Портрети Като командир на авиобаза Равнец
Илия Милушев
личен архив
своенравният полковник
Ганчо КАМЕНАРСКИ разказва за нелекия път във военната авиация на един пилот с характер, който твърди, че промените в авиацията идват с промяна на правилата, а не с тяхното нарушаване. Откъдето и да се подхване едно четиво за Илия Милушев – Макето, все става: и оттам, че през 1982 г. е първенец на випуска летци; и че на два пъти са му забранявани полети по дисциплинарни причини за по година; или че като пусна рапорта си за уволнение преди три години, командващият ВВС генерал-лейтенант Симеон Симеонов предупреди кадровика, че ще го накаже, ако допусне Милушев да си изтегли рапорта. И точно затова, че разказът позволява всяко едно начало, не е необходимо да се правят някакви журналистически трикове за подсилване на ефекта. Достатъчно е фактите да се предадат последователно, но обективно и възможно най-пълно.
Полетът през житата На 29 май 1984 г. лейтенант Илия Милушев от 1-ва ескадрила на 15-и изтребителен полк в Равнец каца със самолет МиГ-21ПФМ след полет на малка височина. Техникът на самолета започва следполетен преглед на машината, но веднага краката му се подкосяват и присяда на бетона. Празните блокове за неуправяеми ракетни снаряди (НУРС) под крилото и въздухозаборника са пълни с житни класове. Ламарините отдолу са с обърнати назад краища. Аеродинамичният нож под соплото обаче е цял – значи е минал на сантиметри от земята, без да я закачи. Извикват незабавно лейтенанта. При вида на самолета първата му мисъл е: „Не е истина!” Уви! Започва разследване на произшествието. Милушев твърди неизменно: „Поддържах 200 метра височина, повечето време гледах в кабината, за да поддържам точни курса и скоростта. Нямам представа над какво съм минал” минал”. Той не признава нарушение на въздушната дисциплина. Защитната му линия поддържа тезата за лошо разпределение на вниманието и все още неизградени добри навици в техниката на пилотиране.
32
март 2010
Информация за инцидента още същия ден обходи летищата (авторът е съвременник на случката като офицер и пилот от ПВО на ВВС – бел. ред.). По-старите авиатори се чудеха само как после Макето (наричан вече Жътваря или Комбайнера) се е измъкнал нагоре, след като е пресякъл житната нива. Те още помнеха как през октомври 1965 г. съвсем младият лейтенант Пенчо Симеонов от 26-и разузнавателен авиополк в Толбухин (днес Добрич), докато уточнявал координатите на земна цел върху картата, изпуска управлението на самолета и се снижава до височина около метър. Според очевидец самолетът внезапно е повдигнал нос, но при това опашката му потъва надолу и мигновено последва катастрофа. Та на това се удивляваха старите пилоти. Защото по отношение на въздушното хулиганство летците (преди и сега) се делят на две категории – заловени и незаловени на местопрестъплението. Чак след години Милушев призна истината. Докато летял по маршрут от Карнобат до Стралджа съвършено преднамерено е поддържал височина 30–50 метра вместо 200 – така над възвишенията е прелитал още по-ниско, а над един плосък баир, засят с жито, минал съвсем на „бръсначка”. Едва след като го отминал, дръпнал пилотажния лост към себе си. Просто, нали? И го е направил с мотива на всички пилоти – да провери възможностите си. По това време бяха изминали девет години от кончината на командващия ВВС ген.-полковник Симеон Симеонов, който беше разкрепостил строгите ограничения в авиацията и често поставяше задачи, за които летците се замисляха как да ги изпълнят. Но при неговия приемник Любчо Благоев доминираше лозунгът „За безаварийни полети!” полети!”, спазван с цената на всевъзможни забрани и опростенчество в летателната подготовка. Естествено, тогава снеха лейтенант Милушев от летателна работа и го назначиха за командир на летищната охранителна рота. В работата си нямаше проблеми, защото войниците му го признаваха за мъжкар и не му правеха въртели. В замяна той ги учеше на СРБ (специализиран ръкопашен бой). През далечния февруари 1985 г. пишещият тези редове намери низвергнатия лейтенант в канцеларията му на втория етаж на казармата в Равнец. Това бе единствената канцелария в цялото поделение с балкон. Лейтенантът беше мрачен и неразговорлив. Изглеждаше слаб, че чак леко кльощав, мургав, че чак черен. В здрача на облачния зимен ден по-скоро приличаше на циганин в униформа. Оживи се малко чак като разбра, че срещу него стои човек, който от есента също вече не лети и може да го разбере. Усмивката му го преобрази. Много хора се извървяха при командира на Втора дивизия за ПВО генерал Руси Гърбачев, за да се застъпват за Милушев и да просят милост. Не би! Той гледаше самолетите отстрани чак до следващата есен през безкрайните 16 месеца. Но критично осмисляше станалото и знаеше, че отново ще седне в кабината на самолета. Разполагаше с много време и го употреби ползотворно, като изкара курс по СРБ и вечерен курс по английски. Само след десет години последното обстоятелство се оказа решаващо за кариерата и съдбата му. Сега, след 25 години, той критично преценява, че в противен случай вероятно е щял да говори английски посредствено като колегите си. Както се казва – всяко зло за добро!
Отново по възходяща линия Следващите седем години в Равнец за Илия Милушев преминават като сън: в ескадрилата, полети денем и нощем, бойни дежурства, учения... Все едно е гледал няколко поредни филма за индианци и започва да се чуди за някоя сцена от кой филм е. През тези седем години Милушев воювал за авторитет сред колегите си. Въздържал младите от необмислени постъпки: „Доказах, че мога да сляза на един метър. И какво от това? Че аз предварително знаех, че го мога, нали затова го направих!” направих!”. Правилно казват, че за един бит двама небити дават. Станал командир на звено, после началник-щаб на ескадрила… И не спирал да внушава на по-младите: „Ако искате да се докажете като авиатори, изпълнявайте всеки полет за „отличен”! А да се лети всеки миг отлично, е повече от трудно. Военната академия в София позволила на Милушев да формулира смътното си недоволство от наложените „отгоре” правила. Там зат-