Пояснения by Borislav Borisov

Прочитайки и препрочитайки книгата, бях длъжен, както за себе си, така и за Вас, да направя тези Пояснения към Книгата.

ПОЯСНЕНИЯ към НЯКОИ ГЕОГРАФСКИ ОБЕКТИ, НАМЕРИЛИ МЯСТО в КНИГАТА на РОЗА ГЕОРГИЕВА „ВЪЗТОРЖЕНА БЕЗПЪТИЦА”

Рупелското дефиле Рупелският пролом или Рупелското дефиле (на гръцки: Ρούπελ или Στενωπό του Ρούπελ, Стенопо ту Рупел) е живописен пролом в Северна Гърция. Проломът носи името на намиращото се в него днес обезлюдено село Рупел, прекръстено в 1926 година на Клиди. Разположен е на река Струма, между Петричко-Санданската котловина и Серското поле. Разделя Беласица от Сенгелската планина. През него преминават железопътната линия от София за Солун и международният път Е 79. Надморската височина в северната му част е 65 метра. През дефилето преминава един от главните въздушни коридори за миграция на прелетните птици от Европа към Африка - Виа Аристотелис. На 22-23 октомври 1912 година Седма рилска дивизия настъпва и преодолява Рупелския пролом. Нейната Трета бригада освобождава Валовища от османска власт. Дивизията продължава настъплението си към Солун, в който след победоносния бой при Айватово влиза на 27 октомври 1912 година. Боят за Рупелския пролом (боят за Демир Хисар) се състои на 26-27 юни (9-10 юли нов стил) 1913 г., по време на Междусъюзническата война, между 1

български и гръцки войски. Завършва с поражение на българите и овладяване на пролома от гърците.

В 1941 година през пролома БДЖ прокарва последния участък от 14 km на железопътната линия, свързваща София с Валовища. Тя е тържествено открита на 8 декември 1941 година от министъра на благоустройството Димитър Василев. С връщането на гръцката власт, ж.п. линията е разрушена и прекъсната за 20 години. Проломът започва южно от село Драготин прекръстено в 1927 година на Промахон, разположено непосредствено до граничния контролнопропускателен пункт Кулата-Промахон след границата.[1]

Крушево Крушево е село в историко-географската област Мървашко, разположено на 20 километра североизточно от град Валовища (Сидирокастро) в долината на Крушовската река или Белица (на гръцки Крусовитис) в центъра на малка котловина затворена между планините Славянка (Орвилос) от север Шарлия (Ори Врондус) от юг, Сенгелската планина от запад и Черна гора от изток. По време на Междусъюзническата война през 1913 година, Крушево е опожарено от гръцката армия.[19] След войната остава в пределите на Гърция. Голяма част от българите се изселват в България на три вълни - в 1913, в 1918 след края на Първата световна война и в 1925 по спогодбата за обмен на население между България и Гърция, като в селото остават само около 80 гъркомански семейства. На мястото на изселилите се са заселени гърци бежанци от Мала Азия. В 1928 година Крушево има смесено население от местни хора и бежанци - 204 бежански семейства с 679 души.[20]

В 1927 името на селото е преведено на гръцки на Ахладохорион (Крушево село).[21] До 1967 година кмет на селото е гъркоманинът Димитър Червенков. Потомците на бежанците от Крушево в България живеят в Сандански, Гоце Делчев, Петрич и Пловдив.[22]

Горни Порой (върна ме към една от песните на ВОЛОДЯ СТОЯНОВ – „Ай да идем, Яно, в Горния порой”)

Горни Порой (понякога Горен Порой или Горно Порой, често членувано Горнио/Горнийо Порой, на гръцки: Άνω Πορόια, Ано Пороя, на арумънски: Foroi, на македонска литературна норма: Горни Порој) е село в Егейска Македония, в Гърция, дем Синтика, област Централна Македония, с 1 529 жители (2001). Селото е разположено на 55 километра северозападно от град Сяр (Серес) и 30 километра западно от Валовища (Сидирокастро) в живописна местност в южното подножие на Беласица (Белес или Керкини) на 380 метра надморска височина. Югоизточно от него е разположено Бутковското езеро 3

(Керкини). През 19 век Горни Порой е едно от най големите и развити села, всъщност малка паланка, в Демирхисарска каза на Серски санджак. Основен поминък на населението - предимно българи и власи - е земеделието (тютюн, лен, памук, ечемик, ръж и други), бубарството и търговията. Поради богатството си селото е наричано Кючук Стамбул (Малкият Истанбул).[2] По името на Горни и на съседното село Долни Порой (днес Като Пороя) цялата област от южна страна на Беласица е наричана Поройско. Селото е освободено от османска власт през октомври 1912 година по време на Балканската война от Седма рилска дивизия. При избухването на войната осемдесет и двама души от Горни и Долни Порой са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[11]

По време на Междусъюзническата война на 9 юли 1913 година селото е опожарено от гръцките войски.[12] След войната Горни Порой остава в пределите на Гърция. Голяма част от българското и част от влашкото население се изселват в България, предимно в градовете Петрич, Горна Джумая (Благоевград), Пловдив, както и в селата от другата страна на

Беласица - Елешница (Беласица), Коларово, Димидово (Самуилово), Ключ, Скрът и други.

„Ай да идем, Яно, в Горния порой”

1. Aй да идем, Яно, ай да идем, Aй да идем, Яно, да идем в Горния Порой, в Горния Порой, в Горния Порой, Яно, в чаршията. Там ке ти купам, Яно, Шам-Шамия 2. Там ке ти купам, Яно, Там ке ти купам, Там ке ти купам, Яно, антерия. 3. Ти да я носиш, Яно, ти да я носиш, ти да я носиш, Яно, яз да те гледам. 4. Да се пукнат, Яно, Да се пукнат, Яно, душманите и твоите, и моите.

През 20-те години на 20 век в селото са заселени гърци бежанци от Мала Азия. Според преброяването от 1928 година Ано Пороя е смесено бежанско село с 208 бежански семейства и 774 души.[13] През 1935 година започва електрификацията на селото.

Кукуш Кукуш (на гръцки: Κιλκίς, Килкис, на турски: Kılkış, Кълкъш) е град в Гърция, Егейска Македония, административен център на дем Кукуш, област Централна Македония със 17 430 жители (2001). Градът е център и на Поленинска и Кукушка епархия на Гръцката православна църква. През първата половина на 18 век Кукуш (или Кукош) се отбелязва като село.[1] В края на 19, началото на 20 век Кукуш е голям почти чисто български град. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката от 1873 Кукуш (Coucouche) е посочен като град с 1 170 домакинства и 155 жители мюсюлмани, 5 325 българи и 40 цигани.[2] До 1913 година Кукуш е голям български град, в който са родени много видни българи - революционерите Гоце Делчев и Тома Измирлиев, поетът Христо Смирненски, политикът Константин Станишев от големия кукушки род Станишеви, военният Петър Дървингов. От Кукуш е и революционерът македонист Димитър Влахов. През Междусъюзническата война Кукуш е превзет и изгорен от гръцките войски и населението му избягва в България. Карнегиевата анкета заключава, че градът е подложен на системно унищожение заради българския му характер. Изгорени са 1 846 къщи, 612 дюкяна и 6 воденици[9]. В областта са разорени и опожарени манастирът „Свети Георги“ и 40 от българските села[10]. Днешният град се намира в близост до стария град и е заселен предимно от жители на околните български села, както и от изселени от България и Източна Тракия гърци. В 1928 година в Кукуш има 1 679 бежански семейства с 6 433 души.[11]

Шугово Шугово (на гръцки: Πλατανάκια, Платанакия, до 1922 Σιούγκοβα, Сугова[1]) е село в Република Гърция, Егейска Македония, в дем Синтика, област Централна Македония. Селото има 697 жители според преброяването от 2001 година. Селото е разположено на около 63 километра северозападно от град Сяр (Серес) и на 30 километра западно от демовия център Валовища (Сидирокастро) в южното подножие на планината Беласица (Керкини или Белес). В 19 век Шугово е село в Демирхисарска каза на Серски санджак на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Шугово (Chougovo) е посочено като село с 250 домакинства и 300 жители мюсюлмани и 340 7

българи.[3] През войната селото е освободено от части на българската армия, но след Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Гърция. В селото са заселени гърци бежанци. Според преброяването от 1928 година Шугово е смесено местно-бежанско село с 254 бежански семейства с 876 души.[8] В 1922 година името на селото е променено на Платанакия.

Ключ Ключ е село в Югозападна България. То се намира в община Петрич, Област Благоевград. Село Ключ се намира в полупланински район в живописна местност в северното подножие на планина Беласица, известно с името Подгорие. Съседни села са Яворница и Скрът. Климатът е преходносредиземноморски с летен минимум и зимен максимум на валежите (средна годишна валежна сума около 800 мм). През селото протича река Ключка или Липница, десен приток на Струмешница. Последната огражда землището му от север. Почвите са канелени горски, делувиални и алувиално-делувиални. Селото е един от удобните изходни пунктове за изкачването на триграничния връх Тумба, връх Лозен и високите части на планината.[1]

Цар Самуил

Село Ключ има богата древна история. В землището на селото има останки от праисторически, антични и средновековни поселения. В т.нар. Ключка клисура се е състояла историческата Беласишка битка от 29 юли 1014 година между войските на българския цар Самуил и византийския император Василий II Българоубиец. През 19 век селото е със смесено турско-българско население и се числи към Петричка кааза. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Клуч (Clutch) е посочено като село със 104 домакинства със 120 жители мюсюлмани и 118 жители българи.[3] Ключ е освободен от османско владичество по време на Балканската война през октомври 1912 година. През 1913 година по време на Междусъюзническата война селото е завзето и опожарено от гръцката армия.[6] Местното турско население се изселва, а на тяхно място се настаняват българи-бежанци от Демирхисарско и Кукушко, както и българи-планинци от Огражден.

Тополово

Тополово е село в Южна България. То се намира в община Асеновград, Област Пловдив. Село Тополово се намира в планински район на 18 км. от Асеновград по пътя за Кърджали. Съседни населени места са: на изток Новаково, на запад Горнослав, на север Долнослав и на североизток Леново. Над Тополово се издигат върховете Сини връх (1537 м.) и Шилнестия камък. На северозапад от селото на Чолак дере има изградени два микроязовира, след което става приток на р.Голяма Сушица. В самото село се събират две малки реки — Яворица има и изграден язовир — Леново. На изток минава трета река — Чатрачко дере, която става приток на р.Мечка. Важен фактор за заселването на местността са горите и плодородната равнинна местност.

Струмица Струмица (понякога в по-старата литература Струмница, на македонска литературна норма: Струмица, на гръцки: Στρώμνιτσα, Стромница, на турски: Usturumca, Устурумджа) е град в Република Македония, общински център на Община Струмица (25 селища). Кмет на града е Зоран Заев. След заселването на славяните на Балканския полуостров градът получава настоящето си име. През IX век Струмица влиза в пределите на Първата българска държава и е център на комитат. След битката при Беласица през 1014 година градът попада под византийска власт. Градът е освободен от османска власт на 21 октомври 1912 г. по време на Балканската война от части на 26 пехотен полк на Седма рилска дивизия и до 1919 г. влиза в границите на Царство България. При избухването на войната сто тридесет и шест души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[22] Струмица става окръжен център с управител Владимир Караманов, а Христо Попкоцев е назначен за началник на Струмишка околия[23]. По време на Междусъюзническата война през 1913 г. за кратко време Струмица е завзета от гръцката армия. Изгорени са казармите, правителствените здания, църквите, митрополията, двете български прогимназии, както и част от българските, турските и гъркоманските махали, а също и цялата чаршия[24]. След отеглянето на гръцките части от града се изселват голям брой местни

гъркомани, турци и евреи, които го опожаряват. По време на големия пожар през август 1913 г. изгарят повече от 1900 обществени сгради, къщи, дюкяни и кафенета. От същата година градът е център на Струмишки административен окръг. Турското население на града също в голямата си част се изселва и според Димитър Гаджанов в 1916 година в града живеят едва 150 турци.[25] След края на Първата световна война по силата на Ньойския договор от 1919 г. Струмица и Западните покрайнини са отстъпени от България на Кралството на сърби, хървати и словенци, бъдещата Югославия.