Хо р а т а в а в и а ц и я т а
Генерал Иван Дочев
лидер за цял живот Ганчо Каменарски разглежда сложната авиаторска и командирска кариера на генерала от резерва Иван Дочев.
Въведение от автора Писаните и неписаните правила в журналистиката настоятелно препоръчват личността на автора по възможност да остава
36
април 2014
Александър Младенов
нов, но понеже във випуска има няколко Ивановци и в плановата таблица за полети непрекъснато ги омесваха, командирът на първата ни ескадрила подп. Дражев за някои от тях въведе в обръщеСлед последния полет на боен самолет – 2 април 2002 г. ние бащините им имена. И понеже започнах нескромно да се хваля с кого съм имал късмет да завърша Училището, ще добавя уточнението, че доста време бяхме известни като „Випускът на Иван Дочев”, и то по простата причина, че именно той е формалният и неоспорим първенец на випуска ни. Самият Дочев винаги се е притеснявал от завоюваната и всепризната титла „пръв сред равни” защото и той като всички нас ни”, стои в сянката на недостижимия и уникален Георги Йовчев (Йовата) – гордостта и болката на випуска ни. Йовата се докосваше до гения, но не завърши по успех пред Дочев, защото в трети курс конструира десантния парашут УП-9 и по цели месеци се губеше от лекции, за да го ушие и изпита. Като курсант Иван Дочев уж не се различаваше много от останалите, дори участваше в повечето наши курсантски щуротии – рецидив на недоизживян докрай пубертет но за разлика от мнозина бертет, само веднъж изпита прелестите на ареста (във втори курс получи три дни арест от командира на ескадрилата подп. Труфев за нарушаване на въздушната дисциплина, но този случаен и нелеп факт никой от випуска не го помни.) Завидно съумяваше да сложи в постъпките си невидима бариера, която не бива да прекрачва. Тогава това не ни правеше впечатление, но с годините започнахме да го оценяваме и също да си налагаме разумни възбрани. Иван винаги се отличаваше с изключителна скромност скромност, недотам характерна за първенците. Това, че майка му е била партизанка, го знаеха малцина от випуска, защото той не го афишираше и никога не се възползва от някакви привилегии. Ако словосъчетанието „скромност в нескромни граници” изобщо има някакъв смисъл, то напълно приляга на Дочев. Някога авиационният журналист Цветан Цаков пусна поредица публикации в списание „Криле” „Криле”, в които проследяваше пътя извън рамката на писаното слово. Само че на курсантите отличници и се опитваше да сега това не е възможно. Ще става дума за докаже, че първенците в Училището винаги генерал Иван Дочев, а всички, които ни позси остават първенци и като офицери. Ако нават знаят, нават, знаят че сме от един випуск на Военигнорираме пренебрегнатите от Цаков изновъздушното училище. И догодина, ако е ключения, задължително остава желязното живот и здраве, ще се навършат 50 години, правило, а Иван Дочев винаги плътно се е откакто съдбата ни събра в Долна Митропобирал в това правило. Дори да не се е полия. А всеки от нас знае колко струва намирал на началнически позиции, околдругият както той едва ли се познава. другият, ните винаги са го изтъквали на лидерското Веднага е необходимо уточнението, че място. всъщност неговото фамилно име е Ива-
От лейтенант до майор
Александър Младенов
Випускът пилоти през 1969 г. бяхме разпределени основно в Чешнегирово и Безмер. И двата полка бяха изтребително-бомбардировъчни, летяха на МиГ МиГ-17 и поради това непрекъснато им изтегляха младите пилоти за МиГ МиГ-21. Затова „випускът 1969” бе подложен на интензивно обучение и от следващото лято буквално бе хвърлен в ученията „Зенит-70” и „Тракия-70” – лейтенантите стреляха и бомбардираха от боен завой като водени на капитаните. На четвъртата година Дочев замина във Военната академия с друга гордост на випуска – Любчо Стоилов. И двамата старши лейтенанти завършиха тригодишния курс на обучение със златен медал. Върнаха се в Чешнегирово – Стоилов като командир на ескадрила, а Дочев като негов заместник. Тук съдбата се опита да сложи крак на Дочев под формата на здравословен проблем: налегна го алергичен ринит (сенна хрема), който не му позволяваше винаги да лети, и то особено на големи височини. Назначиха го за началник на ВСП (въздушно-стрелкова подготовка) на полка. Казано накратко и простичко – обрекоха го на доизживяване. Дочев нямаше друг изход, освен безропотно да се примири. Съдба! Само че още същата година болестта както неочаквано дойде, още по-необяснимо си отиде и служебният светофар на Дочев светна зелено: премина курс за усвояване на МиГ МиГ-23БН и само след пет години стана командир на
25-и ибап, при това без да си помага с лакти – просто бе даден простор за изява на неговите всепризнати лидерски качества и командирски способности. Описването на командирската работа ще бъде икономисано, защото е непосилно и неблагодарно занимание: скучно за служилите в авиацията и неразбираемо за останалите. Струва си обаче уточнението, че тогава всеки авиационен полк летеше много повече, отколкото сега целокупните ВВС.
Катапултирането В кариерата си всеки пилот има знакови полети, които той помни до края на живота си. Някои от тях обаче паметта ги архивира в категорията „по-по-най”. най” За Иван Дочев най”. безспорно това е катапултирането при излитане на 7 август 1984 г. налетище Чешнегирово. Тогава на правителствено равнище бе решено да бъде проведен голям военен парад с участието на военна авиация в чест на 40-годишнината от 9 септември, честван като национален празник. Авиационните полкове трябваше да проведат първите тренировки на постоянните си летища, а след това да се съберат в Доброславци за „сглобяване” „сглобяване”.
Като командир на 25 ибап майор Дочев трябва да води групата самолети МиГ МиГ-23БН, а за негов десен воден е определен инспекторът по техника на пилотиране на полка капитан Георги Ангелов Георгиев, по-известен като Гека. В късния следобед двамата изпълняват един полет и към 18 часа потеглят за втори. До отлепянето, прибирането на колесника и клапите всичко е нормално. На височина около 100 метра обаче се чува гръм, самолетът рязко потегля нагоре и се обръща по гръб. Лостът за управление олеква и се движи свободно без никакъв ефект върху кормилата. Светва лампа „Пожар“ същият сигнал прозвучава и от речежар“, вия информатор на самолета. Това съвпада и с виковете на Гека по радиото: „Пожар! Гориш! Скачай!“. Дочев веднага изключва автопилота, но управлението не се възстановява. Не може да катапултира незабавно, от гръбно положение катапултът ще го забие в земята. Самолетът загубва скорост скорост, носът му бързо пада под хоризонта. Летецът вижда как под него отминава село Богданица и сварва да си помисли: „Това е добре“ добре“. В същото време въртенето продължава и когато Дочев мярва небето над себе си, изтегля скобите на катапулта.
Последният полет в бойната авиация ген. майор Дочев, тогава командир на пловдивския Корпус Тактическа авиация, изпълни на спарка Су-25УБК в Безмер, заедно с подполковник (тогава) Димитър Данев.
април 2014
www.aeropress-bg.com
37
Вижда как земята „потъва” надолу и горящият самолет със страхотен вой продължава полета си към земята. Автоматиката сработва и той увисва на коланите на парашута. Оказва се на височина 100–150 м над едно лозе в края на селото, чиито бетонови колци застрашително стърчат нагоре. В същото време, докато самолетът пада в една нива, за късмет вятърът отнася парашута към крайната къща и Дочев се приземява в прясно разкопана градина. Едва тогава вижда, че е по чорапи, обувките му са изпаднали при освобождаване на седалката. Изправя се на крака и започва да ръкомаха към водения си, който кръжи над него. Майорът разбира, че е видян жив и здрав, и си казва гласно: - Отървах кожата. - Ти се отърва, ама другото момче загина – чува глас зад себе си. Обръща се и вижда една баба зад оградата в съседната градина. Тя помислила за човек катапултната седалка, паднала в лозето. Сяда на лодката от НАЗ-а и след малко при него дотичва живеещият в селото сержант Данчо Павлов, наричан от всички Даньо Бавния. Още отдалеч той се провиква свойски и с облекчение, както може да стане само в авиацията: - Шефе, ти ли си бе? По-късно Дочев се шегува, че само заради това тичане на Бавния си е заслужавало катапултирането. След Павлов дотичва зам.-командирът на полка майор Иван Парапунов, съвипускник на Дочев и също бъдещ генерал. С линейката пристига и другият му заместник майор Слави Павлов заедно с авиолекаря капитан Христов. Майор Дочев се чувства добре, но Христов настоява да премине контролен преглед във Военната болница в Пловдив. Резултатите от прегледа показват само дребни натъртвания. След час пристигат съпругата му Величка и децата, лично да се уверят уверят, че главата на семейството е жив и здрав. Него обаче го задържат да остане под наблюдение. Сутринта на 8 август медицинската сестра Стефка Трушкова, съпруга на неговия съвипускник Николай Трушков в Чешнегирово, отива при началника на болницата с молба за по-голямо внимание към Иван Дочев, тъй като семействата им са близки. Началникът логично я отрязва, че за него всички пациенти са еднакво важни и не може да се занимава с отделни личности. По-късно същата сутрин в болницата пристигат членовете на комисията за разследване на произшествието: ген. Желязков, полк. Величков и руският съветник полк. Шкарупа. За да го ободри, ген. Желязков се шегува: - Хайде, стига си се излежавал тука! Кой ще ти командва полка? Всички се засмиват засмиват, но началникът на болницата приема нещата буквално и когато на следващия ден изписва майор Дочев, му дава само три дни болнични. А веднага след височайшето посещение – генерал и двама полковници, единият от които съветски – началникът на болницата
38
април 2014
свиква спешно съвещание и наказва виновните, че майор Дочев е настанен в обща стая и не е облечен в офицерска пижама, накрая заповядва да му докладват състоянието на суперважния пациент на всеки 30 минути. Майор Дочев е включен в групата за ръководство на парада, но възстановява полетите си едва след приключването му на 9 септември. Причина за пожара се оказва скъсан тръбопровод от системата за управление на соплото поради вибрации и взрив на резервоар, който прекъсва щангите за управление на кормилата на самолета. Цялата аварийна ситуация продължава 26 секунди. По-късно са открити и други самолети в полка с подобни наранявания на тръбопровода, изяснен е и е отстранен конструктивно-производственият недостатък. За действията си при аварийната ситуация майор Иван Дочев е награден с орден „Червено знаме“ знаме“. Сега той обобщава случая по следния начин: „Катапултирането е знаково събитие в моя живот. Наложи ми се да действам в много сложна и скоротечна обстановка. Не всички действия по инструкция съм изпълнил изпълнил, но съм действал правилно и грамотно. Случаят предизвика уважение сред колегите ми и приятелите приятелите, даде ми увереност в последващата ми летателна дейност. Оттогава давам курбан на близки и приятели на тази дата” дата”. Вече почти 30 години след съдбоносния полет генерал Дочев отдава дължимата признателност на парашутно-десантната служба (ПДС) – капитан Борис Борисов и старшина Иван Калоферов. И си е направил много интересна поука: „И до ден днешен считам, че самолетът ми се завъртя наляво наляво, а всички всички, наблюдавали ме от земята земята, твърдят, че се е завъртял надясно. Оттогава никога не доказвам, че моята истина е най-вярна. Всеки вижда и усеща нещата различно“ различно“. За генерал Дочев рискът и шегата в авиацията вървят заедно. Когато се връща към онези години, той си спомня, че от ПДС му подаряват за спомен неприкосновения авариен запас (НАЗ), в който има различни полезни приспособления и продукти за оцеляване в морето, в планината или в безлюдна местност местност. Двамата му синове Дойчин и Асен веднага се заемат с разпределение на „подаръците“ „подаръците“. По едно време по-малкият пита: - Татко, летецът може ли да си запали самолета? - Защо ще го пали? – пита бащата. - Ами с батко не можем да разделим подаръците и ни трябва още един комплект комплект.
Пътят към върховете в кариерата През 1985 г. майор Иван Дочев е изтеглен в Главния щаб на ВВС в София за старши инспектор по изтребително-бомбардировъчна авиация. По принцип тази длъжност бе „крайна гара” за повечето от колегите му полковници. Дочев не гради илюзии и не слага генералски пагони в чантата за бойна готовност готовност. Единствената значима крачка напред през тези три години е, че през есента на 1986 г. преминава на щурмовия Су-25 в Безмер, при това е четвъртият по
ред български летец, който излита с този самолет самолет. През есента на 1988 г. го извиква на разговор командващият ПВО и ВВС ген. Любчо Благоев и му предлага да бъде назначен за заместник на командира на 1-ва дивизия за ПВО ген. Иван Бинев. Предложението е толкова неочаквано, а и ген. Бинев има завидната слава на суров и грубоват в обноските човек, че Дочев иска време да си помисли. Съветва се с колегите полк. Кольо Петров и полк. Васил Величков (светла светла им памет памет, добри мъже бяха!), споделя и вкъщи със съпругата си. Накрая приема и не съжалява – приет е в щаба на дивизията изключително радушно дори и от ген. Бинев. Още като инспектор Дочев получава ведомствено жилище в софийския комплекс „Младост” Макар то да е на VII етаж и току„Младост”. що построено от трудоваци, след 16 г. „живот в кашони” в чешнегировското авиоградче жилището се струва на семейството като рай. И понеже мислят мислят, че им е последно, хвърлят всичките си средства и сили да го стегнат стегнат. На 22 юни 1989 г.(какъв паметен ден и още по-паметна година!) отново го вика ген. Благоев и му нарежда да премести семейството си в комплекс „Люлин” „Люлин”. Ужас! Подполковник Дочев вместо отговор пита дали не
Ген. Дочев беше в първата български група, посетила самолетостроителната компания Pilatus Aircraft в началото на 1999 г. Тук той е сниман в кабината на учебния самолет РС-9М
наване с огневите позиции, реда за подготовка и цялата организация на стрелбите: приемане на техниката от нашите екипажи, проверките и настройките на необходимите режими за работа, тренировки на бойните разчети. Като човек с остро чувство за хумор, Дочев е запомнил и възпроизвежда преди всичко нестандартните ситуации. Техниката се предава от съветски инструктори, които в началото помагат за настройката в необходимите режими. В един от дивизионите възниква проблем и командирът майор Стефан Беневрешки държи подчинените си от тъмно до тъмно, докато се справят справят. Резултатът е нулев. Подполковник Дочев усеща, че ситуацията не е стандартна, и поразпитва руснаците. Оказва се, че инструкторите почти винаги поставят в апаратурата дефектен електронен блок и докато не получат ритуалния подарък (обикновено бутилка „Слънчев бряг”), не казват къде е повредата. Знаейки това, командирите „благодарят” на инструктора за помощта и всичко се оказва наред. Беневрешки обаче е амбициозен командир (по-късно става заместник-командир на дивизията), решава, че води професионалисти и не се нуждае от помощта на инструктора. Така втори ден хората му работят по 12–13 личен архив на ген. Дочев
може да си наеме квартира в Божурище, където е щабът на дивизията, а да остави семейството си в „Младост” „Младост”. В това време обаче телефонът на командващия звъни и му съобщават съобщават, че двама узунджовски пилоти са се катапултирали от МиГ МиГ-21. Дочев признава, че в този момент го е обхванал срам – какви са му значими грижите на ген. Благоев, а той го занимава с дреболии. Измъква се тихичко от генералския кабинет Прибира се вкъщи, поема въздух и кабинет. съобщава на съпругата си новината. Вече е научил къде трябва да се мести – блок 001 в „Люлин” но с тази особеност „Люлин”, особеност, че номерацията започва от околовръстния път в посока центъра на София – сиреч ще са в последен блок преди околовръстния път на столицата. Величка съкрушено отпуска ръце и казва само: „Разбрах. Щом трябва, ще се местим” Все някога авиаторите със страхотни тим”. съпруги осъзнават окончателно този факт и повече никога не се терзаят от мисълта, дали някога не са сгрешили в съдбовния си избор. През лятото Дочев е командирован на съветския полигон „Ашулук” за провеждане на стрелби с Първа ЗРБР (зенитно-ракетна бригада). Пътува заедно с бригадата с железопътен ешелон. И понеже му е първи път път, на полигона всичко му е интересно: запоз-
часа в изключителни горещини над 40 градуса, без да могат да починат починат, напрежението расте, застрашени са стрелбите. По съвет на заместник-командира на дивизията по ЗРВ полк. Спас Спасов Дочев извиква Беневрешки на доклад, а през това време е организирано взаимодействието с руския инструктор. Като получава благодарност под формата на бутилка, той сменя един от електронните блокове и проверките веднага се получават получават. Накрая Беневрешки радостно докладва добрата вест и освобождава хората си. След време той научава истината, но полковник Дочев вече е командир на дивизията, та малката измама великодушно му е простена. През есента на тази предълга 1989 г., едва прехвърлил семейството си в най-западния жилищен блок в София, подполковник Дочев поема на изток за половингодишен квалификационен курс в съветския град Калинин (сега Твер) между Москва и Ленинград. Макар това да е изключително важен период за формирането му като специалист специалист, Дочев на шега акцентира как с колега българин на 2 март 1990 г. „преджапали” по леда Волга от десния на левия бряг. Впрочем същото лято по време на стрелби в Астрахан той получава възможност да се къпе вече в долното течение на Волга – най-дългата река в Европа. Дивизионните стрелби през следващата 1990 г. на полигон „Ашулук” са последните за нашата ПВО извън България. Започва подготовка, включваща десетки тренировки. Един месец преди стрелбите полковник Дочев (вече командир на дивизията) получава заповед с цел икономии на средства дивизията да проведе отделно стрелби със зенитно-ракетната бригада и изтребителния полк от Доброславци. Оценката от командването на полигона е много важна, защото по нея се оценява целият труд на дивизията за последните една-две години. Поради тази причина командирите определят най-добрите си екипажи за участие, за да си осигурят отлични оценки. Така стрелящите всяка година са едни и същи доказали се екипажи, а другите само гледат отстрани. Някои през цялата си служба не успяват да проведат реална стрелба. По време на среща с командира на тренировъчния полигон полковник Дочев повдига проблема, че не му е нужна тяхната оценка, а му е необходимо да тренира всеки път нови екипажи. Началникът на полигона признава, че същите искания са поставили и други командири, затова е изпратил докладна записка до началниците си за изменение на документите за провеждане на стрелбите, за да се даде предимство на обучението на повече екипажи. Дочев така и не разбира дали нещо впоследствие се е променило, тъй като Варшавският договор се разпада и тези стрелби се оказват последни за българските ВВС в Русия. А на тях се представяме отлично, защото отново са включени основно „гърмени” бойци. През 1991 г. се разпада Варшавският договор. Отказът от настъпателни операции на юг и приемане на строго отбранителна доктрина показва редица нейни несъответствия със строителството и дислоцирането април 2014
www.aeropress-bg.com
39
на 120-хилядната Българска армия. На 1 август 1991 г. е денонсиран съюзният договор със СССР, в който има и военни клаузи. Заети с промяна на политическата и икономическата система, българските политици не отделят достатъчно внимание на националната сигурност сигурност. Ясно е обаче, че я чакат съдбоносни сътресения.
Генералска кариера В самото начало на 1992 г. в отношенията между новия командващ ПВО и ВВС ген. Михов и зам.-командира на 1-ва дПВО възниква напрежение. Дочев се ожалва на свой съвипускник, че сутрин след доклада за оперативната обстановка в дивизията ген. Михов започва безжалостно да го „мачка” и то без да се е случило нещо съ„мачка”, ществено. Накрая угриженият съвипускник се принуждава да отиде при ген. Михов, с когото тогава също е близък, и да го попита буквално: „Защо ми тормозиш командира?”. Михов отрича да е така, тормозът обаче не продължава дълго. Накрая отношенията между двамата се нормализират нормализират, Дочев без задръжки става генерал и продължава да служи още 10 години, като през 1996 г. Михов дори го изтегля в щаба на ВВС. В следващите години са проведени експериментални стрелби на полигон „Шабла” „Шабла”. Те стават възможни, след като ген. Илия Илиев полага огромни и резултатни усилия за създаване на мишени от ракети от комплекса „Двина“ с изтекъл срок на годност и утвърждаване на полигона като зенитно-ракетен. Генерал Дочев е категоричен, че полигонът трябва да носи името на ген. Илиев. Веднъж през лятото на 1994 г. тогавашният министър на отбраната Валентин Александров, ген. Дочев и командирът на Втора дивизия за ПВО ген. Георги Каракачанов изчакват в командния пункт разрешение за стрелба от службите, осигуряващи безопасността на международния въздушен и морски трафик. Карата, който е голям зевзек, пита министъра каква е тази идея за ротация на командирите, която се обсъжда в МО. В отговор Александров го пита как те си я представят представят. Каракачанов със съвсем сериозно лице отговаря, че сега той е командир на 2-ра дивизия, а Дочев на 1-ва, но догодина ще си разменят местата. Министърът се смее от сърце, но изглежда, не схваща шегата, защото после официално разпраща документ документ, как да се разбира идеята му. По онова време системата за ПВО на страната е разделена на две дивизии в съответствие с оперативните планове за настъпление. Това вече се оказва неудачно и се ражда идеята за обединяване на дивизиите в корпус ПВО. Проучен е опитът на Румъния, Украйна и Югославия. Куриозно е, че макар генерал Дочев да е „бабувал” за раждането на корпуса, не може да му стане командир, защото по онова време е нямал завършен пълен курс в генералщабна академия. След като три години е началник на управление „Авиация” в Главния щаб на ВВС, през 2000 г. Дочев е назначен за командир на Корпус „Тактическа авиация” в Пловдив. Той решително се възпротивява на това назначение – съпругата му има добра рабо-
40
април 2014
та в БАН, трите му деца учат в училища по желание и едно ново заминаване, макар и в Пловдив, обърква всичките планове на семейството. Командващият ВВС ген. Стефан Попов се оправдава с решение на началника на ГЩ ген. Михов, а той е в дългосрочна командировка в САЩ и няма кой да чуе възраженията му. Налага му се да замине за Пловдив. Преди него командир на корпуса и на дивизия ПВО е бил само ген. Благой Щилянов. Генерал Дочев отчита, че за началникщаба на корпуса полк. Младен Казаков и за заместник-командира полк. Симеонов се явява „пречка” в по-скорошното им израстване в кариерата, затова за компенсация им дава пределно голяма свобода на решения и изява. Пада му се обаче неблагодарната орис да закрие авиобазите в Добрич, Стара Загора и любимото му Чешнегирово, където е израснал като пилот и командир. Освен емоционалната страна закриването на една база се оказва трудоемък и скъп процес. Една неделя отива в поделението, разпорежда да остане сам и с часове обикаля района, като дава свобода на спомените. Сега признава: „Очите ми уж не са на мокро място но се насълзиха. На следващия ден място, прочетох заповедта за разформироване на авиобазата и връчихме предписания на личния състав, като за повечето то бе за улицата”. улицата” През 2002 г. Дочев спечелва конкурс за аташе по отбраната в Москва. Започва подготовка, получава агреман и дипломатически паспорти за семейството. Преди обаче да му връчат заповед за командироване, е приета поправка в Закона за отбраната за намаляване пределната възраст за служба. Така вместо за Москва директно заминава в пенсия. В запаса генерал Дочев не скръства ръце. Като начало минава през авиационната фирма „Ер Бан“ на някаква ръководна позиция, но работата в частния бизнес не го удовлетворява. И в резерва той се чувства войник на държавата, и то отговорен за нея. Не случайно влиза в новообразуваното „Движение за социален хуманизъм” хуманизъм”, известно още и като „Професорското движение” защото от целия политически спекжение”, тър неговите вътрешни личностни нагласи са най-близо до социалдемократическите ценности. Избран е за председател на общинския партиен съвет на движението в София. Същевременно твърди, че военни трябва да има във всички политически партии, за да притежават парламентарните им групи потенциал в областта на сигурността и отбраната.
Житейска равносметка Равносметката на ген. Дочев за преживените години е сбита, но пълна, при това доста скромна: „Тридесет и седем години служих като пилот и командир в Българската армия. Непрекъснато съм учил и съм се усъвършенствал – приведено към днешната система система, имам три магистратури. Преживял съм премеждия премеждия, срещал съм много и различни хора хора, решавал съм съдбите на някои от тях тях, но винаги съм се стремял да бъда честен и справедлив. Благодарен съм
на армията армията, че ми даде възможност да уча и да се реализирам като личност” личност”. Още преди да свали пагоните, ген. Дочев откровено споделя отредената от политиците съдба на армията ни: „Смяната на политическия режим свари военното ръководство напълно неподготвено. Армията остана без разработени стратегически документи които да определят обхвата документи, и последователността на провежданите реформи. Политиците, Политиците заети със смяна на режима и икономически реформи реформи, съчиниха лозунга: „Трябва ни малка малка, но боеспособна армия” армия”. Изпълнявайки този девиз, се заехме с първата му част, съкращаване. Освободените средства обаче никога не се върнаха за да изпълним и втората част, върнаха, да създадем боеспособни и модерни въоръжени сили” сили”. Генерал Дочев се връща към 1992 г., когато в България гостува началникът на турския генерален щаб. На работния обяд той изпуска фразата: „Сега е време да научите политиците да ви уважават”. Тогава никой в армията не разбира за какво става дума. Чак когато военни министри станаха хора, които дори не са служили войници, но напираха да командват и реформират реформират, офицерският корпус усети какво ни е казал турският генерал. В Народното събрание Българската армия почти остава без представители. На различни постове се явиха „съветници” „съветници”, които мислеха, че разбират от строителство на въоръжени сили, и без да се учат или да се съветват съветват, почваха да „реформират” всичко, дори и хубавото. Русофобите отричаха всичко руско, без да имат експертен потенциал. Генерал Дочев нарича това говорене „сляпо русофобство” русофобство”. Вярно е, че някои генерали достигнаха високи постове, но това беше благодарение на личните им качества. Като цяло обаче генералитетът беше „смачкан” Политическите партии се опитваха кан”. да привличат на своя страна някои висши офицери въпреки деполитизацията на армията и някои се поддадоха, но Дочев със задоволство констатира, че са изолирани случаи. Генералът си дава сметка, че в онези трудни години е подценена езиковата подготовка. „В началото изпращахме на езикови курсове офицери офицери, чието отсъствие нямаше да се отрази съществено на дейността ни ни, но в никакъв случай командири. Когато започнаха приемните изпити за натовски академии академии, разбрахме нуждата от владеене на английски език и едва тогава поправихме грешката си. Има един период обаче обаче, наричам го „филоложки” „филоложки”, когато бяхме принудени да изпращаме в академии хора без опит и без да са се доказали като командири само защото не са усвоили езика на определено ниво. Много от тях не се реализираха като ръководители в армията някои скоро я напуснаха та, напуснаха, но загубата си беше за Българската армия.” Генерал Дочев с ирония припомня как през 2001 г. Министерският съвет прие план за модернизация на Българската армия с около 54 проекта, от които 11 приоритетни. И пита: „Какво значи 11 приоритета, приоритета при условие че не можем да финансираме напълно даже един от тях. Така се получи получи, че
Болката Мария Генерал Иван Дочев след успешна и почти завидна кариера в армията сега работи в Министерския съвет като секретар на Междуведомствения съвет по отбранителна индустрия и сигурност на доставките към Министерския съвет съвет. Същевременно е съветник към политическия кабинет на министър-председателя Пламен Орешарски. Дядо е на внуци. Изобщо, като че ли е човек за завиждане. Великият руски писател Достоевски обаче започва свой роман с афоризма, че всички щастливи семейства си приличат приличат, а нещастните семейства са нещастни по своему. Последните думи важат и за семейство Дочеви. Нито един разказ за генерал Дочев не може да е пълен, ако не се спомене тяхна голяма болка – не съвсем обикновената съдба и смъртта на дъщеря им Мария. Докато през 1983 г. Дочев е командир на 25 ИБАП в Чешнегирово, съпругата му
заживява с натрапчивата мисъл да имат и трето дете. Опитът завършва злощастно в хирургията с невъзможност някога да бъде повторен. Нейното желание обаче я обсебва до степен, граничеща с диагноза. Тогава решават да си осиновят дете, а след като имат две момчета, третото естествено трябва да е дъщеря. Натоварват приятели да разузнаят из цяла Югоизточна България и да търсят неизвестната малка девойка. Откриват я чак в Хасково в началото на 1985 г. Ходили веднъж, видели момиченцето, уговорили се с директорката на дома да не го дава на никого. Съдебната процедура в Пловдив по осиновяването обаче застрашително се проточва, а те се страхуват някой да не ги изпревари. Тъй като е навалял сняг сняг, майорът иска разрешение да отиде със служебния джип. Вземат и лекарката на селото Елена Мукарева, съпруга на авиатор. Директорката на дома обаче се дърпа поради неизлязлото още съдебно решение, преценява ги на око, че не са в първа младост и се опитва да ги убеди да почакат: дост, - Толкова години сте чакали това дете, защо не потърпите още малко? Последва удар в слънчевия сплит: - Ама ние вече имаме две деца! Директорката изхълцва от изненада и се предава. Наистина хора само с невероятно добри сърца вече при две свои деца могат да поемат грижата и за трето. Така в семейството се появява Мария, която е само на 1,5 години. Мария расте жизнена и весела, по цял ден пее и е любимка на батковците. Величка неведнъж споделя, че след като е родила
две деца, постепенно е заживяла с усещането, че е родила и Мария. След завършване на гимназията Мария сменя няколко професии, после постъпва във Военна полиция като униформен служител. Успоредно следва икономика. Има сериозен приятел. Семейни „доброжелатели” отдавна са я осведомили, че е осиновена, но тя не изпитва потрес – чувства се обичана и щастлива в това свое семейство. Неочаквано ги спохожда голямото нещастие. Изключително сериозни симптоми налагат оперирането на Мария. Доцент Владов я отваря и почти веднага я зашива. Почти всичките й органи са обхванати от метастази и е ясно, че няма да издържи дори половин година. Мария има силен дух и се примирява с близкия си край. Казва на майка си: - Дойдох на този свят нежелана, но ви благодаря, че ми дадохте възможност да живея нормално през тези 26 г. През последните месеци за облекчаване на болките се налага да приема опиати. Месечно те струват около 500 лв. и й се полагат безплатно, но Здравната каса няма пари за тези все още живи мъртъвци. Семейството взема заеми, които не са достатъчни. Тогава военни полицаи от цялата страна събират необходимите средства. Едни от последните думи на Мария са да пита майка си дали ще доживее до 27-ия си рожден ден. За сбъдване на последната й мечта не й достигат 25 дни. Човекът може да надживее и прежали всичко, само не и смъртта на дете. И му остава единственото утешение, че смъртта е отиване в нищото, а нищото не съществува. Александър Младенов
сега имаме транспортни коли коли, но нямаме достатъчно бойни машини за пехотата пехотата; имаме транспортни вертолети и самолети но нямаме бойни лети, бойни; имаме фрегати фрегати, но нямаме нужното въоръжение за тях. Така останахме последни в НАТО в модернизиране на армията” армията”. Получавали сме съвети и помощ от колегите от НАТО, признава ген. Дочев, но понякога лобистките интереси на техните страни надделяваха над експертните оценки. Този извод е в сила не само за България, но отражението му при нас е най-болезнено поради бедността на държавата ни.
На авиошоуто в Сарафово през октомври 1995 г., ген. Дочев, тогава командир на 1-а дивизия ПВО долетя с МиГ-23МЛА
април 2014
www.aeropress-bg.com
41