Емили дикинсън by Borislav Borisov

ЕМИЛИ ДИКИНСЪН СТИХОВЕ

ПОДБОР И ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ

Цветан Стоянов

Емили Дикинсън (1830 — 1886) Емили Дикинсън (Emily Elizabeth Dickinson, 10 декември 1830 — 15 май 1886) се нарежда между найвеликите американски поети като Едгар По, Ралф Емерсън и Уолт Уитман, макар че приживе не е публикувала почти нищо и дълго след смъртта й творчеството й е било критикувано и отхвърляно. Написала е около 1800 стихотворения, засягащи темите за Смъртта и Безсмъртието, за Природата и Любовта. Самата тя още млада се изолира от обществото, като се затваря в бащиния си дом и до края на живота си поддържа връзка с малцина, и то почти изключително чрез писма. Първият сборник с поезията й е публикуван през 1890 г. от лични нейни познати, които обаче силно са редактирали стиховете й. Пълно събрание на стиховете й без почти никаква редакция е публикувано за първи път едва през 1955 г. от изследователя Томас Х. Джонсън. Въпреки критиките и скептицизма към творчеството й в края на 19 и началото на 20 век, критиците днес считат Емили Дикинсън за един от най-големите американски поети. Тя е и най-четеният в света американски поет на всички времена и е превеждана на много езици. Едни от най-хубавите преводи на нейни стихове на български са

направени от преводача Цветан Стоянов.

Това е писмото ми до света, който не ми е писал простите новини от Природата с техния нежен смисъл. Не знам за кого е предназначен не ще му видя ръцете. Но от любов към нея, приятели, с лошо не ме съдете. *** Аз никоя съм. А ти кой си ? Ти също ли си никой ? Тогава двама сме. Но не издавай че те ще ни навикат. Колко е мрачно да си някой - и като жаба мокра да казваш цял ден свойто име пред възхитена локва ! *** Умрях за красота, но тъкмо във гроба ме зариха, и друг един - умрял за правда до мене настаниха. "Защо - той тихо ме попита 2

умря ?" - "За красотата". "А аз за правда. Все едно е. Ние двамата сме братя." И през пръстта ний си приказвахме като добри роднини, додето мъх покри устата ни и имената скри ни. *** Когато го няма успехът, успехът най-много услажда за да схванеш нектара, трябва жестока жажда. И цялата алена армия, която под знамето крачи, не би разбрала победата какво тя точно значи, както я разбира битият, в чието ухо запретено удря ехото на триумфа болно и определено. *** Пих питие, каквото няма дори във бисерните бъчви. Подобен алкохол не точат и в рейнските прочути кръчми. Аз от роса съм развратена и въздух смуча вместо вино.

Люлея се през дните летни край изби от стопено синьо. Кръчмарят там пчели пияни маха от бурето с ракия и пеперудите се сепват но още, още аз ще пия доде светците с бели шапки се втурнат горе от небето да гледат малката пияница как се люлее по полето. *** Завържи поводите за мен. Аз съм готова за път. Виж пак конете и се качи. Бързо ! Те няма да спрат ! Нека да седна здраво до теб та да не падна встрани. Ний ще вървим чак до Страшния съд през урви и стръмнини. Няма да хленча над някой мост и никое море. Карай, надбягвай се ден след ден тъй ще е най-добре ! Сбогом на моето старо градче ! Само там горе - върхът още веднъж вместо мен целуни ! Аз съм готова за път.

*** Много безумие е най-върховен смисъл за поглед, който различава. Многото смисъл е най-чистото безумие където множеството обладава. Ти си нормален - щом си се оставил на туй, което те надигаОпъваш ли се - ти ще си опасен и окован с верига. *** Ниско небе - подли облаци. Една снежинка все кръжи над коловоза до обора и води спор да продължи. Тесният вятър се оплаква, че го преследват и гнетят. Природата е като хората не е с корона всеки път. *** Душата си избира свое общество после вратата захлопва. В нейното божествено мнозинство недей се вече натрапва. Тя не се трогва, че от каляската някой към нея е тичал нито, че пред леглото и император е коленичил.

Аз зная - от цяла просторна нация тя едного ще посочи и ще запуши клапите на вниманието си като със плочи. *** Открих процеп във моя ум сякаш мозъкът се разсече. Опитах да го слепя - пласт по пласт, но не се слепяше вече. Исках - мисълта от преди с новата мисъл да е слята но изтървах тяхната поредица като топки на земята. *** Задуха вятър като рог той потрепера през тревата и студ зелен - така зловещо премина над горещината че ние пуснахме резето като пред призрак изумруден и мокасинът на съдбата пристъпи в тоя миг - възбудендърветата как дишат вкупом оградите как отлетяха в реките къщите как тичат тогава живите видяхаЦърковната камбана диво се завъртя - за да разглася. О, колко много се явява -

и колко много си отива и все пак тоя свят понася ! *** Сърцето търси първо удоволствие а после да не го боли а после малките упойки - със които страданията да понамали а после да заспи - да спи за дълго а после, че ще бъде най-добре щом иска неговият Инквизитор да има свободата да умре. *** Казват - лекувало времето. Времето не лекува. Мъката - като жилите със възрастта се подува. Времето е проверката за болестта голяма. То би помогнало само там, където болест няма. *** Напролет се явява светлина, която никога не може да постигне останалото време на годината. Едва март ще пристигне и ляга някакъв особен цвят

върху баирите отсреща. Науката не може да го отчете човекът го усеща. Той - този цвят - в ливадите стои по най-далечното дърво полазва по най-далечни склонове играе със мен почти приказва. А после - щом пристъпи хоризонтът и обедът минава той тръгва си - без формулата на звука а нас сами оставя със чувството, че ни нанасят загуба че задоволството го няма сякаш търговци са нахлули изведнъж във храма. *** Във три - една едничка птичка сред тишината сива поде - с една едничка дума мелодия предпазлива. Във четири - се вмести опитът и изпита прогони и ето, всичко подчини се на сребърни закони. Във седем - нямаше ни сила ни сечиво - ни длъжност. Присъствието стана място а между тях окръжност.

*** За един кратък следобед колко проекти гаснат ! И то неизвестни за тия, които във тях участват. Човекът не бива ограбен, защото съвсем случайно променя с една минута пътуването обичайно. Любовта губи смелост че до вратата - в мрака, вижда един кон вързан който тя там не чака. *** Вятърът събра неща от север върху южните неща върза изтока за запада зина със уста сякаш искаше - четирите посоки да изгълта тая нощ всичко в ъглите се сгуши пред ужасната му мощ. Вятърът се върна в къщи и природата се осмели да намести свойте поданици и системите си да успокои.

Пак над къщите запуши пушек и се чуваше денят. Колко е интимно - подир бурята птици да летят ! *** Преди очите си да махна аз гледах весело и лесно тъй както другите с очите че само то ми бе известно. Но ако някой днес ти каже ела да имаш пак небето повярвайте - от мойта тяжест би ми се сцепило сърцето ! Да имам храста - планината звездите щедри да се върнат от пладнето - каквото могат очите тесни да погълнат. Как слизат птиците надолу светкавицата как се сипе пак да ги имам - да ги гледам такава вест ще ме съсипе ! Затуй по-сигурно за мен е да наблюдавам със душата докато другите - с очите не осъзнават светлината. *** Стояха планините във мъгла - по-долу спряло бе полето.

Вървяха - или чакаха по своя воля реката и небетоСлънцето се отдаде на почивка и заниманието му горещо се дръпна от вниманието - здрачът на кулата продума нещо. И сцената на вечерта - така спокойно до нас се спусна ниско че ний усетихме - колко невидимото е видимо и близко. *** Яма зее - но небе над нея. И небе отпред и небе навред. Все пак яма зее със небе над нея. Ако мръдна - и ще се убия. Ако гледам - ще се залюлея. Ако засънувам - ще изпия сока, с който се надявам да живея. Яма зее - и небе над нея. Дъното е цялата ми мисъл своя крак не смея да попитам. Както си седим - ще ни подкара там надолу - без да се усетим. Яма зее - но без дъно в нея ! ***

Животът ми два пъти свърши преди да се свърши. Остава да видя дали вечността трети път ще ме скърши по същия начин - без смисъл и без пощада. В раздялата ние узнаваме рая и искаме ада. *** Тревата върши толкова малко ! Зелена всякога да остава и да развъжда пеперуди и пчелите да забавлява. И цял ден музика да слуша вятърът да и прави компания и да държи слънцето на скути и на всички да се покланя. Росата да ниже на мъниста и да става толкова фина че пред нея да бъде груба и една истинска херцогиня. И дори - умирайки, да ляга сред такива ухания и билки такива миризми заспали и талисмани от боровинки !... А накрая - в царствените плевни да сънува старата си премяна. Тревата върши толкова малко -

че бих искала сено да стана. *** Надеждата е нещо хвърковато то, кацайки в душата - те намира и пее свойта песничка без думи и никога не спира. Най-сладък смях във нея се разнася и се извива страховита буря, за да убие птичката, която отвътре топлина притуря. Аз чух я в най-студените крайбрежия дето най-странното море се плиска. Дори сред най-голямата опасност троха не ми поиска. *** Гледах как лочи километрите и долини надолу лиже и от варели как се храни и изумително - се движи около планини на купчини и как с презрение наднича в бараките - встрани по пътя и кариерата пресича на две еднакви половини и непрестанно се оплаква с ужасни думкащи куплети и по наклона се размъква -

и като див пророк - зацвилил със звездна точност - се промушва и спира - всемогъщ и кротък във собствената си конюшня. *** Научихме любовта добре буквите - думите - първа глава от книгата - и откровението сякаш пресъхна подир това. И тогава всеки от нас видя във другите очи светло незнание на дете детско незнание - да личи. Което единият не бе разбрал искаше на другият да обясни. Уви ! Голяма е мъдростта и истината - с много страни ! *** Диви нощи - диви нощи ! Ако бях с тебе тук дивите нощи щяха да бъдат нашия лукс ! Вятърът е безсмислен. В пристанището съм аз. Свършено е с компаса и стария атлас ! Веслата насред рая ах, какво море...

Да можех - тая вечер да се закотвя в теб ! *** Аз обитавам Вероятността по-хубава къща от Прозата. Със по-многобройни врати и по-широки прозорци. Тук стаите са като кедри през листата им не се вижда. И отгоре - вечни тавани небето съзижда. Гостите са най-красивите а работата ми е тая да разперя тесните си ръце и да прибера рая. *** Утрините са все по-меки бузи къпината издува орехите стават кафяви розата иска да пътува. Кленът е със весело шалче ливадата - с лисича кожаЗа да не бъда старомодна и аз едно бижу ще сложа. *** Небето не пази тайни то ги каза на планината планината - на градините -

градините - на цветята. Една птичка - която мина случайно - подслуша всичко. Ако мога да те подкупя ще ми го кажеш ли, птичко ? Но по-добре да не зная тайната задържи я ! Ако лятото е аксиома защо в снега има магия ? Задържи своята тайна ! И да мога, не ща да зная какво правят сега сапфирите във свежестта на безкрая. *** Има самота на мястото има самота на водата и на смъртта - но при всички тях все едно, че си в тълпата при това дълбоко седалище тази полярна себичност душата, познала себе си гранична Безграничност. *** Какво е Изтокът ? Това е Жълтият човек. Но става и Червен - ако рече когато слънцето нагоре извлече.

Какво е Западът ? Той е Червеният човек. Но става също Жълт - ако рече, когато слънцето надолу повлече. *** От своята водна къща жабата се отрече. Излезе на дървото и почна дълги речи. Гласът така прегракнал ! И освен мен самата за пролетния оратор слушатели - два свята. Краката му в ръкавици, ръце не употребява. мехури за красноречие, както е всяка слава. Но щом изръкопляскате, ще видите огорчени, че Демостен е изчезнал сред форуми зелени. *** Бог е наистина ревнив. Кара ни да се каем че не играем със него а помежду си играем. ***

Ако идваш наесен лятото ще отстраня с усмивка и с досада както се пъди муха. Ако след година дойдеш месеците наред ще навия на кълбета в моето чекмедже. Ако векове те чакам с пръсти ще ги броя докато паднат пръстите на голата земя. Ако съм докрай сигурна, че ще те видя отвъд бих захвърлила живота си като люспа на път. Но без да разбирам времето, то ме боде - със бяс една оса прокълната- сама се жиля аз. *** Мнозина от собствената си памет биха отлетели веднага стига да можеха да летят. Ще гледат птиците с изненада свикнали на кротки същества които се носят полека как бягат човеци - разтреперани от душата на Човека.

*** На два пъти понасях загуби все тука - до пръстта. На два пъти бях просякиня пред божията врата. На два пъти слизаха ангели все тука - до моя праг. Бандит - банкер - баща аз съм беднячка пак ! *** Ето как аз чета писмо заключвам се направо за по-голяма сигурност вратата бутам здраво отивам в ъгъла отсреща за да не се почука после писмото тихо вадя печата тихо чупя. поглеждам скришом към стената към пода -също скришом да не би там да лази мишка и почвам да въздишам че съм безкрайна - но пред някого, когото тук не знаят и не за рая на религиите а тук, че липсва раят.

*** Някои мислят правото да загинеш за неоспорвано право. Опитай се - и веднага Вселената ще те погледне сурово и ще изпрати отсреща полиция. Не можеш и да умреш по желание без Природата и Човечеството да ти направят дознание. *** Миналото е особено създание щом го погледна в лицето - не знам дали ще получа възторг или пък срам. Ако го срещнеш без оръжие по-добре побегни че и неговата ръждясала пушка понякога - гърми. *** цивилизацията изгони леопарда. А не бе ли душата му сърцата ? Пустинята-не отхвърляше кадифето му. Етиопия - неговата позлата. Джунглата - неговите привички. Той имаше мантия пъстра и беше все същия. Такава му е природата - сеньор, трябва ли пазачът да се мръщи ?

Жалко за леопарда - той напусна своята Азия. Споменът за ония палми не ще бъде заглушен с упойки нито успокоен - с балсами. *** Тялото расте външно за да е по-удобноАко преследват душата храмът му - стои свободно отворен, канещ, сигурен. Тялото е по-честно. Духът, потърсил убежище то не се предава лесно. *** Край на предишното ! Аз съм съпруга ! Аз съм друга ! Аз съм Цар. Аз съм Жена. Тъй съм по-сигурна. Чуден ми е моминският свят през този нежен полумракНавярно такава е земята за тези, които са в небесата. Понеже сега е радост - то мъка е било предишното. Но защо повече да сравнявам ? Аз съм Жена. И тук оставам. ***

Не съм чувала думата " бягство" без да ми пламне кръвтаЕдно внезапно очакване усещане, че летя. Но не съм чувала и да просветва затворническият мрак. Аз само детски се търкам в клетката за да пропадна пак. *** Събрах си силата в ръка закрачих към света. И по-голяма от Давид ми беше смелостта. Изстрелях камък, но сама се строполих завчас. Дали голям бе Голиат или бях малка аз ? *** В мъката има нещо тъмно тя е без памет цяла. Не знае нито кога е почнала нито кога е спряла. Тя няма бъдеще освен себе си империята и обхваща и собственото и минало и мъката предстояща.

*** Бог дава на работливите ангели следобедите да играят. Срещнах един - зарад него напуснах всички, които ме знаят. Бог викна в къщи своите ангели щом притъмни небосклона. Загубих моят - мрачен е камъкът след като бил е корона. *** Плачът е нещо незначително въздишката - е нещо дребно. Но от товара им натрупан човек умира постепенно. *** Първо делото ще почука при мисълта после - при волята ще спре. Тук вече е работното място дето ще се почувства добре. И тогава - се явява едно действие или пък се погребва така че само божието ухо ще чуе неговата съдба*** Да се бориш на глас е храбро но по-голяма е храбростта,

когато се биеш - вътре в сърцето си с кавалерията на скръбта когато побеждаваш - без зрители падаш - без никой да те съзре, когато не гледат патриотите как героят им ще умре. Такива храбреци дирят ангелите шествие от разперени крила ред подир ред - със равна стъпка и със белоснежни облекла. *** То бе една малка, малка лодка - която по залива тръгна. То бе едно храбро, храбро море което навътре я дръпна. То бе една хищна, хищна вълна която с език я прегъна. Така не разбраха големите кораби че моята лодка потъна. *** Не е тъй мъчително давенето а опитът да се изскочи. Удавникът - казват - три пъти с лице - към небето сочи. И после потъва завинаги в тази ужасна бездна, където сам бог го прегръща и всяка надежда изчезва. Сърдечният лик на Твореца -

макар и с доброта голяма изглежда отвън излъскан като една реклама. *** Загубих вчера един свят. Тук някъде да сте го зървали ? Познава се по ред звездипо челото навървени. Богатите ще го отминат но за окото ми оскъдно той е по-скъп и от дукати. Върнете ми го, сър, обратно !

*** Аз знам как слънцето изгря. За миг през ивицата - диск хукнаха вести като катерички кулата плувна в аметистРазвърза нощна шапчица и хор от косове запя. Тогава тихо аз си казах: "Виж, вече слънцето изгря." Но как залезе, аз не знам. Прескачаха с детински жар жълти момченца и момиченца през някакъв червен дувар а там един наставник в сиво с ръката си добра отвъд спусна вечерните решетки и стадото прибра от път.

*** Щом пияницата види тапа от блянове е упоен. Тъй и аз съзрях една муха в този януарски ден. И във мене бликна ром от спомени и главата ми се завъртя. Който само с мярка пие той не заслужава пролетта. Упоението е отчасти във шишето повече е в радостта сама. Ти, ценителю на питиетата питай малката пчела... *** Ако моженето беше равно на желанието критерият би бил неважен. Върховното в езика е безсилието да изкаже. *** Не е нужно - за да си населен с призраци да си стая - или къща. Мозъкът си има коридори - по които по-добре да не се връща по-добре във полунощ да видиш дух незнаен но да не се сблъскаш във душата си с домакина таен -

по-добре зад теб да рухват замъци и във ужас да се блещиш но на скрито място - без оръжие сам себе си да не срещаш. Туй, което в теб зад теб е сгушено най-ще те уплаши. Вмъкналият се убиец в къщата няма да е така страшен. Ние тялото си пазим с револвери и заключваме вратите но пропускаме по-висши призраци а и друго - в нас самите. *** По-дълбоко в лятото от птиците трогателна в тревата една миниатюрна нация празнува свойта служба свята. Обреди в нея няма и тъй на степени благодатта пристига че мисленето я приема - като навик а самотата се надига. На обед тя изглежда най-старинна когато Август - ниско ни изгаря и кара призрачната литургия покой да изразява. Все още липсва опрощение сянка във жегата не ляга.

Но вече има нещо жреческо и то природата напряга. *** Не беше смърт - понеже се надигнах а мъртвите лежаха. Не беше нощ - с извадени езици камбаните звъняха. Не беше лед - защото по месата ми самум пълзеше жадноНе беше огън - с крак от мрамор отдолу пазех хладноНо заедно ги вкусвах всичките и този поглед - с който гледах телата наредени ми спомняше за мойто. Сякаш живота ми бе кастрен то рамката го хвана, и дишах само с ключ - и всичко някак среднощно стана и спряха всякакви тиктакания и взря се тишината и първата мъгла затисна бумтежа на земята. То беше - хаос непрекъснат без шанс - без състезание без земен знак - да оправдае самото отчаяние.

*** Ще дойде ли някога утро ? И нещо подобно на ден ? Да бях планината висока дали ще го видя пред мен ? И има ли тяло на лилия ? И птичи пера – отстрани ? От славни страни не пристига ли за мен непознати страни ? О, учени и моряци ! И мъдри мъже по света ! Кажете на малката пътница къде да намери деня ! *** Две пеперуди днес на обед върху потока валс играха после по свода се надигнаха и на една греда запряха. А после заедно отплуваха в най-осветеното безбрежие където никое пристанище не ще им пътя отбележи. И там - в ефирните морета дали ята над тях се вдигат или фрегати ги пресрещат до мен известия не стигат. *** Отдолу - под светлината - долу,

под тревата - и под тинята под килера на бръмбара под корена - на детелината там - докъдето не достигат и ръцете на исполина там - дето слънцето не свети дори в един ден - като година отвъд светлината - най-отвъд отвъд арката - на врабчетата отвъд върха - на аршините отвъд комина - на кометата там, дето мисъл не галопира и няма гатанки пред мъдреца о, този диск на дистанцията между живите - и мъртвеца ! *** Разбирам - светът ще престане тревогата ще ни хване и много рани. Но какво от това ? Разбирам - всеки загива и силата най-жива накрая изгнива. Но какво от това ? Разбирам - после в рая всичко ще оправдая с уравнението на безкрая. Но какво от това ? ***

Умиращ тигър за вода се мъчеше. Прерових пясъчните степи в една скала - намерих изворче и му донесох в шепи. Очните топки се бяха втвърдили но взирайки се - в празнотата . видях там върху ретината образа на себе си - и на водата. Не бях виновна - че съм се забавила нито пък тигърът - виновен беше че е умрял. Това бе просто фактът че той умрял лежеше. *** Едно разпятие се отбелязва само а колко много стърчат. За тях и математиката и историята - мълчат. Една Голгота е пред чужденците а толкова други знам, колкото личности, - и полуострови. Дори градината на Гетсиман е провинция до центъра на битието. Дори и Индия за всички пътници и кръстоносци е съвсем до нас. Исусовото показание е мощно но въпреки това има разпятия - по-нови и по-близки -

от онова. *** Незабележимо - като скръб лятото - свърши бавно. Прекалено незабележимо за да изглежда коварно. Една пречистена тишина дълъг здрач и силуетиПриродата прекарва - сама следобедите иззетиЧужда изгрява сутринта досадна - и вежлива като гостенка - която стои а трябва да си отива. Тъй - без да полети с криле без кораб - да му помага нашето лято - с лекота в красивото избяга. *** С това - че моята река тече тя е пресъхнала добре. С това - че моята река мълчи тя вече е море. И аз - изплашена от нейните вълнихукнах - без някой да ме спре натам - където силните ме уверяваха че "няма повече море".

*** Природата е - което виждаме. Хълмът - следобедното поле катеричката - залезът - бръмбърът или природата - е небе. Природата е - което чуваме морето - пеещият кос - гръмотевицата - щурецът или природата е - глас. Природата е - което знаем но не изказваме с уста че мъдростта ни е безсилна пред нейната простота. *** Аз станах рано - взех си кучето и посетих морето. Русалките от зимника загледаха ме скрито. Фрегатите от партера разпериха конопени ръце - със плясък. те ме помислиха за мишка завряна в дупка пясък. Но никой не ме пипна - преди приливът. Той до обувките ми стигна после престилката - после коланът елечето надигна и се престори, че ще ме погълне както росата - отзарана глухарчетата бе погълнала но аз тогава станах.

А той - той тръгна подир мен отблизо и сребърните му пети шумяха до моя глезен - двете ми обувки от бисери преляха. докато срещнах твърдината на града тълпа от непознати плъпна и затова - с един поклон величествен морето се отдръпна. *** Почувствах в своя мозък погребение вървяха оплаквачите на групи и крачеха, и крачеха - додето усещането ми на две се счупи. Те седнаха - опелото започна и също като барабан в тила ми и биеше, и биеше - додето помислих - че заглъхна мисълта ми. И после чух - един сандък да вдигат и през душата ми да скърцат - с постоянство все същите оловени обувки и после звънна - цялото пространство сякаш небето бе една камбана едно ухо огромно - Битието и аз и тишината - странно племе разсипано - самотно - и проклето. ***

Раят е толкова далече че е във стаята до нас ако приятел чака в нея съдбовния си час. Каква ли сила е в душата да може тя да изтърпи шума на идващите стъпки отварящите се врати ! *** От какво се прави ливада ? Нима не знаеш ? Трева и една пчела и да мечтаеш. Ако пчелата не пристига мечтата стига. *** Да издържим своя дял от нощта своя сутрешен дял. Да попълним празното на радостта и на своя провал. Минава звезда подир звезда някои падат сред път. Минава мъгла подир мъгла и тогава – Денят ! *** Гладувах толкова години -

настъпи мойто пладне. Трепереща - довлякох масата допрях вината хладни. По чужди маси бях ги виждала когато гладна - тръпнех и гледах - гледах през прозорците богатства недостъпни. Тъй бял и хубав беше хлябът различен от трохите които в хола на природата разделях си с врабците. Но днес - от многото обилие почувствах се ранена като къпина от полето в паважа присадена. И повече глад не усещах. Гладът - разбрах тогава натрупва се извън прозорците но вътре се стопява. *** След сто години - мястото забравя се - най-подир. Агонията е преминала във неподвижен мир. Бурени тържествуват и сричат чужденци самотният правопис на древни мъртъвци.

Но летните ветрове връщат някои неща. Инстинктът вдига ключа изпуснат от паметта. *** От всичките създадени души аз си избрах една когато от духа се рони разумът и е излишна всяка хитрина когато днешният - и миналият ден стоят отделно - всеки сам и тази кратка драма на плътта е като пясък - разпилян когато фигурите идват - в царствен ред и през мъглите някой е дълбал. Вижте тоз атом - който предпочетох пред пластовете земна кал ! *** След тежка мъка - чувстваш официално. Застават нервите - като гробове . - чинно. сърцето пита - как тъй всичко мина ? И вчера ли? Или преди година ? Краката - механично обикалят по дървения път - направен от пръст - от въздух - от безсмислен намек със кварцово задоволяване на камък.

Аз зная този час - часът оловен. Ако го минеш - ще го помниш както замръзналите - своето смразяване сняг - и втвърдяване - и отминаване. *** Ако не съм вече жива щом дойдат ония птички дай на червеношийката от паметните трохички. Не бих ти благодарила никой не ще ме пусне но знай - че съм опитвала с мойте гранитни устни. *** Тоя свят не е заключение. Веригата почва - оттук невидима - като музика но сигурна - като звук. Тя сочи - и тя обърква философийте мълчат. През гатанката накрая мъдростта търси път. Не я отгатват учените ще я съзреш едвам, когато презреш - потомствата и се разпънеш сам. *** Животът ми бе пълна пушка в ъгъла -

но един ден стопанинът дойде и след като доказа самоличност със себе си ме взе. И ний сега в горите царски стъпваме и ний сега на лов сме за сърни и щом аз - вместо него - проговоря отсреща отговарят - планини. И щом усмихна се - такъв сърдечен блясък долът пред нас е озарил че сякаш сам Везувий - от наслада лицето си е зачервил. А вечер - след добрия ден изтекъл аз пазя - господарската глава и знам - че и възглавница от пачи пук той би отхвърлил - пред това. За неговите врагове - съм смъртен враг те падат неподвижни околвръст когато соча ги - с око от жълто и със наблягащ пръст. Макар че мога да го надживея то нека той ме надживее - по-добре ! Че мойта власт е - само да убива без власт - самата да умре. *** Има едни диагонални светлини през зимата - в следобедите тесни те ни притискат - като тежестта на катедрални песни.

Небесна рана ни нанасят те но белег ний не виждаме с очите а само вътрешната разлика боли където са значенията скрити. От тях не учи нищо никой тук те са клеймото - те са отчаяние те са изпратени - като всевластна скръб по въздуха - от разстояние. На идване - пейзажът ги следи държат си сенките дъха запиращ. А на отиване - са като дълъг скок до поглед на умиращ. *** Сигурни - в свойте зали алабастрови от нощите и дните - несмущавани спят меките остатъци на възкресението атлазен гредоред - покрив от камъни. Слънцето в своя дом осмива вятъра жужи пчелата край уши безчувствени подсвиркват птиците във такт невежествен ах, какви мъдрости са тук покрусени ! Над тях - тържествени - вървят годините гребат вселени в небосводи дъгови падат корони - дождове предават се беззвучни - като точки - в снежни кръгове. ***

Умирайки - чух да бръмчи муха. Покоят - който в стаята настана напомняше въздушния покой между два напора на океана. Очите бяха сухи - от изстискване дъхът се стягаше - за да съпътства последната атака - че на нея сам кралят - щеше да присъства. Аз паметта си завещах - подписах онази малка част от мен - която за подпис бе пригодна - и тогава във стаята промъкна се - мухата и забръмча тя синьо -смътно - секващо преди към светлината да отида и после мръкнаха прозорците - и после не можех аз да видя - за да видя. *** Понеже няма как да спра Смъртта тя спря пред мен с внимателно усърдия. В каляската ний бяхме само двамата и нашето безсмъртие. Карахме бавно - тясъвсем не бързаше и аз отхвърлях мойта предпазливост мойто усилие - и моето безделие за нейната вежливост. Ний минахме край селското училище класът с борби и викове излезе. Ний минахме нивя със жито втренчено

и после слънцето залезе. Спряхме пред къщичка, която ми приличаше на малка пъпчица - върху земята. Отгоре покривът едва се виждаше вместо корниз - с една издатина. И въпреки, че векове преминаха изглеждат те по-кратки от часа, когато пръв път зърнах конските глави насочени към Вечността.