СЛАВЧО СТОЯНОВ ХРАНОВ
На 17.09.2013 г. почина СЛАВЧО СТОЯНОВ ХРАНОВ. 94-годишен, родом от с. Калища, Пернишко. Летец, участник във Втората световна война, Кавалер на „Орден за Храброст”, летял в „Ято за Далечно разузнаване”. Носител на държавни и правителствени отличия, с Принос за развитието на БГА в мирно време. Обявен за „ДОАЙЕН НА БОРДОВИТЕ РАДИСТИ В БЪЛГАРИЯ”. ЕДИН ОТ 14-те летци- „МИЛИОННИЦИ”.
СВЕТЛА МУ ПАМЕТ ...
Доайенът на българските въздушни асове Славчо Хранов: Налетях над 50 години трудов стаж и още ми се лети ! Толкова сълзи съм изплакала, очите ми в небето са се изгледали. Душата ми много е треперила, споделя Жената на летеца Публикувано: 12 дек. 2008, 14:50 1
Снимки: 2 Славчо и Василка Хранови са заедно вече 67 години. Снимка: Поли Боянова
Славчо Стоянов Хранов отпразнува със стари бойни другари 90-ия си рожден ден. Той е най-възрастният наш летец, участник във Втората
2
световна война. Носител е на Орден за храброст за изключителни заслуги и себеотрицание при летателни задачи в “Ято за далечно разузнаване”. Славчо Хранов е един от създателите на гражданската ни авиация. 90-годишният Ас, Славчо Хранов, и съпругата му Василка, ме посрещат в дома си, усмихнати и забележително бодри. Сякаш Господ е докоснал тази необикновена двойка беловласи. Единственият здравословен проблем на Славчо е намаленият му слух, но не се оплаква. Кавалерът на Орден за храброст си припомня дните от младините си, когато за първи път е бил запленен от аеропланите. Всъщност съдбата не винаги е била благосклонна към него. Славчо израснал сирак. Баща му бил застрелян през 1922 г., когато обирджии нападат пощенска кола, пренасяща пари. Майка му останала сама да се грижи за Славчо и четиримата му братя. Бъдещият пилот бил едва 8-годишен, когато умира и майка му. Тогава семейството живее в с. Калиш, Пернишко. По-големият му брат работи в мините, а Славчо завършва прогимназия в родното си село. Започва работа като момче за всичко в софийско кафене. Постепенно се издига до келнер. Редовен посетител в заведението видял в работливото 14-годишно момче бъдеще. “Момче, казал му един ден той, ела ще те заведа в една работилница занаят да научиш”. Така Славчо започнал като ученик в самолетната ремонтна работилница на летището в Божурище.
Влюбих се в авиацията веднага и за мен да полетя беше мечта и цел, разказва с младежки ентусиазъм днес Славчо Хранов. - Завърших аеромеханика, специалност радиотелеграфист, по-късно учих в Пловдив, където ме отличиха като най-добрия школник. Започнах работа като борден екипаж на 1 октомври 1939 г. в Щабно ято Враждебна. По-късно започнах в “Юнкерски учебен орляк”, където бях от 1942 до 1946 г. в 73-то ято за далечно разузнаване. През войната съм участвал в 30 бойни задачи. Една от тях беше на 12 септември 1944 г. Акцията беше със самолет До-17, наричаха го Ураган. Задачата ни беше
3
да снимаме летищата около Солун, пристанището и гарата, както и позициите на немските части, които бяха обградили наша войска близо до Солун. Пилот беше Георги Кацаров, а щурман Иван Кимирянов. Спуснахме се с отнети мотори, за да прелетим безшумно. Тъкмо бяхме приключили със заснемането на трите летища и се отправихме към Битоля, когато отдясно на нас срещнахме 4 чужди изтребители. Забелязаха ни и два от тях веднага ни атакуваха. Всичко се случи за секунди, атаката им беше сполучлива. Удариха десния ни двигател, друг снаряд проби радиопредавателя. Видях, че дясното крило се облива с масло. Уведомих командира и решихме да спрем повредения двигател. Успяхме да се скрием в облаците и се отправихме към България. Избирахме маршрут, където немците нямат противовъздушна отбрана, тъй като вече не можехме да наберем височина. Някъде към Щип разбрахме, че няма да можем да прелетим над планините. Включихме и втория двигател, но той отказа, някак успяхме да се издигнем, абе, щастие. Вече бяхме прелетели над Горна Джумая и Дупница. Успяхме да кацнем благополучно на едно временно изоставено летище. Нямахме никаква връзка със земята. Успяхме чак вечерта да се свържем с нашия щаб, където вече мислеха, че сме се разбили някъде.
По това време Славчо и Василка вече имали дете - Стоян Хранов, днешният шеф на футболен клуб “Левски” тогава бил на две годинки. Г-жо Хранова, вие спомняте ли си този ден, не сте ли се страхували за съпруга си, все пак е бил с необикновена и опасна професия ? - Никога няма да забравя онзи ден и не само него. Затова казвам - и 10 деца да имам, и 10 внуци, никога война да няма и никое от децата пилот да не става, със сълзи на очите споделя жената на пилота. В онзи ден имахме среща със Славчо в 11,00 часа. Горе-долу по това време трябваше да се върне и аз му отидох на свиждане във Враждебна. Докато чаках, ме заобиколиха негови колеги и приятели, веднага усетих, че нещо става. Времето минаваше, а със самолета нямаше
4
връзка. Беше през септември и се свечеряваше рано, като започна да се смрачава, дойде при мен Кацаров, целуна ме и каза - отивам да събирам последни сведения. След малко се върна, прегърна ме и казва “не бой се, кацнали са в Дупница”. Сърцето ми се върна на мястото, вечерта ни дадоха кола да се приберем, а Славчо го пуснаха с мен в отпуск да види детето за един ден. Много пъти съм страдала, но този път беше изключително много страшно ! Стоянчо много искаше да последва баща си, да стане пилот, но аз не позволих, толкова сълзи съм изплакала, очите ми в небето са се изгледали. Душата ми много е треперила.
Докато тя разказва, Славчо я гледа с умиление и казва: на моята любима никак не й е било лесно с мен Двамата се оженили през ноември 1941 г. и вече 67 години делят една постеля. Василка е неизменно до него. “Била съм на 19-20 години.” Изведнъж 88-годишната жена си спомня как са се харесали със Славчо. Баща ми работеше в Божурище като военен. Идва си един ден вкъщи и казва - имаме там едно много добро момче. Отиваме в Пчелинци на гости, разказва Славчо, там придружавах мама (майката на Васето, виках й мамо, а на баща й – татко, нали бях сирак, те бяха моето семейство през целия ми живот). Щяха да ме запознават с нейна братовчедка, не стана тая работа. Там видях за първи път Васето. Харесахме се, после две години писма си пишехме. Като дойдохме във Враждебна, живеех на ул. “Черковна”, с едно колело ходех да я виждам в Божурище. Голяма любов беше. През 1941-ва решихме да се оженим. Отивам аз в Горна Оряховица, където татко служеше по това време. Та отивам там да поискам ръката на моята любима. Бяхме решили и кой ще ни е кум, той обаче беше зает и свидетел ни стана един човек от селото. Искрата на вашата любов май и до ден днешен поддържа огъня помежду ви ? - Така е, много сме доволни, през целия си живот сме се разбирали, един през друг се хвалят Славчо и Василка. - Едно време ние разбирахме брака като приятелство и знаеш, че като си с този човек, има истинска любов и доверие. Държеше се на
5
достойнството ! А ние много се обичахме и много ни мина през главата.
Аз като откачена ходех с детето да го виждам. Един път, като свирят тревога, аз вървя по шосето край едно село. Гледам, всички бягат към реката. Тогава нямаше укрития за населението. Хората и войниците се криеха от бомбите в едни дупки край реката в калта. Та изведнъж идва при мен един мъж и ми казва - ела в нашето мазе. Аз бях като втрещена, наоколо започнаха да се чуват експлозии, но аз не реагирам. Тогава този човек хвана детето и го поведе със себе си и аз го последвах. Как съм имала късмет, не знам. Много ми е минало през главата, на никого не пожелавам това. Какво се случи след войната, къде продължихте кариерата си на летец ? - След войната ни събраха около 40 души летци, пилоти щурмани, радисти инженери, за да организираме гражданска авиация. Дотогава имаше само военна. Аз бях назначен за борден радиотелеграфист. Казваше се Държавни въздушни съобщения, след около две години се преобразува в ТАБСО (Транспортно авиационно Българо-съветско общество). Това бяха и едни от най-хубавите ми години в авиацията със съветските хора. По-късно работих в БГА “Балкан”, където се пенсионирах. Г-н Хранов, обявен сте за Доайен на бордните радисти и сте един от 14-те летци “милионници” (с прелетени над 1 млн. км). Ако днес трябваше да тръгнете по този път, щяхте ли да го изберете ? - Безспорно, да. Летях от 1939 до 1958 г., но имам трудов стаж 50 години, 4 месеца и 4 дни. След като ме пенсионираха от Авиацията, започнах работа в Селското стопанство. По онова време пенсионерите имаха право да работят или в строителството, или в селското стопанство. И така аз завърших трудовата си дейност като механизатор. Има ли рецепта за дълголетие, спазвате ли диети, питам на изпроводяк забележителната двойка. Отговорът е - Господ над сиромасите се е смилил. Движим се, никога не сме пазили диети, пием за почерпка, без да прекаляваме, а Славчо признава, че за целия си живот е изпушил
6
само три цигари. Любимият му спорт не бил футболът, а баскетболът. “Не ми харесват привържениците на “Левски”, ужасно са невъзпитани и груби, това ме отблъсква”, споделя той.
7