единствено от нас зависи дали ще грейнем с добротата си и дали ще открием светлината в другите. Това би направило света по-светъл. Нанси Борисова
ФИЛИП ДИМКОСКИ – ПОЕТ ОТ СЕВЕТРНА МАКЕДОНИЯ Драги читатели, честит 24-мај Денот на сесловенските просветители Св. Кирил и Методиј. Јазиците што припаѓаат на словенската група јазици се многу убави и певливи, а и блиски меѓу народите што живеат во дравите каде се зборуваат овие јазици. Како млади луѓе наша должност е да си го чуваме пред се мајчиниот јазик. Ако го љубиме и цениме мајчиниот јазик, само тогаш ќе можеме да ги почитуваме другите јазици. За многу години!
МИРИШИ! Цветовете за мириса липов попитах. Казаха ми: „Да цъфтим и да миришем е дарбата наша“. Листата за мириса липов попитах. Те казаха: „Да блестим и да засенчваме е дарбата наша“. Клоните за мириса липов попитах. Те казаха: „Да крепим листата и цветовете е дарбата наша“. Стеблото каза: „Да нося короната аз съм създадено, за мириса на цвета липов попитай корена…“.
Коренът ми каза: „Зародишът на аромата спи в семената, и ще се появи тогава, когато на върха на дървото се появят цветовете“. И още каза коренът: „По пътя на аромата не върви – докато липите цъфтят, мириши, мириши!
ñòð. 7
ЙОАН ИВАНОВ, 14 ГОДИНИ. УЧЕНИК В ГПЧЕ „РОМЕН РОЛАН“, СТАРА ЗАГОРА. РОДЕН В КАЗАНЛЪК. „Занимавам се с творческо писане. От начало беше хоби, изцяло за удоволствие, начин да погледна всичко, което се вграждаше в съзнането ми от книгите под различен ъгъл. Отначало превръщах всичко научено в нещо, което да ми доставя удовлетворение. По-късно открих, че мога да участвам в конкурси. От четири години съм активен участник в състезания по творческо писане към клуб „Светлини сред сенките“ при ОДК „Св. Иван Рилски“, град Казанлък. Старая се да осъвършенствам уменията си като посещавам писателски школи и работилници в страната. Съвсем случайно попаднах на брошурата в читалище „Родина“, която ме информира за господин Никленов, неговия клуб и вестник. Това е чудесно начинание, което силно подкрепям и вярвам, че един ден би стигнало до повече хора. Бих искал да изкажа благодарности на господин Никленов и редакторския екип на „Teen‘s paper“ за съдействието, което ми оказват и за възможността, мое произведение да се окаже между страниците на вестник като този. Благодаря!”
РЕШИХ ДА ОБЪРНА НОВА СТРАНИЦА НА ДО БОЛКА ПОЗНАТИЯ МИ ЖИВОТ Обръщането на страницата трябваше да се състои от това да нахвърлям няколко ката дрехи в раница, да си взема малко пари в брой и кредитна карта и да си изключа телефона. Без да обяснявам на когото и да било, къде отивам и защо. Без да се хабя пред хора, които надали някога са се интерисували истински от мен. В последния момент реших, че ще пътувам с влак. Като малка пътувах много с влак. Аз и баба ходехме до село като сменяхме два транспорта – влак и автобус. Спомням си първия път когато се качих в тази огромна за мен машина, която отблъскващо изпищя в ушите ми, спирайки пред чакащите на перона. Треперех едновремено от вълнение и от страх. Някой ми помогна да стъпя на първото стъпало, за да се кача във вагона. Още щом влязох ме лъхна миризма на вестници и готвено. Стисках баба за ръката докато си намерим местата и се настаним. Когато влязох в купето и баба затвори плъзгащата се врата, около нас настана тишина. Сякаш се намирахме зад вълшебна бариера, която спира външния свят. Бяхме само двете, което ми помогна да се отпусна и да разгледам сините седалки, масичката до прозореца, зацапаното огледало зад облегалката на седалките срещу мен. Сега мога само да си представям как детските ми очи, широко отворени са поглъщали всеки сантиметър от купето. Хората минаваха покрай вратата, чантите се търкаха в стените на вагона. Бях запомнила този звук. Сега го свърсвах със звука от отгръщането на нова страница. Излязох рано сутринта от апартамента, в който прекарах последните десет години от живота ми. И да си призная с пълни гърди вдишах студения октомврийски въздух, който трябваше да ми помгне да оцелея от тук нататък. Поръчах си такси. Щеше да дойде до няколко инути, достатъчно да усетя празничното чувство, с което оставях всичко зад гърба си. По това време трябваше да се стягам за работа и да мисля кой идиот от счетоводството ще ми изръси нова порция дела за завеждане, каква порция кафе ще ми е нужна да изкарам деня до край и колко пари ще спестя ако си взема вегетариански садвич с кола вместо чийзбургер с картовки. Е, днес денят беше различен, аз се променях между гънките на утринната мъгла, като малко цвете, което разцъфва между процепи в скалите. Не бях решителна, даже напълно обратното. Бях твърде страхлива, за да мога да се организирам пълноценно. Винаги в главата ми имаше поне по десет мнения от какъв плат е най-добре да бъде новата ми блуза или какво да си приготвя за вечеря. Може би и за това не успях да си намеря и съпруг. Защото винаги имаше десет варианта на човека на мечтите ми и нито един от тях не съвпадаше с реалността. Бях наивна хлапачка, която се хвърляше на всичко само и само да има с какво да запълни самотното си едностранно съществуване, защото аз, повярвайте ми, не преувеличавам, аз самата знаех най-добре какво е да си самотен и колко е хубаво да имаш половинка, защото тогава съществуването и животът стават двустранни, а това ги прави изключително приятни
за споделяне. Таксито дойде и аз се качих. Когато го направих, все още не знаех с какво ще пътувам. Изключих самолета като вариант. Исках да пътувам бавно, да имам време да усещам как нещата започват да се движдат в мен в различна посока и по този начин да прогледна отново за света. Както когато ходихме с баба на село. „Към гарата...” просто не разбрах как тези думи ми показаха пътя, но се съгласих със себе си и...бум! дами и господа, току що за пръв път взех решение от първия път! Аплодименти! Почувствах се като мъж. От моите контакти с мъже на професионално и лично ниво, бях разбрала важна тяхна черта, която ми допадаше особено много, може би поради причината, че не притежавах тази способост, да правя нещата без да мисля и то по възможно най-добрия начин, независимо дали ще си копувам мебел или дали ще изпреваря някоя кола на завой. Това, да тръгна с влак отключи стари спомени, които отдавна не бях помирисвала и това ме изпълни с надежда, че дните ми могат да се подобрят. Всичко зпочна от момента, в който отрязаха заплатата ми. За възрастните, това, да ти орежат заплатата беше едно от най-страшните неща в техния свят. Равняваше на апокалипсис и сигурно, безметежно съществуване, равняващо се на гладна смърт, особено и ако бяха семейни. Е, аз си живеех сама и щях да го преживея, ако не беше второто най-лошо нещо в живота ми... смъртта на брат ми в автомобилна катастрофа. След тази случка за мен любовта придоби други, самотни очертания, които избледняваха с всеки фалшив опит някой да ме успокои. Без да искам станах затворена, по-притеснителна и по-неспокойна от всякога. Не знаех какво да правя и как да подобря положението си, което в главата ми се влушаваше все повече и повече. Не виждах кой може да ми помогне. Майка ми отдавна не беше между живите, не познавах баща си, а баба се примести да живее на село след като се пенсионира преди няколко години. Не ходех толкова често при нея, защото през последните месеци работата се натрупа и не можех да смогвам. И един прекрасен ден реших да променя нещо. Като начало да отида някъде. Нямах много пари и идеи, но според мен бях достаъчно голяма да се поразходя, да осмисля нещата и да намеря брънката, която да промени всичко в мен и около мен. Платих на шофьора, който дори не ми се усмихна. Влязох в просторното фоайе на гарата и се отправих към гишетата за билети. Хората се разхождаха, повечето от които с кафета. Група младежи се смееха, заели няколко седалки. Преди мен на гишето имаше възрастна жена, която не можеше да преброи стотинките си. Предложих й помощта си и тя се съгласи. В непознатата жена видях частица от себе си. Беше като падаща звезда на тъмното небе... Съзрях я миг преди да изчезне завинаги, подобно на илюзия. Всъщност дълбоко в себе си исках някой да ми предожи помощта си, да преброи стотинките любов, които са ми останали и да купи сърцето ми прибавяйки още. Замръзнах за миг, осъзнала
какво всъщност търся на това място, където се преплитат толкова човешки истории...на раздели и на срещи на трепетно очакване и детско любопитство към скрибуцащите машини. Не усетих как механично си взех билет за най-ранния влак, до който оставаха едва петнадесетина минути. Не погледнах за къде ще пътувам. Просто исках да го направя. И ако съдбата ми беше отредила някой да ме спре то щеше да стане. Това щеше да е знак, че в миналото можеше да се открие и капка цвят, който да те задържи и да те убеди, че картината не е толкова едноцветна колкото изглежда на пръв поглед. Вървях към перона. Следвах табелите и когато стигнах до целта си ме обзе лека носталгия. Не знаех след колко време ше се върна. Може би когато окончателно се разоря. Хладни тръпки на моята стара приятелка нерешителността се прокраднаха по цялото ми тяло. Сякаш бягах от час или бях на ръба на някой мост, готова да се хвърля с бънджи. Знаех, че няма какво да ми се случи, но въпреки това усещах инстинкта ми за самосъхранение, който крещеше да се махам от там и да си стоя на задника. Видях влакът си, който чакаше притихнал. Вратите на вагоните бяха отворени, виждаха се тук, там хора, които вече чакаха да потеглят. Ако имаше нещо, което да ме спре и да ми покаже, че не мога да бъда толкова сама и отчаяна, то трябваше да побърза, защото нямаше да се спра, за да го чакам. Прецених от коя врата ще е най-добре да се кача, така, че да стигна максимално бавно до купето си. Исках да изчакам още малко онова, което ме очакваше. Ако имаше подобно нещо, се чувствах длъжна да му дам шанс преди окончателно да няма връщане назад. Стъпих на първото стъпало...нямаше кой да ми помогне...стъпих на второто. Хванах се за дръжката в страни от вратата и за последен път се обърнах към гарата, която беше обвита в призрачна утринна мараня. Обходих я с поглед... -Госпожице! Госпожице... – висок, добре сложен младеж дотича до вратата, през която се канех да вляза – Забравихте дамската си чанта! Вцепених се. Бях оставила дамската си чанта да гишето, за да помогна на жената да отбори стотинките си и съвсем забравих за нея. Объркана слязох на перона и поех чантата си в ръце. Дори не се сетих да проверя дали всичко ценно е вътре. -Много ви благодаря! Аз...не знам какво да направя, за да ви се отблагодаря! -Аз знам... – младежът се усмихна срамежливо, което го направи още по-очарователен – За да ми се отблагодарите ще ми позволите да ви почерпя едно кафе в любимото ми заведение. Сякаш не бе забелязал, че току що се бях качила във влака. Чу се свирката на началника на гарата, която оповестяваше потеглянето на машината. Не си представях нещата точно така. Имах поне десет романтични представи, но може би сега беше точният момент да се примиря с реалността и да я приема такава каквато е. Усмихнах се и двамата, рамо до рамо тръгнахме обратно, а влакът, на който се канех да се кача потегли...без мен.
ñòð. 8
ВЪЗРАСТТА, НА КОЯТО ДЕЦАТА ЗАПОЧВАТ ДА УЧАТ ЧУЖД ЕЗИК, ПАДА Напоследък курсовете по английски, ориентирани към деца, започват от тригодишна възраст. Тенденцията е около шест годинки децата, повлияни и от интернет и многобройните baby телевизии, да проговарят езика на Шекспир. Около 12-13-годишната им възраст обикновено родителите записват курсове за втори чужд език, а след 15 години – трети. Освен традиционните немски, френски, испански и италиански напоследък расте интересът към китайски и руски, разказват консултантите от проект „Световно образование“. Китайски в последните години е въведен и в доста столични гимназии. Корейски също се учи в няколко училища. Растат и възможностите деца, които учат източни езици у нас, да получават стипендии за
обмен, за да разширят познанията си в чужбина. Някои от тях пътуват основно по програмата “Еразъм”, която заплаща един срок или семестър в чуждо висше училище. Обикновено учениците заминават на първа езикова ваканция в чужбина между 8 и 12 години, сочат данните на няколко организации, които провеждат подобни обучения навън. В България пък все повече расте интересът към немски език за сметка на английския, който напоследък се смята за овладян от все повече хора. Това се дължи на факта, че доста германски компании разкриват офиси тук и държат служителите им, освен английски, да говорят и немски. ТОЗИ ПЪТ ВСИЧКИ ТИТЛИ ЗА СТЗ-МАЙСТОРИТЕ. ПОРЕДНАТА НИ ТАЛАНТЛИВА ГЕНЕРАЦИЯ! МЛАДИ ТАЛАНТИ ПОД 15 ГОД. TEAM STARA ZAGORA!
ИНТЕРЕСНИ ФАКТИ ЗА ФИЛМИ ОТ КУХНЯТА НА КИНОТО
ИЗВЪНЗЕМНОТО класическия кинохит поръчали видео касетите, с които той ще се разпространява, да бъдат направени от зелена пластмаса. Очевидно това проработило, защото клаТъй като били сил- поредната жертва на сиката счупила много но притеснени, че видео пиратството, рекорди за продажби филмът може да бъде продуцентите на и взимане под наем. ЧЕРНИЯТ РИЦАР През първите четири дни от снимачния процес режисьорът Кристофър Нолан организирал за целия екип на филма своеобразен тренировъчен кино лагер. Той ги накарал да изгледат изцяло всички осем филма, на да прилича. Между Черна Неделя, Поркоито бъдещото му тях били: Кинг Конг, токал с часовников произведение искал Гражданинът Кейн, механизъм.
СК “Бадминтон“ - Стара Загора организира в събота и неделя турнир за деца под 11 и юноши-девойки под 15 г. При децата в събота шампиони са Теодор Митев и Алтея Стоева от Стара Загора. При юношите единично шампион е Георги Киров, на двойки Явор Христов - Георги Киров. Те победиха в много вълнуващ мач Георги Катеров - Денислав Иванов. При девойките единично безапелационен шампион стана Цвети Катерова. На двойки Цвети Катерова и Дарина Захариева са шампиони, с бронз е Стела Стайнова, с партньор Рая Пашова от Пазарджик. Всички шампиони са от Ст.Загора! Âåñòíèê “TEEN’S PAPER” - ÌÅÑ ÅЧ Í Î ÈÇÄ ÀÍ ÈÅ, ÏÎ ÈÄÅЯ ÍÀ ÄÈÌ ÈÒ ÚÐ ÍÈÊË ÅÍ Î Èçäàâà: Национален клуб „Ìëàä ïèñàòåë” êúì Í× „Ðîäèíà 1860” Ñòàðà Çàãîðà, ïðåäñåäàòåë Äîðà Èëèåâà Àäðåñ íà ðåäàêöèÿòà: ãð.Ñòàðà Çàãîðà-6000, óë. „Ñâ. Êíÿç Áîðèñ I” ¹ 94, òåë: 0884367601 E-mail: teen_stzagora@abv.bg
http://www.facebook.com/TeensPaper Á/ñêà :BG58RZ8891551089070020 BIC RZ88BGSF Ðúêîâîäèòåë: Äèìèòúð Íèêëåíîâ
Õîíîðàðè íå ñå èçïëàùàò ÊËÓÁ „ÌËÀÄ ÏÈÑ ÀÒ ÅË” ÍÀÁ ÈÐÀ ÍÎÂ È ЧËÅÍ ÎÂ Å È ÑÚÒÐ ÓÄÍ ÈÖ È ÇÀ ÂÅÑÒ ÍÈÊ TEEN’S PAPER